Posts Tagged ‘Джина’

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


РАЗКАЗ

ЗА ИЛЮСТРАЦИИТЕ МИ…

ТУК! .pdf file за изтегляне…

Много смешно беше – когато се сещахме за това по-късно –  как аз станах художничка.

Винаги се знаеше, че аз ще съм „художничка”, а сестра ми  – „писателка”… Тогава казвахме така, а сега знам вече, че е по-добре да се казва „художник” и „писател”,  въпреки че става дума за жени…

Родителите ми започнаха да ми обещават да ме пратят в Полша да уча, ако ме приемат в академията.

Не нам защо – мечтата ми беше да посетя именно Полша! Не мога да я обясня и досега. Даваха по телевизията полски филми – и изведнъж се оказа, че съм научила Полски доста добре, разговарях си с поляци и се разбирахме, те дори мислеха, че съм следвала там.

Но аз не заминах, защото не успях да вляза в Академията! Голям позор!

Когато преполових 11 клас – седнах една вечер и нарисувах с молив 6В на лист за пишеща машина една чиния с ябълки. Едната беше паднала от чинията.

Моливът много гадно блестеше върху тази хартия, но рисунката беше обявена за шедьовър, сложена в рамка – лично от Тати – и окачена на стената, редом с картини на Стоян Венев, Мария Недкова, Павлето, Морозов, Цвятко Димчевски и други приятели на семейството, които са подарявали картини на родителите ми от приятелски чувства.

После се осведомихме как се влиза в Академията – с молба, ли, с какво – и с голяма изненада научихме, че се полага изпит! И то не къф да е – а цели 4-5 изпита, от сложни по-сложни.

Тогава взе, че свърши годината, почна страшното премеждие „МАТУРА!” – и ме записаха на курс по рисуване при един известен учител по подготовка за изпитите – Иван Матеев.

Явих се аз на първия урок – със споменатия молив 6В, гума и кадастрон. Аз никога не бях рисувала, освен в училище – но бях ВИЖДАЛА рисунки и графики – най-вече на художничката Мария Недкова. Седнах пред някакъв модел – един мустакат дядка. Малко се зачудих какво да правя, но извъртях една артистична скица в стил Мария Недкова – и готово! Седя и чакам похвалите.

В един момент седна до мен учителят и се смая. Запита ЗАЩО рисувам с такива дебели черти – а аз му обясних кого визирам…

Тогава той взе един много по-твърд молив, идеално заострен отпред – и започна първия етюд в живота ми. Да не ви преразказвам точно как се подхожа, как се мижи с едното или другото око, как се поставя главата в листа, и подобни…

Гледах с интерес.

В един момент, обаче, той очерта носа – и изведнъж започна с много фини щрихи да го запълва и създава форми, сенки, блясъци, после косичката на модела, после мустака и какво ли не още – и се оказа, че рисуването изобщо не е няколко виртуозни замаха с ръката, а един с часове изпълняван сложен процес, който трябва да се заучи, изтренира и усвои до рефлекс.

Мен ме лишиха от полагащото ми се ежегодно море през ваканцията, и аз към два и половина месеца рисувах и рисувах разни дядки и бабички, циганки и циганета, тук таме някоя моделка с по-пищни форми – и дори започна да ми доставя удоволствие.

На изпита по рисуване получих 5.30, ако щете вярвайте! Но никой не ми каза, че е трябвало да се подготвя и за втория изпит – Илюстрация!

С моето невежествено нахалство – аз възжелах да стана именно Илюстратор – за да илюстрирам книгите на Тати!…

По „Илюстрация” ме скъсаха. Двойка. Аз пак с дебелото моливче изрисувах няколко селяни как пият вода от стомна, под некви сенчести дървета – защото „темата” беше „работа на полето”. Което за мен си означаваше: ЖЕГА! УМОРА и ЖАЖДА!

Аз останах извънредно изненадана, че не ме приеха. Не съм и допускала, че може да ми се случи това.

Е, после ходих на уроци цялата година, но вече се беше появила нова специалност, с голяма бройка за приемане – и ме приеха, макар да се представих много по-зле по рисуване. Но по специалностите получих 6!!! – тогава кандидатствах и Керамика..

Е, и не станах „Илюстратор”, какво да се прави – а „Дизайнер”. Макар че специалността не я кръстиха Дизайн – беше мръсна дума за тогава! – ами „Промишлена естетика”…

Както в СССР!

2.

В това време започнаха да излизат една след друга разни книги от Ахото, обикновено илюстрирани от художник, определен от издателството.

Първата  –  „Тревоги” –  не беше много много илюстрирана, а и тогава така ѝ се радвахме, че хич и не гледахме илюстрациите.

Следващата книжка беше детска – и се казваше „Приключенията на Лиско”. Корицата много ни се хареса, но вътре илюстрациите бяха черно-бели и малко страшни. Но художникът беше много добър – Иван Лазаркевич.  Тя си остана „култова” книга  – да не се бърка с КУЛТОВСКА!

Разказите за Лиско растяха заедно с нас и ставаха все по-сложни и интересни, подходящи за все по-големи човечета, та дори и за хора! Мисля, че имаше поне 15 издания. Някои с много разочароващи илюстрации – например чудесният художник Иван Кирков, също и Иван Димов – кой знае защо, направиха много незадоволителни (за нашето око!) рисунки…

В това време аз се бях сприятелила с Никифор Русков – много талантлив студент от академията и го предложих на Ахото; той следваше моята мечтана специалност, вече му даваха и да илюстрира тук таме по издателствата.

Направи много книжки за Лиско – освен всички останали, той стана и постоянен илюстратор на Валери Петров…

Но всички тези илюстрации не задоволиха виждането на Ахото за илюстрации на неговите книжки!

Той ме хвана и ми обясни, че винаги е искал животинките да НЕ СА с дрешки! Да са си естествени! Да са смешни  – И ДЕТСКИ!

Но не знам защо – винаги ги рисуваха с народни носии! Къф ужас! Лиско – с потурки и поясче! Дори последното издание на книжките през 2000 г на издателство ФЮТ, след като изрично помолих да са БЕЗ дрешки – все пак облякоха Лиско с некви нелепи дрешки!

(Когато десет години по-късно се разправяхме с издателството за непочтените им авторски права – аз си позволих да запитам жлъчно шефката ЗАЩО животните са с дрешки? И ако трябва да са облечени – ЗАЩО тогава делфинчето плува голо! Не е ли това безсрамно?

Тя ме гледаше със зяпнала уста – не можа да ме разбере.)

 

3.

По едно време – през 1980 година – изведнъж и сестра ми прописа, и създаде една доста хубава книжка! – „Златен прах по миглите” – със смешни и романтични приказки за деца.

Издателство „Отечество” я прие много добре и веднага я включиха за издаване.

И тогава тя пожела аз да я илюстрирам, макар никога да не бях илюстрарала книги. Но бях „илюстрирала” няколко филмчета за „Лека нощ, деца” в Телевизията, където работих 15 години.

С голям страх да не се изложа седнах да рисувам, като единствената цел, която си поставих беше, илюстрациите ми да са АБСОЛЮТНО различни от всички илюстрации дотогава.

Абсолютно си забраних да заимствам стил и техники от колегите си!

Някак ме улесни това, че определиха книжката да бъде без цвят – съмнявам се дали щях да се справя с цветни илюстрации… И после някак си хванах един стил – и ми се струва, че илюстрациите станаха доста сполучливи.

А се изложи единствено издателството, което отпечата изданието на една ОТВРАТИТЕЛНА хартия, като при печатането се получиха по 2-3 контура, размазани, отвратителни отпечатъци! За корицата да не говорим! Ужасяващи цветове и разместване на контурите… Гадна „амбалажна“ хартия…

Сестра ми доста си поплака, когато я получи!

Е, и точно тогава Ахото дописа Новите приключения на Лиско до 10 броя, пак в „Отечество” се заеха да я издадат – като този път той помоли да я възложат на мен.

Е, бая зор видях, докато „налучкам типажа”, имаше някои „измъчени” рисунки… Но по едно време изведнъж тръгна от раз – илюстрациите си ставаха „сами“ – както и друг път ми е правило впечатление: когато рисувам – понякога рисувам „от самосебе си”, направо без участието на съзнанието ми – аз само изпълнявам „музиката” под нечие невидимо ръководство!…

И така останах само с тези две книжки, но нарисувани с много любов и желание да съм на нивото на скъпите ми автори!

Разбира се, ЗНАМ и ВИЖДАМ много прекрасни илюстрации на мои колеги! Има някои направо виртуози – не искам сега да ги изброявам, много са, един от друг по и по-добри!

Някои доста си приличат по стил, но все пак са чудесни!

Е, а моите останаха ТАКИВА! – уникати, именно за тези приказки и САМО за тях!

И двете бяха отпечатани ужасяващо! – но някога всички книги ги печатаха лошо.

Гледам оригиналите им – хартията пожълтява, буквите опадат, или стават на лекета, загубва им се качеството…

Затова ги сканирах и възстанових на компютъра си – една специалност, която изучих в чужбина и я работих няколко години. И по този начин ще се запазят – да ме питате ЗАЩО – нямам представа, но НЕКА ги има! Не ги бях поглеждала поне 25 години.

В илюстрациите на „Златен прах по миглите” тайно съм изрисувала баба си по баща; Лорчето – с кривогледото оче; голямата ми дъщеря – която винаги си обуваше едното чорапче, и се заблейваше в пространството – с едно босо краче…

В Лисковските илюстрации, пък, изрисувах безброй цветя и растения, предимно диви и полски – по които се бях силно увлякла по онова време. Сега ги гледам – и се сещам всякакви случки от някога…

И им се дивя – и откривам разни забравени подробности, както например днес открих и си спомних забравеното, че двамата представители на Телевизията в „Питонът“ – са облечени както Димби и Домби, и са нещо като възрастни техни образи; а ситуациите и „декорите“ съм предала такива, каквито ги е видяло въображението ми докато съм ги чела…

Странните рамки, които съм наслагала на големите илюстрации, ги сложих, за да мога да ги „разчупя” в последствие по един винаги нелогичен начин – за да подскажа, че случките в тази книжка, са хем абсолютно реални, хем и абсолютно излизащи извън ежедневието.

Рисунките излизат веднъж от „рамките”, но допълнително – и от листа понякога – точно както и Реалността на живота излиза извън нормалното, но и съдържа много подсказки и намеци за реалността – особено в най-идиотските ситуации…

Давам си сметка, че може би съм нереалистична към себе си, но съм много доволна, че съм нарисувала тези особени и различни картинки, за едни особени и различни герои, от едни особени и различни книжки на едни особени и чудесни автори!

Дано съм разказала добре всичко.

Дж.В.


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…


Папагалчето и пеперудката − радиопиеса по чудесната приказка.

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.


ТУК!  ДИНДИ .pdf file за сваляне.

.

Ох, каква ДЕЛИКАТНА и дискретна пиеска, отново става дума за общуването помежду ни – понякога толкова по-желано, колкото по-невъзможно!

борис
априлов
*
Д И Н Д И
*
пиеса
за
куклен
театър
*
19.. – 1986

.
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ЛИСКО
ДИМБИ
ДОМБИ
МОКСИ
ДИНДИ
ЧИМИ
КАЛИНКА
 
***
Когато по пътя приятели вървят
дори и реките за мъничко ще спрат.
С учудване реките ще рекат:
– Приятели са тръгнали на път.
 
Когато по хълма там групата върви
дори и гората ще спре да шумоли.
С учудване листата ще шептят:
– Приятели са тръгнали на път.
 
Когато пристигнат до синьото море
това всяка рибка за миг ще разбере.
С учудване вълните ще шептят:
– Приятели са тръгнали на път.

.

Докато траят първите три куплета на песента /записана на лента/ на сцената виждаме красива картина, нещо средно между литографията и разтварящите се стереоскопични картиниприказки с ясно изразен първи, втори и трети план. Спокойно можем да наречем сценографското изображение пейзаж, пейзаж на широкия друм.

По този друм вървят четири миниатюрни фигурки, четири петънца, дори не можем да различим какво представляват. Но те ни въвеждат успешно в атмосферата на скитничеството.

В развоя на мелодията четирите петънца се изкачват по хълм, вървят по равнина, между дървета, спущат се от хълм, скалиста местност и т.н., чак до момента в който прозвучава четиристишието:

.

Дръпнете се, приятелите идат.
Дръпнете се и ние да ги видим. Охо, охо.
Познати наши стари –
четиримата весели другари.

***

Малка полянка. Задава се групата на лисичето. Най-напред върви Лиско, следван от Димби, Домби и Мокси. Мелодията на тяхната песничка ги съпровожда. Виждаме четворката по равното, виждаме я да се изкачва по хълм, любуваме се на силуетите по билото. Магаренцето все изостава, все гледа да ръфне нещо, особено ако е бодил.

Ето сега Мокси, при едно подобно изоставане. Проследяваме го отблизо. Магаренцето отваря уста и налапва бодила и тъкмо да го схруска, ококорва очи.
М о к с и. Домби.
Домби се откъсва от групата си горе и се приближава до Мокси. Мокси му сочи земята.
М о к с и. Виж.
Домби гледа известно време.
Д о м б и. Димби.
Димби се откъсва от Лиско и се приближава към двамата.
Д о м б и /сочи земята/. Виж.
Д и м б и /поглежда земята/. А! /Поглежда двамата, те поклащат глави./
Т р и м а т а. Лискоооо!
Л и с к о /от билото/. Какво?
Д и м б и. Ела да видиш.
Лиско се спуща при тях.
Л и с к о. Така ме е яд, че вървим вече втори ден и никакво приключение. Какво гледате?
Поглежда заедно с тях надолу, навежда се, взима бутилката и я вдига пред очите си. Бутилката е в покой, но вътре нещо шава, нещо се бунтува, дори шепти тайнствени звуци. Без да му мисли много, Лиско хвърля бутилката на земята и драсва. Всички хукват след него, а Мокси, преди да хукне – извиква, сякаш да даде сигнал за бягане.
На полянката първи дотичва Мокси, после Домби, после Димби и накрая Лиско.
Всички треперят, не могат да се съвземат.
Първи се окопитва Лиско, после Димби, после Домби. Само Мокси продължава, тресе го, не може да спре.
Л и с к о. Мокси.
М о к с и. Само не ми разправяй., че почва приключение, само туй не ми казвай, защото веднага хуквам и няма да ме видите поне три години. Предлагам да си вървим по пътя и хич да не се връщаме, хич не искам и да знам какво може да има в тази дяволска бутилка.
Д и м б и. Предлагам да мълчим и да дишаме.
Четиримата поемат дълбоко и едновременно въздух, задържат го и шумно го изпущат, така – няколко пъти.
Л и с к о. Сега спокойни ли сме?
Д о м б и. Да не искаш да кажеш, че трябва да се връщаме на туй проклето място, където е бутилката? Димби, моля те, кажи му че нито аз, нито Мокси, нито ти… Защо мълчиш?
Д и м б и. Сега Лиско мълчи и се чуди как да се върне при бутилката.
М о к с и. Обаче без мен.
Д о м б и. На мен там крака ми повече няма да стъпи. Не ме интересува никаква бутилка. /напомпва се/ Разбрахте ли? /вика/ Не ме интересува нищо, никой не може да ме накара! /още по-силно/ За нищо на света!
Л и с к о. Домби, не викай.
Д о м б и. Няма да успееш, разбра ли? Няма да ни тикнеш отново в беля. Няма да ти се дадем и ще ритаме. Ето и Мокси ще рита. Няма да ти озволим.
Л и с к о. Какво няма?
М о к с и. Знаеш какво.
Л и с к о. Искам само да се върнем и да я разгледаме.
Мокси и Домби извикват раздразнено.
Л и с к о. Що за бутилка е там.
Мокси и Домби извикват отчаяно.
Л и с к о. Не мога, разберете, такава интересна бутилка лежи на пътечката, а аз тук бягам като последен страхливец. А тя – там затворена, вътре има живот, има нещо което мърда. Видяхте ли колко жално ни се молеше да го пуснем навън?
М о к с и /изкрещява/. Махни се от очите ми!
Л и с к о. Махам се.
Излиза.
 
***
Бутилката е самотна, виждаме само гърлото ѝ да стърчи, долната част е скрита, да речем, в тревата или в камъните. Музика, подхождаща за самотна бутилка, сигурно изпълнявана от самотна цигулка.
Бавно влиза Лиско. Застава настрана. Погледът му е отправен към бутилката.
Отгоре долитат гласовете на приятелите:
– Лиско, недей…
– Върни се.
– Пази се, Лиско.
Отново тишина. 3а кой ли път лисичето се е изправило самичко срещу неизвестното?
Туп, туп, туп! – това което тупти е сърцето му, чуваме го и ние, усилвателната уредба ни го осигурява.
Лиско бавно полага ръка върху гърдите си, сърцето спира.
Л и с к о /а може би запис на гласа му/. Да останеш, или да не останеш? Да се страхуваш, или да не се страхуваш? Това са въпросите. /Навежда се и вдига бутилката. Съзерцава я продължително./ Да бъдеш или да не бъдеш – това е въпросът.
Влиза Димби.
Д и м б и. Върнах се, но треперя.
Влиза Домби.
Д о м б и. Отново полудяваш.
Влиза  Мокси.
М о к с и. Трябва да те вържем.
Тримата наблюдават с трепет лисичето, което вдига още бутилката пред очите си и се взира в нея.
Непознатата затворена материя, която досега беше в покой, бавно се раздвижва – надига се и се свива, катери се по стъклото и в даден момент, започва да съска.
Мокси изпищява и изчезва, последван на секундата от Домби и Димби.
 
***
Отдалечено от бутилката място, спокойно кътче.
Дотичва запъхтяният Мокси, спира, диша зачестено. Дотичва Домби, а после и Димби. Нищо не казват, само дишат, успокояват се
М о к с и. Тази бутилка можехме спокойно да си я подминем и да се свърши, сега щяхме да се къпем в някоя река. Но аз съм виновен, аз я намерих. И защо ви повиках? Вместо да си мълча, повиках ви и оня, лудият, хоп – закопча се за нея..
Д о м б и. Мани, мани.
Д и м б и. Доста се изплаших.
Д о м б и. Димби, ти първи се връщаш при него, все ти се връщаш и ни подвеждаш. Докато кажа отивам си, ти се връщаш при Лиско и аз какво да правя, приятел съм и се връщам при Лиско, макар че ме е страх до пукване. Ако не се връщаш ти, аз никога няма да се върна при страшните работи.. Лиско винаги измисля нещо опасно за живота, все бягаме и треперим. На мен ми омръзна да треперя, от треперене хванах мускулна треска.
М о к с и. А така, кажи му.
Д о м б и. В това проклето шише има нещо много страшно, най-малкото – противно и ние вместо да си го подминем, какво – взимаме го в ръцете си и си задаваме въпроси. Тук, според мен, няма нужда от въпроси, а от бягане. Колкото по-далеч от бутилката, толкоз по-добре.
М о к с и. И от Лиско!
Д и м б и. Мокси, ти си му първия приятел.
М о к с и. Вече не искам, отказвам се, този приятел ме тика към страх и ми става неприятел. Лиско е моя първи неприятел. Нямам по-голям неприятел от него. Мразя го, мразя и бутилката, не искам да я погледна.
Влиза Лиско с бутилката.
Мълчание. Погледите са вперени в бутилката.
Мокси. Лиско, ние те мразим.
Мълчание.
М о к с и. Домби, кажи му и ти.
Д о м б и. Мразим те.
Мълчание. Не могат да отделят погледите си от бутилката.
М о к с и. И Димби те мрази.
Мълчание.
Л и с к о. Светът е много неизследван. Нищо не се знае, нищо не знаем. Това, например, какво е? Кажете де, какво е това? Какво шава в шишето.
Д и м б и. Какво шава?
Л и с к о. Не е вода, не е лепило, не е мед, нито конфитюр.
Д и м б и. Лиско, знаеш добре какво се говори за такива бутилки! Това е някакъв дух, в бутилките затварят духове!
Л и с к о. Де да беше така!…
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Нищо.
М о к си. Повтори, повтори да чуем, целият свят да чуе и да те разбере, дето предпочиташ в бутилките да има духове.
Д о м б и. Така е, Лиско.
М о к с и. Чакай, Домби. /към Лиско/ Добре, да речем че има дух, ще отвориш ли бутилката?
Пауза. Секундите текат.
Лиско /най-после/. Не знам, ще ми се.
М о к с и /злостно/. Да отвориш.
Л и с к о. Казал съм ви, любопитството е важно нещо. Вижте, вътре нещо просто ни моли да го пуснем на свобода. Защо да го държим затворено? Всяко нещо е родено да лети, да си гледа живота.
М о к с и. Море, то ако лети – да го пуснем веднага. Ако си гледа живота – отварям му тапата и да си гледа живота. Но де да знаеш…
Д о м б и. В бутилката затварят лоши духове. А сме го пуснали…
М о к с и. …а ни е а̀мнал. Най-малкото, ще се качи на гърба ми.
Л и с к о. Защо на твоя?
М о к с и. Знае се на чий гръб ще се метне.
Д и м б и. Да оставим бутилката и да си вървим.
Д о м б и. Към реката.
Л и с к о. Димби, не искаш ли да разбереш какво има в бутилката?
Д и м б и. Обаче…
М о к с и. Обаче, я!…
Д и м б и. В такива бутилки има духове. Никой няма да постави нещо хубаво в бутилка. Помислете само – бутилките съдържат или вино, или ракия, или коняк…
Л и с к о. Ама и швепс.
М о к си. Колко е швепса бе, Лиско, на десет бутилки я се падне една, я не.
Л и с к о. За това обичам риска. Рискуваш и ако печелиш – печелиш, ако губиш – бориш се срещу злото. Няма нищо по-добро от туй, да се бориш срещу злото. Колко много злини!… Кой ще ги победи? Аз, ти, той…
М о к с и. Аз си паса.
Д о м б и. И мен ме няма.
Л и с к о. Отваряме ли, или не отваряме?
М о к с и. Лиско, сега стоя до теб и разговарям, защото знам, че няма да отваряме.
Д о м б и. И аз.
М о к с и. Иначе да съм драснал и да ме няма.
Д о м б и. И аз.
М о к с и. Макар, че пак ме е страх.
Д о м б и. И мен, но не толкова, защото съм сигурен, че…
М о к с и. Помниш, отваряхме куфар, избягах на три километра
Л и с к о. Тогава защо се противиш?
М о к с и. Защото пак ме е страх, да не стане нещо непредвидено.
Д о м б и. И мен.
Л и с к о. Тогава пет часа мислихме да отворим ли, или да не отворим и какво – нищо.
М о к с и. Беше много страшно.
Д о м б и. Докато отваряхме.
Л и с к о. А после?
Д и м б и. После нищо.
Л и с к о. Излезе ли нещо?
Д о м б и. Представи си, че беше излязло.
М о к с и. Не знам, но ме е страх да отварям бутилки. Тогава не излезе, а сега може да излезе. От бутилките ту не излиза, ту излиза нещо. Като отвориш тапата… де да знаеш. Остави си тапата затворена, а мисли че си я отворил.
Л и с к о. Засрами се, Мокси.
М о к с и. Мен не ме е срам – страх ме е.
Д о м б и. Без рискове!
Д и м б и. Колкото и да е смешно, с мен също става нещо необяснимо.
Л и с к о. Ако трябва да си признаваме, аз също се страхувам, не мога да си го обясня, но се страхувам. Кажете, да отворя ли?
Понеже Лиско е хванал тапата, Мокси извиква и изчезва, след него извиква Домби и изчезва, а на края, разбира се и Димби.
Д и м б и /преди да излезе/. Лиско, знам че няма нищо!
Димби излиза.
Л и с к о /както държи тапата/. И аз се страхувам. Вижте, ръката ми трепери, а знам, че няма нищо: какво може да има в една бутилка.
Лиско запява:

Не бягай ти, недей отстъпва,
защо се връщаш тъй назад?
Напред тръгни със твърда стъпка
и твой ще бъде тоя свят!
.
Напред, напред – не се страхувай
от духове или беди,
тоз който знае да рискува
накрая той ще победи.
Хайде! – Едно-две.
Хайде! – Едно-две.
Оппа! – Едно-две! Едно-две-три!
В пазвата плювай,
недей се страхувай,
хайде – едно-две, едно-две-три.
.
Напред, напред – недей се спира
пред духове или беди,
размахай своята рапира,
втурни се бързо, победи!
.

Отначало Лиско не се напъва, предполага, че тапата ще излезе лесно, но тапата се противи и предизвиква неговото по-активно участие. Напън, още веднъж, нов напън, боричкане с бутилката.
Л и с к о. Брееей, този дух излезе упорит.
Внезапно тапата гръмва. Тишина. Чува се съскане. От бутилката започва да излита нещо прилично на дим, облак… Още по-неочаквано светлините угасват, съскането се увеличава, става режещо.
Отново светлина, секване на шума.
Пред учудения, направо, уплашен Лиско, стои неподвижен динозавър. Огромните размери и зловещия вид на праисторическото чудовище направо съсипват героя и детронират досегашното му достойно поведение. Лиско немее, успява да направи само крачка назад, после извиква както никой друг досега и изчезва, с началната скорост на ракетата.
 
***
Спокойно кътче, отдалечено от мястото на бутилката.
Димби, Домби и Мокси.
Д о м б и. Колко е хубаво!
М о к с и. Без Лиско.
Д о м б и. Спокойно, тихо…
Д и м б и. Дочувам шума на поточе.
Д о м 6 и. Ще поплуваме.
М о к с и. Ще попеем.
Д и м б и. И ще си полегнем.
М о к с и. Така се живее сто години – пасеш, плуваш и лежиш, край на ужасите.
Чува се шум от бягащо същество.
Д и м б и. А!
Д о м б и. Какво е това?
Докато се усетят, връхлетява бягащият Лиско и префучава, без да ги погледне дори.
Т р и м а т а. А!… /обръщат се по посоката на Лиско./ О!
И хукват след него.
 
 
***
Друга полянка. Лиско спира и диша запъхтяно. Мокси спира и диша запъхтяно. Домби спира и диша запъхтяно. Димби спира и диша запъхтяно. Стараят се да си възстановят дишането. На всичко отгоре влиза и Чими.
Ч и м и. Ей, глупаци, полудяхте ли? /Tишина./ Какво става? /Тишина. Никой не му отговаря./ Пак някоя измислица. /Tишина./ Защо мълчите?
М о к с и. Чими, ще те ритна!
Д и м б и. Жабок, върви си!
Ч и м и. Пак се разтичахте.
Д и м б и. В момента имаме проблеми…
Чими излиза по посока откъдето те бяха дошли.
Тишина. Песен на птици.
Д и м б и /най-после/. Лиско. /мълчание/ Защо бягаше?
Тишина.
Д о м б и. Какво се е случило? /Лиско не реагира/ Защо не говориш?
М о к с и. Говори и кажи – ако е за бягане, да бягаме още.
Все едно че Лиско не е на полянката, а другаде, стои безмълвен.
М о к с и /заключава/. Нещо непредвидено.
Д о м б и. Лиско си глътна езика.
М о к с и. Откога чаках този момент.
Някакви викове обаче привличат отново вниманието им. Като писка и крещи до небето, Чими застава пред тях.
Ч и м и. Какво бе, какво беше? Такова нещо няма, не може и да има!
Чими профучава и изчезва.
Д и м б и. Мокси, какво правиш?
М о к си. Треперя.
Д о м б и. Страх ме е.
Д и м б и. Лиско, какво се е случило?
Лиско мълчи.
Д о м б и. Чими и той префуча.
Д и м б и. Там има нещо.
М о к с и. Лиско, моля те, кажи ни.
Нищо, мълчание.
Чуваме равномерно: туп-туп-туп, нещо огромно върви, ясно че е динозавъра.
Лиско изчезва в противната посока, след него останалите.
Влиза динозавърът. Оглежда се и тръгва отново по посоката на изчезналите.
 
 
***
Влиза Лиско.
Л и с к о. Те избягаха от мен, понеже им нося нещастия. И си е така. Нека си живеят спокойно, без мен. Но какъв беше този страшен звяр?
Нещо крещи. Чими влиза и изчезва.
Докато Лиско се реши да хукне от своя страна, влиза Динозавърът.
Лиско е хванат на тясно, още не може да реагира. Двамата стоят и се наблюдават.
Лиско е толкова уплашен, че е спокоен, предполага се, че е откачил.
Л и с к о. Днес времето е хубаво, но наблюдавам онова дърво и се чудя, дърво ли е, или не е дърво… Ако го погледнеш от едната страна – е дърво, но ако го погледнеш от другата страна – пак е дърво, само че не прилича на дърво, а на друго дърво… На вас как ви се струва, дърво ли е или не е дърво, като се вземе предвид, че времето не е чак толкоз хубаво.
Д и н о з а в ъ р ъ т /с изненадващо тънко, детско гласче/. Момченце, искаш ли да си поиграем?
Л и с к о. Пък не му е и време да е дърво, по това време дърветата са се прибрали да спят.
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля ти се!
Л и с к о. Или пък са на екскурзия. На вас не ви ли се струва, че по това време всичките дървета са на екскурзия?
Според Лиско, вече е настъпил удобният момент, той изпищява и хуква, излиза.
Д и н о з а в ъ р ъ т /учудено/. А!…
Друго място в гората.
Димби, Домби и Мокси.
Д о м б и. Мисля че се отървахме от лисичето.
М о к с и. Сега ми е добре.
Д и м б и. Млъкнете.
Д о м б и. Какво, не е ли така?
М о к с и. Вече мога и да си попаса.
Чува се крясък, панически префучава жабокът Чими. След него – Лиско.
Д и м б и. Като ракети!
М о к с и. Ами и ние.
Д и м б и. Какво?
Д о м б и. Да профучим.
М о к с и. Вече треперя.
Много внезапно влиза Динозавърът. Застава пред тях като паметник, като съдба.
Тримата герои треперят, нищо не може да ги успокои, нито могат и да хукнат – само треперят, като придружават треперенето на телата си със звуци.
Обаче Димби и Домби все пак успяват, изглежда че се окопитват и изчезват.
Пред Динозавъра е останал само треперещия Мокси.
М о к с и /най-после проговаря/. Махни се, звяр! Ти си най-страшния звяр!
Д и н о з а в ъ р ъ т. Кой? Аз?
М о к с и. Макар че говориш тънко!
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля те…
М о к с и. Нямам нищо общо с оня дето те пусна. Не сме никакви приятели, срещам го винаги случайно и той винаги намисля да отваря бутилки. Ако не беше отворил тапата, сега ти щеше да си живееш в бутилката, а ние…
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля ви да си поиграем.
Посяга към Мокси.
Мокси изпищява и изчезва.
Д и н о з а в ъ р ъ т. А!…
Динозавърът остава сам.
По наклона на тялото му, като тръгва от опашката, пълзи Калинка.
К а л и н к а т а /върви нагоре и говори/. Какво си ти, по което се катеря? Дърво ли си, планина ли си, или си облак?
Д и н о з а в ъ р ъ т. Динозавър съм.
К а л и н к а т а. Ди-но-за-вър.
Д и н о з а в ъ р ъ т. Праисторическо животно, от изчезналите… Защо никой не иска… да играе с мен?
К а л и н к а т а. Ами като сте изчезнали какво търсиш тук?
Д и н о з а в ъ р ъ т. Знам ли, я? Търся деца, да поиграем, а всеки бяга. Какво им става, защо всички, бягат. Искам да говоря с някого, да погаля някого…
К а л и н к а т а. Ти си много страшен.
Д и н д и. А така ми се играе.
К а л и н к а т а. Как се казваш?
Д и н д и. Динди.
К а л и н к а т а. Няма такива луди да си играят с чудовища. Че я се погледни – ти си грамада, планина! И не съм виждала по страшно нещо от тебе.
Динди заплаква.
К а л и н к а т а. Спокойно, не плачи, обърши сълзите си.
Д и н д и. А ти си толкова малка и хубава, така ти завиждам,. Всъщност какво си, не мога дори да те видя, само чувам гласа ти.
К а л и н к а т а. Дребна съм и съм нищожна – калинка. Е, красива съм, на точици, каквато е сега модата – сега се носят точките – но съм такова зрънце, че се страхувам, всеки може да ме настъпи.
Д и н д и. Но никой не се страхува от теб. Как искам да бъда на твое място.
К а л и н к а т а. А пък аз – на твое. Всички бягат надалеч, никой да не може да ме настъпи, нито да ме обиди, умирам да се страхуват от мен.
Д и н д и. Страшно е да се страхуват от тебе, това е най-голямото нещастие – да предизвикаш ужас. Искам да играя с някого, да погаля някого…
К а л и н к а т а. Ох, Динди, ако ти позволя да ме погалиш, не знам дали ще остане нещо от мене.
Д и н д и. Видя ли?
К а л и н к а т а. И двамата не сме за никъде, готова съм да станем приятели, макар че защо ти съм аз, като не можеш нито да ме погалиш, нито да ме видиш.
Д и н д и. И все пак ми поолекна, вече говоря с някого, чувам глас, някой не бяга от мен.
К а л и н к а т а. А пък аз се возя, някой ме вози, някой ме защитава, никой не може да ме стъпче. Много било хубаво, бе, Динди – да стоиш отгоре и да те носят насам-натам!…
Д и н д и. Тогава напред!… Там виждам четири същества от които ме е страх. Приближавам ги – бягат, приближавам ги – бягат. Особено едното, с дългите уши. Калинке, погали ме!
К а л и н к а т а. Галя те, усещаш ли нещо?
Д и н д и. Много е тъжно, да ти кажа. Но, все пак – напред.

.
Песен на Калинката:

Аз съм силна, аз съм здрава,
вижте ме – високо съм и пея;
аз съм мощна, величава –
яхнала чудовището, змея.
.
Кой ще дръзне да ми каже,
че съм само нищо и полвинка,
или да допусне даже,
че съм незначителна калинка?
.
Така е като имаш приятел голям,
за тебе вече с почит ще говори,
спокойно ще напредваш насам или натам,
той въздуха пред тебе все ще пори.
.
 
Кой ще дръзне да ми каже,
че съм само нищо и полвинка,
или да допусне даже,
че съм незначителна калинка!
.
Калинка…
калинка…
калинка…

 
Гласът и героите се отдалечават, изчезват.
Затъмнение.
***
Полянка.
Влиза Чими. Успокоява дишането си. Вижда бутилката. Взима я. Гледа я.
Ч и м и. Бутилка. /оглежда я/ Какво ли е имало в нея? /надига я към гърлото си/ Нищо не е имало. /поглежда надолу/ Тапа. Всяка бутилка си има тапа… Търкулнала се тапата – намерила си бутилката.
Бегом влиза Мокси. Вижда как Чими се кани да тикне тапата в гърлото на бутилката.
М о к си. Стой! /Чими го гледа учудено/. Не затваряй.
Ч и м и. Какво?
Мокси грабва бутилката и я наблюдава.
М о к с и. От тук излезе нещо, което трябва да се върне пак тук!
Влиза бягащият Лиско. Спира. Гледа как Мокси държи бутилката.
М о к с и. Ти го пусна!
Л и с к о. Мокси, братко, този път се изплаших и аз.
М о к с и. А пък аз от треперене хванах мускулна треска. Ще се разглобя, ще се разпадна!… /дава му бутилката/ Пъхай го, махни го!
Л и с к о /на себе си/. Динозавърът има тънко гласче… и следователно… по пътя на логиката…
Ч и м и /страшно възмутено/. Логика! Чудовището ще ни глътне, а ти – логика!… Виж тука, виж, от тази страна е пропаст! Ако чудото се появи от тази страна /сочи обратната/ няма къде да бягаме. /обръща се към пропастта/ Ехо! /ехото отвръща/ Логика. /Ехото отвръща./ Разбра ли? Двеста метра пропаст.
Влизат Димби и Домби.
Д и м б и. Този път и Лиско…
Д о м б и. …го е страх.
М о к с и. И няма къде да бягаме! /обръща се към пропастта/. Ехо.
Ехото отвръща.
Д и м б и  и  Д о м б и. А така!
Л и с к о. Приятели, по пътя на логиката…
Ч и м и /и всички други/. Тихо!
Л и с к о /упорито/. Това не е динозавър!
Ч и м и. А какво?
Л и с к о. Динозавърче! Дете!… Като нас!…
М о к с и. Лиско, действаш на нервите!
Ч и м и. Чуй!
В с и ч к и извикват: Ехо.
Ехото от глъбините на пропастта отвръща неколкократно.
Л и с к о /в настъпилата тишина/. Отивам при него.
Лиско излиза.
Ч и м и. Глупако, върни се!
П р и я т е л и т е  на Лиско. Лиско !…
Ехото отвръща зловещо.
Л и с к о /връща се/. Всички деца се разбират.
Излиза.
***
Някъде.
Динди и Калинката.
Ехото долита до тях.
Д и н д и. Там си играят.
К а л и н к а т а. И ние си играем, Динди.
Д и н д и. А от мен – бягат.
К а л и н к а т а. Защото се страхуват.
Д и н д и. Искам да ги погаля…
К а л и н к а т а. Динди, съвземи се!
Д и н д и. Не искам да се страхуват.
К а л и н к а т а. Спокойно.
Д и н д и. Кажи ми, Калинке, как да премахна страшната външност от себе си?
К а л и н к а т а. Динди, тихо!
Все още чуваме далечното ехо: Лискоооо…
…Някой иде.
Влиза Лиско, спира пред Динди. Двамата се гледат. Мълчание.
Тихичко се дочува ехото.
Л и с к о /тихо/. Там ме викат. /Пълна тишина./ Приятелите, ме зоват. /тишина, пауза/ Но аз идвам при тебе. /пауза/ Защо? /пауза/ Кое ме кара да идвам, да ме погълнеш? /пауза/ Но… като се замисля, не мога да не си кажа, че гласът ти е тънък, а тънки гласове имат само децата.
К а л и н к а т а /сочи Динди/. Той е бебе! На три месеца.

Л и с к о. Досега никое дете не е изяло друго дете.
К а л и н к а т а. Точно така!
Л и с к о. Мило динозавърче, дойдох при тебе, но знаеш ли как се страхувам? Казах си: Лиско, не си човек, ако не се приближиш до чудовището! /разтреперва. се, та чак зъбите му тракат и то силно/ Иииииетто ммме, пппри тттеб сссеъм. Ччччак сссега ммме хххва-на!
К а л и н к а т а. Кое?
Л и с к о. Сссс… ссссс…. сссс.
К а л и н к а т а. Страхът.
Л и с к о. Дддцд… дъдъдъдъ.
К а л и н к а т а. Да.
Л и с к о. Калинке, завиждам ти, качила си се върху него и хич не те е сссстрах.
К а л и н к а т а. Ми, нали сме деца.
Зад гърба на Лиско се появява Димби.
Д и м б и /шепти/. Аз съм тук.
Л и с к о /без да се обръща, продължава да говори на Динди/. Освен това, приятелството…
Зад гърба му се промушва Домби.
Д о м б и. И аз.
Л и с к о. Калинке, приятелството е…
– Всички сте луди! – казва Мокси и се появява рязко, но изглежда, че нервното напрежение се е превърнало в нервна криза и от там нервна ярост.
М о к с и /врязва се чак до Динди, поглежда го и вика/. Не те е срам! Пу!…
Л и с к о. Мокси!
М о к с и. Разглобих се от страх! Как не те е срам да се явяваш и плашиш! Да гониш!
Д и н д и. Аз?
М о к с и. Разнищих се от треперене. Ето, пипни ме /Мокси пипа Динди/ усещаш ли? Това не съм аз, това не е магаре, а едно уплашено нещо. /вика със всичка сила/ Махни се! Остави ни гората и полянките. Те са наши. Реката е наша!
Тишина. Голяма пауза.
Чува се хлипането на Динди.
Димби и Домби са учудени.
Д и м б и. Той плаче.
Д о м б и. Сълзи!
Д и м б и. Лиско, и ти.
Д о м б и. Плачеш.
Д и м б и /учудено/. Мокси!
М о к с и. Плаче ми се!
Всички плачат.
К а л и н к а т а. Еее, хубава работа!
Разплаква се и тя.
Влиза Чими.
Ч и м и /оглежда ги както плачат/. Еее, голямо плачене! /Взима бутилката и я поднася отворена към Динди/ Хайде, влизай обратно.
М о к с и /скача/. Не! /Грабва бутилката и я захвърля далеч./ Проклетнико, махай се!
Ч и м и. Аз ли?
В с и ч к и. Ти!
Ч и м и. Ужас!
Чими избягва.
Плачът продължава, разтапя се бавно в тиха и много нежна музика.
И сега:
започва
да се превръща
от плач
в нежно
 успокояване.
 
Л и с к о. А ние се страхуваме…
Д и м б и. От тебе.
Д о м б и. Защото ни гонеше.
М о к с и. Навсякъде.
Д и н д и. Ми, исках да ви погаля.
А сега:
успокояването
прераства във ведрост,
ведростта поражда приповдигнатост,
после – смях.
Вече всички се смеят.
И се покачват върху гърба на Динди. Нареждат се. Лиско взима калинката в ръката си.
Л и с к о. Стана хубаво!
Д и м б и. Дори чудесно!
До м б и. Ние се намерихме!
М о к с и. Ехаа!
К а л и н к а т а. И аз ви намерих!
Д и н д и. А Динди да намери Вас!
Л и с к о. За да стане пиесата!
Смях.
Всъщност, на сцената са останали само куклите на героите и гласовете им са записани на лента.
Долу са се наредили изпълнителите на ролите, които вече пеят:

Когато по пътя приятели вървят
дори и реките за мъничко ще спрат.
С учудване реките ще рекат: –
Приятели са тръгнали на път!
И припевът:
Дръпнете се, приятелите идват.
Дръпнете се и ние да ги видим.
Охо, охо – познати наши стари –
известните ни весели другари!

Вместо да четете книгите за Лиско – и да се забавлявате неимоверно! – ви се предлага да препишете темата от сайта „ПОМАГАЛО“ – и ако учителите ви не познаят прочетения вече в други тетрадки текст – да изкарате изпита си, но и да си запазите за БЪДЕЩЕТО безкрайното удоволствие на прочита на книгите за Лиско! НЯКОГА, когато писателят Борис Априлов – също Ахото и Баща ми – носеше някоя новозакупена книга у дома – ми я подаваше с думите: Да знаеш КАК ти завиждам, че ЩЕ Я ПРОЧЕТЕШ ЗА ПЪРВИ ПЪТ! – и гледаше малко тъжно през очилата си – но и с видима радост, че ми дава такава прекрасна възможност! И аз – като него, макар и да не съм ви баща, НИТО дори и майка – създадох този блог – за да ви доставя безкрайното удоволствие ДА ПРОЧЕТЕТЕ – за първи път, НО И ИЗОБЩО – книгите на Борис Априлов, защото НИКОЙ ДРУГ от сега нататък няма да го направи! Издателствата, които се съгласиха да го издадат, ми предложиха тиражи по 250 до 500 бройки! – а тук са влизали – надявам се – И ЧЕЛИ – почти 13 000 читатели!!! Надявам се и ВИЕ да се присъедините към тях! Но да ви предоставя и ПОМАГАЛОТО!!! – И БОГ ДА ВИ Е НА ПОМОЩ! – ДАНО  ви се падне един ден и на матурата!  :) Дж. В. ============== „ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО…”  ОТ Б. АПРИЛОВ  – ПОВЕСТВОВАТЕЛЕН СТИЛ И ХУДОЖЕСТВЕН СМИСЪЛ :)))  Авторът е един чудесен човек – Доц. Д-р Петър Стефанов, с когото се запознах тази година покрай честванията на Борис Априлов; написал е тази чудесна статия по въпроса, но в сайта „ПОМАГАЛО“  вероятно са ви дали възможността И ВИЕ да напишете – без много-много да си давате зор да четете книги!? Поне ще прочетете един добър текст, дано ви помогне!! Поредицата от романи и повести на Борис Априлов  с общо заглавие  „Приключенията на Лиско…”, която може да се определи като своеобразен приказен епос (*), е без съмнение едно от най-значителните постижения на нашата детска литература от времето на социализма. Още появата на първата книга от този цикъл става важен знак за търсенето на нови духовни пространства, за стремежа да се погледне отвъд предписанията и догмите, отвъд тоталитарното царство на представите за човека и света. Като стъпва върху традициите на класическата приказка – народна  и литературна, писателят отива далеч в обновяването на жанра и извеждането му до една интелектуално извисена хуманистична концепция.  Макар героите да са познати – Мецан, жабокът Скокльо, Главния славей, Кукувицата, вълкът Кафявко, заекът Сивко, свраката Нешка и, разбира се, Лиско, писателят овладява непознати територии на приказното – и във формата, и в идеите. Освобождава се от всякакъв вид патерналистични художествени стандарти и създава повествование, което отвежда към шедьоври като „Малкия принц” и „Мечо Пух”. Всичко тук е бистро, леко, одухотворено, искрящо, защото е осветено от любопитната детска същност и е отворено напред и нагоре – към морето, към небето, към приключенията на духа. Основен вече  е топосът на Тихата гора, а не на Дивата гора, ако хвърлим мост към известното заглавие на О.Василев – знаково противопоставяне, израз на съвършено други художествено-педагогически намерения, и в същото време достатъчно двусмислено, съдържащо алюзия и към съвременната реалност. Когато авторът е започнал своята приказна история, едва ли е предполагал докъде ще стигне първоначалният замисъл. Трите романа за Лиско, уж напълно достатъчни, за да се изчерпи  „идеята”, са последвани от десет повести, факт, който ни  дава възможност да потърсим и начина, по който еволюира художествената концепция  в тази приказна сага. След „Приключенията на Лиско в гората” (1957) театърът на действие се разширява съобразно порастването на търсещия дух на протагониста. Последвалите  приключения на героя, тръгнал с магарето Мокси да обикаля света,  ще ни отдведат най-напред до морето, където след интересни запознанства и авантюри главният герой  ще се срещне дори със своя автор („Приключенията на Лиско по море”). Воден от неутолимата жажда за силни преживявания, малко по-късно той ще се озове в чудноватата страна Квадратия, за да ни направи съпричастни на една антиутопия за човешкото съществуване. След края  на това невероятно пътешествие повествованията за Лиско ще се съсредоточат отново  някъде около Тихата гора  и без да разширяват особено географията си, ще разширяват непрекъснато своя вътрешен смисъл. С времето писателят все по-често ще търси изненадата и очудняването в пределите на познатото, както и  в играта с приказната условност, при което ще се отключват множество значения.  Постепенно агоналността ще бъде някак минимизирана или поне в по-голяма степен обърната навътре – в борба на героите със самите себе си. Изображението ще се премества подчертано в игровото пространство на езика и ума, показвайки как понякога животът и приказките могат удивително да се объркат. Все по-често ще отсъстват ярките  антагонисти като орела Каменар или Синята акула, а като „опоненти” ще се появяват образи като  „проклетия” жабок Чими, който е повече жертва и обект на помощ, отколкото противник. Когато все пак се появи такъв (вълкът от Червената шапчица), видян през множество огледала от художествени условности,  поне за читателя той ще звучи някак „по на уж”, от което злото ще изглежда  овладяно и дисциплинирано. Ще се появят – незнайно откъде – важни нови актанти – Димби и Домби, които ще пречупят онтологичния статус на приказните герои и ще формират една устойчива и много забавна персонажна система, носеща корелативни хипостази  на детското. В „Червената шапчица”, за да прогонят скуката,  героите започват свой куклен театър, при това в „брехтовски” ключ. Освен че пребивават в собственото си приказно пространство, в него те разиграват втори приказен сюжет, създавайки го в момента. Ролята на главната героиня се „играе” от една обикновена маргаритка, а един  кръвожаден пън е в ролята на вълка. Тези два сюжета са допълнени от още един,  първичен спрямо оня, който разиграват. Неочаквано се появява истинската героиня  от всеизвестната приказка. Докато се питат, удивени от преживяното, била ли е сред тях Червената шапчица, или не, идва и Вълкът. След като успяват да го насочат в погрешна посока, героите решават да се заемат със спасяването на любимото на всички деца момиченце и т.н. Всичко в тази приказка онагледява детското (човешкото)  възприятие и въображение, което може да бъде активно, да вижда по-дълбоко и пълно, да досътворява действителността. Тук се обиграва идеята за преодоляване на миметичното начало, за утвърждаване на изкуството на намека и тънката асоциация. Лиско убеждава своите приятели, че ако си отворят очите, ще видят и  кошничката на маргаритката-Червена шапчица, и успява да  зарази с идеята за голямото значение на творчеството даже вечния скептик Мокси. Имитирйки най-общо схемата на традиционната приказка, авторът при всяка стъпка се стреми да наруши тази логика, да влезе в противоречие с рецептивния стереотип. Налице е подчертан  стремеж да се превъзмогне клишето – повествователно, сюжетно, фразеологично. Във всеки момент от разгръщането на текста е налице някакъв вид очудняване – в темпоритъма, фабулните детайли, диалозите. Периодично сюжетът спира движението напред (нещо подобно има и в народната приказка) и смисълът започва да осцилира в „отношение” към ставащото, героите започват да  рефлектират върху ситауцията и да се охарактеризират  сами. В прелестните и подчертано продължителни диалози езикът странно се разширява,  а действието става вътрешно действие. Чрез способността да субективизира нещата и по  този начин да чете себе си, съзнанието на героите твори втори план на художествената реалност. Върху традиционно приказното се наслагава още нещо – проява на модерно естетическо мислене, в което се отваря подчертано място за иронията, парадокса, двусмислицата. Текстът на всяка крачка предизвиква метафори, създава преносни значения, ражда иносказателност. Отделните образи, ситуации или съждения създават символични пространства, фигурализират идеи – морални, философски, социални. Много често образите и ситуаците получават необикновена изразителност, зазвучават с притчово-афористична дълбочина, вместват архетипен нравствено-психологически опит и екзистенциален смисъл. Формират се паралелни смислови структури, снопове от значения, които се застигат, застъпват, блъскат, опровергават и трудно могат да бъдат отчетливо артикулирани. У читателя се утаява чувството, че авторът може  да продължава тази игра, колкото си иска, да разтяга този увлекателен „парасюжет” като в телевизионен сериал. Обширните диалози на героите – важна част от приказната поетика – са по същество една грандиозна ретардация, която от време на време се прекъсва, защото първичният сюжет има нужда  все пак да се премества. Естествено тази важна стъпка не може да стане без активното участие на Лиско. Бидейки в повече от необходимото за една „нормална” комуникация, това забавяне създава абсурдистки елемент, превръща се в език на комичното, тъй като най-често служи за прикриване страха на героите от неизвестността. В „Чими” Димби и Домби чуват, че някой вика за помощ. От варела с надпис „Нафта” се обажда „чимиджимичамиджоми” и молбата му да го извадят от там се разтяга в продължителен разговор, в който става дума всичко, но не и за желание на двете момчета да откликнат на този призив за помощ. Задават се всякакви въпроси, проясняващи сюжетната ситуация, но липсва каквото и да е желание за действие. В основата си това е едно говорещо мълчание: мълчание – доколкото забавя прекия отговор; говорещо – доколкото отваря множество семантични валенции. При бързото превключване към неочаквани теми възникват допълнителни несъответствия от комично естество, очертават се различни нравствено-психологически типове и отношения, всеки от които звучи много познато, страшно напомняйки нашите „възрастни” нрави. (Не случайно смехът е във философското самосъзнание на приказната поредица. В „Лиско при квадратните същества” той е провидян като една от главните ценности за справяне със света на безчувствената цивилизация.) Високите идеи и намерения получават такава трактовка, в която, без да престават да бъдат високи, не изглеждат приповдигнато-патетични. Този леко бурлесков стил е неотделим от иронията, която (наред с играта с езикови клишета от различни области и с поведенческите стереотипи)  чрез елегантния намек отключва дълбоки пространства за вибрация на смисъла.  (Лиско, например, се обръща към опашката си по следния начин: „Стига си стърчала. И без това ме е срам да те разнасям насам-натам. У по-висшите животни опашките са изчезнали. Да не говорим за човека. Ясно ли е?”.) Интересно е, че първата книга за Лиско е  стилово неединна докрай – новият приказен стил е заявен, но като че ли не е окончателно избистрен. И това е разбираемо. Току- що литературата е започнала да се освобождава от схематизма и опростителството и да търси връщане към едно по-проникновено и психологически по-убедително преживяване, както и по- нееднозначно отношение към  света. Тук прави впечатление съчетаването на два самостойни плана на разказване – един многогласен, за който говорим, и друг – по-еднопланов. В епизодите с борбата срещу орела Каменар романът във формата на  задъхано едногласово емоционално-драматично описание  цитира достатъчно престижен стилов регистър, елемент на „високата” естетическа матрица. Този стилов регистър е презентиран  в миналото от повествования като „Дивата гора” на О. Василев, а в тогавашното настояще от творби като  „Бригадата на  майстор Чук” от Анастас  Павлов – приказка, появила се впрочем през същата 1957 г.  И за трите  произведения е характерно драматично пресъздадено колективно действие, свързано с постигането на някаква високо нравствена цел и граничещо с подвига. Подобно  напрежение от съполагането на различни стилови формации  липсва в следващите книги за Лиско, което е свидетелство за начина, по който приказният стил на Б. Априлов се ражда от традицията или, най-малкото, се опитва да се оразличи от нея. Вероятно достатъчно младият тогава писател бързо си е дал сметка, че това съполагане вече е намерило синтез в модерната интонация на неговия приказен дискурс и няма нужда от допълнителна експликация. Б. Априлов се домогва  до стил, почиващ върху специфичен знаков механизъм  на постоянни дискурсивни преображения. В непрекъснато преобръщане на нещата, в показване им от неочаквана страна светът разрушава своята застиналост и става богат и многомерен, непривичен, безумно интригуващ. Тук се корени до голяма степен антитоталитарният патос на тази приказна сага. Както в приказките на Валери Петров, и тук наблюдаваме като траен принцип в смислово-композиционното изграждане равноправието на всички градивни единици., отказа от йерахичното степенувене на мотиви,  на проблемно-тематични звена, от противопоставянето  сериозност-несериозност, възрастно-детско. Светът е  удивително богат, няма една абсолютна истина; естествената мъдрост на детето понякога надвишава  книжната мъдрост на големите; и най-мъдрият си е малко прост; светът, природата, човекът и животните са една  непрекъсната верига от загадки. Подобен смислотворен механизъм е разчетен на алегоричния и иносказателен прочит, страгегия, характерна въобще за приказното творчество от онова време, доколкото то е естествено податливо на мимикрията и  алегорията. Тук би могло навярно да се каже, че Борис Априлов е намерил подходящ начин да води подмолна битка с идеологемата, че едва ли не това са творби за възрастни, които се маскират като детска литература. Подобно допускане едва ли може да бъде прието, защото епосът за Лиско издава същностни характеристики на творчеството за деца. Работата е в това,  че като  истинско произведение за деца то отговаря на  утвърденото отдавна правило – хубавата детска книга да се харесва и на възрастните.  Съвсем естествено е много от посланията на тази поредица да са едновременно насочени към всички възрасти. Нали, ако използвам думите на Емилиян Станев, „няма нищо, което да обединява така всички възрасти както детската литература, защото самата душа е чиста, детска”. В повествователния дискурс, вплел множество от интенции, господства оня иронично-закачлив тон, изразяващ отношение на родителска симпатия – авторът полага ценностното си отношение преди всичко върху очарованието на ограничения детски опит. Познатите от фолклора герои са леко модернизирани, но по един достъпен начин, и това ги прави интересни за децата. Вълкът Кафявко подновява козината си и гледа все пак нравът му да си остане същият. Таралежко се учи да мирише цветята: като вдишва, той се превръща в голямо кълбо, а като издишва, отново става продълговат и т.н. Димби и Домби са уникално съчетание на безпомощността на  малкото дете пред опасностите на живота и в същото време на привилегията  да бъдат там, където стават важните събития. А и Лиско е преди всичко образ на умното и любопитно дете, притежаващо способността да се удивлява на всичко в света – онази човешка способност, от която се  ражда философията. Пред нас е един лъчезарен и очарователен хитрушко, подвижен, енергичен, вгледан в себе си и света около него и правещ открития, свойствени на детето, което опознава заобикалящата действителност,  задаващ си най- различни въпроси, които често изглеждат нонсенсови, но  неочаквано се докосват до най-важните въпроси на съществуването. Разбира се, детското тук е не само психология на детето, но и философски концепт за детето и детството, поради което много от моралните и екзистенциални послания са насочени към читателите с по-голям жизнен опит. Подобно на приказките на В. Петров, например, където  възрастният се завръща към изконната чистота на детската натура, проверявайки собствените си морални критерии, Б. Априлов изцяло полага своя морален и екзистенциален идеал в света на детското, свят безвъзвратно загубен от големите, съществуващ за тях само като утопия. Имаме работа с един от ония случаи, в които творецът дава израз на умението си да да се адаптира към детската публика, да изяви нови страни на писателското си майсторство, удовлетворявайки свои духовни потребности., т. е. да каже нещо за себе си, опирайки се на детския код. „За да се родят герои като Мокси, делфинчето Мони, Ленивия Рак, писателите често се превръщат в деца – иначе откъде ще се вземат книгите”, признава авторът. И още нещо. В леко бурлесково-абсурдисткия стил на повествованието не е винаги ясно дали  малкото е представено като голямо или голямото като малко. За да узнае какво е светът, Лиско отива при Великия Детектив Костенурко, у когото по мярата на диалектиката между „детско” и „възрастно” се наблюдават амбивалентни черти.  В неговите наглед банални поучения се разкриват най-важните черти на човешкото битие, двата основни начина да се живее:  по посока на вятъра и срещу вятъра. Неговата мъдрост в никакакъв случай не е абсолютна (даже многократно е иронизирана) и няма отговор на всички детски въпроси („Вие възрастните ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много”, му казва Лиско). Великият Детектив дори не е виждал морето, защото, за да отиде до него и да се върне, ще са му нужни шест години, но какво да се прави – това е ограничеността на човека въобще, който не може да излезе от кожата си. Все пак тази ограниченост не му пречи да пътува с мисълта си. Философът Кант например цял живот е гледал само съседната сграда от своя прозорец , без да е ходил почти никъде. В същото време Костенурко е мното самотен и неуверен, затова постоянно произнася фразата: „Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез”. Лиско най-накрая разгадава тази „професионална тайна” на възрастните – те са несъвършени и самотни и съвсем не са толкова проницателни, колкото изглеждат в очите на децата. В тази своя поредица Борис Апралов е в рамките на „високия” идеал на времето – живот, изпълнен с дълбок нравствен и битиен смисъл. Неговият герой  е алтруист, който води борба за по-добър свят. По-явните или по-скрити алюзии против несъвършенствата  и абсурдите на обществото са в името на този идеал. Повечето от тези послания надхвърлят конкретно-историческия контекст и се превръщат в размисъл за съдбата на човека: отношението цвилизация и природа, опасностите на техническия прогрес и т.н. Страната Квадратия е образ на онова, до което може да доведе абсолютизацията на материално-техническото съдържание на идеята за прогреса. Не случайно първият човек, когото срещат в Ламариния, е един брадясал мъж, който седи по турски и вече петдесет години се двоуми и не може да реши къде е по-добре: там, откъдето идват, или там, накъдето отиват. Други двама пък спорят има ли спиране, това което започне, или няма.  А и този варел с надпис „Нафта”, в който и около който стават главните събития в повестта „Чими”,  не току така е попаднал в гората и създава „проблеми” на нейните обитатели. Високата мяра за човешко поведение, утвърждаването на донкихотовското начало (Лиско освен всичко друго е и един малък Дон Кихот) е неотделимо обаче от едно снизходително разбиращо  отношение към човека, от  съзнанието, че идеалът е непостижим за множеството. За писателя всяко поведение е по-своему оправдано и уместно, стига да не вреди на другите. Всеки, и най-безталантният наглед, е ценност за света  със свое предназначение и носи в себе си възможността за духовен полет.  Дори липсата на „вкус” към промяната и движението  може да бъде извинена. Уви, магарето не може да бъде кон – това самопризнание на магарето Мокси е същевремнено морално убеждение и на самия автор.   Мокси е един завършен Санчо, прагматик и мърморко. Новите начинания го уморяват, не е готов на продължително усилие в гоненето на една цел („Хоризонтът непрестанно се местеше и това най-много дотегна на магарето”).   Макар че и в неговото съзнание има проблясъци на чувството за свобода и волност. Не му тежи да носи Лиско на гърба си, но като си помисли, че носи някого, става му тягостно. Въпреки ината му, и него го обхваща  страстта да пътува, и т.н. В тази двоякост на оценките също може да се съзре антитоталитарен импулс,  доколкото в литературата от онова време се изразяваше открито неодобрение и дори презрение  към „пасивността”, „еснафските амбиции”, „дребнавото живуркане” и пр. Като остава в рамките на идеала за високото предназначение на човека, за обществено служене, Борис Априлов  го облагородява и хуманизира, освобождава го от нормативно-императивния му характер, изпълва го вълнуващ екзистенциален смисъл. В предговора към втория роман той представя смисъла на творбата по следния образен начин: „Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които имат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Добре си представям как в отвъдната падина на хълма се трупат хиляди, натискат се в житата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то!? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.” С тази проста наглед метафора-притча писателят казва всичко за своя герой и за поредицата като цяло и по този начин напълно обезкуражава оня, който е решил да дава някакво свое обяснение. Обраслият с тръни хълм между сушата и морето не е ли фигура на екзистенциалната участ на човека, сбрала в едно свободата и робството, божествената му предзададеност и всичко онова, което му пречи да бъде истински – въпроси, около които векове се блъска художествено-философската мисъл. Това е въпросът за битието, за това, че човекът (възрастният) се е затворил за него. Колко голямо е морето (пространството на свободния дух) и колко малко хора се издигат до него. Някой мъдрец бе казал, че най-голямото чудо в живота е това, че въпреки хилядите смърти и нещастия, които ни заобикалят, човек живее така, сякащ това не се отнася за него. Ето този фундаментален екзистениал – „това не се отнася за мен” – персонифицира  Лиско. Той е непоправим оптимист, предпочитащ движението само за себе си,  изпълнен е с радост, отворен е постоянно за приключението.  Той е борец срещу преградите, стереотипите и рутината, пример за това как да се живее, образ на неосъществено ни аз, водач в царството на свободата. В текста на Б. Априлов самото понятие ”съществуване” се тематизира, създавайки отделно ниво на смисъла, което в същото време е неразграничено от общите правила на семиозис.  Във връзка с това, че Червената шапчица не познава Лиско (а както е известно, той е прочут далеч от границите на Тихата гора, за него се пишат дори книги), той прави многозначителното умозаключение, че тогава самата тя не съществува: „Някой не ме ли познава, значи не съществува”. За Лиско животът не  е нещо дадено завинаги, което може да се потребява ей така, колкото поискаш. Той е някакво, чудо, за което трябва да си даваш сметка, и героят показва, че умее да изпитва радостта от съществуването. („Да се живее е хубаво” – многократно настоява той.) Да съществуваш обаче, значи не само да пропускаш през себе си битието, но и да се себепревъзмогваш, да се издигнеш над  „страха, който изпитваш всеки ден, най-страшния страх”. Затова кредото на Лиско  съдържа висок нравствено-духовен потенциал: физическата сила не е решаваща, важна е силата на духа; не вярвай в прехвалени авторитети; винаги имаш възможност да се държиш достойно, ако презреш смъртта; няма беда, от която да не може да се измъкнеш – все истини, принадлежащи  на един морално-героичен лексикон. Най-яркият нравствен и символичен контрапункт на тази философия са медузите, които не мислят за нищо, носят се по течението, не усещат болка, не изпитват чувства и явно съществуват, за да бъдат сочени като негативен пример. Пред най-страшната опасност Лиско запазва присъствие на духа, великото достойнство на смъртен, презрял подлия страх за живота, или, по-точно – с детска невинност повярвал в своето безсмъртие. Като някаква свързваща мисъл през цялото повествование минава рефренът: ”Аз съм безсмъртен! Орли са ме яли, акули са ме гълтали и пак съм жив”. Издигнал се до мъдростта на детето над природния закон за себеизяждането (”Не може ли да се живее някакси другоче. Така, без да се ядем”) той е готов  на саможертва в името на другия ( ”Изпадне ли някой в беда, спасяваш”; ”Този, който те вика за помощ, значи има нужда от теб. Ако имаш възможност – спасяваш. И не мислиш”). С всичко това Лиско е безспорният авторитет в Тихата гора, към когото се обръщат при всяка неординерна ситуация – право, спечелено с изстрадан опит, с многобройни изпитания и морални жертви. Той е като някаква социална институция, осъществяваща инициация, създаваща порядък. При това  той е не просто  крепител на порядъка, а преди всичко фактор на необходимата промяна, на антизастоя. Точно в тази негова функция се проявява трикстерската му природа, неговият архетипен геном. Въпросният геном е леко смекчен в отношенията с неговите приятели, но се разкрива ярко при срещата му с техните антагонисти – орела, акулата, вълка. В тези случаи Лиско, подобно на хитреците във фолклора, дискредитира ценностната система на опонента и с това я обезсилва. Хитроумно убеждава вълка, че не си струва да ги яде (познат фолклорен мотив), а накрая му провежда истинска психоатака, върха на неговата храброст. Вместо да бяга като другите, Лиско казва: „Изяж ме, да видим какво ще стане”, едно решение, което внася смут в ценностните стереотипи  на вълка, предизвиква у него страх  и го принуждава унизително да се оттегли. Лиско надделява идейно и психологически и над Синята акула, като я разобличава  и  посрамва: ”Посиняхте от яд, защото не ме е страх да умра. Вие и подобните сте силни само пред страхливите. (…) Време е акулите да преминат на водорасли. Така ще се оправи светът”. Жив упрек срещу „слабостта” на човека да бъде не само благороден, но и жалък, не само милосърден, но и жесток, не само героичен, но и подъл, Лиско излъчва нещо много притегателно и чаровно, което прелъстява читателя. За всички ония, станали подвластни на магията на неговия образ, Лиско е любов и поради това не може да не бъде обичан. В същото време неговата история ни казва, че има неща, които не са във властта на човека, но на които той се оставя, за да усети великата тайна на своето присъствие  тук на земята. Това са онези най-дълбоки чувства, които са заложени в неговата изначална конституция, предзададени от загадката на битието. Преди всичко това е тъгата, която се появява изненадващо, непонятно, за да ни обхване в своята омаломощаваща прегръдка. Тя се ражда неочаквано, може би когато изведнъж почувстваме, че няма разлика между „абсолютния шум или абсолютната тишина”, „между абсолютното безгрижие или абсолютната мъка”, или пък когато осъзнаем безответствеността, липсата на споделимост, неизбежността на разделите. Тук без съмнение е най-дълбокото във ”възрастния” план на смисъла. Не случайно при срещата си с автора Лиско ще го упрекне за тъжното в книгите и многобройните  раздели. Този план се имплицира по множество начини в движението на сюжета: с леки намеци, сравнения, дребни случки или пък цели повествователни блокове, представляващи лирико-романтични поетизации на любовта и саможертвата. Делфините се появяват на хоризонта „като малки черни точки, както се появява плачът”.  Когато Лиско стига до оранжевата планина, където на места звукът (ответността) изчезва, го обхваща тъга. Като самостоятелен текст, сякаш дошъл от творчеството на Оскар Уайлд, звучи удивителната история на делфина с прозвището Мечтателя. Ако потърсим все пак някаква по базисна идея в творбата, доминираща над останалите, то можем да кажем, че „Приключенията на Лиско…”  е преди всичко  приказка за самопревъзмогването.  Писателят предупреждава, че това не е лесно, но е възможно. Защото какво  е този хубав свят без човешкото самопревъмогване.  И още: важно е да се връщаш. „Защото ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ти, все едно, че нищо не си”. Със способността за елегантна игра с образите и идеите, с невероятното чувство за мъдростта на езика, с богатия философски подтекст на своята поредица Б. Априлов обезцени традиционния тип приказност. Обръщането към нея става вече неблагодарно занятие, защото неминуемо  отпраща в зоната на тривиалното. И по всичко личи, именно поради това с времето „Приключенията на Лиско” не само няма да губят от  цената си, а напротив – ще я  увеличават. Знаем, че човекът е склонен да се люшка от едно робство към друго, а свободата – инвидуална и колективна,  е винаги в дефицит. Пълната свобода е илюзия и това ще прави винаги актуален въпроса за нея. Децата винаги ще имат нужда от любов и от някого, който да ги води към непознатото, да ги съпричастява с морето на духа. Ето защо винаги ще има нужда от Лиско, който като всеки значителен  художествен образ е по-голям от самия себе си. Защото е казано: „Някой не ме ли познава, значи не съществува!”. *  В пълното издание на издателство „Фют” (1999-2000) „Приключенията на Лиско…” обемат шест тома по 150 страници, факт, говорещ, че в случая не става дума за обикновена приказка с продължение, а за нещо много повече. *** (Отдавна изчерпана по магазините, освееен…  ако… все ощеее… знам ли?…)  Дж. В.