Posts Tagged ‘Петър Незнакомов за Борис Априлов’

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


ТУК! И Стършелите ги жилеха….pdf file за сваляне.

Стършелите пред паметника на „Попивко Папкин“, февруари 1948 г. Долу първата редица от ляво на дясно: Алеко Големанов, Петър Незнакомов и Васил Цонев; Средната редица: Тодор Данаилов, Николай Широв – Тарас, Челкаш, Павел Вежинов, Марко Бехар и Борис Априлов – Ахасфер. На последната редица: Никола Мирчев, Пламен Цонев, Николай Цонев, Емил Робов, Димитър Светлин и Захари Петров – Харкин.

 

И СТЪРШЕЛИТЕ ГИ ЖИЛЕХА

Петър Незнакомов

В началото на 1956 година редакцията на „Стършел“ реши да отпразнува с подобаващо тържество 10-годишнината от създаването на вестника. Беше решено също да се възстанови тъй нареченият „Стършелов театър“ (разтурен през март 1953 година по един безпрецедентен и безпардонен начин) и да се изнесе отново сатиричен спектакъл, специално подготвен за случая.

С написването на сценария се зае колектив от 4-ма души – Валери Петров, тогавашен зам. главен редактор, моя милост, тогавашен завеждащ културния отдел на вестника, и редакционните щатни работници Борис Априлов – Ахасфер и Васил Цонев – Дон Базилио. Докладът за вестника, с който щеше да се открие тържеството, бе възложен на поета Ангел Тодоров, стар приятел и сътрудник на редакцията, а с организационната работа се заеха самият главен редактор Челкаш, вторият зам. главен редактор карикатуристът Никола Мирчев и, разбира се, Николай Тодоров-Вородот, най-оправният и делови човек в целия редакционен колектив, за когото по онова време нямаше нищо невъзможно.

Спектакълът се наричаше „Фантастична разходка“, музиката по текстове на Валери Петров бе написана от Петър Ступел, режисьор беше Гриша Островски, а в него участваха артистите, все млади хора тогава: Георги Раданов, Георги Попов, Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Мария Кирова и актьорите любители от Сатиричния естраден колектив към Трудовите войски, ръководен от режисьора Стефан Сърчаджиев: Енчо Багаров, Георги Парцалев, Саркис Мухибян и др.

Сюжетът на спектакъла мюзикъл беше простичък: двама млади влюбени (Георги Раданов и Мария Кирова) имат среща в парка, но поради дъждовното време няма къде да се приютят и решават да посетят близкия Музей на миналото. Там ги посреща старикът управител на музея (Лео Конфорти) и ги развежда из различните зали, където са възстановени в сценки с оживяващи експонати всички слабости и пороци на „миналото“, а всъщност на отрязъка 1949-1956 година, известен по-късно като периода на култа към личността на Вълко Червенков.

На тържеството бяха поканени и гости от чужбина, между които най-видните бяха бележитият френски карикатурист от „Юманите“ Жан Ефел и карикатуристът от „Крокодил“ (Москва) Виталий Горяев, а тържеството бе организирано в салона на Театъра на младежта.

Точно в седем часа вечерта в театъра пристигна тогавашният „вожд на българския народ“ другарят Вълко Червенков. Беше съпроводен от всички мерки за сигурност, по онова време врагът с партиен билет и без такъв дебнеше от всеки ъгъл. „Вождът“ бе настанен в официалната ложа, която в този театър е на балкона, точно зад гърба на публиката, и това много затрудни присъстващите театрални и литературни критици, те трябваше непрекъснато да въртят шии назад, за да следят с какво изражение той ще гледа и слуша. От това зависеше какъв ще бъде утрешният отзвук в пресата – положителен или отрицателен.

„Вождът“ изслуша с каменно лице доклада за състоянието на вестника. А и нямаше как да се засмее, бай Ангел Тодоров се беше погрижил в него да няма и капчица хумор, сякаш се отнасяше не за хумористичен вестник, а за партийния официоз. Веднага след това започна спектакълът. Отначало артистите бяха доста смутени, бяха съвсем млади хора, за пръв път ги гледаше началство от такъв висок ранг. Публиката също още не можеше да се съвземе от доклада. Но от сценка на сценка нервите започнаха да се отпускат, смехът се чу, а след това се отприщи съвсем, аплодисментите, все по-бурни, започнаха да следват всяка по-сполучлива шега, а те, шегите, бяха доста соленички за онова, общо взето, фронтово време, в което непрекъснато се воюваше против нещо, онаследено от проклетото буржоазно минало. Повечето от шегите тук обаче засягаха и съвсем близкото минало.

Да, публиката се смееше все по-оглушително и това радваше сърцата и на актьорите, и на авторите на спектакъла, но не съвсем. Защото доколкото се осведомявахме с крайчеца на очите си, изражението на „вожда“ ни за момент не се измени, то си остана каменно от началото до края.

С падането на завесата, посрещнато с бурни ръкопляскания и викове „бис“, „вождът“ стана и без дори да махне с ръка към кланящите се актьори, напусна ложата и салона, следван от голямата си свита отговорни люде и охрана. Така и не разбрахме тогава каква ще бъде по-нататъшната съдба на спектакъла, а и на вестника, който го беше организирал. Но успехът сред публиката беше огромен, смехът беше спонтанен и искрен, като че ли нещо дълго задържано, се бе отприщило в салона. Всичко това не ни позволяваше да мислим за лоши последствия. „Вождът“ не почете  със своето присъствие и банкета, който последва. И може би затова там се развихри нечувано и невиждано за онова време веселие, подклаждано от нови изяви и на актьорите, и на самите „стършели“, които се надпреварваха да разказват спомени от битието на редакцията, а също така и вицове и анекдоти, някои от които с оценка между 6 месеца условно и пет години строг тъмничен.

В следващите дни изпратихме гостите, останали много доволни от приема и от видяното (а то съвпадаше и с хода на Двадесетия конгрес на КПСС в Москва) и все очаквахме някакви отзиви в пресата. Такива нямаше, имаше само няколко съвсем кратки съобщенийца в хрониката – отбелязана е такава и такава годишнина, присъствал е и другарят Червенков. И толкоз. След това настъпи загадъчно и доста неловко мълчание. А представленията на спектакъла продължаваха – всеки понеделник, когато другите театри имат почивен ден и има празна зала. Успехът беше поразителен, хората просто се биеха за билети. А и вестите от Москва бяха все по-окуражаващи.

Настъпи месец март 1956 година. Двадесетият конгрес завърши със закрито заседание, на което Никита Сергеевич изнесе някакъв тайнствен доклад, който не бе публикуван в „Правда“. В нашия „Стършел“ пък се появи съобщение реклама за следващото, пето поред, представление на „фантастична разходка“. И тогава изведнъж Челкаш получи по телефона заповед – членовете на редколегията на вестника да се явят на улица „Московска“ в зданието, където по онова-време се помещаваше идеологическият отдел на ЦК на БКП. Защо и за какво – ни дума. Но ние в редколегията вече здраво предчувствахме защо и за какво. Загадъчното мълчание около спектакъла се бе прекратило, настъпваше моментът да дадем отговор на въпроса, който обикновено се задаваше в такива случаи: „Е, другари, хайде да видим сега вие за партията ли сте или против нея?“

В уречения час се явихме на четвъртия или петия етаж на „Московска“ пред определената стая с пропуски в ръце. Бяхме Челкаш, двамата заместник главни редактори Валери Петров и Никола Мирчев и аз – Петър Незнакомов, член на ред-колегията и съавтор на Валери. Другите съавтори не бяха поканени. Точно в 16 часа 00 минути вратата се отвори, излезе възрастна строга секретарка и ни посочи с жест да влезем вътре. Влязохме. Веднага върху нас се втурнаха двама едри мъже и ни претърсиха отгоре додолу. И друг път бяхме влизали тук, в този отдел, но това ни се случваше за първи път. Работата започваше да мирише на лошо. Струпахме се мълчаливо в ъгъла на стаята, наблюдавани строго от двамата мъже. След пет минути влезе другарят Рубен Аврамов, тогавашният председател на КНИК, който беше наследил този пост от самия Вълко Червенков, когато той през 1950 година стана „вожд на народа“.

– Ха! – каза той с крива, уж любезна усмивчица (вероятно така се е усмихвал в далечните предренесансови години зловещият Николо Макиавели) –„Стършелите“ били точни!

След това заедно със секретарката влезе във вътрешния кабинет. След още пет минути тя излезе и с жест посочи, че идва и нашия ред. Не обелваше и дума, като че ли бяхме чумави. Влязохме, с нас влезе и единият от мъжете. Широк кабинет с масивно писалище в дъното. Пред него дълга маса с по шест стола от двете страни. На първите три стола вече седяха Рубен Аврамов, членът на Политбюро на ЦК на БКП Енчо Стайков и някакъв чиновник от отдела. Отсреща зад бюрото седеше, намръщен до немайкъде, членът на Политбюро и заместник министър-председател по онова време Георги Чанков, той, изглежда, щеше да проведе наказателната акция.

И така излезе. Провеждаше я по поръчение на самия „народен вожд“ Вълко Червенков. Започна направо, като подчертаваше всяка своя дума с тежък удар с юмрук по бюрото. Стилът на Червенков за диалог бързо се бе усвоил и от приближените му.

– Абе на вас, синове майчини (той каза „другари“, но с такъв тон, с какъвто се произнася тъкмо „синове майчини“), кой ви разреши да правите театър, бе? Питахте ли някой? На вас ви е наредено да правите вестник. Вие и него не правите както се следва, непрекъснато получаваме сигнали тука. Така ли е, другарю Аврамов? (– Така е, другарю Чанков – потвърждава с видимо задоволство Рубен Аврамов). Ето, виждате ли? Абе вие с партията ли сте или против нея? Отговорете де! Мълчите. Е, добре, аз ще отговоря. Вие с цялата си дейност напоследък сте против партията, независимо дали го съзнавате или не. А може би го съзнавате, а?

И четиримата обвиняеми мълчахме като треснати от гръм. Всичко бяхме очаквали, но това да бъдем претърсвани за оръжие и да сме съзнавали, че сме против партията, надминаваше и най-лошите ни предчувствия.

– Такааа!… – продължи Чанков и отново стовари юмрук върху бюрото. – От утре нататък никакъв театър! Театърът се разпуска. По-нататък ще помислим и за вестника ви. Нямаме още решение, но и там ще ви поразмърдаме. На котило сте се превърнали. Свободни сте!

Мълчание. Не знаем как да реагираме на всичко това, унизително ни е до немайкъде. Най-после мълчанието нарушава Валери:

– Другарю Чанков, може ли да ни дадете и на нас думата. Може ли да ви обясним все пак…

– Никаква дума… никаква дума… – крясва Чанков. – Ние сме ви викнали тук да ви съдим, а не да ни давате обяснения…

– Ама, другарю Чанков…

Чанков изведнъж като че ли побесня. Той се изправи и закрещя:

– Никакво ама… никакво ама… Вън! Вън оттука! Всички вън!

Станахме и излязохме мълчаливо. „Молчать и не разсуждать! “ Облякохме си балтоните и се измъкнахме един по един и от стаята на секретарката, изпратени от суровия й поглед, без никакво довиждане. След нас тръгнаха и двамата едри мъже, придружиха ни до изхода на „Московска“ и затвориха тежката врата зад нас.

Запътихме се като попарени към зданието на Съюза на художниците, което се намираше на стотина метра по-надолу по „Московска“. Никола Мирчев беше станал по това време председател на този съюз. Беше се вече стъмнило. Стигнахме до входа на съюза. Тук се спряхме, за да решим какво ще правим нататък. Някой предложи тази вечер да не спим по домовете си, а да отидем в ателието на Кольо и там да дочакаме утрото. Това не се възприе. Ако ще става нещо по-страшно от това, което ни се случи горе, нека да бъдем сред семействата си. Всеки се запъти към дома си с доста нерадостни мисли в главата.

На другия ден се срещнахме в редакцията. Дочакахме Челкаш, който дойде видимо в по-добро настроение. Още рано сутринта му се обадил Енчо Стайков, с когото били другарували преди 9 септември, и го успокоил. За театъра, разбира се, всичко било решено окончателно от най-високо място – пето представление няма да има, артистите се разпускат. Но хората във вестника да не се разстройват – грешки в списването, разбира се, имало, но засега той ще продължава да излиза, по-нататък ще се направи задълбочен разбор и ще се отстранят недостатъците. Хората да си гледат работата, снощи другарят Чанков се бил разгорещил малко повечко и бил превил пръчката, но и ние трябвало да си опичаме занапред акъла и да не вършим глупости на своя глава. Има си ред в отношенията с ЦК и той не бива да се нарушава… А за какво толкова сме ядосали върховното началство, другарят Стайков не обелил и дума. Това и до днес е тайна за нас, останалите живи от редколегията на „Стършел“, а това сме само ние двамата с Валери Петров.

Впрочем Валери единствен се бе осмелил да прекъсне Чанков и да направи опит да разбере с какво точно от нашия сценарий и спектакъл сме разгневили „вожда“. Или може би с това, че сме проявили дързост да се отнесем критично към периода, в който той бе вся и всьо в България?

Може би някой ще ме попита защо разказвам всичко това.

Ще отговоря веднага. Защото то трябва да се знае. Макар че българинът е доказал нееднократно, че няма навик да взема някаква поука от историята.


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…


Папагалчето и пеперудката − радиопиеса по чудесната приказка.

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.


борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
П И Т О Н Ъ Т
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:
 
РЕЖИСЬОРЪТ               – жив актьор
ОПЕРАТОРЪТ                – жив актьор
ДИМБИ
ДОМБИ
МОКСИ
ЧИМИ
ЛИСКО
ПИТОНЪТ

***

Филмова ставка

Чудно хубава гора.

Режисьорът и Операторът, натоварени с камери и магнетофон, си пробиватпът през гората. Дрехите им, походката и държанието им са такива, сякаш представляват нещо като експедиция, която си пробива път през джунглите на Амазония, за да се срещне и заснеме живота на интересно изчезващо племе.

Р е ж и с ь о р ъ т /спира и забърсва потта от челото си/. Още малко… Виждам нещо като полянка.

О п е р а т о р ъ т /спира до него и уморено поставя камерата на земята/. Сигурен ли си?

Р е ж и с ь о р ъ т /пали цигара/. Гората оредява. Скоро ще видим слънцето.

О п е р а т о р ъ т. Ако до пет минути не излезем от гъсталака, ще полудея!…Не съм предполагал, че ще бием толкова път.

Р е ж и с ь о р ъ т.  Според сведенията, полянката се намира в най-затънтеното място на гората… Хайде, Викторе…

Операторът неохотно се навежда и вдига апаратурата си. Режисьорът нарамва магнетофона и отново на път.

Ето ги, измъкват се от „джунглата” – пред тях е чудесна полянка – весела, осветена от слънцето, пълна с покой и птичи песни.

Двамата се споглеждат, усмихват се, кимат си, оставят с удоволствие тежките си товари на тревата.

О п е р а т о р ъ т. Мислиш ли, че полянката е тази?…

Р е ж и с ь о р ъ т /повдига рамене/. Да се надяваме.

О п е р а т о р ъ т. Ами ако има и друга?

Р е ж и с ь о р ъ т. Предлагам да оставим багажа тук и да разузнаем.

О п е р а т о р ъ т /уморено/. Така може…

Р е ж и с ь о р ъ т. Чуваш ли птиците?

О п е р а т о р ъ т. Чудесни!

Р е ж и с ь о р ъ т. Какво ще кажеш, ако пусна магнетофона? Докато се върнем, песните ще бъдат записани.

О п е р а т о р ъ т. Идеално!… Все едно, че сме почнали.

Режисьорът се навежда и поставя магнетофона в действие.

Р е ж и с ь о р ъ т /изправя се/. Хайде!

Двамата напущат полянката.

***

Сцената като в постановка за куклен театър.

Голяма полянка.

 

Неутрална празна сцена, сред която стърчат камерата, магнетофонът и някои други апарати.

Ето го и традиционното появяване на Димби с песен:

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, Димби, Димби!

Аз съм Димби, димби, дом!

Появява се.

Аз съм Димби, Димби, Димби!

Аз съм Димби, димби, дом!

Вижда апаратурите и спира изненадано.

Още е далеч от тях. Там си и остава.

Чуваме песента на Домби.

Д о м б и /ггласът му/.

Аз съм Домби, Домби, Домби!

Аз съм Домби, домби, дим!

Появява се Домби.

Аз съм Домби, Домби, Домби!

Аз съм…

Д и м б и. Да, де – разбрахме!… Ти си Домби.

Д о м б и /спира до него и гледа апаратурата/. Ами аз съм, какво да правя?…

Д и м б и. По-добре кажи какво е това?

Д о м б и. А сега де?… Какво може да бъде?

Песента на Мокси.

Д о м б и. Мокси, ела!

М о к с и. Да си допея арията!

Д о м б и. По-добре виж и кажи като какво може да бъде това?

М о к с и /нарежда се до тях. Това е някъде в дясно от сцената, докато апаратурите са в лявата ѝ част, там, където някога стоеше куфарът/.  Туй /оглежда предметите отдалеч/ ми напомня на НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Д о м б и. И на мен.Д и м б и. Предлагам да не пипаме.

Д о м б и. Да не съм луд… И без това казахме – никакви приключения.

М о к с и. Че кой ти говори за приключения?

Д о м б и. Ами, като гледам това /сочи апаратурите./ мирише ми на приключение.

Д и м б и. Домби, млъкни!… Обещахме, че дори няма да споменаваме думата ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

Д о м б и. Предлагам да се обърнем с гръб към тези неща.

М о к с и. Защо ги наричаш неща?

Д о м б и. Защото приличат на неща.

Тримата се обръщат с гръб към апаратурата.

М о к с и. Колко хубаво си живеем без… такова… нали?

Д о м б и. Това е живот!… Къпем се, стоим, говорим си… Предлагам днес да си говорим като в опера. /Следващите думи ги казва като ария, с песен./ Димби, не се обръщай назад!

Д и м б и /с пеене/. Не се обръщам!

Д о м б и /с пеене/. Обръщаш се.

Д и м б и /с пеене/. Така ти се е сторило.

М о к с и /с пеене/. И аз… И аз видях, видях, че се обърнаааа!

Д и м б и /с пеене/. Направил съм… Направил съм го… несъзнателно.

Д о м б и /с пеене/. А обещахме, че няма, няма дори несъзнателнооооо!

Д и м б и /с пеене/. Добре, обещавам!

М о к с и /с пеене/. Той обеща!… Чухте ли?… Той обеща.

Д о м б и /с пеене/. Чухме, да… Той обещааааа!… Обеща да не се обръща.

Д и м б и /с пеене/. Не трябват ни на нас подобни съблазняващи предмети.

Д о м б и /с пеене/. Които докато се сетим…

Д и м б и /с пеене/. …ще ни вкарат в някое ужасно ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

М о к с и /не като в опера/. Той каза думата ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

Д и м б и /оправдава се без пеене/. Не казах, а изпях. Това е нещо друго!

Д о м б и /с пеене/. Това е друго, да. Така може.

Д и м б и и Д о м б и /дует с пеене/. Така можеее, можеее, можеее! Може така!

М о к с и /ядосано, без пеене/. Не може!

Д и м б и /учудено/. Мокси, какво ти стана?

М о к с и. Не искам приключения!… Стига вече!… Малко ли треперехме, докато отворим куфара; ами какво треперене падна докато разберем, че Чими от варела е жабок! А после?… Майчице, какъв страх падна с вълка, който заедно с Червената шапчица искаше да изплюска и нас!

Д и м б и. Да не говорим за Къртицата, която ни плени и смяташе да ни държи в дупката докато умрем.

М о к с и. Дори не споменавай!…Тогава падна най-големия страх и само като си помисля, отново се разтрепервам… Да ви кажа правата, от една седмица си живеем добре без страхове и опасности.

Д о м б и. Да де. Казахме вече – къпем се, разговаряме и чакаме да се мръкне.

Д и м б и /въздъхва/. Е, наистина, мръква доста бавно, а с приключения не можеш да разбереш кога мръква и кога съмва, но…

Д о м б и /настръхва/. Какво?

Д и м б и /въздъхва/. Нищо.

Д о м б и. Не, ти искаше да кажеш нещо. Мокси, искаше ли?

М о к с и. А бе, доколкото разбирам от намеци, той си го каза.

Д и м б и /обидено/. Какво казах?

М о к с и. Димби, признай си. Ти каза, че с приключения е по-интересно, отколкото без.

Д и м б и /изумено/. Домби, чу ли? Казах ли такова нещо?

Д о м б и. Е, точно така не го каза, но се разбра същото: че с приключения си е къде-къде по-интересно.

М о к с и /извиква/. Не искам приключения!… Лиско ги измисля все такива, опасни… Дето все треперим и…

Д и м б и /внезапно/. Стоп!

М о к с и /учудено/. Какво?

Д и м б и. Спомена името му!

Д о м б и. Да, Мокси! Ти спомена името на… ОНЯ, дето обещахме дори да не го споменаваме.

Д и м б и. Този, дето ни донесе най-голямото треперене.

Д о м б и. Дето винаги забърква каши…

Д и м б и. …и все със смъртна опасност.

М о к с и /учудено/. А!… Че как така съм могъл?

Д и м б и. Ти и вчера…

М о к с и. Какво вчера?

Д и м б и. Се опита.

М о к с и. Какво се опитах?

Д и м б и. Да кажеш името му.

М о к с и /прави се на балама/. Така ли?… Чудна работа.

Д о м б и. Вече цяла седмица откакто… и само ти… Все ти.

М о к с и. Не знам как се е случило. Вече няма.Д и м б и. Моля те!

Д о м б и. Защото ако почнем да го споменаваме…

М о к с и. Знам.

Д и м б и. Изведнъж ще поискаме да го повикаме…

Д о м б и. А тогава, знаеш какво става… Само бели.

Д и м б и. Стига!… /Тишина./ Стига за НЕГО. /Слага ръка на устата си./ За малко да спомена името му.

М о к с и. Много злини ни донесе. Дойде ли и хоп – ще забърка някое приключение.

Д о м б и. Или някоя каша.

Д и м б и. Така де. Другите как си живеят без приключения?

Д о м б и. Как то ние сега. Колко е хубаво, а?

Д и м б и /неубедено/. Разбира се. Цял ден спокойствие, разговори, времето минава приятно.

М о к с и. И никой не трепери за живота си. А с Лис… /Прекъсва се./ А с него…

Д о м б и /ядосано/. Мокси, внимавай!

М о к с и. Извинявайте.

Д о м б и. Не може ли да говорим за друго?

М о к с и. Можем, защо да не можем.

Д и м б и. Например… за… каквото си щем.

Д о м б и. Например… за… изобщо за каквото си щем можем да говорим.

Д и м б и. Стига да искаме.

М о к с и. Ами хайде, де! Само говорим, пък не говорим.

Д о м б и. Вижте какво.

Димби. Какво?

Д о м б и. Предлагам да се пръснем и пак да се съберем и да си говорим други неща, а не за… разбирате какво.

Д и м б и. Точно така!… Аз съм насам.

Д о м б и. Аз пък насам.

М о к си. А аз, понеже няма накъде, оставам и ви чакам. Все едно, че ви определям среща тук.

Д и м б и  и  Д о м б и. Добре.

Излизат от двете страни на сцената.

Мокси, останал сам,се приближава до апаратурата, помирисва я и страхливо се оттегля.

Влиза Димби.

Д и м б и /радостно/. О, Мокси, ти ли си?

М о к с и. Да… О, Димби, ти ли си?

Д и м б и. Да. Какво правиш?

М о к с и. Нищо.

Д и м б и. Кажи че правиш нещо.

М о к с и. Какво например?

Влиза Домби.

Д о м б и. Ооо, Мокси и Димби, вие ли сте?

М о к с и  и  Д и м б и: Да.

Д о м б и. Здравейте!

М о к с и  и  Д и м б и. Здравей, Домби!

Д о м б и. Какво правите?

М о к с и. Сега какво да кажа?

Д и м б и. Каквото искаш.

М о к с и. Добре… Домби, питай?

Д о м б и. Какво правите?

М о к с и. А бе чудим се как да започнем някое приключение. /Трепва/. Сбърках ли?

Д и м б и /кипва/. Ти си магаре!

М о к с и /механично/. Лиско никога не ме наричаше магаре! /Закрива уста./ Пак ли?

Двамата започват да се разхождат насам-натам, махат ръце и се тюхкат.

Д и м б и /отчаяно/. Извинявай, ама си непоправим!

М о к с и. Знаех си аз, но какво да правя – целият ни живот е свързан с него. Каквото съм правил, съм го правил с него… /Въздъхва./ Ех, какви работи сме правили!

Д о м б и. И ние сме правили, но си мълчим.

М о к с и. Че говорете. Защо мълчите?

Д и м б и. Ох, Мокси!… Нищо не си разбрал. Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, защото винаги ни вмъква в бели и смъртни опасности?…

Д о м б и. Все приключения!… Не можем да си гледаме живота от приключения.

Д и м б и. А виж сега колко добре си живеем без НЕГО, говорим си, после ще се къпем, спокойно е, и никаква смъртна опасност не ни грози.

Д о м б и. Нито вълци, нито къртици!

М о к с и. Прави сте! Този подлец Лиско ни излага на смъртни опасности.

Д о м б и. И пак спомена името му.

М о к с и. Да, ама го нарекох подлец.

Д и м б и /ядосано/. Ааа, ще се разсърдя и ще си отида!

М о к с и /наивно/. Защо?

Д и м б и. Казахме, че няма да говорим за НЕГО, пък все за него!… Цяла седмица се крием да не ни срещне, не искаме да знаем за него, пък все за него!

М о к с и /открива Америка/. Верно, бе, Домби… Не ти ли прави впечатление, че говорим само за него? Защо е така?

Д и м б и. Край! Нито дума повече!

Д о м б и. Край!

М о к с и /вглъбен в мислите си/. Защо е така?

Д и м б и. Моля?

М о к с и /на себе си/. Чудя се защо е така? /Все още на себе си./ Защо винаги го викаме?

Д о м б и. Вече – никога!

Д и м б и. Цяла седмица не сме го викали.

М о к с и. Да, ама говорим само за него.

Д и м б и. Мълчи!

М о к с и. Мълча си, ама говорим само за него. Защо не говорим за друго?… Хайде де, опитайте се да говорите за друго!…

Д и м б и /омеква/. Аз си мисля за друго…

Д о м б и. За какво?

Д и м б и. Яд ме е.

Д о м б и. За какво, кажи?

Д и м б и. Защо ТОЙ не дойде при нас.

Д о м б и /учудено/. Защо ти е?

Д и м б и. Изведнъж да му кажем, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него, понеже ни е омръзнал, понеже ни забърква в приключения, понеже ни излага на смъртна опасност, понеже искаме да си живеем спокойно, понеже…

Д о м б и. Понеже!… Ясно!

М о к с и /сякаш не ги слуша/. Ох, умирам да се появи!

Д и м б и   и   Д о м б и /бързо/. Защо?

М о к с и. Да му кажем, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него.

Д и м б и. Да, ама не се появява.

М о к с и. Мисля си, дали не трябва да го повикаме и да му кажем колко много му се сърдим и не искаме дори да знаем за него.

Д и м б и. Да му кажем всичко!

Д о м б и. Право в лицето!

М о к с и. Да му дадем да разбере!

Д и м б и. На този невъзпитан… който все ни забърква в каши…

Д о м б и. И ни излага на смъртна опасност.

Д и м б и /понася се/. Да му кажем – ще имаш да взимаш вече!

Д о м б и. Няма да те слушаме!

М о к с и. Да му натрием носа!

Д и м б и. Да види колко хубаво си живеем без него!

Д о м б и. Но няма да го повикаме!

Д и м б и. Понеже имаме гордост!

М о к с и. Добре де, как ще му докажем, че имаме гордост без да го повикаме?

Д и м б и. Точно така, трябва…

Д о м б и. …да го повикаме, за да му докажем, че имаме гордост.

М о к с и /оглежда ги/. Тогава… /Плахо./ …да го повикаме и да му докажем, а?

Д о м б и. Ако искаш, извикай го ти… Лично аз не мога, понеже си имам гордост.

Д о м б и. И аз… Ако искаш, ти можеш да си го…

М о к с и. Ами аз нямам ли си гордост?

Д и м б и. Е, голяма работа!

М о к с и. Не искам!

Д и м б и. Защо? Ти можеш спокойно.

Д о м б и. Вие сте по-стари приятели.

М о к с и. Не.

Д и м б и. Повикай го!

Д о м б и. Да му натрием носа.

М о к с и. Не.

Д и м б и. Моля те, Мокси!

М о к с и. Не!

Д о м б и. И аз мисля, Мокси… Повикай го, на бърза ръка ще му натрием носа и ще го пуснем със зяпнала уста.

М о к с и. Все аз, все аз… Не!

Д и м б и. Еее, какъв си! /Мълчание. Пълна тишина. Пауза, в която се чуват песните на птичките./ Хайде, Мокси! Вие сте стари приятели.

Д о м б и. Е, щом не иска!…

М о к с и /внезапно/. Лиско! /Тишина. Нищо./ Лискоооо! /Нищо./ Лискооооооо!… /Тишина./ Лиииискооооооо! /Към двамата./ Не се обажда!

Д в а м а т а /поддават се на порив/. Лииискооооо! /Нищо./ Лииииискоооооо! /Нищо./

Т р и м а т а /забравили и обещания и всичко/. Лииискооо! /Песента на причките./ Лииииисскооооо!

Внезапно се появява Чими.

Ч и м и /с привичния си хулигански тон/. Ей, какво бе? Защо викате?

Д и м б и. Това си е наша работа.

Ч и м и. Тогава защо викате?

Д о м б и. Не е твоя работа!

Ч и м и. Аз си имам работа, но защо викате?

М о к с и. Върви си по пътя!

Ч и м и. Не оставяте човека да спи, бе! Развикали сте се като не знам какво!

Д и м б и /троснато/. Викаме Лиско.

Ч и м и. Така ли се вика?

Д о м б и. Не ни учи как да викаме.

Ч и м и. Не ви уча… Много викате бе, така не се вика.

М о к с и. Махай се!

Ч и м и. Добре де, ще се махна, но не викайте… Ако ви чуя още веднаж…

Д и м б и. Чими!

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Пръждосвай се, че ако ти светна един!…

Ч и м и. Опитай, де!

Д о м б и. Ще те пъхнем във варела!

Ч и м и. Да, ама аз ще си отида, да видим какво ще пъхнете във варела! /Излиза./ Ще пъхнете! /Гласът му чезне./ Ще плашат с варела! /Едва чуваме гласа му, който нарежда нещо./ Варела!… Ще плашат с варела!… МЕН с варела!…

Д и м б и. /към приятелите си/. Какво правим? Не се обажда… Казвайте!

Д о м б и /почесва се/. Амиии, според мен, а мисля, че и според Мокси, а може би и според теб, Димби, този, когото ние не искаме да наричаме с името му, а всъщност си се казва Лиско, защото така му е името, може би също ни е сърдит и по този начин, ние няма да можем да му покажем колко много сме му сърдити.

М о к с и. Не го усуквай, а кажи какво да правим!

Д о м б и. Защо? Не се ли разбра?

М о к с и. Никак.

Д о м б и. Че аз си го казах от ясно по-ясно: трябва да… такова… да… таковаме…

М о к с и. Какво? Да таковаме?

Д о м б и /най-после, бързо/. Да отидем при него!

Д и м б и /отдъхва си/. Така кажи!… Трябва да отидем при него и да му кажем колко много сме му сърдити и че хич не щем да знаем за Лиско, защото ако не отидем, той как ще разбере, че не искаме да знаем за него?

М о к с и. Хем ще му натрием носа!

Д и м б и   и   Д о м б и. Да!

М о к с и. Хайде!

Д и м б и. Тръгваме ли?

Д о м б и. Тръгваме!

Малката полянка.

Лиско седи на един камък и мисли.

Влизат Димби, Домби и Мокси. Застават в лявата част на сцената и го наблюдават. Лиско не ги е видял. Гледат го. Споглеждат се. Пак го гледат. Пак се споглеждат.

С гръб към тях, Лиско изглежда тъжен и много дълбоко замислен.

Димби се почесва. След това се почесва Домби. Мокси поклаща многозначително опашка.

Д и м б и /най-после/. Ей, Лиско! /Нищо./

Д о м б и. Дошли сме да ти кажем, че ние ти се сърдим повече.

М о к с и. И вече никопга няма да играем с теб.

Д и м б и. Защото ти си един никакъв Лиско!

Д о м б и. Все ни докарваш беди.

М о к с и. Извинявай, но сме дошли да ти натрием носа.

Д и м б и. И ако ни се сърдиш, ние ти се сърдим повече и сме дошли да ти кажем, че никога няма да ни хванеш за лудории…

Д о м б и. …и да излагаме живота си на опасност…

М о к с и. …и непрекъснато да ни треперят гащите!

Д о м б и. Това да го знаеш от нас!

Д и м б и. И да се молиш, и да не се молиш, вече никога няма да тръгваме с теб.

М о к с и. Дори на реката.

Д и м б и. Защото още помним Вълкът.

Д о м б и. И Къртицата, която искаше да ни плени до края на живота, да ѝ правим компания под земята.

Мълчание.

Д и м б и. Разбра ли?

Д о м б и. Натрихме ли ти носа?

М о к с и. Стана ли ти мъчно?

Мълчание. Лиско си стои все така замислен.

М о к с и /извиква/. Лиско, чу ли?

Л и с к о /трепва и се обръща, поглежда ги и казва замислено/. О, вие сте тук? Какво правите?

Д и м б и. Не е твоя работа!

Д о м б и. Всичко ти го казахме, както го чу!

Л и с к о /сякаш се разсънва/. Извинявайте, но цяла седмица бях зает и не можах да ви се обадя… Ако можете да пазите тишина, останете, но ако не можете, отидете си докато ви потърся… Налегнали са ме страшни мисли. Разсъждавам по една много важна работа… Хайде, приятели, не се сърдете и ме оставете да го измисля докрай.

Тримата се споглеждат.

Д и м б и. Ще се пукна от яд!

Д о м б и. И аз.

М о к с и. Тоя какво си мисли?

Л и с к о /отнесено/. Моля?

М о к с и. Дошли сме…

Л и с к о. Мокси, остави за какво сте дошли!… Когато измисля всичко, ще ви повикам. Нямате си представа колко сериозна е работата.

М о к с и /поглежда Димби и Домби, а после към Лиско, полуядосано, полуиронично/. Много ли е сериозна работата?

Л и с к о. Извънредно.

Д и м б и /също с ирония/. Така ли?

Л и с к о. От голяма важност за човечеството.

Тримата се споглеждат отново.

Д о м б и. Сега пък човечеството…

Л и с к о. Хайде! Оставете ме!… Ще ви потърся.

Тримата се споглеждат в недоумение и си тръгват. Но после спират и отново поглеждат към Лиско.

Д и м б и. Нахалник!

Д о м б и /яростно/. Такива като тебе…

Л и с к о /в просъница, обръща се/. Моля?

Д о м б и. Нищо!

М о к с и. Нищо, нищо, Лиско!… Мисли си.

Д и м б и /обръща се към Лиско/. А можем ли да знаем за какво мислиш толкоз дълбоко?

Д о м б и. Цяла седмица?

Л и с к о /въздъхва/. Ох! Ужасни сте!… Не ме оставяте да го измисля докрай. /Едва сега се обръща изцяло към тях./ Научих, че от пътуващия зоопарк е избягал един питон.

Д и м б и. Какво е това – питон?

Л и с к о. Нещо голямо.

Д о м б и. Колко голямо?

Л и с к о. Много.

М о к с и. Около колко голямо?

Л и с к о. Не можете да си го представите. Може би десет метра.

Д и м б и. Какво е десет метра?

Л и с к о. От тук до онова дърво. /Сочи./ Е, не се знае колко метра, но ви казвам да си имате представа. Някои твърдят, че е само четири метра, други разправят друго – важното е, че този питон е избягал и…

Д о м б и /след дълга пауза/. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Какво като е избягал?

Л и с к о. Как какво?

Димби. Нека бяга.

М о к с и. Който може – да бяга.

Л и с к о /оглежда ги/. Ей, успяхте да ме развеселите! А знаете ли какво значи един питон да бъде на свобода?

М о к с и. А бе Лиско, не разбра ли, че ние не знаем какво значи ПИТОН?

Л и с к о. Питон, Мокси, е… Това и децата го знаят… Това е нещо много голямо и дълго.

М о к с и. Е, сега разбрах.

Д и м б и. А живо ли е?

Л и с к о /започва да се смее и след смеха си/. Това се казва приятели!… Добре, че дойдохте!… Разсмяхте ме и ми олекна… Питонът е нещо много живо.

Д о м б и. Добре де, Предмет ли е, или нещо обратно?

Д и  м б и. Река ли е, какво е?

М о к с и. Сигурно е река… Щом е дълго…

Л и с к о /весело/. Питонът е… И на мен не мие много ясно какво е точно, но знам със сигурност, че е голямо чудовище.

Т р и м а т а. Чудовище!?!

Л и с к о. Ами, да!

Мълчание. Тримата си разменят погледи.

Д и м б и /въздъхва/. Добре, Лиско. Вече стана късно. Довиждане!

Д о м б и. Видяхме се!

М о к с и. Продължавай да мислиш за питона.

Л и с к о /учудено/. Не разбирам… Дойдохте, разбъркахте мислите ми и си отивате.

Д и м б и /многозначително/. А бе ние дойдохме за друго, ама карай да върви!

Д о м б и. Довиждане!

Л и с к о /рязко/. Чакайте!

Димби и Домби спират мигновено.

Л и с к о. Къде е Мокси?

Д и м б и. Оттук вече изглежда като точка.

Л и с к о. Повикайте го!

Д и м б и. Мооксиии!

М о к с и /гласът му/. Каквооо?

Д и м б и. Лиско те вика.

М о к с и /гласът му/. Мани тая работа!… Да не съм луд!

Д и м б и. Не ще. Пък и ние си отиваме.

Л и с к о. Довиждане!… Трябва да мисля.

Обръща им гръб и се замисля.

 

Голямата полянка

Мокси стои и чака.

Влизат Димби и Домби.

Д о м б и. Мокси, защо избяга?

М о к с и. Оня е луд, ще знаете… Не разбрахте ли?

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Как каво? Не разбрахте ли?

Д и м б и. Какво бе, какво?

М о к с и. Отново замисля нещо.

Д о м б и. И на мен ми се стори, че замисля.

Д и м б и. Така ли?

М о к с и. Сам си го каза! Мисля, вика… Разбъркахте ми мислите, вика… Значи, замисля нещо.

Д и м б и. Така ли?

Д о м б и. Не чу ли? От една седмица мисли.

Д и м б и. Ей, вярно!… Добре, че избягахме!

Д о м б и. Нека си мисли.

М о к с и. Да си троши главата!

Д и м б и. Щяхме да му натриваме носа.

М о к с и. Мани тая работа!… От такъв – далеч. Какво ще му обясняваш? Не виждаш ли? Отиваме да му натрием носа. А той – ВИЕ ЛИ СТЕ, вика. Говорим му цял час, натриваме му носа, а той: МИСЛЯ, вика… Най-добре е да си ходим на реката.

Д и м б и. Може.

Д о м б и. Хайде!

М о к с и. Цял живот няма да се занимаваме с него!

Д и м б и. Домби.

Д о м б и. Кажи, Димби.

Д и м б и. Какво ли е това – питон?

Д о м б и. Било някакво чудовище.

М о к с и. Не чухте ли? Избягало от зоологическата градина.

Д и м б и. Най ме е страх от чудовища. Не знам да има неща по-страшни от чудовищата.

М о к с и. Проклетникът Лиско, иди го разбери… Не му стига Вълкът, а после Къртицата, а сега говори за Чудовище… Вижте какво – не ми се ходи на реката.

Д и м б и /учудено/. Защо?

М о к с и. Реших да се прибера у дома и да не излизам известно време.

Д и м б и. Ами то и аз… реших почти същото. Какво ще ходя сега на реката.

Д о м б и. То пък една река!… В къщи си е най-добре. Довиждане!…

Д и м б и. Домби!

Д о м б и. Какво?

Д и м б и. Предлагам да си вървим тримата, на куп.

Д о м б и. Идеята ми харесва. Добре е да вървим на куп и единия да гледа назад.

М о к с и. Аз ще вървя отпред, пък който иска да си гледа назад. Ще ме изпратите до в къщи и ще се приберете.

Д и м б и. Не е ли по-добре да минем най-напред към нас, а после вие да си вървите към вас.

Д о м б и. Може, защо не… Особено ако минем най-напред през нашата къща, понеже живея най-близо.

М о к с и. Димби.

Д и м б и. Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога да разбера защо чувствам нещо като страх. Може и да ми се струва, но… Димби!

Д и м б и. Какво, Мокси?

М о к с и. Това там /Сочи апаратурите./ какво ли е?…

Д и м б и. Това ли? /Сочи./

М о к с и. Това.

Д и м б и. Домби, знаеш ли какво е това? През цялото време стои до нас.

Д о м б и. Не знам, но през цялото време стои до нас и ни дебне.

Д и м б и. Отде знаеш, че ни дебне?

Д о м б и. Личи си. Има вид на нещо дебнещо.

Д и м б и. Не го гледай! /Тримата се обръщат с гръб./ Да не помисли, че говорим за него, особено ако е наистина нещо много дебнещо.

М о к с и /шепти/. Това нещо много ми прилича на…

Д и м б и. Шшшшш!

Д о м б и /шепти/. Не споменавай името му.

М о к с и /шепти/. Но разбрахте на какво ми прилича, нали?

Д и м б и. Да.

М о к с и /шепти/. И на вас ли ви заприлича на същото?

Д о м б и /шепти/. Трябва да се махаме, но бавно, да не разбере, че се махаме. /Високо и нехайно./ Димби, аз смятам да се разходим нататък и пак да се върнем.

Д и м б и /също високо/. Да видим какво става до онова дърво и пак да се върнем.

М о к с и /не загрява/. Какво? Защо да се връщаме?

Д и м б и. Ами добре е да се върнем, понеже обикновено стоим тук.

Д о м б и /високо/. Ние винаги се връщаме тук, колкото и да се разхождаме.

М о к с и /все още не загрява/. Какви глупости говорите? Защо да се връщаме при Чудовището?

Д и м б и   и   Д о м б /уплашено/. Шшшшшт!

Д и м б и /инстинктивно/. Той го каза!…

Д о м б и /високо/. Мокси, разбери, че ако на теб не ти се връща тук, на мен ми се връща много.

М о к с и. Но защо?… Какво ще правиш тук, когато виждаш, че това нещо…

Д и м б и   и Д о м б и. Шшшшт!

Мокси ги гледа в очите. Те му кимат и кимат назад, зад гърба си. Мокси се пули, но после сякаш загрява.

М о к с и /разтреперва се/. Дддда не мислите, че сссамо вввие ще се върнете? Аз ще се върна по-рано, защото тук ми е най-приятно и удобно. Изобщо, тук е най-удобното място в цялата гора и просто съжалявам, че ще се разхождам до дървото!…Д и м б и. Да, да.

Д о м б и. Само до дървото.

М о к с и. Тръгвам!… До дървото и се връщам! /Изведнъж хуква./

Димби и Домби хукват след него.

Малката полянка

Лиско продължава да мисли.

Един след друг връхлитат Мокси, Домби и Димби.

Лиско трепва и се обръща – вижда ги как спират задъхани до него. Дишат шумно и ускорено.

Л и с к о. Момчета, какво ви става?

Д и м б и /задъхано, ядосано/. Ти си непоносим!

Д о м б и. Стига вече!

Л и с к о /учудено/. Ха!

М о к с и /ядосано/. Засрами се!

Д и м б и. Отново ни въвлече!

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Питонът кога е избягал?

Л и с к о. Преди няколко дни.

Д о м б и. От къде?

Л и с к о. Някакъв подвижен зоопарк. Май че италиански.

М о к с и. А така!

Д и м б и. А къде е сега?

Л и с к о. Никой не знае. Някои са го видели край Мичурин Царево, други – край Бургас, трети твърдят, че отишъл към Истамбул… /Замисля се./ Нищо не се знае… Питонът може да е навсякъде.

М о к с и. И тук ли?

Л и с к о. Там е работата.

М о к с и. А така!

Д и м б и. Това е най-лошото!… И какво може да направи този… питон?

Л и с к о. Питонът обича да гълта. Не яде, а гълта.

Д о м б и. Какво гълта?

Л и с к о. Каквото м у падне… Направо гълта.

М о к с и. А така!… Видя ли каква беда ни докара!

Д и м б и /трескаво/. И сега?

Л и с к о. Сегаааа… Какво да ви кажа. Точно по тези въпроси мисля в момента. От една седмица се чудя как да го хванем.

Т р и м а т а /в ужас/. Да го хванем?

Л и с к о /спокойно/. Да.

Д о м б и. Защо?

Л и с к о. Как защо?… Да спася човечеството.

Д и м б и. Кое човечество?

Л и с к о. Цялото… Питонът може да бъде навсякъде. Тук глътне човек, там животно, на друго място птица, пак човек, пак животно…

М о к с и. А магарета?

Л и с к о. Всичко.

М о к с и. А така!… Видя ли каква беля ни докара?

Л и с к о /учудено/. Аз, ли?… Ами нали затова се мъча да спася човечеството?… Ако го хвана…

Д и м б и /отчаяно/. Пак човечеството!… Остави човечеството!… Какво да правим НИЕ?

Д и м б и. Щом казваш, че е навсякъде.

Л и с к о. Чудни сте!… Хвана ли го, спасявам човечеството, вас и себе си. Това е едно зло на свобода, което трябва да се пипне за гушата.

М о к с и. Ти ли ще го пипнеш?

Л и с к о. Така мисля… Все някой трябва да го пипне.

М о к с и /към Димби и Домби/. Той е луд!

Д о м б и /с презрение/. Човечеството!

Д и м б и. И как ще го хванеш?

Л и с к о /спокойно/. Ще го хванем.

Т р и м а т а /в ужас/. НИЕ?

Л и с к о. Както винаги – НИЕ… Мисля си, къде ли може да се скрие един питон? Преди малко ми хрумна, че питоните обикновено се крият в дупки.

Д и м б и. Откъде знаеш?

Л и с к о. Така мисля, макар че не знам какво точно представлява един питон. Затова трябва да бъдем много внимателни – всичко подозрително може да се окаже питон.

М о к с и /изведнъж/. Ясно!

Л и с к о. Какво?

М о к с и. ОНОВА! /Поглежда многозначително Димби и Домби./ Нали?

Д и м б и. Точно така.

Д о м б и. Лиско, ние бяхме цял час при питона.

Л и с к о /весело/. А сега сте при мен.

Д и м б и. Той ни дебнеше, но ние избягахме изведнъж.

Д о м б и. Питонът е нещо наистина странно. Нямаш си представа какво странно нещо.

Д и м б и. Дори прилича на предмет.

Д о м б и. Много странен предмет.

Л и с к о. Нищо чудно… Къде го видяхте?

Д о м б и. На Голямата полянка.

Д и м б и. И той ни видя.

М о к с и. Цял час ни дебнеше.

Л и с к о. Това е интересно… Там ли го оставихте?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о /почесва се/. Тогава – хайде!

Т р и м а т а /в ужас/. Какво?

Л и с к о /спокойно/. Да вървим!… Приключението започва.

Т р и м а т а /залпово/. Луд! /или Нееее!/

Едновременно хукват и изчезват.

Голямата полянка

Магнитофонът и камерата.

Песента на птичките.

Бавно влиза Лиско и застава на противоположния край на сцената, в дясно. Виждане само главата му.

Л и с к о /страхливо/. Ееей!…  Пст! /Пауза./ Ей, ти ли си? /Влиза малко по-навътре в сцената./ Не се прави на ударен… /Връща се на старото място./ Ей, питоне!…

Ч и м и /появява се внезапно. Лиско се стряска/. А бе, вие, днес какви глупости говорите? /Тъй като Лиско е изчезнал./ Глупак, защо избяга?

Л и с к о /връща се/. Чими, здравей!

Ч и м и. Какво ви е прихванало?

Л и с к о. Кога, бе?

Ч и м и. Теб и твоите приятели… Те говорят глупости, ти си говориш сам…

Л и с к о /многозначително/. Не си говоря сам.

Ч и м и. Така ли? А с кого говориш?

Л и с к о. С един питон.

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. С едно чудовище.

Ч и м и. Къде е то?

Л и с к о. Онова, черното.

Ч и м и. Кое, това ли? Черното?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Ръбестото?

Л и с к о. Аха… Сега ще се опитам да го хвана. Пази се, защото може да скочи.

Ч и м и. Това ли да скочи?

Л и с к о. Аха.

Ч и м и /с няколко скока се озовава при апаратурата/.  Това ли?

Л и с к о /тихо/. Чими, бягай!… Ще те изяде.

Ч и м и. Мен ли?… Ха!

Л и с к о. Бягай, ти казвам!

Ч и м и. Ако искаш, да го пипна… Това, бялото. /Пипа бутон на магнетофона./ А, нещо се завъртя!… И спря. /Натиска отново. Магнитофонът се разписква, както пищят всички магнетофони отначало./

Чими също изпищява и изчезва.

Изглежда, че и Лиско е изчезнал, защото сцената е празна.

М а г н е т о ф о н ъ т /записът му/.

М о к с и. Знаех си аз, но какво да правя – целият ни живот е свързан с него. Каквото съм правил, съм го правил с него… /Въздъхва./ Ех, какви работи сме правили!

Д о м б и. И ние сме правили, но си мълчим.

М о к с и. Че говорете. Защо мълчите?

Д и м б и. Ох, Мокси!… Нищо не си разбрал. Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, защото винаги ни вмъква в бели и смъртни опасности?…

Д о м б и. Все приключения!… Не можем да си гледаме живота от приключения.

Д и м б и. А виж сега колко добре си живеем без НЕГО, говорим си, после ще се къпем, спокойно е, и никаква смъртна опасност не ни грози.

Д о м б и. Нито вълци, нито къртици!

М о к с и. Прави сте! Този подлец Лиско ни излага на смъртни опасности.

Д о м б и. И пак спомена името му.

М о к с и. Да, ама го нарекох подлец.

Д и м б и /ядосано/. Ааа, ще се разсърдя и ще си отида!

М о к с и /наивно/. Защо?

Д и м б и. Казахме, че няма да говорим за НЕГО, пък все за него!… Цяла седмица се крием да не ни срещне, не искаме да знаем за него, пък все за НЕГО!

Лиско през цялото време на записа реагира, като демонстрира уплаха, учудване, внезапна изненада и пак уплаха, после веселост, а по едно време се приближава доста до апарата и пак се връща, бавно се оттегля назад, с лице към апарата и продължава да слуша.

 

Малката полянка.

Димби, Домби и Мокси.

Спират задъхани, уморени от бягането.Съвземат се, оправят дишането си, мълчат.

М о к с и /задъхано/. Голямо бягане падна. /Диша ускорено./ Димби, как мислиш…

Д и м б и. Чакай да се съвзема!

М о к с и /припряно/. Не мога да чакам!…

Д и м б и. Кажи.

М о к с и. Как мислиш, колко време му трябва на един питон да погълне нещо?

Д и м б и. Зависи… Какво нещо?

М о к с и. Нещо… не толкова голямо.

Д о м б и /намесва се/. Горе-долу колко?

М о к с и. Едно нещо, да речем, голямо колкото Лиско.

Д и м б и. Колкото Лиско ли?

М о к с и. Да.

Д и м б и. Не знам… Може би му трябва много време, а може би малко.

М о к с и. Но сигурно достатъчно, за да избягаме, нали? Защото колкото и да ми е мъчно, а и на вас ви е мъчно, но сигурен съм, че Лиско вече е погълнат.

Д о м б и. И аз мисля, че е погълнат.

Д и м б и. И на мен ми е мъчно, но съм СИГУРЕН, че е погълнат.

М о к с и. Утешава ме само едно нещо.

Д и м б и. Кое?

М о к с и. Че Лиско вече е поглъщан! Бил е в стомаха на Синята акула и е свикнал. Важно е да си свикнал да те поглъщат… А ние, които не сме свикнали – трябва да бягаме.

Д о м б и. Не мога! Капнал съм.

Д и м б и. Нищо, ще си починем.

Присядат на пъна.

М о к с и. Ще се затворя в къщи, няма да излизам цяла година. През това време все ще се намери някой да улови питона.

Д и м б и. И аз… Много е страшно да не знаеш къде се намира питона. Може да ти изскочи отвсякъде.

Д и м б и. Домби!

Д о м б и. Кажи, Димби!

Д и м б и. Ако… сега… както си почиваме, чудовището се появи, какво ще правим?

Д о м б и. Ако го чуем ПРЕДВАРИТЕЛНО, трябва да легнем на земята и да се престорим на умрели. Чувал съм, че питоните щом видят умрели предмети, ги помирисват и си отиват, да търсят живи предмети.

Д и м б и. Така ли?

Д о м б и. Това им харесвам на питоните.

М о к с и. И аз съм чувал такова нещо, само че за мечките. За питоните не съм чувал.

Д о м б и. Те питоните се учат от мечките.

М о к с и. Добре тогава. Ако чуем нещо подозрително, ще легнем и ще се престорим на умрели. /Гледа земята./ Вече си избрах мястото за лягане,

Д и м б и /въздиша/.  И все пак – жалко за Лиско.

Д о м б и. Добро лисиче беше.

М о к с и. И умно… Познавам го добре.

Д и м б и. Веселеше ни и ни увличаше в най-разнообразни неща.

Д о м б и. А колко пъти е спасявал живота ни?

Д и м б и. Наистина, обичаше да спасява… Сега пък тръгнал да спасява човечеството.

Д о м б и. Димби!

Д и м б и. Какво, Домби?

Д о м б и. За него спокойно може да се каже, че загина за човечеството.

Д и м б и. Голяма слабост имаше да умира за нещо.

Д о м б и. И все се завираше някъде – било в стомаха на акула, било в стомаха на питоните. Много обичаше да се навира в стомасите на големите животни.

М о к с и /не издържа, проплаква/.

Д и м б и. Мокси, какво има?

М о к с и. Стана ми мъчно за Лиско.

Пауза. Мълчание.

Д и м б и /въздъхва/. И на мен, Мокси…

Д о м б и. Изоставихме го в беда. /Захлипва./ Сам срещу питона.

Д и м б и. Не знам как стана, но Мокси припна и аз след него.

М о к с и. Какво да правя? Забелязъл съм, при опасности нещо в главата ми казва: стой, бъди мъж, а краката тръгват самички, изведнъж. Получава се нещо такова, сякаш главата ми остава на опасното място, а краката ми са вече далеч. Виновен ли съм, че краката ми носят главата?

Д и м б и. И при мен е така.

Д о м б и. А, и с мен е така, но на Лиско и главата и краката му остават на опасното място.

М о к с и /импулсивно/. Лиско беше ненормален!

Д и м б и. Може, но чак сега разбирам колко си го обичах.

Мълчание. Неловко мълчание.

Д и м б и /нарушава мълчанието/.  Срам ме е.

Д о м б и. Моля ти се, млъкни!

Д и м б и /учудено/. Защо?

Д о м б и. Защото и мен ме е срам.

М о к с и. Не мога да си представя, че утре ще изляза на полянката, ще го извикам и Лиско няма да се появи.

Д и м б и /внезапно/. Аз тръгвам!

Д о м б и. Къде?

Д и м б и. Там, където погълнаха Лиско… Ще му кажа на този мръсен питон, че е гаден и презрян!

Д о м б и. И аз!

М о к с и. Е, ще му кажем, разбира се… Ето, сега се получава обратното.

Д и м б и   и   Д о м б и. Какво?

М о к с и. Сега главата ми тръгва към питона, а краката ми не тръгват. Иди ме разбери!…

Д и м б и. И с мен е така.

Д о м б и /трепва/. Шшшшт! /Мълчат и се ослушват./ Чухте ли?

Д и м б и. Да, някакъв шум.

Д о м б и. Доста странен шум… Типичен за един питон.

М о к с и /разтреперан/. Аз лягам!

Ляга на земята. След него се натръшкват и другите. Лежат неподвижно. Песента на птичките.

Появяват се Режисьорът и Операторът. Но преди това се чуват гласовете им.

Р е ж и с ь о р ъ т /гласът му/. Идваш ли?

О п е р а т о р ъ т /гласът му/. Идвам!

Р е ж и с ь о р ъ т /появява си/. Ето ти още една полянка! Няма я само полянката, на която оставихме нещата си.

О п е р а т о р ъ т /влиза/. Спокойно, ще я открием… А! /Съгледал е труповете/. Какво е това?

Р е ж и с ь о р ъ т. Три спящи същества! /Навежда се над Мокси./ Ей, че симпатично спящо магаре!…

М о к с и /без да се помръдне/. Умряло магаре.

Р е ж и с ь о р ъ т. Как умряло, като си живо и говориш?

М о к с и /без да се помръдне/. Уви, умрях преди малко. И те са умрели. Всички сме умрели.

Д и м б и   и   Д о м б и /без да се помръднат/. Да.

О п е р а т о р ъ т /играе/. Щом са умрели – остави ги.

Съдат на пъна. Запушват.

О п е р а т о р ъ т. Бъди спокоен, ще се справим.

Р е ж и с ь о р ъ т. Няма пукнато живо същество да ни каже къде сме.

О п е р а т о р ъ т. Ще почакаме. Все ще мине някой.

Пауза.

М о к с и /без да се помръдва/. Ще мине, ама питонът!

Р е ж и с ь о р ъ т. Няма значение. Важното е да ни покаже пътя към една полянка, където оставихме апаратурата си.

Пауза.

М о к с и /без да мръдне/. Да не би да търсите Голямата полянка?

О п е р а т о р ъ т /всмуква дим/. Да.

По-голяма пауза.

М о к с и /без да помръдне/. Направо по пътеката и мъничко встрани.

Пауза. Двамата пушат.

О п е р а т о р ъ т /спокойно/. Благодаря!

Пауза.

М о к с и /без да помръдне/. Няма защо.

Режисьорът и Операторът се протягат и прозяват.

Спокойно си пушат.

М о к с и /без да шавне/. Хайде де!

Пауза.

Р е ж и с ь о р ъ т /спокойно/. Какво?

М о к с и /без да шавне/. Няма ли да тръгвате?

Д и м б и. Че и ние да тръгваме.

Д о м б и. Не се ли отегчихте?

О п е р а т о р ъ т /смига на колегата си/. Да тръгваме ли?

Р е ж и с ь о р ъ т /смига му/. Хайде!

Стават и излизат.

Тримата продължават да лежат неподвижно.

Най-после Димби вдига глава. След него Домби. Но леко. Повдигат ги и ги връщат на местата им.

М о к с и. Какво стана с тия нахали? Отидоха ли си?

Д и м б и /както е неподвижен/. Май че си отидоха.

М о к с и /вече полуизправен/. Метлосаха се.

Д и м б и. Домби! /Също полуизправен./

Д о м б и /става изцяло/. Кажи, Димби.

Д и м б и /става изцяло/. Май че питоните бяха два.

Д о м б и. И на мен ми се стори така.

М о к с и /става/. А на мен ми се стори един, но двоен.

Внезапно влизат Режисьорът и Операторът.

Д и м б и /панически/. Лягай!

Хлапаците лягат и отново се правят на умрели.

О п е р а т о р ъ т /отива при Домби/. Ставай!… /Удря му ритник, придружен със звуков ефект, както в цирка./

Р е ж и с ь о р ъ т измества колегата си и също нанася удар по задника на Домби/. Ставай!

Д о м б и /изправя се/. Все мен!… Все мен бият… В историята с Къртицата ме съсипаха от бой, сега пак!… /Държи задника си./

Димби става, като държи задника си предварително отзад. След него става и Мокси.

Д и м б и. Те са хора, бе Домби?

Д о м б и. Хора, ама ритат.

Режисьорът и Операторът се смеят.

О п е р а т о р ъ т. Лъжеш!… Виж как ритаме! /Нанася му цирков ритник с плясък по бедрото и замах на крак без удар./

Р е ж и с ь о р ъ т. Видя ли как те ритнахме?

Д о м б и /все още държи ръцете си ТАМ/. Да, ама помислих, че ме заболя.

Р е ж и с ь о р ъ т. Водете ни на Голямата полянка.

Т р и м а т а /в ужас/. Не!

О п е р а т о р ъ т /безапелационно/. Тръгваме!… Там сме оставили някои неща.

Р е ж и с ь о р ъ т. След това ще ни заведете при Лиско.

М о к с и. Това пък хич няма да стане.

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо?

М о к с и. Лиско е вече изяден.

О п е р а т о р ъ т /учудено/. Как изяден?

Р е ж и с ь о р ъ т. Кога?

М о к с и. Преди пет минути.

Р е ж и с ь о р ъ т. Кой го изяде?

Т р и м а т а. Питонът.

О п е р а т о р ъ т. Какъв питон?

Д и м б и. Ще видите какъв!…

Д о м б и. Като ви глътне и вас.

О п е р а т о р ъ т. Нас никой не може да ни глътне.

М о к с и /оглежда го с интерес/. Защо? Да не сте негълтаеми?

Р е ж и с ь о р ъ т /весело/. Да.

Д и м б и /оглежда го с интерес/. Е, така може.

М о к с и. Има и негълтаеми предмети, нали Димби?…

Д и м б и. Срещат се и такива.

О п е р а т о р ъ т. Хайде!

Голямата полянка

Апаратурата. Освен нея – никой.

Магнетофонът продължава да бълва записа си.

Когато всички се появяват, той разказва финалния си епизод.

З а п и с ъ т :

М о к с и /шепти/. Това нещо много ми прилича на…

Д и м б и. Шшшшъш!

Д о м б и /шепти/. Не споменавай името му.

М о к с и /шепти/. Но разбрахте на какво ми прилича, нали?

Д и м б и. Да.

И т. н. и т. н. … и т.н. до края, когато тримата избягват.

Цялата група стои пред магнетофона и слуша.

След последните изречения:

Д и м б и. Ей, чичковци, това какво е, което…

Д о м б и. … говори с нашите гласове?

М о к с и. И най-много с моя глас?

Р е ж и с ь о р ъ т. Магнетофон!

Д и м б и. А не питон, така ли?

О п е р а т о р ъ т /учудено/. Какво?

Д о м б и. Това е магнетофон, а не питон, нали?

М о к с и. Магнепитон?

Р е ж и с ь о р ъ т. С магнетофонът се записват гласовете и музиката.

О п е р а т о р ъ т. А това е камера. С нея се снима всичко.

Д и м б и. Значи това е магнетофон?

Д о м б и. А това /сочи/ е камера?

М о к с и. А вие какви сте?

Р е ж и с ь о р ъ т. Ние сме от телевизията.

О п е р а т о р ъ т. Този е режисьор, а аз оператор.

Т р и м а т а. Телевизията!?!

Р е ж и с ь о р ъ т /учудено/. Какво има?

Д и м б и. Не може да бъде!

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо?

Д о м б и. Чак от телевизията!… Не може да бъде!

М о к с и. Де да ги знаеш, бе, може да са от телевизията. Както ги гледам…

О п е р а т о р ъ т /весело/. Какво… както ни гледаш?

М о к с и. Па може.

Д и м б и. И за какво сте дошли?

Р е ж и с ь о р ъ т. По работа.

О п е р а т о р ъ т. Ще правим интервю.

Р е ж и с ь о р ъ т. Напоследък много се говори за Лиско. Искаме да го заснемем и да го покажем на децата.

Т р и м а т а /възкликват/. Лиско?

Д о м б и. По телевизията?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да… Ще му зададем някои въпроси…

О п е р а т о р ъ т. Да разкаже нещо за подвизите си…

Р е ж и с ь о р ъ т. Но щом казвате, че е изяден…

М о к с и /изведнъж/. Море!

О п е р а т о р ъ т. Какво?

М о к с и. Ако това е магнетофон, а не питон, не ще да е изяден.

Д и м б и. Навярно си е още цял!

Р е ж и с ь о р ъ т. Добре де, тогава какво чакате.

О п е р а т о р ъ т. Доведете го!

Д о м б и. А нас ще ни…

Д и м б и. …ще ни снемете ли?

М о к с и. Ще ни снемат, бе! Не ги ли виждаш?

Р е ж и с ь о р ъ т. И вас, разбира се.

М о к с и. Какво ви казах.

Д и м б и. Чичко режисьор!

Р е ж и с ь о р ъ т. Кажи, Димби.

Д и м б и /учудено/. Знаете името ми?

Р е ж и с ь о р ъ т. Всичко знаем… Ти си Димби, този е Домби, а този е Мокси… Така ли е?

Т р и м а т а. Точно.

Д и м б и. Чичко режисьор, този… Лиско, много ли е важен?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да ви кажа правата – доста.

О п е р а т о р ъ т. Ако не и повече.

М о к с и. А вие знаете ли, че аз съм първият му приятел?

Р е ж и с ь о р ъ т. Всичко знаем.

Д и м б и /все още не може да повярва/. Значи, същият този Лиско, дето го виждаме всеки ден, дето ни докарва беди, е много важен?

Р е ж и с ь о р ъ т. Много.

Д о м б и. Дето винаги ни пъха в смъртни опасности?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да.

Мокси. Чичко, той е бил в гнездото на Орела!

Д и м б и. И в стомаха на Синята акула!

Р е ж и с ь о р ъ т. Знаем… Затова го търсим.

Д о м б и. А знаете ли колко пердах изядох в лабиринта на Къртицата?

Р е ж и с ь о р ъ т. Това не знаем, но ще го разкажеш пред микрофона…

О п е р а т о р ъ т. Сега намерете и доведете Лиско.

М о к с и. А, тов а е най-лесната работа! /Към приятелите./ Хайде!

Т р и м а т а /сякаш по даден знак/. Лискооо! /Нищо./ Лискоооооо!… /Тишина./ Лискооооооо!

О п е р а т о р ъ т /след паузата/.Не се обажда.

Д и м б и. Интересно… Винаги се обажда.

Р е ж и с ь о р ъ т. Но сега не се обажда.

М о к с и. Понеже са го налегнали едни питони!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Какви питони бълнувате?

Д и м б и. В момента лови питони!

Д о м б и. Винаги прави нещо.

Д и м б и. Но ние ще го доведем.

Р е ж и с ь о р ъ т. Хайде де! Чакаме!

Тримата започват да викат името на лисичето и излизат.

 

Малката полянка

 

Лиско е облегнат на своя пън и отново е задълбочен в мислите си.

Въздъхва. Изправя се. Отново присяда. Пак става.

Чуват се виковете на приятелите му, но в този момент Лиско е сякаш глух.

Появява се Чими.

Ч и м и. Ей, тези много те викат, бе! /Лиско не го и чува./ Ей. Тези, твоите, ореваха гората! /Нищо./  А си глей работата!… /Изчезва./

Влизат тримата.

Д и м б и /бърза да изпревари всички/. Лиско, телевизията.

Д о м б и /запъхтяно/. Търсят тя!

М о к с и. Един цял режисьор!

Д и м б и. И цял оператор!

М о к с и. Ще те фотографират!

Д о м б и. Не бе, ще го снимат!

Л и с к о. Димби!

Д и м б и. Кажи.

Л и с к о. Домби!

Д о м б и. Да.

М о к с и. Лиско, целият свят ще ни види!

Л и с к о /тонът му изобщо е извън тяхната възбуда/. Готови ли сте?

Т р и м а т а. Да!

Л и с к о. Нямате си представа какво приключение ни очаква!

М о к с и. А бе как да си нямаме!

Л и с к о. Целият свят ще заговори.

Т р и м а т а. Разбира се!

Л и с к о. Човечеството ще бъде спасено

М о к с и. Важното е да ни видят и да кажат: Това там е Мокси, а това до него е Лиско. Славният Лиско, който се показва зад славният Мокси.

Д и м б и. Приключение без опасност за живота!

Д о м б и. Ще им разкажа как ме бихте в Лабиринта!

М о к с и. Пък и ще му друснем една песен!

Л и с к о. Хайде, приятели!… Нали знаете Отвесните скали?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о. И дупката, която зее в тях?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о. Работата е от лесна по-лесна… До дупката има един малък камък. Ще го търкулнем и ще запушим дупката… Сам бих свършил всичко, но не ми стигат силите да търкулна камъка.

Пауза. Тишина.

Тримата гледат Лиско в очите и се чудят какво му става.

М о к с и /изумено/. Значи, вместо да пеем пред телевизията, ще търкаляме камъни?

Л и с к о. Понеже се налага, разбирате ли?

Д и м б и. А после?

Л и с к о. После ще правим каквото си щете…

Д о м б и. Добре де, да търкулнем един камък на път към телевизията.

М о к с и /фиксира Лиско/. Лиско, пак ли нещо особено?

Л и с к о. Нищо особено! Търкулваме и толкоз.

Д и м б и. А толкова ли е важно да запушим дупката при Отвесните скали?

Л и с к о. Много!

Д и м б и. Чудна работа! Била си е винаги отворена и сега – ще я запушваме.

Д о м б и. А бе то, ако само я запушваме – лесно, ами да не стане нужда да я отпушваме, защото запушването е по-лесно от отпушването.

Д и м б и. Прав си, Домби. Търкалял съм камъни и знам, че търкалянето е по-лесно от оттъркалването. Да оттъркалваш камъни е трудно.

М о к с и. Лиско, не е ли подобре първо да се покажем пред Телевизията, пък после да запушваме?

Л и с к о. Не.

М о к с и. От де знаеш?… Според мен е по-трудно е да се покажем пред Телевизията, а после запушването на дупки е лесно и ще си го вземем като десерт.

Л и с к о. Не.

Д и м б и. Добре. Да не се разправяме…

Д о м б и. Телевизията чака.

М о к с и. Караме режисьорите да чакат заради една дупка. Вместо да се притечем на помощ на другарите, които искат да ни покажат на Света, ще запушваме дупките на Отвесните скали.

Д и м б и. Че ще я запушим – ще я запушим, но Лиско ми се вижда нещо съмнителен.

Д о м б и. Защо, бе Димби?

Д и м б и. Не току тъй ни кара да запушваме… Бас държа, че в тази дупка има нещо.

Д о м б и. Лиско, кажи сега – има ли или няма?

Л и с к о /кипва/. Искам да знам, ще ми помогнете ли, или не?

Д и м б и. Казахме, че ще помогнем.

Д о м б и. В самото начало казахме!

М о к с и. Без да му мислим.

Д и м б и. Защо го усукваш?

М о к с и. Веднага се съгласихме, а той го усуква.

Л и с к о /бодро/. Вярно, че го усуках… /Още по-бодро./ Хайде! Тръгваме!… Напред!…

Бодра музика, която звучи и след излизането на четиримата, чак до момента, в който обстановката се сменя.

Пред Отвесните скали

Те се издигат величествено в дъното на сцената. В подножието им  – дупка. Нито голяма, нито малка В дясната страна на сцената – бял, заоблен от времето камък.

Четиримата се появяват до камъка.

Д и м б и. Това е камъка, нали?

Л и с к о. Шшшшт!… Ще говорим тихо!… Това е камъка.

Д о м б и.А това – дупката.

М о к с и. Не разбрах защо трябва да говорим тихо.

Л и с к о. Културните хора и животни говорят тихо.

М о к с и. Димби, Лиско е намислил нещо.

Д о м б и /към Лиско/. Лиско, ако си намислил нещо не особено приятно, кажи.

Л и с к о /прави се на ударен/. Забравих да ви кажа, че питонът, при който ме пратихте, беше много интересен.

Д и м б и /смутено/. А, оказа се най-обикновен магнетофон.

Д о м б и /смутено/. И някаква камера.

Мокси /смутено/. Телевизионни глупости.

Л и с к о. Та този питон говореше.

Д и м б и. Не му обръщай внимание.

Л и с к о /многозначително/. С вашите гласове.

Д о м б и /като балама/. Така ли?… А!

Л и с к о /спокойно натиска педала/. И все за мен.

Д и м б и. Така ти се е сторило.

Л и с к о. Доста неприятни работи за мен.

М о к с и /отклонява неудобния разговор/. Нали ще бутаме камъни? /Навежда се над камъка./

Д и м б и /с готовност/. Хайде!

Д о м б и. Да бутаме!

Всички се навеждат над камъка. Да напомним, че тук се говори тихо. Отнася се и за репликите, които прочетохте.

Л и с к о. Право към дупката!

Тикат усилено.  Камъкът се отмества бавно.

Пъшкат. Мъчат се.

Л и с к о /внезапно/. Стоп! /Изправя се./ Да починем.

М о к с и. Точно тук се почива. /Изправя се./

Вече са към средата на сцената.

Лиско все по-често поглежда към дупката. А приятелите му гледат ту Лиско, ту дупката.

В това време внимателно се промъкват Режисьорът и Операторът, въоръжени с готовата вече за действие камера на триножник и магнетофона.

Р е ж и с ь о р ъ т /както се промъква. заб. Представям си ги извън сцената, пред нея/. По-добре от това – здраве!

О п е р а т о р ъ т. Май че ги хванахме в разгара на приключение. /Изправя камерата./ Започвам да снимам.

Р е ж и с ь о р ъ т. Магнетофонът е готов!

Оттук нататък, нашият режисьор ще ни ги показва когато сметне за добре в развоя на действието при този епизод.

М о к с и. Лиско, какво има в дупката?

Л и с к о. Нищо.

М о к с и. За пръв път ми се случва да запушвам нещо, в което има НИЩО.

Д и м б и. Все пак, кое те кара да запушваш ТОЧНО тази дупка?

Л и с к о. Разсъждението.

Д и м б и. Моля?

Л и с к о /още по-тихо и загадъчно/. Ако някой е избягал от някъде и ако този някой се намира някъде тук, той може да се скрие само в тази дупка и никъде другаде, тъй като тук е най-удобното място… Цяка седмица си блъскам главата къде ли може да се скрие някой, ако е избягал от някъде… Едва преди половин час изведъж ми хрумна, че тази дупка е най-удобното място.

Тревожна музика, която съпровожда внезапното стъписване.

Пауза, в която Димби, Домби и Мокси вече треперят по известния ни начин.

Д и  б и /съвзема се пръв/. Лилиско!

Л и с к о. Кажи, Димби.

Д и м б и. Пак ли започваш?

Л и с к о /прави се на ударен/. Починахме ли?

Д о м б и. Лиско, тти май започваш отново?

М о к с и. От самото начало казах, че е намислил нещо.

Л и с к о /губи търпение/. Хайде, губим време.

Д о м б и. Ллиско!… Какво има в дупката?

Л и с к о. Не се правете на ударени! Знаете какво.

Т р и м а т а. Не знаем!

Л и с к о /навежда се към камъка/. Хайде, да тикаме!… Да побързаме, докато е вътре.

Д и м б и   и  Д о м б и /уплашено/. Питонът?

Д и м б и. Мокси, да бягаме!

Д о м б и. Той вече избяга!

Двамата хукват и изчезват.

Л и с к о /обръща се към тях/. Чакайте!… Димби!… Домби! Моксииии!

Появява се Чими.

Ч и м и. Защо викаш бе, глупако!

Л и с к о. Ооо, Чими!… Приятелите избягаха. Ще ми помогнеш ли?

Ч и м и. Какво ще правим?

Л и с к о. Да изтъркаляме този камък до онази дупка.

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. Правя една работа.

Ч и м и. Онези защо избягаха?

Л и с к о. Уплашиха се.

Ч и м и. От какво? /Оглежда се./

Л и с к о. От камъка.

Ч и м и. Какво му е на камъка? /Оглежда го добре./ Нищо му няма!… Хайде! /Навежда се и се хваща./

Л и с к о /както тикат/. Ти си славен жабок!

Ч и м и /както тика/. Стига сте ме хвалили.

Камъкът на късо разстояние от дупката.

Л и с к о /вече шепти/. Ти си славен, Чими!

Ч и м и. Добре де, стига сте ме хвалили.

Л и с к о /учудено/. Кой друг те хвали?

Ч и м и. Никой, но ще започнат.

Л и с к о. Чими, на теб мога да кажа спокойно. Знаеш ли защо избутахме камъка до дупката?

Ч и м и. Не. И питам защо извършихме тази идиотска работа.

Л и с к о /съзаклятнически/. Чими, вътре има едно страшно чудовище, което избяга от Зоопарка.

Ч и м и /все още не загрява/. Какво чудовище?

Л и с к о /на ухото му/. Десетметров питон!

Чими изпищява и хуква, погрешно влиза в дупката, но изхвърчава като тапа и изчезва по посока на Димби и Домби.

Лиско се обръща към него, извиква, но адско хъркане от вътрешността на дупката го вцепенява.

Музика за напрежение.

Лиско инстинктивно заляга зад камъка.

Услушва се.

Отново хъркане.

Лиско се изправя и хуква по познатата вече посока.

Нищо. Празна сцена. Тишина.

Появява се Димби, едва показва главата си.

Д и м б и /прошепва/. Лиско!

Л и с к о /трепва и се обръща/. Шшшт!

Д и м б и. Какво става?

Лиско. Той е вътре.

Д о м б и /появява се зад Димби/. Димби, какво става?

Д и м б и. Той е в дупката.

Д и м б и. Лиско, за какво се мъчиш? Какво искаш?

Л и с к о /залегнал зад камъка, без да се обръща/. Трябва да го хвана!

Д о м б и. Но защо? Рискуваш живота си.

Л и с к о. Не знам… Трябва!…

Д и м б и. Защо пък точно ТИ? Нека други?

Л и с к о. Искам АЗ.

Д о м  б и. Глупак си, разбери!…

Л и с к о. Сега човечеството е неспокойно. Като научи, че питонът е уловен, ще се успокои.

Д и м б и. Пак човечеството!

М о к с и. Човечеството в това време си гледа кефа, яде си сладолед и други неща, а ти…

Л и с к о. Не ме интересува! ТРЯБВА да го хвана.

Този път – силно изръмжаване от дупката.

Като надават писъци, тримата се омитат.

Лиско уплашено отстъпва назад, но после отново допълзява до камъка и яростно започва да го тика напред.

Още малко.

Силно ръмжене, придружено с музика за напрежение.

Още малко. Лиско напряга последни сили.

Ръмженето се увеличава.

Още няколко напъна.

ТАП!

Камъкът прилепва към дупката.

Отвътре – адско ръмжене, до задавяне.

Лиско се дръпва инстинктивно назад и после започва да вика:

Л и с к о. Ураааа!… Готово!… Питонът хванат!… Урааа! Хванах го!

Чими се появява.

Ч и м и. Голяма работа! Хванал един питон и орева света!… А сега да седнем да викаме… /Излиза си./

Връхлетяват Димби, Домби и Мокси.

Лиско се хвърля върху тях. Прегръща ги.

Л и с к о /радостно/. Димби, хванахме го!… Вътре е! /Прегръща Домби./ Домби, и с него се справихме! /Прегръща магарето./ М о к с и, приятелю, видя ли какво стана!…

М о к с и /скромно/. Е, свършихме и тая работа, но падна бая треперене.

Д о м б и. Това е най-странното ни приключение.

Л и с к о /не може да сподави радостта си/. Вътре е! Чуйте го!

Ослушват се и чуват ръмженето.

Най-после ръмженето затихва.

П и т о н ъ т. Вътре съм, няма как… Не ми върви и туй то.

Д и м б и. С нас шега не бива, разбра ли?

П и т о н ъ т /примирено/. Разбрах.

М о к с и. Стой там да ти дойде акъла!…

Д о м б и. Ще бягаш, а?

П и т о н ъ т. Избягах, ама няма как. И ти да беше, щеше да избягаш.

Д и м б и. Стой вътре, за спокойствието на човечеството…

П и т о н ъ т /въздиша/. Ох, това човечество!… Какво смятате да ме правите?

Л и с к о /радостно/. Нищо… Ще те върнем в Зоопарка!

П и т о н ъ т. Сега пък – зоопарк… Не ми стигат другите неволи!

Л и с к о. Не се прави на ударен. Ще те върнем там, откъдето избяга.

П и т о н ъ т /извиква/. Само там – не!… Където искате, но не там. Господарят ще ми тегли такъв пердах, че ще си забравя името!

Л и с к о. Ооо, имаш си и име? /Към другите./ Питонът има име!… Как се казваш?

П и т о н ъ т. Хектор!

Л и с к о. Как?

П и т о н ъ т. Хектор!…

Л и с к о, Аз съм Лиско.

П и т о н ъ т. Знам… Чувал съм.

Л и с к о /учудено/. Какво?… Ти знаеш за мен?

П и т о н ъ т. Уха!

Л и с к о. Извинявай, но трябваше да те хвана. Всички се безпокояха. Никой не можеше да си гледа спокойно работата.

П и т о н ъ т. Е, щом е тъй… Няма как!… Като не ми върви…

Л и с к о /към приятелите си/. Интересен питон… Разбран.

Д и м б и /с тервога/. Гледай сега да не се размекнеш, да го съжаляваш!…

Д о м б и. Лиско, ще изхвърча до режисьорите. Ще покажем питона по телевизията. /Хуква./

Р е ж и с ь о р ъ т /показва се/. Стоп!

О п е р а т о р ъ т /показва се/. Тук сме!

Р е ж и с ь о р ъ т. Отворете дупката!

О п е р а т о р ъ т. Пречите на обектива!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Димби, Домби и Мокси да отворят дупката, но без да пречат… Ще снимаме питона.

Тримата се втурват и отдръпват камъка.

Дупката зейва.

Чуваме съскането на камерата.

Лиско и приятелите му са се притаили зад камерата. Държат се за панталона на Оператора.

Бавно излиза кучето Хектор, навело засрамено глава.

Л и с к о /пуща панталона на Оператора/. А!…

Д и м б и,  Д о м б и   и  М о к с и /едновременно/. А!

Л и с к о /объркано/. Какво е това?… Защо така?

Операторът снима съсредоточено.

П и т о н ъ т. Загубен съм!… Ще ме пукне от бой!… /Извиква./ Не искам да се върна!

Л и с к о /съкрушено/. Нима не хванах питона?

О п е р а т о р ъ т. Стоп!… Готово!

Операторът отново снима.

Този път пред камерата са Режисьорът и Лиско. Режисьорът му е поднесъл микрофона.

Р е ж и с ь о р ъ т /в микрофона/. Най-после открихме прочутият Лиско и успяхме да заснемем финала на последното му приключение. Най-после имаме възможност да вземем от него интервю… Лиско, кажи нещо за себе си?

Л и с к о. В момента съм объркан.

Р е ж и с ь о р ь т /поднася микрофона към устата си, а после към Лиско/. Защо?

Л и с к о. Ами не виждате ли?… Вместо питона, хванахме някакво си куче Хектор, избягало от лошия си господар… Къде е питонът, къде е Хектор!

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо искаше да хванеш питона?

Л и с к о. Как защо? Едно опасно чудовище на свобода може да причини много беди. Никой не го знае къде е, кога ще се появи… Всички живеят в страх, не могат да си гледат работата и така нататък.

Р е ж и с ь о р ъ т. Да, но питонът не е избягал от зоопарка. Това било само слух.

Л и с к о. Така ли?

Р е ж и с ь о р ъ т. Кое те накара да го търсиш и да го ловиш? Желанието за приключения ли?

Л и с к о. Не знам. Може би това, може би… Не знам… Чувствах, че трябва да го уловя. Все някой трябваше да скочи върху него. /Сломено./ Нищо не стана. Вместо опасния питон, симпатичното уплашено куче Хектор.

Р е ж и с ь о р ъ т. Сега пък мога ли АЗ да ти кажа нещо?

Л и с к о /унило/. Можете.

Р е ж и с ь о р ъ т. За мен и за всички, които в момента ни гледат е ясно, че си тръгнал НЕ срещу куче, а срещу питон.

Л и с к о. Е?

Р е ж и с ь о р ъ т. Когато прояви безстрашие, ти не го прояви срещу куче, а срещу питон.

Л и с к о. А!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Когато улови куче, ти всъщност улови питон!

Л и с к о. Хайде де!… Ще ми разправяте!…

Р е ж и с ь о р ъ т /към присъстващите/. Така ли е?

В с и ч к и. Така е!

Р е ж и с ь о р ъ т. Чу ли?

Л и с к о /в неудобно положение/. А!

Р е ж и с ь о р ъ т. Като Дон Кихот.

Л и с к о. Какво?

Р е ж и с ь о р ъ т. Той нападна вятърните мелници, но за него те не бяха мелници, а великани. Затова Дон Кихот е велик.

Л и с к о. Моля ви се, неудобно ми е да ме сравнявате с такива личности… Е, вярно е, че съм бил в гнездото на орел и в стомаха на акула, но все пак – аз съм скромно лисиче.

Р е ж и с ь о р ъ т /весело/. Най-после пред нас е истинският Лиско!

Л и с к о. После дойде приключението с КУФАРА…

Финалното ревю започва.

Под ритъма на най-хубавата песен от «Не пипай куфара» се появяват Фокусника и Пингвинчето.

Л и с к о /гласът му след завършване на ревю-фрагмента. После се появи /високо и тържествено/ ЧИМИ!

Най-хубавата песен от епизода Чими, в изпълнение на всички присъстващи. Чими тържествено минава и се нарежда до героите от представлението.

Л и с к о /гласът му, след стихването на мелодията/. После ЧАСОВНИКЪТ, когато Димби се възгордя!

Фрагмент от този епизод.

Червената шапчица, Вълкът и Ловецът минават и заемат местата си.

Л и с к о /гласът му/. После – ДУПКАТА, с лабиринтите на Къртицата, която умираше от самота и завист.

Най-хубавата песен. Появява се Къртицата и застава до другите.

Д о м б и. Тук ядох най-много бой!

Л и с к о /гласът му/. И на края – ПИТОНЪТ!

Музика, под която Хектор заема мястото си.

 

Отдалечаване на камерата, да хванем всички в общ план:

Пред микрофона – Лиско, малко зад него – Димби, Домби и Мокси, а зад тях – всички епизодични герои на серията.

Финалът на ревюто!

Най-хубавата песен от серията, изпълнявана от всички. Буен ритъм. Танц. Фигури, както на Бродуейско ревю.

Първата завеса пада и закрива епизодичните лица.

Втората завеса пада и закрива приятелите на Лиско.

Третата завеса пада и закрива Лиско, но веднага се вдига и към лисичето се устремяват десетина красиви деца – живи – прегръщат героя, целуват го.

Лиско се  старае да измъкне главата си между прегръдките им, извиквайки

 

КРАЙ,

и пак КРАЙ, и пак КРАЙ…

Няколко пъти успява да извика КРАЙ, но децата още по-възторжено го притискат към себе си.

 


ПОСЛЕДНО ПЛАВАНЕ – П. НЕЗНАКОМОВ и още…  от тук отворете файла, а по-долу е моето експозе по въпроса.

Работата е там, че човек много иска да разпространи една романтично-героична история за баща си, а някои неточности смущават и развалят цялата работа.

Моля, възхитете се на разказаното – но и се съобразете с моите поправки върху онези факти, които Авторът не е знаел и е писал по внушение на Вътрешния си глас – а тези гласове често са ръководени от емоциите.

И така:

 ИСТИНА ИЛИ ИЛЮЗИЯ бих нарекла аз този разказ за Борис Априлов, написан от Пецата Незнакомов, негов колега по перо и по Стършел„, съгражданин през юношеството, дори приятел до едно време, но покъсно изчезнал от обкръжението му и с нежелание премълчаван, при подпитване от моя страна. Аз имам някои недоказани предположения по този въпрос, според смънкани фрази от страна на баща ми, но не желая да развалям впечатлението от много добронамерения разказ, написан след смъртта на Ахото. Част от него е истина, част надявам се да е истина, но има и много неточности и елементарни предположения, изказани като ИСТИНА и не мога да ги приема! Едно, че изкуствено драматизират помаловажни неща от живота му, второ, че изопачават истините, като смесват събития и факти от различни години, и трето найлошото като приписват на Ахото трагизъм и отчаяние, които никога не са му били присъщи.

Затова – с голямо уважение и благодарност за показаното добро и приятелско чувство просто ще отбележа неточностите, и ще се опитам да предам истинските факти. Понякога ще реагирам малко посилно на някои дразнещи (мен) откъси, но то е защото не ми се иска Ахото да бъде запомнен от читателите си като някакъв пораженец и травматизиран тип, какъвто не беше.

Отново подчертавам, че виждам и приемам доброто намерение и умението на автора; като разказ и история за човек от нашето време е чудесно написано, но докато е биография на ИСТИНСКИ и прекрасен човек, живял достойно и по собствен вкус в една неприветлива среда нека се знае и истината!  Д.В. – дъщеря.

за Петър Незнакомов: „Ветроходецът се отправи за последното плаване… “  отворете линка най-горе на страницата, моля!