Posts Tagged ‘ДУПКАТА ЛИСКО’

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

Advertisements

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.


борис
априлов
*
ЧИМИ
*
радиопиеса
за
деца

ТУК! ЧИМИ за РАДИО.pdf. file за сваляне.

.

ЛИЦА:
ДИМБИ          – човече
ДОМБИ          – човече
МОКСИ         – магаре
ЛИСКО          – лисиче
ЧИМИ            – проклетник

.

.

Някаква полянка в някаква гора.
Изглежда, че е хубав ден, птиците премаляват от пеене.
Чуваме подсвиркване, Димби се приближава. Подсвиркването секва.
Д и м б и. Ааа, Домби го няма. Вече е трийсет и осем часът и няма да го чакам.
Подсвиркването му ни подсказва, че се отдалечава.
Чуваме тананикането на Домби.
Д о м б и /след като се е приближил/. Еее, ма защо го няма Димби. Часът е петдесет, а го няма.
Тананикането му ни подсказва, че Домби се отдалечава. Отново пеят птички.
Д и м б и. А, Домби, ти ли си?
Д о м б и. Аз съм, Димби. Защо закъсня?
Д и м б и. Ти закъсня.
Д о м б и. Напротив – обратното. Димби. Когато дойдох, нямаше никой.
Д о м б и. И аз като дойдох нямаше никой.
Д и м б и. Защото си бях тръгнал.
Д о м б и. Ами и аз си бях тръгнал преди да дойдеш.
Д и м б и. Добре че се сетих да се върна.
Д о м б и. И аз, Димби. А бе, викам си, ние с Димби имаме ли среща пред този варел, дето е тук, /чуваме почукване по варела/ или нямаме? И понеже помня много добре, че имаме, взех че се върнах.
Д и м б и. Да, ама аз бях тук.
Д о м б и. Но когато ме нямаше.
Д и м б и. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.
Д о м б и. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.
Д и м б и. Добре де, нали се срещнахме! Какво смяташ да правим днес?
Д о м б и. Ще се къпем.
Д и м б и. А после?
Д о м б и. Отново ще се къпем.
Д и м б и. До вечерта ли?
Д о м б и. Докато се случи нещо по-интересно. Тогава ще започнем да се занимаваме с по-интересното нещо.
Чува се вик за помощ.
Пауза.
Д и м б и. Май че някой вика. За по…
Д о м б и /учудено/. Че кой може да вика? /Оглежда се./ За по…
Отново се чува викът за помощ.
Д и м б и. Ето!… Чуй!… /Двамата се ослушват./ Предлагам незабавно да си вървим… /Тръска глава задето е сбъркал./ Да помогнем.
Д о м 6 ж. Да, Димби, прав си – да вървим!
Д и м б и. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, където някой си вика за по…
Д о м б и. Когато някой вика за по…, около него положението не е добро.
Д и м б и. Ами ако е добро, защо ще вика за по…
Дълга пауза. Песента на птичките.
Д и м б и /неубедено/. Май че ми се е сторило.
Д о м б и /съгласява се/. Точно така.
Г л а с ъ т /който преди малко викаше за помощ/. Ами, ами!
Д и м б и /тихо, уплашено/. Ало, кой иска помощ?
Г л а с ъ т. Аз.
Д и м б и. Кой си ти?
Глас ъ т. Чимиджимичамиджоми!
Пауза.
Д и м б и. Какво?
Д о м б и. Кой?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Д и м б и /учудено/. Какво е това?
Ч и м и. Кое?
Д и м б и. Дето го каза?
Ч и м и. Не казах нищо.
Д и м б и. Не, не… Ти говореше нещо дълго.
Д о м б и. Обширно.
Ч и м и. Казах само името си.
Пауза.
Д и м б и /плахо/. Домби, този варел…
Д о м б и /несигурно/. Вярваш ли, този варел?…
Пауза.
Д и м б и. Слушай.
Ч и м и. Какво?
Д и м б и. Ти наистина ли си във варела?
Ч и м и. Нямате си представа колко съм вътре.
Д и м б и. Добре де – какво искаш?
Ч и м и. Да ме извадите.
Д и м б и. Защо?
Ч и м и. Защото вън е по-добре отколкото вътре.
Д и м б и. Но защо ние?
Ч и м и. А кой?
Д и м б и. Защо не си излезеш сам?
Ч и м и. Не мога.
Д о м б и /отсича/. Както си влязъл, така ще си…
Ч и м и. А бе влизането беше горе-долу лесно, /пауза/ но излизането…
Д и м б и. И защо си влязъл?
Ч и м и. Понеже се разхождах.
Пауза.
Д и м б и. И ние се разхождаме…
Д о м би. …но не влизаме във варели.
Ч и м и /учудено/. Защо?
Д и м б и. Заобикаляме ги.
Д о м б и. Този варел знаеш ли откога стои тук и винаги го заобикаляме.
Д и м б и /възмутено/. Ще влиза във варели!
Д о м б и /възмущава се и започва да се навива/. Ще влиза във варели! Слушай, как те наричаха?…
Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!
Пауза.
Д о м б и. Слушай, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш?
Ч и м и /невъзмутимо/. Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.
Д и м б и. Аха, изпречи!
Ч и м и. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?
Д и м б и. Да де, разбираме.
Ч и м и. И си викам – да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда отгоре…
Д и м б и /ядосано/. Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?
Ч и м и. Никой.
Д о м б и /нетърпеливо/. Продължавай!
Ч и м и. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.
Димби и Домби се закискват.
Д и м б и. Че кой варел няма дупка.
Д о м б и /потвърждава/. Варел без дупка!
Ч и м и. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и… Край!
Д о м б и /внезапно/. Като стол без крак.
Д и м б и /учудено/. Домби, какво говориш?
Д о м б и. Варел без дупка е като стол без крак, или тенджера без капак!
Д и м б и. Не прекъсвай съществото, което говори!… /Обръща се към варела./ Какво имаше в тъмното?
Ч и м и /разочаровано/. Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. /Чука по варела./ Чувате ли?
Д и м б и. Чуваме!
Ч и м и. Празно.
Д и м б и /след пауза/. Домби.
Д о м б и. Кажи, Димби.
Д и м б и. Ами… Трябва да го спасим.
Д о м б и /към варела/. Слушай, ще те спасим!… Ще по-търсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?
Ч и м и. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя!… Защо ви е приятел?
Д и м б и. Защото не можем. Варелът е висок.
Д о м б и. Ще потърсим някой ВИСОК приятел.
Ч и м и. Добре.
Д и м б и. Да не вземеш да изчезнеш?
Ч и м и. Къде повече?…
Музикална пауза.
Д и м б и /поглежда часовника си/. Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятелите ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.
Д о м б и. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точка, Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.
Д и м б и. Чудесно, да намерим Мокси!
Музикална пауза.
Някакъв странен шум, нещо се трие.
Ч и м и. Ей, кой се чеше на варела?
М о к с и. А! Кой е? /Тишина./ Кой там? /Рита варела./
Ч и м и. Защо риташ? Кой рита варела?
М о к с и /най-после се престрашава/. Ей, бъчво!
Ч и м и. Какво?
М о к с и /трепва/. Бъчва такава!
Ч и м и. Ти си бъчва!
М о к с и /прави крачка назад/. Брей!… Аз съм магаре!… А ти… такова… Какво… там… такова?
Ч и м и. Какво такова?
М о к с и. Бъчва… пък… говориш…
Ч и м и /смее се/. Хе-хе! Бъчва!
М о к с и. Варел!
Ч и м и. Аз съм Чимиджимичамиджоми!
М о к с и /ядосано прави втора крачка назад/. Ей!
Ч и м и. Какво?
М о к с и. Няма да… таковаш?
Ч и м и. Да каковам?
М о к с и. Ами, какво… таковаш!
Ч и м и. ТИ ТАКОВАШ!
М о к с и. Нищо подобно!… Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж…
Ч и м и. Какво бе, какво изведнъж?
М о к с и /вика неочаквано/. Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли ако те ритна!
Ч и м и. Ритни де!
М о к с и. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копито ще видиш!
Ч и м и. Засили се де!
М о к с и. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!
Ч и м и. Чакам.
М о к с и /ядосано/. Сега ще видиш!
Бързо се отдалечава.
Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.
Ч и м и. Хайде де!… Какво стана?
Мълчание. Само песента на птиците.
Ч и м и. Ей, къде си?
Някои от птиците млъкват.
Ч и м и. Щеше да риташ?
Млъкват и останалите птици.
Ч и м и. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!… Ще рита!… Хе-хе!. Избяга!… Хе-хе! Няма го!
Някой почуква по ламарината.
Ч и м и. Влез!
Д и м б и /осведомява го/. Аз съм, Димби.
Ч и м и. Какво бе, ще ме спасявате ли?
Д и м б и. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.
М о к с и. Домби, защо разговаряте с тази презряна бъчва?
Д о м б и. Мокси, търсим те.
Д и м б и /зарадвано/. Чакаме те!
М о к с и /прошепва/. Димби!
Д и м б и. Какво?
М о к с и. С кого разговаряте?
Д и м б и. Амии, с този… Как ти беше името?
Ч и м и /с удоволствие/. Чимиджимичамиджоми!
Д и м б и /пояснява/. С него разговаряме.
М о к с и /приближава се още малко/. Че какво е то? Същество ли е, вещество ли е?… Магаре?
Д и м б и. И аз не знам. /Към варела./ Чимибими… димирими… и така нататък, какво представляваш?
Ч и м и. Нищо… Аз съм само Чимиджимичамиджоми!
Д о м б и /пояснява/. Това е!
М о к с и /учудено/. Ха!
Д о м б и /приближава до самия варел, любопитно/. Добре де – животно ли си, човек ли си?
Д и м б и. Предмет ли си?
Ч и м и. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!
Д о м б и /въздъхва/. Ох!… /пауза/ Искаме да знаем голям ли си, малък ли си?
Ч и м и. Глупаци!
Д и м б и. Домби, ставаш смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти, например, не можем да влезем. Мокси – също, следователно Чимиджоми и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.
Д о м б и. Да, Димби, но името, името му как е влязло?
Д и м б и. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал, и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?
Д о м б и. Ами!… Трябва ми поне една седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го довърша.
Д и м б и /към варела/. Чими!
Ч и м и. Какво?
Д и м б и. Можеш ли да го кажеш отново?
Ч и м и /бързо/. Чимиджимичамиджоми! Най-обикновено име.
Д и м б и. Я го повтори, но бавно.
Ч и м и. Чи-ми-джи-ми-ча-ми-джо-ми!
Д и м б и. Чи-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.
Ч и м и /иска да знае/. Добре де, а кога ще ме спасявате? Не мога да стоя тук до края на живота си!
Д и м б и. Това е най-лесното. /Обръща се към Мокси/. Мокси!
М о к с и /изпълнен с лоши предчувствия/. Какво?
Д и м б и. Предложи нещо.
М о к с и. АЗ?
Д и м б и. ТИ.
М о к с и. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет.
Д о м б и. Добре де, според теб какво е?
М о к с и. Според мен, това е едно НИЩО.
Д о м б и. Глупости!… Той има име!
Д и м б и. И толкоз дълго.
Д о м б и. Когато едно нещо е нищо, то няма име.
М о к с и /отсича/. Вятър! Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка…

Песничка за нищото.

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е НЕЩО.
Взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва къмто теб.
 
Питаш го: как си бе, НИЩО?
То разговаря горещо,
всъщност не казва то НИЩО,
НИЩО, а говори си със теб.
.

На това място и Димби и Домби също запяват:

От нищото нищо не става,
защото си е НИЩО то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.
.
Ч и м и /изкрещява/. За мен ли пеете?
Триото млъква.
Д о м б и /смутено се оправдава/. Мокси запя и… ние…
Ч и м и /крещи ядосано/. И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?
Д о м б и. Моля ти се, ще те спасяваме!
Ч и м и. Тогава?… Аз чакам ли чакам, а вие пеете!
Д о м б и. Добре. /Смотолевя./ Добре.
Д и м б и /строго към Мокси/. Мокси, ти ли започна?
М о к с и /навежда глава/. Пак Мокси. Всички пяхме.
Д и м б и. Да, ама кой почна?
Д о м б и /възмутено/. Мокси почна.
М о к с и /веднага отрича/. Не!
Д и м б и /преглътва/. Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш и то една доста обидна песен.
Д о м б и /решително/. Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?
М о к с и /смотолевя/. Не знам.
Д о м б и. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми.
М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук!
Д о м б и /сочи/. А ние с Димби стояхме тук. Тук ли стояхме?
М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук.
Д о м б и. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така. /Показва как, като запява./

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,
викаш си – о, туй е НЕЩО,
взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Д и м б и /пояснява/. А след туй започна втория куплет. Ей така! /Запява./

.

Питаш го: как си бе, НИЩО?
То разговаря горещо,
всъщност не казва то НИЩО,
НИЩО, а говори си със теб.

.

М о к с и /ядосано/. Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… /Запява./

От нищото нищо не става,
защото си е НИЩО то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.

Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,
викаш си – о, туй е НЕЩО,
взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Песента свършва, тримата млъкват.
Пауза.
Ч и м и /горчиво/. Е? Какво стана?
Пауза.
Д и м б и /наивно/. Какво стана?
Ч и м и. Ами, уж се скарахте на магарето, задето ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.
Д о м б и. Да му докажем, че почна пръв.
Ч и м и /тъжно/. Да де. ТОЙ почна, ВИЕ свършихте… Карай да върви!
Д и м б и /настоява/. Доказахме му, че почна!
Ч и м и /въздъхва бавно и продължава мисълта си/. Не е важно кой почва. Важното е кой СВЪРШИ…
Неловка пауза.
Д и м б и /поглежда варела/. Чими, как да ти го обясня… Просто ни се пееше.
Д о м б и. Знаеш ли от кога не сме пели?
Ч и м и /весело/. А, спасяването е лесно!
Д и м б и. Това е най-лесното.
Д о м б и. Ей сега! Мокси!…
М о к с и /с лоши предчувствия/. Какво?
Пауза.
М о к с и. Какво има?
Д и м б и /кани го/. Застани до варела.
М о к с и. Защо?
Д о м б и. Хайде, хайде.
М о к с и. Добре де, заставам.
Пауза.
Д и м б и /заключава/. Не си високо животно.
М о к с и. Хайде сега и обиди!…
Д о м б и. Димби, не е ли по-добре, вместо високо животно, да намерим някое умно животно?
Д и м б и. Това си викам и аз.
М о к с и /намесва се/. А бе, как да ви кажа, знам такова животно!
Д о м б и. Кажи го!
Мо к с и. И умно…
Д о м б и. …и хитро.
Д и м б и. Аха.
Д о м б и /въздъхва/. Но го няма…
Д и м б и. Търсихме го.
М о к с и. Какво ни струва да го…
Д о м б и. Да го повикаме!
Д и м би. Едноо, двее…
Д о м б и. Три!
Т р и м а т а /викат/. Лиско!
Никой не отговаря.
– Лискоооо!
Никакъв отговор.
– Лискоооооооо!
Л и с к о /гласът му/. Каквоооо?
Т р и м а т а. Елааа!
Пауза.
Л и с к о. Охоо, три умни същества на едно място!
Д и м б и. Лиско, здравей!
Д о м б и. Добре, че дойде!
М о к с и. Сега ще става каквото ще става!
Л и с к о. Защо? Да не би да се е случило нещо?
Д и м б и. Да.
Д о м б и. Случи се.
М о к с и. Ще видиш какво.
Л и с к о. Това е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин, събуждам се и си викам: времето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?
Т р и м а т а. Добре сме!
Д и м б и /подхваща задъхано/. Лиско, знаеш ли? Преди малко…
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Да, ама…
Л и с к о. Не бързай, Мокси.
Д о м б и /нетърпеливо/. Не мога да разбера, защо не почваме?
Л и с к о. Домби, спокойно. За всичко има време.
М о к с и. Това им казвам.
Д о м б и /не издържа/. А кога ще го… Той е в беда.
Л и с к о /изглежда всеки, поотделно/. Кого?
Д о м б и. Чими!
Л и с к о. Какво е Чими?
М о к с и. Едно абсолютно нищо.
Л и с к о. Как така – НИЩО?
М о к с и. Нещо неопределено. На такива аз казвам – НИЩО.
Ч и м и. ТИ СИ НИЩО! /Гласът му прозвучава неочаквано и остро/.
Л и с к о /изненадано/. Кой се обажда?
Ч и м и. Аз.
Л и с к о /шепти на приятелите си/. Той каза АЗ.
Д и м б и /тюхка се/. Не мога и не мога да кажа името му!
Д о м б и. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка
М о к с и /настоява/. Едно НИЩО!
Л и с к о /спокойно/. Не, Мокси. Не си прав… Това НИЩО каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си: аз – значи нещото си е НЕЩО, а не НИЩО… Той също е…
Ч и м и /ядосано/. А, бе… Вие!… Ще ме спасявате ли?
Л и с к о. Кой се обажда?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Охоо! Започва се… Ей!
Ч и м и. Какво?
Л и с к о. Името ти е най-малко три метра.
Д о м б и. Трябва да се изговаря на почивки.
Л и с к о. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.
Ч и м и /с гордост/. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Във варела ли се намираш?
Ч и м и. Да!
Л и с к о. И как стана тая работа?
Ч и м и. И на теб ли да обяснявам, глупако?
Л и с к о. Охо!
Напрегната пауза.
Ч и м и. Ами, както си вървях, гледам – пред мен: варел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Качвам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.
Л и с к о. Там е работата.
Ч и м и. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмното, спущам се през дупката –  туп!…
Л и с к о. На дъното.
Ч и м и. В тъмното.
Л и с к о. И какво има в тъмното?
Ч и м и. Нищо, глупако!
Л и с к о. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?
Ч и м и. Чимиджжшчамидаюми!
Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо!… Умирам за такова.
Ч и м и /радостно/. Нали?
Л и с к о. Можеш да си го увиваш около врата, като шал.
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Какво, Домби!
Д о м б и /изумено/. Уби ме!…
Д и м б и. Как го запомни?
М о к с и. Можеш ли да го повториш?
Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!
Ч и м и. Еееей!
Л и с к о /спокойно/. Чими!
Ч и м и. Кажи, глупако!
Л и с к о. Можеш ли да кажеш какво представляваш?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Като животно какво представляваш?
Ч и м и. Пак същото.
Л и с к о. Как!… Това ти е името, нали?
Ч и м и. И името, и другото.
Пауза.
М о к с и /прошепва/. Предлагам да бягаме.
Л и с к о. Мокси, кротувай! /Към варела./ В къщи как ти викат?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. На баща ти как му викат?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. А на майка ти?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Чудна работа!…
М о к с и /шепне/. Да се измитаме, докато е време.
Д о м б и. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и възпитанието.
Л и с к о. Така ли смяташ?
Д о м б и. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.
Л и с к о. Добре де, какво да правим?
Д о м б и. При такива случаи разумните живи същества си плюят на петите и бягат. Нали, Димби.
Д и м б и. Ако вземете решение, аз бих драснал пръв, но каквото решат всички.
Л и с к о /обръща се към варела/. Чими.
Ч и м и. Каки, глупако!
Л и с к о. Баща и майка имаш ли?
Ч ,и м и. Не знам.
Пауза.
М о к с и. Казах ли ви?
Л и с к о /към Чими/. Сираче ли си?
Ч и м и. Не знам.
Л и с к о. Братчета и сестричета имаш ли?
Ч и м и. Откъде да знам, бе, глупаци?
Д и м б и /намесва се/. Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш!
Ч и м и /ядосано/. Не знам, казах, глупаци такива!
М о к с и /категорично/. Тая работа не ми харесва!
Д и м б и  и  Д о м б и /едновременно/. И на мен!
Пауза.
Л и с к о /към варела/. Чими!
Ч и м и. Да.
Л и с к о. Слушай, моето момче!
Ч и м и /крещи/. Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?
Л и с к о. Ще те спасяваме!
М о к с и. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук. Ако това проклето същество, което от бъчвата нарича спасителите си глупаци, е на свобода, кой знае какво би могло да стори.
Д о м б и. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход, то си позволява да бъде проклето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между ВЪТРЕ и ВЪН, нали?
Л и с к о. Разбира се, разликата е огромна. /Към Димби/. Димби, имаш думата.
Д и м б и. Смятам, че трябва да помислим.
Л и с к о. Когато се спасява, се бърза.
М о к с и /крещи/. Не съм съгласен.
Л и с к о. Мокси, какво те прихвана?
М о к с и. Преди всичко не знам кого спасяваме. Дори не знам КАКВО спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.
Л и с к о /клати глава/. Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш.
М.о к с и /иронично/. Така ли?
Л и с к о. Така.
М о к с и. Домби, какво ще кажеш?
До м б и. Само да не съжаляваме.
Л и с к о. Приятели, законът е такъв: изпадне ли някой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е законът.
М о к с и /смотолевя/. Едва ли.
Д и м б и /намесва се/. Лиско, как можеш да спасяваш нещо, което не е определено?
Л и с к о. Разбери, Димби!… Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възможност – спасяваш и не мислиш… Хайде!
Д о б и. Какво хайде!
Л и с к о. Донеси въжето!
Д и м б и. Аз ще го донеса. /Излиза./ Пауза.
М о к с и. Димби няма да се върне.
Л и с к о. Защо смяташ така?
М о к с и. Този, който сам предлага да отиде за въже, отива и забравя да се върне.
Л и с к о. Глупости.
Д о м б и. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.
М о к с и. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.
Л и с к о. Дори когато протягаш ръка за помощ?
М о к с и. Да.
Ч и м и /крещи/. Стига!…
Л и с к о. Чими!
Ч и м и /крещи/. Престанете!
Л и с к о /окопитва се/. Чими, какво ти става?
Ч и м и. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във варел ли съм попаднал или на събрание?… Да го спасим ли, да не го ли?… Говорите, говорите, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате !
Л и с к о. Ще те спасим.
Ч и м и. Аз чакам, а те – бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – заседават!… Засрамете се!…
Л и с к о. Добре де, засрамихме се.
Ч и м и. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!
М о к с и /вика/. Чу ли?
Ч и м и /вика/. Некадърници!
М о к с и /кипва/. Лиско! Нищо ли не чуваш?
Л и с к о. Мокси, не съм глух.
М о к с и. Отивам си!
Ч и м и /вика/. Отивай си, бе глупак!
М о к с и. Кой е глупак?
Ч и м и. Откакто съм във варела, все си отиваш!
М о к с и. Млъкни! /Изревава и ритва варела./
Ч и м и. Некадърник!
М о к с и /нахвърл се яростно срещу варела и рита/. Млъкни, ти казвам!
Ч и м и. Знаеш само да риташ!… И все празни варели… Защо не ритнеш мен?
М о к с и. Ела де, ела да те ритна!
Ч и м и. Изкарай ме и ме ритни!
М о к с и /безпомощно/. Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мислиш?
Д о м б и. Според мен, това зло, дето е вътре, не заслужава да го спасяваме.
М о к с и. Лиско, чу ли?
Л и с к о. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друго.
М о к с и. Не мисли повече!… Няма да спасявам това зло!
Д и м б и /запъхтяно/. Още ли не сте взели решение?
М о к с и /оплаква се/. Димби, докато те нямаше, онова зло във варела ме предизвикваше и обиждаше.
Д о м б и. Доколкото разбирам, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро ВЕЩЕСТВО, което се ПРЕСТРУВА на същество.
М о к с и. Е, Лиско?
Л и с к о. Трябва! Макар че и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.
М о к си. Не в беда, а във варел!
Лиско. Все едно.
М о к с и. И все пак искам да знам какво му е трябвало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат? Видим ли варел, заобикаляме го, Нали, Димби?
Д и м б и. Лично аз заобикалям варелите.
Д о м б и. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.
М о к си. А той – вътре!
Л и с к о  /философски/. Разни животни, разни идеали, Мокси!
М о к с и /крещи/. Не!
Л и с к о. Хайде!
Т р и м а т а. Какво?
Л и с к о. Почваме спасителната акция!
М о к с и. Хайде!
Л и с к о. Какво „хайде“, Мокси?
М о к с и. Да си вървим! Довиждане.
Пауза.                   
Д о м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Според мен… Хайде да не казвам…
Л и с к о. Кажи, кажи!
Д о м б и. Според мен, това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.
Л и с к о. Ясно, Домби!… Свободен си.
Д о м б и. Извинявай, но… Довиждане.
Пауза.
Л и с к о. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?
Д и м б и. Извинявай, Лиско, но…
Л и с к о. Не се оправдавай!
Д и м б и. Много те уважавам, но ме е страх. Не знаеш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!… Довиждане!
Л и с к о. Довиждане, Димби!… /И понеже Димби стои./ Защо не тръгваш?
Д и м б и. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката. Довиждане.
Тишина.
Ч и м и. Ей!… Пауза.
Ч и м и. Ей!… Пауза.
Ч и м и. Ей, спотайваш ли се?…
Тишина.
Ч и м и. А бе, един от тия глупаци не остана ли?… Къде сте?…
Тишина с птички.
Ч и м и /уплашено/. Помооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…
Л и с к о /обажда се най-после/. Викай!… Повикай си!…
Ч и м и. А, тук ли си?… Защо мълчиш?
Л и с к о. Прави ми кеф!
Ч и м и /тревожно/. Защо мълчиш?
Л и с к о. Да ти натрия мутрата! Затова!
Чими мълчи. Размисля.
Ч и м и /най-после/. Ей!… Кой си ти, бе? /Предава се./ С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?
Л и с к о. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…
Ч и м и. Какво няма?
Л и с к о. Няма смисъл да ми показваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм в стомаха на акула… Къде не съм бил!
Ч и м и. Във варел не си бил!
Л и с к о. И макар че си някакво неизвестно нищожество, ще те спася.
Ч и м и. Моля те, Лиско!
Л и с к о. Вече ми харесваш… И без обиди към приятелите!…
Ч и м и. Няма вече.
Л и с к о. Да чуя името си!
Ч и м и. Обещавам, Лиско!
Д и м б и. Лиско! Аз се върнах.
Л и с к о. Зная.
Д и м б и. И наистина, когато някой е изпаднал в беда, какъвто и да е той… Нали разбираш?…
Л и с к о. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак.
Д о м б и. Лиско. Аз… такова…
Л и с к о. Ти се върна, Домби, разбрах.
Д о м б и. Понеже…
Л и с к о. Без понеже!
Д о м б и. Добре, без понеже!
Л и с к о. Домби, трябва да измислим начин за измъкването на този кръгъл глупак… Кажи, Мокси! Кажи де!
М о к с и. Нищо.
Лиско /весело/. Добре.
М о к с и. Понеже…
Л и с к о. Без понеже.
М о к с и /троснато/. СЪС понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.
Л и с к о. Така ми харесваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасяването на този невероятен нахал.
Ч и м и /не издържа/. Лиско, обиждаш!…
Л и с к о. Млъкни!
Ч и м и /кротко/. Добре.
Т р и м а т а. А!
Д п м б и /прошепва плахо/. Май си го усмирил!
Д о м б и. Направил го е на памук.
М о к с и. Лиско, Чими е преобразен.
Л и с к о /усмихва се/. Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.
Д и м б и. Защо ти е стълба?
Л и с к о. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!
М о к с и. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво иска Лиско.
Л и с к о. Мокси, много силно се впрягаш в работа.
М о к с и. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.
Л и с к о. Ти си славно магаре!
Ч и м и /внезапно извиква/. Голямо!
М о к с и. Чу ли?… Отново.
Ч и м и /оправдава се/. Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!
М о к с и /обидено/. Мисли, че не разбирам от тънки обиди.
Л и с к о /строго/. Чими, извини му се!
Ч и м и. Извинявай, Мокси. Не си толкоз голямо магаре.
М о к с и. Лиско, пак!…
Л и с к о /вика/. Чими!
Ч и м и. Мокси, извинявай!
Л и с к о /към Мокси/. Доволен ли си?
М о к с и /усмирява се/. Това е друго.
Д и м б и. Ето стълбата.
Д о м б и. Донесохме я.
Л и с к о /тържествено/. Прекрасно! Един от нас трябва да стъпи върху варела. Качим ли се на него – готово!
– Ей!
– Чудесно!
– Идеално!
– Браво, Лиско.
Пауза.
Л и с к о. Домби!
Д о м б и. Кажи, Лиско.
Л и с к о. ТИ ще бъдеш!
Д о м б и. Мммоля?
Л и с к о. ТЕБЕ ще качим!
Д о м б и. Кккак?
Л и с к о. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. /Съответните шумове./ Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпало, стъпи не се бой!
Д о м б и. Така ли?
Л и с к о. Точно така!
Д о м б и. Защо?
Л и с к о. За да се изкачиш нагоре.
Д о м б и. Не!
Всички извикват.Викове: къде бягаш? Върни се.
Д о м б и. Димби е по-пъргав!
Натирват го към стълбата. Насърчават го. – Хайде!… Не бой се!… Качи се!
Л и с к о /строго/. Домби! Домби. Кккакво?
Л и с к о. Какво ще правиш, като се изкачиш по стълбата?
Д о м б и. Не знам.
Л и с к о. Ще стъпиш на варела.
Д о м б и. Не.
В и к о в е. Чакай!… Стига вече!… Ела.
Д о м б и. Къде ме качвате? Страх ме е,
Д и м б и /предупреждава го/. Гледай да не уцелиш дупката!
Д о м б и /разтреперва се/. Лиско, чу ли?
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Той каза, че мога да умеря дупката.
Л и с к о. Дупката не е толкоз голяма.
Д о м б и /спрял е по средата на стълбата/. Но, все пак… Не е ли по-добре, вместо мен, да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той по-рядко пада в дупки.
Д и м б и /крещи/. Не е вярно! Падал съм!… Непрекъснато падам в дупки!… Видя ли дупка – право в нея!
Д о м б и /проплаква/. Лиско!
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Знаеш ли как лъже?
М о к с и /намесва се/. Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби?
Д и м б и. Да.
Л и с к о /извиква ядосано/. Домби, смело! Иначе – не знам!
Д о м б и. Ох!
Л и с к о. Още нагоре!
Д о м б и. Страх ме е.
М о к с и. Много нагоре отива!
Л и с к о. Домби, къде отиваш?
Д о м б и. Далеч от дупката!
Д и м б и. Ми ти се хвана за клона.
Чуваме някакъв шум.
Гласове: – А!
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Не бой се.
Д о м б и. Защо дръпна стълбата?
Л и с к о. За да не се върнеш.
Чими се смее доволно.
Ритник по варела.
Ч и м и /ядосано/. Не ритай варела!
М о к с и. Млъкни!
Д о м б и. Какво стана?
Л и с к о. От страх се качи на клона.
Д о м б и /крещи/. Не искам на клона!
Л и с к о. Спокойно, Домби!
Д о м б и. Свалете ме!…
Л и с к о. Ама защо се качи там?
Д о м б и. За да не падна в дупката.
Л и с к о /нервирано/. Обърка ни работата!
Ч и м и /обажда се/. Ей, спасявате ли ме?
Л и с к о. Трай!… Димби!
Д и м б и /плахо/. Кажи.
Л и с к о. Дай въжето!
Д и м б и. Ето го.
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Кажи, Домби?
Д о м б и. Докога ще вися?
Л и с к о /успокоява го/. Ще те спасим!
Ч и м и /крещи/. Какво? Друг ли спасявате?
Л и с к о. Трай там!
Ч и м и. Зарязахте ме, заради някой си друг!
Л и с к о. Млъкни!
Тишина.                                      
Д о м б и /жално/. Лиско, аз чакам.
Л и с к о. Спокойно.
Д о м б и. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.
Л и с к о. Търпение.
Д о м б и. Имам чувството, че ще падна.
Л и с к о. Ще тупнеш на варела.
Д о м б и. Не искам.
Мълчание. Напрегната тишина.
Ч и м и. Ей, какво става?
Л и с к о. Домби, връзвам този камък и го прехвърлям през клона. Ти се хващаш за въжето и се спущаш върху варела. Димби, вземи другия край на въжето.
Д и м б и. Какво да го правя?
Л и с к о. Ще го държиш.
Д о м б и. Ръцете ми омаляха!
Л и с к о. Сега можеш да се спуснеш на варела.
Д о м б и. По въжето ли?
Туп! Домби тупва върху варела.
Д о м б и. Сссега кккакво да ппправя?
Л и с к о /заповядва/. Погледни през дупката!
Д о м б и /навежда се/. Пппогледнах.
Л и с к о. Какво виждаш?
Д и м б и. Нннищо!…
М о к с и /въздъхва/. Спасяваме едно НИЩО.
Л и с к о /губи търпение/. Не виждаш ли нещо?
Д о м б и. Нищо. Тъмница!
Л и с к о. Пусни въжето в дупката.
Пауза.
Д о м б и. Готово! Пуснах края на въжето в дупката.
Тримата долу извикват „ура“.
Л и с к о. Чими!
Ч и м и. Какво?
Л и с к о. Не разбираш ли какво трябва да правиш?
Ч и м и. А бе, вие!… За какъв дявол ми пуснахте туй глупаво въже?
Л  и с к о. Да се изкачиш по него.
Ч и м и. Да не си луд!
Л и с к о. Защо?
Ч и м и. Не мога да се катеря по въжета.
Пауза с музика за озадачаване.
Л и с к о. Не можеш ли?
Ч и м и. Никак!
Пауза.
Л и с к о. Тогава се вържи, да те изтеглим.
Ч и м и. Не мога!
Л и с к о. Защо?
Ч и м и. Не съм такова животно, да се връзвам.
Л и с к о. Не можеш нито да се катериш, нито да се връзваш?
Ч и м и. Не разбрахте ли, бе глупаци!
Голяма пауза с музика за озадачаване.
Л и с к о. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?
Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Това знам, но… Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?
Пауза.
Ч и м и. Не знам… Каквото знам, казах го… Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о /уплашено/. Глава… Глава имаш ли?
Ч и м и. Глава ли?… Да проверя!… Имам!
Л и с к о /въздъхва/. Това е добре.
М о к с и /поема въздух/. Имал глава!
Л и с к о. Крака имаш ли?
Ч и м и. Амии, може би… Имам, имам!
Л и с к о /въздъхва/. Ох!… Колко са?
Ч и м и. Де да ги знам!
Л и с к о /ядосано/. Не си знаеш краката?
Ч и м и. Не мога да ги преброя.
Л и с к о. Много ли са?
Ч и м и. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, разбери!
Д о м б и /тайнствено/. Ох, не може да си преброи краката!
Л и с к о. Очи имаш ли?
Ч и м и. Имам.
Л и с к о. Уста?
Ч и м и. Имам.
Л и с к о. Опашка имаш ли?
Ч и м и. Имах.
Л и с к о. Какво?
Ч и м и. Имах!…
Л и с к о. А сега нямаш ли?
Ч и м и. Сега нямам.
Л и с к о. Къде е?
Ч и м и. Стопи се!
Тишина.
Д о м б и. Няма ли да ме свалите оттук?
Л и с к о /не му обръща внимание, на Чими/. Уши имаш ли?
Ч и м и. Не.
Л и с к о. По въже не можеш да се катериш, така ли?
Ч и м и. Никак.
Л и с к о. Нито да се връзваш?
Ч и м и. Не.
М о к с и. Казвам ви да бягаме, докато е време.
Д о м б и. Страх ме е, свалете ме.
Д и м б и. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото – привидение… А сме тръгнали да го спасяваме…
М о к с и. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?
Л и с к о. Защо пък точно на твоя, Мокси?
М о к си. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.
Л и с к о. Привидения не съществуват.
М о к с и. Знам, но… това вътре не ми прилича на нищо. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупка, пък…
Л и с к о. Какво – пък?
М о к с и. Пък изведнъж може да стане голямо.
Д и м б и /отсича/. Тук има нещо тайнствено!
До м б и. Сваляйте ме и да бягаме!
Л и с к о /опъва се/. Той е в беда, а който е в беда, трябва да бвде спасен.
М о к с и. Признай, страх ли те е?
Л и с к о. Ами, и мен ме хвана страх.
М о к с и /отрязва/. Да се омитаме.
Л и с к о /задъхано/. Един момент! Мокси, чакай!
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Чими!
Ч и м и. Какво бе, Лиско!
Л и с к о. Ръце имаш ли?
Тишина.
Ч и м и. Имам, но… де да знам… Може би не са ръце.
Л и с к о /шепне/. Май че ще бягаме заедно.
М о к с и. Така те искам!
Л и с к о. Крака или ръце?
Ч и м и. Когато си искам са крака.
М о к с и, А когато не искаш?
Ч и м и. Стават ръце.
Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него. Чуваме тичането им. Тишина.
Д о м б и. Избягаха. Всички.
Ч и м и /след пауза/. Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?
Тишина.
Ч и м и. Уплашиха се.
Л и с к о /шепти/. Страх ме е. Примирам от страх.
Чуват се барабани, после тромпети, гръмва оркестър, който кара лисичето да запее:
.
Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето нощ и ден.
То спи дълбоко в мене
и става на крака,
когато неусетно
попадна във беда.
Без страх не може всяко
разумно същество…
Страхът, това е сякаш
предпазно вещество.
Не се страхува само
последният глупак.
Да – всеки се страхува,
но важното е – как.
.

/Група започва да му приглася./

.

Бъди достоен ти,
когато се страхуваш!
Страхувай се, но с мярка.
В страха си горд бъди.
Бъди достоен ти,
за да не се срамуваш
след страшния момент
и всичките беди.

И т.н.

.

Л и с к о /неочаквано/. Чими!
Ч и м и. Пъзльо! Върна ли се?
Л и с к о. Знаеш ли да плуваш?
Ч и м и /радостно/. Ухаа!
Л и с к о. Да не лъжеш?
Ч и м и. Моля ти се!
Л и с к о /бодро/. Мокси, донеси маркуч!
М о к с и. Какво да донеса?
Л и с к о. Маркуч!… Но бързо!
М о к с и. Маркуч!… Ей сега!…
Л и с к о. Димби, ела… Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?
Ч и м и. Казах ти, глупако!
Л и с к о. Ако те пуснем в река, няма да се удавиш, така ли?
Ч и м и. Баба ти ще се удави!
Л и с к о. Ако лъжеш, си загубен!
Ч и м и. Баба ти лъже!
Д о м б и. Аз още вися…
Д и м б и. Ето маркуча!
М о к с и. Донесох ви маркуча!
Л и с к о. Развивайте!
М о к с и. Какво ли ще правим?
Л и с к о /заповядва/. Домби, поеми този край! Хвани!
Д о м б и. Хванах го! Какво да го правя?
Л и с к о. Пъхни го в дупката на варела.
През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.
Д о м б и. Готово! А сега?
Л и с к о. Можеш ли да скочиш долу?
Д о м б и. Ако ме хванете.
В с и ч к и. Еднооо, двеее, три!
Туп!… Гласове: удари ли се? Заболя ли те?
Д и м б и. Какво ще правим сега?
Д о м б и. На земята е по-добре. Какво ще правим сега?
Л и с к о. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешмата.
Т р и м а т а /с готовност/. Да!
Л и с к о. И ще пуснете водата!
Д и м б и. Ехааа!
М о к с и /с удоволствие/. И ще го удавим!
Л и с к о /към варела/. Чими, чу ли?
Ч и м и /крещи радостно/. Чакам водата!
Л и с к о /към тримата/. Хайде приятели!
Д и м б и. А ти – тук? Така ли?
Л и с к о. Да.
М о к с и. Нямаш ум! Това животно ще те изяде!
Д и м б и. Лиско, помисли!
Л и с к о /към варела/. Чими, ще ме изядеш ли?
Ч и м и. Това си е моя работа!
М о к с и /изревава/. Млъкни, злодеецо! /Рита варела./
Ч и м и. Ритай, страхливецо!
Д и м б и /на свой ред рита варела/. Млъкни!
Д о м б и. Чудовище! /Също ритва варела./
Ч и м и /вика/. Страхливци! Пъзльовци!
М о к с и. Ти си страхливец. /Рита./ не те е страх, защото си вътре.
Ч и м и. А вие ритате, защото сте вън.
Носачите на маркуча яростно заритват варела.
– Ако не ни бяха пратили до чешмата… /Тряс./
– …да носим маркуча… /тряс!/
– …тогава щеше да видиш… /тряс!/
– …какво щяхме да те направим!… /тряс!/
Л и с к о. Хайде, тръгвайте!
М о к с и /просълзено/. Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!
Л и с к о. Довиждане, Мокси.
Д и м б и. Довиждане, приятелю! Щом си глупав да оставаш.
Л и с к о.  Довиждане, Димби.
Д о м б и. А можеше да поживееш, приятелю!…
Л и с к о. Довиждане, Домби.
Д и м б и /отстрани/. Дано те видим отново!
Д о м б и /предлага/. Ако стане нещо – викай!
М о к с и /признава си/. За да избягаме по-далеч.
Л и с к о. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!
Д и м б и /извинява се/. Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?
Д о м б и. И да го пъхнем в чешмата.
М о к с и. И да го удавим.
Тримата излизат.
Лиско остава сам при варела.
Тишина.
Ч и м и. Лиско!
Л и с к о. Кажи, Чими!
Ч и м и. Тук ли си?
Л и с к о. Да.
Ч и м и. Не офейка ли от страх?
Л и с к о. Тук съм, бъди спокоен.
Ч н м и. И това ми било приятели!… Пръждосаха се и те оставиха.
Л и с к о. Е, поуплашиха се, но… Ще се върнат.
Ч и м и /засмива се особено нахално/. Ха-ха-ха!
Л и с к о. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!
Л и с к о /въздъхва/. Умирам от любопитство. Затова съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?
Никакъв отговор.
– Чими! Тишина.
– Чимии! Няма отговор.
Л и с к о /спуща се и удря варела/. Чими!
Ч и м и /внезапно/. Ехааа! Охааа!
Л и с к о /уплашено/. Какво има, Чими?
Ч и м и. Чудеснооо!
Л и с к о. Казвай!
Ч и м и. Водатааа!… Ехаа, водата!… Ха-ха-ха!… Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!
Д и м б и. Какво се е развикал този?
Л и с к о. Защо се върна?
Д и м б и. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх… Какво вряка този?
Л и с к о. Радва се.
Д и м би. Ще си изпатим, ей!
Л и с к о. Ооо, Домби, здравей!
Д о м б и. Какво се е развикал проклетникът?
Л и с к о. А, Мокси!…
М ок с и. Отидох да пусна чешмата.
Л и с к о /обръща се към варела и вика/. Чимии, върнаха се!
Ч и м и /провиква се/. Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хубавото нещо на света!… Кажете ми нещо по-хубаво от водата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!…
Л и с к о. Да видим чудото и тръгваме към реката!
Чими продължава да пее и да крещи.
Ч и м и /вика/. Идвааам!
Л и с к о /тръпне/. Чакаме те!
Ч и м и. Изкачвам сеее!
Л и с к о /смее се/. Голямо приключение си направихме!
Ч и м и. Идааа!
Четиримата го чакат, като се окуражават с възгласи:
– Ела, проклетнико!
– Ела, пакостнико!
Тишина.
Ч и м и. Ехаа… Урааа!… Ето ме – Жабокът Чими! Спасен съм! Глупаци глупави, довиждане!
Чуваме смехът му да се отдалечава.
Д и м б и. А!
Д о м б и. А!
М о к с и. Море, да знаех!
Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.
Лиско. Не е малко да спасиш живота на проклетник. Всички спасени досега, поне в книгите, се оказват все добри, а да спасиш проклетник!…
М о к с и. Ехее!
Д о м б и. Към реката!
Д и м б и. Да се къпем!
Л и с к о. Напред към реката!
Запяват песента за страха.
Песента им обаче секва.
Ч и м и /внезапно/. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря!
Л и с к о /усмихнат/. Това го знаем.
Ч и м и. И ще ви правя на пук!
Д и м б и. Ти ли бе?
Ч и м и. Когато сте в опасност ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна главите. /Рита варела./ Аз съм Чимиджимичамиджоми! /Чупи клон./ Проклетникът!
Тревожни звукови ефекти, които продължават доста. В зловещата мелодия чуваме отделни възклицания на нашите герои. Възклицанията изразяват безкрайно учудване. Отвреме-навреме ги прекъсва смехът на Чими, но сега този смях става мощен, дебел, претърпял е огромна промяна.
Д и м б и. А!…
Д о м б и. Какво става?
М о к с и. Олеле!
Л и с к о. Моля ви!
Д и м б и. Лиско, той расте!
Смехът става гръмогласен.
Д о м б и. Става по-голям от нас!
М о к с и. Вввввв…
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Ввеликан!
Л и с к о. Май че пуснахме злото от бутилката!
Чими се е превърнал наистина във великан, смее се зловещо, кърши клони и търкаля камъни, които по пътя си чупят дървета. Тревожно пищат птички, останали без гнезда. Врява, силен цвъртеж.
Бам! Финален удар. Отново смехът.
Ч и м и. Изпочупих дърветата!
М о к с и. Остави птичките без гнезда!
Д о м б и. Камъкът пльосна в реката!
Д и м б и. Затвори пътят на водата!
Л и с к о. Рибките подскачат на сухо!
Ч и м и /ликува/. Малък съм, а? Друго искате ли?
Смехът му се отдалечава.
Д о м б и. Той ми взе…
Л и с к о. Тихо!
Д о м б и. Шап…
Л и с к о. Моля ти се.
Домби. …ката!…
Л и с к о. Искам тишина!
Всички мълчат.
М о к с и. Ами да си мълчим тогава.
Л и с к о. Искам тишина!
Всички мълчат.
М о к с и. Пуснахте проклетника.
Л и с к о. Мокси!
Дълга тишина.
М о к с и. Отнесе ни и шапката. Тишина.
М о к с и. Казвах ви.
Тишина.
М о к с и. Но кой да слуша. /Тишина./ Мокси никой не го слуша. /Тишина./ Който вика за помощ… /тишина/ трябва да бъде спасен. /Дълга пауза./ Всеки, който бил в беда… трябвало да бъде спасяван.
Л и с к о /ядосано/. Точно така!
Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеждат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят /чуваме как/, птици пищят.
Л и с к о. Пази се!
Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде.
Нашите герои лежат неподвижно.
Чува се зловещият смях на Чими.
Ч и м и /гласът му/. Пази сееееее!
М о к с и. Олеле.
Чими със смях профучава над тях.
Тишина.
Д и м б и. Докога ще лежим така, да ни прескача?
Д о м б и. Шапката ми…
Л и с к о. Домби!
Тишина.
Д о м б и /не се стърпява/. Беше на главата му.
Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, оглежда се.
Л и с к о. Хайде.
Д и м б и /кой знае защо, шепти/. Тръгваме ли?
Л и с к о. Да.
Д о м б и. Мокси се е залепил за земята.
М о к с и /най-после/. Такива камъни не бяха падали на главата ми.
Л и с к о. Стани.
М о к с и. Ще лежа докато мръкне, ще се прибера и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърквате в такива каши като тази, да спасяваме проклетници. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? /Пауза./ Който вика за помощ трябва да бъде спасен. На ти сега спасен. Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.
Смехът на Чими.
Л и с к о. Лягай!
Смехът на Чими.
М о к с и /ядосано скача, замахва срещу смеха/. Чими, проклетнико!
Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Смехът, който глъхне. Тишина.
Л и с к о. Досега никой не ме е побеждавал!
М о к с и /от легнало положение/. Проклетник, но го спасихме.
Л и с к о. Изпълнихме дълга си.
Д о м б и. Но останах без шапка.
Л и с к о. Ще си я вземем.
Т р и м а т а. Какво?
Лиско мълчи.
Д и м б и. Мисля, че е излишно.
Д о м б и. Не съм за една шапка.
М о к с и. Шапка ли?… Как не!… Сега ще тръгнем да си взимаме шапките.
Мълчание.
М о к с и. Лиско, кажи нещо.
Л и с к о /бавно, спокойно, категорично/. Ще кажа.
М о к с и. Къде отиваш?
Пауза.
М о к с и. Туй не ми харесва.
Д о м б и. И на мен.
М о к с и. Ще видите,, ще се случат още неща. Този, лудият, не излезе за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.
Д и м б и. Че какво ли ще правим?
М о к с и. Да му се не види и шапката! Домби, защо правиш въпрос за една шапка?
Д о м б и. Не ми и трябва дори!
М о к с и. Изобщо, ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този дето излезе ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.
Д о м б и. И ти носиш.
М о к с и. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.
Пауза.
М о к с и. Без мен! /Тишина./ Оня е намислил нещо, но без мен!
Д о м б и. Тихо!
Д и м б и. Връща се.
М о к с и. Мъкне нещо.
Д о м б и. Някаква мрежа.
Д и м б и. Мрежа със колчета.
Д о м б и. С такива мрежи някои ловят пойни птички.
Л и с к о. Помогнете ми да завържем краищата на тази мрежа за тези млади дръвчета.
М о к с и. Какво ще правим, няма да е нещо хубаво. Лиско. Мрежата да легне, за да не се забеляЗва. А така! Сега – въжето! Мокси, въжето!
М о к с и. Нищо не давам!
Д и м б и. Ето въжето.
Л и с к о. Да вържем с него мрежата и да отнесем другия му край зад храстите.
М о к с и. Този смята да ни набута в нова опасност.
Пауза.
Л и с к о. Хайде, момчета, можете да си вървите.
М о к с и. Така може.
Л и с к о. По-бързо.
Д и м б и. Лиско, какво ще правиш?
Л и с к о. Ще го хвана.
М о к с и. Оня, който търкаля камъни?
Л и с к о. Аха,
Всички извикват и побягват.
Л и с к о. Отново тишина. Пак избягаха.
Птичи песни.
Л и с к о. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?
Птичи песни.
Л и с к о. Някоя проклетия.
Птичи песни.
Л и с к о. О, Димби, здравей!
Д и м б и. Не мога да те оставя в беля, приятел си.
Л и с к о. О, Домби, добре дошъл.
Д о м б и. Много ме е страх.
М о к с и /както си влиза/. Казвам ви да се махаме!
Прокънтява смехът на Чими.
Т р и м а т а. Олеле!
Л и с к о. Бързо зад храстите. Чимии, добре ли си? /Смехът./
М о к с и. Защо ми взе шапката? Лиско, дай си ми шапката.
Д о м б и. Мокси, млъкни!
М о к с и. Взе ми шап…
Л и с к о. Чимиджимичамиджомииииииииии! /Пауза./ Чимиииииии! /Пауза./ Проклетникоооооооо!
Ч и м и /гласът му/. Каквооооооооо?
Л и с к о. Довижданеееее!
Смехът на Чими.
Л и с к о /в тишината след заглъхването/. Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш.
Смехът.
Л и с к о /шепти/. Да се скрием зад храстите.
Пауза.
Д и м б и /шепти/. Това въже…
Л и с к о. Тихо!
М о к с и. Шап…
Л и с к о. Мокси!
М о к с и. Защо му я оставихме?
Л и с к о. Хванете края на въжето и стискайте. Когато ви кажа, ще дръпнете изведнъж.
Зловещият смях на проклетника, който се приближава.
Ч и м и /спира се задъхано/. А! О! /Смехът./ Там още една шапка. /Смях./ Станаха ми две шапки! /Смях./ Коя е по-хубава. Свалям първата, поставям втората. Свалям втората, поставям първата. /Смях./ И двете.
Л и с к о. Готови!
Ч и м и. Втората върху първата. Две шапки на една глава!
Смях.
Лиско. Едноо – двее – три!
Тап! Рязък шум.
Ч и м и. А!
Радостни викове на победителите.
Ч и м и. Ха!
Победителите викат ура.
Ч и м и. Каква е тази мрежа, която ме покри?
М о к с и. Не дърпай мрежата!
Д о м б и. Няма да избягаш!
Чими реве и вие от ярост.
Л и с к о. Елате.
М о к с и /разхожда се край пленника/. Чамичуми, какво става?
Ч и м и. Ти си магаре!
М о к с и. В момента мисля само за едно – да те ритна, или да не те ритна.
Ч и м и. Ти си магаре!
М о к с и. Защото, Чамичуми, мога и да те ритна и да не те ритна. Кеф ми да те ритна, кеф ми да не те ритна. Зависи от мен, а не от тебе, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. А ти не можеш да ме ритнеш. Ето. /Рита го./ Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме да вздим можеш ли? А!… Ритна ме! Лискооооо!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Той ме ритна.
Л и с к о. Така е, Мокси, злото винаги може да те ритне, дори когато е в капана.
Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.
Ч и м и /пищи/. Магаре!
М о к с и. А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!
Д и м б и. Хубава гледка, а? Злото е вързано.
Д о м б и. И можеш да си го риташ.
Ритник.
Ч и м и. Ох!
М о к с и. Ох, я!
Д и м б и. Кеф!
Рита.
Мокси рита..
Ч и м и /ядосано/. Този не искам да ме рита!
Л и с к о. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ще те рита. Виж ти – за първп път виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от туй? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.
Мокси рита Чими.
Л и с к о. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!
Д о м б и. И какво ще го правим?
М о к с и /бърза/. Ще си го държим и ще си го ритаме! Ще повикаме и други да го ритат. Целият свят!… Къде ще го държим? .
Л и с к о. Където кажеш.
М о к с и. Да го върнем във варела.
Ч и м и /панически/. Не!
Л и с к о. Аха!
Ч и м и. Не там! Вътре е тъмно.
М о к  с и. На тъмно! И ще ритам варела!
Прас!  Ритник на варела.
Л и с к о. Хайде!
М о к  с и. Започваме!
Д о м б и. Ехааа!
Ч и м и /крещи/. Неее!…
Ч е т и р и м а т а. Даааа!
Ч и м и. Моля ви!
Ч е т и р и м ата. Ахаааа!
Продължават да го пъхат.
Ч и м и. Олелелеее, ще слушам!
Л и с к о. Какво?
Ч и м и. Каквото кажете!
М о к с и. Ще ни обичаш!
Ч и м и. Даа!
Д о м б и. Ще ни ядосваш ли?
Ч и м и. Неее!
Д и м б и. Ще правиш ли злини?
Ч и м и. Неее!
Л и с к о. Ще пееш ли с нас?
Ч и м и. Дааа!
М о к с и. Да опитаме!

Запяват:

 

Когато хванеш злото
вържи го със въже.
Вържи го ти защото
така е най-добре.
Хем ти да си спокоен,
хем злото да реве,
да лази, да се моли
или да се кълне.
Туй лесно става
във театъра.
Туй лесно става
и на сън.
Остава само туй
да става и на яве
да става щом излеземе
навън.
Но, пипнете ли злото,
вържете го с въже,
вържете го защото
така е най-добре.
 
 

КРАЙ.


ДЕТСКИ:

ЧИМИ – вариант за радио/аудио.  ТУК!  ЧИМИ за РАДИО.pdf file за теглене.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

ЗА ВЪЗРАСТНИ:


ТУК! НЕ ПИПАЙ КУФАРА.pdf file за теглене.

борис
априлов
*
НЕ
ПИПАЙ
КУФАРА
*
куклена
пиеса

 

ЛИЦА:
 
ЧАРЛИ          – фокусник, изпълнява се на живо;               
ДИМБИ         – човече
ДОМБИ         – човече
МОКСИ        – магаре
ЛИСКО         – лисиче

Музика. Нещо като увертюра. Обстановката е лаконична, чиста, просто фон, върху който може да се играе всичко.

Музиката секва.

В кадър се появява фокусникът Чарли, облечен официално, при това с цилиндър. В ръцете си държи куфар с надпис: НЕ ПИПАЙ и прословутата си магическа пръчка. Поставя куфара долу, до него изправя пръчката.

Ч а р л и /смъква ръкавиците/. Аз съм фокусникът Чарли… Днес ще си позволя да ви направя няколко фокуса…

Неочаквано се чува вик за помощ. Някой зове за помощ, но спокойно.

Г л а с. Помощ!… Помощ!… /Пауза./

Чарли трепва и се обръща към страната откъдето викат.

Г л а с. А бе, не чувате ли, че викам за помощ?

Ч а р л и /към публиката/. Някой вика за помощ. /Втурва се и изчезва./

Музика. Леко и кратко. Край на музиката. Тишина.

Само куфарът и магическата пръчка.

Чува се песен. Някой пее.

 

Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, Димби-дим!
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, Димби-дим!

Мелодията минава в подсвиркване.

Д и м б и /Появява се с подсвиркване. Вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката./ О!… /Обръща се, иска да скрие уплахата си и тръгва обратно с песен./  Аз съм Димби, Димби, Димби. Димби, Димби, Димби-дим… /В десния край на сцената спира отново и се обръща, изпълнен с любопитство./ Ааааа!…

В това време се чува същата приближаваща се песен, само че с други думи и Димби се скрива, но така, че да види какво ще. стане.

Приближаващата се песен:

Аз съм Домби,
Домби, Домби!
Аз съм Домби,
Домби-дом!

/Повторение/

Д о м б и /вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката, дори я помирисва./ О!…

Д и м б и /гласът му/. Аха!

Д о м б и /трепва/. Какво?

Д и м б и. Аха, аха!…

Домби разбира, че няма повече работа тук, където се чуват тайнствени гласове, обръща се и тръгва обратно, и за доказателство, че не го е страх, запява.

Д о м б и. Аз съм Домби, Домби, Домби, Домби, Домби…

Д и м б и /гласът му/. Стой!… /Домби се заковава на място, като войник./ Ходоом, марш! /Домби тръгва отново./ Стой! /Домби спира./ Ха-ха-ха! /Оъс смях се появява Димби./

Д о м б и /обръща се ядосано, че Димби го е изиграл/. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Здравей, Домби!… Как си?

Д о м б и. Добре съм. Разхождам се.

Д и м б и. Къде се разхождаш?

Д о м б и. Амии, реших да се разходя до този куфар и обратно… А ти?

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. И ти ли до куфара?

Д и м б и.. Да.

Д о м б и. И обратно?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Наистина беше приятно… Стигаш до куфара и се връщаш… Това е най-приятната ми разходка в живота… Просто исках да прочета какво пише на куфара.

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. Така ли?… Че тогава да прочетем заедно.

Страхливо тръгват към куфара. Застават до него. На височина и двамата са малко по-големи от куфара.

Д и м б и /внезапно/. А!…

Д о м б и. Какво – А?

Д и м б и /поизплашено/. Преди малко тук пишеше нещо, а сега – нищо.

Д о м б и /бързо/. Какво? /Гледа./ А!…

Д и м б и. Какво – А?

Д о м б и. Онова, дето го имаше, го няма.

Чува се песен. Двамата се скриват.

Аз съм Мокси, аз съм Мокси.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Аз съм Мокси, аз съм Мокси,
Мокси, Мокси, Мокси, Мо!

/Песента секва./

М о к с и /гледа куфара/. А!… /Приближава се до пръчката./ О!… /Изплашва се и се обръща, замаскирва уплахата си с песен./

Аз съм Мокси,

аз съм Мокси…

Д и м б и. Стой!… /Мокси се заковава на място./

Д о м б и. Горе ръцете!

М о к с и /уплашено/. Ами… аз ня-ня-нямам ръце!

Домби и Димби започват да се смеят…

Д и м б и. Защо нямаш?

М о к с и. Защото съм копитно животно.

Д о м б и. По-точно?

М о к с и. Магаре.

Димби и Домби се смеят. В това време се чува нова песен и те бързо прибират Мокси при себе си.

Д и м б и. Скрий се да видим кой ли иде сега?

Д о м б и. Бързо!

Чува се песен.

 

Аз съм баба Меца.
Аз съм баба Меца.
Стана ли ви ясно
колко съм опасна?

Като си пее и пристъпва в ритъм, влиза Лиско.

Л и с к о /съглежда куфара/. А!… Куфар!… Човек не може да се разходи като хората… Върви си и си пее и изведнъж – на среща му куфар!… Остави това, ами до куфара все ще се скрие някой да те изплаши.

Д и м б и /появява се и говори на останалите/. С този не се излиза на глава.

Появяват се и останалите.

Д о м б и. Чуваш песен на мечка, скриваш се, а се явява Лиско.

В с и ч к и. Здравей, Лиско!

Л и с к о /оглежда ги/. Какво правите до този куфар?

Д о м б и. Чудим се.

Л и с к о. Защо? Какво има за чудене?

Д и м б и. Този куфар имаше надпис. На него беше написано нещо. Изведнъж – нищо.

Д о м б и /бързо/. Няма надпис, няма нищо.

Л и с к о. Как да няма? Има.

Всички поглеждат. Надписът се е появил отново: НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Димби поглежда Домби. Двамата се разтреперват.

Д и м б и /трепери/. Домби, какво става?

Д о м б и. Не знам, Димби… Преди малко нямаше.

Д и м б и. А сега – има.

Д о м б и. А още по-преди малко – пак имаше.

Д и м б и. А после нямаше.

Д о м б и. А сега пак има. Димби!…

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Да се махаме!… Този куфар си прави каквото си ще.

Д и м б и /съвсем уплашено/. Домби!

Д о м б и. Какво, Димби?

Д и м б и. Виж!  /трепери като лист./ Онова отново го няма.

Д о м б и. А!

Л и с к о. Ей, какво правите с този надпис?… Къде изчезва?

Всички отстъпват назад.

Д о м б и. Да вземем да се махнем, а?

М о к с и. Ами да!… Не ми е приятно да гледам как нещо ту го има, ту го няма. Нещо, което си го има, трябва да си го има и обратно.

Д и м б и. Да, ама това нещо го имаше.

Л и с к о. Е, да, ама сега го няма.

Изведнъж куфарът се извъртява и отново показва страната с надписа.

В с и ч к и /реагират с учудване/. Оооо! /Пристъпват назад./

Всички са събрани в ъгъла на сцената, уплашени, готови да изчезнат от това тайнствено място. Само Лиско прави крачка към куфара.

Д и м б и. Лиско, къде?

Л и с к о /прикрива страха си/. Този куфар ме интересува!

Д о м б и. А аз викам да, бягаме.

Л и с к о. Ще ми се да го отворя.

М о к с и. Чухте ли?… Той е луд.

Д о м б и. Ще отваря един толкоз страшен куфар. Почти тайнствен. Върни се!

Л и с к о. Не мога. Ако не го отворя, ще се презирам цял живот.

Д и м б и. Да отвориш този страшен куфар, който се върти, когато му скимне?

Л и с к о. Да!… Нещо, което е затворено, трябва да се отвори. Нещо, което е неизвестно, трябва да стане известно… /Всички мълчат./ Трябва да се открива. Да се намират нови неща. Някои откриват земи и морета, други… планети…

М о к с и. Но не и куфари!

Л и с к о. Там стои един затворен куфар… Следователно – трябва да се отвори. Представете си, че в него има нещо много интересно.

Д о м б и. Слушате ли го?

М о к с и. Да си вървим… Аз съм магаре и не ме интересува какво има в разни ми ти куфари, които се въртят както си щат и се поклащат. Слушайте мен, вътре има нещо страшно.

Л и с к о. Какво може да има?

М о к с и. Я тайнствена сила, я нещо друго.

Л и с к о. Вие стойте там. /Прави още една крачка към куфара.

Д о м б и. Спрете го!

Д и м б и. Да ви кажа правата, и на мен ми се проверява.

Д о м б и. Защо не провериш?

Д и м б и. Предпочитам други да отварят, пък аз само да проверявам.

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Ккккакккво?

Л и с к о. Ти ли трепериш?

М о к с и. Ннне!

Д и м б и. Домби, ти ли трепериш?

Д о м б и. Мммооллля ттти сссе!

М о к с и. Нннито пппък аааз.

Ди м б и. Аз сссъъщщщо… Иззглежддда, чче зземята трррееперрри.

Всички млъкват. Треперят и наблюдават Лиско, който бавно изминава пътя до куфара. Лиско вдига лапа към него. Куфарът изведнъж ляга на широката си страна. Всички извикват. Лиско бързо се озовава при тях.

Л и с к о /учудено/. Ттой ллегна!

М о к с и. Ллегнна. я!

Д и м б и. Ввижтте!

Ново тайнствено явление: магическата пръчка, която досега си стоеше кротко забита до куфара, тръгва, покачва се на него и ляга по дължината му.

В с и ч к и. Ааааа! /Избягват./

За наша изненада, куфарът започва да се плъзга надясно, после още по-надясно и застава на тяхното място. Магическата пръчка слиза от него и се обляга на ръба му, както се обляга човекна сандък.

Появява се Лиско. Вижда куфара пред носа си, извиква уплашено и изчезва.

Пръчката заобикаля куфара и застава от другата му страна. Лиско се появява този път от другата страна, където досега беше куфарът. Показва се едва-едва.

Л и с к о /към куфара/. Ейй!

Куфарът се поклаща.

Л и с к о. Слушай бе, куфаре, няма да ме уплашиш. Имал съм работа с орел, победих една акула – от теб ли ще ме е страх… Ето! /Прави крачка напред, за да покаже, че не го е страх./

Куфарът се помества една педя към него.

Л и с к о. Охо! /Избягва./

Куфарът въздъхва. Лиско се показва отново.

Л и с к о. Слушай, не ме е…. сссс…

Куфарът въздъхва повторно. Лиско се скрива и се появява отново.

Л и с к о. Хората се качиха на луната, пък аз… един куфар… Ела насам!

Куфарът се помества още една педя към него. Лиско отстъпва, уплашено.

Л и с к о. Не толкова.

Куфарът се връща на мястото си.

Л и с к о. Така те харесвам… Да не мислиш, че ме е страх? Виж!

Лиско прави стъпка напред. Куфарът също, към него. Лиско побягва на секундата. Скрива се и се появява отново.

Л и с к о. Защо се страхуваш?… Хе-хе!… Той се страхува. /Гледа го./ Смееш ли да направиш още една крачка?

Пауза. Куфарът се помества още малко към него. Лиско отстъпва.

Л и с к о. Още една?

Куфарът тръгва решително към него. Лиско изчезва. Куфарът застава на Лисковото място. Пръчката отново се опира на него. Лиско се появява от другата страна, където досега е стоял куфара.

Л и с к о /инатчийски/. Пак ли се изплаши?… Защо мълчиш?… Какво търсиш на другата страна?… Защо не посмееш… да… дойдеш… при… мен? /Куфарът не помръдва./ Ей, пъзльо!… Страхливец!… Разтрепераха ти се гащите!… /Напомпва се./ Знаеш ли кой съм аз?. А?… /Още по-геройски./ Кажи де, знаеш ли кой съм аз?

К у ф а р ъ т /трепва/. Не.

Л и с к о /отскача назад и отвръща кротко/. А, аз съм едно обикновено лисиче… Нищо и никакъв Лиско. /С любопитство./ Тази пръчка каква е? /Пръчката се изправя./ Аха!… Изправена пръчка /Пръчката тръгва към него./

Г л а с о в е т е  на приятелите му:

– Лиско, бягай!

– Какво чакаш?

– Не те ли е страх?

Л и с к о /напук/. Не!… Макар, че ме е страх.

Пръчката се изправя пред носа му. Двамата се „гледат“ в упор. Лиско поглежда назад – да бяга ли, да стои ли, не знае.

Д и м б и /вече зад гърба му/. Можеш ли да я пипнеш?

Л и с к о /фука се/. Стига да искам.

Д и м б и. Пипни я де.

Л и с к о. А, какво ще я пипам сега. Какво ми е направила.

Д и м б и. Страх те е.

Л и с к о. Мен?… Виж!… /Протяга трепереща лапичка напред и… докосва пръчката./ Видя ли?

Д и м б и. Лиско, герой си!

Лиско взима пръчката в лапите си. Запява.

Ето я пръчката
тя е в ръцете ми.
Лъскава, хубава –
най-чудната пръчка в света.

Д и м б и. /към другите зад себе си, които не се виждат/.

Ето я пръчката,
тя е в ръцете му,
лъскава, хубава –
най-чудната пръчка в света!

В с и ч к и /отначало без да се виждат, но после се появяват страхливо, пеят/.

Ето я пръчката,
тя е в ръцете му,
лъскава, хубава –
най-чудната, пръчка в света! Тра-ла-ла, хоп-па-ла –
най-чудната пръчка в света.
Тра-ла-ла,
хоп-па-ла!
Най-чудната пръчка в света!

Докато всички пеят, Лиско размахва пръчката, балансира я, прави с нея фигури, върти я и пр.

М о к с и /в настъпилата тишина/. Лиско, сега какво ще я правим?

Д о м б и. Защо ти е?

М о к с и. Да я счупим! Да ѝ дойде акъла в главата.

Л и с к о. Докато си нямах пръчка, си казвах ех, защо си нямам една пръчка! Сега, като си имам, си казвам, какво да я правя тая пръчка. /Без да ще, натиска бутончето на пръчката./

С рязко щракане, при което всички подскачат, горният край на пръчката отскача високо – големината ѝ се удвоява. Всички побягват на другата страна.

М о к с и. Не разбирам защо трябва да пипаме куфара, когато можем да си живеем, без да го пипаме.

Л и с к о. Мокси, ти си глупак.

М о к с и /навежда глава/. Знам… /Повдига глава./ Но не знам защо.

Л и с к о. Добре е да знаеш, че си глупак, Мокси, но още по-добре е, ако успееш да разбереш ЗАЩО си глупак. Ако разбереш тогава няма да бъдеш толкоз голям глупак.

М о к с и. Е, това е моята трагедия.

Л и с к о. Питаш, защо трябва да отворим куфара. Неизвестното трябва да стане известно. Щом горе има звезди, помъчи се да стигнеш до тях… Разбра ли?

М о к с и. Ако си губя времето да зяпам звездите, кога ще паса. Аз лично предпочитам да правя астрономически наблюдения с пълен стомах.

Л и с к о. Аз пък настоявам да го отворим! Ще присъствуваш и ти, разбра ли? Или ще ставаш човек или…

М о к с и /замислено/. Добре. Макар че не разбирам защо се мъчите да ме правите човек, когато съм си красиво, завършено магаре..

Всички се смеят.

Л и с к о /след общия смях/. Сега разбрахте ли защо трябва да отворим куфара?

В с и ч к и. Разбрахме!

Д о м б и /за всеки случай/. Ти ще го отвориш!

Л и с к о. Да, но вие трябва да бъдете наблизо, понеже…

М о к с и. Да те насърчаваме!

Л и с к о. Да.

Лиско тръгва бавно, внимателно към куфара.

В с и ч к и /като говорящ хор, като в опера/.

Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!

В с и ч к и /когато Лиско е до куфара, внезапно/. Стоп!

Лиско замръзва на място.

В с и ч к и /след паузата/. Хайде сега!

Лиско се подчинява, намира първата ключалка и натиска бутона.

Чува се щракане – щрак!… Говорящият хор се изпарява мигновено.

Л и с к о /обръща се към изчезналите приятели/. Хей, какво ви стана?

Д и м б и /явява се моментално/. Лиско, какво изщрака?

Л и с к о. Не знам. Нещо изщрака.

Д о м б и /застава зад Димби/. Нещо не изщрака ли?

М о к с и /появява се зад Домби/. Какво изщрака? Бомба ли?

Д и м б и. Баба ти е бомба!

М о к с и /примирено/. Не знам, може.

Д и м б и. Тихо!… Ще отваряме втората ключалка.

В с и ч к и /в хор/. Хайде, Лиско! Хайде, Лиско!

Лиско се навежда и в напрегнатата тишина натиска втория бутон. Чува се щракане.

Тишина. Пеят птички.

Л и с к о. Сега най-важното!…

М о к с и. Ама ще го отваряме ли?

Д о м б и. Лиско, нали ти?

В с и ч к и. Шшшшт!

Абсолютна тишина. Лиско долепя лапа до капака на куфара и започва да го вдига.

В с и ч к и. Шшшшт!

Лиско вдига капана изцяло.

Д и м б и. Лиско, да идвам ли?

Д о м б и. Какво има вътре?

М о к с и. Кккакво есе оказа?

Лиско мълчи, и гледа.

Д и м б и. А?

Д о м б и. Кажи де!

М о к с и /разтреперва се/. Свидетели сте, че бях против.

Д и м б и. Против кое?

М о к с и. Всичко… Това отваряне не ми харесва. Не може току-тъй да се отваря. Отварят се врати, консервни кутии, писма, тенджери, швепсове, прозорци…

Д и м б и. А куфарите?

М о к с и. Не.

Д и м б и. А какво се правят куфарите?

М о к с и. Носят се по гарите и летищата.

Ди м б и. Лиско, идвам!

Димби решително тръгва и се приближава до отворения куфар.

Д и м б и /поглежда вътре/. А!…

Л и с к о. Най-разнообразни непознати неща.

Д о м б и /не може да издържи/. Внимавайте, идвам! /Тръгва и се приближава, надниква в куфара/. Ей, че разнообразни неща!…

М о к с и. Дръжте ме! Идвам! /Тръгва с подсвиркване и гледа настрана. Застава не много близо до куфара, извръща леко глава и поглежда леко./ Нищотии!

Д и м б и. Моля?

М о к с и. Нищотии, викам!… Нищо!… Да го затворим, защото не ми се гледат такива едни нищотии.

Л и с к о. Мокси, съществува един закон на природата.

М о к с и. Нека си съществува.

Л и с к о. Според този закон, който отвори нещо, трябва да го разгледа. Който кацне на звезда, трябва да я разгледа. Не може току-така.

М о к с и. Че това не е звезда… Куфар!… Къде е звездата, къде е куфара!

Л и с к о /гледа в куфара/. Ще отворя ей тази кутия!

М о к с и. Хайде, пак да отваряме. Цял живот ще отваряме!

Д и м б и. Ако не щеш, бягай!

М о к с и. Да… Вие тук ще си отваряте каквото си щете, а аз ще бягам!

Д и м б и. Тогава, остани.

М о к с и. Да, ама вие непрекъснато отваряте разни ми ти куфари с нищотии.

Л и с к о /измъква кутията/. Отварям! /Отваря./

Промяна на осветлението, фееричност, особен рязък шум, нещо като щракане – от кутията изскача огромен букет изкуствени цветя. Отново нормалното осветление. Всичко бяга през глава, изчезва. На сцената е останал само Лиско. Пауза. Пълна тишина. Лиско държи кутията с цветята в ръцете си. Оглежда букета. Взима втора кутия.

Всички насърчават с песен:

Лиско ще отвори кутията,
Лиско ще отвори кутията.

С рязко движение Лиско отваря кутията. Тътен. Тътенът се усилва, от кутията започват да изригват панделки; ленти, балончета, хвърчат конфети – балончета, балончета и още ленти. Силни светкавици, серпантините просто заливат нашите герои.

Д о м б и. Олелее!

Д и м б и. Какво става тук?

М о к с и. Помоощ!

Ч а р л и /внезапно се появява/. Кой вика за помощ?… От един час някой вика и не мога да го открия.

М о к с и. Аз викам!

Ч а р л и /оглежда хаоса/. Какво сте направили?

Л и с к о. Извинете, вие кой сте?

Ч а р л и. Аз съм фокусникът Чарли. Пътувам и забавлявам всички. Но се загубих в гората.

Всички се размърдват и отърсват от финтифлюшките.

Ч а р л и. Кой отвори куфара?

Л и с к о. Аз го отворих.

Ч а р л и. Знам… Чувал съм за теб.

Л и с к о /уж скромно/. Е, има си хас!

Ч а р л и. Поне, направи ли им някой фокус?

Л и с к о. За сега – две експлозии с илюминации. Квартална вечеринка, край до зори.

Ч а р л и /смее се/. Не всеки може да прави фокуси, Лиско.

Л и с к о. Знам.

Ч а р л и. Ти, все много знаеш… /Измъква от куфара една кутия./

М о к с и. Пак ли ще взривяваме?

Ч а р л и. Спокойно! /Издига кутийката над главите им./ Внимавайте! /Отваря кутийката./ Взимаме едно яйце и една голяма червена кърпа. /Измъква ги от кутийката и ги показва, като кутийката оставя върху куфара./ Това е яйце]. /Показва го./ А това – кърпа… /Показва я./ Завиваме яйцето с кърпата!… Както виждате, яйцето изчезна.

М о к с и /глупашки/. Изчезна, ама в кърпата.

Ч а р л и. Разбира се, че е в кърпата.

М о к с и. Искам да изчезне не яйцето, а кърпата.

Ч а р л и /играе на изненадан/. Така ли искаш?

М о к с и. Да.

Ч а р л и /примирено/. Добрее!… Внимание! /Запретва ръкави и взема магическата пръчка, с която почуква лекичко по яйцето, а после я оставя настрана../ Започваме да търкаме, търкаме, търкаме, търкаме… /Трие кърпата около яйцето./ И виждаме как кърпата постепенно намалява своя обем и изчезва, изчезва, изчезва… Докато изчезне съвсем! /Показва само яйцето, което държи с два пръста./ Нито помен от кърпата!…

М о к с и. Еееей!

Д и м б и. Как стана?

Д о м б и. Кърпата изчезна.

М о к с и. Стопи се! /Оглежда въздуха./

Д и м б и. Добре го направи.

Само Лиско мълчи. Всички поглеждат към него.

Ч а р л и. Видя ли как нещо, което преди малко го имаше, вече го няма?

Л и с к о. А бе, то, че го има, го има, ама къде е!…

Ч а р л и. Както виждаш – няма го.

М о к с и. Ей, Лиско, не виждаш ли, че го няма?

Д о м б и. Изчезна като дим.

Л и с к о. Не може да изчезне съвсем. Някъде съществува… Според ма-те-риалис-тическата наука, нищо не може да изчезне без следа.

Ч а р л и /примира от удоволствие и смях/. Прав си!…

М о к с и. А сега не може ли да се появи?

Чарли започва да трие яйцето от всички страни, кърпата започва да се появява. Ето я и цялата. Изумителен, но лесен фокус.

М о к с и. Гръмна ме!… Простря ми акъла да съхне на слънце.

Д о м б и. Страшна работа!

Д и м б и. Този магьосник може да изчезне всичко, каквото си иска.

Д о м б и /продължава мисълта му/. Дървета, хора, паяци!

Л и с к о. Глупости!…

Ч а р л и. Моля?…

Л и с к о. Искам да кажа, че нищо не може да изчезне безследно.

Ч а р л и. /скрива усмивката си, обръща се към Лиско/. Съгласен ли си?

Л и с к о /оглежда всички и после пак Чарли/. Моля?

Ч а р л и /играе/. Съгласен ли си да те изчезна?

Л и с к о. Аз… когато бях…

Ч а р л и /бързо, играе/. А бе, ти, чуваш ли какво ти говорят?

Л и с к о. Чувам, чувам.

М о к с и. Нещо не му се чува.

Д о м б и. Нали много такова…

Д и м б и. Знаеше.

Дълга пауза.

Л и с к о. Добре де… Хайде!

Ч а р л и /строго/. Застани тук!

Л и с к о. Къде?

Ч а р л и /сочи/. Тук!

Ли с к о. Защо тук?

Ч а р л и. Добре, стой там.

Л и с к о. А, не! – тук! /Застава на съвсем друго място./

Ч а р л и /поглежда го и се старае да скрие усмивката си/. Може и там.

Л и с к о. А не може ли тук?… Мисля, че оттук най-добре се изчезва.

Ч а р л и. Сам си избери мястото.

Л и с к о. Вече го избрах, но не можа ли преди това да отида да пия вода? Нещо съм жаден.

В с и ч к и. Аааа!

М о к с и. Иска да драсне.

Ч а р л и /измъква огромна синя кърпа от куфара/. Сега ще покрия Лиско с тази кърпа и ще го изпаря.

Л и с к о /трепери и гледа кърпата/. Какво значи да ме изпарите?

Ч а р л и. Ще се превърнеш на пара. Тогава ще видим дали нещо, което го има, може и да го няма. /Покрива го с кърпата./ Такааа! /Кърпата трепери./ Защо трепериш?

Л и с к о /гласът му под кърпата/. Това е опашката ми. Тя няма нищо общо с мен. /Гласът му секва, треперенето престава./

Ч а р л и /към другите/. Сега ще видите!… Разправя, че е бил в гнездото на орела и в стомаха на акулата, но сега ще изчезне и вече няма да се появи.

Всички гледат уплашено как Чарли насочва пръчката към кърпата.

Ч а р л и. Тимби, мимби, таратомба. Таратомба, каратомба… Кайтартал-пиво-шул-шул!… Магическата пръчка ще изпари Лиско и вече няма да го има!… Тимби, мимби, таратомба! Таратомба, каратомба! Кайтартал-пиво-шул-шул!

Маха кърпата. Всички са изумени от изчезването на приятеляим.

М о к с и /уплашено/. Какво стана?

Д и м б и. Вие наистина…

Д о м б и. Изчезна!

М о к с и. И вече няма ли?…

Ч а р л и /жестоко/. Няма!… Сам поиска и изчезна. А и вие не го разубедихте. Настояхте да изчезне.

Д и м б и. Аз – никога… Искам си Лиското!…

Ч а р л и. Защо?

Д и м б и. Обичам си го!

М о к с и /енергично/. И аз си го искам!

Ч а р л и /прави се на изненадан/. И ти ли?… А!… Че защо?… Ти винаги се караше с него.

М о к с и /готов да заплаче/. Искам си Лиското!

Ч а р л и. Да беше казал… Сега се е превърнал на пара и скоро ще се превърне в едно малко бяло облаче. Ееей там, горе!

Всички поглеждат към небето.

Д о м б и. Искам си Лиското!

Д и м б и. И аз си го искам.

Ч а р л и. Че тогава защо мълчахте?

Д о м б и. Да видим какво ще стане.

Ч а р л и. И стана каквото стана.

М о к с и /заплаква/. Искам си гооо!… Вие сте лош човек!

Ч а р л и. Защо?

М о к с и. Къде ми е приятелят?

Ч а р л и. Но нали винаги се карахте?

М о к с и. Не се карахме, а спорехме, понеже аз винаги противореча, дискутирам.

Ч а р л и. Защо дискутираш?

М о к с и. Защото съм магаре. Ако не противореча, как ще бъда добро и завършено магаре?

В с и ч к и. Искаме си Лискотоо!

Шум, врява.

– Какво направихте!

– Обичам си го!

– Лиско, къде си?

Ч а р л и /изведнъж/. Тихо!… Млъкнете!

Д и м б и. Къде е Лиското?

Ч а р л и /силно/. Млъкнете!

Абсолютна тишина. Чарли отваря куфара, взема кърпата, постила я, изрича заклинанията си, вдига я и там щръква лисичето – неподвижно и безмълвно.

Всички гледат ококорено, уплашено.

Л и с к о /изведнъж/. Казах ли ви, че нещо, което го има…

В с и ч к и. Ураааа!

Ч а р л и /ядосано/. Тихо!

Пълна тишина.

Л и с к о /довършва мисълта си/. …не може да го няма!

Тук Чарли прихва да се смее. Смеят се и другите.

Ч а р л и. С теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о /гледа към небето/. Та кое облаче бях аз?

Чарли /след като се насмиват/. Тихо… /В настъпилата тишина./ Няма що, ти доказа, че нищо не може да изчезне безследно.

Д и м б и. А кърпата от яйцето?

В с и ч к и. Да. Кърпата!

Ч а р л и /въздъхва/. Сега ще ви направя отново фокуса… /Взема яйцето и кърпата./ Взимаме едно яйце и една кърпа… Обвиваме яйцето с кърпата… Правим няколко кръгчета върху тях с магическата пръчка. /Докато прави това, говори./ Няма магии, няма фокуси, вълшебниците са измислица. Каквото си направиш сам – никой не може да ти го направи… Магическата пръчка е само за отвличане на вниманието. И така, няма магии. Всичко е ловкост, сръчност, бързина и тайна. /Кърпата изчезва./

В с и ч к и. Еееее!

Ч а р л и. И се появява.

Чарли търка яйцето и кърпата се появява.

В с и ч к и. Еееее!

Л и с к о. Тайната!

Д и м б и. Каква е тайната?

Ч а р л и /усмихва се широко и чуква силно яйцето с пръчката/. Това яйце е изкуствено. Направено е от дърво. Отвътре то е издълбано и кухо. Има си и дупка. /Показва пред учудените им погледи дупката./ Която аз запушвам умело с пръст. /Показва, като я запушва и отпушва, да не се вижда../ А кърпата изчезва така.

Започва да я напъхва през дупката. Кърпата, разбира се, влиза в кухото яйце и изчезва.

Ч а р л и. Показвам яйцето, но винаги покривам с пръст дупката.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. И обратното – като търкам яйцето, вадя кърпата постепенно и накрая я показвам.

Размахва, кърпата.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. Магии не съществуват, хитрост и ловкост.

М о к с и. А Лиско?

В с и ч к и. Как изчезна Лиско?

Ч а р л и /почесва се по врата/. Това няма да ви кажа.

В с и ч к и. Аааааа!…

Ч а р л и. А ти, Лиско, защо се съгласи? Не се ли страхуваше?

Л и с к о. Много.

Ч а р л и. Тогава?

Л и с к о. Рискувах, за да докажа твърдението си.

М о к с и. Тезата,

Ч а р л и. И постъпи като герой. Въпреки уплахата, настоя да докажеш твърдението си.

М о к с и. Тезата.

Ч а р л и. Героичен, но скромен.

Л и с к о /навежда глава/. Такъв съм си.

Всички се смеят.

Ч а р л и. И как се наричаше пиесата, която гледахме?

В с и ч к и. НЕ ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. А какво ще добавите вие?

В с и ч к и. ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. Точно така!… Пипай куфара. Отвори го, погледни в неизвестното и ако можеш, направи го известно. Не спирай пред нищо. Рискувай, но откривай нови неща! /Запява./

Отвори,
погледни,
отгатни!
Всички тайни са твои сега.
Отгатни,
проникни,
разкажи –
обясни ни какво си видял!

В с и ч к и /пеят/.

Проникни с километри в земята,
слез във мрака на всяко море,
а след туй полети със крилата
до смълчаното горе небе.
Там разнищвай подробно звездите,
избери си едничка от тях,
най-красивата, като в мечтите –
лично твоя да бъде звезда.
Отвори, погледни, отгатни –
всички тайни са твои сега.
Отгатни, проникни, разкажи
на децата от целия свят.

Край


борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
Д У П К А Т А
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:
 
ЛИСКО
ДИМБИ
ДОМБИ
МОКСИ
ПАЯКЪТ
КЪРТИЦАТА
ЧИМИ  /малък епизод/

Неутрална обстановка.

Нищо. Чисто. На заден план – илюзия за гора…

.
Чуваме песента на птичките.
Изведнъж чуваме и песента на Димби.
Д и м б и /гласът му, който пее/.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Появява се, върви бодро, в много добро настроение.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Минава почти по протежението на цялата сцена, имаме чувството, че ей сега ще излезе от другата страна както си пее, но изведнъж…
Аз съм…
И той и гласът му изчезват внезапно, сякаш потъват в земята.
Отново само песента на птичките. Чудни, нежни чуруликания. Ето я и песента на Домби.
Д о м б и /гласът му, който пее/:
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм Домби, домби, дим!
/Появява се./
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм До…
Изведнъж, по същия начин, той, заедно с гласа си, потъва сякаш в земята, малко преди да е стигнал до левия край на екрана.
И сега остават да звучат само песните на птичките.
 
Дъното на дупката
Димби стои в ъгъла, изправен, с поглед към купчинката пред него. Така – няколко секунди.
„Купчинката“ оживява, започва да се изправя и се превръща в Домби, който е навел глава, зашеметен от падането. Отърсва се, изпъва се, протяга ръце,
Д и м б и /който е изненадан и просто не вярва на очите си/: Домби… Шшът, Домби, ти ли си? /Домби още не може да чуе./ Домби, ти ли си, или е нещо друго? /Домби все още върти глава и се оправя,/ Ако си нещо друго – кажи. Оттук, както те гледам, много ми приличаш на нещо като Домби. /Домби тръгва замаяно, право срещу него. Димби трепва, Домби се блъсва в него./ Защо се блъскаш? /Домби се олюлява и „рухва“ на земята./ Не можеш ли да говориш?… Ей, ако си Домби, обади се… /Приближава се и се надвесва до лежащия на земята Домби./ Домби, не си играй?… /Приближава се, надвесва се над него, пипва го, после взима ръката му, опипва пулса му./ Домби, още работиш… /Напъва се и го вдига, поставя го на крака, но като го оставя, Домби отново се смъква на земята./
Димби се почесва по челото и се замисля. Няма как – трябва да опита отново.
Навежда се, вдига ръката му, задържа я изправена в я оставя така. Почесва се по челото, въздъхва облекчено и се заема с другата ръка. Изправя я, оставя я така, тя се задържа изправена, но другата пада... Почесва се по челото, въздъхва шумно. Най-после се досеща, довлича Домби до „стената“ на дупката и го изправя, като го обляга на нея. Този път въздъхва явно облекчено. Домби е поне прав. Стои си безмълвно облегнат като труп.
Д и м б и /оттегля се пред изправения труп и говори/: Домби, какво стана?… Нещо се случи… Кажи, какво стана?… /Домби стои и мълчи./ Къде се намираме?… Защо мълчиш?…
Домби неочаквано вдига ръка и опипва главата си.
Д и м б и. Еее, най-после! /Но Домби мълчи, отлепя се от „стената“, но продължава своето безмълвие./ Проговори, де! Какво чакаш?… Аз съм Димби, твоят пръв приятел. /Домби се взира в Димби, но само толкоз./ Докога ще мълчиш, кажи!… /Ядосано./ Домби, не се занасяй!… /Гледа го./ Ще те ударя!.. /Замахва./ Какво става? Защо не се пазиш?… Домби, Домби – станало ти е нещо.

На повърхността
Чуваме песента на Мокси.
М о к с и /гласът му, който пее/:
Аз съм Мокси, Мокси, Мокси,
аз съм Мокси, мокси, мо!
Мокси се появява и минава към дупката.
Аз съм Мокси, Мокси, мо…
Мокси и гласът му изчезват.

Дъното на дупката
Димби прави изкуствено дишане на Домби, за да го върне към съзнателния живот.
В това време отгоре се строполясва Мокси. Димби се стряска и подскача встрани. Мокси повдига глава и завършва песента си.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Д и м б и /озовава се до него/. Мокси!
М о к с и. Да.
Д и м б и. Какво става днес?
М о к с и. Чакай, че в момента се питам нещо.
Д и м б и. Запитай се по-скоро!
М о к с и. /след размисъл/. Да.
Д и м б и. Какво?
М о к с и. Нищо ми няма!… Запитах се дали съм се ударил… Нищо ми няма… Димби!
Д и м б и. Кажи.
М о к с и. Ти ли си?
Д и м б и. Да.
М о к с и. Какво търсиш тук?
Д и м б и. Ама ти?
М о к с и. Кажи първо ТИ.
Д и м б и. Не – ти!
М о к с и. Аз… Такова…
Д и м б и. Какова?
М о к с и. Това си ми е редовната разходка. Всяка сутрин…
Д о м б и.  Вървиш, пееш и падаш, така ли?
М о к с и. А, не – всеки ден се разхождам и пея, но за първи път падам.
Д и м б и. И аз.
М о к с и. Димби.
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не мога да разбера… Хиляда пъти… дори петстотин пъти съм вървял по тази пътека и тя все свършваше на ДРУГО МЯСТО.
Д и м б и. И АЗ… Тя винаги си свършваше някъде другаде. Беше някакво най-обикновено място, където винаги виждах Домби, а после идваше и ти.
М о к с и. И сега сме аз, ти и Домби.
Д и м б и /тъжно/. Уви!… Домби го няма!
М о к с и. Ето го.
Д и м б и. Да, но го няма.
М о к с и /ядосано/. Как да го няма, като го виждам… Това е Домби. Домби, нали си ти? /Домби ги гледа, без да отвърне./ Не. Изглежда, че е нещо друго… И, както си вървях, с песен, изведнъж… пътеката, която всеки ден свършваше на друго място…
Д и м б и.  Много обикновено място…
М о к с и. Да… Изведнъж същата пътека свърши с нещо необикновено.
Д и м б и. Да… Нещо друго.
М о к с и. Нещо празно.
Д и м б и. Нещо, което отгоре започва като дупка, а долу…
М о к с и. Завършва като дупка.
Д и м б и. Да.
М о к с и. Изведнъж песента ми спря, а тялото ми не спря и започна да слиза…
Д и м б и. Да пада!
М о к с и. Така де, да пада, пада, пада, пада…
Д и м б и. Ти падаше по-късо.
М о к с и. А, не… Това ми е първото най-дълго падане в живота. /Тайнствено./ Димби…
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Докато падах, аз МИСЛЕХ.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Да… Докато падах, аз мислех за много хубави неща и сънувах тръни… /Отърсва се./ Май че ми няма нищо…
Д и м б и. От мисленето ли?
М о к с и. От падането… /Поглежда към Домби/ Домби! /Домби го поглежда безмълвно./ Познаваш ли ме? /Домби не реагира./ Аз съм Мокси!… /Сякаш на себе си./ Тук има нещо… Домби, това е Димби! /Домби дори не поглежда към Димби./ Димби!
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не те позна.
Д и м б и /отчаяно/. Това е лошото!
М о к с и /внезапно/: Тихо!…
Д и м б и /Ослушва се/. Какво бе, Мокси?
М о к с и /спотаено/. Чуй!
Чува се приглушено песента на Лиско.

Горе
Чуваме песента вече ясно.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Аз съм Лиско, лиско, ли!
/Появява се./
Аз съм Лис…
Предните му крака пропадат, но задните остават да ги виждаме. След малко Лиско се измъква назад и продължава на място.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Д и м б и /гласът му отдолу/: Лискооо!

Дъното на дупката
М о к с и. Лиииискоооо!
Л и с к о. /чуваме гласът му отгоре/. Каквоо?
М о к с и. Защо спря?
Д и м б и. Защо не продължи да вървиш?
Л и с к о. Защото не съм глупак… Всички ли сте долу?
Д и м б и. Всички!
М о к с и. Глупавите сме всички долу.
Л и с к о /чуваме само гласът му/. Чудна работа!… Пътеката свършваше другаде и нямаше никаква дупка… Сега ще проверя дали продължава от другата страна на дупката.
М о к с и. Сега ще провери.
Д и м б и. Ще заобиколи дупката и ще види.
М о к с и. Той си знае.
Д и м б и /към Домби/. Домби, кажи нещо, моля те!
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
М о к с и. Домби не ми харесваааа… Какво да го правим?
Д и м б и. Първо, да се измъкнем.
Л и с к о /гласът му отгоре/. Димби.
Димби и Мокси: Да.
Л и с к о. Пътеката продължава от другата страна на дупката.
Д и м б и. Чудна работа!… За пръв път виждам пътека с дупка.
М о к с и. А нямаше дупка. Беше си чиста пътека, по която си вървяхме.
Д и м б и. Лиско, какво значи това?
Л и с к о. Иди го разбери!…
Д и м б и. Бях тръгнал да те търся.
Л и с к о. Така ли? Защо?
Д и м б и. Виках си, къде е сега Лиско, да си направим някакво приключение. И ето ме в дупката.
Л и с к о /весело/. Приключението започнало.
Д и м б и. Ами то така си е, само че ТОВА Е ЕДНО ДОСТА НЕПРИЯТНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. Стоиш в една дупка, нищо повече.
Л и с к о. Чудесно!
Д и м б и. Така е, ама за теб, защото си горе. Ако си долу, ще говориш друго.
М о к с и. Кажи му го!
Д и м б и. Както виждаш – казах му го.
М о к с и. Отгоре всеки знае да вика ЧУДЕСНО!
Д и м б и. Тази дупка е много неприятна. Не можеш да отидеш никъде, не можеш да пееш, нито пък да се къпеш в реката.
М о к с и. Разбра ли?
Л и с к о. Знам.
М о к с и. Знам, че знаеш. Отгоре всеки ЗНАЕ. Ела долу, да видиш.
Л и с к о. Какво искате? Да се джасна като вас ли?
М о к с и. А, защо? Живей си горе, а ние тук да гинем.
Л и с к о /дразни ги/. На мен ми е добре.
Д и м б и / въздъхва/. Знаем.
Л и с к о. Гледам си слънцето, мога да ходя навсякъде… Нямате си представа колко е чудесно горе!…
Д и м б и. Добре, добре!
М о к с и. И това ми било приятел.
Л и с к о. Защо? Пак съм ви приятел. Ще идвам, ще разговаряме, ще ви питам как сте… Бъдете спокойни, няма да ви забравя. Може да минат години, но ще идвам.
Д и м б и /уплашено/. Години!… Какви години?
М о к с и. И ние все тук?
Л и с к о. Къде другаде?… Какво може да се направи?…
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Какво?
Д и м б и. Наистина, как ще се измъкнем?
М о к с и. Непрекъснато мисля за това и ставам все по-тъжен. Все ми се струва, че вие с Домби ще се качите на гърба ми и ще офейкате, а аз – няма на кого да се кача.
Д и м б и /възмутено/. Моля ти се!… Как можа да помислиш? /Оглежда го./
М о к с и  /с тревога/. Казах ли ти?
Д и м б и /поглежда нагоре/. Не те разбирам.
М о к с и. Вече поглеждаш към гърба ми и пресмяташ.
Д и м б и. Глупости! /Гледа нагоре./
М о к с и. Знам си го аз.
Д и м б и /троснато/. Глупости, Мокси.
М о к с и. Понеже съм магаре.
Д и м б и. Моля ти се!… Дори да сте пет магарета едно върху друго, не може. За пръв път виждам такава дълбока дупка.
М о к с и. Но веднага изчисли колко магарета ти са нужни, нали?
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Знам си аз!.,. Ти погледна към гърба ми и си помисли какво ли би станало, ако се качиш на него.
Д и м б и. Оставам! Ако ще гинем, да гинем заедно.
М о к с и. Но погледна към гърба ми.
Д и м б и. Несъзнателно.
М о к с и. Е да, де. Всичко започва уж несъзнателно.
Д и м б и. Млъкни!
М о к с и. Но погледна към гърба ми. Викаш си – какъв хубав гръб за излизане от дупки…
Д и м б и. Домби, кажи му!
Д о м б и /поглежда ги без каквато и да е реакция/.
Д и м б и. Лиско. /Няма отговор./ Лиско! /Тишина./
М о к с и. Безсмислено!… Той си е добре горе.
Д и м б и. Мислиш ли, че е офейкал?
М о к с и. Че защо сме му вече?… Той имаше нужда от нас, докато не бяхме в дупката. Сега, като сме в дупка, защо сме му? За какво са му някакви си приятели, които се намират в дупка!
Д и м б и /нагоре/. Лискооооо!
М о к с и. Викай!… Ако си нямаш работа – викай!
Д и м б и. А!
М о к с и. Няма А, няма БЕ!
Д и м б и /удивено/. Нима допускаш?
М о к с и. Всичко допускам.
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Както виждаш – няма го.
Д о м б и. Наистина го няма… Но, все пак – това е Лиско!
М о к с и /въздъхва/. БЕШЕ Лиско. Докато не бяхме в дупката.
Д и м б и /загрижено/. Не думай! /Към Домби./ Домби, какво ще кажеш?
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и /замислено/. Мокси, май че си прав.
М о к с и. Винаги съм прав.
Д и м б и /извиква/. Лискооооо! /Чака отговор. Нищо./ Да.
М о к с и. Да извикам ли и аз?
Д и м б и. Безсмислено… /Въздъхва./ Всичко е ясно.
Туп! Нещо пада в дупката. Лиско.
Л и с к о /отърсва се/. Какво е ясно? /Димби и Мокси са занемели от учудване./ Какво е ясно? /Мълчание./ Много ли е ясно?
Мълчание, в което Лиско чака да му отговорят.
Внезапно се чува зловещ и силен смях, който се разбива на няколко вида ехо, кънти както във филмите на ужасите.
Всички, с изключение на Домби, трепват.
Д и м б и /след пауза/: Ккккккво бббеше туй?
Тишина.
М о к с и. Прредлагам да бббягаме!
Тишина.
Л и с к о. Досега не ми се е случвало да бягам нагоре. /Тишина./ Този смях не ми харесва. /Тишина./ Дотук всичко ми харесваше, но… Ето ме! Нали искахте да сляза?… /Тишина./ Този смях не ми харесва!…
М о к с и. Ззащо, бе, Лиссско?
Л и с к о. Този смях не ми харесва никак.
Д и м б и. Така ли ссмяташ?
Л и с к о /старае се да бъде весел/. И все пак – приключението започна. Друг път се чудехме как да си го направим, а ето че започна изведнъж.
М о к с и. Да бягаме, викам!
Л и с к о. Добре де – да бягаме!
М о к с и. Да, ама не можем и да бягаме… При другите приключения можехме да бягаме. Обичам приключения, от които можеш да си избягаш.
Д и м б и. Това е може би най-страшното приключение.
М о к с и. То не е и приключение, да ви кажа. Едно приключение, от което не можеш да избягаш, не е никакво приключение. Най-добре си е, когато щом ти скимне – да си избягаш… Лиско!
Л и с к о. Кажи, Мокси.
М о к с и. Какъв беше този смях?
Л и с к о. По-добре да не ви казвам.
М о к с и. Тогава недей!…
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Кажи, Димби.
Д и м б и. Кой може да се смее така?
Л и с к о. Това се питам и аз.
М о к с и. Никой.
Д и м б и. И все пак, НЯКОЙ се засмя.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Кой те бутна при нас?
Л и с к о. Никой. Скочих.
М о к с и /изумено/. Защо?
Л и с к о. Така пожелахте.
М о к с и. Пожелахме ли?
Л и с к о. Така ми се струва.
М о к с и /въздъхва/. Май че пожелахме. Димби, защо пожелахме?
Д и м б и ?объркано/. Понеже… Ние… Като се видяхме ДОЛУ, а той ГОРЕ… Казахме си… защо… той да бъде ГОРЕ, а ние… Нали разбираш?
М о к с и /въздъхва/. Разбирам.
Д и м б и. Защото ТОЙ е горе…
М о к с и. Така де – отде накъде той ГОРЕ, а ние ДОЛУ!…
Д о м б и. Ясно!
Л и с к о. Е да, ама можех да си бъда ГОРЕ и да ви спася.
Д и м б и. Точно така.
Л и с к о. Щях да ви нося и храна.
М о к с и. Разбира се.
Л и с к о. Защото, така, без храна…
Д и м б и. Добре де, защо скочи долу?
Л и с к о. Понеже ме обидихте.
М о к с и /рязко/. Не трябваше!…
Д и м б и. Виж сега какво направи!
М о к с и. Едно НИЩО направи!
Д и м б и. Обърка цялата работа.
М о к с и. Не си никакъв приятел.
Лиско гледа слисано ту единия, ту другия.
Д и м б и /процежда/. Приятел!… Можеше да ни спаси, или да ни храни.
М о к с и. Егоист!
Л и с к о /слисано/. Кой?
М о к с и. ТИ, кой!… Можеше да ми  носиш тръни и други неща за ядене…
Л и с к о. Мокси…
М о к с и. Мълчи!… Разбрахме те!
Д и м б и. Показа си рогата!
Л и с к о. Нали, вие… такова?
Д и м б и. Такова-макова, набута се при нас и сега… Голям си егоист!
М о к с и. Да не види, че сме в дупка!… Веднага!
Д и м б и. Да не остане по-назад.
Л и с к о /объркано/. Но нали… Вие…
Д и м б и. Пак НИЕ!
М о к с и. Все НИЕ!
Л и с к о. Нали правим приключение? Викам си, щом другарите ми са долу, не бива да ги оставям в беда.
М о к с и. Така де – да не видиш нещо от нас.
Д и м б и /процежда/. Приключение!… Вместо да остане горе и да ни храни или пък нещо друго… Приключение!… А сега да те видя, какво ще го правиш туй приключение!
Л и с к о /все още слисано, обръща се към Домби/. Домби, а ти защо мълчиш? Не чуваш ли как ме обвиняват?
Д о м б и /извръща глава, поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и.  Той не може да говори.
Л и с к о /изненадано/. Как?
М о к с и. Чалдиса се!
Л и с к о /загрява/: Аааа!… От падането. Загубил си е паметта.
М о к с и. Аха!
Л и с к о. Завиждам му.
Д и м б и и М о к с и: Какво?
Л и с к о. По-добре да не знае какво става.
Д и м б и. Защо? Става ли нещо страшно?
Л и с к о /навежда глава/. Вижте какво… /Изправя глава/ Този сиях, който чухме, не беше приятен.
М о к с и. Не беше, я!
Л и с к о. Това е смях на… Как да кажа…
Д и м б и. Кккажи го.
Л и с к о /тайнствено/. Това беше смях на някой, който… смята, че ни е хванал в капан.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Казах ви – да бягаме.
Д и м б и /трепери/. Лиско, ти казваш, че тттой ссмята, чче ни е хванал в капан, а мислиш ли, че в същност не ни е хванал?
Л и с к о: Уви!
М о к с и. Какво УВИ?
Л и с к о. Това значи, че той ЗНАЕ, че ни е хванал в капан.
М о к с и /бързо/. Значи сме в капана?
Л и с к о. Е, да… Този смях не ми хареса. Това е злобен смях.
М о к с и. А така!
Д и м б и. Само туй ни липсваше!
М о к с и /тихо/. Лиско.
Л и с к о /тихо/. Какво?
М о к с и /тихо/. Кой може да е ТОЗИ?
Л и с к о /тихо/. Не знам.
Отново смехът, този път сякаш по-силен и по-зловещ.
Всички се гушат един в друг, на куп, издават звуци, които изразяват страх, свиват се, всеки гледа да покаже по-малка част от тялото си.
Само Домби е извън този страх. С учудване ги наблюдава. Дори се приближава, навежда се, разглежда ги по-добре. Докато те се гърчат и продължават да се крият, Домби започва да кръжи около тях. Цялото му държание е спокойно.
В близък план – купчината от Мокси, Лиско и Димби, която вече сякаш е в покой. Всеки се ослушва.
Лиско се измъква и се изправя.
Л и с к о. Хайде!
Д и м б и. Кккакво?
Л и с к о. Смехът изчезна.
М о к с и /глупаво/. Докога?
Л и с к о. На първо време да разберем кой ни е хванал в този капан.
М о к с и. Направен специално за нас?
Л и с к о. Ами за кой друг?
М о к с и. Ох, веднъж да се измъкна оттук, никога няма да се събирам с вас, нито с теб, нито с димбовците, не ме интересуват никакви приключения, ще си паса настрана и ще си гледам кефа.
Д и м б и. И аз… Лиско е виновен за всичко, с неговите приключения… Веднъж да се измъкна…
Л и с к о. Млъкнете!…
М о к с и. Лиско, обещай, че ще ни измъкнеш.
Л и с к о. Ставайте!
Мокси и Димби се изправят.
Л и с к о /оглежда обстановката/. Не искам да ви тревожа, но, доколкото се простират сведенията ми и доколкото разбирам от домбевци, нашият скъп и мълчалив Домби е изчезвал.
Д и м б и /тревожно/. Какво?
М о к с и /едва не подскача/. Как, изчезнал?
Л и с к о. Огледайте се и ще разберете.
Тримата напразно търсят Домби. От него – нито следа.
М о к с и. Не може да бъде!… Това е дупка, не е нещо друго.
Д и м б и. Домби няма крила.
М о к с и. Не съм забелязал такова нещо у него.
Л и с к о. Тихо! /Ослушва се./ И все пак… /Понижава глас./ …Домби вече не е тук.
М о к с и /глупаво/. А къде?
Л и с к о. Не знам… Домби е изчезнал.
Д и м б и. Невъзможно. Няма откъде… Виждате ли някъде нещо, през което може да излезе?
Л и с к о. Не виждам, но не виждам и Домби… Момчета, положението се влошава.
Д и м б и /обхванат от нервен пристъп/. Домбиии!
М о к с и /също реагира с викане/. Домбииии!
Нищо. Тишина.
Д и м б и.  Домбииии!…
М о к с и. Обади се!
Сега смехът, който им отговаря, прозвучава още по-зловещо.
Тримата инстинктивно се събират на куп, свиват се и изчакват да оттекне ехото.
Тишина. Тримата стоят така.
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Смяташ ли, че ще изчезнем един по един?
Л и с к о /след пауза/. Зависи.
М о к с и. Моля?
Л и с к о. Първо – не бива да се отделяме един от друг и второ – да не се страхуваме.
Димби и Мокси инстинктивно се хващат за Лиско.
Д и м б и. Първото е лесно, но второто?
М о к с и. Да ме убиеш, не мога да не се страхувам.
Д и м б и. Забелязал съм, че където и да отида, страхът винаги идва с мен.
Л и с к о. И аз съм такъв, но когато реша…
М о к с и. Ако ставаше с решения?…
Д и м б и. Добре де, как ги взимаш тия решения?
Л и с к о. Чрез размисъл.
М о к с и. ГЛУПОСТИ!
Л и с к о. Първо – казвам си: този, от когото се страхувам, не може да бъде дух или привидение, защото духове и привидения няма. Така ли е?
М о к с и   и  Д и м б и /не съвсем категорично/. Така е.
Л и с к о. Второ: Щом няма, този, от когото се страхувам, може да е по-голям от мен, и по-силен, но той също има очи и уши, сърце и стомах, а има ли сърце и стомах – също се страхува. Важното е да разбереш от какво се страхува.  Понякога, много силните и огромните се страхуват от това, че ти не се страхуваш. Следователно – уплаши го с това, че не се страхуваш,
Д и м б и. Ами, ако не се уплаши?
Л и с к о. Тогава си казваш: Добре де – най-много да загина. А загиваш ли, добре е да загинеш без страх. Защото и да се страхуваш, и да не се страхуваш – ще загинеш. Защо тогава да загиваш със страх? /Внезапно извиква нагоре./ Хеееей, злодеецо, не знам къде си – горе или долу, но знам, че ме чуваш и затова те наричам с най-обидните имена!… Не знам какво представляваш, но си избери най-обидното нещо и смятай, че съм ти го казал!… Мокси, кажи нещо обидно?!
М о к с и. Лиско, моля ти се!
Л и с к о /настойчиво/. Кажи!
М о к с и. Моля ти се!
Л и с к о /извън себе си/. Кажи!
М о к с и /след пауза/. Например – ПАЛАВНИК.
Л и с к о /ядосано/. Това не е обидно… Димби, измисли нещо много обидно!
Д и м б и. А, остави!…
Л и с к о /настойчиво/. Измисли!
Д и м б и. Кажи му, че е невъзпитан.
Л и с к о. И това не е обида. /Извиква нагоре./ Ти си гъска!… Ти си звяр, чудовище, кривогледо плашило, куца запетайка, глупак и празна тенекия, пълна с идиотщини!… Разбра ли какво си, тъпа муцуно?… Това си и не се страхувам от теб!…
М о к с и. Лиско, отмервай думите си!
Л и с к о /продължава, като гледа нагоре/. Ти си… кал!
Д и м б и. Лиско, не обиждай непознати същества, които не са ти сторили нищо!
Л и с к о /поглежда Димби/. Какво?… Искаш да се подмазваме? На този, който ни взе Домби?
М о к с и. Може да се е пошегувал.
Д и м б и. Да… И ще ни го върне. За какво му е един нищо и никакъв Домби?
М о к с и. И нас ще освободи.
Л и с к о /оглежда двамата/. Подмазвачи!
М о к с и /навежда глава/. Страх ме е.
Д и м б и. И мен,
Л и с к о. И МЕН ме е страх, да не мислите… Но въпреки това! /Внезапно запява:/

Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето всеки ден.

То спи дълбоко в мене
и скача на крака,
когато неусетно
попадна във беда.

Без страх не може всяко
разумно същество, страхът –
това е сякаш
предпазно вещество.

Не се страхува само
последният глупак, да –
всеки се страхува,
но важното е: как?

В С И Ч К И:

Бъди достоен ти, когато се страхуваш,
страхувай се, но с мярка, в страха си горд бъди.
Бъди достоен ти, за да не се срамуваш –
след страшния момент и всичките беди.

Пак всички, но още по-ентусиазирано и дори с танци.

Не се страхува само последният глупак,
да, всеки се страхува, но важното е – как!…

Л и с к о /нагоре, към неизвестния злодей/: Разбра ли, злодеецо!… А?… Чу ли?
М о к с и /увлечено/. Кажи, чу ли?
Д и м б и /увлечено/ На теб казваме!
Л и с к о. Защо мълчиш?… Покажи се да те видим?… Глупак!
Д и м б и. Мишко!
М о к с и /разярено/. Паралелепипед!
Л и с к о /учудено, към Мокси/. Какво?
М о к с и. Това е нещо много обидно.
Л и с к о. Добре… /Почесва се,/ Сега да видим какво да правим… И така, Домби изчезна… Тои не е свръхестествена сила, не моде да хвърчи, не може да става невидим – значи, изчезнал е по най-обикновен път.
Д и м б и. Какъв?
Л и с к о. Искам да кажа, че към тази голяма дупка има някаква по-малка дупка… която трябва да открием… Търсете!

Оглеждат дъното на дупката.

Д и м б и. /както търси/. Тук няма… /Опипва./
М о к с и /опипва/. И тук няма!
Л и с к о /опипва/. И тук няма!
Д и м б и. И тук… /Но Димби изчезва./
Л и с к о /бързо/. Димби, къде си?
Д и м б и /гласът му/. Търся по-малката дупка!
Л и с к о.  Ти търсиш нещо, в което си влязъл.
Д и м б и /гласът му/. Така ли?
Л и с к о. Затова излез, да ни я покажеш.
Д и м б и. А вие къде сте? /Това е само гласът му./
Л и с к о. В голямата дупка.
Д и м б и /гласът му/. А аз къде съм? Защо не ви виждам?
Л и с к о /тревожно/. Димби!
Д и м б и /с лека уплаха/. Какво?
Л и с к о. Стой!…
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Нито крачка!… Чакай!
Д и м б и. Чакам.
М о к с и. Къде е той?
Л и с к о. Димби, моля те, стой на място и пей!
Д и м б и. Да пея ли?
Л и с к о. Моля те, пей, да не те загубим като Домби!
Д и м б и. Добре! /Запява./

Аз съм Димби, Димби, Димби…
Аз съм Димби, димби, дим…
/Пее непрекъснато./

Л и с к о /като го слуша, към Мокси/. Мокси, чуваш ли го?
М о к с и /вече започва да се страхува/. А бе, чувам го, но тая работа не ми харесва.
Л и с к о. И на мен, но все пак трябва да го чуваме… /Песента на Димби си звучи./ Мокси.
М о к с и. Кажи.
Л и с к о /строго/. Хвани се за опашката ми!
М о к с и /хваща се/. Какво става?
Л и с к о. Открих малката дупка… Димби!
Д и м б и /прекъсва песента си/. Какво?
Л и с к о. Моля те, каквото и да стане, ще пееш!… Докато не се срещнем, няма да млъкваш!
Д и м б и. Добре. /Това е само гласът му. Не го виждаме. Отново пропява./
Л и с к о. Мокси, внимавай, ще влезем в малката дупка, но няма да пускаш опашката ми!
М о к с и. Да ме убиеш – не пущам.
Л и с к о. Започваме да влизаме!

Виждаме ги как изчезват постепенно – първо Лиско, после опашката му, после – Мокси и накрая опашката на Мокси.
Голямата дупка остава празна.
Чуваме приглушения глас на Димби, който продължава да пее, но кой знае защо, струва ни се, че е настъпила дълбока и зловеща тишина.
Камерата се разхожда по дъното на дупката, разгледаме всяка нейна подробност – пустота, никакъв знак от нещо, което да наподобява живо същество.
Малката дупка
За разлика от голямата, МАЛКАТА ДУПКА не е вертикална, а хоризонтална – една миниатюрна галерия, на която се виждат и дъното и таванът.
Чуваме песента на Димби, но не го виждаме.
Отдясно се появява Лиско, след него Мокси. Движат се бавно и внимателно, както в приключенските истории, просто се промъкват. Таванът на дупката е малко над главите им. Спират.
 
М о к с и /гледа напред, през рамото на Лиско/. Къде е този Димби?
Л и с к о /замислено/. Това се питам и аз.
М о к с и. Чувам го.
Л и с к о. И аз.
М о к с и. Но не го виждам.
Л и с к о. Там е работата.
М о к с и. Трябва да е наблизо
Л и с к о. Трябва.
М о к с и. А го няма.
Л и с к о. Чакай!… /Ослушва се. Извиква./ Димбиии!
Песента млъква.
Д и м б и /гласът му/. Какво?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Чакам ви.
Л и с к о. Но къде си?
Д и м б и. Където ми казахте.
Л и с к о. Чуваш ли ни?
Д и м б и. Да.
Л и с к о. Моля те, продължавай да пееш!… Непрекъснато, разбираш ли?
Д и м б и. Да. /Отново неговата песен./
Лиско оглежда пода и после тавана на галерията.
М о к с и. Да не сме влезли в друга дупка?
Л и с к о. Ще видим.
М о к с и. Как?
Л и с к о. Достатъчно е да се върнем.
М о к с и. Тогава – да се върнем.
Л и с к о. Хайде!…
Тръгват обратно, без да се обръщат, този път Мокси „тегли“ Лиско. Вървят.
Л и с к о /изведнъж/. Стоп! /Спират” Мълчание./ Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Мокси, струва ми се, че когато влизахме в малката дупка, влизахме по-късо, а сега излизаме доста дълго, а голямата дупка я няма.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
Л и с к о. Моля ти се.
М о к с и /почти шепти/. Не чувам Димби.
Л и с к о. А!… Да!… Димби не се чува! /Тревожно./ Димби!… /Нищо./ Димби!… /Нищо./ Димбииии!
Сега викат двамата. Нищо. Млъкват. Поглеждат се. Оглеждат обстановката.
М о к с и /започва да трепери.: Ох!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Тая работа вече съвсем не миг харесва.
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Какво спокойно!… Ще ми позволиш ли да те разтревожа още веднъж?
Л и с к о. Кажи.
М о к с и /почти шепти/. Преди малко търсихме Домби, а сега – Димби. Не сме намерили Домби – изчезна и Димби… Как си ти?
Л и с к о /почесва се/. Това приключение излезе доста необикновено… Предлагам да тръгнем напред.
М о к с и. Добре.
Л и с к о. Не се откъсвай от мен!
М о к с и. Бъди спокоен. Ще се откъсна само, ако се откъсне опашката ти.
Вървят. Лиско спира,
М о к с и. Защо спря?
Л и с к о /почесва се/: Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
М о к с и. Какво пак?
Л и с к о /шепнешком/. Дупката се разклонява.
М о к с и. А така!… Сега накъде?
Л и с к о. ТИ кажи… Наляво или надясно?
М о к с и. Аз казвам – наляво.
Л и с к о. Добре, наляво.
Тръгват. Вървят. Спират. Взират се. Тревожна музика. Пред тях – три разклона.
Л и с к о. Какво гледаш?
М о к с и /удивен/. Сега пък – три пътеки…
Л и с к о /извиква/. Димбиии!
М о к с и. Димбии!
Л и с к о. Димбиииии!
Нищо. Тишина.
Л и с к о /отново се готви да извика/. Ди… /Гласът му секва./
М о к с и. Какво има?
Л и с к о. Някой мина оттам… Хайде! Да влезем в тази пътека!
Тръгват. Вървят. Спират, Оглеждат се.
М о к с и /започва да трепери/. Ох!
Л и с к о. Защо трепериш?
М о к с и /троснато/. Страх ме е…
Л и с к о /не много убедително/. Недей, Мокси!… Все
ще измислим нещо. Това не може да продължава вечно.
М о к с и. Лиско, не ме успокоявай… Не забелязваш ли нещо?
Л и с к о /прави се на ударен/. Не.
М о к с и. Лъжеш!…
Л и с к о /неубедително/. Така ти се струва.
М о к с и. Сигурен съм… Ето, този камък ми е познат… /Шепти с трепет./ На това място вече сме били.
Л и с к о /въздъхва/. Уви, Мокси, имаш право.
М о к с и /съвсем разтревожено/. Ние се въртим. Защо се въртим така?
Л и с к о /унило/. Защото сме в лабиринт.
Музика за тревожен ефект.
М о к с и /изгубва нервите си съвсем/. Искам да изляза! Ти си виновен! Ти и твоите приключения!…
Л и с к о /разтърсва го/. Шшшт!
М о к с и. Не ме пипай! /Дръпва се./
Л и с к о /побутва го и му сочи напред/: Шшшт!
Нова изненада: срещу тях върви Домби. Приближава се.
Л и с к о /слага лапа върху устата на Мокси/. Шшшт!
Двамата гледат с учудване Домби, който се изравнява с тях и без да им обръща внимание, минава край тях.
Сега, занемели, се обръщат и го гледат откъм гърба.
Домби завива със завоя на пътеката.
Л и с к о /шепти/. След мен!…
Лиско също завива със завоя на галерията и вижда, че Домби е изчезнал. Пред него – тройно разклонение на галерията. Бързо влиза в едното. Върви бързо по него и спира внезапно. Обръща се, оглежда се – няма го нито Домби, нито Мокси.
Л и с к о /извиква трескаво/. Домби!… Домбиии!… /Чака. Сега му отвръща неколкократно ехо./ Мокси!… Моксиии!… Мокси, къде остана?… Мокси! /Ехото си играе със звуците, отеква, върти се около него./ Димбиии! Мокси!… Домби!… Димбиии!…
Странна, причудлива какафония от няколко вида ехо.
Лиско млъква. След няколко секунди замира и последният звук от ехото.
Абсолютна тишина.
Лиско ляга уморено на земята.
Вътрешният глас на Лиско: Хей, Лиско!
Л и с к о /трепва и се изправя/. Кой е?
Г л а с ъ т. Аз съм, ТВОЯТ ВЪТРЕШЕН ГЛАС.
Л и с к о /леко успокоен/. О, здравей!… Какво става?
Г л а с ъ т. Не знам… А ти не знаеш ли правило номер едно?
Л и с к о. Положението е такова, че забравих превилата си… Отначало попаднахме в някаква ГОЛЯМА ОТВЕСНА ДУПКА, където изчезна Домби. След това – този лабиринт с хиляди дупки… Изчезна Димби, след това – Мокси… Как ще свърши цялата история?
Г л а с ъ т. Правило номер едно: Изпаднеш ли в беда, не изпадай и в паника.
Л и с к о. Знам.
Г л а с ъ т. Спри се, успокой се и размисли.
Л и с к о. Добре де – спрях се!…
Г л а с ъ т. Успокой се!
Л и с к о. Знаеш ли колко е лесно да се каже?
Г л а с ъ т. И все пак, помисли, дали трябва да се уплашиш?… Спомни си, какво правеше в такива случаи… Чакай, чакай!… Ако си попаднал в капан, някой те гледа и следи. Трябва ли да те види уплашен?
Л и с к о /бързо/. Не!
Г л а с ъ т. Тогава?… /Пауза./ Хайде, отивам си, а ти размисли!… Припомни си песничката на делфинчето…
Лиско се отърсва и неочаквано запява, като тръгва бодро напред с песента си.
– Капитане, твойта шапка
падна в морската вода!
Тра-ла-ла? Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Капитане, твоят кораб
е пробит на две места!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пара не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Катастрофа, капитане!
Блъснала ни е скала!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
И това не е беда!

– Капитане, капитане,
падна твоята лула!
Тра-ла-де! Тра-ла-ла!
– Е, това се казва, юнга, /2/
вече истинска беда! /2/

Всеки нов стих се придружава от нахлуваща бурна музика в мажорен тон, Лиско подскача и пее – плези се в лицето на опасността.
Изведнъж пред него отново се явява Домби, който просто прекосява галерията и изчезва в ляво.
Лиско извиква и хуква към чупката, завива на кръстопътя, ноот Домби няма и следа.
Л и с к о /спира на място и вика трескаво/. Домбиии! Домбиии!… Къде си, Домбиии?…
Ослушва се. Отново вика, зове. Ослушва се повторно.
Неочаквано се чува гласът на пеещия Димби, който си пее неговата мелодия, както му е заповядано.
Лиско извиква името на Димби и се връща на кръстопътя, оглежда всеки клон на галерията – нищо.
Л и с к о /вика/. Димбиии!… Димби!
Г л а с. Лиско, ти ли викаш?
Л и с к о /радостно/. Димби!
Г л а с. Не бе, аз съм Мокси.
Л и с к о /радостно/. Мокси!… Къде си?
М о к с и /гласът му/. Тук съм!
Л и с к о /трескаво/: Стой на място и пей!
М о к с и /гласът му/. Добре! /Запява песента си./
Лиско кривва в първата изпречила се пред него чупка.
Л и с к о. Моксиии!
Песента на Мокси е изчезнала. Лиско отново го зове.
Неочаквано прозвучава песента на Димби.
Л и с к о: Димбиии!
Д и м б и /гласът му/. Хайде де!
Л и с к . Какво правиш?
Д и м б и. Кога ще дойдеш?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Не знам… Чакам.
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам… Ти ми каза да пея… Лиско!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Докога да пея?
Л и с к о. Докато те намеря.
Д и м б и. Чакам!
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам. Чакам.
Л и с к о / след като оглежда обстановката/. Да си виждал Мокси?
Д и м б и. Никак!
Л и с к о. А Домби?
Д и м б и. Кой беше Домби?
Л и с к о /с тревога/. Димби.
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Не се шашвай!
Д и м б и. Трудно е… Вървиш, пееш, сам, пак вървиш, пак пееш, все сам, въртиш се насам-натам. /Троснато./ Ще идваш ли, или няма да идваш?
Л и с к о. Стой така!
Д и м б и. Чакай!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Ето Мокси!…
Л и с к о. Извикай го!
Д и м б и /не забравяйте, че чуваме само гласа му/. Моксиии!
М о к с и /далечният му глас/. Кой вика?
Д и м б и. Стой там!
М о к с и /разбира се, само гласът му/. Къде?
Д и м б и. Където те видях?
М о к с и. Къде ме видя?
Д о м б и. Където мина!
М о к с и. А ти къде си?
Д и м б и. Идвам.
Л и с к о /през цялото време виждаме само него/: Димби! /Тишина./ Димбиии!
Хуква да бяга и внезапно спира, едва удържа тялото си, което иска да полети още напред, по инерция.
Муцуната му се залепва на огромна дебела паяжина, която издрънчава като китара.
Лиско се дръпва отривисто назад и гледа паяжината. Нежният звук на китарата затихва.
В дъното и в ъгъла на паяжината се размърдва огромното тяло на паяка.
П а я к ъ т. Хайде де!
Л и с к о. Какво?
П а я к ъ т. Хвани се, де!
Л и с к о. Защо да се хвана?
П а я к ъ т. А тази паяжина за какво съм я опънал?
Л и с к о. За какво си я опънал?
П а я к ъ т. Да хвана някого.
Л и с к о. Мен?
П а я к ъ т. Ами, да!
Л и с к о. Ха! И за какво съм ти?
П а я к ъ т. Да те изям!
Л и с к о. Глупак!
П а я к ъ т. Кой туй?
Л и с к о. Ти!
П а я к ъ т /наивно/. Защо?
Л и с к о. Абсолютен глупак… Не ми стигат останалите беди, ами… Глупако, мен не можа да ме изяде орелът Каменар, нито Синята акула, че те ли?
П а я к ъ т. Добре де, тогава какво да правя?… Чакам, чакам – никой… Нищо не пада.
Л и с к о. Защо се наврял тук паяжината си?
П а я к ъ т. А къде?
Л и с к о. Като всеки нормален паяк – вън.
П а я к ъ т. Вън… А как вън?… Цял живот се мъча и не мога да изляза.
Л и с к о /уплашено/. Цял живот!?!?
П а я к ъ т. Дори повече.
Л и с к о. Тогава… Аз как… да изляза?… Кога?
П а я к ъ т. На мук!… Оттук не се излиза.
Л и с к о. На кого е този лабиринт, знаеш ли?
П а я к ъ т. Не.
Л и с к о. А кой го е направил?
П а я к ъ т. Не знам… Един ден се набутах и не можах да изляза.
Л и с к о. Довиждане! /Тръгва./
П а я к ъ т. Тръгваш ли?
Л и с к о. Да.
П а я к ъ т. И ще ме оставиш?
Л и с к о. Не ме интересуваш.
П а я к ъ т. Отново самотен?
Л и с к о. Дано падне нещо.
П а я к ъ т. Нищо не пада, ще знаеш.
Л и с к о. Сбогом, Паяко!
П а я к ъ т. До скоро виждане!
Л и с к о. Ще има да чакаш!
П а я к ъ т. Щеш не щеш! /Смее се./
Докато Лиско се отдалечава, Паякът се смее.

Отново върви през галериите. На едно място спира и се взира. Иззад ъгъла се е подала опашката на Мокси.
Лиско разтрива очи. Опашката изчезва.
Л и с к о /изкрещява/. Мокси?
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. ТИ къде си? /Втурва се напред. Нищо./ Моксиии!…
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. Чакай!
М о к с и. Къде да чакам?
Лиско се втурва отново.
Отново нищо.
Л и с к о /спира задъхано/. Моксиииии!
Никой не отвръща. Отново тръгва напред.
 
Музика за подготовка, заражда се напрежение, Лиско сякаш чувства, че в следващите секунди ще настъпи някаква промяна. Пристъпва внимателно, музиката става още по-динамична, Лиско спира, пак тръгва, пак спира, тръгва и…
Музиката гърми.
Пред нашия герой се открива нещо като зала – тук е широко и високо. В средата на „залата“ се издига нещо като маса – може би от скала или твърда пръст, а зад масата, пак от камък или твърда пръст – нещо като трон, ложе, или пък своеобразен стол.
Последни експлозивни акорди на музиката.
Пълна тишина,
Лиско оглежда обстановката, а след туй тръгва към „масата“. Заобикаля я и се качва на „стола“.
Откъм лабиринта се чуват стъпки.
Лиско бързо слиза от стола исе скрива зад масата. Една секунда, две секунди, три секунди!…. Появява се Домби. Приближава се с нищо невиждащ поглед. Лиско показва глава над масата и го вижда.
Домби спира в средата на залата. Изглежда, че тя не му прави никакво впечатление. Стои така.
Лиско напуща прикритието си, тръгва отстрани, издебва Домби откъм гърба, едновременно го удря по гърба и извиква, колкото му стигат силите.
Д о м б и /подскача/. Кой?… Какво има?
Л и с к о. Еее, дойде на себе си.
Д о м б и /гледа Лиско/ Лиско, защо ме удари?
Л и с к о. За да те стресна.
Д о м б и. Заболя ме.
Л и с к о. Голяма работа!
Д о м б и. Къде сме?
Л и с к о. Питай, че да ти кака!
Д о м б и. Къде са другите?
Л и с к о. Това не знам… Ти падна в една дупка.
Д о м б и. Така ли? Защо?
Л и с к о. Получи сътресение и изгуби гласа си… Изобщо не знаеше какво става. Като те ударих, отново се превърна в Домби…
Д о м б и. Ще ми кажеш ли най-после къде сме?
Л и с к о. Е, най-напред паднахме в голяма отвесна дупка, след това влязохме в малка хоризонтална дупка, после в лабиринт, а сега сме в зала… Това е зала. Има маса и стол, следователно, не може да не се поява и този, който ще седне на стола. Мисля си как да го изиграем и да избягаме… /След пауза/ Домби, можеш ли да се правиш на ударен?
Д о м б и. Защо?
Л и с к о /досеща се/ Виж какво, прави се на такъв, какъвто си беше. Който и да дойде – нито дума. Ти и без това си беше ударен. Ако дойде злодеецът, мълчи! Влезе ли Димби – мълчи. Пред Мокси – също мълчи. Аз ще се скрия, ще наблюдавам, ще преценя и ще действам… Ясно ли ти е?
Д о м б и. Ясно.
Л и с к о. Скривам се… Злодеецът ще дойде всеки момент, а трябва да се избавим… Искам да го видя, преди той да ме види, разбра ли?
Д о м б и. Не.
Л и с к о. Добре, но прави се на ударен!… Край! /Оглежда обстановката. Търси къде да се скрие. Мушва се под масата./ Тук съм добре, нали?
Чува се песента на Димби. Димби влиза в залата, спира.
Д и м б и. Домби!.. Най-после! Къде са другите? /Домби мълчи./ А бе, ти още ли си чалнат? /Изведнъж го удря по гърба и извиква,/
Домби пада на земята, а после бавно се изправя.
Д и м б и /помага му да се изправи/: Извинявай!… Исках да те събудя… Какво ще те правим, не знам… /Оглежда залата./ Тук е широко, а?… Маса, стол… Изглежда, че всички пътеки водят насам.
Чува се песента па Мокси.
Д и м б и. Ето го и Мокси!… Пее… Да го чуем.
Мокси се появява.
Д и м б и. Заповядай!… Тук ще става, каквото ще става.
М о к с и. Това до теб не е ли Домби?
Д и м б и. Беше Домби… Сега е нещо. Което мълчи.
М о к с и. Бъди спокоен! Сега ще го оправя.
Бързо го удря и изревава силно. Домби тупва на земята.
Д и м б и. Мокси, какво правиш?
М о к с и. Шок.
Д и м б и. Не така! Първо питай, после удряй!… Пребихме го. /Навежда се и помага на Домби да стане./
М о к с и. Така съм чувал.
Д и м б и. А бе, и аз съм чувал, но го пребихме и при това положение не знам какви ще бъдат последствията. /Започва да гали Домби./ Успокой се, Домби!… /Мокси също започва да гали приятеля си./ Ние… За да те спасим, разбираш ли?… За да проговориш… Доста бой ти хвърлихме, но за до ти помогнем…
М о к с и. Извинявай, Домби! /Гали го./ Море, трябваше да го ударя по-силно! Извинявай, Домби!… За да ти помогнем.
Д и м б и /гали го/. Горкият, толкоз бой не е изяждал откакто се е родил…
М о к с и /гали Домби/. А Лиско?
Д о м б и. Ами, току виж, че се появи и прасне Домби по гърба.
М о к с и /както гали Домби/. Трябва да го предупредим. Три удара за един Домби са доста.
Д и м б и. А бе… /въздъхва/ Ще го предупредим… Стига да дойде!
М о к с и /гали Домби и го гледа/. Да опитам пак, а?
Д и м б и /бързо/. Не!
М о к с и. Шегувам се… /Оглежда Домби./ Какво ще го правим такъв?
Д и м б и. По този въпрос ще мислим, ако се измъкнем.
М о к с и. Сега той е щастлив, нали?… Не знае какво става, в каква беда сме попаднали… /въздъхва./ Умирам да съм на негово място!…
Смехът!
Зловещият смях прокънтява изведнъж, този път близо, почти до тях.
Смехът секва.
Пълна тишина.
Мокси и Димби треперят. Отново смехът. Сега още по-близо.
Тишина. Мокси и Димби се люлеят от страх.
 
К ъ р т и ц а т а /без да я видим/. Добър ден!
Моксии Димби се обръщат изведнъж.
На входа, през който бяха влезли всички, е застанала къртицата.
Димби и Мокси отстъпват назад към масата.
К ъ р т и ц а т а. Добре дошли в моя дворец! /Тишина./ Добър ден!… /Безмълвие./ На кого казах добър ден?
Д и м б и. Дддо…
М о к с и. …ддден!
К ъ р т и ц а т а /поглежда Домби/. А този?… Защо мълчи?
Д и м б и. Ттттой… ппполлллучи ссътресение!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Така ли? /Бързо го удря по гърба с адски кикот./
Домби се просва на земята, този път с разкрачени крака, като нокаутиран.
Всички стоят и го гледат.
Димби и Мокси, разбира се, треперят още по-силно.
К ъ р т и ц а т а. Сега ще стане и ще проговори… Чувала съм, че когато някой се сътресе, трябва да го сътресеш още веднъж.
Д и м б и /както трепери/. Ннно вече го сссътресохме доста.
М о к с и /както трепери/. Почти цял ден го ссътрисаме!
К ъ р т и ц а т а. Така ли?… Тогава да си почине… Добре дошли в моя дворец!
Д и м б и. Тук… нне ззнам как да отговоря.
М о к с и. И аз.
К ъ р т и ц а т а. Може и да не отговаряте… А!… /Търси с очи./
Д и м б и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Къде е ОНЗИ?
М о к с и. Ккой?
К ъ р т и ц а т а. Хитрият.
Д и м б и. Кой, кой?
К ъ р т и ц а т а. Най-интересният… Дето сам се бутна в дупката.
Д в а м а т а. Аааа, Лиско!
Д и м б и. Ще дойде.
М о к с и. Не може да не дойде.
Д и м б и. Винаги идва.
М о к с и. Но ние нямаме нищо общо е него.
К ъ р т и ц а т а.  Така ли?
Д и м б и. Много се перчи.
М о к с и. И все ни докарва беди.
Д и м б и. Както днес, например… Какво му трябваше да скача в дупката. Можеше да остане горе и да ни спаси…
Къртицата надава зловещия си кикот.
М о к с и. Защо се смеете така? /Трепери./
К ъ р т и ц а т а. Защо пък не?
М о к с и. Дразните…
Д и м б и. Мокси, остави госпожата да се смее както си ще. Това си е нейна работа.
М о к с и. Знам, но се плаша.
Д и м б и. Напротив… Много приятен смях.
М о к с и. Да, де, това искам да кажа.
К ъ р т и ц а т а /надава нов кикот/. Забавни сте!… /Внезапно./ Къде е Лиско?
Д и м б и. Не искам да го знам.
М о к с и. Мадам, кога ще си ходим?
К ъ р т и ц а т а. Къде?
М о к с и. Горе… Дето ни е мястото.
К ъ р т и ц а т а /още един кикот/.
Димби и Мокси се приближават към Домби, повдигат го нежно, изправят го но крака,
К ъ р т и ц а т а /настойчиво/: Къде е Лиско?
М о к с и. Вие знаете по-добре… Мадам, време е да си ходя.
К ъ р т и ц а т а. Защо да си ходиш?
М о к с и. По това време закусвам.
Д и м б и. И аз.
К ъ р т и ц а т а /минава край всички и сяда на стола, зад масата/. И така, докато дойде хитрият ви приятел, да вя обясня; ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ГОРЕ.
Д и м б и /спонтанно/. Не!
М о к с и /инстинктивно/. Не искам!
К ъ р т и ц а т а /спокойно/. Не ме интересува какво искате. /Двамата се готвят да кажат още нещо./ Мълчете!… /Многозначително./ Както мълчи ДРУГИЯТ.
Д и м б и. Домби ли?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/: И той, и ЕДИН ДРУГ.
М о к с и /не смее да зададе въпроса направо/. Димби, питай госпожа къртицата какво иска от нас?
Д и м б и. Е, тя и без това трябва да ни каже какво иска от нас. Нали, мадам?
К ъ р т и ц а т а. Нищо не искам.
Д и м б и /учудено/. Чу ли, Мокси? Значи, можем да си вървим.
К ъ р т и ц а т а /спокойно, но категорично/. Без мое съгласие, никой не може да напусне това подземно царство.
Д и м б и. Мадам, не ме разбрахте… Ние смятаме – с ваше съгласие.
М о к с и. Просто да ни придружите до ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /без да повишава тон, категорично/. Вие ВСИЧКИ оставате при мен!
Д и м б и /гледа я в недоумение/. Но, защо?… Какво ще ни правите?
К ъ р т и ц а т а. Нищо… /Мълчание./ Разбрахте ли?
М о к с и. Аз…
Д и м б и. Според мен…
К ъ р т и ц а т а /прекъсва ги/. Това трябва да разберете ВСИЧКИ… и вие и другият.
Д и м б и /наивно/. И Домби ли?
К ъ р т и ц а т а. И Домби, и ДРУГИЯТ.
М о к с и. Мадам, за кого намеквате?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/. Той си знае…
Д о м б и. Мадам, не разбираме… Нито защо сме тук, нито как сме тук, нито докога ще сме тук…
М о к с и. И аз не разби…
Л и с к о /внезапно излиза/. Еее, толкоз ли сте глупави! /Докато Димби и Мокси са учудени и гледат безмълвно, той нарежда./ Уважаемата госпожа къртица, която живее под земята и скучае, иска да има компания, приятели!… Вие сте истински глупаци! /Към Къртицата./ Добър ден, мадам! Как сте? Какво правите?
К ъ р т и ц а т а /спокойно/ Добър ден, хитрецо!… Добре съм… Удобно ли беше под масата?
Л и с к о. Никак, мадам… Скрих се, за да мога, като дойдете, да ви извикам „дза! „… и да ви стресна… Ние ГОРЕ често си викаме „дза! „… Как сте със здравето?
К ъ р т и ц а т а. Добре, благодаря… Само…
Л и с к о. Зная, мадам!… Само ви е скучно. Тук е тъмно, влажно, безшумно… Вие сте самотна, няма с кого да размените дума, а ние ГОРЕ бягаме и скачаме на слънце, чудим се какви приключения да си измислим…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой!… Точно така!… Всеки ден ви гледах и…
Л и с к о. И си казахте: а бе, тия там са весели, а аз гния ли гния под земята…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой! Точно така!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Защо не ги открадна, да са ги имам винаги под ръка, като играчки…
К ъ р т и ц а т а /екзалтирано/. Точно така!…
Л и с к о. И прокопахте дупка на нашата пътека!
К ъ р т и ц а т а. Точно така!
Л и с к о. А тия /сочи тримата/ се натряскаха в нея като последни глупаци!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Цар си!… Всичко разбираш!…
Л и с к о /съвсем екзалтирано/. И същите тия глупаци, мадам, /сочи ги, докато тримата са навели посрамено глави/ не могат да разберат, че тук е по-добре от ГОРЕ!
К ъ р т и ц а т а. Гениален сте!…
Л и с к о. Мерси! Вие сте първата, която ми го казва! /Продължава./ Как да им обясниш на тия, че тук всеки ден ще си имаме приключения…
К ъ р т и ц а т а. Чакай!
Л и с к о. Моля?
К ъ р т и ц а т а. Какво разбираш под ПРИКЛЮЧЕНИЯ?
Л и с к о. Всичко… Ами малко ли е и това – всеки ден ще кроим планове да ви избягаме, и все няма да можем и винаги ще бъде забавно?
К ъ р т и ц а т а. Чуден сте!
Л и с к о. А какво има горе?
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Нищо!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Едно нищо и никакво слънце, треви, цветя, дървета, реки!… Само някакви глупости, които са ни втръснали…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой, как го разбрахте?
Л и с к о /сякаш не ѝ обръща внимание/. Какво по-скучно от слънцето?… Цял ден свети, грее и се търкаля в една посока. Нищо, ама нищо друго не прави!… Де ви кажа правата – най-омразното ми нещо е слънцето!
К ъ р т и ц а т а. Нали?… Само заслепява и гори!… Мразя го!
Л и с к о. А тук? /Сочи./ Прохладно, тъмно, приятно… По цял ден ще си играем с вас.
К ъ р т и ц а т а. Тук е раят на земята!
Л и с к о /към тримата, които едва са повдигнали глави/ Разбрахте ли?
Д и м б и. Разбрахме.
М о к с и /почесва се/. Ами, госпожата не ни го обясни както трябва…
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Щях да ви обясня!
Д о м б и /внезапно проговаря пред учудените погледи на другите/. Чак сега, след като Лиско така добре изясни колко противно нещо е слънцето…
М о к с и. Ама то било много противно нещо, бе!
Д и м б и. Да ви кажа, на мен ми правеше впечатление, че е противно нещо, но си виках: е, сигурно не е, щом го хвалят навсякъде.
Л и с к о /продължава тезата си/. Тук по цял ден ще си вървим из лабиринтите, ще си говорим с паяка – няма дъждове, няма снегове – говори си с паяка и си глей кефа!
К ъ р т и ц а т а /доволна, сякаш да приключи/. Това е!… Видяхте ли как се разбрахме?
Л и с к о /ляга до стената на залата, полага глава над скръстените си отзад лапи/. Кеф!
Д и м б и /изляга се до другата стена/. Голям кеф!
Д о м б и /ляга в средата на залата/. Това е животът! /Протяга се./
М о к с и /ляга до него/. Горе трябва да търсиш сянка, а тук – навсякъде сянка. Чуден живот!
Ударната група на оркестъра. Туп-туп-туп-туп!… Спокойно и тихо, но отсечено и категорично се ражда настойчивият ритъм.

Л и с к о /запява/:
В най-забутаните гънки ва човешката душа
тя живее.
Оркестърът: Там-там-там-там, Там-там-там-там!
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи.
И мълчи.
/ Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/.
В с и ч к и /както лежат спокойно/:
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с трева…
Пристъпваш и падаш
в невидима яма,
разбираш, че тази
красива поляна
със дупки е осеяна тя.
Л и с к о /пее соло/. Завистта…
Д и м б и /соло/. Завистта…
Д о м б и /соло/. Завистта…
М о к с и /заключава със своето соло/. Може би е най-голямата беда!
В с и ч к и:
В най-забутаните гънки на човешката душа
тя живее.
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи,
и мълчи.
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
Завистта, завистта, завистта –
Срещу нея няма средство на света.
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с цветя.
А пък отдолу
е яма до яма
умело изкопани,
умело изкопани
от Завистта.
Завистта, Завистта, Завистта –
прозрете и заплюйте Завистта!
Заключителни акорди на оркестъра.

Л и с к о /както си лежи/ Голям кеф!
Д и м б и /протяга се/. Така се живее сто години!
Д о м б и /прозява се/. И е много забавно!
М о к с и /изтяга се/. Да.
К ъ р т и ц а т а /огледа ги/. Лиско!
Л и с к о. Да, мадам.
К а р т и ц а т а. Тази песен за мен ли се отнасяше?
Л и с к о.  Амииии, те, песните се пеят и… който ги слуша, трябва сам да разбере за кого се отнасят… В тази песен се говори за някоя си Завист, а вие сте Къртица.
К ъ р т и ц а т а. Но се споменаваше за някакви ями, дупки… Нещо, което е моя специалност.
Л и с к о /хитро/. Ооо, разбирам!… Вие искате да канете, че… Как да се изразя… Че завиждате на нас четиримата, които си играем под слънцето, пеем си и си правим приключения, а вие сте принудена да скитате на тъмно под краката ни и един ден си викате – защо да не ги дръпна при себе си тези палавници, само аз няма да съм на тъмно, я!… Да си го пленя и да им се смея на нещастието… Може би искате да кажете това, но не е това. Вие сте благородна дама. Поканихте ни на гости, тук ни е по-добре отколкото горе, при омразното слънце… И по-интересно. Така че – оставаме.
К а р т и ц а т а /с надежда/. Да не лъжеш.
Л и с к о. Честна дума.
К ъ р т и ц а т а /пронизва го с поглед/. Обичаш да хитруваш, ама, да видим… /Към Димби./ Димби, вярно ли е това, което казва Лиско?
Д и м б и. Каквото каже Лиско.
К ъ р т и ц а т а. Домби?
Д о м б и. Той знае най-добре.
М о к с и. Щом казва…
К ъ р т и ц а т а /почти успокоена/. Тогава да започваме.
М о к с и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Забавленията… На какво да играем?
Л и с к о. Отдавна не сме играли на криеница.
К ъ р т и ц а т а. Какво е то?
Л и с к о: Най-лесната игра. Излизате от залата, затваряте очи, а ние се крием и вие ни търсите. Когото хванете – отива да мижи и отново се крием.
К ъ р т и ц а т а /след размисъл/. Може… Сега да отида и да мижа, така ли?
Л и с к о. Да. А ние ще се крием.
К ъ р т и ц а т а. Отивам и затварям очи. /Излиза от залата./
Всички скачат и се събират около Лиско.
Д о м б и. /шепти/. Та си луд!
Д и м б и. Не ми се живее тук!…
М о к с и /все със шепот/. Лиско ни предаде!
Л и с к о /шепти/. Кротко, глупаци! /Още по-тихо./ Под масата има дупка, покрита с плоча!
Д о м б и /шепти/. Пак дупки!
Л и с к о /шепти/. По всяка вероятност тази дупка води за ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е?
Л и с к о /вика/. Още не! /Шепти./ Хайде!
Влиза под масата, изпод която се отхвърля каменна плоча.
Димби, Домби и Мокси бързо влизат под масата.
Залата остава празна.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е? /Тишина./ Може ли? /Тишина./ Да идвам ли? /Тишина./ Идвааам!
Появява се. Влиза във втория вход от лабиринта към Залата.
К ъ р т и ц а т а /весело/. Тук ги няма… /Кривва в друг вход и затананиква./ И тук ги няма… /Тананика си./ А тук съвсем ги няма… Тогава са влезли в лабиринта… Но, ако са влезли в лабиринта… ще се загубят… Тези хлапаци са се скрили в залата!… Ха-ха!… В залата. Глупаци, в залата ще ви открия веднага!… /Връща се в Залата./ Сега /весело/ ще ви открия до един!… /В първия ъгъл./ Тук ги няма! /Вторият ъгъл/ И тук ги няма!… Ха-ха! Под масата!… Ха-ха… Уха!… /Сменя регистъра./ Аааа! /Трескаво./ Какво е това? /Опипва плочата./ Избягаха! /Удря си главата в камъка./ Избягаха! Къде сте?
Силен смях през дупката. Четиримата се смеят, като имитират кикота на Къртицата.
 
Горе.
Ч е т и р и м а т а /в квартет/: Ха-ха-ха!… Ха-ха-ха! /Гледат към дупката, през която са излезли./ Хи-хи-хи!… Хо-хо-хо!
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ през дупката/. Моля ви, върнете се!
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха-ха!
К ъ р т и ц а т а /показва муцуната си през дупката/ Моля ви!… При мен е много интересно!…
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха!
К ъ р ти ц а т а. Вижте какво противно слънце!
Ч е т и р и м а т а. Хи-хи!
Л и с к о. Слез долу и завиждай до края на кивота си!
Д о м б и. Тук си безсилна!
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
К ъ р ти ц а т а.  Ох, не мога!… Това противно слънце! /Скрива се./
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
Ч и м и /изведнъж се появява/. Какво бе, какво?… На кого се смеете?
В с и ч к и. На завистта!
Ч и м и. Че къде е тя?
Л и с к о. Под земята!
Д о м б и. Където ѝ е мястото!
Ч и м и. Добре, но пазете тишина! /Изчезва./
В с и ч к и запяват:
Туй мъничкото, бялото петно,
което по небето всеки вижда
и то е горе винаги само,
но никога на никой не завижда!

Върви си то, върви си и мълчи,
Земята с благодата си дарява,
под неговите галещи лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява.

Професионален квартет със силна експлозия от китари.

Слънцетооо, Слънцетооо –
Слънцето е то!
Това е само Слънцетоо –
туй, бялото петно!…

…Което се търкаля
по синьото небе,
което се усмихва
с усмивка ва дете!

Върви си то, върви си то, върви си и мълчи,
земята с благодата си дарява…
Под неговите, неговите слънчеви лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява!
От всяка пъпка роза разцъфтява!

Шейк! Джърк! (някакви съвременни танци.)
Нашите герои танцуват като луди.
Камерите танцуват. Актьорите танцуват с кукли в ръце. Операторите танцуват.
Слънцето танцува,
А Лиско, Димби, Домби и Мокси
ги наблюдават с черни стъкла
пред очите си, а самите те
са в ръцете на кукловодите.


here:  CHIMMY (EN) .pdf file for downloading.