Posts Tagged ‘велика пиеса’


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988
.
.
Л И Ц А
по реда на появяването им:
Б у х а л ъ т
З а й ч е т о
Т а р а л е ж ъ т
Л и с и ц а т а
В ъ л к ъ т
М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Чилото, чилото.
Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам, –
хвър насам-натам-насам.
Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:
Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам.
Ту лети,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край


<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…


Папагалчето и пеперудката − радиопиеса по чудесната приказка.

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.


борис априлов
•
Я Й Ц Е Т О
•
пиеса
за
куклен
театър
вариант от 1986 г. (без пеперудката)
УЧАСТНИЦИ
по реда на появяването:
П е р к о – петел
С л ъ н ц е т о
К о к о ш к а т а
В р а н а т а
Ч е т р и   п и л е н ц а
П у й ч о – пуяк
М а р к о – магаре
К о з е л ъ т
П е т о т о   п и л е н ц е
ЯЙЦЕТО
КУКЛЕНА ПИЕСА
Вариант от 1986 г. (без пеперудката)Слънцето изгрява бавно и бавно прогонва тъмнината, все още не се разбира нищо, нито какво представлява обстановката, нито кой е в полето на нашето зрение. Виждаме само една купчинка вдясно. Слънцето обаче се издига още, по-голямата му част вече е над чертата на хоризонта. Чакай, купчинката не представлява ли всъщност една чудновата спяща птица? Ами да, това си е чисто и просто кокошка, тя спи, още не се е събудила. Но слънцето се издига както трябва, цялата сцена се обсипва със светлина и вече няма място за съмнение – кокошка.
И когато мислим, че ще се отегчим от чакане, вляво се задава петелът Перко.
П е р к о. Още ли?
К о к о ш к а т а (виновно). Ами… какво да правя?
П е р к о. За първи път виждам такова дълго мътене. Обеща за утре, утрето стана днес, слънцето изгря, а ти…
С л ъ н ц е т о. Кокошке, яйцата още ли са цели?
К о к о ш к а т а. До едно.
С л ъ н ц е т о. Не се притеснявай.
П е р к о. Довиждане, но много протакаш!
Перко излиза едва ли не ядосано.
С л ъ н ц е т о. Колко пъти изгрях, колко пъти залязвах, а ти все мътиш. Умирам да ти видя пиленцата.
К о к о ш к а т а. Вече и аз губя търпение, Слънце.
С л ъ н ц е т о. Спокойно, всичко ще се уреди.
К о к о ш к а т а. А!
С л ъ н ц е т о. Какво?
К о к о ш к а т а. Май че започва!
Враната каца на един кол.
В р а н а т а. Какво, ще ги видим ли вече?
П е р к о (дотичва). Готово ли е?
К о к о ш к а т а (радостно). Тихо! Не чувате ли? (Всички се услушват. Всички чуваме някакво особено и нежно почукване.) Ето! (Почукването сякаш се усилва.) Започва!
В това време всички на сцената са се оживили и сами не знаят как запяват:
Ако поискаш, разбери я,
ако успееш – проумей
най-чудноватата магия:
как всичко вътре бавно зрей.
Как се започва, как завършва,
онуй отвътре как расте
и как черупката прекършва
и се превръща във дете.
Яйцето си е дупка,
обвита във черупка,
а в дупката е тъмно
– най-тъмна тъмнина,
но става тъй, че с човка
излиза много ловко
от тъмното навънка
онуй на светлина.
Като ти казвам – разбери го,
като ти викам – проумей,
че всяка тъмнина накрая
във светлина ще се излей.

Пеещите замлъкват, все повече се налагат настойчивите почуквания. Всички вторачват очи към Кокошката.
– Чук-чук-чук, чук-чук-чук.
В с и ч к и. Хайдее!
Едно пиленце изскача изпод крилете на квачката, стъпва на крачетата си, разперва крилца.
П ъ р в о т о. Пиу, пиу!
В с и ч к и. Браво!
Г л а с о в е. Сега второто!  – Да видим второто!
Така започва началото на края на великото тайнство.
Слънцето, Враната, Перко и Първото пиленце се вслушват напрегнато. Второто яйце се обажда упорито:
– Чук-чук-чук-чук-чук…
Докато чукането продължава, присъстващите, с изключение на пиленцето, се разхождат нервно:
– Забави се.
– Проточи се!
– Аха, иде!
След като чукането в черупката е повишило още повече напрежението, настъпва тишина и след малко изпод квачката изхвръква като пуканка второто пиленце. Подскача два пъти, разперва крилца.
В т о р о т о. Пиу-пиу!
Второто застава до Първото, двете се гледат.
В с и ч к и. Бравоооо!
Г л а с о в е.
– Сега третото!
– Да видим третото!
Но третото явно, че се мъчи повече дори от второто.
Чук-чук-чук-чук-чук-чук-чук…
П е р к о. Мъчи се!
В р а н а т а. Мъчи и нас.
С л ъ н ц е т о. Нещо го спъва.
Ударите зачестяват и накрая, вместо пиленцето, изпод крилете на кокошката изскача самото яйце.
Всички го наобикалят, превърнати в слух.
– Чук-чук-чук-чук!
Прас!
Черупката се счупва и изскача Третото.
– Ееееее! – възхищават се присъстващите. – Видяхте ли?
Подскачане, разперване на крилца, пиу-пиу…
– Бравооооо!
А четвъртото яйце чатка като картечница.
Присъстващите дори се поуплашват, споглеждат се, Враната се връща обратно на клона.
– Пърррр-чук-чук-чук! Пъррррррррр – чук-чук-чук!
Квачката се повдига на мястото си, цялата е разтърсена от динамиката на това четвърто излюпване.
– Пъррррррр!
Неочаквано четвъртото яйце изхвърчава пред всички и нетърпеливо подскача.
Прас-прас!
Счупва се, отвътре изскача Четвъртото.
Ч е т в ъ р т о т о. Ей, измъчих се! Пиу-пиу!
– Бравоооо!
– Ураааа!
Ръкопляскания.
Четвъртото смирено се присламчва до трите си братчета.
П е р к о (към квачката). Има ли още?
К о к о ш к а т а. Още едно.
В р а н а т а. Да видим и него.
С л ъ н ц е т о. То пък кой знае как ще излезе.
П е р к о. Сигурно ще експлодира.
К о к о ш к а т а. Разчистете терена!
Перко омита черупките. Радостно оживление.
П е р к о. Хубави пиленца!
В р а н а т а. Но петото!
П е р к о. Ще бъде прелестно!
С л ъ н ц е т о. Бомба!
П е р к о. Щом се забави, ще бъде не кокошка, не петел…
В р а н а т а. А нещо повече!
Д р у г и т е (без пиленцата). Бравооо!
К о к о ш к а т а. Гордостта на рода!
П е р к о. Геният на семейството!
Г л а с о в е:
– Блазе ви!
– Доживяхте щастие!
– Дано!
П е р к о. Аааа, петото ще бъде снаряд!
К о к о ш к а т а (в шумотевицата). Тихо да го чуем!
Услушват се.
Тишина.
Правят крачка към квачката.
Тишина.
Пиленцата започват да пиукат оживено, сякаш коментират.
П е р к о. Тихо, деца!
К о к о ш к а т а. Не виждате ли?
П е р к о. Чакаме.
Чакат.
Нищо. Тишина.
Правят нова крачка напред.
Тишина. Нищо.
П е р к о (раздразнен). Какво става с генийчето ми?
К о к о ш к а т а (смутена). Ми, знам ли? Нещо не се…
Услушват се. Мълчание.
П ъ р в о т о (прекъсва мълчанието). Пиу-пиу!
П е р к о. Млък!
В т о р о т о. Омръзна ни.
В р а н а т а. Деца, не бива, излюпва се най-важното ви братче. (Към кокошката.) Кокошке, отмести се да видим яйцето.
С л ъ н ц е т о. Да го видим!
Кокошката става, отмества се, ние заедно с другите също виждаме яйцето. Яйце като яйце, по нищо не се отличава от останалите.
Перко важно тръгва към него, навежда глава, долепя ухото си до черупката.
П е р к о. Абсолютна тишина. (Повдига глава.) Помислих, че вътре ще има буря, а то…
С л ъ н ц е т о. Нищо ли?
П е р к о. Само сърцето му.
В р а н а т а. Да чуя.
Долепя „ухо“ до черупката.
В р а н а т а. Туп-туп-туп!
П е р к о. Не е запъртък.
Пиленцата прихват.
К о к о ш к а т а. Млъкнете!
П е р к о. Знаете ли какви запъртъци има? (Извиква извън себе си.) Това яйце ме ядосва!
К о к о ш к а т а. Спокойно!
П е р к о. Защо се бави?
К о к о ш к а т а. Когато някое яйце се бави, аз му помагам. Вижте.
Кокошката нанася лек удар върху черупката с човката си.
К о к о ш к а т а. А!…
Пиленцата се оживяват:
– Пиу-пиу-пиу-пиу!
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Пиу-пиу!… Пиу!
– Аха… Пиу!
– Да, пиу!
– Да де – пиу-пиу!
– Добре!
Млъкват. Кокошката оглежда присъстващите и нанася втори удар по черупката.
Нищо.
Пиленцата коментират:
– Пиу?
– Пиу-пиу!
– Пиу-пиу?
– Нищо.
– Как пиу, нищо пиу?
– Така пиу, нищо пиу!
Кокошката нанася трети удар.
Пиленцата прихват и отново коментират:
– Пиу?
– Пиу-пиу!
– Ох!
– Какво ох?
– Смее ми се!
Кокошата се засилва.
К о к о ш к а т а. Сега ще видите.
Оттегля се назад, за да се засили.
Пиленцата сами не знаят как запяват:
Сега, сега, сега, сега
мама ще го счупи.
Тя чупила е сто яйца,
след като ги излюпи.
Тя люпила е сто яйца
и счупила е всички,
дарила мама на света
сто жълти малки птички.
Пиу, пиу, пиу!
Сега, сега, сега!
Чук, чук, чук! –
ще изскочи ей оттук.
К о к о ш к а т а. Какво ще изскочи, деца?
В с и ч к и. Петле!
К о к о ш к а т а. Защо петле?
В с и ч к и. Защото е кораво!
К о к о ш к а т а.  Ще изскочи едно петле с корав характер, за чудо и приказ!
В с и ч к и. Хайде!
К о к о ш к а т а. Яйце се чупи ей така.
Кокошката се втурва и удря с човка. Пат!
К о к о ш к а т а. Излезе малко по-кораво!… Деца, какво излезе яйцето?
В с и ч к и. По-кораво.
К о к о ш к а т а. И какво следва да направим?
В с и ч к и. Да ударим по-здраво!
К о к о ш к а т а. Понеже яйцето излезе малко по-кораво, налага ни се да ударим малко по-здраво.
П и л е н ц а т а (запяват):

Сега, сега, сега, сега
мама ще го счупи.
Тя счупила е сто яйца,
след като ги излюпи.
К о к о ш к а т а. Вижте как! (Нанася хубав удар.) Още по-силно!
В с и ч к и  п и л е н ц а. Ооооохоп!
Кокошката нанася силен удар, но черупката не се счупва.
К о к о ш к а т а (изненадано). А!
Пиленцата запяват:
Сега, сега, сега, сега…
К о к о ш к а т а. Шшшът!… Тихо!
В с и ч к и. Тихо.
– Шшшт!
– Мама иска тихо.
К о к о ш к а т а. Тази черупка излезе много корава. А когато черупката излезе много корава, ударът трябва да бъде още по-силен. Ето какъв! (Тя се засилва и връхлетява върху яйцето. Удар. Кокошката се премята презглава и пада. Пиленцата се втурват към яйцето, разглеждат го.)
– Нищо.
– Здраво.
– Нищо му няма.
Кокошката се изправя и разтърсва глава.
К о к о ш к а т а. Здраво, така ли?
В с и ч к и. Аха.
К о к о ш к а т а. Че на какво ли може да се дължи? (Разхожда се около яйцето.) А!… Чудно! (Нанася му внезапен удар.) Не може да бъде… (Още един удар.) Брееей!… Деца, какво виждаме?
В с и ч к и. Какво виждаме?
К о к о ш к а т а. Едно извънредно здраво яйце.
В с и ч к и (наивно). Защо?
К о к о ш к а т а. На този свят има всичко, има и извънредно здрави яйца. (Връхлетява ядосано.) Ще му дам да разбере! (Прас.) Ох!…
В с и ч к и. Мамичко!
К о к о ш к а т а. Това яйце не е здраво, то е кораво.
Всички пиленца (запяват): Сега, сега, сега, сега…
К о к о ш к а т а (ядосано). Млък!… Подигравате ли се?
В с и ч к и. Какво?
К о к о ш к а т а. Подигравате се на майка си!… Млък! Никой да не писука!… Наказани сте!… Наредете се там и абсолютно мълчание, разбрахте ли?
– Да.
– Тихо!… Абсолютно мълчание, казах!…
Четирите пиленца се нареждат встрани мълчаливо.
К о к о ш к а т а. Перко, видя ли?
П е р к о. Видях.
К о к о ш к а т а. Нещо се запъна.
П е р к о. Гледах и чаках да видя какво ще направиш.
К о к о ш к а т а (виновно). Не може.
П е р к о. Махни се. (Приближава се и лекичко чуква яйцето с човка.) О! (Втори път леко.) А!… (Трети път.) Оу! (Четвърти удар.) Аааа! (Поглежда мълчаливите пиленца.) Тези защо мълчат?
К о к о ш к а т а. Наказани са.
П е р к о. Сега ще видим това яйце.
К о к о ш к а т а. Перко, засили се!
П е р к о. Няма нужда. Достатъчно е да кажа само тъй (чат!) и готово.
Пиленцата прихват.
П е р к о. Кой се смее?
К о к о ш к а т а. Защо се смеете?
Пиленцата навеждат глави.
П е р к о. Достатъчно е да ударя малко по-силно, нали? Малко по-силно да ударя и готово. Виж как. (Трас!) Не може. (Трас!)
К о к о ш к а т а (тревожно). Заболя ли те?
П е р к о. Изкливих си товтата.
К о к о ш к а т а (уплашено). Ами сега?
П е р к о. Тега нихто. Тега не мога да катвам тетма̀.
К о к о ш к а т а (тревожно учудена). Какво?
П е р к о. Тетма̀.
К о к о ш к а т а. Какво е това?
П е р к о. Думата тетма̀.
К о к о ш к а т а. Ааа, думата чешма не можеш да казваш.
П е р к о. Аха. (Пиленцата се кискат.) Теди пидента ме даднят.
К о к о ш к а т а. Какво?
П е р к о. Теди.
К о к о ш к а т а (обръща се нервно към пиленцата). Няма да дразните Перко!
П е р к о. Те ми те тмеят. На мен ми те иткдиви товката, а те ми те тмеят дадето ми те иткдиви товката.
К о к о ш к а т а. Перко, ами ще можеш ли да пееш?
П е р к о. Това те питам и ат.
К о к о ш к а т а. Моля те, опитай.
П е р к о. Да, ама те ми те тмеят. Махни ги.
К о к о ш к а т а. Обърнете се на другата страна! (Пиленцата се обръщат на обратната страна.) Хайде, Перко, опитай се да пееш!
П е р к о (надува се). Кукудигууу!… Кукудигууу!
Мълчи и чака оценка.
К о к о ш к а т а. Горе-долу. Но човката ти е изкривена доста. (Ядосана към яйцето.) И всичко заради това кораво яйце!
П е р к о (засилва се и го рита). Ох!
К о к о ш к а т а. Сега пък кракът.
П е р к о. Това яйте, днати, те ме такова, днати… Ти ли го тнете?
К о к о ш к а т а. Какво?
П е р к о. Ти ли го тнете?
К о к о ш к а т а. Да, аз го снесох.
П е р к о. Удят!
К о к о ш к а т а. Ужас, признавам. Сега какво да правим?
П е р к о. Отиваб да ти опдавя товтата.
К о к о ш к а т а. Мислиш ли, че някой може да ти оправи човката?
П е р к о. Те отида то някоя таботитнита.
К о к о ш к а т а. Добре, иди в някоя работилница да ти оправят човката, пък аз ще видя какво да правя с яйцето.
П е р к о. Ма̀ни го!
Бързо излиза.
Кокошката поглежда яйцето. Приближава се към него.
П и л е н ц е. Може ли да се обърнем?
К о к о ш к а т а. Да, но пълна тишина.
Пиленцата се обръщат към публиката.
К о к о ш к а т а. Ще потърся някой да помогне. Чакайте ме.
В р а н а т а. А ние?
Всички излизат.
Пиленцата се приближават към яйцето. Разглеждат го. Подхващат разговор:
– Пиу.
– Пиу?
– Пиу-пиу.
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Пи.
– Пиу!
– Пи-пи.
– У!
– Пиу-пиу-пиу!
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Аха!
– Е!
– Не?
– Да!
– Хъм!
– Аха!
– Хич!
– Ами.
– Да бе!
– Не бе!
– Ами, ами!
– Ще видите.
– Пиу.
– Пиу-пиу.
Кокошката и Враната въвеждат пуяка Пуйчо.
Уплашени и учудени, пиленцата се нареждат на старото си място, отляво на сцената, за да не пречат.
Пуйчо разглежда яйцето внимателно, от всички страни. Разперва се, напуйчва се, показва всичките си пера, сякаш това има някакво значение за по-нататъшното развитие на нещата.
К о к о ш к а т а. Това яйце не се измъти и никой не може да го счупи.
П у й ч о. Това ли?
К о к о ш к а т а. Перко си изкриви човката.
П у й ч о. Туй ли? (Нанася удар на яйцето с човка.) Олеле! (Ядосано нанася силен втори удар и изпищява.)
К о к о ш к а т а (уплашено). Какво ти стана?
П у й ч о. Гмаш!
К о к о ш к а т а. Какво?
П у й ч о. Шага ши шепна шешо ши шоши ша виши шаши шажаши.
К о к о ш к а т а. А така!…
П у й ч о. Жоши жупаж можи жа пажи!
К о к о ш к а т а. Добре те нареди и тебе, а?
П у й ч о. Жожи ли? (Нанася още по-яростен удар върху яйцето и просто се гипсирва.)
К о к о ш к а т а. Пуйчо, какво има? Говори, какво ти стана?
П у й ч о. Зига зи моза за завоза дози и зума не моза за каза. Зуй яйзе зиз ни мози за зази.
К о к о ш к а т а (приближава се до яйцето). Хей, видя ли? Не ти стигна Перко, ами и Пуйчо. Казвай, какво да те правя? Да опитаме ли с Марко?
П и л е н ц а т а. Аха.
К о к о ш к а т а. Марко има силни ритници и ще направи черупката му на парчета. Пуйчо, доведи Марко.
Пуйчо излиза. Пиленцата танцуват и пеят:
Сега, сега, сега, сега
Марко ще го счупи.
Ритникът му е сто кила,
сега ще го излюпи.
Сега ще видим тоз инат
как ще се опита
да издържи на друг инат
в удар на копита.
Пиу, пиу, пиу.
Сега, сега, сега.
Чук, чук, чук,
ще изскочи ей оттук.
Като пеят същата мелодия, само че този път с „ла-ла-ла“, те правят шпалир и по такъв начин посрещат Марко, който влиза с гордо вдигната глава, следван от Пуйчо.
Пиленцата пеят „ла-ла-ла“ все по-възторжено. Марко се обръща към кокошката.
М а р к о. Къде е онова?
К о к о ш к а т а. Кое?
М а р к о. Дето ще го направя на парчета.
К о к о ш к а т а. Там.
М а р к о. Това ли?
К о к о ш к а т а. Никой не може да го счупи.
М а р к о (внезапно). Довиждане. (Тръгва си.)
К о к о ш к а т а (уплашено). Марко, къде?
М а р к о. Вие се подигравате.
К о к о ш к а т а. Перко си изкриви клюна, а Пуйчо си го изметна. Сега и двамата казват дадедида.
М а р к о. Вместо какво?
К о к о ш к а т а. Вместо „царевица“.
М а р к о. Хе! Ха!
К о к о ш к а т а. Добре де, опитай!
М а р к о. Че аз това, такова, яйце, само да го духна и то, такова…
К о к о ш к а т а. Какво?
М а р к о. Ще такова. (Духва яйцето.) А!…
К о к о ш  к а  т а. А, я!
М а р к о. Виж! (Ритва яйцето.) Ох!
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о. Нищо. Виж сега. (Ритва силно яйцето. Прас.) Оле!
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о (започва яростно да скача върху яйцето, да го мачка и търкаля.) На ти! На! Ти ли бе? Ти ли на мен? На мен ли? А?… Кажи бе!… Ох!… На ти! (Продължава да скача и спира уморено.) Не ще.
К о к о ш к а т а. Какво не ще?
М а р к о (задъхано). Да се.
П и л е н ц а т а. Не ще да се.
К о к о ш к а т а (ядовито към тях). Млък.
М а р к о. Копитата ми.
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о (извиква). Сега ще му дам да разбере! (Скача върху яйцето). На! На!… Ох!… Хайдееее!
К о к о ш к а т а (тревожно). Какво?
М а р к о. Копитата ми се таковаха, значи.
К о к о ш к а т а. Това не е яйце, а камък.
М а р к о (гледа краката си). Изтаковах си таковата, знайш. Ох! Къде ме намери, къде ме намерихте!…
К о к о ш к а т а. Но ти сам каза, че такова.
М а р к о. Какова?
К о к о ш к а т а. Че ще го счупиш.
Марко с куцукане застава настрана.
Пиленцата се смеят. Кокошката ги смъмря: – Тишина!
Кокошката (приближава се и разглежда още по-внимателно яйцето). А̀ сега де!…
П и л е н ц а т а. Пиу-пиу!
К о к о ш к а т а. Тихо! (Гледа яйцето и става все по-замислена.) Това сигурно означава нещо, но какво? (Почуква го с човка.) Здраво като такова, знайш. (Вдига глава.) Врано!…
В р а н а т а. Какво?
К о к о ш к а т а. Помогни.
Враната замахва с клюн и нанася удар. Прас. Враната пищи.
К о к о ш к а т а. Как си?
В р а н а т а. Бове.
К о к о ш к а т а. Какво?
В р а н а т а. Вавова ме вавно! (Спуща се и нанася нов страшен удар върху яйцето.)
К о к о ш к а т а. Ще ме убиеш!
В р а н а т а. Оее!… Вива, вива вавото ниво (Олеле!… Бива, бива, ама чак до там.)
Влизат Перко и Пуйчо.
II е р к о. Отати те. Тата ме татова те не нам.
В р а н а т а. Дива.
П у й ч о. Зи заза зозаза зиза.
Пиленцата се кискат.
М а р к о (извиква). Махнете тези деца оттук! (Сочи пиленцата.) Смеят се!
К о к о ш к а т а. Деца, наказвам ви! Там! (Сочи.)
Пиленцата се нареждат и заемат местата си на наказателната площадка.
К о к о ш к а т а. Врано, вземи го, издигни го в облаците и го пусни на този камък. Да не остане парче от него!
М а р к о. А така, браво!
П е р к о. Даво.
М а р к о. Това е идея!
П у й ч о. Зазо!
Тишина. Враната поглежда яйцето, пристъпва към него. Отваря клюн. Налапва го. Излиза от зрителното ни поле.
Присъстващите на сцената вдигат глави нагоре. Следят полета на враната.
М а р к о. Добре се издига.
К о к о ш к а т а (вика). Иди до облаците!
М а р к о. И оттам – право на камъка!
Всички гледат нагоре и чакат.
– Сега ще го пусне.
– Не.
– Ще го издигне по-високо.
– Чак тогава.
– Разширете кръга!
– Да може да вижда камъка.
Музика.
– Пусна го!
– Яйцето лети!
– Дръпнете се.
Музика за подсилване на ефекта. Фиуууу!
Прас!…
Всички отскачат настрана. После се приближават. Взират се. Навеждат се. Изправят се.
Гласове:
– Счупи се!
– Така ли?
– Най-после!
– Кое се счупи?
– Камъкът.
Възгласи на учудване.
– А яйцето?
К о к о ш к а т а (тъжно). Нищо му няма.
М а р к о (внезапно). Омразно яйце! (Скача върху него и започва да го тъпче.)
П у й ч о. А така, зизукай го!
П е р к о. Тматкай го!
Всички се нахвърлят срещу яйцето, налудуват се и се оттеглят уморени.
II е р к о (задъхано). Нито му няма.
П у й ч о. Зякас зизо не зу зана.
К о к о ш к а т а. Да, сякаш нищо не му стана.
М а р к о (ужасено). Вижте, то се усмихва.
К о к о ш к а т а. Смее ни се.
П е р к о (ядосано). Ти ли бе те ни те тмеет? (Нанася му удар с човка.) А!
К о к о ш к а т а. Какво?
П е р к о. Просветна ми.
К о к о ш к а т а. И заговори правилно.
П е р к о. Оправих си човката!
К о к о ш к а т а. Върна се на мястото.
П у й ч о. Зазозютно зазизно.
К о к о ш к а т а. Кажи „прескочи мече чингилче”.
П е р к о. Прескочи мече чингилче.
К о к о ш к а т а. Браво! Сега ти. Кажи „прескочи мече чингилче”.
П у й ч о (към когото са се обърнали) Зезози зезе зинзийзе.
М а р к о. Ударѝ го.
Пуйчо ядосано удря яйцето с човка.
К о к о ш к а т а. Говори?
П у й ч о. Прескочи мече чингилче… А, проговорих!
Всички го поздравяват. Пиленцата се смеят.
К о к о ш к а т а (строго към тях). Пак ли?
Пиленцата млъкват. Да не забравяме, че са наредени с гръб към събитията.
К о к о ш к а т а. Забраних ви да се смеете. (Към възрастните.) Сега какво, така ли ще го оставим?
П е р к о. Предлагам да намерим Козела.
К о к о ш к а т а. И какво?
П е р к о. Той ще го убеди да се излюпи.
– Браво!
– Как се сети?
– Да намерим Козела!
– Той ще го…
– …убеди.
К о к о ш к а т а. Деца, отиваме да намерим Козела. Той е известен с това, че убеждава. Разбрахте ли?
П и л е н ц а т а. Разбрахме.
К о к о ш к а т а. Тихо! Наказани сте да не говорите… Хайде!
В р а н а т а. Към козела.
Излизат.
Няколко секунди на сцената са само яйцето и пиленцата.
П и л е н ц а т а. Вече ги няма.
– Отидоха.
Пиленцата се обръщат към нас и хукват към яйцето. Заобикалят го, пеят:
Сега, сега, сега
ще чакаме Козела.
– Идат.
– Бързо!
– По местата!
– Връщат се!
Влизат Кокошката и Козелът, следвани от Перко, Пуйчо, Враната и Марко.
Застават пред яйцето.
Пиленцата почват да коментират, но Кокошката ги смъмря:
– Тихо там!
Козелът се окашля, подушва яйцето, пак се окашля. Страшна, напрегната тишина.
К о з е л ъ т. Всяко нещо, определено да бъде излюпено, трябва да бъде излюпено. Слънцето изгрява и залязва, луната се подава и изчезва, всяко нещо, което е определено да се излюпи, трябва да се излюпи. Не може нещо, което е определено да се излюпи, да не се излюпи. Ако можеше така, то нещата, които са се излюпили, нямаше да се излюпят и щяха да останат неизлюпени, слънцето нямаше да изгрее и така нататък… луната. Това яйце трябваше да се излюпи отдавна, но поради необикновения си характер, не се и не се, с което дава лош пример на братчетата си, които надали вече ще се излюпят повторно, като виждат лошия пример на лошото яйце. Сега ако поставим пиленцата обратно в черупките, едва ли вече ще се излюпят. А всяко нещо се ражда, за да се излюпи. Просто не мога да разбера кое именно му дава право на това яйце да стои така нахално цяло, когато ние сме се впрегнали да го измъкнем на света, да го направим човек. Така, както го гледам, туй яйце ме ядосва, дори ме нервира, защото ме дразни. Дошъл съм да го убеждавам, а то не показва, че ме чува. (Изведнъж.) Ти ли се запъваш, а?
Неочаквано навежда глава и яростно се втурва към яйцето.
Удар.
Прас!
Козелът се просва безжизнен.
Присъстващите стоят занемели.
П е р к о (навежда се). Май че…
М а р к о. Сътресение.
Всички се споглеждат, навеждат се, хващат Козела и го отнасят навън в съпровод от тъжна музика.
Отново пиленцата, обърнати с гръб към нас и самотното яйце. Смеят се.
– Чук-чук! – долита до слуха ни.
– Чук-чук-чук-чук! – чуваме ние.
А пиленцата едно след друго се обръщат. Пак са в една линия, но вече обърнати към нас и към чудото, което става.
– Чук-чук-чук-чук-чук!
Черупката се отваря, сред нея, като в раковина, да му се неначудиш – едно чудесно, нежно пиленце – пърха с крилца, оправя
се, вдига главичка.
– Пиу-пиу!
– Пиу-пиу! – отвръщат му четирите.
– Мили мои! – казва нежно пиленцето.
– Хайде де!
– Откога те чакаме!
Пиленцето се втурва и се нарежда при братчетата си.
Нежната музика секва, дочува се глъч, героите на пиесата се връщат.
Пиленцата се обръщат отново с гръб към нас.
Влиза Перко. Вниманието му е привлечено от черупките.
П е р к о (с изумление). А!… (Извиква.) Кокошке, тук е станала нередност.
Влиза Марко.
М а р к о. Какво има?
П е р к о. Виж. Нередности!
М а р к о. А!… Това не! Такива на мен – не!… Кокошке!
Влиза Враната. Сочат ѝ черупките.
В р а н а т а. Кой го счупи?
М а р к о. От само себе си.
В р а н а т а. Това е обида!
М а р к о. Когато ние – да, то – не. Когато ние – не, то – да.
П у й ч о (влизайки). Какво да, какво не? (Вижда черупките.) Аха!
П и л е н ц а т а. Охо!
П е р к о. Тихо!
Чува се неорганизирано и плахо пиукане.
М а р к о. Вижте какво… Тук, такова, черупки, пък, такова, няма пи…
П у й ч о. Да бе, къде е пи…
П е р к о (обръща се към пиленцата). Пиленца, къде е онова?
П у й ч о. Дето не излизаше.
Мълчание.
П е р к о. Аха!
П у й ч о. Наредило се е там!
М а р к о. Ааааа!
П е р к о. Кое е петото?
Мълчание.
П е р к о. Обърни се!
Петте се обръщат кръгом с лице към нас.
П е р к о (завладян от желание да командва). Петото пиленце, една крачка напред ходооом-марш!
Всички пиленца правят крачка напред.
П е р к о. Не така, само петото! Внимание, петото пиленце да подскочи! Ат-два!
Всички пиленца подскачат едновременно.
П е р к о. Деца, не така, вие не разбрахте – само петото. Внимание! Когато кажа „ат-два“, петото да извика Аз!… Ааааааат-два!
П и л е н ц а т а. Аз!
П е р к о. Вижте какво, деца, четири от вас са обикновени, а петото е високо издигнато, защото Враната го издигна доста високо.
П у й ч о. И ни нервира.
М а р к о. Искаме да знаем кое е, разбирате ли?
П е р к о. То ни се подигра, ядоса ни.
П у й ч о (изтървава). Да го накажем!
Пиленцата прихват.
П у й ч о (под строгия поглед на Перко). Изтървах се.
П е р к о (приближава се до редицата, вторачва се в първото). Ти ли си петото?
П ъ р в о т о. Зависи. Ако се брои от там насам, аз съм петото.
Пиленцата прихват.
П е р к о (извиква). Аааа, направихте ме на перко!…
Пиленцата прихват.
М а р к о. Остави на мен… Деца, сега ще играем на една игра. Аз ще се обърна, а това, което е петото от вас, ще ме клъвне. Обръщам се. Почни.
Пиленцата се смеят.
М а р к о (обръща се по посоката). Кокошке, къде си?
К о к о ш к а т а (влиза). Козелът още не е дошъл на себе си. (Вижда черупките.) Моето пиленце! Милото ми пиленце се излюпи!… Вие сте вече пет!
П и л е н ц а т а. Мамо! Пиу, пиу!
Наобикалят я с пиукане.
К о к о ш к а т а. О, колко съм щастлива!
Разперва крила и почва бавно да ги прибира, пиленцата едно след друго се забутват под перушината ѝ.
П е р к о. Голяма работа свършихме днес.
П у й ч о. Помогнахме.
М а р к о. Ако ти потрябваме отново, викай!
Всички без Кокошката излизат.
С л ъ н ц е т о. Отново стана тихо, нали?
К о к о ш к а т а. Слънце, ти знаеш ли, че си имаме пет?
С л ъ н ц е т о. Нищо не знам, аз съм само едно обикновено слънце.
Пиленцата изскачат едно след друго като пуканки. Пиукат в ритъма на зараждащата се мелодийка.
К о к о ш к а т а (в настъпилото спокойствие). И все пак, мили деца, ще кажете ли на мама, кое от вас е петото?
П и л е н ц а т а. Дааа!
К о к о ш к а т а. Кое е петото?
П и л е н ц а т а (като едно). Аааз!
Участниците излизат, смеят се, запяват
П е с е н т а   з а   м а г и я т а
(…)
и се покланят на публиката.

Край

Край


*Играна в Сатиричния театър под името "Кораб с розови платна"
http://bit.ly/OLaRq1

борис априлов
•
ЛОВЕЦЪТ
НА
ЖИРАФИ
•
Пиеса
•
1973 – 1993
ЛИЦА
по реда на появяването им
ЧИКО
ПЕТРИКО – папагал с реплики
НАЧЕВ
НАЧЕВА
ГОСПОДИН ХИКС
АНИ
ПЕШЕВ
ГИНЕВА
ГАЧЕВ
ГАЧЕВА
СЛАВКА

П Ъ Р В А   Ч А СТ

Гарсониера на седемнайстия етаж. Голямата стая. Врати към кухнята и сервизните. Собственикът на гарсониерата твърди, че има и голяма тераса. Ако му повярваме би трябвало да приемем, че огромната завеса, която виждаме и която закрива цялата стена иа стаята, не закрива стена, а витринното остъкление между стаята и терасата.

Обзавеждането би могло да се нарече и спартанско. Маса, столове, кушетка. Кафез с папагал. Виждаме и терариум с остъкление. Библиотека и писалищно бюро с пишеща машина.

В момента собственикът на гарсониерата Чико храни обитателите на терариума.

Ч и к о /хвърля в терариума стръкове/. С тия витамини, Сара, ще надживееш и костенурките на Галапагос. Аз ще бъда само спомен, а ти – обратното на спомена. /Минава от другата страна на терариума./ Не така, Сержо, не бързай, гладнико! Търпение, и ще получиш своето. /Подава му яйце./ Запази приличие!… Ще счупиш черупката и ще си го обелиш сам. Баща ти и майка ти бяха благородни таралежи. Хранеха се бавно, почти красиво… Няма да гълташ, ще ядеш! Браво, Сержо!

П е т р и к о /понеже отдавна се звъни/. Не чуваш ли?

Ч и к о /не вдига глава от терариума/. Сара, видя ли как се храни Серж?

П е т р и к о /ядосано/. Глупако, защо не отваряш?

Ч и к о. Браво, Серж!

П е т р и к о /крещи/. Не мога да понасям звънци!

Ч и к о /улучва с нещо кафеза/. Млък!

Отива да отвори.

Обиденият Петрико го обсипва с крясъци.

Чико въвежда Начев и Начева. Те не издържат на крясъците, запушват ушите си. Петрико се накрещява и млъква. Двамата новодошли разглеждат обстановката.

Чико сочи столовете.

Н а ч е в /измъква вестник/. Във връзка с обявата.

Ч и к о /сочи столовете/. Моля.

Н а ч е в а /сяда/. Вие продавате жираф.

Н а ч е в. Фанче, това е мъжка работа. /Сяда./ В момента бързаме. Тръгнали сме да реализираме една покупка на фатерщул, но минаваме да узнаем някои неща.

Н а ч е в а. Понеже всичко си имаме…

Н а ч е в /умерено строго/. Фанче!… /Към Чико./ А си нямаме жираф.

Ч и к о: Радвам се, че мога да запълня тази празнота.

Н а ч е в а. Този папагал?

Ч и к о. Това е Петрико.

Н а ч е в а. Хубаво име… А това?

Н а ч е в. Фанче!

Ч и к о. Там са Сара и Сержо.

Н а ч е в а. Сега модерно ли е да се отглеждат таралежи?

Ч и к о. Сега всичко е модерно, госпожо.

Н а ч е в а. Особено да се купуват фатерщулове от втора ръка, нали?

Н а ч е в. Стари неща.

Ч и к о. Да се купуват стари неща е било винаги модерно, госпожо.

Н а ч е в а. Жирафът стар ли е?

Н а ч е в. Фанче!

Н а ч е в а. Живеем в жестоко индустриално време. Индустриализацията, пластмасите, петролоносачите и нитратите вършат пъкленото си дело. Четох някъде, че на човек вече се падат…

Ч и к о. Два петролоносача.

Н а ч е в а. О, не. Доколкото си спомням, не ставаше въпрос за петролоносачи.

Н а ч е в /изправя се/. Засега минаваме само осведомително.

Н а ч е в а /изправя се/. Да са се явили други клиенти?

Ч и к о. Не, госпожо, обявата е от тази сутрин.

Изпраща посетителите и се връща.

Застава до терариума.

Ч и к о. Сержо, ти така и не разбра, че живеем в индустриално време.

На вратата се звъни.

П е т р и к о. Глупако, сега не чуваш ли?

Ч и к о /засегнат, извръща се към клетката/. Забранявам да ме наричаш глупак! Това го правиш пред всеки, веднъж го каза и пред Славка, а тогава с нея се обичахме.

П е т р и к о. Звънците ме дразнят!

Ч и к о. Пречиш на бизнеса. Ще те изнеса на терасата!

II е т р и к о. Добре де, извинявай.

Чико излиза да отвори.

П е т р и к о. Да ти го туря на бизнеса!

Чико въвежда човек, когото няма как да наричаме нататък, освен Човекът Хикс.

X и к с /в настъпилата тишина/. Във връзка с обявата.

Оглежда обстановката.

Чико посочва един стол.

Х и к с. Благодаря. /но не сяда/ Какво е това?

Ч и к о. Сара.

Х и к с. А това?

Ч и к о. Серж. /Изглежда го./ Навярно искате да купите жирафа.

Х и к с. Имам голямо желание.

Ч и к о. Седнете.

Х и к с. Благодаря. /Остава прав./ Много високо живеете.

Ч и к о. Напротив, скромно.

Х и к с. Исках да кажа…

Ч и к о. Когато се включих в строежа всички ме изтласкваха.

Х и к с. Къде ви изтласкваха?

Ч и к о. Нагоре.

Х и к с. За първи път чувам да изтласквате някого нагоре.

Ч и к о. Те ме изтласкват, аз се съгласявам, те ме изтласкват, аз се съгласявам.

Х и к с. Защо позволявахте?

Доставяше им удоволствие.

Х и к с. А на вас?

Ч и к о. Аз се издигах.

Х и к с. И какво му е лошото на седемнайстия етаж?

Ч и к о. Смятаха, че асансьорът ще се поврежда, а той не се поврежда и ме обявиха за хитрец… Искате да го купите?

Х и к с. Да.

Ч и к о. Седнете.

Х и к с. Благодаря. /Остава прав./ Голямо е желанието ми да си купя един жираф, само че…

Ч и к о. Не знаете колко струва.

Х и к с. Нито знам как вървят.

Ч и к о /вторачва се в него/. Симпатичен сте ми и ще се разберем. Седнете.

X и к с. Благодаря.

Остава прав.

Ч и к о /весело/. Казвам се Чико!

X и к с. И с право.

Ч и к о /леко озадачен/. Име от песните. /Пауза. Никой не реагира./ Папагалът – Петрико. Римуваме се.

П е т р и к о /изкрещява/. Какво бе, простак?

Х и к с. Някой каза нещо.

Ч и к о. На него му липсват първите седем години. Израсъл е в панаирджийско стрелбище. Там прекарал и детството, и юношеството си. Пак там се влюбил за първи път и претърпял първото си разочарование.

Х и к с. В кого, в кого?

Ч и к о. В съдържателката на стрелбището. А ухажорът ѝ взел, че го опухал с пушката. От тогава е сърдит на човечеството.

X и к с. Но защо и на вас?

Ч и к о. Защото често го изкарвам на терасата.

Х и к с. Какво има на терасата? У

Ч и к о. Нищо, там е работата.

X и к с. Чул съм, че папагалите не обичат нищото.

Ч и к о. Папагалите подражават много, ще знаете. /Наблюдава непознатия в ръцете./ Какво правите?

Х и к с. Човечета.

Ч и к о. Дялкате си. /Взима микроскопичната фигурка от ръцете му. Разглежда я./ Ваятел!

Хикс показва ножчето в ръцете си.

Ч и к о. Микеланджело, Пикасо…

Х и к с. Трябва да оставя нещо след себе си… Натрупал съм ги три хиляди… човечета.

Ч и к о /разглежда фигурката/. Защо ме заблуждавате? Това е сърничка.

Х и к с /изненадано/. Така ли?… А пък аз бях останал с убеждението…

Ч и к о. Седнете.

X и к с. Благодаря.

Остава прав.

Ч и к о. Вие искате да имате жираф.

X и к с. Интересува ме един хубав жираф.

Ч и к о. Не докосвайте кутийката.

X и к с. Къде мога да го видя?

Ч и к о. Оставете кутийката на мястото ѝ.

Чико взема някаква кутийка от ръцете му.

Хикс сяда.

X и к с. Май че щях да сторя беля.

Ч и к о. Можехте да изтървете бълхите.

Хикс виновно прибира ръце върху скута си.

Тишина.

Ч и к о. Отглеждам си малко бълхи. Някои твърдят, че бълхите не се поддават на дресировка. Искам да докажа обратното.

Х и к с. За бълхите?

Ч и к о. Отначало за бълхите.

Х и к с. После за хората. /Тишина./ Радвам се, че се запознахме

Ч и к о. Някои твърдят, че има хора, които не се поддават на дресировка.

Х и к с. Навярно става въпрос за личностите.

Ч и к о. Радвам се, че ме посетихте.

Пауза.

Х  и к с. Между бълхите намират ли се личности?

Ч и к о /фиксира го многозначително/. Изглежда, че сте нежна душа.

Х и к с. Кое ви кара да предполагате това?

Ч и к о. Днес едва ли ще се намерят много хора, които биха искали да си купят жираф.

Х и к с. Но не са много и тези, които продават жирафи. Има ли кандидати?

Ч и к о. Вие сте първият.

X и к с. Това е обнадеждващо.

Ч и к о /отново се вглежда в събеседника си/. Мисля, че ще се окажете и последният.

X и к с. Защо ме фиксирате?

Ч и к о. Три хиляди сърнички, жираф…

X и к с. Нежна душа… Защо се взирате в мен?

Ч и к о. Такова ми е хобито. /Пауза./ Усложнихме ситуацията, нали? От едно най-обикновено посещение след обява във вестника, се стараем да направим събитие.

X и к с. Имам усещането, че го правите за да повишите цената.

Ч и к о. А вие – напрежението. . ,

X и к с /много спокойно/. Мога ли да видя жирафа?

Ч и к о. Разбира се.

X и к с. Кога?

Ч и к о. Сега.

X и к с /изненадано/. Сега?

Ч и к о. Имате ли условия да отглеждате животното, което ще ви продам?

X и к с. Идеални.

Ч и к о. Когато не дялкате скулптури с какво се занимавате?

Х и к с /отегчено/. А, аз съм полицай.

Тишина. Пауза. Чико се почесва по ухото.

Ч и к о. Ченге.

Хикс кима.

Ч и к о. Работата ви интересна ли е?

Х и к с /разперва ръце, колебае се./ Е!…

Ч и к о. Може би сте влюбен в професията си. Интересен занаят. Завиждам ви най-много за това, че ви се случва и да убивате. Мечтая да убивам, умирам да убивам, тълпата се сгъсти, трябва да я разреждаме.

В това време Хикс бърка в джоба си.

X и к с. Документи?

Ч и к о. Моля! /Маха с ръка./ Надявам се, че не се интересувате от мен, а от туй, което продавам.

Х и к с. И то доста… Искам да кажа: естествено.

Ч и к о. Е, не е чак толкоз естествено за един полицаи да си купува жираф, но карай да върви!… Моят жираф е на пет години. Име то му е Жофри.

X и к с. Ще го наричам Жо.

Ч и к о. Разнежихте се.

Х и к с /взима сърничката от ръцете на Чико, пъха я в джоба си/ Обичам жирафите.

Ч и к о. Напоследък цените им падат. Африканският ловец, който ме снабдява, ми писа отчаяно писмо. Кажете какво да правим, жирафи много, ловим ги като зайци, а клиенти – никакви. Представете си, господин следовател… Така ли да ви наричам?

Х и к с. Може и така.

Ч и к о. Представете си, господин следовател, не са търсени само заради дългите им шии.

Х и к с. Сигурно трудно преглъщат обидите.

Ч и к о. Точно така, това е най-важното. Но и транспорта. Да вземем някой лъв. Ловиш го и го пращаш. А жирафа?

Х и к с. И всичко туй, за да повишите цената.

Ч и к о. Но съгласете се, че съм прав. И няма защо да възразявате, Вие купувате, аз продавам, аз определям цената. Така ли е? /Мълчание./ Вие сте само един обикновен купувач, а аз съм търговецът. Така ли е?

X и к с /след колебание/. Така е.

Ч и к о. Прав ли съм?

X и к с. Прав сте.

4 и к о. От криминалния отдел?

X и к с. От данъчния.

Пауза.

Ч и к о. Следовател.

X и к с. Следовател.

Ч и к о. С други думи… Тук нямам думи. За първи път виждам човек от полицията. Само съм ви чел по романите. И всички ли свирите на цигулка, като оня?

X и к с. Имате ли цигулка?

Ч и к о. И да имам няма да ви я дам. Защо да прекъсваме хубавия си разговор.

X и к с. И на мен ми е интересно. Вие сте ми симпатичен, но тъй като разбрах, че тук повече нямам работа /изправя се/ ще си вървя.

Ч и к о /живо/. Не. _

X и к с /тръгва си/. Чакат ме много дела.

Ч и к о /застава пред него/. Ще останете.

X и к с. Знаете ли какви мошеници ме чакат?

Ч и к о /дърпа го към стола/. За нищо на света!

X и к с /сяда/. Не бойте се, аз се шегувах.

Ч и к о. А, то и аз се шегувах като ви задържах. Играта е такава, нали разбирате?

X и к с. Има си хас. Беше приятно: Аз напирам да си вървя, вие напирате да не си вървя…

Ч и к о. Такава игра никога не съм играл. Доставихме си удоволствие… Водка?

X и к с. Може.

Ч и к о. Със или без?

X и к с. Със!

Ч и к о. Наистина нежна душа,

Чико изчезва към кухнята.

Хикс се изправя, поглежда бегло книгите в библиотеката, хвърля поглед и към хаоса върху бюрото. Кой знае защо, ръката му машинално взима една от кутийките.

Ч и к о /строгият му глас/. Не пипайте там!

Хикс бързо оставя кутийката и сяда.

Ч и к о /както се появява, в движение/. Всеки гост тук се мъчи да пусне бълхите.

Х и к с. И бълхи ли продавате?

Ч и к о. Всичко продавам.

Чико изсипва нещо гъсто и червено в чашите. След това прибавя вода.

Х и к с /възмутено/. Но аз казах СЪС!

Ч и к о. Но не казахте с какво.

Х и к с. Добре де, а защо сироп от вишни?

Ч и к о. А вие очаквахте ли в дом, където се продават жирафи, да се намира волка?

Х и к с. Не.

Ч и к о. Тогава, пийте сироп!

Х и к с /троснато/. Да си дойдем на думата!

Ч и к о. Сигурно ще искате разписка.

Х и к с. Трябва да се отчитам.

Ч и к о /пие сиропа си/. Но защо ѝ са на полицията жирафи?

Х и к с. Виж, за това не съм помислил. Наистина, защо съм тръгнал да купувам жираф?… Вярно бе, защо ми трябваше жирафът?

Ч и к о /отпива/. Помислете, може и да се досетите.

Х и к с /отпива/. не мога!… Да ме убиете, не мога да си спомня какво щях да правя от този жираф.

Ч и к о. Напрегнете се, де,

Х и к с. Не мога и не мога да се сетя за какво дойдох.

Ч и к о /отпива сладко/. Може би, да ме арестувате?

X и к с /отпива сладко/. Има ли за какво?

Ч и к о. Ми, кво да ви кажа. Знаете, че по всяко време, където и да се намира, всеки си е по малко за арестуване.

Х и к с. Все пак /вади картата си/ това ще ви увери, че не сме се събрали да се шегуваме.

Чико оглежда поднесената му карта.

Ч и к о. Дявол да го вземе, какво ли може да съм сторил?

X и к с. Речено е –  всеки човек е потенциален престъпник. Какво имам ли нежна душа?

Ч и к о. Всеки човек е потенциално нежна душа! /Строго./ Не пипайте там!

X и к с /бързо оставя кутията/. И тук ли бълхи?

Ч и к о /спокойно/. Оси.

Х и к с /изненадано./ Оси?… С тях пък какво правите?

Ч и к о. Дресирам ги.

X и к с. Дресирате оси?… Глупости! /Чико си взима кутията./ Осите са диви! Лосега никой не е успял.

Чико спокойно отваря кутията. След малко се чува жуженето на насекомите.

Изненадан, Хикс следи с поглед полета им. Но, изглежда че започват да налитат на него. Пропъжда ги с ръце, започва ла нернничи малко смешно за един полицай.

Х и к с /ръкомахайки/. Какво, сеир ли гледате?

Ч и к о. Казахте ли нещо?

Хикс /брани се геройски/. Махнете ги!

Чико измъква един тромпет. Поднася го към устата си. Понася се тънка, призивна мелодия, нежна, печална, светла.

Хикс зяпва от удивление. Погледът му бавно се свлича от тавана, все по-надолу и накрая, отправя се към кутията.

Чико оставя тромпета и затваря кутията.

Ч и к о. Готово. /Мълчание. Още мълчание./ Как се чувствате?

X и к с. Съсипахте ме! /Мълчание. Още мълчание./ Очарован съм. Беше неповторима преживяване! /Много мълчание./ Нима е възможно? /В настъпилото ново мълчание измъква от джоба си лист, разгъва го./ Досега не съм чувал за дресирани оси. Как го постигнахте?

Ч и к о. Обикнах ги и те ме обикнаха.

Х и к с. Сигурно заслужавате. /Поглежда в листа./ Навярно сте нежна душа. /Гледа в листа./ Публикували сте трийсет и четири обяви.

Поглежда към Чико. Чико навежда глава.

X и к с. За година и половина.

Ч и к о. Откъде знаете?

Х и к с. Да прочета ди обявите?

Ч и к о. Няма смисъл.

X и к с. Признавате ли, че тези обяви са ваши?

Показва изрезките.

Чико сяда.

Хикс прави крачки край него.

X и к с. Душа, изпълнена с нежност! /Показва листа./ Продавам двуетажна къща с басейн. …Продавам вила /поглежда го/ в Сан Ремо… Продавам пет декара зеленчукова градина… Продавам замък във Франция… Продавам мерцедес… Продавам трактор… Продавам автобус мерцедес… /Поглежда го яростно./ А тук – цял локомотив, абсолютно запазен, в движение… Вила в Холивуд…

Ч и к о. Чакайте сега, защо се гърчите? Имам – продавам. Това задоволява ли ви?

Х и к с. Абсолютно. Обаче вижте тук. /Чете./ Продавам езеро.

Гледа го и чака.

Ч и к о. Е, кво?

Х и к с. Откъде туй езеро?

Ч и к о. Имам си го.

X и к с. Ха!

Ч и к о. Езерото Виктория.

Х и к с. Трийсет и четири грамадни продажби за година и половина!… А днес – жираф!… Човекът продава и жирафи!

П е т р и к о. Ха-ха-ха!

Ч и к о /скача/. Петрико!

П е т р и к о. Напика ли се от страх?

Ч и к о /съвсем ядосано/. Тоя никой не го купува и не мога да се отърва от него!

Х и к с /в настъпилата тишина/. Къде държите жирафа? /Мълчание/ От къде имате тези имоти? /Мълчание./ Тази трактори, замъци и локомотиви? /Пауза./ Мълчите!… Но като ви отведа там, ще проговорите.

Ч и к о /наивно/. Къде там?

Х и к с. Вила в Сан Ремо!… Комисиона ли взимате?… Имот в Холивуд!

Ч и к о. Той е собственост на Лизи.

Х и к с. Коя е тази Лизи?

Ч и к о. Елизабет Тейлър.

Х и к с. Комисионна ли взимате?

Чико навежда глава.

Х и к с. А живеете в мансарда. На седемнайстия етаж… Спартанска обстановка. /Подигравателно./ Папагали, костенурки, таралежи. /Повишава тон./ Дресира оси!… Нежна душа, в най-нежната гарсониера.

П е т р и к о. Пипнаха ли те?

Х и к с. Петрико, кажи!

П е т р и к о. Ти си мръсно ченге!

Ч и к о. Петрико, млъкни!

Х и к с. Къде е жирафът!

Ч и к о. Ще ви кажа само ако сте сериозен клиент.

X и к с. Не ме амбицирайте, ще ви отведа още днес!

Мълчание, пауза.

Чико /вяло/. Какво ви интересува?

Х и к с. Откъде имате имотите, които предлагате!… Знам, че се правите на бедняк… преводач!… Интелигент с голяма библиотека!… Според обявите, вие сте най-богатия човек в България… Трийсет и четири обяви!… /Мълчание, пауза./ Колко искахте за замъка?

Ч и к о . Едно искаш, друго дават.

Х и к с. Добре бе, колко поискахте.

Ч и к о /смутено/. Петнайсет.

Х и к с. Петнайсет какво?

Ч и к о. Милиона.

Х и к с. А колко дадоха?

Ч и к о. Само девет.

Х и к с. Долари.

Ч и к о. Продавам само в долари.

Х и к с. Но не плащате данъците си.

Ч и к о. Ами…

Х и к с. Моля?

Ч и к о. Разсеяност.

Х и к с /Хваща се за главата./ Божичко!

Ч и к о. Аз съм разсеян човек.

Х и к с. На колко сте години?

Ч и к о. Трийсет.

Х и к с. Ще излезете точно на петдесет и пет!

Ч и к о. Откъде?

Х и к с. Ще разберете откъде.

Ч и к о. Вие сте лош човек.

Х и к с. Законът е лош!

Ч и к о. Ако се огледаме на всички страни, ще забележим, че в природата, която ни заобикаля, съществува хармония. В природата, която ни заобикаля, всичко е уредено, и най-незначителната подробност е поставена на мястото ѝ. Затова, викам, вместо да се разговаряме грубо, да поседнем, да поразмислим. Струва ми се, че някак си, все ще изобретим нещичко. Аз ще промълвя сто, вие ще прошепнете сто и десет… Хората затуй са хора, да се разбират помежду си, да се обичат, да създават помежду си уют, хармония. Нали така?

Х и к с. Това е вече другата страна на медала, заговорихте умно. Според мен, няма начин двамата с вас да не създадем необходимата за всяко живо същество хармония. Нали така? /Чико се готви да се съгласи, но оня продължава./ Само че аз няма да река сто и десет, а триста.

Ч и к о. Навярно хиляди.

Х и к с. Аха, работя в долари.

Напрегната пауза.

Ч и к о /най-после/. И ставам свободен човек.

X и к с. Естествено.

Ч и к о. Но туй не пречи да си поговорим още на тази тема.

X и к с /строго/. Публикували сте трийсет и четири обяви!

Ч и к о /строго/. Казах ви чистосърдечно, че съм много разсеян човек и не съм Ал Капоне, разбрахте ли? Какво искате повече? Забравил съм, пропуснал съм, оставете ме да поправя грешката си в духа на хармонията, която и двамата…

X и к с. Ако решите да поправите грешката си, ще ви струва поне два милиона. Идете ги внесете.

Ч и к о. Смятам, че не бива да напускаме зоната на създадената между нас хармония.

X и к с. Да де.

Ч и к о. Има грешка има и прошка… Двеста и петдесет ли казахте?

X и к с. Триста!

Ч и к о. Триста.

Чико излиза, изчезва някъде към кухнята.

Хикс отново разглежда обстановката, измъква книга от библиотеката, прелиства я, връща книгата на рафта. Безцелно взима тромпета, разглежда и него, насочва го към устата си, но в този момент влиза Чико.

Ч и к о /с дипломатическо куфарче в ръка/. Важното е да разсееме недоразумението между нас. И да възстановим хармонията преди всичко в душите си. Хората се раждат да се обичат. /Отваря куфарчето, което е поставил върху бюрото./ Ще броим ли?

Х и к с. Глупости!

Чико затваря куфарчето.

Ч и к о /съвсем неочаквано/. Не.

Пауза.

Х и к с /отегчено/. Добре де, двеста и петдесет.

Ч и к о. Не.

Излиза и се връща без куфарчето.

Ч и к о. Заведете ме там. Ще полежа. И без туй имам нужда от уединение. Да се съсредоточа, да размисля малко за живота. И не само за живота. Дразни ме загадката на двама типа. Коментаторите мислят, че са ги опознали, но се лъжат. Остават десетки неизвестни за тия проклетници Хамлет и Дон Кихот. Превеждал съм ги и ми се струва, че участта им трябва да бъде друга. На вас не ви ли тропнах, че пиша разни неща, ту за живота, ту за подобни неясни типове. Искам да докажа, че животът не е само сумрак, както твърдят ония мерзавци – философите. Животът, според мен, е удоволствие и поредица от шеги. Хамлет и Дон Кихот, например…

Х и к с. До тук добре, но вие няма да полежите, а ще трябва ла излежите цели двайсет и пет години.

Ч и к о. Това е интригуващо.

Х и к с. Интригуващо, но в затвора няма да бъдете уединен, напротив, край вас всяка минута ще се навъртат смугли ломброзовски типове, с които ще трябва да установявате хармония.

Ч и к о. С умението ми да се шегувам…

Х и к с. Ма, вие май умирате да се шегувате.

Ч и к о. Това е в същността ми. Затова си останах и стар ерген. Още не съм открил жената, която ще пожелае да се шегуваме заедно.

Х и к с. Там където ще ви пратя съвсем няма да да я намерите. Напротив, ония типове ще ви превърнат вас в жена.

Многозначителна пауза.

Ч и к о. Досещам се за какво ми намеквате. Чел съм и вестници и книги… Неприятно обстоятелство.

Х и к с. Хубаво момче сте, ще бъдете като палма в затворническата им пустиня.

Звъни се.

Ч и к о. Неприятно.

Х и к с. Дето се звъни ли?

Ч и к о. Туй което ми казахте.

Х и к с. Звъни се.

Ч и к о /минава пред него да отвори/. Клиент. Ще го отпратя.

Чико излиза.

Бързо влиза Ани, с огромна художническа папка.

А н и. Добър ден… Кой от вас продава жирафи?

Ч и к о. Аз… Обаче.

А н и. Спокойно, много бързате. /Светкавично опознаване на обстановката/. Тук е голяма безвкусица.

Ч и к о. Чакайте.

А н и. Разностилие!… Бюрото – да, но библиотеката… Не ви ли срам? На колко сте години?

Ч и к о /на Хикс/. С дамата ще се спазарим бързо.

А н и. Не идвам да купувам и няма да се пазарим. Ще му направя няколко скици, в момента илюстрирам детска книжка…

Забелязва, че е завладяла вниманието на Чико. От своя страна се заглежда в него.

А н и /съвзема се първа/. И вие ли се питахте същото?

Ч и к о. Вие какво се питахте?

А н и. Дали не е любов от първи поглед.

Х и к с прихва.

А н и /поглежда го/. Моля?

X и к с. Художничка ли сте?

Ани. Господине, на вас известно ли ви е, че създавате впечатление за неконвенционалност?

Х и к с. И други са ми го казвали.

А н и /внезапно към Чико/. Тук виждам таралежи, но жираф няма. Навярно го държите извън София… Красив ли е?

Ч и к о. Доста интересен.

А н и. Не ме интересува като характер, а като външност. Аз се казвам Ани, съкратено от Анна… Папагалът ваш ли е?

Ч и к о. Това е Петрико.

А н и. А вие?

Ч и к о. Чико.

А н и. Петрико, Чико – съчетание… Какво има в тази кутийка?

Ч и к о. Бълхи.

А н и. Папагалът има умно изражение.

Ч и к о. Не чухте какво казах… В кутийката има…

А н и. Бълхи, разбрах… Ще нарисувам и Петрико.

Ч и к о. Кога?

А н и. Кога – сега!

Чико и Хикс се споглеждат.

А н и. Но преди туй – жирафа, понеже ще го продавате. /Втренчва се в Чико./ – Вие сте луд.

Ч и к о. Хей!…

А н и /с упрек/. Защо го продавате? Какво по-хубаво от туй да си имаш жираф! Не мога да повярвам, че ще си продадете хубавото животно. Как му е името?

Х и к с. Жо!… Забележителен екземпляр. Жофри, Жо – както си щете,

А н и. А така, такова хубаво име и да го продавате. /Енергично./ Няма да я бъде. /Отнесено./ Жо!… Казах ли ви, че се наричам Ани?

Ч и к о. Да, но и да не бяхте…

А н и. … се подразбира, нали?

Ч и к о. Е, да.

Ани /оглежда/. Приятен сбъокан дом! Това е най-хубавото жилище в което съм попадала. Колко стаи? Четири?

Ч и к о. Не по-малко от една, но и не повече от две.

А н и. Колко бързо създадохме контакт, а?

Ч и к о. Гръмнахте ме. Със всички ли сте такава?

А н и. Естествено.

Ч и к о. Нищо у вас не респектира, само предразполага.

А н и. Дължи се на красотата ми. Аз съм като отворена картичка пусната на Шейселските острови, адресирана до пингвините, а получена в Амазонската джунгла, където вождът веднага я изяжда… за да не го ревнува жена му.

Ч и к о. А пък аз помислих, че да си няма повече работа с вас.

А н и. Взимате ме на подбив, но ще ви питам утре-други ден.

Ч и к о. Господин Хикс, какво мислите, че би могло да се случи утре-други ден ?

Х и к с. Ами, щом някои дресират бълхи…

Ч и к о. Тя мен не може да ме дресира.

Х и к с. Не, Чико, вие ще се предадете доброволно?

Ч и к о. Ани, чуй сега, ако искаш всичко да се развие балансирано. ..

А н и. Кога да пренеса багажа си?

Ч и к о. Зависи от вас.

А н и. Жо!… Жофри!… Чудесно! От коя част?

Ч и к о. Западната.

А н и. Мавритания! Сенегал! Либерия!… Там растата расовите жирафи. Като айфелови кули. И зреят най-рано. /Чико отваря уста да каже нещо, но си остава така./ Знаете ли, че жирафът е най-мълчаливото животно? /Чико затваря устата си./ Не може дори да мучи. Боже мой, не може дори да скимти. Бедното животно!…

Ч и к о. Единственото животно, което…

А н и. Къде ще спя?

Ч и к о. Нямате голям избор.

А н и. А вие в кухнята ли?

Ч и к о. В кухнята.

А н и. Умеете ли?

Ч и к о. Какво да умея?

А н и. Освен яйца на очи…

Ч и к о. Ако ще почваме така!…

А н и /енергично/. Трябва да рисувам! Да пробия!

Ч и к о. Май че няма да имате проблеми.

А н и. Защо на ВИ, не усещате ли, че е просташко?

Ч и к о. Извинявай, но и ти ми грачиш на ВИ.

А н и. Яйца има ли?

Ч и к о. Ще пържим ли?

А н и. Ми, кво друго?

Ч и к о. Слизам до бакалницата. Хем ще си поговорим с господина… Ани. /Оглежда се./ Къде е господинът?

А н и. Чико, изглежда, че теб те интересуват подробностите, а от туй няма да спечелиш. Имало е господин, сега няма господин, сега сме двама. Тичай.

Ч и к о /навлича яке/. Тиганът е на мястото му. Тръгва, но спира, тъй като двамата са вперили погледи.

А н и. Викам си, да пържим ли или да се любим? Кво ще кажеш?

Ч и к о. Викам – да се любим, пък после да пържим.

А н и. Бягай за яйца. И малко водка.

Ч и к о. Имам сироп от вишни.

А н и. О кей!

Слисан, Чико се отдалечава с гръб към вратата, излиза. Ани изчезва към кухнята. Връща се с престилка в ръката. Оглежда престилката, препасва я.

П е т р и к о /злобно крещи/. Какво, намести ли се?

А н и /мило усмихната/. Петрико, здравей!

От гънките на стаята се появява Хикс.

А н и. Видяхте ли как стават тия работи?

Ани измъква от папката картон и започва да рисува папагала. Както рисува,  подведена от внезапната музика запява.

А н и /пее/:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как така – иди го разбери.

Звъни се.

Х и к с. Спокойно, ще отворя аз… Довиждане.

А н и. Ще идвате, нали?

X и к с. Налага ми се.

Хикс излиза.

Влизат Пешев и Гинева.

П е ш е в. Извинявайте, тук ли се продава локомотив?

А н и. Тук се продава жираф.

Г и н е в а. Локомотив се продава!

П е ш е в. Къде е продавачът?

А н и. Седнете.

Пешев и Гинева сядат.

Ани отново рисува.

Пешев мълчи намръщен. Гинева мълчи намръщена.

А н и /сякаш на себе си, както рисува/. Жираф и локомотив не е едно и също.

Пешев и Гинева гледат строго пред себе си.

А н и /рисува/. Някои си мислят, че жираф и влак са едно и също нещо. /Пауза./ Знам, че продаваме жираф, за влак не знам. За първи път чувам, че продаваме композиции.

Звъни се.

Ани излиза и въвежда Гачев и Гачева.

Г а ч е в. Госпожице, тук ли се продава жираф?

А н и. Седнете.

Гачев и Гачева сядат.

А н и /рисува и пее/:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как лети – иди го разбери.

А н и. Търговецът на жирафи ще се върне всеки момент.

Гачев /предразположен да поддържа разговор и да се шегува/. Наистина интересно.

А н и /рисува/. Кое?

Г а ч е в. Вятър няма, а пък корабът върви.

А н и. Защото, понякога логиката е заложена в абсурда. Според мен логиката на бъдещето се потайва в ембриона на абсурда. Вие склонни ли сте да ме опровергаете?

Гачев и Гачева се споглеждат. Отправят погледи към Пешев и Гинева. Пешев и Гинева строго мълчат. Гачев се окашля.

Г а ч е в. Все пак моторът е важно нещо. Параходите!… Ако нямаше двигателите с вътрешно горене, човекът щеше ли да прогресира? А с моторите – гони го ако си нямаш работа. Моторизираните превозни средства навлязоха масово в живота и го обърнаха с краката нагоре.

Г а ч е в а. Живеем във времето на техниката.

Г а ч е в. Какво рисувате?

А н и. Папагала.

Г а ч е в. Да се рисуват папагали е хубаво.

Г а ч е в а. Многоцветни са.

А н и. Наистина дават възможност… за оцветяване.

Г а ч е в а. Като импримето. На мен папагалите ми приличат на импримета.

Г а ч е в. За първи път виждам как твори художник.

Г а ч е в а. Сашо, не си ли спомняш във Виена?

Г а ч е в. Че къде във Виена?

Г а ч е в а. Рисуваха по тротоарите.

Г а ч е в. А, да.

Звъни се.

Ани излиза, въвежда Начев и Начева.

А н и. Сигурно за жирафа.

Н а ч е в. Ние дойдохме първи.

Н а ч е в а. Но не виждам господина.

А н и. Седнете.

Начев и Начева сядат.

И така, шестима клиенти чакат да се върне продавачът.

Ани рисува.

Тишина.

Първите признаци на почесването. Леко и дискретно се почесва Пешев. Леко и дискретно се почесва Гинева. Почесва се Гачев. Почесва се Начев. Гачева се оглежда наляво и дясно и се почесва внимателно, елегантно. И така нататък – къде скрито, къде открито, след като се почесва и Ани, по закона на ескалацията, започва поголовното почесване на чакащите. Задълбочена в рисуването Ани трудно разбира какво е станало, тя поглежда към дръгнещата се група и извиква.

А н и. Хей, кой отвори кутииката?

Групата се почесва и недоумява.

Н а ч ев. Фанчето е сторила туй! Тя отваря всички кутии.

Н а ч е в а. / почесва се/. Това е вярно.

А н и . Чико ще ни пребие!

Влиза Чико с покупки. Наблюдава с задоволство пощръклелите. В суматохата никой не му обръща внимание.

А н и /усмихваща се и почесваща се/. Тук една госпожа обичала да отваря кутийки.

Чико спокойно взима кутийката от ръката на Начева, поставя я на бюрото, придърпва тромпета и го надува. Мека, призивна мелодия.

Почесването постепенно стихва. Успокояване. Присъстващите са се заслушали в мелодията.

Чико прави знак на Ани.

Ани затваря кутийката.

Н а ч е в /след последните звуци/. Какво нещо е изкуството!

Ч и к о. Какво.

Н а ч е в. Дори бълхите.

Н а ч е в а. И колко струва жирафа?

Н а ч е в. Първо да го видим.

Пешев се приближава до Чико, прошепва му нещо.

Чико поглежда и него и Гинева.

Ч и к о. Извинете, но тук се появи нещо важно.

А н и./съобразява/. Ще се опитам да позабавлявам другите гости в кухнята.

Повежда четиримата.

Остават Чико, Пешев и Гинева.

Ч и к о /все още с тромпет в ръка/. Заповядайте. /Сочи столовете/ Накарахте ме да трепна.

П е ш е в. Преди всичко – един въпрос, от него зависи по-нататъшния ни разговор: продадохте ли локомотива?

Ч и к о /отначало леко объркан, но се съвзема/. Не.

Пешев и Гинева сякаш си отдъхват.

П е ш е в. Това е добре… Не се ли явиха купувачи?

Ч и к о. Вече шест месеца. Никой.

Пешев и Гинева сякаш ликуват.

П е ш е в. Обявата ви уверява, че става дума за първия български локомотив.

Ч и к о. Произведен в Белгия.

П е ш е в /чуди се откъде да почне/. Запазен.

Ч и к о. В отлично състояние, всяка седмица излъсквам месинговите части

Г и н е в а. Като го погледне човек, лови ли окото?

Ч и к о. Жребец!

П е ш е в. В движение, така ли?

Ч и к о. Палиш и тръгва. Зареден е с въглища.

П е ш е в. Кога ще го видим?

Ч и к о /без да му мисли/. Още утре.

Г и н е в а. Къде го съхранявате?

Ч и к о. В глуха линия. Край София. Готов е да полети по релсите на целия свят.

Гостите се споглеждат многозначително, личи си, че едва сдържат радостта си.

Г и н е в а. Пешев, говори.

П е ш е в. Ако искаш – ти.

Г и н е в а. Ще допълвам. /Поглежда към кухнята./ Там чува ли се?

Ч и к о. Изключено.

П е ш е в /старае се да проговори спокойно/. Предлагаме ви… Гинева, кажи му го ти.

Г и н е в а. Какво толкоз бе, Пешев? Какво толкоз трудно има в това да кажеш на господина, че му предлагаме сделката на сделките.

П е ш е в. Плод на тримесечния ни труд. Замисъл, в който е вложен интелектът и енергията на двама.

Ч и к о. Това сте вие.

Д в а м а т а. Да.

Ч и к о. Всичко дотук отлично, само че на мен не са ми нужни енергия и интелект, аз съм бизнесмен и ме интересуват само парите.

Лицата на клиентите сияят.

Г и н е в а. Там наистина ли не ни чуват?

Ч и к о /демонстрира/. Ани!… Ани! /И понеже никой не се обажда./ Това е.

П е ш е в. Ще направим голяма работа!

Ч и к о. Това го чух.

Г и н е в а /отпушва клапана докрай/. За два милиона!

Тишина. Чико не знае какво да каже. Успява само да докопа тромпета. Повъртява го в ръцете си и го захвърля върху бюрото като ненужна вещ. Паузата обаче го е научила на отговора.

Ч и к о. Вие май забравяте, че съм продавал и замъци.

П е ш е в. Да, но за вас – триста хиляди.

Г и н е в а. Не става дума за левове.

Ч и к о. Естествено. Обаче, господа…

П е ш е в. И почти не участвате.

Ч и к о. Давам локомотив!

П е ш е в. Да, да…

Г и н е в а. И толкоз!

П е ш е в. Рискът от нас.

Г и н е в а. И да пазите тайна, разбира се.

П е ш е в. Каквото и да се случи.

Г и н е в а. Дори да умирате.

Ч и к о. Защо да умирам?

П е ш е в /Весело./ Така си е думата.

Ч и к о. Не ми се умира, живее ми се!

П е ш е в. Човече, не разбрахте ли, така се говори щом става въпрос за сделки от този вид.

Ч и к о. Трябва да ми кажете точно в какво се състои сделката. За себе си знам, участвам с локомотив. А вие?

П е ш е в. С останалото.

Ч и к о. Но какво е то? Давам ви локомотив. Локомотивът си е локомотив. Предмет. Голям, огромен, можете да го видите, можете да го пипнете, ако му се изпречите може и да ви сгази. Вие какво давате?

П е ш е в. Замисълът, гениалността!

Г и н е в а. И не на последно място – рискът.

Ч и к о. Какъв риск?

П е ш е в. Започнем ли и вече сме с единия крак в затвора.

Пауза.

Ч и к о. Това е аргумент… Слушам ви.

П е ш е в. Взимаме локомотива и тръгваме.

Г и н е в а. От София.

П е ш е в. София – Белград, Белград – Триест. А така нататък – още двайсетина спирки.

Ч и к о. А последната?

П е ш е в. Амстердам.

Ч и к о. Амстердам!…

Дълга пауза.

П е т р и к о. Браво!

Пешев и Гинева подскачат, оглеждат се.

П е ш е в. Какво става тук?

Г и н е в а. Нали казахме?…

П е ш е в. Кой е тук?

Ч и к о. Петрико. Спокойно – папагал.

Пешев и Гинева едва сега обръщат по-сериозно внимание на кафеза.

Ч и к о. Нататък.

II е ш е в. Нататък, но… тази птица.

Г и н е в а. Не е папагал като папагал.

Ч и к о. Петрико бе, госпожо! Петрико.

П е ш е в. Само тази дума ли знае?

Ч и к о. Всичко знае. Ние с него се мразим. Понякога надминава очакванията. Иде ми да го ударя с нещо и съм го удрял, но не умира.

Гинева. Защо не го удушите

Ч и к о. И да остана сам, така ли?

Г и н е в а. А дамата?

Ч и к о. Каква дама, госпожо?… Ани!… Жена! Днес е тука, утре я няма. Изяде ли ми парите и ще се изпари. Имам я като сексуална прислужничка.

Още малко и усмивката ще погали лицата на гостите.

Ч и к о. Нататък.

Гостите поглеждат отново към кафеза.

Ч и к о. Вече сме в Амстердам.

П е ш е в. Защо държите тая гад у дома си?

Ч и к о. През толкова държави? Смятате да го прекарате? Вие чувате ли се кво говорите?

П е ш е в. Там е работата.

Г и н е в а. Разковничето!

П е ш е в. На всеки началник-гара по десет хиляди долара. До Амстердам!

Ч и к о /изумено/. Трябва да ви призная, че ако съм началник на гара ще кандисам и на хиляда долара. Вие сте гениални. Нататък! /Но се досеща./ Пешев, Гинева, а кой по дяволите ще кара локомотива?

Д в а м а т а. Ние!

II е ш е в. Но, триста хиляди само за подкупите!

Ч и к о. Вие?

П е ш е в. Ние, двамата. /Полуусмивка./ Не я гледайте, че е жена.

Ч и к о. Че какво ѝ е? Както виждам – всичко ѝ е наред.

П е ш е в /многозначително/. Море!

Ч и к о. Но защо на мен триста?

П е ш е в. В Амстердам ще получим чисти два милиона. Спадаме триста хиляди за подкупи на гарите и триста хиляди за подкупи на митниците. Остават чисти милион и четиристотин. На вас триста хиляди и… Това е!

Ч и к о. Какво значи „това е“?

Г и н е в а. Забрави ония двеста хиляди.

П е ш е в. Двеста хиляди за двама шефове от Интерпол. Така, че вие взимате триста, а за нас остават деветстотин… Тук никой няма да ви брои триста хиляди за желязото.

Ч и к о. А там на вас…как?

П е ш е в. Един богат холандец…

Г и н е в а. …колекционира стари локомотиви

П е ш е в. Хоби.

Г и н е в а. Всичко е изработено, конспиративната мрежа е изградена до най-малката подробност. Чакат се само последните нареждания по факса.

Г и н е в а. Ще се напълним с пари и ще заживеем като хората.

П е ш е в. И така, господине, да отсечем. Чакат ви и други. Кога ще ни заведете при локомотива?

Ч и к о. Какво ще кажете ако утре се видим на Централната гара’

Г и н е в а. Чудесно!

Ч и к о. Пред Информацията.

II е ш е в. /живо/. Влизаме в решителната фаза. Това означава ли, че можем да пратим първия факс?

Ч и к о. Ваша работа, господа.

Ръкуват се за довиждане.

Ч и к о /внезапно/. Стоп!

Статуи.

Ч и к о. Защо не минете след час и половина? Дотогава ше свърша с другите и ще ви заведа до глухата линия.

Г и н е в а. Това е вече работа!

Ч и к о /живо/. Мораториум на останалите въпроси! Заемам се само с нашата работа.

П е ш е в. А ние в това време ще се обадим в Амстердам.

Още по-енергично стискане на ръцете. Пешев и Гинева излизат.

Чико ги изпраща и се връща. Потрива доволно ръце.

Ч и к о. Петрико, днес не можем да се оплачем. Богат ден!… Бизнесът се разраства!… Какво ще кажеш, маймуно?…

Чико се втурва към кухнята.

Ч и к о. Елате! Заповядайте! Влизат Ани, Начев, Начева, Гачев и Гачева.

Н а ч е в. Мисля, че ние бяхме първи.

Г а ч е в. Има ли значение кой е дошъл първи?

Н а ч е в а. Винаги има!

Н а ч е в. Как да няма значение кой е пръв и кой втор?

Н а ч е в а. Ако нямаше, всички щяха да се натискат да бъдат втори или трети.

Г а ч е в. Господинът ше реши сам.

Н а ч е в. Кое ще реши?

Г а ч е в. Кой има по-голяма нужда от жираф.

Н а ч е в а. Хайде сега, ще твърдим, че жирафът е животно от първа необходимост.

Г и н е в а. За нас, госпожо – да.

Начев и Начева се смеят.

Н а ч е в. Животното ще бъде купено от нас.

Г а ч е в. Защо?

Н а ч е в. Защото само при нас ще се чувства щастливо. Обширен вилен двор, огромни дървета за паша.

Н а ч е в а /бърза да се изяви/. Жирафите пасат нагоре, а не надолу!

Н а ч е в. Имаме и много внуци, ще го забавляват.

Г а ч е в. Аха.

Г а ч е в а. Взимате го за играчка на внучетата.

Н а ч е в. Според мен, животно с толкова внушителна външност трябва да бъде постоянно в центъра на вниманието.

Н а ч е в а. А вие, като ви гледам, такива едни, никакви, по-млади, нямате нито внуци, нито големи дворове. Какво ще търси животинчето при вас. Ще го уморите от скука.

Н а ч е в. И за какво ви е притрябвало?

Г а ч е в. От него ще направим илюзия.

Тишина.

Репликата на Гачев накарва Чико да трепне и да погледне Ани.

Ч и к о. Доживях да чуя от някого, най-после, че илюзиите могат да бъдат третирани като предмети от първа необходимост. Ани, чу ли що рече нашият клиент?

А н и /към Гачев/. Господине, вие съвсем ненадейно превърнахте разговора ни в красива философска беседа. За мен и за хора като моя Чико, илюзиите са хранителната среда , в която можем да се чувстваме по-комфортно.

Г а ч е в. Аз и моята съпруга обаче без илюзиите ще рухнем.

Г а ч е в а. Ще обеднеем.

Г а ч е в. Пиши ни загинали.

Ч и к о. Боже мой, нима не ви тревожи тази категорична зависимост от абстракцията?

А н и. Чико, момент!… И каква връзка съществува между илюзията и жирафа?… Аз, например, като художник, съм дошла да купя само илюзията за това неповторимо животно. Мен жирафът като лична собственост не ме интересува.

Га ч е в а. Нас жирафът ни интересува само като лична собственост.

Г а ч е в. Височина, дължина, килограми и така нататък.

Ч и к о. А илюзията?

Г а ч е в. Тя е най-важното.

Ч и к о. Тия ще ме побъркат.

А н и. Но щом боравите с килограмите на животното, какво ще стане с илюзията?

Г а ч е в. Килограмите са важни за транспортирането.

Пауза в която Чико се е изблещил, а Начев и Начева се подхилват.

А н и. На илюзията?

Г а ч е в. На илюзията!

Начев и Начева прихват. Чико разтрива слепоочията си.

Ани се готви да каже нещо важно, ала Чико я прекъсва с жест.

Ч и к о. Господине, аз все още продължавам да мисля така, както са мислили и другите прели мен, че илюзията, най-грубо казано, е представа.

А н и. Фикция.

Ч и к о. Имаджинейшън!

Г а ч е в а. Естествено.

Г а ч е в. Тя е И ТОВА.

Ч и к о /хваща се за главата/. Тия клиенти!…

А н и. Спокойно, Чико… И къде смятате да транспортирате тази своя илюзия?

Г а ч е в. Из цялата страна.

Ч и к о. Жирафът ли, или илюзията за него?

Г а ч е в. Всичко.

Г а ч е в а. Отначало из цялата страна, а после и в чужбина.

Г а ч е в. До салоните, по залите, понякога ще се наложи и по стадионите, пред хиляди зрители.

А н и. Че вие тогава ще я измъчите.

Г а ч е в. /учудено/. Кое?

А н и. Илюзията… Да я тътрете където ви скимне.

Г а ч е в. Не където ни скимне, а където има публика.

Ч и к о /леко впрегнат/. Слушайте, вие с какво се занимавате?

Г а ч е в: Мисля, че бях ясен – с илюзии.

А н и. Какво работите?

Г а ч е в а. Ние сме илюзионисти!

Ч и к о. Фокусници!

Г а ч е в и /едновременно/. Илюзионисти.

Ч и к о. Илюзионисти! Вазбрах. Но за какво ви е жирафът?

Н а ч е в. Кикво ще правите горкото животно?

Н а ч е в а. Ще го мъчат!

Г а ч е в /победоносно/. Ще го натоварим със страданието на артиста. /И тъй като недоумението все още не е разсеяно./ Ще създам суперилюзионен номер! /Пауза./ Асистентката ми /поглед кам Гачева/ ще изчезва, а на нейно място ще се появява жираф.

Г а ч е в а. За първи път в света!

Н а ч е в а. Как така… ще се появява?

Г а ч е в. По закона на илюзията.

Ч и к о /бодро/. Това ми харесна.

А н и. Защо ти харесва?

Ч и к о. В замисъла е вложено нещо грандиозно. Ани, учудваш ме – толкова ли не проумяваш дързостта на метаморфозата?

А н и /по всяка вероятност играе/. Не.

Ч и к о. Защо бе, миличка? Пускаш жираф, вадиш жена.

Г а ч е в и /едновременно/. Обратното.

Ч и к о. Пускаш жена, вадиш жираф.

А н и /продължава играта/. Къде я пускаш?

Г а ч е в. В сандъка.

Ч и к о /обяснява на Ани/. В сандъка.

Г а ч е в. Завързана.

Ч и к о. Завързана.

А н и. Това разбрахме. Откъде вадиш жирафа?

Ч и к о. От къде вадиш жирафа?

Г а ч е в. От сандъка.

Ч и к о /ликуващо/. От сандъка!

А н и. Той виждал ли е жирафа?

Ч и к о. Виждал ли си жирафа?

Г а ч е в. Затуй сме дошли.

А н и. Жирафът е четири метра висок.

Ч и к о /към Гачев/. Чухте ли?

Г а ч е в /усмихва се многозначително/. Тук свършва жирафът и почва илюзията.

Н а ч е в а /презрително/. Четири метра звяр – сандъка!

Ч и к о. Госпожо Начева, да не се месим в работата на илюзионистите. Кое е жираф, кое – сандък, не сме ние дето… Нали така? Това е изкуство! Творчество! И като краен продукт – илюзията. Така ли е, господин Гачев?

Г а ч е в. Така е.

Ч и к о. Добре ли го казах?

Г а ч е в. Добре.

Ч и к о. Формулирах ли го?… Харесахте ми! И вие, и съпругата ви, и замисъла. Госпожо Гачева, вие по бански ли изчезвате?

Г а ч е в а. Вечерна рокля! По бански съм при фокусите.

Ч и к о. Покорихте ме и мисля, че ще сключим сделката с вас. Но все пак, да чуем и другата страна. Господин Начев?

Н а ч е в. Ние имаме всичко, господин Чико. Абсолютно всичко си имаме.

Н а ч е в а. Нямаме си жираф.

Н а ч е в а. Триетажна вила, на около пет декара, дървета от всички видове, внуци, внуци… Не мога да ги преброя.

Н а ч е в а. Представяте ли си жирафът сред милите деца?

А н и. Чико, на мен тези хора също ми харесват.

Ч и к о. И на мен ми харесват.

Н а ч е в. Ние няма да мъчим добичето.

Н а ч е в а. Не сме ментарджии.

Г а ч е в а. Госпожо!

Н а ч е в. Ще правите фокуси с животинчето.

Г а ч е в. Във вашето благоденствие обаче има нещо съмнително.

Ч и к о. Стоп! /Скулптури./ Не така!… Не така, защото всички сме малко или много съмнителни.

Чико се услушва. Поглежда нагоре. Някои от присъстващите проследяват погледа му.

Ч и к о. Госпожо Начева, какво направихте?

Н а ч е в а /смутено/. Какво направих?

Н а ч е в. Фанчеее, пак ли?

Жуженето на осите.

Н а ч е в а /уплашено поставя ръце пред лицето си/. Отворих кутията!

Начеви и Гачеви вече се отбраняват от наглостта на осите.

Уплашени, запътват се към изхода.

Ч и к о /изпращайки ги/. Утре ще решим въпроса.

Н а ч е в /отстъпвайки/. По кое време?

Ч и к о. По това време.

А н и /както се отбранява от осите/. Дотогава ще решим.

Г а ч е в. Но справедливо, нали?

Излизат.

Чико се връща при изнервената Ани.

А н и. Какво чакаш?

Ани размахва ръце.

Ч и к о. Мисля за илюзията!

Взима тромпета.

А н и /отбранява се/. Ще ме изядат!

Ч и к о /преди да постави устни на мундщука/. Пускаш жена – вадиш жираф!

Чико надува тромпета.

Ани нагажда кутията върху бюрото.

След като Чико се насвирва, Ани затваря кутията и я вдига високо.

А н и. Обикнах осите!

Ч и к о. Нямаш си представа колко старателно съм ги подбирал. На различни места – морето, планината… Едната ме намери в тази стая.

А н и. Но и аз те намерих.

Вън настойчиво се звъни, по особен начин, някой сякаш сигнализира.

А н и. Звъни се.

Ч и к о. Така ти се струва.

А н и. Звъни се!

Ч и к о. Не вярвам.

А н и. Чико, звъни се.

Звъни се.

Ч и к о. Помисли малко – звъни ли се или не се звъни?

А н и. Почти съм сигурна, че се звъни.

Звъни се настойчиво.

Ч и к о. Ани, помисли малко задълбочено и ще разбереш, че не се звъни.

А н и. Звъни се! /Бавно, спокойно./ И то особено… По морзовата сигнализация.

Ч и к о. Измисляш, Ани, измисляш.

А н и. Звъни НЯКОЙ, който не звъни за ПЪРВИ ПЪТ.

Ч и к о. /наивно/. И кой ли може да бъде?

А н и. Позволяваш ли?

Ч и к о. Какво?

А н и. Да отворя.

Ч и к о. Щом настояваш… Позволяваш ли да се отдалеча?

Тръгва към кухнята.

А н и. /изненадано/. А аз?

Ч и к о. Трябва да се справиш сама.

А н и. Ще успея ли?

Ч и к о. Там е работата.

Чико излиза.

Ани изчезва към изхода.

Ани се връща придружена от Славка.

С л а в к а /вглежда се в Ани/. Къде е Чико?

А н и /разглежда Славка/. Знаете ли колко сте хубава?

С л а в к а. А вие? /Усмихва се./ Извинете, казах го глупаво. Вие сте новата, нали?

А н и. Дойдох да ви сменя.

З а т ъ м н е н и е.

В Т О Р А  Ч А С Т

Същата обстановка.

Ани и Славка.

А н и. Съблечете се, де.

С л а в к а. Не. /Усмихва се./ Тук съм се събличала достатъчно.

А н и. Тогава седнете.

С л а в к а /сяда/. А вие откога сте тук?

А н и. Ако ви кажа, ще пукнете от смях – няма и час.

С л а в к а. Защо, това е достатъчно.

А н и. Той продава жираф. Дойдох да го нарисувам за илюстрация на детска книжка.

С л а в к а. Трябва да ви осведомя, че не продава никакъв жираф… Нима не сте разбрали?… Чико продава всичко. Дори замъци.

А н и. Туй, което чувам е любопитно. От друга страна пък е и жалко. Ще помисли, че съм се вмъкнала в мансардата заради парите му.

С л а в к а /усмихната/. Ами, на него не му липсва самочувствие.

А н и. Повярвайте ми: дойдох, видях го и останах. Според мен този човек е абсолютен.

С л а в к а. Вие сте абсолютна.

А н и. Вече съм нищо, аз съм един влюбен парцал… Ама какво нещо сме жените, а? Не търпим празно пространство.

С л а в к а. Страшни сме,

А н и. Наврем се някъде и не мислим да излизаме.

С л а в к а /весело/. Хващаме се уж да оперем нещо…

А н и. …да почистим…

С л а в к а …да изгладим риза…

А н и. И така нататък.

С л а в к а. Изглежда, това е вродено в жената.

А н и. В истинската жена!

С л а в к а. Защото няма мъже.

А н и. Да бе, къде изчезнаха мъжете. Няма война, а мъжете се губят някъде… О, мъже много, но де ги интересните?

С л а в к а. /поглежда кафеза/. Петрико, знам какво мислиш.

П е т р и к о. Ти за какво се домъкна пак?

С л а в к а /на Ани/. Не му обръщайте внимание.

А н и. Така и правя… Защо се нарича Чико?

С л а в к а. Питай, че да ти кажа!

А н и. Хубаво име, подхожда му.

С л а в к а. Голям будала. /Оглежда я./ Дрехата ви стои добре.

А н и. На мен всичко ми стои добре.

С л а в к а. Имате ли удобен баща?

А н и. Не мога да се оплача. Гледа си науките и ме оставя да си живея живота… На мен този Чико ми се нрави, особено с тези продажби на жирафи. Като прочетох, казах си: Я да го видя този търговец на жирафи как изглежда. Хем ще нарисувам жирафа от натура.

С л а в к а. Чико не продава никакъв жираф.

А н и. Имате неразгадаеми очи.

С л а в к а. Ако днес твърди, че търгува с жирафи, утре като нищо може да ни уверява, че ги лови.

А н и. И сте хубава, да ви кажа. Красотата ви е леко старомодна, но вечна. Имам усещането, че ще остареете трудно. Гледам ви и не мога да ви се нагледам. Чико губи много с вашето бягство. Но и вие, струва ми се, оглупявате. Къде ходите? Защо не седите до него?

С л а в к а. Невъзможно.

А н и. Такъв мъж изпуща ли се?

С л а в к а. Отначало се бях закопчала за него, беше ми жизнено необходим, не можех да дишам в негово отсъствие, но с течение на времето започнах да бягам.

А н и. Това не биваше да правите.

С л а в к а. Чико е скучен човек. Понякога може да свири по цял ден на тромпет. Миналата година, на трети октомври, надува инструмента точно четиринайсет часа, само с едно прекъсване.

А н и. Да ви целуне.

С л а в к а. Да ме пита не ме ли отегчава.

А н и. На такъв аз му грабвам тромпета от ръцете и му го счупвам в главата.

С л а в к а. Разбрахте ли защо бягам?

А н и. Тогава защо се върнахте?

С л а в к а. Затъжих се за него. Стана ми скучно без него. Мине ли известно време, усещам че ми липсва и тръгвам. Всеки път, кача ли се тук, заричам се да остана завинаги, но побягвам отново. Има дни, работи като вол. Хубави дни са тогава. Помагам му. Но отнесем ли превода в издателството, веднага започва да търгува.

А н и. Добре де, откъде ги взима тия замъци, жирафи…

С л а в к а. Един ден, както си стояхме загледани в нищото…

А н и. Защо гледате в нищото? Защо не се любите?

С л а в к а /весело и сякаш отегчено/. Вие как се казвахте?

А н и. Викат ми Ани, съкратено от АННА.

С л а в к а. Анна, знаете ли колко кушетки сме потрошили? Наоколо не остана здрава кушетка за цяр. Но, веднъж, както се бяше загледали в НИЩОТО, Чико внезапно извика: Така не може! Мухлясвам! Трябва да се заловя с нещо!…Чакай бе, човек, превеждаш от английски, от испански, редакторите те търсят… Не, вика, нещо почтено, някаква особена социална авантюра ми е нужна. Самотата ме ръфа, скучая, затова ще играя. Така започна търговията. Измисля обяви, интригува апетита на хората. Прииждат клиенти. Телефон нямаме. Пълзят към седемнайстия етаж. Много от тях – от провинцията. Сърцето му не трепва да ги съжали. Не, чака ги. Пазари се, продава на ужким, те го молят да намали цената, часове се пазарят, понякога – ха, да се сбият. От срам не знам къде да се крия.

А н и. Що да се криете, що не участвате?

С л а в к а. Вие бихте ли участвали?

А н и. Обичахте ли го?

С л а в к а. И сега го обичам.

А н и /замечтано/. Аз бих участвала.

С л а в к а. Като ви гледам и на мен така ми се струва.

А н и. Добре де, купуваха ли?

С л а в к а. Боже мой, на кого говоря всичко туй? Чико си нзржжяшшжаонзс лрави шоу, инсценира.

А н и. И за тези шеги си плаща обявите?

С л а в к а. Ми, да!

А н и. Голям кеф!

С л а в к а. Колкото по-големи мошеници са клиентите, толкоз по-голям е кефът му.

А н и. Чуден!… Вие наистина ли не си го искате обратно?

С л а в к а. Уж затуй съм дошла. Исках лично да се уверя как от търговец, ще се превърне в ЛОВЕЦ, на жирафи. Така ще разправя, ще видите.

А н и. Какво да правим тогава… Да си вървя ли?

С л а в  к а. Чакайте де, защо се разбързахте, може да поизмислим нещо.

А н и. След като поразговаряхме, а като ви гледам и колко сте хубава, смятам, че нямам работа в тази мансарда.

С л а в к а. Кво ще кажете да го запитаме?

А н и. Как да го запитаме?

С л а в к а. Може да избере вас.

А н и. Не съм съгласна.

С л а в к а /към кухнята, поривисто/. Чико!

Пауза.

А н и. Излизам.

С л а в к а. Чико, чуваш ли?

Чико влиза.

Ч и к о. О, Славке!

С л а в к а. Помогни малко, виждаш как се мъчим, не можем да намерим решение. Не чакай всичко наготово!

Чико. Е това не харесвам у тебе, все да ме жегнеш, да ми се скараш.

А н и. Защо бе, Чико? Какво толкоз ти каза момичето?

Ч и к о. Ти мълчи, не се обаждай, още си нова.

А н и. Не така, не така, ти направо ме дисквалифицираш.

С л а в к а. Браво, Ани! /Към Чико./ У теб няма ли поне мъничко кавалерско чувство?

Ч и к о. Добре де, какво искате?

С л а в к а. Не виждаш ли?

Ч и к о. Нищо не виждам.

С л а в к а. Не разбра ли?

Ч и к о. Не.

С л а в к а. Толкоз ли не усещаш, че вече сме две?

Ч и к о. Е?

С л а в к а. Е?

Ч и к о. Какво като сте две?

С л а в к а. Едната?

Ч и к о. Едната?

С л а в к а. Глупако, едната трябва да си отиде.

Ч и к о /изненадано/. Защо?

С л а в к а /безпомощно/. Гледай го.

А н и /тъй като са се обърнали към нея/. Чико, избирай! Това съм аз, това е тя, така че – трябва да си отида.

С л а в к а. Ани, момент… Чико, решавай.

Чико е съкрушен, едва не кърши ръце от отчаяние.

Ч и к о. Славке, обикнах я, влюбих се. Нямаш си представа какъв човек.

С л а в к а. Така те искам. Откровен. Направо!… Само да си взема чехлите.

Ч и к о. Чакай. Исках да ти обясня защо трябва да остане и тя.

Д в е т е. Какво?

Ч и к о. Оставате и двете.

Малка безмълвна сценка от погледи и неволни потрепвания.

Славка се готви да каже нещо, но сякаш не може.

Ани отваря уста, но я затваря.

Звъни се. Пак. И пак.

Славка излиза и се връща придружена от Хикс.

X и кс. Добър ден.

Ч и к о. Здравейте. Чакам ви. /Към дамите./ Ще си живеете тук и ще ме чакате двайсет и пет години. Тръгваме ли?

Хикс /прави няколко крачки, поглежда една от книгите на бюрото, връща се при групата/. Мисля, че имахме и друг вариант.

Ч и к о. Предпочитам да лежа.

Хикс е изненадан.

Х и к с. Добре, петдесет.

А н и. Какво петдесет?

С л а в к а. Тук се работи само с долари.

Ч и к о /отсича/. Ще лежа.

X и к с. Предпочитате нечистоплътните брадясали типове пред тия дами от слонова кост?

Ч и к о. Аз съм перверзен тип.

X и к с. Тогава да ви водя… Но вие все още ли нямате нещо човешко за пиене?

Ч и к о. Сироп.

X и к с. Продадохте ли жирафа?

Ч и к о. Утре. Купува го един майстор на илюзиите.

X и к с. А локомотива?

Ч и к о. Чакам всеки момент клиентите. Вие пък отде знаете за тази сделка?

X и к с. Такива финансови удари, а да не ги полеем!

Ч и к о. Добре, ще изтичам до магазина.

X и к с. Нещо не ми е ясно. Вас наистина ли ви снабдяват с жирафите или си ги ловите сам?

Ч и к о. Сам, разбира се, принуден съм да си ги ловя с тия две ръце, а това ми отнема време, Африка, туй-онуй.

Х и к с. Значи, не сте търговец, а ловец.

С л а в к а. Ани, какво ти казах?

Ч и к о. Ловя ги призори. Цяла нощ са пасли, натежали, метнеш им примката, потичат малко, въжето се опъне, звярът разбира, че се е случило лошото, спира се, погледне те в очите и сякаш го чуваш да шепти: Защо бе, господине, защо? Не можем ли да си живеем без да се ловим. Обяснявам му, че това са железните закони на бизнеса и ме разбира. Звярът също разбира от икономика. /Към дамите./ Господинът ме пандизи за неплатени данъци.

С л а в к а. И с право. Откакто се знаем, не си внесъл нито лев.

Ч и к о. Добре, ама двайсет и пет години. Разбирате ли какво става с вашия Чико? Господин следовател, отивам за водка. Страхотно ми се припи. И ония ще се изтърсят!… Ле-ле, какви ги забърках! …“Смирнов“ ли да бъде?

X и к с. Казах вече – аз.

Ч и к о. Защо вие?

X и к с. Защото съм с кола.

С л а в к а. Тъкмо да ви използвам, да си взема пижамата.

Ч и к о. Славче, безсмислено, отвеждат ме.

С л а в к а. Боже мой, ще живеем тук с Ани и ще те чакаме. Господине?…

X и к с /многозначително, строго/. Чико!

Ч и к о. Няма да мръдна от тук.

Хикс и Славка излизат.

А н и. Господинът ми взима акъла.

Ч и к о. Ченге.

А н и. Малко ченге, малко интерпол, малко самотност… Но не си въобразявай, че идва за теб.

Ч и к о. А за леля ми ли? Знаеш ли, че откакто съм в бизнеса, не съм си плащал данъците?

Чико сваля едната си обувка.

Ани сваля едната си обувка.

А н и. Нещо ми подсказва, че не идва за теб.

Ч и к о. Говориш глупости.

Чико сваля втората си обувка.

А н и. Мисля, че скоро ще разберем. /Събува втората обувка./ Нещо ми подсказва, че господинът не се цели в теб. Насочил се е към по-едра риба.

Ани смъква пуловера си.

Ч и к о. /смъква якето си/. По-едра от мен?

Кой какво смъква от себе си не е важно, важното е разговорът и събличането да се развиват плавно, красиво.

А н и. Чико, ти май се смяташ за величие.

Събличане.

Ч и к о. Вярно е. Знаеш ли, понякога ми се струва, че съм нещо като събитие.

Събличане.

Ч и к о. Жалко, че няма да го разбереш.

А н и. Славка е много сладко същество.

Събличане.

Ч и к о. В такъв момент не ми говори за Славка.

А н и /останала е по сутиен/. Не ми се вярва, че няма да те има цели двайсет и пет години.

Съблечен до кръста Чико я оглежда.

Ч и к о. Имаш хубави гърди. /Започва да сваля панталона си./ Ще ми бъдеш ли вярна? /По гащета./ Двайсет и пет години!

А н и /по комбинезон/. Сигурно ще те помилват, не вярвам да лежиш повече от двайсет и четири.

Ч и к о. Бедрата ти са чудесни.

А н и. Всичко ми е чудесно.

Ч и к о. Сигурно затуй съм се влюбил.

А н и. Ти се влюби в душата ми.

Ч и к о /понечва да смъкне гащетата си/. За първи път ми се случва.

А н и /понечва да смъкне комбинезона си/. Какво има зад завесата?

Ч и к о. Тераса.

А н и. Дръпни завесата, обичам светлината.

Ч и к о. Да не безпокоим жирафа.

А н и. На терасата ли го държиш?

Ч и к о. Кьде другаде?

А н и. Тялото ти е хубаво.

Ч и к о. В пандиза ме очакват неприятности.

А н и. Що не си платиш данъците?

Ч и к о. Няколко милиона.

А н и. Бутнеш ли му петдесет хиляди, ще те остави на мира.

Ч и к о. Това е безнравствено.

А н и. С манафите в затвора ще ти бъде много нравствено.

Ч и к о. Човек свиква със всичко.

А н и. А така.

Ч и к о. Правя хумор бе, Ани, не разбираш ли? Влюбих се и се старая да ти се харесам.

Ани полага ръка на рамото му, погалва го.

Чико я притиска до себе си.

Ч и к о. Животът е хубаво нещо.

Целуват се страстно.

А н и. Кирливи философи твърдят обратното.

Ч и к о. Няма нищо по-чудесно от живота!

Чико придърпва тромпета.

А н и /удивено/. Какво правиш?

Ч и к о. Съпротивлявам се.

А н и. Моментът не е за съпротива.

Ч и к о. В такива моменти се мразя, презирам се, ще ми се да зейне земята, да ме глътне с цялата мръсотия на помислите. Дивакът у мен крещи, че след жаждата за живот, най-много залагам на секса.

А н и. Не бива така.

Ч и к о. И туй влюбване по никое време. Откъде дойде бе, човек? Къде си се крила досега? И какво ще правя нататък, какво ще стане с правото ми да съм свободен?

А н и. Сексът и жените са варварщини.

Ч и к о. Я вземи, че надуй тромпета!

Чико засвирва сладко, нежно.

Ани изслушва въведението, след което запява:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма ала корабът лети.

Как така – иди го разбери.

Двамата едновременно:

Розови крила

носят ме към теб.

Розови платна

веят се над мен.

Боже, колко хубав е света!

Чико /пее/.

Аз летя със твоите крила.

Ани /пее/ :

Ти летиш със моите крила.

Двамата /пеят/:

Ний летим със нашите крила.

Май че туй е вече любовта.

Краят на песента.

А н и. Чико, що не отидем да се налюбим на терасата? /Пауза./ Под небето. /Чико продължава да мълчи./ С поглед към планината.

Ч и к о /ядосано/. Казах ти! /Спокойно./ Там е Жо.

А н и. Не съм се любила пред жираф.

Ч и к о /троснато/. Добре! С теб не се излиза на глава!

А н и. Кушетка има ли?

Ч и к о. В тоя дом кушетки има навсякъде!…

Запътват се към терасата.

Звънецът.

Звъненето ги сепва. Хващат се за ръце. Чакат напрегнато. Звъни се отново. Чакат. Отново се звъни.

А н и. Славка има ли ключ?

Ч и к о. В такива моменти, прекъснат ли ме – убивам човека. Има, разбира се. Но за нея е рано, живее на двайсет километра оттук.

Млъкват, чакат. Уви, звъни се отново.

Чико нахлузва панталона си. Звъни се безапелационно, а това накарва и Ани да облече полата си.

Вече се звъни без прекъсване.

Ч и к о. Мама му стара, знам точно кой е и съм вбесен!

А н и. Изгони ги.

Ч и к о. Ще ги смачкам!

Излиза да отвори.

Нахлуват Пешев и Гинева.

Ани се облича спокойно.

Новодошлите се стъписват.

Г и н е в а /овладява се първа/. Сега не му е времето, госпожа, сега трябва да ковем желязото.

П е ш е в. Пред нея може ли да се говори?

Ч и к о /все още ядосан/. Не знам! Питайте я!

Г и н е в а /меко/. Изковем ли желязото, госпожо, ще правим каквото ни скимне. Всички тия работи и други работи, но сега трябва да се кове.

Ани се облича спокойно, което означава бавно.

Ч и к о /започва играта/. Ани, не може ли по-бързичко?

Ани мълчаливо продължава в същото темпо.

Гостите се споглеждат, нервничат.

Чико. Чу ли кво ти казах?

А н и /вяло/. Чух,

Ч и к о. Тогава защо мълчиш?

А н и. Нали решихме да ги ядосваме?

Гостите са шокирани.

Ч и к о. Кога сме решили?

А н и. Чико, ти сам каза, че тия двамата…

Ч и к о. Кога, Ани? Кои двамата?

А н и. Дето коват желязото.

Суровата суровина от която са изградени Пешев и Гинева, май се готви най-сетне да се усмихне, но продавачът не смята да се шегува.

Ч и к о. /извън себе си от яд/. Не можеш ли поне мъничко да пазиш тайни! Има неща, които не бива…

А н и /сопва се/. Няма такива неща! /Пауза. Дооблича се./ На мен, каквото ми е в ума, това ми е на езика.

Ч и к о. Точно такива не искам в къщата си.

А н и. Тогава да си вървя.

Ани тръгва към изхода с блузка в ръка.

Купувачите си отдъхват.

Ч и к о. Ани!

Ани се отдалечава.

Ч и к о. Спри се! /Никой не го чува./ Моля те.

П е ш е в. Госпожата иска да се поразходи.

Ч и к о /изтичва пред Ани/. Ти няма да направиш това!

А н и. Махни се от пътя ми!

Ч и к о /пада на колене и обгръща краката й/. ‘Обичам те! Прости ми! /Ани прави усилие да се освободи./ Без теб не мога да дишам!

Ани. Пусни, ти казах!

Чико /целува краката ѝ/. Без теб съм нищо, бездомно куче… мишка, плъх… муха! /Целува коленете ѝ./

А н и. Не целувай там!

Ч и к о /извръща глава/. Къде?

Ани. Коленете са най-чувствителната ми зона. /Чико нанася лудешки целувки./ Казах не!… Ти си звяр!… Чико, моля те!… Ще съжаляваш!

Ани се отпуска, пада на пода, Чико се хвърля хищно върху нея, Пешев и Гинева скачат върху Чико, стараят се да го хванат, да го изтеглят нагоре и назад, по едно време усилията им се увенчават с успех, но Чико се отскубва, полита върху Ани, нов опит на купувачите, борба, купувачите се оказват по-силни, изтеглят го, държат го здраво, продавачът напразно рита и напъва.

А н и /надига се бавно от пода/. Попречихте да се роди дете. Детеубийци.

П е ш е в. Мадам, спокойно.

Г и н е в а. Има време за всичко. После ще раждаме.

Ч и к о. Гинева, вие сте много силна.

П е ш е в. Гинева е камък!… Чико, успокоихте ли се?

Ч и к о. Би трябвало. Съвсем забравих, че вършим работа. Ани, ти пречиш на работата, убиваш бизнеса ми. С тези клиенти ни предстои велико дело. Желязото се кове докато е горещо.

А н и. Тогава защо ме целуна по коленете.

Ч и к о. Несъзнателно.

А н и. Несъзнателно. Много добре знаеш… Господа, извинявам ви се. Забравих какво ни предстои.

Ч и к о. Пешев, Гинева, започвайте.

П е ш е в. Преди това обаче, нали трябва… Как да се изразя по-правилно, че да не обидя мадам… Госпожата не може ли да мине за малко в другата стая?

Ч и к о. Тя не ми е жена. /Усмихва се./ Ние сме нещо подобно на вас. Засега ни свързва само любовта.

Г и н е в а. Това разбираме, но все пак…

Ч и к о. С нея нямаме тайни. Познаваме се вече повече от час, така, че… Спокойно, господа, започваме.

П е ш е в. Преди малко тя самата заяви, че не може да пази тайни.

А н и. Ще опитам.

Ч и к о. Чухте ли? Пешев, нека докараме великото дело докрай.

Г и н е в а. Но тук не виждам логика, здравият смисъл изключва да се захващаме с конспирация при наличието на подобни характери между нас.

А н и. Гинева, вие от шега не разбирате ли, чувство за хумор нямате ли?

Г и н е в а. Ние с Пешев никога не сме се шегували, не разбираме от шеги и чувство за хумор нямаме. Нашата цел е да подкараме локомотива, да го предадем в ръцете на холандеца, да вземем парите и да заживеем достойно.

П е ш е в. Като всички честни хора по света.

Г и н е в а /доброжелателно/. А и вие.

Ч и к о. Аз не мога, Пешев, бизнесът не ми позволява да живея като честен човек.

А н и /рязко/. Чико! Какви ги мелиш сега? Това, доколкото подразбрах, са големи пари. Като ги пипнем можем да се откажем от бизнеса. Ще купим къща в Калифорния.

Ч. и к о. Не мога, Ани! На мен бизнесът и измамата са в кръвта ми. Не измамя ли някого, нощем не ме хваща сън.

Пешев и Гинева поглеждат вече с надежда към Ани.

А н и. Ще си купим лодка, ще ловим риба. Аз на теб няма да ти позволя да живееш нечестно. Моите деца няма да понесат битието на един престъпен баща.

Пешев и Гинева са обсебени от категоричността на Ани.

П е ш е в /леко се е поддал/. Мадам, започвате да ми харесвате!

А н и. Не е въпроса до харесването, а до бъдещето на децата.

Г и н е в а. Видяхте ли, че логиката е важно нещо?

Ч и к о /отчаяно към Ани/. Не можеш да искаш подобно нещо от мен. Чакат ме сума неразпродадени неща.

А н и. А деца ще искаш ли?

Ч и к о. Обещала си ми ги.

А н и. Къде тогава отива логиката?

Ч и к о. Но за какво ми е логиката ти? Кой говори за логика?

А н и. Тя говори за логика.

Г и н е в а. АЗ говоря за логика! Здравият смисъл изсква вие да сложите край на престъпния си живот.

Ч и к о. Чак престъпен.

Г и н е в а. Мошенически… Помислете за децата си.

Ч и к о. Ани, видя ли как обърка нещата?… Пешев, започваме. Ани, иди в кухнята.

П е ш е в. Не!

Г и н е в а. Мястото ѝ е тук!

Ч и к о. Ще полудея! Какво искате?

П е ш е в. Да тръгваме.

Ч и к о. Искате да го видите?

П е ш е в. Така решихме. Сам предложихте да ни водите.

Гинева. Още сега.

Ч и к о. Наистина трябва да побързаме. Слънцето залязва. Искам да видите стоката на светло. Аз на тъмно не продавам.

П е ш е в. И ние на тъмно не купуваме.

Г и н е в а. Представете си, господин Чико. Печелите триста хиляди.

Ч и к о. Искам да знам повече за холандския милионер.

Г и н е в а. Но защо ви трябва? Ние също не знаем много, името му е Ван Норден.

П е ш е в. За вас, като продавач, по-добре е да знаете нещо за господин Хортинген. Господин Хортинген е лицето, което ще ви плати.

Г и н е в а. Оглавява локомотивния парк на милионера. Вие сте този, който ще получи парите си преди всички нас.

П е ш е в. Щом видим машината, ще телефонираме на господин Хортинген, той ще долети, на свой ред също ще види машината и ще ви плати.

Ч и к о. Това исках да знам. През цялото време говорехте за разплащане в Амстердам. Аз нямам работа в Амстердем. Искам да продам и да получа парите си тук.

П е ш е в /усмихва се/. Затова ще пристигне господин Хортинген, да ви плати.

Г и н е в а. Той ще раздава и подкупите по гарите.

Ч и к о. Ще пътува с вас?

П е ш е в. Иначе как.

Г и н е в а. Друго искате ли да знаете?

Ч и к о. Искам да знам много неща, а и вие да знаете. Първо – документация ще завъждаме ли?

П е ш е в. Само подписа ви, че сте получили сумата.

Ч и к о. Мога да дам документ на господин Хортинген, че му продавам локомотива като старо желязо, за сумата четири хиляди и сто лева.

П е ш е в. Мисля, че ще бъде достатъчно.

Ч и к о. И да мислите и да не мислите – това е. Купил съм го като желязо, продавам го като желязо. Вие ще му мислите за митницата.

П е ш е в. Господин Хортинген е напълнил джоба си с документи.

Г и н е в . Всичките са зелени.

Ч и к о. Ани, имаш ли някакви възражения дотук?

А н и. Не, Чико. Клиентите играят чисто. Само при теб нещо не ми е ясно.

Ч и к о. Защо, какво имаш предвид?

А н и. Да не прекъсваме преговорите.

Ч и к о. И така, за моя локомотив холандецът ще заплати два милиона. Аз ще получа триста хиляди… Ани, ти какво имаш предвид?

А н и. Понеже настояваш, ще ти кажа. Господин Хортинген ще ти плати, нашите клиенти и господин Хортинген ще се качат на локомотива и ще потеглят, да речем – минат границата на зелено…

Г и н е в а. Не на зелено, а СЪС зелено.

А н и. СЪС зелено. Добре. Но каква е гаранцията, че някъде по пътя машината няма да изгърми.

Ч и к о. Как да изгърми?

А н и. Да се повреди.

Ч и к о. Това вече си е техен проблем.

П е ш е в. Това е наш проблем, наистина. За нас е важно машината да е в движение.

Ч и к о /на Ани/. Това удовлетворява ли те?

А н и. Напълно.

П е ш е в. Тръгваме ли?

Ч и к о. Тръгваме.

Г и н е в а. Господин Чико, бяхте започнали някаква тема?

Ч и к о. Да, но не е толкоз важна. Исках да си представа нагледно картината как холандецът брои два милиона за покупката, а купувачът получава триста хиляди. Според вас, господин Пешев, важно ли е?

П е ш е в. В една сделка всичко е важно, господин Чико, важно е и обстоятелството, че не става дума за някакъв си холандец, а за милионера, всъщност милиардер, господин Ван Норден…

Ч и к о. Искрено се. извинявам.

Г и н е в а. Но да се спрем малко по-обширно на картината как господин Ван Норден брои два милиона за машината, а господин Чико получава само триста хиляди.

П е ш е в. Нека аз!…

Г и н е в а /авторитетно/. Не, АЗ ще изясня. /спокойно./ Имате ли карта на континента Европа?

Ч и к о. Момент.

Чико донася огромна карта, развива я и я закача пред библиотеката…

Г и н е в а /сякаш са вживява в ролята на лектор/. Това тук София ли е? /сочи./

Ч и к о /светкавично тиква в ръката й молив/. София.

Г и н е в а. Да намерим Амстердам. /Сочи./ Ето го Амстердам. Вижте сега нагледно къде е София, къде е Амстердам.

Ч и к о. Чуя ли АМСТЕРДАМ, все ми идва наум един от най-смешните вицове за медицинската сестра, за АДАМ и за АМСТЕРДАМ.

Г и н е в а /сериозно/. Смехът после, ще се смеем после, сега действаме.

А н и. Чико, кажи да чуя вица.

Ч и к о. Сега работим, Ани.

Г и н е в а. Виждате ли какво огромно нещо лежи между двата града? Почти необятност. Планини, равнини, гори, поля, реки, градове, пътища и жепе-линии, гаммящ стълпотворение от жепе-линии. Гледайте сега добре. Господин Чико се намира тук. /Сочи София./ А господин Ван Норден – тук. /Сочи Амстердам./ Ако  господин Чико и локомотивът му можеха по магически начин да се озоват ТУК…

П е ш е в. Амстердам!

Г и н е в а. Тогава картинката щеше да бъде друга: Господин Ван Норден щеше да брои два милиона, а господин Чико щеше да поставя в джоба си не триста хиляди, а милион и четиристотин хиляди! Но тъй като…

Ч и к о. Другите шестотин хиляди?

П е ш е в. Другите за нас.

Ч и к о. Кои?

П е ш е в. За мен и за госпожа Гинева. Всичко друго е подкупи за митничари, гарови чиновници, интерполови шефове. И понеже не сме в Амстердам…

А н и. Чико, какъв е вица за Амстердам?

Ч и к о. Сега работим.

Г и н е в а. Мисля, че бяхме достатъчно ясни.

Ч и к о. Разбира се.

Г и н е в а. Тръгваме.

Ч и к о /загледан в картата/. И само заради тази жалка подробност – огромното разстояние, Ани, двамата с теб губим толкоз хиляди долари. /Облича якето си./ Да се пукнеш от яд.

А н и. Ти какво искаш, повече ли?

Ч и к о. Не, но просто да се. пукнеш от яд.

А н и. Малко ли ти са?

Ч и к о. Не са, но като си представиш,.. Ако не живеехме в тая шибана София.

А н и. Само не казвай АМСТЕРДАМ.

Ч и к о. Ани, вицът е мръсен и не е за неженени момичета.. Пешев, Гинева, тръгваме ли?… Какво гледате?

П е ш е в. Тя, види ли карта, очите ѝ все в Ривиерата.

Г и н е в а. Мечтата ми.

Ч и к о. Предпочитате там?

Г и н е в а. До края на живота си… Пешев го привличат Бахамските острови, но аз съм за Стария континент, Франция. Господин Чико, да смятаме ли, че се приближжавам към мечтата си?

Ч и к о. Резервиран съм към Ривиерата, мадам, мен тази част на света ме отблъсква.

Г и н е в а /закачливо/. Сърцето ви е студено, господин Чико.

А н и. Кажете му го и вие, госпожо… Да побързаме.

Ч и к о. Стоп! /Всички са неподвижни, с погледи към него./ Защо шестотин хиляди?

П е ш е в. Защото сме двама, рискуваме двама, а вие сте сам и не рискувате.

Г и н е в а. Да ви кажа ли под секрет?…

П е ш е в. Гинева!

Г и н е в а. Нека го знаят! Защо?… Имаме сведения, че Интерпол е проявил любопитство към нас.

Ч и к о. А към мен?

Пешев и Гинева се смеят.

П е ш е в. Има ли за какво?

Г и н е в а. Ние три месеца работим по нашия план. Напълнихме ефира с телефони и факсове.

П е ш е в. Някъде са ни засекли.

Ч и к о. Тогава и аз съм вътре.

Г и н е в а. Не ставайте смешен. Ние с Интерпола имаме и стари сметки.

Ч и к о. Момент, вие да не сте от престъпния свят.

П е ш е в. Де да знаем какво мислят за нас там.

Ч и к о. Това си е ваша работа. Локомотивът е мой, мога да го продавам, мога и да не го продавам. Виждате обявата, идвате, питате продавам ли, казвам че продавам, питате колко, взимам ви парите и край.

Г и н е в а. Точно така!

Ч и к о. Продавам, купувате!… Но защо шестстотин. Ани, ти можеш ли да ми обясниш защо шестстотин?

А н и. Глупако, те са двама!

Ч и к о. /замислено/. Двама.

П е ш е в. Госпожица Ана, макар и ваша близка, а не наша, разсъждава трезво.

Г и н е в а. Безпристрастен съдник.

Ч и к о. Добре, Ани – двама са, а ние с теб не сме ли двама?

Пешев и Гинева го поглеждат изумено, след туй обръщат глави към Ани.

А н и. Чико, Чикоо, къде ме хвърляш. Какво съм аз? Една случайност в живота ти.

Ч и к о. Как случайност.

А н и. Днес съм тук, утре ме няма. Сапунен мехур, прашинка довеяна върху ухото ти. /Чико спонтанно опипва ухото си./ Прищявка на всекидневието и страстта ти. Микроб, вирус.

Ч и к о. Ти?

А н и. Да вървим, закъсняваме.

Ч и к о. Ти каза ли ми на мен, че ме обичаш?

А н и. И да съм казала, знаеш ли на колко други съм казала? Ти все така ли вярваш на жените?

Ч и к о /гръмнат/. Ани, всичко туй сериозно ли… или се шегуваш? Какво, гавриш ли се? Не те ли е срам?… Чакай, чакай, господин Пешев, защо на мен само триста хиляди?

П е ш е в. Мисля, че бях ясен – това е луда цена за стар, захвърлен в глуха линия локомотив.

Г и н е в а. Господин Чико, машината е стара вещ, не служи никому, никой не се нуждае от нея. Лежи някъде си, ръждясва. Когото и да питате ще ви отговори, че триста хиляди е достойна сума за…

Ч и к о. А господин Норден защо дава два милиона? /Тишина./ Може би господин Ван Норден е будала?

Г и н е в а /засегната/. Не е будала, а милионер!

Ч и к о. Все пак, излиза, че един от двама ни е будала и този будала съм аз.

Тишина. Пауза.

А н и. Тук може би си прав.

П е ш е в. Не е прав, госпожице Ани.

А н и. Казах „може би“… Но като си помисли човек, колкото и глупаво да е…

Ч и к о. Ани, ти мен обичаш ли ме или не ме обичаш?

А н и. Чакай, не пречи? /На купувачите./ Колкото и глупаво да е да се помисли, че Чико е будала, все пак не бива да му подхвърляте някакви си триста хиляди долара и да смятате, че сте го минали. Боже мой, какво ми трябваше да се обаждам, аз съм неутрален, външен човек… Чико, оправяй се сам.

Ч и к о. Ти мен обичаш ли ме или не ме обичаш?

Г и н е в а. Деца, защо си играете на любов в такива моменти? Дошли сме да правим сделка. Всичко свеждаме до едно: продавате локомотив, купаваме локомотив. Даваме триста хиляди. А вие в това време: обичаш ли ме, не ме ли обичаш!…

Ч и к о. В моя живот любовта е по-важна от парите.

П е ш е в. Не говорим за пари, а за бизнес.

Ч и к о. Е, бизнесът го поставям над любовта. Но тази тук защо преди малко ми каза, че ме обича, а сега не ме обича. Искам да го заяви пред свидетели, обича ли ме или не ме обича!

Пашев и Гинева дават да се разбере, че се дразнят.

Г и н е в а /кипва/. Ани, кажете му, че го обичате!

А н и. Е, как – като не го обичам. Госпожо Гинева, тия работи, знаете, не се решават така лесно, ще, например, за колко време се влюбихте в господин Пешев.

П е ш е в /извиква/. Отново любов! Не сме се събрали да говорим за любов! Любовта е фина материя, интимност, това е сюжет за двама.

Ч и к о. Двама сте, това го признавам, но защо пък шестотин хиляди? А аз, какво като съм сам?

Г и н е в а. Господин Чико, вие продавате локомотив, ние ви предлагаме триста хиляди, защо го усукваме?

Ч и к о. За да потърсим друга база. Но, моля ви, премахнете тенденциозни нотки от разговора ни. Стар локомотив, ръждясал локомотив, ненужен и тъй нататък. Това не е разговор. Първо – продавам го защото е стар. Ако беше нов нито щях да ви го предлагам, нито щяхте да го купувате. Така ли е?

П е ш е в /вяло/. Така е.

Ч и к о. Прав ли съм?

П е ш е в /гласът му сивее/. Прекалено.

Ч и к о. Господин Пешев, впечатлихте ме с някои изрази – любовта е фина материя, интимност, сюжет за двама. Ако сте интелектуалец, предупредете да знаем, да се мобилизираме и ние за подобен разговор. Както виждате, аз съм прагматик. Вечер мога да говоря и по-спокойно, ала денем се пазаря. Обичам да се пазаря, обожавам надлъгването.

Г и н е в а /и тя минава в сива гама/. Господине, какъв пазарлък, когато ви се изсипват цели триста хиляди долара?

Ч и к о. Всъщност, мадам, какво искате да ни внушите с вашите триста хиляди? Какво са триста хиляди?… Защо ме гледате тъй? Знаете ли, че държавата ме гони за два милиона? Финансовите копои ми подрънкват белезници?

П е ш е в. /подсвирква/. Два милиона?

Г и н е в а. Данъци?… Вие?

Пешев и Гинева се споглеждат, а след туй, естествено, оглеждат и скромната обстановка.

П е ш е в. Два милиона за жирафи?… И то – долари?

Ч и к о. Жирафите настрана! Жирафите са ми хоби, доставят ми удоволствие, понеже ги ловя собственоръчно.

Г и н е в а /троснато/. Къде ги ловите?

Ч и к о /троснато/. Къде могат да се ловят жирафите! В Африка!

П е ш е в. Вие нас за какви ни взимате?

Ч и к о. Жирафи, замъци… Така че, не ме плашете с вашите триста хиляди.

А н и. Чико, момент! /Пронизва го с погледа си./ Ти продаваш, те ти предлагат триста хиляди. Какво искаш от хората? Защо се закучи?

Г и н е в а. Кажете му го и вие. Тъкмо беше потръгнало.

А н и. Преди малко спомена за някаква база. Ми, намерете я базата. Напираш за пазарлък. Добре, колко искаш?

Ч и к о. Според теб, колко да им взема?

А н и. Една прилична сума. Не обичам да изнудват хора пред очите ми. Поискаш ли повече от шестотин хиляди, ти не си нищо друго, освен мошеник.

Нов шок за Пешев и Гинева.

Ч и к о. Шестотин!?!

А н и. Да!

Ч и к о. Ани, ти да не си малко така? /Прави оня знак с ръка./ Шестотин! Че какво ми плащат с тия мизерни шестотин хиляди долара? Този локомотив аз го коландря вече десета година на гара Илиянци. /Ръцете пред устата./

Тишина.

А н и /нарушава тишината/. Чак ли си, че изплю местонахождението?

Петрико се смее с луди крясъци.

А н и. И папагалите ти се смеят.

Пешев /нервно/. Продължаваме.

Г и н е в а. Но не на тази база. Ние с Пешев сме хора, които мразим шегите, животът е сериозно нещо и трябва да се живее сериозно. Наоколо гъмжи от нещастия и нещастни хора. Тяхното страдание ни задължава.

А н и /възхитено/. Велика сте!

Г и н е в а /колебае се дали да изкрещи или да не изкрещи/ И така, ние сме двама /показва два пръста/ и ни се полагат шестотин хиляди, а вие сте един /показва пръст/ и следва…

Ч и к о. Мразя да ми показват пръст.

А н и. Чико, опомни се! /

Ч и к о. Показват ми пръст.

А н и. Ще ти показват. Всичко могат да ти показват. Те са клиенти и могат да ти показват каквото си щат.

Г и н е в а. А вие, госпожице, не мислете че се включвате винаги сполучливо.

П е ш е в. Тя ме дразни!

Ч и к о. И мен!

Г и н е в а /преодолява напрежението в себе си/. Вече сме пратили факс и е необходимо да приключим с пазарлъка. Като забравим празните приказки, връщаме се на реалната база триста хиляди за вас, но тъй като обожавате пазарлъците, отсичаме – триста и четирийсет хиляди!

Ч и к о. Посоката по която тръгнахме ми харесва, почувства се освежителна струя в беседата ни. Тази струя, Гинева, вляхте вие. Друго си е, джанъм, човек да се пазари с дама. Изобщо, Гинева, как стана така, че в процеса на реториката вие неусетно се оказахте на челната линия в групата си?

П е ш е в. Такова ли е усещането ви?

Ч и к о. Но да побързаме, тъй като другото ми усещане пък, е че ни предстои много-много дълъг път, след тия триста и четирийсет хиляди.

Г и н е в а. Господин Чико, мислите ли че сме далече от споразумението? По-конкретно, ако началната точка е триста и четирийсет, можете ли да ни открехнете каква би се оказала вашата крайна цифра?

Ч и к о. Този пазарлък е балсам за душата ми.

Г и н е в а /остро/. Питах за офертата ви!

Ч и к о. Осемстотин!

Тишина, пауза.

Пешев се окашля.

Г и н е в а. Вие, естествено, преди малко се запознахте с изложението ни за рушветите – на Интерпол, на гаровите чиновници, митници и прочие.

П е ш е в /помага на Гинева/. Това са пари. Хората искат пари. Светът се е корумпирал. Вие все така ли стоите затворен в тази мансарда?

Ч и к о. Освен когато съм на сафари.

П е ш е в. Тогава едва ли сте усетили степента на световната корупдия.

Г и н е в а. Нейното съвършенство.

П е ш е в. Корупцията напуска пределите на престъплението и навлиза в особена естетическа зрелост. Освен това, цялото някогашно въоръжение на един джентълмен, за да бъде той винаги джентълмен, вече е на въоръжение у мошеника. Пример: вие и Ани, с чувството ви за хумор, страстта ви да правите игри и да се опиянявате от резултата, се очертавате като идеалните мошеници на бъдещето. Но защо да се спираме на този аспект, чака ни път. С Гинева сме пратили факс. За нас е от ясно по-ясно – поне до един месец локомотивът трябва да потегли за Амстердам.

А н и. Чико, бе, какъв беше вицът?

Ч и к о. Ани, млъкни!… Господа, вече не съжалявам, че бях ясен и ненапразно ви заявих: държавата настоява да изстиска от мен два милиона. Нещо повече – един мръсник от данъчното ме е подгонил и не знам къде да се скрия.

II е т е в. Сигурен съм, че този мръсник може да се превърне в доброжелател, стига да му бутнете сто хиляди.

Ч и к о. Но не е почтено. Това си е ачик престъпление. Толкоз ниско не мога да сляза, нямам морална готовност за това.

Г и н е в а. Не с тези номера!

Ч и к о /сепнат/. Моля?

Г и н е в а. Говорете по същество.

Ч и к о. Тонът ви леко смрази кръвта ми.

Г и н е в а. Спряхме ли се на триста и четириисет хиляди?

Ч и к о /леко респектиран/. Декларирахме, че тръгваме от тази цифра.

А н и. Чико, ти пак…

Г и н е в а. Вие млъкнете!

А н и. Исках…

П е ш е в /хваща я и я разтърсва/. Какво бе, какво искаш. Ти нямаш право да искаш!

Пешев изтласква Ани настрана.

Ани незабавно взима една книга от бюрото и се зачита в нея.

Г и н е в а. Отрязваме ли на триста и четириисет?

Ч и к о. Пешев разваля хубавата ни езда. Говорехме за фини мошеници, а – изтласквате! Видяхте хубаво момиче с развит бюст и го изтласкахте.

А н и /вдига глава от книгата/. Чуйте какво пише тук.

Пешев изревава и се хваща за главата.

Г и н е в а /извиква/. Пешев! /Напрегната тишина./ Триста и четирийсет хиляди!

Ч и к о. Седемстотин и осемдесет!

Г и н е в а /сяда на стол/. Слизайте, аз чакам.

Ч и к о. Качвайте се, чакам!

Звънецът.

Чико тръгва да отвори.

П е ш е в. Къде?

Ч и к о. Клиенти. Тръгва.

П е ш е в /застава на пътя му/. Никой от тях няма да ви предложи триста и четирийсет хиляди долара.

Звъни се.

А н и. Чико, не е ли Славка?

Ч и к о. Тя звъни иначе, а знаеш, че има и ключ.

Звъни се.

Чико избутва Пешев и се отправя към вратата.

Пешев измаква пистолет.

Тишина, пауза.

Чико, както се е втренчил в дулото, започва да се смее. Ани също.

П е ш е в /спокойно/. Вече никой не звъни.

Г и н е в а. Господин Хортинген ще пристигне, ще ви брои парите и ще вземем машината.

Ч и к о. На споменатата от вас цена?

Г и н е в а. Естествено.

Ч и к о. Ако не склоня?

Г и н е в а. Ще склоните.

Ч и к о. Ако ви обещая и не спазя условията?

Г и н е в а. Ще ги спазите.

Ч и к о. Ако ви излъжа?

Г и н е в а. Досега никой не е излъгал Пешев. Хората, които ценят живота си, никога не лъжат Пешев. А вие, освен живота си, обичате и живота. Като мъртъв няма да правите майтапите си, само много живият може да се майтапи.

П е ш е в /прибира пистолета/. Пък сте и глупав, глупав!… Издадохте местонахождението на глухата линия.

Г и н е в а. Деца, хайде, ще ви водим при локомотива.

П е ш е в. Да се уверим най-после заслужава ли си парите.

Ч и к о. Локомотивът ми е бомба. Само за ценители като Ван Норден. Понеже съм глупав, навремето го купих като старо желязо на безценица. И ето че дойде момента да се превърне на експонат в Амстердам… Ани, елин моряк постъпил в болница…

П е ш е в. Зарежи маймунджулуците!

Ч и к о. Момичето не знае вица.

Г и н е в а. Вицът е стар и мръсен, обиждате госпожицата.

А н и. Умирам да го чуя.

П е ш е в /изревава/. Млъкнете!

Опира острието на ножа си в гърба на Ани.

Чико прави движение към Ани, но Гинева, не по-малко ловко от партньора си, опира ножа си в гърба му.

Ч и к о /в настъпилата тишина/. Ани, нещо не ти ли убива на гърба?

А н и. Убива ми. На теб убива ли ти?

Ч и к о. И на мен ми убива. Дамата Гинева се оказа чевръста.

А н и. Ха сега да видим докъде можеш да стигнеш в играта.

Ч и к о. Искаш да ги дразним ли?

А н и. Сами си го изпросиха… И все пак, Чико, добре че се срещнахме. Представи си, можехме да се разминем, изобщо да не се видим.

Ч и к о. Нямаше да зная нищо за теб.

А н и. Нито аз за теб.

Ч и к о. При тази мисъл – изтръпвам.

А н и. Обичам те.

Ч и к о. И аз. /Тишина./ Глей ги сега тия, мислят че играем.

Г е н е в а /процежда/. Палячо.

Ч и к о. Та, възрастната милосърдна сестра изтичала при младата милосърдна сестра и казала: Воже мой, ТАМ е татуирано името му Адам!… /Рязко движение на Гинева./ Ох!

А н и. Какво бе, Чико?

Ч и к о. /гърчи лице/. Май че ме прободоха.

А н и. Госпожо, излагате се! /Рязко движение на Пешев./ Ооо!

Ани започва бавно да се свлича. Пешев я хваща и я поставя да седне на стола.

Гинева понечва да извърши същото с Чико.

Ч и к о /изговаря затруднено/. Мирно, госпожо!… Не… бих… седнал в … присъствието на… дама.

Гинева обаче не се церемони и го тръшва на стола.

Пешев и Гинева хвърлят поглед на убитите и бързо напускат мансардата.

Тишина.

Петрико изкрещява. Тишина, малко музика.

Ч и к о. Жива ли си?

А н и. Да.

Ч и к о. Можеш ли да подадеш ръката си?

А н и /след мъчителен опит/. Опитай ти.

Чико прави същия мъчителен опит и май успява – ръката му се покатерва на скута ѝ, където е полегнала нейната ръка.

А н и. Така е по-друго, нали?

Ч и к о. Комфорт!

А н и. Топлинка… И?

Ч и к о. Заинтригувана, младата милосърдна сестра изтичала и като се върнала, казала: Глупости, там е написано Амстердам!

А н и. Чудесен виц.

Ч и к о. Принос към теорията за относителността.

А н и. Чико.

Ч и к о. Какво?

А н и. Сбогом.

Никой не отвръща. Тишина.

Ани трудно извръща главата си, за да види, че партньорът ѝ е мъртъв.

А н и. Ловецо, мой…

Тишина.

Звънецът по оня особен начин.

Отново и отново. Втурват се Славка и Хикс, натоварен с покупки.

С л а в к а /не ѝ ясно нищо/. Какво е станало? Защо?

X и к с. Малко сме закъснели. /Опипва пулсовете им./ Уви.

С л а в к а. Но те са!…

X и к с /поставя пръст пред устата си/. Тихо, госпожице.

С л а в к а. Вие луд ли сте? Не виждате ли?

X и к с. Заслужиха си го.

С л а в к а. Ясно, искате, по такъв начин да погледнем на случая.

X и к с. Подиграваше се с хората, а хората никога не прощават.

Силни удари по външната врата. Някой събаря вратата. Хикс бързо хваща ръката на Славка, изтегля я, потулват се някъде, скриват се.

Втурват се Пешев и Гинева.

П е ш е в /запъхтян/. Да се водя по женски акъли!…

Г и н е в а. Прави каквото ти казвам!

Пешев бръква в кафеза, измъква Петрико.

Г и н е в а. Откъсни му главата!

Петрико се разкрешява.

П е ш е в. Не мога!

Петрико крещи.

Г и н е в а. Какво?

П е ш е в. Не ми дава сърцето!

Г и н е в а. Не разбираш ли, че ще ни издаде?… Късай!

П е ш е в. Не мога.

Гинева енергично издърпва папагала от ръцете му и още по-енергично откъсва главата му. Прозвучава гласът на Хикс.

X и к с /невидим за нас/. Не мърдайте, стрелям!

Пешев и Гинева отново вадят бързи рефлекси. Двата им пистолета прострелват слепешката посоката към гласа.

Х и к с /гласът му/. Пешев, предай се!

Стрелба, този път от двете страни. Осветлението угасва частично, след като са издрънчали стъкла.

П е ш е в /както стреля/. Към терасата!

Гинева стреля и притичва до завесата.

П е ш е в /стреля/. Бързо де!

Гинева дръпва леко завесата и извиква.

П е ш е в. Какво ма, какво?

Г и н е в а. Там има…

Пада покосена от изстрела на Хикс. Пешев се оглежда и хуква по най-опасния маршрут – кьм изхода, но също пада.

Хикс излиза от прикритието си, следван от Славка.

Хикс. В тази къща прозорци няма ли?

Славка /трескаво, уплашено, все още не разбира нищо/. Сега!

Славка се озовава до завесата и я дръпва с замах. Изпищява.

Погледът и търси помощ в погледа на Хикс. На огромното витринно стъкло, може да се каже – ясно, но не чак толкоз ясно, бих добавил – колебливо, се очертава силуетът на един жираф. Може би животното зоби, а може би не зоби. От силуета лъха спокойствие, савана.

Х и к с. Ах, този Чико!

Затъмнение с музика.

К р а й

Тел Авив, 21 януари 1993

*** Както виждам – съвсем нов и неочакван край, различен от онзи, в Сатиричния театър. Има вероятност да е съществувал още отначало, после да е „отцензуриран” за сцената – и след 10 ноември – Авторът да се е върнал към замисъла си.

Ще проуча въпроса и ще пиша.

Освен това – ще добавя и варианта, който се е играл официално в Сатирата и из България в онези времена.

Малко търпение само се иска от вас, а и любопитство!…    Дж. В. (04 авг, 2012.)