Posts Tagged ‘за творчеството’


НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ   .pdf за изтегляне

Пазачът се двоумеше, за първи път му правеха подобно предложение, непознатата му повтори още веднъж: вижте какво, вие и без това си стоите тук, а леглата са там, празни, така че можете спокойно да се съгласите. Пазачът се замисли и се убеди, че наистина е тъй – той си стои тук, в бараката, а леглата са там, празни; питаше се кое му пречи да се съгласи. Цепките на недоверчивите му очи оглеждаха внимателно непознатата, стараеха се да доловят къде точно се крие шмекерията, но непознатата го следваше открито и с цялото си присъствие му заявяваше, че шмекерия няма. На края пазачът каза, че нарушава закона, но прие десетачката. От този момент очите му станаха добри. Той вдигна куфара, а момичето понесе голямата ръчна чанта и касетофона. Всъщност чантата тежеше повече от куфара, в нея беше напъхала храната.

Всичко започна истински от подковата на заливчето, изпъстрено със смокинови дръвчета, дълги грозни сгради, лозе с дребни гроздове, изтеглени на суша лодки с педали, зазимена вече под навеса спасителна лодка, пейки засъхнали градинки, лозунги, написани с бели камъчета, висока мачта без знаме, останки от лагерен огън и сиви циментови мивки, над които стърчаха варели за затопляне на водата направо от слънцето. Всичко й напомни детските години, лагерния живот. Грозотията и евтинията, навявани от всяко кътче тук, се изкупваха от морето на заливчето, сивожълтия пясък на брега и тишината.

Притича до някаква дъсчена беседка и се върна по бански костюм. Слезе по пясъка, нагази във водата. Потръпна, обърна се и с учудване разбра, че грозните неща бяха маскирани от кафявозеленикавата пяна на дърветата. Само част от сградата и едно ъгълче на клозетите се подаваха някъде зад листата – екзотични петна в пейзажа. Нямаше стъпки по пясъка, плажът беше гладък, човек като нищо може да си въобрази някои неща, например, че това е кътче от рая, захвърлено на края на света. Да, подобни кътчета могат да се открият през септември; децата са се прибрали за училищни занятия и единственият жив човек в обезлюдените почивни станции е старецът-пазач, натикан в малка невзрачна барака. Тя газеше във водата и наблюдаваше рачетата, те прибягваха по пясъка, а прозрачните медузи поклащаха плавно прозрачното си спокойствие. После дъното се наведе рязко и момичето легна във водата. Какви неща има по света! Заплува. Извън заливчето сигурно духаше вятър, но тук водата спеше, момичето я пронизваше с бюста си и се стараеше да прогони връхлитащите мисли за детството. Защо прииждаха те, кое ги викаше? На хоризонта спяха плътни бели облаци като глетчери, но над главата й небето се простираше чисто, виждаше го, като се излегнеше по гръб. Тогава чуваше и оня шум в празното пространство на ушите си, покрити с наушниците на шапката. Струваше й се, че там шуми огромното световно море – от бреговете на Гренландия до Хонконг, – всички шумове: бели, черни, червени и жълти, на всички езици; струваше й се, че тя е навсякъде и най-вече там, където ще бъде най-сама, с един огромен мъж, който я носи на ръце по прохладен твърд пясък. През притворените си от щастие мигли вижда опънатата му напрегната ръка, усеща здравината й, потръпва от мисълта, че я носят към топлата пяна на вълните, тази пяна се разпуква шумно, почти както се разпукват памуковите кутийки. Глупаво е, много е банално, но коя жена не копнее за един мъж да я понесе? Това е, останалото е измислица, жените напразно се бунтуват за други придобивки, те искат само един мъж да ги носи на ръце. Гмурна се и зърна скалистото дъно. Долу се поклащаха водорасли, преминаха няколко рибки, една медуза стоеше на място, опиянена от своята безтегловност.

− Хей!

− Моля?

− Какво търсите тук?

− А вие?

− Обикалям имението си и стрелям по нарушители. Аз съм чудак, пропит от лунна светлина, и мразя жените, когато ги срещам под водата.

− Аз ви презирам.

− Ще ви убия, защото газите водата ми.

− Пропит от лунна светлина?

− Това, заграденото, което прилича на нещо, което не знаете, се нарича залив. Той е мой, аз съм негов господар и стрелям на месо по всеки, който дръзне…

Той издигна пояса си и показа две риби. После ги пусна и размаха харпуна:

− Докато броя до три милиона, да ви няма.

− Да, но аз ще повикам истинския господар и той ще ви убие по-напред.

− Кой е той?

− Този, който ме донесе.

− Доведе.

− Не, мен ме носят.

− Разнасят.

− Носят!

− И все мъже.

− Аха.

− Че тогава да си вървя.

− Най-добре.

− И колко смятате да останете?

− Зависи от мен.

− Мразя ви всички.

Той вдигна маската си, тя видя сиви, уморени от взиране очи.

− Кои всички? Кои сме ние?

− Тези, по които стрелям.

− Пък опитайте да не стреляте.

− Ще ви изтребя до един, няма да ви пусна в залива! Може би ще оставя само вас, да го красите. Не, ще убия и вас.

− Защо?

− За да не народите малки. Не искам туй място да се напълни с човечета.

− Ако са от вас, ще бъдат обременени.

− Но честни.

− И ще изтребят всички риби на моретата.

− Но по честен начин.

− В едно безрибно море един безрибен залив ще бъде като един празен пистолет, с който не можеш да застреляш дори мравка.

− Затуй ви гоня… Махнете се и ако дръзнете повторно, стрелата ми ще ви прониже през гръдния кош.

− Имате ли огнище?

− Там ли?

− Къде?

− Няма да ви кажа къде. Никой не знае къде и вие никога няма да узнаете мястото, където изкормвам рибите.

− Някои ги пекат направо с вътрешностите, месото им придобивало особен вкус.

− Не ме учете на вкус. Аз имам много вкус.

− Но не и тънък.

− Напротив… Уморена ли сте?

− Повече от присъствието ви, отколкото от плуването.

− Вие сте уморена и бяла, вие сте отскоро и сигурно ще ми досаждате. Предупреждавам ви, че ще ви прострелям, ако нарушавате покоя.

− Да, но не съм сама.

− Тогава сте интересна. Ще убия самеца и ще обсебя самката.

− Защо плувате с мен?

− За да не се удавите… Защо плувате към брега?

− Защото ме чакат.

− И пак ви предупреждавам – ще ви застрелям и ще ви опека с вътрешностите. Ще извадя само сърцето ви, ще го поставя в спирт и ще го наредя при другите.

− Колко на брой?

− Дванайсет.

− Само?

− Които имат бенки в лявата долна част на брадичките. Останалите са тълпа.

− Мразя, когато забелязват бенката ми.

− Ето, тук е границата. Хвана ли ви втори път, край…

Нямаше вече човек, беше изчезнал. Изобщо имало ли го е преди малко, или си го беше измислила? Почака известно време и тъй като никой не изскочи от водата, заплува към брега. Чувствуваше умора. Това бе първото й плуване за годината…

Юлия стъпи на пясъчното дъно и тръгна към брега. От тялото й се стичаха капки, оттичаше се умората от пътуването, нещо в главата й се опресни, пейзажът заблестя още по-силно. Свали шапката, тръсна коса. Само този миг и този поглед над заливчето изкупват всичко. Върху пясъка се очертаваха само нейните стъпки, боже мой, само нейните, а в това имаше толкоз много сладост и толкоз болка, дори жестокост, защото ненадейно съзря пътя си през една голяма пустиня. Останалото продължаваше да е ведро, тихо, нежно. Всичко. И каменните стъпала под яловия орех, и гущерчетата, които се шмугват под смокиновите сенки, и прегорелите бурени, характерни за този бездъждовен край по това време на годината. Вдигна крак, извади трънчето от петата си.

Сега отново може да се обърне назад; заливчето е рамкирано от дърветата, от скалите, завършва с два буруна. От левия бурун, навътре към морето, над водата, се подават отделни камъни. Между тях се движи някакво живо същество. Това не е тюлен. Махна му, той не отвърна, не я забелязваше, беше увлечен в гонитбата. Значи и той е реалност, не е видение, тя различава маската, шнорхела. Къде другаде можеш да се запознаеш с мъж, който е гол и маскиран по този марсиански начин? Никъде освен тук.

Вратата беше отворена, Юлия прекоси преддверието и влезе в спалното помещение. Стори й се, че не може да види края му. Простираше се по дължината на трийсетина легла, шейсет в две редици. Странна ли да нарече тази гледка, чудесна ли? От шейсет легла, само едно е застелено – бяло петънце сред сивотата на пружините. Излегна се върху чаршафа. Пътуването по въздуха от София до Бургас и с такси от Бургас дотук бе заангажирало съзнанието й, но вече всичко бе останало зад гърба й, а мъката пламна отново. Наистина, кое му дава право на туй нищожество, кое е то, какво представлява!… Във времето и пространството, или, казано по-просто – в живота всяко нещо тежи със собственото си тегло, има собствена цена. Тя протегна ръка и яростно натисна клавиша… Колкото и да минава за хубава, каквито и оценки да й дават, ето, дойде фаталната оценка… Записът тресеше сградата… Мамицата му на нищожеството!…

Изправи се и рязко тръгна към шкафа, отвори бутилка, отпи малко, колкото да се каже, че е опитала, защото какво е една запечатана бутилка, срам, а една отворена бутилка е съвсем друго… Туй нищожество пренебрегна неочаквано всички хубави неща, може да се каже, че плю на тях!… Ритъмът дънеше пространството, стъклата на прозорците трептяха, в очите й бликнаха сълзи. Цели две седмици, по-точно тринайсет дни се напрягаше да остави очите си сухи, но сега е време да се наплаче, сега е на четиристотин и четирийсет километра от мястото на произшествието… Чаршафите не ухаеха, а миришеха на долнокачествен сапун за пране, тази миризма съпровожда леглата на всички къщи по крайбрежието… Музиката от записа трещеше, но тя се отдалечи по странен начин от нея, всичките шейсет легла запяха звънко със звънките гласчета на детството, долови любимите си пионерски песни, хорчето пееше за родината, за бъдещето на тия, които пееха.

Стана и излезе, влезе в топлата нощ, пъхна се в общността на звездите, на водата и рибите, на пясъците и дърветата, на смокините и гроздето, на бостаните и градините, на градчетата и къмпингите.

Долазили отдалеч, хората се бяха вкупчили при морето, бяха спрели автомобилите си до пясъка, опънали шатрите си като керванджии – един до друг. Само тя се разполага самичка в самотно заливче, защото й хрумна да подкупи пазача.

В ушите й бръмчеше пионерската песничка, разказваше й за бъдещето, за мечтите й… Мръсно, гадно копеле! Презрян подлец!… Ах, как гальовна е нощта, боже мой, колко безчувствена е природата!… Гласчетата на нейните другарчета звънтяха, сълзите се появиха отново. Морето спеше неподвижно в краката й, но някъде се зараждаше нещо като плясък. Къде се създава той?, откъде се взема, щом водата кротува?… Как й се спи, ах, колко много й се спи!…

Сутринта морето беше все тъй тихо, струваше й се, че е рано, а то вече девет, беше изтървала най-хубавите мигове на утрото, но и сега всичко плаваше в мекота, слънчевата светлина проникваше като през абажур. Нагази във водата, заплува, започваше вторият й ден на море и за втори път почувствува страх, че след двайсет дни трябва да се върне в дъждовното всекидневие. Заплува към буруна. Дланите й легнаха върху затоплящ се мокет от морски мъх, отпусна крака и усети дъното с ходилата си. Полута се вляво и дясно, търсеше място за излизане – заоблената скала й предлагаше удобно леговище, можеше да се изпъне на нея, да се напече по известния си изпитан начин – безкрайно, без страх от изгаряне. Най-после, преди да се откаже и върне обратно, тя намери проход и се изкатери. Облизвана от вълните, тъпкана от хиляди човешки крака, скалата бе станала гладка и, кой знае защо – черна. По-нататък скалният масив се разкъсваше, тук-там зееха хралупи, а една от дупките приличаше на корито. В това корито имаше морска вода, по всяка вероятност останала от последното вълнение. Скалата й напомняше подобни скали по брега, където е била други години, ала никога сама, никога тъй плътно притисната от тишината… Лош човек, много лош човек!… Огледа се, наоколо нямаше никой, но не посмя да съблече банския. Отпусна се и вече се докосна до другото важно усещане – че няма нищо по-хубаво от септемврийското слънце, че някога е била глупачка, щом е идвала през юли… Къде ли е сега той? Ще се върне ли някога?… Опъна се, протегна ръце и ги подгъна под главата си… Чудесен беше, каквото и да си разправя, чудесен беше този глупак и един господ знае как природата може да си позволи подобни несъразмерности: да създаде организъм с хармонична външна красота – черупка на посредственост, на празнота… Умирам да го видя отново, но той няма да се върне, такъв е кодексът… При такова слънце се изгаря трудно, лъчите му само топлят.

− Слушайте – оня изтърси рибите на скалата и се изхвърли от водата след тях, − вие няма ли да се махнете от залива ми? − Седна с гръб към нея и се зае с изхлузването на плавниците. − Какво търсите тук? – смъкна маската от косата си, постави я до плавниците и се изсекна. − Нали ви изгоних? Казах ви, че ще ви пробода… Или не ви казах? Мисля, че ви казах, че ако не напуснете залива ми, ще ви харпунирам.

− Кожата ви е побеляла от студ – рече тя.

− От ярост – рече той. – Това, дето го виждате, е ярост, а всичко туй, дето лежи напред и насам, е мое, всичко туй, дето ви харесва, е само мое, аз съм господарят му и ви моля да напуснете пределите ми, защото не отговарям за последиците.

− Но туй, дето се изсекнахте пред дама, няма да ви го простя – каза тя.

− Дама! – Той плю и по навик прокара ръка през брадата си. – Не сте дама, а нарушител. Давам ви срок от десет минути да напуснете залива ми!

− Все пак цели десет минути… – Тя лежеше по гръб и гледаше небето.

− Какво… през тези десет минути? – поиска да знае той.

− Нищо.

− Не, вие искахте да кажете нещо.

Думите на този човек й звучаха странно, но все пак бяха реалност.

− Слушам тишината – каза тя.

− Не, аз бих ви набил веднага, но ръцете ми са мокри. – Той подреди рибите си. – А вие сте нажежена. – Бяха три на брой, едната доста голяма, може би два килограма. – Ако ви докосна, ще изцвърчите. – Чак сега се наведе от скалата, на която бе седнал, и в ръката му се появи харпунът. – И ще ме намразите. – Постави го до рибите, след това вдигна само най-голямата и се опита да усети тежестта й. Кожата му потръпваше, брадата му също. Кой знае колко часове беше киснал във водата. – Една голяма и две по-малки!… Всеки ден по три, нямам основание да се оплаквам, но вече сме двама и ще ни трябват повече парчета. Досега бях сам, стигаха ми, но от днес не съм и няма да ми стигат. Вие ще изядете голямата и малката, на мен ще ми оставите средната, а друг път си изяждам всичките три риби. В замяна на туй ще ги печете вие. Печени ли ги искате? Аз ги ям печени, вие също ще ги ядете печени; нямам олио, пък ми липсва и тиган, а печените риби се приготвят лесно – завиваш ги в хартия, поставяш ги на жарта и чакаш. Не дълго, но досега времето минаваше скучно, а сега, докато чакам, ще се целуваме. Обичате ли да се целувате? Хайде да не се целуваме и изобщо да си вървя. Но помнете – хващам ви втори път в имението си, ако ви спипам трети път, ще стрелям. Ще ви пробода през гръдния кош, ще изтръгна сърцето ви и ще го поставя в спирт, при другите дванайсет. Сърцата стават малки, особено след стотната година, те се свиват и се превръщат в бисери. Разберете – извика ядосано той, – сърцата на жените са бисери!

− Всички ли?

− До едно, няма лоши женски сърца, защото светът се заражда в доброта. Във вашите сърца пада семето на любовта.

− Тук не ви разбрах.

− Бебчетата не лежат в утробите ви.

− Така ли?

− А в сърцата ви. Там се създават те, а не където мислите вие.

− Кои ние?

− Хората.

Той нареди рибите върху скалата по големина, после – една зад друга, в една линия, и започна да любува на дългата черта, измери я с педи.

− Точно метър и петдесет.

− Най-много осемдесет сантиметра – каза тя.

− Добре, ще ми стигне. Досега съм убил към три километра риба.

− И цялата сам?

− Винаги сам. Вие хората не заслужавате компанията ми и не ме интересувате. Вие ми служите само за да ми произвеждате харпуните.

− А водката?

− И водката.

− Значи, не можете без нас.

− Един харпун и една бутилка, друго не ми трябва.

− И без жени?

− Пфу!

Той се обърна по гръб и притвори очи. Кожата й вече съхнеше, стопляше се, настъпваха познатите минути на удовлетворение, когато тялото усеща силата си, а съзнанието благодари на тялото. Беше потънала в онези мигове, заради което бе пестила левове през зимата: малко преди да долетят нежните скални мушици. Нежните скални мушици долитаха винаги и я безпокояха приятно. Те бяха създадени от сухата морска трева и от пяната, а може би от планктона, от въздуха, от допира на морето до сушата. Колко ли живеят? Сигурно по един ден. И защо живеят, какво е значението им, какво оставят след себе си? Сигурно оставят нещо, но какво? – тя не знае, би трябвало да попита някой професор. Ужас, колко малко неща знае.

− Голямата риба е за мен – каза тя, без да отваря очи. – Ще ми я изпечете внимателно, нито много, нито слабо. Ще си я развия самичка, ще хвърля хартията, ще я изям, както си е задушена, без лимон, без сол и без вино… Така искам, такава е волята ми. – Господарят на залива не каза нищо и тя продължи: – Ще махна само кожата и ще изям бялото месо, а на вас ще дам цялата кост, да видя ще съумеете ли да си направите нещо от нея. Как мислите, ще съумеете ли?

Усети мушиците, те се завъртяха около носа й, но после се спуснаха по кожата, там имаше пресен момински мъх, идеално пасбище за скалните мушици. Никой не отвърна на въпроса й, много просто, той си беше отишъл заедно с трите кефала – два по-малки и един огромен, нарочен за нейна вечеря, същия, който ще изяде и чиято кост ще му подари, да си приготви от нея гребен, един символичен гребен, за спомен от реалния рай. Може би не е чудак, може би е само маниак, но все пак е пропит от лунна светлина, помисли си тя, а може би е наистина чудак, защото само един чудак може да избяга и да я остави просната на скалата. Дявол да го вземе, все още има мъже, колкото и да е невероятно. Чудак, пропит от лунна светлина!… Мушиците гъделичкаха приятно кожата, слънцето притискаше клепачите – вътре в очите, дълбоко, до ретината, – вече бръмчеше унисащото мърморене на съня.  Унасяше се и усещаше, че е заобиколена от сладката умора на природата в края на лятото; морето, небето и сушата бяха отпуснати, готови да се предадат на когото и да е, на каквато и да е цена.. Някъде в просъницата й се мярна оня, истинския, който не я чака, но сигурно се чуди къде се е дянала. Е, той няма да пририта от болка, но тя…

Събуди се точно както трябваше – отпочинала след уморителната нощ. Плъзна се от скалата като змия, кожата й изсъска от допира с водата. Заплува към смокиновите дървета, към дългата къща с шейсетте легла, която й напомни детството. Плуваше лениво, сега приемаше прохладата на водата като благодат, освен туй усещаше глад, но знаеше, че след малко ще се нахрани прилично, ще поспи в леглото и ще се къпе отново. Чудак, пропит от лунна светлина! Значи, имало още такива, романтиката още не е мъртва, съществуват ловци на бисери, които скитат в слънчеви морета и измъкват от дъното слънчеви мисли. “Изглежда, че няма да мина без него – помисли си Юлия и
се усмихна. – Както и да разсъждавам, не мога да измисля друго решение освен туй, че до падането на нощта ще се целуваме. Освен ако той не е друго яче, на какъвто ми изглежда, щом твърди, че не признава жените. Библейската правда трябва да се уважи – има рай, има Адам, трябва да има и Ева, която иска да изяде една риба…”

Таванът на помещението беше бял, наоколо кротуваха петдесет и девет празни легла с ръждиви пружини. Запотена от горещината, гола, тя продължаваше да лежи върху чаршафа. Беше станала още по-хубава. Изпъна се и извика от болка сред празното помещение.

Намери банския, беше мокър, трябваше да го изнесе навън. Облече рокличката си и го простря на смокинов клон, наряза няколко домата, отвори консерва свинско сварено в собствен сос и се наобядва под чардака на надвисналите гроздове. Докато обядваше, Юлия наблюдаваше пазача, от беседката можеше да се види как седи на пейката и също обядва – старателно реже нещо с ножчето, по всяка вероятност сирене. Тя се вгледа внимателно и разбра, че старецът режеше не само сиренето, режеше и хляба си, парченце по парченце, режеше ги на кубчета и се хранеше без апетит, сигурно му бе дотегнала сухата еднообразна храна. Юлия взе една сафридова консерва и се отправи към него. Той я погледна, благодари за консервата и я постави до себе си, после каза нещо, по всяка вероятност я осведоми, че ще я изяде за вечеря. Докато се прибираше при своя обяд в беседката, Юлия изведнъж си помисли, че това не е старец, а човек, който пести, неприятен тип от неприятна категория хора, за които винаги е имала насъбрано презрение.

Поспа още и отново заплува. И този път се изкачи по гладката черна скала, която се подаваше от морето, но не се изтегна върху нея, а тръгна да върви. Тази част на залива беше скрита от най-гъстата завеса на листата. Зад тази завеса лежаха пършиви, обрани вече лозя, един грамаден орех и няколко платана. Предположенията й се оправдаха: след внимателно взиране откри палатката, сбутана между храсти и млади смокинови дръвчета. Трудно можеше да бъде открита от милицията или от другите административни органи, бдящи за това – нито една палатка извън къмпингите. Чудакът, пропит от лунна светлина, се бе навел и духаше право в кладичката, там след малко би трябвало да лумне пламъчето, което да разгори огъня да създаде жаравата.

− Че ще се появите, го пише още в библията. – Той се извърна и седна. – Ето там съм поставил столче и чашка за вас. Само че този огън днес не иска да пламне, защото ме домързя да набера съчки.

− Може би в мотора ви има бензин.

− Има, разбира се.

− Тогава?

− На огън, подпален с бензин, не поставям рибите си и трябва да го знаете още сега, ако искате да останете повече години с мен. Разбрахте ли?

− Разбрах.

− Налейте и на мен.

Той се наведе отново, а тя отвори бутилката и като погледна в чашката си, оказа се, че е наистина пълна, оставаше да налее само неговата.

− Много ли ме чакахте?

− Колкото трябваше.

Пламъчето лумна.

− Догоре ли?

− Догоре.

Той се обърна сега изцяло към нея, дори се премести към бутилката, но не направи ни най-малък опит да замаскира безредието наоколо. Абсолютно безредие, всичко бе обърнато с главата надолу, само трофеите бяха подредени, седем или осем шипа от морски котки, навързани върху палатката.

− Наздраве!

− Наздраве!… Забравих да питам, обичате ли водка?

− Друго нямате, нали?

− Не.

− Цял живот ли позирате?

− Може би не – отвърна той. – Не съм се замислял по туй.

− Замислете се.

− И какво, не ме ли харесахте?

− Да ви кажа правата, нямам нужда от мъж.

− Бог да ви поживи – отдъхна си той. – Така се бях изплашил, че ще искате да ви услужвам, пък, както виждате, силите ми трябват, за да убивам: кефали, котки – всичко убивам. – Той стана, надвеси се над главата й, целуна я силно по устата и се върна на мястото си. – Поне да имаше кой да чисти рибата, а то всичко сам, не мога да смогна. През лятото как да е, но какво да правя, като паднат снеговете? Тогава да зъзна ли по-напред, или да чистя риба… Мислите ли, че през зимата има кефали?

− Сигурно.

− Иначе съм загубен, ще умра от глад.

− Ще изравяте корени.

− Добре, ще изравям… Сипете ми… На вас?

− Не съм я изпила.

− Изпийте я.

− Много бързате.

− Така ли?

− По-спокойно. Постепенно.

− Видяхте ли? А аз, глупакът, нямам стил, бързам, сякаш ще умирам. Викате, бавничко, а?

− Разбира се, хитрите хора не бързат.

− Е, умирам да стана хитър.

− Не мога да кажа.

− Какво?

− Че не сте.

− Хитър?

− Да.

− Това е вярно, знаете ли? Познавате мъжете. Гордея се с вас. – Той стана, хвана главата й, нанесе още една силна целувка върху устните й, след което се върна при огъня и го разбута. – Аз съм единственият хитър чудак, пропит от лунна светлина. Ето, не плащам и за къмпинг, ловя си рибата, ям си я, събирам дърва от плажовете, а ако намеря откъде да доя и водката – край!…

Според Юлия този бе мъжът на живота й, от това повече – здраве, ето го пред нея, жив, жизнен, цялостен, мъжествен и умен, бодър и преливащ от хумор, мъж – мечта за всяка жена, от него не можеш да чакаш изненади, освен приятни, разбира се, нито помен от скука. Но как да се хване такъв? Сигурно има начин, но кой е той? Какъв е пътят към същността му? Всеки мъж е потенциален глупак и може веднага да бъде докаран на кладата, но как да се подходи, как да се потърсят подстъпите към него?

− Вие сте журналистка, нали?

− Не.

− Защото всички на морето са журналистки.

− Работя в изчислителен център.

− Тогава ще ми трябвате.

− Мислите ли?

− А, на мен са ми нужни изчисления, не мога да изчислявам доходите си. Можете ли да карате мотор?

− Не.

− Все пак ВИЕ ще отидете за нова бутилка.

− Но аз не мога и ви го казах.

− Ще отидете. По-добре вие, отколкото аз, понеже съм пиян.

− Добре, ще отида.

Той бръкна в палатката и донесе пари. Тя ги взе.

− Ще се науча.

− Имате ли книжка?

− Не.

− Поне да имахте книжка!…

Мотоциклетът се понесе по пътеката към шосето. Юлия погледна в огъня и тръгна към леговището си. Наистина, какво може да облече; нещо, с което да е хем красива, хем ежедневна, но по никакъв начин да не се разбере, че е положила грижи. Труден въпрос, изобщо няма по-комплицирана материя от материята мъже. А те пък, наивните, мислят, че няма по-трудна материя от материята жени. Панталон, разбира се. Стефан е от тия, при които най-добре се отива с груб панталон и блузка, докато при другите по-добре минава тънка женствена рокличка, зад която формите правят заклинанията си. Труден е континентът на мъжете. И става все по-труден.

Чувството, че не е сама в залата с шейсетте легла, не се оказа вярно, тя си беше сама и това, че лицето на пазача надничаше през един от прозорците, нямаше особено значение – вътре беше сумрачно и той напразно се взираше да зърне нещо повече от една фигура, която се преоблича. Не, лицето не влизаше в сметката и все пак имаше друг, той не беше вън, а вътре. Юлия прилепи панталона до тялото си и се озърна. Една птичка. Тя отиде и отвори вратата, но птичката не разбра, че й отварят, а се заблъска в прозорците. Нямаше време да се разправя с нея, остави я да върши каквото си ще, в края на краищата довечера ще си правят компания, ако, разбира се, изобщо спи тук, а не в палатката.

Единственото предварително и внимателно организирано нещо при Стефан беше хартията, имаше много хартия, в нея увиваше рибите, преди да ги покрие с пепел и въглени. Докато го наблюдаваше как работи, тя си припомни няколко мъже и всички бяха различни, но този тук се различаваше от целия свят.

− Казах ли ви, че съм чудак?

− Да.

− Пропит от лунна светлина?

− И това ми казахте.

− Тогава нямам какво да кажа повече. Това е единственото ми качество. Така покрити, кефалите се изпичат, задушават и запарват. Някои поставят черен пипер и други боклуци, но аз не, искам рибата да си е риба. Като я разчупиш, да ухае на кефал, а не на кухня. Дявол да го вземе, откъде се взехте вие? Досега изяждах по три, а тази вечер ще трябва да се задоволя с две и половина.

− Голямата ще изям аз!

− Защо?

− Така искам!

− Знаех си аз, че над залива ми висне опасност. Но трябваше да ви привлека… за да ви унищожа.

− Чашата ми е празна.

− Много пиете.

− Само така мога да ви понеса.

− Никой не може да ме понася. Аз съм изхвърлен от глутницата, вия сам срещу луната. Не сте ли малко висока за мен?

− Малко нещо да.

− Туй трябва да се изправи. Трябва да вземем мерки. Елате. – Застанаха един до друг. Тя почувствува мъжката му пот, той беше все още по бански гащета: слаб, почти кльощав, изпечен. – Цял сантиметър над мен! Как ще ме понасяте?

− Но вие не сте нисък – рече тя. – Само аз съм висока.

− Напоследък жените стават все по-високи. Ами вие вчера бяхте по-ниска.

− Какво да правя!…

− На туй трябва да се сложи край, ще измисля начин.

− Например?

− Мъртвите не растат.

− Много ли ви тревожи?

− Слезте от обущата.

− Вижте, сега сме еднакви.

− Вие и без това ще ходите боса до мен.

Искаше да го помилва, да се притисне, да го задържи с ръцете си, да не го пуска никъде и да ходи цял живот боса до него.

− Ти си наистина пропит от лунна светлина.

− Никога с обуща, разбрахте ли? И тези гащи! Защо нахлузихте панталон, какво искате?

− Разберете – кресна изведнъж тя, – не мога да се съблека още от първия ден!

− Не знам – рече укротено той, − все пак ние сме първите Адам и Ева, облечени в рая… Щастлива ли сте?

− Да.

− Боже, колко проблеми ни чакат! Трябва да те взема на ръце и да те понеса срещу цялото човечество. Вижте ни, ще кажа, ние сме, идваме, искаме път! А човечеството ще се усмихне и ще каже, какво си мислите, вие не сте нищо повече освен едно сляпо продължение на рода, две точки, които се стремят към обединяване. Така че не мислете кой знае какво, никого няма да смаем, дори няма да ни повярват, че се обичаме. Я да видя!… Да, равни сме, но ако не носим обуща…

Тялото й не можа да отдели достатъчно радост и нежност за него, тя искаше да го направи много щастлив и да го почувствува като най-необходимото нещо, ала туй й се струваше поне засега невъзможно.

− Да ти кажа правата, това ми липсваше досега в моя рай. Тук си имам всичко: небе, море, риба. Липсваше ми допир до някого. Вече имам и него. Но сега какво да те правя, вече си ми излишна. Ето, ще трябва да мисля и за твоята прехрана, изяде ми едната риба. Всеки ден по една риба, а ще ми трябваш седмично само веднъж за допир. Нямам сметка, така няма да стигна доникъде, ще фалирам…

Юлия се смееше и галеше с нос рамото му. През отвора на палатката се виждаше част от полунощното звездно небе.

− Да не говорим за туй колко хубаво си бях сам в палатката, а при това положение липсват и завивки. Имаш си там някъде цяло легло на разположение, но не си отиваш, защото жените сте такива, знаеш, че няма спя нито аз, нито ти, но продължаваш да ми киснеш в палатката. Нищо, кисни си тук, досаждай ми, това няма да ти се удаде повече от утре следобед. Щом дойде Жанчето, и ще те прогони.

− Жанчето?

− Ами да.

− Ще пристигне, така ли?

− Жанчето пристига винаги, нито веднъж не е пропуснало да пристигне.

Юлия можеше да му зададе още няколко въпроса, дори да му поиска сметка, можеше и да го обиди, например като нищо можеше да му каже, че е подлец, който спекулира с чувството си за хумор, но знаеше, че ще бъде без полза – играта е жестока, понякога някои си служат и с подобни средства. А колко много и само допреди една минута той наистина приличаше на Чудак, пропит от лунна светлина. Ето, такъв чешит не беше срещала в живота си, а го срещна, какво ли няма по света. Знаеше точно местата на дрехите с, напипа ги сравнително лесно в тъмнината и излезе от палатката. И това не беше преживяла; вървеше по пътеката и се питаше дали пък не е нещо друго, дали пък светът си е наред и не е тъй жесток, а само тя е глупава, защото вижте: върви гола, изпъдена, като последна блудница по пътеката на един рай, който тя съумя на бърза ръка да превърне в ад. Вървеше между платаните, вече стъпяше по пясък и, кой знае защо – боже, колко глупава жена беше тази Юлия, – усещаше величието на природата, свежестта на нощта, възприемаше всичко с голотата си, с гърдите си, гордо вирнати напред, готови да порят въздуха пред нея. Страшно ми е леко, дявол да го вземе, и ми е радостно, че ме изгониха, иначе нямаше да разбера, че съм толкова необходима на природата около мен, че ъм нежно допълнение към нея, защото съм красива и здрава, а той беше не с един, а най-малко с четири сантиметра по-нисък от мене!…

Запали лампата; леглата се наредиха около нея, нейната бяла постеля изскочи пред всичко, самотно бяло петно сред мизерната светлина, в космоса на огромното помещение с размекнати, разтворени в полумрака ъгли. Събудената птичка запърха наоколо и се заблъска в стените.


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


РАЗКАЗ

ЗА ИЛЮСТРАЦИИТЕ МИ…

ТУК! .pdf file за изтегляне…

Много смешно беше – когато се сещахме за това по-късно –  как аз станах художничка.

Винаги се знаеше, че аз ще съм „художничка”, а сестра ми  – „писателка”… Тогава казвахме така, а сега знам вече, че е по-добре да се казва „художник” и „писател”,  въпреки че става дума за жени…

Родителите ми започнаха да ми обещават да ме пратят в Полша да уча, ако ме приемат в академията.

Не нам защо – мечтата ми беше да посетя именно Полша! Не мога да я обясня и досега. Даваха по телевизията полски филми – и изведнъж се оказа, че съм научила Полски доста добре, разговарях си с поляци и се разбирахме, те дори мислеха, че съм следвала там.

Но аз не заминах, защото не успях да вляза в Академията! Голям позор!

Когато преполових 11 клас – седнах една вечер и нарисувах с молив 6В на лист за пишеща машина една чиния с ябълки. Едната беше паднала от чинията.

Моливът много гадно блестеше върху тази хартия, но рисунката беше обявена за шедьовър, сложена в рамка – лично от Тати – и окачена на стената, редом с картини на Стоян Венев, Мария Недкова, Павлето, Морозов, Цвятко Димчевски и други приятели на семейството, които са подарявали картини на родителите ми от приятелски чувства.

После се осведомихме как се влиза в Академията – с молба, ли, с какво – и с голяма изненада научихме, че се полага изпит! И то не къф да е – а цели 4-5 изпита, от сложни по-сложни.

Тогава взе, че свърши годината, почна страшното премеждие „МАТУРА!” – и ме записаха на курс по рисуване при един известен учител по подготовка за изпитите – Иван Матеев.

Явих се аз на първия урок – със споменатия молив 6В, гума и кадастрон. Аз никога не бях рисувала, освен в училище – но бях ВИЖДАЛА рисунки и графики – най-вече на художничката Мария Недкова. Седнах пред някакъв модел – един мустакат дядка. Малко се зачудих какво да правя, но извъртях една артистична скица в стил Мария Недкова – и готово! Седя и чакам похвалите.

В един момент седна до мен учителят и се смая. Запита ЗАЩО рисувам с такива дебели черти – а аз му обясних кого визирам…

Тогава той взе един много по-твърд молив, идеално заострен отпред – и започна първия етюд в живота ми. Да не ви преразказвам точно как се подхожа, как се мижи с едното или другото око, как се поставя главата в листа, и подобни…

Гледах с интерес.

В един момент, обаче, той очерта носа – и изведнъж започна с много фини щрихи да го запълва и създава форми, сенки, блясъци, после косичката на модела, после мустака и какво ли не още – и се оказа, че рисуването изобщо не е няколко виртуозни замаха с ръката, а един с часове изпълняван сложен процес, който трябва да се заучи, изтренира и усвои до рефлекс.

Мен ме лишиха от полагащото ми се ежегодно море през ваканцията, и аз към два и половина месеца рисувах и рисувах разни дядки и бабички, циганки и циганета, тук таме някоя моделка с по-пищни форми – и дори започна да ми доставя удоволствие.

На изпита по рисуване получих 5.30, ако щете вярвайте! Но никой не ми каза, че е трябвало да се подготвя и за втория изпит – Илюстрация!

С моето невежествено нахалство – аз възжелах да стана именно Илюстратор – за да илюстрирам книгите на Тати!…

По „Илюстрация” ме скъсаха. Двойка. Аз пак с дебелото моливче изрисувах няколко селяни как пият вода от стомна, под некви сенчести дървета – защото „темата” беше „работа на полето”. Което за мен си означаваше: ЖЕГА! УМОРА и ЖАЖДА!

Аз останах извънредно изненадана, че не ме приеха. Не съм и допускала, че може да ми се случи това.

Е, после ходих на уроци цялата година, но вече се беше появила нова специалност, с голяма бройка за приемане – и ме приеха, макар да се представих много по-зле по рисуване. Но по специалностите получих 6!!! – тогава кандидатствах и Керамика..

Е, и не станах „Илюстратор”, какво да се прави – а „Дизайнер”. Макар че специалността не я кръстиха Дизайн – беше мръсна дума за тогава! – ами „Промишлена естетика”…

Както в СССР!

2.

В това време започнаха да излизат една след друга разни книги от Ахото, обикновено илюстрирани от художник, определен от издателството.

Първата  –  „Тревоги” –  не беше много много илюстрирана, а и тогава така ѝ се радвахме, че хич и не гледахме илюстрациите.

Следващата книжка беше детска – и се казваше „Приключенията на Лиско”. Корицата много ни се хареса, но вътре илюстрациите бяха черно-бели и малко страшни. Но художникът беше много добър – Иван Лазаркевич.  Тя си остана „култова” книга  – да не се бърка с КУЛТОВСКА!

Разказите за Лиско растяха заедно с нас и ставаха все по-сложни и интересни, подходящи за все по-големи човечета, та дори и за хора! Мисля, че имаше поне 15 издания. Някои с много разочароващи илюстрации – например чудесният художник Иван Кирков, също и Иван Димов – кой знае защо, направиха много незадоволителни (за нашето око!) рисунки…

В това време аз се бях сприятелила с Никифор Русков – много талантлив студент от академията и го предложих на Ахото; той следваше моята мечтана специалност, вече му даваха и да илюстрира тук таме по издателствата.

Направи много книжки за Лиско – освен всички останали, той стана и постоянен илюстратор на Валери Петров…

Но всички тези илюстрации не задоволиха виждането на Ахото за илюстрации на неговите книжки!

Той ме хвана и ми обясни, че винаги е искал животинките да НЕ СА с дрешки! Да са си естествени! Да са смешни  – И ДЕТСКИ!

Но не знам защо – винаги ги рисуваха с народни носии! Къф ужас! Лиско – с потурки и поясче! Дори последното издание на книжките през 2000 г на издателство ФЮТ, след като изрично помолих да са БЕЗ дрешки – все пак облякоха Лиско с некви нелепи дрешки!

(Когато десет години по-късно се разправяхме с издателството за непочтените им авторски права – аз си позволих да запитам жлъчно шефката ЗАЩО животните са с дрешки? И ако трябва да са облечени – ЗАЩО тогава делфинчето плува голо! Не е ли това безсрамно?

Тя ме гледаше със зяпнала уста – не можа да ме разбере.)

 

3.

По едно време – през 1980 година – изведнъж и сестра ми прописа, и създаде една доста хубава книжка! – „Златен прах по миглите” – със смешни и романтични приказки за деца.

Издателство „Отечество” я прие много добре и веднага я включиха за издаване.

И тогава тя пожела аз да я илюстрирам, макар никога да не бях илюстрарала книги. Но бях „илюстрирала” няколко филмчета за „Лека нощ, деца” в Телевизията, където работих 15 години.

С голям страх да не се изложа седнах да рисувам, като единствената цел, която си поставих беше, илюстрациите ми да са АБСОЛЮТНО различни от всички илюстрации дотогава.

Абсолютно си забраних да заимствам стил и техники от колегите си!

Някак ме улесни това, че определиха книжката да бъде без цвят – съмнявам се дали щях да се справя с цветни илюстрации… И после някак си хванах един стил – и ми се струва, че илюстрациите станаха доста сполучливи.

А се изложи единствено издателството, което отпечата изданието на една ОТВРАТИТЕЛНА хартия, като при печатането се получиха по 2-3 контура, размазани, отвратителни отпечатъци! За корицата да не говорим! Ужасяващи цветове и разместване на контурите… Гадна „амбалажна“ хартия…

Сестра ми доста си поплака, когато я получи!

Е, и точно тогава Ахото дописа Новите приключения на Лиско до 10 броя, пак в „Отечество” се заеха да я издадат – като този път той помоли да я възложат на мен.

Е, бая зор видях, докато „налучкам типажа”, имаше някои „измъчени” рисунки… Но по едно време изведнъж тръгна от раз – илюстрациите си ставаха „сами“ – както и друг път ми е правило впечатление: когато рисувам – понякога рисувам „от самосебе си”, направо без участието на съзнанието ми – аз само изпълнявам „музиката” под нечие невидимо ръководство!…

И така останах само с тези две книжки, но нарисувани с много любов и желание да съм на нивото на скъпите ми автори!

Разбира се, ЗНАМ и ВИЖДАМ много прекрасни илюстрации на мои колеги! Има някои направо виртуози – не искам сега да ги изброявам, много са, един от друг по и по-добри!

Някои доста си приличат по стил, но все пак са чудесни!

Е, а моите останаха ТАКИВА! – уникати, именно за тези приказки и САМО за тях!

И двете бяха отпечатани ужасяващо! – но някога всички книги ги печатаха лошо.

Гледам оригиналите им – хартията пожълтява, буквите опадат, или стават на лекета, загубва им се качеството…

Затова ги сканирах и възстанових на компютъра си – една специалност, която изучих в чужбина и я работих няколко години. И по този начин ще се запазят – да ме питате ЗАЩО – нямам представа, но НЕКА ги има! Не ги бях поглеждала поне 25 години.

В илюстрациите на „Златен прах по миглите” тайно съм изрисувала баба си по баща; Лорчето – с кривогледото оче; голямата ми дъщеря – която винаги си обуваше едното чорапче, и се заблейваше в пространството – с едно босо краче…

В Лисковските илюстрации, пък, изрисувах безброй цветя и растения, предимно диви и полски – по които се бях силно увлякла по онова време. Сега ги гледам – и се сещам всякакви случки от някога…

И им се дивя – и откривам разни забравени подробности, както например днес открих и си спомних забравеното, че двамата представители на Телевизията в „Питонът“ – са облечени както Димби и Домби, и са нещо като възрастни техни образи; а ситуациите и „декорите“ съм предала такива, каквито ги е видяло въображението ми докато съм ги чела…

Странните рамки, които съм наслагала на големите илюстрации, ги сложих, за да мога да ги „разчупя” в последствие по един винаги нелогичен начин – за да подскажа, че случките в тази книжка, са хем абсолютно реални, хем и абсолютно излизащи извън ежедневието.

Рисунките излизат веднъж от „рамките”, но допълнително – и от листа понякога – точно както и Реалността на живота излиза извън нормалното, но и съдържа много подсказки и намеци за реалността – особено в най-идиотските ситуации…

Давам си сметка, че може би съм нереалистична към себе си, но съм много доволна, че съм нарисувала тези особени и различни картинки, за едни особени и различни герои, от едни особени и различни книжки на едни особени и чудесни автори!

Дано съм разказала добре всичко.

Дж.В.


ТУК ПРЕРИЯ .pdf file за сваляне…

борис
априлов
*
П Р Е Р И Я
*
радиопиеса
ЛИЦА:
НИНА  МОНЕВА
РОЗА  ВЕЛЕВА
ЕМИЛ  ВЕЛЕВ
НЕПОЗНАТИЯТ

Холът от апартамента на Нина Монева. Предполага се, че домакинята в момента върши някаква домакинска работа и слуша радио.
Звъни телефонът.
Добре ще бъде, ако може да се подразбере, че Нина Монева зарязва мигновено работата си, изключва радиото и просто грабва слушалката.
Ах, какво разочарование в гласа ѝ:
– Не, господине, не сте сгрешил много номера… но… тук е друго нещо… Чуйте, вие търсите общежитие, а тук е нещо обратно. /Чуваме брътвеж на глъч, той сигурно иска да завърже разговор./ Откажете се, нямам време.
Рязко затваряне на телефона.
Отново радиото.
Прахосмукачка.
Отново звън на телефон.
Млъква прахосмукачката, млъква и радиото, слушалката е грабната.
– Ало! – вика Нина Монева. – Ало!
Никой, нищо.
Щрак! Слушалката отива върху вилката си.
Радиото, прахосмукачката.
Сега пък – звънецът от входната врата. Нина Монева не бърза; спокойно, като човек, който не може да очаква нещо откъм вратата, тя изключва само прахосмукачката и отива да отвори.
– Добър ден! – чуваме гласът на Роза Велева.
– Добър ден! – отвръща Нина Монева.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя пиесата на Борис Априлов: „ПРЕРИЯ“.
Музика за преход.
Домакинята изключва приемника.
Р о з а. Не разбирам куража ви да каните вътре.
Н и н а. Не се страхувам от нищо.
Р о з а. И сте сигурна, че идвам при вас?
Н и н а. Сигурна съм, че не идвате при мен.
Р о з а. А аз идвам при вас.
Н и н а. Това не е вярно.
Р о з а. Абсолютно!
Н и н а /смутена сигурно от проучвателния поглед на посетителката/. Все пак, помислете си, при мен не идва никой.
Р о з а. Защо?
Н и н а /изненадана от въпроса, който в нейния дом прозвучава твърде нахално/. Трябва ли да да седнете?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Искате да кажете че…
Р о з а. Да!
Н и н а. Колко?
Р о з а. Повече отколкото предполагате. /Пауза./ Ще се наложи.
Н и н а. Да поседнете?
Р о з а. Да.
Н и н а. И какво ще желаете?
Р о з а. Едно обяснение.
Н и н а. Обяснение?
Р о з а. Голяма картина! /Пауза./ От кого е?
Н и н а. Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?
Р о з а. Само че не разбирам /пауза/ какво представлява.
Н и н а. Навярно чухте какво казах.
Р о з а. Животът объркан, картините объркани!…
Н и н а /раздразнено/. Не чувствувате ли че проявявате известно нахалство?
Р о з а /с възмущение/. Аз?
Н и н а. Вие.
Р о з а. /след пауза/. Наричате ме нахална? /Пауза./ Вие смеете да ме обвинявате в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?
Н и н а /стъписано/. Мен?… Слушайте, защо започнахте така’
Роза /едва сдържаща гнева си/. За да не почна направо.
Н и н а. Направо? /Пауза./ С кое?
Р о з а. С обвинението.
Н и н а. Госпожо…
Млъква, кой знае защо, не може да продължи.
Р о з а. Само не се обърквайте. Не съм дошла да се обърквате, а да проведем един съдържателен разговор, мъжествено /пауза/ както подобава на истински жени,
Н и н а. Вие… знаете ли, поне, как се казвам?
Р о з а. А вие допущате ли, че ще вляза при някого без да зная името му?
Н и н а /тихичко/. Вече не знам… какво да мисля. Светът е голям, а животът стана сложен…
Р о з а. А човешката душа е… пространна.
Н и н а /с лека изненада/. Какво казахте?
Р о з а. Тук е приятно.
Н и н а. Вие седнахте.
Р о з а. Седнете и вие.
Н и н а. Вие седнахте много спокойно.
Р о з а. За което са учудвам на себе си. /Пауза./ Възхищавам се от хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.
Н и н а. Величие?
Р о з а. А какво друго?
Н и н а. На мен ми липсва подобна самоувереност…
Р о з а. Нищо чудно.
Н и н а. Дори в собствения ми дом,
Р о з а. И когато говорите по телефона ли?
Н и н а /отново трепва/. Може би трябва да търся причината на вашето посещение…
Р о з а. Важното е да запазим присъствие на духа и да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.
Н и н а. Това което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно.
Р о з а. А туй да наречеш човешката душа… пространна… /Пауза./ Остроумно ли е?
Н и н а. Все пак, моето предимство пред вас е в това, че се намирам в къщата си.
Р о з а. Стига с тази къща!… Разбрахме, че сте в къщата си.
Н и н а /готова е да викне, но се овладява/. Вижте какво, аз съм тих човек, така ме знаят всички.
Р о з а /иронично/. Всички?
Н и н а. Познатите.
Р о з а. Имате познати.
Н и н а. Всеки има… Поне познатите не липсват на този свят.
Р о з а. Непрекъснато говорите за света, все за света.
Н и н а. Все пак в него живеем.
Р о з а. Добре ли живеете?
Н и н а. Анкета ли провеждате?
Р о з а. Старая се да запазя хладнокръвие.
Н и н а. Какво?
Р о з а. Да не захленча, най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.
Н и н а. Заплашвате с плач. Имате доста начини за заплашване
Р о з а. Стига!
Роза захлипва.
Н и н а. Успокойте се. Избършете сълзите си.
Телефонът.
Нина грабва слушалката, повтаря няколко пъти „ало“, не получава отговор и връща слушалката.
Р о з а /изведнъж, поривисто/. Причинихте ми най-голямата беда!
Н и н а /все още заета с мисълта за телефона/. Аз?
Р о з а. Смазахте ме. Унищожихте ме.
Н и н а. И сте сигурна?
Р о з а. Затова ви разглеждам сега и да ви кажа… /злорадо/ не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.
Н и н а. В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте нещастно миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го тормози, защото милиони са нещата които тормозят хората, но малко хора са готови да изслушат и разберат.
Р о з а /ехидно/. Да ме разберете?
Н и н а. Склонна съм.
Р о з а. Да не се отметнете.
Н и н а. Кафе?
Р о з а. Нищо не искам!
Н и н а /изненадана от решителния и енергичен отказ/. Какво?
Р о з а. Нищо от вас.
Н и н а. Седнете и разкажете.
Р о з а. Само чаша вода.
Н и н а. Нектар?
Р о з а. Поисках вода!
Н и н а /преди да тръгне/. Би трябвало не да искате, а да помолите.
Трябва да се долови, че рязко тръгва и излиза, че Роза стои неподвижно до завръщането на Нина, която подава чашата. Роза я поема и изпива водата наведнъж.
Н и н а /прави опит за шега/. Може би ви няма нищо, може би бяхте само жадна.
Р о з а /сломено/. Моля ви се.
Просто пада в креслото.
Доста изненадана, Нина запалва цигара и стои в нямо очакване.
Н и н а. Слушам ви.
Р о з а. Лесно ли давате телефонния си номер?
Н и н а. Стига да ми го поискат.
Р о з а. Може би ще позволите да ви запитам, какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.
Н и н а. Моят номер?
Р о з а. Вашият.
Н и н а. В бележника на съпруга ви?
Р о з а /жлъчно изсъсква номера/.
Н и н а. Да, това е номерът на моя телефон. Кой е съпругът ви?
Р о з а. Ставате жалка!
Н и н а. Но вие /лек смях/ така, както ме гледате, допускате ли, че може да?… Вижте се, вижте и мен, аз съм човек, който се е примирил с тези неща и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви кажа, че тук наистина има недоразумение, на което, ако имате малко търпение, ще сложим край. /Пауза/. Ако телефонът е мой, не знам какво търси в бележника на вашия съпруг. Преди всичко, номерът ми е нов.
Р о з а. Колко нов?
Н и н а. За съжаление, телефонът ми не фигурира в никой бележник, на никакъв човек и никой никога не ми се обажда…
Р о з а. Никой?
Н и н а /след пауза/. Почти.
Р о з а. Това „почти“ ме кара да се замисля.
Н и н а /с болка/. Знаете ли какво означава „почти“?
Р о з а. Мога да си представя.
Н и н а /рязко/. Не можете!
Р о з а /извиква/. Номерът е ваш!
Н и н а. До кога ще повтаряте това?
Р о з а. Обадих се, проверих!
Н и н а. И кой ви отговори?
Р о з а. Вие ми отговорихте.
Дълга пауза.
Н и н а /малко отнесено/. Сигурно. Друг не може… да ви се обади… от моя дом.
Р о з а. Този ваш дом… Непрекъснато ми го натрапвате.
Н и н а /сякаш на себе си/. Единственото, което имам.
Р о з а. И глас на много млада жена. Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.
Н и н а. Това пък е още по-малко вероятно.
Р о з а. Само голи цифри, като жестока гола истина.
Н и н а. За първи път ли ви се случва?
Р о з а. Женени сме от десет години, нито веднъж не е закъснявал, дори час, а бележникът му е бил винаги чист.
Н и н а. И как открихте номера?
Р о з а /сконфузено/. Все пак… аз съм жена.
Н и н а. Все пак… някои проверки… по джобовете.
Р о з а. Смятам, че това е задължение на всяка съпруга, процедура, може да предпази от неприятности.
Н и н а /смее се/. Да, да.
Р о з а. Ето, аз съм при вас, ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки,
Н и н а /смее се от сърце/. Успяхте да ме развлечете и не мога да не ви предложа кафе, следобедът се очертава като интересен.
Р о з а /извиква/. Кафе! /Укротено./ Сега не ми е до кафе!
Н и н а /весело/. Разбрах.
Пауза.
Н и н а. излиза. Връща се с бутилка и чашки.
Р о з а. Вие сте хитра жена,
Н и н а. Така се радвам, просто се освежих.
Р о з а /трагично/. Казах ли? Заявих ли ви, че не искам нищо, освен да разкрия някои неща?
Н и н а /сериозно и с болка/. Знаете ли от кога е тази бутилка? Непокътната е откакто съм влязла в жилището си. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата, или казанчето, паркетът, вратите, бях сигурна че ще дойдат майстори, да ги почерпя,,,
Р о з а. Да, но не съм дошла да ми разигравате комедии.
Н и н а. За вас комедия, за мен непоносима трагедия. Мисля че няма по-страшно от туй, да чакаш дори водопроводчика.
Р о з а. Тук мога да ви жегна, може би вашата стръв не би спряла дори пред водопроводчиците, но карай да върви… /Пауза./ Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото съм обидената.
Н и н а /както налива в чашките, весело/. Изневерената.
Р о з а. Моля ви!
Н и н а /Весело/. Нека пием и забравим. Любовта идва и си отива.
Р о з а /с изненада, почти подскача/. Какво?
Н и н а /със сериозен тон/. Пийнете си. /Пауза./ На здраве!
Н и н а. се задавя и закашля.
Р о з а /чак сега, ехидно/. Наздраве!
Н и н а. И така, казвате, мъжът ви, а? Някой се спусна и ви го грабна. /Закашля се/. Отнесе си го… /Пие./ А вие /закашля се/ се втурвате да спасите каквото можете.
Р о з а. Чула съм, че това дава резултат.
Н и н а. Може би… /Пие./ Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам.
Р о з а. Вие сте длъжна да сторите това. /Пауза./ Освен ако сте…
Н и н а. Какво?
Р о з а. Чудовище.
Н и н а. Приличам ли ви?
Р о з а. Не.
Н и н а /отпива/. Мечтая да стана чудовище. Може би те са по-щастливи, лошите хора са много по-щастливи и нападат, грабват и изчезват, брутално взимат всичко, срутват, не чувствуват болка за болките на хората.
Р о з а. Какво търси вашия номер в бележника на моя съпруг!?
Н и н а. Името на съпруга ви? /Пие./
Р о з а. Не се правете на…
Н и н а /настойчиво/. Питах как се казва мъжлето ви!
Р о з а /поривисто/. Велев,
Н и н а /отпива и се закашля/. Това име не фигурира нито в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. Спомням си един Велев, беше заместник директор при нас…
Р о з а /извиква/. Няма да позволя! Засрамете се от…
Тук Роза млъква.
Н и н а. /бърза/. От какво? /Мълчание/ От какво да се засрамя? /Мълчание./ Кажете де! /Мълчание./ От белите си коси?… Ако сте дошла тук да си говорим истини, кажете направи от какво да се засрамя?
Р о з а. Извинете.
Н и н а /с тъга/. Мила моя, нямате си представа какъв комплимент ми сторихте с туй нахлуване тук, да ми искате сметка, да си искате мъжа обратно. Да ви го дам, да ви го отпусна. Да си бъде около вас и всичко във вашия дом да си тръгне по старому.
Р о з а. Никога не е вървяло, но…
Н и н а. Така ли?… Деца?
Р о з а. Няма да ви кажа!
Н и н а. Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а бъдете сигурна, че няма и да имам.
Р о з а. Не съм сигурна.
Н и н а /трепва и отново придобива настроение/. Ново двайсет. /Пие./ Кое ви кара да мислите така?
Р о з а. Ще се напиете.
Н и н а. Кое ви кара да мислите така за мен?
Р о з а, Не ви ли виждам ноктите, сляпа ли съм – косите ви са направени, лъхате на чистота и на скъп одеколон. Една жена, ако се е предала…
Н и н а. Как се казвате?
Р о з а. Роза.
Н и н а. Аз съм Нина.
Р о з а. Знам,
Н и н а /изведнъж/. Откъде? /Пауза./ В бележника е отбелязан само телефонът ми.
Р о з а /въздъхва/. След като открих телефонния номер, започнах най-унизителното нещо в живота си.
Н и н а. Моля?
Р о з а. Обадих се на справки, отказаха. Исках да знам кой абонат се крие зад този номер. Било забранено. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките. Не намерих и се заех с най-унизителното,
Н и н а. Да ровите в указателя.
Р о з а. Четири дни!… Целия телефонен указател, всички номера, докато се натъкнах на вашия.Срещу вашия номер видях името ви, адреса ви.
Н и н а. Боже мой.
Р о з а. Моля да не коментираме това. То ме унижи толкова!
Н и н а. Но защо не ми се обадихте? Щях да ви кажа коя съм и къде живея?
Р о з а. Това е най-унизителния период в живота ми.
Н и н а. Карате ме да мисля, че не притежавате добре поддържан разсъдък.
Р о з а. А вие ме карате да мисля, че хитрувате.
Н и н а. Представям се какво бихте направили на мъжа си… Горкият съпруг.
Р о з а. Дошла съм да си го върна,
Н и н а. Предлагам да престанем. Не съм подходяща за подигравки. Уморена съм.
Р о з а. Ограбихте ме.
Н и н а. Вече съм склонна да ви посоча изхода! Принудихте ме да ви го кажа. /Оставя чашата./ Луда ли сте, нормална ли сте – не знам, но ви моля да си отидете,
Р о з а. Продължавате да отричате?
Н и н а. Вървете си! /Пауза./ На вас казвам! Веднага!
Р о з а. Можете ли да ми кажете какво означава тази дума прерия? /Пауза./ Спокойно.
Н и н а. Какво търси тя в устата ви? Откъде я взехте?
Р о з а. От бележника на мъжа си, изписана срещу телефонния ви номер.
Звуков ефект.
Пауза.
Н и н а. Нима той… Вие твърдите… Коя сте вие?
Р о з а /спокойно/. Неговата жена.
Н и н а. Не може да бъде!
Р о з а /покровителствено/. Сега разбирам. /Пауза,/ Боже, колко страшно стана!… /Продължителна пауза./ Нима е постъпил детински? Не мога да повярвам. Емил не може да постъпи така. /Голяма пауза./ Това ме кара да се замисля. Значи… той… Това ще ме принуди да изостря вниманието си. Тази шмекерия се оказва важна.
Н и н а. Никога не съм го питала за това. Не е ставало и въпрос. Аз мислех…
Р о з а. Че не е женен.
Н и н а. Макар че туй няма значение.
Р о з а. Откога се познавате?
Н и н а. Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.
Р о з а. Според мен познавате се отдавна и сигурно отброявате всеки ден. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно.
Н и н а. Не забравяйте че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас.
Р о з а. Обзалагам се, че си водите дневник.
Н и н а. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…
Пауза.
Роза /въздъхва/. Пропаднахте в яма. /Вади цигара./ Къде се срещате?
Н и н а. /както си е замислена/. Какво?
Р о з а. Тук. При идеални условия.
Н и н а. е замислена, може да се предположи че не е и чула.
Р о з а. Харесвате ли го?
Н и н а. /унесът ѝ продължава/. Какво?
Р о з а. Обичате ли го?
Н и н а. Ревнувате ли или инквизирате?
Р о з а. Всеки ден ли?
Н и н а. Много лесно разбрахте, че съм добра.
Р о з а. Само наивникът може да допусне, че не се виждате всеки ден.
Дълга пауза.
Личи си, че Нина иска да доложи нещо важно.
Н и н а. Представете си, че не съм го и зърнала.
Р о з а /прекалено изненадана/. Моля?
Н и н а. /спокойно/. Никога.
Р о з а. А така!
Н и н а /със същия спокоен тон/. Нито той мен.
Р о з а. Изплъзвате ли се?
Н и н а. Спокойно, не сме се виждали.
Звуков ефект.
Двете жени се раздвижват, разхождат се.
Н и н а. Вие сте негова жена.
Р о з а. Там е работата.
Н и н а. Емил е ваш съпруг, така ли?
Р о з а. Нямате си представа колко много ми е съпруг, понякога повече отколкото трябва.
Н и н а /въздъхва/.
Пауза. Неудобно мълчание.
Н и н а /най-после/. Е?
Р о з а. Убихте ме…
Н и н а. И вече можете да си отидете.
Р о з а.  …с това че не сте се виждали. Слушайте /сякаш махва с ръка, отказва се да говори, но после променя решението си/. Дошла съм да се разберем.
Н и н а. Най-добре ще се разберем като напуснете тази територия.
Р о з а. Която е ваша, да. Но мъжът пък е мой. Вие още ли твърдите, че не сте се виждали?
Н и н а. Изгубих интерес към вас.
Р о з а. Нито той вас?
Н и н а. Не ми се разговаря, по това време не ми се говори.
Р о з а. И той ли, кажете!
Н и н а /сякаш за първи път я вижда добре/. Вие сте негова съпруга.
Р о з а /в мотива си/. И не знаете как изглежда?
Н и н а. Напротив.
Р о з а. Съсипахте ме.
Н и н а. Представям си го.
Р о з а. Сигурна ли сте?
Н и н а. Абсолютно.
Р о з а. Добре, опишете го.
Н и н а. Това не е никак важно… Какво искате от мен?
Р о з а /безпомощно/. Вече не знам. /Пауза./ И все пак, тази работа не може да остане така, ние трябва… /Пауза./ Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?
Н и н а. На този въпрос си отговорете като си излезете, уединете се и което измислите щебъде отговорът, който очаквате.
Р о з а. Колкото повече мисля, идвам до заключението, че го обичате, дори нещо повече.
Н и н а. Повече от това?
Р о з а. Ако ви ядосам ще изплюете ли камъчето?
Н и н а. Като нищо, едва ли ще остана неотмъстена.
Р о з а /сломено/. Значи се обичате.
Н и н а /с хумор/. Не може да се каже, че не го обичам.
Р о з а /извиква/. Не говорете директно! /Тихо./ Пощадете ме… Разбирате ли най-после, че ме убивате? В сърцето ви няма ли място за състрадание?
Н и н а /готова за иронизиране/. Не, но ако си отидете ще се намери. Готова съм да ви съчувствам от разстояние.
Р о з а /извиква по-силно, отколкото може да се допусне/. Няма да ви направя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря! Какво си въо…
Телефонът.
Звънът сякаш разтърсва Нина. Още веднъж се звъни. Още веднъж. Жените наблюдават апарата. Нина преценява, че не е момент да вдигне слушалката.
Р о з а. Вдигнете. /Пауза. Звъни,/ Вдигнете! /Пауза./
Н и н а. Не!
Шум от телефонна апаратура.
Р о з а. Емиле, тук е Роза. /Пауза./ Твоята жена!… Да, да, жена ти… Искам да дойдеш… Тук, където съм аз… /Бързо/. Слушай, ако не тръгнеш, ще скоча на тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца… Заповядвам ти… Не вярваш ли че мога да… Адреса! Не знае адреса!… Ще го намериш в указателя, на Монева – Нина. Монева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не пристигнеш, ще скоча от етажа.
Роза яростно поставя слушалката върху вилката.
Мълчание.
Налива си от бутилката, пие.
Р о з а /строго/. Как се запознахте? /Пауза./ Говорете докато не съм полудяла.
Н и н а. Случайност.
Р о з а. Каква случайност?
Н и н а. Преплитане на телефонните разговори.
Р о з а. И започнахте!
Н и н а. /твърдо/. Да!
Р о з а /зъл тон/. А той се прави на невинен… и нежен. У дома нито думичка. На вас не казва… че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла месеци!… Сигурна ли сте, че не сте се виждали?
Пауза.
Р о з а. Сега мълчите.
Н и н а /кротко/. Искате да кажете, че той ще дойде тук?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Вие сте жестока.
Р о з а. Нямам друг изход.
Н и н а. Това ли решихте?
Р о з а. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.
Роза пие.
Н и н а. А питате ли дали съм съгласна?
Р о з а /с изненада/. Какво?
Н и н а. Трябваше да ме питате.
Р о з а /с изумление/. Не сте съгласна да видите този когото обичате? Когато ви се дава такава възможност?
Н и н а. Не съм готова за такава среща.
Р о з а. А!… Това пък? Сега пък трябва да се съобразявам и с вас. /Пие./ На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук.
Н и н а. И каква е целта ви?
Р о з а. Да се разберем, като хора.
Н и н а. Като хора?
Нина произнася горната дума с присъщия си неин унес. Май че нещо оправя косата си.
Р о з а /весело/. А така, постегнете се, притегнете се, предстои ви първата среща. Първото впечатление е важно. Според мен е важно. Някога, когато го срещнах за първи път… Слушайте, на колко ви се струва той? /Мълчание,/ На колко ви се представи? /мълчание,/ Да не мислите, че ще видите някакъв хокеист? Един, така… млад любовник за зрели жени? Ще бъдете излъгана. Шейсет годишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без пазарна торба той не излиза, така съм го научила.
Н и н а. Малка е вероятността да ме засегнете.
Р о з а. Да ви засегна ли? С какво? Говоря за съпруга си, засягате се вие!
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Ще разбера какво е и това – прерия. Какво е значението на този знак, на този код, има ли някакво значение, заема ли място в емоциите на мъжа ми. Това понятие прерия може би говори твърде много за загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома, а пред близките си е само пазарска чанта. Кажете, какво означава тази дума? /Мълчание./ Искам да ми се изясни.
Н и н а. Моля ви.
Р о з а. Защото ще ви накарам да говорите пред него.
Н и н а. Не!
Р о з а. Тогава да избегнем остротиите. Вие ли сте прерията?
Дълга пауза.
Н и н а. Моля ви!…
Р о з а. Какво е прерия? Напомня ми за пустота! Безкрайност и пустота, безбрежна растителност, която ту се възмогва, ту съхне. Говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго… Напомня ми за безлюдност, отчаяние. Това ли сте вие? Това ли успяхте да измислите?
Н и н а. Слушайте, съществува ли начин да си отидете?
Р о з а. Той ли го измисли? А? Че откъде му е хрумнало? У дома Емил не се подвизава с въображение.
Н и н а /извиква/. Млъкнете!
Р о з а /стъписана/. Семпличък.
Н и н а. Ще ви изгоня, пък ако щете, скачайте на тротоара!
Р о з а. Боже, колко ви заболя, как сте омагьосана!
Н и н а. Забранявам ви!
Р о з а. Слушайте, Нина, вие ме изненадвате. Смятах че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, обикновен брътвеж по жицата; с такива брътвежи гъмжи телефонната мрежа. А то? Оказа се по-сериозно… Смятах да го разоблича и да си го отведа, но вие ме плашите. Кажете, наистина ли?
Н и н а. Какво?
Р о з а. Не сте го виждала.
Н и н а. Да, наистина.
Р о з а. Нито той?
Н и н а. Нито той.
Р о з а. Ако сте искрена, наистина дигнах напразна пукотевица и започвам да се разкайвам. Но все пак, трябва да му се даде един урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?
Н и н а. Не желая… да отговарям.
Р о з а. Значи всеки ден. Вие сте била в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден… щеше да дойде… и последицата.
Н и н а. Не забравяйте, че съм ви изгонила.
Р о з а. Щяхте да осъществите и срещата! Готови, втасали!.. А аз…
Н и н а. Решението ми беше категорично.
Р о з а. Решение?
Н и н а /вяло/. Да не се срещнем…
Р о з а. А неговото? /Нина мълчи./ А той?
Н и н а. Не знам, мисля че щях да му наложа…
Р о з а. И защо ви са тези отношения? Какво печелите? И какво бихте загубила, ако се видите?
Н и н а. Ами, вижте ме.
Р о з а. Гледам ви.
Н и н а. Разгледайте ме!
Р о з а. Нищо, липсва ви самочувствие.
Н и н а. Никога не бих дала адреса си.
Р о з а. Но умирате да го видите.
Н и н а /след продължително мълчание/. Не знам…
Р о з а. Може би?
Н и н а. След случилото се. Имайте предвид, че още не съм решила. В последния момент мога да ви прогоня.
Р о з а. Такава ли сте? Значи, може и да се сдърпаш. /Пауза/. Хубаво – жени се бият за мухльо.
Н и н а. Мисля че ви помолих нещо.
Р о з а. Да не го обиждам. Но той си е мой и ще си го обиждам.
Н и н а. Щом е ваш, защо сте у дома ми?
Р о з а. За да си го осигуря.
Н и н а. Значи не е ваш.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Бъдете сигурна, че вече не е ваш.
Р о з а. А!… /Пауза./ Пантерата се зъби.
Н и н а. Не ме разбрахте.
Р о з а. Така де, опипвате почвата. /С ирония./ Може би ще го ударите на молба.
Н и н а. За какво?
Р о з а. Да ви го отстъпя.
Н и н а. Извинете, той си е мой и не можете да ми го вземете.
Р о з а /едва не подскача/. Хей!… Тук се говорят неприлични неща.
Н и н а. Но и аз не мога да го задържа.
Р о з а /склонна към непочтена атака/. Да, наистина, аз съм някак по…
Н и н а. Това исках да ви кажа в началото.
Р о з а. Вие наистина нямате сметка от едно оглеждане. От него печеля аз. Та, за какво си говорехте в тези сини часове?
Н и н а /на свой ред, язвително/. Казвахме си неща, които вие с него не бихте могли да си кажете. И да ви заявя искрено, смятам, че не познавате съпруга си.
Р о з а. Вашата наивност ме прави печална,
Н и н а. Не познавате човека, с когото живеете трийсет години.
Р о з а. Хайде де!
Н и н а. Той не е нито мухльо, нито мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е, ще оцените.
Р о з а. Добре де, бихте ли се омъжила за него?
Н и н а /след продължително мълчание/ Каквото и да ви кажа, ще ви заболи.
Р о з а. Сигурно някога сте претърпели разочарование в любовта.
Н и н а. Познайте.
Р о з а. Винаги има по едно сериозно разочарование и след това…
Н и н а. След това?
Р о з а. Ставам жестока, извинете!
Н и н а. Старомоминството!
Р о з а. Много ви моля. Нещо се впрегнах. Повярвайте, не съм толкоз лоша. Повярвайте ми,
Н и н а., Разбирам ви.
Р о з а. Извинете ме!… Всъщност, такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен, В нея има нещо увличащо, обещаващо. Разбира се, става дума за кратка телефонна връзка, за лек флирт, а не като вашата дълга и сериозна любов. /Смее се с добро сърце./ Я си кажете, ако не бях се намесила докога щеше да продължава?
Н и н а. До края на живота,
Р о з а. И сега трябва ли да вярвам, че ще прекъснете?
Н и н а. Обещавам,
Р о з а. Но, ако ви се обади?
Н и н а /въздъхва/. Не знам.
Р о з а /въздъхва/. Дааа, ще се сдърпаме с вас, това няма да ни се размине. Моят хубостник забърка каша, която трябва да сърбам аз. /Рязко,/ Разберете, отнемате ми мъжа!
Н и н а. Моля ви, не го въвеждайте тук.
Р о з а. Искрена ли сте?
Нина мълчи.
Р о з а. Искате да го зърнете… Признайте! /Нина мълчи./ И искате, и не искате! /мълчание./ Хем боли, хем сърби.
Н и н а. Вижте какво, ако не желая да го видя, то не е затуй, което мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си. /Глухо./ Разберете, все пак имам да живея още. /Пауза./ Това голямо нещо ми беше необходимо.
Р о з а. Не знам, на мен ми трябва Емил.
Н и н а. Май че сте глупавичка.
Р о з а. Не знам защо. Вън няма мъже. Жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпущам…
Н и н а. Празноглавка.
Р о з а. Преди всичко, ще ми се смеят, че съм го отстъпила на една… нещастница…
Н и н а /склонна към връщане на ударите/. Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.
Р о з а. Така си мислите, защото не аз, а вие сте глупачката, Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се? Нищо. Само говорехте по жицата. И той ви наричаше прерия, защото все пак, трябвало е да ви нарече някак, и вие сте човек, и вие душа носите. Под бледата ви безсочна кожа може би пърха живот. Сега ще ви види и ще избяга.
Н и н а. През тия шест месеца вие бяхте жалка.
Р о з а. Днес жалката станахте вие.
Н и н а. Не съм сигурна.
Р о з а. А пък аз съм!
Н и н а. Да не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие един съпруг с пазарска торба. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене… /Млъква./
Роза /ехидно/. Звезди.
Н и н а. Светлина,
Р о з а. Значи това прави моят мухльо?
Н и н а. И блянове!
Р о з а. Виж го ти.
Н и н а. И надежда!
Р о з а. Надежда за какво?
Н и н а. В края на краищата – един полъх.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, нарече на живот.
Р о з а /отдъхва/. Охооо! /Пауза./ Прерията изплува! Значи с такива неща си запълвате времето? Нищо чудно да сте говорили по цял час.
Нина мълчи.
Н и н а. Един път говорихме цели три часа,
Р о з а. Е за тая работа ще го пребия! А с мен? Не говори и пет минути.
Н и н а. След като ви доказах, че ви превъзхождах цели шест месеца, моля ви да напуснете моя дом!
Р о з а. От тук ще си изляза само придружена с моя мъж.
Н и н а. Причакайте го вън.
Р о з а. Искам да ви види!
Н и н а. Не!
Р о з а. И вие него,
Н и н а. Вие сте идеално изработена глупачка.
Р о з а. А вие хитруша.
Н и н а. Мога и да ви ударя!
Роза /заплашително/. И това не можете.
Н и н а /извиква/. Излезте!
Роза. Няма!… Оставете вазата!
Н и н а. Махайте се, ви казвам! Вън!
Р о з а. Той трябва да влезе тук!
Н и н а /изкрещява/. Нее!
Роза /крещи/. Върнете вазата на мястото й!
На входа се звъни.
Пауза. Още пауза. Звъни се повторно. Пауза.
Звъни се за трети път.
Н и н а. /кротко/. Какво чакате, доведете съпруга си.
Звъни се.
Роза стои учудена – не знае какво да предприеме.
Н и н а.. Помолих ви да въведете съпруга си.
Р о з а. Искате аз?
Н и н а. Да.
Р о з а. Добре, срешете се… Вече показвате зъби.
Роза излиза, чуваме стъпките й.
Пауза. Шумове от отваряне и затваряне на врата и пр.
Тишина.
Р о з а. Ето ни. Най-после тримата. Емиле, дъщеря не можахме да си имаме, но отгледахме втора съпруга.
Е м и л /на Роза/. Мога ли да те помоля?
Р о з а. Да си излезем, нали? /Пауза./ Да ѝ спестим една сцена. /Пауза./ Една тревога по-малко на любовницата.
Е м и л. Роза! Дълга пауза.
Н и н а. Попаднали сме в смешно положение.
Р о з а /иронично/. В жалко положение.
Е м и л. Един от нас…
Р о з а.  …е жалък, да.
Е м и л. И заплашва, че ще скочи от прозореца. /Пауза./ Шантажира.
Р о з а. А този, който изневерява, не е жалък.
Мълчание.
Р о з а. Този, който бяга от семейството си.
Е м и л. Смешни сме и двамата.
Р о з а. А ти?
Е м и л. Искаш ли да си отидем и ще ти обещая нещо?
Р о з а. Само тя е достойната, така ли?… Така ли реши?
Е м и л. Моля те да си излезем.
Р о з а. Не!
Е м и л /извиква/. Настоявам!
Роза. Сега ще видиш дали шантажирам.
Е м и л. Махни се от прозореца! Спри се!
Боричкане. Изглежда, че Емил се спуща и я хваща.
Р о з а /задъхано/. Остави ме да видим шантажирам ли.
Е м и л /смутено към Нина/. Моля ви да ме извините.
Р о з а /както е обгърната от ръцете на мъжа си/. Вече си говорите, а? /Напъва се да се изтръгне от ръцете му и да се устреми към прозореца./ Вече си бъбрите…
Е м и л /с отчаяние/. Роза!
Р о з а. Моето място е на тротоара!
Е м и л. Роза, моля те! Как да те моля, кажи?
Р о з а. Там ли искате да ме видите? Безжизнена?… Кажете! Защо мълчите?
Е м и л. Роза!
Р о з а. Пусни ме!
Е м и л. Ако обещаеш.
Р о з а. Не обещавам!
Е м и л. Обещай, че няма да правиш глупости.
Р о з а. Искам!
Е м и л. Моля те!
Р о з а. Обичаш ли я? /Мълчание,/ Казвай. /Пауза./ Чакам.
Е м и л /отчаяно/. Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.
Р о за. Обичаш ли я?
Е м и л. Тръгваме.
Р о з а. Ако не признаеш, ще скоча на тротоара. Ако ми попречиш, ще скоча под трамвая, ще се отровя! Ще видиш!
Е м и л. У дома ще ти разкажа всичко.
Р о з а. Искам да знам обичаш ли я, разбери! Бъди най-после малко искрен с мен! Обичаш ли я, или не я обичаш?
Емил сломено пада в креслото.
Р о з а. Обичаш ли я?
Пауза, пауза, пауза…
Р о з а. Обичаш я, така ли?
Е м и л /тихичко/. Да си вървим.
Р о з а. Дори сега, след като я видя?
Е м и л /извиква/. Чудовище!
Р о з а /отпуща глава върху облегалката на креслото и захлипва/. Сега, пантеро, разбрахте ли на какво сте способна?
Е м и л /тъжно/. Роза.
Роза заплаква.
Р о з а. Отвратително. Ах, как се гледате!… Невинната кошута… Самотната… Която не може да пласира една бутилка коняк… Която би докопала дори водопроводчик. /Към Емил./ Преди малко твоята любима призна, че би спала дори с водопроводчик, ако той се съгласи, разбира се.
Е м и л /тихичко/. Животно!
Р о з а. Ах как се гледате!… Виж я! Защо не я разгледаш? Ноктите! Косата, очите… миглите!… /Извиква./ Вие се срещате!
Е м и л. Никога.
Р о з а. Но се соанира! Ах, как си ме мамил!… Може би пантерата се соанира за друг.
Е м и л. Ако си отидем…
Н и н а. /неочаквано извиква/. Никакъв друг!… Никой!…
Пауза.
Р о з а. Освен моят съпруг.
Е м и л. Повярвай, за първи път идвам тук.
Р о з а. Но сте се виждали.
Н и н а  и  Е м и л. Не!
Р о з а /почти иронично/. Какъв синхрон. /Пауза./ Може би когато отиваше за домати, когато мрънкаше, че опашката е голяма. /Внезапно./ А по градинките?
Н и н а. Не.
Р о з а. Не питам вас. Защо бързате? Емиле, говори!
Е м и л. Казах ти, че не сме се срещали нито тук, нито където и да е другаде. Сега се виждаме за първи път. Ако не беше ме повикала…
Млъква. Пауза.
Р о з а /натиска педала/. Ако не бях те повикала?
Е м и л /въздъхва/. Може би… нямаше да се видим никога.
Р о з а /бързо/. Никога, или „може би“ никога?
Е м и л. Има ли значение?
Р о з а. Голямо.
Н и н а. Нямаше да се видим никога.
Р о з а. Значи… Всъщност… Значи, ако не бях аз…
Н и н а. Да!
Р о з а. Тогава трябва да ми благодарите, Нина Монева!
Н и н а /рязко/. Вие що за човек сте?
Р о з а. Аз съм тази, на която са изневерили. Това съм аз. Една изневерена. Живея си спокойно, работя си, мисля че имам съпруг и гнездо, а се оказа, че нито съпруг, нито гнездо. Кукувицата ме издебнала… Двамата разговарят по жицата, топят се, искрят от нежност, говорят по три часа, потъват в прерии, изчезват от света и никой не може да ги открие. Всъщност, това е прерията – голямото пространство в което никой не може да ви открие. Така ли е? Сами!… Там можете да си кажете всичко, да си изработите мечта. Може би прерията не е нищо друго освен голямата ви мечта?… /Тъжно./ Боже мой, прерията може да бъде всичко!… А аз не знам нищо. Боже, каква широта има в тази душа, от бележника на мъжа ми!…
Н и н а. Уверявам ви – сега се виждаме за първи път.
Р о з а /продължава мисълта си/. Какво значение… щом си имате прерия. Прерията на думите е по-опасна от прерията на тялото. Телата линеят, изчезват, мечтата остава.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Охо!
Е м и л. Не можеш ли да млъкнеш?
Р о з а /победоносно/. Може би открих, а? Нахълтах… във вашата светая светих.
Н и н а. Вървете си!
Р о з а /тихо/. Само аз ли?
Н и н а. /след дълго мълчание/. И двамата.
Нина бързо прибягва, излиза.
Р о з а. Чакайте! Къде бягате?
Е м и л. Това ли имаше да кажеш?
Р о з а. Има още… Елате, Нина, елате!
Н и н а. Какво още?
Р о з а /жестоко на Нина/. Признайте, че не желаете да си отида. /Нина мълчи./ Не искате. Не предпочитате. Искате да е тук, до вас, да го гледате, още, колкото може повече, и ако е възможно да не си отиде, да остане завинаги, ако има някой за отиване, това да бъда аз – да вървя по дяволите, където и да е, само да ви оставя сами, да видите че всъщност страшно много сте искали да се зърнете, да чуете естествените си гласове. Това искате! Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените. Нищо по-жестоко не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно – от влюбените. /Пауза/. Особено такива… на вашата възраст. /Изведнъж енергично./ Кажи бе, животно, мухльо, с какво те плениха толкова? С какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозна, по-стара? Виж! Отвори си очите! Разгледай ме, разгледай я!
Нина изхлипва.
Е м и л /изкрещява/. Роза, ако не млъкнеш, ще съжаляваш!
Р о з а. Моля?
Е м и л. Ще заговоря аз!
Р о з а. И какво ще ми кажеш?
Е м и л. Горчивини!
Р о з а /изненадано/. Много ли ще горчи?
Е м и л. Ще ти наговоря всичко за тази години: за времето на моята каторга!
Р о з а. Така те искам! Да говориш! А не да мълчиш! Каторга! Така кажи. Може би от каторгата – направо в прерията, а? На свобода!
Е м и л. Напразно налучкваш. Никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.
Н и н а. И аз него!
Р о з а. Ето!
Н и н а. Моля?
Р о з а. Това се искаше, да се отпуснете, да излетят думите на съзаклятието!
Е м и л. Набери, набери пара.
Р о з а. Защото съзаклятничите! Зад гърба на една жена, която не подозира нищо! /Готова да заплаче./ Погледни жената, която обичаш! /През хлипането./ Сляп ли си? Върни се на земята. Какво ще ти даде тя? /Втренчва поглед в нея./ А? Какво ще му дадете? Соанирайте се до припадък – нищо, нищичко не ще се получи! На какво се надявате? Какви ще бъдат радостите ви? Емиле, защо не ме прекъснеш? Не виждаш ли че озлобявам?
Н и н а /спокойно, тихо/. Защото казвате истината.
Е м и л. Н и н а!
Р о з а /към него/. Виж ти, можем и мелодрами. Тази ли е целта ви?
Е м и л. Не можеш да ни се подиграеш. Нашият случай е много истински! И красив! /Пауза./ Обичам тази жена! Това трябва да ти е ясно, когато ни замерваш с кал.
Р о з а /изкрещява/. Емиле!
Е м и л /решително, с достойнство/. Обичам я… Тя ме издигна, ние се издигнахме, над всекидневието, над жестоката обреченост, ако щеш – над възрастта. В нашите разговори имаше чистота, устрем, копнеж, думите сякаш не бяха думи, а възвание за втурване. В какво – не знаем – никой не го знае. /Пауза./ Не искаме нищо повече. Нито тя, нито аз. Не искаме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с една, искахме да ни оставите в нашия свят, да си го обитаваме невидими един за друг, но солидарни. Нашият огромен микросвят не се интересува как белее косата и как растат бръчките по челото, не, ние стояхме над побеляването, над посивяването на дните.
Р о з а /бързо/. А тя се соанира!
Н и н а. Защото бях с него!
Р о з а. Тогава какво ми говорите? За какво втурване, когато си прави ноктите? На кого ги разправяте? Къде дават така по телефона? Никъде не дават само по телефона. И двамата ме лъжете, тя е имала цел!
Н и н а. Да!
Р о з а. Да те грабне!
Е м и л. Какво има да грабва толкова от мен?
Р о з а. Какво – имота ти!
Е м и л /отчаяно/. Боже мой, Роза!
Р о з а. Или пък нещо друго.
Е м и л. Какво друго, не чу ли, ние никога нямаше да се видим, ако не беше твоята жалка намеса.
Р о з а. Вие се обичахте!
Е м и л. Разбира се.
Р о з а /бързо и с надежда/. А сега?
Е м и л. Аз я обичам.
Р о з а. Дори ако скоча на тротоара?
Е м и л. Жалка махленка!
Р о з а. Жалка съм, признавам. Намесих се да спася един дългогодишен брак. И не вярвам в любовта по телефона. Това е за наивниците. Какво? Само ще говорите? И нищо повече! Ха-ха!
Е м и л. Брутално същество!
Р о з а. Вече станах същество!…
Е м и л. Може би ще ме разбереш, ще си ме отведеш у дома, но знай: вече няма да имаш власт над мен.
Р о з а /с ирония/. Ами ако почна да ти се обаждам по телефона?
Е м и л. Не, миличка, не всеки може да разговаря по телефона като нас. За това се иска дух.
Р о з а. Защо бе, Емиле, ще ти говоря за прерии.
Е м и л. Ти не можеш.
Р о з а. Значи, такава съм аз?
Е м и л. Не започвай с ирониите, макар че ги предпочитам пред сълзите и заплахите.
Р о з а. Предпочиташ ме иронична.
Е м и л. Няма да ме уязвиш. Нас никой не може да ни уязви… Защото не може да ни достигне.
Р о з а. Недостижими… викаш.
Е м и л. А най-малко ти,
Р о з а. Аз най-малко, разбира се.
Пауза.
Е м и л. Спокойният ти тон започва да ме плаши.
Р о з а. Не знаеш накъде ще избие.
Е м и л. Предчувствам лоши неща. Страхувам се…
Р о з а /прекъсва го брутално/. Значи, вашите отношения не са само флирт?
Е м и л. Не става и въпрос,
Р о з а. А нещо по-голямо?
Е м и л. Няма да разбереш,
Р о з а. И няма да се върнеш?
Е м и л. Не знам.
Р о з а. Ще останеш тук?
Е м и л. Не, миличка, и това не. Не си познала и няма да се хвана на уловката ти. За мен беше важно да кажа какво мисля по нашия невинен телефонен случай, който ти превърна в трагедия.
Р о з а. Невинен?
Е м и л. Велик, но невинен… Ще се върна ли у дома, това ще реша допълнително, но не мисли, че ще остана тук; ние не се натрапваме никому. Нашият свят е извън представите и предположенията.
Р о з а. Боже мой, нима ти още твърдиш, че телефонът може да замени света? И всичките негови удоволствия?
Е м и л. Гордея се с нашето извисяване.
Р о з а /въздъхва/. И какво искаш – развод?
Е м и л /въздъхва/. Защо бързаш?
Р о з а. Защото не мога!…
Е м и л. Какво не можеш?
Р о з а. Да те деля.
Е м и л. Хм! /Многозначителна пауза./ Аз как те делях.
Музикален ефект.
Р о з а /след пауза/. Някакви съмнения?… Към мен?
Е м и л. Хайде да помълчим.
Р о з а. Емиле, ти искаше да кажеш нещо, да ме опетниш. Сметките ни трябва да бъдат чисти. Зъб за зъб?… Око за око?
Е м и л. Никога не съм мислил за реабилитация.
Р о з а. Слушай, мизернико, наистина ли се съмняваш?
Е м и л. Да оставим това.
Р о з а /изумена/. Ти смееш да твърдиш, че не съм била изрядна?
Е м и л. Роза, защо не млъкнеш тук? И защо, дявол да го вземе, споменаваш тази дума изрядна? В случая прозвучава нежно, като бриз във клоните на вишна.
Р  о з а. Какво, нещо повече ли?
Е  м и л /леко озлобява/. Ами, разбира се.
Р о з а. Може би съм ти изневерила?
Е м и л. Ами – да.
Р  о з а. По телефона?
Е м и л. Напротив.
Р  о з а. Какво означава напротив?
Е  м и л /с хумор/. Обратното на телефона.
Р  о з а. Според теб, кое е обратното на телефона!
Е  м и л /дълга пауза/. Да си вървим ли?
Р  о з а. Значи туй успя да измисли подлата ти душа?
Е  м и л. Не искам да водя подобни разговори пред НЕЯ.
Р о з а. Щадиш я,
Е м и л. Това, което може да последва, ще бъде ниско.
Р о з а. Настоявам да кажеш всичко, тук, пред нея, и ако можеш да ме уязвиш…
Е м и л. Ще те поразя!
Р о з а. Чакам.
Е м и л. Тръгваме!
Р о з а. Чакам, да бъда поразена. Да чуя докъде можеш да стигнеш в падението си, какво ще измислиш.
Е м и л. Не става дума за измисляне. Смятах да ти кажа нещо за Жоро Минев.
Р о з а. Можеш да помислиш такива гадости? За твоя колега?
Е м и л. За теб.
Р о з а. И какво?
Е м и л. Ами, нищо.
Р о з а. С него?
Е м и л. Като начало.
Р о з а. Какво?
Е м и л. И с друг.
Р о з а. И защо не каза, че знаеш?
Е м и л. Не ми беше удобно.
Р о з а. Вместо да дойдеш, да ми кажеш – мълчиш! Видя ли какъв си? Разбра ли ниската си душа? Вместо да дойдеш, да ме набиеш… /Пауза./ Долен човек. Че ти тогава не си ме обичал!
Е м и л. А ти от обич ли ми изменяше?
Р о з а. Задкулисен човек! Вместо да ми каже, да ми докаже обичта си!… Гаден си и напразно се боря за теб. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази суха пантера… Значи знаеше, така ли?
Е м и л. Винаги.
Р о з а. И си траеше?
Е м и л. Да,
Р о з а. Боже господи! Нина, чухте ли? Видяхте ли го? Знаел е, че го лъжа, потайвал се, като змия в пазва! Разбрахте ли с какъв човек се свързвате? /Към Емил./ Че ти тогава Емиле, изобщо не си ме обичал! И трябваше… И си знаел всичко, сигурно и как изглежда вторият?
Е м и л. Ми, да. Срещахте се при…
Р о з а. Млъкни!
Е м и л. Млъквам.
Р о з а /съска/. Ти не ме обичаш!
Е м и л. Никак.
Р о з а. Че тогава?… Боже, колко съм сама, боже колко много съм била самичка!… И сега?… Продължавай!
Н и н а. Мисля, че повече не мога да издържа!…
Р о з а. Вас никой не ви пита. Само знаете да отмъквате мъже… Тя е готова и с водопроводчици!…
Е м и л. Извинете, Нина, но трябваше. Този стил ми бе наложен,
Р о з а. Аз съм окаяна самотница!
Е м и л. Нина, повярвайте, сега само мечтая да се отдалеча и да ви се обадя.
Н и н а. Но днес е особен ден…
Е м и л. Наистина.
Н и н а. Поне за мен.
Е м и л. Стана шумно.
Н и н а. Никога не съм мислила, че ще ви видя. Вярвате ли ми?
Е м и л. Но при какви обстоятелства!…
Н и н а. Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте видели добри обстоятелства. Обстоятелствата са винаги неблагоприятни. И все пак вие сте тук!… Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…
Е м и л. Чудесна сте!
Мълчание.
Е м и л /най-после прекъсна паузата/. Просто не разбирам.
Н и н а. И вие ли за същото?
Е м и л /усмихва се/. И вие ли си помислихте?
Н и н а. Колко по-лесно е по телефона?…
Е м и л. Как естествено… почвахме.
Н и н а. Знам началото на всеки разговор.
Е м и л /изумено/. На всичките!
Н и н а. Познайте колко са?
Е м и л. Никога.
Н и н а /победоносно/. Сто и петнайсет!
Е м и л. Удивихте ме!
Н и н а /победоносно/. За сто и деветдесет дни!
Е м и л. И аз си спомням по нещо.
Н и н а. Без да ми казвате, знам за кой разговор става душ
Е м и л. Когато ме нарекохте „полъх“.
Н и н а. След като ме нарекохте „прерия“.
Е м и л. И след като се получи изречението.
Н и н а /щастлива/. „Полъх над прерията“, Мога да ви резюмирам целия разговор. Вие ме нарекохте ПРЕРИЯ. Тогава ви казах, че навярно става дума за неподвижност, за пустиня, и отначало измислих „повей“, тогава ви нарекох „повей“, но го смених с „полъх“, казах ви, че сте полъх над моята прерия.
Е м и л. Аз пък помня, когато ми прочетохте дванайсет страници от Уолт Уитмън.
Н и н а. Петнайсет!
Е м и л. Казахте дванайсет.
Н и н а /весела, щастлива/. Излъгах ви!…
Е м и л /весело/. Знам.
Н ин а. За да помислите, чеще ви чета по-малко.
Емил /весело/. Разбрах.
Н и н а. А вие ми четохте „Дамата с кученцето“.
Е м и л /уж смутено/. И това ли направих?
Н и н а. Точно като го гледах по телевизията!
Е м и л. Аз съм хитрец!
Н и н а. И аз… Помните ли когато помирисах карамфилите?
Емил /въодушевено/. И ме накарахте да усетя аромата по жицата?
Н и н а. И вие усетихте!
Е м и л. Заклевам се!
Нина /много живо/. И пожелах да отгатнете броя им.
Е м и л. И казах седем!
Н и н а. И се съгласих.
Емил /много щастлив/. Да!
Н и н а. А бяха осем!
Е м и л. Защо така?
Н и н а. Защото не съм конвенционална.
Е м и л. И ме излъгахте за първи път!
Н и н а. А втория?
Е м и л. Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.
Н и н а /уплашено/. Вие искахте да ме видите!
Емил. „Дамата с кученцето“, а вие гледахте телевизията.
Н и н а. Но и вие четохте в синхрон! Интерпретацията ви ми хареса повече от филма.
Е м и л. Колко хубаво си живеехме!
Нина /замечтано/. Беше чудесно.
Е м и л. И все пак, позволете ми… отвреме на време… да ви се обаждам.
Нина /сякаш не чува/, А помните ли, когато преминахте изведнъж наТИ?
Е м и л. Не ми напомняйте за този мрачен ден.
Н и н а. Защо, на мен ми допадна.
Е м и л. Но не приехте.
Н и н а. Скрупули.
Е м и л. Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи. Прашецът им не падна.
Н и н а /с готовност да се пошегува/. Дума, която ви забавляваше.
Е м и л /съкрушено/. А!… Споменавам ли я често?
Н и н а. Досега – три пъти.
Е м и л /отчаяно/. При вашата нетърпимост към тривиалното!
Н и н а. Без тривиалното не може. Солта на живота е също тривиална.
Е м и л. Обичате да сте мила към партньора си.
Н и н а. Едва сега ви чувствувам като истински партньор. Бих ви казала, че…
Млъква. Пауза.
Р о з а. Говорете си. Каква глупачка съм била. /Към него./ А ти, защо не си казал, че можеш да бъдеш мил?
Н и н а. /на Емил/. Гледах филма, а от слушалката долиташе гласът ви!
Е м и л. Наистина?
Н и н а. И вие разбрахте!… Вие нарочно…
Емил се смее, смее се и тя.
Е м и л. И никога не съм мислил, че ще ми помогне не друго, а киното.
Н и н а. Съчетано с Чехов, всъщност Чехов.
Е м и л. Който е в състояние да те направи тъжен и щастлив. Но човек така и не знае понякога тъжен ли е или е щастлив. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие чувствувала ли сте се обидена от обстоятелството, че в даден момент сте щастлива?
Н и н а. Какво правите? Вече потегляте по магическата пътека?
Е м и л /сякаш се извинява/. Просто по навик.
Н и н а. Готова съм, мили мой, готова съм да приема както вълшебството, така и истината на екзотика, да повярвам, че щастието е и в тъгата, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!
Е м и л. Единственото, което мога да ти дам.
Н и н а. /внезапно/. Роза, вие ме изненадахте.
Роза /трепва/. Какво?
Н и н а. Началните ви реакции бяха по-човешки, с устрем да спасите нещо, което ви принадлежи.
Р о з а. Пак не разбрах.
Н и н а. Много бързо се предадохте.
Р о з а. Той знае всичко.
Н и н а. Отричайте!
Р о з а. Страхувам се от подробностите.
Е м и л. Хайде, Роза, казахме си урока. Да потегляме.
Р о з а. Къде?
Е м и л. Да се приберем в нашия двустаен затвор.
Р о з а /учудено/. Как?… Ти… С мен ли?
Е м и л. Друг изход не виждам.
Н и н а. Вие бягате?
Е м и л. Ще ви се обадя веднага.
Н и н а /с болка/. Моля ви!
Р о з а. Какво искате?
Н и н а. /към Емил/. Още малко.
Е м и л. Сигурна ли сте?
Н и н а. Още малко!
Е м и л. Тогава позволете да хвана ръката ви.
Роза вдига стола и удря с него пода.
Р о з а. Какво искате от мен?
Е м и л. Ти ли чупиш столовете?
Р о з а. Щяхме да тръгваме!
Е м и л. Това беше отдавна.
Р о з а. Какво?
Е м и л /въздъхва/. Как да ти обясня, как да ти го кажа, да ме разбереш, най-после…
Р о з а. Преди секунда ме покани да тръгваме.
Е м и л. Роза, каква секунда, не видя ли какво стана?
Р о з а. ТИ го предизвика! Ти грабна ръката ѝ!
Е м и л /по неочакван начин, към Нина/. Всъщност, Нина, никой нищо не знае, нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на мостче във Венеция и съм си казвал: това ли е важно? На Шанзелизе отново съм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмичка духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха, бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пък приличаха на магически и се запитах: това много важно ли е? Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не е важно. Разбирате ли ме?
Н и н а. Не, и затова обичам да ви слушам.
Е м и л. И отново на „Ви“.
Нина  и  Емил се смеят.
Н и н а /внезапно към Роза/. Роза, държите се превъзходно и Ви благодаря.
Р о з а. Просто съм занемяла.
Е м и л. Нина. няколко пъти се изкушавам да Ви разкажа за Винисиус ди Мораис… Бразилски поет и композитор, баща на боса-новата. Ето един текст на негова песен:
Има дни – седя
и си мисля за живота
и повярвайте
не виждам изход.
Как става така,
как да го разбера
едва запели
започваме да умираме;
след пристигането
все идва заминаването
защото няма нищо
 без раздяла.
Какво знам аз, какво знам аз –
животът е една голяма илюзия.
Какво знам аз, какво знам аз –
знам единствено, че само той
има право.
 
Пауза.
Н и н а. Вие ме обсаждате, заграждате ме отвсякъде, не ми давате възможност за отстъпление.
Е м и л. Искам да споделям с вас всичко, което ми е направило впечатление, към това се стремя, това единствено ме вълнува сега.
Р о з а. А така!…
Е м и л. В поведението ти, Роза, наистина няма логика. Държиш се или смешно, или трагично, което е същото, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш?
Р о з а /въздъхва/. Не знам.
Е м и л. С мен ли искаш да живееш или с него?
Р о з а. Нужни сте ми.
Е м и л. И двамата?
Р о з а. Да.
Е м и л. Слушай, ще ме оставиш ли на мира?
Р о з а. Не мога.
Е м и л /изтърсва го/. И аз не мога без тази жена!
Роза захлипва моментално.
Е м и л. Сега пък нова реакция! Аааа!… Ще полудея!… Не мога да те понасям! /Роза плаче тихо./ Млъкни!… Хайде!… Тръгвай!…
Р о з а. Стой!
Е м и л. Отначало се самоубиваше, после плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плач. Плачът гложде мъжа, разбери!
Р о з а. Обещай, че няма да говорите по телефона.
Е м и л. Това няма да се случи.
Р о з а. Ще говорите, така ли?
Е м и л. Защо не отидеш при другия?
Р о з а. Така ли искаш?
Е м и л. Да.
Р о з а. Това ли предлагаш?
Е м и л. Да!
Р о з а. И мислиш че е лесно? /Пауза./ Грабвам си бохчата и тръгвам?
Е м и л. Не го ли обичаш?
Р о з а. Обичам го.
Е м и л. Тогава?
Р о з а. Така се отива при мъж! Така се грабва бохчата! Изобщо, знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие сте мерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загубена – мъжът веднага офейква.
Е м и л. Защо дружиш с подобни?
Р о з а. Всички сте еднакви. Отидеш ли с бохча, бягат. Искат нещо едро.
Е м и л. Боже мой! Полудявам… Защо не каза от начало?
Р о з а. Да тръгваме.
Е м и л /внезапно/. Имаш го!
Р о з а. Тук ми е неудобно.
Е м и л. На мен още повече. Хайде!… Да беше казала, да не усложняваме. Имаш го, утре го уреждаме.
Р о з а. Гледат ни!
Е м и л /уморено/. Да ти кажа правата, стана ми безразлично, Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.
Р о з а. Защо, какво ѝ е?
Е м и л. Презирам те! Стана директна. /Просъсква./ Вземи я.
Р о з а. Трябва да ме разбереш. Аз съм жена, не мога да отида никъде без…
Е м и л /прекъсва я/. Добре, добре… друго?
Р о з а. Н и н а, може ли кафе?
Н и н а. Много ви моля да…
Е м и л /уморено/. Искам да си вървим.
Р о з а. След кафето.
Н и н а. Ох!…
Р о з а /почти вика за да я чуе отдалечаващата се/. Без захар.
Е м и л. Твоята искреност ми харесва. По-добре така отколкото…
Р о з а /извиква/. Разбери, той няма да ме приеме!
Е м и л /високо/. Тихо!
Р о з а. Защо тихо? Какво тихо? Да се вслушва!… За нея туй е дар от небето.
Е м и л. Млъкни!
Р о з а. Ах тия смешни мъже!…
Е м и л /възбудено/. Тя е съвсем друг човек. Нашите отношения са особени.
Р о з а /смее се/. Сега ще видиш кафето.
Е м и л. Негоднице!
Р о з а. Приготвено със старание на жена, която си е отдъхнала.
Е м и л. Не се докосвай до нея! Ние сме над тези неща. Ако продължаваш…
Прекъсва.
Р о з а. Какво? Какво ще стане?
Е м и л. Остави ни на мира. При нас е нещо друго, ние сме „други“ хора.
Р о з а. Глупако, какво ще правиш с тази дъртачка?
Е м и л. Ще те ударя!
Р о з а. Наблюдават те.
Н и н а /с жизнени нотки в гласа/. Турско кафе!
Р о з а. Идеално!
Н и н а. Така сметнах.
Р о з а. За този турчин тук!… По едно време някъде имаше коняк.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Не, аз ставам простачка! Така е най-добре. Нина, и малко коняк?
Н и н а. Сега!… Божичко, чаша!…
Пауза.
Р о з а. Какво нещо сме жените, ей. Вари ни, печи ни, на Северния полюс ни прати, ще искаме да се женим. /Пауза./ Ето и чашката на Емил. /Налива коняк./ Аз бягам от него, той бяга към вас. Емиле, добро ли е кафето?
Е м и л. Опитай се да помълчиш.
Р о з а. Новото! /Налива./ Романтичното! /Налива./ Екзотичното! /Налива./ То привлича, зове. Наздраве! /Пауза./ В голяма авантюра се впущам, но де да видим… На голямо пътуване потеглям. В джунглите. Там всеки мъж е животно. Иска да те изяде. /Пие./ Съблича, консумира, и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с теб. Той е консуматор, ти си вещ. И вещо сменя вещите.
Е м и л /весело, след като пие/. Отново ми харесваш!…
Р о з а. Олекна ли ти?
Н и н а. Бисквити?
Р о з а. Много се движите, Нина, много се оживихте.
Н и н а /с достойнство/. Изглежда казахте нещо за мен.
Р о з а. Да.
Н и н а. За мен е лесно да се говори, аз съм лесна тема. И за белетристика съм лесна и за пиеси. Принадлежа към ясно очертана категория, бих казала – армия, най-тихата армия на света. Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете вярвайте, но този следобед е много богат за мен. Не в този смисъл, /Усмихва се./ Не защото съм с Емил. /Пие кафе./ Представете си – донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена до край, пълна с изненади – жена от която в една и съща минута могат да бликнат и смях, и сълзи.
Р о з а. Пийнете си.
Н и н а. Защо? Забавна съм и без коняк.
Р о з а. Страшна сте! Сега разбирам по какво е налапал.
Н и н а. Реакциите ми са превъзходни, действията ми са осмислени и може би ще ви разочаровам, но вашият мъж ме интригува повече отколкото предполагате.
Р о з а /подмята/. Да де, обичате го.
Н и н а. Как успяхте да го загубите…
Р о з а. Говорите като пред свършен факт.
Н и н а. /усмихва се/. Чудесна сте! У вас са събрани няколко жени.
Р о з а. Кажете му! Затова искам и повечко мъже. Но този тук е мухльо.
Н и н а. Знаете ли, че на мухльовците се дължат някои неща от живота и развитието.
Р о з а. Хайде де.
Е м и л. Роза, вече ми харесваш.
Р о з а. моят е голям мухльо. Може би съществува още един такъв, де да знам къде, може би в Южна Америка, или в Дамаск…
Е м и л /смее се/. Защо пък в Дамаск?
Р о з а. Говоря квото ми хрумне.
Н и н а. Май че сте щастлива.
Р о з а. Фиркана.
Н и н а. Голям ден в живота ми. Да ви кажа правата, ако съм сигурна че можете да бъдете винаги забавна… Щях да кажа глупост.
Е м и л. Бихте я предпочела?
Н и н а. Разбира се.
Р о з а. Пред него?
Н и н а. Нищо не може да замени другарството между жени.
Р о з а. Да знаете колко сте права! Мъжете са глобално бедствие. Не могат и да те забавляват. У тях всичко е егоизъм.
Е м и л. Да де, затова ми измъкна жилището и колата.
Р о з а. Глей сега, глей кво дума!… Винаги ще ти прекъснат хубавия разговор. Виж сега, за кво говорим, а той кво говори. /Емил и Нина се смеят./ Ние говорим за възвишени неща, а той веднага – за коли. На мъжете им дай или коли, или апартаменти. Друга тема нямат.
Н и н а. И за мачове.
Е м и л /изведнъж/. Откъде знаете? /Остро./ Голяма ерудиция вадите!
Р о з а. А сега! Ревнуваме,
Н и н а. Моля ви се, чета вестници.
Е м и л /отпуща се/. Така може.
Р о з а. Ама сте хитри, а? И двамата!
Н и н а. Защо бе, Роза?… Ох, че сладък коняк!…
Р о з а. Присламчихте се един към друг. Уж телефон, уж само по телефона, пък то – ръцете ви като невестулки.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Полъх над прерията!
Е м и л. Мисля че… вече…
Р о з а.  …си се откупил, така ли? Свободен!… Ама ти никак не си ме обичал, бе Емо, ти си знаел, че ти изневерявам и си траел като последен подлец, без да дигнеш скандал. Това не мога и не мога да ти простя; в туй няманищо човешко; какъвто и полъх да станеш, над каквито и прерии да духаш, не съм доволна от теб, мъчно ми е, просто ми се плаче!…
Е м и л. Добре е да не ставаме отново сериозни.
Н и н а. Ще бъде жестоко. При това вече сте ми симпатична.
Р о з а /рязко извисява глас/. Не може така!
Е м и л. Роза!
Р о з а. Откупи се! С едно никакво двустайно и една абсолютно никаква кола. /Заплаква./ Мъчно ми е. За теб! Толкоз евтино се откупи!
Н и н а /с укор към Емил/. И на мен ми стана мъчно за нея! Вие нямате пра…
Е м и л. Нина, това са етюди. Сега като нищо ще ми измъкне нещо друго.
Р о з а /вика/. Ще измъкна ли? Аз, значи, АЗ ИЗМЪКВАМ нещата! Виж го ти – измъква се, излита, а после аз виновна, АЗ измъквам не знам си що, АЗ правя етюди. Хубави етюди!… Питай сърцето ми. Етюдите изникват от гърдите ми, от дълбочина, от извора на женската същност, от наслоената мъка.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. А! /Учудено./ На вас пък какво ви… стана?
Н и н а /с искреност, на която не може да се възрази/. Стана тъжно, нещата изгубиха забавната си шеговитост.
Е м и л. Нина!
Н и н а. Чувствувам се злодеец. /Вика/ Аз ограбих тази жена!
Е м и л. Нина, моля ви./На Р о з а./ Ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо лошо!
Роза отново захлипва.
Заплаква и Нина.
Н и н а. Емиле, моля ви!
Е м и л /изненадан/. Какво?
Н и н а. Идете си!
Р о з а /на Емил/. Махни се!
Н и н а /изведнъж и към Роза/. И вие! Моля ви!
Е м и л. Добре, Роза, какво искаш още?
Р о з а. Вече нищо. /Трие сълзите си./ Ти си палач!
Е м и л /ядосано/. Ще се махнеш ли най-после от пътя ми?
Р о з а. Знаеш ли какво искаш от мен? На теб ясно ли ти е какво е животът? Животът на една жена! Къде ме пращаш? Да не мислиш, че ме пращаш на курорт? Ти знаеш ли какво е сама жена в живота?…
Е м и л /вика/. Дадох ти имуществото си!… Ще живея под наем. Малко ли ти е?
Р о з а. Палач!…
Е м и л. Роза!…
Р о з а /някак кротко/. Тя нали има апартамент и свобода!
Е м и л. В нейните работи не се бъркай.
Р о з а. Питай я колко ѝ е добре.
Е м и л /изтърсва го/. Но ти си по-млада, имаш любовник.  /Обръща се към Н и н а./. Извинете.
Н и н а. Нищо, днес е ден на истините.
Е м и л. Бих казал – на етюдите!
Р о з а. Не ме пронизвай с злобни погледи и не ме утешавай с любовници. Знаеш какво е любовникът! Нищо, фикция, човек готов да се изпари, да изчезне. Какво ми завиждаш за любовника, не разбирам защо ми завиждаш. Докато вие имате всичко, аз съм като опустошена.
Е м и л. Роза, да се разберем, щом излезем от тук, вече няма да пристъпя този праг.
Р о з а /ужасено/. И отново телефонът?
Е м и л  и  Н и н а. Да!
Р о з а. Боже, луди хора!
Е м и л. Не ни давай акъл.
Р о з а /примирено/. Пък, де да знаеш, може да е по-добре. Чиста работа. Няма нищо по-красиво от красивите изречения. Можеш да си нарисуваш всякакъв свят, какъвто искаш живот, вместо на земята, можеш да заживееш в гнездото на птица, в клоните на топола. Вие затрихте всичко, дори живота! /Замисля се./ Но тогава защо ти е свободата?
Е м и л. За всеки случай.
Р о з а. Държиш за нея, викаш.
Е м и л. Много.
Р о з а. Мисля че ти подсказах нещо.
Е м и л. Разбрах, но не знам колко?
Р о з а. Четири.
Е м и л /просъсква/. Жалко дамско човече!
Р о з а /въздъхва/. Поставяш ме в нови, неудобни ситуации.
Е м и л. Давам ти всичко от книжата!
Р о з а. Искам четири!
Е м и л. Знаеш, че нямам четири, имам три.
Р о з а. Ще почакам да спечелиш.
Е м и л /искрено/. Това ще бъде равно на гилотина! /Изведнъж/ Хайде да се прибираме!… Нина, ще ви се обадя.
Р о з а. Нина, чао!… Ох, че съм пийнала…
Н и н а /внезапно/. Чакайте!… Почакайте тук.
Пауза.
Чуваме отваряне и затваряне на врата, отново отваряне и затваряне на врата.
Н и н а. Вземете това.
Р о з а. За мен ли са?
Н и н а. Ще ги вземете ли?
Р о з а. Нямам друг изход! /Заплаква и тръгва навън./ Изнудвачи!… Крадци!…
Е м и л /изненадан, объркан/. Нина, какво направихте, луда ли сте?
Н и н а /със спокойния си тон на мъдрата жена/. Защо да говорим сега за пари, щом хиляда лева оправят съдбата ви.
Е м и л. Как можахте! Това е мой личен въпрос.
Н и н а. Да не говорим повече.
Е м и л /слисано/. Не я познавате… Тя може…
Р о з а /злобно/. Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? /Роза връща парите на домакинята./ Ето ви ги обратно!
Н и н а. Не… Роза, вземете си ги. Настоявам да ги вземете.
Нина хуква с пачката към излизащата навън Роза.
Пауза.
Е м и л. Нина, вие сглупихте. /Тутка се и извиква./ Роза!… Роза!… /На Нина./ Защо ѝ ги дадохте. Почакайте, ще се върна.
Излиза да връща Роза.
Пауза, в която той се връща.
Е м и л /тихо/. Тя може да ни метне и двамата.
Н и н а. Мисля, че ще бъде най-добре ако се разотидем. И, ако искате, да знаете, нещо в съзнанието ми просветна, нещо ми се изяснява.
Е м и л. Оставете ме да погаля косата ви.
Пауза.
Н и н а /разгромена/. Идете си… Моля ви!
Е м и л. Как да ви го кажа, миличка… По-късно, като помислите, не може да не разберете, че нещо искрено припламна.
Стъпките на излизащия мъж. После той спира.
Е м и л. Хубаво ми е!
Н и н а. И на мен. Сбогом, мили!
Музика, нежна, сладка, плавна, създаваща добро настроение.
Чуваме звън на чаши и прибори. Нина прибира масата.
Н и н а /искрено, жизнено/. Животът, колко хубаво нещо!…
Звъни се. Този път на входа.
Нина бърза, едва не изтървава чашите, май че се чуди какво да прави с товара в ръцете си, тръгва с него към входа.
Н и н а. Извинете, че отворих забавено, но ръцете ми са заети.
Н е п о з н а т и я т /казва нещо, може би добър ден/.
Н и н а. Какво казахте?
Н е п о з н а т и я т. По-скоро измънках.
Н и н а. Какво измънкахте?
Н е п о з. Извинението си.
Н и н а /наивно, сладко, щастливо/. За какво се извинявате?
Н е п о з. За нахлуването си. Просто се врязах.
Н и н а /с нежна еуфоричност/. Че лошо ли е? Кой сте вие?
Н е п о з. Там е работата… Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.
Н и н а. Имах гости. Заповядайте!
Н е п о з. Добре де, какво ви пречи да оставите чашите някъде?
Н и н а /смее се/. Ами да!
Пауза докато Нина отиде до кухнята и се върне.
Нина се връща и изключва касетофона.
Н е п о з. Защо изключихте?
Н и н а /прави хумор/. Аз ли?
Н е п о з. Музиката.
Н и н а. Доколкото знам, непознатите не обичат музика.
Н е п о з. Допуснете, че не съм непознат. Защо не си представите, че съм ваш добър познат, защо не предположите че съм вашата трезва мисъл?
Н и н а. Еее, ама знаете ли как не сте ми необходим сега?
Н е п о з. Добре де – вашият разум!
Н и н а. Никак, хич! /Сеща се че говори глупости./ Извинете
Н е п о з. Вие извинете.
Н и н а. Интересно защо не се уплаших.
Н е п о з. Това ме радва.
Н и н а. Спокойна ли съм?
Н е п о з. По-скоро – щастлива.
Н и н а. Как да ви наричам?
Н е п о з. /в нейния тон/. Тук ме затруднихте.
Н и н а. А сигурен ли сте, че идвате при мен?
Н е п о з. Абсолютно.
Н и н а. Днес имам богат ден.
Н е п о з. Така ли?
Н и н а. Пълен!… Но туй не е за разговор с непознати.
Н е п о з. Има си хас.
Н и н а. Щастлива съм!… Коняк?
Н е п о з. Като нищо!
Н и н а. излиза и се връща с нови чаши, чуваме потракването им.
Н и н а. Винаги ми се е струвало, че непознатите произлизат от тъмната представа за мистерията и че нямат маниери, че са груби. Дойде някой непознат, да речем, да ни подкани да чистим снега. Влиза – кара се, влязохте вие… казвате – има си хас.
Н е п о з. Ще се кара, разбира се. Не чистите снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви слагаме?
Пауза.
Н и н а. А вие?
Н е п о з. Какво?
Н и н а. Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?
Н е п о з. Вижте какво, ако мислите че съм сторил нещо определено грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми е нужно много малко, за да си отида. Ако ви смущавам, мога веднага…
Н и н а. Имам само коняк.
Н е п о з. А аз язва.
Н и н а. Ужас! Ракия нямам.
Н е п о з. Но ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.
Н и н а. Това е друго. Имахте вид на прекалено измислен.
Н е п о з. Моля?
Н и н а. Приличате ми на показен, на персоната, която оправя нещата в края на пиесите.
Н е п о з. Радвам се, че ви харесвам.
Н и н а. Да пием!
Н е п о з. Наздраве, другарко Монева!
Н и н а. Знаете името ми?
Н е п о з. Иначе как ще ви намеря.
Н и н а. Вярно. Откъде го знаете?
Н е п о з. На входа го пише.
Н и н а. Така ли? Наздраве.
Пият.
Н е п о з. /оставя чашката/. Бяха забавни, нали?
Н и н а. Кои?
Н е п о з. Емил и Р о з а.
Музикален ефект.
Н и н а. Защо? Какво е станало? Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?
Н е п о з. Нищо не е станало. Само казах, че са забавни. Тия хора са ми забавни.
Н и н а. Откъде знаете че са идвали? Защо се интересувате?
Н е п о з. Успокойте се.
Н и н а. Спокойна съм, но Вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.
Н е п о з. Сигурна ли сте, че се казва Емил?
Н и н а. А на вас сигурно Ви се ще да не съм сигурна?
Н е п о з. Де да знам вече какво искам аз. Ето, станах ви несимпатичен, намразвате ме.
Н и н а. Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но този човек е много скъп за мен… Как да кажа, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.
Н е п о з. Тази картина на стената не блести с особени качества.
Н и н а. От известно време не ми харесва, но някога ми допадаше. Изглежда че нещо в естетическите ми функции се е изменило.
Н е п о з. Може би отскоро.
Н и н а. Не знам, не мога да ви кажа… Защо ми говорите за Емил?
Н е п о з. Аз нямам картини.
Н и н а. Да не е станало нещо?
Н е п о з. Какво да ви кажа, госпожо Монева, не знам как да започна. Впрочем, моето доброжелателство е от квартален мащаб и наистина не мога да намеря подход. Нито мога да ви обясня кой съм.
Н и н а. Но не сте дошъл да говорим за картината.
Н е п о з. И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък съвсем малко.
Н и н а. Може би сте дошъл да ми кажете, че Емил е мошеник?
Н е п о з. Да ви кажа правата, помагате ми, вече ми поолеква… Но защо да допускаме подобни неща за един великолепен възрастен човек, почти вълшебник, който умее да съзижда огромни меки светове, а после поселва в тях не повече от двама души. Истинско разточителство – само двама души в обширен комфортен свят.
Н и н а. Даа, когато доброжелателят идва у дома ти и започва да говори за някого…
Н е п о з. Олеква ми, ви казах – да пием.
Н и н а. Настоявам веднага да ми откриете защо се интересувате от Емил.
Н е п о з. Не само от него.
Н и н а. И от мен, разбира се.
Н е п о з. Роза, Роза!
Н и н а. Аха, да…
Н е п о з. Може би е Роза, може би не… Всеки случай, не е цвете за мирисане.
Н и н а. На мен ми се стори интересна. Пластичен характер, може да те изуми с настроенията си.
Н е п о з. И да те подведе.
Н и н а. От нея ли се интересувате?
Н е п о з. И от нея, просто да ви предупредя.
Н и н а /сякаш на себе си/. Твърдите, че сте моят разум, трезвата нотка на моето аз.
Пауза.
Н и н а. Какво точно искате да знаете?
Н е п о з. Някои любопитни, ако щете – екзотични неща.
Н и н а. И ако откажа да разговарям за тях?… /Рязка промяна на тона./ Впрочем какво се церемоня с вас, отказвам! Какво ще сторите?
Н е и о з. Най-простото – ще си отида.
Тръгва си, чуваме стъпките му.
Н и н а. Представете си, че мога да се обадя. /Той си отива./ Някои разговори могат да обидят човека. /Непознатият се отдалечава./ Моля ви?
Н е п о з. /спира и се обръща/. Смятам, че утре ще се почувствате още по-обидена.
Н и н а. Как?
Н е п о з. Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.
Н и н а. Не, аз ги дадох сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.
И е п о з. А така! Вие пък, за беля, сте имала хиляда лева на разположение.
Н и н а. Аз съм жена, която е припечелила нещо през живота си. Парите могат да ми осигурят някои емоции.
Н е п о з. Сигурно.
Н и н а. Тогава, какво да ги правя? Да лежат в банката?… За кого? За кого? Кажете за кого?
Н е п о з. /съчувства/. Там е работата.
Н и н а. Направих много екскурзии, сега се записах за Съединените Щати, но какво от туй? – всичко е празнота, празна кутия с тъмнина…. Неподвижно, празно – една празна празнота, без минало, без бъдеще.
Н е п о з. А настояще?
Н и н а. Нямаше.
Н е п о з. Сега има.
Н и н а. Да.
Н е п о з. Сигурна сте.
Н и н а. Да се пукнеш от смях, но сега има. Никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент от някъде се пръква някакъв човек, разцъфтява и настоящето, звънват звънчета…
Н е п о з. /смее се/. Над прерията повява!…
Пауза. Нина оценява казаното.
Н и н а. Прерията заблестява, нахлува кислород, тревите потрепват, звънтят – има полъх! Значи, известно ви е и за прерията?
Н е п о з. Да знаете колко прерии се навъдиха в София!… От кога?
Н и н а /гордо/. Сто и деветдесет!
Н е п о з. Дни!
Н и н а. Аха!
Н е п о з. А откога го обичате?
Н и н а. От третия.
Н е п о з. /изненадан/. Ден?
Н и н а /усмихната/. Месец!
Не п о з. Много ли?
Н и н а. Пространствата на света са били пълни с дивотии, много животни, но животът е станал живот с появяването на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата; рисунките по скалите, размисълът за огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, Вие как мислите?
Н е п о з. Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври?
Н и н а. Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.
Н е п о з. Там е работата, Монева, че ще е интересно ако си поговорим още сега.
Н и н а. И да превърнете живота ми отново в пустиня?
Н е п о з. Представете си, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е родил поради случайно преплитане на жицата, а нарочно.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Допуснете, че за вас са били събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Ловецът се обажда, разговаряте, минават няколко дни, вие вече сте наречена „прерия“, а след още няколко дни вече сте го нарекли „полъх“… Прерията си има вече своя полъх.
Н и н а. Че лошо ли е?
Н е п о з. Говорите, говорите, говорите…
Н и н а. Това са хубави неща.
Н е п о з. Дните идват и си отиват, а вие говорите.
Н и н а. Чудесно!
Н е п о з. Ослепявате за живота край вас.
Н и н а. Прекрасно.
Н е п о з. Хлътвате.
Н и н а. Необходимост.
Н е п о з. И един ден /пауза/ след шестия месец /пауза/ обикновено тогава /пауза/ една жена звъни на входа, влиза у дома ви и ви пита какво търси вашия телефонен номер в бележника на съпруга ѝ.
Н и н а. Хубаво!
Н е п о з. Хубаво! Че какво му е хубавото?
Н и н а. Не е празно.
Н е п о з. Вдига скандал! /Пауза./ Карате се. Тя ви обвинява…
Н и н а. Лошо ли е да те обвиняват?
Н е п о з. /високо/. В това че сте обсебила съпруг!
Н и н а. Какво по-хубаво на тази възраст?
Н е п о з. /сякаш губи чувството си за превъзходство/. Тогава звъни телефонът! /Пауза./ Вместо вас, тя вдига слушалката. /Пауза./ Разбира се – това е мъжът ѝ. Тя го заплашва… Казва, че ще скочи на тротоара, вика го да дойде за очна ставка, той идва, започва театърът, етюдите се изреждат… /Пауза./ До кулминацията.
Н и н а. Голяма работа!
Н е п о з. А малка ли е? Това са хиляда лева!
Н и н а. Но се превръщат в прерия.
Н е п о з. /с леко злорадство/. Много прерии, обаче!
Н и н а. Е, това е малко досадно.
Н е п о з. /кипва/. А бе, вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от всяка наивна дама!
Н и н а. Говорите твърде високо.
Н е по з. Искам да ви внуша, да ви набия в главата!…
Н и н а. И да ме спасите!
Н е п о з. /вика/. Да.
Н и н а. Вие се мамите.
Н е п о з. /изумено/. Какво?
Н и н а. Той не може да бъде такъв. Впрочем, може да бъде какъвто си ще, но ме обича!
Н е п о з. Вас?
Н и н а. Не забравяйте маниерите.
Н е п о з. Не забравяйте, че сте жертва!
Н и н а. Знам че съм жертва, това го знам добре, но на кого?
Н е п о з. На така наречения Емил!
Н и н а /с полуусмивка/. Лъжете се. Изобщо, вие се лъжете много, повече отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го махнете. Какво ще ми дадете срещу него? Кажете де?… Знаете ли какво бях преди него? Отрепка! Нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а от огледалото ме поглеждаше стара, предала се вече жена.
Н е п о з. Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?
Н и н а. Бях сигурна, че няма да се видим. Достатъчно съм умна за това.
Н е п о з. Тогава защо се соанирахте, за кого?
Н и н а. За себе си! За кого! Нали е неприлично да говориш красиви неща с мъж, който говори красиво, а всъщност да си повлекана, една потна, раздърпана бивша лъвица във воняща прашна бърлога… Разберете, ние си имаме зала.
Н е п о з. Каква зала?
Н и н а. Наша, уредена по наш вкус, с наши книги, наши картини, наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето, там текат потоци, шумят морета, в моретата се оглеждат звездите.
Н е п о з. Трамваи има ли?
Нина рухва изведнъж, започва да плаче сърцераздирателно и сякаш освобождава мъката си.
Н е п о з. Извинете, искам да ме извините! /Нина плаче/. Много! /Нов пристъп на плач./ Постъпих глупашки. /Нина свлича лице на рамото му и плаче./ Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.
Н и н а. /вече хлипа/. Нямате ви представа колко сте жестоки вие, младите. Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокото нещо – младостта? Най-безсърдечното нещо на света! /Бърше сълзите си, мъчи се да се успокои./ А той, така нареченият Емил, знае всичко: може да бъде и млад, и стар, може да ти създаде отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.
Н е п о з. Разбрах.
Н и н а. Не разбирате. Само ме щадите. А аз разбирам и вас, и себе си, и всички като мене. Него и да го разбирам, това не е важно. Той е толкоз самостоятелен и красив случай в живота. Той е дар. Без него какво? Нищо. Хиляда лева! Според вас – много. Нищо! Какво му плащаме? Това е върховен занаят, малко хора го умеят, а друг като него едва ли. Представете си, ако днес трябва да се обади на седем жени, всяка една с отделни привички, отделна култура, особености и слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан! Да не говорим за интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой може да ти даде подобна искреност, къде ще я намериш? А той ти я дава, длъжен е, понеже е професионалист. Ако не работи добре, ще умре от глад. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. /Пауза./ Искате да се откажа от този красив свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от него. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. А има жени, които биха били доволни от брак с мъж, който я бие всеки ден. Защото е по-добре от нищо. Знаете ли какво е това – нищо?… Хиляда лева! Тези пари не му плащат нищо… /Спокойно/. Знам, че преживявам крах. Това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво ми остава.
Телефонът.
Нина се спуща и грабва слушалката.
Н и н а. Да! Да, мили!… Един момент, да затворя прозореца! /На Непознатия./ Извинете много! Моля ви…
Н е п о з. Довиждане.
Н и н а. Довиждане… Мили мой!
Е м и л /чуваме съвсем ясно гласът му/. За първи път ме наричаш мили.
Н и н а. А ти ми говориш на ти!
Е м и л. Нещата зреят.
Н и н а. От самосебе си.
Е м и л. Както трябва да бъде.
Н и н а. Мили, добре ли си?
Е м и л. Не.
Н и н а. /трепва/. Какво ти е?
Е м и л. Уитмън, мила! Този проклетник Уолт Уитмън ме разнежи отново! Искаш ли да ти прочета една поема?
Н и н а. /възторжено/. Да, да, да!
Е м и л. Приготви се да слушаш.
Н и н а. /извън себе си/. Ти си велик!
Е м и л. Какво каза?
Н и н а. /съвсем възторжено/. Единствен и величествен!… Вълшебник, който създава светове! Говори, мили, няма по-велико нещо от думите!..

 

Край


борис
априлов
*
СИНЬО...
*
радиопиеса

.

Вятърът блъска къщите на градчето.
Морето се хвърля срещу него, разбива се в скалите и стене.
Музика.
Отново шумовете на вятъра.
Г л а с /говори Иван/. Стаята, която съм наел, е горе, на носа на полуострова. От прозореца се вижда настъпващото срещу градчето море. То се разбива в скалите и се отдръпва пред вековната им твърдост. Струва ми се, че пяната, която облива брега, е пяна на неговия гняв, струва ми се, че съм накрая на света – сам срещу водната маса, на пост срещу настъпващия мрак. Небето е покрито с облаци, ръми, вятърът огъва жилавите храсти. Грозната стаичка се е озъбила край мен с голите си греди и дребните дъбови дъсчици, наковани с ръждясали гвоздеи. Стаичката наподобява капитански мостик, от който направлявам огромния кораб-свят.
Музика.
Г л а с ъ т /продължава/. Пишещата машина мълчи страшно на масата, клавишите са занемели от няколко дни и напразно се мъча да изтръгна от тях оная весела мелодия на мисълта, да оправдая съществуването си. Пуша и се разхождам по грапавия под, дъските се люлеят под стъпките ми, пищят. Чувствам се като пленник: срещу мен е морето, а зад мен, ако отворя вратата – килерът. Той е тъмен, прилича на подземие, пълен е с мрежи, смола и гребла. Отвъд тоя старинен склад е улицата. По нея се отива в кръчмата. Копнея за кръчмата, а не бива да мисля за нея, трябва да пиша…
Музика.
Вятърът.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя СИНЬО – пиеса от Борис Априлов.
Музика.
Отваряне на врата.
Проскърцва стълбище. По него се спуща човек.
Ново отваряне на врата.
И в а н /учудено/. А!… Петрано, ти ли си?… Какво търсиш тук? /Мълчание./ Не спиш ли? /Мълчание./ Забранявам ти да ме дебнеш… Защо гледаш уплашено?… Какво искаш?… Много често идваш тук. Забранявам ти да ме дебнеш… Я да видя очите ти. Не отваряй устните си… Хубава си, но забранявам да ме дебнеш, иначе ще сменя квартирата. /Шепти./ Тя и без това ни подозира, разбери. /Продължава да шепти./ Какво искаш? Мислиш ли, че ми е лесно? Много малко ми трябва. Можеш да бъдеш сигурна, че е там и ни дебне. Ти дебнеш мен, тя дебне теб… Остави ме да живея спокойно. Сега отивам в кръчмата, но като се върна не искам да те има тук. Обещай. Обещаваш ли?
П е т р а н а /след пауза, задъхано шепти/. Обещавам.
И в а н. Иди да спиш.
Отваряне и затваряне на врата.
И в а н. Хазяйке, отивам в кръчмата… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
И в а н. Много шуми морето, не мога да работя… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
Ресторантски шум. Гръцка песен, може би от магнетофон. Някой ѝ приглася. Смях. Откъси от разговори:
– Мрезите отидоха, на парцета, всицко отиде.
– Много риба.
– Добре, ама мотора не ще, отказва…
– Тогава бе, когато умря Котака…
Г л а с ъ т   н а  С а ш о. Иване!… Журналисте, тук!…
И в а н. Сашо!
С а ш о. Сядай.
И в а н. Бог те праща. Говори ми се с човек.
С а ш о. На теб не ти се говори, ами ти се пие с човек.
И в а н. Ленче, две водки.
Л е н ч е т о. Чакай де, още не си седнал.
И в а н. Нищо друго.
С а ш о. Да му отперем по един лефер, а?
И в а н. Сашо, кажи бе, къде си, защо те нямаше?
С а ш о. Бяхме излезли малко, ама нищо, нито рибка. Времето ни хвана срещу Реката и едва се домъкнахме. Добре че имам двигател.
Л е н ч е т о. Две водки. Журналисте, какво правиш?
И в а н. Подстригала си се смешно.
Л е н ч е т о. Не ми ли отива?
С а ш о. Отива ти, не го слушай.
Л е н ч е т о. Журналисте, още в оная къща ли живееш?
И в а н. В ОНАЯ.
Л е н ч е т о. На много опасно място живееш бе, човек.
Смехът ѝ се отдалечава.
С а ш о. Върху вулкан живееш, да ти кажа правата. Всички знаят, че няма нищо, и пак смятат че има нещо.
И в а н. Не ме нервирай поне ти.
С а ш о. Премести се.
И в а н. Късно е.
С а ш о. Вярно, че е късно. Старата не ти ли прави номера?
И в а н. Още никой не ми прави номера.
С а ш о. Върне ли се мъжа, ще бъдеш спокоен. И приказките ще спрат.
И в а н. Всеки ден го очакват, всеки час.
С а ш о. Върне ли се – селищната система ще млъкне.
И в а н. Дали да не поръчаме риба?
С а ш о. Зарежи. Чистото пиене си е чиста работа.
И в а н. Щом се върне Николай, ще поживея още някой ден там и ще се преместя.
С а ш о. Ела у нас.
И в а н. Лесна работа.
С а ш о. Върви ли?
И в а н. Нито ред. Гледам машината и мълча, мълча и слушам бурята. Тази къща се люлее много бе, Сашо. Всичко скърца, чува се дори когато свекървата върви долу. Но в нея написах хубави неща, тя ми носи късмет. Спре ли вятърът ще ми потръгне, потръгне ли – ще се засмея, засмея ли се – ноември ще се превърне в пролет.
С а ш о. Бе Ленчето нещо не ти ли се вижда понапълняло?
И в а н. Нищо ѝ няма, може би е малко бременна.
Смях.
С а ш о. Наздраве.
И в а н. Наздраве.
С а ш о. Ленче, наздраве.
Музика. Смях. Гръцката песен.
После бурята.
После отваряща се и затваряща се врата. Скърцане на стълбище.
Тишина.
И в а н /шепти/. Пак ли? /Мълчание./ Ти си легнала и си станала.
П е т р а н а. Свекървата спи.
И в а н. Така си мислиш.
П е т р а н а. Спи.
И в а н. Не понасям жени по нощници.
П е т р а н а. Не мога да заспя.
И в а н. Ти си смесица.
П е т р а н а. Не знам какво ми казваш.
И в а н. От невинност и съблазън. Не забравяй, че съм на три водки. /Пауза./ В теб има някакво средиземноморско великолепие. /Пауза./ Мълчиш, винаги мълчиш и трябва да ти кажа че и мълчанието ти е великолепно. Нали знаеш, че в София имам…
П е т р а н а /бързо/. Знам.
И в а н. И три деца отгоре… Никой няма три деца, само аз. Изложих се, какво да правя. /Мълчание./ Прибери се, иди си… Стой!… Не можеш ли по-внимателно, тази къща е скърцащ ковчег.
П е т р а н а. Ковчег.
И в а н. Какво искаш да кажеш?… Защо мълчиш?… Боже, Петрано, приличаш на зайче, а аз съм на три водки, махни се докато не ми е станало зле.
Скърцане на стълбище.
И в а н /шепнешком/. Спри! /Пауза./ Нали ти казах да пристъпваш тихо? /Пауза./ Устните ти са изнесени много напред, гръдта ти – също. Кажи, какво искаш от мен? /Пауза./ В града започнаха да говорят. /Пауза./ Кога ще се върне Николай?
П е т р а н а. Не знам.
И в а н. А аз знам – може да се върне всеки ден, всеки момент, може да почука сега, преди да си слязла в стаята си… Защо стоиш? /Пауза./ Ах, как ми се ще да те целуна. Искам да те целуна, а след това да изляза на дъжда, да ме духа вятъра, да издуха всичко твое от мене… Върви си, на три водки съм. Не се връщай, върви си. Така… Сега защо спря?
П  е т р а н а. Говори ми нещо.
И в а н. Вън е чудесно време, великолепно ноемврийско време с дъжд и вятър, такъв вятър, че го усещаш с плешките си. Баща му ще се върне с него.
П е т р а н а. Знам.
И в а н. Знам, че знаеш, Петрано. Знам, че искаш да ти говоря, искаш някой да ти говори до сутринта, само да не е Николай, да не е баща му, жената на баща му. Всеки друг. В случая съм аз, нали? Но мъжът ти и свекъра ти ще донесат много подаръци, ще дойдат с две таксита и ще напълнят дома. Каквото са купили там, за осем месеца.
П е т р а н а. Нека остана, мъничко…
И в а н. Върви си!
Тихо проскърцва стълбището, нежна музика, ето че се намесва и вятърът. Затваря се врата.
И в а н /говори през прозореца навън/. Хазяйке, не стой на двора. При мене свети, но съм сам. Ела да видиш, сам съм, после да не кажеш нещо! Хазяйке, защо бягаш, ела да видиш, че си лягам. Сам. /Смее се./ Какво са три водки, нищо не са!
Музика за по-дълъг преход.
Настойчиво чукане по врата.
И в а н /събужда се от сън/. Кой е? Чука ли някой?
Х а з я и н ъ т. Да.
И в а н. Кой е?
Х а з я и н ъ т. Аз съм… хазяинът.
И в а н. Какво чакаш, влизай.
Отваряне на врата.
И в а н. Добре дошъл. Какво има, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Журналисте, утре да напуснеш къщата ми.
От долния етаж долитат виковете на разярения Николай,нещо изтрополява, някаква жена се старае да задави ужаса и болката от ударите, мъчи се да не ревне.
И в а н. Какво става долу, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Разбрахме ли се за утре?
И в а н. Няма утре, хазяин, няма утре, сега!
Х а з я и н ъ т. Какво сега?
И в а н. Отивам си. Прибирам си багажа и излизам. Докато вие бяхте в Океана, аз тук оскверних морала на вашия дом, опетних ви.
Силно захлопване на врата.
Вятърът.
Но заедно с шума на вятъра, чуваме и гласът на завърналия се Николай, чуваме женски сподавени викове. Гласът на Николай казва нещо подобно: Защо не се засрамиш, мръснице!… Неблагодарница!… Ние там се мъчим с баща ми…
Иван бързо отваря вратата си и хуква по стълбите надолу. Със всяко стъпало шумовете стават по-отчетливи.
Гласовете:
– Ох!
– Няма ох!
– Пусни ме!
– Да си мислила, когато си ме правила за резил.
– Замахнеш ли пак…
– Какво, какво замахна ли пак? /Удар./
– Ще викам!
– Викай! /Удар. Сподавен плач./
Иван отваря вратата.
Тишина. Всичко е секнало.
И в а н /спокойно/. Николай.
Н и к о л а й. Кажи, журналисте.
И в а н. Ти също ли ме гониш?
Н и к о л а й. Махай се!
И в а н. Горе прибирам багажа си, пък ми е шумно, а аз, когато ми е шумно, не мога да подреждам куфара си.
Н и к о л а й. Не ми говори маймунски работи.
И в а н /малко нещо ядосано/. Виж бе, виж какво си направил лицето на хубавото момиче! Петрано, избърши си кръвчицата от устата.
Някакви припряни стъпки.
П е т р а н а /енергично/. Само да сте посмели!
Н и к о л а й. А!
П е т р а н а. Ще промуша някого!
Н и к о л а й. Тате, вземи ѝ ножа.
П е т р а н а. Назад!
Леко боричкане, бягане, отваряне на врата.
Х а з я й к а т а. Николай!
Х а з я и н ъ т. Николай, върни я!
Н и к о л а й. Нека бяга, тате… Къде ще отиде посред нощ, по нощница.
X а з я й к а т а. Ще ни направи за резил.
Н и к о л а й. Да бяга, да се маха!
Х а з я й к а т а. Боже, резила, боже!
И в а н. Николай, дай ѝ дрехите.
Н и к о л а й. Не.
И в а н. След малко ще сляза с куфара. Ако хазяйката не ѝ отнесе дрехите, ще я облека с мой панталон, с моето яке. Наема ще оставя горе.
Т р и м а т а. Не щем…
И в а н. На масата.
Музика.
Вятърът вилнее. Вече сме на улицата.
И в а н /полушепот-полувик, с тревога/. Петрано! /Пауза./ Петрано, къде си?
П е т р а н а /студено/. Тук съм.
И в а н. Ето ти дрехите.
П е т р а н а. Тук не вали.
И в а н. Дай ножа, вземи дрехите… Какво правиш? Пусни ръката ми!
П е т р а н а. Обичам те.
И в а н. Ти си луда. Облечи се. Ето обущата. В тях са чорапите. Най-напред облечи палтото… Върху нощницата. Трябва да се стоплиш… Хвърли този нож.
Музика.
Почукване по стъклото на прозорец.
Сашо отваря прозореца.
И в а н. Аз съм, спокойно. Журналистът.
С а ш о. Ти си побъркан. Какво става?
И в а н. Успокой се, Сашо.
С а ш о. Да ме убиеш не мога.
И в а н. Поеми дъха си.
С а ш о. Не ме ядосвай! Иване, колко е часът?
И в а н. Трябва да преспя, Сашо.
С а ш о. Сега, идвам.
И в а н. Не съм сам.
С а ш о. Какво?
И в а н. Петрана.
С а ш о. Не.
И в а н. Николай и баща му се върнаха и ни изгониха. Вън вали дъжд.
С а ш о. Не. На теб мога да дам и две стаи, но на двама ви нищо. Утре ще пламне целия град.
И в а н. Никой не ни видя, никой няма да разбере.
С а ш о. Така си мислиш.
И в а н. Да де, според тебе, всичко вече се знае, всеки знае, че вече сме при тебе и искаме стая.
С а ш о. Ми, да. Можеш да бъдеш сигурен, че в момента целият град е буден и знае, че сте при мен. Шега си играеш.
И в а н. Ти си подлец.
С а ш о. Утре ще ме линчуват. И баща ми, и майка ми, няма да си намерим място до края на живота.
И в а н. Айде де!
С а ш о. Мафията е нищо пред нас.
И в а н. Сашо, все пак трябва, да пренощуваме някъде, трябва да я скрия поне три дни, докато и мине синьото, цялата е в синини, оня страхливец я обезобрази.
С а ш о. Ти акъл имаш ли бе, Иване? Какво си забъркал, как ще те оправяме.
И в а н. Сега трябва да се наспим.
С а ш о. Как ще те оправяме?
И в а н. Вали, разбери!
С а ш о. Тя не бива да влиза и в двора.
И в а н. Добре де, кво да правим?
С а ш о. Иване, Иване!… Обичаш ли я?
И в а н /ядовито/. Да.
С а ш о. Почакайте да се облека. Ще ви заведа на къмпинга и ще ви дам бунгало.
И в а н. Две.
С а ш о. Ужас! Трябва да ви търся бельо, две електрически печки. Значи се върнаха?
И в а н. Натъпкани догоре.
С а ш о. Ами, това са осем месеца в траулер.
И в а н. Много вали, глупако!
С а ш о. Идвам.
Музика за преход.
Шум на автомобил.
Музика.
Шум на автомобил.
Автомобилът спира.
Тук е много тихо. Морето шуми с прибоя си, изглежда е закътано.
И в а н. Няма и помен от вятъра.
П е т р а н а. Застлах бунгалото ти.
И в а н. Сега твоето.
П е т р а н а. На теб ти работи само единия реотан.
И в а н. Дъждът спира.
П е т р а н а. Май че обърках всичко.
И в а н. Обърка? Разруши… После ще говорим. Постели бунгалото си. Аз ще сваря кафе.
П е т р а н а. На мен ми е много добре.
И в а н. Петрано, всъщност защо избяга?
П е т р а н а. Чаршафите миришат на хубаво.
И в а н. Загубваш рая си. Ще съборят старата къща, ще издигна нова, с дванайсет стаи, къде ще намериш тази яма. Николай е хубаво момче. Хиляди момичета на твое място биха умрели от щастие. Видя ли какви пакети донесоха?
П е т р а н а. Защо не ми позволиш да направя кафето?
И в а н. Убивам те! Крака ти в бунгалото ми да не стъпва.
П е т р а н а. Дъждът спира.
И в а н. Ти си цялата в синьо.
П е т р а н а. Колко е тихо тук, в дъното на залива; как е възможна такава разлика. Сега разбирам всички, които отиват по къмпингите.
И в а н. Ще телефонират в Поморие, баща ти ще дойде още утре.
П е т р а н а. Ама наистина спира.
И в а н. Ще ми иска сметка, а аз не съм те и докосвал.
П е т р а н а. Но щеше.
И в а н. Бях на три водки.
П е т р а н а. Трябваше да изпиеш четири.
И в а н. Сашо е голям приятел. Няма по-добро убежище от туй. Утре ще ни донесе всичко за ядене.
П е т р а н а. И ще живеем тук.
Ив а н. Докато ти мине синьото.
П е т р а н а. Чак тук.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Мирише на кафе.
И в а н. Ще отида да изплакна чашите…
П е т р а н а. Карай без да ги плакнеш.
И в а н. Кафето е готово. Сипвай.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Отде знаеш, че ще го погледна.
П е т р а н а. Не ми казвай колко е часът, няма никакво значение. Ууу, парите са при теб! Много пари бе, Иване!
И в а н. Уви, само в кафето.
П е т р а н а. Не искам да съмва, ти искаш ли?… Спи ли ти, се? Бъди откровен – спи ли ти се?
И в а н. Не .
П е т р а н а. Цели две години трябваше да си лягам все рано. Децата ти хубави ли са?
И в а н. Всеки се хвали с децата си.
П е т р а н а. Обичаш ли ги?
И в а н. Всеки обича децата си. Това е най-хубавото кафе в живота ми.
П е т р а н а. Най-хубава нощ в живота ми.
И в а н. Лицето ти е обезобразено.
П е т р а н а. Твоето бунгало е по-хубаво. В моето има паяк.
И в а н. Ще го премахна.
П е т р а н а. Не..
И в а н. Ще спиш или при паяка, или никъде другаде.
П е т р а н а. В Бургас имам една приятелка, живее в общежитие, работи като кранистка в пристанището.
И в а н. Представям си живота ѝ.
П е т р а н а. Винаги съм ѝ завиждала. Стои в кабината, наоколо стъкло, кранът я люлее, свободна, затворена, там никой не може да я достигне; наоколо хаос, движение, част от движението ръководи тя. Царица!
И в а н. Ааа, ма ти разкриваш втората си страна. Досега те мислех за еднопланова.
П е т р а н а. Долу докерите викат, ругаят се, псуват, понякога някой ѝ прави мръсен жест, но тя е в кабината, защитена е от работата си и умира да се смее над всичко. Никой не може да се качи при нея, никой не може да я набие.
И в а н. Цар съм на глупавите въпроси – как е името ѝ.
П е т р а н а. Важно ли е?
И в а н. За мене всичко е важно.
П е т р а н а. Лиана.
И в а н. Охоо!
П е т р а н а. Мразя туй градче, мразя Николай, баща му, майка му, мразя собствения си баща и собствената си майка, но най-много мразя градчето, където всички са богати и всички искат да станат по-богати. Не е вярно, че крайбрежието им е хубаво, нищо тук не е хубаво, и морето им е грозно, хубаво е, но те не могат да го почувствуват, чуветвуват само къщите си, чакат само курортниля сезон. Не искам да пера чаршафи. Догодина ще имат дванайсет стаи, всички чаршафи ще чакат мене.
И в а н. Затуй ли бягаш?
П е т р а н а. Завиждам на Лиана: горе, в стъклената къщичка. Вижда част от морето, параходите, част от Бургас, вижда колко смехотворни хора са моряците, за които се пеят песни…
И в а н. Петрано, ставаш нагла.
П е т р а н а. Николай е също моряк. Никой не бие повече жените си от моряците.
И в а н. Ще те изгоня от къмпинга!
П е т р а н а /злобно, режещо, копнежно/. Лиана! …
И в а н. Но Лиана живее в общежитие и цепи левът на две, а ти имаш всичко, много, повече отколкото ти трябва.
П е т р а н а /копнежно/. Искам да съм като нея.
И в а н. Дъждът го няма никакъв.
П е т р а н а. Дори се виждат звезди.
И в а н /с ирония/. Най-хубавата нощ в живота ти.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Обичам те.
П е т р а н а. И аз те обичам.
И в а н. Страх ме е .
П е т р а н а. Ще им избягаме.
Иван. Няма да мръднем от тук докато не мине; синьото ти.
Пе трана. И чак тогава ли ще ме целунеш?
И в а н. Всъщност, какво обичаш в мен?
П е т р а н а. Свободата ти, край теб е свободно, имаш жена и деца, а си свободен. И другите около теб са свободни. Искам да бъда свободна.
И в а н. Като нас.
П е т р а н а. И като Лиана.
И в а н. Ами смятай се за свободна; наела си бунгало, пиеш си кафето, морето шепти пред бунгалото ти и никой не може да те бие. Боже, колко си хубава!
П е т р а н а. Цялата в синьо.
И в а н. Чудесна си. Лека нощ.
П е т р а н а. Не ми се спи.
И в а н. Но на мен ми се спи.
П е т р а н а. Страх ме е.
И в а н. От какво?
П е т р а н а. Николай ще се появи.
И в а н. Никога. Бита си достатъчно. Лека нощ. Спи ми се.
П е т р а н а. Добре. Аз ще гледам.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Струва ми се, че отдавна не съм виждала света, нито морето, нито небето, нито брега. Нима градчето блести всяка нощ така хубаво! Колко хубаво блести града ни, а какви хора живеят там.
Музика за по-дълъг преход. Морето се плакне в залива.
И в а н /сънено/. Петрано.
П е т р а н а. Да, журналисте.
И в а н. Цяла нощ не си мигнала.
П е т р а н а. Много съм добре. Ти знаеш ли, че в бунгалото има огледало?
И в а н. Не се оглеждай.
П е т р а н а. Много съм синя.
И в а н. Струва ти се.
П е т р а н а. И все тук ли ще живеем?
И в а н. Не е ли хубаво?
П е т р а н а. За колко време минава синьото?
И в а н. За това няма да мислим. Сашо ще ни донесе всичко, след малко ще почна да пиша, ти ще се разхождаш по брега, ще събираш мидички.
Двамата се смеят.
Смехът им секва.
Пауза.
Подходяща музика за ефект.
П е т р а н а. Заключи ме в бунгалото.
И в а н. Напротив. Ще си поговорите.
П е т р а н а. Не мога.
И в а н. Остави го да се изкаже. Ако те убеди – добре, ако не те убеди – още по-добре… Страх ли те е?
П е т р а н а. Мисля че не.
Музика.
Н и к о л а й. Петрано.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. По улиците още няма хора. Върни се. Никой няма да ни види.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Аз съм животно.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не мога без теб, обичам те, ревнувам те, затова те бия. Вече няма да те бия, никога, няма да вярвам на майка си, ела си, аз ти вярвам.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не ме прави за резил. Познаваш хората от града ни. Те вече знаят всичко, знаят го още преди да се е разсъмнало, знаят къде се криеш, ела със мен.
П е т р а н а. Казах ти да се махнеш.
Н и к о л а й. Моля те, Петрано, ще падна на колене, ще пълзя по пясъка, прости ми и се върни в къщата ни. Отсега нататък ще живееш като царица. Знаеш ли какво сме донесли с баща ми от плаването?… Накупих ти стоки от целия свят. /Пауза./ Моля те. Ще ти целувам краката… Журналиста, кажи ѝ.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. И баща ми те моли, и майка ми те моли, всички те молим. Ти си най-хубавата жена в града. Ела си, преди да е пламнало!
И в а н. Николай, какво може да пламне, според тебе?
Н и к о л а й. Знаеш какви са хора на нашия град, или може би не знаеш, но ще разбереш. Градът ни е лош, хората са лоши, затова посегнах на нея, затова вдигнах ръка, майка ми и тя е като другите. Петрано, върни се. Знаеш ли какво сме донесли от Океана? Ще издигнем нова къща, най-хубавата, ще я наредим най-богато, ти си най-хубавата, всички ще ни завиждат. Прости ми и се върни. Виж – в очите ми има сълзи. Журналиста, кажи ѝ. Вече няма да я докосна за бой.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Ще си ударя главата в някоя стена. Ще се самоубия .
П е т р а н а. Де тоз късмет.
Н и к о л а й. Ще се убия, разбери. /Гласът му се отдалечава./ Аз съм лош човек. Ти си цялата в синьо… Ще се убия.
Музика за преход.
П е т р а н а. Хубав ден. Небето се чисти. От дъжда няма и помен. /Крясъци на чайки./ Остави джезвето, аз ще направя кафето.
И в а н. Ти си ми гостенка.
П е т р а н а. И никога ли няма да ме обикнеш?
И в а н. Аз те обичам.
П е т р а н а. Да знаеш колко те обичам АЗ.
И в а н. Едва ли обичаш мен. Ти обичаш всичко, което е около мен, начина ми на живот. Ти обичаш свободата ми.
П е т р а н а. Не знам, не мога да си го обясня.
И в а н. И знам какво искаш, ти искаш да живеем в тези бунгала до края на живота си.
П е т р а н а. Ще бъда най-добрата жена на света.
И в а н. На теб това бягство ти замая главата.
П е т р а н а. Тук може да се готви.
И в а н /с ирония/. Сашо ще се грижи за нас.
П е т р а н а. И няма да напуснем залива.
И в а н. И ще берем мидички.
П е т р а н а. Журналисте.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Виж какво става там.
И в а н. Видях ги преди тебе.
П е т р а н а. И какво?
И в а н. Аз ще напълня чашите, а ти се постегни, причеши се малко, направи се по-хубава. Заставаш пред тях.
П е т р а н а. Боже, колко са много!
И в а н. Ето ти моя гребен. Ето ти и чашата. Разкрасявай се и си пийвай кафе.
Пауза.
П е т р а н а. Хубаво кафе.
И в а н. Знам.
П е т р а н а. Приближават се хиляди.
И в а н. Прибери още косите си.
П е т р а н а. Наистина хиляди.
И в а н. Повече от пет хиляди не могат да бъдат. Един момент да изнеса машината си на верандата.
Чуваме гласът на пишещата машина.
И в а н. Разположи се и пий кафето си.
П е т р а н а. Косата ми стана, нали?
И в а н /с хумор/. Получи се.
Музика. Музикалната тема се смесва от хорска глъч. Шумът от наближаващите тълпи нараства. Музиката стихва. Остават само хората. Пишещата машина им акомпанира.
Тишина. Само машината, й някоя чайка, разбира се. Гласове:
– Хей!
Пишещата машина.
– Журналисте!
И в а н. На мен ли?
Н я к о л к о   г л а с а. – Да.
И в а н. Така ли? А… Какво правите тук? Вие сте целият град.
– Махай се!
Иван /изненадан/. Какво?
– Махнете се от града ни. Иван. късигде Яе (
– И двамата! Иван. Защо?
– Така!
– Веднага!
– Да ви няма!
И в а н. И все пак – защо?
– Хайде!
– Правите ни за резил!
И в а н. Както виждате, ние сме на бунгала. На курорт. Обичаме да летуваме през ноември. Времето е хубаво, дъждът спря…
– Не ни баламосвай!
– Знаем те добре.
– Ще пишем на жена ти.
И в а н. Ще пишете? Защо да пишете? Телефонът ми е 31-15-31.
Обща реакции. Притихване на реакцията. Един глас успява да се възземе:
– Да се разберем с добро.
– ТЯ да се махне!
– И двамата.
– Тя дойде от друг град, омъжи се за наше момче…
– И го направи за резил.
– Изложи града ни.
И в а н. Но вие си отмъстихте, набихте я, какво искате повече?
– Да се махне.
– И ти.
– Нямаш работа в града ни.
И в а н. Казах ви вече – ние сме на курорт. Както виждате, аз работя, тя си  пие кафето,след малко ще събираме мидички. Вижте, живеем в отделни бунгала. След малко ще се регистрираме където трябва.
– Ще се махнете!
И в а н. Пък няма да се махнем. Защо да се махнем?
– Ние я взехме от съседния град, оженихме едно от нашите момчета за нея, приехме я, а тя излезе лоша жена и ни направи за резил.
И в а н. Добре де, разбрахме, целият ви град е станал за резил. Идете си у дома, ние ще поживеем тук и ще се махнем.
– Защо ще живеете?
– Къде ще отидете?
И в а н. В Бургас. Тя вече ще живее в Бургас. Сега си вървете, защото започвате да ме дразните.
– Не се прави на ударен.
– Познаваме те .
– Знаем ти финтовете.
И в а н. И вие ме познавате и аз ви познавам. Оставете ме да си работя.
Глъч. Много хора говорят едновременно. Пишещата машина.
И в а н /извиква/. Какво става?
– Махайте се!
И в а н. Ако искате, ще ви я дам. Да я разкъсате. Искате ли да я разкъсате?
– Искаме да се махнете.
И в а н. Ще се махнем.
– Кога?
И в а н. Виждате ли лицето ѝ?
М н о г о   г л а с о в е: – Виждаме..
И в а н. Когато лицето ѝ стане отново бяло, ще си отидем сами.
Реакция на тълпата, притихване, отново реагиране, отново при-тихване.
И в а н. Елате де, разкъсайте ни. Чакаме ви.
– Да не сте се мярнали в града ни!
– Никога!
– Ако ви видим…
– …ще ви отрепем.
Постепенно се възвръща тишината, чуваме плясъците на вълничките.
И в а н. Вече можеш да тръгнеш за мидички.
Музика за дълъг преход.
Характерни шумове за всекидневието на едно пристанище: корабни сирени, маневри на влакове, човешки гласове, товарене и разтоварване, кранове, чайки, отново човешки гласове – провикват се, дават си знаци, автокари.

ТУК  .rtf file за сваляне.

.

Тази пиеска е писана явно в най-ранните години, когато все още грамофоните са били най-буржоазната музикална машинка и все още с иглички, а комсомолът още е бил ДСНМ… Ни магнетофони, ни телевизори.
Може би е звучала смешно тогава… Аз предполагам за себе си, че тя е преработка на някоя от сценките-подигравки, писани за Стършеловите спектакли… Точно такива неща осмиваха там…
Не е нещо, с което по-късният Борис Априлов би се гордял, де. Но съществува, няма да я скрия…
Такова беше времето – дори и аз помня, макар да съм била дребосък. Подиграваха се на “зози“, “суинги“, облекло, извън работното, обувки с дебели подметки, алаброси… Разглеждала съм като ученичка годишници на Стършел от ранните му  години и знам. Не ни изглеждаше странно дори и тогава – вече началото на 60’тте.
Колкото до пишещата машинка „Хермес Бейби”, тя е все още налице, работи си, истинско бижу! Пазя я заедно с друга една, с латиница. Покрай тях – и още няколко тежки български „Марици” – всички спомен от баща ми. Заедно с грамофоните – и тези машини са също толкова непотребен и забравен лукс от миналото.
Като споделяща същия ген с него – аз сега купувам компютър след компютър, не мога да ги изхвърлям – трупам ги около себе си…   :)
Симпатични са! Като роднини, които не те напущат и на старост…

 (*текстът не е минал корекция…)

 
борис
априлов
*
С Е М Е Й С Т В О
К И Р Я З О В И
*
радиопиеска
.
.
ЛИЦА:
ГОВОРИТЕЛ
АВТОРЪТ
КИРЯЗОВА – жена на Кирязов
ЛИЛИ – дъщеря на Кирязови
КИРЯЗОВ – мъж на Кирязова

Музикална илюстрация-въведение от нежна джазова мелодия.

Мелодията затихва.

Понася се гласът на говорителя.

ГОВОРИТЕЛ. В тази радиопиеса главен герой е нейният автор. Той ни разказва как искал да си купи пишеща машина на старо и как по този повод се озовал в дома на столичния адвокат Кирязов. За да ви стане всичко напълно ясно, нека дадем думата на автора, който ще опише обстановката, в която се развива действието.

Същата музика.

АВТОРЪТ. Изкачих се на втория етаж и позвъних. Вратата се отвори и госпожа Кирязова ме покани в хола. Ако искате да получите представа за госпожа Кирязова – вземете една восъчна топка, сплескайте я малко в средата и готово. Глава може и да не слагате. Но ако искате, мокете да я загатнете с друго восъчно топче, залепено на трупа.

КИРЯЗОВА. Заповядайте,господин Априлов… Моят съпруг още не е тук, но седнете и го почакайте! /Силно кискане придружава тази покана./

АВТОРЪТ. По всяка вероятност,намирах се пред човек, който се кнска лесно – при всяка дума. Кискането разтърси цялата лоена конструкция на мадамата и розите, които изпълваха пенюара ѝ се раздвижиха весело, сякаш невидим вятър бе разклатил розов храст.

КИРЯЗОВА. Желаете ли малко музика?

АВТОРЪТ. С голямо удоволствие.

КИРЯЗОВА. Ей сега ще ви пусна моята любима мелодия.

/Чуват се звуци от пущанЕ на радиограмофон. ИгличкатА стърже, и се понася мелодията на песента „Мерси мои амур, ес вар вундершойн!“.

КИРЯЗОВА. Чувате ли Зара Леандър? /кискане/.

Мелодията на песента затихва. Авторът използва затихването, за да ни запознае с обстановката на дома. През цялото време докато говори той, мелодията презира през текста/.

АВТОРЪТ. Не вярвам да ви доскучая, ако опиша този дом. Тук – и спалня, и гостна, и работен кабинет, и хол – всичко е съединено в едно. Премахнати са всякакви стени, които биха могли да подразнят представителите на жилищния съд. Само между спалнята на съпрузите и хола виси тежка, небрежно открехната завеса. Зад нея, едно до друго, в дълбока съпружеска блиост, стоят двете брачни легла на Кирязови. Изглежда, че леглата, са винаги разхвърляни, защото тук всичко е разхвърляно. В най-тъмния кът на хола, с черен лакиран блясък блести рояла. В свещниците му се белеят две свещи, а на столчето е разтворена партитурата, на тангото „Компарсита“. Аз съм седнал до радиоапарата – голям „Телефункен“, който изглежда от дълги години служи вярно на семейството. Апаратът е сложен върху голям мебелен грамофон с автоматично сменяне на плочите. До него, върху паркета, са натрупани четири-пет килограма плочи. Седя върху кушетка, която живее в симбиоза, с библиотеката. Тук се търкалят томове с прочути съдебни речи, книги от някогашната библиотека „Безсмъртни образи“ и няколко стари учебници. На кадифения плюш е разтворен романа „Пиратите по Темза“. Останалото се състои от килими, акварелчета, гоблени, фарфорчета, разни стъклени сърнички, гъбки, котенца, патенца, кученца с вирнати опашки, десет-петнадесет пепелника, гардероби, маси, меки столове и прочие.

ЛИЛИ. /иззад завесата, която отделя спалнята/. Кой е при теб, мамо?

КИРЯЗОВА. Лилинце, ела да се запознаеш с господин Априлов.

АВТОРЪЯТ. Завесата, която отделяше спалнята от хола се раздвижи лениво. Излезе пълничко момиченце с късо подстригана косичка. Очите му гледаха сънливо към мен и сякаш казваха: „Ти пък кой си?“ Момичето подаде неохотно малката си розова ръчичка.

КИРЯЗОВА. Това е малката ми дъщеря, ученичка в шести клас. Лили, това е господин Априлов – писател. Има някаква работа с баща ти.

ЛИЛИ. Подай си цигарите! И стига си пушила от моите цигари! /Чува се щраканена запалка/. Благодаря ви!… Вие сте писател?

АВТОРЪТ. Да.

ЛИЛИ. Има ли ви в нашия учебник по литература?

АВТОРЪТ. Не.

ЛИЛ. Априлов ли казахте?… Сега разбирам… Рибният буквар, нали?

АВТОРЪТ. Не, рибният буквар е от Петър Берон… Аз съм повечето журналист.

ЛИЛИ. /оживено/. Журналист?… Значи излизате често в странство. Ще ми донесете ли червило и бански костюм от найлън?… Ще си платя всичко, уверяван ви…

АВТОРЪТ. Не пътувам често.

ЛИЛИ. Тогава какво правите?

АВТОРЪТ. Пиша по– вестниците.

ЛИЛИ. Ще има ли скоро война?

АВТОРЪТ Това не знам.

ЛИЛИ. Че какъв журналист сте тогава!…

АВТОРЪТ.  У мен внезапно се поямви желание да си направя една жестока

шега. Сам не зная как ми хрумна това. Аз казах: …Аз работя в културния отдел на вестника.

ЛИЛИ. И какво правите там?

АВТОРЪТ. Посрещам и изпращам писатели от чужбина… например довечера трябва да съм на гарата и да посрещна френския писател Балзак.

ЛИЛИ. Знам го. Той е написал много книги, нали? Нима и той е комунист?

АВТОРЪТ. Защо да е комунист?

ЛИЛИ. Щом идва у нас – много ясно, че е комунист. Искате ли да ви пусна малко музика?

АВТОРЪТ. Разбира се. Аз обичам музиката.

Звуци от пущане на радио-грамофона. Игличката стърже по плпчата. Понася се дива джазова мелодия.

ЛИЛИ. /тананика в такт с мелодията/.

Телефонът звъни.

Мелодията затихва.

ЛИЛИ. Мамо, обади се на телефона.

КИРЯЗОВА /чува се вдигане на телефонна слушалка/. Алооу!…

ЛИЛИ /шепнешком/. Ако ме търси Пепо – няма ме!

КИРЯЗОВА. Лили, обади се на телефона!

ЛИЛИ /шепнешком/. Кой е?

КИРЯЗОВА /шепнешком/. Мими.

ЛИЛИ. Мими… Ти ли си? Не те е срам, Мими!…. Не е красиво от твоя стоака!… Чакай, многс интересен глас имаш днес… Остави тези номера! Аз ти казах, че само го харесвай, а ти си му надрънкала, че съм увлечена и че съм копнеела да го нацелувам… Ще ти го върна тъпкано!… Ами, ами – погзнавам те аз. Добре, чакам те довечера да се разберем. Какво?… Майко, от снощи остана ли ракия?

КИРЯЗОВА> Много малко. Кажи ѝ да купи!

ЛИЛИ. Съвсем малко има, ако искаш купи!… Дочуване!

Чува се от затваряне на телефон.

КИРЯЗОВА. Какво става?… Защо се спречкахте?

ЛИЛИ. Ами наклепала пред Сашо, че го сбичам!

КИРЯЗОВА. Трябва да ѝ искаш отговорност задето е издала чувствата ти. Жените никога не трябва да издават чувствата си.

ЛИЛИ. Ще ѝ го върна тъпкано на тази кучка!… Прощавайте, но съм разстроена и ще си полегна.

Шумове: изключване на грамофона, мелодията пресеква. Чуват се стъпките на отдалечаващата се Лили.

КИРЯЗОВА. Ох!

АВТОРЪТ. Защо въздъхнахте така?

КИРЯЗОВА. Тежък е животът, господин Апридов – грижи много.

АВТОРЪТ. Нямате вид на много загрижена жена.

КИРЯЗОВА Ами, ами-и! Сама си зная… Как мислите, леко ли е да се изгледа днес, във тези тежки времена, едно момиче, което е в най-опасната възраст?… Вие сте интелигентен човек. Кажете ми – как да предпазим децата си. Как да ги ориентираме. Ето на – Лили се влюби в Сашо… .

АВТОРЪТ. Как се влюби?

КИРЯЗОВА. Как – много лесно. Снощи тук имаше соаре и се влюбиха. Прекарахме си чудесно. Изпихме много ракия, танцувахме… Аз се почувствувах подмладена… Но какво да правя, кажете – Пепо обича моята Лили,а моята Лили обича само Сашо и никой друг. А Сашо май че още не я обича.

АВТОРЪТ Кой е този Сашо?

КИРЯЗОВА О-о! Сашо е мъж-мечта!

АВТОРЪТ. Какво работи?

КИРЯЗОВА. Какво говорйте? Той е ученик в седми клас. По старо седми де. По ново – единадесети.

АВТОРЪТ. Кое му е интересното тогава?

КИРЯЗОВА. Боже мой! Не говорете така!… Той има замайващи качества! Този мъж блъфира идеално на покер, дори когато има само две седмици. Представяте ли си? Две седмици и блъфира. Снощи ни обра всички.

АВТОРЪТ. Щом блъфира само с две седмици, значи е тъпак!

КИРЯЗОВА. Ама защо тъпак, господине?… Баща му е композитор. Да видите само как държи на ракия! Момичетата са луди по него.

АВТОРЪТ. Кои момичета?

КИРЯЗОВА. Ами – приятелките на Лили.

АВТОРЪТ. Вие удобрявате ли соаретата, които се уреждат от вашата дъщеря?

КИРЯЗОВА. Как да ви кажа… На младите не трябва да се пречи. Нека се развиват естествено. И без това училищната им програма е претрупана. Лили е възпитана правилно и знае какво върши. По-добре соарета, отколкото съмнителните вечеринки и екскурзии на ДСНМ. Десенемето отнема поезията от живота на младите. Ех! Няма поезия в днешната младост, няма-а!… Къде бяхме ние някога!… Аз съм възпитаничка на френския колеж в Русе. Виждате ме – един напълно изграден човек, една майка, която е уважавана от детето си и от мъжа си…

Телефонът звъни. Шумове от вдигане на слушалка.

КИРЯЗОВА. Да-а… Кирязова!… Марче, ти ли си?… Какво?… Кой?… Аз съм разпространявала сплетни?… Да, да – говори!… Браво,Марче, не те е срам!… Подлост!… Измислици!… Слушай какво казах за господин Любенов: казах че той е един много интелигентен човек. Кълна ти се в най-святото си – никога не съм го наричала пред други мошеник… Ела още днес да се разберем…

Шумове от затваряне на телефон.

Пауза.

АВТОРЪТ Някаква неприятност ли?

КИРЯЗОВА. Недоразумение… Нарекла съм уж някого зад гърба му мошеник.

АВТОРЪТ. Кого?

КИРЯЗОВА. Един простак, един национализиран, който ме ухажваше в продължение на един месец.

ЛИЛИ /зад завесата/. Ти го ухажваше! Четеше му стихове от Едгар По. Танцувахте тук при загасена светлина.

КИРЯЗОВА /вън от себе си/. Мълчи, кучко!…

ЛИЛИ. Ти си кучка!

КИРЯЗОВА. Пияница такава! За това ли съм те отгледала и възпитала? Затова ли отивам да извинявам отсъствията ти в училище, докато в същото време ти се мъкнеш по журове?

ЛИЛИ. И ти уреждаш журове!

КИРЯЗОВА. Неблагодарнице!… При теб идват най-големите хаймани на София!… Пияница такава!

ЛИЛИ. Ти си пияница!

КИРЯЗОВА. Ти продаде фотоапарата!

ЛИЛИ. А ти прахосмукачката!

КИРЯЗОВА. Чувате ли как говори на майката си, господине?… Кучко, ще те пребия!

ЛИЛИ. Опитай се!… Да видиш как ще надрънкам всичко на татко.

КИРЯЗОВА. Какво ще кажеш?

ЛИЛИ. Ще кажа как му слагаш рога!

КИРЯЗОВА. И той ми слага рога – разбра ли?… Ти си неблагодарница! Аз правя жертви за теб! Възпитавам те!

ЛИЛИ. Затова ли ми отне Мишо?

КИРЯЗОВА. Имам свидители, че Мишо ме харесва повече от теб… Затвори си устата, защото ще полудея!… Тук има чужди хора… Или искаш да те пребия като… като… Ах, ще полудея с тази непрокопсаница!…

Започва да плаче.След това се чува как заплюва дъщеря си.

АВТОРЪТ. Точно в тази минута вратата на апартамента се отвори и влезе господин Кирязов – слабичък, започващ вече да застарява мъж, с грижливо вчесана, прошарена и права коса.Той ме видя и по лицето му се изписа радостна търговска гримаса, защото бях негов клиент. Адвокат по покупко-продажби.

КИРЯЗОВ. О-о, господин Априлов – вие сте вече тук? Прощавайте, че се позабавих. Елате в съседната стая! /Стъпки от придвищващи се хора/. Ето пшциещата машина, която искам да ви продам. Това не е машина, а бижу. Напълно запазена „Хермес Бейби“.

/От хола се чуват караници у’крясъци и истерии. Майката и дъщерята продължават да се карат./

Чувате ли? Тези кучки пак се счепкаха. И това всеки ден.

/Вика./ Млъкнете, сепии ниедни! Оставете ме да работя поне един час спокойно! /Спокойно, и делово./ Ще ви струва само три хиляди лева. Давам ви я със загуба, повярвайте. Чуйте колко хубаво трака. /Шум от клавиши на машина./

Музика.

Край.

 

(Плюс две страници от по-стар или по-нов вариант…)