Posts Tagged ‘Започнат и недовършен роман за Бургас на неговото детство.’

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

Advertisements

Увод:                                                                                БОРИС АПРИЛОВ

Ч А С Т   О Т    С В Е Т А

второ начало на роман 1965 – недовършен;

а първото начало от 1963 тук!

21.11.1965.

Преди няколко дни в залива връхлетя буря. Пяната на огромна вълна удари една чайка, изпрати я върху камъните на вълнолома, а от там морето я преметна върху железобетонните блокове. Хилядолетия морето взима своите жертви и от ятата на птиците. Така можем да си обясним мъртвите чайки, които понякога срещаме по пясъка и се чудим как ли са умрели… Ей така са умрели!

Чайката изпищя няколко пъти от болка, после разбра, че да се крещи е безмислено и се укроти. Лявото ѝ крило увисна. Другарите ѝ продължаваха да летят над вълните и се преструваха, че не са я видели. Те се бореха за своята прехрана, защото всеки ден чувствуваха глад и всеки ден трябваше да се спущат за риба.

Ранената смътно си спомни времето, когато беше малка. Веднъж, се случи да изпадне в беда – тогава не само родителите, всички птици долетяха и се разкрещяха. Сега никой не обърка внимание.

Застанала върху гладкия гръб на вълнолома, чайката не знаеше какво да предприеме. Отдясно гърмеше морето, отляво кротко трептеше водата на пристанищния басейн. Но в тази затворена между стени вода винаги имаше движение и шумове. Там бяха хората и големите им железни чудовища.

Въпреки туй, инстинктът ѝ подсказа, че друг избор не съществува.. Чайката политна от високата стена и скочи в басейна. Крилото я заболя, чайката изпищя, но само веднъж ѝ веднага след туй се огледа и замълча. Тук трябваше да се живее безшумно.

1.

Има си хас!… Тя ускори крачките си и се развълнува, но общо взето, запази доброто си настроение. Ако онова се е отнасяло до нея, би трябвало само да я развесели. Като повървя още, по усет разбра, че отново е сама в навалицата. В този град напливът по улиците започваше от сутринта – шумен и странен град, според нея – град в който хората говореха високо и се смееха много. Нравеха ѝ се обгорените от слънцето лица, а беше само краят на пролетта, но какво имаше да става с тия лица през лятото?… Вечерта ѝ се стори по-бистра от предишната. Такива са именно вечерите, които настройват към безцелно скитане и внезапни хрумвания. В тълпата преобладаваха младите мъже и жени, учениците и морските офицери. Жените бяха сочни и първични. То и сезонът си беше такъв, но пак ѝ направи впечатление шеметната любовна гонитба. Мъжете спираха жените и ги заговаряха нахално, а жените се съпротивляваха, но не тъй енергично. Младостта им крещеше под тънките пролетни дрехи. В безцелното скитане по тротоарите, тя за сетен път разбра каква жестока младост настъпва да смени поколението ѝ.

Премина на другия тротоар и докато се колебаеше да изпие ли едно кафе в сладкарницата, той изникна до нея за втори път. Зърна го с крайчеца на погледа си, но сега не се изненада толкова. Младият човек маневрираше сръчно в ляво – изглежда че имаше навик да напада откъм тая страна – ловко се промъкна между навалицата и успя да се изравни с кея.

За някаква тревога не можеше и да се мисли. Край кея се лелееше тълпа, гаранция за сигурност, едно извикване и край, но я обхвана присъщото за женската ѝ природа безпокойство. Преди всичко, нямаше опит и особено я потискаше нейната подла възраст… Виж ти, онова което бе чула преди малко под градския – часовник се е отнасяло до нея!… Бе прошепнато нещо като „браво”, бе произнесено някакво смътно одобрение на външността ѝ, нещо придружено с аромата на мръсничката закачка… Тя се усмихна, защото е приятно да чуеш подобна оценка за външността си в пролетния здрач, на тази възраст, на четиристотин километра от дома.

И все пак, безпокойството ѝ се върна наново, тъй като младият човек продължаваше да крачи в ляво. Вървеше невъзмутимо, сякаш няма намерение да напада и тя не проумяваще какво още изчаква. Навярно се надява да кривнат в безлюдна уличка, може би очаква това от нея и колко много се лъже в очакванията си. За нея няма нищо по-лесно да хлътне в някое заведение. Подобни преследвачи обикновено не разполагат с достатъчно пари и са лесни за отстраняване. На няколко пъти бе успяла да го зърне: значително по-млад от нея, може би с десет години, среден на ръст, силно мургав с тесен панталон и огромен чер пуловер, удобен шкаф за мускулите му.

Без да разбере тя неусетно хвана уличката, която води към пристанището, но веднага се коригира и се върна към рибарския магазин. Оставаше ѝ малко време да избира: или да влезе в ресторанта, или да продължи пътя си по главната, нещо което би дало на преследвача да разбере, че жертвата наистина скита безцелно. „Какви са тия комбинации? – помисли си тя. – Какъв е този страх? Атакува ли – ще го парирам… Много ли е трудно?”… Решението ѝ да си поиграе с нападателя я изненада. Според нейния начин на мислене в него се криеше порочност, някакво смътно намерение да кокетничи. „Бунтувам се – помисли си отново тя. – С мен става нещо”.

Жената слезе на паважа и пропусна пред себе си две коли, прекоси улицата и се изправи пред витрината на спортния магазин. Започна да разглежда гирите. Не проумяваше защо вижда само тях, беше пълно с други стоки, какво интересно може да има в едни железни гири, които лежат пред нея и сякаш, от своя страна, също я наблюдават.

– И аз съм сам!

Широкото му тъмно лице изразяваше страдание. Имаше големи очи и плътни черни вежди. Млад, здрав, широки рамене, наподобява булдозер.

– На мен ли говорите?

– Само на вас,

– На мен?… Какво искате?

– Да се разходим.

Изненада я начинът по който нападателят бе започнал разговора. Не подхождаше на грубата му, глуповата външност.

– Защо искате да се разходите тъкмо с мен?

– Харесвате ми – рече обнадеждено той.

– Аз ви се харесвам?

– Много… Затова се осмелих. Вие не сте от тук, нали?

– Личи ли си?

– Не, но… Личи си, да.

– И аз мисля че си личи – съгласи се тя, като гледаше как надеждата му се превръща в недоумение. – Отличаваме се от пръв поглед, нали?… Как сте навикнал да ви режат – веднага или по-късно?

– Аз съм искрен, другарко… Нали може без да се режем?

– Добре, но като тръгнем заедно за какво ще разговаряме? Не съм нито полякиня, нито гермакка. Аз говоря български.

– Ще говорим за всичко – отвърна неуверено нападателят.

– Вие говорите за всичко?… Според мен – няма да можете. Чудно как сте научили текстът на запознанствата.

– Защо?… Аз мога да говоря за всичко.

– Добре де, ако поискам да говорим за Аристотел, вие какво ще правите през това време?

– Може и да не говорим… много.

– А, така ли?… Откачало обещавахте много… Щом не си държите на думата, не заслужавате.

– Моля ви се.

– Не – отсече жертвата. – Не си подхождаме. Като се оженим ще се караме,

Непознатият, който и без това се беше достатъчно объркал, зяпна. Усмихнатите ѝ очи го раздразниха.

– А бе, ти защо не си гледаш работата?… – Лицето му се напълни с кръв. – Само ми губиш времето!

Напсуваха я за първи път в живота, но и това не понижи доброто ѝ настроение. Когато пуловерът изчезна, тя се обърна към витрината и за втори път погледна гирите. Време беше да си поговори с тях.

Видяхте ли?

Мълчание.

Отдавна съм забравила времето, когато ме спираха по улицата.

Мълчание.

Има си хас, да важа още, а?

Мълчание.

Жената се усмихна и се върна на главната, но изведнъж реши, че най-добре ще бъде да се разходи до пристанището, и то по-скоро, преди да угаснат последните светлини на деня.

Сред навалицата човек се отдава най-добре на мислите си. Особено ако се здрачава. Особено след такава чаровна авантюра… Ах, как ѝ се кареса този град!… Ето още един поглед към нея, там друг поглед, някой се обърна, спря, може би се двоумив дали да я последва… Но жената ускори крачките си. Тя почувства как на извитите ѝ напред рамене порасват крилца и весело размаха чантата си.

Морският въздух се чувствуваше навсякъде, но като наближи пристанищния портал, жената усети всичките тайнствени миризми на солената вода. Миризмите на пристанището изведнъж опресниха най-смелите ѝ мечти… На пасажерския кей беше тихо, погледът отправен от него към големите кейове откриваше цял свят от движения и материи, които плуват в неповторими цветове и шумове. Върху сивото паспарту на небето се открояват десетки айфелови кули, които се навеждат над параходите и хамбарите. Между тях се промушват влакови композиции, пищят автокари. Слънцето бе пропаднало зад старинната част на града. Там въздухът бе пропит с хладка розова светлина. Жената наблюдаваше този малко недействителен свят и благославяше случая, който я бе довел тук.

Право към пътническия кей гребеше кануист. Зад него се носеше тъпата муцуна на влекач. Запотеното тяло на кануиста блестеше в спортна бронзова светлика. Гребецът и лодката му излъчваха мъжественост и красота. И ръцете му бяха красиви на този канукст, и лицето, и плешките му, и гъвкавите му подвижни мускули. Жената почувствува как по снагата ѝ минава тръпка. Кануистът приличаше на вдъхновено изваяна статуя, но само до оня момент, в който катерът изви в ляво, за да пристане. Вълните на ватерлинията му залюляха кануто, изненаданият младеж се опита да потърси опора в греблото, но лодчицата се обърна. Прелестната картина отиде по дяволите. Намерил се във водата, момъкът обра съоръженията си и бавно започна да ги тласка към брега. Тя изчака финала на малката трагедия, но той се оказа неприятен – младежът се разпсува. Да, той се секнеше непрекъснато и псуваше по посока на катера.

Беше невероятно. Жената изпитваше чувството, че е излязла на чист въздух и най-невероятното се състоеше в това, че пред нея не се простираха нито ливади, нито планини, а едно пристанище, изпълнено с труд и напрегнато рамжене на мотори. Тук хората бяха прашни, облечени с най-окъсаните си дрехи, а сладкото дихание на морето извираше от най-мръсната вода на света… Върху тази мръсна вода, недалеч от бялото пасажерско корабче, лежеше птица. Птицата плуваше бавно, едва забележимо, нейният силует пресичаше езичетата на светлините, които вече трептяха между корабите.

2.

Всички бяха заети, всички – докерите разтоварваха параходите, гемиджиите ремонтираха шхуните си и ги боядисваха в най-грозни цветове, лоцманите шареха насам-натам с катерите, екипажът на шалана се излежаваше в каютата в очакване на заплатите, художникът рисуваше картината си, а кинематографистите снимаха своя филм. Затова не можаха да видят чайката. Тя бе забелязана най-напред от едно хлапе. То наблюдаваше работата на художника, който напластяваше боите върху грунда. Сред тяхното безредие смътно се очертаваха крановете, параходите и морето.

 Чичко, защо не нарисуваш и оная дъска дето плава до парахода?

Художникът повдигна светлото си каскетче и запали цигара. Бледото му лице не изразяваше готовност да отговаря на подобни въпроси.

– И шамандурата трябва да нарисуваш.

– А ти трябва да се поразходиш малко.

– Защо? Аз се разхождам по цял ден… Кажи, ще ги нарисуваш ли?

– Не всичко заслужава да бъде нарисувано.

– Защо.

– Моля ти се!… Когато пораснеш ще разбереш.

– Ами оная чайка не заслужава ли?

– Казах ти да се поразходиш… Друга работа нямаш ли?

– Не.

– Тогава, хайде!… Остави хората да работят.

Хлапето млъкна. Художникът се изправи и протегна уморените си ръце.

– Чичко бе, тази чайка не се движи.

– Слушай, малкия, как ти е името?

– Милчо.

– Хайде, Милчо, направи си една екскурзия. Виж какви интересни неща има наоколо. Там снимат филм.

– И те ме гонят…

– Ще те гонят я… Всеки си има работа.

– Знаеш ли какво, тази чайка постоянно стои на едно място.

– Може.

– Не може!… Цели два дена не хвръква. Виж другите какво правят.

Художникът погледна чайките във въздуха, които планираха с криле, спущаха се над водата, отново се издигаха. Всичко приличаше на забавление или на радост от това, че могат да летят и могат да го покажат.

– Видяхте ли какво могат да правят чайките?

– Тази навярно си почива.

– Не, чичко, не може да си почива два дена. Тя е болна… Защо ѝ тряб­ва да лежи в тази мръсна вода?

– Не знам… Ти нали щеше да се разкараш?

Хлапето тръгна по кея. То прескочи два варела, заобиколи една кабелна макара и закрачи по релсите. От тук нататък се издигаха силозите и белите пи­рамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикала давеше уханието на морето. Гърмеше влекач, хоботът на железния кран се издигаше към безцветното небе. Крановичката в стъклената кабинка приличате на кукличка. Трима японски моряци от палубата на парахода ѝ махаха с ръце. Тя им се усмихваше. Лицата на японци­те наподобяваха жълти топчета – съвсем еднакви, ама как пък да нямат поне ня­каква разлика… И зъбите им блестяха, но най-много блестяха скулите им – просто затъмняваха слънцето.

Чайката се полюлявяше до временния кей на гемиите. Беше омършавяла и гледаше към отвореното небе с птиците. Зад вълноломната стена се надигаха неукротените вълни, целите пропити от седефена светлина. Морето чупеше слънчевите лъчи като съчки. Хладният вятър подскачаше върху неравния му гръб. Но в басейна на пристанището топлината на слънцето се чувствуваше.

Момченцето се спусна от кея върху палубата на „Странджа”, където се скри, за да наблюдава чайката. За първи път се приближаваше толкова близо до птица, на два метра, можеше да вижда едното ѝ око, леко притворено и уморено, оцветено стъклено зърно. Клепачът му отвреме на време падаше и отново се вдигаше. Перушината не изглеждаше много чиста. Дясното крило на птицата висеше надолу и се потапяше във водата. Хлапето не издържа на изкушението, надвеси се през борда и протегна ръка. С няколко движения на плавниците си чайката се отдалечи и отново зае старата поза. Момченцето се обърна към пристанището. Лицето му бе развълнувано.

– Тя е раненааа!… Чайката е раненааа?…

Кранът продължаваше да се движи, лоцманският катер минаваше край корабите и очертаваше неизбежната парабола зад кърмата си, крановичката се усмихваше на тримата японски близнака, рибарите рендосваха обшивките на лодките, някъде пробваха дизелов мотор, докерите поемаха машините, които излизаха от търбусите на параходите. Отдалеч докерите приличаха на оловни човечета и като се движеха , закриваха и разкриваха с телата си червения надпис върху магазията – Мир, труд, социализъм.

Милчо се озърна. От тази гемия въдичарите всяка сутрин ловяха попчета и върху палубата винаги оставаше неупотребена стръв.  Момченцето намери няколко скариди и две засъхнали лапини. Започна да ги мята към птицата. Едната лапина падна точно пред човката ѝ. Чайката се стресна и отплува към средата на басейна.

– Чайке, яж!… За тебе бяха!…

Повече не можеше да се стори нищо. Хлапето излезе от гемията и тръгна към параходния кей. Скоро нагази в пясъка. Тук работниците разширяваха пристанището. Според момчето, това беше необходимо. За параходите винаги нямаше място, много от тях чакаха със дни отвън. После започна да се промушва под вагоните. С няколко прибягвания Милчо се озова при магазиите. На около гъмжеше от надписи: „Внимавай”, „Поглеждай нагоре”, „Оглеждай се”. Хлапето погледна нагоре и видя големия сандък над главата си. Какъв ти сандък – цяла барака. Кранът го държеше така, както вилицата държи хапката. Милчо се отмести, или пък го отместиха. С помощта на докерите, които викаха и подсвиркваха, бараката кацна на паважа… На това място, мекду съветския и англйския параход, се беше приютила чайката.

Милчо дръпна ризата на един огромен докер и извика:

– Чичко, тази чайка е ранена.

– Какво търсиш тук? – извика докерът. – Милиционерът видя ли те

– Не.

– Ако те види ще те арестува… Янко, още малко! Да си легне на мястото.

– Ела да тикаш! – рече Янко.

14.

Едрият докер отиде да тика. Хлапето потърси чайката, но не можа да я открие. То тръгна край борда на английския параход. Този път не четеше надписите, а се оглеждаше за милиционера. Страхуваше се. В ивицата между парахода и кея се повдигаше и снижаваше черна като смола вода. През малка дупчица от борда течеше гореща вода. Илюминаторите блестяха като стъкла на тъмни очила, но през тях не можеше да се надзърне. Човек трябва да е много висок и тогава, ако се надигне на пръсти, може би ще види крайно интересни неща от живота на моряците, освен ако те не спят.

Милиционерът стоеше на пътя му. Момченцетс го видя късно и вече не можеше да се направи нищо. Коленете му започнаха да треперят. Вдясно беше композицията на вагоните, вляво – високата стена на парахода. Милчо спря и се отказада диша. Милиционерът гледаше право към него, илиможе би, малко над него. Въртеше верижка около показалеца си. С треперещи колена, изпълнен до гърлото със страх, Милчо примирено тръгна към него и не откъсваше погледа си от пистолета му. Най-после се срещнаха и очите им. Милчо нямаше сили да направи следващата крачка.

– .Малкия, пази се!… Не виждаш ли?…

Милчо се обърна и се отмести, автокарът мина край него и проглуши ушите му със сигнали. Милиционерът каза нещо шеговито на автокариста. Милчо се промуши зад него и ръкавчето на ризката му почти докосна пистолета.

Най-после хлапето излезе на открито. Тук молеше да диша спокойно, нямаше нужда да се пази всяка секунда, и което е по-важно: точно пред погледа му, на няколко метра от военните глисери, плаваше чайката.

– Чичко, можете ли да ми кажете колко е часа?

– Четири.

Милчо хукна изведнъж. Тичаше право към изхода на пристанището, обърна се да погледне чайката – това беше докато изчака да мине локомотива, провря се между два камиона и се озова зад портала. Пристанището остана зад него.

Пред него се изправи градът. В градинката пред автобусната гара чакаха куп хора, все пътници за някъде. Те гризеха гевреци и ближеха сладолед. Завиждаше им. Не за гевреците, нито за сладоледа, а затуй, че бяха пътници.

3.

От два дни тя работеше с колектива на библиотеката и все още не допускаше, че е направила окончателен извод. Очакваше, че ще бъде опровергана. Затова се впускаше в дълги разговори с библиотечните работници, задаваше им уж случайни въпроси, искаше да се убеди в противното. Нищо!… Двете млади жени, понапълняли като възглавници от застоялия живот – даваха книги, приемаха ги, вписваха ги и нищо повече. Те не знаеха какво дават и какво приемат. Имената на авторите за тях бяха само имена на хора, нещо като етикети.

Този следобед реши да се намеси деликатно. Погледна червенокосото момче в очите и каза:

– Вие искате нещо от Шон О’Кейси…

– Да.

– Защо тъкмо от него?

Момчето се смути. Изглежда, че никога не бе очаквало този въпрос.

– Бил интересен автор.

– Знаете ли нещо за него?

– Не – призна чистосърдечно момъкът. – Казаха ми.

– Вие пишете, така ли?

Момъкът я погледна този път бегло и сведе очи, след това се усмихна. Тя веднага схвана, че той не е чак толкова срамежлив.

– Пиша.

– Белетристика?

– Да.

– Пишете без да печатате?

– Нашият вестник вече ми напечата две разказчета.

Тя погледна колежките си.

– Познавате ли другаря?

– Той е наш редовен клиент – отвърна шеговито по-възрастната, тази, за която ѝ казаха, че е жена на член на Окръжния комитет на партията.

– Знаете ли, че пише?

– Това чувам за първи път.

Много ѝ се искаше да запита тази библиотечна служителка дали знае нещо и за Шон 0’Кейси, но се отказа. Беше по-ясно от бял ден. Тя покани момъка при библиотечните рафтове, измъкна, пред него един от двата екземпляра на „Аз чукам на вратата“, постави го върху масата и поведе с него един според нея твърде приятен разговор. Разказа му всичко, което знаеше за автора. Драматургията му отмина с няколко думи, но на белетристиката му се спря по-обширно. След това разтвори първия лист и показа снимката му, момъкът с интерес започна да я разглежда.

– Невзрачно лице с очила на един полусляп мъж, нали? – усмихна се методистката. – Веднага разбрах, че сте разочарован.

– Защо? – смути се момъкът.

– Защото си е така… Уверявам ви, че като зачетете първите страници няма да останете много очарован. Затова пък ще продължите нататък и всичко ще се оправи. И така, от днес вие започвате запознанството си с един голям писател…

И другаде беше така, но в тази библиотека сухотата поразяваше. В нея работеха само чиновници. Нямаше мисли, нямаше очарования, нямаше творчество. Тук бяха назначавали с вързани очи. Помисли си колко по-достойни хора в същия момент работеха на съвсем неподходящи места и колко силно желаеха да се озоват в този чаровен свят на книгите.

Книжата и документите се водеха акуратно. В дъното на хладната стая работех двама суховати мъже с дългогодишна рутина, които класираха потока на новопристигащите книги, разпределяха ги и представляваха някаква канцеларска сила, която чака само пенсията си. Към тях тя прояви снизходителност, но безпощадно изля цялата си набрана строгост към новите служители, задължени да бъдат приятели както на възрастните, така и на малките читатели.

Нейното появяване в библиотеката стресна чиновниците, смрази ги, накара ги да се замислят за по-нататъшната си дейност и да я… заненавиждат. Според тях именно тя бе сухата и педантична служителка от столицата, кефнало ѝ да дойде тъкмо по това време в морския град, когато морето е вече затоплено и погледите на сухоземните са отправени към него. Само едно ги плашеше –  нейните познания, нейната примерна солидност и таланта ѝ да респектира естествено. Тук методистката се запозна и с подмазвачеството, и с тъпотата, и с високомерието. Нито се зачуди, нито се изненада – другаде беше почти същото.

Към четири часът следобяд, тя си взе довиждане с персонала до утре и се отправи към хотела.

Чувстваше се влюбена в този хотел. Високо, от малката ѝ стаичка на четвъртия етаж се виждаше морето до хоризонта и виолетовите възвишения на залива. Затворена тук, с банята, с тераската и с леглото си, потънало по това време в сенчеста прохлада, спокойно можеше да се почувствува откъсната ст света. Красивата самотност просто беше преобразила външността ѝ, а спокойствието и ароматният морски въздух излекуваха без остатък още от първия ден пренесеното от София главоболие, за което са ѝ казвали, че е характерно за много жени на нейната възраст – главоболие, което иде – може би – от застоялия живот, от внезапното натежаване на годините, или пък направо е причинено от съпруга.

Тя си купи вестници. Към нея се приближи десетгодишно момиченце, което ѝ предложи огромна декоративна черупка на охлюв. Момиченцетс извъднъж ѝ напомни за нейната дъщеря – като по чудо съвсем забравена през тези два дни.

– Какъв е тези охлюв? От морето ли е?

– От Япония.

– Кой ти каза, че е от Япония?

– От Япония е! – уверенс каза момиченцето. – Ако го сложите на ухото си, ще чуете вълните на океана.

Тя плати сувенира без да се пазари, но не посмя да го прилепи към ухото си, тъкмо тук, на улицата. Преди да го постави в чантата, успя да го разгледа и остана доволна. Наистина една красива вещ и не е много важно дали е от Япония. От литературата знаеше, че продавачите на сувенири по целия свят лъжат. Стана ѝ още по-приятно, че са излъгали и нея. Нима тук не изпитваше чувството, че се намира в друга страна?

Този следобед беше по-топъл от вчерашния, тя се движеше по-бавно, купи си сладолед и тръгна през алеята на малката градинка. Пътят към хотела водеше само през градинки, или по улички засенчени от платани. Паркингът бе задръстен с коли. Същото нещо е виждала на снимки – хотел и коли, такъв хотел и такива коли. Малко се поспря. Разгледа всички коли поотделно и се учуди, че еще е ранно лято, а има гости от най-отдалечените части на Европа.

Винаги са я считали за симпатична, според нея и служителите на хотела я считат за симпатична, нещо което потвърдиха не само с усмивките си, но и с това, че ѝ дадоха най-хубавата и най-евтината стаичка. Тя предвкусваше как портиерката ще се усмихне със своето „Добър ден, другарко Лилова!”.

– Добър ден, другарко Лилова!… Имате поздрави от съпруга си. Ще се обади отново.

– Кога?

– Потърси ви преди двайсетина минути. Каза, че ще звънне след половин час.

– Ще почакам.

Холът беше голям, през огромната му витрина се откриваше изглед към морето от ниско. Бездната на залива спеше в рамка от градински цветя.

Съпругът!… Може би у дома се е случило нещо неприятно. Нещо е станало. По всяка вероятност със Зита… Какво издува така чантата?… О, да – големият охлюв!… Навярно е болна… Страшно нещо е това семейството! Принадлежиш към него и не можеш да се отпуснеш дори да си на хиляди километра далеч. Едва ли някога е мислела, че ще бъде такъв егоист. Ако се погледне обективно, тази нейна командировка прилича повече на почивка, в която човек се разтапя в околната среда и потънал в нея, забравя всвчко, което го свързва със задълженията му. Най-хубавата командировка в нейния живот, да не бяха само тези две лелички със своята тъпота, сложени там да я дразнят и да не знаят че момчето пише!… Какви лелички – и двете са с десет години по-млади от нея… Какво ли се е случило у дома?…

Плешивият мъж седеше от другата страна на масичката. Коленете му бяха прибрани внимателно, лактите му стояха върху облегалата на креслото. По такъв начин, прилично и внимателно, можеше да седи само чужденец. Това бе един чужденец е чанта, с тъмен син костюм и изискани бели ръце, сключени върху чантата. Гледаше я деликатно, без да я смущава, сякаш това бе необходимо оказано внимание към дамата отсреща. Тя разбра, че не се заблуждава. Той я наблюдаваше… Дявол да го вземе! Какво става е нея? Все още се намират хора, на които може да направи впечатление. Вчера един професионален сваляч по улиците, днес един плешив мъж!… Плешив ли? Млад и хубав мъж със сочни черни очи, чист, елегантен и ако човек поразмисли по-добре, тази плешивост се превръщаше в дойстсйнство. Опита се да си го представи с гъста тъмна коса и разбра, че няма да му отива.

В дясно и назад, до радиото, и днес, както вчера по това време, прекарваше времето си естрадната певица от ресторанта. Сега тя въртеше ключа на радиоприемника и търсеше Анкара. От там зобеше професионалната си храна. И тъй като жените лесно разкриват хитростите си, макар и обзета от очите, които я фиксираха, жената предположи, че певицата е намерила най-доброто място да се покаже на гостите, един изпитан път път към женитбата и чужбина. До нея, както и вчера, продължаваше да седи нисичкият много млад барабанист, по къси гащета и изцяло разкопчана риза. Певицата се нуждаеше от подобен антураж. Когато той ѝ говореше нещо , тя все пак извръщаше към него осинените си клепачи, но погледът и блуждаеше към входа.

Други хора засега нямаше, влизаха и излизаха пасажери и всеки от тях като по задължение спираше погледа си на певицата. Само плешивият чужденец наблюдаваше нея, но по такъв начин, че вместо да я смути, я правеше щастлива.

Асансьорът слизаше и се качваше шумно, дори с трясък, но с то-зи шум се навиква, както се навиква с грохота на планинската река. Докато чакаше да я повикат в телефонната кабина, тя разглеждаше всичко това, без да пропуща ни най-малката подробност. Искаше да види всичко, което може да ѝ представи нейната необикновена „ваканция”.

Колкото и да бяха невинни, черните очи на чужденеца се мъчеха да ѝ разкажат неведоми неща. Между тях бе започнало мълчаливо и романтично съзаклятие, в което никой не се чувствува обвързан.

Върху стъклото на портиерната тракаха ключове, звъняха приятните гласове на служителките, проникваха и грубите гласове на чистачките, радио Анкара изпращаше сякаш за тях двамата нежна задъхана мелодия… Вссичко това преди да иззвъни телефонът.

Гласът на нейния съпруг беше плътен и ясен, неговият глас, сякаш двамата се разговаряха в кухнята:

– Ани!

– Мишо, ти ли си?

– Ани, какво правиш?

– Какво е станало? Нещо неприятно ли?

– Не… Какво неприятно?

– Защо ме викаш?

– Да те чуя. Какво правиш?

– Токущо излязох от библистегата. Чакам да ми се обадиш.

– А… в библиотеката ли беше?… Какво правиш, изобщо?’

– Нали знаеш, отмятам по малко от работата.

– Караш ли умната?

– Затова ли ми се обади?

– Не се сърди… Все пак трябва да те зная. ТИ първа трябваше да се обадиш.

– Щях да се обадя утре.

– Защо точно на третия ден?

– Така смятах,

– Не разбирам тези твои съображения… Верна ли си ми?

– На шега ли го казваш?

– Нали знаеш, че обичам да си правя вицове?… Все пак ти трябва да се държиш достойно. Говорил съм ти хиляди пъти за достойнството, което е най-голямото украшение на жената. След време никой от нас не бива да се срамува от другия… Ние имаме дете като приказка…

– Знам, знам.

– Знаеш, но имаш ли предвид всичко, което ти казвам.

– Имам всичко предвид… Знам, че трябва да бъдем едно от малкото семейства, живели без отклонения и сътресения…

– Иронизираш ли?

– А ти имаш ли ми доверие?

Малка пауза в репродуктора:

– Имам. Ти си единственото същество…

– Което не бива да измъчваш… Поздрави Зита.

– Само да я поздравя ли?

– Целуни я.

– Някак си особена. Нима е изстуденс майчиното чувство?

– Боже мой, какво говориш?

– Затварям, но знай, че мъжете, където и да са, както и да те ухажват, са авантюристи. Не прави неща от които утре да се срамуваш.

– Това ли ще ми кажеш – вместо довиждане?

– Приятна работа!… Кога ще се върнеш?

– Не знам… Може би в края на седмицата.

– Значи още пет дни?…

Ана Лилова почувствува как под дрехата и пълзи досада. Досада и пот. В кабината беше горещо. Учуди я фактът, че главоболието ѝ можа да се появи светкавично. Може би бракът и домът, в който живееше, приличаха на една такава кабина. Тя отвори вратата и въздухът в хола ѝ се стори хладен. Чужденецът продължаваше да стои на мястото си. Този път в погледа му имаше учудване и бегла тревога. Ана Дилова не можа да разбера как-стана теова. След като се усмихна, ей така, по инстинкт, сякаш искаше да го успокои и да му каже, че не е станало нещо особено, тя разбра колко се е забравила – направо върши неща, чужди на нейния стил.

Сега отново да се заеме с главоболието си. Като отвори стаичката си, вятърът от морето я блъсна и вратата към терасата се затвори с трясък. Тя съблече всичките си дрехи и отиде под душа. Водата засъска. Издигна лицето си към нея и я остави да го пронизва с невидимите си иглички. После вдигна ръцете си. Приличате на член от обожаваща природата секта, издигнала длани към водата и слънцето. Струите падаха върху тялото ѝ, падаха, падаха, свличаха се надолу, блъскаха главата ѝ, слепоочията ѝ, челото ѝ, все там, където се криеше коварното главоболие. „В такива моменти не мисля за нищо – казваше си тя. – За нищо, за нищо!”…  И мислеше, че не бива да  мокри косата си с тая варовита вода, че чужденецът е твърде интересен случай от гледище на човешките физиономии, че ако певицата постоянства, до края на лятото може да ѝ се осъществят мечтите, ако изобщо това са мечти… „Имаш страшен мъж! – помисли си тя. – Нима не те познава?”… „Не мисли за нищо, за нищо! Слушай йогите, не слушай себе си, ти, слабохарактерна такава!”… След това започна да мисли за тромавите библиотекарки с ленивите мисли и тъй като започна да ги оправдава, разбра, че главоболието ѝ е минало.

Излезе ст банята и взе кърпата. Започна да се бърше пред огледалото. Погледна тялото си и се усмихна. Приближи се още повече към стъклото: „Мога ли да видя кое е хубавото у теб?”. Разгледа се внимателно и реши, че ако не може да разбере кое е хубавото у нея, едно може да каже със сигурност – тя е на трийсет и пет и няма нищо лошо.

Боже мой, какъв е този вятър!… Какво има у този вятьр, който прониква през кожата и те кара да потръпваш от удоволствие?

Вятьрът идеше направо от хоризонта, омиташе цялото море, обираше сладостта му и я изсипваше върху града. Ана Лилова отвори чантата си и измъкна раковината. Както беше гола, изправена пред отворената врата на терасата, тя долепи раковината към ухото си и се ослуша.

4.

Тук, където спря колата, пътят се приближаваше, най-много до морето – трябваше да се прекоси една ливада и от там, едно спущане по скалите. Младата жепа погали волана с дланите си:

– Сега?

– Слизам – каза мъжът. – Не се грижи повече за мен. Като се изкъпя, до автобуса ще отида пеша.

– Настоявам да размислиш.

Той не отговори. Слезе от колата, отвори задната врата и започна да измъква багажа си.

– Настоявам да размислиш – повтори младата жена. Тя беше навела главата си напред и още държеше ръцете си върху волана. – Нямаме право да разрушаваме красивото, което сме изградили.

Той внимаваше. Стараеше се да не забрави нещо. Всичко бе нахвърляно върху седалката и сега като го измъкваше навън, грижливо го натъпкваше в саковете. Харпунът остана да стърчи с острието навън.

– Говори! – изгуби търпение тя и едва сега го погледна. –  Смяташ ли, че това е краят на всичко?

– Говорихме достатъчно – рече спокойно той. – Тая работа трябва да свърши без усложнения.

– Това бе възможно по-рано. Казвахме си го в началото. Сега е невъзможно. Това са пет години.

– Ще мине леко. Ще видиш.

Признавам се за виновна! – драматично проплака тя. – Можех да го изгоня от стаята, но не знам какво става с мен в такива моменти!… Ти трябва да ме придружаваш навсякъде!… Обичам те и ако искаш още днес е се откажа от този проклет филм!… Но и ти си виновен… с тези свои мании. Като  дете си!…

Той вдигна саковете и заоглежда ливадата.

– Смятам, че всичко свържи тук.

Тя ое поддаде на порива си и запали мотора. После обърна за последен път мъничкото си красиво лице към него:

– На връщане ще те взема!

– Няма нужда.

Колата тръгна полека.

Той нарами единия сак и го намести удобно върху рамото си.   Грабна втория сак като кофа и тръгна през ливадата. Земята беше корава, суха, грубата ѝ плът се чувстваше през килима на кафявата трева. И тази година по тия места не бяха падали дъждове. Като се спущаше по скалите, той гледаше ту къде поставя краката си, ту развълнуваното море, което го зовеше. Морето предизвикваше у него опияняващи усещания – сякаш го караше да рипне направо в него от скалата. Ивицата на каменистото заливче бе покрита с бели камъни и чакъл. Между тях блестяха черупки и изсъхнали цераниуми. Изхвърлените от вълните съчки бяха обилно полепени с тригона и тук-там по тях се ветрееха птичи пера. Мъжът хвърли саковете върху чакъла и се наведе да опипа водата. Каква можеше да бъде тя в началото на лятото – хладна. Хладна, но вода, която лежи в краката  ти, вълнува се и трепти по всички посоки, чак до скута на небето. Пипаш я, галиш я, чуваш нейния странен шум, а дълбоката страстна миризма се издига от нея и вълнува.

Той развърви саковете и най-напред измъкна неопреновия костюм. Последователно нареди всичко върху чакъла: плавниците, маската, шнорхелът, харпунът. Намери кутията с талк и наръси богато вътрешността на костюма. Облече се трудно. После нахлузи наплюнчената и промита с вода маска, налапа мундщука на шнорхела. На това място дъното беше плитко но той легна върху камъните и започна да се изтласква със свободната си ръка по тях. Измина няколко метра така и вкара в действие плавниците. Морето го пое. Между костюма и тялото му нахлу вода, която го изстуди от всички страни. Изведнъж стана дълбоко и все пак не биваше да се бърза с гмуркането. Търпеливо изчака да се затопли водата около кожата му. Тялото бързо даваше своята топлина. Видимостта го задоволи, не че я желаеше точно такава, но след скорошната буря друго не можеше да се очаква. Водораслите се поклащаха мудно, обхванати от цъфтеж, обагрени от оня обновителен блясък, известен само на гмуркачите, които умеят да наблюдават. Той е забелязъл, че прц такова цъфтене бодростта на гмуркача се увеличава, увеличава се и желанието му да прави глупости, да се спуска в големите дълбочини, или пък да преследва рибата без да се съобразява със запаса на кислород в дробовете.

Не очакваше да открие особен лов. По тия места не леководолази, бяха редки гости. Разчиташе да прониже някоя песийка, колкото да зодоволи страстта си и да произведе няколко тренировъчни изстрела. От години насам за него не съществуваше нищо, което да замени любовта му към морското дъно. Този шести континент бе станал за него извор на щастие, място, където може да осмисли празния си живот… Под него зина потънала в разсеяна тъмнина пропаст. Той напълни дробовете си с въздух и се устреми към нея. Провря се под каменната арка и понеже тъмнината изведнъж се сгъсти, започна да се оглежда – беше глупаво да попадне в капан още в началото на сезона. Стана му смешно, че може да умре тъкмо сега. Сега не биваше да се умира. На сушата щяха да кажат, че се е самоубил заради Лена.  Малко хора знаеха, че той не би се самоубил нито заради Лена, нито за коя и да е друга жена… Внимателно навлезе още навътре и като погледна в дясно, видя бледа, далечна светлина. Изви се и насочи към нея. Предположеаията му се оказаха верни. Такива ефектни места на дъното бяха безрибни – само лапини и дребни попчета влизаха и излизаха между водораслите. Все повече се убеждаваше, че днешния му ден ще има чисто изследователски характер. Измькна се на повърхността и отново пое въздух. Сега се върна малко назад, към „шареното дъно”. Тук се разтилаха все по широки пясъчни ивици, а после се откри и цяла пясъчна арена, типично находище на песийки и дракони…

В просторния аквариум на морето е спокойно, тихо. Тук светлината е убита и в това царство на полутоновете нищо не дразни нервната система на човека. Водата се допира с прохладни ръце до тялото, сърцетс работи интензивно и всичко говори за сигурност, за неизменност, датираща от хилядолетия. Щом слезе дори на един метър под повърхността, човекът се озовава в древността и се слива мигновено с природата. Той става риба и рибите го чувстват като риба.

В многобройните си гмуркания под водата, в стотиците натрупани часове на дъното, човекът започва да чувствува миримата на пясъка и на отделните отделните водорасли. Постепенно той започва да  води съвсем нормален живот, но преди да стане това, преди да почне да чувства миризмите, той започва да мисли както на повърхността. Това е единственото нещо, което чевекът-риба не може да преодолее…

Това е една малка, мизерна песийка! Тя е съвсем спокойна и като се движи докосва с тялото си дъното. Песъчинките се раздвижват под корема ѝ, после се утаяват и след тях настъпва стария покой. Удобна малка мишена за тренинг… Той насочи харпуна към нея и я прониза. Острието мина през тънкото ѝ като листо телце и се заби в пясъка. Той се спусна към стрелата, измъкна я и след туй изскочи на повърхността. Тук не ставаше дума за лов, рибата беше мъничка, затова той дръпна и разкъса тялото ѝ, след което го захвърли, зареди харпуна и отново потопи лице във водата…

„Лена беше такава писийка когато я срещна за първи път и кой можеше да предположи, че за пет години ще се превърне в подобно демонично същество?… Стига съм мислил за нея!”

Той се озова до онова място на пясъчното пространство, където започваше крехката нежна растителност. Зад тази линия се люлееха високите треви и се издигаха скалите. Водните пластове се търкаха по камъните и светът беше раздвижен, тъй като горе все пак имаше вълнение. Пясъчното дъно беше скучно, той го прекоси и се отправи към голямата заоблена скала. Спусна се в подножието ѝ и започна да пълзи по нея, увлечен от нейната импозантност. Имаше чувството, че изкачва красив затревен хълм, над който блести червената светлина на залеза. Опиянението му растеше и в този момент се чувствуваше премного силен. Край него подводната ливада цъфташе и дъхтеше, а от раздвижената водна пяна над гърба му нахлуваха безумни кислородни струи. Най-високата част на скалата тръпнеше. Водораслите се люлееха шеметно под напора на вълните, зелено и кафяво се месеше с блясъка на слънчевата светлина и в тази светлина се мяркаха сребърните коремчета на стотици атеринки. Попаднало в прибоя, ятото се гърчеше нагоре-надолу, обхванато от паника. Гмуркачът стъпи въвху скалатз и се изправи. В маската бе попаднала вода. Той я свали и я изтърси. След това я притегна по-здраво на лицето си. После потопи глава във водата и разгледа другата страна на скалата. Наклонът беше почти същия, само че тази част му се стари далеч по-обшнрна и се врязваше направо в пясъка, който тук блестеше от чистота. И както става често,  да не му се надяваш, в този лишен от растителност кът, му се натрапи голямата риба. Зад нея блеснаха тромавите тела на още пет-шест парчета. Всички стояха неподвижно и галеха с муцуните си най-незначителните покарали между пясъка тревички. Голямата риба олицетворяваше глупостта. Приличаше на излята от калай, безчувствено същество, лишено от сетива и инстинкт за самосъхранение.

Пое въздух. Гмурна се внимателно и леките движения на плавниците за няколко секунди го изтласкаха до най-удобната позиция, от където стреля по всички правила на играта. Стрелата прободе подхрилието на  рибата, контрата се промуши след острието, но кордата не се опъна докрай. В първите няколко мига кефалът не мръдна, сякааш не бе станало нищо. Но щом изживя изненадата, рибата се опъна остро и показа силата си. Гмуркачът почувства нужда от въздух. Измъкна глава от водата и когато потопи лицето си отново, вече чувстваше безумните пориви на животното, което теглеше стрелата, стремеше се да измъкне харпуна ст ръцете му. Той плаваше след рибата и постепенно набираше кордата, а сетне хвана стрелата.

Лена стоеше е на камъка, до дрехите му и го чакаше. Вятърът бе изпънал роклята ѝ назад, косичките ѝ се вееха назад, кожата на лицето ѝ се червенееше. Тъмните дупки на очилата ѝ бяха обърнати към него и той не можеше да види очите ѝ, но ги познаваше много добре – сериозни, меки и големи. Тя инстинктивно подръпваше роклята над коленете си, нещо което много го развесели, пък и наистина беше удивително, дявол да го вземе – що за необясним свян у същата жена, която снощи бе заварил в стаята на хотела с непознат за нея мъж, който просто настоявал и бил един такъв чешит, че нямало как..

– Аз съм тук! – извика високо Лена.

Той допълзя по плиткото каменисто дъно и показа рибата. Лицето му бе щастливо и като хвърли стрелата на сухите камъни рече с доволен леко заморен глас:

– Прибери тая работа!

Кефалът започна да се мята, стрелата се заудря по камъните и Лена знаеше че няма защо да се намесва, нищо не мшжеше да се прибере повече, но той трябваше да каже тъй, защото беше много щастлив.

– Реших да те чакам – каза тя.

– Просто неочаквано – продължа своите си мисли. той. – Никак не съм очаквал.

– Такава съм – удиви се тя. – Цял живот ще те изненадвам.

– Говоря за рибата – без какъвто и да е намек рече той. – Напипах я е най-неочакване. Никога не съм предполагал, че по тия места може да дойдат подобни екземплярн…. Може би има два килограма.

– Псвече.

– Повече – не. Най-много два килограма.

Той притисна контрата и измъкна стрелата.

– Ще си я изядем само двамата!

– Влизам отново. Ще падне голям лов.

– Аз те чакам.

– Измисли нещо да я скриеш от слънцето.

Погледна още веднъж кефала и се върна в морето.

Лена наблюдаване всяко негово движение и знаеше с абсолютна точност какво ще направи той, докато изчезне под водата. Пет години сс е възхищавала на похватността му. Сега той опря харпуна на стомаха си и го зареди. Ръцете му бяха дълги и силни, неопреновият костюм притискаше високо гъвкаво тяло. Ето, това е мяж!…

– Стефане, ще ти направя една изнедада!

Той не чу нищо – вече лягаше върху вълните. Лена се изкачи по стръмното, прекоси ливадата, влезе в колата и подкара по асфалта.

В селото купи сол, хляб и бира. Качи се отново в колата и се върна в заливчето.

Съблечена, по бански костюм тя натрупа съчки и започна да избира камъни за огнище. Като приготви всичко, приседна и започна да чака.

От време на време шнорхелът сифонираше и се показваше главата на Стефан. Той кръстосваше заливчето на шир и длъж и търсеше. Тя го е чакала с часове така и което си е право – беше скучно да се седи и очаква. Детската му лудост нямаше край. В такива моменти се е питала по сто пъти дали изобщо заема някакво място в живота му и си е отговаряла, че както всеки мъж и Стефан трябва да има край себе си една жена. Тази жена е тя. Толкова. У него нямаше нито страст, нито сантименталност, нещо което често я влудяваше и нервираше. Спокойствието, с което той започна да посреща нейните полови набези я обиждаше. Тя узряваше все повече и повече, растеше славата ѝ и нямаше защо да ѝ се присмиват: „Лена, ти си артистка с два филма и все още с един мъж”. Край нея гъмжеше от мъже, атакуваха я денонощно, а той каза само веднъж: „Когато поискаш ще се оженим”. Тя не можеше да поиска това и ако той я познава по-добре, можеше да настои, макар че това не е много важно. Най-важното е че този огромен мъж беше подредил работите си по значимост така: морето, графиката и Лена. Започна да мисли, че графиката му служи само като път към морето – всяка негова експедиция струваше пари. Той илюстрираше списанията, за да се гмурка с вечно изрядни екипа. Така се започна. Започна се преди три години. Намираха се смелчаци от филмовите продукции, които излизаха с предложения и с учудване разбираха, че предложенията им се приемат. Ако Стефан беше горд мъжествен мъж, тя беше истинска слаба жена, в която пламъкът на страстта гореше, както гори огънят под Триумфалната арка… Връзката им увисваше няколко пъти на конец. Този конец два или три пъти се скъса, но тя беше тази, която се връщаше, защото го обичаше – този, който бе влюбен преди всичко в морското дъно.

Лена видя добре, че Стефан се насочва определено към брега и запали съчките, димът добиваше особено весел цвят в подобни слънчеви заливчета, където всеки камък е напечен от лъчите – не се вижда нито жарта, нито пламъка на огъня. Тези изсъхнали дъски, преди да бъдат изхвърлени от вълните, са били частици от лодки и гемии. Те са пропити с безир, горят като борина и дават нетрайна, но хубава жар.

Стефан измъкна втора риба, далеч по-малка от първата. Отпуснат варху топлите камъни, извърнал глава към огнището, той наблюдаваше с безкрайно възхищение как Лена трупа още съчки. Хрумването ѝ го беше трогнало. Тя работеше така, сякаш не го е забелязала.

– Идеално! – каза той.

– Какво имаш предвид?

– Още първия ден ще печем риба.

– Добрият харпунист не пече по-малкоот две риби.

– Тук има още една – рече привидно небрежно той.

– Нима? – възхити се привидно тя.

– Какво не бих дал сега за щипка сол!

– А би ли целунал твоето добро момиче за цял килограм сол?

Лена измъкна скрития пакет, показа му го, приближи се до Стефан и целуна мокрите му, разтворени от учудване устни.

– Мисля, че един добър харпунист с удоволствие би целувал едно момиче, ако в такъв момент му поднесе цял целеничък типов хляб.

Тя му показа хляба и приседна до него. Стефан се надигна и докосна устните ѝ.

– По-добре от никак – забеляза тя и се върна при огъня.

– Как стана всичко това? – продължаваше де се удивлява той. – Днес ти ми поднесе най-голямата изненада.

Тя мълчеше. Вече издърпваше първата жар. Стефан смъкна неопреновия косткюм, простря го върху скалата и изпълнен с внезапно бликнало въодушевление, започна да се кълне, че няма да бъде учуден ако в чантата на най-доброто момиче не се намери малко хартия. Доброто момиче и този път напусна огъня, бръкна в чантата си и измъкна един вестник и последния брой на филмови новини.

Той разпори коремите на рибите, изчисти ги, остърга люспите им и ги уви поотделно в хартии. Корицата на списанието откъсна  внимателно и я провиси с камък върху скалата. От нея гледаше лицето на Лена, малко по-сериозно, отколкото беше в момента, когато тя търкаше очите си, ругаеше дима и деня, в който е срещнала един луд с перки на краката си.

Жарта започна да пепелее. Беше въпрос на мигове тъкмо сега да се зарият рибите с нея. Стефан извърши това със съзнанието, че демонстрира ритуал. После погледна часовника си. Трябваше да се изчакат необходимите петнайсет минути.

Не повече от петнайсет минути му бяха не обходими и за да се стопли. Той се излегна по гръб и се усмири. Вятърът тежеше с цялата си сила върху гърдите цу. Слънцето покри кожата му с топлина. Синьото небе дразнеше очите му и той ги затвори. Цялото му тяло се превърна в сетиво, с което долавяше и топлината, и мекия хлад на вятъра, и росата на морската пяна, и безумното ухание на морето. Стефан лежеше неподвижно и чакаше. Чакаше своя миг. Чакаше да се постопли кожата му и да се освободи съзнанието му… Ще дойде ли този миг? Дали няма да му изневери тъкмо тази година. В края на краищата нищо не трае вечно. Мечтите се променят, желанията остъпват място на други, непознати дотогава, човекът остарява и мъдростта на годините се присмива над лекомислените младежки пориви.

И неочаквано фрегата се появи. Стефан нямаше време дори да се усмихне от удовслствие. Той зае мястото си на кърмата и погледна всяка мачта поотделно. Всичко е наред. Вятърът е изпълнил платната до пръсване. Рулят е лек и се поддава на най-малкия натиск. Горе има бели високи облаци. Пяната на ватерлинията съска зад гърба му и по всичко личи, че ще бъде едно хубаво, почти неповторимо пътешествие. Вълните са гладки и отгоре са покрити със синя глеч, която се разпуква, но само край бордовете, иначе всичко до хоризонта е само синьо, цвят който мирише на риби и планктон.

– Къде ще направим снова – тук или в хотела?

Стефан не отговаря. Не се и сърди. Важното е, че фрегатът се бе  появил и тази година, и сега вече непрекъснато щеше да се появява, докато има слънце. Ръката на Лена милваше рамото му. Огнището-пръскаше благоухания по-хубави от градинските.

– Ти ли ще извадиш бирата от морето или всичко трябва да върша аз?

– Искаш да кажеш, че има и бира?

– Ще има, ако се държиш дсбре.

– Смятам, че ще е най-добре ако не се прибера в хотела.

– Как?… Къде ще се прибереш тогава?

– Ще прекарам целия следобед тук и ще нощувам тук.

– Пак ли започваш?

– Защо?… Какво лошо има?… Неопренът отдолу, ти ще ме дадеш едно одеало и пак ще започна моя див живот.

– Но в четири часа имам снимки.

– Отивай!… Утре ще дойдеш и ще ми донесеш нещо за ядене.

– Няма да те оставя!… Ще дойдеш с мен!

– Знаеш ли, днес носът ти не е толкова остър.

– Не ме будалкай!… Ти объркваш вспчко с твоите диви хрумвания! Тази вечер ще спиш в хотела!… Преди вспчко не си се закалил. Кожата ти е още е бяла. Не си подготвен за живота, който искаш.

5.

Този ден хлапето не се отби при художника, нито пък отиде да зяпа как правят филма. Там му доскуча – един човек от няколко дни насам непрекъснато падаше в морето, поне двайсет-трийсет пъти и защо, да се убиеш не можеш д разбереш. Милчо реши преди всичко да намери чайката. Той обиколи насам-натам и я откри на такова място, където нямаше движение на кораби и моторници – много се пазеше тази глупава на вид птица. Отново се качи на „Странджа“. Все пак от тук беше най-близко до нея. Започна да я наблюдава. Чайката беше обърната към него. Стъклените зърна на очите ѝ блестяха малко по-бодро, но в тях продължаваше да се чувства и тъгата, и умората. Крилото пак си висеше настрана. Под небесния капак, заедно с летящите на всички страни чайки и гларуси, плуваха малки бели облачета, наредени кажи речи едно зад друго. Приличаха на копчета – такива каквито би трябвало да има на огромната синя риза на света. Хлапето бръкна в джоба на панталонките си и измъкна шепа царевични зърна. Щом патките обичат царевица, пречи ли и на чайките да си клъвнат от нея? Зърната паднаха около птицата като сачми. Отнякъде долетя гларус. Той се спусна към тях, кажи речи-под самата човка на чайката и отлетя разочаровано. Ранената птица подплашено отплува към средата на басейна, където с осем мили в час летеше моторница. Ниският гърбав човек от борда се закани с ръка към момчето и изяика:

– Знаеш ли, аа!

Милчо се изплаши. Той беше виждал често този гърбав човек в пристанището, дори един път вървя след него да го наблюдава, тъй като му се струваше симпатичен. Гърбавият нямаше врат, а тялото му, както всичко у него, беше късо и широко, но въпреки това на момченцето хареса неговата сурова моряшка сила: хубавите му тъмни очи. Веднъж около прясно боядисана лодка се бяха събрали четирима души, които викаха „оу-хооуп“ и се мъчеха да я тикнат в морето. Всички бяха новаци, не знаеха как се прави това, лодката не помръдваше от мястото си. Тогава се появи гърбавият. Той ги нахока, отстрани ги, нареди по особен начин дървените филета, закова рамо върху кърмата, разклати лодката и на едш бърза ръка я раздвижи. Карината се хлъзна леко по филетата и леко влезе в слънчевата вода, която се разлюля като олио. Гърбавият облече палтото си и без да обели дума, тръгна да си гледа работата. Ето защо, Милчо хич и не искаше този човек да си помисли нещо лошо за него и макар че моторницата гърмеше, извика след нея:

– Чичкоо, аз я храня!

Разбира се, чичкото не чу какво му бяха казали, настроението на хлапака се счупи. Чайката се люшкаше върху облата вълна, оставена от моторницата. Срещу птицата сега летеше катер, Милчо извика. Но птицата и без това вече бягаше от грозното сплескано отпред чудовище, право към „Странджа“ и се приближи почти до борда на гемията. Милчо се учуди. Чайката днес му се стори някак по-чиста.  Бялата ѝ перушина блестеше като къпана, въпреки мръсната вода наоколо – да се удиви човек!…

Щом катерът отмина, чайката се върна обратно към средата на басейна и се движеше бая бързо. Милчо съжаляваше. За него беше удоволствие да я наблюдава отблизо, такава красива и реална – неговата чайка. Защо бяга тя? Толкова ли не можа да проумее, че момчето и желае само доброто? Няколко чайки се спущат над нея, тя повдига с копнеж глава и наблюдава здравите им криле, които режат пълния със слънце въздух. Хлапакът отново потърси нещо за ядене, което би заинтересувало птицата. Върху борда на „Странджа” имаше само няколко сухи главички от скариди. Той ги събра и ги хвърли в морето. Чайките се заблъскаха във водата и на бърза ръка ги пзлапаха. Милчо започна да чисти пръстите си от мустачките на скаридите, които се бяха впили в кожата му като трънчета. Тогава видя нещо, което го удиви. Чайките от въздуха се стовариха внезапно върху ято дребни рибки. Ранената им сестра неочаквано се устреми към тях. Разтворила човка тя цялата трептеше и писукаше, говореше им нещо на техния птичи език. Но здравите птици не ѝ обърнаха внимание. Те напълниха губите си и се изпариха. Ранената плуваше след тях, правеше всичко възможно да ги догони и по едно време разпери криле. Здравото крило започна да бие по водата, но болното легна безпомощно върху нея и птицата се завъртя намясто.

Милчо притича до художника.

– Чичко, как да изгоним тези проклети птици?

– Кои птици?

– Дет летят.

– Защо?

– Само я дразнят!… Карат я да върши глупости, причиняват ѝ болка в раненото крило!…

– Какво?

– Амк и тя иска да се издигне при тях, а не може!

– Ти пак за чайката ли говориш?

– Да, чичко! Знаеш ли колко е тъжно?… Не може и не може да политне, не се храни!… Какво ще стане с нея?

– Остави я на спокойствие. Всичко ще се разреши от самосебе си.

– Как от самосебе си?

– Чайката е част от природата, а природата умее да се запази сама.

Трънчетата забити в пръстите му го дразнеха. То отърка ръката си в панталонките, а после се опита да измъкне поне едно от тях с помощта на зъбите си. Налапал пръста си, Милчо едва сега се сети да погледне картината.

– А, какво стана?

– Както виждаш, започна да се оформя. – Художникът бръкна в джобчето на ризата си. – Мога ли да те почерпя една бонбона?

– Благодаря, чичко! – Хлапето внимателно бръкна с два пръста в пликчето. – Днес картината т се струва особена.

– Защото ми потръгна. Ако и утре продължава така, ще я завърша..

Бонбоната сладнеше и киселееше, Милчо я преметна няколко пъти с езика си и му се щеше да не свършва цял живот. С такива бонбони в устата вече може да се шивее прекрасно.

– Вчера картината беше по-хубава!

– Неподкупен си – засмя се художникът. – Ядеш ми бонбоните и ме нападаш… Вземи си още!…

– Благодаря!… Вчера всичко беше по-ясно. Като истинско…

– А днес?

– Не е като истинско… Това параходите ли са?

– Да.

– А това – крановете.

– Да.

– Чичко, ти си развалил хубавата картина… Цветовете не са същите… Петна, петна… Много си я развалил.

– А ти не рисуваш ли така?

– Е да, и аз правя такива петна.

– Защо?

– Защото съм малък.

– Аз искам да рисувам като малките деца.

– Сериозно ли? Че защо бе, чичко?

– Ами възрастните хора станаха много, а децата са кът… Всеки бърза да стане възрастен.

– Чичко, нямаш си на представа кослко много деца има. Ела в махалата да ни видиш.

– Така ли?… Тогава защо си винаги сам?

– Тук ми е по-добре сам.

– Много обичаш пристанището.

– Много.

– Баща ти знае ли че си тук?

– Аз имам само майка.

– Вземи си още бонбони. Много се стесняваш.

– Ще ти ги свърша.

– Голяма работа.

– Извинявай, чичко, за пръв път виждам голям човек да яде бонбони. Рисуваш като децата, ядеш бинбони…

Художникът се засмя от сърце.

– Старая се да не пуша.

– Виж я какво прави!

Хлапакът се затича към шалана. Той скочи на палубата и стъпките му отекнаха по металическия корпус на кораба. Закъсня. Не мока да види новия опит на чайката да полети. То едва ли беше опит, по-скоро опит да раздвижи схванатите си криле.

Вратата на каютата се отвори. Излезе един от шаланджиите.  Очите му още не можеха да се отворят от следобедния сън, косата му беше сплъстена, а дясната страна на лицето му бе нарязана от ръбовете на възглавницата. Той измина разстоянието до борда като на сън, погледна водата сякаш искаше да скочи в нея. През отворената врата се виждаше как другите двама шаланджии играят табла. Хлапето се учудваше защо тия хора се излежават по цял ден тук. Бяха тромави, много приличаха на кораба си. Шаланът беше дебел и откакто го помни все лежи на това място – тъп и отпред, и отзад, мръсен, негоден да се движи сам. Винаги го теглеха катерите. На търтей, на такова нещо му приличаше шалана, а на пияни  търтеи му приличаха тримата льохмани от екипажа му.

– Чичко, тя се мъчи да хвръкне!

– Какво бе?

– Чайката!

– Глей си работата!

Шаланджията със залитане влезе в каютата и затръшна вратата зад себе си. Чуваха се само острите чаткания на пуловете. След това вратата се отвори още веднъж и излезе друг много нисък шаланджия. Оня, сънливия, вдигаше нагоре бутилка и в тази поза приличаше на тромпетист.

– Колко е часът? – запита ниският като се прозяваше и протягаше косматите си ръце.

– Четири.

– Работният ден свърши!

Хлапето зяпаше рисунките по ръцете на ниския. Тези ръце му приличаха на страници от картинна книжка и колкото пъти ги гледаше, все не можеше да разбере какво точно е нарисувано. Чайката се бе отдалечила навътре. Стори му се уморена и замислена.

Милчо се покатери на кея и се отправи към параходите. Един автокар спря до него. Автокаристът се наведе и го издърпа при себе си. Хлапето се усмихна. Момъкът също се усмихна. След това започна да ругае камиона, който бе препречил пътя му. Тръгнаха. Милчо погледна няколко пъти към автокариста – чудеше се как оня е разбрал, че се е изпълнила най-голямата му мечта, да се вози на автокар – но момъкът не му обърна повече внимание: изчакваше, изпреварваше, заобикаляше, втурваше се стремително сред хаоса и все тананикаше една песничка, много проста и лесна, можеш да я запаметиш с първото чуване. Освен това, той много ръкомахаше и поздравяваше де кого срещне. Изглежда, че всички го познаваха. Ръцете му върху волана се тръскаха и русите им косъмчета светеха като звездички. Ей, че хубаво било да се провираш между всички интересни неща на пристанището, да познаваш всички хора и те да те познават, и да си пееш така безгрижно, и да ругаеш волно, да наричаш когото си щеш „хапльо”, „заплес”, „чучело”, „баба такава” и пр.

Докерите натовариха няколко сандъчета на платформата и автокарът потегли назад. Тичаха между влаковата композиция и параходите, промушваха се под крановете. Ето го едрият докер Янко и неговият колега, ето го милиционерът, който не излезе толкова страшен – всичко се ниже отляво и дясно, мирише на портокали, смазочно масло и каучук.

Тогава се случи голямата беда. Лицето на автокариста се смрази. Момъкът не знаеше какво да каже. Гледаше и мълчеше. Гледаше ту платформата, ту морето. Не проумяване как може да се търкулне сандъкът и защо трябваше да падне точно в морето. Не можеше ли да падне на кея, както е ставало няколко пъти досега? Милчо бе втренчил уплашените си очи в момъка.

– Батко, какво стана?

Момъкът продължаваше да мълчи. Насъбраха се докери, служители от Управлението на пристанището – много хора се струпаха, а по-добре да не беше ставало така. Кърмата на шведския параход се напълни с моряци. Сандъкът беше паднал близо до винта на кораба. Прииждаха и случайни посетители на пристанището.

– Баш като щяха да го приемат в партията – рече един докер.

– Кара като луд. – каза друг докер.

– Правил съм му забележки… Видях го как изви тук, сандъците се наклониха и най-горния – туп! – на дъното… Вадѝ го сега, ако си нямаш работа.,

– Какво имаше вътре?

– Резервни части.

– Тогава ще за гази.

– Баш преди влизането му в партията.

– Няма ли някой водолаз?

– Цялата бригада е на нефтеното пристанище. Хората си имат план. Няма да се занимават с Маринчовите бели.

Милиционерът се опита да разпръсне любопитните, но не успя. Автокаристът Марин продължаваше да мълчи. Милчо се изхлузи неусетно на кея и се нареди между зяпащите, чувствуваше се виновен за случилото се.

– Да му ги удържат от заплатата.

– То се знае… А, водолазите ще извадят сандъка.

– Ще извадят ама и Марин няма да се отърве без нищо.

– Едно на ръка!…

– Пазѝ се!

Викаше другият автокарист. Човекът искаше да мине.

6.

За първи път телефонът в стаята ѝ иззвъня, за първи път тя чу гласът на  администраторката по жицата, същият приятен и мил глас, който ѝ каза, че я търси някакъв млад човек. Ана Лилова не се учуди. Заради доброто настроение,ли, заради  дяволския вятър ли, тя смяташе, че не може да върви все така. Този телефон не може да не звънне най-после специално за нея и да ѝ поднесе някаква сладка неизвестност, нещо смътно и томително. Затова не се учуди, но се развълнува и просто не знаеше какво да отвърне, докато най-после смутолеви, че този който я търси може да почака малко долу, тъй като тя ей сега възнамерява да слезе, защото ѝ предстои излизане в града. Разбира се, това излизане трябваше да стане по-късно, след като си почине добре,  но да се почива може винаги. Пет следобеда и пет нощи са нейни. Тя се облече бързо и отдели пет минути за огледалото.

И така, кой може да бъде той?…. Професионалният спирач от ули­цата? Добре. Размисляше и предполагаше. В мислите и предположенията нямаше никаква логика. Каква логика у жена, която е потърсена внезапно по телефона?… Чужденецът? Нищо чудно. Още по-добре. Пак раз­мисли и върху това предположение, без каквато и да е логика.

Притиснатите ѝ от гилзата на червилото устни внезапно се разтвориха и Лилова чу гласа си, който каза:

– Ани, как си?

Транзисторният приемник от съседната стая съобщаваше с чудна сантиментална песен на английски език, че любовта се състои от няколко чаровни неща плюс двама души, които трябва да ги почувстват. Мелодията излизаше през отворения прозорец навън и пак този своднически вятър я пращаше при нея, до огледалото, където между зъбите на гребена пращеше изкъпаната ѝ коса. Според нея, тя никога не е имала по-лошо стърчаща коса, обвиняваше я в бунт и в нежелание да ѝ стори най-дребната услуга: тъкмо днес да легне мирно, да се подчинява на гребена и да заеме положението си от най-хубавите ѝ години.

Кой е той?

Ана Лилова заключи вратата и се спусна по стълбището.

– Охоо! – извика някой след нея на етажа.

„Охоо!” – отвърна му с мислите си тя, като продължаваше да се спуска и постепенно да се съвзема, неусетно да послуша хитрата си женска мисъл, кеято ѝ подсказа, че не бива да бърза толкова, защото тази игра се играе спокойно и колкото по-хладнокръвно, толкова по-лесно ще я спечели, а всъщност нямаше и какво да губи, тъй като е решила на всяка цена да си остане непокътната, да отнесе в София само прашецът на леката лятна авантюра.

Още с площадката на стълбището видя плешивия чужденец, който седеше на старото си място, този път по блестяща бяла риза и вратовръзка. Разглеждаше списание, внезапно вдигна глава и я видя. Лилова успокои още повече стъпките си. Погледите им бяха впримчени и тя не знаеше дали сега да се усмихне, или после, когато се приближи и стиснат ръцете си… Въпросът бе разрешен от другия, когото– Лилова до този момент не бе видяла. Той седеше на съседния стол и се изправи непохватно. Лицето му пламтеше, беше много висок, с червена ниско подстригана коса. Боже мой, къде е виждала това момче?

После младият белетрист, който вече бе успял да напечата два разказа в местния вестник успя да направя що годе сполучливо двете крачки към нея и да поеме ръката ѝ.

– Представа си нямате как искам да ме извините, искрено и изцяло.

– Всичко е наред – усмихна се тя. – Носите ми вашите разкази, нали?

– Да.

Момчето гореше от срам. Чужденецът беше много хубав – красив, оплешивял заради прищевка на природата мъж…

– Само един разказ – добави момчето. – Не бих си позволил да ви досаждам с повече. Написан е на машина.

– Как? Не ми ли носите нещо от печатаното?

– Мисля, че това което ви давам е по-добро. – Оня продължаваше да гледа право в очите ѝ. Разказваше ѝ много неща, в разказа си влагаше цялото свое „аз” и великото внушение, че идва от далеч сякаш сало за нея, че тя е една  от големите забележителности на страната си и до кога двамата ще се гледат така, кога ще стиснат ръцете си, кога ще стоят един до друг в безконечен разговор?… Младежът наистина чувстваше нужда да се оправдае и го правеше искрено, пред нея не стоеше маниак:

– Когато почетох Шон О’Кейси, неволно възпроизведох думите, които ми казахте в библиотеката и реших да чуя мнението ви за мен. Мисля, че наистина ще ми окажете помощ,

– Дано оправдая доверието ви… Разказът, ви е малък, обадете ми се утре в библиотеката, мисля че ще можем да си побъбрим за туй-онуй… А сега можете да ме придружите до спортния магазин.

Тя сложи ръкописа в чантата си, остави ключа на администраторката и се отдрави към изхода, чужденецът стана и влезе в асансьора.

Момъкът стърчеше с половин глава над нея. Нямаше и помен от първоначалното му смущение, държеше се естествено и тя на няколко пъти с интерес погледна право в бистрите му очи. Трябваше ли да му се сърди за това, че я лиши от следобедна почивка? Защо да му се сърди? Нали именно той стана причина да си „побъбри” малко с чужденеца, който все повече навлизаше в съзнанието ѝ?

– Спортувате ли? Имате вид на спортист.

– Гребане и ветроходство.

– Ветроходство?… Интересно, значи, пожелая ли една разходка с яхта и готово!…

– Само пожелайте.

– Знаете ли, че си навличате беля?

– Защо?

–Ами че аз мога да пожелая в най-скоро време.

– Гости на нашия град, искате ли да прекарате няколко приятни часове по море, позвънете на 47-23, Досев, по всяко време на денонощието!

Хуморът носеше лек провинциален оттенък, но тя се засмя широко и го накара да повтори телефонния номер.

Лилова нямаше работа в спортния магазин, но той беше за нея нещо като отправна точка към пристанището. Нищо друго не можеше да се прави в тези часове на деня. Първите летовници разглеждат града и се запознават с магазините му. Тук-там някакъв закъснял ремонт на ресторант. И местните, хора, наизлезли по главната улица, създаващи навалица преди да се свечери, хиляди разголени женски рамене, високото говорене и своеобразният смях на младите, вече добре познато на нея, заедно с любовните гонитби и лекото ваканционно изражение по лицата. Ето го и нашият професионалист от снощи. Абсолютно същият, само че тези път разговаря на немски с ръце и двете кльощави червени момичета примират ст смях, но същевременно са обзети от възхищение от масивния му черен врат, който пращи от мъжественост. Той я видя, тя му се усмихна и подвикна:

– Как е, върви ли?

Масивният врат се изчерви. Но и тя се изненада от себе си. Какво ставаше с нея? Нима са ѝ позволени подобни волности? От къде измъква тази самонадеяност? Боже мой, как се променя човекът, когато му се повиши самочувствието!… И сега някой я гледа, двоуми се дали да я заговори, но тази вечер Лилова крачи по-различно ст снощи по улицата, оня губи кураж и се връща. Хубаво се живее в този град!… С удоволствие би живяла тук… Но пристанището!… За нищо не би дала пристанището!

Една фиатка мина край нея и влезе в портала. Ана Лилова зърна на волана позната фигура и започна да рови в паметта си. Това лице ѝ беше познато, но от къде?… От къде, наистина?… От екрана. Разбира се – това беше Лена Сугарева, която отива на снимки. Вярно,  на кея се снимаше някакъв филм.

Фиатката префуча под носа на един локомотив, милиционерът махна неодобрително с ръка, после веригата на вагоните закри всичко. Лилова вървеше бавно и поглъщаше всички шумове, заедно с това поглъщаше и прелестната миризма на пристанището.

Този път реши да свие на дясно, да мине край пасажерския кей и да поскита в прашната част на пристанищния район. Вчера бе забелязала зад порутените бараки няколко мачти на яхти.

– Другарко, на оня свят ли искате да отидете?

Гърбавият човек я дръпна за ръката към себе си. Камионът се закова на място.

– Не – каза Лилова и погледна с усмивка грозното лице на здравеняка.

– Тя като зяпа, ти не виждаш ли бе?

– Виждам, затуй спрях! – рече шофьорът.

– Той и Марин не виждаше къде кара, че сега се чуди как да слезе на дъното за сандъка.

– Ти не ги разправяй на мен! Видя едно лъскаво парче и гледаш да го хванеш за ръката.

Шофьорът удари едно око на Ана и натисна газта. Гърбавия пусна ръката ѝ. Лилова почувствува облекчение. Сякаш се бе освободила от клещи.

– Трябва да си отваряш очите и ушите на четири!… Къде си тръгнала?

– На разходка.

– Ако искаш разходки, иди на булеварда. Не виждаш ли, че тук се работи?

Тя гледаше ръката си,

– Ще ти мине . Туй да ти е дерта в живота.

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озова в оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителство – бойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби…

Ръкописни 4 листа:

 

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озовав оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителствобойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби малко време, като наблюдава как от тежкия железен кораб излизат трима мързеливци в летни сини куртки и красиви бели шапки с козирки и кокарди на българския морски флот. Шаланджиите се наредиха на чешмичката. Най-ниският запуши с пръст четвъртия водоскок да увеличи силата на струйките и всички едновременно се наведоха да пият.

– Какво става там?

– Верно бе, какво става там?

– Изтърван е някакъв съндък с резервни части.

– Защо?

– Паднал в морето…

Човекът, който ги информираше също се наведе да пие. Той държеше в ръката си винт за лодка и бързаше. Голият му гръб беше прашен.

– И сега?

– Намери се оня чалнат художник. Щял да се спусне да го извади.

– Там има най-малко десет метра.

– Щял да го извади.

Чалнатият художник вече навличаше неопреновата качулка, а милиционерър напразно се мъчеше да пропъди тълпата. Лилова се промъкна към групата на любопитните и реши, че няма нужда от много натискане – виждаше се добре и отстрани.

– Да благодариш на мен, че ти го доведох.

– Ще успее ли?

Младият автокарист беше прежълтял. При всеки курс на отиване и на връщане той се спираше за малко да разбере как вървят работите. За цялата работа сега се грижеше един хубав мъж с красиво мургаво лице, когото всички наричаха „капитана”.

Като го зърна, Лилова изтръпна и си помисли, че това не може да бъде човек от реалния живот, по-скороби го взела за герой от екзотичен западен филм.

Мъжът беше към четиридесетте, но кожата на лицето му блестеше от свежест и всяка черта на това лице се връзваше органично било с капитанската шапка, било с тъмните му очила. Докерите бяха донесли въже и сега показваха на леководолаза един от сандъците.

Този, когото наричаха Капитана му обяснаваше как да прокара въжето през сандъка, но гмуркачат, в чието лице Лилова позна художникът Стефан Лазаров, слушаше разсеяно наставленията, тъй като сигурно знаеше достатъчно добре как трябва да свърши работата си. Сега той беше почти готов и оставаше последната подробност – оловните тежести, които той опаса около кръста си.

Не го пускайте! Тук има най-малко десет метра.

– И повече.

– Нищо му няма. Такива леководолази слизат на двайсет метра.

– Чакайте да се върне тежководолазната бригада.

– Малко преди да се извърши спущането, пристигна автокарът. Водачът му слезе на кея, направиха му път и той застана пред гмуркача. Лицето му не изразяваше особена надежда.

Мисля, че няма защо да се безпокоите – каза художникът и тъй като момчето не отвърна, намери за нужно да се допълни: – След няколко минути сандъкът ще бъде на платформата ви.

– Тук има повече от десет метра дълбочина.

– Едва ли има повече от осем. Пък и петнайсет да са, пак ще успея.

– Ти не го познаваш – намеси се капитанът. – Той е мой приятел. Ако не успее така, ще си донесе апаратите ссъс сгъстен въздух.

Лилова слушаше капитана и си мислеше, че истинският мъжки глас трябва да бъде такъв. Това се казва мъжки глас. Акцията не можеше да не успее, щом се ръководи от този човек. Той създаде естествено впечатлението, че е организатор на спущането и че без неготази работа едва ли би завършила сполучливо.

Самата тя недоумяваше как е възможно да се слезе на такава голяма дълбочина и съжали, че през ръцете ѝ беше минала доста обширна литература за леководолазното дело без да предизвикака къвто и да е интерес у нея.

– Готово – рече капитанът. – Внимателно!

Той придържаше художника за рамото и го насочваше към граничната ивица на кея.

– Първо ще намериш сандъка и ще излезеш да поемеш въжето. Хайде!

 


БОРИС АПРИЛОВ

С О Л Е Н А   В О Д А

начало на роман 1963 – недовършен;

и второто начало от 1964 тук!

Лодката „Дунав“ – току що закупена; Ахото прав, Арон (Барона) клекнал до него.
Ноември 1960 пише на гърба. Старото пристанище на Бургас.

1.

8.9.63   Има нещо весело и празнично в боядисването на една лодка, когато морето блести на две крачки от тебе, а въздухът е прозрачен и небето спокойно бди над работата ти. Всяка дъсчица на корпуса е вече прикована, кълчищата е натикана в процепите, дупките са запълнени с маджун и вече остава най-лекото – да мажеш бялата боя. Боята носи търговска марка „Бисер” и наистина блести като бисер, макар че не е качествена. Все пак лодката става бяла като слонова кост. Кантовете около бордовете багрим със зелена боя, а дънната част – с отровна кафява боя, която предпазва дъските от най-опасния враг на корабите  – морският червей. Леко и приятно се боядисва мачтата и особено кабинката, която отгоре е покрита с брезент. Разбира се, изисква се известно майсторство да не зацапаш филистрините, онези дървени пръстени около кръглите прозорчета. Затова с тази работа се е заел Барона.

Външността на Барона е тривиална – морска. Той е сух и мургав, дребен на ръст, с прорязано от бръчки лице, но тези бръчки не са от старост, а от постоянно взиране срещу слънцето. Особено здраво са изрязани бръчките на песимизма, които минават край устата му. Но те не подхождат на неговия безгрижен характер, известен по цялото крайбрежие.

Лодката е стъпила върху няколко дървени филета. Дълга е седем метра и двайсет сантиметра, широка – два метра и висока метър и двайсет. Водоизместимост – три тона. На кърмата е монтиран голям бензинов мотор, много стар шевролет, забравил вече годините си. Мощността му е четирийсет коня. Помисля ли за тях, добивам чувството, че притежавай конеферма.

Намираме се в края на Бургаското пристанище, недалеч от големите параходи и крановете, които ми приличат на жирафи. За нас от ден на ден става все по-тежко. Кейовете непрекъснато се разширяват. Държавата иска да има голям порт и на етапи ни изтласква настрана. Всеки ден си имаме разправии с пристанищния надзор. Чиновниците от тази служба ни гонят и ни пращат на два километра далеч, а ние все още се съпротивляваме и казваме: „Добре де, като направите кея ще се махнем!” Това ги ядосва много. Кеят може да се изгради бързо, но работата върви мудно. Един нищо и никакъв насип се прави с ориенталски темп – на ден по камион и това ни кара да примираме от смях. Нашият смях дразни строителите и те се нахвърлят още по-стръвно срещу нас. Ние, притежателите на рибарски и пасажерски лодки, сме се съюзили на обща борба и я водим ефикасно. Да се води такава борба не е трудно, тъй като отстояваме личните си интереси, а чиновниците отстояват интересите на държавата.

Както вече казах, в боядисването на една лодка има нещо весело и празнично. Тогава е невъзможно да скучаеш. В тази част на пристанището е пълно със сеиржии. Един по един или двама по двама, те идват мълчаливо, сядат върху мекия насип и започват да наблюдават. Като се нагледат добре, стават и си отиват. Тяхното място веднага се заема от други. Най-приятни са тези, които се стараят да помогнат:

– Не така, по-тънко!

Аз не съм майстор в боядисването, затова благодаря за съвета и започвам по-тънко. Оня, след като се нагледа достатъчно, казва още нещо за поощрение и си отива. На неговото място идва друг, който казва:

– По-дебело, другарю!… Боята предпазва лодката!

Веднага се съгласявам с него и започвам да мажа по-дебело.

Барона ме поглежда и не казва нищо. След като си отиде кибикът, аз се обръщам към него:

– Защо мълчиш?… Дебело или тънко?

– Все едно – отвръща мързеливо той. – Вече сме към края. Няма ли да купим малко бира, че пресъхнах.

Бъркам в джоба си и подавам пари на Барона. Той оставя четката и се отправя към бюфета при входа на пристанището. Връща се след два часа. Безсмислено е да му искам сметка за забавянето, нито пък го питам защо не ми връща остатъка от парите. Само поемам бутилката и пия жадно. Хубаво е да се пие бира през време на работа. То кога ли не е хубаво да се пие бира, но сега е особено сладко. Вдигам повторно бутилката. Пия и гледам небето. В него, като блуждаещи микроби под микроскоп плават гларуси и чайки. Сякаш за първи път чувам разнообразните шумове на пристанището. Слушам ги и си мисля: това е то ритъмът на пристанищния живот, най-прелестното нещо на този свят и сега ти си част от него, макар че някои правят опити да те изгонят извън пределите му.

След това захвърлям празната бутилка и изваждам бележника си, в който записвам разходите направени по лодката. Написвам следното: за бира – 10 лева. С тази незначителна цифра досегашните разходи леко набъбват на петнайсет хиляди и осемнайсет лева. Всички едри и дребни суми се нареждат така:

Закупуване на лодката – 5500
американ за платна – 226
на майстор Паскал, за ушиване на платната – 120
за въжета – 90
на Барона, в заем – 50
за таксѝ, да търсим майстор за ремонта – 17
вечеря в казиното по случай закупуването на лодката на дванайсет познати и непознати – 172
таксѝ до този, който продава мотор – 11
таксѝ до друг, който продава мотор – 9
мотор – 3200
пренос на мотора –18
на Барона, в заем – 40
ремонт на мотора – 1100
винт – 70
на Барона, в заем – 30
боя, безир, маджун, шпатула, гласпапир, четки – 184
акумулатор – 368
подкуп на продавача от ведомствения магазин задето ни продаде акумулатора – 30
вечеря в казиното на няколко морски вълци – 92
на Барона, в заем – 20
пирони и други дребни – 18
на Барона, в заем – 3
разноски в съда по прехвърлянето на лодката на мое име /нотариален акт/ – 62
на Барона, за цигари – 2
и т. н. и т. н.

2.

Когато духне южният вятър
планините на Тафуа севиждат
и ти се струва, че на върха Као има хора.
                        Песен на едно тихоокеанско племе
У нас, когато духне източния вятър морето става още по-синьо, небето – от своя страна – става съвсем синьо и ти се струва, че на хоризонта се появяват мечтите. Ти гледаш как вълните прииждат срещу теб и внезапно те обзема желание да тръгнеш по тях. Но за да сториш това ти е необходима лодка. Лодка можеш да си поръчаш в корабостроителницата, или пък при някой стар майстор. Най-напред отидох при майстор Никита. За неговата слава знаех отдавна.

Намерих го в двора му, с ренде в ръка, до скелета на една нова гемийка. Той извърна старческата си руска глава към мен и ме погледна със сините си очи, пълни със сладост и поезия. Те бяха чисти и безхитростни, в тях тлееше неугасимия пламък на творчеството и сякаш разказваха, виж какво, аз не съм занаятчия, правя изкуство, за което да се говори дори след моята смърт. Наистина, малко му остава да живее на майстор Никита, но когато изчезне от света, хората ще гледат неговите лодки и ще казват: „Това е лодка! Направи я Никита. Вече няма такива майстори!”

Старецът заговори със своя сладък руски акцент, уви, за да ми каже, че засега има три поръчки и че с удоволствие ще ми направи една лодка, ако имам търпение да почакам до пролетта. Такова търпение нямах и тръгнах да обикалям останалите майстори, някои от тях също така известни, а други непознати за мен. Всички ми даваха един и същ отговор – на пролет. Качих се на кораба и заминах за Мичурин*. В корабостроителницата ми заявиха, че биха приели една извънредна поръчка, но това може да стане най-рано на пролет.

Трябваше да опитам късмета си при созополските майстори. Те нямаха такива безхитростни очи като на майстор Никита, а напротив, но това не е толкова важно, а важното е, че също приемаха поръчки за пролетта.

Отчаян и уморен, седнах на созополския кей. Беше един от последните дни на лятото. Залязващото слънце изпращаше тиха светлина. В обезлюденото казино няколко по-смели курортисти спокойно пиеха ракията си, като се радваха на щастието, че няма нито оркестър, нито певица, че няма шум, че градчето мирише омайващо на паламуд, грозде и смокини, и че всички тези дарове на земята и морето са техни. Водата между лодките беше гъста и блестяща, пълна със смърт. От умрелите загнили водорасли се издигаше смрад – неприятна за този, който не е навикнал и сладостно уханна за този, който обича всичко, което идва от морето. Старият лодкар Лефтер газеше в тази застояла вода с кепче и ловеше скариди. Тази скариди той продаваше на двама-трима летовници за стръв. Неусетно, както шареше пред мен, аз му разказах патилата си и той, без да вдига глава от водата, рече:

– Тогава защо не си купиш една готова лодка?

– На старо?

– На старо, разбира се… Сума ти лодки се продават.

– В края на краищата не ми остава друго – отвърнах аз, като наблюдавах серпантините на чайките. Птиците летяха с достойнство в крехкия слънчев въздух. – Ще обиколя цялото крайбрежие, но ще намеря една лодка за мен.

Тръгнах да търся моята лодка.

Нямате си представа колко е голямо крайбрежието ни. Като го погледнете на картата, то ще ви се стори едно смешно кътче от Черно море, но тръгнете ли по него, ще ви удиви разнообразието на всяка гънка от брега, на всяко негово пристанище, на всяко селище. Не само хората от всеки град и всяко село се отличават, отличават се и лодките. Една е конструкцията на лодките в Балчик, друга е в Созопол, по-друга е в Несебър, съвсем друга е в Мичурин, а да не говорим за Бургас, където лодките имат най-добра линия. Върнах се тук с убеждението да умра, но да намеря лодката си на това място.

Какви ли лодки не разгледах през време на моето скитане? Големи и малки, нови и стари. Тогава се убедих, че ние не умеем да наблюдаваме плавателните съдове и разбрах, че лодките са като хората, имат своя физиономия и своя душа.

9.9.63  Някой ден направете като мен. Седнете на кея и започнете да наблюдавате привързаните към него лодки. Ще ви учуди разнообразието им. Има лодки изнурени от труд и те веднага ще ви се натрапят със скромната си външност. Боята им е овехтяла, въжетата им са нащърбени, палубите им, доколкото ги имат, са винаги мръсни и върху тях цари безпорядък. Други техни сестри са боядисани в по-весели цветове, имат гладки бордове, прави, неогънати още весла, всички ръбове са остри, неизтъркани, имената и номерата им са написани свястно, а моторите им са прибрани в прилични кабинки, които се заключват с катинари. Трети са гиздави и шарени, върху тях личи само първия равен пласт боя, на мачтите им стърчат нови осветителни тела и като речеш да влезеш в тези красавици, ти иде да свалиш обущата си. Освен това, тъпите носови части на някои лодки им придават глупав дебелашки вид. Със тях си готов да се отнасяш като с добродушни откровени хора, които са глупавички, но никога няма да ти причинят зло. Други, напротив, имат заострена носова част, тънка и стройна линия и приличат на лисици-хитруши. Трети са лодки търтеи – тромави и тежки, изоставени, небоядисани, свикнали да бъдат теглени на буксир от други. Има щастливи лодки, има и нещастни, има лодки алкохолици, има и престъпници, крадци, клюкари, доносчици, лодки които чувстват превъзходството си и странят от сестрите си, а други лодки са се прилепили към цицките на държавата и сучат облаги от тях. Те също странят от сестрите си и почти винаги ще ги видите привързани към някой шалан* или влекач. Има лодки самотници, забравени от стопаните си, които стоят от години на едно и също място върху сушата и гледат с копнеж към морето. Има лодки несретници, на които не им е провървяло и лежат с разбити бордове върху някой наклон. Всяка година от тях изчезват ту ребро, ту дъска, ту летва, стопяват се, дават късчета от телата си да бъдат заздравени други лодки, или отиват в печката. Има гиздави празноскитащи яхти с бели прически-платна и високи стържещи небето мачти. В техните тела туптят и студени моторни сърца, които бият само за удоволствия. А най-после в нашите води се появиха и летящи глисери – толкова блестящи и соанирани, че приличат на холивудски гърли, пък и служат само на кинематографията, когато снима филми за прелестите на нашето крайбрежие.

Аз не съм добър психолог. Ако вие започнете да наблюдавате  лодките като мен, ще откриете още по-голямо разнообразие на характери – достатъчно е да се вгледате поотделно във всякоя от тях. Унесете ли се малко в разсъждения, ще отгадаете характера на лодката-мечтател, на лодката-грабител, на авантюриста и ако щете – на бракониера.

*шалан – плаваща платформа, нещо като сал, върху който се поставят товари, за да бъдат извлачени между кораби или други обекти в пристанищата. Нямат мотори или други приспособления за плаване.

3.

Към обед ние вдигнахме котвата и напуснахме мястото на подводната скала, от която все пак успяхме да измъкнем две връзки попчета. Заобиколихме фара и влязохме в басейна на пристанището. Аз гребях, а старецът, когото от уважение все още наричах бай Тодор, нижеше рибата на върви. Беше твърде стар и много окъсан, и пушеше цигарата си без да я пипа с ръце, като я мокреше от студения ѝ край. Така съм го запомнил, винаги с мокра цигара в уста, а и той някога беше се хванал на бас с всички от пристанището при такова условие: види ли го някой без да пуши, веднага да му поиска пари за ракия. Доколкото знам, на никого не се усмихна щастието. Бай Тодор палеше цигара от цигара. Опушваше не само мустаците си. Димът опушваше цялото му лице, чак големите му сиви вежди, под които спокойно гледаха примирените му добри очи. О, вие не знаете какво е това човешка доброта, пък и да твърдите обратното, няма да ви повярвам, докато не ми докажете, че познавате този старец. Никой никога не го е чувал да псува, разбирате ли? Да живееш в пристанище и да не псуваш, да не ругаеш децата, когато отвързват лодката му и я разкарват чак до отсрещния бряг на залива, когато пияни гемиджии взимат греблата му да си услужат и след това не ги връщат по три дни, и какво ли не още. Разказват, че дори чайките, почувствували неговата добрина кацат спокойно на лодката, но чак това не вярвам и ми се струва легенда, защото никой не е видял досега чайка да кацне на лодка в присъствието на човек.

10.9.63   – Борко, можеш ли да спреш за малко?

Прекъснах гребането и ударих няколко контри. Спряхме точно на онова място до вълнолома, където по това време ДОСО закотвяше яхтите си. Около нас мълчаливо летяха трийсетина гларуса. Едва сега забелязах тяхното присъствие, крайно учуден, че птиците летят безпокойно и въпреки това – безшумно, сякаш подготвяха конспирация. Когато лодката се успокои съвсем, птиците налягаха по водата, обърнали главите си към нас.

– Малко кино и театър – усмихна се бай Тодор. – Сега ще си погледаме.

Той отдели десетината лапини, хванали се на въдиците ни и се изправи. Гларусите чакаха само това ставане, за да се вдигнат отново във въздуха. Този път някои от тях издаваха нетърпеливи писукания.

– Гаро! – извика приятелски старият рибар.

В същия миг около нас се понесе хаотичен грач, една внезапно избухнала олелия, придружена с движението на десетки крила.

– Иванчо, мини по-напред!… Викторе, не така!… Хайде сега готови!…

Бай Тодор хвърли лапините в морето и борбата започна. Тя трая малко, но гледката бе чудесна и достойна за филмовата камера. Тогава си обещах каквото и да стане, да докарам някога един филмов оператор, и нека той заснеме това зрелище – как бай Тодор храни гларусите, пък да заснеме и самия рибар, за да го съхрани в киноархива, където сигурно има и някои по-незначителни кадри.

Преди да потеглим към нашия кей, запитах стария рибар защо не подхвърля лапините една по една. По този начин зрелището ще се проточи, удоволствието ще стане десет пъти по-голямо.

Той се усмихна и цигарата му клюмна. Бой Тодор наистина мокри повече, отколкото трябва цигарите.

– Така правех някога – рече той. – Тогава цялата риба се изяжда от няколко гладници и проклетници като Виктор. Те са силни и не дават на другите. А сега хвърлих десет рибки, ядоха десет птици.

– Защо си го кръстил Виктор?

Старецът се усмихна и ме погледна. След това взе цигарата между пръстите си и запита:

– Не се ли досещаш?

– Не – отвърнах учудено аз,

– Помисли де, помисли!

– Не разбирам.

– Виктор бе, Виктор!… Не си ли чувал за Виктор?

– Ясно! Виктор! Ей че си го измислил!… Старецът се смееше със своя тих замайващ смях. Изпеченото му лице блестеше на обедното слънце, между бръчиците му лъщеше пот. Загребах, а той продължаваше да се смее простодушно. Докато го слушах, попрехвърлих малко из паметта си образа на Виктор. Не му е тук мястото да ви го описвам. Уверявам ви, по-нататък не може да не стане дума за него.

Долепихме се към кея. Прибрах греблата. Поочистихме малко кувертата, поприбрахме туй онуй, изгребахме водата. Лодката на стареца отдавна си прави вода и когато някой му подхвърли нещо за нея, отговаря му: Нека си има водичка в лодката. Всичко става. Понякога човек може да си намокри челото.

Заех се да привържа лодката от двете ѝ страни – към нашата постоянна котва и към брега. После, като се наведох да издърпам баша към брега, за да слезе стареца, видях го да се огъва върху предната пейчица. Държеше се за корема и се превиваше. По това, че се сви на ер-голям разбрах, че изпитва страшна болка, но той не изстена нито веднаж. Продължавах да държа въжето. Чудех се да вляза ли при него, или да бягам за линейка. За мое учудване, старецът се успокои изведнаж. Той ми подаде рибата и скочи на брега.

– Какво ти стана?

– Имам си една болчица. Изведнъж ме свие, изведнъж ме отпусне.

– Каква е болката?

– Най-голямата болка е, че съм на седемдесет календара, момченце… Та, ти искаше да купиш лодка… Ела сега да те заведа при Чолака.

– Чолака?… Добре го познавам, но да продава лодката си, не ми се вярва.

Бай Тодор се приближи към мен, и въпреки че наоколо нямаше хора, ми прошепна:

– Прави се, че не продава, но продава. Ти се прави на човек, който не е примрял за лодка, ама ако намери нещо, е – ще вземе да го купи.

– Има си хас, тази лодка да се продава!…

4.

Има си хас „Дунав” да се продава!

Не исках да губя нито секунда. Отправих се към кея със шаланите. Там беше Чолака. Там беше „Дунав”, хубавата лодка с грозното име. За мен всякакво име беше грозно, освен едно. Но защо трябва да бързам? Нито човекът ще избяга, нито лодката. Умишлено забавих крачките. Но защо пък да не побързам? Какво като побързам? Започнах да тичам… Чакай! Така не става. Втурна ли се при него, ще ми поиска много по-голяма сума. После си помислих, че и да бягам и да не бягам, Чолака ще ми поиска два пъти повече от реалната цена. Знаех добре – каквото и да поиска, ще дам. Важното е да продава. Такава лодка не се продава. Все пак той е подшушнал, че я продава. Защо ще я продава? Трябва да има нещо нередно в лодката, за да я продава.

Двата шалана лежаха тежко в омаслената вода един зад друг, големи, тромави и мръсни. Отливът бе разкрил ивица от бордовете им, обрасли с миди и водорасли. Върху ръждясалите палуби в безпорядък бяха захвърлени въжета, кофи, сандъци, котви – цял склад от вещи. В слънчевия обеден час човек интуитивно долавя отдалеч топлината, която излъчва желязото.

До левия борд на първия шалан бе привързана „Дунав”. Спрях и за първи път я разгледах както трябва. Досега тя ми е правила впечатление на солидно изработен съд, който знае как да седи върху водата и как да покрива вълните. Изпъкналите ѝ гърди отпред, плавната заобленост на корема и значителната ѝ широчина осигуряват нейната устойчивост – нареди пет души на единия борд и ще получиш само един малък наклон, нищо повече. Моторът е прибран в малка кабина, на предната част е изградена по-голяма кабина с две койки за спане, но тя се подава толкова слабо над бака и е така майсторски заоблена, че е изключено всякакво съпротивление на вятъра. Красиво нещо е нейната бяло-червена мачта, прикрепена за двата фалшборда с металически ванти и съоръжена с автомобилни лампи отпред и отзад. Този съд няма нищо общо нито с рибарските лодки, нито с яхтите,

Скочих върху шалана, прекосих го и се спуснах върху имуществото на Чолака. Лодката дори не почувствува тежестта ми. Наведох се и започнах да разглеждам дъските. Бяха солидни, но твърде стари. Скрепяванията навсякъде бяха направени здраво. От двете страни на корпуса минаваха надлъжни пейки, притегнати с две напречни седалища от дебели дъбови дъски. Там където позволяваше вътрешната обшивка, успях да разгледам ребрата и останах възхитен от здравината им.

Търпението ми вече бе изчерпано. Прехвърлих се на шалана и тръгнах право към „каюткомпанията”. Влязох без да чукам и видях Чолака. Той лежеше върху коравата тапицировка на каютата така, както лежат колониалистите в тропиците. Късите му крака бяха вирнати над облегалката. На другата кушетка лежеше Петър, грамаден черен льохман с гладко бебешко лице. Върху масичката стърчеше малка бутилка на която пишеше „Плодова ракия”. Лицата и на двамата бяха потни. Голи до кръста, шаланджиите сякаш демонстрираха коремите си, върху които бяха накацали две-три мухи.

– Ще изпукате от жега – рекох аз.

– Нищо – отвърна Чолака. – Ти все пак затвори вратата. Сега е работно време… Ей там шишето, пий и легни някъде, че е горещо.

Дръпнах с крак стола и се отпуснах на него.

Нямах желание да пия. В това тясно и полутъмно помещение почти не се чуваха шумовете на пристанището. Имах чувството, че се намирам в камера, захвърлена извън времето и пространството.

– Не отдалечавай много бутилката – каза Чолака.

Ракията трябва да бъде до него – ръцете му са къси, имат малък радиус на действие. Главата му е голяма и обла. Лицето му е  брадясало. Това късо заоблено човече приличаше на шалана. Винаги ми е правело впечатление, че тези които дълго работят на шалан, постепенно заприличват на него.

11.9.63   Чудех се как да почна. Нервите ми повече не издържаха. Защо ли го усуквам? Започнах:

– Остава ли ти време да работиш с лодката?

– Кога да ми остава? Цял ден на работа. Не мога нито на риба да отида, нито да развеждам хора. Продавам я… Намери някой мющерия да му я шитнем.

– Ще се опитам да потърся някой. Не е ли много стара?

– За лодките няма старост. „Дунав” е известна по целия залив… Петре, така ли е?

– Няма да продаваш! – каза Петър, без да отваря очите си.

– Ще я продам. Какво да я правя? Само да я гледам ли?

– Колко ще ѝ искаш? – запитах аз.

– Ти намери мющерията, пък ще видим,

– Трябва да знам цената.

– Лесна работа за цената. Такава лодка не можеш намери. Знаеш ли какъв материал съм сложил?

– Добре де. Колко?

– Устойчива на вълните, сигурна. С нея няма обръщане.

– Питам те колко, а ти мълчиш.

– Произведение на майстор Никита…

– Нищо няма да продаваш!

– Ще я продам!.. Грехота е такава лодка да седи без работа!

– Никой не продава без да заяви цената – натъртих аз. Чолака стана и тръгна към клозета. Аз също се изправих. Започвах да обикалям около масата. Седнах на кушетката, станах, направих още една обиколка на масата, погледнах към вратата и вдигнах бутилката. Пиех и гледах през прозорчето. В пристанището влизаше параход. Познах го – японски. Хвърлих един поглед на Петър. Пиеше. Най-после вратата се отвори Чолака влезе като чешеше корема си

– Трябва да знам цената? – рекох аз.

Той се приближи до масичката и започна да пие.

– Жал ми е като я гледам – заяви Чолака. – Как да се разделя с нея.

– Няма да продаваш! – настоя отново Петър.

12.9.63   – Прав си. – каза внезапно Чолака – На октомври ще взема отпуската, ще изкарам паламудния сезон, пък после, ако ми дадат добра цена, ще я шитна.

Шаланджията се излегна отново на кушетката я опъна краката си нагоре. Бях попаднал в преса – от една страна горещината, от друга – това убиващо безразличие. Чувството ми работеше независимо от логиката. Ясно съзнавах, че на това място трябваш да си отида, но не си отивах и просто усещах, че съм съгласен на всичко. Бях далеч по-умен и по-интелигентен от двамата, разумът изискваше да изиграя картите си по-добре от тях, а чувството настояваше да се хвърля напред и да бъда излъган. Двамата прости шаланджии владееха добре нервите си и нямаше никакво съмнение, че знаеха кой търси да купи лодка и кой се навива все повече и повече. Те бяха врели и кипели в подобни покупко-продажби. Хитростта им беше прозрачна. Пред мен се намираха две деца, които ме изнудваха по най-примитивен начин и достатъчно е да си отида сега, да не им се мерна пред погледа два-три дни, за да се явят по-късно уж случайно пред очите ми и да се реализира един човешки пазарлък.

Но аз горях от нетърпение да имам тяхната лодка, аз си представях как навън се разстилат сините полета на морето, което в късното лято и предстоящата тиха есен ще стане още по-привлекателно, и не бива да го изгубя, както не бива да се пропуща началото на хубавия филм. Казах:

– Представи си, че някой балама ти даде добра цена.

– Ако някой ми даде шест хиляди – да му е хаирлия.

– Пет и петстотин!

– Не слизам от шест хиляди.

– И ти не знаеш какво искаш – обади се Петър. – За тази лодка, макар че е много хубава, не можеш да вземеш повече от пет и осемстотин!

– Не

– Казвам ти – дай я за пет и осемстотин! – настоя Петър.

Чолака се прозя и рече:

– Намерете мераклия да я купи и ще видим.

– Давам пет и осемстотин – опитах се да кажа спокойно аз, но излезе смешно и жалко,

– Бягай да купиш бутилка ракия! – рече Петър. – Да полеем пазарлъка. Мисля, че и аз помогнах малко.

Той наистина бе помогнал да се прекрати цялата комедия, за която все още се разправя в бургаското пристанище. За да не питате и разпитвате, ще ви кажа: все още се разправя, как в 1960 година един глупав писател закупи една стара лодка за пет хиляди и осемстотин лева, когато за същата лодка бившият ѝ собственик само преди няколко дни искал три хиляди. Още същия ден Чолака закупи едно прекрасно ново корито за четири хиляди.

5.

Но парите се изяждат и изпиват, а закупената вещ остава. С тази лаконична философия се утешава излъганият. Седнал на шалана, аз наблюдавам Чолака и катализатора на сделката Петър. Облечени в парадните си униформи – морски фуражки с котви и големи козирки, и избелели сиви куртки – двамата изпразват кабината, кубрика и  шкафчетата под седалките на „Дунав”. От там те изнасят кутии с корабна боя, скъпоценни въжета от манила, брезенти, дърводелски и железарски инструменти, парусина, кнехти, обтегачи, гвоздеи, кълчища, безир, спасителни пояси и какво ли не – всичко откраднато от държавата. Гледам ги как чевръсто измъкват предметите и как ловко ги прехвърлят в камбуза на шалана, и си мисля за тъжния факт колко много хора крадат от майката държава. Шаланджии, най-обикновени мишки, а крали, крали, та не питали.

Верният стар мотор на Чолака „щайер” е демонтиран още от вчера. Затова кърмата на „Дунав” се е повдигнала и външният вид на лодката е променен.

– Готово! – казва най-после Петър. – Изпразнихме я.

Скачам в лодката, отвързвам я, разполагам греблата на скармусите и загребвам. Необходимо е да я откарам само на двеста метра от тук, при пясъчния насип, където съм определил нейно постоянно място. Гребе се трудно, върху тази тежка тритонна лодка мъчно се придвижвам напред, но в сърцето ми е леко и радостно, а светът за мен е станал два пъти по-красив. Водата на пристанището сега не е мръсна, гларусите не грачат, а пеят като славеи, крановете не приличат на жирафи, а на струни – пейзажът е една трептяща слънчева музика.

– Здравей, японец! – викам аз и се усмихвам в лицето на жълтия моряк, който стои на кърмата и учудено гледа моята страна. – Тази лодка е моя!

Той показва зъбите си и маха за поздрав с ръка.

– Моя е! – викам аз. – Цялата е моя!

Морякът ми прави знаци с ръце, върти китките си, вика нещо „пъррр”, но като не разбирам японски, отминавам и започвам тур за овации през целия басейн на пристанището. Ще погреба малко повече, но ще покажа „Сириус” – вие за първи път чувате истинското име на лодката – на всички, ще го покажа.

– Отваряй си зъркелите, чучело!

Повече отгатвам, отколкото чувам ругатнята, която ми отправя разяреният възрастен мъж от пилотския кораб. Пилотският кораб профучава близо край мен, изчезва и вълните му ме залюляват. Да ме люлеят вълните, когато стоя на мой собствен кораб – това съм мечтал от години насам.

6.

Първата лодка, която съм имал още в ученическите години, беше една спортна русалка, бивша собственост на прочутия капитан Младен Марков и се казваше „Сириус”. Втората лодка, една катранена сеферка, закупена от рибаря Ватран, с гордост понесе на борда си същото име. Сега и тази лодка ще се казва „Сириус”, пък каквото ще да става. Корабите изгниват, загиват, потъват, но имената остават и по този начин осигуряват славата им във вечността. Такава е морската традиция, а който не зачита традициите на морето, вълните го изхвърлят на брега като непотребна и жалка вещ.

Носът на „Сириус” докосна пясъка. Привързах се към чужда плаваща котва, скочих на брега, привързах се и тук за една релса и седнах на пясъка.

Слизайки от лодката, почувствувах че слизам от небето на земята. А сега – какво? Нямам мотор, нямам платна, нямам витло, нямам акумулатор – имам само едно корито. Вече разбирам защо преди малко японският моряк ми правеше знаци с ръце и викаше „пърр”. Искаше да каже: къде ви е моторът?

Всичко в пристанището се движи и работи, прави нещо. Само аз стоя на една място, като обхванат от щил сред безчувствената повърхност на морето. Докерите разтоварват параходите, гемиджиите ремонтират шхуните си, рибарите стягат лодките си за есенния риболов, екипажът на шалана чака заплатата  :), някакъв художник зад мен рисува картината си, а кинематографистите при дълбокия кей снимат филма си.

Едно момченце с хубава червена косичка се приближава до мен и казва:

– Чичко, онази чайка виждаш ли я?

Птицата лежеше върху водата, точно срещу германския параход.

– Виждам я – отвърнах аз.

– Не мога да разбера какво става с нея – продължи момченцето. – Наблюдавам я от вчера. Върти се все на едно и също място. Защо не хвръква?

– Нейна си работа – рекох аз, – Ще хвръкне. Не се безпокой за тая работа.

Момченцето ме погледна, но не можах да разбера колко недоволство имаше в погледа му, защото не му обърнах внимание. Тъкмо си мислех за какъв дявол ми трябваше да купувам тази лодка. Няколко чайки и два гларуса летяха под небето, планираха с крила срещу вятъра, блестяха като снежни топки на слънцето, издигаха се отново нагоре. Трябваше ли да се спуснат за храна – спущаха се. Но никои от тях не оставаше върху водата. Само тази чайка, според думите на момченцето, продължава да плува още от вчера. Какво ли удоволствие ѝ доставя да се къпе на това място, където морето е нашарено с мазни нефтени петна и какви ли не щеш боклуци?

Виждам как момченцето върви по кея. То прескача два катраносани варела, заобикаля грамадна макара, увита в кабел и потегля по железопътната линия. На това място се възвишават силозите и белите пирамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикалите е погълнала уханието на морето. Гърми влекач. Крановете се издигат към безцветното небе. В кабината на отсрещния кран момичето, което го управлява, прилича на кукла. Тримата моряци от кърмата на високия японски параход махат с ръце на крановичката и тя им се усмихва, а лицата на моряците приличат на жълти топчета, съвсем еднакви – ама как пък нямат поне мъничко разлика – и зъбите им блестят. Но най-много блестят заоблените им скули. Просто затъмняват слънцето.

Момченцето се спуща върху палубата на двумачтовата шхуна „Странджа”. От нея то се прехвърля върху гемията „Орион”. Обляга се на борда ѝ. Сега разбирам какво го води на там: чайката е на два метра пред него. Никога не съм виждал по-мършава и грозна чайка. Тя лежи неподвижно във водата и наблюдава отвореното небе. Там летят сестрите ѝ. Зад кулата на фара се люлее развълнуваното от редовния бриз море, цялото обляно от слънцето. Морето чупи_ _ _ _ (страницата свършва тук, издирвам продължението…)

и другите части


СОЛЕНА ВОДА“ – 1963.
ЧАСТ ОТ СВЕТА“ – 1965.

Чета прелестната „сага” на Чайката в пристанището и буквално се пренасям в годините, местата, събитията – участвам невидимо в действието, надничам иззад рамото на Автора.

Изпитвам нещо необикновено: виждам това, което вижда той, едновременно във въображението и в спомена му. А аз съм въоръжена и със собствения си спомен – за него, за мечтите му – сбъднати и несбъднати, разпознавам истината и измислицата, мечтата и илюзията!… Виждам го едновременно и в образа на Момчето – и на Писателя; виждам хората, с които общува – и като момче, и като Писател; но най-ярко пред мен изплува неговият любим град – Бургас! – така безвъзвратно изчезнал, загубил романтиката си, загубил „чешитите” си, така естествено създали се ТОГАВА, но погубени сега, сред бруталността на днешната действителност…

Машина на времето ли? – ето я пред мен. Пътувам с нея. Уж участвам във всичко – но нищо не зависи от мен, не мога да променя или поправя Историята, създадена от баща ми, нито да продължа изоставената някога от него книга-роман – докато преписвам няколкото „начала”…

Заглавията са: „Солена вода” – през 1963 година, „Част от света” в 1965 година, а дали няма да намеря и други, сред още непрочетените ръкописи?…

Намирам и скица на романа – да, действително скица, в която са „разграфени” по типичния за баща ми „дизайнерски” подход главните действащи лица и съпровождащите ги „епизодици”. Скиците също са две, но не са датирани, затова не съм сигурна кога са правени.

Колебая се дали да разместя главите така, че да ги обединя в една история, или да спазя различните лични истории, които внезапно се обединяват в едно събитие?

Или просто да спазя последователността им според времето на написването?

Читателите са достатъчно интелигентни, за да усетят магията на Събитието: всички тези абсолютно разделени светове – едновременно така сплетени, размесени, като „зеленчуци в супата” би могъл да каже Ахото на мое място, и Светът мигом ще се превърне в една ЧОРБА, дали РИБАРСКА? –  в която плуват заедно най-различни съставки – всички запазили формата, вкуса и вида си, но събрани заедно – създават невероятният вкус и мирис на НЕГОВИЯ свят!…

Ако и на вас хареса така, както на мен – заповядайте и четете! Някъде там все още се лута Вечният скитник, вече Скиталец между звездите? – Наско. Джавката. Ахото. Писателят. Баща ми…

Дж. В. 17.07.2012, Тук.


борис

априлов

***

Т Р А В Е Р С Т А У Н     /1985, Созопол/

***

роман

–––––––––

1.

Нисък крив мъж се приближи с куцукане към гемията, огледа я, натисна с пръст обвивката и остави на земята цяла кофа с боя.

– Зангадор!

Две насмолени траверси подпираха „Св.Пантелеймон” като патерици, държаха по този начин ветерана изправен върху грешната земя.

– Зангадор!

Нещо в търбуха на гемията изръмжа. На палубата се появи червенокос герой с брезентов панталон. Той се показа само с едната си половина, другата му половина, май, все още спеше вътре.

– Боядисай я най-после, не виждаш ли, гние. Боядисай я отвън и отвътре. Кубрика кой знае на какво прилича.

– Добре, бай Артин. – Закопча едно копче от панталона, без да има защо. – Ще я боядисам само да не ти счупя добрината.

– Дъската гние, разбираш ли?

– Знаеш, че заминавам.

– Удари една четка на къщата си, пък заминавай колкото си щеш.

– Други ден се качвам на шведския. Уговорил съм с боцмана… Тази четка хубава ли е?

– Екстра.

– Боята ще стигне ли?

– Колкото стигне. – Бай Артин надзърна в кофата, дългият му нос се удължи още повече, сякаш искаше да прецени с него. – Ще взема още от корабите. Боядисай си къщата, Зангадор, грехота е.

На бай Артин му се щеше да повиши тон, дори да се скара, но това не му се удаде, само успя да си тръгне рязко и от това закуцука по-видимо.

Зангадора провиси нозе през борда и се загледа в кофата. Огледа четката. Почеса се. Опипа наболата си брада. Върху кирливата пясъчна ивица, към гемията, без да се пени, внимателно се плъзгаше помията на морето. Кротко се поклащаше счупено крило, окото на мъртвия гларус вече бе помръкнало. Зангадора прецени, че в момента няма повече от десет часà и се върна обратно на койката. Шумовете не го дразнеха, свирките и пухтенето на маневрените локомотиви го приспиваха, а параходните сирени бяха славеите на живота му.

– Зангадор!

– Този пък кой е?

– Дойдох да те питам за „Димитър”. Ще я бутат ли на вода, няма ли да я бутат?… Полегнала е там, не мърда. Уж щяха да я бутат, а не я бутат.

– Ще я бутат.

– Сигурен ли си?

– Виждаш, още не е за бракуване.

– Вече трета година е на сухо, вратата е изкъртена.

– Да беше само вратата.

– Смятам да се нанеса.

На Зангадора му харесваше да минава за мъж, който не се изненадва, но сега се взря в мътните очи на Моти. В случая не ставаше въпрос за обикновена изненада. Кой дявол беше пуснал мухата в кръглата глава на тоя здравеняк да зареже хотела на баща си, да задраска славата си на американски моряк, за да се засели на Борсата, или, както господин Кендъл обичаше да нарича махалата – Траверстаун.

– Пък ако ме изгонят, да ме изгонят.

– Прави каквото щеш, на мен ми предстои да тръгвам. И знаеш, че няма да те изгонят, тук никой не е бил изгонван, чисто и просто, ако някой е решил, че времето на гемийката не е изтекло, ще я постегнат и ще я бутнат на вода.

– Накъде се опътваш?

– Където ме заведе шведският.

– В „Димитър” спи ли някой?

– Чат-пат! Постоянен квартирант няма. Като тръгна мога да ти отстъпя пантелеймона.

– Става.

Зангадора забеляза, че разговаря не с някогашния Моти –стори му се овехтял, държеше се като подритнат, а сандалите му – трагедия.

Туй беше вече истинска новина и се равняваше на сензация, след такова сътресение квартирантът на „Св. Пантелеймон” надали можеше да си поспи като хората. Награби кърпата, както винаги тържествено нагази в морето, огледа по навик насрещните очертания на залива, метна поглед и наляво – да не би някой параход снощи да се е промушил в пристанището без неговото знание – изплакна лицето си, зададе си въпроса сега ли да се обръсне или привечер, отговори си: привечер и още по-тържествено се покачи обратно на палубата. Там се дообърса, мерна за миг „квартала си” и изрече:

– Хубаво!… Където да гледаш – хубаво! Животът е хубав! Какво не ви харесва на живота бе, маймуни? Погледнете колко е хубаво!…

Нито една цигара, обаче.

За всеки случай Зангадора се озърна, минаваше ли някой край гемията му. Като нахлузваше фланелката, бръкна в джобчето повторно –пукнат фас. Оправи якичката, тя закри част от могъщия му бронзов врат. Слезе в „спалнята”, потърси и тук, нищо, само изгарянията от фасовете по изтърбушения му дюшек.

Обу се на палубата. Старателно лъсна тежките си обуща, а те никак, ама никак не подхождаха на лятната му бойна униформа. Гладен, жаден, светът можеше да се продъни, но обущата на Зангадора биваха винаги лустросани. В началото на юни шапката още стоеше на главата му, забележителна шапка, от канадския търговски флот и предстоеше да слезе от главата му на 22 юни, началото на астрономическото лято. Така твърдеше собственикът ѝ, в туй искаше да убеди аудиторията си, но кой ли да му вярва, квартирантът на „Св.Панталеймон” си нямаше на представа от датите, както не му вярваха, например, че ще замине за Сан Франциско. Тази песен той подхващаше всяка пролет и есен, казват, тогава пощтръклявали скитниците.

– О, ма ти отново си тук!

Момчето стоеше изправено до боята и четката. Бледо, малко не му достигаше да бъде хубаво, но тъй като това малко засега го нямаше, момчето си беше направо грозновато. Знаеше, че с ученическата си куртка не е на мястото си в туй свърталище сред парцали и гнилоч, но стърчеше до гемията и чакаше.

– Татко ти знае ли, че си тук?

– Няма значение.

– И какво?

– Нищо.

– Пак си дошъл да ме гледаш, виж ме, позяпай ме, нагледай ми се, скоро заминавам. – Смущението на момчето се разсейваше от възхищението му. – Как се казваш? Все забравям да те питам.

– Наско.

– Нали продаваш цигари и марки в оная будка?

Момчето кимна.

– Умирам за една папироса. За нещо, което произвежда дим. Друг път като идваш насам носи една цигара. Ще бъде добре за здравето ми.

Момчето го изчака да слезе по стълбичката от палубата на земята и тръгна след него. Отдалеч се радваше на фигурата му, на шапката му, на походката. Зангадора крачеше из квартала винаги меланхолично, видимо нехайно и винаги отвръщаше на поздравите. Когато някой най-после му поднесе пакета си, Зангадора дълго избира в него най-вкусната цигара.

Всеки ден, най-често по обед, той минаваше през пустинята от пясък, див пелин и хиляди безстопанствени траверси. Тези траверси са били струпани тук преди години за строеж на допълнителни релсови пътища към пристанищните кейове и Рибната борса, но някои се бяха отказали от проекта. От птичи поглед ареалът изглеждаше така: траверси, стари гемии и лодки, пак траверси, десетина нескопосно сковани от греди и дъски кейчета, които се употребяваха при лова на скариди, траверси, циментовия кей на Рибната борса, винаги затлачен с риболовни гемии, пак траверси, пристанището с хамбарите и параходите, отново много траверси, гарата на Бургас и пак траверси, до припадък траверси. Трите опорни точки на „махалата” си оставаха Гарата, Борсата, Пристанището – точките на триъгълника, в който живееха всички гемии и лодки, кейчетата и една нищо и никаква барака, приютила прочутия Рибен музей на ветеринарния доктор Кабаивански. Дървените траверси привличаха не само бургаските несретници и скитници, така че мястото се превърна в обетована земя на бродниците от цяла България. В безредните им купища се скриваше и грешният, и безгрешният, всяка отделна траверса представляваше сглобяем елемент, обитателите на ареала можеха да подбират и комбинират според вкуса и фантазията си.

Като дефилираше по пътеката, Зангадора удостояваше с някой поглед отрепките, насядали пред пещерите си. Те се грееха на слънцето и почесваха. Надарени с неограничено количество свободно време за днес, за утре,за други ден и до края на живота, махленците се радваха на завидното човешко благо да не бързат, никой никъде не ги очакваше. Бронзовото лице, сините очи,канадската капитанска шапка, жълтата фланелка с къси ръкави, брезентовият моряшки колан с капсирани дупчици, панталонът в благороден пясъчен тон и лъснатите,макар и зимни обуща, превръщаха квартиранта на „Св. Панталеймон” в бялата лилия на туй смрадливо блато.

2.

Една от патериците на „Димитър” се беше отместила, гемията лежеше малко настрана. Тази непредставителна поза на старото корито придаваше известна маниерност на картината, наоколо всичко останало бе килнато също малко настрана, все наклонено, готово да се предаде на разрухата, сред избуяли бурени, които единствено създаваха впечатлението за дивашка жизненост. Моти обходи най-близките пещери и успя да събере трима помагачи. Единия се довлече с увиснала долна джука и тежки, неподвижни ръце, но другите двама асистираха сполучливо. Крантата се изправи върху дървените филета. С това „Димитър” сякаш счупи установената хармония на околността. Моти домъкна десетина траверси допълнително, подреди ги, изработи нелоша стълба край левия борд, изкачи се по нея на палубата, огледа от тази височина махалата, нещо от гледката не му хареса чак толкоз, но морето пък му се разкри с допълнителни подробности и това се оказа достатъчно да подобри настроението му. Спусна се в хамбара. Там се натъкна на сламеник. Измъкна го на палубата. Обработи го неособено сръчно и го просна да съхне. Този сламеник можеше да му върши работа докато си намери дюшек. Невзрачното име на гемията се отъждествяваше с нейния още по-невзрачен стопанин бай Димитър. Бай Димитър я беше купил на старо, кръстосваше с нея всичко на всичко две години все по южния бряг на Залива, накрая я извади за основен ремонт на мотора. Самият стопанин изчезна заедно с мотора, вече три години от него нямаше вести.

Моти сметна, че за днес е свършил прекалено много работа – проснатият да се нагрява от слънцето сламеник го призова, излегна се връз него, пренебрегна неприятният му дъх на мухъл, плю на предубеждението, че преди него сламеникът е обслужвал какви ли не, скръсти ръце под главата си и се загледа в блясъка на небето. Но тъй като в блясъка дълго не се случи нищо интересно, новият жител на махалата затвори очи, което означаваше, че в следващия миг Моти вече не чува дори грохота на пристанищните кранове.

3.

Някъде по обед Зангадора влезе в магазин „Торино” на главната улица – единственото място, където можеше да загуби самообладание. Най-напред го побъркваха етикетите на вината и концентратите, след това го зашеметяваха миризмите на сушените и пушените риби, филетата от лакерда, качетата с карагьоз, пратките на гръцките фирми аншоа от няколко световни марки, испански и португалски рибни консерви със златни картинки – коралови палми и старинни ветроходи с напълнени платна, чер хайвер, сьомга хайвер, няколко вида шаранови хайвери, забъркани по най-неочаквани начини от собственика и гарнирани с екстравагантни подправки, купища чирози, побелели от солта октоподи, а накрая, като капак на всичко – ъгъла за дегустации. Върху бяла покривка бяха наредени хапките: с масло и рибки, с масло и хайвер, плюс няколко вида маслини. Зангадора се стараеше никога да не преиграе, изяде само две хапки със сьомга и все пак, той си имаше двама приятели, които можеха да си купят абсолютно всичко от магазина и то в неограничени количества: параходният агент Панаьот Георгиев и английският консул господин Кендъл. Всичко в този ден беше на мястото си – бутилките, бъчвите, мезетата, нямаше го само Панайот Георгиев и другите негови приятели, които си правеха тук всеки обед „кают-компания“.

Собственикът на магазина срещна погледа му и вдигна рамене.

– Ще го потърся в агенцията – рече Зангадора.

В кантората гласът на параходния агент гърмеше, деликатният иначе човек, този път по телефона ругаеше здравата някого в Марсилия или Кайро. По едно време лицето му се удължи и посиня. Зангадора се изтегли към вратата. Параходните агенти на свой ред също викаха в телефоните си, по този начин цялата уличка се напълни с псувни. И това, всеки ден, помисли си Зангадора. По всяка вероятност хората от другата страна на жиците също ругаеха, правеха дълги лица и посиняваха.

Защо?

Не можеше да си отговори на този въпрос, нямаше начин да разбере тези мъже. Имаха си пари, деликатесите от магазин „Торино“ можеха да бъдат техни всеки момент, жилищата им разкошни, съпругите им всички с пенюари. В махлата никой не се ядосваше всеки ден, срещаха се и тъжни лица, но намръщени – никога.

Преди малко в съзнанието му се беше мярнало понятието „пеньоар“. То породи облак в слепоочията му, после се материализира в гъдел на сладостна коравина, напипа я през джоба на панталона си. Зад звънеца, през кафявото орехово стълбище с месингови гарнитури, през тъмната настилка по стъпалата, зад хола на горния етаж, през коридорчето и вратата на кухнята, в слугинската стаичка, от резкия четирикратен сигнал трепна една жена. Вместо да се запъти към изхода, жената светкавично съблече роклята си и облече пеньоар.

– Момент.

Доколкото подразбра, гласът й беше сърдит.

Ако не си в настроение, да не влизам – рече, когато му отвориха. – Лично аз съм в лошо състояние на духа, тъй като работите на господин Георгиев днес не вървят и срещата ни в „Торино“ не се състоя. Копнея да видя мила приятелка, с мили обноски, но ако…

– Защото си гладен.

– Не съм гладен, пие ми се… Пипни малко по-долу от кръста ми.

Жената не пипна, но отвори още малко вратата и даде възможност на скитника, както много пъти досега, да проникне в обширния господарски дом, за който Зангадора при всяко посещение не пропускаше да отбележи, че мирише на евреи. За него евреите принадлежаха не само към друга раса, но и към друг биологически вид.

– Тук мирише на евреи – подхвърли, за да остане верен на себе си.

Този път Рената не реагира, но въпреки напушеното й състояние, в очите й пламтеше възбуда, обгаряше я предчувствие, че много скоро ще си извършат онова нещо и то – много по-добре от всякога.

– Днес искам две неща. – Зангадора знаеше, че трябва да играе на ръба на позволеното. – Искам да си тръгна незабавно от тук, но искам също, ако мога, да те наведа. Защо не се наведеш и да се махна бързо от главата ти.

– Знаеш ли от кога не си идвал? – запита тя рязко.

– Не викай! – Огледа хола. – Ще станем за резил.

– Не може така! – изкрещя Рената. – Къде се намираш? Не съм парцал!…

Крясъците на дълго спотаената обида, на изнурителното чакане и потулената страст му подсказаха, че в къщата няма други хора. Но този факт, освен прелестната си страна, криеше опастността Рената първо да го набие и чак тогава, издраскан и разкървавен, да го хвърли на пружината.

Стаята й се потайваше в сляпото черво на жилището,неудобна за господарите, неудобна и за обитателката й, която – някъде над педесетте – смяташе, че най-после е разцъфтяла като жена. Господарите не одобряваха стаята заради дългия път, който трябваше да изминават мъжете до нея през скърцащото стълбище и хола. На два пъти уволняваха прислужницата и на два пъти си я викаха обратно. Рената готвеше добре, поддържаше чистота и най-важно– господарят бе дал тържествена дума пред смъртния одър на баща си, Райна Димитрова, момиченцето докарано в дома им от село Равда и наименовано много по-късно – по всяка вероятност върху чаршафа – Рената, да остане до края на живота си в тази къща. Зангадора как ли не се напрягаше, но не можеше и не можеше да си представи своята пума като смотано селко момиче, което освен, че овладява пространството на кухнята, но се превръща и в сексуална гимнастичка – впрочем не се знае кое от двете беше усвоила по-напред – но винаги, при всички обстоятелства, износваше един след друг и пеньоарите на старата господарка Нора Бенбасат.

Къщата бе обхваната от далечно засега, но бързо приближаващо се бучене. Райна Димитрова знаеше силата си на готвачка и любовница, но знаеше и недостатъците си на жена от зоната на кипящите петдесет и пет. Това именно я влудяваше. И откъде накъде, кучият му син, един бездомник и мързеливец, без каквато и да е професия, без образование, ще й се изплъзва? Понякога го чакаше с месеци да се появи, на всичко отгоре го и сънуваше; какви са тия мизерии?

Слава богу!

Вън се чу шум, някой повика Рената по име, обади се и детенце. Райна Димитрова отиде незабравно при господарката си. Това не е любов, помисли си Зангадора, ще трябва да късам, да режа и да хвърлям, това ще ме съсипе, но каквото и да ме правят, шведският кораб ще ме спаси. Знаеше мястото на бутилката, постави две чаши на масичката и ги напълни. Като нямаше какво да прави в тази райска за него стаичка с изглед към кафенето на Мъгърдич, той порови тук-там с ръцете си и най-неочаквано се натъкна на пари. Откритието го удари не другаде, а в ръцете, сякаш банкнотите бяха заредени с електричество. На Зангадора не му оставаше нищо друго, освен да реагира незабавно. Той седна на леглото и за секунда изпразни чашката си. Тази чашка хвърли пълна светлина върху мистерията. Зад нея стоеше Нисим Бенбасат. Изглежда търговецът бе играл честно, той бе дал не само името Рената на момиченцето от село Равда, бе му дал и възпитание; то, както се казваше, бе пораснало в ръцете му. А накрая – и тази голяма сума, да се омъжи, да живее щастливо.

Райна се върна след час.

– Ти, Райно, защо не се омъжи тогава за някого, когато беше млада и не толкова зла?

– Защото го обичах, бе, говедо! Обичах го, разбираш ли?

– Повече от мен?

Е, сега тя му удари плесницата. Зангадора хвана лицето си.

– Тогава пък аз ще те набия от ревност!

– Ще набиеш! – Рената надигна своя коняк. – Ти не можеш и да ревнуваш.

– Не мога – призна си Зангадора. – Нищо не мога, за нищо не ме бива, освен да пия и да лежа.

Докато Зангадора продължаваше да си признава и да си приписва всички грехове, Райна Димитрова си свали пеньоара, след него всичко останало, без ни най-малко, ама най-мъничко да взима под внимание, че формите й на тази възраст не са ни най-малко организирани, особено корема. Райна Димитрова разчиташе най-много на поразяващите свои гърди и бедрата си, за тях героят, който все още стърчеше до бутилката облечен, твърдеше, че са гладки като сандалово дърво, без да имаше представа от каквото и да било сандалово дърво.

Към три часът следобяд започнаха да обядват. Рената серевира твърде приятни неща и някакво господарско вино. Всичко стана още по-приятно, ако не беше това допълнително галене по врата и ръката о нейна страна. Понякога го целуваше по рамото и като я поглеждаше с досада, Зангадора не без учудване забелязваше, че устните й за проклетия, са набъбнали, кой знае от какво, може би от неизвестна болест, и са станали по-привлекателни от всякога. Хранеше се, пиеше, но мислеше и за последната заплаха, която го грозеше – при всички положения, нямаше начин Рената да не повдигне въпроса да се посъберат и оженят. Но тази тема така и не бе поставена на масата, не бе поставена и на сбогуване, долу.

4.

Като изминаваше триста или четиристотин метра от своята пещера до гарата, Дан Колов изживяваше усещането, че прескача цяла бездна. Тези екскурзии на грубо изваяната от много материал, късовратеста и приведена напред, с отпуснати тромави ръце жена, се осъществяваха почти всеки ден. На гарата тя гледаше брожението на хората от всички възрасти и всякаква социална принадлежност. Случваше ѝ се и да улови някой клиент: закоравял селски бедняк,чираче някое, каквото падне, знае ли човек. В ранните следобедни часове готвачът от перонния ресторант ѝ завиваше по нещо изостанало, жената го изяждаше на бърза ръка и продължаваше да се взира в пристигащите пътници. Представяше си, че някой от тях иде непременно от Плевен. Плевен беше смачкан като спомен в нейното всекидневие, но все още нещичко мъждукаше в дъното на съзнанието ѝ, като далечна светлинка от детството. Спомня си, например, един ден, ах, оня ден преди няколко години, когато клиентът се оказа обущарски калфа от Плевен. За малко да не го таксува. И все пак прибра парите му, само заради туй, че онзи не излезе човек, заяви ѝ в лицето, че е дебелана, че взима скъпо за грозотата си, какво е това четири лева, знае ли тя днес как се печелят четири лева.

Сега привлече вниманието ѝ момичето от вчерашния следобед. Беше го запомнила да седи на пейката в дъното, при входа на бюфета до картонен куфар. Тогава лицето на момичето ѝ се стори угрижено, сега обаче очите му плачеха. Неграмотният трийсетгодишен хипопотам Дан Колов си служеше с ограничен речник от стотина думи, та отбягваше да говори много, но отчаянието на непознатата, заприличала вече на самоубий­ца, събуди закърнялото ѝ милосърдие. Дан Колов седна до нажа­лената кукла и макар да не обичаше подобни жестове, положи ръка на рамото ѝ.

– Как се казваш?

– Николина.

– Ти плачеш от вчера.

Дан Колов искаше да употреби още изречения, но не умееше, разговорите не ѝ се отдаваха, щеше ѝ се да отправи и някои въпроси, но как, думите се изкачваха само до гърлото, там се давеха в собствените си звуци и глъхнеха. По този начин тя затормозваше и себе си, и тези, които я слушаха; така бе при­викнала да живее – повече като глухоняма, отколкото като гово­рещ човек.

Николина тръгна подир непознатата. Налагаше се някъде да прекрачват релси, другаде изчакаха да се изниже влак, двама железничари, които миеха спалния вагон за София, ги напръска­ха с вода, а Дан Колов ги напсува. Накрая излязоха на пътека, тук се вървеше спокойно и момичето за първи път се запозна с купчините на траверсите. Зад купчините се появяваше и чезнеше нещо, което не приличаше на познатите ѝ картини. Момичето за­даде въпрос. Дан Колов не проумя за какво точно я питат, по­вториха ѝ въпроса, тя се загледа учудено в спътницата, искаше да разбере дали не ѝ се подиграва и каза просто:

– Морето.

Вечно дремещите обитатели на махалата мижаха срещу слън­цето. Някои забелязваха, други не забелязваха, как зад мечеш­ката маса пристъпва една принцеса. Най-голямо впечатление обаче им правеше куфара, в махалата за първи път проникваше куфар.

Дан Колов спря и седна на една от траверсите. Стори ѝ се, че огънят не е угасен както се полага, стана и смачка въглен­чето с босия палец на крака, си.

– Снощи не съм спала. – Николина видя, че траверсите са подредени майсторски, те очертаваха нещо като вход. – Имам всичко два лева. За къде да купя билет? Къде да отида? – За да проникне в неизвестното засега скривалище, човек би трябва­ло да се понаведе. – Пазя ги ако заумирам от глад.– Около огнището траверсите бяха наредени като пейки.

– Викат ми Дан Колов.

– Как?

– Дан Колов, бореца.

– Друго име нямаш ли?

– Ирина.

Дан Колов седна и запали цигара: – Влез вътре, ако ти ха­реса, легни и се наспи.

Николина се наведе и изчезна. Стопанката на пещерата се облегна. Тя отдавна не бе оглеждала двореца си с такова кри­тично око, но той се оказа за чудо и приказ. Покривът ба съ­граден от два реда траверси, между редовете лежеше хартия от циментови чували. По същия начин бяха защитени и стените на пещерата.

През входа проникваше светлина, това обаче не позволи на непривикналия ѝ поглед да види кой знае колко неща. Николина откриваше обзавеждането постепенно – преди всичко дюшека /персон и половина/, в ъгъла – втори дюшек, стомна, дамаджана, войнишко канче, няколко консервни кутии, голямо парче огледало, вехти мъжки обуща. Миришеше на стара пот, на засъхнало мъжко семе.

Остави куфара в един от ъглите, най-после се освободи от тежестта му. Мизерната дупка, в която беше попаднала, отваряше пред нея света.

Момичето излезе без куфара си и по това Дан Колов разбра, че занапред ще си има квартирантка. Подаде ѝ фас. Запушиха. Гостенката не можеше да откъсне поглед от спечените пети на хазяйката си.

Пристигнаха трима мъже. Единият от тях, към шейсетте, остриган до дъно, ала с мустаци и бос, седна при жените. На момичето му направи впечатление, че този човек се държи естествено, че тук се чувства като у дома си.

Другите двама бяха млади. Те останаха прави. Имаха вид на недобре измити. Без да издаде звук, Дан Колов влезе в пещерата. На входа увисна черга. Двамата недоизмити се спогледаха.

С неразбираемото им за другите мълчание те може би успяха да си кажат най-важното. По-ниският от тях отиде при босия и бутна в ръката му смачкани банкноти. Момичето успя да види образа на царя. Изцапан. След като даде парите, по-ниският мъж подигна чергата и изчезна.

– Момиче, ти каква си на Ирина?

– Роднина.

– Не си роднина.

– Приятелка.

– Как се казваш?

– Николина.

– Аз съм бай Рашо. – Банкнотите му се сториха прекалено измачкани, той ги подреди и седна върху тях. – Защо не се поразходиш?

– Уморена съм.

– Ти не плачеше ли вчера на гарата?

– Нямаше къде да отида.

– От кой край си?

– От Лом. Изгониха ме от къщи.

– Къде роди?

Момичето се учуди на въпроса, но отговори :

– Стая номер девет, второ легло.

Непознатият млад мъж продължаваше да стърчи на мястото си без да мърда. Сега той не сваляше поглед от момичето.

­– Така както го гледаш, тоя, ако го пуснат, ще те изяде с роклята и със сандалите .

– Какви са тия?

– Гемиджии.

– Мръсни са.

– Пренасят кюмур за Цариградските кебапчии. Виж на този колко са му мръсни ушите.

– Турци?

– Предложих им „Виктория“, не щат“Виктория“, питат за кака ти Иринка. Оттам питат все за Иринка. Дебеличка, здрава, усещат я… Дават по седем. Пет за нея – два за мен.

– А тукашните?

– Четири. Един за мен… Глей го сега, нали е прост човек, иска да знае колко.

– За кого?

– За тебе. Що не вземеш да се разходиш?

– Капнала съм.

– Йок, ефенди, йок!… Не те ли е срам да седиш и да гледаш тия работи? Разходи се.

Гимиджията, който бе използвал привилегията си да посети пещерата пръв, най-после излезе и веднага заби поглед в Николина. Мръсните уши отброиха седмачката. Бай Рашо подложи банкнотите под задника си.

­– Дразни ме.

– Пък ти не го гледай.

– Интересно ми е.

– Мъжко или женско?

– Мъжко.

­– Къде е? Хариза ли го?

– Умря.

– Какво?

– Ами те ги оставят да спят при нас. Затиснала съм го.

– Как така си го затиснала?

– Ами – с лакът. Уморена, заспала съм, не съм разбрала как съм го затиснала.

– Не го ли чу? Не извряка ли? Как така ще го затиснеш?

– Не го чух.

Бай Рашо инстинктивно се отмести встрани от момичето, но после се сети за банкнотите, придърпа ги и старателно ги затисна с мършавия си задник. Дан Колов извика.

– Какво стана?

– Николинче, казах ти сто пъти, разходи се.

5.

Заселването на Моти в махалата предизвика учудването на нейните обитатели. По-възрастните, които знаеха добре какво представляваше Симеон Парушев навремето, не можеха да повярват. „Братислава“, макар и само на два етажа, просперираше в центъра на града, защитен с регламента на строго семеен хотел. За администрирането и за хигиената в него се грижеше госпожа Парушева. Помагаха ѝ синовете Иван и Страхил. Третият син – не. Бащата Светозар Парушев упорито се опитваше да започне и търговия с дървен материал, чувстваше сили за тая работа и просто се вбесяваше като забелязваше как успяват нищожества­та край него. Настояваше Моти винаги да се намира плътно до бизнеса на семейството. Напразно. Мо­ти, за когото дори не подозираше, че се нарича така – знаеше си го като големият син Симеон – имаше една единствена мечта, копнееше със собствената си ръка да погали нежните бедра на света. Докато братята му застилаха креватите с чаршафи, Си­меон Парушев, подобно на много младежи в Бургас, скиташе с чуждестранните моряци по кръчмите.

Притежаваше дар­ба да ги заприказва на улицата и завързваше познанствата си с тях, представете си, без да се напива. При спорове и побоища се намесваше с ледено лице и макар че английският език, с кой­то си служеше, се състоеше от малко думи, той успяваше да охлади настръхналите: „Британският моряк не удря с бутилка по главата“. /Без да е сигурен,че казва истината/. Или – на един гръцки моряк: „Представи си, Ахил вади от джоба си шило и пробожда гръкляна на приятеля.“

Моти се очерта като стожер при общуването на някои мла­дежи с моряците, неговото лице си оставаше хладно и строго, но усмихнеше ли се, съгряваше всичко наоколо.

Зангадора, който разправяше навсякъде, че е кралят на пристанищния квартал – все едно че Моти не съществува – беше скроен от друг материал и пееше друга песен. Той прибираше по свой начин овациите на публиката; освен това, наливаше се наравно с тия, които го черпеха; приемаше и подаръци – някоя ризка или панталон от скандинавски произход или пък шапка, дори да е капитанска. При започването на боя обикновено се оттегляше да пие вода; твърдеше, че лице като неговото се ражда веднъж на сто години и ще бъде крайно необмислено, ако бъде обезобразено преди да го видят полинезийките.

Несъгласието на Моти да се включи в преуспяването на „Братислава“ създаваше поводи на хората тогава да дърдорят, че е безотговорен, те твърдяха, че най-възрастният син на Парушеви е замесен от неподходящо тесто и се е оста­вил да го влачат неудържими обратни приливи. Моти сам усеща­ше, че тези приливи го отнасят в несигурни въртопи, но при всички случаи избягваше да се съпротивлява на хаоса в себе си. Той не си задаваше например такива елементарни въпроси: защо братята му препускат от сутрин до късна нощ из хотела, а той стърчи неподвижно отстрани и не си мърда пръста.

Моти искаше да погали с дланта си нежния пъп на света и към това го подтикваше най-вече всекидневното моряшко щуреене по бургаските кръчми. Заживя като Зангадора – превърна се в необходимия гид за екипажите, които търсят хубави места да се напият под съпровода на оркестър и, ако може, певица. Ед­на есен, щом навърши трийсет години, в семейството се зареди­ха серия от скандали с бащата, все по известния на всички стар повод: кога най-после, кажи, кога ще заработиш като хо­рата. Разправиите съвпаднаха с пристигането на английския „Оулд Сидни“. Докато корабът напълни хамбарите си с пшеница, Моти се навря там, където си знаеше.

Изчезна през октомври, умря. Осем години го броиха за мър­тъв, справките извършени чрез българското корабоплаване и „Ллойд“ не дадоха резултат, Моти се беше изгубил, беше се раз­топил в големия свят, който за него започваше от една-единствена точка – Сан Франциско. Душата му не трепна от мило­сърдие ни веднъж, ръката му не посегна към молива. Първият и единствен знак за себе си Моти даде, когато се върна през пролетта на 1936 година. Мъжага с надебеляла от ветровете кожа, но нито една татуировка. Мълчалив като някога. Косата – руса, малко неподчинена. Не беше пораснал и сантиметър, среден ръст, дори под средния, кръгла глава, безлични очи, нослето чипо, там сякаш не достигаше мъничко кожа, та горна­та устна се повдигаше леко за компенсация. Не, Зангадора го похлупваше всякак като физика. Но разликата между двамата се знаеше от всички – докато Зангадора заплашваше всеки ден, че ще тръгне, Моти бе тръгнал и се беше върнал.

Мнозина искаха да знаят, впрочем, кой ли не го запита да каже най-после какво е преживял през тия осем години! На­края на Моти му втръсна от въпроси и отвърна:

– И там няма нищо.

Симеон Парушев – Моти развърза малко повече езика си у дома. Върна се с нов холандски параход, малка водоизмести­мост. В торбата му имаше черна сукнена куртка с моряшки коп­чета, сандали с подметки от манилено въже, черно абаносово слонче от Африка, барета от френския флот, но не от търгов­ския, а от военния; принадлежности за бръснене и четка за зъби.

– Това е, майко. Смених трийсет парахода и се научих да мия зъбите си. Какво да правя, при толкоз пътуване човек не може да не се научи на нещо хубаво.

– Значи… зъбите?

– Всекидневно.

– Трийсет кораба – учуди се собственикът на хотел „Бра­тислава“, който напоследък печелеше повече от дървения материал.– Защо трийсет?

– На корабите има много работа, тате. Там непрекъснато търкат палубата. А аз не обичам.

– И напускаше.

– Щом ме разгадаеха – напусках. Премествах се.

– И признаваш, че не обичаш да работиш?

– Трудът ме отвращава.

Цели две години Светозар Парушев опитва проверени и непро­верени начини за такива случаи да вклини придобилия вече аме­риканска слава свой син в гешефтите си, но така и не успя. Създадоха се комични за търговската практика случаи, в тях Симеон Парушев – Моти се проявяваше по-скоро като хипопотам, отколкото като бизнесмен. Дълго време конкурентите му в тър­говията със строителни материали се консултираха тайно, дано дешифрират невероятните“ходове“ на американската школа, в коя­то на пръв поглед нямаше нито логика, нито система, докато накрая разбраха, че срещу тях се е изправила само една наив­ност, някакво дете.

Понесли не само материални, но и морални щети, родителите решиха да го задомят. Синът им наближаваше четирийсет и въпреки туй, намериха се няколко кандидатки. Моти поклати отрицателно глава. В семейството настъпи паника. След продължителни разговори ден подир ден, бащата и майката си разменяха какви ли не предположения – двамата възприеха съ­крушителната хипотеза, че Моти принадлежи към мъжете от „дру­гото яче“. Срам не срам, споделиха тревогите с по-добрата част от синовете си.

– Ами! – възрази Иван,

– Не е вярно! – отсече Страхил. – Напротив, спи със жени, та пушек се дига. Много. Само че не със свестни. Свестните жени не го интересуват. Моти спи само с проститутки.

Именно след този разговор, някъде към началото на април Светозар Парушев погледна остро жена си, като с това й даде да разбере, че няма да приеме възраженията й:

– Да се маха от къщата ни!

6.

Трудно е да се разбере кои бяха причините него следобед Рената да подкара детската количка на господарката не към морската градина, а към пристанището. Щом от­мина портала тя спря, за да се ориентира и веднага разбра накъ­де да върви. Зангадора не можеше да живее сред праха и трясъ­ците, между корабите и крановете, нито в потния хаос от тича­щите хамали. Значи? Значи надясно – към тишина­та и безразборно нахвърляната наоколо беднотия. Рената разпоз­на мизерията в лицата на всички отрепки, които срещ­на по пътя си, виждала ги беше по улиците на града. Значи те­зи хора живееха тук, Зангадора вилнееше тук. Давико се усмих­ваше между копринените завивчици на количката, мърдаше краче­та сред прозрачната стерилност и издаваше крясъци. Това дете го вълнуваше нещо, тук витаеше нещо, което възбуждаше, другоя­че не можеше да се обясни подскачането на количката, тя вика­ше и се тресеше, радваше се като живо същество. Миришеше на огън, на печени чирози. Тишината се накъсваше понякога от писъците на чайки. Спокойният юнски въздух празнуваше, от то­ва място той пращаше към света ласкаво безгрижие. Ето и Дан Колов, Горилата се навърташе край огнището, от цвъртящата скара се надигаше прозрачния димец на обещанието за нещо много вкусно. Един овехтял мъж с лице, което разкриваше физическа и духовна безпомощност, една стройна хубавица с вид на рано откъснат плод, се мяркаха пред нещо, прилично на вход към друго нещо, за което никой не можеше да каже точ­но какво е. Беше ясно само едно – всичко ставаше между травер­си. Преди това Рената успя да види мнозина като тия хора да се шляят, изпълнени с най-приятните от всички възможни очаква­ния – мигът, когато ще бъдат изядени много печени риби. Няка­къв мъж запя. Рената не знаеше кой пее италианската песен, Според нея човекът пееше добре, гласът му се носеше над пещерните хижи, над гемиите и лодките, той се плискаше и притихваше в желето от медузи по пясъка и водораслите, къде­то бавно се поклащаха изкормени рибни черва. Имаше не­що неаполитанско в мелодията, нещо старинно, може би то доне­се и сладникавото ухание на стари прогнили платна, платна увис­нали от безизходица и обреченост, не само заради безветрието, а заради отмирането на една тиха епоха, върху чиито смолисти ухания се врязваше миризмата на бензина.

– Кой пее? – учуди се Николина.

– Фламингото пее – отвърна бай Рашо и обърна една от ри­бите.

– Ти не познаваш Фламингото – рече Дан Колов.

– Не го познавам. – Николина неосъзнато посегна към коса­та си. – Коя е тази жена с количката?

– Любовницата на Зангадора.

– А кой е Зангадора?

– И да го знаеш, и да не го знаеш, все едно – рече бай Рашо. – Зангадора заминава.

– За къде?

– За Америка.

Слугинята застана отстрани. Количката се полюшваше и скърцаше меко. Давико се давеше в сериозен, неразбираем за никого монолог. За да бъде по-убедителен, продължаваше поривисто да си помага с ръце и нозе.

– Търся Зангадора.

Бай Рашо се приближи с нож в ръката и хляб под мишницата. Докато обясняваше на Рената как да намери гемията, той сле­деше движенията на човечето в количката. През цялото време се съпротивляваше на неудържимотожелание да го погали, кожа­та на детенцето му се стори прекалено чиста за кирливата му ръка.

Зангадора седеше на палубата и оглеждаше Залива. Както обикновено, в Залива нямаше нищо особено, ала Зангадора го смяташе за свое лично владение, та всяка поява на каквато и да е лодка в имението му можеше да бъде възприета като посега­телство. В този час на деня на отсрещния бряг се очертаваха интимните закътани плажчета, виждаха се големите дъбове със студеното изворче под тях. Там господарят на Залива можеше да се въргаля колкото си ще по пясъка и да се къпе до залез слън­це, но как да отплава? На негово разположение бяха и всички сеферки наоколо, но нали трябваше да се гребе? Кой да гребе?

Като се извърна към сушата – беше дочул гукането на бебе­то – Зангадора засия.

– Това наше ли е?

Рената се прекръсти, понеже прочете надписа „Св.Пантелеймон“.

– Където минах, го сметнаха за наше.

– Ще ти направя аз едно бебе, да знаеш. Това еврейско наследство от стария ще го харижеме на нашия син.

– Тази боя каква е?

– Ще боядисвам имота.

Гостенката хвана четката, повъртя я в ръцете си, сякаш искаше да потроши малко време докато намисли какво да каже. Квартирантът на „Св. Пантелеймон“ нямаше особено добри пред­чувствия за това ненадейно посещение, на него все не му из­лизаше от главата мисълта за тогавашното преплитане върху чаршафа. Тогава Рената, и докато беше гола, и като облечена в пеньоара, не бе сторила и намек за събиране под един пок­рив.

– Рената, виж!

– Много е хубаво!

– Казвам им, всеки ден им повтарям, да чуят колко е ху­баво, няма нищо по-хубаво от живота, стига да не работиш. Виж, където се обърнеш – хубаво! Но те се гушат в мислите си и скимтят.

– Вечерял ли си?

– Какво значение има.

– Където минахме с Давико, всички пекат риба.

– Гемиите ще потънат от улов. Сега цялата махала яде и блаженства, денят голям, хубав, където погледнеш – хубаво, кеф ти печен чироз, кеф ти сафрид.

– Да, ама при теб няма.

– Има.

– Къде е?

– Трябва да отида да го взема.

– Иди де!

– Ама трябва да го пека.

– И ще си легнеш гладен?

– Ще отида с холандците в кръчмата.

– Искаш ли да седнем като хора­та в ресторант.

– Не съм гладен, пие ми се.

– Ще си пием.

– Не ми се пие с жени, Рената, това още ли не го разбра? Жени има ли на масата, глътката не ми се услажда. Виж, поне­же ме мързи, да отидеш до „Торино“, че да се върнеш с една бутилка, да му седнем – на гемия мога да поркам и с жени.

– Ето ти пари.

– Видя ли каква си? Нали трябва да оставиш туй еврейче у тях и така нататък.

Това „така нататък“ напълни с мътно розово мляко ирисите на Рената. Тя остави четката на касона и метна поглед на района. Светът наистина беше хубав, над махалата, с аромат­ния рибешки дим се издигаше земна нежност и спокойствие. От някъде се зададе бай Никанор. Горещите сафриди пареха дланите му през хартията за циментови торби. Със силния си руски ак­цент той обясни повече на гостенката, отколкото на домакина, че си е опекъл много риби, стотици, защото ги има в голямо количество, добре, но като почнал да ги вади от скарата, сетил се за най-големия мързеливец на света, на този мързеливец не му ли опечеш рибата и не му ли я занесеш на крака, така ще си легне гладен.

– Има още един такъв, бай Никанор.

– Да – съгласи се белогвардеецът – още един ни дойде на главата.

Рената върна Давико на майка му. Хубав цвят на лицето, забеляза господарката и прегърна синчето си. Рената купи две бутилки. Като вървеше обратно към махалата, тези, които се изпречваха сега на пътя ѝ, вече не гледаха толкоз облите ѝ гърди, а бутилките.

– Човекът си направил труд и кръстил махалата – обяснява­ше бай Никанор. – Измислил ѝ име. Какво е туй Траверстаун, можеш ли да ми кажеш?

– Таун означава градче – рече Зангадора. – На английски означава градче.

– Добре, но – траверс!

– Знам ли.

Когато отвориха първата бутилка, над Траверстаун припадаше сивкава вечер. Фламингото пееше друга канцонета. Но и тази пе­сен свърши. Някой се провикна:

– Нещо на български!

Фламингото се окашля и запя любимата на всички. Песента им беше известна от филма „Черният монах“ с Хосе Мохика, гле­дан по десет пъти в лятното кино „Булевард“. Текстът правеше чест на преводача:

Край гората път извива,
а до пътя сам-сама
сребърни струи разлива
белокаменна чешма…

– Мексико! – изхълца Зангадора.

– Траверстаун! – прошепна бай Никанор. Самотникът се на­дигна и пожела лека нощ. Тъмнината го погълна, погълна го и превърнатата в колиба лодка. Докато се наместваше в ковчега, той слушаше успокояващото шумолене на сламата, към което при­ятно фалцетиращият му гласец, леко опиянен от ракията, приба­ви: – Траверстаун, разбира се: Градът на траверсите. Моти, как го измисли бе, човек?

– Трябва да боядисаш – каза Рената. Тя гледаше право в не­бето, а бутилката придържаше върху пъпа си. Тялото ѝ отразя­ваше искренето на звездите и страничните корабни светлина,

– Боята ще позакрие мизерията ти.

Зангадора посегна към бутилката. Беше приятно, че лежат върху палубата с гърди към небето, беше му приятна и неговата собствена голота, не му се нравеше само това, че като посяга­ше към бутилката, без да ще, докосваше корема ѝ; фазата в която се намираха не бе подходяща за такива допирания,

– Чу ли какво ти казах?

– Ще боядисам – съгласи се Зангадора – макар че няма сми­съл.

– Какво, пак ли се каниш?

– Не мога, Райно, тия острови ме викат.

– Кой те вика бе, тебе никой не те вика!

– Осъден съм да скитам.

– Не си осъден да скиташ, а да лежиш ей така до мен, раз­бра ли. Ако посмееш, ще те убия!

– Уха!

Никой не твърди, че Зангадора не може да отвърне на уда­рите й, може той, и още как, ако иска ще я премаже от бой, но предпочиташе само да се брани – трудна, непосилна задача – и най-важното, да пази лицето си.

Крясъците на Рената тази нощ събудиха всичко живо наоколо, а някои успяха да видят с очите си как една гола жена пребива един гол мъж върху палубата на святата гемия „Св. Пантелеймон“.

7.

Една заран, преди да се раздвижат пещерите и малко след като наваля обилен, но съвсем излишен за това място дъжд, някои от жителите на Траверстаун чуха кашлицата на Живко Катанов и с право се учудиха наприсъствието му тук, защото Живко Катанов спадаше към ония мръсници, дето разпра­вяха наляво и дясно, че туй място трябва да бъде подпалено и унищожено заедно с обитателите му, заради спасението и хигиенизирането на Бургас. Здрави бронзови ръце, тромави крака, железобетонно, възпълно тяло и плешива, но много корава и силно обветрена глава, татуиран нескопосано по гър­дите и ръцете, Катанов тъпчеше земята с завоевателска крачка, всичко което пипнеше се превръщаше в пари и както беше тръгнало, този човек можеше да напълни кейовете със собствени гемии. Някои от тях вече насочваше и към Сре­диземно море.

– Това е свинщина! – обади се от леговището си Якимов. – Това е свинщина!

Живко знаеше за кого се отнасят тези думи, но се правеше на недочул и напредваше по пътя си. Можеше ли да предприеме нещо? Можеше да свърне встрани и да го набие, но Якимов бе доказал, че понася боя добре. Якимов един ден му бе заявил, че боят укрепва организма му. А туй, което звуче­ше в момента зад гърба на Живко означаваше: Свин­щина е от страна на природата, че понася такива мерзавци вър­ху снагата си.

– Ирино, тебе викам!

Дан Колов отметна парцаливия юрган и прошепна към съседния дюшек:

– Ще мълчиш! Няма да се показваш. Чу ли?

– Какво има?

– Дошъл е лош човек.

– Какъв лош човек?

– Яде хора.

– Как яде хора?

Дан Колов, с малкия си ум, сериозно вярваше на приказки­те,че Живко пече и яде хора.

– Не си знае парите, ама лош! Няма да се показваш.

– Ирино!

– Идвам.

Живко седна върху мократа „пейка“ до огнището без да се церемони. Към него вече се бе насочил бай Рашо. Отдалеч ста­рият човек оглеждаше моржовото лице на Катанов и се стараеше да подразбере дали ще последват непредвидени лоши събития. Бай Рашо бе наметнал дебел, пооглозган от времето балтон. Все още сънен, той не можеше да се ориентира – продължава ли да вали. В джобовете на балтона държеше фасовете. Докато се наместваше на траверсата, успя да напипа най-дългия и го измъкна – цяло богатство; фасът беше от „Томасян–екстра“ и светна надежно в ръждивото утро.

– Пезевенк, тебе вика ли те някой?

– Не ми се спи – отвърна бай Рашо.

Дан Колов не изпитваше особен страх от Живко Катанов, ня­маше причини, смятаха я за нула човек, само гъз и нищо повече.

– Седни тук.

Дан Колов забърса мястото с парче вестник.

Бай Рашо се изправи.

– Може да потрябваш – дръпна го Живко. – Това е работа са­мо за пезевенци.

Имаше нещо много загадъчно в утринното посещение на Живака. Той запали цигара, но дори не помисли да поднесе кутията си поне към дамата. Бай Рашо се бръкна за втори фас.

– Ще отидеш при Моти.

– При Моти? – Дан Колов погледна без да ще към бай Рашо, почувства се много несигурна. – Защо?

– Защото, ако отида аз и ми откаже, ще ми се наложи да го убия. Наесен пускам четвъртата на вода. – Живко Катанов се двоумеше и преценяваше. – Пезевенк, искаш ли да отидеш ти?

Точно в този момент се появи Николина, не ѝ беше сега на нея времето да се навира между тримата, но тя повдигна черджето на входа и се показа.

– Я, какво пиленце! Ирино, откъде си го взела?

– Гостенка ми е, роднина от Лом.

– Че ти откъде ги имаш такива високи роднини? Красавице, как ти е името?

– Николина се казва.

– Много говориш, остави я и тя да поговори.

– Тя не е…

– Така ли? – Катанов се направи на много учуден. – Ама, никак?

– Не е – потвърди бай Рашо. – Намерихме я да плаче на га­рата, тя няма нищо общо с оная работа.

– И колко ще изкарате от нея?

– Живак, ще ходя ли или няма да ходя при Моти?

– Отиваш мигновено при Моти и му казваш, че го викам за капитан на „Старата акула“. Истамбул и Александрия! Запомни ли?

– Този човек не ми е ясен.

– Ако откаже на теб, ще пратя бай Рашо. Откаже ли и на Рашо, майната му. Рашо, ще го кандардисаш ли?

– Ми знам ли? Моти!…

– Ирино, тичай!

– Опитай ти, Живак.

– Не, Ирино, няма да отида. – Една жила се изпружини на пълното с кръв лице и сякаш подчерта изричната му убеденост. – Може да ми се изсмее и тогава не отговарям за себе си.

– Живак, с роднината мирно! – Дан Колов поведе Николина към входа на пещерата. – Влизай там и чакай. Аз на теб казах ли ти да не се явяваш?

Дан Колов изплакна лицето си в кофата. Някакъв голям, чупен-недочупен гребен мина два-три пъти през дългата й до кръста коса. Тази беше една от красотите на чудовището, раз­кошна коса, винаги прибирана на кок – косата и огромният празничен задник, две оръжия. За съжаление, употре­бяваше само едното.

Понеже не ѝ дадоха време да завърти кока си Дан Колов се появи при „Димитър“ с разпусната коса. Това озадачи Моти. Току що събуден, обитателят на гемията все пак успя да се око­пити:

– Ирино, това ти ли си?

– Идвам да ти кажа нещо.

– Много си хубава, ма! Днес си направо принцеса!

– Ти го окупира туй корито, а? – Тя сякаш подушваше отвън здравата чамова и дъбова материя на гемията. – Дано не се разсърди бай Димитър.

– Всички сте си плюли в устата.

– Викам, ако някой ден… се появи.

– На мен, Иринче, ми върви.

– Върви ти, я! Живака те вика.

– Живака?

– Събуди ме, да ти го кажа, Цариград, туй-онуй, все голе­ми работи…

– Не.

– За капитан.

– Кажи му направо – не!

– Ще прати бай Рашо.

– Кажи му да не праща никого… Ма, ти си много хубава ма, Ирино! Някой ден ще те заведа на разходка.

– Само съм за разходка. – Дан Колов искаше да се засмее, но не можеше, тя не умееше изобщо да се смее, само някаква смътна промяна в блясъка на очите, нищо повече. – Мен все по разходки ме водят.

– Не, ще дойда, ще видиш!

– При мен нали знаеш как се идва?

– Говоря ти за романтика!

– Романтика!… Като платиш четири лева – романтика!

– Помни ми думата, ще те заведа някъде, ще ти докажа, че си гадже.

– Сега на тоя звяр какво да му гукна? Вика, ще дойде да те убие.

– Кажи му да си захапе задника!

Денят за Дан Колов беше започнал с изненади. Сега, напри­мер, като се върна при пещерата си, завари Николина повторно до огнището. Бай Рашо повдигна рамене. Очите на гостенка отразяваха вътрешно удовлетворение. Ненадейно пламна­ло, невероятното женско предчувствие в примитивната иначе мисълчица на Ирина, се сбъдваше.

– Какво? – запита тя.

Бай Рашо наведе глава, помълча, но изглежда разбра, че все пак трябва да поизясни нещата:

– Иска да отиде с него.

– Аз не съм НЕГО, а Живко Катанов. Има ЕДИН Живко Катанов на света! Разбра ли?

– Ти си на петдесет години! – Думите изскочиха неконтроли­рано от устата на Дан Колов. – Виж я!

– Годините нямат значение – рече кукличката.

Дан Колов чак сега видя куфара и схвана, че е станала жертва на съвършено проста заблуда, в която са забъркани зами­наващи влакове, сълзи, извънбрачно раждане и много, много младост.

– Моти не е съгласен, каза да си захапеш задника.

– А ти каза ли му, че ще го убия? – Бай Рашо, който се преструваше на страничен наблюдател, очакваше тези думи, те му се сториха в реда на нещата, старият човек разбра, че на­празно е излязъл от бърлогата си тази сутрин да помага, нищо не можеше да стори, нищо не можеше да предотврати, Катанов се озърташе, може би търсеше камък, знае ли човек. – Хайде!

Николина вдигна куфара. Тя дори не хвърли прощален поглед на досегашните си покровители, тръгна подир непознатия. Знаеше, че с това решение пришпорва събитията, направо променяше съдбата си. Въпреки туй, продължаваше да гледа вироглаво и май не изпитваше никакво вълнение.

8.

– Симеоне!

Николина, видяла за първи път морето преди няколко дни, сега с детско любопитство наблюдаваше невротизираните подско­ци на иларийките по спящата утринна вода. Нейното настроение нямаше нищо общо с настроението на железния, опечен от всички страни грубиян. С него се вплиташе в схватка на живот и смърт, решена да му противопостави младежкото си коварство, могъществото на междубедрието си, подареният ѝ от природата блясък и бликна­лата по кожата биологична мъзга, която оня би трябвало да възприеме като нежност.

– Симеоне!

Катанов ритна гемията.

– Живак, ти ли си?

– Излез!

– Спя.

– Веднага излез!

– Мини по-късно.

– Сега!

– Ела.

– Ти ела!

– Не мога, лежа.

Гемията „Димитър“ все още не бе натъкмена както се полага за обитаване, качването до палубата например ставаше трудно по небрежно наредени касони за риба, но Живко Катаков премина по тях като котка, провря се през открехнатия капак на хамба­ра и скочи вътре.

Моти лежеше на дюшек, сламеникът вече го нямаше, освен то­ва Моти беше покрит с одеяла, личеше че си е подонесъл туй-онуй от къщи, но най-голям разкош представляваше възглавницата с калъф.

– Ти знаеш ли, че мога да те убия?

– Не ми се вярва.

– Ей сега, на място!

Моти позабави малко отговора си;

– Ако ме убиеш, обаче, трябва да ме убиеш докрай, пълноценно, да не остане нищо живо от мен. – Едва сега отметна одеялата и се на­дигна, тежестта му падна изцяло върху облактената ръ­ка. – Защото, ако остане и най-мъничкото живо нещо от мен, то ще те намери където и да се завреш и ще те прободе с ножче, но преди това ще подпали трите ти гемии и четвъртата, за която съм чувал, че още се строи. Разбра ли? Ти си силен, скала си, но аз съм подлец. Аз съм работил осем години по черните кораби на индийския океан, а там всеки кораб е училище за подлеци. Викаш ме за капитан, не искам да ти ставам капитан, мързи ме, мързеше ме навсякъде, където съм бил. Затуй се върнах, разбра ли защо се върнах? Баща ми, който е същата стока като теб, ме опита отново в хотела, после и в търговията, но не стана. Мързи ме, разбираш ли, затова се преместих тук. На този свят не съществува нищо по-добро от Траверстаун. Рибарите докарват повече риба отколкото търговците могат да купят, та артисва и за нас. Наем не плащаме. Полицията ни е забравила. От казармата взимаме чорба и хляб, войниците дават. Зимата е топла, обитателите я прекарват по кафенетата. Слава богу, нито Мъгърдич, нито Кеворк, нито чичо Алберт са затворили вратите си под носа ни. Какво повече? Хавайските острови? Бил съм. Тук са Хавайски­те острови! Не там! Ясно ли е защо не желая да ти стана, капи­тан? Мързи ме. А от теб не ме е страх, морякувал съм на трий­сет кораба в десет морета. Където да отидеш, навсякъде има по един като теб – грамаден, силен… И иска да те убие. Добре, но ние, дребните, сме по-трудни за убиване, понеже сме мънич­ки и няма къде да ни прободете. А вие сте едри и сте лесни за бодване. Не се залавяй с мен, Живак, аз съм подлец, мързелът ме е направил коварен и ще те боцна точно когато не предполагаш. Ако не ме домързи, разбира се, защото много ме мързи и затуй съм се преселил да живея в туй най-готино място на света. Между другото, убивал съм вече един, точно като теб.

9.

Щом навърши четирийсет Якимов си въобрази, че оста­рява катастрофално. Книгите се бяха превърнали в единствената цел на живота му. Самовнушението, че остарява се подсилваше от факта, че винаги стриганата му коса оредя и посивя, а край слепоочията направо побеля. Някогашните ергенски пъпки по лицето му струпясаха от непрекъснато чоплене, кожата там се обезобрази, скороговорката, която съпътстваше младежките му години, се засили. Най-пълноценно живееше Якимов с книга в ръка – в четенето не му пречеше нито скороговорката, нито загрубялото лице. В четенето, обаче, го сполетя друга беда – бързо изгълта приключенските, криминалните и любовните романи; след тях го връхлетяха философите. Джасна се безотговорно в неприятното и особено неуютно тяхно общество, намрази чиновничеството, а когато се докосна до Шопенхауър и Ницче, напусна банката, в която бе постъпил с дипломите си от Бургаската търговска гимназия и Свищовската академия. И без туй вечно намръщен, след като разреди дните за бръснене, Якимов се превърна в блуждаещ дух на отрицанието. Но Якимов точно тогава разбра от философите, че животът е само мрак и безредие и трябва да си остане такъв. Четеше уж за самото четене, а ръката му вдъхновено грабна перото и написа двайсетина експресивни стихотворения, които издаде сам; плати на печатница „Котва“ от собствения си джоб – тираж 200. На корицата със средствата на линолеумната техника, дремеха изобразените клюмнали платна на два ветрохода, горе – името Стефан Якимов, а долу – заглавието „Видения“. Разнесе стихосбирката по книжарниците и отново се върна при философите, за да се увери допълнително, че всеки от тях има и няма право, че всичко е объркано, както е объркан и самият той: знае, че наоколо е мрак и хаос, и все пак възлага надежди на приоблачните видения. Пенка Якимова, невзрачна деловодителка, се изплаши от поведението му и избяга при братята си. Якимов усети, че опустява не само къщата му, не само пространството около него, но и човечността му. Стъпка по стъпка започна да се приближава към действителните гемии, към самотните, изоставени на разрухата лодки, към ароматите на смолата, към шумната рибна борса, която хранеше и търговците, и рибарите, а подхвърляше по нещо и на бедняците; позова го странната по цвят, мирис и тишина махала на още по-странните човешки сенки. Тези човешки сенки му направиха знак, той си внуши, че навярно точно при тях се потайва една потребност, може би единствената. Якимов започна да посещава всеки ден дървените купчини и сам не разбра как накрая ръцете му уловиха и понесоха първата траверса. За няколко дни си подреди прикритие, то приличаше на съседските, с една единствена разлика – Якимов вгради между траверсите насмолена ламарина. Ламарината обещаваше по-надеждна защита срещу дъждовете – според съседите – излишен разкош и нищо повече.

– Чак пък толкоз! – усмихна се Фламингото.

Към старателно защитената пещера обаче се насочи пъстра върволица книги. Томовете влизаха вътре и изчезваха от погледите на слисаните бараби.

– Аха! – намръщи се Фламингото.

Това шествие на хартия, кой знае защо, вбеси Живака. Той измъкна Якимов от убежището му и започна да го бие, но Якимов издебна някакъв момент, ухапа ръката му и го набиха допълнително.

– Спри, да ти кажа нещо – помоли се по едно време Якимов.

– Кажи – учуди се Катанов.

– Трябва да знаеш, че понасям боя добре – отвърна Якимов.– Боят укрепва организма ми, освен това, покрай твоята свинщина, наедрява опасността да заобичам другите хора. Ти обезумя, понеже видя книги.

Туй събитие се състоя пред погледите на мнозина от съседите по пещера, тъкмо те по-късно разнесоха легендата, че човекът може лесно да се превърне в Давид, ако умее да понася ударите на Голиат.

– Браво! – извика Фламингото, щом Живко се оттегли.

Бай Никанор поведе няколко души из района, посочи им коя точно билка да берат, те накъсаха много зеленина и облепиха неподвижния Якимов; приготвиха отвара, допълнително наложиха раните и няколко дни наред му носеха храна от казармата.

– Там това не може да се случи – рече на четвъртия ден, докато сърбаше от консервната кутия, Якимов. – Там никой няма да ти донесе чорба.

– Къде там, Якимов?

– Там.

– Якимов, уморих се от мислене и не мога да си отговоря на един прост въпрос: защо махалата не скочи върху Живко? Всеки от нас го мрази и ако го затрупаме с парцалите си, ще го задушим, няма да има Катанов повече,няма да повдига въпроса за унищожението ни, но ние търпим и не скачаме.

– Бай Никанор, ти наистина ли си граф?

– Не съм граф.

– По този въпрос, ваше сиятелство, са написани стотина книги, но не може да му се даде отговор – точно защото е прост.

Якимов се съвзе и заживя като крайно самотна, при това, злобна уединеност. Богатите къщи го зовяха. Спираше до порталите, звънеше и питаше прислужничките: „Какво казаха господарите, ще се намерят ли излишни книги в този дом?“ Приемаше всичко печатано, от което хората искаха да се отърват – купчините в заслона растяха, а мястото до дюшека се стесняваше.

Нашествието на книжнината, обаче, секна неочаквано. Прислужничката на адвокатско жилище му даде две подвързани годишнини на“Златорог“, една годишнина на „Демократически преглед“ и някаква тънка книжчица, чиято корица и заглавието му се сториха познати. Вгледа се малко престорено, но не и без ирония в нея, нежността го огря, ушите му се зачервиха от смущение, Якимов захвърли списанията и притисна своите „Видения“ към сърцето си.

Двете първи коли на Видения бяха разрязани – по него време книгите се разрязваха – а третата не. Якимов се обледгна на една топола и се зачете. След като изгълта трийсет и две страници, нетърпеливо разряза с клечка и останалите шестнайсет. Стихотворенията му доставиха удоволствие. Щом прочете последния стих, той затвори книжката, огледа любовно корицата с уморените платноходи, разгъна началните страници и зачете отново.

В този ден бе приключен периодът на философите, романистите и поетите. Край на всичко, прочетено дотогава. Започваше периода на самооткриването. Якимов забрави, че съществува Шекспир; всеки нов ден, от сутрин до привечер, излегнат пред входа на пещерата, или пък зиме, в кафенето,докато другите наблюдаваха картоиграчите, Якимов четеше Якимов. Философите, романистите и поетите бяха раздадени на другите пещери, обитателите на пещерите подлагаха Толстой под главите си вместо възглавници, подпалваха огньовете си с Достоевски.

– Вие четете една и съща книга – учуди се веднаж Наско, когато му подаваше цигари. – Всеки ден, вече втора година.

Якимов даде двата лева за „кариоката“ си, той и него ден остави младежа без отговор, Якимов отказваше да отговаря по този въпрос на когото и да е, по най-простата от всички просто причини – не можеше, не знаеше сам, ако знаеше – щеше да отговори на себе си.

– Ваше сиятелство, дошъл съм при Вас, сега пък Вие да ми отговорите на един въпрос. – Якимов приседна до лодката, имаше намерение да разговаря надълго. Тази лодка още отдавна беше поставена на тънки филета, лежеше ниско, близо до влагата на земята и тревата, в замяна на туй обаче надстройката й бе превърната в удобна барачка, изкована сполучливо от обитателя й. – От две години насам чета една и съща книга – моята. Защо?

– Защото Ви доставя удоволствие, Якимов, затова.

– Да, но не усещам да съм луд.

– Е, сега… Якимов.

– Освен това, искам да Ви кажа нещо, Ваше сиятелство: след всяко ново прочитане откривам нови достпинства между редовете и все повече ми се струва, че не съм чел по-добра книга от моята.

– Това, Якимов, означава – бай Никанор, който може би по документи се наричаше другояче, не допусна ни следа от усмивчица по устните и нито нотчица на ирония в гласа – това означава, че книжката Ви е или много хубава, или много лоша.

– Във всеки случай, не съм чел по-добра – отвърна Якимов и си отиде.

Седмица по-късно той се натъкна на Василев. Василев беше авторът на корицата му. Художникът седеше до статива си и рисуваше. В предния план на картината лежеше гемията на Моти, зад нея се подаваше прогнило дъсчено кейче за лодки, то се оглеждаше в спокойната вода, в средния план се разполагаше част от рибната борса с „живи“ гемии – не на сухо, а на вода – а над тях, което означава над невидимата част на Залива, се бяха скупчили облаци.

– Знаеш ли, Якимов, целият Траверстаун е съставен само от меки тонове. Единствено облаците! Виж колко са ярки истинските, а на платното съм ги поусмирил.

Василев говореше кротко, но нали си беше учител по рисуване, показваше всичко с големите си изразителни ръце. – И все забравям, Якимов, преди месец Низамов пита за теб, имам чувството, че те търси.

Ето какво ще направя, помисли си Якимов докато гледаше реалистичния до педантичност пейзаж, ще отида при господин Низамов.

10.

Като повечето англичани от имперската администрация по него време, мистър Кендъл притежаваше много развита способност да възприема действителността, харесваше му да посещава какви ли не места и да е там, където не му е работата. Паркира вехтия си остин на прашния път към Борсата, точно до рибния музей. Няколко пъти този човек се опита да надзърне в барачката, успяваше да види някои от стъклениците със спиртосани експонати и нищо повече. Като се обрна към Траверстаун, стори му се, че този следобед вижда махалата в най-привлекателния ѝ вид. Онзиденшният дъжд бе надънил зеленината с обилна тежка влага. Бурени, наистина, но зеленина, богато напоена, вирнала се към небето с намерение да извърши нещо важно, тръгнала да скрие всички дървени купчини. Милиони жълти лютичета, бели маргаритки, нежни цветчета на къклицата. Но истинската магия на растителния свят тук за английския консул си оставаха пощурелите от синьо и сила цветове на магарешките тръни. В най-непознатата част на махалата четири от пещерните бълхи тичаха насам-натам, махаха с ръце, викаха. От Зангадора знаеше, в тази част са „новоселците“, главно от вътрешността на страната.

Заекът бягаше трудно в тлъстата зеленина. Стори му се охранен див заек, появата му сред тревата предизвика празничен звън в сърцето на англичанина. Четиримата, обезумели от стремежа да пипнат и изядат този внезапен разкош, бяха забравили, че ги мързи. Най-после настъпи моментът на скока – не става въпрос за заека – внезапно се хвърли напред една от фигурите и май че успя, господин Кендъл чу как жертвата изврещя, но веднага след туй настъпи няма, замръзнала сцена, неподвижност. Фигурата се изправи бавно с празни ръце.

През последните години Форин офис предложи два пъти на консула си в Бургас да го премести в друга страна, а преди месец го помоли да си избере сам държава, но господин Кендъл отказа. Когато преди шестнайсет години британският служител пристигна в този град, за много кратко време разбра, че няма изгледи вече да го напусне. Местни богаташи са го питали: Какво търсите още в тая паланка, сред няколко блата и един келяв баир? Вместо да отговори на богаташите, за които знаеше, че са само богаташи и нищо повече, той се усмихваше и преминаваше към следващия сервис, защото тия разговори с него се състояваха обикновено на тенискорта.

Да, бурените се бяха забравили. В началото на „главната“ го повика някакъв представител от рода на хвощовите. Погали го и чак тогава отиде при „магарето“. Такъв магарешки трън господин Кендъл не бе срещал в живота си. помириса го от всички страни, прокара пръсти през нежните ресни на цветовете му и си помисли, че напоследък все повече се вдетинява – една от задачите на всеки от Форин офис винаги си е била да се занимава с шпионаж, шпионаж за каквото и да е, а не да целува цветя и то какви цветя, най-долнопробните. Като се приведе обаче да допре уста до нарочените нежни ресни, той съгледа входа на заслона. Нито вляво, нито вдясно му се мерна човек, пък и да имаше някого наоколо, мистър Кендъл знаеше, че ще влезе в „пещерата“, защото си беше едно дете и нищо повече. Удиви го откритието, че входът не е директен. Трябваше да се завие надясно… Умно. Все пак някаква защита срещу вятъра или любопитството на външния свят. Вътре имаше не един – два дюшека… Само че, само че и две заешки очи. Сърцето му затупа силно, не само заекът преживяваше стрес. Горкото животно, изглежда примираше в очакване. А пътят към изхода бе запречен. Господин Кендъл съобрази и хладнокръвно се измъкна навън. Като се посъвзе от вълнението, той мина на друга тема, обхвана го друго вълнение и то разсея емоцията див заек в пристанището.

Късо беше времето от огледа на заслона с дюшеците до очите на животното, но в това време от десетина секунди, у господин Кендъл пламна неочакван стремеж да избяга от света и да се завре в нещо подобно. Прииска му се да полегне на някой от дюшеците и може би щеше да го стори, но точно тогава му блеснаха фарчетата на дивеча. Вече в светлината на дългия юнски ден на „главната“, англичанинът, старият ерген, който винаги се е учудвал на себе си, че харесва блатата повече от езерата, започна да обмисля въпроса по-сериозно. Наситил съм се на пълен с какви ли не сладости живот, рече си той, ами да опитам и битието на скитниците, може би ще ми допадне, ако се набутам в някоя от пещерите на Траверстаун, пък да усетя и удоволствието да си приготвя сам жилището, обзавеждането му и всичко останало – до консервната кутия и чакането пред портала на „Двайсет и четвърти на нейно величество Елеонора полк“ за чорба.

В същия миг го удари миризмата на гостбата и той се учуди на нейната реалност – тя беше наблизо, тук, много истинска и примамваща, защото му беше позната, точно така – много позната.

Най-после!

Дан Колов седеше на пейката, фронтално на „улицата“. Пушеше. Моти бе седнал до нея. Това улесняваше този, който искаше да се самопокани.

– Моти, съществува ли някаква възможност да попиташ домакинята кога пак ще сготви прословутата си манджа миди с ориз, за да мина специално.

– Сега не може ли?

– Не съм поканен.

Моти се усмихна тъжно само с върха на нослето си, не преведе нито една от разменените реплики, хвана консула под ръка и го въведе на „терасата“. Преди да се намести в един изтърбушен плетен стол с много удобна седалка, консулът извади плоското шише от джоба си, то и без това му досаждаше отзад. Плъзна погледа си по всички лица, дамата се беше изчервила, но туй приличаше повече на изчервяване от щастие, бай Рашо изведнаж загуби баланса на ръцете си, а Никанор кимна колегиално и тук май доказа безпогрешно от какъв род произхожда.

– Много се радвам – успя да каже гостът.

На огнището къкреше очукана от старост казармена бака с капак. Шепотът, който баката произвеждаше, галеше ухото, а острото, възбуждащо апетита ухание на гостбата достигаше може би до морето. Всеки от присъстващите къташе до себе си своя алуминиева чиния и вилица. Домакинята, обаче, измъкна от дъното на бърлогата порцеланова лъжица и сребърна вилица. Подаде ги на бай Рашо. Бай Рашо се запъти към чешмата, но Никанор пресече пътя му, пожела той да извърши измиването.

Докато Моти отваряше бутилката, господин Кендъл зърна крачещия човек на етикета й. Връхлетя го откритието, че е заобиколен от некрачещи скитници – по бърлогите се потайваха ленивци, блейковци, съзерцатели и бленуващи души. Те стояха или лежаха и наблюдаваха света, едно мъничко кътче от света, тяхното си. Това май им се струваше предостатъчно.

Джони тръгна. Съобразителният Моти подаде бутилката най-напред на консула. Консулът глътна добре и му я върна. Моти не пи, а подаде на домакинята. На тази веранда никой не се бе писал пияч, най-малкоМоти, знаем вече това, затуй разпиваката се разви спокойно. Неспокоен се оказа единствен консулът, много поглеждаше към огнището. Ами то какво огнище само, истинско, погледне ли го човек не може да не цамбурне във времето на траперите. Долу тлееха, а вече и гаснеха въглени, не от какво и да е, а от дъб. Само баката дето бе по-голяма от тенджерите на траперите и квакерите.

А Моти, колкото и да му бе скучен заради мълчанието си, в някои случаи му се очертаваше като сполучлива плячка. От бившия моряк господин Кендъл научаваше неподозирани жаргонни изрази. Докато ги записваше, на ливърпулеца му се струваше, че изобщо няма каквато и да е представа за език.

К р а т ъ к  п р о т о к о л
н а  л а ф – м о а б е т а

1. Стана въпрос за заека. Каза се, че напоследък в района са се появили много диви зайци.

2. Бай Никанор пък отбеляза, че между треволяците и бурените пак е израсъл много джоджен и копър. По този повод някой подхвърли: Живеем в рая на земята! Току що пристигнал, Фламингото допълни: А според Якимов – ние обитаваме Верандата на Рая, което било по-важно.

3. Мина ученикът Наско и даде възможност за коментари. Ирина рече: Добро момче е синът на будкаджията, често ни подарява цигари.

4. Английският консул все пак успя да провокира Моти. Записа си два-три нечути досега изрази.

5. Миди с ориз. Най-напред най-трудното – мидите трябва да се наберат от подводните скали. Следва най-трудното – мидите да се почистят, да се изтърка ракушката, впита в черупките, да се отскубнат жилавите ресни, с които мидата се крепи за скалата. Преди да се набере мидата, обаче е най-трудното – необходимо е да се намери ориз. А още по-трудно е да се намери олио. Оризът и олиото се осигуряват от артелчика на Двадесет и четвърти полк. Фламингото се явява при него, натоварен с пресен и сушен чируз. През есента – паламуд или скумрия. Рибата се набавя от Борсата. За тази цел се помага при разтоварването на улова. Ирина е приготвила предваритено баката, измива я и налива в нея толкоз вода според наличието на мидите и ориза. Днес например съдът е пълен догоре. След като се появят пашкулите във водата, Ирина сипва ориза – лукът вече е вътре – олиото, червения пипер, а накрая и мидите. Мидите… но как. Затворени, както са си, вътре с морската водичка погълната при скалата. Мидата е идеален филтър. Ето защо в манджата не се сипва сол. Морската вода ще я набави. Огънят се поддържа отначало умерен, а после слабичък. Алхимията си се извършва самичка, под капака. Оризът набъбва, мидите се разтварет и почват да го поглъщат. Поглъщат, докато се надумкат.

Когато Ирина отвори капака на баката, господин Кендъл помисли, че ще загуби равновесие. Отворените и пълни с ориз миди ухаеха на поле и море, а цветът на картината се оказа бакърен от пипера. Тук таме се виждаха някои мидени ядки с кехлибарен цвят, обрамчени с черно.

Чинията му се оказа пълна, оризът беше горещ и ароматен. Най-напред налапа една от ядките и усети ухание на затворен залив. Върху порцелана на чинията и дръжката на сребърната вилица господин консулът различи красиво изработените емблеми на гаровия ресторант.

11. …

(***Недовършeно! Явно Авторът силно е огладнял от ярката сцена, оставил е замалко пишещата машина и е притичал до най-близкото вкусно място, след което е пропуснал да се върне навреме и отмъстителната Муза го е зарязала – в началото на един от най-поетичните му саркастични разкази за любимия Бургас!… )

НО! Намерих 10 реда от глава:

12.

Живко Катаков знаеше, че единственият начин да задържи младото момиче с бяла кожа и черни очи за себе си е да се ожени за него. Тази мисъл беше започнала да го овладява, а от друга страна той се терзаеше от порочното минало на Николина. Подлагана всеки ден на упорити разпити, тя си призна трима мъже и, разбира се, четвъртият, от когото бе забременяла. Свикнал да властва и всичко около него да му принадлежи, новобогаташят не се примиряваше с фактите, понякога извикваше като дивак в яростта си, защото знаеше, че миналото си е минало и никой не е в състояние да го заличи. Няколко пъти я наби, след всеки побой обаче Николина поумняваше…