Posts Tagged ‘пиеса’


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)


борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988
.
.
Л И Ц А
по реда на появяването им:
Б у х а л ъ т
З а й ч е т о
Т а р а л е ж ъ т
Л и с и ц а т а
В ъ л к ъ т
М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Чилото, чилото.
Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам, –
хвър насам-натам-насам.
Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:
Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам.
Ту лети,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край


<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

ТУК ПРЕРИЯ .pdf file за сваляне…

борис
априлов
*
П Р Е Р И Я
*
радиопиеса
ЛИЦА:
НИНА  МОНЕВА
РОЗА  ВЕЛЕВА
ЕМИЛ  ВЕЛЕВ
НЕПОЗНАТИЯТ

Холът от апартамента на Нина Монева. Предполага се, че домакинята в момента върши някаква домакинска работа и слуша радио.
Звъни телефонът.
Добре ще бъде, ако може да се подразбере, че Нина Монева зарязва мигновено работата си, изключва радиото и просто грабва слушалката.
Ах, какво разочарование в гласа ѝ:
– Не, господине, не сте сгрешил много номера… но… тук е друго нещо… Чуйте, вие търсите общежитие, а тук е нещо обратно. /Чуваме брътвеж на глъч, той сигурно иска да завърже разговор./ Откажете се, нямам време.
Рязко затваряне на телефона.
Отново радиото.
Прахосмукачка.
Отново звън на телефон.
Млъква прахосмукачката, млъква и радиото, слушалката е грабната.
– Ало! – вика Нина Монева. – Ало!
Никой, нищо.
Щрак! Слушалката отива върху вилката си.
Радиото, прахосмукачката.
Сега пък – звънецът от входната врата. Нина Монева не бърза; спокойно, като човек, който не може да очаква нещо откъм вратата, тя изключва само прахосмукачката и отива да отвори.
– Добър ден! – чуваме гласът на Роза Велева.
– Добър ден! – отвръща Нина Монева.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя пиесата на Борис Априлов: „ПРЕРИЯ“.
Музика за преход.
Домакинята изключва приемника.
Р о з а. Не разбирам куража ви да каните вътре.
Н и н а. Не се страхувам от нищо.
Р о з а. И сте сигурна, че идвам при вас?
Н и н а. Сигурна съм, че не идвате при мен.
Р о з а. А аз идвам при вас.
Н и н а. Това не е вярно.
Р о з а. Абсолютно!
Н и н а /смутена сигурно от проучвателния поглед на посетителката/. Все пак, помислете си, при мен не идва никой.
Р о з а. Защо?
Н и н а /изненадана от въпроса, който в нейния дом прозвучава твърде нахално/. Трябва ли да да седнете?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Искате да кажете че…
Р о з а. Да!
Н и н а. Колко?
Р о з а. Повече отколкото предполагате. /Пауза./ Ще се наложи.
Н и н а. Да поседнете?
Р о з а. Да.
Н и н а. И какво ще желаете?
Р о з а. Едно обяснение.
Н и н а. Обяснение?
Р о з а. Голяма картина! /Пауза./ От кого е?
Н и н а. Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?
Р о з а. Само че не разбирам /пауза/ какво представлява.
Н и н а. Навярно чухте какво казах.
Р о з а. Животът объркан, картините объркани!…
Н и н а /раздразнено/. Не чувствувате ли че проявявате известно нахалство?
Р о з а /с възмущение/. Аз?
Н и н а. Вие.
Р о з а. /след пауза/. Наричате ме нахална? /Пауза./ Вие смеете да ме обвинявате в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?
Н и н а /стъписано/. Мен?… Слушайте, защо започнахте така’
Роза /едва сдържаща гнева си/. За да не почна направо.
Н и н а. Направо? /Пауза./ С кое?
Р о з а. С обвинението.
Н и н а. Госпожо…
Млъква, кой знае защо, не може да продължи.
Р о з а. Само не се обърквайте. Не съм дошла да се обърквате, а да проведем един съдържателен разговор, мъжествено /пауза/ както подобава на истински жени,
Н и н а. Вие… знаете ли, поне, как се казвам?
Р о з а. А вие допущате ли, че ще вляза при някого без да зная името му?
Н и н а /тихичко/. Вече не знам… какво да мисля. Светът е голям, а животът стана сложен…
Р о з а. А човешката душа е… пространна.
Н и н а /с лека изненада/. Какво казахте?
Р о з а. Тук е приятно.
Н и н а. Вие седнахте.
Р о з а. Седнете и вие.
Н и н а. Вие седнахте много спокойно.
Р о з а. За което са учудвам на себе си. /Пауза./ Възхищавам се от хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.
Н и н а. Величие?
Р о з а. А какво друго?
Н и н а. На мен ми липсва подобна самоувереност…
Р о з а. Нищо чудно.
Н и н а. Дори в собствения ми дом,
Р о з а. И когато говорите по телефона ли?
Н и н а /отново трепва/. Може би трябва да търся причината на вашето посещение…
Р о з а. Важното е да запазим присъствие на духа и да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.
Н и н а. Това което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно.
Р о з а. А туй да наречеш човешката душа… пространна… /Пауза./ Остроумно ли е?
Н и н а. Все пак, моето предимство пред вас е в това, че се намирам в къщата си.
Р о з а. Стига с тази къща!… Разбрахме, че сте в къщата си.
Н и н а /готова е да викне, но се овладява/. Вижте какво, аз съм тих човек, така ме знаят всички.
Р о з а /иронично/. Всички?
Н и н а. Познатите.
Р о з а. Имате познати.
Н и н а. Всеки има… Поне познатите не липсват на този свят.
Р о з а. Непрекъснато говорите за света, все за света.
Н и н а. Все пак в него живеем.
Р о з а. Добре ли живеете?
Н и н а. Анкета ли провеждате?
Р о з а. Старая се да запазя хладнокръвие.
Н и н а. Какво?
Р о з а. Да не захленча, най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.
Н и н а. Заплашвате с плач. Имате доста начини за заплашване
Р о з а. Стига!
Роза захлипва.
Н и н а. Успокойте се. Избършете сълзите си.
Телефонът.
Нина грабва слушалката, повтаря няколко пъти „ало“, не получава отговор и връща слушалката.
Р о з а /изведнъж, поривисто/. Причинихте ми най-голямата беда!
Н и н а /все още заета с мисълта за телефона/. Аз?
Р о з а. Смазахте ме. Унищожихте ме.
Н и н а. И сте сигурна?
Р о з а. Затова ви разглеждам сега и да ви кажа… /злорадо/ не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.
Н и н а. В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте нещастно миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го тормози, защото милиони са нещата които тормозят хората, но малко хора са готови да изслушат и разберат.
Р о з а /ехидно/. Да ме разберете?
Н и н а. Склонна съм.
Р о з а. Да не се отметнете.
Н и н а. Кафе?
Р о з а. Нищо не искам!
Н и н а /изненадана от решителния и енергичен отказ/. Какво?
Р о з а. Нищо от вас.
Н и н а. Седнете и разкажете.
Р о з а. Само чаша вода.
Н и н а. Нектар?
Р о з а. Поисках вода!
Н и н а /преди да тръгне/. Би трябвало не да искате, а да помолите.
Трябва да се долови, че рязко тръгва и излиза, че Роза стои неподвижно до завръщането на Нина, която подава чашата. Роза я поема и изпива водата наведнъж.
Н и н а /прави опит за шега/. Може би ви няма нищо, може би бяхте само жадна.
Р о з а /сломено/. Моля ви се.
Просто пада в креслото.
Доста изненадана, Нина запалва цигара и стои в нямо очакване.
Н и н а. Слушам ви.
Р о з а. Лесно ли давате телефонния си номер?
Н и н а. Стига да ми го поискат.
Р о з а. Може би ще позволите да ви запитам, какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.
Н и н а. Моят номер?
Р о з а. Вашият.
Н и н а. В бележника на съпруга ви?
Р о з а /жлъчно изсъсква номера/.
Н и н а. Да, това е номерът на моя телефон. Кой е съпругът ви?
Р о з а. Ставате жалка!
Н и н а. Но вие /лек смях/ така, както ме гледате, допускате ли, че може да?… Вижте се, вижте и мен, аз съм човек, който се е примирил с тези неща и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви кажа, че тук наистина има недоразумение, на което, ако имате малко търпение, ще сложим край. /Пауза/. Ако телефонът е мой, не знам какво търси в бележника на вашия съпруг. Преди всичко, номерът ми е нов.
Р о з а. Колко нов?
Н и н а. За съжаление, телефонът ми не фигурира в никой бележник, на никакъв човек и никой никога не ми се обажда…
Р о з а. Никой?
Н и н а /след пауза/. Почти.
Р о з а. Това „почти“ ме кара да се замисля.
Н и н а /с болка/. Знаете ли какво означава „почти“?
Р о з а. Мога да си представя.
Н и н а /рязко/. Не можете!
Р о з а /извиква/. Номерът е ваш!
Н и н а. До кога ще повтаряте това?
Р о з а. Обадих се, проверих!
Н и н а. И кой ви отговори?
Р о з а. Вие ми отговорихте.
Дълга пауза.
Н и н а /малко отнесено/. Сигурно. Друг не може… да ви се обади… от моя дом.
Р о з а. Този ваш дом… Непрекъснато ми го натрапвате.
Н и н а /сякаш на себе си/. Единственото, което имам.
Р о з а. И глас на много млада жена. Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.
Н и н а. Това пък е още по-малко вероятно.
Р о з а. Само голи цифри, като жестока гола истина.
Н и н а. За първи път ли ви се случва?
Р о з а. Женени сме от десет години, нито веднъж не е закъснявал, дори час, а бележникът му е бил винаги чист.
Н и н а. И как открихте номера?
Р о з а /сконфузено/. Все пак… аз съм жена.
Н и н а. Все пак… някои проверки… по джобовете.
Р о з а. Смятам, че това е задължение на всяка съпруга, процедура, може да предпази от неприятности.
Н и н а /смее се/. Да, да.
Р о з а. Ето, аз съм при вас, ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки,
Н и н а /смее се от сърце/. Успяхте да ме развлечете и не мога да не ви предложа кафе, следобедът се очертава като интересен.
Р о з а /извиква/. Кафе! /Укротено./ Сега не ми е до кафе!
Н и н а /весело/. Разбрах.
Пауза.
Н и н а. излиза. Връща се с бутилка и чашки.
Р о з а. Вие сте хитра жена,
Н и н а. Така се радвам, просто се освежих.
Р о з а /трагично/. Казах ли? Заявих ли ви, че не искам нищо, освен да разкрия някои неща?
Н и н а /сериозно и с болка/. Знаете ли от кога е тази бутилка? Непокътната е откакто съм влязла в жилището си. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата, или казанчето, паркетът, вратите, бях сигурна че ще дойдат майстори, да ги почерпя,,,
Р о з а. Да, но не съм дошла да ми разигравате комедии.
Н и н а. За вас комедия, за мен непоносима трагедия. Мисля че няма по-страшно от туй, да чакаш дори водопроводчика.
Р о з а. Тук мога да ви жегна, може би вашата стръв не би спряла дори пред водопроводчиците, но карай да върви… /Пауза./ Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото съм обидената.
Н и н а /както налива в чашките, весело/. Изневерената.
Р о з а. Моля ви!
Н и н а /Весело/. Нека пием и забравим. Любовта идва и си отива.
Р о з а /с изненада, почти подскача/. Какво?
Н и н а /със сериозен тон/. Пийнете си. /Пауза./ На здраве!
Н и н а. се задавя и закашля.
Р о з а /чак сега, ехидно/. Наздраве!
Н и н а. И така, казвате, мъжът ви, а? Някой се спусна и ви го грабна. /Закашля се/. Отнесе си го… /Пие./ А вие /закашля се/ се втурвате да спасите каквото можете.
Р о з а. Чула съм, че това дава резултат.
Н и н а. Може би… /Пие./ Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам.
Р о з а. Вие сте длъжна да сторите това. /Пауза./ Освен ако сте…
Н и н а. Какво?
Р о з а. Чудовище.
Н и н а. Приличам ли ви?
Р о з а. Не.
Н и н а /отпива/. Мечтая да стана чудовище. Може би те са по-щастливи, лошите хора са много по-щастливи и нападат, грабват и изчезват, брутално взимат всичко, срутват, не чувствуват болка за болките на хората.
Р о з а. Какво търси вашия номер в бележника на моя съпруг!?
Н и н а. Името на съпруга ви? /Пие./
Р о з а. Не се правете на…
Н и н а /настойчиво/. Питах как се казва мъжлето ви!
Р о з а /поривисто/. Велев,
Н и н а /отпива и се закашля/. Това име не фигурира нито в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. Спомням си един Велев, беше заместник директор при нас…
Р о з а /извиква/. Няма да позволя! Засрамете се от…
Тук Роза млъква.
Н и н а. /бърза/. От какво? /Мълчание/ От какво да се засрамя? /Мълчание./ Кажете де! /Мълчание./ От белите си коси?… Ако сте дошла тук да си говорим истини, кажете направи от какво да се засрамя?
Р о з а. Извинете.
Н и н а /с тъга/. Мила моя, нямате си представа какъв комплимент ми сторихте с туй нахлуване тук, да ми искате сметка, да си искате мъжа обратно. Да ви го дам, да ви го отпусна. Да си бъде около вас и всичко във вашия дом да си тръгне по старому.
Р о з а. Никога не е вървяло, но…
Н и н а. Така ли?… Деца?
Р о з а. Няма да ви кажа!
Н и н а. Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а бъдете сигурна, че няма и да имам.
Р о з а. Не съм сигурна.
Н и н а /трепва и отново придобива настроение/. Ново двайсет. /Пие./ Кое ви кара да мислите така?
Р о з а. Ще се напиете.
Н и н а. Кое ви кара да мислите така за мен?
Р о з а, Не ви ли виждам ноктите, сляпа ли съм – косите ви са направени, лъхате на чистота и на скъп одеколон. Една жена, ако се е предала…
Н и н а. Как се казвате?
Р о з а. Роза.
Н и н а. Аз съм Нина.
Р о з а. Знам,
Н и н а /изведнъж/. Откъде? /Пауза./ В бележника е отбелязан само телефонът ми.
Р о з а /въздъхва/. След като открих телефонния номер, започнах най-унизителното нещо в живота си.
Н и н а. Моля?
Р о з а. Обадих се на справки, отказаха. Исках да знам кой абонат се крие зад този номер. Било забранено. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките. Не намерих и се заех с най-унизителното,
Н и н а. Да ровите в указателя.
Р о з а. Четири дни!… Целия телефонен указател, всички номера, докато се натъкнах на вашия.Срещу вашия номер видях името ви, адреса ви.
Н и н а. Боже мой.
Р о з а. Моля да не коментираме това. То ме унижи толкова!
Н и н а. Но защо не ми се обадихте? Щях да ви кажа коя съм и къде живея?
Р о з а. Това е най-унизителния период в живота ми.
Н и н а. Карате ме да мисля, че не притежавате добре поддържан разсъдък.
Р о з а. А вие ме карате да мисля, че хитрувате.
Н и н а. Представям се какво бихте направили на мъжа си… Горкият съпруг.
Р о з а. Дошла съм да си го върна,
Н и н а. Предлагам да престанем. Не съм подходяща за подигравки. Уморена съм.
Р о з а. Ограбихте ме.
Н и н а. Вече съм склонна да ви посоча изхода! Принудихте ме да ви го кажа. /Оставя чашата./ Луда ли сте, нормална ли сте – не знам, но ви моля да си отидете,
Р о з а. Продължавате да отричате?
Н и н а. Вървете си! /Пауза./ На вас казвам! Веднага!
Р о з а. Можете ли да ми кажете какво означава тази дума прерия? /Пауза./ Спокойно.
Н и н а. Какво търси тя в устата ви? Откъде я взехте?
Р о з а. От бележника на мъжа си, изписана срещу телефонния ви номер.
Звуков ефект.
Пауза.
Н и н а. Нима той… Вие твърдите… Коя сте вие?
Р о з а /спокойно/. Неговата жена.
Н и н а. Не може да бъде!
Р о з а /покровителствено/. Сега разбирам. /Пауза,/ Боже, колко страшно стана!… /Продължителна пауза./ Нима е постъпил детински? Не мога да повярвам. Емил не може да постъпи така. /Голяма пауза./ Това ме кара да се замисля. Значи… той… Това ще ме принуди да изостря вниманието си. Тази шмекерия се оказва важна.
Н и н а. Никога не съм го питала за това. Не е ставало и въпрос. Аз мислех…
Р о з а. Че не е женен.
Н и н а. Макар че туй няма значение.
Р о з а. Откога се познавате?
Н и н а. Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.
Р о з а. Според мен познавате се отдавна и сигурно отброявате всеки ден. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно.
Н и н а. Не забравяйте че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас.
Р о з а. Обзалагам се, че си водите дневник.
Н и н а. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…
Пауза.
Роза /въздъхва/. Пропаднахте в яма. /Вади цигара./ Къде се срещате?
Н и н а. /както си е замислена/. Какво?
Р о з а. Тук. При идеални условия.
Н и н а. е замислена, може да се предположи че не е и чула.
Р о з а. Харесвате ли го?
Н и н а. /унесът ѝ продължава/. Какво?
Р о з а. Обичате ли го?
Н и н а. Ревнувате ли или инквизирате?
Р о з а. Всеки ден ли?
Н и н а. Много лесно разбрахте, че съм добра.
Р о з а. Само наивникът може да допусне, че не се виждате всеки ден.
Дълга пауза.
Личи си, че Нина иска да доложи нещо важно.
Н и н а. Представете си, че не съм го и зърнала.
Р о з а /прекалено изненадана/. Моля?
Н и н а. /спокойно/. Никога.
Р о з а. А така!
Н и н а /със същия спокоен тон/. Нито той мен.
Р о з а. Изплъзвате ли се?
Н и н а. Спокойно, не сме се виждали.
Звуков ефект.
Двете жени се раздвижват, разхождат се.
Н и н а. Вие сте негова жена.
Р о з а. Там е работата.
Н и н а. Емил е ваш съпруг, така ли?
Р о з а. Нямате си представа колко много ми е съпруг, понякога повече отколкото трябва.
Н и н а /въздъхва/.
Пауза. Неудобно мълчание.
Н и н а /най-после/. Е?
Р о з а. Убихте ме…
Н и н а. И вече можете да си отидете.
Р о з а.  …с това че не сте се виждали. Слушайте /сякаш махва с ръка, отказва се да говори, но после променя решението си/. Дошла съм да се разберем.
Н и н а. Най-добре ще се разберем като напуснете тази територия.
Р о з а. Която е ваша, да. Но мъжът пък е мой. Вие още ли твърдите, че не сте се виждали?
Н и н а. Изгубих интерес към вас.
Р о з а. Нито той вас?
Н и н а. Не ми се разговаря, по това време не ми се говори.
Р о з а. И той ли, кажете!
Н и н а /сякаш за първи път я вижда добре/. Вие сте негова съпруга.
Р о з а /в мотива си/. И не знаете как изглежда?
Н и н а. Напротив.
Р о з а. Съсипахте ме.
Н и н а. Представям си го.
Р о з а. Сигурна ли сте?
Н и н а. Абсолютно.
Р о з а. Добре, опишете го.
Н и н а. Това не е никак важно… Какво искате от мен?
Р о з а /безпомощно/. Вече не знам. /Пауза./ И все пак, тази работа не може да остане така, ние трябва… /Пауза./ Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?
Н и н а. На този въпрос си отговорете като си излезете, уединете се и което измислите щебъде отговорът, който очаквате.
Р о з а. Колкото повече мисля, идвам до заключението, че го обичате, дори нещо повече.
Н и н а. Повече от това?
Р о з а. Ако ви ядосам ще изплюете ли камъчето?
Н и н а. Като нищо, едва ли ще остана неотмъстена.
Р о з а /сломено/. Значи се обичате.
Н и н а /с хумор/. Не може да се каже, че не го обичам.
Р о з а /извиква/. Не говорете директно! /Тихо./ Пощадете ме… Разбирате ли най-после, че ме убивате? В сърцето ви няма ли място за състрадание?
Н и н а /готова за иронизиране/. Не, но ако си отидете ще се намери. Готова съм да ви съчувствам от разстояние.
Р о з а /извиква по-силно, отколкото може да се допусне/. Няма да ви направя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря! Какво си въо…
Телефонът.
Звънът сякаш разтърсва Нина. Още веднъж се звъни. Още веднъж. Жените наблюдават апарата. Нина преценява, че не е момент да вдигне слушалката.
Р о з а. Вдигнете. /Пауза. Звъни,/ Вдигнете! /Пауза./
Н и н а. Не!
Шум от телефонна апаратура.
Р о з а. Емиле, тук е Роза. /Пауза./ Твоята жена!… Да, да, жена ти… Искам да дойдеш… Тук, където съм аз… /Бързо/. Слушай, ако не тръгнеш, ще скоча на тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца… Заповядвам ти… Не вярваш ли че мога да… Адреса! Не знае адреса!… Ще го намериш в указателя, на Монева – Нина. Монева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не пристигнеш, ще скоча от етажа.
Роза яростно поставя слушалката върху вилката.
Мълчание.
Налива си от бутилката, пие.
Р о з а /строго/. Как се запознахте? /Пауза./ Говорете докато не съм полудяла.
Н и н а. Случайност.
Р о з а. Каква случайност?
Н и н а. Преплитане на телефонните разговори.
Р о з а. И започнахте!
Н и н а. /твърдо/. Да!
Р о з а /зъл тон/. А той се прави на невинен… и нежен. У дома нито думичка. На вас не казва… че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла месеци!… Сигурна ли сте, че не сте се виждали?
Пауза.
Р о з а. Сега мълчите.
Н и н а /кротко/. Искате да кажете, че той ще дойде тук?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Вие сте жестока.
Р о з а. Нямам друг изход.
Н и н а. Това ли решихте?
Р о з а. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.
Роза пие.
Н и н а. А питате ли дали съм съгласна?
Р о з а /с изненада/. Какво?
Н и н а. Трябваше да ме питате.
Р о з а /с изумление/. Не сте съгласна да видите този когото обичате? Когато ви се дава такава възможност?
Н и н а. Не съм готова за такава среща.
Р о з а. А!… Това пък? Сега пък трябва да се съобразявам и с вас. /Пие./ На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук.
Н и н а. И каква е целта ви?
Р о з а. Да се разберем, като хора.
Н и н а. Като хора?
Нина произнася горната дума с присъщия си неин унес. Май че нещо оправя косата си.
Р о з а /весело/. А така, постегнете се, притегнете се, предстои ви първата среща. Първото впечатление е важно. Според мен е важно. Някога, когато го срещнах за първи път… Слушайте, на колко ви се струва той? /Мълчание,/ На колко ви се представи? /мълчание,/ Да не мислите, че ще видите някакъв хокеист? Един, така… млад любовник за зрели жени? Ще бъдете излъгана. Шейсет годишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без пазарна торба той не излиза, така съм го научила.
Н и н а. Малка е вероятността да ме засегнете.
Р о з а. Да ви засегна ли? С какво? Говоря за съпруга си, засягате се вие!
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Ще разбера какво е и това – прерия. Какво е значението на този знак, на този код, има ли някакво значение, заема ли място в емоциите на мъжа ми. Това понятие прерия може би говори твърде много за загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома, а пред близките си е само пазарска чанта. Кажете, какво означава тази дума? /Мълчание./ Искам да ми се изясни.
Н и н а. Моля ви.
Р о з а. Защото ще ви накарам да говорите пред него.
Н и н а. Не!
Р о з а. Тогава да избегнем остротиите. Вие ли сте прерията?
Дълга пауза.
Н и н а. Моля ви!…
Р о з а. Какво е прерия? Напомня ми за пустота! Безкрайност и пустота, безбрежна растителност, която ту се възмогва, ту съхне. Говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго… Напомня ми за безлюдност, отчаяние. Това ли сте вие? Това ли успяхте да измислите?
Н и н а. Слушайте, съществува ли начин да си отидете?
Р о з а. Той ли го измисли? А? Че откъде му е хрумнало? У дома Емил не се подвизава с въображение.
Н и н а /извиква/. Млъкнете!
Р о з а /стъписана/. Семпличък.
Н и н а. Ще ви изгоня, пък ако щете, скачайте на тротоара!
Р о з а. Боже, колко ви заболя, как сте омагьосана!
Н и н а. Забранявам ви!
Р о з а. Слушайте, Нина, вие ме изненадвате. Смятах че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, обикновен брътвеж по жицата; с такива брътвежи гъмжи телефонната мрежа. А то? Оказа се по-сериозно… Смятах да го разоблича и да си го отведа, но вие ме плашите. Кажете, наистина ли?
Н и н а. Какво?
Р о з а. Не сте го виждала.
Н и н а. Да, наистина.
Р о з а. Нито той?
Н и н а. Нито той.
Р о з а. Ако сте искрена, наистина дигнах напразна пукотевица и започвам да се разкайвам. Но все пак, трябва да му се даде един урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?
Н и н а. Не желая… да отговарям.
Р о з а. Значи всеки ден. Вие сте била в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден… щеше да дойде… и последицата.
Н и н а. Не забравяйте, че съм ви изгонила.
Р о з а. Щяхте да осъществите и срещата! Готови, втасали!.. А аз…
Н и н а. Решението ми беше категорично.
Р о з а. Решение?
Н и н а /вяло/. Да не се срещнем…
Р о з а. А неговото? /Нина мълчи./ А той?
Н и н а. Не знам, мисля че щях да му наложа…
Р о з а. И защо ви са тези отношения? Какво печелите? И какво бихте загубила, ако се видите?
Н и н а. Ами, вижте ме.
Р о з а. Гледам ви.
Н и н а. Разгледайте ме!
Р о з а. Нищо, липсва ви самочувствие.
Н и н а. Никога не бих дала адреса си.
Р о з а. Но умирате да го видите.
Н и н а /след продължително мълчание/. Не знам…
Р о з а. Може би?
Н и н а. След случилото се. Имайте предвид, че още не съм решила. В последния момент мога да ви прогоня.
Р о з а. Такава ли сте? Значи, може и да се сдърпаш. /Пауза/. Хубаво – жени се бият за мухльо.
Н и н а. Мисля че ви помолих нещо.
Р о з а. Да не го обиждам. Но той си е мой и ще си го обиждам.
Н и н а. Щом е ваш, защо сте у дома ми?
Р о з а. За да си го осигуря.
Н и н а. Значи не е ваш.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Бъдете сигурна, че вече не е ваш.
Р о з а. А!… /Пауза./ Пантерата се зъби.
Н и н а. Не ме разбрахте.
Р о з а. Така де, опипвате почвата. /С ирония./ Може би ще го ударите на молба.
Н и н а. За какво?
Р о з а. Да ви го отстъпя.
Н и н а. Извинете, той си е мой и не можете да ми го вземете.
Р о з а /едва не подскача/. Хей!… Тук се говорят неприлични неща.
Н и н а. Но и аз не мога да го задържа.
Р о з а /склонна към непочтена атака/. Да, наистина, аз съм някак по…
Н и н а. Това исках да ви кажа в началото.
Р о з а. Вие наистина нямате сметка от едно оглеждане. От него печеля аз. Та, за какво си говорехте в тези сини часове?
Н и н а /на свой ред, язвително/. Казвахме си неща, които вие с него не бихте могли да си кажете. И да ви заявя искрено, смятам, че не познавате съпруга си.
Р о з а. Вашата наивност ме прави печална,
Н и н а. Не познавате човека, с когото живеете трийсет години.
Р о з а. Хайде де!
Н и н а. Той не е нито мухльо, нито мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е, ще оцените.
Р о з а. Добре де, бихте ли се омъжила за него?
Н и н а /след продължително мълчание/ Каквото и да ви кажа, ще ви заболи.
Р о з а. Сигурно някога сте претърпели разочарование в любовта.
Н и н а. Познайте.
Р о з а. Винаги има по едно сериозно разочарование и след това…
Н и н а. След това?
Р о з а. Ставам жестока, извинете!
Н и н а. Старомоминството!
Р о з а. Много ви моля. Нещо се впрегнах. Повярвайте, не съм толкоз лоша. Повярвайте ми,
Н и н а., Разбирам ви.
Р о з а. Извинете ме!… Всъщност, такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен, В нея има нещо увличащо, обещаващо. Разбира се, става дума за кратка телефонна връзка, за лек флирт, а не като вашата дълга и сериозна любов. /Смее се с добро сърце./ Я си кажете, ако не бях се намесила докога щеше да продължава?
Н и н а. До края на живота,
Р о з а. И сега трябва ли да вярвам, че ще прекъснете?
Н и н а. Обещавам,
Р о з а. Но, ако ви се обади?
Н и н а /въздъхва/. Не знам.
Р о з а /въздъхва/. Дааа, ще се сдърпаме с вас, това няма да ни се размине. Моят хубостник забърка каша, която трябва да сърбам аз. /Рязко,/ Разберете, отнемате ми мъжа!
Н и н а. Моля ви, не го въвеждайте тук.
Р о з а. Искрена ли сте?
Нина мълчи.
Р о з а. Искате да го зърнете… Признайте! /Нина мълчи./ И искате, и не искате! /мълчание./ Хем боли, хем сърби.
Н и н а. Вижте какво, ако не желая да го видя, то не е затуй, което мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си. /Глухо./ Разберете, все пак имам да живея още. /Пауза./ Това голямо нещо ми беше необходимо.
Р о з а. Не знам, на мен ми трябва Емил.
Н и н а. Май че сте глупавичка.
Р о з а. Не знам защо. Вън няма мъже. Жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпущам…
Н и н а. Празноглавка.
Р о з а. Преди всичко, ще ми се смеят, че съм го отстъпила на една… нещастница…
Н и н а /склонна към връщане на ударите/. Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.
Р о з а. Така си мислите, защото не аз, а вие сте глупачката, Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се? Нищо. Само говорехте по жицата. И той ви наричаше прерия, защото все пак, трябвало е да ви нарече някак, и вие сте човек, и вие душа носите. Под бледата ви безсочна кожа може би пърха живот. Сега ще ви види и ще избяга.
Н и н а. През тия шест месеца вие бяхте жалка.
Р о з а. Днес жалката станахте вие.
Н и н а. Не съм сигурна.
Р о з а. А пък аз съм!
Н и н а. Да не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие един съпруг с пазарска торба. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене… /Млъква./
Роза /ехидно/. Звезди.
Н и н а. Светлина,
Р о з а. Значи това прави моят мухльо?
Н и н а. И блянове!
Р о з а. Виж го ти.
Н и н а. И надежда!
Р о з а. Надежда за какво?
Н и н а. В края на краищата – един полъх.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, нарече на живот.
Р о з а /отдъхва/. Охооо! /Пауза./ Прерията изплува! Значи с такива неща си запълвате времето? Нищо чудно да сте говорили по цял час.
Нина мълчи.
Н и н а. Един път говорихме цели три часа,
Р о з а. Е за тая работа ще го пребия! А с мен? Не говори и пет минути.
Н и н а. След като ви доказах, че ви превъзхождах цели шест месеца, моля ви да напуснете моя дом!
Р о з а. От тук ще си изляза само придружена с моя мъж.
Н и н а. Причакайте го вън.
Р о з а. Искам да ви види!
Н и н а. Не!
Р о з а. И вие него,
Н и н а. Вие сте идеално изработена глупачка.
Р о з а. А вие хитруша.
Н и н а. Мога и да ви ударя!
Роза /заплашително/. И това не можете.
Н и н а /извиква/. Излезте!
Роза. Няма!… Оставете вазата!
Н и н а. Махайте се, ви казвам! Вън!
Р о з а. Той трябва да влезе тук!
Н и н а /изкрещява/. Нее!
Роза /крещи/. Върнете вазата на мястото й!
На входа се звъни.
Пауза. Още пауза. Звъни се повторно. Пауза.
Звъни се за трети път.
Н и н а. /кротко/. Какво чакате, доведете съпруга си.
Звъни се.
Роза стои учудена – не знае какво да предприеме.
Н и н а.. Помолих ви да въведете съпруга си.
Р о з а. Искате аз?
Н и н а. Да.
Р о з а. Добре, срешете се… Вече показвате зъби.
Роза излиза, чуваме стъпките й.
Пауза. Шумове от отваряне и затваряне на врата и пр.
Тишина.
Р о з а. Ето ни. Най-после тримата. Емиле, дъщеря не можахме да си имаме, но отгледахме втора съпруга.
Е м и л /на Роза/. Мога ли да те помоля?
Р о з а. Да си излезем, нали? /Пауза./ Да ѝ спестим една сцена. /Пауза./ Една тревога по-малко на любовницата.
Е м и л. Роза! Дълга пауза.
Н и н а. Попаднали сме в смешно положение.
Р о з а /иронично/. В жалко положение.
Е м и л. Един от нас…
Р о з а.  …е жалък, да.
Е м и л. И заплашва, че ще скочи от прозореца. /Пауза./ Шантажира.
Р о з а. А този, който изневерява, не е жалък.
Мълчание.
Р о з а. Този, който бяга от семейството си.
Е м и л. Смешни сме и двамата.
Р о з а. А ти?
Е м и л. Искаш ли да си отидем и ще ти обещая нещо?
Р о з а. Само тя е достойната, така ли?… Така ли реши?
Е м и л. Моля те да си излезем.
Р о з а. Не!
Е м и л /извиква/. Настоявам!
Роза. Сега ще видиш дали шантажирам.
Е м и л. Махни се от прозореца! Спри се!
Боричкане. Изглежда, че Емил се спуща и я хваща.
Р о з а /задъхано/. Остави ме да видим шантажирам ли.
Е м и л /смутено към Нина/. Моля ви да ме извините.
Р о з а /както е обгърната от ръцете на мъжа си/. Вече си говорите, а? /Напъва се да се изтръгне от ръцете му и да се устреми към прозореца./ Вече си бъбрите…
Е м и л /с отчаяние/. Роза!
Р о з а. Моето място е на тротоара!
Е м и л. Роза, моля те! Как да те моля, кажи?
Р о з а. Там ли искате да ме видите? Безжизнена?… Кажете! Защо мълчите?
Е м и л. Роза!
Р о з а. Пусни ме!
Е м и л. Ако обещаеш.
Р о з а. Не обещавам!
Е м и л. Обещай, че няма да правиш глупости.
Р о з а. Искам!
Е м и л. Моля те!
Р о з а. Обичаш ли я? /Мълчание,/ Казвай. /Пауза./ Чакам.
Е м и л /отчаяно/. Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.
Р о за. Обичаш ли я?
Е м и л. Тръгваме.
Р о з а. Ако не признаеш, ще скоча на тротоара. Ако ми попречиш, ще скоча под трамвая, ще се отровя! Ще видиш!
Е м и л. У дома ще ти разкажа всичко.
Р о з а. Искам да знам обичаш ли я, разбери! Бъди най-после малко искрен с мен! Обичаш ли я, или не я обичаш?
Емил сломено пада в креслото.
Р о з а. Обичаш ли я?
Пауза, пауза, пауза…
Р о з а. Обичаш я, така ли?
Е м и л /тихичко/. Да си вървим.
Р о з а. Дори сега, след като я видя?
Е м и л /извиква/. Чудовище!
Р о з а /отпуща глава върху облегалката на креслото и захлипва/. Сега, пантеро, разбрахте ли на какво сте способна?
Е м и л /тъжно/. Роза.
Роза заплаква.
Р о з а. Отвратително. Ах, как се гледате!… Невинната кошута… Самотната… Която не може да пласира една бутилка коняк… Която би докопала дори водопроводчик. /Към Емил./ Преди малко твоята любима призна, че би спала дори с водопроводчик, ако той се съгласи, разбира се.
Е м и л /тихичко/. Животно!
Р о з а. Ах как се гледате!… Виж я! Защо не я разгледаш? Ноктите! Косата, очите… миглите!… /Извиква./ Вие се срещате!
Е м и л. Никога.
Р о з а. Но се соанира! Ах, как си ме мамил!… Може би пантерата се соанира за друг.
Е м и л. Ако си отидем…
Н и н а. /неочаквано извиква/. Никакъв друг!… Никой!…
Пауза.
Р о з а. Освен моят съпруг.
Е м и л. Повярвай, за първи път идвам тук.
Р о з а. Но сте се виждали.
Н и н а  и  Е м и л. Не!
Р о з а /почти иронично/. Какъв синхрон. /Пауза./ Може би когато отиваше за домати, когато мрънкаше, че опашката е голяма. /Внезапно./ А по градинките?
Н и н а. Не.
Р о з а. Не питам вас. Защо бързате? Емиле, говори!
Е м и л. Казах ти, че не сме се срещали нито тук, нито където и да е другаде. Сега се виждаме за първи път. Ако не беше ме повикала…
Млъква. Пауза.
Р о з а /натиска педала/. Ако не бях те повикала?
Е м и л /въздъхва/. Може би… нямаше да се видим никога.
Р о з а /бързо/. Никога, или „може би“ никога?
Е м и л. Има ли значение?
Р о з а. Голямо.
Н и н а. Нямаше да се видим никога.
Р о з а. Значи… Всъщност… Значи, ако не бях аз…
Н и н а. Да!
Р о з а. Тогава трябва да ми благодарите, Нина Монева!
Н и н а /рязко/. Вие що за човек сте?
Р о з а. Аз съм тази, на която са изневерили. Това съм аз. Една изневерена. Живея си спокойно, работя си, мисля че имам съпруг и гнездо, а се оказа, че нито съпруг, нито гнездо. Кукувицата ме издебнала… Двамата разговарят по жицата, топят се, искрят от нежност, говорят по три часа, потъват в прерии, изчезват от света и никой не може да ги открие. Всъщност, това е прерията – голямото пространство в което никой не може да ви открие. Така ли е? Сами!… Там можете да си кажете всичко, да си изработите мечта. Може би прерията не е нищо друго освен голямата ви мечта?… /Тъжно./ Боже мой, прерията може да бъде всичко!… А аз не знам нищо. Боже, каква широта има в тази душа, от бележника на мъжа ми!…
Н и н а. Уверявам ви – сега се виждаме за първи път.
Р о з а /продължава мисълта си/. Какво значение… щом си имате прерия. Прерията на думите е по-опасна от прерията на тялото. Телата линеят, изчезват, мечтата остава.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Охо!
Е м и л. Не можеш ли да млъкнеш?
Р о з а /победоносно/. Може би открих, а? Нахълтах… във вашата светая светих.
Н и н а. Вървете си!
Р о з а /тихо/. Само аз ли?
Н и н а. /след дълго мълчание/. И двамата.
Нина бързо прибягва, излиза.
Р о з а. Чакайте! Къде бягате?
Е м и л. Това ли имаше да кажеш?
Р о з а. Има още… Елате, Нина, елате!
Н и н а. Какво още?
Р о з а /жестоко на Нина/. Признайте, че не желаете да си отида. /Нина мълчи./ Не искате. Не предпочитате. Искате да е тук, до вас, да го гледате, още, колкото може повече, и ако е възможно да не си отиде, да остане завинаги, ако има някой за отиване, това да бъда аз – да вървя по дяволите, където и да е, само да ви оставя сами, да видите че всъщност страшно много сте искали да се зърнете, да чуете естествените си гласове. Това искате! Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените. Нищо по-жестоко не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно – от влюбените. /Пауза/. Особено такива… на вашата възраст. /Изведнъж енергично./ Кажи бе, животно, мухльо, с какво те плениха толкова? С какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозна, по-стара? Виж! Отвори си очите! Разгледай ме, разгледай я!
Нина изхлипва.
Е м и л /изкрещява/. Роза, ако не млъкнеш, ще съжаляваш!
Р о з а. Моля?
Е м и л. Ще заговоря аз!
Р о з а. И какво ще ми кажеш?
Е м и л. Горчивини!
Р о з а /изненадано/. Много ли ще горчи?
Е м и л. Ще ти наговоря всичко за тази години: за времето на моята каторга!
Р о з а. Така те искам! Да говориш! А не да мълчиш! Каторга! Така кажи. Може би от каторгата – направо в прерията, а? На свобода!
Е м и л. Напразно налучкваш. Никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.
Н и н а. И аз него!
Р о з а. Ето!
Н и н а. Моля?
Р о з а. Това се искаше, да се отпуснете, да излетят думите на съзаклятието!
Е м и л. Набери, набери пара.
Р о з а. Защото съзаклятничите! Зад гърба на една жена, която не подозира нищо! /Готова да заплаче./ Погледни жената, която обичаш! /През хлипането./ Сляп ли си? Върни се на земята. Какво ще ти даде тя? /Втренчва поглед в нея./ А? Какво ще му дадете? Соанирайте се до припадък – нищо, нищичко не ще се получи! На какво се надявате? Какви ще бъдат радостите ви? Емиле, защо не ме прекъснеш? Не виждаш ли че озлобявам?
Н и н а /спокойно, тихо/. Защото казвате истината.
Е м и л. Н и н а!
Р о з а /към него/. Виж ти, можем и мелодрами. Тази ли е целта ви?
Е м и л. Не можеш да ни се подиграеш. Нашият случай е много истински! И красив! /Пауза./ Обичам тази жена! Това трябва да ти е ясно, когато ни замерваш с кал.
Р о з а /изкрещява/. Емиле!
Е м и л /решително, с достойнство/. Обичам я… Тя ме издигна, ние се издигнахме, над всекидневието, над жестоката обреченост, ако щеш – над възрастта. В нашите разговори имаше чистота, устрем, копнеж, думите сякаш не бяха думи, а възвание за втурване. В какво – не знаем – никой не го знае. /Пауза./ Не искаме нищо повече. Нито тя, нито аз. Не искаме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с една, искахме да ни оставите в нашия свят, да си го обитаваме невидими един за друг, но солидарни. Нашият огромен микросвят не се интересува как белее косата и как растат бръчките по челото, не, ние стояхме над побеляването, над посивяването на дните.
Р о з а /бързо/. А тя се соанира!
Н и н а. Защото бях с него!
Р о з а. Тогава какво ми говорите? За какво втурване, когато си прави ноктите? На кого ги разправяте? Къде дават така по телефона? Никъде не дават само по телефона. И двамата ме лъжете, тя е имала цел!
Н и н а. Да!
Р о з а. Да те грабне!
Е м и л. Какво има да грабва толкова от мен?
Р о з а. Какво – имота ти!
Е м и л /отчаяно/. Боже мой, Роза!
Р о з а. Или пък нещо друго.
Е м и л. Какво друго, не чу ли, ние никога нямаше да се видим, ако не беше твоята жалка намеса.
Р о з а. Вие се обичахте!
Е м и л. Разбира се.
Р о з а /бързо и с надежда/. А сега?
Е м и л. Аз я обичам.
Р о з а. Дори ако скоча на тротоара?
Е м и л. Жалка махленка!
Р о з а. Жалка съм, признавам. Намесих се да спася един дългогодишен брак. И не вярвам в любовта по телефона. Това е за наивниците. Какво? Само ще говорите? И нищо повече! Ха-ха!
Е м и л. Брутално същество!
Р о з а. Вече станах същество!…
Е м и л. Може би ще ме разбереш, ще си ме отведеш у дома, но знай: вече няма да имаш власт над мен.
Р о з а /с ирония/. Ами ако почна да ти се обаждам по телефона?
Е м и л. Не, миличка, не всеки може да разговаря по телефона като нас. За това се иска дух.
Р о з а. Защо бе, Емиле, ще ти говоря за прерии.
Е м и л. Ти не можеш.
Р о з а. Значи, такава съм аз?
Е м и л. Не започвай с ирониите, макар че ги предпочитам пред сълзите и заплахите.
Р о з а. Предпочиташ ме иронична.
Е м и л. Няма да ме уязвиш. Нас никой не може да ни уязви… Защото не може да ни достигне.
Р о з а. Недостижими… викаш.
Е м и л. А най-малко ти,
Р о з а. Аз най-малко, разбира се.
Пауза.
Е м и л. Спокойният ти тон започва да ме плаши.
Р о з а. Не знаеш накъде ще избие.
Е м и л. Предчувствам лоши неща. Страхувам се…
Р о з а /прекъсва го брутално/. Значи, вашите отношения не са само флирт?
Е м и л. Не става и въпрос,
Р о з а. А нещо по-голямо?
Е м и л. Няма да разбереш,
Р о з а. И няма да се върнеш?
Е м и л. Не знам.
Р о з а. Ще останеш тук?
Е м и л. Не, миличка, и това не. Не си познала и няма да се хвана на уловката ти. За мен беше важно да кажа какво мисля по нашия невинен телефонен случай, който ти превърна в трагедия.
Р о з а. Невинен?
Е м и л. Велик, но невинен… Ще се върна ли у дома, това ще реша допълнително, но не мисли, че ще остана тук; ние не се натрапваме никому. Нашият свят е извън представите и предположенията.
Р о з а. Боже мой, нима ти още твърдиш, че телефонът може да замени света? И всичките негови удоволствия?
Е м и л. Гордея се с нашето извисяване.
Р о з а /въздъхва/. И какво искаш – развод?
Е м и л /въздъхва/. Защо бързаш?
Р о з а. Защото не мога!…
Е м и л. Какво не можеш?
Р о з а. Да те деля.
Е м и л. Хм! /Многозначителна пауза./ Аз как те делях.
Музикален ефект.
Р о з а /след пауза/. Някакви съмнения?… Към мен?
Е м и л. Хайде да помълчим.
Р о з а. Емиле, ти искаше да кажеш нещо, да ме опетниш. Сметките ни трябва да бъдат чисти. Зъб за зъб?… Око за око?
Е м и л. Никога не съм мислил за реабилитация.
Р о з а. Слушай, мизернико, наистина ли се съмняваш?
Е м и л. Да оставим това.
Р о з а /изумена/. Ти смееш да твърдиш, че не съм била изрядна?
Е м и л. Роза, защо не млъкнеш тук? И защо, дявол да го вземе, споменаваш тази дума изрядна? В случая прозвучава нежно, като бриз във клоните на вишна.
Р  о з а. Какво, нещо повече ли?
Е  м и л /леко озлобява/. Ами, разбира се.
Р о з а. Може би съм ти изневерила?
Е м и л. Ами – да.
Р  о з а. По телефона?
Е м и л. Напротив.
Р  о з а. Какво означава напротив?
Е  м и л /с хумор/. Обратното на телефона.
Р  о з а. Според теб, кое е обратното на телефона!
Е  м и л /дълга пауза/. Да си вървим ли?
Р  о з а. Значи туй успя да измисли подлата ти душа?
Е  м и л. Не искам да водя подобни разговори пред НЕЯ.
Р о з а. Щадиш я,
Е м и л. Това, което може да последва, ще бъде ниско.
Р о з а. Настоявам да кажеш всичко, тук, пред нея, и ако можеш да ме уязвиш…
Е м и л. Ще те поразя!
Р о з а. Чакам.
Е м и л. Тръгваме!
Р о з а. Чакам, да бъда поразена. Да чуя докъде можеш да стигнеш в падението си, какво ще измислиш.
Е м и л. Не става дума за измисляне. Смятах да ти кажа нещо за Жоро Минев.
Р о з а. Можеш да помислиш такива гадости? За твоя колега?
Е м и л. За теб.
Р о з а. И какво?
Е м и л. Ами, нищо.
Р о з а. С него?
Е м и л. Като начало.
Р о з а. Какво?
Е м и л. И с друг.
Р о з а. И защо не каза, че знаеш?
Е м и л. Не ми беше удобно.
Р о з а. Вместо да дойдеш, да ми кажеш – мълчиш! Видя ли какъв си? Разбра ли ниската си душа? Вместо да дойдеш, да ме набиеш… /Пауза./ Долен човек. Че ти тогава не си ме обичал!
Е м и л. А ти от обич ли ми изменяше?
Р о з а. Задкулисен човек! Вместо да ми каже, да ми докаже обичта си!… Гаден си и напразно се боря за теб. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази суха пантера… Значи знаеше, така ли?
Е м и л. Винаги.
Р о з а. И си траеше?
Е м и л. Да,
Р о з а. Боже господи! Нина, чухте ли? Видяхте ли го? Знаел е, че го лъжа, потайвал се, като змия в пазва! Разбрахте ли с какъв човек се свързвате? /Към Емил./ Че ти тогава Емиле, изобщо не си ме обичал! И трябваше… И си знаел всичко, сигурно и как изглежда вторият?
Е м и л. Ми, да. Срещахте се при…
Р о з а. Млъкни!
Е м и л. Млъквам.
Р о з а /съска/. Ти не ме обичаш!
Е м и л. Никак.
Р о з а. Че тогава?… Боже, колко съм сама, боже колко много съм била самичка!… И сега?… Продължавай!
Н и н а. Мисля, че повече не мога да издържа!…
Р о з а. Вас никой не ви пита. Само знаете да отмъквате мъже… Тя е готова и с водопроводчици!…
Е м и л. Извинете, Нина, но трябваше. Този стил ми бе наложен,
Р о з а. Аз съм окаяна самотница!
Е м и л. Нина, повярвайте, сега само мечтая да се отдалеча и да ви се обадя.
Н и н а. Но днес е особен ден…
Е м и л. Наистина.
Н и н а. Поне за мен.
Е м и л. Стана шумно.
Н и н а. Никога не съм мислила, че ще ви видя. Вярвате ли ми?
Е м и л. Но при какви обстоятелства!…
Н и н а. Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте видели добри обстоятелства. Обстоятелствата са винаги неблагоприятни. И все пак вие сте тук!… Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…
Е м и л. Чудесна сте!
Мълчание.
Е м и л /най-после прекъсна паузата/. Просто не разбирам.
Н и н а. И вие ли за същото?
Е м и л /усмихва се/. И вие ли си помислихте?
Н и н а. Колко по-лесно е по телефона?…
Е м и л. Как естествено… почвахме.
Н и н а. Знам началото на всеки разговор.
Е м и л /изумено/. На всичките!
Н и н а. Познайте колко са?
Е м и л. Никога.
Н и н а /победоносно/. Сто и петнайсет!
Е м и л. Удивихте ме!
Н и н а /победоносно/. За сто и деветдесет дни!
Е м и л. И аз си спомням по нещо.
Н и н а. Без да ми казвате, знам за кой разговор става душ
Е м и л. Когато ме нарекохте „полъх“.
Н и н а. След като ме нарекохте „прерия“.
Е м и л. И след като се получи изречението.
Н и н а /щастлива/. „Полъх над прерията“, Мога да ви резюмирам целия разговор. Вие ме нарекохте ПРЕРИЯ. Тогава ви казах, че навярно става дума за неподвижност, за пустиня, и отначало измислих „повей“, тогава ви нарекох „повей“, но го смених с „полъх“, казах ви, че сте полъх над моята прерия.
Е м и л. Аз пък помня, когато ми прочетохте дванайсет страници от Уолт Уитмън.
Н и н а. Петнайсет!
Е м и л. Казахте дванайсет.
Н и н а /весела, щастлива/. Излъгах ви!…
Е м и л /весело/. Знам.
Н ин а. За да помислите, чеще ви чета по-малко.
Емил /весело/. Разбрах.
Н и н а. А вие ми четохте „Дамата с кученцето“.
Е м и л /уж смутено/. И това ли направих?
Н и н а. Точно като го гледах по телевизията!
Е м и л. Аз съм хитрец!
Н и н а. И аз… Помните ли когато помирисах карамфилите?
Емил /въодушевено/. И ме накарахте да усетя аромата по жицата?
Н и н а. И вие усетихте!
Е м и л. Заклевам се!
Нина /много живо/. И пожелах да отгатнете броя им.
Е м и л. И казах седем!
Н и н а. И се съгласих.
Емил /много щастлив/. Да!
Н и н а. А бяха осем!
Е м и л. Защо така?
Н и н а. Защото не съм конвенционална.
Е м и л. И ме излъгахте за първи път!
Н и н а. А втория?
Е м и л. Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.
Н и н а /уплашено/. Вие искахте да ме видите!
Емил. „Дамата с кученцето“, а вие гледахте телевизията.
Н и н а. Но и вие четохте в синхрон! Интерпретацията ви ми хареса повече от филма.
Е м и л. Колко хубаво си живеехме!
Нина /замечтано/. Беше чудесно.
Е м и л. И все пак, позволете ми… отвреме на време… да ви се обаждам.
Нина /сякаш не чува/, А помните ли, когато преминахте изведнъж наТИ?
Е м и л. Не ми напомняйте за този мрачен ден.
Н и н а. Защо, на мен ми допадна.
Е м и л. Но не приехте.
Н и н а. Скрупули.
Е м и л. Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи. Прашецът им не падна.
Н и н а /с готовност да се пошегува/. Дума, която ви забавляваше.
Е м и л /съкрушено/. А!… Споменавам ли я често?
Н и н а. Досега – три пъти.
Е м и л /отчаяно/. При вашата нетърпимост към тривиалното!
Н и н а. Без тривиалното не може. Солта на живота е също тривиална.
Е м и л. Обичате да сте мила към партньора си.
Н и н а. Едва сега ви чувствувам като истински партньор. Бих ви казала, че…
Млъква. Пауза.
Р о з а. Говорете си. Каква глупачка съм била. /Към него./ А ти, защо не си казал, че можеш да бъдеш мил?
Н и н а. /на Емил/. Гледах филма, а от слушалката долиташе гласът ви!
Е м и л. Наистина?
Н и н а. И вие разбрахте!… Вие нарочно…
Емил се смее, смее се и тя.
Е м и л. И никога не съм мислил, че ще ми помогне не друго, а киното.
Н и н а. Съчетано с Чехов, всъщност Чехов.
Е м и л. Който е в състояние да те направи тъжен и щастлив. Но човек така и не знае понякога тъжен ли е или е щастлив. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие чувствувала ли сте се обидена от обстоятелството, че в даден момент сте щастлива?
Н и н а. Какво правите? Вече потегляте по магическата пътека?
Е м и л /сякаш се извинява/. Просто по навик.
Н и н а. Готова съм, мили мой, готова съм да приема както вълшебството, така и истината на екзотика, да повярвам, че щастието е и в тъгата, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!
Е м и л. Единственото, което мога да ти дам.
Н и н а. /внезапно/. Роза, вие ме изненадахте.
Роза /трепва/. Какво?
Н и н а. Началните ви реакции бяха по-човешки, с устрем да спасите нещо, което ви принадлежи.
Р о з а. Пак не разбрах.
Н и н а. Много бързо се предадохте.
Р о з а. Той знае всичко.
Н и н а. Отричайте!
Р о з а. Страхувам се от подробностите.
Е м и л. Хайде, Роза, казахме си урока. Да потегляме.
Р о з а. Къде?
Е м и л. Да се приберем в нашия двустаен затвор.
Р о з а /учудено/. Как?… Ти… С мен ли?
Е м и л. Друг изход не виждам.
Н и н а. Вие бягате?
Е м и л. Ще ви се обадя веднага.
Н и н а /с болка/. Моля ви!
Р о з а. Какво искате?
Н и н а. /към Емил/. Още малко.
Е м и л. Сигурна ли сте?
Н и н а. Още малко!
Е м и л. Тогава позволете да хвана ръката ви.
Роза вдига стола и удря с него пода.
Р о з а. Какво искате от мен?
Е м и л. Ти ли чупиш столовете?
Р о з а. Щяхме да тръгваме!
Е м и л. Това беше отдавна.
Р о з а. Какво?
Е м и л /въздъхва/. Как да ти обясня, как да ти го кажа, да ме разбереш, най-после…
Р о з а. Преди секунда ме покани да тръгваме.
Е м и л. Роза, каква секунда, не видя ли какво стана?
Р о з а. ТИ го предизвика! Ти грабна ръката ѝ!
Е м и л /по неочакван начин, към Нина/. Всъщност, Нина, никой нищо не знае, нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на мостче във Венеция и съм си казвал: това ли е важно? На Шанзелизе отново съм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмичка духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха, бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пък приличаха на магически и се запитах: това много важно ли е? Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не е важно. Разбирате ли ме?
Н и н а. Не, и затова обичам да ви слушам.
Е м и л. И отново на „Ви“.
Нина  и  Емил се смеят.
Н и н а /внезапно към Роза/. Роза, държите се превъзходно и Ви благодаря.
Р о з а. Просто съм занемяла.
Е м и л. Нина. няколко пъти се изкушавам да Ви разкажа за Винисиус ди Мораис… Бразилски поет и композитор, баща на боса-новата. Ето един текст на негова песен:
Има дни – седя
и си мисля за живота
и повярвайте
не виждам изход.
Как става така,
как да го разбера
едва запели
започваме да умираме;
след пристигането
все идва заминаването
защото няма нищо
 без раздяла.
Какво знам аз, какво знам аз –
животът е една голяма илюзия.
Какво знам аз, какво знам аз –
знам единствено, че само той
има право.
 
Пауза.
Н и н а. Вие ме обсаждате, заграждате ме отвсякъде, не ми давате възможност за отстъпление.
Е м и л. Искам да споделям с вас всичко, което ми е направило впечатление, към това се стремя, това единствено ме вълнува сега.
Р о з а. А така!…
Е м и л. В поведението ти, Роза, наистина няма логика. Държиш се или смешно, или трагично, което е същото, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш?
Р о з а /въздъхва/. Не знам.
Е м и л. С мен ли искаш да живееш или с него?
Р о з а. Нужни сте ми.
Е м и л. И двамата?
Р о з а. Да.
Е м и л. Слушай, ще ме оставиш ли на мира?
Р о з а. Не мога.
Е м и л /изтърсва го/. И аз не мога без тази жена!
Роза захлипва моментално.
Е м и л. Сега пък нова реакция! Аааа!… Ще полудея!… Не мога да те понасям! /Роза плаче тихо./ Млъкни!… Хайде!… Тръгвай!…
Р о з а. Стой!
Е м и л. Отначало се самоубиваше, после плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плач. Плачът гложде мъжа, разбери!
Р о з а. Обещай, че няма да говорите по телефона.
Е м и л. Това няма да се случи.
Р о з а. Ще говорите, така ли?
Е м и л. Защо не отидеш при другия?
Р о з а. Така ли искаш?
Е м и л. Да.
Р о з а. Това ли предлагаш?
Е м и л. Да!
Р о з а. И мислиш че е лесно? /Пауза./ Грабвам си бохчата и тръгвам?
Е м и л. Не го ли обичаш?
Р о з а. Обичам го.
Е м и л. Тогава?
Р о з а. Така се отива при мъж! Така се грабва бохчата! Изобщо, знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие сте мерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загубена – мъжът веднага офейква.
Е м и л. Защо дружиш с подобни?
Р о з а. Всички сте еднакви. Отидеш ли с бохча, бягат. Искат нещо едро.
Е м и л. Боже мой! Полудявам… Защо не каза от начало?
Р о з а. Да тръгваме.
Е м и л /внезапно/. Имаш го!
Р о з а. Тук ми е неудобно.
Е м и л. На мен още повече. Хайде!… Да беше казала, да не усложняваме. Имаш го, утре го уреждаме.
Р о з а. Гледат ни!
Е м и л /уморено/. Да ти кажа правата, стана ми безразлично, Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.
Р о з а. Защо, какво ѝ е?
Е м и л. Презирам те! Стана директна. /Просъсква./ Вземи я.
Р о з а. Трябва да ме разбереш. Аз съм жена, не мога да отида никъде без…
Е м и л /прекъсва я/. Добре, добре… друго?
Р о з а. Н и н а, може ли кафе?
Н и н а. Много ви моля да…
Е м и л /уморено/. Искам да си вървим.
Р о з а. След кафето.
Н и н а. Ох!…
Р о з а /почти вика за да я чуе отдалечаващата се/. Без захар.
Е м и л. Твоята искреност ми харесва. По-добре така отколкото…
Р о з а /извиква/. Разбери, той няма да ме приеме!
Е м и л /високо/. Тихо!
Р о з а. Защо тихо? Какво тихо? Да се вслушва!… За нея туй е дар от небето.
Е м и л. Млъкни!
Р о з а. Ах тия смешни мъже!…
Е м и л /възбудено/. Тя е съвсем друг човек. Нашите отношения са особени.
Р о з а /смее се/. Сега ще видиш кафето.
Е м и л. Негоднице!
Р о з а. Приготвено със старание на жена, която си е отдъхнала.
Е м и л. Не се докосвай до нея! Ние сме над тези неща. Ако продължаваш…
Прекъсва.
Р о з а. Какво? Какво ще стане?
Е м и л. Остави ни на мира. При нас е нещо друго, ние сме „други“ хора.
Р о з а. Глупако, какво ще правиш с тази дъртачка?
Е м и л. Ще те ударя!
Р о з а. Наблюдават те.
Н и н а /с жизнени нотки в гласа/. Турско кафе!
Р о з а. Идеално!
Н и н а. Така сметнах.
Р о з а. За този турчин тук!… По едно време някъде имаше коняк.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Не, аз ставам простачка! Така е най-добре. Нина, и малко коняк?
Н и н а. Сега!… Божичко, чаша!…
Пауза.
Р о з а. Какво нещо сме жените, ей. Вари ни, печи ни, на Северния полюс ни прати, ще искаме да се женим. /Пауза./ Ето и чашката на Емил. /Налива коняк./ Аз бягам от него, той бяга към вас. Емиле, добро ли е кафето?
Е м и л. Опитай се да помълчиш.
Р о з а. Новото! /Налива./ Романтичното! /Налива./ Екзотичното! /Налива./ То привлича, зове. Наздраве! /Пауза./ В голяма авантюра се впущам, но де да видим… На голямо пътуване потеглям. В джунглите. Там всеки мъж е животно. Иска да те изяде. /Пие./ Съблича, консумира, и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с теб. Той е консуматор, ти си вещ. И вещо сменя вещите.
Е м и л /весело, след като пие/. Отново ми харесваш!…
Р о з а. Олекна ли ти?
Н и н а. Бисквити?
Р о з а. Много се движите, Нина, много се оживихте.
Н и н а /с достойнство/. Изглежда казахте нещо за мен.
Р о з а. Да.
Н и н а. За мен е лесно да се говори, аз съм лесна тема. И за белетристика съм лесна и за пиеси. Принадлежа към ясно очертана категория, бих казала – армия, най-тихата армия на света. Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете вярвайте, но този следобед е много богат за мен. Не в този смисъл, /Усмихва се./ Не защото съм с Емил. /Пие кафе./ Представете си – донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена до край, пълна с изненади – жена от която в една и съща минута могат да бликнат и смях, и сълзи.
Р о з а. Пийнете си.
Н и н а. Защо? Забавна съм и без коняк.
Р о з а. Страшна сте! Сега разбирам по какво е налапал.
Н и н а. Реакциите ми са превъзходни, действията ми са осмислени и може би ще ви разочаровам, но вашият мъж ме интригува повече отколкото предполагате.
Р о з а /подмята/. Да де, обичате го.
Н и н а. Как успяхте да го загубите…
Р о з а. Говорите като пред свършен факт.
Н и н а. /усмихва се/. Чудесна сте! У вас са събрани няколко жени.
Р о з а. Кажете му! Затова искам и повечко мъже. Но този тук е мухльо.
Н и н а. Знаете ли, че на мухльовците се дължат някои неща от живота и развитието.
Р о з а. Хайде де.
Е м и л. Роза, вече ми харесваш.
Р о з а. моят е голям мухльо. Може би съществува още един такъв, де да знам къде, може би в Южна Америка, или в Дамаск…
Е м и л /смее се/. Защо пък в Дамаск?
Р о з а. Говоря квото ми хрумне.
Н и н а. Май че сте щастлива.
Р о з а. Фиркана.
Н и н а. Голям ден в живота ми. Да ви кажа правата, ако съм сигурна че можете да бъдете винаги забавна… Щях да кажа глупост.
Е м и л. Бихте я предпочела?
Н и н а. Разбира се.
Р о з а. Пред него?
Н и н а. Нищо не може да замени другарството между жени.
Р о з а. Да знаете колко сте права! Мъжете са глобално бедствие. Не могат и да те забавляват. У тях всичко е егоизъм.
Е м и л. Да де, затова ми измъкна жилището и колата.
Р о з а. Глей сега, глей кво дума!… Винаги ще ти прекъснат хубавия разговор. Виж сега, за кво говорим, а той кво говори. /Емил и Нина се смеят./ Ние говорим за възвишени неща, а той веднага – за коли. На мъжете им дай или коли, или апартаменти. Друга тема нямат.
Н и н а. И за мачове.
Е м и л /изведнъж/. Откъде знаете? /Остро./ Голяма ерудиция вадите!
Р о з а. А сега! Ревнуваме,
Н и н а. Моля ви се, чета вестници.
Е м и л /отпуща се/. Така може.
Р о з а. Ама сте хитри, а? И двамата!
Н и н а. Защо бе, Роза?… Ох, че сладък коняк!…
Р о з а. Присламчихте се един към друг. Уж телефон, уж само по телефона, пък то – ръцете ви като невестулки.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Полъх над прерията!
Е м и л. Мисля че… вече…
Р о з а.  …си се откупил, така ли? Свободен!… Ама ти никак не си ме обичал, бе Емо, ти си знаел, че ти изневерявам и си траел като последен подлец, без да дигнеш скандал. Това не мога и не мога да ти простя; в туй няманищо човешко; какъвто и полъх да станеш, над каквито и прерии да духаш, не съм доволна от теб, мъчно ми е, просто ми се плаче!…
Е м и л. Добре е да не ставаме отново сериозни.
Н и н а. Ще бъде жестоко. При това вече сте ми симпатична.
Р о з а /рязко извисява глас/. Не може така!
Е м и л. Роза!
Р о з а. Откупи се! С едно никакво двустайно и една абсолютно никаква кола. /Заплаква./ Мъчно ми е. За теб! Толкоз евтино се откупи!
Н и н а /с укор към Емил/. И на мен ми стана мъчно за нея! Вие нямате пра…
Е м и л. Нина, това са етюди. Сега като нищо ще ми измъкне нещо друго.
Р о з а /вика/. Ще измъкна ли? Аз, значи, АЗ ИЗМЪКВАМ нещата! Виж го ти – измъква се, излита, а после аз виновна, АЗ измъквам не знам си що, АЗ правя етюди. Хубави етюди!… Питай сърцето ми. Етюдите изникват от гърдите ми, от дълбочина, от извора на женската същност, от наслоената мъка.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. А! /Учудено./ На вас пък какво ви… стана?
Н и н а /с искреност, на която не може да се възрази/. Стана тъжно, нещата изгубиха забавната си шеговитост.
Е м и л. Нина!
Н и н а. Чувствувам се злодеец. /Вика/ Аз ограбих тази жена!
Е м и л. Нина, моля ви./На Р о з а./ Ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо лошо!
Роза отново захлипва.
Заплаква и Нина.
Н и н а. Емиле, моля ви!
Е м и л /изненадан/. Какво?
Н и н а. Идете си!
Р о з а /на Емил/. Махни се!
Н и н а /изведнъж и към Роза/. И вие! Моля ви!
Е м и л. Добре, Роза, какво искаш още?
Р о з а. Вече нищо. /Трие сълзите си./ Ти си палач!
Е м и л /ядосано/. Ще се махнеш ли най-после от пътя ми?
Р о з а. Знаеш ли какво искаш от мен? На теб ясно ли ти е какво е животът? Животът на една жена! Къде ме пращаш? Да не мислиш, че ме пращаш на курорт? Ти знаеш ли какво е сама жена в живота?…
Е м и л /вика/. Дадох ти имуществото си!… Ще живея под наем. Малко ли ти е?
Р о з а. Палач!…
Е м и л. Роза!…
Р о з а /някак кротко/. Тя нали има апартамент и свобода!
Е м и л. В нейните работи не се бъркай.
Р о з а. Питай я колко ѝ е добре.
Е м и л /изтърсва го/. Но ти си по-млада, имаш любовник.  /Обръща се към Н и н а./. Извинете.
Н и н а. Нищо, днес е ден на истините.
Е м и л. Бих казал – на етюдите!
Р о з а. Не ме пронизвай с злобни погледи и не ме утешавай с любовници. Знаеш какво е любовникът! Нищо, фикция, човек готов да се изпари, да изчезне. Какво ми завиждаш за любовника, не разбирам защо ми завиждаш. Докато вие имате всичко, аз съм като опустошена.
Е м и л. Роза, да се разберем, щом излезем от тук, вече няма да пристъпя този праг.
Р о з а /ужасено/. И отново телефонът?
Е м и л  и  Н и н а. Да!
Р о з а. Боже, луди хора!
Е м и л. Не ни давай акъл.
Р о з а /примирено/. Пък, де да знаеш, може да е по-добре. Чиста работа. Няма нищо по-красиво от красивите изречения. Можеш да си нарисуваш всякакъв свят, какъвто искаш живот, вместо на земята, можеш да заживееш в гнездото на птица, в клоните на топола. Вие затрихте всичко, дори живота! /Замисля се./ Но тогава защо ти е свободата?
Е м и л. За всеки случай.
Р о з а. Държиш за нея, викаш.
Е м и л. Много.
Р о з а. Мисля че ти подсказах нещо.
Е м и л. Разбрах, но не знам колко?
Р о з а. Четири.
Е м и л /просъсква/. Жалко дамско човече!
Р о з а /въздъхва/. Поставяш ме в нови, неудобни ситуации.
Е м и л. Давам ти всичко от книжата!
Р о з а. Искам четири!
Е м и л. Знаеш, че нямам четири, имам три.
Р о з а. Ще почакам да спечелиш.
Е м и л /искрено/. Това ще бъде равно на гилотина! /Изведнъж/ Хайде да се прибираме!… Нина, ще ви се обадя.
Р о з а. Нина, чао!… Ох, че съм пийнала…
Н и н а /внезапно/. Чакайте!… Почакайте тук.
Пауза.
Чуваме отваряне и затваряне на врата, отново отваряне и затваряне на врата.
Н и н а. Вземете това.
Р о з а. За мен ли са?
Н и н а. Ще ги вземете ли?
Р о з а. Нямам друг изход! /Заплаква и тръгва навън./ Изнудвачи!… Крадци!…
Е м и л /изненадан, объркан/. Нина, какво направихте, луда ли сте?
Н и н а /със спокойния си тон на мъдрата жена/. Защо да говорим сега за пари, щом хиляда лева оправят съдбата ви.
Е м и л. Как можахте! Това е мой личен въпрос.
Н и н а. Да не говорим повече.
Е м и л /слисано/. Не я познавате… Тя може…
Р о з а /злобно/. Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? /Роза връща парите на домакинята./ Ето ви ги обратно!
Н и н а. Не… Роза, вземете си ги. Настоявам да ги вземете.
Нина хуква с пачката към излизащата навън Роза.
Пауза.
Е м и л. Нина, вие сглупихте. /Тутка се и извиква./ Роза!… Роза!… /На Нина./ Защо ѝ ги дадохте. Почакайте, ще се върна.
Излиза да връща Роза.
Пауза, в която той се връща.
Е м и л /тихо/. Тя може да ни метне и двамата.
Н и н а. Мисля, че ще бъде най-добре ако се разотидем. И, ако искате, да знаете, нещо в съзнанието ми просветна, нещо ми се изяснява.
Е м и л. Оставете ме да погаля косата ви.
Пауза.
Н и н а /разгромена/. Идете си… Моля ви!
Е м и л. Как да ви го кажа, миличка… По-късно, като помислите, не може да не разберете, че нещо искрено припламна.
Стъпките на излизащия мъж. После той спира.
Е м и л. Хубаво ми е!
Н и н а. И на мен. Сбогом, мили!
Музика, нежна, сладка, плавна, създаваща добро настроение.
Чуваме звън на чаши и прибори. Нина прибира масата.
Н и н а /искрено, жизнено/. Животът, колко хубаво нещо!…
Звъни се. Този път на входа.
Нина бърза, едва не изтървава чашите, май че се чуди какво да прави с товара в ръцете си, тръгва с него към входа.
Н и н а. Извинете, че отворих забавено, но ръцете ми са заети.
Н е п о з н а т и я т /казва нещо, може би добър ден/.
Н и н а. Какво казахте?
Н е п о з н а т и я т. По-скоро измънках.
Н и н а. Какво измънкахте?
Н е п о з. Извинението си.
Н и н а /наивно, сладко, щастливо/. За какво се извинявате?
Н е п о з. За нахлуването си. Просто се врязах.
Н и н а /с нежна еуфоричност/. Че лошо ли е? Кой сте вие?
Н е п о з. Там е работата… Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.
Н и н а. Имах гости. Заповядайте!
Н е п о з. Добре де, какво ви пречи да оставите чашите някъде?
Н и н а /смее се/. Ами да!
Пауза докато Нина отиде до кухнята и се върне.
Нина се връща и изключва касетофона.
Н е п о з. Защо изключихте?
Н и н а /прави хумор/. Аз ли?
Н е п о з. Музиката.
Н и н а. Доколкото знам, непознатите не обичат музика.
Н е п о з. Допуснете, че не съм непознат. Защо не си представите, че съм ваш добър познат, защо не предположите че съм вашата трезва мисъл?
Н и н а. Еее, ама знаете ли как не сте ми необходим сега?
Н е п о з. Добре де – вашият разум!
Н и н а. Никак, хич! /Сеща се че говори глупости./ Извинете
Н е п о з. Вие извинете.
Н и н а. Интересно защо не се уплаших.
Н е п о з. Това ме радва.
Н и н а. Спокойна ли съм?
Н е п о з. По-скоро – щастлива.
Н и н а. Как да ви наричам?
Н е п о з. /в нейния тон/. Тук ме затруднихте.
Н и н а. А сигурен ли сте, че идвате при мен?
Н е п о з. Абсолютно.
Н и н а. Днес имам богат ден.
Н е п о з. Така ли?
Н и н а. Пълен!… Но туй не е за разговор с непознати.
Н е п о з. Има си хас.
Н и н а. Щастлива съм!… Коняк?
Н е п о з. Като нищо!
Н и н а. излиза и се връща с нови чаши, чуваме потракването им.
Н и н а. Винаги ми се е струвало, че непознатите произлизат от тъмната представа за мистерията и че нямат маниери, че са груби. Дойде някой непознат, да речем, да ни подкани да чистим снега. Влиза – кара се, влязохте вие… казвате – има си хас.
Н е п о з. Ще се кара, разбира се. Не чистите снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви слагаме?
Пауза.
Н и н а. А вие?
Н е п о з. Какво?
Н и н а. Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?
Н е п о з. Вижте какво, ако мислите че съм сторил нещо определено грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми е нужно много малко, за да си отида. Ако ви смущавам, мога веднага…
Н и н а. Имам само коняк.
Н е п о з. А аз язва.
Н и н а. Ужас! Ракия нямам.
Н е п о з. Но ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.
Н и н а. Това е друго. Имахте вид на прекалено измислен.
Н е п о з. Моля?
Н и н а. Приличате ми на показен, на персоната, която оправя нещата в края на пиесите.
Н е п о з. Радвам се, че ви харесвам.
Н и н а. Да пием!
Н е п о з. Наздраве, другарко Монева!
Н и н а. Знаете името ми?
Н е п о з. Иначе как ще ви намеря.
Н и н а. Вярно. Откъде го знаете?
Н е п о з. На входа го пише.
Н и н а. Така ли? Наздраве.
Пият.
Н е п о з. /оставя чашката/. Бяха забавни, нали?
Н и н а. Кои?
Н е п о з. Емил и Р о з а.
Музикален ефект.
Н и н а. Защо? Какво е станало? Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?
Н е п о з. Нищо не е станало. Само казах, че са забавни. Тия хора са ми забавни.
Н и н а. Откъде знаете че са идвали? Защо се интересувате?
Н е п о з. Успокойте се.
Н и н а. Спокойна съм, но Вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.
Н е п о з. Сигурна ли сте, че се казва Емил?
Н и н а. А на вас сигурно Ви се ще да не съм сигурна?
Н е п о з. Де да знам вече какво искам аз. Ето, станах ви несимпатичен, намразвате ме.
Н и н а. Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но този човек е много скъп за мен… Как да кажа, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.
Н е п о з. Тази картина на стената не блести с особени качества.
Н и н а. От известно време не ми харесва, но някога ми допадаше. Изглежда че нещо в естетическите ми функции се е изменило.
Н е п о з. Може би отскоро.
Н и н а. Не знам, не мога да ви кажа… Защо ми говорите за Емил?
Н е п о з. Аз нямам картини.
Н и н а. Да не е станало нещо?
Н е п о з. Какво да ви кажа, госпожо Монева, не знам как да започна. Впрочем, моето доброжелателство е от квартален мащаб и наистина не мога да намеря подход. Нито мога да ви обясня кой съм.
Н и н а. Но не сте дошъл да говорим за картината.
Н е п о з. И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък съвсем малко.
Н и н а. Може би сте дошъл да ми кажете, че Емил е мошеник?
Н е п о з. Да ви кажа правата, помагате ми, вече ми поолеква… Но защо да допускаме подобни неща за един великолепен възрастен човек, почти вълшебник, който умее да съзижда огромни меки светове, а после поселва в тях не повече от двама души. Истинско разточителство – само двама души в обширен комфортен свят.
Н и н а. Даа, когато доброжелателят идва у дома ти и започва да говори за някого…
Н е п о з. Олеква ми, ви казах – да пием.
Н и н а. Настоявам веднага да ми откриете защо се интересувате от Емил.
Н е п о з. Не само от него.
Н и н а. И от мен, разбира се.
Н е п о з. Роза, Роза!
Н и н а. Аха, да…
Н е п о з. Може би е Роза, може би не… Всеки случай, не е цвете за мирисане.
Н и н а. На мен ми се стори интересна. Пластичен характер, може да те изуми с настроенията си.
Н е п о з. И да те подведе.
Н и н а. От нея ли се интересувате?
Н е п о з. И от нея, просто да ви предупредя.
Н и н а /сякаш на себе си/. Твърдите, че сте моят разум, трезвата нотка на моето аз.
Пауза.
Н и н а. Какво точно искате да знаете?
Н е п о з. Някои любопитни, ако щете – екзотични неща.
Н и н а. И ако откажа да разговарям за тях?… /Рязка промяна на тона./ Впрочем какво се церемоня с вас, отказвам! Какво ще сторите?
Н е и о з. Най-простото – ще си отида.
Тръгва си, чуваме стъпките му.
Н и н а. Представете си, че мога да се обадя. /Той си отива./ Някои разговори могат да обидят човека. /Непознатият се отдалечава./ Моля ви?
Н е п о з. /спира и се обръща/. Смятам, че утре ще се почувствате още по-обидена.
Н и н а. Как?
Н е п о з. Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.
Н и н а. Не, аз ги дадох сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.
И е п о з. А така! Вие пък, за беля, сте имала хиляда лева на разположение.
Н и н а. Аз съм жена, която е припечелила нещо през живота си. Парите могат да ми осигурят някои емоции.
Н е п о з. Сигурно.
Н и н а. Тогава, какво да ги правя? Да лежат в банката?… За кого? За кого? Кажете за кого?
Н е п о з. /съчувства/. Там е работата.
Н и н а. Направих много екскурзии, сега се записах за Съединените Щати, но какво от туй? – всичко е празнота, празна кутия с тъмнина…. Неподвижно, празно – една празна празнота, без минало, без бъдеще.
Н е п о з. А настояще?
Н и н а. Нямаше.
Н е п о з. Сега има.
Н и н а. Да.
Н е п о з. Сигурна сте.
Н и н а. Да се пукнеш от смях, но сега има. Никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент от някъде се пръква някакъв човек, разцъфтява и настоящето, звънват звънчета…
Н е п о з. /смее се/. Над прерията повява!…
Пауза. Нина оценява казаното.
Н и н а. Прерията заблестява, нахлува кислород, тревите потрепват, звънтят – има полъх! Значи, известно ви е и за прерията?
Н е п о з. Да знаете колко прерии се навъдиха в София!… От кога?
Н и н а /гордо/. Сто и деветдесет!
Н е п о з. Дни!
Н и н а. Аха!
Н е п о з. А откога го обичате?
Н и н а. От третия.
Н е п о з. /изненадан/. Ден?
Н и н а /усмихната/. Месец!
Не п о з. Много ли?
Н и н а. Пространствата на света са били пълни с дивотии, много животни, но животът е станал живот с появяването на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата; рисунките по скалите, размисълът за огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, Вие как мислите?
Н е п о з. Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври?
Н и н а. Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.
Н е п о з. Там е работата, Монева, че ще е интересно ако си поговорим още сега.
Н и н а. И да превърнете живота ми отново в пустиня?
Н е п о з. Представете си, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е родил поради случайно преплитане на жицата, а нарочно.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Допуснете, че за вас са били събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Ловецът се обажда, разговаряте, минават няколко дни, вие вече сте наречена „прерия“, а след още няколко дни вече сте го нарекли „полъх“… Прерията си има вече своя полъх.
Н и н а. Че лошо ли е?
Н е п о з. Говорите, говорите, говорите…
Н и н а. Това са хубави неща.
Н е п о з. Дните идват и си отиват, а вие говорите.
Н и н а. Чудесно!
Н е п о з. Ослепявате за живота край вас.
Н и н а. Прекрасно.
Н е п о з. Хлътвате.
Н и н а. Необходимост.
Н е п о з. И един ден /пауза/ след шестия месец /пауза/ обикновено тогава /пауза/ една жена звъни на входа, влиза у дома ви и ви пита какво търси вашия телефонен номер в бележника на съпруга ѝ.
Н и н а. Хубаво!
Н е п о з. Хубаво! Че какво му е хубавото?
Н и н а. Не е празно.
Н е п о з. Вдига скандал! /Пауза./ Карате се. Тя ви обвинява…
Н и н а. Лошо ли е да те обвиняват?
Н е п о з. /високо/. В това че сте обсебила съпруг!
Н и н а. Какво по-хубаво на тази възраст?
Н е п о з. /сякаш губи чувството си за превъзходство/. Тогава звъни телефонът! /Пауза./ Вместо вас, тя вдига слушалката. /Пауза./ Разбира се – това е мъжът ѝ. Тя го заплашва… Казва, че ще скочи на тротоара, вика го да дойде за очна ставка, той идва, започва театърът, етюдите се изреждат… /Пауза./ До кулминацията.
Н и н а. Голяма работа!
Н е п о з. А малка ли е? Това са хиляда лева!
Н и н а. Но се превръщат в прерия.
Н е п о з. /с леко злорадство/. Много прерии, обаче!
Н и н а. Е, това е малко досадно.
Н е п о з. /кипва/. А бе, вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от всяка наивна дама!
Н и н а. Говорите твърде високо.
Н е по з. Искам да ви внуша, да ви набия в главата!…
Н и н а. И да ме спасите!
Н е п о з. /вика/. Да.
Н и н а. Вие се мамите.
Н е п о з. /изумено/. Какво?
Н и н а. Той не може да бъде такъв. Впрочем, може да бъде какъвто си ще, но ме обича!
Н е п о з. Вас?
Н и н а. Не забравяйте маниерите.
Н е п о з. Не забравяйте, че сте жертва!
Н и н а. Знам че съм жертва, това го знам добре, но на кого?
Н е п о з. На така наречения Емил!
Н и н а /с полуусмивка/. Лъжете се. Изобщо, вие се лъжете много, повече отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го махнете. Какво ще ми дадете срещу него? Кажете де?… Знаете ли какво бях преди него? Отрепка! Нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а от огледалото ме поглеждаше стара, предала се вече жена.
Н е п о з. Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?
Н и н а. Бях сигурна, че няма да се видим. Достатъчно съм умна за това.
Н е п о з. Тогава защо се соанирахте, за кого?
Н и н а. За себе си! За кого! Нали е неприлично да говориш красиви неща с мъж, който говори красиво, а всъщност да си повлекана, една потна, раздърпана бивша лъвица във воняща прашна бърлога… Разберете, ние си имаме зала.
Н е п о з. Каква зала?
Н и н а. Наша, уредена по наш вкус, с наши книги, наши картини, наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето, там текат потоци, шумят морета, в моретата се оглеждат звездите.
Н е п о з. Трамваи има ли?
Нина рухва изведнъж, започва да плаче сърцераздирателно и сякаш освобождава мъката си.
Н е п о з. Извинете, искам да ме извините! /Нина плаче/. Много! /Нов пристъп на плач./ Постъпих глупашки. /Нина свлича лице на рамото му и плаче./ Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.
Н и н а. /вече хлипа/. Нямате ви представа колко сте жестоки вие, младите. Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокото нещо – младостта? Най-безсърдечното нещо на света! /Бърше сълзите си, мъчи се да се успокои./ А той, така нареченият Емил, знае всичко: може да бъде и млад, и стар, може да ти създаде отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.
Н е п о з. Разбрах.
Н и н а. Не разбирате. Само ме щадите. А аз разбирам и вас, и себе си, и всички като мене. Него и да го разбирам, това не е важно. Той е толкоз самостоятелен и красив случай в живота. Той е дар. Без него какво? Нищо. Хиляда лева! Според вас – много. Нищо! Какво му плащаме? Това е върховен занаят, малко хора го умеят, а друг като него едва ли. Представете си, ако днес трябва да се обади на седем жени, всяка една с отделни привички, отделна култура, особености и слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан! Да не говорим за интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой може да ти даде подобна искреност, къде ще я намериш? А той ти я дава, длъжен е, понеже е професионалист. Ако не работи добре, ще умре от глад. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. /Пауза./ Искате да се откажа от този красив свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от него. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. А има жени, които биха били доволни от брак с мъж, който я бие всеки ден. Защото е по-добре от нищо. Знаете ли какво е това – нищо?… Хиляда лева! Тези пари не му плащат нищо… /Спокойно/. Знам, че преживявам крах. Това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво ми остава.
Телефонът.
Нина се спуща и грабва слушалката.
Н и н а. Да! Да, мили!… Един момент, да затворя прозореца! /На Непознатия./ Извинете много! Моля ви…
Н е п о з. Довиждане.
Н и н а. Довиждане… Мили мой!
Е м и л /чуваме съвсем ясно гласът му/. За първи път ме наричаш мили.
Н и н а. А ти ми говориш на ти!
Е м и л. Нещата зреят.
Н и н а. От самосебе си.
Е м и л. Както трябва да бъде.
Н и н а. Мили, добре ли си?
Е м и л. Не.
Н и н а. /трепва/. Какво ти е?
Е м и л. Уитмън, мила! Този проклетник Уолт Уитмън ме разнежи отново! Искаш ли да ти прочета една поема?
Н и н а. /възторжено/. Да, да, да!
Е м и л. Приготви се да слушаш.
Н и н а. /извън себе си/. Ти си велик!
Е м и л. Какво каза?
Н и н а. /съвсем възторжено/. Единствен и величествен!… Вълшебник, който създава светове! Говори, мили, няма по-велико нещо от думите!..

 

Край


борис
априлов
*
СИНЬО...
*
радиопиеса

.

Вятърът блъска къщите на градчето.
Морето се хвърля срещу него, разбива се в скалите и стене.
Музика.
Отново шумовете на вятъра.
Г л а с /говори Иван/. Стаята, която съм наел, е горе, на носа на полуострова. От прозореца се вижда настъпващото срещу градчето море. То се разбива в скалите и се отдръпва пред вековната им твърдост. Струва ми се, че пяната, която облива брега, е пяна на неговия гняв, струва ми се, че съм накрая на света – сам срещу водната маса, на пост срещу настъпващия мрак. Небето е покрито с облаци, ръми, вятърът огъва жилавите храсти. Грозната стаичка се е озъбила край мен с голите си греди и дребните дъбови дъсчици, наковани с ръждясали гвоздеи. Стаичката наподобява капитански мостик, от който направлявам огромния кораб-свят.
Музика.
Г л а с ъ т /продължава/. Пишещата машина мълчи страшно на масата, клавишите са занемели от няколко дни и напразно се мъча да изтръгна от тях оная весела мелодия на мисълта, да оправдая съществуването си. Пуша и се разхождам по грапавия под, дъските се люлеят под стъпките ми, пищят. Чувствам се като пленник: срещу мен е морето, а зад мен, ако отворя вратата – килерът. Той е тъмен, прилича на подземие, пълен е с мрежи, смола и гребла. Отвъд тоя старинен склад е улицата. По нея се отива в кръчмата. Копнея за кръчмата, а не бива да мисля за нея, трябва да пиша…
Музика.
Вятърът.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя СИНЬО – пиеса от Борис Априлов.
Музика.
Отваряне на врата.
Проскърцва стълбище. По него се спуща човек.
Ново отваряне на врата.
И в а н /учудено/. А!… Петрано, ти ли си?… Какво търсиш тук? /Мълчание./ Не спиш ли? /Мълчание./ Забранявам ти да ме дебнеш… Защо гледаш уплашено?… Какво искаш?… Много често идваш тук. Забранявам ти да ме дебнеш… Я да видя очите ти. Не отваряй устните си… Хубава си, но забранявам да ме дебнеш, иначе ще сменя квартирата. /Шепти./ Тя и без това ни подозира, разбери. /Продължава да шепти./ Какво искаш? Мислиш ли, че ми е лесно? Много малко ми трябва. Можеш да бъдеш сигурна, че е там и ни дебне. Ти дебнеш мен, тя дебне теб… Остави ме да живея спокойно. Сега отивам в кръчмата, но като се върна не искам да те има тук. Обещай. Обещаваш ли?
П е т р а н а /след пауза, задъхано шепти/. Обещавам.
И в а н. Иди да спиш.
Отваряне и затваряне на врата.
И в а н. Хазяйке, отивам в кръчмата… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
И в а н. Много шуми морето, не мога да работя… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
Ресторантски шум. Гръцка песен, може би от магнетофон. Някой ѝ приглася. Смях. Откъси от разговори:
– Мрезите отидоха, на парцета, всицко отиде.
– Много риба.
– Добре, ама мотора не ще, отказва…
– Тогава бе, когато умря Котака…
Г л а с ъ т   н а  С а ш о. Иване!… Журналисте, тук!…
И в а н. Сашо!
С а ш о. Сядай.
И в а н. Бог те праща. Говори ми се с човек.
С а ш о. На теб не ти се говори, ами ти се пие с човек.
И в а н. Ленче, две водки.
Л е н ч е т о. Чакай де, още не си седнал.
И в а н. Нищо друго.
С а ш о. Да му отперем по един лефер, а?
И в а н. Сашо, кажи бе, къде си, защо те нямаше?
С а ш о. Бяхме излезли малко, ама нищо, нито рибка. Времето ни хвана срещу Реката и едва се домъкнахме. Добре че имам двигател.
Л е н ч е т о. Две водки. Журналисте, какво правиш?
И в а н. Подстригала си се смешно.
Л е н ч е т о. Не ми ли отива?
С а ш о. Отива ти, не го слушай.
Л е н ч е т о. Журналисте, още в оная къща ли живееш?
И в а н. В ОНАЯ.
Л е н ч е т о. На много опасно място живееш бе, човек.
Смехът ѝ се отдалечава.
С а ш о. Върху вулкан живееш, да ти кажа правата. Всички знаят, че няма нищо, и пак смятат че има нещо.
И в а н. Не ме нервирай поне ти.
С а ш о. Премести се.
И в а н. Късно е.
С а ш о. Вярно, че е късно. Старата не ти ли прави номера?
И в а н. Още никой не ми прави номера.
С а ш о. Върне ли се мъжа, ще бъдеш спокоен. И приказките ще спрат.
И в а н. Всеки ден го очакват, всеки час.
С а ш о. Върне ли се – селищната система ще млъкне.
И в а н. Дали да не поръчаме риба?
С а ш о. Зарежи. Чистото пиене си е чиста работа.
И в а н. Щом се върне Николай, ще поживея още някой ден там и ще се преместя.
С а ш о. Ела у нас.
И в а н. Лесна работа.
С а ш о. Върви ли?
И в а н. Нито ред. Гледам машината и мълча, мълча и слушам бурята. Тази къща се люлее много бе, Сашо. Всичко скърца, чува се дори когато свекървата върви долу. Но в нея написах хубави неща, тя ми носи късмет. Спре ли вятърът ще ми потръгне, потръгне ли – ще се засмея, засмея ли се – ноември ще се превърне в пролет.
С а ш о. Бе Ленчето нещо не ти ли се вижда понапълняло?
И в а н. Нищо ѝ няма, може би е малко бременна.
Смях.
С а ш о. Наздраве.
И в а н. Наздраве.
С а ш о. Ленче, наздраве.
Музика. Смях. Гръцката песен.
После бурята.
После отваряща се и затваряща се врата. Скърцане на стълбище.
Тишина.
И в а н /шепти/. Пак ли? /Мълчание./ Ти си легнала и си станала.
П е т р а н а. Свекървата спи.
И в а н. Така си мислиш.
П е т р а н а. Спи.
И в а н. Не понасям жени по нощници.
П е т р а н а. Не мога да заспя.
И в а н. Ти си смесица.
П е т р а н а. Не знам какво ми казваш.
И в а н. От невинност и съблазън. Не забравяй, че съм на три водки. /Пауза./ В теб има някакво средиземноморско великолепие. /Пауза./ Мълчиш, винаги мълчиш и трябва да ти кажа че и мълчанието ти е великолепно. Нали знаеш, че в София имам…
П е т р а н а /бързо/. Знам.
И в а н. И три деца отгоре… Никой няма три деца, само аз. Изложих се, какво да правя. /Мълчание./ Прибери се, иди си… Стой!… Не можеш ли по-внимателно, тази къща е скърцащ ковчег.
П е т р а н а. Ковчег.
И в а н. Какво искаш да кажеш?… Защо мълчиш?… Боже, Петрано, приличаш на зайче, а аз съм на три водки, махни се докато не ми е станало зле.
Скърцане на стълбище.
И в а н /шепнешком/. Спри! /Пауза./ Нали ти казах да пристъпваш тихо? /Пауза./ Устните ти са изнесени много напред, гръдта ти – също. Кажи, какво искаш от мен? /Пауза./ В града започнаха да говорят. /Пауза./ Кога ще се върне Николай?
П е т р а н а. Не знам.
И в а н. А аз знам – може да се върне всеки ден, всеки момент, може да почука сега, преди да си слязла в стаята си… Защо стоиш? /Пауза./ Ах, как ми се ще да те целуна. Искам да те целуна, а след това да изляза на дъжда, да ме духа вятъра, да издуха всичко твое от мене… Върви си, на три водки съм. Не се връщай, върви си. Така… Сега защо спря?
П  е т р а н а. Говори ми нещо.
И в а н. Вън е чудесно време, великолепно ноемврийско време с дъжд и вятър, такъв вятър, че го усещаш с плешките си. Баща му ще се върне с него.
П е т р а н а. Знам.
И в а н. Знам, че знаеш, Петрано. Знам, че искаш да ти говоря, искаш някой да ти говори до сутринта, само да не е Николай, да не е баща му, жената на баща му. Всеки друг. В случая съм аз, нали? Но мъжът ти и свекъра ти ще донесат много подаръци, ще дойдат с две таксита и ще напълнят дома. Каквото са купили там, за осем месеца.
П е т р а н а. Нека остана, мъничко…
И в а н. Върви си!
Тихо проскърцва стълбището, нежна музика, ето че се намесва и вятърът. Затваря се врата.
И в а н /говори през прозореца навън/. Хазяйке, не стой на двора. При мене свети, но съм сам. Ела да видиш, сам съм, после да не кажеш нещо! Хазяйке, защо бягаш, ела да видиш, че си лягам. Сам. /Смее се./ Какво са три водки, нищо не са!
Музика за по-дълъг преход.
Настойчиво чукане по врата.
И в а н /събужда се от сън/. Кой е? Чука ли някой?
Х а з я и н ъ т. Да.
И в а н. Кой е?
Х а з я и н ъ т. Аз съм… хазяинът.
И в а н. Какво чакаш, влизай.
Отваряне на врата.
И в а н. Добре дошъл. Какво има, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Журналисте, утре да напуснеш къщата ми.
От долния етаж долитат виковете на разярения Николай,нещо изтрополява, някаква жена се старае да задави ужаса и болката от ударите, мъчи се да не ревне.
И в а н. Какво става долу, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Разбрахме ли се за утре?
И в а н. Няма утре, хазяин, няма утре, сега!
Х а з я и н ъ т. Какво сега?
И в а н. Отивам си. Прибирам си багажа и излизам. Докато вие бяхте в Океана, аз тук оскверних морала на вашия дом, опетних ви.
Силно захлопване на врата.
Вятърът.
Но заедно с шума на вятъра, чуваме и гласът на завърналия се Николай, чуваме женски сподавени викове. Гласът на Николай казва нещо подобно: Защо не се засрамиш, мръснице!… Неблагодарница!… Ние там се мъчим с баща ми…
Иван бързо отваря вратата си и хуква по стълбите надолу. Със всяко стъпало шумовете стават по-отчетливи.
Гласовете:
– Ох!
– Няма ох!
– Пусни ме!
– Да си мислила, когато си ме правила за резил.
– Замахнеш ли пак…
– Какво, какво замахна ли пак? /Удар./
– Ще викам!
– Викай! /Удар. Сподавен плач./
Иван отваря вратата.
Тишина. Всичко е секнало.
И в а н /спокойно/. Николай.
Н и к о л а й. Кажи, журналисте.
И в а н. Ти също ли ме гониш?
Н и к о л а й. Махай се!
И в а н. Горе прибирам багажа си, пък ми е шумно, а аз, когато ми е шумно, не мога да подреждам куфара си.
Н и к о л а й. Не ми говори маймунски работи.
И в а н /малко нещо ядосано/. Виж бе, виж какво си направил лицето на хубавото момиче! Петрано, избърши си кръвчицата от устата.
Някакви припряни стъпки.
П е т р а н а /енергично/. Само да сте посмели!
Н и к о л а й. А!
П е т р а н а. Ще промуша някого!
Н и к о л а й. Тате, вземи ѝ ножа.
П е т р а н а. Назад!
Леко боричкане, бягане, отваряне на врата.
Х а з я й к а т а. Николай!
Х а з я и н ъ т. Николай, върни я!
Н и к о л а й. Нека бяга, тате… Къде ще отиде посред нощ, по нощница.
X а з я й к а т а. Ще ни направи за резил.
Н и к о л а й. Да бяга, да се маха!
Х а з я й к а т а. Боже, резила, боже!
И в а н. Николай, дай ѝ дрехите.
Н и к о л а й. Не.
И в а н. След малко ще сляза с куфара. Ако хазяйката не ѝ отнесе дрехите, ще я облека с мой панталон, с моето яке. Наема ще оставя горе.
Т р и м а т а. Не щем…
И в а н. На масата.
Музика.
Вятърът вилнее. Вече сме на улицата.
И в а н /полушепот-полувик, с тревога/. Петрано! /Пауза./ Петрано, къде си?
П е т р а н а /студено/. Тук съм.
И в а н. Ето ти дрехите.
П е т р а н а. Тук не вали.
И в а н. Дай ножа, вземи дрехите… Какво правиш? Пусни ръката ми!
П е т р а н а. Обичам те.
И в а н. Ти си луда. Облечи се. Ето обущата. В тях са чорапите. Най-напред облечи палтото… Върху нощницата. Трябва да се стоплиш… Хвърли този нож.
Музика.
Почукване по стъклото на прозорец.
Сашо отваря прозореца.
И в а н. Аз съм, спокойно. Журналистът.
С а ш о. Ти си побъркан. Какво става?
И в а н. Успокой се, Сашо.
С а ш о. Да ме убиеш не мога.
И в а н. Поеми дъха си.
С а ш о. Не ме ядосвай! Иване, колко е часът?
И в а н. Трябва да преспя, Сашо.
С а ш о. Сега, идвам.
И в а н. Не съм сам.
С а ш о. Какво?
И в а н. Петрана.
С а ш о. Не.
И в а н. Николай и баща му се върнаха и ни изгониха. Вън вали дъжд.
С а ш о. Не. На теб мога да дам и две стаи, но на двама ви нищо. Утре ще пламне целия град.
И в а н. Никой не ни видя, никой няма да разбере.
С а ш о. Така си мислиш.
И в а н. Да де, според тебе, всичко вече се знае, всеки знае, че вече сме при тебе и искаме стая.
С а ш о. Ми, да. Можеш да бъдеш сигурен, че в момента целият град е буден и знае, че сте при мен. Шега си играеш.
И в а н. Ти си подлец.
С а ш о. Утре ще ме линчуват. И баща ми, и майка ми, няма да си намерим място до края на живота.
И в а н. Айде де!
С а ш о. Мафията е нищо пред нас.
И в а н. Сашо, все пак трябва, да пренощуваме някъде, трябва да я скрия поне три дни, докато и мине синьото, цялата е в синини, оня страхливец я обезобрази.
С а ш о. Ти акъл имаш ли бе, Иване? Какво си забъркал, как ще те оправяме.
И в а н. Сега трябва да се наспим.
С а ш о. Как ще те оправяме?
И в а н. Вали, разбери!
С а ш о. Тя не бива да влиза и в двора.
И в а н. Добре де, кво да правим?
С а ш о. Иване, Иване!… Обичаш ли я?
И в а н /ядовито/. Да.
С а ш о. Почакайте да се облека. Ще ви заведа на къмпинга и ще ви дам бунгало.
И в а н. Две.
С а ш о. Ужас! Трябва да ви търся бельо, две електрически печки. Значи се върнаха?
И в а н. Натъпкани догоре.
С а ш о. Ами, това са осем месеца в траулер.
И в а н. Много вали, глупако!
С а ш о. Идвам.
Музика за преход.
Шум на автомобил.
Музика.
Шум на автомобил.
Автомобилът спира.
Тук е много тихо. Морето шуми с прибоя си, изглежда е закътано.
И в а н. Няма и помен от вятъра.
П е т р а н а. Застлах бунгалото ти.
И в а н. Сега твоето.
П е т р а н а. На теб ти работи само единия реотан.
И в а н. Дъждът спира.
П е т р а н а. Май че обърках всичко.
И в а н. Обърка? Разруши… После ще говорим. Постели бунгалото си. Аз ще сваря кафе.
П е т р а н а. На мен ми е много добре.
И в а н. Петрано, всъщност защо избяга?
П е т р а н а. Чаршафите миришат на хубаво.
И в а н. Загубваш рая си. Ще съборят старата къща, ще издигна нова, с дванайсет стаи, къде ще намериш тази яма. Николай е хубаво момче. Хиляди момичета на твое място биха умрели от щастие. Видя ли какви пакети донесоха?
П е т р а н а. Защо не ми позволиш да направя кафето?
И в а н. Убивам те! Крака ти в бунгалото ми да не стъпва.
П е т р а н а. Дъждът спира.
И в а н. Ти си цялата в синьо.
П е т р а н а. Колко е тихо тук, в дъното на залива; как е възможна такава разлика. Сега разбирам всички, които отиват по къмпингите.
И в а н. Ще телефонират в Поморие, баща ти ще дойде още утре.
П е т р а н а. Ама наистина спира.
И в а н. Ще ми иска сметка, а аз не съм те и докосвал.
П е т р а н а. Но щеше.
И в а н. Бях на три водки.
П е т р а н а. Трябваше да изпиеш четири.
И в а н. Сашо е голям приятел. Няма по-добро убежище от туй. Утре ще ни донесе всичко за ядене.
П е т р а н а. И ще живеем тук.
Ив а н. Докато ти мине синьото.
П е т р а н а. Чак тук.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Мирише на кафе.
И в а н. Ще отида да изплакна чашите…
П е т р а н а. Карай без да ги плакнеш.
И в а н. Кафето е готово. Сипвай.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Отде знаеш, че ще го погледна.
П е т р а н а. Не ми казвай колко е часът, няма никакво значение. Ууу, парите са при теб! Много пари бе, Иване!
И в а н. Уви, само в кафето.
П е т р а н а. Не искам да съмва, ти искаш ли?… Спи ли ти, се? Бъди откровен – спи ли ти се?
И в а н. Не .
П е т р а н а. Цели две години трябваше да си лягам все рано. Децата ти хубави ли са?
И в а н. Всеки се хвали с децата си.
П е т р а н а. Обичаш ли ги?
И в а н. Всеки обича децата си. Това е най-хубавото кафе в живота ми.
П е т р а н а. Най-хубава нощ в живота ми.
И в а н. Лицето ти е обезобразено.
П е т р а н а. Твоето бунгало е по-хубаво. В моето има паяк.
И в а н. Ще го премахна.
П е т р а н а. Не..
И в а н. Ще спиш или при паяка, или никъде другаде.
П е т р а н а. В Бургас имам една приятелка, живее в общежитие, работи като кранистка в пристанището.
И в а н. Представям си живота ѝ.
П е т р а н а. Винаги съм ѝ завиждала. Стои в кабината, наоколо стъкло, кранът я люлее, свободна, затворена, там никой не може да я достигне; наоколо хаос, движение, част от движението ръководи тя. Царица!
И в а н. Ааа, ма ти разкриваш втората си страна. Досега те мислех за еднопланова.
П е т р а н а. Долу докерите викат, ругаят се, псуват, понякога някой ѝ прави мръсен жест, но тя е в кабината, защитена е от работата си и умира да се смее над всичко. Никой не може да се качи при нея, никой не може да я набие.
И в а н. Цар съм на глупавите въпроси – как е името ѝ.
П е т р а н а. Важно ли е?
И в а н. За мене всичко е важно.
П е т р а н а. Лиана.
И в а н. Охоо!
П е т р а н а. Мразя туй градче, мразя Николай, баща му, майка му, мразя собствения си баща и собствената си майка, но най-много мразя градчето, където всички са богати и всички искат да станат по-богати. Не е вярно, че крайбрежието им е хубаво, нищо тук не е хубаво, и морето им е грозно, хубаво е, но те не могат да го почувствуват, чуветвуват само къщите си, чакат само курортниля сезон. Не искам да пера чаршафи. Догодина ще имат дванайсет стаи, всички чаршафи ще чакат мене.
И в а н. Затуй ли бягаш?
П е т р а н а. Завиждам на Лиана: горе, в стъклената къщичка. Вижда част от морето, параходите, част от Бургас, вижда колко смехотворни хора са моряците, за които се пеят песни…
И в а н. Петрано, ставаш нагла.
П е т р а н а. Николай е също моряк. Никой не бие повече жените си от моряците.
И в а н. Ще те изгоня от къмпинга!
П е т р а н а /злобно, режещо, копнежно/. Лиана! …
И в а н. Но Лиана живее в общежитие и цепи левът на две, а ти имаш всичко, много, повече отколкото ти трябва.
П е т р а н а /копнежно/. Искам да съм като нея.
И в а н. Дъждът го няма никакъв.
П е т р а н а. Дори се виждат звезди.
И в а н /с ирония/. Най-хубавата нощ в живота ти.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Обичам те.
П е т р а н а. И аз те обичам.
И в а н. Страх ме е .
П е т р а н а. Ще им избягаме.
Иван. Няма да мръднем от тук докато не мине; синьото ти.
Пе трана. И чак тогава ли ще ме целунеш?
И в а н. Всъщност, какво обичаш в мен?
П е т р а н а. Свободата ти, край теб е свободно, имаш жена и деца, а си свободен. И другите около теб са свободни. Искам да бъда свободна.
И в а н. Като нас.
П е т р а н а. И като Лиана.
И в а н. Ами смятай се за свободна; наела си бунгало, пиеш си кафето, морето шепти пред бунгалото ти и никой не може да те бие. Боже, колко си хубава!
П е т р а н а. Цялата в синьо.
И в а н. Чудесна си. Лека нощ.
П е т р а н а. Не ми се спи.
И в а н. Но на мен ми се спи.
П е т р а н а. Страх ме е.
И в а н. От какво?
П е т р а н а. Николай ще се появи.
И в а н. Никога. Бита си достатъчно. Лека нощ. Спи ми се.
П е т р а н а. Добре. Аз ще гледам.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Струва ми се, че отдавна не съм виждала света, нито морето, нито небето, нито брега. Нима градчето блести всяка нощ така хубаво! Колко хубаво блести града ни, а какви хора живеят там.
Музика за по-дълъг преход. Морето се плакне в залива.
И в а н /сънено/. Петрано.
П е т р а н а. Да, журналисте.
И в а н. Цяла нощ не си мигнала.
П е т р а н а. Много съм добре. Ти знаеш ли, че в бунгалото има огледало?
И в а н. Не се оглеждай.
П е т р а н а. Много съм синя.
И в а н. Струва ти се.
П е т р а н а. И все тук ли ще живеем?
И в а н. Не е ли хубаво?
П е т р а н а. За колко време минава синьото?
И в а н. За това няма да мислим. Сашо ще ни донесе всичко, след малко ще почна да пиша, ти ще се разхождаш по брега, ще събираш мидички.
Двамата се смеят.
Смехът им секва.
Пауза.
Подходяща музика за ефект.
П е т р а н а. Заключи ме в бунгалото.
И в а н. Напротив. Ще си поговорите.
П е т р а н а. Не мога.
И в а н. Остави го да се изкаже. Ако те убеди – добре, ако не те убеди – още по-добре… Страх ли те е?
П е т р а н а. Мисля че не.
Музика.
Н и к о л а й. Петрано.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. По улиците още няма хора. Върни се. Никой няма да ни види.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Аз съм животно.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не мога без теб, обичам те, ревнувам те, затова те бия. Вече няма да те бия, никога, няма да вярвам на майка си, ела си, аз ти вярвам.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не ме прави за резил. Познаваш хората от града ни. Те вече знаят всичко, знаят го още преди да се е разсъмнало, знаят къде се криеш, ела със мен.
П е т р а н а. Казах ти да се махнеш.
Н и к о л а й. Моля те, Петрано, ще падна на колене, ще пълзя по пясъка, прости ми и се върни в къщата ни. Отсега нататък ще живееш като царица. Знаеш ли какво сме донесли с баща ми от плаването?… Накупих ти стоки от целия свят. /Пауза./ Моля те. Ще ти целувам краката… Журналиста, кажи ѝ.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. И баща ми те моли, и майка ми те моли, всички те молим. Ти си най-хубавата жена в града. Ела си, преди да е пламнало!
И в а н. Николай, какво може да пламне, според тебе?
Н и к о л а й. Знаеш какви са хора на нашия град, или може би не знаеш, но ще разбереш. Градът ни е лош, хората са лоши, затова посегнах на нея, затова вдигнах ръка, майка ми и тя е като другите. Петрано, върни се. Знаеш ли какво сме донесли от Океана? Ще издигнем нова къща, най-хубавата, ще я наредим най-богато, ти си най-хубавата, всички ще ни завиждат. Прости ми и се върни. Виж – в очите ми има сълзи. Журналиста, кажи ѝ. Вече няма да я докосна за бой.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Ще си ударя главата в някоя стена. Ще се самоубия .
П е т р а н а. Де тоз късмет.
Н и к о л а й. Ще се убия, разбери. /Гласът му се отдалечава./ Аз съм лош човек. Ти си цялата в синьо… Ще се убия.
Музика за преход.
П е т р а н а. Хубав ден. Небето се чисти. От дъжда няма и помен. /Крясъци на чайки./ Остави джезвето, аз ще направя кафето.
И в а н. Ти си ми гостенка.
П е т р а н а. И никога ли няма да ме обикнеш?
И в а н. Аз те обичам.
П е т р а н а. Да знаеш колко те обичам АЗ.
И в а н. Едва ли обичаш мен. Ти обичаш всичко, което е около мен, начина ми на живот. Ти обичаш свободата ми.
П е т р а н а. Не знам, не мога да си го обясня.
И в а н. И знам какво искаш, ти искаш да живеем в тези бунгала до края на живота си.
П е т р а н а. Ще бъда най-добрата жена на света.
И в а н. На теб това бягство ти замая главата.
П е т р а н а. Тук може да се готви.
И в а н /с ирония/. Сашо ще се грижи за нас.
П е т р а н а. И няма да напуснем залива.
И в а н. И ще берем мидички.
П е т р а н а. Журналисте.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Виж какво става там.
И в а н. Видях ги преди тебе.
П е т р а н а. И какво?
И в а н. Аз ще напълня чашите, а ти се постегни, причеши се малко, направи се по-хубава. Заставаш пред тях.
П е т р а н а. Боже, колко са много!
И в а н. Ето ти моя гребен. Ето ти и чашата. Разкрасявай се и си пийвай кафе.
Пауза.
П е т р а н а. Хубаво кафе.
И в а н. Знам.
П е т р а н а. Приближават се хиляди.
И в а н. Прибери още косите си.
П е т р а н а. Наистина хиляди.
И в а н. Повече от пет хиляди не могат да бъдат. Един момент да изнеса машината си на верандата.
Чуваме гласът на пишещата машина.
И в а н. Разположи се и пий кафето си.
П е т р а н а. Косата ми стана, нали?
И в а н /с хумор/. Получи се.
Музика. Музикалната тема се смесва от хорска глъч. Шумът от наближаващите тълпи нараства. Музиката стихва. Остават само хората. Пишещата машина им акомпанира.
Тишина. Само машината, й някоя чайка, разбира се. Гласове:
– Хей!
Пишещата машина.
– Журналисте!
И в а н. На мен ли?
Н я к о л к о   г л а с а. – Да.
И в а н. Така ли? А… Какво правите тук? Вие сте целият град.
– Махай се!
Иван /изненадан/. Какво?
– Махнете се от града ни. Иван. късигде Яе (
– И двамата! Иван. Защо?
– Така!
– Веднага!
– Да ви няма!
И в а н. И все пак – защо?
– Хайде!
– Правите ни за резил!
И в а н. Както виждате, ние сме на бунгала. На курорт. Обичаме да летуваме през ноември. Времето е хубаво, дъждът спря…
– Не ни баламосвай!
– Знаем те добре.
– Ще пишем на жена ти.
И в а н. Ще пишете? Защо да пишете? Телефонът ми е 31-15-31.
Обща реакции. Притихване на реакцията. Един глас успява да се възземе:
– Да се разберем с добро.
– ТЯ да се махне!
– И двамата.
– Тя дойде от друг град, омъжи се за наше момче…
– И го направи за резил.
– Изложи града ни.
И в а н. Но вие си отмъстихте, набихте я, какво искате повече?
– Да се махне.
– И ти.
– Нямаш работа в града ни.
И в а н. Казах ви вече – ние сме на курорт. Както виждате, аз работя, тя си  пие кафето,след малко ще събираме мидички. Вижте, живеем в отделни бунгала. След малко ще се регистрираме където трябва.
– Ще се махнете!
И в а н. Пък няма да се махнем. Защо да се махнем?
– Ние я взехме от съседния град, оженихме едно от нашите момчета за нея, приехме я, а тя излезе лоша жена и ни направи за резил.
И в а н. Добре де, разбрахме, целият ви град е станал за резил. Идете си у дома, ние ще поживеем тук и ще се махнем.
– Защо ще живеете?
– Къде ще отидете?
И в а н. В Бургас. Тя вече ще живее в Бургас. Сега си вървете, защото започвате да ме дразните.
– Не се прави на ударен.
– Познаваме те .
– Знаем ти финтовете.
И в а н. И вие ме познавате и аз ви познавам. Оставете ме да си работя.
Глъч. Много хора говорят едновременно. Пишещата машина.
И в а н /извиква/. Какво става?
– Махайте се!
И в а н. Ако искате, ще ви я дам. Да я разкъсате. Искате ли да я разкъсате?
– Искаме да се махнете.
И в а н. Ще се махнем.
– Кога?
И в а н. Виждате ли лицето ѝ?
М н о г о   г л а с о в е: – Виждаме..
И в а н. Когато лицето ѝ стане отново бяло, ще си отидем сами.
Реакция на тълпата, притихване, отново реагиране, отново при-тихване.
И в а н. Елате де, разкъсайте ни. Чакаме ви.
– Да не сте се мярнали в града ни!
– Никога!
– Ако ви видим…
– …ще ви отрепем.
Постепенно се възвръща тишината, чуваме плясъците на вълничките.
И в а н. Вече можеш да тръгнеш за мидички.
Музика за дълъг преход.
Характерни шумове за всекидневието на едно пристанище: корабни сирени, маневри на влакове, човешки гласове, товарене и разтоварване, кранове, чайки, отново човешки гласове – провикват се, дават си знаци, автокари.

ТУК  .rtf file за сваляне.

.

Тази пиеска е писана явно в най-ранните години, когато все още грамофоните са били най-буржоазната музикална машинка и все още с иглички, а комсомолът още е бил ДСНМ… Ни магнетофони, ни телевизори.
Може би е звучала смешно тогава… Аз предполагам за себе си, че тя е преработка на някоя от сценките-подигравки, писани за Стършеловите спектакли… Точно такива неща осмиваха там…
Не е нещо, с което по-късният Борис Априлов би се гордял, де. Но съществува, няма да я скрия…
Такова беше времето – дори и аз помня, макар да съм била дребосък. Подиграваха се на “зози“, “суинги“, облекло, извън работното, обувки с дебели подметки, алаброси… Разглеждала съм като ученичка годишници на Стършел от ранните му  години и знам. Не ни изглеждаше странно дори и тогава – вече началото на 60’тте.
Колкото до пишещата машинка „Хермес Бейби”, тя е все още налице, работи си, истинско бижу! Пазя я заедно с друга една, с латиница. Покрай тях – и още няколко тежки български „Марици” – всички спомен от баща ми. Заедно с грамофоните – и тези машини са също толкова непотребен и забравен лукс от миналото.
Като споделяща същия ген с него – аз сега купувам компютър след компютър, не мога да ги изхвърлям – трупам ги около себе си…   :)
Симпатични са! Като роднини, които не те напущат и на старост…

 (*текстът не е минал корекция…)

 
борис
априлов
*
С Е М Е Й С Т В О
К И Р Я З О В И
*
радиопиеска
.
.
ЛИЦА:
ГОВОРИТЕЛ
АВТОРЪТ
КИРЯЗОВА – жена на Кирязов
ЛИЛИ – дъщеря на Кирязови
КИРЯЗОВ – мъж на Кирязова

Музикална илюстрация-въведение от нежна джазова мелодия.

Мелодията затихва.

Понася се гласът на говорителя.

ГОВОРИТЕЛ. В тази радиопиеса главен герой е нейният автор. Той ни разказва как искал да си купи пишеща машина на старо и как по този повод се озовал в дома на столичния адвокат Кирязов. За да ви стане всичко напълно ясно, нека дадем думата на автора, който ще опише обстановката, в която се развива действието.

Същата музика.

АВТОРЪТ. Изкачих се на втория етаж и позвъних. Вратата се отвори и госпожа Кирязова ме покани в хола. Ако искате да получите представа за госпожа Кирязова – вземете една восъчна топка, сплескайте я малко в средата и готово. Глава може и да не слагате. Но ако искате, мокете да я загатнете с друго восъчно топче, залепено на трупа.

КИРЯЗОВА. Заповядайте,господин Априлов… Моят съпруг още не е тук, но седнете и го почакайте! /Силно кискане придружава тази покана./

АВТОРЪТ. По всяка вероятност,намирах се пред човек, който се кнска лесно – при всяка дума. Кискането разтърси цялата лоена конструкция на мадамата и розите, които изпълваха пенюара ѝ се раздвижиха весело, сякаш невидим вятър бе разклатил розов храст.

КИРЯЗОВА. Желаете ли малко музика?

АВТОРЪТ. С голямо удоволствие.

КИРЯЗОВА. Ей сега ще ви пусна моята любима мелодия.

/Чуват се звуци от пущанЕ на радиограмофон. ИгличкатА стърже, и се понася мелодията на песента „Мерси мои амур, ес вар вундершойн!“.

КИРЯЗОВА. Чувате ли Зара Леандър? /кискане/.

Мелодията на песента затихва. Авторът използва затихването, за да ни запознае с обстановката на дома. През цялото време докато говори той, мелодията презира през текста/.

АВТОРЪТ. Не вярвам да ви доскучая, ако опиша този дом. Тук – и спалня, и гостна, и работен кабинет, и хол – всичко е съединено в едно. Премахнати са всякакви стени, които биха могли да подразнят представителите на жилищния съд. Само между спалнята на съпрузите и хола виси тежка, небрежно открехната завеса. Зад нея, едно до друго, в дълбока съпружеска блиост, стоят двете брачни легла на Кирязови. Изглежда, че леглата, са винаги разхвърляни, защото тук всичко е разхвърляно. В най-тъмния кът на хола, с черен лакиран блясък блести рояла. В свещниците му се белеят две свещи, а на столчето е разтворена партитурата, на тангото „Компарсита“. Аз съм седнал до радиоапарата – голям „Телефункен“, който изглежда от дълги години служи вярно на семейството. Апаратът е сложен върху голям мебелен грамофон с автоматично сменяне на плочите. До него, върху паркета, са натрупани четири-пет килограма плочи. Седя върху кушетка, която живее в симбиоза, с библиотеката. Тук се търкалят томове с прочути съдебни речи, книги от някогашната библиотека „Безсмъртни образи“ и няколко стари учебници. На кадифения плюш е разтворен романа „Пиратите по Темза“. Останалото се състои от килими, акварелчета, гоблени, фарфорчета, разни стъклени сърнички, гъбки, котенца, патенца, кученца с вирнати опашки, десет-петнадесет пепелника, гардероби, маси, меки столове и прочие.

ЛИЛИ. /иззад завесата, която отделя спалнята/. Кой е при теб, мамо?

КИРЯЗОВА. Лилинце, ела да се запознаеш с господин Априлов.

АВТОРЪЯТ. Завесата, която отделяше спалнята от хола се раздвижи лениво. Излезе пълничко момиченце с късо подстригана косичка. Очите му гледаха сънливо към мен и сякаш казваха: „Ти пък кой си?“ Момичето подаде неохотно малката си розова ръчичка.

КИРЯЗОВА. Това е малката ми дъщеря, ученичка в шести клас. Лили, това е господин Априлов – писател. Има някаква работа с баща ти.

ЛИЛИ. Подай си цигарите! И стига си пушила от моите цигари! /Чува се щраканена запалка/. Благодаря ви!… Вие сте писател?

АВТОРЪТ. Да.

ЛИЛИ. Има ли ви в нашия учебник по литература?

АВТОРЪТ. Не.

ЛИЛ. Априлов ли казахте?… Сега разбирам… Рибният буквар, нали?

АВТОРЪТ. Не, рибният буквар е от Петър Берон… Аз съм повечето журналист.

ЛИЛИ. /оживено/. Журналист?… Значи излизате често в странство. Ще ми донесете ли червило и бански костюм от найлън?… Ще си платя всичко, уверяван ви…

АВТОРЪТ. Не пътувам често.

ЛИЛИ. Тогава какво правите?

АВТОРЪТ. Пиша по– вестниците.

ЛИЛИ. Ще има ли скоро война?

АВТОРЪТ Това не знам.

ЛИЛИ. Че какъв журналист сте тогава!…

АВТОРЪТ.  У мен внезапно се поямви желание да си направя една жестока

шега. Сам не зная как ми хрумна това. Аз казах: …Аз работя в културния отдел на вестника.

ЛИЛИ. И какво правите там?

АВТОРЪТ. Посрещам и изпращам писатели от чужбина… например довечера трябва да съм на гарата и да посрещна френския писател Балзак.

ЛИЛИ. Знам го. Той е написал много книги, нали? Нима и той е комунист?

АВТОРЪТ. Защо да е комунист?

ЛИЛИ. Щом идва у нас – много ясно, че е комунист. Искате ли да ви пусна малко музика?

АВТОРЪТ. Разбира се. Аз обичам музиката.

Звуци от пущане на радио-грамофона. Игличката стърже по плпчата. Понася се дива джазова мелодия.

ЛИЛИ. /тананика в такт с мелодията/.

Телефонът звъни.

Мелодията затихва.

ЛИЛИ. Мамо, обади се на телефона.

КИРЯЗОВА /чува се вдигане на телефонна слушалка/. Алооу!…

ЛИЛИ /шепнешком/. Ако ме търси Пепо – няма ме!

КИРЯЗОВА. Лили, обади се на телефона!

ЛИЛИ /шепнешком/. Кой е?

КИРЯЗОВА /шепнешком/. Мими.

ЛИЛИ. Мими… Ти ли си? Не те е срам, Мими!…. Не е красиво от твоя стоака!… Чакай, многс интересен глас имаш днес… Остави тези номера! Аз ти казах, че само го харесвай, а ти си му надрънкала, че съм увлечена и че съм копнеела да го нацелувам… Ще ти го върна тъпкано!… Ами, ами – погзнавам те аз. Добре, чакам те довечера да се разберем. Какво?… Майко, от снощи остана ли ракия?

КИРЯЗОВА> Много малко. Кажи ѝ да купи!

ЛИЛИ. Съвсем малко има, ако искаш купи!… Дочуване!

Чува се от затваряне на телефон.

КИРЯЗОВА. Какво става?… Защо се спречкахте?

ЛИЛИ. Ами наклепала пред Сашо, че го сбичам!

КИРЯЗОВА. Трябва да ѝ искаш отговорност задето е издала чувствата ти. Жените никога не трябва да издават чувствата си.

ЛИЛИ. Ще ѝ го върна тъпкано на тази кучка!… Прощавайте, но съм разстроена и ще си полегна.

Шумове: изключване на грамофона, мелодията пресеква. Чуват се стъпките на отдалечаващата се Лили.

КИРЯЗОВА. Ох!

АВТОРЪТ. Защо въздъхнахте така?

КИРЯЗОВА. Тежък е животът, господин Апридов – грижи много.

АВТОРЪТ. Нямате вид на много загрижена жена.

КИРЯЗОВА Ами, ами-и! Сама си зная… Как мислите, леко ли е да се изгледа днес, във тези тежки времена, едно момиче, което е в най-опасната възраст?… Вие сте интелигентен човек. Кажете ми – как да предпазим децата си. Как да ги ориентираме. Ето на – Лили се влюби в Сашо… .

АВТОРЪТ. Как се влюби?

КИРЯЗОВА. Как – много лесно. Снощи тук имаше соаре и се влюбиха. Прекарахме си чудесно. Изпихме много ракия, танцувахме… Аз се почувствувах подмладена… Но какво да правя, кажете – Пепо обича моята Лили,а моята Лили обича само Сашо и никой друг. А Сашо май че още не я обича.

АВТОРЪТ Кой е този Сашо?

КИРЯЗОВА О-о! Сашо е мъж-мечта!

АВТОРЪТ. Какво работи?

КИРЯЗОВА. Какво говорйте? Той е ученик в седми клас. По старо седми де. По ново – единадесети.

АВТОРЪТ. Кое му е интересното тогава?

КИРЯЗОВА. Боже мой! Не говорете така!… Той има замайващи качества! Този мъж блъфира идеално на покер, дори когато има само две седмици. Представяте ли си? Две седмици и блъфира. Снощи ни обра всички.

АВТОРЪТ. Щом блъфира само с две седмици, значи е тъпак!

КИРЯЗОВА. Ама защо тъпак, господине?… Баща му е композитор. Да видите само как държи на ракия! Момичетата са луди по него.

АВТОРЪТ. Кои момичета?

КИРЯЗОВА. Ами – приятелките на Лили.

АВТОРЪТ. Вие удобрявате ли соаретата, които се уреждат от вашата дъщеря?

КИРЯЗОВА. Как да ви кажа… На младите не трябва да се пречи. Нека се развиват естествено. И без това училищната им програма е претрупана. Лили е възпитана правилно и знае какво върши. По-добре соарета, отколкото съмнителните вечеринки и екскурзии на ДСНМ. Десенемето отнема поезията от живота на младите. Ех! Няма поезия в днешната младост, няма-а!… Къде бяхме ние някога!… Аз съм възпитаничка на френския колеж в Русе. Виждате ме – един напълно изграден човек, една майка, която е уважавана от детето си и от мъжа си…

Телефонът звъни. Шумове от вдигане на слушалка.

КИРЯЗОВА. Да-а… Кирязова!… Марче, ти ли си?… Какво?… Кой?… Аз съм разпространявала сплетни?… Да, да – говори!… Браво,Марче, не те е срам!… Подлост!… Измислици!… Слушай какво казах за господин Любенов: казах че той е един много интелигентен човек. Кълна ти се в най-святото си – никога не съм го наричала пред други мошеник… Ела още днес да се разберем…

Шумове от затваряне на телефон.

Пауза.

АВТОРЪТ Някаква неприятност ли?

КИРЯЗОВА. Недоразумение… Нарекла съм уж някого зад гърба му мошеник.

АВТОРЪТ. Кого?

КИРЯЗОВА. Един простак, един национализиран, който ме ухажваше в продължение на един месец.

ЛИЛИ /зад завесата/. Ти го ухажваше! Четеше му стихове от Едгар По. Танцувахте тук при загасена светлина.

КИРЯЗОВА /вън от себе си/. Мълчи, кучко!…

ЛИЛИ. Ти си кучка!

КИРЯЗОВА. Пияница такава! За това ли съм те отгледала и възпитала? Затова ли отивам да извинявам отсъствията ти в училище, докато в същото време ти се мъкнеш по журове?

ЛИЛИ. И ти уреждаш журове!

КИРЯЗОВА. Неблагодарнице!… При теб идват най-големите хаймани на София!… Пияница такава!

ЛИЛИ. Ти си пияница!

КИРЯЗОВА. Ти продаде фотоапарата!

ЛИЛИ. А ти прахосмукачката!

КИРЯЗОВА. Чувате ли как говори на майката си, господине?… Кучко, ще те пребия!

ЛИЛИ. Опитай се!… Да видиш как ще надрънкам всичко на татко.

КИРЯЗОВА. Какво ще кажеш?

ЛИЛИ. Ще кажа как му слагаш рога!

КИРЯЗОВА. И той ми слага рога – разбра ли?… Ти си неблагодарница! Аз правя жертви за теб! Възпитавам те!

ЛИЛИ. Затова ли ми отне Мишо?

КИРЯЗОВА. Имам свидители, че Мишо ме харесва повече от теб… Затвори си устата, защото ще полудея!… Тук има чужди хора… Или искаш да те пребия като… като… Ах, ще полудея с тази непрокопсаница!…

Започва да плаче.След това се чува как заплюва дъщеря си.

АВТОРЪТ. Точно в тази минута вратата на апартамента се отвори и влезе господин Кирязов – слабичък, започващ вече да застарява мъж, с грижливо вчесана, прошарена и права коса.Той ме видя и по лицето му се изписа радостна търговска гримаса, защото бях негов клиент. Адвокат по покупко-продажби.

КИРЯЗОВ. О-о, господин Априлов – вие сте вече тук? Прощавайте, че се позабавих. Елате в съседната стая! /Стъпки от придвищващи се хора/. Ето пшциещата машина, която искам да ви продам. Това не е машина, а бижу. Напълно запазена „Хермес Бейби“.

/От хола се чуват караници у’крясъци и истерии. Майката и дъщерята продължават да се карат./

Чувате ли? Тези кучки пак се счепкаха. И това всеки ден.

/Вика./ Млъкнете, сепии ниедни! Оставете ме да работя поне един час спокойно! /Спокойно, и делово./ Ще ви струва само три хиляди лева. Давам ви я със загуба, повярвайте. Чуйте колко хубаво трака. /Шум от клавиши на машина./

Музика.

Край.

 

(Плюс две страници от по-стар или по-нов вариант…)

 


МАЯ ГОРЧЕВА:
Сборник есета за творчеството на Борис Априлов.
.

.

ДЕЛИКАТНИТЕ НАСТРОЕНИЯ НА БОРИС АПРИЛОВ. (Съдържание и резюме.)
1.  Да можеш да видиш…
2. Ползвана литература…
3. Биографични и литературни лабиринти…
4. Кого четат и цитират…
5. Овъркилът на сътворението…
6. Всичко трябваше да се измине с бавните отпуснати стъпки на любовта


.

ТУК!  radio МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО ru .rtf file за сваляне. Чудесна!

Б О Л Г А Р С К О Е   Р А Д И О
*
РАДИО ТЕАТР
*
Борис Априлов
 
МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО
*
Редактор Мария Громова
*
1976
.
ДЕЙСТВУЮЩИЕ  ЛИЦА:
ОБЛАЧКО
ОРЕЛ
МУЖЧИНА
ЖЕНЩИНА
ОБЛАКО
 
ПРИМЕЧАНИЕ ДЛЯ РЕЖИССЕРА:
Просьба ставить пьесу спокойно, плавно, почти нежно. Обратить особенное внимание на введение и конец – здесь необходимо передать таинственность движения облаков. Их разговор также должен иметь различную тональность и технику. Но нужно, чтобы было понятно то, что говорится. Это не относится к перечисленным выше действующим лицам, которые разговаривают естественно.
 
 .

Ощущение сильного ветра. Этот шум получается не от трения чего-то обо что-то. Просто – летят по небу облака. Летят и перешептываются о чем-то торопливо, хаотично – о чем-то, что мы пропускаем мимо ушей.

Например:

С болью: ооооох!

Зловеще: Уаууу!

.               . Ииииин!

Дрожит простор.

Какой-то таинственный разговор:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда!

– А завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же!

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

– Опять эта противная горная вершина!

– Зловещая и голая!

– И вопрос все тот же!

– Слушайте!

ВЕРШИНА: Облака, вы все еще скитаетеся?

ОБЛАКА /хором/. Да.

ВЕРШИНА: Остановиться не собираетесь?

ОБЛАКА /хором/. Нет.

ВЕРШИНА: Бедные, бедные облака!

Музыка.

ДИКТОР: Театр у микрофона. Пьеса Бориса Априлова „Маленькое белое облачко“.

Музыка.

Тишина.

ОБЛАЧКО: Как тихо!… Как светло, просторно! Ээй!… Чудесно! Тень моя ползет понизу, карабкается, спускается, делает что хочет!.. Ха!… Ха-ха!… Хе!… Хе!.,. Хо!… /С огромным удивлением/ Ах!… /Снова/ Ах!… А я и не знало… Я могу… Хе!… Могу изменять стой вид!… Вот так… А теперь так!… Хе, теперь я совсем другое!… А теперь – совсем другое!… А вот сейчас – я шар… Хе, хе! Абсолютный шар!… А смотри-ка сейчас что получается. Гоп – начинаю вытягиваться, удлиняться… Гоп – черточка… А вот – гоп! – кружок! Чем бы мне стать?… Восьмеркой? Вот и восьмерка. А теперь снова черточкой. Интересно, сумею ль я разорваться?… Ура, могу разорваться! Что хочу, то и делаю с собой! Вот два куска, а вот и три,,, А дальше что? Дальше я не умею считать. Музыка. Тишина. / А как стало тихо!… А где наш караваи? Где ветер? Никого!… Одна тишина и блеск. Тут голубое небо, а внизу – зеленые холмы. Ах!… Как же так? Как же я одно-то?… Совсем одно во всем мире?

Начинает плакать.

ОРЕЛ. Что ты плачешь?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/.  Я – облачко.

ОРЕЛ. Это я знаю. Что ты ревешь?

ОБЛАЧКО. Мм-м… пока я разрывалось на части…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Пока я превращалось в черточки и шарфики, пока я дробилось, они…

ОРЕЛ. Ну?

ОБЛАЧКО. Пока я складывалось…

ОРЕЛ. Ну-ну?

ОБЛАЧКО. Все мои родные улетели… Я смотрю – нет облаков, нет облачков, никого нет, вот я и плачу.

ОРЕЛ. Большое дело!

ОБЛАЧКО. А ты кто?

ОРЕЛ. Я? Я самый обыкновенный орел.

ОБЛАЧКО. Ишь ты! Нет, ты очень красивый орел, ты это знаешь?

ОРЕЛ. А что делать – знаю.

ОБЛАЧКО. А вот я отбилось. Начало дробиться и…

ОРЕЛ. Брось реветь…

ОБЛАЧКО. Буду плакать! Раз я отбилось – надо плакать.

Плачет.

ОРЕЛ. Думаешь, поможет?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/. Поможет, поможет… Я заметило, стоит мне заплакать – сразу все бегут на помощь.

ОРЕЛ. Ох, и балованное же ты, просто не знаю, что с тобой делать.

ОБЛАЧКО /про себя, как будто не обращая на него внимания/. Куда могли пропасть облака?!…

ОРЕЛ. Мир велик. Бог знает, куда их занес ветер. Но однажды они непременно появятся вновь. Где бы они не скитались, они обязательно вернутся на то же самое место.

ОБЛАЧКО Да?

ОРЕЛ. Непременно.

ОБЛАЧКО. А почему?

ОРЕЛ. Земля – это шар,

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. И не только я… так думаю…

ОБЛАЧКО. Надо же!

ОРЕЛ. А как ты отбилось?

ОБЛАЧКО. Ну я себе шло…

ОРЕЛ. Ты не ходишь, а летаешь.

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. Да. Как я.

ОБЛАЧКО. Ну, я летело и заигралось. Знаешь, я как раз начало наблюдать за собой.

ОРЕЛ. Ишь ты!… Ты еще мало для этого.

ОБЛАЧКО. Нет, знаешь, только я начало наблюдать за своей тенью – смотрю – она то становится тонкой, то толстой, то как радуга изгибается, то как шарфик вьется, то как брюки раздвоилась, но больше всего меня удивило то, что я, оказывается, могу разрываться на части.

ОРЕЛ. Можно позавидовать.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ. Что ты можешь меняться. Хорошо тем, кто умеет преображаться.

ОБЛАЧКО. А ты не умеешь?

ОРЕЛ. Я же орел. Всем я известен как орел и никогда не изменю себе. У меня есть дети, есть двоюродные братья в зоопарках и в клетках, но они тоже до конца жизни останутся орлами. Они серьезно сидят в своих клетках и всегда думают об одном и том же.

ОБЛАЧКО. А о чем?

ОРЕЛ. О свободе. О просторе.

ОБЛАЧКО. А что такое простор?

ОРЕЛ. Это то, где мы с тобой. Перед тобой – ширь. За тобой – ширь. Везде ширь – слева, справа, наверху, внизу. Это и есть простор.

ОБЛАЧКО. А-а. Это хорошо. Значит, мы должны быть очень счастливы?

ОРЕЛ. А ты плачешь.

ОБЛАЧКО. Ну хорошо… А что значит – не на просторе?

ОРЕЛ. Это очень страшно… Но как бы это тебе объяснить, чтобы ты поняло… Ты ведь кроме простора ничего не знаешь.

ОБЛАЧКО. Да.

ОРЕЛ /внезапно/. Лети за мной!

ОБЛАЧКО. Ты думаешь, что я должно лететь с тобой?

ОРЕЛ /деловито/. Давай!

Музыка.

ОРЕЛ. Спускайся!

ОБЛАЧКО. Я боюсь.

ОРЕЛ. Чего?

ОБЛАЧКО. Очень низко. Что это?

ОРЕЛ. Красивый городок.

ОБЛАЧКО. Я никогда не спускалось так низко.

ОРЕЛ. Да ты не бойся. С тобой ничего не может случиться.

ОБЛАЧКО. А с тобой?

ОРЕЛ. А вдруг какой-нибудь охотник возьмет и выстрелит.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что это за мелкие существа такие?

ОРЕЛ. Люди.

ОБЛАЧКО. А почему они такие ничтожные?

ОРЕЛ. Что ты, что ты!… Человек – самое сильное существо на земле. Он всех победил.

ОБЛАЧКО. И орлов?

ОРЕЛ. И орлов тоже.

ОБЛАЧКО /удивленно/. Это мелкое ползающее животное и вас победило?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО. Хе-хе, а разве оно может подняться над землей?

ОРЕЛ. Человек поднялся туда, куда даже мы не можем. Ты самолетов разве не видело?

ОБЛАЧКО. Самолеты – не люди!

ОРЕЛ. Но в них люди.

ОБЛАЧКО. А мы, облака, можем подниматься выше самолетов?

ОРЕЛ. Не можете.

ОБЛАЧКО, А облака они победили?

ОРЕЛ. А вот облака они ЕЩЕ не победили.

ОБЛАЧКО. Вот это я и хотело узнать.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что теперь? Почему мы пролетели город?

ОРЕЛ. Увидишь.

ОБЛАЧКО. Под нами снова луга.

ОРЕЛ. Не луга, а сады.

ОБЛАЧКО. Ага.

ОРЕЛ. Видишь дом в саду?

ОБЛАЧКО. Который?

ОРЕЛ. С большими окнами.

ОБЛАЧКО. Ага, вижу.

ОРЕЛ. Он необитаем. Заперт.

ОБЛАЧКО. Ага, ага! /после паузы/. И что?

ОРЕЛ. Ты в него проникнешь.

ОБЛАЧКО. Хорошо. /внезапно/. Проникну?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО /быстро, на грани испуга/. А зачем?

ОРЕЛ /медленно/. Проникнешь и поймешь, что значит жить без простора.

ОБЛАЧКО. Ну вот, а теперь еще проникать.

Музыка.

Перед дверью дачки.

ОБЛАЧКО /шепотом/. А это что?

ОРЕЛ. Это дверь. Ты проникнешь в комнату и там поймешь, что значит, когда нет простора.

ОБЛАЧКО. Да? А как же я войду? Эта дверь мне кажется закрытой.

ОРЕЛ. И не просто закрыта, она еще и заперта.

ОБЛАЧКО. И что же делать?

ОРЕЛ. Ты войдешь через скважину… Дурашка, ты все еще не догадываешься?

ОБЛАЧКО. Кажется, да… Видно, мне придется стать очень-очень тонким облачком.

ОРЕЛ. До сих пор ты был маленьким белым облачком, а теперь тебе нужно стать маленьким белым тоненьким облачком.

ОБЛАЧКО. Я должно тянуться, тянуться, тянуться и растянуться так, чтобы стать тоньше, чем я было, когда было тонким… Мне нужно стать с….. скажем,

ОРЕЛ. Ключ!

ОБЛАЧКО. Именно. Чтобы пролезть в скважину.

Музыка.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. А не слишком ли? Уже моему переднему краю не видно, что делает задний край. А переднему краю моего заднего края не видно, где мой передний край, который для него задний край.

ОРЕЛ. Довольно.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ /смеется/. Очень тоненький у тебя стал голос.

ОБЛАЧКО. Ну да, я очень истончилось.

ОРЕЛ Кое-где ты как паутина.

ОБЛАЧКО. А это хорошо?

ОРЕЛ. Мм-м, н-не знаю… Сейчас мы начнем тебя просовывать в дверную скважину. Ты готово?

ОБЛАЧКО. Откуда мне знать? Откуда мне знать, готово я или не готово.

ОРЕЛ. По-моему, ты готово пролезть через что угодно. Начинай.

ОБЛАЧКО. Во первых, передний мой край уже в скважине, да ведь?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. А теперь что делать?

ОРЕЛ. Пролезай.

ОБЛАЧКО А там?

ОРЕЛ. А там накручивайся.

ОБЛАЧКО. А как?

ОРЕЛ. Как улитка, или как нитка на катушку.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Так.

Музыка.

ОРЕЛ. Накручивайся!… Еще!… А теперь перестань накручиваться!

ОБЛАЧКО /голос звучит глуше, потому что доносится через стекло/. А что делать?

ОРЕЛ. Занимай углы.

ОБЛАЧКО. Что ты называешь углами?

ОРЕЛ. Это где встречаются стены, там углы.

ОБЛАЧКО. И мне становится угловатым?

ОРЕЛ. В некоторых местах.

ОБЛАЧКО. Ведь я же должно стать как улитка.

ОРЕЛ. Придется в некоторых местах стать угловатым.

ОБЛАЧКО /не надо забывать, что голосок стал слабее/. Ну, хорошо, стану угловатым… А еще много?

ОРЕЛ . Еще метров двенадцать.

ОБЛАЧКО /с удивлением / Меня там снаружи?

ОРЕЛ. Именно.

ОБЛАЧКО /про себя/. Меня снаружи двенадцать метров! Я уже маленькое белое, но большое облачко.

ОРЕЛ. Завидую тебе. Ты можешь быть каким захочешь.

ОБЛАЧКО. Правда ведь?… А ты просто орел. Что бы ты ни делал, ты всегда останешься орлом.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Бедненький!… Еще есть?… Я еще не вошло в комнату?

ОРЕЛ /возбужденно/. Вот!… Входит твоя последняя часть!

Музыка.

Слышен щелчок.

ОБЛАЧКО. Это что щелкнуло?

ОРЕЛ. Это я закрыл замочную скважину.

ОБЛАЧКО. А зачем?

ОРЕЛ. Чтобы тебя там закрыть.

ОБЛАЧКО. Это так нужно?

ОРЕЛ. Теперь ты закрыто как следует.

ОБЛАЧКО /наивно/. И что?

ОРЕЛ /спокойно/. Ничего… Теперь ты хоть тресни, не выйдешь оттуда.

Тревожная музыка.

ОБЛАЧКО. Что делать? Что со мной стряслось? Летело себе, летело, зачем-то перестало лететь и попало в эту штуку, которая называется комната… Здесь, по-моему, комната, открыта, все видно снаружи, а выйти не возможно – что-то мешает. И вроде ничего нет, а есть. Вижу, что ничего нет, но как попробую выйти, что-то невидимое меня возвращает назад и не разрешает выйти туда, где деревья. Отовсюду давят стены и потолки. Э-эй, орел, ты где? Зачем ты меня сюда засунул и улетел?… Попробовать отсюда, что ли? Ох-х, не получается! Та штука, которая щелкнула, она и закрыла скважину… Эй, орел, ты что со мной сделал?

Музыка.

ОБЛАЧКО. Солнце зашло и снова взошло, всю ночь я провело в комнате. Через вот это что-то, которое мешает мне выйти, скорее, через это НИЧТО, которое мне мешает выйти, видно как лучи солнца позолотили листья тополей. Листья трепещут и блестят, блестят… наверное, веет утренний ветерок. Это очень хороший ветерок, он всегда меня носит… ОН МЕНЯ НОСИЛ по всему миру. Я весело подпрыгивало да простору… Стой! Простор – я сказало „простор“ А, теперь понятно, что такое простор. Орел хотел мне показать наглядно, что такое простор, потому что я ведь ему заявило, что не знаю, что такое простор. Теперь мне очень хорошо понятно, что он хотел мне сказать. Ну хорошо, я поняло! Понялооо! Слышишь ты, проклятая птица, я поняло, что значит простор!

Музыка.

ОБЛАЧКО /ноет/. Ты можешь себе быть орлом, можешь быть знаменитой и гордой птицей, но зачем ты со мной так поступил? /ноет/. Какой прекрасный день!… Солнца поднялось и светит себе, светит, чудесная погода для прогулки по небу!… Ох! Все видно, передо мной нет ничего, а есть что-то, что мешает мне выбраться отсюда. Холодное что-то и гладкое, а мешает. /плачет/. Проклятый орел, обманщик, ворует маленькие белые облачка! Не жалко тебе меня, а? Не сжимается у тебя сердце от горя, что ты запер меня в этой дурацкой комнате? Она на меня отовсюду давит. И тебе не жалко? Не жалко маленького белого облачка, которое себе летало и скиталось по простору? Ах, это слово! Из-за него!… Проклятый орел! Противный! Ты…

ОРЕЛ /внезапно/ Что я?

ОБЛАЧКО /несколько смущенно/. Нет, ничего… Я себе тут болтаю… Ты же знаешь, я просто маленькое глупенькое белое облачко…  А ты где был?

ОРЕЛ. Как ты себя чувствуешь?

ОБЛАЧКО. Прекрасно.

ОРЕЛ. Это хорошо.

ОБЛАЧКО. Стой!

ОРЕЛ /делает вид, что не понимает/ Что?

ОБЛАЧКО /после паузы/ Ты ведь… это?…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Мы же собирались выходить.

ОРЕЛ Куда?

ОБЛАЧКО Туда.

ОРЕЛ. Куда туда?

ОБЛАЧКО. На простор.

ОРЕЛ. Значит, тебе ясно, что такое простор.

ОБЛАЧКО. Давно уже! С первой же минуты… И совсем мне незачем было торчать так долго в этой комнате. Я ведь умненькое белое облачко, и я очень понятливое.

ОРЕЛ. Но тебе там хорошо внутри, правда?

ОБЛАЧКО /кричит/. Нет! Знаешь как я тебя жду!

ОРЕЛ. Как?

ОБЛАЧКО. Ужасно!… А что это, которое ничего не представляет, а пройти не дает?

ОРЕЛ. Которое?

ОБЛАЧКО. Которое гладкое, как воздух.

ОРЕЛ. Это стекло.

ОБЛАЧКО. Ах, это стекло?… Ну же! Ты меня не выпустишь?

ОРЕЛ. Ну, если ты поняло, что такое простор…

ОБЛАЧКО. Поняло. Очень. Гораздо больше, чем ты можешь себе представить. Когда я выйду, я больше не буду жаловаться на скуку.

Слышен щелчок.

ОРЕЛ. Выходи, я открыл,

ОБЛАЧКО. /с воодушевлением/ Начинаю вылезать!

Музыка.

ОБЛАЧКО. Гоп-ля! Вышло!.. Ох, немножко подвигаться! Здравствуй, орел!.. Ты славная птица!… Великая птица!… Ты знаешь, что нет ничего тебя величественнее!… Честное слово!… Слышишь? Тебе говорю. А ты что молчишь?… А?… Эй, орел, ты почему молчишь? Ты почему грустный? Что с тобой?… пауза /Ты зачем смотришь в комнату?… А?… Говори же, что ты там разглядываешь? Да что там?… Ах! /испуганно/. Что это? Ох, я боюсь!

Музыка.

ОБЛАЧКО /охваченное страхом, даже ужасом/. Что это?… Распростертое?… На стене?… Слышишь?… Я тебя спрашиваю, что это на стене, висит… Распростертое… Это крылья!… Распростертые крылья!… Что это за распростертые крылья на стене?… Говори же! /кричит/ Боже мой, это орел! /тихо и испуганно/. Орел с распростертыми крыльями висит на стене. Неподвижный орел… Как же я его не заметило? Всю ночь провело рядом с этим распростертым орлом! Почему он неподвижен?… Говори же!… Ты его знаешь?… Я боюсь!… Ты его знаешь?

Немного музыки.

ОРЕЛ. Это моя орлица,

Музыка.

ОБЛАЧКО /кричит/. Что ты говоришь?… Что это?

ОРЕЛ. Моя орлица.

ОБЛАЧКО. Твоя супруга?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Твоя жена?

Молчание.

ОБЛАЧКО. А что она… делает… Что она там делает?… Позови ее!… Отвечай же! Скажи ей, чтобы она вышла к нам!… А? Говори же! Чего ты ждешь?… Почему она не махнет тебе крылом? Она тебя не любит?… Орел, великая птица, почему ты молчишь? Эй, дурашка, ты чего плачешь?… Ох! Что же будет, если и орлы начнут плакать?… /грустно/ Эх… Я довольно-таки глупое облачко!… Прости!… За все, что я наговорило.. И теперь… И когда тебя не было… Боже мой, как я тебя не обзывало, когда тебя не было. /тихо/. Значит, это твоя супруга!… /еще тише/. Неужели ты хочешь сказать, что она… Что она не…

Музыка.

 

ОРЕЛ. Она мертва. Ее убил собственник этого дома.

ОБЛАЧКО /глупо/. За что?

ОРЕЛ. Этого я сам не могу понять. Однажды взял и убил. Она себе сидела на скале, а он ее убил. /вздыхает/. Но это еще не самое страшное.

ОБЛАЧКО. Разве бывает что-нибудь еще страшнее?

ОРЕЛ. Самое страшное, что он повесил ее на стене в этом доме, за этим огромным окном, которое позволяет мне смотреть на нее сколько угодно. Я улетаю – и всегда возвращаюсь сюда. Чтобы взглянуть на нее. Она висит там, неподвижная, с остекленевшими глазами… Это, конечно, не ее глаза. Но это она, моя орлица…

ОБЛАЧКО. Зачем ты мне рассказал эту жестокую вещь?

ОРЕЛ /вздыхает/. Не знаю.

ОБЛАЧКО. Хорошо, но зачем ты прилетаешь сюда? Раз ты так мучаешься?

ОРЕЛ. Я не могу, облачко. Пытаюсь и не могу. Порой мне удается выдержать дня два, но потом я снова возвращаюсь, чтобы взглянуть на нее. Иногда я бываю здесь по три раза на дню. Потому-что – взгляни – она там. Она распростерла крылья.

ОБЛАЧКО. Это ужасно!

ОРЕЛ. Я не хочу прилетать сюда, но прилетаю. Это стало моей трагедией. Мы прожили с ней сто двадцать лет. /пауза/. И вчера я решил положить конец этой трагедии.

ОБЛАЧКО. Да? А как?

ОРЕЛ. Пожертвовав тобой.

ОБЛАЧКО. Мной?

ОРЕЛ. Я тебя для этого сюда притащил и заставил за лесть в комнату. Ты заняло собой все пространство комнаты, и закрыл орлицу, ее не стало видно.

ОБЛАЧКО. Понятно. А раз ты ее больше не видишь, тебе незачем сюда прилетать. Это значит, что ты и забыть ее можешь?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО /после паузы, быстро: ему открылась правда/. Но ты… Стой… Нет! Нет, нет, конечно… /вздыхает/. Какое я глупое, правда?

ОРЕЛ. Не такое уж глупое!

ОБЛАЧКО. Не может быть!…

ОРЕЛ. Увы, это так.

ОБЛАЧКО /громко и трезво/. И ты бы пожертвовал меня, чтобы запереть меня там на всю жизнь? Чтобы я закрывало собой орлицу?

Музыка.

ОРЕЛ Ты меня ненавидишь?

ОБЛАЧКО. А почему ты меня выпустил?

ОРЕЛ. Не выдержал… Мне стало тебя жалко.

ОБЛАЧКО. И я бы осталось там?

ОРЕЛ. Давай улетим.

ОБЛАЧКО. Навсегда?

ОРЕЛ. Давай улетим отсюда.

ОБЛАЧКО. Вместе?

ОРЕЛ. Теперь ты свободно и можешь лететь прямо в небо.

ОБЛАЧКО. Что-то идет сюда.

ОРЕЛ А, это машина.

ОБЛАЧКО. Летим?

ОРЕЛ. Подожди немножко.

ОБЛАЧКО. Чего ждать?

ОРЕЛ. Это собственник дома.

Шум дающей газ и останавливающейся машины.

Звук открывающейся дверцы.

МУЖЧИНА. Выходи.

ЖЕНЩИНА. Минутку. Гребешок.

МУЖЧИНА. Опять.

ЖЕНЩИНА. Причесаться же надо.

МУЖЧИНА. Ты мне и так нравишься.

ЖЕНЩИНА. Потому что я новая.

МУЖЧИНА. Ты мне будешь нравиться всегда.

Захлопываются дверцы машины.

ЖЕНЩИНА. Рассказывай другому. /звук поцелуя/. Прошу тебя!

МУЖЧИНА. Что мне делать, если хочется целоваться?

ЖЕНЩИНА. О-го! Смотри пожалуйста!… Прошу тебя, оставь меня в покое немного!

МУЖЧИНА. В чем дело?

ЖЕНЩИНА. Дача хорошая!… Ишь ты, просто очень хорошая! Такого с дачей никак нельзя упускать! Смотри-ка, а тут очень хорошо! А ход откуда?

МУЖЧИНА. Отсюда.

ЖЕНЩИНА. И здоровенная же витрина. Куда смотрит-то?

МУЖЧИНА. В гостиную.

ЖЕНЩИНА. А!.. А это что?

МУЖЧИНА. Орлица.

ЖЕНЩИНА. Чучело?

МУЖЧИНА. Да.

ЖЕНЩИНА. И кто же это ее?

МУЖЧИНА. Я.

ЖЕНЩИНА. Да что ты говоришь?

МУЖЧИНА. Разумеется. Два года назад.

ЖЕНЩИНА. Ну ты даешь! Стоящий мужик. За такого надо крепко держаться! Дай-ка! /целуются/ И как же ты ее того?

МУЖЧИНА. Из Тулы.

ЖЕНЩИНА. Чего?

МУЖЧИНА. Ружье такое. Я ведь охотник, не знала?

ЖЕНЩИНА. Нет. Знала, что бабник, что подлец, но что охогник – не знала.

МУЖЧИНА. Я известный охотник.

ЖЕНЩИНА. Дай-ка! /целуются/.

МУЖЧИНА. Мать честная!

ЖЕНЩИНА. Ты чего?

МУЖЧИНА. Черт, опять напустили кур ко мне во тер!

ЖЕНЩИНА. Соседи?

МУЖЧИНА. Перебью всех, так и знай! Набросаю яду, и пусть потом плачут!

ЖЕНЩИНА. Зачем тебе? Плюнь ты на них.

МУЖЧИНА. Как это плюнь, когда они ко мне во двор лезут!

ЖЕНЩИНА. Дай-ка!

Смачный поцелуй.

МУЖЧИНА. Иэх, красота!

Музыка.

ОРЕЛ. Видел?

ОБЛАЧКО. Ага…

ОРЕЛ. Ничтожная личность, а орлицу убил.

ОБЛАЧКО Это ужасно. Даже страшно подумать.

ОРЕЛ. Теперь она мертва, а он… Вон, гуляет по двору, напевает, целует женщин, а я, орел, ничего не могу ему сделать, бессилен против него в своем одиночестве. Я готов лопнуть от ярости, бьюсь от злобы о скалы, но что я могу предпринять?

Смех мужчины, смех женщины.

 

ИГРА:

– Рукам воли не давай!

– Причем тут руки? Видишь, я тебе в ноги падаю.

– До каких пор будешь так сидеть?

– Всю жизнь!

– Лицемер!

Смех мужчины и женщины.

 

ОРЕЛ. Два года он мельтешит у меня перед глазами и просто губит меня. Я мечусь в своем бессилии от злобы и ярости. Скажи, облачко, что может быть хуже для орла? Я осужден всю жизнь глядеть на орлицу с распростертыми, но безжизненными крыльями и на убийцу рядом с нею, на это жалкое ничтожество.

Мужчина что-то напевает.

ОБЛАЧКО. Я тебя понимаю, и мне тебя очень жалко. Слушай, с нынешнего дня я – твое облачко. Когда этот человек уйдет, я проберусь в комнату и скрою от тебя орлицу. Я буду там всегда. Всю жизнь. Дай бог тебе обрести покой.

Пауза.

ОРЕЛ. Давай.

ОБЛАЧКО. Что?

ОРЕЛ. Уберемся отсюда.

ОБЛАЧКО. Ты слышал, что я сказало?

ОРЕЛ. Летим.

ОБЛАЧКО. Куда?

ОРЕЛ. В простор /смех мужчины и женщины/. Прошу тебя! Пока я не разорвался от ярости.

Музыка.

Опять музыка.

ОБЛАЧКО. Как хорошо лететь!… Смотри – небо, солнце. Оказывается, этот простор – прекрасная вещь, да ведь? Летишь куда хочешь!

ОРЕЛ. И правда хорошо. Особенно с тобой.

ОБЛАЧКО. Будь спокоен, я всегда буду тебя развлекать.

ОРЕЛ. С тобой чудесно!

ОБЛАЧКО. Правда ведь?

ОРЕЛ. Расскажи что-нибудь веселое.

ОБЛАЧКО. А, да… А однажды я спустилось прямо над одним озером. И что я вижу – в воде еще одно облачко. Маленькое белое облачко… Знаешь, что я думаю?

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Что сегодня, десятый день, как мы знакомы.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. И вот, увидело я облачко, и говорю себе: Ах, оказывается, на свете есть и другие маленькие белые облачка!… Ты смотришься в озера?

ОРЕЛ. В последнее время – довольно часто.

ОБЛАЧКО. Чтобы не думать, что ты один, да?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Ну, не надо! Не надо начинать!… И говорю: Эй, облачко, а ты откуда взялось? А что это на тебе? Что это за животные? Я тогда не знало, какие это животные. Смотрю – облачко, полное животных.

ОРЕЛ. Форель, да? /счастливо смеется/

ОБЛАЧКО. Я тогда не знало, что это форель… А!…

ОРЕЛ. Что, облачко?

ОБЛАЧКО. Облака!

ОРЕЛ /грустно/. Ах, да – облака!

ОБЛАЧКО /радостно/ Урааа!… Мои облака! Караван! Здравствуйте, облака! Вот мы и встретились! Я было отбился от вас!… Урааа! Ах, как хорошо с облаками!

ОБЛАКО. Ну, лети, чего ты ждешь?

ОБЛАЧКО. Лечу-лечу, ну чего тебе?… Ээй, нашло, а? Летим!

ОБЛАКО. Стой, с тобой был какой-то орел?

ОБЛАЧКО. Да. Грустный, одинокий орел… Ах, как хорошо со своим караваном. Как весело.

Ощущение ветра. Шум возникает не от трения чего-то. Летят облака. Летят и перешептываются хаотично, о чем-то, что мы привыкли пропускать мимо ушей, например:

С болью: Оооооох!

Зловеще: Шшшшшшшшшшшшш!

Дрожит простор.

– Ууууууу!

– Иииииии!

Разговор облаков:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда.

– Завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же…

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

МУЗЫКА


ТУК!  – ЗАГАДКАТА на ОСТРОВ ТАНАНУКА.rtf file за теглене.

борис
априлов
*
З А Г А Д К А Т А
Н А
О С Т Р О В
Т А Н А Н У К А
*
радиопиеса
*
1969.

(* По нея по-късно е написана пиесата „ОСТРОВЪТ”.)

.

.

СРЕД ОКЕАНА ПОТЪВА КОРАБ.

Възможните звукови ефекти при такива случаи:
Викове на хора.
Сигнали „ес-о-ес“.
Шум на вълни.
Писъци ка жени.
Върху общия фон на шума се отделят викове:
– Към лодките!…
– Къде са лодките?
– Марчело, къде си?
– Запазете спокойствие!
– Хари, къде ме оставяш?
– Спазвайте реда при качването в лодките…
– Първо – децата и жените!…
– Засрамете се!…
– Къде се тикате?
– Няма да ви чакам кефа!…
.
ГОВОРИТЕЛ /в затишието/. – Радиотеатърът представя
.
ЗАГАДКАТА НА ОСТРОВ ТАНАНУКА
– радиопиеса от Борис Априлов.
.
Пълно затишие. Успокояване на атмосферата. Чува се плясък от вълнички.
ПЪРВИЯТ.. Насам!… Насам, глупако!… Къде в скалите?… Излез на пясъка!…Ей, чувате ли?
Пауза изпълнена с шум на плуване.
.
ВТОРИЯТ. /задъхано/. На мен ли каза глупак? /диша ускорено/
ПЪРВИЯТ. Да. Излизахте право в скалите, където прибоят може да ви направи на кайма… Всеки що годе интелигентен човек, когато се спасява, търси пясъчната ивица… И вие ли сте от „Санта Франческа“?
ВТОРИЯТ. Да… /все още диша ускорено/.  Нямаш право да ме наричаш глупак.
ПЪРВИЯТ. Хайде, не заслужава да се мръщите при това извънредно положение… Едва си спасихме кожите. От триста пасажера, само ние… Как се казвате?
ВТОРИЯТ /сърдито/. Хесапов.
ПЪРВИЯТ. Аз съм Петров… Свалете панталона си. Трябва да изсъхне… Дайте спасителния пояс тук. Може да ни потрябва.
ВТОРИЯТ. Вие гол ли се спасихте?
ПЪРВИЯТ. Дрехите ми съхнат… Заповядайте на моя остров. Благословено да бъде туй късче земя. Не го знам кое е, но ако го нямаше, нямаше да ни има и нас… Чудна работа! Всички ли загинаха?
ВТОРИЯТ. Спасителните лодки се отправиха в обратна посока. Всички бяха пълни.
ПЪРВИЯТ. Какво му стана на кораба? Казват, че е съвършено нов.
ВТОРИЯТ. Знам ли?… Нещо изгърмя. Започнахме да потъваме изведнъж. Не видя ли как нахлу водата?…
ПЪРВИЯТ. Случват се такива неща.
ВТОРИЯТ. Този остров не ми се струва голям.
ПЪРВИЯТ. Още не съм го проучил, но мисля, че е малък.
ВТОРИЯТ. Вода?
ПЪРВИЯТ. Има поточе.
ВТОРИЯТ. Слава богу! Нещо за ядене?
ПЪРВИЯТ. Ще проверим. Нали ви казвам, и аз съм нов, като вас. /смее се на шегата си/. Съблечете панталона и легнете на пясъка. Ща се напечем, ще си починем, а после ще се погрижим за нощуване.
ВТОРИЯТ. Ами ако не намерим храна?
ПЪРВИЯТ. Тогава сме загубени… Храната е нещо доста важно за човека.
ВТОРИЯТ. Както те гледам – не си в много лошо настроение.
ПЪРВИЯТ. Защо? Не забравяйте, че все пак се спасихме. Сега можехме да бъдем на дъното. А океанското дъно е доста дълбоко. Там е тъмно и хладно. Човек може да хване пневмония.
ВТОРИЯТ. Не ми е до шеги. Ако няма храна, ще живеем не повече от седем-осем дни.
ПЪРВИЯТ. Да не е малко? Това е малко живот в повече. Знаете ли какво значи да живеете осем дни повече от определеното? /смее се/ Сега сме като в романите; голи, захвърлени на остров… Така не се простира панталон! Опънете го на скалата… Готово!
ВТОРИЯТ. Какво е готово?
ПЪРВИЯТ. Видях два рака. Ще живеем докато изядем всички раци на острова…
ВТОРИЯТ. Лично аз, без месо съм за никъде.
ПЪРВИЯТ. Може да ни излезе късмета и с месото… Изобщо, може да ни провърви.
ВТОРИЯТ. И да ни спасят ли?
ПЪРВИЯТ. Нищо чудно. Няма да бъдем нито първите, нито последните спасени корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Пито пък първите, които загиват от глад.
ПЪРВИЯТ. Предлагам да разгледаме острова.
ВТОРИЯТ. Оставяме дрехите тук, нали?
ПЪРВИЯТ /иронично/. За съжаление, няма кой да ги открадне.
Музика за преход.
.
Песен на птици.
ПЪРВИЯТ. Ето потока, за който ви говорих… Опитайте го.
ВТОРИЯТ Да видя струва ли им водата. Ние, като българи, обичаме да пием вода.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Не мога да ви предложа чаша.
ВТОРИЯТ. Ще се наведа.
ПЪРВИЯТ. Така е пил Адам.
ВТОРИЯТ /задъхано, след като е пил и вероятно избърсва уста/. Водата е харна.
ПЪРВИЯТ. Изобщо, вкусен поток.
ВТОРИЯТ. Но не виждам нищо за ядене.
ПЪРВИЯТ. В момента гладен ли сте?
ВТОРИЯТ. Ще се наложи да убиваме птици.
ПЪРВИЯТ. Да, но с какво.
ВТОРИЯТ. Ще му намерим цаката. Като малък съм убивал врабчета.
ПЪРВИЯТ. А огън да ги печем?
ВТОРИЯТ. В панталона имам запалка.
ПЪРВИЯТ. Това е цяло съкровище. Имаме ли огън, имаме всичко. Вие сте цял Прометей!…
ВТОРИЯТ. Отново ли подигравки.
ПЪРВИЯТ. Прометей е този, който даде огъня на човечеството… Извинете, господин Хесапов, но мога ли да знам какво представлявате?
ВТОРИЯТ. Сега да видим къде можем да живеем. Все пак, трябва да си имаме нещо като подслон… Проучи терена и предложи варианти.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Ще проуча и ще предложа… Друго да искате.
ВТОРИЯТ. Не. /след малко/. Да не се обиди?
ПЪРВИЯТ. Моля ви се.
ВТОРИЯТ. Понеже хората от твоята черга се обиждат лесно. Имал съм земане-даване с такива.
ПЪРВИЯТ. Страхувам се, че вие, положителните, се обиждате по-лесно.
ВТОРИЯТ. А, ще се разберем…Стига да се изразяваш ясно. Хората от твоята черга обичат да се изразяват мъгляво: едно казват, а се подразбира друго. Ще те помоля, да не се случва. Ще живеем дълго заедно. Добре ще бъде, ако не употребяваш засукани думи.
ПЪРВИЯТ. Ще се опитам.
ВТОРИЯТ. Много е важно.
Музика. Преход.
.
Песен на птички.
Чупене на съчки.
Вторият чупи съчки за огън. Първият донася нов наръч и ги хвърля на земята.
ПЪРВИЯТ. Достатъчно ли донесох?
ВТОРИЯТ. Таман… Ако се наложи, ще отскочиш пак.
ПЪРВИЯТ. Вие ли ще го запалите?
ВТОРИЯТ. Аз… Знам чалъма на запалката.
ПЪРВИЯТ. Трябва да пламне от първото щракане. Да пестим бензина.
ВТОРИЯТ. Запалката е газова. То, че ще пестим, ще пестим, ама пак ще свърши и тогава иди да гледаш кво става.
ПЪРВИЯТ. Вие май не разбрахте… На този остров трябва да се поддържа вечен огън. Както са правили дедите ни.
ВТОРИЯТ. Така да бъде… Трай сега, не дишай.
Напрегната пауза. Чува се щракането на запалката. Пращене на съчки, които вече горят.
ВТОРИЯТ. /радостно/. Хвана!…
ПЪРВИЯТ. /радостно/. Поздравявам ви! Вече си имаме всичко!…
ВТОРИЯТ. Нищо нямаме!…
ПЪРВИЯТ. Защо? Островът  е парче от рая… Климатът е прекрасен.
ВТОРИЯТ. Ами през зимата? Какво ще правим?
ПЪРВИЯТ. На тази географска ширина няма зима.
ВТОРИЯТ. /учудено/. Така ли?
ПЪРВИЯТ. Зимата има да взима!… Тук е пълно с дивеч, хлебни дървета и кокосови орехи… Рай!… Ако поддържаме огъня, ще живеем щастливо до края на живота си. Няма шум, няма бензинови пари, нито прах. Никой не изтупва килими над главата ти, никой не се заяжда, няма с кого да се скараш.
ВТОРИЯТ. Разправяш дивотии!… Това ли ти е рая?
ПЪРВИЯТ. /учудено/. Нима не виждате каква зеленина блика отвсякъде. Това е просто декоративно…
ВТОРИЯТ. Зеленина… Да не се яде?
ПЪРВИЯТ. Нима не ви интригува меката океанска шир?
ВТОРИЯТ. Море…Тя най-много ме дразни… И не употребявай чуждици, ти
казах, ако искаш да се разбираме… Ще ми сравняваш тия каменяци с моя дом, дето си имам всичко!…
ПЪРВИЯТ. Вдъхнете, вдъхнете!…
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. /възторжено/. Не усещате ли чистотата на въздуха? Нито следа от враг номер две на човечеството – бензинът.
ВТОРИЯТ. На мен бензинът не ми пречи. Какво толкоз сте ревнали против бензина, бе?
ПЪРВИЯТ. А тишината?
ВТОРИЯТ. Аз не мога да без шум… Искам да се махаме!
ПЪРВИЯТ. Да се махаме, но как?
ВТОРИЯТ. Какво? Няма ли да ни спасят?
ПЪРВИЯТ. Кой? Да не смятате, че човечеството в момента мисли
само за нас? Малко са му и на него грижите… Знаете ли колко сме далеч от човечеството?.. Освен ако…
ВТОРИЯТ. /с надежда/. Какво освен ако?
ПЪРВИЯТ. Ако ни открият случайно. Шансът е едно на хиляда.
ВТОРИЯТ. Аз имам късмет. Ще видиш, че някой ще дойде да ни спаси… Но дотогава не можем да кибичим със скръстени ръце.
ПЪРВИЯТ. Добре де, какво да правим?
ВТОРИЯТ. Чувал съм че удавниците правят нещо.
ПЪРВИЯТ. Корабокрушенците.
ВТОРИЯТ. Така де, корабокрушенците. Кажи какво да правим?
ПЪРВИЯТ. Защо пък аз?
ВТОРИЯТ. Чел си повече книги – повече знаеш. Да се измисли нещо.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре и нямам желание да правя нещо. Ако искате, правете ВИЕ.
ВТОРИЯТ. Какво?
ПЪРВИЯТ. Огънят трябва винаги да гори.
ВТОРИЯТ. Той си гори.
ПЪРВИЯТ. Можете да закачите ризата си на един прът. Това е знак, че на острова има корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Видя ли? Това е друг въпрос.
ПЪРВИЯТ. Остава само да пожертвувате ризата си.
ВТОРИЯТ. Защо моята?
ПЪРВИЯТ. Защото само вие искате да се спасите.
ВТОРИЯТ /сепва се/. Тая няма да я бъде! Тук сме колектив… Използваш моя огън, пък опре ли до ризата – не.
ПЪРВИЯТ. Добре де, ще дам и моята
ВТОРИЯТ. И хоро ще играеш. Ами ако си взема огъня обратно?
ПЪРВИЯТ. Не разбирам… Как да си го вземете?
ВТОРИЯТ. Запалката е моя – значи и огънят е мой… Моя ли е запалката?… Ако не беше запалката…
ВЪРВИШ. По дяволите и огъня ви!… Мога да си създам свой, собствен огън?
ВТОРИЯТ. /учудено/. Как?
ПЪРВИЯТ. Чрез триене… Като туземците.
ВТОРИЯТ. Човече, не ме подигравай, че… наистина ще си грабна огъня!…
ПЪРВИЯТ. Човече…
ВТОРИЯТ. Да те видя как ще получиш огън чрез триене.. На мен ще ги разправя!… Ще трие и ще получи огън!… Трици ще получиш със триене!
ПЪРВИЯТ. О, санта симплицитас!…
ВТОРИЯТ /бързо/. Сега какво каза?… Край!… Кажи какво каза?
ПЪРВИЯТ. Преведете си го.
ВТОРИЯТ. Такива не ми минават!… Марш от огъня ми!… Забранявам ти да употребяваш моя огън!
ПЪРВИЯТ /след пауза/. Добре… макар, че половината съчки съм събрал аз.
ВТОРИЯТ. Утре ще ти ги върна.
ПЪРВИЯТ /иронично/. Искам си моите.
ВТОРИЯТ. Ще ти ги върна угасени.
ПЪРВИЯТ. Боже господи!
ВТОРИЯТ. Не ми ги даде запалени, кали?
ПЪРВИЯТ /с ирония/. Добре… Върнете ми ги угасени.
Голяма пауза с музика. Затишие.
.
Шум от триене на дървета.
Прекъсване.
Отново триене.
ВТОРИЯТ /говори високо. Разговарят от разстояние./ Уморително ли е? /пауза в която се чува шумът от триенето/ Ще си намокриш гащите!
ПЪРВИЯТ /леко запъхтяно/. Непрекъснато ми говорите на ТИ. Не е ли малко невъзпитано?
ВТОРИЯТ. Ако е въпроса да се формализираме, ще ти говоря на Ви.
ПЪРВИЯТ. Но ще ви бъде трудно.
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. Защото е въпрос на възпитание.
ВТОРИЯТ. Може… Но аз си ям костенурката печена, пък ти, не знам дали ме разбираш.
ПЪРВИЯТ. И пак съм по-добре от вас!…
ВТОРИЯТ. Пет часа триете дърветата и нищо.
ПЪРВИЯТ.  Да, ама задимя.
ВТОРИЯТ.  Да, ама димът е едно нещо, а огънят съвсем друго.
ПЪРВИЯТ. Важното е, че мина първата фаза. Утре ще получа и пламък.
ВТОРИЯТ.  Де да видим.
Далечен вик за помощ.
ПЪРВИЯТ. Чухте ли нещо?
ВТОРИЯТ. Май че да.
ПЪРВИЯТ. Някой не викаше ли за помощ?
ВТОРИЯТ. Може.
ПЪРВИЯТ. Чудна работа… Някой извика за помощ.
ВТОРИЯТ. Който е викал, трябва да викне втори път. Който иска помощ не може да викне само веднъж… Нали така? /смее се/
ПЪРВИЯТ. /рязко/. Тихо! /ослушва се/ Чухте ли?
Женски глас. Зове за помощ.
ПЪРВИЯТ. Жена!… Иска помощ.
ВТОРИЯТ. Брей!… Някаква женска наистина вика… Ама и нахална! Аз чакам мен да спасят, а не да спасявам.
ПЪРВИЯТ /трескаво/. Хайде! /затичва се/ Да огледаме морето! /гласът му се отдалечава/. Защо не идвате?
ВТОРИЯТ. Защо? Да не тръгна сега да спасявам.
ПЪРВИЯТ /връща се при него/. Да не сте луд?… Не виждате ли, че някой има нужда от нас?
ВТОРИЯТ. Чух. Не съм глух.
ПЪРВИЯТ. Тогава?
ВТОРИЯТ. Нито мога да плувам, нито имам настроение да спасявам някого, щом самия аз не съм спасен.
ПЪРВИЯТ /ядосано/. Вие сте…!
ВТОРИЯТ. Какво съм?
ПЪРВИЯТ. Най-малкото – идиот!
ВТОРИЯТ. Аз ли? /спуща се и го хваща за гърлото/
Боричкане.
ПЪРВИЯТ /запъхтяно/. Вие!… /блъска го/. Говедо такова! /диша запъхтяно/.
ВТОРИЯТ /диша запъхтяно/. Ще обиждаме!… Така ще живеем, а? С обиждане?… Ще се дърлим?…
Зов за помощ.
ПЪРВИЯТ. Тръгвам. А вие си гледайте огъня. /Отдалечава се/. И наистина сте говедо!… Взимам пояса ви!…
Шум на вълни. Зовът за помощ се носи по-силно и по-ясно.
ВТОРИЯТ /както плува/. Идвааам!… На към скалите… Почакайте там. Не виждате ли, че идвам?…
Шум от плуване.
ТЯ /уморено/. Нямам сили!…
ПЪРВИЯТ /както плува/. Потрайте. Ще ви спася… Добър ден!… Хванете се за рамото ми.
Музика.
Тя /задъхано/. Ох!…
ПЪРВИЯТ. И вие ли сте от “Санта Франческа“?
ТЯ. Страхувам се от акули… Защо няма акули?
ПЪРВИЯТ. Защото имате късмет… Хванете се за рамото ми!
Приглушен шум на море. Вече на на брега.
ПЪРВИЯТ. Както виждате – станахме трима… Погрейте се на огъня, но преди това поискайте разрешение от господин Хесапов.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Огънят е негов… Трябва да се съблечете. Да ви съхнат дрехите. Тази единствената ви рокля ли е?
ТЯ. Всичко потъна. Покупките ми отидоха на дъното. /започва плач/.
ПЪРВИЯТ. Спокойно!
ТЯ. Нямах време да спася поне кадифето.
ПЪРВИЯТ. Не очаквах да има толкова българи на палубата… Вие по какъв случай?
ТЯ. АЗ СЪМ СЪПРУГА…
ПЪРВИЯТ. Аха!…
ТЯ. Сега какво ще правим?… Какъв е този остров?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, да съм ви казал.
ТЯ. Има ли храна, кафе?… Ще мога ли да телеграфирам на мъжа си?
ПЪРВИЯТ. Храна има, но се съмнявам за телеграфирането.
ТЯ. Пари имам.
ВТОРИЯТ. Ха! Виж я тая!
ПЪРВИЯТ. Госпожо, островът е ненаселен. Имаме само вода и храна. Всичко друго липсва… Иначе е красиво, екзотично. Изгревите и залезите са прекрасни!
ТЯ. Хубаво се наредих!… Защо ми са тези неща?
ВТОРИЯТ /ликуващо/. Кажете му на тоя.
ПЪРВИЯТ. Предположих, че ви интересуват… Вие сте млада. Тук ще прекараме може би повече, отколкото предполагате.
ТЯ. Например?
ПЪРВИЯТ. Знам ли?…
ТЯ. Два дни… Три дни?
ПЪРВИЯТ. Мисля че повече.
ТЯ /с ужас/. Пет дни?
ВТОРИЯТ. Ха!… Тая ще ме умори!
ПЪРВИЯТ /след паузата/. Може би… цял живот.
ТЯ /изпищява/.
Музика за по-дълъг преход.
 .
Ефект: шум от триене на дървета.
ПЪРВИЯТ. /тананика си мелодията от „Един мъж и една жена“. Трие в ритъм./
ТЯ. Да ви се намира някакво огледалце?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, че ще бъда с вас, дори в суматохата бих взел огледало… Препоръчвам ви някой от вировете.
ТЯ. Що за човек е този темерутин, който по цял ден стои край огъня?
ПЪРВИЯТ. Най-обикновен.
ТЯ. Голям чешит.
ПЪРВИЯТ. Човекът си пази огъня.
ТЯ. Що за егоизъм?
ПЪРВИЯТ. Тук сме двама мъже. Един от нас ще трябва да ви се хареса.
ТЯ. Аз съм омъжена. Ако ме уважавате, не бива да говорите така.
ПЪРВИЯТ. Да, но представете си, че останем до края на живота си.
ТЯ. Аз съм влюбена в съпруга си.  А защо се мъчите с това търкане?
ПЪРВИЯТ /шеговито/. Без моят огън ще предпочетете Хесапов.
ТЯ. Уха!…
ПЪРВИЯТ. Аз съм по-млад, но Хесапов има огън.
ТЯ /през смях/. Ако искате да ви открадна една главня.
ПЪРВИЯТ. Играя честно.
ТЯ. Хесапов е глупак.
ПЪРВИЯТ. Защо?
ТЯ. Ако ви даде огън, ще получи спокойствие. Сега не смее да мръдне, нощем не спи от страх че ще го оберете.
ПЪРВИЯТ. Кеф!
ТЯ. Къде е вирът, в който мога да се огледам?
ПЪРВИЯТ. На сто метра. При папагалите…
ТЯ. ЧАО!
ПЪРВИЯТ. Приятно оглеждане.
ВТОРИЯТ /след настъпилата пауза, отдалеч/. Какво си гугукате?
ПЪРВИЯТ. Всичко, каквото могат да си кажат двама млади, красиви хора.
ВТОРИЯТ. Много е тънка. Аз съм по дебелите… Защо ти е такава кльощава?
ПЪРВИЯТ. Ще напълнее.
ВТОРИЯТ. Да, ама как?
ПЪРВИЯТ. Който яде сурова храна – пълнее.
ВТОРИЯТ. Пак намери какво да кажеш!
Първият продължава да трие и да тананика.
Музика за преход.
.
ЕФЕКТ: Шум, който може да произтече от построяването на колиба с подръчни средства, без помощта на инструменти.
ТЯ. Кога ще почвате вашата?
ПЪРВИЯТ. Когато завърша вашата. Подайте онова дърво.
ТЯ. Не сте много учтив… Заповядайте.
ПЪРВИЯТ. Мерси… Когато работя не мога да бъда учтив.
ТЯ. Добра колиба стана. С какво ще я покриете?
ПЪРВИЯТ. С палмови листа.
ТЯ. Вашата съща ли ще бъде?
ПЪРВИЯТ. Нямам нужда от колиба. Обичам да спя под небето.
ТЯ. И вие сте чешит… Ами ако завали?
ПЪРВИЯТ. Ще ви почукам. Не вярвам да ме изгоните.
ТЯ. Затова ли правите само една колиба?
ПЪРВИЯТ. Глупости!
ТЯ. Влезете ли в моята колиба, моментално ще изляза.
ПЪРВИЯТ. Бъдете спокойна. Хесапов ще ви приюти.
ТЯ. Не ми говорете за този… не мога да намеря думата.
ПЪРВИЯТ /със смях/. Прометей!
Музика за преход.
Нощ. Далечният приглушен шум на океана.
ТЯ. Спите ли?
ПЪРВИЯТ. Наблюдавам звездите…
ТЯ. Не ви ли е хладно?
ПЪРВИЯТ. Не!
ТЯ. Друго е да спиш под покрив. Дължа ви благодарности.
ПЪРВИЯТ. Няма защо.
ТЯ. Но съвестта ме гризе. Подарихте ми този дом, а спите на открито.
ПЪРВИЯТ. Дръжте се прилично.
ТЯ /след пауза/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Няма да стъпя в колибата ви.
ТЯ. Не съм ви молила…
ПЪРВИЯТ. И с вас човек не може да се пошегува!
ТЯ. Простак!…
ПЪРВИЯТ /след настъпилата пауза/. Южният кръст не е нещо особено.
ТЯ /с лека тревога, след пауза/. Какво е то?
ПЪРВИЯ. Прочуто съзвездие. Вижда се само в южното полукълбо… Лека нощ!…
Музика за преход.
 .
На другия ден.
Чукане върху камък.
ТЯ. Защо чукате?
ПЪРВИЯТ. Работя.
ТЯ. Какво ще правите от този камък?
ПЪРВИЯТ. Човешка фигура. Сечивата ми са примитивни, но и фигурата ще стане примитивна.
ТЯ. Това ли наричате работа?
ПЪРВИЯТ. Ами, да.
ТЯ. Не го ли наричате творчество?
ПЪРВИЯТ. За другите е творчество. За нас е само труд.
ТЯ. С това ли ще се занимавате?
ПЪРВИЯТ. Сутрин ще дялам камъни, а следобед ще получавам огън… В София се оплаквах, че нямам време да работя. Тук пък имам… В онова листо съм ви оставил яйца от костенурка за закуска.
ТЯ. Костенурките ни станаха основна храна.
ПЪРВИЯТ. В неделя ще убия заек.
ТЯ. И отново ще го ядем суров.
ПЪРВИЯТ. Няма нищо по-добро от суровото месо,
ТЯ. А линията ми.
ПЪРВИЯТ. Каквато и да бъде, ще ви понесем. Вие сте единствената на острова.
ТЯ. Няма ли кокосови орехи?
ПЪРВИЯТ. Има. По дърветата.
ТЯ. Кога ще ми наберете?
ПЪРВИЯТ. ВИЕ ще си наберете. Ще донесете малко и на мен. Трябва да свиквате. Ще ми осигурявате закуската. Не виждате ли, че работя?
ТЯ. Да се катеря като маймуна по дърветата?
ПЪРВИЯТ. Брулете ги с камъни.
ТЯ. А вие да си правите кефа?
ПЪРВИЯТ /поглежда я строго/. Това не е кеф, а мъка.
ТЯ. Аз пък мислех, че е изкуство.
ПЪРВИЯТ. Все едно.
Музика за преход.
Триене на дървета.
ТЯ. Ръцете ми капнаха!
ПЪРВИЯТ.  Ще свикнете.
ТЯ. Не мога да получа дори дим.
ПЪРВИЯТ. Първо да ви заякнат мускулите.
ТЯ /иронично/. Не съм мечтала за мускули.
ПЪРВИЯТ. Тук те са нещо като първа необходимост.
ТЯ. /въздъхва/. Довечера ще имам мускулна треска… Тенът ми добър ли е?
ПЪРВИЯТ. На тен наддадохте добре, но защо ли ви е?… Няма на кого да се харесвате.
ТЯ. Мъжът ми ме чака.
ПЪРВИЯТ. Ще има да почака.
Музика за преход.
 .
Прибой.
ТЯ. Добре, но как да го държа?
ПЪРВИЯТ. За щипките.
ТЯ. Страх ме е. Защо не ги откъснете?
ПЪРВИЯТ. Те са най-вкусните. Вътре са пълни със сок и месо, което прилича на хайвер.
ТЯ. По-рано умирах за раци.
ПЪРВИЯТ. Тук ще ядете цял живот.
ТЯ. Точно туй не ми харесва… Така ли да го държа?
ПЪРВИЯТ. Точно така. Мисля, че един ще е достатъчен.
ТЯ. Хесапов изяжда по три за закуска.
ПЪРВИЯТ. Той може да си позволи този лукс… Виждате ли луната?
ТЯ. Защо е толкоз голяма?
ПЬРВИЯТ. Защото излиза от океана. Морето снася по-малки луни.
ТЯ. Защо не говорите като хората?
ПЪРВИЯТ. Тръгваме ли?
ТЯ. Да си изплакна краката…
Съответен шум.
ТЯ. Каква е тази светлина?
ПЪРВИЯТ. Планктон.
ТЯ. Да тръгваме… По същия път ли?
ПЪРВИЯТ. Да.
ТЯ. Какво е това планктон?
ПЪРВИЯТ. Нещо много дребно. Незабележимо с просто око.
ТЯ. Будалкате ли ме?
ПЪРВИЯТ. Отговарям на въпроса ви.
ТЯ. Хесапов започна втора колиба.
ПЪРВИЯТ. Видях.
ТЯ. Защо му е?
ПЪРВИЯТ. Може би се надява на нещо.
ТЯ. Пак не ви разбрах.
ПЪРВИЯТ. Това, което не разбрахте, а го помислихте, е точно това, което искахте да знаете.
ТЯ. Какво си въобразява този простак?
ПЪРВИЯТ. Не знам… Колибите му са обширни и удобни.
ТЯ. Човекът не е като вас. Докато вие си губите времето със склуптори, той строи.
ПЪРВИЯТ. Казва се скулптури.
ТЯ. Ако ме поправяте често, ще науча тази дума.
ПЪРВИЯТ. Ще ви поправям.
ТЯ. Вчера го видях да сади нещо.
ПЪРВИЯТ. Намерил е див чесън. Потриваше ръце и викаше, че като си сади чесън, все едно че се намира във вилата си в Бояна.
ТЯ. Остава да ни завони на чесън.
ПЪРВИЯТ. Защо? Нямаме нищо общо с него.
ТЯ. Оттук ли?
ПЪРВИЯТ. По пътеката.
ТЯ. Защо поставяте камъните все на тази поляна?
ПЪРВИЯТ. Не са камъни, а скулптури.
ТЯ. Е да, де…
ПЪРВИЯТ. Ще си направя нещо като свой музей.
ТЯ. Музей? За кого?
ПЪРВИЯТ. За себе си.
Музика за преход.
.
ТЯ. Хесапов строи трета колиба. Май че ще свърже всички колиби с веранда.
ПЪРВИЯТ. Този глупак ме изумява с литературната си палавост.
ТЯ. Насадил е и пет лехи с чесън.
ПЪРВИЯТ. Няма да се учудя, ако измисли отнякъде и касис.
ТЯ. Умирам за касис.
ПЪРВИЯТ. Личи си, че принадлежите към касисовата категория.
ТЯ. Това пък какво беше?
ПЪРВИЯТ. Изречение.
ТЯ. Ако искате да знаете, всички садят касис
ПЪРВИЯТ. Боя. Някои от дърветата имат цветни сокове.
ТЯ. Защо са ви бои?
ПЪРВИЯТ. Ще рисувам по всички гладки камъни.
ТЯ. Както виждам, няма да ви остане време да ме ухажвате.
ПЪРВИЯТ. Когато му дойде времето ще намеря време.
ТЯ /раздразнено/. Никой не ме е обиждал така. /злобно/ Както виждате, дните летят, ще минат и години, а аз няма да се предам. Имам си съпруг.
ПЪРВИЯТ. Тогава, ще ми донесете един кокосов орех.
ТЯ. Бавно, но сигурно ме превръщате в слугиня.
ПЪРВИЯТ. Ами като не ставате за друго…
Музика за преход.
.
Вторият щастливо си работи нещо край огъня и си тананика нещо от градския фолклор.
ТЯ /приближава се/. Господин Хесапов.
ВТОРИЯТ. /прекъсва песента/. О, момиче, как си?
ТЯ. Здравейте.
ВТОРИЯТ. Здраве желаем!
ТЯ. Може ли да ми опечете този рак?
ВТОРИЯТ. Може, разбира се. Заповядай», седни на пънчето. /съзаклятнически/ ОНЯ знае ли, че си тук?
ТЯ. А, той си гледа камъните и картините. Работи на другия край на острова…
ВТОРИЯТ. Чувствувай се у дома.си.
ТЯ. Защо белите заяка?
ВТОРИЯТ. Не го беля, ами го дера… Белят се картофи, а зайците се дерат. Ех, ако имах нож, но карай да върви!… Имаш късмет. Ще изядеш една заешка плешка.
ТЯ. Умирам за нещо печено.
ВТОРИЯТ. Оня варварин ги яде сурови, нали?
ТЯ. Така си ги ядем.
ВТОРИЯТ. Той е луд, ще знаеш… Докъде стигна с огъня?
ТЯ. Все още на първата фаза…
ВТОРИЯТ. Сега да бутна тая плешка в жарта!… Охаа!… На първата фаза, казваш, добре, добре… Той е луд, да знаеш. Какво току рисува и дяла камъни? По цели дни.
ТЯ. Чувствал необходимост.
ВТОРИЯТ. Да му умра на необходимостта… Той е луд, ще знаеш!…Ти как си, как живееш?
ТЯ. Правя мускули. Трия сухи дървета и чакам пламъка.
ВТОРИЯТ. Брей, майка му стара!… Луд човек!… Един момент, да наскубя малко чесън!… /отдалеч/ Знаеш ли, че намерих нещо като касис? Насадих една леха и де да видим. /отблизо/. …Май че се опече. Хубава плешка съм ти избрал. Лява. До сърцето!… Ха-ха-ха!… За десерт съм подквасил кокосово мляко… Полека, да не си изгориш пръстите!… Ха, така! Оближи ги сладко-сладко!… Добре ли е?
ТЯ /яде/. Чудесно!… Огънят е благословено нещо.
ВТОРИЯТ /мляска/. А, огънят е като колата!
ТЯ. Какво?
ВТОРИЯТ. Почти същото удоволствие… яж, моме!… Оня ще те умори от глад.
ТЯ. Какви са тия бели камъни?
ВТОРИЯТ /с удоволствие/. Познай, де.
ТЯ. Не мога.
ВТОРИЯТ. Фаянсови плочки за тоалета, с извинение, понеже се храним.
ТЯ. Вярно, че наподобяват.
ВТОРИЯТ. Наподобяват, я!… Умирам за фаянс… Където отидеш да има все фаянс… Много фаянс!… Да бъде културно…
ТЯ. Днеска дълбахте земята. Какво правихте?
ВТОРИЯТ. Хладилник… Ще сляза дълбоко, на хладно и ще си държа продуктите в него… И там ще сложа фаянс… Навсякъде фаянс… /яде/ Още?
ТЯ. С удоволствие, но първо да изям това.
ВТОРИЯТ. Хапки си, хапни си… Оня няма да те нахрани.
ТЯ. Не го наричайте ОНЯ.
ПЪРВИЯТ. Я па тая!… Той е луд,ма!… Къде си видяла ти човек по цели дни да трие съчки… Да пламнели, казва… И драска ли драска по камъните. Дълбае ги, на хора ги прави… Той да се благодари, че няма кой да го спре. Окепазява острова…  /съзаклятнически/ Как е, а?
ТЯ. Кое?
ВТОРИЯТ. Закача ли те?
ТЯ. Как да ме закача?
ВТОРИЯТ. Налита ли?
ТЯ. Моля ви се, аз съм омъжена.
ВТОРИЯТ. Така те искам!… Да не мисли, че като сме на остров… Ти си морална жена… На6ивай чесън, набивай!… Чесънът лекува и дава сили.
ТЯ /изведнъж/. Майчице!…
ВТОРИЯТ. Какво, какво ти стана?
ТЯ. Ще ме познае!…
ВТОРИЯТ. Какво ще ти познае?
ТЯ. Че съм идвала… По миризмата!
ВТОРИЯТ. Спокойно!… Ще хапнеш малко джоджен.
ТЯ. Откъде?
ВТОРИЯТ. Напълних една леха и от него…
Музика за преход.
 .
Шум от триене.
ПЪРВИЯТ. Добър вечер.
ТЯ. Добър вечер.
ПЪРВИЯТ. И днес ли нямаме пламък?
ТЯ. Уви!
ПЪРВИЯТ. Но вече без мускулна треска, нали?
ТЯ. Тренирах се.
ПЪРВИЯТ. Трудно нещо е добиването на огън. Диваците използват специално дърво и въртят между дланите вретено, втикнато в друго дърво. Утре ще  опитаме така.
ТЯ /многозначително, но все пак – кротко/. Ако е нужно да стана и дивачка!… Както кажете.
ПЪРВИЯТ. Виж ти, говорите необичайно кротко… Днес открих огромна гладка скала и започнах първия си фриз… Интересни бои. Поставиш ли ги, не мъвдат. Само че съхнат бързо, но ще им измисля някаква допълнителна смес. Да ви кажа правата, от няколко дни се чувствувам най-щастливия човек на земята. Рисувам, моделирам, рисувам!… Едва сега разбрах как се е чувствувал Гоген… /след пауза/ Няма ли да питате кой е Гоген?
ТЯ. Знам че е художник.
ПЪРВИЯТ. Мирише ми на нещо.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. На нещо особено. Дъхнете ми. /звуков ефект/ Не навътре, навън!…
ТЯ. Това беше навън!
ПЪРВИЯТ. Навътре беше!… Я, отново!… /звуков ефект/ Миришете на нещо особено, не мога да определя.
ТЯ. А, да… Хапнах си малко див джоджен… Витамини!…
ПЪРВИЯТ. Неприятна миризма… Какво ще вечеряме?
ТЯ. Раци.
ПЪРВИЯТ. Дайте раци! /яде/ Вкусни раци!… Утре ще убия заек… /яде/ Защо не ядете?
ТЯ. Нещо не съм добре…
ПЪРВИЯТ. Къде?
ТЯ. Стомаха.
ПЪРВИЯТ. Легнете си!… Аз ще се нахраня, ще погледам звездите и ще обмисля една тема… Работя като луд!… И ми върви, дявол да го вземе… Чувствувам се силен и полезен…
ТЯ. За кого?
ПЪРВИЯТ. Де да знам… За природата.
ТЯ. Тия творби, дето ги творите, ще учудват само животните на острова. Гущерите лазят по тях.
ПЪРВИЯТ. Ще лазят, ще лазят, но после ще започнат да се вглеждат… Намерих висок, удобен за рисуване камък… Извисен към небето. Ще нарисувам спираловидна стълба от човешки тела. Най-отдолу ще бъдат хора-маймуни, а най-отгоре волният, устремен към звездите човек… Между тях – всички човешки нюанси, включително господин Хесапов.
ТЯ. Не минава ден, без да се заядете с този човек.
ПЪРВИЯТ. Той се ражда, за да ни занимава.
ТЯ. Като него са хиляди.
ПЪРВИЯТ. Там е работата. А още по-лошото е, че и те се заяждат с нас.
ТЯ. Вместо да построите втора колиба, да си създадете по-човешки условия за живот…
ПЪРВИЯТ. /стреснато/. Какво?
ТЯ. Нищо… Човекът си иска удобствата.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре под звездите. Ако ви трябват допълнителни удобства, ще отделя време…
ТЯ. Говоря изобщо…
ПЪРВИЯТ. Хесапов, гледам, нещо дълбае земята… Нещо… кой знае какво?
ТЯ. Не съм забелязала… Лека нощ!
ПЪРВИЯТ. Да имате нужда от нещо?
ТЯ. Оставете пред входа две черупки вода.
Музика за преход.
 .
ТЯ. Добър ден, господин Хесапов!
ВТОРИЯТ. Моме, заповядай и седни…
ТЯ. Благодаря… Ооо, пейчица!… Идеално. Ах, че хубава масичка сте сглобили!…
ВТОРИЯТ. Като за гости, моме.
ТЯ. Какво варите?
ВТОРИЯТ. Ракия.
ТЯ. Боже мой!… Нима е възможно?
ВТОРИЯТ. Защо не?… Взимаш една черупка от костенурка, слагаш пет литра вода, поставяш около пет килограма вкиснати хлебни плодове и готово… Как е оня?
ТЯ. На първата фаза… Сега въртим.
ВТОРИЯТ. Какво въртите?
ТЯ. Доскоро триехме, а сега въртим едно вретено.
ВТОРИЯТ. Карай да върви!… Този твой човек е луд, ти казвам!…
ТЯ. Ще опитаме ли?
ВТОРИЯТ. Ей сега. Да махна огъня и да изстине ракията.
ТЯ. Завиждам ви на удобствата… Туриш огъня – има огън, махнеш огъня –няма огън…
ВТОРИЯТ. Удобствата са практично нещо… Така е…. Докато изстине ракията, да хвърлиш един поглед на облицования хладилник?
ТЯ. С удоволствие.
ВТОРИЯТ. Мини оттук… Ей, моме, нещо си напълняла и започваш да ми хващаш окото.
ТЯ. За комплимент ли да го взема?
ВТОРИЯТ. Както искаш го вземи… Извинявай!
ТЯ. Моля, моля…
ВТОРИЯТ. И ти женена, и аз женен, а? /смее се/.
ТЯ. Наистина.
ВТОРИЯТ. Двамата женени, а?… От една черга хора сме.
ТЯ. Точно така.
ВТОРИЯТ. И, дето се казва, няма да му връзваме кусур.
ТЯ. В какъв смисъл?
ВТОРИЯТ! А бе, то, като му доде времето, няма да му търсим смисъла.
ТЯ. И вие ли, господин Хесапов?
ВТОРИЯТ. И аз, моме… Те това е хладилника.
ТЯ. Ауу!… Наистина облицован.
ВТОРИЯТ. Всичко ще облицовам аз, ще видиш… Ще направя рай.
ТЯ. Да се върнем при ракията.
ВТОРИЯТ. Както кажеш… Виждаш, каквото кажеш ти, това става.
Музика за преход.
 .
ТЯ /пее/.
ПЪРВИЯТ /връща се/. Какво чувам? Песен?…
ТЯ. Пее ми се.
ПЪРВИЯТ. Огъня как е?
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Нищо, нали?
ТЯ /личи си, че е фиркана/. Вие… сега ли дойдохте… или сссте отдавна?
ПЪРВИЯТ. Току що пристигам.
ТЯ. Изглежда… Понеже ви нямаше.
ПЪРВИЯТ. Нямаше ме, разбира се… Рисувах си.
ТЯ. Щото, не ви забелязах край мен. Гледам, гледам – няма ви. И наистина ви е нямало.
ПЪРВИЯТ. Какво става с вас?
ТЯ. Нямате си представа колко много ви е нямало. Обръщам се – няма , ви.
ПЪРВИЯТ /весело/. Днес ми харесвате… Има нещо идиотско в държането ви. Не приличате на оная…
ТЯ. И чак сега разбрах, че ви е нямало. Още като видях да се връщате и разбрах, че целия следобед ви е нямало. Викам си…
ПЪРВИЯТ. А пък аз викам да седнете, понеже се олюлявате и като седнете, да ми дъхнете.
ТЯ /дъхва му силно и шумно/.
ПЪРВИЯТ. Ракия!… Какво става тук?
ТЯ. /весело/. Островът е пълен с ракия. Където се обърнеш – все ракия, само че трябва да се сетиш, да я откриеш, понеже я няма навсякъде.
ПЪРВИЯТ. Другарят Хесапов вече произвежда и ракия?
ТЯ. А островът си е пълен до козирката с ракия…
ПЪРВИЯТ. Вижте какво, миличка… Аз пък съм пълен с принципи. До козирката. Тук сме двама мъже и една жена.
ТЯ. Говорите за мен?
ПЪРВИЯТ. Слушайте какво ще ви кажа… Вие сте свободен човек и можете да избирате. Или мен или него. Ако ще живеете при мен, ще живеете без компромиси. Ако ще живеете при него, живейте си при него и да не се виждаме.
ТЯ. При този простак?
ПЪРВИЯТ. Казах каквото имах да казвам!
ТЯ /весело/. Вие ревнувате.
ПЪРВИЯТ. От него?… Боже мой!
ТЯ. Сам не знаете колко плътно ревнувате.
ПЪРВИЯТ. Казах ви го кратко и ясно. Или той или аз… Лека нощ!
ТЯ. Чао! /Продължава да си пее/
Музика за преход.
ВТОРИЯТ. /пее/. Там-та-рам Дилайлааа. Там-та-рам Дилайлааааа… Там-та-рам Дилайлаа. Там-та-рам Дилайлаа. Добър ден, моме. Как мина снощи? Усети ли те?
ТЯ. Изглежда… Не си спомням.
ВТОРИЯТ. Беше доста фиркана, да ти кажа правата. Нещо особено?
ТЯ. Май че имаше нещо, но какво… не мога да си спомня…
ВТОРИЯТ. Бой нямаше, така ли?
ТЯ. Моля ви се. Той е интелигентен човек.
ВТОРИЯТ. А бе в тая работа няма интелигентни и неинтелигентни. Бием на общо основание.
ТЯ. Не се е родил този, който ще вдигне ръка срещу мен.
ВТОРИЯТ. А аз бих вдигнал ръка, ама не за бой… /смее се гръмко/.
ТЯ. Какво правите днес?
ВТОРИЯТ. Каче!…  От това дърво ще направя каче… За туршия.
ТЯ. За какво ви е туршия? Тук нямало зима.
ВТОРИЯТ. Има-няма, не мога без туршия… Човек трябва да си има всичко. Де да знаеш… Представи си, че удари някоя тропическа зима!… Кой ми гарантира на мен, че няма зима. Може ли без зима?… Седни. Тия заешки кожи ги събирам за теб. Ще ти ушия палто.
ТЯ. Палто не ми трябва, но един панталон – всякак.
ВТОРИЯТ. Панталонки ще ти направяI… Ще ти взема мярка и ще ти направя… Момент, да премеря с педя… /плясък/ Какво беше това?
ТЯ. Плесник!
ВТОРИЯТ. Защо?
ТЯ. Защото сте мръсник!… Мръсниците все взимат мярка и все с пипане!… Затова уважавам ОНЯ, разбрахте ли?… Той е джентълмен!… Ще му кажа всичко. Ще го накарам да ви пребие! /гласът ѝ се отдалечава/
ВТОРИЯТ. Чакай!… Моме, чакай!… /задъханият му глас след бягането да я настигне/ Спри, ти казвам!
ТЯ /задъхано/. Какво има?
ВТОРИЯТ. Не му казвай!
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Извинявай!… Станалото – станало… Изкуших се, понеже съм мъж… Не му казвай.
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Ела да ти направя един подарък.
ТЯ. Не ви искам подаръка!
ВТОРИЯТ. Ела, де. Не знаеш какво ще ти подаря.
ТЯ /подчертано/. Не ис-кам!
ВТОРИЯТ. Ще ти подаря огън, ма, будала!… Ще ти дам една главня.
ТЯ /след пауза/. Така ли?… Вижте какво, знам на кои жени се правят такива скъпи подаръци… Махайте се!…
ВТОРИЯТ /вика/.  Има грешка, има и прошка!… Ела, ти казвам!…
ТЯ /остро/. Вие сте жалък!…
Музика за преход.
 .
ПЪРВИЯТ /радостно/. Какво виждам!…Най-после!…. Как го постигнахте?
ТЯ. Чрез триене…
ПЪРВИЯТ. Вие сте богиня!… Когато ми позволите да ви целувам, ще ви целуна три пъти в повече, заради този хубав огън!… Богиня!… Сега остава да го поддържаме и да пламти!… Да пламти!… Да се пукне от яд Хесапов! Ще печем, ще печем. Ще ядем само печено, защото няма по-хубаво нещо от печеното!… Печени зайци, печени антилопи, печени костенурки и раци, печени миди и стриди, печени… кокосови орехи!… /леко изтрезнява/ И как го постигнахте, казвате?
ТЯ. По обикновения начин.
ПЪРВИЯТ. Чрез триене?
ТЯ. Днес се амбицирах.
ПЪРВИЯТ. Така ви искам!… Да ми помагате! Защото ме е обхванала такава творческа треска, каквато не съм чувствувал никога в живота си!… Ще ви амбицирам и за изкуството!… При това, открих такава глина, да ти чезне акъла!…  Знаех си аз – щом е възможно за туземците, защо да не е възможно за нас!… /вика/ Хесапов!… Хесапов!
ВТОРИЯТ /Отдалеч/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Видяхте ли какво става?… Втората фазаа!… Свърши превъзходството ви. Вече не можете да заплашвате от позиция на силата!… Мълчите, а?… Мълчете си там, в дупката! Правете си къщи и вили, хладилници и ракии!… Ръбайте чесън, овонете се целия!… С този огън ще направя най-хубавите си рисунки върху дърво!… /още едно изтрезняване/ И все пак, трудно се получава огън.
ТЯ. Както виждате – получих го.
ПЪРВИЯТ. /замислено/. Дявол да го вземе, вие наистина получихте огън… Значи е възможно. Пътешествениците не лъжат… Романите не лъжат… Изглежда, че наистина отразяват живота… Чрез триене, казвате, а?
ТЯ. Ами…да!
ПЪРВИЯТ. Първо – дим… После – огън?
ТЯ. Точно така.
ПЪРВИЯТ. Няма как… богиня сте!… Богинята на огъня!… /високо/ Хесапов, как се казваше богинята на огъня?
ВТОРИЯТ /отдалеч/. Глей си работата!
Музика за преход.
ПЪРВИЯТ. Още, още!… Десет рака хвърлете! Да се натъпчем с печени раци. Вземете!… Внимавайте, горещи са!… Вижте как се яде печен рак… вдигаш го над главата си и изцеждаш сока в устата… /изтрезняване/. Невероятно!…
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Това за огъня. Навсякъде е казано, че цивилизования човек почти не може да запали огън по туземски.
ТЯ. Така ли да го отворя?
ПЪРВИЯТ. Така ще изтече сока… /изтрезняване/.  И как, тъкмо вие?… О, да – вие не сте цивилизована!
ТЯ. Отново ли почвате?
ПЪРВИЯТ. Извинете!… Дойде на виц… Тази вечер ще се шегувам. Щастлив съм… /изтрезняване/ Все си мисля за туземците… Ето, че може!… Вие го доказахте!…  /изтрезняване/ Туземците не ми излизат от главата… Слушайте !…
ПАУЗА:
ТЯ. Какво има?… Защо хвърлихте рака?
ПЪРВИЯТ /злобно/. Слушайте!…
ТЯ. Пак ли ви стана нещо?
ПЪРВИЯТ. Туземците…
ТЯ. Сига с тези туземци!
ПЪРВИЯТ. Туземците палят огън на три фази.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Дим, въглен и пламък. А вие от дима – направо на пламъка. Едната фаза ви липсва.
ТЯ. Не знам… Изведнъж пламна.
ПЪРВИЯТ. Не може изведнъж. Без прахан не може. Въгленчето на праханта се духа с уста и се поднася суха трева, за пламък… Средната ви фаза липсва… /Ядосано/. Откъде взехте огъня?
ТЯ /неубедително/. Мисля, че се изразих добре.
ПЪРВИЯТ. Кой ви даде огъня?
ТЯ. Кой може? Виждате ли някой, който…
ПЪРВИЯТ /рязко/. Виждам!
ТЯ. Защо не се успокоите?
ПЪРВИЯТ. Хесапов ви даде огъня… /Мълчание/. Той ли го даде? /Мълчание/. Питам, той ли?
ТЯ. Е? Какво от това?
ПЪРВИЯТ. Нищо!… Защо ви го даде?
ТЯ. Сметна за необходимо.
ПЪРВИЯТ. Необходимо?… Знаете ли как се подаряват такива ценни неща?
ТЯ. Не говорете глупости!
ПЪРВИЯТ. В цивилизованата действителност се подаряват кожени палта, колиета, коли, а тук…
ТЯ. Какво тук?
ПЪРВИЯТ. Е, тук, естествено, ОГЪН… Малката, знаете ли какво значи на една жена да ѝ подарят огън?
ТЯ. Какво значи?
ПЪРВИЯТ. Това значи, че тази жена е направила нещо извънредно. Че тази жена е… Мопасан го е казал, не аз!…
ТЯ. Простак!… Пред дама такива думи!..
ПЪРВИЯТ /вяло/. Дама със спатии!
ТЯ. Безобразник!… Как може?… /объркано/ Вие мислите, че може… с ОНЯ дебелак?
ПЪРВИЯТ. Ето, вижте огъня и си отговорете сама.
ТЯ. Презирам ви!
ПЪРВИЯТ. Аз ви презирам, мадам! /скача върху огъня/ Аз!… Аз!…На ти огън!… На ти пламък… /рита/ Пънове!… За малко щях да ям печен рак!… От неговия огън!… Ааа! /разбеснява се/ Дурако, виж какво правя с огъня ти!… Прометеей, да не кажеш после… Ха!… Аа! /диша тежко, запъхтяно/ Остана ли нещо?… Искра да не остане!
ТЯ /тъжно/. Вече няма и помен.
ПЪРВИЯТ. /задъхано/. Какво чакате?
ТЯ. Какво да чакам?
ПЪРВИЯТ. Вървете при него… Аз съм глупав, безкомпромисен. Наивник!…  Дялам камъни!…
ТЯ. Оставам при вас.
ПЪРВИЯТ. Не ви искам опетнена.
ТЯ. Хулиган.
ПЪРВИЯТ. Защо не тръгвате?
ТЯ /рязко/. Оставам тук!… Лека нощ!
Музика за преход.
 .
/На 5-6 мили от острова/
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ. Какъв е този остров?
ДЕЖУРНИЯТ. Тананука, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Къде е бинокълът?
ДЕЖУРНИЯТ. Заповядайте, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Помощник, вземете бинокъла.
ДЕЖУРНИЯТ. Взех и наблюдавам, господин капитан.
КАПИТАНЪТ Това е Тананука, нали?
ДЕЖУРНИЯТ. Точно така, господин капитан… Дължината му е около една миля… Буйна растителност.  Доколкото знам не е населен, а виждам два стълба дим.
КАПИТАНЪТ. Чудна работа… Приближете се към рифа!
Музика за преход.
 .
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ Дълбочина?
ДЕЖУРНИЯТ. Достатъчна.
КАПИТАНЪТ Боже мой, Милс, това са бели хора! Мъж, жена и четири деца.
ДЕЖУРНИЯТ. Жената държи петото в ръце.
КАПИТАНЪТ. Бебе!… А оня там?
ДЕЖУРНИЯТ. Още един мъж!… Настрана от групата още един мъж!… Повече хора не се виждат.
КАПИТАНЪТ. Дайте сигнал! Спуснете лодка! Лично аз ще сляза на острова.
Ефект от корабна сирена.
Продължителна музика за преход.
ДИКТОР. Из личния дневник на капитан Джонатан Клифърд, капитан на бостонския търговски кораб „Блу скай“;
ВТОРИ ДИКТОР /чете дневника/. Излязохме на тясна пясъчна ивица. Посрещнаха ни мъж и жена, придружени от пет деца.
Встрани от групата, сякаш нямаше нищо общо с тях, ни приветства друг мъж. Мъжете бяха с дълги бради, а жената и децата с дълги коси. Всички се отличаваха със своето леко облекло – парче заешка кожа около кръста, жената съответно и около бюста. Впрочем жената беше доста красива и веднага ни запита имаме ли истинско огледало. Самотният мъж, който стоеше встрани от групата, пожела да го осведомим за събитията от последните пет години, като между другото запита дали Пикасо е още жив.
ПЪРВИ ДИКТОР: Коментар на капитана: – Според мен, ако съдя по фактите, историята станала на остров Тананука, е забулена в загадка. Спасените от мен осем души отначало са били само трима, претърпели корабокрушение на кораба Сан Франческа преди шест години поради експлозия в машинното отделение. Тримата се запознали на острова. По-нататъшното развитие на историята, поне за мен, е загадка.
1. Островът е бил разделен на две части.
2. По-младият мъж се е отделил доброволно, като е станал отшелник от отшелниците и се е отдал на изкуството си. Неговата част от острова е изпълнена с вдъхновени произведения. Видях чудесни дърворезби, дървени и каменни статуи, цветни рисунки върху изгладени каменни плочи. С течение на времето той си е изработил сечива и бои от заобикалящата го органична и неорганична природа. Всяка дъска, всеки предмет, черупка или корен, изхвърлени на острова, са били вградени в общия ансамбъл – от чешмичката, до колибата. Според мен тази половина на острова представлява един уникален музей.
3. Във втората половина на острова новобрачната двойка е осеяла терена с десетки жилищни помещения. На много места живописните палмови горички са изсечени. С изгладени камъни брачната двойка се е помъчила да наподоби фаянсови плочки, към които е проявила слабост.
4. Най-голямата загадка! Необяснимо защо дамата е избрала за свой партньор не младия човек, който превърнал острова в художествено произведение, а другия. Според мен, художникът е далеч по-хубав, притежава слънчев характер, оптимист, пълен със знания и вкус. Това за мен и до днес си остава най-голямата загадка. Ето защо, реших да задам този въпрос на уважаемия автор на пиесата…
Господин Априлов, можете ли да ми отговорите?
ДИКТОР: Не, господин капитан. Ако можех, не бих написал пиесата. Затова, нека тя си остане документ за загадката на остров Тананука.
.
МУЗИКА.
 .
КРАЙ.

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…




Борис
Априлов

*

О Р Е Л Ъ Т

И

Б У Х А Л Ъ Т

*
Радиопиеса

*

1986

.ТУК! ОРЕЛЪТ И БУХАЛЪТ.rtf file за сваляне.

.

Далечен „квак“ на жаби в някакво блато.
Песен на славей.
Отново жабите.
Славеят.
Обажда се бухал.
Всички заедно.
Т а р а л е ж к о. Хей, жабо!
Ж а б о к ъ т. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Много квакате.
Ж а б о к ъ т. Аз не квакам, аз съм сухоземна жаба, квакат ония, в блатото.
Т а р а л е ж к о. Все пак, много квакате… Хей, Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Та р а л е ж к о. Ти какво?
З а й к о. Хрупкам.
Т а р а л е ж к о. Какво хрупкаш?
З а й к о. Каквото ми падне. А ти, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Аз какво, аз вървя.
З а й к о. Хубава нощ, а?
Т а р а л е ж к о. Чудна нощ, чудна… Звезди, туй онуй.
Б у х а л ъ т започва да буха.
З а й к о. Какво е туй?
Т а р а л е ж к о. Бухалът.
З а й к о. Страх ме е.
Т а р а л е ж к о. И мен… Но… защо… да не отидем..
З а й к о. При него ли? Таралежко, ти… наистина ли?
Т а р а л е ж к о. Хайде, ела.
З а й к о. Защо?
Т а р а л е ж к о. Да го питам аз него защо буха тъй страшно!.
З а й к о. Ми, да дойда, ама, знам ли?
Т а р а л е ж к о. Да се поразходим, Зайко. Виж каква нощ. Само погледни каква хубава нощ е паднала над земята.
З а й к о. Така ли? Нощта хубава ли е?
Бухането на бухала.
Т а р а л е ж к о. Ккакви ззвезди!…
Бухането на бухала.
З а й к о. И тте лли са ххубави?
Т а р а л е ж к о /май че се съвзема/. Тръгваме ли?
З а й к о. Ти – пред мен, аз – след тебе.
Бодра музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът за младия слушател представя „Орелът и бухалът“, пиеса от Борис Априлов.
Нахлува Песента на нощта;
 
Това какво е – черно, а прозрачно?
Това какво е – синьо със луна?
Това е нещо сякаш много мрачно,
а всъщност тиха, мека тъмнина.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред-назад – навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Да, много познато. И ваше и наше.
И хладно и топло, прилично на кош,
по-скоро – една преобърната чаша,
прозрачната чаша на звездната нощ.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред, назад, навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Тишина.
.
Бухането на Бухала.
З а й к о. Таралежко.
Т а р а л е ж к о. Слушам, Зайко.
З а й к о. Не мога.
Т а р а л е ж к о. Да не мислиш, че аз пък мога?
З а й к о. Тогава? /Пауза./ Това там какво е?
Т а р а л е ж к о. Дърво.
З а й к о. Не говоря за дървото.
Т а р а л е ж к о. Другото е дупка, хралупа, вътре живее ТОЙ.
З а й к о. Не говоря за дупката. Говоря за онова, дето блести. Две точки. Те блестят.
Т а р а л е ж к о. Жълтите ли?
З а й к о. Да си вървим ли?
Т а р а л е ж к о. Това са очите му.
З а й к о. Дали пък да не тръгнем да се разходим към там?
Т а р а л е ж к о. Към къде?
З а й к о. Към там, откъдето бяхме дошли.
Бухането на Бухала.
Т а р а л е ж к о /изгубил търпение, възбудено/. Хей, ти!
Б у х а л ъ т. На мен ли говориш?
Т а р а л е ж к о /извън себе си/. Млъкни!
Б у х а л ъ т. Случайно да ти е известно какво може да ти се случи ако ме ядосаш повече?
Т а р а л е ж к о. Не мисли че си единственият.
Б у х а л ъ т. Ха!
Т а р а л е ж к о. Не си цар на животните.
Б у х а л ъ т. А какво съм?
Т а р а л е ж к о. Бухал!
Б у х а л ъ т. Ха-ха-ха!
Т а р а л е ж к о. Не ме дразни, не ме дразни, че мога да кажа…
Пауза.
Б у х а л ъ т. На кого?
Т а р а л е ж к о. На орела.
Б у х а л ъ т. На орела? /Презрителен смях./ Че какво е орелът?
З а й к о. Недей така, Бухале.
Т а р а л е ж к о. Той е царят на птиците.
Б у х а л ъ т. Царят на птиците съм АЗ. Изобщо, аз съм царят на всичко.
З а й к о. И на лъвовете ли?
Б у х а л ъ т. А бе, махнете се от главата ми!
Т а р а л е ж к о. Това значи ли, че си по-силен от орела?
Б у х а л ъ т /презрително/. Какво е орелът, а?
З а й к о. Какво е?
Б у х а л ъ т. Нищо.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т /строго/. Кой каза хе-хе?
Т а р а л е ж к о. Хм!
З а й к о. Извинете.
Б у х а л ъ т. Забранявам да се смеете! И никой да не ме плаши с орела! Аз орела мога да си го направя на каквото си искам. На каквото ми скимне мога да си го направя. Ще го разпердушиня.
З а й к о. Какво значи това?
Б у х а л ъ т /продължава да изразява яда си/. Перата му ще захвърчат на всички страни!
Т а р а л е ж к о. Моля?
Б у х а л ъ т. Ще го смачкам!
Пауза.
Т а р а л е ж к о /обажда се плахо/. Туй нещо можете ли да му го кажете лично?
Б у х а л ъ т. Уха!
Пауза.
З а й к о. Той каза уха.
Пауза.
Т а р а л е ж к о. Тогава защо не му го кажете?
Б у х а л ъ т. Защото не идва.
З а й к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Така. Крие се. Покачил се е някъде на върха и се потайва.
З а й к о. Хем на върха, хем мълчи.
Т а р а л е ж к о. На кой връх?
Б у х а л ъ т. На скалата. Стои там, на високото и мълчи. Защо не дойде тук да си премерим силите, а? Така всеки знае – горе си и си мълчиш, презираш, мислиш, дори разсъждаваш, каквото си искаш правиш, или се усмихваш. Долу, глупаците, разбира се, го наричат цар на птиците. Цар! Да дойде тук!
Т а р а л е ж к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Долу! Тогава да видим кой е цар.
Тишина, пауза.
Т а р а л е ж к о. А ти защо не се качиш горе?
Б у х а л ъ т. Защото не си знам силата и ще го сплескам.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т. Дразни ме!
Т а р а л е ж к о. Хайде де!
Б у х а л ъ т. Ще ви убия!
Т а р а л е ж к о. Ще му кажем всичко.
З а й к о. Че му се заканвате.
Б у х а л ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж к о. Че ще му хвръкне перушината.
Б у х а л ъ т. Ще му хвръкне!
З а й к о. И ще го сплескате.
Б у х а л ъ т. Ще го сплескам!
Т а р а л е ж к о. Отиваме!
Б у х а л ъ т. Да ви няма!
Подгонва ги с бухане, изглежда че те се разбягват с крясъци.
 
Музика за преход.
Квартетът запява Песента на деня:
 
.
Това какво е бяло и прозрачно?
Какъв е този нежен цвят зелен?
Потъна вдън горите всичко мрачно –
зора се сипва, дойде ясен ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха отнейде дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
О, колко познат и препълнен със птички
и хладен, и топъл, и съвсем оцветен
със такива едни най-различни боички
показа лицето си новият ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха внезапно дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
З а й к о. Таралежко, бързай.
Т а р а л е ж к о. Глупаво зайче, как мога да бързам?
З а й к о. Имай предвид, че нагоре става още по-стръмно.
Т а р а л е ж к о. А представяш ли си каква ще бъде скалата?
З а й к о. Кога най-после ще го видим?
Т а р а л е ж к о. Знам ли?
З а й к о. Можеш ли да погледнеш надолу?
Т  а р а л е ж к о. Замайва ми се главата.
З а й к о. Вижда се всичко, виждам рекичката.
Т а р а л е ж к о. А мечето виждаш ли го?
З  а й к о. Отива да се къпе.
Т  а р а л е ж к о. Мъничко, дребничко…
З а й к о. …прилича на калинка.
Т а р а л е ж к о. Само гората е голяма.
З а й к о. Видях полянката!
Т а р а л е ж к о. Колко огромен…
З а й к о. …и колко мъничък бил светът!
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Уморих се.
З а й к о. И аз.
Т а р а л е ж к о. Ако трябва да изкачваме обаче и тази скала…
З а й к о. Тя е като стена.
Т а р а л е ж к о /възбудено/. Зайко, виж!
Музикален ефект.
З а й к о. Какво е това?
Т а р а л е ж к о. Гнездото!
Музика.
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Хееей!
З а й к о. Има ли някой там?
Отвръща ехото.
Т а р а л е ж к о. Зайко, защо викаш?
З а й к о. Да се покаже.
Т а р а л е ж к о. Ти имаш ли ум в главата си?
З а й к о. Не мога чак там.
Т а р а л е ж к о. Ще се опитаме.
Музика за преход.
Задъханото дишане на Зайко и Таралежко.
З а й к о /прошепва възбудено/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /шепти/. Спокойно. Видях го преди тебе.
З а й к о. Струва ми се неподвижен.
Т а р а л е ж к о. Сякаш спи.
З а й к о. Защо не е в гнездото?
Т а р а л е ж к о. Защото не спи, наблюдава…
З а й к о. Нас ли?
Т а р а л е ж к о. И нас… Наблюдава всичко отгоре, сравнява, размишлява, той е на повече от сто години и може би прави някакви съпоставки – тогава как е било, сега как е, няма да се учудя, ако се окаже, че знае и как ще бъде. Той не само знае, той е умен, бе кво ще ти говоря – той е цар на висините.
З а й к о. Забеляза ни.
Т а р а л е ж к о. Ами, забелязал ни е още като сме тръгнали от гората. Внимавай сега, да видиш как се разговаря с орли. /Окашля се. Пауза, тишина./ Добър ден. /Пауза./ Може би Ви е направило впечатление, че едно зайче и едно таралежче като мене са се приближили доста до скалата, върху която е свито вашето гнездо. /Пауза, тишина./ Може би сте забелязали, може би не, това си е ваша работа – на орлите. Ние в работите на орлите не се месим; вие сте си орли, ние сме си ние; вие летите, ние пълзим.
З а й к о. ТИ пълзиш.
Т а р а л е ж к о. Обаче, докато пълзим, забелязваме тук-там туй-онуй.
З а й к о /намесва се/. А вие само летите!
Т а р а л е ж к о. Туй виждаме, онуй виждаме, разбирате ли?
Пауза.
З а й к о. Той не те и чува.
Т а р а л е ж к о. Ми, затова имам и смелостта да говоря.
О р е л ъ т /неочаквано/. Чувам, чувам.
Пауза.
Т а р а л е ж к о /тихичко/. Извинете.
З а й к о. Не знаехме, че…
Т а р а л е ж к о. Зайко, млъкни. /Към Орела./ Ореле, ние изпълзяхме до Вас да Ви кажем, че Бухалът Ви предизвиква.
Тишина, никакъв отклик.
З а й к о. Кажи го още веднъж.
Т а р а л е ж к о. Бухалът се хвали!
Никакъв отклик.
Т а р а л е ж к о. Разправя врели-некипели.
Тишина.
З а й к о. По-силно!
Т а р а л е ж к о. Говори, разни глупости!
Никакъв отклик.
З а й к о /извиква/. Че е по-силен от Вас!
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Чухте ли?
Без отклик.
З а й к о. Разправя че…
Т а р а л е ж к о. На ляво и дясно!
З а й к о. Каквото му скимне!
Т а р а л е ж к о. Бръщолеви!
Тишина, продължителна пауза.
О р е л ъ т /най-после/. Например?
З а й к о  и  Т а р а л е ж к о /едновременно/. Например…
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Например, че ще хвърчат перушини.
Пауза.
О р е л ъ т. Чии перушини?
З а й к о. Вашите!
Т а р а л е ж к о. Не вие…
З а й к о. …а той бил…
Т а р а л е ж к о. …царят на птиците!
Продължителна пауза.
Т а р а л е ж к о. Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Той не трепна.
З а й к о. Като камък.
Т а р а л е ж к о. Не мога да разбера къде гледа: далече ли, близо ли? Май, че гледа в себе си.
З а й к о. Как в себе си?
Т а р а л е ж к о. Ти никога ли не си гледал в себе си, аз често съм се заглеждал в себе си, вътре.
З а й к о. И намираш ли нещо?
Т а р а л е ж к о. Не, но той сигурно намира нещо… Ореле, бухалът каза, че за него Вие сте едно нищо.
З а й к о. Иска да си премерите силите.
О р е л ъ т. Бухалът?
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Той!
Мълчание, пауза.
З а й к о. Прозява ли се?
Т а р а л е ж к о. Нещо такова.
З а й к о. Заспива, знаеш ли?
Т а р а л е ж к о /решително/. Ще го събудим. За какво сме се трепали да се катерим по планината.
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Ореле!
Тишина.
О р е л ъ т. Добре де, кажете му да дойде.
Т а р а л е ж к о. Той ли?
З а й к о. Тук?
Т а р а л е ж к о. Никога.
З а й к о. Той Ви чака, каза ВИЕ да отидете при него.
О р е л ъ т.  Бухалът каза ли, че ще ми хвърчи перушината?
Д в а м а т а /едновременно/. Да!
О р е л ъ т. Къде живее?
Т а р а л е ж к о. Оня дъб виждате ли го?
З а й к о. Големият дъб!
Т а р а л е ж к о. Най-големият!
З а й к о. Хралупата виждате ли?
О р е л ъ т. Виждам всичко.
Т а р а л е ж к о. Той е там!
З а й к о. Там живее.
О р е л ъ т. Добре.
Пауза.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Ще мина някой ден.
Т а р а л е ж к о. Не може някой ден, може само някоя нощ. Бухалът излиза само нощем. Ако съм на ваше място, искам да кажа, ако бях ОРЕЛ, щях да се спусна довечера.
З а й к о. Да защитите честта си.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
Мълчание.
Т а р а л е ж к о. Ние сме възмутени от него.
З а й к о. И го мразим, той буха зловещо.
Т а р а л е ж к о. И очите му светят зловещо.
З а й к о. Заяви, че ще Ви напердаши.
Т а р а л е ж к о. Искаме да му дадете урок!
Пауза.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Довечера.
Т а р а л е ж к о. Така те искаме, Ореле!
За й к о. Да го победиш!
Музика за преход.
Глъчка. Горските животни се събират пред Големия дъб. Възбуда.
Сред хаоса се открояват отделни гласове и гласчета.
– И какво?
– Ще видиш.
– Ще бъде голяма битка.
– Бухалът знае ли?
– Сигурно.
– Орелът ще долети ли?
– Да.
– От онази скала ли?
– Право към хралупата.
– А бе, на тоя бухал какво му стана?
– Смята се за по-силен.
– Понеже никой не му се оперва.
– Пък може и да излезе по-силен.
– От орела?
– Нищо не се знае.
Всеобщ смях.
– Таралежко, кога ще се състои битката?
– Когато се стъмни.
– Щом падне нощта.
– И бухалът излезе.
– Зайко, вие наистина ли бяхте при Орела?
– Даже разговаряхме.
– Нямам търпение.
– Кога ще се стъши?
– Кога ще падне нощта?
– Вече се стъмва.
– Не виждате ли?
– Излизат първите звезди.
– Чувам славеите.
Музика.
Песента за нощта.
Край на песента и пауза, тишина.
Понася се бухането на бухала.
Отново коментарите на животните:
– Неприятен глас.
– И как му светят очите!
– С очите си бухалът хипнотизира.
Б у х а л ъ т. Хей, животни, защо сте се събрали пред хралупата ми? /Глъчката замира, тишина./ А? Какво търсите пред дървото ми? Какво искате, кои сте?
– Тук сме всички катерички на гората.
– И всички сърнички.
– Таралежите!
– Зайците!
– Птичките!
– Мишоците!
– Костенурките!
– Пеперудите!
– Жабите!
Хорово квакване на жабите.
Смях.
Б у х а л ъ т /прекъсва смехът/. Вървете си!!
– Няма!.
– Оставаме!
– Как не!
Б у х а л ъ т. Хайде! Да ви няма!
– Искаме да видим!
Б у х а л ъ т. Какво ще видите?
– Как ще го трапосате!
– Ще хвръкне перушина!
– И ще го смачкате!
Б у х а л ъ т /извиква/. Само да дойде!. /Смях./ Да ми се мерне пред очите! /Смехът на животните сякаш поутихва./ Сами ще видите какво ще стане! Защо не се смеете? /Тишина../ А?
Зловещото бухане на Бухала, за да ги сплаши съвсем, да ги смрази.
Дочуват се остри звуци – плясъци на криле, свистене, по някое време наподобяват виелица, пронизващ грак.
Бухалът избухва нещо неразбрано и млъква.
Гласовете на тълпата:
– Чакай!
– Къде бягаш?
– Защо се скри?
– А!
– Бухале, какво ти стана?
– Излез от хралупата!
– Нали ще го смачкаш? Смях.
– Къде си, бухльо? Отново смях.
Острото свистене на крилете се повтаря. Смехът секва.
– Орелът!
– Иде!
– Лети!
– Огромен!
– И страшен!
– Закрива звездите!
– Нощта, става по-тъмна!
Плясъците и фиукането се усилват.
– Елааа! – вика тълпата.
– Насааам! – вика тълпата.
– Къде там?
– Защо се луташ?
– Спусни се!
– Спусни сеееее! – приканва тълпата.
– Към нас!
– Към нааас!
– Насам! – вика тълпата. – Насаааам!
Плясъците на крилата и фиукането вече пораждат тревога.
Тревожни стават и гласовете на животните:
– Защо се лута?
– Защо се върти във въздуха?
– Ооо!
– Орелът…
– …се удря в дърветата!
– Не там!
Удар.
– Защо се блъскаш?
– Орльо!
– Какво правиш?
– Там има клони! Плясъците на крилата.
– Орелът не вижда!
– Не вижда!
– Орльо, насам!
– Тука, тука!
– Бухалът е тука!
– В хралупата!
– Избяга!.
Чуваме чупене на клони.
– Чупи клоните!
– Оплита крилете си!
– Ще увисне!
Силни, плясъци на крилете.
– Увисна!
Плясъците. Туп!
Пауза, тишина.
– Падна.
– На тревата.
Пауза.
– Горкият орел.
– Изглежда че орлите не могат да летят в тъмнината – заключава някой.
– Горкият орел! – повтаря някой. Тишина. Пълна, тъща тишина. Музика.
Тишина.
И понеже тъй е наредено от незнайно кой и защо, въззема се бухането на бухала.
Б у х а л ъ т /победоносно/. Такааа!… Е, животни, каквото казах стана ли?
Т а р а л е ж к о. Но, вие се скрихте.
З а й к о. Избягахте.
Т а р а л е ж к о. Като последен страхливец.
Б у х а л ъ т. Орелът обаче търкаля ли се в тревата?
Т а р а л е ж к о. Вие дори не го докоснахте.
Б у х а л ъ т. Но се търкаля в тревата, нали? /Тишина./ А, животни? Орелът пляска ли безпомощно с крила в краката ви? /Тишина./ Питам ви, орелът повален ли е?
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Понеже орлите не са бухали, не виждат през нощта.
Б у х а л ъ т. Питам – повален ли е?
З а й к о. Като е повален защо не отидете при него?
Т а р а л е ж к о. Приближете се де.
Б у х а л ъ т. Няма нужда. Аз съм на дървото, а той е долу.
З а й к о. Покажете, че можете да го докоснете.
Буха л ъ т. Няма нужда, победил съм го без да го докосна.
О р е л ъ т. Защо? Ела при мен. Аз съм долу, смачкан съм, но ела при мен!
Б у х а л ъ т. ТИ ела при мен!
З а й к о. Той не вижда.
Т а р а л е ж к о. Нощем е като сляп.
Б у х а л ъ т. Не ме интересува! Орелът е в краката ми! Животни, така ли е?
Неуверени гласове:
– Така е.
Б у х а л ъ т. Лежи ли долу?
Вече по-уверени гласове:
– Лежи!
Б у х а л ъ т. Свален ли е!
– Даа!.
Б у х а л ъ т. Може ли да се изправи?
– Нееее!
Зловещият смразяващ смях на бухала.
Гласове:
– Победителят се смее.
Зловещият смразяващ смях на Бухала.
Музика.
Гласове:
– Вече ме е страх от нощта.
– Кога ще съмне?
– Къде се бави денят?
Б у х а л ъ т. Махайте сей. Какво чакате?…. Защо стърчите пред хралупата ми?
– Ще стоим – отвръща някой сред глъчката.
– Да видим какво ще стане – оправдава се някой.
Б у х а л ъ т. Всичко вече стана – той лежи на земята.
– Ще чакаме!
Б у х а л ъ т. Какво ще чакате?
– Изгревът.
– Ето, зазорява.
– Звездите гаснат.
Б у х а л ъ т. Аз се прибирам.
– Ааа, постойте малко.
Б у х а л ъ т. Вече ми се спи. Аз свърших работата си, победих го, край! Вървете си, чувате ли? Защо не си вървите?
– Идват и други.
– Всеки иска да види.
Б у х а л ъ т. Да го видят! Той е победен. Отивам да спя.
Музика за преход.
Глъчката на животните:
– Колко много станахме!
– Кога сме се събирали така?
– Никога.
– Вече сме хиляди.
– Пристигат и нови.
– Има ли нещо за виждане?
– Всички очакваме.
– Казват, че ще се случи нещо.
– Такава битка никой не е виждал.
– И всичко пред очите ни.
– Според мен, какво да му гледаме – бухалът вече победи.
– Срази го.
– Орелът е на земята.
– Бухалът се прибра.
– В хралупата си е недостигаем.
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Зайко, видя ли какво направихме?
З а й к о. Да бе, Таралежко, придизвикахме велик двубой.
Т а р а л е ж к о. Раздвижихме цялата гора.
З а й к о. Всеки иска да види.
Т а р а л е ж к о. Но какво? Враговете не се и докоснаха. Единият лежи, а другият се бутна в скривалището си.
З а й к о. А защо се събират животните?
Т а р а л е ж к о. Да видят какво ще стане с орела.
З а й к о. Май че съмва.
Т а р а л е ж к о. Звездите бледнеят, жабите млъкнаха.
З а й к о. И идват към хралупата.
Т а р а л е ж к о. Всички искат да видят!
Бухалът отпраща своя зловещ смях и зловещото си бухане.
Песента за деня.
Музика за преход.
Могъщи плясъци на крила.
– Ето!
– Видяхте ли?
– Надига се, ей!
– Надига се.
– Изправя се.
– На крака!
– Голям!
– Мощен!
– Вижте, крилата са му са най-малко три метра!
Силни плясъци.
– Ще полети ли?
– Ще успее ли?
– Ехаааа!
Отначало силни плясъци. Плясъците се отдалечават.
– Полетя.
– Издига се..
– Той е горе!
– Където му е мястото.
– Върти се над главите ни.
– Защо?
Тържествена музика.
Тишина.
Б у х а л ъ т. Избяга ли, а?
Т а р а л е ж к о. Вече е в облаците.
Б у х а л ъ т. Да си бъде в облаците, мен това не ме засяга.
З а й к о /тревожно/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /тревожно/. Спуща се!
З а й к о. Бухльо, къде бягаш?
Т а р а л е ж к о. Защо се криеш?
З а й к о. Обади се, де!
Плясъците на крилата.
Туп – Орелът е кацнал пред хралупата.
Тишина.
Глъч.
– Застана пред хралупата.
– Защо застана пред хралупата?
– Ако посмееш – питай го.
– Защо стои?
– Неподвижен.
– Като паметник!
– Какво ли е намислил?
– Сигурно е намислил нещо.
– Сигурно ще чака бухала.
– Добре де, защо не влезе? Смях на животните.
– Това е орел!
– Как ще се провре.
– През тази тясна дупка. Тишина.
– Бухалът се спотайва.
– Бухльо, защо мълчиш?
– Защо не излезеш?
Смях.
– Победител!
Смях.
– Нали го събори на земята! Смях.
Тишина.
– Обади се де! Тишина.
– Кажи нещо.
– Да чуем гласа ти.
– Избухай! Смях.
Някой имитира бухането му.
Смях.
Тишина.
– Какъв грамаден орел!
– Ненапразно му викат „царят на птиците“.
– И на въздуха!
– Ореле, защо стоиш пред дупката?
– Горкият, не може да влезе.
– Че тогава как ще го победи?
– С чакане.
– Как така – с чакане?
– Докато оня се покаже.
– Ще го изтощи.
– Значи…
– …ще мине много време!
– Колкото и да мине – ще чакаме.
– И аз.
– И аз.
В с и ч к и. Всички ще чакаме!
– Веднъж се вижда двубой между Орел и Бухал!
– Бухалът обаче…
– Хич го няма!
– Потайва се!
– И трепере!
Б у х а л ъ т. Кой трепере?
– Ти трепереш!
Б у х а л ъ т. Дори съм много спокоен. Стоя си и чакам.
– Какво чакаш?
Б у х а л ъ т. Щом падне нощта – ще го смачкам!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще го разпердушиня!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще видите!
Смях.
– Ще те сграби като се покажеш!
– В първата секунда!
Б у х а л ъ т /с любопитство/. Сега къде е?
– До хралупата.
Б у х а л ъ т. До самата дупка?
В с и ч к и. Даа!
Тишина.
Б у х а л ъ т. Хей.,., махни се!
Смях.
Б у х а л ъ т. Няма да си подам главата!
– Колко дни?
Б у х а л ъ т. Пет месеца.!
– И какво ще ядеш?
Б у х а л ъ т. Мога да не ям и да не пия… А той? Какво ще прави той?
Тишина.
– Да бе, какво ще прави орелът?
– Не може да стои непрекъснато.
– Как ще го извади от там?
– За да го победи, трябва да го измъкне от дупката.
– А!
– Вижте!
– Погледнете!
Възгласи:
– Постави крило на дупката!
– Орелът запуши дупката!
– Затисна я!
– Орелът затисна…
– Тихо!
– Внимание!
– Сега ще стане нещо.
Б у х а л ъ т /гласът му е приглушен/. Хей! /Пауза../ Хей, чуваш ли? /Пауза./ На тебе викам, какво направи? /Пауза./ Отвори!
Гласове:
– Това е жестоко.
– Ще го задуши.
Б у х а л ъ т. Помощ!… Искам да дишам!… Дайте ми въздух!… Помощ!.
– Ореле, смили се!
– Ореле, прости му!
– Махни крилото си!
Б у х а л ъ т /тревожно/. Чакай! Какво правиш? /Орелът е махнал крилото си от отвора на хралупата. Гласгьт на Бухала се прояснява./ Махни тези нокти! Помощ! Животни, намесете се!… Олелелеее!…. Помооощ! Спасете ме! Махни проклетите си нокти! Помооощ!
Плясъци на крила.
Б у х а л ъ т /отдалечаващият се глас/. Помогнете! По-моооооощ! Животниииииииии!. Отнасят меееееее!
Гласове:
– Ореле, смили се!
– Върни го!
– Върни гоооо! – извикват всички в хор.
Музика.
– Вижте!
– Видяхте ли как го носи?
– Къде го носи?
– Издига го!
– Къде го издига?
– Към планината!
– Към скалата!
– Край на бухала!
– Свърши!
Повечко музика, по-дълъг преход.
Песента за нощта.
 
– Падна нощ, а бухалът го няма.
– Издигнаха го.
– И го разпердушиниха.
– Смачкаха го.
– Сега няма кой да ни дразни.
– Да си тръгваме ли?
– Ами, какво…
– Всичко свърши.
– Край!
– Животни, да си вървим.
– Вече е безинтересно.
– Напротив!
– Какво?
– Вижте!
– А!
Възгласи на учудване.
– Идва!
– Кой идва?
– Очите му светят!
– Чии очи?
– Кой идва?
– Бухалът!
– Ето го!
– Бухалът!
Туп!
Б у х а л ъ т. Бу-бу!
З а й к о. Таралежко, нак си обясняваш тази работа?
Т а р а л е ж к о. Бухльо, ти си тук?
З а й к о. Жив и здрав!
В с и ч к и. Бухльо, здравей!
Б у х ъ л ъ т. Добър вечер на всички.
Т а ра л е ж к о. Много си учтив.
З а й к о. Смирен…
Т а р а л е ж к о. Почти симпатичен.
З а й к о. Къде е Орелът?
Б у х а л ъ т. Горе.
Т а р а л е ж к о. Сега… ние тук… още не можем да разберем, например…
З а й к о.  …кой е царят на въздуха?
Мълчание.                                     
Т а р а л е ж к о. Ти ли…
З а й к о. …или Орелът.
Мълчание.
Т а р а л е ж к о /настойчиво/. Ти ли или Орелът?
Мълчание. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Орелът.
Смях, оживление сред животните.
З а й к о. Орелът е подла и презряна птица, нали?
Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Напротив.
Смях сред животните.
Б у х а л ъ т /в настъпилата тишина/. Орелът е велика и благородна птица!
Смях, веселие, жива музика, примесена със смях.
 
Край

Папагалчето и пеперудката − радиопиеса по чудесната приказка.

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.


ТУК!  Radio SPIM na Otkrito.pdf file за сваляне.

борис
априлов
*
Т Р Я Б В А
Д А
С П И М
Н А
О Т К Р И Т О
*
радиопиеса
*
1983

.

.

Да речем – Созопол.

Кръчма. Привични шумове. Дочуваме частици от разговори:
– Гледам – мрежата скъсана.
– Човек знае ли?
– Бензинов, ама добър и тих.
– Казвам му: там ли няма риба бе, там ли няма риба?
– А на долния етаж ми станаха пет стаи.
– „Балкантурист“ му взе парите.“
Тези изречения пронизват общия шум.
Но един глас ни прозвучава по-ясно, проличава си, че влиза ме в тъканта на драматургията:
– Хей! /Пауза./ Хей!… Кога си пристигнал?
–На мен ли говориш?
– На теб.
– Тази сутрин.
– С колата ли?
– Много ли те интересува с какво съм дошъл?
– Не бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да те познавам.
– Да ме познаваш?
– Искам да се познаваме и да се разговаряме.
– Така ли? А защо не си ми споменал досега’.
– Защото съм глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците? Аз съм глупакът на града.
– Защо не дойдеш на моята маса?
Музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя
„Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.
Музика.
Шумовете на кръчмата, сега едва загатнати, за да чуваме по-добре какво се говори.
П и с а т е л я т. Седни по-близо, на този стол, не се стеснявай.
Г л у п а к ъ т. Как така си сам?
П и с а т е л я т. Не те разбирам.
Г л у п а к ъ т. Запомнил съм, пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно след малко ще те нападнат.
П и с а т е л я т. И да ме нападнат, какво? Ще останеш и ти.
Г л у п а к ъ т. Няма да остана, защото ме смятат за малоумен.
П и с а т е л я т. Да ти кажа ли, често те наблюдавам и не съм склонен да мисля, че си малоумен.
Г л у п а к ъ т. Защо ме наблюдаваш?
П и с а т е л я т. Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.
Г л у п а к ъ т. Знам.
П и с а т е л я т. Тогава всичко ти е ясно.
Г л у п а к ъ т. Не разбирам от писатели, но ти си симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.
П и с а т е л я т. И мен ме е яд. Отде знаеш, че съм слаб?
Г л у п а к ъ т. Разправят…  И си личи.
П и с а т е л я т. Така ли разправят? Виж ти, не съм допускал… А от какво си личи?
Г л у п а к ъ т. Няма да ти кажа.
П и с а т е л я т. Ще пийнем ли?
Г л у п а к ъ т. Ще пийнем.
П и с а т е л я т. На какво си?
Г л у п а к ъ т. На всичко.
П и с а т е л я т. Водка искаш ли?
Г л у п а к ъ т. Всичко искам.
Музика.
Шумът на кръчмата.
П и с а т е л я т. Наздраве.
Г л у п а к ъ т. Наздраве.
П и с а т е л я т. Мразиш ли ме?
Г л у п а к ъ т. Сега – не.
П и с а т е л я т. Но по-рано – да.
Г л у п а к ъ т. Яд ме беше. Говориш с другите, скиташ с тях, а мен ме подминаваш.
П и с а т е л я т. И ти ме подминаваш… Знаеш ли колко пъти съм искал да те заприказвам?
Г л у п а к ъ т. Мен ме остави, аз съм малоумен, екземпляр съм.
П и с а т е л я т. Знам. Доста си ми известен. Имай предвид, че и аз съм екземпляр. Защо се взираш в мен?
Г л у п а к ъ т. Да видя дали си особен.
Пауза.
П и с а т е л я т. Особен ли съм?
Г л у п а к ъ т. Особен си.
П и с а т е л я т. А ти много ли си особен?
Г л у п а к ъ т. Повече от теб.
П и с а т е л я т. Аз съм по-особен.
Г л у п а к ъ т. Искаш ли да проверим кой е по-особен?
П и с а т е л я т. Как да проверим?
Г л у п а к ъ т. /пишмани се/. Я да зарежем тая работа.
П и с а т е л я т. Кажи, кажи.
Г л у п а к ъ т. Нека си пием.
П и с а т е л я т. А пък аз държа да проверим най-после кой е по-особен.
Г л у п а к ъ т. На теб доставя ли ти удоволствие да пишеш?
П и с а т е л я т. Не се прави на ударен. Кажи какво имаше предвид. Не извъртай и не усуквай.
Г л у п а к ъ т. Ще ме помислиш за още по-малоумен.
П и с а т е л я т. Заключенията остави на мен. Кажи какво имаше предвид.
Г л у п а к ъ т. Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.
П и с а т е л я т. Ще дойда.
Г л у п а к ъ т. Ще дойдеш… Знаеш ли къде?
П и с а т е л я т. Където и да е.
Смехът на Глупака.
Г л у п а к ъ т. Много се силиш.
П и с а т е л я т. Защо се смееш.
Г л у п а к ъ т. Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?
П и с а т е л я т. Мога.
Г л у п а к ъ т.  Тогава да тръгваме.
П и с а т е л я т. Готово.
Г л у п а к ъ т. Къде си на квартира? Вземи си една шуба.
П и с а т е л я т. А може ли да взема две бутилки?
Г л у п а к ъ т. Е ми, може.
П и с а т е л я т. Край морето ли ще вървим или по шосето?
Г л у п а к ъ т. Край морето.
П и с а т е л я т. Ще взема нещо към бутилките.
Г л у п а к ъ т.  И хляб.
Музика за по-дълъг преход.
П и с а т е л я т. Много бързаш, спри за малко, виж морето, хвърли един поглед на залязващото слънце.
Г л у п а к ъ т. Умори ли се?
П и с а т е л я т. Ти от какво живееш?
Г л у п а к ъ т. От въздуха.
П и с а т е л я т. Няма ли да се жениш?
Г л у п а к ъ т. За какво пишеш сега?
П и с а т е л я т. Не е важно. Защо да говорим за тия работи.
Г л у п а к ъ т.  Ти питаш и аз питам.
П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?
Г л у п а к ъ т. Пишеш, за да живееш, нали?
П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?…
Г л у п а к ъ т. Кой ти каза?
П и с а т е л я т. Уверяват, че можеш да ги зовеш.
Г л у п а к ъ т. Вярваш ли на такива глупости?
П и с а т е л я т. И все пак – говорят.
Г л у п а к ъ т. Според теб, хубаво ли е ако човек може да разговаря с тях?
П и с а т е л я т. От тук ли ще минем?
Г л у п а к ъ т. Ще направим малко тараш.
Музика за по-дълъг преход.
П и с а т е л я т. Това ли е твоят фиорд?
Г л у п а к ъ т. Защо пък да е мой?
П и с а т е л я т. Виж, морето вече легна да спи между скалите. Къде отиваш?
Г л у п а к ъ т. Да приготвя леглата докато е светло.
П и с а т е л я т. Аха.
Г л у п а к ъ т. Какво?
П и с а т е л я т. Пещерата ти.
Г л у п а к ъ т. Защо пък да е моя?
П и с а т е л я т. Хубави дъски.
Г л у п а к ъ т. Там има суха морска трева. Вземи и постели леглото си. Остави. Не можеш
П и с а т е л я т. Ще се опитам.
Г л у п а к ъ т. Остави на мен. Леглото трябва да стане меко, приятно.
П и с а т е л я т. Откъде са тия хубави дъски?
Г л у п а к ъ т. Морето изхвърля всичко, морето дава.
П и с а т е л я т. А този сандък?
Г л у п а к ъ т. Този сандък ми върши голяма работа. Трябва да съберем съчки за огъня.
П и с а т е л я т. Там виждам цели пънове.
Г л у п а к ъ т. Ще ги донесем.
Музика.
Дишането на морето.
П и с а т е л я т. Стана разкошно.
Г л у п а к ъ т. Какво му е?
П и с а т е л я т. Огън, легла застлани с трева. Морето диша на една крачка. Мога ли да седна на сандъка?
Г л у п а к ъ т. Сядай където щеш, прави каквото щеш.
П и с а т е л я т. Какво гледаш?
Г л у п а к ъ т. Нищо не гледам.
П и с а т е л я т. Защо се взираш в морето?
Г л у п а к ъ т. Кой се взира, никой не се взира, какво ще му гледам на морето, цял живот само него гледам. /Пауза./ Иза-бел.
П и с а т е л я т. Каква е тази Изабел?
Г л у п а к ъ т. Не знам, така пише на сандъка.
П и с а т е л я т. Сигурно марка за сапуни… Или пък нещо за пиене. Това е амбалаж… Но много обичаш да се правиш на ударен.
Г л у п а к ъ т. Защо?
П и с а т е л я т. Питах те защо се взираш в морето.
Г л у п а к ъ т. Ами виж с очите си, да забелязваш случайно нещо?
П и с а т е л я т. Нищо няма.
Г л у п а к ъ т. Тогава?
П и с а т е л я т. Често ли спиш край морето?
Г л у п а к ъ т. Когато усетя, че не съм на себе си.
П и с а т е л я т. Можеш ли да отвориш бутилката?
Г л у п а к ъ т. Тези работи ми се отдават.
П и с а т е л я т. Ела на сандъка.
Г л у п а к ъ т. Тук ми е добре. /Пауза./ Заповядай.
П и с а т е л я т. Аз ли почвам?
Г л у п а к ъ т. Тази Изабел трябва да е била много хубава.
П и с а т е л я т. Защо смяташ така?
Г л у п а к ъ т. Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени…. Добре че се сети за водката.
П и с а т е л я т. Няма ли да ни дойде малко?
Г л у п а к ъ т. Не вярвам.
П и с а т е л я т. Ето ти цигари.
Г л у п а к ъ т. За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и – кеф ти водка, кеф ти цигари.
П и с а т е л я т. Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим на фиорда?
Г л у п а к ъ т. Казах ти – често спя тук.
П и с а т е л я т. А как разбра, че ще се повлека с теб?
Г л у п а к ъ т. Помирисах те. Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят днес  между скалите?
П и с а т е л я т. Пий.
Г л у п а к ъ т. Броят се на пръсти.
П и с а т е л я т. Какво от това?
Г л у п а к ъ т. На теб ли да обяснявам?
П и с а т е л я т. Огънят цяла нощ ли ще гори?
Г л у п а к ъ т. Заповядай.
П и с а т е л я т. Питах, този огън цяла нощ ли ще гори?
Г л у п а к ъ т. Защо не.
П и с а т е л я т. И аз мисля, че трябва.
Г л у п а к ъ т. Да ни топли.
П и с а т е л я т. Да ни топли и за другото.
Г л у п а к ъ т. Дай бутилката.
П и с а т е л я т. Добре ме разбра.
Г л у п а к ъ т. За делфините ли мислиш?
П и с а т е л я т. Ето бутилката.
Г л у п а к ъ т. Как можеш да мислиш за такива глупости.
П и с а т е л я т. Но огънят ще гори цяла нощ, нали?
Г л у п а к ъ т. Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?
П и с а т е л я т. Не.
Г л у п а к ъ т. Трябва да си лягат рано, нямат какво да правят.
П и с а т е л я т. Могат да разговарят.
Г л у п а к ъ т. За какво да разговарят? За кое може да се говори вече? Заслужава ли нещо да се говори за него? Говорим, говорим, а човекът си знае едно – да е глупав. Няма нищо по-глупаво от човека, ще знаеш. Вземи.
П и с а т е л я т. В светлината на огъня надписът стана по-красив.
Г л у п а к ъ т. В светлината на огъня и човекът се разкрасява. Знаеш ли, сега и ти стана по-красив. И заприлича на добър писател. /Смее се./ Леко ме хвана, а?
П и с а т е л я т. Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.
Г л у п а к ъ т. Остави тая работа! Аз не чета. Не разбра ли, че не ме интересуваш като писател, а като човек, които може да спи на открито.
П и с а т е л я т. Знам.
Г л у п а к ъ т. Смяташ ли да опишеш тая история?
П и с а т е л я т. И да я опиша, никой няма да повярва. Кой е този глупак, дето ще ти повярва, че двама души спали край морето през октомври, заради самото спане. Никой няма да ти повярва…
Г л у п а к ъ т. Заболя ли те?
П и с а т е л я т. Нощта се изпълни със звезди. Виж, забелязват се само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се надига бавно между камъните. Усещам го как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него иде топлина. Полъхът откъм сушата е хладен. Морската трева върху дъските шумоли тънко. Дъските миришат на смола и морски червей. Глупако, спи ми се.
Г л у п а к ъ т. Лека нощ!
П и с а т е л я т. Глупако.
Г л у п а к ъ т. Кажи.
П и с а т е л я т. Понеже си луд, бих искал да разбера какво е мнението ти за живота.
Г л у п а к ъ т. Аз не мисля за живота.
П и с а т е л я т. /с лек смях/. Само го консумираш.
Г л у п а к ъ т. Аха.
П и с а т е л я т. Голям консуматор се извъди…
Г л у п а к ъ т. Ами живее ми се, кво да правя!…
П и с а т е л я т. Тогава кажи какво чувствуваш, защо ти се живее?
Г л у п а к ъ т. Не знам, не съм обърнал внимание. Просто живея, живее ми се и живея, дори пея.
П и с а т е л я т. Добре де, някой не ти ли е казвал, че животът е безсмислица,
че е празен, че нищо в него не заслужава внимание.
Г л у п а к ъ т. Чувал съм. Може и да е така, но лично аз не съм забелязал.
П и с а т е л я т. Ти изобщо притежаваш ли нещо освен тия гащи на гъза си?
Г л у п а к ъ т. Пещерата е моя, тези дъски са мои, сандъкът…
П и с а т е л я т. И тревата за постилане, знам!
Г л у п а к ъ т. Чакай сега, за какво се сърдиш?
П и с а т е л я т. Кой ти каза, че се сърдя?
Г л у п а к ъ т. Сърдиш се. Дай бутилката.
П и с а т е л я т. На ти бутилката.
Г л у п а к ъ т. Ааа, ти се раздразни много. Преди малко говореше за звездите, пък сега се сърдиш.  За какво се сърдиш, бе, човек? Какво толкоз му е лошото на живота? Защо трябва да му се сърдиш?
П и с а т е л я т. На теб не ти ли е мъчно, че си луд?
Г л у п а к ъ т. Не.
П и с а т е л я т. Хората те смятат за малоумен, разбираш ли? Идиотът на града! Може би ще кажеш, че не си разбрал. Това известно ли ти е?
Г л у п а к ъ т. Май че да.
П и с а т е л я т. Правят си смях със теб, ти си мезето на хората, смехът за децата, бабите плашат с тебе хлапетата.
Г л у п а к ъ т. Не думай.
П и с а т е л я т. Нима не знаеш това?
Г л у п а к ъ т. Кажи ми, теб за какво те заболя? Нещо ти казах май, нещо неприятно ти изтърсих. Ми като не си добър писател как да ти кажа, че си добър,  да те излъжа ли? Казват – не е добър. Е, как да ти кажа обратното. Защото си купил две бутилки водка ли? Ми няма да ти го кажа.
П и с а т е л я т. Да, но в случая повтаряш чуждо мнение, а сам не си наясно дали съм добър или лош. Не си прочел нито ред и говориш. Изобщо можеш ли да четеш?
Г л у п а к ъ т. Много се впрегна, да ти кажа. Вие, нормалните сте много амбициозни, самолюбиви колкото си щете. Седнал да ми говори за живота. Човекът не може да говори за живота. Самолюбивият какво може да. ти измисли за живота, освен лошо. Виж сега – животът е нещо, което се помещава във света. Светът се състои от звезди, небе, полета, баири, морета. През деня е светло, нощем е тъмно. Кво по-хубаво от туй. Зелено, синьо, червено, жълто! Кво повече искаш. Омръзне ти жегата, пада сняг. Ще говорим ли? Язък ти за туй, че си дошъл да спиш на открито. Я се стегни! Отпери му някоя по-голяма глътка!… Животът! Животът си е живот. Като всяко живо нещо и той има право да живее. Защо да му пречим, нека си живее. А вие всички сте го емнали и го одумвате. Ами на когото не му отърва да си върви, който не харесва живота, прав му пътя! Ето го морето, джасни се в него и край. Ама не се джаскаш. Стоиш на брега и само току ревеш срещу живота.
П и с а т е л я т. Глупако, ти щастлив ли си?
Г л у п а к ъ т. Ми де да знам. Не мисля по това. Може и да съм щастлив.
П и с а т е л я т. Жена целувал ли си, спал ли си с жена?
Г л у п а к ъ т. Виж сега, говоря ти за живота, а ти – за жените.
П и с а т е л я т. Това значи, че няма да се ожениш, няма да си имаш деца, няма да струпаш покрив над главата си, няма да тръгнеш по широкия свят, няма да видиш какво значи чужда страна, чужд език. Така ли?
Г л у п а к ъ т. Като седя срещу този сандък, дето ми го подари морето и гледам туй име Изабел, на мен не ми се ще нищо друго, нито пък друга истинска жена. На мен името ми стига. Задълбочавам се в него мисля си, представям си, като на кино я виждам аз тая Изабел, а нощем на сън я целувам, дори отиваме до крайност и все по нейна вина. Аз й казвам: Недей, Изабел, а тя вика: Не мога без тебе, глупако, ще умра без тебе!. /Смехът на другия./ Така че на мен това име ми стига и за делник и за празник. Светът! Казах ти какво представлява светът. Той не представлява държави и езици, а небе земя и море. Така ли са? Виждам ли ги? Живея ли в тях?
П и с а т е л я т. Ти си жалък. Дай бутилката.
Г л у п а к ъ т. Много те засегнах, изглежда. На ти бутилката.
Музика.
П и с а т е л я т. Не знам как да лежа. Когато съм с гръб към огъня, гърбът ми се нагорещява, а предната част изстива.
Г л у п а к ъ т. Ще се въртиш.
П и с а т е л я т. Цяла нощ?
Г л у п а к ъ т. Как иначе.
П и с а т е л я т. Като на скара?
Г л у п а к ъ т. Аха.
П и с а т е л я т. А кой ще поддържа огъня?
Г л у п а к ъ т. За тая работа не се грижи. Лека нощ.
П и с а т е л я т. Тревата шумоли. /Тишина./ Как страшно тъмнеят скалите край нас. /Тишина./ През устата на фиорда излита светлина. /Тишина./ Тази нощ ще я запомня за цял живот.
Нежното дихание на морето между скалите.
 
Музика. Дълъг преход, минала е цяла нощ.
Г л у п а к ъ т. Можеш да поспиш още.
П и с а т е л я т /сънено/. Едва зазорява. Бъррр – студено. /Тишина./ Все пак нощта мина.
Тревата шумоли.
Г л у п а к ъ т. А така, обърни се.
П и с а т е л я т. Колко ли е часът?
Г л у п а к ъ т. Какво те интересува часът? Спи.
П и с а т е л я т. А ти защо не спиш?
Г л у п а к ъ т. Аз спах.
П и с а т е л я т. Огънят още гори.
Г л у п а к ъ т. За да топли.
П и с а т е л я т. Така ли? /Тишина./ Да си виждал цигарите?
Г л у п а к ъ т. Можеш да си поспиш още.
П и с а т е л я т. Хвърли запалката. /Щракане на запалка. Тишина./ И-за-бел! Какво ли означава?… Никога няма да разберем.
Г л у п а к ъ т. Видя ли, когато човек спи на открито, започват да го тревожат само дребните неща.
П и с а т е л я т. Не знам, не ми излиза от главата.
Г л у п а к ъ т. И аз се чудех, чудех, но накрая престанах да се чудя. Каквото е – това е. Подарък на фиорда. Беше кацнал на скалата, мокър, тежък, едва го извлякох. Но  щом го извлякох и започнах да се питам: Какво значи „Изабел“, коя е тази  „Изабел“, от коя страна, от кой параход? По-късно престанах да се мотая в мисли, казах си: Това е чисто и просто Изабел. Моята Изабел. Всеки трябва да има в живота си една Изабел.
П и с а т е л я т. При нас всеки се жени за своята Изабел.
Г л у п а к ъ т. Всеки трябва да си има по една такава Изабел, за която не може да се ожени. Защото, какво представлява например моята Изабел – един сандък, надпис на сандък, латински букви… Ще му ударим ли по глътка?
П и с а т е л я т. Има ли още?
Г л у п а к ъ т. Намира се. Ще нарежа и малко хляб.
П и с а т е л я т. Водката е по-интересна
Г л у п а к ъ т. Защо бе, Писател, какво по-хубаво от препечени филийки сутринта? Ароматът на хляба…
П и с а т е л я т. Пий.
Г л у п а к ъ т. Ще навадя малко миди.
П и с а т е л я т. Виж, това е добре.
Г л у п а к ъ т. Има ги на плиткото. Стържеш и събираш.
П и с а т е л я т. Ще ти помогна.
Музика.
П и с а т е л я т. Цяла кофа!
Г л у п а к ъ т. Виж сега как се приготвят миди по барабски.
П и с а т е л я т. Искам да ги приготвиш така, както ги ядете вие – лудите.
Г л у п а к ъ т. Ние лудите взимаме първо тази ръждясала скара, намерена още преди сто години на боклука. /Тишина./ Изваждаме от огъня най-хубавата жар и я разстиламе. /Тишина./ Поставяме скарата върху въглените. /Тишина./ И какво остана?
П и с а т е л я т. Да наредим мидите.
Г л у п а к ъ т. Ето по какъв начин ние лудите приготвяме мидите.
П и с а т е л я т. По същия, както ние, нормалните.
Смеят се.
Г л у п а к ъ т. Мидите се отварят като макове.
П и с а т е л я т. Водата им изтича върху огъня и съска. Ето че замириса.
Г л у п а к ъ т. Но и на препечен хляб. Вие защо не ядете хляб бе, Писател?
П и с а т е л я т. Ухае и на утринно море.
Г л у п а к ъ т. Вече е старомодно.
П и с а т е л я т. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръща в плътни кехлибарени ядки.
Г л у п а к ъ т. Опитай една.
П и с а т е л я т. Ох!…
Г л у п а к ъ т. Горещи са.
П и с а т е л я т. Ти яж хляб
Г л у п а к ъ т. Какво ще кажеш?
П и с а т е л я т. Най-забележителната закуска в живота ми. Ти пак скри някъде водката.
Г л у п а к ъ т. Бръкни в Изабел.
П и с а т е л я т. Там е втората.
Г л у п а к ъ т. Ами дойде реда на втората.
П и с а т е л я т. Много пием бе, Глупак. Алкохолът вреди на всичко.
Г л у п а к ъ т. Да ти кажа правата, аз нямам нужда от алкохол, но ти подражавам. Алкохолът ви трябва на вас, нормалните, за да станете като нас – лудите.
П и с а т е л я т. Какво имаш да вършиш днес?
Г л у п а к ъ т. Както винаги – нищо.
П и с а т е л я т. Да прекараме и  деня тука, а?
Г л у п а к ъ т. Стига да искаш, и ако никой не те чака в града.
П и с а т е л я т. Виж какво интересно слънце. Глупак, през зимата къде живееш?
Г л у п а к ъ т. Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.
П и с а т е л я т. Питах, през зимата къде живееш.
Г л у п а к ъ т. Пък опитай се да не питаш такива неща.
П и с а т е л я т. Добре, ще се окъпя… Какви са тия цветове по водата?
Г л у п а к ъ т. Тях може да ги види само този, който е спал до морето.
П и с а т е л я т. Искаш да кажеш – с морето. Тази есен ще работиш ли?
Г л у п а к ъ т. Пак въпроси, пак питаш… По-добре ми помогни да оберем всичкия материал от брега. Виж колко нещо е изхвърлила последната буря. Можем да си направим колиба.
П и с а т е л я т. Да бе, Глупак, ти защо не вземеш да си направиш една веранда пред пещерата?
Г л у п а к ъ т. Да де, с прозорци и саксии.
П и с а т е л я т. /усеща се/. Извинявай. И все пак… ще бъдеш защитен…
Г л у п а к ъ т. И какво? През лятото, като нахлуят курортистите!… Тук става фрашкано. Човек до човек. Все нудисти.
П и с а т е л я т. Боже, кво ще правим с тия курортисти!… Тук ли ще пренесем материала?
Г л у п а к ъ т. Тук. Решил съм да си направя веранда пред пещерата. Трябва най-после и аз да си имам нещо собствено.
П и с а т е л я т. Този начин на разговор ми харесва.
Смеят се
П и с а т е л я т. /изведнъж/. Слушай.
Г л у п а к ъ т. /продължава да се смее/. Какво?
П и с а т е л я т. Защо не ги повикаш?
Г л у п а к ъ т. Моля?
П и с а т е л я т. Да ги повикаш, казвам.
Пауза.
Г л у п а к ъ т. Май започна да скучаеш.
П и с а т е л я т. Сигурен съм, че можеш.
Г л у п а к ъ т. Тях никой не може да ги повика.
П и с а т е л я т. Никой освен тебе.
Г л у п а к ъ т. Те са диви като всички други животни. Вие, нормалните, си измислихте какви ли не фантазии за тях, надарихте ги с вашите собствени способности, а то – нищо подобно. Не мога да си обясня слабостта ви към тия животни. Всичко, което говорите за тях си го измисляте. Вярвай, защото ти го казвам аз. Вие сте гузни и сега се реванширате. Унищожихте всички животни и сега се мъчите да изкупите вината си. Така че не се надявай. Това, което се говори за мен, е също измислица. Разбра ли? /Мълчание./ Писател, чуваш ли? /Мълчание./ За мен говорят какво ли не – всичко! И ти, уж умен човек, а вярваш. Сега разбирам защо си дошъл да спиш на открито – цирк искаш, шоу! Ще тръгваме ли за материал? /Мълчание./ Къде отиваш? /Изглежда, че Писателят се отдалечава./ Чакай! Спри да ти кажа нещо…. Писател! Хей, Писател!
Бяга. Чуваме зачестеното му дишане.
Г л у п а к ъ т. Моля те! /Върви до него и говори./ Така ми е хубаво с теб.
П и с а т е л я т. Махни се!
Г л у п а к ъ т. За първи път разговарям с човек.
П и с а т е л я т. Пръждосвай се!
Г л у п а к ъ т. Ти си истински. Какво е Изабел, Изабел е сандък, амбалаж изпаднал от параход. А ти си човек. Не ме интересува какъв писател си. Писателите са много, а трябва да бъдат малко. Но ти си човек.
П и с а т е л я т. Не искам да те чувам!
Г л у п а к ъ т. Поспри се за малко… Да се разберем най-после… Може би си добър писател. Те, писателите, от самото начало не се разбират добри ли са или лоши. После става ясно.
П и с а т е л я т. Голям умник се извъди.
Г л у п а к ъ т. Аз съм глупак.
П и с а т е л я т. Махай се.
Г л у п а к ъ т. Трябваш ми, разбери! Аз съм сам! Цял живот! Никой!
П и с а т е л я т. /спира се и говори със злорадство/. И май ще си признаеш, че самотата е страшна.
Г л у п а к ъ т. Няма по-страшно нещо. Хората са лоши, третират ме за луд,  никой не разменя дума с мен, само някоя почерпка, някои обуща или панталон. Те смятат, че като ми дадат едни обуща…
П и с а т е л я т. Това ли имаш да ми кажеш?
Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към животните.
П и с а т е л я т. Делфините.
Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към тях.
П и с а т е л я т. Ще ги повикаш ли?
Г л у п а к ъ т. Това е невъзможно, шега ли си правиш?
П и с а т е л я т. Довиждане!
Г л у п а к ъ т. /извиква, рязко/. Чакай!
Пълна тишина.
Музика заредена с енергия.
Тишина. Дишането на морето. Обажда се гларус.
А сега тиха, спокойна музика, някаква нежна музикална тъкан, върху която се ниже по-нататъшното развитие на пиесата.
Г л у п а к ъ т. Трябва да се скриеш, но къде? /Нежната музикална тъкан./ Зад скалите… Не, влез в пещерата.
П и с а т е л я т. Боже мой, целият залив е пълен!
Г л у п а к ъ т. Няма да се приближат, ако не се скриеш.
П и с а т е л я т. А мога ли да гледам.
Г л у п а к ъ т. От пещерата.
П и с а т е л я т. Добре.
Г л у п а к ъ т. Без шум… Ще стоиш там докато ти дам знак… Залегни.
П и с а т е л я т. Залегнах.
Г л у п а к ъ т. Сега пълзи.
П и с а т е л я т. Пълзя.
Музиката се засилва, за да отбележи преход.
Музиката отново се превръща в тъкан.
Чуваме звуци, които наподобяват радиосигнали.
Г л у п а к ъ т. Елате, мили мои, приближете се! /Надава звуците си./  Бързайте, летете! /Надава звуците си./  Днес ще бъда тъжен, но вие не ми се сърдете, изневерих ви с човек, който разговаря с мен. Аз говоря с човек. /Звуците./ Колко сте много! Отдавна не съм ви викал. Затъжих се за вас. /Звуците./ Показвам ви на друг човек, за първи път го правя, но вие не знаете какво е самотата. /Звуците./ Не бойте се, той е добър; малко луд, малко самотен като мен, не е дрънкало, ще  мълчи, няма да каже на другите. Защото няма да повярва. Ще ви види, но като мине време, ще разтърка очи и ще помисли че е сънувал. /Звуците./ Елате, мои, приближете се! А така, скачайте! По-високо!
Чуваме пронизващото цвърчене на десетки делфини.
Г л у п а к ъ т. Внимавайте, там е плитко. Хей, ти, палавнико!… Не бързай пред другите.
Цвърченето на стадото.
Г л у п а к ъ т. Спокойно!… Пази се от скалите!… /Нежно./ Ето ръката ми… И какво искаш?… Близнете си!… Какви зъби имате!… И ти ли?… А близни си и ти!… Спокойно, мили мои!… Голяма радост, голямо чудо!… Сякаш не сте ме виждали… И на теб ще дам ръката си… На! /Лудо цвърчене на делфините, плясъци във водата./ Да знаете, че ни гледат… Един човек… Писател!… И той – на открито!… Ще ни опише! Нека си пише! Никой няма да му повярва. Не е и за вярване. Той знае това. Аз самият още не вярвам! /Цвърченето./ Мили мои! /Плясъци./ Скачайте, скачайте! Радвайте се! /Цвърченето/ Обичам ви!
Лудо цвърчене и плясък. Музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът ви представи „Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.

борис
априлов
*
ЧИМИ
*
радиопиеса
за
деца

ТУК! ЧИМИ за РАДИО.pdf. file за сваляне.

.

ЛИЦА:
ДИМБИ          – човече
ДОМБИ          – човече
МОКСИ         – магаре
ЛИСКО          – лисиче
ЧИМИ            – проклетник

.

.

Някаква полянка в някаква гора.
Изглежда, че е хубав ден, птиците премаляват от пеене.
Чуваме подсвиркване, Димби се приближава. Подсвиркването секва.
Д и м б и. Ааа, Домби го няма. Вече е трийсет и осем часът и няма да го чакам.
Подсвиркването му ни подсказва, че се отдалечава.
Чуваме тананикането на Домби.
Д о м б и /след като се е приближил/. Еее, ма защо го няма Димби. Часът е петдесет, а го няма.
Тананикането му ни подсказва, че Домби се отдалечава. Отново пеят птички.
Д и м б и. А, Домби, ти ли си?
Д о м б и. Аз съм, Димби. Защо закъсня?
Д и м б и. Ти закъсня.
Д о м б и. Напротив – обратното. Димби. Когато дойдох, нямаше никой.
Д о м б и. И аз като дойдох нямаше никой.
Д и м б и. Защото си бях тръгнал.
Д о м б и. Ами и аз си бях тръгнал преди да дойдеш.
Д и м б и. Добре че се сетих да се върна.
Д о м б и. И аз, Димби. А бе, викам си, ние с Димби имаме ли среща пред този варел, дето е тук, /чуваме почукване по варела/ или нямаме? И понеже помня много добре, че имаме, взех че се върнах.
Д и м б и. Да, ама аз бях тук.
Д о м б и. Но когато ме нямаше.
Д и м б и. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.
Д о м б и. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.
Д и м б и. Добре де, нали се срещнахме! Какво смяташ да правим днес?
Д о м б и. Ще се къпем.
Д и м б и. А после?
Д о м б и. Отново ще се къпем.
Д и м б и. До вечерта ли?
Д о м б и. Докато се случи нещо по-интересно. Тогава ще започнем да се занимаваме с по-интересното нещо.
Чува се вик за помощ.
Пауза.
Д и м б и. Май че някой вика. За по…
Д о м б и /учудено/. Че кой може да вика? /Оглежда се./ За по…
Отново се чува викът за помощ.
Д и м б и. Ето!… Чуй!… /Двамата се ослушват./ Предлагам незабавно да си вървим… /Тръска глава задето е сбъркал./ Да помогнем.
Д о м 6 ж. Да, Димби, прав си – да вървим!
Д и м б и. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, където някой си вика за по…
Д о м б и. Когато някой вика за по…, около него положението не е добро.
Д и м б и. Ами ако е добро, защо ще вика за по…
Дълга пауза. Песента на птичките.
Д и м б и /неубедено/. Май че ми се е сторило.
Д о м б и /съгласява се/. Точно така.
Г л а с ъ т /който преди малко викаше за помощ/. Ами, ами!
Д и м б и /тихо, уплашено/. Ало, кой иска помощ?
Г л а с ъ т. Аз.
Д и м б и. Кой си ти?
Глас ъ т. Чимиджимичамиджоми!
Пауза.
Д и м б и. Какво?
Д о м б и. Кой?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Д и м б и /учудено/. Какво е това?
Ч и м и. Кое?
Д и м б и. Дето го каза?
Ч и м и. Не казах нищо.
Д и м б и. Не, не… Ти говореше нещо дълго.
Д о м б и. Обширно.
Ч и м и. Казах само името си.
Пауза.
Д и м б и /плахо/. Домби, този варел…
Д о м б и /несигурно/. Вярваш ли, този варел?…
Пауза.
Д и м б и. Слушай.
Ч и м и. Какво?
Д и м б и. Ти наистина ли си във варела?
Ч и м и. Нямате си представа колко съм вътре.
Д и м б и. Добре де – какво искаш?
Ч и м и. Да ме извадите.
Д и м б и. Защо?
Ч и м и. Защото вън е по-добре отколкото вътре.
Д и м б и. Но защо ние?
Ч и м и. А кой?
Д и м б и. Защо не си излезеш сам?
Ч и м и. Не мога.
Д о м б и /отсича/. Както си влязъл, така ще си…
Ч и м и. А бе влизането беше горе-долу лесно, /пауза/ но излизането…
Д и м б и. И защо си влязъл?
Ч и м и. Понеже се разхождах.
Пауза.
Д и м б и. И ние се разхождаме…
Д о м би. …но не влизаме във варели.
Ч и м и /учудено/. Защо?
Д и м б и. Заобикаляме ги.
Д о м б и. Този варел знаеш ли откога стои тук и винаги го заобикаляме.
Д и м б и /възмутено/. Ще влиза във варели!
Д о м б и /възмущава се и започва да се навива/. Ще влиза във варели! Слушай, как те наричаха?…
Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!
Пауза.
Д о м б и. Слушай, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш?
Ч и м и /невъзмутимо/. Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.
Д и м б и. Аха, изпречи!
Ч и м и. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?
Д и м б и. Да де, разбираме.
Ч и м и. И си викам – да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда отгоре…
Д и м б и /ядосано/. Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?
Ч и м и. Никой.
Д о м б и /нетърпеливо/. Продължавай!
Ч и м и. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.
Димби и Домби се закискват.
Д и м б и. Че кой варел няма дупка.
Д о м б и /потвърждава/. Варел без дупка!
Ч и м и. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и… Край!
Д о м б и /внезапно/. Като стол без крак.
Д и м б и /учудено/. Домби, какво говориш?
Д о м б и. Варел без дупка е като стол без крак, или тенджера без капак!
Д и м б и. Не прекъсвай съществото, което говори!… /Обръща се към варела./ Какво имаше в тъмното?
Ч и м и /разочаровано/. Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. /Чука по варела./ Чувате ли?
Д и м б и. Чуваме!
Ч и м и. Празно.
Д и м б и /след пауза/. Домби.
Д о м б и. Кажи, Димби.
Д и м б и. Ами… Трябва да го спасим.
Д о м б и /към варела/. Слушай, ще те спасим!… Ще по-търсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?
Ч и м и. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя!… Защо ви е приятел?
Д и м б и. Защото не можем. Варелът е висок.
Д о м б и. Ще потърсим някой ВИСОК приятел.
Ч и м и. Добре.
Д и м б и. Да не вземеш да изчезнеш?
Ч и м и. Къде повече?…
Музикална пауза.
Д и м б и /поглежда часовника си/. Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятелите ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.
Д о м б и. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точка, Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.
Д и м б и. Чудесно, да намерим Мокси!
Музикална пауза.
Някакъв странен шум, нещо се трие.
Ч и м и. Ей, кой се чеше на варела?
М о к с и. А! Кой е? /Тишина./ Кой там? /Рита варела./
Ч и м и. Защо риташ? Кой рита варела?
М о к с и /най-после се престрашава/. Ей, бъчво!
Ч и м и. Какво?
М о к с и /трепва/. Бъчва такава!
Ч и м и. Ти си бъчва!
М о к с и /прави крачка назад/. Брей!… Аз съм магаре!… А ти… такова… Какво… там… такова?
Ч и м и. Какво такова?
М о к с и. Бъчва… пък… говориш…
Ч и м и /смее се/. Хе-хе! Бъчва!
М о к с и. Варел!
Ч и м и. Аз съм Чимиджимичамиджоми!
М о к с и /ядосано прави втора крачка назад/. Ей!
Ч и м и. Какво?
М о к с и. Няма да… таковаш?
Ч и м и. Да каковам?
М о к с и. Ами, какво… таковаш!
Ч и м и. ТИ ТАКОВАШ!
М о к с и. Нищо подобно!… Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж…
Ч и м и. Какво бе, какво изведнъж?
М о к с и /вика неочаквано/. Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли ако те ритна!
Ч и м и. Ритни де!
М о к с и. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копито ще видиш!
Ч и м и. Засили се де!
М о к с и. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!
Ч и м и. Чакам.
М о к с и /ядосано/. Сега ще видиш!
Бързо се отдалечава.
Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.
Ч и м и. Хайде де!… Какво стана?
Мълчание. Само песента на птиците.
Ч и м и. Ей, къде си?
Някои от птиците млъкват.
Ч и м и. Щеше да риташ?
Млъкват и останалите птици.
Ч и м и. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!… Ще рита!… Хе-хе!. Избяга!… Хе-хе! Няма го!
Някой почуква по ламарината.
Ч и м и. Влез!
Д и м б и /осведомява го/. Аз съм, Димби.
Ч и м и. Какво бе, ще ме спасявате ли?
Д и м б и. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.
М о к с и. Домби, защо разговаряте с тази презряна бъчва?
Д о м б и. Мокси, търсим те.
Д и м б и /зарадвано/. Чакаме те!
М о к с и /прошепва/. Димби!
Д и м б и. Какво?
М о к с и. С кого разговаряте?
Д и м б и. Амии, с този… Как ти беше името?
Ч и м и /с удоволствие/. Чимиджимичамиджоми!
Д и м б и /пояснява/. С него разговаряме.
М о к с и /приближава се още малко/. Че какво е то? Същество ли е, вещество ли е?… Магаре?
Д и м б и. И аз не знам. /Към варела./ Чимибими… димирими… и така нататък, какво представляваш?
Ч и м и. Нищо… Аз съм само Чимиджимичамиджоми!
Д о м б и /пояснява/. Това е!
М о к с и /учудено/. Ха!
Д о м б и /приближава до самия варел, любопитно/. Добре де – животно ли си, човек ли си?
Д и м б и. Предмет ли си?
Ч и м и. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!
Д о м б и /въздъхва/. Ох!… /пауза/ Искаме да знаем голям ли си, малък ли си?
Ч и м и. Глупаци!
Д и м б и. Домби, ставаш смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти, например, не можем да влезем. Мокси – също, следователно Чимиджоми и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.
Д о м б и. Да, Димби, но името, името му как е влязло?
Д и м б и. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал, и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?
Д о м б и. Ами!… Трябва ми поне една седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го довърша.
Д и м б и /към варела/. Чими!
Ч и м и. Какво?
Д и м б и. Можеш ли да го кажеш отново?
Ч и м и /бързо/. Чимиджимичамиджоми! Най-обикновено име.
Д и м б и. Я го повтори, но бавно.
Ч и м и. Чи-ми-джи-ми-ча-ми-джо-ми!
Д и м б и. Чи-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.
Ч и м и /иска да знае/. Добре де, а кога ще ме спасявате? Не мога да стоя тук до края на живота си!
Д и м б и. Това е най-лесното. /Обръща се към Мокси/. Мокси!
М о к с и /изпълнен с лоши предчувствия/. Какво?
Д и м б и. Предложи нещо.
М о к с и. АЗ?
Д и м б и. ТИ.
М о к с и. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет.
Д о м б и. Добре де, според теб какво е?
М о к с и. Според мен, това е едно НИЩО.
Д о м б и. Глупости!… Той има име!
Д и м б и. И толкоз дълго.
Д о м б и. Когато едно нещо е нищо, то няма име.
М о к с и /отсича/. Вятър! Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка…

Песничка за нищото.

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е НЕЩО.
Взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва къмто теб.
 
Питаш го: как си бе, НИЩО?
То разговаря горещо,
всъщност не казва то НИЩО,
НИЩО, а говори си със теб.
.

На това място и Димби и Домби също запяват:

От нищото нищо не става,
защото си е НИЩО то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.
.
Ч и м и /изкрещява/. За мен ли пеете?
Триото млъква.
Д о м б и /смутено се оправдава/. Мокси запя и… ние…
Ч и м и /крещи ядосано/. И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?
Д о м б и. Моля ти се, ще те спасяваме!
Ч и м и. Тогава?… Аз чакам ли чакам, а вие пеете!
Д о м б и. Добре. /Смотолевя./ Добре.
Д и м б и /строго към Мокси/. Мокси, ти ли започна?
М о к с и /навежда глава/. Пак Мокси. Всички пяхме.
Д и м б и. Да, ама кой почна?
Д о м б и /възмутено/. Мокси почна.
М о к с и /веднага отрича/. Не!
Д и м б и /преглътва/. Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш и то една доста обидна песен.
Д о м б и /решително/. Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?
М о к с и /смотолевя/. Не знам.
Д о м б и. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми.
М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук!
Д о м б и /сочи/. А ние с Димби стояхме тук. Тук ли стояхме?
М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук.
Д о м б и. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така. /Показва как, като запява./

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,
викаш си – о, туй е НЕЩО,
взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Д и м б и /пояснява/. А след туй започна втория куплет. Ей така! /Запява./

.

Питаш го: как си бе, НИЩО?
То разговаря горещо,
всъщност не казва то НИЩО,
НИЩО, а говори си със теб.

.

М о к с и /ядосано/. Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… /Запява./

От нищото нищо не става,
защото си е НИЩО то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.

Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,
викаш си – о, туй е НЕЩО,
взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Песента свършва, тримата млъкват.
Пауза.
Ч и м и /горчиво/. Е? Какво стана?
Пауза.
Д и м б и /наивно/. Какво стана?
Ч и м и. Ами, уж се скарахте на магарето, задето ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.
Д о м б и. Да му докажем, че почна пръв.
Ч и м и /тъжно/. Да де. ТОЙ почна, ВИЕ свършихте… Карай да върви!
Д и м б и /настоява/. Доказахме му, че почна!
Ч и м и /въздъхва бавно и продължава мисълта си/. Не е важно кой почва. Важното е кой СВЪРШИ…
Неловка пауза.
Д и м б и /поглежда варела/. Чими, как да ти го обясня… Просто ни се пееше.
Д о м б и. Знаеш ли от кога не сме пели?
Ч и м и /весело/. А, спасяването е лесно!
Д и м б и. Това е най-лесното.
Д о м б и. Ей сега! Мокси!…
М о к с и /с лоши предчувствия/. Какво?
Пауза.
М о к с и. Какво има?
Д и м б и /кани го/. Застани до варела.
М о к с и. Защо?
Д о м б и. Хайде, хайде.
М о к с и. Добре де, заставам.
Пауза.
Д и м б и /заключава/. Не си високо животно.
М о к с и. Хайде сега и обиди!…
Д о м б и. Димби, не е ли по-добре, вместо високо животно, да намерим някое умно животно?
Д и м б и. Това си викам и аз.
М о к с и /намесва се/. А бе, как да ви кажа, знам такова животно!
Д о м б и. Кажи го!
Мо к с и. И умно…
Д о м б и. …и хитро.
Д и м б и. Аха.
Д о м б и /въздъхва/. Но го няма…
Д и м б и. Търсихме го.
М о к с и. Какво ни струва да го…
Д о м б и. Да го повикаме!
Д и м би. Едноо, двее…
Д о м б и. Три!
Т р и м а т а /викат/. Лиско!
Никой не отговаря.
– Лискоооо!
Никакъв отговор.
– Лискоооооооо!
Л и с к о /гласът му/. Каквоооо?
Т р и м а т а. Елааа!
Пауза.
Л и с к о. Охоо, три умни същества на едно място!
Д и м б и. Лиско, здравей!
Д о м б и. Добре, че дойде!
М о к с и. Сега ще става каквото ще става!
Л и с к о. Защо? Да не би да се е случило нещо?
Д и м б и. Да.
Д о м б и. Случи се.
М о к с и. Ще видиш какво.
Л и с к о. Това е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин, събуждам се и си викам: времето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?
Т р и м а т а. Добре сме!
Д и м б и /подхваща задъхано/. Лиско, знаеш ли? Преди малко…
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Да, ама…
Л и с к о. Не бързай, Мокси.
Д о м б и /нетърпеливо/. Не мога да разбера, защо не почваме?
Л и с к о. Домби, спокойно. За всичко има време.
М о к с и. Това им казвам.
Д о м б и /не издържа/. А кога ще го… Той е в беда.
Л и с к о /изглежда всеки, поотделно/. Кого?
Д о м б и. Чими!
Л и с к о. Какво е Чими?
М о к с и. Едно абсолютно нищо.
Л и с к о. Как така – НИЩО?
М о к с и. Нещо неопределено. На такива аз казвам – НИЩО.
Ч и м и. ТИ СИ НИЩО! /Гласът му прозвучава неочаквано и остро/.
Л и с к о /изненадано/. Кой се обажда?
Ч и м и. Аз.
Л и с к о /шепти на приятелите си/. Той каза АЗ.
Д и м б и /тюхка се/. Не мога и не мога да кажа името му!
Д о м б и. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка
М о к с и /настоява/. Едно НИЩО!
Л и с к о /спокойно/. Не, Мокси. Не си прав… Това НИЩО каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си: аз – значи нещото си е НЕЩО, а не НИЩО… Той също е…
Ч и м и /ядосано/. А, бе… Вие!… Ще ме спасявате ли?
Л и с к о. Кой се обажда?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Охоо! Започва се… Ей!
Ч и м и. Какво?
Л и с к о. Името ти е най-малко три метра.
Д о м б и. Трябва да се изговаря на почивки.
Л и с к о. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.
Ч и м и /с гордост/. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Във варела ли се намираш?
Ч и м и. Да!
Л и с к о. И как стана тая работа?
Ч и м и. И на теб ли да обяснявам, глупако?
Л и с к о. Охо!
Напрегната пауза.
Ч и м и. Ами, както си вървях, гледам – пред мен: варел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Качвам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.
Л и с к о. Там е работата.
Ч и м и. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмното, спущам се през дупката –  туп!…
Л и с к о. На дъното.
Ч и м и. В тъмното.
Л и с к о. И какво има в тъмното?
Ч и м и. Нищо, глупако!
Л и с к о. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?
Ч и м и. Чимиджжшчамидаюми!
Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо!… Умирам за такова.
Ч и м и /радостно/. Нали?
Л и с к о. Можеш да си го увиваш около врата, като шал.
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Какво, Домби!
Д о м б и /изумено/. Уби ме!…
Д и м б и. Как го запомни?
М о к с и. Можеш ли да го повториш?
Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!
Ч и м и. Еееей!
Л и с к о /спокойно/. Чими!
Ч и м и. Кажи, глупако!
Л и с к о. Можеш ли да кажеш какво представляваш?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Като животно какво представляваш?
Ч и м и. Пак същото.
Л и с к о. Как!… Това ти е името, нали?
Ч и м и. И името, и другото.
Пауза.
М о к с и /прошепва/. Предлагам да бягаме.
Л и с к о. Мокси, кротувай! /Към варела./ В къщи как ти викат?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. На баща ти как му викат?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. А на майка ти?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Чудна работа!…
М о к с и /шепне/. Да се измитаме, докато е време.
Д о м б и. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и възпитанието.
Л и с к о. Така ли смяташ?
Д о м б и. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.
Л и с к о. Добре де, какво да правим?
Д о м б и. При такива случаи разумните живи същества си плюят на петите и бягат. Нали, Димби.
Д и м б и. Ако вземете решение, аз бих драснал пръв, но каквото решат всички.
Л и с к о /обръща се към варела/. Чими.
Ч и м и. Каки, глупако!
Л и с к о. Баща и майка имаш ли?
Ч ,и м и. Не знам.
Пауза.
М о к с и. Казах ли ви?
Л и с к о /към Чими/. Сираче ли си?
Ч и м и. Не знам.
Л и с к о. Братчета и сестричета имаш ли?
Ч и м и. Откъде да знам, бе, глупаци?
Д и м б и /намесва се/. Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш!
Ч и м и /ядосано/. Не знам, казах, глупаци такива!
М о к с и /категорично/. Тая работа не ми харесва!
Д и м б и  и  Д о м б и /едновременно/. И на мен!
Пауза.
Л и с к о /към варела/. Чими!
Ч и м и. Да.
Л и с к о. Слушай, моето момче!
Ч и м и /крещи/. Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?
Л и с к о. Ще те спасяваме!
М о к с и. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук. Ако това проклето същество, което от бъчвата нарича спасителите си глупаци, е на свобода, кой знае какво би могло да стори.
Д о м б и. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход, то си позволява да бъде проклето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между ВЪТРЕ и ВЪН, нали?
Л и с к о. Разбира се, разликата е огромна. /Към Димби/. Димби, имаш думата.
Д и м б и. Смятам, че трябва да помислим.
Л и с к о. Когато се спасява, се бърза.
М о к с и /крещи/. Не съм съгласен.
Л и с к о. Мокси, какво те прихвана?
М о к с и. Преди всичко не знам кого спасяваме. Дори не знам КАКВО спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.
Л и с к о /клати глава/. Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш.
М.о к с и /иронично/. Така ли?
Л и с к о. Така.
М о к с и. Домби, какво ще кажеш?
До м б и. Само да не съжаляваме.
Л и с к о. Приятели, законът е такъв: изпадне ли някой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е законът.
М о к с и /смотолевя/. Едва ли.
Д и м б и /намесва се/. Лиско, как можеш да спасяваш нещо, което не е определено?
Л и с к о. Разбери, Димби!… Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възможност – спасяваш и не мислиш… Хайде!
Д о б и. Какво хайде!
Л и с к о. Донеси въжето!
Д и м б и. Аз ще го донеса. /Излиза./ Пауза.
М о к с и. Димби няма да се върне.
Л и с к о. Защо смяташ така?
М о к с и. Този, който сам предлага да отиде за въже, отива и забравя да се върне.
Л и с к о. Глупости.
Д о м б и. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.
М о к с и. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.
Л и с к о. Дори когато протягаш ръка за помощ?
М о к с и. Да.
Ч и м и /крещи/. Стига!…
Л и с к о. Чими!
Ч и м и /крещи/. Престанете!
Л и с к о /окопитва се/. Чими, какво ти става?
Ч и м и. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във варел ли съм попаднал или на събрание?… Да го спасим ли, да не го ли?… Говорите, говорите, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате !
Л и с к о. Ще те спасим.
Ч и м и. Аз чакам, а те – бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – заседават!… Засрамете се!…
Л и с к о. Добре де, засрамихме се.
Ч и м и. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!
М о к с и /вика/. Чу ли?
Ч и м и /вика/. Некадърници!
М о к с и /кипва/. Лиско! Нищо ли не чуваш?
Л и с к о. Мокси, не съм глух.
М о к с и. Отивам си!
Ч и м и /вика/. Отивай си, бе глупак!
М о к с и. Кой е глупак?
Ч и м и. Откакто съм във варела, все си отиваш!
М о к с и. Млъкни! /Изревава и ритва варела./
Ч и м и. Некадърник!
М о к с и /нахвърл се яростно срещу варела и рита/. Млъкни, ти казвам!
Ч и м и. Знаеш само да риташ!… И все празни варели… Защо не ритнеш мен?
М о к с и. Ела де, ела да те ритна!
Ч и м и. Изкарай ме и ме ритни!
М о к с и /безпомощно/. Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мислиш?
Д о м б и. Според мен, това зло, дето е вътре, не заслужава да го спасяваме.
М о к с и. Лиско, чу ли?
Л и с к о. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друго.
М о к с и. Не мисли повече!… Няма да спасявам това зло!
Д и м б и /запъхтяно/. Още ли не сте взели решение?
М о к с и /оплаква се/. Димби, докато те нямаше, онова зло във варела ме предизвикваше и обиждаше.
Д о м б и. Доколкото разбирам, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро ВЕЩЕСТВО, което се ПРЕСТРУВА на същество.
М о к с и. Е, Лиско?
Л и с к о. Трябва! Макар че и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.
М о к си. Не в беда, а във варел!
Лиско. Все едно.
М о к с и. И все пак искам да знам какво му е трябвало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат? Видим ли варел, заобикаляме го, Нали, Димби?
Д и м б и. Лично аз заобикалям варелите.
Д о м б и. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.
М о к си. А той – вътре!
Л и с к о  /философски/. Разни животни, разни идеали, Мокси!
М о к с и /крещи/. Не!
Л и с к о. Хайде!
Т р и м а т а. Какво?
Л и с к о. Почваме спасителната акция!
М о к с и. Хайде!
Л и с к о. Какво „хайде“, Мокси?
М о к с и. Да си вървим! Довиждане.
Пауза.                   
Д о м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Според мен… Хайде да не казвам…
Л и с к о. Кажи, кажи!
Д о м б и. Според мен, това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.
Л и с к о. Ясно, Домби!… Свободен си.
Д о м б и. Извинявай, но… Довиждане.
Пауза.
Л и с к о. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?
Д и м б и. Извинявай, Лиско, но…
Л и с к о. Не се оправдавай!
Д и м б и. Много те уважавам, но ме е страх. Не знаеш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!… Довиждане!
Л и с к о. Довиждане, Димби!… /И понеже Димби стои./ Защо не тръгваш?
Д и м б и. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката. Довиждане.
Тишина.
Ч и м и. Ей!… Пауза.
Ч и м и. Ей!… Пауза.
Ч и м и. Ей, спотайваш ли се?…
Тишина.
Ч и м и. А бе, един от тия глупаци не остана ли?… Къде сте?…
Тишина с птички.
Ч и м и /уплашено/. Помооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…
Л и с к о /обажда се най-после/. Викай!… Повикай си!…
Ч и м и. А, тук ли си?… Защо мълчиш?
Л и с к о. Прави ми кеф!
Ч и м и /тревожно/. Защо мълчиш?
Л и с к о. Да ти натрия мутрата! Затова!
Чими мълчи. Размисля.
Ч и м и /най-после/. Ей!… Кой си ти, бе? /Предава се./ С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?
Л и с к о. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…
Ч и м и. Какво няма?
Л и с к о. Няма смисъл да ми показваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм в стомаха на акула… Къде не съм бил!
Ч и м и. Във варел не си бил!
Л и с к о. И макар че си някакво неизвестно нищожество, ще те спася.
Ч и м и. Моля те, Лиско!
Л и с к о. Вече ми харесваш… И без обиди към приятелите!…
Ч и м и. Няма вече.
Л и с к о. Да чуя името си!
Ч и м и. Обещавам, Лиско!
Д и м б и. Лиско! Аз се върнах.
Л и с к о. Зная.
Д и м б и. И наистина, когато някой е изпаднал в беда, какъвто и да е той… Нали разбираш?…
Л и с к о. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак.
Д о м б и. Лиско. Аз… такова…
Л и с к о. Ти се върна, Домби, разбрах.
Д о м б и. Понеже…
Л и с к о. Без понеже!
Д о м б и. Добре, без понеже!
Л и с к о. Домби, трябва да измислим начин за измъкването на този кръгъл глупак… Кажи, Мокси! Кажи де!
М о к с и. Нищо.
Лиско /весело/. Добре.
М о к с и. Понеже…
Л и с к о. Без понеже.
М о к с и /троснато/. СЪС понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.
Л и с к о. Така ми харесваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасяването на този невероятен нахал.
Ч и м и /не издържа/. Лиско, обиждаш!…
Л и с к о. Млъкни!
Ч и м и /кротко/. Добре.
Т р и м а т а. А!
Д п м б и /прошепва плахо/. Май си го усмирил!
Д о м б и. Направил го е на памук.
М о к с и. Лиско, Чими е преобразен.
Л и с к о /усмихва се/. Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.
Д и м б и. Защо ти е стълба?
Л и с к о. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!
М о к с и. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво иска Лиско.
Л и с к о. Мокси, много силно се впрягаш в работа.
М о к с и. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.
Л и с к о. Ти си славно магаре!
Ч и м и /внезапно извиква/. Голямо!
М о к с и. Чу ли?… Отново.
Ч и м и /оправдава се/. Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!
М о к с и /обидено/. Мисли, че не разбирам от тънки обиди.
Л и с к о /строго/. Чими, извини му се!
Ч и м и. Извинявай, Мокси. Не си толкоз голямо магаре.
М о к с и. Лиско, пак!…
Л и с к о /вика/. Чими!
Ч и м и. Мокси, извинявай!
Л и с к о /към Мокси/. Доволен ли си?
М о к с и /усмирява се/. Това е друго.
Д и м б и. Ето стълбата.
Д о м б и. Донесохме я.
Л и с к о /тържествено/. Прекрасно! Един от нас трябва да стъпи върху варела. Качим ли се на него – готово!
– Ей!
– Чудесно!
– Идеално!
– Браво, Лиско.
Пауза.
Л и с к о. Домби!
Д о м б и. Кажи, Лиско.
Л и с к о. ТИ ще бъдеш!
Д о м б и. Мммоля?
Л и с к о. ТЕБЕ ще качим!
Д о м б и. Кккак?
Л и с к о. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. /Съответните шумове./ Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпало, стъпи не се бой!
Д о м б и. Така ли?
Л и с к о. Точно така!
Д о м б и. Защо?
Л и с к о. За да се изкачиш нагоре.
Д о м б и. Не!
Всички извикват.Викове: къде бягаш? Върни се.
Д о м б и. Димби е по-пъргав!
Натирват го към стълбата. Насърчават го. – Хайде!… Не бой се!… Качи се!
Л и с к о /строго/. Домби! Домби. Кккакво?
Л и с к о. Какво ще правиш, като се изкачиш по стълбата?
Д о м б и. Не знам.
Л и с к о. Ще стъпиш на варела.
Д о м б и. Не.
В и к о в е. Чакай!… Стига вече!… Ела.
Д о м б и. Къде ме качвате? Страх ме е,
Д и м б и /предупреждава го/. Гледай да не уцелиш дупката!
Д о м б и /разтреперва се/. Лиско, чу ли?
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Той каза, че мога да умеря дупката.
Л и с к о. Дупката не е толкоз голяма.
Д о м б и /спрял е по средата на стълбата/. Но, все пак… Не е ли по-добре, вместо мен, да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той по-рядко пада в дупки.
Д и м б и /крещи/. Не е вярно! Падал съм!… Непрекъснато падам в дупки!… Видя ли дупка – право в нея!
Д о м б и /проплаква/. Лиско!
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Знаеш ли как лъже?
М о к с и /намесва се/. Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби?
Д и м б и. Да.
Л и с к о /извиква ядосано/. Домби, смело! Иначе – не знам!
Д о м б и. Ох!
Л и с к о. Още нагоре!
Д о м б и. Страх ме е.
М о к с и. Много нагоре отива!
Л и с к о. Домби, къде отиваш?
Д о м б и. Далеч от дупката!
Д и м б и. Ми ти се хвана за клона.
Чуваме някакъв шум.
Гласове: – А!
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Не бой се.
Д о м б и. Защо дръпна стълбата?
Л и с к о. За да не се върнеш.
Чими се смее доволно.
Ритник по варела.
Ч и м и /ядосано/. Не ритай варела!
М о к с и. Млъкни!
Д о м б и. Какво стана?
Л и с к о. От страх се качи на клона.
Д о м б и /крещи/. Не искам на клона!
Л и с к о. Спокойно, Домби!
Д о м б и. Свалете ме!…
Л и с к о. Ама защо се качи там?
Д о м б и. За да не падна в дупката.
Л и с к о /нервирано/. Обърка ни работата!
Ч и м и /обажда се/. Ей, спасявате ли ме?
Л и с к о. Трай!… Димби!
Д и м б и /плахо/. Кажи.
Л и с к о. Дай въжето!
Д и м б и. Ето го.
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Кажи, Домби?
Д о м б и. Докога ще вися?
Л и с к о /успокоява го/. Ще те спасим!
Ч и м и /крещи/. Какво? Друг ли спасявате?
Л и с к о. Трай там!
Ч и м и. Зарязахте ме, заради някой си друг!
Л и с к о. Млъкни!
Тишина.                                      
Д о м б и /жално/. Лиско, аз чакам.
Л и с к о. Спокойно.
Д о м б и. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.
Л и с к о. Търпение.
Д о м б и. Имам чувството, че ще падна.
Л и с к о. Ще тупнеш на варела.
Д о м б и. Не искам.
Мълчание. Напрегната тишина.
Ч и м и. Ей, какво става?
Л и с к о. Домби, връзвам този камък и го прехвърлям през клона. Ти се хващаш за въжето и се спущаш върху варела. Димби, вземи другия край на въжето.
Д и м б и. Какво да го правя?
Л и с к о. Ще го държиш.
Д о м б и. Ръцете ми омаляха!
Л и с к о. Сега можеш да се спуснеш на варела.
Д о м б и. По въжето ли?
Туп! Домби тупва върху варела.
Д о м б и. Сссега кккакво да ппправя?
Л и с к о /заповядва/. Погледни през дупката!
Д о м б и /навежда се/. Пппогледнах.
Л и с к о. Какво виждаш?
Д и м б и. Нннищо!…
М о к с и /въздъхва/. Спасяваме едно НИЩО.
Л и с к о /губи търпение/. Не виждаш ли нещо?
Д о м б и. Нищо. Тъмница!
Л и с к о. Пусни въжето в дупката.
Пауза.
Д о м б и. Готово! Пуснах края на въжето в дупката.
Тримата долу извикват „ура“.
Л и с к о. Чими!
Ч и м и. Какво?
Л и с к о. Не разбираш ли какво трябва да правиш?
Ч и м и. А бе, вие!… За какъв дявол ми пуснахте туй глупаво въже?
Л  и с к о. Да се изкачиш по него.
Ч и м и. Да не си луд!
Л и с к о. Защо?
Ч и м и. Не мога да се катеря по въжета.
Пауза с музика за озадачаване.
Л и с к о. Не можеш ли?
Ч и м и. Никак!
Пауза.
Л и с к о. Тогава се вържи, да те изтеглим.
Ч и м и. Не мога!
Л и с к о. Защо?
Ч и м и. Не съм такова животно, да се връзвам.
Л и с к о. Не можеш нито да се катериш, нито да се връзваш?
Ч и м и. Не разбрахте ли, бе глупаци!
Голяма пауза с музика за озадачаване.
Л и с к о. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?
Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Това знам, но… Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?
Пауза.
Ч и м и. Не знам… Каквото знам, казах го… Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о /уплашено/. Глава… Глава имаш ли?
Ч и м и. Глава ли?… Да проверя!… Имам!
Л и с к о /въздъхва/. Това е добре.
М о к с и /поема въздух/. Имал глава!
Л и с к о. Крака имаш ли?
Ч и м и. Амии, може би… Имам, имам!
Л и с к о /въздъхва/. Ох!… Колко са?
Ч и м и. Де да ги знам!
Л и с к о /ядосано/. Не си знаеш краката?
Ч и м и. Не мога да ги преброя.
Л и с к о. Много ли са?
Ч и м и. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, разбери!
Д о м б и /тайнствено/. Ох, не може да си преброи краката!
Л и с к о. Очи имаш ли?
Ч и м и. Имам.
Л и с к о. Уста?
Ч и м и. Имам.
Л и с к о. Опашка имаш ли?
Ч и м и. Имах.
Л и с к о. Какво?
Ч и м и. Имах!…
Л и с к о. А сега нямаш ли?
Ч и м и. Сега нямам.
Л и с к о. Къде е?
Ч и м и. Стопи се!
Тишина.
Д о м б и. Няма ли да ме свалите оттук?
Л и с к о /не му обръща внимание, на Чими/. Уши имаш ли?
Ч и м и. Не.
Л и с к о. По въже не можеш да се катериш, така ли?
Ч и м и. Никак.
Л и с к о. Нито да се връзваш?
Ч и м и. Не.
М о к с и. Казвам ви да бягаме, докато е време.
Д о м б и. Страх ме е, свалете ме.
Д и м б и. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото – привидение… А сме тръгнали да го спасяваме…
М о к с и. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?
Л и с к о. Защо пък точно на твоя, Мокси?
М о к си. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.
Л и с к о. Привидения не съществуват.
М о к с и. Знам, но… това вътре не ми прилича на нищо. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупка, пък…
Л и с к о. Какво – пък?
М о к с и. Пък изведнъж може да стане голямо.
Д и м б и /отсича/. Тук има нещо тайнствено!
До м б и. Сваляйте ме и да бягаме!
Л и с к о /опъва се/. Той е в беда, а който е в беда, трябва да бвде спасен.
М о к с и. Признай, страх ли те е?
Л и с к о. Ами, и мен ме хвана страх.
М о к с и /отрязва/. Да се омитаме.
Л и с к о /задъхано/. Един момент! Мокси, чакай!
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Чими!
Ч и м и. Какво бе, Лиско!
Л и с к о. Ръце имаш ли?
Тишина.
Ч и м и. Имам, но… де да знам… Може би не са ръце.
Л и с к о /шепне/. Май че ще бягаме заедно.
М о к с и. Така те искам!
Л и с к о. Крака или ръце?
Ч и м и. Когато си искам са крака.
М о к с и, А когато не искаш?
Ч и м и. Стават ръце.
Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него. Чуваме тичането им. Тишина.
Д о м б и. Избягаха. Всички.
Ч и м и /след пауза/. Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?
Тишина.
Ч и м и. Уплашиха се.
Л и с к о /шепти/. Страх ме е. Примирам от страх.
Чуват се барабани, после тромпети, гръмва оркестър, който кара лисичето да запее:
.
Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето нощ и ден.
То спи дълбоко в мене
и става на крака,
когато неусетно
попадна във беда.
Без страх не може всяко
разумно същество…
Страхът, това е сякаш
предпазно вещество.
Не се страхува само
последният глупак.
Да – всеки се страхува,
но важното е – как.
.

/Група започва да му приглася./

.

Бъди достоен ти,
когато се страхуваш!
Страхувай се, но с мярка.
В страха си горд бъди.
Бъди достоен ти,
за да не се срамуваш
след страшния момент
и всичките беди.

И т.н.

.

Л и с к о /неочаквано/. Чими!
Ч и м и. Пъзльо! Върна ли се?
Л и с к о. Знаеш ли да плуваш?
Ч и м и /радостно/. Ухаа!
Л и с к о. Да не лъжеш?
Ч и м и. Моля ти се!
Л и с к о /бодро/. Мокси, донеси маркуч!
М о к с и. Какво да донеса?
Л и с к о. Маркуч!… Но бързо!
М о к с и. Маркуч!… Ей сега!…
Л и с к о. Димби, ела… Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?
Ч и м и. Казах ти, глупако!
Л и с к о. Ако те пуснем в река, няма да се удавиш, така ли?
Ч и м и. Баба ти ще се удави!
Л и с к о. Ако лъжеш, си загубен!
Ч и м и. Баба ти лъже!
Д о м б и. Аз още вися…
Д и м б и. Ето маркуча!
М о к с и. Донесох ви маркуча!
Л и с к о. Развивайте!
М о к с и. Какво ли ще правим?
Л и с к о /заповядва/. Домби, поеми този край! Хвани!
Д о м б и. Хванах го! Какво да го правя?
Л и с к о. Пъхни го в дупката на варела.
През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.
Д о м б и. Готово! А сега?
Л и с к о. Можеш ли да скочиш долу?
Д о м б и. Ако ме хванете.
В с и ч к и. Еднооо, двеее, три!
Туп!… Гласове: удари ли се? Заболя ли те?
Д и м б и. Какво ще правим сега?
Д о м б и. На земята е по-добре. Какво ще правим сега?
Л и с к о. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешмата.
Т р и м а т а /с готовност/. Да!
Л и с к о. И ще пуснете водата!
Д и м б и. Ехааа!
М о к с и /с удоволствие/. И ще го удавим!
Л и с к о /към варела/. Чими, чу ли?
Ч и м и /крещи радостно/. Чакам водата!
Л и с к о /към тримата/. Хайде приятели!
Д и м б и. А ти – тук? Така ли?
Л и с к о. Да.
М о к с и. Нямаш ум! Това животно ще те изяде!
Д и м б и. Лиско, помисли!
Л и с к о /към варела/. Чими, ще ме изядеш ли?
Ч и м и. Това си е моя работа!
М о к с и /изревава/. Млъкни, злодеецо! /Рита варела./
Ч и м и. Ритай, страхливецо!
Д и м б и /на свой ред рита варела/. Млъкни!
Д о м б и. Чудовище! /Също ритва варела./
Ч и м и /вика/. Страхливци! Пъзльовци!
М о к с и. Ти си страхливец. /Рита./ не те е страх, защото си вътре.
Ч и м и. А вие ритате, защото сте вън.
Носачите на маркуча яростно заритват варела.
– Ако не ни бяха пратили до чешмата… /Тряс./
– …да носим маркуча… /тряс!/
– …тогава щеше да видиш… /тряс!/
– …какво щяхме да те направим!… /тряс!/
Л и с к о. Хайде, тръгвайте!
М о к с и /просълзено/. Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!
Л и с к о. Довиждане, Мокси.
Д и м б и. Довиждане, приятелю! Щом си глупав да оставаш.
Л и с к о.  Довиждане, Димби.
Д о м б и. А можеше да поживееш, приятелю!…
Л и с к о. Довиждане, Домби.
Д и м б и /отстрани/. Дано те видим отново!
Д о м б и /предлага/. Ако стане нещо – викай!
М о к с и /признава си/. За да избягаме по-далеч.
Л и с к о. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!
Д и м б и /извинява се/. Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?
Д о м б и. И да го пъхнем в чешмата.
М о к с и. И да го удавим.
Тримата излизат.
Лиско остава сам при варела.
Тишина.
Ч и м и. Лиско!
Л и с к о. Кажи, Чими!
Ч и м и. Тук ли си?
Л и с к о. Да.
Ч и м и. Не офейка ли от страх?
Л и с к о. Тук съм, бъди спокоен.
Ч н м и. И това ми било приятели!… Пръждосаха се и те оставиха.
Л и с к о. Е, поуплашиха се, но… Ще се върнат.
Ч и м и /засмива се особено нахално/. Ха-ха-ха!
Л и с к о. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!
Л и с к о /въздъхва/. Умирам от любопитство. Затова съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?
Никакъв отговор.
– Чими! Тишина.
– Чимии! Няма отговор.
Л и с к о /спуща се и удря варела/. Чими!
Ч и м и /внезапно/. Ехааа! Охааа!
Л и с к о /уплашено/. Какво има, Чими?
Ч и м и. Чудеснооо!
Л и с к о. Казвай!
Ч и м и. Водатааа!… Ехаа, водата!… Ха-ха-ха!… Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!
Д и м б и. Какво се е развикал този?
Л и с к о. Защо се върна?
Д и м б и. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх… Какво вряка този?
Л и с к о. Радва се.
Д и м би. Ще си изпатим, ей!
Л и с к о. Ооо, Домби, здравей!
Д о м б и. Какво се е развикал проклетникът?
Л и с к о. А, Мокси!…
М ок с и. Отидох да пусна чешмата.
Л и с к о /обръща се към варела и вика/. Чимии, върнаха се!
Ч и м и /провиква се/. Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хубавото нещо на света!… Кажете ми нещо по-хубаво от водата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!…
Л и с к о. Да видим чудото и тръгваме към реката!
Чими продължава да пее и да крещи.
Ч и м и /вика/. Идвааам!
Л и с к о /тръпне/. Чакаме те!
Ч и м и. Изкачвам сеее!
Л и с к о /смее се/. Голямо приключение си направихме!
Ч и м и. Идааа!
Четиримата го чакат, като се окуражават с възгласи:
– Ела, проклетнико!
– Ела, пакостнико!
Тишина.
Ч и м и. Ехаа… Урааа!… Ето ме – Жабокът Чими! Спасен съм! Глупаци глупави, довиждане!
Чуваме смехът му да се отдалечава.
Д и м б и. А!
Д о м б и. А!
М о к с и. Море, да знаех!
Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.
Лиско. Не е малко да спасиш живота на проклетник. Всички спасени досега, поне в книгите, се оказват все добри, а да спасиш проклетник!…
М о к с и. Ехее!
Д о м б и. Към реката!
Д и м б и. Да се къпем!
Л и с к о. Напред към реката!
Запяват песента за страха.
Песента им обаче секва.
Ч и м и /внезапно/. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря!
Л и с к о /усмихнат/. Това го знаем.
Ч и м и. И ще ви правя на пук!
Д и м б и. Ти ли бе?
Ч и м и. Когато сте в опасност ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна главите. /Рита варела./ Аз съм Чимиджимичамиджоми! /Чупи клон./ Проклетникът!
Тревожни звукови ефекти, които продължават доста. В зловещата мелодия чуваме отделни възклицания на нашите герои. Възклицанията изразяват безкрайно учудване. Отвреме-навреме ги прекъсва смехът на Чими, но сега този смях става мощен, дебел, претърпял е огромна промяна.
Д и м б и. А!…
Д о м б и. Какво става?
М о к с и. Олеле!
Л и с к о. Моля ви!
Д и м б и. Лиско, той расте!
Смехът става гръмогласен.
Д о м б и. Става по-голям от нас!
М о к с и. Вввввв…
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Ввеликан!
Л и с к о. Май че пуснахме злото от бутилката!
Чими се е превърнал наистина във великан, смее се зловещо, кърши клони и търкаля камъни, които по пътя си чупят дървета. Тревожно пищат птички, останали без гнезда. Врява, силен цвъртеж.
Бам! Финален удар. Отново смехът.
Ч и м и. Изпочупих дърветата!
М о к с и. Остави птичките без гнезда!
Д о м б и. Камъкът пльосна в реката!
Д и м б и. Затвори пътят на водата!
Л и с к о. Рибките подскачат на сухо!
Ч и м и /ликува/. Малък съм, а? Друго искате ли?
Смехът му се отдалечава.
Д о м б и. Той ми взе…
Л и с к о. Тихо!
Д о м б и. Шап…
Л и с к о. Моля ти се.
Домби. …ката!…
Л и с к о. Искам тишина!
Всички мълчат.
М о к с и. Ами да си мълчим тогава.
Л и с к о. Искам тишина!
Всички мълчат.
М о к с и. Пуснахте проклетника.
Л и с к о. Мокси!
Дълга тишина.
М о к с и. Отнесе ни и шапката. Тишина.
М о к с и. Казвах ви.
Тишина.
М о к с и. Но кой да слуша. /Тишина./ Мокси никой не го слуша. /Тишина./ Който вика за помощ… /тишина/ трябва да бъде спасен. /Дълга пауза./ Всеки, който бил в беда… трябвало да бъде спасяван.
Л и с к о /ядосано/. Точно така!
Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеждат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят /чуваме как/, птици пищят.
Л и с к о. Пази се!
Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде.
Нашите герои лежат неподвижно.
Чува се зловещият смях на Чими.
Ч и м и /гласът му/. Пази сееееее!
М о к с и. Олеле.
Чими със смях профучава над тях.
Тишина.
Д и м б и. Докога ще лежим така, да ни прескача?
Д о м б и. Шапката ми…
Л и с к о. Домби!
Тишина.
Д о м б и /не се стърпява/. Беше на главата му.
Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, оглежда се.
Л и с к о. Хайде.
Д и м б и /кой знае защо, шепти/. Тръгваме ли?
Л и с к о. Да.
Д о м б и. Мокси се е залепил за земята.
М о к с и /най-после/. Такива камъни не бяха падали на главата ми.
Л и с к о. Стани.
М о к с и. Ще лежа докато мръкне, ще се прибера и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърквате в такива каши като тази, да спасяваме проклетници. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? /Пауза./ Който вика за помощ трябва да бъде спасен. На ти сега спасен. Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.
Смехът на Чими.
Л и с к о. Лягай!
Смехът на Чими.
М о к с и /ядосано скача, замахва срещу смеха/. Чими, проклетнико!
Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Смехът, който глъхне. Тишина.
Л и с к о. Досега никой не ме е побеждавал!
М о к с и /от легнало положение/. Проклетник, но го спасихме.
Л и с к о. Изпълнихме дълга си.
Д о м б и. Но останах без шапка.
Л и с к о. Ще си я вземем.
Т р и м а т а. Какво?
Лиско мълчи.
Д и м б и. Мисля, че е излишно.
Д о м б и. Не съм за една шапка.
М о к с и. Шапка ли?… Как не!… Сега ще тръгнем да си взимаме шапките.
Мълчание.
М о к с и. Лиско, кажи нещо.
Л и с к о /бавно, спокойно, категорично/. Ще кажа.
М о к с и. Къде отиваш?
Пауза.
М о к с и. Туй не ми харесва.
Д о м б и. И на мен.
М о к с и. Ще видите,, ще се случат още неща. Този, лудият, не излезе за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.
Д и м б и. Че какво ли ще правим?
М о к с и. Да му се не види и шапката! Домби, защо правиш въпрос за една шапка?
Д о м б и. Не ми и трябва дори!
М о к с и. Изобщо, ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този дето излезе ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.
Д о м б и. И ти носиш.
М о к с и. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.
Пауза.
М о к с и. Без мен! /Тишина./ Оня е намислил нещо, но без мен!
Д о м б и. Тихо!
Д и м б и. Връща се.
М о к с и. Мъкне нещо.
Д о м б и. Някаква мрежа.
Д и м б и. Мрежа със колчета.
Д о м б и. С такива мрежи някои ловят пойни птички.
Л и с к о. Помогнете ми да завържем краищата на тази мрежа за тези млади дръвчета.
М о к с и. Какво ще правим, няма да е нещо хубаво. Лиско. Мрежата да легне, за да не се забеляЗва. А така! Сега – въжето! Мокси, въжето!
М о к с и. Нищо не давам!
Д и м б и. Ето въжето.
Л и с к о. Да вържем с него мрежата и да отнесем другия му край зад храстите.
М о к с и. Този смята да ни набута в нова опасност.
Пауза.
Л и с к о. Хайде, момчета, можете да си вървите.
М о к с и. Така може.
Л и с к о. По-бързо.
Д и м б и. Лиско, какво ще правиш?
Л и с к о. Ще го хвана.
М о к с и. Оня, който търкаля камъни?
Л и с к о. Аха,
Всички извикват и побягват.
Л и с к о. Отново тишина. Пак избягаха.
Птичи песни.
Л и с к о. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?
Птичи песни.
Л и с к о. Някоя проклетия.
Птичи песни.
Л и с к о. О, Димби, здравей!
Д и м б и. Не мога да те оставя в беля, приятел си.
Л и с к о. О, Домби, добре дошъл.
Д о м б и. Много ме е страх.
М о к с и /както си влиза/. Казвам ви да се махаме!
Прокънтява смехът на Чими.
Т р и м а т а. Олеле!
Л и с к о. Бързо зад храстите. Чимии, добре ли си? /Смехът./
М о к с и. Защо ми взе шапката? Лиско, дай си ми шапката.
Д о м б и. Мокси, млъкни!
М о к с и. Взе ми шап…
Л и с к о. Чимиджимичамиджомииииииииии! /Пауза./ Чимиииииии! /Пауза./ Проклетникоооооооо!
Ч и м и /гласът му/. Каквооооооооо?
Л и с к о. Довижданеееее!
Смехът на Чими.
Л и с к о /в тишината след заглъхването/. Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш.
Смехът.
Л и с к о /шепти/. Да се скрием зад храстите.
Пауза.
Д и м б и /шепти/. Това въже…
Л и с к о. Тихо!
М о к с и. Шап…
Л и с к о. Мокси!
М о к с и. Защо му я оставихме?
Л и с к о. Хванете края на въжето и стискайте. Когато ви кажа, ще дръпнете изведнъж.
Зловещият смях на проклетника, който се приближава.
Ч и м и /спира се задъхано/. А! О! /Смехът./ Там още една шапка. /Смях./ Станаха ми две шапки! /Смях./ Коя е по-хубава. Свалям първата, поставям втората. Свалям втората, поставям първата. /Смях./ И двете.
Л и с к о. Готови!
Ч и м и. Втората върху първата. Две шапки на една глава!
Смях.
Лиско. Едноо – двее – три!
Тап! Рязък шум.
Ч и м и. А!
Радостни викове на победителите.
Ч и м и. Ха!
Победителите викат ура.
Ч и м и. Каква е тази мрежа, която ме покри?
М о к с и. Не дърпай мрежата!
Д о м б и. Няма да избягаш!
Чими реве и вие от ярост.
Л и с к о. Елате.
М о к с и /разхожда се край пленника/. Чамичуми, какво става?
Ч и м и. Ти си магаре!
М о к с и. В момента мисля само за едно – да те ритна, или да не те ритна.
Ч и м и. Ти си магаре!
М о к с и. Защото, Чамичуми, мога и да те ритна и да не те ритна. Кеф ми да те ритна, кеф ми да не те ритна. Зависи от мен, а не от тебе, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. А ти не можеш да ме ритнеш. Ето. /Рита го./ Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме да вздим можеш ли? А!… Ритна ме! Лискооооо!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Той ме ритна.
Л и с к о. Така е, Мокси, злото винаги може да те ритне, дори когато е в капана.
Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.
Ч и м и /пищи/. Магаре!
М о к с и. А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!
Д и м б и. Хубава гледка, а? Злото е вързано.
Д о м б и. И можеш да си го риташ.
Ритник.
Ч и м и. Ох!
М о к с и. Ох, я!
Д и м б и. Кеф!
Рита.
Мокси рита..
Ч и м и /ядосано/. Този не искам да ме рита!
Л и с к о. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ще те рита. Виж ти – за първп път виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от туй? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.
Мокси рита Чими.
Л и с к о. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!
Д о м б и. И какво ще го правим?
М о к с и /бърза/. Ще си го държим и ще си го ритаме! Ще повикаме и други да го ритат. Целият свят!… Къде ще го държим? .
Л и с к о. Където кажеш.
М о к с и. Да го върнем във варела.
Ч и м и /панически/. Не!
Л и с к о. Аха!
Ч и м и. Не там! Вътре е тъмно.
М о к  с и. На тъмно! И ще ритам варела!
Прас!  Ритник на варела.
Л и с к о. Хайде!
М о к  с и. Започваме!
Д о м б и. Ехааа!
Ч и м и /крещи/. Неее!…
Ч е т и р и м а т а. Даааа!
Ч и м и. Моля ви!
Ч е т и р и м ата. Ахаааа!
Продължават да го пъхат.
Ч и м и. Олелелеее, ще слушам!
Л и с к о. Какво?
Ч и м и. Каквото кажете!
М о к с и. Ще ни обичаш!
Ч и м и. Даа!
Д о м б и. Ще ни ядосваш ли?
Ч и м и. Неее!
Д и м б и. Ще правиш ли злини?
Ч и м и. Неее!
Л и с к о. Ще пееш ли с нас?
Ч и м и. Дааа!
М о к с и. Да опитаме!

Запяват:

 

Когато хванеш злото
вържи го със въже.
Вържи го ти защото
така е най-добре.
Хем ти да си спокоен,
хем злото да реве,
да лази, да се моли
или да се кълне.
Туй лесно става
във театъра.
Туй лесно става
и на сън.
Остава само туй
да става и на яве
да става щом излеземе
навън.
Но, пипнете ли злото,
вържете го с въже,
вържете го защото
така е най-добре.
 
 

КРАЙ.


ДЕТСКИ:

ЧИМИ – вариант за радио/аудио.  ТУК!  ЧИМИ за РАДИО.pdf file за теглене.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

ЗА ВЪЗРАСТНИ:


ТУК! НЕ ПИПАЙ КУФАРА.pdf file за теглене.

борис
априлов
*
НЕ
ПИПАЙ
КУФАРА
*
куклена
пиеса

 

ЛИЦА:
 
ЧАРЛИ          – фокусник, изпълнява се на живо;               
ДИМБИ         – човече
ДОМБИ         – човече
МОКСИ        – магаре
ЛИСКО         – лисиче

Музика. Нещо като увертюра. Обстановката е лаконична, чиста, просто фон, върху който може да се играе всичко.

Музиката секва.

В кадър се появява фокусникът Чарли, облечен официално, при това с цилиндър. В ръцете си държи куфар с надпис: НЕ ПИПАЙ и прословутата си магическа пръчка. Поставя куфара долу, до него изправя пръчката.

Ч а р л и /смъква ръкавиците/. Аз съм фокусникът Чарли… Днес ще си позволя да ви направя няколко фокуса…

Неочаквано се чува вик за помощ. Някой зове за помощ, но спокойно.

Г л а с. Помощ!… Помощ!… /Пауза./

Чарли трепва и се обръща към страната откъдето викат.

Г л а с. А бе, не чувате ли, че викам за помощ?

Ч а р л и /към публиката/. Някой вика за помощ. /Втурва се и изчезва./

Музика. Леко и кратко. Край на музиката. Тишина.

Само куфарът и магическата пръчка.

Чува се песен. Някой пее.

 

Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, Димби-дим!
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, Димби-дим!

Мелодията минава в подсвиркване.

Д и м б и /Появява се с подсвиркване. Вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката./ О!… /Обръща се, иска да скрие уплахата си и тръгва обратно с песен./  Аз съм Димби, Димби, Димби. Димби, Димби, Димби-дим… /В десния край на сцената спира отново и се обръща, изпълнен с любопитство./ Ааааа!…

В това време се чува същата приближаваща се песен, само че с други думи и Димби се скрива, но така, че да види какво ще. стане.

Приближаващата се песен:

Аз съм Домби,
Домби, Домби!
Аз съм Домби,
Домби-дом!

/Повторение/

Д о м б и /вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката, дори я помирисва./ О!…

Д и м б и /гласът му/. Аха!

Д о м б и /трепва/. Какво?

Д и м б и. Аха, аха!…

Домби разбира, че няма повече работа тук, където се чуват тайнствени гласове, обръща се и тръгва обратно, и за доказателство, че не го е страх, запява.

Д о м б и. Аз съм Домби, Домби, Домби, Домби, Домби…

Д и м б и /гласът му/. Стой!… /Домби се заковава на място, като войник./ Ходоом, марш! /Домби тръгва отново./ Стой! /Домби спира./ Ха-ха-ха! /Оъс смях се появява Димби./

Д о м б и /обръща се ядосано, че Димби го е изиграл/. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Здравей, Домби!… Как си?

Д о м б и. Добре съм. Разхождам се.

Д и м б и. Къде се разхождаш?

Д о м б и. Амии, реших да се разходя до този куфар и обратно… А ти?

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. И ти ли до куфара?

Д и м б и.. Да.

Д о м б и. И обратно?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Наистина беше приятно… Стигаш до куфара и се връщаш… Това е най-приятната ми разходка в живота… Просто исках да прочета какво пише на куфара.

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. Така ли?… Че тогава да прочетем заедно.

Страхливо тръгват към куфара. Застават до него. На височина и двамата са малко по-големи от куфара.

Д и м б и /внезапно/. А!…

Д о м б и. Какво – А?

Д и м б и /поизплашено/. Преди малко тук пишеше нещо, а сега – нищо.

Д о м б и /бързо/. Какво? /Гледа./ А!…

Д и м б и. Какво – А?

Д о м б и. Онова, дето го имаше, го няма.

Чува се песен. Двамата се скриват.

Аз съм Мокси, аз съм Мокси.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Аз съм Мокси, аз съм Мокси,
Мокси, Мокси, Мокси, Мо!

/Песента секва./

М о к с и /гледа куфара/. А!… /Приближава се до пръчката./ О!… /Изплашва се и се обръща, замаскирва уплахата си с песен./

Аз съм Мокси,

аз съм Мокси…

Д и м б и. Стой!… /Мокси се заковава на място./

Д о м б и. Горе ръцете!

М о к с и /уплашено/. Ами… аз ня-ня-нямам ръце!

Домби и Димби започват да се смеят…

Д и м б и. Защо нямаш?

М о к с и. Защото съм копитно животно.

Д о м б и. По-точно?

М о к с и. Магаре.

Димби и Домби се смеят. В това време се чува нова песен и те бързо прибират Мокси при себе си.

Д и м б и. Скрий се да видим кой ли иде сега?

Д о м б и. Бързо!

Чува се песен.

 

Аз съм баба Меца.
Аз съм баба Меца.
Стана ли ви ясно
колко съм опасна?

Като си пее и пристъпва в ритъм, влиза Лиско.

Л и с к о /съглежда куфара/. А!… Куфар!… Човек не може да се разходи като хората… Върви си и си пее и изведнъж – на среща му куфар!… Остави това, ами до куфара все ще се скрие някой да те изплаши.

Д и м б и /появява се и говори на останалите/. С този не се излиза на глава.

Появяват се и останалите.

Д о м б и. Чуваш песен на мечка, скриваш се, а се явява Лиско.

В с и ч к и. Здравей, Лиско!

Л и с к о /оглежда ги/. Какво правите до този куфар?

Д о м б и. Чудим се.

Л и с к о. Защо? Какво има за чудене?

Д и м б и. Този куфар имаше надпис. На него беше написано нещо. Изведнъж – нищо.

Д о м б и /бързо/. Няма надпис, няма нищо.

Л и с к о. Как да няма? Има.

Всички поглеждат. Надписът се е появил отново: НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Димби поглежда Домби. Двамата се разтреперват.

Д и м б и /трепери/. Домби, какво става?

Д о м б и. Не знам, Димби… Преди малко нямаше.

Д и м б и. А сега – има.

Д о м б и. А още по-преди малко – пак имаше.

Д и м б и. А после нямаше.

Д о м б и. А сега пак има. Димби!…

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Да се махаме!… Този куфар си прави каквото си ще.

Д и м б и /съвсем уплашено/. Домби!

Д о м б и. Какво, Димби?

Д и м б и. Виж!  /трепери като лист./ Онова отново го няма.

Д о м б и. А!

Л и с к о. Ей, какво правите с този надпис?… Къде изчезва?

Всички отстъпват назад.

Д о м б и. Да вземем да се махнем, а?

М о к с и. Ами да!… Не ми е приятно да гледам как нещо ту го има, ту го няма. Нещо, което си го има, трябва да си го има и обратно.

Д и м б и. Да, ама това нещо го имаше.

Л и с к о. Е, да, ама сега го няма.

Изведнъж куфарът се извъртява и отново показва страната с надписа.

В с и ч к и /реагират с учудване/. Оооо! /Пристъпват назад./

Всички са събрани в ъгъла на сцената, уплашени, готови да изчезнат от това тайнствено място. Само Лиско прави крачка към куфара.

Д и м б и. Лиско, къде?

Л и с к о /прикрива страха си/. Този куфар ме интересува!

Д о м б и. А аз викам да, бягаме.

Л и с к о. Ще ми се да го отворя.

М о к с и. Чухте ли?… Той е луд.

Д о м б и. Ще отваря един толкоз страшен куфар. Почти тайнствен. Върни се!

Л и с к о. Не мога. Ако не го отворя, ще се презирам цял живот.

Д и м б и. Да отвориш този страшен куфар, който се върти, когато му скимне?

Л и с к о. Да!… Нещо, което е затворено, трябва да се отвори. Нещо, което е неизвестно, трябва да стане известно… /Всички мълчат./ Трябва да се открива. Да се намират нови неща. Някои откриват земи и морета, други… планети…

М о к с и. Но не и куфари!

Л и с к о. Там стои един затворен куфар… Следователно – трябва да се отвори. Представете си, че в него има нещо много интересно.

Д о м б и. Слушате ли го?

М о к с и. Да си вървим… Аз съм магаре и не ме интересува какво има в разни ми ти куфари, които се въртят както си щат и се поклащат. Слушайте мен, вътре има нещо страшно.

Л и с к о. Какво може да има?

М о к с и. Я тайнствена сила, я нещо друго.

Л и с к о. Вие стойте там. /Прави още една крачка към куфара.

Д о м б и. Спрете го!

Д и м б и. Да ви кажа правата, и на мен ми се проверява.

Д о м б и. Защо не провериш?

Д и м б и. Предпочитам други да отварят, пък аз само да проверявам.

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Ккккакккво?

Л и с к о. Ти ли трепериш?

М о к с и. Ннне!

Д и м б и. Домби, ти ли трепериш?

Д о м б и. Мммооллля ттти сссе!

М о к с и. Нннито пппък аааз.

Ди м б и. Аз сссъъщщщо… Иззглежддда, чче зземята трррееперрри.

Всички млъкват. Треперят и наблюдават Лиско, който бавно изминава пътя до куфара. Лиско вдига лапа към него. Куфарът изведнъж ляга на широката си страна. Всички извикват. Лиско бързо се озовава при тях.

Л и с к о /учудено/. Ттой ллегна!

М о к с и. Ллегнна. я!

Д и м б и. Ввижтте!

Ново тайнствено явление: магическата пръчка, която досега си стоеше кротко забита до куфара, тръгва, покачва се на него и ляга по дължината му.

В с и ч к и. Ааааа! /Избягват./

За наша изненада, куфарът започва да се плъзга надясно, после още по-надясно и застава на тяхното място. Магическата пръчка слиза от него и се обляга на ръба му, както се обляга човекна сандък.

Появява се Лиско. Вижда куфара пред носа си, извиква уплашено и изчезва.

Пръчката заобикаля куфара и застава от другата му страна. Лиско се появява този път от другата страна, където досега беше куфарът. Показва се едва-едва.

Л и с к о /към куфара/. Ейй!

Куфарът се поклаща.

Л и с к о. Слушай бе, куфаре, няма да ме уплашиш. Имал съм работа с орел, победих една акула – от теб ли ще ме е страх… Ето! /Прави крачка напред, за да покаже, че не го е страх./

Куфарът се помества една педя към него.

Л и с к о. Охо! /Избягва./

Куфарът въздъхва. Лиско се показва отново.

Л и с к о. Слушай, не ме е…. сссс…

Куфарът въздъхва повторно. Лиско се скрива и се появява отново.

Л и с к о. Хората се качиха на луната, пък аз… един куфар… Ела насам!

Куфарът се помества още една педя към него. Лиско отстъпва, уплашено.

Л и с к о. Не толкова.

Куфарът се връща на мястото си.

Л и с к о. Така те харесвам… Да не мислиш, че ме е страх? Виж!

Лиско прави стъпка напред. Куфарът също, към него. Лиско побягва на секундата. Скрива се и се появява отново.

Л и с к о. Защо се страхуваш?… Хе-хе!… Той се страхува. /Гледа го./ Смееш ли да направиш още една крачка?

Пауза. Куфарът се помества още малко към него. Лиско отстъпва.

Л и с к о. Още една?

Куфарът тръгва решително към него. Лиско изчезва. Куфарът застава на Лисковото място. Пръчката отново се опира на него. Лиско се появява от другата страна, където досега е стоял куфара.

Л и с к о /инатчийски/. Пак ли се изплаши?… Защо мълчиш?… Какво търсиш на другата страна?… Защо не посмееш… да… дойдеш… при… мен? /Куфарът не помръдва./ Ей, пъзльо!… Страхливец!… Разтрепераха ти се гащите!… /Напомпва се./ Знаеш ли кой съм аз?. А?… /Още по-геройски./ Кажи де, знаеш ли кой съм аз?

К у ф а р ъ т /трепва/. Не.

Л и с к о /отскача назад и отвръща кротко/. А, аз съм едно обикновено лисиче… Нищо и никакъв Лиско. /С любопитство./ Тази пръчка каква е? /Пръчката се изправя./ Аха!… Изправена пръчка /Пръчката тръгва към него./

Г л а с о в е т е  на приятелите му:

– Лиско, бягай!

– Какво чакаш?

– Не те ли е страх?

Л и с к о /напук/. Не!… Макар, че ме е страх.

Пръчката се изправя пред носа му. Двамата се „гледат“ в упор. Лиско поглежда назад – да бяга ли, да стои ли, не знае.

Д и м б и /вече зад гърба му/. Можеш ли да я пипнеш?

Л и с к о /фука се/. Стига да искам.

Д и м б и. Пипни я де.

Л и с к о. А, какво ще я пипам сега. Какво ми е направила.

Д и м б и. Страх те е.

Л и с к о. Мен?… Виж!… /Протяга трепереща лапичка напред и… докосва пръчката./ Видя ли?

Д и м б и. Лиско, герой си!

Лиско взима пръчката в лапите си. Запява.

Ето я пръчката
тя е в ръцете ми.
Лъскава, хубава –
най-чудната пръчка в света.

Д и м б и. /към другите зад себе си, които не се виждат/.

Ето я пръчката,
тя е в ръцете му,
лъскава, хубава –
най-чудната пръчка в света!

В с и ч к и /отначало без да се виждат, но после се появяват страхливо, пеят/.

Ето я пръчката,
тя е в ръцете му,
лъскава, хубава –
най-чудната, пръчка в света! Тра-ла-ла, хоп-па-ла –
най-чудната пръчка в света.
Тра-ла-ла,
хоп-па-ла!
Най-чудната пръчка в света!

Докато всички пеят, Лиско размахва пръчката, балансира я, прави с нея фигури, върти я и пр.

М о к с и /в настъпилата тишина/. Лиско, сега какво ще я правим?

Д о м б и. Защо ти е?

М о к с и. Да я счупим! Да ѝ дойде акъла в главата.

Л и с к о. Докато си нямах пръчка, си казвах ех, защо си нямам една пръчка! Сега, като си имам, си казвам, какво да я правя тая пръчка. /Без да ще, натиска бутончето на пръчката./

С рязко щракане, при което всички подскачат, горният край на пръчката отскача високо – големината ѝ се удвоява. Всички побягват на другата страна.

М о к с и. Не разбирам защо трябва да пипаме куфара, когато можем да си живеем, без да го пипаме.

Л и с к о. Мокси, ти си глупак.

М о к с и /навежда глава/. Знам… /Повдига глава./ Но не знам защо.

Л и с к о. Добре е да знаеш, че си глупак, Мокси, но още по-добре е, ако успееш да разбереш ЗАЩО си глупак. Ако разбереш тогава няма да бъдеш толкоз голям глупак.

М о к с и. Е, това е моята трагедия.

Л и с к о. Питаш, защо трябва да отворим куфара. Неизвестното трябва да стане известно. Щом горе има звезди, помъчи се да стигнеш до тях… Разбра ли?

М о к с и. Ако си губя времето да зяпам звездите, кога ще паса. Аз лично предпочитам да правя астрономически наблюдения с пълен стомах.

Л и с к о. Аз пък настоявам да го отворим! Ще присъствуваш и ти, разбра ли? Или ще ставаш човек или…

М о к с и /замислено/. Добре. Макар че не разбирам защо се мъчите да ме правите човек, когато съм си красиво, завършено магаре..

Всички се смеят.

Л и с к о /след общия смях/. Сега разбрахте ли защо трябва да отворим куфара?

В с и ч к и. Разбрахме!

Д о м б и /за всеки случай/. Ти ще го отвориш!

Л и с к о. Да, но вие трябва да бъдете наблизо, понеже…

М о к с и. Да те насърчаваме!

Л и с к о. Да.

Лиско тръгва бавно, внимателно към куфара.

В с и ч к и /като говорящ хор, като в опера/.

Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!

В с и ч к и /когато Лиско е до куфара, внезапно/. Стоп!

Лиско замръзва на място.

В с и ч к и /след паузата/. Хайде сега!

Лиско се подчинява, намира първата ключалка и натиска бутона.

Чува се щракане – щрак!… Говорящият хор се изпарява мигновено.

Л и с к о /обръща се към изчезналите приятели/. Хей, какво ви стана?

Д и м б и /явява се моментално/. Лиско, какво изщрака?

Л и с к о. Не знам. Нещо изщрака.

Д о м б и /застава зад Димби/. Нещо не изщрака ли?

М о к с и /появява се зад Домби/. Какво изщрака? Бомба ли?

Д и м б и. Баба ти е бомба!

М о к с и /примирено/. Не знам, може.

Д и м б и. Тихо!… Ще отваряме втората ключалка.

В с и ч к и /в хор/. Хайде, Лиско! Хайде, Лиско!

Лиско се навежда и в напрегнатата тишина натиска втория бутон. Чува се щракане.

Тишина. Пеят птички.

Л и с к о. Сега най-важното!…

М о к с и. Ама ще го отваряме ли?

Д о м б и. Лиско, нали ти?

В с и ч к и. Шшшшт!

Абсолютна тишина. Лиско долепя лапа до капака на куфара и започва да го вдига.

В с и ч к и. Шшшшт!

Лиско вдига капана изцяло.

Д и м б и. Лиско, да идвам ли?

Д о м б и. Какво има вътре?

М о к с и. Кккакво есе оказа?

Лиско мълчи, и гледа.

Д и м б и. А?

Д о м б и. Кажи де!

М о к с и /разтреперва се/. Свидетели сте, че бях против.

Д и м б и. Против кое?

М о к с и. Всичко… Това отваряне не ми харесва. Не може току-тъй да се отваря. Отварят се врати, консервни кутии, писма, тенджери, швепсове, прозорци…

Д и м б и. А куфарите?

М о к с и. Не.

Д и м б и. А какво се правят куфарите?

М о к с и. Носят се по гарите и летищата.

Ди м б и. Лиско, идвам!

Димби решително тръгва и се приближава до отворения куфар.

Д и м б и /поглежда вътре/. А!…

Л и с к о. Най-разнообразни непознати неща.

Д о м б и /не може да издържи/. Внимавайте, идвам! /Тръгва и се приближава, надниква в куфара/. Ей, че разнообразни неща!…

М о к с и. Дръжте ме! Идвам! /Тръгва с подсвиркване и гледа настрана. Застава не много близо до куфара, извръща леко глава и поглежда леко./ Нищотии!

Д и м б и. Моля?

М о к с и. Нищотии, викам!… Нищо!… Да го затворим, защото не ми се гледат такива едни нищотии.

Л и с к о. Мокси, съществува един закон на природата.

М о к с и. Нека си съществува.

Л и с к о. Според този закон, който отвори нещо, трябва да го разгледа. Който кацне на звезда, трябва да я разгледа. Не може току-така.

М о к с и. Че това не е звезда… Куфар!… Къде е звездата, къде е куфара!

Л и с к о /гледа в куфара/. Ще отворя ей тази кутия!

М о к с и. Хайде, пак да отваряме. Цял живот ще отваряме!

Д и м б и. Ако не щеш, бягай!

М о к с и. Да… Вие тук ще си отваряте каквото си щете, а аз ще бягам!

Д и м б и. Тогава, остани.

М о к с и. Да, ама вие непрекъснато отваряте разни ми ти куфари с нищотии.

Л и с к о /измъква кутията/. Отварям! /Отваря./

Промяна на осветлението, фееричност, особен рязък шум, нещо като щракане – от кутията изскача огромен букет изкуствени цветя. Отново нормалното осветление. Всичко бяга през глава, изчезва. На сцената е останал само Лиско. Пауза. Пълна тишина. Лиско държи кутията с цветята в ръцете си. Оглежда букета. Взима втора кутия.

Всички насърчават с песен:

Лиско ще отвори кутията,
Лиско ще отвори кутията.

С рязко движение Лиско отваря кутията. Тътен. Тътенът се усилва, от кутията започват да изригват панделки; ленти, балончета, хвърчат конфети – балончета, балончета и още ленти. Силни светкавици, серпантините просто заливат нашите герои.

Д о м б и. Олелее!

Д и м б и. Какво става тук?

М о к с и. Помоощ!

Ч а р л и /внезапно се появява/. Кой вика за помощ?… От един час някой вика и не мога да го открия.

М о к с и. Аз викам!

Ч а р л и /оглежда хаоса/. Какво сте направили?

Л и с к о. Извинете, вие кой сте?

Ч а р л и. Аз съм фокусникът Чарли. Пътувам и забавлявам всички. Но се загубих в гората.

Всички се размърдват и отърсват от финтифлюшките.

Ч а р л и. Кой отвори куфара?

Л и с к о. Аз го отворих.

Ч а р л и. Знам… Чувал съм за теб.

Л и с к о /уж скромно/. Е, има си хас!

Ч а р л и. Поне, направи ли им някой фокус?

Л и с к о. За сега – две експлозии с илюминации. Квартална вечеринка, край до зори.

Ч а р л и /смее се/. Не всеки може да прави фокуси, Лиско.

Л и с к о. Знам.

Ч а р л и. Ти, все много знаеш… /Измъква от куфара една кутия./

М о к с и. Пак ли ще взривяваме?

Ч а р л и. Спокойно! /Издига кутийката над главите им./ Внимавайте! /Отваря кутийката./ Взимаме едно яйце и една голяма червена кърпа. /Измъква ги от кутийката и ги показва, като кутийката оставя върху куфара./ Това е яйце]. /Показва го./ А това – кърпа… /Показва я./ Завиваме яйцето с кърпата!… Както виждате, яйцето изчезна.

М о к с и /глупашки/. Изчезна, ама в кърпата.

Ч а р л и. Разбира се, че е в кърпата.

М о к с и. Искам да изчезне не яйцето, а кърпата.

Ч а р л и /играе на изненадан/. Така ли искаш?

М о к с и. Да.

Ч а р л и /примирено/. Добрее!… Внимание! /Запретва ръкави и взема магическата пръчка, с която почуква лекичко по яйцето, а после я оставя настрана../ Започваме да търкаме, търкаме, търкаме, търкаме… /Трие кърпата около яйцето./ И виждаме как кърпата постепенно намалява своя обем и изчезва, изчезва, изчезва… Докато изчезне съвсем! /Показва само яйцето, което държи с два пръста./ Нито помен от кърпата!…

М о к с и. Еееей!

Д и м б и. Как стана?

Д о м б и. Кърпата изчезна.

М о к с и. Стопи се! /Оглежда въздуха./

Д и м б и. Добре го направи.

Само Лиско мълчи. Всички поглеждат към него.

Ч а р л и. Видя ли как нещо, което преди малко го имаше, вече го няма?

Л и с к о. А бе, то, че го има, го има, ама къде е!…

Ч а р л и. Както виждаш – няма го.

М о к с и. Ей, Лиско, не виждаш ли, че го няма?

Д о м б и. Изчезна като дим.

Л и с к о. Не може да изчезне съвсем. Някъде съществува… Според ма-те-риалис-тическата наука, нищо не може да изчезне без следа.

Ч а р л и /примира от удоволствие и смях/. Прав си!…

М о к с и. А сега не може ли да се появи?

Чарли започва да трие яйцето от всички страни, кърпата започва да се появява. Ето я и цялата. Изумителен, но лесен фокус.

М о к с и. Гръмна ме!… Простря ми акъла да съхне на слънце.

Д о м б и. Страшна работа!

Д и м б и. Този магьосник може да изчезне всичко, каквото си иска.

Д о м б и /продължава мисълта му/. Дървета, хора, паяци!

Л и с к о. Глупости!…

Ч а р л и. Моля?…

Л и с к о. Искам да кажа, че нищо не може да изчезне безследно.

Ч а р л и. /скрива усмивката си, обръща се към Лиско/. Съгласен ли си?

Л и с к о /оглежда всички и после пак Чарли/. Моля?

Ч а р л и /играе/. Съгласен ли си да те изчезна?

Л и с к о. Аз… когато бях…

Ч а р л и /бързо, играе/. А бе, ти, чуваш ли какво ти говорят?

Л и с к о. Чувам, чувам.

М о к с и. Нещо не му се чува.

Д о м б и. Нали много такова…

Д и м б и. Знаеше.

Дълга пауза.

Л и с к о. Добре де… Хайде!

Ч а р л и /строго/. Застани тук!

Л и с к о. Къде?

Ч а р л и /сочи/. Тук!

Ли с к о. Защо тук?

Ч а р л и. Добре, стой там.

Л и с к о. А, не! – тук! /Застава на съвсем друго място./

Ч а р л и /поглежда го и се старае да скрие усмивката си/. Може и там.

Л и с к о. А не може ли тук?… Мисля, че оттук най-добре се изчезва.

Ч а р л и. Сам си избери мястото.

Л и с к о. Вече го избрах, но не можа ли преди това да отида да пия вода? Нещо съм жаден.

В с и ч к и. Аааа!

М о к с и. Иска да драсне.

Ч а р л и /измъква огромна синя кърпа от куфара/. Сега ще покрия Лиско с тази кърпа и ще го изпаря.

Л и с к о /трепери и гледа кърпата/. Какво значи да ме изпарите?

Ч а р л и. Ще се превърнеш на пара. Тогава ще видим дали нещо, което го има, може и да го няма. /Покрива го с кърпата./ Такааа! /Кърпата трепери./ Защо трепериш?

Л и с к о /гласът му под кърпата/. Това е опашката ми. Тя няма нищо общо с мен. /Гласът му секва, треперенето престава./

Ч а р л и /към другите/. Сега ще видите!… Разправя, че е бил в гнездото на орела и в стомаха на акулата, но сега ще изчезне и вече няма да се появи.

Всички гледат уплашено как Чарли насочва пръчката към кърпата.

Ч а р л и. Тимби, мимби, таратомба. Таратомба, каратомба… Кайтартал-пиво-шул-шул!… Магическата пръчка ще изпари Лиско и вече няма да го има!… Тимби, мимби, таратомба! Таратомба, каратомба! Кайтартал-пиво-шул-шул!

Маха кърпата. Всички са изумени от изчезването на приятеляим.

М о к с и /уплашено/. Какво стана?

Д и м б и. Вие наистина…

Д о м б и. Изчезна!

М о к с и. И вече няма ли?…

Ч а р л и /жестоко/. Няма!… Сам поиска и изчезна. А и вие не го разубедихте. Настояхте да изчезне.

Д и м б и. Аз – никога… Искам си Лиското!…

Ч а р л и. Защо?

Д и м б и. Обичам си го!

М о к с и /енергично/. И аз си го искам!

Ч а р л и /прави се на изненадан/. И ти ли?… А!… Че защо?… Ти винаги се караше с него.

М о к с и /готов да заплаче/. Искам си Лиското!

Ч а р л и. Да беше казал… Сега се е превърнал на пара и скоро ще се превърне в едно малко бяло облаче. Ееей там, горе!

Всички поглеждат към небето.

Д о м б и. Искам си Лиското!

Д и м б и. И аз си го искам.

Ч а р л и. Че тогава защо мълчахте?

Д о м б и. Да видим какво ще стане.

Ч а р л и. И стана каквото стана.

М о к с и /заплаква/. Искам си гооо!… Вие сте лош човек!

Ч а р л и. Защо?

М о к с и. Къде ми е приятелят?

Ч а р л и. Но нали винаги се карахте?

М о к с и. Не се карахме, а спорехме, понеже аз винаги противореча, дискутирам.

Ч а р л и. Защо дискутираш?

М о к с и. Защото съм магаре. Ако не противореча, как ще бъда добро и завършено магаре?

В с и ч к и. Искаме си Лискотоо!

Шум, врява.

– Какво направихте!

– Обичам си го!

– Лиско, къде си?

Ч а р л и /изведнъж/. Тихо!… Млъкнете!

Д и м б и. Къде е Лиското?

Ч а р л и /силно/. Млъкнете!

Абсолютна тишина. Чарли отваря куфара, взема кърпата, постила я, изрича заклинанията си, вдига я и там щръква лисичето – неподвижно и безмълвно.

Всички гледат ококорено, уплашено.

Л и с к о /изведнъж/. Казах ли ви, че нещо, което го има…

В с и ч к и. Ураааа!

Ч а р л и /ядосано/. Тихо!

Пълна тишина.

Л и с к о /довършва мисълта си/. …не може да го няма!

Тук Чарли прихва да се смее. Смеят се и другите.

Ч а р л и. С теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о /гледа към небето/. Та кое облаче бях аз?

Чарли /след като се насмиват/. Тихо… /В настъпилата тишина./ Няма що, ти доказа, че нищо не може да изчезне безследно.

Д и м б и. А кърпата от яйцето?

В с и ч к и. Да. Кърпата!

Ч а р л и /въздъхва/. Сега ще ви направя отново фокуса… /Взема яйцето и кърпата./ Взимаме едно яйце и една кърпа… Обвиваме яйцето с кърпата… Правим няколко кръгчета върху тях с магическата пръчка. /Докато прави това, говори./ Няма магии, няма фокуси, вълшебниците са измислица. Каквото си направиш сам – никой не може да ти го направи… Магическата пръчка е само за отвличане на вниманието. И така, няма магии. Всичко е ловкост, сръчност, бързина и тайна. /Кърпата изчезва./

В с и ч к и. Еееее!

Ч а р л и. И се появява.

Чарли търка яйцето и кърпата се появява.

В с и ч к и. Еееее!

Л и с к о. Тайната!

Д и м б и. Каква е тайната?

Ч а р л и /усмихва се широко и чуква силно яйцето с пръчката/. Това яйце е изкуствено. Направено е от дърво. Отвътре то е издълбано и кухо. Има си и дупка. /Показва пред учудените им погледи дупката./ Която аз запушвам умело с пръст. /Показва, като я запушва и отпушва, да не се вижда../ А кърпата изчезва така.

Започва да я напъхва през дупката. Кърпата, разбира се, влиза в кухото яйце и изчезва.

Ч а р л и. Показвам яйцето, но винаги покривам с пръст дупката.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. И обратното – като търкам яйцето, вадя кърпата постепенно и накрая я показвам.

Размахва, кърпата.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. Магии не съществуват, хитрост и ловкост.

М о к с и. А Лиско?

В с и ч к и. Как изчезна Лиско?

Ч а р л и /почесва се по врата/. Това няма да ви кажа.

В с и ч к и. Аааааа!…

Ч а р л и. А ти, Лиско, защо се съгласи? Не се ли страхуваше?

Л и с к о. Много.

Ч а р л и. Тогава?

Л и с к о. Рискувах, за да докажа твърдението си.

М о к с и. Тезата,

Ч а р л и. И постъпи като герой. Въпреки уплахата, настоя да докажеш твърдението си.

М о к с и. Тезата.

Ч а р л и. Героичен, но скромен.

Л и с к о /навежда глава/. Такъв съм си.

Всички се смеят.

Ч а р л и. И как се наричаше пиесата, която гледахме?

В с и ч к и. НЕ ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. А какво ще добавите вие?

В с и ч к и. ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. Точно така!… Пипай куфара. Отвори го, погледни в неизвестното и ако можеш, направи го известно. Не спирай пред нищо. Рискувай, но откривай нови неща! /Запява./

Отвори,
погледни,
отгатни!
Всички тайни са твои сега.
Отгатни,
проникни,
разкажи –
обясни ни какво си видял!

В с и ч к и /пеят/.

Проникни с километри в земята,
слез във мрака на всяко море,
а след туй полети със крилата
до смълчаното горе небе.
Там разнищвай подробно звездите,
избери си едничка от тях,
най-красивата, като в мечтите –
лично твоя да бъде звезда.
Отвори, погледни, отгатни –
всички тайни са твои сега.
Отгатни, проникни, разкажи
на децата от целия свят.

Край


борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
Д У П К А Т А
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:
 
ЛИСКО
ДИМБИ
ДОМБИ
МОКСИ
ПАЯКЪТ
КЪРТИЦАТА
ЧИМИ  /малък епизод/

Неутрална обстановка.

Нищо. Чисто. На заден план – илюзия за гора…

.
Чуваме песента на птичките.
Изведнъж чуваме и песента на Димби.
Д и м б и /гласът му, който пее/.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Появява се, върви бодро, в много добро настроение.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Минава почти по протежението на цялата сцена, имаме чувството, че ей сега ще излезе от другата страна както си пее, но изведнъж…
Аз съм…
И той и гласът му изчезват внезапно, сякаш потъват в земята.
Отново само песента на птичките. Чудни, нежни чуруликания. Ето я и песента на Домби.
Д о м б и /гласът му, който пее/:
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм Домби, домби, дим!
/Появява се./
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм До…
Изведнъж, по същия начин, той, заедно с гласа си, потъва сякаш в земята, малко преди да е стигнал до левия край на екрана.
И сега остават да звучат само песните на птичките.
 
Дъното на дупката
Димби стои в ъгъла, изправен, с поглед към купчинката пред него. Така – няколко секунди.
„Купчинката“ оживява, започва да се изправя и се превръща в Домби, който е навел глава, зашеметен от падането. Отърсва се, изпъва се, протяга ръце,
Д и м б и /който е изненадан и просто не вярва на очите си/: Домби… Шшът, Домби, ти ли си? /Домби още не може да чуе./ Домби, ти ли си, или е нещо друго? /Домби все още върти глава и се оправя,/ Ако си нещо друго – кажи. Оттук, както те гледам, много ми приличаш на нещо като Домби. /Домби тръгва замаяно, право срещу него. Димби трепва, Домби се блъсва в него./ Защо се блъскаш? /Домби се олюлява и „рухва“ на земята./ Не можеш ли да говориш?… Ей, ако си Домби, обади се… /Приближава се и се надвесва до лежащия на земята Домби./ Домби, не си играй?… /Приближава се, надвесва се над него, пипва го, после взима ръката му, опипва пулса му./ Домби, още работиш… /Напъва се и го вдига, поставя го на крака, но като го оставя, Домби отново се смъква на земята./
Димби се почесва по челото и се замисля. Няма как – трябва да опита отново.
Навежда се, вдига ръката му, задържа я изправена в я оставя така. Почесва се по челото, въздъхва облекчено и се заема с другата ръка. Изправя я, оставя я така, тя се задържа изправена, но другата пада... Почесва се по челото, въздъхва шумно. Най-после се досеща, довлича Домби до „стената“ на дупката и го изправя, като го обляга на нея. Този път въздъхва явно облекчено. Домби е поне прав. Стои си безмълвно облегнат като труп.
Д и м б и /оттегля се пред изправения труп и говори/: Домби, какво стана?… Нещо се случи… Кажи, какво стана?… /Домби стои и мълчи./ Къде се намираме?… Защо мълчиш?…
Домби неочаквано вдига ръка и опипва главата си.
Д и м б и. Еее, най-после! /Но Домби мълчи, отлепя се от „стената“, но продължава своето безмълвие./ Проговори, де! Какво чакаш?… Аз съм Димби, твоят пръв приятел. /Домби се взира в Димби, но само толкоз./ Докога ще мълчиш, кажи!… /Ядосано./ Домби, не се занасяй!… /Гледа го./ Ще те ударя!.. /Замахва./ Какво става? Защо не се пазиш?… Домби, Домби – станало ти е нещо.

На повърхността
Чуваме песента на Мокси.
М о к с и /гласът му, който пее/:
Аз съм Мокси, Мокси, Мокси,
аз съм Мокси, мокси, мо!
Мокси се появява и минава към дупката.
Аз съм Мокси, Мокси, мо…
Мокси и гласът му изчезват.

Дъното на дупката
Димби прави изкуствено дишане на Домби, за да го върне към съзнателния живот.
В това време отгоре се строполясва Мокси. Димби се стряска и подскача встрани. Мокси повдига глава и завършва песента си.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Д и м б и /озовава се до него/. Мокси!
М о к с и. Да.
Д и м б и. Какво става днес?
М о к с и. Чакай, че в момента се питам нещо.
Д и м б и. Запитай се по-скоро!
М о к с и. /след размисъл/. Да.
Д и м б и. Какво?
М о к с и. Нищо ми няма!… Запитах се дали съм се ударил… Нищо ми няма… Димби!
Д и м б и. Кажи.
М о к с и. Ти ли си?
Д и м б и. Да.
М о к с и. Какво търсиш тук?
Д и м б и. Ама ти?
М о к с и. Кажи първо ТИ.
Д и м б и. Не – ти!
М о к с и. Аз… Такова…
Д и м б и. Какова?
М о к с и. Това си ми е редовната разходка. Всяка сутрин…
Д о м б и.  Вървиш, пееш и падаш, така ли?
М о к с и. А, не – всеки ден се разхождам и пея, но за първи път падам.
Д и м б и. И аз.
М о к с и. Димби.
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не мога да разбера… Хиляда пъти… дори петстотин пъти съм вървял по тази пътека и тя все свършваше на ДРУГО МЯСТО.
Д и м б и. И АЗ… Тя винаги си свършваше някъде другаде. Беше някакво най-обикновено място, където винаги виждах Домби, а после идваше и ти.
М о к с и. И сега сме аз, ти и Домби.
Д и м б и /тъжно/. Уви!… Домби го няма!
М о к с и. Ето го.
Д и м б и. Да, но го няма.
М о к с и /ядосано/. Как да го няма, като го виждам… Това е Домби. Домби, нали си ти? /Домби ги гледа, без да отвърне./ Не. Изглежда, че е нещо друго… И, както си вървях, с песен, изведнъж… пътеката, която всеки ден свършваше на друго място…
Д и м б и.  Много обикновено място…
М о к с и. Да… Изведнъж същата пътека свърши с нещо необикновено.
Д и м б и. Да… Нещо друго.
М о к с и. Нещо празно.
Д и м б и. Нещо, което отгоре започва като дупка, а долу…
М о к с и. Завършва като дупка.
Д и м б и. Да.
М о к с и. Изведнъж песента ми спря, а тялото ми не спря и започна да слиза…
Д и м б и. Да пада!
М о к с и. Така де, да пада, пада, пада, пада…
Д и м б и. Ти падаше по-късо.
М о к с и. А, не… Това ми е първото най-дълго падане в живота. /Тайнствено./ Димби…
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Докато падах, аз МИСЛЕХ.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Да… Докато падах, аз мислех за много хубави неща и сънувах тръни… /Отърсва се./ Май че ми няма нищо…
Д и м б и. От мисленето ли?
М о к с и. От падането… /Поглежда към Домби/ Домби! /Домби го поглежда безмълвно./ Познаваш ли ме? /Домби не реагира./ Аз съм Мокси!… /Сякаш на себе си./ Тук има нещо… Домби, това е Димби! /Домби дори не поглежда към Димби./ Димби!
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не те позна.
Д и м б и /отчаяно/. Това е лошото!
М о к с и /внезапно/: Тихо!…
Д и м б и /Ослушва се/. Какво бе, Мокси?
М о к с и /спотаено/. Чуй!
Чува се приглушено песента на Лиско.

Горе
Чуваме песента вече ясно.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Аз съм Лиско, лиско, ли!
/Появява се./
Аз съм Лис…
Предните му крака пропадат, но задните остават да ги виждаме. След малко Лиско се измъква назад и продължава на място.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Д и м б и /гласът му отдолу/: Лискооо!

Дъното на дупката
М о к с и. Лиииискоооо!
Л и с к о. /чуваме гласът му отгоре/. Каквоо?
М о к с и. Защо спря?
Д и м б и. Защо не продължи да вървиш?
Л и с к о. Защото не съм глупак… Всички ли сте долу?
Д и м б и. Всички!
М о к с и. Глупавите сме всички долу.
Л и с к о /чуваме само гласът му/. Чудна работа!… Пътеката свършваше другаде и нямаше никаква дупка… Сега ще проверя дали продължава от другата страна на дупката.
М о к с и. Сега ще провери.
Д и м б и. Ще заобиколи дупката и ще види.
М о к с и. Той си знае.
Д и м б и /към Домби/. Домби, кажи нещо, моля те!
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
М о к с и. Домби не ми харесваааа… Какво да го правим?
Д и м б и. Първо, да се измъкнем.
Л и с к о /гласът му отгоре/. Димби.
Димби и Мокси: Да.
Л и с к о. Пътеката продължава от другата страна на дупката.
Д и м б и. Чудна работа!… За пръв път виждам пътека с дупка.
М о к с и. А нямаше дупка. Беше си чиста пътека, по която си вървяхме.
Д и м б и. Лиско, какво значи това?
Л и с к о. Иди го разбери!…
Д и м б и. Бях тръгнал да те търся.
Л и с к о. Така ли? Защо?
Д и м б и. Виках си, къде е сега Лиско, да си направим някакво приключение. И ето ме в дупката.
Л и с к о /весело/. Приключението започнало.
Д и м б и. Ами то така си е, само че ТОВА Е ЕДНО ДОСТА НЕПРИЯТНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. Стоиш в една дупка, нищо повече.
Л и с к о. Чудесно!
Д и м б и. Така е, ама за теб, защото си горе. Ако си долу, ще говориш друго.
М о к с и. Кажи му го!
Д и м б и. Както виждаш – казах му го.
М о к с и. Отгоре всеки знае да вика ЧУДЕСНО!
Д и м б и. Тази дупка е много неприятна. Не можеш да отидеш никъде, не можеш да пееш, нито пък да се къпеш в реката.
М о к с и. Разбра ли?
Л и с к о. Знам.
М о к с и. Знам, че знаеш. Отгоре всеки ЗНАЕ. Ела долу, да видиш.
Л и с к о. Какво искате? Да се джасна като вас ли?
М о к с и. А, защо? Живей си горе, а ние тук да гинем.
Л и с к о /дразни ги/. На мен ми е добре.
Д и м б и / въздъхва/. Знаем.
Л и с к о. Гледам си слънцето, мога да ходя навсякъде… Нямате си представа колко е чудесно горе!…
Д и м б и. Добре, добре!
М о к с и. И това ми било приятел.
Л и с к о. Защо? Пак съм ви приятел. Ще идвам, ще разговаряме, ще ви питам как сте… Бъдете спокойни, няма да ви забравя. Може да минат години, но ще идвам.
Д и м б и /уплашено/. Години!… Какви години?
М о к с и. И ние все тук?
Л и с к о. Къде другаде?… Какво може да се направи?…
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Какво?
Д и м б и. Наистина, как ще се измъкнем?
М о к с и. Непрекъснато мисля за това и ставам все по-тъжен. Все ми се струва, че вие с Домби ще се качите на гърба ми и ще офейкате, а аз – няма на кого да се кача.
Д и м б и /възмутено/. Моля ти се!… Как можа да помислиш? /Оглежда го./
М о к с и  /с тревога/. Казах ли ти?
Д и м б и /поглежда нагоре/. Не те разбирам.
М о к с и. Вече поглеждаш към гърба ми и пресмяташ.
Д и м б и. Глупости! /Гледа нагоре./
М о к с и. Знам си го аз.
Д и м б и /троснато/. Глупости, Мокси.
М о к с и. Понеже съм магаре.
Д и м б и. Моля ти се!… Дори да сте пет магарета едно върху друго, не може. За пръв път виждам такава дълбока дупка.
М о к с и. Но веднага изчисли колко магарета ти са нужни, нали?
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Знам си аз!.,. Ти погледна към гърба ми и си помисли какво ли би станало, ако се качиш на него.
Д и м б и. Оставам! Ако ще гинем, да гинем заедно.
М о к с и. Но погледна към гърба ми.
Д и м б и. Несъзнателно.
М о к с и. Е да, де. Всичко започва уж несъзнателно.
Д и м б и. Млъкни!
М о к с и. Но погледна към гърба ми. Викаш си – какъв хубав гръб за излизане от дупки…
Д и м б и. Домби, кажи му!
Д о м б и /поглежда ги без каквато и да е реакция/.
Д и м б и. Лиско. /Няма отговор./ Лиско! /Тишина./
М о к с и. Безсмислено!… Той си е добре горе.
Д и м б и. Мислиш ли, че е офейкал?
М о к с и. Че защо сме му вече?… Той имаше нужда от нас, докато не бяхме в дупката. Сега, като сме в дупка, защо сме му? За какво са му някакви си приятели, които се намират в дупка!
Д и м б и /нагоре/. Лискооооо!
М о к с и. Викай!… Ако си нямаш работа – викай!
Д и м б и. А!
М о к с и. Няма А, няма БЕ!
Д и м б и /удивено/. Нима допускаш?
М о к с и. Всичко допускам.
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Както виждаш – няма го.
Д о м б и. Наистина го няма… Но, все пак – това е Лиско!
М о к с и /въздъхва/. БЕШЕ Лиско. Докато не бяхме в дупката.
Д и м б и /загрижено/. Не думай! /Към Домби./ Домби, какво ще кажеш?
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и /замислено/. Мокси, май че си прав.
М о к с и. Винаги съм прав.
Д и м б и /извиква/. Лискооооо! /Чака отговор. Нищо./ Да.
М о к с и. Да извикам ли и аз?
Д и м б и. Безсмислено… /Въздъхва./ Всичко е ясно.
Туп! Нещо пада в дупката. Лиско.
Л и с к о /отърсва се/. Какво е ясно? /Димби и Мокси са занемели от учудване./ Какво е ясно? /Мълчание./ Много ли е ясно?
Мълчание, в което Лиско чака да му отговорят.
Внезапно се чува зловещ и силен смях, който се разбива на няколко вида ехо, кънти както във филмите на ужасите.
Всички, с изключение на Домби, трепват.
Д и м б и /след пауза/: Ккккккво бббеше туй?
Тишина.
М о к с и. Прредлагам да бббягаме!
Тишина.
Л и с к о. Досега не ми се е случвало да бягам нагоре. /Тишина./ Този смях не ми харесва. /Тишина./ Дотук всичко ми харесваше, но… Ето ме! Нали искахте да сляза?… /Тишина./ Този смях не ми харесва!…
М о к с и. Ззащо, бе, Лиссско?
Л и с к о. Този смях не ми харесва никак.
Д и м б и. Така ли ссмяташ?
Л и с к о /старае се да бъде весел/. И все пак – приключението започна. Друг път се чудехме как да си го направим, а ето че започна изведнъж.
М о к с и. Да бягаме, викам!
Л и с к о. Добре де – да бягаме!
М о к с и. Да, ама не можем и да бягаме… При другите приключения можехме да бягаме. Обичам приключения, от които можеш да си избягаш.
Д и м б и. Това е може би най-страшното приключение.
М о к с и. То не е и приключение, да ви кажа. Едно приключение, от което не можеш да избягаш, не е никакво приключение. Най-добре си е, когато щом ти скимне – да си избягаш… Лиско!
Л и с к о. Кажи, Мокси.
М о к с и. Какъв беше този смях?
Л и с к о. По-добре да не ви казвам.
М о к с и. Тогава недей!…
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Кажи, Димби.
Д и м б и. Кой може да се смее така?
Л и с к о. Това се питам и аз.
М о к с и. Никой.
Д и м б и. И все пак, НЯКОЙ се засмя.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Кой те бутна при нас?
Л и с к о. Никой. Скочих.
М о к с и /изумено/. Защо?
Л и с к о. Така пожелахте.
М о к с и. Пожелахме ли?
Л и с к о. Така ми се струва.
М о к с и /въздъхва/. Май че пожелахме. Димби, защо пожелахме?
Д и м б и ?объркано/. Понеже… Ние… Като се видяхме ДОЛУ, а той ГОРЕ… Казахме си… защо… той да бъде ГОРЕ, а ние… Нали разбираш?
М о к с и /въздъхва/. Разбирам.
Д и м б и. Защото ТОЙ е горе…
М о к с и. Така де – отде накъде той ГОРЕ, а ние ДОЛУ!…
Д о м б и. Ясно!
Л и с к о. Е да, ама можех да си бъда ГОРЕ и да ви спася.
Д и м б и. Точно така.
Л и с к о. Щях да ви нося и храна.
М о к с и. Разбира се.
Л и с к о. Защото, така, без храна…
Д и м б и. Добре де, защо скочи долу?
Л и с к о. Понеже ме обидихте.
М о к с и /рязко/. Не трябваше!…
Д и м б и. Виж сега какво направи!
М о к с и. Едно НИЩО направи!
Д и м б и. Обърка цялата работа.
М о к с и. Не си никакъв приятел.
Лиско гледа слисано ту единия, ту другия.
Д и м б и /процежда/. Приятел!… Можеше да ни спаси, или да ни храни.
М о к с и. Егоист!
Л и с к о /слисано/. Кой?
М о к с и. ТИ, кой!… Можеше да ми  носиш тръни и други неща за ядене…
Л и с к о. Мокси…
М о к с и. Мълчи!… Разбрахме те!
Д и м б и. Показа си рогата!
Л и с к о. Нали, вие… такова?
Д и м б и. Такова-макова, набута се при нас и сега… Голям си егоист!
М о к с и. Да не види, че сме в дупка!… Веднага!
Д и м б и. Да не остане по-назад.
Л и с к о /объркано/. Но нали… Вие…
Д и м б и. Пак НИЕ!
М о к с и. Все НИЕ!
Л и с к о. Нали правим приключение? Викам си, щом другарите ми са долу, не бива да ги оставям в беда.
М о к с и. Така де – да не видиш нещо от нас.
Д и м б и /процежда/. Приключение!… Вместо да остане горе и да ни храни или пък нещо друго… Приключение!… А сега да те видя, какво ще го правиш туй приключение!
Л и с к о /все още слисано, обръща се към Домби/. Домби, а ти защо мълчиш? Не чуваш ли как ме обвиняват?
Д о м б и /извръща глава, поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и.  Той не може да говори.
Л и с к о /изненадано/. Как?
М о к с и. Чалдиса се!
Л и с к о /загрява/: Аааа!… От падането. Загубил си е паметта.
М о к с и. Аха!
Л и с к о. Завиждам му.
Д и м б и и М о к с и: Какво?
Л и с к о. По-добре да не знае какво става.
Д и м б и. Защо? Става ли нещо страшно?
Л и с к о /навежда глава/. Вижте какво… /Изправя глава/ Този сиях, който чухме, не беше приятен.
М о к с и. Не беше, я!
Л и с к о. Това е смях на… Как да кажа…
Д и м б и. Кккажи го.
Л и с к о /тайнствено/. Това беше смях на някой, който… смята, че ни е хванал в капан.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Казах ви – да бягаме.
Д и м б и /трепери/. Лиско, ти казваш, че тттой ссмята, чче ни е хванал в капан, а мислиш ли, че в същност не ни е хванал?
Л и с к о: Уви!
М о к с и. Какво УВИ?
Л и с к о. Това значи, че той ЗНАЕ, че ни е хванал в капан.
М о к с и /бързо/. Значи сме в капана?
Л и с к о. Е, да… Този смях не ми хареса. Това е злобен смях.
М о к с и. А така!
Д и м б и. Само туй ни липсваше!
М о к с и /тихо/. Лиско.
Л и с к о /тихо/. Какво?
М о к с и /тихо/. Кой може да е ТОЗИ?
Л и с к о /тихо/. Не знам.
Отново смехът, този път сякаш по-силен и по-зловещ.
Всички се гушат един в друг, на куп, издават звуци, които изразяват страх, свиват се, всеки гледа да покаже по-малка част от тялото си.
Само Домби е извън този страх. С учудване ги наблюдава. Дори се приближава, навежда се, разглежда ги по-добре. Докато те се гърчат и продължават да се крият, Домби започва да кръжи около тях. Цялото му държание е спокойно.
В близък план – купчината от Мокси, Лиско и Димби, която вече сякаш е в покой. Всеки се ослушва.
Лиско се измъква и се изправя.
Л и с к о. Хайде!
Д и м б и. Кккакво?
Л и с к о. Смехът изчезна.
М о к с и /глупаво/. Докога?
Л и с к о. На първо време да разберем кой ни е хванал в този капан.
М о к с и. Направен специално за нас?
Л и с к о. Ами за кой друг?
М о к с и. Ох, веднъж да се измъкна оттук, никога няма да се събирам с вас, нито с теб, нито с димбовците, не ме интересуват никакви приключения, ще си паса настрана и ще си гледам кефа.
Д и м б и. И аз… Лиско е виновен за всичко, с неговите приключения… Веднъж да се измъкна…
Л и с к о. Млъкнете!…
М о к с и. Лиско, обещай, че ще ни измъкнеш.
Л и с к о. Ставайте!
Мокси и Димби се изправят.
Л и с к о /оглежда обстановката/. Не искам да ви тревожа, но, доколкото се простират сведенията ми и доколкото разбирам от домбевци, нашият скъп и мълчалив Домби е изчезвал.
Д и м б и /тревожно/. Какво?
М о к с и /едва не подскача/. Как, изчезнал?
Л и с к о. Огледайте се и ще разберете.
Тримата напразно търсят Домби. От него – нито следа.
М о к с и. Не може да бъде!… Това е дупка, не е нещо друго.
Д и м б и. Домби няма крила.
М о к с и. Не съм забелязал такова нещо у него.
Л и с к о. Тихо! /Ослушва се./ И все пак… /Понижава глас./ …Домби вече не е тук.
М о к с и /глупаво/. А къде?
Л и с к о. Не знам… Домби е изчезнал.
Д и м б и. Невъзможно. Няма откъде… Виждате ли някъде нещо, през което може да излезе?
Л и с к о. Не виждам, но не виждам и Домби… Момчета, положението се влошава.
Д и м б и /обхванат от нервен пристъп/. Домбиии!
М о к с и /също реагира с викане/. Домбииии!
Нищо. Тишина.
Д и м б и.  Домбииии!…
М о к с и. Обади се!
Сега смехът, който им отговаря, прозвучава още по-зловещо.
Тримата инстинктивно се събират на куп, свиват се и изчакват да оттекне ехото.
Тишина. Тримата стоят така.
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Смяташ ли, че ще изчезнем един по един?
Л и с к о /след пауза/. Зависи.
М о к с и. Моля?
Л и с к о. Първо – не бива да се отделяме един от друг и второ – да не се страхуваме.
Димби и Мокси инстинктивно се хващат за Лиско.
Д и м б и. Първото е лесно, но второто?
М о к с и. Да ме убиеш, не мога да не се страхувам.
Д и м б и. Забелязал съм, че където и да отида, страхът винаги идва с мен.
Л и с к о. И аз съм такъв, но когато реша…
М о к с и. Ако ставаше с решения?…
Д и м б и. Добре де, как ги взимаш тия решения?
Л и с к о. Чрез размисъл.
М о к с и. ГЛУПОСТИ!
Л и с к о. Първо – казвам си: този, от когото се страхувам, не може да бъде дух или привидение, защото духове и привидения няма. Така ли е?
М о к с и   и  Д и м б и /не съвсем категорично/. Така е.
Л и с к о. Второ: Щом няма, този, от когото се страхувам, може да е по-голям от мен, и по-силен, но той също има очи и уши, сърце и стомах, а има ли сърце и стомах – също се страхува. Важното е да разбереш от какво се страхува.  Понякога, много силните и огромните се страхуват от това, че ти не се страхуваш. Следователно – уплаши го с това, че не се страхуваш,
Д и м б и. Ами, ако не се уплаши?
Л и с к о. Тогава си казваш: Добре де – най-много да загина. А загиваш ли, добре е да загинеш без страх. Защото и да се страхуваш, и да не се страхуваш – ще загинеш. Защо тогава да загиваш със страх? /Внезапно извиква нагоре./ Хеееей, злодеецо, не знам къде си – горе или долу, но знам, че ме чуваш и затова те наричам с най-обидните имена!… Не знам какво представляваш, но си избери най-обидното нещо и смятай, че съм ти го казал!… Мокси, кажи нещо обидно?!
М о к с и. Лиско, моля ти се!
Л и с к о /настойчиво/. Кажи!
М о к с и. Моля ти се!
Л и с к о /извън себе си/. Кажи!
М о к с и /след пауза/. Например – ПАЛАВНИК.
Л и с к о /ядосано/. Това не е обидно… Димби, измисли нещо много обидно!
Д и м б и. А, остави!…
Л и с к о /настойчиво/. Измисли!
Д и м б и. Кажи му, че е невъзпитан.
Л и с к о. И това не е обида. /Извиква нагоре./ Ти си гъска!… Ти си звяр, чудовище, кривогледо плашило, куца запетайка, глупак и празна тенекия, пълна с идиотщини!… Разбра ли какво си, тъпа муцуно?… Това си и не се страхувам от теб!…
М о к с и. Лиско, отмервай думите си!
Л и с к о /продължава, като гледа нагоре/. Ти си… кал!
Д и м б и. Лиско, не обиждай непознати същества, които не са ти сторили нищо!
Л и с к о /поглежда Димби/. Какво?… Искаш да се подмазваме? На този, който ни взе Домби?
М о к с и. Може да се е пошегувал.
Д и м б и. Да… И ще ни го върне. За какво му е един нищо и никакъв Домби?
М о к с и. И нас ще освободи.
Л и с к о /оглежда двамата/. Подмазвачи!
М о к с и /навежда глава/. Страх ме е.
Д и м б и. И мен,
Л и с к о. И МЕН ме е страх, да не мислите… Но въпреки това! /Внезапно запява:/

Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето всеки ден.

То спи дълбоко в мене
и скача на крака,
когато неусетно
попадна във беда.

Без страх не може всяко
разумно същество, страхът –
това е сякаш
предпазно вещество.

Не се страхува само
последният глупак, да –
всеки се страхува,
но важното е: как?

В С И Ч К И:

Бъди достоен ти, когато се страхуваш,
страхувай се, но с мярка, в страха си горд бъди.
Бъди достоен ти, за да не се срамуваш –
след страшния момент и всичките беди.

Пак всички, но още по-ентусиазирано и дори с танци.

Не се страхува само последният глупак,
да, всеки се страхува, но важното е – как!…

Л и с к о /нагоре, към неизвестния злодей/: Разбра ли, злодеецо!… А?… Чу ли?
М о к с и /увлечено/. Кажи, чу ли?
Д и м б и /увлечено/ На теб казваме!
Л и с к о. Защо мълчиш?… Покажи се да те видим?… Глупак!
Д и м б и. Мишко!
М о к с и /разярено/. Паралелепипед!
Л и с к о /учудено, към Мокси/. Какво?
М о к с и. Това е нещо много обидно.
Л и с к о. Добре… /Почесва се,/ Сега да видим какво да правим… И така, Домби изчезна… Тои не е свръхестествена сила, не моде да хвърчи, не може да става невидим – значи, изчезнал е по най-обикновен път.
Д и м б и. Какъв?
Л и с к о. Искам да кажа, че към тази голяма дупка има някаква по-малка дупка… която трябва да открием… Търсете!

Оглеждат дъното на дупката.

Д и м б и. /както търси/. Тук няма… /Опипва./
М о к с и /опипва/. И тук няма!
Л и с к о /опипва/. И тук няма!
Д и м б и. И тук… /Но Димби изчезва./
Л и с к о /бързо/. Димби, къде си?
Д и м б и /гласът му/. Търся по-малката дупка!
Л и с к о.  Ти търсиш нещо, в което си влязъл.
Д и м б и /гласът му/. Така ли?
Л и с к о. Затова излез, да ни я покажеш.
Д и м б и. А вие къде сте? /Това е само гласът му./
Л и с к о. В голямата дупка.
Д и м б и /гласът му/. А аз къде съм? Защо не ви виждам?
Л и с к о /тревожно/. Димби!
Д и м б и /с лека уплаха/. Какво?
Л и с к о. Стой!…
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Нито крачка!… Чакай!
Д и м б и. Чакам.
М о к с и. Къде е той?
Л и с к о. Димби, моля те, стой на място и пей!
Д и м б и. Да пея ли?
Л и с к о. Моля те, пей, да не те загубим като Домби!
Д и м б и. Добре! /Запява./

Аз съм Димби, Димби, Димби…
Аз съм Димби, димби, дим…
/Пее непрекъснато./

Л и с к о /като го слуша, към Мокси/. Мокси, чуваш ли го?
М о к с и /вече започва да се страхува/. А бе, чувам го, но тая работа не ми харесва.
Л и с к о. И на мен, но все пак трябва да го чуваме… /Песента на Димби си звучи./ Мокси.
М о к с и. Кажи.
Л и с к о /строго/. Хвани се за опашката ми!
М о к с и /хваща се/. Какво става?
Л и с к о. Открих малката дупка… Димби!
Д и м б и /прекъсва песента си/. Какво?
Л и с к о. Моля те, каквото и да стане, ще пееш!… Докато не се срещнем, няма да млъкваш!
Д и м б и. Добре. /Това е само гласът му. Не го виждаме. Отново пропява./
Л и с к о. Мокси, внимавай, ще влезем в малката дупка, но няма да пускаш опашката ми!
М о к с и. Да ме убиеш – не пущам.
Л и с к о. Започваме да влизаме!

Виждаме ги как изчезват постепенно – първо Лиско, после опашката му, после – Мокси и накрая опашката на Мокси.
Голямата дупка остава празна.
Чуваме приглушения глас на Димби, който продължава да пее, но кой знае защо, струва ни се, че е настъпила дълбока и зловеща тишина.
Камерата се разхожда по дъното на дупката, разгледаме всяка нейна подробност – пустота, никакъв знак от нещо, което да наподобява живо същество.
Малката дупка
За разлика от голямата, МАЛКАТА ДУПКА не е вертикална, а хоризонтална – една миниатюрна галерия, на която се виждат и дъното и таванът.
Чуваме песента на Димби, но не го виждаме.
Отдясно се появява Лиско, след него Мокси. Движат се бавно и внимателно, както в приключенските истории, просто се промъкват. Таванът на дупката е малко над главите им. Спират.
 
М о к с и /гледа напред, през рамото на Лиско/. Къде е този Димби?
Л и с к о /замислено/. Това се питам и аз.
М о к с и. Чувам го.
Л и с к о. И аз.
М о к с и. Но не го виждам.
Л и с к о. Там е работата.
М о к с и. Трябва да е наблизо
Л и с к о. Трябва.
М о к с и. А го няма.
Л и с к о. Чакай!… /Ослушва се. Извиква./ Димбиии!
Песента млъква.
Д и м б и /гласът му/. Какво?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Чакам ви.
Л и с к о. Но къде си?
Д и м б и. Където ми казахте.
Л и с к о. Чуваш ли ни?
Д и м б и. Да.
Л и с к о. Моля те, продължавай да пееш!… Непрекъснато, разбираш ли?
Д и м б и. Да. /Отново неговата песен./
Лиско оглежда пода и после тавана на галерията.
М о к с и. Да не сме влезли в друга дупка?
Л и с к о. Ще видим.
М о к с и. Как?
Л и с к о. Достатъчно е да се върнем.
М о к с и. Тогава – да се върнем.
Л и с к о. Хайде!…
Тръгват обратно, без да се обръщат, този път Мокси „тегли“ Лиско. Вървят.
Л и с к о /изведнъж/. Стоп! /Спират” Мълчание./ Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Мокси, струва ми се, че когато влизахме в малката дупка, влизахме по-късо, а сега излизаме доста дълго, а голямата дупка я няма.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
Л и с к о. Моля ти се.
М о к с и /почти шепти/. Не чувам Димби.
Л и с к о. А!… Да!… Димби не се чува! /Тревожно./ Димби!… /Нищо./ Димби!… /Нищо./ Димбииии!
Сега викат двамата. Нищо. Млъкват. Поглеждат се. Оглеждат обстановката.
М о к с и /започва да трепери.: Ох!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Тая работа вече съвсем не миг харесва.
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Какво спокойно!… Ще ми позволиш ли да те разтревожа още веднъж?
Л и с к о. Кажи.
М о к с и /почти шепти/. Преди малко търсихме Домби, а сега – Димби. Не сме намерили Домби – изчезна и Димби… Как си ти?
Л и с к о /почесва се/. Това приключение излезе доста необикновено… Предлагам да тръгнем напред.
М о к с и. Добре.
Л и с к о. Не се откъсвай от мен!
М о к с и. Бъди спокоен. Ще се откъсна само, ако се откъсне опашката ти.
Вървят. Лиско спира,
М о к с и. Защо спря?
Л и с к о /почесва се/: Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
М о к с и. Какво пак?
Л и с к о /шепнешком/. Дупката се разклонява.
М о к с и. А така!… Сега накъде?
Л и с к о. ТИ кажи… Наляво или надясно?
М о к с и. Аз казвам – наляво.
Л и с к о. Добре, наляво.
Тръгват. Вървят. Спират. Взират се. Тревожна музика. Пред тях – три разклона.
Л и с к о. Какво гледаш?
М о к с и /удивен/. Сега пък – три пътеки…
Л и с к о /извиква/. Димбиии!
М о к с и. Димбии!
Л и с к о. Димбиииии!
Нищо. Тишина.
Л и с к о /отново се готви да извика/. Ди… /Гласът му секва./
М о к с и. Какво има?
Л и с к о. Някой мина оттам… Хайде! Да влезем в тази пътека!
Тръгват. Вървят. Спират, Оглеждат се.
М о к с и /започва да трепери/. Ох!
Л и с к о. Защо трепериш?
М о к с и /троснато/. Страх ме е…
Л и с к о /не много убедително/. Недей, Мокси!… Все
ще измислим нещо. Това не може да продължава вечно.
М о к с и. Лиско, не ме успокоявай… Не забелязваш ли нещо?
Л и с к о /прави се на ударен/. Не.
М о к с и. Лъжеш!…
Л и с к о /неубедително/. Така ти се струва.
М о к с и. Сигурен съм… Ето, този камък ми е познат… /Шепти с трепет./ На това място вече сме били.
Л и с к о /въздъхва/. Уви, Мокси, имаш право.
М о к с и /съвсем разтревожено/. Ние се въртим. Защо се въртим така?
Л и с к о /унило/. Защото сме в лабиринт.
Музика за тревожен ефект.
М о к с и /изгубва нервите си съвсем/. Искам да изляза! Ти си виновен! Ти и твоите приключения!…
Л и с к о /разтърсва го/. Шшшт!
М о к с и. Не ме пипай! /Дръпва се./
Л и с к о /побутва го и му сочи напред/: Шшшт!
Нова изненада: срещу тях върви Домби. Приближава се.
Л и с к о /слага лапа върху устата на Мокси/. Шшшт!
Двамата гледат с учудване Домби, който се изравнява с тях и без да им обръща внимание, минава край тях.
Сега, занемели, се обръщат и го гледат откъм гърба.
Домби завива със завоя на пътеката.
Л и с к о /шепти/. След мен!…
Лиско също завива със завоя на галерията и вижда, че Домби е изчезнал. Пред него – тройно разклонение на галерията. Бързо влиза в едното. Върви бързо по него и спира внезапно. Обръща се, оглежда се – няма го нито Домби, нито Мокси.
Л и с к о /извиква трескаво/. Домби!… Домбиии!… /Чака. Сега му отвръща неколкократно ехо./ Мокси!… Моксиии!… Мокси, къде остана?… Мокси! /Ехото си играе със звуците, отеква, върти се около него./ Димбиии! Мокси!… Домби!… Димбиии!…
Странна, причудлива какафония от няколко вида ехо.
Лиско млъква. След няколко секунди замира и последният звук от ехото.
Абсолютна тишина.
Лиско ляга уморено на земята.
Вътрешният глас на Лиско: Хей, Лиско!
Л и с к о /трепва и се изправя/. Кой е?
Г л а с ъ т. Аз съм, ТВОЯТ ВЪТРЕШЕН ГЛАС.
Л и с к о /леко успокоен/. О, здравей!… Какво става?
Г л а с ъ т. Не знам… А ти не знаеш ли правило номер едно?
Л и с к о. Положението е такова, че забравих превилата си… Отначало попаднахме в някаква ГОЛЯМА ОТВЕСНА ДУПКА, където изчезна Домби. След това – този лабиринт с хиляди дупки… Изчезна Димби, след това – Мокси… Как ще свърши цялата история?
Г л а с ъ т. Правило номер едно: Изпаднеш ли в беда, не изпадай и в паника.
Л и с к о. Знам.
Г л а с ъ т. Спри се, успокой се и размисли.
Л и с к о. Добре де – спрях се!…
Г л а с ъ т. Успокой се!
Л и с к о. Знаеш ли колко е лесно да се каже?
Г л а с ъ т. И все пак, помисли, дали трябва да се уплашиш?… Спомни си, какво правеше в такива случаи… Чакай, чакай!… Ако си попаднал в капан, някой те гледа и следи. Трябва ли да те види уплашен?
Л и с к о /бързо/. Не!
Г л а с ъ т. Тогава?… /Пауза./ Хайде, отивам си, а ти размисли!… Припомни си песничката на делфинчето…
Лиско се отърсва и неочаквано запява, като тръгва бодро напред с песента си.
– Капитане, твойта шапка
падна в морската вода!
Тра-ла-ла? Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Капитане, твоят кораб
е пробит на две места!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пара не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Катастрофа, капитане!
Блъснала ни е скала!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
И това не е беда!

– Капитане, капитане,
падна твоята лула!
Тра-ла-де! Тра-ла-ла!
– Е, това се казва, юнга, /2/
вече истинска беда! /2/

Всеки нов стих се придружава от нахлуваща бурна музика в мажорен тон, Лиско подскача и пее – плези се в лицето на опасността.
Изведнъж пред него отново се явява Домби, който просто прекосява галерията и изчезва в ляво.
Лиско извиква и хуква към чупката, завива на кръстопътя, ноот Домби няма и следа.
Л и с к о /спира на място и вика трескаво/. Домбиии! Домбиии!… Къде си, Домбиии?…
Ослушва се. Отново вика, зове. Ослушва се повторно.
Неочаквано се чува гласът на пеещия Димби, който си пее неговата мелодия, както му е заповядано.
Лиско извиква името на Димби и се връща на кръстопътя, оглежда всеки клон на галерията – нищо.
Л и с к о /вика/. Димбиии!… Димби!
Г л а с. Лиско, ти ли викаш?
Л и с к о /радостно/. Димби!
Г л а с. Не бе, аз съм Мокси.
Л и с к о /радостно/. Мокси!… Къде си?
М о к с и /гласът му/. Тук съм!
Л и с к о /трескаво/: Стой на място и пей!
М о к с и /гласът му/. Добре! /Запява песента си./
Лиско кривва в първата изпречила се пред него чупка.
Л и с к о. Моксиии!
Песента на Мокси е изчезнала. Лиско отново го зове.
Неочаквано прозвучава песента на Димби.
Л и с к о: Димбиии!
Д и м б и /гласът му/. Хайде де!
Л и с к . Какво правиш?
Д и м б и. Кога ще дойдеш?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Не знам… Чакам.
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам… Ти ми каза да пея… Лиско!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Докога да пея?
Л и с к о. Докато те намеря.
Д и м б и. Чакам!
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам. Чакам.
Л и с к о / след като оглежда обстановката/. Да си виждал Мокси?
Д и м б и. Никак!
Л и с к о. А Домби?
Д и м б и. Кой беше Домби?
Л и с к о /с тревога/. Димби.
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Не се шашвай!
Д и м б и. Трудно е… Вървиш, пееш, сам, пак вървиш, пак пееш, все сам, въртиш се насам-натам. /Троснато./ Ще идваш ли, или няма да идваш?
Л и с к о. Стой така!
Д и м б и. Чакай!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Ето Мокси!…
Л и с к о. Извикай го!
Д и м б и /не забравяйте, че чуваме само гласа му/. Моксиии!
М о к с и /далечният му глас/. Кой вика?
Д и м б и. Стой там!
М о к с и /разбира се, само гласът му/. Къде?
Д и м б и. Където те видях?
М о к с и. Къде ме видя?
Д о м б и. Където мина!
М о к с и. А ти къде си?
Д и м б и. Идвам.
Л и с к о /през цялото време виждаме само него/: Димби! /Тишина./ Димбиии!
Хуква да бяга и внезапно спира, едва удържа тялото си, което иска да полети още напред, по инерция.
Муцуната му се залепва на огромна дебела паяжина, която издрънчава като китара.
Лиско се дръпва отривисто назад и гледа паяжината. Нежният звук на китарата затихва.
В дъното и в ъгъла на паяжината се размърдва огромното тяло на паяка.
П а я к ъ т. Хайде де!
Л и с к о. Какво?
П а я к ъ т. Хвани се, де!
Л и с к о. Защо да се хвана?
П а я к ъ т. А тази паяжина за какво съм я опънал?
Л и с к о. За какво си я опънал?
П а я к ъ т. Да хвана някого.
Л и с к о. Мен?
П а я к ъ т. Ами, да!
Л и с к о. Ха! И за какво съм ти?
П а я к ъ т. Да те изям!
Л и с к о. Глупак!
П а я к ъ т. Кой туй?
Л и с к о. Ти!
П а я к ъ т /наивно/. Защо?
Л и с к о. Абсолютен глупак… Не ми стигат останалите беди, ами… Глупако, мен не можа да ме изяде орелът Каменар, нито Синята акула, че те ли?
П а я к ъ т. Добре де, тогава какво да правя?… Чакам, чакам – никой… Нищо не пада.
Л и с к о. Защо се наврял тук паяжината си?
П а я к ъ т. А къде?
Л и с к о. Като всеки нормален паяк – вън.
П а я к ъ т. Вън… А как вън?… Цял живот се мъча и не мога да изляза.
Л и с к о /уплашено/. Цял живот!?!?
П а я к ъ т. Дори повече.
Л и с к о. Тогава… Аз как… да изляза?… Кога?
П а я к ъ т. На мук!… Оттук не се излиза.
Л и с к о. На кого е този лабиринт, знаеш ли?
П а я к ъ т. Не.
Л и с к о. А кой го е направил?
П а я к ъ т. Не знам… Един ден се набутах и не можах да изляза.
Л и с к о. Довиждане! /Тръгва./
П а я к ъ т. Тръгваш ли?
Л и с к о. Да.
П а я к ъ т. И ще ме оставиш?
Л и с к о. Не ме интересуваш.
П а я к ъ т. Отново самотен?
Л и с к о. Дано падне нещо.
П а я к ъ т. Нищо не пада, ще знаеш.
Л и с к о. Сбогом, Паяко!
П а я к ъ т. До скоро виждане!
Л и с к о. Ще има да чакаш!
П а я к ъ т. Щеш не щеш! /Смее се./
Докато Лиско се отдалечава, Паякът се смее.

Отново върви през галериите. На едно място спира и се взира. Иззад ъгъла се е подала опашката на Мокси.
Лиско разтрива очи. Опашката изчезва.
Л и с к о /изкрещява/. Мокси?
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. ТИ къде си? /Втурва се напред. Нищо./ Моксиии!…
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. Чакай!
М о к с и. Къде да чакам?
Лиско се втурва отново.
Отново нищо.
Л и с к о /спира задъхано/. Моксиииии!
Никой не отвръща. Отново тръгва напред.
 
Музика за подготовка, заражда се напрежение, Лиско сякаш чувства, че в следващите секунди ще настъпи някаква промяна. Пристъпва внимателно, музиката става още по-динамична, Лиско спира, пак тръгва, пак спира, тръгва и…
Музиката гърми.
Пред нашия герой се открива нещо като зала – тук е широко и високо. В средата на „залата“ се издига нещо като маса – може би от скала или твърда пръст, а зад масата, пак от камък или твърда пръст – нещо като трон, ложе, или пък своеобразен стол.
Последни експлозивни акорди на музиката.
Пълна тишина,
Лиско оглежда обстановката, а след туй тръгва към „масата“. Заобикаля я и се качва на „стола“.
Откъм лабиринта се чуват стъпки.
Лиско бързо слиза от стола исе скрива зад масата. Една секунда, две секунди, три секунди!…. Появява се Домби. Приближава се с нищо невиждащ поглед. Лиско показва глава над масата и го вижда.
Домби спира в средата на залата. Изглежда, че тя не му прави никакво впечатление. Стои така.
Лиско напуща прикритието си, тръгва отстрани, издебва Домби откъм гърба, едновременно го удря по гърба и извиква, колкото му стигат силите.
Д о м б и /подскача/. Кой?… Какво има?
Л и с к о. Еее, дойде на себе си.
Д о м б и /гледа Лиско/ Лиско, защо ме удари?
Л и с к о. За да те стресна.
Д о м б и. Заболя ме.
Л и с к о. Голяма работа!
Д о м б и. Къде сме?
Л и с к о. Питай, че да ти кака!
Д о м б и. Къде са другите?
Л и с к о. Това не знам… Ти падна в една дупка.
Д о м б и. Така ли? Защо?
Л и с к о. Получи сътресение и изгуби гласа си… Изобщо не знаеше какво става. Като те ударих, отново се превърна в Домби…
Д о м б и. Ще ми кажеш ли най-после къде сме?
Л и с к о. Е, най-напред паднахме в голяма отвесна дупка, след това влязохме в малка хоризонтална дупка, после в лабиринт, а сега сме в зала… Това е зала. Има маса и стол, следователно, не може да не се поява и този, който ще седне на стола. Мисля си как да го изиграем и да избягаме… /След пауза/ Домби, можеш ли да се правиш на ударен?
Д о м б и. Защо?
Л и с к о /досеща се/ Виж какво, прави се на такъв, какъвто си беше. Който и да дойде – нито дума. Ти и без това си беше ударен. Ако дойде злодеецът, мълчи! Влезе ли Димби –