Archive for the ‘Bulgarian literature’ Category


INTERVEW-READY .pdf file за сваляне…

ДЪЩЕРЯТА НА ПИСАТЕЛЯ БОРИС АПРИЛОВ ПРЕД КНИГИ NEWS

Заявление на интервюираната:
„Задавате ми мъчни въпроси, на които не може да се отговори еднозначно. 
Но да опитам.“

– Борис Априлов ще бъде възкресен – доказателство за това са първите томове. 
– Е, дано! Не съм оптимист.

– Всички книги на Борис Априлов ли ще преиздадете?
– Аз не преиздавам книгите му – ситните тънки книжлета с проза за възрастни. Аз съставям нови книги – като включвам в тях и вече печатани, и никъде непечатани произведения, при това дори НЕ в хронологичен ред, а само с оглед на това, всеки том да бъде интересен сам по себе си – а следващите да стават все по-интересни. До голяма степен успявам.

За съжаление, детските книги, илюстрирани от други художници, не мога да издам, преди да направя собствени илюстрации, но ДАЛИ ще успея навреме???

Направих ново издание на книгата „Десет приключения на Лиско“, която съм илюстрирала в 1980 година. Стана добре, макар и с малък недостатък при обрязването, от страна на неопитен печатар.

Борис Априлов не е издаван от 1992 година – МНОГО!

На двете конференции за 90-годишнината му (2011) взеха участие много литератори, и аз с учудване разбрах, че всички те го познават, много го обичат и уважават. Заговори се за „възкресяването“ му – и аз, щастлива!, зачаках. Но това не се случи! Освен в Интернет – не се спомена и дума за него, защото журналистите днес са крайно заети с издирване на жълти и черни сведения за кого ли не! – но дори не знаят имената на писателите или книгите им. (А съм СИГУРНА, че родителите им са ги знаели.)

По онова време, когато търсех в Интернета името му, от България нямаше почти нищо, но най-неочаквано – в руските сайтове се появявахa безброй линкове – и разбира се, текстовете на издаваните в Русия… две единствени книжки за Лиско! По-късно прочетох, че едно семейство фенове е открило първите две Нови приключения на Лиско – и „пред очите ми“ ги преведоха и разпространиха, не зная – може би и печатно?

Започнах преговори с разни издателства, но никой не искаше да го издава, освен ако аз финансирам изданието, при това – една единствена книга. А амбицията ми е да издам ВСИЧКО, което успея в остатъка от живота си.

Когато избягахме от България малко преди „Демокрацията“, като имигрант ми дадоха възможност да уча няколко месеца компютърна графика и дизайн. Там работих предимно това в няколко издателства, но не се бях занимавала с последния етап – превръщането на списанията/книгите във файл за печатане. И по-добре! Нещата се промениха безброй пъти за тези 20+ години. Така че аз съм специалист в някои програми за графика, но не и в онези, за последния етап.

Поинтересувах се, и приятели ми разясниха, че в момента е най-използвана една съвсем нова програма, абсолютно неизвестна за мен. Захванах се да я изучавам с безкрайна неприязън, но след 10-15 урока с учител, изведнъж разбрах, че програмата НАИСТИНА си я бива – и веднага съставих 3-4 много сложни книги! Горда!… :)

Разбира се – заедно с опитните образци видях и изправих много грешки и недоразумения. Но най-накрая напечатах (дигитално и в минимален тираж) първите два тома „Избрани произведения“ на Борис Априлов – и си ги харесвам чак до болка! Голямо удоволствие! И ще продължавам да издавам томове, докато мога.

Готовите файлове грижливо съхранявам, с надежда някога на някого да му трепне сърцето от НЕВЕРОЯТНИТЕ текстове – и да пожелае да издаде по-големи тиражи – с търговска цел. НЕКА са готови!

Самата аз предимно разпространявам томовете в библиотеки, институти, изпращам на професионални специалисти по литература и някои от малкото останали живи приятели на баща ми… Понякога продавам по някоя бройка на желаещи фенове, но на символични цени, които абсолютно не покриват разходите ми. И мисля, че онези, които си купиха книгите – ги ценят много повече от „специалистите“, на които разпратих – само единици от тях ми сигнализираха, че са ги получили, а отзиви за изданието и произведенията… не, няма!

Изглежда, че няма и да има – както ми обясни един близък приятел – НИКОЙ критик нямало да каже и дума за тези книги, защото… „няма как накрая да препоръча на Жаждущите литература в коя книжарница могат да бъдат закупени“? На мен не ми се вярва ТОВА да е амбицията на критиката? – да прави оборот на книжарниците?

Никога не съм се замисляла точно как се стигна до това – Борис Априлов да бъде почти напълно забравен днес в страната си – след един успешен живот на невероятно почитание от читателите, дори когато беше напълно премълчаван от Критиката. Колкото до другите писатели – доколко и кои са „изчезнали“ – имам само предположения, защото отсъствах от страната близо 25 години.

Някога, когато издаваха книгите в тиражи между 40 и 80 000+, книгите на Борис Априлов се изчерпваха в две седмици. Тогава издателствата имаха стимул да издават, защото печалбите отиваха при тях. И макар да не се правеше никаква реклама – читателите някак узнаваха и се редяха на опашки да ги купуват – било то български или преводни. У дома винаги се появяваха веднага всички новоизлезли книги, защото баща ми почти маниакално купуваше и четеше всичко. Също и книги на руски, макар да не знаеше езика. Тогава ТЕ издаваха много по-интересни автори, а ги продаваха само… ИЗВЪН Русия. Виждала съм в книжарниците руски туристи да се шокират от изданията на родния си език – които изобщо не бяха и сънували. Бояха се да купят, да не им ги конфискуват при завръщането. Какво да се прави – тогавашни нрави!

Така със сестра ми израстнахме също маниакални ЧЕТЦИ – завинаги. Може би И ТОВА е причина днес децата да не растат сред книги – скъпи са за съвременните родители?… И като не виждат у родителите си интерес към книгите, а към консервите – заравят се в компютрите! Което не е лошо! ТАМ има всички книги на света!

Помня, че учителите ни задължаваха да четем дълъг списък с книги от библиотеките. Имаше библиотеки дори във всички училища… Надпреварвахме се кой пръв да заеме книгата…

СЕГА от продажбата на книги имат интерес САМО… КНИЖАРНИЦИТЕ! Без да си мръднат пръста – те получават половината от цената на книгата. Издателите едвам покриват разходите си, а и печатниците често са едни изнудвачи! Но е хубаво, че дигиталният печат вече започна да става достъпен за всеки от бранша – конкуренцията нараства и човек може да намери много добри условия, ако се поразтърси…

Културните предавания по телевизията са дъъълги и скучни – отново Водещите изтъкват себе си или гостите си, вместо да представят книгите и да предизвикат интерес у читателите. Трябва да загубиш цял час да слушаш скучното предаване, докато дойде ред на някоя книга, която МОЖЕ и да те заинтересува. ЛИПСВА Андрей Захариев! Той поне четеше!

Когато излязоха книгите за Хари Потър – видяхме как една умела рекламна акция шашна всички деца в света и ги изкара на опашки пред книжарниците. ЗНАЧИ – може и така! КОЙ каза, че децата не искат да четат?

Имената на любимите писатели изчезват заедно с измиращото ни поколение – поколението на Четящите. Ето, за мен всички писатели, които изчитах някога, са все още живи. Не мога да приема, че са починали преди години, а загубата на някои от тях днес ми действа като шок! – например Валери Петров. Струва ми се, че загубихме един от Стражите на човечността ни. От последните стражи.

Още за издателствата: доколкото знам, в Пловдив ИМА едно издателство, което предпочита да издава български автори, при това – без да ги изнудва за пари. Самонадеяно се обърнах към собственицата, с готов проект на книгата „Десет приключения на Лиско“ – любима и досега за определени поколения деца, родители и деди, но се оказа, че тя не е чувала за такъв български писател. Не прояви интерес. Но ИЗДАВА! Издава много български автори. Виждам издания и на други издателства. Нямам представа по какъв критерий подбират аворите си, но определено не проявиха НИКАКЪВ интерес към Борис Априлов. Дори такива, които лично го познаваха в миналото.

Предполагам, че много от писателите някога изобщо не са чели останалите български автори, макар да си подаряваха взаимно подписани с посвещения книги, защото никой не можеше да предположи, че би могло да се пише и добре. Знаеше се, че Цензурата коси ниско – и вероятно няма нищо заслужаващо внимание, отвъд позволеното.

Но баща ми четеше всички! И с голям интерес! Даже през целия си живот съставяше класация КОИ книги и автори ще останат в Историята на българската литература и кои – няма. Имаше не повече от 6 имена в списъка. Себе си никога не вписваше. Ще го потърся – за куриоз!

Сега искам да вмъкна тук въпроса ви:
Защо нещата в България не вървят?

Е, то се знае защо.

Правителствата не обичат задоволен народ! – трудно се държи в юзди.

Моето мнение на страничен наблюдател:
НЯКОГА обществото ни в ОНЕЗИ години беше разделено на две: НИЕ – и ТЕ.

НИЕ бяхме свободните хора, които искахме да живеем по някакви предпочетени от нас лично правила и да правим онова, което мечтаем или предпочитаме.

Говоря за онзи период от време, когато се усетих жител на Земята и Родината – между 55-та и 89-та година, когато напуснах. Включвам също живота на родителите и приятелите ни, като неволен и непредубеден свидетел.

ТЕ бяха ОНЕЗИ, които (далѝ) доброволно се подчиниха на някакви обвързващи правила на една или друга сила, нямаха свободна воля – и трябваше да принуждават и НАС да се подчиняваме на натрапените правила на Върхушката.

Отделно, най-близките до нас „противници“, с които трябваше да се борим ежедневно, бяха нашите родители, макар и със съвсем други подбуди, но все пак със същата цел – да ни вкарат в някакви правила и ограничения, което ни възмущаваше.

Това постоянно противопоставяне на налаганите ни правила и граници някак си ни обединяваше МНОГО здраво! Всички НИЕ – поколение след поколение – бяхме единни противници на НАТИСКА, който ни беше оказван постоянно.

НЕ КАЗВАМ, че ние сме били правите – просто такова беше положението! (Не коментирам първите години на завземането на властта от ОНЕЗИ. За тях знам само по разкази, но не съм била пряк свидетел. И слава Богу!)

НИЕ, младежите и недотам, растяхме в ежедневна битка с родителите си и възрастните, и особено – с Управляващите органи – било то учители, квартални дейци, пропагандатори или Властта. По някакви причини ограничаването на волята ни дори в елементарното ежедневие ни взривяваше. Индивидуалността ни имаше нужда да се доказва – но бяхме вкарвани в правила, условия, униформи и дисциплина.

Затова НИЕ бяхме най-естествено сплотени и обединени, с еднакви мечти и омрази – а живеехме най-обикновен нормален живот – учение, работа, любов, семейство…

ДРУГИТЕ бяха онези, които ни пречеха, които посвещаваха изцяло живота си на една кауза: победата на някакво измислено „идеално“ общество и използваха всички неидеални средства, за да ни управляват, превъзпитават и наказват.

В описвания от мен период противопоставянето не беше така трагично, както в по-ранните години на Соца – беше по-скоро едно взаимно надлъгване: преструвахме се, че се подчиняваме – а всъщност гледахме да подчиним ТЯХ. И дори успявахме, защото и ТЕ имаха деца – наши връстници и съмишленици. Под влияние на децата си – потисниците някак си поомекваха и постепенно отпущаха малко юздите. Но не стигаха дотам – да променят Устава, освен в най-тесни привилегировани кръгове.

А НИЕ бяхме абсолютно сплотени и – колкото и да е странно! – имахме еднакви идеали, независимо от какво семейство произхождаме.

Докато постепенно пораствахме и току виж – някои от НАС се преливаха в групата на ТЯХ. Това приемахме някак естествено – далеч не като предателство, а като най-естествено развитие в рамките на Нашето време.

Вече бях забелязала такива промени сред колегите и приятелите на баща си: един след друг някои напущаха групата „ни“ и ставах разни Шефове и Фактори; отначало уж не се променяха, но постепенно ставаха различни и се приобщаваха изцяло към другата група…

Най-очевидно това се усещаше по състава на летуващите в Писателските почивни станции: вместо във веселите младежки смени, някои писатели постепенно започваха да летуват в смяната, когато Тодор Живков летуваше в съседната правителствена резиденция. А след някоя и друга година – сменяха вече и почивната станция… Започваха да ловуват и да имат интереси, сродни с Неговите, с ТЕХНИТЕ – разбира се фалшиви.

Никой нормален човек не може да е привърженик на ОНЕЗИ дивотии, но трябваше… По-късно мои познати и колеги започнаха да играят запалено тенис, все в ранните часове на утрото, когато И. С. изтрезняваше на корта… Това положение беше повод за шеги и подигравки, но и за завист и обида…

И понеже всичко се извършваше под егидата на някаква „прогресивна идеология“ – някак изглеждаше естествено за нас, останалите… Всеки имаше избор – дали да се сложи – или да запази дистанция. Виждахме, че редиците ни оредяват, но не се впечатлявахме особено – имахме възможност, ако пожелаем! – да се „влеем“ и ние. И много се вливаха.

И забелязах с времето, че Ахото не се вливаше! Някак запазваше дистанция, отдалечаваше се от този или онзи приятел по собствен избор – оставаше все по-сам, макар редовно да посещаваше Клубовете, където се събираха предишните компании – на една или на съседни маси, знаеха всичко един за друг, повече или по-малко харесваха или не харесваха промените, настъпили с колегите им – но много рядко стигаха до там, да ги отбягват за това.

Постепенно Ахото предпочете приятелствата с яхтаджии и морски хора, но без да прекъсва демонстративно връзките с колегите си. Не ги отбягваше, но и не ги търсеше. Живееше живота си такъв, какъвто го бе създал – волно или неволно.

Пиша всичко това, за да покажа ГЛАВНАТА разлика между НЯКОГА и СЕГА: – Изчезнало е почти изцяло Приятелството, онова приятелство, без никакви задръжки, което имахме ТОГАВА, когато бяхме с еднакви… идеали? – за отстояване пред общия ни ПОТИСНИК – Идеологията и нейните дейци.

А ТЕ, ОНЕЗИ, главните, които бяха длъжни да ни управляват – като виждаха собствените си деца да са същите като НАС – примиряваха се, укротяваха се – и дори се променяха. ТЕХНИТЕ деца бяха НАШАТА „пета колона“ в тила. :)))

А СЕГА дори хората от една и съща „ВЯРА“, да го наречем, вече са се отчуждили, пропити са от някаква омраза, разочарование, СРАМ, дори!, които изкристализират върху усещането за грешките си, малките и големи предателства към съвестта си… И тези омрази са по-изявени между „своите“, отколкото насочени срещу ЧУЖДИТЕ.

Но тези „грехове“ дори не винаги са правени по собствено желание и убеждения. Това беше начинът на ОНЕЗИ да ни вкарват в релсите – както често и самите те са били вкарвани по същия начин… В един момент се правеше избор – и малко бяха тези, които устояваха на съблазните.

ЗНАМ, че мнооого малко хора споделят това мое мнение – и още дълго ще се ровичкат в отпадъците на отминалото време, с надежда да изкопаят някой и друг грях на колегите и приятелите си, да утешат съвестта си, да отклонят, ако може, вниманието на обществото от своите „грехове“.

А ЗАЩО? ЗАЩО това 25 годишно ровичкане в тинята на времето? Ала гер ком ала гер – ли беше лафа? Сред ла*ната – като ла*но! – бих перефразирала. Човек трябва да се приспособява, за да оцелее.

Аз имам в мноого далечното си минало едно трагично събитие – самоубийството на нашия непрежалим колега, художникът Маргарит Цанев – Марго (1944-1969), който арогантно бе подкаран към „кошарата“ с овце буквално от свои колеги и приятели в ръководството на Академията, но не можа да се примири с това – и се самоуби, като промени драстично живота ни и ни остави дълги години с чувство за вина, че не успяхме да го спасим – от самия него!

Може би това е причината да не търся в миналото вина, престъпления, приспособенчество, дори и подлост – у онези, с които дружах, или с които общуваше и другаруваше баща ми и подобните му.

ТОГАВА „капсулата на времето“ беше ТАКАВА! Бяхме вкарани в една клетка, извън чиито стени не можехме да излезем. Трябваше да живеем по ТЕХНИТЕ правила – и да прикриваме СВОИТЕ правила и желания.

ТОВА БЕШЕ ДАДЕНОСТТА – НИМА трябваше всички да се самоубием? НЕ! Напротив! Трябваше да оцелеем.

Всички бяхме устремени да създадем нещо хубаво и прекрасно в замяна на онова около нас, стремяхме се към изкуство и изява, към наука и образование – а не към бизнес.

И ето, оказа се, че под този груб натиск – възникнаха най-добри художници, поети и писатели, артисти… КИНО! Толкова добри, че понякога дори и ОНЕЗИ замълчаваха и даваха малко свободно пространство.

Много по-големи претенции имам към обществото СЕГА!, когато всички биха могли да правят онова, което поискат! НИКОЙ не ги заставя, никой не ги изнудва!

Но какво? Оказа се, че ние не умеем да живеем без натиск! Нямаме познания и дързост да създаваме свободно Добро за всички, даже за себе си – трудно.

Мое лично мнение: НИЕ можем да действаме в кръга на ДОБРОТО, ПРЕКРАСНОТО – САМО, когато усещаме върху себе си НАТИСК, принуждение; тогава освобождаваме и разкриваме невероятни сили и умения!

В нашия случай – Свободата ни остави без посока и без стимул за борба. Енергиите сега се използват само за зло, или за безсилна омраза към всичко и към всеки.

Освен към уличните кучета…

Закваската днес е ОМРАЗАТА, недоверието, подозрението – и страхът от утрешния ден.

Затова се боя да се срещам дори и с най-близките си приятели, с които се обичаме. Боя се да не се разочаровам и да ги загубя!

Но не бих си позволила да ги съдя! Човек се бори с Живота, а и със себе си – както умее! (Я! Още Вапцаров го е писал!) Не всеки може да е светец, или да скочи от скалите! Някой трябва да продължи делото на Сизиф – да въргаля безнадеждно камъка нанякъде – и да се сърди на всичко и всички за неуспехите си.

Но да се върнем към Борис Априлов.

ДАЛИ той наистина е забравен? 

По едно време мислех, че е така, но в края на 2011 година една жена от БАН ентусизирано напомни за него и разбълника тинята, което предизвика две конференции, на които бях поканена и аз, и с огромно учудване открих, че има хора, които го помнят, обичат – и тъгуват за него. Това са все литератори, критици, преподаватели, професори и доктори из литературните институти. Те буквално МИ РАЗКАЗАХА за баща ми, макар именно аз да написах онова Сказание за баща: „Кой е Борис Априлов“

Книгите му се пазят от онези, които са ги чели някога; те ги обичат и четат на децата си! Те биха искали да могат да влязат в книжарниците и да си купят от тези книги – но това не може да се случи в днешна България!

НЕ Е трудно да издадеш и напечатиш книга! Но след излизането ѝ тя попада в лапите на Чудовището „Книжарски вериги“, където е буквално открадвана. ТАМ всички „неорганизирани“ книги изчезват, създателите им не получават авторските си права и проценти, описани в договорите – и това е!

Още при първото ми връщане в България едно известно издателство ми предложи да издадат Лиско – на което не се съгласих, защото не ми харесаха условията. И бях заплашена, че ако откажа – Априлов вечи никога няма да види издание в България. Е, по-късно го издадоха другаде – но в такива малки тиражи, че не се усети в страната…

ИМА издателства и издатели, има Разпространение – но те действат по непонятни за мен закони, не се опитвам да ги разбера.

Това, което правя аз, е по-скоро създаване на готови проекти за нови издания, и несмело разпръскване на единични семена сред една неблагоприятна почва, с надежда някои от тях да се прихванат и да дадат някакви плодове. Но знам, че нямам голям шанс!

ТАКАВА е системата – да не ти позволи да нагазваш в частните пространства на Книгоиздаването. А Държавата предпочита да държи под контрол „приходите“, като ги предпочита централизирани и документирани, макар това да е в ущърб на книгоиздаването и четящите. Просто взима дан централизирано, без да направи нищо, за да я заслужи.

За мен „остава ТАЗИ награда“, че чета и препрочитам с невероятно удоволствие една литература, която няма паралел сред останалите автори. Просто е различна, вълнуваща, неочаквана – и КРАСИВА. Подобни вълнения съм имала от някои автори в миналото – като Стайнбек, Бредбъри, Вонегът, Булгаков… и много други. Впиват се в душата ти, препрочиташ – и всеки път намираш нещо друго. За съжаление – няма как да се изпробва дали Ахото наистина им е равностоен! ДРУГА е системата в тази страна. Другаде писателите се намират в общества, подобни на слънцата в планетните системи – те огряват всичко и се виждат от всички. ТУК литературата е обречена да бъде като малки неосветени спътници на мъртви планети…

Пиесите му! Един ужасно скучен за четене, мислех си, жанр! – но какво вълнение, какъв шок изживях от това, че ИМА ЧОВЕК, измислил ТЕЗИ невероятни сблъсъци между ежедневното – и неподозираното! Колко много НИЕ се крие в тях – и колко много от ОНЕЗИ надничат от дълбините… И все пак – уникални.

На практика – аз вече издадох четири тома с белетристика за възрастни на Автора, като добавих и някои от многото неиздавани досега, освен в периодичния печат или спрени като нежелателни; Много от романите му са осакатени до повести…

Имам да подготвя за печат още много текстове, които не са излизали в сборниците, но засега това ще оставя за по-нататък, а ще дам предимство на двата тома пиеси за театър. А има и детски пиеси, куклени, радио и телевизионни пиеси, филмови сценарии… Жал ми е да ги оставя затворени в шкафа, когато могат да доставят удоволствие на… онези, които имат нужда.

Има десетина детски книги, които също много ми се иска да издам! – трите романа за Лиско, „Шестте пингвинчета“ и още 4-5 подобни илюстрирани книжки за децата; Ще издавам, докато имам възможност „да крада“ от семейния бюджет – в тези малки тиражи бих казала, че каузата ми е пердута още в зародиш, но не мога да се спра или да се откажа. Обладана съм от някакъв вирус на Чувство за отговорност, и то НЕ към баща си, нито с търговска цел, но за НЕЩО ВАЖНО, което не смея да обрисувам, дори за себе си…

КОГАТО осъществя изброените по-горе издания – а те са около десетина, ще останат още огромни количества започнати и недовършени романи и повести – СТРАХОТНО вълнуващи и поразяващи въображението, но останали неродени…

Сатирични спектакли за разни колективи, циркови сценки и репризи, стихове и текстове за песни… Ученическите му разкази-дописки за в-къ Бургазки Фаръ…

Замислям се да ги направя като DVD дискове, безплатно приложение към книгите.

Искам по някакъв начин да направя Борис Априлов (хлапето Атанас Джавков) изцяло открит и достъпен за Бъдещето – снимките му, пощенските му картички, приятелите му – на разположение на онези, които биха искали да надникнат в тях. Иска ми се да се преборя някак със забравата, отминаването на времето, изоставените в миналото, подобни на стари села и къщи – текстовете, пълни с интересни същества и хора – полуизмислени, полупреживени, полумечтани. Аз буквално потънах в тази личност, не мога да се откъсна от невероятните му текстове и Светове – и го опознавам много по-добре, отколкото ТОГАВА, когато живеехме редом – но съвършено непознати един за друг.

Леле! Разлях се!

За живота ни в чужбина – нямам нещо особено да разкажа. Избягахме от България в една година, когато някой умник изпрати бригади селяни по нивите с торби отрова и лъжици, вързани за пръчки – и на всеки квадратен метър от нивата сипваха по лъчица отрова, защото се били появили полски мишчици. Когато видях това по телевизора, скочих и казах: Децата ми НЯМА да растат в тази страна! – ръководена от неграмотни безумци, тя е опасна за живота и здравето им!…

И покрай турците – пуснаха и нас навън. За първи път.

Попаднахме в страна, любезна към новодошлите. Не станахме богати, нито известни, но имаме работа. ТАМ само се работи! Цяло лято на море? – няма такива неща! И докато се усетим – децата ни пораснаха, излязоха от дома – и аз останах почти сама по цял ден, защото не бях длъжна да ходя на работа като тях – работех от къщи. И в един такъв момент заминах за София, уж да продам апартамента и да предам архива на Ахото някъде, където да се съхрани, но вместо това – захванах се с него – и… потънах!

Сега се чувствам повече от всякога на мястото си и с точната дейност, за която съм родена… Пак илюзии?…

Какъв човек беше баща ми? – С един сърч в Интернета – всеки може да намери и прочете онова, което написах за конференциите в 2011 г. Казва се „Сказание за баща“… Нямам какво да добавя към него. Имам, де, но само ще се развали.

14 февруари 2015, София

На снимката – Борис АПРИЛОВ

Интервю на Стоян ВЪЛЕВ


Валери Петров

СЪОБЩЕНИЕ ЗА ИЗОБРЕТЕНИЕ

Неизвестни читателю, понеже защото
така е устроено, уви, обществото,
че гениалните изобретатели
от психиатрите постоянно са патили,
преди да успеят; и защото понеже
д-р Маркова (!!!) иска и мен да отреже
от околния свят – с туй послание аз
се обръщам към вас:
Говорете за мене! Пишете писма!
Не бъдете и вие Неверни Тома,
не ме смятайте луд,
първо дайте си труд
да вникнете в моята докторска теза,
с която в историята на прогреса ще влеза:
„Механично задвижване на електроцентрали
чрез мотовилкова двойка педали“ –
туй е нейната тема,
а самата система
има следната схема:
Чрез задвижване дъгово назад и напред
два прости педала за велосипед
(фигура 5)
въртят с мотовилки коленчатката В
от позиция 0 до позиция 2.
Коленчатката В от своя страна
е снабдена с една
маховикова шайба от чугун (Г и Д),
имаща функцията да предаде
инерционност на въртела, който достига
посредством трансмисия (или верига)
генератора А. И оттука нататък
пътят е кратък:
щепсела в мрежата, и страната поема
киловатния приток на мойта система.
Мисъл ясна и свежа,
тъй че само слепец,
безнадежден невежа
или пълен глупец
не би схванал строежа
на моите ПЕЦ!
(Това ПЕЦ – както вече сте навярно разбрали –
означава Педални Електро-Централи)
Но вие ще кажете: „Да се отива
към примитива?
Да откъсваме хората от местата, където
си отдават ума и си влагат сърцето,
за да движат педали с прости мускулни сили!
Все пак… нещо… не си ли…?“
Не съм – казвам пак –
ни фантаст, ни глупак
и ще ви подчертая,
че тая
моя идея – осъществена –
ще предизвика за няколко дена
в енергичния баланс на страната
един приток от мощ, досега непозната
дори за атомния гигант в Козлодуй!…
А вместо туй?
Вместо туй на писмата, които съм писал
до всички комисии и комитети,
ми бе отговаряно непрекъснато в смисъл,
че били „във момента заети“!
Заети с какво? – да ги пита човек,
и то в нашия бурен, съзидателен век!
И във туй „със какво“ е самата идея
на моите ПЕЦ. Вие питате, где я?
Ей я:
Както отдавна е на всички известно,
а и статистически доказва се лесно –
от всички трудящи се у нас във момента
към 15%
(макар да рисуваме и тях на плаката
как крачат към бъдното със флаг във ръката)
си клатят краката.
Е, щом е така, то не може ли – питам –
да бъде използван непрестанният ритъм
на това кракоклатене така, че да дава
нов импулс от енергия за нашта държава?
Петнайсет процента! С часове всеки ден!
О, светла картина! О, край възроден!
Не, д-р Маркова, не свивайте рамо!
Представете си само
как в едно свръхголямо
всенародно динамо
от заводи и блокове
с производствени срокове,
от комбайни и кранове
със напрегнати планове,
от бюра и редакции,
пламтящи в ред акции,
пулсът нестихващ на това полюляване
чрез мойто чудесно мотовилкопредаване
иде, горещ,
неуморен,
ритмичен
и кара да пеят със грохот челичен
ротори, статори
и трансформатори!…
Разбира се, има и трудности много:
съществуват различия, погледнато строго,
за всякоя възраст и дори индивид,
които ще трябва да се взимат предвид.
Тъй някои клатят краката си тайно
и когато ги хванат, се усмихват омайно,
сякаш казват: „Прощавайте, аз само случайно,
ей тъй, просто наужким
си ги клатушкам!”,
а у други, обратно, дъгите махални
са толкоз нахални,
че се люшкат открито и достигат до луди
по своя размах амплитуди.
Освен туй голямо влияние имат
всякакви фактори: пол, професия, климат,
и отдавна например доказано с опит е,
че краколюшкането е едно във Родопите,
а друго във София, където се клати
в специфични за столица координати,
докато към Дунава се мандахерца
със честота към 5000 херца.
И недейте ми казва,
че това са лъжи,
и недейте си мисли,
че на мен не тежи,
и недейте ми вика:
Като знаеш, кажи,
на какво се дължи?”
Съгласен, съгласен! И на мен ми се чини,
че това кракоклатене ще да има причини,
но нека оставим въпроса открит –
стигат ни пречките от технически вид:
Тъй например, освен всвичко казано тук,
налага се ПЕЦ-ът да работи без звук,
защото, бръмчейки, би моъгл да пречи
при разни доклади, отчети и речи.
ПЕЦ-ът не бива много място да взема,
за да се носи в проста чанта там, гдето
работи лицето.
(Ако то не работи
на свои имоти,
защото тогава, о, тогава, тогава,
и най-малкото клатене на краката престава!)
После има и трудности от разряд естетически:
не бива например един уред технически
– а все пак такива са моите ПЕЦ –
да грози някой днешен кабинет-хубавец,
облицован във дъб, махагон или орех…
Но да се върнем на каквото говорех:
Коя нова идея е надвила без трудност!
И нима има в мойта дори дъх на налудност?
Колко всичко във нея е и просто, и лесно!
И как всичките фактори си съдействат чудесно!
Нито усилие!
Нито насилие!
И от работно място, и то дейност любима
ни най-малко откъсване, явно няма да има:
Човек е с представа,
че клати краката си,
а всъщност създава
блага за страната си!
И хем в действителност
работи здравата,
хем радост изпитва,
че надхитря държавата,
което от своя стна му служи за стимул,
какъвто до моите ПЕЦ не е имал –
по-могъщ от надбавките, по-голям от медалите –
да клати педалите, да клати педалите!
Е, изваждайте моливи
и пресмятайте, моля ви,
нима бива такова предложение смело,
да не бъде превърнато, и то тутакси, в дело?
Или господата, „заети в момента”,
си представят (по себе си!) тез 15%
като пасмина толкоз безвъзвратно разглезена,
че зарад леката умора във глезена
да желаят себично
и непатриотично
да си клатят краката по метода стария
без капка полезен ефект за България?
Не, трябва човек да е луд,
за да избяга от този вид труд!
И няма да бягат! Няма, ви казвам!
Ще педалират, при това с ентусиазъм!
И затуй, о, читатели, ви изпращам това
нелегално послание със горещи слова:
Помогнете! Пишете! Издигайте глас!…
Д-р Маркова иде! Разчитам на вас!!!

 


(цитирам само по смомен!…)

Валери Петров

СПОМЕН

Вече чувствувам аз, нещо става със нас
и със нашата връзка сърдечна.
Този трик не е нов – една вечна любов
да излезе не толкова вечна.

Днес получих засмен синьо пликче за мен
и го взех и разтворих веднага,
но във него видях твойта снимка, и ах!…
Моят смях надалече избяга.

Таз блузка ти отива, косата ти блести,
но не към обектива гледала си ти,
и снимката ти бледа, получена тоз ден,
от дето да се гледа не гледа в мен.

И край ъгъла стар, чийто сив тротоар,
наште весели срещи познава,
смачкал синия плик аз припомних си в миг
колко бяхме щастливи тогава.

И припомних си аз твоя глас, твоя смях,
туй което в портрета го няма.
Де е всичко сега? Чувствам малка тъга
и таз малка тъга е голяма…

Таз блузка ти отива, косата ти блести,
но не към обектива гледала си ти,
и снимката ти бледа, получена тоз ден,
отдето да се гледа не гледа в мен,

а гледа надалече
и мъничко в страни,
където чезнат вече
онези дни…

 (Поправете ме, ако помните още.)


АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ

Фейлетонъ отъ Ат. Джавковъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6161, 19 юни 1942.

 

Ние, бургазците, обичаме често да се оплакваме, че сме неоправдани. Оплакваме се за всичко и в разни случаи. Например не малко сме негодували, че в града ни не се е паднала никаква по-за пред хора лотарийна печалба. И изведнаж… необичайна изненада: сферите и топките се въртели и се нагласили да спрат точно на оня номер, върху който мухите от будката на бай Коля отдавна свършили работата си.

Това е вече достатъчно за сензация, ако не в американски, то напълно във възможностите на нашето бургазко народонаселение, мащаб. Дано от сега вече съдбата да не престава с веселите си изненади към нас.

А работата, ако беше весела за вас, за мен стана по-друга, драги читателю.

Това велико събитие трябваше да се ознаменува във вестника.

– Трябва да научиш имената на печелившите, каза ми редактора. – До 8 часа ще те чакам.

– Лесна работа! – отвърнах аз, подсвирнах и се зарадвах, че ме освободиха по-рано за тези незначителни имена.

И тръгнах.

„Сега право в магазина за боядисване на дрехи. Следобедният ми събрат съобщи, че там се паднала част от печалбата”. Отидох с намерение да проверя дали е истина и да видя как изглежда лицето на човека, погален от богиня Фортуна.

Но… ролетките на магазина бяха пуснати.

– Къде са хората? – попитах едно чираче.

– А, няма ги. Тук един спечели милиона и удариха рулетките. Сега пият някъде.

Реших да търся другите щастливци. Ами как? Чрез питане.

И почнах да питам. Толкоз пъти задавах един и същ въпрос, че сега да не се учудиш, драги читателю, ако те срещна и ти изтърся едно „знаеш ли щастливците?”, вместо „добър ден”.

– Едната четвъртинка купил някакъв кръчмар.

– Кръчмар ли казваш? Къде да го намеря?

– Някъде към големия мост.

Това разстояние за репортера и при най-неблагоприятни климатически условия е малко. Но в кръчмата помислиха, че ги подигравам и че ги вземам на илюзия, един вид. Разбрах, че съм станал жертва на слух.

– Но кажете, моля ви се, не знаете ли някой от щастливците.

– Разбира се! И то двама.

– Къде са? Кои са?

– Двама бъчвари. Мякъде към хамбарите ще ги намериш.

Не ги намерих и не съжалявам. До 6 часа има още много време. Поне достатъчно за събирачите на новини.

Тръгнах малко по-спокойно. Подслушвам разговорите.

– Лъжа било за доктора. Той не спечелил.

– Ами вестника, какво писа?

– Нали знаеш, че вестниците винаги лъжат.

Един приятел ме чукна по рамото.

– Свободен ли си? Хайде да те водя към градината.

– Остави ме. Зает съм и то как. Четири имена ми трябват.

– Да не търсиш щастливците? Че кажи така, бе брат! Аз зная единия.

– Казвай бързо! Казвай, къде да отивам!

– Ей, че си интересен! Целият Бургас знае къде. В бръснарницата на Алито.

В бръснарницата на Алито заварих някакъв чирак, който дрънкаше на китарата един романс, оплакващ разбитите любовни мечти.

Тук се разбиха и моите репортерски надежди.

Стори ми се, че часовата стрелка галопира по циферблата. Времето просто се стапяше, и аз нямах нито единия щастливец. Имена на милионери събрах около тридесет. Разни разсилни, войници, адвокати, келнери, парализирани, трудови и военно-инвалиди, търговци на фотографически апарати, всички имаха четвъртинка от билета с милиона. На кого да вярвам. Към кого да се обърна.

А редакторът чакаше. Реших да искам продължение на времето си по телефона.

Влязох в една сладкарница да телефонирам. Вътре грамадна компания гълташе пасти.

– Здравей, приятел! Ела да си хапнеш и ти.

– Благодаря, по какъв случай?

Яж тука, братле! Гледаш ли ме? От днес съм човек на 250 хиляди.

– Да не би и ти да печелиш?

– Разбира се. Заповядай!

В сладкарницата се втурна приятелят ми.

– Бягай в ресторант В! Двамата милионери гуляят и чупят бутилки. Досега са се занимавали с развъждането на ангорски зайци.

– Я по-добре ми кажи името на някоя стара мома, да я пишем във вестника, че да я омъжим.

Часът стана 8 без пет. Закрачих към редакцията. тъкмо да се мушна през вратата и някакъв руски емигрант ми дава знак да го чакам. Спрях се. Лъхна ме вино.

– Ти прихадил на училище?

– Да, приятелю, дори смятам скоро да си взимам дипломата. Какво ще обичате?

– Слушай, ще ти докажа Карнотовата теорема.

– Извинете, да не би и вие да печелите милион?

– Никс… что за глупости, чорт взмят…

Явих се при директора.

– Научи ли имената?

– Да.

– И на четиримата ли?

– Какви четирима. Тъкмо четиридесет.

– Така ли? И на мен се обадиха 12.

Те, милионерите, любезно се навъдиха много. Те и наляво и надясно се хвалят. Нека има и такива, за разлика от другите, които тихо в това бурно време използват късите вълни и станаха баслословно богати в нашите бедни бургаски мащаби.

А ти, драги читателю, ако научиш някои имена, прати ги в редакцията. За по-лесно, подреди ги в списъка по азбучен ред.

 

 


Атанасъ Джавковъ

В ЕДНА МАЙСКА ВЕЧЕРЪ .pdf link – за сваляне

репортаж.

Бегли размишления върху реализма и романтизма, когато от трапезата се усмихва каракачанското сирене

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6153, 9 юни 1942

 

Натовареното със звезди небе увисва над смълчаната земя. Сините светлини се люлеят успокоително над нея. От топлите води на рекичката се дигат копринените гласове на жабите, които замрежват с нежни нишки синкавата тишина. Морето облъхва хлад. Замята диша леко след душния ден.

Насядали пред хижата, ние пълним гърдите си с ментения въздух, а долу тихо скърцат селските коли.

Хей, Ваньо, намери ли мляко?

Ваньо оставя пълната кофа на земята и ляга на меката трева до нас.

– Да видите само какво мляко. Гъсто като масло, при това евтино като през сладкото мирно време. А най-важното… взех го без да правя опашка.

Последната дума ме върна веднага в града, който оставихме преди няколко дни. Неволно съпоставих тукашната тишина с нервните му трепети и разбрах разликата.

Трябваше да се съглася с превзетите поетеси, които още в мирно време бягаха от живота и бленуваха за осамотението, като досаждаха с блудкавата албумна романтика. Техните малки нежни сърца се разпукваха лесно от циничната грубост на всекидневието и потъваха в копринения пух на бляновете.

Но тук, в тази необичайна за града тиха и красива вечер, когато човекът смирено се претопява в ефирността на космоса, настава момента на неизбежния преврат на идеите. Тук и най-верните рожби на нашето материалистично време стават романтици и започват да мислят като споменатите поетеси. Тогава и те разбират, че въпреки всичко песните за луната и звездите не ще отживеят никога.

Лекарите установиха недвусмислено, че след войната умопобърканите и болните на нервна почва ще са повече от убитите. Това е много лесно обяснимо. Малко са нервите, способни да издържат великото напрежение, след което изпод развалините и дима ще се роди новия свят на правдата и равновесието.

–––-

Кабата е приготвил осветлението за тази вечер. В столовата на хижата е наредена завидна трапеза, където се усмихва пресно каракачанско сирене. Един прегракнал грамофон върти някаква плоча, от която се разлива сладкия глас на певеца:

…La donna est mobile…

Звуците минават през открехнатия прозорец и се дигат към звездите, които все така миловидно трепкат над заспалата земя.

Сините им светлини сякаш се мъчат да предадат морза на космоса:  и войната, и страданията, и щастието, и самия човек са преходни, а ние сме вечността.

Някъде се обажда щурец, но се плаши от тропота на колите и млъква…

Отманли – хижата, май 1942.

Ат. Джавковъ


ВЕДРИН МОРЯНИН

И З Т О Ч Е Н  В Я Т Ъ Р  .pdf link – за сваляне

                                  На Иван Бояджиев

 

Малкото морско градче изживяваше тревожни дни. Връхлетя го лош вятър. Много мрежи бяха изкъсани и много лодки изчезнаха в незнайни посоки. Рибарите от околностите се прибраха в тъмните кафенета, отначало замислени, после не се дигаха от картите и по цели нощи из уличките се чуваха пиянските им гласове. Ставаха и побоища. Мрачните дни, които идваха, сякаш лягаха върху лицата им – сгърчени и брадясали, а в замътените им очи се оглеждаше самата буря.

Кочо се напиваше до смърт.

– Ще пия докато морето утихне и духне източния вятър. Тогава ще се махна от тук… Светът е широк, по него има и добри хора.

Капитанът на рейсовото корабче, който седеше на неговата маса, поклащаше мълчаливо глава. Той го съжаляваше. Да работиш толкова години като грешник и след като си се замогнал, вятърът да смете в една нощ всичките ти мрежи, да те направи отново нищо… При това в градчето се говореше усилено, че Кочовата жена използвала продължителните му пътувания по морето и отваряла на моряците от поста. Капитанът се помъчи да го утеши.

– Слушай, барба, не пий толкова. Всичко не е загубено. Остава ти „Скорпион”. „Скорпион” не е малка гемия. Хората с черупки пари направиха. През лятото ще носиш чакъл към Бургас, на есен дърва или кюмур, пък и с паламуда може да стане хубава работа. А какво говорят хората, не слушай, чу ли! Те са лоши. Завиждат ти.

– Аз живея между зверове, капитане. Сигурно на света има и по-добри хора. Може пък да ги намеря.

Откакто бурята отнесе мрежите, мрачни мисли, зачовъркаха като свредли мозъка му. Там бързо порастна решението  да замине от това място, населено с хорска помия, където щастието зависи от ветровете.

Кочо знаеше отдавна, че жена му го лъже. Беше грозен и неприятен, а тя макар да не бе красавица, беше млада и пълнеше очите.

Понякога Кочо усещаше как у него се събужда нещо зверско. Той почна да предвкусва сладостта от отмъщението. Но успя да се въздържи. „Да духне веднаж източния вятър, ще качи и нея на гемията и ще изчезнат”. Без нея той мъчно би заминал. Нейните ласки му бяха нужни. Къде ще намери той друга жена?

Изведнаж реши да отиде в къщи. Ще ѝ разправи как смята да заминат, ще ѝ очертае красиви хоризонти и ще я склони.

Тупна капитана по рамота, разплати се и излезе.

Вън беше тъмно. Бурята неспокойно стържеше гнилите дървени къщи. Ламаринената табела на шкембеджийницата се люлееше и удряше ниската стряха.

Хладната морска роса накаца по запотеното му лице и той усети приятно освежаване.

Когато стигна уличката си му се счуха гласове. Двама души кривнаха към щаба. Ясно видя баретките им. Този път болката го прободе. Да ги настигне и да почне бой? Разбра, че е страхливец. Започна да се самоизобличава, но постепенно дойде до заключението, че само тя е виновна. У него бързо се обаждаше зверът.

Прозорчето ѝ угасна преди да натисне дворната врата. Топките на градинските хризантеми го чукнаха по лицето и той усети тъжното ухание на есенните цветя. Морето беше само на няколко крачки от къщата и вълните, които щурмуваха бреговите скали, го посипваха със соления си прах.

Дъсчените стълби заскърцаха под тежестта на тялото му. Открехна вратата и се вмъкна в тъмната стая. Запалената клечка освети леглото ѝ. Тя се преструваше на заспала.

Двамата са били непременно тук. Обстановката миришеше на грях. После… тези безпорядъчно разбъркани коси…

Поднесе догарящата клечка към лампата, но в последния момент я духна. После, спокойно, сякаш вършеше много позната работа, обви пръстите си около запотената ѝ шия.

На другия ден утрото дойде тихо и светло. Морето не беше още напълно успокоено, но бурята беше отминала. Природата се отпускаше като утолена плът.

Далече върху хоризонта, опитни рибари доловиха признаци на подемащият се източен вятър.

Ведринъ Морянинъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6127, 6 май 1942 г.


АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ЕДНА НАЛОЖИТЕЛНА ЗАБЕЛЕЖКА  .pdf link – за сваляне

(По поводъ художествената изложба)

Отдавна се говори за ревизия в литературата и изкуството. Ревизия, която да премахне някои вредни установености, да посочи здрави пътища на развитие и да извади на преден план истинските творци.

Не е изключено тогава последните да станат първи.

Точно на това важно време на по-голямо от всякога критическо задълбочаване и търсене – една подигравка, една плесница и върху ревизията, и върху елементарните изисквания на изкуството!

Това, за което писшем по-долу,би могло да се случи навсякъде, но кой знае защо ми се струва, че особено приляга на премилата ни бургаска културна действителност. И така:

Пред входа на девическата гимназия – афиш. На афиша един мистично приведен образ – цял-целиничък „Мислителят” на Роден.

Да не би случайно някакъв факир?

Не, просто художник! Художник, който прави изложба.

Да влезем.

По стените са накачени картини. В тях какво ли нещеш: – море, небе, езеро, къщи, градини. Дори има и разпенени вълни.

Отначало ви се струва, че се намирате в салона на някакъв ултрамодернизъм, на някой волнобесен импресионизъм.

Но, мислите си, в такъв случай детските картинки от третоотделенските училищни стаи биха оспорили първенството си с тези щастливи постижения.

Гледайте сюжетите: Охрид, Скопие, Прилеп, Бяло море – все мили български места. С какво заслужават присмехулното отнасяне тези скъпи светини? Така ли трябва да бъде показана красотата на непознатите ни кътчета?

Тогава решавате. Това не е изложба, а разпродажба на глупости, които не могат да погъделичкат дори и еснафския вкус, разпродажба с платен вход.

И се червите. Поставени сте в неловко положение. Сякаш някой ви е ударил плесница и ви се е присмял на публично място.

Писаното няма и капка злонамерен характер. Ако има упрек, той не е отправен към изложителя.

Упрек заслужава жалката ни културна действителност, в което няма закони против вредителски посегателства от подобен род.

Но най-виновни са така наречените „отговорни културни фактори”, , които никога не се обаждат, когато трябва.

Та нали те са самодоволните контрольори на духовния ни живот?

Говорих с няколко учители и художници. Всички се възмущават, но не намирали за нужно да се занимават с „рисувачи, които не знаят елементарните перспективни правила”.

Няма значение, че няколко работливи честни хора се мъчат да създават правилно художествено светогледане у бургаското гражданство. Няма значемие, че саботъори като споменатия разрушават изграденото, като развращават и без това незавидния художествен вкус.

Някога Христос влезе в храма и изгони търговците с камшик.

Днес храмът също е пълен с търговци.

Къде са отговорните?

Ревизията иде! Тогава първите ще станат последни!

Забележката е повече от наложителна!

Ат. Джавковъ