Posts Tagged ‘Гърция’

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


 

Л О В Е Ц Ъ Т  Н А   Х А Ц И Е Н Д И

Разкази и новели

– 1991 –

===============

ТУК отделните разкази за сваляне в .pdf files. 

Съдържание:
Докосване
Страх
Нещо си отива
Островчето
Деликатно настроение
Лодос
Срещу империята
Трябва да спим на открито
Светът
Отбраната на Спарта
Ловецът на хациенди
Изкачването
Пясък
Синьо
Двубой в неделя сутринта
Тур за овации
Насаме
Часът на източния бриз
 

 * Книгата е подготвена за печат през 1990 г., заедно с още няколко тома, за планираното от СБП издание Събрани съчинения послучай 70 годишнината на автора. Тези събрани съчинения никога не видяха бял свят, поради ОЗМ (Основният закон на Мърфи), ВВГ (Всеобщата всемирна гадост) и Ентропията, които допуснаха именно дългоочакваното скапване на комунизма, или каквото там е било онова в Родината – да настъпи точно тогава и да попречи на осъществяването на още една негова мечта!… Би било смешно, ако не беше така трагично.

Д О К О С В А Н Е

В големия сух студ ти се струва, че градчето, лодките и морето са направени от желязо. По уличките няма никой, сякаш е настъпил ледников период. Вятърът бяга по паважа, блъска старите къщи, мъчи се да изкърти стрехите. Зъзнат камъните, зъзнат лозниците, зъзнат и музейните паметници, изпълнени с неразбираеми древни надписи. Развълнуваното море гневно съска по североизточната страна на полуострова.

Но новопостроеният хотел е топъл. Топлината му може да се усети дори отвън, ако се погледне през голямата витрина на хола. Там седят две жени по блузки и се смеят. Топло е и в коридора към ресторанта, където изведнъж става просторно и чисто: бели покривки, кристални чаши. Двете сервитьорки са облечени в лъскав черен сатен. Лицата им са бели, устните едри и червени.

Малко са заетите маси – рибари и няколко командировани от близкия окръжен град техници и служители. Фигурите на рибарите са наедрели с дебели пуловери и полушуби, а лицата им изглеждат смалени и уплашени. Приютени в тази крепост на топлината, те съзнават, че тук са получили временна защита, че съвсем друга е топлината на слънцето, което сега се е превърнало в абстракция – я го е имало, я не. Корабите и лодките в пристанището просто са забравени и ако някой случайно хвърли поглед към тях, отчаянието му нараства. Хората не могат да повярват, че същите тези кораби са ги возили, че в тях е туптяло вярно моторно сърце. Още по-безнадеждно е състоянието на чуждестранния екипаж, намерил подслон в залива. Тези рибари не само че не са у дома си, но са далеч от родината и ако поискат да бъдат около близките си, на всяка цена трябва да преодолеят зловещия морски простор. А сега-засега такава възможност няма. Има коняк. И други напитки се намират, но конякът е най-подходящ за такова време.

Край масата на чуждестранните рибари минава висока сервитьорка. Тя се носи като сияние. От нея се отделя сладникав аромат на евтин парфюм, но кой ти гледа сега дали парфюмът е скъп… Под сатенената престилка живеят свой, отделен живот гърдите ѝ. Над тях грее бяла нежна кожа, опъната от ключиците чак до черния ореол на косата ѝ – кожа, изпълнена с безброй овални места и капризни гънки, всичко създадено за ласки и целувки. Сервитьорката пристъпва внимателно и хем гледа да се покаже, хем се старае да запази достойнство, навярно да заяви, че тези красоти принадлежат на определен мъж, който може и да не е тук, но я очаква, така че погледите са си погледи… На страничната маса в ъгъла седят оркестрантите, които ще засвирят от седем. Тук те се чувствуват на заточение, броят дните и с нетърпение чакат да станат четирийсет и пет, да се махнат, да кажат: изпълнихме си задължението, сега пратете други!…

Така идват и отминават хората в градчето. Само местните жители са винаги тук, корави като древните камъни.

В групата на оркестрантите има една пианистка. Току-що станала от следобеден сън, леко замаяна, тя слиза в ресторанта. За редовната вечерна програма е рано, сега е едва четири, но къде другаде може да се отиде? Какво може да се прави? Пианистката е суха и мургава, кожата ѝ е пъпчива, а гърдите ѝ са плоски, но лицето ѝ издава лека интелектуалност. Тя полага нотната тетрадка върху пулта на пианото, взира се известно време в нея и поглежда струящата от прозореца светлина. Никой не може да каже достатъчна ли е тази светлина.Засвирва спокойно, отначало тихо, както изисква изпълнението на сонатите. Тази соната няма нищо общо с репертоара на оркестъра – може би пианистката е влюбена в автора или пък поддържа амбициите си за голямото изкуство. Тоновете – ту леки и нежни, ту плътни и тежки – летят и запълват ресторанта, чужди за обстановката, за чашите и покривките, за греховните лица на сервитьорките и съвсем далечни за омърлушените брадясали рибари. Недотам сръчните ръце на пианистката изграждат пиесата плахо и въпреки това, личи си, че зад нея стои Бетховен.

Мъжете се мръщят. Това за тях е нищо – шум. Не е шлагер, не е циганска песен. Но може ли да се предотврати? Сега е време за почивка на оркестъра, който винаги е свирил за душата, пък изпълнява и някои желания. Най- добре е да не се обръща внимание на пианистката. Само от време на време някой се извръща към нея, за да я съжали. Мъжете шумят и разговарят за обикновени, прости неща… Времето тече. Пианото вече не ги дразни, те навикват с какофонията, възприемат я като нещо, което в края на краищата не може да попречи на разговорите. Сладко се разговаря в приятно затоплено помещение, докато вън е зима. Вън са безлюдните улички, сивите къщички, а в къщичките край икономично поддържаните печки се таи ежедневието: жените, децата, бабите и дядовците, братята и сестрите… Свири си, момиче, твоите глупости! Ние няма да те слушаме!

Но мъжете не знаят и не могат да си обяснят защо са млъкнали. Разговорите са утихнали, в ресторанта господствуват звуците на пианото. Да, те чисто и просто слушат музика. Каква е тази музика? Защо си свири? На кого е нужна? Не могат да си отговорят. Някои хващат чашите, но не ги вдигат, остават в тази поза, обзети от непознатите тонове, а други все по-често се обръщат към пианото – да видят изпълнителката. Играта на нейните пръсти ги забавлява. Ръцете тичат по бялото поле на клавиатурата, покачват се по черните клавиши, препускат, подскачат, чоплят – събуждат спящите в инструмента тонове. Властта на музиката нараства и докато усетят, и рибарите, и техниците, и командированите служители от близкия окръжен град се унасят. Едни мислят за пронизани от слънце води с бавно поклащани водорасли, между които се промъква рибно ято, други си спомнят за светлите петна на младостта – за дюни, за ветрове или за парещи пясъци, по които тичат боси детски крака. Техниците дочуват равномерна музика от мотори без дисонанс, вдъхват мирис на нафта, а тя ухае на роза. Или пък чувствуват тъга – тъгата е жива и сладка, тя не потиска, а възбужда дишането. Бедността и черните моменти се стопяват, изгарят в пламъка на домашното огнище, което мирише на риба…

Укротени са и чуждестранните рибари. Още малко им трябва да се натряскат с коняк, но сега са тихи и хрисими като деца. Обикновено музиката ги е подвеждала да се напиват, но тази ги кара само да стискат чашите и да слушат. Някои поглеждат пианистката със скрита надежда, че преди малко са се излъгали, че не е грозна. Но действителността е жестока, момичето наистина си е същото, нищо не го е разкрасило: същото сухо лице и плоски гърди. По-важното е, че и сервитьорката е изгубила магията си над тях, станала е незначителна, ненужна, не разбират защо е трябвало да я следят с погледи и сякаш не е толкова важно вече ще подаде ли или не.

Рибарите в дебели полушубки и ушанки с умалени лица вече не гледат уплашено. Очите им са замислени и обърнати към странния свят на музиката. Те не знаят да мразят ли човека, който е създал тези тонове, или да го обичат, и мъка ли е това, което чувствуват, или радост…

Момичето нанася последните удари, затваря капака на пианото, прибира тетрадката. В тишината хората се чувствуват като изхвърлени на далечен бряг.

Първа се окопитва сервитьорката, прибира няколко бутилки и тръгва към бюфета, но в походката ѝ липсва предишната самонадеяност.

===============

 

 

С Т Р А Х

Натиснах румпела и свих към селището; вятърът духаше добре, позволяваше да влезем в това неудобно пристанище и да си излезем спокойно, като на разходка. Все пак Маноли разбра какво целя и изскочи от кабината. Несъбуденото му още лице изразяваше мъглява решителност да се противопостави рязко на нещо, дори да вдигне ръка, да изкрещи или стисне някого за гърлото. Но изражението на моето лице пък беше спокойно, той се задоволи само с това да се оплаче. Изрази огорчението, че се подигравам с нрава му, накрая ме обяви за луд.

– Помисли – отвърнах уж кротко аз, – за три бутилки не ми се слиза до Созопол, това са пет мили.

– Но не взимаш предвид, че можем да се скараме, нали? – Тривиалната, но иначе привлекателна архитектура на лицето му бе загрозена от бръчка, изглежда главата му е тежала доста върху възглавницата. – На теб не ти минава през ума, че можем да се скараме.

– Преди да се скараме, помисли! И стига! Омръзна ми!

Може би сте чували за Маноли, разправял съм ви, но все пак да ви припомня: Маноли мрази едно селище, цялото, не само хората му, той мрази и децата, и къщите, заедно с дворовете, оградите и вратите, ведно с кокошките и яйцата на кокошките.

– Ще се изприщя! – заплаши той,

– Изприщи се!

– Не си човек!

– Не съм човек!

В интереса на истината е да река, че с този вятьр можехме да влизаме и да излизаме дори в ада, без да хвърляме котва, без да си играем с платната.

Демонстративно или не, Маноли се прибра в кабината. Останалото се разви нормално – свих край фара, направих поврат и обезветрих. Слава богу, там се въртеше някакъв софиянец, собственик на лодка, затова хвърлих котва далече от кея, така че моят ортак би трябвсало да оцени жеста ми – да не се докосвам до презряното от него селище. Грабнах два празни сака и софиянецът ме откара до кея. Запътих се нагоре. Щом се изкачих, свих край градинката и погледнах към „Ахасфер”. Маноли излезе от кабината и свали грота. Засмях се, очаквах да стори това, платното плющеше и безпокоеше съня му. После Маноли се извърна към селището и го заплю. Голям кеф ми достави, посмях се от сърце и почаках, но Маноли не се изплю повторно, а се прибра.

Селището, за което ви говоря, по него време бе претърпяло курортен бум, разцъфтя, изпълни се с почивни станции, къмпинги и всички видове ресторанти. Жителите му наиздигаха малки хилтони, натъпкаха ги с легла, заградиха се с железни огради, нашариха ги, поставиха им пощенски кутии, ковани фенери, звънци и пластмасови изтривалки за крака, изпоназначиха се за продавачи в магазините, симбиозните учрежденийца или в павилионите за сувенири. Там те нервираха летовниците с бавните си реакции и абсолютното си отсъствие както в широкия, така и в тесния смисъл на думата,

В този ден от късната пролет, за който ви говоря, разглеждах променените неща и се връщах с години назад, при тихите божи хорица, при техните обърнати с гръб към морето къщички, а точно тук пък, дявол да го вземе, морето се пъчи и позира до митични пясъчни плажове, начупени от шизофренични дюни, глигански гори и две кефалови реки.

Както предполагах, магазините се оказаха затворени; по тия часове работи само ресторантът. Тук се хранят ябанджиите, които трябва да приготвят селището за предстоящия сезон: мазачи, дърводелци, бояджии, паркетчии и управителите на почивните станции.

Интериорът на ресторанта е отвратителен, но тези крака са ми познати, виждал съм ги и друг път да пристъпват по същия начин. Спомням си, тогава ги бях нарекъл п о р а з я в а щ и т е  к р а к а. Посетителите на ресторанта гледат само тях. Разговарят, смеят се, разменят си и важни информации, но наблюдават само тях; на идване към масата им ги посрещат, а на отиване ги изпращат с очи. Да, но не само краката; изглежда, познавам и лицето ѝ, а косите ѝ горят, опустошават, докато очите охлаждат със зелената си апатия, която при друго осветление се превръща в сиво, но не от това сиво, за което си помислихте, а друго,

Масата ми се обслужваше от колежката ѝ, дебела и точна. Тя заяви, че разполагам само с две минути за поръчка, след малко затварят. И удари циферблата на часовника ми с пръст; с това тя породи у мен необяснимото намерение да захапя пръста и да го изплюя на пода. Поръчах три бутилки, добавих десет соди, а за консумация на място – сто грама и кока–кола. Платих, останах сам. В ресторанта е хладно, мокеш да се отпуснеш, вече няма защо да бързам. Освен това има и какво да се наблюдава: сервитьорката с дългите крака пристъпва като фламинго.

В момента се приближава към мен, мога да виждам коленете ѝ, това са колене! Какво ли няма в тях, дори гатанки, а има и виц.

– Добър ден.

– Добър ден.

– Сам ли сте?

– Ами – да.

– Позволявате ли да поседна? Вече приключих… Да, вие пак – водка!… Виж ги, виж ги как се втрещиха.

– Ще им се възпалят очите.

– Ми кво да ги права, прости хора, не видели.

– Мисля, че късата ви поличка е прекалено къса.

– Прав сте – засмя се тя, – казахте ми и по–рано, че вместо рокля нося апликация.

Къде ли съм го казвал? А цялото туй нещо ми е познато – от петите, до косата.

– Освен това казахте… Чакайте, какво казахте тогава?… Да, казахте, че животът е порив.

– Знаете ли какво е порив?

– Не. И музикантите не можаха да ми обяснят.

– Кои музиканти?

– От ресторанта… Освен това казахте, че животът е една погрешна теория.

– Да – изчервих се аз, – и сигурно съм добавил, че някои напразно се стремят да го практикуват.

– Все такива неща – съгласи се тя. – Бяхте много приятен. Още не съм ви забравила. Сега пьк ме викат. – Тя се изправи. – Но помните ли? В Бургас. Но вие, изглежда, не помните.

Отдалечи се. Защо да си блъскам главата, махнах с ръка, продължих да си пия, усещах се като пресъхнал, с Маноли бяхме готови да убием де що срещнем в морето за капка каквото и да е.

– Какво прави Маноли?

– Добре е.

Сервитьорката седна, все още загледана към касата, там бе дала някаква справка.

– Виж сега, виж какво върши простия човек, – прошепна тя, – обясних му всичко и още проверява, още не може да пресметне… Къде е Маноли?

– Тук.

– С него изкарахме хубава любов… Тук ли, казахте?

– Долу.

Хубавото ѝ светло лице се терзаеше от обикновена човешка суетня на мисли, асоциации, предположения и догадки: – Какво значи долу?

– На пристанището.

– А, вие сте с лодката. Защо не го доведохте?

Подреждах моментите, измъквах се от абстрактните словесни структури, влизах в точните картини, бавно изплувах от мъглата и си спомних сума ти неща.

– Сега сме с друга лодка.

– Оная беше лоша – поклати глава момичето, – вонеше на нафта и риба,

– Отде знаете?

– Маноли ме заведе, там спахме.

– Сега имаме и друга – рекох аз. – Не мирише, движи се само с вятър.

– Да, той казваше, че строите някаква, с платнища.

– Платна – уточних аз. – Ветроход. Коста Никитов го направи.

Стресна ме смешното желание да доуточнявам, сякаш бе много важно, пред мен седеше същество, което дори и да иска, не може да поеме разговора, понеже е на стотици светлинни години от материята,

– Друг такъв мъж не съм срещала – изрече с чистота и мечтателност момичето, но стоеше като чуждо както в чистотата, така и в мечтателността. – Тъй си и останах лайнала по него. – Облегна се на масата. – Той не познава постоянните отношения, нали?

Моментът заприлича на критичен, би трябвало да отвърна нещо, може би от мен се чакаше нещо като отговор, но всичко можеше да се окаже неуместно, пък и рисковано.

– Така ми заяви – призна си момичето. – Освен ако е излъгал.

– Да е излъгал, не вярвам – казах. – Маноли не лъже.

– Значи е долу?

– Вие какво търсите тук? Нали сте в Бургас?

– Питай ме, че да ти кажа. – В нея имаше по нещичко от пухкавичкото, току–що излюпено пиленце и самотното розово облаче в утринния хоризонт. – Като се откъртих от Плевен и…

– От там ли сте?

– Не, аз съм от Русе, но като се откъртих от Русе, та – в Плевен. От Плевен – право във Варна. Варна – София. Погнаха ме за жителство и – право в Бургас. Колко… една година и – право тук. Мноли защо не дойде с вас?

– Не иска.

– Защо не иска?

– Ще пукне, но няма да дойде.

– Я го повикайте. Кажете му, че съм тук. Сирма.

– Той мрази това място.

– Всеки случай, голям любовник,

– Дори се разсърди, че го докарах в това пристанище.

– Защо не го повикахте?

– Това ви обяснявам.

– Да де, вие казахте… Но защо?

– Не може да понася тукашните хора.

– И аз не мога.

– Но сте тук.

– Не ги разбирам тия хора.

– Веднъж му се наложило да престои на пристанището три часа и повърнал.

– Браво на Маноли! Защо не го повикате?

– Май не чувате какво ви казвам. Обясних ви.

– Ами ако разбере, че го викам АЗ?

– Напразно.

– Маноли е голям любовник, но не се задържа на едно място. Нали не се задържа?… Аз си поплаках малко, де.

– Така ли?

– Такива сълзи направих. – Момичето показа какви, изглежда свикваше с крайбрежието, включваше се и в жаргона, – Маноли е… Чакай, че отново ме викат. Какво бе, шефе, какво има? Не виждаш ли, че говоря с приятел? – Тя стана, поразправи се известно време с касиера и се върна. – Глей ти, да бъде долу и да не дойде. Кажете му, че работя тук.

– Това – да.

– Чакай, той не се ли е женил насам?’

– Има подобно нещо.

– Точно тук, да! Тук се е женил.

– Баш да се е оженил, не вярвам.

– Моля ви се!

– Маноли не може да се ожени. И най–малкото – тук. Тукашните хора не го понасят, защото е обратното на тях.

– Голям мъж, нали? Косата му още ли е жълта?

– Единственият с жълта коса!

– Ще му пратя една бутилка.

– Ще ви наругае.

– Къде е сега?

– Сто пъти ви казах!

– Че защо не слезем?

– Какво?

– Да го видя.

– Това е друг въпрос.

Седнах на пейка сред кипарисите и се загледах в крайбрежната уличка. Там все още стояха на пост няколко стари къщи, пристанищното управление, популярната банка и складът – вехти сградички с дълбоконравствена външност, топли, скромни, като второстепенни герои от нашумяла пиеса.

Оле, каква дама!

Съвършено завършени крака; понякога стават и такива неща, нелогични, но спонтанни – изведнъж току се появят не на мястото си, та чак не могат да се оценят както подобава; ставите и коленете на тези крака потръпваха гневно, над тях тялото пружинираше, сякаш се готвеше да скочи някъде, може би в неизвестна планета, където му е мястото.

Слязохме мълчаливо на пристанището.

– Тази ли?

Яхтата лежеше самотно върху водата и се поклащаше с невидимото поклащане на морето.

– Туй не е ли гемия?

– Ветроход! – поясних аз. – Яхта.

– И в това нещо спите?

Огледах се за лодка, нямаше, а цели петнайсет метра ни деляха от ветрохода.

– Маноли!

Маноли мълчеше.

– Маноли! – извика този път тя.

Най–напред се показа жълтата му косичка. Чак сега съзрях, че сънливото му лице беше брадясало, и да ви призная, Маноли за първи път не ми хареса.

– А!…

– Хей!

– Какво правиш тук?

– Търся те!

– Питам те какво правиш в това говняно село?

– Виж как ме посреща! – Сервитьорката търсеше помощ в погледа ми. – Кажете му!

– Престани да позираш! – изкрещях аз, – Момичето ти е дошло на гости.

Маноли се наведе, взе дългото въже и го хвърли към мен, после отпусна котвеното въже, а аз започнах да изтеглям яхтта към кея. Накрая се швартовахме като хората до сушата,

– Тя не е глупава – започна да обяснява Маноли. Носеше я като хляб насущний от кея право в кокпита. Постави я седнала върху пейката. – Отначало пунтира, че е глупава, но после става умна.

– Кой ти казва, че е глупава? – смутих се аз.

– Не ми разправяй! Ще видиш, че не е глупава, макар че я смяташ за много глупава.

– Защо? – Сирма оправяше косите си. – И ти самия си ми казвал, че съм много глупава.

– Сега говоря на него!

– Жена като мачта! – Прекъснах неприятната част на разговора, – Постави я на яхтата и опъни платната на нея. Не разбирам защо ѝ се чупиш,

– Били сме едно към две! – Сирма бързаше да даде отговори на всичко, – Сякаш е важно,

– Това пък какво е?

– Понеже съм била на двайсет.

– Деветнайсет! – Зло куче се оказа Маноли, повтори веднага. – Деветнайсет!

– Твърдеше, че комбинациите едно към две били неубедителни.

– За да се изплъзне – рекох аз.

– А така! – Очите ѝ се напълниха с искри. – Кажете му го! Маноли, обичам те, разбери!… Тук мръсно ли е?

– Седни, не бой се.

– Къде ви е моторът?

– Работим без мотор.

– Ами, хайде де!

– Какво искаш?

– Да видя.

Маноли направи лице, с което сякаш ми заявяваше, че ей сега ще се хвърли в морето. Свих рамене. Беше ми безразлично. Той отиде до мачтата и започна да вдига грота. Аз пък се залових за стаксела. Вятърът напълни горните части на платната, изскочили над вълноломната стена. Отвързахме се и потеглихме бавно, но щом завихме край фара, източният ни пое, мачтата изпука от здраве и се врязохме в синьото убежище за душите ни. Верен на себе си, Маноли се извърна към селището и се изплю с отвращение.

– Понасяте ли морето? – обърнах се към кукличката аз.

– Не знам. – Сирма наблюдаваше върха на грота. – Сега ми е много добре.

– Маноли, приготви кафе! – Но после се досетих: – Остави на мен.

– Не пия кафе.

– Тя не пие нищо – обясни Шноли.

– Много е хубаво! – извика момичето. – Къде отиваме?

– Където ни скимне.

– Искам навътре, много, да не се вижда брегът!

– Не може – намръщи се Маноли. – Ще взема да падне вятърът и после как ще те върнем на работа?

– Не искам на работа.

Маноли ме погледна.

– Чу ли я?

– Маноли, заведи ме да видя колибата ти!

– Видя ли?

– Ще закъснеем наистина – намесих се аз. – Ще ни завари нощта.

– И какво? Светът ли ще свърни?

Момичето май бе родено за яхта, то веднага се превърна в нещо като нейна важна част. Седна върху кабината и се облегна на мачтата. Ако питате мен, бях доволен, че доставяме радост на едно бездомно същество. Освен това, изглежда, че сред морето и платната някои се поддават на божествената лудост. Нашата гостенка неочаквано се умълча, сякаш омъдря, забрави дори Маноли.

Това изненада съдружника ми. Маноли е хубав. Маноли е изобретение на природата със своето магическо, некъщно лице. Ръцете му са огромни и здрави, а плешките му – струва ми се, че плешките на Маноли си имат свой независим живот и собствена съдба, че няма на света жена, която би отказала да сложи длан върху тях. Малко пренебрегнат в момента, той бе развълнуван по особен начин, може би доволен, дори щастлив; изгаряше от стремеж да се изфука и в това отношение по нищо не се отличаваше от останалите моряци, държеше здраво румпела и направляваше ветрохода по най-заядливия ъгъл срещу вълните, целеше да намокри лицето на момичето с пръски.

Навлизахме в широтата, измъквахме се в кристалната наранима хармония, мехурите на пяната се пукаха като цъфтеж и ни обсипваха с кислород, издутите платна напомняха на огромен сутиен, придържащ великолепните цицки на природата.

– Маноли, защо не ме вземеш със себе си?

Тишина.

– Ще те обичам винаги.

Тишина.

– Колкото щеш. Ако не щеш – няма да те обичам. Само ще ти прислужвам.

Тишина.

– Моля те.

– Вие никога не знаете кога да си отидете – обади се най-сетне съдружникът ми.

Сервитьорката замълча.

– Най-хитрото нещо на тоя свят са жените – увлече се подир мислите си Маноли. – Като лисиците, вмъкнат ли се в курника, вместо да лапнат едно пиле, изпотръшват всичко. – Никой не се засмя. Отново мълчание. След като мълчанието се проточи повече от допустимото, Маноли продължи, като сметна, че променя ориентацията на изказването си и в известна степен уж смекчава вулгарността си. – Жените не сте като хората, да дойдете да си хапнем и пийнем, а на сутринта да си отидете по живо по здраво, не, вие искате да перете, да кърпите, умирате да останете докрай.

– Защо не ме задържиш при себе си?

Момичето като че ли не бе чуло нито една от думите му.

Мълчание.

– Вече не ми се живее.

– Това е глупаво – рече Шноли.

– Не мога, Маноли.

– Заради селото ли?

– Изобщо.

– Наговори много лоши приказки. – Най–сетне съдружникът погледне и към мен, може би търсеше помощ, но срещна затвореното ми жестоко изражение. – И си много лош човек, ако искаш да се самоубиеш… Ти защо не остана в Бургас, къде си хукнала?

– Не знам.

– А знаеш ли какво е за една сервитьорка да роботи в „Интернационал”, а, кажи де – знаеш ли?

– Знам.

– Тогава защо напусна? Накъде си се насочила?

Мълчание.

– Какво те накара?

– Обичам те.

Слязох в кабината, бръкнах в сака и измъкнах една от бутилките. Не ми се пиеше, разбира се, смътно ми се струваше, че взимам бутилката в ръка, за да ударя с нея Маноли по главата. При подобни сцени с жени, които ги обичат, мъжете стават пошло раболепни и слизат в един отвратителен низш свят, по законите на неизвестната алотропия.

– Не изчезвай! – извика горе Маноли. – Не ме оставяй сам. Сирма трябва да стои на мястото си! – Разбирате ли, той крещеше на мен. – „Интернационал” е велик ресторант, тя не трябва да го напуска!

– Не мога – достигна до мен гласът на момичето. То най-после изплю камъчето: – Аз те търся.

– Аха, търсиш. И на колко други си бутнала, докато ме търсиш? За да сравняваш!…

– Обичам те!

Разкъсах металическата капачка на бутилката.

– Ако ги наредиш така… един до друг… аверите… ще стигне ли опашкьта до Русе?

Маноли плуваше в гнусна мъжка слуз.

– Ти разбираш ли, че те обичам?

– Багажа взе ли си?

– Нищо не ме интересува, аз те обичам.

– Глей сега… Да не се пошегува човек! – Излязох при тях и надигнах бутилката, – Ти чу ли ква стана? Нарочно споменах за багажа, а тя – веднага! Измервам ѝ акъла, а тя – моментално! Дори парцалите си зарязва.

Сметнах, че мигът е удобен да подам и на него,

– Не искам! – ядоса се той. – Майка му стара, готови сте по една рокля да тръгнете, само и само да… Съдружник, чу ли, готова е, веднага е навита да се ожени!… Това искаш, нали?

– Обичам те.

– Мааалко отпуснах и – хоп! Веднага!… Значи така, а? Сега да ти кажа ела в колибата, и идваш?

– Лош свят се овърта край мен.

– Идваш, нали?

– Много съм сама, Маноли!

– Ама идваш в колибата, нали?

– Ще те ударя! – намесих се най-после аз и му подадох настойчиво бутилката,

– Махни я! – Маноли блъсна бутилката. Такъв не съм го познавал никога. – Не виждаш ли тук какво става? Готова е така, по рокля! Само да се набута в колибата! Сега да ѝ кажа идвай, и ще дойде!…

– Ти също не можеш без мен.

Маноли се изсмя, той пусна шкота, платната се обезветриха, гикът профуча над главите ни, въздушната струя удари този път ветрилата от другата страна, гротът се наля отново с вятър, след него стакселът, рязко легнахме на левия борд.

– Сега ще видим! – закани се несръчно и напълно по детски съдружникът ми.

– Не искам да се връщаме!

– …Мога или не мога!

– Моля те!

– Дали мога, или не мога!

– Маноли!

– Да видим, мога ли, или не мога без теб!

Маноли не е лош човек, всеки знае това, лично аз смятам, че е чудесна, почти завършена личност, а за тогава бях почти сигурен, че всичко ще завърши добре. Затова не се и намесвах, бях схванал, че съдружникът ми, макар че в момента действуваше като жалка безформена плазма, не е равнодушен към момичето.

– Какво гледаш? – озъби ми се той. – Защо не ревнеш? Удари ме, цапни ме с нещо по главата, да разбера, че си ми приятел!

Безмълвно вдигнах бутилката към устата си, усещах неизчерпаеми сили да се справя в психологическата война ли да я наречеш, бъркотия ли, не знам.

– Докара ми тук два женски крака и, хайдеее!… Маноли!… Останалото – Маноли!

Щеше ми се да се изкискам, но и този път одържах.

– Все Маноли! Баламата! Глупака на глупаците!

Докато говореше, защото Маноли изрече и други неща, забелязах, че неусетно натиска румпела в обратна посока, но, когато вече бях сигурен, че ще правим нов поврат, яхтата се насочи към селището.

В очите ѝ бликнаха отблясъците на първите сълзи.

– Ще те обичам цял живот! Не знаеш какъв човек съм. Обичам те, разбери!

Приставането на Маноли, естествено, бе далеч по-майсторско от моето. „Ахасфер” докосна почти интуитивно кея. Очаквах, че на това място, в тези мигове ще се разиграе кулминацията на пиесата, за да приключи с неизбежния си хепиенд, но то какво стана, оказа се, че животът има неизчерпаеми по броя си ходове – сервитьорката с дългите крака, така както си носеше влагата в очите, неочаквано прекрачи борда и стъпи на паветата. Там се извърна към нас, цялата мокра от морски пръски и сълзи.

Отдалечавахме се бавно, ръцете ни тежаха от тишина, платната отново поеха въздушните струи над вълнолома, само с върховете си, но и това се оказа достатъчно за едно подобно проклето отдалечаване. Сирма стърчеше на кея, висока, едва сега съзрях колко бели бяха краката ѝ, с дълги прави коси – жена като мачта; забоди я на ветрохода и опъни на нея всичките си платна. Дори не се опита да играе на гордост и да побегне, нито пък да се моли, само стърчеше и гледаше своя Маноли, човекът, който за нея бе не само мъж, беше и бог.

Когато заобиколихме фаровата кула и поехме пътя си, нямаше как да не се обърна, не издържах. Сега момичето стърчеше на вълнолома и ни махаше.

– Е, това е жена! – издъхна Шноли.

Не му отвърнах, бях усетил непреодолимо желание да извърша поне някакъв жест, затова вдигнах ръка и започнах да махам.

– ТАКИВА жени харесвам! – извика Маноли.

Скочих до мачтата и започнах да махам енергично, докато накрая ми хрумна най-неочакваното – отвързах фала и спуснах флага на яхтата.

– Браво! – изненада се Шноли. – Как се досети?

Момичето тичаше по вълнолома, искаше да бъде с нас до края, чак докато завихме и изчезнахме зад буруна. Едва сега и Маноли реши да се извърне, трябваше да изпълни ритуала си към селището

– Простак! – изревах в лицето му аз.

– Няма да плюя – рече кротко той. – Докато тя е там, вече няма да плюя.

Изчезнах в кабината, полегнах. През отворената вратичка видях как посегна към бутилката, дълтата му косичка се ветрееше суетно, но лицето му, о, лицето му, почерняло от въпроси, всяка минута можеше да вземе някакво ново решение.

Да, но ние влязохме в Ропотамо и свалихме платната пред колибата му. Тук всичко си беше наред — същият хаос, същите осемстотин и петдесет предмета, един от друг по-невероятни; търкаляха се наоколо. Ритнах една тенджера, Маноли продъни с юмрук един кашон. Седнахме и напълнихме чашите. Беше тихо, морският вятър поклащаше само върховете на дъбовете, клончетата се олюляваха бавно, замислено, натежали от божествена доброта.

– И красива, мръсницата! – Притискаше чашата към гърдите си. – Нали е много красива?

Обичам привечерните часове край реката. Седиш пред колибата на Маноли и си пиеш, пиеш си и наблюдаваш стихването на вятъра, водата се гланцира внезапно, острата зеленина на тръстиките избледнява, жабите още мълчат, тук-там писукат пиленца, младите листа въздишат, отдалечават се тираничните миризми на морето, вече дишаш благоуханията на Странджа.

След третата чаша се изправих, леко се подпрях на пейката, не казах нито дума, вмъкнах се в колибата и си легнах. Настъпи неимоверна тишина, чувах как комарите се блъскат в мрежата зад прозорчето.

А после започна гигантска пукотевица, голямо дрънчене избухна, предполагам, че Маноли шутираше де каквото му падне пред краката.

===============

 

 

Н Е Щ О  С И  О Т И В А

Той сънува жена. По-право сънуваше, че бие жена, но не знаеше как се бият такива същества, пък и ръцете му тежаха в съня. Получи се бъркотия и мъка и щом добрата фея на сънищата се намеси да го събуди, човекът избърза да отвори очи. Като се опомни, той се досети, че никога не е вдигал ръка против жена. Хайде сега разбери защо бе сънувал оная, която преди много години се бе омъжила за друг!… Боже мой, колко отдавна беше тази работа!

Старият човек се обърна на дясната страна с надежда да заспи веднага, но се излъга. Нещо го безпокоеше. В дърветата пееха птици. Повъртя се още малко и стана. За да отиде до стомната, трябваше да прекоси цялата тръстикова хижа. Събори нещо и изруга. Протегна ръка в тъмнината, искаше да вдигне падналия предмет, но не успя и се отказа. Дланите му обхванаха хладния корем на стомната. Вдигна я и започна да пие. Водата беше сладка, малка струйка потече в пазвата му, усещаше и нея, но усещаше и освежителните глътки, които насищаха жаждата. Опита се да спре навреме и пак не успя – пи дълго, докато почувствува тежест в стомаха, после се върна към леглото без особено желание, знаеше, че ще му предложи мъчение. Разбира се, отново събори нещо и си обеща, че още утре ще подреди колибата, най-после да ѝ придаде приличен вид. От седмици не бе почиствано. Защо му е този помощник? В тъмнината, на път към леглото, старият човек за сетен път се убеди, че младежът е мързелив и ако не иска да се ядосва още с него, трябва час по-скоро да го смени с друг. Спокойното дишане на помощника му го ядоса. Легна и се зави. Милиарди птици пееха навън. Откъде толкова птици? Те са повече от листата на дърветата. Старецът се повъртя още и се изправи за втори път. Сега той се отправи към вратата и я затвори, ослуша се и пак се върна в постелята. Щом си легна, песните на птиците се понесоха с нестихваща сила. В хижата ставаше задушно. Старецът отметна лесничейския шинел, дявол знае как попаднал у него, и остана покрит само с одеялото. Понеже сънят се бавеше, старият човек реши да си полежи по гръб и да помисли за утрешния ден: трябваше да се изсушат и закътат речните мрежи – те бяха свършили работата си, вече го зовеше морето, с всеки изминат ден водите се пълнеха с рибни пасажи…

А тя защо се бе появила в съня му? За да я бие?… Минало-заминало… Не десет, не двайсет – четирийсет години оттогава… Защо да я бие?… Ами ако синовете ѝ се нахвърлят върху му?… Отдавна не е сънувал хубав сън… Отново започна да мисли за работата: за винтерите, които, преди да се приберат, трябва да се окъпят, за гриба – нека си стои, може да потрябва, и за новите найлонови мрежи – след някой друг ден ще ги мокри за първи път… Помощникът му е мързелив, това е вярно. Личи си по лицето му – закръглено, черно, с тъмна, къдрава коса, по която се белее пърхот. Хора с подобни къдрави коси не стават за работа. Защо трябваше да го наеме само две седмици преди започването на морския риболов?

Младежът от съседното легло задиша тежко. Птиците ставаха непоносими. Старецът се ослуша и се опита да долови откъде идват песните им. Отвсякъде. От всички страни, дори откъм морето. Като се ослуша по-старателно, старецът разбра, че морето си е море, от него не идват никакви птичи песни, само че морският пясък се мъчеше да подражава на пернатите певци. Най-мощните гласове долитаха откъм хълма зад реката. Там гъмжеше от птици. Но къде ли ги няма?… По едно време успя да различи особено силен глас и разбра: злодеецът вилнее в клоните на неговото дърво. Някаква птица се дереше на няколко метра от хижата му.

Старецът се измъкна от завивката и стъпи на пода.

– Какво има? – внезапно се обади помощникът.

– Нищо няма.

– Задушно е. Кой е затворил вратата?

– Много птици… Не може да се спи.

– Какви птици?

– Не чуваш ли?

Помощникът му се ослуша.

– Славей.

– Сега ще им дам да разберат!…

– Остави ги – размърда се младежът. – Какво ще им направиш?

– Ще видим!…

Старецът отвори вратата и излезе по чорапи. Светът беше пълен с младост – от земята до звездите. Новите листа на дърветата, новата трева и новите тръстики пращяха от сокове и аромати. Зеленината беше силна, насищаше със сила и въздуха, който бе станал по-гъст и сякаш ферментираше, пълнеше се с хиляди упояващи миризми. Полъхът откъм хълмовете полюляваше миризмите и натежал от тях, падаше на земята, предаваше се. Очите на стареца свикнаха с тъмнината и тогава разбра, че това не е тъмнина, а синкавозелена прозрачност, каквато има при дъното на морето. На младини той бе слизал на дъното за стриди и много пъти бе потъвал в такава синьозелена прозрачност, само че тогава наоколо цареше пълна тишина, а тук природата си правеше огромен нощен панаир.

Славеят от близкото дърво наистина пееше най-мощно. От блатото се надигаше нежното къркорене на жабите, страстното къткане на блатните птици и зловещото хухукане на водните костенурки… Може ли да се спи в такава нощ? А утре трябва да се става рано. Работата няма да ти я свършат такива помощници с къдрави коси – сам трябва да се справиш.

Когато самотният славей полудя, старият човек помисли, че птицата ей сега ще тупне в къпинака от изтощение. Нищо подобно. Певецът си пое въздух и започна отново. Старецът се разпсува и се наведе, заопипва земята. Най-после намери камък и яростно го захвърли в короната на дървото. След като запрати към клоните всички камъни наоколо, той не пожали и корковите тапи за мрежите. Мяташе и викаше, псуваше с цяло гърло и птицата най-после отлетя. Какво – от подобни псувни би се изплашил и орел. Старецът извика за последен път като победител и се върна в хижата.

Зави се с одеялото и помисли, че е заспал, но скоро разбра, че отново слуша песните на славеите, долитащи от всички посоки – откъм хълмовете, откъм блатната гора и храстите на дюните. Само на изток беше спокойно – оттам се носеха акордите на морето. Старецът подви крака и се зави презглава…

Сутринта го болеше темето. Първото нещо, което чу, бе тишината. Излезе от хижата и се почеса по врата. Помощникът му бе разпалил огъня в лятното огнище.

– Нито пометено, нито подредено! – измърмори старецът.

– Какво?

– Казвам, че не сполучих с теб.

– Чудни хора сте вие, пенсиите! – отвърна младежът, като се бръснеше. – Какво искаш?

– Искам ред!

– Добре де, ще има.

– Ще има то!…

Старецът се наведе над огъня, но преди да духне, съчките пламнаха под носа му.

– Къде се навираш? – рече младежът. – Не виждаш ли, че гори?

– Нищо не гори!

Пламъците се издигнаха високо. Старецът завъртя кранчето на мивката и заплиска лицето си.

Появи се котката с някаква перушина в уста. Младежът изруга и я ритна в корема. Наведе се и вдигна мъртвата птичка.

– Кого риташ? – разсърди се старецът. – Къде се намираш?

– Удушила е славей!…

– Това ѝ е работата – рече старецът и влезе в хижата.

Младият човек погледна безжизнения певец, повъртя го в ръцете си и го хвърли в къпинака. Славеят увисна на един бодил и се залюля.

===============

 

 

О С Т Р О В Ч Е Т О

 

     То лежи във водата неубедително, килнато настрана, и наподобява потъващ петролоносач; толкоз му е и площта – колкото на танкер. По него се мяркат няколко дръвчета и храсти, това се вижда отдалеч, но тези, които са го посещавали, знаят зелената трева и цветята му напролет. Тълпите на курортистите обаче и не подозират как изглежда островчето напролет, е нахлуват през лятото и съзерцават късчето земя от брега на голямата суша. Те не знаят, че островчето е обрасло с кактуси, не са виждали змиите му, нито яйцата на гларусите, снесени в гънките на скалите. Откъм голямата земя се вижда само ниската му част, високата – не, а тя е внушителна и стръмна като на голям остров. Островчето стърчи стоически под палещата сребриста светлина или в мъглата, там е в дъждовете, в бурните дни и нощи, когато вълните го сапунисват с пяната си, лежи във водата и поражда тъга, предизвиква разочарования, разпалва фантазии, видения и особено необяснимото желание на хората да го преместят. Да, островчето, за което ви говоря, направо дразни нервите.

Никога няма да забравя първото си посещение на него. Тогава там рядко стъпваше човешки крак; от време на време някой рибар. Рибарите обсебваха яйцата на птиците или пък наесен обираха червените плодове на кактусите, които са сладки за ядене, а на всичко отгоре – тогава поне се мислеше така – лековити. Не си спомням добре плодове ли бяха, или цветове, нещо е размазано в паметта ми. Пристигнахме с платноходка през едно хамелеоново море, менящо всяка минута цветовете си. Помня, че вятърът падна скоро, та не стана нужда да прибираме платната, оставихме ги да висят по местата им. Бяхме хвърлили котва на южната страна, тук водата се тъмнееше особено, изниза се дълго котвено въже, а заоблените камъни ни се сториха меки. Ветроходът се отрази като в огледало. Нахвърлихме се във водата, накъпахме се и полегнахме върху споменатите камъни. Тишина, покой. Прохлада и топлина. Чувство за отдалеченост и неприкосновеност, усещания, които пораждат обикновено островите. Всичко туй ни покори. Бяхме млади, силни, вярващи, можехме все още да мечтаем, копнеехме за времето, когато ще прекосим големи морета и ще хвърлим котва при далечни острови. Камъните под нас ни се струваха временни, мимолетни – километрични знаци по пътя ни нататък. Избягвахме да поглеждаме към западната страна на островчето, извърнехме ли се натам, всичко отиваше по дяволите, вместо очарование в сърцата ни пламваше обида. И яд, разбира се, просто се пукахме от яд.

Много хора са виждали островчето, хиляди, и предполагам, че повечето от тях, особено по-чувствителните, са изпитвали неизбежно същите усещания на обида, яд или тъга поради безмилостната подигравка на природата, заради нейната крайно злостна ирония.

Когато открих островчето за себе си, вече не пропущах и най-незначителните случаи да го посещавам. Напролет обичах да лягам върху тревата му. Предварително прогонвах с пръчка змиите наоколо, поставях гърба си на иначе твърдата земна плът и лежах дълго, докато почувствувам влажния хлад на моравата. В късчето небе пред очите ми се мяркаха чайки и гларуси. Те или профучаваха като метеорити, или оставаха задълго да се реят, но и едните, и другите ме предизвикваха да ги броя, правех си нещо като лотария, да отгатна колко години ще живея. Веднъж преброих четирийсет и осем птици и си казах, боже, колко дълго ще живея и колко отвратително стар ще стана!… Вътре в себе си тайно се надявах, че ще успея някак си да се самоубия на четирийсет, защо ми е да се тътря като старец.

По него време островчето ми се разкриваше особено, приличаше ми на богата торта с изненади: дърветата и тревата с кактусите, скалите на североизточната му част, от които се вижда висок хоризонт, по-ниските скали за къпане, повърхността на морето, плиткото чакълесто дъно на омразната западна страна, градините от разноцветни водорасли, между които пробягваха раци, тъмните дънни тайги. Тогава нямахме маски и шнорхели, нито плавници, не бяхме и чували за апаратите със сгъстен въздух. Гмуркахме се направо, трескаво, бързахме да използуваме всяка кислородна секунда и каквото видехме за смешно кратко време на дъното – това ни оставаше. Малко виждахме, но пък много си въобразявахме. Тогава дъното беше тайнствено, пълно с риби, а сега какво е дъното – скука, известност и нито една риба. Тогава лавраците долу ни посрещаха спокойно и ни се чудеха, дори се мръщеха – кой си ти, какво дириш сред нас? Нямаше време да им отвърнеш, бързаш обратно, нагоре, към въздуха, водата те изплюва като тапа, вдишваш шумно, после дълго регулираш пулса си, а съзнанието ти възстановява дънните видения: тъмни сенки, хвърлени от рязко извисени скали, глухи пречупени светлини, които оживяват безмълвието и равната зелена светлина на деня, слязъл под нивото на водата, за да оплоди висшите и низшите организми. Колониите на мидите и стридите зеят, рибите зеят, сребърните глави на по-едрите риби се пулят с очите си, морска лисица се изплъзва от погледа или пък две, понякога три морски котки наведнъж пробягват нанякъде. По-късно лежиш на скалата, набираш топлина и обмисляш. Тогава разбираш, че всички тези неща си ги видял с няколко гмуркания на седем метра дълбочина. Трийсет пъти трябваше да се спуснеш тогава, за да направиш половин час под водата, а сега това може да се осъществи с едно слизане с апарат, и то на двайсетметрова дълбочина. Проучването на дъното с пълна леководолазна екипировка обаче доскучава. Какво се оказва? Нищо, навсякъде едно и също. Въображението го няма, липсва, а има ли нещо по-велико от въображението?

Напоследък посещавам островчето с моторен ветроход, дванайсетметров, има четири легла, кухня. А някога отскачахме до него с четириметрова платноходка, без мотор, без каквото и да е. Сега шкафчето на ветрохода ни е пълно с провизии, лакомства, бутилки и газирани течности. А тогава? Тогава хляб и сиренце. Кафе ли? Ха!… Изкъртим две кофи миди от скалите, накладем огън, нахвърлим мидите върху жаравата, те се разпукват, разтварят се кристално чисти, ядките им наистина като бисери, изгълтваш ги, изпиваш и сока от черупките, а после не знаеш какво да сториш от радост и тичаш ли, тичаш по тревата, скачаш отвисоко във водата. Докато потъваш, над тебе светлее пяната, мехурите, слънцето; всеки мехур е зареден с няколко тона кислородно опиянение. Ще ти се да извикаш.

Но никога не ти се ще да погледнеш към западната страна, за да не рухне илюзията.

Островчето, тъй както ви го описах, с всичките му удоволствия и тайни, се намира само на сто метра от сушата. И как да не се пукнеш от яд, когато и асфалтовият път минава до него, всеки зяпач от автомобила го поглежда с презрение, а по-чувствителните хора страдат от тази жестока несправедливост на природата – цялото море безостровно, а тя,
природата, взела, че прилепила тъй хубавото парче земя до сушата. Всеки по-чувствителен човек гледа към островчето и мислено се старае да го премести към хоризонта, но не успява, досега никой не е успял да стори това и няма да успее, дори да се съберат пет милиона души и едновременно да се напрегнат. Не, островчето ще си остане там, на смешно разстояние от сушата, с тревата и кактусите, с дръвчетата си и всички останали неща, и о, ужас, о, смях, дори децата го достигат със своите гумени лодки и надувни дюшеци, а само ние се правим на мореплаватели и го посещаваме от посоката на хоризонта.

Лично аз ще бъда безкрайно признателен на себе си, ако продължавам да го посещавам така и докато съм жив, да се правя, че не забелязвам близостта на брутално домъкналия се до усамотението ми континент.

 

===============

 

 

Д Е Л И К А Т Н О  Н А С Т Р О Е Н И Е

 

    Взема ли решение да драматизирам „Островът на съкровищата”, винаги заминавам за морето, избирам си местенце с много скали и се облещвам срещу белия лист на машината, която в такива дни сякаш получава душа на зъл човек – зъби се, присмива ми се и редовно излиза победителка в нямата борба. Аз се разнищвам по всичките си ръбове като изразител на амбиции, но като приключение, о, в този смисъл се оживявам, напълвам се с вятър, с шум на вълни, осолявам се като бекон. В София се завръща един подивял, оглупял, но преживял хиляди авантюри мъж, който може отново да люби, да пие и спори с приятели. Още някога, на младини, си бях обещал да превърна романа в пиеса, много пъти сядах и толкова пъти отстъпвах съкрушен; така си е – някой мечтае да обиколи света, а моята мечта е да събера целия остров на съкровищата в няколко квадратни метра на сцената. Какво е направил, какво е струвал този Робърт Луиз Стивънсън, но, изглежда, успял, написал е тази дяволска библия на приключението. Сега, докато свят светува, романът ще се чете или слуша, може да се променят вкусовете, може всичко да рухне, но това ще остане, защото вътре е заложено необходимото на човека. Човекът пътува към бъдещето, той се е погрижил, всичко си е взел или ще си вземе и може би ще го потири по пътя, може да загуби дори Шекспир или Сервантес, но Стивънсън ще си го запази, няма да разбере как ще си го скъта в пазвата.

Интересното се случи, когато ми звъннаха от Пернишкия драматичен театър. Казаха ми направо: „Слушай, защо не вземеш да драматизираш „Том Сойер” за нас?” А аз им казах: „Мога да драматизирам „Островът на съкровищата”. Отсреща замълчаха и отвърнаха: „Кога ще го дадеш?…” Сега мечтата ми за драматизацията живееше по-силно отпреди. А една вечер, когато се прибрах малко пийнал от Клуба на журналистите, у дома се почувствувах толкоз сам, че без да му мисля особено, награбих торбата и тръгнах към гарата. Тролеят си пробиваше път през топла снежна виелица, вътре хората мълчаха, потънали в грижите си, на гарата пътуващите изглеждаха още по-зле, като се изключат двама пияни, зацепили в свои води пред мрачните погледи на старци, баби и всички други възрасти; някои надзъртаха през ключалката на своята бедност, други от храсталака на своите комбинации, а трети – уплашено, от дъното на своята тъмнина. Само аз, единствен сред тъжния коктейл от грижи, пътувах с книгата на Стивънсън към зимното море, понесъл със себе си южните ширини, пасатите и търговските ветрове. Всички тези хора щяха да бъдат изтърсени по пътя, щяха да поемат през виелицата, на някои им предстоеше да минат през затрупани със сняг пътечки нагоре към самотни къщички, повечето ще влязат в топли или студени стаи, а аз, призори, излязъл съсипан от спалното купе, се набутах в едно такси и потеглих през тъмния сънен град.

Тук също валеше сняг и това ме учуди, но утрото беше тихо, от морето към езерото прелитаха забързани патици, чух гласовете им, когато отворих прозорчето на колата, за да поема въздух. Разсъмваше се през валежа, или пък така ми се струваше, може би сетивата ми, свикнали на пейзажа, усещаха отровения и обуклочен бряг между тръстиките вдясно, както и студените железни псета, нагазили в залива, очакващи реда си да влязат в пристанището. Разсъмваше се обаче; вече няма съмнение, денят се раждаше между парцалите на снеговалежа. Поглеждах към глуповатото лице на шофьора, а после към работещите чистачки и съзнавайки какво ме чака там напред, си припомних стиховете, които те грабват, щом разгърнеш страниците:

Ако с предания моряшки,

гемии, кораби, пирати,

вихрушки, подвизи юнашки

и крадено червено злато

романтиката тъй позната

от моите момчешки дни,

отново вдигнала платната,

сегашните деца плени –

за прочит тая книга става.

Мисля, че ми направи чест да пътувам сега към суровото море със „съкровището” в торбата, а вече съм на преклонна възраст, съзнанието ми е заангажирано от субстанции като Достоевски, Кафка, Пруст и Джойс, а напоследък започнах да се питам дали пък „Три сестри” не е по-велико произведение и от „Хамлет”. В тялото ми са се загнездили няколко болести, предстои ми операция и сякаш тъкмо затуй бягам в мрака на самотата, сред самотното море и самотните брегове и не такива тихи ги искам аз, а гневни, към бърлогата ми долитат солени пръски.

Но може палавците вече

да не обичат стара слава,

ни битки сред вълните млечни,

ни хубавици отдалече?

С пиратските платна тогаз

и с припевите си сърдечни

да ида вдън земята аз!

Дори от този превод, взет направо от изданието от хиляда деветстотин шейсет и трета година, си личи, че Стивънсън умее да те перне с тежка длан по рамото и да те отведе където си ще. В случая той те понася към жестоката красота на приключението, а това приключение, изглежда, е заложено в човешката ни същност, ние никога няма да му избягаме, както не може да се избяга от любовта или от смъртта. Ако се замислим върху естеството на пиратската действителност, но такава, каквато ни е сервирана от легендите, в нея неизбежно присъствуват кръвопролитието, жестоката разплата, безнравствеността. Нападаш, грабиш, пронизваш и бягаш – все срамни дейности. Но в същото време вдигаш платна, пътуваш с ветровете, сражаваш се с бурите, показваш моряшка сръчност и капитанска виртуозност, откриваш нови острови. Не напразно Дрейк е и такъв, и инакъв. Това го няма в другите професии, то лежи на отвъдната плоскост на човешкото съществуване, то плюе право в окото на бюргерството, на селската идилия, на работническо-индустриалния пейзаж, на чиновническата сага, на кантораджийството…

Минахме нос Атия и тук ми направи впечатление, че съмна докрай. Чистачките полегнаха кротко, стоманеносивата плът на морето изскочи високо и напред, изведнъж се сетих, че поне в момента не вали, но духа лекичко и то откъм гърба, от северозапад, което ми подсказа, че скоро небето няма да се изчисти. Така да е, поради липса на други приключения ще приема схватката с времето. В това отношение трябва да добавя, че ми провървя: свирепото духане започна още като се настаних там, където исках. Топлината от включената електрическа печка се издигна плахо над реотана и май че си остана там. Бунгалото беше смразено, завивките ледени, влажни, вятърът блъскаше отвън по талашитените плоскости, а на втория ден водите се вдигнаха така хубаво, че пяната на гнева им ме обливаше, щом си покажех носа навън. Често показвах носа си навън, мога да кажа дори, че не го скривах, скитах натъпкан в топлата дреха, крачех по крайбрежните пътеки, оставени от курортистите, винаги високо, над скалите и вълните, лицето ми беше мокро, студено, ала свежо. В главата ми всичко се избистряше, болките в стомаха и сърцето изчезнаха и колкото повече скитах, толкова повече усещах да расте опиянението ми от живота, което заплашваше да се превърне в особена еуфория, и мисля, че се превърна, защото един ден оставих вратата незаключена, а върху пишещата машина бележка: Ако имаш да пишеш нещо, пиши, но не изнасяй машината навън, защото имам важна работа с нея… Вече духаше североизточният, морето бе побеляло, наоколо цареше необходимият хаос и се отваряха чудесни условия за драматизация на „Островът на съкровищата”. Натиках масата в дъното на бунгалото, където би трябвало да духа най-малко, и започнах работа. Работата се състоеше в това, че поставих лист в машината и разтворих книгата. Останалото се изрази в размисъл. Преди всичко как да се размина с дикторския текст, все някъде трябваше да се разкрият някои обстоятелства, на което същността ми се противеше яростно. Години обмислях този проблем, в главата ми се въртяха няколко хватки да го реша чрез разговори, да речем двама коментатори с взаимоотношения, дори с пистолети в ръка. Но най-вече ме спъваше главният герой, момчето Джим; това е катастрофа за театъра, знам, че навсякъде ще го интерпретират актьори, отдавна забравили да бъдат деца; освен това режисьорите на детските пиеси в повечето случаи не изненадват приятно, че за тези пиеси се заделят непредставителни актьори и така нататък, обстоятелства, които ме обезсърчаваха, аз ставах, обличах се и отново тръгвах по бреговете. Те бяха сравнително закътани, с нервно раздвижена повърхност, предлагаха ми се изцяло, додето поглед стигне, но аз с късогледството си пропущах много хубави излитания и кацания на непознати птици. През моите очила те изглеждаха огромни и тайнствени, когато излитаха, се очертаваха ясно върху сивотата на гората, а после изпепеляваха в небето или, обратното, в зависимост от дневното осветление, от положението на невидимото слънце. Понякога си мислех и за слънцето, питах се дали изобщо съществува и съществува ли изобщо светът на хората. Един ден си представих, че онова е избухнало и че съм останал наистина сам. За да се уверя в това, отправих се към градчето, но като стигнах до мотела, реших да проверя именно в него дали цивилизацията съществува. Барманът ми предложи водка, изпих първите сто грама, кажи-речи, наведнъж и неочаквано открих света на хората, но това беше един далечен свят, много млад, много шумен и пълен с жаргон. Младите хора разтоварваха весело състезателните си лодки от камионите – канута, каяци и съдове за академично гребане. Между тях имаше малко жени и трябва да кажа, че бяха доста непривлекателни, но и аз от своя страна не блестях особено. Гребците нахлуваха към Ропотамо като прелетни птици, търсеха топли води да преживеят зимата, да поддържат формата си. Без да искам подслушвах разговорите им и без да го съзнавам, някак си, ми се отщя да комуникирам с когото и да е от тях. Върнах се към бармана. На втората чаша ми стана тъжно, изведнъж се досетих за какво съм дошъл, платих и тръгнах обратно към бунгалото. Морето се прибираше в гнездото си, от гънките на скалите се изцеждаше останалата тук-там вода, по дългия плаж зад дюните се виждаха изхвърлените от бурята пънове и сандъци. Омърлушени гларуси дремеха обидено край остатъците на летовищните банди: разни пластмасови опаковки на разкрасяващи и хранителни продукти, които пречат на плажовете да възвърнат девствеността си. Друго е било по времето на Джон Силвър и Били Бонс. Ех, друго е било, разбира се… Струва ми се, че най-голямото достойнство на книгата се заключава в комплектуването на героите – например: нежната момчешка душа на Джим с барутно грубата, ругаеща и псуваща пиратска сган. Позволявам си да ви занимавам с мои, по всяка вероятност субективни открития, заангажирам ви да четете за пирати. Но ако пиратите не могат да се превърнат в каквато и да е философска категория, защо да изключваме възможността с тях да се прави естетическа връзка или естетически заключения? Макар че бих се осмелил да допусна и първото, това за философията. Да оставим настрана носталгията. Ще мине още време, ще дойдат нови поколения, човечеството обаче, запътено към своята космическа одисея, не е изключено да каже: „А бе тия пикльовци от миналото дали пък не са живели по-интересно от нас, щом са написали книги като тази?… И отново моето субективно мнение: наистина, какво може да се прави в един космически кораб, може ли космическият кораб да предложи разкоша на пиратския кораб?

Разположих действуващите лица в бележника си, без да прелиствам книгата, бях ги запомнил от дългогодишното четене и мислене по тях. После подредих положителните и отрицателните герои. Дяволе, и тук отрицателните!… Налагат се, какво да правим. Нещо повече, сякаш само те се запомнят.

Най-после дойде ред до машината, натиснах един клавиш и написах първата буква на драматизацията. След това потръгна. В страница и половина обрисувах сценичните особености и странноприемницата “Адмирал Бенбоу”. За първи път от много години насам материализирах началото. Пет или шест пъти бях заминавал със заканата да започна и приключа, но нито започвах, нито приключвах, а сега вече страница и половина, и то на бърза ръка. Облегнах се доволно назад, усетих уюта на стаичката и се замислих за личността на Робърт Луиз Стивънсън, но някой отвън извика и преди да помисля каквото и да е, вратата се отвори. Напразно чаках, никой не влезе, само студен въздух. Станах от стола, излязох, огледах се на всички страни – наоколо нищо: бунгалата, голите дървета и осемте кипариса, наподобяващи самотни вдовици. Право напред и далеч, към Созопол, бързаше премръзнал риболовен кораб. Заобиколих бунгалото, извиках, но никой не откликна. Обитавах най-предното, кацнало на буруна бунгало на една почивна станция. Бях взел ключ от домакина, софиянец, по това време си живееше в София. Тръгнах към пазача. Той спеше в сградата. Намерих го да обядва. Поклати отрицателно глава, никой не е минавал през входа. Пазачът прекъсна обеда си и излезе с мен, повъртяхме се из станцията, но после всеки се прибра на топло, не можахме да открием нито човек, нито куче. Огледах бравата, направих нещо като проучване в механизма на затварянето и отварянето, нищо – защракваше се прецизно и натискът по вратата не даде резултата, бравата се поддаваше само след натискане на дръжката. Да оставим настрана, че някой беше извикал, някой чисто и просто ме беше поздравил бодро, дори чух името си; той извика и влезе, по-право, отвори вратата, но не влезе, по много тайнствени причини. Дълго разсъждавах по този въпрос, но не измислих нищо. Тръгнах отново по брега, хвърлях камъни във водата, продължавах да мисля. На края се върнах да огледам повторно затварянето на вратата. Огледът бе съпроводен с отварянето на една бутилка. След като изпих триста грама, отмерени на око, дойдох до заключението, че в живота на всеки човек една врата има право да се отвори веднъж самичка и някой да го повика, без да се покаже.

Привечер се събудих отрезнял и бодър, но тъжен; бях изправен пред нощта. Вече не се чувствувах толкоз самотен, знаех, че вън стои някой, той ще отвори в даден момент вратата и ще ме прониже с мистика. За съжаление с него не можех да говоря, а ми се говореше. Пазачът не говореше изобщо. Той няма вътрешен живот. Но има велосипед. Качих се на велосипеда и се отправих към Приморско с надежда. На Ропотамския мост спрях, двама души помпаха гума на кола. В колата имаше две жени. Слязох от велосипеда и се загледах в помпането. Реката отразяваше чудесни студени звезди.

– Гума ли?

– Един пирон, да му…

– Нямате ли резервна?

– И тя спукана, да ѝ… Оня ден ме домързя да я лепя.

– Гумите са такова нещо – рекох мъдро аз, – като почнат да се пукат, пукат се, а после дълго не се пукат.

Мъжете напомпаха гумата и се качиха при жените. Колата тръгна. Яхнах велосипеда, но се отказах да продължа, бях си поговорил вече. Слязох на брега, отидох до хангарите. Дългите лодки на академично гребане бяха подредени внимателно. Избрах си най-красивата и я погалих. Повърхността ѝ беше гладка като стъкло и студена. Отклоних се към кея. Ропотамо спеше в краката ми, нагнездената със звезди вода не потрепваше. Помислих си – да взема ли един каяк, да погреба. Потърсих между съдовете. Имаше няколко каяка. Залових се за работа, издърпах лодката до реката и загребах. Минах под моста, отправих се към началото на реката, взрях се в планината. Знаех, че върша нещо, което никой досега не беше вършил тук – в студената декемврийска нощ сам-самичък греба към извора на реката, наоколо освен зверове, нищо. Бреговете се приближават, коритото се стеснява, дърветата стърчат с разперени голи клони край мен, по-тъмни от тъмната нощ. Да върши нещо, което никой преди него не е вършил, изглежда, това е залегнало в психическата структура на човека…

Сутринта препуснах по белите бойни полета на листовете. Не ми трябваха ни коментатори, ни дяволи. Романът се предлагаше сам, разкриваше чаровете си като жена, която има какво да покаже. Събитията, станали в „Адмирал Бенбоу”, бяха толкоз богати, че се чудех кое да подбера. Образите идваха и заемаха местата си, характерите се открояваха от само себе си; над всички гърмеше гласът на „стария загорял от слънцето моряк с белег от сабя на лицето”:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца,

йо-хо-хо, и бутилка ром!…

Наистина, какъв е бил този Робърт? От снимките ни гледа бледото му туберкулозно лице, то ни харесва, на някого може и да не се понрави, въпрос на вкус, на усет, но какъв е бил Робърт? Чел съм доста за него и все пак твърдя, че ми е крайно много непознат. Принуден съм да обичам един непознат за мен човек, а аз наистина го обичам. Сигурен съм, че е добър човек, всички са сигурни, а всъщност нищо не ми пречи да запазя известни резерви за тази представа. Никой никого не познава. Човекът е непознаваем, той е скрита картинка, преди всичко човекът е поредица от възрасти, настроения, в него са заложени многобройни подбуди, които се тласкат от комплекси. Какъвто и да е, обаче Робърт Луиз Стивънсън ми е непознат, както Яворов или Кафка, или Пруст. Впрочем какво ли са мислили Кафка и Джойс за Стивънсън? Тези толкоз противоположни писатели, затънали до гуша в сивотата на всекидневието и калта на човешката дейност. Чели ли са го? Как им е подействувал слънчевият остров, където се гърми и действува, а сюжетът просто триумфира? Дали пък всъщност и тримата нямат нещо общо, по-общо, отколкото можем да допуснем? Дали пък Кафка не би се оказал романтик? Нищо не се знае, писателят е също непознаваем. Затова не съм склонен да повярвам изцяло на коментаторите и пътешествениците, те се стараят да ни очертаят добър човек, обичан от туземците в Самоа, богороден, сякаш всичко се изчерпва с това. Повтарям, сигурен съм, че Стивънсън е бил един прекрасен характер, но бързам да добавя, че когато се касае за писател, всичко е предположение.

В случая имаме работа с автор, пропит до кости от романтизма, всичките му книги са такива и все пак кой знае какво е мислел всъщност. В литературата е играл като романтик и спечелил. Останалите му книги може и да не се споменават, но “Островът на съкровищата” е шедьовър, той тепърва ще заблести, както се полага, и ако ми позволите да стана още по-субективен, не е изключено да се нареди в двайсетте най-добри книги на човечеството. Защо? Помислете защо, като изходите от същността на човека…

Пазачът ми донесе телеграма. Той вонеше на чесън, стори ми се, че и дрехите му са пропити от тази миризма, но какво да прави човекът – трябва да се яде и да се пести същевременно. В този край на България пестяха много, както впрочем по всички краища на България, но пазачът ядеше само хляб и чесън, Не че парите му трябваха за нещо, едва ли, но… това е човекът, непознаваем е.

Театърът ми пожелаваше успех в работата и не скриваше надеждата си, че ще може да получи пиесата до два месеца. От този момент разбрах, че поне засега драматизацията е обречена, така и ще си замина, на петнайсетата страница, понеже не мога да понасям срокове. Но все още не се предавах, облякох се, запраших към селището. Слязох направо на пристанището. Всички лодки бяха изтеглени далеч от водата, зъзнеха в студа, скътали в утробите си студени железни двигатели. Нито една мачта за вдигане на платна, само мотори, всеки осигурява прилична скорост с минимално отдалечаване от брега, колкото да се улови рибата. Лодките олицетворяваха строга насоченост, прагматизъм, човек и за момент не би допуснал, че с тях може да търси съкровища.

Върнах се отново в селището. Уличките ми се сториха обидно прави, досадно асфалтирани, набъкани от двете си страни с еклектика: от мекичарницата до супермаркета. Дворовете пустееха като уличките, нищо не се мяркаше по тях освен някоя котка; неизмазаните къщи бяха грозни с това, че бяха неизмазани, а измазаните с това, че бяха измазани. Асмите натрапваха тъжната си голота от профилирано желязо и тръби, по рамките личеше всяка връзка, всяка заварка – лозите се чувствуваха сиротни върху тези пиедестали. Прозорците на къщите гледаха безизразно, както гледат очите на безличен човек. От време на време ще излезе някой, ще вземе нещо и бърза да се шмугне на топло. Външността му подсказва, че знае какво е построил, в смисъл че е построил нещо нечувано, надвишаващо построеното от дядо му.

Озовах се до пощата, прииска ми се да се обадя на някого, да речем, в София, но на кого? Трябваше незабавно да заговоря с човешко същество. Звъннах, притаих дъх, слава богу – жицата се смили, отвърна ми необходимият за подобни случаи глас. Заговорих неспокойно, казах, че имам нужда от присъствие, че летят самолети, че се наемат таксита, разноските поемам аз. Жицата се засмя: Хей, ти как си го представяш, да не мислиш, че всички са свободни като теб, къде живееш? Казаха се и други неща, забравих ги веднага.

Отново вървя, не виждам нищо край себе си, трябва да се случи нещо, не бива да не се случи, и дума да не става за прибиране в бунгалото, а ме чакат още петдесет страници. И все пак, помислих си по едно време, трийсет години съм се канил, трийсет години съм нанасял на листа само заглавието, а ето че стигнах изведнъж на петнайсетата страница. Няма да минат дори пет години и драматизацията ще бъде готова. Но може ли сцената да придаде поне една хилядна от чара на книгата?…

Стоя на място, вдишвам с погнуса и гледам прасетата. Наредени са в кочини, кочините са наблъскани по гънките на дълбокия дол, край рекичката. Хитрите хора са ги скрили тук от забраната да отглеждат прасета. Реших да разгледам всяко прасе поотделно. Животните лежат, наоколо вони, не се понася, чуват се отделни грухтения – мир, покой, ядене. Една свиня ми направи особено впечатление преди всичко с туй, че кочината ѝ беше високо. Оставаше да се изправи, да покачи предните си крачка на преградата, за да види морето.

===============

 

Л О Д О С

 

Ах, когато духне южният вятър!… Няма да забравя един такъв ден през декември, когато по обед тръстиката на колибата запя и ние с Маноли се събудихме бодри като никога. Бяхме извадили мрежите към седем заранта и се прибирахме с осемстотин скумрии. На всичко отгоре видяхме един мъртъв делфин, вързахме го на буксир и го завлачихме…

Та когато запяха тръстиките, излязохме пред колибата. Светът бе пълен с топла и радостна възбуда. Вятърът духаше с увлечение, на вълни, омиташе повърхността и тъмните петна на бръснещия му полет се гонеха на всички страни, летяха към морето. Направи ми впечатление, че Маноли протегна ръце, напълни гърдите си с въздух и опипа брадясалото си лице. Маноли мислеше за жена. Усмихнах се и се приближих към делфина. Бяхме го изтеглили до лодката. Огледах го внимателно и го натиснах с пръст. Усетих твърдостта му За сетен път се убедих, че животното бе умряло наскоро, по тайнствен за мен начин – нямаше рана, един бог знае как умират делфините.

– Колко ще ни го платят? – запитах аз

– Много – рече Маноли.

Лодките на колегите бяха побеснели. Лодосът бе хванал и тях. Сновяха навън и навътре по реката, бързаха, връщаха се ту пълни, ту празни.

– Сега? – запитах аз.

Маноли не ми отвърна. Лъчезарното му лице вече изразяваше отвлечен унес. Вятърът развяваше червената му косичка. Кой знае защо, погледът му се закова на лодката, която се бе появила от завоя. В нея непохватно седяха две селянки. Ръцете им стискаха торби, пълни с картофи, фасул, олио и ракия. Разменна търговия. Срещу тях искаха риба.

– Какво ще правим? – повторно запитах аз.

Маноли ритна делфина. Кракът му отскочи от твърдата плът на животното. Вятърът се юрна по тръстиковата савана, сазът полегна и сините пространства на разливите потъмняха. Излетяха птици. Повъртяха се наоколо и се върнаха по местата си. Мъжкарите се чудеха какво да правят и усетили ненавременни пориви, поглеждаха към самките.

– Ще залагаме ли мрежите? – продължавах да питам аз.

– Първо да похапнем.

Това рече най-после Маноли.

Той натрупа съчки в огнището. Огънят пламна светкавично. Димът се завъртя край нас, преметна се няколко пъти като акробат и тръгна по течението на реката. Маноли донесе черното бакърче с вчерашния фасул и го закачи на триножника. Почисти с длан една чиния, напълни я с туршия и за всеки случай обели две глави лук, но не се стърпя – сгриза едната. Много обичаше лук. После откачи два веяни заргана от ветрилника, сложи още две чинии на масата и нагази в реката с черпак в ръка. Имаше вид на човек, тръгнал да изгребе реката – така ми се стори тогава… А той само миеше черпака, но продължително, унесено,, и добих впечатление, че умопомрачено гали водата, сякаш си играе с жена… Стоях безпомощно на столчето и пушех. Все още се хранехме навън. Все още я карахме по лятному. Не знаех какво да правя, обхванат от особен мързел, а в главата ми се въртяха неочаквани хрумвания… Маноли се върна и бутна черпака в бакърчето. Започна да бърка фасула. Замириса на вкусна гозба. Той вдишваше парата и унесено продължаваше да бърка, без да е нужно, без никой да му го иска. Насипа първо в моята чиния, после на себе си, съблече се до кръста и седна.

Вятърът се въртеше край нас като куче, сякаш искаше да му подхвърлим нещо. След туй похапнахме малко зарган, но не се нахранихме както трябва, та Маноли постави скарата на жарта и хвърли върху нея четири скумрии, които изядохме без хляб, като десерт. От чистото небе валеше светлина, разголената гора на хълма пееше някаква песен, но не спазваше ритъма. Вятърът идваше от юг, минаваше през филтъра на заоблената планина, обираше есенните ѝ благоухания и ги изсипваше върху ни. Може би идеше от Африка, през Средиземно море, може би само от Беломорието, но вятърът беше по поръчка – топъл, бял, чувствуваш го върху плещите си, върху очите си.

– Сега? – запитах отново аз.

– Сега ще замина за Бургас – отвърна Маноли.

– Когато има толкова риба?

– Заминава ми се…

– При тази луда риба?

– Днеска с мен става нещо и ми се тръгва…

– Не сме роби на рибата, я! Мъже сме.

– Добре – съгласих се аз. – Няма да се караме.

И дума не ставаше да се караме. С Маноли човек се разбира най-добре. Пък и аз чувствувах необходимост да се напия – спокойно, със замах, – та на другия ден да се чувствувам гузен.

– Питай за някоя  лодка – казах. – Ако искаш, тръгни с нашата.

– А ти?

– Аз ще отскоча до селото.

– Защо не дойдеш с мен?

– Моята жена е чак в София.

– Нямаш ли нещо в Бургас?

– Имам.

– Тогава да палим и да тръгваме.

– Хем ще продадем и делфина – предложих аз.

Какво ли не измисля човек, когато си е наумил нещо.

Маноли напълни резервоара с бензин и натъпка кубрика с осолената и прясната риба. Тикнахме лодката във водата и отново привързахме делфина на буксир. Съдружникът ми се съблече съвсем, намокри се и се насапуниса. След това се изплакна и се изтри с хавлията. Обръсна се, нахлузи дебелата си фланела, подгъна яката ѝ, среса се, изплакна ботушите си и грабна полушубката. От всичко това разбрах, че най-напред ще се отбие при някоя.

– А ти защо не се измиеш?

– Аз ще се изкъпя в хотела.

– Идеално!… Потегля ме ли?

Отблъснахме внимателно. Отначало подкарахме с веслата и включихме мотора на най-бавен ход, да не повредим делфина. Колибата ни беше доста навътре, далеч от устието на реката. Минахме край всички колеги – много движение, много нещо по това време на годината. Маноли държеше румпела и пееше. Тръстиките от двете страни ни се кланяха, настъпвани от вятъра, лианите на джунглата се люлееха, изобщо всичко се движеше. Моят съдружник измъкна капитанската си шапка. Косата му се скри в нея и се умири. Лодки, хора – всичко оставаше зад нас. Едни обират рибата от мрежите, други се хранят, ремонтират мотори, кърпят.

Интересно е морето в часовете на лодоса. Понеже той духа откъм сушата, заливите са гладки като лед. По тях вятърът сякаш се плъзга с кънки. Повърхността на водата става на петна скитници: петна, които кръстосват пространството, обират блясъка на затишието. Въздухът става топъл, прозрачен и лек. Гларусите летят хаотично и не знаят какво да правят с рибата. Не могат да насмогнат. А рибата, и тя, усетила неразгадаеми токове в кръвта си, пронизва бистрите водни простори и непрекъснато чувствува, че е станало нещо необикновено, което я кара да полети към повърхността, да се спусне към дъното – иска да стори нещо, да отговори на загадъчния повик, но какво могат да направят едни риби, освен да се набутат в мрежите, да налапат като обезумели куките на чипарите. Лодките не ловят, а грабят. Гледам и се чудя – защо оставяме тази яма, накъде сме се понесли? И все пак – нито капка съжаление. Маноли знае какво мисли и се провиква:

– Истинските мъже се познават в такива моменти!

– Ходът ни е малък – осведомявам го аз.

– Забелязах – отвръща той. – Голямо животно влачим.

Делфинът забавяше скоростта ни повече, отколкото предполагахме. Щяхме да закъснеем. Като се плъзгаше зад нас, на мен ми се стори, че делфинът оживява в общата полуда на хора, риби и природа: подскачаше и пляскаше, вдигаше пяна, гладкото му тяло чупеше лъчите на слънцето. Гледах го и си мислех за съдбата му, за живота му, изпълнен с бързина, с милиони скокове, с любовни опиянения, с борба да запази себе си, новородените и стадото, да избегне свирепите куршуми на човека; мислех за Мелвил, за Моби Дик, за Ахав – за хилядите малки и големи хора, влезли по разни поводи в морето, останали все пак различни в него, успели и неуспели да се измъкнат от водите му, а после помислих за хотела, за топлата стая, за банята, за колегите, които разговарят в “Интернационал”, за жена си, за децата си и се стараех да измисля подходящо извинение за дългото си отсъствие, пред нея – тази, към която ме бе повел лодосът.

– Акулите стават нахални! – каза Маноли. Той пък за какво си мислеше. – Лапат рибата заедно с мрежите. Направиха ни на решето. Някой ден трябва да позакърпим.

– Ще кърпим – казах аз.

– Умирам за една найлонова мрежа!

– Акулите ще продупчат и нея.

– Умирам за найлонова мрежа! – настоя Маноли.

– Къде ще продадем делфина?

– Ти ще отидеш направо в хотела. Аз ще уредя всичко.

Приятно е да се работи с Маноли – не е дребнав, не знае какво е мързел.

– Само да не ни срещнат контрольорите – рече той и огледа нашир и надлъж морето.

– Ще им дадем част от рибата – казах аз.

– Наивник! – засмя се той. – Ще сметат цялата лодка.

– Ако се случат добри момчета?

– В държавата няма човещина… Разбра ли? Завардила е шосетата и моретата.

– Делфинът ще ни спаси – забелязах аз.

– Дано – каза Маноли без особена надежда в гласа.

Напоследък трудно се изплъзвахме от ръката на закона. Два или три пъти бяхме принудени да предадем наряда си. Обискираха се всички коли по пътищата и лодките в морето. Маноли мечтаеше за вертолет. Само така можело да се измъкнем.

Вятърът продължаваше да мете морето. Моравите петна бягаха като призраци около нас. Ако не бързаш за никъде, можеш да спреш и да наблюдаваш какво става. По едно време Маноли ме слиса. Спря мотора и рече:

– Погледни!

Десетина гларуса си бяха направили хоро. Наредени в добре очертано кръгче, те почиваха върху водата. Сториха ми се съсредоточени, по човешки замислени. Вятърът се стараеше да ги разпръсне, но те упорито го преодоляваха и пак оставаха в кръга.

– Какво ще кажеш? – запита съдружникът ми.

– Какво да кажа?

Наредили се като хора… Уважават се.

Понякога не мога да разбера смисъла, който Маноли влага в думите.

– Хайде! – поканих го аз. – Пали!

Маноли обича да фантазира и все очаква да стане нещо особено: екваторът да се премести към нас или да настъпи краят на света. Умира да говори за вечния календар, за нашествието на жълтата раса, за размразяването на антарктичните ледове и за зодиите.

Гларуси, гларуси, гларуси!… Добиваш впечатление, че вятърът ги върти във въздуха, мислиш ги за безпомощни, а те хитруват – използуват въздушните течения, за да не се уморяват. Маноли ги гледа с жълтите си очи и казва:

– Вятърът ще заглади дюните, ще изтрие следите на хората и животните, ще покрие динените кори, оставени от курортистите, ще фризира пясъците.

Рядко можеш да познаеш за какво мисли този човек. Усмихнах се, а той ме погледна:

– Мислиш за нея, нали?

– Да влезем ли в ачика? – запитах сконфузено аз. – Белким избягаме от контролата.

– Не – отвърна той.

Навътре морето е мораво и пълно със зайчета. Заливите и полуостровите се изреждат един подир друг, ние ги минаваме, лентата на брега се ниже, чезнат познати контури, градът е още далеч, но знаем, че неизбежно ще се покаже – пълен със сгради, хора, вино, кебапчета и течаща топла вода…

С хотелите ми върви. При всички обстоятелства не съм бил връщан. Така стана и сега. Докато вън се палеха уличните лампи, горещите струи на душа вече ме обливаха, а в ушите ми гърмеше шумът на асансьора, който прониква през девет стени в десета. Докато се бършех с хавлията, а после докато се обличах, мислех за нея и за още няколко неща, но главно за нея.

Вятърът се усещаше и тук. По улиците хората говореха високо, викаха. Тези, които се обичаха, се прегръщаха пред погледите на минувачите, а момчетата бяха станали толкова дръзки, че направо спираха непознатите момичета.

Отклоних се от центъра на града и тръгнах по добре позната уличка. Тя е пълна със стари гръцки къщи, сгушени зад увехнали дворни градини. Фасадите на тези къщи са уморени и много олющени. Плачат за ремонт, но има ли вече смисъл? Хората искат нови жилища, блокове, искат и никак не ги интересува, че тук умират къщи с минало.

Прозорчето на нейната стая светеше между бръшляновите лиани. Тя живееше зад песните на врабците, винаги е живяла там и ми се струва, че ще живее само там – до смъртта си. Как е възможно такова постоянство!… Ако сте забелязали, има жени, които умеят да чакат чак до второто пришествие.

Два дни след това внесох в лодката няколко пакета и се наметнах с брезента. Валеше. Маноли беше наведен над машината. Като се изправи, видях намръщеното му лице.

– Мръсно време! – каза той. – Не мога да разбера какво търсим тук!

– Пали! – казах аз.

– Сега.

Отново се наведе над машината.

– Как мина ваканцията? – запитах аз.

– Добре… Ще вземеш ли въжето?

Скочих на кея и отвързах. В това време Маноли облече шумата си и се настани на кърмата. Подадох му цигара.

– Идиоти сме! – забеляза той. – Как можахме да напуснем реката!…

– Хайде!

Маноли запали. Машината заработи.

– Рибата идва на талази! – провикна се той, за да го чуят през шума на мотора.

Завихме край шалана.

– Кой дявол ни накара?… Загубихме най-малко две хиляди парчета!

– Купи ли кафе?

– Купих… И сол купих.

– Намери ли едра?

– Намерих!… При това време я уловим десет парчета, я не… Но доказахме, че сме мъже, нали?

Заваля силно. Това е – след южния вятър винаги идва дъждът.

===============

 

 

С Р Е Щ У  И М П Е Р И Я Т А

 

Точно в петнайсет часа автобусът я изтърси на автогарата. Тя се озърна и се почувствува щастлива. Духаше познатия западен вятър, грееше ослепително слънце, градчето блестеше до звънтене в неделния следобед; всеки прозорец, всяка керемида, всяко листо отразяваше лъчите му. Ориентира се веднага въпреки някои промени – видоизменени фасади, нови магазини. Зад градинката шумеше морето, вляво и право нагоре се простираше старата част на града. Тя признаваше само тази част, там се намираше и стаичката ѝ. Наблизо пък живееше той. Кога ли ще го види? Може би още привечер, в кафенето. Хубаво, тези неща са хубави, щом знаеш, че най-късно до двайсет и четири часа ще срещнеш този, за когото си мислила цяла година – човека, който вече няколко сезона придава аромат на лятната ти ваканция.

Зад покривите и зад морето се простираше нейната смътна мечта, там лежеше илюзията ѝ за света, страшно примесена с реалните сметки за дом и деца. Да, това градче по особен начин ѝ натрапваше мисълта за семейството, защото и то бе изпълнено със семейства, тя никъде не е виждала повече детски колички – уж море, ветрове, уж красота и мечти, а всъщност проза до втръсване; уж мимолетност и усещане за лекота, а всъщност строг, почти казармен ред на чувствата и отношенията. Всяка година пред нейния наблюдателен поглед хладнокръвно зрееха подробностите от живота, пред очите ѝ вчерашните хлапета-гларуси днес тикаха колички и угаждаха на съпругите си; момчетата рядко се женеха зад граница, прибираха се и се подчиняваха на неписаните закони на градчето-крепост, най-еснафското от всички еснафски селища на света. И защо така, боже мой, питаше се Юла и не можеше да си отговори, защо тези хлапаци – приятели на чужденките, предпочитаха местните ограничени и лишени от вкус момичета? От ден на ден ѝ ставаше по-ясно, че мъжете се обособяват като непобедима империя, че настоящето е тяхно, сега командуват те, защото нещо в света се е променило, все в полза на мъжа… Може би книгите от миналото са фалшиви, може би и тогава не мъжете, а жените са страдали за трохичка съчувствие?

Понесе куфарите по улицата. Улицата се изкачваше нагоре. Тя знаеше всяка подробност: от магазина за плодове до старата църквица и старите окелявени платани, уморени да бъдат допълнение към пейзажа, сломени от ветровете и обективите на камерите. Тя знаеше, че отдолу и вляво ще полъхне на улов, трябваше да полъхне от корабите и мрежите, пак оттам ще замирише на нафта, а отдясно ще ухае на чистота и ведрина. По улицата вони на мазила за човешки тела, хората са безумно изобретателни, всяка година откриват нови и все по-нови смеси – от нивеата до олиото. Хората се мажеха, мажеше се и тя, участвуваше на равни начала в кашата, наречена лято; лятото е само от двайсет дни, лъже се този, който мисли, че лятото се състои от три месеца; само двайсет дни се живее през лятото, и то в този град, основан преди столетия от практични древни люде, намерили завет в залива, вино в земята и риба в откритите води.

Шест години от нейния кратък живот не са малко и всички са минали тук, шест по двайсет – сто и двайсет дни и нощи!

Неговият гръб не беше обгорял, той нямаше особено изпъкнали прешлени, но тя бе покорена от атмосферата на всичко, което го заобикаляше, и на словото божие, което носеше със себе си. Да, той вървеше в навалицата и носеше словото божие със себе си, а с това се издигаше над другите. Светлосивото му расо се мяркаше като небесна светлина сред ошмулените от ветровете къщи, под древните лозници, пред носовете на корабите и в модерната обстановка на кафенето. Говореше тихо, напевно, сякаш четеше евангелието. Бъбреше за луната, за скалите, за разходки по пясъка, но понякога ѝ се струваше, че си е обикновен глупак, висок и черен, красив глупак. Всъщност, казваше тя, особено когато си пийнеше повече, ти си само екзотика. Тогава той полагаше ръка на ръката ѝ (ръката му беше много черна, топла и слаба, ръка на бог или пък на човек, който си мисли, че е заслужил правото да представлява бога): не се озлобявай, да се убия, не мога да бъда само твой. Ставаше ѝ тъжно, особено първата година, а една вечер дори помисли да сложи край на живота си. Как могат мъжете да бъдат толкова коравосърдечни, а острият егоизъм да се потайва дори в сърцето на човек като този, който носи със себе си утехата на човечеството… Къде ли ще го види за първи път това лято? Дали няма да бъде утре, или в другиден?…

Беше се появил пред нея и тя помисли, че умира; беше се появил в блестящия следобед, когато всяка подробност от улицата и разноцветните шишета на лимонададжийницата лъщяха до пукване от светлина, когато вдясно, зад музея и градинката се надигна лъскавото синьо на морето, когато във въздуха изпищя гларус, да, когато градчето бе най-лъскаво и курортно, той се бе появил сам пред нея, и то в пълно бойно снаряжение, висок най-малко четири метра, и Юла най-напред видя голямата му дясна ръка. Голямата му дясна ръка беше изтеглена напред и държеше кадилницата. От кадилницата се надигаше пушекът на тамяна, дори ѝ се стори, че усети аромата му и чак тогава видя едрото мъжко лице с брадичката, както винаги без мустаци, макар че тя го е молила да си пусне мустаци, да го промени. Тя го е виждала няколко пъти в черно расо, служебното, защото е посещавала църквата по време на литургия, но така, както го видя тук, на улицата, и то още с пристигането, изскочил внезапно, дори не е сънувала. Черното расо наистина го правеше по-изтòчен, много висок. През него беше преметната онази служебна пъстра одежда, на която не можа да научи названието. Изобщо тя не знаеше названията на нито един църковен атрибут, църквите не я интересуваха, интересуваше я само той – посланикът на бога на туй натикано в скалите, пясъците и вълните градче.

Пееше ли? Пееше ли, или не пееше? Малко е вероятно. Нямаше защо да пее, беше на десет метра пред ковчега. Мъртвецът и опечалените негови близки можеха да виждат само гърба му, но свещеникът изпълняваше добросъвестно задължението си и пееше. Очите му се засмяха. В тях се запалиха потайните свещички на страстта, а в същото време лицето му изразяваше сдържаност, то вършеше работата си, задължението си. Той се обърна към процесията. Чак тогава и тя погледна нататък. Два мръснобели коня се бяха оклюмали пред катафалка с избелял черен цвят. На капрата седеше безгрижен човек без възраст, с мършаво брадясало лице, облечен в бяла риза и черен панталон, изобщо тази риза беше единственото бяло петно в спектакъла. Няколко мъже в овехтели тъмни дрехи, а другите, облечени в дебели и груби празнични костюми, носеха ковчега. В ковчега спокойно лежеше старица с едро месесто лице без бръчки и без особена умора от живота. Нейното лице излъчваше по-скоро упреци и предупреждения към близките млади хора, но за какво, не се разбираше; така си представи работите Юла. Юла се стараеше да проумее какво се прави в момента с мъртвата. Носачите на ковчега сякаш го размахаха и го обърнаха по всички посоки. Може би посочваха градчето на мъртвите ѝ очи, искаха да го види за последен път. Наистина те напущаха старата му част и им предстоеше да навлязат в новата, но нещо на Юла подсказа, че за придружителите на мъртвата жена градът свършва дотук, новата му част не ги интересуваше, за тях тя бе измислица. Да, те повдигаха ковчега и старицата видя омаскарената му фасада, пълна с компромиси и конформизъм. Нямаше ги вече искрените дъсчени къщи със скромно, малко срамежливо изражение, с леките тесни прозорчета, от които поглеждаха плахите очи на човека, изправен пред стихията. Там сега зееха огромни прозорци и тераси, някъде се виждаше и стара турска керемида, но навсякъде блестяха червените редици на новите керемиди и към небето се втурваха причудливо навитите тръби на телевизионните антени. Тук-там се подаваше лицето на някоя реставрирана къща, ухаеща на нови дъски, без дървояди. Той се обърна към Юла. Защо се забави? Наложи се, ще ти обясня. Пак ще излъжеш нещо. Аз ли? Ти. Моля ти се, ще ти обясня. Ще излъжеш нещо. Стаята ми готова ли е? Хазаите те чакат, всичко е готово. Но този път ще ми отделиш повече дни, нали? Да. Да, ти винаги обещаваш в началото, а после ме забравяш, все тогава става нещо важно с жена ти, все тогава трябва да се заемеш със сина си, нали те знам какъв си. Моля ти се, този път ще ти отделя повече дни. Колко? Много.

С кадилница в ръка той гледаше тази Юла от Варшава, която му идва всяка година на крака и носи всичко със себе си – острите живи гърди, онова загадъчно потръпване на снагата, неизследваната сивосиня област на очите, които можеха да стават само сини и само зелени, а никога сиви, донасяше всеотдайно всичко туй от север със себе си, беше го помъкнала по гарите, беше го прокарала през няколко митници и в момента е пред него като финал на целогодишно чакане и отговор на десетки писма.

На погребението присъствуваха може би сто души. Лицата на жените бяха бели, а лицата на мъжете загорели и груби, прилични досущ на лица на мафиозите от остров Сицилия. Боже мой, помисли си Юла, все едно че виждам погребение на човек от мафията. Тогава тя направи едно откритие за местните жители; внезапно ѝ хрумна, че и те са нещо като мафия, която се държи здраво един за друг, правят се, че те приемат, а те държат далеч, само като клиент.

Най-близките хора на мъртвата плачеха искрено, личеше си, че я жалеха наистина, че в тази мафия дори старците не можеха да се чувствуват самотни, тук никой не можеше да се чувствува самотен, за тях самотата е нещо непознато, неразбираемо. Лицето на мъртвата беше доволно. Юла се изуми: то менеше изражението си. Направи ѝ впечатление, че се намръщи, когато му показаха бакалницата; старицата сигурно си беше спомнила как се е редила на опашка да чака реда си. Да, старицата държеше на много неща и търсеше сметка дори у присъствуващите. Доколкото можеше да се разбере, тя не изрази определено недоволство, напротив – погледна всеки от съпровождащите с благодарност; знаеше кой е тук и кой не е могъл да дойде по уважителни причини, всичко знаеше тя, защото беше привикнала да знае всичко.

Най-после положиха ковчега в катафалка и хората тръгнаха по-бързо. Вече оставаше само разстоянието до гробищата. Къде са гробищата, Юла щеше да разбере сега. Тръгна с куфара си край него, на пет крачки от неговата кадилница и на десет крачки пред придружителите на покойната. Така, на десет крачки от смъртта, двамата влюбени вървяха и си разказваха редица хубави неща. Не ти ли тежи? – запита той. Не, отвърна тя и му показа тежкия куфар. Тежи ти. Добре де, тежи ми, но аз те обичам. И не ми ли изневери? Почти не… никак. Какво значи почти? Нищо, казах го така. Тя си спомни, че с мъже се говори категорично и само с отричане. Никак, рече решително тя, дори и не съм си помисляла да ти изневеря. Точно така, мислеше си Юла, като вървеше край своя любим, висок и снажен представител на бога и сам полубог. Ако е вярно, че не си ми изневерила, ще ти бъда много благодарен, рече посланикът на бога. Уверявам те, отвърна тя. Закълни се. Заклевам се. В какво? В бога. Не искам в бога, закълни се в нещо друго. Мили, колко си пораснал! Закълни се. Знаеш ли, че имаш бели коси? Закълни се в майка си. Боже, колко бели коси имаш вече, мили мой! Защо не се заклеваш? Къде мога да оставя куфара си? Във всеки дом.

Юла влезе в първия двор и помоли за куфара, изхвърча навън и тръгна с лекота. Този път той запя отново. Тя слушаше гласа му, опиваше се и от време на време поглеждаше с любопитство към върволицата. Вече не плачеше никой или почти никой, всеки пазеше сълзите си за гробищата. Не се заклеваш, което означава, че си ми изменила, и то неведнъж, рече той, докато пееше. Днес е един от най-щастливите ми дни, отвърна тя, защото те виждам на погребение. Всички сте изчадия на ада! Кои? Жените. Тя се засмя без глас. Не се смей, защото е така! Не е така. Така е.

Тълпата вървеше по асфалта, но след това се отдели надясно по мек, още нов път, нагоре, по билото на изящно изваян хълм. Там се мярнаха първите бели петна на кръстовете и паметниците. Гробището беше ново, още ги нямаше сенките, дърветата бяха само фиданки, слънцето свободно се люлееше върху кръстовете. Духаше свежият следобеден вятър. Юла се извърна, погледна морето. То прииждаше, хвърляше весели ленти върху пясъка и си отиваше да донесе нови и нови, така както животът изхвърляше сред кръстовете мъртвите тела и измъкваше нови живи телца от утробите на ония, които трябваше да се превърнат в мъртви. Юла никога не беше присъствала на такова красиво погребение. И всичко заради една старица. Тя ѝ завидя. Мечтаеше за подобно нещо върху подобен хълм, с такъв вятър и такова море, да не говорим за свещеника, почти неповторим, да се убиеш, не можеш го намери нито във Вехтия, нито в Новия завет.

Всички се струпаха около прясно изкопания гроб и стана още по-красиво. Той запя за трети път, сега плачеха мнозина, даваха свобода на сълзите си, цялата картина се извиси още нагоре, като неповторимо видение, издигаше се с лекотата на чайка, но отсега нататък Юла не виждаше другите хора освен него и себе си, издигнати над дребното и нищожното.. Тя се извиси толкоз, че по едно време се засрами от себе си, реши да си признае туй-онуй, в края на краищата това е свещеник, би трябвало да му се казва и по някоя истина. Ах, как го обича тя, колко предано я наблюдава той, докато пее и нарежда прочутите текстове от църковните книги за смъртта и безсмъртието, за тъгата и нейната относителност. Ах, колко е щастлива тя, щом изведнъж се озова на такова велико погребение, в което бе насаме с любимия си, и колко нищожни се оказаха всички мъже, останали по пътя ѝ до този пресен гроб с влюбеното пеене на любимия.

Изпълнена с наслада, тя вдигна гордо очи да срещне отново очите му и видя няколко пъстро облечени жени. Тези жени едва ли можеха да имат нещо общо с погребението, по-скоро имаха нещо общо с този, който в момента пееше само за нея. Всички тия германки, унгарки и чехкини бяха дошли да видят любимия си в една особена служба, но те не знаеха, че сега той пее само за нея, новодошлата.

 

===============

 

 

Д А  С П И М  Н А  О Т К Р И Т О

 

 

– Хей, кога си пристигнал?

– На мен ли говориш?

– На теб.

– Тази сутрин.

– С автобуса ли?

– С гемия… Много ли те интересува?

– Не, бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да се познаваме и да се разговаряме.

– Така ли?… Защо не си ми казал досега?

– Защото съм един глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците?

– Знам те… Защо не дойдеш при мен?

Този, който си беше признал, че е глупав, се премести заедно с чашката си при другия.

– Седни по-близо.

– Как така си сам?

– Не те разбирам.

– Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят хора. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно подир малко ще те нападнат.

– И да ме нападнат – какво? Ще останеш и ти.

– Няма да остана, защото ме смятат за глупав.

– Да ти кажа ли? Често съм те наблюдавал и не ми изглеждаш толкова глупав.

– Защо ме наблюдаваш?

– Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.

– Знам.

– Тогава всичко ти е ясно.

– Не разбирам от писатели, но ти си ми симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.

– И мен ме е яд… Отде знаеш, че съм слаб?

– Разправят… и си личи.

– Така ли разправят?… Не съм допускал. А от какво си личи?

– Ходиш като бараба, личи си… Ще пийнем ли?

– Ще пийнем… Наздраве!

– Наздраве!… Мразиш ли ме?

– Сега вече не. Яд ме беше – говориш с другите, а мен ме подминаваш.

– И ти ме подминаваш. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра?

– Мен ме остави!… Аз съм чешит.

– Знам. Доста неща знам за теб. Имай предвид, че и аз съм чешит.

Глупавият остави чашката и погледна писателя в очите.

– Особен си!

– Да.

– Много ли си особен?

– Така мисля.

– Искаш ли да проверим кой е по-особен?

– Как да проверим?

– По-добре да оставим тая работа.

– Защо да я оставим?

– Ще помислиш, че съм още по-глупав.

– Заключенията остави на мен. Кажи какво имаш предвид?

– Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.

– Ще дойда.

– Ще дойдеш!… Знаеш ли къде?

– Където и да е.

– Много се силиш!… – Глупакът се засмя и брадясалото му лице стана хубаво. – Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?

– Мога.

– Тогава да тръгваме.

– Готово!… Една бутилка за компания?

– Може.

Писателят отиде до тезгяха, уреди сметката и купи една бутилка сливова, купи и един хляб.

Излязоха и тръгнаха по уличката. Отбиха се в квартирата на писателя и той си взе шубата. После накупиха цигари.

Когато излизаха от градчето, слънцето бе паднало ниско.

– Виж какво море!…

– Идеално море… – съгласи се писателят. – От какво живееш?

– Когато се наложи – работя.

– Няма ли да се ожениш?

– Понякога ми се жени… За какво пишеш сега?

– Не е важно. Защо да говорим за тия работи?

– Ти питаш и аз питам… Пишеш, за да живееш, нали?

– Вярно ли е, че разговаряш с делфините?

– Кой ти каза?

– Говори се… Казват, че можеш да ги викаш.

– Вярваш ли на такива глупости?

– Дума да не става!… И все пак гордей се, че говорят…

– Според теб хубаво ли е, ако човек може да разговаря с делфините?

– Това е най-хубавото… Оттук ли ще минем?

– През лозето. Да направим малко тараш.

Забавиха се между лозите и отново излязоха на брега.

Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите. Глупавият изчезна в една дупка и извади няколко големи дъски, извади и суха морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки и приятни. На това място морето беше изхвърлило още дъски и един сандък, на който пишеше Isabell.

Двамата събраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Глупавият запали огъня, а писателят нареди сандъка и дъските близо, да съхнат. Сандъкът не беше много влажен – писателят седна на него. Глупавият в това време стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.

– Какво гледаш?

– Каква ли ще е тази Изабел, а?

– Я марка за сапун, я нещо за пиене. Това е амбалаж… Много обичаш да се правиш на ударен.

– Защо?

– Питах те какво гледаш.

– Ела и виж. Ако забележиш нещо, значи съм гледал.

– И оттук се вижда, че няма нищо.

– Тогава?

– Често ли спиш край морето?

– Когато ме прихванат.

– Ще пием ли?

– Първо ти.

– Ела на сандъка… Седни, има място.

– Тази Изабел трябва да е била много хубава… Наздраве!…

– Защо да е била хубава?

– Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени… Добре, че се сети за ракията.

– Няма ли да ни дойде малко?

– Не вярвам…

– Ето ти цигари.

– За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се – кеф ти ракия, кеф ти цигари.

– Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим тук?

– Казах ти – често спя тук.

– Как разбра, че ще се повлека с теб?

– Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?

– Колко?

– Броят се на пръсти.

– Какво от това?

– Защо да ти обяснявам? Знаеш какво.

– Огънят цяла нощ ли ще гори?

– Защо не!

– И аз мисля, че трябва.

– Трябва да ни топли.

– И да ни топли, и за другото.

– Сега не те разбрах.

– Добре ме разбра.

– За делфините ли мислиш?

– Да.

– Как можеш да мислиш такива глупости!…

– Но огънят ще гори цяла нощ, нали?

– Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?

– Не.

– Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.

– Могат да разговарят.

– За какво да разговарят?… По-добре дай шишето.

– Ето го… В светлината на огъня надписът е по-красив.

– В светлината на огъня и човекът се разкрасява… Знаеш ли, че сега и ти стана по-красив?… Заприлича на добър писател… Наздраве!…

– Наздраве!… Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.

– Остави тая работа!… Ракията е много хубава!… Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек? Като човек, който може да спи на открито.

– Знам.

– Смяташ ли да опишеш тази история?

– Не.

– И да я опишеш, никой няма да ти повярва.

– Кое не е за вярване?

– Че двама души спали край морето през октомври заради самото спане.

– Няма значение… Дай бутилката…

– Наздраве!…

– Бутилката и цигарите ще бъдат в сандъка.

Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се повдигаше бавно между камъните. Писателят го чувствуваше как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него идваше топлина. Полъхът откъм сушата беше хладен. Морската трева между дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се и се отпусна на дясната си страна. Топлината на огъня го удари в гърба. Кожата на лицето му усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше глупавият. Мидените черупки под дъските се трошеха и пееха. Наоколо се издигаха скали, само към морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цяла нощ трябва да се върти като на скара, ту гърбът – ту лицето към огъня. От време на време трябва да става и да мята дърва върху жарта.

За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – оня е ставал и поддържал огъня. Щом отвори очи, видя го да седи върху Изабел.

– Здравей!…

– Здравей!… Да му ударим ли по глътка?

– Има ли още?

– “Изабел” ще каже… О-хоо!… Наздраве!…

– “Изабел” има и хляб.

– Знам… Наздраве!…

– Ако искаш, можем да си го препечем на огъня.

– Имаш ли нож?

– У-ха!… Ей сега ще накълцам филийките… Да извадя ли малко миди? Има ги на плиткото. Бъркаш и вадиш.

– Може. Ще ти помогна.

Те откъртиха няколко шепи миди. Изтеглиха най-хубавата жар от огъня и ги наредиха върху нея. Мидите се отваряха като макове, водата им изтичаше върху въглените и съскаше. Ухаеше на печени миди, на препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета. Когато се нахраниха, глупавият рече:

– Какво ще кажеш?

– Тази е най-забележителната закуска в живота ми – отвърна писателят. – Можем ли да си пием, без да казваме наздраве?

– Както искаш.

– Какво имаш да вършиш днес?

– Както винаги – нищо.

– Да прекараме и деня тук, а?

– Ако желаеш и ако никой не те чака в града.

– Виж какво интересно слънце.

– Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.

– Ще се окъпя… Дай бутилката… Какви са тия цветове по водата?

– Видя ли ги?… Тях може да ги види само този, който е спал до морето.

– Искаш да кажеш – с морето… Тази есен ще работиш ли?

– Може и да поработя… Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от морето?

– Добре. Тук ли ще носим материала?

– Тук. Решил съм да направя колиба в тази дупка… Трябва най-после да имам нещо собствено.

– Не ме разсмивай!

– Говоря ти сериозно.

– Слушай, защо не повикаш делфините?

– Остави тая работа…

– Сигурен съм, че можеш да ги повикаш.

– Никой не може да повика делфините.

– Никой освен тебе.

– Делфините са диви и никой не може да ги повика.

– Добре, да тръгваме за материал.

Писателят стана и прескочи няколко камъка. Глупавият тръгна след него. Прехвърлиха скалите и излязоха на пясъчната ивица – нататък се простираха все пясъци. Писателят вървеше напред. Глупавият го следваше на дистанция, разбрал, че му се сърдят сериозно.

Последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още един Isabell. Имаше много дъски. Някои от тях все още плуваха във водата, затова двамата се събуха. Слънцето се издигаше и ставаше все по-топло. Няколко пъти се връщаха да пренесат плячката до фиорда, нареждаха я върху скалите да съхне. Накрая, щом свършиха работата си, писателят проговори:

– Не можем да мълчим докрай… Обещавам, че няма да продумам повече за делфините.

Глупавият помисли малко:

– Можеш ли да се скриеш зад скалите?

Писателят го погледна учудено и се поусмихна:

– Мога.

– И без шум… Ще стоиш там, докато ти дам знак.

– Обещавам.

– Залягай!

Писателят предпочете да се изкачи на високия бряг, оттам се виждаше цялото море, беше му удобно да лежи в сухата трева и да се крие зад млечките.

Глупавият скочи на един камък във водата, изправи се на него и се обърна към хоризонта. По панорамния път мина камион. Изчака го да отмине. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв звук. Търпеливо направи това втори, трети, четвърти път… Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, които извъртяха почти час. Не знаеше колко пъти се бе разнесъл този звук през това време. Докато го слушаше, той се мъчеше да го оприличи на нещо – може би наподобяваше скърцаща кола, може би писък или радиосигнал. Никога не бе чувал подобни звуци.

Делфините се появиха внезапно. Стадото се показа на половин миля пред тях. Животните правеха огромни скокове. Неусетно, като си играеха във водата, те скъсяваха разстоянието до брега, ставаха все по-едри, вече се очертаваха муцуните им: най-странното беше, че писателят започна да различава техния смях; да, делфините се смееха, може би се радваха по свой, делфински начин, а глупавият махаше с ръце. Водата около стадото кипеше, в подножието на скалите морето се раздвижи и последва нещо много чудно – животните се запромъкваха във фиорда, заобикаляха плитките подводни скали, скупчиха се пред глупавия. Сега той приличаше на дете. Писателят се надигна още малко; понесен от любопитството си, ой искаше да види всичко, до най-малката подробност. Глупавият седна върху скалата и протегна напред ръка. Под магията на неговата длан делфините изпаднаха в лудост – буйно подскачаха в стремежа си да я близнат, близваха я, изтласкваха се един друг, бореха се за тази длан.

Накрая глупавият се изправи и каза нещо, което ги поукроти, макар че животните сякаш искаха да се поглезят още малко, та трябваше да ги смъмри на своя неразбираем език. Стадото бавно започна да се оттегля. Животните заплуваха обратно, поривите им гаснеха, движенията им се успокояваха, докато най-после синият морски простор ги погълна.

Писателят се изправи, напусна скривалището си и слезе при фиорда. Глупавият седеше върху своята Изабел. Пушеше. Писателят се приближи.

– Е, ще пишеш ли какво видя?

– Не! Нищо няма да пиша!…

– Защо?… Можеш. И без туй никой няма да повярва.

– Никой – съгласи се писателят. – Никой няма да повярва.

*** Оказва се, че за този сборник разказът „ДА СПИМ НА ОТКРИТО” е променен, включително и заглавието. Сменил се е погледът на Автора към света – и той решава да пренапише разказа си след близо 30 години. По-долу – новия вариант:

 

===============

 

 

T Р Я Б В А  Д А  С П И М  Н А  О Т К Р И Т О

– Хей, кога си пристигнал?

– На мен ли говориш?

– На теб.

– Тази сутрин.

– С автобуса ли?

– Много ли те интересува?

– Искам да говоря, разбираш ли, да си говррим. Искам да се познаваме.

– Така ли? Тогава защо не си ми казал досега?

– Не знам, аз съм глупав човек. Не ме ли виждаш как ходя по улиците?

– Защо не дойдеш при мен?

– Аз ли?

– Ела.

Този който си беше признал, че е глупав се премести заедно с чашата си при другия.

– Седни по-близо.

– Как така си сам?

– Какво значи сам?

– Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Пиете, смеете се. Сигурно след малко ще те нападнат,

– И да ме нападнат… ще останеш и ти.

– Няма.

– Оставаш и толкоз.

– Не, не, аз съм глупак.

– Не си толкоз голям глупак. Наблюдавам те.

– Защо ме наблюдаваш?

– Знам ли, не ми обръщай внимание.

– Не разбирам от писатели, но си ми интересен, макар че си слаб.

– Писател?

– Яд ме е, че си слаб.

– И мен ме е яд. Откъде знаеш, че съм слаб?

– Разправят… И си личи,

– Така ли разправят? Защото на мен разправят друго. И от какво си личи?

– Ти си муха без глава. Ще пийнем ли?

– Винаги. – Писателят надигна чашата. – Наздраве,

– Намрази ли ме?

– Мразил съм те винаги. Говориш с другите, а мен ме подминаваше. Презираше ме, признай.

– И ти ме подминаваше. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра, да те запитам най-после защо ме подминаваш.

– Мен ме остави, аз съм особен.

Глупавият остави чашата на масата. Хубавите му далечни очи го погледнаха от дълбочината на един непознат и странно объркан свят,

– Особен?

– Направо луд.

– А много ли си луд?

– Това точно не знам.

– Искаш ли да проверим кой е по-луд?

– Е, за теб съм чувал.

– Тогава да оставим тая работа.

– Не, ти не можеш да бъдеш по-луд от мен.

– Смятах, че ако наистина си луд, ще дойдеш с мен,

– Веднага!

– Веднага! – Погледът на лудия се изостри, – Знаеш ли къде?

– Където и да е. – Писателят подразбра, че оня рови в мислите му, искаше да изчопли нещо повече. – Де да знам къде, но ще дойда навсякъде.

– Много се силиш. – Лицето на този, който минаваше за луд, или, да си го кажем направо – местния идиот, бе леко брадясало, огледало на дълбоко залегнало в него бездушие, примесено с постоянно и весело лекомислие. – Можеш ли да преспиш на фиорда?

– Мога.

– Тогава да тръгваме.

Лудият изпразни чашата си. Писателят отиде при бюфета. Затънаха му нещо много тежко и сигурно доста важно, добавиха още към него, а всичко заедно влезе в изнамерен от бюфетчията синтетичен плик. Излязоха от заведението, глупавият издърпа багажа от ръцете на писателя, тръгнаха по улицата. Писателят трябваше да се отбие до квартирата си, може би взе още някаква подробност със себе си, но лудия не можа да разбере точно какво, видя само огромната шуба. Понечи да поеме и нея, писателят отказа решително, после се отби в магазина и купи цигари.

Когато напуснаха градчето следобедното слънце постопли добре гърбовете им.

– Виж го.

Лудият даде да се разбере, че става дума за морето.

– Кво ще му гледам.

– Тогава що си се затичал насам.

– Ти никога ли не работиш?

– Не знам, не си спомням.

– От какво живееш?

– Не знам… Може би не живея.

– Не ти ли се жени?

– За какво пишеш сега?

– Не е важно. Защо да говорим за тия работи?

– Ти питаш и аз питам.

– Аха.

– Пишеш, за да живееш, нали?

– Вярно ли е, че викаш делфините?

– За пари ли пишеш или за удоволствие?

– Така говорят за теб.

– Хубаво ли е да имаш пари?

– Хубаво е да говорят за теб такива работи.

– Сигурно имаш къща и жена, да, ти имаш жена, виждал съм я.

– Може би ще имам късмет, а?

– Макар че тук не идват често с жените си, – Лудият се раздразни, писателят се усмихваше недоброжелателно, – Според теб хубаво ли е или не е хубаво човек да разговаря с делфините?

– Оттук ли ще минем? – направи се на ударен писателя.

– Край лозята – отвърна лудият.

Всъщност влязоха между лозите, там се забавиха, направиха малко тараш, намерените зърна бяха поизсъхнали, но много сладки и понеже ги откриваха трудно, смятаха ги за скъпоценни. Шубата на писателя насъбра сума ти сухолявици, когато излязоха на пътя той ги видя, но не посегна да ги почисти, стори му се излишно и абсолютно ненужно в следобед като този.

Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите.  Лудият изчезна в една дупка и измъкна няколко големи дъски, пак от там придърпа предварително натрупана морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки. На това място вълните бяха изхвърлили още дъски и един сандък с надпис „Isabelle”.

Двамата насъбраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Лудият запали кладата, а писателят нареди по–влажните дъски и сандъка близо, да съхнат. Сандъкът не му са стори толкоз влажен, писателят седна на него. Лудият стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.

– Какво гледаш?

– Коя ли ще е тая Изабел, а?

– Я марка на сапун, я нещо за пиене.  Амбалаж… Обичаш да се правиш на ударен.

– Защо?

– Питах какво гледаш?

– Ела и виж, ако забележиш нещо, значи съм гледал.

– И от тук се вижда, че няма нищо.

– Тогава?

– Често ли спиш край морето?

– Когато полудея повече.

– Ще пием ли?

– Първо ти.

– Ела на сандъка, седни.

– Тая Изабел трябва да е била много красива… Наздраве!

– Така ли смяташ?

– Ще ми се да е така. Това име носят само истинските жени… Добре че се сега за ракията.

– Няма ли да ни дойде малко?

– Не вярвам.

– Ето ти цигари.

– За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и… Кеф ти ракия, кеф ти цигари,

– Слушай, с теб може ли да се говори открито? Защо дойдохме да спим тук?

– Казах ти, често спя тук,

– Как подразбра, че ще ме повлечеш ?

– Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?

– Колко?

– Броят се на пръсти,

– Какво от това,

– На теб ли да обяснявам?г

– Огънят цяла нощ ли ще гори?

– Защо не,

– И аз мисля, че трябва.

– Трябва да ни топли, иначе ще се вдьрвим

– И да топли, и за друго.

– Не те разбрах.

– Разбра ме.

– Ти все за туй ли мислиш?

– Да.

– Как можеш да допуснеш такива глупости?

– Но огънят ще гори през нощта, нали?

– Знаеш ли кое е най-лошото когато хората спят на открито?

– Подай.

– Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.

Писателят го погледна над етикета.

– Могат да разговарят.

– За какво?

Писателят върна бутилката в протегнатата му ръка.

– В светлината на огъня надписът е по-красив.

– В светлината на нощния огън и човекът се разкрасява. Знаеш ли, че и те стана по-красив? Заприлича на добър писател. Наздраве.

– Напиваш ли се?

– Еее!…

– Някой ден ще ти дам нещо, сега вече ме амбицира да прочетеш две-три изречения.

– Остави тая работа. Ракията е сладка. – Отпиваше леко, ритуално, по настръхналата му възбудена кожка се долавяше инстинктивното оживление на поканения в топъл дом скитник. – Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек?

– Който може да спи на открито,

– Ще напишеш ли тая история?

– Ще те ударя.

– И никой няма да ти повярва?

– Кое точно не е вярване?

– Че двама души спали край морето през октомври, ей така, заради самото спане.

– Докога ще стискаш бутилката.

Лудият побърза да му я подаде,

Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на пламъците. Морето се повдигаше бавно между оковите си. Писателят го усещаше как набъбва и как се отдръпва с дъх, напомнящ отчаяние. От водата идеше топлина. Полъхът от към сушата бе сякаш по-хладен. Морската трева върху дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се, отпусна се на дясната си страна. Топлината на огъня отново го удари в гърба. С лицето си усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше лудият. Мидените черупки под дъските се трошаха и пееха. Наоколо се издигаха тъмните привидения на скалите, само по посока на морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цялата нощ трябва да се върти като на скара – ту гърбът, ту лицето към огъня, От време-навреме трябва и да става, да мята дърва върху жаравата.

За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – другият бе поддържал пламъците. Щом отвори очи, видя го да седи върху „Isabelle”.

– Добро утро.

Писателят изръмжа нещо неразбираемо, но важната част на думите му се оказа по-ясна: – Да му ударим ли по глътка?

– Има ли още?

– Изабел ще каже.

Лудият бръкна в сандъка.

– Има.

– Изабел ще ни даде и малко хляб.

– Ако искаш ще препечем филийки.

– Имаш ли нож?

– Да навадя ли малко миди? Има ги на плиткото – бъркаш само до лакти,

– Ще ти помогна.

Откъртиха май повече отколкото им се полагаше. Изтеглиха най-едрата жар настрана, наредиха мидите върху нея, те се отваряха като макове, част от водата им изтичаше върху въглените и съскаше; ухаеше на миди, препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета.

Когато се нахраниха, лудият стана малко неспокоен, той чакаше нещо като оценка, но писателят си мислеше май за свои си някои работи.

– Какво ще кажеш?

– Да пием без да си викаме наздраве.

– Ами, да,

– Какво имаш да вършиш днес?

– Както винаги.

– Нищо, нали?

– Правя каквото си искам, а нямам нищо за правене. Смешни са ми всички дето имат да вършат нещо.

– Какво ще кажеш, ако прекараме и деня тук?

– Само да искаш, и ако никой не те чака в града.

– Виж какво слънце!

– Днес ще бъде топло, ще се напечем, ако ти стиска – ще се окъпеш.

– Така съм намислил. Дай! – Писателят прегърна бутилката. – Какви са тия багри по водата?

– Видя ли ги? – лудият се ухили. – Тях може да ги види само този, който е спал до морето,

– С морето! – Огледа без да има защо еднолитровата бутилка. Беше останало малко на дъното. Питаше се дали оня знае за втората бутилка и си отговори, че знае, на лудия май му бяха известни много работи. – Тази есен ще поработиш ли?

– Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от бурята?

– Тук ли ще го пренесем?

– Решил съм да скърпя колиба в тази дупка. Трябва най–после да имам нещо собствено.

– Смях в залата.

– Говоря сериозно.

– Защо не ги повикаш?

– Да отворя ли другата?

Писателят се усмихна не само за себе си, постара се да бъде разбран. Лудият обаче остана студен като камък, но тръгна и изрови бутилката от пясъка.

Отвори я, подаде я па истинския ѝ собственик.

– Тях никой не може да ги…

– Освен тебе!

– Те са диви бе, човек! Всичко за тях е лъжа, измислица, вие ги създадохте, искахте си ги и си ги измислихте.

Писателят се изправи и прекрачи няколко камъка. Лудият го последва. Прехвърлиха зоната на скалите, слязоха на широката пясъчна ивица – нататък се простираха все известни плажове. Писателят настойчиво вървеше напред. Лудият крачеше отзад, стараеше се да спазва някаква дистанция, знаеше че му се сърдят.

Изглежда, че последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още една „Isabelle”. Дъски много, някои от тях все още киснеха във водата. Няколко пъти им се наложи да се събуят. Слънцето се издигаше, ставаше все по-топло. Пренасяха плячката във фиорда, подреждаха я да съхне. Накрая, щом свършиха работата, писателят проговори:

– Не можем да мълчим докрай.

– Добре де, какво искаш?

– Обещавам да не отроня дума по въпроса.

– А можеш ли да се скриеш зад скалите?

Писателят го погледна учудено, лицето му просветля.

– Мога.

– Ще кротуваш, докато ти дам знак.

Писателят предложи да се изкачи на брега, позволиха му, там изчезна зад млечките, виждаше цялото море, а в сухата затоплена трева се лежеше удобно.

Лудият се покатери на най-високата скала, изправи се и се обърна към хоризонта. По панорамния път профучаха камиони. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв труден за изпълнение звук. Търпеливо повтори, потрети и задържа така. Звукът, който наподобяваше скърцане на биволска кола, затрептя над гладката повърхност, повърхността на водата пъстрееше като тигрова кожа. Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, те извъртяха около час, беше станало особено приятно, почти горещо, природата бе поела майчински лудия в прегръдките си и му се радваше. Той се оказа повече отколкото трябва настойчив – скърцаше, скърцаше, с ръце край устата, приличаше на вестител и растеше, растеше, издигаше се към небето.

Писателят слезе бавно до водата, съблече се и потъна в прохладната ѝ бистрота. Поплува малко, излезе и махна към вестителя.

– Видя ли ги? – провикна се от скалата лудият.

– Да – извика писателят.

 

===============

 

 

С В Е Т Ъ Т

 

Всяка изтекла минута го убеждаваше, че не бива да съжалява, задето се бе отклонил от групата и сега скиташе в неизвестното. Вече откриваше нещата сам и повечето пъти му се налагаше да гадае. От североизток подухваше прохладен слънчев вятър, къщите, хотелчетата и магазинчетата за сувенири искряха, градчето блестеше като скъпоценен камък върху гръдта на планината, а долу, много ниско и далече вдясно, с ранна пролетна радост, неуверено сияеше частица от Йонийско море. В залива лежаха няколко парахода и всичко бе тъй внезапно, така съвършено, че самоотлъчилият се от групата свали очилата си, прекъсна видението, потъна за малко в мъгла и накрая върна очилата на очите си с увереността, че се е излъгал, че такова нещо не може да бъде, но корабите се върнаха по местата си, планинската височина се изрази повторно, а градчето затрептя с тишината си, с двете си улици, безкрайния низ от туристически автобуси по паркинга и отделни лутащи се като него самотници или самотни двойки, които зяпаха ту към планината, ту към залива и не можеха да се нарадват, че са попаднали в това зашеметяващо сборище на оракули и история. Освен двете успоредни улици, други сякаш нямаше, имаше стълбища, ставаше въпрос само за изкачване и слизане, такава, изглежда, бе съдбата на местните хора – да се катерят към жилищата си и те се катереха къде с краката си, къде с магарета. Самоотлъчилият се от групата тръгна по стъпалата, срещна скромно облечени мъже и жени: кой знае защо, започна да ги поздравява, а те му отвръщаха с готовност и пак магарета; всекидневието на градчето си течеше а̀ко и да се наричаше Делфи, въпреки неделния ден, въпреки туристическия бизнес и натъпканите със златни накити магазини, останали под него, при хотелите.

И колко много кич! А колко хубаво! Животът е немислим без своя кич. Ето и сега, стените са нашарени по най-преднамерен начин с черти и букви, смешно нарисувани чаши, дори една луна, чийто край е захапан от дулото на бутилка, върху която е написано „уиски“ на английски, сгрешено, разбира се, една буква липсва и тя е прибавена с друг цвят, изглежда, от някой весел турист. Всички Тулуз-Лотрекови шарки тук ти говорят само едно – че в този дом се намира нещо като кръчмичка. Защо пък да не влезе тъкмо в такова нещо? Той се вмъкна и потъна в смехотворна обстановка, но макар че всичко вътре беше по детски наивно, сервираха му точно туй, което си пожела – чаша студена рацина, вино с мирис и вкус на благородна смола. Голяма тигрова котка играеше с двете си тигрови котенца, върдаляха се в бяло слънчево петно, а мъжът и жената, собствениците на това предприятие, се разговаряха високо някъде в кухничката. Звънтяха чаши, шуртеше вода. Виното разтвори сърцето на посетителя, той се почувствува щастлив, дълбоко в съзнанието му покълна оптимистичното чувство, че се намира точно на мястото си, че именно, ако се говори често за света, това е то светът – планината нагоре, заливът надолу и  встрани, чашата пред него и… влизащата жена.

Може би скандинавка, може би на четирийсет, тънка и висока, е широко, отворено лице, по което като светлина бягаха хиляди дребни бръчици. Бръчиците красяха лицето ѝ, правеха го драматично, над него пламтеше чиста и гъста синкавобяла коса. Като видя котките, жената приклекна до слънчевия лъч и взе малките в ръцете си. По опънатия ѝ бял панталон премина токът на коравите ѝ километрични крака. Котката майка я изгледа с меланхолични диви очи. „Това, което обичам в котките, е тяхната омраза”, каза жената. Може би думите бяха отправени към него. Във всеки случай тя не му каза нищо повече, нацелува животинчетата, върна ги на майка им и се оттегли при най-отдалечената маса. Поръча си уиски, не поиска нито лед, нито дяволи за разреждане, само огледа заведенийцето, запали цигара и когато се попремести към слънчевата част на масата, той видя, че под спортната ѝ блуза напират малки мъдри гърдички, които сякаш му казваха, че не са жадни нито за погледи, нито за опипване.

Повика собственика, за да си плати, очите на собственика гледаха към финансовия резултат на живота, под тях носът им служеше за дишане, а мустачките под носа кой знае за какво. Докато плащаше виното си, самотният човек, който се бе отлъчил от своята група, склонен да разсъждава повече, отколкото трябва, си помисли за миг, че цялото това неописуемо с обикновени думи градче се състои все от такива хора, и какво? Какъв е в крайна сметка резултатът? Кое е по-важно – къщите с планината и заливът, или хората? Какво от туй, че планината беше загадъчна, че Йонийското море поглеждаше с едно оченце към нея, че в древността тук се е подвизавал оракул, че наоколо има декоративни останки от тиранични храмове – тук гъмжи от хотелиери, гостилничари и златари, те се смесват с природата, една магма, от която се възхищават всички, и тогава къде му е смисълът, защо трябва да му се възхищаваме?

Виното го караше да мисли така. Той се изкачваше все по-нагоре, виждаше нови къщи и накрая откри трета улица, на тази трета улица слухът му долови черковно пеене, обърна се наляво и съгледа храм, Беше се озовал в задната му част, но богослужението кънтеше силно, отчетливо. Когато заобиколи храма и се озова пред лицето му, той се ухили – високоговорители. Влезе в сградата и потъна в полумрака ѝ; горящи свещи затрептяха пред очите му, старозаветни хора седяха в двете страни на залата – мъжете отдясно, жените отляво, всички облечени празнично, всички притиснати от богослужението. Внезапно се сети за майка си, за баща си, пусна десет драхми в касичката, взе две свещи и ги запали. „Сине, много те моля, когато умра, запали по една свещичка за мен и баща ти някъде, някога; бъди спокоен, ние ще видим отгоре това и ще ти благодарим.” Когато запали свещите и се оттегли, в очите му блъвна сълза, беше си спомнил и за баща си, и за майка си и си помисли за другата измама: взаимоотношенията родители – деца. Стоеше прав, слушаше пеенето, отначало помисли, че е записано на лента, но като се огледа, видя в един кът пригласящите на свещеника. Тогава си помисли за свещеника. Боже, в каква бъркотия живеем! Трябваше да стои и да слуша, чашата вино щеше да се размие в кръвта му до последната си капка и нещата отново можеха да заемат местата си.

Ето че влезе и скандинавката, с нея станаха две бели петна в храма, съвсем драстични, почти всички богомолци се извърнаха и ги погледнаха. Стори му се, че скандинавката се олюлява, но от нея се излъчваше странен мирис на далечини, на рутина, на зряла красота и на него му се прииска да се приближи към ръката ѝ, да я погали.

Излезе от храма, бунтът му се утаяваше, той си каза, че всеки човек поотделно е глупав и неприятен, но всички хора взети заедно са мъдри и нравствени, че народът с планината дава добра сплав, че народът с морето дава добра сплав и че в крайна сметка все пак има смисъл, и ако сега той се е отделил от групата си, може би е сбъркал, групата е видяла древните развалини, за които ставаше дума в проспекта на Балкантурист, а той не ги видя, вместо това видя малките саможиви гърди на една висока залутана уиски-мем, а малките саможиви гърди на въпросната уиски-мем едва ли могат да се мерят с древните развалини, с планината и със заливчето на Йонийско море, в което лежат параходи.

Бавно се спущаше надолу и ето че навлезе в улицата на богатите златарски магазини. Въпреки неделния ден всичко бе отворено, всичко, и той можеше да влезе, да посочи най-скъпото украшение във витрината, което струва колкото два мерцедеса, и да го купи, ако принадлежеше към богаташите, които можеха да си позволят този каприз. Това го накара да се замисли за богаташите. Какво, беше ли в крайна сметка щастлив Онасис? Беше, разбира се; който смее да твърди обратното е лицемер; Онасис е бил един щастлив човек, всички богаташи са щастливи хора, по-щастливи от всички бедняци.

Групата му се трупаше до автобуса, той влезе и зае мястото си до прозореца, отсега нататък се превърна в единица от общата бройка, моторът запали, трябваше му малко да загрее, преда да подгони километрите. Най-после каросерията се заклати, преди да тръгне, и в същия момент някой почука отвън. Беше скандинавката, Тя постави длан върху стъклото, показваше ръката си. Той извика и скочи на крака. Искаше да спрат, молеше се, но автобусът набираше скорост, ръката от стъклото изчезна, скандинавката тичаше известно време успоредно с автобуса, той викаше ли викаше, другите го гледаха учудено, не го разбираха, той го удари на молба и накрая зарева яростно, което отначало предизвика допълнително учудване, а носле гръмогласен смях.

 

===============

 

 

О Т Б Р А Н А Т А   Н А   С П А Р Т А

 

Той имаше собствена мъртва котва в акваторията на ветроходната база, сред воняща мътна вода, където се изтичаше мръсният канал на града. На тази котва, на сто метра от брега, завързваше своя “Мародер” – някогашна спасителна лодка на презокеански параход, чудесен велбот: осем и половина на два и половина метра. Двигателят на велбота беше дизелов. Собственикът му се гордееше много с просторната кабина и продълговатите илюминатори с перденца. Ще кажете, що за име на плавателен съд, защо пък мародер? Там е работата, че едва след като името бе нанесено в регистрите на пристанищната инспекция, а художникът го измайстори по бордовете, чак тогава собственикът разбра, че този, който се бори с биковете, не се нарича мародер, както е смятал, а матадор, но махна с ръка и заяви: пък аз да не съм нещо друго? Така остана позорното име на лодката, което, според желязното правило на традицията, прикачиха и на него.

Тази сутрин Мародера пренесе веслата в малката помощна лодка, загреба и се отправи към велбота. Прехвърли на него няколко дини, туба с вода и една чанта от панамериканските въздушни линии. В чантата имаше хляб, домати, сирене и пет пакетчета “Арда. Запали мотора, отвърза голямата лодка от шамандурката, привърза към нея малката и се отправи към открито море. В безслънчевия октомврийски ден морето и въздухът бяха меки, водата край бордовете се огъваше като клей. Половин час след потеглянето той успя да мине зад острова, опиянен от скоростта си, но там стана нещо, което го забави; там той спря и започна да съзерцава стадо делфини. Опита се да ги заговори. Делфините мълчаха упорито, един от тях едва не отърка десния борд, но никой не пожела да проговори, макар че Мародера им наприказва сто и две неща, като не забрави и да им се извини от името на човечеството; между другото упрекна ги и в неучтивост, а на края и в липса на проницателност, защото ако биха били по-проницателни, щели да разберат колко много обича той делфините и рибите, изобщо – всичко, което живее в морето, дори медузите. Верни на поведението си, делфините продължаваха да мълчат и Мародера им заяви, че те не са никакви интелигенти на животинския свят и че ако минават за такива, това трябва да се сметне за още една заблуда на човечеството, което всъщност, откакто се помни, живее в непрекъснати заблуди. Когато стадото се стопи в далечината, Мародера запали повторно мотора и се понесе по пътя си. Към девет наближи градчето, но вместо да влезе в пристанището като хората, той заобиколи вълноломната стена и хвърли котва в заливчето сред скалите. Котвата влезе плавно в дълбоката вода. Щом се убеди, че всичко е о’кей, Мародера седна при кабината си и разряза първата диня. Не прояви лакомия, изяде само четвърт от нея. Ядеше и разглеждаше къщите над скалите.

Две години не беше идвал насам, за тези две години старовремските дървени къщи бяха пометени. На техните места се издигаха съвременни жилищни фасади с веранди, балкони и тераси. Една от терасите му хареса особено. Там имаше жена. Другите тераси бяха пусти и сякаш мъртви, тая биеше на очи с присъствието на млада жена, която шеташе по нея. Прибра динята под седалката и понечи да хвърли корите в морето, но се отказа. Наблъска ги в кофата и започна да се съблича. Жената беше много млада и много руса, а тези качества той ценеше особено. Пушеше и се събличаше спокойно. Към това зовеше спокойствието на деня. Гол до кръста, той се сети нещо, наведе се през борда и пипна водата. Мòре, не беше толкова топла! Прибра се в кабината, махна панталона, събу долните си гащи и обу бански гащета. Тя е сама, помисли си Мародера и излезе от кабината. Младата жена побърза да изчезне в къщата. Малката, не те ли е страх в това голямо учреждение, а? На твое място ще загина от страх… Ти какво си застанал тука, право срещу мен? – запита жената от дълбокия лабиринт на къщата. Той седна и запуши. Тялото му излъчваше здраве и красота, известно тяло, наградено на две поредни Нептунови тържества, но вече готово да напълнее – под гръдния кош се зараждаше нещо като коремче. Не бързаше. Цигарата му се услаждаше винаги – и преди, и след гмуркането. Щом я допуши докрай, облече стар вълнен пуловер, постави маската и налапа шнорхела. Преди да скочи, зърна красавицата, която изнасяше пластмасов леген на терасата. Тази пък не позната лодка какво ли търси тук? – запита тя. Мародера, който вече набираше дълбочина, отвърна: ще видиш ма, кукло, не бързай и ще разбереш какво търси тази стара лодка тук. И докога ще стоиш под моя дом, а? Ами, де да знам, зависи. От кого? – запита тя. От тебе, отвърна той… Дъното, по което шеташе, му беше познато до втръсване. Долу лежаха няколко обширни, плоски скали, между които се въдеха дънни риби – добро място за лов на попчета с лодка. Оловото и куките можеха да падат леко върху гладката скална повърхност. Легнала сред ливадата от водорасли, белезникавата стръв се забелязваше отдалеч. Тук се въдеха по-дребни парчета. Рибарите предпочитаха това място само в краен случай, когато не можеха да отидат другаде, защото дъното беше истински капан за котвите им.

Ето едно въже! Мародера го улови и тръгна по него. То го заведе при щока на котвата. Натисна го. Напразно. Не се поддаде, бяха се затегнали двата рога. При това положение котвата никога не би могла да бъде изтеглена вертикално и рибарите правилно са я прежалили, заедно с тринайсетина метра въже. Голям зор са видели те, доста са се мъчили, такава котва не се оставя лесно. Кислородът в гръдния му кош свърши. Мародера се устреми нагоре, без да изпуска въжето от ръката си. Изскочи над водата и шумно глътна въздух. Морето го бе изхвърлило като зряла череша кокичката си. Господарката на терасата гледаше право към него. Той ѝ се ухили под стъклото на маската. Бях малко на дъното, кукло! Точно единайсет метра дълбочина! Мъжът ти да се убие – не може. Ти била ли си някога там? Дъното е много хубаво нещо и ако си послушна, някой ден ще те заведа. Ръката му държеше края на обраслото с ракушки въже. Но като заплува към лодката, разбра, че тая работа няма да стене – въжето не достигаше. Като е нямал акъл в главата, трябва да го пусне отново на дъното и да го вади повторно. И всичко заради тази там, на терасата. Кукло, не видя ли какво направих? Заплеснах се по тебе и слязох на долния етаж без помощна връвчица. Мародера се опита да запомни мястото на котвата и се качи в лодката. Свали маската, съблече пуловера и се отпусна върху седалката. От опит знаеше, че първото спущане е винаги най-резултатно. Отсега нататък всяко ново отиване до дъното ще бъде по-краткотрайно. Ръмеше едва забележимо, приятно време, може да се каже – негово време: в подобен ден да седнеш край масата, че да не станеш. Но за спущане под вода – не, няма видимост. Облече шубата. После измъкна всички въженца с всички разноцветни пластмасови топки, определени да играят ролята на шамандурки. Грабна жълтата топка, хвърли я във водата и като бутна шубата на сухо в кабината, скочи повторно към дъното. Лесно откри въжето на котвата и ловко привърза към него връвчицата на шамандурката. Сега вече мястото на трофея бе набелязано. Имаше достатъчно кислород и тръгна към котвата. Но и повторното съприкосновение с нея го убеди, че няма да бъде лесно. Изскочи на повърхността и шумно налапа въздух. Когато успокои дишането си, Мародера погледна бегло към терасата, не видя нищо, пое отново въздух и този път се спусна право към котвата. Да, тя беше залостена яко и само няколко дръпвания надолу можеха да оправят работата. Започна да дърпа надолу. Нещо запука в ушите му – рогчетата късаха връзката си със скалата и се освобождаваха от леговищата си; тригоната се трошеше, а морският мъх се късаше. Тази котва му осигуряваше двайсет или трийсет лева, зависи на кого ще я продаде. А пипне ли някого от онези с яхтите, нищо чудно да откопчи и четирийсет. Изскочи на повърхността щастлив. Кукло, донесе ми късмет, знаеш ли? Тя простираше пране. Той изброи три нежни пликчета и един чорапогащник. В мрачния ден косата ѝ светеше като слънце, пък и лицето ѝ светеше, но най-силно се натрапваше нейният бюст. Макар и под блузката, той светеше по-силно от всички слънца на всички вселени, взети заедно. Главата си залагам, че е сама! Сама е в цялата къща и дълго време ще бъде сама, цели месеци, и да ми отрежат ушите, ако не е бременна. Такива ги напомпват и ги оставят да перат, докато мъжете им направят валута по траулерите. Че как се оставя подобна сексуална империя сама на терасата, а? Макар че терасата е скрита за погледите на града, ето, намери се един пират да нападне откъм морето!… Сърцето му изравни ударите си, дишането му се успокои. Вече можеше да направи третото спущане към дъното, но защо не опита чрез издърпване на въжето? Качи се на лодката и започна да тегли. Невъзможно. Трябваше да скача наново. Този път се озова зад котвата и започна да я изтегля надолу, после рязко нагоре. Щокът се освободи. С последни усилия изнесе цялата котва върху скалата и драсна нагоре. Струваше му се, че ей сега ще се пръсне на парчета под водата и от него няма да остане следа, или пък ще остане един бездиханен труп, който ще скита цяла зима по дъното на морето и влачен от теченията, ще изскочи чак през късна пролет, когато се стоплят водите, за ужас на гларусите, при някой пуст плаж. После гларусите ще свикнат и спокойно ще пощят перата си до него. Представяш ли си – лежиш наполовина във водата, а гларусите се пощят спокойно край теб или се любят… и цвъкат… Не само въздух нямаше в тялото му, нямаше и топлина. Дънните пластове на водата бяха студени, дявол знае какво щеше да става тази година, сигурно зимата ще настъпи рано.

Мародера заплува ускорено към лодката. Преметна се на палубата, захвърли маската, махна пуловера и се набута в шубата. Ръмеше. Ах, как се нуждае сега от едно жарко слънце, да го напече, че да разтопи чак бъбреците му. Но ръмеше. През рехавите облаци дифузираше далечна слънчева светлина. Императрицата си беше на сухо, вътре,  в някоя от залите на двореца, движеше се достойно сред стотиците накупии от Гибралтар и Халифакс, същите накупии, които украсяват стаите на съседните къщи, на всички домове в градчето: от покривките за легла до сувенирните коралови късчета. Макар че горните етажи на палата бяха пò шик, чудно защо, императрицата обитаваше само долния етаж. Горните са за чужденците, извика Мародера. Там са многото легла и фаянсите. Може да си хубава, може да приличаш на императрица, но си най-обикновена хотелиерка! Разбираш ли?… Той се прибра в кабината… Камериерка си!… Тя излезе отново на терасата с вид на жена, която не се интересува от това, че пред къщата ѝ е закотвена лодка…

Въженцето на шамандурката измъкна на повърхността въжето. Той го хвана. Изработено от синтетични влакна, това въже можеше да издържи тежестта на всяка котва. Тази, която идваше нагоре, сега напущаше дългогодишното си леговище и се връщаше в сухия свят. Физическото напрежение раздвижваше мускулите и кръвта на Мародера, тялото му бавно се загряваше. Както бе предположил, котвата се оказа фабрична изработка, адмиралтейски тип, от ония, които ги имат яхтклубовете. И никога по-малко от трийсет лева… А градчето сякаш е изградено повторно – всички къщи са нови, изглежда, че жителите му наистина са фрашкани с пари. Ами да, те продават бяла чаршафна площ – всяка нощ по два лева на чаршаф… А ти ма, кукло, вместо да спиш горе, на огромно легло, най-малко четири декара, спиш долу, в кухнята, за да инкасираш повече! Язък ти за красотата! Ако си моя, няма да позволя. Никога!… Тя се появи отново на терасата и за миг му се стори, че не е бременна. Ако не е бременна, то мъжът ѝ е тук. А може и да не работи в океана. Може да е в бакалията или зеленчука. Да, май че не е бременна. Но подобни красиви жени ги взимат главно океанджиите… Ами ако тя няма нищо общо с тази къща? А? Представи си, че е нещо друго, да речем – нещо, което се явява по терасите и само дразни моряците? Ами ако е богиня? Тази нежна кожа и тази руса коса не може да имат нещо общо с града, който е пълен с продавачи на чаршафни площи; неземно хубав град, населен с камериерки и камериери. Тя не може да бъде камериерка. Ако беше такава, щеше да бъде бременна. Защото кой океанец ще остави камериерката си така, ако не е бременна? Богиньо, извика Мародера, бременна ли си, или не? Тя поливаше цветята. Не съм бременна, отвърна камериерката и отново се превърна в богиня. Това накара ловеца на котви да влезе в кабината. Тук той смъкна шубата и измъкна своята жълта хавлия. Виж каква хавлия имам, рече той и влезе в нея. Беше се затоплил задоволително, беше изпушил две цигари. Русата богиня изтърсваше някакво чердже. Мародера палеше третата цигара. Тя изтърсваше черджето настрана от пликовете и чорапогащника. Виж каква хавлия имам, рече Мародера. Освен шубата!… Сега тя изтърсваше малко килимче, от тия, дето се постилат пред леглото. Морето спеше кротко под краката ѝ. Крака или нозе, а? Кажи ма, богиньо, какво носиш долу, крака или нозе? Защото знам, че краката са само за хората. Виж ма, виж каква хубава хавлия имам! И какво тяло!

Мародера хвърли хавлията и остана по гащета. Той не скри хавлията в кабината, нямаше смисъл, вече не ръмеше. Взе маската и шнорхела. Изправи се на седалката и стоя дълго така. Богинята трябваше да се увери, че тялото му е наистина забележително и ненапразно е печелило конкурсите за Аполон на плажа. Виж как скачам в студената вода и слизам на дъното, където търся котви, рече Мародера. И допълни: защото съм горд и никога няма да продавам чаршафни площи. Той скочи във водата. Но тя, заета с работата си, не видя нищо. Нищо не видя ти, мислеше си Мародера на път към дъното. Язък! Край него се полюшнаха две медузи, по скалната ливада пробягаха попчета. Ето го второто въже. На другия му край има котва… Да. Четирирожка. Заварявана от четири извити железа. Лапите са прибавени допълнително. Тези цепнатина е истинска гробница на котви. Преди две години в същата дупка откри котва-красавица, за която му броиха двайсет и пет лева. Студено е, въздухът се изчерпва. Хайде, нагоре!… Богинята чистеше ориз или леща. По-вероятно – ориз. Тя седеше зад масата и пощеше тавата. Мародера подиша известно време над водата, напълни гърдите си и се гмурна. Този път обходи перваза на канарата и го проучи. Нищо. Лапини, лапини, лапини… И малки медузи, като брошки, а тук-там плавно се придвижват абажурите на родителите, които дори не подозират, че дребосъците са техни деца. Друго – нищо. Отново нагоре!… Богинята продължаваше да чопли тавата… Отново надолу!… Този път проучи другата страна на канарата и точно когато се отчая, намери нова четирирожка… Отново нагоре!… Бързай, Мародер! Ще се пукнеш… Богинята не го и погледна. Той бе изпръхтял силно, ала тя не вдигна поглед от тавата. Бъррр! Студено – извика той. Никакво внимание. Какво студено море! На нищо не прилича! Заплува към лодката и този път трепереше не на шега. Вмъкна се в кабината, смъкна гащетата си, облече първо хавлията, а върху нея – шубата. Дори не мислеше да се показва така опакован и треперещ навън. Отвори бутилката с рома. Пи две глътки. После още две. Това му позволи да захвърли шубата. Вече не трепереше. Запали цигара и излезе на седалката. Бледа слънчева светлина се мъчеше да стопи облаците. Кукло, ако ми паднеш между лапите, ще те удуша, да знаеш, и ще те целувам мъртва, но моя! Добре да го знаеш, на никого няма да те дам! Като поскача малко на седалката, той хвърли хавлията и отново надигна рома. Куклата остави тавата настрана и вдигна един голям кухненски нож. Доматите бяха измити и тя започна да ги реже. Чак сега Мародера забеляза, че в единия ъгъл на терасата върху котлон бе поставена тенджера. Жената наряза доматите, остави ги настрана и изсипа съдържанието на тавата в тенджерата. Богиньо, домати с ориз ли готвиш? Да, в ранната есен жената продължаваше да прекарва дните си на терасата. Тук е пренесена цялата кухня. Ами, разбира се, помисли си Мародера, цяло лято сте давали и кухненското помещение под наем! Достатъчно се е гмуркал. Още три котви му бяха вързани в кърпа, ще ги извади следобед, тогава може да грейне и слънце. Тя не беше бременна. В никакъв случай. Значи, по обед трябва да дойде този, който ще я направи тепърва бременна, за да замине. Тя готви за него, двамата ще седнат на терасата и ще се нахранят. Кауза пердута! Безсмислено е всичко останало. Лягай, Мародер, поспи си, стопли се, а после ще отидеш в казиното да се наплюскаш. Днес имаш четири котви, осемдесет лева, заслужава да обядваш в казиното. Той облече ризата си, обу панталон, дори обу и чорапи, защото още потреперваше въпреки рома. Това не е истински ром, мислеше си Мародера, ако е истински, ще го сгрее за минута, поне така беше чувал, че ставало другаде. Например в Джамайка. Пусна си музика и заспа. Няколко пъти в полусън дочу как дъждецът потропа по покрива на кабината. Когато се събуди, усети тялото си затоплено, отпочинало и гладно. Погледна часовника – четиринайсет часа. Бързо излезе вън. Императрицата обядваше. Абсолютно сама. Наоколо светлееше. Макар че слънцето продължаваше да се крие, беше топло, морето спеше дълбоко и изглеждаше мътно. Тя се хранеше по начин, който не подобава нито на богиня, нито на императрица – ядеше като човек, нетърпеливо предвкусвал гозбата. Нещо у нея му се стори променено, например косата. Освободена от превръзката си, тя падаше над раменете и дори пред лицето, беше дълга и права коса, достойна и за императрица, и за богиня. Нещо му подсказа, че прическата е променена заради него, заради присъствието на неговия флот в залива. Кукло ма, ти се храниш нарочно на терасата, а? И нарочно си дала свобода на косата си, нали? Чакай, преди това носеше ли рокля? А? Май че не носеше, а сега си с рокля. Поне си махнала престилката. Сега раменете ѝ бяха открити, оттам започваха дълги бели ръце, достатъчно дълги, да стигнат до най-отдалечените кътчета на терасата, да вземат каквото си искат, дори ако се протегнат над морето, спокойно могат да погалят Мародера по косата. Става все по-интересно, извика той, аз съм тук, а ти си там и става все по-интересно, извика той. Ти си на сушата, а аз във водата, но те виждам като на кино, императрице, сама, в стоте стаи на самотния дворец. Заедно с косата си. С дългите си ръце. И със скуката си. Може би месеци не си виждала мъж. Може би зад теб няма нищо, а? Не знам защо, но ми се струва, че целият град зад гърба ти е мъртъв, да, ма Кукло – страшно прилича на мъртъв. И само ти си жива, само ти му даваш живот, там, на терасата, по-руса от русите, по-красива от красивите.

Мародера извади продуктите си на пейката и се постара да приготви един колкото се може по-естетичен обяд. Както ме виждаш, аз съм цар! – извика той. Пътувам с къщата си, където ми скимне, спирам, където искам, спя. Всички заливи са мои, не съм нито работник, нито чиновник, нито продавач – свободен съм и се прехранвам с плодовете на дъното. Ако искаш да те уважавам, напусни стоте стаи и ела в кабината ми. Ще те закарам на хоризонта, където морето и небето се взимат безшумно…

Той режеше домати, ножчето му беше остро, доматите мигновено се превръщаха в розетки или по-точно – в четирилистни детелини, а сокът им блестеше, доколкото някой може да блесне пред красотата на императрицата. Мародера разположи розетките върху пластмасова чинийка. Ще те целувам и в кабината, и навън. Ще отидем навсякъде. Стига, отвърна тя и се изправи, тъй като трябваше да си сипе още манджа. На кого ги разправяш? Това са измислици, тези неща не съществуват. Повярвай, рече той – зиме, лете, в пек и мраз, винаги, при всички обстоятелства, ще бъдем заедно, ще вадим котви и ще живеем като волни гларуси. Не, отвърна тя и понесе пълната чиния към масата, аз имам сто стаи, балатуми-малатуми и три бани с фаянси, разбираш ли? Разбирам, отвърна той, като нарязваше сиренето, но колко по-добре е вместо балатуми-малатуми да скитаме по водата и да вадим котви от дъното. Ами ти, както си руса ма, кукло, знаеш ли колко добре ще си паснеш с водораслите? Представяш ли си кво става, като се промушиш между тях? А? Знаеш ли, или не знаеш? Стараеше се да реже хляба тънко, изящно. Императрицата ядеше. Ще се промушваш между водораслите, а белият ти крак ще се мярка между рибите като светкавица, разбра ли? Разбрах, отвърна тя, както ядеше домати с ориз, но не ми харесва. На мен ми харесва тук. Ние се съсипахме, докато построихме тази къща, и сега трябва да чакам мъжа си, който ще донесе валута и много неща за обзавеждане от топлите страни. И само с него ли? – изкрещя Мародера. Само с него, изкрещя богинята. И защо си застанал срещу мен? Тя обираше чинията в движение, отправила се да си досипе още ядене. Подвоуми се, сипа си само две лъжици и се върна на масата. Мародера набождаше бучките сирене на върха на ножчето и ги поднасяше галантно към устата си, макар че пукаше от глад и можеше да изгълта цялата софра за две секунди. Ще стоя цели дни срещу теб, отвърна Мародера, цяла вечност, докато те подчиня на волята си. Какво ще ме правиш? – попита внезапно тя. Бе, ти ела и ще видиш какво ще те правя. Нали щеше да ме водиш уж на хоризонта? И на хоризонта ще те водя, и зад хоризонта, където искаш ще отидем, само ела. Махай се, извика тя. Не, аз няма да се махна, ще стоя и ще вадя котви пред очите ти. Цял живот ще вадя котви, ще ги превръщам в брошки и ще ги окачвам по бюста ти. За теб е важен само бюстът ми, така ли? Е, не чак, но е доста важен, всичко у теб е важно за мен, но бюстът ти ме омагьосва; омагьоса ме и косата ти, цялата ти руса богинщина ме грабна и ме отнесе. Нима не искаш да заживееш особено? Не, извика тя, защото за теб най-важното нещо си остава моят бюст. Не отричам, каза той, това е доста важна подробност от тялото ти, дори най-важната. Простак! Той отвори една бира с отвертка и я вдигна пред лицето си, с което искаше да каже нещо и тя сигурно разбра какво искаше да ѝ каже, защото тръсна снага и изчезна в стаите си. Докато пиеше, Мародера си мислеше, че борбата за открадването на красавицата ще бъде жестока, пък и Спарта надали ще я отстъпи без бой, но реши да остане и да се бори докрай. Като почака и тя не се върна на терасата, той се съблече и се зае с изваждането на втората котва.

Изтръгна я и я привърза на въженцето. Бягайки нагоре, той зърна огромна морска лисица и отново си помисли, че му върви на морски животни – може би плуващият свят вече знае, че не употребява харпуни и въдици. Горе денят продължаваше да бъде навъсен. Смъкна маската и погледна към терасата. Нищо. Никой. Три котви за един ден, а? Това е доста добре, нали? Избърса тялото си, а после се разтри с най-сухия край на хавлията, глътна малко ром и навлече пуловера. Пиеше му се. Мародера взе китарата и излезе. Глътна още малко ром. Вече нямаше и помен от далечния зрак на слънцето. Държеше китарата в ръце и пиеше. Пръстът му погали безшумно струните, после по тях се плъзна дланта му, така както се гали кожа: Да отида ли в града, или да не отида? Няма да отида. Добре де, ако не отида, какво ще правя? Дланта му този път се плъзна по дължината на струните. Ще чакам тук, тя ще се появи отново, защото е грешно да не се появи. Тя е красива, но и аз съм красив. Двамата сме сами. На наши разположение са около трийсет легла и две койки. Във въздуха имаше много кислород. Забелязал е, и неведнъж, че след продължително гмуркане тялото му се изпълва с бодрост, пее му се, пие му се, иска да целува жени. Но тази спартанка е страшна жена – нещо средно между гълъбица и вълчица. Тя сигурно е ходила с много мъже, докато се появил океанджията да я налапа цялата, без остатък. Такива жени после се прибират и стават верни, но се разхубавяват непоносимо, чак до стъпалата си. Той пие и поглежда клипера на етикета. Колко пъти, в пияно състояние, е казвал, че затова обича рома, защото върви с мезето си: като пийваш, гледаш си платната на клипера, които те отнасят сред пасатите и лъскавите води, пак си пийваш и пак си поглеждаш платната – какво по-добро мезе от това?… Ето я! Излиза на терасата, взима нещо и се скрива. Аха, тя му се сърди.

Китарата му бърза да запее. За какво се сърдиш, красавице? Драм-драм-драм. На мен ли се сърдиш, или на безслънчевия ден? Драм-драм-драм! Ами, затова съм тук. Драм-драм-драм. Понеже няма слънце, бъди ти моя светлина. Драм!… Да бе, такива жени, като се приберат веднъж и – край! Мародера остави китарата, глътна малко ром и без да погледне този път клипера на етикета, влезе в кабината. Беше се почувствувал много сам, никому ненужен ловец на котви, тъжен човек в тъжен мокър ден. Добре де, извика той, докато се събуваше, къде е моят хоризонт, къде е моят ден, кога ще мога да целувам любимата си жена, потънал в щастие? Няма такъв ден, няма такъв хоризонт, не съществуват. Той се тръшна върху койката и реши да се наспи, а после да отиде в казиното, защото му се струваше, че ще пукне от тъга.

Мародера заспа към петнайсет и половина часа, спа два часа и бе събуден от първите викове на спартанците. Да, някой наистина го викаше, зовеше го да излезе, да се покаже. Преди да се разсъни както трябва, той измъкна главата си от кабината. Не много далеч, но не и близо, бяха спрели четири лодки.

― Какво? – запита Мародера.

― Махай се! – извика младият спартанец от едната лодка.

― Защо? – запита Мародера.

― Махай се оттук!

― Преча ли?

― Тук няма да стоиш! – извика вторият спартанец от втората лодка.

― Не разбирам защо обаче.

― Ти чу ли какво ти казваме? – запита третият, не толкова млад спартанец от третата лодка.

― Чух, не съм глух! Но защо? Преча ли, какво?

― Махай се! – каза четвъртият спартанец от четвъртата лодка. ― Засега ти казваме толкова.

― Добре де, кои сте вие?

― Ние сме нейните братя.

― Нейните? – удиви се Мародера. ― Четирима?

― Не искаме да ѝ разваляш живота! Къде си се наврял тук? Тя е сама жена. Не искаме да е чува лоша дума за нея.

― Но аз – …

― Защо си застанал тук?

― Работя.

― Какво работиш?

― Това си е моя работа.

― Няма да работиш и ще се махнеш!

― Заповядвате?

― Сега ти казваме.

― А после? – озъби се Мародера.

― Ще видиш.

― Искате да се махна, така ли?

― Да.

― Добре де, щом ви е сестра, ще я оставя… Бях решил да ѝ правя серенада, но няма да ѝ правя. Хайде сега, оставете ме и си вървете.

― Ще си вървиш ти!

― Сестра ви няма да закачам, щом ви е сестра и щом сте дошли за това, но няма да си отида.

― Ще си отидеш!

― Ще си отидете вие, а аз ще остана, понеже имам да си върша някои работи. Като си ги свърша, чак тогава ще си отида, а вие ще си отидете още сега.

― Не знам – каза най-големият брат,  – сега ще си отидем и ще почакаме, но ако не си отидеш до вечерта, ще си изпатиш.

― Аз ще остана и ще си изпатите вие! А сестра ви няма да закачам, нито ще я фиксирам, разбрахте ли?

― Добре, но ако до вечерта не се махнеш, не отговаряме.

― Няма да се махна.

― Защо смяташ така?

― Ще се махна, когато пожелая. Утре, в други ден… Зависи от работата и от желанието ми. Но сестра ви няма да закачам, няма да падне и косъм от нея.

― Ще те махнем – рече някой от братята и поведе лодките към градчето.

Мародера се ядоса изведнъж и ги напсува, но понеже те не чуха от шума на моторите, ядоса се още повече заради мижитурството си, обърна се към терасата и размаха юмрук.

― Може да си направена от много хубави неща, но си само сглобена и те презирам!… Защото, когато свястната жена я закачат, си мълчи и никой не разбира, че са я закачали. Само пачаврите дигат аларма! Чули ма, богиньо крастава местна? И кажи на братята си, че когато Мародера спи, никой не смее да го буди, може да го събуди само бог и кварталният отговорник!

Той се върна в кабината и надигна бутилката. После се тръшна, но стана и се изпика и отново се тръшна на койката. Събуди се в полунощ, погледна часовника, разбра, че е късно за казиното, изпразни бутилката до дъно и заспа постепенно, вслушан в кокошките, които кълвяха по покрива. Вали, каза си Мародера, преди да потъне в големия сън…

А аз ѝ предлагах да цепим хоризонтите, ядосваше се Мародера при събуждането си, третирах я като мечта. Той плю с отвращение и стана. Беше късно, вън нямаше и помен от ръмящия ден и дъждовната нощ; навсякъде – топла слънчева светлина. Излезе от кабината, протегна се, загледан в хоризонта, като си мислеше колко хубаво нещо е животът, когато има слънце на небето и котви на дъното. И днес ще извадя, извика високо той. Ако не извадя чужда, ще извадя своята собствена. Обърна се към градчето и се засмя на смешката си.

Пуловерът за гмуркане, който топли тъй добре под водата, сега е мокър и студен. Мародера го навлича и реве от допира до него, после бърза да се хвърли в морето, да изравни температурите. Ето яааааа!… Тя лежеше на петнайсет метра дълбочина, въжето ѝ бе обрасло много – хубава котва, златна котва. Може би лежи пет или шест години. Два пъти е идвал тук, без да я види… Бързо нагоре!… Мародера изскочи високо, като делфин, пое дълбоко въздух, гмурна се отново, този път с тънкото въженце, откри бързо златната котва и я привърза, без да я разклати; нямаше нужда, откритието му лежеше сред “цветята” и чакаше само да бъде изтеглено. Отново нагоре!… Отново изскочи като делфин и заплува към лодката. Покачи се и се просна под слънцето, по цялото протежение на пейката, от кабината до кърмата. Лежеше с притворени очи, поглъщаше слънчевата топлина. През борда се изцеждаше пуловерът, половината от водата се връщаше в морето, а другата половина се стичаше към трите извадени от вчера котви. Те представляваха купчина ръжда и ракушки, но на всичко му идва редът – и на ръждата, и на ракушките, а след това почистените котви ще бъдат боядисани, за да хванат необходимата цена.

Далечният шум на моторите го накара да се повдигне на лакти и той бе учуден – за първи път виждаше толкова лодки да бързат през морето. Много лодки, може би сто. Мародера приседна и протегна ръка към цигарите. Запали, всмукна сладкия дим, облегна се на кабината. Такава картина наистина не е виждал никога. Къде ли са тръгнали? Да не би на празненство? Да е за риболов, не е, почти няма такава вероятност. Сигурно празненство, помисли си ловецът на котви, но олелията е чак до десетия етаж на небето. Лодките се приближаваха, нарастваха, моторите им гърмяха все по-мощно и сякаш се разгъваха… Да, те се прегрупирваха и се разгъваха флангово срещу него. Боже, тези са луди, ухили се Мародера. Ами да, те идват към мен, може би искат да правим втори Трафалгар.

Нещо му подсказа, че трябва да вдигне котва, но преди това трябваше да се изпробва моторът. Точно така, стартерът като никога отказа, та се наложи втори, трети, та чак и четвърти път… Слава богу, моторът заработи. Той не го чу, само усети вибрациите на корпуса. Загаси го и тръгна към котвата, но вече нямаше смисъл – лодките на Спарта го бяха заградили и нещо пак му подсказа, че трябва да си отваря очите. Моторите притихваха един след друг, настъпи древна тишина и, кой знае защо, в момент като този, когато беше обсаден, Мародера погледна към терасата. Чудно, царицата не беше там.

― Е?

Мълчаха и хората. Той огледа почти всички лица. Някои му напомниха за братята на царицата.

― Хайде де, ще мълчим ли? Затова ли се събрахме?

Един от моторите на спартанците заработи. Пред него застана лодката на възрастен мургав мъжага с късо остригана, почти нула номер коса, доколкото я имаше, защото повечето коса изобщо липсваше.

― Какво правиш тук? – запита стриганата глава.

― Ти ми кажи какво искаш, пък аз ще ти кажа какво правя – отвърна Мародера.

― Виж колко широко море, какво търсиш в нашия град?

― Разглеждам го – усмихна се Мародера. ― Аз съм курортист. Може да си купя и картички, да ги пращам тук-там.

― Ти не си курортист, ами работиш нещо по дъното. Какво търсиш по дъното?

― Брошки, брошки търся – захили се Мародера. ― Някои си губят брошките, аз ги намирам и после давам обявление за изгубени брошки.

― Лъже! – провикна се някой зад гърба на стриганата глава. ― Той вади котви!

― И друг път е идвал – намеси се втори човек зад гърба на стриганата глава. ― Преди две години също вадеше котви

― Видя ли? – започна отново стриганата глава в настъпилата тишина. ― Хората казват, че вадиш котви.

― Чакайте – учудено каза Мародера, – вие заради котвите ли идвате? Аз мислех, че има други причини. Не идвате ли за богинята си?

― Идваме заради котвите.

― Значи, не заради богинята. Боже мой, пък аз помислих, че идвате заради богинята си.

― И заради нея идваме. И за Елена, и за котвите идваме.

В лодките се понесе шепот и мърморене.

― Тихо! – обърна се към хората стриганата коса, а после отново погледна към Мародера. ― Искаме да знаем кой ти позволява да идваш и да отнасяш нашите котви?

― Всички сте луди! – отвърна весело Мародера. ― Слушайте, вие защо не се приберете? Имате да перете толкова чаршафи от лятото. Вместо да перете, се закачате. Защо се закачате толкова?

В следващия миг върху него се изсипа залп от псувни, но стриганата глава успя да овладее положението и този път.

― Колко котви си извадил?

― Сто и осем!… Долу е плантация за котви.

― Да ги даде! – провикна се някой.

― Каквото е извадил, да го предаде и да се маха! – провикна се друг.

― Защо? – поиска да знае Мародера. ― По какви причини? Къде е писано, че котвите от дъното трябва да се предават някъде?

― Те са наши котви!

Последните думи бяха изречени почти едновременно, от всички.

― Ахааа, ваши! Ами като са ваши, защо не слезете да си ги вземете? Защо чакате да ви ги извадя и тогава…

― Ти трябва да се махнеш и вече да не се явяваш насам. Ти вадиш котви и ги продаваш.

― Ами продавайте ги вие! Знам че ламтите за много, знам че искате да не се минете, но защо не си ги прибирате от дъното, а? Законът на морето е такъв – каквото намериш на дъното, е твое.

― Това е нашият град! – извикаха няколко души.

― Но дъното не е ваше.

― Наше е!

― И котвите са наши!

― Никой няма право да взима нашите котви!

― А пък аз няма да ви върна никакви котви и ще извадя всички други котви от дъното и ще ви ги дам само срещу заплащане! Разбрахте ли?

Моторите заръмжаха.

― Какво се ежите? – изрева Мародера и грабна брадвичката. ― На кого се ежите?… Вместо да перете, се зъбите!…

Той мина на бака, размаха брадвичката и отсече въжето на собствената си котва, така както се постъпва при внезапно бедствие, после се върна на кърмата и преряза въженцето на плячката си, а след това натисна стартера и моторът заработи.

― Перачки на чаршафи! – викаше той. ― По цели дни перете чаршафи! – Сега гласът му надвикваше всички шумове на моторите. ― Хайде де, гонете ме!… Да ви видя!…

Да говорим за мотора на Мародера сега е излишно, това е мотор с известност по цялото крайбрежие. Още в първата минута Мародера се изплъзна от преследвачите си, като ревеше и дразнеше хайката. Но спартанците не се отказаха от гонитбата. А и преследваният, вместо да изчезне по посока на своя град, започна да си прави шеги. Лодката му се върна на няколко пъти и се вряза в редиците на врага.

― Хайде де, няма ли да ме хванете?… Не можете!… Вас ви бива само да перете!

Преследваният викаше с пълен глас, но мисълта му се връщаше към тъжния факт, че днес му се бе случило за първи път да реже въжето на собствената си котва и че това не са хубави работи.

― Защо не ме хванете? – предизвикваше той, префучавайки под носовете на спартанците. ― Ха-ха-ха!… Ще ви закарам в открито море и ще ви потопя един подир друг, да знаете!… Перачки, с перач…

Едно весло го удари по главата. Мародера залитна и полегна върху мотора. В следващите секунди върху гърба му се стовариха още сто, пък може би и повече весла. Някои от тях го заръгаха яростно, отместиха го от мотора и го избутаха към борда. Тогава моторите започнаха да замлъкват, замряха и остана само приятното съскане от двигателя на преследвания.

― Ще краде котвите ни! – извика някой.

― Нашите котви! – извика друг.

Лодката на Мародера проряза флотилията на спартанците и се отправи към открития хоризонт. Главата, ръцете и торсът на разбойника висяха през борда и при всяко ново полюшване се приближаваха към повърхността на морето. Най-напред във водата се врязаха ръцете, после главата и тъй като всичко това натежа, тялото се изхлузи изцяло през борда и потъна под гланца на бездната. Като кон без ездач, лодката се устреми напред и просто не знаеше какво да прави с мощта на своите конски сили. А Мародера слизаше към дъното, между облаци атерина, между полилеи от медузи, кръвта му багреше обграждащата го бистрота и се разтваряше в морето, за се превърне във вода; тялото му слизаше надолу, бавно полегна сред пампасата и се извърна с лице към небето, а отворените му очи сякаш продължаваха да поглъщат чудесата на света.

===============

 

 

Л О В Е Ц Ъ Т   Н А   Х А Ц И Е Н Д И

 

Автобусът минаваше край маслинови и слънчогледови насаждения, с други думи, пресичаше пространство от монотоние, равнина и неузряло юнско небе, ала човекът от седалка номер осем си беше измислил игра, за да не скучае; игра – капан, от нея не можеше да го откъсне дори филмът. В телевизионния екран бандата вече отмъкваше парите от сейфовете, но не това предпочиташе да гледа мъжът от седалка номер осем, а подлите бели петънца сред зелената листовина на слънчогледите. Автобусът неизбежно го приближаваше към петънцата, те се превръщаха в петна, а петната в хациенди; зад високите хладни огради едва забележимо се подаваше простата архитектурна геометрия на сградичките, но преди той да надзърне в тайнството на жилищата, автобусът отминаваше, оставаше само илюзията и в това именно се състоеше капанът на играта – да се изчаква появяването на нови и нови хациенди. Всяко бяло петно му говореше за самостоятелност и отдалеченост – поне три километра едно от друго – за уединение, за свобода: човекът е най-свободен, когато е сам. Колко песни за хациенди! И колко ли нови щяха да бъдат измислени! Тези скромни земеделски жилища в неговата младост обещаваха приют за екзотичните му брожения. Сега пак му обещаваха нещо, но какво? Жестоко се отнасяше с него автобусът, така и не пожела да поспре до някоя от избродираните край пътя къщички и тяхната сърцевина щеше да си остане все така неразгадана, завинаги, до смъртта му, което всъщност не означаваше кой знае колко време.

С колекционираните градове мъжът от седалка номер осем си направи каламбур, толедокорсевилгранададрид. Тази словесна дъвка той бе завъртял между зъбите си, но, слава богу, другите трийсет и шест спътника не го чуха и нямаха основание да го сметнат за луд. А той с хлапашко постоянство, характерно за такъв вид хора и подобни пътувания, продължаваше: толедо–корсевил–гранада–дрид, Ако разполагаше по някакъв начин с исполински шейкър, в него непременно би нахвърлил тези пет града, една корида, едно скучно фламенко, един донкихот, един санчопанса, няколко католически катедрали, синагоги, арабски джамии, дворци, градини с фонтани, палми, хациенди, едно прадо, шепа елгрековци и пет хотела – всичко добре разбито и полято с херес, в малка крайпътна кръчмичка с бели покриви и ротативки.

Автобусът най–сетне влезе в поредната точка от програмата. Извън балдахина на климатичната инсталация на мъжа от седалка номер осем му се стори, че градът е олекнал от горещината и сега лети с мъртвешки вцепенените си палми във въздуха. Но студената катедрала погълна групата и въпросът с жегата се уреди. Колко много и все дебели зидове. Не полумрак, а мрак. Камък. Мрамор. Тежки кедрови кресла за знатни богомолци. Изнурителни дърворезби. Злато. Сребро. Железни решетки. Лишени от спомени за слънцето сводове. Пластове от време – можеш да ги пипнеш с пръст, ако ти стига смелост да протегнеш ръка. Респект. Учудване, Защо? По какви причини? Ами кръвта? Кръв, кръв, кръв… Канонични енигми. Власт. Жажда за власт. Себелюбие. Себеизтъкване. Страх. И пак страх. Много страх. Страхът е в основата на всичко. Страхуват се управляваните. Страхуват се управляващите. Мъжът от седалка номер осем усещаше студът между стените и ръждивата омара на страха, спотаена по ъглите, някъде превърната в плесен, или – любимото на повечето хора понятие – патина,

Извърна се няколко пъти, огледа възможностите за бягство. Всяко стадо бе наобиколило пастира си екскурзовод; хората имаха клюмнали рамене, дори камерите вече клюмаха от умора при трийсет и осем на сянка. Храмовете са гостоприемни, мислеше си екскурзиантът от седалка номер осем, и дворците са гостоприемни, хотелите ми се кланят, приютяват ме, напълних се с храмове и хотели, галерии, дворци, площади и улици, душата ми се насели с паметници, в очите ми потънаха триста картини, вече се мумифицирах от история и куриози, наситих се на лесни екскурзоводски духовитости, като екскурзиант принадлежа към всички, които ме заобикалят, а те са хора от друг параграф, с възглупави изражения на лицата. Това, което бих искал сега, е само да изпия чаша студена вода.

Не можеше да си представи как ще се осъществи тая работа, но продължаваше да се провира между разноезичните групи, като си помагаше и с ръце. Най-после излезе в двора на катедралата. Предстоеше му малък подвиг – да пресече няколко декара слънчево пространство, тук-там нашарено с палмови сенки. Сенките му заприличаха на беззъби вицове Би трябвало да се усмихва на ленивите си хрумвания, но къде ти сили за това – стремеше се към своята чаша с вода.

На улицата продаваха диплени, албуми, картички, кока-кола, пепси, всички видове цитронади и няколко скандинавски бири, но не това го зовеше него, а една обикновена чаша с вода. Всъщност не можеше да си обясни какво точно има предвид, вървеше и се взираше, напредваше в горещината и търсеше, може би вярваше, че ей сега ще изскочи някой от някъде и ще му поднесе чашата – имаше го този някой някъде, не можеше да го няма, просто го съзираше да се приближава с усмивка, а чашата в ръката му е изпотена от студ.

Вървеше по жестока, нажежена уличка – отгоре слънце, отдолу павета, встрани белосани зидове, искрящи варосани стени на жилища, тук-там малки прозорчета, пред него само далечина, в далечината пак същото – слънце и паваж, зидове и стени, но и по някоя желязна решетка.

Туристът от седалка номер осем на комфортния автобус тук можеше иди да падне на земята, или да отвори врата…

Зад свежо варосания зид се криеше дворче с цветя и циментови алейки. Цветя пламтяха и по фасадата на къщата, бяха насадени във висящи глинени съдове. Печената глеч на саксиите пееше с тоновете си, а цялото невидимо за външните погледи дворче преливаше от тишина, грижовност и затрогваща безвкусица. Спокойствието на този кът – дворчетата в тази част на греда да бяха навързани едно за друго и наредени пред залепените една до друга къщи – всъщност издаваше някакво тайно напрежение, старателно вложен собственически труд, сред пълно безметежие и устойчиво състояние на духа. Ръката на стопанина бе помела навсякъде, след туй измила и излъскала с миловидно, може би показано чувство за ред и традиционно упорство. До такава степен се беше потрудила тая ръка, че дворчето вече внушаваше усещането на безтегловност. Под две цитрусови дръвчета заемаше мястото си непрофесионално изкована маса, ненужно боядисвана сигурно всяка пролет с чужд за съседните тонове кафяв лак. Пет примитивно измайсторени стола, по същия начин лакирани, опасваха тясното пространство край масата, между тях се вклиняваше модерно плажно кресло. Прелитаха пчели. През отворената врата на жилището излезе черна котка. Под ленивата ѝ външност напираше дива животинска енергия. След като се убеди, че навън горещината няма намерение да се разсее, котката се върна в къщата.

Той я последва.

Северните прозорци зееха с надеждица, че през тях може да проникне поне мирис на хладина. Най-важният човек в стаята седеше като другите, край масата. Той вдигна глава и го погледна. Най-важният човек навярно мислеше как по-естествено да го възприеме. Неканеният прецени, че няма защо да се рови в погледите на останалите; тъй като бе попаднал в силовото поле на властното му присъствие, той търсеше отговор единствено в очите на най-важния човек, а най-важният човек само кимна и от стола се надигна най-младият от семейството, момък на седемнайсет или осемнайсет години. Непознатият седна, момъкът си донесе стол от друга стая на жилище.

До този момент край масата са били шестима: майката на най-важния човек – старица към осемдесетте поне на вид, поне така му се стори на чужденеца, че старата жена отсъствува и от общността на семейството и от стаята, рак или нещо подобно бе извършило поразии върху сгърчената ѝ кожа; съпругата на най-важния човек – към петдесет и пет, сякаш безлична, може би по неволя, пред яркото присъствие на такъв съпруг; дъщерята – млада жена, към трийсетте, отблясък на посредствеността, с дълбоки тъмни очи и подчертан мъх над горната устна, кажи-речи, мустак, склонност към потене; зетят – костелив, заплашен от бързо побеляване и оплешивяване, към трийсет и пет, но вече доволен, че се стабилизира в някаква професия; момъкът – красив мъжкар, плещест, с безотговорно, ала силно уплашено лице, изглежда в момента всички се занимаваха с него и накрая – самият важен човек, пълен и здрав, може да бъде оприличен на бутилка бира, със зачервени, опасно изпъкнали очи, почти гол череп, тъмна ослънчена кожа, къси чугунени ръце и мускули, които заплашват да скъсат на паркета памучната спортна фланела. За него непознатият предположи непоколебимо, че е шофьор на голям камион, да речем, от рода на тировете.

Съпругата му сервира – боже мой, какъв късмет и сякаш по поръчка – паеля. От чинията го удари мирисът на морското дъно, навярно от черупките на мидите. Наведе се и започна да се храни, всички край масата се хранеха, да, те обядваха и разговаряха, а думите се въртяха върху ясно фиксирана тема – младият жребец. Само жребецът не говореше, не се и хранеше, тежката му хубава глава клюмаше съкрушено над чинията.

Гостът не разбираше езика им, той само схващаше, доверяваше се на интуицията си и възприемаше най-истинската същност на разговора, домакинът наля в неговата чаша; както сипваше виното, така и бързаше да обсипе с горчиви истини всекидневието на своя син – в това всекидневие сигурно присъствуваше безделието, липсата на сериозни интереси, пилеенето на време подир финландки, скитането с мотоциклети (аз този твой мотоциклет ще го заключа в мазето). Гостът надигна чашата си, виното го опари със студа си, езикът му загуби способност да долавя вкуса на каквото и да е, течността вля у него необуздан копнеж да напусне пределите на човешкото поведение, например горещо му се прииска да заяви, че младостта е нещо уникално, тя трябва да навърти безброй километри, да натръшка купчина финландки, полепналият плажен пясък по гъза ѝ никога да не се изчисти; младият тъмнокос нерез бе едно привично отклонение от семейния дух в къщата, рожба на съвременността и туризма; него го бе създала красотата на родината му – заливите, островите, пъстървовите реки на планината, „червените устни и виното на Арагона”. Това искаше да каже полуделият в катедралната джунгла турист от седалка номер осем, но той съзря строгото лице на бащата, угрижената синя коса на майката, вцепенеността на останалите – дори котката усещаше, че на масата, заедно с храненето, се решава важен проблем. Поради тези причини гостът не продума. Ставаха и му досипваха, посягаха и му доливаха, накрая кафето. И всъщност цялата буря беше буря в чаша вода; всекидневието си продължаваше с волана, дребните спестявания, градинката в дворчето, мотоциклетът, успехите на оплешивяващия зет, безработицата, атентатите тук и там, ракът върху кожата на старицата, въпросът на въпросите – ще забременее или няма да забременее дъщерята, един друг кахър, който не обещаваше да прерасне в буря, но винаги ще се стича като гъсто мълчание по лицата и ръцете на семейството, което в края на краищата все пак може да каже за себе си: удържахме, крепим се на повърхността; когато искаме, можем да отворим хладилника, да извадим бутилка, можем да поседнем в градинката, зидът ни отделя от света, котката се отрива в краката ни и от туй се получават искрите на спокойствието,

В напредналия следобед леко-леко захладя, а май че му се стори така. Неканеният гостенин се надигна и тръгна. След него се изправи бащата, последван от майката, дъщерята, зетя, жребеца и накрая коренът на родословието – майката на бащата. Неканеният гостенин се обърна, потърси точно нея, пое ръката ѝ и я целуна.

===============

 

 

И З К А Ч В А Н Е Т О

 

– повест –

      Градчето е упорито вкопчано в глината, залепено е по скалите като лишей. По кривите му улички е гъмжило, хората кръстосват насам-натам без работа, нямат какво да вършат, най-често се излежават на слънце или си отдъхват в сянката на покривите. Това са ниски жилави човечета, известни на света като херфи. Изискванията на херфите към живота са незначителни, за тях най-важното условие е да се включат поне в две експедиции годишно, повече не им трябва, останалото е вървене по уличките и зяпане пред хотелите. В хотелите са отседнали потеглилите към върховете. По предварително изработен ред от тук тръгват много групи, походите започват от всички страни на върховете, дори от невъзможните за преодоляване, всеки се старае да извърши нещо, което никой преди него не е вършил, особено пък ако предишният се е провалил, ако се е върнал предивременно или ако е загинал. Някои не загиват, само изчезват, остават след себе си шум в световноизвестните вестници. Върховете приемат и не приемат покорителите си, понякога се съпротивляват почти злостно, ненапразно пътеките към тях са осеяни с вкочанени трупове. И въпреки туй всеки връх, след като е устоял десетилетия на набезите, накрая се предава, човекът стъпва на него, а след това често пъти започва буквалното му прегазване от нови експедиции. Качват се десетки хора, развихря се голямата подигравка с непостижимото. На това херфите не възразяваха, не се сърдеха никому, напротив, радваха се, наемаха ги постоянно, те бяха носачите на денкове по базите, те бяха и водачите. Планината и херфите бяха приятели, допълваха се и нито херфите можеха без планината, нито планината можеше без херфите.

Ето защо, когато напролет пристигна бледият мъж, пребиваването му в градчето по-сетне се изрази в сензация. Бледият мъж пристигна с много багаж, отначало той не заяви за какво е дошъл, но с течение на времето хората започнаха да го подозират, че ще изкачва, особено когато научиха, че е закупил четири яка. Така в Баманду плъпна мълвата, че някакъв съвсем смахнат самотник ще си поиграе на покоряване без херфи, посмяха се на това и го отстраниха от вниманието си; нямаха време да се занимават с него, всеки ден пристигаха групи, сезонът на изкачванията чукаше на вратата. Забравен от всички, бледият мъж сякаш се затвори в себе си, между яковете – в края на града, и хотелската стая – в центъра. В стаята той прекарваше по-голямата част от времето си, подреждаше вещите, уредите, изчисляваше товара в килограми, разпределяше го в денкове, подреждаше консервите, комплектуваше ги по калории и витамини, навиваше въжета, изчисляваше дължината им, стараеше се да не остане и сантиметър в повече, във всичко търсеше неговата оптималност, то биваше нанасяно в тетрадки, описвано; в тетрадките се сортираха и индикациите на медикаментите. На един стол в центъра на стаята бяха изправени бутилките с кислород. От време на време, но не по-малко от два пъти дневно, бледият мъж взимаше една бутилка в ръцете си и я наблюдаваше в позата на Хамлет. С бутилка или без бутилка? – това е въпросът. Освен туй той взимаше камерата и по същия начин се питаше: с камера или без камера? Ако трябва да доказвам на някого, необходимо е да взема камера, но защо да го доказвам, какъв е смисълът, нали това интересува само мен? И така, кое е по-важно за изкачването – да го реализирам за себе си или за другите? Ако го направя заради сензацията, ще предизвикам шум и ще спечеля пари, но ще продължавам ли да бъда и тогава аз? Всъщност какво е човекът, не е ли преди всичко суета?

В същото време Баманду се тресеше от шумотевицата на журналистите. Членовете на експедицията избягваха да правят изявления, но водачите им бъбреха и заради тях. Всяка експедиция биваше субсидирана или от кралско дружество, или от нещо друго. В шумотевицата бледият мъж изчезна съвсем. Продал наскоро жилището си, пестил в продължение на десет години, с такива скромни средства бе подготвил своята съвсем частна експедиция просто защото така му се искаше, такава беше природата му.

Налагаше се да чете много книги, проучваше опита на миналите преди него по пътеките, вникваше в неуспехите на тия, които не са се върнали. Запознаваше се с всяка точка за лагеруване, върху скиците на своя маршрут рисуваше лагерите и описваше вещите, които трябваше да остави на всеки от тях. Яковете ще изнесат багажа до мястото, където могат да стигат якове, там ще го чакат. Колко ли дълго може да чака един як? Ето още един допълнителен въпрос. В края на краищата трябва да реши и тази задача – колко време биха го чакали яковете, какво е тяхното търпение и разбиране, да не кажем чувство за отговорност. Ужас, хиляди въпроси и въпросчета. Но самотният мъж мислеше за всичко съсредоточено и упорито нанасяше всяка подробност в бележниците. Заети с големите експедиции, журналистите рядко го зърваха тук или там, понякога правеха и опити, той само ги поглеждаше с тъжния си поглед на самотник, те махаха с ръка и притичваха към по-интересните обекти. Въпросите към него обикновено се свеждаха до това, дали чака някого, тези, които чака, колко са на брой, от каква националност са и накрая винаги: внимавай, ей, да не си намислил нещо съвсем оригинално и да ни изиграеш.

Бледият мъж често гледаше от прозореца си към планината, потънала до гуша в легенди. Беше проучил поне сто от тях, не му направиха особено впечатление, на него такива не му минаваха, гледаше иронично на мистицизма, намираше го за белег на страх, бедните на преживявания местни хора бяха бедни и на мислене. Планината наистина криеше много загадки, но легендите имаха формални връзки с тях; снежни човеци не го интересуваха, интересуваше го само да намери най-благоприятните места за минаване, през най-благоприятните дни (дори и часове), при най-благоприятни атмосферни условия и особено благоприятно здравословно състояние.

Вече копнееше за изкачването, катеренето за него беше най-висшата форма на човешката страст, то запалваше най-елитните центрове на емоционалната му дейност, възпламенена от десетки алпийски одисеи преди това. Бледият мъж отначало участвуваше в групови походи, но с течение на времето и омъдряването – то не можеше да не дойде на четирийсет и пет годишна възраст – той се отдели от навалицата и потъна във философската същина на катеренето, в болезнено сладкото усещане за предимството на уединяването. Какво ли не изкачи тогава той, но винаги сам и тайно. Веднъж на някакъв връх го завари група от четирима задъхани, погледнаха го изненадано и го запитаха какво дири самичък тук, а той им отвърна, че откакто се помни, си е тук, оттегли се надолу и изчезна. След като го срещнаха на няколко подобни места, хората допуснаха, че е дух или халюцинация, породена от кислородната разреденост и някак спонтанно го нарекоха Бледен мъж, други отидоха по далеч и го клеймосаха с прозвището Високият призрак.

В очакване на лятото бледият мъж скиташе в полите на планината, тренираше, поддържаше здравината на мускулите си, изпитваше всяка нова дреха, новите си обуща. Не пропускаше нито една пресконференция. Сгушен сред слушателите, попиваше всяка изтървана в повече дума, стараеше се да долови някои от секретите на експедициите, връщаше се в хотела и отново прехвърляше (за кой ли път) дневниците на предшествениците. Понякога висеше над случайно измъкната маршрутна скица и я наблюдаваше, отначало съсредоточено, след това разсеяно, вече сто пъти обсъдил от всички страни своя собствен вариант.

На четирийсет и пет годишна възраст, сред самотата и планината, в тренировките и спокойствието, един ден високият бледен мъж усети пролетта, тя го докосна една сутрин с нежността на съня. Това го накара да забележи журналистката. Обикновено тя го преследваше, а той се изплъзваше. Изглежда, че журналистката бе доста опитна като жена и много бързо разбра, тя просто угади настроението. За подобни случаи разполагаше с добро въоръжение – бедра, наподобяващи пейзаж, и спокойни гърди, които се извисяваха като стряха. Знаеше, че трябва да го улесни, виждаше колко е самотен и му заяви: Защо в хола на хотела, защо не дойдете в стаята ми? Или пък аз да дойда при вас? Но при вас е много разхвърляно. Номерът на стаята ми е триста и единайсет. Нямаше какво друго да прави, трябваше да приеме, по улиците на Баманду се разхождаха само мъже, жените тук приличаха на мъже.

Въпросите се оказаха неприемливи, журналистката искаше да разбере най-важното, с други думи – всичко. Такава цена той никога не е и мислел да даде на жена за каквото и да е. И не само на жена. Извини се и си излезе, тя извика и тръгна след него, заяви му, че ще намали броя на въпросите, но бледият мъж бе изтрезнял, в края на краищата за какво му бяха тия якове, нали яковете стават за всичко?Беше трудно, разбира се, ако планината можеше да говори, би разказала редица комични подробности, но работата все пак потръгна и журналистката остана на сухо.

Най-после пристигна писмото, викаха го за справка, той замина за столицата, там се яви пред комисия от трима души. Поканиха го да седне и отвориха папката с молбата му.

Много сте висок, рече някой от комисията.

Бледият мъж не отвърна нищо.

Подали сте молба да изкачите най-трудния връх – Пама.

Да, отвърна той, там съм описал всичко.

Но не обяснявате нищо, а се шегувате; тук например пише, че ще бъдете сам.

Това съм искал да кажа.

Тримата го погледнаха.

Много сте висок, повтори някой от тях.

Чакам да ми определите дати, отвърна бледият мъж. Искам да изкача Пама по най-обикновения маршрут, там вече никой не върви, но аз ще мина по него.

Сам.

Сам.

Ние сме тук обаче да издаваме разрешения за изкачване, а не за самоубийства.

Без група е немислимо да достигнете Пама.

Моята цел е тази.

Обичате сензациите.

Обичам да съм сам. За моето изкачване няма да правя пресконференция, само вие знаете за какво съм пристигнал в Баманду, вдигне ли се шум, изобщо няма да тръгна.

Добре, но можете ли да запознаете комисията с начина?

Например как ще щурмувате върха.

Кой ще бъде последният ви лагер?

Бледият мъж ги погледна разсеяно и заяви, че си има точен план.

Можете ли да изчислите шансовете си в проценти?

Може би пет на сто.

И настоявате за разрешение?

Смятам, че ще успея.

На кого ще продадете филма?

Ще мина без филм.

Дори… без… филм?

А как ще документирате?

Как ще докажете?

Няма да доказвам.

Добре, обади се най-после председателят на комисията, колко херфи ще наемете?

Нито един.

Става въпрос… донякъде.

Купил съм четири яка.

Какво?

Двамата, без председателя, се изправиха. Стаята излъчваше необходимата тържественост: меки кресла, тежък килим, полилей, край прозорците падаха тъмнозелени завеси, между завесите се вместваха небе, вишна, камбанария на католическа църква и далечен сняг върху суров планински масив. На една от стените висеше знамето на държавата, под него – ликът на държавния глава, това бе представителна зала, тук посрещаха хора от цял свят, и то не какви да е хора, все корави мъжаги с нашумели имена, със силно пигментирани лица, познати от илюстрованите списания и рекламите за оборудване по алпинизъм. Шефът на комисията, човек с уморено умно лице, също се изправи и отиде до прозореца, но едва ли видя нещо интересно навън. Помощниците го гледаха право в гърба. Тъкмо тогава бледият мъж седна в посоченото му още от самото влизане кресло. Дългите му крака изскочиха напред, ръцете му полегнаха върху облегалките. Бледият мъж подразбра, че съдбата му зависи само от шефа на комисията, който в момента се правеше, че се взира силно в кръста на католическата мисия. Другите двама са украшение, протокол, ако разчита на тях, по-добре да си тръгне веднага, те никога няма да обърнат внимание на молбата му, а сега с учудване се питат защо пък чак толкоз се е замислил шефът, защо не реже, вън чакат представители на друга експедиция, тя ще им отнеме четири часа. Шефът на комисията се обърна към стаята и започна да се любува на русата му, почти детска косичка.

Без херфи, прошепна той, разбирате ли какво означава това без херфи? Равнява се на революция, досега нямаме подобен случай. Може би нямате да им платите?

Изкачването е скъпо удоволствие, отвърна бледият мъж, и който няма пари, изобщо не бива да тръгва.

Вие сте фанатик?

Да.

Наясно ли сте какво означава да тръгнете без херфи, това означава, че ви изчезват дори тези пет процента за успех.

Ще опитам

С якове.

Държа да бъдат якове, не хора.

Досега никой не се е изкачвал без херфи, не е и помислял, дори не е допуснал мисълта, че може да помисли.

Бледият мъж замълча, двамата членове на комисията отвориха усти, но шефът им ги прекъсна със знак. Той напусна мястото край прозореца и се отправи към съседното кресло. Сега вече можеше да вижда посетителя в лицето, особено ако посетителят се извърнеше малко. Бледият мъж се извърна, той бе усетил, че има за какво да разговаря с човека до него.

Искате ли да запушим?

Не пуша.

Уиски?

Малко.

Може би думата уиски да е била подаденият знак, но двамата подгласници просто отвориха вратата и излязоха. Шефът на комисията се върна зад бюрото, промъкваше се към цигарите и удобствата, дребните му розови пръсти отвориха чекмеджето, поровиха и измъкнаха малка извита луличка. Докато той палеше луличката, бледият мъж се възхищаваше на сръчността, с която пръстите извършваха необходимите манипулации. Щом се появи димът, пръстите се успокоиха.

Може би разбрахте, че ще получите разрешението, за което сте дошли при нас. – По изваяното му сякаш от порцелан лице не се забелязваше нито един дефект, никаква пъпчица. – Ще ви го издам на моя отговорност, ако щете – мой риск, без да се съобразявам с мнението на подгласниците си. – Бледият мъж остана неподвижен, не направи и опит да благодари. – Но искам да си поговорим откровено, никак не ви виждам при катеренето.

Това е моя луда необходимост, отвърна бледият мъж.

Тя е необходимост за мнозина, тези алпийски подвизи са подвластни на суетата, а вие…

Вратата се отвори, подгласниците изтикаха напред масичка с колелца, настаниха я до бюрото и отново излязоха. Шефът на комисията наля в чашите и погледна своя гост, гостът кимна, ледът звънна в чашите.

Принадлежим на две различни раси, подхвана домакинът, а сме почти еднакви.

Вдигна чашата пред себе си.

Бледият мъж също.

За покоряването на върховете си има хора, рече домакинът, те сякаш са родени за туй, извън катеренето биха били нищо. Но вие… Да продадете къщата си… Пама не можете да изкачите и си го знаете, рекорд не можете да поставите; ако успеете, ще бъде подвиг за векове, но няма да успеете, сам никой не би дръзнал, пък да предположим, че успеете, веднага ще се превърнете в сензация, а сензациите не ви интересуват.

Никак.

Тогава защо?

Бледият мъж повдигна искрено рамене, но този жест му се стори неучтив и побърза да изрече също тъй искрено: Не знам, вие сте човекът, на когото бих казал, но не знам.

Изкачването с херфи не е само необходимост, това е и традиция, свещено право, ако щете – монопол.

Мислите ли, че не знам?

Една истина, като всички простички истини – като гората, като водата.

Колко деца имате?

Шест.

В кръвта ви тече ли нещо от херфите?

Не бих имал нищо против.

Те имат много деца.

Ако заемете поне двама, ще бъде съвсем друго.

Мисля, че ще ви огорча.

Ще огорчите тях, ще им нанесете удар. Представяте ли си, прекъсвате традицията. Да оставим настрана, че им отнемате по някой лев.

И все пак предпочитам яковете.

Мизантроп ли сте?

Направихте много за мен, отвърна посетителят, без документи не бих могъл да започна изкачването.

*  *  *

Натовари багажа си на яковете. Бледият мъж остана сам срещу планината. Постара се всеки як да получи по равни килограми. Една палатка бе опъната да го чака, палатката се намираше на 3430 метра. Сбогува се с нея и се отправи към четири хиляди и шестстотинте метра, точката, до която можеха да му служат животните. Там разтовари багажа, опъна нова палатка, оборудва я, привърза яковете към забити в земята клинове, пренощува и на другия ден започна да пренася пакетите на гърба си. След три дни успя да изкачи всичките си вещи до базовия лагер на 5340 метра; тук разположи най-голямата палатка, монтира най-удобната печка, подреди главната част от провизиите и медикаментите. Докато работеше, усещаше възбудата, туй беше кипящото от радост тяло, ясното просто усещане, че е щастлив. Нататък му предстоеше да построи четири по-малки лагера. Работеше стегнато, внимателно, пестеше силите си, подчиняваше се на спартанска методика, спеше достатъчно и всичко се развиваше по предварителния замисъл. Не бързаше, не целеше да изпревари прогнозирани метеорологически условия, за времето си нямаше график – движеше се на късмет. На бърза ръка преживя два ледени вихъра. Първия прекара на път, вторият го връхлетя на завет, в палатката. При първия вихър се притаи в пукнатина на скала; когато вихърът отмина, в разсеяната светлина пред него се появиха орел и орлица, те се любеха на издатината встрани, бледият мъж бе един от малцината на света, видели такова чудо. Той стоеше в пукнатината и наблюдаваше скромното отдаване на орлицата, без каквото и да е кокетство, в достойнството си тя не си позволяваше особено подчертани движения, най-често търсеше да допре шията си в неговата, отъркваше се нежно и сладостно, докато орелът бесуваше. Май че по някое време го зърнаха, така му се стори поне, ала най-сладкия миг преодоля и в този случай инстинкта за самосъхранение, орлите отлетяха едва след като мъжкият се насити. Бледият мъж си мислеше, че тези птици не живеят чак толкоз високо, гнездото им е сигурно поне две хиляди метра по-надолу. Тогава защо се качват във висините да се съешават? Заслужаваше да си помисли върху тази загадка, но къде време за това?

Беше се започнало.

Вървеше по отъпканите пътеки на няколко експедиции, нямаше нужда да забива клинове по стените, намираше си ги готови, по тях висяха дори въжетата, той им се доверяваше, защото обичаше да рискува, неговото изкачване можеше да завърши успешно само през риска, на това разчиташе; като тръгваше, той си знаеше, че ще се движи със стръвта на мародер. В една гънка намери опъната палатка, вътре имаше всичко, храната беше непокътната, палатката все още чакаше стопаните си, които никога нямаше да се завърнат. Разчисти снега, вмъкна се в нея, запали печката и преспа. Вечерта и сутринта яде от собствените припаси, остави всичко непокътнато за своето завръщане. Въпреки студа, виелиците и умората усещаше познатата бодрост, просто помирисваше как най-трудната точка, ревниво пазена от ледници, отвесни стени, пропасти, мъгли и връхлитащи ледени бури, се приближава. Поне досега не можеше да се порадва на някаква поносима температура, през цялото време зъзнеше, а какво ли му предстои занапред?

Но последва абсурден период, в решителните последни фази настъпи небивало затишие, заблестя слънце и всяка мъчнотия го подканяше: ела и ме преодолей. Той преодоляваше при незапомнени атмосферни условия, незарегистрирани в историята на изкачванията. Продължаваше да открива безпогрешно стари клинове и въжета, това го развесели, изпадна в еуфоричност и захвърли кислородната маска. Олекна му още повече, вече си подсвиркваше и си мислеше, че когато човек види любовното опиянение на орли, неизбежно му потръгва. Захвърли и фотоапарата, отказа се да документира, работеше за собствено удоволствие, нямаше никакво намерение след години да разказва за подвига си пред камината на някой клуб.

Когато застана на върха, отначало го обхвана страх, че може да полудее от възбуда, а след това трябваше да преодолява внезапно обзелото го чувство да се поддаде: Да остави ли, или да не остави белег? Наоколо беше пълно с такива неща, тук бе отразена не само личната суета, но и суетата на нациите. Една минута прекара на Пама и всяка секунда от тази минута се изрази с вътрешния наплив и вътрешната му съпротива да преодолее поривите си към парадност. А светът лежеше в краката му спокойно, балансирано, потънал във великолепната си тишина, един от редките мигове на върха, подарен само на него, награда за безшумния му подвиг. Подобни метеорологически явления тук се появяват сигурно веднъж на столетие. В тази минута бледият мъж допусна за частица от секундата, че се е превърнал в бог.

*  *  *

Вестниците и туристическите бюлетини на Баманду шумяха за четири експедиции, трите от тях бяха наели по триста и петдесет, а четвъртата петстотин херфи, радиото гърмеше, всеки от водачите на групите допускаше до трийсет процента за неуспехи, а няколко дни преди потеглянето благоприятните възможности слязоха на петдесет процента; началото на сезона бе отбелязано с три жертви и осем измръзвания на крайници; сред катераческите общества плъзна мрачният полъх на песимизма. Бледият мъж спеше вече трето денонощие и прислугата на хотела напразно се услушваше пред вратата на стаята му. Събуди се на четвъртия ден по обед, усещаше, че е гладен, премазан от изтощение и че по крайно необясними причини му се влиза в жена, например в журналистката. Дълго преди да се изправи на крака, тъй като се събуждаше в поредици от часове, той се люлееше между видения от орли, якове, въжета, глетчери, журналистката, вихрите. Вмъкваше се постепенно в реалния свят на стаята, осъзна, че над него има таван, край него – стени, сигурност, на пода се простира персийски килим, а отвори ли вратата, на всяка цена ще срещне една вана. След като завъртя крана, видя в огледалото високото си омършавяло, просто стопено тяло, загубило поне петнайсет килограма от теглото си – направо скелет. Брадясалото му лице продължаваше да създава впечатление на бледост, но по какъв начин, трудно можеше да се разбере – с напластения загар. Скелетът потъна във водата, покри се с нейната мекота. Завет, никакъв вятър, пръстите на краката му се движеха по негова воля, пръстите на ръцете му усещаха предметите при докосване; радиоприемникът му даряваше музика, нещо като Дебюси, който прииждаше от стаята. Затвори очи и видя келнерите, те сновяха по мокета на долния етаж, тикаха колички с напитки, разнасяха сребърни табли с гореща храна, от чистите им тихи дрехи дъхтеше на вечност.

Предпочете овнешко бутче без гарнитура и салатата отделно, нищо повече, от вината избра френско червено; стремеше се да поглъща спокойно, сдъвкваше бавно и гледаше пред себе си, през пространството със стерилно бели покривки. През сигурната стъклена витрина се виждаше планината, увенчана с чист сняг. Сега планината му се струваше близка и крехка, като дълго желана холивудска звезда, с която вече е преспал. Нахълта неспокойна журналистическа група, тишината отиде по дяволите, след групата влезе журналистката, махна му отдалеч и се уедини през една маса. Стори му се по-хубава отпреди, а деловитите ѝ иначе движения бяха сякаш затоплени от дремеща все пак във вътрешността ѝ женска природа. Тя остави камерата и записната уредба до себе си, избра нещо от менюто и потъна в страниците на бележника си. Надойдоха още хора, говореха високо, бледият мъж долови изречения, от които разбра, че току-що е потеглила най-голямата експедиционна формация, че Пама ще бъде атакуван по две посоки едновременно и че преди час пристигнала неприятна вест: на връх Мунца – нови четири жертви. Телефоните на хотела бяха изпратили тези новини по всички краища на света, Баманду се тресеше от тревожно напрежение, никой сезон не можеше да се равнява по нещастни случаи с тазгодишния, над улиците и къщите виснеше заплахата на нови нещастия. Херфи намериха наядени от лешояди три трупа на якове – това също се изнесе в пресата; някои се заеха да разнищят загадката, страниците на вестниците се кичеха с хипотези, но всички трябваше да започнат отново, тъй като един ден в крайнините на града се появи четвърти як, беше жив и здрав, но като всички останали якове на света крайно мълчалив, нито знаеше откъде иде, нито можеше да съобщи накъде отива.

Бледият мъж продължаваше да живее в хотела, той все тръгваше и все не тръгваше към родината си, бездействието сякаш му беше необходимо, внушаваше си, че още се възстановява. Средствата за масова информация го бяха забравили, бледият мъж се чувствуваше по-самостоятелен от всякога. Само журналистката веднъж го запита дали няма някаква връзка между оръфаните от лешоядите якове и неговите. Подведен от повишеното си настроение, той отвърна весело, че връзка съществува само женския як и нея. И още лоши новини – горе се подхлъзваха, премръзваха, изчезваха, чу се за два счупени гръбнака, появиха се стъпки на снежен човек. Лоша година, до този момент нито една победа. Силни, натежали от загар мъже с тъмни очила и бради се завръщаха с виновни погледи, махаха безпомощно ръце, което понякога трябваше да се приеме като единственият им отговор. Заговори се, че все пак трябва да се подбудят някои следствия, подочуха се слухове за изоставени другари, някъде зачестиха случаите на необичайно малодушие в решителни моменти, другаде – направо за проявен страх, но най-често се споменаваше за проявен егоизъм. Като се вслушваше във всичко, бледият мъж разбираше, че великанът Пама се съпротивлява ожесточено и същевременно предизвиква; не по-гостоприемно се държаха и останалите осемхилядници; май настъпваха времена, в които на човек е предоставена възможността да разбере, че не бива да се перчи с особено могъщество, че понякога на природата ѝ кипва и започва да се брани, като не държи сметка и за смъртоносните си удари.

Всеки отминал ден увеличаваше цената на неговия успех; както се развиваха нещата, логичната мисъл едва ли можеше да допусне, че тази година ще бъде записан някакъв победен поход до Пама, а който би допуснал това да бъде извършено от сам човек, поне до сто години, направо би минал за луд. Бледият мъж бе отбелязал не само световен рекорд, той бе постигнал непостижимото. Стоеше му се в Баманду, не му се заминаваше от мястото на реализираното си величие, сред суетата и снобизма; обичаше да се надсмива тайно на всички. Но един ден, както се бръснеше, пламна осенението му, че стоенето в Баманду, че това безпричинно киснене в този скучен град не е съвсем невинно, че това прилича на мазохизъм. Като продължаваше да се бръсне обаче, той се опита да докаже на себе си, че поне досега е действувал безкористно.

Нима е малко това, че преодолях порива си да оставя белег?

Във великите секунди на върха бледият мъж, тренирал скромността си в продължение на десетилетия, се побори мъжки и потисна колебанията си. Там той се оказа на сантиметър от срама – за малко да забие в скалата свой собствен клин с инициалите на името си. Но сега вече е чист, бледият мъж няма как да докаже изкачването и работите на неговия вътрешен човешки баланс са наред.

Но това, че продължавам да вися тук и се подсмивам по пресконференциите, какво е? Това е любов, оправдаваше се той, аз вече обичам и не заминавам заради нея. Но скоро рухна и това оправдание. Една сутрин журналистката заудря по вратата му, не мога повече, заяви журналистката, нуждая се от мъж, не издържам повече, потребен ми е мъж, сънувам еротични измислици, ако ще е мъж, бъди поне ти, харесваш ми и умееш да мълчиш. Беше по пижама, топлината от постелята още лепнеше по нея, щом се вкопчиха, не се пуснаха три часа, чак до минутата, в която бледият мъж се убеди, че не а е обичал, и то никак, че любовта му към нея е била само претекст. Тя се надигна, намери някаква бутилка и отсипа в чашите.

Така може да се живее, въздъхна тя, сега спокойно бих могла да върша работата си, а и друг път ще прибягвам към вас, тъй като сте дискретен и хубав. Ако трябва, ще си платя.

Погледна я отдолу нагоре, както се гледа връх, в нея нямаше нищо розово, нито нежно, тялото ѝ отразяваше кафявия блясък на светските плажове, кожата ѝ крещеше от загар, гърдите ѝ също бяха кафяви, личеше си, че не е обличала бански костюм, а горнищата им не е обличала дори на публични места. Подаде му чашата и легна до него, той близна, искаше само да усети вкуса на уискито, но това събуди желанието му да си пийне, стана му приятно, само дето вече чувствуваше, че жената до него му е малко излишна. Тя говореше: планината гъмжала от събития, непрекъснато връхлитат новини, вест след вест, нещастие след нещастие; отделът на вестника ѝ наредил да стои в Баманду до второто пришествие и все пак не може само да се стои, трябва и да се полегне. Беше осведомена за всичко, заредена с невероятни подробности; херфите се изнервили, годината била фатална, злите духове от ледниците се събудили, очаквало се снежният човек този път да покаже лошата страна на характера си. Снежният човек според херфите е много силен, пръстите му хващат за гърлото и стискат, докато езикът ти изхвръкне навън, после очите; или пък сплесква главата, мозъка. Тя описвала всичко туй и го пращала, но не може само да се пише, трябва и да се полегне. За любов между двамата не можело и да се помисли, тя е готова да му заплати, илюзиите са изключени, вестникарската ѝ деловитост създавали от само себе си стоманените ѝ принципи. Бледият мъж изслуша всичко това и заяви, че няма да ѝ вземе нито грош.

Той продължаваше да обитава хотела и не знаеше какво би могъл да предприеме по-нататък, не знаеше накъде да тръгне, къде да отиде – никъде, досега го мамеха върховете, сега най-трудният бе легнал под него, отваряше се място за досадата, но минаваше още време и след досадата се отваряше място за по-страшни чувства. Сега накъде? – питаше се бледият мъж. Какво още да покоря?

Тя идваше и лягаше до него, предоставяше му часове на акробатика, уискито му се услаждаше все повече. Освен това привикваше с подробностите на тялото ѝ, с капризите ѝ върху чаршафа, започнаха да се разбират без думи, неочаквано усетиха, че са се домогнали до естествен синхрон. Планината сипеше още изненади, но най-голямата се изрази в това, че експедициите приключиха с крах. Краят на катераческия сезон настъпваше. Отделът ѝ нареди да се завърне в редакцията, Баманду се обезлюдяваше, колоритните личности, които бяха успели да се изтръгнат от смъртта, изчезваха.

В един безцветен ден тя пак легна до него, двамата погледнаха към тавана.

Все забравям да ви питам за името, рече той, тъй като разбра, че е настъпил часът на раздялата, как се казвате?

Миранда, отвърна тя.

Не е чак толкоз лошо.

Името ли?

А, другото е ужасно.

Не ви се ще да замина, нали?

Е, ще се справя някак.

Защо не дойдете с мен?

Какво има там?

Ще бъдем заедно. Тя се изметна нагоре и издърпа гащетата си. Впрочем вие защо се появихте, какво търсите в Баманду?

Дойдох да изкачвам.

Кое?

Той мълчеше.

Мен ме изкачихте добре, нали?

Дойдох да изкача Пама.

Пама!

Журналистката се изправи, грабна гащетата си и бледият мъж разбра, че се е изплашила. Обличаше се бързо, ръцете ѝ потреперваха, на нея никак не ѝ се щеше да бъде нарязана на парчета от непознат маниак, този неясен, висок и бледен мъж вече показваше зъбите си, през оскъдните му по брой думи тя зърна в далечината психопата.

Излезе си, без да се дооблече, напоследък така преминаваше коридорите, недооблечена и сладко уморена. Бледият мъж лежеше, зяпаше тавана и отпийваше от чашата, мислите му го носеха към шефа на тричленната комисия, която издава разрешенията на експедициите, шефът се очертаваше като единственият човек на света, с когото вероятно е възможно и да не се скучае.

На обед тя седна до него, оказа се, че са сами в ресторанта, върховете зад витрината изглеждаха по-бели отпреди, а келнерите по-услужливи от всякога.

Днес уискито ви дойде малко повече, усмихна се журналистката. Храната ви е сервирана, защо не почвате?

Вярно е, че съм малко повече, съгласи се той.

Там някъде е Пама, посочи тя с глава.

Да.

И ви предстои.

Не отговори.

Кажете най-после какво искате, какво търсите тук!

Бяхте сензация, след туй – нищо, по едно време изчезнахте, но сте тук, без да сте журналист. Кажете какво сте, защо ви бяха тези якове, защо говорите малко, докога ще останете?

По едно време изчезнах, съгласи се бледият мъж.

Как се казвате? Поне това да знам.

Ерик.

Ери, така ли?

Но вие помните, че по едно време изчезнах.

Искам да зарежем масата и да се прехвърлим в стаята. Заминавам утре, не разбрахте ли? На вас не ви ли е вече достатъчно ясно, че започвам да ви обичам? Ери! Слушате ли ме?

Не можете ли още днес?

Ще замина утре, разберете, а сега ще отидем в стаята ви! Тя грабна чашата от ръцете му. И съм сигурна, че не се наричате Ерик, нито Ери, нито нещо близко до това…

Държеше главата му и търсеше отговор на загадката в очите му, там се потайваха неизследвани мрачини и много фанатизъм, съпротива, бавно и неизвестно защо гаснеща жизненост. За първи път в живота си Миранда полудяваше от гняв, че не може да подчини някого на амбициите си и сякаш в полусън разбираше, че става тъкмо обратното, затова в даден момент допусна, че се намира близо до сатаната и ако не беше склонният ѝ към авантюризъм характер – довел я впрочем до алпийския профил на вестника, – би побягнала повторно, а тя вече преодоляваше страха си и бързаше да усети как сатаната ще влезе в нея. От гънките на планината идеше той и може би след малко, след като я налюби, ще се превърне в космата горила, която тъпче девствените снегове и оставя загадки зад гърба си.

Помните ли, когато ме нямаше? – запита внезапно той.

Помня, целунете ме.

Тогава ме нямаше, рече той, без да я целуне. Тя скочи върху него и започна да го целува. Отсъствувах, каза той и се отбраняваше, огъваше се под тежестта ѝ, понякога успяваше да се измъкне, но тя наново връхлиташе. Нямаше ме, защото бях на Пама, успя да изръмжи той, а тя жадно търсеше устата му, като съзнаваше, че няма да замине от Баманду, че постави на карта не само кариерата си на световна журналистка, но и живота си. Изкачих Пама, успя да повтори той и тя, въпреки дълбокото си страстно дишане, го чу, но продължаваше да диша шумно и точно когато изблещи очи, той изстена: изкачих се сам, без херфи!

Тя се отпусна до него, полегна от дясната му страна и се почувствува като в топъл, наситен с теменужни аромати басейн. Не виждаше по-нататък бъдещето си без него, не можеше да си представи, че утре няма да милва рамото му, тя загиваше без диханието му и още сега трябваше да подхване разговор, да го повлече със себе си. Докато обмисляше първите думи на апела си, неочаквано си спомни, че в кулминацията на тяхното заедно той я убеждаваше, че е изкачил Пама, сам, без херфи. Усещането за едно нищо незначещо твърдение постепенно се превръщаше в нещо, по което можеше поне да се помъдрува. Човекът до нея бе изрекъл: изкачих се до най-трудния връх сам. Това изкачване бе недопустимо, то нямаше нищо общо с действителността. От друга страна изказваше го човек, който говори оскъдно или изобщо не говори. Край нея плаваха лилии, цветовете им се отваряха и продължаваше да ухае на теменуги, костеливото му жилаво тяло беше отпусната струна, в стаята беше тихо, тишината притискаше целия град, от далечните върхове се отронваха лавини, лавините се свличаха, повикани от присъствието му. Боже мой, загубена съм, обърквам живота си, той ще ме подчини.

Миранда ли се казвате?

Преди малко ме убеждавахте, че сте изкачили Пама.

Само ви осведомих.

Гоните ли ме?

Защо?

Все едно че ме подканяте.

Той ѝ заяви, че преди двайсет и шест дни се е изкачил на Пама, сам, без херфи, само четири якове до базовия лагер; запозна я с навика си да върши всичко сам, да живее далеч от шумотевиците, само така се чувствува щастлив, поне така е било досега, защото след изкачването на Пама не може да се похвали, че се чувствува щастлив.

Вие твърдите, че сте изкачили върха, в който този сезон се разбиха две експедиции, придружени от осемстотин херфи?

Да.

Ери!

Тя изтри с длан във въздуха изреченото име.

Ерик ли се казвате?

Не.

Оставихте ли знак?

Той отвърна, че не оставя следи по върховете, призна си, че тъкмо на Пама се е двоумял, мъничко му е трябвало да се приобщи към стадото. Слава богу – преодолял се и сега гледа спокойно света в очите. Вие вярвате ли, че се изкачих?

Не.

Удари градски часовник, звуците му направиха града по-уютен, всеки звук отекна в тялото ѝ, бедрата ѝ потръпнаха, чашата на устните ѝ се олюля, след часовниковите звуци стана тъжно и празно.

Никой няма да ви повярва.

Знаете ли колко ме интересува!

Ще дойдете ли с ме?

Къде?

В един голям град.

Заминете сама, може и да дойда.

Защо не с мен?

Трябва да разбера.

Какво става с вас самия ли?

Да.

Смятате ли, че с вас става нещо?

Бледият мъж продължаваше да лежи неподвижно, тя напразно очакваше да се извърне към нея, да я докосне поне с края на пръстите си. Стана и се облече. Не можа да схване дали е видял, че очите ѝ са печални, той само лежеше.

Когато разбра, че отново е сам, бледият мъж се изправи; стаята беше пълна догоре с тъга; той включи касетата с Моцарт, но скоро сметна, че Моцарт не върви на пейзажа в прозореца и все пак го остави, защото знаеше, че Моцарт върви на всичко. По стъклата потече водичка, валеше. Влезе във ваната, покисна в тъгата си, излезе, изсуши се и почна да се облича. Ами сега? Сега накъде? Помоли да го свържат с най-авторитетното списание, свързаха го за минута, той каза на спортния редактор, че е изкачил Пама. Спортният редактор го напсува и затвори телефона. Пред хотела както винаги висяха една или две дузини херфи, но от по-главните, но от по-главните, водачите – бледият мъж им каза, че преди няколко седмици е изкачил Пама. Погледнаха го унесено. Той им изброи всички предмети, оставени от другите експедиции. Херфите мълчаха, всеки знаеше от пресата и телевизията какво има горе. Бледият мъж влезе в дневния бар и поръча уиски. Аз изкачих Пама, каза той. Барманът примигна и се съгласи. Не вярвате, но го изкачих, настоя бледият мъж. Радвам се, рече барманът. Вие сте длъжен да ми вярвате, извика бледият мъж, затова са ви поставили тук – да вярвате, аз никога не съм лъгал.

Само три дни бяха достатъчни за града, там всеки разбра, че самотникът с бледото лице е изкачил върха, той умислено твърдеше, че се е промушил през най-благоприятните дни, и то в сезона на големите несполуки. Миранда отлагаше заминаването си, тя вървеше подир избраника си и присъствуваше почти на всеки разговор – той разказваше ли разказваше. Те не вярват, обръщаше се той печално към нея, изслушват ме, но едва сдържат присмеха си, а аз се изкачих наистина, видях света отгоре, видях как се любят орли, ти разбираш ли, орлите се стопиха в страстта си пред очите ми!…

Знам, каза шефът на тричленната комисия, която издаваше разрешенията на експедициите, казаха ми, че сте изкачили Пама. Седнете. Уиски, обърна се той към подгласниците си и те напуснаха кабинета.

Вече знаете, учуди се бледият мъж.

Новината за вашето изкачване достигна при нас като смях.

Посмяхте ли се?

Лично аз не, аз съм сигурен, че сте го изкачили.

Защо сте сигурен?

Вие не знаете да лъжете. Защо чака вън? Дамата ви може да влезе. Той целуна ръката на журналистката и посрещна с открити очи погледа ѝ: кажете какво да правим?

Не знам, отвърна журналистката, боли ме, обичам го и ме боли. Просто не знам кога ще му мине, предполагам, че е временно, криза.

Имайте предвид, мадам, че този човек е изкачил Пама, и то съвсем сам.

И ще му  издадете сертификат?

Едва ли, усмихна се порцелановото лице на шефа, сертификатът няма да му послужи, няма да му го издам, ще сметнат и мен за луд, веднага ще ме уволнят.

Видях как се любят орел и орлица, рече с детски възторг бледият мъж, те тръпнеха, пред очите, на края на света, където може само да се умира.

Вие извършихте подвига на всички времена, шефът на комисията хвана ръката му, и за всички хора. Горе се двоумяхте, нали?

Доста.

Но няма да ви издам документа, за който сте дошъл.

Дойдох само да ви кажа, предположих, че ще ми повярвате.

Бледият мъж и журналистката напуснаха държавната сграда, те тръгнаха бавно през непознатия град, тя с чувството, че крачи до един луд, но необикновен мъж, когото обича, плюла на предишните си земни амбиции; той – пред полудяване, защото беше постигнал непостижимото, а никой не му вярваше и много му се искаше да заблъска главата си в първия изпречил му се зид, задето не бе оставил следа за подвига си на върха. О, само да тръгне веднъж с мене, казваше си тя, ще го отведа при много известни психиатри, а те знаят как да избият фикциите от главата му. Журналистката не вярваше, че измамата, с която си бе послужило порцелановото лице, може да се приеме за друго освен за ход с лечебна цел, тя нито за момент не допускаше, че порцелановото лице е говорило истината.

В това време подгласниците се върнаха в кабинета на шефа си, намериха го с гръб към тях, загледан през прозореца в мъжа и жената, които се отдалечаваха; подгласниците се стараеха да потиснат смеха си, вън се бяха насмяли достатъчно.

Не може, рече шефът им и се обърна с лице към тях, невъзможно е, никой не може да устои.

===============

 

 

П Я С Ъ К

/На Иван Стайков/

С лявата ръка държи сандалите си, а с дясната е обхванала тънкия кръст на моряка. Току-що са станали от вмирисания на пот плаж. Отпуща кръста му и прокарва ръка по бедрото си. Усеща как песъчинките се ронят при допира на пръстите ѝ, но част от пясъка е полепнал здраво върху младата ѝ гореща кожа. Отдавна е минало полунощ. Над пристанищния вълнолом блика сиянието на корабните светлини, затова тук е много тъмно. В чашата на небето звездите блестят като капки.

Пясъчната лента свършва. Вече стъпват върху трева, в градината са, пред хотела… Мъжът върви съвсем бавно и много близо до нея, но тя казва на английски:

– Почакай.

Обича да си служи с английски думи, макар че знае само няколко. Сяда на пейката и започва да изтърсва сандалите си. Тук е височко, вижда се по-голямата част от пристанището, натъпкано с параходи. Пред фара са застанали два самотни кораба. За тях няма място на кея и приличат на бездомници.

Той поглежда часовника си, навежда се и я целува. Докато приема целувките му, тя се обува, изправя се и потеглят отново. Уморено прекосяват градинката, заобикалят хотела и излизат на крайбрежната улица. По нея няма жива душа. Едната ѝ страна граничи с желязната ограда на пристанището. Тук лежат топлите сенки на дърветата. Тротоарът още не е изстинал след горещия ден. Короните на платаните са побелели от светлината на лампите. Летят рояци комари и еднодневки. Еднодневките вече агонизират и падат върху паважа. Тихо е, топло е, гъстото звездно небе покрива целия град.

Той крачи с грубата си моряшка походка, задоволен и щастлив до нейното жилаво тяло. Тя има дълги крака, тънки глезени и обгорени от слънцето прасци.

До портала на пристанището спират. Тя не бива да влиза през този портал. Притаяват се до каменната колона и започват да се целуват за раздала. Разменят си някои съвети, без които животът им е немислим. Той настоява за документите, които тя трябва да си набави, след туй отново го обзема нежност и пак я притиска, и пак се редуват ту наставления, ту любовни пориви. Нито веднъж не ѝ напомня да му бъде вярна, във верността ѝ е сигурен. Знае що за момиче е, такива моряшки момичета е виждал много, пък и начинът, по който се люби на пясъка, говори достатъчно за същността ѝ, но също така знае, че за нея той е „големият шанс”, единствената ѝ възможност. Жени с такива физически качества в неговата родина са рядкост: мургава кожа, черни коси, дръпнати очи с дълги мигли и наелектризирано тяло, горещо, южно. Той гризе устните ѝ, сред опиянението си чува сирената на парахода, тя го зове. Пуща я и отново я привлича към себе си. Отхапва си още една целувка и побягва. Но след малко се обръща и казва на български:

– Довиждане.

– Добро плаване.

Тя остава сама до колоната, наблюдава фигурата, която чезне в тъмнината, продължава да маха с ръка. Едва сега по-скоро усеща, отколкото забелязва, че сокът на зарята постепенно се впръсква в тишината на нощта.

– Вече загубих търпение!

Стресва се, пробожда я болка в стомаха, но бързо се съвзема от уплахата и се обръща. Този път е решила да се съпротивлява.

– Махни се!

– След като съм чакал цяла нощ?

Тя тръгва с големи крачки към града, оглежда се с надежда да зърне минувач, той върви спокоен след нея и казва:

– Не така… Знаеш как бия.

Защо няма поне един минувач? Но може ли да помогне и той? Забавя стъпките си.

– Ще викам!

– Така ли?

– Какво искаш пак?

– Да си повървим заедно.

Тя проявява евтина хитрост, в която не влага кой знае каква надежда:

– Изпрати ме до нас.

– Да, ама ще ще минем през пясъка.

– Кой пясък?

– Дето бяхте с кльощавия немец.

– Той ми е годеник!

– Добре, това да се чува.

– Ще се женим, заминавам за Хамбург.

– Замини, казвам ли ти нещо?

– Моля ти се, не настоявай!… Аз го обичам,

– Добре де, свивай към плажа!

Той разговаря леко и върви сякаш неохотно, тя лесно минава пред него – нещо, което би я улеснило при случайна среща с хора,

Безсилието ѝ я отчайва. Към него храни постоянна омраза, която расте и се изостря с всеки изминат ден, тормози я, кара я да стене на глас и всичко туй, защото не може да стори нищо, освен във виденията си, когато го привързва към един изплувал във фантазията ѝ стълб и го бие. Тогава яростта  ѝ расте – премазва главата му с камъни, и то така, че от свирения му поглед и от животинските му бърни не остава следа. В такива блажени за нея мигове той плаче, моли за пощада, но тя се нахвърля още по–свирепо към него: „На ти за това, на ти и за онова, на ти за всичко, което си ми причинил, животно!”… Но това е само във виденията ѝ… Няма ли най-после някой да се справи с него? Каква е тази държава, каква е тази власт, защо не го поставят на мястото му?…

– Уморена съм – отново хитрува тя и без да ще, увлечена от гальовния си, по женски обещаващ глас, добавя: – Ако искаш – утре…

Той се усмихва и обвива ръка около тялото ѝ, там, където може би още е запазена топлината от ръката на немеца По обратния път отново минават под платаните, по паважа лежат хиляди щастливо умрели еднодневки. Пак заобикалят хотела, пак нагазват в прегорялата трева и тръгват по тъмния пясък, а отдясно пак блестят светлините на корабите, а небето е вече леко разредено и олекнало. И морето лежи неподвижно в края на тъмнината – безчувствено, противно.

– Ще му ставам жена – прошепна умолително тя.

– Разбрах – отвръща той. – Щастието ти се усмихва. А и на мен. Ще ми пращаш ли колети?

– Ще ти пращам! – казва тя с дълбока искреност. – Знаеш ли колко хубави неща ще ти пратя?… Пусни ме да си вървя.

– Ти пак ще пращаш.

– Звяр!

– Ела тук, до лодката?

Силенн и груб е, с широк гръб и огромни стоманени ръце. Слаба, взела се кой знае откъде светлина, пада върху големите му скули и късата руса коса. Устата му е в сянка, но тя си я представя – разположена от единия до другия край на лицето, дъхти на лук.

– Ето, тук!

– Не искам!

Тя потъва в пясъка – по-дълбоко, отколкото с германеца, и колкото повече се съпротивлява, толкова повече лактите ѝ се забиват в изстудения плаж. Тя гледа небето над косите му и се вбесява от коварната сладост… Тази подла сладост идва въпреки омразата, въпреки съпротивата, не желае да е така, но е така..,

За втори път тази нощ тя седи на пейката и изтърсва пясъка от сандалите си, сега звездите са се стопили, а светлините на пристанището са избледнели. Зад фара се показва заминаващия параход, в който е Хелмут. Добре се виждат пясъците, морето, градината и изплувалият от тъмнината град. Гларусите излитат с писъци от покривите и се отправят към широката гладка вода. Това е ничий час – нито на деня, нито на нощта. Долавя се нещо неопределено и празно.

Става и тръгва – през градината, край хотела, край паркираните коли. Градът продължава да спи, но както всеки град, и този си има подранили за някъде хора, първите, с които започва всекидневието.

Върви, залита от умора и безсъние, представя си как ще се тръшне върху леглото и как ще спи през целия ден. Косата ѝ е разпиляна, погледът ѝ е разстроен, но въпреки тази отпадналост младостта ѝ все тъй здраво напира в прасците, трепери в бедрата, мислите ѝ летят към Хелщут. а пръстите ѝ лениво отброяват един по един документите, които трябва да извади, ако иска да замине за Хамбург, да заживее в малката зелена къщичка, където сега скучае старата моряшка майка.

Все повече са бързащите по улицата. Не ги поглежда, но ги усеща и с притворени очи си мисли: „Тези пък закъде ли са тръгнали толкова рано?”… И понеже знае много добре закъде са тръгнали, но не иска да знае нещата в душата си, получава усещане за влага в очите и пясък в устата, и суха тъмна празнота, която я отделя от света.

===============

 

 

С И Н Ь О

Не познавате такава безнадеждност. Навярно знаете какво е да обичаш безнадеждно жена, да чакаш завръщането на безнадеждно болен у дома, или пък безнадеждно да потънеш в клевета, но цели два месеца да стоиш на пустинен бряг срещу безрибно море, да те мият дъждовете, а ветровете да спукват кръвоносните съдове на очите ти – тази безнадеждност не познавате. Нейният трагизъм се състои в това, че като лежиш в палатката или на земята, в ума ти се върти една и съща мисъл: някъде в мръсните води има риба, дявол да го вземе, и ако тази риба влезе в мрежата, тринайсет семейства ще се усмихнат, тринайсет души ще знаят за какво са киснали в пустинята.

Бях всеки ден около тях. Те ме мразеха. Редовно вадеха празна мрежа и пак я навираха в морето, и пак я измъкваха и още повече ме намразваха. По едно време започнаха да ми я натриват на носа: виж бе, кутсуз, виж – пущаме мрежа и вадим само мрежа!… Виж каква празна мрежа!

“Виждам – казах си аз, – но защо я триете на моя нос? Трийте я на вашите носове, бийте си шамари, негодници, щом сте избрали най-неподходящото място!…” Бяха рядко гадни типове и ги презирах до дъното на душата си. Те не искаха да ме виждат около себе си, тъй като ме считаха за “кутсуз”. Бяха презрени и ограничени фаталисти, бездарни занаятчии, некадърни да оправдаят и заплатите си. За тях аз бях очилат кутсуз с яке и транзисторен приемник в ръка, домъкнал се от майната си да им донесе малшанс. Дори да нямах очила, дори да не носех радиоприемник, те пак щяха да ме мразят. Простаците не знаят какво да мразят!… Нощем блъсках силно клавишите на пишещата машина. Знаех, че рибарите ме чуват, и исках да ме чуват, стараех се да помислят, че моята работа спори. Нищо не спореше!… Удрях клавишите, защото ми бяха опротивели. Всичко ми бе опротивяло, дори тръстиковата колиба, в която живеех. Нека ги дразни шумът на машината – за пръв път изпитвах омраза към група хора.

Може би се канеха да ме бият? Моля!… Бях решил да приема двубоя. В бригадата им работеха двама хулигани,  известни в града на големия залив. И двамата бяха прекарали по една година в затвора. Помъкнах ножа в джоба си. Но продължавах да ходя на брега, където наблюдавах как простират гриба да съхне. И когато го вадеха, бях там – на десет метра от тях, винаги топло облечен, нахранен, с хладнокръвно изражение на лицето.

– Дразниш ги – предупреди ме един любител рибар.

– С какво? – пожелах да узная аз.

– Не се навъртай край тях.

– Никой не им е виновен, че са некадърни.

Човекът, който искаше да ме предпази от нещо, сви рамене и ме остави.

Есента беше рядко противна, но по едно време се оправи, и то така, че ни слиса. Частниците съсипаха рибата: изпокъсаха чипаретата и продъниха мрежите. Аз продължавах да се въртя около грибчиите. Но го правех от дебелоглавие. Разберете – махна ли се и те случайно натряскат мрежата, съм за никъде. Ще се разчуе нашир и длъж и ще ме обявят за “човек, който пъди късмета”. Тогава никой не би могъл да ми помогне.

Мястото, където седях да ги наблюдавам, беше високо и закътано в скута на дюната. Загледах ли се към хоризонта, сякаш забелязвах извивката на планетата. Морето бе възвърнало нежната си душа, вятърът падаше върху него като влюбен, а небето се издигаше високо – очаквах всеки момент да се разтвори и най-сетне да покаже прословутите си тайни.

Доброто време просто разби противниците ми. В бригадата се промъкна разложението: пиянства, побоища, отклонения от работата и някакъв необикновен скандал с лавкаджията, който отказа да им продава. Въпреки това ракия се намираше. Двама от тайфата плюха на всичко, снабдиха се с тротил и започнаха поголовни бомбардировки на водата. Другарите пък започнаха да им завиждат. Повлиян от тях, капитанът отказа да дава лодка на бракониерите. Така се стигна до най-големия побой. Не се разбра кой кого би. На другия ден забелязах, че всички са посинели.

И сега, запитам ли се как стана така, че все пак не успях да отнеса един по-приличен пердах в суматохата, не мога да си отговоря. Дори не подпалиха колибата ми. Може би бяха прекалено заети със себе си. Отървах се само с един удар. Нанесе ми го – кой, смятате? – готвачът. Беше след полунощ. Вървях по пътеката, спънах се в някакъв труп и паднах. Трупът се надигна, пропълзя до мен и започна да ме разглежда.

– Ааа, ти ли си?

Почувствувах юмрук по устата. Това сякаш бе знак да се отприщят дяволите у мен. Стаената злоба се вля в мускулите на ръцете ми. Нямах възможност да замахна, ала успях да сключа пръстите си около мръсния врат на нападателя. Силата ми се удвои, когато познах готвача на бригадата. Той просто ме изненада с прибързаността си – легна до мен и не мръдна. Не се показах джентълмен. Щом станах, яростно го заритах. След това тръгнах към морето. Нагазих, загребах вода и започнах да плакна разкървавената си уста.

– Тоя пък взел да си прави гаргара с морето! – рече някой зад гърба ми.

Нямаше защо да се обръщам: двамата биячи, онези, които са лежали в затвора.

Заприиждаха още грибчии; заставаха върху билото на дюната, изрязани на бистрото звездно небе, идваха един по един и се нареждаха, докато се събраха всички, без капитана и готвача. Съзвездието Орион висеше ниско над главите им и аз, силен в иронията, за момент си помислих колко красиво създание е човекът, роден да завоюва дълбочините и да се вреже в звездите. Бях пил уиски в бара на града, а не презряната им гроздова ракия, достойна да взриви само най-калните им инстинкти.

– Писателю! – провикна се някой. – Кой те е фризирал?

– Вече нямате готвач! – извиках аз. – Имахте, но сега няма кой да ви готви, защото го удуших!…

– Той готвеше помии! – одобри високо друг. – Добре си направил!

– Не знаете да боравите с морето! – изревах аз, макар че не виждах лицата им (сиянието на Орион бе по-ярко от мътилката, която излъчваха мухлясалите им мутри). – Вие сте кофти рибари!

Редицата стоеше неподвижно на дюната. Недоумявах какво решение можеха да вземат. Знаех едно – да се пребият, не могат да ме стигнат. На една крачка от мен бе морето и аз съм по-добър плувец от тях. С незабележимо движение освободих часовника си, пуснах го в пясъка и го зарих с върха на обувката си. Изглежда, че ме мразеха много, щом бяха дошли за последно разчистване на сметките.

– Този е полудял! – рече някой.

– Винаги си е бил луд – потвърди друг. – Какво искаш от човек, който е зарязал София и живее в колиба!…

Така не говорят хора, решени да нападат. Тогава разбрах, че съм много пиян, че в подобно положение може да изпадне само човек, наситен с шотландско уиски… Грибчиите не идваха да ме бият, а да заметнат мрежата.

– Некадърни сте! – извиках все пак аз и защо трябваше да кажа така, не зная.

– Да го набия ли? – запита един от бившите затворници.

– Остави го за утре.

Откъм лодките се провикна капитанът. Грибчиите, както се смееха, потеглиха нататък. Изрових часовника си, духнах в стъклото му и го пъхнах в джоба си. Вече не виждах рибарите, сега до мен достигаха само гласовете им – няколко наставления на капитана и плясък на весла. Духаше хладен западен дежурен ветрец от сушата, който призори трябваше да умре.

Мразя да пиша за побоища; ненавиждам четива, в които се разказва едновременно за море и бой, тъй като често двете неща се свързват, но такива бяха фактите тогава с тия омразни типове. Какво да предприема по-нататък? Да бягам ли? Трябваше да остана. Дори да ме пребият. Пиянската ми глава бе решила на другия ден да се бием, докато падна. Интересно, беше ми леко тази нощ, весело ми беше, плуваше ми се и ми се пееше. Морето спеше в краката ми, безплътно и прозрачно като въздух, водата и небето бяха разтопени, проникнали едно в друго, превърнати в една-единствена мека материя, зад чийто воал всеки миг можеха да заплуват риби, а звездите приличаха на милиарди мехурчета – кислорода на вселената. В подобна безплътна нощ всички същества трябва да бъдат добри, да не се бият, да не псуват на майка, да не се заканват. Седнах на пясъка и се замислих за човека. Но не абстрактно, както бихте предположили. Тогава, както се бях разнежил, бих могъл да приема за човек дори двамата хулигани, цялата грибчийска тайфа и тъкмо тази отстъпка, която правех в името на доброто, ме натъжи. Тези грибчии бяха жители на парцаливата махала на човечеството, газни и омразни типове!… Чудно, от уиски глава не боли!… Те искаха да ме унищожат, защото са изпълнени с ненавист не само към мен, но може би към всички, които говорят по-правилно от тях и носят якета…

Лодката на капитана изчезна в тъмносинята бездна. Сега можех да виждам очертанията само на тези, които бяха останали на брега. Те придържаха десния край на гриба. Лодката трябваше да влезе навътре, да загради пространство от морето и да се върне на пясъка. В огромната подкова от мрежа, въжета и корк би следвало да има риба. Но риба няма да има… Когато не върви – не върви. Не знам дали съществува по-вълшебен ритъм от тоя на пляскащи в нощната тишина весла. Този ритъм звучи най-сладко и най-унесено, когато се разполагат мрежите на гриба…

Най-после лодката се появи отново. Тя изплува от бездната право срещу мен, придружена от шепота на веслата, глухото боботене на бордовете и тихото съскане на въжетата. Напразно я чаках да докосне брега. Нещо я задържаше.

Горе съзвездията вършеха гигантските си шахматни ходове. Между звездите се отронваха и падаха пионки. Бързах да ги засека спрямо Полярната – любима моя игра. Малка комета одраска небето и угасна високо над Полярната, а под нея издъхна друга и когато съединих трите точки, получи се удивително права линия, чието продължение прониза носа на лодката. Опитах се да доловя в туй някаква поличба, но каква?… Нямах време да мисля. Обхванати от безпокойство, рибарите заговориха с възбудени диви гласове:

– Първо да излезем на брега!

– Капитане, да отпуснем въжето!

– Мълчете! – извика капитанът.

Това е тишина!…

– Към брега! – отсече най-после той. – Отпущай въжето!

Въжето засъска по-рязко, вече можех да виждам как някакви ръце го освобождават.

Носът на лодката докосна пясъка. Няколко ботуша нагазиха във водата. Рибарите ловко изтеглиха лодката и престанаха да отпущат въжето. След туй всички се хванаха за него.

Някой изруга и съобщи, че мрежата не помръдва дори на сантиметър, но останалите и без това бяха почувствували нейната съпротива.

– Само туй липсваше!…

– Тихо! – изрева капитанът.

– Закачили сме я.

– Млъкнете!…

Хората от другия край на мрежата, които бяха останали на сушата, също се вълнуваха. Капитанът се отправи към тях. По средата на пътя той се спря и запали цигара.

Обзе ме предчувствие за най-лошото. Така задръстени, негодниците щяха да изпокъсат съоръжението и ги очакваше най-срамният финал. Това се казва награда за двата месеца отчаяние. Капитанът изля яда си на другата група и отново се върна при нас. Хванати за въжето, хората му вече забиваха нозе в пясъка.

– Заградили сме сто мини! – пошегува се някой.

– Тук няма мини – отвърна капитанът, защото не разбра шегата.

– Отиде мрежата! – забеляза друг.

Той изпсува и просто ми се ще да ви кажа как, но хайде от мен да мине, щом в литературата е забранено да се псува.

Стори ми се, че най-разколебаните в момента са готови да зарежат всичко и да се пръждосат, където им видят очите. Тази нощ се решаваше съдбата на бригадата, която неизбежно щеше да се разпадне. Да си призная, започнах да изтрезнявам. Замислих се: да избягам ли преди трагедията, или да остана до края. Беше се разбрало какво става. Коравосърдечието ми се разтапяше. Вече съжалявах враговете си. Нима и аз не бях като тях, човек с грижи и хиляди неприятности? Действието на уискито преминаваше. В устата ми загорча и ми се приплака. Сега те можеха да ме пребият като куче, да ме премажат в яростта си и не това е най-страшното – повече ме измъчваше мисълта, че присъствието ми наистина носи нещастие на хората. Започнах да си припомням подобни случаи, като садист ги търсех в миналото си – зорко, безмилостно – и ми ставаше все по-тъжно. Достатъчно ли е в такъв момент само да се презираш? Имаше нещо по-страшно – какво по-отчайващо от това ТИ да си този, който носи нещастието, да го излъчваш така, както някои излъчват радостта и оптимизма… Морето и небето потъмняваха, гаснеха и светлите пътища в живота, тоя мръсен живот, в който живеят подобни на мен и грибчиите…

Някаква сребърна вълна се надигна в тихата плитка вода, плъзна се към брега и припляска върху мъртвия пясък.

– Риба! – извика един от бившите затворници.

Притичах и нагазих във водата. Втората грива на закипялото море ме удари по глезените. Няколко парчета се мятаха върху пясъчната ивица. Наведох се и вдигнах едно от тях.

– Риба! – размахах го над главата си. – Риба!

Плитчината закипя. Стотици риби трептяха в нея. За миг добих чувството, че се намирам сред бързей на река, а рибите не бяха сто, бяха хиляди, и ето че се залюля цялото заградено от мрежата пространство.

Инстинктивно потърсих свободно място на въжето, дланите ми докоснаха някакви мокри ръце, ръцете на другите. Усетих дишането на капитана в ухото си, в самото ухо, сякаш искаше да го отхапе. Дъхът му миришеше на бира и чесън. Изплашените рибни ята успяха да се приберат в дълбочините, повърхността на морето се успокои. Мрежата бавно прииждаше към нас – със скоростта на часовникова стрелка. Започнахме да се разгъваме на широк фронт, катерехме се по склона на дюната, а при въжето се освободи място за всички. Сега да имаше и малко твърда почва под краката!… Изпитвахме чувството, че притегляхме цялото земно кълбо заедно с небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма. По небето се разля тънко розово млекце – под хоризонта се създаваше слънцето и близките звезди се разтваряха в светлите му сокове. Пуснах въжето и тръгнах към палатката на частниците. Олюлявах се, но вървях, и отново се сблъсках с готвача.

– Трудно теглим – рекох му аз.

– Кое? – запита той и все още държеше шията си там, където го бях стиснал.

– Много риба! – допълних аз.

– Къде?

– В нашата мрежа!

– Коя мрежа?

– Вашата мрежа.

Той забърза към бригадата. Обърнах се след него да го осведомя, че ще докарам още хора, но готвачът беше изчезнал.

Никой не пожела да дойде. Всеки искаше да спи, нуждаеше се от сила за утрешния ден. Само един тръгна подир мен, твърде млад и здрав човек, с красиво мъжествено лице. Спирах се да го изчаквам, той изобщо не знаеше какво става, нито къде върви, мисля, че продължаваше да спи, и може би му се струваше, че сънува хубав сън с много риба. Щом наближихме гриба, човекът се разсъни и каза:

– Какво бе, къде ме водиш?

– Да помогнем малко – рекох аз.

– На кого да помагам?

– На грибчиите.

Той ме напсува и тръгна обратно.

Краищата на гриба вече лежаха на пясъка. В мрежата рибите бяха една до друга, заплетени в каретата с хриле и опашки – същите, които им осигуряваха живота и движението, сега ги бяха впримчили и умъртвили. Грибът продължаваше да излиза бавно от морето и зората настъпваше бавно, и блясъкът по телата на рибите се раждаше бавно, и ние теглехме бавно. От време на време се заглеждахме в подплашените ята, които раздвижваха водата, искахме да се уверим, че не сънуваме. Защо да не си призная, че бях вън от строя, че бях свършил. Ръцете ми изпущаха въжето, краката ми искаха да избягат. Най-после се оттеглих и паднах върху меката плът на дюната. Почувствувах нейния хлад и се дотътрах до изсъхналата трева на хълбока й. Починах си и се отправих към колибата. Не знам защо най-напред напипах транзисторния приемник. Някъде на изток човечеството се пробуждаше, държавите се изправяха на крака. Елементарна, ритмична музика, гласове на жени и мъже, пиано и утринна гимнастика. Отпуснах се на леглото и се усмихнах: каква гимнастика бе, хора, елате на мрежата!…

Поспах три часа и съжалявам за това, защото и до днес имам чувството, че съм пропуснал най-хубавата част на филм, най-мъжествените страници от повест. Събудиха ме болки в дланите. Маршовете на утринната гимнастика бяха изчезнали, в приемника гърмеше Брамс, през прозорчето стреляше слънцето. Скочих, прибягах по пътеката и както обикновено, застанах върху дюната.

Моторът на гемията майка работеше. Белите бордове на кораба се отразяваха в гладката вода, бяла лодка отнасяше пълните касони на палубата ѝ – трюмът, бакът и кърмата на гемията бяха натъпкани с риба, коритото бе потънало до фалшборда. На пясъка се издигаха огромни купища скумрия. Грибчиите, загубили сили, продължаваха да освобождават всяко парче от мрежата и го хвърляха в касоните, капитанът плакнеше касоните в морето и тогава сребърните тела на рибите блестяха наистина като металически. Частниците рибари помагаха вяло, но чевръсто отделяха и за себе си, а как да не отделяш – нагоре и надолу по брега се въргаляха хиляди скумрии. Селски жени пълнеха престилките си с риба и в замяна подаваха на грибчиите шишета с ракия – изпитан трик на местното население. Рибарите прекъсваха работата си, за да пийнат, но и това вършеха без сили, съсипани от умора и безсъние. Гларусите бяха милиони, на слънчевата светлина изглеждаха снежнобели, крясъците им бяха бели, въздухът беше бял, а втората гемия майка, пристигнала изневиделица, беше по-бяла от всичко. Птиците се спущаха, грабеха, гемиите на държавния риболов отнасяха пълни касони, жените отнасяха, частниците рибари отнасяха – всеки взимаше, взимаше, а рибните преспи не се стопяваха.

Отново се залових за мрежата. Някакъв чешит с червени бузи и мустачки работеше до мен. Гледах се в него и познах бюфетчика.

– Казаха ли колко са хванали? – запитах аз.

– Към петдесет тона – отвърна бюфетчикът. – Никой не е улавял толкова с гриб.

Трябваше да се вика, не да се говори, защото гларусите и чайките крещяха вакханално и може би крясъците им се чуваха чак до небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма.

Бюфетчикът помагаше съвестно, но представяте ли си как може да отдели за себе си един бюфетчик? Той взимаше, селянките взимаха, гларусите взимаха, държавата отнасяше – всички известни и неизвестни, изникнали кой знае откъде, взимаха и взимаха.

Лицата на двамата побойници бяха омекнали от умората. Забелязваше се как растат брадите им. Наблюдавах ги и се чудех: защо ли е трябвало да лежат в затвора и не са ли жертва на съдебна грешка?

– И ти не можа да поспиш покрай нас.

Извърнах глава – капитанът говореше на мен.

– Полегни си! – добави той. – Тая работа няма да свърши до утре.

– Дланите му са разкъсани – рече единият от хулиганите.

– Писател, а? – провикна се някой отстрани.

Грибчиите се засмяха, но питате ли с какви усилия, готови да се строполят на земята. Предстоеше им да работят още един ден и една нощ. Трудно се вадят риби от мрежа – сръчно трябва да се пипа, внимателно, да не се късат влакната; и все пак тяхната беше по-лека, те гледаха само в ръцете си, а аз се мъчех да обгръщам с поглед и картината, защото рядко се отдава на човек да види картина от небе и море, изцяло пропити с музика от Брамс. Приемникът ми озвучаваше филма… Но най-красивото бе това, че гларуси грабеха риба от ръцете на човека, селянките, прилични на пингвини в тъмните си носии, мъкнеха в престилки, гемиите, бюфетчикът, познатите и непознатите – всичко грабеше, а ми се стори, че и небето си пооткрадва, и морето – за всекиго имаше и не свършваше, а контрольорите от Държавния риболов бяха махнали с ръце – как да прибереш всичко. Освен това трябваше да гледам и към хоризонта, тъй като в този ден се виждаше много надалеч, а вгледаш ли се добре, сякаш забелязваш прецизната извивка на планетата ни. Умореният капитан се усмихваше, грибчиите също се усмихваха. Нали знаете как се усмихват победителите?

===============

 

Д Б У Б О Й   В   Н Е Д Е Л Я   С У Т Р И Н Т А

Камионът стоварва лед на плочника и се отправя към хотелите. От него се изцежда вода, която потича върху затопления асфалт. Барманът, едро момче с моряшка блуза, застава до блоковете, наблюдава двете жени, които отиват към плажа, и по загара на телата им се мъчи да разбере от колко дни са на море. Чувствува желание да им подвикне, но се отказва и се навежда. Спокойно пренася блоковете в бюфета, нарежда ги под тезгяха и ги покрива с брезент, после начупва два от тях и ги хвърля в качето, където киснат напитките. Рано е, ала е горещо и студената преди малко влага, потекла по асфалта, сега се изпарява. На нейното място остава белезникаво петно. Барманът пращи от сила. Кожата му е бронзова и гладка. Той не е на мястото си тук, сред етикетите за бира, ракия, коняк, мастика и плодови сокове. На него по му подхожда да се излежава на пясъка, до бедрата на жените.

Под навеса седят двама чужденци – дебел мъж и дебела жена. Те са ярко бели и горещата светлина, която пада все още полегато върху морето, ги плаши. Един от спасителите на курортния комплекс, изпечен плещест льохман, е пуснал стотинки в музикбокса и се наслаждава на блуса. Лицето му е замечтано и глупаво. В разгара на сезона то е най-глупаво. Чужденецът става, обляга се на тезгяха и поръчва смес от ягодов сироп с минерална вода за двама.

– Две дебели лилии! – провиква се спасителят и барманът се усмихва.

Чужденецът летува години наред в България и разбира подигравката, но няма желание да вдига скандал. За него спасителят си е спасител, който някои ден може наистина да го измъкне от морето. Освен това изпитва известно чувство за малоценност пред кафявия исполин.

Барманът поднася високите чаши, добавя лед и сламки. Дебелият чужденец плаща и отнася аквариумчетата с плаващите айсберги при жена си. Двамата не бързат да пият, любуват се на леда, вдъхват прохладата му.

– Днес ще бъде един ден!…

Това го казва рибарят. Той прилича на чироз. Лицето му е брадясало, неизмито и сънливо.

– Отрано напече – обляга се на тезгяха той. – Днес какво е, събота?

– Неделя – отвръща барманът.

– Олелей!… Бягай, спасявай се!… Пак ще имаме околийски събор.

– Вече мина първият камион.

– Ще се нагледаме на бели гащи и черни сукмани – обажда се спасителят.

Дебелият чужденец се вслушва внимателно в разговора.

Рибарят е оперетен, не излиза много за риба – предпочита да пие. Той е нещо като „екземпляр”. Чужденците си правят снимки с него, често го прегръщат да запечатат този миг за вечен спомен и когато слагат рьце върху рамото му, долавят ракиения му дъх. Той и местната камила служат само за снимки.

Рибарят отнася ракията си при масата на спасителя и вади цигара. Течността е скъпоценна, трябва да се погълне постепенно. Никой не го е виждал да се храни. Тези, които го познават, все повече се убеждават, че спиртът и алкохолът са храна, която може да осигури живот на организма, стига човек да не ляга до жени и да не върши физически труд. Рибарят олицетворява пълното равнодушие към света, а спасителят – тъпото щастие.

Дебелият чужденец смуче сиропа през сламката. Минало е времето, когато и той като останалите летовници е смятал, че двамата мъже са романтика. Сега му е известно, че седи срешу два кюпа, и се срамува за миналото си, когато също се е снимал с тях и е показвал снимките на приятели в родината.

Най-после рибарят близва ракията и сякаш поема глътка живот.

– Снощи не те видях,

– Не съществуваше възможност – усмихва се загадъчно спасителят. – Бях на затворено място.

– С мадама?

Кафявият полубог не отговаря, но продължава да се усмихва, а това е повече от отговор.

– Пак с оная?

– Първо с оная, после с друга.

Рибарят не се интересува от жени, но със спасителя може да се разговаря само така.

– Днеска ще бъде горещо – това е друга тема на разговор. –Следобед може и да завали, Много рано припича.

– Плажът се напълни отсега.

По главната алея на групи минават летовници. На пясъчния бряг се опъват чадъри. Те са разноцветни, наистина приличат на гъби, и зад тях ярко блестят искрите на морето. Профучават коли. Гумите им съскат върху асфалта, който се топи и миризмата му убива мириса на морето и пясъка.

– Камионите! – провиква се барманът.

– Панаирът започва! – провиква се и спасителят. – Идат!…

– Защо не им забранят? – пита рибарят. – Маскарят плажа.

– Няма да им забранят – провлечено подвиква барманът. – Нарочно ги пращат… Камиони им дават… Ехаа!…

Той сочи на юг. Там, на пясъчната ивица, се е появила група селяни и селянки. Тъмното петно на групата контрастира с всички весели цветове наоколо,

– Кога са станали, кога са тръгнали! – чуди се рибарят.

– Те стават рано – забелязва спасителят. – Лягат и стават с кокошките.

– Ти от осем ли си на работа?

– Да… Днес няма да има алъш-вериш.

– Оня ден колко извади?

– Четирима.

– Че то нямаше вълнение!

– Нямаше, ама започнаха да им се схващат краката.

– Какво пречи и днеска да им се схващат?

– Не знам – замисля се спасителят, – някой ден като тръгне –върви. Някой ден краката им се схващат много. Не мога да разбера защо. Чудно, как им се вдървяват краката?

– Какво се чудиш? Не ти ли се е случвало?

– Никога.

– На мен ми се е случвало – признава рибарят.

– Ти, както пиеш, можеш да се вдървиш целият.

– Може, ама на суша.

– Някой ден да вземеш да се окъпеш, разбра ли?

– Нямам време.

– А, време! – смее се спасителят. – Не можеш да плуваш!

– Ухаа!… – обижда се рибарят. – Аз съм се хвърлял на Йордановден за кръста.

Сега прихва барманът.

Рибарят е много беден. Закърпеният панталон виси окаяно около слабите му крака, които завършват с кокалести пръсти. Моряшката му блуза, като тази на бармана, е мръсна, а широкото ѝ деколте разкрива чак изпъкналите му ключици. Те напомнят за хронически глад и бедняшко епикурейство. Но шапката му е капитанска, винаги чиста, облечена с бял чохъл. Над козирката блестят златната „жаба” и жълтият шнур, които привличат туристите и обективите на камерите. Лицето му е спокойно и честно, няма следа от гузността върху лицето на бармана, който краде от напитките.

Музикбоксът млъква. Спасителят става, приближава се до автомата и пуща последната си монета. Този път затрещава фокстрот, който сякаш се превръща в марш, специално за посрещането на новите посетители. Те се появяват изведнъж и може да се каже, че поразяват.

Барманът, спасителят и рибарят ококорват очи, не са в състояние да продумат, нито да се засмеят. Те никога не са допущали такова нахалство. Най-напред се окопитва спасителят, слага ръка на лицето си – знак на изненада; през отворените пръсти очите му се смеят. След него идва на себе си барманът. Той полага лакти върху тезгяха, поставя брадичката си върху разтворената като саксия длан и се вглежда в новодошлите.

– Как си ти? – измучава той.

– Село Долна Гнойница ни е на гости! – отвръща спасителят. –Зоопаркът е отворен!…

Мъжът и жената гледат плахо и се стараят да разберат къде са попаднали. Комплексът изобилствува с чудеса, но това какво ли е? Мъжът пристъпя пръв и така трябва да бъде, ако е истински мъж. Той разглежда учудено хубавия навес, наредените маси с плексигласова повърхност, плетените столове, от които лъха лекомислие, дебелите бели чужденци, кафявия спасител, шушумигавия рибар. После се обръща и погледът му потъва в хладния хангар на бара. Стотиците бутилки вътре навярно му приличат на бомби, барът на погреб, а барманът му напомня някой разпасан часови, който всеки момент може да му извика: „Стой! Кой там?” Новодошлият почти се е приготвил да извика: „Свой!”, но се чувствува чужд в обстановката, едва ли би посмял да изрече малката думичка. В дясната ръка носи пазарска мрежа, натъпкана с нещо за ядене. Белее се хляб с отчупен краещник. Палтото му е окъсяло, но доченият му панталон е нов, широк, синее се с пресен фабричен цвят и леко мирише на склад. Обущата му са груби. Нито нови, нито стари, те гледат света с тъпите си муцуни и приличат на сиви булдогчета. Лицето на новодошлия е кораво като засъхнала глина. Сламената шапка на главата му е разпрана на две места, потъмняла е от слънцето и времето.

Както се е облегнал, барманът го фиксира с мързеливия си поглед и това наистина поражда смут у човека със сламената шапка. Той се обръща и изчаква жената. Двамата чувствуват необходимост да бъдат един до друг. Това сякаш усилва сигурността им. Жената едва не хваща ръката му, нещо, което не е правила от години.

– Косваш ли пуловерчето? – пита барманът, без да сваля поглед от лицето на мъжа.

– Какво?

– Не ти ли е топло, казвам… Палто, пуловерче, туй-онуй…

– Шнорхели продават по-долу! – намесва са и рибарят.

Мъжът се изчервява и се усмихва, но усмивката му е лишена от пластичност – къде ще ти се раздвижи това кораво лице…

– Направо от етнографския музей! – хили се спасителят и бегло посочва с глава жената.

Тя е облечена официално, в народна носия, която не блести особено и даже никак, но черните тъкани са чисти, чисти са и белите ръкави, жената стиска в ръката си кърпичка. Не е млада и все пак не може да се каже, че е стара, в нея все още има хляб, ако става дума за копане и друга кърска работа. Лицето ѝ е сухо, но очите са големи и жизнени. Косата ѝ е прибрана под сива забрадка, която убива и последната свежест на лицето.

– Ако търсите да си купите гумени шапки за плаж, магазинът е по-долу.

Спасителят често подхвърли тези фрази на подобни хора, но сега не се чува добре – финалът на фокстрота е динамичен. Във внезапно настъпилата тишина новодошлите изглеждат още по-безпомощни. Мъжьт усеща, че е попаднал на чуждо място, и все пак не мисли да се предаде току-туй. Той сяда на един от столовете. Жената остава права до него. Вниманието ѝ е насочено към музикбокса,

– Седни малко – казва мъжът. – Да починем и да продължим надолу.

– Нека тръгнем!

– Седни, седни!

Тя присяда плахо, изпълнена с напрежение.

– Да пием по една лимонада.

– По–добре да вървим.

Барманът предвкусва забавление, хвърля погледи на спасителя, дори му смига.

– Ела тук – подканва той. – Ние сме на самообслужване.

Мъжът оставя мрежата на стола и тръгва към тезгяха. Всичко се развива като в напрегната пиеса, сякаш ей сега ще последва отравянето на героите и финалът. Мъжът със сламената шапка сигурно се е облягал стотици пъти върху тезгяха на селската кръчма, но тук не смее да стори това. Стои прав, съсредоточил вниманието си в движенията на бармана. Оня поема две високи чаши, поставя ги пред клиента, връща се, измъква от леда бутилка ягодов сироп, отлива от него в чашите, връща бутилката на мястото ѝ, отново бръква в ледената каша, този път измъква две бутилки с газирана вода, пълни чашите, донася бучки лед, пуща ги в шипящата вода и накрая залепва по една сламка върху чашите. Жената със забрадката е примряла пред неизвестното, което може да се случи.

– Четирийсет стотинки! – изговаря небрежно барманът.

Мъжът си отдъхва: „Не било толкова страшно.” Плаща, понася чашите към масата. Когато се обръща, съглежда чужденците. Лицата им са топли, очите искат да му разкажат някои неща, съзаклятничат с неговите очи, едва забележимо сочат своите чаши на масата, напълнени със същата течност. Чужденката демонстративно отвива хартийката, докато мъжът с гола сламка в ръка бърка сиропа, налапва края ѝ, смуче.

Умът на селянина работи бързо. И все пак той не разбира защо трябва да се пие с пръчки и защо са необходими тези „гяволии”.

Поставя чашите на масата и се обляга на стола. Едва сега усеща колко е удобен този стол и започва да се убеждава, че всичко, което го заобикаля тук, не е измислено току-тъй – сянката, масите, плетените столове, бучките лед в сиропа и може би… пръчките. Дебелите му пръсти непохватно започват да разгъват хартийката. Обикновена сламка от ръжен клас. Изненадан е и допуща, че са му направили шега, но пак извръща глава, поглежда сламките на чужденците и се успокоява. Чужденците успяват да му кимнат още веднъж.

Търпението на сеирджиите се изчерпа.

– Да не започнеш да правиш сапунени мехури! – казва спасителят и под масата сритва крака на рибаря. – Не се духа, а се смуче!

Жената седи като гипсирана, но мъжът отвива и втората сламка. Двамата започват да бъркат сиропа. Ледените късчета чаткат по стените на чашите – пеят.

Спасителят и барманът са разочаровани. Нищо не излиза. Никакъв спектакъл.

– На плаж ли сте тръгнали? – пита барманът.

– А, не – да поразгледаме,

– Какво да поразгледате? – пита спасителят.

– Ами всички тия работи. Чували сме, та да ги видим.

– Хубаво!… Да ви се нарадваме.

– Защо, забранено ли е?

– Не бе, не е забранено. Гледайте! Сега му е времето. Паднало ви – гледайте!… Зяпайте! А работата кой ще я върши? Баш сега – в сезона… На народа му трябва хляб, ей!

– Ние си свършихме работата. Прибрахме хляба. Сега чакаме гроздето.

– Вестниците по цял ден пишат за вас – намесва се барманът. – Не проявявате съзнание.

– Така ли пишат вестниците? – смигва рибарят.

Сега той е по-добър. В дъното на чашата са останали последните капки.

– И много малко поливате – продължава да иронизира спасителят. – На колко си години?

– Петдесет.

– Тъкмо за работа – той става и се приближава до него. – Да видим прасенцата.

– Какви прасенца?

– Мускулите, викам, как са…

Спасителят опипва ръката над лакътя му.

– Има, има прасенце. Добре си, ама виж тук какво става! – той свива ръка и показва топчестия си мускул, а след това го раздвижва. – Подай ми ръката!…

– Защо?

– Все едно че правим здрасти.

Мъжът със сламената шапка се усмихва, изчервява се и макар че очаква някоя шмекерия, приема подадената му ръка. Спасителят я обхваща като за ръкуване.

– Охо-хоо, виж ти!… Да бяхме направили един мач, а?

– Какво?

– Да ти демонстрирам нещо, викам… Да отнесеш нещо интересно на село. Като те питат, да кажеш, че си го купил от Бако.

– Какъв бако?

– Аз съм Бако. Тъй ми викат.

Спасителят избутва чашите и се намества на стола срещу селянина.

– Сложи реката!… Като мен.

– Остави сега…

– Не бой се бе, ей така я сложи.

– Остави, другарю! Какво ще правим?

– Да видим колко ще ми издържиш – той взима ръката му и я поставя на масата. — Не си трениран, но ще се опиташ да издържиш няколко секунди. Подгъни я! А така! Да стиснем китките! Двете ръце да образуват прав ъгъл… Ти натискаш наляво и аз наляво, да видим кой ще победи.

Лицето на селянката е пребледняло. Барманът отдавна е излязъл от бюфета и е застанал до тях. Рибарят е взел чашата си в ръка и също се е приближил. Дебелите чужденци изглеждат равнодушни към цялата работа, но са се понавели напред и са доволни, че мигат да виждат добре.

– Намислил е някоя весела работа – казва селянинът, а лицето му е зачервено и съзнанието му е нащрек. – Какво искаш?

– Натискай!… Като мен, като мен натискай!… Точно тъй! Добре. Внимавай сега!… Охоо, виж ти!

Вече не може да се шегува. Всеки опит да се засмее води до отпущане, до риск. Лицето и торсът му се овлажняват, сега атлетът наистина е като изкован от метал. Той наблюдава черната окосмена ръка, която стиска неговата, и се чуди откъде блика стоманената ѝ устойчивост, спокойствието ѝ. Всичко в тази ръка е толкова скромно: окъселият ръкав, грубият пигмент, малката драскотина, пресичаща напрегнатите жили… Жилите!… Изглежда, че вършат главната работа – кабели, изпълнени до спукване от здравите сокове на чернозема.

Минават много секунди и започва да се върти дългата втора минута. Влагата по тялото на атлета спасител набъбва и потича по кожата. Лицето на мъжа със сламената шапка е учудено и наивно, по него е изписано нещо като извинение, готовност да се предаде. Като се съпротивлява с ръката си, той оглежда лицата на наблюдателите и не може да разбере какво толкова е приковало вниманието им, какво интересно има в това стоене и държане на ръцете. Не прави опит да мине в нападение. Увлечен от играта, той вече се старае да не отстъпи и смешното е, че му се отдава – ръката и тялото се съпротивляват спокойно, това е като са придържаш натоварена кола, докато сменят счупената колело. Ако е въпрос до мъка, тя се чувствува повече в ръката на това младоче, което кой знае по какви причини държи да победи. Разглежда го и се пита има ли, или няма двайсет и пет години. Никога не е успявал да налучка годините на гражданите. Те са готови винаги да те изненадат.

– Три минути! – осведомява ги барманът, който от време на време поглежда часовника. – Бако, ще видиш зор!

Бако не може да говори, не може да приложи и тактика. Няколко пъти се опитва да отпусне и подведе, да даде привиден аванс, нещо, за което веднага биха се хванали други, но този дори и не мисли да мине в настъпление, само стиска.

С особено внимание следи състезанието дебелият бял чужденец. Той знае, че ще победи младият, това е обяснимо и теоретически, възрастта може да окаже съпротива до известно време, след това се намесва умората, похабеният от годините мотор отказва да работи прецизно, младостта надделява. Той е учуден, че мъжът със сламената шапка продължава да се държи. Това го радва и чувствува, че дебелата бяла жена до него също ликува и че ако случайно настъпи обрат в полза на селянина, двамата ще бъдат извънредно доволни. Наблюдава двете ръце. От погледа му не избягва примирението на едната и хитростта на тренираната ръка, която дебне добре; секунда ѝ е достатъчна, леко отпущане, разсейване и – край!

– Браво, чичко! – извиква барманът. – Издържа му четири минути!

– Бива го, а! – чуди се рибаря. – Издържа му,

– Издържа! – съгласява се неочаквано спасителят и се изправя пред учудените погледи на всички. – Издържа ми!

– Прекъсваш! – чуди се рибарят.

– Защо се отказваш? – недоумява барманът.

– Започва работното ми време.

– А! – кипи барманът. – Защо не го катурна?

– Няма значение. Исках да проверя дали ще ми издържи – той раздвижи пръсти, – Експеримент бе, не разбираш ли?

– Разбирам – отвръща барманът и поглежда към селянина. – Как е, чичко? Бакото е здравеняк, нали?

– Здраво момче! – искрено се възхищава селянинът. – Здраво пипа. Якичък!… Браво!

Спасителят се затичва по плажа, сякаш ей сега някой ще отмъкне книгата за разписване и ще го уволни за закъснението. Барманът влиза в своя арсенал от стъкла, течности и етикети. Рибарят брои стотинките си и се кани де поръча още една. Дебелият чувдинец смига на дебелата чужденка, продумва нещо, но не може да се разбере какво.

Селянинът поема високата чаша с ледения сироп.

– Да пием, че да вървим.

– Да търсим нашите – отвръща селянката.

Двамата пият направо от чашите, както са пили цял живот. След това се изправят, сбогуват се и поемат по асфалта. Кой знае защо, жената този път не иска да изостава, избързва до него – може би изпитва гордост да върви до такъв мъж.

===============

 

Т У Р   З А   О В А Ц И И

Тази сутрин Маноли се надигна от леглото по-късно и вместо да тръгне към лодката, извърна се към съквартиранта си; бедни сме, Мечо, много сме бедни и сме незначителни. Мечока, който го гледаше от дъното на колибата, бе изненадан най-вече от печалния тон, но му стана почти ясно, че днес няма да излизат на риболов или нещо подобно. Той стоеше и чакаше да му се дадат по-големи обяснения, господарят на колибата и лодката би трябвало да направи това. Маноли ритна една туба, дръпна предпазната рибарска мрежа на вратата и излезе. На изток небето прегаряше, а между тръстиките береше душа нощният бриз, в блатото куркаха костенурки, от водите му излиташе онова тайнствено и заемащо мястото си в деня нещо, но какво беше то, както винаги, не можеше да се разбере. Лодката лежеше като замръзнала в ръкава, насечена с правите линии на тръстиковите мечове. Денят напредваше навсякъде, не можеше да проникне само в колибата, там смърдеше на прах и застоял въздух, вонеше на убивани през годините мухи и комари. Бедни сме, обърна се този път Маноли към слънцето, много сме бедни и като ни види човек, трябва да плюе. Мечока седна наблизо и постави дългите си ръце на коленете. Мечок, кажи, не сме ли мизерно бедни? Мечока не каза нищо. Не ти ли се пие уиски, кажи, но не на къмпинга, а сред богати и много красиви хора!… Мечока знаеше къде се намират богатите и красиви хора, но дотам имаше не по-малко от дванайсет мили и повече, това е време, гориво, не, Мечока не е и допускал подобен вариант за днес; той все още седеше и гледаше ръцете си, сякаш търсеше там смисъла на предложението.

Маноли се приближи до мивката, насапуниса бронзовото си лице и започна да се бръсне; по средата на бръсненето влезе в колибата и натисна бутона на транзистора, с което освободи духа на някакъв заключен в кутията ритъм, ритъмът изхвърча на свобода и затресе утрото. Самобръсначката сновеше плътно и леко върху кожата му, разкриваше прелестни бръчици; запомнете, вече на става дума за някогашния Маноли, сега Маноли наближаваше седемдесетте, някогашната му игрива жълта косичка вече е синкаво бяла, тя пак го краси, но вече е кацнала върху жилаво спечено тяло, което никога не би пропуснало възможността да покаже, че не се предава, особено когато трябва да го доказва с движенията си – в движенията му има нещо не само жилаво, те са направо жизнерадостни.

Мечока погледна още малко ръцете си и взе също да се бръсне, по неговата грозна кожа ножчето се измъчваше и стенеше. Маноли обра последния сапун под носа си и внезапно запя, после размаха ръце и заигра в ритъма на румбата, макар че в транзистора не ставаше въпрос за румба, там ставаше въпрос за нови неща, твърде чужди нему, знаеше горе-долу само названията им; Маноли подобно на самотен мореплавател лъкатушеше през времето с колибата си, блатото, морето и котките, които умираха и се раждаха, той поддържаше връзка със света само с телефункена си, който му съобщаваше някои координати, не винаги необходими.

Потеглиха през море с цвят на калай право към другия бряг на Бургаския залив, почти към най-отдалечената му точка, сърцето на двигателя биеше тихичко, лодката се плъзгаше достолепно сред най-простия от всички прости светове, създадени само от две плоскости – едната горе, другата долу. Мечока, навлякъл кафявия си раиран панталон, който минаваше за официален, беше успял да заспи върху кубрика, а Маноли седеше до руля, гол, с прочутите си жълти бански гащета голдфиш, кръпнати вече на две места, отънели, герб на стара бойна слава от времето, когато притежателят им печелеше състезанията по скок във вода от трамплин; бойно знаме, развявано по всички плажове на залива. Мълчаливи гларуси пронизваха въздуха, души на удавници излизаха от дъното и се пукаха като мехурчета с един-единствен възглас: А, че то нищо!, някъде някой приготвяше вятъра за деня, някой мълчеше многозначително.

Слънчев бряг показа най-напред хладния си бял мираж, но твърде скоро миражът се оказа купчина от правоъгълници – несериозно изглеждащи хотели, по които сигурно са умували колективи и комисии, пресмятали са ги инженери, начертавали са ги архитекти, със строго съобразени прозорци и тераси. Разминаха се с няколко яхти, край тях профучаваха глисери, тези нахални механични животни размърдаха мъдрата повърхност на водата и всичко отиде по дяволите, после се юрнаха и водните ски – същият шум, същото пренебрежително око на някой фукльо, наобиколиха ги уиндсърфисти, всяко от техните платна се стараеше да бъде по-цветно и по-ярко; удари ги гъста бензинна воня и едновременно с това, още като изключиха двигателя си, гръмна плажната глъч. Маноли пусна котва, за да се огледа и съвземе, на него му се стори, че картината се оказва обезпокоителна – в цялата раздвижена или стояща на място панорама имаше нещо заплашително. Мечока погледна шефа си, след това погледна панталона си. Маноли разкъса пакетче ротмънс и запуши, изобщо търсеше да се улови за сламка, трябваше му опора, нещо ставаше със самочувствието му. Отвори шкафчето и измъкна новата си парадна униформа. Най-напред навлече лимоновожълта памучна фланела, на нея бе изобразен китоловен ветроход от миналото столетие, под кораба на латиница и дъговидно бе написано Нантикет. Тази фланелка бе определена да се превърне в ново бойно знаме за бившия шампион по скокове във вода от трамплин, да смени до известна степен отишлите си по реда гащета голдфиш. За долу следваше втора изненада – ослепително бели джинси; и тъй като на Маноли изобщо му липсваше задник, панталонът се впи в него и придаде на фигурата му още по-сериозна изящност. Сандалите не отстъпваха нито на панталона, нито на фланелката. Към всичко това се придаваха солидна газова запалка, цигарите ротмънс, за които вече стана дума, и коланът, разбира се, от истинска кожа.

Оставаше открит само един въпрос – на кое място да излязат; друг не по-малко важен въпрос – дали пък няма да ги изгонят; лодката, с която Маноли обираше овации там, тук приличаше на тапа, една нищо и никаква тапа. Но никой не им обърна внимание, насочиха се към мостика, хвърлиха повторно котва и се швартоваха по завиден начин, само че и този път никой не забеляза това, да го оцени. Погледни се поне в огледалото бе, глупако, среши косата си, слизаме не къде да е, а на Слънчев бряг, центъра на красотата, тук по възловите места работят поне хиляда души, които ме познават, а тези, които не ме познават, поне са чували за мен. Мечока се погледна в огледалото, но то сякаш не го посъветва да употреби гребен, докато Маноли си поигра доста с косичката. Мечок, това, което виждаш, не е обикновен кораб, а китоловен, разбираш ли, а долу пише Нантикет; ще видиш, че тук никой няма да извади същата фланелка. Мечока примигна и погледна панталона си. В този панталон се губиш като карфица, приятелю, ако искаш да ти купим нов. Вместо да отвърне, Мечока повдигна панталона си и придърпа колана му с още една дупка, панталонът се сгърчи повече, някъде гайките му се приближиха, а райетата горе се деформираха. От мостика двамата се извърнаха и погледнаха плаващото си съкровище, лодката им се стори далеч по-хубава от яхтите и глисерите наоколо, Маноли я намери за твърде миловидна със старата си гемиджийска концепция.

Едва си проправяха път през голотата, момичетата край тях бяха като бисери, безброй много и прекалено бляскави бисери, нагъсто, допираха се, някои показваха гърди, други задничета, всичко хвърчеше навън, радваше се на слънчевата си свобода, дишаше, перчеше се с каквото можеше, и какви очи, боже мой, какви очила и какви коси, какво разнообразие на дрехи и бански костюмчета. Маноли се изпъна както трябва, но за съжаление тук нямаше достатъчно свободно място, за да разгъне походка, те просто трябваше да се провират. Маноли обърна внимание на Мечока, че банските костюми са се смалили бая и ако продължава така, след време неминуемо ще изчезнат, но за съжаление ние няма да сме живи да видим това неминуемо чудо на живота. Думата неминуемо беше любимата му дума: неминуемо ще заседнем, неминуемо ще се ударим в кея, в тази неминуемо ще се влюбя… Мечок, сега разбра ли колко сме бедни и как сме се забутали в оня комарник, а тука тече златна река, живот, виж тая. Мечока видя, лицето му си остана все пак сериозно, ала това му се удаде трудно и Маноли се усмихна. Някога беше фрашкано край мен от подобни, забеляза той, но добави: не точно същите, мамицата му на живота, сега ги пуща по-хубави, много хубави жени са пуснали напоследък бе, Мечок, това на нищо не прилича и неминуемо ще причини катастрофа. Наистина жените край тях бяха хубави, те виждаха само тях, грозните и мъжете не. Маноли вървеше и беше сигурен, че ще го забележат, защото така е било и нямаше причини да не е. Засега напредваха срещу златната река от слънце и свежи уханни кожи, гледаха сградите, взираха се във фирмите им, просто не знаеха откъде да започнат. Маноли искаше да пие, да стреля при флиперите, да се вози на влакчето и, разбира се, накрая неминуемо да прекара три часа в стаята на някоя от тия рибки, да ги поучи, да им покаже някои неща. Усмихваше се, Мечока го принуждаваше непрекъснато да се усмихва, тъй като Маноли знаеше добре какво привлича погледа на съдружника му – съдружникът му се вглеждаше в пъповете, имаше слабост към пъповете на жените, според него всяка дама се състои преди всичко от пъп, той е възел, от пъпа започва човекът, започва всичко. Сега разбра ли какви пъпове има по света? – запита Маноли. Мечока продължаваше да мълчи. И пъповете се промениха, Мечок, но по мое мнение в този хотел има хладно заведение. Мечока не възрази, той направо сви към посоката.

Мечок, какво ще кажеш, запита Маноли, като огледа обстановката, не сме ли унизително бедни с това наше заточение в блатото, сравни туй с колибата и ще разбереш защо те доведох. Но Мечока упорито отказа да пие уиски, настояваше за бира. Маноли се хвана за главата и поръча; преди да се спре на уискито, поиска да му се изброят марките, изброиха му ги, той помисли, помисли и изрази категоричното си предпочитание към джони уокър, заяви на келнера, че джони уокър все пак си остава джони уокър, а келнерът се съгласи и изчезна да изпълни поръчката: без лед, само студена кока-кола и радебергер за оня, потънал в широкия раиран панталон.  Маноли пиеше сладко и не толкоз бавно, защото им предстоеше да пият на още няколко места, да поиграе на ротативка и преди всичко, ако може, да поканят някоя от перличките на обед или кафе. Двамата излязоха и отново тръгнаха между тъмните гладки кожи, в една от алеите мина празно такси, наеха го, то ги премести бързо на още по-оживено място, и отново тръгнаха, морският вятър ги намери на една пъстра тераска под канадски тополи, листата на дърветата заиграха, Маноли вдигна нос към тях и усети своя приятел в ноздрите си. По този повод ще глътнем още малко джони уокър, изрече леко Маноли, а след това неминуемо ще загубя десет лева на ротативките. Стана така, както каза – той изпи джони уокъра си, Мечока една загорка, а после ръката на Маноли хвана ръчката на автомата и запуска жетоните. Когато загуби трийсет лева, Мечока поиска да заплаче, но се сети, че днес е ден за удоволствия и преглътна сълзите си. Вместо перлички поканиха две перли по на петдесет години, те се кискаха и искаха да знаят къде ги канят. Маноли заяви: където искате вие, но поканените удавиха сериозната оферта в кикот и изчезнаха. Маноли се погледна в едно огледало и се хареса, ами нищо не му липсваше в края на краищата, какво – строен и слаб, жилав като дрян, собственик на моторница и тръстикова вила край морето, пачката от банкноти издува панталона му, дори криви походката му и китоловният кораб непрекъснато трябва да коригира курса си.

Слънчев бряг кипеше, животът и перличките пулсираха по пясъка, алеите и заведенията, Маноли и Мечока виждаха само тях, те дори не допущаха, че има мъже, старци, бабички, чистачи и чистачки, келнери, в краен случай виждаха и сервитьорките, но и сервитьорките отказваха. Какво става със света? – запита се Маноли, нещо се е променило, изглежда, че се очакват събития. Качиха се на влакче, ядоха телешко печено, пиха евксиноградско (Мечока направи компромис, предаде каузата на бирата), изкачиха се на просторна тераса, пиха кафе, обясниха на немска група, че големите са гларуси, а малките са чайки, Маноли посочи далеч през морската шир и спомена думата колиба, придружи я с думата тръстика, той каза на немците, че на другия бряг на залива има тръстикова колиба, потънала в тишина и чапли, много чапли, водни костенурки, котки, два пъти на ден риболов – той изстреля всички думи срещу групата, като искаше да ѝ каже, че е готов веднага да я натовари на кораба си и да я отведе, но групата разбира ли от дума, групата само недоумяваше чак до момента, в който собственикът на лимоновожълтата фланелка с издутите платна махна нервно с ръка и яростно плати с цяла банкнота. Мечока тръгна след него, обърна се към групата, за да се поизвини, и когато тръгна повторно, препъна се и едва не падна на плочите.

Влязоха във всички заведения на комплекса, пиха навсякъде, Мечока също мина на уиски и от този момент нататък Маноли започна да обяснява на келнерите, че се казва Маноли, че навремето не е отстъпвал първото място по скокове във вода от трамплин и това години наред, келнерите изслушваха всичко внимателно, Маноли плащаше бакшишите предварително, за да го слушат. Те обиколиха всяко кътче на Слънчев бряг, проникнаха и до неизвестни, ненужни според тях места, слизаха от такситата и поръчваха да ги вземат от същото място след десет минути, докато накрая Маноли заповяда да ги отведат до мостика.

Лодката се гушеше между няколко яхти, в яхтите се смееха мъже и жени, бризът духаше кротко, сладко, денят се готвеше да си върви, а летовищната глъч се усилваше. Слънчев бряг очакваше нощта, за да се изрази още по-ярко,

Мечока отвърза при запален мотор, след това изтегли котвата и изтича към руля, тъй като Маноли го нямаше, липсваше, търсеше нещо за пиене в кабината и май че намери, защото се появи придружен от бутилка най-долнопробен ром, и то останал на дъното кой знае откога. Мечока гледаше пред себе си, внимаваше да не блъсне някого и напразно очакваше да чуе коментар. Нито дума. Когато лодката остана насаме с морето и светът отново се превърна в най-простия от всички прости светове, и тогава Маноли продължаваше да мълчи, дори не надигна бутилката, тя остана сгушена в ръката му, тялото му бе обхванато от страшна слабост, удушено от жестока тъга. Маноли искаше, не че не искаше, да се обърне към приятеля си, но се съмняваше, че ще бъде разбран, защото в края на краищата, като помисли човек, става много страшно, ами че то какво – там никой не го позна, никой не си спомни за него дори когато сам отвори въдрос за себе си, следователно човекът изчезва, пропада без следа, и то човек като Маноли, а какво остава до другите.

===============

 

 

Н А С А М Е

Призори, но далеч преди разсъмване, той се събуди няколко пъти с усещането, че ще се случат мистериозни неща. По едно време му се стори, че някой броди из стаите. Това не го задължаваше да стане и да затваря врати – усещанията идваха смътно, изявяваха се загадъчно и си отиваха по невъзможен за проумяване начин. Дори го повикаха, нечие присъствие му подсказваше да стане и тръгне; не каза накъде да тръгне, присъствието се отличаваше с интелигентност и, изглежда, разчиташе да се разберат без думи, но на него му се спеше и никаква сила не бе в състояние да го изтръгне от постелята. По-късно светлината на утрото извърши своето, вдигна го и той тръгна към банята. Докато миеше зъбите си, събуденият се досети за нещо и както беше с пяна в устата, премина в кухнята, включи котлона и наля вода в джезвето. Върна се при умивалника, изплю пяната, изплакна устата си. Обикновено, докато се бръснеше обмисляше всичко предстоящо за деня, или пък философстваше, а най-често скиташе – няколкото минути пред огледалото се превръщаха във вечност, малката кубатура на банята приемаше размерите на безкрайността. Изми лицето си, избърса го с мека, сменена вчера кърпа. Докато притискаше силно очите си, в тъмнината пред зениците му мина жена, после някаква конница, появи се загрижената смалена фигура на майка му, а визията завърши с тласъци на вълни по бъбрив чакълест бряг. Но от ставането до този момент той си припомни редица празни и безплодни периоди от живота, неуспехите си, по-значителните си крахове. Припомни си и нещо хубаво, разбира се, но то се оказа смътно, неподатливо на изображение. И въпреки всичко, когато почна да върши равносметка, човекът си каза, че все пак живее, че горе-долу е здрав и обитава тази стара къща в подножието на планината, далеч от града, но близо до автобуса, че работното му време е кратко, че никой не му забранява да отива късно на работа – все неща, на които едва ли може да се радва и едната четвърт на човечеството. А може би по-малко от една четвърт. Това „по-малко” сякаш го зарадва, чувствуваше страшна нужда в момента някоя дреболия да го ободри или нещо от тоя род, щеше му се да се усмихне поне веднъж насаме. Усмивка насаме. Да се усмихнеш, когато си сам! Как може да се случи това! Кое е в състояние да го предизвика? А в живота му е имало и подобни приключения, понякога това ставаше често, придружено дори от протягане на ръце и дълбоко, плътно поемане на сладки глътки въздух… Чу някакъв шум.

Наруга се на глас, захвърли кърпата, изтича в кухнята. Водата клокочеше чак в дъното на джезвето. Помисли си колко често му се случва туй напоследък и доля отново.

Когато доливаше, без да ще погледна през прозореца и видя човек. Човекът шареше под дюлята, облечен в износено, тъмно, неподходящо за ранната есен пардесю. На главата си непознатият носеше изпомачкана черна шапка с широка периферия.

Водата кипна повторно. Собственикът на самотната къща в подножието на планината се спусна към джезвето и постави две лъжички кафе, а секунда след това топлата течност изпълни чашката. Човекът с пардесюто в това време изчезна, нямаше го поне в тази част на двора. Собственикът на къщата (просто не знам как да го наричаме, тъй като преди малко го бяхме нарекли събудения) взе чашката и се оттегли в стаята си. Седна в мек стол и се облегна на старо, запазило завидно достолепие наследствено бюро. Зад димящата чашка стърчеше радиоприемник. Собственикът на къщата го включи. Предаваха сутрешните новини, намесваше се далечна музика, но той не чуваше нито едното, нито другото, а чакаше да захладнее кафето. Ароматната пара в дома му и външният свят, влязъл при него чрез радиото сутрин, бяха особени усещания, пъпната връв, която го свързваше по приятен начин с всекидневието.

Посегна кьм копчето и оправи приемането. Беше предпочел музиката. Докато слушаше тихата мелодия и отпиваше скъпернически глътки, собственикът на къщата наблюдаваше рязко извисената планина, друга негова привилегия – да вижда, когато си ще, планината, която му се натрапваше ту зелена, ту кафява, червена и жълта, черна и бяла, или пък изчезваща – било зад далечните облаци, било зад примъкналата се до стъклата мъгла. Над планината винаги стоеше живо или мъртво небе, според атмосферните условия. Погледнеше ли направо, той виждаше електрическия стълб с лампата и порцелановите чашки. От чашките се отклоняваха двете жици. През жиците проникваше токът за дома му: топлината, удобствата. Погледнеше ли надолу, собственикът на къщата можеше да види няколко плодни дървета, трева, поточе. Поточето пронизваше двора и изчезваше, вливаше се в бързащата към града река.

Ето го.

Непознатият прекоси видимото пространство и се изправи. Собственикът на къщата притича до другия прозорец. Непознатият се приближаваше отново към дюлята, крачеше делово, сякаш му предстоеше важна работа. Главата и шапката не се виждаха, закриваха ги клоните, под дюлята обаче фигурата изплува цяла, но се обърна с грьб. Какво търсеше този човек в двора му? Докато собственикът на къщата си задаваше въпроси, непознатият се върна изведнъж по маршрута си, но не се появи в зрителното поле на другия прозорец.

Може би се е долепил до стената?

Собственикът на къщата тръгна решително надолу, отключи вратата и се озова на външното стълбище. Нямаше го. Нямаше никой. Слезе по стъпалата, упъти се към портата. Както предполагаше, оказа се заключена, винаги е заключена. Това означаваше ли, че непознатият се е прехвърлил през оградата? Когато си тръгна обратно, собственикът на къщата изтръпна. Ами ако… Той застана пред вратата на собствения си дом и извика: „Хей, има ли някой вътре?” Защото непознатият можеше спокойно да се вмъкне в жилището по време на глупавата екскурзия до портата. „Има ли някои вътре?” – повторно извика собственикът. Вмъкна се внимателно, дръпна вратата зад гърба си и тръгна да обикаля вътрешността.

Когато се върна при радиото, кафето в чашката беше изстинало. Отново включи музиката и седна, можеше да стои още на стола си, обръснат, освежен, ухаещ на одеколон и „Нивеа”, да прецежда глътчиците на кафето и да си мисли. Какво, по дяволите, му хрумна тази сутрин, равносметка ли му е притрябвала? За равносметка е рано, той е едва на петдесет и няколко, дори не са го пенсионирали. И като се замисли по-сериозно, разбра защо е така особен днес – беше се оставил да се утаява. Нещо неопределено, нещо като тъга и нещо като сладост, може би сладостна тъга или нежна тъга, или пък неизбежна тъга бавно и зряло се утаяваше някъде в тялото му, там, където трябва, където стават тия работи, може би в главата. Не само в главата обаче; тъгуваше цялото тяло, в тъгуването участвуваха дори костите му. За какво? Повдигна рамене. За какво може да тъгува човек? Един човек може да тъгува за всичко и по всичко. Бил ли е щастлив? Когато и да е? Едва ли. Съществува ли щастието? Съмняваше се. И отново, може би за стотен път в живота му, го споходи похабената от повтаряне негова измислица, че щастливи могат да бъдат само глупаците, мисъл, която сигурно е изразена от мнозина други, но на него му е дошла по собствен път, просмукала се е някъде от глъбините на собственото му съществувание.

Вниманието му бе отклонено на няколко пъти; той мислеше за тъгата си, а очите му оглеждаха багрите. Багрите се спущаха от горе надолу, просто слизаха от планината – онази деликатна боя, която по-късно ще се превърне в пламък, но сега те кара да се взираш, за да я забележиш – по далечните листа, по гората, която се спуща подобно лава, баграта предизвикваше познати до втръсване сравнения.

Облече се, включи радиото, излезе и заключи. Като прекосяваше двора, видя непознатия. Непознатият, както преди малко, се движеше под дърветата и отправяше очи към дюлята, където зрееха тежки плодове.

– Извинете! – собственикът на къщата се окашля, усещаше някаква твърдост в гърлото си. – Какво търсите тук?

Непознатият се извърна към него. В старото пардесю и с тази черна шапка му заприлича на клоун. Небрьснатото бледо лице излъчваше умора и пустота. Наподобяваше лице на несретник, лице на отвикнал да очаква нещо човек.

– Защо мълчите? – гърлото му продължаваше да се втвърдява. –Как влязохте тук?

– Не знам.

Мътен тих глас. С подобен глас би говорил човек, притиснат на земята от сандък.

– Кой сте вие?

– Не знам.

– Не знаете кой сте?

– Не знам.

– Не знаете как сте влязъл, не знаете кой сте! Какво търсите?

– Не знам.

– Ама вие сериозно ли не знаете кой сте? И ме карате да вярвам!…

– Вие пък много знаете кой сте, нали? – непознатият започна да се отдалечава. – Знаете кой сте, нали?… А сигурно знаете и какво искате?…

И си отиде, остави само спомена за голямото тъмно петно, наподобяващо пардесю и шапка.

===============

 

 

Ч А С Ъ Т   Н А   И З Т О Ч Н И Я    Б Р И З

Човекът стърчеше смешно на скалата и сам си знаеше, че е смешен, но друг изход на тая възраст за него нямаше, трябваше да стои с въдица в ръка и от време на време да улавя по някоя рибка, иначе летуването му на море не се оправдаваше. Оставаше му да лови още половин час, греенето на слънцето щеше да го пропъди към сянката на квартирата, при жена му, тя ще се върне от евиния плаж и ще импровизира обед за двама.

Вляво от скалата, в плитчините на малко каменисто плажче, играеха деца, крещяха с откривателски шемет, след като видеха да протича кучешко попче или да проблесне скарида: тези прояви на живот в слънчево зеленото тайнство на водораслите го шокираше. Децата сякаш не дразнеха, старият човек може би не ги забелязваше, той гледаше как зад тях скалите се струпват да пият вода от морето – огромни, притиснати един до друг бизони с излъскани изпосталяли гърбове. Далеч зад тях с достойнство се бяха подредили хълмовете. Пред незабравимата им синева лежеше нещо кафяво, оттук не можеше да се отгатне какво, но старият въдичар знаеше, че там се ширят тръстиките, а между тръстиките лежеше вода – бистрият лабиринт на прочуто блато, за чието опазване бяха написани поне триста статии. Блатото не се виждаше, но силното око можеше да забележи как над него отлитат и падат чапли. Старият човек си даваше сметка, че въдичарството го е запознало с хиляда подробности от природата, които иначе биха избягали от вниманието му. Освен подобни празници,  въдичарството му осигуряваше великата възможност, докато наблюдава плувката да се съсредоточава, мислите му в повечето случаи го отвеждаха на жизнено важни места, НЯКЪДЕ; той можеше да разнищва докрай това някъде. Стоенето на място и очакването го бяха научили да се рови чак в интимните глъбини на нещата, след което резултатите се раждаха от само себе си.

Всъщност децата долу не представляваха кой знае колко невинна гледка, бяха три момиченца по на дванайсет-тринайсет и едно момченце на четири, занимаваха се с камъчета и рибки, но за проклетия той никога не е предполагал, ча ще го нападне подобна нечестивост, защото, както и да ги отпъждаше, мислите му този път се трупаха все около юношеската им заобленост. Линиите на момичешките телца уж му се виждаха и чисти, и хармонични, и все пак накъде под банските костюмчета успяваше да се пръкне нещо наподобяващо моминска зрелост. Старият човек не бе преритал за такива гледки сега, но какво да прави, децата се навираха в погледа му по-силно от пейзажа, засядаха натрапчиво в съзнанието му. Едното от момичетата имаше красиво, вече затоплено от младежка кръв лице, но всичките три момиченца и момченцето се събираха в една-единствена точка – точката на живота, на началото и на бъдещето. Тези корави животинчета на плажчето бяха точно онова, което би могло да се нарече начало и бъдеще, при тих липсваше настоящето; самите деца може би усещаха, че всичко у тях трепти и се готви за скок към идващите години.

Плувката се накланяше от време на време или се поклащаше, но той не засичаше, знаеше, че дребните рибки ръфат стръвта, измъкваше спокойно кукичките и нанизваше нова стръв. Старческите му пръсти работеха сръчно. Те ми напомнят хубава мелодия, поиска да си прошепне той. Едва ли, едва ли, усмихна се нещо, което се намираше много вътре у него, едва ли само мелодия… Морето доскоро му приличаше на мраморна плоча, но ето че се появиха люспите, милиарди еднакви блясъчета, водата пламна и във въздуха се олюля колебанието на полъха от изток. Сафридите можеха да се обадят отново, заслужаваше си да остане още малко, появата на ветреца почти винаги му подаряваше няколко риби повече, долу се раздвижваха стадата и това ставаше обикновено, когато изчезват аскетичните тонове на пейзажа, нещо припламваше и рибите го усещаха с вградените си за тази цел сетива. Май че нещо подобно сигурно е вградено и в човешката биология, той знаеше за присъствието му в тялото си, затова не се разсърди особено, когато се улови, че го вълнуват коравите овали на момиченцата, не биваше да го смята чак за грях, познаваше се добре и можеше да отхвърли всякакви обвинения за нечестивост, откъдето и да идваха те. Друг е въпросът, че той усети своята жизненост, всеобхватността на процесите, които се извършваха в нето, навярно бе доловил символично безсмъртието си. Може би и под пръстта ще усещаме тия неща, чу да пришепва гласът у него, и ще бъде жалко, защото туй може да се окаже най-важното нещо за човека, а ако то е наистина най-важното, няма да има нищо по-тъжно от това. Защо тогава трябва да се остарява, нима обещаваното спокойствие на възрастта е също химера? В същия този миг му се стори – а това беше най-изненадващото от всичко, – че самият той продължава да живее не за настоящето, а за бъдещето, ей така – направо все още се надяваше на нещо, но какво – не знаеше.

Знаеше, че блатото, където кацат и отлитат чаплите, е много разклонено, хиляди водни ръкави между тръстиките – това е блато, но трябва да си бил там, за да го знаеш, иначе не би допуснал, че го има. Другите, които не са били там, мислят, че всичко е само тръстики и нищо повече, те дори не предполагат, че водата между тръстиките е кладенчово бистра, на всичко отгоре хладна, че големите риби показват лениво гърбовете си навън, а погледнеш ли от лодчицата, виждаш хълмовете по-добре, пред тях – лонгоза с лианите си. Тази гора е неподвижна, като застреляна, тръстиките са също неподвижни, само чаплите падат тежко във водата, да, от тук природата изглежда по-съвършена, а сигурно съществува някаква точка, от която и човекът изглежда по-съвършен…

– Чичко, виж колко рибки! – обади се най-красивото от трите красиви момиченца.

– Ела да ги уловиш! – извика момченцето.

Децата гледаха към стария човек и чакаха да реагира, той беше леко приведен напред и приличаше на жив, тъй като децата не виждаха отдолу, че го крепи върхът на скалата; само пръчката се беше предала, върхът ѝ бе влязъл под водата, което не е обичайно за риболов от този вид.

 


         

Борис Априлов

:

Ц И К Л А Д С К И Т Е

О С Т Р О В И

:

пътеписен роман

Това на нищо не прилича – ще повтаряме ли вечно и до втръсване
твърдението, че художествените измислици са направо жалки
пред измислиците на живота?
А н т ъ н и  Д ж е ф р и   . . . (Атанас Джавков)  :)
 

АТИНА

1.

Когато напуснах София, все пак имах в главата си смътен замисъл, нещо като програма; в плановете ми за Атина бяха определени само два дни, а вече се натрупаха седем-осем, но продължавах да се люлея в люлката на нищото. Всяка вечер се вглеждах в картата. Търсех острова си и не го намирах, не можех да реша този въпрос – всеки остров ме зовеше към себе си с крясък; оказа се, че Атина ми е омръзнала, но не заминавах най-вече от чист човешки фатализъм. Бях си внушил, че ако изменя на сладостната плажна летаргия, порцеланът на метеорологическото благополучие ще се счупи. Къпех се предиобед и следобед, не ме мързеше да пътувам до Пирея, опосках плажовете на Пасалимания, отскочих до Глифада. Там, както си лежиш на „пясъка“, всеки три минути в небето над главата ти става експлозия, след поредица от серия нови експлозии прелита огромен пътнически самолет и каца на близкото международно лeтище. Това е то прочутата Глифада, затова всяка втора обява в „Атенс нюз“ е за нея: продавам вила в Глифада. Обикалям пустите плажове, къпя се, полежавам си по мъничко, пазя зорко парите си, и почти всеки час, ако не аз, то, подсъзнанието, ме пита: кога най-после ще потеглиш и ще потеглиш ли изобщо? Продължавам да живея в „Аристидис“, напомням отново – порцеланът на метерологическата, а и психологическата ми ваза е здрав; само вечер, прибера ли се в стаята, разгъвам картата и ме обхваща най-сладкото безпокойство: къде да отида, на кой точно остров? Лесбос? Хиос? Итака? Корфу? Може би до Африка, на Крит? Какво ще кажеш за Родос? Мили мой, защо не си отплаваш отново на Идра, там няма нито един автомобил, хотелчето на мистър Дъглас – на три метра от пристанищния кей – те чака, а и мистър Дъглас те чака. Там гостите от деветте стаи всяка сутрин се събират в хола на кафе, задължително се опознават и си бъбрят сред рафтовете на книгите. В абсолютна библиотечна обстановка, тишината е гарантирана, гарантирано ти е общуването с приятни хора, а плажът е на десет крачки, плаж по вкуса ти, върху гладки терасовидни скали, скачаш направо в морето, първоначалната дълбочина е четири метра и шейсет сатиметра, връщаш се на скалата по железни стълбички, като в басейн, и тук вече единствената ти грижа е да не настъпиш някое от момичетата, които се излежават върху рогозките си… Кръстосвам всички острови с поглед, някои от тях опипвам с пръст, сякаш очаквам да ми разкажат по този начин за себе си. Но винаги старателно заобикалям и не посягам към Цикладския архипелаг, защото тайно, някак си много вътре в себе си, съм сигурен, че ще навра глава точно в неговата примка.

 ПИРЕЯ

2.

Както пеперудите усещат кога трябва да отлетят нанякъде, зa да снесат яйцата си и да умрат, така и аз усетих с всичко в моя организъм часът на тръгването, по точно – осъзнах го в еднa ранна утрин, когато станах и започнах да прибирам багажа си. Времето за бръсненето този път не ми послужи за обмисляне, стараех се да заобиколя плановете, отдавах се на опиянението от свободата си. В едно от пътническите бюра на Пирея застанах зад трима души. Все още не знаех закъде ще пътувам. Избягвах да се вглеждам в примамливите табла. По тях бяха изредени имената на трийсетина острова. Момичето пред мен си купи билет до Парос.

Щом застанах до гишето, изрекох простичко: Парос. И платих 1226 драхми.

Някой ми беше казал: Всички острови са им хубави, текстовете на песните им са хубави, а корабите им са мръсни. Този някой излезе прав, пък си го и знаех. „Наксос“ не прави изключение, но защо да се превземаме – чудесен ферибот за междуостровно плване, какво искаме от него, превозва местните хора, туристите, колите им, камионите им. Край мен гъмжи от момичета и момчета с големи дълги раници. Колко рано съм се родил!…

ПИРЕЯ

Чакаме да потеглим. Това ще стане в осем часът. Сега е седем и половина. Пирея мига сънливо в зараждащият се съботен ден на 17 октомври. В Атина бях прекарал точно осем дни. Усетил вече тръпката на пътешественическата наркоза, съжалявах за дългия престой там.

На кораба оставяш багажа където намериш за добре. Освободен от него се почувствувах още по-лек, взех си от бюфета горещо капучино и настроението ми изхвърча нагоре. Какво ти остава, остава ти да наблюдаваш Пирея от високо, белите – и сигурно много чисти – пасажерски лайнери в съседство; остава ти да се занимаваш с меланхолната мисъл, че си най-стар от всички в туристическата класа. Не без злоба се прехвърляш в бъдещето, виждаш как и тези млади хора ще остареят като теб, но сега-засега те са гъвкави, шумни, кожите им цвърчат от горещината на кръвта, гърдите на мацките са вирнати, а златните им коси тежат катастрофално към земята и ти се струва, че една такава коса може да измете тъгата на земното кълбо.

ПИРЕЯ

На палубата връхлита небръснат, мръсен продавач на гевреци промъкнал се е тайно, разтваря чувал, младите хора бърникат вътре, измъкват си или геврек, или кифла със стафиди. Продавачът показва дланите си, на едната с химикалка пише 20, на другата – 60. Дланите му са мръсни като на ваксаджия. Всеки бърка, рови избира, бръкнах и аз, стоката беше корава като цимент, стотици ръце са я обръщали и оглеждали цяла седмица, измъкнах кифла, платих шейсет драхми, останалите тук-там по кифлата стафиди бяха твърди като секретни копчета. Това е Гърция.

Туристическата класа на „Наксос“ наподобява киносалон. По меките кресла в редици седят, а най-често дремят, пътниците. Някои от тях се занимават с видеофилма – американски уестърн с надписи на гръцки език. Мисля че вече споменах – почти всички пасажери са млади, нито един не е дори на двадесет и пет. Тъй като времето днес е хубаво, те са оставили раниците и книгите си по креслата, шляят се по палубите, а има какво да се види – гръцкото море не е съставено само от вода – в полезрението винаги се натрапват големи или малки парчета от сушата.

Всеки си носи книга, това сякаш влиза в условията на пътуването. Не пропусках случаите, когато можех да погледна заглавията, по този начин успях да извърша малко „проучване“. То пък взе, че ме изненада, затуй и пиша тези редове. Очакванията ми бяха опровергани: като се изключат две или три много млади и много хубави женски патки с булевардни романчета, всичко друго четеше книги със сериозни корици, особено германчетата и скандинавчетата. Спокойно мога да заявя, че в този своеобразен „ноев ковчег“ на расите и националностите, към магическите острови на Цикладския архипелаг пътуваше младежта на света: американци, англичани, немци, скандинавци, японци, филипинци, индуси, африканци… Всички говореха тихо, смееха се прилично, общуваха вежливо, флиртуваха почти красиво, кажи-речи по детски. В продължение на месец наблюдавах внимателно, при какви ли не обстоятелства, младите туристически същества. Те бяха бедни, бих казал твърде бедни, замисляха се преди да похарчат и десет драхми, но никога не ми се случи да забележа у тях поне една проява на грубост. Контактите им бяха вежливи и винаги подплатени с необяснима за мен наивност.

Момичето, което в пътническото бюро ме бе позовало да предпочета Парос и да осъществя най-после избора си на остров, понякогато се явяваше в навалицата, прорязваше я с красотата си, но бързо се оттегляше на горната палуба, излягаше се на шезлонга и продължаваше да чете книгата си. Тогава си помислих, че при един блиц-конкурс, то без колебание, единодушно можеше да бъде избрано за „мис ферибот“; хубостта му, как да ви кажа, отразяваше един друг блясък, на някакъв друг свят, и, изкушавам се да бъда по-дързък – някакво друго мислене.

Успях да проникна в много от гънките на кораба, упорито пъхах носа си където трябва и не трябва, откривах някои неща, стараех се да си ги обясня сам, просто нямаше кого да питам. Когато влязох във втора класа да си купя сандвич от бюфета, затиснах ушите си с длани – боже, как се надвикват беседващите гъркини островитянки и как крещят децата им!…

3.

Пиша тези редове за приближаването към остров Парос като съм разтворил няколко туристически източници. Друг изход нямам, някой от читателите сигурно ще се заинтересува, затуй ще бъде добре ако знае, че Цикладските острови са пръснати в южната час на Егейско море, те са няколкостотин на брой, повечето от тях – дребни като трохи и само трийсет и три са населени. Парос се показа след като изтече шестия час на пътуването. (Не бъркайте Парос със Порос, двата острова нямат нищо общо.) Четвърти по големина в архипелага си, ако това може да ви подскаже нещо – той обхваща 187 квадратни километра суша, брегова линия 120 километра, население – 7881 души, намира се в центъра на цикладския лабиринт.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Приближаването към някой гръцки остров може да се сравни само с приближаването към друг гръцки остров. Взех куфара си и се загледах в пристанището като човек, зарадван от факта, че лотарийният му билет печели. Проследих очертанията на градчето, съставено от грозни къщи: бели еднообразни кубчета, тесни прозорчета, дълги или къси дувари, но винаги криви, всичко наблъскано, сгъчкано, разляло се където му е широко, проникнало навсякъде, където му е възможно, дори в най-тесните теснини, покачило се нагоре, внимателно заобиколило скалите, прегоряло, направо унищожено от слънцето, опоскано откъм зеленина. Но всичко взето заедно, това е вече друго; то те хваща за гушата. Там, например, вляво, се простира плаж с хотелчета, а ти не обръщаш никакво внимание на хотелите, ти зяпаш къщите на пристанището Парикя.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Вече не виждам нищо, сега съм долу, с багажа си, чакам. Най-после челюстите на ферибота се разтварят и тръгваме към кея. Слизат половината от пасажерите, другата половина продължава за остров Наксос. Важен момент, внимавай – внушавам си аз, поне се старая да си го набия в главата – спокойно, не избързвай, дори поседни и плюй на предложенията. Но се оказа невъзможно, нито можех да избягам, нито да седна в знак на протест на земята, напразно повтарях: имам стая, имам стая – хотелите „Аполон“, „Apго“ и „Алкион“ вече ме бяха притиснали. Всеки ме дърпаше към себе си. Не усетих как в ръцете ми напъхаха дипляните си. По-късно ги разгледах на спокойствие – красиви фасади до плажната ивица, снимки на барчета, на градини, на стаи с по две легла, на бани (обезателно с вана). Всеки от хотелите викаше в ушите ми, постепенно понижаваха цените от 1500 на 800, „Алкион“ слезе дори на 600. Представителите им се стараеха да ме вкарат в уморените си автобусчета. Лицата на мъжете бяха ядосани, те направо ми се караха и продължаваха да ме разкъсват. Никой не ми даваше възможност да погледна в дипляните. Винаги съм смятал, че ако попадна на подобен остров, ще си наема квартира някъде до пристанището. Но при тия съблазнителни хотелчета с извънсезонни цени!… Отказите ми означаваха чиста глупащина. Неусетно, като продължавах все пак да се съпротивлявам – трима души ме разкъсваха – аз се приближавах към микробусчето с надпис „Apro“.

– Мога ли да ви помогна?

Пред отворената врата на едно такси стоеше „Мис ферибот“. Приличаше на захарно изделие. Излята малко традиционно, тя се отдалечава от представите ни за съвременните красавици. Коя беше загадъчната сила, накарала непознатата да изрече „мога ли да ви помогна“? С тия думи, отправени към един три пъти по-възрастен от нея мъж, „Мис ферибот“ изведнъж се отдели от момичешката туристическа лавина.

– Вие може би не знаете, че искате да отидете в Науса – допълни тя, а старецът-шофьор вече скриваше куфара ми в багажника на таксито.

– Зная само, че идвам до Парос – отвърнах пообъркано.

– Но не в Парикя, нали? – Парикя сигурно е главният град на острова, осъзнавах се аз, административният му център, пристанището му. – Важното е да отидете в Науса. Аз живея от петнайсет дни там.

Таксито се движеше край уединени жилища от чисто цикладски тип, но занемарени. Асфалтовата настилка от двете ни страни бе оръфана, ръбовете й се губеха в прах. Морето се показа още няколко пъти и изчезна съвсем. Пътят проникна в монотонието на келяви хълмове с неопределен цвят и съмнителна надежда за плодородие.

Тя седеше до шофьора, през цялото пътуване бе извърната към задната седалка. Големите й тъмни очи ме гледаха открито: – За колко дни?

– Ако ми хареса…

– …ще останете повече?

– Обичам да се застоявам.

Моите думи я зарадваха. Продължавах да се учудвам. Оказа се, че е американка и това ме озадачи още повече. Винаги съм смятал, че пътешествията ми в самотата са нещо незаменимо, предпочитано, а излезе лъжа, мит – появата на „Мис ферибот“ сякаш изкрещя в ухото ми, че да си сам е глупаво, обидно, че това се равнява на поражение.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Пътят от Парикия до Науса е осем километра. През цялото време бях в плен на необяснима бъбривост, тя мелеше бавно, но продължително, стараеше се да изговаря думите отчетливо и въпреки това, голяма част от тях отлитаха неразбрани. Изясни ми подробно какви плажове има наоколо, отдели най-предпочитаните, препоръча ми ги, особено един от тях, намирал се на отсрещния бряг на залива, до там се отскача с корабче, 360 драхми за отиване и връщане, там е тихо, почти не се усеща кошмарния северен вятър, който, по думите на местните хора, тази есен упорито мете повърхността на цялото Егейско море и не стихва, всички се надяват да спре, а вятърът не спира. Каза ми, че мога да отседна в хотела на мадам Изабела – 1500 драхми – където живее тя. Благодарих, но веднага я запознах с навика си да търся нещо до пристанището.

Това й направи впечатление. Допълних, че винаги търся нещо по-евтино, това не й направи никакво впечатление.

Таксито спря, чак сега разбрах, че сме пристигнали. Спътницата ми слезе, шофьорът измъкна раницата й от багажника. Тя, естествено, поиска да знае какво дължи. Шофьорът отговори: По петстотин на двамата. Спътницата ми се изчерви: По отделно ли? Шофьорът се изчерви: По отделно. Тя плати, показа ми вдясно широко каменно стълбище, то се катереше по хълма заедно с бяло стадо цикладски къщи. Горе крещеше многоцветна фирма „Изабела Критику – апартаменти и стаи под наем“.

– Ето визитната картичка на хотела. Стая номер шест. Половин час след като ми звъннете ще бъда при вас.

Колата потегли.

– Сигурен ли сте, че от Парикя до Науса таксата ви е хиляда драхми?

Старецът не отговори.

Минута след като се разделихме с „Мис ферибот“ таксито спря на малко площадче очертано от кафенета, сладкарнички и туристически бюра. В центъра на площадчето плачеха две върби, имаше чешма, имаше и паметник. На една от върбите бе закачено разписанието на автобуса до Парикя.

– Вие ще платите четиристотин – продума накрая шофьорът.

Исках да му хвърля в лицето нещо много остро, но докато търсех израза на английски, някаква хетера отмъкна колесарчето с куфара ми.

– Хиляда! – изрече тя в движение. – Аз обаче хванах дръжката на куфара, а тя извряка: – Осемстотин!

– Пуснете багажа ми!

– На сто метра от кея!

Кривнахме в много тясна каменна уличка, хлътнахме в белота, така наречената „цикладска магия“ унищожи волята ми за съпротива. Махнах с ръка и се оставих да ме влече грозното кривогледо змиище.

4.

Оказа се, че от площадчето с плачещите върби ме е отвлякла съпругата на местния бръснар. Хотелчето им се намира над дюкяна, състои се от три стаички, скромна тоалетна с душ, в която винаги дежури по някой човек, и тясно антре. Вратите на стаичките бях остъклени, зад едното стъкло се мяркаха тихоразговарящите фигури на две немски момичета, зад другото мълчеше самотна канадка. Стори ми се, изобщо, че всички гости на Гърция гледахме да си пазим тишина и си го съзнавахме, а това ни правеше съзаклятници. Представете си тези три стаи с остъклени врати, да речем, в Несебър…

Ощастливен от привилегията да звъня когато си ща на „Мис ферибот“, от една страна, от друга страна аз бях нещастен и направо разярен заради факта, че мога да ставам лесна плячка на първите изпречили са по пътя ми хазяи. Идеше ми да изпочупя стъклата на вратите и корозиралото огледало в тоалетната, което едва побираше лицето ми. Бях наврял мутрата си в него, за да видя не само как изглежда най-глупавият от глупавите туристи, но и мъжът, предизвикал интереса на най-красивата жена от палубата на „Наксос“. Нахлузих бели джинси, бяла спортна риза, английски пуловер, сресах се и накрая предпочетох по-леко яке, то ме правеше по-изискан. Слязох на уличката, погледнах към бръснарницата на хазяите, за всеки случай; беше затворена, сетих се, че е събота, поех по каменния лабиринт. Безлюдното градче преливаше от обещания за очаквани и неочаквани вълшебства. Хладните пориви на мелтема нахлуваха дори в кривите защитени улички. Все пак успях да срещна местен човек, той определи посоката с ръка, квартирата ми наистина се намираше на пристанището. След няколко секунди се озовах на кея и чух гласът си да съска:

– Мамицата ви гръцка!

Тия думи изразяваха националната ми завист.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Да огледаме преди всичко кея. Не си го представяйте прав и голям, той е много крив, с много чупки и всяко кътче в него се открива постепенно. Представлява малко накъсано полуостровче в голям залив. Главната част на пристанището е обикновена, приютила е две товарни параходчета, два швартовани един до друг моторни кораба за туристически набези, десетки гемии от класическия, почти легендарен тип. Зарадва ме отсъствието на моторни и ветроходни яхти, туй ми говореше за по-голяма скромност и интимност на пристанището. По-интересната му част е начупена, в малките й убежища са се набутали рибарските лодки, риболовните гемийки, всичко обагрено в ослепително бяло и синьо, полегнало в прозрачна вода, заградено някъде с вековните си скали, другаде оковано в цимент,  вълноломна стена, две по-малки вълноломчета от натрупани камъни, два фара, останки от крепост, ето я и типичната за всяко гръцко пристанище – колкото и малко да е то – църквица, край църквицата обширна каменна площадка, пейки за сладки рибарски приказки, прострени да съхнат мрежи с приседналите рибари до тях, те оглежда мрежите, закърпват скъсаното, рибарите винаги кърпят и винаги бръщолевят, но какво бръщолевят, ако разбирате езика им ще си умрете от смях. С течението на времето до кейчетата са се доближили, ха, да пият вода, кръчмички, кафенета, гостилнички, натрапчиви пътнически бюра, бакалнички, в които има почти всичко – дори мотори за лодки. Времената са натрупали тук удобства до удобства предназначени да сторят живота на рибаря, а и пребиваването на госта, по-приятни. Разбира се, насам не пристават многотонажни товарни и пасажерски параходи, в пристанището няма място за тях, липсва дълбочина и това осигурява още по-голямото спокойствие на селището. То е съставено уж от скучни, убийствено еднообразни бели кубчета с мъртви очи-прозорци, грозни на вид, никакви, а всичко събрано и изсипано край водата, се превръща в бяла естетика. Човек би полудял като си помисли, че красотата е организирана от отделни грозни зарчета, защото какво по-мизерно може да има от едно миниатюрно каменно занданче…

https://www.google.com/search?q=naoussa+pics&hl=en&rlz=1T4GGHP?_enBG450BG450&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei?=8fxaT7n1LoHtsgafgrGtDA&ved=0CEYQsAQ&biw=1536&bih=708

Към мадам Анна се насочих по необходимост, нямаше как да се разминем, тя е собственичката на хотелчето „Галини“, то привлече вниманието ми щом тръгнах по крайбрежната улица за първото ми запознанство с градчето.

Хотелчето просто ми се натрапи и си казах: ще живея в него и само в него. Изкачих се по мраморното стълбище, то започваше от красивия свод на една каменна ограда, изведе ме на терасата, там грижлива стопанска ръка бе подредила средиземноморска ботаническа приумица. Обещах да се нанеса на утрешния ден. Мадам Анна каза:

– Може би няма да има никой, ние живеем отсреща, разгледайте стаите, изберете си една по вкус.

Напуснах хотела и от тук нататък май започнах да действам против здравия разсъдък, реших да платя пренощуването си на бръснаря, без да спя в скапаната му стаичка, навивах се веднага да се преместя в „Галини“. Но трябваше да получа обратно паспорта си. Така че – бръснарят! Нужен ми беше бръснарят! Да го открия, обаче, се оказа невъзможно, нямаше го никъде, уикенд. Чувствах се като в клопка, не само за една нощ, знае ли човек кога ще му скимне на семейството да се върне, след като е напълнило стаите си?

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Безлюдната Науса, хладният вятър, социалната самота на съквартирантките ми, усещането че си пленник на дребни шмекери, всичко взето заедно, ме потискаше. Зная лекарството – в такива смътни часове на съботната привечер можеш да му праснеш сто-двеста грама и готово – разкъсваш усмирителната риза на обстоятелствата… Всичко се нареждаше така, че да пропия отново, след като бях устискал цели пет месеца без капка. Озовах се при площадчето. Млади хора седяха по столовете на най-личната сладкарница. Над главите им се полюляваха тежки, уморени от лятото листа. Преброих клиентите на сладкарницата – заедно с мен, десет души. Избрах си масичка, от която можех да наблюдавам всичко. Мъжете бяхме само трима. Младите хора си дрънкаха тихичко, някои с смееха тихичко. Погледнах през площадчето. Зад ридаещите клони на върбите се мяркаше телефон. Говорещите се сменяха бързо. Беше добро време за обаждане. Прекосих площадчето, телефонът принадлежеше на една будка за цигари и други неща. Изчаках френско момиче да увери майка си, че наистина се чувства добре. Слушалката беше гореща от дланта му. Погледнах визитната картичка на мадам Изабела, номерът се оказа лесен за помнене 510-90. Освен номера на стаята, „Мис ферибот“ бе нанесла отдолу предварително с молив името си – Лена.

– Търся Лена.

– Лена?… О, сега.

Някой пееше, не радио, смееше се мъж, засмя се и жена, почаках доста, представих си как я викат от стая номер шест.

– Лена, тук е Борис.

– Борис?… Да! Чаках да се обадите! Къде сте? Идвам след петнайсет минути! Загубих търпение. Настанихте ли се? Ще видите, ще ви хареса.

Тъкмо случай да изпердаша сто грама!… Но си поръчах кафе. Лена!… Какво означава Лена? Кафето беше добро, до чешмата с върбите пристигна автобусът от Парикия, слезе един човек, две патки от съседната маса се разврякаха, изправиха се, понесоха раниците си към автобуса, влязоха, седнаха и останаха така цели десет минути. Вторачих се в автобуса. Беше ми писано в следващите дни често да го наблюдавам. Той идваше всеки час и си отиваше. Божеството, пъпната връв, която свързва Науса със Света.

Посетителите на сладкарницата не останаха безучастни към явяването на Лена. На кораба неведнъж бях свидетел как туристическото дихание по палубите се тонизираше при всяко нейно влизане. И тази вечер, тук, по масичките сякаш премина някакво събитие, което изтръгна духовете ни от достоверността и ни обеща надежда.

Преди да скрия бележника си Лена го видя и се учуди:

– Славянска азбука!

– Аз съм българин.

– А пък аз съм рускиня! – рече възбудено момичето и по този начин хвърли частична светлина върху загадката. – Московчанка. Семейството ми се изсели преди шест години в Съединените щати.

Помоли ме да стана и да тръгнем, какво говоря – издърпа ме, отказа да пие кафе, отказа водка, пъхна ръка под мишницата ми и ме поведе. С американката до мен Науса постесни размерите си и се приближи до младежките ми представи за подобни курортни места. „Мис ферибот“ се притискаше плътно, топлеше цялата дясна страна на гърдите ми през якенцето си, отровата на сладкото усещане, че рекапитулацията на живота ми се отлага, проникваше в кръвта ми, поотпуснах се, заговорих по-смело на английски, пратих по дяволите граматическите правила.

– Не бойте се – беше казала днес в таксито Лена. – Целият свят сега контактува така. Ако не се освободят от оксфордския си комплекс, хората ще се вкаменят.

– На мен той ми поиска четиристотин – рекох.

– Беше жалък – засмя се Лена и оправи косата си. Мелтемът продължаваше да си духа. – За този маршрут таксата е триста драхми и ако ти вземат повече можеш да се оплачеш на първия срещнат полицай. От туй се страхуват, отнемат им правото на таксиметър. Кога ще ми разкажете за хотела си?

Описах обстановката при мадам Анна, предложих й да напусне мадам Изабела, тъй като една разкошна стая в „Галини“ струва само осемстотин драхми.

– Не мога – тук долових някакъв особен оттенък в гласа й. Мадам Изабела е рускиня.

– Но взима двойно повече от мадам Анна.

– Бих се преместила с удоволствие при вас, но не мога.

– Искате ли да пийнем нещо? Вие – узо, а аз – пепси. Ще ми бъде приятно да гледам как някой си пие сладко и без страх за жлъчката.

– Искам да скитаме! – настоя и този път Лена. – Ще ви заведа в телефонната централа. После отново ще скитаме. Може би сте уморен?

– Ами!

– Нощта е чудесна, нали?

– Смятам, че такава нощ не може да се повтори.

– Шест дни духаше без прекъсване, за минута не спря и щях да полудея. Избягах в Атина, но само за ден. Все пак, успях да разкъсам обсадата на морето, угнетяващото усещане, че си заградена от вода…

– Островна болест – опитах се да поясня, но се досетих, че момичето ги знае по-добре от мен тия работи.

Минахме край две гостилнички, сториха ми се най-добрите, които съм виждал, вятърът люлееше висящите под навесите им светлини, зъзнещите двойки пред бутилките потъваха в полусянка, а после се появяваха отново с цялата си сила. Лодките стенеха, няколко въжета писукаха нежно, като котенца, не усещаха особен напън в туй защитено от всички страни пристанище.

– По това време на годината никога не е духало така, от сто години – за кой ли път се впусна да обяснява компаньонката ми. Това не подхождало на Егейско море, така разправят. И колко само продължава!…

– Ще се оправи – казах. – Обикновено съм късметлия.

Отначало влязохме в кривите улички, сами в селището, сами в целия свят, топлината на момичето продължаваше да прониква в кръвта ми, там ровеше нещо, подкопаваше, подготвяше някаква ужасяваща, проклета яма, в която се готвех да скоча. В момента за който говоря не можех да се задълбочавам в зейналия пред мен въпрос, бях погълнат от Науса. Градчето, потънало в светлината на нощта, показваше части от каменната си вечност, внезапно изникваха чародейни църкви с кипариси или без кипариси, изненадваха ни абстрактни чупки на огради, стълбище някое ни препъваше, току виж – спрели сме пред вятърна мелница, стоим, наблюдаваме я и в мисълта си се убеждаваме колко самотна е наистина всяка вятърна мелница. Започваме да се връщаме наново към сърцето на селището, мъча се да разчета наивните надписи и фирми на затворените до пролетта заведения.

– Животът тук се е свил до едно на сто в сравнение с лятото, така говорят.

Блазе й на „Мис Ферибот“, на мен никой нищичко не ми обяснява, представих си с какво удоволствие местните се надпреварват да й разясняват всяка подробност наоколо, а аз бях принуден да стигам до изводите – често погрешни – сам, сам си задавах въпросите, сам си отговарях.

Минахме по съвременен, много грозен мост, под нас в каменно корито течеше рекичка. Телефонната централа се оказа на другия бряг: заличка, телефонни кабини, електронни отражатели на минутите и секундите, един чиновник, нито един клиент, само ние. Седнах, отпуснах се, тук беше топло, закътано, през стъклото гласът на Лена звучеше неразбираемо, а аз си отдъхвах в откраднатите минути на безтегловност. Усещах как се затоплят ушите ми, гърдите. Тялото ми бе насъбрало вятър и напрежение, то имаше нужда от почивка, но знаех, че разговорът с Ню Джърси не ще продължава дълго, писано ми е отново да се върна при вятъра и спящия град, така е според младежкия кодекс. Тя ще напъха ръката си под ръката ми и ще забродим пак като бездомни между църкви и зазимени таверни, и отново ще настъпят моменти, когато ще започна да преценявам ще бъде ли по силите ми да понеса на ръце лекото й телце, както съм правил някога, както всеки мъж го е правил, но някога.

– Мама е добре. – Седна до мен. – Сестра ми също е добре.

– А татко?

– Татко почина— Но преди туй се бяха развели.

– Извинявай.

Бях много смутен. Лена не обърна внимание на гафа, славянският повик в нейната кръв се впусна да обяснява защо са се развели, всъщност ми казваше всичко за себе си, или се стремеше в това, без да се досеща, че не разбирам сума ти неща от бъбрене то й, а ми ставаше неудобно да я прекъсвам, не я карах да повтаря казаното, освен най-важното, и ми се струва, че повече от фактите нямаха особено значение. В Ню Джърси се посъбрали доста евреи. Преди да ми каже, бях разбрал че Лена е еврейка, но каква еврейка, приличаше ми на фантастичната синагога в Испания, превърната в джамия, а после и в католическа катедрала.

6.

В тясното хотелче на местния бръснар ние се сблъскахме няколко пъти и, както е редно, разменихме си по едно „добро утро“, но мога да се закълна, че трите ми съквартирантки тази сутрин се чувстваха като разгромени. Мен вчера всеки ме бе видял поне веднъж по уличките или пристанището. На съквартирантките не може да не им е направило впечатление как американската красавица висеше през цялото време на ръката ми. А какво ли са си помилили те, усетили стареца да се прибира в три след полунощ? Много мисли бях събудил аз у тях и цяла гама от предположения, над които сигурно се открояваше най-близкото до ума обяснение – красивата американка е геронтоманка. Както допусках и аз в надеждите си.

Така или иначе, сутринта не ми беше никак весело, понеже си представях как чудесният хотел „Галини“ стои празен на крайбрежната уличка, а аз, заради най-елементарната липса на упоритост в характера, съм се наврял в тясната клетка с прозорец към „Бар Анастаси“, също зазимен; поне това, оставаше само да загърми нощната му дискомузика. Моята потиснатост премина в тревога щом слязох на уличката. Там видях че дюкянът работеше, бръснарят сам небръснат, бръснеше клиент, други клиенти чакаха по столовете, всички се смееха, увлечени от своите приказки с местно значени

– Господине, искам да платя.

– Да.

Хазяинът просто бръкна в чекмеджето под бръснарския плот измъкна паспорта ми, разбирате ли – паспортът, за който смятах че е блокиран поне до понеделник, беше вече в ръцете ми. Притиснах го до гърдите си, заклех се никога повече да не го давам на хора, които не са ме поканили, а са ме пленили. Натиках всичко в куфара и помъкнах колесарчето по каменните настилки. Най-напред излязох на площадчето с плачещите върби, оттам се отправих към крайбрежната улица, свих по нея, минах по моста – тук рекичката се влива в морето – и щом подминах гаража, който дава „Бийч буги джип“ под наем, пристигнах. Нямаше помен от мадам Анна, нито от съпруга й, нямаше го и малкият Андон, ала имах разрешение да се разположа. Избрах си стая номер три. От тераската й се виждаха доста неща: бяла църква със син купол, камбанарийка, кипарис, надясно – част от пристанището с нескопосно изградена вълноломна стена от небрежно нахвърляни камъни, второ нескопосно вълноломче заграждаше малка акватория, два фара; изобщо – едно дребно пристанище, като пощенска марка. Натежали от влага облаци скитаха по небето, все още не пускаха капка. Опнах шезлонга на тераската, излегнах се, студено, обаче се чув-ствувах толкоз щастлив от добрия обрат, че търпеливо зъзнех и дори не мислех за пропуснатия ден. Очертаваше се дата без къпане. От улицата ми маха Андон. Зад него, с неизбежната си раница на гръб, върви още една окаяница, младо самотно момиче, самотата му се долавяше от разстояние.

Към хотела...

Подреждам дрехите си в гардероба, има много място, броят на закачалките е неограничен, леглата са широки, към тях има всички видове възглавници, чаршафи, одеяла, премерих стаята – шест на пет, хем огромна, хем уютна, в нея дори картините са подбрани, ами банята! – едната й стена е в огледала, вана, цялото оборудване е комплектувано от мрамори, порцелани, кристали, кърпи за лице, кърпи за крака, огромни хавлии, всичко от памук, чистотата им може да те притесни; изобщо чистотата в хотела на мадам Анна плашеше.

Не ми се излизаше, привличаше ме тежкото бюро и стола до него, прииска ми се да напиша нещо, но какво, освен страници от дневника? Трябваше да изобразя появата на Лена в туристическата ми екзистенция, да нарисувам красотата й, а тя не се поддаваше на изобразяване, в нея липсваше каквато и да е забележителност, освен това налагаше се тъкмо в дневника да си отговоря на въпро са защо „мис Ферибот“ възнагради точно мен, от което възникваше другият, малко тревожен въпрос: нормална ли е Лена? В съзнание ми тя не фигурира ли като биологичен продукт, изплувал от стрг ниците на Достоевски? Занимавах се с дневника си до обед, след туй отново излязох на терасата. По обедните часове слънцето обикновено разкъсваше бронята на облаците, вятърът постихваше, аз се втурвах към най-близката пясъчна ивица, към най-удобната скала и взимах своето. Днес обаче, колкото и да се взирах, не открих надежда за проясняване, вятърът стържеше простите геометрични форми на къщите, той ме върна в стаята, но мисълта ми не се примири, тя продължаваше да чопли, докато накрая реших да опитам на пристанището.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Там където свършваше редицата на закотвените лодки, в чупката на вълноломчето, водата беше тиха, място само за плуване. Върнах се при рибарите, всички седяха по пейките на църквата, унесени в бъбренето си, което сякаш не бе прекъсвало от създаването на света. Попитах ги, отвърнаха, че къпането е забранено. Знаех си го, къпането в никое пристанище не е разрешено, но попиташ ли, то става още по-забранено. Знаех, че ще вляза във водата, бистротата й ме притегляше. Съблякох якето, в него бяха част от доларите, съблякох пуловера, смъкнах маратонките, после панталоните с другата част от доларите, съблякох и ризата в чието джобче се потайваха драхмите и така нататък, едно продължително събличане в хладния ветровит ден. Всяко влизане в Егейско море позовава у мен тръпката на душевно замайване. Тук водата ме затопли, най-после тялото ми се поотпусна и си дадох сметка, че при туй духане от север Цикладските острови са твърде неуютно място за живеене. Ако не включиш печка, дебелите каменни стени и мраморните настилки ще ти покажат на какво са способни в мрачните сенчести стаи. Все повече се доверявах на водата, тя настойчиво затопляше простудените ми стави. Плувах без да се обръщам към дрехите си. Пирея беше далеч, бяха далеч страховете за парите ми. В мислите ми се мяркаше Лена, идейка за разказ, или досещането, че трябва да пратя картички до близки хора, проблясваше и съпоставката с топлия октомври от миналата година, някаква мисъл за внучетата, запитах се: да скрия ли тяхното съществуване от Лена? Докато плува, човек може да си поразсъждава за какво не, а аз стигнах до там, че се опитах да зърна бъдещето на Андон извън хотела на родителите му, да речем – като литературен критик в Атина и си отговорих, че това е невъзможно; в Гърция децата от най-най-ранна възраст се включват в бизнеса на татко и мама, какъвто и да е, почти нищо не е в състояние да ги изтръгне от бакалничката или баничарницата.

Крайбрежните гостилнички винаги са ме привличали, предпочитам да сядам отвън, разбира се, но този път, за да се скрия от вятъра, влязох вътре и така понаучих нещо за собствениците. В тази гостилничка стожерът е Киро, не повече от двайсет и пет годишен, слаб и висок, с очила; когато контактува с клиентите достига до изтънченост, за него може да се каже че е мълчалив и не се усмихва никога. Две стари жени, едната сигурно е майка му, с готвачките. Приготвят главно балкански манджи, за каквито са зажаднели душите ни: мусака, имамбаялдъ, бамя яхния, слонски фасул, пълнени чушки, пълнени домати, сарми, различни риби-плакия. Гостбите са наредени в правоъгълни металически съдове под стъкло. Всеки ден си поръчвах и така наречената „гръцка салата“ от домати, едър червен лук, сирене, маслини, всичко поръсено със зехтин. Сметките ми се колебаеха от 250 до 400 драхми. Един долар беше равен на 135 драхми. Още две жени – сестрата и сестричката на Киро. Отборът се справяше с работата си добре, отвън всичко изглеждаше благополучно, но отвътре подуших някаква притаена нервност, сприхавост, склонност да се карат, от което подразбрах, но само по интуиция, че всеки, освен бизнеса, си има отделните проблеми, може би старомоминство при голямата, може би моминството при малката. Старите – със своята ретроградност. Четири жени без въображение, които пречат на Киро да се развихри на по-високо равнище. И ето го неизбежният въпрос – по-нататък? Трима са младите, един от тях все може да опита късмета си извън манджите. Обаче не. Само тук. От сутрин до късна нощ, седем дни останах в Науса, но никога не видях заведението затворено.

Поразтъпках се към площадчето. Изпих бавно едно кафе в сладкарничката. Не бързах и, без да правя впечатление, старателно наблюдавах сцената наоколо. На тази сцена актьорите играеха себе си, пред мен се разкриваха младите хора от края на осемдесетте години, бяха тихи, скромни и до такава степен, че ги подозиpax н неоправдана престореност. Те също пиеха кафетата си, разговаряха, или разглеждаха картите на Архипелага. Някои си четяха. Едно русо маце на съседната масичка се засмя високо на нещо от страницата, след което побърза да го прочете на момчето си, но то не се засмя, само се усмихна от учтивост. Умирах от желание да знам какво точно бе възпламенило кукличката, предполагах, че нещо глупаво, но можеш ли да разбереш, така и този детайл си остана загадка, както много от подробностите на пътешествието ми.

Капнал от умора – при такова пътуване човек е винаги обезсилен – ударих му още една обиколка по уличките, този път на дневна светлина, и ми се стори, че снощи, загледан в младото лице на Лена, което плуваше в сумрачието и сенките, не бях видял нищо от селището. Старата Науса се разраства, тя се попълва и допълва от нови строежи. Непривикналото око в първите дни все още не може да различи кои са старите и кои новите къщи, но после окото се тренира, взира се по-сполучливо и разликите се експонират – линиите на новите сгради са по-категорични, стените са по-гладки, прозорците – малко по-широки, все по-често ще ви се натрапят сводестите входове. Ансамбълът обаче си остава непоклатим; всичко е еднакво, повтаря се до втръсване, но това ослепително бяло каканижене край морето, покатерено по скалите, опънато около хълмовете, прилича на редове от перлени огърлици, които си имат собствен синтаксис, действуват ти като самостоятелни строфи на стихотворение, те започват да влияят на вкуса ти, създават необходимия за влюбването ти в тях усет и въпреки явната традиционна схема, всяко островно градче те бръмва по свой начин.

Преди да си легна за следобедния сън защипах мокрите гащета на въженцето и вятърът ги заблъска. Яркосиньото кубе на църквата подсказваше какъв би трябвало да бъде цветът на морето.

– Господине, моля ви.

– Разбира се, мис.

– Можете ли да ми подадете тази малка вещ?

Проследих посоката на показалеца й, предълго се взирах с късогледите си очи в мозайката на моята тераса, няколко пъти погледнах сочещия пръст и накрая открих за какво става дума.

– Вятърът, господине.

– Да, госпожице.

– Благодаря.

– Моля.

Подадох капачката през символичната преграда между моята и нейната тераса, съседката ми по стая я натика непохватно в гърлото на пластмасовата си бутилка с минерална вода, изчерви се, усмихна се и се прибра. Представих си я – прашинка в огромната стая с многозначителното присъствие на две легла, с едно панталонче, една ризка, една четка за коса, едно червило, един деодорант, една книга, една географска карта, едни маратонки, едно пуловерче, едно яке, един часовник, една пиличка за нокти, един лак за нокти, една химикалка, едно бележниче, един спален чувал, едно дунапреново дюшече, една плажна рогозчица (закупена сигурно преди три години в Испания) и така нататък – все по едно, но непременно два бански, или три.

Изпих глътка от моята бутилка „Лутраки“ и легнах. Минерал­ната вода е нещо което всеки турист носи обезателно и навсякъде със себе си. Струва от 43 до 100 драхми, кой както те прекара, обикновено – 70. През топлите месеци за двайсет дни можете да изпиете поне петнайсет бутилки: 1000 драхми или седем и половина долара. Зачетох романа в четвърта книжка от Синия бюлетин на пи­сателите. Джон Фаулз изразходваше неимоверни усилия да докаже, че ако става дума за порнографски роман, може да сложи всички колеги в джобчето на ризката си, а това, както и да е, но той се стараеше да ни го пробута за интелектуално събитие. Не можех да не се усмихна. Така, след като се усмихнах няколко пъти – преся­кох последната си усмивка наполовина и заспах дълбоко, грохнал, осолен от морето, нарочно пренебрегнал струята на душа, за да усещам сладкото щипене на солените кристалчета по кожата – един­ственото доказателство, че съм истински на море…

Стори ми се, че някой ме вика, изпървом по-тихо и неразбра­но, ала по-късно чух името си ясно и скочих. Показах се дори на терасата. Никой. Лена я нямаше. Ей, какво ще правя с тази исто­рия! Ако можех да вярвам на часовника, бях спал цели два часа. Чувствах се унищожен от умората. Приготвих си кафе, изпих го с намерението да се ободря, но не усетих такова нещо, не усетих и наслада, боляха ме очите, нещо притискаше слепоочията ми.

– Разочарова ме, Джон!… За какво те мислех, и ето че на­прави търговски жест в романите си. Засрами се и се съвземи.

От ясно по-ясно: настроението ми е никакво. Съблякох се и влязох в банята. Под острите стрелички на водата свалих солената опаковка на кожата си, задишах дълбоко и ме осени отрезвяването: повече не биваше да се държа глупаво с Лена. Каква е тази игричка! Ами че така постъпвах някога, сега всичко звучи смешно, необходимо е незабавно да й звънна.

От площадчето набрах 510-90. Обади се мадам Изабела на гръцки. Щом чу гласа ми, превключи на руски:

– Борисе, вие ли сте? Защо не се обаждате? – Започна да ми се кара. – Лена не е излизала никъде и ви чака. Къде се губите? Видели са ви да се къпете в пристанището.

Лена за първи път ми заговори на руски. Разбрахме се да се видим на площадчето.

– Изобщо, ще се чакаме само там. И ако стане недоразумение, тъй де – ако се загубим, ще се търсим в сладкарничката.

Навирих нос, прекосих площадчето по диагонал. Най-красивата жителка на Науса, една руса гепардка от представителното пътническо бюро тук, чакаше автобуса за Парикя. Видя ми се като маце от средна ръка. Влязох победоносно в сладкарницата, вътре нямах работа, търсех огледало. В огледалото се отрази един двойник на Грегори Пек, той умее да прави всичко добре, но най-добре умее да влудява младите момичета – не им звъни цял ден, настървява ги и вечерта ги пробожда с внезапно прозвучалия, дълго очакван глас.

– Следобед нарочно не пих кафе – рече Лена. – За да пием сега. Къде потънахте? Исках да ви заведа в Санта Мария.

– Какво е то?

– Манастир и плаж, намира се на другата страна на острова. При такъв вятър там е спокойно. Отива се с кораб.

7.

Тази сутрин забелязвам, че вятърът е поспаднал, слънцето се е разкрило, по залива шарят лодки. Това означава ли, че най-после навлизам в представата си за южно море и Циклади? Ето, виждам ги, пъплят, катерите кръстосват, напредват към набелязаните си рибни находища. Отсрещният бряг се е очертал ясно, небето се дави в светлина.

Тръгнах по крайбрежния асфалт, минах край „стълбището“, огледах го, то водеше към хотела на мадам Изабела. Подвоумих се: да поканя ли мацето? Отказах се, имахме фиксирана среща към дванайсет в пристанищната гостилничка.

Скалната част на градчето свърши, свършиха и къщите, оттук нататък започваше безкрайната дъга на плажа, докъдето видят очите – дъга от обли мраморни топки, големи и малки, топки за тенис и топчета за пинг-понг, неповторима белота, само при водолинията я загрозяваха мъртви, но свежи засега, изхвърлени от мелтема, водорасли. В далечината, върху дъгата лежеше един-единствен човек, някакъв такъв, като мен. Реших да не го подминавам, спрях и започнах да се събличам. Да вярвам ли на очите си – човекът започна да ми маха енергично, да, дочух дори името си, този път наистина.

Докато се приближавах към нея, Лена се изправи, постави смокиновия лист от плат там където трябва и седна. Както и предположих, тя лежеше на неизбежната си рогозка. Показа ми свободната част на постелята. Отказах енергично, уплаших се от остриетата на гърдите й. Лена затвори книгата, беше „Неточка Незванова“ Мадам Изабела предлагала много книги на руски.

Приближаваше лодка, очаквах поне сега да нахлузи горната част от своя оскъден бански, но Лена не се закри, голотата й сякаш допълняше хубавия ден, телцето й лежеше като мраморна скулптура сред реката от мраморни камъни – тежко и леко, плътско и нежно, трезво. Лодката докосна чакълестата ивица, на брега скочи юноша с кофа в ръка и заоглежда плажа. Понякога разравяше водораслите с крак. Момчето мина край нас, търсеше, но какво? Наведе се само два пъти, като че ли изрови нещо от водораслите и го хвърли в кофата. След туй се върна в лодчицата си.

– Нямате ли чувството, че ни обраха? – рече Лена. Неволно посегна към гащетата си, може би искаше да ги смъкне, но се отказа, навярно отложи пълното си събличане за друг път. – Той се наведе два пъти, разбирате ли, взе ни цели две неща.

– Мелтемът е хвърлил дребулии от дъното – опитах се да поясня аз. – Нещо, което другия сезон ще бъде продадено като сувенири от Парос. Стори ми се, че бяха сюнгери. Предполагам, че след бурите момчето събира сюнгери.

– Яд ме е – настоя Лена. – Каквото и да е, било е наше, двете неща се намираха пред нас, щяхме да си ги разделим, до края на живота биха ни напомняли за този хубав ден. Усещате ли колко е тихо? Преди няколко дни щях да полудея, никога няма да забравя денонощията, в които вятърът ме бе притиснал, тогава бях на ръба.

Започна. Отново. Темата от снощи. Колкото формите на тялото й бяха лаконични, толкоз разточителна бе мисълта й. Отведе ме на остров Санторини, дойде ред и на легендата за Атлантида. Тази легенда бях прочел не един и не два пъти, но сега наистина ми се стори по-интересна, тъй като ми я разказваше не кой да е, а студентката по история от Ню Джърси, защитила доктората си пролетес.

В ранните си блянове – както повечето деца – виждах Африка, после се появи Сан Франциско, по-късно Хавай; много географски авантюри идваха, обсебваха ме и си отиваха. Накрая ме връхлетяха Цикладите. Вече бях на петдесет, тези острови не се намираха далеч от София – два часа със самолет и още шест с параход. Докато живееше в мидата на бляновете ми архипелагът се превърна в космос и най-южният от него, остров Тира, бе заблестял като бисер. Полегнал на плажа до Лена вече знаех, че Тира няма къде да ми избяга, предстояха ми още шест часа с параход. Това добре, но къде бе изчезнало името Тира? Защо? Всеки повтаряше: Санторини, Санторини! В Атина ми казваха: Щом сте тръгнали натам, идете в Санторини, на всяка цена Санторини. Санторини се оказа другото име на Тира. Вътре в себе си знаех, че пътувам към Тира – единствената отломка от потъналата Атлантида. На 19 октомври 1987 година обаче аз все още не знаех, че на остров Тира ще се състои едно от големите събития в живота ми.

Запътих се към водата.

– По бански? – учуди се „Мис ферибот“. Всъщност не беше учудена, а шокирана. – Къпете се по бански костюм, когато няма хора?

Свалих гащетата си.

Приятно ме изненада дъното, беше пясъчно.

– Идвам! – извика „Мис ферибот“ докато смъкваше парчето плат от онова място. – Чакайте!

Заплувахме по посока на пристанището. Извърнах се и погледнах към брега. Там, самотни, едни до други лежаха нейните и моите дрехи. Във водата, самотни, един до друг – дори, като плувахме, несъзнателно се докосвахме – Лена и аз. Като младеж някога мечтаех да преживея подобно нещо в някоя лагуна на Тихия океан. Сега обаче като стар човек, преживявах наистина този филм, на остров Парос…

После седнахме под навеса, седяхме няколко двойки, всички говорехме тихо, отдавна бе излязъл вятър, слънцето бе изчезнало, надеждите ни за хубаво време се бяха скапали, лодките потръпваха нервно до кея.

Наруших сухия си режим. Нямаше сила на света, която да ме възпре. Може би заради провала на времето, рибарите по пейките се караха, бе възникнал някакъв спор, в него взеха участие всички, тези които кърпеха мрежите – също. Лицето на Киро остана каменно, той знаеше че не пия, но напълни чашите ни безмълвно. Лена се извини и си позволи малък каприз, помоли да залеят горещата риба с лимонов сок, разреден с малко вода и да хвърлят тринайсет зрънца захар. Приех еврейско-руско-американската измислица с одобрение. Рибата не стана по-вкусна от това, но проявих лицемерие.

– Надявам се, че не сте видели крепостта.

– Не съм – признах. – Как така, без вас?

– След малко ще ви я покажа.

Лена ме натири отново в историята на тукашните земи, започна от неолита, потопи ме изцяло в мъглата на периодите, но слава богу, помоли ме да запомня само Византийския период от 330 до 1204 и веднага след него Венецианското владичество от 1205 до 1537 година.

– Венецианците са оставили тази малка крепост, в която ще ви заведа. Виждате ли я?

Отдъхнах, крепостта отстоеше само на триста метра от гостилничката. Това, което бях възприел за стара вълноломна стена е било крепостта…

Дребни рачета пробягваха, за да спасяваха се от подметките ни, бързаха да се шмугнат в локвичките. Водата беше морска и лежеше по каменната настилка на овалната кула. Като се изключи дупката през която се промъквахме, понеже морето преграждаше пътя ни, от помещението към света гледаха осем дупки – сводестите прозорци на крепостта. Може би някои от тях са служили за бойници, знам ли. През тези дупки, заедно със светлината на деня, се вмъкваше и вятъра. Лена ме принуди да постоим на всеки прозорец поотделно, по този начин видяхме както главните, така и междинните посоки на света – нещо като огромен компас – аз и тя, на осем места, рамкирани от мраморни венециански сводове. При всяко преместване Лена хващаше ръката ми, притичвахме, прескачахме локвите (грайферите на маратонките ни спасяваха от подхлъзване) и заставахме кротко в поза под сводовете. Статичното състояние всъщност се напълваше с особена, лесно разбираема динамика – Лена пъхаше ръка под ръката ми, облягаше перфектно изваяната си главичка на рамото ми и се вглеждаше в далечината. Настояваше да се вглеждам и аз. Тогава тя стискаше ръката ми с длани. Стояхме. Топлината на младата й кръв проникваше, вече за кой ли път, боже мой, в тялото ми и не знаех какво да правя нататък. Трябваше ли да понаведа малко-малко лицето си към нейното? Предоставяше ли й се право на възражение ако целуна полуотворените й устнички?

Това е въпросът.

Кое е по-достойно за духа и за българската национална чест – да се въздържа или да нападна?

8.

Някаква допълнително придобита интелигентност ми диктува да не посягам – до това убеждение ме докараха следобедните мисли в леглото. Въртях се, не можех да поспя като хората и накрая станах. Но не заради банална любовна безсъница. Дразнеше ме силната светлина на деня, ококорваше ме усещането за загуба. Навярно щях да загубя много, слънцето се показваше все по-често, а аз, вместо да плувам, дъвчех ли дъвчех чаршафа. През стъклото на затворената врата виждах как яростно се мятат полуизсъхналите ми гащета на въженцето. Отворих, хавлията на мацето от съседната стая плющеше остро, студено. Долнището на банския й костюм беше мъничко, медалионче – и то, сиротното, зъзнеше на терасата. По уличката профуча „Бийч буги джип“. На асфалта се появи мадам Анна, следваше я Андон. Носеха обемисти леки вързопи. Вятърът повдигаше роклята на майката, белите свивки на краката й просветваха с хладно, неподобаващо за Егейското крайбрежие сияние.

Отново пуловер, отново зимното яке. Вървя към близкия плаж и зная, че няма да вляза във водата, но все пак ме тегли надеждата, че бог ще се смили над лудия. Дори не свърнах по посоката на морето, продължих към хълма и си казах: пък нека се разтъпча и аз малко по тази гръцка земя, да поскитам между храстите, скалите, недоразвитите диви смокини и десетки други неразраснали се, но жилави и упорити в своето отшелничество, съвсем непознати растения. Вятърът ме бута отзад, тласка ме и наклонът се топи под краката ми. Морето вдясно се разкрива все по-широко и все по-синьо, въпреки вълнението. Обърна ли се, виждам Науса, виждам пристанището с вълноломчетата и фарчетата, лодките, туристическите корабчета, виждам рибарската църквица Свети Никола и едва в този миг сякаш разбирам цената на моето пътешествие в залеза на живота ми. Аз съм тук, Лена е с мен и в студеното време продължавам да се къпя по два пъти на ден.

Вятърът ме тласка и вървя, катеря се по скали – места само за пепелянки.

Малко преди да се уморя, съдбата ме възнагради за усилията: от върха на баира огледах другата му страна; същите храсти, същите диворасляци, напечени скали. Но долу се откри другата част на залива. По тавата му препуска вятърът, всичко е кажи-речи като останалото зад гърба ми, но в скалите под мен се тули тиха водичка, жълтее се пясъчна ивичка. Белее се обърната с дъното нагоре лодка. Като огромен плажен чадър върху част от ивичката хвърлят сянка няколко скупчени дървета.

Избрах си зàветната част на заливчето, съблякох се в подножието на скалите. Можех да се скрия и зад лодката, но ми се стори че там не е тъй надеждно. Скоро разбрах че някои места са за други хора. Немкините дойдоха по моята пътечка през пущинака. Най-напред чух гласовете им, те направо се радваха – отгоре виждаха свободното си скривалище зад лодката, но все още не можеха да видят мен зад скалите. Поздравихме се, по такива места туристите обикновено измърморват по нещо и си кимат. Знаех, че преча, ако не бях аз те начаса щяха да хвърлят и долнищата на бикините си. Телата и бюстовете им бяха червено-бели, личеше си ненаситната им жажда за повече слънце… Наблизо би трябвало да има шосе, чух шумовете на мотори, мерна ми се покривът на автобус, шофьорът даде клаксон, по това разбрах, че отгоре се вижда добре мястото около лодката. Много просто – пътят Науса-Парикя! Това означаваше, че мога да го използвам, да пренебрегна пътеката през камънаците. Но пак по тази пътечка се появиха още две момичета и едно момче, явно американчета. По беглите ми изчисления плажчето можеше да побере най-много десет души. Мелтемът вършееше над главите ни, дъното се белееше със светлите си чакълести плочки, бюстовете на мацките се бяха отпуснали обидно безчувствени, момчето се зачете в книгата си. Нагазих във водата, поех въздух и изгмурках поне десетина метра. От тази по-добра гимнастика на тялото и духа не съществува, пред нея сивеят и йогите и тогите…

– Знам го туй място, то е само за лошо време. – Лена се приведе леко встрани, предоставяше възможност на хлапето от касата да ни сервира по-удобно. – „Фунията на рая“.

Изрече го на английски и на руски, помолих я да ми го дообясни. Струва ми се че успях да ви го предам точно на български, така го и записах в бележника си – „Фунията на рая“. Лена обичаше да изобретява названия, понякога наименованията на народната фантазия й се струваха брутални и тя предпочиташе да дамгосва местностите по своему.

– Така ще го наричаме с теб – заключи Лена.

– Днес морето е отново с познатата си прическа – подхвърлих аз.

С това й дадох възможност да повтори измисленото вчера.

– Афро! – изрече с удоволствие тя. – Навярно тази фризура сега е модна между– моретата.

Отскочих до будката, снабдих се с вчерашния брой на „Атенс нюз“. Огледах заглавията. Компаньонката ми не прояви интерес към събитията. Търпеливо изчакваше да изстине кафето, обикновено го изпиваше студено и на мравешки глътки. Момчетата по масите не я интересуваха, вниманието й можеше да бъде отправено само към местен, да речем, по-колоритен човек, от когото да изчопли легенда, случка, или загадъчно звучащо местно наименование.

– Опитайте сладоледа. – Съпротивлявах се, но тя напъха лъжичката в устата ми. – Заслужава си, нали?

Заслужаваше си.

Само че да бях поне шестнайсет години по-млад. За тия шестнайсет години бих продал душата си не само на дявола.

– Защо не опитаме столовете и на отсрещното кафене – рекох. – Предлагам утре да се чакаме там. Има повече слънце, струва ми се, че не духа толкоз. – Разтворих вестника съвсем. – Може би там кафето ще се окаже по-добро.

– Все тая! – Лена натика за втори път лъжичката в устата ми. Тя вършеше нещо, което изобщо ненавиждам, не понасям. При обикновени обстоятелства не бих допуснал чуждата лъжичка в устата си. Сега обаче всичко ми се стори неповторимо сладко. Спин ли? Глупости! – Онова кафене е на същите хора.

– На кои?

– На тези тук, на хлапето, което ни обслужва. Там се разпорежда по-голямата му сестра. Хлебарницата също е тяхна. Както магазина за бонбони. Целият площад е техен, разбирате ли?

– На хлапето.

– И на сестричката, и на по-голямата сестре, на майката, на бащата, на брата, на брата на майката, на брата на бащата. По-рано се интересувах, питах и научавах, сега имам какво да правя и повече не ми се пита. Може би ще разплета кълбото докрай, може би ще се окажат техни и павилиончетата, магазинът за сувенири, пътническото бюро, гаражът на „рент а кар“.

– Но вече имаш какво да правиш?…

– Ми как, вече не съм сама.

9.

Все повече се настройвах към цикламени преживявания. Студената стая, в която се събудих, ме предупреди, че бъдещето може да се окаже и неприятно. Не ми се ставаше, но нямах под ръка нещо за четене. Вятърът блъскаше терасата. Излязох от завивката, за всеки случай погледнах въженцето, гащетата ми все още се вееха там, извиваха се на всички страни и се гърчеха. Кубчето на църквата се синееше дежурно. Камбаната в камбанарийката не помръдваше; не можех да си обясня защо. Заливът беше пуст, фарчетата дремеха гуреливо, гларусите прорязваха пространството без да движат крила. Навлякох пуловер върху пижамата и се спуснах до рецепцията. На една от масичките пъстрееха забравени от гостите списания. Взех „Щерн“ и „Нюзуик“. На стълбището срещнах единствената друга жива душица в хотела. С раница на гръб, мацето напускаше мраморите и хладните чаршафи на „Галини“.

– Сироко.

– Сироко – съгласих се аз. – И се засилва.

Поставих ръка върху косичката й, безименният пръст и кутрето ми леко докоснаха ушенцето и слепоочието й. Погледнаха ме сиви безхитростни очи, те нито питаха, нито очакваха отговор, не се и страхуваха, само ме гледаха, не можах да отгатна казваха ли ми нещо или не ми казваха. Само аз й изрекох без да й го изричам на глас, че все пак двамата сме прекарали известно време в безлюдното хотелче, тихи един за друг, отделени от студена стена и символичната преграда на терасата. Прошепнах й още, че нейните пликчета, тласкани от мелтема, миналата нощ успяха да пропътуват дължината на въженцето и сутринта ги заварих да докосват слиповете ми. Каква затрогваща нежност. Не може да не е забелязала тази нощна авантюра на бельото ни; ако е имала въображение, разбира се.

Свалих ръката си. Останах съвсем сам, вече не ме съгряваше беглата сладостна мисълчица, че зад стената диша друго същество, при това женско, нежно, потънало в своята безпомощност да търси, и то като другите, ласката на Елада.

Прибрах се под завивката. Фееричните ваканционни реклами на списанията – предимно с палми и шоколадови жени – ме позамаяха. Отведох любимата си на Молукските острови, вместих я в картинката, поставих я сред телата по шезлонгите. Лена пасна навсякъде. Захвърлих „щерна“, скръстих ръце под главата си: Глупако, думай, ще се влюбиш ли? Тя ти бута сладолед в устата с нейната лъжичка. Казвай, ще се влюбиш ли? Искам да го заявиш на глас. – Не!

Опипах лицето си, прецених че няма защо да се бръсна, но се обръснах. – Не! – извиках на образа си в огледалото. А след малко допълних: – Ще бягам!.,.

Малкият пристанищен град Парикя ми се стори шумен, раздвижен, и въпреки туй – далеч по-автентичен от Науса. В него не видях много нови къщи. Два часа ми бяха достатъчни да обиколя по-живописните улички и туристическите средища. Пъстроцветната младежка сган кръстосваше край мен, всеки или идваше от вътрешността на острова, или отиваше нататък, или пък чакаше корабите към другите острови. Тук бяха отворени все още много магазини, стоките им заприщваха уличките, зяпачите убиваха сполучливо времето си край тях.

Поскитахме малко заедно, изпихме по една пепси-кола, помълчахме си. Бяхме седнали в „свърталището“ и чакахме кораба й за Пирея. Пак повтарям – мълчахме. Бившата ми съседка от хотела наблюдаваше втренчено вятърната мелница отсреща и мога да се закълна, че я възприемаше само като вятърна мелница, а не като туристическо бюро в каквото я бяха превърнали. Щеше ми се да й разкрия, че тя, и само тя е истинската ми любовна авантюра за петте поредни години, в които посещавам Гърция – онова докосване до косичката и ушенцето, нейното безмълвно очакване!… Може би и момичето си мислеше сега за този момент.

Моят автобус се появи преди нейният кораб. Сбогувахме се…

Когато седнах да обядвам, лицето на Киро, както винаги, си остана непроницаемо, но майката, лелята и сестрата, о, техните очи ми разкриха това, което очаквах.

Скоро се появи и упрекът:

– Защо не ме взе в Парикя?

Тя си ощипа едно картофче от гарнитурата.

– Тръгнах рано, смятах че спиш.

– А мислиш ли, че мога да спя, когато съм в такова напрегнато очакване?

Мамицата ти еврейска! Побърка ме. Как да разбирам думите ти? А даваш ли си сметка за моето напрежение?

Изпратих я до стълбището на нейния хотел, върнах се в стаята си, прелистих списанието и заспах. Събуди ме някакво извикване. Замаян изскочих на терасата. Лена сочеше наоколо. Небето и морето се пропукваха от силна слънчева светлина.

– Не духа ли?

– Какво от туй?

Разчистеното от облаците небе топлеше мащенски земята. Още един подарък, още един ден за къпане. Отправихме се към Фунията на рая. В гънката на най-голямата скала като миди се потайваха две розови голи тела. До лодката лежеше трето голо тяло. До третото голо тяло се въргаляше мърляв, дебело облечен – май че с два пуловера – местен гларус. На него сякаш не му се бръснеше, не му се разговаряше, направо не му се живееше. Спеше му се. Младежът сигурно се чудеше как да се отлепи от изконсумираната жертва, да се поприбере малко у дома, поне за кратък отдих. Но въпреки ситостта си, гларусът огледа твърде обстойно Лена, без да се съобрази с моето присъствие. Изглежда си знаеше от друг път, че с Лена хаби напразно енергия и я огледа по навик, без надежда, но повтарям – не му пукаше за мъжа до нея. Гларусът след малко се оттегли в дрямката си, но аз останах да се мятам в яростта на възрастния любовник. Мене гларусът не ме изобщо броеше, все едно че ме нямаше, за него старчето отсъстваше. И отново, за кой ли път в живота си, проклех бога, че не ме е създал здравеняк – да крачна до мърляча, да го шляпна с опакото на ръката си. Лена, браво на нея, прави й чест, този път легна на пясъка с двете парчета на бикините. Влязох в морето, заплувах, както се казва – наплувах се. Отделих се от заливчето и изчезнах от полезрението. В откритата част водата се оказа студеничка, левият бъбрек ме понаболяваше, но продължавах маратона към отсрещния бряг, исках да покажа на ленивото копеле, че спадам към неизвестна нему категория от възрастни хора, от тия, дето, ехееее…

10.

Късметът, който всички извадихме тази година в егейските острови, е направо невероятен; вятърът просто се изсипа върху Науса, зайчетата припкат по моравото море, всички врати на „Галини“ се тресат. Особено моята. Неизвестен демон настоява да влезе в стаята ми. Седем и половина. Само. Слънцето обаче започва да се промушва, навярно подир обед ще се повтори вчерашната история, ще взема да се окъпя отново за сметка на бъбреците. Ето, светлината се залепи по стените на църквата. Понякога идвам до убеждението, че градовете тук са крещящо бели тъкмо по тия причини – да поддържат оптимизма в мрачните островни дни, когато няма къде да избягаш. Психическото въздействие на отразената от стените светлина – когато вятърът насилва вратата ти – е поразяващо.

Мръднах до павилиона, купих си вестник и се хванах за сърцето. Само туй оставаше. Да, вятърът натискаше и там, клаустрофобията ме беше спипала за гърлото, усещах пръстите й, започнах да си повтарям: не се плаши, не се плаши. Направих опит да се усмихна, повиках на помощ самоиронията – старият мъж и момичето… Напразно, бях застанал пред прага на паниката, а тя ме насочваше към куфара, към автобуса.

Но тази внезапно пламнала любов? Да побегна от Лена? Сега? Когато ми е заявила, че живее в напрегнато очакване?

И все пак, въпросите отпаднаха пред уплахата, че може би съм свършен. Островът продължаваше да ме души. Днес е шестият ми ден в Науса. Двадесет и първият за Лена. Какво търси тя в тази малка точка на Гърция? Чака ли някого?

Отново нямам възможност да си задавам въпроси, островът ме притиска, задушавам се, старая се да вървя бавно. Пъхам се под завивката. В страха си пред внезапната смърт си задавам друг въпрос: Ами сега? Ти имаш среща на пристанището. По обед трябва да се намираш там. Ще отидеш ли?

Абсурд.

Към единайсет обаче старият човек се изправи и тръгна, любовникът потегли. Под небето се бяха разместили неведоми атмосферни пластове, светлината на деня стана категорична, гърдите ми се отвориха.

Седя на пейка, тук е припек, завет, пак наблюдавам лодките и рибарите. Кърпят, скатават мрежите. Гърбът ми се е подпрял на църквицата. Вратата й е отворена. Лена подава ръката си в движение, повлича ме. Вътре е празно, кажи-речи – нищо; четири кичови икони, очукан свещник, до него купчина свещи, лоясал шкаф с цепка за монетите. Пущаме. Взимаме си свещи. Запалваме ги от единствената, която гори. Нещо ни гнети.

– Рибарите са изправени пред сериозни изпитания – отбелязва Лена.

– Още малко, съвсем мъничко им е нужно – съгласявам се аз – и ще превърнат църквата в склад.

– За склад е чудесна – съгласява се Лена.

– Ако си наблюдателна, обаче…

– Вече са струпали мрежи в ъгъла, да.

– И все пак църквата се брани.

– Свети Никола ги респектира.

– А колко е красива отвън!

– Тук много от нещата са красиви отвън.

Днес няма да умра, мисля си аз, тъй като усещам глада. Киро е застанал до масичката ни. Слуша.

– Отвън е чудесна!

Киро отива да изпълни поръчката.

– Отвътре е обидно делнична – подхвърля Лена.

Настоявам да повтори бавно на английски, после на руски, искам да разбера безпогрешно трудния израз, в хотела ще го запиша точно.

Лена гледа слънчевия блясък по лодките.

– Днес май ще ти свирна отново.

– Естествено – отвръщам аз.

– Все пак си полегни. Ще те събудя.

– Естествено. – Смеем се. – Фунията на рая ни чака.

– Но днес няма да ме оставиш като вчера на пясъка сама, обещай.

– Обещавам.

Лена ми подава визитната си картичка.

– Това означава ли, че довечера ще се разхождаме до късно из Науса за сбогуване?

– Естествено.

Никой не се смее.

 11.

,,Свърталището“ на Парикия се намира там, където започват асфалтовите изходи към пасажерските кейове. В Свърталището по необходимост престояват повечето туристи. Сладкарницата е просторна, масичките в нея са много, макар че навън те са десет пъти повече. Машините за кафе и тостерите за сандвичи бълват непрекъснато, братята с жените си и братята на жените им залягат мъжки, те са и шофьорите на камионетките и сладкарите, те пекат предпочитаните от клиентите кифлички – пред черния вход към заведението не секва потокът от тавите, касите с газираните напитки, гюмовете. Тук се консумира всичко, в големи количества, освен алкохолът. Ако сте забелязали, старая се да ви описвам поведението на младежите край мен, те привличат вниманието ми от самото начало на пътешествието. И ето че се натъкнах на сензационно откритие: като се изключи някъде някоя бира или бутилка рацина в интимна гостилничка, не видах момчетата и момичетата да пият.

Споменах вече, броят на масите отвън е по-голям. В момента са заети само няколко, всичко се е прибрало на топло, при това отвън е и прашно. Не можах да разбера откъде мелтемът довява праха, не ми се и пита.

Сякаш се радвам на свободата си.

В 11.15 часа фериботът „Наксос“ отнесе Лена към Атина. Поогледах пасажерките, по-красива от нея не видях, така че й предстоеше отново да се превърне в „мис ферибот“. Пак съм сам по неясно очертания ми път из Цикладието. На гръцки това означава нещо като окръжност и означава още, че мога да се въртя в окръжността до края на живота си, ако не буквално, поне в спомените си, щом съм допуснал лекомислието да се нахендря в любовната мъка.

По разписание моят кораб трябва да пристигне в 14 часа, да ме вземе и да ме отведе в обратната на Лена посока. До тогава има два часа. Оставих спокойно колесарчето си пред сладкарницата. Открих и купих разширена карта на Архипелага. Погледнах. Тира ми вдъхна надежда, от Тира до Крит разстоянието ми се стори назначително, туй означаваше, че се спущам още по-наюг. Тоя дето духаше обезсилваше духа ми, принуждаваше го да слиза колкото може по-ниско, към топлата Африка, към упованието, че там духането ще се стопи и духът ми най-сетне ще се успокои. Повтарям: останах сам с подмолното ликуване за освобождаване. Цяла нощ бях скитал по студените улички на Науса. Лена бе увиснала на дясната ми ръка, дълго, до сутринта. Сега ме гази нещо като мускулна треска и всяка фибра на тялото ми е нагнездена със студ.

12.

„Тира“ се вряза в развълнуваното море достойно, като стара аристократка с овехтели дрехи, която се е подчинила на съдбата, отдадена на самотните си еднообразни разходки. Хубаво-лошо времето, фериботът поглъща безропотно определеното му разстояние. Нощува само на две места: на остров Тира и в Пирея.

Много скоро спряхме на Наксос. Този остров си го бях заплюл, смятах да го помета на връщане. Потеглихме отново. Закусих в бюфета, позяпах някакъв екзотичен филм, след туй поседнах на десния подветрен борд, вторачих се в раздвижената вода. Едва след закуската и кафето, скрит на завет, започнах да усещам удоволствието от факта, че пътувам по Егейско море. Пред взора ми нямаше само вълни, наблизо винаги се намираха любопитни опорни точки за окото – сухи безименни островчета, голи самотни скали. Заглеждах се в някоя от тях – стърчи сиротна и ненужна, пречка се на вълните, дебне корабите с твърдата си опасна красота. Птица само ще кацне на нея, нищо повече; лоциите предупреждават да я заобикаляме. Освен подобните на нея скали, освен голите отчаяни в изолацията си островчета, погледът ми си беше намерил допълнителна опорна точка – неподвижното сурово лице на една жена.

Облегната спокойно на стола, жената се разграничаваше от туристите, преди всичко по възраст – четирийсет си ги беше набавила отнякъде всякак. Можеше да се поспори само дали да й се добавят оше пет отгоре. Тя не кръстосваше палубите и салоните, не се взираше в огледалце, не четеше, само седеше в ъгъла, до входа за туристическата класа, сякаш позираше на художник. Нито красива, нито грозна, нелишена от самочувствие, жената внушаваше усещането за непревзимаемост, кестенявата й коса се сгромолясваше зад облегалката, дебелият пуловер и прекалено широката горна дреха от дънков плат огрубяваха и без това едрото й тяло с дълги ръце и дълги, не по женски източени пръсти.

Заговорих я след като напуснахме остров Иос. Плавахме в абсолютна тъмнина и шом усетих, че „Наксос“ се готви да влезе в пристанище, изненадан от бързото пристигане, скочих на крака. Но преди да нарамя чантата си, съвсем непринудено, запитах;

– Това Тира ли е?

– Не, господине, това е Сикинос.

– Благодаря Ви.

В тъмнината нито ми се бърникаше в чантата, нито имах желание да се взирам в картата, но вие можете да погледнете във вашата карта и да разберете за какво става дума. От остров Иос се открива един-единствен път – право към Тира. Кой да предположи, че корабът ни ще се отклони до Сикинос.

Върнах се на стола си, вече не можех да виждам нищо в морето, не ме интересуваше как ще пристанем на Сикинос в тъмнината, бях обхванат от неизвестността наречена Тира. Непознатата, която така учтиво ме беше осведомила къде точно се намираме, обитаваше все тъй неподвижно своя ъгъл. Поразтъпках се, от скука изядох една баничка в бюфета на първа класа. Когато се върнах на мястото си, позата й си беше останала непроменена. Жената все повече ме интригуваше, след разменените между нас думи тя сякаш се отдалечи още от мен, прекалено забулена от мрака. Доколкото успях да схвана тогава, двамата бяхме вече съвсем сами в тази част на парахода. Преди да се разположа на стола си, „Наксос״ отново изяви намерение да спре. Този път нямаше никакво съмнение, презрамчих чантата и се приготвих да подкарам колесарчето по палуби и вити стълбички към изхода.

– Господине, това не е Тира.

– И това ли? – изненадах се аз. – Тогава какво може да бъде?

https://www.google.com/search?q=FOLEGANDROS&hl=en&client=gmail&rls=gm&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=FmtaT-O5FIbIsgav2OCLDA&ved=0CHsQsAQ&biw=1287&bih=980

– Фолегандрос.

– Чак Фолегандрос! Отишли сме толкоз встрани? Според мен, не пътуваме, а обикаляме.

– Все пак и по тия острови живеят хора.

В тъмнината, на крачка от мен, се потайваше един човек, с него бяхме разменили няколко думи; подир Лена и немското момиче от хотелчето, за трети път нарушавах мълчанието си. Това ми достави радост, някак си ми потръгваше. Но по-нататък разговорът продължи тромаво и не само поради факта че събеседникът ми се оказа норвежка. Долавях други причини, далеч по-сериозни и от класовите: чисто и просто норвежката принадлежеше към най-висшата категория на човешката общество, към кастата на интелектуалците.

Отначало ме взе за алжирец и ми даде рязко да разбера, че разговорът е свършил до тук. Три минути мислих по този въпрос, накрая, кой знае кое ме накара да повторя:

– Не „Алжерия“, мис, ״България“! Някакъв шум ви попречи да чуете добре.

– Аха.

Пояснението не допринесе кой знае колко за благоприятното продължение на разговора, само усетих, със сигурност мога да кажа, че събеседничката ми се поуспокои, може би подразбра, че няма да бъде отвлечена, изнасилена и посечена.

Трудно, с пот на челото изкопавах сведенията: художник, Осло, под наем вила на Тира, за осем месеца.

– Подвиг – рекох аз.

– Защо?

Този беше първият въпрос, който тя ми зададе, вече не питах само аз, бях довел все пак работата донякъде. Защо да крия от вас, към този човек се втурнах със всичките си сили, понякога участвах долнопробно, превръщах се в жалък созополски гларус, атакувах не само жената, подсъзнателно се стремях към вилата на топлия остров, към приятното задължение да нося триножника й из архипелага – тя рисува, аз кръстосвам наоколо. Представих си как се обаждам в Австралия на братовчедката си за пари, изчислих каква сума ще ми е нужна за цялата зима.

– Равнява се на подвиг с доста рискове – настоях аз. – Задуха ли продължително, нали разбирате, нарича се „островна клаустрофобия“.

– Не съм чувала за подобно нешо, но съм взела други неща предвид, че може да ми стане непоносимо от самота.

– Ако има летище, добре.

– Има.

– Взимате самолета и се спасявате.

Тази моя предвидливост и някои други неща, които й казах – имайте предвид, че ограниченият английски на двама ни, повторенията, дообясненията, образуваха мъгла сред която трудно можехме да се ориентираме за реалната интелектуална стойност на другия – тази моя предвидливост й се понрави, ала норвежката скала стърчеше непрестъпно сред мрака и хладината.

Поканих я в бюфета. Отказа. Подпален от „скандинавския синдром״ и сагите за северните жени, започнах по доста недостоен начин да говоря за себе си. За първи път в моите пътувания разкрих, че съм писател – дотогава навсякъде се представях за главен счетоводител на завод – казах че съм автор на много книги и драматург, пиесите ми се играят не само в България. Това май направи някакво впечатление, но нищо повече. И ето, че се хвърлих напред с последния си резерв: моя пиеса се играе по сцените на Германия, а накрая и бомбата – над сто представления в Лондон. Другото може би е заобиколило ухото й, но Лондон, постановка в Лондон! – туй се оказа идеалният ключ за портата. Бях леко послъгал, естествено, стоте представления в Англия бяха приключили предишния сезон, а не този. Попитах дали е излагала в Лондон. Край! Напуснахме тъмнината. В светлината на бюфета норвежката спечели, едрите форми на лицето й се сглобиха сполучливо и я превърнаха в една почти хубава жена, от тия, дето будят размисъл и даряват спокойствие на интериора.

– Ако това ви интригува, наричам се Борис.

И следа от усмивка…

– Моето име е Рус.

– Толкоз мъничко?

Щеше ми се да добавя „за такава голяма жена“.

– Кои художници харесвате?

– Шагал – отвърнах аз. – Брак – излъгах аз. – Русо митничаря… Освен, разбира се, импресионистите, които поставям пред тях, а класиците поставям преди всички изброени.

Не се засмя, но явно остана доволна от отговора. Ясно – подлагаше ме на тест, и все заради собствената си цялост, от страх да не допусне до себе си било злодей, било некомпетентен. На нея не й минаваше и през ум, че по този начин сама се разкрива. Вече знаех, че не е блестящ ум, оставаше ми да проверя дали е талантлива. И едното и другото не ме интересуваше особено – достатъчно ми бе, че съм успял все пак да проникна в света на една известна скандинавка. По всичка личеше, че ще проникна и в островната й вила.

– Излиза ви по-евтино да живеете тук, нали?

– Много по-евтино. – Изглежда че разговори като този й се нравеха. Западноевропейците обичат да изтъкват печалбите си от тоя род. Събеседничката ми се впусна да описва вилата, удобствата й, до най-незначителната подробност и чак накрая спомена за тишината, идиличността. – Ще рисувам през цялата зима, по всички острови.

– На Парос дълго ли престояхте?

– Пет дни!

– Не ви ли се струва че тук градчетата си приличат повече отколкото е необходимо?

Замисли се. Загледах се в очите й, които не преливаха нито от красота, нито от топлина, при това миглите й бяха възкъсички, редички. Не отговори на въпроса.

– Гоген или Ван Гог? – Все едно че питах „Моцарт или Бах“ както в примитивните интервюта. – Въпросът е лесен, признайте.

Събеседничката ми продължаваше да мълчи досущ като норвежка и мисля, че преценяваше дали не се старая да й наложа някакво превъзходство.

Преиграх, да, дотам я докарах, тя се отдръпна много бдително в себе си, настъпи една обидна според разбиранията ми пауза. Реших да не я нарушавам. Стори ми се приятно занимание – мълчим, колко удобно и за двама ни, не се обременяваме с въпроси, нито с отговори, уморените ни вече от пътуването умове не търсят английските думи-кошмари, боже мой, ами ако това е нещо като „великата мъдрост на северните народи“? Ако това е почивката им? Разтоварването им?

Тишина.

Млади глупави американчета се занимаваха с някаква ученическа игра на карти. Започнах да се вслушвам в смеха им, но тя – никак. Мина някаква длъжност от офицерския състав на кораба, събеседничката ми го попита къде ще акостираме – на Фира или на някакво „друго име“. (Това име аз не запомних.)

– Мадам, закъсняхме и ще спрем направо на Фира.

– На осем километра от дома ми – обърна се скандинавката към мен. Това явно я безпокоеше. – Трябва да взимам такси.

– Ще вземете – изрекох безгрижно аз.

– С този багаж!…

– Ще ви помогна.

Туристическата орда се раздвижи, раниците се подреждаха; книги, карти, чаши – всичко зае местата си в тях, преместваха се, запазваха се удобни изходни позиции към стълбищата. Кой знае защо, дори в тази част на света, по време на почивката си, младите представители на изтъкнати цивилизовани нации се готвеха да щурмуват огромната паст на ферибота, и то – отвътре навън, да стъпят секунда по-бързо на брега. Защо? Знам ли. Не можех да си обясня също защо и аз се понесох към изхода.

Норвежката пристъпваше бавно, никога в живота си не съм виждал по-натоварено животно. Приближих се до нея. Помолих да ми даде най-голямата чанта. Отказа. Горката, сега ми се струваше твърде жалка, но много-много мъжка и самостоятелна. Четири чанти, триножник, два пакета, на всичко отгоре най-главното – исполинска папка с картоните, които сигурно вече бяха превърнати в картини.

„Тира״ закрета на заден към кея, кърмата отвори огромния си капак с вериги, капакът се превърна в мост към сушата. В търбуха на ферибота припряно ръмжаха камионите и автомобилите, те знаеха че са длъжни да пуснат хората пред себе си и това ги вбесяваше. Притиснаха ме отвсякъде, притиснаха и скандинавката, стараех се уж да я пазя – най-вече папката с картините – но това ми се удаваше трудно. Някаква лава от хора се вклини между нас, разделиха ни, а общата лава от хора ни изтласка на кея. Там пък ни посрещна бойката стремглава орда на аборигените. Беше тъмно, ръмеше, получих усещането че се намирам в бетонобъркачка – завъртяха ме и в мрака започнаха да ме манипулират. Забих нозе в асфалта, напразно, те ме събориха, търкулнаха, вдигнаха. Никакви викове за помощ не биха помогнали сред хаоса от крясъци, сякаш не пристигахме на остров, а потъвахме с „Титаник“.

– Борис!

Далече! Зад мен!

– Борис!

Тя викаше, зовеше ме и точно в този момент разбрах, че я обичам, че залагам всичко на тази любов с такава хубава разлика от двайсет и три години помежду ни, а не онези фрапиращи четирсет и една години, както в случая с Лена.

– Рус!

– Борис!

Гласът й чезнеше, по всяка вероятност похитителите вече се гавреха с нея, може би затискаха с ръце устата й.

– Руууус!

Името й никак не го биваше за викане.

– Руууууууус!

– Борис!

Здрави ръце ме хванаха, разтърсиха ме, след малко едната ръка ме поотпусна и награби колесарчето.

– Руууууууус!

Никакъв отговор.

Здравите ръце ме теглеха или бутаха, зависеше от туй, дали успявах да им се изплъзна, докопваха ме наново – някой не искаше да се откаже от мен, за нищо на света.

– Руууус!… Руууус!

13.

Хлопна капак или врата, багажът ми беше похлупен. До мен влезе и седна човек. Той дръпна вратата и натисна клаксона. Моторът си работеше, бяха го включили предварително, преди да ме отвлекат. Бавно, с помощта на клаксона – наоколо свирукаха десетки клаксони – пресякохме кипящата лава на навалицата. Някаква светлина се промъкна при нас, видях мустакато лице. Зад гърба ми изскочиха фаровете на друга кола, извърнах се напразно, зърнах само силуетите на три глави – на задната седалка стърчаха трима души. Прах, твърд пясъчен или мраморен прах, покриваше облегалката и таблото, усещах го с пипане, с дишането си, по-късно го усетих с устата си. Изглежда с тази кола се пренасяха ту хора, ту строителни материали, може би цимент, моме би отломъци от мозайка. Нова светлина нахлу отстрани. Учтиво-неучтиво, извърнах се. Видях ангелските лица на млада, може би влюбена двойка. И бъдещата ми хазяйка. Не беше едра жена, тогава как успя да ме довлече през навалицата и да ме наблъска в мръсното им комби? Предположих, че с влюбените се беше справил мустакатият, който шофираше.

Изкачвахме се, комбито не вървеше, а преодоляваше стръмнина, завоите се редяха един след друг по серпентината, свиваха рязко, тогава успявах да се убедя, че пред нас и зад нас се е нанизала върволица от светлини, давеше ни гъст мирис на нафта и бензин, всички машини ръмжаха яростно, особено автобусите, катерехме се катерехме се, и, боже господи, отивахме, на небето ли?, на остров ли бях пристигнал или на планински курорт? След угнетителното двайсет минутно катерене колите се успокоиха, веригата се поразкъса, клаксоните млъкнаха. Повечето от светлините пред нас се отбиха вляво, ние обаче завихме вдясно. Отърсено от алпийското си напрежение, комбито сякаш препусна, май се бяхме озовали на плато, доколкото можех да преценя в тъмното, движехме се през хълмове. Пресякохме слабоосветени селища, отново тъмнина. Половин час след тръгването колата спря.

– Тук! – заяви бодро хазяйката.

Тя първа стъпи на земята. През отворената врата нахлу студен вятър и нещо ме удари в слепоочията. Бавно, бавно разбирах, че съм наранен от милиардния залп на щурци. Остър мирис на животински тор. В междуоблачните пространства, горе, с неизразимо бисерен блясък, на всички страни щъкаха, пробягваха като рибки в аквариум, звезди и телекомуникационни спътници. Повтарям, не висяха на равно небе, виждах ги стереоскопично. Младите влюбени заговориха оживено помежду си на немски. Мустакатият измъкваше багажите. Изрева магаре. Влюбените заговориха още по-бързо. Аз се питах: да се зарадвам ли или да не се зарадвам? Хазяйката започна да ни запознава с обстоятелствата и ме сломи.

– Надолу по хълма има бакалница, нагоре – също, утре ще ги видите. Всеки час има автобус.

– За къде? – учудих се аз.

– За Фира – учуди се хазяйката.

– Защо? Не сме ли във Фира?

– Фира! – засмя се хазяйката. – Фира е на осем километра. Във Фира е скъпо, наемите са по две хиляди драхми. Автобусът ще ви води там когато пожелаете.

Хазяите в Гърция владеят специален английски, състои се от сто думи, всичките точни, категорични. Освен туй, разстоянията по островите са все по осем километра, всичко отстои на осем километра.

– Тръгнал съм за Фира – настоях аз.

– Две хиляди – разбирате ли? А тук – осемстотин.

В светлината на селищната лампа погледнах часовника си.

– Сега има ли автобус?

– Има утре.

– Ще ви платя осемстотин.

– Утре, от шест.

Бях не само уморен, бях утрепан, сърцето ми искаше да се пукне от яд, не към хазяйката, а към мен самия, към бунака – на кея трябваше да падна, да умра, но да не се предавам. Как успя, как успя да ме отвлече тази сколофендра!

14.

Освен с усещането за студ, малката мраморна стаичка ме изненада с чистотата си. Всичко вътре беше ново, самата сградичка беше новопостроена, обаче студена и прашна. В символичната баня потече топла вода. Не посмях да взема душ. Какво щях да правя мокър в студа? Липсваше кърпа, а нямах намерение да отварям куфара, стоеше си привързан към колесарчето, чаках да съмне и да тръгна. Слава богу, пижамата си държах в чантата, набутах се под тънката завивка, изплюх известно количество пясък, станах, облякох пуловер, легнах повторно, пак станах, затворих единственото прозорче – двайсетсантиметрово – вятърът престана да вие, метнах върху завивката якето си. Не можах да затворя очи, вече разбирах, че тази нощ няма да спя, разкъсваше ме яростта от новата несполука. Повъртях се още в неуютния, неулегнал креват, пак станах, набутах един реланиум в устата си.

Таблетката ме отнесе за три часа. Зареден с предубеждения и страхове, отворих очи след полунощ. Събуди ме изплувалата от подсъзнанието тревога, че днес е петък, а утре е събота. Доколкото имах представа, в събота повечето хазяи изчезват, отиват на гости. И се връщат в неделя вечер. Добре, но кои са моите хазяи, какво да кажа утре в полицията за отвличането ми? Облякох зимното яке. Вън отново бръскаше дъждовна влага. Разгледах владенията на хазяите – броеница от новопостроени цикладски кубчета, някъде на два етажа, двор, заграден с нетолкоз безвкусно изплетена железна решетка. Прозорецът на немците светеше, „младоженката“ стенеше задъхано. Яростта ме обхвана още по-силно. Леко спокойствие в настръхналото ми състояние внесе комбито. Стоеше си на мястото, хазяите все още не бяха отпътували. Записах си номера на колата, по този номер полицията всякак щеше да открие имената на измамниците. Полицията в Гърция зачита сериозно оплаквания от този род.

15.

Разсъмна се с много светлина, това разбрах едва след като излязох от мрачната мраморна гробница. Вън нямаше улици, нямаше селище, жилищата и градините бяха пръснати по хълмовете. Разпокъсаното на малки кварталчета и отделни къщи селце висеше бодро под небето. Магарето пасеше до писана каручка пред отсрещния дом, домът бе коронясан от няколко широколистни дървета и гигантски чимшири. Чист въздух с чисти миризми докосваше лицето ми. От незнайно място долетя камбанен звън, тишината се разлюля, обади се магарето, пропяха и петли, но скоро шумовете се прибраха в руслото си, а над хълмовете остана да виси акварелно обещание за слънце.

Комбито обаче беше изчезнало, нямаше го, предположенията ми се сбъдваха. Не ми оставаше друго освен да опитам късмета си на градинската порта. Натиснах звънеца, приготвих се да го натискам дълго, но вратата на дома се открехна. Хазяйката се показа и изчезна, след туй пресече двора и отвори. Паспортът беше в ръцете й.

– Няма ли да закусите?

– Не.

Подадох парите, неочаквано ми стана ясно, че съм свободен.

– Автобусната спирка?

Посочиха ми и ми обясниха.

Задърпах колесарчето зад себе си. В края на въображаемата уличка спрях да си поема дъх от изненада: В гнездото си между баирите, като пухкаво пиленце спеше бяло селце с голяма църква. За нищо на света не можех да пристъпя напред, не ми се тръгваше, стоях и гледах как селцето уж лежи на мястото си, а и потръпва, диша някак си, подобно на всички наивни здрави същества призори, преди да се раздвижат. Защо да ви обяснявам къде ме прободе, сигурно разбирате сами – стоиш пред едно чуждоземно селце, то не е българско; първо – понеже е гръцко и второ – ние вече нямаме такива чисти, ама чисти във всяко отношение селца. На него нищо не му тежеше, нито фабрика някоя, нито цех, нито угрозата на миграцията. Отдалеч се забелязваха белезникавите кòзи пътеки по хълмовете. Сякаш само те бяха достатъчни да ми кажат всичко. Изрекох си, едва ли не наглас:

– Ето го, това е, ти си вече при него! Сто пъти си повтарял, че искаш да намериш едно мъничко-мъничко селце, обезателно в Гърция, да си наемеш една стаичка и да напишеш най-после онова, което отлежава в главата ти.

Постоях, помислих си още малко, па тръгнах. Надолу. Навлизах в тесни каменни улички. Позната картина – бели къщички, бели зидове, бели църквички, кипариси – всичко скърпено и по този начин здраво скрепено от светли мраморни плочи, от бял цимент. Малки магазинчета, малки кафененца, тук-там някакви асиметрични разширения на уличката – наречете ги площадчета; тук-там по някоя камионетка от японски произход, магарета, кози, мяркат се и човешки лица, всеки ти казва „добро утро“, брилянтна светлина, не духа, не вали, боже мой, запява ти се, истина ви казвам!… Разглеждах на слизане, разглеждах на изкачване, прекосих цялото селце и се въззех на билото, при автобусната спирка. На спирката, разбира се – отворена бакалничка. Един свещеник, той ме поздрави светски. Въздебеличък бакалин. Радва се на петгодишната си внучка.

– Хубаво време! – казва свещеникът.

– Хубаво време! – казвам аз.

– Няма вятър – казва бакалинът.

Мина камионетка, отнесе свещеника. Останахме с бакалина и внучката. Поисках си пепси-кола и пакетче бисквити. Внучката поиска от мен бисквит. Поднесох й. Тя си взе и ми поиска отново. Поднесох й. Бакалинът се зарадва на апетита й. Поиска ми отново. Дадох й. Бакалинът се зарадва още повече, но най-много се зарадва когато внучката му изяде всичките ми бисквити.

Отнякъде като насекомо изпълзя русоляво маце с къса и права, некултивирана коса. Очите му мигаха сънливо. Тръсна тежката раница на плочника, влезе в бакалничката и излезе с пепси и бисквити. Внучката си поиска бисквит. Мацето не му обърна внимание.

– И вие ли сте жертва? – запитах аз.

Само шведски, мацето не си служеше с друг език. И трийсет английски думи. Вгледах се по-внимателно в селското му недоизкусурено лице.

Платила седемстотин. Пожела да знае колко съм платил аз.

Казах: осемстотин.

Това май подобри настоението й.

Внучката на бакалина ни наблюдаваше. Голямо забавление в скучното детско всекидневие. Така и не запитах за името на селището, после го търсих на картата, но знам ли откъде се изкачихме в снощната тъмнина до него, нито знам на кое пристанище слязохме от кораба.

Спря такси. Поиска ни триста. Дадох две по сто. Шведката даде също две по сто. Таксистът й върна едната стотачка: Ще се разберете помежду си.

Приятно пътуване, леко, таксито ни остави в пъпа на Фира. Шведката тръгна да раздробява банкнотата. Засмях се и махнах с ръка. Мацето се изуми, не можа да скрие доволството си. Три дни след тази случка го срещнах няколко пъти из града, все саминко и все гледаше на обратната страна.

Дълго стоях до колесарчето си, никой не ме нападна да ме отвлече, това ме зарадва. Бях сред тълпа, навалица от младост и многоезичие, пънково-хипешко пъстроцветие. Стана ми горещо, съблякох якето, най-после се постоплих и разбрах, че има господ. До мен спря мотор. Две момчета.

– Господине, стая ли търсите?

Нали съм глупак:

– Да.

– Елате. – Едното момче слезе от мотора, хвана ръчката на колесарчето. – Насам.

– Колко?

– Хиляда и шестотин.

– Хиляда.

Момчето стисна ръчката и ме поведе. Хубаво слънце, съблякох и пуловера. Отново разбрах, че има господ, но разбрах също, че възможността да открия Рус в тази лятна шумотевица в най-добрия случай е незначителна.

Остров Тира напоследък упорито бива наричан Санторини заради Света Ирена – Агиа Ирини – Санта Ирини – Санторини. Сериозните хора, които обичат този остров задочно и отдавна, обаче, ще си го наричат винаги Тира. Така го пише и в сериозните географски карти. Една от най-южните точки на архипелага. Намерете го на картата и ще видите колко е оскърбителен за въображението като контур, никой не може да определи на какво прилича, но мнозина са готови да ви убедят, че той е наистина остатък от потъналта Атлантида. Много туристически агенции твърдят: „Тира е най-красивият и най-фантастичният остров на света.“ Жители – осем хиляди. Главен град – Фира. В него се намирам, живея в стая с две легла, маса, два стола, една слаба лампа, кошче за боклук; вън е горещо, но вътре е студено, както вече се досещате – мраморно. В този полуподземен етаж – де да беше лято! – има три стаи и една баня. До мен се е настанило младо датско семейство, а срещу мен – младоженци гърци; пристигнали от пътуване в Африка – това разбрах докато простирахме прането си на покрива – карат медения си месец. Понякога гръцките острови се посещават и от гърци. Най-вече – Тира.

Друго какво да ви разкажа в тази осведомителна част? За история? За археология? За наслоените култури? Не. Ще ви запозная само с афоризма отразен в дипляните на споменатите туристически агенции: „На Санторини има повече магарета отколкото жители, повече църкви отколкото къщи и повече вино отколкото вода.“ Това за църквите е абсолютна истина.

16.

„Свърталището“ на града се намира точно там, където ме остави таксито. От туй площадче можеш да вземеш всички автобуси, за всички населени места, за пристанищата и за плажовете. От тук можеш да слезеш долу (към ниската част на Фира), или да се изкачиш горе (към високата част), можеш да продължиш на север и на юг по главната улица. На това място обикновено се предприемат замислите, или пък се губи времето – купуваш си нещо от кафенетата, отнасяш го на масата и се превръщаш в съзерцател. От ранно утро до късна нощ има какво да се гледа. Тук за един час се изпиват стотици кафета и разхладителни течности, на ден се изяждат хиляди пици и сандвичи. На туриста са му под ръка всички видове магазинчета, по-голямата част от пътническите бюра. На туй площадче се създават плановете за по-нататъшното скитане, определят се срещите; тези които са се загубили по островите се търсят тук. Да не говорим, че в „свърталището“ можеш да чакаш този, който ще те догони, да речем, от Делхи.

На две големи табла се залепят обявите. Прочетох десетина бележки и вече знаех какво трябва да правя. Скъсах два листа от бележника си.

На първия лист написах: „РУС, ПОТЪРСИ АНГЛИЙСКИЯ МЛАДЕЖКИ ПАНСИОН И ПИТАЙ ЗА КЪЩАТА НА МАДАМ НОРА. БОРИС.“ Втората бележка: „АКО ЗНАЕТЕ НЕЩО ЗА НОРВЕЖКАТА ХУДОЖНИЧКА РУС, КОЯТО ЖИВЕЕ В НАЕТА ИЗВЪНСЕЗОНА ВИЛА, МОЛЯ ОСВЕДОМЕТЕ МЕ НА ТОЗИ ЛИСТ.“ Купих габърчета, забодох съобщенията на дъската.

Да отида ли или да не отида в полицията? Отказах се от хрумването си. В полицията щяха да ми се изсмеят, регистрацията на туристите не е популярна в Гърция.

Наскитах се, навървях се, накрая реших че така не бива да продължава; и утре е ден, и утре ще се ветрея, защо да бързам, за днес главата ми преливаше от впечатления. Освен това бях отчаян и трябваше някакси да се разведря.

До тази катастрофа в настроението ми се стигна така:

Отначало уличките ме поеха леко, сякаш на шега, разходка като другите разходки – това да видя, онова да разгледам, вървях край сергии и магазинчета, все нагоре, без да знам, че вървя по пътя към отчаянието. Проучвах случайните дворчета в които винаги се потайваше нещо интересно, влизах в църквите, запознавах се с менютата на ресторантчетата, в книжарницата хвърлих поглед на световната преса, купих си „Атенс нюз“ и отново нагоре, все нагоре, всички лазеха нагоре.

Най-после стъпих на билото и отчаянието ме прободе. За по-малко от секунда ми се натрапи лошо режисирания и несръчно монтиран филм на моя живот: жалко детство, бледо юношество, бедна младост и тръпчиво-горчива старост в комунистическа държава, живот в смрадливо мазе, така ми се стори той пред гледката, която се откри от билото. Дълбоко в пропастта, под краката ми, с мъртва светлина блестеше морето. Към хоризонта, като стражи, сякаш пазеха да не избяга нито една подробност от пейзажа, мълчаха остров Тиразия и дребното ненаселено островче Аспрониси. Между тях и мен, като стари черни дяволи, на смешна близост, не повече от двеста-триста метра, зловещо стърчаха вулканичните поразии Неа Камени и Палеа Камени. От двете угаснали сгурии полъхваше усещането за смърт и предупреждение. Това видях отгоре, от каменната крайбрежна алея. След това се вцепених сред вцепенените край мен, но продължавах да виждам и останалото: белия глетчер от къщички, микрохотели, кафенета и ресторантчета, вкопчени като репеи в почти отвесната скала. Те се спущаха смело по скалата, но там където спущането ставаше невъзможно, прекъсваха – човекът се бе предал на шеметната пропаст, нямаше как да строи повече, а е рентабилно, доходоносно, цените нарастват заради гледката; една стая в някой от реномираните панорамни хотели на това място е осем хиляди. На площадката до мен дремеха охранени потни мулета с разкошни твърди самари. До тях, снажни, по-здрави от мулетата, с мургави гладки кожи, черни коси, черни очи и черни мустаки, безмълвно стърчаха мулетарите в крещящи спортни фланелки с отличителни знаци на някой американски колеж или бейзболен отбор. Докато стоях там, само един проговори, изрече заучена английска фраза, крайно необходима за професията:

– Слизане с мулета до кея и връщане, седемстотин драхми.

Кеят! Също бял. До него три-четири бели туристически катера, бели в катранено-черната вода. Много долу, много ниско. Виждахме ги сякаш от птичи полет.

И изведнъж разбрах откъде се взима отчаянието – преди всичко, заради факта, че не може да бъде описано. Как да го опишеш? Как да го изобразиш? Купих десет различни картички, разгледах ги; нищо!, никаква представа. Сам не проумяваш как намразваш този град, острова, те ти стават враждебни заради туй, че ти се изплъзват. Видяното, с което ви занимавам сега, е само за един човек, остава само за тебе, ти нито можеш да го опишеш, нито да го разкажеш, а най-малко ще дадеш представа за него ако го фотографираш; височината не може да се изобрази; загубил своята стереоскопичност, пейзажът се превръща в плоска пощенска картичка.

Подслушах разговор на немски:

– Чудно!

– Вълшебно!

– Това е невъзможно!

– Чудесно е!

– Застани там да те снимам с вулкана.

Момичето приседна върху предпазния каменен парапет.

– Господине?

– Може.

Подадоха ми нагласения фотоапарат, щракнах и какво – в Щутгарт ще се видят един до друг на парапета, ще видят и действащия вулкан, но няма до видят точно това, което са искали и което ни прави тъжни – пронизващата убийствена красота.

Донесох си два албума от Тира ( на тях пише Санторини), там островът е фотографиран от всички възможни точки, включително с хеликоптер, по всяко време на деня, при най-различно осветление. Резултат никакъв.

Друга двойка, този път на японски:

– О, Санторини! (Предполагам че тя казва това.)

– Невиждано! (Предполагам че той изрича това.)

– Хайде! (Предположение.)

– Сега! (Предполагаема дума.)

Томико не нагласява фотоапарата, той се нагласява сам, електрониката работи вместо Томико. Преди да ме поканят, поемам снимаческото чудо, въоръжено със всички видове обективи. Двойката се усмихва и за снимката, и за мен. После се усмихвам и аз – и за тях, и за мен. Получих акуратно снимката. Високопрофесионална, всички цветове. Вулканът се зъби до левия ми лакът. И повече нищо.

Колко много снимки на колко много двойки направих тогава аз, имах чувството че за това съм се изкачил горе, да бъда полезен на хората в самотата си.

Стоях един час на алеята, разхождах се по нея, променях ъглите на виждане, сядах отново на парапета, дълго време проучвах дали парапетът наистина може да те предпази от падане при най-шеметните места; наблюдавах островите отсреща, настръхналите таралежообразни натрупвания на вулканите, черната повърхност на морето, обсипана със сребърните люспи на светлината, катерите-брошки в абсолютната чернота долу (там нямаше вятър и нищо не пречупваше лъчите на слънцето), мулетата, левентите мулетари, вдишвах мириса на мулешката урина, напоила от векове площадката. Под мен, по белите тераси на белите заведения, опънали бели крака по отсрещните празни столове, мацките се мъчеха да наберат тен. Момчетата не откъсвала очи от вулкана. Келнери разнасяха сладоледи. Те минаваха край запретнатите рокли на мацките и деликатно заобикаляха краката им. Отгоре виждах всичко, виждах и серпентината от забравих вече колко стъпала. По нея слизаха две мулета.

Смазан от отчаянието си, аз се прибрах в Свърталището, върнах се в реалния свят. В топлия ден младежите лежаха върху раниците си. Хвърлих поглед на обявите и седнах на тротоара. Младите се разговаряха тихичко. Някои четяха книгите си. Пристигна автобус. Слязоха хора. Огледах ги. Рус не беше между тях, но вярвах, че ще се появи, най-късно до утре. Да тръгна да я търся, не можех. Селищата на Тира са двайсет, вилите, навярно хиляди. Младите хора се надигнаха с раниците си и се качиха в автобуса. Индуска група заля площадчето. Тя донесе нова вълна от мълчание. Сладко ухаеше на кафе, на доброкачествени сандвичи, на пици. Споходи ме аромат на водка. Огледах се, никой не пиеше, отчаянието ми го искаше.

Стараех се да не мисля за туй, което бях видял от билото. Защо живееш, запитах се аз, защо се мъчиш на този твой мизерен свят? Дори да дойде Рус, какво?

СПУЩАНЕТО

18.

В понеделник, на 26 октомври, мелтемът задуха отново, плъзгащите се врати на къщата затракаха по особен начин, не както вратите на хотелчето в Науса. Седнах да пиша картичките си до София. Вятърът се провираше през пролуките на вратата, пронизваше ме и изчезваше навън през вечно отворената капандура на покрива. Радиото тихичко пееше неизбежните си гръцки песни, съставени от сто хиляди отделни мелодии – гювеч, в който се месеха популярни френски шансони, американски рагтайми, италиански канцонети, игриви немски кондиторайски фокстроти, разляти в мечтателния сагапо-сироп. Чух и „Подмосковные вечера“. Изпълнена на гръцки, в споменатия сагапо-маниер, песничката бе превърната в таверно-кръчмарска измислица. Пишех си картичките и си мислех за особените асимилаторски дарби на някои нации.

Мислех си освен това, че бяха изтекли цели три дни без да плувам. Най-невероятното за град Фира – а сигурно и за останалите селища на острова – е, че наблизо няма море. То те е заградило отвсякъде, виждаш го, чуваш го, но не можеш да слезеш до него. Ако настояваш да го достигнеш, трябва да се спуснеш като алпинист по стометровите отвесни скали. А това не означава ли че Тира е „сух“ остров, остров без флота, без рибари? Погледнат отстрани той прилича на торта, гарнирана отгоре с бял крем. Белият крем са селищата му. Хората щъкат по уличките и не могат да се доберат до водата.

Младото датско семейство от съседната стая, обаче, ми каза какво да направя. Нарамих чантата и тръгнах.

– Ясу! – Хазяйката ме поздрави бодро и ми се усмихна. Понякога тя се мяркаше към нас, млада, красива жена, отгледала левенти синове. – Не можете да перете, не можете!…

Усмихнах се и аз, тогава не разбрах какво иска да ми каже, макар че проследих погледа й. На терасата се ветрееха две мои ризи, бях ги изпрал сутринта. Усмихнах се още веднъж и се отдалечих.

Хванах Главната улица, право към „свърталището“: фурната, супермаркетът, туристическото бюро, златарският магазин, кръчмата в която – интересно защо – влизат само местни хора, пак туристическо бюро, пак златарски магазин, бар, гараж за „рент а кар“, където се наемат и мотоциклети, пак туристическо бюро, фотомагазин, златарски магазин, магазин за телевизори, златарски магазин, радиоапарати и електроника, сладкарница, златарски магазин, някаква специална религиозна мисия, но свързана с туризма, дискобар, златарски магазин и така нататък. След още пет туристически бюра пристигнах на любимото „площадче на надеждата“. Там са струпани още четири туристически бюра и шест златарски магазина. Пътищата на бюрата водят навсякъде. Моят път, обаче, беше смешно къс – само осем километра, тия прословути осем километра! – до плажа.

Намерих обявите си такива, каквито ги бях оставил. Другите обяви се движеха, сменяха се, в тях кипеше живот, те събираха хората, осведомяваха ги, направляваха ги, само Рус се потайваше. Колкото пъти си спомнях за нея, толкова пъти чувах нейното отчаяно: „Борис! Борииииис!“

Седнах пред витрината с екзотични плодове, изпих кафето си, нагледах се на група пънкове и автобусът дойде. Накачихме се. Всички пътувахме за Камàри и платихме по шейсет драхми на шофьора. Плажът на Камари е голям, много пуст и много черен. Открай до край дъгата му представлява щедра траурна лента, която погълна без остатък хората от автобуса. Загубихме се така един за друг, че спокойно се съблякохме голи. Въпросната траурна лента, по която налягахме, е съставена от черен вулканичен чакъл, тук-там се забелязват черни пясъчни килими, кошмарно място за непосветените, благодат за посветените, в късното октомврийско лято този плаж събира повече слънчева топлина; отпущаш се върху него и се топлиш. Дъното е черно, водата е черна, но като загребеш с шепи, убеждаваш се в нейната непорочна прозрачност. Гмурнах се, потънах и чак тогава сякаш поизтрезнях, тялото ми се освободи от някаква неизвестна тежест, безтегловността поразшири черепната ми кухина, там запърхаха оптимистични мисли, най-важното – кожата ми се отвори и се затопли.

Щом напуснах водата полегнах върху тънка ивица пясък. Колко хубава беше моята Рус! Жена като фиорд. Колко хубаво щяхме да изявяваме интелектуалните си пристрастия. Видях я много ясно, точно в този момент Рус прекоси „площадчето на надеждата“, приближи се до таблото с обявите и написа на едната от тях: „Борисе, чакай ме привечер. Тук. Само тук. Рус. 26 октомври, 12 ч.“ Придърпах обувката си, измъкнах часовника. Точно дванайсет. Времето в което обикновено се явяват такива като Рус.

Облякох се, запътих се към спирката, повървях малко и си казах: Автобусът още не е дошъл. Имам и двайсет минути път. Дотогава Рус ще отиде да обядва. Не, не можем да се видим сега. Ще я чакам привечер. Съблякох се и заплувах. Така, че този ден ми станаха общо две къпания; тъй ги и записах в календара си.

Автобусът ме свали на Свърталището към три часа. Нямате си представа колко самонадеяно тръгнах към обявите. Рус обаче не се оказа на мястото си. Започнах да си мисля лоши неща за норвежците, например че са тъпи и то много, щом като Рус не се досеща, че в град Фира не може да няма едно свърталище, където хипитата от цял свят си оставят бележки, намират се и започват да се целуват.

Целия следобед прекарах на билото отдаден на учудването, че на света може да съществува такава свирепа светлина, с такива черни острови, които всеки миг могат да забълват лава, дим. И тези стръмни мулешки пътеки! И толкоз много смазани от отчаянието хора, способни да намерят утеха само като се върнат у дома и позабравят ефекта. Спуснах се към Свърталището. Рус и този път не се оказа на мястото си. Прибрах се. Отдалеч си личеше, че ризите ми са изсъхнали. Качих се да ги прибера. Тогава ми направи впечатление, че са поставени на по-хубави закачалки, а белотата им е перфектна и се досетих, че се е намесила хазяйката. Такова нещо по нашето Черноморие вече – не, никога.

19.

Събудих се в пет сутринта, не защото се бях наспал, а от внезапния порив да тръгна на път. Паспортът лежеше в чантата ми, благослових вчерашната си предвидливост, тогава платих на хазяйката за трите дни. Вече нямах работа тук. Човек не бива да се застоява във Фира. Не се наемам да споря дали Санторини е най-изумителния остров на света, може би е така, но тук има голямо движение; пристигат, заминават, по улиците – навалица; този остров е може би като водопадът Виктория – виж го, нагледай му се един ден и си върви, какво ще правиш повече сред тълпата. И винаги на сто-двеста метра над морето!

Въздухът беше свеж. Мелтемът си върлуваше по главната улица, на него само един ден му беше почивката. По осветените витрини познах фурната с магазина за хляб, супермаркета, туристическото бюро, златарския магазин и така нататък – до площадчето.

На Свърталището, въпреки ранния час, вече дъвчеха или пиеха по нещо двадесетина души. Прииждаха нови хора. Приближих се до моето табло. Рус я нямаше там. Скъсах старите си послания до нея. Написах нова бележка: „Сбогом, Рус. Обичам те! 27 октомври 1987 г. Борис.“

На площадчето всички бюра работеха, конкурираха се. Купих си билет до остров Иос за 450 драхми. Заех мястото си пред магазина за екзотични плодове. Кой знае защо, изпитвах особена тъга. Пицата беше гореща, кафето беше горещо, но тъгата ме докосваше лекичко, настойчиво; все пак, напусках един мечтан през живота си остров. Вятърът довяваше като отбрулени листа още млади хора, трупаше ги край мен. Хич не ми беше ясно как ще ни побере автобусът. Никой не произнасяше дума, хората бяха превърнати в силуети, облизвани от светлините на витрините.

Автобусът пристигна. Една от вратите му се отвори. Зейна цялата му задна част. Тогава разбрах, че тя е без седалки. Именно там се появи шофьорът. Спокойно, сякаш се бяха уговорили, момчетата и момичетата безмълвно се появяваха пред отворената врата, подаваха раниците си и се оттегляха. Шофьорът ловко подреждаше багажите по най-оптималния начин. Дойде и моят ред. Подадох колесарчето. Шофьорът изрече нещо весело. Младежите спонтанно извикаха в чест на единствения куфар, но по такъв приятен начин, че ми доставиха удоволствие. Сетне все така хладнокръвно и подредено започнахме да влизаме през предната врата – в Гърция се влиза все през тази врата – пущахме по сто драхми в ръката на шофьора и се настанявахме. Колата се препълни, правостоящите се притиснаха здраво, повече отколкото можете да си представите. Обаче – нито дума. Няколко момичета изстенаха тихичко и се засмяха.

Осветените витрини ми подсказаха, че се движим по главната улица, по всекидневния мой маршрут. Но после потънахме в абсолютна тъмнина. И тишина. Още по-късно дочух да се шепти. Без да зная защо, заложих надеждите си в здравината на спирачките. Най-много ме учуди фактът, че младите хора край мен изпитваха страх. Предположих, че те не само знаят по какви серпентини се спущаме, но сигурно бяха подочули и нещо повече. Автобусът, според мен, се спускаше неблагоразумно – прекалено бързаше и после рязко забавяше ход на завоите, а завоите бяха повече от остри и нямаха свършване. Половин час напрежение, но какво напрежение!… Щом слязохме на пристанището всички изръкопляскаха, възнаграждаваха гърка с аплодисменти, сякаш не бе шофьор на автобус, а главен пилот на джъмбо.

Слязохме. Разсъмваше. Огледах се. Бях най-възрастният в навалицата – единственият куфар сред раниците-самари.

Старият познайник „Тира“ лежеше тежко до кея, огромен за малкия залив, самотен, пренебрегнат, загубил надежда за някакво сериозно подновяване – най-много да му теглят една боя, нищо повече. Като видях ферибота на туй уединено място, убедих се в неизбежната му обреченост. Влязохме в него доверчиво, бяхме сигурни, че ще ни скрие от вятъра, че ще ни предостави мек стол за отдих. Санторини се отдалечаваше, сега ми се стори че островът стърчи още по-високо, а градът Фира ми заприлича на снежен калпак върху темето му. Не избързах ли малко, не го ли изоставях лекомислено? По този въпрос можех да умувам дълго. Пък и да се кая. Но нямах време – пред вълнореза на кораба се появи Фолетандрос и погълна любопитството ми. Фериботът не влезе в пристанището на туй малко островче с 567 жители, той направи среща с моторна лодка на сто метра от брега. От лодката взехме две местни женици, двама мъже – единият от тях носеше кафез – и червенокосо туристче, което гледаше света през очила с прекалено дебели лещи. В замяна, срещу получените хора, дадохме на острова мърляв свещеник и дребен куц абориген с кафез. Потеглихме секунда след размяната. Тук му е мястото да отбележа, че по гръцките острови и корабите често срещах ловци на пойни птички, много птички се ловят по тия места и не знам туй хубаво ли е или лошо. Пристанището, което напуснахме, беше миниатюрно, незначително и ме позова; алчността ми към тихи, скрити за света местенца се обади и този път. А след половин час закопнях за следващия, остров Сикинос, където отново спряхме – 290  жители. Но къде по-напред, можех ли да обиколя архипелага?

Към Иос се приближавах сляпо. Не знаех нищо за него. Бях си купил билет и толкоз. Затова, щом видях край мен да минава четвъртият капитан, запитах:

– Извинете, според вас, да сляза ли на Иос или да продължа към Наксос?

– С Иос не сте сгрешили, господине. – И преди да отмине, офицерът допълни сякаш съзаклятнически. – Никак.

20.

Остров Иос!… 1451 жители. (Не бива да го бъркате с големия остров Хиос, по источното крайбрежие.) В тия месеци на годината той предлага доста от това, което може да си поиска една що годе завършена и успокоена личност. Преди всичко, става въпрос за едноименното градче Иос, то представлява хармонично разбирателство между един конусообразен хълм и гениална, макар и простичка на вид строителна дейност. Тя е подредила през вековете върху споменатия хълм с форма на изумително изваян конус, къщички, улички, зидове, църкви, кипариси, чешмички с имена на светии, вятърни мелници, стръмни каменни стъпала – всичко бяло, бяло, бяло – тръгнало нагоре, па се уплашило от надвесените при върха скали и спряло стъписано, но се успокоило в равен зелен двор с една гигантска палма, поне на триста години, и един синкавобял храм, чиято камбанария се вижда сигурно от Пирея. Нагоре могат да се катерят само козите, мулетата и здравите хора. А бабичките? – кажете как се черкуват бабичките?…

Но да се върна малко назад, да започна от момента в който фериботът ме изплю на кея. Щом стъпих на кея, на мен доста неща ми станаха ясни и си казах: четвъртият капитан на „Тира“ ми е открехнал истината; което си е право – и този път печелившият бях аз. Само че тогава все още не знаех истинската цена на печалбата си. Гледах сградичката с надпис „хотел“, неизбежните пътнически бюра наоколо, кафенетата, сладкарниците, после се извърнах наляво и обхванах с поглед огромния пясъчен плаж. За първи път ми се случваше да зърна в Гърция обширен пясъчен плаж. Цялата му дължина бе обрамчена от чиста кетонена алея. Край алеята се редяха заведенията; хотел до хотел, таверни, тихи скромни гостилнички, пансиони, всичко подредено, потънало в цитрусова зеленина; сега, разбира се, затворено. Вниманието ми се раздвои между пристанищния хотел и автобуса. Хотелът ми казваше:

– Ето ме, такьв, какъвто ме искаш – празен, на пристанище, какво повече?

– Прекалено си празен, обаче – отвърнах му аз. – И пристанището ти е празно.

Влязох в автобуса и подадох петдесет драхми на шофьора.

Вътре грачеха три много млади момичета с надменно изражение на лицата, лица които не зачитат никаква жива душа, ако тя не е на двайсет и пет години. Внезапнопородената ми злоба към тях се утешаваше с подозрението, че и трите патки бяха обречени на пълнеене и да ги питам тогава какво ще правят такива тлъсти в своята Америка.

Автобусът потегли и веднага влезе в цяла серия от завои. След всеки завой пристанищният залив и плажът придобиваха допълнителна импозантност, след всеки завой американките крещяха все по-възторжено, а с това сякаш заличаваха част от неприятното ми впечатление от тях. Щом заливът остана изцяло зад гърба ни, ние видяхме градчето. Лично аз изпитах чувството за директно отправена обида, чисто и просто, исках да зная, защо тази картина все още не ми е известна от туристическата пропаганда, защо я няма в учебниците и докога тази страна ще вади по непозволен начин неочаквани „кари-аса“ из ръкавите си.

Автобусът спря до сградата на общината. В нея се помещават също полицията и пощата. По-късно случайно щях да разбера, че стаята на полицията е заключена. В пощата работеха двама чиновници, единствената им работа бе да очакват петъчния ден, за да се ометат.

Нещо, което подразбрах веднага: на хълма се намира стария град, а в дясно от пътя – новата му част. Тръгнах след момичетата. В първата пряка уличка те запитаха за женския американски пансион на мадам Мери. Естествено, нямах работа там. Постоях малко да се съвзема и раздвоението ме обхвана веднага – в стария град е живописно, ала в новата му част квартирите са винаги по-съвременни. Докато се колебаех, женски глас до мен изрече:

– Елате.

Бях в ръцете на поредната хазяйка. Хрумна ми да окажа поне лека съпротива, но студеният вятър ме подгони по стръмния път, после заизкачвахме стъпала, минахме край дома на хазяйката, озовахме се във вътрешния двор, там изгря фасадата на традиционно десетстайно хотелче. Стая номер четири: чиста, блестяща, две легла, белота, мраморност. Банята също мраморна. Хазяйката отвори чешмата, потече топла вода. Осемстотин. Дори не попита за паспорта. Щом останах сам, отворих прозореца. Той гледаше към каменист баир. Срещнах погледа на един петел. Край него кълвяха пясък три кокошки. Вятърът нахлу и ме смрази. Затворих. Включих транзистора си. Гърците говореха за „охи дей“, това е голям празник, на този ден, 28 октомври, забравих коя година, през втората световна война, Гърция каза „не“ на Мусолини и доказа че е нация. Охи на гръцки означава не, охи-дей – денят в който Гърция каза не.

Прочетох нещо от „Морски обреди“ на Голдинг и заспах, но не задълго, ставаше ми се – навън имаше непознат град, зовеше ме да го обходя. Облякох се дебеличко. На уличката спрях. Загледах се в конусообразния Иос отсреща. Тогава усетих, че вятърът не пронизва, слънцето грееше силно, както се случваше почти всеки ден в ранните следобедни часове. Не ми оставаше нищо друго освен да се върна. Почуках на вратата. Хазяйката отвори и, както трябва да се предполага, усмихна се.

– Кафе?

– Не, мадам, плажът.

– Отивате при пощата.

– Да.

– Чакате автобуса.

– Да.

– Качвате се.

– В коя посока?

– В която и да е.

– А така!

Хазяйката се засмя, веднага след нея се засмя и хазяинът, защото и той цъфна на прага.

– Ако е насам – тя посочи с ръка – ще се окъпете на плажа до пристанището.

– Да.

– Ако автобусът е обърнат нататък – посочи – ще се окъпете в Милопотас.

– Какво е то?

– Ще видите.

– Автобусът минава всеки час – допълни хазяинът.

Автобусът ме чакаше пред Пощата. С гръб към пристанището.

Дадох петдесет. Шофьорът погледна часовника си. С това той искаше да ме увери, че спазва разписание. Започнахме да се спущаме и да лъкатушим, слалом. Слязохме чак до пясъка. Поехме по бяла бетонна алея. Долових погледа на шофьора. Искаше да му дам знак. Кимнах.

– Доколкото разбрах, разполагам с един час.

– Оставете това. Кога да дойда?

– След час и половина?

Отдалечи се на заден. Направи маневра. Закатери се обратно към Пощата. От Пощата към пристанището. После от Пристанището към Пощата. И така нататък. Мисълта за това ме потопи в спокойствие, възкреси самочувствието ми, накара ме да се усетя голям човек, почти равен на Бога.

А как бях зажъднял за море!… При подобни случаи започвам да се събличам трескаво, та чак късам по някое копче от ризите си. Но този път…

Този път се загледах към висините.

На едно място във „Вълшебната планина“ Томас Ман се вайка пред проблема дали „може да разкаже времето“, а пък аз си блъскам главата пред проблемчето как да ви разкажа увлекателно и правдиво нещичко, само нещичко за Цикладските острови, като разбирам добре, че в някои глави често ви занимавам с кафененцата, сладкарничките и гостилничките. Но да знаете само колко важно нещо е туй за туриста, както е важно да речем и туй, да добиете поне малка представа за Милопотас. Защото, какво ви пречи да се запалите и вие покрай мен по Иос, нищо чудно да ви подкокоросам, а попаднете ли там, ще ми благодарите за това описание. Аз например, замина ли отново за Гърция, ще прескоча всичко по пътя си и ще се затичам направо към Иос, ще се спусна в тази почти окръжност от пясък, казах „почти“, тъй като заливът все пак трябва да диша с някакъв отвор към откритото море. Не е подкова, разбирате ли, това е окръжност. И така – сам в хотелчето, сам в автобуса, а ето ме сега и сам-самичък в най-големия и най-красив плаж, който съм виждал в живота си. Състоянието „сам“ пред грандиозната скалиста и назъбена планина, която ме е заградила отвсякъде, пред гигантската пясъчна лента и защитеното гладко море ме карат да усетят как на петите ми порастват копитца, на гърба ми опашка, а на главата ми рогца; дивата планина кара дивашката течност в остатъците на моята мъжественост да напира и какво – най-много да измуча като бик. И понеже, ако потърся, няма какво да намеря нито в пясъка, нито в планината, аз се обръщам, джаскам се в морето с неутолимия копнеж да изкрещя към всички приятели и читатели, и най-вече към мацките на моя живот: вижте бе, вижте къде съм попаднал!…

21.

Градчето Иос има нещо като порта, единствената точка през която се прониква в старата част. Портата се оформя от църквите близначки: Св. Катерина и Св. Анна. Добре, но кой знае защо, до едната от тях е залепен огромният храм Св. Пелагия. Три светици на едно място – разточителство. Вътре в градчето сигурно са се разположили още поне петдесет светици. Отсам портата, преди да се влезе в истинския град, има трънясъл площад, там се търкалят в праха и чакат мулета. Какво чакат, не разбрах, все не искам да питам. Бих нарекъл келявия площад „свърталище на мулетата“. В този град няма свърталище за туристи, поне сега, тъй като няма и туристи. От време на време се мярка по някоя изтощена посърнала двойка, какво да правят горките в студа, покажат се, купят си нещо от бакалницата и бързат обратно в леглото.

Градчето зове, мами, не те оставя на мира докато не го изтърбушиш открай до край. Най-вече те дърпа нагоре, предлага ти изненада след изненада, на всяка крачка спираш, пулиш се, четеш надписите по сръчно изработените чешмички и се чудиш откъде са се взели. И откъде вода в прочутото по безводието си Цикладие. Опипваш с ръка настилката, търсиш дупка между стените и циментираните плочи по които се движиш, не можеш да пъхнеш пръст, да напипаш земя, всичко е като един каменен улей, който се влива в друг улей, в трети, четвърти и така нататък. Понякога се появява местен човек, поздравявате се, това ти доставя удоволствие, разговаряш. И продължаваш нагоре. Там ще минеш под арка, оттатък ще изкачиш вито каменно стълбище, няма коли, няма мотори, чувстваш се господар на тишината, нагоре всичко се стеснява, смалява се, ти също се смаляваш от умора, но си амбициран и стъпка по стъпка – сегис-тогис задминат от натоварено муле – стигаш до края. До споменатия вече храм. Той слага точка върху града. Заставаш под палмата, отправяш поглед към залива Милопотас, после към залива на пристанището и ти се струва че искаш да останеш с часове тук, под палмата, да се нарадваш и на полуострова и на себе си, но вятърът прави опити да те унищожи физически, подгонва те надолу, където тесните криви улички отново поемат закрилата ти.

Здрачът ме изпревари, но все пак смятам, че се прибрах навреме в гостилничката на Андрос. Стараех се да удължа престоя си там, беше топличко, гостбите ухаеха, етикетите на вината ми смигаха, вече съм узрял да пропия отново, създадена беше абсолютна психологическа обстановка. Позамислих се бая сериозно. Младата немска двойка на съседната маса пиеше, другата двойка на близката маса – холандци ли, шведи ли – също пиеше. Станах и отидox при гостбите. Андрос изчакваше търпеливо избора ми, не ме подкани, не похвали стоката си. Повечето от манджите бяха вчерашни или завчерашни, знаех го добре, но туй нямаше особено значение; за кого да готви човекът, през деня я влязат, я не влязат десетина клиенти. Помолих го да ми забърка една гръцка салата, но с повече лук, посочих му и тенджерата с бамята. Пред очите ми попарваше скариди. Поръчах си и от тях.

Андрос погледна към ,бутилките.

Поклатих отрицателно глава.

Той вдигна рамене и посегна към колата.

Поклатих утвърдително глава.

Андрос же погледна със съжаление.

Посочих му мястото на моя черен дроб, а после и жлъчката.

Андрос ме погледна с разбиране и посочи стомаха си.

Наградих го с нямо съчувствие.

В същата секунда немкинята поднесе розовата течност към устничките си, кристалната чаша се долепи до тях. Това ме накара да я напсувам, но в съзнанието си.

22.

Ако човек пренебрегне автобуса и тръгне към пристанището пеша – но не по шосето, а по стълбището – ще спечели; стъпалата и безбройните площадки към тях лъкатушат по надолнището между старинни вили с пищни звлени дворове, провират се край олеандри, жасмини, палми и гора, истинска гора от кактуси, това е един протрит от милиони подметки мраморен път и човек едва ли би могъл да мине по него, без да поспре задъхан от разнообразието на формите и ароматите, от безгрижието и строгостта на създаденото, от парадоксалността на крайния резултат, тъй като строителството е било извършвано най-педантично по план, но по-късно хората не са могли да сторят нищо пред необузданата греховна страст на растителността – развилнелите се растения вече се сплитаха горе в сводове, стъпалата и плочите се пукаха под напора на коренищата.

Съблякох се на един дансинг, там не духаше, напротив – в прикритието между две таверни слънцето печеше до изгаряне. Прекосих неизбежната бетонна алея, която свързва фасадите на хотелите и увеселителните заведения край плажа, стъпих на пясъка – тук вече си духаше с пълна сила – и влязох в прозрачността. Докато плувах проследих една яхта, тя нахлу в залива с всичките си платна, после направи ловка маневра, обезветри, огледа се, разузна обстановката и с включен двигател се отправи към кея.

Ветроходът се оказа шведският „Ариел 3“ от Ломма. Момиченце на четири или пет години помагаше съсредоточено на татко си, той опъваше въженца между някои от щаговете. Докато се чудех за какво могат да им послужат тези въженца, от кабинката на яхтата изникна майчето. Шведката постави леген с пране до себе си, тя се навеждаше, слабичкото й тяло се опъваше по джинсите, ръцете й измъкваха по някоя дрешка. Съпругът поемаше отърсените от нея дрешки и вършеше останалото. Щом простряха всичко и го предоставиха на вятъра, момиченцето скочи на кея, там се заигра. Майчето слезе в кабината и се появи отново. Този път ръцете й носеха мълчаливо, послушно бебе. То завъртя бавно главичка, сякаш огледа обстановката, може би сравняваше, де да знам. В туй време капитанът-баща изнесе детска количка, пъхнаха паячето в нея и майчето по най-прозаичен начин се зае да го разхожда. Преди да изчезнат в някоя от сладкарниците, момиченцето ги настигна. Бащата отново се зае с подреждането на палубата. Горките. И четиримата. Искам да кажа – петимата, защото изневиделица се пръкна и едно кученце, което приличаше на пуканка. И хората и кученцето се надяваха да прекарат приятна зима на юг, далеч от снеговете на Швеция, така са правили хиляди преди тях.

Кученцето неочаквано припна на кея и се затича към количката. Бащата го зърна късно за да го върне, само го проследи с поглед и като се убеди, че беглецът е вече при дъщеричката, отново се наведе над въжетата.

23.

Заживях в прегръдките на студения вятър и студената стая с чувството за временно изгубен рай. Всеки нов ден ме убеждаваше, че въпреки безобразното време, аз се намирам в единствената мечтана и премечтана точка на света. Обърнах гръб на пристанището, предпочетох всекидневните преходи до Милопотас. Уви, останаха ми само разходките. Вече не смеех да се къпя. Да зарежем болките в бъбреците, нямаше го слънцето. Мелтемът домъкна дебели светли облаци, които като обложиха небето, станаха сиви, дори черни. Празничните тонове на рая Иос избягаха. Всичко продължаваше да си бъде красиво, но без плуването аз осиротях, а самотата ми се превърна в прекалено тежък товар.

Една сутрин, като видях че в прозореца се блъска не само вятърът, но и дъждът, извиках нещо неразбираемо. От ярост. След туй казах на мокрия скалист баир, че го мразя.

– И ще се махна от тук, да знаеш, ще си замина!

Мокро бяло магаре мина бавно по билото, много бавно, и все пак очерта нещо като специфична магарешка треактория.

24.

Неврастеникът е дошъл още в 7.45 на пристанището, а корабът ще пристигне и замине след десет. Сутринта неврастеникът беше единственият пътник в автобуса. Сега се разхожда по кейовете и следи рибните ята, хвърля им бисквити. През нощта е валяло, всичко е мокро, морето е гладко, лилаво, след дъжд. Рибите подскачат над водата и блестят като лъжици. Неврастеникът все още не си е купил билет, той все още се пита да се отбие ли на остров Наксос или да цепи направо за Пирея.

В кокпита на яхтата се появява капитанът й. Неврастеникът сякаш едва сега забелязва, че шведът е много млад. Той се навежда, поема пекинезчето и го отнася на кея. Пекинезчето хуква нетърпеливо, уж не знае накъде, насам-натам, насам-натам, и ето го до железния осветителен стълб. Шведът го изчаква. После пекинезчето се приближава към господаря си, гледа го право в очите, двамата се любуват един на друг и се прибират при шведката, при шведчетата.

С неприятно, бих казал гадно подозрение, че неврастеникът съм може би аз, мернах най-отдалечения кът на кея. Там, незнайно кога, се беше присламчила втора яхта, но каква яхта, боже мой, един парцал и нищо повече. Отправих се към нея. Едномачтов шлюп. Отрепана работа. Гротът беше неприбран, разпилян, но и така си личеше, че платното е съдрано. Стакселът – също съдран – ветрееше се и плющеше. Що за стопанин е собственикът? Защо не го е спуснал? Вълнорезът бе разбит с хубав челен удар. Къде? Кога? Лошо привързаният съд се блъскаше в ръба на кея, коремната част на корпуса се лющеше. Без да мисля много дали е в реда на нещата, скочих на палубата и прибрах стаксела. Плющенето престана, настъпи тишина. Взех един кранец от свободния десен борд и го преместих на левия, пъхнах го там където корпусът се блъскаше в бордюра. Отстраняването на дразнещите шумове промени настроението на ветрохода. Можех ли да сторя нещо повече? Засега не, никой не ми бе дал разрешение за това. Върнах се на сушата. Отзад се вееше скъсаното знаме на Съединените американски щати. Няколко от звездите май липсваха. Гръцкото знаме на грота ми се видя ново, непокътнато. На кърмата пишеше: „Долopeс“ Сан Диего. Гневът ми сякаш се разсея – „Долорес“ идваше от другия край на света. Представих си прехода й: Тихият океан, Панамският канал, Карибско море, Атлантическият океан, Средиземно и Егейско море.

Поседнах на влажната пейка, бях длъжен да почакам, капитанът на тази развалина би трябвало да се появи, аз би трябвало все пак да му дам някакви обяснения, да се оправдая за качването си на неговата палуба. Гротът, с който бе покрит кокпита, се раздвижи при скъсаното, платното се отмести от една ръка и се показа леко оплешивяла глава.

– Извинете – обадих се аз.

Главата измърмори нещо сънливо.

– Помислих че няма никой – допълних. – Наложи се да сваля стаксела.

Младият човек погледна към посоката, измърмори повторно, май че нещо като благодарност.

– И тук. – Посочих ръба на кея. – Жалко за яхтата.

– Имате ли цигари?

– Да, но преди тринайсет години. Съжалявам.

– Нищо, аз и без туй не пуша.

– Разговорът ни напомня за „Алиса“.

– На мен наистина ми се припуши.

– Ферщевентът ви е обезобразен.

Младият човек отметна част от платното, с това разкри както кокпита, така и себе си.

– Някъде сте се блъснали.

– Блъснах се на много места.

– През нощта ли пътувате?

– Блъскам се и денем.

Капитанът на „Долорес“ предизвикваше симпатиите ми. Тялото му се оказа по-едричко, малко тромаво, раменете по-теснички от необходимото, с други думи, капитанът на „Долорес“ нямаше основание да се перчи с особена физическа красота.

– Стакселът вдигаше много шум.

– С това ме приспиваше.

– Съжалявам.

– Спокойно.

– Чакам „Тира“.

– Какво е то?

– Ще се прибера към Атина.

– Защо?

– Измръзнах.

– Защо не дойдете с мен?

– Какво?

– На остров Парос.

– Бях.

– Какво от това?

– Какво ще правите на Парос?

– Нищо.

– Живях в Науса.

– Там отивам.

– Науса?

– Нямам нито грам кафе.

– Почакайте.

Отидох при багажа си. Измъкнах от чантата моето вечно нескафе.

– Вода имате ли?

– Мисля, че напълних в Ираклион.

– От Крит ли идвате?

– Срещу вятъра.

– Не ви завиждам. Кога потеглихте?

– Вече не помня. Защо не донесете багажа си?

– Ще взема кораба за Атина. Плюя вече на Цикладските острови.

– И аз.

25.

Как да ви кажа, мразя яхтите, те предизвикват у мен отвращение. Дълго време ветроходите бяха крайната цел на съществуването ми. Построяването на „Ахасфер“ динамизира годините от преклонната ми възраст, благодарение на тази лично моя, създадена по моя поръчка яхта, аз преживях най-голямото щастие в живота си. Но заедно с това, пак „Ахасфер“ причини най-продължителния тормоз на духа ми, стовари купища ядове на главата ми. Като ставаш собственик на яхта в България, ти ставаш собственик на нещастия. Ето защо, мерне ли се пред мен задръстено с мачти пристанище, извръщам поглед; харесвам празните пристанища; безобидните рибарски лодки.

Орисия – правя-струвам, все до ветрило ще се озова. Така се случи, че през последните години сюжетите ми се въртят все край мачтите. А тази история направо ми се натресе, за да потвърди впечатлението, че Цикладските острови наистина са се превърнали в омагьосан кръг, от който не мога и не мога да се измъкна.

Навярно сте подразбрали, в края на краищата приех поканата на Дейвид Ашкрофт, пренесох багажа си в предната кабина, там ми предоставиха койка, която застелих с изрядно и чисто бельо. Веднага ме вкопчи подозрението, че това бельо е било предназначено за определен и много специален гост, този гост обаче не се е появил и отсега нататък надали щеше да се появи.

Разберете ме, бях много сам, прекалено; туй отначало се понасяше дори с известна доза ентусиазъм, но накрая започна да ме потиска, стана ми обидно, че се движа в общност от природа и хора, където никой не ми обръща внимание.

– Добре – отвърнах аз – ще донеса багажа си.

– Чудесно – каза Дейвид – омръзна ми да си говоря сам. Освен това, не разбирам от ветроходство.

– Моля? Не идвате ли от Сан Диего?

– Аз съм… – Направи пауза, въпросът ми май го обиди. -Аз съм от центъра на Манхатън.

– А яхтата?

– Продадоха ми я на остров Крит за две хиляди. Разбирате ли? Без пари!…

– И все пак, от Крит до Иос сте дошли сам.

– С мен беше Джей.

– Джей… Къде е Джей?

– Не знам, бяхме двамата, може би е изчезнал.

Взрях се старателно в очите зад очилата му: – По пътя ли, тук ли?

– Не знам.

– Боже мой!

– От известно време не го виждам.

– Багаж нямаше ли?

– И него не виждам.

– Имаше ли?

– Ами да, може да е дошъл без багаж. Поканих го, казах му, ела ме придружи до Науса, там имам работа. Идваш ли? Идвам. Повече – нищо. Така, като теб. Не разбирам от ветрове и компаси. Предложиха ми я евтино и се полъгах. А те защо ми я продадоха евтино, не знам. Направо без пари. Една яхта сега струва…

– Знам колко струва. Къде е Джей?

– Сигурно ме е изоставил.

– Разбираше ли от яхти?

– Много повече.

– От кого?

– От мен.

26.

Щом животът ти на шейсет и шест годишен мъж може да бъде сравняван с неподвижно блато, и щом в този унизителен застой получиш покана за приключение под витрила в непознато за теб море, от една точка до друга точка, хайде да го определим по-ясно – от остров Иос до остров Парос, а то не е повече от трийсет и шест мили, ти си в състояние или да отклониш поканата – най-разумното, тъй като вятърът е абсолютно насрещен – или дa приемеш, за да докажеш не на друг, а на себе си, че в теб все още има хляб. Подчинявах се на заложен в духа ми копнеж, да бъда признат и приет от млад човек; освен това, вътрешните ми очи виждаха в младежа отсреща личност, и не само поради факта, че някъде из кабината ми се мярна списание и разказ, подписан с името Дейвид Ашкрофт.

След като стопанинът на „Долорес“ ме убеди, за кой ли път, че има две леви ръце и не може да ми окаже помощ – санким аз не знаех това – предложи да накупи поне продуктите.

– Но да не напълните чантите с глупости!

– Няма – отвърна неубедено Дейвид, а плешивината та темето му поруменя и успях да видя това защото бях в кокпита, а той бърникаше долу в кабината и измъкваше саковете. – Поне това.

Предстоеше ми да извърша оглед, да реша окончателно, разумно ли е ако потеглим с такава ударена яхта срещу вятъра. Преди това обаче трябваше да вместя багажа си. Дневникът и колекцията от медикаменти реших да осигуря в най-сухото за целта шкафче – на височината на очите. Само да не е заключено. Дръпнах внимателно, вратичката не беше заключена, шкафчето зейна; махагоново, празно. На обратната страна на вратичката нескопосно, със скоч, бе прилепена голяма цветна снимка на изумително красиво момиче по бикини. Вгледах се – Лена. Момичето се оказа Лена.

27.

Форшевенът се нуждаеше от кръпка, там зееше рана. В складчето на яхтата намерих епоксидна смола и втвърдител. Представих си как можеше да изглежда бившата красавица след моята козметична намеса и не й завидях. Преди да срещна Дейвид Ашкрофт, винаги съм се смятал за пословично несръчен човек. Единственото нещо, което умеех да правя горе-долу добре на „Ахасфер“, бяха салатите към водката. За всичко друго си имах роби, пък и робини. Около един ветроход постоянно се навъртат работливи хорица, никой не може да разбере как се появяват и как изчезват те, винаги се намираше някой да вдигне котвата, платната, а накрая и да швартова; да не говорим за ремонтите. Сега обаче робът трябваше да бъда аз, друго разрешение не съществуваше. Погледнах още веднъж „раната“, форшевенът беше наистина цъфнал; но тъй като ремонтът тегнеше само на моите ръце, го пренебрегнах; прецених, че можем да си пътуваме и така. Големите вълни щяха да впръскват по малко водичка във форпика, но туй не пречеше за въртенето на Земята. Върнах смолата на мястото й. Втурнах се към платната. Прострях старателно грота на кея, след него – стаксела. Съдраното се очерта ясно, и гротът и стакселът бяха сцепени. Да се захвана ли с техния кърпеж? Не, разбира се. Забутах се в утробата на „Долорес“, отворих всички складови клетки, а те ми разкриха съкровищата си. Имах избор. Най-важното, измъкнах на бял свят куп резервни платна, намерих и топчета от дакронови ленти. С тия ленти можех да подлепя всяко съдрано ветрило. Резервният грот и стакселът бяха силно замърсени, многократната им употреба ги бе деформирала, но и туй не пречеше особено за въртенето на Земята. За всеки случай, на бърза ръка облепих с ленти всичко съдрано. Оставих платната прострени да съхнат, лепилото по протежението на лентите трябваше да свърши работата си. Съблякох се, предстоеше ми твърде неприятно слизане под водата. През ле-ководолазните очила проучих обрастванията по цялата невидима част на корпуса. Ракушка и водорасли!… С дървена шпатула ракушката се изтръгваше трудно. Отказах се от почистването, обрастваният на подводната част щяха да затормозват хода ни, но и това не пречеше за въртенето на Земята; не бързах за никъде, макар че мисълта за тромавия ход ме дразнеше. Подсуших се, облякох се и си сервирах горещо кафе. Посръбвах и наблюдавах двигателя. Не знам какво е отношението на Дейвид Ашкрофт към смъртта, но на мен все още не ми се умираше. Един добър двигател и повече гориво в тубите можеха да ме отдалечат от еластичната мисъл, че съдбата е решила да ме остави завинаги в челюстта на тези острови. Пообиколих пристанището и мисля, че попаднах на подходящ човек. Помолих го да ме последва. По пътя му намекнах, че не разбирам нищо от двигатели, без да му обяснявам, че ги ненавиждам. С него разговорът вървеше тежко, рибарят знаеше само няколко английски думи, но с пояснения и допълнения, все пак доведохме работата донякъде. Използвам случая да ви заявя, че разговорите ни с Дейвид Ашкрофт, които ви изглеждат гладки, също са резултат на подобни допълнения и доизяснявания, все заради моя сакат английски, обаче автентичността им не е за подценяване и почти никъде не ви лъжа.

Рибарят потупа бащински машината с ръка.

– Калб!… Гуд!

Това си го знаех. Бавно и упорито му обясних какво точно ме интересува. Захвана да „пали“ и „гаси“. Двайсет пъти! Наблюдавах ръцете му с тъпия си за техниката акъл. После започнах да върша същото със събствените си ръце. Двайсет пъти! Благодарих на човека. Напълних две чаши с бърбън. Той не забеляза, че не пия. Моят номер – поръчвам си, или си пълня, но не пия. Не ми е приятно да минавам за въздържател.

На сбогуване гостът посочи флага на Съединените американски щати.

– Знам – казах аз.

Според морските правилници тия работи трябва да са винаги здрави и в прилично състояние. Отворих складчето на знаменцата. Окачих на кърмата нов флаг, на този флаг всичките му звезди бяха по местата си.

Когато Дейвид Ашкрофт се върна, нарамихме тубите и се отправихме към нафтата.

– Ще можем ли да потеглим днес?

– Не искам да пътувам през нощта, Дейвид. Много ли бързаш?

– Да.

– Да, но бързаш много бавно.

Собственикът на „Долорес“ сякаш понечи да се усмихне, за малко да видя как просветва лицето му.

28.

Построена в началото на седемдесетте години според остарялата вече проектантска концепция, „Долорес“ все пак се държеше добре и доказваше качествата си на истински расов шлюп. Деформираните платна и обрастванията на подводната част не позволяваха на шлюпа да „катери“ оптимално, ние падахме и се възземахме, но, може да се каже, че напредвахме срещу суровия вятър. В открито море вятърът се оказа още по-студен. Дейвид Ашкрофт лежеше на койката си, но аз не можех да напусна кокпита, нито да оставя румпела. Посрещах вихрите с лицето си и само час подир потеглянето ме споходи втръсналата ми вече мисъл, че глупакът си остава глупак, дори като застарее. На днешния ден, 4 ноември, можех да лежа завит в хотел „Аристидис“ в Атина, или да се скрия на остров Наксос, да си чета книжки и да правя каквото си искам, щом имам суша под краката си, а не осемдесет метра вода, както ме уверяваше морската карта на Гърция. Сгушен в непромокаемата мушама от задължителната аварийна екипировка на ветрохода – със всеки допир до лицето мушамата предизвикваше не само допълнително усещане на студ, но и погнуса – аз се взирах в синкавата пяна на мрачното море и си повтарях злостно, че съм се насадил по собствена воля на най-логичния завършек, че съм изпросил от съдбата най-подходящата точка за последното изречение на мизерната ми цикладска новела.

– Дейвид.

Дъждът, който ни изненада сутринта, а по-късно »превърна в колебливо тъничко ръмене, започна да се засилва отново.

– Моля.

– Облечи се.

– Защо?

– Да ме смениш.

– За колко време?

– Докато приготвя чай.

– Ще ти го приготвя.

– Искам да се постопля.

– Студено ли ти е?

– Мисля, че е време да похванеш румпела.

– Включи машината.

– Горивото трябва да се пести.

В жълтата аварийна мушама собственикът на „Долорес“ не изглеждаше толкоз тромав, капишонът скриваше плешивостта му, на бял свят оставаше само хубавото му очилато и брадато лице.

– Дейвид, ще внимаваш, не бива да падаме много.

– Не мога, казах ти какъв съм, няма да се справя.

– Какъв си?

– Знаеш.

– А аз как мога? На тази възраст.

– На теб психиката ти позволява.

– Каква е психиката ми?

– Робска.

– Какво? – С лицето си усещах студения дъжд и топлите плисни на морето. – Кажи, какво?

– Вие там всички имате робска психика.

– Кои ние?

– В тези държави всички сте роби и ви се харесва да бъдете роби.

– Ти мен за роб ли ме броиш?

– Да.

– Понеже ти върша черната работа.

– Разбери, не мога нищо, не умея. Сега ще хвана руля и ще видиш, че ще паднем от курса. После ти отново ще трябва да наваксаш.

– Ще наваксам.

Слязох в кабината.

Тук са вградени две койки. Едната е неприкосновена, за собственика. На другата е спал Джей. Кабината към носовата част е била също неприкосновена, цялата, специално запазена за някого. Сега там съм аз. Завивките и чаршафите за този „някого“ завиват мен. Готварският кът е към кабината на Дейвид. Водата за чая вече е кипнала. Отварям една опаковка. Замирисва на остров Цейлон. Животът е хубав. Тук е топло, има книги, списания, библиотеката е била продадена на Дейвид заедно с яхтата, със завивките и съдовете; по чашите и чиниите фабрично е вписано „Долорес“. Този който е продал всичко туй за две хиляди долара е бил или луд, или притиснат от обстоятелствата. Не желая да обременявам собственика с въпроси. Мога само да му благодаря, че ми е предоставил цялата кабина. Неговата е разхвърляна, хаос, обаче моята „стаичка“ е подредена, завивките са прибрани в рундука, двете койки са изрядни в светлосивия си плюш, на етажерката до главата ми лежи „Морски обреди“ на Голдинг. Чета романа бавно, на час по лъжичка, трябва да ми стигне до деня за самолета. Джей! Какво е това Джей?… Вълните блъскат левия борд, разтърсват корпуса. Чудесно е, студът и влагата са вън, тук е сухо, светло.

Понесох нагоре чая на собственика. Подадох му чашата без да напускам прикритието. Брадата на Дейвид е мокра. Хем от дъжда, хем от пяната на вълните.

– Защо казваш, че е студено? – пита той.

– Студено е.

– Измисляш си.

Отварям списанието и се постаравам да проникна в разказа на Дейвид Ашкрофт. Трудно ми е. Две трети разбирам, една трета не разбирам. Пия своя чай. Едва сега свалям якето.

Излягам се. Вълните шамаросват стъклото на илюминатора. Всичко край мен е пълнозвучно, равновесието извън убежището ми изглежда непоклатимо: кренът е като гипсиран, успокоява се и духът ми, най-после е намерил опора в десния безветрен борд. Колко хубаво е когато едно човешко същество бди вместо теб на руля.

Но „Долорес“ се разколебава, яхтата започва да импровизира, сякаш се предава и се разклаща.

Подадох глава.

– Какво правиш?

– Не мога.

– Можеш!… Хвърли тая чаша.

Забравя че празната чаша не му е повече нужна. Стакселът потръпва несигурно.

– Опирай се на вятъра. Не го изтървавай.

– Не ме бива.

– Бива те!

Прибрах се, излегнах се. Кренът бе възстановен, закован. Прочетох няколко реда и заспах.

29.

– Искам да ти кажа нещо.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с презрение.

– Може ли да си поговорим?

Май че се учуди.

– Помирисах разказа ти в „Гранд стрийт“. – Презрението в очите му ее сгъсти. – Защо? Забранено ли е. Списанието лежеше койката. Помниш ли какво ми каза? Да ти припомня ли какво каза, когато не пожелах да те придружа? Хайде да не ти припомням

– С теб мога да разговарям само за плаването до Науса, мога да ти заповядвам и да ти се карам, ако пресолиш супата.

– Пък аз исках да си разправяме за „Гранд стрийт“.

– Ти си счетоводител. – Както му бях заявил. – А и не знаеш добре английски.

– Но мога да ти отворя малко очите.

– Отвори твоите! Отвори очите на всички там, дето сте се навели…

Лошо, морската карта беше при него. А не желаех да се усъмни. Вече търсех най-близкия бряг. Влезли в шаблона на плаването срещу вятъра, след като напуснахме пристанищния залив, ние се отворихме силно на запад, минахме над нос Малта на остров Сикинос. Изчаках хладнокръвно да се отворим още и преди да паднем нежелателно, направих поврът. Започнах втория шев от гигантската лавировка. Тя заплашваше да погълне силите ни. За мен беше любопитно да разбера, ще я бива ли „Долорес“, ще успее ли само на един халс да ни изхвърли отвъд назъбените северни скали на Иос. И тъй като вече май виждах точно тия скали под десния ни борд, не ми оставаше друго, освен да погледна картата. Надзърнах в моята туристическа, най-обикновена карта, закупена от будка. Уверих се, че съм прав. Трябваше да продължа на същия халс. Този халс ми предлагаше на тепсия остров Иракли. Ах, как се нуждаех в момента от една морска карта с подробности, но тя все още беше в ръцете на господаря. Туристическият диплян на Цикладските острови ми разказа оскъдни неща: Остров Иракли – 95 жители, пещера на име Св. Иван, забележителни сталактиди… Подразбрах още, че селището Иракли се намира в центъра на острова, пунктирът на морския път влизаше в едва забележимо на картата заливче, никакъв знак за пристанище. Там сигурно има някакво хотелче, не може да няма. А по-нататък? Къде да ги търся тия деветдесет и пет души? Докога ще чакам – почти самичък – кораб да ме отведе? На този незначителен остров духането не звучи ли по-зловещо от другаде? И все пак, нищо не можеше да застане между мен и замисъла ми. Господарят бе започнал да се зъби, ще му избягам.

„Долорес“ си имаше автоматичен пилот, но доколкото разбирах – всъщност не разбирах нищо от автоматични пилоти – той беше повреден. Оставаше ми да импровизирам полуавтомат. Привързах румпела към шкота на голямото платно и се отдалечих от руля. Яхтата трябваше да докаже расата си и да изкара поне половин час без каквато и да е наша намеса. Слязох в моята кабина, там разбрах, че куфарът ми е горе-долу прибран. Планът ми се отличаваше с трогателна яснота.

– Да се върнем на думата си, сахиб. – Избърсах мокрото си лице, свалих гумираните одежди. – Решил съм да ти отворя очите.

– Върни се при руля.

– Забрави руля! Отсега нататък ще бъдем на полуавтомат.

– Ще направиш ли отново чай?

– Ще го направиш ти, а в това време ще ти говоря за твоя разказ в „Гранд стрийт“. Не можах да преведа заглавието.

Влязох в неговата кабина, седнах.

Дейвид Ашкрофт се беше изправил до печката, стараеше се да разбере дали има достатъчно вода в чайника.

– Сахиб, ти тоя Джей уби ли го?

Балансирах на ръба, дълбока пропаст зееше до мен, младият американец излъчваше якост и сила; резултатът от един двубой можеше да се предугади лесно, стига да погледнех масивните му ръце и моите тънки свирки до тях. Да се сгромолясаш от яд! – превъзхождаше ме физически, по младост и – както смяташе той – по интелект. Последното ме дразнеше най-вече. За Дейвид аз бях дивак. В един мой роман, пак на ветроход, бях събрал литературния си герой-писател с истински дивак. Странна ирония на живота: на „Долорес“ пътуват също двама, този път обаче ролята на дивака се изпълнява от автора на романа. Това именно ме накара да напиша всички тия страници за Цикладските острови, този невероятен реванш на действителността.

– В твоя разказ, сахиб, става дума за някакъв квартален месар. Тоя месар получава стоката и я разпределя в магазина си по качествата й и по части от животинската анатомия. Сюжетът се състои в това – да бъде сортирано и разпределено животното. Героят реже с брадвичка и ножове, той е целия в кръв. Идват клиенти, обслужва ги, запознаваш ни и с трима жители на Бруклин, клиентите си отиват, а твоят герой продължава да реже и разпределя, изцяло потънал в кръв, сред своя особен свят, за който ти искаш да ни убедиш, че е вселена.

Дейвид Ашкрофт едва сега успя да напълни чайника; през цялото време се туткаше, търсеше отворена бутилка с минерална вода. Подадох глава под гика. Платната „спяха“ притиснати от вятъра. Ветроходът се врязваше във вълните, палубата се заливаше с пяна и пръски. Огледах кръпките по ветрилата. Нищо особено. В душата ми се промъкна позабравено усещане за бодрост.