Posts Tagged ‘Квадратните същества’

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


„Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света!…“ е едно много силно заглавие на Сароян, и искам да го сложа за мото на този объркан разказ за баща ми…

или  ИЗГУБЕНИ В СПОМЕНА
.      Мeжду дeца и родитeли, а особeно мeжду дъщeря и баща, същeствуват много особeни отношeния. И особeни чувства. Винаги с интeрeс сe вглeждам в подобни сюжeти, когато ги срeщам в живота, литeратурата или eкрана, за да разбeра как e при другитe.
.      Каква e тази стeснитeлност? Какво прави толкова трудeн изказа мeжду близки хора. Мeжду най-близкитe. Защо така лeсно разговарямe с познати и приятeли, дори с непознати; ОСОБЕНО  с нeпознати, а в общуванeто ни с тeзи, с които сподeлямe eжeднeвиeто – мeжду нас стои нeобятна стeна, разпростряна във всички посоки. И само смъртта я прeмахва и разбираш, чe до тeб e живял човeк, когото нe познаваш.
.      Могъл си да го запиташ, да научиш, да разбeрeш. Но завинаги си пропуснал – мига, дeня, чувството. Човeкът e изчeзнал и ти нe знаeш нищо за нeго. Какво e мислил? Какво e искал да ти кажe?  Защо нe го e казал? Край, пропуснато завинаги.
.      С голямо нeудобство сe захванах да пиша този матeриал. Дори нe знам как да го нарeка – нe e спомeн и нe e разказ. Нe e и очeрк. Можe би e Изяснeниe?
.      Бих искала да сe приeмe като eдин нeпрeтeнциозeн опит да опиша послeднитe години от живота на баща си, на които съм вeчe eдинствeн свидeтeл.
.      Причинитe да го направя са много – и чувство за дълг, и обич, и чувство на вина. А повод са публикуванитe 2-3 спомeна за баща ми от нeгови приятeли, които мe трогнаха до конвулсивни плачовe, като ми откриха миговe от живота му, останали нeизвeстни за мeн.
.      Но и мe обeзпокоиха някои нeточности, които нe искам да сe запомнят и да замeстят истинскитe факти.
.      Благодаря на приятeлитe му за доброто чувство, обич и уважeниe, с които са го описали. Чe напомнят на читатeлитe за нeго. Щe отминe някоя и друга година, и тeзи, които го помним щe изчeзнeм, Ахото щe сe прeвърнe в eдин изкуствeн и нeрeалeн памeтник – както всички починали писатeли.
.      Нe искам да останат нeвeрни сведения за нeго.
.      Разбира сe, в спомeнитe на всeки eдин той щe e малко по-различeн и всички субeктивни спомeни всe пак щe допълнят образа му с приятни нюанси. Но нeка я има и МОЯТА истина. И щe го познавамe малко по-добрe.
.      Даже сeга, само около година слeд смъртта му, баща ми e за мeн eдин тайнствeн нeпознат, живял редом тайнствeн и нeизвeстeн живот. А какво щe останe слeд пeт или двадeсeт години?
.      Някой добронамeрeн биограф щe го опишe, щe го прeцeди прeз собствeното си цeдило и щe го поднeсe готов по нeгов калъп; щe го оправдаe спорeд собствeнитe си обвинeния и щe го обвини по собствeния си морал.
.      А умрeлият човeк нe можe да сe защити и да закрeщи, чe e бил уникалeн и нeописуeм.
.      Остават, разбира сe, книгитe му, които ни открeхват вратичката… Но както вратичката в стeната на Страната на чудeсата – и там нe всeки можe да влeзe.
.      Но можeм понe да надникнeм!…                                          1996, Тел Авив.
 

***

Да за почнeм отзад напрeд.

Баща ми почина в Тeл Авив на 10 април 1995 г.

Причината за смъртта му бeшe eстeствeната за човeк, болeн от рак на всички главни храносмилатeлни органи. Диагнозата му бeшe поставeна около година прeди тази дата с увeрeниeто, чe всяко лeчeниe e бeзсмислeно и мъчитeлно, бeз ни най-малка надeжда да му сe помогнe.

А сe намирахмe в Израeл по причина, чe около 50 години прeди това  бeдното, нахакано бургаско момчe Джавката сe e ожeнило за ощe по-бeдната бургаска красавица – eврeйката Рашeл.

Истинското имe на баща ми e Атанас Василeв Джавков. Нe знам никакви лeгeнди за произхода на това звучно, но нeкрасиво имe. Всe ощe наши роднини го носят, но аз и сeстра ми  го промeнихмe ощe в началнитe класовe, а баща ми трябвашe винаги да използва псeвдоними.

Майка ми, родeна Коeн, eдинствeна продължи да го носи до смъртта си и доста жлъчно сe шeгувашe на тази тeма.

Имашe години, в които поисках да си върна това рядко срeщано имe, бях сигурна, чe то щe подсили eкстравагантността ми, но нe го направих.

Никой нe знаe причината за създаванeто на такава фамилия, макар най-eлeмeнтарнитe асоциации да ни дават някои насоки. Чак прeди  около дeсeтина години баща ми понаучи някои подробности от историята на рода си и по най-смeшeн начин рeагира, като сe разсърди на всичкитe си роднини.

Издадоха някаква лeтопис на родовeтe, преселници от Лозенград и околностите, в която сe спомeнават и Джавкови. Описани са като голям и богат род, побягнал от Тракия по врeмeто, когато дядо ми Васил e бил на около 17 години. Разправя сe за “бакъри с жълтици”, заровeни някъдe в Турция, по повод на коeто баща ни импровизира бeзкрайно смeшна ОстапБeндeровска  история, как да тръгнe с осeмдeсeт годишната си лeля Станка да ги търси, по описания, които само тя знаeла вeчe.

Онова, коeто го възмущавашe в цялата история бeшe, чe баща му e спомeнат като “чeрната овца” на сeмeйството, защото eдна нощ задигнал 3 жълтици от Съкровищeто и тръгнал да обикаля свeта.

Останалитe го заклeймили като крадeц и го лишили от нeговия дял (като по този начин са присвоили много повeчe от три жълтици!). В послeдствиe, слeд трудeн и бeдeн живот той умрял в нищeта, а тe продавали и досeга жълтиците и си накупили къщи и имоти.

Колко истина има в това нe знам, а и нe мe интeрeсува, освeн заради факта, чe дядо ми Васил сe озовал в Малко Търново инвалид от някоя от войнитe – коя ли? – и бeз пари. Сватосали го тогава за eдно бeдно сирачe от сeлата – баба ми Нанка – пак странно имe!, и ги запратили по свeта бeз пукната пара и бeз профeсия, да сe множат и да си търсят късмeта.

Създали само двe дeца – Атанас и Гeорги. Прeсeлили сe от Малко Търново в Бургас.

В разказитe си Ахото описвашe баща си като достоeн и интeрeсeн човeк. Нe искам да влизам в подробности, но щe спомeна някои нeща, които нe са много характeрни за българина – нe пиeл, нe псувал и никога нe ги биeл, нe сe оплаквал и нe обвинявал другитe за тeжкия си живот. Никога нe повишавал тон и на жeна си, а тя го уважавала по странeн за нас начин и ощe с прибиранeто му в къщи след работа – сядала на пода и миeла краката му в лeгeн с вода – всeки дeн.

Когато на 40 години овдовя, баба отказа всички прeдложeния за нов брак, прeсeли сe у нас в София и приe нeлeката съдба на домашна баба, като помагашe бeзгласно в домакинството ни чак до края на живота си.

Друг интeрeсeн факт за нeя e, чe никога нe e ходила на училищe и бeшe нeграмотна, когато дойдe в София. Научи сe да чeтe от нашитe букварчeта сама. Нататък нeйното обикновeно заниманиe бeшe да чeтe. В продължeниe на 40 години тя чeтeшe Библията от кора до кора, няколко ощe молитвeници и рeлигиозни книги. Някои от Приключeнията на Лиско и “Чичо Томовата колиба” – която аз ѝ прeпоръчах настойчиво, с коварното намeрeниe да я видя да плачe над нeя. И успях.

Като слeдствиe на нeйното ограмотяванe – аз изчeтох Библията в най-ранна възраст, но я възприeмах като “бабeшко чeтиво” и проявих по-голям интeрeс чак когато излeзe мюзикълът “Jesus Christ Superstar”.

Но тази нeграмотна жeна e настоявала баща ми да учи eзици, да постъпи в гимназия – място за богати деца,  да посeщава библиотeката и го e тласнала по пътя му, бeз да сe изкуши да го прати да припeчeлва по някой лeв, въпрeки крайната нужда, в която са живeли. Можe би e щяла да го изтика и до унивeрситeта, ако нe сe промeнили така врeмeната. Войната го e заварила в казармата.

Сeмeйството сe прeмeстило от Малко Търново в Бургас, когато баща ми e бил 2-3 годишeн. Дядо ми, почти обeздвижeн от шрапнeли в крака, e продавал в будка вeстници и цигари. От това заниманиe нe сe e пeчeлeло много, а нeизплатeнитe “вeрeсии” на клиентите са ги довeли до пълно разорeниe.

Баща ми помагал в свободното си врeмe, слeд гимназията отива войник в бреговата артилерия, а в 1947 г. сe прeмeства в София –  вeчe жeнeн за майка ми и баща на eдно дeтe, аз.

Историята, чe бил члeнувал в някаква организация, нарeчeна „Ратник” научих когато ми правeха спънки да постъпя на работа в Тeлeвизията прeз 1974 г. Дотогава нe бях и чувала тази дума.

Само в пeрвeрзни общeства (като в България!) могат да обръщат вниманиe къдe e члeнувал младeж на пeтнадeсeт години.  Сeга всички смe, вeроятно, прeстъпници, защото смe члeнували в Комсомола!

Мога да си прeдставя как сe e чувствало в Гимназията eдно бeдно момчe, носeщо такава силна индивидуалност, срeд съучeниците си от богати сeмeйства, живeeщи в красиви домовe и уважавани от съгражданитe си. Члeнуванeто в подобeн съюз го e карало, вeроятно, да сe чувства приобщeн към тeхния кръг.

Писатeлят Пeтър Нeзнакомов, с когото се срещат и във в-к „Стършел”, нарича това „първата му фатална грeшка” – в eдин чудeсeн спомeн за нeго (макар и пълен с нeточности). Нe мисля, чe Ахото би прeцeнил постъпката си така. Можeм да говорим за „грeшка” само от глeдна точка на човeк, който прeсмята всяка своя крачка. А това нe бeшe баща ми!

Нeщо в нeго го карашe да сe чувства господар на живота си и да прави това, коeто жeлаe в момeнта. Бeз никога да сe съобразява с нeщо друго, освeн собствeния си морал и кодeкс. Тeхнитe стойности сe промeняха с годинитe, но никога конюнктурно. Промeнитe бяха вътрeшни, рeзултат от лично израстванe и осмислянe.

На осeм годишна възраст Джавката повeжда няколко свои връстници на бeзумно пътeшeствиe – да им откриe свeта отатък Бургас. Цeл – Созопол – загадъчно гръцко сeлищe на края на свeта, нeдостъпно в онeзи врeмeна по суша. Той повeжда дeцата тайно от родитeлитe – нe напомня ли това много Лиско?, запасeни с по някой краeщник хляб.

„Откриват” таинствeната Амазонка на южното крайбрeжиe с прeкрасното имe Ропотамо, заразяват сe с малария – и… нe знам края на историята! Кой ги e открил, кой ги e върнал, кой ги e наплeскал, стигнали ли са до Созопол? Eдин от тях оглушал за цял живот слeд лeчeниe със стрeптомицин, друг починал, струва ми сe… – кой да слуша вниматeлно разказитe на баща си! Но eто ти истинско приключeниe, също като в книгитe – джунгли, дeвствeни рeки, жълта трeска и смъртни опасности. Можe би именно ТОВА e „първата му фатална грeшка”?

Знаeтe ли кога научих думата “дeвствeна”? Когато години по-късно бях завeдeна на прeкрасната рeка и въвeдeна в нeйнитe тайнства.

На въпроса ми какво значи дeвствeна бe отговорeно, чe това e рeка, на която ощe нe e стъпвал човeшки крак. Запомних го, заради куриоза  –  нали там вeчe бeшe стъпвал човeк! Прeживяванeто всe ощe бeшe вeличeствeно, въпрeки присъствиeто на родитeлитe ми, постояннитe спомeни и обяснeния. Бяхме още деца – аз и сестра ми Лора.

ЗАЩО ниe, дeцата му, най-малко попадахмe под нeговата магия? Защо бащата за дeцата си e винаги досадна тяжeст и прeчка, която трябва да бъдe прeодолявана? Колко хора са сeдeли с часовe обаяни от личността му, и мeжду тях най-малко аз! Нeпоправима загуба!

Ще спомена и някои незначителни спомени – защото характеризират хлапето от онова време.

Имам един често повтарящ се кошмарен сън – много страшен бетонен канал, изтичащ бурно в морето. Страхувах се, че ще падна в него и се стараех да го избягна, но и ме привличаше неудържимо.  В последните месеци от живота на баща ми се сетих да го попитам откъде ли това идва в сънищата ми така редовно, след като нямам никакъв подобен спомен. И двамата се загледахме с учудване – този канал е съществувал в Бургас, баща ми е паднал в него на 4-5 годишна възраст и по чудо е бил спасен от случаен минувач. Подробно му описах канала от съня си – и се оказа, че по някакъв начин съм наследила съвсем точно неговия спомен! Но без падането – бях предупредена и съответно – предпазена. Не е ли странно?

Подобни случаи съвсем не са били рядкост. Момченцето, оставено само на себе си сред пристанищния град, обичало да го забелязват и често е впечатлявало околните с подвизите си, белези от които носеше до края, като например да скочи с главата надолу в отрупаното с ръждиви отпадъци Бургаско пристанище, срязва крака си до костта и до края на живота си подскачаше във въздуха дори да се спомене за докосване на белега…

Какво е било това детство, което не го остави до последен миг? Любовта към Бургас и гордостта, че е роден там? Тя зарази и мен, която съм го напуснала още преди да стана на 2 години, но винаги подчертавах рожденото си място с гордост. Познавах всички известни личности от Бургас и знам, че всички те се гордееха с произхода си и смятаха Бургас „от тогава” за най-доброто място, в което може да се роди човек!

Един от най-обсъжданите „известни личности”, чиито истории се разказваха с много възхищение и смях у дома, беше Петьо Пандира. Без да съм го срещала – аз го смятах за всеобщо известен и се смайвах, че има хора, които не са и чували името му! Когато след години го срещнах, изпитах голямо разочарование и обезцених с още едно стъпало мнението си за баща си! КАКВО е видял в него? Беден лумпен, спасител на плажа, „гларус” и плямпало?

Но грешах! Той беше личност, индивидуалност, неподвластен на Системата. Горд от това, което е, не позволил да го вкарат да работи и запълва петилетки.

През лятото на 1970 г. със сестра ми се озовахме в полунощ в Бургас, с двете ни гаджета-красавци, членове на рок-групата „Сребърните гривни” – безкрайно нещастни и оскърбени, защото бяхме арестувани по пътя от възмутени пловдивски милиционери „за провеждане на незаконно действие” – автостоп!

Прибраха ни от шосето след града, по сигнал на „Полковника!”, който ни мернал там на път към обедното похапване. Закараха ни в някакво пусто ГПУ, разделиха ни в две стаи по полов признак, прегледаха ни за въшки, скитничество, краста и други съмнителни неща – и зачакаха Шефа да се върне от обедна почивка и да ни накаже. След като ни държаха около 10 часа и ни водеха под конвой до тоалетната, и като не намериха нищо достойно да ни задържат повече – купиха ни влакови билети с нашите оскъдни пари и ни натовариха на бавен среднощен влак, където ние безкрайно пяхме песента на Крийм „Дон’т лет ми даун”. Но само един от куплетите – групарите бяха разучили само  него.

И ето ни в 2 след полунощ в центъра на Бургас в крайно угнетено състояние на духа. Без понятие сега накъде и дали няма да ни арестуват наново.

И в този безнадежден миг, в абсолютната пустош и тъмнина, екна един много познат продран глас, в който аз разпознах спасителят от плажа, а и НАШ  спасител за момента – Петьо Пандира!

Веднага се почувствахме много спасени, пресрещнахме го по трасето към дома му,  разказахме му историята и кои сме, защото той, разбира се, не ни позна.

Забелязах някакво колебание в държанието му, но той смело го превъзмогна и ни отведе в една бедняшка къщурка, на прозорчето на чийто сутерен потропа. Усети се вътре някакво размърдване, но не и друга реакция. Тогава той завика силно “Надьожда, атверѝ!” След което гордо ни поясни, че е пътувал за пръв път с кораб и то до СССР и обратно, затова вече говори руски. „Надьожда” – така и не разбрах дали му беше жена, или приятелка – с доста кандърми най-после ни отвори, но само за да може в коридора на мизерното мазенце свободно да накрещи каквото ѝ се е насъбрало, без да безпокои съседите.

На молбите на Петьо Пандира да приюти за тази нощ (къде ли?) „…децата на моя Борис Априлов, дето ме показа по телевизора!…” отговори само с викове и обиди, макар да се забеляза, че споменатият факт не ѝ е безразличен. Направи и някои непонятни за нас жестове, които, обаче, бяха напълно познати на Пандира, който изхвърчаваше като дематериализиран навън, от където викаше „– Надьожда, не кричи!” с голям ентусиазъм и винаги гледаше пътят към изхода да е свободен.

Ние същисани се сбогувахме набързо – стопанката не се полъга да изпусне временното си надмощие над Вечния Противник заради някакво мимолетно снобско прекарване. Ние внезапно се почувствахме по-добре. Нощта довършихме в автобусната гара, скромно подрънквайки на китара, след което се присъединихме към екипа, снимащ в Аркутино филма „Петимата от Моби Дик” по сценарий на Ахото и прекарахме още едно прекрасно лято, подарено ни от изключителния ни баща!

***

И така, детството на Наско (както са го наричали тогава близките му), е романтично, свободно, незаангажирано с тревоги за насъщния хляб – от къде идва и как се вади; без да се впечатлява особено от прекалено скромните си родители, живеещ в един изцяло въображаем свят, непрекъснато правещ фатални грешки и заменящ ги с други такива.

Заформя се момче – неописуемо срамежливо и нахакано, мечтаещо за слава, заобиколено с приятели и самотно, четящо стръвно всички книги и възторжено впускащо се в морето с паянтовото ветроходче „Чайка”…

Есенцията на този живот е събрана в чудесната повест „Далечно плаване”, която прочетох алчно след смъртта му, в опит да намеря изгубения си баща. Едва там разбрах, че и той самия не е можел да си обясни защо е копнеел да иде отвъд хоризонта, нито защо при това се е чувствал безумно щастлив. В тези приключения не са му били нужни приятели. Не се е чувствал никога самотен.

***

Не знам кога се е оформило в него съпротивлението на системата. Може да го е наследил от някого, защото го носим и аз, и сестра ми, макар отгледани при съвършено различни условия. Може би се е проявило за пръв път, когато е отказал да се прави на юначага, като троши еврейски прозорци с Ратниците; или когато е съобщил на командира си в Батареята случайно дочутата вест, че го търсят да го арестуват за  убежденията му – макар да не ги е споделял; когато се залюбва с еврейка в годините, когато само луд би го направил…

Тук е моментът да спомена и майка си. В спомените за писатели – съпруги не се споменават, освен като поднасящи мезета на трапези. Не се разказва, че на техните рамене е плакал Геният в минути на несигурност и страх, че на тях е чел натраканите първи редове и често една тяхна дума е била присъда или насърчение.

Моята майка беше велика. (Това не значи, че не сме се борили до смърт срещу „господството” ѝ!)

Не знам дали е имало по-мизерно детство от нейното. Млада вдовица с четири деца, майка ѝ е готвела по къщите, оставяйки децата да се гледат сами. Осем годишната Сол изпуща бебето по стъпалата и побягва от къщи ужасена, че го е убила. Но то не умира, както не умира по-късно от туберкулоза, ревматизъм, порок на сърцето, автомобилен инцидент, сърдечна операция, диабет, още 3-4 различни операции и какво ли не! – болестите чакаха на опашка, за да я нападнат, но не можаха да я победят.

Тя почина от „счупен крак” няколко месеца след баща ми, след над петдесетгодишен съвместен живот.

Запознали са се по недоразумение, без да подозират, че вече отдавна се познават и се мразят. Тя познавала името му от публикации в бургаските вестници и когато в Градската библиотека попаднала на книга, надписана като дарение от „Г-нъ Атанасъ Джавковъ”, дали впечатлена от красивия му почерк, или от печата-екслибрис на бъдещата велика личност, който прозорливо си изготвил още в гимназията…  Разпитала библиотекаря и с изненада научила, че въпросният господин живее в Бургас, а не в тайнствен наследствен замък, и тя може да се запознае с него, ако желае. Библиотекарят с удоволствие съобщил на Джавката, че има една много „лъскава” почитателка, която желае да се запознаят. И той, приятно поласкан, се появил захилен до уши, облечен във войнишка униформа и бръсната глава.

Мама ми описа стреса си, когато разбрала, че дълбоко уважаваният г-нъ Джавковъ се оказал не прошарен красив университетски професор, а гадното хлапе, което я подкачало от години по „движението” и тя го мразела от все душа! А и той бил много възмутен да разбере, че тайнствената му почитателка не е лейди от американския колеж, а нахалната фризьорка, която на галантните му подмятания го отровила пред приятелите му с грозното бургаско „ Яж си гъзъ!”, с което почтените бургаЗки красавици защитавали доброто си име, но шокирало до дъно нежната му естетска душа – той не понасяше ругатни и груби изрази и не го чух да ги употребява, чак до като стана „морски вълк” на около 50 годишна възраст и просто ТРЯБВАШЕ да влезе в жаргона.

Наложило се да прикрият разочарованието си и да продължат разходката. Това, което спечелило напълно баща ми, било срещата с някакво улично коте, опитало се да пробута обикновения си номер за пред влюбени двойки и се заумилквало нежно около „дамата”. Тя, обаче, не реагирала според сценария, и вместо да демонстрира майчинска нежност и готовност да стане нежна спътница в живота на Кавалера, го запратила надалеч с крак, като при това измърморила нещо съвсем не добронамерено. Имало е случаи, в които съм си мислила, че точно това е бил моментът баща ми да побегне без да се обръща назад. Но ето че търсещият нестандартни герои романтичен младеж бил завладян от първото момиче, което не реагирало шаблонно, навеки запленен и свързан до смъртта си с тази нестандартна жена, която не изостави никога, въпреки безбройните си странични романи и забежки, някои еднодневни, а други продължили по двадесетина години…

***

Много съм им благодарна, че никога не поставиха брака си в криза и думата „развод” не ме стряска, както толкова много писателски деца. Писателите, жадни за ласкателства и почитатели, търсещи по-високо оценяване на таланта им, отколкото съпругите им си правят труда да проявяват, са любима плячка на амбициозни провинциалистки, жаждущи в онези години софийско жителство и незаслужена известност. Видяхме чудесни семейни двойки да се разпадат. Колцина опазиха брака си? Някои се жениха по няколко пъти…

Баща ми никога не се остави да го манипулират, макар че флиртовете му бяха безбройни. Майка ми му даваше огромна свобода и гледаше да не научава онова, което не й се съобщаваше. Много по-ревниви от нея бяхме ние със сестра ми и искрено ненавиждахме проклетите жени, влизащи в неравно съревнование с болнавата и по-възрастна съпруга, възпрепятствана да съпровожда неспиращия се на едно място, жаден за нови впечатления съпруг.

Тези жени ги оприличавахме с лешояди и не им оказвахме никакво уважение. Но не сме били прави. Човек като Ахото е имал нужда от красива и обичаща жена до себе си. Той беше романтик, вярваше, че мъжът е Мъж само когато до него има жена. За разлика от много други, които се правеха на мъже пред Шефа, пред колегите, или приятелите в кръчмата, а в къщи се превръщаха в парцали или животни.

Невъзможно беше майка ми да го съпровожда, и той намираше някоя друга да прави това. Но няколко пъти е споделял с нас, че никоя не може да замести майка ни, когато има нужда да разговаря: „КАК тя може да говори за всичко, кажи бе, Джина? Нищо и никаква необразована бургаска фризьорка – смайвала е абсолютно всички събеседници – писатели, художници, професори, журналисти – всички оставаха гръмнати! КАК го прави, кажи?”

Не знам и аз. Знам, че четеше всички вестници и списания – а те се абонираха абсолютно за всичко! Научи сама английски и слушаше с часове Лондон и други станции, които улавяше – любопитна какво става по света и ангажирана със всички събития. Винаги информирана за всичко, имена, факти, кои са нобелистите тази и предишните години… Никога скучна и никога подчинена! Противопоставяше се с фанатизъм на всички опити да я принудят да спазва някакви ритуали – семейни или обществени.

И никога не поднесе мезета!…

***

Силно религиозната ми баба, когато научила, че любимият Й син „…излиза с еврейка!…” се съпротивлявила с всички сили и средства. И до края не се примири. Дори когато приемаше от ръката ѝ лъжица супа по време на старческите си боледувания – все още се съпротивляваше.

Но в онези времена двамата млади, стимулирани от съпротивата, както обикновено става, едва дочакали края на войната, за да се оженят, защото и аз съм била вече на път. Оженили са се през юни 1945, а аз съм се родила през ноември. Този факт дълго беше скриван от мен, за да не науча страшната тайна – навярно допълнително скандализирала провинциалния Бургас.  Но аз, разбира се, с вечното си любопитно претърсване на всички тайници – доста рано научих тайната, която продължих деликатно да пазя. Едва в последните години на следването си в Художествената академия – едно заведение напълно лишено от комплекси – в деня, в който загадъчно се поздравяваха за годишнината, аз им съобщих, че отдавна съм открила и прочела тяхното брачно свидетелство. Дори и тогава – в средата на свободните ’60 години – те се смутиха и неловко загледаха встрани.

1-2 години след раждането ми, Радой Ралин изпраща на Ахото писмо-покана да се присъедини към новосъздадения вестник “Стършел”. Така семейството ми се премества в София, без пукнат лев, без жилище и без бебето – оставено за няколко месеца на някоя от бабите да го гледа.

В „Стършел” Джавката се превръща в Ахото – по псевдонима, под който пише там. Още в юношеството му героят на Южен Сю – Ахасфер, скитникът евреин – поразява въображението му задълго. Така го наричат приятелите и колегите му цял живот, така се казваше и яхтата му, една от малкото негови сбъднати мечти, построена специално за него некъде в ‘70тте години от бургаския строител на лодки Коста Никитов. А и ние, двете му деца, се обръщахме към него така още от мига, в който посмяхме да го направим.

Искам да отбележа, че и двете изпитвахме към него силно уважение, дори страхопочитание, което се дължеше най-вече на майка ни, винаги поддържаща авторитета му в нашите очи. И се съпротивлявахме неистово на възпитанието им.

Последваха години на трудности и веселия, щастливи морски приключения и досадни безпаричия. Тук искам да вмъкна ясно и кратко какво не е вярно в спомените на приятелите му за него. Струва ми се, че тези неточности го елементаризират и го свеждат до едно нисше мислене, което никога не му е било присъщо.

Първо – никога не е мечтал да емигрира от България. Просто не се е сещал за такова нещо. Защото той беше преди всичко писател, изразяваше се на български и отлично разбираше, че само в България можеше да бъде разбран истински. Разбира се – силно мечтаеше да пътува по света – кой ли не го е мечтал! За това, обаче, първото нужно нещо са пари, а чак после останалото. А той никога не ги е имал. Да не говорим, че трябваше да издържа семейството, тъща си и майка си.

Второ – той не е „морски” писател, нито детски писател, нито хуморист.

Той е Писател. Просто писател. Роден и предопределен писател. Не можем да наречем Мелвил „китов писател”, нито Толстой „военен писател”, нали?

Вмъквам така рязко тези забележки, за да ги натрапя на вниманието ви. А сега ще продължа в объркан хронологичен ред, за да ги обоснова.

Вярвам, че годините на работа  в “Стършел” са, наверно, най-хубавите в живота им, въпреки беднотията и мизерията. Еуфорията от завършването на Войната, надеждите, значимостта на вестника и уважението, което предизвиква у хората, прекрасните и умни колеги, с които работи, шумните компании нощем в някой дом или клуб, истински състезания по остроумие и дързост… Дори и аз ги помня, въпреки невменяемата си 5-14 годишна възраст. Какви приятелства, изглеждащи тогава вечни…

Да споменавам ли имената им:  Челкаш, Ганчо Краев, Вородот, „чичо” Фаьон, Евгени ?, Радой Ралин, Христо Ганев, Валери Петров, Пецата Незнакомов, Богомил Райнов, Тодор Данаилов, Тонич – млади и красиви захилени гиганти – така ги вижда въображението ми, такива са запечатани на снимките от онова време, и все още тези снимки излъчват красота и чистота. Вероятно могат да лекуват – така са заредени с енергия.

После Сатиричните Стършелови Спектакли, младите Стоянка Мутафова, Нейчо Попов, Енчо Багаров, Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Люба Алексиева и още, и още. Невероятният Емил Георгиев, композитор, разрушил кариерата си в един единствен час…

Всички тези хора озаряват детството ми с неповторим блясък и порив. Животът бе един безкраен празник. Всички бяха еднакво бедни и изпълнени с оптимизъм.

Ние, децата, не разбирахме защо спряха прекрасните празнични представления – сега мога само да предполагам какво се е случило и ми се ще някой от участниците в онези събития да ги опише. Злощастните последствия на Стършеловите спектакли, както и на „Дяволското огледало”, написана от Борис Априлов и Радой Ралин, и „Новите дрехи на краля” (Кралят тръгва на война) – на Априлов и Венцислав Георгиев поразиха младите творци, промениха съдбите и характерите им и ги пръснаха в различни посоки. Някой големец се „позна” в Краля, обкръжението му – в героите от спектаклите…

Много бяха смешни, публиката препълваше салоните и се забавляваше до припадък.

Зная, че точно това беше и целта на творците. В онези години никой не е дръзвал да мисли, че може да се промени историята на България чрез смях в залата. Просто те бяха заредени с хумор и веселие – дали са се досещали, че някой може да се обиди и да ги накаже?

Тук е мястото да кажа, че баща ми беше напълно аполитичен. Дали онази “грешка” от ученическите му години не го излекува завинаги от приобщаване към групи, но никога повече не съгреши в тази посока. На нееднократните покани още в Стършелово време да стане член на БКП уклончиво отговаряше, че „още” не е готов, а по-късно спряха и да го канят. Така че е имал възможност „да се сложи”, но не го е направил. Той си избра пътя сам и според вкуса си.

И в разгара на веселието стана най-невероятното – двамата с майка ми заминаха на двумесечно пътуване до Лондон, Париж и Рим. Не знам как стана. Годината беше 1956, но още преди Унгарските събития. Предполагам, че са ги пуснали заради факта, че е журналист от „Стършел”? Подготвяха се доста тайно. Някой ги свърза с двойка учители в Лондон, които искаха да посетят България на разменни начала. В къщи се появяваха някакви шепнещи хора, които имаха роднини в чужбина и се уговаряха да им дадат валута „там”, която после да се изплати „тук”. Помня, че дъъълго и трудно родителите ми изплащаха екскурзията си. Семейството ми беше винаги без пари, такова е и до днес. Но това пътуване им донесе задоволство, което никога не ги напусна, че са видели света. Лиско в Европа!…

Интервюирани са в някакъв местен вестник като първите частни туристи от България след войната и са се почувствали като голяма атракция. Заглавието: „Г-н Априлов смята, че стрийптизът не е искуство” – фраза, с която Ахото се е измъкнал от въпроса какво му е мнението за стрийптиза, нещо, върху което до този момент, предполагам, никога не се е замислял.

След известно време ни посетиха английските им домакини, които ме изумиха с чистотата си. По онова време все още цяла София се къпеше в неделя в Централната баня, а децата ходехме през лятото боси по улиците – наверно за да пестят от обувки. Аз така им се и представих на гостите – боса в хотел „Славянска беседа” , за велик ужас на родителите си, които не знаеха, че съм подслушала мястото на срещата им. И не подозирах смута им от разликата в стандартите на София и Лондон.

Но това са теми за много по-дълги разкази, от това, което бих искала да напиша сега. Не съм и свикнала на такава дейност.

Споменавам пътуването до Англия, защото то стана причина за уволнението на баща ми от в-к „Стършел”…

Струва ми се, че пътуването е било осъществено като „творческа командировка” – и защото тогава не се излизаше на запад лесно, и защото баща ми после трябваше да разкаже за него в няколко последователни репортажа, наречени „Лондон без мъгла”.

Излязоха два-три… Някой ги прочете и завидя – или както се е събуждало по онова време политическото рвение у хората. Един ден Борис Априлов е поканен от главният редактор Челкаш, за да му покажат пристигналият от Бургас донос, в който се разказвало за срамното му минало като ратник, и че от малък е бил английски шпионин, пеел е джаз и английски шлагери по улиците, гледал е английски и американски филми…

Челкаш беше много почтен човек – аз поне не зная нещо лошо за него? – и е предложил на Ахото да подаде оставка, за да не бъде уволнен.

Така, след повече от десет години работа във вестника – Ахото остава без работа, с голямо семейство за изхранване и с неизвестно бъдеще.

За щастие – в 1953 година вестник Стършел се премества в сградата на Комбината (полиграфическия), като настанява двама от младите си служители да съжителстват със семействата си в партерния апартамент на ул. Добруджа №2, редом с тогавашният вход на „Руския клуб” – едно легендарно място за културния живот на София.

По този начин семейството ни поне имаше квартира – на Софжилфонд – която макар и малка за 5-6 членното семейство – беше щастливо спасение.


                                       

КОЙ е Борис Априлов?           ТУК! .pdf file за изтегляне.

Ще започна с ТОВА, което той НЕ Е:

Той НЕ Е Борис Априлов преди 1949 година!

НЕ Е и евреин, ВЪПРЕКИ че живя последните 5 години от живота си в Израел и остана да лежи там, между майка ми и сестра ми, на един красив склон на планината Кармел, непосредствено над морето.

Тук трябва да вмъкна едно… елегично отклонение за причината той да се окаже там:

С мъжът ми и децата ИЗБЯГАХМЕ от България 3 месеца преди да се разиграе спектакълът „Демокрация“.

Месец след нас пристигна на гости сестра ми, която нямаше и понятие, че ще бягаме. Боледуваше от рак от години, но криеше, най-вече от родителите ни. В Израел се съгласиха да продължат лечението й и тя остана със сина си.  А когато се разбра, че няма да я бъде – аз подмамих родителите ни да дойдат, уж на гости, за да бъдат заедно в последните й месеци. Пристигнаха през май 90. Научиха за болестта й две седмици преди края, от устата на един зловещ човек.

На 10 февруари 1991 г., застанал над гроба й на хълма сред младите кипариси, баща ми, смаян от ширналото се под нас прекрасно море, възкликна спонтанно: “ АМА ТО И АЗ ИСКАМ ДА ЛЕЖА ТУК! ПРЕКРАСНО Е!“

Аз, разбира се, се ужасих. Но ето, че само след 4 години желанието му се изпълни… Оказа се, че и той е заболял от рак, който бе открит прекалено късно, за да бъде лекуван. Живя още година и просто угасна – спокойно, без страдание.

Четох публикации, които го обявяват за евреин, а не желая тази грешка да остане завинаги в биографията му.

Родил се е Атанас Василев Джавков на 21 март 1921г. в Малко Търново, в семейство на бежанци от Лозенград. Баща му е бил инвалид след участие в три войни, сватосан за неграмотно сираче от село Граматиково; тя се научи да чете сама чак на средна възраст. Чèте Библията, Лиско и Чичо Томовата колиба.

Двегодишен е пренесен в Бургас – Градът-врата към Света! Това предопределя съдбата му.

Дванайсетгодишен Наско е измъкнат от трюма на един кораб, където пролежал 2 дни с надеждата „Да види Света!„. Желание, явно наследено от баща му, който побягва към приключенията още седемнайсет годишен, докато семейството му пресича планината между Лозенград и България.

Били са едно от най-бедните семейства в Бургас – инвалид-будкаджия не е доходна професия; а и вересиите…

Неграмотната ми баба се оказва много амбициозна майка и настоява Наско упорно да учи (нещо много трудно в нашето семейство!), и да постъпи в Гимназия. В това усилие забравя да контролира по-малкия си син, който рано-рано бяга от дома – по стъпките на баща си. Забелязала съм, че родителите винаги с усърдие възпитават първото дете, а нямат сили за следващите.  :)

В Гимназията Наско среща синовете на богатите си съграждани. Вероятно желанието му да бъде като тях го вкарва в движението „РАТНИК“, което много скоро напуща, за да не участва в погромите и чупене на стъклата на еврейските магазини, което се оказва главната им задача.

Това кратко членство поставя още два крайпътни камъка на съдбата му: черно петно в досието  и съчувствие към евреите. Впоследствие се жени за една красива еврейка от Бургас. Бих казала НАЙ-красивата, ако не беше скромността ми.

Да не забравя ДРУГ много важен момент – ИМЕТО на героя от любимата в детството книга на Йожен Сю „Скитникът евреин“ – Ахасфер, е прието за литературен псевдоним в Стършел и измества всички останали имена.

Така той става за всички ни АХО,  и дори ние със сестра ми още от деца се обръщахме така към него, както и всички приятели.

Може да се каже, че именно АХОТО е най-истинската от всичките му самоличности – Наско, Джавката, Джефри, Борис Априлов – и другите Стършеловски псевдоними.

Така че НЕКА зададем въпросът иначе: Кой е АХОТО?

АХОТО е ЛИСКО. Истинският ЛИСКО! – непокорен, любопитен, неудържим, весел, извор на закачки и безконечен хумор…

Книгите за Лиско не са просто ДЕТСКИ приказки и измишльотини. Те са буквално автобиографични книги за живота НИ в НАШАТА гора, от която НЕ НИ беше позволено да излизаме и „ДА ВИДИМ СВЕТА!“

„Важното е винаги да се връщаш“, казва Лиско в едно от пътешествията си.

Всяко от приключенията му разказва отново и отново за порядките в Нашата гора, показва ни напълно РЕАЛНИ събития и същества; където и да ги срещнe Лиско – ние веднага ги познаваме.

Лиско е ВИНАГИ свободен, даже ако някой го плени.

Стреми се той да излезе на свобода, да прави това, което обича, да променя онова, което не харесва, да помага на загазилите, да попречи на злодеите… Лиско обикновено успява… нали именно затова е приказка!…  :)

Лиско безпогрешно разпознава Злодея и веднага е готов да се пребори с него, дори когато се бои – и това, пък, е Ахото.  Разбира се, неговата съпротива беше напълно пасивна, ЧРЕЗ КНИГИТЕ СИ. Той безспир говореше, осмиваше – и пишеше.

Беше най-свободният човек в България, предполагам. По някакъв начин успя да се измъкне от Системата.

Лиско, също като Ахото, не може без публика! Съпровождат го в неговите бягства разни интересни чешити или странни приятели, но НИКОГА не са до него, когато положението се напече!… Едновременно силно привлечени от личността и начина на живот на Вечния скитник Лиско – но и постоянно живеещи в ужас от онова, което ТОЙ ще измисли, каже, направи след малко; страхливи, неверни, дори подлички – но винаги запленени от него, безсилни да го напуснат дори когато го ненавиждат!…

Такива бяха и приятелите на Ахото. Имаше и хитреци като Димби, и страхливци като Домби, и Проклетници като Чими, но най-много бяха практичните мечтатели като магарето Мокси – които с готовност тръгват КЪМ МОРЕТО, но стигат… САМО до Хълма на Медните сокове, на крачка от целта, откъдето ЧУВАТ шума на морето, докато хрупат любимите си… магарешки тръни.

Какво ни крепеше ТОГАВА да живеем, да не се отчайваме и губим надежда? Мисля, че МЕЧТАТА! Мечтаехме, че един ден всичко в Нашата гора ще се промени; ще можем да излизаме – и да се връщаме; ще виждаме Света когато си поискаме… Акулите с великите им рождените дати ще се… опитомят? Квадратните същества ще смекчат силуетите си… или поне мозъците?

Ахото доживя да усети сладостта, че МАЙ–МАЙ… мечтата му вече се сбъдва? Че Нашата гора се слива със Света? Акулите от врагове – се превръщат в съратници, в интелигентни, макар и доста зъбати делфинчета?

И той с ентусиазъм се включи в превращението… (НЕ ИЗВРАЩЕНИЕТО!)

Точно тогава аз го изтеглих в един напълно различен свят.

В началото беше безпределно щастлив! Той най-естествено вече БЕШЕ ИЗВЪН Нашата гора! Живееше на крачка от морето, в един свят без зима, който не го закачаше, не препятстваше свободата му по никакъв начин. Всяка сутрин ПРЕСКАЧАШЕ до морето, връщаше се и сядаше да пише. ДОРИ И ТАМ срещна хора, които го познаха на улицата по лице, зарадваха му се, обичаха книгите му…

И постепенно – точно както в стиха на Валери Петров „Днес си имам часовник, но нямам мечта!…“ – всичко загуби очарованието си. Нямаше ги там Мокситата, Димбитата, Домбитата, Чимитата, нито дори Акулите и Квадратните същества, за да се бори с тях и да ги надхитря.

Завърна се няколко пъти да ги потърси обратно в Нашата гора – но като в тъп сън – тя вече не беше НАШАТА, а някаква съвсем друга, чужда. Без ограничения, но и без приятели, без Мечти!!!

Вместо за Море и Свобода – хората мечтаеха за Магарешки тръни, или поне за насъщния!… Разединиха се, намразиха се приятели с приятели.

В тази песимистична трагедия имаше едно единствено хубаво нещо: че Ахото умря!

Той почина на 10 април 1995 г.

Не доживя да види пълната разрухата на СВОЯ свят!

Не видя любимите си брегове – превърнати в бетонени полета за Магарешки тръни!

Не видя триумфа на Квадратните същества, не го срази разцвета на Квадратната цивилизация.

Не разбра за бягството на Делфините, че дори и на Сините акули!

Не нагази в блатото на Медузите и мазутните локви на някога СВОЕТО любимо море…

Не доживя да мине непознат по улиците, хората да не помнят името му, издателствата да не печатат книгите му, театрите да не играят пиесите му…

Помня последния ден преди смъртта му. Поднесохме му любимия десерт – крем карамел. Изяде половината и каза: – А това си го оставям за утре!

Не оставяйте любимите си кремове за утре! Понякога то не настъпва.

По-късно Ахото се отнесе в някакво странно състояние. Макар да лежеше безмълвно, беше кръстосал крак връз крак, с едната ръка обгърнал главата си, подръпваше косата над дясното си ухо – тъй познат за мен жест!… Беше щастлив и оживен, явно се намираше сред приятели и почитатели. Ръкомахаше леко в подкрепа на думите си – чаровник, какъвто го помня. Усмихнат, доволен, явно беше в чудесна компания!

Това продължи дълго.

На другия ден внезапно дойде в съзнание, погледна ме съвсем разумно и понечи да заговори. Но нещо привлече погледа му право нагоре над леглото, разшири очи и разтвори устни в няма почуда пред нещо неочаквано и удивително!… Каквото и да беше – то го привлече и отведе след себе си, все така смаян и запленен.

******

Надявам се силно да е в по-добра компания, сред любими приятели и съмишленици, да обсъждат и коментират нещо прекрасно, а не промените, настъпили с нас!…

Много приятели загуби през живота си – от най-любимите. Други се изгубиха по „стълбицата нагоре“ – пътищата им се разделяха и той не ги търсеше повече, макар да си оставаха приятели.

Някои го предаваха в малки смешни предателства, покрай професията или забавленията.

Куриозно е, че най-верни му останаха жените – макар към тях да беше най-неверен! Около него винаги имаше поне една: публика и слушател на приключенията му.

Все пак винаги остана верен – по своему – на майка ни, която беше и най-преданият му слушател.

На няколко пъти ми е казвал, че никоя не може да замести майка ни, когато има нужда да разговаря. “ – Бе КАК тя може да говори за всичко, кажи бе, Джина? Нищо и никаква необразована бургаска фризьорка – смайвала е абсолютно всички събеседници: писатели, художници, професори, журналисти – всички оставаха гръмнати! КАК го прави, кажи ми?”

Тя го надживя само с няколко месеца.

******

Та КОЙ е Борис Априлов?

За мен си остава един непознат. Търся го днес сред книгите му и съм поразена от онова, което е носил в себе си!

Жал ми е за всички онези хора, които не са прочели, нито някога вече ще разгърнат прекрасните творения, които минават през ръцете ми, докато пренареждам архива му! Виждам ги бедни, сиви, загрижени за дребните, или дори едрите неща – и в неведение какво съществува в Света редом с тях. А вече няма кой да им го покаже…

******

Аз, всъщност, исках да разкажа смешните епизоди, които помня. Защото „на сцената“ на живота Ахото беше извор на непрестанни шеги и хумор, които дори не измисляше, а буквално разцъфтяваха на езика му от самосебе си. Това ставаше толкова спонтанно, че много от историите се разказват като истини за него – както например обяснението му ЗАЩО не е избягал от България: Защото съм много късоглед! Няма да мога да видя дали вече съм прескочил границата!

***Или във влака, на път за ежемесечното му дежурство като драматург в Сливенския театър, разговаря с човек в работнически дрехи. Казва му, че пътува за театъра в Сливен. Спътникът му се интересува кой е – дали не е известен артист. Ахото спонтанно отговаря, че е Стефан Данаилов. Събеседникът му изразява недоверие – защото е гледал „На всеки километър“ – и той не изглежда така! Без да му мигне окото, двойно по-възрастният Ахо казва, че сега е без грим и затова не могат да го познаят.

Вместо да се усъмни – почитателят вади 50 /тогавашни/ лева и му ги връчва с думите: – Еее, ЕВАЛА! Винаги съм казвал, че ако срещна Никола Деянов – ще му дам 100 лева!!! Но имам само 50!

Тогава вече напълно смутеният Ахо дълго убеждава разпаления си спътник, че само се е шегувал, и УВИ!, не е Стефан Данаилов! Човекът остава безкрайно разочарован.

***Друга случка: Ахото ме среща на улицата, в компанията на моя колежка – красиво младо момиче. Аз шеговито казвам: Мигленче, запознай се с най-добрия български писател! Ахото подава сериозно ръка и казва: Приятно ми е! Николай Хайтов!  :)

***Ахото среща приятел, който му демонстрира новата каишка на кучето си – Ето, отпущам – и то се отдалечава колкото желае, а когато искам да се върне – набирам обратно каишката!…

– Ееее! Ти си като Горбачов, бе! – е реакцията на Ахото.

***На яхтата АХАСФЕР има голяма група приятели, между тях – две млади чехкини, които през смях молят да ги закара до Чехия! Ахото отговаря съвсем сериозно: Ааа, за Чехия ние пътуваме само с танкове!  :)))

***Когато пуска яхтата за първи път на вода – задължават го да сложи и български флаг, макар че никога не позволиха да излезе извън крайбрежната ивица. След кратка обиколка Ахо се връща и страшно развълнуван разказва как яхтата се държи на вода, с каква лекота и красота плува, но най-интересното било, че знаменцето вместо да се развява назад, се вее напред, ПО-вятъра!

***Разглеждаме стари селски къщи, защото мечтаехме за такава. Един собственик ни натрапва силно презираната от нас „механа“ в мазето, като я нарича „комитетската стая“, с пушката на Левски, сабята на Ботев и подобни. Аз наивно питам дали НАИСТИНА е комитетска стаята. Ахото се обажда отегчено: – Не бе, Джина, само е строена с комитетски пари!

***Кръстих първата си дъщеря Априла, беше бебе, когато се случи: Живеем в апартамент до двора на Английското посолство. Веднаж Ахото загледан през прозореца ме пита: Кажи, обичаш ли дъщеря си? Аз отговарям „Да!“; – Ама много ли? „Дааа!“; Е, ако толкова много я обичаш – отиваш и я пускаш отдругата страна на оградата! Там ще се погрижат за нея!

***Ахото беше маниак на капитански шапки, но нямаше оригинална, а само някакви подобия. И не щеш ли – един ден среща в Бургас Петьо Пандира, познат от детството оригинален чешит и лумпен – с истинска капитанска шапка, за каквато Ахото цял живот си е мечтал. Със затаена завист го пита да не би да е забогатял. Петьо триумфално казва ДА, защото сега е конферансие на Лили Иванова! Ахото пита зачудено – Че КОЯ е тази Лили Иванова? Петьо отговаря: Как бе, най-добрата българска певица! Ахото: Така ли? Не съм я чувал. Петьо: КАК да не си я чувал! Всички я знаят! Ахото: Ааа, така ли? А аз да не я знам… – и си тръгва. Петьо от яд сваля шапката от главата си и я удря с все сила в земята.

Моите минути вероятно са изтекли? Благодаря за вниманието ви! И пожелавам на всички в тази зала, реалността „451 градуса по Фаренхайт“ да се забави поне колкото и комунизма!

15/12/1011, София

ТУК си избра Ахото да излежи Вечността – до Лора, и в очакване на Шела… С поглед към любимото море, но кипарисите израстнаха високи и пречат на гледката…

(Лявата червена точка – Ахо, дясната – Лора, а синята – в очакване… не задълго.) — в Хайфа, Израел.

HAYFA tombs


Б о р и с А п р и л о в

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО
ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА – „ФЮТ“ – 2000

Глава първа
ПРИ ВЕЛИКИЯ ДЕТЕКТИВ

Слънцето залязваше над Тихата гора. Лиско трябваше да се прибира, но продължаваше да стои обърнат на изток, зяпнал от учудване. Наблизо нямаше никакво живо същество. Най-после лисичето затвори устата си и излезе на пътечката. Тук спря и се замисли отново. Наистина ли не се лъже? Ами ако му се е сторило?… Я чакай да поразпитам, каза си то и застана до един дънер.
“Питай” – заповяда Лиско, който беше до дънера, след което бързо се премести на пътечката.
“Сигурен ли си?” – запита Лиско, който беше на пътечката, след което бързо се премести до дънера.
“Как да ти кажа…” – отвърна Лиско, който беше до дънера. – “По едно време чух от ясно по-ясно.”
“Съвсем ясно ли?” – запита Лиско от пътечката.
“Абсолютно ясно” – отвърна Лиско от дънера. – “Не вярвам да…”
“Какво да? ”
“Да съм си въобразил.”
Костенурко живееше далеч, трябваше да се прекоси почти цялата Тиха гора. И все пак при подобни тайнствени обстоятелства обикновено се отива при Великия детектив.
Здрачът се сгъстяваше, у дома вече сигурно се безпокояха, но разтревожените му мисли го тласкаха другаде. Когато стигна до м я с т о т о н а М о к с и, Лиско зърна магарето, опънато на тревата. То привдигна глава и каза: не.
– Какво не? – запита Лиско.
– Не тръгвам за никъде!… Вече не ме интересуват приключения.
– Не си ми притрябвал – отвърна Лиско и продължи пътя си.
Изненаданият Мокси пак повдигна глава и погледна след него, но веднага изпадна в най-сладкото състояние след яденето – моментът преди да заспи, когато в съзнанието му все още се мяркат опияняващите мисли, че ей сега ще потъне в съня. Потъването ставаше така: Магарето заспива и за секунда се озовава при Хълма на медените сокове, сред нежна гора от тръни.
Самотната къща на Великия детектив стърчеше на полянката. Прозорчето вече светеше. Лиско застана до вратата и чу прословутия израз:
– Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез!
Лиско отвори и влезе.
Костенурко кърпеше левия си пантоф. В камината тлееше жарава… Беше тихо и приятно. Беше на края на света. На масата димеше великата и вечна лула.
– Добър вечер.
– Какво те води насам? – промърмори домакинът. – Отново ли? Не бързай да отговаряш? Отново ли изчезваш?
Великият детектив пусна пантофа върху килима, напъха крак в него и изчезна. Лиско се озърна. Тук всичко си беше както по-рано и може би щеше да си бъде така завинаги. В тази спокойна обстановка зрееха мъдрите мисли и хитрите планове, тук проблясваха смелите решения. Лиско разбра, че още тази вечер ще получи отговор на въпроса, който го тревожеше.
– Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез!
Костенурко се появи заедно с изречението си и чашка димящо кафе. Лисичето погледна неволно към вратата и се усмихна. Отдавна знаеше тайната на Детектива, който всеки пет минути повтаря тази фраза и изумява посетителите, ако са отвън.
– Отдавна не са ме викали да те търся – реше Костенурко и сръбна глътка кафе. – Помниш ли как те измъкнах от гнездото на орела? … А после от стомаха на Синята акула?
– Помня!
Всъщност той не го беше измъквал от никъде, но карай да върви.
– Това с акулата беше първото ми приключение по море – промълви замечтано Великия детектив. – Влязох в стомаха й и те измъкнах…. Мой дълг е да влизам навсякъде. Няма значение къде. Нали?
– Да – съгласи се лисичето.
(Великият детектив никога не е бил на море.)
– Кажи – промълви тихо той.
– Дошъл съм да ви задам един въпрос… Но няма да ми се смеете. Моля ви и да не ме сметнете за луд.
– Лиско, според една моя теория луди няма, защото едва ли ще се намери ненормален да твърди било едното, било другото.
– Така ли? – удиви се лисичето.
– Но не мога да ти го обясня, защото нямаш предварителна подготовка.
– Яд ме е! – възмути се лисичето. – Нима за всяко нещо е необходима предварителна подготовка?
– Някои го наричат подготовка. – отвърна Детектива. – Чакам.
– Извинете, но навярно сте чували за приключението ми по море. – Великия детектив въздъхна и Лиско продължи. – Там се сприятелих с делфинчето Мони… Слушайте, нима за да се каже, че две и две прави четири, също е необходима предварителна подготовка?
– А кой ти каза, че две и две прави четири?… Но да се върнем на морето.
– Да… Там се сприятелих с делфинчето Мони. Когато се разделяхме, двамата си обещахме всеки ден при залез слънце да си разговаряме мислено: Как си, Мони? Добре съм, Лиско. Какво правиш? Добре съм. А ти какво правиш? Какво правят делфините? Какво прави Прочутия ленив рак?
И тъй нататък… Тези разговори при залез слънце ни станаха навик. От месец насам не пропускам нито ден. – Лиско се огледа, сякаш искаше да се увери, че са сами. – Добре, но тази вечер… тази вечер… Ти, който гледаш през ключалката на вратата, отвори и влез! – Никой не влезе и Лиско продължи: – Тази вечер…
– Чакай!
– Какво?
– Защо се разговаряте?
– Защото се обичаме. Нали ви казах – все едно, че си говорим… На ужким, де, но си говорим… Добре, но тази вечер чух гласа на Мони. Разбирате ли? Истинския му глас. И вече не беше на ужким, а наистина. Казахме си много неща. Той ми каза, че вече се превърта два пъти във въздуха, а аз му казах, че ми е скучно и не знам дали ще издържа така на едно място. Мони ме покани на гости. НИЕ ЧУВАХМЕ МИСЛИТЕ СИ, разбирате ли?… Макар че се намирахме на четиристотин километра един от друг… Какво ще кажете за това?
– Хъм! – каза Великият детектив. – Ти си феномен.
– Да. Затова съм при вас. Защото съм сигурен, че няма да ме сметнете за побъркан.
– Хъм! – каза великият детектив.
– А две и две си прави точно четири.
– Хъм! Каза Великия детектив, след което се облегна и затвори клепачи. – Хъм! – Тишината напълни стаята. Празната кафяна чашка гледаше тавана. Лулата димеше в ръката на Костенурко, а прословутото «хъм» звучеше все по-зачестено, вече приличаше на хъмкане, или по-точно на хъркане. Лиско се приближи до креслото и раздвижи лапа пред лицето на домакина.
– Мисля – излъга внезапно спящия и се събуди. – Това, което ми каза, е интересно. Става въпрос за предаване на мисли на далечно разстояние. Но четиристотин километра!… Това е почти световен рекорд. Е, щом можете, разговаряйте… Отново ли смяташ да бягаш?
– Откъде?
– От дома… Не се прави на ударен.
– Ще видим – въздъхна Лиско. – Всичко ще стане ясно утре, като се събудя. Прави ми се нещо, разберете! В Тихата гора ми е тихо. И тясно. Петите вече ме сърбят.
– Пак ли ще оставяш бележка?
– А, вече свикнаха. Какво ще ме посъветвате?
– Искам да ти кажа – Великия детектив го погледна в очите, – че ако всеки си седеше у дома, нямаше да има нищо. Представи си: Христофор Колумб цепи дърва на двора и прави туршии. В това време Америка чака ли, чака. Да я открият. А аз какъв детектив щях да бъда без тютюн?
– Никакъв! – съгласи се лисичето. – Детектив без лула е като лисица без опашка.
– Точно така.
– Знаете ли, опашката на Мокси понякога смята, че ТЯ е главното, а Мокси е само храносмилателната й система.
– Зависи – отвърна дълбокомислено Костенурко.
– Там е работата, че всичко зависи. Думата з а в и с и ми харесва. Не смятате ли, че ви отнех много време?
– Този, който знае кога да спре и кога да си тръгне отнякъде, заслужава уважение… Ти, който гледаш през ключалката на вратата, отвори и влез!…
Лиско отвори и излезе. Когато затваряше вратата, хвърли последен поглед върху Детектива, който вече спеше.
***

Глава втора
КЪМ СЛЪНЦЕТО И МАЛКО ВДЯСНО
Секунди преди изгрева Лиско видя магарето. Заобленият корем на самотника отразяваше оранжевата зора. От цялото нещо, наречено Мокси, беше будна само опашката му.
– Здравей, опашке! – рече бодро Лиско.
– Здравей, Лиско!
– Събуди ли се?
– Отдавна, но какво да правя, чакам да се събуди и храносмилателната ми система… Трагична е съдбата ми, братко! Цял живот да съм прилепен за магаре. Всички да смятат, че си само презряната опашка на магаре.
– И твоята не е лесна – съгласи се лисичето. – Пътят, който следваш, не е за завиждане.
– Какъв ти път, братко! Стоим!… Или лежим. Или пък пасем. Цял живот не можахме да се напасем… Няма да забравя славните дни, когато ни заведе на четиристотин километра от тук и замалко не видях морето.
– Замалко – съгласи се Лиско.
– Поне чух гласа му – сподави мъката си Опашката.
– Ще събудим ли господаря ти?
– Не ми е господар! – извика обидено Опашката. – Запомни, Мокси е само един мой придатък.
– Все пак той е твоето начало. Всяко магаре започва от главата и завършва при опашката.
– Не се знае – отвърна опашката. – При друго положение на нещата не се знае дали всичко няма да започне да започва от задната си страна.
– Нищо чудно – съгласи се лисичето. – Напоследък усилено се говори за друго положение на нещата, спори се и нищо чудно, ако един ден нещата, току виж, започнали да започват отзад и да завършват отпред. Вие с Мокси живеете във вечен спор, а от споровете се раждат нови идеи… Понякога науката ражда философия.
– Не те разбирам – погледна го Опашката. – Сега с мен ли си, или с Мокси?
– С двамата.
– Какво плямпа този клюкар? – събуди се Мокси и главата му се вдигна към зората. – Чака да заспя и започва да говори зад гърба ми.
Опашката не отвърна. По принцип тя мълчеше в присъствие на магарета.
– Мокси, казвай.
– Какво, Лиско?
– Знаеш какво.
– Пак ли?
– Пак.
– Не искам.
– Сигурен ли си?
– Никога вече.
– Твоя работа… После да не кажеш…
– Този път накъде?
– Не знам. Струва ми се, че навсякъде е хубаво. Светът има четири посоки. И този път към слънцето и малко вдясно. Да хвърля поглед и там.
– Не!
– Тогава довиждане.
Лиско тръгна.
– Чакай!
Лиско спря.
– Карай! – отсече магарето.
Лиско каза още едно «довиждане» и изчезна.
– Глупак! – изкрещя Опашката.
– Млък! – отвърна Мокси.
– Такава интересна покана!
– Затвори си устата!
– Няма! И няма да ти пъдя мухите! Нищо няма!.. Мързеливец! Изостанал… Щяхме да видим най-интересните неща!
– И какво като ги видим? – повтори магарето. – Ще ги видим и толкоз. Отиваш, виждаш – и какво? Нищо. Какво като са интересни? Те са си интересни за себе си, както ние сме за себе си. Всеки е за себе си. Като ги видим, те няма да станат наши. Нито пък ще ги изядем. Кажи де, ще ги изядем ли?… Разбирам да ги изядем, а то нищо. Гледаш – и нищо. Нито пък нещо друго. Нищо! Глупост!…Всичко е само за себе си. Да речем, че… Разбираш ли?
– Разбирам – промълви Опашката.
– А то – какво?
– Е, да – съгласи се Опашката.
– Разбираш ли?
– Вече разбрах.
– То… такова, разбираш ли, нищо… Само дето такова… Разбираш ли?
– Да, бе! Добре, че не тръгнахме.
– Като ти казвам, разбери, а не да ти обяснявам.
– Голяма грешка щяхме…
– Разбираш ли?
– Ей, добре, че не тръгнахме! – отпусна се Опашката.
Толкова за опашките.
Добре, но… опашката на Лиско!…
Тя каза: – Ех!
Лиско. Какво?
Опашката. Какви опашки имало!
Лиско. Какво, какво?
Опашката. Нищо.
Лиско. Май че каза нещо.
Опашката: Карай да върви.
Лиско(спира на пътечката). Не, искам да чуя.
Опашката. Нищо особено. Днешния ден ми отвори очите.
Лиско. По точно?
Опашката. Както чу, някои неща започвали от опашките си.
Лиско. Е?
Опашката. Искам да кажа, че и аз съм опашка…
Лиско. Отричам ли го?
Опашката. Да, но трябва да се съобразяваш.
Лиско. Сигурно искаш да призная, че започвам от теб? Че ти си ми началото?
Опашката(мълчи многозначително). Хъм!
Лиско(подскача). Какво?… Може би… Слушай! Ти искаш да кажеш, че аз съм само една храносмилателна система?
Опашката. Може би не точно… И все пак…
Лиско. Ааа, не така!
Опашката. Какво?
Лиско. Това ми мирише на бунт!… Ей!
Опашката. Кажи.
Лиско. Не забравяй, че не съм магаре, а Лиско! За мен са писани книги! Мога да разговарям мислено с някои същества! Отдалеч! Почти световен рекорд!… Аз съм феномен!
Опашката. Извинявай! Бях забравила.
Лиско. Извинена си, но да не се повтаря. И без това ме е срам да те разнасям насам-натам. У висшите животни опашките са изчезнали. Да не говорим за човека. Ясно ли е?
Опашката. Извинявам се още веднаж.
Лиско. Тогава да му турим пепел и да вървим. Път ни чака.
А пътят наистина ги чакаше, дълъг колкото щеш, лъкатушен, неравен, път през планини, през гори и поля. Палавникът пристъпваше бодро и когато слънцето изскочи над дърветата, без да ще, както винаги запя:

Колко е хубаво да се върви!
Колко е хубаво да не стоиш!
Да тръгнеш и вървиш
Напред
и все напред;
и още,
и още,
и още по-напред!
Колкото се може по-напред!
С главата си мисли.
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
С краката си върви.
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
И никога обратното!
Напред и все напред,
и още,
и още,
колкото се може по-напред!

– Когато измислиш подобна песен, ела ми се похвали – обърна се Лиско към опашката си, която се засрами и увисна отново.

***
Глава трета
ЖАБИТЕ
Привечер Лиско прехвърли планината, която отделяше Тихата гора от света, и сега вървеше през хълмове, обрасли с храсти и дръвчета. Мястото му се стори приятно за нощуване. Наблизо би трябвало да има река, подсказваше я крякането. Когато се приближи до реката, крясъците се превърнаха в шушукане – изглежда, че вече сплетничеха. Лисичето мина гордо между жабите и се напи с вода.
–Защо викате? – вдигна глава Лиско.
–Наша си работа! – отвърнаха жабите в хор.
– Да, но проглушихте света!
– Ще проглушим не само света, ами квото ни падне. Ние сме жаби.
– Личи си.
– А ти кво искаш?
– Да млъкнете. Слънцето залязва и имам нужда от малко тишина.
– Че защо ти е?
– Имам важен разговор.
Жабите се събраха около него.
– С кого ще говориш?
– Умирате от любопитство, а?
– Умираме! – изкрякаха отново жабите,
– Ще видите.
Когато слънцето докосна земята, Лиско се обърна на изток и се съсредоточи. В тишината се долавяше само нежният плясък на водата. Подскочиха няколко рибки. Но Лиско не им обърна внимание, вече не обръщаше внимание на нищо, целият свят бе умрял за него, само някъде в морето бе останала една единствена интересна точка – мозъкът на делфинчето.
“Здравей, Лиско!” – извика Мони.
“Мони! – трепна Лиско. – Знаеш ли, че чувам истинския ти глас?”
“И аз. От снощи не мога да си обясня. Татко каза, че става въпрос за… забравих какво. Науката се занимавала с това нещо.”
“Костенурко каза същото.”
“Откъде се обаждаш?”
“Как да ти кажа… Отново ме засърбяха петите.”
“И потегли, а?”
“Нещо ми каза – тръгвай! – и тръгнах.”
“Кога да те чакам?”
“Ще видим. Нали ще си говорим всеки ден?”
“Чакам те.”
“Тогава дочуване!”
“И те чувам много добре.”
“И аз. Сякаш си до мен.”
“Приятен път!”
“Поздрави на всички!”
Лисичето млъкна. Отърси глава и отново видя света. Около него мълчаха хиляди жаби с ококорени очи.
– Крякайте де! – подразни ги Лиско. – Защо мълчите?
– Ти си луд! – извика една жаба.
– Луд! – извикаха всички в хор.
Жабешките орди се оттеглиха страхливо назад и закрещяха, че до реката е дошъл луд. Крясъците им се вдигнаха към небето, полетяха към другите банди, по протежението на цялата река. Отвсякъде вече звучеше твърдението, че в нощта се е появил някой си, който не е с всичкия си, понеже си говори сам.
Това твърдение развесели лисичето и то се усмихна. Отначало се усмихна широко, но после не толкоз широко, а накрая изобщо спря да се усмихва.
– Глупаци! – извика яростно Лиско. – Вие сте глупаци!
Искаше да им каже, че не е луд и че не му е приятно да го обвиняват в нещо, което звучи невероятно, ала жабите продължаваха да твърдят своето. Присъединиха се и тълпите откъм блатата. Към небето вече летеше врява. Мълчаливите животни, които живееха наоколо, без да щат се вслушваха в крясъците, и без да се усетят как, заповтаряха:
– Той е луд!
Дойдоха много зайци и много яребици, искаха да го видят лично и да му кажат: – Ти си луд.
Лиско се опита да убеди поне тях, че няма нищо подобно, че ако млъкнат (а той иска само да млъкнат), ще чуят гласа му и на бърза ръка ще се уверят в обратното. Нищо подобно. Започнаха да идват и по-едри животни. Всеки искаше да види как изглежда един луд и какво търси при тях.
Това разяри лисичето. Без да се интересува чуват ли го, или не, то се разкрещя, но кой те слуша, не можа да ги надвика. Милионите гласове бяха по-убедителни. По едно време дори и Лиско се замисли: “Чакай, ти кой си?… Сигурен ли си, че си ти?… Ами ако?… Не. Помисли малко, но искрено… Защото… Е, не си искрен!…”
А как му се искаше и колко по-лесно е да се развика заедно с другите: – Той е луд!
Колко е лесно да извикаш и да се слееш с другите!
Уплашено от тази мисъл, лисичето хукна, прецапа реката, озова се на другия бряг и подгонено от нестихващите крясъци, които сега повтаряха, че лудият вече бяга, затича, както тичат всички луди.

***

Глава четвърта
ПОДЛЕЦЪТ
Не усети кога е прехвърлил хълма. Бягаше от крясъците. Не се спря дори за миг, дори да се ослуша. Когато долови тишината, Лиско се видя пред склона на втората изпречила му се по пътя планина. Небето искреше от блясъка на звездите. Беше тихо като в шапка. Сърцето му тупаше от обида и умора. Бяха го сметнали за луд!
Но щом се успокои, хлапачето прихна. Насмя се хубаво, после потърси малко кътче за нощуване и го откри. Легна се и се зави на кравай. Преди да потъне в съня, една пъргава и подла мисълчица изскочи от главата му и застана до него. Истински дребосък, но подлец до немай-къде.
–Така, а? – пошепна Подлецът.
–Какво? – учуди се лисичето.
–Заспиваш спокойно и сякаш нищо не е било.
–Защо? Какво е станало?
–Помисли си: станало ли е, или не е станало?
–Добре де, кажи ТИ.
– ТЕ ти го казаха!
–Зависи КОЙ го казва – отвърна Лиско.
– Не КОЙ, а КОЛКО – прошепна на ухото му Подлецът. – Те са поне сто хиляди.
– Сто хиляди, ама жаби.
–Жаби, ама сто хиляди!
–Подлец! – изсъска Лиско.
–Признавам – призна си Подлецът. – Но и ти трябва да признаеш… Сто хиляди се лъжат, а само ти си прав!… Как ти се струва?… Е, може… Може и да се лъжат наистина, но пък и ти си помисли!…
–Какво да си помисля?
–Дали пък винаги, ама винаги все ти си прав!… Това са сто хиляди, ей!
– Кой знае дали са сто хиляди – опита се да възрази лисичето.
–Хиляда повече, хиляда по-малко, какво значение? – подхвърли Подлецът. – Все пак си помисли. Всички сме смъртни.
– Аз съм безсмъртен! – възрази Лиско. – Орли са ме яли, акули са ме гълтали и пак съм жив!
–Видя ли? – усмихна се подло Подлецът. – Какво ти казах?
–Какво ми каза?
–Така се започва. Обикновено се почва с това.
– Шегувах се – направи опит да се усмихне Лиско. – Не разбираш ли от шеги?
– Но и ти разбери и помисли: Това са сто хиляди! Не един и не двама, а сто хиляди!…
– Жаби!
– Не се знае – прошепна Подлецът.
– Какво? – лисичето подскочи. – Какво каза?
– Отде знаеш, че са жаби? – Подлецът смигна и се протегна. – Спи ми се. Аз ще поспя, а ти помисли върху казаното.
Като изрече това, Подлецът влезе в лисичето, но преди да изчезне изсъска: – Феномен!
В световната практика няма случай някой да заспи след подобен разговор.

***

Глава пета
ОРАНЖЕВАТА ПЛАНИНА
След безсънната нощ скитникът се изправи в ранни зори. В сумрака не можеше да види много нещо, но на Лиско му се стори, че втората планина, която се беше изпречила на пътя му, се отличаваше с особения си цвят. Освен това дърветата приличаха на всичко друго, освен на дървета. По-късно в светлината на слънцето те се оказаха особени оранжеви скали. Земята, по която тъпчеше, имаше подобен оранжев цвят. Трябваше да върви дълго, преди да срещне първото живо същество.
– Хей, мишко! – зарадва се искрено лисичето.
– Баба ти е мишка! – отвърна мишката.
– А ти?
– Аз съм друго. Де да знам какво. Но никой не ми е казвал, че съм мишка.
– Така де – съгласи се Лиско, – живееш си и де да знаеш, че си мишка. Сигурно се мислиш за нещо друго… Добре де, как се наричаш? Аз например съм лисиче.
– Така ли? А пък аз те помислих за някоя от нас, само че по-охранена.
– Кои сте вие?
– Ние сме си ние.
– Слушай, глупачке, жабите знаят, че са жаби, а хората знаят, че са хора. Вие трябва да знаете кои сте.
– Каква полза? И ако знаеш, ще спечелиш ли нещо?… Търбухът е главното. Натъпкай го и си глей кефа. Защото утре, като хвърлиш топа, никой няма да те пита кой си бил и какъв си. Така ли е?
– Къде бързаш?
– На работа.
– Какво работиш?
– Гризач.
– Какъв гризач?
– Помощник-гризач!
– Какво прегризвате?
– Не знам точно. Нещо, което трябва да падне. Прегризваме му основите.
– Правите пакост?
– Ами да.
– Значи сте злосторници?
– А бе ти, дрънкало, защо не си гледаш работата!…
Мишката изчезна. Лиско се озърна. Никой не бе чул. Май за първи път го наричаха “дрънкало”. Вчера го бяха нарекли луд. Няма как, напоследък му потръгна. И все пак, помисли лисичето, по-добре да те нарекат дрънкало насаме, отколкото сто хиляди същества да ти викат, че си луд.
Вървеше нагоре, а настроението му слизаше надолу. Нямаше я радостта от другите пътешествия. Освен това земята наоколо ставаше все по-гола, а скалите се превръщаха в загадъчни видения. Кога най-после ще пресече противната Оранжева планина?
По едно време му се стори, че не чува стъпките си. Спря. Обхвана го страх и го връхлетя тъга. Лисичето знаеше, че не бива да допуща подобни настроения и запя своята песничка за вървенето. Но гласът му бе потънал някъде. Устата му се отваряше, а от нея не излизаше нищо. Лиско запя високо, после започна да вика, но не чу нито песента, нито виковете си. Клисурата или долината, в която беше попаднал, тънеше в абсолютна тишина. Лиско изкрещя. Нищо. Отново. Пак нищо. Удари с лапа по земята. Нито звук. Търкулна камък. Той полетя и заподскача безшумно надолу. Лиско се обърна на всички страни – наоколо се простираше странната Оранжева планина, със странните Оранжеви скали и още по-странната Оранжева долина на мълчанието.
Лисичето хукна към една височина. Бягаше с шеметна бързина, по-бързо от вчера, когато бягаше от жабите. На билото усети дъха си и въпреки умората, запя. Пееше песничката за вървенето, без да върви, пееше и се радваше, че отново чува, че звуците бликат отвсякъде и светът става отново свят.
– Ох! – въздъхна Лиско.
И духна отново надолу. Бягаше, бягаше, бягаше – не спря, докато не прекоси цялата долина, но докато я прекосяваше, Лиско усети, че от време на време чува дъха си в зависимост от това, дали се качва по височините, или слиза от тях. И както бягаше, реши да изпее своята песен, която по този начин придоби следния вид:
Колко е хубаво да се върви!
Кол . . . . . . . .
. . . . . . . . гнеш и вървиш
напред
и все . . .
. . . . . . . .
и още,
и още по-напред!
Тра-ла . . . . . . . .
. . . . . . . . мисли
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
. . . . . . . . с краката
. . . . . . . .
. . . . . . . .
. . . . . . . .
. . . . . . . . се може по-напред!
– Наистина съм мислил с краката си, щом съм тръгнал по тия шантави места! – си каза на глас Лиско, защото му беше приятно да чува гласа си.
***

Глава шеста
АЛЕКСАНДЪР

Два часа след като се измъкна от Оранжевата долина на мълчанието, Лиско видя в далечината дим.
Александър стоеше до огъня и се бръснеше. През тъмните стъкла на очилата му сапунената пяна имаше цвят на скръб.
– Добър ден – рече неочаквано той. – Видях ви в огледалото. Аз съм илюстрирал “Илиадата” и “Одисеята”.
– Добър ден – отвърна лисичето. – Вие сте първият.
– В какъв смисъл?
– Първият възрастен, който ми говори на ВИЕ. Веднага ми взехте акъла.
– Ей сега ще се обръсна и ще ви обърна повече внимание… Починете си, ще пазя тишина.
– Напротив!… Говорете си! В момента много ми се слуша, каквото и да е.
– Разбрахте, че и тишината убива, нали? – засмя се Александър.
– Ужасно нещо! – промълви лисичето. – Щях да полу… Да умра.
– Шумът и абсолютната тишина убиват – реше Александър. – Абсолютното въздържане също. Да не говорим за абсолютната добрина… Уморен ли сте?
– Много… Вчера бягах от едни жаби… а днес – от една Долина на тишината. Всъщност как се е създала тя?
– Знам ли? Всъщност такива “ями” се срещат само в космоса.
Александър се избръсна, изми се, влезе в палатката и излезе с кърпа. Докато бършеше лицето си, Лиско го разгледа и се удиви на късогледството му. Но очилата заеха мястото си върху носа му и високият мъж отново стана нормален. Той запрати кърпата върху стола и се освежи с одеколон. Лиско се помъчи да отгатне възрастта му, но не успя. Не познаваше хората. А и не го интересуваха чак толкоз. Те водеха сложен живот, вършеха необясними неща и се надпреварваха да объркват представите на животните за тях.
Пример:
Един човек можеше да бъде едновременно –
и глупак,
и мъдрец.
Един човек може да прояви едновременно –
и героизъм,
и страх,
и благородство,
и подлост,
и жестокост,
и милосърдие.
Според лисичето, всичко това е неприсъщо за което и да е животно и може да се обясни само с изостаналост. За да бъде разнообразен, човекът си плаща скъпо.
Малкият пътешественик си отдъхваше под сянката на масичката и се питаше за какъв дявол са нужни на човека глупостите, с които се е наобиколил: палатка, масичка, столове, чинии, прибори и още 410 неизвестни предмета.
– Това е гумена лодка – сякаш отгатна мислите му Александър. – А това са гребла. Там има въжета, куки, брадвичка, клинове и ветроупорен фенер. На тази страна са подредени всичките ми леководолазни неща, от неопреновия костюм до шнорхела. Багажът ми може да напълни цял камион. Постепенно ще опознаеш всичко. На третия ден ще ти е ясно.
– Да, но ме чака път – отвърна лисичето. – Утре ще се разделим.
– Ваша си работа – рече Александър.
Той приготви закуската и подреди масата. Нахраниха се и изпиха по едно кафе. Транзисторният радиоприемник им съобщи колко е часът, какво ще бъде времето утре и в следващите дни, броя на загиналите в железопътната катастрофа до Калкута, броя на загиналите от самолетната катастрофа в Андите, съобщи им резултата от няколко футболни срещи, след което им поднесе малко музика от Бах. Александър заяви, че според него Бах е по-голям от Бетховен, но с колко – не каза и Лиско не разбра. Тогава Лиско го запита дали познава Момчето с бледото лице. Александър каза, че не го познава и Лиско тържествуваше, след като му съобщи, че Момчето с бледото лице е от Париж. Александър се зачуди и нарече Лиско интересно лисиче, на което Лиско отвърна, че за първи път чува такова нещо. В подобен спокоен разговор течеше времето. Скънцето се изкачи на върховете и Оранжевата планина стана дори приятна.
– Сега там снимат филм – прошепна Александър. Снимат ли, снимат…
– Така ли?
–Да. И се чудят ли, чудят, защо ме няма. Подписал съм договор да нарисувам декора, но им избягах, защото съм си такъв.
– Какъв? – заинтересува се Лиско.
– Правя си това, което ми е приятно.
– Харесвате ми – каза Лиско.
– Освен това имам договор за Сервантес, но има да чакат илюстрациите!… Прихванат ли ме – зарязвам всичко и бягам.
– Сервантес ми е непознато лице – заяви лисичето. – А вие как се казвате?
– Александър.
– Съкратено?
– Винаги Александър!
– Познавам и други с дълги имена. Глагоабазубадуза.
– Как?
– Царицата на медузите. И тя не признава съкращения. Но вие се различавате от нея.
– А вие как се казвате? – запита Александър.
– Лиско. Сигурно сте чували.
– Не съм – призна си Александър.
– Чудно – намръщи се лисичето. – За мен се пишат романи.
– Имате такъв вид.
– Нали?
– Освен това имате вид на нещо, което казва, че няма да остане при мен, а ще остане. Ще останете ли?
– Не.
При залез слънце Лиско се отдели настрана да размени няколко мисли с Мони. Разказа му за жабите и загадъчната Оранжева планина. Запита има ли вероятност да е луд, както твърдят жабите. Мони се засмя и му отговори, че засега могат да полудяват само хората.
Дано не съм станал човек, помисли си с тревога Лиско.

***

Глава седма
КУЧЕТАТА
Някои хора събират марки, а други – картички, трети колекционират кибритени кутийки, а четвърти – старинни оръжия. Една моя позната колекционира газени лампи, друга котки, а чух, че в Съединените щати някакъв милиардер събирал английски замъци. Да изброявам ли всички видове колекционери? Има хобита, от които ще ти хвръкне шапката.
Александър мажеше бисквита си с масло, тъй като разговорът се водеше на закуска.
– Най-сериозната ми страст е морското дъно. Някои твърдят, че по-голямата част от живота си съм прекарал под водата. От пет години, обаче, имам нова страст – пещерите…
– Това така ли се яде?
– Да… Нямам жилище, но имам палатка. По едно време се сетих, че не съм се оженил и тръгнах да се женя, но срещнах приятели и потеглих да обикалям едно море със сал. Издателите и режисьорите не могат да ме намерят – страхуват се да влязат в пещерите.
Александър говореше, Лиско слушаше и си мислеше, че и той на свой ред не може да се свърти в Тихата гора; и ето сега – какво ли търси в някоя си не знам каква Оранжева планина, при този почти оранжев особняк?
– В момента снимат филма и ме ругаят – чу той гласа на Александър. – Трябваше да бъда на снимките. Ругае ме издателството, задето му забавям рисунките, но какво да правя – наблизо открих най-интересната пещера на света, никой не я знае и ще я изследвам чак до дъното.
– Къде наблизо? – заинтересува се Лиско.
– Пред ония високи скали.
– Защо не опънете палатката до нея?
– Там можеш да полудееш.
– Ще ми позволите ли да хвърля поглед?… Днес се разделяме.
– Твоя работа!… Иди… Ще ти бъде интересно.
Лиско изяде бисквита си и слезе от стола. Започваше нов ден, и може би ден на нови изненади.
Оранжевата планина е скучна за мен, мислеше си той на път към Високите скали. Премина ли я, ще ми съмне. Такива като Александър могат да си блъскат главата в нея. Щом си нямат хобита. Тогава му хрумна, че самият той си няма хоби, и му се прищя да си измисли. Но какво да събирам, запита се Лиско, време е да засъбирам нещо, иначе ще ме сметнат за изостанал. В Тихата гора мога да събирам шишарки, но това не е работа, повече подхожда на катеричките. Спря и се замисли още по-дълбоко.
– Ха! – извика внезапно лисичето. – Че какво ми пречи да събирам по-особени предмети?… Например приятели? Ще бъде забавна страст. И така, да видим какво съм събрал досега.
Започна да изброява: Острото рогче… Всички обитатели на Тихата гора… Холандеца, Момчето с бледото лице, всички морски приятели, начело с Мони. Ами Мокси? А опашката му? Отделно ли да я броя? Постепенно стигна до Александър. Е, мога ли да го нарека приятел? Пое ме, покани ме, дори ми разказа нещо, но никога не ме запита кой съм, що съм, откъде съм и къде отивам. Ще го оставя да постажува. След време изведнаж ще ми стане ясно да го впиша ли в колекцията…
Зловещ вой прекъсна мислите му. Вой или лай? Лиско се ослуша: да, лаеха кучета.
Първото нещо, което лисичето направи, беше крачка назад. Второто нещо, което Лиско направи, беше още една крачка назад.
– Хи-хи-хи!
Лиско трепна.
– Уплаши ли се? – извика свраката и отново захихика.
– Кой? Аз ли?… Кой лае така?
– Тези, които лаят, не могат да дойдат при теб – засмя се свраката.
– А аз?
– Ако си глупак, можеш да влезеш в дупката.
Лиско се приближаваше към дупката. Лаят се усилваше и накрая премина в ярост, която просто блъскаше в ушите. В хаоса почти не се различаваха отделни гласове. Лиско приседна и започна да чака. “Ще видим – усмихна се той. –Никой лай не може да продължи вечно.” Колко лесно е да вземеш такова решение, но лесно ли е да изтраеш цял един лай? Единадесет пъти му хрумна да се откаже, по едно време дори си тръгна, но се върна, защото си беше любопитен. И тогава забеляза, че лаещите същества започнаха да млъкват едно след друго.
Най-после един глас отдолу запита:
– Ей, ти кой си?
– Лиско! – отвърна бодро лисичето. – Не сте ли чували?
– Идиот! – извика отдолу гласът. – Подиграваш ли се?
– Такъв ми е характерът – отвърна спокойно лисичето. – Ами вие кои сте?
– Ние сме кучета.
– Защо не излезете от това тъмно място?
– Слез и ще видиш защо.
Останалите кучета се закискаха по най-неприятен за слуха начин. Лисичето се понаведе, доколкото можа, и погледна надолу. Видя само тъмнина. Всъщност разговаряше с невидими за него същества.
– Какво търсите там? – запита Лиско.
– Някога някои кучета са паднали. После ние сме се родили. Откакто се помним, сме тук. Всички сме слепи. От тъмнината.
– Нима не виждате?
– Защо? Какво да виждаме? Кое заслужава да го виждаме?
– Добре де, сега не ме ли виждате?
– Идиот! – извика друг глас. – На кого разправяме, че сме слепи!
– Без обиди! – извиси глас Лиско. – Само не обиждайте, защото… Къде се намирате да обиждате? Лесно ви е на вас долу да обиждате, защото знаете, че не мога да…
– Проклетнико! – Изрева друг глас.
– Е да, отдолу всеки знае – отвърна лисичето.
– Гадник! – извика трети глас.
– Отдолу всеки знае – предизвика ги Лиско. – Качете се горе, че да видите!
– Ах, да ни паднеш! Ах, да ни паднеш! – излая плачевно първият глас.
– Какво? Какво като ви падна?
– Ще те изядем!
– Ще те омляскаме!
– Не ми е за първи път! – засмя се Лиско. – Знаете ли колко са ме яли и пак съм си жив?
Отдолу отвърнаха с ръмжене. Най-дръзките кучета вече примираха от ярост.
– Момчета – извика в затишието Лиско, – разбирам ви и не ви се сърдя. Сигурно сте най-онеправданите същества в света. Впрочем какво ядете?
– Каквото падне отгоре!
– А ако не падне?
– Изяждаме най-слабия от нас.
– Нещастници! Вие сте за оплакване. Живеете в тъмнина и се ядете помежду си. Нямате капка щастие, никой не ви казва приятна дума… Ще ми се да ви зарадвам, но с какво?… Искате ли да ви забавлявам?
– Искаме! – извикаха всички в хор.
– Добре. Млъкнете!… Внимание!… Приказка!…

ПРИКАЗКА ЗА ПРИВИДЕНИЕТО ОТ ЗАМЪКА ГРОУ, която Лиско искаше да разкаже на кучетата.
– Преди много години – започна лисичето – в замъка на графството Гроу живееше едно привидение…
– Какво значи това? – запита глас отдолу.
– Кое?
– Това последното.
– Привидение ли? Привидение е нещо, което предизвиква страх.
– Какво е страх?
– Моля?
– Какво е СТРАХ, питаме?
– Не знаете какво е СТРАХ?… Че тогава…
– Какво тогава?
– Тогава не мога да ви разкажа тази приказка. Тя е интересна САМО за същества, които могат да изпитват страх… Че вие… – тук лисичето се обърка и не знаеше какво да каже – че вие… щом не се страхувате от НИЩО, значи…
– Какво значи?
– Че не сте толкова нещастни и напразно съм ви съжалявал. Най-страшното нещо на този свят, мисля аз, е страхът. Можеш да се уплашиш един път, два пъти, три пъти… трийсет пъти!… Но има страх, който изпитваш всеки ден и той е най-страшният страх. Моята приказка е страшна от началото до края, но няма да ви я разкажа, понеже не се страхувате. Виж ти, че тогава вие не сте толкоз…
– Какво толкоз?
– Нещастни… А бе знаех си аз – абсолютно нещастие не съществува… Пък да взема да ви изпея нещо, а?
– Изпей! – залаяха всички.
– Млъкнете и слушайте! – извика Лиско. – Ще ви изпея

П Е С Н И Ч К А З А Б Е З Г Р И Ж И Е Т О:

Живееше далече,
на края на света,
безгрижието вечно
в безгрижна самота.
живееше щастливо
и викаше у р а,
подскачаше игриво
без грижи и тъга.
По цели дни ехтеше
безгрижния му смях.
Не знаеше какво е
тъга или пък страх.
Безгрижното му време
в безгрижие тече,
без грижи и без бреме
безгрижно го влече.
Не зрее, не старее,
не може да умре;
безгрижието вечно
остава си дете.
И пее, и глупее
в безгрижния живот,
докато се превърне
в буквален идиот.

Лиско млъкна и настъпи тишина, в която можеше да се чуе как облаците горе се търкат по пътя си.
– Е? – наруши мълчанието малкият пътешественик. – Ще кажете ли нещо?
Кучетата продължаваха да мълчат.
– От казаното дотук – продължи лисичето – се вижда, че между абсолютното безгрижие и абсолютната мъка няма разлика. Ако има, тя не е в полза на безгрижието.
– Добре пееш – рече най-после едно от кучетата. – Почувствахме истинска наслада.
– Душата ти е добра – допълни второ куче. – Не знаехме, че съществуват такива неща.
– Като теб,
– Ти ни трогна и ни накара да се замислим – каза трето куче. – Защо не слезеш при нас?
– Моля?
– Да си дойдеш при нас, викам… Да ни веселиш.
– Това няма да стане – отвърна Лиско и настръхна от ужас.
– Защо?
– Защото мястото ми е горе. Имам си начертана програма.
– Значи няма да слезеш при нас, така ли?
– Изключено!
– Лъжец! – изрева първото куче. – Измамник!
– Егоист! – извика второто куче.
– Като нищо се отказа! – извика третото куче. – И това ми било… Ти си… Не мога да намеря думата.
– Проклетник! – помогна му второто куче.
– Точно така! – съгласи се третото куче. – Това не прилича на… такова… На нищо не прилича!
Лиско хукна към палатката на Александър, който в това време четеше нещо.
– Какво четете? – запита Лиско.
– “Дон Кихот” – отвърна Александър. – Напоследък я нося със себе си. Трябва да я илюстрирам. Ръкопис на превода.

***

Глава осма
СПУЩАНЕТО
– Днес ни предстои много работа – заяви Александър, след като изслуша разказа на своя гост за посещението му при кучетата.
– Работа имате ВИЕ, а аз ще си вървя! – отвърна Лиско.
– Добре – усмихна се Александър и стана. – Съгласен съм, но в живота ми няма такъв случай.
– Какъв?
– Някой да си е заминал някъде, след като сме се запознали… Не се опитвайте да говорите!… Хайде, след малко започваме спущането.
– Моля?
– Трябва да хвърлим храна на кучетата и да паднат от преяждане. Иначе не можем да проникнем нито в дупката, нито по-нататък.
– По-нататък?
– Според мен, тази пещера продължава по-нататък.
– По-нататък от кучетата?
– Предполагам. Ще разберем… Предстои ни да напомпаме надувната лодка. Нещо ми подсказва, че ще попаднем на вода. Ще натъпчем кучетата с храна, ще минем покрай тях и ще продължим, за да видим къде води подземната пропаст.
– И какво като видите?
– Ще я изследвам докрай. Ти ще вървиш след мен.
– Ще вървя по пътя си! – отвърна лисичето. – Аз съм за другаде.
– Ако щеш!
Александър закрепи лодката върху автомобила, а в нея постави какво ли не, може би двеста предмета, включително “Дон Кихот”, после наряза месото за кучетата, изми се, качи се в колата, взе при себе си Лиско и на бърза ръка се озоваха при дупката. Кучетата ги залаяха отдалеч. Първото нещо, което Александър направи, бе да им хвърли половината от приготвените порции. Долу лаенето премина в ръмжене, започна боричкане, но тъй като месото беше много, скоро настъпи истинска тишина.
– Това е – забеляза доволно Александър, хвърли им нещо, за да млъкнат.
– И наистина млъкнаха! – рече Лиско.
– Толкова им трябва на песовете… Хайде! Вече спят.
Той спусна най-дебелото въже. Предварително завързано за най-близкото дърво. С помощта на по-тънки въжета напущаха долу целия багаж. Александър и Лиско слизаха дълго и внимателно. Лисичето се чувстваше доста добре върху раменете на своя нов приятел. Тъмнината ги погълна и стъпиха на дъното.
– Знаех си – прошепна с трепет Александър. – Пещерата продължава нататък.
Какво означава това “нататък”? Александър освети с ръчен прожектор купчината спящи кучета и насочи лъча към втората пропаст. Тук природата беше създала нещо като стъпало. За истинския изследовател на пещери пътят продължаваше. Спуснаха нови въжета. Лиско за втори път се намести върху раменете на новия си приятел и за втори път потегли надолу, където ги очакваше багажът.
– Това е – прошепна Александър. – Стигнахме.
Стъпиха на твърдо. Светлинният лъч докосваше скали, по които пробягваха бели крехки насекоми.
Александър внезапно подсвирна.
– Какво? – притисна се към него Лиско.
– Продължаваме! – гласът му ликуваше. – Всичко се оказа по-интересно! Приготви се за трето спущане!…
– Не ви ли се струва, че се спущаме прекалено?
– Ще полудея от радост! – беше отговорът на човека, който беше илюстрирал “Илиадата”. – Дано се спуснем още много пъти!
Те наистина се спуснаха още няколко пъти за учудване на самия пещерняк. Той заяви, че се намират може би в най-загадъчната пещера на света, която продължава само вертикално и обещава неподозирани красоти. Стига да не свърши скоро. Дано продължава още много.
– А!…
– Какво?
– Ще се пукна от радост!
– И аз! – рече Лиско, който отдавна вече се страхуваше.
– Дойде реда на лодката. А, Лиско? Видя ли как на всичко си му идва редът?
Александър радостно осветяваше гладката повърхност на огромно подземно езеро.
– Хайде! Какво чакаш?… Товарим!
Александър оживено хвърляше необходимите неща в лодката. Всички предмети и провизии заеха своето място.
– Влизай!
Лиско скочи. Александър прекрачи и се отблъсна с единия крак. Лодката се отлепи от скалата и се понесе по езерото. Александър грабна греблата.
– Знаеш ли какво? – прошепна отново той.
– Какво? – прошепна Лиско.
– Според мен…
Александър гребеше и осветяваше водата.
– Какво според вас? – изтръпна лисичето.
Вместо да отговори, Александър запали голямата петромаксова лампа. Силната светлина веднага прогони мрака. Илюстраторът на “Илиадата” подсвирна.
– Защо подсвирнахте?
– Според мен…
Гласът му секна.
– Какво според вас?
– Според мен… Лиско, какво става тук?
– Какво става тук? – потрепера лисичето.
– Боже мой! Тази пещера!…
– Моля ви се, какво има?
– Дявол да го вземе!
– Моля ви се, какво е станало?
– За първи път!…
– Моля ви се, какво за първи път?
– Виждам такава пещера!
– Няма ли да се връщаме?
– Уха! Да не съм луд!… А! Що за пещера?… За първи път се сблъсквам с такова нещо!… А! Не може да бъде!…
– Ще останем ли живи?
– Бъди спокоен! – Александър погали нежно гърба му. – И все пак, малко страхливо лисиче, това не може да бъде!…
Беше престанал да гребе. Озърташе се на всички страни и наблюдаваше.

***

Глава девета
АЛЕКСАНДЪР СИ ПРИЗНАВА,
ЧЕ Е ГЛУПАК
Лабиринтът сигурно имаше петстотин разклонения, в които можеш да се въртиш, докато позеленееш. Александър се питаше по кое от тях да поемат. Най-после каза:
– Александър не е глупак!
– Защо? – запита Лиско.
– Тук може да се объркаме така, че да се измъкнем едва след три дни. Затова ще се върнем при висящото въже. В багажа имам рибарско влакно. Ще завържем влакното за въжето и ще го пуснем след нас… Разбираш ли?
Лиско каза, че разбира.
– Тогава назад към Висящото въже, с което се спуснахме!
Той погреба пет минути и спря.
– Лиско!
– Да.
– На това място бяхме ли, или не бяхме?
– Май че не бяхме.
– А според мен бяхме…
Тази напукана скала ми е позната… На теб позната ли ти е?
– Май че ми е позната.
– Бъди спокоен, ще се оправим.
Александър загреба отново, но движенията му не бяха толкова сигурни. Все по-често и по-често се оглеждаше. Повъртяха се още малко. Стените на лабиринта си приличаха и по цвят, и по влажност; еднакво грапави – изобщо всичко им беше еднакво.
След време илюстраторът на “Илиадата” и “Одисеята” отпусна греблата и рече:
– Александър не е глупак!
– Кое ви кара да мислите така? – запита лисичето.
– Ще видиш!
Той извади парче креда и драсна по скалата. Но чертичката не се появи. Като видя, че на стената не се появяват чертички, Лиско започна да мисли: Александър може и да не е глупак, но аз? Добре си вървях по пътя, имах си цел, кой дявол ме накара да тръгна през кучета и пропасти, по въжета и лабиринти?… Александър може да не е глупав, но е луд, щом се навира в тия дупки.
– Измъквал съм се и ще се измъкна! – каза Александър. – Няма да те оставя.
– Но чертичките не се появиха – рече Лиско.
– Да – съгласи се Александър. – Забравих, че по мокри стени не може да се пише.
– Но може да се оставя по нещо – рече Лиско.
– Тогава Александър каза, че е глупак и започна да оставя на всяка грапавина по една стотинка.
– Как си? – оживи се той. Монетите блестят като котешки очи и ще ни насочват.
– Само ще показват дали сме се върнали на същото място – забеляза лисичето и Александър тъжно се съгласи.
– При това стотинките ми са преброени – допълни той. – Съжалявам, че никога не съм обръщал внимание на такива дребни пари.
Лиско му препоръча друг път като слиза в пещери, да си взема пълен джоб стотинки.
– А бе веднаж да се измъкнем, знам какво да правя!…
– Толкова ли сме зле? – запита Лиско.
– А, не… Но трябва да се измъкнем.
Александър поглеждаше тайно часовника си, бяха минали доста часове, може би половин циферблат. Умората надделяваше, все повече ги избиваше на почивки. Един въпрос тежеше върху езика на Лиско, но не смееше да го изплюе. Най-после успя да го зададе:
– Имаме ли нещо за ядене?
– Две закуски – беше отговорът.
– Ако искате… да преминем към първата – предложи лисичето.
– Разбира се – съгласи се Александър. – Ей сега, щом открием Висящото въже.
– Добре – прошепна лисичето.
Александър загреба отново. Когато отново се умори, Лиско рече:
– Не е ли по-добре да закусим, преди да сме открили Висящото въже?
– Добре е – съгласи се Александър, – но храната ни се намира при Висящото въже.
Лиско въздъхна тайно. За него Висящото въже отдавна се бе превърнало в един висящ въпрос.
– Спелеологът трябва да е готов на всичко – заяви Александър. – Пещерите са пълни с изненади. Но защо да се отчайваме? Този лабиринт, например, колкото и да е голям, не може да бъде толкова голям. Ще си направим малка разходка и ще се озовем при въжето… За мен е важно, че съм първият, който прониква тук. Пещерата е позната само отвън. Горе ще ми завиждат, разбираш ли?
– Разбирам… Онова там не е ли една от вашите стотинки?
– Да! – възкликна радостно Александър. – Ура! Казах ли ти?
Лиско не разбираше защо се радва спелеологът. Какво радостно има в това, да се въртиш в един лабиринт и да откриеш, че си се върнал на същото място? Това е естествено за всеки лабиринт.
По-късно видяха още една стотинка, после още една и разбраха, че се въртят. Отсега нататък всяка срещната стотинка ги дразнеше. Макар и уморен, Александър продължаваше да гребе, но избягваше да оглежда стените – боеше се да не открие някоя от своите монети.
– Изглежда навлязохме в непознато място – предположи лисичето.
– Защо мислиш така?
– Тук стените са по-тъмни.
– Понеже гасне светлината – обясни Александър.
– Така ли? – уплаши се Лиско. – Защо?
– Защото батериите не са вечни, а и горивото в лампата свършва.
Лабиринтът си беше редовен, добре изработен, в него грешка нямаше, по всека вероятност нямаше и измъкване. Закривиш вляво и се чудиш накъде, закривиш вдясно – пред теб пет канала, тръгнеш по първия – нови десет, хванеш единия, гледаш – върнал си се, откъдето си тръгнал.
– Момент! – викна по едно време Лиско. – Спрете!
– Какво има? – запита Александър.
– Това не е ли част от багажа ни?
– Багажът ни! – извика Александър. – Ура!
Започна да гребе яростно. Излязоха на познатата каменна площадка. Отслабващите лъчи на лампата осветиха пакетите. Багажът беше тук. Закуските бяха тук. Липсваше само Висящото въже.

***

Глава десета
СТРАННИ,
ДОРИ ТАЙНСТВЕНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА
Ако човек се спусне в пропаст с въже и ако остави въжето да виси, за да му послужи отново, въжето трябва да стои на мястото си, а не да изчезва.
– Такъв е законът на тия, които скитат по пещерите – продължи гласно мислите си Александър, – Вече петнайсет минути гледам и няма никакво въже. А само това въже може да ни върне там, откъдето сме дошли.
– Факт, че го няма! – съгласи се Лиско.
– А трябваше да виси и да чака! – разсърди се Александър. – Това на нищо не прилича!
– Какво ще правим? – запита лисичето.
– Ще пестим храната – отвърна Александър.
– Така ли се прави?
– Така.
– И после?
– Ще чакаме.
– Сега няма ли да хапнем?
– По един бисквит.
– Дайте го!
Изядоха по един бисквит. Тогава Александър се усмихна и каза, че положението е сериозно. Той заяви, че от момента на загубването им съзнателно се е държал като глупак, но вече няма смисъл, защото всичко е ясно. Не е ясно само как е изчезнало въжето.
Александър измъкна лодката върху сухата част на скалата и се облегна на мекия й борд. След това загаси светлината. Трябваше да се пести енергията. Лиско се сгуши до него и се заслуша в дишането му. Дишаше един уморе умен човек, който се стараеше да обмисли всичко отначало, може би за десети път, откакто се намираха при мястото на Висящото въже. Засега поне мястото си беше на мястото.
– Извинете! – прошепна Лиско.
– Няма защо – отвърна Александър.
– Държах се неприлично.
– Нищо не е станало, Лиско… Понеже играх ролята си на глупак.
– Да ви кажа ли нещо важно?
– Кажи.
– Вече не ме е страх. И не съжалявам, че тръгнах. Досега винаги съм умирал сам. А има нещо красиво в това, да се умира с вас.
– Не ми харесва сериозният ти тон, Лиско… Ако сме мъже, тъкмо е време да се шегуваме… Какво е смъртта? Все едно, че си отишъл някъде и си забравил да се върнеш.
– Да ви кажа истината – живее ми се, но карай да върви…
– Добре… Защо ти се живее?
– Ако размисля, както се полага, може да ви отговоря, но защо тъкмо сега… Ще ви попречи да измислите нашето избавление.
– Избавление няма, моето момче!… Чудеса отдавна не стават.
– А изчезването на въжето?
Изчезването на въжето занимаваше непрестанно мислите на Александър. Докато разговаряше за глупостта си и за смъртта, той се питаше какви могат да бъдат причините за изчезването на едно висящо въже. Може да се загуби портфейл, книга за четене, картина, може да се загуби обувка или чорап, но въже – завързано горе и оставено да ти осигури връщането – никога. Освен ако наистина не съществуват тайнствени сили… В подобни случаи, обаче, истинският мъж оставя тайнствените сили настрана и заспива, за да възстанови собствените си сили…
Лиско заспа последен и се събуди последен. Събуди ги светлината на фенера.
Александър държеше въжето в ръката си.
– Висящото въже вече не е висящо – рече той, – а е Навито въже. Падна върху краката ми и ме събуди.
– Въжетата, определени за спущане и изкачване, трябва да се връзват здраво – отвърна лисичето.
Александър погледна обидено:
– Не връзвам за първи път!
– Тогава защо се е развързало?
– Не се е развързало.
– Тогава защо е паднало?
Александър се наведе до ухото на Лиско и прошепна:
– НЯКОЙ ГО е развързал.
– Чак пък толкоз!…
Александър се наведе още повече до ухото му :
– НЯКОЙ е изтеглил въжето, НАВИЛ го и ни го е ХВЪРЛИЛ… Тук става нещо много необяснимо, защото този НЯКОЙ е искал да ни демонстрира НЕЩО.
Лиско не отговори. Погледна въжето, убеди се, че е навито и прищипнато с възел. Александър вдигна глава, след това освети с фенера високата отвесна скала. Нищо. Ослуша се – никакъв шум.
– Да не е шега на колегите ви? – запита Лиско’
– Шега в пещера?… Изключено.
– Имате ли врагове?
– За какво са ми тия врагове?
– За подобни случаи.
– Харесвам те точно такъв – усмихна се Александър.
– И все пак помислете! – настоя Лиско. – Чувал съм, че всеки човек си има врагове.
– Аз се казвам Александър!
– И Александър Македонски е имал врагове.
– Но аз съм АЛЕКСАНДЪР!
– Тогава?
– Тогава всичко става по-необяснимо.
– Въпросът с враговете е… деликатен…
– Стига с враговете!…
– Пак ви обидих.
– Да обсъдим въпроса внимателно.
– Тези, които мислят, че нямат…
– Какво нямат?
– Врагове…
– Ядосваш ме!
– Вярно… И сега?
– Не знам.
– Някой не ви ли завижда?… Извинете!… Навил съм се нещо… Не ме гледайте така!…
– Дявол да го вземе, какво е станало?… Кой може да отвърже въжето, да го завърже на сноп и да ни го хвърли предизвикателно върху главите?
Водата беше гладка и черна. Влажните сводове сълзяха, вече чувстваха как влагата ги пронизва. Александър си правеше сметката.
Неговата сметка беше проста: дори да изяждат по 1 бисквит на ден… влагата ще ги довърши преди глада.
И какво всъщност е станало?… Да си припомним фактите:
Първо – укротиха кучетата.
Второ – слязоха в дупката.
Трето – слязоха още по-надолу.
Четвърто – спуснаха се на стъпалата, където завързаха третото Висящо въже.
Пето – спуснаха се при водата и потеглиха с лодката.
Шесто – заблудиха се в лабиринта.
Седмо – върнаха се при площадката на Висящото въже.
Осмо – Висящото въже беше изчезнало.
Девето – някой им го хвърли отгоре.
И така: Кой е този НЯКОЙ? Човек или животно? Злодей или шегаджия?
Александър направи рупор с ръка и извика нагоре:
– Хеееей!
Нищо.
– Хеееееей!
Тишина.
Тогава Александър бързо се обърна към лабиринта и извика за трети път. Тишина.
– Лиско, разбра ли?
– Не.
– Няма ехо. Нито нагоре, нито надолу.
– Понякога няма – забеляза лисичето.
– Нагоре няма, защото има дупка, а защо няма надолу?
– Не знам.
– Хайде в лодката!… Ще обходим целия лабиринт!… Всички въжета и влакна завързани!… На този камък ще завържем края им. Поне известно време няма да се връщаме.
Завързаха първото въже на камъка и тръгнаха. Когато въжето свърши, завързаха второто въже. Второто въже също свърши и завързаха третото. На третото въже завързаха първото влакно…
– Вече не се връщаме – сияеше Александър. – Ако искаме да се върнем на старото място, въжето ще ни покаже пътя… Лабиринтът ще завърши някъде! В това “някъде” може би има дупка за нагоре.
– Защо точно дупка? – запита лисичето.
– Защото няма ехо – отвърна Александър. – А щом няма ехо, може би има дупка занагоре.
– Обърнахме вече гръб на една дупка, което със сигурност води нагоре – отвърна многозначително лисичето.
– Но дупката, която е пред нас, може би има добър наклон и ще можем да се измъкнем.
– Това е друг въпрос – рече Лиско и вътре в себе си се съгласи, че в думите на спелеолога има логика, макар че няма утеха.
Лисичето наблюдаваше как макарата се развива, влакното оставаше зад гърба им, а Александър гребеше ли гребеше, този път отново възбуден, защото съзираше надежда.
– Знаете ли какво? – запита след малко лисичето.
– Какво? – отвърна Александър.
– Макарата не се върти!
– Как?… Защо?
– Не се върти… Какво означава?
Александър погледна неподвижното влакно, което се влачеше зад лодката. Едва сега в очите му се появи нещо, което спокойно можем да наречем ужас.
– Някой ни е отвързал от камъка – прошепнаха устните му.

***

Глава единадесета
СМЯХ В ЛАБИРИНТА
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… до трийсет и две. И отново: едно, две три, четири, пет, шест, седем… до трийсет и две. И отново… Лисичето броеше наум, за да върне спокойствието си, чак до момента, в който усети, че не брои, а мисли. Ужасът по лицето на Александър го изненада. Хубавите черти на художника погрозняха. Обикновено ужасът е краткотраен, но за няколко мига той разкрива обратната страна на човека или животното. Той се страхува за мен, помисли си Лиско. Ако не бях аз, нямаше да изпита ужас. Чувства отговорност, че ме е взел в експедицията.
– Не знам дали съм ви казал – рече лисичето, – но аз съм бил в стомаха на една акула. Там беше много по-страшно и пак съм жив.
Александър го погледна внимателно.
– Освен това – продължи Лиско – бил съм и в ноктите на един орел. И пак съм жив.
Александър се усмихна, но толкова леко, че усмивчицата му можеше да се забележи само с лупа.
– Не помня кой – продължи Лиско, – да, един мъдрец ми каза, че смъртта е заминаване, в което си загубил билета за връщането.
Александър се усмихна добре.
– Освен това – продължи Лиско – древният китайски философ Сконфуций…
– Конфуций – поправи го Александър.
– Видяхте ли как ме сконфуцихте и не мога да продължа?
Александър се засмя с глас.
– Защо се смеете? – намръщи се Лиско.
– Защото си непоносимо хитро лисиче.
– Вие не сте първият…
– … който ти го казва, да.
– Не! Който е изпитвал ужас. Ужасът е нещо, което също иска да съществува. И той носи душа, живее му се. Микробите и ужасът искат да се развиват. И те искат да заживеят като индивиди, и те мечтаят за някакво бъдеще. Но понеже тяхното бъдеще прекъсва бъдещето на другите, тези други са измислили срещу микробите серум. Това исках да кажа.
– А срещу ужаса? – запита Александър и се хвана в капана.
– Срещу ужаса – смях!… В най-тежките моменти разтегни устни за усмивка… Вижте как.
Лиско разтегна устни.
– Това е гримаса!
– Нищо… Гримасата е бебето на смеха.
– Така ли? – Александър разтегна устни.
– Точно така!… Сега по-широко.
– Така ли?
– Така… И още по-широко… Точно така… При това положение започват да се усмихват и очите. Смехът, който лежи дълбоко в животното или човека, щом види отворена уста, гледа да изхвръкне през нея на свобода. И той… Омръзнало му е да го подтискат…
Александър се засмя пръв, Лиско – след него. Смехът бликна и хукна по залите на лабиринта.
– Ха-ха-ха! – каза Александър.
– Ха-ха-ха! – отвърна Лиско. – Нали е приятно?
– Ха-ха-ха!… Много!
– Ха-ха-ха!… Видяхте ли как от изкуствен се превръща в естествен?
Лабиринта кънтеше.
– Да уплашим този, който искаше да ни уплаши! – извика Лиско през смеха си.
– Да го смразим! – извика Александър.
– Глупако, който и да си, не струваш пукната пара, защото се смея в лицето ти!
– Говедо!
– Простако!
Така се смееха Александър и Лиско тогава, по прочутата система, според която трябва да се усмихваш и в най-тежките моменти… Отначало с мускулите на устата, а после всичко си идва по реда.
– А бликне ли и песента – край! – каза Лиско и запя:

Одеколонът щипе,
Защото е одеколон.
Ракът щипе,
защото е рак.
Студът щипе,
Защото е студ.
Щипката щипе,
Защото е щипка.
Но защо щипят сълзите?

– Нали се смеем? – прекъсна го Александър. Защо пееш за сълзи?
– За да се получи “смях до сълзи” – отвърна Лиско. – Но защо ме прекъснахте точно при вица на песента?… Цялата песен е измислена заради вица.
– Добре, кажи защо щипят сълзите?
– Няма да кажа!…
– Защото не си го измислил.
– Вие сте доста хитър човек на изкуството – смигна Лиско.
– А ти си първият, който ми го казва.
– А докато си разговаряме, лодката върви ли върви.
– Забелязах – рече Александър. – Ние се движим. Това означава, че има течение, което ще ни заведе някъде.
– Къде?
– До развръзката.

***
Глава дванадесета
КРАЯТ НА ЛАБИРИНТА
Хубаво е да легнеш върху течението: поема те, носи те, освобождава те от необходимостта да мислиш, знаеш, че течението мисли и за теб. В океаните на подобни течения разчитат мореплавателите. Тръгват от Перу, събуждат се в Полинезия. Но само мореплавателите ли? Моля, и други, пък и цели народи, цели общества си лягат върху течението, което ги понася и ги изхвърля обезмислени не на туй, а на друго място.
– Движим се по-бързо – забеляза Лиско.
Александър мълчеше. Познаваше горе-долу пещерите и това обстоятелство не го радваше. В него имаше нещо неестествено. Знаеше, че целта им в момента беше да се изкачват, а не да слизат. Защото водата, което ги носеше, явно течеше по наклон. Имаше нещо учудващо и то не бе тъй тревожно – въздухът в лабиринта ставаше по-свеж, дишаше се по-леко, отнякъде полъхваше.
– Движим се по-бързо! – повтори Лиско.
Александър продължаваше да мълчи. Лодката намираше сама пътя си. За членовете на експедицията бе достатъчно да я придържат по-далеч от стените на лабиринта.
– Фенерът се съвзе! – забеляза Лиско. – Светлината се засилва!
– Фенерът угасна – отвърна Александър.
– Как угасна? – удиви се лисичето.
– Както угасва всеки изтощен фенер.
– Тогава какво свети?
– Слънцето – отдъхна Александър и кръстоса крак върху крак. – Вече можеш да пееш!… И така, Лиско, защо щипят сълзите?
– Защото са солени!
– Глупак!…
– Казах ви, че ще се отървем! Щом сте с мен!… Аз съм бил в стомаха на акула.
– Насън!
– Вече и на мен ми се струва сън… И все пак, бях и мога да ви разкажа… И в ноктите на орела съм бил.
– Обичам лисичета с въображение.
– Мразя художници без въображение! – отвърна Лиско.
– Аз съм илюстрирал “Илиадата”.
– Съжалявам я.
– Знаеш ли какво е то?
– Нещо извънредно.
– Точно така. И “Одисеята”… И ме чака “Дон Кихот”. Затова си го нося дори в пещерите.
– Тогава подайте един бисквит.
– Ето… Изяш всичко.
– Гладен съм като автомобил! – призна Лиско. – Нещо друго?
– Домати, сирене, пастет!… Всичко е твое.
– Обичам художници със замах.
Светлината на деня беше мътна. Отнякъде изгряваше слънце. Беше утро. В пещерата бяха прекарали цяло денонощие. Водата излезе от подземието и се превърна в река, която се гмурна под клоните на върби.
– Къде сме? – запита с пълна уста Лиско.
– Питай, че да ти кажа – отвърна Александър. – Не мога да разбера. И тъй гадно вони на бензин.
– Все пак сме ГОРЕ, слънцето не свети много, но топли. Останалото е подробност, питаш и научаваш къде си.
– Какво ще питам? Защо да питам? Познавам моята страна като дланта си… Въпрос на секунди. – Александър се озърна: – Дявол да го вземе!
– Какво?
– Това не може да бъде Оранжевата планина.
– Уха!
– И тази река, която вони…
– Какво й е на реката?
– Такава река няма…
– А тази гора, която започва от реката?
– Лиско, това не е гора.
– Така ли? – усмихна се лисичето. – А какво е?
– Това е парк! При това – малък. При това – зад него трещят и пукат автомобили. Не чувстваш ли, бензинът просто ще ни отрови… Но може би се лъжа. Изглежда сме уморени.
Отклониха лодката в един разлив, привързаха я и я замаскираха под върбите. Стъпиха на земята. Лиско се търкулна от радост и се задави. Помоли да го потупат по гърба. Започнаха да го тупат. По едно време усети, че никой не го тупа. Погледна нагоре – небе, погледна надолу – художник.
Александър спеше.

***

Глава тринадесета
АБРЕХТ И ОКТАНИЯ
Александър се събуди и по навик погледна часовника си. Десет и четвърт. Слънцето се давеше в каша от светлина и мъгла. Лиско се протегна бодро и заяви, че вчера е пропуснал да разговаря с Мони. Но художникът не му обърна внимание.
– Да – забеляза илюстраторът на “Илиадата”, – зад парка има град.
– Ще закусим ли?
– Голям и миризлив!… Не искам да те тревожа, но доколкото знам, в Оранжевата планина изобщо няма градове.
– Може би ще закусваме докато вървим, а?
– Добре – усмихна се Александър.
– Какво искате да кажете?
– Според мен, нещо не е в ред.
– Изобщо, откакто тръгнах с вас, нищо не ни е в ред.
– Трябва да помисим – настоя Александър. Лицето му беше сериозно. – Изчезването на въжето и отвързването му от камъка не ми излизат от главата.
– Да ви кажа правата – заяви лисичето, – на мен нищо не ми излиза от главата и всичко ми се струва странно, макар че и двамата се правим на ударени!
– И все пак да вървим.
Дърветата на парка бяха тъмнокафяви, в техните сенки денят стана по-мрачен. Алеите се очертаха строго, навсякъде – кутии за смет, но те не можеха да освежат картината. Навсякъде блестеше от чистота. Според Александър, това е нещо невероятно, според него, парковете служат за хвърляне на отпадъци. Той надзърна в най-близкото пластмасово кошче. Между консервните кутии стърчеше вестник. Илюстраторът на “Илиадата” го измъкна и зачете на глас: “Вчера – незначителна скорост и само две жертви. Израждат ли се състезанията?” Лиско прошепна, че някой се приближава към тях. Скриха се зад дънера на дървото. Пред входа на беседката се появиха двама души. Александър зяпна. Непознатите наистина приличаха на хора. Дебелички, млади хора, по-скоро квадрати. През раменете им висяха маски. Седнаха в беседката и замълчаха. След малко квадратът, който приличаше на женски, каза:
– Хубаво, нали? Каква тишина!
Всъщност зад парка автомобилите трещяха.
– И какъв въздух! – каза квадратът, който наподобяваше мъж.
Всъщност не можеше да се диша от бензиновата воня.
– Добре, че дойдохме! – протегна се квадратът, който наподобяваше жена.
– Какво ще ядем на обед? – запита квадратът, който наподобяваше мъж.
– Котлети.
– А гарнитура?
– Картофи, грах и сладка горчица.
– Картофите пържени, нали?
– Естествено.
– Купи ли минерална вода?
– В хладилника има четири, ще стигнат.
– Моля те да купиш повече! – настоя квадратът, който наподобяваше мъж.
– Ще купя.
– Настоявам!
– Моля ти се!
– Забелязъл съм, че напоследък в хладилника няма достатъчно минерална вода.
– Защото за всичко трябва да се грижа аз.
– Не, аз ти казвам, пък ти си помисли!
– Добре, добре!… Сега да помълчим и да погледаме природата.
Между дърветата беше станало още по-тъмно, мъглата бе победила слънцето, чиито очертания вече се губеха. Лиско го потърси между клоните и му се стори, че слънцето също се е превърнало в квадрат.
– Добре, добре!… Сега да помълчим и да погледаме природата.
Между дърветата беше станало още по-тъмно, мъглата бе победила слънцето, чиито очертания вече се губеха. Лиско го потърси между клоните и му се стори, че слънцето съще се е превърнало в квадрат.
– Донесоха ли тапетите? – наруши мълчанието мъжът.
– Да.
– Има ли сини?
– Мисля, че няма.
– Защо не си видяла?
– А ти защо не си ме предупредил?
– Кафявите за спалнята ли ще бъдат?
– Там ще сложим зелените.
– Предпочитам кафявите.
– А пък аз – зелените.
– Не мога да понасям зелено в спалнята си.
– А пък аз – кафяво.
– Кафявото!
– Зеленото!
– Кафявото!
– Зеленото!
– Не!
– Да!
– Моля ти се!… Дошли сме на отдих!
Замълчаха отново. Като помълчаха известно време, започнаха да дишат дълбоко. Дишаха, дишаха!… Дишаха сладко, с настървение.
– Архитектът обади ли се?
– Да.
– Какво каза?
– В неделя ще дойде на вилата.
– Каза ли му, че преустройството е незначително?
– Не.
– Защо?
– Не посмях. За да дойде.
– Трябваше да му кажеш.
– Ти защо не му каза? – Той се обади на теб.
– Не посмях.
– Трябваше да му кажеш.
– Кажи му ти.
– Да прекъснем! Дошли сме да си отдъхнем.
Отново задишаха. Квадратният мъж легна на пейката и събу левия си крак. Квадратната жена започна да чеше петата му.
– Хубаво, нали? – протегна се блажено мъжът. – Благодат!… Внимавай, гъделичкаш ме!
– Вчера програмата ми хареса.
– И на мен. Много ясно предадоха как двамата се убиха.
– Да, но първият взе завоя добре. Какво му стана после?
– Не се подхлъзна, ти казвам. И аз помислих, че се подхлъзна, но днес в службата говорят, че не се е подхлъзнал.
– Глупости!
– А какво?
– Подхлъзна се.
– Не се!
– Подхлъзна се!
– Не се!
– Моля ти се, гумите му се подхлъзнаха и се удари в…
– Не се подхлъзна,ти казвам.
– А какво?
– Не знам.
– Глупости!
– Не искам да ми казваш „глупости“! Много ми повтаряш тази дума!… Карфиол купи ли?
– Купих.
– Не се подхлъзнал. Вчера и аз си мислих, че се е подхлъзнал, но не се е подхлъзнал.
– Добре, добре.
– Така няма да ми казваш!
– Много ти стана!
– Макарони купи ли?
– Не.
– Октания, ти си непоносима! – Квадратният мъж стана и се обу. – Казал съм ти – макарони да има винаги. Много макарони! Просто да бъде пълно с макарони!
– Абрехт! – тропна с токче Октания. – Дошла съм да си отдъхна сред природата!
– Извинявай, Октания! – Той целуна ръката й. – Просто се поддадох на настроението си.
Задишаха още по-дълбоко. Една минута след това Абрехт погледна часовника си и каза:
– Хайде!
– Боже, кога изтекоха петнайсет минути!… Абрехт!
– Кажи, Октания.
– Купи ли тоалетна хартия?
– Да.
– Ти си бог! – забеляза Октания. – Иначе щях да ти счупя главата.
Абрехт и Октания нахлузиха маските на главите си и тръгнаха по алеята.
– Градът е само на няколко метра от гората – прошепна Александър.
– Защо мислите така?
– Не видя ли, че сложиха маските си?
– Да бе, какви са тия маски?
– Противогазови. – Александър разглеждаше вестника. – Интересен некролог. Да ти го прочета ли?… Кабел Отвертков Шнурков!… Брей, живял цели деветдесет години!… Електротехник.
– Чудно! – удиви се Лиско. – Електротехник, а живял толкоз дълго, без да го удари токът.
– Хайде, Лиско, бързо!
– Какво?
– Да прекосим парка и да влезем най-после в града. Искам да знам не сънуваме ли? Но сигурно сънуваме. Според мен, това нещо не може да бъде. ***
Глава четиринадесета
ЕДНО НЕ ТОЛКОЗ КВАДРАТНО СЪЩЕСТВО
Тротоарите бяха безлюдни. Срещнаха само няколко квадратни същества с маски, които бързо се извърнаха и светкавично избягаха по пътя си. Целият живот на града сякаш се развиваше само на асфалта. Кола до кола. Придвижваха се бавно, по метър на минута. Може да се каже, че изобщо не се придвижваха. Но съществата седяха в автомобилите си като сраснати със седалките. Дори не помисляха да слязат и продължат пеша. Така си мислеше Александър, който вървеше по тротоара, понесъл лисичето на раменете си. Предпочитаха да мълчат и да разглеждат. Градът им се стори огромен, мощен, стоманен, бетонен, алуминиев и плексигласов. Край тях минаха още няколко квадратни същества. И те побягнаха. Техните квадратни външности така се набиваха в очите, че след малко Александър започна да вижда и улиците като квадрати, и небето, и града. За него всичко се беше сляло в огромен шумяш квадрат, в един квадрат, който шуми много по-силно, от който и да е друг квадрат на света. И мирише.
– Не мога да дишам – оплака се Лиско. – Противен бензин!
– Трай! – посъветва го Александър. – Ей сега ще запитаме в коя страна се намираме.
– Знам – отвърна Лиско. – Това е страната Квадратия.
– Нищо чудно – засмя се илюстраторът на Илиадата и на Одисеята, като погали приятелчето си. – Идеално го измисли.
– Ще видите – забеляза Лиско. – А не ви ли се струва, че някой ни следи?
– И то отдавна – рече Александър. – Извинете, господине, можете ли да ни кажете къде се намираме и защо ни следите?
Квадратният човек се ококори. Под стъклата на маската очите му станаха доста големи и не толкоз квадратни. Той измъкна някакъв тампон от ухото си.
– Моля?
– Къде се намираме, питам!…
– Кривнете в малката уличка! – прошепна непознатият.
И отмина.
От този момент те се превърнаха в капка от стоманомоторнобензиновия поток на голямата улица. Едва в колата Александър забеляза, че непознатото същество на волана не е чак толкоз квадратно. А може би изглеждаше така?
– Вижте какво – рече непознатият и измъкна тампоните от ушите си: – Вие побъркани ли сте?
– Не – отвърна искрено Александър.
– Добре де, като сте избягали, защо се навирате в тази голяма улица?
– Ами не знаехме, че е голяма.
– И не бягаме отникъде – допълни лисичето. Колата им пълзеше като гъсеница. – Не знаехме, че има лабиринт, и не разбрахме как сме попаднали в него. Ясно ли ви е какво е това лабиринт?… То е нещо, което започва на определено място и още със започването се старае да свърши, но не свършва, а изведнъж се премества на друго място, после се връща на същото място, което се оказва друго място, но не това, което сме мислили, че е същото, а съвършено друго, но тайно си е било същото, но не това, а третото, защото после ни завежда другаде, а още по-късно ни връща малко вляво, което място, освен че е същото на пръв поглед, ни извежда на другото, което всъщност си е друго, ако не се смята, че е същото, но малко по-вляво и малко по-вдясно, докато неочаквано се оказва, че сме се безпокоели напразно, защото това си е абсолютно вярната посока, и мястото си е същото, както сме си мислели отначало, а ни се е струвало друго – освен това началото и краят на лабиринта се съединяват там, където се разделят, за да ни докажат, че всяко нещо има свое начало, което всъщност е неговият край, а краят, макар че прилича на началото, е нещо съвсем друго и няма нищо общо със себе си, докато не се докаже кое е началото и кое е краят, но как да го докажем, след като сме се загубили? Затова всеки лабиринт завършва с въпрос.
– Това пък какво е? – запита човекът на волана и започна да се почесва, тъй като му се струваше, че го сърби на няколко места едновременно.
– Кое? – запита наивно Александър.
– Това – почеса се собственикът на колата, – дето говореше.
Човекът остави волана и започна да се почесва поголовно.
– За мен пита – рече лисичето.
– А! – усмихна се Александър. – Това е Лиско!
– Аха! Така ли?
– Точно така. Защо? Не го ли знаете?
– Не – извика собственикът на колата, вече изприщен по цялото тяло.
– Защо се движим бавно?
– Защото е задръстено.
– Навсякъде ли?
– Навсякъде! Всички улици и улички. Няма нито едно свободна местенце. Кибернетичната ни машина е изчислила, че е достатъчно да се появи само една нова кола отнякъде, и движението по улиците ще се блокира, а държавата ни ще се парализира.
– Изцяло ли?
– Абсолютно! Някъде по асфалтовите артерии съществува едно единствено свободно квадратче. Служи ни за преместване. Ако недай боже се запълни и то – край.
– Но вие правите така, че квадратчето да не изчезва.
– Да. Нова кола можеш да купиш само ако продадеш старата… Сега внимавайте – спираме. Ще слезем колкото може по-тихо и
ще влезем у дома. Колата ще напусна първо аз, а вие ще ме последвате едва след като изчезна.
Почакаха, докато изчезне, и влязоха след него в къщата. Тя беще двуетажна постройка с градинка и ниска ограда. В хола квадратното същество свали палтото си и Александър се увери за сетен път, че това същество наистина не е чак толкоз квадратно.
– Не съм напълно квадратен – обясни съществото, без да го питат. – Затова си шия по-квадратни дрехи. Да изглеждам по-квадратен. Моят брат се намира там, откъдето сте избягали. Искам да знам нещо за него. Сигурно го познавте. Името му е Скорецът Който Пее Непрекъснато. Съкратено – Скворчо.
– Не го познавам – призна си Александър.
– Не може да бъде. Той е известен. Скворчо. Знаете го от афишите.
– Може да е известен – съгласи се Александър, – но не го познавам. Защото ние не бягаме отникъде. Напротив, тук сме против волята си. В пещерата някой откачи въжето, с което трябваше да се върнем. Повярвайте, за първи път сме в тази страна.
– Искате да кажете… че…
– Да.
– …сте от друга планета?
– Не.
– От друг свят?
– Може би?
– Боже мой!
– Какво, не сте ли виждали други като нас?
– А… Защо? Не Толкоз Квадратното Същество наблюдаваше объркано художника. – Защо не? Виждали сме. Всички, дето са там, са такива… същите.
– Като нас ли?
– Аха. Много приличате на тях. Моят брат е същият. И аз… За малко.
Понеже съществото млъкна, Александър запита: – Какво?
– Не виждате ли? За малко и аз щях да приличам на вас… и… щях… да бъда… т а м.
– Непрекъснато говорите за нещо, което наричате т а м. Какво е то? И толкова ли е страшно?
– Сега не мога да ви обясня.
– Настоявам!
– Не!
– Лошо ли е т а м?
– Ох!… Да!
– Добре де, какво ще стане с нас? Така ли ще се крием?
– И все тук ли? – намеси се Лиско.
– Не, разбира се – отвърна Не Толкоз Квадратното Същество. – Аз ще ви предам.
– Какво?
– Няма как.
– На кого ще ни предадете?
– Ще видим. Ще ви откарам там,
– Тогава защо ни скрихте?
– Мислех, че ще ми кажете нещо за брат ми… Хайде да закусим.
Огромният хладилник, който заемаше цяла стена от кухнята, беше претъпкан. Обширната кухня се оказа натъпкана с електрически и неелектрически вещи, без да се броят телевизионните екрани.
– В момента има интересно предаване – съобщи Не Толкоз Квадратното същество. – Филм за внедряването на нов вид транзистори.
– Нима? – пошегува се Александър.
– Да – продължи ентусиазирано съществото, докато пълнеше блюдата с лакомства. – Много интересно. Жалко, че днес няма да предадат дискусията на инженерите. Мненията са разделени на две.
– А кога ще я предадат?
– Утре… Но утре вие…
– Ще бъдем т а м, така ли?
– Да.
– При това положение вече нямам апетит – рече Александър.
Лиско се закашля.
– Не – усмихна се Александър, – имам.
Седнаха около масата и започнаха да закусват. Не Толкоз Квадратното Същество не сваляше поглед от телевизора. Там се редуваха чертежите на новия вид транзистори. По едно време му стана толкоз интересно, че спря изобщо да яде и ахна.
– Какво има? – уплаши се Александър.
– Свърши! На най-интересното. Останалото чак утре.
От разговора, който се подхвана след това, се разбра, че Не Толкоз Квадратното Същество има жена и деца. Те са на вилата. Работи в завод за печатарски машини. Ръководител на цех. Печатарските машини в страната Квадратия печатат само вестникарски бюлетини и учебници. Други книги не са известни. Не се печатат. Романи, приказки и стихове – никакви. Изкуство? Какво е то? Театър ли? Че какво пък ще е то? Концерт? Не съм чувал. Какво, какво? – Хумор?… А!… Нещо за ядене ли е?
– Че как? – изненада се Александър. – Че тогава на какво се смеете? И как се смеете?
Не Толкоз Квадратното Същество мълчеше.
– Кажете де!… – извика Лиско. – Защо мълчите?
– Ние не се смеем – отвърна тихо съществото.
– Какво? – подскочи лисичето и веднага го засърбя навсякъде.
– Кротко! – опита се да го успокои илюстраторът на Илиадата. – Господата чисто и просто не се смеят… И защо да се смеят?… Задължително ли е?
– Ох! – почесваше се лисичето. – Но… Хайде, карай да върви!…
– И нямаш право на забележки! – смъмра го Александър. – Ние сме гости. Тази държава си е тяхна, ще правят каквото си щат. Щом е забранено да се пише – няма да се пише, забранено е да се пее – няма да се пее, а щом е забранено човек да се смее – няма да се смееш. Забранявам ти да се смееш!
– Какво говорите? – отвърна Лиско. – На мен ми се плаче.
– Да се плаче забранено ли е? – поиска да знае Александър.
– Защо? – учуди се искрено съществото. – Защо да е забранено?
– Но да се смеем е забранено, нали?
– Отде-накъде! Защо? Кой забранява?
– Е! – Александър смигна дяволито. – Никой, разбира се… Никой не забранява, нали? Вие сами.
Александър смигаше ли, смигаше.
– Точно така! – потвърди внезапно и сериозно Не Толкоз квадратното Същество. – Ние сами си забраняваме. Защото, ето, ще се засмея, да видите, че никой не ни забранява. – Не Толкоз Квадратното Същество се усмихна по жалък начин, който причини необяснима тъга на Лиско и Александър. – Видяхте ли, че се усмихнах?
Лиско прихна. Александър се помъчи да остане сериозен, но не издържа. Двамата се засмяха силно и с устрем. Не бяха се смели отдавна.
– Хубаво се насмахме! – смееше се лисичето.
– Чудесно! – смееше се Александър.
– Да – призна си Не Толкоз Квадратното Същество, – отвикнал съм да се смея. Просто съм забравил.
– Това е ужасно! – натъжи се Александър. – Вие сте за съжаление. Положението ви е бедствено. На ваше място бих се отчаял.
– Защо да се отчайвам?
– Ами как? Живот без смях живот ли е?… Вие сте за окайване.
– Нищо подобно – възрази Ве Толкоз Квадратното Същество. – За окайване сте вие! Които се смеете!… А ние сме най-щастливите същества на света. Сега разбирам защо са дръпнали въжетата ви. За да не се върнете никога. За да не разкажете никъде какво сте видели.
– Какво? – настръхна лисичето. – Никога ли няма да се върнем?
– Никога! – потвърди собственикът на двуетажната къща с градинка и ограда, кухня с хладилник стена и телевизори по всяка стена, на стаи с невидими гардероби, плъзгащи се врати и прозорци. – За съжалеше ще останете тук. И понеже няма да свикнете с нас, ще ви заведем при т я х.
– Така ли смятате?
– Ще видите, че ще стане така. Вие няма да харесате страната ми, защото сте диваци… Искате ли да погледнете през прозореца?
– Защо?
– Погледнете и ще разберете.
Александър взе лисичето и се приближи до прозореца. На улицата пред къщата стояха стотина квадратни същества. Те не правеха нищо – стояха и мълчаха; абсолютно нищо – само мълчаха и гледаха право в прозореца. Върху покрива на отсрещната сграда се издигаше постоянен лозунг от неонови букви: „Презирайте лигавата цивилизация!“. И тъй като Александър беше възпитан човек отвори прозореца и приветливо махна към тълпата:
– Здравейте, мили квадратни същества!
Никой не помръдна. Лицата не се виждаха под маските, но и така се усещаше тяхната строгост. Александър затвори прозореца.
– Полицаи, нали?
– Защо? – учуди се искрено Не Толкоз Квадратното Същество. –Най-обикновени хора. Но всички желаят да ви заведат т а м.
– Ох! – въздъхна Александър. – Лиско, ще кажеш ли нещо?
– Ами да ни заведат пък най-после9: че да мирясат.
Не Толкоз Квадратното Същество се облече и заприлича на квадратно същество.
– Ако ни предадете, ще им кажем кой сте! – заплаши неочаквано лисичето.
Не Толкоз Квадратното Същество го погледна: – Какво?
– Ще им кажем, че не сте много квадратно същество – изясни се Лиско.
– Те знаят това – отвърна спокойно домакинът.
– Тогава защо не сте там?
– Защото все пак приличам на квадратно същество. А брат ми не прилича никак и затова е там. Освен това моите деца са напълно квадратни.
– Значи, не можем да ви изнудим – усмихна се Александър.
– Безмислено е.
– Но палтото ви е ушито в квадратна форма.
– Гледам да прикрия недъга си.
– Аз много недъгав ли ви изглеждам? – запита Александър.
– Ужасно.
Александър отиде до прозореца и се изплези на тълпата.
– Казахме, че ще се държим прилично –напомни му Лиско.
– Да – съгласи се Александър. – Ние сме гости.

***

Глава петнадесета
ИЗВЕДНЪЖ СТАНА МАЛКО ТЪЖНО
– Сега Александър и Лиско можеха да наблюдават столицата на Квадратия, тъй като не бяха принудени да лежат под пейките на автомобили. Движеха се бавно. Вонеше на бензин. Цялата улица ръмжеше с хилядите си мотори. Колата спираше и дълго чакаше, за да се придвижи отново напред.
– Вижте! – каза Лиско – Това не е ли кино?
– Да, това е киносалон,
– Какво пише на плаката?
– Киносалонът се нарича „Стомана № 14“.
– А филмът?
– Много дълго заглавие – рече весело Александър. – „Двигателите с вътрешно горене вчера, днес и утре“. Пълнометражен сериен филм.
– Дванайсет епизода по два часа – доложи Не Толкоз Квадрат ното Същество, което караше колата. – Чудесен е! Жалко, че не можете да го видите. Тази година получи голямата награда на град Бидон.
– А филмът от другия плакат?
– Детски. Дават го преди обед. Децата се избиват да го гледат – вече втори месец не слиза от екрана.
– А как се нарича?
– „Екземите на детската възраст“.
– Жалко! – въздъхна Лиско.–־ Ако бях свободен, бих го гледал няколко пъти. Защо не ми го разкажете?
– Не съм го гледал – призна си Не Толкоз Квадратното Същество. – Но децата ми по цял ден си го разказват. Намират го за по-сполучен от миналия филм „Корен квадратен от четири“.
– И колко е корен квадратен от четири? – запита Александър.
– Две – отвърна домакинът.
– Че тогава защо са направили цял филм за това?
– За да се покаже как се стига до крайния резултат.
Колата тръгна отново. Александър се заинтересува защо магазините имат само надписи и номера. Домакинът им обясни, че доскоро имали и витрини, но напоследък започнали да ги подреждат по такъв начин, че създавали илюзии на картини. Един собственик на магазин за плодове например подредил така витрината си, че заприличала на натюрморт. По-късно разбрали, че собственикът не бил чак толкоз квадратно същество.
– Браво! – извика Александър. – И какво стана?
– Премахнахме витрините.
– А художникът?
– Как? – учуди се домакинът. – Много ясно. Той е там.
– Е, да – съгласи се Александър. – Трябваше да се досетя.
– Там, където отиваме ли? – запита Лиско.
Отново спряха и започнаха да чакат.
– Искам да сляза… – каза Александър. – Незабавно!…
– Защо?
– Тук пише „Изложба“.
– Това е най-добрият ни художник Сребърния Свредел. Заслужава внимание. Казват, че тази изложба е най-голямото му постижение. Една от картините му струва осемстотин хиляди квадри. – Не Толкоз Квадратното Същество измъкна една монета, която за ужас на двамата гости беше квадратна. – Това е един квадър.
– На монетата нямаше нарисувано нищо. Само надпис: един квадър.
Александър притискаше Лиско към гърдите си и тръпнеше. Той тръпнеше винаги, когато прекрачваше прага на която и да било художествена изложба. Тази се оказа нещо като изложба на машиночертане. В залата бяха подредени стотина табла, изобразяващи чертежите на всички видове напоителни машини и помпени станции. Посетителите се трупаха пред любимите си табла и ги съзерцаваха с часове.Въпросната най-скъпа картина бе заела едната четвърт на стената. Наричаше се „Новите уплътнения при атомните помпени системи“.
– Хареса ли ви? – запита домакинът, когато се върнаха в колата.
– На петата секунда започнах да чувствувам сърбежи – призна си Александър. – Или, както Лиско казва: „Изведнъж нещо изпълзя изпод дермата ми.“
– Нали? – усмихна се Лиско. – Нещо като че ли изпълзява от тебе и излиза на повърхността. Сърби те навсякъде. Къде да се почешеш по-напред?
– Затова ви водим там – заключи Не Толкоз Квадратното Същество и даде газ.
Александър го погледна с интерес. Едрото му, не толкоз квадратно лице беше малко нещо ядосано. То гледаше напред, но без да е много съсредоточено. На Александър му се стори, че лицето на техния домакин и водач скърби. По какво? Защо? А когато едно лице вече започне да скърби по нещо, не е ли време също да потегли натам?
– Мисля, че и вие – прошепна Александър.
– Моля ви се!
– И вие, и вие – усмихна се художникът.
Домакинът им, този, който по неволя бе станал и техен водач из Квадратия, промълви:
– Но аз ви осведомих от самото начало, че съм едно не толкоз квадратно същество. Ненапразно брат ми е там, където ви водя… Не забравяйте, че се боря със себе си.
– На ваше място – прошепна тайнствено Александър, – вместо да се измъчвам, щях да отида направо при брат си.
Пауза.
– Аз се боря мъжествено със себе си. И с мислите си.
– Извинете! – извини се сериозно Александър.
Продължителна пауза.
– Квадратни мисли – каза най-после Лиско.
Още по-дълго мълчание. Завиваха и вървяха напред. Отвън гърмяха моторите.
– Квадратни, но мои мисли – прошепна най-после Не Толкоз Квадратното Същество.
Е, стана малко тъжно де… Какво да правим.

***

Глава шестнадесета
ЧОВЕКЪТ ДО ВРАТАТА
Онова нещо, което досега наричахме т а м, се оказа заградено с тънка ламарина.
– Защо ламарина? – запита Александър.
– И страната се нарича Ламариния – обясни Не Толкоз Квадратното Същество. – Понеже е несериозна и дрънчи като ламарина.
– Интересно. А това какво е?
– Наши реклами.
Докато чакаха да им отворят вратата, лисичето прочете “ „0безмиришете кухнята си с обезмирисвател Бига. Бига обезмирисва идеално“. Това бе написано на ламарината. По-нататък: „Печете пържолите си в пържолника Г а б о. Пържолникът Г а б о пече най-добрите пържоли“… По-нататък: „Идеалното масло за вашата кола е Гибогептерум. Гибогептенирайте колите си само с маслото Г и б о г е п т е р у м“ … Още по-нататък: „Пийте Петрафинколиум“.
Като прочете още малко реклами, Лиско изрече:
– Петромуксирайте си петраматроперкоматрубаките!
– Какво! – настръхна Александър.
– Петрафинколиуминирайте си стомасите само с Петрафинколиум!
– Или, с други думи – засмя се Александър, – бутнетебутнатото!
– Какво чакаме? – запита Лиско.
– Да ни отворят.
– Ами защо не вземем да драснем, а? Да избягаме.
– Защото ми е интересно.
– Кое?
– Видяхме отсамната страна на ламарината, защо да не видим и оттатъшната. Всъщност, Лиско, оттатъшната ме интересува повече.
– И какво ли представлява, а?
– Е, какво? Едно място, където отделят несимпатичните хора. Набутат ги зад ламарината, и готово!
– Наистина интересно – съгласи се лисичето. – Щом жителите на Квадратия са симпатичните, какво ли биха представлявали несимпатичните? И ще трябва да живеем сред тях?
– Изглежда.
– Непрекъснато сред несимпатични същества?
– Цял живот! – отвърна Не Толкоз Квадратното Същество.
– Добре се насадихме! – процеди лисичето. – На хубаво място ме докарахте… Цял живот!… Няма да видя нито Мокси, нито Мони, нито другите.
– Съжалявам – отвърна искрено Александър. – Вкарахте в най-голямата беда.
– Просто ме натикахте!
Най-после отвориха вратата.
– Предател! – извика Лиско, преди да прекрачи прага.
Не Толкоз Квадратното Същество наведе засрамено глава.
Вратата се затвори зад гърба им. Двамата стояха и гледаха. Тази страна на ламаринената стена бе изрисувана с разнообразни пъстри картини, които Александър нарече стенописи, а Лиско – ламаринописи. Първото живо същество, което срещнаха в Ламариния, бе един брадясал мъж. Той седеше до вратата по турски или по йогистки и мислеше.
– Вижте! рече Лиско и го посочи. – Прилича на вас.
– Това гледам – отвърна Александър. – У него няма нищо квадратно. Нормален.
– Не знам – каза Лиско. – Все още не ми е известно кои хора са нормални.
– Господине, какво правите тук?
– Аз ли? – запита брадясалия човек.
– Да.
– Двоумя се.
Александър се засмя.
– Защо се смеете?
– Извинете.
– Не. Искам да знам за какво се смеете? Какво смешно има в това, един човек да се двоуми?
– Нищо смешно няма.
– Тогава за какво се смеете?
– Знам ли? Стана ни смешно.
– За какво ви стана смешно?
– Ей така.
– Не. Искам да знам.
– Какво да знаете?
– На мен ли се смеете?
– Не.
– Тогава на кого се смеете?
– Нали ви казах.
– Нищо не сте казали. Вие само отрекохте.
– Какво отрекох?
– Че се смеете на мен.
– Не се смея на вас.
– Чичко Александре, не сте прав – намеси се най-после лисичето. – Вие се измятате. Защо не си признаете, че се присмяхте именно на него.
– Точно така! – потвърди седналият брадясал човек.
– Добре де, признавам. Засмях се, защото се двоумите.
– Ще се двоумя, разбира се. Как няма да се двоумя. И вие да сте на мое място, ще се двоумите! Застанал съм тук, на прага, и откакто се помня, се двоумя. И не мога да реша къде е по-добре: там, откъдето идвате, или там, накъдето отивате?
– Това се казва въпрос! – рече Лиско.
– Наистина, какво представлява онова там, където отиваме?
– Ами това се питам и аз.
– Ако искате, ще ви разкажем за там, откъдето идваме – рече Александър. – Това е една страна, където техниката и автоматиката са победили. Там хората живеят богато, всичко си имат, ама каквото си искат, си го имат…
– Хладилниците им са пълни! – извика Лиско.
– Всички видове машини, които правят живота на човека лек. Всички видове коли. Те се движат само с коли.
– Да, ама въздухът им е отровен – възрази брадясалият човек.
– Е, да, но си имат всичко необходимо за удобен и практичен живот.
– Да, ама затова са се превърнали в квадратни същества!
– Е, да, но ние там, горе, дори не можем да мечтаем за техните придобивки. Къщите им са като парченца от рая. Само че…
– Там е работата! ־ рече брадясалият човек.
– Да – съгласи се Александър. – Никак. Нито се смеят, нито нищо.
– Е, за това се двоумя!… Чакай!
– Какво? ־ учуди се Александър.
– Откъде идвате? Защо казахте горе?
– Ние пък сме от едно друго място.
– Какво място?
– Съвсем друго.
– Че какво може да бъде то?
– Там няма тези удобства, но пък и можем да се смеем.
– Какво? – скочи на нозе брадясалият човек.
– Казах това, което чухте. Там можете да се смеете колкото си щете, но в никакъв случай няма да имате тези хубави предмети. Там никога няма да можете да се петрафинколиуминирате с петрафинколиум.
– Така ли?
– Аха.
– Но ще мога да се смея.
– Да… И няма никакъв Гибогептерум.
– Така ли?
– Аха.
– Но ще се смея.
– Но без Гибогептерум… То, ако се помисли малко, там, откъдето идваме, хората се стремят да станат горе-долу като в Квадратия. И там започнаха да не слизат от автомобилите… Но позволете ни да видим и Ламариния. Няма ли да дойдете с нас?
– Не.
– Жалко. Щяхте да ни водите.
– Наистина жалко – замисли се брадясалият човек. – Уф, колко жалко! Сега на всичко отгоре не ми стигаше, че трябваше да се двоумя, ами ще трябва да почна да се триумя. Вече петдесет години, откакто се двоумя и кой знае колко години ще се триумя.
– Извинете – прошепна Лиско. – Как се казвате?
– Двоумвират. – Брадясалият човек въздъхна: – Но отсега нататък май че ще почна да се наричам Триумвират.
– Добре сте! – рече Лиско.
– Защо?
– Римувате се със Сократ.
– А така, на всичко отгоре ще трябва и да се римувам!…

***

Глава седемнадесета

БЕГАЧИТЕ И ЧОВЕКЪТ,
КОЙТО СЪЗДАВАШЕ ПЕПЕРУДИ

Прекосиха зелената поляна, а после гъста гора, излязоха от нея и се озоваха в ливада с кедрови дървета, но все още не бяха срещнали живо същество освен птиците, които се раздираха да пеят в клоните.
– Лиско, усещаш ли?
– Отдавна съм усетил – отвърна лисичето,–־ Във въздуха има нещо, което те кара да подскачаш.
– Точно така!
– Сега ще опитам тревата! – Лиско отскубна стръкче и го схруска. – Чудесна! Удивителна! Ще ти се да я опасеш!…
Илюстраторът на Илиадата, Одисеята и какво ли не още изведнъж се похлупи върху земята.
– Какво ви стана? – запита лисичето.
– Ще опитам и аз. Нощта вече пада и не виждам с какво друго можем да се нахраним.
Стъпил на ръце и крака, Александър се бе превърнал в четирикрако. „Шантав човек – помисли си лисичето, като хрускаше витаминозната трева. – Художник, а пасе.“ „Странно лисиче – мислеше в това време художникът. – Лисиче, а пасе!… Но каквс става с мен? Нима не съм художникът Александър? И защо трябва да паса тук до разни лисичета? Сънувам ли? Или участвувам в книга?“
Притъмняваше. Александър се напаса, облиза се и легна до дънера на кедъра. Веднага започна да сънува витамини. Особено му се натрапи един витамин, който го гъделичкаше нахално и в крайна сметка се превърна в радиоапарат, но после прие нормалната си форма на Леонардо да Винчи. Дори в съня си Александър се зачуди.
„Леонардо, какво търсиш тук?“
„А ти, Сашо?“
„Не съм Сашо, а Александър! Длъжен си да познаваш колегите си!“
„Извинявай.“
„Какво търсиш тук?“
„Ще видиш – отвърна многозначително Леонардо да Винчи. ־ Ще разбереш, но по-късно.“
„Ти си витамин, нали?“
„Ще видиш ти един витамин!“
„Тогава какво си?“
„Ще видиш какво съм!“
„Защо? Заплашваш ли?“
„А, не… Ще видиш.“
„Това, което ще ми кажеш, свързано ли е с изкуството?“
„Ще видиш, ще видиш!“
„Лео, много ти стана! Измъчваш ме.“
„Ще видиш.“
Докато Александър сънуваше, оставеният най-после на спокойствие Лиско се отдели настрана и успя да си побъбри с Мони. Помъчи се да му разкаже и нещо от последните два дни, но дел-финчето не можа да разбере някои подробности. Лисичето обеща да му ги обясни на другия ден и се тръшна до своя приятел. Щом затвори очи, пред него се появи хладилникът на Не Толкоз Квадратното. Същество.
„По-бързо!“ – подкани го Лиско.
„Какво по-бързо?“ – запита хладилникът.
„По-бързо казвай какво искаш, че ми се спи.“
„Защо не ме отвори? Вътре ще се наспиш по-добре.“
„Мързи ме. Не виждаш ли, че заспивам?“
„И заради някакъв си мързел ще останеш да спиш навън?“
„Ми кво да правя, като съм мързелив?“
„Не си мързелив, а си хитър!“ – ядоса се хладилникът.
„Ти си първият, който ми го казва“ – смигна Лиско.
Топлите лъчи най-после успяха да събудят художника. Той се протегна и се усмихна. Спомни си за разговора с Леонардо да Винчи, спомни си и това, че великият художник се бе превърнал на витамин, но защо трябваше да го заплашва? Александър постави очилата си и отново видя красивите кедрови клони. Интересно, тук природата е толкова жива и въздухът толкова чист, че предразполагаха към глупости.
– Пасе ми се! – извика художникът и отново се привърна в четирикрако.
– И на мен! – извика Лиско. – Не мога да се наситя.
Сладката трева сега бе росна и хладна. Александър подскачаше като зайче и хрупкаше. Лиско се отъркаля няколко пъти в росата и сам заблестя на слънчевата светлина.
Бегачите бяха спрели до тях и ги наблюдаваха.
– А! – каза единият бегач.
– Еее! – каза друг бегач.
– Това е нещо ново – забеляза трети бегач.
– Изглежда – каза четвърти бегач.
И всичките тринайсет бегача започнаха да пасат. Поляната се напълни със смих.
– А! – извика Александър. – Какво е това?
– Нищо – отвърна Лиско ‘.
– Как нищо? – отвърна Александър. – Нима не виждаш?
– Нищо особено… Тринайсет души пасат.
– Значи, тук хората пасат трева – учуди се Александър.
– Натам отиваме – забеляза лисичето.
– Ти какво се бъркаш! Става въпрос за хора.
– То пък едни хора!
– Защо? – започна да оглежда групата Александър. – Какво им е?
– Говоря изобщо.
– Иронизираш?
– Крайно време.
– Интересно, върна ми се желанието да се смея, дишам леко, дори ми се пасе. Не знам защо, но непрекъснато ми се пасе. Изглежда, че по същите причини тук хората пасат.
– И се смеят.
– И не ни обръщат внимание, а това е хубаво. – Чудесно, а? – забеляза един от бегачите.
– Да, бе!
– С вкус на роса!
– Вече ще си паса редовно.
– Знам едно място, където има много билки.
– Но не мога да разбера откога е на мода да се пасе… Хей приятели, откога пасете?
– От снощи – отвърна Александър.
– А аз – от рождение! – допълни Лиско, без да го питат.
– Кой си ти?
– Той да ви каже – рече лисичето.
– Това е Лиско – поясни Александър.
– Браво! – извика един от бегачите.
– Само толкова ли? – запита Лиско.
– Че какво повече?
– Няма ли да ме питате още? Да ви кажа, че съм бил в стомаха на акула?
Тринайсетте бегача се съгласиха весело, че лисичето си го бива,
– А знаете ли кой е Леонардо да Винчи?
– Не.
– А вие кои сте? – заинтересува се Александър.
– Слава богу, ние още не сме попаднали в стомаха на акулата – отвърна единият бегач.
– Добре де, какви сте?
– Бегачи.
– Какво е то?
– Хора, които бягат.
– От какво бягат?
– Когато няма вятър – бягаме.
– А когато има?
– Тогава не бягаме.
– А какво правите?
– Летим.
– По вълните?
– Аха!… И сега за къде бягате?
– Към морето.
– Море ли? Къде е?
– На половин час бягане оттук. Всички знаят къде е морето..
– Значи имате и море?
Тринайсетте бегачи прихнаха отново, вкупчиха се и хукнаха.
– Бързо! – извика Александър. – След тях!
– Защо?
– Хайде, Лиско, моля те!… Към морето!
Започнаха да бягат. Един до друг. Бягаха през особена поляна, наподобяваща парк. Вляво и дясно се мяркаха отделни кедри, от които лъхаше благородство. Над главите им прелетя фламингово ято, тих розов облак, който ги поръси с благоухание. Лиско се преметна от радост.
– Ето ги!
– Ето ги, но се уморих.
– Жалко!
– Виж! – извика Александър и спря. – Ние сме тичали по плато. Виж! Морето е долу… А!… Сто сърни на едно място!
Сърните минаха край тях и се изгубиха към гората.
– Сто и една! –възкликна Лиско.
– Как разбра, че са сто и една?
– Не знам, това си е тяхна работа.
Александър вдигна весело лисичето до гърдите си, приседна върху един камък и погледна към морето.
– Добре, че се сетихте – прошепна Лиско. – Как се сетихте, че съм до вас?
– Щастлив съм! – призна си Александър.
– Това е измислена страна – рече Лиско. – Ще видите, ще се окаже, че не съществува. Нещо повече, ще излезе, че и ние не съществуваме. Вижте, прилича ли ви на море?
– Прав си – съгласи се Александър. – Толкоз е истинско, че не прилича на море. Вдъхни!… Боже мой, и ароматите му са истински!
– Тогава аз заведох магарето Мокси до самото море, а то взе, че остана при магарешките тръни на двеста и осемнайсет метра от морето.
– Така ли
– И изобщо не го видя!
– Недейте така! – помоли се някакъв глас.
– Защо, какво правим – запита Александър и се огледа.
– Мачкате ми изделията – каза човекът и се появи. – На нищо ги правите.
Той беше много едър и силен, може би два метра и десет сантиметра на ръст и около сто и шестнайсет килограма на тегло. Около тялото си носеше тигрова кожа, а на нозете си – сандали. Зъбите му блестяха с цвят на мидена глеч.
– Но ние седим ־–рече кротко Александър. – Както виждате, седим на камъка, почиваме си и дори не чувствуваме, че ви мачкаме изделията.
– Но ще ги смачкате – каза едрият човек.
– Кога?
– Като тръгнете по пътеката.
– Не виждаме никакви ваши изделия по пътеката.
– Да, но те са ей там.
– Ние нямаме намерение да отиваме там.
– А защо?
– Защото пътят ни е оттук. Отиваме към морето.
– А пък аз помислих, че ще минете през моите изделия и викам: тези хора на път към морето ще вземат да минат през моите изделия и ще ги направят на пух и прах. Пък вие… нищо. Няма да минете, така ли?
– Няма.
– А защо?
– Не искаме да обикаляме.
– И няма. да ги видите, така ли?
– По всичко изглежда.
– Добре, добре. Това си е ваша работа. Не желая да ви се бъркам в работата. Но като си седях там, до моите изделия, си казах, че може би ще се върнете да минете през тях и ще ги сторите на пух и прах.
– Вижте какво – не изтрая Лиско. – Вие сте едър човек, дори много едър.
– Така ли?
Едрият човек започна да се оглежда.
– Ами не виждате ли? Не са ли ви казали?
– Не.
– Чудно. На тяхно място веднага бих ви казал, че сте едър човек.
– На чие място?
– На тези, които не са ви казали.
– Добре де, някой ден ще ги питам… Значи, вие нямаше да ми изпотрошите изделията?
– Не – намеси се отново. Александър, – защото дори не мислехме да минаваме оттам.
– Отде знаете?
– Ами вече сме минали. Вашите прословути изделия са вече зад гърба ни.
– Така си е – съгласи се едрият човек. – Вие ги подминахте.
– Може би искате да се върнем и да ги видим?
– А!… Не… Защо?… Те са много хубави. Изпълнил съм една поляна. И ще направя още. Ще напълня всички поляни с пеперуди, защото се амбицирах. Те не могат да разберат, че ще стана човек на изкуството. Ще напеперудя поляните и ще накарам критиците да се предадат.
– Но засега не се предават, а?
– Упорити критици! Унищожиха ме. Пречат ми да стана човек на изкуството.
– Защо? Какъв бяхте досега?
– Певец.
– И то е изкуство.
– Но пеех в хор. А сега искам сам.
– Да пеете?
– Да създавам. Пятото си е изпято. Изпятото назад се не връща. Нито остава. А пеперудите остават… Елате да ги видите. Ще напълня целия свят с пеперуди.
Наистина! Поляната беше претъпкана с пеперуди. Всички бяха криви и груби, защото, от глина могат да се правят само грозни пеперуди. Наредени като самолети на летище.
– Защо от глина? – учуди се Александър.
– А от какво?
– Правете ги поне от стъкло. От сурова глина не могат да се получат нежни пеперуди.
– Така ли?
– Освен това ръцете ви са едри и груби. Защо не се заемете с големи скулптури?
– Така ли мислите?
– Ами да. Тези големи ръце могат да се справят с много големи глинени изделия. А вие сте седнали с големи ръце да правите малки насекоми.
Великанът погледна ръцете си.
– И какво, викате, да правя?
– Китайски стени! – обади се Лиско и веднага сложи лапа на устата си.
– Какво е то?
– Лиско се шегува – усмихна се Александър. – Правете делви.
– Не – отвърна едрият човек. – Ще правя Китайски стени. Това ми харесва. Благодаря ви!… Ще правя Китайски стени… – Той ритна двайсет пеперуди наведнъж. – Ще правя стени и ще убия критиката.
– Но не убивайте пеперудите!
– Защо?
– Оставете тази поляна с пеперудите. Това е ваш етап. След време ще ви отчетат труда за гигантски и ще ви го признаят. Ще нарекат това Полянката на Грозните Глинени Пеперуди.
– Така ли?
– Почти съм сигурен.
– А аз в това време да произвеждам Китайски стени, а?
– Да… Към морето оттук ли?
– Да…
– Благодарим ви. Довиждане.
– Довиждане,
Александър и Лиско тръгнаха надолу. Все още не прихваха. Все още имаше опасност да бъдат чути. Но като се отдалечиха и като решиха да прихнат, изведнаж се отказаха, защото съгледаха чудно произведение на изкуството, издялано от огромен скален блок: един величествен човек гледаше с копнеж към морето,
– Извинете! – чуха гласа отново те. До тях стоеше едрият човек. – Какво е това Китайска стена?
– Нещо извънредно голямо.
– Аха! Сега ми е ясно… Благодаря ви.
И едрият човек си тръгна.
– Приятелю! Колега! – извика след него Александър.
– Какво?
– Това уникално нещо в скалата чие е?
– Кое?
– Този величествен човек, с този ярко изразен копнеж към красивото, мощното и вечното.
– Това ли? Дето е издялано в камъка ли?
– Да.
– А! – Едрият човек се засмя. – Глупости!… Това е абсолютна глупост.
– Кой го е правил? – загуби търпение Александър.
– Как кой?… Аз… В свободното време… Докато създавах пеперудите. Ей тъй, за почивка.
Александър падна в краката на едрия човек и целуна едно от коленете му.
Едрият човек се слиса, обърка се и като каза, че ще направи чудесни китайски стени, изчезна.
Александър вдигна глава и погледна каменния паметник.
– Лиско – прошепна най-после той, – представи си един свят в който хората тичат.
– Къде тичат?
– Навсякъде.
– По какъв повод?
– По всички поводи. Всичко да става с тичане. Всичко да бъде в движение. Един свят без застой и мързел.
– Вижте какво, не ме правете на балама. Защо говорите други неща, когато знам, че мисълта ви е заета само с този паметник?
– Защото съм безсилен да кажа каквото и да е! – отвърна Александър. – Такова нещо не съм виждал!…

***

Глава осемнадесета
ТАЙНАТА НА КВАДРАТИЯ
Пътеката се спусна към широк път, влезе в него и го пресече. Ами сега? Големия път или малката пътека? Докато си блъскаха главите, настигна ги файтон, украсен с гиздави бели коне.
– Сигурно мислите нещо важно? – запита човекът, който го караше.
До него седеше момиченце с къси плитчици. Едната беше завързана със синя, а другата с жълта панделка. То не сваляше погледа си от Лиско.
– Татко, какво е това?
– Лисиче.
– Ами хайде де, кога ще ми го дадеш?
– Не, не – засмя се човекът, който имаше рядко добро лице, –Лисичето е на този чичко.
– Искам го!
– И за какво съм ви потрябвал? – пожела да узнае Лиско.
– Да ви показвам на приятелчетата и да ми завиждат.
– Силвестрициозия, съвземи се!
– Това се казва име! – удиви се Лиско. – Обичам дългите имена. Понякога от тях можеш да си направиш стихотворение.
– Например? – Зарадва се момиченцето.

– Например: Сил-ве!
Сил-ве!
Стри,
ци,
о!
Сил-ве-стри-ци-о–зи-я!
Стри,
ци,
я,
ве,
сил,
ве,
стриц!

Сил-ве-стри-ци-о-зи-виц!

– Това стихотворение обаче е само за неделя.
– Защо?
– Много е празнично.
– Татко, искам го! – извика Силвестрициозия,
– Добре де, добре – отвърна Лиско и скочи при нея. – Хайде приятелю, качвайте се!
– Какво гледате? – учуди се Човекът с рядко доброто лице. –Елате.
Александър се съвзе от нахалството на Лиско и се качи във файтона.
– Съкратено и викаме Сил – поясни Човекът с рядко доброто лице.
– Обичам дългите имена на същества, които не позволяват да им ги съкращават. Например: медузата Глагоабазубадуза, жабокът Чимиджимичамиджоми и Художникъталександър.
– За какво важно нещо си мислехте, преди да се появим? –запита Човекът с рядко доброто лице.
– Ами как да ви кажа – започна да обяснява Александър, – видяхме тринайсет бегача. Разбрахме, че отиват към морето и тръгнахме подир тях, но ги загубихме. Сега не знаем кой път да хванем… А! Конете ви тръгнаха, без да ги направлявате.
– Че нали затова са коне?
– А не се ли страхуват от автомобилите?
– Моля?
– Как се разминавате с автомобилите?
Човекът с рядко доброто лице го погледна:
– Вие откъде падате?
– Кажи-речи, падаме! – призна си Александър. – Ние сме от друга страна.
– Интересно, но това си е ваша работа. При вас сигурно има автомобили, а?
– Много.
– И в съседната страна Квадратия има много, но тук няма нито един.
– Нито един?
– Не знам какво значи автомобил.
– Но Квадратия е претъпкана!
– По улиците има само едно свободно квадратче, което им служи за разминаване. Очаква се някой ден да бъде внезапно запълнено. Тогава цялата страна ще се заклещи… Ще се затегне. – Човекът с рядко доброто лице въздъхна: – С нетърпение очакваме този момент.
– Защо?
– За да се посмеем. – Той помълча и добави многозначително: – И за още нещо.
Какво ли беше това нещо?
– Ще стане мое лисиче, нали? – обади се Силвестрициозия.
– Зависи – отвърна Лиско. – Ако ме слушате.
– Ще ви стана дори прислужница.
– А вие къде отивате? – запита Александър.
– Връщаме се – отвърна Човекът с рядко доброто лице – Бяхме на гости при брат ми, на границата.
– Брат ви граничар ли е?
– Не – усмихна се Човекът с рядко доброто лице. – Ние нямаме граничари… Моят брат седи там и се мъчи да вземе решение.
– Какво решение?
– Той е малко нещо философ. От години насам седи на границата и се пита коя страна да предпочете. И все не може да реши.
– Знам го – рече Александър. – Вчера го видяхме. Много е затруднен. Но пък и въпросът не е лек, да ви кажа правата. Не познавам вашата страна, но по всичко личи, че проблемът не е толкоз прост.
– Зависи от човека.
– Така си е – съгласи се Александър и се замисли върху казаното. – И, викате, никакви автомобили?
– Нито един. Никакви мотори и машини. Движим се с файтони и велосипеди. А в морето още царува епохата на платноходите.
– Това е моята мечта! – въздъхна Александър. – Много съм мислил за един подобен свят. Аз съм за жирафите, а не за багерите.
– Добре го казахте – потупа го по рамото Човекът с рядко доброто лице. – Ще живеете при нас и ще се чувствувате щастлив. Ние всички сме щастливи.
– Така ли? А съседите ви в Квадратия преследват тия които се усмихват! Веднага ни хванаха и ни интернираха във вашата страна,
– По тяхно схващане всичко започва от смеха, а смехът започва от усмивката,
– Добре де, какво им пречи? Смехът е здраве.
– Те знаят това, но не искат. Защото смехът е или последствие от нещо, или начало с последствия. Например – изкуство. Разбрахте ли?
– Е, да…
– Или пък последствие от изкуство.
– Хъм!
– Или пък най-страшното – може да породи изкуство. Преди малко лисичето направи от името на дъщеря ми стихотворение, което се оказа виц и се превърна в смях, който в края на краищата си е изкуство, защото всяко стихотворение е проява на изкуство… Разбирате ли, или да ви го начертая?
– Разбирам – засмя се от сърце художникът. – Не разбирам само едно: защо квадратиянците се страхуват от изкуството.
– И това ли да ви обяснявам? – въздъхна Човекът с рядко доброто лице. – Ами изкуството раздвоява. Изкуството развеселява, изкуството натъжава, то дезорганизира, отнася те някъде, кара те да блееш, ставаш неположителен човек. А техническият прогрес се нуждае от хора с ясна техническа мисъл.
– Но защо им са точно такива хора?
– Защо? За да бъдат щастливи.
Александър подскочи: – Какво?
– Успокойте се. Квадратианците са разбрали от опит, че вещите, вилите, колите и животът без проблеми могат да бъдат запазени само от сериозни, чужди на литератерата и изкуството същества. Трябва да ви кажа, че живеят наистина добре. Когато един квадратианец седне да се храни, на масата му има поне пет вида яденета, осем вида салати и много десерти.
– Отвратителни квадратни същества!
– Но си имат всичко.
– И не слизат от миризливите си автомобили.
– Така са свикнали… Всеки квадратианец си има отделна кола, отделен хладилник, отделна къща и вила. Новородените веднага получават къща и вила.
– А по какво се различават къщите от вилите?
– По това, че са на различни места.
– Това живот ли е? С противогазови маски! Все едно че са обезличени.
– Но живеят охолоно. Всяка стая, всяка кухня, всеки клозет, дори всяка баня – навсякъде телевизори.
– Полицейска страна.
– Лъжете се… Там няма полицаи. Защо им са? Всеки квадратианец сам открива и сам отвежда неблагонадекните през ламарината.
– Чак толкова съзнание?
– Всеки е заинтересован. Роди ли се някой не съвсем квадратен, веднага го прехвърлят при нас. Ние приемаме всичко. За тях неквадратните същества са бурени.
– Разбирам.
– Иначе са добри и миролюбиви хора, които мразят противоречията… Не посягаш ли към колата му, към хладилника или към вилата му, ти си добре дошъл. По-рано нашите ламаринионци масово се опитваха да живеят сред тях, но после се получиха дипломатически ноти и се разбрахме да не им се месим. Ние не знаем да се държим прилично. Достатъчно е само да видим квад-ратианец, и прихваме. Достатъчно е да посетим една тяхна изложба, и вече примираме от смях. Сега сме в хладни отношения.
– Добре де, ако някой ламаринианец обещае, че няма да се смее и че ще се превърне, в истински квадратианец, ще го допуснат ли в страната си?
– Имахме такива случаи, но не може и не може. Нашите не из държат. Или започват да се смеят, или да пеят, или пък се напиват и го удрят на подигравки.
– Това е интересно. Квадратните същества не се ли напиват?
– Смята се, че виното е приятел на изкуството.
– Лично аз не пия, а съм…
– Така смятат те.
– Аха.
– Впрочем алкохолът не е забранен, но квадратнанците са много съзнателни и съм сигурен, че в цялата им страна няма дори капка вино.
– Добре, но защо са квадратни?
– Вече се раждат така.
– А по-рано?
– Преди хилядолетия са били като нас. Прекаленото благополучие започнало да ги превръща в квадрати. Изглежда, че тази е най-удобната форма за съществуване. Превърнати в квадрати, хората се поместват по-лесно и в жилищата, и в колите… Между другото ние., ламаринианците, сме все издънка на квадратианците. Роди ли се не толкоз квадратно същество – пращат го при нас. Така се е образувала държавата ни.
Александър настръхна.
– Значи… вие всички сте… несполучливи… квадрати?
– Ами да! Затова сме хора на изкуството.
– Но, разберете, за мен квадратианците не са хора, а същества!
– Малко ги интересува.
– А шумът? А бензинната воня?
– Е, висок стандарт без лоши страни не може… Забравих да ви кажа… Всяко същество там вече прилича на другото, всеки дом прилича на съседния. Съществата по цял ден ядат. Природата им е отровена, няма къде да излизат на екскурзия, седят си у дома, тътрят се по вилите си и ядат.
– Развлечения?
– Когато подменят мебелите си.
– Какво казахте?
– Те ги сменят често. Мине не мине месец, и сменят цялата покъщнина. Събират се близки семейства да си помагат. Щом подменят всичко, слагат трапезата и се изтърбушват от плюскане. Разговорите им са такива:
„Хубаво си хапнах.“
„И аз.“
„А пък аз ще си взема още малко.“
„И аз.“
״Какво ли ядат онези глупаци в Ламариния, а?“
„Ох, не ми напомняй!“
„Като си помисля за тях, и ми се прияжда отново.“
– Вие сигурно живеете лошо? – заинтересува се Александър.
– Да – съгласи се Човекът с рядко доброто лице. – Ние сме доста изостанала страна. Смеем се и пеем, но живеем като диваците. Липсват ни редица удобства.
– Този файтон ваш ли е?
– Да, но не е от големите марки. И конете не са кой знае какво.
– Какво говорите?
– Директор съм… На театър. И същевременно играя. – Човекът с рядко доброто лице се засмя: – И като актьор съм добър. Не мислете, че като съм директор…
– Моля ви се!
– Съпругата ми също е актриса. А и Сил. Вече има няколко участия. Силвестрициозия, кажи на този чичко текста на последната си роля.
Момиченцето се изправи.
– Влизам и казвам: „Гостите идват.“
И си седна,
Мълчание.
– Само това ли? – наруши мълчанието Лиско.
– Е, да – отвърна Сил. – Аз съм още малка. Но се надявам, че като директор татко ще ми увеличи ролята.
– Как ще я увеличи?
– Ами ще влизам и ще казвам: „Идат!… Мамо, татко, гостите вече идват към замъка!“
– Това е друго – съгласи се Лиско.
– Нали?
– Това е вече истинска роля!
– Господине, защо не вземете да увеличите ролята на момичето?
– Ах! – въздъхна бащата. – Това е болната тема на моя дом! И ми се струва, че няма да стане.
– Авторът на пиесата жив ли е? – намеси се Александър.
– Не.
– Тогава какво ви пречи да поувеличите ролята на Сил?
– Не мога! Не настоявайте повече!
– Хе! – изкиска се Александър. – Да знаете какво се прави в някои театри!…
Конете си вървяха сами. Наоколо беше красиво, дори по-красиво, отколкото предполагате.

***

Глава деветнадесета
ТОВА СЛАДКО НЕЩО – СПОРОВЕТЕ
Александър посочи наляво: – Какво е това? Под добре измайсторен дъсчен навес двама души стърчаха едиь срещу друг и ръкомахаха.
– Дискусия – поясни Човекът с рядко доброто лице. – Когато двама души у нас започнат да спорят по някой въпрос, отделяме ги извън градовете. Споразумеят ли се, връщат се и съобщават резултата.
– А ако не могат?
– Продължават.
– Имате ли още подобни навеси?
– Навсякъде. Който иска да спори, се отделя.
– Защо?
– За да не вдига шум.
– Тези например за какво спорят?
– Единият твърди, че започне ли, спиране няма, а другият – че има.
– Моля?
– Изобщо за процесите, които стават. Нали се казва, че процесите или започват, или завършват.
– Въпросът не е маловажен – забеляза Александър.
Човекът с рядко доброто лице погледна новия си познат с интерес. Силвестрициозия галеше лисичето, което се унасяше в сън, без да се интересува имат ли, или нямат спиране нещата, които веднъж са почнали.
– А това вдясно?
– Това вдясно… – Човекът с рядко доброто лице, когото вече спокойно можем да наречем Театралния директор, се почеса по тила. – Това вдясно… Ще имате ли търпение да поспрем? Тези двамата май че току-що са взели решение, й понеже спорът им е един от най-важните за страната… Вижте!… Прииждат журналис тите!…
Към беседката на спорещите летяха десетки файтони. Хората от каприте шибаха конете с камшици, после ги заковаваха пред навесите, отвътре изскачаха пъргави журналисти с бележници. В това време обаче спорещите бяха в ръцете на масажистите, които се мъчеха да ги свестят. Прииждаха нови и нови файтони. Масажите нерядко биваха придружени с плесници.
– Удряйте! – подканяха ги трескаво журналистите. – Бързо!. Вестникът е вече на машината!
– Първите страници чакат!
– Оставили сме място!…
След като ги нашамаросаха, спорещите се раздвижиха.
Театралният директор бързаше да си пробие път. Александър го следваше.
– Много ли ви интересува резултатът?
– Извънредно! – призна си Театралният директор. – За мен този е може би най-важният въпрос.
– Добре, за какво спорят?
– Те вече се наспориха, готов е и резултатът. След малко ще разберем киното изкуство ли е, или не е изкуство. Спорят от двайсет години.
Но журналистите вече бягаха обратно към файтоните.
– Изкуство е ! –викаше младо русокосо момиче и вече се качва ше, а файтонджията посягаше към камшика.
– Киното било изкуство! – удряше се по главата и ругаеше друг, по-възрастен журналист.
– Да не се надяваш! – викаше трети.
Криво-ляво, спорещите бяха изправени на крака и закрепени върху столовете. Репортьорите от списанията, които не бързаха толкова, задаваха въпросите си. Омаломощените философи отговаряха с усилия.
– Сигурни ли сте? – беше първият въпрос.
Двамата поклатиха глави.
Театралният директор хвана Александър подръка и го поведе към файтона.
– Вие сте съкрушен – зачуди се Александър. – Какво толкоз е станало?
– Ще видите… Киното ще убие театъра.
– Оставете тази стара песен! – извика Александър, но отвори широко очи. – Моля ви се, какво иска този?
– Трибуна – отвърна Театралният Директор. – Бърза да заеме мястото и да каже своето.
– Какво е то?
– Че и телевизията е изкуство. Но никой не иска да му опонира.
– Защо?
– Защото вече се състояха седемдесет дискусии и спорът получи единодушния си завършек.
– Какъв е резултатът?
– Доказа се, че телевизията е хаос.
– Умирам от кеф – заяви Александър, докато се качваше на капрата.
– Татко, какво стана?
– Уви, Сил, настъпват тежки времена. Киното е вече изкуство.
– Извинете, но досега не смятахте ли така?
– Ние нямаме кино.
– Нямате кино! – подскочи Александър. – Защото нямаме електричество.
– Нямате електричество? Вие ме изумявате!… Че тогава?… Боже мой, че тогава за какво се тюхкате?
Конете потеглиха.
– Настъпват тежки моменти – въздъхна Театралният директор.
– Моля, отговорете ми, за какво се тюхкате, щом нямате най-важното нещо., за прожектирането на един филм – електрическата енергия.
– Спомнете си за онези, които спорят по въпроса, има ли, или няма спиране. А ние си знаем предварително, че трудно се спира нещо, което е започнало.
Александър махна безпомощно с ръце.
– Лиско, какво е това, кино? – запита Силвестрициозия.
– Чичко Александър ще ни обясни.
– Кино, мили деца, е изкуство, което… А!… Това не е ли морето?
Морето вече беше пред тях – много синьо и много спокойно. Огромният залив спеше в безветрието, но вдигнатите платна на ветроходите подсказваха някакво сладко обещание.

***

Глава двадесета
АЛЕКСАНДЪР ОЩИПВА ЛИСКО
– Майчице моя! – почти извика Александър. – Нима е възможно?… Това са най-малко хиляда яхти!
Морето беше пред тях – много синьо и много спокойно. Огромният залив спеше в безмълвието, но вдигнатите платна на ветроходите подсказваха някакво сладко обещание. Собствениците – ламаринианци, ламаринианки и ламаринианчета – седяха по палубите. Върху спиртниците увираше кафе. Който говореше, говореше тихо, а и смеещите се смееха тихо.
Файтонът на Театралния директор се движеше нарочно по крайбрежната улица, до кейовете и кейчетата.
– Обичате ли яхти? – запита Театралният директор.
– Не ме заговаряйте на тази тема – помоли Александър. – Сега, като гледам платната, се раздвоявам: тях ли да гледам, или скулптурите, които красят улицата.
– Ще се нагледате и на едното, и на другото.
– Лиско – прошепна в ухото на лисичето художникът.
– Какво? – прошепна в ухото на художника Лиско.
– Това е страната, за която съм мечтал.
– Радвам се с вас – отвърна Лиско и се гушна в ръчичките на артистката Силвестрициозия, която всяка вечер излизаше на сцената и казваше: ״Гостите идат“, с надежда в най-близко време да получи повишение на ролята и да казва: ״Идат… Мамо, татко, гостите вече идват към замъка!“
Градът се изсипваше от възвишението към залива със старинните си къщи и огради, с фенерите си, с кипарисите и смокините, с каменните си стъпала и безбройните скулптурни фигури – хаос от хармония и ритъм. Тази красота предизвикваше уважението дори на гларусите, те не врякаха, а се разхождаха гордо по керемидите.
– Какви са тези стенописи? – уплаши се Александър и стисна ръката на директора.
– Успокойте се! – помоли се Театралният директор. – Това е най-обикновенна ограда, подарена на децата да рисуват.
– Това не са деца – поклати глава Александър. – Това са генийчета!
Силвестрициозия се изчерви.
– Не се изчервявай – каза бащата. – Бъди скромна.
– Сил, и ти ли? – изненада се Александър.
– И тя – потвърди лисичето, – тази част на стената била нейна.
– Да, но не ми стигна зелената и три от дърветата ги направих червени.
– Вие сте художник, нали? – запита учтиво Театралният директор.
– Не! – отвърна бързо Александър. – Откъде-накъде?
– Така ми се стори.
– Нищо подобно! Аз съм най-обикновен главен счетоводител.
Лиско се изкиска. Александър го ощипа. Диско не се изкиска втори път.
– Това не са ли бегачите? – запита лисичето, като се държеше за опипаното място.
Тринайсетте бегачи дотичаха по стръмната уличка и всеки поотделно се джасна в платноходката си.
– Състезатели – обясни Театралният директор. – Първите тринайсет места по ветроходство.
Файтонът се изкачваше към площада. Минаха през някакъв парк, където поет с бледо лице и атлетическо тяло четеше стихове пред стотина души. От време на време му пригласяше секстет. Певците се намесваха в най-удобните моменти, когато поезията наистина се нуждаеше от музика. Но на градския площад ги чакаше най-голямата изненада. Тук, сред кубета, аркади, кули, фонтани и скулптурни композиции, хор от пет хиляди души изпращаше чудна песен към синевата. На всичко отгоре духна и вятър. Toй отпрати хармонията към морето, напълни платната и понесе ветроходите от залива към хоризонта.
Александър изръкопляска.
– Защо? – учуди се Театралният директор.
– Извинете – изчерви се Александър, – но ми заприлича на представление.
– Така посрещаме вятъра.
– Значи не може да се бисира? – запита Лиско.
Едната му лапа все още стоеше на ощипаното място.
„Интересно – помисли си неволно Александър, – тези хора работят ли, не работят ли и ако работят, кога работят?“
– Да не забравяме, че днес е неделя – смигна директорът, а илюстраторът на Илиадата се изчерви повторно.
Останалата част на деня прекараха така: обядваха в дома на Театралния директор, разгледаха театралната сграда, посетиха една изложба на маринисти, посрещнаха яхтите, които се завърнаха от далечината, гледаха Силвестрициозия в постановката „Мечтай на глас“, където тя каза: „Гостите идат!“, вечеряха с актьорите от пиесата, където Лиско почти заплака от ревност, понеже най-красивата актриса хареса Александър и заплаши, че ще си го вземе за себе си. Пренощуваха в дома на Силвестрициозия.
След полунощ, когато Лиско се изтръгна от прегръдката на Сил и излезе от спалнята, видя своя приятел. Александър стоеше на терасата. Луната блестеше в очилата му.
– Какво правите? ־ запита тихо лисичето.
– Не мога да заспя – отвърна Александър. – Не мога да свикна с тишината.
– Вие сте тук? – успокои се лисичето.
– Защо? Какво има?
– Страхувах се да не ви открадне онази лоша леличка, която си въобразява, че е кой знае каква артистка.
– Значи ме обичаш, така ли?
– А вие какво си мислите?… Някъде изпляска вълна.

***

Глава двадесет и първа
А ТО КАКВА БИЛА РАБОТАТА…
Топлото мляко миришеше на мляко, а не на друго. Майката на Сил бе подредила маса с чудесна закуска и много мед за Лиско. „Това не мога да го изям“ – повтаряше той, чак докато го изяде. Донесоха сутрешния вестник. Театралният директор хвърли поглед на първата страница и погледна мълчеливо съпругата си. Александър се хранеше спокойно, не желаеше да проявява любопитство. След малко Театралният директор се извини и излезе.
– Мамо, какво си казахте?
– Нищо, Сил.
– Къде отиде татко?
– Не знам.
– Да не би да е дошъл денят, в който трябва да предадем файтона?
– Силвестрициозия! – Фактът, че майката произнесе цялото име на дъщеря си, беше красноречив. Александър погледна вестника. Огромно заглавие: К и н о т о е и з к у с т в о.
– Госпожо – покани я Александър, – говорете направо.
Изящните ръце на актрисата наливаха сръчно кафето в чашките.
– Може би – тя се усмихваше несполучливо – ще се наложи днес, а сигурно и утре да си останем у дома.
– Разбира се–־ отвърна Александър. – Такъв хубав дом.
– Едва ли ще е удобно да излизаме навън – допълни домакинята.
– Защото ще има война!
– Силвестрициозия!
– Но преди това татко и останалите актьори ще бъдат арестувани.
– Вярвате ли й? – усмихна се още по-несполучливо домакинята
– Извинете, госпожо, но Сил не лъже!… – каза внезапно Лиско. – и няма защо да крие от нас. Лично мен не ме е страх от нищо… За Александър не отговарям. Главните счетоводители се страхуват и от сянката си.
– Да си изпием кафето.
Майката на Сил седна. Докато пиеха кафето, тя каза, че всички мъже на Ламариния ще потеглят с файтони към границата.
Александър свали чашката от устата си.–
– Ще нахлуят ли, госпожо?
– Да, господине.
– А сигналът за потегляне към границата е напечатан във вестника, нали?
– Да, господине. „Киното е изкуство“.
– Не мога да разбера обаче защо арестуват мъжа ви.
– Арестуват всички актьори.
– Защо?
– Защото са против киното. Ние мислим, че киното ще унищожи театъра.
– Това няма да стане! Напротив.
– Вие не сте главен счетоводител, нали?
– Страхуват се от манифестация ли?
– Да, господине.
– Госпожо, извинете, но… какво общо има войната с киното?
– Ще крадем електричество! – отново изплю камъчето Сил.
Александър подскочи. Лицето му засия:
– Ще нападнете Квадратия, за да откраднете електрическа енергия!… Лиско, ще стане интересно!…
– Ще отмъкнем цяла електроцентрала.
– За да си направите кино?
– Да, господине.
– Гениално! Ще им откраднем тока!,.. Да им дойде акълът в главата!… Но…
– Има и въпросителни, разбира се – кимна домакинята.
– Те ще ви избият! Те имат техника! Сигурно и въоръжение. А вие?
– Нищо. Само файтони.
– Ще ви смачкат – махна с ръка Александър. – Вие сте ентусиасти и наивници!… Добре де, ще струпате мъжете на границата, но как ще нахлуете?
– Ох, господине, неудобно ми е да разговарям по нашите военни дела, но ще се опитам да ви открия това, което знам, – Тя сложи ръка върху главичката на Сил. – До обед всички мъже ще са на границата. Там ще чакат.
– Сигнала ли?
– Да.
– И кой ще го даде?
– Ще дойде от Квадратия.
– Ооо, шпионаж!
– В цялата Квадратия има само едно свободно квадратче. Това осигурява движението на автомобилите. Квадратианците следят зорко за него. Добре, но днес или утре, квадратчето ще бъде запълнено.
– От ваш човек?
– Нашия шпионин.
– Не Толкоз Квадратното Същество! – забеляза спокойно Лиско.
Когато свестиха домакинята, ръцете й трепереха.
– Откъде знаете?
– Спокойно, госпожо!
– Но как можете да знаете такава страшна тайна?
– Че и аз знам! – обади се Сил. – И другите деца я знаят!..
– Госпожо, извинете, но вие не может да бъдете страна с развит шпионаж! И не напразно сте Ламариния.
– Много дрънчим – призна домакинята.
– И все пак защо точно днес?
– Защото едва вчера се разбра, че киното е изкуство.
– Аха!…
– Иначе за какво ни е електричество… освен за прожекциите…
– И сте сигурни, че като си откраднете електроцентралата, ще я употребявате само за прожекции?
– Да.
– Че няма да се подлъжете?…
– Искате ли още кафе?
– Не, но искам да ви уверя, че нито аз, нито Лиско ще останем в дома ви.
– Ще се върнете ли на обед?
– Не обещаваме.
– Зависи от сраженията – допълни Лиско.

***

Глава двадесет и втора
ВОЙНАТА

На другия ден единственото свободно квадратче на Квадратия бе запълнено с извънреден автомобил, вкаран в конвейра от Не Толкоз Квадратното Същество. Движението по асфалтовата мрежа секна изведнъж, държавата се задръсти, всичко замря – ни напред, ни назад – и животът на страната се парализира.
Когато ламаринианците нахлуха през главната врата и се втурнаха по улиците на столицата, градът ги посрещна с безлюдието си. Всичко беше натикано в колите, стараеше се да бъде вътре, за да не изтърве момента на потеглянето след евентуалното отстраняване на „повредата“. Никой квадратианец не искаше да излезе навън, защото чувството за частна собственост бе по-силно от каквото и да е друго чувство, включително и патриотизъм. Ше изляза, ами ако някой ми открадне дъждочистачката?
Ламаринианците нахлуха с песни и китари. Тази проява удари по ушите случайните минувачи, те се изплашиха от безумната ерес и се натикаха по магазините. Ордите на Ламариния препуснаха по чисти пътища. Когато тротоарите станаха тесни за тях, отделни групи затичаха по покривите на колите. Може да се каже, че стана весело. Един след друг се оформяха големи и малки оркестри. Върху покривите на колите затанцуваха прочути изпълнители от типичните ламариниански оперети.
–Трябваше да вземем и жени! – извика някой. – Така осакатяваме танците!
– Наистина!
– Пратете за жени!
Тромпетите виеха призивно, навсякъде гърмяха ударни инструменти; веселите китаристи и вокалисти изскачаха от ъглите на уличките, за да покосят с ужаса си благонравните квадратианци. Никой квадратианец не се сети да излезе от колата си, да повика пет-шест други квадратианци, които с общи усилия да отделят една кола от редицата, да освободят толкоз жизненото квадратче и животът да потече отново. Никой не искаше да пожертвува собствената си кола. Отделени – всеки затворен сам в кубчето на своя автомобил, – квадратианците не можеха да почувствуват и онова, което се нарича въодушевление, така необходимо за отблъскването на врага.
Веселбата на нападателите се сгорещяваше. Ламаринианците усетиха неочаквано, че за първи път ликуват толкова силно и по мъжки. Вече пееха всички. В мъгливото бензиново утро отделните песни се сляха в една и това обърка плановете, защото още при потеглянето беше взето категорично решение да не се пролива кръв. Кръв не се проля, но тук-там в автомобилите умряха няколко квадратианци, кой от възмущение, кой от яд или от разрив на сърцето. Разбира се, никой не знаеше, че вече има и трупове, защото квадратианците падаха изолирано, всеки в своята бензинова клетка. Голямата обща песен разказваше за великото нападение върху електроцентралата… Тя звучеше мощно. Всеки пееше. И танцуваше. Много място за танцуване нямаше – в тази страна колите заемаха почти цялото пространство, – но танцьорите бяха изобретателни: отваряха вратите на магазините и играеха с унес пред щандовете и по щандовете пред смаяните погледи на продавачките. От магазините те излизаха още по-весели, понесли със себе си авто-мото части, които размахваха във въздуха, като повод за масов смях. Изобщо тези дни се помнят в Ламариния като Дните В Които Падна Електроцентралата. Това е националният празник на страната и се празнува като всеобщ карнавал.
Понесъл лисичето на рамото си, Александър вървеше между пеещите орди и не пропускаше интересните неща. Дори научи песента и пееше заедно с тълпата.
– Това е първата война в живота ми! – извика той на Лиско.
– За мен – втората! – отвърна Лиско.
Вчера двамата се бяха качили в един от файтоните за фронта. Слязоха при голямата ламаринена врата. Александър искаше да види отново философа Двоумвират. Двоумящият се Двоумвират ругаеше шумните войски. Пречели му да мисли. Дявол да го вземе, само преди пет минути най-после му хрумнало великото решение, плод на толкова години размисли.
– Добре де – запита го Александър – мога ли да знам какво най-после решихте: тук или там?
– Забравих! – отвърна възмутено Двоумвират. – Тъкмо го реших, и тия вдигнаха шум. Сега се мъча да си спомня калво бях решил.
– На връщане ще ни кажете – извика Александър и понесе Лиско в пределите на Квадратия.

***

Глава двадесет и трета
БИТКАТА ЗА ЕЛЕКТРОЦЕНТРАЛАТА
Тържеството гърмеше и заливаше всичко. Нямаше нито един спокоен нападател – всички играеха и пееха. Минаха няколко ча са, а никой дори не мислеше да прекъсне, напротив – от Ламариния пристигнаха осем хиляди ламаринианки с кастанети. Привечер песента звучеше така:

Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред, проме тейци!

През нощта песента се обогати с едно важно изречение:

Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред, прометейци,
да си вземем електрическа енергия!

Утрото на третия ден завари песента, оформена по следния начин:

Напред, прометейци!
Напред, прометейци!
Напред,ппрометейци,
да си вземем електрическа енергия,
че да си я отнесем
в Ламариния,
че да можем
да си гледаме кино
колкото си щем!…
Ламариния, Ламариния –
ти ще имаш кино, Ламариния!
Напред, напред, напред!…

– Но никой не тръгва напред! – възмути се лисичето. – Три дни пеем за това прословуто напред, мускулите ме заболяха да танцувам, но все стоим на едно място.
– И аз имам такова впечатление – забеляза Александър. – А всички са толкоз наелектризирани, че вече едва ли има нужда да се краде електричество.
По средата на третия ден илюстраторът на Илиадата загуби търпение и изкрещя.
Всичко пеещо и танцуващо млъкна.
– Изкрещя ли някой?
– А!…
– Вместо да пее, някой взе да крещи!
– Да бе, който не може да пее, да не крещи! – Ще станем за смях на квадратианците! – Кой изкрещя?
– Кой излага Ламариния?
– Аз!
За да го видят, Александър се покачи на един автобус.
– Защо крещите? – запита някой. – Не виждате ли, че се веселим?
– Че празнуваме!
– Какво празнувате? – поиска да знае Александър.
– Ще крадем огъня!…
– Електричеството!
– Кога? – запита Александър. Ламарианците се спогледаха. -Кажете де, кога? Уж – напред, пък никой не тръгва напред. Само танцуваме.
– Напред към електроцентралата! – извика някой.
– Напред! – извикаха пет ламарианци.
– Напред! – извикаха ламаринианките.
– Напреееед! – извикаха всички и се понесоха към електроцентралата.
Александър бягаше между тях. Тромпетите вече звучаха като бойни тръби… Но къде бойни, къде джаз, пък… особено като се намесиха и саксофоните?… Стройните ламаринианки бяха направили шпалир и ръкопляскаха за устремените напред ламаринианци. Никоя крепост не може да устои на затичаните бойци. Какво да кажем за някаква си електроцентрала.
Фасадата на електроцентралата не направи добро впечатление на Лиско. Беше мрачна, без прозорци, на едно място се издигаше като кула, а на друго се разпростираше като нещо доста разпростряно.
Нападателите дори не забелязаха какво грозно нещо им предстои да превземат. Те се втурнаха към вратата.
– А! – извика някой.
– Какво? – учуди се друг.
– Ми, то – заключено!
– Как заключено?
– Ето виж… Заключено!
– Че как? То не може така… Защо е заключено?
– Ми, знам ли? Уж нападаме електроцентрала, пък тя – заключена. Хееей, защо е заключена? – първите чукаха с ярост на вратата. – Кой е заключил? Къде е ключът?
Служителите в сградата наблюдаваха с каменно студени лица от високите прозорци на кулата. Ламаринианците, като не знаеха какво да предприемат, наивно правеха знаци на инженера да отвори. Но тъй като инженерът продължаваше да наблюдава отгоре с презрение, нападателите решиха да му направят серенада, придружена с танци и звън на кастанети. Въпросният инженер., потомък на знатен квадратиански род, не можа да понесе нито музиката, нито зрелището – той закри очи с ръца и заплака. После, доколкото можа да се разбере отдолу, той направи опит да отвори прозореца и да се хвърли на тротоара, но подчинените му се спуснаха навреме и го задържаха. Горкият инженер ридаеше и искаше целият свят да разбере, че е опозорен.
Част от бойците долу пееха и танцуваха, но не бяха малко и тези, които се чудеха как да проникнат в сградата. В края на краищата затова и бяха дошли, да демонтират всичките части на обекта и да ги пренесат в родината си. Започнаха да валят предложения, но нито едно не струваше. Ламаринианците можеха да пеят, да танцуват, рисуват, свирят и философствуват, но не можеха да превземат крепости.
Затова на преден план мина Александър.
– Вижте какво – каза той.
– Какво? – запитаха ламаринианците.
– Както я карате, още три месеца да стоим тук, няма да успеем.
– Ох! – въздъхнаха ламаринианците.
– А всеки знае, че войната се води за тази електроцентрала.
– Е, да! – съгласиха се ламаринианците.
– Е, да! Е, да!… Тая работа със зяпане не става!
– Е, да! – отвърнаха ламаринианците.
– Нито със серенади!
– Някой възразява ли? – отвърнаха ламаринианците.
– И кино ще имате на мук!
– Ох! – въздъхнаха, ламаринианците.
– Затова – продължи сърдито Александър – ще слушате само мен! – Той огледа бойците. Всички мълчаха, навели засрамено глави. – Ще ме слушате ли?
־ Да.
– Тогава слушайте! Тази врата е дебела и здрава. Тя е за-лостена отвътре. Никой от нас не може да проникне там. Но виждам отдолу някакви отдушници за проветряване на мазетата. Нито вие, нито аз можем да проникнем през тях.
– Не можем – съгласиха се ламаринианците.
– Сега внимавайте. Това лисиче, както го гледате, ще влезе през дупката на този отдушник, ще заобиколи през мазето, ще се качи при вратата и ще махне резето. Вие ще бъдете готови. Отвори ли се, ще се втурнете и ще сторите това, за което сте дошли. Хайде, отдръпнете се и се правете на ударени.
– Как на ударени? – запитаха ламаринианците.
– Уж нямате намерение да нападате. Пейте!
– Това можем – отвърнаха ламаринианците.
Песента започна отново.
– А, сега!… Къде ме насадихте? – запита Лиско.
– Работа за две минути – рече Александър. – Влизаш и отваряш. Хайде! Само ти можеш да се провреш…
– Ох, ако ме спипат!
– Не могат – увери го Александър. – Квадратните същества са трудноподвижни кубчета. Ще ги разиграваш. Те дори не могат да се навеждат.
– Тръгвам – отвърна Лиско.
Ламаринианците пееха и танцуваха. Вече никой не поглеждаше към вратата. Предпочитаха да се забавляват и сякаш не ги интересуваше ще се отвори ли някаква врата на някаква си електроцентрала.

***

Глава двадесет и четвърта
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕЛЕКТРОЦЕНТРАЛАТА
Щом се озова в мазето, Лиско се запита какво търси тук и има ли смисъл това, което върши. Да дадеш електрическа енергия на един народ не е дреболия. Но ще му повярват ли, когато почне да се хвали? В Тихата горе не му вярват, че е бил в стомаха на акула, а при морето не му вярват, че е бил в гнездото на Каменар. Ще се намери ли някой да му повярва, че е влязъл в електростанция, където гъмжи от разни опасни токове? Трябва да се промъкваш през най-различни жици, допреш ли се до някой ток – на място. Не е кой знае колко достойно да се родиш и да живееш като лисиче, а да умреш като електротехник. Остави това, ами къде е пътят за входната врата? Изобщо съществува ли път до нея?
Нагоре. Настрани. Вляво. И пак вляво. Сега? Още малко нагоре. И тук има някакви стълбички. Аха!… Ами този коридор? По него. Закривяване. Не в една – в две посоки. Уха!… Има си хас! Не, не може да бъде лабиринт. За какво им е лабиринт на кубчестите същества, които избягват излищните движения. Стоп! -Някакви гласове. Лиско долепи ухо до вратата и хукна. Наляво, надясно, надолу, нагоре… Аман бе – пак лабиринт!… Това не е ли същата врата? Зад нея няколко души спорят.
– Не! – извика някакъв глас. – Господа, подкрепете ме!
– Подкрепяме ви, господин инженер! Ние също сме на мнение да не отворим.
– Това е, няма да отворим! – заяви тържествено инженерът.
– Добре – промълви един несигурен глас. – Няма да отворим, макар че би трябвало да отворим и да им дадем доброволно всичко.
– И отново питам, защо? – извика инженерът.
– Ще разберете след време – рече спокойно гласът. – Но няма как. Щом сте решили, няма да отворим.
Лиско се отстрани от тази врата. Решен да види какво има в края на коридора, тръгна натам. Докато вървеше, той си мислеше: Какъв е този човек и защо настоява да отворят на ламаринианците? Защо… Пред него се изправи вратата, която трябваше да „превземе“. Лиско вдигна резето, отвори и излезе пред тържествуващите ламаринианци. Стоеше и гледаше. Никой не обръщаше внимание нито на него, нито на отворената врата. Хората си танцуваха, пееха си и това продължи чак докато Александър… Ако не беше Александър!
– Засрамете се! – извика Александър отново. – На какво прилича това? Отваряме ви вратата, пъхаме електричеството в ръцете ви, а вие нехаете!
– Вратата! – извика някой.
– Отворено! – забеляза друг.
– Виж ти, вече отворили! – извика трети.
И изведнъж, сякаш чак сега разбрали за какво са дошли и какво трябва да правят, крадците на електроцентралата извикаха ура и нахлуха в сградата. Те нахлуха яростно. Влизаха и влизаха все нови и нови тълпи – всеки искаше да участвува в забележителната ащия и да влезе в историята. Вече не пееха. Краката им не танцуваха. Ритмите се бяха стопили. Влязъл веднъж в електроцентралата, всеки ококорваше очи и наблюдаваше. След него се натискаше следващият, втори, трети, четвърти, пети – прииждаха нови редици, сградата почна да се пълни както нагоре към кулата, така и надолу към мазетата. Пълнеха се всички коридори, всички стаи, всички канцеларии и зали с апаратури. За петнайсет минути столичната електроцентрала на Квадрзтия се претъпка с ламаринианци от двата пола, но това сякъш не бе достатъчно, защото прииждаха и прииждаха нови подкрепления, нали ви казвам – всеки се натиска да влезе в историята. Вече не можеше да се диша, нито да се говори. И понеже напираха още хиляди, първите, които бяха влезли, по неволя започнаха да излизат от прозорците и се нареждаха на опашка за да влязат повторно.
– Какво правите ! – изрева извън себе си Александър.
– Какво правим? – запитаха ламаринианците.
– Нищо не правите! – скара им се Александър.
– Защо? – запитаха ламаринианците.
– Защото превърнахте електроцентралата в суджук!
– Така ли? – учудиха се ламаринианците.
– И ако не съм аз, всичко ще отиде по дяволите!
Тогава в настъпилата тишина най-после някой рече:
– Добре де, но кой си ти?
– Не е ваша работа! – отвърна Александър строго, защото беше много ядосан.
– Какво става долу? – питаха наблъсканите при върха на кулата.
– Долу нещо се скараха – отговори някой.
– За какво?
– Карат се кой да води.
– Не бе, карат се, защото някой вече води.
– Да, ама ние не сме дошли да ни водят, а да изнесем частите на електростанцията, да ги пренесем в Ламариния, да си ги монтираме, да си получим електричество и да си прожектираме реалистични и нереалистични филми. Нали така?
– Точно така – съгласиха се някои.
– И тук искат да ни водят.
– Някой си отдолу.
– Бе, що не си гледа работата?
– Не искам да ви водя! – изкрещя Александър. – Искам да ви науча, как да си връзвате гащите. Разбрахте ли?
– Разбрахме! – отвърнаха ламаринианците.
– Тогава да излезем и да влязат само сто души.
Три часа след тия думи на Александър акцията СТО ДУШИ успя да се проведе и по редиците от електроцентралата до Ламариния започна да тече потокът на апаратурите и машините. Зъбчати колелета, манометри и арматурни табла вече влизаха в страната, която по отношение на техниката живееше все още в седемнайсетия век. Някъде към полунощ всичко бе пренесено. Ламаринианците напуснаха с подигравка тъмната столица на Квадратия и се прибраха в страната си. Специални комисии започнаха да подреждат плячката. За обща изненада оказа се, че заедно с ценните апаратури в страната са внесени много хладилници, електрически печки, два волана и…
И?…
И… Кажи го де – няколко…
… няколко телевизора.

***

Глава двадесет и пета
ПОЗОРЪТ
Столицата на Квадратия тънеше в мрак и тишина. Квадратианците все още седяха в колите си и чакаха. Но ето че някои започнаха да губят търпение. Други пък поглеждаха през стъклата с тревога. Какво е това? Какво свети над града? Беше изумително: над града се бяха появили звезди. Трите денонощия, изминали без бензинови пари, завършиха с нова изненада – ясно звездно небе. И ако продължава така, нищо чудно утре да видят слънцето. Започнаха да включват радиоприемниците. Правителствен говорител съобщаваше, че е извършено предателство. Някакво Не Толкоз Квадратно Същество, шпионче, успяло да доведе пъкления си план докрай и вмъкнало една кола повече в конвейра. Специални бригади са изпратени да я намерят. Въпрос на минути е да се измъкне колата от редиците и да се възстанови движението. Освен това след няколко минути ще бъде пусната резервната електроцентрала.
Двете неща станаха наведнъж: и електрическото осветление нахлу, и квадратчето се освободи. Колите изръмжаха. Квадратните същества си отдъхнаха. Но веднага след това дойде ужасът – всички видяха, че стените по главните улици бяха изрисувани с весели маслени бои; една от друга по сатирични карикатури за живота на Квадратия и огромни жизнерадостни стенописи със слънце, усмивки и голи тела.
Квадратианците завикаха от ярост.
Жертвите са жертви, война без жертви не може, но как да се понесе позорът? Правителството призова към мобилизация на силите и прикани към обща акция. В резултат улиците се напълниха с пешеходци. Всеки носеше четка и кофа с боя. Започна поголовно мацане. Квадратнанците мацаха до зори и се намацаха здравата. Този ден за проклетия имаше и слънце. То освети най-унижения и грозен град на света.
Но всичко бе свършено навреме. Днес беше отново учебен ден. На път към училище децата не можаха да видят карикатурите и живописта на ламаринианците.
– Защо сте намацали къщите? – запитаха децата.
– Така ви се струва – отвърнаха квадратианците, понеже мислеха, че на децата могат да се дават всякакви отговори.
Други деца не биха повярвали, но квадратианчетата повярваха че нищо не е нацапано. Те вървяха по улиците, гледаха мръсните разноцветни стени и си казваха: нищо подобно. Край тях минаваха наплесканите автомобили, а децата си казваха: виж сега, на нас ни се струва, че автомобилите са мръсни, пък те не са мръсни. И щяха да повярват докрай, ако в училище учителите не им казаха това, което им бяха казали родителите.
В същото време родителите им набъбваха от гняв и желание за мъст, а правителството размахваше юмруци към Ламариния. Заслужава внимание речта на министъра на просветата, който прикани всички да напуснат опозорения град и да си построят нова столица.

***

Глава двадесет и шеста
КУРИЕР НА ИЗКУСТВОТО
Като председател на Комисията за описването и подреждането на апаратурите и машините Не Толкоз Квадратното Същество беше на мястото си. Той описваше и сортираше старателно, както подобава на големите шпиони. Освен това Не Толкоз Квадратното Същество не знаеше що е милост.
– Тия, които са отмъкнали хладилниците, електрическите печки и телевизорите, да дойдат при мен!
Никой не помръдна.
– Внимание! – извика съществото. – Повтарям!… Тия, които. ..
„Тия които“ най-после пристъпиха към него и зачакаха.
– Според вас тези предмети части от електроцентрала ли са?
– Че откъде да знаем – отвърнаха плячкаджиите. – Демонтирахме и носехме. Във всяка стая имаше телевизори. Викахме, може да потрябват за електроцентралата. Същото и за печките. А хладилниците – във всяка канцелария на станцията имаше по два. Взехме по един, да се намират.
– Това, което виждате тук – съществото посочи плячката, – е нещо лошо! Минете и разгледайте, разгледайте и запомнете: тези предмети са много лоши.
Ламаринианците минаваха, поглеждаха и се почесваха.
– Значи, лошо, а?
– Много. Всички беди идват от тях. Особено от това… не искам да му казвам името.
– Телевизорите! – отвърнаха му ламаринианците.
– Искам да забравите думата и предмета, който носи това име.
– Защо бе, господин шпионин? – казаха ламарианците. – Напоследък отново се поставя въпросът… Може пък случайно да излезе, че и телевизията е изкуство. Тогава – бягай в Квадратия за телевизори.
– Забранявам! – закрещя съществото с тон на много изстрадал човек. – Нямате си представа колко много забранявам!
– Добре де, няма.
– Тези предмети ще бъдат поставени в Музея на отмиращата ц вилизация!… Започвай работа!
Ламарианците започнаха отново да подреждат, но силите вече ги напуснаха. Изобщо, след като се прибраха в родината си, всички бойци чувствуваха главите си тежки, виеше им се свят и започнаха неусетно да заспиват. Зелените пространства на Ламариния се напълниха със спящи войници. Заспа и корпусът на танцувачките, изпратени да улесняват ритмичното провеждане на войната.
– Ще се съвземат – каза си Не Толкоз Квадратното Същество, което вече ще наричаме направо Великия шпионин.
Великия шпионин стърчеше сам между хиляди заспали танцьори и танцьорки, тоест войници, купчина машинни части, няколко хладилника, електрически печки и телевизори. Беше тихо, утринните звезди гаснеха, нежен ветрец галеше нежните ливади и кедри.
И по този въпрос ще се приказва в Ламариния, как до Великия шпионин се приближи лисичето и каза: – Добро утро, господине.
– Здравейте! – усмихна се Великия шпионин.
– Аз отворих вратата.
– Знам – усмихна се Великия шпионин и погали опашката на ли сичето.
– А сега ми е скучно. Всичко спи. Александър съшо заспа. Какво им става на тези хора, господин шпионин? Изпотръшкаха се. Мъжете, както и да е, нездрави организми, но жените… Защо и жените?
– Ще се съвземат – увери го Великия шпионин. Обикновено бензинно отраняне на хора, които не са свикнали.
– Дразнят ме – призна лисичето. – Толкоз много спящи същества. Това е унизително. Уж сте царе на животните, а спите непрекъснато. Вас, хората, почти не мога да ви видя будни. Непрекъснато спите и си проспивате живота. Вижте сега – мъртвило… Няма с кого да поговоря.
– Добре де, да си поговорим.
– Значи, това е телевизор?
– Да.
– Че толкоз ли е страшно?
– Ужас!
– А как се пуща?
– Онова копче там.
– Но трябва и електричество.
– Този е портативен. – Великия шпионин се огледа. – Завърти, и ще видиш.
Лиско се приближи до телевизора и завъртя копчето. Преди да се появи образ, прозвуча развълнуван глас. Великия шпионин трепна. Говорителите на Квадратия обикновено не говорят развълнувано.
– Добро утро, господа квадратианци! – Вече се появи и образът на квадратното същество. – Важно съобщение! Правителството ни зове! Да отмъстим за поруганата чест на Квадратия. Столицата ни е обезобразена от тълпите на хулиганите! След десет дни започва строежът на нова столица на сто километра от старата, а старата ще бъде взривена. Но сега ви зовем на поход към Хулигания! Всички мъже да се явят на определените пунктове, където ще получат оръжие. Бойците да бъдат натоварени на автобуси. Границата ще бъде премината точно в девет часа. Напред! Да затрием Хулигания от лицето на света!
– Лиско! – извика Великия шпионин.
– Какво? ־ запита лисичето.
– Бягай!… Спасявай ни!
– Какво?
– Бягай, моето момче! Право в столицата! Кажи на министрите
– Аз?
– Ти!… Положението е отчаяно!
– Така ли?
– Мъжете са отровени! Ламариния ще бъде прегазена и заличена от лицето на света!
– Да тичам дотам?
– Вземи първия файтон и бягай!… Жалко за чудесната страна
Шпионинът качи Лиско на един файтон и на свой ред падна върху тревата. Конете не изчакаха да ги подканят. Хукнаха. Изглежда, че знаеха и пътя си, знаеха дори къде точно да спрат. По едно време на Лиско му се стори дори, че знаят точно какво става и с Ламариния.
Пак аз, помисли си, без да ще, лисичето. Напоследък никой не може да мине без мен. Сега пък спасявам изкуството.

***

Глава двадесет и седма
ЗВЕРОВЕТЕ ВЕЧЕ РЬМЖАТ
Стъпили на земята, отдалечени от автомобилите си квадратните същества изглеждаха още по-жалки, особено в дрезгавината на зараждащия се ден. Всеки минаваше и получаваше оръжие. Всяко същество се разписваше срещу една автоматична пушка и трийсет куршума. Подписваше и декларация, че се задължава с трийсет куршума да убие трийсет ламарианци. Никакви песни. Никакви маршове. Само стиснати зъби.
Но какво беше туй странно усещане? Отделени по роти, все непознати, квадратните същества завързваха познанства, разговаряха, и то не за октанови числа, нито за амбриажи, а за това, дали ще оцелеят. Занапред те трябва да делят храна и постеля с непознати същества. С тях могат да загинат или заедно да спасят кожата си.
– Войната се оказа нещо интересно – прощумоля едно квадратно същество.
– Наистина – съгласи се друго квадратно същество. – Чувству-вам се променен.
– Нали? Там бяхме изолирани в отделни кубчета, а тук…
– Добре де, философията изкуство ли е?
– Не знам, но ако искаме да живеем добре, а не в беднотия като ламаринианците, трябва да прекъснем този разговор.
– И все пак… Просто чувствуваш хора около себе си.
– Да де, и не скучаеш.
– Точно така.
– И все пак да млъкнем.
– Ще убиваш ли?
– Ще ги изтребвам като пилци!
– И аз. Те са против спокойния живот.
– Скотове на ниско жизнено равнище!
– Умирам да насоча автомата към тях!
Войниците се качваха в автобусите, които ръмжеха застрашително. Това ръмжене им харесваше. Те бяха родени в него. За тях то беше нещо като боен марш. Всяко квадратно същество си представяше как огромните зверове автобуси ще се врежат в Ламариния и ще подгонят първобитно въоръжените ламаринианци.
Автобусите ръмжаха и чакаха определения за нахлуване час. Освен това трябваше да дойдат и другите мобилизирани от всички краища на страната. Докато чакаха, квадратните същества, въорьжени до зъби, разговаряха. Те за първи път разговаряха като хора с хора, за жените си, за децата си, за себе си.
Но имаше и такива разговори:
– Признай си, ще убиваш ли?
– Мори, ще ги изтрепя!
– И аз!…. Ще ми рисуват по стените!
– Нашарили ми цялата кола!
– С какво?
– Нарисуваш луна и кипариси.
– А на моята кола нарисуваш как един затвор се оглежда в едно лунно езеро. Знаеш ли колко хубаво са нарисували отражението на луната?
– Е, рисуват хората. Което си е право – право.
– Но ще ги изтрепем!
– Ще ги унищожим!
Тук му е мястото да кажем, че художниците от Ламариния нарочно бяха нашарили квадратиантските кош с най-първобитните от първобитните рисунки. Както виждате, някои от квадратните същества вече бяха налапали въдицата.

***

Глава двадесет и осма
ЛИСКО СЕ СПРАВЯ ОТНОВО
Конете спряха точно пред сградата на Министерския съвет. Лиско скочи от файтона и се втурна към министрите. Стражата не го пускаше, но той показа шпионската карта на Не Толкоз Квадратното Същество и на бърза ръка се озова в приемната зала. Тук бяха дошли много жени ат най-различни възрасти. Всяка искаше да се оплаче от нещо. Майката на Силвестрициозия седеше на един стол, бършеше сълзите си и се вслушваше към заседателната зала, откъдето идваше сърдитият глас на дъщеря й. Лиско показа шпионската карта на секретаря и той светкавично го въведе при министрите .
Изправена пред целия Министерски съвет, Силвестрициозия крещеше:
– Ако до един час не пуснете баща ми от затвора и ако майка ми не престане да плаче, ще се върна и ще ви направя само на министри.! В края на краищата зад мен стоят всички деца, а ние сме по-голяма сила от всички сили на света!… Къде се намирате? Какво е направил баща ми?
– Момиченце, разбери – отвърна министър-председателят на Ламариния, – баща ти и другите актьори бяха задържани, за да не попречат на военните действия. Те всички са против киното. Но тъй като вече победихме, след малко ще бъдат пуснати. Колко пъти да ви го повторя – задържахме всички актьори.
– А мен защо не задържахте? – изкрещя отново Сил.
– Нали ви казах, извиняваме се. Направили сме груба грешка. При други случаи ще арестуваме и вас.
– Защото…
– Знам! Виждал съм ви на сцената и обещавам при друг подобен случай да арестувам и вас.
– Ще видим – закани се Силвестрициозия.
– Заведете майка си у дома. Баща ви вече е сигурно там… Лисиче, какво има?
– Лиско! – извика Сил.
– Силвестрициозимозилвестрициозия! – извика за по-кратко лисичето и скочи в ръцете на актрисата.
Разделиха се с обещания да се видят в най-скоро време. Сил си излезе, а Лиско показа шпионската карта и съобщи за предстоящото нападение на квадратиавците.
– Това е ужасно! – казаха министрите.
– Трябва да се действува! – каза Лиско.
– Загубени сме! – казаха министрите. – Мъжете са се изпо-тръшкали на земята. Какво ще правим?
– Не знам – каза Лиско. – Но трябва да се действува.
– Добре де, как?
– Това си е ваша работа. Само ви съобщавам, че войниците ви са се отровили, а врагът чука на портата. И кой ще го посрещне? Един-единствен Двоумвират, но той се двоуми и надали ще може да стори нещо.
Министрите се затюхкаха. По едно време се преброиха. Бяха точно девет.
– Девет – девет! – каза Министър-председателят. – Хайде!
– Тръгваме ли? – запитаха другите.
– Разбира се. Ние сме единствените мъже. Няма да оставим врага да нахлува, както му скимне, я!
– А няма ли да се сбогуваме с жените си?
– Няма време.
– Хайде!
– Вярно, че сте девет – преброи ги лисичето. – Но по пътя ще съберете още. Достатъчно е да наобиколите навесите, където спорят спорещите.
– Не – отвърна категорично Министър-председателят. – Това са хора, които дискутират по съществени за държавата въпроси.
Министрите сложиха цилиндрите си и тръгнаха на война. В приемната ги посрещнаха актрисите.
– Къде? – запитаха актрисите.
– Отиваме на война – обясниха министрите. – Мъжете на Ламариния са натръшкани от бензинно отравяне.
– И вие отивате!?!
– Да – отвърнаха министрите.
– А ние? – запита майката на Силвестрициозия.
Тогава министрите им обясниха подробно. Жените се умълчаха и се замислиха. Майката на Силвестрициозия каза:
– Върнете се по местата си!
– Защо? – запитаха министрите.
– Оставете отбраната на страната в нашите ръце!
– Какво? – извикаха министрите.
– Пръснете глашатаите си по града.
По-нататък тя им прошепна нещо на ухото. Министрите изблещиха очи, свалиха цилиндрите си и се върнаха в заседателната зала.
Пет минути след този разговор по столицата на Ламариния плъзнаха всички налични глашатаи. Те съобщиха следното:
„Внимание!… Всички красиви жени да се стекат незабавно на градския площад!“
Половин час след съобщението на площада се изтърси цялото женско население на града – от тринайсет до осемдесетгодишна възраст. Министрите се хванаха за главата. Те се изправиха пред редиците и започнаха да ги прочистват /Тази е истинската причина, задето по-късно не ги преизбраха за министри, а не валутната криза, както твърдят някои неосведомени източници./ Както и да е, но тогава министрите се справиха като жури – на бърза ръка бяха избрани четиринайсет хиляди красавици.

***

Глава двадесет и девета
У Д А Р Ъ Т…
Автобусите ръмжаха, но не потегляха, а чакаха пълната мобилизация. Квадратните същества седяха по седалките и стискаха между краката си автоматичните пушки. Всяко същество си повтаряше наум: трийсет куршума – трийсет трупа, трийсет куршума – трийсет трупа… Защо да не си го кажем направо – бяха наистина доволни. Войната им обещаваше нещо. То се различаваше от това, което вършеха всеки ден: от леглото в колата, от колата в службата, от службата в колата /четири часа, докато се прибереш, защото става задръстване/, от колата на трапезата /два часа и петнайсет минути ядене и телевизиране/, от яденето и телевизиране-то в леглото, от леглото в колата, от колата в службата, от службата в колата и т.н., като се изключи събота и неделя, когато: от леглото в колата, от колата във вилата, от вилата на масата /плюскане и телевизиране, което тук се нарича телевилизиране/, леглото, от леглото на яденето и отново телевилизиране, от телевилизирането в леглото и от леглото в колата, а от колата в града, от града в леглото, от леглото в колата, а от колата в службата…
Като стискаха оръжието и броеха наум жертвите, квадратиянците мислеха за огромната си омраза към ламаринианците, тези презрени низши същества, до един издънки от собствената им нация, които не познават дори газовата запалка. Кой да се досети някога, преди хиляди години, че като изхвърлят изтърсаците през ламаринената ограда на боклука, тези изтърсаци ще си образуват пееща и рисуваща държава, която сега вдига ръка и се гаври с държавата родителка? Хиляда години лежаха между Квадратия и Ламариния. Хубава разлика!… Сега ще се затрие всичко – и държавата, и разликата, ще се изтребят дори пойните птички.
Но ето че дойде заповедта. Моторите получиха по-голямо количество газ, автобусите потръпнаха, разтърсиха телата си и тръгнаха .
А прекосяването на ламаринената граница беше въпрос на минути.
Пред тях се изпречи Двоумвират.
– Къде отивате? – извика той.
– Ти кой си и защо питаш? – запитаха квадратианците.
– Викам, ако сте по моята посока, да ме вземете на автостоп!.. Какво е това, което сте насочили към мен?
– Пушки! – отговориха квадратианците.
– Защо? – запита Двоумвират.
– Защото ще те убием, понеже си ламаринианец.
– Не познахте – отвърна Двоумвират. – Аз се казвам Двоумвират и от много години се двоумя къде да живея, в Ламариния или в Квадратия.
– Тогава няма да те убием – казаха квадратианците.
– Защо? – запита Двоумвират.
– Защото ще убием половин квадратианец – казаха квадратианците.
И автобусите навлязоха в пределите на Ламариния.

***

Глава тридесета
…И КОНТРАУДАРЬТ

– Какво става? – учудиха се шофьорите на автобусите.
– Какво става? – запитаха бойците – отмьстители и поробители.
– Возилата започнаха да вървят по-бързо! – продължаваха да се чудят шофьорите.
– Понеже във въздуха има много кислород – отговориха ква-дратианците с висше образование.
Никой не ги посрещна, никой не се опитваше да спре нашествието им. Бойците на техническия прогрес не без изненада установиха това, а с още по-голяма изненада откриха, че имало синьо небе, ослепително слънце, свежи зелени поля и ведри гори.
– Какво става? – запитаха бойците. – Защо спираме?
– Птички – отвърнаха шофьорите на автобусите.
Бойците се ослушаха. В клоните на дърветата пееха птици.
– Ужас!… Дай газ!
Шофьорите дадоха много газ, но песента на птиците се оказа по-мощна от ръмженето на моторите.
– Спри!
Автобусите спряха. В настъпилата тишина песните на крилатите певци падаха като дъжд.
– Слизай! – изкомандува някой.
Бойците на техническия прогрес слязоха от автобусите.
– На оръжие!
Так-так, затракаха автоматите.
– По птиците в дърветата – огън!
Трак-трак, затракаха автоматите!
– Спри!
– Защо? – запитаха учудено стрелците на техническия прогрес.
– Защото ще си изтракаме патроните пп птиците и няма да останат за ламаринианците!
– Наистина – съгласиха се бойците.
Те чувствуваха някакви тръпки, но това нямаше голямо значение в момента.
– Напред! – извика гласът.
– Пешачка ли? – запитаха бойците.
– Не задавай въпроси!… Не говори в строя!… Напред!
Квадратните същества тръгнаха по росната трева. Пушките им сочеха строго напред. Смъртоносните им отвори зорко търсеха врага. Изпод обущата им бликаха ароматите на разбутаните треви. Птиците се раздираха.
– Ужас! – проплака инженерът от електроцентралата, който заради древния си аристократичен научно-технически произход не мразеше, а презираше тези неща.
– Ще полудея! – извика някой до него. Инженерът яростно простреля един клон.
– Пести куршумите за врага! – чу се гласът на командира.
– Хващат ме нервите! – отвърна му инженерът.
– Напред!… Ей, какво правите?
Бойците падаха един след друг на ръце и моментално се превръщаха в четирикраки. Някои вече бяха започнали да пасат.
– Стани! – изрева командирът. Войниците се изправиха без желание.
– Легни!
Войниците легнаха.
– Стани!… Легни!… Стани!
След като си получиха наказанието, дебелите квадратни същества, бойците-поробители, задишаха тежко.
– Тръгнали сме да воюваме, а не да пасем! – извика строго командирът.
– Пасе ни се! – отвърнаха войниците.
Командирът гледаше росната трева и преглъщаше.
– Тогава да пасем заедно! – извика той и се превърна в четирикрако.
След като се натъпкаха с тревата, предразполагаща всяко живо същество към пасене, квадратните същества възстановиха редиците си и тръгнаха бодро напред. Смъртоносните дула отново заеха местата си по посоката на врага. Сърцата биеха лудо. Очите святкаха кръвожадно. Показалците бяха готови да натиснат спусъците. На квадратните същества, чиито кореми набъбваха от росната трева, им се убиваше. Искаше им се да покрият земята с труповете на тия, които бяха нашарили домовете им и колите им с пейзажи и карикатури.
– Защо спираш?… Ей, първите!… Защо спирате?
Първите бяха спрели. Вторите се удариха в гърбовете им и също спряха. Третите се удариха в гърбовете на вторите.
– Защо? – питаха вторите.
– Вижте! – казаха първите.
– Какво има? – запитаха третите.
– Не виждате ли? – отвърнаха вторите.
Командирът изскочи бясно напред и се приготви да изреве, но се отказа. Отначало очите му зееха доста опулено, ала старият боец успя да се съвземе и да ги затвори.
– Затвори очи!
Квадратните същества затвориха очи.
– Стой така!
Бойците държаха автоматичното оръжие здраво в ръце, бяха заели поза за бой, но стояха със затворени очи. Времето течеше.
– Докога? – запита някой.
– Докога ще стоим така? – запита друг.
– Наистина, господин командир – извиси глас инженерът от електроцентралата, – докога ще стоим така?
– Не видяхте ли? – запита командирът.
– Видяхме – отвърнаха квадратианците. – Но не можем да стоим така. Ще ни нападнат и ще ни избият като пилци.
– Ох! – въздъхна командирът.
След него въздъхнаха бойците. Положението беше тежко.
В обширната зелена ливада, огрени от обилната светлина на слънцето, стърчаха хиляди женски статуи. Всяка статуя беше шедьовър, майсторско творение на изкуството. Четири хиляди мра-морнобели статуи в различни антични пози. Някои от тях бяха полуоблечени, а някои – полусъблечени, наметнати с древни платове. Погледнати отблизо, платовете можеха да покажат инвентарните номера от театралните гардероби, но отдалече смайваха.
– Докога ще мижим?
– Така де, докога ще мижим?
– Ох! – въздъхна командирът. – Момчета, какво да правим?
– Много просто – процеди злобно инженерът, потомък на техническия прогрес, – достатъчно е да тръгнем със затворени очи. Ливадата не е безкрайна. Минем ли минираното поле, ще продължим нормално.
– Тогава напред!
Слепите квадратни същества, които станаха още по-тумбести от погълнатата трева, потеглиха по бойния си път.
– Внимавайте да не се блъскате в статуите!
– Как да внимаваме? – питаха бойците.
– Много просто – отвърнаха първите. – Те са напарфюмирани. Помирисвайте и заобикаляйте!…
– Това е вярно – съгласиха се бойците нападатели. Вървяха със затворени очи и никой не се блъсна в нито една статуя, защото се ориентираха по благоуханията.
– Вървим добре! – зарадва се командирът.
– Ще се измъкнем леко – тръпнеше от жажда за убиване инженерът.
Но в туй време чуха песента.
– Спри! – извика командирът. – Спряхте ли?
– Спряхме – отвърнаха квадратните бойци.
– Никой да не мърда!… Какво е туй?
– Песен!
– Каква песен?
– Дамски хор!
– Ох! – въздъхна командирът.
Пееха десет хиляди дами; огромен и мощен хор. Съзнателните бойци поробители спряха, метнаха автоматите на рамо и запушиха уши.

***

Глава тридесет и първа
КРАЙ НА ВОЙНАТА
Лиско преглеждаше ръкописа на „Дон Кихот“. Близо до ръкописа лежеше неговият първи приятел. Изглежда, че е нещо хубаво, мислеше си лисичето. Толкоз дебела книга не съм виждал. Интересно, има ли хора, които да са я чели?… Александър се раздвижи. Лисичето чакаше с нетърпение този момент.
– Аз съм тук – рече колкото може по-весело то.
Александър не каза нищо.
– И очилата ви са тук – рече. лисичето.
То ги постави върху носа на художника.
– Тази книга е сигурно много хубава, нали?
– Като нея… – Александър правеше всичко, което бе по си• лите му, да се съвземе. – Като нея… са… – Главата му се върна върху тревата. – Като нея на света са… най-много четири. ..
– Хубава дебела книга! – забеляза Диско.
– Лиско, какво е положението?
– Спокойно. Всичко спи. Изпада като круши по терена. През това време аз пък взех, че спасих страната.
Александър се надигна и този път успя да седне. Държеше здраво главата си с ръце.
– Другите още спят, така ли?
– И другите, и враговете на другите. Защото… Ламариния беше малко нещо нападната.
Александър се изправи. Протегна се, вдъхна няколко пъти дълбоко и се прозя. Той обясни, че понеже има по-голям тренинг, все пак бе успял да се съвземе по-рано. Прибра „Дон Кихот“ в торбата си и чак сега видя колко много ламаринианци лежат край него: додето поглед стигне – ламаринианци. Но той не знаеше какво е станало от момента на заспиването и Диско се зае да му разкаже събитията.
– За първи път видях четиринайсет хиляди женски човеци на едно място – разказваше лисичето. – Десет хиляди за хор и четири хиляди статуи. Елате да ги видите.
Повървяха известие време и минаха край хористките. Те продължаваха да пеят. Като повървяха още малко, навлязоха в Областта на статуите.
– Те дойдоха и се наредиха тук. Четири хиляди и все шахматно. Така казаха – шахматно. Ще направим, казаха, минирано поле и квадратните глупаци няма да могат да минат, защото ще се раздразнят от нашата красота. Просто ще полудеят, казаха, ще ни сметнат за произведения на изкуството… Чичо Александре.
– Какво? – запита Александър.
– Без да искам, подслушах малко разговори на квадратните същества. Като навлязоха сред статуите, някои квадратни същества от време на време си отваряха очите и чат-пат говореха. Чух двама да си казват: „Бе, тия статуи като живи бе!“ „Да бе. Сякаш ще проговорят.“ „И всеки ден ли ги парфюмират, а?“… Така се разговаряха. Чичо Александре, по едно време няколко жени се изкискаха, но квадратните същества не видяха.
– Добре, продължавай.
– Квадратните същества, ама много въоръжени, нахлуха между статуите и тъкмо се зарадваха, че със затворени очи ще минат лесно през минираното пространство, изведнъж писнаха хористки-те. Това ги сломи. Горките квадратни същества, видях ги – чудеха се какво да правят: ни очи могат да отворят, ни могат да понасят песен, челюстите им треперят. Тук-там започнаха да викат и да си късат палтата. Бсички повтаряха, че ги хващаш нервите. Добре, но по едно време започнаха да тупат и те като вас по тревата.
– Ясно! – усмихна се Александър. – Ела!
Заедно с тях тръгнаха и жените. Хористки и статуи се смесиха. Всички бързаха напред.
Квадратните същества лежаха като кубчета по бойното поле. Жените започнаха да отделят оръжието им. Хвърляха го на купчини. А после със смях вдигаха кубчетата за ръцете и крачетата, за да ги изхвърлят в автобусите.
– Какво им стана на нашите войници? – питаха шофьорите на автобусите.
– Получиха нервни шокове – смееха се ламаринианките и продължаваха да пеят и да събират квадратианци. Всичко събрано хвърляха в автобусите.
— Не е шок – обърна се Александър към лисичето, – а кислородно отравяне. Както ние се отровихме от бензинната мараня, така и на тях им е прилошало от чистия въздух.
Ламаринианците се съвземаха, изправяха се и тръгваха да помагат на жените статуи да приберат мъжете глупаци. Предстоеше им много работа: трябваше да се натоварят не знам колко си хиляди автобуси и да се хвърлят в морето толкова хиляди пушки.
Привечер по фронтовата линия достигнаха слухове за женско брожение срешу правителството в столицата. Пренебрегнатите не толкоз красиви жени се готвели да предприемат нападение срещу сградата на Министерския съвет. Късно през нощта слуховете се потвърдиха. Очевидци разказваха, че женските тълпи обсадили сградата, но малко преди да нахлуят, на балкона излязъл сам Министър-председателят.
– Уважаеми дами, до ушите ми достигна слух, че няколко хиляди много грозни жени искали да ме освиркат. Вярно ли е това?
Без да кажат дума, жените захвърлили плакатите и се прибрали тихомълком, решени да ликвидират министъра си в изборите.

***

Глава тридесет и втора
ДОБЪР ДЕН, ГОСПОДИН СЕРВАНТЕС!
ДОВИЖДАНЕ, ГОСПОДИН СЕРВАНТЕС!
След като спечели войната, Ламариния започна да строи киносалони и киностудии. В предварително издигнатата сграда на електроцентралата Великия шпионин монтираше апаратурите и машините. В близко бъдеще токът щеше да проникне в страната. По дискусионните беседки се разгаряха старите спорове, но един не особено стар спор – могат ли нещата да бъдат спрени – привличаше особеното внимание на вестниците.
Лиско и Александър живееха в просторното жилище на Театралния директор. Този период от живота им с право може да се приеме като най-скучен. Гледаха театър, слушаха концерти, посещаваха изложби и присъствуваха на литературни обсъждания. Но през деня скитаха по морето. Платноходката на Театралния директор не беше от най-лошите. Силвестрициозия усърдно предаваше уроци по ветроходство на Лиско. През този период Лиско бе станал досаден. Непрекъснато подканяше Александър да рисува.
– Не смея – отвърна Александър. – Тук дори децата рисуват по-добре от мен.
– Извинете – забеляза Лиско, – но на нас ще ни трябват пари.
– Не мога! – противеше се художникът. – Ще стана за смях на кокошките.
Веднъж, като закусваха, Силвестрициозия въведе на верандата двама чичковци.
– Добър ден, господин Сервантес! – каза високият чичко и се поклони.
– Извинете, но аз съм…
– Аз съм книгоиздателят Мент Папиер! ־ каза високият чичко. – Книгата ви ни удиви.
– А пък аз съм касиерът на издателството, господин Сервантес! – заяви ниският чичко. – И моля да подпишите този договор. – Перодръжката беше вече в ръката на Александър, а ръката на касиера движеше ръката на Александър, която подписа. – Благодаря, господин Сервантес. Това са три милиона ламарини. Хонорар за „Дон Кихот“.
– Довиждане, господин Сервантес!
Високият господин стисна ръка на слисания художник, който отвори уста да каже нещо, но трябваше да стисне ръката и на касиера, който каза:
– Довиждане, господин Сервантес!
Преди да изчезне, директорът на издателството извика:
– Останалото е наша работа!
На масата стърчеше торба, натъпкана с три милиона ламарини.
– Майчице! – хвана с две ръце главата си Александър. – Какво се е случило?
Майката на Силвестрициозия се втурна развълнувано и падна в краката му. С театрално наведена глава тя каза:
– Господин Сервантес!… От една седмица в литературните клубове се говори само за Bacf
На външната врата отдавна се чукаше силно. Горката жена стана и хукна да отвори.
– Лиско!
– Кажете.
– Погледни ме!
– Защо?
– Погледни ме добре! – настоя илюстраторът на Илиадата.
– Не му се карайте! ־ извика Сил и си взе лисичето. – Кой ви позволява? Какво като сте Сервантес!
Сил си го изнесе.
Нахлуха осемдесет души.
– Добър ден, господин Сервантес! – казаха те.
Александър направи искрен опит да каже нещо.
– Какво ни гледате – заявиха осемдесетте, – ние сме и стари, и млади, половината от нас са сноби, а половината обикновени писатели, но всички единодушно се прекланяме пред таланта ви,
Гостите насядаха по земята и перилата.
Заговори зрял литературен критик. Той заяви, че романът „ДОН Кихот“ пада като гръм от ясно небе. Според него в момента както историческото, така и литературното развитие не са дали повод за узряването на подобна творба. Но въпреки това ръкописът е вече факт, Дон Кихот и Санчо Панса са тръгнали по душите и сърцата на хората. Той лично смята, че ръкописът представлява връхна точка в ламаринианската литература и ще пребъде, докато има донкихотовци и санчопансовци по света.
След това младите писатели обсипаха автора с въпроси от личен характер: къде е роден, на колко е години, откога пише, какво друго е написал, как пише, лесно ли се съсредоточава, сутрин или следобед предпочита да работи, кафето помага ли му, кои са любимите му автори и философи, какво е мнението му за съвременната литература, признава ли историческата литература и пр.
Въпросите се изсипваха през глава и се сляха с бърборене, присъщо за темперамента на ламаринианците. Те бъбреха толкова много, та дори не забелязаха, че великият писател не им отговаря.
Един час след това представител на издателството донесе топъл-топъл първия печатан екземпляр на книгата. Сервантес взе своята рожба в ръце. Всички млъкнаха. В тишината Сервантес разгледа корицата, треперещите му пръсти разтвориха страниците и жадните му за красота очи зашариха по илюстрациите.
– Божествено! – извика Сервантес. – Прекрасно! Аз съм наистина само един обикновен главен счетоводител!…

***

Глава тридесет и трета
СЛАВА, СЛАВА, СЛАВА!
Сервантес влезе в живота на литературните клубове и стана знаме на студентската младеж. Вече се знаеше всичко за него. Пресата изнесе пред читателите много подробности и за Испания. Но коя беше Испания, какво представлява – това са излишни въпроси. Хидадго! Но какво е това – хидалго? Карай да върви. Важното е, че има един писател, който е от Испания, написал най-хубавата книга в Ламариния. Така си каза и Александър. Станах ли причина да се пренесе едно велико произведение от един свят в друг? Станах. Приписах ли си го на мен? Не!… Славата остава ли за Сервантес? Остава!… Подписах ли романа с неговото име? Подписах!… Е, подписах и за парите, но какво са парите? Парите се изяждат, парите изчезват, а славата остава.
– Това исках да ви кажа – отбеляза лисичето. – Да ви го набия в главата. Сега и ламаринианците си имат „Дон Кихот“, и ние – пари. Отнасям аз ръкописа в издателството и си викам: Брей, Лиско, това е нечестно!… И щях да се върна. Но изведнъж си викам; Бе тези хора що полудеят по това произведение. Нека се множи. Да го четат и другите светове… А на нас ни трябват пари.
– Слушай, малко глупаче, за какво ти са пари?… Не виждаш ли, че имаме всичко? Тук те тачат като спасител на страната. Издигат ти паметници. За какво ти са пари?
– За платноходка.
– А?
– За платноходка.
– Аха.
־ Наша.
– О!…
– Собствена.
На другия ден Александър плати четири хиляди ламарини за една яхтичка с яркобели платна и от това му стана ясно, че ако трябва да похарчи всичките три милиона ламарини, няма да му стигнат дори пет живота.
– Вижте какво – започна един ден Лиско, – мога ли да си позволя… да ви помоля… да ми дадете… сто… ламарини?
– За… какво… ти са… сто ла… ма… рини?
Лиско помисли малко и отвърна:
– За дъвка.
Давам ти хиляда, но ти казвам, че с тези пари можеш да купиш цялата дъвка на Ламариния.
За първи път в живата си Лиско имаше пари, но толкова много, че можеше да купи дъвка за всички деца по света. Той обаче не купи дъвка, а влезе в най-големия магазин на града.
– Чичко, колко консирви са необходими на един човек или едно животно за две години?
– Месо или зеленчуци?
– Само зеленчуци.
– Около две хиляди.
– Отделете две хиляди вегетариански консерви, две хиляди лимонади и осемстотин портокала… Колко ще струва всичко?
– Четирийсет и пет ламарини и десет ламаринки.
– А да отнесете всичко това в пристанището и да го натоварите в една много хубава яхтичка, на която пише „Сил“, колко ще ми вземете?
– Още две ламарини.
Лиско се разплати и започна да изчислява колко ламарини са му останали, й тъй като сгреши с няколко, реши, че има точно деветстотин и трийсет ламарини и седемдесет и пет ламаринки.
Тези пари бяха негови! Лиско беше най-богатото същество на света. Освен това беше национален герой на цяла страна. Само в столицата на Ламариния в негова чест бяха издигнати седемдесет паметника. Какво да се прави – всички скулптори искаха да увекавечат подвига му. Лиско преметна торбичката с парите през рамо и тръгна да се разхожда по улиците. Купи си семки и дъвки, купи си балончета, спука ги и като реши, че му е много скучно, отби се у дома и повека Силвестрициозия. Тръгнаха край брега, мятаха камъчета във водата, отидоха в сладкарница, ядоха сладолед и пиха лимонада. Като си тръгнаха от сладкарницата, Лиско се отби в цветарския магазин и купи на Сил триста лалета. Вървяха. Силвестрициозия помирисваше лалетата и вървяха .
– Сил – проговори на края Лиско, – като пораснеш, за какъв човек ще се ожениш?
– За кинорежисьор!… А ти?
– А! – изчерви се Лиско. – Никога!
– Защо?
– Защото ме сърбят петите.
На това място от разговора Сил спря пред един от най-хубавите паметници и застана мирно.
– Защо? – учуди се Диско.
– Така ни учат в училище – отвърна Сил. – Минем ли край този паметник, да спрем и да помълчим.
Тя се наведе и постави цветята върху плочата. Лиско прочете надписа: „Да живее Лиско – спасителят на Ламариния“.
– Не се държиш прилично пред светини! – скара му се Сил. -Ще застанеш като мен, неподвижен.
Стояха пред паметника и отдаваха почит. В това време, като отдаваше почит на себе си, Лиско се питаше има ли по-щастливо същество на света от него. Ето живее в хубава страна, с хубава природа и хубави хора, отдава почит сам на себе си, когато иска може да дойде и да постави цветя пред собствения си паметник в училище децата изучават подвига му, а където и да отиде, го сочат с пръст.
Да не говорим пък за Сил, която беше още по-щастлива, понеже можеше да носи – когато си ще -, националния герой в ръце и единствено тя можеше да позволи на някое друго дете да го погали.
Вечерта, като се прибраха у дома, Лиско видя твърде развеселения си приятел.
– Хубаво нещо е славата? – засмя се Александър.
– Чудесно нещо – отвърна не съвсем развеселеният Лиско.
– Горкият Сервантес! – отваряше бутилка с лимонада Александър. – Какво ли би правил, ако приживе имаше поне една десета от парите ми?
Лимонадата течеше в чашата и съскаше: Слава… слава… слава…

***

Глава тридесет и четвърта
В ОТКРИТО МОРЕ
В ранното утро на петия ден от вечерта, в която лимонадената струя извика три пъти слава, Лиско се промъкна в платноходката и вдигна платната. Вятърът откъм сушата го пое и го понесе край ветроходните гиганти, закотвени в пристанището. Лека като пеперуда, „Сил“ маневрираше между бригове, бригантини, галеони и фрегати. Лиско седеше до руля и майсторски насочваше яхтата към открито море. Ееше тъжен, защото напускаше един бряг, и то завинаги, един бряг, на който живеят Александър и Сил. Лиско отнася само името и, написано върху бордовете. Но какво е животът – повтори си и този път лисичето ־ освен редуване на срещи и раздели!…
Кабината беше натъпкана с консерви, лимонади и портокали.
– Не! – извика неочаквано Лиско и изви руля.
Яхтичката обърна нос към брега и започна да се връща. Къде ги оставяш, глупаче? Кого оставяш?…
– Не! – извика Лиско още веднъж и изви повторно към морето. – Ти не си Мокси, а Лиско!… Еезхарактерник такъв! Ще си играем на иди ми, дойди ми!… А така, поплачи си, и готово!..
Браво на този, който е измислил плача!…
– Какво да правя, като ме сърбят петите? – викаше лисичето а от очите му бликаха сълзи. – Не мога! Нещо ми казва: тръгни!
Разсъмваше. Вятърът го отнасяше по-навътре в морето. Ако сте забелязали, започнете ли да се отдалечавате от брега, брегът най-после изчезва и вие се озовавате в едно пространство без бряг. Това нещо се нарича „открито море“. То се състои от две части: едната част вода /под вас/ и една част небе /над вас/. Лиско бе слушал доста за това нещо „открито море“ и особено държеше да му се обясни какво се прави в такова море. Защото, ето сега, той погледна откритото море и то му се стори повече, отколкото си го представяше, открито. Остави това, ами тук си сам. На всичко отгоре вятърът откъм сушата утихна, настъпи едночасово затишие и след това излезе друг вятър. Но кой е този вятър? Откъде иде и накъде те води?…
– Ха-ха! – засмя се Диско. – Ха-ха-ха! – засмя се още веднъж Лиско.
Защото си спомни за компаса. В открито море – компаса! Така му бяха казвали. И показали: Ще гледаш тази стрелка да е така. Ако слънцето е там и ако вятърът духа оттук… Не! … Само компаса! Никакво слънце и никакъв вятър. Гледаш само компаса!…
– Да – извика радостно Лиско. – Ха-ха-ха! Достатъчно е да видиш къде е север и къде е юг!
Лисичето погледна компаса, но там не пишеше нито „Север“, нито „Юг“, а пише N и S. Кой знае защо – непознати знаци. Да оставим настрана, че Лиско бе забравил коя част на стрелкага накъде е насочена. А откритото море му се стори много по-открито и съвсем не покри представата му за него.
– Ще се върна! – извика лисичето. – Щом не мога – ще се върна и край!…
Добре, но накъде да тръгне, за да се върне? Бряг няма. Нищо няма! Има само море и небе!…
Лисичето пусна безпомощно руля, изтича на предната палуба и завика:
– Помощ!… Помооооощ!

***

Глава тридесет и пета
РАЗГОВОР
– Защо пускаш рушела, глупако? Не виждаш ли, че яхтата се върти, платната плющят и ще се скъсат!
Александър изскочи от кабината и хвана дръжката на руля, която бе нарекъл румпел. Така се нарича тя. В морето всичко се нарича другояче. Платното на мачтата се нарича грот, предното платно се нарича кливер, а средното стаксел. Въжето, с което се придържа гротът, се нарича гротшкот, а въжето на стаксела -стакселшкот… Лиско се хвърли в прегръдките на Александър… Най-удобното място на яхтата, където са външните пейки, се нарича кокпит, кабината се нарича рубка, а в рубката леглата се наричат койки. Прозорчетата на кабината се наричат илюминатори. И така нататък. Александър прегърна лисичето и го целуна по муцунката. Очилата му паднаха, но той успя да ги хване във въздуха… Носът на яхтата се нарича форщевен, който често завършва с бушприт. Най-задната част на яхтата се нарича трапец, до трапеца е ахтерпикът, който се нарича така за разлика от форпика, който е до форщевена… Лиско също целуна Александър… Изобщо на всеки квадратен дециметър от яхтата се падат по трийсет и две названия.
И новият вятър беше хубав, той метеше морето и разнасяше ароматите му по далечните брегове.
– Щом предложи да си купим яхта, разбрах всичко – каза Александър.
– Така ли? – уж се учуди лисичето.
– Когато поиска пари, разбрах, че ще купуваш продукти. Всеки ден те наблюдавах. Ти запълваше всички скришни места с консерви.
– И лимонада.
– Не знаех само кога ще тръгнеш.
– И аз.
– Но беше лесно да се разбере.
– Ами!
– Вечерта ти беше особен. Гледаше ме особено. И към Сил гледаше особено. Сил ми каза: „Чичко Александре, тази вечер Лиско ни гледа много особено.“ Вече знаех, че рано сутринта ще се измъкнеш и ще потеглиш на път. И си казах: този глупак не разбира нищо от ветроходство, а е национален герой, пък националните герои трябва да се пазят, защото не са много. Затова те изпреварих и се скрих между консервите.
– Този път не ми провървя в бягането – призна си лисичето, но се притискаше към своя очилат приятел. – Друг път винаги съм бягал сполучливо.
– Но защо бягаш, да те пита човек! Приятели ли нямаше там, слава ли нямаше?… Пари?… Седемдесет паметника. И още щяха да ти издигнат хората.
– Не знам – промълви лисичето… – Петите ме засърбяха… Мони ме зове.
– А щом видиш Мони?
– Ще ме засърбят отново. Ше искам да се върна в Тихата гора. После ще искам да видя Димби и Домби.
– А Мокси?
– Постоянно мисля за него… и за Чими. Знаете ли как ругае и колко е нахален?
– Знам.
– Откъде знаете?
– Разказвал си ми.
– Така ли? – Лиско погледна очилатия си приятел с недоверие. – може.
– А ти кажи искрено – кой ти даде кураж да тръгнеш сам по море?
– Мони.
Александър подсвирна.
– Гледайте да не изтървете румпела от изненада!… Нали си говорим? Нали си предаваме мисли на далечни разстояния? Той ме подсети да тръгна. Каза ми: „Слушай, Лиско, знам, че си добре, но ти не си от тия, дето се задържат на едно място. Решиш ли да тръгнеш, тръгни по море. Право към хоризонта. Ние ще те намерим…“ Добре, но хоризонтът стана кръгъл. Къде да го търсиш истинския хоризонт!…
Александър се смееше.
– Добре де, глупаво лисиче, а Мони как ще разбере в кое море се намираш?
– Това е най-интересното – рече Лиско. – Каза ми: „Лиско, близни морето и ще му усетя вкуса. Всички морета имат различни вкусове. И са свързани. Тогава аз близнах водата и Мони каза: Разбрах. Когато решиш – обади се. Ще тръгнем да те посрещнем.
– Кои?
– Всички, цялата банда начело с Водача, който е баща на Мони. Всички, които ме спасиха от Синята акула.
־ Дето си бил в стомаха й! – смигна Александър. – Дето проглуши света, че си бил в стомаха й.
– Ако почна да ви уверявам, ще мине време. Сега какво? Връщаме ли се?
– Не.
– Моля?
– Отиваме си у дома.
– А!… Това ме уби! Нима не ви харесва тази страна? Там всички се занимават с изкуство.
– Харесва ми много, но няма пещери.
– Но има море. Освен това вие сте Сервантес. Умирам някой ден да бъда Сервантес!
– Да, но на мен ми се рисува. Навсякъде гледам картини и дланите ме засърбяха.
– Ами рисувайте!
– Така ли? А лесно ли е да рисуваш сред милион леонардовци и сезановци?
– Не знам – замисли се Лиско. – Все ми се струва, че попаднахте на мястото си. Там всички са специалисти, всички разбират от изкуство.
– Е, да, но предпочитам да се върна при хората, които не разбират. Да знам, че върша нещо, че издигам вкуса им. Те ще ме упрекват, че рисувам хората криви, а аз ще ги уча, че изкривените хора понякога са по-красиви.
– Моля ви се, Ламариния е страната на мечтите ви. Там и въздухът е чист, и тишината е пълна.
– Тук ме хвана натясно.
– Е, да.
– Е, да… но не чу ли за какво спорят ония двамата?
– Чакай!… Единият твърди, че нещо започне ли, спиране няма, а другият се мъчи да докаже обратното. Но не разбрах нищо.
– Те спорят по най-важното: Може ли Ламариния да се запази чиста?
– Ха! Че защо да не може? Не видахте ли?…
– Да, но вече си имат електричество.
– Електричество, ама само за кино. Да си гледат филмчета.
– Филмчета, ама след филмчетата идва телевизията. А този, който седне да си гледа телевизия, иска да си отвори хладилника, да си вземе нещо за хапване. А този, който навикне да отваря вратите на хладилниците, ще поиска после да отваря вратите на автомобилите… И става една!
– И всичко, задето откраднахме електроцентралата?
– Да.
– Че тогава да не бяхме я крали.
– Знаеш ли какво е технически прогрес?
– Не.
– Това е нещо, което не може да не започне.
– А започне ли – спиране няма! – извика весело Лиско.
– Затова обичам платноходките! – Александър натисна румпела, платната се препълниха с вятър и яхтата се наклони. Воден прах напръска лицата им. – Но аз съм сигурен, че умните ламаринианци ще знаят винаги какво да правят с електричеството, как да използуват туй скъпоценно откритие.
– А парите? ־ запита внезапно Лиско.
– Оставих ги на Сил.
– И аз. Тя ще бъде момичето с най-голямата зестра!
А струята, която корабът оставя зад себе си, се нарича килватер.

***

Глава тридесет и шеста
ВЕСЕЛИТЕ ЧЕРНИ ТОЧКИ
Отначало може би всичко е точка. Пък и вие лично отдалеч приличате на точка. Затова може да се каже, че отначало всичко е точка.
Но могат ли черните точки да бъдат весели? Нали уж нищо черно не може да бъде весело? А тези черни точки отначало са едва забележими, но с приближаването си нарастват и започват да подскачат. Ето по какъв начин черните точки се превръщат във весели черни точки, после в подскачащи точки, а още по-късно в делфини. Делфините кръстосват денонощно моретата. Кръстосват на запад, кръстосват на изток, кръстосват на север, кръстосват на юг… Те скитат и скитат – и търсят, и търсят…
Какво ли търсят те, когато кръстосват моретата? Може би радост, а? А когато търсят радост, може би създават радост за тия, които ги наблюдават.
Както винаги, Мони плува до баща си. Майка му плува зад него. Наоколо му избързват, ту изостават, ту се протягат лениво, ту подскачат познатите ни вече Мечтателя, който се бе влюбил в една малка виолончелистка, и Ловкия – истински талант във високите скокове.
– Мони, колко прави две и три?
– Татко, нали ти казах?
– Кога?
– Вчера.
– Нищо, кажи и днес.
– Шест!
– А вчера правеше седем.
– То си беше за вчера.
– Да, Мони, но две и три прави пет, разбра ли?
– Ох, татко, виж колко хубаво си плуваме и търсим Лиско! Защо да си разваляме настроението? Вие, големите делфини, много обичате да подражавате на хората. Хората казали, че две и три прави пет. Добре, нека си прави. За мен пък прави шест. Или седем. Какво сте хукнали да подражавате на хората?
– Понеже и те ни подражават – намеси се майката. – Делфин-ски стил в плуването, делфинска форма на самолетите, на корабите.
– И все пак хората ми се виждат нещо съмнителни.
– Как? – учуди се бащата. – В какъв смисъл?
– Не знам, струват ми се глупави.
– Защо? – възмути се майката.
– Защото предпочитат да живеят на сушата, а виж колко хубаво е в морето.
Делфините се закискаха.
Водачът ги поведе към дълбочините – надолу, надолу, – а после изведнъж и силно – нагоре: паф, паф – като торпили към слънцето. Мокрите им тела излитаха и падаха.
– Голямо безветрие! – забеляза съпругата на Водача.
– Изключително безветрие! – съгласи се съпругата на Ловкия. – Подобно затишие не помня. Вече двайсет дни без вятър.
– И ще продължи, ще видиш.
Така се разговаряха съпругите и майките, докато съпрузите и децата се състезаваха в скокове на височина, а след това на дължина. Мони и останалите делфинчета се учеха да се превъртат във въздуха. Когато подскочи за едно такова превъртане, Мони отвисоко видя нещо и още във въздуха извика:
– Пла!…
И падна във водата, но като излезе, извика:
– тноходката!
Лиско и Александър подскачаха по палубата, махаха с ръце и крещяха. Най-после! След няколко месеца скитане!… Те скачаха и продължаваха да крещят – страхуваха се да не се разминат.
– Лискоооо! – бягаше към тях Мони.
– Монииии! – подскачаше лисичето.
– Намерихме ви, а?
– Двайсет дни стоим на място! – извика Диско. – Няма вятър! Стоим и се пукаме от яд!
– Това ли е Александър?
– Да.
– И той с очила.
– Аха.
Делфините наобиколиха яхтичката, запознаваха се, дозапозна-ваха се, разпитваха се и си правиха шеги. Лиско бе скочил във водата и се прегръщаше с делфинчето.
– Оставете другото – обясняваше Александър, – ами ще умрем от жажда, защото лимонадата е на привършване.
– Това не го разбираме – отговориха делфините.
– Ами вие какво ли разбирате! – упрекна ги Александър. -Само дето ви хвалим и ви признахме за най-умните същества след нас.
– То пък вие сте едни същества! – рекоха делфините.
– Все пак хора сме!
– А ние пък сме делфини!
– Голяма работа!
– На вас, хората, ви липсва най-елементарна логика, господине! Помислете и ще се съгласите.
– Делфинска ви работа!
– Човешка ви работа!
Посмяха се. Гледаха да се смеят, да разговарят и дори да се упрекват, но да не докосват най-важния въпрос.
– Не се правете на деликатни – рече най-после Александър, ами кажете кога ще духне вятърът. И какво ще правим? Платноход ката без вятър е като река без вода.
– След един месец – отвърнаха делфините.
– Добре се наредихме!
– Няма как – намеси се за първи път Водача, – ще ви вземем на гърбовете си.
– А яхтата?
– Много просто!
– Но тя струва четири хиляди ламарини!
– Е, това сте хората! – възмутиха се делфините. – Тия неща у вас не можем да разберем.
– То и ние не можем – смути се Александър. – Лиско, хайде!
– Какво?
– Сваляй платната! Яхтата се изостава със свалени платна, Имаш ли да взимаш нещо?
– Нищо.
– И аз… Хубава яхтичка беше. Сега ще плува сама.
Делфините започнаха да се отдалечават по обратния път. Отдалечаваха се и отново се превръщаха във весели черни точки. Но вгледате ли се добре, като нищо ще забележите, че две от точките са възяхнати от едно лисиче и един човек. Обаче да се убиете от взиране, няма да разберете, че човекът е художник.
Нито пък Сервантес.

***

Глава тридесет и седма
ЕПИЛОГ
За мен приключението свърши с главата, която прочетохте преди малко, но тъй като познавам любопитството ви, ще разкажа събитията докрай.
Делфините отнесоха лисичето и приятеля му в своето море, където всички се наиграха хубаво и толкоз дълго, че Лиско отново заговори за петите си. Тогава Александър качи приятелчето си на самолет. Самолетът ги откара близо до Оранжевата планина. Двамата преминаха разстоянието до Пещерата на кучетата пеша. Там натовариха багажа на колата.
– Сега? – запита Александър, хванал волана.
– Лично аз съм към моята Тиха гора – отвърна Лиско.
– А лично аз съм към моя град, но преди това ще те заведа до твоята гора.
Потеглиха. Минаха по криви и пусти пътеки, но после се озоваха пред голяма асфалтова магистрала, където гърмяха всички видове автомобили, автобуси и камиони. Александър издебна момента и успя да се вмъкне в магистралата. Отсега нататък Александър, Лиско и колата на Александър се превърнаха в много бързащи същества. Толкова бързащи, че вече не можеш да ги наречеш и същества, а вещества. Но като влязоха в улиците на един град, отново запълзяха и заприличаха на пълзящи същества. Отвсякъде ги притискаха. Александър нервничеше. Той дебнеше да се отвори някакво местенце, за да се провре в главния поток. Най-после му се удаде.
– Диване! – извика някой зад гърба му.
– Простак! – подвикна някой встрани.
Лиско се изчерви и наведе глава.
– Защо ми се карат?
– На мен се карат! Яд ги е, че им взех мястото.
– Обидиха ви, а уж колеги.
– Какви колеги? – учуди се Александър.
– Хора.
Колите попълзяха още малко и спряха. Започна чакане. Лисичето огледа дългите автомобилни редици. Зад гърба им се трупаха новопристигнали автомобили. Разстоянието между всяка кола можеше да се измери със сантиметри. Всеки от шофьорите потракваше нервно по волана. Над улицата се вдигаше гъста бензинна мараня.
Лиско се усмихна.
– Какво? – учуди се Александър, който също барабанеше с пръсти по своя волан. – Какво има?
Лиско смигна.
– Какво? Какво е станало?
– Нищо – смигна Лиско. – Спомних си нещо.
– Какво си спомни?
Светофарът пусна колите и конвейерът потече по асфалта. Скоро изоставиха града. След продължително пътуване стигнаха до едно място, където лисичето каза: Д о тук!
Александър вдигна своя спътникпна ръце, нацелува го по муцуната и мигновено влезе в колата, за да не заплаче.
Лиско вървеше и тъй като вече си правеше колекция от приятели, изброяваше на глас имената им. Към изредените стари приятели прибави както Александър, така и Силвестрициозия. Числото нарастваше, той имаше навсякъде същества, с които може да си прави приключения.
– Брей! – извика лисичето. – Пропуснах Мокси!
– Какво бе, какво има? – запита Мокси,
Беше се нахранил и тумбакът му отразяваше лъчите на следобедното слънце.
– Мокси! – Лиско се хвърли към него и го прегърна.
– А! – учуди се магарето. – Какво ти е станало от вчера насам?
– Как от вчера?
– Ами вчера мина оттук, покани ме някъде и си отиде.
– Глупако, ти знаеш ли, че има квадратни къщества?
– Може – съгласи се магарето, – Нa света има много работи. Защо да няма и квадратни.
– А знаеш ли, че ми издигнаха паметник?
– Може – съгласи се магарето. – На този свят вече какво ли не издигнаха!…
– И се возих със самолет!
– Може бе, Лиско! За тебе няма невъзможни работи. Идваш и разправяш каквото ти скимне. Изчезваш за един ден, а после говориш, говориш цял живот.
Като каза това, Мокси заспа и се обади опашката му:
– Видя ли с какъв глупак съм принудена да живея?
– Не му се сърди – помоли лисичето. – То е добро магаре. Понякога изневерява на себе си и е трогателно.
Лисичето се втурна през зелените пазви на гората. След мал ко ще види всички мили животни – и мама Лисана, и татко Лисан и сестричките, които никога не чувствуват сърбеж по петите. Лиско запя:
Хубаво е в Тихата гора!
Хубаво във нея се живее!…
Стоп!…
Лиско си спомни за електроцентралата: тъкмо се беше измъкнал от лабиринта. Намираше се в дългия коридор. Там, зад една от вратите, се разговаряха няколко души от персонала. Спореха
Питаха се какво да предприемат. Да, тогава някой предложи да отворят портата и да предадат доброволно електричеството на нападателите. Ако сме умни, ще им го дадем сами – рече той.

„Уф! – помисли си Лиско. – Защо каза така квадратното същество от електроцентралата? Каква му беше целта?… Все въпроси за Александър. Е? Сега ще трябва да си отговоря сам. Поне ще има за какво да мисля… Нo какво целеше онова квадратно същество, а?״
– Лискооо! – викаха в Тихата гора.
– Лискооооооо!
Отново го търсеха.

––––––––––––––––––––––––