Posts Tagged ‘куклен театър’


борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988
.
.
Л И Ц А
по реда на появяването им:
Б у х а л ъ т
З а й ч е т о
Т а р а л е ж ъ т
Л и с и ц а т а
В ъ л к ъ т
М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Чилото, чилото.
Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам, –
хвър насам-натам-насам.
Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:
Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам.
Ту лети,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край


<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

ТУК ПРЕРИЯ .pdf file за сваляне…

борис
априлов
*
П Р Е Р И Я
*
радиопиеса
ЛИЦА:
НИНА  МОНЕВА
РОЗА  ВЕЛЕВА
ЕМИЛ  ВЕЛЕВ
НЕПОЗНАТИЯТ

Холът от апартамента на Нина Монева. Предполага се, че домакинята в момента върши някаква домакинска работа и слуша радио.
Звъни телефонът.
Добре ще бъде, ако може да се подразбере, че Нина Монева зарязва мигновено работата си, изключва радиото и просто грабва слушалката.
Ах, какво разочарование в гласа ѝ:
– Не, господине, не сте сгрешил много номера… но… тук е друго нещо… Чуйте, вие търсите общежитие, а тук е нещо обратно. /Чуваме брътвеж на глъч, той сигурно иска да завърже разговор./ Откажете се, нямам време.
Рязко затваряне на телефона.
Отново радиото.
Прахосмукачка.
Отново звън на телефон.
Млъква прахосмукачката, млъква и радиото, слушалката е грабната.
– Ало! – вика Нина Монева. – Ало!
Никой, нищо.
Щрак! Слушалката отива върху вилката си.
Радиото, прахосмукачката.
Сега пък – звънецът от входната врата. Нина Монева не бърза; спокойно, като човек, който не може да очаква нещо откъм вратата, тя изключва само прахосмукачката и отива да отвори.
– Добър ден! – чуваме гласът на Роза Велева.
– Добър ден! – отвръща Нина Монева.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя пиесата на Борис Априлов: „ПРЕРИЯ“.
Музика за преход.
Домакинята изключва приемника.
Р о з а. Не разбирам куража ви да каните вътре.
Н и н а. Не се страхувам от нищо.
Р о з а. И сте сигурна, че идвам при вас?
Н и н а. Сигурна съм, че не идвате при мен.
Р о з а. А аз идвам при вас.
Н и н а. Това не е вярно.
Р о з а. Абсолютно!
Н и н а /смутена сигурно от проучвателния поглед на посетителката/. Все пак, помислете си, при мен не идва никой.
Р о з а. Защо?
Н и н а /изненадана от въпроса, който в нейния дом прозвучава твърде нахално/. Трябва ли да да седнете?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Искате да кажете че…
Р о з а. Да!
Н и н а. Колко?
Р о з а. Повече отколкото предполагате. /Пауза./ Ще се наложи.
Н и н а. Да поседнете?
Р о з а. Да.
Н и н а. И какво ще желаете?
Р о з а. Едно обяснение.
Н и н а. Обяснение?
Р о з а. Голяма картина! /Пауза./ От кого е?
Н и н а. Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?
Р о з а. Само че не разбирам /пауза/ какво представлява.
Н и н а. Навярно чухте какво казах.
Р о з а. Животът объркан, картините объркани!…
Н и н а /раздразнено/. Не чувствувате ли че проявявате известно нахалство?
Р о з а /с възмущение/. Аз?
Н и н а. Вие.
Р о з а. /след пауза/. Наричате ме нахална? /Пауза./ Вие смеете да ме обвинявате в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?
Н и н а /стъписано/. Мен?… Слушайте, защо започнахте така’
Роза /едва сдържаща гнева си/. За да не почна направо.
Н и н а. Направо? /Пауза./ С кое?
Р о з а. С обвинението.
Н и н а. Госпожо…
Млъква, кой знае защо, не може да продължи.
Р о з а. Само не се обърквайте. Не съм дошла да се обърквате, а да проведем един съдържателен разговор, мъжествено /пауза/ както подобава на истински жени,
Н и н а. Вие… знаете ли, поне, как се казвам?
Р о з а. А вие допущате ли, че ще вляза при някого без да зная името му?
Н и н а /тихичко/. Вече не знам… какво да мисля. Светът е голям, а животът стана сложен…
Р о з а. А човешката душа е… пространна.
Н и н а /с лека изненада/. Какво казахте?
Р о з а. Тук е приятно.
Н и н а. Вие седнахте.
Р о з а. Седнете и вие.
Н и н а. Вие седнахте много спокойно.
Р о з а. За което са учудвам на себе си. /Пауза./ Възхищавам се от хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.
Н и н а. Величие?
Р о з а. А какво друго?
Н и н а. На мен ми липсва подобна самоувереност…
Р о з а. Нищо чудно.
Н и н а. Дори в собствения ми дом,
Р о з а. И когато говорите по телефона ли?
Н и н а /отново трепва/. Може би трябва да търся причината на вашето посещение…
Р о з а. Важното е да запазим присъствие на духа и да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.
Н и н а. Това което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно.
Р о з а. А туй да наречеш човешката душа… пространна… /Пауза./ Остроумно ли е?
Н и н а. Все пак, моето предимство пред вас е в това, че се намирам в къщата си.
Р о з а. Стига с тази къща!… Разбрахме, че сте в къщата си.
Н и н а /готова е да викне, но се овладява/. Вижте какво, аз съм тих човек, така ме знаят всички.
Р о з а /иронично/. Всички?
Н и н а. Познатите.
Р о з а. Имате познати.
Н и н а. Всеки има… Поне познатите не липсват на този свят.
Р о з а. Непрекъснато говорите за света, все за света.
Н и н а. Все пак в него живеем.
Р о з а. Добре ли живеете?
Н и н а. Анкета ли провеждате?
Р о з а. Старая се да запазя хладнокръвие.
Н и н а. Какво?
Р о з а. Да не захленча, най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.
Н и н а. Заплашвате с плач. Имате доста начини за заплашване
Р о з а. Стига!
Роза захлипва.
Н и н а. Успокойте се. Избършете сълзите си.
Телефонът.
Нина грабва слушалката, повтаря няколко пъти „ало“, не получава отговор и връща слушалката.
Р о з а /изведнъж, поривисто/. Причинихте ми най-голямата беда!
Н и н а /все още заета с мисълта за телефона/. Аз?
Р о з а. Смазахте ме. Унищожихте ме.
Н и н а. И сте сигурна?
Р о з а. Затова ви разглеждам сега и да ви кажа… /злорадо/ не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.
Н и н а. В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте нещастно миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го тормози, защото милиони са нещата които тормозят хората, но малко хора са готови да изслушат и разберат.
Р о з а /ехидно/. Да ме разберете?
Н и н а. Склонна съм.
Р о з а. Да не се отметнете.
Н и н а. Кафе?
Р о з а. Нищо не искам!
Н и н а /изненадана от решителния и енергичен отказ/. Какво?
Р о з а. Нищо от вас.
Н и н а. Седнете и разкажете.
Р о з а. Само чаша вода.
Н и н а. Нектар?
Р о з а. Поисках вода!
Н и н а /преди да тръгне/. Би трябвало не да искате, а да помолите.
Трябва да се долови, че рязко тръгва и излиза, че Роза стои неподвижно до завръщането на Нина, която подава чашата. Роза я поема и изпива водата наведнъж.
Н и н а /прави опит за шега/. Може би ви няма нищо, може би бяхте само жадна.
Р о з а /сломено/. Моля ви се.
Просто пада в креслото.
Доста изненадана, Нина запалва цигара и стои в нямо очакване.
Н и н а. Слушам ви.
Р о з а. Лесно ли давате телефонния си номер?
Н и н а. Стига да ми го поискат.
Р о з а. Може би ще позволите да ви запитам, какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.
Н и н а. Моят номер?
Р о з а. Вашият.
Н и н а. В бележника на съпруга ви?
Р о з а /жлъчно изсъсква номера/.
Н и н а. Да, това е номерът на моя телефон. Кой е съпругът ви?
Р о з а. Ставате жалка!
Н и н а. Но вие /лек смях/ така, както ме гледате, допускате ли, че може да?… Вижте се, вижте и мен, аз съм човек, който се е примирил с тези неща и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви кажа, че тук наистина има недоразумение, на което, ако имате малко търпение, ще сложим край. /Пауза/. Ако телефонът е мой, не знам какво търси в бележника на вашия съпруг. Преди всичко, номерът ми е нов.
Р о з а. Колко нов?
Н и н а. За съжаление, телефонът ми не фигурира в никой бележник, на никакъв човек и никой никога не ми се обажда…
Р о з а. Никой?
Н и н а /след пауза/. Почти.
Р о з а. Това „почти“ ме кара да се замисля.
Н и н а /с болка/. Знаете ли какво означава „почти“?
Р о з а. Мога да си представя.
Н и н а /рязко/. Не можете!
Р о з а /извиква/. Номерът е ваш!
Н и н а. До кога ще повтаряте това?
Р о з а. Обадих се, проверих!
Н и н а. И кой ви отговори?
Р о з а. Вие ми отговорихте.
Дълга пауза.
Н и н а /малко отнесено/. Сигурно. Друг не може… да ви се обади… от моя дом.
Р о з а. Този ваш дом… Непрекъснато ми го натрапвате.
Н и н а /сякаш на себе си/. Единственото, което имам.
Р о з а. И глас на много млада жена. Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.
Н и н а. Това пък е още по-малко вероятно.
Р о з а. Само голи цифри, като жестока гола истина.
Н и н а. За първи път ли ви се случва?
Р о з а. Женени сме от десет години, нито веднъж не е закъснявал, дори час, а бележникът му е бил винаги чист.
Н и н а. И как открихте номера?
Р о з а /сконфузено/. Все пак… аз съм жена.
Н и н а. Все пак… някои проверки… по джобовете.
Р о з а. Смятам, че това е задължение на всяка съпруга, процедура, може да предпази от неприятности.
Н и н а /смее се/. Да, да.
Р о з а. Ето, аз съм при вас, ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки,
Н и н а /смее се от сърце/. Успяхте да ме развлечете и не мога да не ви предложа кафе, следобедът се очертава като интересен.
Р о з а /извиква/. Кафе! /Укротено./ Сега не ми е до кафе!
Н и н а /весело/. Разбрах.
Пауза.
Н и н а. излиза. Връща се с бутилка и чашки.
Р о з а. Вие сте хитра жена,
Н и н а. Така се радвам, просто се освежих.
Р о з а /трагично/. Казах ли? Заявих ли ви, че не искам нищо, освен да разкрия някои неща?
Н и н а /сериозно и с болка/. Знаете ли от кога е тази бутилка? Непокътната е откакто съм влязла в жилището си. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата, или казанчето, паркетът, вратите, бях сигурна че ще дойдат майстори, да ги почерпя,,,
Р о з а. Да, но не съм дошла да ми разигравате комедии.
Н и н а. За вас комедия, за мен непоносима трагедия. Мисля че няма по-страшно от туй, да чакаш дори водопроводчика.
Р о з а. Тук мога да ви жегна, може би вашата стръв не би спряла дори пред водопроводчиците, но карай да върви… /Пауза./ Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото съм обидената.
Н и н а /както налива в чашките, весело/. Изневерената.
Р о з а. Моля ви!
Н и н а /Весело/. Нека пием и забравим. Любовта идва и си отива.
Р о з а /с изненада, почти подскача/. Какво?
Н и н а /със сериозен тон/. Пийнете си. /Пауза./ На здраве!
Н и н а. се задавя и закашля.
Р о з а /чак сега, ехидно/. Наздраве!
Н и н а. И така, казвате, мъжът ви, а? Някой се спусна и ви го грабна. /Закашля се/. Отнесе си го… /Пие./ А вие /закашля се/ се втурвате да спасите каквото можете.
Р о з а. Чула съм, че това дава резултат.
Н и н а. Може би… /Пие./ Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам.
Р о з а. Вие сте длъжна да сторите това. /Пауза./ Освен ако сте…
Н и н а. Какво?
Р о з а. Чудовище.
Н и н а. Приличам ли ви?
Р о з а. Не.
Н и н а /отпива/. Мечтая да стана чудовище. Може би те са по-щастливи, лошите хора са много по-щастливи и нападат, грабват и изчезват, брутално взимат всичко, срутват, не чувствуват болка за болките на хората.
Р о з а. Какво търси вашия номер в бележника на моя съпруг!?
Н и н а. Името на съпруга ви? /Пие./
Р о з а. Не се правете на…
Н и н а /настойчиво/. Питах как се казва мъжлето ви!
Р о з а /поривисто/. Велев,
Н и н а /отпива и се закашля/. Това име не фигурира нито в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. Спомням си един Велев, беше заместник директор при нас…
Р о з а /извиква/. Няма да позволя! Засрамете се от…
Тук Роза млъква.
Н и н а. /бърза/. От какво? /Мълчание/ От какво да се засрамя? /Мълчание./ Кажете де! /Мълчание./ От белите си коси?… Ако сте дошла тук да си говорим истини, кажете направи от какво да се засрамя?
Р о з а. Извинете.
Н и н а /с тъга/. Мила моя, нямате си представа какъв комплимент ми сторихте с туй нахлуване тук, да ми искате сметка, да си искате мъжа обратно. Да ви го дам, да ви го отпусна. Да си бъде около вас и всичко във вашия дом да си тръгне по старому.
Р о з а. Никога не е вървяло, но…
Н и н а. Така ли?… Деца?
Р о з а. Няма да ви кажа!
Н и н а. Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а бъдете сигурна, че няма и да имам.
Р о з а. Не съм сигурна.
Н и н а /трепва и отново придобива настроение/. Ново двайсет. /Пие./ Кое ви кара да мислите така?
Р о з а. Ще се напиете.
Н и н а. Кое ви кара да мислите така за мен?
Р о з а, Не ви ли виждам ноктите, сляпа ли съм – косите ви са направени, лъхате на чистота и на скъп одеколон. Една жена, ако се е предала…
Н и н а. Как се казвате?
Р о з а. Роза.
Н и н а. Аз съм Нина.
Р о з а. Знам,
Н и н а /изведнъж/. Откъде? /Пауза./ В бележника е отбелязан само телефонът ми.
Р о з а /въздъхва/. След като открих телефонния номер, започнах най-унизителното нещо в живота си.
Н и н а. Моля?
Р о з а. Обадих се на справки, отказаха. Исках да знам кой абонат се крие зад този номер. Било забранено. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките. Не намерих и се заех с най-унизителното,
Н и н а. Да ровите в указателя.
Р о з а. Четири дни!… Целия телефонен указател, всички номера, докато се натъкнах на вашия.Срещу вашия номер видях името ви, адреса ви.
Н и н а. Боже мой.
Р о з а. Моля да не коментираме това. То ме унижи толкова!
Н и н а. Но защо не ми се обадихте? Щях да ви кажа коя съм и къде живея?
Р о з а. Това е най-унизителния период в живота ми.
Н и н а. Карате ме да мисля, че не притежавате добре поддържан разсъдък.
Р о з а. А вие ме карате да мисля, че хитрувате.
Н и н а. Представям се какво бихте направили на мъжа си… Горкият съпруг.
Р о з а. Дошла съм да си го върна,
Н и н а. Предлагам да престанем. Не съм подходяща за подигравки. Уморена съм.
Р о з а. Ограбихте ме.
Н и н а. Вече съм склонна да ви посоча изхода! Принудихте ме да ви го кажа. /Оставя чашата./ Луда ли сте, нормална ли сте – не знам, но ви моля да си отидете,
Р о з а. Продължавате да отричате?
Н и н а. Вървете си! /Пауза./ На вас казвам! Веднага!
Р о з а. Можете ли да ми кажете какво означава тази дума прерия? /Пауза./ Спокойно.
Н и н а. Какво търси тя в устата ви? Откъде я взехте?
Р о з а. От бележника на мъжа си, изписана срещу телефонния ви номер.
Звуков ефект.
Пауза.
Н и н а. Нима той… Вие твърдите… Коя сте вие?
Р о з а /спокойно/. Неговата жена.
Н и н а. Не може да бъде!
Р о з а /покровителствено/. Сега разбирам. /Пауза,/ Боже, колко страшно стана!… /Продължителна пауза./ Нима е постъпил детински? Не мога да повярвам. Емил не може да постъпи така. /Голяма пауза./ Това ме кара да се замисля. Значи… той… Това ще ме принуди да изостря вниманието си. Тази шмекерия се оказва важна.
Н и н а. Никога не съм го питала за това. Не е ставало и въпрос. Аз мислех…
Р о з а. Че не е женен.
Н и н а. Макар че туй няма значение.
Р о з а. Откога се познавате?
Н и н а. Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.
Р о з а. Според мен познавате се отдавна и сигурно отброявате всеки ден. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно.
Н и н а. Не забравяйте че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас.
Р о з а. Обзалагам се, че си водите дневник.
Н и н а. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…
Пауза.
Роза /въздъхва/. Пропаднахте в яма. /Вади цигара./ Къде се срещате?
Н и н а. /както си е замислена/. Какво?
Р о з а. Тук. При идеални условия.
Н и н а. е замислена, може да се предположи че не е и чула.
Р о з а. Харесвате ли го?
Н и н а. /унесът ѝ продължава/. Какво?
Р о з а. Обичате ли го?
Н и н а. Ревнувате ли или инквизирате?
Р о з а. Всеки ден ли?
Н и н а. Много лесно разбрахте, че съм добра.
Р о з а. Само наивникът може да допусне, че не се виждате всеки ден.
Дълга пауза.
Личи си, че Нина иска да доложи нещо важно.
Н и н а. Представете си, че не съм го и зърнала.
Р о з а /прекалено изненадана/. Моля?
Н и н а. /спокойно/. Никога.
Р о з а. А така!
Н и н а /със същия спокоен тон/. Нито той мен.
Р о з а. Изплъзвате ли се?
Н и н а. Спокойно, не сме се виждали.
Звуков ефект.
Двете жени се раздвижват, разхождат се.
Н и н а. Вие сте негова жена.
Р о з а. Там е работата.
Н и н а. Емил е ваш съпруг, така ли?
Р о з а. Нямате си представа колко много ми е съпруг, понякога повече отколкото трябва.
Н и н а /въздъхва/.
Пауза. Неудобно мълчание.
Н и н а /най-после/. Е?
Р о з а. Убихте ме…
Н и н а. И вече можете да си отидете.
Р о з а.  …с това че не сте се виждали. Слушайте /сякаш махва с ръка, отказва се да говори, но после променя решението си/. Дошла съм да се разберем.
Н и н а. Най-добре ще се разберем като напуснете тази територия.
Р о з а. Която е ваша, да. Но мъжът пък е мой. Вие още ли твърдите, че не сте се виждали?
Н и н а. Изгубих интерес към вас.
Р о з а. Нито той вас?
Н и н а. Не ми се разговаря, по това време не ми се говори.
Р о з а. И той ли, кажете!
Н и н а /сякаш за първи път я вижда добре/. Вие сте негова съпруга.
Р о з а /в мотива си/. И не знаете как изглежда?
Н и н а. Напротив.
Р о з а. Съсипахте ме.
Н и н а. Представям си го.
Р о з а. Сигурна ли сте?
Н и н а. Абсолютно.
Р о з а. Добре, опишете го.
Н и н а. Това не е никак важно… Какво искате от мен?
Р о з а /безпомощно/. Вече не знам. /Пауза./ И все пак, тази работа не може да остане така, ние трябва… /Пауза./ Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?
Н и н а. На този въпрос си отговорете като си излезете, уединете се и което измислите щебъде отговорът, който очаквате.
Р о з а. Колкото повече мисля, идвам до заключението, че го обичате, дори нещо повече.
Н и н а. Повече от това?
Р о з а. Ако ви ядосам ще изплюете ли камъчето?
Н и н а. Като нищо, едва ли ще остана неотмъстена.
Р о з а /сломено/. Значи се обичате.
Н и н а /с хумор/. Не може да се каже, че не го обичам.
Р о з а /извиква/. Не говорете директно! /Тихо./ Пощадете ме… Разбирате ли най-после, че ме убивате? В сърцето ви няма ли място за състрадание?
Н и н а /готова за иронизиране/. Не, но ако си отидете ще се намери. Готова съм да ви съчувствам от разстояние.
Р о з а /извиква по-силно, отколкото може да се допусне/. Няма да ви направя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря! Какво си въо…
Телефонът.
Звънът сякаш разтърсва Нина. Още веднъж се звъни. Още веднъж. Жените наблюдават апарата. Нина преценява, че не е момент да вдигне слушалката.
Р о з а. Вдигнете. /Пауза. Звъни,/ Вдигнете! /Пауза./
Н и н а. Не!
Шум от телефонна апаратура.
Р о з а. Емиле, тук е Роза. /Пауза./ Твоята жена!… Да, да, жена ти… Искам да дойдеш… Тук, където съм аз… /Бързо/. Слушай, ако не тръгнеш, ще скоча на тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца… Заповядвам ти… Не вярваш ли че мога да… Адреса! Не знае адреса!… Ще го намериш в указателя, на Монева – Нина. Монева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не пристигнеш, ще скоча от етажа.
Роза яростно поставя слушалката върху вилката.
Мълчание.
Налива си от бутилката, пие.
Р о з а /строго/. Как се запознахте? /Пауза./ Говорете докато не съм полудяла.
Н и н а. Случайност.
Р о з а. Каква случайност?
Н и н а. Преплитане на телефонните разговори.
Р о з а. И започнахте!
Н и н а. /твърдо/. Да!
Р о з а /зъл тон/. А той се прави на невинен… и нежен. У дома нито думичка. На вас не казва… че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла месеци!… Сигурна ли сте, че не сте се виждали?
Пауза.
Р о з а. Сега мълчите.
Н и н а /кротко/. Искате да кажете, че той ще дойде тук?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Вие сте жестока.
Р о з а. Нямам друг изход.
Н и н а. Това ли решихте?
Р о з а. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.
Роза пие.
Н и н а. А питате ли дали съм съгласна?
Р о з а /с изненада/. Какво?
Н и н а. Трябваше да ме питате.
Р о з а /с изумление/. Не сте съгласна да видите този когото обичате? Когато ви се дава такава възможност?
Н и н а. Не съм готова за такава среща.
Р о з а. А!… Това пък? Сега пък трябва да се съобразявам и с вас. /Пие./ На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук.
Н и н а. И каква е целта ви?
Р о з а. Да се разберем, като хора.
Н и н а. Като хора?
Нина произнася горната дума с присъщия си неин унес. Май че нещо оправя косата си.
Р о з а /весело/. А така, постегнете се, притегнете се, предстои ви първата среща. Първото впечатление е важно. Според мен е важно. Някога, когато го срещнах за първи път… Слушайте, на колко ви се струва той? /Мълчание,/ На колко ви се представи? /мълчание,/ Да не мислите, че ще видите някакъв хокеист? Един, така… млад любовник за зрели жени? Ще бъдете излъгана. Шейсет годишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без пазарна торба той не излиза, така съм го научила.
Н и н а. Малка е вероятността да ме засегнете.
Р о з а. Да ви засегна ли? С какво? Говоря за съпруга си, засягате се вие!
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Ще разбера какво е и това – прерия. Какво е значението на този знак, на този код, има ли някакво значение, заема ли място в емоциите на мъжа ми. Това понятие прерия може би говори твърде много за загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома, а пред близките си е само пазарска чанта. Кажете, какво означава тази дума? /Мълчание./ Искам да ми се изясни.
Н и н а. Моля ви.
Р о з а. Защото ще ви накарам да говорите пред него.
Н и н а. Не!
Р о з а. Тогава да избегнем остротиите. Вие ли сте прерията?
Дълга пауза.
Н и н а. Моля ви!…
Р о з а. Какво е прерия? Напомня ми за пустота! Безкрайност и пустота, безбрежна растителност, която ту се възмогва, ту съхне. Говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго… Напомня ми за безлюдност, отчаяние. Това ли сте вие? Това ли успяхте да измислите?
Н и н а. Слушайте, съществува ли начин да си отидете?
Р о з а. Той ли го измисли? А? Че откъде му е хрумнало? У дома Емил не се подвизава с въображение.
Н и н а /извиква/. Млъкнете!
Р о з а /стъписана/. Семпличък.
Н и н а. Ще ви изгоня, пък ако щете, скачайте на тротоара!
Р о з а. Боже, колко ви заболя, как сте омагьосана!
Н и н а. Забранявам ви!
Р о з а. Слушайте, Нина, вие ме изненадвате. Смятах че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, обикновен брътвеж по жицата; с такива брътвежи гъмжи телефонната мрежа. А то? Оказа се по-сериозно… Смятах да го разоблича и да си го отведа, но вие ме плашите. Кажете, наистина ли?
Н и н а. Какво?
Р о з а. Не сте го виждала.
Н и н а. Да, наистина.
Р о з а. Нито той?
Н и н а. Нито той.
Р о з а. Ако сте искрена, наистина дигнах напразна пукотевица и започвам да се разкайвам. Но все пак, трябва да му се даде един урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?
Н и н а. Не желая… да отговарям.
Р о з а. Значи всеки ден. Вие сте била в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден… щеше да дойде… и последицата.
Н и н а. Не забравяйте, че съм ви изгонила.
Р о з а. Щяхте да осъществите и срещата! Готови, втасали!.. А аз…
Н и н а. Решението ми беше категорично.
Р о з а. Решение?
Н и н а /вяло/. Да не се срещнем…
Р о з а. А неговото? /Нина мълчи./ А той?
Н и н а. Не знам, мисля че щях да му наложа…
Р о з а. И защо ви са тези отношения? Какво печелите? И какво бихте загубила, ако се видите?
Н и н а. Ами, вижте ме.
Р о з а. Гледам ви.
Н и н а. Разгледайте ме!
Р о з а. Нищо, липсва ви самочувствие.
Н и н а. Никога не бих дала адреса си.
Р о з а. Но умирате да го видите.
Н и н а /след продължително мълчание/. Не знам…
Р о з а. Може би?
Н и н а. След случилото се. Имайте предвид, че още не съм решила. В последния момент мога да ви прогоня.
Р о з а. Такава ли сте? Значи, може и да се сдърпаш. /Пауза/. Хубаво – жени се бият за мухльо.
Н и н а. Мисля че ви помолих нещо.
Р о з а. Да не го обиждам. Но той си е мой и ще си го обиждам.
Н и н а. Щом е ваш, защо сте у дома ми?
Р о з а. За да си го осигуря.
Н и н а. Значи не е ваш.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Бъдете сигурна, че вече не е ваш.
Р о з а. А!… /Пауза./ Пантерата се зъби.
Н и н а. Не ме разбрахте.
Р о з а. Така де, опипвате почвата. /С ирония./ Може би ще го ударите на молба.
Н и н а. За какво?
Р о з а. Да ви го отстъпя.
Н и н а. Извинете, той си е мой и не можете да ми го вземете.
Р о з а /едва не подскача/. Хей!… Тук се говорят неприлични неща.
Н и н а. Но и аз не мога да го задържа.
Р о з а /склонна към непочтена атака/. Да, наистина, аз съм някак по…
Н и н а. Това исках да ви кажа в началото.
Р о з а. Вие наистина нямате сметка от едно оглеждане. От него печеля аз. Та, за какво си говорехте в тези сини часове?
Н и н а /на свой ред, язвително/. Казвахме си неща, които вие с него не бихте могли да си кажете. И да ви заявя искрено, смятам, че не познавате съпруга си.
Р о з а. Вашата наивност ме прави печална,
Н и н а. Не познавате човека, с когото живеете трийсет години.
Р о з а. Хайде де!
Н и н а. Той не е нито мухльо, нито мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е, ще оцените.
Р о з а. Добре де, бихте ли се омъжила за него?
Н и н а /след продължително мълчание/ Каквото и да ви кажа, ще ви заболи.
Р о з а. Сигурно някога сте претърпели разочарование в любовта.
Н и н а. Познайте.
Р о з а. Винаги има по едно сериозно разочарование и след това…
Н и н а. След това?
Р о з а. Ставам жестока, извинете!
Н и н а. Старомоминството!
Р о з а. Много ви моля. Нещо се впрегнах. Повярвайте, не съм толкоз лоша. Повярвайте ми,
Н и н а., Разбирам ви.
Р о з а. Извинете ме!… Всъщност, такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен, В нея има нещо увличащо, обещаващо. Разбира се, става дума за кратка телефонна връзка, за лек флирт, а не като вашата дълга и сериозна любов. /Смее се с добро сърце./ Я си кажете, ако не бях се намесила докога щеше да продължава?
Н и н а. До края на живота,
Р о з а. И сега трябва ли да вярвам, че ще прекъснете?
Н и н а. Обещавам,
Р о з а. Но, ако ви се обади?
Н и н а /въздъхва/. Не знам.
Р о з а /въздъхва/. Дааа, ще се сдърпаме с вас, това няма да ни се размине. Моят хубостник забърка каша, която трябва да сърбам аз. /Рязко,/ Разберете, отнемате ми мъжа!
Н и н а. Моля ви, не го въвеждайте тук.
Р о з а. Искрена ли сте?
Нина мълчи.
Р о з а. Искате да го зърнете… Признайте! /Нина мълчи./ И искате, и не искате! /мълчание./ Хем боли, хем сърби.
Н и н а. Вижте какво, ако не желая да го видя, то не е затуй, което мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си. /Глухо./ Разберете, все пак имам да живея още. /Пауза./ Това голямо нещо ми беше необходимо.
Р о з а. Не знам, на мен ми трябва Емил.
Н и н а. Май че сте глупавичка.
Р о з а. Не знам защо. Вън няма мъже. Жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпущам…
Н и н а. Празноглавка.
Р о з а. Преди всичко, ще ми се смеят, че съм го отстъпила на една… нещастница…
Н и н а /склонна към връщане на ударите/. Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.
Р о з а. Така си мислите, защото не аз, а вие сте глупачката, Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се? Нищо. Само говорехте по жицата. И той ви наричаше прерия, защото все пак, трябвало е да ви нарече някак, и вие сте човек, и вие душа носите. Под бледата ви безсочна кожа може би пърха живот. Сега ще ви види и ще избяга.
Н и н а. През тия шест месеца вие бяхте жалка.
Р о з а. Днес жалката станахте вие.
Н и н а. Не съм сигурна.
Р о з а. А пък аз съм!
Н и н а. Да не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие един съпруг с пазарска торба. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене… /Млъква./
Роза /ехидно/. Звезди.
Н и н а. Светлина,
Р о з а. Значи това прави моят мухльо?
Н и н а. И блянове!
Р о з а. Виж го ти.
Н и н а. И надежда!
Р о з а. Надежда за какво?
Н и н а. В края на краищата – един полъх.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, нарече на живот.
Р о з а /отдъхва/. Охооо! /Пауза./ Прерията изплува! Значи с такива неща си запълвате времето? Нищо чудно да сте говорили по цял час.
Нина мълчи.
Н и н а. Един път говорихме цели три часа,
Р о з а. Е за тая работа ще го пребия! А с мен? Не говори и пет минути.
Н и н а. След като ви доказах, че ви превъзхождах цели шест месеца, моля ви да напуснете моя дом!
Р о з а. От тук ще си изляза само придружена с моя мъж.
Н и н а. Причакайте го вън.
Р о з а. Искам да ви види!
Н и н а. Не!
Р о з а. И вие него,
Н и н а. Вие сте идеално изработена глупачка.
Р о з а. А вие хитруша.
Н и н а. Мога и да ви ударя!
Роза /заплашително/. И това не можете.
Н и н а /извиква/. Излезте!
Роза. Няма!… Оставете вазата!
Н и н а. Махайте се, ви казвам! Вън!
Р о з а. Той трябва да влезе тук!
Н и н а /изкрещява/. Нее!
Роза /крещи/. Върнете вазата на мястото й!
На входа се звъни.
Пауза. Още пауза. Звъни се повторно. Пауза.
Звъни се за трети път.
Н и н а. /кротко/. Какво чакате, доведете съпруга си.
Звъни се.
Роза стои учудена – не знае какво да предприеме.
Н и н а.. Помолих ви да въведете съпруга си.
Р о з а. Искате аз?
Н и н а. Да.
Р о з а. Добре, срешете се… Вече показвате зъби.
Роза излиза, чуваме стъпките й.
Пауза. Шумове от отваряне и затваряне на врата и пр.
Тишина.
Р о з а. Ето ни. Най-после тримата. Емиле, дъщеря не можахме да си имаме, но отгледахме втора съпруга.
Е м и л /на Роза/. Мога ли да те помоля?
Р о з а. Да си излезем, нали? /Пауза./ Да ѝ спестим една сцена. /Пауза./ Една тревога по-малко на любовницата.
Е м и л. Роза! Дълга пауза.
Н и н а. Попаднали сме в смешно положение.
Р о з а /иронично/. В жалко положение.
Е м и л. Един от нас…
Р о з а.  …е жалък, да.
Е м и л. И заплашва, че ще скочи от прозореца. /Пауза./ Шантажира.
Р о з а. А този, който изневерява, не е жалък.
Мълчание.
Р о з а. Този, който бяга от семейството си.
Е м и л. Смешни сме и двамата.
Р о з а. А ти?
Е м и л. Искаш ли да си отидем и ще ти обещая нещо?
Р о з а. Само тя е достойната, така ли?… Така ли реши?
Е м и л. Моля те да си излезем.
Р о з а. Не!
Е м и л /извиква/. Настоявам!
Роза. Сега ще видиш дали шантажирам.
Е м и л. Махни се от прозореца! Спри се!
Боричкане. Изглежда, че Емил се спуща и я хваща.
Р о з а /задъхано/. Остави ме да видим шантажирам ли.
Е м и л /смутено към Нина/. Моля ви да ме извините.
Р о з а /както е обгърната от ръцете на мъжа си/. Вече си говорите, а? /Напъва се да се изтръгне от ръцете му и да се устреми към прозореца./ Вече си бъбрите…
Е м и л /с отчаяние/. Роза!
Р о з а. Моето място е на тротоара!
Е м и л. Роза, моля те! Как да те моля, кажи?
Р о з а. Там ли искате да ме видите? Безжизнена?… Кажете! Защо мълчите?
Е м и л. Роза!
Р о з а. Пусни ме!
Е м и л. Ако обещаеш.
Р о з а. Не обещавам!
Е м и л. Обещай, че няма да правиш глупости.
Р о з а. Искам!
Е м и л. Моля те!
Р о з а. Обичаш ли я? /Мълчание,/ Казвай. /Пауза./ Чакам.
Е м и л /отчаяно/. Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.
Р о за. Обичаш ли я?
Е м и л. Тръгваме.
Р о з а. Ако не признаеш, ще скоча на тротоара. Ако ми попречиш, ще скоча под трамвая, ще се отровя! Ще видиш!
Е м и л. У дома ще ти разкажа всичко.
Р о з а. Искам да знам обичаш ли я, разбери! Бъди най-после малко искрен с мен! Обичаш ли я, или не я обичаш?
Емил сломено пада в креслото.
Р о з а. Обичаш ли я?
Пауза, пауза, пауза…
Р о з а. Обичаш я, така ли?
Е м и л /тихичко/. Да си вървим.
Р о з а. Дори сега, след като я видя?
Е м и л /извиква/. Чудовище!
Р о з а /отпуща глава върху облегалката на креслото и захлипва/. Сега, пантеро, разбрахте ли на какво сте способна?
Е м и л /тъжно/. Роза.
Роза заплаква.
Р о з а. Отвратително. Ах, как се гледате!… Невинната кошута… Самотната… Която не може да пласира една бутилка коняк… Която би докопала дори водопроводчик. /Към Емил./ Преди малко твоята любима призна, че би спала дори с водопроводчик, ако той се съгласи, разбира се.
Е м и л /тихичко/. Животно!
Р о з а. Ах как се гледате!… Виж я! Защо не я разгледаш? Ноктите! Косата, очите… миглите!… /Извиква./ Вие се срещате!
Е м и л. Никога.
Р о з а. Но се соанира! Ах, как си ме мамил!… Може би пантерата се соанира за друг.
Е м и л. Ако си отидем…
Н и н а. /неочаквано извиква/. Никакъв друг!… Никой!…
Пауза.
Р о з а. Освен моят съпруг.
Е м и л. Повярвай, за първи път идвам тук.
Р о з а. Но сте се виждали.
Н и н а  и  Е м и л. Не!
Р о з а /почти иронично/. Какъв синхрон. /Пауза./ Може би когато отиваше за домати, когато мрънкаше, че опашката е голяма. /Внезапно./ А по градинките?
Н и н а. Не.
Р о з а. Не питам вас. Защо бързате? Емиле, говори!
Е м и л. Казах ти, че не сме се срещали нито тук, нито където и да е другаде. Сега се виждаме за първи път. Ако не беше ме повикала…
Млъква. Пауза.
Р о з а /натиска педала/. Ако не бях те повикала?
Е м и л /въздъхва/. Може би… нямаше да се видим никога.
Р о з а /бързо/. Никога, или „може би“ никога?
Е м и л. Има ли значение?
Р о з а. Голямо.
Н и н а. Нямаше да се видим никога.
Р о з а. Значи… Всъщност… Значи, ако не бях аз…
Н и н а. Да!
Р о з а. Тогава трябва да ми благодарите, Нина Монева!
Н и н а /рязко/. Вие що за човек сте?
Р о з а. Аз съм тази, на която са изневерили. Това съм аз. Една изневерена. Живея си спокойно, работя си, мисля че имам съпруг и гнездо, а се оказа, че нито съпруг, нито гнездо. Кукувицата ме издебнала… Двамата разговарят по жицата, топят се, искрят от нежност, говорят по три часа, потъват в прерии, изчезват от света и никой не може да ги открие. Всъщност, това е прерията – голямото пространство в което никой не може да ви открие. Така ли е? Сами!… Там можете да си кажете всичко, да си изработите мечта. Може би прерията не е нищо друго освен голямата ви мечта?… /Тъжно./ Боже мой, прерията може да бъде всичко!… А аз не знам нищо. Боже, каква широта има в тази душа, от бележника на мъжа ми!…
Н и н а. Уверявам ви – сега се виждаме за първи път.
Р о з а /продължава мисълта си/. Какво значение… щом си имате прерия. Прерията на думите е по-опасна от прерията на тялото. Телата линеят, изчезват, мечтата остава.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Охо!
Е м и л. Не можеш ли да млъкнеш?
Р о з а /победоносно/. Може би открих, а? Нахълтах… във вашата светая светих.
Н и н а. Вървете си!
Р о з а /тихо/. Само аз ли?
Н и н а. /след дълго мълчание/. И двамата.
Нина бързо прибягва, излиза.
Р о з а. Чакайте! Къде бягате?
Е м и л. Това ли имаше да кажеш?
Р о з а. Има още… Елате, Нина, елате!
Н и н а. Какво още?
Р о з а /жестоко на Нина/. Признайте, че не желаете да си отида. /Нина мълчи./ Не искате. Не предпочитате. Искате да е тук, до вас, да го гледате, още, колкото може повече, и ако е възможно да не си отиде, да остане завинаги, ако има някой за отиване, това да бъда аз – да вървя по дяволите, където и да е, само да ви оставя сами, да видите че всъщност страшно много сте искали да се зърнете, да чуете естествените си гласове. Това искате! Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените. Нищо по-жестоко не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно – от влюбените. /Пауза/. Особено такива… на вашата възраст. /Изведнъж енергично./ Кажи бе, животно, мухльо, с какво те плениха толкова? С какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозна, по-стара? Виж! Отвори си очите! Разгледай ме, разгледай я!
Нина изхлипва.
Е м и л /изкрещява/. Роза, ако не млъкнеш, ще съжаляваш!
Р о з а. Моля?
Е м и л. Ще заговоря аз!
Р о з а. И какво ще ми кажеш?
Е м и л. Горчивини!
Р о з а /изненадано/. Много ли ще горчи?
Е м и л. Ще ти наговоря всичко за тази години: за времето на моята каторга!
Р о з а. Така те искам! Да говориш! А не да мълчиш! Каторга! Така кажи. Може би от каторгата – направо в прерията, а? На свобода!
Е м и л. Напразно налучкваш. Никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.
Н и н а. И аз него!
Р о з а. Ето!
Н и н а. Моля?
Р о з а. Това се искаше, да се отпуснете, да излетят думите на съзаклятието!
Е м и л. Набери, набери пара.
Р о з а. Защото съзаклятничите! Зад гърба на една жена, която не подозира нищо! /Готова да заплаче./ Погледни жената, която обичаш! /През хлипането./ Сляп ли си? Върни се на земята. Какво ще ти даде тя? /Втренчва поглед в нея./ А? Какво ще му дадете? Соанирайте се до припадък – нищо, нищичко не ще се получи! На какво се надявате? Какви ще бъдат радостите ви? Емиле, защо не ме прекъснеш? Не виждаш ли че озлобявам?
Н и н а /спокойно, тихо/. Защото казвате истината.
Е м и л. Н и н а!
Р о з а /към него/. Виж ти, можем и мелодрами. Тази ли е целта ви?
Е м и л. Не можеш да ни се подиграеш. Нашият случай е много истински! И красив! /Пауза./ Обичам тази жена! Това трябва да ти е ясно, когато ни замерваш с кал.
Р о з а /изкрещява/. Емиле!
Е м и л /решително, с достойнство/. Обичам я… Тя ме издигна, ние се издигнахме, над всекидневието, над жестоката обреченост, ако щеш – над възрастта. В нашите разговори имаше чистота, устрем, копнеж, думите сякаш не бяха думи, а възвание за втурване. В какво – не знаем – никой не го знае. /Пауза./ Не искаме нищо повече. Нито тя, нито аз. Не искаме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с една, искахме да ни оставите в нашия свят, да си го обитаваме невидими един за друг, но солидарни. Нашият огромен микросвят не се интересува как белее косата и как растат бръчките по челото, не, ние стояхме над побеляването, над посивяването на дните.
Р о з а /бързо/. А тя се соанира!
Н и н а. Защото бях с него!
Р о з а. Тогава какво ми говорите? За какво втурване, когато си прави ноктите? На кого ги разправяте? Къде дават така по телефона? Никъде не дават само по телефона. И двамата ме лъжете, тя е имала цел!
Н и н а. Да!
Р о з а. Да те грабне!
Е м и л. Какво има да грабва толкова от мен?
Р о з а. Какво – имота ти!
Е м и л /отчаяно/. Боже мой, Роза!
Р о з а. Или пък нещо друго.
Е м и л. Какво друго, не чу ли, ние никога нямаше да се видим, ако не беше твоята жалка намеса.
Р о з а. Вие се обичахте!
Е м и л. Разбира се.
Р о з а /бързо и с надежда/. А сега?
Е м и л. Аз я обичам.
Р о з а. Дори ако скоча на тротоара?
Е м и л. Жалка махленка!
Р о з а. Жалка съм, признавам. Намесих се да спася един дългогодишен брак. И не вярвам в любовта по телефона. Това е за наивниците. Какво? Само ще говорите? И нищо повече! Ха-ха!
Е м и л. Брутално същество!
Р о з а. Вече станах същество!…
Е м и л. Може би ще ме разбереш, ще си ме отведеш у дома, но знай: вече няма да имаш власт над мен.
Р о з а /с ирония/. Ами ако почна да ти се обаждам по телефона?
Е м и л. Не, миличка, не всеки може да разговаря по телефона като нас. За това се иска дух.
Р о з а. Защо бе, Емиле, ще ти говоря за прерии.
Е м и л. Ти не можеш.
Р о з а. Значи, такава съм аз?
Е м и л. Не започвай с ирониите, макар че ги предпочитам пред сълзите и заплахите.
Р о з а. Предпочиташ ме иронична.
Е м и л. Няма да ме уязвиш. Нас никой не може да ни уязви… Защото не може да ни достигне.
Р о з а. Недостижими… викаш.
Е м и л. А най-малко ти,
Р о з а. Аз най-малко, разбира се.
Пауза.
Е м и л. Спокойният ти тон започва да ме плаши.
Р о з а. Не знаеш накъде ще избие.
Е м и л. Предчувствам лоши неща. Страхувам се…
Р о з а /прекъсва го брутално/. Значи, вашите отношения не са само флирт?
Е м и л. Не става и въпрос,
Р о з а. А нещо по-голямо?
Е м и л. Няма да разбереш,
Р о з а. И няма да се върнеш?
Е м и л. Не знам.
Р о з а. Ще останеш тук?
Е м и л. Не, миличка, и това не. Не си познала и няма да се хвана на уловката ти. За мен беше важно да кажа какво мисля по нашия невинен телефонен случай, който ти превърна в трагедия.
Р о з а. Невинен?
Е м и л. Велик, но невинен… Ще се върна ли у дома, това ще реша допълнително, но не мисли, че ще остана тук; ние не се натрапваме никому. Нашият свят е извън представите и предположенията.
Р о з а. Боже мой, нима ти още твърдиш, че телефонът може да замени света? И всичките негови удоволствия?
Е м и л. Гордея се с нашето извисяване.
Р о з а /въздъхва/. И какво искаш – развод?
Е м и л /въздъхва/. Защо бързаш?
Р о з а. Защото не мога!…
Е м и л. Какво не можеш?
Р о з а. Да те деля.
Е м и л. Хм! /Многозначителна пауза./ Аз как те делях.
Музикален ефект.
Р о з а /след пауза/. Някакви съмнения?… Към мен?
Е м и л. Хайде да помълчим.
Р о з а. Емиле, ти искаше да кажеш нещо, да ме опетниш. Сметките ни трябва да бъдат чисти. Зъб за зъб?… Око за око?
Е м и л. Никога не съм мислил за реабилитация.
Р о з а. Слушай, мизернико, наистина ли се съмняваш?
Е м и л. Да оставим това.
Р о з а /изумена/. Ти смееш да твърдиш, че не съм била изрядна?
Е м и л. Роза, защо не млъкнеш тук? И защо, дявол да го вземе, споменаваш тази дума изрядна? В случая прозвучава нежно, като бриз във клоните на вишна.
Р  о з а. Какво, нещо повече ли?
Е  м и л /леко озлобява/. Ами, разбира се.
Р о з а. Може би съм ти изневерила?
Е м и л. Ами – да.
Р  о з а. По телефона?
Е м и л. Напротив.
Р  о з а. Какво означава напротив?
Е  м и л /с хумор/. Обратното на телефона.
Р  о з а. Според теб, кое е обратното на телефона!
Е  м и л /дълга пауза/. Да си вървим ли?
Р  о з а. Значи туй успя да измисли подлата ти душа?
Е  м и л. Не искам да водя подобни разговори пред НЕЯ.
Р о з а. Щадиш я,
Е м и л. Това, което може да последва, ще бъде ниско.
Р о з а. Настоявам да кажеш всичко, тук, пред нея, и ако можеш да ме уязвиш…
Е м и л. Ще те поразя!
Р о з а. Чакам.
Е м и л. Тръгваме!
Р о з а. Чакам, да бъда поразена. Да чуя докъде можеш да стигнеш в падението си, какво ще измислиш.
Е м и л. Не става дума за измисляне. Смятах да ти кажа нещо за Жоро Минев.
Р о з а. Можеш да помислиш такива гадости? За твоя колега?
Е м и л. За теб.
Р о з а. И какво?
Е м и л. Ами, нищо.
Р о з а. С него?
Е м и л. Като начало.
Р о з а. Какво?
Е м и л. И с друг.
Р о з а. И защо не каза, че знаеш?
Е м и л. Не ми беше удобно.
Р о з а. Вместо да дойдеш, да ми кажеш – мълчиш! Видя ли какъв си? Разбра ли ниската си душа? Вместо да дойдеш, да ме набиеш… /Пауза./ Долен човек. Че ти тогава не си ме обичал!
Е м и л. А ти от обич ли ми изменяше?
Р о з а. Задкулисен човек! Вместо да ми каже, да ми докаже обичта си!… Гаден си и напразно се боря за теб. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази суха пантера… Значи знаеше, така ли?
Е м и л. Винаги.
Р о з а. И си траеше?
Е м и л. Да,
Р о з а. Боже господи! Нина, чухте ли? Видяхте ли го? Знаел е, че го лъжа, потайвал се, като змия в пазва! Разбрахте ли с какъв човек се свързвате? /Към Емил./ Че ти тогава Емиле, изобщо не си ме обичал! И трябваше… И си знаел всичко, сигурно и как изглежда вторият?
Е м и л. Ми, да. Срещахте се при…
Р о з а. Млъкни!
Е м и л. Млъквам.
Р о з а /съска/. Ти не ме обичаш!
Е м и л. Никак.
Р о з а. Че тогава?… Боже, колко съм сама, боже колко много съм била самичка!… И сега?… Продължавай!
Н и н а. Мисля, че повече не мога да издържа!…
Р о з а. Вас никой не ви пита. Само знаете да отмъквате мъже… Тя е готова и с водопроводчици!…
Е м и л. Извинете, Нина, но трябваше. Този стил ми бе наложен,
Р о з а. Аз съм окаяна самотница!
Е м и л. Нина, повярвайте, сега само мечтая да се отдалеча и да ви се обадя.
Н и н а. Но днес е особен ден…
Е м и л. Наистина.
Н и н а. Поне за мен.
Е м и л. Стана шумно.
Н и н а. Никога не съм мислила, че ще ви видя. Вярвате ли ми?
Е м и л. Но при какви обстоятелства!…
Н и н а. Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте видели добри обстоятелства. Обстоятелствата са винаги неблагоприятни. И все пак вие сте тук!… Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…
Е м и л. Чудесна сте!
Мълчание.
Е м и л /най-после прекъсна паузата/. Просто не разбирам.
Н и н а. И вие ли за същото?
Е м и л /усмихва се/. И вие ли си помислихте?
Н и н а. Колко по-лесно е по телефона?…
Е м и л. Как естествено… почвахме.
Н и н а. Знам началото на всеки разговор.
Е м и л /изумено/. На всичките!
Н и н а. Познайте колко са?
Е м и л. Никога.
Н и н а /победоносно/. Сто и петнайсет!
Е м и л. Удивихте ме!
Н и н а /победоносно/. За сто и деветдесет дни!
Е м и л. И аз си спомням по нещо.
Н и н а. Без да ми казвате, знам за кой разговор става душ
Е м и л. Когато ме нарекохте „полъх“.
Н и н а. След като ме нарекохте „прерия“.
Е м и л. И след като се получи изречението.
Н и н а /щастлива/. „Полъх над прерията“, Мога да ви резюмирам целия разговор. Вие ме нарекохте ПРЕРИЯ. Тогава ви казах, че навярно става дума за неподвижност, за пустиня, и отначало измислих „повей“, тогава ви нарекох „повей“, но го смених с „полъх“, казах ви, че сте полъх над моята прерия.
Е м и л. Аз пък помня, когато ми прочетохте дванайсет страници от Уолт Уитмън.
Н и н а. Петнайсет!
Е м и л. Казахте дванайсет.
Н и н а /весела, щастлива/. Излъгах ви!…
Е м и л /весело/. Знам.
Н ин а. За да помислите, чеще ви чета по-малко.
Емил /весело/. Разбрах.
Н и н а. А вие ми четохте „Дамата с кученцето“.
Е м и л /уж смутено/. И това ли направих?
Н и н а. Точно като го гледах по телевизията!
Е м и л. Аз съм хитрец!
Н и н а. И аз… Помните ли когато помирисах карамфилите?
Емил /въодушевено/. И ме накарахте да усетя аромата по жицата?
Н и н а. И вие усетихте!
Е м и л. Заклевам се!
Нина /много живо/. И пожелах да отгатнете броя им.
Е м и л. И казах седем!
Н и н а. И се съгласих.
Емил /много щастлив/. Да!
Н и н а. А бяха осем!
Е м и л. Защо така?
Н и н а. Защото не съм конвенционална.
Е м и л. И ме излъгахте за първи път!
Н и н а. А втория?
Е м и л. Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.
Н и н а /уплашено/. Вие искахте да ме видите!
Емил. „Дамата с кученцето“, а вие гледахте телевизията.
Н и н а. Но и вие четохте в синхрон! Интерпретацията ви ми хареса повече от филма.
Е м и л. Колко хубаво си живеехме!
Нина /замечтано/. Беше чудесно.
Е м и л. И все пак, позволете ми… отвреме на време… да ви се обаждам.
Нина /сякаш не чува/, А помните ли, когато преминахте изведнъж наТИ?
Е м и л. Не ми напомняйте за този мрачен ден.
Н и н а. Защо, на мен ми допадна.
Е м и л. Но не приехте.
Н и н а. Скрупули.
Е м и л. Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи. Прашецът им не падна.
Н и н а /с готовност да се пошегува/. Дума, която ви забавляваше.
Е м и л /съкрушено/. А!… Споменавам ли я често?
Н и н а. Досега – три пъти.
Е м и л /отчаяно/. При вашата нетърпимост към тривиалното!
Н и н а. Без тривиалното не може. Солта на живота е също тривиална.
Е м и л. Обичате да сте мила към партньора си.
Н и н а. Едва сега ви чувствувам като истински партньор. Бих ви казала, че…
Млъква. Пауза.
Р о з а. Говорете си. Каква глупачка съм била. /Към него./ А ти, защо не си казал, че можеш да бъдеш мил?
Н и н а. /на Емил/. Гледах филма, а от слушалката долиташе гласът ви!
Е м и л. Наистина?
Н и н а. И вие разбрахте!… Вие нарочно…
Емил се смее, смее се и тя.
Е м и л. И никога не съм мислил, че ще ми помогне не друго, а киното.
Н и н а. Съчетано с Чехов, всъщност Чехов.
Е м и л. Който е в състояние да те направи тъжен и щастлив. Но човек така и не знае понякога тъжен ли е или е щастлив. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие чувствувала ли сте се обидена от обстоятелството, че в даден момент сте щастлива?
Н и н а. Какво правите? Вече потегляте по магическата пътека?
Е м и л /сякаш се извинява/. Просто по навик.
Н и н а. Готова съм, мили мой, готова съм да приема както вълшебството, така и истината на екзотика, да повярвам, че щастието е и в тъгата, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!
Е м и л. Единственото, което мога да ти дам.
Н и н а. /внезапно/. Роза, вие ме изненадахте.
Роза /трепва/. Какво?
Н и н а. Началните ви реакции бяха по-човешки, с устрем да спасите нещо, което ви принадлежи.
Р о з а. Пак не разбрах.
Н и н а. Много бързо се предадохте.
Р о з а. Той знае всичко.
Н и н а. Отричайте!
Р о з а. Страхувам се от подробностите.
Е м и л. Хайде, Роза, казахме си урока. Да потегляме.
Р о з а. Къде?
Е м и л. Да се приберем в нашия двустаен затвор.
Р о з а /учудено/. Как?… Ти… С мен ли?
Е м и л. Друг изход не виждам.
Н и н а. Вие бягате?
Е м и л. Ще ви се обадя веднага.
Н и н а /с болка/. Моля ви!
Р о з а. Какво искате?
Н и н а. /към Емил/. Още малко.
Е м и л. Сигурна ли сте?
Н и н а. Още малко!
Е м и л. Тогава позволете да хвана ръката ви.
Роза вдига стола и удря с него пода.
Р о з а. Какво искате от мен?
Е м и л. Ти ли чупиш столовете?
Р о з а. Щяхме да тръгваме!
Е м и л. Това беше отдавна.
Р о з а. Какво?
Е м и л /въздъхва/. Как да ти обясня, как да ти го кажа, да ме разбереш, най-после…
Р о з а. Преди секунда ме покани да тръгваме.
Е м и л. Роза, каква секунда, не видя ли какво стана?
Р о з а. ТИ го предизвика! Ти грабна ръката ѝ!
Е м и л /по неочакван начин, към Нина/. Всъщност, Нина, никой нищо не знае, нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на мостче във Венеция и съм си казвал: това ли е важно? На Шанзелизе отново съм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмичка духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха, бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пък приличаха на магически и се запитах: това много важно ли е? Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не е важно. Разбирате ли ме?
Н и н а. Не, и затова обичам да ви слушам.
Е м и л. И отново на „Ви“.
Нина  и  Емил се смеят.
Н и н а /внезапно към Роза/. Роза, държите се превъзходно и Ви благодаря.
Р о з а. Просто съм занемяла.
Е м и л. Нина. няколко пъти се изкушавам да Ви разкажа за Винисиус ди Мораис… Бразилски поет и композитор, баща на боса-новата. Ето един текст на негова песен:
Има дни – седя
и си мисля за живота
и повярвайте
не виждам изход.
Как става така,
как да го разбера
едва запели
започваме да умираме;
след пристигането
все идва заминаването
защото няма нищо
 без раздяла.
Какво знам аз, какво знам аз –
животът е една голяма илюзия.
Какво знам аз, какво знам аз –
знам единствено, че само той
има право.
 
Пауза.
Н и н а. Вие ме обсаждате, заграждате ме отвсякъде, не ми давате възможност за отстъпление.
Е м и л. Искам да споделям с вас всичко, което ми е направило впечатление, към това се стремя, това единствено ме вълнува сега.
Р о з а. А така!…
Е м и л. В поведението ти, Роза, наистина няма логика. Държиш се или смешно, или трагично, което е същото, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш?
Р о з а /въздъхва/. Не знам.
Е м и л. С мен ли искаш да живееш или с него?
Р о з а. Нужни сте ми.
Е м и л. И двамата?
Р о з а. Да.
Е м и л. Слушай, ще ме оставиш ли на мира?
Р о з а. Не мога.
Е м и л /изтърсва го/. И аз не мога без тази жена!
Роза захлипва моментално.
Е м и л. Сега пък нова реакция! Аааа!… Ще полудея!… Не мога да те понасям! /Роза плаче тихо./ Млъкни!… Хайде!… Тръгвай!…
Р о з а. Стой!
Е м и л. Отначало се самоубиваше, после плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плач. Плачът гложде мъжа, разбери!
Р о з а. Обещай, че няма да говорите по телефона.
Е м и л. Това няма да се случи.
Р о з а. Ще говорите, така ли?
Е м и л. Защо не отидеш при другия?
Р о з а. Така ли искаш?
Е м и л. Да.
Р о з а. Това ли предлагаш?
Е м и л. Да!
Р о з а. И мислиш че е лесно? /Пауза./ Грабвам си бохчата и тръгвам?
Е м и л. Не го ли обичаш?
Р о з а. Обичам го.
Е м и л. Тогава?
Р о з а. Така се отива при мъж! Така се грабва бохчата! Изобщо, знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие сте мерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загубена – мъжът веднага офейква.
Е м и л. Защо дружиш с подобни?
Р о з а. Всички сте еднакви. Отидеш ли с бохча, бягат. Искат нещо едро.
Е м и л. Боже мой! Полудявам… Защо не каза от начало?
Р о з а. Да тръгваме.
Е м и л /внезапно/. Имаш го!
Р о з а. Тук ми е неудобно.
Е м и л. На мен още повече. Хайде!… Да беше казала, да не усложняваме. Имаш го, утре го уреждаме.
Р о з а. Гледат ни!
Е м и л /уморено/. Да ти кажа правата, стана ми безразлично, Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.
Р о з а. Защо, какво ѝ е?
Е м и л. Презирам те! Стана директна. /Просъсква./ Вземи я.
Р о з а. Трябва да ме разбереш. Аз съм жена, не мога да отида никъде без…
Е м и л /прекъсва я/. Добре, добре… друго?
Р о з а. Н и н а, може ли кафе?
Н и н а. Много ви моля да…
Е м и л /уморено/. Искам да си вървим.
Р о з а. След кафето.
Н и н а. Ох!…
Р о з а /почти вика за да я чуе отдалечаващата се/. Без захар.
Е м и л. Твоята искреност ми харесва. По-добре така отколкото…
Р о з а /извиква/. Разбери, той няма да ме приеме!
Е м и л /високо/. Тихо!
Р о з а. Защо тихо? Какво тихо? Да се вслушва!… За нея туй е дар от небето.
Е м и л. Млъкни!
Р о з а. Ах тия смешни мъже!…
Е м и л /възбудено/. Тя е съвсем друг човек. Нашите отношения са особени.
Р о з а /смее се/. Сега ще видиш кафето.
Е м и л. Негоднице!
Р о з а. Приготвено със старание на жена, която си е отдъхнала.
Е м и л. Не се докосвай до нея! Ние сме над тези неща. Ако продължаваш…
Прекъсва.
Р о з а. Какво? Какво ще стане?
Е м и л. Остави ни на мира. При нас е нещо друго, ние сме „други“ хора.
Р о з а. Глупако, какво ще правиш с тази дъртачка?
Е м и л. Ще те ударя!
Р о з а. Наблюдават те.
Н и н а /с жизнени нотки в гласа/. Турско кафе!
Р о з а. Идеално!
Н и н а. Така сметнах.
Р о з а. За този турчин тук!… По едно време някъде имаше коняк.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Не, аз ставам простачка! Така е най-добре. Нина, и малко коняк?
Н и н а. Сега!… Божичко, чаша!…
Пауза.
Р о з а. Какво нещо сме жените, ей. Вари ни, печи ни, на Северния полюс ни прати, ще искаме да се женим. /Пауза./ Ето и чашката на Емил. /Налива коняк./ Аз бягам от него, той бяга към вас. Емиле, добро ли е кафето?
Е м и л. Опитай се да помълчиш.
Р о з а. Новото! /Налива./ Романтичното! /Налива./ Екзотичното! /Налива./ То привлича, зове. Наздраве! /Пауза./ В голяма авантюра се впущам, но де да видим… На голямо пътуване потеглям. В джунглите. Там всеки мъж е животно. Иска да те изяде. /Пие./ Съблича, консумира, и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с теб. Той е консуматор, ти си вещ. И вещо сменя вещите.
Е м и л /весело, след като пие/. Отново ми харесваш!…
Р о з а. Олекна ли ти?
Н и н а. Бисквити?
Р о з а. Много се движите, Нина, много се оживихте.
Н и н а /с достойнство/. Изглежда казахте нещо за мен.
Р о з а. Да.
Н и н а. За мен е лесно да се говори, аз съм лесна тема. И за белетристика съм лесна и за пиеси. Принадлежа към ясно очертана категория, бих казала – армия, най-тихата армия на света. Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете вярвайте, но този следобед е много богат за мен. Не в този смисъл, /Усмихва се./ Не защото съм с Емил. /Пие кафе./ Представете си – донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена до край, пълна с изненади – жена от която в една и съща минута могат да бликнат и смях, и сълзи.
Р о з а. Пийнете си.
Н и н а. Защо? Забавна съм и без коняк.
Р о з а. Страшна сте! Сега разбирам по какво е налапал.
Н и н а. Реакциите ми са превъзходни, действията ми са осмислени и може би ще ви разочаровам, но вашият мъж ме интригува повече отколкото предполагате.
Р о з а /подмята/. Да де, обичате го.
Н и н а. Как успяхте да го загубите…
Р о з а. Говорите като пред свършен факт.
Н и н а. /усмихва се/. Чудесна сте! У вас са събрани няколко жени.
Р о з а. Кажете му! Затова искам и повечко мъже. Но този тук е мухльо.
Н и н а. Знаете ли, че на мухльовците се дължат някои неща от живота и развитието.
Р о з а. Хайде де.
Е м и л. Роза, вече ми харесваш.
Р о з а. моят е голям мухльо. Може би съществува още един такъв, де да знам къде, може би в Южна Америка, или в Дамаск…
Е м и л /смее се/. Защо пък в Дамаск?
Р о з а. Говоря квото ми хрумне.
Н и н а. Май че сте щастлива.
Р о з а. Фиркана.
Н и н а. Голям ден в живота ми. Да ви кажа правата, ако съм сигурна че можете да бъдете винаги забавна… Щях да кажа глупост.
Е м и л. Бихте я предпочела?
Н и н а. Разбира се.
Р о з а. Пред него?
Н и н а. Нищо не може да замени другарството между жени.
Р о з а. Да знаете колко сте права! Мъжете са глобално бедствие. Не могат и да те забавляват. У тях всичко е егоизъм.
Е м и л. Да де, затова ми измъкна жилището и колата.
Р о з а. Глей сега, глей кво дума!… Винаги ще ти прекъснат хубавия разговор. Виж сега, за кво говорим, а той кво говори. /Емил и Нина се смеят./ Ние говорим за възвишени неща, а той веднага – за коли. На мъжете им дай или коли, или апартаменти. Друга тема нямат.
Н и н а. И за мачове.
Е м и л /изведнъж/. Откъде знаете? /Остро./ Голяма ерудиция вадите!
Р о з а. А сега! Ревнуваме,
Н и н а. Моля ви се, чета вестници.
Е м и л /отпуща се/. Така може.
Р о з а. Ама сте хитри, а? И двамата!
Н и н а. Защо бе, Роза?… Ох, че сладък коняк!…
Р о з а. Присламчихте се един към друг. Уж телефон, уж само по телефона, пък то – ръцете ви като невестулки.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Полъх над прерията!
Е м и л. Мисля че… вече…
Р о з а.  …си се откупил, така ли? Свободен!… Ама ти никак не си ме обичал, бе Емо, ти си знаел, че ти изневерявам и си траел като последен подлец, без да дигнеш скандал. Това не мога и не мога да ти простя; в туй няманищо човешко; какъвто и полъх да станеш, над каквито и прерии да духаш, не съм доволна от теб, мъчно ми е, просто ми се плаче!…
Е м и л. Добре е да не ставаме отново сериозни.
Н и н а. Ще бъде жестоко. При това вече сте ми симпатична.
Р о з а /рязко извисява глас/. Не може така!
Е м и л. Роза!
Р о з а. Откупи се! С едно никакво двустайно и една абсолютно никаква кола. /Заплаква./ Мъчно ми е. За теб! Толкоз евтино се откупи!
Н и н а /с укор към Емил/. И на мен ми стана мъчно за нея! Вие нямате пра…
Е м и л. Нина, това са етюди. Сега като нищо ще ми измъкне нещо друго.
Р о з а /вика/. Ще измъкна ли? Аз, значи, АЗ ИЗМЪКВАМ нещата! Виж го ти – измъква се, излита, а после аз виновна, АЗ измъквам не знам си що, АЗ правя етюди. Хубави етюди!… Питай сърцето ми. Етюдите изникват от гърдите ми, от дълбочина, от извора на женската същност, от наслоената мъка.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. А! /Учудено./ На вас пък какво ви… стана?
Н и н а /с искреност, на която не може да се възрази/. Стана тъжно, нещата изгубиха забавната си шеговитост.
Е м и л. Нина!
Н и н а. Чувствувам се злодеец. /Вика/ Аз ограбих тази жена!
Е м и л. Нина, моля ви./На Р о з а./ Ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо лошо!
Роза отново захлипва.
Заплаква и Нина.
Н и н а. Емиле, моля ви!
Е м и л /изненадан/. Какво?
Н и н а. Идете си!
Р о з а /на Емил/. Махни се!
Н и н а /изведнъж и към Роза/. И вие! Моля ви!
Е м и л. Добре, Роза, какво искаш още?
Р о з а. Вече нищо. /Трие сълзите си./ Ти си палач!
Е м и л /ядосано/. Ще се махнеш ли най-после от пътя ми?
Р о з а. Знаеш ли какво искаш от мен? На теб ясно ли ти е какво е животът? Животът на една жена! Къде ме пращаш? Да не мислиш, че ме пращаш на курорт? Ти знаеш ли какво е сама жена в живота?…
Е м и л /вика/. Дадох ти имуществото си!… Ще живея под наем. Малко ли ти е?
Р о з а. Палач!…
Е м и л. Роза!…
Р о з а /някак кротко/. Тя нали има апартамент и свобода!
Е м и л. В нейните работи не се бъркай.
Р о з а. Питай я колко ѝ е добре.
Е м и л /изтърсва го/. Но ти си по-млада, имаш любовник.  /Обръща се към Н и н а./. Извинете.
Н и н а. Нищо, днес е ден на истините.
Е м и л. Бих казал – на етюдите!
Р о з а. Не ме пронизвай с злобни погледи и не ме утешавай с любовници. Знаеш какво е любовникът! Нищо, фикция, човек готов да се изпари, да изчезне. Какво ми завиждаш за любовника, не разбирам защо ми завиждаш. Докато вие имате всичко, аз съм като опустошена.
Е м и л. Роза, да се разберем, щом излезем от тук, вече няма да пристъпя този праг.
Р о з а /ужасено/. И отново телефонът?
Е м и л  и  Н и н а. Да!
Р о з а. Боже, луди хора!
Е м и л. Не ни давай акъл.
Р о з а /примирено/. Пък, де да знаеш, може да е по-добре. Чиста работа. Няма нищо по-красиво от красивите изречения. Можеш да си нарисуваш всякакъв свят, какъвто искаш живот, вместо на земята, можеш да заживееш в гнездото на птица, в клоните на топола. Вие затрихте всичко, дори живота! /Замисля се./ Но тогава защо ти е свободата?
Е м и л. За всеки случай.
Р о з а. Държиш за нея, викаш.
Е м и л. Много.
Р о з а. Мисля че ти подсказах нещо.
Е м и л. Разбрах, но не знам колко?
Р о з а. Четири.
Е м и л /просъсква/. Жалко дамско човече!
Р о з а /въздъхва/. Поставяш ме в нови, неудобни ситуации.
Е м и л. Давам ти всичко от книжата!
Р о з а. Искам четири!
Е м и л. Знаеш, че нямам четири, имам три.
Р о з а. Ще почакам да спечелиш.
Е м и л /искрено/. Това ще бъде равно на гилотина! /Изведнъж/ Хайде да се прибираме!… Нина, ще ви се обадя.
Р о з а. Нина, чао!… Ох, че съм пийнала…
Н и н а /внезапно/. Чакайте!… Почакайте тук.
Пауза.
Чуваме отваряне и затваряне на врата, отново отваряне и затваряне на врата.
Н и н а. Вземете това.
Р о з а. За мен ли са?
Н и н а. Ще ги вземете ли?
Р о з а. Нямам друг изход! /Заплаква и тръгва навън./ Изнудвачи!… Крадци!…
Е м и л /изненадан, объркан/. Нина, какво направихте, луда ли сте?
Н и н а /със спокойния си тон на мъдрата жена/. Защо да говорим сега за пари, щом хиляда лева оправят съдбата ви.
Е м и л. Как можахте! Това е мой личен въпрос.
Н и н а. Да не говорим повече.
Е м и л /слисано/. Не я познавате… Тя може…
Р о з а /злобно/. Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? /Роза връща парите на домакинята./ Ето ви ги обратно!
Н и н а. Не… Роза, вземете си ги. Настоявам да ги вземете.
Нина хуква с пачката към излизащата навън Роза.
Пауза.
Е м и л. Нина, вие сглупихте. /Тутка се и извиква./ Роза!… Роза!… /На Нина./ Защо ѝ ги дадохте. Почакайте, ще се върна.
Излиза да връща Роза.
Пауза, в която той се връща.
Е м и л /тихо/. Тя може да ни метне и двамата.
Н и н а. Мисля, че ще бъде най-добре ако се разотидем. И, ако искате, да знаете, нещо в съзнанието ми просветна, нещо ми се изяснява.
Е м и л. Оставете ме да погаля косата ви.
Пауза.
Н и н а /разгромена/. Идете си… Моля ви!
Е м и л. Как да ви го кажа, миличка… По-късно, като помислите, не може да не разберете, че нещо искрено припламна.
Стъпките на излизащия мъж. После той спира.
Е м и л. Хубаво ми е!
Н и н а. И на мен. Сбогом, мили!
Музика, нежна, сладка, плавна, създаваща добро настроение.
Чуваме звън на чаши и прибори. Нина прибира масата.
Н и н а /искрено, жизнено/. Животът, колко хубаво нещо!…
Звъни се. Този път на входа.
Нина бърза, едва не изтървава чашите, май че се чуди какво да прави с товара в ръцете си, тръгва с него към входа.
Н и н а. Извинете, че отворих забавено, но ръцете ми са заети.
Н е п о з н а т и я т /казва нещо, може би добър ден/.
Н и н а. Какво казахте?
Н е п о з н а т и я т. По-скоро измънках.
Н и н а. Какво измънкахте?
Н е п о з. Извинението си.
Н и н а /наивно, сладко, щастливо/. За какво се извинявате?
Н е п о з. За нахлуването си. Просто се врязах.
Н и н а /с нежна еуфоричност/. Че лошо ли е? Кой сте вие?
Н е п о з. Там е работата… Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.
Н и н а. Имах гости. Заповядайте!
Н е п о з. Добре де, какво ви пречи да оставите чашите някъде?
Н и н а /смее се/. Ами да!
Пауза докато Нина отиде до кухнята и се върне.
Нина се връща и изключва касетофона.
Н е п о з. Защо изключихте?
Н и н а /прави хумор/. Аз ли?
Н е п о з. Музиката.
Н и н а. Доколкото знам, непознатите не обичат музика.
Н е п о з. Допуснете, че не съм непознат. Защо не си представите, че съм ваш добър познат, защо не предположите че съм вашата трезва мисъл?
Н и н а. Еее, ама знаете ли как не сте ми необходим сега?
Н е п о з. Добре де – вашият разум!
Н и н а. Никак, хич! /Сеща се че говори глупости./ Извинете
Н е п о з. Вие извинете.
Н и н а. Интересно защо не се уплаших.
Н е п о з. Това ме радва.
Н и н а. Спокойна ли съм?
Н е п о з. По-скоро – щастлива.
Н и н а. Как да ви наричам?
Н е п о з. /в нейния тон/. Тук ме затруднихте.
Н и н а. А сигурен ли сте, че идвате при мен?
Н е п о з. Абсолютно.
Н и н а. Днес имам богат ден.
Н е п о з. Така ли?
Н и н а. Пълен!… Но туй не е за разговор с непознати.
Н е п о з. Има си хас.
Н и н а. Щастлива съм!… Коняк?
Н е п о з. Като нищо!
Н и н а. излиза и се връща с нови чаши, чуваме потракването им.
Н и н а. Винаги ми се е струвало, че непознатите произлизат от тъмната представа за мистерията и че нямат маниери, че са груби. Дойде някой непознат, да речем, да ни подкани да чистим снега. Влиза – кара се, влязохте вие… казвате – има си хас.
Н е п о з. Ще се кара, разбира се. Не чистите снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви слагаме?
Пауза.
Н и н а. А вие?
Н е п о з. Какво?
Н и н а. Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?
Н е п о з. Вижте какво, ако мислите че съм сторил нещо определено грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми е нужно много малко, за да си отида. Ако ви смущавам, мога веднага…
Н и н а. Имам само коняк.
Н е п о з. А аз язва.
Н и н а. Ужас! Ракия нямам.
Н е п о з. Но ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.
Н и н а. Това е друго. Имахте вид на прекалено измислен.
Н е п о з. Моля?
Н и н а. Приличате ми на показен, на персоната, която оправя нещата в края на пиесите.
Н е п о з. Радвам се, че ви харесвам.
Н и н а. Да пием!
Н е п о з. Наздраве, другарко Монева!
Н и н а. Знаете името ми?
Н е п о з. Иначе как ще ви намеря.
Н и н а. Вярно. Откъде го знаете?
Н е п о з. На входа го пише.
Н и н а. Така ли? Наздраве.
Пият.
Н е п о з. /оставя чашката/. Бяха забавни, нали?
Н и н а. Кои?
Н е п о з. Емил и Р о з а.
Музикален ефект.
Н и н а. Защо? Какво е станало? Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?
Н е п о з. Нищо не е станало. Само казах, че са забавни. Тия хора са ми забавни.
Н и н а. Откъде знаете че са идвали? Защо се интересувате?
Н е п о з. Успокойте се.
Н и н а. Спокойна съм, но Вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.
Н е п о з. Сигурна ли сте, че се казва Емил?
Н и н а. А на вас сигурно Ви се ще да не съм сигурна?
Н е п о з. Де да знам вече какво искам аз. Ето, станах ви несимпатичен, намразвате ме.
Н и н а. Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но този човек е много скъп за мен… Как да кажа, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.
Н е п о з. Тази картина на стената не блести с особени качества.
Н и н а. От известно време не ми харесва, но някога ми допадаше. Изглежда че нещо в естетическите ми функции се е изменило.
Н е п о з. Може би отскоро.
Н и н а. Не знам, не мога да ви кажа… Защо ми говорите за Емил?
Н е п о з. Аз нямам картини.
Н и н а. Да не е станало нещо?
Н е п о з. Какво да ви кажа, госпожо Монева, не знам как да започна. Впрочем, моето доброжелателство е от квартален мащаб и наистина не мога да намеря подход. Нито мога да ви обясня кой съм.
Н и н а. Но не сте дошъл да говорим за картината.
Н е п о з. И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък съвсем малко.
Н и н а. Може би сте дошъл да ми кажете, че Емил е мошеник?
Н е п о з. Да ви кажа правата, помагате ми, вече ми поолеква… Но защо да допускаме подобни неща за един великолепен възрастен човек, почти вълшебник, който умее да съзижда огромни меки светове, а после поселва в тях не повече от двама души. Истинско разточителство – само двама души в обширен комфортен свят.
Н и н а. Даа, когато доброжелателят идва у дома ти и започва да говори за някого…
Н е п о з. Олеква ми, ви казах – да пием.
Н и н а. Настоявам веднага да ми откриете защо се интересувате от Емил.
Н е п о з. Не само от него.
Н и н а. И от мен, разбира се.
Н е п о з. Роза, Роза!
Н и н а. Аха, да…
Н е п о з. Може би е Роза, може би не… Всеки случай, не е цвете за мирисане.
Н и н а. На мен ми се стори интересна. Пластичен характер, може да те изуми с настроенията си.
Н е п о з. И да те подведе.
Н и н а. От нея ли се интересувате?
Н е п о з. И от нея, просто да ви предупредя.
Н и н а /сякаш на себе си/. Твърдите, че сте моят разум, трезвата нотка на моето аз.
Пауза.
Н и н а. Какво точно искате да знаете?
Н е п о з. Някои любопитни, ако щете – екзотични неща.
Н и н а. И ако откажа да разговарям за тях?… /Рязка промяна на тона./ Впрочем какво се церемоня с вас, отказвам! Какво ще сторите?
Н е и о з. Най-простото – ще си отида.
Тръгва си, чуваме стъпките му.
Н и н а. Представете си, че мога да се обадя. /Той си отива./ Някои разговори могат да обидят човека. /Непознатият се отдалечава./ Моля ви?
Н е п о з. /спира и се обръща/. Смятам, че утре ще се почувствате още по-обидена.
Н и н а. Как?
Н е п о з. Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.
Н и н а. Не, аз ги дадох сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.
И е п о з. А така! Вие пък, за беля, сте имала хиляда лева на разположение.
Н и н а. Аз съм жена, която е припечелила нещо през живота си. Парите могат да ми осигурят някои емоции.
Н е п о з. Сигурно.
Н и н а. Тогава, какво да ги правя? Да лежат в банката?… За кого? За кого? Кажете за кого?
Н е п о з. /съчувства/. Там е работата.
Н и н а. Направих много екскурзии, сега се записах за Съединените Щати, но какво от туй? – всичко е празнота, празна кутия с тъмнина…. Неподвижно, празно – една празна празнота, без минало, без бъдеще.
Н е п о з. А настояще?
Н и н а. Нямаше.
Н е п о з. Сега има.
Н и н а. Да.
Н е п о з. Сигурна сте.
Н и н а. Да се пукнеш от смях, но сега има. Никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент от някъде се пръква някакъв човек, разцъфтява и настоящето, звънват звънчета…
Н е п о з. /смее се/. Над прерията повява!…
Пауза. Нина оценява казаното.
Н и н а. Прерията заблестява, нахлува кислород, тревите потрепват, звънтят – има полъх! Значи, известно ви е и за прерията?
Н е п о з. Да знаете колко прерии се навъдиха в София!… От кога?
Н и н а /гордо/. Сто и деветдесет!
Н е п о з. Дни!
Н и н а. Аха!
Н е п о з. А откога го обичате?
Н и н а. От третия.
Н е п о з. /изненадан/. Ден?
Н и н а /усмихната/. Месец!
Не п о з. Много ли?
Н и н а. Пространствата на света са били пълни с дивотии, много животни, но животът е станал живот с появяването на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата; рисунките по скалите, размисълът за огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, Вие как мислите?
Н е п о з. Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври?
Н и н а. Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.
Н е п о з. Там е работата, Монева, че ще е интересно ако си поговорим още сега.
Н и н а. И да превърнете живота ми отново в пустиня?
Н е п о з. Представете си, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е родил поради случайно преплитане на жицата, а нарочно.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Допуснете, че за вас са били събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Ловецът се обажда, разговаряте, минават няколко дни, вие вече сте наречена „прерия“, а след още няколко дни вече сте го нарекли „полъх“… Прерията си има вече своя полъх.
Н и н а. Че лошо ли е?
Н е п о з. Говорите, говорите, говорите…
Н и н а. Това са хубави неща.
Н е п о з. Дните идват и си отиват, а вие говорите.
Н и н а. Чудесно!
Н е п о з. Ослепявате за живота край вас.
Н и н а. Прекрасно.
Н е п о з. Хлътвате.
Н и н а. Необходимост.
Н е п о з. И един ден /пауза/ след шестия месец /пауза/ обикновено тогава /пауза/ една жена звъни на входа, влиза у дома ви и ви пита какво търси вашия телефонен номер в бележника на съпруга ѝ.
Н и н а. Хубаво!
Н е п о з. Хубаво! Че какво му е хубавото?
Н и н а. Не е празно.
Н е п о з. Вдига скандал! /Пауза./ Карате се. Тя ви обвинява…
Н и н а. Лошо ли е да те обвиняват?
Н е п о з. /високо/. В това че сте обсебила съпруг!
Н и н а. Какво по-хубаво на тази възраст?
Н е п о з. /сякаш губи чувството си за превъзходство/. Тогава звъни телефонът! /Пауза./ Вместо вас, тя вдига слушалката. /Пауза./ Разбира се – това е мъжът ѝ. Тя го заплашва… Казва, че ще скочи на тротоара, вика го да дойде за очна ставка, той идва, започва театърът, етюдите се изреждат… /Пауза./ До кулминацията.
Н и н а. Голяма работа!
Н е п о з. А малка ли е? Това са хиляда лева!
Н и н а. Но се превръщат в прерия.
Н е п о з. /с леко злорадство/. Много прерии, обаче!
Н и н а. Е, това е малко досадно.
Н е п о з. /кипва/. А бе, вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от всяка наивна дама!
Н и н а. Говорите твърде високо.
Н е по з. Искам да ви внуша, да ви набия в главата!…
Н и н а. И да ме спасите!
Н е п о з. /вика/. Да.
Н и н а. Вие се мамите.
Н е п о з. /изумено/. Какво?
Н и н а. Той не може да бъде такъв. Впрочем, може да бъде какъвто си ще, но ме обича!
Н е п о з. Вас?
Н и н а. Не забравяйте маниерите.
Н е п о з. Не забравяйте, че сте жертва!
Н и н а. Знам че съм жертва, това го знам добре, но на кого?
Н е п о з. На така наречения Емил!
Н и н а /с полуусмивка/. Лъжете се. Изобщо, вие се лъжете много, повече отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го махнете. Какво ще ми дадете срещу него? Кажете де?… Знаете ли какво бях преди него? Отрепка! Нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а от огледалото ме поглеждаше стара, предала се вече жена.
Н е п о з. Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?
Н и н а. Бях сигурна, че няма да се видим. Достатъчно съм умна за това.
Н е п о з. Тогава защо се соанирахте, за кого?
Н и н а. За себе си! За кого! Нали е неприлично да говориш красиви неща с мъж, който говори красиво, а всъщност да си повлекана, една потна, раздърпана бивша лъвица във воняща прашна бърлога… Разберете, ние си имаме зала.
Н е п о з. Каква зала?
Н и н а. Наша, уредена по наш вкус, с наши книги, наши картини, наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето, там текат потоци, шумят морета, в моретата се оглеждат звездите.
Н е п о з. Трамваи има ли?
Нина рухва изведнъж, започва да плаче сърцераздирателно и сякаш освобождава мъката си.
Н е п о з. Извинете, искам да ме извините! /Нина плаче/. Много! /Нов пристъп на плач./ Постъпих глупашки. /Нина свлича лице на рамото му и плаче./ Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.
Н и н а. /вече хлипа/. Нямате ви представа колко сте жестоки вие, младите. Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокото нещо – младостта? Най-безсърдечното нещо на света! /Бърше сълзите си, мъчи се да се успокои./ А той, така нареченият Емил, знае всичко: може да бъде и млад, и стар, може да ти създаде отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.
Н е п о з. Разбрах.
Н и н а. Не разбирате. Само ме щадите. А аз разбирам и вас, и себе си, и всички като мене. Него и да го разбирам, това не е важно. Той е толкоз самостоятелен и красив случай в живота. Той е дар. Без него какво? Нищо. Хиляда лева! Според вас – много. Нищо! Какво му плащаме? Това е върховен занаят, малко хора го умеят, а друг като него едва ли. Представете си, ако днес трябва да се обади на седем жени, всяка една с отделни привички, отделна култура, особености и слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан! Да не говорим за интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой може да ти даде подобна искреност, къде ще я намериш? А той ти я дава, длъжен е, понеже е професионалист. Ако не работи добре, ще умре от глад. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. /Пауза./ Искате да се откажа от този красив свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от него. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. А има жени, които биха били доволни от брак с мъж, който я бие всеки ден. Защото е по-добре от нищо. Знаете ли какво е това – нищо?… Хиляда лева! Тези пари не му плащат нищо… /Спокойно/. Знам, че преживявам крах. Това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво ми остава.
Телефонът.
Нина се спуща и грабва слушалката.
Н и н а. Да! Да, мили!… Един момент, да затворя прозореца! /На Непознатия./ Извинете много! Моля ви…
Н е п о з. Довиждане.
Н и н а. Довиждане… Мили мой!
Е м и л /чуваме съвсем ясно гласът му/. За първи път ме наричаш мили.
Н и н а. А ти ми говориш на ти!
Е м и л. Нещата зреят.
Н и н а. От самосебе си.
Е м и л. Както трябва да бъде.
Н и н а. Мили, добре ли си?
Е м и л. Не.
Н и н а. /трепва/. Какво ти е?
Е м и л. Уитмън, мила! Този проклетник Уолт Уитмън ме разнежи отново! Искаш ли да ти прочета една поема?
Н и н а. /възторжено/. Да, да, да!
Е м и л. Приготви се да слушаш.
Н и н а. /извън себе си/. Ти си велик!
Е м и л. Какво каза?
Н и н а. /съвсем възторжено/. Единствен и величествен!… Вълшебник, който създава светове! Говори, мили, няма по-велико нещо от думите!..

 

Край


борис
априлов
*
СИНЬО...
*
радиопиеса

.

Вятърът блъска къщите на градчето.
Морето се хвърля срещу него, разбива се в скалите и стене.
Музика.
Отново шумовете на вятъра.
Г л а с /говори Иван/. Стаята, която съм наел, е горе, на носа на полуострова. От прозореца се вижда настъпващото срещу градчето море. То се разбива в скалите и се отдръпва пред вековната им твърдост. Струва ми се, че пяната, която облива брега, е пяна на неговия гняв, струва ми се, че съм накрая на света – сам срещу водната маса, на пост срещу настъпващия мрак. Небето е покрито с облаци, ръми, вятърът огъва жилавите храсти. Грозната стаичка се е озъбила край мен с голите си греди и дребните дъбови дъсчици, наковани с ръждясали гвоздеи. Стаичката наподобява капитански мостик, от който направлявам огромния кораб-свят.
Музика.
Г л а с ъ т /продължава/. Пишещата машина мълчи страшно на масата, клавишите са занемели от няколко дни и напразно се мъча да изтръгна от тях оная весела мелодия на мисълта, да оправдая съществуването си. Пуша и се разхождам по грапавия под, дъските се люлеят под стъпките ми, пищят. Чувствам се като пленник: срещу мен е морето, а зад мен, ако отворя вратата – килерът. Той е тъмен, прилича на подземие, пълен е с мрежи, смола и гребла. Отвъд тоя старинен склад е улицата. По нея се отива в кръчмата. Копнея за кръчмата, а не бива да мисля за нея, трябва да пиша…
Музика.
Вятърът.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя СИНЬО – пиеса от Борис Априлов.
Музика.
Отваряне на врата.
Проскърцва стълбище. По него се спуща човек.
Ново отваряне на врата.
И в а н /учудено/. А!… Петрано, ти ли си?… Какво търсиш тук? /Мълчание./ Не спиш ли? /Мълчание./ Забранявам ти да ме дебнеш… Защо гледаш уплашено?… Какво искаш?… Много често идваш тук. Забранявам ти да ме дебнеш… Я да видя очите ти. Не отваряй устните си… Хубава си, но забранявам да ме дебнеш, иначе ще сменя квартирата. /Шепти./ Тя и без това ни подозира, разбери. /Продължава да шепти./ Какво искаш? Мислиш ли, че ми е лесно? Много малко ми трябва. Можеш да бъдеш сигурна, че е там и ни дебне. Ти дебнеш мен, тя дебне теб… Остави ме да живея спокойно. Сега отивам в кръчмата, но като се върна не искам да те има тук. Обещай. Обещаваш ли?
П е т р а н а /след пауза, задъхано шепти/. Обещавам.
И в а н. Иди да спиш.
Отваряне и затваряне на врата.
И в а н. Хазяйке, отивам в кръчмата… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
И в а н. Много шуми морето, не мога да работя… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
Ресторантски шум. Гръцка песен, може би от магнетофон. Някой ѝ приглася. Смях. Откъси от разговори:
– Мрезите отидоха, на парцета, всицко отиде.
– Много риба.
– Добре, ама мотора не ще, отказва…
– Тогава бе, когато умря Котака…
Г л а с ъ т   н а  С а ш о. Иване!… Журналисте, тук!…
И в а н. Сашо!
С а ш о. Сядай.
И в а н. Бог те праща. Говори ми се с човек.
С а ш о. На теб не ти се говори, ами ти се пие с човек.
И в а н. Ленче, две водки.
Л е н ч е т о. Чакай де, още не си седнал.
И в а н. Нищо друго.
С а ш о. Да му отперем по един лефер, а?
И в а н. Сашо, кажи бе, къде си, защо те нямаше?
С а ш о. Бяхме излезли малко, ама нищо, нито рибка. Времето ни хвана срещу Реката и едва се домъкнахме. Добре че имам двигател.
Л е н ч е т о. Две водки. Журналисте, какво правиш?
И в а н. Подстригала си се смешно.
Л е н ч е т о. Не ми ли отива?
С а ш о. Отива ти, не го слушай.
Л е н ч е т о. Журналисте, още в оная къща ли живееш?
И в а н. В ОНАЯ.
Л е н ч е т о. На много опасно място живееш бе, човек.
Смехът ѝ се отдалечава.
С а ш о. Върху вулкан живееш, да ти кажа правата. Всички знаят, че няма нищо, и пак смятат че има нещо.
И в а н. Не ме нервирай поне ти.
С а ш о. Премести се.
И в а н. Късно е.
С а ш о. Вярно, че е късно. Старата не ти ли прави номера?
И в а н. Още никой не ми прави номера.
С а ш о. Върне ли се мъжа, ще бъдеш спокоен. И приказките ще спрат.
И в а н. Всеки ден го очакват, всеки час.
С а ш о. Върне ли се – селищната система ще млъкне.
И в а н. Дали да не поръчаме риба?
С а ш о. Зарежи. Чистото пиене си е чиста работа.
И в а н. Щом се върне Николай, ще поживея още някой ден там и ще се преместя.
С а ш о. Ела у нас.
И в а н. Лесна работа.
С а ш о. Върви ли?
И в а н. Нито ред. Гледам машината и мълча, мълча и слушам бурята. Тази къща се люлее много бе, Сашо. Всичко скърца, чува се дори когато свекървата върви долу. Но в нея написах хубави неща, тя ми носи късмет. Спре ли вятърът ще ми потръгне, потръгне ли – ще се засмея, засмея ли се – ноември ще се превърне в пролет.
С а ш о. Бе Ленчето нещо не ти ли се вижда понапълняло?
И в а н. Нищо ѝ няма, може би е малко бременна.
Смях.
С а ш о. Наздраве.
И в а н. Наздраве.
С а ш о. Ленче, наздраве.
Музика. Смях. Гръцката песен.
После бурята.
После отваряща се и затваряща се врата. Скърцане на стълбище.
Тишина.
И в а н /шепти/. Пак ли? /Мълчание./ Ти си легнала и си станала.
П е т р а н а. Свекървата спи.
И в а н. Така си мислиш.
П е т р а н а. Спи.
И в а н. Не понасям жени по нощници.
П е т р а н а. Не мога да заспя.
И в а н. Ти си смесица.
П е т р а н а. Не знам какво ми казваш.
И в а н. От невинност и съблазън. Не забравяй, че съм на три водки. /Пауза./ В теб има някакво средиземноморско великолепие. /Пауза./ Мълчиш, винаги мълчиш и трябва да ти кажа че и мълчанието ти е великолепно. Нали знаеш, че в София имам…
П е т р а н а /бързо/. Знам.
И в а н. И три деца отгоре… Никой няма три деца, само аз. Изложих се, какво да правя. /Мълчание./ Прибери се, иди си… Стой!… Не можеш ли по-внимателно, тази къща е скърцащ ковчег.
П е т р а н а. Ковчег.
И в а н. Какво искаш да кажеш?… Защо мълчиш?… Боже, Петрано, приличаш на зайче, а аз съм на три водки, махни се докато не ми е станало зле.
Скърцане на стълбище.
И в а н /шепнешком/. Спри! /Пауза./ Нали ти казах да пристъпваш тихо? /Пауза./ Устните ти са изнесени много напред, гръдта ти – също. Кажи, какво искаш от мен? /Пауза./ В града започнаха да говорят. /Пауза./ Кога ще се върне Николай?
П е т р а н а. Не знам.
И в а н. А аз знам – може да се върне всеки ден, всеки момент, може да почука сега, преди да си слязла в стаята си… Защо стоиш? /Пауза./ Ах, как ми се ще да те целуна. Искам да те целуна, а след това да изляза на дъжда, да ме духа вятъра, да издуха всичко твое от мене… Върви си, на три водки съм. Не се връщай, върви си. Така… Сега защо спря?
П  е т р а н а. Говори ми нещо.
И в а н. Вън е чудесно време, великолепно ноемврийско време с дъжд и вятър, такъв вятър, че го усещаш с плешките си. Баща му ще се върне с него.
П е т р а н а. Знам.
И в а н. Знам, че знаеш, Петрано. Знам, че искаш да ти говоря, искаш някой да ти говори до сутринта, само да не е Николай, да не е баща му, жената на баща му. Всеки друг. В случая съм аз, нали? Но мъжът ти и свекъра ти ще донесат много подаръци, ще дойдат с две таксита и ще напълнят дома. Каквото са купили там, за осем месеца.
П е т р а н а. Нека остана, мъничко…
И в а н. Върви си!
Тихо проскърцва стълбището, нежна музика, ето че се намесва и вятърът. Затваря се врата.
И в а н /говори през прозореца навън/. Хазяйке, не стой на двора. При мене свети, но съм сам. Ела да видиш, сам съм, после да не кажеш нещо! Хазяйке, защо бягаш, ела да видиш, че си лягам. Сам. /Смее се./ Какво са три водки, нищо не са!
Музика за по-дълъг преход.
Настойчиво чукане по врата.
И в а н /събужда се от сън/. Кой е? Чука ли някой?
Х а з я и н ъ т. Да.
И в а н. Кой е?
Х а з я и н ъ т. Аз съм… хазяинът.
И в а н. Какво чакаш, влизай.
Отваряне на врата.
И в а н. Добре дошъл. Какво има, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Журналисте, утре да напуснеш къщата ми.
От долния етаж долитат виковете на разярения Николай,нещо изтрополява, някаква жена се старае да задави ужаса и болката от ударите, мъчи се да не ревне.
И в а н. Какво става долу, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Разбрахме ли се за утре?
И в а н. Няма утре, хазяин, няма утре, сега!
Х а з я и н ъ т. Какво сега?
И в а н. Отивам си. Прибирам си багажа и излизам. Докато вие бяхте в Океана, аз тук оскверних морала на вашия дом, опетних ви.
Силно захлопване на врата.
Вятърът.
Но заедно с шума на вятъра, чуваме и гласът на завърналия се Николай, чуваме женски сподавени викове. Гласът на Николай казва нещо подобно: Защо не се засрамиш, мръснице!… Неблагодарница!… Ние там се мъчим с баща ми…
Иван бързо отваря вратата си и хуква по стълбите надолу. Със всяко стъпало шумовете стават по-отчетливи.
Гласовете:
– Ох!
– Няма ох!
– Пусни ме!
– Да си мислила, когато си ме правила за резил.
– Замахнеш ли пак…
– Какво, какво замахна ли пак? /Удар./
– Ще викам!
– Викай! /Удар. Сподавен плач./
Иван отваря вратата.
Тишина. Всичко е секнало.
И в а н /спокойно/. Николай.
Н и к о л а й. Кажи, журналисте.
И в а н. Ти също ли ме гониш?
Н и к о л а й. Махай се!
И в а н. Горе прибирам багажа си, пък ми е шумно, а аз, когато ми е шумно, не мога да подреждам куфара си.
Н и к о л а й. Не ми говори маймунски работи.
И в а н /малко нещо ядосано/. Виж бе, виж какво си направил лицето на хубавото момиче! Петрано, избърши си кръвчицата от устата.
Някакви припряни стъпки.
П е т р а н а /енергично/. Само да сте посмели!
Н и к о л а й. А!
П е т р а н а. Ще промуша някого!
Н и к о л а й. Тате, вземи ѝ ножа.
П е т р а н а. Назад!
Леко боричкане, бягане, отваряне на врата.
Х а з я й к а т а. Николай!
Х а з я и н ъ т. Николай, върни я!
Н и к о л а й. Нека бяга, тате… Къде ще отиде посред нощ, по нощница.
X а з я й к а т а. Ще ни направи за резил.
Н и к о л а й. Да бяга, да се маха!
Х а з я й к а т а. Боже, резила, боже!
И в а н. Николай, дай ѝ дрехите.
Н и к о л а й. Не.
И в а н. След малко ще сляза с куфара. Ако хазяйката не ѝ отнесе дрехите, ще я облека с мой панталон, с моето яке. Наема ще оставя горе.
Т р и м а т а. Не щем…
И в а н. На масата.
Музика.
Вятърът вилнее. Вече сме на улицата.
И в а н /полушепот-полувик, с тревога/. Петрано! /Пауза./ Петрано, къде си?
П е т р а н а /студено/. Тук съм.
И в а н. Ето ти дрехите.
П е т р а н а. Тук не вали.
И в а н. Дай ножа, вземи дрехите… Какво правиш? Пусни ръката ми!
П е т р а н а. Обичам те.
И в а н. Ти си луда. Облечи се. Ето обущата. В тях са чорапите. Най-напред облечи палтото… Върху нощницата. Трябва да се стоплиш… Хвърли този нож.
Музика.
Почукване по стъклото на прозорец.
Сашо отваря прозореца.
И в а н. Аз съм, спокойно. Журналистът.
С а ш о. Ти си побъркан. Какво става?
И в а н. Успокой се, Сашо.
С а ш о. Да ме убиеш не мога.
И в а н. Поеми дъха си.
С а ш о. Не ме ядосвай! Иване, колко е часът?
И в а н. Трябва да преспя, Сашо.
С а ш о. Сега, идвам.
И в а н. Не съм сам.
С а ш о. Какво?
И в а н. Петрана.
С а ш о. Не.
И в а н. Николай и баща му се върнаха и ни изгониха. Вън вали дъжд.
С а ш о. Не. На теб мога да дам и две стаи, но на двама ви нищо. Утре ще пламне целия град.
И в а н. Никой не ни видя, никой няма да разбере.
С а ш о. Така си мислиш.
И в а н. Да де, според тебе, всичко вече се знае, всеки знае, че вече сме при тебе и искаме стая.
С а ш о. Ми, да. Можеш да бъдеш сигурен, че в момента целият град е буден и знае, че сте при мен. Шега си играеш.
И в а н. Ти си подлец.
С а ш о. Утре ще ме линчуват. И баща ми, и майка ми, няма да си намерим място до края на живота.
И в а н. Айде де!
С а ш о. Мафията е нищо пред нас.
И в а н. Сашо, все пак трябва, да пренощуваме някъде, трябва да я скрия поне три дни, докато и мине синьото, цялата е в синини, оня страхливец я обезобрази.
С а ш о. Ти акъл имаш ли бе, Иване? Какво си забъркал, как ще те оправяме.
И в а н. Сега трябва да се наспим.
С а ш о. Как ще те оправяме?
И в а н. Вали, разбери!
С а ш о. Тя не бива да влиза и в двора.
И в а н. Добре де, кво да правим?
С а ш о. Иване, Иване!… Обичаш ли я?
И в а н /ядовито/. Да.
С а ш о. Почакайте да се облека. Ще ви заведа на къмпинга и ще ви дам бунгало.
И в а н. Две.
С а ш о. Ужас! Трябва да ви търся бельо, две електрически печки. Значи се върнаха?
И в а н. Натъпкани догоре.
С а ш о. Ами, това са осем месеца в траулер.
И в а н. Много вали, глупако!
С а ш о. Идвам.
Музика за преход.
Шум на автомобил.
Музика.
Шум на автомобил.
Автомобилът спира.
Тук е много тихо. Морето шуми с прибоя си, изглежда е закътано.
И в а н. Няма и помен от вятъра.
П е т р а н а. Застлах бунгалото ти.
И в а н. Сега твоето.
П е т р а н а. На теб ти работи само единия реотан.
И в а н. Дъждът спира.
П е т р а н а. Май че обърках всичко.
И в а н. Обърка? Разруши… После ще говорим. Постели бунгалото си. Аз ще сваря кафе.
П е т р а н а. На мен ми е много добре.
И в а н. Петрано, всъщност защо избяга?
П е т р а н а. Чаршафите миришат на хубаво.
И в а н. Загубваш рая си. Ще съборят старата къща, ще издигна нова, с дванайсет стаи, къде ще намериш тази яма. Николай е хубаво момче. Хиляди момичета на твое място биха умрели от щастие. Видя ли какви пакети донесоха?
П е т р а н а. Защо не ми позволиш да направя кафето?
И в а н. Убивам те! Крака ти в бунгалото ми да не стъпва.
П е т р а н а. Дъждът спира.
И в а н. Ти си цялата в синьо.
П е т р а н а. Колко е тихо тук, в дъното на залива; как е възможна такава разлика. Сега разбирам всички, които отиват по къмпингите.
И в а н. Ще телефонират в Поморие, баща ти ще дойде още утре.
П е т р а н а. Ама наистина спира.
И в а н. Ще ми иска сметка, а аз не съм те и докосвал.
П е т р а н а. Но щеше.
И в а н. Бях на три водки.
П е т р а н а. Трябваше да изпиеш четири.
И в а н. Сашо е голям приятел. Няма по-добро убежище от туй. Утре ще ни донесе всичко за ядене.
П е т р а н а. И ще живеем тук.
Ив а н. Докато ти мине синьото.
П е т р а н а. Чак тук.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Мирише на кафе.
И в а н. Ще отида да изплакна чашите…
П е т р а н а. Карай без да ги плакнеш.
И в а н. Кафето е готово. Сипвай.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Отде знаеш, че ще го погледна.
П е т р а н а. Не ми казвай колко е часът, няма никакво значение. Ууу, парите са при теб! Много пари бе, Иване!
И в а н. Уви, само в кафето.
П е т р а н а. Не искам да съмва, ти искаш ли?… Спи ли ти, се? Бъди откровен – спи ли ти се?
И в а н. Не .
П е т р а н а. Цели две години трябваше да си лягам все рано. Децата ти хубави ли са?
И в а н. Всеки се хвали с децата си.
П е т р а н а. Обичаш ли ги?
И в а н. Всеки обича децата си. Това е най-хубавото кафе в живота ми.
П е т р а н а. Най-хубава нощ в живота ми.
И в а н. Лицето ти е обезобразено.
П е т р а н а. Твоето бунгало е по-хубаво. В моето има паяк.
И в а н. Ще го премахна.
П е т р а н а. Не..
И в а н. Ще спиш или при паяка, или никъде другаде.
П е т р а н а. В Бургас имам една приятелка, живее в общежитие, работи като кранистка в пристанището.
И в а н. Представям си живота ѝ.
П е т р а н а. Винаги съм ѝ завиждала. Стои в кабината, наоколо стъкло, кранът я люлее, свободна, затворена, там никой не може да я достигне; наоколо хаос, движение, част от движението ръководи тя. Царица!
И в а н. Ааа, ма ти разкриваш втората си страна. Досега те мислех за еднопланова.
П е т р а н а. Долу докерите викат, ругаят се, псуват, понякога някой ѝ прави мръсен жест, но тя е в кабината, защитена е от работата си и умира да се смее над всичко. Никой не може да се качи при нея, никой не може да я набие.
И в а н. Цар съм на глупавите въпроси – как е името ѝ.
П е т р а н а. Важно ли е?
И в а н. За мене всичко е важно.
П е т р а н а. Лиана.
И в а н. Охоо!
П е т р а н а. Мразя туй градче, мразя Николай, баща му, майка му, мразя собствения си баща и собствената си майка, но най-много мразя градчето, където всички са богати и всички искат да станат по-богати. Не е вярно, че крайбрежието им е хубаво, нищо тук не е хубаво, и морето им е грозно, хубаво е, но те не могат да го почувствуват, чуветвуват само къщите си, чакат само курортниля сезон. Не искам да пера чаршафи. Догодина ще имат дванайсет стаи, всички чаршафи ще чакат мене.
И в а н. Затуй ли бягаш?
П е т р а н а. Завиждам на Лиана: горе, в стъклената къщичка. Вижда част от морето, параходите, част от Бургас, вижда колко смехотворни хора са моряците, за които се пеят песни…
И в а н. Петрано, ставаш нагла.
П е т р а н а. Николай е също моряк. Никой не бие повече жените си от моряците.
И в а н. Ще те изгоня от къмпинга!
П е т р а н а /злобно, режещо, копнежно/. Лиана! …
И в а н. Но Лиана живее в общежитие и цепи левът на две, а ти имаш всичко, много, повече отколкото ти трябва.
П е т р а н а /копнежно/. Искам да съм като нея.
И в а н. Дъждът го няма никакъв.
П е т р а н а. Дори се виждат звезди.
И в а н /с ирония/. Най-хубавата нощ в живота ти.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Обичам те.
П е т р а н а. И аз те обичам.
И в а н. Страх ме е .
П е т р а н а. Ще им избягаме.
Иван. Няма да мръднем от тук докато не мине; синьото ти.
Пе трана. И чак тогава ли ще ме целунеш?
И в а н. Всъщност, какво обичаш в мен?
П е т р а н а. Свободата ти, край теб е свободно, имаш жена и деца, а си свободен. И другите около теб са свободни. Искам да бъда свободна.
И в а н. Като нас.
П е т р а н а. И като Лиана.
И в а н. Ами смятай се за свободна; наела си бунгало, пиеш си кафето, морето шепти пред бунгалото ти и никой не може да те бие. Боже, колко си хубава!
П е т р а н а. Цялата в синьо.
И в а н. Чудесна си. Лека нощ.
П е т р а н а. Не ми се спи.
И в а н. Но на мен ми се спи.
П е т р а н а. Страх ме е.
И в а н. От какво?
П е т р а н а. Николай ще се появи.
И в а н. Никога. Бита си достатъчно. Лека нощ. Спи ми се.
П е т р а н а. Добре. Аз ще гледам.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Струва ми се, че отдавна не съм виждала света, нито морето, нито небето, нито брега. Нима градчето блести всяка нощ така хубаво! Колко хубаво блести града ни, а какви хора живеят там.
Музика за по-дълъг преход. Морето се плакне в залива.
И в а н /сънено/. Петрано.
П е т р а н а. Да, журналисте.
И в а н. Цяла нощ не си мигнала.
П е т р а н а. Много съм добре. Ти знаеш ли, че в бунгалото има огледало?
И в а н. Не се оглеждай.
П е т р а н а. Много съм синя.
И в а н. Струва ти се.
П е т р а н а. И все тук ли ще живеем?
И в а н. Не е ли хубаво?
П е т р а н а. За колко време минава синьото?
И в а н. За това няма да мислим. Сашо ще ни донесе всичко, след малко ще почна да пиша, ти ще се разхождаш по брега, ще събираш мидички.
Двамата се смеят.
Смехът им секва.
Пауза.
Подходяща музика за ефект.
П е т р а н а. Заключи ме в бунгалото.
И в а н. Напротив. Ще си поговорите.
П е т р а н а. Не мога.
И в а н. Остави го да се изкаже. Ако те убеди – добре, ако не те убеди – още по-добре… Страх ли те е?
П е т р а н а. Мисля че не.
Музика.
Н и к о л а й. Петрано.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. По улиците още няма хора. Върни се. Никой няма да ни види.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Аз съм животно.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не мога без теб, обичам те, ревнувам те, затова те бия. Вече няма да те бия, никога, няма да вярвам на майка си, ела си, аз ти вярвам.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не ме прави за резил. Познаваш хората от града ни. Те вече знаят всичко, знаят го още преди да се е разсъмнало, знаят къде се криеш, ела със мен.
П е т р а н а. Казах ти да се махнеш.
Н и к о л а й. Моля те, Петрано, ще падна на колене, ще пълзя по пясъка, прости ми и се върни в къщата ни. Отсега нататък ще живееш като царица. Знаеш ли какво сме донесли с баща ми от плаването?… Накупих ти стоки от целия свят. /Пауза./ Моля те. Ще ти целувам краката… Журналиста, кажи ѝ.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. И баща ми те моли, и майка ми те моли, всички те молим. Ти си най-хубавата жена в града. Ела си, преди да е пламнало!
И в а н. Николай, какво може да пламне, според тебе?
Н и к о л а й. Знаеш какви са хора на нашия град, или може би не знаеш, но ще разбереш. Градът ни е лош, хората са лоши, затова посегнах на нея, затова вдигнах ръка, майка ми и тя е като другите. Петрано, върни се. Знаеш ли какво сме донесли от Океана? Ще издигнем нова къща, най-хубавата, ще я наредим най-богато, ти си най-хубавата, всички ще ни завиждат. Прости ми и се върни. Виж – в очите ми има сълзи. Журналиста, кажи ѝ. Вече няма да я докосна за бой.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Ще си ударя главата в някоя стена. Ще се самоубия .
П е т р а н а. Де тоз късмет.
Н и к о л а й. Ще се убия, разбери. /Гласът му се отдалечава./ Аз съм лош човек. Ти си цялата в синьо… Ще се убия.
Музика за преход.
П е т р а н а. Хубав ден. Небето се чисти. От дъжда няма и помен. /Крясъци на чайки./ Остави джезвето, аз ще направя кафето.
И в а н. Ти си ми гостенка.
П е т р а н а. И никога ли няма да ме обикнеш?
И в а н. Аз те обичам.
П е т р а н а. Да знаеш колко те обичам АЗ.
И в а н. Едва ли обичаш мен. Ти обичаш всичко, което е около мен, начина ми на живот. Ти обичаш свободата ми.
П е т р а н а. Не знам, не мога да си го обясня.
И в а н. И знам какво искаш, ти искаш да живеем в тези бунгала до края на живота си.
П е т р а н а. Ще бъда най-добрата жена на света.
И в а н. На теб това бягство ти замая главата.
П е т р а н а. Тук може да се готви.
И в а н /с ирония/. Сашо ще се грижи за нас.
П е т р а н а. И няма да напуснем залива.
И в а н. И ще берем мидички.
П е т р а н а. Журналисте.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Виж какво става там.
И в а н. Видях ги преди тебе.
П е т р а н а. И какво?
И в а н. Аз ще напълня чашите, а ти се постегни, причеши се малко, направи се по-хубава. Заставаш пред тях.
П е т р а н а. Боже, колко са много!
И в а н. Ето ти моя гребен. Ето ти и чашата. Разкрасявай се и си пийвай кафе.
Пауза.
П е т р а н а. Хубаво кафе.
И в а н. Знам.
П е т р а н а. Приближават се хиляди.
И в а н. Прибери още косите си.
П е т р а н а. Наистина хиляди.
И в а н. Повече от пет хиляди не могат да бъдат. Един момент да изнеса машината си на верандата.
Чуваме гласът на пишещата машина.
И в а н. Разположи се и пий кафето си.
П е т р а н а. Косата ми стана, нали?
И в а н /с хумор/. Получи се.
Музика. Музикалната тема се смесва от хорска глъч. Шумът от наближаващите тълпи нараства. Музиката стихва. Остават само хората. Пишещата машина им акомпанира.
Тишина. Само машината, й някоя чайка, разбира се. Гласове:
– Хей!
Пишещата машина.
– Журналисте!
И в а н. На мен ли?
Н я к о л к о   г л а с а. – Да.
И в а н. Така ли? А… Какво правите тук? Вие сте целият град.
– Махай се!
Иван /изненадан/. Какво?
– Махнете се от града ни. Иван. късигде Яе (
– И двамата! Иван. Защо?
– Така!
– Веднага!
– Да ви няма!
И в а н. И все пак – защо?
– Хайде!
– Правите ни за резил!
И в а н. Както виждате, ние сме на бунгала. На курорт. Обичаме да летуваме през ноември. Времето е хубаво, дъждът спря…
– Не ни баламосвай!
– Знаем те добре.
– Ще пишем на жена ти.
И в а н. Ще пишете? Защо да пишете? Телефонът ми е 31-15-31.
Обща реакции. Притихване на реакцията. Един глас успява да се възземе:
– Да се разберем с добро.
– ТЯ да се махне!
– И двамата.
– Тя дойде от друг град, омъжи се за наше момче…
– И го направи за резил.
– Изложи града ни.
И в а н. Но вие си отмъстихте, набихте я, какво искате повече?
– Да се махне.
– И ти.
– Нямаш работа в града ни.
И в а н. Казах ви вече – ние сме на курорт. Както виждате, аз работя, тя си  пие кафето,след малко ще събираме мидички. Вижте, живеем в отделни бунгала. След малко ще се регистрираме където трябва.
– Ще се махнете!
И в а н. Пък няма да се махнем. Защо да се махнем?
– Ние я взехме от съседния град, оженихме едно от нашите момчета за нея, приехме я, а тя излезе лоша жена и ни направи за резил.
И в а н. Добре де, разбрахме, целият ви град е станал за резил. Идете си у дома, ние ще поживеем тук и ще се махнем.
– Защо ще живеете?
– Къде ще отидете?
И в а н. В Бургас. Тя вече ще живее в Бургас. Сега си вървете, защото започвате да ме дразните.
– Не се прави на ударен.
– Познаваме те .
– Знаем ти финтовете.
И в а н. И вие ме познавате и аз ви познавам. Оставете ме да си работя.
Глъч. Много хора говорят едновременно. Пишещата машина.
И в а н /извиква/. Какво става?
– Махайте се!
И в а н. Ако искате, ще ви я дам. Да я разкъсате. Искате ли да я разкъсате?
– Искаме да се махнете.
И в а н. Ще се махнем.
– Кога?
И в а н. Виждате ли лицето ѝ?
М н о г о   г л а с о в е: – Виждаме..
И в а н. Когато лицето ѝ стане отново бяло, ще си отидем сами.
Реакция на тълпата, притихване, отново реагиране, отново при-тихване.
И в а н. Елате де, разкъсайте ни. Чакаме ви.
– Да не сте се мярнали в града ни!
– Никога!
– Ако ви видим…
– …ще ви отрепем.
Постепенно се възвръща тишината, чуваме плясъците на вълничките.
И в а н. Вече можеш да тръгнеш за мидички.
Музика за дълъг преход.
Характерни шумове за всекидневието на едно пристанище: корабни сирени, маневри на влакове, човешки гласове, товарене и разтоварване, кранове, чайки, отново човешки гласове – провикват се, дават си знаци, автокари.

ТУК  .rtf file за сваляне.

.

Тази пиеска е писана явно в най-ранните години, когато все още грамофоните са били най-буржоазната музикална машинка и все още с иглички, а комсомолът още е бил ДСНМ… Ни магнетофони, ни телевизори.
Може би е звучала смешно тогава… Аз предполагам за себе си, че тя е преработка на някоя от сценките-подигравки, писани за Стършеловите спектакли… Точно такива неща осмиваха там…
Не е нещо, с което по-късният Борис Априлов би се гордял, де. Но съществува, няма да я скрия…
Такова беше времето – дори и аз помня, макар да съм била дребосък. Подиграваха се на “зози“, “суинги“, облекло, извън работното, обувки с дебели подметки, алаброси… Разглеждала съм като ученичка годишници на Стършел от ранните му  години и знам. Не ни изглеждаше странно дори и тогава – вече началото на 60’тте.
Колкото до пишещата машинка „Хермес Бейби”, тя е все още налице, работи си, истинско бижу! Пазя я заедно с друга една, с латиница. Покрай тях – и още няколко тежки български „Марици” – всички спомен от баща ми. Заедно с грамофоните – и тези машини са също толкова непотребен и забравен лукс от миналото.
Като споделяща същия ген с него – аз сега купувам компютър след компютър, не мога да ги изхвърлям – трупам ги около себе си…   :)
Симпатични са! Като роднини, които не те напущат и на старост…

 (*текстът не е минал корекция…)

 
борис
априлов
*
С Е М Е Й С Т В О
К И Р Я З О В И
*
радиопиеска
.
.
ЛИЦА:
ГОВОРИТЕЛ
АВТОРЪТ
КИРЯЗОВА – жена на Кирязов
ЛИЛИ – дъщеря на Кирязови
КИРЯЗОВ – мъж на Кирязова

Музикална илюстрация-въведение от нежна джазова мелодия.

Мелодията затихва.

Понася се гласът на говорителя.

ГОВОРИТЕЛ. В тази радиопиеса главен герой е нейният автор. Той ни разказва как искал да си купи пишеща машина на старо и как по този повод се озовал в дома на столичния адвокат Кирязов. За да ви стане всичко напълно ясно, нека дадем думата на автора, който ще опише обстановката, в която се развива действието.

Същата музика.

АВТОРЪТ. Изкачих се на втория етаж и позвъних. Вратата се отвори и госпожа Кирязова ме покани в хола. Ако искате да получите представа за госпожа Кирязова – вземете една восъчна топка, сплескайте я малко в средата и готово. Глава може и да не слагате. Но ако искате, мокете да я загатнете с друго восъчно топче, залепено на трупа.

КИРЯЗОВА. Заповядайте,господин Априлов… Моят съпруг още не е тук, но седнете и го почакайте! /Силно кискане придружава тази покана./

АВТОРЪТ. По всяка вероятност,намирах се пред човек, който се кнска лесно – при всяка дума. Кискането разтърси цялата лоена конструкция на мадамата и розите, които изпълваха пенюара ѝ се раздвижиха весело, сякаш невидим вятър бе разклатил розов храст.

КИРЯЗОВА. Желаете ли малко музика?

АВТОРЪТ. С голямо удоволствие.

КИРЯЗОВА. Ей сега ще ви пусна моята любима мелодия.

/Чуват се звуци от пущанЕ на радиограмофон. ИгличкатА стърже, и се понася мелодията на песента „Мерси мои амур, ес вар вундершойн!“.

КИРЯЗОВА. Чувате ли Зара Леандър? /кискане/.

Мелодията на песента затихва. Авторът използва затихването, за да ни запознае с обстановката на дома. През цялото време докато говори той, мелодията презира през текста/.

АВТОРЪТ. Не вярвам да ви доскучая, ако опиша този дом. Тук – и спалня, и гостна, и работен кабинет, и хол – всичко е съединено в едно. Премахнати са всякакви стени, които биха могли да подразнят представителите на жилищния съд. Само между спалнята на съпрузите и хола виси тежка, небрежно открехната завеса. Зад нея, едно до друго, в дълбока съпружеска блиост, стоят двете брачни легла на Кирязови. Изглежда, че леглата, са винаги разхвърляни, защото тук всичко е разхвърляно. В най-тъмния кът на хола, с черен лакиран блясък блести рояла. В свещниците му се белеят две свещи, а на столчето е разтворена партитурата, на тангото „Компарсита“. Аз съм седнал до радиоапарата – голям „Телефункен“, който изглежда от дълги години служи вярно на семейството. Апаратът е сложен върху голям мебелен грамофон с автоматично сменяне на плочите. До него, върху паркета, са натрупани четири-пет килограма плочи. Седя върху кушетка, която живее в симбиоза, с библиотеката. Тук се търкалят томове с прочути съдебни речи, книги от някогашната библиотека „Безсмъртни образи“ и няколко стари учебници. На кадифения плюш е разтворен романа „Пиратите по Темза“. Останалото се състои от килими, акварелчета, гоблени, фарфорчета, разни стъклени сърнички, гъбки, котенца, патенца, кученца с вирнати опашки, десет-петнадесет пепелника, гардероби, маси, меки столове и прочие.

ЛИЛИ. /иззад завесата, която отделя спалнята/. Кой е при теб, мамо?

КИРЯЗОВА. Лилинце, ела да се запознаеш с господин Априлов.

АВТОРЪЯТ. Завесата, която отделяше спалнята от хола се раздвижи лениво. Излезе пълничко момиченце с късо подстригана косичка. Очите му гледаха сънливо към мен и сякаш казваха: „Ти пък кой си?“ Момичето подаде неохотно малката си розова ръчичка.

КИРЯЗОВА. Това е малката ми дъщеря, ученичка в шести клас. Лили, това е господин Априлов – писател. Има някаква работа с баща ти.

ЛИЛИ. Подай си цигарите! И стига си пушила от моите цигари! /Чува се щраканена запалка/. Благодаря ви!… Вие сте писател?

АВТОРЪТ. Да.

ЛИЛИ. Има ли ви в нашия учебник по литература?

АВТОРЪТ. Не.

ЛИЛ. Априлов ли казахте?… Сега разбирам… Рибният буквар, нали?

АВТОРЪТ. Не, рибният буквар е от Петър Берон… Аз съм повечето журналист.

ЛИЛИ. /оживено/. Журналист?… Значи излизате често в странство. Ще ми донесете ли червило и бански костюм от найлън?… Ще си платя всичко, уверяван ви…

АВТОРЪТ. Не пътувам често.

ЛИЛИ. Тогава какво правите?

АВТОРЪТ. Пиша по– вестниците.

ЛИЛИ. Ще има ли скоро война?

АВТОРЪТ Това не знам.

ЛИЛИ. Че какъв журналист сте тогава!…

АВТОРЪТ.  У мен внезапно се поямви желание да си направя една жестока

шега. Сам не зная как ми хрумна това. Аз казах: …Аз работя в културния отдел на вестника.

ЛИЛИ. И какво правите там?

АВТОРЪТ. Посрещам и изпращам писатели от чужбина… например довечера трябва да съм на гарата и да посрещна френския писател Балзак.

ЛИЛИ. Знам го. Той е написал много книги, нали? Нима и той е комунист?

АВТОРЪТ. Защо да е комунист?

ЛИЛИ. Щом идва у нас – много ясно, че е комунист. Искате ли да ви пусна малко музика?

АВТОРЪТ. Разбира се. Аз обичам музиката.

Звуци от пущане на радио-грамофона. Игличката стърже по плпчата. Понася се дива джазова мелодия.

ЛИЛИ. /тананика в такт с мелодията/.

Телефонът звъни.

Мелодията затихва.

ЛИЛИ. Мамо, обади се на телефона.

КИРЯЗОВА /чува се вдигане на телефонна слушалка/. Алооу!…

ЛИЛИ /шепнешком/. Ако ме търси Пепо – няма ме!

КИРЯЗОВА. Лили, обади се на телефона!

ЛИЛИ /шепнешком/. Кой е?

КИРЯЗОВА /шепнешком/. Мими.

ЛИЛИ. Мими… Ти ли си? Не те е срам, Мими!…. Не е красиво от твоя стоака!… Чакай, многс интересен глас имаш днес… Остави тези номера! Аз ти казах, че само го харесвай, а ти си му надрънкала, че съм увлечена и че съм копнеела да го нацелувам… Ще ти го върна тъпкано!… Ами, ами – погзнавам те аз. Добре, чакам те довечера да се разберем. Какво?… Майко, от снощи остана ли ракия?

КИРЯЗОВА> Много малко. Кажи ѝ да купи!

ЛИЛИ. Съвсем малко има, ако искаш купи!… Дочуване!

Чува се от затваряне на телефон.

КИРЯЗОВА. Какво става?… Защо се спречкахте?

ЛИЛИ. Ами наклепала пред Сашо, че го сбичам!

КИРЯЗОВА. Трябва да ѝ искаш отговорност задето е издала чувствата ти. Жените никога не трябва да издават чувствата си.

ЛИЛИ. Ще ѝ го върна тъпкано на тази кучка!… Прощавайте, но съм разстроена и ще си полегна.

Шумове: изключване на грамофона, мелодията пресеква. Чуват се стъпките на отдалечаващата се Лили.

КИРЯЗОВА. Ох!

АВТОРЪТ. Защо въздъхнахте така?

КИРЯЗОВА. Тежък е животът, господин Апридов – грижи много.

АВТОРЪТ. Нямате вид на много загрижена жена.

КИРЯЗОВА Ами, ами-и! Сама си зная… Как мислите, леко ли е да се изгледа днес, във тези тежки времена, едно момиче, което е в най-опасната възраст?… Вие сте интелигентен човек. Кажете ми – как да предпазим децата си. Как да ги ориентираме. Ето на – Лили се влюби в Сашо… .

АВТОРЪТ. Как се влюби?

КИРЯЗОВА. Как – много лесно. Снощи тук имаше соаре и се влюбиха. Прекарахме си чудесно. Изпихме много ракия, танцувахме… Аз се почувствувах подмладена… Но какво да правя, кажете – Пепо обича моята Лили,а моята Лили обича само Сашо и никой друг. А Сашо май че още не я обича.

АВТОРЪТ Кой е този Сашо?

КИРЯЗОВА О-о! Сашо е мъж-мечта!

АВТОРЪТ. Какво работи?

КИРЯЗОВА. Какво говорйте? Той е ученик в седми клас. По старо седми де. По ново – единадесети.

АВТОРЪТ. Кое му е интересното тогава?

КИРЯЗОВА. Боже мой! Не говорете така!… Той има замайващи качества! Този мъж блъфира идеално на покер, дори когато има само две седмици. Представяте ли си? Две седмици и блъфира. Снощи ни обра всички.

АВТОРЪТ. Щом блъфира само с две седмици, значи е тъпак!

КИРЯЗОВА. Ама защо тъпак, господине?… Баща му е композитор. Да видите само как държи на ракия! Момичетата са луди по него.

АВТОРЪТ. Кои момичета?

КИРЯЗОВА. Ами – приятелките на Лили.

АВТОРЪТ. Вие удобрявате ли соаретата, които се уреждат от вашата дъщеря?

КИРЯЗОВА. Как да ви кажа… На младите не трябва да се пречи. Нека се развиват естествено. И без това училищната им програма е претрупана. Лили е възпитана правилно и знае какво върши. По-добре соарета, отколкото съмнителните вечеринки и екскурзии на ДСНМ. Десенемето отнема поезията от живота на младите. Ех! Няма поезия в днешната младост, няма-а!… Къде бяхме ние някога!… Аз съм възпитаничка на френския колеж в Русе. Виждате ме – един напълно изграден човек, една майка, която е уважавана от детето си и от мъжа си…

Телефонът звъни. Шумове от вдигане на слушалка.

КИРЯЗОВА. Да-а… Кирязова!… Марче, ти ли си?… Какво?… Кой?… Аз съм разпространявала сплетни?… Да, да – говори!… Браво,Марче, не те е срам!… Подлост!… Измислици!… Слушай какво казах за господин Любенов: казах че той е един много интелигентен човек. Кълна ти се в най-святото си – никога не съм го наричала пред други мошеник… Ела още днес да се разберем…

Шумове от затваряне на телефон.

Пауза.

АВТОРЪТ Някаква неприятност ли?

КИРЯЗОВА. Недоразумение… Нарекла съм уж някого зад гърба му мошеник.

АВТОРЪТ. Кого?

КИРЯЗОВА. Един простак, един национализиран, който ме ухажваше в продължение на един месец.

ЛИЛИ /зад завесата/. Ти го ухажваше! Четеше му стихове от Едгар По. Танцувахте тук при загасена светлина.

КИРЯЗОВА /вън от себе си/. Мълчи, кучко!…

ЛИЛИ. Ти си кучка!

КИРЯЗОВА. Пияница такава! За това ли съм те отгледала и възпитала? Затова ли отивам да извинявам отсъствията ти в училище, докато в същото време ти се мъкнеш по журове?

ЛИЛИ. И ти уреждаш журове!

КИРЯЗОВА. Неблагодарнице!… При теб идват най-големите хаймани на София!… Пияница такава!

ЛИЛИ. Ти си пияница!

КИРЯЗОВА. Ти продаде фотоапарата!

ЛИЛИ. А ти прахосмукачката!

КИРЯЗОВА. Чувате ли как говори на майката си, господине?… Кучко, ще те пребия!

ЛИЛИ. Опитай се!… Да видиш как ще надрънкам всичко на татко.

КИРЯЗОВА. Какво ще кажеш?

ЛИЛИ. Ще кажа как му слагаш рога!

КИРЯЗОВА. И той ми слага рога – разбра ли?… Ти си неблагодарница! Аз правя жертви за теб! Възпитавам те!

ЛИЛИ. Затова ли ми отне Мишо?

КИРЯЗОВА. Имам свидители, че Мишо ме харесва повече от теб… Затвори си устата, защото ще полудея!… Тук има чужди хора… Или искаш да те пребия като… като… Ах, ще полудея с тази непрокопсаница!…

Започва да плаче.След това се чува как заплюва дъщеря си.

АВТОРЪТ. Точно в тази минута вратата на апартамента се отвори и влезе господин Кирязов – слабичък, започващ вече да застарява мъж, с грижливо вчесана, прошарена и права коса.Той ме видя и по лицето му се изписа радостна търговска гримаса, защото бях негов клиент. Адвокат по покупко-продажби.

КИРЯЗОВ. О-о, господин Априлов – вие сте вече тук? Прощавайте, че се позабавих. Елате в съседната стая! /Стъпки от придвищващи се хора/. Ето пшциещата машина, която искам да ви продам. Това не е машина, а бижу. Напълно запазена „Хермес Бейби“.

/От хола се чуват караници у’крясъци и истерии. Майката и дъщерята продължават да се карат./

Чувате ли? Тези кучки пак се счепкаха. И това всеки ден.

/Вика./ Млъкнете, сепии ниедни! Оставете ме да работя поне един час спокойно! /Спокойно, и делово./ Ще ви струва само три хиляди лева. Давам ви я със загуба, повярвайте. Чуйте колко хубаво трака. /Шум от клавиши на машина./

Музика.

Край.

 

(Плюс две страници от по-стар или по-нов вариант…)

 


.

ТУК!  radio МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО ru .rtf file за сваляне. Чудесна!

Б О Л Г А Р С К О Е   Р А Д И О
*
РАДИО ТЕАТР
*
Борис Априлов
 
МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО
*
Редактор Мария Громова
*
1976
.
ДЕЙСТВУЮЩИЕ  ЛИЦА:
ОБЛАЧКО
ОРЕЛ
МУЖЧИНА
ЖЕНЩИНА
ОБЛАКО
 
ПРИМЕЧАНИЕ ДЛЯ РЕЖИССЕРА:
Просьба ставить пьесу спокойно, плавно, почти нежно. Обратить особенное внимание на введение и конец – здесь необходимо передать таинственность движения облаков. Их разговор также должен иметь различную тональность и технику. Но нужно, чтобы было понятно то, что говорится. Это не относится к перечисленным выше действующим лицам, которые разговаривают естественно.
 
 .

Ощущение сильного ветра. Этот шум получается не от трения чего-то обо что-то. Просто – летят по небу облака. Летят и перешептываются о чем-то торопливо, хаотично – о чем-то, что мы пропускаем мимо ушей.

Например:

С болью: ооооох!

Зловеще: Уаууу!

.               . Ииииин!

Дрожит простор.

Какой-то таинственный разговор:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда!

– А завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же!

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

– Опять эта противная горная вершина!

– Зловещая и голая!

– И вопрос все тот же!

– Слушайте!

ВЕРШИНА: Облака, вы все еще скитаетеся?

ОБЛАКА /хором/. Да.

ВЕРШИНА: Остановиться не собираетесь?

ОБЛАКА /хором/. Нет.

ВЕРШИНА: Бедные, бедные облака!

Музыка.

ДИКТОР: Театр у микрофона. Пьеса Бориса Априлова „Маленькое белое облачко“.

Музыка.

Тишина.

ОБЛАЧКО: Как тихо!… Как светло, просторно! Ээй!… Чудесно! Тень моя ползет понизу, карабкается, спускается, делает что хочет!.. Ха!… Ха-ха!… Хе!… Хе!.,. Хо!… /С огромным удивлением/ Ах!… /Снова/ Ах!… А я и не знало… Я могу… Хе!… Могу изменять стой вид!… Вот так… А теперь так!… Хе, теперь я совсем другое!… А теперь – совсем другое!… А вот сейчас – я шар… Хе, хе! Абсолютный шар!… А смотри-ка сейчас что получается. Гоп – начинаю вытягиваться, удлиняться… Гоп – черточка… А вот – гоп! – кружок! Чем бы мне стать?… Восьмеркой? Вот и восьмерка. А теперь снова черточкой. Интересно, сумею ль я разорваться?… Ура, могу разорваться! Что хочу, то и делаю с собой! Вот два куска, а вот и три,,, А дальше что? Дальше я не умею считать. Музыка. Тишина. / А как стало тихо!… А где наш караваи? Где ветер? Никого!… Одна тишина и блеск. Тут голубое небо, а внизу – зеленые холмы. Ах!… Как же так? Как же я одно-то?… Совсем одно во всем мире?

Начинает плакать.

ОРЕЛ. Что ты плачешь?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/.  Я – облачко.

ОРЕЛ. Это я знаю. Что ты ревешь?

ОБЛАЧКО. Мм-м… пока я разрывалось на части…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Пока я превращалось в черточки и шарфики, пока я дробилось, они…

ОРЕЛ. Ну?

ОБЛАЧКО. Пока я складывалось…

ОРЕЛ. Ну-ну?

ОБЛАЧКО. Все мои родные улетели… Я смотрю – нет облаков, нет облачков, никого нет, вот я и плачу.

ОРЕЛ. Большое дело!

ОБЛАЧКО. А ты кто?

ОРЕЛ. Я? Я самый обыкновенный орел.

ОБЛАЧКО. Ишь ты! Нет, ты очень красивый орел, ты это знаешь?

ОРЕЛ. А что делать – знаю.

ОБЛАЧКО. А вот я отбилось. Начало дробиться и…

ОРЕЛ. Брось реветь…

ОБЛАЧКО. Буду плакать! Раз я отбилось – надо плакать.

Плачет.

ОРЕЛ. Думаешь, поможет?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/. Поможет, поможет… Я заметило, стоит мне заплакать – сразу все бегут на помощь.

ОРЕЛ. Ох, и балованное же ты, просто не знаю, что с тобой делать.

ОБЛАЧКО /про себя, как будто не обращая на него внимания/. Куда могли пропасть облака?!…

ОРЕЛ. Мир велик. Бог знает, куда их занес ветер. Но однажды они непременно появятся вновь. Где бы они не скитались, они обязательно вернутся на то же самое место.

ОБЛАЧКО Да?

ОРЕЛ. Непременно.

ОБЛАЧКО. А почему?

ОРЕЛ. Земля – это шар,

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. И не только я… так думаю…

ОБЛАЧКО. Надо же!

ОРЕЛ. А как ты отбилось?

ОБЛАЧКО. Ну я себе шло…

ОРЕЛ. Ты не ходишь, а летаешь.

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. Да. Как я.

ОБЛАЧКО. Ну, я летело и заигралось. Знаешь, я как раз начало наблюдать за собой.

ОРЕЛ. Ишь ты!… Ты еще мало для этого.

ОБЛАЧКО. Нет, знаешь, только я начало наблюдать за своей тенью – смотрю – она то становится тонкой, то толстой, то как радуга изгибается, то как шарфик вьется, то как брюки раздвоилась, но больше всего меня удивило то, что я, оказывается, могу разрываться на части.

ОРЕЛ. Можно позавидовать.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ. Что ты можешь меняться. Хорошо тем, кто умеет преображаться.

ОБЛАЧКО. А ты не умеешь?

ОРЕЛ. Я же орел. Всем я известен как орел и никогда не изменю себе. У меня есть дети, есть двоюродные братья в зоопарках и в клетках, но они тоже до конца жизни останутся орлами. Они серьезно сидят в своих клетках и всегда думают об одном и том же.

ОБЛАЧКО. А о чем?

ОРЕЛ. О свободе. О просторе.

ОБЛАЧКО. А что такое простор?

ОРЕЛ. Это то, где мы с тобой. Перед тобой – ширь. За тобой – ширь. Везде ширь – слева, справа, наверху, внизу. Это и есть простор.

ОБЛАЧКО. А-а. Это хорошо. Значит, мы должны быть очень счастливы?

ОРЕЛ. А ты плачешь.

ОБЛАЧКО. Ну хорошо… А что значит – не на просторе?

ОРЕЛ. Это очень страшно… Но как бы это тебе объяснить, чтобы ты поняло… Ты ведь кроме простора ничего не знаешь.

ОБЛАЧКО. Да.

ОРЕЛ /внезапно/. Лети за мной!

ОБЛАЧКО. Ты думаешь, что я должно лететь с тобой?

ОРЕЛ /деловито/. Давай!

Музыка.

ОРЕЛ. Спускайся!

ОБЛАЧКО. Я боюсь.

ОРЕЛ. Чего?

ОБЛАЧКО. Очень низко. Что это?

ОРЕЛ. Красивый городок.

ОБЛАЧКО. Я никогда не спускалось так низко.

ОРЕЛ. Да ты не бойся. С тобой ничего не может случиться.

ОБЛАЧКО. А с тобой?

ОРЕЛ. А вдруг какой-нибудь охотник возьмет и выстрелит.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что это за мелкие существа такие?

ОРЕЛ. Люди.

ОБЛАЧКО. А почему они такие ничтожные?

ОРЕЛ. Что ты, что ты!… Человек – самое сильное существо на земле. Он всех победил.

ОБЛАЧКО. И орлов?

ОРЕЛ. И орлов тоже.

ОБЛАЧКО /удивленно/. Это мелкое ползающее животное и вас победило?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО. Хе-хе, а разве оно может подняться над землей?

ОРЕЛ. Человек поднялся туда, куда даже мы не можем. Ты самолетов разве не видело?

ОБЛАЧКО. Самолеты – не люди!

ОРЕЛ. Но в них люди.

ОБЛАЧКО. А мы, облака, можем подниматься выше самолетов?

ОРЕЛ. Не можете.

ОБЛАЧКО, А облака они победили?

ОРЕЛ. А вот облака они ЕЩЕ не победили.

ОБЛАЧКО. Вот это я и хотело узнать.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что теперь? Почему мы пролетели город?

ОРЕЛ. Увидишь.

ОБЛАЧКО. Под нами снова луга.

ОРЕЛ. Не луга, а сады.

ОБЛАЧКО. Ага.

ОРЕЛ. Видишь дом в саду?

ОБЛАЧКО. Который?

ОРЕЛ. С большими окнами.

ОБЛАЧКО. Ага, вижу.

ОРЕЛ. Он необитаем. Заперт.

ОБЛАЧКО. Ага, ага! /после паузы/. И что?

ОРЕЛ. Ты в него проникнешь.

ОБЛАЧКО. Хорошо. /внезапно/. Проникну?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО /быстро, на грани испуга/. А зачем?

ОРЕЛ /медленно/. Проникнешь и поймешь, что значит жить без простора.

ОБЛАЧКО. Ну вот, а теперь еще проникать.

Музыка.

Перед дверью дачки.

ОБЛАЧКО /шепотом/. А это что?

ОРЕЛ. Это дверь. Ты проникнешь в комнату и там поймешь, что значит, когда нет простора.

ОБЛАЧКО. Да? А как же я войду? Эта дверь мне кажется закрытой.

ОРЕЛ. И не просто закрыта, она еще и заперта.

ОБЛАЧКО. И что же делать?

ОРЕЛ. Ты войдешь через скважину… Дурашка, ты все еще не догадываешься?

ОБЛАЧКО. Кажется, да… Видно, мне придется стать очень-очень тонким облачком.

ОРЕЛ. До сих пор ты был маленьким белым облачком, а теперь тебе нужно стать маленьким белым тоненьким облачком.

ОБЛАЧКО. Я должно тянуться, тянуться, тянуться и растянуться так, чтобы стать тоньше, чем я было, когда было тонким… Мне нужно стать с….. скажем,

ОРЕЛ. Ключ!

ОБЛАЧКО. Именно. Чтобы пролезть в скважину.

Музыка.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. А не слишком ли? Уже моему переднему краю не видно, что делает задний край. А переднему краю моего заднего края не видно, где мой передний край, который для него задний край.

ОРЕЛ. Довольно.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ /смеется/. Очень тоненький у тебя стал голос.

ОБЛАЧКО. Ну да, я очень истончилось.

ОРЕЛ Кое-где ты как паутина.

ОБЛАЧКО. А это хорошо?

ОРЕЛ. Мм-м, н-не знаю… Сейчас мы начнем тебя просовывать в дверную скважину. Ты готово?

ОБЛАЧКО. Откуда мне знать? Откуда мне знать, готово я или не готово.

ОРЕЛ. По-моему, ты готово пролезть через что угодно. Начинай.

ОБЛАЧКО. Во первых, передний мой край уже в скважине, да ведь?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. А теперь что делать?

ОРЕЛ. Пролезай.

ОБЛАЧКО А там?

ОРЕЛ. А там накручивайся.

ОБЛАЧКО. А как?

ОРЕЛ. Как улитка, или как нитка на катушку.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Так.

Музыка.

ОРЕЛ. Накручивайся!… Еще!… А теперь перестань накручиваться!

ОБЛАЧКО /голос звучит глуше, потому что доносится через стекло/. А что делать?

ОРЕЛ. Занимай углы.

ОБЛАЧКО. Что ты называешь углами?

ОРЕЛ. Это где встречаются стены, там углы.

ОБЛАЧКО. И мне становится угловатым?

ОРЕЛ. В некоторых местах.

ОБЛАЧКО. Ведь я же должно стать как улитка.

ОРЕЛ. Придется в некоторых местах стать угловатым.

ОБЛАЧКО /не надо забывать, что голосок стал слабее/. Ну, хорошо, стану угловатым… А еще много?

ОРЕЛ . Еще метров двенадцать.

ОБЛАЧКО /с удивлением / Меня там снаружи?

ОРЕЛ. Именно.

ОБЛАЧКО /про себя/. Меня снаружи двенадцать метров! Я уже маленькое белое, но большое облачко.

ОРЕЛ. Завидую тебе. Ты можешь быть каким захочешь.

ОБЛАЧКО. Правда ведь?… А ты просто орел. Что бы ты ни делал, ты всегда останешься орлом.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Бедненький!… Еще есть?… Я еще не вошло в комнату?

ОРЕЛ /возбужденно/. Вот!… Входит твоя последняя часть!

Музыка.

Слышен щелчок.

ОБЛАЧКО. Это что щелкнуло?

ОРЕЛ. Это я закрыл замочную скважину.

ОБЛАЧКО. А зачем?

ОРЕЛ. Чтобы тебя там закрыть.

ОБЛАЧКО. Это так нужно?

ОРЕЛ. Теперь ты закрыто как следует.

ОБЛАЧКО /наивно/. И что?

ОРЕЛ /спокойно/. Ничего… Теперь ты хоть тресни, не выйдешь оттуда.

Тревожная музыка.

ОБЛАЧКО. Что делать? Что со мной стряслось? Летело себе, летело, зачем-то перестало лететь и попало в эту штуку, которая называется комната… Здесь, по-моему, комната, открыта, все видно снаружи, а выйти не возможно – что-то мешает. И вроде ничего нет, а есть. Вижу, что ничего нет, но как попробую выйти, что-то невидимое меня возвращает назад и не разрешает выйти туда, где деревья. Отовсюду давят стены и потолки. Э-эй, орел, ты где? Зачем ты меня сюда засунул и улетел?… Попробовать отсюда, что ли? Ох-х, не получается! Та штука, которая щелкнула, она и закрыла скважину… Эй, орел, ты что со мной сделал?

Музыка.

ОБЛАЧКО. Солнце зашло и снова взошло, всю ночь я провело в комнате. Через вот это что-то, которое мешает мне выйти, скорее, через это НИЧТО, которое мне мешает выйти, видно как лучи солнца позолотили листья тополей. Листья трепещут и блестят, блестят… наверное, веет утренний ветерок. Это очень хороший ветерок, он всегда меня носит… ОН МЕНЯ НОСИЛ по всему миру. Я весело подпрыгивало да простору… Стой! Простор – я сказало „простор“ А, теперь понятно, что такое простор. Орел хотел мне показать наглядно, что такое простор, потому что я ведь ему заявило, что не знаю, что такое простор. Теперь мне очень хорошо понятно, что он хотел мне сказать. Ну хорошо, я поняло! Понялооо! Слышишь ты, проклятая птица, я поняло, что значит простор!

Музыка.

ОБЛАЧКО /ноет/. Ты можешь себе быть орлом, можешь быть знаменитой и гордой птицей, но зачем ты со мной так поступил? /ноет/. Какой прекрасный день!… Солнца поднялось и светит себе, светит, чудесная погода для прогулки по небу!… Ох! Все видно, передо мной нет ничего, а есть что-то, что мешает мне выбраться отсюда. Холодное что-то и гладкое, а мешает. /плачет/. Проклятый орел, обманщик, ворует маленькие белые облачка! Не жалко тебе меня, а? Не сжимается у тебя сердце от горя, что ты запер меня в этой дурацкой комнате? Она на меня отовсюду давит. И тебе не жалко? Не жалко маленького белого облачка, которое себе летало и скиталось по простору? Ах, это слово! Из-за него!… Проклятый орел! Противный! Ты…

ОРЕЛ /внезапно/ Что я?

ОБЛАЧКО /несколько смущенно/. Нет, ничего… Я себе тут болтаю… Ты же знаешь, я просто маленькое глупенькое белое облачко…  А ты где был?

ОРЕЛ. Как ты себя чувствуешь?

ОБЛАЧКО. Прекрасно.

ОРЕЛ. Это хорошо.

ОБЛАЧКО. Стой!

ОРЕЛ /делает вид, что не понимает/ Что?

ОБЛАЧКО /после паузы/ Ты ведь… это?…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Мы же собирались выходить.

ОРЕЛ Куда?

ОБЛАЧКО Туда.

ОРЕЛ. Куда туда?

ОБЛАЧКО. На простор.

ОРЕЛ. Значит, тебе ясно, что такое простор.

ОБЛАЧКО. Давно уже! С первой же минуты… И совсем мне незачем было торчать так долго в этой комнате. Я ведь умненькое белое облачко, и я очень понятливое.

ОРЕЛ. Но тебе там хорошо внутри, правда?

ОБЛАЧКО /кричит/. Нет! Знаешь как я тебя жду!

ОРЕЛ. Как?

ОБЛАЧКО. Ужасно!… А что это, которое ничего не представляет, а пройти не дает?

ОРЕЛ. Которое?

ОБЛАЧКО. Которое гладкое, как воздух.

ОРЕЛ. Это стекло.

ОБЛАЧКО. Ах, это стекло?… Ну же! Ты меня не выпустишь?

ОРЕЛ. Ну, если ты поняло, что такое простор…

ОБЛАЧКО. Поняло. Очень. Гораздо больше, чем ты можешь себе представить. Когда я выйду, я больше не буду жаловаться на скуку.

Слышен щелчок.

ОРЕЛ. Выходи, я открыл,

ОБЛАЧКО. /с воодушевлением/ Начинаю вылезать!

Музыка.

ОБЛАЧКО. Гоп-ля! Вышло!.. Ох, немножко подвигаться! Здравствуй, орел!.. Ты славная птица!… Великая птица!… Ты знаешь, что нет ничего тебя величественнее!… Честное слово!… Слышишь? Тебе говорю. А ты что молчишь?… А?… Эй, орел, ты почему молчишь? Ты почему грустный? Что с тобой?… пауза /Ты зачем смотришь в комнату?… А?… Говори же, что ты там разглядываешь? Да что там?… Ах! /испуганно/. Что это? Ох, я боюсь!

Музыка.

ОБЛАЧКО /охваченное страхом, даже ужасом/. Что это?… Распростертое?… На стене?… Слышишь?… Я тебя спрашиваю, что это на стене, висит… Распростертое… Это крылья!… Распростертые крылья!… Что это за распростертые крылья на стене?… Говори же! /кричит/ Боже мой, это орел! /тихо и испуганно/. Орел с распростертыми крыльями висит на стене. Неподвижный орел… Как же я его не заметило? Всю ночь провело рядом с этим распростертым орлом! Почему он неподвижен?… Говори же!… Ты его знаешь?… Я боюсь!… Ты его знаешь?

Немного музыки.

ОРЕЛ. Это моя орлица,

Музыка.

ОБЛАЧКО /кричит/. Что ты говоришь?… Что это?

ОРЕЛ. Моя орлица.

ОБЛАЧКО. Твоя супруга?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Твоя жена?

Молчание.

ОБЛАЧКО. А что она… делает… Что она там делает?… Позови ее!… Отвечай же! Скажи ей, чтобы она вышла к нам!… А? Говори же! Чего ты ждешь?… Почему она не махнет тебе крылом? Она тебя не любит?… Орел, великая птица, почему ты молчишь? Эй, дурашка, ты чего плачешь?… Ох! Что же будет, если и орлы начнут плакать?… /грустно/ Эх… Я довольно-таки глупое облачко!… Прости!… За все, что я наговорило.. И теперь… И когда тебя не было… Боже мой, как я тебя не обзывало, когда тебя не было. /тихо/. Значит, это твоя супруга!… /еще тише/. Неужели ты хочешь сказать, что она… Что она не…

Музыка.

 

ОРЕЛ. Она мертва. Ее убил собственник этого дома.

ОБЛАЧКО /глупо/. За что?

ОРЕЛ. Этого я сам не могу понять. Однажды взял и убил. Она себе сидела на скале, а он ее убил. /вздыхает/. Но это еще не самое страшное.

ОБЛАЧКО. Разве бывает что-нибудь еще страшнее?

ОРЕЛ. Самое страшное, что он повесил ее на стене в этом доме, за этим огромным окном, которое позволяет мне смотреть на нее сколько угодно. Я улетаю – и всегда возвращаюсь сюда. Чтобы взглянуть на нее. Она висит там, неподвижная, с остекленевшими глазами… Это, конечно, не ее глаза. Но это она, моя орлица…

ОБЛАЧКО. Зачем ты мне рассказал эту жестокую вещь?

ОРЕЛ /вздыхает/. Не знаю.

ОБЛАЧКО. Хорошо, но зачем ты прилетаешь сюда? Раз ты так мучаешься?

ОРЕЛ. Я не могу, облачко. Пытаюсь и не могу. Порой мне удается выдержать дня два, но потом я снова возвращаюсь, чтобы взглянуть на нее. Иногда я бываю здесь по три раза на дню. Потому-что – взгляни – она там. Она распростерла крылья.

ОБЛАЧКО. Это ужасно!

ОРЕЛ. Я не хочу прилетать сюда, но прилетаю. Это стало моей трагедией. Мы прожили с ней сто двадцать лет. /пауза/. И вчера я решил положить конец этой трагедии.

ОБЛАЧКО. Да? А как?

ОРЕЛ. Пожертвовав тобой.

ОБЛАЧКО. Мной?

ОРЕЛ. Я тебя для этого сюда притащил и заставил за лесть в комнату. Ты заняло собой все пространство комнаты, и закрыл орлицу, ее не стало видно.

ОБЛАЧКО. Понятно. А раз ты ее больше не видишь, тебе незачем сюда прилетать. Это значит, что ты и забыть ее можешь?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО /после паузы, быстро: ему открылась правда/. Но ты… Стой… Нет! Нет, нет, конечно… /вздыхает/. Какое я глупое, правда?

ОРЕЛ. Не такое уж глупое!

ОБЛАЧКО. Не может быть!…

ОРЕЛ. Увы, это так.

ОБЛАЧКО /громко и трезво/. И ты бы пожертвовал меня, чтобы запереть меня там на всю жизнь? Чтобы я закрывало собой орлицу?

Музыка.

ОРЕЛ Ты меня ненавидишь?

ОБЛАЧКО. А почему ты меня выпустил?

ОРЕЛ. Не выдержал… Мне стало тебя жалко.

ОБЛАЧКО. И я бы осталось там?

ОРЕЛ. Давай улетим.

ОБЛАЧКО. Навсегда?

ОРЕЛ. Давай улетим отсюда.

ОБЛАЧКО. Вместе?

ОРЕЛ. Теперь ты свободно и можешь лететь прямо в небо.

ОБЛАЧКО. Что-то идет сюда.

ОРЕЛ А, это машина.

ОБЛАЧКО. Летим?

ОРЕЛ. Подожди немножко.

ОБЛАЧКО. Чего ждать?

ОРЕЛ. Это собственник дома.

Шум дающей газ и останавливающейся машины.

Звук открывающейся дверцы.

МУЖЧИНА. Выходи.

ЖЕНЩИНА. Минутку. Гребешок.

МУЖЧИНА. Опять.

ЖЕНЩИНА. Причесаться же надо.

МУЖЧИНА. Ты мне и так нравишься.

ЖЕНЩИНА. Потому что я новая.

МУЖЧИНА. Ты мне будешь нравиться всегда.

Захлопываются дверцы машины.

ЖЕНЩИНА. Рассказывай другому. /звук поцелуя/. Прошу тебя!

МУЖЧИНА. Что мне делать, если хочется целоваться?

ЖЕНЩИНА. О-го! Смотри пожалуйста!… Прошу тебя, оставь меня в покое немного!

МУЖЧИНА. В чем дело?

ЖЕНЩИНА. Дача хорошая!… Ишь ты, просто очень хорошая! Такого с дачей никак нельзя упускать! Смотри-ка, а тут очень хорошо! А ход откуда?

МУЖЧИНА. Отсюда.

ЖЕНЩИНА. И здоровенная же витрина. Куда смотрит-то?

МУЖЧИНА. В гостиную.

ЖЕНЩИНА. А!.. А это что?

МУЖЧИНА. Орлица.

ЖЕНЩИНА. Чучело?

МУЖЧИНА. Да.

ЖЕНЩИНА. И кто же это ее?

МУЖЧИНА. Я.

ЖЕНЩИНА. Да что ты говоришь?

МУЖЧИНА. Разумеется. Два года назад.

ЖЕНЩИНА. Ну ты даешь! Стоящий мужик. За такого надо крепко держаться! Дай-ка! /целуются/ И как же ты ее того?

МУЖЧИНА. Из Тулы.

ЖЕНЩИНА. Чего?

МУЖЧИНА. Ружье такое. Я ведь охотник, не знала?

ЖЕНЩИНА. Нет. Знала, что бабник, что подлец, но что охогник – не знала.

МУЖЧИНА. Я известный охотник.

ЖЕНЩИНА. Дай-ка! /целуются/.

МУЖЧИНА. Мать честная!

ЖЕНЩИНА. Ты чего?

МУЖЧИНА. Черт, опять напустили кур ко мне во тер!

ЖЕНЩИНА. Соседи?

МУЖЧИНА. Перебью всех, так и знай! Набросаю яду, и пусть потом плачут!

ЖЕНЩИНА. Зачем тебе? Плюнь ты на них.

МУЖЧИНА. Как это плюнь, когда они ко мне во двор лезут!

ЖЕНЩИНА. Дай-ка!

Смачный поцелуй.

МУЖЧИНА. Иэх, красота!

Музыка.

ОРЕЛ. Видел?

ОБЛАЧКО. Ага…

ОРЕЛ. Ничтожная личность, а орлицу убил.

ОБЛАЧКО Это ужасно. Даже страшно подумать.

ОРЕЛ. Теперь она мертва, а он… Вон, гуляет по двору, напевает, целует женщин, а я, орел, ничего не могу ему сделать, бессилен против него в своем одиночестве. Я готов лопнуть от ярости, бьюсь от злобы о скалы, но что я могу предпринять?

Смех мужчины, смех женщины.

 

ИГРА:

– Рукам воли не давай!

– Причем тут руки? Видишь, я тебе в ноги падаю.

– До каких пор будешь так сидеть?

– Всю жизнь!

– Лицемер!

Смех мужчины и женщины.

 

ОРЕЛ. Два года он мельтешит у меня перед глазами и просто губит меня. Я мечусь в своем бессилии от злобы и ярости. Скажи, облачко, что может быть хуже для орла? Я осужден всю жизнь глядеть на орлицу с распростертыми, но безжизненными крыльями и на убийцу рядом с нею, на это жалкое ничтожество.

Мужчина что-то напевает.

ОБЛАЧКО. Я тебя понимаю, и мне тебя очень жалко. Слушай, с нынешнего дня я – твое облачко. Когда этот человек уйдет, я проберусь в комнату и скрою от тебя орлицу. Я буду там всегда. Всю жизнь. Дай бог тебе обрести покой.

Пауза.

ОРЕЛ. Давай.

ОБЛАЧКО. Что?

ОРЕЛ. Уберемся отсюда.

ОБЛАЧКО. Ты слышал, что я сказало?

ОРЕЛ. Летим.

ОБЛАЧКО. Куда?

ОРЕЛ. В простор /смех мужчины и женщины/. Прошу тебя! Пока я не разорвался от ярости.

Музыка.

Опять музыка.

ОБЛАЧКО. Как хорошо лететь!… Смотри – небо, солнце. Оказывается, этот простор – прекрасная вещь, да ведь? Летишь куда хочешь!

ОРЕЛ. И правда хорошо. Особенно с тобой.

ОБЛАЧКО. Будь спокоен, я всегда буду тебя развлекать.

ОРЕЛ. С тобой чудесно!

ОБЛАЧКО. Правда ведь?

ОРЕЛ. Расскажи что-нибудь веселое.

ОБЛАЧКО. А, да… А однажды я спустилось прямо над одним озером. И что я вижу – в воде еще одно облачко. Маленькое белое облачко… Знаешь, что я думаю?

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Что сегодня, десятый день, как мы знакомы.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. И вот, увидело я облачко, и говорю себе: Ах, оказывается, на свете есть и другие маленькие белые облачка!… Ты смотришься в озера?

ОРЕЛ. В последнее время – довольно часто.

ОБЛАЧКО. Чтобы не думать, что ты один, да?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Ну, не надо! Не надо начинать!… И говорю: Эй, облачко, а ты откуда взялось? А что это на тебе? Что это за животные? Я тогда не знало, какие это животные. Смотрю – облачко, полное животных.

ОРЕЛ. Форель, да? /счастливо смеется/

ОБЛАЧКО. Я тогда не знало, что это форель… А!…

ОРЕЛ. Что, облачко?

ОБЛАЧКО. Облака!

ОРЕЛ /грустно/. Ах, да – облака!

ОБЛАЧКО /радостно/ Урааа!… Мои облака! Караван! Здравствуйте, облака! Вот мы и встретились! Я было отбился от вас!… Урааа! Ах, как хорошо с облаками!

ОБЛАКО. Ну, лети, чего ты ждешь?

ОБЛАЧКО. Лечу-лечу, ну чего тебе?… Ээй, нашло, а? Летим!

ОБЛАКО. Стой, с тобой был какой-то орел?

ОБЛАЧКО. Да. Грустный, одинокий орел… Ах, как хорошо со своим караваном. Как весело.

Ощущение ветра. Шум возникает не от трения чего-то. Летят облака. Летят и перешептываются хаотично, о чем-то, что мы привыкли пропускать мимо ушей, например:

С болью: Оооооох!

Зловеще: Шшшшшшшшшшшшш!

Дрожит простор.

– Ууууууу!

– Иииииии!

Разговор облаков:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда.

– Завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же…

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

МУЗЫКА


ТУК!  – ЗАГАДКАТА на ОСТРОВ ТАНАНУКА.rtf file за теглене.

борис
априлов
*
З А Г А Д К А Т А
Н А
О С Т Р О В
Т А Н А Н У К А
*
радиопиеса
*
1969.

(* По нея по-късно е написана пиесата „ОСТРОВЪТ”.)

.

.

СРЕД ОКЕАНА ПОТЪВА КОРАБ.

Възможните звукови ефекти при такива случаи:
Викове на хора.
Сигнали „ес-о-ес“.
Шум на вълни.
Писъци ка жени.
Върху общия фон на шума се отделят викове:
– Към лодките!…
– Къде са лодките?
– Марчело, къде си?
– Запазете спокойствие!
– Хари, къде ме оставяш?
– Спазвайте реда при качването в лодките…
– Първо – децата и жените!…
– Засрамете се!…
– Къде се тикате?
– Няма да ви чакам кефа!…
.
ГОВОРИТЕЛ /в затишието/. – Радиотеатърът представя
.
ЗАГАДКАТА НА ОСТРОВ ТАНАНУКА
– радиопиеса от Борис Априлов.
.
Пълно затишие. Успокояване на атмосферата. Чува се плясък от вълнички.
ПЪРВИЯТ.. Насам!… Насам, глупако!… Къде в скалите?… Излез на пясъка!…Ей, чувате ли?
Пауза изпълнена с шум на плуване.
.
ВТОРИЯТ. /задъхано/. На мен ли каза глупак? /диша ускорено/
ПЪРВИЯТ. Да. Излизахте право в скалите, където прибоят може да ви направи на кайма… Всеки що годе интелигентен човек, когато се спасява, търси пясъчната ивица… И вие ли сте от „Санта Франческа“?
ВТОРИЯТ. Да… /все още диша ускорено/.  Нямаш право да ме наричаш глупак.
ПЪРВИЯТ. Хайде, не заслужава да се мръщите при това извънредно положение… Едва си спасихме кожите. От триста пасажера, само ние… Как се казвате?
ВТОРИЯТ /сърдито/. Хесапов.
ПЪРВИЯТ. Аз съм Петров… Свалете панталона си. Трябва да изсъхне… Дайте спасителния пояс тук. Може да ни потрябва.
ВТОРИЯТ. Вие гол ли се спасихте?
ПЪРВИЯТ. Дрехите ми съхнат… Заповядайте на моя остров. Благословено да бъде туй късче земя. Не го знам кое е, но ако го нямаше, нямаше да ни има и нас… Чудна работа! Всички ли загинаха?
ВТОРИЯТ. Спасителните лодки се отправиха в обратна посока. Всички бяха пълни.
ПЪРВИЯТ. Какво му стана на кораба? Казват, че е съвършено нов.
ВТОРИЯТ. Знам ли?… Нещо изгърмя. Започнахме да потъваме изведнъж. Не видя ли как нахлу водата?…
ПЪРВИЯТ. Случват се такива неща.
ВТОРИЯТ. Този остров не ми се струва голям.
ПЪРВИЯТ. Още не съм го проучил, но мисля, че е малък.
ВТОРИЯТ. Вода?
ПЪРВИЯТ. Има поточе.
ВТОРИЯТ. Слава богу! Нещо за ядене?
ПЪРВИЯТ. Ще проверим. Нали ви казвам, и аз съм нов, като вас. /смее се на шегата си/. Съблечете панталона и легнете на пясъка. Ща се напечем, ще си починем, а после ще се погрижим за нощуване.
ВТОРИЯТ. Ами ако не намерим храна?
ПЪРВИЯТ. Тогава сме загубени… Храната е нещо доста важно за човека.
ВТОРИЯТ. Както те гледам – не си в много лошо настроение.
ПЪРВИЯТ. Защо? Не забравяйте, че все пак се спасихме. Сега можехме да бъдем на дъното. А океанското дъно е доста дълбоко. Там е тъмно и хладно. Човек може да хване пневмония.
ВТОРИЯТ. Не ми е до шеги. Ако няма храна, ще живеем не повече от седем-осем дни.
ПЪРВИЯТ. Да не е малко? Това е малко живот в повече. Знаете ли какво значи да живеете осем дни повече от определеното? /смее се/ Сега сме като в романите; голи, захвърлени на остров… Така не се простира панталон! Опънете го на скалата… Готово!
ВТОРИЯТ. Какво е готово?
ПЪРВИЯТ. Видях два рака. Ще живеем докато изядем всички раци на острова…
ВТОРИЯТ. Лично аз, без месо съм за никъде.
ПЪРВИЯТ. Може да ни излезе късмета и с месото… Изобщо, може да ни провърви.
ВТОРИЯТ. И да ни спасят ли?
ПЪРВИЯТ. Нищо чудно. Няма да бъдем нито първите, нито последните спасени корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Пито пък първите, които загиват от глад.
ПЪРВИЯТ. Предлагам да разгледаме острова.
ВТОРИЯТ. Оставяме дрехите тук, нали?
ПЪРВИЯТ /иронично/. За съжаление, няма кой да ги открадне.
Музика за преход.
.
Песен на птици.
ПЪРВИЯТ. Ето потока, за който ви говорих… Опитайте го.
ВТОРИЯТ Да видя струва ли им водата. Ние, като българи, обичаме да пием вода.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Не мога да ви предложа чаша.
ВТОРИЯТ. Ще се наведа.
ПЪРВИЯТ. Така е пил Адам.
ВТОРИЯТ /задъхано, след като е пил и вероятно избърсва уста/. Водата е харна.
ПЪРВИЯТ. Изобщо, вкусен поток.
ВТОРИЯТ. Но не виждам нищо за ядене.
ПЪРВИЯТ. В момента гладен ли сте?
ВТОРИЯТ. Ще се наложи да убиваме птици.
ПЪРВИЯТ. Да, но с какво.
ВТОРИЯТ. Ще му намерим цаката. Като малък съм убивал врабчета.
ПЪРВИЯТ. А огън да ги печем?
ВТОРИЯТ. В панталона имам запалка.
ПЪРВИЯТ. Това е цяло съкровище. Имаме ли огън, имаме всичко. Вие сте цял Прометей!…
ВТОРИЯТ. Отново ли подигравки.
ПЪРВИЯТ. Прометей е този, който даде огъня на човечеството… Извинете, господин Хесапов, но мога ли да знам какво представлявате?
ВТОРИЯТ. Сега да видим къде можем да живеем. Все пак, трябва да си имаме нещо като подслон… Проучи терена и предложи варианти.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Ще проуча и ще предложа… Друго да искате.
ВТОРИЯТ. Не. /след малко/. Да не се обиди?
ПЪРВИЯТ. Моля ви се.
ВТОРИЯТ. Понеже хората от твоята черга се обиждат лесно. Имал съм земане-даване с такива.
ПЪРВИЯТ. Страхувам се, че вие, положителните, се обиждате по-лесно.
ВТОРИЯТ. А, ще се разберем…Стига да се изразяваш ясно. Хората от твоята черга обичат да се изразяват мъгляво: едно казват, а се подразбира друго. Ще те помоля, да не се случва. Ще живеем дълго заедно. Добре ще бъде, ако не употребяваш засукани думи.
ПЪРВИЯТ. Ще се опитам.
ВТОРИЯТ. Много е важно.
Музика. Преход.
.
Песен на птички.
Чупене на съчки.
Вторият чупи съчки за огън. Първият донася нов наръч и ги хвърля на земята.
ПЪРВИЯТ. Достатъчно ли донесох?
ВТОРИЯТ. Таман… Ако се наложи, ще отскочиш пак.
ПЪРВИЯТ. Вие ли ще го запалите?
ВТОРИЯТ. Аз… Знам чалъма на запалката.
ПЪРВИЯТ. Трябва да пламне от първото щракане. Да пестим бензина.
ВТОРИЯТ. Запалката е газова. То, че ще пестим, ще пестим, ама пак ще свърши и тогава иди да гледаш кво става.
ПЪРВИЯТ. Вие май не разбрахте… На този остров трябва да се поддържа вечен огън. Както са правили дедите ни.
ВТОРИЯТ. Така да бъде… Трай сега, не дишай.
Напрегната пауза. Чува се щракането на запалката. Пращене на съчки, които вече горят.
ВТОРИЯТ. /радостно/. Хвана!…
ПЪРВИЯТ. /радостно/. Поздравявам ви! Вече си имаме всичко!…
ВТОРИЯТ. Нищо нямаме!…
ПЪРВИЯТ. Защо? Островът  е парче от рая… Климатът е прекрасен.
ВТОРИЯТ. Ами през зимата? Какво ще правим?
ПЪРВИЯТ. На тази географска ширина няма зима.
ВТОРИЯТ. /учудено/. Така ли?
ПЪРВИЯТ. Зимата има да взима!… Тук е пълно с дивеч, хлебни дървета и кокосови орехи… Рай!… Ако поддържаме огъня, ще живеем щастливо до края на живота си. Няма шум, няма бензинови пари, нито прах. Никой не изтупва килими над главата ти, никой не се заяжда, няма с кого да се скараш.
ВТОРИЯТ. Разправяш дивотии!… Това ли ти е рая?
ПЪРВИЯТ. /учудено/. Нима не виждате каква зеленина блика отвсякъде. Това е просто декоративно…
ВТОРИЯТ. Зеленина… Да не се яде?
ПЪРВИЯТ. Нима не ви интригува меката океанска шир?
ВТОРИЯТ. Море…Тя най-много ме дразни… И не употребявай чуждици, ти
казах, ако искаш да се разбираме… Ще ми сравняваш тия каменяци с моя дом, дето си имам всичко!…
ПЪРВИЯТ. Вдъхнете, вдъхнете!…
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. /възторжено/. Не усещате ли чистотата на въздуха? Нито следа от враг номер две на човечеството – бензинът.
ВТОРИЯТ. На мен бензинът не ми пречи. Какво толкоз сте ревнали против бензина, бе?
ПЪРВИЯТ. А тишината?
ВТОРИЯТ. Аз не мога да без шум… Искам да се махаме!
ПЪРВИЯТ. Да се махаме, но как?
ВТОРИЯТ. Какво? Няма ли да ни спасят?
ПЪРВИЯТ. Кой? Да не смятате, че човечеството в момента мисли
само за нас? Малко са му и на него грижите… Знаете ли колко сме далеч от човечеството?.. Освен ако…
ВТОРИЯТ. /с надежда/. Какво освен ако?
ПЪРВИЯТ. Ако ни открият случайно. Шансът е едно на хиляда.
ВТОРИЯТ. Аз имам късмет. Ще видиш, че някой ще дойде да ни спаси… Но дотогава не можем да кибичим със скръстени ръце.
ПЪРВИЯТ. Добре де, какво да правим?
ВТОРИЯТ. Чувал съм че удавниците правят нещо.
ПЪРВИЯТ. Корабокрушенците.
ВТОРИЯТ. Така де, корабокрушенците. Кажи какво да правим?
ПЪРВИЯТ. Защо пък аз?
ВТОРИЯТ. Чел си повече книги – повече знаеш. Да се измисли нещо.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре и нямам желание да правя нещо. Ако искате, правете ВИЕ.
ВТОРИЯТ. Какво?
ПЪРВИЯТ. Огънят трябва винаги да гори.
ВТОРИЯТ. Той си гори.
ПЪРВИЯТ. Можете да закачите ризата си на един прът. Това е знак, че на острова има корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Видя ли? Това е друг въпрос.
ПЪРВИЯТ. Остава само да пожертвувате ризата си.
ВТОРИЯТ. Защо моята?
ПЪРВИЯТ. Защото само вие искате да се спасите.
ВТОРИЯТ /сепва се/. Тая няма да я бъде! Тук сме колектив… Използваш моя огън, пък опре ли до ризата – не.
ПЪРВИЯТ. Добре де, ще дам и моята
ВТОРИЯТ. И хоро ще играеш. Ами ако си взема огъня обратно?
ПЪРВИЯТ. Не разбирам… Как да си го вземете?
ВТОРИЯТ. Запалката е моя – значи и огънят е мой… Моя ли е запалката?… Ако не беше запалката…
ВЪРВИШ. По дяволите и огъня ви!… Мога да си създам свой, собствен огън?
ВТОРИЯТ. /учудено/. Как?
ПЪРВИЯТ. Чрез триене… Като туземците.
ВТОРИЯТ. Човече, не ме подигравай, че… наистина ще си грабна огъня!…
ПЪРВИЯТ. Човече…
ВТОРИЯТ. Да те видя как ще получиш огън чрез триене.. На мен ще ги разправя!… Ще трие и ще получи огън!… Трици ще получиш със триене!
ПЪРВИЯТ. О, санта симплицитас!…
ВТОРИЯТ /бързо/. Сега какво каза?… Край!… Кажи какво каза?
ПЪРВИЯТ. Преведете си го.
ВТОРИЯТ. Такива не ми минават!… Марш от огъня ми!… Забранявам ти да употребяваш моя огън!
ПЪРВИЯТ /след пауза/. Добре… макар, че половината съчки съм събрал аз.
ВТОРИЯТ. Утре ще ти ги върна.
ПЪРВИЯТ /иронично/. Искам си моите.
ВТОРИЯТ. Ще ти ги върна угасени.
ПЪРВИЯТ. Боже господи!
ВТОРИЯТ. Не ми ги даде запалени, кали?
ПЪРВИЯТ /с ирония/. Добре… Върнете ми ги угасени.
Голяма пауза с музика. Затишие.
.
Шум от триене на дървета.
Прекъсване.
Отново триене.
ВТОРИЯТ /говори високо. Разговарят от разстояние./ Уморително ли е? /пауза в която се чува шумът от триенето/ Ще си намокриш гащите!
ПЪРВИЯТ /леко запъхтяно/. Непрекъснато ми говорите на ТИ. Не е ли малко невъзпитано?
ВТОРИЯТ. Ако е въпроса да се формализираме, ще ти говоря на Ви.
ПЪРВИЯТ. Но ще ви бъде трудно.
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. Защото е въпрос на възпитание.
ВТОРИЯТ. Може… Но аз си ям костенурката печена, пък ти, не знам дали ме разбираш.
ПЪРВИЯТ. И пак съм по-добре от вас!…
ВТОРИЯТ. Пет часа триете дърветата и нищо.
ПЪРВИЯТ.  Да, ама задимя.
ВТОРИЯТ.  Да, ама димът е едно нещо, а огънят съвсем друго.
ПЪРВИЯТ. Важното е, че мина първата фаза. Утре ще получа и пламък.
ВТОРИЯТ.  Де да видим.
Далечен вик за помощ.
ПЪРВИЯТ. Чухте ли нещо?
ВТОРИЯТ. Май че да.
ПЪРВИЯТ. Някой не викаше ли за помощ?
ВТОРИЯТ. Може.
ПЪРВИЯТ. Чудна работа… Някой извика за помощ.
ВТОРИЯТ. Който е викал, трябва да викне втори път. Който иска помощ не може да викне само веднъж… Нали така? /смее се/
ПЪРВИЯТ. /рязко/. Тихо! /ослушва се/ Чухте ли?
Женски глас. Зове за помощ.
ПЪРВИЯТ. Жена!… Иска помощ.
ВТОРИЯТ. Брей!… Някаква женска наистина вика… Ама и нахална! Аз чакам мен да спасят, а не да спасявам.
ПЪРВИЯТ /трескаво/. Хайде! /затичва се/ Да огледаме морето! /гласът му се отдалечава/. Защо не идвате?
ВТОРИЯТ. Защо? Да не тръгна сега да спасявам.
ПЪРВИЯТ /връща се при него/. Да не сте луд?… Не виждате ли, че някой има нужда от нас?
ВТОРИЯТ. Чух. Не съм глух.
ПЪРВИЯТ. Тогава?
ВТОРИЯТ. Нито мога да плувам, нито имам настроение да спасявам някого, щом самия аз не съм спасен.
ПЪРВИЯТ /ядосано/. Вие сте…!
ВТОРИЯТ. Какво съм?
ПЪРВИЯТ. Най-малкото – идиот!
ВТОРИЯТ. Аз ли? /спуща се и го хваща за гърлото/
Боричкане.
ПЪРВИЯТ /запъхтяно/. Вие!… /блъска го/. Говедо такова! /диша запъхтяно/.
ВТОРИЯТ /диша запъхтяно/. Ще обиждаме!… Така ще живеем, а? С обиждане?… Ще се дърлим?…
Зов за помощ.
ПЪРВИЯТ. Тръгвам. А вие си гледайте огъня. /Отдалечава се/. И наистина сте говедо!… Взимам пояса ви!…
Шум на вълни. Зовът за помощ се носи по-силно и по-ясно.
ВТОРИЯТ /както плува/. Идвааам!… На към скалите… Почакайте там. Не виждате ли, че идвам?…
Шум от плуване.
ТЯ /уморено/. Нямам сили!…
ПЪРВИЯТ /както плува/. Потрайте. Ще ви спася… Добър ден!… Хванете се за рамото ми.
Музика.
Тя /задъхано/. Ох!…
ПЪРВИЯТ. И вие ли сте от “Санта Франческа“?
ТЯ. Страхувам се от акули… Защо няма акули?
ПЪРВИЯТ. Защото имате късмет… Хванете се за рамото ми!
Приглушен шум на море. Вече на на брега.
ПЪРВИЯТ. Както виждате – станахме трима… Погрейте се на огъня, но преди това поискайте разрешение от господин Хесапов.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Огънят е негов… Трябва да се съблечете. Да ви съхнат дрехите. Тази единствената ви рокля ли е?
ТЯ. Всичко потъна. Покупките ми отидоха на дъното. /започва плач/.
ПЪРВИЯТ. Спокойно!
ТЯ. Нямах време да спася поне кадифето.
ПЪРВИЯТ. Не очаквах да има толкова българи на палубата… Вие по какъв случай?
ТЯ. АЗ СЪМ СЪПРУГА…
ПЪРВИЯТ. Аха!…
ТЯ. Сега какво ще правим?… Какъв е този остров?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, да съм ви казал.
ТЯ. Има ли храна, кафе?… Ще мога ли да телеграфирам на мъжа си?
ПЪРВИЯТ. Храна има, но се съмнявам за телеграфирането.
ТЯ. Пари имам.
ВТОРИЯТ. Ха! Виж я тая!
ПЪРВИЯТ. Госпожо, островът е ненаселен. Имаме само вода и храна. Всичко друго липсва… Иначе е красиво, екзотично. Изгревите и залезите са прекрасни!
ТЯ. Хубаво се наредих!… Защо ми са тези неща?
ВТОРИЯТ /ликуващо/. Кажете му на тоя.
ПЪРВИЯТ. Предположих, че ви интересуват… Вие сте млада. Тук ще прекараме може би повече, отколкото предполагате.
ТЯ. Например?
ПЪРВИЯТ. Знам ли?…
ТЯ. Два дни… Три дни?
ПЪРВИЯТ. Мисля че повече.
ТЯ /с ужас/. Пет дни?
ВТОРИЯТ. Ха!… Тая ще ме умори!
ПЪРВИЯТ /след паузата/. Може би… цял живот.
ТЯ /изпищява/.
Музика за по-дълъг преход.
 .
Ефект: шум от триене на дървета.
ПЪРВИЯТ. /тананика си мелодията от „Един мъж и една жена“. Трие в ритъм./
ТЯ. Да ви се намира някакво огледалце?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, че ще бъда с вас, дори в суматохата бих взел огледало… Препоръчвам ви някой от вировете.
ТЯ. Що за човек е този темерутин, който по цял ден стои край огъня?
ПЪРВИЯТ. Най-обикновен.
ТЯ. Голям чешит.
ПЪРВИЯТ. Човекът си пази огъня.
ТЯ. Що за егоизъм?
ПЪРВИЯТ. Тук сме двама мъже. Един от нас ще трябва да ви се хареса.
ТЯ. Аз съм омъжена. Ако ме уважавате, не бива да говорите така.
ПЪРВИЯТ. Да, но представете си, че останем до края на живота си.
ТЯ. Аз съм влюбена в съпруга си.  А защо се мъчите с това търкане?
ПЪРВИЯТ /шеговито/. Без моят огън ще предпочетете Хесапов.
ТЯ. Уха!…
ПЪРВИЯТ. Аз съм по-млад, но Хесапов има огън.
ТЯ /през смях/. Ако искате да ви открадна една главня.
ПЪРВИЯТ. Играя честно.
ТЯ. Хесапов е глупак.
ПЪРВИЯТ. Защо?
ТЯ. Ако ви даде огън, ще получи спокойствие. Сега не смее да мръдне, нощем не спи от страх че ще го оберете.
ПЪРВИЯТ. Кеф!
ТЯ. Къде е вирът, в който мога да се огледам?
ПЪРВИЯТ. На сто метра. При папагалите…
ТЯ. ЧАО!
ПЪРВИЯТ. Приятно оглеждане.
ВТОРИЯТ /след настъпилата пауза, отдалеч/. Какво си гугукате?
ПЪРВИЯТ. Всичко, каквото могат да си кажат двама млади, красиви хора.
ВТОРИЯТ. Много е тънка. Аз съм по дебелите… Защо ти е такава кльощава?
ПЪРВИЯТ. Ще напълнее.
ВТОРИЯТ. Да, ама как?
ПЪРВИЯТ. Който яде сурова храна – пълнее.
ВТОРИЯТ. Пак намери какво да кажеш!
Първият продължава да трие и да тананика.
Музика за преход.
.
ЕФЕКТ: Шум, който може да произтече от построяването на колиба с подръчни средства, без помощта на инструменти.
ТЯ. Кога ще почвате вашата?
ПЪРВИЯТ. Когато завърша вашата. Подайте онова дърво.
ТЯ. Не сте много учтив… Заповядайте.
ПЪРВИЯТ. Мерси… Когато работя не мога да бъда учтив.
ТЯ. Добра колиба стана. С какво ще я покриете?
ПЪРВИЯТ. С палмови листа.
ТЯ. Вашата съща ли ще бъде?
ПЪРВИЯТ. Нямам нужда от колиба. Обичам да спя под небето.
ТЯ. И вие сте чешит… Ами ако завали?
ПЪРВИЯТ. Ще ви почукам. Не вярвам да ме изгоните.
ТЯ. Затова ли правите само една колиба?
ПЪРВИЯТ. Глупости!
ТЯ. Влезете ли в моята колиба, моментално ще изляза.
ПЪРВИЯТ. Бъдете спокойна. Хесапов ще ви приюти.
ТЯ. Не ми говорете за този… не мога да намеря думата.
ПЪРВИЯТ /със смях/. Прометей!
Музика за преход.
Нощ. Далечният приглушен шум на океана.
ТЯ. Спите ли?
ПЪРВИЯТ. Наблюдавам звездите…
ТЯ. Не ви ли е хладно?
ПЪРВИЯТ. Не!
ТЯ. Друго е да спиш под покрив. Дължа ви благодарности.
ПЪРВИЯТ. Няма защо.
ТЯ. Но съвестта ме гризе. Подарихте ми този дом, а спите на открито.
ПЪРВИЯТ. Дръжте се прилично.
ТЯ /след пауза/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Няма да стъпя в колибата ви.
ТЯ. Не съм ви молила…
ПЪРВИЯТ. И с вас човек не може да се пошегува!
ТЯ. Простак!…
ПЪРВИЯТ /след настъпилата пауза/. Южният кръст не е нещо особено.
ТЯ /с лека тревога, след пауза/. Какво е то?
ПЪРВИЯ. Прочуто съзвездие. Вижда се само в южното полукълбо… Лека нощ!…
Музика за преход.
 .
На другия ден.
Чукане върху камък.
ТЯ. Защо чукате?
ПЪРВИЯТ. Работя.
ТЯ. Какво ще правите от този камък?
ПЪРВИЯТ. Човешка фигура. Сечивата ми са примитивни, но и фигурата ще стане примитивна.
ТЯ. Това ли наричате работа?
ПЪРВИЯТ. Ами, да.
ТЯ. Не го ли наричате творчество?
ПЪРВИЯТ. За другите е творчество. За нас е само труд.
ТЯ. С това ли ще се занимавате?
ПЪРВИЯТ. Сутрин ще дялам камъни, а следобед ще получавам огън… В София се оплаквах, че нямам време да работя. Тук пък имам… В онова листо съм ви оставил яйца от костенурка за закуска.
ТЯ. Костенурките ни станаха основна храна.
ПЪРВИЯТ. В неделя ще убия заек.
ТЯ. И отново ще го ядем суров.
ПЪРВИЯТ. Няма нищо по-добро от суровото месо,
ТЯ. А линията ми.
ПЪРВИЯТ. Каквато и да бъде, ще ви понесем. Вие сте единствената на острова.
ТЯ. Няма ли кокосови орехи?
ПЪРВИЯТ. Има. По дърветата.
ТЯ. Кога ще ми наберете?
ПЪРВИЯТ. ВИЕ ще си наберете. Ще донесете малко и на мен. Трябва да свиквате. Ще ми осигурявате закуската. Не виждате ли, че работя?
ТЯ. Да се катеря като маймуна по дърветата?
ПЪРВИЯТ. Брулете ги с камъни.
ТЯ. А вие да си правите кефа?
ПЪРВИЯТ /поглежда я строго/. Това не е кеф, а мъка.
ТЯ. Аз пък мислех, че е изкуство.
ПЪРВИЯТ. Все едно.
Музика за преход.
Триене на дървета.
ТЯ. Ръцете ми капнаха!
ПЪРВИЯТ.  Ще свикнете.
ТЯ. Не мога да получа дори дим.
ПЪРВИЯТ. Първо да ви заякнат мускулите.
ТЯ /иронично/. Не съм мечтала за мускули.
ПЪРВИЯТ. Тук те са нещо като първа необходимост.
ТЯ. /въздъхва/. Довечера ще имам мускулна треска… Тенът ми добър ли е?
ПЪРВИЯТ. На тен наддадохте добре, но защо ли ви е?… Няма на кого да се харесвате.
ТЯ. Мъжът ми ме чака.
ПЪРВИЯТ. Ще има да почака.
Музика за преход.
 .
Прибой.
ТЯ. Добре, но как да го държа?
ПЪРВИЯТ. За щипките.
ТЯ. Страх ме е. Защо не ги откъснете?
ПЪРВИЯТ. Те са най-вкусните. Вътре са пълни със сок и месо, което прилича на хайвер.
ТЯ. По-рано умирах за раци.
ПЪРВИЯТ. Тук ще ядете цял живот.
ТЯ. Точно туй не ми харесва… Така ли да го държа?
ПЪРВИЯТ. Точно така. Мисля, че един ще е достатъчен.
ТЯ. Хесапов изяжда по три за закуска.
ПЪРВИЯТ. Той може да си позволи този лукс… Виждате ли луната?
ТЯ. Защо е толкоз голяма?
ПЬРВИЯТ. Защото излиза от океана. Морето снася по-малки луни.
ТЯ. Защо не говорите като хората?
ПЪРВИЯТ. Тръгваме ли?
ТЯ. Да си изплакна краката…
Съответен шум.
ТЯ. Каква е тази светлина?
ПЪРВИЯТ. Планктон.
ТЯ. Да тръгваме… По същия път ли?
ПЪРВИЯТ. Да.
ТЯ. Какво е това планктон?
ПЪРВИЯТ. Нещо много дребно. Незабележимо с просто око.
ТЯ. Будалкате ли ме?
ПЪРВИЯТ. Отговарям на въпроса ви.
ТЯ. Хесапов започна втора колиба.
ПЪРВИЯТ. Видях.
ТЯ. Защо му е?
ПЪРВИЯТ. Може би се надява на нещо.
ТЯ. Пак не ви разбрах.
ПЪРВИЯТ. Това, което не разбрахте, а го помислихте, е точно това, което искахте да знаете.
ТЯ. Какво си въобразява този простак?
ПЪРВИЯТ. Не знам… Колибите му са обширни и удобни.
ТЯ. Човекът не е като вас. Докато вие си губите времето със склуптори, той строи.
ПЪРВИЯТ. Казва се скулптури.
ТЯ. Ако ме поправяте често, ще науча тази дума.
ПЪРВИЯТ. Ще ви поправям.
ТЯ. Вчера го видях да сади нещо.
ПЪРВИЯТ. Намерил е див чесън. Потриваше ръце и викаше, че като си сади чесън, все едно че се намира във вилата си в Бояна.
ТЯ. Остава да ни завони на чесън.
ПЪРВИЯТ. Защо? Нямаме нищо общо с него.
ТЯ. Оттук ли?
ПЪРВИЯТ. По пътеката.
ТЯ. Защо поставяте камъните все на тази поляна?
ПЪРВИЯТ. Не са камъни, а скулптури.
ТЯ. Е да, де…
ПЪРВИЯТ. Ще си направя нещо като свой музей.
ТЯ. Музей? За кого?
ПЪРВИЯТ. За себе си.
Музика за преход.
.
ТЯ. Хесапов строи трета колиба. Май че ще свърже всички колиби с веранда.
ПЪРВИЯТ. Този глупак ме изумява с литературната си палавост.
ТЯ. Насадил е и пет лехи с чесън.
ПЪРВИЯТ. Няма да се учудя, ако измисли отнякъде и касис.
ТЯ. Умирам за касис.
ПЪРВИЯТ. Личи си, че принадлежите към касисовата категория.
ТЯ. Това пък какво беше?
ПЪРВИЯТ. Изречение.
ТЯ. Ако искате да знаете, всички садят касис
ПЪРВИЯТ. Боя. Някои от дърветата имат цветни сокове.
ТЯ. Защо са ви бои?
ПЪРВИЯТ. Ще рисувам по всички гладки камъни.
ТЯ. Както виждам, няма да ви остане време да ме ухажвате.
ПЪРВИЯТ. Когато му дойде времето ще намеря време.
ТЯ /раздразнено/. Никой не ме е обиждал така. /злобно/ Както виждате, дните летят, ще минат и години, а аз няма да се предам. Имам си съпруг.
ПЪРВИЯТ. Тогава, ще ми донесете един кокосов орех.
ТЯ. Бавно, но сигурно ме превръщате в слугиня.
ПЪРВИЯТ. Ами като не ставате за друго…
Музика за преход.
.
Вторият щастливо си работи нещо край огъня и си тананика нещо от градския фолклор.
ТЯ /приближава се/. Господин Хесапов.
ВТОРИЯТ. /прекъсва песента/. О, момиче, как си?
ТЯ. Здравейте.
ВТОРИЯТ. Здраве желаем!
ТЯ. Може ли да ми опечете този рак?
ВТОРИЯТ. Може, разбира се. Заповядай», седни на пънчето. /съзаклятнически/ ОНЯ знае ли, че си тук?
ТЯ. А, той си гледа камъните и картините. Работи на другия край на острова…
ВТОРИЯТ. Чувствувай се у дома.си.
ТЯ. Защо белите заяка?
ВТОРИЯТ. Не го беля, ами го дера… Белят се картофи, а зайците се дерат. Ех, ако имах нож, но карай да върви!… Имаш късмет. Ще изядеш една заешка плешка.
ТЯ. Умирам за нещо печено.
ВТОРИЯТ. Оня варварин ги яде сурови, нали?
ТЯ. Така си ги ядем.
ВТОРИЯТ. Той е луд, ще знаеш… Докъде стигна с огъня?
ТЯ. Все още на първата фаза…
ВТОРИЯТ. Сега да бутна тая плешка в жарта!… Охаа!… На първата фаза, казваш, добре, добре… Той е луд, да знаеш. Какво току рисува и дяла камъни? По цели дни.
ТЯ. Чувствал необходимост.
ВТОРИЯТ. Да му умра на необходимостта… Той е луд, ще знаеш!…Ти как си, как живееш?
ТЯ. Правя мускули. Трия сухи дървета и чакам пламъка.
ВТОРИЯТ. Брей, майка му стара!… Луд човек!… Един момент, да наскубя малко чесън!… /отдалеч/ Знаеш ли, че намерих нещо като касис? Насадих една леха и де да видим. /отблизо/. …Май че се опече. Хубава плешка съм ти избрал. Лява. До сърцето!… Ха-ха-ха!… За десерт съм подквасил кокосово мляко… Полека, да не си изгориш пръстите!… Ха, така! Оближи ги сладко-сладко!… Добре ли е?
ТЯ /яде/. Чудесно!… Огънят е благословено нещо.
ВТОРИЯТ /мляска/. А, огънят е като колата!
ТЯ. Какво?
ВТОРИЯТ. Почти същото удоволствие… яж, моме!… Оня ще те умори от глад.
ТЯ. Какви са тия бели камъни?
ВТОРИЯТ /с удоволствие/. Познай, де.
ТЯ. Не мога.
ВТОРИЯТ. Фаянсови плочки за тоалета, с извинение, понеже се храним.
ТЯ. Вярно, че наподобяват.
ВТОРИЯТ. Наподобяват, я!… Умирам за фаянс… Където отидеш да има все фаянс… Много фаянс!… Да бъде културно…
ТЯ. Днеска дълбахте земята. Какво правихте?
ВТОРИЯТ. Хладилник… Ще сляза дълбоко, на хладно и ще си държа продуктите в него… И там ще сложа фаянс… Навсякъде фаянс… /яде/ Още?
ТЯ. С удоволствие, но първо да изям това.
ВТОРИЯТ. Хапки си, хапни си… Оня няма да те нахрани.
ТЯ. Не го наричайте ОНЯ.
ПЪРВИЯТ. Я па тая!… Той е луд,ма!… Къде си видяла ти човек по цели дни да трие съчки… Да пламнели, казва… И драска ли драска по камъните. Дълбае ги, на хора ги прави… Той да се благодари, че няма кой да го спре. Окепазява острова…  /съзаклятнически/ Как е, а?
ТЯ. Кое?
ВТОРИЯТ. Закача ли те?
ТЯ. Как да ме закача?
ВТОРИЯТ. Налита ли?
ТЯ. Моля ви се, аз съм омъжена.
ВТОРИЯТ. Така те искам!… Да не мисли, че като сме на остров… Ти си морална жена… На6ивай чесън, набивай!… Чесънът лекува и дава сили.
ТЯ /изведнъж/. Майчице!…
ВТОРИЯТ. Какво, какво ти стана?
ТЯ. Ще ме познае!…
ВТОРИЯТ. Какво ще ти познае?
ТЯ. Че съм идвала… По миризмата!
ВТОРИЯТ. Спокойно!… Ще хапнеш малко джоджен.
ТЯ. Откъде?
ВТОРИЯТ. Напълних една леха и от него…
Музика за преход.
 .
Шум от триене.
ПЪРВИЯТ. Добър вечер.
ТЯ. Добър вечер.
ПЪРВИЯТ. И днес ли нямаме пламък?
ТЯ. Уви!
ПЪРВИЯТ. Но вече без мускулна треска, нали?
ТЯ. Тренирах се.
ПЪРВИЯТ. Трудно нещо е добиването на огън. Диваците използват специално дърво и въртят между дланите вретено, втикнато в друго дърво. Утре ще  опитаме така.
ТЯ /многозначително, но все пак – кротко/. Ако е нужно да стана и дивачка!… Както кажете.
ПЪРВИЯТ. Виж ти, говорите необичайно кротко… Днес открих огромна гладка скала и започнах първия си фриз… Интересни бои. Поставиш ли ги, не мъвдат. Само че съхнат бързо, но ще им измисля някаква допълнителна смес. Да ви кажа правата, от няколко дни се чувствувам най-щастливия човек на земята. Рисувам, моделирам, рисувам!… Едва сега разбрах как се е чувствувал Гоген… /след пауза/ Няма ли да питате кой е Гоген?
ТЯ. Знам че е художник.
ПЪРВИЯТ. Мирише ми на нещо.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. На нещо особено. Дъхнете ми. /звуков ефект/ Не навътре, навън!…
ТЯ. Това беше навън!
ПЪРВИЯТ. Навътре беше!… Я, отново!… /звуков ефект/ Миришете на нещо особено, не мога да определя.
ТЯ. А, да… Хапнах си малко див джоджен… Витамини!…
ПЪРВИЯТ. Неприятна миризма… Какво ще вечеряме?
ТЯ. Раци.
ПЪРВИЯТ. Дайте раци! /яде/ Вкусни раци!… Утре ще убия заек… /яде/ Защо не ядете?
ТЯ. Нещо не съм добре…
ПЪРВИЯТ. Къде?
ТЯ. Стомаха.
ПЪРВИЯТ. Легнете си!… Аз ще се нахраня, ще погледам звездите и ще обмисля една тема… Работя като луд!… И ми върви, дявол да го вземе… Чувствувам се силен и полезен…
ТЯ. За кого?
ПЪРВИЯТ. Де да знам… За природата.
ТЯ. Тия творби, дето ги творите, ще учудват само животните на острова. Гущерите лазят по тях.
ПЪРВИЯТ. Ще лазят, ще лазят, но после ще започнат да се вглеждат… Намерих висок, удобен за рисуване камък… Извисен към небето. Ще нарисувам спираловидна стълба от човешки тела. Най-отдолу ще бъдат хора-маймуни, а най-отгоре волният, устремен към звездите човек… Между тях – всички човешки нюанси, включително господин Хесапов.
ТЯ. Не минава ден, без да се заядете с този човек.
ПЪРВИЯТ. Той се ражда, за да ни занимава.
ТЯ. Като него са хиляди.
ПЪРВИЯТ. Там е работата. А още по-лошото е, че и те се заяждат с нас.
ТЯ. Вместо да построите втора колиба, да си създадете по-човешки условия за живот…
ПЪРВИЯТ. /стреснато/. Какво?
ТЯ. Нищо… Човекът си иска удобствата.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре под звездите. Ако ви трябват допълнителни удобства, ще отделя време…
ТЯ. Говоря изобщо…
ПЪРВИЯТ. Хесапов, гледам, нещо дълбае земята… Нещо… кой знае какво?
ТЯ. Не съм забелязала… Лека нощ!
ПЪРВИЯТ. Да имате нужда от нещо?
ТЯ. Оставете пред входа две черупки вода.
Музика за преход.
 .
ТЯ. Добър ден, господин Хесапов!
ВТОРИЯТ. Моме, заповядай и седни…
ТЯ. Благодаря… Ооо, пейчица!… Идеално. Ах, че хубава масичка сте сглобили!…
ВТОРИЯТ. Като за гости, моме.
ТЯ. Какво варите?
ВТОРИЯТ. Ракия.
ТЯ. Боже мой!… Нима е възможно?
ВТОРИЯТ. Защо не?… Взимаш една черупка от костенурка, слагаш пет литра вода, поставяш около пет килограма вкиснати хлебни плодове и готово… Как е оня?
ТЯ. На първата фаза… Сега въртим.
ВТОРИЯТ. Какво въртите?
ТЯ. Доскоро триехме, а сега въртим едно вретено.
ВТОРИЯТ. Карай да върви!… Този твой човек е луд, ти казвам!…
ТЯ. Ще опитаме ли?
ВТОРИЯТ. Ей сега. Да махна огъня и да изстине ракията.
ТЯ. Завиждам ви на удобствата… Туриш огъня – има огън, махнеш огъня –няма огън…
ВТОРИЯТ. Удобствата са практично нещо… Така е…. Докато изстине ракията, да хвърлиш един поглед на облицования хладилник?
ТЯ. С удоволствие.
ВТОРИЯТ. Мини оттук… Ей, моме, нещо си напълняла и започваш да ми хващаш окото.
ТЯ. За комплимент ли да го взема?
ВТОРИЯТ. Както искаш го вземи… Извинявай!
ТЯ. Моля, моля…
ВТОРИЯТ. И ти женена, и аз женен, а? /смее се/.
ТЯ. Наистина.
ВТОРИЯТ. Двамата женени, а?… От една черга хора сме.
ТЯ. Точно така.
ВТОРИЯТ. И, дето се казва, няма да му връзваме кусур.
ТЯ. В какъв смисъл?
ВТОРИЯТ! А бе, то, като му доде времето, няма да му търсим смисъла.
ТЯ. И вие ли, господин Хесапов?
ВТОРИЯТ. И аз, моме… Те това е хладилника.
ТЯ. Ауу!… Наистина облицован.
ВТОРИЯТ. Всичко ще облицовам аз, ще видиш… Ще направя рай.
ТЯ. Да се върнем при ракията.
ВТОРИЯТ. Както кажеш… Виждаш, каквото кажеш ти, това става.
Музика за преход.
 .
ТЯ /пее/.
ПЪРВИЯТ /връща се/. Какво чувам? Песен?…
ТЯ. Пее ми се.
ПЪРВИЯТ. Огъня как е?
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Нищо, нали?
ТЯ /личи си, че е фиркана/. Вие… сега ли дойдохте… или сссте отдавна?
ПЪРВИЯТ. Току що пристигам.
ТЯ. Изглежда… Понеже ви нямаше.
ПЪРВИЯТ. Нямаше ме, разбира се… Рисувах си.
ТЯ. Щото, не ви забелязах край мен. Гледам, гледам – няма ви. И наистина ви е нямало.
ПЪРВИЯТ. Какво става с вас?
ТЯ. Нямате си представа колко много ви е нямало. Обръщам се – няма , ви.
ПЪРВИЯТ /весело/. Днес ми харесвате… Има нещо идиотско в държането ви. Не приличате на оная…
ТЯ. И чак сега разбрах, че ви е нямало. Още като видях да се връщате и разбрах, че целия следобед ви е нямало. Викам си…
ПЪРВИЯТ. А пък аз викам да седнете, понеже се олюлявате и като седнете, да ми дъхнете.
ТЯ /дъхва му силно и шумно/.
ПЪРВИЯТ. Ракия!… Какво става тук?
ТЯ. /весело/. Островът е пълен с ракия. Където се обърнеш – все ракия, само че трябва да се сетиш, да я откриеш, понеже я няма навсякъде.
ПЪРВИЯТ. Другарят Хесапов вече произвежда и ракия?
ТЯ. А островът си е пълен до козирката с ракия…
ПЪРВИЯТ. Вижте какво, миличка… Аз пък съм пълен с принципи. До козирката. Тук сме двама мъже и една жена.
ТЯ. Говорите за мен?
ПЪРВИЯТ. Слушайте какво ще ви кажа… Вие сте свободен човек и можете да избирате. Или мен или него. Ако ще живеете при мен, ще живеете без компромиси. Ако ще живеете при него, живейте си при него и да не се виждаме.
ТЯ. При този простак?
ПЪРВИЯТ. Казах каквото имах да казвам!
ТЯ /весело/. Вие ревнувате.
ПЪРВИЯТ. От него?… Боже мой!
ТЯ. Сам не знаете колко плътно ревнувате.
ПЪРВИЯТ. Казах ви го кратко и ясно. Или той или аз… Лека нощ!
ТЯ. Чао! /Продължава да си пее/
Музика за преход.
ВТОРИЯТ. /пее/. Там-та-рам Дилайлааа. Там-та-рам Дилайлааааа… Там-та-рам Дилайлаа. Там-та-рам Дилайлаа. Добър ден, моме. Как мина снощи? Усети ли те?
ТЯ. Изглежда… Не си спомням.
ВТОРИЯТ. Беше доста фиркана, да ти кажа правата. Нещо особено?
ТЯ. Май че имаше нещо, но какво… не мога да си спомня…
ВТОРИЯТ. Бой нямаше, така ли?
ТЯ. Моля ви се. Той е интелигентен човек.
ВТОРИЯТ. А бе в тая работа няма интелигентни и неинтелигентни. Бием на общо основание.
ТЯ. Не се е родил този, който ще вдигне ръка срещу мен.
ВТОРИЯТ. А аз бих вдигнал ръка, ама не за бой… /смее се гръмко/.
ТЯ. Какво правите днес?
ВТОРИЯТ. Каче!…  От това дърво ще направя каче… За туршия.
ТЯ. За какво ви е туршия? Тук нямало зима.
ВТОРИЯТ. Има-няма, не мога без туршия… Човек трябва да си има всичко. Де да знаеш… Представи си, че удари някоя тропическа зима!… Кой ми гарантира на мен, че няма зима. Може ли без зима?… Седни. Тия заешки кожи ги събирам за теб. Ще ти ушия палто.
ТЯ. Палто не ми трябва, но един панталон – всякак.
ВТОРИЯТ. Панталонки ще ти направяI… Ще ти взема мярка и ще ти направя… Момент, да премеря с педя… /плясък/ Какво беше това?
ТЯ. Плесник!
ВТОРИЯТ. Защо?
ТЯ. Защото сте мръсник!… Мръсниците все взимат мярка и все с пипане!… Затова уважавам ОНЯ, разбрахте ли?… Той е джентълмен!… Ще му кажа всичко. Ще го накарам да ви пребие! /гласът ѝ се отдалечава/
ВТОРИЯТ. Чакай!… Моме, чакай!… /задъханият му глас след бягането да я настигне/ Спри, ти казвам!
ТЯ /задъхано/. Какво има?
ВТОРИЯТ. Не му казвай!
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Извинявай!… Станалото – станало… Изкуших се, понеже съм мъж… Не му казвай.
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Ела да ти направя един подарък.
ТЯ. Не ви искам подаръка!
ВТОРИЯТ. Ела, де. Не знаеш какво ще ти подаря.
ТЯ /подчертано/. Не ис-кам!
ВТОРИЯТ. Ще ти подаря огън, ма, будала!… Ще ти дам една главня.
ТЯ /след пауза/. Така ли?… Вижте какво, знам на кои жени се правят такива скъпи подаръци… Махайте се!…
ВТОРИЯТ /вика/.  Има грешка, има и прошка!… Ела, ти казвам!…
ТЯ /остро/. Вие сте жалък!…
Музика за преход.
 .
ПЪРВИЯТ /радостно/. Какво виждам!…Най-после!…. Как го постигнахте?
ТЯ. Чрез триене…
ПЪРВИЯТ. Вие сте богиня!… Когато ми позволите да ви целувам, ще ви целуна три пъти в повече, заради този хубав огън!… Богиня!… Сега остава да го поддържаме и да пламти!… Да пламти!… Да се пукне от яд Хесапов! Ще печем, ще печем. Ще ядем само печено, защото няма по-хубаво нещо от печеното!… Печени зайци, печени антилопи, печени костенурки и раци, печени миди и стриди, печени… кокосови орехи!… /леко изтрезнява/ И как го постигнахте, казвате?
ТЯ. По обикновения начин.
ПЪРВИЯТ. Чрез триене?
ТЯ. Днес се амбицирах.
ПЪРВИЯТ. Така ви искам!… Да ми помагате! Защото ме е обхванала такава творческа треска, каквато не съм чувствувал никога в живота си!… Ще ви амбицирам и за изкуството!… При това, открих такава глина, да ти чезне акъла!…  Знаех си аз – щом е възможно за туземците, защо да не е възможно за нас!… /вика/ Хесапов!… Хесапов!
ВТОРИЯТ /Отдалеч/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Видяхте ли какво става?… Втората фазаа!… Свърши превъзходството ви. Вече не можете да заплашвате от позиция на силата!… Мълчите, а?… Мълчете си там, в дупката! Правете си къщи и вили, хладилници и ракии!… Ръбайте чесън, овонете се целия!… С този огън ще направя най-хубавите си рисунки върху дърво!… /още едно изтрезняване/ И все пак, трудно се получава огън.
ТЯ. Както виждате – получих го.
ПЪРВИЯТ. /замислено/. Дявол да го вземе, вие наистина получихте огън… Значи е възможно. Пътешествениците не лъжат… Романите не лъжат… Изглежда, че наистина отразяват живота… Чрез триене, казвате, а?
ТЯ. Ами…да!
ПЪРВИЯТ. Първо – дим… После – огън?
ТЯ. Точно така.
ПЪРВИЯТ. Няма как… богиня сте!… Богинята на огъня!… /високо/ Хесапов, как се казваше богинята на огъня?
ВТОРИЯТ /отдалеч/. Глей си работата!
Музика за преход.
ПЪРВИЯТ. Още, още!… Десет рака хвърлете! Да се натъпчем с печени раци. Вземете!… Внимавайте, горещи са!… Вижте как се яде печен рак… вдигаш го над главата си и изцеждаш сока в устата… /изтрезняване/. Невероятно!…
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Това за огъня. Навсякъде е казано, че цивилизования човек почти не може да запали огън по туземски.
ТЯ. Така ли да го отворя?
ПЪРВИЯТ. Така ще изтече сока… /изтрезняване/.  И как, тъкмо вие?… О, да – вие не сте цивилизована!
ТЯ. Отново ли почвате?
ПЪРВИЯТ. Извинете!… Дойде на виц… Тази вечер ще се шегувам. Щастлив съм… /изтрезняване/ Все си мисля за туземците… Ето, че може!… Вие го доказахте!…  /изтрезняване/ Туземците не ми излизат от главата… Слушайте !…
ПАУЗА:
ТЯ. Какво има?… Защо хвърлихте рака?
ПЪРВИЯТ /злобно/. Слушайте!…
ТЯ. Пак ли ви стана нещо?
ПЪРВИЯТ. Туземците…
ТЯ. Сига с тези туземци!
ПЪРВИЯТ. Туземците палят огън на три фази.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Дим, въглен и пламък. А вие от дима – направо на пламъка. Едната фаза ви липсва.
ТЯ. Не знам… Изведнъж пламна.
ПЪРВИЯТ. Не може изведнъж. Без прахан не може. Въгленчето на праханта се духа с уста и се поднася суха трева, за пламък… Средната ви фаза липсва… /Ядосано/. Откъде взехте огъня?
ТЯ /неубедително/. Мисля, че се изразих добре.
ПЪРВИЯТ. Кой ви даде огъня?
ТЯ. Кой може? Виждате ли някой, който…
ПЪРВИЯТ /рязко/. Виждам!
ТЯ. Защо не се успокоите?
ПЪРВИЯТ. Хесапов ви даде огъня… /Мълчание/. Той ли го даде? /Мълчание/. Питам, той ли?
ТЯ. Е? Какво от това?
ПЪРВИЯТ. Нищо!… Защо ви го даде?
ТЯ. Сметна за необходимо.
ПЪРВИЯТ. Необходимо?… Знаете ли как се подаряват такива ценни неща?
ТЯ. Не говорете глупости!
ПЪРВИЯТ. В цивилизованата действителност се подаряват кожени палта, колиета, коли, а тук…
ТЯ. Какво тук?
ПЪРВИЯТ. Е, тук, естествено, ОГЪН… Малката, знаете ли какво значи на една жена да ѝ подарят огън?
ТЯ. Какво значи?
ПЪРВИЯТ. Това значи, че тази жена е направила нещо извънредно. Че тази жена е… Мопасан го е казал, не аз!…
ТЯ. Простак!… Пред дама такива думи!..
ПЪРВИЯТ /вяло/. Дама със спатии!
ТЯ. Безобразник!… Как може?… /объркано/ Вие мислите, че може… с ОНЯ дебелак?
ПЪРВИЯТ. Ето, вижте огъня и си отговорете сама.
ТЯ. Презирам ви!
ПЪРВИЯТ. Аз ви презирам, мадам! /скача върху огъня/ Аз!… Аз!…На ти огън!… На ти пламък… /рита/ Пънове!… За малко щях да ям печен рак!… От неговия огън!… Ааа! /разбеснява се/ Дурако, виж какво правя с огъня ти!… Прометеей, да не кажеш после… Ха!… Аа! /диша тежко, запъхтяно/ Остана ли нещо?… Искра да не остане!
ТЯ /тъжно/. Вече няма и помен.
ПЪРВИЯТ. /задъхано/. Какво чакате?
ТЯ. Какво да чакам?
ПЪРВИЯТ. Вървете при него… Аз съм глупав, безкомпромисен. Наивник!…  Дялам камъни!…
ТЯ. Оставам при вас.
ПЪРВИЯТ. Не ви искам опетнена.
ТЯ. Хулиган.
ПЪРВИЯТ. Защо не тръгвате?
ТЯ /рязко/. Оставам тук!… Лека нощ!
Музика за преход.
 .
/На 5-6 мили от острова/
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ. Какъв е този остров?
ДЕЖУРНИЯТ. Тананука, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Къде е бинокълът?
ДЕЖУРНИЯТ. Заповядайте, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Помощник, вземете бинокъла.
ДЕЖУРНИЯТ. Взех и наблюдавам, господин капитан.
КАПИТАНЪТ Това е Тананука, нали?
ДЕЖУРНИЯТ. Точно така, господин капитан… Дължината му е около една миля… Буйна растителност.  Доколкото знам не е населен, а виждам два стълба дим.
КАПИТАНЪТ. Чудна работа… Приближете се към рифа!
Музика за преход.
 .
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ Дълбочина?
ДЕЖУРНИЯТ. Достатъчна.
КАПИТАНЪТ Боже мой, Милс, това са бели хора! Мъж, жена и четири деца.
ДЕЖУРНИЯТ. Жената държи петото в ръце.
КАПИТАНЪТ. Бебе!… А оня там?
ДЕЖУРНИЯТ. Още един мъж!… Настрана от групата още един мъж!… Повече хора не се виждат.
КАПИТАНЪТ. Дайте сигнал! Спуснете лодка! Лично аз ще сляза на острова.
Ефект от корабна сирена.
Продължителна музика за преход.
ДИКТОР. Из личния дневник на капитан Джонатан Клифърд, капитан на бостонския търговски кораб „Блу скай“;
ВТОРИ ДИКТОР /чете дневника/. Излязохме на тясна пясъчна ивица. Посрещнаха ни мъж и жена, придружени от пет деца.
Встрани от групата, сякаш нямаше нищо общо с тях, ни приветства друг мъж. Мъжете бяха с дълги бради, а жената и децата с дълги коси. Всички се отличаваха със своето леко облекло – парче заешка кожа около кръста, жената съответно и около бюста. Впрочем жената беше доста красива и веднага ни запита имаме ли истинско огледало. Самотният мъж, който стоеше встрани от групата, пожела да го осведомим за събитията от последните пет години, като между другото запита дали Пикасо е още жив.
ПЪРВИ ДИКТОР: Коментар на капитана: – Според мен, ако съдя по фактите, историята станала на остров Тананука, е забулена в загадка. Спасените от мен осем души отначало са били само трима, претърпели корабокрушение на кораба Сан Франческа преди шест години поради експлозия в машинното отделение. Тримата се запознали на острова. По-нататъшното развитие на историята, поне за мен, е загадка.
1. Островът е бил разделен на две части.
2. По-младият мъж се е отделил доброволно, като е станал отшелник от отшелниците и се е отдал на изкуството си. Неговата част от острова е изпълнена с вдъхновени произведения. Видях чудесни дърворезби, дървени и каменни статуи, цветни рисунки върху изгладени каменни плочи. С течение на времето той си е изработил сечива и бои от заобикалящата го органична и неорганична природа. Всяка дъска, всеки предмет, черупка или корен, изхвърлени на острова, са били вградени в общия ансамбъл – от чешмичката, до колибата. Според мен тази половина на острова представлява един уникален музей.
3. Във втората половина на острова новобрачната двойка е осеяла терена с десетки жилищни помещения. На много места живописните палмови горички са изсечени. С изгладени камъни брачната двойка се е помъчила да наподоби фаянсови плочки, към които е проявила слабост.
4. Най-голямата загадка! Необяснимо защо дамата е избрала за свой партньор не младия човек, който превърнал острова в художествено произведение, а другия. Според мен, художникът е далеч по-хубав, притежава слънчев характер, оптимист, пълен със знания и вкус. Това за мен и до днес си остава най-голямата загадка. Ето защо, реших да задам този въпрос на уважаемия автор на пиесата…
Господин Априлов, можете ли да ми отговорите?
ДИКТОР: Не, господин капитан. Ако можех, не бих написал пиесата. Затова, нека тя си остане документ за загадката на остров Тананука.
.
МУЗИКА.
 .
КРАЙ.

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…




Борис
Априлов

*

О Р Е Л Ъ Т

И

Б У Х А Л Ъ Т

*
Радиопиеса

*

1986

.ТУК! ОРЕЛЪТ И БУХАЛЪТ.rtf file за сваляне.

.

Далечен „квак“ на жаби в някакво блато.
Песен на славей.
Отново жабите.
Славеят.
Обажда се бухал.
Всички заедно.
Т а р а л е ж к о. Хей, жабо!
Ж а б о к ъ т. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Много квакате.
Ж а б о к ъ т. Аз не квакам, аз съм сухоземна жаба, квакат ония, в блатото.
Т а р а л е ж к о. Все пак, много квакате… Хей, Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Та р а л е ж к о. Ти какво?
З а й к о. Хрупкам.
Т а р а л е ж к о. Какво хрупкаш?
З а й к о. Каквото ми падне. А ти, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Аз какво, аз вървя.
З а й к о. Хубава нощ, а?
Т а р а л е ж к о. Чудна нощ, чудна… Звезди, туй онуй.
Б у х а л ъ т започва да буха.
З а й к о. Какво е туй?
Т а р а л е ж к о. Бухалът.
З а й к о. Страх ме е.
Т а р а л е ж к о. И мен… Но… защо… да не отидем..
З а й к о. При него ли? Таралежко, ти… наистина ли?
Т а р а л е ж к о. Хайде, ела.
З а й к о. Защо?
Т а р а л е ж к о. Да го питам аз него защо буха тъй страшно!.
З а й к о. Ми, да дойда, ама, знам ли?
Т а р а л е ж к о. Да се поразходим, Зайко. Виж каква нощ. Само погледни каква хубава нощ е паднала над земята.
З а й к о. Така ли? Нощта хубава ли е?
Бухането на бухала.
Т а р а л е ж к о. Ккакви ззвезди!…
Бухането на бухала.
З а й к о. И тте лли са ххубави?
Т а р а л е ж к о /май че се съвзема/. Тръгваме ли?
З а й к о. Ти – пред мен, аз – след тебе.
Бодра музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът за младия слушател представя „Орелът и бухалът“, пиеса от Борис Априлов.
Нахлува Песента на нощта;
 
Това какво е – черно, а прозрачно?
Това какво е – синьо със луна?
Това е нещо сякаш много мрачно,
а всъщност тиха, мека тъмнина.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред-назад – навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Да, много познато. И ваше и наше.
И хладно и топло, прилично на кош,
по-скоро – една преобърната чаша,
прозрачната чаша на звездната нощ.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред, назад, навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Тишина.
.
Бухането на Бухала.
З а й к о. Таралежко.
Т а р а л е ж к о. Слушам, Зайко.
З а й к о. Не мога.
Т а р а л е ж к о. Да не мислиш, че аз пък мога?
З а й к о. Тогава? /Пауза./ Това там какво е?
Т а р а л е ж к о. Дърво.
З а й к о. Не говоря за дървото.
Т а р а л е ж к о. Другото е дупка, хралупа, вътре живее ТОЙ.
З а й к о. Не говоря за дупката. Говоря за онова, дето блести. Две точки. Те блестят.
Т а р а л е ж к о. Жълтите ли?
З а й к о. Да си вървим ли?
Т а р а л е ж к о. Това са очите му.
З а й к о. Дали пък да не тръгнем да се разходим към там?
Т а р а л е ж к о. Към къде?
З а й к о. Към там, откъдето бяхме дошли.
Бухането на Бухала.
Т а р а л е ж к о /изгубил търпение, възбудено/. Хей, ти!
Б у х а л ъ т. На мен ли говориш?
Т а р а л е ж к о /извън себе си/. Млъкни!
Б у х а л ъ т. Случайно да ти е известно какво може да ти се случи ако ме ядосаш повече?
Т а р а л е ж к о. Не мисли че си единственият.
Б у х а л ъ т. Ха!
Т а р а л е ж к о. Не си цар на животните.
Б у х а л ъ т. А какво съм?
Т а р а л е ж к о. Бухал!
Б у х а л ъ т. Ха-ха-ха!
Т а р а л е ж к о. Не ме дразни, не ме дразни, че мога да кажа…
Пауза.
Б у х а л ъ т. На кого?
Т а р а л е ж к о. На орела.
Б у х а л ъ т. На орела? /Презрителен смях./ Че какво е орелът?
З а й к о. Недей така, Бухале.
Т а р а л е ж к о. Той е царят на птиците.
Б у х а л ъ т. Царят на птиците съм АЗ. Изобщо, аз съм царят на всичко.
З а й к о. И на лъвовете ли?
Б у х а л ъ т. А бе, махнете се от главата ми!
Т а р а л е ж к о. Това значи ли, че си по-силен от орела?
Б у х а л ъ т /презрително/. Какво е орелът, а?
З а й к о. Какво е?
Б у х а л ъ т. Нищо.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т /строго/. Кой каза хе-хе?
Т а р а л е ж к о. Хм!
З а й к о. Извинете.
Б у х а л ъ т. Забранявам да се смеете! И никой да не ме плаши с орела! Аз орела мога да си го направя на каквото си искам. На каквото ми скимне мога да си го направя. Ще го разпердушиня.
З а й к о. Какво значи това?
Б у х а л ъ т /продължава да изразява яда си/. Перата му ще захвърчат на всички страни!
Т а р а л е ж к о. Моля?
Б у х а л ъ т. Ще го смачкам!
Пауза.
Т а р а л е ж к о /обажда се плахо/. Туй нещо можете ли да му го кажете лично?
Б у х а л ъ т. Уха!
Пауза.
З а й к о. Той каза уха.
Пауза.
Т а р а л е ж к о. Тогава защо не му го кажете?
Б у х а л ъ т. Защото не идва.
З а й к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Така. Крие се. Покачил се е някъде на върха и се потайва.
З а й к о. Хем на върха, хем мълчи.
Т а р а л е ж к о. На кой връх?
Б у х а л ъ т. На скалата. Стои там, на високото и мълчи. Защо не дойде тук да си премерим силите, а? Така всеки знае – горе си и си мълчиш, презираш, мислиш, дори разсъждаваш, каквото си искаш правиш, или се усмихваш. Долу, глупаците, разбира се, го наричат цар на птиците. Цар! Да дойде тук!
Т а р а л е ж к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Долу! Тогава да видим кой е цар.
Тишина, пауза.
Т а р а л е ж к о. А ти защо не се качиш горе?
Б у х а л ъ т. Защото не си знам силата и ще го сплескам.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т. Дразни ме!
Т а р а л е ж к о. Хайде де!
Б у х а л ъ т. Ще ви убия!
Т а р а л е ж к о. Ще му кажем всичко.
З а й к о. Че му се заканвате.
Б у х а л ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж к о. Че ще му хвръкне перушината.
Б у х а л ъ т. Ще му хвръкне!
З а й к о. И ще го сплескате.
Б у х а л ъ т. Ще го сплескам!
Т а р а л е ж к о. Отиваме!
Б у х а л ъ т. Да ви няма!
Подгонва ги с бухане, изглежда че те се разбягват с крясъци.
 
Музика за преход.
Квартетът запява Песента на деня:
 
.
Това какво е бяло и прозрачно?
Какъв е този нежен цвят зелен?
Потъна вдън горите всичко мрачно –
зора се сипва, дойде ясен ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха отнейде дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
О, колко познат и препълнен със птички
и хладен, и топъл, и съвсем оцветен
със такива едни най-различни боички
показа лицето си новият ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха внезапно дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
З а й к о. Таралежко, бързай.
Т а р а л е ж к о. Глупаво зайче, как мога да бързам?
З а й к о. Имай предвид, че нагоре става още по-стръмно.
Т а р а л е ж к о. А представяш ли си каква ще бъде скалата?
З а й к о. Кога най-после ще го видим?
Т а р а л е ж к о. Знам ли?
З а й к о. Можеш ли да погледнеш надолу?
Т  а р а л е ж к о. Замайва ми се главата.
З а й к о. Вижда се всичко, виждам рекичката.
Т а р а л е ж к о. А мечето виждаш ли го?
З  а й к о. Отива да се къпе.
Т  а р а л е ж к о. Мъничко, дребничко…
З а й к о. …прилича на калинка.
Т а р а л е ж к о. Само гората е голяма.
З а й к о. Видях полянката!
Т а р а л е ж к о. Колко огромен…
З а й к о. …и колко мъничък бил светът!
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Уморих се.
З а й к о. И аз.
Т а р а л е ж к о. Ако трябва да изкачваме обаче и тази скала…
З а й к о. Тя е като стена.
Т а р а л е ж к о /възбудено/. Зайко, виж!
Музикален ефект.
З а й к о. Какво е това?
Т а р а л е ж к о. Гнездото!
Музика.
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Хееей!
З а й к о. Има ли някой там?
Отвръща ехото.
Т а р а л е ж к о. Зайко, защо викаш?
З а й к о. Да се покаже.
Т а р а л е ж к о. Ти имаш ли ум в главата си?
З а й к о. Не мога чак там.
Т а р а л е ж к о. Ще се опитаме.
Музика за преход.
Задъханото дишане на Зайко и Таралежко.
З а й к о /прошепва възбудено/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /шепти/. Спокойно. Видях го преди тебе.
З а й к о. Струва ми се неподвижен.
Т а р а л е ж к о. Сякаш спи.
З а й к о. Защо не е в гнездото?
Т а р а л е ж к о. Защото не спи, наблюдава…
З а й к о. Нас ли?
Т а р а л е ж к о. И нас… Наблюдава всичко отгоре, сравнява, размишлява, той е на повече от сто години и може би прави някакви съпоставки – тогава как е било, сега как е, няма да се учудя, ако се окаже, че знае и как ще бъде. Той не само знае, той е умен, бе кво ще ти говоря – той е цар на висините.
З а й к о. Забеляза ни.
Т а р а л е ж к о. Ами, забелязал ни е още като сме тръгнали от гората. Внимавай сега, да видиш как се разговаря с орли. /Окашля се. Пауза, тишина./ Добър ден. /Пауза./ Може би Ви е направило впечатление, че едно зайче и едно таралежче като мене са се приближили доста до скалата, върху която е свито вашето гнездо. /Пауза, тишина./ Може би сте забелязали, може би не, това си е ваша работа – на орлите. Ние в работите на орлите не се месим; вие сте си орли, ние сме си ние; вие летите, ние пълзим.
З а й к о. ТИ пълзиш.
Т а р а л е ж к о. Обаче, докато пълзим, забелязваме тук-там туй-онуй.
З а й к о /намесва се/. А вие само летите!
Т а р а л е ж к о. Туй виждаме, онуй виждаме, разбирате ли?
Пауза.
З а й к о. Той не те и чува.
Т а р а л е ж к о. Ми, затова имам и смелостта да говоря.
О р е л ъ т /неочаквано/. Чувам, чувам.
Пауза.
Т а р а л е ж к о /тихичко/. Извинете.
З а й к о. Не знаехме, че…
Т а р а л е ж к о. Зайко, млъкни. /Към Орела./ Ореле, ние изпълзяхме до Вас да Ви кажем, че Бухалът Ви предизвиква.
Тишина, никакъв отклик.
З а й к о. Кажи го още веднъж.
Т а р а л е ж к о. Бухалът се хвали!
Никакъв отклик.
Т а р а л е ж к о. Разправя врели-некипели.
Тишина.
З а й к о. По-силно!
Т а р а л е ж к о. Говори, разни глупости!
Никакъв отклик.
З а й к о /извиква/. Че е по-силен от Вас!
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Чухте ли?
Без отклик.
З а й к о. Разправя че…
Т а р а л е ж к о. На ляво и дясно!
З а й к о. Каквото му скимне!
Т а р а л е ж к о. Бръщолеви!
Тишина, продължителна пауза.
О р е л ъ т /най-после/. Например?
З а й к о  и  Т а р а л е ж к о /едновременно/. Например…
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Например, че ще хвърчат перушини.
Пауза.
О р е л ъ т. Чии перушини?
З а й к о. Вашите!
Т а р а л е ж к о. Не вие…
З а й к о. …а той бил…
Т а р а л е ж к о. …царят на птиците!
Продължителна пауза.
Т а р а л е ж к о. Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Той не трепна.
З а й к о. Като камък.
Т а р а л е ж к о. Не мога да разбера къде гледа: далече ли, близо ли? Май, че гледа в себе си.
З а й к о. Как в себе си?
Т а р а л е ж к о. Ти никога ли не си гледал в себе си, аз често съм се заглеждал в себе си, вътре.
З а й к о. И намираш ли нещо?
Т а р а л е ж к о. Не, но той сигурно намира нещо… Ореле, бухалът каза, че за него Вие сте едно нищо.
З а й к о. Иска да си премерите силите.
О р е л ъ т. Бухалът?
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Той!
Мълчание, пауза.
З а й к о. Прозява ли се?
Т а р а л е ж к о. Нещо такова.
З а й к о. Заспива, знаеш ли?
Т а р а л е ж к о /решително/. Ще го събудим. За какво сме се трепали да се катерим по планината.
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Ореле!
Тишина.
О р е л ъ т. Добре де, кажете му да дойде.
Т а р а л е ж к о. Той ли?
З а й к о. Тук?
Т а р а л е ж к о. Никога.
З а й к о. Той Ви чака, каза ВИЕ да отидете при него.
О р е л ъ т.  Бухалът каза ли, че ще ми хвърчи перушината?
Д в а м а т а /едновременно/. Да!
О р е л ъ т. Къде живее?
Т а р а л е ж к о. Оня дъб виждате ли го?
З а й к о. Големият дъб!
Т а р а л е ж к о. Най-големият!
З а й к о. Хралупата виждате ли?
О р е л ъ т. Виждам всичко.
Т а р а л е ж к о. Той е там!
З а й к о. Там живее.
О р е л ъ т. Добре.
Пауза.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Ще мина някой ден.
Т а р а л е ж к о. Не може някой ден, може само някоя нощ. Бухалът излиза само нощем. Ако съм на ваше място, искам да кажа, ако бях ОРЕЛ, щях да се спусна довечера.
З а й к о. Да защитите честта си.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
Мълчание.
Т а р а л е ж к о. Ние сме възмутени от него.
З а й к о. И го мразим, той буха зловещо.
Т а р а л е ж к о. И очите му светят зловещо.
З а й к о. Заяви, че ще Ви напердаши.
Т а р а л е ж к о. Искаме да му дадете урок!
Пауза.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Довечера.
Т а р а л е ж к о. Така те искаме, Ореле!
За й к о. Да го победиш!
Музика за преход.
Глъчка. Горските животни се събират пред Големия дъб. Възбуда.
Сред хаоса се открояват отделни гласове и гласчета.
– И какво?
– Ще видиш.
– Ще бъде голяма битка.
– Бухалът знае ли?
– Сигурно.
– Орелът ще долети ли?
– Да.
– От онази скала ли?
– Право към хралупата.
– А бе, на тоя бухал какво му стана?
– Смята се за по-силен.
– Понеже никой не му се оперва.
– Пък може и да излезе по-силен.
– От орела?
– Нищо не се знае.
Всеобщ смях.
– Таралежко, кога ще се състои битката?
– Когато се стъмни.
– Щом падне нощта.
– И бухалът излезе.
– Зайко, вие наистина ли бяхте при Орела?
– Даже разговаряхме.
– Нямам търпение.
– Кога ще се стъши?
– Кога ще падне нощта?
– Вече се стъмва.
– Не виждате ли?
– Излизат първите звезди.
– Чувам славеите.
Музика.
Песента за нощта.
Край на песента и пауза, тишина.
Понася се бухането на бухала.
Отново коментарите на животните:
– Неприятен глас.
– И как му светят очите!
– С очите си бухалът хипнотизира.
Б у х а л ъ т. Хей, животни, защо сте се събрали пред хралупата ми? /Глъчката замира, тишина./ А? Какво търсите пред дървото ми? Какво искате, кои сте?
– Тук сме всички катерички на гората.
– И всички сърнички.
– Таралежите!
– Зайците!
– Птичките!
– Мишоците!
– Костенурките!
– Пеперудите!
– Жабите!
Хорово квакване на жабите.
Смях.
Б у х а л ъ т /прекъсва смехът/. Вървете си!!
– Няма!.
– Оставаме!
– Как не!
Б у х а л ъ т. Хайде! Да ви няма!
– Искаме да видим!
Б у х а л ъ т. Какво ще видите?
– Как ще го трапосате!
– Ще хвръкне перушина!
– И ще го смачкате!
Б у х а л ъ т /извиква/. Само да дойде!. /Смях./ Да ми се мерне пред очите! /Смехът на животните сякаш поутихва./ Сами ще видите какво ще стане! Защо не се смеете? /Тишина../ А?
Зловещото бухане на Бухала, за да ги сплаши съвсем, да ги смрази.
Дочуват се остри звуци – плясъци на криле, свистене, по някое време наподобяват виелица, пронизващ грак.
Бухалът избухва нещо неразбрано и млъква.
Гласовете на тълпата:
– Чакай!
– Къде бягаш?
– Защо се скри?
– А!
– Бухале, какво ти стана?
– Излез от хралупата!
– Нали ще го смачкаш? Смях.
– Къде си, бухльо? Отново смях.
Острото свистене на крилете се повтаря. Смехът секва.
– Орелът!
– Иде!
– Лети!
– Огромен!
– И страшен!
– Закрива звездите!
– Нощта, става по-тъмна!
Плясъците и фиукането се усилват.
– Елааа! – вика тълпата.
– Насааам! – вика тълпата.
– Къде там?
– Защо се луташ?
– Спусни се!
– Спусни сеееее! – приканва тълпата.
– Към нас!
– Към нааас!
– Насам! – вика тълпата. – Насаааам!
Плясъците на крилата и фиукането вече пораждат тревога.
Тревожни стават и гласовете на животните:
– Защо се лута?
– Защо се върти във въздуха?
– Ооо!
– Орелът…
– …се удря в дърветата!
– Не там!
Удар.
– Защо се блъскаш?
– Орльо!
– Какво правиш?
– Там има клони! Плясъците на крилата.
– Орелът не вижда!
– Не вижда!
– Орльо, насам!
– Тука, тука!
– Бухалът е тука!
– В хралупата!
– Избяга!.
Чуваме чупене на клони.
– Чупи клоните!
– Оплита крилете си!
– Ще увисне!
Силни, плясъци на крилете.
– Увисна!
Плясъците. Туп!
Пауза, тишина.
– Падна.
– На тревата.
Пауза.
– Горкият орел.
– Изглежда че орлите не могат да летят в тъмнината – заключава някой.
– Горкият орел! – повтаря някой. Тишина. Пълна, тъща тишина. Музика.
Тишина.
И понеже тъй е наредено от незнайно кой и защо, въззема се бухането на бухала.
Б у х а л ъ т /победоносно/. Такааа!… Е, животни, каквото казах стана ли?
Т а р а л е ж к о. Но, вие се скрихте.
З а й к о. Избягахте.
Т а р а л е ж к о. Като последен страхливец.
Б у х а л ъ т. Орелът обаче търкаля ли се в тревата?
Т а р а л е ж к о. Вие дори не го докоснахте.
Б у х а л ъ т. Но се търкаля в тревата, нали? /Тишина./ А, животни? Орелът пляска ли безпомощно с крила в краката ви? /Тишина./ Питам ви, орелът повален ли е?
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Понеже орлите не са бухали, не виждат през нощта.
Б у х а л ъ т. Питам – повален ли е?
З а й к о. Като е повален защо не отидете при него?
Т а р а л е ж к о. Приближете се де.
Б у х а л ъ т. Няма нужда. Аз съм на дървото, а той е долу.
З а й к о. Покажете, че можете да го докоснете.
Буха л ъ т. Няма нужда, победил съм го без да го докосна.
О р е л ъ т. Защо? Ела при мен. Аз съм долу, смачкан съм, но ела при мен!
Б у х а л ъ т. ТИ ела при мен!
З а й к о. Той не вижда.
Т а р а л е ж к о. Нощем е като сляп.
Б у х а л ъ т. Не ме интересува! Орелът е в краката ми! Животни, така ли е?
Неуверени гласове:
– Така е.
Б у х а л ъ т. Лежи ли долу?
Вече по-уверени гласове:
– Лежи!
Б у х а л ъ т. Свален ли е!
– Даа!.
Б у х а л ъ т. Може ли да се изправи?
– Нееее!
Зловещият смразяващ смях на бухала.
Гласове:
– Победителят се смее.
Зловещият смразяващ смях на Бухала.
Музика.
Гласове:
– Вече ме е страх от нощта.
– Кога ще съмне?
– Къде се бави денят?
Б у х а л ъ т. Махайте сей. Какво чакате?…. Защо стърчите пред хралупата ми?
– Ще стоим – отвръща някой сред глъчката.
– Да видим какво ще стане – оправдава се някой.
Б у х а л ъ т. Всичко вече стана – той лежи на земята.
– Ще чакаме!
Б у х а л ъ т. Какво ще чакате?
– Изгревът.
– Ето, зазорява.
– Звездите гаснат.
Б у х а л ъ т. Аз се прибирам.
– Ааа, постойте малко.
Б у х а л ъ т. Вече ми се спи. Аз свърших работата си, победих го, край! Вървете си, чувате ли? Защо не си вървите?
– Идват и други.
– Всеки иска да види.
Б у х а л ъ т. Да го видят! Той е победен. Отивам да спя.
Музика за преход.
Глъчката на животните:
– Колко много станахме!
– Кога сме се събирали така?
– Никога.
– Вече сме хиляди.
– Пристигат и нови.
– Има ли нещо за виждане?
– Всички очакваме.
– Казват, че ще се случи нещо.
– Такава битка никой не е виждал.
– И всичко пред очите ни.
– Според мен, какво да му гледаме – бухалът вече победи.
– Срази го.
– Орелът е на земята.
– Бухалът се прибра.
– В хралупата си е недостигаем.
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Зайко, видя ли какво направихме?
З а й к о. Да бе, Таралежко, придизвикахме велик двубой.
Т а р а л е ж к о. Раздвижихме цялата гора.
З а й к о. Всеки иска да види.
Т а р а л е ж к о. Но какво? Враговете не се и докоснаха. Единият лежи, а другият се бутна в скривалището си.
З а й к о. А защо се събират животните?
Т а р а л е ж к о. Да видят какво ще стане с орела.
З а й к о. Май че съмва.
Т а р а л е ж к о. Звездите бледнеят, жабите млъкнаха.
З а й к о. И идват към хралупата.
Т а р а л е ж к о. Всички искат да видят!
Бухалът отпраща своя зловещ смях и зловещото си бухане.
Песента за деня.
Музика за преход.
Могъщи плясъци на крила.
– Ето!
– Видяхте ли?
– Надига се, ей!
– Надига се.
– Изправя се.
– На крака!
– Голям!
– Мощен!
– Вижте, крилата са му са най-малко три метра!
Силни плясъци.
– Ще полети ли?
– Ще успее ли?
– Ехаааа!
Отначало силни плясъци. Плясъците се отдалечават.
– Полетя.
– Издига се..
– Той е горе!
– Където му е мястото.
– Върти се над главите ни.
– Защо?
Тържествена музика.
Тишина.
Б у х а л ъ т. Избяга ли, а?
Т а р а л е ж к о. Вече е в облаците.
Б у х а л ъ т. Да си бъде в облаците, мен това не ме засяга.
З а й к о /тревожно/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /тревожно/. Спуща се!
З а й к о. Бухльо, къде бягаш?
Т а р а л е ж к о. Защо се криеш?
З а й к о. Обади се, де!
Плясъците на крилата.
Туп – Орелът е кацнал пред хралупата.
Тишина.
Глъч.
– Застана пред хралупата.
– Защо застана пред хралупата?
– Ако посмееш – питай го.
– Защо стои?
– Неподвижен.
– Като паметник!
– Какво ли е намислил?
– Сигурно е намислил нещо.
– Сигурно ще чака бухала.
– Добре де, защо не влезе? Смях на животните.
– Това е орел!
– Как ще се провре.
– През тази тясна дупка. Тишина.
– Бухалът се спотайва.
– Бухльо, защо мълчиш?
– Защо не излезеш?
Смях.
– Победител!
Смях.
– Нали го събори на земята! Смях.
Тишина.
– Обади се де! Тишина.
– Кажи нещо.
– Да чуем гласа ти.
– Избухай! Смях.
Някой имитира бухането му.
Смях.
Тишина.
– Какъв грамаден орел!
– Ненапразно му викат „царят на птиците“.
– И на въздуха!
– Ореле, защо стоиш пред дупката?
– Горкият, не може да влезе.
– Че тогава как ще го победи?
– С чакане.
– Как така – с чакане?
– Докато оня се покаже.
– Ще го изтощи.
– Значи…
– …ще мине много време!
– Колкото и да мине – ще чакаме.
– И аз.
– И аз.
В с и ч к и. Всички ще чакаме!
– Веднъж се вижда двубой между Орел и Бухал!
– Бухалът обаче…
– Хич го няма!
– Потайва се!
– И трепере!
Б у х а л ъ т. Кой трепере?
– Ти трепереш!
Б у х а л ъ т. Дори съм много спокоен. Стоя си и чакам.
– Какво чакаш?
Б у х а л ъ т. Щом падне нощта – ще го смачкам!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще го разпердушиня!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще видите!
Смях.
– Ще те сграби като се покажеш!
– В първата секунда!
Б у х а л ъ т /с любопитство/. Сега къде е?
– До хралупата.
Б у х а л ъ т. До самата дупка?
В с и ч к и. Даа!
Тишина.
Б у х а л ъ т. Хей.,., махни се!
Смях.
Б у х а л ъ т. Няма да си подам главата!
– Колко дни?
Б у х а л ъ т. Пет месеца.!
– И какво ще ядеш?
Б у х а л ъ т. Мога да не ям и да не пия… А той? Какво ще прави той?
Тишина.
– Да бе, какво ще прави орелът?
– Не може да стои непрекъснато.
– Как ще го извади от там?
– За да го победи, трябва да го измъкне от дупката.
– А!
– Вижте!
– Погледнете!
Възгласи:
– Постави крило на дупката!
– Орелът запуши дупката!
– Затисна я!
– Орелът затисна…
– Тихо!
– Внимание!
– Сега ще стане нещо.
Б у х а л ъ т /гласът му е приглушен/. Хей! /Пауза../ Хей, чуваш ли? /Пауза./ На тебе викам, какво направи? /Пауза./ Отвори!
Гласове:
– Това е жестоко.
– Ще го задуши.
Б у х а л ъ т. Помощ!… Искам да дишам!… Дайте ми въздух!… Помощ!.
– Ореле, смили се!
– Ореле, прости му!
– Махни крилото си!
Б у х а л ъ т /тревожно/. Чакай! Какво правиш? /Орелът е махнал крилото си от отвора на хралупата. Гласгьт на Бухала се прояснява./ Махни тези нокти! Помощ! Животни, намесете се!… Олелелеее!…. Помооощ! Спасете ме! Махни проклетите си нокти! Помооощ!
Плясъци на крила.
Б у х а л ъ т /отдалечаващият се глас/. Помогнете! По-моооооощ! Животниииииииии!. Отнасят меееееее!
Гласове:
– Ореле, смили се!
– Върни го!
– Върни гоооо! – извикват всички в хор.
Музика.
– Вижте!
– Видяхте ли как го носи?
– Къде го носи?
– Издига го!
– Къде го издига?
– Към планината!
– Към скалата!
– Край на бухала!
– Свърши!
Повечко музика, по-дълъг преход.
Песента за нощта.
 
– Падна нощ, а бухалът го няма.
– Издигнаха го.
– И го разпердушиниха.
– Смачкаха го.
– Сега няма кой да ни дразни.
– Да си тръгваме ли?
– Ами, какво…
– Всичко свърши.
– Край!
– Животни, да си вървим.
– Вече е безинтересно.
– Напротив!
– Какво?
– Вижте!
– А!
Възгласи на учудване.
– Идва!
– Кой идва?
– Очите му светят!
– Чии очи?
– Кой идва?
– Бухалът!
– Ето го!
– Бухалът!
Туп!
Б у х а л ъ т. Бу-бу!
З а й к о. Таралежко, нак си обясняваш тази работа?
Т а р а л е ж к о. Бухльо, ти си тук?
З а й к о. Жив и здрав!
В с и ч к и. Бухльо, здравей!
Б у х ъ л ъ т. Добър вечер на всички.
Т а ра л е ж к о. Много си учтив.
З а й к о. Смирен…
Т а р а л е ж к о. Почти симпатичен.
З а й к о. Къде е Орелът?
Б у х а л ъ т. Горе.
Т а р а л е ж к о. Сега… ние тук… още не можем да разберем, например…
З а й к о.  …кой е царят на въздуха?
Мълчание.                                     
Т а р а л е ж к о. Ти ли…
З а й к о. …или Орелът.
Мълчание.
Т а р а л е ж к о /настойчиво/. Ти ли или Орелът?
Мълчание. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Орелът.
Смях, оживление сред животните.
З а й к о. Орелът е подла и презряна птица, нали?
Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Напротив.
Смях сред животните.
Б у х а л ъ т /в настъпилата тишина/. Орелът е велика и благородна птица!
Смях, веселие, жива музика, примесена със смях.
 
Край

Папагалчето и пеперудката − радиопиеса по чудесната приказка.

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.


ТУК!  Radio SPIM na Otkrito.pdf file за сваляне.

борис
априлов
*
Т Р Я Б В А
Д А
С П И М
Н А
О Т К Р И Т О
*
радиопиеса
*
1983

.

.

Да речем – Созопол.

Кръчма. Привични шумове. Дочуваме частици от разговори:
– Гледам – мрежата скъсана.
– Човек знае ли?
– Бензинов, ама добър и тих.
– Казвам му: там ли няма риба бе, там ли няма риба?
– А на долния етаж ми станаха пет стаи.
– „Балкантурист“ му взе парите.“
Тези изречения пронизват общия шум.
Но един глас ни прозвучава по-ясно, проличава си, че влиза ме в тъканта на драматургията:
– Хей! /Пауза./ Хей!… Кога си пристигнал?
–На мен ли говориш?
– На теб.
– Тази сутрин.
– С колата ли?
– Много ли те интересува с какво съм дошъл?
– Не бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да те познавам.
– Да ме познаваш?
– Искам да се познаваме и да се разговаряме.
– Така ли? А защо не си ми споменал досега’.
– Защото съм глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците? Аз съм глупакът на града.
– Защо не дойдеш на моята маса?
Музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя
„Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.
Музика.
Шумовете на кръчмата, сега едва загатнати, за да чуваме по-добре какво се говори.
П и с а т е л я т. Седни по-близо, на този стол, не се стеснявай.
Г л у п а к ъ т. Как така си сам?
П и с а т е л я т. Не те разбирам.
Г л у п а к ъ т. Запомнил съм, пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно след малко ще те нападнат.
П и с а т е л я т. И да ме нападнат, какво? Ще останеш и ти.
Г л у п а к ъ т. Няма да остана, защото ме смятат за малоумен.
П и с а т е л я т. Да ти кажа ли, често те наблюдавам и не съм склонен да мисля, че си малоумен.
Г л у п а к ъ т. Защо ме наблюдаваш?
П и с а т е л я т. Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.
Г л у п а к ъ т. Знам.
П и с а т е л я т. Тогава всичко ти е ясно.
Г л у п а к ъ т. Не разбирам от писатели, но ти си симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.
П и с а т е л я т. И мен ме е яд. Отде знаеш, че съм слаб?
Г л у п а к ъ т. Разправят…  И си личи.
П и с а т е л я т. Така ли разправят? Виж ти, не съм допускал… А от какво си личи?
Г л у п а к ъ т. Няма да ти кажа.
П и с а т е л я т. Ще пийнем ли?
Г л у п а к ъ т. Ще пийнем.
П и с а т е л я т. На какво си?
Г л у п а к ъ т. На всичко.
П и с а т е л я т. Водка искаш ли?
Г л у п а к ъ т. Всичко искам.
Музика.
Шумът на кръчмата.
П и с а т е л я т. Наздраве.
Г л у п а к ъ т. Наздраве.
П и с а т е л я т. Мразиш ли ме?
Г л у п а к ъ т. Сега – не.
П и с а т е л я т. Но по-рано – да.
Г л у п а к ъ т. Яд ме беше. Говориш с другите, скиташ с тях, а мен ме подминаваш.
П и с а т е л я т. И ти ме подминаваш… Знаеш ли колко пъти съм искал да те заприказвам?
Г л у п а к ъ т. Мен ме остави, аз съм малоумен, екземпляр съм.
П и с а т е л я т. Знам. Доста си ми известен. Имай предвид, че и аз съм екземпляр. Защо се взираш в мен?
Г л у п а к ъ т. Да видя дали си особен.
Пауза.
П и с а т е л я т. Особен ли съм?
Г л у п а к ъ т. Особен си.
П и с а т е л я т. А ти много ли си особен?
Г л у п а к ъ т. Повече от теб.
П и с а т е л я т. Аз съм по-особен.
Г л у п а к ъ т. Искаш ли да проверим кой е по-особен?
П и с а т е л я т. Как да проверим?
Г л у п а к ъ т. /пишмани се/. Я да зарежем тая работа.
П и с а т е л я т. Кажи, кажи.
Г л у п а к ъ т. Нека си пием.
П и с а т е л я т. А пък аз държа да проверим най-после кой е по-особен.
Г л у п а к ъ т. На теб доставя ли ти удоволствие да пишеш?
П и с а т е л я т. Не се прави на ударен. Кажи какво имаше предвид. Не извъртай и не усуквай.
Г л у п а к ъ т. Ще ме помислиш за още по-малоумен.
П и с а т е л я т. Заключенията остави на мен. Кажи какво имаше предвид.
Г л у п а к ъ т. Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.
П и с а т е л я т. Ще дойда.
Г л у п а к ъ т. Ще дойдеш… Знаеш ли къде?
П и с а т е л я т. Където и да е.
Смехът на Глупака.
Г л у п а к ъ т. Много се силиш.
П и с а т е л я т. Защо се смееш.
Г л у п а к ъ т. Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?
П и с а т е л я т. Мога.
Г л у п а к ъ т.  Тогава да тръгваме.
П и с а т е л я т. Готово.
Г л у п а к ъ т. Къде си на квартира? Вземи си една шуба.
П и с а т е л я т. А може ли да взема две бутилки?
Г л у п а к ъ т. Е ми, може.
П и с а т е л я т. Край морето ли ще вървим или по шосето?
Г л у п а к ъ т. Край морето.
П и с а т е л я т. Ще взема нещо към бутилките.
Г л у п а к ъ т.  И хляб.
Музика за по-дълъг преход.
П и с а т е л я т. Много бързаш, спри за малко, виж морето, хвърли един поглед на залязващото слънце.
Г л у п а к ъ т. Умори ли се?
П и с а т е л я т. Ти от какво живееш?
Г л у п а к ъ т. От въздуха.
П и с а т е л я т. Няма ли да се жениш?
Г л у п а к ъ т. За какво пишеш сега?
П и с а т е л я т. Не е важно. Защо да говорим за тия работи.
Г л у п а к ъ т.  Ти питаш и аз питам.
П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?
Г л у п а к ъ т. Пишеш, за да живееш, нали?
П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?…
Г л у п а к ъ т. Кой ти каза?
П и с а т е л я т. Уверяват, че можеш да ги зовеш.
Г л у п а к ъ т. Вярваш ли на такива глупости?
П и с а т е л я т. И все пак – говорят.
Г л у п а к ъ т. Според теб, хубаво ли е ако човек може да разговаря с тях?
П и с а т е л я т. От тук ли ще минем?
Г л у п а к ъ т. Ще направим малко тараш.
Музика за по-дълъг преход.
П и с а т е л я т. Това ли е твоят фиорд?
Г л у п а к ъ т. Защо пък да е мой?
П и с а т е л я т. Виж, морето вече легна да спи между скалите. Къде отиваш?
Г л у п а к ъ т. Да приготвя леглата докато е светло.
П и с а т е л я т. Аха.
Г л у п а к ъ т. Какво?
П и с а т е л я т. Пещерата ти.
Г л у п а к ъ т. Защо пък да е моя?
П и с а т е л я т. Хубави дъски.
Г л у п а к ъ т. Там има суха морска трева. Вземи и постели леглото си. Остави. Не можеш
П и с а т е л я т. Ще се опитам.
Г л у п а к ъ т. Остави на мен. Леглото трябва да стане меко, приятно.
П и с а т е л я т. Откъде са тия хубави дъски?
Г л у п а к ъ т. Морето изхвърля всичко, морето дава.
П и с а т е л я т. А този сандък?
Г л у п а к ъ т. Този сандък ми върши голяма работа. Трябва да съберем съчки за огъня.
П и с а т е л я т. Там виждам цели пънове.
Г л у п а к ъ т. Ще ги донесем.
Музика.
Дишането на морето.
П и с а т е л я т. Стана разкошно.
Г л у п а к ъ т. Какво му е?
П и с а т е л я т. Огън, легла застлани с трева. Морето диша на една крачка. Мога ли да седна на сандъка?
Г л у п а к ъ т. Сядай където щеш, прави каквото щеш.
П и с а т е л я т. Какво гледаш?
Г л у п а к ъ т. Нищо не гледам.
П и с а т е л я т. Защо се взираш в морето?
Г л у п а к ъ т. Кой се взира, никой не се взира, какво ще му гледам на морето, цял живот само него гледам. /Пауза./ Иза-бел.
П и с а т е л я т. Каква е тази Изабел?
Г л у п а к ъ т. Не знам, така пише на сандъка.
П и с а т е л я т. Сигурно марка за сапуни… Или пък нещо за пиене. Това е амбалаж… Но много обичаш да се правиш на ударен.
Г л у п а к ъ т. Защо?
П и с а т е л я т. Питах те защо се взираш в морето.
Г л у п а к ъ т. Ами виж с очите си, да забелязваш случайно нещо?
П и с а т е л я т. Нищо няма.
Г л у п а к ъ т. Тогава?
П и с а т е л я т. Често ли спиш край морето?
Г л у п а к ъ т. Когато усетя, че не съм на себе си.
П и с а т е л я т. Можеш ли да отвориш бутилката?
Г л у п а к ъ т. Тези работи ми се отдават.
П и с а т е л я т. Ела на сандъка.
Г л у п а к ъ т. Тук ми е добре. /Пауза./ Заповядай.
П и с а т е л я т. Аз ли почвам?
Г л у п а к ъ т. Тази Изабел трябва да е била много хубава.
П и с а т е л я т. Защо смяташ така?
Г л у п а к ъ т. Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени…. Добре че се сети за водката.
П и с а т е л я т. Няма ли да ни дойде малко?
Г л у п а к ъ т. Не вярвам.
П и с а т е л я т. Ето ти цигари.
Г л у п а к ъ т. За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и – кеф ти водка, кеф ти цигари.
П и с а т е л я т. Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим на фиорда?
Г л у п а к ъ т. Казах ти – често спя тук.
П и с а т е л я т. А как разбра, че ще се повлека с теб?
Г л у п а к ъ т. Помирисах те. Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят днес  между скалите?
П и с а т е л я т. Пий.
Г л у п а к ъ т. Броят се на пръсти.
П и с а т е л я т. Какво от това?
Г л у п а к ъ т. На теб ли да обяснявам?
П и с а т е л я т. Огънят цяла нощ ли ще гори?
Г л у п а к ъ т. Заповядай.
П и с а т е л я т. Питах, този огън цяла нощ ли ще гори?
Г л у п а к ъ т. Защо не.
П и с а т е л я т. И аз мисля, че трябва.
Г л у п а к ъ т. Да ни топли.
П и с а т е л я т. Да ни топли и за другото.
Г л у п а к ъ т. Дай бутилката.
П и с а т е л я т. Добре ме разбра.
Г л у п а к ъ т. За делфините ли мислиш?
П и с а т е л я т. Ето бутилката.
Г л у п а к ъ т. Как можеш да мислиш за такива глупости.
П и с а т е л я т. Но огънят ще гори цяла нощ, нали?
Г л у п а к ъ т. Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?
П и с а т е л я т. Не.
Г л у п а к ъ т. Трябва да си лягат рано, нямат какво да правят.
П и с а т е л я т. Могат да разговарят.
Г л у п а к ъ т. За какво да разговарят? За кое може да се говори вече? Заслужава ли нещо да се говори за него? Говорим, говорим, а човекът си знае едно – да е глупав. Няма нищо по-глупаво от човека, ще знаеш. Вземи.
П и с а т е л я т. В светлината на огъня надписът стана по-красив.
Г л у п а к ъ т. В светлината на огъня и човекът се разкрасява. Знаеш ли, сега и ти стана по-красив. И заприлича на добър писател. /Смее се./ Леко ме хвана, а?
П и с а т е л я т. Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.
Г л у п а к ъ т. Остави тая работа! Аз не чета. Не разбра ли, че не ме интересуваш като писател, а като човек, които може да спи на открито.
П и с а т е л я т. Знам.
Г л у п а к ъ т. Смяташ ли да опишеш тая история?
П и с а т е л я т. И да я опиша, никой няма да повярва. Кой е този глупак, дето ще ти повярва, че двама души спали край морето през октомври, заради самото спане. Никой няма да ти повярва…
Г л у п а к ъ т. Заболя ли те?
П и с а т е л я т. Нощта се изпълни със звезди. Виж, забелязват се само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се надига бавно между камъните. Усещам го как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него иде топлина. Полъхът откъм сушата е хладен. Морската трева върху дъските шумоли тънко. Дъските миришат на смола и морски червей. Глупако, спи ми се.
Г л у п а к ъ т. Лека нощ!
П и с а т е л я т. Глупако.
Г л у п а к ъ т. Кажи.
П и с а т е л я т. Понеже си луд, бих искал да разбера какво е мнението ти за живота.
Г л у п а к ъ т. Аз не мисля за живота.
П и с а т е л я т. /с лек смях/. Само го консумираш.
Г л у п а к ъ т. Аха.
П и с а т е л я т. Голям консуматор се извъди…
Г л у п а к ъ т. Ами живее ми се, кво да правя!…
П и с а т е л я т. Тогава кажи какво чувствуваш, защо ти се живее?
Г л у п а к ъ т. Не знам, не съм обърнал внимание. Просто живея, живее ми се и живея, дори пея.
П и с а т е л я т. Добре де, някой не ти ли е казвал, че животът е безсмислица,
че е празен, че нищо в него не заслужава внимание.
Г л у п а к ъ т. Чувал съм. Може и да е така, но лично аз не съм забелязал.
П и с а т е л я т. Ти изобщо притежаваш ли нещо освен тия гащи на гъза си?
Г л у п а к ъ т. Пещерата е моя, тези дъски са мои, сандъкът…
П и с а т е л я т. И тревата за постилане, знам!
Г л у п а к ъ т. Чакай сега, за какво се сърдиш?
П и с а т е л я т. Кой ти каза, че се сърдя?
Г л у п а к ъ т. Сърдиш се. Дай бутилката.
П и с а т е л я т. На ти бутилката.
Г л у п а к ъ т. Ааа, ти се раздразни много. Преди малко говореше за звездите, пък сега се сърдиш.  За какво се сърдиш, бе, човек? Какво толкоз му е лошото на живота? Защо трябва да му се сърдиш?
П и с а т е л я т. На теб не ти ли е мъчно, че си луд?
Г л у п а к ъ т. Не.
П и с а т е л я т. Хората те смятат за малоумен, разбираш ли? Идиотът на града! Може би ще кажеш, че не си разбрал. Това известно ли ти е?
Г л у п а к ъ т. Май че да.
П и с а т е л я т. Правят си смях със теб, ти си мезето на хората, смехът за децата, бабите плашат с тебе хлапетата.
Г л у п а к ъ т. Не думай.
П и с а т е л я т. Нима не знаеш това?
Г л у п а к ъ т. Кажи ми, теб за какво те заболя? Нещо ти казах май, нещо неприятно ти изтърсих. Ми като не си добър писател как да ти кажа, че си добър,  да те излъжа ли? Казват – не е добър. Е, как да ти кажа обратното. Защото си купил две бутилки водка ли? Ми няма да ти го кажа.
П и с а т е л я т. Да, но в случая повтаряш чуждо мнение, а сам не си наясно дали съм добър или лош. Не си прочел нито ред и говориш. Изобщо можеш ли да четеш?
Г л у п а к ъ т. Много се впрегна, да ти кажа. Вие, нормалните сте много амбициозни, самолюбиви колкото си щете. Седнал да ми говори за живота. Човекът не може да говори за живота. Самолюбивият какво може да. ти измисли за живота, освен лошо. Виж сега – животът е нещо, което се помещава във света. Светът се състои от звезди, небе, полета, баири, морета. През деня е светло, нощем е тъмно. Кво по-хубаво от туй. Зелено, синьо, червено, жълто! Кво повече искаш. Омръзне ти жегата, пада сняг. Ще говорим ли? Язък ти за туй, че си дошъл да спиш на открито. Я се стегни! Отпери му някоя по-голяма глътка!… Животът! Животът си е живот. Като всяко живо нещо и той има право да живее. Защо да му пречим, нека си живее. А вие всички сте го емнали и го одумвате. Ами на когото не му отърва да си върви, който не харесва живота, прав му пътя! Ето го морето, джасни се в него и край. Ама не се джаскаш. Стоиш на брега и само току ревеш срещу живота.
П и с а т е л я т. Глупако, ти щастлив ли си?
Г л у п а к ъ т. Ми де да знам. Не мисля по това. Може и да съм щастлив.
П и с а т е л я т. Жена целувал ли си, спал ли си с жена?
Г л у п а к ъ т. Виж сега, говоря ти за живота, а ти – за жените.
П и с а т е л я т. Това значи, че няма да се ожениш, няма да си имаш деца, няма да струпаш покрив над главата си, няма да тръгнеш по широкия свят, няма да видиш какво значи чужда страна, чужд език. Така ли?
Г л у п а к ъ т. Като седя срещу този сандък, дето ми го подари морето и гледам туй име Изабел, на мен не ми се ще нищо друго, нито пък друга истинска жена. На мен името ми стига. Задълбочавам се в него мисля си, представям си, като на кино я виждам аз тая Изабел, а нощем на сън я целувам, дори отиваме до крайност и все по нейна вина. Аз й казвам: Недей, Изабел, а тя вика: Не мога без тебе, глупако, ще умра без тебе!. /Смехът на другия./ Така че на мен това име ми стига и за делник и за празник. Светът! Казах ти какво представлява светът. Той не представлява държави и езици, а небе земя и море. Така ли са? Виждам ли ги? Живея ли в тях?
П и с а т е л я т. Ти си жалък. Дай бутилката.
Г л у п а к ъ т. Много те засегнах, изглежда. На ти бутилката.
Музика.
П и с а т е л я т. Не знам как да лежа. Когато съм с гръб към огъня, гърбът ми се нагорещява, а предната част изстива.
Г л у п а к ъ т. Ще се въртиш.
П и с а т е л я т. Цяла нощ?
Г л у п а к ъ т. Как иначе.
П и с а т е л я т. Като на скара?
Г л у п а к ъ т. Аха.
П и с а т е л я т. А кой ще поддържа огъня?
Г л у п а к ъ т. За тая работа не се грижи. Лека нощ.
П и с а т е л я т. Тревата шумоли. /Тишина./ Как страшно тъмнеят скалите край нас. /Тишина./ През устата на фиорда излита светлина. /Тишина./ Тази нощ ще я запомня за цял живот.
Нежното дихание на морето между скалите.
 
Музика. Дълъг преход, минала е цяла нощ.
Г л у п а к ъ т. Можеш да поспиш още.
П и с а т е л я т /сънено/. Едва зазорява. Бъррр – студено. /Тишина./ Все пак нощта мина.
Тревата шумоли.
Г л у п а к ъ т. А така, обърни се.
П и с а т е л я т. Колко ли е часът?
Г л у п а к ъ т. Какво те интересува часът? Спи.
П и с а т е л я т. А ти защо не спиш?
Г л у п а к ъ т. Аз спах.
П и с а т е л я т. Огънят още гори.
Г л у п а к ъ т. За да топли.
П и с а т е л я т. Така ли? /Тишина./ Да си виждал цигарите?
Г л у п а к ъ т. Можеш да си поспиш още.
П и с а т е л я т. Хвърли запалката. /Щракане на запалка. Тишина./ И-за-бел! Какво ли означава?… Никога няма да разберем.
Г л у п а к ъ т. Видя ли, когато човек спи на открито, започват да го тревожат само дребните неща.
П и с а т е л я т. Не знам, не ми излиза от главата.
Г л у п а к ъ т. И аз се чудех, чудех, но накрая престанах да се чудя. Каквото е – това е. Подарък на фиорда. Беше кацнал на скалата, мокър, тежък, едва го извлякох. Но  щом го извлякох и започнах да се питам: Какво значи „Изабел“, коя е тази  „Изабел“, от коя страна, от кой параход? По-късно престанах да се мотая в мисли, казах си: Това е чисто и просто Изабел. Моята Изабел. Всеки трябва да има в живота си една Изабел.
П и с а т е л я т. При нас всеки се жени за своята Изабел.
Г л у п а к ъ т. Всеки трябва да си има по една такава Изабел, за която не може да се ожени. Защото, какво представлява например моята Изабел – един сандък, надпис на сандък, латински букви… Ще му ударим ли по глътка?
П и с а т е л я т. Има ли още?
Г л у п а к ъ т. Намира се. Ще нарежа и малко хляб.
П и с а т е л я т. Водката е по-интересна
Г л у п а к ъ т. Защо бе, Писател, какво по-хубаво от препечени филийки сутринта? Ароматът на хляба…
П и с а т е л я т. Пий.
Г л у п а к ъ т. Ще навадя малко миди.
П и с а т е л я т. Виж, това е добре.
Г л у п а к ъ т. Има ги на плиткото. Стържеш и събираш.
П и с а т е л я т. Ще ти помогна.
Музика.
П и с а т е л я т. Цяла кофа!
Г л у п а к ъ т. Виж сега как се приготвят миди по барабски.
П и с а т е л я т. Искам да ги приготвиш така, както ги ядете вие – лудите.
Г л у п а к ъ т. Ние лудите взимаме първо тази ръждясала скара, намерена още преди сто години на боклука. /Тишина./ Изваждаме от огъня най-хубавата жар и я разстиламе. /Тишина./ Поставяме скарата върху въглените. /Тишина./ И какво остана?
П и с а т е л я т. Да наредим мидите.
Г л у п а к ъ т. Ето по какъв начин ние лудите приготвяме мидите.
П и с а т е л я т. По същия, както ние, нормалните.
Смеят се.
Г л у п а к ъ т. Мидите се отварят като макове.
П и с а т е л я т. Водата им изтича върху огъня и съска. Ето че замириса.
Г л у п а к ъ т. Но и на препечен хляб. Вие защо не ядете хляб бе, Писател?
П и с а т е л я т. Ухае и на утринно море.
Г л у п а к ъ т. Вече е старомодно.
П и с а т е л я т. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръща в плътни кехлибарени ядки.
Г л у п а к ъ т. Опитай една.
П и с а т е л я т. Ох!…
Г л у п а к ъ т. Горещи са.
П и с а т е л я т. Ти яж хляб
Г л у п а к ъ т. Какво ще кажеш?
П и с а т е л я т. Най-забележителната закуска в живота ми. Ти пак скри някъде водката.
Г л у п а к ъ т. Бръкни в Изабел.
П и с а т е л я т. Там е втората.
Г л у п а к ъ т. Ами дойде реда на втората.
П и с а т е л я т. Много пием бе, Глупак. Алкохолът вреди на всичко.
Г л у п а к ъ т. Да ти кажа правата, аз нямам нужда от алкохол, но ти подражавам. Алкохолът ви трябва на вас, нормалните, за да станете като нас – лудите.
П и с а т е л я т. Какво имаш да вършиш днес?
Г л у п а к ъ т. Както винаги – нищо.
П и с а т е л я т. Да прекараме и  деня тука, а?
Г л у п а к ъ т. Стига да искаш, и ако никой не те чака в града.
П и с а т е л я т. Виж какво интересно слънце. Глупак, през зимата къде живееш?
Г л у п а к ъ т. Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.
П и с а т е л я т. Питах, през зимата къде живееш.
Г л у п а к ъ т. Пък опитай се да не питаш такива неща.
П и с а т е л я т. Добре, ще се окъпя… Какви са тия цветове по водата?
Г л у п а к ъ т. Тях може да ги види само този, който е спал до морето.
П и с а т е л я т. Искаш да кажеш – с морето. Тази есен ще работиш ли?
Г л у п а к ъ т. Пак въпроси, пак питаш… По-добре ми помогни да оберем всичкия материал от брега. Виж колко нещо е изхвърлила последната буря. Можем да си направим колиба.
П и с а т е л я т. Да бе, Глупак, ти защо не вземеш да си направиш една веранда пред пещерата?
Г л у п а к ъ т. Да де, с прозорци и саксии.
П и с а т е л я т. /усеща се/. Извинявай. И все пак… ще бъдеш защитен…
Г л у п а к ъ т. И какво? През лятото, като нахлуят курортистите!… Тук става фрашкано. Човек до човек. Все нудисти.
П и с а т е л я т. Боже, кво ще правим с тия курортисти!… Тук ли ще пренесем материала?
Г л у п а к ъ т. Тук. Решил съм да си направя веранда пред пещерата. Трябва най-после и аз да си имам нещо собствено.
П и с а т е л я т. Този начин на разговор ми харесва.
Смеят се
П и с а т е л я т. /изведнъж/. Слушай.
Г л у п а к ъ т. /продължава да се смее/. Какво?
П и с а т е л я т. Защо не ги повикаш?
Г л у п а к ъ т. Моля?
П и с а т е л я т. Да ги повикаш, казвам.
Пауза.
Г л у п а к ъ т. Май започна да скучаеш.
П и с а т е л я т. Сигурен съм, че можеш.
Г л у п а к ъ т. Тях никой не може да ги повика.
П и с а т е л я т. Никой освен тебе.
Г л у п а к ъ т. Те са диви като всички други животни. Вие, нормалните, си измислихте какви ли не фантазии за тях, надарихте ги с вашите собствени способности, а то – нищо подобно. Не мога да си обясня слабостта ви към тия животни. Всичко, което говорите за тях си го измисляте. Вярвай, защото ти го казвам аз. Вие сте гузни и сега се реванширате. Унищожихте всички животни и сега се мъчите да изкупите вината си. Така че не се надявай. Това, което се говори за мен, е също измислица. Разбра ли? /Мълчание./ Писател, чуваш ли? /Мълчание./ За мен говорят какво ли не – всичко! И ти, уж умен човек, а вярваш. Сега разбирам защо си дошъл да спиш на открито – цирк искаш, шоу! Ще тръгваме ли за материал? /Мълчание./ Къде отиваш? /Изглежда, че Писателят се отдалечава./ Чакай! Спри да ти кажа нещо…. Писател! Хей, Писател!
Бяга. Чуваме зачестеното му дишане.
Г л у п а к ъ т. Моля те! /Върви до него и говори./ Така ми е хубаво с теб.
П и с а т е л я т. Махни се!
Г л у п а к ъ т. За първи път разговарям с човек.
П и с а т е л я т. Пръждосвай се!
Г л у п а к ъ т. Ти си истински. Какво е Изабел, Изабел е сандък, амбалаж изпаднал от параход. А ти си човек. Не ме интересува какъв писател си. Писателите са много, а трябва да бъдат малко. Но ти си човек.
П и с а т е л я т. Не искам да те чувам!
Г л у п а к ъ т. Поспри се за малко… Да се разберем най-после… Може би си добър писател. Те, писателите, от самото начало не се разбират добри ли са или лоши. После става ясно.
П и с а т е л я т. Голям умник се извъди.
Г л у п а к ъ т. Аз съм глупак.
П и с а т е л я т. Махай се.
Г л у п а к ъ т. Трябваш ми, разбери! Аз съм сам! Цял живот! Никой!
П и с а т е л я т. /спира се и говори със злорадство/. И май ще си признаеш, че самотата е страшна.
Г л у п а к ъ т. Няма по-страшно нещо. Хората са лоши, третират ме за луд,  никой не разменя дума с мен, само някоя почерпка, някои обуща или панталон. Те смятат, че като ми дадат едни обуща…
П и с а т е л я т. Това ли имаш да ми кажеш?
Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към животните.
П и с а т е л я т. Делфините.
Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към тях.
П и с а т е л я т. Ще ги повикаш ли?
Г л у п а к ъ т. Това е невъзможно, шега ли си правиш?
П и с а т е л я т. Довиждане!
Г л у п а к ъ т. /извиква, рязко/. Чакай!
Пълна тишина.
Музика заредена с енергия.
Тишина. Дишането на морето. Обажда се гларус.
А сега тиха, спокойна музика, някаква нежна музикална тъкан, върху която се ниже по-нататъшното развитие на пиесата.
Г л у п а к ъ т. Трябва да се скриеш, но къде? /Нежната музикална тъкан./ Зад скалите… Не, влез в пещерата.
П и с а т е л я т. Боже мой, целият залив е пълен!
Г л у п а к ъ т. Няма да се приближат, ако не се скриеш.
П и с а т е л я т. А мога ли да гледам.
Г л у п а к ъ т. От пещерата.
П и с а т е л я т. Добре.
Г л у п а к ъ т. Без шум… Ще стоиш там докато ти дам знак… Залегни.
П и с а т е л я т. Залегнах.
Г л у п а к ъ т. Сега пълзи.
П и с а т е л я т. Пълзя.
Музиката се засилва, за да отбележи преход.
Музиката отново се превръща в тъкан.
Чуваме звуци, които наподобяват радиосигнали.
Г л у п а к ъ т. Елате, мили мои, приближете се! /Надава звуците си./  Бързайте, летете! /Надава звуците си./  Днес ще бъда тъжен, но вие не ми се сърдете, изневерих ви с човек, който разговаря с мен. Аз говоря с човек. /Звуците./ Колко сте много! Отдавна не съм ви викал. Затъжих се за вас. /Звуците./ Показвам ви на друг човек, за първи път го правя, но вие не знаете какво е самотата. /Звуците./ Не бойте се, той е добър; малко луд, малко самотен като мен, не е дрънкало, ще  мълчи, няма да каже на другите. Защото няма да повярва. Ще ви види, но като мине време, ще разтърка очи и ще помисли че е сънувал. /Звуците./ Елате, мои, приближете се! А така, скачайте! По-високо!
Чуваме пронизващото цвърчене на десетки делфини.
Г л у п а к ъ т. Внимавайте, там е плитко. Хей, ти, палавнико!… Не бързай пред другите.
Цвърченето на стадото.
Г л у п а к ъ т. Спокойно!… Пази се от скалите!… /Нежно./ Ето ръката ми… И какво искаш?… Близнете си!… Какви зъби имате!… И ти ли?… А близни си и ти!… Спокойно, мили мои!… Голяма радост, голямо чудо!… Сякаш не сте ме виждали… И на теб ще дам ръката си… На! /Лудо цвърчене на делфините, плясъци във водата./ Да знаете, че ни гледат… Един човек… Писател!… И той – на открито!… Ще ни опише! Нека си пише! Никой няма да му повярва. Не е и за вярване. Той знае това. Аз самият още не вярвам! /Цвърченето./ Мили мои! /Плясъци./ Скачайте, скачайте! Радвайте се! /Цвърченето/ Обичам ви!
Лудо цвърчене и плясък. Музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът ви представи „Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.

ТУК!  ДИНДИ .pdf file за сваляне.

.

Ох, каква ДЕЛИКАТНА и дискретна пиеска, отново става дума за общуването помежду ни – понякога толкова по-желано, колкото по-невъзможно!

борис
априлов
*
Д И Н Д И
*
пиеса
за
куклен
театър
*
19.. – 1986

.
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ЛИСКО
ДИМБИ
ДОМБИ
МОКСИ
ДИНДИ
ЧИМИ
КАЛИНКА
 
***
Когато по пътя приятели вървят
дори и реките за мъничко ще спрат.
С учудване реките ще рекат:
– Приятели са тръгнали на път.
 
Когато по хълма там групата върви
дори и гората ще спре да шумоли.
С учудване листата ще шептят:
– Приятели са тръгнали на път.
 
Когато пристигнат до синьото море
това всяка рибка за миг ще разбере.
С учудване вълните ще шептят:
– Приятели са тръгнали на път.

.

Докато траят първите три куплета на песента /записана на лента/ на сцената виждаме красива картина, нещо средно между литографията и разтварящите се стереоскопични картиниприказки с ясно изразен първи, втори и трети план. Спокойно можем да наречем сценографското изображение пейзаж, пейзаж на широкия друм.

По този друм вървят четири миниатюрни фигурки, четири петънца, дори не можем да различим какво представляват. Но те ни въвеждат успешно в атмосферата на скитничеството.

В развоя на мелодията четирите петънца се изкачват по хълм, вървят по равнина, между дървета, спущат се от хълм, скалиста местност и т.н., чак до момента в който прозвучава четиристишието:

.

Дръпнете се, приятелите идат.
Дръпнете се и ние да ги видим. Охо, охо.
Познати наши стари –
четиримата весели другари.

***

Малка полянка. Задава се групата на лисичето. Най-напред върви Лиско, следван от Димби, Домби и Мокси. Мелодията на тяхната песничка ги съпровожда. Виждаме четворката по равното, виждаме я да се изкачва по хълм, любуваме се на силуетите по билото. Магаренцето все изостава, все гледа да ръфне нещо, особено ако е бодил.

Ето сега Мокси, при едно подобно изоставане. Проследяваме го отблизо. Магаренцето отваря уста и налапва бодила и тъкмо да го схруска, ококорва очи.
М о к с и. Домби.
Домби се откъсва от групата си горе и се приближава до Мокси. Мокси му сочи земята.
М о к с и. Виж.
Домби гледа известно време.
Д о м б и. Димби.
Димби се откъсва от Лиско и се приближава към двамата.
Д о м б и /сочи земята/. Виж.
Д и м б и /поглежда земята/. А! /Поглежда двамата, те поклащат глави./
Т р и м а т а. Лискоооо!
Л и с к о /от билото/. Какво?
Д и м б и. Ела да видиш.
Лиско се спуща при тях.
Л и с к о. Така ме е яд, че вървим вече втори ден и никакво приключение. Какво гледате?
Поглежда заедно с тях надолу, навежда се, взима бутилката и я вдига пред очите си. Бутилката е в покой, но вътре нещо шава, нещо се бунтува, дори шепти тайнствени звуци. Без да му мисли много, Лиско хвърля бутилката на земята и драсва. Всички хукват след него, а Мокси, преди да хукне – извиква, сякаш да даде сигнал за бягане.
На полянката първи дотичва Мокси, после Домби, после Димби и накрая Лиско.
Всички треперят, не могат да се съвземат.
Първи се окопитва Лиско, после Димби, после Домби. Само Мокси продължава, тресе го, не може да спре.
Л и с к о. Мокси.
М о к с и. Само не ми разправяй., че почва приключение, само туй не ми казвай, защото веднага хуквам и няма да ме видите поне три години. Предлагам да си вървим по пътя и хич да не се връщаме, хич не искам и да знам какво може да има в тази дяволска бутилка.
Д и м б и. Предлагам да мълчим и да дишаме.
Четиримата поемат дълбоко и едновременно въздух, задържат го и шумно го изпущат, така – няколко пъти.
Л и с к о. Сега спокойни ли сме?
Д о м б и. Да не искаш да кажеш, че трябва да се връщаме на туй проклето място, където е бутилката? Димби, моля те, кажи му че нито аз, нито Мокси, нито ти… Защо мълчиш?
Д и м б и. Сега Лиско мълчи и се чуди как да се върне при бутилката.
М о к с и. Обаче без мен.
Д о м б и. На мен там крака ми повече няма да стъпи. Не ме интересува никаква бутилка. /напомпва се/ Разбрахте ли? /вика/ Не ме интересува нищо, никой не може да ме накара! /още по-силно/ За нищо на света!
Л и с к о. Домби, не викай.
Д о м б и. Няма да успееш, разбра ли? Няма да ни тикнеш отново в беля. Няма да ти се дадем и ще ритаме. Ето и Мокси ще рита. Няма да ти озволим.
Л и с к о. Какво няма?
М о к с и. Знаеш какво.
Л и с к о. Искам само да се върнем и да я разгледаме.
Мокси и Домби извикват раздразнено.
Л и с к о. Що за бутилка е там.
Мокси и Домби извикват отчаяно.
Л и с к о. Не мога, разберете, такава интересна бутилка лежи на пътечката, а аз тук бягам като последен страхливец. А тя – там затворена, вътре има живот, има нещо което мърда. Видяхте ли колко жално ни се молеше да го пуснем навън?
М о к с и /изкрещява/. Махни се от очите ми!
Л и с к о. Махам се.
Излиза.
 
***
Бутилката е самотна, виждаме само гърлото ѝ да стърчи, долната част е скрита, да речем, в тревата или в камъните. Музика, подхождаща за самотна бутилка, сигурно изпълнявана от самотна цигулка.
Бавно влиза Лиско. Застава настрана. Погледът му е отправен към бутилката.
Отгоре долитат гласовете на приятелите:
– Лиско, недей…
– Върни се.
– Пази се, Лиско.
Отново тишина. 3а кой ли път лисичето се е изправило самичко срещу неизвестното?
Туп, туп, туп! – това което тупти е сърцето му, чуваме го и ние, усилвателната уредба ни го осигурява.
Лиско бавно полага ръка върху гърдите си, сърцето спира.
Л и с к о /а може би запис на гласа му/. Да останеш, или да не останеш? Да се страхуваш, или да не се страхуваш? Това са въпросите. /Навежда се и вдига бутилката. Съзерцава я продължително./ Да бъдеш или да не бъдеш – това е въпросът.
Влиза Димби.
Д и м б и. Върнах се, но треперя.
Влиза Домби.
Д о м б и. Отново полудяваш.
Влиза  Мокси.
М о к с и. Трябва да те вържем.
Тримата наблюдават с трепет лисичето, което вдига още бутилката пред очите си и се взира в нея.
Непознатата затворена материя, която досега беше в покой, бавно се раздвижва – надига се и се свива, катери се по стъклото и в даден момент, започва да съска.
Мокси изпищява и изчезва, последван на секундата от Домби и Димби.
 
***
Отдалечено от бутилката място, спокойно кътче.
Дотичва запъхтяният Мокси, спира, диша зачестено. Дотичва Домби, а после и Димби. Нищо не казват, само дишат, успокояват се
М о к с и. Тази бутилка можехме спокойно да си я подминем и да се свърши, сега щяхме да се къпем в някоя река. Но аз съм виновен, аз я намерих. И защо ви повиках? Вместо да си мълча, повиках ви и оня, лудият, хоп – закопча се за нея..
Д о м б и. Мани, мани.
Д и м б и. Доста се изплаших.
Д о м б и. Димби, ти първи се връщаш при него, все ти се връщаш и ни подвеждаш. Докато кажа отивам си, ти се връщаш при Лиско и аз какво да правя, приятел съм и се връщам при Лиско, макар че ме е страх до пукване. Ако не се връщаш ти, аз никога няма да се върна при страшните работи.. Лиско винаги измисля нещо опасно за живота, все бягаме и треперим. На мен ми омръзна да треперя, от треперене хванах мускулна треска.
М о к с и. А така, кажи му.
Д о м б и. В това проклето шише има нещо много страшно, най-малкото – противно и ние вместо да си го подминем, какво – взимаме го в ръцете си и си задаваме въпроси. Тук, според мен, няма нужда от въпроси, а от бягане. Колкото по-далеч от бутилката, толкоз по-добре.
М о к с и. И от Лиско!
Д и м б и. Мокси, ти си му първия приятел.
М о к с и. Вече не искам, отказвам се, този приятел ме тика към страх и ми става неприятел. Лиско е моя първи неприятел. Нямам по-голям неприятел от него. Мразя го, мразя и бутилката, не искам да я погледна.
Влиза Лиско с бутилката.
Мълчание. Погледите са вперени в бутилката.
Мокси. Лиско, ние те мразим.
Мълчание.
М о к с и. Домби, кажи му и ти.
Д о м б и. Мразим те.
Мълчание. Не могат да отделят погледите си от бутилката.
М о к с и. И Димби те мрази.
Мълчание.
Л и с к о. Светът е много неизследван. Нищо не се знае, нищо не знаем. Това, например, какво е? Кажете де, какво е това? Какво шава в шишето.
Д и м б и. Какво шава?
Л и с к о. Не е вода, не е лепило, не е мед, нито конфитюр.
Д и м б и. Лиско, знаеш добре какво се говори за такива бутилки! Това е някакъв дух, в бутилките затварят духове!
Л и с к о. Де да беше така!…
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Нищо.
М о к си. Повтори, повтори да чуем, целият свят да чуе и да те разбере, дето предпочиташ в бутилките да има духове.
Д о м б и. Така е, Лиско.
М о к с и. Чакай, Домби. /към Лиско/ Добре, да речем че има дух, ще отвориш ли бутилката?
Пауза. Секундите текат.
Лиско /най-после/. Не знам, ще ми се.
М о к с и /злостно/. Да отвориш.
Л и с к о. Казал съм ви, любопитството е важно нещо. Вижте, вътре нещо просто ни моли да го пуснем на свобода. Защо да го държим затворено? Всяко нещо е родено да лети, да си гледа живота.
М о к с и. Море, то ако лети – да го пуснем веднага. Ако си гледа живота – отварям му тапата и да си гледа живота. Но де да знаеш…
Д о м б и. В бутилката затварят лоши духове. А сме го пуснали…
М о к с и. …а ни е а̀мнал. Най-малкото, ще се качи на гърба ми.
Л и с к о. Защо на твоя?
М о к с и. Знае се на чий гръб ще се метне.
Д и м б и. Да оставим бутилката и да си вървим.
Д о м б и. Към реката.
Л и с к о. Димби, не искаш ли да разбереш какво има в бутилката?
Д и м б и. Обаче…
М о к с и. Обаче, я!…
Д и м б и. В такива бутилки има духове. Никой няма да постави нещо хубаво в бутилка. Помислете само – бутилките съдържат или вино, или ракия, или коняк…
Л и с к о. Ама и швепс.
М о к си. Колко е швепса бе, Лиско, на десет бутилки я се падне една, я не.
Л и с к о. За това обичам риска. Рискуваш и ако печелиш – печелиш, ако губиш – бориш се срещу злото. Няма нищо по-добро от туй, да се бориш срещу злото. Колко много злини!… Кой ще ги победи? Аз, ти, той…
М о к с и. Аз си паса.
Д о м б и. И мен ме няма.
Л и с к о. Отваряме ли, или не отваряме?
М о к с и. Лиско, сега стоя до теб и разговарям, защото знам, че няма да отваряме.
Д о м б и. И аз.
М о к с и. Иначе да съм драснал и да ме няма.
Д о м б и. И аз.
М о к с и. Макар, че пак ме е страх.
Д о м б и. И мен, но не толкова, защото съм сигурен, че…
М о к с и. Помниш, отваряхме куфар, избягах на три километра
Л и с к о. Тогава защо се противиш?
М о к с и. Защото пак ме е страх, да не стане нещо непредвидено.
Д о м б и. И мен.
Л и с к о. Тогава пет часа мислихме да отворим ли, или да не отворим и какво – нищо.
М о к с и. Беше много страшно.
Д о м б и. Докато отваряхме.
Л и с к о. А после?
Д и м б и. После нищо.
Л и с к о. Излезе ли нещо?
Д о м б и. Представи си, че беше излязло.
М о к с и. Не знам, но ме е страх да отварям бутилки. Тогава не излезе, а сега може да излезе. От бутилките ту не излиза, ту излиза нещо. Като отвориш тапата… де да знаеш. Остави си тапата затворена, а мисли че си я отворил.
Л и с к о. Засрами се, Мокси.
М о к с и. Мен не ме е срам – страх ме е.
Д о м б и. Без рискове!
Д и м б и. Колкото и да е смешно, с мен също става нещо необяснимо.
Л и с к о. Ако трябва да си признаваме, аз също се страхувам, не мога да си го обясня, но се страхувам. Кажете, да отворя ли?
Понеже Лиско е хванал тапата, Мокси извиква и изчезва, след него извиква Домби и изчезва, а на края, разбира се и Димби.
Д и м б и /преди да излезе/. Лиско, знам че няма нищо!
Димби излиза.
Л и с к о /както държи тапата/. И аз се страхувам. Вижте, ръката ми трепери, а знам, че няма нищо: какво може да има в една бутилка.
Лиско запява:

Не бягай ти, недей отстъпва,
защо се връщаш тъй назад?
Напред тръгни със твърда стъпка
и твой ще бъде тоя свят!
.
Напред, напред – не се страхувай
от духове или беди,
тоз който знае да рискува
накрая той ще победи.
Хайде! – Едно-две.
Хайде! – Едно-две.
Оппа! – Едно-две! Едно-две-три!
В пазвата плювай,
недей се страхувай,
хайде – едно-две, едно-две-три.
.
Напред, напред – недей се спира
пред духове или беди,
размахай своята рапира,
втурни се бързо, победи!
.

Отначало Лиско не се напъва, предполага, че тапата ще излезе лесно, но тапата се противи и предизвиква неговото по-активно участие. Напън, още веднъж, нов напън, боричкане с бутилката.
Л и с к о. Брееей, този дух излезе упорит.
Внезапно тапата гръмва. Тишина. Чува се съскане. От бутилката започва да излита нещо прилично на дим, облак… Още по-неочаквано светлините угасват, съскането се увеличава, става режещо.
Отново светлина, секване на шума.
Пред учудения, направо, уплашен Лиско, стои неподвижен динозавър. Огромните размери и зловещия вид на праисторическото чудовище направо съсипват героя и детронират досегашното му достойно поведение. Лиско немее, успява да направи само крачка назад, после извиква както никой друг досега и изчезва, с началната скорост на ракетата.
 
***
Спокойно кътче, отдалечено от мястото на бутилката.
Димби, Домби и Мокси.
Д о м б и. Колко е хубаво!
М о к с и. Без Лиско.
Д о м б и. Спокойно, тихо…
Д и м б и. Дочувам шума на поточе.
Д о м 6 и. Ще поплуваме.
М о к с и. Ще попеем.
Д и м б и. И ще си полегнем.
М о к с и. Така се живее сто години – пасеш, плуваш и лежиш, край на ужасите.
Чува се шум от бягащо същество.
Д и м б и. А!
Д о м б и. Какво е това?
Докато се усетят, връхлетява бягащият Лиско и префучава, без да ги погледне дори.
Т р и м а т а. А!… /обръщат се по посоката на Лиско./ О!
И хукват след него.
 
 
***
Друга полянка. Лиско спира и диша запъхтяно. Мокси спира и диша запъхтяно. Домби спира и диша запъхтяно. Димби спира и диша запъхтяно. Стараят се да си възстановят дишането. На всичко отгоре влиза и Чими.
Ч и м и. Ей, глупаци, полудяхте ли? /Tишина./ Какво става? /Тишина. Никой не му отговаря./ Пак някоя измислица. /Tишина./ Защо мълчите?
М о к с и. Чими, ще те ритна!
Д и м б и. Жабок, върви си!
Ч и м и. Пак се разтичахте.
Д и м б и. В момента имаме проблеми…
Чими излиза по посока откъдето те бяха дошли.
Тишина. Песен на птици.
Д и м б и /най-после/. Лиско. /мълчание/ Защо бягаше?
Тишина.
Д о м б и. Какво се е случило? /Лиско не реагира/ Защо не говориш?
М о к с и. Говори и кажи – ако е за бягане, да бягаме още.
Все едно че Лиско не е на полянката, а другаде, стои безмълвен.
М о к с и /заключава/. Нещо непредвидено.
Д о м б и. Лиско си глътна езика.
М о к с и. Откога чаках този момент.
Някакви викове обаче привличат отново вниманието им. Като писка и крещи до небето, Чими застава пред тях.
Ч и м и. Какво бе, какво беше? Такова нещо няма, не може и да има!
Чими профучава и изчезва.
Д и м б и. Мокси, какво правиш?
М о к си. Треперя.
Д о м б и. Страх ме е.
Д и м б и. Лиско, какво се е случило?
Лиско мълчи.
Д о м б и. Чими и той префуча.
Д и м б и. Там има нещо.
М о к с и. Лиско, моля те, кажи ни.
Нищо, мълчание.
Чуваме равномерно: туп-туп-туп, нещо огромно върви, ясно че е динозавъра.
Лиско изчезва в противната посока, след него останалите.
Влиза динозавърът. Оглежда се и тръгва отново по посоката на изчезналите.
 
 
***
Влиза Лиско.
Л и с к о. Те избягаха от мен, понеже им нося нещастия. И си е така. Нека си живеят спокойно, без мен. Но какъв беше този страшен звяр?
Нещо крещи. Чими влиза и изчезва.
Докато Лиско се реши да хукне от своя страна, влиза Динозавърът.
Лиско е хванат на тясно, още не може да реагира. Двамата стоят и се наблюдават.
Лиско е толкова уплашен, че е спокоен, предполага се, че е откачил.
Л и с к о. Днес времето е хубаво, но наблюдавам онова дърво и се чудя, дърво ли е, или не е дърво… Ако го погледнеш от едната страна – е дърво, но ако го погледнеш от другата страна – пак е дърво, само че не прилича на дърво, а на друго дърво… На вас как ви се струва, дърво ли е или не е дърво, като се вземе предвид, че времето не е чак толкоз хубаво.
Д и н о з а в ъ р ъ т /с изненадващо тънко, детско гласче/. Момченце, искаш ли да си поиграем?
Л и с к о. Пък не му е и време да е дърво, по това време дърветата са се прибрали да спят.
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля ти се!
Л и с к о. Или пък са на екскурзия. На вас не ви ли се струва, че по това време всичките дървета са на екскурзия?
Според Лиско, вече е настъпил удобният момент, той изпищява и хуква, излиза.
Д и н о з а в ъ р ъ т /учудено/. А!…
Друго място в гората.
Димби, Домби и Мокси.
Д о м б и. Мисля че се отървахме от лисичето.
М о к с и. Сега ми е добре.
Д и м б и. Млъкнете.
Д о м б и. Какво, не е ли така?
М о к с и. Вече мога и да си попаса.
Чува се крясък, панически префучава жабокът Чими. След него – Лиско.
Д и м б и. Като ракети!
М о к с и. Ами и ние.
Д и м б и. Какво?
Д о м б и. Да профучим.
М о к с и. Вече треперя.
Много внезапно влиза Динозавърът. Застава пред тях като паметник, като съдба.
Тримата герои треперят, нищо не може да ги успокои, нито могат и да хукнат – само треперят, като придружават треперенето на телата си със звуци.
Обаче Димби и Домби все пак успяват, изглежда че се окопитват и изчезват.
Пред Динозавъра е останал само треперещия Мокси.
М о к с и /най-после проговаря/. Махни се, звяр! Ти си най-страшния звяр!
Д и н о з а в ъ р ъ т. Кой? Аз?
М о к с и. Макар че говориш тънко!
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля те…
М о к с и. Нямам нищо общо с оня дето те пусна. Не сме никакви приятели, срещам го винаги случайно и той винаги намисля да отваря бутилки. Ако не беше отворил тапата, сега ти щеше да си живееш в бутилката, а ние…
Д и н о з а в ъ р ъ т. Моля ви да си поиграем.
Посяга към Мокси.
Мокси изпищява и изчезва.
Д и н о з а в ъ р ъ т. А!…
Динозавърът остава сам.
По наклона на тялото му, като тръгва от опашката, пълзи Калинка.
К а л и н к а т а /върви нагоре и говори/. Какво си ти, по което се катеря? Дърво ли си, планина ли си, или си облак?
Д и н о з а в ъ р ъ т. Динозавър съм.
К а л и н к а т а. Ди-но-за-вър.
Д и н о з а в ъ р ъ т. Праисторическо животно, от изчезналите… Защо никой не иска… да играе с мен?
К а л и н к а т а. Ами като сте изчезнали какво търсиш тук?
Д и н о з а в ъ р ъ т. Знам ли, я? Търся деца, да поиграем, а всеки бяга. Какво им става, защо всички, бягат. Искам да говоря с някого, да погаля някого…
К а л и н к а т а. Ти си много страшен.
Д и н д и. А така ми се играе.
К а л и н к а т а. Как се казваш?
Д и н д и. Динди.
К а л и н к а т а. Няма такива луди да си играят с чудовища. Че я се погледни – ти си грамада, планина! И не съм виждала по страшно нещо от тебе.
Динди заплаква.
К а л и н к а т а. Спокойно, не плачи, обърши сълзите си.
Д и н д и. А ти си толкова малка и хубава, така ти завиждам,. Всъщност какво си, не мога дори да те видя, само чувам гласа ти.
К а л и н к а т а. Дребна съм и съм нищожна – калинка. Е, красива съм, на точици, каквато е сега модата – сега се носят точките – но съм такова зрънце, че се страхувам, всеки може да ме настъпи.
Д и н д и. Но никой не се страхува от теб. Как искам да бъда на твое място.
К а л и н к а т а. А пък аз – на твое. Всички бягат надалеч, никой да не може да ме настъпи, нито да ме обиди, умирам да се страхуват от мен.
Д и н д и. Страшно е да се страхуват от тебе, това е най-голямото нещастие – да предизвикаш ужас. Искам да играя с някого, да погаля някого…
К а л и н к а т а. Ох, Динди, ако ти позволя да ме погалиш, не знам дали ще остане нещо от мене.
Д и н д и. Видя ли?
К а л и н к а т а. И двамата не сме за никъде, готова съм да станем приятели, макар че защо ти съм аз, като не можеш нито да ме погалиш, нито да ме видиш.
Д и н д и. И все пак ми поолекна, вече говоря с някого, чувам глас, някой не бяга от мен.
К а л и н к а т а. А пък аз се возя, някой ме вози, някой ме защитава, никой не може да ме стъпче. Много било хубаво, бе, Динди – да стоиш отгоре и да те носят насам-натам!…
Д и н д и. Тогава напред!… Там виждам четири същества от които ме е страх. Приближавам ги – бягат, приближавам ги – бягат. Особено едното, с дългите уши. Калинке, погали ме!
К а л и н к а т а. Галя те, усещаш ли нещо?
Д и н д и. Много е тъжно, да ти кажа. Но, все пак – напред.

.
Песен на Калинката:

Аз съм силна, аз съм здрава,
вижте ме – високо съм и пея;
аз съм мощна, величава –
яхнала чудовището, змея.
.
Кой ще дръзне да ми каже,
че съм само нищо и полвинка,
или да допусне даже,
че съм незначителна калинка?
.
Така е като имаш приятел голям,
за тебе вече с почит ще говори,
спокойно ще напредваш насам или натам,
той въздуха пред тебе все ще пори.
.
 
Кой ще дръзне да ми каже,
че съм само нищо и полвинка,
или да допусне даже,
че съм незначителна калинка!
.
Калинка…
калинка…
калинка…

 
Гласът и героите се отдалечават, изчезват.
Затъмнение.
***
Полянка.
Влиза Чими. Успокоява дишането си. Вижда бутилката. Взима я. Гледа я.
Ч и м и. Бутилка. /оглежда я/ Какво ли е имало в нея? /надига я към гърлото си/ Нищо не е имало. /поглежда надолу/ Тапа. Всяка бутилка си има тапа… Търкулнала се тапата – намерила си бутилката.
Бегом влиза Мокси. Вижда как Чими се кани да тикне тапата в гърлото на бутилката.
М о к си. Стой! /Чими го гледа учудено/. Не затваряй.
Ч и м и. Какво?
Мокси грабва бутилката и я наблюдава.
М о к с и. От тук излезе нещо, което трябва да се върне пак тук!
Влиза бягащият Лиско. Спира. Гледа как Мокси държи бутилката.
М о к с и. Ти го пусна!
Л и с к о. Мокси, братко, този път се изплаших и аз.
М о к с и. А пък аз от треперене хванах мускулна треска. Ще се разглобя, ще се разпадна!… /дава му бутилката/ Пъхай го, махни го!
Л и с к о /на себе си/. Динозавърът има тънко гласче… и следователно… по пътя на логиката…
Ч и м и /страшно възмутено/. Логика! Чудовището ще ни глътне, а ти – логика!… Виж тука, виж, от тази страна е пропаст! Ако чудото се появи от тази страна /сочи обратната/ няма къде да бягаме. /обръща се към пропастта/ Ехо! /ехото отвръща/ Логика. /Ехото отвръща./ Разбра ли? Двеста метра пропаст.
Влизат Димби и Домби.
Д и м б и. Този път и Лиско…
Д о м б и. …го е страх.
М о к с и. И няма къде да бягаме! /обръща се към пропастта/. Ехо.
Ехото отвръща.
Д и м б и  и  Д о м б и. А така!
Л и с к о. Приятели, по пътя на логиката…
Ч и м и /и всички други/. Тихо!
Л и с к о /упорито/. Това не е динозавър!
Ч и м и. А какво?
Л и с к о. Динозавърче! Дете!… Като нас!…
М о к с и. Лиско, действаш на нервите!
Ч и м и. Чуй!
В с и ч к и извикват: Ехо.
Ехото от глъбините на пропастта отвръща неколкократно.
Л и с к о /в настъпилата тишина/. Отивам при него.
Лиско излиза.
Ч и м и. Глупако, върни се!
П р и я т е л и т е  на Лиско. Лиско !…
Ехото отвръща зловещо.
Л и с к о /връща се/. Всички деца се разбират.
Излиза.
***
Някъде.
Динди и Калинката.
Ехото долита до тях.
Д и н д и. Там си играят.
К а л и н к а т а. И ние си играем, Динди.
Д и н д и. А от мен – бягат.
К а л и н к а т а. Защото се страхуват.
Д и н д и. Искам да ги погаля…
К а л и н к а т а. Динди, съвземи се!
Д и н д и. Не искам да се страхуват.
К а л и н к а т а. Спокойно.
Д и н д и. Кажи ми, Калинке, как да премахна страшната външност от себе си?
К а л и н к а т а. Динди, тихо!
Все още чуваме далечното ехо: Лискоооо…
…Някой иде.
Влиза Лиско, спира пред Динди. Двамата се гледат. Мълчание.
Тихичко се дочува ехото.
Л и с к о /тихо/. Там ме викат. /Пълна тишина./ Приятелите, ме зоват. /тишина, пауза/ Но аз идвам при тебе. /пауза/ Защо? /пауза/ Кое ме кара да идвам, да ме погълнеш? /пауза/ Но… като се замисля, не мога да не си кажа, че гласът ти е тънък, а тънки гласове имат само децата.
К а л и н к а т а /сочи Динди/. Той е бебе! На три месеца.

Л и с к о. Досега никое дете не е изяло друго дете.
К а л и н к а т а. Точно така!
Л и с к о. Мило динозавърче, дойдох при тебе, но знаеш ли как се страхувам? Казах си: Лиско, не си човек, ако не се приближиш до чудовището! /разтреперва. се, та чак зъбите му тракат и то силно/ Иииииетто ммме, пппри тттеб сссеъм. Ччччак сссега ммме хххва-на!
К а л и н к а т а. Кое?
Л и с к о. Сссс… ссссс…. сссс.
К а л и н к а т а. Страхът.
Л и с к о. Дддцд… дъдъдъдъ.
К а л и н к а т а. Да.
Л и с к о. Калинке, завиждам ти, качила си се върху него и хич не те е сссстрах.
К а л и н к а т а. Ми, нали сме деца.
Зад гърба на Лиско се появява Димби.
Д и м б и /шепти/. Аз съм тук.
Л и с к о /без да се обръща, продължава да говори на Динди/. Освен това, приятелството…
Зад гърба му се промушва Домби.
Д о м б и. И аз.
Л и с к о. Калинке, приятелството е…
– Всички сте луди! – казва Мокси и се появява рязко, но изглежда, че нервното напрежение се е превърнало в нервна криза и от там нервна ярост.
М о к с и /врязва се чак до Динди, поглежда го и вика/. Не те е срам! Пу!…
Л и с к о. Мокси!
М о к с и. Разглобих се от страх! Как не те е срам да се явяваш и плашиш! Да гониш!
Д и н д и. Аз?
М о к с и. Разнищих се от треперене. Ето, пипни ме /Мокси пипа Динди/ усещаш ли? Това не съм аз, това не е магаре, а едно уплашено нещо. /вика със всичка сила/ Махни се! Остави ни гората и полянките. Те са наши. Реката е наша!
Тишина. Голяма пауза.
Чува се хлипането на Динди.
Димби и Домби са учудени.
Д и м б и. Той плаче.
Д о м б и. Сълзи!
Д и м б и. Лиско, и ти.
Д о м б и. Плачеш.
Д и м б и /учудено/. Мокси!
М о к с и. Плаче ми се!
Всички плачат.
К а л и н к а т а. Еее, хубава работа!
Разплаква се и тя.
Влиза Чими.
Ч и м и /оглежда ги както плачат/. Еее, голямо плачене! /Взима бутилката и я поднася отворена към Динди/ Хайде, влизай обратно.
М о к с и /скача/. Не! /Грабва бутилката и я захвърля далеч./ Проклетнико, махай се!
Ч и м и. Аз ли?
В с и ч к и. Ти!
Ч и м и. Ужас!
Чими избягва.
Плачът продължава, разтапя се бавно в тиха и много нежна музика.
И сега:
започва
да се превръща
от плач
в нежно
 успокояване.
 
Л и с к о. А ние се страхуваме…
Д и м б и. От тебе.
Д о м б и. Защото ни гонеше.
М о к с и. Навсякъде.
Д и н д и. Ми, исках да ви погаля.
А сега:
успокояването
прераства във ведрост,
ведростта поражда приповдигнатост,
после – смях.
Вече всички се смеят.
И се покачват върху гърба на Динди. Нареждат се. Лиско взима калинката в ръката си.
Л и с к о. Стана хубаво!
Д и м б и. Дори чудесно!
До м б и. Ние се намерихме!
М о к с и. Ехаа!
К а л и н к а т а. И аз ви намерих!
Д и н д и. А Динди да намери Вас!
Л и с к о. За да стане пиесата!
Смях.
Всъщност, на сцената са останали само куклите на героите и гласовете им са записани на лента.
Долу са се наредили изпълнителите на ролите, които вече пеят:

Когато по пътя приятели вървят
дори и реките за мъничко ще спрат.
С учудване реките ще рекат: –
Приятели са тръгнали на път!
И припевът:
Дръпнете се, приятелите идват.
Дръпнете се и ние да ги видим.
Охо, охо – познати наши стари –
известните ни весели другари!

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – куклената пиеса;

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – повестта…

борис
априлов
*
П Р И В И Д Е Н И Е Т О
*
пиеса
за куклен
театър
*
19??
ЛИЦА
по реда на появяването:
 
ДОМБИ                                  – дебеличко момченце
ЧИМИ                                                – проклет, много проклет жабок
ДИМБИ                                  – тъничко момченце
МОКСИ                                 – магаре
ЛИСКО                                  – лисиче
ШЕСТ КАТЕРИЧКИ            – изпълнители на танци
СВЕТУЛКИ                           – изпълнители на танци
БУХЛЬО                                – бухал, който е куче
ШАРО                                    – куче
ЗАЮ                                       – зайче
 
.
 
.
 
 1.

Кът от гората

Влиза Домби, спира и се оглежда.

Д о м б и /извиква/. Чими!… /Пауза,/ Чимиии! /Пауза./ Чимииииии!… /Пауза./ Обади се, Чими!… Знам че си някъде тук. Обади се, защото те викам.

Ч и м и /гласът му/. Не ме викай.

Д о м б и. Викам те!

Ч и м и /гласът му/. Не знаеш името ми, а ме викаш!

Д о м б и. А бе, Чими, твоето име име ли е? Не мога да го запомня… Чакай, как беше… Чимичамичомичуми.

Ч и м и /ядосаният му глас/. Не е така!

Д о м б и. А как?

Ч и м и /излиза пред него/. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Не мога и не мога.

Ч и м и. А е толкоз лесно – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Как?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Първото го знам – Чими но по-нататък не мога. Опитвал съм се, докарвам го донякъде и не мога. Все бъркам.

Ч и м и. Карай да върви! Защо ме търсиш?

Д о м б и. Трябваш ми.

Ч и м и. Не думай. Кой си ти?

Д о м б и. Не ме ли познаваш? Домби. Дето те спасявахме.

Ч и м и. Много са ме спасявали. Не мога да помня всички.

Д о м б и. Аз съм Домби. Приятелят на Димби. Димби е по-слабичкият, а аз съм по-дебеличкия. Не помниш ли, когато те спасявахме с магарето Мокси и Лиско.

Ч и м и. Къде ме спасявахте?

Д о м б и. Беше паднал в един варел и те извадихме.

Ч и м и. Защо?

Д о м б и. Как… защо?

Ч и м и. Карай да върви! Какво искаш?

Д о м б и. Една услуга,

Ч и м и. А така!… Каква услуга.

Д о м б и. По-напред кажи, дали ще ми услужиш, после ще ти кажа каква е услугата и защо ми е.

Ч и м и. Не. По-напред кажи каква е услугата, а после ще ти кажа дали може.

Д о м б и. Не, Чими. Първо трябва да ми кажеш съгласен ли си, а после ще ти кажа дали…

Ч и м и. Не съм съгласен.

Д о м б и. Е, тогава довиждане. /Тръгва. Спира./ Защото беше много интересна услуга. На пръв поглед нищо и никаква услуга, а на втори – голяма услуга. /Тръгва и спира./ Жалко, че бях избрал тебе да ми я направиш. Ти беше най-подходящ. Довиждане. /Стои. Чака./ Много интересна услуга. Просто щеше да си паднеш като разбереш каква интересна услуга щях да искам от теб. Довиждане. /Стои./ Такава услуга, че просто щеше да се зарадваш. Все едно че АЗ ти правя услуга на теб, разбираш ли, не ти на мен. Довиждане. /Тръгва./ Разбираш ли?

Ч и м и /рязко/. Слушай бе, ти още ли не си разбрал, че аз съм проклет жабок и на мен такива не ми минават.

Д о м б и. ТЪКМО защото си проклет.

Ч и м и. Какво?

Д о м б и. Тази услуга се отнася до ПРОКЛЕТИ животни.

Ч и м и. Моля?

Д о м б и. Това е една ПРОКЛЕТА услуга.

Ч и м и. Така ли?

Д о м б и. За МНОГО ПРОКЛЕТИ животни,

Ч и м и. Да, ама аз съм още по-проклето животно.

Д о м б и. Да, ама тази услуга е за още по-проклето животно.

Ч и м и. Значи е някаква проклетия?

Д о м б и. Да. Щях да те помоля да направиш една доста голяма проклетия. Но, тъй като не искаш… Довиждане.

Тръгва и изчезва.

Ч и м и. Домби!

Д о м б и /гласът му/. Какво?

Ч и м и. Ела тук, ти казвам.

Д о м б и /гласът му/. Защо?

Ч и м и. Моля ти се, ела.

Д о м б и. Какво ще правим?

Ч и м и. Нищо. Ти искаше да направя някаква проклетия. /Стоят един срещу друг./ Кажи сега – кво искаш?

Домби. Да, ама не знам дали можеш да пазиш тайна.

Ч и м и. Че не мога, не мога, но ако е за някоя проклетия, мога.

Д о м б и. Трябва да обещаеш, че няма да казваш на никого. Нито на Димби, нито на Мокси, нито пък на Лиско.

Ч и м и. Ще мога.

Д о м б и /готов да склони/. Добре, ама какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?

Ч и м и. Не знам. Какво искаш?

Д о м б и. Каквото и да е.

Ч и м и. Мога да ти дам един орех.

Д о м б и. Дай го.

Дава му ореха.

Домби /тихо, съзаклятнически/. Някой подслушва ли?

Ч и м и. Няма бе, няма никой.

Д о м б и. Тогава – слушай. Нали ги знаеш Лиско, Мокси и Димби?

Ч и м и. Да де, знам ги. Какво?

Д о м б и. Непрекъснато ми се присмиват.

Ч и м и. За какво?

Д о м б и. Че съм бил страхлив.

Ч и м и. Там, от тази пасмина, всички сте страхливи.

Д о м б и. Да де, но те казват, че аз съм по-страхлив от всички. И наистина, Чими, да ти кажа правата, стане ли нещо по-опасно, все аз бягам. Първи избягвам. Докато се усетим и излитам на един километър. Понякога изхвърчавам като тапа.

Ч и м и. Е, да.

Д о м б и. Е, да де – да.

Ч и м и. Че какво от това?

Д о м б и. Смеят ми се. Непрекъснато ми се подиграват задето съм страхлив. От мен по-страхлив е само магарето Мокси.

Ч и м и. И какво?

Д о м б и. Искам да им дам урок.

Ч и м и. Уха!

Д о м б и. Искам някой да ни изплаши и те да избягат, а аз да остана и да им се смея.

Ч и м и. Добре измислено. Но аз?

Д о м б и. Какво ти?

Ч и м и. Какво аз?

Д о м б и. Ти ще ги уплашиш.

Ч и м и. Как?

Д о м б и. Ще станеш привидение.

Ч и м и. ПРИВИДЕНИЕ?

Д о м б и. Привидение!

Ч и м и /след пауза, възторжено/. Ееее, чудесно! Умирам за такава работа… И ще ви уплаша, така ли?

Д о м б и. Точно така!

Ч и м и. Всички?

Д о м б и. Всички,

Ч и м и. Чудесна проклетия! Умирам за такива проклетии. Кога?

Д о м б и. Довечера.

Ч и м и. Къде?

Д о м б и. В изгорелия горски дом. Нали знаеш оня горски дом дето изгоря отвътре и остана цял отвън?

Ч и м и. Аааа, хижата!… Страшна работа ще стане!… И какво?

Д о м б и. Какво – нищо. Отиваш там и чакаш. Ние идваме, ти ни се явяваш няколко пъти като привидение. Знаеш как, нали?

Ч и м и. Знам, знам!… Ще видиш.

Д о м б и. А така!… Ще викаш, ще крещиш, и ще се явяваш. Всички ще избягат, а аз ще остана и ще им се смея.

Ч и м и /луд от радост/. Ааа, голяма работа ще стане!… Ох, кога ще мръкне!… Голяма проклетия ще направя… Да, разбирам – всички ще се изплашат и ще побягнат, а ти ще останеш и ще им се изсмееш…

Д о м б и. Да видят те кой е страхлив и кой не е… Ха-ха-ха!

Ч и м и. Ха-ха-ха!… Само да мръкне веднъж.

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Представяш ли си какъв смях ще падне?

Ч и м и. Ааа, голяма проклетия ще стане!… Страшно ще ви уплаша. Като наистина. За такива работи ме бива… Ха-ха-ха!

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Хайде, довиждане!… Довечера – знаеш.

Ч и м и. В Горския дом.

Д о м б и. Ха-ха-ха! Домби излиза.

Затъмнение.

2.

Поляна в гората.

Песен на птички.

Но ето че се чува и песента на приближаващия се Димби.

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, димби, димби,

аз от Димби, димби, дим!

/Димби се появява./

Аз съм Димби, димби, димби.

Аз съм Димби, димби, дим!

Димби спира в средата на сцената. Ослушва се, защото вече звучи и песента на Мокси.

М о к с и /гласът му/.

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Мокси се появява./

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Спира./ Здравей, Димби!… Какво правиш?

Д и м б и. Нищо не правя. Скучая.

М о к с и. И аз.

Д и м б и. Ще се пукна от скука. А и Домби го няма.

М о к с и. Че къде може да бъде Домби?

Д и м б и. Не знам. Днес не съм го виждал.

М о к с и. А Лиско?

Д и м б и. Него пък хич не съм го виждал.

М о к с и. И аз… Преди малко исках да го потърся, но си викам, защо не отида на полянката, където сигурно са Димби и Домби, а може би и Лиско. Добре, но идвам на полянката и виждам само тебе. Това е.

Д и м б и. Че малко ли е?

М о к с и. Не е, но ако сега се изтърсят Лиско и Домби ще ми светне пред очите.

Д и м б и. Наистина е скучно… Да ги потърсим, че да отидем на реката, а?

М о к с и. Днес ще се къпем много. Много ми е скучно. Напоследък нямаше никакви приключения и ще се пукна. Да дойде поне Лиско, та да измислим нещо.

Д и м б и. Тогава да повикаме Лиско.

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Раз-два-три!… Лискооооооооооо!

Л и с к о /гласът му отдалеч/. Каквооо?

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Ела, елаааа!

Л и с к о. Добреееее!

М о к с и. Като го видя и ми светва.

Д и м б и. И на мен. Каквото искаш може да ти измисли.

Чуваме песента на Лиско:

Аз съм Лиско, Лиско, Лиско,

аз съм Лиско, Лиско, Лис…

Появява се.

Аз съм Лиско, Лискооо… Домби?

М о к с и  и  Д и м б и  /едновременно, учудено/. Какво?

Л и с ко. Къде е Домби, питам.

Д и м б и. Не съм го виждал.

Л и с к о. Защо ме викате?

Д и м б и. Скучно е.

М о к с и. Ще се пукна.

Л и с к о. Къде е Домби?

М о к с и. Лиско, ще се пукна. Много ми е скучно. Просто чувствам как ще взема да се пукна и ще се чудите къде съм отишъл.

Л и с к о. Много просто – ще отидем на реката. Ще намерим Домби и ще се къпем. Днес е хубав ден за къпане.

М о к с и. Да, но не ми се търси сега някакъв си Домби!… Да вървим, а той да ни намери на реката.

Л и с к о. Добре… Ей, страшно ми е скучно. Как не можем да си направим едно приключение! Какво стана с тия приключения напоследък, бе? По-рано, където отидеш – приключение. Сега – нищо.

3.

Край реката.

Излизат от водата на брега. Току що са се окъпали.

М о к с и /изпълнен с блаженство/. И да се къпя обичам, но най-ми харесва като изляза от водата и като се излегна на слънцето.

Л и с к о. Бе, какво ли е станало с Домби?

Д и м б и. Не бой се, ще дойде.

М о к с и. Домби е идвал винаги. Забелязал съм и друг път – чакаме го и идва. Никога не е ставало тъй, че да не дойде. Нали, Димби?

Д и м б и. Да. Един ден дори каза че няма да дойде и пак дойде. Забелязал съм, че винаги идва. Понякога идва по два пъти. Не знам как го прави, но се е случвало да дойде по два пъти.

М о к с и. Глупости!…

Д и м б и. Честна дума!

М о к с и. Аз не съм забелязвал такова нещо. Забелязал съм да идва по веднъж, но два пъти не съм го забелязвал. То и не може, разбира се, едно и също животно или предмет да дойде два пъти. Нали, Лиско? Не знам как може да стане. Защото животното си е едно цяло нещо и ако дойде, може да дойде изведнъж, а не на два пъти… Нали, Лиско?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. Аз пък съм го виждал да идва два пъти.

Л и с к о. И аз.

М о к с и. Глупости!…

Л и с к о. Хем беше казал че няма да идва, понеже щял да ходи някъде. И дойде два пъти, защото там където имал да ходи било при нас.

М о к с и. Спомням си този случай, но защо ДВА ПЪТИ?

Л и с к о. Как защо?… Единият път дойде сутринта, а другият – след обед.

М о к с и. Това не значи два пъти.

Л и с к о. Значи, защото беше казал, че няма да дойде изобщо.

Д и м б и. А дойде два пъти… Разбираш ли?

М о к с и /неуверено/. Разбирам.

Д и м б и. Тогава мълчи!…

М о к с и. Скучно ми е!… Умирам за някакво приключение!… Но да не е много страшно. Така… да се уплашим малко и после да се посмеем.

Л и с к о /протяга се/. Умирам, както си седим и изведнъж да стане нещо.

Д и м б и. Например?

Л и с к о. Знам ли?… Изведнъж да стане нощ, или пък земетресение, или пък да изскочи някой лъв… Да стане нещо по-така, което да ни уплаши… Или пък да спасяваме някого, или пък… сега да дойде някой и да каже, че Домби е в беда и трябва да му помагам. Умирам да помагам на някого. Или да премахнем някаква неправда… Тихо!…

Ослушват се.

Долита песента на Домби.

Д о м б и /гласът му, а след това се появява/.

Аз съм Домби, Домби, Домби,

Аз съм Домби, домби, дом! /прекъсва песента./ Здравейте!…

Л и с к о. Домби, защо се забави?

Д о м б и. Ще ви кажа.

Л и с к о. Знаеш ли как те чакаме?

Д о м б и. Нося ви едно приключение.

В с и ч к и. Какво?

Д о м б и /многозначително, тайнствено/. Довечера…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. Довечера се очертава голяма приключение.

Л и с к о. А защо довечера?

Д и м б и. Не може ли още сега?

Д о мб и. Не. Това приключение можем да си го направим само нощем.

В с и ч к и. Защо?…

Д о м б и. Защото е приключение с ПРИВИДЕНИЕ.

Мълчание. Пауза.

Л и с к о. Как… с привидение?

Д о м б и. Е така на – с привидение.

Л и с к о. Какво привидение?

Д о м б и. Обикновено. Най-обикновено нощно привидение, което се привижда. Появява ти се и ти се привижда.

Л и с к о /разочаровано/. Значи няма да има никакво приключение.

Д и м б и. Защо бе, Лиско?

М о к с и. И по-добре да няма.

Д и м б и. Ама защо бе, Лиско? Защо да няма приключение?

Л и с к о. Защото привидения не съществуват. Щом няма привидения, как може да има приключение с привидение?… Кажи де… може ли да си направиш нещо с нещо което го няма? Привиденията не съществуват.

М о к с и. Не съществуват, а пък непрекъснато говорят за тях.

Л и с к о. Страхливите!

Д о м б и. Какво страхливите?

Л и с к о. Само ТЕ говорят за тях. Измислят си ги. Не вярвам в привидения.

Д о м б и. Не знам дали има привидения, но днес цялата гора говореше.

Л и с к о. Какво говореше?

Д о м б и.  За някакво привидение, което се появило.

Л и с к о. Къде?

Д о м б и. Всяка нощ някакво особено привидение се явявало в изгорелия горски дом.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Така казваха.

Л и с к о. И какво правело?

Д о м б и. Появявало се…

М о к с и. Само да ми се появи и съм свършен. Мразя привиденията!…

Д о м б и. Някой там каза, че то не само се появявало.

М о к си. Така ли?

Д о м б и. Да. То се и кискало.

М о к с и. А така!

Д о м б и. Някой друг пък казваше, че привидението се качвало върху когото и да е и го яздело.

М о к с и. Е тези работи ми са крайно противни!… Лиско, какво ще кажеш? /Мълчание. Пауза./ Аз ще се окъпя още веднъж и ще се побера. /Мълчание./ Ето! Казваше че привидения не съществуват, пък тук ти казват, че ги има в голямо изобилие. Кискат се и ти се качват на гърба. /мълчание./ Иди разправяй, че няма привидения!

Л и с к о /изведнъж/. Няма!

М о к с и. Няма, а пък Домби чул с ушите си, че има… Нали, Домби?

Д о м б и. Да… Разправяха…

Л и с к о. Привиденията са измислица, и който вярва в привидения е глупак.

М о к с и. Добре де, Лиско, ти като не си глупак можеш ли да отидеш довечера в изгорелия горски дом?

Л и с к о. Защо не?

М о к с и. Ама да се приближиш.

Л и с к о. Да.

М о к с и. И да влезеш вътре.

Л и с к о. Ще вляза и ще чакам колкото си искам.

М о к с и. Ти си луд!…

Л и с к о. Готов съм да ви покажа. Довечера ще отида, ще престоя в горския дом и ще ви докажа, че привидения не съществуват.

Д и м б и. Добре де, ама ние как ще разберем, че наистина си бил там?

М о к с и. И как ще знаем дали си се уплашил или не си се уплашил?

Д о м б и. Да.

Л и с к о. Не знам. Това си е ваша работа. За мен е важно да вляза и да престоя в тъмнината. Ако привидения съществуват, ще дойдат и ще ми докажат, че съществуват. Така ли е, Димби?

Д и м б и. Е, да.

Л и с к о. Така че…

Пауза.

М о к с и. Лично аз…

Нова пауза.

Д и м б и.Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога. /Млъква. Следва нова пауза./

Д о м б и. Какво не можеш?

М о к с и. Да направя такова нещо.

Д о м б и. /след продължителна пауза/. И аз.

М о к с и /след пауза/. А пък аз съвсем!

Л и с к о. Добре де, откъде знаеш че не можеш?

М о к с и. Сигурен съм.

Л и с к о. Откъде си сигурен?

М о к с и. Толкова ли не ме познаваш?

Л и с к о. Познавам те, но човек се променя.

М о к с и. Да, но аз – не. Такъв съм си, твърд характер.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. Какво да ти кажа?… Иска ми се да дойда с теб… Но няма да дойда, защото съм сигурен, че ще се разтреперя и ще избягам.

Л и с к о. А ти, Домби?

Д о м б и. Аз… ами… аз… каквото кажат другите.

Л и с к о. Добре де, не можете ли поне да ме придружите до там?

М о к с и /бързо/. Не!

Л и с к о. Поне до полянката на горския дом. Ще останете мам и ще наблюдавате.

М о к с и /решително/. Не!

Д и м б и. Не, не може.

Д о м б и. Каквото кажат другите.

Л и с к о. Отново ставате смешни!… Никой няма да ви изяде

М о к с и /кипва/. А бе, Лиско, не разбираш ли, че ме е страх? Казал съм ти – не искам да ме е страх, пък ме е страх.

Л и с к о. Защото не си внушаваш.

Мо к с и. Какво да си внушавам?

Д и м б и. Какво да си внушавам?

Л и с к о. Някаква мисъл.

Д о м б и. Добре де, каква мисъл?

Л и с к о. Някаква мисъл, която да е обратната на страха. Например, ако човек започне да си повтаря непрекъснато НЕ МЕ СТРАХ!… НЕ МЕ Е СТРАХ, НЕ МЕ СТРАХ… той ще свикне с тази мисъл, тя ще влезе в него и вече наистина няма да го е страх.

Д и м б и. Добре де – колко пъти?

Л и с к о. Един милион пъти!… Например, трябва да почнете отсега и чак до довечера. Щом стане довечера, ще видите че вече не ви е страх. Дори ще влезете с мен в хижата. Достатъчно е да започнете отсега да си повтаряте на глас: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

М о к с и. И чак до довечера?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато се къпя и излежавам на слънцето?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. После – докато вървим по пътеката да обядваме?

Л и с к о. Да.

Д о м б и. И целия следобед?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато залезе слънцето?

Л и с к о. И после!

М о к с и. Че то много бе, Лиско!… Непрекъснато едно и също.

Л и с к о. Да, но в замяна на това, страхът ще избяга. А който не чувствува страх е щастлив. Може би най-щастливите хора, животни или предмети, са безстрашните.

М о к с и. Умирам да съм щастлив предмет!… Много мразя това, че ме е страх. Ако започне да не ме е страх, ще стана най-щастливия предмет на света.

Л и с к о. Да ви кажа правата, и мен ме е страх, затова ви моля да дойдете. Смятам, че ако до довечера си повтаряме непрекъснато: не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх, изведнъж ще започне НАИСТИНА да не ни е страх и тогава нека дойдат каквито си искат привидения!…

М о к с и. По-полека, по-полека!… Мен ако не ме е страх ще дойда най-много до полянката. В хижата не влизам да ме убиеш.

Д о м б и. И аз.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. И аз. Най-много до полянката пред хижата.

М о к с и. Но мен ме е страх вече и от полянката. Ето, вижте, започнах да треперя.

Д и м б и. И аз!

Треперят.

Л и с к о /бързо/. Защото сте глупави!… Раз-два-три!…

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Започвайте де!

М о к с и. Какво да започваме?

Л и с к о /започва/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Мокси, Димби и Домби постепенно се включват един след друг.

Четиримата повтарят едновременно фразата.

Повтарят и тръгват.

Вървят и повтарят фразата.

Музика в такта на стъпките им. Обаждат се птички.

Четиримата спират. Макар че продължават да си повтарят гласно фразата, те не могат да не спрат и да не проследят чудния танц на няколко катерички между дърветата и земята. Красотата на изпълнението ги кара да занемеят. С грациозни ритмични движения катеричките танцуват пред тях, докато изчезнат според желанието на режисьора,

Димби, Домби, Лиско и Мокси стоят занемели. Започват да ръкопляскат и да викат: Браво, После настъпва тишина.

Л и с к о /сепва се/. Какво правим?

М о к с и . Какво бе, какво има?

Д и м б и. Забравихме да…

Д о м б и /съвзема се първи/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Фразата се понася от всички, но разбъркано, с догонване, без синхрон, по такъв начин, че по едно време се получава фразата: Не, страх ме е!

Лиско /съвзема се пръв/. Тихо!… Спрете!… Съвземете се!

М о к с и /който се съвзема последен, след като повтаря няколко пъти сам: „Страх ме е“/. Какво бе, защо спряхме?

Л и с к о. Защото сме жалки!

М о к с и. Така ли?

Л и с к о /строго/. Не се ли чуваш какво казваш?

М о к с и. Не. Когато говоря, никога не се чувам какво казвам.

Л и с к о. Еднооо, двее, три!…

В с и ч к и  в синхрон: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Прозвучава зловещ смях, който ги смразява.

М о к с и. Какво беше туй!

Д о м б и. Да бе, наистина…

Л и с к о /вика/. Какво може да бъде!… Кажете, какво може да бъде?

М о к с и. Е, да де – това питаме.

Л и с к о /вика/. Нищо не може да бъде!… Изкрещя птица. Това може да бъде!… Еднооо, двее, три!

Тръгват и отново повтарят своята фраза.

Излизат.

Появява се Чими, който се изсмива зловещо зад гърба им.

 

4.

Полянката пред хижата, където е варелът

Смрача се.

Появяват се Лиско, Мокси, Димби и Домби. Повтарят фразата, която трябва да ги адаптира към приключението. Спират и продължават да си повтарят: не ме е страх.

Варелът стои безмълвно до тях.

Мокси млъква. Тримата продължават да повтарят. Димби млъква. Продължават само двама, млъква и Лиско.

Д о м б и /продължава, докато другите го гледат/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Л и с к о. Един момент.

Д о м б и. Какво има?

Л и с к о. Почивка.

М о к с и. Вече цял следобед… заболя ме устата.

Л и с к о. Признайте, че вече ви е страх по-малко.

М о к с и. Мен ме е страх.

Л и с к о. Защо бе, Мокси? Ето, виж, отсреща е хижата. Най-обикновена изгоряла хижа. Ще се приближим, ще влезем…

М о к с и. Щ е се приближиш ти!… Аз ще стоя тук. Който иска – да отива.

Л и с к о. Добре.

Д о м б и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Стъмва се.

Л и с к о. Видях.

М о к с и. Не може ли да почакаш тук. Ако има духове или привидения, ще се появят там и ще ги видим. Ако пък тръгнат към нас, докато прекосят полянката, аз вече ще си бъда у дома.

Л и с к о. Приятели, на това място, точно пред горската хижа, мога да ви повторя колкото пъти искате, че духове и привидения не съществуват.

М о к с и. Защо?

Л и с к о. Защото са измислица, фантазия. За да има духове, те трябва да бъдат направени от нещо, трябва да можеш да ги пипнеш, а понеже казват че духовете са направени от нищо и че не могат да се пипнат, това означава че не съществуват, защото щом едно нещо е направено от нищо, то си е нищо.

М о к с и. На мен още отсега т треперят краката.

Л и с к о. Раз-два-три!

Започват да повтарят окуражителната фраза.

М о к с и /прекъсва/. Вижте, вижте как се стъмва!

Л и с к о. Казахме, че това ще бъде нощно приключение.

М о к с и. Тая работа не ми харесва!… Сега загазих съвсем.

Л и с к о. Защо?

М о к с и. Защото, Лиско, навсякъде стана тъмно и вече не мога да си отида. Това не е честно!… Искам да си вървя!…

Л и с к о. Мокси, засрами се!

М о к с и. Искам да си вървя!…

Л и с к о /извиква/. Мълчи!… Едно-две-три!

Фразата. Но Мокси не се включва.

М о к с и /панически/. Предлагам да пеем!… Страх ме е. Искам да пеем!

Л и с к о /вика/. Няма да пеем!… Аз тръгвам към хижата.

/Тръгва./

М о к с и /хвърля се към него и го хвана/. Стой!… Лиско!..

Миличък мой!… Моля те, не тръгвай!… Първо ме заведете далеч от тук и правете каквото си щете! Моля ви, махнете ме от тук!… Домби, защо мълчиш? Нали и ти си страхлив?

Д о м б и. И мен ме е страх.

М о к с и. Да, ама днес не те е страх толкоз!

Д о м б и. Кой знае.

Л и с к о. Трябва да ви кажа, че мен пък винаги ме е страх, но ТРЯБВА.

Д и м б и. Какво трябва? Нищо не трябва!

Л и с к о. Трябва да разберете завинаги, че привидения не съществуват, ще отида в хижата, ще престоя до сутринта и ще се върна при вас… Някой иска ли да дойде с мен?

Д о м б и. Аз!

М о к с и. А!…

Д и м б и. Домби, ти ме шашваш.

Л и с к о. Домби, какво става с теб?

Д о м 6 и. А, нищо… Омръзна ми да се страхувам. Не искам да ми се смеете.

Л и с к о /категорично/. Тръгваш!…

Д о м б и. Към хижата!… Напред!…

Л и с к о. Мокси, чакай тук!

М о к с и /крещи/. Не!… /Тримата тръгват./ Не ме оставяйте… /Тръгва с тях./ Това е лудост!… Върнете се… /върви с тях./ Не искам. /Вече почва да шепти с предчувствие за страшното./ Не мога да остана сам… Вече няма да ви погледна… Лиско е проклет…

Излизат.

 

5.

Вътрешността на хижата.

Влизат Лиско и Домби.

Л и с к о /оглежда се/. Ако съществуват привидения, Домби, това е най-доброто място за тяхното появяване… Виж, тук има разни дупки, входове и изгорели врати.

Д о м б и /бодро/. Наистина, Лиско!… Чудесно място за привидения! /Към мястото откъдето са дошли./ Мокси, Димби… хайде!..

М о к с и /гласът му/. Идваме! /Влизат Мокси и Димби./ Сега какво? /Оглежда обстановката./

Д о м б и. Тъкмо казвам на Лиско, че тук е идеалното място за появяването на каквито и да е привидения.

М о к с. Тогава да минем нататък.

Д и м б и. Така де, какво ще правим тук?

Л и с к о. Напротив!…

М о к с и /проплаква/. Не разбирате ли, целия треперя!…

Д о м б и. Ти трепериш във всички приключения.

Д и м б и /към Домби/. А ти?

Д о м б и. Както виждаш – не ми пука. /Извиква./ Привидения, къде сте? Елате!… Чакам ви!

М о к с и. Тихо!… Какво си се развикал?…

Д о м б и. Защо да не викам? Вика ми се.

М о к с и. Глупако, в хижите се пази тишина.

Д о м б и /възторжено/. Ойларипиии!…

М о к с и. Моля ти се, Домби!

Л и с к о /учуден и доволен/. Домби, какво ти става?

Д о м б и /насърчен, извиква/. Привидение, ще дойдеш ли?

Г л а с /в настъпилата тишина/. Ще дойда, ще дойда.

Абсолютна тишина. Продължителна пауза.

М о к с и /най-после нарушава тишината/. Чухте ли нещо?

Л и с к о. Май че имаше нещо…

Д о м б и. И на мен ми се струва, че има нещо.

М о к с и /троснато/. Има нещо!… А не може да стане НЕЩО от НИЩО.

Л и с к о. Защо от нищо?

М о к с и. Нали каза, че привиденията били нищо?

Л и с к о. Казах.

М о к с и. А тогава кой извика? Кой отговори?… Може ли да ти отговори някое нещо, което е всъщност нищо?… Казвам ви, да бягаме докато е време.

Л и с к о. Все ми се струва, че сме се излъгали.

М о к с и. В кое?

Л и с к о. Може би ни се е сторило.

Д и м б и. Как ни се е сторило?

Л и с к о. Ами – да. Когато някой ИСКА да чуе нещо, той го чува. Ето, ще извикам още веднъж: Привидение, ще дойдеш ли?

Тишина. Пауза. Нищо.

Д о м б и /нарушава паузата/. Видя ли?

Всички сякаш се отдъхват.

Л и с к о. Казах ви – понякога можем да си въобразим всякакви неща. Невъзможно е да чуеш гласът на едно привидение. Привидението, както разправят глупците за него, е съставено от нищо, а как може едно нищо, един въздух, да проговори?… Кажете де!… Може ли един въздух да проговори?

М о к с и /знае си своето/. Всички чухме, че проговори!

Л и с к о. Проговори нашето въображение. Всъщност не проговори никой, но ако някой проговори наистина, това може да бъде само НЯКОЙ, нещо живо, нещо което съществува, а не привидение. /Извиква./ Привидение, ще дойдеш ли?

Напрегната тишина. Нищо.

Л и с к о /язвително/. Какво чухме?…

Д о м б и /весело/. Нищо не чухме!…

М о к с и. И какво?… Ще чакаме до сутринта?

Л и с к о. Привиденията се появяват в полунощ.

М о к с и. И ще им чакам кефа, да се появят… И какво ще спечеля, ако се появят или пък ако не се появят?

Л и с к о. Как, още ли не разбра?… Още утре ще разпръснем глупавите слухове. Всички ще разберат, че привидения няма.

Д о м б и /доволно/. И, хем си правим приключение!…

М о к с и. И ще скучаем?

Л и с к о. Защо? Можем да си попеем.

Д о м б и. Предлагам да играем… Хайде! /Хваща ръцете на Лиско и Димби./ Да си направим хоро!

Хващат се всички. Пеят и играят.

Но, ние забелязваме, че вече не играят четирима, а петима. Някакво непознато същество покрито с воал се е хванало на хорото, играе заедно с тях, пее заедно с тях.

Д и м б и /прекъсва играта/. Спрете!…

Всички спират.

Д о м б и. Какво бе, Димби?

Д и м б и /учудено/. Как какво?… Не забелязахте ли?

Д о м б и. Не.

М о к с и. Какво да забележим?

Д и м б и /учудено/. А!… /Започва да брои присъстващите./ Едно, две, три, четири!… Точно четири… А бяхме… Вие луди ли сте? Не забелязахте ли, че по едно време не играехме четирима, а петима?

Д о м б и. Какво искаш да кажеш?

Д и м б и /в настъпилата тишина/. Искам да кажа, че преди малко някой беше между нас. Някакво непознато същество, наметнато с нещо, беше се хванало на хорото,

Д о м б и. Не може да бъде. Лиско, кво ще кажеш?

Л и с к о. Не вярвам.

Д и м б и. Мокси, ти наистина ли не видя нищо?

М о к с и. Според мен, тук ще станат много проклетии.

Д и м б и. А аз съм сигурен, с очите си го видях как играеше с нас, беше се вмъкнал незабелязано и незабелязано си отиде. Държеше се за моята ръка и за ръката на Домби.

Д о м б и. Ей че интересно!… Защо не поиграем отново?

Лиско. Така де – ако е дошъл някой, може да дойде отново… Хайде, хванете се… /Хващат се./ Почваме!… Пейте!

Запяват, но стоят на едно място. Пеят и се оглеждат. Песента им е вяла, неопределена.

Л и с к о /старае се да оживи играта/. Хайде!… /Хорото се завъртява бавно. Всеки гледа наоколо./ По-бързо!… Мокси, защо не пееш?

М о к с и. Защото броя!

Л и с к о /весело/. А себе си броиш ли?

М о к с и. А, стигам само до две. Нататък ме е страх да преброя.

Л и с к о. Но, както виждаш – четирима сме.

Д о м б и. Привидение, къде си?…

Л и с к о. Защо не дойдеш?

Хорото се върти мълчаливо, в очакване някой да се обади.

Л и с к о /най-после/. Всичко е било плод на фантазията!…

Д о м б и. На страха!

Л и с к о. Така ви се е сторило. /Хорото спира. Всеки се пуща./ Разберете, фантазията е много силно нещо. Особено когато започнеш да си въобразяваш.

Д о м б и. Предлагам, да застанем тук и да почнем да си въобразяваме, че ей там до стената, се появява привидение.

М о к с и. Голяма глупост!…

Д о м б и. Защо бе, Мокси? А, Лиско?… Да видим дали ще си въобразим нещо?

Л и с к о. Пък да опитаме! Ще застанем тук и ще започнем да си въобразяваме.

М о к с и. Какво да си въобразявам?

Л и с к о. Че до стената минава привидение.

М о к с и. Не искам!

Л и с к о. Добре де, Ще си въобразяваме само НИЕ.

М о к с и. А аз какво да правя?

Л и с к о. Ще си почиваш.

М о к с и /неохотно се нарежда до приятелите си/. Вместо да си вървим, ще седнем да си въобразяваме. Ако ни види някой ще си умре от смях.

Л и с к о. Тихо!… Вече започнах да си въобразявам.

Д о м б и. Тихо!… И аз.

Мълчание. Пауза.

М о к с и. Ох, боже!…

Л и с к о. Какво има?

М о к с и. Кажи ми какво да правя? Как да си въобразявам?

Л и с к о. Много просто – гледаш право в стената и просто виждаш как се явява и изчезва едно привидение.

Отново тишина. Пауза.

Минава време. Мокси се раздвижва.

Л и с к о. Мокси, какво правиш?

М о к с и. Сърби ме, искам да се почеша.

Л и с к о. Ама ти НИКАК не се съсредоточаваш.

М о к с и /почесва се/. Сега ще се задълбоча.

Отново тишина. Продължителна пауза.

И когато най-малко очакваме, пред стената спокойно минава привидението, покрито с воал. Минава тихо, бавно, не обръща внимание на никого, гледа пред себе си. Появява се и изчезва.

Д о м б и /след известна пауза, весело/. Видяхте ли?… Какво ви казах?… Достатъчно е само да се съсредоточиш и – готово!… Лиско, видя ли какво хубаво привидение си измислихме? /Тишина. Никой не проговаря./ Чудесно привидение! За първи път виждам такова хубаво… Ей, защо мълчите? Мокси, какво ти стана?… Димби?… Защо треперите?… А!… Лиско?… Лиско и ти ли?

Л и с к о /трепери/. И аз, Домби…

Д о м б и. Вие сте ненормални!

Л и с к о. Вече можеш да ми кажеш всичко…

Д и м б и. Ттто-ва ббеше ссъщото!

Д о м б и. Кое същото?

Д и м б и. Което играеше…

Д о м б и. На хорото?

Д и м б и. Да.

М о к с и /изведнъж извиква с заекване/. Аз казах!

Д о м б и. Какво бе, Мокси?

М о к с и /ядосано, вика/. Предупредих!…

Д и м б и. Но най-ми е чуден Домби…

М о к с и. Изведнъж стана герой!

Л и с к о. Това е най-интересното.

М о к с и /извиква/. Глупости! Най-интересното е, че ви послушах отново. Добре си живеех без приключения и изведнъж… Искам да си вървим!… Лиско, ти си виновен!

Л и с к о. Знам.

М о к с и. Видя ли, че има?… Кажи де, видя ли го?

Л и с к о /навежда глава/. Видах го.

М о к с и. Тогава – хайде!… Да се омитаме! Тази хижа е проклета и кой знае какво има да ни покаже. Това привидение все пак беше възпитано – мина и замина, но знам ли какви други ще наизлизат и после…

Д и м б и. То че мина – мина, че замина – замина, но де да знаеш, какво е намислило…

Д о м б и /извиква/. Разберете, това е плод на въображението ни! Според мен НИЩО не е минало. Ние си въобразихме.

М о к с и. Аз си отивам!… Димби.

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Идваш ли с мен?

Д и м б и. Веднага!… Лиско?

Л и с к о. Какво, Димби?

Д и м б и. Оставаш ли?

Л и с к о /въздъхва/. Не знам… Да си призная, изпитвам страх.

М о к с и. А казваше че няма, а? Има ли или няма?

Л и с к о. Не знам.

М о к с и /с презрение/. Не знаеш!

Л и с к о. Поне… би трябвало… да няма… Доколкото знам – привидения няма.

М о к с и. А го видя с очите си!

Д и м б и. От тука мина!… Ето!… Там мина! Страх ме е да отида и да покажа.

М о к с и. Аз тръгвам… Димби, идваш ли?

Д и м б и. Да. Лиско, идваш ли?

Л и с к о. Точно сега мисля едно много важно нещо.

Д и м б и. Питам – тръгваш ли?

Л и с к о. Нещо, което ще ми даде да разбера…

М о к с и. Тръгваш ли или да те оставим на привиденията, да те изядат.

Л и с к о. Домби, ти?

Д о м б и /безгрижно/. За мен не се тревожете!… Утре ще ви намеря и ще ви разкажа какво се е случило тук.

Л и с к о. С удоволствие бих останал, но ме е страх. Тук наистина става вещо, което ме плаши.

Д о м б и. Нали казваше, че… не съществуват?

Л и с к о /многозначително/. Е, до, ама го видях с очите си.

М о к с и. Броя до три и ще те оставим на привиденията! /Тръгва./

Л и с к о. Идвам! /Тръгва след Мокси и Димби./ Довиждане.

Д о м б и. Приятни сънища!… Ха-ха-ха!… Лека нощ, деца! /Смее се./

Лиско, Мокси и Димби излизат. Влиза Чими. Върху рамото му е наметнат воала.

Ч и м и /озадачен/. Какво бе, глупаци?… Какво стана? Защо избягаха?

Д о м б и /доволен от станалото/. Браво, Чими! Отлично! Идеално се справи.

Ч и м и. Къде отидоха ония глупаци?

Д о м б и. Беше като истинско привидение. Сега ще ме уважават цял живот.

Ч и м и. Ама къде отидоха глупаците? Само толкоз ли беше?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Не съм спокоен. Къде отидоха?… Проклетиите още не са започнали.

Д о м б и. Да де, ако се върнат, ще станат още работи.

Ч и м и. Сега ще станат главните работи… Сигурен ли си че ще се върнат?

Д о м б и. Бъди спокоен. Винаги са се връщали.

Ч и м и. Тогава защо бягат, като ще се върнат?

Д о м б и. Такива сме. Уплашим се, избягаме, после се съберем, размислим и се връщаме. Приятел в беда не оставяме.

Ч и м и /доволен/. И казваш, ще се върнат, а?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Големи проклетии ще им направим!

Д о м б и /ентусиазиран/, Браво, Чими! /Удря го по рамото./

Ч и м и. Не удряй така. Ще ми изместиш нещо!

Д о м б и /удря го още веднъж/. Браво, Чими!

Ч и м и /който залита/. Ще ми изместиш рамото.

Д о м б и . Беше чудесно!…

Ч и м и. Да видиш кво става нататък!… Ама защо не идват?

Д о м б и. Сега Лиско казва: Не мога да си простя, че избягахме като последните страхливци. А Мокси казва: Напротив. А Димби казва: Добре че избягахме. Домби нека си блъска главата с привиденията.

Разговорът на тримата, които са вече на полянката, до варела.

М о к с и. Не!…

Л и с к о.  Ти, Димби?

Д и м б и. Не!

Л и с к о. Тогава ще се върна сам. Разберете, привидения не съществуват. Ние сме се излъгали. Това беше наистина плод на нашето въображение.

М о к с и. Видях го този плод. Къде си чул и видял плод да върви, да се появява и изчезва? А?

Д и м б и. Да, появи се и изчезна.

М о к с и. Къде си видял плод да върви?

Л и с к о. Добре, А Домби?

М о к с и. Какво Домби?

Л и с к о. Така ли ще го оставим?

М о к с и. Да е дошъл с нас. Поканихме го.

Д и м б и, Няколко пъти.

М о к с и. Знам – ще кажеш че никога не оставяме приятеля си в беда. Но той пожела сам. Смееше се. Викаше и се смееше.

Д и м б и. Крещеше от радост.

Л и с к о /тайнствено/. Момчета, този път Домби е в голяма беда. По-голяма отколкото можете да си представите.

Д и м б и. А бе, чул съм че привиденията не са страшни за този, който не го е страх.

Л и с к о. Остави привиденията!… Според мен… Домби е… Ох!… Не го ли забелязахте? Вече не го е страх от нищо.

Д и м б и. Да бе, Лиско! А по-рано беше…

М о к с и. На моменти беше по-страхлив и от мен.

Д и м б и. Наистина, какво стана с Домби?

Л и с к о /изведнъж/. Най-страшното. Нашият обичан приятел е изкукуригал. Само лудият може да не се страхува от такива страшни неща. Не го ли видяхте – спокоен, весел, като… луд.

М о к с и. Добре де, какво да го правим?

Л и с к о. Трябва да се върнем, да си го вземем и да го лекуваме.

М о к с и. Как ще го лекуваш?

Л и с к о. Ще видим. Ще го пускаме от високо, ще го стряскаме, или пък внезапно ще го заливаме със студена вода докато се събуди.

М о к с и. Не!

Л и с к о. Какво – не?

М о к с и. Не ми се влиза в тази проклета хижа.

Л и с к о. Димби, ти?

Д и м б и. Ох, Лиско… че ще дойда, ще дойда, ама не е там работата. Стига вече с това приятелство. Омръзва ми вече за някакво си приятелство да треперя и да влизам по разни ми ти хижи, да спасявам луди хора. И намери кога да полудее!…

Л и с к о. Не знам. Няма да се успокоя, докато не го излекуваме.

Д и м б и. А как ще разберем, че сме го излекували?

Л и с к о. Започне ли да се страхува отново, значи е излекуван.

Д и м б и. Ама и ние сме луди дето влизаме повторно в такива страшни горски хижи… Мокси, идваш ли?

М о к с и. Мразя ви!…

Л и с к о. Значи идваш.

М о к с и. Вие сте подли твари!… Лиско, чакай, къде ме оставяш сам?

Излизат.

Отново хижата.

Домби и Чими.

Д о м б и. Искам първо да говориш нещо, да ни уплашиш с говорене, а после да се явиш, само че с нещо черно отгоре и да танцуваш, а след туй да погалиш Димби по бузката.

Ч и м и. Така ли?

Гали Домби по страната.

Д о м б и. Така.

Ч и м и. Най-много ми се ще да изплаша този проклетник Лиско. Да му се кача ли на гърба?

Д о м б и. Ще бъде чудесно!

Ч и м и. Ще видиш!… Приготвил съм ти големи изненади.

Д о м б и /смее се/. Проклетии, а?

Ч и м и. Големи проклетии!… А!… Май че са те!

Д о м б и /ослушва се/. Какво ти казах?

Ч и м и /радостно/. Идват!…Сега ще ви направя най-проклетите проклетии!…

Д о м б и. И да го погалиш по бузата. /Смее се./

Чими изчезва.

Влизат Лиско, Мокси и Димби.

Домби продължава да се смее.

Л и с к о. Домби, моля те, не се смей!

М о к с и. Хайде, Домби!… Време ти е.

Д о м б и. За какво?

М о к с и. Да те отведем.

Д о м б и. Защо?

М о к с и. Ще те стряскаме!

Д и м б и. Ще те заливаме с вода,.,

М о к с и. Ще те пускаме отвисоко. Като си удариш главата, може всичко да ти се намести.

Л и с к о /внезапно/. Не разговаряше ли с някого?

Д о м б и /съвзема се бързо/. Да… разговарях.

Л и с к о. Сам ли разговаряше?

Д о м б и. Не.

Л и с к о. С кого разговаряше?

Д о м б и. Как с кого?… С привидението.

М о к с и /кипва, ядосва се/. Домби!…

Д о м б и /учудено/. Какво?

М о к с и /много ядосано/. Ти си луд, разбираш ли? Затова се върнахме. Да те спасяваме. Ще те водим да те пускаме отвисоко и да те заливаме със студена вода… Да ти дойде акъла в главата… Ще ми разговаря с привидения!…

Д и м б и. Домби, само такива в твоето положение, разговарят сами.

Д о м б и. Глупости!

Л и с к о. Добре де, щом си разговарял с привидението, защо не разговаряш и сега?

Д о м б и. Стига да искате… /Извиква./ Привидение, къде си?

Ч и м и /гласът му/. Тук съм.

Д о м б и /след зловещата пауза/. Къде точно?

Ч и м и /гласът му/. Навсякъде.

Д о м б и /към приятелите си/. Видяхте ли? /Към Чими./ Знаеш ди кои са с мен?

Ч и м и /гласът му/. Разбира се… Познавам ги по треперинето.

Д о м б и /към приятелите си/. Засрамете се!… Не треперите! /към Чими/ Как си със здравето?

Ч и м и /гласът му/. Ще видите!

Музика. Някакъв испански мотив. Нещо като танго.

Привидението се появява този път в черно. Носи се пред уплашените зрители в ритъма на тангото, прави познати фигури около четиримата.

Особено интересно става в оня момент, когато танцьорът се приближава до Димби и го погалва по страната.

Тръгва към Мокси.

М о к с и /извиква/. Не!… /Привидението обаче се приближава./ Ще те ритна по коляното!… /Привидението спокойно го погалва по ухото. Мокси е загубил ума и дума./ Ох!…

Домби /ръкопляска/. Как хубаво танцува, нали? /мълчание върху музикалния фон./ Чудесно!…

Привидението е вече пред Лиско. Покланя му се, кани го на танц. Прихваща го и го повежда по „дансинга“.

Докато продължава този особен танц, Домби продължава да ръкопляска.

Ч и м и /с променен глас/. Танцувате чудесно!

Л и с к о. Вие сте най-прекрасното привидение, което познавам.

Ч и м и /малко изненадан от спокойния тон на Лиско/. Нима познавате и други привидения?

Л и с к о. А вие да не се мислите за единствено?

Ч и м и. Вие сте забавен!

Л и с к о. Благодаря.

Ч и м и. Ще танцуваме ли още?

Л и с к о. Защо не?

Ч и м и. Но защо пък да?

Л и с к о. Защото ще ви смъкна мантията и ще ви покажа.

Ч и м и. На кого?

Л и с к о. На глупаците, които мислят, че има привидения

Ч и м и. Лиско, с теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о. Бъди спокоен, Таратаратаратара!… Няма да те издам веднага.

Ч и м и. Сигурен ли си, че ще ме покажеш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. И знаеш ли кой съм?

Л и с к о. Ти знаеш, че знам… Целия ти номер свърни.

Ч и м и. Е тук се излъга. Нали знаеш, че съм способен на големи проклетии.

Л и с к о. Ти си в ръцете ми. Сега ще ти смъкна мантията, за да докажа, че привидения не съществуват.

Ч и м и /зловещо/. Ха-ха-ха!

Музикален ефект все в ритъма на тангото.

Б у х л ь о /гласът му/. Ха-ха-ха!…

Този път е наистина зловещо. Тангото гърми. Лиско пуска Чими.

Близа Бухльо, наметнат с наметало на истинско привидение. Танцува тангото сам.

Д о м б и /трепери/. Чими, ккакво е това?…

Ч и м и. Не знам.

Д о м б и. Нали само ти… такова?… Нали?

Ч и м и. Да.

Д о м б и. А това?

Ч и м и. /също трепери/. Не знам.

Д о м б и. Олеле!…

Л и с к о. Домби, какво има?

Д о м б и. Страх ме е!

Димби извиква и избягва.

/бързо хваща Домби/. Домби, къде?

Д о м б и. Пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Пусни ме!…

Л и с к о. Ще бягаш ли?

Д о м б и. Страх ме е!… Пусни ме… Чими, кое е туй нещо?

Ч и м и. Кое бе, Домби?

Д о м б и. Туй!

Ч и м и. Кое туй?

Д о м б и /разтреперан/. Дето танцува.

Ч и м и. Това ли?

Д о м б и. Да.

Ч и м и. Не знам!

Д о м б и /реве/. Лиско, пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да избягам!

Да не забравяме, че Бухльо продължава да танцува.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Страх ме е!… Аз накарах Чими да такова… да… бъде…

Ч и м и /смъква мантията си/. Да бъда привидение!…

Умира от смях.

Бухльо отива при Домби, поглежда го със светещите си очи, прегръща го и го понася да танцуват.

Домби /скимти/. Олеле!… Лиско, моля те!… Мокси, братко, къде си? /Танцува в ритъма на тангото./ Димби, приятелю, на кого ме оставяш?

Лиско издърпва Чими извън сцената.

Б у х л ь о /както танцува/. Нощта е приятна, нали?

Д о м б и. Ддда!

Б у х л ь о. Малко тъжна, но приятна.

Д о м б и. Даддддддда.

Б у х л ь о. Виж как танцуват светулките.

Наистина, тъмнината се е изпълнила с десетина светулки, които танцуват около тях и пеят:

Ние сме малки но светим,

ние блестим през нощта,

и от звездите по-ясни

и от звездите по-прекрасни

ние се носим по света.

Нахлуват звуците на „Компарсита“, която после отново се превръща в познатото ни танго на светулките и отново прозвучава тяхната песен.

Д о м б и /проплаква/. Всички избягаха.

Б у х л ь о. Да.

До м б и. Оставиха ме.

Б у х л ь о. Аха.

Д о м б и. Сам!…

Б у х л ь о. Защо? Нали си с мен?

Д о м б и. Кой си ти?

Б у х л ь о. Привидението.

Д о м б и. Кое привидение?

Б у х л ь о. Истинското.

Да не забравяме, че танцуват.

Д о м б и. Страх ме е!

Б у х л ь о. Знам. Домби. Какво ще стане?

Б у х л ь о. Нищо. Ще те открадна.

Д о м б и. Помооооо!…

Б у х л ь о. Кого викаш?

Д о м б и. Аз си имам приятели. Те няма да ме оставят.

Б у х л ь о. Така ли?

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Не идват.

Д о м б и. Ще видиш!… Те ме обичат.

Б у х л ь о. Хайде!… /Но все още си танцуват./

Д о м б и. Къде?

Б у х л ь о. Ще те отведа.

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Никой няма да дойде.

Д о м б и. Напротив!… Винаги идват. Лиско винаги идва Приятели не оставяме в беда… Лискооооо!

Л и с к о /гласът му/. Каквооо?

Д о м б и /както танцува/. Ела.

Л и с к о /гласът му/. Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с ко /учуденият му глас/. Кой?

Д о м б и. Привидението.

Л и с к о /гласът му/. Че теб не те е страх!

Д о м б и. Напротив!… Страх ме е, та ще се пукна!

Л и с к о. Така ли? Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с к о. А преди малко ръкопляскаше.

Д о м б и. Е!…

Л и с к о. И се смееше.

Д о м б и. Лиско, моля те!

Л и с к о. Тогава се смееше!

Д о м б и. Защото знаех кое е привидението.

Л и с к о. Откъде си знаел?

Д о и б и. Аз го поставих. Чими. Да прави проклетии.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да си помислите, че не ме е страх.

Л и с к о. Добре де, помислихме си.

Д о м б и. Да, ама туй привидение…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. …е истинско. Напразно разправяш, че няма привидения. Това привидение не ме пуска. Иска да ме вземе със себе си.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Аха!

Л и с к о. Привидение, ще го вземеш ли?

Б у х л ь о. Да.

Л и с к о. Недей бе.

Д о м б и. А ти казваше, че няма!

Л и с к о. А ти казваше, че има?

Д о м б и. Ами ето го! Държи ме!

Всички зад сцената се смеят.

Излизат и застават край танцуваните.

М о к с и. Домби, здравей!

Домби /примрял от страх/. Здравей, Мокси!

Д и м б и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Димби!

Ч и м и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Чими!… Голяма проклетия стана.

Ч и м и. Не ми говори!… Защо не дойдеш при нас?

Д о м б и. Не ме пуща.

Л и с к о. Помоли му се.

Д о м б и /както танцува, поглежда Бухльо/. Привидение, моля ти се, пусни ме да отида при приятелите си.

Б у х л ь о. Защо?

Д о м б и. Защото ги обичам. Трябва вече да си ходим.

Б у х л ь о. Не.

Д о м б и. Моля ти се.

Б у х л ь о. Ако ми изпееш песничка. Ще изпееш ли?

Д о м б и. Ами… да изпея.

Б у х л ь о. Хайде.

Д о м б и. Няма ли да ме пуснеш?

Б у х л ь о. Не. Почвай.

Домби отваря уста, но не отронва звук, защото в същия момент е запял Бухльо.

ПЕСЕНТА НА БУХЛЬО

Бу, бу, бу…

Аз съм бу, бу, бу, бу

Бу, бу, бу…

аз съм точно ОНУЙ,

дето ми светят очите,

очите, очите!

щом се покажат звездите,

звездите, звездите…

Познахте ли сега.

Какво съм аз?

Д о м б и /успокоено и радостно/. Бухалът Бухльо!…

В с и ч к и. – Бравооо! – Позна! – Браво, Домби!

Ръкопляскат.

Л и с к о. Но се уплаши!

Д о м б и. Кой? Аз ли?… Глупости!… Познах го още като се появи.

В с и ч к и. – Ами!  – Лъжеш!  – Още трепериш!

Смях.

Д о м б и. Ако искате да знаете, вие треперихте повече от мен!

М о к с и. Не е вярно! Домби. Особено ти.

М о к с и. Не е вярно… Защото на нас Чими ни каза.

Д о м б и. Какво ви каза?

М о к с и. Че второто привидение ще бъде Бухльо.

Смях. Ръкопляскания.

Ч и м и /доволен/. Аз никога не правя само една или две проклетии.

М о к с и. Браво, Чима!…

Д о м б и. Направихме си хубаво нощно приключение.

Л и с к о. Приключение с привидение!

Смях. Ръкопляскат и се заливат от смях.

 

М о к с и /опиянено/. Сега ще смъкна воала на привидението!

В с и ч к и. Хайде!  – Да го видим!  – Хайде, Мокси! – Да видим този Бухльо…  – …който ни изплаши!

М о к с и. Сега! /Хваща мантията./ Сега ще ви покажа Бухльо. Този палавник, който ни изплаши!… Този… па-па-па… /Започва да трепери./

Л и с к о. Хайде, Мокси!

Ди м б и. Чакаме!

Ч и м и. Да видим…

М о к с и /уплашено/. Аз си отивам… Лиско идвай с мен!

Л и с к о. Мокси, какво пак?

М о к с и. Ттттова нне е Бу-бу-бу… Бухльо има перушина, а това привидение има козина…

Бързо избягва.

Д о м б и. Това на нищо не прилича!

Избягва.

Д и м б и. И аз!… Домби, чакай ме!

Избягва.

Ч и м и /гледа Лиско/. А ти какво чакаш?

Л и с к о. Да видя докъде ще ти стигнат проклетиите!

Ч и м и. Страх ли те е?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Но не бягаш. Инат си.

Л и с к о. Чакам да видя и тази проклетия.

Ч и м и. Моите проклетии никога не са една или две. Страх ли те е?

Л и с к о /трепери/. Признавам.

Ч и м и /победоносно/. Е, щом признаваш… Признаваш ли се за победен?

Л и с к о /трепери/. Признавам се.

Ч и м и. И признаваш, че съм по-голям проклетник от тебе?

Л и с к о. Признавам!

Ч и м и. И по-умен?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Изобщо – признаваш и се предаваш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и /триумфално/. Тогава – да ти кажа!… Ние с Домби се споразумяхме да ви изплашим. Решихме да се превърна в Привидение. Добре, но после си казах: а бе, Чими, щом правиш проклетия, защо не вземеш да направиш и втора проклетия – та да изплашиш и самия Домби. И така, измислих и второто привидение – Бухльо!… Добре, но после си викам, защо да не направя и третата проклетия – да помислите че привидението е Бухльо, пък да не излезе Бухльо…

Л и с к о /трескаво/. Браво, Чими!

Ч и м и /триумфиращо/. И вместо Бухльо, поставих под воала Заю.

Л и с к о /изненадано/. Заю?… И всички тук се изплашихме от Заю?

Ч и м и /радостно/. Да!… Изпотръшкахте се от страх. /Примира от смях./ Домби, ела!… Димби, Мокси, елате!

Мокси /гласът му/. Лиско, какво има?

Л и с к о. Елате и се засрамете!… Привидението е бил Заю.

Всички се връщат, за да видят как Чими се смее доволно.

М о к с и. Значи, това е Заю?

Д о м б и. Ох!

Д и м б и. Проклет да си, Чими!

М о к с и, Да го видим тоя Заю!

Ч и м и /през смеха си/. Заьо, покажи се!

Привидението изръмжава зловещо.

Ч и м и /озадачено/. А!

Привидението изръмжава повторно.

Ч и м и. А!

Привидението изръмжава силно.

Ч и м и. Това не е Заю!… Бягайте!

Избягва. В настъпилата суматоха и олелия избягват Домби, Димби и Мокси.

Л и с к о. Благодаря ти, Шаро!

Ш а р о. Няма защо. /Смъква мантията си./

Л и с к о. С това исках да докажа, че привидения няма и да уплаша тези, които искаха да ни уплашат.

Ш а р о. Голяма проклетия направи на Чими.

Л и с к о. Благодарение на теб.

З а ю /показва се/. Но и на мен… Защото, Лиско, ако не ти бях казал, че Чими ме готви за привидение…

Л и с к о. Моля ти се… Благодаря ти!

3 а ю. Но ти как се сети да ме смениш със Шаро?

Ш а р о. Там е работата!… Тоя глупав Чими решил да надлъже Лиско.

З а ю /провиква се/. Хей, глупациии, къде сте?

Д и м б и /влиза/. Тук сме.

Д о м б и /влиза/. Да не мислите, че не знаех…

М о к с и /влиза/. Вятър знаеше! Аз поне си признавам, че ме е страх… Нали, Лиско?

Л и с к о. Това ти харесвам, Мокси. Че си признаваш.

Ш а р о. Но хубаво приключение ви направих, а?

Л и с к о. Чудесно нощно приключение!

Д и м б и. С привидение!

М о к с и. Три привидения!

Смеят се.

Дочува се жален глас.

Ч и м и /гласът му/. Помоооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…

Л и с к о. Тихо!…

До м б и. Кой вика?

Л и с к о. Това е гласът на Чими.

Ч и м и /жално/. Помоооощ!…

Л и с к о /тревожно/. Бързо!… След мен!

Излизат.

Полянката с варела.

Приближават се: Лиско, Мокси, Димби, Домби, Заьо и Шаро.

Ч и м и /гласът му от варела/. Помооощ!

Л и с к о /учудено/. Чими, ти ли викаш?

Ч и м и /гласът му/. Да.

Л и с к о. Къде си?

Ч и м и /гласът му/. Във варела.

Л и с к о. Къде?

Ч и м и /ядосано/. Във варела!… Отново се набутах и не мога да изляза!…

Л и с к о. И пак ще трябва…

Д о м б и. …да го спасяваме…

М о к с и. …както някога.

Л и с к о. Защо си влязъл там?

Ч и м и /ядосано/. В бързината!… Бягах и влязох… От страх А бе, Лиско, какво беше онова, което трябваше да бъде Заьо?

В с и ч к и. Шаро!

Ч и м и. Защо? Аз бях поставил там Заю.

Л и с к о. Да, ама аз смених Заю със Шаро?

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. За да ти направя проклетия.

Ч и м и. Лиско, моля ти се, ще ме спасиш ли?

Л и с к о. Да го спасяваме ли?

Г л а с о в е. – Какво да правим!

– Ще го спасяваме, разбира се.

– Винаги го спасяваме.

– И винаги от варела.

– Ходи къде ходи и…

– …все във варела!

– Все там се натиква.

Л и с к о. Димби, Домби… Бързо!…

Д и м б и. Какво?

Л и с к о. Маркуча!

Димби и Домби излизат и се връщат с края на маркуча. Всички започват да пеят песента за водата:

Водата, водата, водата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-лесното, най-нежното, игриво –

водата е душата на света!

А, а, а!

Водата е душата на света!

Докато пеят, работят, качват се един върху друг, натикват края на маркуча в дупката на варела.

Л и с к о. Пуснете водата!… Димби, пусни водата!

Д и м б и. Сега!… Излиза.

Отново песента за водата.

Млъкват да чуят песента този път от устата на Чими.

/Това си е неговата песен./

Ч и м и. Охаа!… Хубава вода!… Изкачва ме нагоре!… /Отново пее./ Хубава вода!…

Всички пеят.

Цялото им внимание е насочено към горната част на варела.

Чими /радостно/. Идвааам!… Пристигаам!… Хайдееее!.. /Кацва върху варела./ И какво?… Пак ме спасихте!… Защото сте глупаци! /Слиза долу и тръгва да си върви./ Аз ви уплаших, а вие ме спасихте!… Ха-ха-ха!

Л и с к о. Много ни уплаши!

Шаро изръмжава.

Ч и м и. Олелее!…

Избягва.

Смях и рqкопляскане.

Г л а с о в е. – Хубаво приключение!

– Нощно приключение!

– С привидение!

– Привидения!

Актьорите се показват наметнати с мантии на привидения и пеят песента за …шегата.

Шегата, шегата, шегата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-палавото, шашаво, игриво –

шегата е душата на света.

А, а а!

Шегата е душата на света!

Край


ТУК! СИНЬОТО ФЛАМИНГО .pdf file за сваляне.

.

.

.

борис
априлов
*
С И Н Ь О Т О
Ф Л А М И Н Г О
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1984

Л И Ц А:

ЛИСКО                                  – лисиче
ДИМБИ                                 – човече
ДОМБИ                                 – човече
МОКСИ                                 – магаренце
ЧИМИ                                   – жабок
ПЛАШИЛОТО
КЪЛВАЧЪТ
ТРИ ПАТИЦИ                     – без текст
ДВЕ ЧАПЛИ                        – без текст
ДВА ЛЕБЕДА                       – без текст
СИНЬОТО ФЛАМИНГО   – без текст
ЩЪРКЕЛЪТ                        

.

.

.

С Ц Е Н А   П Ъ Р В А

Любимата полянка на приятелите.
Мокси пасе.
Надига глава.
М о к с и. Аха, пристигат. Цели три дни си бях спокоен, пасях си и не мислех за нищо. Нервната ми система се успокои. Дори започнах да скучая, а няма нищо по-хубаво от скуката. Щом скучаеш, значи си спокоен, нищо не те вълнува и си пасеш… А сега тези се приближават и кой знае какво неприятно нещо са измислили, особено като мълчат.
Влизат Димби и Домби. Спират, мълчат.
Абсолютно мълчание.Непоносимо.
М о к с и /след като не е издържал/. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда часовника на ръката си/. Трийсет и седем.
Пауза.
М о к с и. Това много ли е или малко?
Д и м б и. Напротив.
Пауза.
Д о м б и. Ако продължаваме да разговаряме обаче, без да правим нищо, часът ще стане много повече.
Пауза. Мокси отваря широко уста и се прозява.
Д и м б и. Нещо се е случило, Мокси.
М о к с и. Махнете се.
Д о м б и. Вече трети ден откакто не се обажда.
М о к с и. Това е добре. Когато не се обажда, аз съм добре и се успокоявам, наяждам се и се замислям за хубави неща, вглъбявам се и изведнъж ми хрумват особени мисли, например, че съм магаре, че си паса и съм щастливо. Появи ли се обаче ОНЯ, всичко се завърта обратно – аз ставам нищо, вие ставате нищо, стърчи само той, сякаш той е всичко, а ние заедно едно нищо. Прав ли съм, Домби?
Д о м б и. Прав си, Мокси.
М о к с и. Няма да го търсиш.
Д и м б и   и  Д о м б и. Добре.
М о к с и /навива се още/. Смята се за велик, мисли че слънцето се върти около него, а то не се върти около него. Прав ли съм.
Д в а м а т а. Прав си.
Д о м б и. Много ме нервира.
Д и м б и. Но от него няма и следа.
М о к с и. Той ни смята за нищо.
Д и м б и. Така е, но от три дни никой не го е виждал.
М о к с и. Нищо чудно ако изведнъж заяви, че е великан. Прав ли съм?
Д о м б и. Прав си, но го няма.
М о к с и /раздразнено/. Какво като го няма?
Д и м б и. На мен и Домби ни е мъчно.
М о к с и. Мъчно ви е, да, мъчно ви е, защото го няма да дойде и да ви каже, че сте едно нищо, а той – всичко. Затова ви е мъчно. Дойде ли и непременно ще ни натика в нещо ужасно, да треперим и да умираме от страх. /Извиква./ Омръзнаха ми!
Д о м б и. Какво?
М о к с и. Приключенията!… Приключения аз вече няма да допусна и няма да го търся, макар че не сме го зървали от три дни и няма да отида никъде, нито да го търся, нито нищо!
Докато завършва последното изречение, бавно и сякаш мъчително, се появява Лиско. Присъствието му излъчва тишина и тъга.
Димби, Домби и Мокси го гледат дълго време учудено.
М о к с и /с уплаха/. Лиско, ти си блед! Приятели, нали е много блед? За първи път го виждам толкоз блед. Майчице, колко си блед!
Д о м б и. И си отслабнал.
Д и м б и. Какво ще те правим такъв блед и кльощав?
Л и с к о. Приятели, в момента се сбогуваме. /Другите трепват и правят крачка напред./ Пожелавам ви всички хубави неща наведнъж.
Т р и м ат а. Какво?
Л и с к о. Да ви се случват все весели работи.
Д и м б и. А на теб?
Л и с к о. Мен ме оставете, задраскайте ме, не ме споменавайте и в разговорите си… Довиждане, Димби!… Довиждане, Домби!… Довиждане, Мокси!… Отново тръгвам по света, но този път крачката ми е несигурна… Нещо ме повика да тръгна. Както си стоях и нещо ми се обади, каза ми: тръгни към мен. Заповяда ми.
Д и м б и. Какво е то, Лиско?
Л и с к о. Нещо синьо. И много красиво. Довиждане, тръгвам.
Д и н д и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Димби.
Д и м 6 и. Някаква магия ли?
Л и с к о. Довиждане, приятели.
Излиза.
Тримата стоят безмълвни, не знаят какво да правят.
В тази пауза чуваме как наблизо и далеч сеобаждат птичи гласове.
Д и м б и. Лиско никога не е бил толкова блед.
Тишина.
Д о м б и. И мрачен.
Тишина.
Д и м б и. И не говореше за приключения.
Димби въздъхва шумно, Домби въздъхва шумно, Мокси поема въздух…
М о к с и. Аз пък няма да въздъхна!
Но въздъхва и той.
Д и м б и /шепти/. Внимание! Приближава се проклетникът.
Д о м б и. Сигурно носи някаква проклетия.
Д и м б и. Само да не ни навлече в нещо неприятно.
М о к с и. Ще внимаваме, нали?
Д и м б и. Първо да го изслушаме.
М о к с и /извиква/. Не! /Пауза./ Сега съм тъжен и не ми се влиза в приключения!… Когато съм тъжен ми се пасе!
Влиза Чими.
Ч и м и. Този защо вика?
М о к с и /изревава/. Махни се!
Д и м б и. Мокси, остави жабока да се изкаже. Понякога и проклетниците трябва да се изслушват. Чими, кажи.
Ч и м и. Не съм Чими! Аз съм Чимиджимичамиджоми! Печелил съм конкурс за най-дългото име. Моето име излезе по-дълго от името на щъркела.
Д о м б и. Говори бе, проклетнико!
Ч и м и. Дойдох да ви кажа, че преди малко се изплаших много. Лежах си зад един дънер. Изведнъж до дънера премина най-големия проклетник на света.
Д и м б и. Лиско!
Ч и м и /извиква/. Да. Той е по-голям проклетник и от мен!
Д о м б и. И какво като мина?
Ч и м и. Много ме стресна.
Д и м б и. Как те стресна?
Ч и м и. Беше тъжен, беше бледен и имаше вид на нещо, което отива много далеч. Много да-далеч. А сся-сякаш завинаги. Разбирате ли? Понякога някои неща изведнъж придобиват вид, че си отиват и няма да се върнат.
Димби, Домби и Мокси се споглеждат. После Димби се извръща отново към Чими.
Ч и м и. Уплаших се. Искам да знам за какво си отива. Вие без този проклетник сте заникъде, все едно че ви няма. А той имаше вид на нещо, което изчезва. Беше тъжен, чак опашката му беше тъжна и имаше вид на нещо, което няма да се върне никога.
Д и м б и. Мокси, защо плачеш?
М о к с и. За Лиско!
Д о м б и. Ха сега да се разревем!
Д и м б и. А теб, Чими, какво те засяга, че Лиско изчезва завинаги?
Ч и м и. А! /Възмутено./ Виж го ти! На мен този ваш Лиско ми е необходим. Аз все още не съм доказал на този ваш Лиско, че съм по-голям проклетник от него. Досега ме е побеждавал няколко пъти, но ето че настъпи момента да го победя завинаги, а той бяга.
Д и м б и. Къде го видя?
Ч и м и. На другата полянка.
Мълчание.
М о к с и. Тръгвам след него!
Д о м б и. И аз!
Д и м б и. Така ви искам, приятели!
Ч и м и. Да, ама и аз.
Всички го поглеждат учудено.
М о к с и /ядосано/. Ти пък защо?
Ч и м и. Да му причиня проклетия! Изпадне ли в беда, ще му причиня още по-голяма беда.
Чими се смее неприятно.
Д о м б и. Махни се!
М о к с и. Ще те ритна!
Ч и м и. Ще вървя на двайсет метра зад вас!
Неприятният му смях.
 
 
С Ц Е Н А   В Т О РА
Предполага се, че мястото представлява зеленчукова градина, сред нея стърчи плашило.
Плашилото се състои от широкопола черна шапка, вехт черен костюм и вехти обуща. Стърчи, извисява се над всичко, хем величествено, хем жалко.
Какво ли няма в присъствието на плашилото: отчаяние, разбити надежди, поражение… И все пак, то е там, стърчи.
Влиза Лиско, спира изведнъж.
Л и с к о. А!…
П л а ш и л о т о. Плашило съм. Плаша гаргите. Приближи се, де! Господарят на зеленчуковата градина го няма.
Л и с к о. Приличате ми на човек.
П л а ш и л о т о /с радостни нотки в гласа и с надежда/. Нали? Малко ми трябва, за да стана човек. Имам шапка, костюм и обуща, и все пак, чувствам, че ми липсва нещо. /Изглежда че Плашилото е склонно да бърбори./ Така ли е?
Л и с к о. Липсва ви само това, което би трябвало да запълни дрехата и особено шапката, но отдалеч… при-ли-ча-те…
П л а ш и л о т о. Вие кой сте?
Л и с к о.  А, аз съм едно нищо и никакво лисиче.
П л а ш и л ото. Накъде сте се отправили?
Л и с к о. Вървя, скитам.
П л а ш и л от о /въздъхва/. А аз стоя. Откакто се помня стърча на тази греда, под слънцето и дъжда… А вие имате ли някаква цел?
Л и с и ч е т о. Не мога да ви се разкрия, не ви познавам и се страхувам.
П л а ш и л о т о. Аз плаша само гаргите.
Л и с к о. Ми, не ги плашете.
П л а ш и л о т о. Плаша ги само като вися.
Л и с к о. Ми, не висете. Слезте от гредата и тръгнете, превърнете се в скитник, и без това на такъв приличате. Напуснете градината и разгледайте света. Тръгваме ли?
П л а ш и л о т о. Хм! Като помисля само и настръхвам.
Л и с к о. Тогава – висете! Мога да ви кажа обаче, че вашата трагедия е нищо пред моята. Аз бях едно щастливо лисиче с приятели, гора, полянки и хубави вирове за къпане. Докато ненадейно преди осем дни не ми се появи едно синьо видение. Това видения ме накара да оставя приятелите и да тръгна. Вече осем дни вървя.
П л а ш и л о т о. Че какво ли може да бъде туй видение, а?
Л и с к о. Не знам. Синьо, много красиво, понякога ми се струва, че прилича на птица. То стърчи до едно огромно езеро. Край него има много други птици. Всички го наблюдават, искат да му кажат нещо, но то не обръща внимание на никого. Какво ли може да бъде това красиво нещо, а?
П л а ш и л о т о. Ох!… Как да ти кажа, че да ме разбереш. Не знам какво може да бъде туй красиво нещо, но на мен ми се струва, че вече си влюбено.
Л и с к о /весело/. Кой, аз?
П л а ш и л о т о. Ти.
Л и с к о. Ха-ха-ха!
Излиза понесен от смеха си.
 
 
С Ц Е Н А   Т Р Е Т А
 
Влиза Димби. Спира, извръща се назад.
Д и м б и. Хайде, защо се бавите? Какво говорите?
Влиза Домби.
Д о м б и. За лъвове.
Влиза Мокси.
М о к с и. Например, има ли вероятност да се натъкнем на лъвове.
Д и м б и. Едва ли, Мокси. Доколкото знам, насам лъвове няма.
Бързо влиза Чими.
Ч и м и. Какви лъвове? Защо лъвове? Проклетници, кой говори за лъвове.
Димби и Домби се смеят.
Чими излиза и застава на дистанцията си.
Д о м б и. Вече осем дни и нощи вървим из непознати места.
М о к с и /готов да кресне/. Изобщо защо тръгнахме? Искам да знам защо потеглихме и кой потегли пръв!…
Д о м б и. Ти потегли!
М о к с и /извиква/. Но не за осем дни! Мислех да се поразходим малко и да се върнем. А вие защо не ме спряхте?
Д о м б и. Предлагам да се върнем.
М ок с и. Да!… Лиско ни подведе отново! Не усетихте ли как се забравихме и вървяхме цели осем дни!
Д и м б и. Тихо!
М о к с и. Защо?
Д и м б и. Някой вика.
Ослушват се. Някой наистина вика. Зове. Моли ги да се приближат.
 
 
С Ц Е Н А   Ч Е Т В Р Т А
 
При Плашилото.
Влиза Димби. Влиза Домби. Влиза и Мокси.
М о к с и /с уплаха/. Не поглеждайте натам.
Д и м б и. Защо?
М о к с и. Случайно погледнах натам и мога да ви кажа, че никак не съм доволен. Това същество, ако ти се появи нощем, ще си бъде направо призрак.
Д и м б и. Горкото плашило! Какво ли иска? Какво ли му е станало? / Обръща се към Плашилото./ Добър ден.
П л а ш и л о т о. До днес аз висях безропотно на гредата, но преди малко мина едно приятно същество и разбунтува душата ми. Знаете ли колко малко ми трябва за да стана човек?
Д о м б и. Колко?
П л а ш и л о т о. Имам шапка, имам палто, имам панталони, обуща. Какво ми липсва? Трябва малко да се посъбера, да се съсредоточа и готово. Гаргите се плашат от мен понеже им приличам на човек, значи, аз съм си човек, ще се посвия и ще кристализирам като човек. Шапка имам ли? Имам. Палто имам ли? Имам. Това са панталони, а това – обуща. Остава само онова. Пръст към главата./
Плашилото слиза от гредата и се отърсва, поприглажда се, оправя шапката си, връзва връзките на обущата.
Д и м б и. Случайно да сте, виждали някое лисиче?
П л а ш и л о т о. Преди малко. /Връзва обущата си./ Поговорихме си, предложи ми да стана скитник и да го придружа.
Д о м б и. Накъде?
П л а ш и л о т о. Натам.
Плашилото сочи.
Димби тръгва натам, Домби тръгва след него, Мокси клати недоволно глава и тръгва след тях.
П л а ш и л о т о. Чакайте!
Минава Чими.
Ч и м и. Ти пък какво бе? Какво искаш?
Чими излиза.
Плашилото хуква след всички.
 
 
 
 
 
С Ц Е Н А   П Е Т А
 
Полянката с дървото на кълвача.
Огромно старо дърво. На него може да виждаме, а може и да не виждаме Кълвача.
Но на всяка цена чуваме неговото: Къррррррррр.
Влиза Лиско, повдига глава.
Л и с к о. Хей, кълвач!
Тишина.
К ъ л в а ч ъ т. Кой вика?
Л и с к о. Аз викам.
К ъ л в а ч ъ т. Какво искаш?
Л и с к о. Моля те, Кълвачо, като гледаш от върха на дървото, виждаш ли в далечината една голяма сребърна вода!
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Ами това е Сребърното езеро!
Л и с к о. А птици виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Птици колкото щеш.
Л и с к о. А синя птица виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Че кой не я знае нея!… А ти, дето питаш, кой си?
Л и с к о. Ха! Че кой не ме знае мен!
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Л и с к о. Довиждане.
Лиско си излиза. Кълвачът ядосано започва да картечи със своето кърррррр.
Влиза Димби, следва го Домби, подир него Мокси. Спират. Заслушват се в звуците на кълвача.
Д и м б и. Кълвачо, добър ден!
К ъ л в а ч ъ т. Кърррррррр!
Д о м б и. Да си виждал едно лисиче?
К ъ л в а ч ъ т. Кърр! Кърр!
П л а ш и л о т о. На този му къркори стомаха.
Излизат. Влиза Чими.
Ч и м и. Ей, глупако, млъкни!
Тишина.
Ч и м и. Наблизо има ли щъркели?
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Ч и м и. Щъркели!
Кълвачът отвръща със спонтанен смях и своето кърррррр.
 
 
С Ц Е Н А   Ш Е С Т А
 
Тръстики вляво и вдясно.
По средата част от езерото с хоризонт.
Но ние още не съзираме това, може би предполагаме, че скитанетони след осем денонощия ще ни доведе тъкмо на такова място.Засега виждаме само бледи утринни звезди. Разсъмва се бавно и сякаш тържествено. Една след друга гаснат звездите, предават се, разтапят се в розовата дрезгавина, тя бавно, но сигурно предвещава хубаво юнско утро.
Бавно, но сигурно се настанява и светлината на деня. Вече няма звезди, заедно с чудесната музика пред очите ни изгряват сребърните светлици на езерото, обрамчено от двете страни с тръстики.
Вдясно, сред тръстиките се появява Лиско.
Л и с к о. Май че е това! Туй съм го сънувал. То ме накара да тръгна. Осем денонощия вървях, на деветия ден сутринта съм тук. Може би на това място ще трябва да се случи нещо, което никога, не ми се е случвало досега… Трябва ли да се крия между тръстиките? Да се покажа ли? Най-добре е да се крия. Но кое ще ми подскаже да се появя? /Туп, туп, туп! – чуваме да тупти сърцето му./ Охо, сърцето, то ще ми подскаже кога да се разкрия. Това приключение ли е? Не. Не ме интересуват никакви приключения. С мен се случи нещо особено.
Музика.
 
 
С Ц Е Н А   С Е Д М А
На друго място в тръстиките.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
Д о м б и. Димби, какво виждаш?
Д и м б и. Лиско зяпа езерото.
М о к с и. Затуй вървяхме осем дни, да зяпаме едно езеро]
Д и м б и. Тук всичко е красиво.
М о к с и. Но не мога да паса. Яде ми се, а трябва да се спотайваме.
Д о м б и. Мокси, трябва да видим най-после защо лисичето се повлече до тук, какво го повика, кое го кара да се крие в тръстиките.
Д и м б и. И тази тъга! Нашият Лиско – тъжен!
Д о м б и. Без приключения.
М о к с и. Виж, това ми харесва. Няма опасности, няма страх. Криеш се и наблюдаваш един луд.
П л а ш и л о т о. Но и нас ни наблюдават.
М о к с и /бързо/. Кой?
П л а ш и л о т о. Оня противен жабок. Какво иска той от него, какво е намислил?
Д и м б и. Чака.
П л а ш и л о т о. Какво чака?
Д и м б и. Да му отмъсти.
Д о м б и. Случи ли се беда с лисичето, жабокът ще скочи върху него.
М о к с и. Да го смачка!
П л а ш и л о т о. Но защо?
Д и м б и. Понеже Лиско спаси някога живота му и го извади от една бъчва.
Д о м б и. А той не обича да го спасяват…
М о к си. … понеже е проклетник.
Д и м б и. Но е най-страхливото животно на света.
С Ц Е Н А   О С М А
 
Лиско стои зад тръстиките и чака с примряло сърце.
По езерото бавно преминава патица. Изчезва. После преминава двойка от патици. С дългите си кракабавно, по плитчината пристъпват две розови чапли. Спират, поглеждат се, сякаш си говорят нещо и продължават пътя си, изчезват от взора ни.
Сега се появяват два лебеда, тържествено плават. Единият разперва криле, размахва ги, като ли ще прави кой знае какво, но ги прибира и потегля по пътя си, увличайки другарката си.Изчезват.
По особената музика ние разбираме, че може би ще се случи нещо неочаквано. Не оставаме измамени – най-напред се появява едно синьо петно, което прилича на осветен от прожектор кръг. Кръгът серазхожда по сцената, но след туй се връща, сякаш е разузнал, че всичко наоколо е достатъчно чисто и достойно за появата на фламингото.
Още по-значителен музикален акцент.
Появява се синьо пулсиращо сияние, запява ангелски хор, може бипеят всички обитатели на езерото – от патиците до лебедите,и се оттеглят, за да открият повече просто, а то всъщност се оказва шоу-ефект за появата на главната шоу-звезда, да речем, нещо като Алис Фей от някогашната поредица „Красавиците на Зигфелд“ или Марлен Дитрих в „Синият ангел“.
Изчезнало е небето, изчезнало е езерото, останало е само синьото пулсиращо сияние и в центъра му Синьото фламинго, позовало по неведоми пътища нашето лисиче да тръгне и да намери безпогрешно Сребристото езеро, позовано може би от любовта, като първи неосъзнат трепет на детето или пък, а това е и най-вероятното, като неугасим стремеж на всяко живо същество да потърси и открие красотата.
Лиско наблюдава фламингото с нямо вцепенение, но накрая, било от детска дързост, било заради самочувствието си, извиква едно:
– Хей!
Задвижва, се цяла система от изящни и хармонични движения – фламингото извръща глава към него и го поглежда.
– Пристигнах! – долага Лиско. – Повикахте ме и дотърчах. Не можех да не дойда, нямаше как. Мислите ли, че вече нещо може да ни разлели?
Синьото видение извръща глава отново към езерото, прави бавни крачки и нагазва във водата. Шията му наподобява синя мълния. Водата го отразява. Получават се две сини прелести.
– Моля ви – надига гласчето си Лиско. – Пътувах осем денонощия към вас, изоставих приятелите си, забравих приключенията… Аз съм Лиско! За мен са писани книги, бил съм в гнездото на орел, и в стомаха на акула. Обърнете ми малко внимание. Животът ми е пълен с приключения.
Синьото фламинго клъвва нещо от водата, разперва крилете си и ги прибира.
Една чудесна нежна перушинка се отделя от него и се отправя към лисичето. Лиско протяга лапичка и я улавя.
Да не забравяме, че всичко се извършва феерично и придружено с подходяща музика.
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Сред тръстиките, някъде зад гърба на Лиско.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
За всеки случаи, да не забравяме, че зад техния гръб пък се спотайва Чими.
М о к с и /сърдито, плачевно/. Съсипвате ме, унищожавате ме с това принудително лежане сред тръстиките.
Д и м б и. Мокси, тихо, ще ни чуят.
М о к с и /знае си своето/. Нима ще се крием цял живот така? Вече цяла година лежим и го наблюдаваме!
Д о м б и. Не цяла година…
П л а ш и л о т о. …а три денонощия.
М о к с и. До кога, кажете? И кога ще си вървим обратно. На всичко отгоре трябва да шептя, забранено е да се провикна нормално. Домби, кажи му на Димби, това не е честно, искам да се изправя, вече се схванах!
Д о м б и. Млъкни и наблюдавай!
Д и м б и. Такава красота!
П л а ш и л о т о. Подобно нещо не съм виждал никъде.
Д и м б и. Чими, какво ще кажеш за синьото фламинго?
Ч и м и /гласът му/. Не съм Чими, а Чимиджимичамиджоми!
Смях.
М о к с и. Той не знае, че на онова самотно дърво сред полето има щъркелово гнездо.
Д и м б и. Не му казвай.
Д о м б и. Ако чуе ще полудее от страх.
П л а ш и л о т о. Но щъркел не се вижда.
Д и м б и. Да бе, къде ли е щъркелът?
Ч и м и. Глупаци, какво си шепнете?
Смях.
 
 
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Лиско сред тръстиката.
Отново музикалният мотив за фламингото.
Отново сиянието. Появява се цялата синя прелест.
Лиско стои и наблюдава.
Л и с к о /гласът му, на запис/. Трети ден мълча и наблюдавам тази магия. Светът е като умрял, всичко е изчезнало. Нима съм омагьосан? Готов съм да стоя цял живот така, никога няма да се наситя на красотата. Тя се състои от хармонични елипси, кръгове, параболи, триъгълници и всичко останало от геометрията. Всяка вечер тази птица отлита към острова на езерото и всяка сутрин се появява пред мен. Всички други птици на езерото са влюбени в нея, но тя не им обръща внимание. /Вече с истинския си глас./ Хей, птицо!
Фламингото отново трепва и повторно обръща глава към лисичето.
Лиско. Какво си ти?
Мълчание. Очите на птицата са втренчени в малчугана.
Л и с к о. Защо ме повика?
Мълчание.
Л и с к о. Искам да те докосна.
Мълчание.
Л и с к о. Искам да полетя с теб. Защо не ме понесеш над света, а?
Мълчание.
Л и с к о. Осем денонощия пътувах към тебе, три дни стоя на този бряг, чакам те да се появиш и те наблюдавам. Кажи нещо, дай ми знак, че си ме забелязала и ще превърна в най-щастливото същество!
М о к с и. Димби, плачеш ли? /Учудено./ Домби, и ти ли плачеш?
Д о м б и. Горкият Лиско!
Д и м б и. Колко е нещастен!
П л а ш и л о т о. Щастлив!
Д и м б и. Какво, Плашило?
П л а ш и л о т о. Той е щастлив! Според ме, всяко дете трябва да изпита поне веднъж в живота си подобно нещастие.
Д о м б и. И все пак, боли го.
Д и м б и. Той се мъчи.
М о к с и. И трябва да го изтръгнем от магията. Глупаци, не виждате ли че е омагьосан!
В това време се чуват страшни кресливи викове за помощ. Дявол да го вземе – и този път Чими. Всички поглеждат нагоре.
Д и м б и. Чими!
Д о м б и. Жабокът!
П л а ш и л о т о. Щъркелът го отнася!
М о к с и. Пада му се!
Отново крясъците на Чими.
М о к с и. Викай! Кряскай!
Д и м б и. Мокси, засрами се!
Чими зове за помощ.
 
 
С Ц Е Н А   Д В А Н А Д Е С Е Т А
 
Лиско съзерцава своето синьо видение.
Фламингото, сякаш нарочно извършва подчертано хармонични движения и то най-много с шията си.
Патиците, чаплите и лебедите се въртят влюбено около фламингото, което не ги и забелязва. Долитат крясъците на Чими.
Ясно се чува: Помоооощ!
Лиско сякаш е заспал.
– Помоооощ!
Нима това е същото лисиче, нима това е нашият герой, познат ни от всички други пиеси?
Втурва се Димби.
Д и м б и. Лиско, не чуваш ли?
– Помооощ! – вика от небето Чими.
Връхлита Домби.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Димби и Домби наблюдават с учудване Лиско.
Лиско не ги е и чул, продължава да съзерцава величието на синьото фламинго.
Д и м б и /крещи/. Щъркелът задигна жабока!
Лиско не чува.
Д о м б и. Виж! /Потупва Лиско по рамото./ Носи го във въздуха!
– Помоооощ! – крещи отгоре Чими.
Влиза Мокси.
М о к с и. И сега ли ще го спасяваме?
– Помоооощ!
Мокси. /вика нагоре/. Оставяме те на щъркелааааа!
Димби и Домби разтърсват яростно лисичето.
Д и м б и. Лиско!
Л и с к о /едва сега с глух глас/. Какво?
Д о м о и. Чими вика!
Л и с к о /сякаш отсъствува/. Кой вика?
– Помооощ! – крещи Чими отгоре.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Л и с к о. Защо?
Д и м б и. Събуди се!
Фламингото се приближава и протяга крило. Лиско мечтателно протяга лапа.
Крилото и лапата замалко да се докоснат.
– Помооооощ! – крещи от небето Чими.
Л и с к о /все още в унес/. Кой вика?
М о к с и /не се сдържа и изревава/. Чими вика!
Л и с к о. Защо?
П л а ш и лото /нахълтва/. Отвлякоха го!
Л и с к о. Кой го отвлече!
П л а ш и л о т о. Щъркелът.
Д и м б и /тържествено/. Започва приключение!
Л и с к о. Какво беше то?
Д о м б и. Ще спасяваме! Не разбра ли? Лиско, събуди се, щъркелът грабна Чими. Жабокът изчезна във въздуха. Ето, не вика, няма го, отвлякоха го!
Л и с к о. Къде го отвлякоха?
П л а ш и л о т о. В гнездото на щъркела!
Л и с к о /едва сега обръща поглед/. Ти пък кой си?
П л а ш и л о т о. Плашилото!
Л и с к о. Димби, ти ли си!
Д и м б и. Тук съм!
Застава пред него.
Д о м б и. И аз!
Л и с к о /трезво/. А Мокси?
М о к с и. Ти си глупак!
Л и с к о. Някой не викаше ли?
Д и м б и. Отвлякоха Чими!
Д о м б и. Щъркелът!
Л и с к о. А защо не ми казахте? Кой щъркел? Къде? Това е вече приключение!
– Урааааааа! – викат всички.
Л и с к о. Мили мои приятели!
С Ц Е Н А   Т Р И Н А Д Е С Е Т А
Гнездото на щъркела; какъв жесток реализъм след цветния сън на езерото.
Чими и Щъркелът.
Чими крещи.
Щ ъ р к е л ъ т /не толкоз неспокойно, с достойнство/. Млъкни.
Ч и м и. Няма да млъкна!
Щ ъ р к е л ъ т. Тогава ще те глътна веднага.
Ч и м и. Помооооо…
Щъркелът го чуква с клюна си по главата. Чими млъква.
Щ ъ р к е л ъ т. Знаеш ли защо те държа все още неизяден? За да ме познаеш. Ние с теб се познаваме. Някога с теб се явявахме на един конкурс.
Ч и м и. Аха.
Щ ъ р к е л ъ т. За най-дългото име. /Чими се разтреперва./ Не трепери… Там ти посмя да ми се противопоставиш.
Ч и м и. Чичо Щъркел, тогава за всичко беше виновно едно презряно и омразно лисиче, което ненавиждам от дъното на душата си. Вашето име беше Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак. А Лиско каза, че това не е име, а стихотворение. И дадоха наградата на мен… Понеже името ми е Чимиджимичамиджоми!
Щ ъ р к е л ъ т. Измъкна цяла кошница с ягоди изпод клюна ми. Вместо да ги изям аз, изяде ги ти!
Ч и м и. Още ми е сладко.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега пък ще изям тебе! Ти си проклетник.
Ч и м и. Прав си.
Щ ъ р к е л ъ т. Добре, че го съзнаваш.
Ч и м и. На мен ми доставя удоволствие да съм лош. Сега, например, не ме е яд, че ще умра, а за туй, че ще престана да върша проклетии. Ако съм сигурен, че като ме глътнете ще се отровите, сам ще вляза в стомаха ви.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти откога разговаряш на ВИЕ?
Ч и м и. Не знам на какво се дължи, но с ВАС ми се говори на ВИЕ, понеже сте много страшен.
Щ ъ р к е л ъ т. По-страшен и от човека?
Ч и м и. Че какво му е страшното на човека?
Щ ъ р к е л ъ т. Не ми говори. Човекът пресушава блата, създава блата – прави каквото му скимне.
Ч и м и. Помооооощ!
Щ ъ р к е л ъ т. Защо викаш?
Ч и м и. За всеки случаи. Помоооооооооооо….
С Ц Е Н А   Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т А
 
Сред голото поле.
Лиско, Димби, Домби, Мокси и Плашилото. Чува се викът за помощ.
Д и м б и. Лиско, виждаш ли самотното дърво сред полето?
Л и с к о. Видях и гнездото.
М о к с и. И пак ли ще го спасяваме?
Л и с к о. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда ръката си/. Шейсет и два!
Л и с к о. Можеш ли да запазиш тази перушинка?
Лиско показва синята перушинка, обгърната в сияние.
Д и м б и. Да.
Взима перушинката и я пъха в джобчето на ризката си.
Л и с к о. Планът ми е готов. На оня самотен бряст има един щъркел и един жабок. Щъркелът трябва да изяде жабока. Ще направим така, че щъркелът да не го изяде, а да ни го върне.
М о к с и. А какво ще го правим?
Л и с к о. Ще ви кажа как ще стане това. Успехът ще зависи главно от нашето красноречие. Трябва да се превърнем в артисти.
М о к с и. Разправяй каквото щеш, но хубавото на туй приключение се състои в това, че няма риск за живота.
С Ц Е Н А   П Е Т Н А Д Е С Е Т А
Щ ъ р к е л ъ т. Говорехме за човека, а ето го и него. Приближава се.
Влиза Димби.
Д и м б и. Добър ден.
Щ ъ р к е л ъ т. /високо от гнездото/. Добър ден.
Д и м б и. Мога ли да запитам нещо?
Щ ъ р к е л ъ т. Можете.
Д и м б и. Да сте виждали някакъв човек?
Щ ъ р к е л ъ т. Ами ти не си ли човек?
Д и м б и. Аз съм човече, дете – на две, на три, на четири или на пет годинки.
Щ ъ р к е л ъ т /иронично/. Аха.
Д и м б и. Човекът, за когото питам носи черна шапка, черен костюм и черни обуща.
Щ ъ р к е л ъ т /присмехулно/. Друго не носи ли?
Д и м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т /охладнява/. Трион ли? Че защо му е този трион?
Д и м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Така ли? И защо го търсиш точно тук?
Д и м б и. Видях го да се отправя насам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го забелязал.
Д и м б и. Извинете за безпокойството. Довиждане.
Щ ъ р к е л ъ т. Довиждане. /На себе си./ Това какво ли може да означава?
Въздъхва.
Долу се появява Домби.
Д о м б и. Чичко щъркел, вие отдавна ли стърчите горе?
Щ ъ р к е л ъ т. От много-много отдавна.
Д о м б и. Да сте забелязали някакъв човек насам? Слаб и висок, с шапка и официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. Друго забележително нещо?
Д о м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо му е трион?
Д о м б и. С него реже.
Щ ъ р к е л ъ т. Какво реже?
Д о м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го виждал.
Д о м б и. Извинявайте.
Щ ъ р к е л ъ т. Значи не ти е известно какво реже?
Д о м б и. Довиждане, чичко.
Домби си излиза.
Влиза Мокси. Прави се на ударен, не говори нищо, пасе.
Щъркелът го гледа известно време отгоре и накрая не издържа.
Щ ъ р к е л ъ т. Магаре, извиняван, но искам да се информирам, случайно не си ли срещало насам или натам някакъв човек със шапка.
М о к с и. Не искам и да го срещна! И съм ядосан, ще знаеш.
Щ ъ р к е л ъ т /трепва/. С шапка, нали?
М о к с и. И официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. И обуща, нали?
М о к с и. Точно от него бягам.
Щ ъ р к е л ъ т. Защо, какво ти прави?
М о к с и. Мани, мани! Тъкмо се излегна на сянка, човекът се приближава, измъква щърбавия си трион изпод палтото и почва да реже.
Щ ъ р к е л ъ т /с тревога/. Какво реже?
М о к с и. Дървото.
Пауза.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо го реже?
М о к с и. Защото е лош. Ще изсека, вика, всички дървета, по целия свят, вика… Един приятел си имах, вика; проклет беше и подлец беше, вика; най-досадното и противно същество беше, вика; и този простак се наричаше Чими, вика; но ми беше приятел, вика; а един щъркел вика, взе че го изяде.
Щ ъ р к е л ъ т /с отпаднал глас/. Но защо реже?
М о к с и. Ще премахна, вика, всички дървета наоколо, вика и да няма къде щъркелите да си вият гнезда.
Щ ъ р к е л ъ т /съсипан/’. Че той… много лош този твой човек.
М о к с и. Не е мой. Мразя го. Той ми реже сенките. А бе, я се махни от главата ми! Кво съм седнал да ти обяснявам! И всичко туй заради един мизерен и жалък проклетник, който заслужава да бъде изяден не един, а три пъти!
Ч и м и. Ааа, не така!…
Мокси ядосано се отдалечава.
Щъркелът се обръща към вътрешността на гнездото и сега можем да видим Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега, Чими, разбра ли какво направихме?
Ч и м и. Не сьм Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. А кой си?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми.
Щъркелът започва да се разхожда нервно.
Щ ъ р к е л ъ т. Чу ли какво казаха за теб?
Ч и м и. Аз на туй мърляво магаре тъпкано ще му го върна. Знаеш ли как го мразя, много го мразя!
Щ ъ р к е л ъ т. Млъкни! /Тишина./ Олеле!
Ч и м и. Какво бе, какво?
Щ ъ р к е л ъ т. Задава се.
Отново оня ракурс, за да виждаме хем гнездото, хем „посетителите“ отдолу.
Долу се появява Плашилото.
П л а ш и л о т о. Хей, как се казваш?
Щ ъ р к е л ъ т. Аз ли?
П л а ш и л о т о. Ти, не се прави на ударен. Как ти викат?
Щ ъ р к е л ъ т. Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак.
П л а ш и л о т о. Значи ти изяде приятеля ми Чими. Сега пък аз ще ти отрежа дървото, та да ти рухне гнездото. Единствен приятел си имах на света, беше ми и за приятел и за неприятел, познаваха го като проклетник, но си беше мой. А ти взе, че го изяде и сега ще си платиш.
Плашилото бърка под палтото си.
Щ ъ р к е л ъ т /тревожно/. Стоп! Човеко, моля те, пощади дървото! Ще ти върна жабока, само не вади триона!
П л а ш и л о т о. Как ще го върнеш? Нали го изяде?
Щ ъ р к е л ъ т. Чими, покажи се!
Чими се показва.
Ч и м и. Кво искаш ти бе, мърльо!
П л а ш и л о т о. Чими, братко мой!
Ч и м и. Не съм ти брат, глупако, защо ме наричаш брат?
Плашилото и Щъркелът се смеят.
Щъркелът хваща жабока за едното краче, отива при Плашилото и му го дава. Плашилото напъхва жабока в джоба си.
Щъркелът се връща в гнездото си.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега ще режем ли дървета?
П л а ш и л о т о. Няма, щърко. Пък и нямам трион.
Плашилото се смее и показва пешовете на палтото си.
Това сякаш е знак да се появи лисичето.
Л и с к о /към щъркела/. Познайник, здравей! /Зад гърба му изникват Димби и Домби./ Да сте го виждали някъде?
Д и м б и. На конкурса за най-дългото име.
Д о м б и. Щъркелшарендългокрак!
Л и с к о. Тогава искаше да измъкне наградата от ягоди и си постави цяло стихотворение за име. Но ние спечелихме кошницата, по право. Чими си я извоюва, честно, с името си.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти ли измисли хитрия план с триона?
Л и с к о. Да.
Щ ъ р к е л ъ т. И все пак не мога да разбера: Защо спасявате това проклето животинче, това нищо и никакво зло?
Л и с к о /и мъдро и весело/. Защото си е наше, Щъркеле, и си го познаваме. По-добре да си ни е то, отколкото да ни се струпа някое друго, по-голямо зло на главата. А така, то си върви с нас и си го знаем, дори си го спасяваме.
Всички се смеят.
М о к с и. Това наричам приключение – без опасности за живота. /Смях./ Но както ме мързи, хич не зная как ще извървим обратно тези осем денонощия до нашата си полянка.
Л и с к о. Довиждане, Щърко!
Всички се сбогуват.
С Ц Е Н А   Ш Е С Т Н А Д Е С Е Т А
При гредата на плашилото.
Влизат всички, един по един, най-напред Плашилото.
П л а ш и л о т о. Не ми казвайте нищо. Самичко разбрах, че не съм създадено да скитам по света, макар че ви обикнах. Трябва да плаша птиците. Е,  по едно време започнах да мисля, че ми е определена главна роля в това приключение. А това не е малко: поне веднъж в живота си човек да изиграе една главна роля. /Качва се като на голгота и увисва на гредата./ Довиждане, приятели!
Всички казват по едно довиждане и си тръгват.
Внезапни крясъци: – Помоооощ!
Отново смях.
Плашилото бръква в джоба си и измъква Чими.
Ч и м и. Пусни ме, глупако! /Плашилото подава Чими на Лиско./ Този не искам да ме докосва!
Ритва и скача на земята.
Ч и м и. Всички сте пасмина! Ще ви направя най-голямата проклетия!
Смях.
Тишина. Смрачава се.
Л и с к о. Димби.
Д и м б и. Кажи, Лиско.
Л и с к о. Дай онова.
Димби бръква в джобчето на ризката си и измъква синята перушинка, която заблестява нежно и чародейно, сякаш да им  осветява пътя.
Л и с к о /след като вдига перушинката високо, като фенер/. Напред към нашата гора!
Бодра музика. Героите се отдалечават с песен.

КРАЙ.


борис априлов
•
Я Й Ц Е Т О
•
пиеса
за
куклен
театър
вариант от 1986 г. (без пеперудката)
УЧАСТНИЦИ
по реда на появяването:
П е р к о – петел
С л ъ н ц е т о
К о к о ш к а т а
В р а н а т а
Ч е т р и   п и л е н ц а
П у й ч о – пуяк
М а р к о – магаре
К о з е л ъ т
П е т о т о   п и л е н ц е
ЯЙЦЕТО
КУКЛЕНА ПИЕСА
Вариант от 1986 г. (без пеперудката)Слънцето изгрява бавно и бавно прогонва тъмнината, все още не се разбира нищо, нито какво представлява обстановката, нито кой е в полето на нашето зрение. Виждаме само една купчинка вдясно. Слънцето обаче се издига още, по-голямата му част вече е над чертата на хоризонта. Чакай, купчинката не представлява ли всъщност една чудновата спяща птица? Ами да, това си е чисто и просто кокошка, тя спи, още не се е събудила. Но слънцето се издига както трябва, цялата сцена се обсипва със светлина и вече няма място за съмнение – кокошка.
И когато мислим, че ще се отегчим от чакане, вляво се задава петелът Перко.
П е р к о. Още ли?
К о к о ш к а т а (виновно). Ами… какво да правя?
П е р к о. За първи път виждам такова дълго мътене. Обеща за утре, утрето стана днес, слънцето изгря, а ти…
С л ъ н ц е т о. Кокошке, яйцата още ли са цели?
К о к о ш к а т а. До едно.
С л ъ н ц е т о. Не се притеснявай.
П е р к о. Довиждане, но много протакаш!
Перко излиза едва ли не ядосано.
С л ъ н ц е т о. Колко пъти изгрях, колко пъти залязвах, а ти все мътиш. Умирам да ти видя пиленцата.
К о к о ш к а т а. Вече и аз губя търпение, Слънце.
С л ъ н ц е т о. Спокойно, всичко ще се уреди.
К о к о ш к а т а. А!
С л ъ н ц е т о. Какво?
К о к о ш к а т а. Май че започва!
Враната каца на един кол.
В р а н а т а. Какво, ще ги видим ли вече?
П е р к о (дотичва). Готово ли е?
К о к о ш к а т а (радостно). Тихо! Не чувате ли? (Всички се услушват. Всички чуваме някакво особено и нежно почукване.) Ето! (Почукването сякаш се усилва.) Започва!
В това време всички на сцената са се оживили и сами не знаят как запяват:
Ако поискаш, разбери я,
ако успееш – проумей
най-чудноватата магия:
как всичко вътре бавно зрей.
Как се започва, как завършва,
онуй отвътре как расте
и как черупката прекършва
и се превръща във дете.
Яйцето си е дупка,
обвита във черупка,
а в дупката е тъмно
– най-тъмна тъмнина,
но става тъй, че с човка
излиза много ловко
от тъмното навънка
онуй на светлина.
Като ти казвам – разбери го,
като ти викам – проумей,
че всяка тъмнина накрая
във светлина ще се излей.

Пеещите замлъкват, все повече се налагат настойчивите почуквания. Всички вторачват очи към Кокошката.
– Чук-чук-чук, чук-чук-чук.
В с и ч к и. Хайдее!
Едно пиленце изскача изпод крилете на квачката, стъпва на крачетата си, разперва крилца.
П ъ р в о т о. Пиу, пиу!
В с и ч к и. Браво!
Г л а с о в е. Сега второто!  – Да видим второто!
Така започва началото на края на великото тайнство.
Слънцето, Враната, Перко и Първото пиленце се вслушват напрегнато. Второто яйце се обажда упорито:
– Чук-чук-чук-чук-чук…
Докато чукането продължава, присъстващите, с изключение на пиленцето, се разхождат нервно:
– Забави се.
– Проточи се!
– Аха, иде!
След като чукането в черупката е повишило още повече напрежението, настъпва тишина и след малко изпод квачката изхвръква като пуканка второто пиленце. Подскача два пъти, разперва крилца.
В т о р о т о. Пиу-пиу!
Второто застава до Първото, двете се гледат.
В с и ч к и. Бравоооо!
Г л а с о в е.
– Сега третото!
– Да видим третото!
Но третото явно, че се мъчи повече дори от второто.
Чук-чук-чук-чук-чук-чук-чук…
П е р к о. Мъчи се!
В р а н а т а. Мъчи и нас.
С л ъ н ц е т о. Нещо го спъва.
Ударите зачестяват и накрая, вместо пиленцето, изпод крилете на кокошката изскача самото яйце.
Всички го наобикалят, превърнати в слух.
– Чук-чук-чук-чук!
Прас!
Черупката се счупва и изскача Третото.
– Ееееее! – възхищават се присъстващите. – Видяхте ли?
Подскачане, разперване на крилца, пиу-пиу…
– Бравооооо!
А четвъртото яйце чатка като картечница.
Присъстващите дори се поуплашват, споглеждат се, Враната се връща обратно на клона.
– Пърррр-чук-чук-чук! Пъррррррррр – чук-чук-чук!
Квачката се повдига на мястото си, цялата е разтърсена от динамиката на това четвърто излюпване.
– Пъррррррр!
Неочаквано четвъртото яйце изхвърчава пред всички и нетърпеливо подскача.
Прас-прас!
Счупва се, отвътре изскача Четвъртото.
Ч е т в ъ р т о т о. Ей, измъчих се! Пиу-пиу!
– Бравоооо!
– Ураааа!
Ръкопляскания.
Четвъртото смирено се присламчва до трите си братчета.
П е р к о (към квачката). Има ли още?
К о к о ш к а т а. Още едно.
В р а н а т а. Да видим и него.
С л ъ н ц е т о. То пък кой знае как ще излезе.
П е р к о. Сигурно ще експлодира.
К о к о ш к а т а. Разчистете терена!
Перко омита черупките. Радостно оживление.
П е р к о. Хубави пиленца!
В р а н а т а. Но петото!
П е р к о. Ще бъде прелестно!
С л ъ н ц е т о. Бомба!
П е р к о. Щом се забави, ще бъде не кокошка, не петел…
В р а н а т а. А нещо повече!
Д р у г и т е (без пиленцата). Бравооо!
К о к о ш к а т а. Гордостта на рода!
П е р к о. Геният на семейството!
Г л а с о в е:
– Блазе ви!
– Доживяхте щастие!
– Дано!
П е р к о. Аааа, петото ще бъде снаряд!
К о к о ш к а т а (в шумотевицата). Тихо да го чуем!
Услушват се.
Тишина.
Правят крачка към квачката.
Тишина.
Пиленцата започват да пиукат оживено, сякаш коментират.
П е р к о. Тихо, деца!
К о к о ш к а т а. Не виждате ли?
П е р к о. Чакаме.
Чакат.
Нищо. Тишина.
Правят нова крачка напред.
Тишина. Нищо.
П е р к о (раздразнен). Какво става с генийчето ми?
К о к о ш к а т а (смутена). Ми, знам ли? Нещо не се…
Услушват се. Мълчание.
П ъ р в о т о (прекъсва мълчанието). Пиу-пиу!
П е р к о. Млък!
В т о р о т о. Омръзна ни.
В р а н а т а. Деца, не бива, излюпва се най-важното ви братче. (Към кокошката.) Кокошке, отмести се да видим яйцето.
С л ъ н ц е т о. Да го видим!
Кокошката става, отмества се, ние заедно с другите също виждаме яйцето. Яйце като яйце, по нищо не се отличава от останалите.
Перко важно тръгва към него, навежда глава, долепя ухото си до черупката.
П е р к о. Абсолютна тишина. (Повдига глава.) Помислих, че вътре ще има буря, а то…
С л ъ н ц е т о. Нищо ли?
П е р к о. Само сърцето му.
В р а н а т а. Да чуя.
Долепя „ухо“ до черупката.
В р а н а т а. Туп-туп-туп!
П е р к о. Не е запъртък.
Пиленцата прихват.
К о к о ш к а т а. Млъкнете!
П е р к о. Знаете ли какви запъртъци има? (Извиква извън себе си.) Това яйце ме ядосва!
К о к о ш к а т а. Спокойно!
П е р к о. Защо се бави?
К о к о ш к а т а. Когато някое яйце се бави, аз му помагам. Вижте.
Кокошката нанася лек удар върху черупката с човката си.
К о к о ш к а т а. А!…
Пиленцата се оживяват:
– Пиу-пиу-пиу-пиу!
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Пиу-пиу!… Пиу!
– Аха… Пиу!
– Да, пиу!
– Да де – пиу-пиу!
– Добре!
Млъкват. Кокошката оглежда присъстващите и нанася втори удар по черупката.
Нищо.
Пиленцата коментират:
– Пиу?
– Пиу-пиу!
– Пиу-пиу?
– Нищо.
– Как пиу, нищо пиу?
– Така пиу, нищо пиу!
Кокошката нанася трети удар.
Пиленцата прихват и отново коментират:
– Пиу?
– Пиу-пиу!
– Ох!
– Какво ох?
– Смее ми се!
Кокошата се засилва.
К о к о ш к а т а. Сега ще видите.
Оттегля се назад, за да се засили.
Пиленцата сами не знаят как запяват:
Сега, сега, сега, сега
мама ще го счупи.
Тя чупила е сто яйца,
след като ги излюпи.
Тя люпила е сто яйца
и счупила е всички,
дарила мама на света
сто жълти малки птички.
Пиу, пиу, пиу!
Сега, сега, сега!
Чук, чук, чук! –
ще изскочи ей оттук.
К о к о ш к а т а. Какво ще изскочи, деца?
В с и ч к и. Петле!
К о к о ш к а т а. Защо петле?
В с и ч к и. Защото е кораво!
К о к о ш к а т а.  Ще изскочи едно петле с корав характер, за чудо и приказ!
В с и ч к и. Хайде!
К о к о ш к а т а. Яйце се чупи ей така.
Кокошката се втурва и удря с човка. Пат!
К о к о ш к а т а. Излезе малко по-кораво!… Деца, какво излезе яйцето?
В с и ч к и. По-кораво.
К о к о ш к а т а. И какво следва да направим?
В с и ч к и. Да ударим по-здраво!
К о к о ш к а т а. Понеже яйцето излезе малко по-кораво, налага ни се да ударим малко по-здраво.
П и л е н ц а т а (запяват):

Сега, сега, сега, сега
мама ще го счупи.
Тя счупила е сто яйца,
след като ги излюпи.
К о к о ш к а т а. Вижте как! (Нанася хубав удар.) Още по-силно!
В с и ч к и  п и л е н ц а. Ооооохоп!
Кокошката нанася силен удар, но черупката не се счупва.
К о к о ш к а т а (изненадано). А!
Пиленцата запяват:
Сега, сега, сега, сега…
К о к о ш к а т а. Шшшът!… Тихо!
В с и ч к и. Тихо.
– Шшшт!
– Мама иска тихо.
К о к о ш к а т а. Тази черупка излезе много корава. А когато черупката излезе много корава, ударът трябва да бъде още по-силен. Ето какъв! (Тя се засилва и връхлетява върху яйцето. Удар. Кокошката се премята презглава и пада. Пиленцата се втурват към яйцето, разглеждат го.)
– Нищо.
– Здраво.
– Нищо му няма.
Кокошката се изправя и разтърсва глава.
К о к о ш к а т а. Здраво, така ли?
В с и ч к и. Аха.
К о к о ш к а т а. Че на какво ли може да се дължи? (Разхожда се около яйцето.) А!… Чудно! (Нанася му внезапен удар.) Не може да бъде… (Още един удар.) Брееей!… Деца, какво виждаме?
В с и ч к и. Какво виждаме?
К о к о ш к а т а. Едно извънредно здраво яйце.
В с и ч к и (наивно). Защо?
К о к о ш к а т а. На този свят има всичко, има и извънредно здрави яйца. (Връхлетява ядосано.) Ще му дам да разбере! (Прас.) Ох!…
В с и ч к и. Мамичко!
К о к о ш к а т а. Това яйце не е здраво, то е кораво.
Всички пиленца (запяват): Сега, сега, сега, сега…
К о к о ш к а т а (ядосано). Млък!… Подигравате ли се?
В с и ч к и. Какво?
К о к о ш к а т а. Подигравате се на майка си!… Млък! Никой да не писука!… Наказани сте!… Наредете се там и абсолютно мълчание, разбрахте ли?
– Да.
– Тихо!… Абсолютно мълчание, казах!…
Четирите пиленца се нареждат встрани мълчаливо.
К о к о ш к а т а. Перко, видя ли?
П е р к о. Видях.
К о к о ш к а т а. Нещо се запъна.
П е р к о. Гледах и чаках да видя какво ще направиш.
К о к о ш к а т а (виновно). Не може.
П е р к о. Махни се. (Приближава се и лекичко чуква яйцето с човка.) О! (Втори път леко.) А!… (Трети път.) Оу! (Четвърти удар.) Аааа! (Поглежда мълчаливите пиленца.) Тези защо мълчат?
К о к о ш к а т а. Наказани са.
П е р к о. Сега ще видим това яйце.
К о к о ш к а т а. Перко, засили се!
П е р к о. Няма нужда. Достатъчно е да кажа само тъй (чат!) и готово.
Пиленцата прихват.
П е р к о. Кой се смее?
К о к о ш к а т а. Защо се смеете?
Пиленцата навеждат глави.
П е р к о. Достатъчно е да ударя малко по-силно, нали? Малко по-силно да ударя и готово. Виж как. (Трас!) Не може. (Трас!)
К о к о ш к а т а (тревожно). Заболя ли те?
П е р к о. Изкливих си товтата.
К о к о ш к а т а (уплашено). Ами сега?
П е р к о. Тега нихто. Тега не мога да катвам тетма̀.
К о к о ш к а т а (тревожно учудена). Какво?
П е р к о. Тетма̀.
К о к о ш к а т а. Какво е това?
П е р к о. Думата тетма̀.
К о к о ш к а т а. Ааа, думата чешма не можеш да казваш.
П е р к о. Аха. (Пиленцата се кискат.) Теди пидента ме даднят.
К о к о ш к а т а. Какво?
П е р к о. Теди.
К о к о ш к а т а (обръща се нервно към пиленцата). Няма да дразните Перко!
П е р к о. Те ми те тмеят. На мен ми те иткдиви товката, а те ми те тмеят дадето ми те иткдиви товката.
К о к о ш к а т а. Перко, ами ще можеш ли да пееш?
П е р к о. Това те питам и ат.
К о к о ш к а т а. Моля те, опитай.
П е р к о. Да, ама те ми те тмеят. Махни ги.
К о к о ш к а т а. Обърнете се на другата страна! (Пиленцата се обръщат на обратната страна.) Хайде, Перко, опитай се да пееш!
П е р к о (надува се). Кукудигууу!… Кукудигууу!
Мълчи и чака оценка.
К о к о ш к а т а. Горе-долу. Но човката ти е изкривена доста. (Ядосана към яйцето.) И всичко заради това кораво яйце!
П е р к о (засилва се и го рита). Ох!
К о к о ш к а т а. Сега пък кракът.
П е р к о. Това яйте, днати, те ме такова, днати… Ти ли го тнете?
К о к о ш к а т а. Какво?
П е р к о. Ти ли го тнете?
К о к о ш к а т а. Да, аз го снесох.
П е р к о. Удят!
К о к о ш к а т а. Ужас, признавам. Сега какво да правим?
П е р к о. Отиваб да ти опдавя товтата.
К о к о ш к а т а. Мислиш ли, че някой може да ти оправи човката?
П е р к о. Те отида то някоя таботитнита.
К о к о ш к а т а. Добре, иди в някоя работилница да ти оправят човката, пък аз ще видя какво да правя с яйцето.
П е р к о. Ма̀ни го!
Бързо излиза.
Кокошката поглежда яйцето. Приближава се към него.
П и л е н ц е. Може ли да се обърнем?
К о к о ш к а т а. Да, но пълна тишина.
Пиленцата се обръщат към публиката.
К о к о ш к а т а. Ще потърся някой да помогне. Чакайте ме.
В р а н а т а. А ние?
Всички излизат.
Пиленцата се приближават към яйцето. Разглеждат го. Подхващат разговор:
– Пиу.
– Пиу?
– Пиу-пиу.
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Пи.
– Пиу!
– Пи-пи.
– У!
– Пиу-пиу-пиу!
– Пиу!
– Пиу-пиу!
– Аха!
– Е!
– Не?
– Да!
– Хъм!
– Аха!
– Хич!
– Ами.
– Да бе!
– Не бе!
– Ами, ами!
– Ще видите.
– Пиу.
– Пиу-пиу.
Кокошката и Враната въвеждат пуяка Пуйчо.
Уплашени и учудени, пиленцата се нареждат на старото си място, отляво на сцената, за да не пречат.
Пуйчо разглежда яйцето внимателно, от всички страни. Разперва се, напуйчва се, показва всичките си пера, сякаш това има някакво значение за по-нататъшното развитие на нещата.
К о к о ш к а т а. Това яйце не се измъти и никой не може да го счупи.
П у й ч о. Това ли?
К о к о ш к а т а. Перко си изкриви човката.
П у й ч о. Туй ли? (Нанася удар на яйцето с човка.) Олеле! (Ядосано нанася силен втори удар и изпищява.)
К о к о ш к а т а (уплашено). Какво ти стана?
П у й ч о. Гмаш!
К о к о ш к а т а. Какво?
П у й ч о. Шага ши шепна шешо ши шоши ша виши шаши шажаши.
К о к о ш к а т а. А така!…
П у й ч о. Жоши жупаж можи жа пажи!
К о к о ш к а т а. Добре те нареди и тебе, а?
П у й ч о. Жожи ли? (Нанася още по-яростен удар върху яйцето и просто се гипсирва.)
К о к о ш к а т а. Пуйчо, какво има? Говори, какво ти стана?
П у й ч о. Зига зи моза за завоза дози и зума не моза за каза. Зуй яйзе зиз ни мози за зази.
К о к о ш к а т а (приближава се до яйцето). Хей, видя ли? Не ти стигна Перко, ами и Пуйчо. Казвай, какво да те правя? Да опитаме ли с Марко?
П и л е н ц а т а. Аха.
К о к о ш к а т а. Марко има силни ритници и ще направи черупката му на парчета. Пуйчо, доведи Марко.
Пуйчо излиза. Пиленцата танцуват и пеят:
Сега, сега, сега, сега
Марко ще го счупи.
Ритникът му е сто кила,
сега ще го излюпи.
Сега ще видим тоз инат
как ще се опита
да издържи на друг инат
в удар на копита.
Пиу, пиу, пиу.
Сега, сега, сега.
Чук, чук, чук,
ще изскочи ей оттук.
Като пеят същата мелодия, само че този път с „ла-ла-ла“, те правят шпалир и по такъв начин посрещат Марко, който влиза с гордо вдигната глава, следван от Пуйчо.
Пиленцата пеят „ла-ла-ла“ все по-възторжено. Марко се обръща към кокошката.
М а р к о. Къде е онова?
К о к о ш к а т а. Кое?
М а р к о. Дето ще го направя на парчета.
К о к о ш к а т а. Там.
М а р к о. Това ли?
К о к о ш к а т а. Никой не може да го счупи.
М а р к о (внезапно). Довиждане. (Тръгва си.)
К о к о ш к а т а (уплашено). Марко, къде?
М а р к о. Вие се подигравате.
К о к о ш к а т а. Перко си изкриви клюна, а Пуйчо си го изметна. Сега и двамата казват дадедида.
М а р к о. Вместо какво?
К о к о ш к а т а. Вместо „царевица“.
М а р к о. Хе! Ха!
К о к о ш к а т а. Добре де, опитай!
М а р к о. Че аз това, такова, яйце, само да го духна и то, такова…
К о к о ш к а т а. Какво?
М а р к о. Ще такова. (Духва яйцето.) А!…
К о к о ш  к а  т а. А, я!
М а р к о. Виж! (Ритва яйцето.) Ох!
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о. Нищо. Виж сега. (Ритва силно яйцето. Прас.) Оле!
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о (започва яростно да скача върху яйцето, да го мачка и търкаля.) На ти! На! Ти ли бе? Ти ли на мен? На мен ли? А?… Кажи бе!… Ох!… На ти! (Продължава да скача и спира уморено.) Не ще.
К о к о ш к а т а. Какво не ще?
М а р к о (задъхано). Да се.
П и л е н ц а т а. Не ще да се.
К о к о ш к а т а (ядовито към тях). Млък.
М а р к о. Копитата ми.
К о к о ш к а т а. Моля?
М а р к о (извиква). Сега ще му дам да разбере! (Скача върху яйцето). На! На!… Ох!… Хайдееее!
К о к о ш к а т а (тревожно). Какво?
М а р к о. Копитата ми се таковаха, значи.
К о к о ш к а т а. Това не е яйце, а камък.
М а р к о (гледа краката си). Изтаковах си таковата, знайш. Ох! Къде ме намери, къде ме намерихте!…
К о к о ш к а т а. Но ти сам каза, че такова.
М а р к о. Какова?
К о к о ш к а т а. Че ще го счупиш.
Марко с куцукане застава настрана.
Пиленцата се смеят. Кокошката ги смъмря: – Тишина!
Кокошката (приближава се и разглежда още по-внимателно яйцето). А̀ сега де!…
П и л е н ц а т а. Пиу-пиу!
К о к о ш к а т а. Тихо! (Гледа яйцето и става все по-замислена.) Това сигурно означава нещо, но какво? (Почуква го с човка.) Здраво като такова, знайш. (Вдига глава.) Врано!…
В р а н а т а. Какво?
К о к о ш к а т а. Помогни.
Враната замахва с клюн и нанася удар. Прас. Враната пищи.
К о к о ш к а т а. Как си?
В р а н а т а. Бове.
К о к о ш к а т а. Какво?
В р а н а т а. Вавова ме вавно! (Спуща се и нанася нов страшен удар върху яйцето.)
К о к о ш к а т а. Ще ме убиеш!
В р а н а т а. Оее!… Вива, вива вавото ниво (Олеле!… Бива, бива, ама чак до там.)
Влизат Перко и Пуйчо.
II е р к о. Отати те. Тата ме татова те не нам.
В р а н а т а. Дива.
П у й ч о. Зи заза зозаза зиза.
Пиленцата се кискат.
М а р к о (извиква). Махнете тези деца оттук! (Сочи пиленцата.) Смеят се!
К о к о ш к а т а. Деца, наказвам ви! Там! (Сочи.)
Пиленцата се нареждат и заемат местата си на наказателната площадка.
К о к о ш к а т а. Врано, вземи го, издигни го в облаците и го пусни на този камък. Да не остане парче от него!
М а р к о. А така, браво!
П е р к о. Даво.
М а р к о. Това е идея!
П у й ч о. Зазо!
Тишина. Враната поглежда яйцето, пристъпва към него. Отваря клюн. Налапва го. Излиза от зрителното ни поле.
Присъстващите на сцената вдигат глави нагоре. Следят полета на враната.
М а р к о. Добре се издига.
К о к о ш к а т а (вика). Иди до облаците!
М а р к о. И оттам – право на камъка!
Всички гледат нагоре и чакат.
– Сега ще го пусне.
– Не.
– Ще го издигне по-високо.
– Чак тогава.
– Разширете кръга!
– Да може да вижда камъка.
Музика.
– Пусна го!
– Яйцето лети!
– Дръпнете се.
Музика за подсилване на ефекта. Фиуууу!
Прас!…
Всички отскачат настрана. После се приближават. Взират се. Навеждат се. Изправят се.
Гласове:
– Счупи се!
– Така ли?
– Най-после!
– Кое се счупи?
– Камъкът.
Възгласи на учудване.
– А яйцето?
К о к о ш к а т а (тъжно). Нищо му няма.
М а р к о (внезапно). Омразно яйце! (Скача върху него и започва да го тъпче.)
П у й ч о. А така, зизукай го!
П е р к о. Тматкай го!
Всички се нахвърлят срещу яйцето, налудуват се и се оттеглят уморени.
II е р к о (задъхано). Нито му няма.
П у й ч о. Зякас зизо не зу зана.
К о к о ш к а т а. Да, сякаш нищо не му стана.
М а р к о (ужасено). Вижте, то се усмихва.
К о к о ш к а т а. Смее ни се.
П е р к о (ядосано). Ти ли бе те ни те тмеет? (Нанася му удар с