Archive for the ‘СПОМЕН’ Category

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


РАЗКАЗ

ЗА ИЛЮСТРАЦИИТЕ МИ…

ТУК! .pdf file за изтегляне…

Много смешно беше – когато се сещахме за това по-късно –  как аз станах художничка.

Винаги се знаеше, че аз ще съм „художничка”, а сестра ми  – „писателка”… Тогава казвахме така, а сега знам вече, че е по-добре да се казва „художник” и „писател”,  въпреки че става дума за жени…

Родителите ми започнаха да ми обещават да ме пратят в Полша да уча, ако ме приемат в академията.

Не нам защо – мечтата ми беше да посетя именно Полша! Не мога да я обясня и досега. Даваха по телевизията полски филми – и изведнъж се оказа, че съм научила Полски доста добре, разговарях си с поляци и се разбирахме, те дори мислеха, че съм следвала там.

Но аз не заминах, защото не успях да вляза в Академията! Голям позор!

Когато преполових 11 клас – седнах една вечер и нарисувах с молив 6В на лист за пишеща машина една чиния с ябълки. Едната беше паднала от чинията.

Моливът много гадно блестеше върху тази хартия, но рисунката беше обявена за шедьовър, сложена в рамка – лично от Тати – и окачена на стената, редом с картини на Стоян Венев, Мария Недкова, Павлето, Морозов, Цвятко Димчевски и други приятели на семейството, които са подарявали картини на родителите ми от приятелски чувства.

После се осведомихме как се влиза в Академията – с молба, ли, с какво – и с голяма изненада научихме, че се полага изпит! И то не къф да е – а цели 4-5 изпита, от сложни по-сложни.

Тогава взе, че свърши годината, почна страшното премеждие „МАТУРА!” – и ме записаха на курс по рисуване при един известен учител по подготовка за изпитите – Иван Матеев.

Явих се аз на първия урок – със споменатия молив 6В, гума и кадастрон. Аз никога не бях рисувала, освен в училище – но бях ВИЖДАЛА рисунки и графики – най-вече на художничката Мария Недкова. Седнах пред някакъв модел – един мустакат дядка. Малко се зачудих какво да правя, но извъртях една артистична скица в стил Мария Недкова – и готово! Седя и чакам похвалите.

В един момент седна до мен учителят и се смая. Запита ЗАЩО рисувам с такива дебели черти – а аз му обясних кого визирам…

Тогава той взе един много по-твърд молив, идеално заострен отпред – и започна първия етюд в живота ми. Да не ви преразказвам точно как се подхожа, как се мижи с едното или другото око, как се поставя главата в листа, и подобни…

Гледах с интерес.

В един момент, обаче, той очерта носа – и изведнъж започна с много фини щрихи да го запълва и създава форми, сенки, блясъци, после косичката на модела, после мустака и какво ли не още – и се оказа, че рисуването изобщо не е няколко виртуозни замаха с ръката, а един с часове изпълняван сложен процес, който трябва да се заучи, изтренира и усвои до рефлекс.

Мен ме лишиха от полагащото ми се ежегодно море през ваканцията, и аз към два и половина месеца рисувах и рисувах разни дядки и бабички, циганки и циганета, тук таме някоя моделка с по-пищни форми – и дори започна да ми доставя удоволствие.

На изпита по рисуване получих 5.30, ако щете вярвайте! Но никой не ми каза, че е трябвало да се подготвя и за втория изпит – Илюстрация!

С моето невежествено нахалство – аз възжелах да стана именно Илюстратор – за да илюстрирам книгите на Тати!…

По „Илюстрация” ме скъсаха. Двойка. Аз пак с дебелото моливче изрисувах няколко селяни как пият вода от стомна, под некви сенчести дървета – защото „темата” беше „работа на полето”. Което за мен си означаваше: ЖЕГА! УМОРА и ЖАЖДА!

Аз останах извънредно изненадана, че не ме приеха. Не съм и допускала, че може да ми се случи това.

Е, после ходих на уроци цялата година, но вече се беше появила нова специалност, с голяма бройка за приемане – и ме приеха, макар да се представих много по-зле по рисуване. Но по специалностите получих 6!!! – тогава кандидатствах и Керамика..

Е, и не станах „Илюстратор”, какво да се прави – а „Дизайнер”. Макар че специалността не я кръстиха Дизайн – беше мръсна дума за тогава! – ами „Промишлена естетика”…

Както в СССР!

2.

В това време започнаха да излизат една след друга разни книги от Ахото, обикновено илюстрирани от художник, определен от издателството.

Първата  –  „Тревоги” –  не беше много много илюстрирана, а и тогава така ѝ се радвахме, че хич и не гледахме илюстрациите.

Следващата книжка беше детска – и се казваше „Приключенията на Лиско”. Корицата много ни се хареса, но вътре илюстрациите бяха черно-бели и малко страшни. Но художникът беше много добър – Иван Лазаркевич.  Тя си остана „култова” книга  – да не се бърка с КУЛТОВСКА!

Разказите за Лиско растяха заедно с нас и ставаха все по-сложни и интересни, подходящи за все по-големи човечета, та дори и за хора! Мисля, че имаше поне 15 издания. Някои с много разочароващи илюстрации – например чудесният художник Иван Кирков, също и Иван Димов – кой знае защо, направиха много незадоволителни (за нашето око!) рисунки…

В това време аз се бях сприятелила с Никифор Русков – много талантлив студент от академията и го предложих на Ахото; той следваше моята мечтана специалност, вече му даваха и да илюстрира тук таме по издателствата.

Направи много книжки за Лиско – освен всички останали, той стана и постоянен илюстратор на Валери Петров…

Но всички тези илюстрации не задоволиха виждането на Ахото за илюстрации на неговите книжки!

Той ме хвана и ми обясни, че винаги е искал животинките да НЕ СА с дрешки! Да са си естествени! Да са смешни  – И ДЕТСКИ!

Но не знам защо – винаги ги рисуваха с народни носии! Къф ужас! Лиско – с потурки и поясче! Дори последното издание на книжките през 2000 г на издателство ФЮТ, след като изрично помолих да са БЕЗ дрешки – все пак облякоха Лиско с некви нелепи дрешки!

(Когато десет години по-късно се разправяхме с издателството за непочтените им авторски права – аз си позволих да запитам жлъчно шефката ЗАЩО животните са с дрешки? И ако трябва да са облечени – ЗАЩО тогава делфинчето плува голо! Не е ли това безсрамно?

Тя ме гледаше със зяпнала уста – не можа да ме разбере.)

 

3.

По едно време – през 1980 година – изведнъж и сестра ми прописа, и създаде една доста хубава книжка! – „Златен прах по миглите” – със смешни и романтични приказки за деца.

Издателство „Отечество” я прие много добре и веднага я включиха за издаване.

И тогава тя пожела аз да я илюстрирам, макар никога да не бях илюстрарала книги. Но бях „илюстрирала” няколко филмчета за „Лека нощ, деца” в Телевизията, където работих 15 години.

С голям страх да не се изложа седнах да рисувам, като единствената цел, която си поставих беше, илюстрациите ми да са АБСОЛЮТНО различни от всички илюстрации дотогава.

Абсолютно си забраних да заимствам стил и техники от колегите си!

Някак ме улесни това, че определиха книжката да бъде без цвят – съмнявам се дали щях да се справя с цветни илюстрации… И после някак си хванах един стил – и ми се струва, че илюстрациите станаха доста сполучливи.

А се изложи единствено издателството, което отпечата изданието на една ОТВРАТИТЕЛНА хартия, като при печатането се получиха по 2-3 контура, размазани, отвратителни отпечатъци! За корицата да не говорим! Ужасяващи цветове и разместване на контурите… Гадна „амбалажна“ хартия…

Сестра ми доста си поплака, когато я получи!

Е, и точно тогава Ахото дописа Новите приключения на Лиско до 10 броя, пак в „Отечество” се заеха да я издадат – като този път той помоли да я възложат на мен.

Е, бая зор видях, докато „налучкам типажа”, имаше някои „измъчени” рисунки… Но по едно време изведнъж тръгна от раз – илюстрациите си ставаха „сами“ – както и друг път ми е правило впечатление: когато рисувам – понякога рисувам „от самосебе си”, направо без участието на съзнанието ми – аз само изпълнявам „музиката” под нечие невидимо ръководство!…

И така останах само с тези две книжки, но нарисувани с много любов и желание да съм на нивото на скъпите ми автори!

Разбира се, ЗНАМ и ВИЖДАМ много прекрасни илюстрации на мои колеги! Има някои направо виртуози – не искам сега да ги изброявам, много са, един от друг по и по-добри!

Някои доста си приличат по стил, но все пак са чудесни!

Е, а моите останаха ТАКИВА! – уникати, именно за тези приказки и САМО за тях!

И двете бяха отпечатани ужасяващо! – но някога всички книги ги печатаха лошо.

Гледам оригиналите им – хартията пожълтява, буквите опадат, или стават на лекета, загубва им се качеството…

Затова ги сканирах и възстанових на компютъра си – една специалност, която изучих в чужбина и я работих няколко години. И по този начин ще се запазят – да ме питате ЗАЩО – нямам представа, но НЕКА ги има! Не ги бях поглеждала поне 25 години.

В илюстрациите на „Златен прах по миглите” тайно съм изрисувала баба си по баща; Лорчето – с кривогледото оче; голямата ми дъщеря – която винаги си обуваше едното чорапче, и се заблейваше в пространството – с едно босо краче…

В Лисковските илюстрации, пък, изрисувах безброй цветя и растения, предимно диви и полски – по които се бях силно увлякла по онова време. Сега ги гледам – и се сещам всякакви случки от някога…

И им се дивя – и откривам разни забравени подробности, както например днес открих и си спомних забравеното, че двамата представители на Телевизията в „Питонът“ – са облечени както Димби и Домби, и са нещо като възрастни техни образи; а ситуациите и „декорите“ съм предала такива, каквито ги е видяло въображението ми докато съм ги чела…

Странните рамки, които съм наслагала на големите илюстрации, ги сложих, за да мога да ги „разчупя” в последствие по един винаги нелогичен начин – за да подскажа, че случките в тази книжка, са хем абсолютно реални, хем и абсолютно излизащи извън ежедневието.

Рисунките излизат веднъж от „рамките”, но допълнително – и от листа понякога – точно както и Реалността на живота излиза извън нормалното, но и съдържа много подсказки и намеци за реалността – особено в най-идиотските ситуации…

Давам си сметка, че може би съм нереалистична към себе си, но съм много доволна, че съм нарисувала тези особени и различни картинки, за едни особени и различни герои, от едни особени и различни книжки на едни особени и чудесни автори!

Дано съм разказала добре всичко.

Дж.В.


ТУК! И Стършелите ги жилеха….pdf file за сваляне.

Стършелите пред паметника на „Попивко Папкин“, февруари 1948 г. Долу първата редица от ляво на дясно: Алеко Големанов, Петър Незнакомов и Васил Цонев; Средната редица: Тодор Данаилов, Николай Широв – Тарас, Челкаш, Павел Вежинов, Марко Бехар и Борис Априлов – Ахасфер. На последната редица: Никола Мирчев, Пламен Цонев, Николай Цонев, Емил Робов, Димитър Светлин и Захари Петров – Харкин.

 

И СТЪРШЕЛИТЕ ГИ ЖИЛЕХА

Петър Незнакомов

В началото на 1956 година редакцията на „Стършел“ реши да отпразнува с подобаващо тържество 10-годишнината от създаването на вестника. Беше решено също да се възстанови тъй нареченият „Стършелов театър“ (разтурен през март 1953 година по един безпрецедентен и безпардонен начин) и да се изнесе отново сатиричен спектакъл, специално подготвен за случая.

С написването на сценария се зае колектив от 4-ма души – Валери Петров, тогавашен зам. главен редактор, моя милост, тогавашен завеждащ културния отдел на вестника, и редакционните щатни работници Борис Априлов – Ахасфер и Васил Цонев – Дон Базилио. Докладът за вестника, с който щеше да се открие тържеството, бе възложен на поета Ангел Тодоров, стар приятел и сътрудник на редакцията, а с организационната работа се заеха самият главен редактор Челкаш, вторият зам. главен редактор карикатуристът Никола Мирчев и, разбира се, Николай Тодоров-Вородот, най-оправният и делови човек в целия редакционен колектив, за когото по онова време нямаше нищо невъзможно.

Спектакълът се наричаше „Фантастична разходка“, музиката по текстове на Валери Петров бе написана от Петър Ступел, режисьор беше Гриша Островски, а в него участваха артистите, все млади хора тогава: Георги Раданов, Георги Попов, Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Мария Кирова и актьорите любители от Сатиричния естраден колектив към Трудовите войски, ръководен от режисьора Стефан Сърчаджиев: Енчо Багаров, Георги Парцалев, Саркис Мухибян и др.

Сюжетът на спектакъла мюзикъл беше простичък: двама млади влюбени (Георги Раданов и Мария Кирова) имат среща в парка, но поради дъждовното време няма къде да се приютят и решават да посетят близкия Музей на миналото. Там ги посреща старикът управител на музея (Лео Конфорти) и ги развежда из различните зали, където са възстановени в сценки с оживяващи експонати всички слабости и пороци на „миналото“, а всъщност на отрязъка 1949-1956 година, известен по-късно като периода на култа към личността на Вълко Червенков.

На тържеството бяха поканени и гости от чужбина, между които най-видните бяха бележитият френски карикатурист от „Юманите“ Жан Ефел и карикатуристът от „Крокодил“ (Москва) Виталий Горяев, а тържеството бе организирано в салона на Театъра на младежта.

Точно в седем часа вечерта в театъра пристигна тогавашният „вожд на българския народ“ другарят Вълко Червенков. Беше съпроводен от всички мерки за сигурност, по онова време врагът с партиен билет и без такъв дебнеше от всеки ъгъл. „Вождът“ бе настанен в официалната ложа, която в този театър е на балкона, точно зад гърба на публиката, и това много затрудни присъстващите театрални и литературни критици, те трябваше непрекъснато да въртят шии назад, за да следят с какво изражение той ще гледа и слуша. От това зависеше какъв ще бъде утрешният отзвук в пресата – положителен или отрицателен.

„Вождът“ изслуша с каменно лице доклада за състоянието на вестника. А и нямаше как да се засмее, бай Ангел Тодоров се беше погрижил в него да няма и капчица хумор, сякаш се отнасяше не за хумористичен вестник, а за партийния официоз. Веднага след това започна спектакълът. Отначало артистите бяха доста смутени, бяха съвсем млади хора, за пръв път ги гледаше началство от такъв висок ранг. Публиката също още не можеше да се съвземе от доклада. Но от сценка на сценка нервите започнаха да се отпускат, смехът се чу, а след това се отприщи съвсем, аплодисментите, все по-бурни, започнаха да следват всяка по-сполучлива шега, а те, шегите, бяха доста соленички за онова, общо взето, фронтово време, в което непрекъснато се воюваше против нещо, онаследено от проклетото буржоазно минало. Повечето от шегите тук обаче засягаха и съвсем близкото минало.

Да, публиката се смееше все по-оглушително и това радваше сърцата и на актьорите, и на авторите на спектакъла, но не съвсем. Защото доколкото се осведомявахме с крайчеца на очите си, изражението на „вожда“ ни за момент не се измени, то си остана каменно от началото до края.

С падането на завесата, посрещнато с бурни ръкопляскания и викове „бис“, „вождът“ стана и без дори да махне с ръка към кланящите се актьори, напусна ложата и салона, следван от голямата си свита отговорни люде и охрана. Така и не разбрахме тогава каква ще бъде по-нататъшната съдба на спектакъла, а и на вестника, който го беше организирал. Но успехът сред публиката беше огромен, смехът беше спонтанен и искрен, като че ли нещо дълго задържано, се бе отприщило в салона. Всичко това не ни позволяваше да мислим за лоши последствия. „Вождът“ не почете  със своето присъствие и банкета, който последва. И може би затова там се развихри нечувано и невиждано за онова време веселие, подклаждано от нови изяви и на актьорите, и на самите „стършели“, които се надпреварваха да разказват спомени от битието на редакцията, а също така и вицове и анекдоти, някои от които с оценка между 6 месеца условно и пет години строг тъмничен.

В следващите дни изпратихме гостите, останали много доволни от приема и от видяното (а то съвпадаше и с хода на Двадесетия конгрес на КПСС в Москва) и все очаквахме някакви отзиви в пресата. Такива нямаше, имаше само няколко съвсем кратки съобщенийца в хрониката – отбелязана е такава и такава годишнина, присъствал е и другарят Червенков. И толкоз. След това настъпи загадъчно и доста неловко мълчание. А представленията на спектакъла продължаваха – всеки понеделник, когато другите театри имат почивен ден и има празна зала. Успехът беше поразителен, хората просто се биеха за билети. А и вестите от Москва бяха все по-окуражаващи.

Настъпи месец март 1956 година. Двадесетият конгрес завърши със закрито заседание, на което Никита Сергеевич изнесе някакъв тайнствен доклад, който не бе публикуван в „Правда“. В нашия „Стършел“ пък се появи съобщение реклама за следващото, пето поред, представление на „фантастична разходка“. И тогава изведнъж Челкаш получи по телефона заповед – членовете на редколегията на вестника да се явят на улица „Московска“ в зданието, където по онова-време се помещаваше идеологическият отдел на ЦК на БКП. Защо и за какво – ни дума. Но ние в редколегията вече здраво предчувствахме защо и за какво. Загадъчното мълчание около спектакъла се бе прекратило, настъпваше моментът да дадем отговор на въпроса, който обикновено се задаваше в такива случаи: „Е, другари, хайде да видим сега вие за партията ли сте или против нея?“

В уречения час се явихме на четвъртия или петия етаж на „Московска“ пред определената стая с пропуски в ръце. Бяхме Челкаш, двамата заместник главни редактори Валери Петров и Никола Мирчев и аз – Петър Незнакомов, член на ред-колегията и съавтор на Валери. Другите съавтори не бяха поканени. Точно в 16 часа 00 минути вратата се отвори, излезе възрастна строга секретарка и ни посочи с жест да влезем вътре. Влязохме. Веднага върху нас се втурнаха двама едри мъже и ни претърсиха отгоре додолу. И друг път бяхме влизали тук, в този отдел, но това ни се случваше за първи път. Работата започваше да мирише на лошо. Струпахме се мълчаливо в ъгъла на стаята, наблюдавани строго от двамата мъже. След пет минути влезе другарят Рубен Аврамов, тогавашният председател на КНИК, който беше наследил този пост от самия Вълко Червенков, когато той през 1950 година стана „вожд на народа“.

– Ха! – каза той с крива, уж любезна усмивчица (вероятно така се е усмихвал в далечните предренесансови години зловещият Николо Макиавели) –„Стършелите“ били точни!

След това заедно със секретарката влезе във вътрешния кабинет. След още пет минути тя излезе и с жест посочи, че идва и нашия ред. Не обелваше и дума, като че ли бяхме чумави. Влязохме, с нас влезе и единият от мъжете. Широк кабинет с масивно писалище в дъното. Пред него дълга маса с по шест стола от двете страни. На първите три стола вече седяха Рубен Аврамов, членът на Политбюро на ЦК на БКП Енчо Стайков и някакъв чиновник от отдела. Отсреща зад бюрото седеше, намръщен до немайкъде, членът на Политбюро и заместник министър-председател по онова време Георги Чанков, той, изглежда, щеше да проведе наказателната акция.

И така излезе. Провеждаше я по поръчение на самия „народен вожд“ Вълко Червенков. Започна направо, като подчертаваше всяка своя дума с тежък удар с юмрук по бюрото. Стилът на Червенков за диалог бързо се бе усвоил и от приближените му.

– Абе на вас, синове майчини (той каза „другари“, но с такъв тон, с какъвто се произнася тъкмо „синове майчини“), кой ви разреши да правите театър, бе? Питахте ли някой? На вас ви е наредено да правите вестник. Вие и него не правите както се следва, непрекъснато получаваме сигнали тука. Така ли е, другарю Аврамов? (– Така е, другарю Чанков – потвърждава с видимо задоволство Рубен Аврамов). Ето, виждате ли? Абе вие с партията ли сте или против нея? Отговорете де! Мълчите. Е, добре, аз ще отговоря. Вие с цялата си дейност напоследък сте против партията, независимо дали го съзнавате или не. А може би го съзнавате, а?

И четиримата обвиняеми мълчахме като треснати от гръм. Всичко бяхме очаквали, но това да бъдем претърсвани за оръжие и да сме съзнавали, че сме против партията, надминаваше и най-лошите ни предчувствия.

– Такааа!… – продължи Чанков и отново стовари юмрук върху бюрото. – От утре нататък никакъв театър! Театърът се разпуска. По-нататък ще помислим и за вестника ви. Нямаме още решение, но и там ще ви поразмърдаме. На котило сте се превърнали. Свободни сте!

Мълчание. Не знаем как да реагираме на всичко това, унизително ни е до немайкъде. Най-после мълчанието нарушава Валери:

– Другарю Чанков, може ли да ни дадете и на нас думата. Може ли да ви обясним все пак…

– Никаква дума… никаква дума… – крясва Чанков. – Ние сме ви викнали тук да ви съдим, а не да ни давате обяснения…

– Ама, другарю Чанков…

Чанков изведнъж като че ли побесня. Той се изправи и закрещя:

– Никакво ама… никакво ама… Вън! Вън оттука! Всички вън!

Станахме и излязохме мълчаливо. „Молчать и не разсуждать! “ Облякохме си балтоните и се измъкнахме един по един и от стаята на секретарката, изпратени от суровия й поглед, без никакво довиждане. След нас тръгнаха и двамата едри мъже, придружиха ни до изхода на „Московска“ и затвориха тежката врата зад нас.

Запътихме се като попарени към зданието на Съюза на художниците, което се намираше на стотина метра по-надолу по „Московска“. Никола Мирчев беше станал по това време председател на този съюз. Беше се вече стъмнило. Стигнахме до входа на съюза. Тук се спряхме, за да решим какво ще правим нататък. Някой предложи тази вечер да не спим по домовете си, а да отидем в ателието на Кольо и там да дочакаме утрото. Това не се възприе. Ако ще става нещо по-страшно от това, което ни се случи горе, нека да бъдем сред семействата си. Всеки се запъти към дома си с доста нерадостни мисли в главата.

На другия ден се срещнахме в редакцията. Дочакахме Челкаш, който дойде видимо в по-добро настроение. Още рано сутринта му се обадил Енчо Стайков, с когото били другарували преди 9 септември, и го успокоил. За театъра, разбира се, всичко било решено окончателно от най-високо място – пето представление няма да има, артистите се разпускат. Но хората във вестника да не се разстройват – грешки в списването, разбира се, имало, но засега той ще продължава да излиза, по-нататък ще се направи задълбочен разбор и ще се отстранят недостатъците. Хората да си гледат работата, снощи другарят Чанков се бил разгорещил малко повечко и бил превил пръчката, но и ние трябвало да си опичаме занапред акъла и да не вършим глупости на своя глава. Има си ред в отношенията с ЦК и той не бива да се нарушава… А за какво толкова сме ядосали върховното началство, другарят Стайков не обелил и дума. Това и до днес е тайна за нас, останалите живи от редколегията на „Стършел“, а това сме само ние двамата с Валери Петров.

Впрочем Валери единствен се бе осмелил да прекъсне Чанков и да направи опит да разбере с какво точно от нашия сценарий и спектакъл сме разгневили „вожда“. Или може би с това, че сме проявили дързост да се отнесем критично към периода, в който той бе вся и всьо в България?

Може би някой ще ме попита защо разказвам всичко това.

Ще отговоря веднага. Защото то трябва да се знае. Макар че българинът е доказал нееднократно, че няма навик да взема някаква поука от историята.


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…


Увод:                                                                                БОРИС АПРИЛОВ

Ч А С Т   О Т    С В Е Т А

второ начало на роман 1965 – недовършен;

а първото начало от 1963 тук!

21.11.1965.

Преди няколко дни в залива връхлетя буря. Пяната на огромна вълна удари една чайка, изпрати я върху камъните на вълнолома, а от там морето я преметна върху железобетонните блокове. Хилядолетия морето взима своите жертви и от ятата на птиците. Така можем да си обясним мъртвите чайки, които понякога срещаме по пясъка и се чудим как ли са умрели… Ей така са умрели!

Чайката изпищя няколко пъти от болка, после разбра, че да се крещи е безмислено и се укроти. Лявото ѝ крило увисна. Другарите ѝ продължаваха да летят над вълните и се преструваха, че не са я видели. Те се бореха за своята прехрана, защото всеки ден чувствуваха глад и всеки ден трябваше да се спущат за риба.

Ранената смътно си спомни времето, когато беше малка. Веднъж, се случи да изпадне в беда – тогава не само родителите, всички птици долетяха и се разкрещяха. Сега никой не обърка внимание.

Застанала върху гладкия гръб на вълнолома, чайката не знаеше какво да предприеме. Отдясно гърмеше морето, отляво кротко трептеше водата на пристанищния басейн. Но в тази затворена между стени вода винаги имаше движение и шумове. Там бяха хората и големите им железни чудовища.

Въпреки туй, инстинктът ѝ подсказа, че друг избор не съществува.. Чайката политна от високата стена и скочи в басейна. Крилото я заболя, чайката изпищя, но само веднъж ѝ веднага след туй се огледа и замълча. Тук трябваше да се живее безшумно.

1.

Има си хас!… Тя ускори крачките си и се развълнува, но общо взето, запази доброто си настроение. Ако онова се е отнасяло до нея, би трябвало само да я развесели. Като повървя още, по усет разбра, че отново е сама в навалицата. В този град напливът по улиците започваше от сутринта – шумен и странен град, според нея – град в който хората говореха високо и се смееха много. Нравеха ѝ се обгорените от слънцето лица, а беше само краят на пролетта, но какво имаше да става с тия лица през лятото?… Вечерта ѝ се стори по-бистра от предишната. Такива са именно вечерите, които настройват към безцелно скитане и внезапни хрумвания. В тълпата преобладаваха младите мъже и жени, учениците и морските офицери. Жените бяха сочни и първични. То и сезонът си беше такъв, но пак ѝ направи впечатление шеметната любовна гонитба. Мъжете спираха жените и ги заговаряха нахално, а жените се съпротивляваха, но не тъй енергично. Младостта им крещеше под тънките пролетни дрехи. В безцелното скитане по тротоарите, тя за сетен път разбра каква жестока младост настъпва да смени поколението ѝ.

Премина на другия тротоар и докато се колебаеше да изпие ли едно кафе в сладкарницата, той изникна до нея за втори път. Зърна го с крайчеца на погледа си, но сега не се изненада толкова. Младият човек маневрираше сръчно в ляво – изглежда че имаше навик да напада откъм тая страна – ловко се промъкна между навалицата и успя да се изравни с кея.

За някаква тревога не можеше и да се мисли. Край кея се лелееше тълпа, гаранция за сигурност, едно извикване и край, но я обхвана присъщото за женската ѝ природа безпокойство. Преди всичко, нямаше опит и особено я потискаше нейната подла възраст… Виж ти, онова което бе чула преди малко под градския – часовник се е отнасяло до нея!… Бе прошепнато нещо като „браво”, бе произнесено някакво смътно одобрение на външността ѝ, нещо придружено с аромата на мръсничката закачка… Тя се усмихна, защото е приятно да чуеш подобна оценка за външността си в пролетния здрач, на тази възраст, на четиристотин километра от дома.

И все пак, безпокойството ѝ се върна наново, тъй като младият човек продължаваше да крачи в ляво. Вървеше невъзмутимо, сякаш няма намерение да напада и тя не проумяваще какво още изчаква. Навярно се надява да кривнат в безлюдна уличка, може би очаква това от нея и колко много се лъже в очакванията си. За нея няма нищо по-лесно да хлътне в някое заведение. Подобни преследвачи обикновено не разполагат с достатъчно пари и са лесни за отстраняване. На няколко пъти бе успяла да го зърне: значително по-млад от нея, може би с десет години, среден на ръст, силно мургав с тесен панталон и огромен чер пуловер, удобен шкаф за мускулите му.

Без да разбере тя неусетно хвана уличката, която води към пристанището, но веднага се коригира и се върна към рибарския магазин. Оставаше ѝ малко време да избира: или да влезе в ресторанта, или да продължи пътя си по главната, нещо което би дало на преследвача да разбере, че жертвата наистина скита безцелно. „Какви са тия комбинации? – помисли си тя. – Какъв е този страх? Атакува ли – ще го парирам… Много ли е трудно?”… Решението ѝ да си поиграе с нападателя я изненада. Според нейния начин на мислене в него се криеше порочност, някакво смътно намерение да кокетничи. „Бунтувам се – помисли си отново тя. – С мен става нещо”.

Жената слезе на паважа и пропусна пред себе си две коли, прекоси улицата и се изправи пред витрината на спортния магазин. Започна да разглежда гирите. Не проумяваше защо вижда само тях, беше пълно с други стоки, какво интересно може да има в едни железни гири, които лежат пред нея и сякаш, от своя страна, също я наблюдават.

– И аз съм сам!

Широкото му тъмно лице изразяваше страдание. Имаше големи очи и плътни черни вежди. Млад, здрав, широки рамене, наподобява булдозер.

– На мен ли говорите?

– Само на вас,

– На мен?… Какво искате?

– Да се разходим.

Изненада я начинът по който нападателят бе започнал разговора. Не подхождаше на грубата му, глуповата външност.

– Защо искате да се разходите тъкмо с мен?

– Харесвате ми – рече обнадеждено той.

– Аз ви се харесвам?

– Много… Затова се осмелих. Вие не сте от тук, нали?

– Личи ли си?

– Не, но… Личи си, да.

– И аз мисля че си личи – съгласи се тя, като гледаше как надеждата му се превръща в недоумение. – Отличаваме се от пръв поглед, нали?… Как сте навикнал да ви режат – веднага или по-късно?

– Аз съм искрен, другарко… Нали може без да се режем?

– Добре, но като тръгнем заедно за какво ще разговаряме? Не съм нито полякиня, нито гермакка. Аз говоря български.

– Ще говорим за всичко – отвърна неуверено нападателят.

– Вие говорите за всичко?… Според мен – няма да можете. Чудно как сте научили текстът на запознанствата.

– Защо?… Аз мога да говоря за всичко.

– Добре де, ако поискам да говорим за Аристотел, вие какво ще правите през това време?

– Може и да не говорим… много.

– А, така ли?… Откачало обещавахте много… Щом не си държите на думата, не заслужавате.

– Моля ви се.

– Не – отсече жертвата. – Не си подхождаме. Като се оженим ще се караме,

Непознатият, който и без това се беше достатъчно объркал, зяпна. Усмихнатите ѝ очи го раздразниха.

– А бе, ти защо не си гледаш работата?… – Лицето му се напълни с кръв. – Само ми губиш времето!

Напсуваха я за първи път в живота, но и това не понижи доброто ѝ настроение. Когато пуловерът изчезна, тя се обърна към витрината и за втори път погледна гирите. Време беше да си поговори с тях.

Видяхте ли?

Мълчание.

Отдавна съм забравила времето, когато ме спираха по улицата.

Мълчание.

Има си хас, да важа още, а?

Мълчание.

Жената се усмихна и се върна на главната, но изведнъж реши, че най-добре ще бъде да се разходи до пристанището, и то по-скоро, преди да угаснат последните светлини на деня.

Сред навалицата човек се отдава най-добре на мислите си. Особено ако се здрачава. Особено след такава чаровна авантюра… Ах, как ѝ се кареса този град!… Ето още един поглед към нея, там друг поглед, някой се обърна, спря, може би се двоумив дали да я последва… Но жената ускори крачките си. Тя почувства как на извитите ѝ напред рамене порасват крилца и весело размаха чантата си.

Морският въздух се чувствуваше навсякъде, но като наближи пристанищния портал, жената усети всичките тайнствени миризми на солената вода. Миризмите на пристанището изведнъж опресниха най-смелите ѝ мечти… На пасажерския кей беше тихо, погледът отправен от него към големите кейове откриваше цял свят от движения и материи, които плуват в неповторими цветове и шумове. Върху сивото паспарту на небето се открояват десетки айфелови кули, които се навеждат над параходите и хамбарите. Между тях се промушват влакови композиции, пищят автокари. Слънцето бе пропаднало зад старинната част на града. Там въздухът бе пропит с хладка розова светлина. Жената наблюдаваше този малко недействителен свят и благославяше случая, който я бе довел тук.

Право към пътническия кей гребеше кануист. Зад него се носеше тъпата муцуна на влекач. Запотеното тяло на кануиста блестеше в спортна бронзова светлика. Гребецът и лодката му излъчваха мъжественост и красота. И ръцете му бяха красиви на този канукст, и лицето, и плешките му, и гъвкавите му подвижни мускули. Жената почувствува как по снагата ѝ минава тръпка. Кануистът приличаше на вдъхновено изваяна статуя, но само до оня момент, в който катерът изви в ляво, за да пристане. Вълните на ватерлинията му залюляха кануто, изненаданият младеж се опита да потърси опора в греблото, но лодчицата се обърна. Прелестната картина отиде по дяволите. Намерил се във водата, момъкът обра съоръженията си и бавно започна да ги тласка към брега. Тя изчака финала на малката трагедия, но той се оказа неприятен – младежът се разпсува. Да, той се секнеше непрекъснато и псуваше по посока на катера.

Беше невероятно. Жената изпитваше чувството, че е излязла на чист въздух и най-невероятното се състоеше в това, че пред нея не се простираха нито ливади, нито планини, а едно пристанище, изпълнено с труд и напрегнато рамжене на мотори. Тук хората бяха прашни, облечени с най-окъсаните си дрехи, а сладкото дихание на морето извираше от най-мръсната вода на света… Върху тази мръсна вода, недалеч от бялото пасажерско корабче, лежеше птица. Птицата плуваше бавно, едва забележимо, нейният силует пресичаше езичетата на светлините, които вече трептяха между корабите.

2.

Всички бяха заети, всички – докерите разтоварваха параходите, гемиджиите ремонтираха шхуните си и ги боядисваха в най-грозни цветове, лоцманите шареха насам-натам с катерите, екипажът на шалана се излежаваше в каютата в очакване на заплатите, художникът рисуваше картината си, а кинематографистите снимаха своя филм. Затова не можаха да видят чайката. Тя бе забелязана най-напред от едно хлапе. То наблюдаваше работата на художника, който напластяваше боите върху грунда. Сред тяхното безредие смътно се очертаваха крановете, параходите и морето.

 Чичко, защо не нарисуваш и оная дъска дето плава до парахода?

Художникът повдигна светлото си каскетче и запали цигара. Бледото му лице не изразяваше готовност да отговаря на подобни въпроси.

– И шамандурата трябва да нарисуваш.

– А ти трябва да се поразходиш малко.

– Защо? Аз се разхождам по цял ден… Кажи, ще ги нарисуваш ли?

– Не всичко заслужава да бъде нарисувано.

– Защо.

– Моля ти се!… Когато пораснеш ще разбереш.

– Ами оная чайка не заслужава ли?

– Казах ти да се поразходиш… Друга работа нямаш ли?

– Не.

– Тогава, хайде!… Остави хората да работят.

Хлапето млъкна. Художникът се изправи и протегна уморените си ръце.

– Чичко бе, тази чайка не се движи.

– Слушай, малкия, как ти е името?

– Милчо.

– Хайде, Милчо, направи си една екскурзия. Виж какви интересни неща има наоколо. Там снимат филм.

– И те ме гонят…

– Ще те гонят я… Всеки си има работа.

– Знаеш ли какво, тази чайка постоянно стои на едно място.

– Може.

– Не може!… Цели два дена не хвръква. Виж другите какво правят.

Художникът погледна чайките във въздуха, които планираха с криле, спущаха се над водата, отново се издигаха. Всичко приличаше на забавление или на радост от това, че могат да летят и могат да го покажат.

– Видяхте ли какво могат да правят чайките?

– Тази навярно си почива.

– Не, чичко, не може да си почива два дена. Тя е болна… Защо ѝ тряб­ва да лежи в тази мръсна вода?

– Не знам… Ти нали щеше да се разкараш?

Хлапето тръгна по кея. То прескочи два варела, заобиколи една кабелна макара и закрачи по релсите. От тук нататък се издигаха силозите и белите пи­рамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикала давеше уханието на морето. Гърмеше влекач, хоботът на железния кран се издигаше към безцветното небе. Крановичката в стъклената кабинка приличате на кукличка. Трима японски моряци от палубата на парахода ѝ махаха с ръце. Тя им се усмихваше. Лицата на японци­те наподобяваха жълти топчета – съвсем еднакви, ама как пък да нямат поне ня­каква разлика… И зъбите им блестяха, но най-много блестяха скулите им – просто затъмняваха слънцето.

Чайката се полюлявяше до временния кей на гемиите. Беше омършавяла и гледаше към отвореното небе с птиците. Зад вълноломната стена се надигаха неукротените вълни, целите пропити от седефена светлина. Морето чупеше слънчевите лъчи като съчки. Хладният вятър подскачаше върху неравния му гръб. Но в басейна на пристанището топлината на слънцето се чувствуваше.

Момченцето се спусна от кея върху палубата на „Странджа”, където се скри, за да наблюдава чайката. За първи път се приближаваше толкова близо до птица, на два метра, можеше да вижда едното ѝ око, леко притворено и уморено, оцветено стъклено зърно. Клепачът му отвреме на време падаше и отново се вдигаше. Перушината не изглеждаше много чиста. Дясното крило на птицата висеше надолу и се потапяше във водата. Хлапето не издържа на изкушението, надвеси се през борда и протегна ръка. С няколко движения на плавниците си чайката се отдалечи и отново зае старата поза. Момченцето се обърна към пристанището. Лицето му бе развълнувано.

– Тя е раненааа!… Чайката е раненааа?…

Кранът продължаваше да се движи, лоцманският катер минаваше край корабите и очертаваше неизбежната парабола зад кърмата си, крановичката се усмихваше на тримата японски близнака, рибарите рендосваха обшивките на лодките, някъде пробваха дизелов мотор, докерите поемаха машините, които излизаха от търбусите на параходите. Отдалеч докерите приличаха на оловни човечета и като се движеха , закриваха и разкриваха с телата си червения надпис върху магазията – Мир, труд, социализъм.

Милчо се озърна. От тази гемия въдичарите всяка сутрин ловяха попчета и върху палубата винаги оставаше неупотребена стръв.  Момченцето намери няколко скариди и две засъхнали лапини. Започна да ги мята към птицата. Едната лапина падна точно пред човката ѝ. Чайката се стресна и отплува към средата на басейна.

– Чайке, яж!… За тебе бяха!…

Повече не можеше да се стори нищо. Хлапето излезе от гемията и тръгна към параходния кей. Скоро нагази в пясъка. Тук работниците разширяваха пристанището. Според момчето, това беше необходимо. За параходите винаги нямаше място, много от тях чакаха със дни отвън. После започна да се промушва под вагоните. С няколко прибягвания Милчо се озова при магазиите. На около гъмжеше от надписи: „Внимавай”, „Поглеждай нагоре”, „Оглеждай се”. Хлапето погледна нагоре и видя големия сандък над главата си. Какъв ти сандък – цяла барака. Кранът го държеше така, както вилицата държи хапката. Милчо се отмести, или пък го отместиха. С помощта на докерите, които викаха и подсвиркваха, бараката кацна на паважа… На това място, мекду съветския и англйския параход, се беше приютила чайката.

Милчо дръпна ризата на един огромен докер и извика:

– Чичко, тази чайка е ранена.

– Какво търсиш тук? – извика докерът. – Милиционерът видя ли те

– Не.

– Ако те види ще те арестува… Янко, още малко! Да си легне на мястото.

– Ела да тикаш! – рече Янко.

14.

Едрият докер отиде да тика. Хлапето потърси чайката, но не можа да я открие. То тръгна край борда на английския параход. Този път не четеше надписите, а се оглеждаше за милиционера. Страхуваше се. В ивицата между парахода и кея се повдигаше и снижаваше черна като смола вода. През малка дупчица от борда течеше гореща вода. Илюминаторите блестяха като стъкла на тъмни очила, но през тях не можеше да се надзърне. Човек трябва да е много висок и тогава, ако се надигне на пръсти, може би ще види крайно интересни неща от живота на моряците, освен ако те не спят.

Милиционерът стоеше на пътя му. Момченцетс го видя късно и вече не можеше да се направи нищо. Коленете му започнаха да треперят. Вдясно беше композицията на вагоните, вляво – високата стена на парахода. Милчо спря и се отказада диша. Милиционерът гледаше право към него, илиможе би, малко над него. Въртеше верижка около показалеца си. С треперещи колена, изпълнен до гърлото със страх, Милчо примирено тръгна към него и не откъсваше погледа си от пистолета му. Най-после се срещнаха и очите им. Милчо нямаше сили да направи следващата крачка.

– .Малкия, пази се!… Не виждаш ли?…

Милчо се обърна и се отмести, автокарът мина край него и проглуши ушите му със сигнали. Милиционерът каза нещо шеговито на автокариста. Милчо се промуши зад него и ръкавчето на ризката му почти докосна пистолета.

Най-после хлапето излезе на открито. Тук молеше да диша спокойно, нямаше нужда да се пази всяка секунда, и което е по-важно: точно пред погледа му, на няколко метра от военните глисери, плаваше чайката.

– Чичко, можете ли да ми кажете колко е часа?

– Четири.

Милчо хукна изведнъж. Тичаше право към изхода на пристанището, обърна се да погледне чайката – това беше докато изчака да мине локомотива, провря се между два камиона и се озова зад портала. Пристанището остана зад него.

Пред него се изправи градът. В градинката пред автобусната гара чакаха куп хора, все пътници за някъде. Те гризеха гевреци и ближеха сладолед. Завиждаше им. Не за гевреците, нито за сладоледа, а затуй, че бяха пътници.

3.

От два дни тя работеше с колектива на библиотеката и все още не допускаше, че е направила окончателен извод. Очакваше, че ще бъде опровергана. Затова се впускаше в дълги разговори с библиотечните работници, задаваше им уж случайни въпроси, искаше да се убеди в противното. Нищо!… Двете млади жени, понапълняли като възглавници от застоялия живот – даваха книги, приемаха ги, вписваха ги и нищо повече. Те не знаеха какво дават и какво приемат. Имената на авторите за тях бяха само имена на хора, нещо като етикети.

Този следобед реши да се намеси деликатно. Погледна червенокосото момче в очите и каза:

– Вие искате нещо от Шон О’Кейси…

– Да.

– Защо тъкмо от него?

Момчето се смути. Изглежда, че никога не бе очаквало този въпрос.

– Бил интересен автор.

– Знаете ли нещо за него?

– Не – призна чистосърдечно момъкът. – Казаха ми.

– Вие пишете, така ли?

Момъкът я погледна този път бегло и сведе очи, след това се усмихна. Тя веднага схвана, че той не е чак толкова срамежлив.

– Пиша.

– Белетристика?

– Да.

– Пишете без да печатате?

– Нашият вестник вече ми напечата две разказчета.

Тя погледна колежките си.

– Познавате ли другаря?

– Той е наш редовен клиент – отвърна шеговито по-възрастната, тази, за която ѝ казаха, че е жена на член на Окръжния комитет на партията.

– Знаете ли, че пише?

– Това чувам за първи път.

Много ѝ се искаше да запита тази библиотечна служителка дали знае нещо и за Шон 0’Кейси, но се отказа. Беше по-ясно от бял ден. Тя покани момъка при библиотечните рафтове, измъкна, пред него един от двата екземпляра на „Аз чукам на вратата“, постави го върху масата и поведе с него един според нея твърде приятен разговор. Разказа му всичко, което знаеше за автора. Драматургията му отмина с няколко думи, но на белетристиката му се спря по-обширно. След това разтвори първия лист и показа снимката му, момъкът с интерес започна да я разглежда.

– Невзрачно лице с очила на един полусляп мъж, нали? – усмихна се методистката. – Веднага разбрах, че сте разочарован.

– Защо? – смути се момъкът.

– Защото си е така… Уверявам ви, че като зачетете първите страници няма да останете много очарован. Затова пък ще продължите нататък и всичко ще се оправи. И така, от днес вие започвате запознанството си с един голям писател…

И другаде беше така, но в тази библиотека сухотата поразяваше. В нея работеха само чиновници. Нямаше мисли, нямаше очарования, нямаше творчество. Тук бяха назначавали с вързани очи. Помисли си колко по-достойни хора в същия момент работеха на съвсем неподходящи места и колко силно желаеха да се озоват в този чаровен свят на книгите.

Книжата и документите се водеха акуратно. В дъното на хладната стая работех двама суховати мъже с дългогодишна рутина, които класираха потока на новопристигащите книги, разпределяха ги и представляваха някаква канцеларска сила, която чака само пенсията си. Към тях тя прояви снизходителност, но безпощадно изля цялата си набрана строгост към новите служители, задължени да бъдат приятели както на възрастните, така и на малките читатели.

Нейното появяване в библиотеката стресна чиновниците, смрази ги, накара ги да се замислят за по-нататъшната си дейност и да я… заненавиждат. Според тях именно тя бе сухата и педантична служителка от столицата, кефнало ѝ да дойде тъкмо по това време в морския град, когато морето е вече затоплено и погледите на сухоземните са отправени към него. Само едно ги плашеше –  нейните познания, нейната примерна солидност и таланта ѝ да респектира естествено. Тук методистката се запозна и с подмазвачеството, и с тъпотата, и с високомерието. Нито се зачуди, нито се изненада – другаде беше почти същото.

Към четири часът следобяд, тя си взе довиждане с персонала до утре и се отправи към хотела.

Чувстваше се влюбена в този хотел. Високо, от малката ѝ стаичка на четвъртия етаж се виждаше морето до хоризонта и виолетовите възвишения на залива. Затворена тук, с банята, с тераската и с леглото си, потънало по това време в сенчеста прохлада, спокойно можеше да се почувствува откъсната ст света. Красивата самотност просто беше преобразила външността ѝ, а спокойствието и ароматният морски въздух излекуваха без остатък още от първия ден пренесеното от София главоболие, за което са ѝ казвали, че е характерно за много жени на нейната възраст – главоболие, което иде – може би – от застоялия живот, от внезапното натежаване на годините, или пък направо е причинено от съпруга.

Тя си купи вестници. Към нея се приближи десетгодишно момиченце, което ѝ предложи огромна декоративна черупка на охлюв. Момиченцетс извъднъж ѝ напомни за нейната дъщеря – като по чудо съвсем забравена през тези два дни.

– Какъв е тези охлюв? От морето ли е?

– От Япония.

– Кой ти каза, че е от Япония?

– От Япония е! – уверенс каза момиченцето. – Ако го сложите на ухото си, ще чуете вълните на океана.

Тя плати сувенира без да се пазари, но не посмя да го прилепи към ухото си, тъкмо тук, на улицата. Преди да го постави в чантата, успя да го разгледа и остана доволна. Наистина една красива вещ и не е много важно дали е от Япония. От литературата знаеше, че продавачите на сувенири по целия свят лъжат. Стана ѝ още по-приятно, че са излъгали и нея. Нима тук не изпитваше чувството, че се намира в друга страна?

Този следобед беше по-топъл от вчерашния, тя се движеше по-бавно, купи си сладолед и тръгна през алеята на малката градинка. Пътят към хотела водеше само през градинки, или по улички засенчени от платани. Паркингът бе задръстен с коли. Същото нещо е виждала на снимки – хотел и коли, такъв хотел и такива коли. Малко се поспря. Разгледа всички коли поотделно и се учуди, че еще е ранно лято, а има гости от най-отдалечените части на Европа.

Винаги са я считали за симпатична, според нея и служителите на хотела я считат за симпатична, нещо което потвърдиха не само с усмивките си, но и с това, че ѝ дадоха най-хубавата и най-евтината стаичка. Тя предвкусваше как портиерката ще се усмихне със своето „Добър ден, другарко Лилова!”.

– Добър ден, другарко Лилова!… Имате поздрави от съпруга си. Ще се обади отново.

– Кога?

– Потърси ви преди двайсетина минути. Каза, че ще звънне след половин час.

– Ще почакам.

Холът беше голям, през огромната му витрина се откриваше изглед към морето от ниско. Бездната на залива спеше в рамка от градински цветя.

Съпругът!… Може би у дома се е случило нещо неприятно. Нещо е станало. По всяка вероятност със Зита… Какво издува така чантата?… О, да – големият охлюв!… Навярно е болна… Страшно нещо е това семейството! Принадлежиш към него и не можеш да се отпуснеш дори да си на хиляди километра далеч. Едва ли някога е мислела, че ще бъде такъв егоист. Ако се погледне обективно, тази нейна командировка прилича повече на почивка, в която човек се разтапя в околната среда и потънал в нея, забравя всвчко, което го свързва със задълженията му. Най-хубавата командировка в нейния живот, да не бяха само тези две лелички със своята тъпота, сложени там да я дразнят и да не знаят че момчето пише!… Какви лелички – и двете са с десет години по-млади от нея… Какво ли се е случило у дома?…

Плешивият мъж седеше от другата страна на масичката. Коленете му бяха прибрани внимателно, лактите му стояха върху облегалата на креслото. По такъв начин, прилично и внимателно, можеше да седи само чужденец. Това бе един чужденец е чанта, с тъмен син костюм и изискани бели ръце, сключени върху чантата. Гледаше я деликатно, без да я смущава, сякаш това бе необходимо оказано внимание към дамата отсреща. Тя разбра, че не се заблуждава. Той я наблюдаваше… Дявол да го вземе! Какво става е нея? Все още се намират хора, на които може да направи впечатление. Вчера един професионален сваляч по улиците, днес един плешив мъж!… Плешив ли? Млад и хубав мъж със сочни черни очи, чист, елегантен и ако човек поразмисли по-добре, тази плешивост се превръщаше в дойстсйнство. Опита се да си го представи с гъста тъмна коса и разбра, че няма да му отива.

В дясно и назад, до радиото, и днес, както вчера по това време, прекарваше времето си естрадната певица от ресторанта. Сега тя въртеше ключа на радиоприемника и търсеше Анкара. От там зобеше професионалната си храна. И тъй като жените лесно разкриват хитростите си, макар и обзета от очите, които я фиксираха, жената предположи, че певицата е намерила най-доброто място да се покаже на гостите, един изпитан път път към женитбата и чужбина. До нея, както и вчера, продължаваше да седи нисичкият много млад барабанист, по къси гащета и изцяло разкопчана риза. Певицата се нуждаеше от подобен антураж. Когато той ѝ говореше нещо , тя все пак извръщаше към него осинените си клепачи, но погледът и блуждаеше към входа.

Други хора засега нямаше, влизаха и излизаха пасажери и всеки от тях като по задължение спираше погледа си на певицата. Само плешивият чужденец наблюдаваше нея, но по такъв начин, че вместо да я смути, я правеше щастлива.

Асансьорът слизаше и се качваше шумно, дори с трясък, но с то-зи шум се навиква, както се навиква с грохота на планинската река. Докато чакаше да я повикат в телефонната кабина, тя разглеждаше всичко това, без да пропуща ни най-малката подробност. Искаше да види всичко, което може да ѝ представи нейната необикновена „ваканция”.

Колкото и да бяха невинни, черните очи на чужденеца се мъчеха да ѝ разкажат неведоми неща. Между тях бе започнало мълчаливо и романтично съзаклятие, в което никой не се чувствува обвързан.

Върху стъклото на портиерната тракаха ключове, звъняха приятните гласове на служителките, проникваха и грубите гласове на чистачките, радио Анкара изпращаше сякаш за тях двамата нежна задъхана мелодия… Вссичко това преди да иззвъни телефонът.

Гласът на нейния съпруг беше плътен и ясен, неговият глас, сякаш двамата се разговаряха в кухнята:

– Ани!

– Мишо, ти ли си?

– Ани, какво правиш?

– Какво е станало? Нещо неприятно ли?

– Не… Какво неприятно?

– Защо ме викаш?

– Да те чуя. Какво правиш?

– Токущо излязох от библистегата. Чакам да ми се обадиш.

– А… в библиотеката ли беше?… Какво правиш, изобщо?’

– Нали знаеш, отмятам по малко от работата.

– Караш ли умната?

– Затова ли ми се обади?

– Не се сърди… Все пак трябва да те зная. ТИ първа трябваше да се обадиш.

– Щях да се обадя утре.

– Защо точно на третия ден?

– Така смятах,

– Не разбирам тези твои съображения… Верна ли си ми?

– На шега ли го казваш?

– Нали знаеш, че обичам да си правя вицове?… Все пак ти трябва да се държиш достойно. Говорил съм ти хиляди пъти за достойнството, което е най-голямото украшение на жената. След време никой от нас не бива да се срамува от другия… Ние имаме дете като приказка…

– Знам, знам.

– Знаеш, но имаш ли предвид всичко, което ти казвам.

– Имам всичко предвид… Знам, че трябва да бъдем едно от малкото семейства, живели без отклонения и сътресения…

– Иронизираш ли?

– А ти имаш ли ми доверие?

Малка пауза в репродуктора:

– Имам. Ти си единственото същество…

– Което не бива да измъчваш… Поздрави Зита.

– Само да я поздравя ли?

– Целуни я.

– Някак си особена. Нима е изстуденс майчиното чувство?

– Боже мой, какво говориш?

– Затварям, но знай, че мъжете, където и да са, както и да те ухажват, са авантюристи. Не прави неща от които утре да се срамуваш.

– Това ли ще ми кажеш – вместо довиждане?

– Приятна работа!… Кога ще се върнеш?

– Не знам… Може би в края на седмицата.

– Значи още пет дни?…

Ана Лилова почувствува как под дрехата и пълзи досада. Досада и пот. В кабината беше горещо. Учуди я фактът, че главоболието ѝ можа да се появи светкавично. Може би бракът и домът, в който живееше, приличаха на една такава кабина. Тя отвори вратата и въздухът в хола ѝ се стори хладен. Чужденецът продължаваше да стои на мястото си. Този път в погледа му имаше учудване и бегла тревога. Ана Дилова не можа да разбера как-стана теова. След като се усмихна, ей така, по инстинкт, сякаш искаше да го успокои и да му каже, че не е станало нещо особено, тя разбра колко се е забравила – направо върши неща, чужди на нейния стил.

Сега отново да се заеме с главоболието си. Като отвори стаичката си, вятърът от морето я блъсна и вратата към терасата се затвори с трясък. Тя съблече всичките си дрехи и отиде под душа. Водата засъска. Издигна лицето си към нея и я остави да го пронизва с невидимите си иглички. После вдигна ръцете си. Приличате на член от обожаваща природата секта, издигнала длани към водата и слънцето. Струите падаха върху тялото ѝ, падаха, падаха, свличаха се надолу, блъскаха главата ѝ, слепоочията ѝ, челото ѝ, все там, където се криеше коварното главоболие. „В такива моменти не мисля за нищо – казваше си тя. – За нищо, за нищо!”…  И мислеше, че не бива да  мокри косата си с тая варовита вода, че чужденецът е твърде интересен случай от гледище на човешките физиономии, че ако певицата постоянства, до края на лятото може да ѝ се осъществят мечтите, ако изобщо това са мечти… „Имаш страшен мъж! – помисли си тя. – Нима не те познава?”… „Не мисли за нищо, за нищо! Слушай йогите, не слушай себе си, ти, слабохарактерна такава!”… След това започна да мисли за тромавите библиотекарки с ленивите мисли и тъй като започна да ги оправдава, разбра, че главоболието ѝ е минало.

Излезе ст банята и взе кърпата. Започна да се бърше пред огледалото. Погледна тялото си и се усмихна. Приближи се още повече към стъклото: „Мога ли да видя кое е хубавото у теб?”. Разгледа се внимателно и реши, че ако не може да разбере кое е хубавото у нея, едно може да каже със сигурност – тя е на трийсет и пет и няма нищо лошо.

Боже мой, какъв е този вятър!… Какво има у този вятьр, който прониква през кожата и те кара да потръпваш от удоволствие?

Вятьрът идеше направо от хоризонта, омиташе цялото море, обираше сладостта му и я изсипваше върху града. Ана Лилова отвори чантата си и измъкна раковината. Както беше гола, изправена пред отворената врата на терасата, тя долепи раковината към ухото си и се ослуша.

4.

Тук, където спря колата, пътят се приближаваше, най-много до морето – трябваше да се прекоси една ливада и от там, едно спущане по скалите. Младата жепа погали волана с дланите си:

– Сега?

– Слизам – каза мъжът. – Не се грижи повече за мен. Като се изкъпя, до автобуса ще отида пеша.

– Настоявам да размислиш.

Той не отговори. Слезе от колата, отвори задната врата и започна да измъква багажа си.

– Настоявам да размислиш – повтори младата жена. Тя беше навела главата си напред и още държеше ръцете си върху волана. – Нямаме право да разрушаваме красивото, което сме изградили.

Той внимаваше. Стараеше се да не забрави нещо. Всичко бе нахвърляно върху седалката и сега като го измъкваше навън, грижливо го натъпкваше в саковете. Харпунът остана да стърчи с острието навън.

– Говори! – изгуби търпение тя и едва сега го погледна. –  Смяташ ли, че това е краят на всичко?

– Говорихме достатъчно – рече спокойно той. – Тая работа трябва да свърши без усложнения.

– Това бе възможно по-рано. Казвахме си го в началото. Сега е невъзможно. Това са пет години.

– Ще мине леко. Ще видиш.

Признавам се за виновна! – драматично проплака тя. – Можех да го изгоня от стаята, но не знам какво става с мен в такива моменти!… Ти трябва да ме придружаваш навсякъде!… Обичам те и ако искаш още днес е се откажа от този проклет филм!… Но и ти си виновен… с тези свои мании. Като  дете си!…

Той вдигна саковете и заоглежда ливадата.

– Смятам, че всичко свържи тук.

Тя ое поддаде на порива си и запали мотора. После обърна за последен път мъничкото си красиво лице към него:

– На връщане ще те взема!

– Няма нужда.

Колата тръгна полека.

Той нарами единия сак и го намести удобно върху рамото си.   Грабна втория сак като кофа и тръгна през ливадата. Земята беше корава, суха, грубата ѝ плът се чувстваше през килима на кафявата трева. И тази година по тия места не бяха падали дъждове. Като се спущаше по скалите, той гледаше ту къде поставя краката си, ту развълнуваното море, което го зовеше. Морето предизвикваше у него опияняващи усещания – сякаш го караше да рипне направо в него от скалата. Ивицата на каменистото заливче бе покрита с бели камъни и чакъл. Между тях блестяха черупки и изсъхнали цераниуми. Изхвърлените от вълните съчки бяха обилно полепени с тригона и тук-там по тях се ветрееха птичи пера. Мъжът хвърли саковете върху чакъла и се наведе да опипа водата. Каква можеше да бъде тя в началото на лятото – хладна. Хладна, но вода, която лежи в краката  ти, вълнува се и трепти по всички посоки, чак до скута на небето. Пипаш я, галиш я, чуваш нейния странен шум, а дълбоката страстна миризма се издига от нея и вълнува.

Той развърви саковете и най-напред измъкна неопреновия костюм. Последователно нареди всичко върху чакъла: плавниците, маската, шнорхелът, харпунът. Намери кутията с талк и наръси богато вътрешността на костюма. Облече се трудно. После нахлузи наплюнчената и промита с вода маска, налапа мундщука на шнорхела. На това място дъното беше плитко но той легна върху камъните и започна да се изтласква със свободната си ръка по тях. Измина няколко метра така и вкара в действие плавниците. Морето го пое. Между костюма и тялото му нахлу вода, която го изстуди от всички страни. Изведнъж стана дълбоко и все пак не биваше да се бърза с гмуркането. Търпеливо изчака да се затопли водата около кожата му. Тялото бързо даваше своята топлина. Видимостта го задоволи, не че я желаеше точно такава, но след скорошната буря друго не можеше да се очаква. Водораслите се поклащаха мудно, обхванати от цъфтеж, обагрени от оня обновителен блясък, известен само на гмуркачите, които умеят да наблюдават. Той е забелязъл, че прц такова цъфтене бодростта на гмуркача се увеличава, увеличава се и желанието му да прави глупости, да се спуска в големите дълбочини, или пък да преследва рибата без да се съобразява със запаса на кислород в дробовете.

Не очакваше да открие особен лов. По тия места не леководолази, бяха редки гости. Разчиташе да прониже някоя песийка, колкото да зодоволи страстта си и да произведе няколко тренировъчни изстрела. От години насам за него не съществуваше нищо, което да замени любовта му към морското дъно. Този шести континент бе станал за него извор на щастие, място, където може да осмисли празния си живот… Под него зина потънала в разсеяна тъмнина пропаст. Той напълни дробовете си с въздух и се устреми към нея. Провря се под каменната арка и понеже тъмнината изведнъж се сгъсти, започна да се оглежда – беше глупаво да попадне в капан още в началото на сезона. Стана му смешно, че може да умре тъкмо сега. Сега не биваше да се умира. На сушата щяха да кажат, че се е самоубил заради Лена.  Малко хора знаеха, че той не би се самоубил нито заради Лена, нито за коя и да е друга жена… Внимателно навлезе още навътре и като погледна в дясно, видя бледа, далечна светлина. Изви се и насочи към нея. Предположеаията му се оказаха верни. Такива ефектни места на дъното бяха безрибни – само лапини и дребни попчета влизаха и излизаха между водораслите. Все повече се убеждаваше, че днешния му ден ще има чисто изследователски характер. Измькна се на повърхността и отново пое въздух. Сега се върна малко назад, към „шареното дъно”. Тук се разтилаха все по широки пясъчни ивици, а после се откри и цяла пясъчна арена, типично находище на песийки и дракони…

В просторния аквариум на морето е спокойно, тихо. Тук светлината е убита и в това царство на полутоновете нищо не дразни нервната система на човека. Водата се допира с прохладни ръце до тялото, сърцетс работи интензивно и всичко говори за сигурност, за неизменност, датираща от хилядолетия. Щом слезе дори на един метър под повърхността, човекът се озовава в древността и се слива мигновено с природата. Той става риба и рибите го чувстват като риба.

В многобройните си гмуркания под водата, в стотиците натрупани часове на дъното, човекът започва да чувствува миримата на пясъка и на отделните отделните водорасли. Постепенно той започва да  води съвсем нормален живот, но преди да стане това, преди да почне да чувства миризмите, той започва да мисли както на повърхността. Това е единственото нещо, което чевекът-риба не може да преодолее…

Това е една малка, мизерна песийка! Тя е съвсем спокойна и като се движи докосва с тялото си дъното. Песъчинките се раздвижват под корема ѝ, после се утаяват и след тях настъпва стария покой. Удобна малка мишена за тренинг… Той насочи харпуна към нея и я прониза. Острието мина през тънкото ѝ като листо телце и се заби в пясъка. Той се спусна към стрелата, измъкна я и след туй изскочи на повърхността. Тук не ставаше дума за лов, рибата беше мъничка, затова той дръпна и разкъса тялото ѝ, след което го захвърли, зареди харпуна и отново потопи лице във водата…

„Лена беше такава писийка когато я срещна за първи път и кой можеше да предположи, че за пет години ще се превърне в подобно демонично същество?… Стига съм мислил за нея!”

Той се озова до онова място на пясъчното пространство, където започваше крехката нежна растителност. Зад тази линия се люлееха високите треви и се издигаха скалите. Водните пластове се търкаха по камъните и светът беше раздвижен, тъй като горе все пак имаше вълнение. Пясъчното дъно беше скучно, той го прекоси и се отправи към голямата заоблена скала. Спусна се в подножието ѝ и започна да пълзи по нея, увлечен от нейната импозантност. Имаше чувството, че изкачва красив затревен хълм, над който блести червената светлина на залеза. Опиянението му растеше и в този момент се чувствуваше премного силен. Край него подводната ливада цъфташе и дъхтеше, а от раздвижената водна пяна над гърба му нахлуваха безумни кислородни струи. Най-високата част на скалата тръпнеше. Водораслите се люлееха шеметно под напора на вълните, зелено и кафяво се месеше с блясъка на слънчевата светлина и в тази светлина се мяркаха сребърните коремчета на стотици атеринки. Попаднало в прибоя, ятото се гърчеше нагоре-надолу, обхванато от паника. Гмуркачът стъпи въвху скалатз и се изправи. В маската бе попаднала вода. Той я свали и я изтърси. След това я притегна по-здраво на лицето си. После потопи глава във водата и разгледа другата страна на скалата. Наклонът беше почти същия, само че тази част му се стари далеч по-обшнрна и се врязваше направо в пясъка, който тук блестеше от чистота. И както става често,  да не му се надяваш, в този лишен от растителност кът, му се натрапи голямата риба. Зад нея блеснаха тромавите тела на още пет-шест парчета. Всички стояха неподвижно и галеха с муцуните си най-незначителните покарали между пясъка тревички. Голямата риба олицетворяваше глупостта. Приличаше на излята от калай, безчувствено същество, лишено от сетива и инстинкт за самосъхранение.

Пое въздух. Гмурна се внимателно и леките движения на плавниците за няколко секунди го изтласкаха до най-удобната позиция, от където стреля по всички правила на играта. Стрелата прободе подхрилието на  рибата, контрата се промуши след острието, но кордата не се опъна докрай. В първите няколко мига кефалът не мръдна, сякааш не бе станало нищо. Но щом изживя изненадата, рибата се опъна остро и показа силата си. Гмуркачът почувства нужда от въздух. Измъкна глава от водата и когато потопи лицето си отново, вече чувстваше безумните пориви на животното, което теглеше стрелата, стремеше се да измъкне харпуна ст ръцете му. Той плаваше след рибата и постепенно набираше кордата, а сетне хвана стрелата.

Лена стоеше е на камъка, до дрехите му и го чакаше. Вятърът бе изпънал роклята ѝ назад, косичките ѝ се вееха назад, кожата на лицето ѝ се червенееше. Тъмните дупки на очилата ѝ бяха обърнати към него и той не можеше да види очите ѝ, но ги познаваше много добре – сериозни, меки и големи. Тя инстинктивно подръпваше роклята над коленете си, нещо което много го развесели, пък и наистина беше удивително, дявол да го вземе – що за необясним свян у същата жена, която снощи бе заварил в стаята на хотела с непознат за нея мъж, който просто настоявал и бил един такъв чешит, че нямало как..

– Аз съм тук! – извика високо Лена.

Той допълзя по плиткото каменисто дъно и показа рибата. Лицето му бе щастливо и като хвърли стрелата на сухите камъни рече с доволен леко заморен глас:

– Прибери тая работа!

Кефалът започна да се мята, стрелата се заудря по камъните и Лена знаеше че няма защо да се намесва, нищо не мшжеше да се прибере повече, но той трябваше да каже тъй, защото беше много щастлив.

– Реших да те чакам – каза тя.

– Просто неочаквано – продължа своите си мисли. той. – Никак не съм очаквал.

– Такава съм – удиви се тя. – Цял живот ще те изненадвам.

– Говоря за рибата – без какъвто и да е намек рече той. – Напипах я е най-неочакване. Никога не съм предполагал, че по тия места може да дойдат подобни екземплярн…. Може би има два килограма.

– Псвече.

– Повече – не. Най-много два килограма.

Той притисна контрата и измъкна стрелата.

– Ще си я изядем само двамата!

– Влизам отново. Ще падне голям лов.

– Аз те чакам.

– Измисли нещо да я скриеш от слънцето.

Погледна още веднъж кефала и се върна в морето.

Лена наблюдаване всяко негово движение и знаеше с абсолютна точност какво ще направи той, докато изчезне под водата. Пет години сс е възхищавала на похватността му. Сега той опря харпуна на стомаха си и го зареди. Ръцете му бяха дълги и силни, неопреновият костюм притискаше високо гъвкаво тяло. Ето, това е мяж!…

– Стефане, ще ти направя една изнедада!

Той не чу нищо – вече лягаше върху вълните. Лена се изкачи по стръмното, прекоси ливадата, влезе в колата и подкара по асфалта.

В селото купи сол, хляб и бира. Качи се отново в колата и се върна в заливчето.

Съблечена, по бански костюм тя натрупа съчки и започна да избира камъни за огнище. Като приготви всичко, приседна и започна да чака.

От време на време шнорхелът сифонираше и се показваше главата на Стефан. Той кръстосваше заливчето на шир и длъж и търсеше. Тя го е чакала с часове така и което си е право – беше скучно да се седи и очаква. Детската му лудост нямаше край. В такива моменти се е питала по сто пъти дали изобщо заема някакво място в живота му и си е отговаряла, че както всеки мъж и Стефан трябва да има край себе си една жена. Тази жена е тя. Толкова. У него нямаше нито страст, нито сантименталност, нещо което често я влудяваше и нервираше. Спокойствието, с което той започна да посреща нейните полови набези я обиждаше. Тя узряваше все повече и повече, растеше славата ѝ и нямаше защо да ѝ се присмиват: „Лена, ти си артистка с два филма и все още с един мъж”. Край нея гъмжеше от мъже, атакуваха я денонощно, а той каза само веднъж: „Когато поискаш ще се оженим”. Тя не можеше да поиска това и ако той я познава по-добре, можеше да настои, макар че това не е много важно. Най-важното е че този огромен мъж беше подредил работите си по значимост така: морето, графиката и Лена. Започна да мисли, че графиката му служи само като път към морето – всяка негова експедиция струваше пари. Той илюстрираше списанията, за да се гмурка с вечно изрядни екипа. Така се започна. Започна се преди три години. Намираха се смелчаци от филмовите продукции, които излизаха с предложения и с учудване разбираха, че предложенията им се приемат. Ако Стефан беше горд мъжествен мъж, тя беше истинска слаба жена, в която пламъкът на страстта гореше, както гори огънят под Триумфалната арка… Връзката им увисваше няколко пъти на конец. Този конец два или три пъти се скъса, но тя беше тази, която се връщаше, защото го обичаше – този, който бе влюбен преди всичко в морското дъно.

Лена видя добре, че Стефан се насочва определено към брега и запали съчките, димът добиваше особено весел цвят в подобни слънчеви заливчета, където всеки камък е напечен от лъчите – не се вижда нито жарта, нито пламъка на огъня. Тези изсъхнали дъски, преди да бъдат изхвърлени от вълните, са били частици от лодки и гемии. Те са пропити с безир, горят като борина и дават нетрайна, но хубава жар.

Стефан измъкна втора риба, далеч по-малка от първата. Отпуснат варху топлите камъни, извърнал глава към огнището, той наблюдаваше с безкрайно възхищение как Лена трупа още съчки. Хрумването ѝ го беше трогнало. Тя работеше така, сякаш не го е забелязала.

– Идеално! – каза той.

– Какво имаш предвид?

– Още първия ден ще печем риба.

– Добрият харпунист не пече по-малкоот две риби.

– Тук има още една – рече привидно небрежно той.

– Нима? – възхити се привидно тя.

– Какво не бих дал сега за щипка сол!

– А би ли целунал твоето добро момиче за цял килограм сол?

Лена измъкна скрития пакет, показа му го, приближи се до Стефан и целуна мокрите му, разтворени от учудване устни.

– Мисля, че един добър харпунист с удоволствие би целувал едно момиче, ако в такъв момент му поднесе цял целеничък типов хляб.

Тя му показа хляба и приседна до него. Стефан се надигна и докосна устните ѝ.

– По-добре от никак – забеляза тя и се върна при огъня.

– Как стана всичко това? – продължаваше де се удивлява той. – Днес ти ми поднесе най-голямата изненада.

Тя мълчеше. Вече издърпваше първата жар. Стефан смъкна неопреновия косткюм, простря го върху скалата и изпълнен с внезапно бликнало въодушевление, започна да се кълне, че няма да бъде учуден ако в чантата на най-доброто момиче не се намери малко хартия. Доброто момиче и този път напусна огъня, бръкна в чантата си и измъкна един вестник и последния брой на филмови новини.

Той разпори коремите на рибите, изчисти ги, остърга люспите им и ги уви поотделно в хартии. Корицата на списанието откъсна  внимателно и я провиси с камък върху скалата. От нея гледаше лицето на Лена, малко по-сериозно, отколкото беше в момента, когато тя търкаше очите си, ругаеше дима и деня, в който е срещнала един луд с перки на краката си.

Жарта започна да пепелее. Беше въпрос на мигове тъкмо сега да се зарият рибите с нея. Стефан извърши това със съзнанието, че демонстрира ритуал. После погледна часовника си. Трябваше да се изчакат необходимите петнайсет минути.

Не повече от петнайсет минути му бяха не обходими и за да се стопли. Той се излегна по гръб и се усмири. Вятърът тежеше с цялата си сила върху гърдите цу. Слънцето покри кожата му с топлина. Синьото небе дразнеше очите му и той ги затвори. Цялото му тяло се превърна в сетиво, с което долавяше и топлината, и мекия хлад на вятъра, и росата на морската пяна, и безумното ухание на морето. Стефан лежеше неподвижно и чакаше. Чакаше своя миг. Чакаше да се постопли кожата му и да се освободи съзнанието му… Ще дойде ли този миг? Дали няма да му изневери тъкмо тази година. В края на краищата нищо не трае вечно. Мечтите се променят, желанията остъпват място на други, непознати дотогава, човекът остарява и мъдростта на годините се присмива над лекомислените младежки пориви.

И неочаквано фрегата се появи. Стефан нямаше време дори да се усмихне от удовслствие. Той зае мястото си на кърмата и погледна всяка мачта поотделно. Всичко е наред. Вятърът е изпълнил платната до пръсване. Рулят е лек и се поддава на най-малкия натиск. Горе има бели високи облаци. Пяната на ватерлинията съска зад гърба му и по всичко личи, че ще бъде едно хубаво, почти неповторимо пътешествие. Вълните са гладки и отгоре са покрити със синя глеч, която се разпуква, но само край бордовете, иначе всичко до хоризонта е само синьо, цвят който мирише на риби и планктон.

– Къде ще направим снова – тук или в хотела?

Стефан не отговаря. Не се и сърди. Важното е, че фрегатът се бе  появил и тази година, и сега вече непрекъснато щеше да се появява, докато има слънце. Ръката на Лена милваше рамото му. Огнището-пръскаше благоухания по-хубави от градинските.

– Ти ли ще извадиш бирата от морето или всичко трябва да върша аз?

– Искаш да кажеш, че има и бира?

– Ще има, ако се държиш дсбре.

– Смятам, че ще е най-добре ако не се прибера в хотела.

– Как?… Къде ще се прибереш тогава?

– Ще прекарам целия следобед тук и ще нощувам тук.

– Пак ли започваш?

– Защо?… Какво лошо има?… Неопренът отдолу, ти ще ме дадеш едно одеало и пак ще започна моя див живот.

– Но в четири часа имам снимки.

– Отивай!… Утре ще дойдеш и ще ми донесеш нещо за ядене.

– Няма да те оставя!… Ще дойдеш с мен!

– Знаеш ли, днес носът ти не е толкова остър.

– Не ме будалкай!… Ти объркваш вспчко с твоите диви хрумвания! Тази вечер ще спиш в хотела!… Преди вспчко не си се закалил. Кожата ти е още е бяла. Не си подготвен за живота, който искаш.

5.

Този ден хлапето не се отби при художника, нито пък отиде да зяпа как правят филма. Там му доскуча – един човек от няколко дни насам непрекъснато падаше в морето, поне двайсет-трийсет пъти и защо, да се убиеш не можеш д разбереш. Милчо реши преди всичко да намери чайката. Той обиколи насам-натам и я откри на такова място, където нямаше движение на кораби и моторници – много се пазеше тази глупава на вид птица. Отново се качи на „Странджа“. Все пак от тук беше най-близко до нея. Започна да я наблюдава. Чайката беше обърната към него. Стъклените зърна на очите ѝ блестяха малко по-бодро, но в тях продължаваше да се чувства и тъгата, и умората. Крилото пак си висеше настрана. Под небесния капак, заедно с летящите на всички страни чайки и гларуси, плуваха малки бели облачета, наредени кажи речи едно зад друго. Приличаха на копчета – такива каквито би трябвало да има на огромната синя риза на света. Хлапето бръкна в джоба на панталонките си и измъкна шепа царевични зърна. Щом патките обичат царевица, пречи ли и на чайките да си клъвнат от нея? Зърната паднаха около птицата като сачми. Отнякъде долетя гларус. Той се спусна към тях, кажи речи-под самата човка на чайката и отлетя разочаровано. Ранената птица подплашено отплува към средата на басейна, където с осем мили в час летеше моторница. Ниският гърбав човек от борда се закани с ръка към момчето и изяика:

– Знаеш ли, аа!

Милчо се изплаши. Той беше виждал често този гърбав човек в пристанището, дори един път вървя след него да го наблюдава, тъй като му се струваше симпатичен. Гърбавият нямаше врат, а тялото му, както всичко у него, беше късо и широко, но въпреки това на момченцето хареса неговата сурова моряшка сила: хубавите му тъмни очи. Веднъж около прясно боядисана лодка се бяха събрали четирима души, които викаха „оу-хооуп“ и се мъчеха да я тикнат в морето. Всички бяха новаци, не знаеха как се прави това, лодката не помръдваше от мястото си. Тогава се появи гърбавият. Той ги нахока, отстрани ги, нареди по особен начин дървените филета, закова рамо върху кърмата, разклати лодката и на едш бърза ръка я раздвижи. Карината се хлъзна леко по филетата и леко влезе в слънчевата вода, която се разлюля като олио. Гърбавият облече палтото си и без да обели дума, тръгна да си гледа работата. Ето защо, Милчо хич и не искаше този човек да си помисли нещо лошо за него и макар че моторницата гърмеше, извика след нея:

– Чичкоо, аз я храня!

Разбира се, чичкото не чу какво му бяха казали, настроението на хлапака се счупи. Чайката се люшкаше върху облата вълна, оставена от моторницата. Срещу птицата сега летеше катер, Милчо извика. Но птицата и без това вече бягаше от грозното сплескано отпред чудовище, право към „Странджа“ и се приближи почти до борда на гемията. Милчо се учуди. Чайката днес му се стори някак по-чиста.  Бялата ѝ перушина блестеше като къпана, въпреки мръсната вода наоколо – да се удиви човек!…

Щом катерът отмина, чайката се върна обратно към средата на басейна и се движеше бая бързо. Милчо съжаляваше. За него беше удоволствие да я наблюдава отблизо, такава красива и реална – неговата чайка. Защо бяга тя? Толкова ли не можа да проумее, че момчето и желае само доброто? Няколко чайки се спущат над нея, тя повдига с копнеж глава и наблюдава здравите им криле, които режат пълния със слънце въздух. Хлапакът отново потърси нещо за ядене, което би заинтересувало птицата. Върху борда на „Странджа” имаше само няколко сухи главички от скариди. Той ги събра и ги хвърли в морето. Чайките се заблъскаха във водата и на бърза ръка ги пзлапаха. Милчо започна да чисти пръстите си от мустачките на скаридите, които се бяха впили в кожата му като трънчета. Тогава видя нещо, което го удиви. Чайките от въздуха се стовариха внезапно върху ято дребни рибки. Ранената им сестра неочаквано се устреми към тях. Разтворила човка тя цялата трептеше и писукаше, говореше им нещо на техния птичи език. Но здравите птици не ѝ обърнаха внимание. Те напълниха губите си и се изпариха. Ранената плуваше след тях, правеше всичко възможно да ги догони и по едно време разпери криле. Здравото крило започна да бие по водата, но болното легна безпомощно върху нея и птицата се завъртя намясто.

Милчо притича до художника.

– Чичко, как да изгоним тези проклети птици?

– Кои птици?

– Дет летят.

– Защо?

– Само я дразнят!… Карат я да върши глупости, причиняват ѝ болка в раненото крило!…

– Какво?

– Амк и тя иска да се издигне при тях, а не може!

– Ти пак за чайката ли говориш?

– Да, чичко! Знаеш ли колко е тъжно?… Не може и не може да политне, не се храни!… Какво ще стане с нея?

– Остави я на спокойствие. Всичко ще се разреши от самосебе си.

– Как от самосебе си?

– Чайката е част от природата, а природата умее да се запази сама.

Трънчетата забити в пръстите му го дразнеха. То отърка ръката си в панталонките, а после се опита да измъкне поне едно от тях с помощта на зъбите си. Налапал пръста си, Милчо едва сега се сети да погледне картината.

– А, какво стана?

– Както виждаш, започна да се оформя. – Художникът бръкна в джобчето на ризата си. – Мога ли да те почерпя една бонбона?

– Благодаря, чичко! – Хлапето внимателно бръкна с два пръста в пликчето. – Днес картината т се струва особена.

– Защото ми потръгна. Ако и утре продължава така, ще я завърша..

Бонбоната сладнеше и киселееше, Милчо я преметна няколко пъти с езика си и му се щеше да не свършва цял живот. С такива бонбони в устата вече може да се шивее прекрасно.

– Вчера картината беше по-хубава!

– Неподкупен си – засмя се художникът. – Ядеш ми бонбоните и ме нападаш… Вземи си още!…

– Благодаря!… Вчера всичко беше по-ясно. Като истинско…

– А днес?

– Не е като истинско… Това параходите ли са?

– Да.

– А това – крановете.

– Да.

– Чичко, ти си развалил хубавата картина… Цветовете не са същите… Петна, петна… Много си я развалил.

– А ти не рисуваш ли така?

– Е да, и аз правя такива петна.

– Защо?

– Защото съм малък.

– Аз искам да рисувам като малките деца.

– Сериозно ли? Че защо бе, чичко?

– Ами възрастните хора станаха много, а децата са кът… Всеки бърза да стане възрастен.

– Чичко, нямаш си на представа кослко много деца има. Ела в махалата да ни видиш.

– Така ли?… Тогава защо си винаги сам?

– Тук ми е по-добре сам.

– Много обичаш пристанището.

– Много.

– Баща ти знае ли че си тук?

– Аз имам само майка.

– Вземи си още бонбони. Много се стесняваш.

– Ще ти ги свърша.

– Голяма работа.

– Извинявай, чичко, за пръв път виждам голям човек да яде бонбони. Рисуваш като децата, ядеш бинбони…

Художникът се засмя от сърце.

– Старая се да не пуша.

– Виж я какво прави!

Хлапакът се затича към шалана. Той скочи на палубата и стъпките му отекнаха по металическия корпус на кораба. Закъсня. Не мока да види новия опит на чайката да полети. То едва ли беше опит, по-скоро опит да раздвижи схванатите си криле.

Вратата на каютата се отвори. Излезе един от шаланджиите.  Очите му още не можеха да се отворят от следобедния сън, косата му беше сплъстена, а дясната страна на лицето му бе нарязана от ръбовете на възглавницата. Той измина разстоянието до борда като на сън, погледна водата сякаш искаше да скочи в нея. През отворената врата се виждаше как другите двама шаланджии играят табла. Хлапето се учудваше защо тия хора се излежават по цял ден тук. Бяха тромави, много приличаха на кораба си. Шаланът беше дебел и откакто го помни все лежи на това място – тъп и отпред, и отзад, мръсен, негоден да се движи сам. Винаги го теглеха катерите. На търтей, на такова нещо му приличаше шалана, а на пияни  търтеи му приличаха тримата льохмани от екипажа му.

– Чичко, тя се мъчи да хвръкне!

– Какво бе?

– Чайката!

– Глей си работата!

Шаланджията със залитане влезе в каютата и затръшна вратата зад себе си. Чуваха се само острите чаткания на пуловете. След това вратата се отвори още веднъж и излезе друг много нисък шаланджия. Оня, сънливия, вдигаше нагоре бутилка и в тази поза приличаше на тромпетист.

– Колко е часът? – запита ниският като се прозяваше и протягаше косматите си ръце.

– Четири.

– Работният ден свърши!

Хлапето зяпаше рисунките по ръцете на ниския. Тези ръце му приличаха на страници от картинна книжка и колкото пъти ги гледаше, все не можеше да разбере какво точно е нарисувано. Чайката се бе отдалечила навътре. Стори му се уморена и замислена.

Милчо се покатери на кея и се отправи към параходите. Един автокар спря до него. Автокаристът се наведе и го издърпа при себе си. Хлапето се усмихна. Момъкът също се усмихна. След това започна да ругае камиона, който бе препречил пътя му. Тръгнаха. Милчо погледна няколко пъти към автокариста – чудеше се как оня е разбрал, че се е изпълнила най-голямата му мечта, да се вози на автокар – но момъкът не му обърна повече внимание: изчакваше, изпреварваше, заобикаляше, втурваше се стремително сред хаоса и все тананикаше една песничка, много проста и лесна, можеш да я запаметиш с първото чуване. Освен това, той много ръкомахаше и поздравяваше де кого срещне. Изглежда, че всички го познаваха. Ръцете му върху волана се тръскаха и русите им косъмчета светеха като звездички. Ей, че хубаво било да се провираш между всички интересни неща на пристанището, да познаваш всички хора и те да те познават, и да си пееш така безгрижно, и да ругаеш волно, да наричаш когото си щеш „хапльо”, „заплес”, „чучело”, „баба такава” и пр.

Докерите натовариха няколко сандъчета на платформата и автокарът потегли назад. Тичаха между влаковата композиция и параходите, промушваха се под крановете. Ето го едрият докер Янко и неговият колега, ето го милиционерът, който не излезе толкова страшен – всичко се ниже отляво и дясно, мирише на портокали, смазочно масло и каучук.

Тогава се случи голямата беда. Лицето на автокариста се смрази. Момъкът не знаеше какво да каже. Гледаше и мълчеше. Гледаше ту платформата, ту морето. Не проумяване как може да се търкулне сандъкът и защо трябваше да падне точно в морето. Не можеше ли да падне на кея, както е ставало няколко пъти досега? Милчо бе втренчил уплашените си очи в момъка.

– Батко, какво стана?

Момъкът продължаваше да мълчи. Насъбраха се докери, служители от Управлението на пристанището – много хора се струпаха, а по-добре да не беше ставало така. Кърмата на шведския параход се напълни с моряци. Сандъкът беше паднал близо до винта на кораба. Прииждаха и случайни посетители на пристанището.

– Баш като щяха да го приемат в партията – рече един докер.

– Кара като луд. – каза друг докер.

– Правил съм му забележки… Видях го как изви тук, сандъците се наклониха и най-горния – туп! – на дъното… Вадѝ го сега, ако си нямаш работа.,

– Какво имаше вътре?

– Резервни части.

– Тогава ще за гази.

– Баш преди влизането му в партията.

– Няма ли някой водолаз?

– Цялата бригада е на нефтеното пристанище. Хората си имат план. Няма да се занимават с Маринчовите бели.

Милиционерът се опита да разпръсне любопитните, но не успя. Автокаристът Марин продължаваше да мълчи. Милчо се изхлузи неусетно на кея и се нареди между зяпащите, чувствуваше се виновен за случилото се.

– Да му ги удържат от заплатата.

– То се знае… А, водолазите ще извадят сандъка.

– Ще извадят ама и Марин няма да се отърве без нищо.

– Едно на ръка!…

– Пазѝ се!

Викаше другият автокарист. Човекът искаше да мине.

6.

За първи път телефонът в стаята ѝ иззвъня, за първи път тя чу гласът на  администраторката по жицата, същият приятен и мил глас, който ѝ каза, че я търси някакъв млад човек. Ана Лилова не се учуди. Заради доброто настроение,ли, заради  дяволския вятър ли, тя смяташе, че не може да върви все така. Този телефон не може да не звънне най-после специално за нея и да ѝ поднесе някаква сладка неизвестност, нещо смътно и томително. Затова не се учуди, но се развълнува и просто не знаеше какво да отвърне, докато най-после смутолеви, че този който я търси може да почака малко долу, тъй като тя ей сега възнамерява да слезе, защото ѝ предстои излизане в града. Разбира се, това излизане трябваше да стане по-късно, след като си почине добре,  но да се почива може винаги. Пет следобеда и пет нощи са нейни. Тя се облече бързо и отдели пет минути за огледалото.

И така, кой може да бъде той?…. Професионалният спирач от ули­цата? Добре. Размисляше и предполагаше. В мислите и предположенията нямаше никаква логика. Каква логика у жена, която е потърсена внезапно по телефона?… Чужденецът? Нищо чудно. Още по-добре. Пак раз­мисли и върху това предположение, без каквато и да е логика.

Притиснатите ѝ от гилзата на червилото устни внезапно се разтвориха и Лилова чу гласа си, който каза:

– Ани, как си?

Транзисторният приемник от съседната стая съобщаваше с чудна сантиментална песен на английски език, че любовта се състои от няколко чаровни неща плюс двама души, които трябва да ги почувстват. Мелодията излизаше през отворения прозорец навън и пак този своднически вятър я пращаше при нея, до огледалото, където между зъбите на гребена пращеше изкъпаната ѝ коса. Според нея, тя никога не е имала по-лошо стърчаща коса, обвиняваше я в бунт и в нежелание да ѝ стори най-дребната услуга: тъкмо днес да легне мирно, да се подчинява на гребена и да заеме положението си от най-хубавите ѝ години.

Кой е той?

Ана Лилова заключи вратата и се спусна по стълбището.

– Охоо! – извика някой след нея на етажа.

„Охоо!” – отвърна му с мислите си тя, като продължаваше да се спуска и постепенно да се съвзема, неусетно да послуша хитрата си женска мисъл, кеято ѝ подсказа, че не бива да бърза толкова, защото тази игра се играе спокойно и колкото по-хладнокръвно, толкова по-лесно ще я спечели, а всъщност нямаше и какво да губи, тъй като е решила на всяка цена да си остане непокътната, да отнесе в София само прашецът на леката лятна авантюра.

Още с площадката на стълбището видя плешивия чужденец, който седеше на старото си място, този път по блестяща бяла риза и вратовръзка. Разглеждаше списание, внезапно вдигна глава и я видя. Лилова успокои още повече стъпките си. Погледите им бяха впримчени и тя не знаеше дали сега да се усмихне, или после, когато се приближи и стиснат ръцете си… Въпросът бе разрешен от другия, когото– Лилова до този момент не бе видяла. Той седеше на съседния стол и се изправи непохватно. Лицето му пламтеше, беше много висок, с червена ниско подстригана коса. Боже мой, къде е виждала това момче?

После младият белетрист, който вече бе успял да напечата два разказа в местния вестник успя да направя що годе сполучливо двете крачки към нея и да поеме ръката ѝ.

– Представа си нямате как искам да ме извините, искрено и изцяло.

– Всичко е наред – усмихна се тя. – Носите ми вашите разкази, нали?

– Да.

Момчето гореше от срам. Чужденецът беше много хубав – красив, оплешивял заради прищевка на природата мъж…

– Само един разказ – добави момчето. – Не бих си позволил да ви досаждам с повече. Написан е на машина.

– Как? Не ми ли носите нещо от печатаното?

– Мисля, че това което ви давам е по-добро. – Оня продължаваше да гледа право в очите ѝ. Разказваше ѝ много неща, в разказа си влагаше цялото свое „аз” и великото внушение, че идва от далеч сякаш сало за нея, че тя е една  от големите забележителности на страната си и до кога двамата ще се гледат така, кога ще стиснат ръцете си, кога ще стоят един до друг в безконечен разговор?… Младежът наистина чувстваше нужда да се оправдае и го правеше искрено, пред нея не стоеше маниак:

– Когато почетох Шон О’Кейси, неволно възпроизведох думите, които ми казахте в библиотеката и реших да чуя мнението ви за мен. Мисля, че наистина ще ми окажете помощ,

– Дано оправдая доверието ви… Разказът, ви е малък, обадете ми се утре в библиотеката, мисля че ще можем да си побъбрим за туй-онуй… А сега можете да ме придружите до спортния магазин.

Тя сложи ръкописа в чантата си, остави ключа на администраторката и се отдрави към изхода, чужденецът стана и влезе в асансьора.

Момъкът стърчеше с половин глава над нея. Нямаше и помен от първоначалното му смущение, държеше се естествено и тя на няколко пъти с интерес погледна право в бистрите му очи. Трябваше ли да му се сърди за това, че я лиши от следобедна почивка? Защо да му се сърди? Нали именно той стана причина да си „побъбри” малко с чужденеца, който все повече навлизаше в съзнанието ѝ?

– Спортувате ли? Имате вид на спортист.

– Гребане и ветроходство.

– Ветроходство?… Интересно, значи, пожелая ли една разходка с яхта и готово!…

– Само пожелайте.

– Знаете ли, че си навличате беля?

– Защо?

–Ами че аз мога да пожелая в най-скоро време.

– Гости на нашия град, искате ли да прекарате няколко приятни часове по море, позвънете на 47-23, Досев, по всяко време на денонощието!

Хуморът носеше лек провинциален оттенък, но тя се засмя широко и го накара да повтори телефонния номер.

Лилова нямаше работа в спортния магазин, но той беше за нея нещо като отправна точка към пристанището. Нищо друго не можеше да се прави в тези часове на деня. Първите летовници разглеждат града и се запознават с магазините му. Тук-там някакъв закъснял ремонт на ресторант. И местните, хора, наизлезли по главната улица, създаващи навалица преди да се свечери, хиляди разголени женски рамене, високото говорене и своеобразният смях на младите, вече добре познато на нея, заедно с любовните гонитби и лекото ваканционно изражение по лицата. Ето го и нашият професионалист от снощи. Абсолютно същият, само че тези път разговаря на немски с ръце и двете кльощави червени момичета примират ст смях, но същевременно са обзети от възхищение от масивния му черен врат, който пращи от мъжественост. Той я видя, тя му се усмихна и подвикна:

– Как е, върви ли?

Масивният врат се изчерви. Но и тя се изненада от себе си. Какво ставаше с нея? Нима са ѝ позволени подобни волности? От къде измъква тази самонадеяност? Боже мой, как се променя човекът, когато му се повиши самочувствието!… И сега някой я гледа, двоуми се дали да я заговори, но тази вечер Лилова крачи по-различно ст снощи по улицата, оня губи кураж и се връща. Хубаво се живее в този град!… С удоволствие би живяла тук… Но пристанището!… За нищо не би дала пристанището!

Една фиатка мина край нея и влезе в портала. Ана Лилова зърна на волана позната фигура и започна да рови в паметта си. Това лице ѝ беше познато, но от къде?… От къде, наистина?… От екрана. Разбира се – това беше Лена Сугарева, която отива на снимки. Вярно,  на кея се снимаше някакъв филм.

Фиатката префуча под носа на един локомотив, милиционерът махна неодобрително с ръка, после веригата на вагоните закри всичко. Лилова вървеше бавно и поглъщаше всички шумове, заедно с това поглъщаше и прелестната миризма на пристанището.

Този път реши да свие на дясно, да мине край пасажерския кей и да поскита в прашната част на пристанищния район. Вчера бе забелязала зад порутените бараки няколко мачти на яхти.

– Другарко, на оня свят ли искате да отидете?

Гърбавият човек я дръпна за ръката към себе си. Камионът се закова на място.

– Не – каза Лилова и погледна с усмивка грозното лице на здравеняка.

– Тя като зяпа, ти не виждаш ли бе?

– Виждам, затуй спрях! – рече шофьорът.

– Той и Марин не виждаше къде кара, че сега се чуди как да слезе на дъното за сандъка.

– Ти не ги разправяй на мен! Видя едно лъскаво парче и гледаш да го хванеш за ръката.

Шофьорът удари едно око на Ана и натисна газта. Гърбавия пусна ръката ѝ. Лилова почувствува облекчение. Сякаш се бе освободила от клещи.

– Трябва да си отваряш очите и ушите на четири!… Къде си тръгнала?

– На разходка.

– Ако искаш разходки, иди на булеварда. Не виждаш ли, че тук се работи?

Тя гледаше ръката си,

– Ще ти мине . Туй да ти е дерта в живота.

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озова в оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителство – бойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби…

Ръкописни 4 листа:

 

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озовав оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителствобойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби малко време, като наблюдава как от тежкия железен кораб излизат трима мързеливци в летни сини куртки и красиви бели шапки с козирки и кокарди на българския морски флот. Шаланджиите се наредиха на чешмичката. Най-ниският запуши с пръст четвъртия водоскок да увеличи силата на струйките и всички едновременно се наведоха да пият.

– Какво става там?

– Верно бе, какво става там?

– Изтърван е някакъв съндък с резервни части.

– Защо?

– Паднал в морето…

Човекът, който ги информираше също се наведе да пие. Той държеше в ръката си винт за лодка и бързаше. Голият му гръб беше прашен.

– И сега?

– Намери се оня чалнат художник. Щял да се спусне да го извади.

– Там има най-малко десет метра.

– Щял да го извади.

Чалнатият художник вече навличаше неопреновата качулка, а милиционерър напразно се мъчеше да пропъди тълпата. Лилова се промъкна към групата на любопитните и реши, че няма нужда от много натискане – виждаше се добре и отстрани.

– Да благодариш на мен, че ти го доведох.

– Ще успее ли?

Младият автокарист беше прежълтял. При всеки курс на отиване и на връщане той се спираше за малко да разбере как вървят работите. За цялата работа сега се грижеше един хубав мъж с красиво мургаво лице, когото всички наричаха „капитана”.

Като го зърна, Лилова изтръпна и си помисли, че това не може да бъде човек от реалния живот, по-скороби го взела за герой от екзотичен западен филм.

Мъжът беше към четиридесетте, но кожата на лицето му блестеше от свежест и всяка черта на това лице се връзваше органично било с капитанската шапка, било с тъмните му очила. Докерите бяха донесли въже и сега показваха на леководолаза един от сандъците.

Този, когото наричаха Капитана му обяснаваше как да прокара въжето през сандъка, но гмуркачат, в чието лице Лилова позна художникът Стефан Лазаров, слушаше разсеяно наставленията, тъй като сигурно знаеше достатъчно добре как трябва да свърши работата си. Сега той беше почти готов и оставаше последната подробност – оловните тежести, които той опаса около кръста си.

Не го пускайте! Тук има най-малко десет метра.

– И повече.

– Нищо му няма. Такива леководолази слизат на двайсет метра.

– Чакайте да се върне тежководолазната бригада.

– Малко преди да се извърши спущането, пристигна автокарът. Водачът му слезе на кея, направиха му път и той застана пред гмуркача. Лицето му не изразяваше особена надежда.

Мисля, че няма защо да се безпокоите – каза художникът и тъй като момчето не отвърна, намери за нужно да се допълни: – След няколко минути сандъкът ще бъде на платформата ви.

– Тук има повече от десет метра дълбочина.

– Едва ли има повече от осем. Пък и петнайсет да са, пак ще успея.

– Ти не го познаваш – намеси се капитанът. – Той е мой приятел. Ако не успее така, ще си донесе апаратите ссъс сгъстен въздух.

Лилова слушаше капитана и си мислеше, че истинският мъжки глас трябва да бъде такъв. Това се казва мъжки глас. Акцията не можеше да не успее, щом се ръководи от този човек. Той създаде естествено впечатлението, че е организатор на спущането и че без неготази работа едва ли би завършила сполучливо.

Самата тя недоумяваше как е възможно да се слезе на такава голяма дълбочина и съжали, че през ръцете ѝ беше минала доста обширна литература за леководолазното дело без да предизвикака къвто и да е интерес у нея.

– Готово – рече капитанът. – Внимателно!

Той придържаше художника за рамото и го насочваше към граничната ивица на кея.

– Първо ще намериш сандъка и ще излезеш да поемеш въжето. Хайде!

 


БОРИС АПРИЛОВ

С О Л Е Н А   В О Д А

начало на роман 1963 – недовършен;

и второто начало от 1964 тук!

Лодката „Дунав“ – току що закупена; Ахото прав, Арон (Барона) клекнал до него.
Ноември 1960 пише на гърба. Старото пристанище на Бургас.

1.

8.9.63   Има нещо весело и празнично в боядисването на една лодка, когато морето блести на две крачки от тебе, а въздухът е прозрачен и небето спокойно бди над работата ти. Всяка дъсчица на корпуса е вече прикована, кълчищата е натикана в процепите, дупките са запълнени с маджун и вече остава най-лекото – да мажеш бялата боя. Боята носи търговска марка „Бисер” и наистина блести като бисер, макар че не е качествена. Все пак лодката става бяла като слонова кост. Кантовете около бордовете багрим със зелена боя, а дънната част – с отровна кафява боя, която предпазва дъските от най-опасния враг на корабите  – морският червей. Леко и приятно се боядисва мачтата и особено кабинката, която отгоре е покрита с брезент. Разбира се, изисква се известно майсторство да не зацапаш филистрините, онези дървени пръстени около кръглите прозорчета. Затова с тази работа се е заел Барона.

Външността на Барона е тривиална – морска. Той е сух и мургав, дребен на ръст, с прорязано от бръчки лице, но тези бръчки не са от старост, а от постоянно взиране срещу слънцето. Особено здраво са изрязани бръчките на песимизма, които минават край устата му. Но те не подхождат на неговия безгрижен характер, известен по цялото крайбрежие.

Лодката е стъпила върху няколко дървени филета. Дълга е седем метра и двайсет сантиметра, широка – два метра и висока метър и двайсет. Водоизместимост – три тона. На кърмата е монтиран голям бензинов мотор, много стар шевролет, забравил вече годините си. Мощността му е четирийсет коня. Помисля ли за тях, добивам чувството, че притежавай конеферма.

Намираме се в края на Бургаското пристанище, недалеч от големите параходи и крановете, които ми приличат на жирафи. За нас от ден на ден става все по-тежко. Кейовете непрекъснато се разширяват. Държавата иска да има голям порт и на етапи ни изтласква настрана. Всеки ден си имаме разправии с пристанищния надзор. Чиновниците от тази служба ни гонят и ни пращат на два километра далеч, а ние все още се съпротивляваме и казваме: „Добре де, като направите кея ще се махнем!” Това ги ядосва много. Кеят може да се изгради бързо, но работата върви мудно. Един нищо и никакъв насип се прави с ориенталски темп – на ден по камион и това ни кара да примираме от смях. Нашият смях дразни строителите и те се нахвърлят още по-стръвно срещу нас. Ние, притежателите на рибарски и пасажерски лодки, сме се съюзили на обща борба и я водим ефикасно. Да се води такава борба не е трудно, тъй като отстояваме личните си интереси, а чиновниците отстояват интересите на държавата.

Както вече казах, в боядисването на една лодка има нещо весело и празнично. Тогава е невъзможно да скучаеш. В тази част на пристанището е пълно със сеиржии. Един по един или двама по двама, те идват мълчаливо, сядат върху мекия насип и започват да наблюдават. Като се нагледат добре, стават и си отиват. Тяхното място веднага се заема от други. Най-приятни са тези, които се стараят да помогнат:

– Не така, по-тънко!

Аз не съм майстор в боядисването, затова благодаря за съвета и започвам по-тънко. Оня, след като се нагледа достатъчно, казва още нещо за поощрение и си отива. На неговото място идва друг, който казва:

– По-дебело, другарю!… Боята предпазва лодката!

Веднага се съгласявам с него и започвам да мажа по-дебело.

Барона ме поглежда и не казва нищо. След като си отиде кибикът, аз се обръщам към него:

– Защо мълчиш?… Дебело или тънко?

– Все едно – отвръща мързеливо той. – Вече сме към края. Няма ли да купим малко бира, че пресъхнах.

Бъркам в джоба си и подавам пари на Барона. Той оставя четката и се отправя към бюфета при входа на пристанището. Връща се след два часа. Безсмислено е да му искам сметка за забавянето, нито пък го питам защо не ми връща остатъка от парите. Само поемам бутилката и пия жадно. Хубаво е да се пие бира през време на работа. То кога ли не е хубаво да се пие бира, но сега е особено сладко. Вдигам повторно бутилката. Пия и гледам небето. В него, като блуждаещи микроби под микроскоп плават гларуси и чайки. Сякаш за първи път чувам разнообразните шумове на пристанището. Слушам ги и си мисля: това е то ритъмът на пристанищния живот, най-прелестното нещо на този свят и сега ти си част от него, макар че някои правят опити да те изгонят извън пределите му.

След това захвърлям празната бутилка и изваждам бележника си, в който записвам разходите направени по лодката. Написвам следното: за бира – 10 лева. С тази незначителна цифра досегашните разходи леко набъбват на петнайсет хиляди и осемнайсет лева. Всички едри и дребни суми се нареждат така:

Закупуване на лодката – 5500
американ за платна – 226
на майстор Паскал, за ушиване на платната – 120
за въжета – 90
на Барона, в заем – 50
за таксѝ, да търсим майстор за ремонта – 17
вечеря в казиното по случай закупуването на лодката на дванайсет познати и непознати – 172
таксѝ до този, който продава мотор – 11
таксѝ до друг, който продава мотор – 9
мотор – 3200
пренос на мотора –18
на Барона, в заем – 40
ремонт на мотора – 1100
винт – 70
на Барона, в заем – 30
боя, безир, маджун, шпатула, гласпапир, четки – 184
акумулатор – 368
подкуп на продавача от ведомствения магазин задето ни продаде акумулатора – 30
вечеря в казиното на няколко морски вълци – 92
на Барона, в заем – 20
пирони и други дребни – 18
на Барона, в заем – 3
разноски в съда по прехвърлянето на лодката на мое име /нотариален акт/ – 62
на Барона, за цигари – 2
и т. н. и т. н.

2.

Когато духне южният вятър
планините на Тафуа севиждат
и ти се струва, че на върха Као има хора.
                        Песен на едно тихоокеанско племе
У нас, когато духне източния вятър морето става още по-синьо, небето – от своя страна – става съвсем синьо и ти се струва, че на хоризонта се появяват мечтите. Ти гледаш как вълните прииждат срещу теб и внезапно те обзема желание да тръгнеш по тях. Но за да сториш това ти е необходима лодка. Лодка можеш да си поръчаш в корабостроителницата, или пък при някой стар майстор. Най-напред отидох при майстор Никита. За неговата слава знаех отдавна.

Намерих го в двора му, с ренде в ръка, до скелета на една нова гемийка. Той извърна старческата си руска глава към мен и ме погледна със сините си очи, пълни със сладост и поезия. Те бяха чисти и безхитростни, в тях тлееше неугасимия пламък на творчеството и сякаш разказваха, виж какво, аз не съм занаятчия, правя изкуство, за което да се говори дори след моята смърт. Наистина, малко му остава да живее на майстор Никита, но когато изчезне от света, хората ще гледат неговите лодки и ще казват: „Това е лодка! Направи я Никита. Вече няма такива майстори!”

Старецът заговори със своя сладък руски акцент, уви, за да ми каже, че засега има три поръчки и че с удоволствие ще ми направи една лодка, ако имам търпение да почакам до пролетта. Такова търпение нямах и тръгнах да обикалям останалите майстори, някои от тях също така известни, а други непознати за мен. Всички ми даваха един и същ отговор – на пролет. Качих се на кораба и заминах за Мичурин*. В корабостроителницата ми заявиха, че биха приели една извънредна поръчка, но това може да стане най-рано на пролет.

Трябваше да опитам късмета си при созополските майстори. Те нямаха такива безхитростни очи като на майстор Никита, а напротив, но това не е толкова важно, а важното е, че също приемаха поръчки за пролетта.

Отчаян и уморен, седнах на созополския кей. Беше един от последните дни на лятото. Залязващото слънце изпращаше тиха светлина. В обезлюденото казино няколко по-смели курортисти спокойно пиеха ракията си, като се радваха на щастието, че няма нито оркестър, нито певица, че няма шум, че градчето мирише омайващо на паламуд, грозде и смокини, и че всички тези дарове на земята и морето са техни. Водата между лодките беше гъста и блестяща, пълна със смърт. От умрелите загнили водорасли се издигаше смрад – неприятна за този, който не е навикнал и сладостно уханна за този, който обича всичко, което идва от морето. Старият лодкар Лефтер газеше в тази застояла вода с кепче и ловеше скариди. Тази скариди той продаваше на двама-трима летовници за стръв. Неусетно, както шареше пред мен, аз му разказах патилата си и той, без да вдига глава от водата, рече:

– Тогава защо не си купиш една готова лодка?

– На старо?

– На старо, разбира се… Сума ти лодки се продават.

– В края на краищата не ми остава друго – отвърнах аз, като наблюдавах серпантините на чайките. Птиците летяха с достойнство в крехкия слънчев въздух. – Ще обиколя цялото крайбрежие, но ще намеря една лодка за мен.

Тръгнах да търся моята лодка.

Нямате си представа колко е голямо крайбрежието ни. Като го погледнете на картата, то ще ви се стори едно смешно кътче от Черно море, но тръгнете ли по него, ще ви удиви разнообразието на всяка гънка от брега, на всяко негово пристанище, на всяко селище. Не само хората от всеки град и всяко село се отличават, отличават се и лодките. Една е конструкцията на лодките в Балчик, друга е в Созопол, по-друга е в Несебър, съвсем друга е в Мичурин, а да не говорим за Бургас, където лодките имат най-добра линия. Върнах се тук с убеждението да умра, но да намеря лодката си на това място.

Какви ли лодки не разгледах през време на моето скитане? Големи и малки, нови и стари. Тогава се убедих, че ние не умеем да наблюдаваме плавателните съдове и разбрах, че лодките са като хората, имат своя физиономия и своя душа.

9.9.63  Някой ден направете като мен. Седнете на кея и започнете да наблюдавате привързаните към него лодки. Ще ви учуди разнообразието им. Има лодки изнурени от труд и те веднага ще ви се натрапят със скромната си външност. Боята им е овехтяла, въжетата им са нащърбени, палубите им, доколкото ги имат, са винаги мръсни и върху тях цари безпорядък. Други техни сестри са боядисани в по-весели цветове, имат гладки бордове, прави, неогънати още весла, всички ръбове са остри, неизтъркани, имената и номерата им са написани свястно, а моторите им са прибрани в прилични кабинки, които се заключват с катинари. Трети са гиздави и шарени, върху тях личи само първия равен пласт боя, на мачтите им стърчат нови осветителни тела и като речеш да влезеш в тези красавици, ти иде да свалиш обущата си. Освен това, тъпите носови части на някои лодки им придават глупав дебелашки вид. Със тях си готов да се отнасяш като с добродушни откровени хора, които са глупавички, но никога няма да ти причинят зло. Други, напротив, имат заострена носова част, тънка и стройна линия и приличат на лисици-хитруши. Трети са лодки търтеи – тромави и тежки, изоставени, небоядисани, свикнали да бъдат теглени на буксир от други. Има щастливи лодки, има и нещастни, има лодки алкохолици, има и престъпници, крадци, клюкари, доносчици, лодки които чувстват превъзходството си и странят от сестрите си, а други лодки са се прилепили към цицките на държавата и сучат облаги от тях. Те също странят от сестрите си и почти винаги ще ги видите привързани към някой шалан* или влекач. Има лодки самотници, забравени от стопаните си, които стоят от години на едно и също място върху сушата и гледат с копнеж към морето. Има лодки несретници, на които не им е провървяло и лежат с разбити бордове върху някой наклон. Всяка година от тях изчезват ту ребро, ту дъска, ту летва, стопяват се, дават късчета от телата си да бъдат заздравени други лодки, или отиват в печката. Има гиздави празноскитащи яхти с бели прически-платна и високи стържещи небето мачти. В техните тела туптят и студени моторни сърца, които бият само за удоволствия. А най-после в нашите води се появиха и летящи глисери – толкова блестящи и соанирани, че приличат на холивудски гърли, пък и служат само на кинематографията, когато снима филми за прелестите на нашето крайбрежие.

Аз не съм добър психолог. Ако вие започнете да наблюдавате  лодките като мен, ще откриете още по-голямо разнообразие на характери – достатъчно е да се вгледате поотделно във всякоя от тях. Унесете ли се малко в разсъждения, ще отгадаете характера на лодката-мечтател, на лодката-грабител, на авантюриста и ако щете – на бракониера.

*шалан – плаваща платформа, нещо като сал, върху който се поставят товари, за да бъдат извлачени между кораби или други обекти в пристанищата. Нямат мотори или други приспособления за плаване.

3.

Към обед ние вдигнахме котвата и напуснахме мястото на подводната скала, от която все пак успяхме да измъкнем две връзки попчета. Заобиколихме фара и влязохме в басейна на пристанището. Аз гребях, а старецът, когото от уважение все още наричах бай Тодор, нижеше рибата на върви. Беше твърде стар и много окъсан, и пушеше цигарата си без да я пипа с ръце, като я мокреше от студения ѝ край. Така съм го запомнил, винаги с мокра цигара в уста, а и той някога беше се хванал на бас с всички от пристанището при такова условие: види ли го някой без да пуши, веднага да му поиска пари за ракия. Доколкото знам, на никого не се усмихна щастието. Бай Тодор палеше цигара от цигара. Опушваше не само мустаците си. Димът опушваше цялото му лице, чак големите му сиви вежди, под които спокойно гледаха примирените му добри очи. О, вие не знаете какво е това човешка доброта, пък и да твърдите обратното, няма да ви повярвам, докато не ми докажете, че познавате този старец. Никой никога не го е чувал да псува, разбирате ли? Да живееш в пристанище и да не псуваш, да не ругаеш децата, когато отвързват лодката му и я разкарват чак до отсрещния бряг на залива, когато пияни гемиджии взимат греблата му да си услужат и след това не ги връщат по три дни, и какво ли не още. Разказват, че дори чайките, почувствували неговата добрина кацат спокойно на лодката, но чак това не вярвам и ми се струва легенда, защото никой не е видял досега чайка да кацне на лодка в присъствието на човек.

10.9.63   – Борко, можеш ли да спреш за малко?

Прекъснах гребането и ударих няколко контри. Спряхме точно на онова място до вълнолома, където по това време ДОСО закотвяше яхтите си. Около нас мълчаливо летяха трийсетина гларуса. Едва сега забелязах тяхното присъствие, крайно учуден, че птиците летят безпокойно и въпреки това – безшумно, сякаш подготвяха конспирация. Когато лодката се успокои съвсем, птиците налягаха по водата, обърнали главите си към нас.

– Малко кино и театър – усмихна се бай Тодор. – Сега ще си погледаме.

Той отдели десетината лапини, хванали се на въдиците ни и се изправи. Гларусите чакаха само това ставане, за да се вдигнат отново във въздуха. Този път някои от тях издаваха нетърпеливи писукания.

– Гаро! – извика приятелски старият рибар.

В същия миг около нас се понесе хаотичен грач, една внезапно избухнала олелия, придружена с движението на десетки крила.

– Иванчо, мини по-напред!… Викторе, не така!… Хайде сега готови!…

Бай Тодор хвърли лапините в морето и борбата започна. Тя трая малко, но гледката бе чудесна и достойна за филмовата камера. Тогава си обещах каквото и да стане, да докарам някога един филмов оператор, и нека той заснеме това зрелище – как бай Тодор храни гларусите, пък да заснеме и самия рибар, за да го съхрани в киноархива, където сигурно има и някои по-незначителни кадри.

Преди да потеглим към нашия кей, запитах стария рибар защо не подхвърля лапините една по една. По този начин зрелището ще се проточи, удоволствието ще стане десет пъти по-голямо.

Той се усмихна и цигарата му клюмна. Бой Тодор наистина мокри повече, отколкото трябва цигарите.

– Така правех някога – рече той. – Тогава цялата риба се изяжда от няколко гладници и проклетници като Виктор. Те са силни и не дават на другите. А сега хвърлих десет рибки, ядоха десет птици.

– Защо си го кръстил Виктор?

Старецът се усмихна и ме погледна. След това взе цигарата между пръстите си и запита:

– Не се ли досещаш?

– Не – отвърнах учудено аз,

– Помисли де, помисли!

– Не разбирам.

– Виктор бе, Виктор!… Не си ли чувал за Виктор?

– Ясно! Виктор! Ей че си го измислил!… Старецът се смееше със своя тих замайващ смях. Изпеченото му лице блестеше на обедното слънце, между бръчиците му лъщеше пот. Загребах, а той продължаваше да се смее простодушно. Докато го слушах, попрехвърлих малко из паметта си образа на Виктор. Не му е тук мястото да ви го описвам. Уверявам ви, по-нататък не може да не стане дума за него.

Долепихме се към кея. Прибрах греблата. Поочистихме малко кувертата, поприбрахме туй онуй, изгребахме водата. Лодката на стареца отдавна си прави вода и когато някой му подхвърли нещо за нея, отговаря му: Нека си има водичка в лодката. Всичко става. Понякога човек може да си намокри челото.

Заех се да привържа лодката от двете ѝ страни – към нашата постоянна котва и към брега. После, като се наведох да издърпам баша към брега, за да слезе стареца, видях го да се огъва върху предната пейчица. Държеше се за корема и се превиваше. По това, че се сви на ер-голям разбрах, че изпитва страшна болка, но той не изстена нито веднаж. Продължавах да държа въжето. Чудех се да вляза ли при него, или да бягам за линейка. За мое учудване, старецът се успокои изведнаж. Той ми подаде рибата и скочи на брега.

– Какво ти стана?

– Имам си една болчица. Изведнъж ме свие, изведнъж ме отпусне.

– Каква е болката?

– Най-голямата болка е, че съм на седемдесет календара, момченце… Та, ти искаше да купиш лодка… Ела сега да те заведа при Чолака.

– Чолака?… Добре го познавам, но да продава лодката си, не ми се вярва.

Бай Тодор се приближи към мен, и въпреки че наоколо нямаше хора, ми прошепна:

– Прави се, че не продава, но продава. Ти се прави на човек, който не е примрял за лодка, ама ако намери нещо, е – ще вземе да го купи.

– Има си хас, тази лодка да се продава!…

4.

Има си хас „Дунав” да се продава!

Не исках да губя нито секунда. Отправих се към кея със шаланите. Там беше Чолака. Там беше „Дунав”, хубавата лодка с грозното име. За мен всякакво име беше грозно, освен едно. Но защо трябва да бързам? Нито човекът ще избяга, нито лодката. Умишлено забавих крачките. Но защо пък да не побързам? Какво като побързам? Започнах да тичам… Чакай! Така не става. Втурна ли се при него, ще ми поиска много по-голяма сума. После си помислих, че и да бягам и да не бягам, Чолака ще ми поиска два пъти повече от реалната цена. Знаех добре – каквото и да поиска, ще дам. Важното е да продава. Такава лодка не се продава. Все пак той е подшушнал, че я продава. Защо ще я продава? Трябва да има нещо нередно в лодката, за да я продава.

Двата шалана лежаха тежко в омаслената вода един зад друг, големи, тромави и мръсни. Отливът бе разкрил ивица от бордовете им, обрасли с миди и водорасли. Върху ръждясалите палуби в безпорядък бяха захвърлени въжета, кофи, сандъци, котви – цял склад от вещи. В слънчевия обеден час човек интуитивно долавя отдалеч топлината, която излъчва желязото.

До левия борд на първия шалан бе привързана „Дунав”. Спрях и за първи път я разгледах както трябва. Досега тя ми е правила впечатление на солидно изработен съд, който знае как да седи върху водата и как да покрива вълните. Изпъкналите ѝ гърди отпред, плавната заобленост на корема и значителната ѝ широчина осигуряват нейната устойчивост – нареди пет души на единия борд и ще получиш само един малък наклон, нищо повече. Моторът е прибран в малка кабина, на предната част е изградена по-голяма кабина с две койки за спане, но тя се подава толкова слабо над бака и е така майсторски заоблена, че е изключено всякакво съпротивление на вятъра. Красиво нещо е нейната бяло-червена мачта, прикрепена за двата фалшборда с металически ванти и съоръжена с автомобилни лампи отпред и отзад. Този съд няма нищо общо нито с рибарските лодки, нито с яхтите,

Скочих върху шалана, прекосих го и се спуснах върху имуществото на Чолака. Лодката дори не почувствува тежестта ми. Наведох се и започнах да разглеждам дъските. Бяха солидни, но твърде стари. Скрепяванията навсякъде бяха направени здраво. От двете страни на корпуса минаваха надлъжни пейки, притегнати с две напречни седалища от дебели дъбови дъски. Там където позволяваше вътрешната обшивка, успях да разгледам ребрата и останах възхитен от здравината им.

Търпението ми вече бе изчерпано. Прехвърлих се на шалана и тръгнах право към „каюткомпанията”. Влязох без да чукам и видях Чолака. Той лежеше върху коравата тапицировка на каютата така, както лежат колониалистите в тропиците. Късите му крака бяха вирнати над облегалката. На другата кушетка лежеше Петър, грамаден черен льохман с гладко бебешко лице. Върху масичката стърчеше малка бутилка на която пишеше „Плодова ракия”. Лицата и на двамата бяха потни. Голи до кръста, шаланджиите сякаш демонстрираха коремите си, върху които бяха накацали две-три мухи.

– Ще изпукате от жега – рекох аз.

– Нищо – отвърна Чолака. – Ти все пак затвори вратата. Сега е работно време… Ей там шишето, пий и легни някъде, че е горещо.

Дръпнах с крак стола и се отпуснах на него.

Нямах желание да пия. В това тясно и полутъмно помещение почти не се чуваха шумовете на пристанището. Имах чувството, че се намирам в камера, захвърлена извън времето и пространството.

– Не отдалечавай много бутилката – каза Чолака.

Ракията трябва да бъде до него – ръцете му са къси, имат малък радиус на действие. Главата му е голяма и обла. Лицето му е  брадясало. Това късо заоблено човече приличаше на шалана. Винаги ми е правело впечатление, че тези които дълго работят на шалан, постепенно заприличват на него.

11.9.63   Чудех се как да почна. Нервите ми повече не издържаха. Защо ли го усуквам? Започнах:

– Остава ли ти време да работиш с лодката?

– Кога да ми остава? Цял ден на работа. Не мога нито на риба да отида, нито да развеждам хора. Продавам я… Намери някой мющерия да му я шитнем.

– Ще се опитам да потърся някой. Не е ли много стара?

– За лодките няма старост. „Дунав” е известна по целия залив… Петре, така ли е?

– Няма да продаваш! – каза Петър, без да отваря очите си.

– Ще я продам. Какво да я правя? Само да я гледам ли?

– Колко ще ѝ искаш? – запитах аз.

– Ти намери мющерията, пък ще видим,

– Трябва да знам цената.

– Лесна работа за цената. Такава лодка не можеш намери. Знаеш ли какъв материал съм сложил?

– Добре де. Колко?

– Устойчива на вълните, сигурна. С нея няма обръщане.

– Питам те колко, а ти мълчиш.

– Произведение на майстор Никита…

– Нищо няма да продаваш!

– Ще я продам!.. Грехота е такава лодка да седи без работа!

– Никой не продава без да заяви цената – натъртих аз. Чолака стана и тръгна към клозета. Аз също се изправих. Започвах да обикалям около масата. Седнах на кушетката, станах, направих още една обиколка на масата, погледнах към вратата и вдигнах бутилката. Пиех и гледах през прозорчето. В пристанището влизаше параход. Познах го – японски. Хвърлих един поглед на Петър. Пиеше. Най-после вратата се отвори Чолака влезе като чешеше корема си

– Трябва да знам цената? – рекох аз.

Той се приближи до масичката и започна да пие.

– Жал ми е като я гледам – заяви Чолака. – Как да се разделя с нея.

– Няма да продаваш! – настоя отново Петър.

12.9.63   – Прав си. – каза внезапно Чолака – На октомври ще взема отпуската, ще изкарам паламудния сезон, пък после, ако ми дадат добра цена, ще я шитна.

Шаланджията се излегна отново на кушетката я опъна краката си нагоре. Бях попаднал в преса – от една страна горещината, от друга – това убиващо безразличие. Чувството ми работеше независимо от логиката. Ясно съзнавах, че на това място трябваш да си отида, но не си отивах и просто усещах, че съм съгласен на всичко. Бях далеч по-умен и по-интелигентен от двамата, разумът изискваше да изиграя картите си по-добре от тях, а чувството настояваше да се хвърля напред и да бъда излъган. Двамата прости шаланджии владееха добре нервите си и нямаше никакво съмнение, че знаеха кой търси да купи лодка и кой се навива все повече и повече. Те бяха врели и кипели в подобни покупко-продажби. Хитростта им беше прозрачна. Пред мен се намираха две деца, които ме изнудваха по най-примитивен начин и достатъчно е да си отида сега, да не им се мерна пред погледа два-три дни, за да се явят по-късно уж случайно пред очите ми и да се реализира един човешки пазарлък.

Но аз горях от нетърпение да имам тяхната лодка, аз си представях как навън се разстилат сините полета на морето, което в късното лято и предстоящата тиха есен ще стане още по-привлекателно, и не бива да го изгубя, както не бива да се пропуща началото на хубавия филм. Казах:

– Представи си, че някой балама ти даде добра цена.

– Ако някой ми даде шест хиляди – да му е хаирлия.

– Пет и петстотин!

– Не слизам от шест хиляди.

– И ти не знаеш какво искаш – обади се Петър. – За тази лодка, макар че е много хубава, не можеш да вземеш повече от пет и осемстотин!

– Не

– Казвам ти – дай я за пет и осемстотин! – настоя Петър.

Чолака се прозя и рече:

– Намерете мераклия да я купи и ще видим.

– Давам пет и осемстотин – опитах се да кажа спокойно аз, но излезе смешно и жалко,

– Бягай да купиш бутилка ракия! – рече Петър. – Да полеем пазарлъка. Мисля, че и аз помогнах малко.

Той наистина бе помогнал да се прекрати цялата комедия, за която все още се разправя в бургаското пристанище. За да не питате и разпитвате, ще ви кажа: все още се разправя, как в 1960 година един глупав писател закупи една стара лодка за пет хиляди и осемстотин лева, когато за същата лодка бившият ѝ собственик само преди няколко дни искал три хиляди. Още същия ден Чолака закупи едно прекрасно ново корито за четири хиляди.

5.

Но парите се изяждат и изпиват, а закупената вещ остава. С тази лаконична философия се утешава излъганият. Седнал на шалана, аз наблюдавам Чолака и катализатора на сделката Петър. Облечени в парадните си униформи – морски фуражки с котви и големи козирки, и избелели сиви куртки – двамата изпразват кабината, кубрика и  шкафчетата под седалките на „Дунав”. От там те изнасят кутии с корабна боя, скъпоценни въжета от манила, брезенти, дърводелски и железарски инструменти, парусина, кнехти, обтегачи, гвоздеи, кълчища, безир, спасителни пояси и какво ли не – всичко откраднато от държавата. Гледам ги как чевръсто измъкват предметите и как ловко ги прехвърлят в камбуза на шалана, и си мисля за тъжния факт колко много хора крадат от майката държава. Шаланджии, най-обикновени мишки, а крали, крали, та не питали.

Верният стар мотор на Чолака „щайер” е демонтиран още от вчера. Затова кърмата на „Дунав” се е повдигнала и външният вид на лодката е променен.

– Готово! – казва най-после Петър. – Изпразнихме я.

Скачам в лодката, отвързвам я, разполагам греблата на скармусите и загребвам. Необходимо е да я откарам само на двеста метра от тук, при пясъчния насип, където съм определил нейно постоянно място. Гребе се трудно, върху тази тежка тритонна лодка мъчно се придвижвам напред, но в сърцето ми е леко и радостно, а светът за мен е станал два пъти по-красив. Водата на пристанището сега не е мръсна, гларусите не грачат, а пеят като славеи, крановете не приличат на жирафи, а на струни – пейзажът е една трептяща слънчева музика.

– Здравей, японец! – викам аз и се усмихвам в лицето на жълтия моряк, който стои на кърмата и учудено гледа моята страна. – Тази лодка е моя!

Той показва зъбите си и маха за поздрав с ръка.

– Моя е! – викам аз. – Цялата е моя!

Морякът ми прави знаци с ръце, върти китките си, вика нещо „пъррр”, но като не разбирам японски, отминавам и започвам тур за овации през целия басейн на пристанището. Ще погреба малко повече, но ще покажа „Сириус” – вие за първи път чувате истинското име на лодката – на всички, ще го покажа.

– Отваряй си зъркелите, чучело!

Повече отгатвам, отколкото чувам ругатнята, която ми отправя разяреният възрастен мъж от пилотския кораб. Пилотският кораб профучава близо край мен, изчезва и вълните му ме залюляват. Да ме люлеят вълните, когато стоя на мой собствен кораб – това съм мечтал от години насам.

6.

Първата лодка, която съм имал още в ученическите години, беше една спортна русалка, бивша собственост на прочутия капитан Младен Марков и се казваше „Сириус”. Втората лодка, една катранена сеферка, закупена от рибаря Ватран, с гордост понесе на борда си същото име. Сега и тази лодка ще се казва „Сириус”, пък каквото ще да става. Корабите изгниват, загиват, потъват, но имената остават и по този начин осигуряват славата им във вечността. Такава е морската традиция, а който не зачита традициите на морето, вълните го изхвърлят на брега като непотребна и жалка вещ.

Носът на „Сириус” докосна пясъка. Привързах се към чужда плаваща котва, скочих на брега, привързах се и тук за една релса и седнах на пясъка.

Слизайки от лодката, почувствувах че слизам от небето на земята. А сега – какво? Нямам мотор, нямам платна, нямам витло, нямам акумулатор – имам само едно корито. Вече разбирам защо преди малко японският моряк ми правеше знаци с ръце и викаше „пърр”. Искаше да каже: къде ви е моторът?

Всичко в пристанището се движи и работи, прави нещо. Само аз стоя на една място, като обхванат от щил сред безчувствената повърхност на морето. Докерите разтоварват параходите, гемиджиите ремонтират шхуните си, рибарите стягат лодките си за есенния риболов, екипажът на шалана чака заплатата  :), някакъв художник зад мен рисува картината си, а кинематографистите при дълбокия кей снимат филма си.

Едно момченце с хубава червена косичка се приближава до мен и казва:

– Чичко, онази чайка виждаш ли я?

Птицата лежеше върху водата, точно срещу германския параход.

– Виждам я – отвърнах аз.

– Не мога да разбера какво става с нея – продължи момченцето. – Наблюдавам я от вчера. Върти се все на едно и също място. Защо не хвръква?

– Нейна си работа – рекох аз, – Ще хвръкне. Не се безпокой за тая работа.

Момченцето ме погледна, но не можах да разбера колко недоволство имаше в погледа му, защото не му обърнах внимание. Тъкмо си мислех за какъв дявол ми трябваше да купувам тази лодка. Няколко чайки и два гларуса летяха под небето, планираха с крила срещу вятъра, блестяха като снежни топки на слънцето, издигаха се отново нагоре. Трябваше ли да се спуснат за храна – спущаха се. Но никои от тях не оставаше върху водата. Само тази чайка, според думите на момченцето, продължава да плува още от вчера. Какво ли удоволствие ѝ доставя да се къпе на това място, където морето е нашарено с мазни нефтени петна и какви ли не щеш боклуци?

Виждам как момченцето върви по кея. То прескача два катраносани варела, заобикаля грамадна макара, увита в кабел и потегля по железопътната линия. На това място се възвишават силозите и белите пирамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикалите е погълнала уханието на морето. Гърми влекач. Крановете се издигат към безцветното небе. В кабината на отсрещния кран момичето, което го управлява, прилича на кукла. Тримата моряци от кърмата на високия японски параход махат с ръце на крановичката и тя им се усмихва, а лицата на моряците приличат на жълти топчета, съвсем еднакви – ама как пък нямат поне мъничко разлика – и зъбите им блестят. Но най-много блестят заоблените им скули. Просто затъмняват слънцето.

Момченцето се спуща върху палубата на двумачтовата шхуна „Странджа”. От нея то се прехвърля върху гемията „Орион”. Обляга се на борда ѝ. Сега разбирам какво го води на там: чайката е на два метра пред него. Никога не съм виждал по-мършава и грозна чайка. Тя лежи неподвижно във водата и наблюдава отвореното небе. Там летят сестрите ѝ. Зад кулата на фара се люлее развълнуваното от редовния бриз море, цялото обляно от слънцето. Морето чупи_ _ _ _ (страницата свършва тук, издирвам продължението…)

и другите части


СОЛЕНА ВОДА“ – 1963.
ЧАСТ ОТ СВЕТА“ – 1965.

Чета прелестната „сага” на Чайката в пристанището и буквално се пренасям в годините, местата, събитията – участвам невидимо в действието, надничам иззад рамото на Автора.

Изпитвам нещо необикновено: виждам това, което вижда той, едновременно във въображението и в спомена му. А аз съм въоръжена и със собствения си спомен – за него, за мечтите му – сбъднати и несбъднати, разпознавам истината и измислицата, мечтата и илюзията!… Виждам го едновременно и в образа на Момчето – и на Писателя; виждам хората, с които общува – и като момче, и като Писател; но най-ярко пред мен изплува неговият любим град – Бургас! – така безвъзвратно изчезнал, загубил романтиката си, загубил „чешитите” си, така естествено създали се ТОГАВА, но погубени сега, сред бруталността на днешната действителност…

Машина на времето ли? – ето я пред мен. Пътувам с нея. Уж участвам във всичко – но нищо не зависи от мен, не мога да променя или поправя Историята, създадена от баща ми, нито да продължа изоставената някога от него книга-роман – докато преписвам няколкото „начала”…

Заглавията са: „Солена вода” – през 1963 година, „Част от света” в 1965 година, а дали няма да намеря и други, сред още непрочетените ръкописи?…

Намирам и скица на романа – да, действително скица, в която са „разграфени” по типичния за баща ми „дизайнерски” подход главните действащи лица и съпровождащите ги „епизодици”. Скиците също са две, но не са датирани, затова не съм сигурна кога са правени.

Колебая се дали да разместя главите така, че да ги обединя в една история, или да спазя различните лични истории, които внезапно се обединяват в едно събитие?

Или просто да спазя последователността им според времето на написването?

Читателите са достатъчно интелигентни, за да усетят магията на Събитието: всички тези абсолютно разделени светове – едновременно така сплетени, размесени, като „зеленчуци в супата” би могъл да каже Ахото на мое място, и Светът мигом ще се превърне в една ЧОРБА, дали РИБАРСКА? –  в която плуват заедно най-различни съставки – всички запазили формата, вкуса и вида си, но събрани заедно – създават невероятният вкус и мирис на НЕГОВИЯ свят!…

Ако и на вас хареса така, както на мен – заповядайте и четете! Някъде там все още се лута Вечният скитник, вече Скиталец между звездите? – Наско. Джавката. Ахото. Писателят. Баща ми…

Дж. В. 17.07.2012, Тук.