Posts Tagged ‘повест’

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

Advertisements

борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – куклената пиеса;

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – повестта…

борис
априлов
*
П Р И В И Д Е Н И Е Т О
*
пиеса
за куклен
театър
*
19??
ЛИЦА
по реда на появяването:
 
ДОМБИ                                  – дебеличко момченце
ЧИМИ                                                – проклет, много проклет жабок
ДИМБИ                                  – тъничко момченце
МОКСИ                                 – магаре
ЛИСКО                                  – лисиче
ШЕСТ КАТЕРИЧКИ            – изпълнители на танци
СВЕТУЛКИ                           – изпълнители на танци
БУХЛЬО                                – бухал, който е куче
ШАРО                                    – куче
ЗАЮ                                       – зайче
 
.
 
.
 
 1.

Кът от гората

Влиза Домби, спира и се оглежда.

Д о м б и /извиква/. Чими!… /Пауза,/ Чимиии! /Пауза./ Чимииииии!… /Пауза./ Обади се, Чими!… Знам че си някъде тук. Обади се, защото те викам.

Ч и м и /гласът му/. Не ме викай.

Д о м б и. Викам те!

Ч и м и /гласът му/. Не знаеш името ми, а ме викаш!

Д о м б и. А бе, Чими, твоето име име ли е? Не мога да го запомня… Чакай, как беше… Чимичамичомичуми.

Ч и м и /ядосаният му глас/. Не е така!

Д о м б и. А как?

Ч и м и /излиза пред него/. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Не мога и не мога.

Ч и м и. А е толкоз лесно – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Как?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Първото го знам – Чими но по-нататък не мога. Опитвал съм се, докарвам го донякъде и не мога. Все бъркам.

Ч и м и. Карай да върви! Защо ме търсиш?

Д о м б и. Трябваш ми.

Ч и м и. Не думай. Кой си ти?

Д о м б и. Не ме ли познаваш? Домби. Дето те спасявахме.

Ч и м и. Много са ме спасявали. Не мога да помня всички.

Д о м б и. Аз съм Домби. Приятелят на Димби. Димби е по-слабичкият, а аз съм по-дебеличкия. Не помниш ли, когато те спасявахме с магарето Мокси и Лиско.

Ч и м и. Къде ме спасявахте?

Д о м б и. Беше паднал в един варел и те извадихме.

Ч и м и. Защо?

Д о м б и. Как… защо?

Ч и м и. Карай да върви! Какво искаш?

Д о м б и. Една услуга,

Ч и м и. А така!… Каква услуга.

Д о м б и. По-напред кажи, дали ще ми услужиш, после ще ти кажа каква е услугата и защо ми е.

Ч и м и. Не. По-напред кажи каква е услугата, а после ще ти кажа дали може.

Д о м б и. Не, Чими. Първо трябва да ми кажеш съгласен ли си, а после ще ти кажа дали…

Ч и м и. Не съм съгласен.

Д о м б и. Е, тогава довиждане. /Тръгва. Спира./ Защото беше много интересна услуга. На пръв поглед нищо и никаква услуга, а на втори – голяма услуга. /Тръгва и спира./ Жалко, че бях избрал тебе да ми я направиш. Ти беше най-подходящ. Довиждане. /Стои. Чака./ Много интересна услуга. Просто щеше да си паднеш като разбереш каква интересна услуга щях да искам от теб. Довиждане. /Стои./ Такава услуга, че просто щеше да се зарадваш. Все едно че АЗ ти правя услуга на теб, разбираш ли, не ти на мен. Довиждане. /Тръгва./ Разбираш ли?

Ч и м и /рязко/. Слушай бе, ти още ли не си разбрал, че аз съм проклет жабок и на мен такива не ми минават.

Д о м б и. ТЪКМО защото си проклет.

Ч и м и. Какво?

Д о м б и. Тази услуга се отнася до ПРОКЛЕТИ животни.

Ч и м и. Моля?

Д о м б и. Това е една ПРОКЛЕТА услуга.

Ч и м и. Така ли?

Д о м б и. За МНОГО ПРОКЛЕТИ животни,

Ч и м и. Да, ама аз съм още по-проклето животно.

Д о м б и. Да, ама тази услуга е за още по-проклето животно.

Ч и м и. Значи е някаква проклетия?

Д о м б и. Да. Щях да те помоля да направиш една доста голяма проклетия. Но, тъй като не искаш… Довиждане.

Тръгва и изчезва.

Ч и м и. Домби!

Д о м б и /гласът му/. Какво?

Ч и м и. Ела тук, ти казвам.

Д о м б и /гласът му/. Защо?

Ч и м и. Моля ти се, ела.

Д о м б и. Какво ще правим?

Ч и м и. Нищо. Ти искаше да направя някаква проклетия. /Стоят един срещу друг./ Кажи сега – кво искаш?

Домби. Да, ама не знам дали можеш да пазиш тайна.

Ч и м и. Че не мога, не мога, но ако е за някоя проклетия, мога.

Д о м б и. Трябва да обещаеш, че няма да казваш на никого. Нито на Димби, нито на Мокси, нито пък на Лиско.

Ч и м и. Ще мога.

Д о м б и /готов да склони/. Добре, ама какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?

Ч и м и. Не знам. Какво искаш?

Д о м б и. Каквото и да е.

Ч и м и. Мога да ти дам един орех.

Д о м б и. Дай го.

Дава му ореха.

Домби /тихо, съзаклятнически/. Някой подслушва ли?

Ч и м и. Няма бе, няма никой.

Д о м б и. Тогава – слушай. Нали ги знаеш Лиско, Мокси и Димби?

Ч и м и. Да де, знам ги. Какво?

Д о м б и. Непрекъснато ми се присмиват.

Ч и м и. За какво?

Д о м б и. Че съм бил страхлив.

Ч и м и. Там, от тази пасмина, всички сте страхливи.

Д о м б и. Да де, но те казват, че аз съм по-страхлив от всички. И наистина, Чими, да ти кажа правата, стане ли нещо по-опасно, все аз бягам. Първи избягвам. Докато се усетим и излитам на един километър. Понякога изхвърчавам като тапа.

Ч и м и. Е, да.

Д о м б и. Е, да де – да.

Ч и м и. Че какво от това?

Д о м б и. Смеят ми се. Непрекъснато ми се подиграват задето съм страхлив. От мен по-страхлив е само магарето Мокси.

Ч и м и. И какво?

Д о м б и. Искам да им дам урок.

Ч и м и. Уха!

Д о м б и. Искам някой да ни изплаши и те да избягат, а аз да остана и да им се смея.

Ч и м и. Добре измислено. Но аз?

Д о м б и. Какво ти?

Ч и м и. Какво аз?

Д о м б и. Ти ще ги уплашиш.

Ч и м и. Как?

Д о м б и. Ще станеш привидение.

Ч и м и. ПРИВИДЕНИЕ?

Д о м б и. Привидение!

Ч и м и /след пауза, възторжено/. Ееее, чудесно! Умирам за такава работа… И ще ви уплаша, така ли?

Д о м б и. Точно така!

Ч и м и. Всички?

Д о м б и. Всички,

Ч и м и. Чудесна проклетия! Умирам за такива проклетии. Кога?

Д о м б и. Довечера.

Ч и м и. Къде?

Д о м б и. В изгорелия горски дом. Нали знаеш оня горски дом дето изгоря отвътре и остана цял отвън?

Ч и м и. Аааа, хижата!… Страшна работа ще стане!… И какво?

Д о м б и. Какво – нищо. Отиваш там и чакаш. Ние идваме, ти ни се явяваш няколко пъти като привидение. Знаеш как, нали?

Ч и м и. Знам, знам!… Ще видиш.

Д о м б и. А така!… Ще викаш, ще крещиш, и ще се явяваш. Всички ще избягат, а аз ще остана и ще им се смея.

Ч и м и /луд от радост/. Ааа, голяма работа ще стане!… Ох, кога ще мръкне!… Голяма проклетия ще направя… Да, разбирам – всички ще се изплашат и ще побягнат, а ти ще останеш и ще им се изсмееш…

Д о м б и. Да видят те кой е страхлив и кой не е… Ха-ха-ха!

Ч и м и. Ха-ха-ха!… Само да мръкне веднъж.

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Представяш ли си какъв смях ще падне?

Ч и м и. Ааа, голяма проклетия ще стане!… Страшно ще ви уплаша. Като наистина. За такива работи ме бива… Ха-ха-ха!

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Хайде, довиждане!… Довечера – знаеш.

Ч и м и. В Горския дом.

Д о м б и. Ха-ха-ха! Домби излиза.

Затъмнение.

2.

Поляна в гората.

Песен на птички.

Но ето че се чува и песента на приближаващия се Димби.

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, димби, димби,

аз от Димби, димби, дим!

/Димби се появява./

Аз съм Димби, димби, димби.

Аз съм Димби, димби, дим!

Димби спира в средата на сцената. Ослушва се, защото вече звучи и песента на Мокси.

М о к с и /гласът му/.

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Мокси се появява./

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Спира./ Здравей, Димби!… Какво правиш?

Д и м б и. Нищо не правя. Скучая.

М о к с и. И аз.

Д и м б и. Ще се пукна от скука. А и Домби го няма.

М о к с и. Че къде може да бъде Домби?

Д и м б и. Не знам. Днес не съм го виждал.

М о к с и. А Лиско?

Д и м б и. Него пък хич не съм го виждал.

М о к с и. И аз… Преди малко исках да го потърся, но си викам, защо не отида на полянката, където сигурно са Димби и Домби, а може би и Лиско. Добре, но идвам на полянката и виждам само тебе. Това е.

Д и м б и. Че малко ли е?

М о к с и. Не е, но ако сега се изтърсят Лиско и Домби ще ми светне пред очите.

Д и м б и. Наистина е скучно… Да ги потърсим, че да отидем на реката, а?

М о к с и. Днес ще се къпем много. Много ми е скучно. Напоследък нямаше никакви приключения и ще се пукна. Да дойде поне Лиско, та да измислим нещо.

Д и м б и. Тогава да повикаме Лиско.

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Раз-два-три!… Лискооооооооооо!

Л и с к о /гласът му отдалеч/. Каквооо?

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Ела, елаааа!

Л и с к о. Добреееее!

М о к с и. Като го видя и ми светва.

Д и м б и. И на мен. Каквото искаш може да ти измисли.

Чуваме песента на Лиско:

Аз съм Лиско, Лиско, Лиско,

аз съм Лиско, Лиско, Лис…

Появява се.

Аз съм Лиско, Лискооо… Домби?

М о к с и  и  Д и м б и  /едновременно, учудено/. Какво?

Л и с ко. Къде е Домби, питам.

Д и м б и. Не съм го виждал.

Л и с к о. Защо ме викате?

Д и м б и. Скучно е.

М о к с и. Ще се пукна.

Л и с к о. Къде е Домби?

М о к с и. Лиско, ще се пукна. Много ми е скучно. Просто чувствам как ще взема да се пукна и ще се чудите къде съм отишъл.

Л и с к о. Много просто – ще отидем на реката. Ще намерим Домби и ще се къпем. Днес е хубав ден за къпане.

М о к с и. Да, но не ми се търси сега някакъв си Домби!… Да вървим, а той да ни намери на реката.

Л и с к о. Добре… Ей, страшно ми е скучно. Как не можем да си направим едно приключение! Какво стана с тия приключения напоследък, бе? По-рано, където отидеш – приключение. Сега – нищо.

3.

Край реката.

Излизат от водата на брега. Току що са се окъпали.

М о к с и /изпълнен с блаженство/. И да се къпя обичам, но най-ми харесва като изляза от водата и като се излегна на слънцето.

Л и с к о. Бе, какво ли е станало с Домби?

Д и м б и. Не бой се, ще дойде.

М о к с и. Домби е идвал винаги. Забелязал съм и друг път – чакаме го и идва. Никога не е ставало тъй, че да не дойде. Нали, Димби?

Д и м б и. Да. Един ден дори каза че няма да дойде и пак дойде. Забелязал съм, че винаги идва. Понякога идва по два пъти. Не знам как го прави, но се е случвало да дойде по два пъти.

М о к с и. Глупости!…

Д и м б и. Честна дума!

М о к с и. Аз не съм забелязвал такова нещо. Забелязал съм да идва по веднъж, но два пъти не съм го забелязвал. То и не може, разбира се, едно и също животно или предмет да дойде два пъти. Нали, Лиско? Не знам как може да стане. Защото животното си е едно цяло нещо и ако дойде, може да дойде изведнъж, а не на два пъти… Нали, Лиско?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. Аз пък съм го виждал да идва два пъти.

Л и с к о. И аз.

М о к с и. Глупости!…

Л и с к о. Хем беше казал че няма да идва, понеже щял да ходи някъде. И дойде два пъти, защото там където имал да ходи било при нас.

М о к с и. Спомням си този случай, но защо ДВА ПЪТИ?

Л и с к о. Как защо?… Единият път дойде сутринта, а другият – след обед.

М о к с и. Това не значи два пъти.

Л и с к о. Значи, защото беше казал, че няма да дойде изобщо.

Д и м б и. А дойде два пъти… Разбираш ли?

М о к с и /неуверено/. Разбирам.

Д и м б и. Тогава мълчи!…

М о к с и. Скучно ми е!… Умирам за някакво приключение!… Но да не е много страшно. Така… да се уплашим малко и после да се посмеем.

Л и с к о /протяга се/. Умирам, както си седим и изведнъж да стане нещо.

Д и м б и. Например?

Л и с к о. Знам ли?… Изведнъж да стане нощ, или пък земетресение, или пък да изскочи някой лъв… Да стане нещо по-така, което да ни уплаши… Или пък да спасяваме някого, или пък… сега да дойде някой и да каже, че Домби е в беда и трябва да му помагам. Умирам да помагам на някого. Или да премахнем някаква неправда… Тихо!…

Ослушват се.

Долита песента на Домби.

Д о м б и /гласът му, а след това се появява/.

Аз съм Домби, Домби, Домби,

Аз съм Домби, домби, дом! /прекъсва песента./ Здравейте!…

Л и с к о. Домби, защо се забави?

Д о м б и. Ще ви кажа.

Л и с к о. Знаеш ли как те чакаме?

Д о м б и. Нося ви едно приключение.

В с и ч к и. Какво?

Д о м б и /многозначително, тайнствено/. Довечера…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. Довечера се очертава голяма приключение.

Л и с к о. А защо довечера?

Д и м б и. Не може ли още сега?

Д о мб и. Не. Това приключение можем да си го направим само нощем.

В с и ч к и. Защо?…

Д о м б и. Защото е приключение с ПРИВИДЕНИЕ.

Мълчание. Пауза.

Л и с к о. Как… с привидение?

Д о м б и. Е така на – с привидение.

Л и с к о. Какво привидение?

Д о м б и. Обикновено. Най-обикновено нощно привидение, което се привижда. Появява ти се и ти се привижда.

Л и с к о /разочаровано/. Значи няма да има никакво приключение.

Д и м б и. Защо бе, Лиско?

М о к с и. И по-добре да няма.

Д и м б и. Ама защо бе, Лиско? Защо да няма приключение?

Л и с к о. Защото привидения не съществуват. Щом няма привидения, как може да има приключение с привидение?… Кажи де… може ли да си направиш нещо с нещо което го няма? Привиденията не съществуват.

М о к с и. Не съществуват, а пък непрекъснато говорят за тях.

Л и с к о. Страхливите!

Д о м б и. Какво страхливите?

Л и с к о. Само ТЕ говорят за тях. Измислят си ги. Не вярвам в привидения.

Д о м б и. Не знам дали има привидения, но днес цялата гора говореше.

Л и с к о. Какво говореше?

Д о м б и.  За някакво привидение, което се появило.

Л и с к о. Къде?

Д о м б и. Всяка нощ някакво особено привидение се явявало в изгорелия горски дом.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Така казваха.

Л и с к о. И какво правело?

Д о м б и. Появявало се…

М о к с и. Само да ми се появи и съм свършен. Мразя привиденията!…

Д о м б и. Някой там каза, че то не само се появявало.

М о к си. Така ли?

Д о м б и. Да. То се и кискало.

М о к с и. А така!

Д о м б и. Някой друг пък казваше, че привидението се качвало върху когото и да е и го яздело.

М о к с и. Е тези работи ми са крайно противни!… Лиско, какво ще кажеш? /Мълчание. Пауза./ Аз ще се окъпя още веднъж и ще се побера. /Мълчание./ Ето! Казваше че привидения не съществуват, пък тук ти казват, че ги има в голямо изобилие. Кискат се и ти се качват на гърба. /мълчание./ Иди разправяй, че няма привидения!

Л и с к о /изведнъж/. Няма!

М о к с и. Няма, а пък Домби чул с ушите си, че има… Нали, Домби?

Д о м б и. Да… Разправяха…

Л и с к о. Привиденията са измислица, и който вярва в привидения е глупак.

М о к с и. Добре де, Лиско, ти като не си глупак можеш ли да отидеш довечера в изгорелия горски дом?

Л и с к о. Защо не?

М о к с и. Ама да се приближиш.

Л и с к о. Да.

М о к с и. И да влезеш вътре.

Л и с к о. Ще вляза и ще чакам колкото си искам.

М о к с и. Ти си луд!…

Л и с к о. Готов съм да ви покажа. Довечера ще отида, ще престоя в горския дом и ще ви докажа, че привидения не съществуват.

Д и м б и. Добре де, ама ние как ще разберем, че наистина си бил там?

М о к с и. И как ще знаем дали си се уплашил или не си се уплашил?

Д о м б и. Да.

Л и с к о. Не знам. Това си е ваша работа. За мен е важно да вляза и да престоя в тъмнината. Ако привидения съществуват, ще дойдат и ще ми докажат, че съществуват. Така ли е, Димби?

Д и м б и. Е, да.

Л и с к о. Така че…

Пауза.

М о к с и. Лично аз…

Нова пауза.

Д и м б и.Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога. /Млъква. Следва нова пауза./

Д о м б и. Какво не можеш?

М о к с и. Да направя такова нещо.

Д о м б и. /след продължителна пауза/. И аз.

М о к с и /след пауза/. А пък аз съвсем!

Л и с к о. Добре де, откъде знаеш че не можеш?

М о к с и. Сигурен съм.

Л и с к о. Откъде си сигурен?

М о к с и. Толкова ли не ме познаваш?

Л и с к о. Познавам те, но човек се променя.

М о к с и. Да, но аз – не. Такъв съм си, твърд характер.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. Какво да ти кажа?… Иска ми се да дойда с теб… Но няма да дойда, защото съм сигурен, че ще се разтреперя и ще избягам.

Л и с к о. А ти, Домби?

Д о м б и. Аз… ами… аз… каквото кажат другите.

Л и с к о. Добре де, не можете ли поне да ме придружите до там?

М о к с и /бързо/. Не!

Л и с к о. Поне до полянката на горския дом. Ще останете мам и ще наблюдавате.

М о к с и /решително/. Не!

Д и м б и. Не, не може.

Д о м б и. Каквото кажат другите.

Л и с к о. Отново ставате смешни!… Никой няма да ви изяде

М о к с и /кипва/. А бе, Лиско, не разбираш ли, че ме е страх? Казал съм ти – не искам да ме е страх, пък ме е страх.

Л и с к о. Защото не си внушаваш.

Мо к с и. Какво да си внушавам?

Д и м б и. Какво да си внушавам?

Л и с к о. Някаква мисъл.

Д о м б и. Добре де, каква мисъл?

Л и с к о. Някаква мисъл, която да е обратната на страха. Например, ако човек започне да си повтаря непрекъснато НЕ МЕ СТРАХ!… НЕ МЕ Е СТРАХ, НЕ МЕ СТРАХ… той ще свикне с тази мисъл, тя ще влезе в него и вече наистина няма да го е страх.

Д и м б и. Добре де – колко пъти?

Л и с к о. Един милион пъти!… Например, трябва да почнете отсега и чак до довечера. Щом стане довечера, ще видите че вече не ви е страх. Дори ще влезете с мен в хижата. Достатъчно е да започнете отсега да си повтаряте на глас: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

М о к с и. И чак до довечера?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато се къпя и излежавам на слънцето?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. После – докато вървим по пътеката да обядваме?

Л и с к о. Да.

Д о м б и. И целия следобед?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Докато залезе слънцето?

Л и с к о. И после!

М о к с и. Че то много бе, Лиско!… Непрекъснато едно и също.

Л и с к о. Да, но в замяна на това, страхът ще избяга. А който не чувствува страх е щастлив. Може би най-щастливите хора, животни или предмети, са безстрашните.

М о к с и. Умирам да съм щастлив предмет!… Много мразя това, че ме е страх. Ако започне да не ме е страх, ще стана най-щастливия предмет на света.

Л и с к о. Да ви кажа правата, и мен ме е страх, затова ви моля да дойдете. Смятам, че ако до довечера си повтаряме непрекъснато: не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх, изведнъж ще започне НАИСТИНА да не ни е страх и тогава нека дойдат каквито си искат привидения!…

М о к с и. По-полека, по-полека!… Мен ако не ме е страх ще дойда най-много до полянката. В хижата не влизам да ме убиеш.

Д о м б и. И аз.

Л и с к о. А ти, Димби?

Д и м б и. И аз. Най-много до полянката пред хижата.

М о к с и. Но мен ме е страх вече и от полянката. Ето, вижте, започнах да треперя.

Д и м б и. И аз!

Треперят.

Л и с к о /бързо/. Защото сте глупави!… Раз-два-три!…

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Започвайте де!

М о к с и. Какво да започваме?

Л и с к о /започва/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Мокси, Димби и Домби постепенно се включват един след друг.

Четиримата повтарят едновременно фразата.

Повтарят и тръгват.

Вървят и повтарят фразата.

Музика в такта на стъпките им. Обаждат се птички.

Четиримата спират. Макар че продължават да си повтарят гласно фразата, те не могат да не спрат и да не проследят чудния танц на няколко катерички между дърветата и земята. Красотата на изпълнението ги кара да занемеят. С грациозни ритмични движения катеричките танцуват пред тях, докато изчезнат според желанието на режисьора,

Димби, Домби, Лиско и Мокси стоят занемели. Започват да ръкопляскат и да викат: Браво, После настъпва тишина.

Л и с к о /сепва се/. Какво правим?

М о к с и . Какво бе, какво има?

Д и м б и. Забравихме да…

Д о м б и /съвзема се първи/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Фразата се понася от всички, но разбъркано, с догонване, без синхрон, по такъв начин, че по едно време се получава фразата: Не, страх ме е!

Лиско /съвзема се пръв/. Тихо!… Спрете!… Съвземете се!

М о к с и /който се съвзема последен, след като повтаря няколко пъти сам: „Страх ме е“/. Какво бе, защо спряхме?

Л и с к о. Защото сме жалки!

М о к с и. Така ли?

Л и с к о /строго/. Не се ли чуваш какво казваш?

М о к с и. Не. Когато говоря, никога не се чувам какво казвам.

Л и с к о. Еднооо, двее, три!…

В с и ч к и  в синхрон: Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Прозвучава зловещ смях, който ги смразява.

М о к с и. Какво беше туй!

Д о м б и. Да бе, наистина…

Л и с к о /вика/. Какво може да бъде!… Кажете, какво може да бъде?

М о к с и. Е, да де – това питаме.

Л и с к о /вика/. Нищо не може да бъде!… Изкрещя птица. Това може да бъде!… Еднооо, двее, три!

Тръгват и отново повтарят своята фраза.

Излизат.

Появява се Чими, който се изсмива зловещо зад гърба им.

 

4.

Полянката пред хижата, където е варелът

Смрача се.

Появяват се Лиско, Мокси, Димби и Домби. Повтарят фразата, която трябва да ги адаптира към приключението. Спират и продължават да си повтарят: не ме е страх.

Варелът стои безмълвно до тях.

Мокси млъква. Тримата продължават да повтарят. Димби млъква. Продължават само двама, млъква и Лиско.

Д о м б и /продължава, докато другите го гледат/. Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх…

Л и с к о. Един момент.

Д о м б и. Какво има?

Л и с к о. Почивка.

М о к с и. Вече цял следобед… заболя ме устата.

Л и с к о. Признайте, че вече ви е страх по-малко.

М о к с и. Мен ме е страх.

Л и с к о. Защо бе, Мокси? Ето, виж, отсреща е хижата. Най-обикновена изгоряла хижа. Ще се приближим, ще влезем…

М о к с и. Щ е се приближиш ти!… Аз ще стоя тук. Който иска – да отива.

Л и с к о. Добре.

Д о м б и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Стъмва се.

Л и с к о. Видях.

М о к с и. Не може ли да почакаш тук. Ако има духове или привидения, ще се появят там и ще ги видим. Ако пък тръгнат към нас, докато прекосят полянката, аз вече ще си бъда у дома.

Л и с к о. Приятели, на това място, точно пред горската хижа, мога да ви повторя колкото пъти искате, че духове и привидения не съществуват.

М о к с и. Защо?

Л и с к о. Защото са измислица, фантазия. За да има духове, те трябва да бъдат направени от нещо, трябва да можеш да ги пипнеш, а понеже казват че духовете са направени от нищо и че не могат да се пипнат, това означава че не съществуват, защото щом едно нещо е направено от нищо, то си е нищо.

М о к с и. На мен още отсега т треперят краката.

Л и с к о. Раз-два-три!

Започват да повтарят окуражителната фраза.

М о к с и /прекъсва/. Вижте, вижте как се стъмва!

Л и с к о. Казахме, че това ще бъде нощно приключение.

М о к с и. Тая работа не ми харесва!… Сега загазих съвсем.

Л и с к о. Защо?

М о к с и. Защото, Лиско, навсякъде стана тъмно и вече не мога да си отида. Това не е честно!… Искам да си вървя!…

Л и с к о. Мокси, засрами се!

М о к с и. Искам да си вървя!…

Л и с к о /извиква/. Мълчи!… Едно-две-три!

Фразата. Но Мокси не се включва.

М о к с и /панически/. Предлагам да пеем!… Страх ме е. Искам да пеем!

Л и с к о /вика/. Няма да пеем!… Аз тръгвам към хижата.

/Тръгва./

М о к с и /хвърля се към него и го хвана/. Стой!… Лиско!..

Миличък мой!… Моля те, не тръгвай!… Първо ме заведете далеч от тук и правете каквото си щете! Моля ви, махнете ме от тук!… Домби, защо мълчиш? Нали и ти си страхлив?

Д о м б и. И мен ме е страх.

М о к с и. Да, ама днес не те е страх толкоз!

Д о м б и. Кой знае.

Л и с к о. Трябва да ви кажа, че мен пък винаги ме е страх, но ТРЯБВА.

Д и м б и. Какво трябва? Нищо не трябва!

Л и с к о. Трябва да разберете завинаги, че привидения не съществуват, ще отида в хижата, ще престоя до сутринта и ще се върна при вас… Някой иска ли да дойде с мен?

Д о м б и. Аз!

М о к с и. А!…

Д и м б и. Домби, ти ме шашваш.

Л и с к о. Домби, какво става с теб?

Д о м 6 и. А, нищо… Омръзна ми да се страхувам. Не искам да ми се смеете.

Л и с к о /категорично/. Тръгваш!…

Д о м б и. Към хижата!… Напред!…

Л и с к о. Мокси, чакай тук!

М о к с и /крещи/. Не!… /Тримата тръгват./ Не ме оставяйте… /Тръгва с тях./ Това е лудост!… Върнете се… /върви с тях./ Не искам. /Вече почва да шепти с предчувствие за страшното./ Не мога да остана сам… Вече няма да ви погледна… Лиско е проклет…

Излизат.

 

5.

Вътрешността на хижата.

Влизат Лиско и Домби.

Л и с к о /оглежда се/. Ако съществуват привидения, Домби, това е най-доброто място за тяхното появяване… Виж, тук има разни дупки, входове и изгорели врати.

Д о м б и /бодро/. Наистина, Лиско!… Чудесно място за привидения! /Към мястото откъдето са дошли./ Мокси, Димби… хайде!..

М о к с и /гласът му/. Идваме! /Влизат Мокси и Димби./ Сега какво? /Оглежда обстановката./

Д о м б и. Тъкмо казвам на Лиско, че тук е идеалното място за появяването на каквито и да е привидения.

М о к с. Тогава да минем нататък.

Д и м б и. Така де, какво ще правим тук?

Л и с к о. Напротив!…

М о к с и /проплаква/. Не разбирате ли, целия треперя!…

Д о м б и. Ти трепериш във всички приключения.

Д и м б и /към Домби/. А ти?

Д о м б и. Както виждаш – не ми пука. /Извиква./ Привидения, къде сте? Елате!… Чакам ви!

М о к с и. Тихо!… Какво си се развикал?…

Д о м б и. Защо да не викам? Вика ми се.

М о к с и. Глупако, в хижите се пази тишина.

Д о м б и /възторжено/. Ойларипиии!…

М о к с и. Моля ти се, Домби!

Л и с к о /учуден и доволен/. Домби, какво ти става?

Д о м б и /насърчен, извиква/. Привидение, ще дойдеш ли?

Г л а с /в настъпилата тишина/. Ще дойда, ще дойда.

Абсолютна тишина. Продължителна пауза.

М о к с и /най-после нарушава тишината/. Чухте ли нещо?

Л и с к о. Май че имаше нещо…

Д о м б и. И на мен ми се струва, че има нещо.

М о к с и /троснато/. Има нещо!… А не може да стане НЕЩО от НИЩО.

Л и с к о. Защо от нищо?

М о к с и. Нали каза, че привиденията били нищо?

Л и с к о. Казах.

М о к с и. А тогава кой извика? Кой отговори?… Може ли да ти отговори някое нещо, което е всъщност нищо?… Казвам ви, да бягаме докато е време.

Л и с к о. Все ми се струва, че сме се излъгали.

М о к с и. В кое?

Л и с к о. Може би ни се е сторило.

Д и м б и. Как ни се е сторило?

Л и с к о. Ами – да. Когато някой ИСКА да чуе нещо, той го чува. Ето, ще извикам още веднъж: Привидение, ще дойдеш ли?

Тишина. Пауза. Нищо.

Д о м б и /нарушава паузата/. Видя ли?

Всички сякаш се отдъхват.

Л и с к о. Казах ви – понякога можем да си въобразим всякакви неща. Невъзможно е да чуеш гласът на едно привидение. Привидението, както разправят глупците за него, е съставено от нищо, а как може едно нищо, един въздух, да проговори?… Кажете де!… Може ли един въздух да проговори?

М о к с и /знае си своето/. Всички чухме, че проговори!

Л и с к о. Проговори нашето въображение. Всъщност не проговори никой, но ако някой проговори наистина, това може да бъде само НЯКОЙ, нещо живо, нещо което съществува, а не привидение. /Извиква./ Привидение, ще дойдеш ли?

Напрегната тишина. Нищо.

Л и с к о /язвително/. Какво чухме?…

Д о м б и /весело/. Нищо не чухме!…

М о к с и. И какво?… Ще чакаме до сутринта?

Л и с к о. Привиденията се появяват в полунощ.

М о к с и. И ще им чакам кефа, да се появят… И какво ще спечеля, ако се появят или пък ако не се появят?

Л и с к о. Как, още ли не разбра?… Още утре ще разпръснем глупавите слухове. Всички ще разберат, че привидения няма.

Д о м б и /доволно/. И, хем си правим приключение!…

М о к с и. И ще скучаем?

Л и с к о. Защо? Можем да си попеем.

Д о м б и. Предлагам да играем… Хайде! /Хваща ръцете на Лиско и Димби./ Да си направим хоро!

Хващат се всички. Пеят и играят.

Но, ние забелязваме, че вече не играят четирима, а петима. Някакво непознато същество покрито с воал се е хванало на хорото, играе заедно с тях, пее заедно с тях.

Д и м б и /прекъсва играта/. Спрете!…

Всички спират.

Д о м б и. Какво бе, Димби?

Д и м б и /учудено/. Как какво?… Не забелязахте ли?

Д о м б и. Не.

М о к с и. Какво да забележим?

Д и м б и /учудено/. А!… /Започва да брои присъстващите./ Едно, две, три, четири!… Точно четири… А бяхме… Вие луди ли сте? Не забелязахте ли, че по едно време не играехме четирима, а петима?

Д о м б и. Какво искаш да кажеш?

Д и м б и /в настъпилата тишина/. Искам да кажа, че преди малко някой беше между нас. Някакво непознато същество, наметнато с нещо, беше се хванало на хорото,

Д о м б и. Не може да бъде. Лиско, кво ще кажеш?

Л и с к о. Не вярвам.

Д и м б и. Мокси, ти наистина ли не видя нищо?

М о к с и. Според мен, тук ще станат много проклетии.

Д и м б и. А аз съм сигурен, с очите си го видях как играеше с нас, беше се вмъкнал незабелязано и незабелязано си отиде. Държеше се за моята ръка и за ръката на Домби.

Д о м б и. Ей че интересно!… Защо не поиграем отново?

Лиско. Така де – ако е дошъл някой, може да дойде отново… Хайде, хванете се… /Хващат се./ Почваме!… Пейте!

Запяват, но стоят на едно място. Пеят и се оглеждат. Песента им е вяла, неопределена.

Л и с к о /старае се да оживи играта/. Хайде!… /Хорото се завъртява бавно. Всеки гледа наоколо./ По-бързо!… Мокси, защо не пееш?

М о к с и. Защото броя!

Л и с к о /весело/. А себе си броиш ли?

М о к с и. А, стигам само до две. Нататък ме е страх да преброя.

Л и с к о. Но, както виждаш – четирима сме.

Д о м б и. Привидение, къде си?…

Л и с к о. Защо не дойдеш?

Хорото се върти мълчаливо, в очакване някой да се обади.

Л и с к о /най-после/. Всичко е било плод на фантазията!…

Д о м б и. На страха!

Л и с к о. Така ви се е сторило. /Хорото спира. Всеки се пуща./ Разберете, фантазията е много силно нещо. Особено когато започнеш да си въобразяваш.

Д о м б и. Предлагам, да застанем тук и да почнем да си въобразяваме, че ей там до стената, се появява привидение.

М о к с и. Голяма глупост!…

Д о м б и. Защо бе, Мокси? А, Лиско?… Да видим дали ще си въобразим нещо?

Л и с к о. Пък да опитаме! Ще застанем тук и ще започнем да си въобразяваме.

М о к с и. Какво да си въобразявам?

Л и с к о. Че до стената минава привидение.

М о к с и. Не искам!

Л и с к о. Добре де, Ще си въобразяваме само НИЕ.

М о к с и. А аз какво да правя?

Л и с к о. Ще си почиваш.

М о к с и /неохотно се нарежда до приятелите си/. Вместо да си вървим, ще седнем да си въобразяваме. Ако ни види някой ще си умре от смях.

Л и с к о. Тихо!… Вече започнах да си въобразявам.

Д о м б и. Тихо!… И аз.

Мълчание. Пауза.

М о к с и. Ох, боже!…

Л и с к о. Какво има?

М о к с и. Кажи ми какво да правя? Как да си въобразявам?

Л и с к о. Много просто – гледаш право в стената и просто виждаш как се явява и изчезва едно привидение.

Отново тишина. Пауза.

Минава време. Мокси се раздвижва.

Л и с к о. Мокси, какво правиш?

М о к с и. Сърби ме, искам да се почеша.

Л и с к о. Ама ти НИКАК не се съсредоточаваш.

М о к с и /почесва се/. Сега ще се задълбоча.

Отново тишина. Продължителна пауза.

И когато най-малко очакваме, пред стената спокойно минава привидението, покрито с воал. Минава тихо, бавно, не обръща внимание на никого, гледа пред себе си. Появява се и изчезва.

Д о м б и /след известна пауза, весело/. Видяхте ли?… Какво ви казах?… Достатъчно е само да се съсредоточиш и – готово!… Лиско, видя ли какво хубаво привидение си измислихме? /Тишина. Никой не проговаря./ Чудесно привидение! За първи път виждам такова хубаво… Ей, защо мълчите? Мокси, какво ти стана?… Димби?… Защо треперите?… А!… Лиско?… Лиско и ти ли?

Л и с к о /трепери/. И аз, Домби…

Д о м б и. Вие сте ненормални!

Л и с к о. Вече можеш да ми кажеш всичко…

Д и м б и. Ттто-ва ббеше ссъщото!

Д о м б и. Кое същото?

Д и м б и. Което играеше…

Д о м б и. На хорото?

Д и м б и. Да.

М о к с и /изведнъж извиква с заекване/. Аз казах!

Д о м б и. Какво бе, Мокси?

М о к с и /ядосано, вика/. Предупредих!…

Д и м б и. Но най-ми е чуден Домби…

М о к с и. Изведнъж стана герой!

Л и с к о. Това е най-интересното.

М о к с и /извиква/. Глупости! Най-интересното е, че ви послушах отново. Добре си живеех без приключения и изведнъж… Искам да си вървим!… Лиско, ти си виновен!

Л и с к о. Знам.

М о к с и. Видя ли, че има?… Кажи де, видя ли го?

Л и с к о /навежда глава/. Видах го.

М о к с и. Тогава – хайде!… Да се омитаме! Тази хижа е проклета и кой знае какво има да ни покаже. Това привидение все пак беше възпитано – мина и замина, но знам ли какви други ще наизлизат и после…

Д и м б и. То че мина – мина, че замина – замина, но де да знаеш, какво е намислило…

Д о м б и /извиква/. Разберете, това е плод на въображението ни! Според мен НИЩО не е минало. Ние си въобразихме.

М о к с и. Аз си отивам!… Димби.

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Идваш ли с мен?

Д и м б и. Веднага!… Лиско?

Л и с к о. Какво, Димби?

Д и м б и. Оставаш ли?

Л и с к о /въздъхва/. Не знам… Да си призная, изпитвам страх.

М о к с и. А казваше че няма, а? Има ли или няма?

Л и с к о. Не знам.

М о к с и /с презрение/. Не знаеш!

Л и с к о. Поне… би трябвало… да няма… Доколкото знам – привидения няма.

М о к с и. А го видя с очите си!

Д и м б и. От тука мина!… Ето!… Там мина! Страх ме е да отида и да покажа.

М о к с и. Аз тръгвам… Димби, идваш ли?

Д и м б и. Да. Лиско, идваш ли?

Л и с к о. Точно сега мисля едно много важно нещо.

Д и м б и. Питам – тръгваш ли?

Л и с к о. Нещо, което ще ми даде да разбера…

М о к с и. Тръгваш ли или да те оставим на привиденията, да те изядат.

Л и с к о. Домби, ти?

Д о м б и /безгрижно/. За мен не се тревожете!… Утре ще ви намеря и ще ви разкажа какво се е случило тук.

Л и с к о. С удоволствие бих останал, но ме е страх. Тук наистина става вещо, което ме плаши.

Д о м б и. Нали казваше, че… не съществуват?

Л и с к о /многозначително/. Е, до, ама го видях с очите си.

М о к с и. Броя до три и ще те оставим на привиденията! /Тръгва./

Л и с к о. Идвам! /Тръгва след Мокси и Димби./ Довиждане.

Д о м б и. Приятни сънища!… Ха-ха-ха!… Лека нощ, деца! /Смее се./

Лиско, Мокси и Димби излизат. Влиза Чими. Върху рамото му е наметнат воала.

Ч и м и /озадачен/. Какво бе, глупаци?… Какво стана? Защо избягаха?

Д о м б и /доволен от станалото/. Браво, Чими! Отлично! Идеално се справи.

Ч и м и. Къде отидоха ония глупаци?

Д о м б и. Беше като истинско привидение. Сега ще ме уважават цял живот.

Ч и м и. Ама къде отидоха глупаците? Само толкоз ли беше?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Не съм спокоен. Къде отидоха?… Проклетиите още не са започнали.

Д о м б и. Да де, ако се върнат, ще станат още работи.

Ч и м и. Сега ще станат главните работи… Сигурен ли си че ще се върнат?

Д о м б и. Бъди спокоен. Винаги са се връщали.

Ч и м и. Тогава защо бягат, като ще се върнат?

Д о м б и. Такива сме. Уплашим се, избягаме, после се съберем, размислим и се връщаме. Приятел в беда не оставяме.

Ч и м и /доволен/. И казваш, ще се върнат, а?

Д о м б и. Бъди спокоен!

Ч и м и. Големи проклетии ще им направим!

Д о м б и /ентусиазиран/, Браво, Чими! /Удря го по рамото./

Ч и м и. Не удряй така. Ще ми изместиш нещо!

Д о м б и /удря го още веднъж/. Браво, Чими!

Ч и м и /който залита/. Ще ми изместиш рамото.

Д о м б и . Беше чудесно!…

Ч и м и. Да видиш кво става нататък!… Ама защо не идват?

Д о м б и. Сега Лиско казва: Не мога да си простя, че избягахме като последните страхливци. А Мокси казва: Напротив. А Димби казва: Добре че избягахме. Домби нека си блъска главата с привиденията.

Разговорът на тримата, които са вече на полянката, до варела.

М о к с и. Не!…

Л и с к о.  Ти, Димби?

Д и м б и. Не!

Л и с к о. Тогава ще се върна сам. Разберете, привидения не съществуват. Ние сме се излъгали. Това беше наистина плод на нашето въображение.

М о к с и. Видях го този плод. Къде си чул и видял плод да върви, да се появява и изчезва? А?

Д и м б и. Да, появи се и изчезна.

М о к с и. Къде си видял плод да върви?

Л и с к о. Добре, А Домби?

М о к с и. Какво Домби?

Л и с к о. Така ли ще го оставим?

М о к с и. Да е дошъл с нас. Поканихме го.

Д и м б и, Няколко пъти.

М о к с и. Знам – ще кажеш че никога не оставяме приятеля си в беда. Но той пожела сам. Смееше се. Викаше и се смееше.

Д и м б и. Крещеше от радост.

Л и с к о /тайнствено/. Момчета, този път Домби е в голяма беда. По-голяма отколкото можете да си представите.

Д и м б и. А бе, чул съм че привиденията не са страшни за този, който не го е страх.

Л и с к о. Остави привиденията!… Според мен… Домби е… Ох!… Не го ли забелязахте? Вече не го е страх от нищо.

Д и м б и. Да бе, Лиско! А по-рано беше…

М о к с и. На моменти беше по-страхлив и от мен.

Д и м б и. Наистина, какво стана с Домби?

Л и с к о /изведнъж/. Най-страшното. Нашият обичан приятел е изкукуригал. Само лудият може да не се страхува от такива страшни неща. Не го ли видяхте – спокоен, весел, като… луд.

М о к с и. Добре де, какво да го правим?

Л и с к о. Трябва да се върнем, да си го вземем и да го лекуваме.

М о к с и. Как ще го лекуваш?

Л и с к о. Ще видим. Ще го пускаме от високо, ще го стряскаме, или пък внезапно ще го заливаме със студена вода докато се събуди.

М о к с и. Не!

Л и с к о. Какво – не?

М о к с и. Не ми се влиза в тази проклета хижа.

Л и с к о. Димби, ти?

Д и м б и. Ох, Лиско… че ще дойда, ще дойда, ама не е там работата. Стига вече с това приятелство. Омръзва ми вече за някакво си приятелство да треперя и да влизам по разни ми ти хижи, да спасявам луди хора. И намери кога да полудее!…

Л и с к о. Не знам. Няма да се успокоя, докато не го излекуваме.

Д и м б и. А как ще разберем, че сме го излекували?

Л и с к о. Започне ли да се страхува отново, значи е излекуван.

Д и м б и. Ама и ние сме луди дето влизаме повторно в такива страшни горски хижи… Мокси, идваш ли?

М о к с и. Мразя ви!…

Л и с к о. Значи идваш.

М о к с и. Вие сте подли твари!… Лиско, чакай, къде ме оставяш сам?

Излизат.

Отново хижата.

Домби и Чими.

Д о м б и. Искам първо да говориш нещо, да ни уплашиш с говорене, а после да се явиш, само че с нещо черно отгоре и да танцуваш, а след туй да погалиш Димби по бузката.

Ч и м и. Така ли?

Гали Домби по страната.

Д о м б и. Така.

Ч и м и. Най-много ми се ще да изплаша този проклетник Лиско. Да му се кача ли на гърба?

Д о м б и. Ще бъде чудесно!

Ч и м и. Ще видиш!… Приготвил съм ти големи изненади.

Д о м б и /смее се/. Проклетии, а?

Ч и м и. Големи проклетии!… А!… Май че са те!

Д о м б и /ослушва се/. Какво ти казах?

Ч и м и /радостно/. Идват!…Сега ще ви направя най-проклетите проклетии!…

Д о м б и. И да го погалиш по бузата. /Смее се./

Чими изчезва.

Влизат Лиско, Мокси и Димби.

Домби продължава да се смее.

Л и с к о. Домби, моля те, не се смей!

М о к с и. Хайде, Домби!… Време ти е.

Д о м б и. За какво?

М о к с и. Да те отведем.

Д о м б и. Защо?

М о к с и. Ще те стряскаме!

Д и м б и. Ще те заливаме с вода,.,

М о к с и. Ще те пускаме отвисоко. Като си удариш главата, може всичко да ти се намести.

Л и с к о /внезапно/. Не разговаряше ли с някого?

Д о м б и /съвзема се бързо/. Да… разговарях.

Л и с к о. Сам ли разговаряше?

Д о м б и. Не.

Л и с к о. С кого разговаряше?

Д о м б и. Как с кого?… С привидението.

М о к с и /кипва, ядосва се/. Домби!…

Д о м б и /учудено/. Какво?

М о к с и /много ядосано/. Ти си луд, разбираш ли? Затова се върнахме. Да те спасяваме. Ще те водим да те пускаме отвисоко и да те заливаме със студена вода… Да ти дойде акъла в главата… Ще ми разговаря с привидения!…

Д и м б и. Домби, само такива в твоето положение, разговарят сами.

Д о м б и. Глупости!

Л и с к о. Добре де, щом си разговарял с привидението, защо не разговаряш и сега?

Д о м б и. Стига да искате… /Извиква./ Привидение, къде си?

Ч и м и /гласът му/. Тук съм.

Д о м б и /след зловещата пауза/. Къде точно?

Ч и м и /гласът му/. Навсякъде.

Д о м б и /към приятелите си/. Видяхте ли? /Към Чими./ Знаеш ди кои са с мен?

Ч и м и /гласът му/. Разбира се… Познавам ги по треперинето.

Д о м б и /към приятелите си/. Засрамете се!… Не треперите! /към Чими/ Как си със здравето?

Ч и м и /гласът му/. Ще видите!

Музика. Някакъв испански мотив. Нещо като танго.

Привидението се появява този път в черно. Носи се пред уплашените зрители в ритъма на тангото, прави познати фигури около четиримата.

Особено интересно става в оня момент, когато танцьорът се приближава до Димби и го погалва по страната.

Тръгва към Мокси.

М о к с и /извиква/. Не!… /Привидението обаче се приближава./ Ще те ритна по коляното!… /Привидението спокойно го погалва по ухото. Мокси е загубил ума и дума./ Ох!…

Домби /ръкопляска/. Как хубаво танцува, нали? /мълчание върху музикалния фон./ Чудесно!…

Привидението е вече пред Лиско. Покланя му се, кани го на танц. Прихваща го и го повежда по „дансинга“.

Докато продължава този особен танц, Домби продължава да ръкопляска.

Ч и м и /с променен глас/. Танцувате чудесно!

Л и с к о. Вие сте най-прекрасното привидение, което познавам.

Ч и м и /малко изненадан от спокойния тон на Лиско/. Нима познавате и други привидения?

Л и с к о. А вие да не се мислите за единствено?

Ч и м и. Вие сте забавен!

Л и с к о. Благодаря.

Ч и м и. Ще танцуваме ли още?

Л и с к о. Защо не?

Ч и м и. Но защо пък да?

Л и с к о. Защото ще ви смъкна мантията и ще ви покажа.

Ч и м и. На кого?

Л и с к о. На глупаците, които мислят, че има привидения

Ч и м и. Лиско, с теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о. Бъди спокоен, Таратаратаратара!… Няма да те издам веднага.

Ч и м и. Сигурен ли си, че ще ме покажеш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. И знаеш ли кой съм?

Л и с к о. Ти знаеш, че знам… Целия ти номер свърни.

Ч и м и. Е тук се излъга. Нали знаеш, че съм способен на големи проклетии.

Л и с к о. Ти си в ръцете ми. Сега ще ти смъкна мантията, за да докажа, че привидения не съществуват.

Ч и м и /зловещо/. Ха-ха-ха!

Музикален ефект все в ритъма на тангото.

Б у х л ь о /гласът му/. Ха-ха-ха!…

Този път е наистина зловещо. Тангото гърми. Лиско пуска Чими.

Близа Бухльо, наметнат с наметало на истинско привидение. Танцува тангото сам.

Д о м б и /трепери/. Чими, ккакво е това?…

Ч и м и. Не знам.

Д о м б и. Нали само ти… такова?… Нали?

Ч и м и. Да.

Д о м б и. А това?

Ч и м и. /също трепери/. Не знам.

Д о м б и. Олеле!…

Л и с к о. Домби, какво има?

Д о м б и. Страх ме е!

Димби извиква и избягва.

/бързо хваща Домби/. Домби, къде?

Д о м б и. Пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Пусни ме!…

Л и с к о. Ще бягаш ли?

Д о м б и. Страх ме е!… Пусни ме… Чими, кое е туй нещо?

Ч и м и. Кое бе, Домби?

Д о м б и. Туй!

Ч и м и. Кое туй?

Д о м б и /разтреперан/. Дето танцува.

Ч и м и. Това ли?

Д о м б и. Да.

Ч и м и. Не знам!

Д о м б и /реве/. Лиско, пусни ме!

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да избягам!

Да не забравяме, че Бухльо продължава да танцува.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Страх ме е!… Аз накарах Чими да такова… да… бъде…

Ч и м и /смъква мантията си/. Да бъда привидение!…

Умира от смях.

Бухльо отива при Домби, поглежда го със светещите си очи, прегръща го и го понася да танцуват.

Домби /скимти/. Олеле!… Лиско, моля те!… Мокси, братко, къде си? /Танцува в ритъма на тангото./ Димби, приятелю, на кого ме оставяш?

Лиско издърпва Чими извън сцената.

Б у х л ь о /както танцува/. Нощта е приятна, нали?

Д о м б и. Ддда!

Б у х л ь о. Малко тъжна, но приятна.

Д о м б и. Даддддддда.

Б у х л ь о. Виж как танцуват светулките.

Наистина, тъмнината се е изпълнила с десетина светулки, които танцуват около тях и пеят:

Ние сме малки но светим,

ние блестим през нощта,

и от звездите по-ясни

и от звездите по-прекрасни

ние се носим по света.

Нахлуват звуците на „Компарсита“, която после отново се превръща в познатото ни танго на светулките и отново прозвучава тяхната песен.

Д о м б и /проплаква/. Всички избягаха.

Б у х л ь о. Да.

До м б и. Оставиха ме.

Б у х л ь о. Аха.

Д о м б и. Сам!…

Б у х л ь о. Защо? Нали си с мен?

Д о м б и. Кой си ти?

Б у х л ь о. Привидението.

Д о м б и. Кое привидение?

Б у х л ь о. Истинското.

Да не забравяме, че танцуват.

Д о м б и. Страх ме е!

Б у х л ь о. Знам. Домби. Какво ще стане?

Б у х л ь о. Нищо. Ще те открадна.

Д о м б и. Помооооо!…

Б у х л ь о. Кого викаш?

Д о м б и. Аз си имам приятели. Те няма да ме оставят.

Б у х л ь о. Така ли?

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Не идват.

Д о м б и. Ще видиш!… Те ме обичат.

Б у х л ь о. Хайде!… /Но все още си танцуват./

Д о м б и. Къде?

Б у х л ь о. Ще те отведа.

Д о м б и. Помооооо!

Б у х л ь о. Никой няма да дойде.

Д о м б и. Напротив!… Винаги идват. Лиско винаги идва Приятели не оставяме в беда… Лискооооо!

Л и с к о /гласът му/. Каквооо?

Д о м б и /както танцува/. Ела.

Л и с к о /гласът му/. Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с ко /учуденият му глас/. Кой?

Д о м б и. Привидението.

Л и с к о /гласът му/. Че теб не те е страх!

Д о м б и. Напротив!… Страх ме е, та ще се пукна!

Л и с к о. Така ли? Защо?

Д о м б и. Отвличат ме.

Л и с к о. А преди малко ръкопляскаше.

Д о м б и. Е!…

Л и с к о. И се смееше.

Д о м б и. Лиско, моля те!

Л и с к о. Тогава се смееше!

Д о м б и. Защото знаех кое е привидението.

Л и с к о. Откъде си знаел?

Д о и б и. Аз го поставих. Чими. Да прави проклетии.

Л и с к о. Защо?

Д о м б и. Да си помислите, че не ме е страх.

Л и с к о. Добре де, помислихме си.

Д о м б и. Да, ама туй привидение…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. …е истинско. Напразно разправяш, че няма привидения. Това привидение не ме пуска. Иска да ме вземе със себе си.

Л и с к о. Така ли?

Д о м б и. Аха!

Л и с к о. Привидение, ще го вземеш ли?

Б у х л ь о. Да.

Л и с к о. Недей бе.

Д о м б и. А ти казваше, че няма!

Л и с к о. А ти казваше, че има?

Д о м б и. Ами ето го! Държи ме!

Всички зад сцената се смеят.

Излизат и застават край танцуваните.

М о к с и. Домби, здравей!

Домби /примрял от страх/. Здравей, Мокси!

Д и м б и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Димби!

Ч и м и. Домби, здравей!

Д о м б и. Здравей, Чими!… Голяма проклетия стана.

Ч и м и. Не ми говори!… Защо не дойдеш при нас?

Д о м б и. Не ме пуща.

Л и с к о. Помоли му се.

Д о м б и /както танцува, поглежда Бухльо/. Привидение, моля ти се, пусни ме да отида при приятелите си.

Б у х л ь о. Защо?

Д о м б и. Защото ги обичам. Трябва вече да си ходим.

Б у х л ь о. Не.

Д о м б и. Моля ти се.

Б у х л ь о. Ако ми изпееш песничка. Ще изпееш ли?

Д о м б и. Ами… да изпея.

Б у х л ь о. Хайде.

Д о м б и. Няма ли да ме пуснеш?

Б у х л ь о. Не. Почвай.

Домби отваря уста, но не отронва звук, защото в същия момент е запял Бухльо.

ПЕСЕНТА НА БУХЛЬО

Бу, бу, бу…

Аз съм бу, бу, бу, бу

Бу, бу, бу…

аз съм точно ОНУЙ,

дето ми светят очите,

очите, очите!

щом се покажат звездите,

звездите, звездите…

Познахте ли сега.

Какво съм аз?

Д о м б и /успокоено и радостно/. Бухалът Бухльо!…

В с и ч к и. – Бравооо! – Позна! – Браво, Домби!

Ръкопляскат.

Л и с к о. Но се уплаши!

Д о м б и. Кой? Аз ли?… Глупости!… Познах го още като се появи.

В с и ч к и. – Ами!  – Лъжеш!  – Още трепериш!

Смях.

Д о м б и. Ако искате да знаете, вие треперихте повече от мен!

М о к с и. Не е вярно! Домби. Особено ти.

М о к с и. Не е вярно… Защото на нас Чими ни каза.

Д о м б и. Какво ви каза?

М о к с и. Че второто привидение ще бъде Бухльо.

Смях. Ръкопляскания.

Ч и м и /доволен/. Аз никога не правя само една или две проклетии.

М о к с и. Браво, Чима!…

Д о м б и. Направихме си хубаво нощно приключение.

Л и с к о. Приключение с привидение!

Смях. Ръкопляскат и се заливат от смях.

 

М о к с и /опиянено/. Сега ще смъкна воала на привидението!

В с и ч к и. Хайде!  – Да го видим!  – Хайде, Мокси! – Да видим този Бухльо…  – …който ни изплаши!

М о к с и. Сега! /Хваща мантията./ Сега ще ви покажа Бухльо. Този палавник, който ни изплаши!… Този… па-па-па… /Започва да трепери./

Л и с к о. Хайде, Мокси!

Ди м б и. Чакаме!

Ч и м и. Да видим…

М о к с и /уплашено/. Аз си отивам… Лиско идвай с мен!

Л и с к о. Мокси, какво пак?

М о к с и. Ттттова нне е Бу-бу-бу… Бухльо има перушина, а това привидение има козина…

Бързо избягва.

Д о м б и. Това на нищо не прилича!

Избягва.

Д и м б и. И аз!… Домби, чакай ме!

Избягва.

Ч и м и /гледа Лиско/. А ти какво чакаш?

Л и с к о. Да видя докъде ще ти стигнат проклетиите!

Ч и м и. Страх ли те е?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Но не бягаш. Инат си.

Л и с к о. Чакам да видя и тази проклетия.

Ч и м и. Моите проклетии никога не са една или две. Страх ли те е?

Л и с к о /трепери/. Признавам.

Ч и м и /победоносно/. Е, щом признаваш… Признаваш ли се за победен?

Л и с к о /трепери/. Признавам се.

Ч и м и. И признаваш, че съм по-голям проклетник от тебе?

Л и с к о. Признавам!

Ч и м и. И по-умен?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Изобщо – признаваш и се предаваш?

Л и с к о. Да.

Ч и м и /триумфално/. Тогава – да ти кажа!… Ние с Домби се споразумяхме да ви изплашим. Решихме да се превърна в Привидение. Добре, но после си казах: а бе, Чими, щом правиш проклетия, защо не вземеш да направиш и втора проклетия – та да изплашиш и самия Домби. И така, измислих и второто привидение – Бухльо!… Добре, но после си викам, защо да не направя и третата проклетия – да помислите че привидението е Бухльо, пък да не излезе Бухльо…

Л и с к о /трескаво/. Браво, Чими!

Ч и м и /триумфиращо/. И вместо Бухльо, поставих под воала Заю.

Л и с к о /изненадано/. Заю?… И всички тук се изплашихме от Заю?

Ч и м и /радостно/. Да!… Изпотръшкахте се от страх. /Примира от смях./ Домби, ела!… Димби, Мокси, елате!

Мокси /гласът му/. Лиско, какво има?

Л и с к о. Елате и се засрамете!… Привидението е бил Заю.

Всички се връщат, за да видят как Чими се смее доволно.

М о к с и. Значи, това е Заю?

Д о м б и. Ох!

Д и м б и. Проклет да си, Чими!

М о к с и, Да го видим тоя Заю!

Ч и м и /през смеха си/. Заьо, покажи се!

Привидението изръмжава зловещо.

Ч и м и /озадачено/. А!

Привидението изръмжава повторно.

Ч и м и. А!

Привидението изръмжава силно.

Ч и м и. Това не е Заю!… Бягайте!

Избягва. В настъпилата суматоха и олелия избягват Домби, Димби и Мокси.

Л и с к о. Благодаря ти, Шаро!

Ш а р о. Няма защо. /Смъква мантията си./

Л и с к о. С това исках да докажа, че привидения няма и да уплаша тези, които искаха да ни уплашат.

Ш а р о. Голяма проклетия направи на Чими.

Л и с к о. Благодарение на теб.

З а ю /показва се/. Но и на мен… Защото, Лиско, ако не ти бях казал, че Чими ме готви за привидение…

Л и с к о. Моля ти се… Благодаря ти!

3 а ю. Но ти как се сети да ме смениш със Шаро?

Ш а р о. Там е работата!… Тоя глупав Чими решил да надлъже Лиско.

З а ю /провиква се/. Хей, глупациии, къде сте?

Д и м б и /влиза/. Тук сме.

Д о м б и /влиза/. Да не мислите, че не знаех…

М о к с и /влиза/. Вятър знаеше! Аз поне си признавам, че ме е страх… Нали, Лиско?

Л и с к о. Това ти харесвам, Мокси. Че си признаваш.

Ш а р о. Но хубаво приключение ви направих, а?

Л и с к о. Чудесно нощно приключение!

Д и м б и. С привидение!

М о к с и. Три привидения!

Смеят се.

Дочува се жален глас.

Ч и м и /гласът му/. Помоооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…

Л и с к о. Тихо!…

До м б и. Кой вика?

Л и с к о. Това е гласът на Чими.

Ч и м и /жално/. Помоооощ!…

Л и с к о /тревожно/. Бързо!… След мен!

Излизат.

Полянката с варела.

Приближават се: Лиско, Мокси, Димби, Домби, Заьо и Шаро.

Ч и м и /гласът му от варела/. Помооощ!

Л и с к о /учудено/. Чими, ти ли викаш?

Ч и м и /гласът му/. Да.

Л и с к о. Къде си?

Ч и м и /гласът му/. Във варела.

Л и с к о. Къде?

Ч и м и /ядосано/. Във варела!… Отново се набутах и не мога да изляза!…

Л и с к о. И пак ще трябва…

Д о м б и. …да го спасяваме…

М о к с и. …както някога.

Л и с к о. Защо си влязъл там?

Ч и м и /ядосано/. В бързината!… Бягах и влязох… От страх А бе, Лиско, какво беше онова, което трябваше да бъде Заьо?

В с и ч к и. Шаро!

Ч и м и. Защо? Аз бях поставил там Заю.

Л и с к о. Да, ама аз смених Заю със Шаро?

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. За да ти направя проклетия.

Ч и м и. Лиско, моля ти се, ще ме спасиш ли?

Л и с к о. Да го спасяваме ли?

Г л а с о в е. – Какво да правим!

– Ще го спасяваме, разбира се.

– Винаги го спасяваме.

– И винаги от варела.

– Ходи къде ходи и…

– …все във варела!

– Все там се натиква.

Л и с к о. Димби, Домби… Бързо!…

Д и м б и. Какво?

Л и с к о. Маркуча!

Димби и Домби излизат и се връщат с края на маркуча. Всички започват да пеят песента за водата:

Водата, водата, водата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-лесното, най-нежното, игриво –

водата е душата на света!

А, а, а!

Водата е душата на света!

Докато пеят, работят, качват се един върху друг, натикват края на маркуча в дупката на варела.

Л и с к о. Пуснете водата!… Димби, пусни водата!

Д и м б и. Сега!… Излиза.

Отново песента за водата.

Млъкват да чуят песента този път от устата на Чими.

/Това си е неговата песен./

Ч и м и. Охаа!… Хубава вода!… Изкачва ме нагоре!… /Отново пее./ Хубава вода!…

Всички пеят.

Цялото им внимание е насочено към горната част на варела.

Чими /радостно/. Идвааам!… Пристигаам!… Хайдееее!.. /Кацва върху варела./ И какво?… Пак ме спасихте!… Защото сте глупаци! /Слиза долу и тръгва да си върви./ Аз ви уплаших, а вие ме спасихте!… Ха-ха-ха!

Л и с к о. Много ни уплаши!

Шаро изръмжава.

Ч и м и. Олелее!…

Избягва.

Смях и рqкопляскане.

Г л а с о в е. – Хубаво приключение!

– Нощно приключение!

– С привидение!

– Привидения!

Актьорите се показват наметнати с мантии на привидения и пеят песента за …шегата.

Шегата, шегата, шегата –

най-хубавото нещо на света!

От нея няма нищо по-красиво,

най-палавото, шашаво, игриво –

шегата е душата на света.

А, а а!

Шегата е душата на света!

Край


ТУК! СИНЬОТО ФЛАМИНГО .pdf file за сваляне.

.

.

.

борис
априлов
*
С И Н Ь О Т О
Ф Л А М И Н Г О
*
пиеса
за
куклен
театър
*
1984

Л И Ц А:

ЛИСКО                                  – лисиче
ДИМБИ                                 – човече
ДОМБИ                                 – човече
МОКСИ                                 – магаренце
ЧИМИ                                   – жабок
ПЛАШИЛОТО
КЪЛВАЧЪТ
ТРИ ПАТИЦИ                     – без текст
ДВЕ ЧАПЛИ                        – без текст
ДВА ЛЕБЕДА                       – без текст
СИНЬОТО ФЛАМИНГО   – без текст
ЩЪРКЕЛЪТ                        

.

.

.

С Ц Е Н А   П Ъ Р В А

Любимата полянка на приятелите.
Мокси пасе.
Надига глава.
М о к с и. Аха, пристигат. Цели три дни си бях спокоен, пасях си и не мислех за нищо. Нервната ми система се успокои. Дори започнах да скучая, а няма нищо по-хубаво от скуката. Щом скучаеш, значи си спокоен, нищо не те вълнува и си пасеш… А сега тези се приближават и кой знае какво неприятно нещо са измислили, особено като мълчат.
Влизат Димби и Домби. Спират, мълчат.
Абсолютно мълчание.Непоносимо.
М о к с и /след като не е издържал/. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда часовника на ръката си/. Трийсет и седем.
Пауза.
М о к с и. Това много ли е или малко?
Д и м б и. Напротив.
Пауза.
Д о м б и. Ако продължаваме да разговаряме обаче, без да правим нищо, часът ще стане много повече.
Пауза. Мокси отваря широко уста и се прозява.
Д и м б и. Нещо се е случило, Мокси.
М о к с и. Махнете се.
Д о м б и. Вече трети ден откакто не се обажда.
М о к с и. Това е добре. Когато не се обажда, аз съм добре и се успокоявам, наяждам се и се замислям за хубави неща, вглъбявам се и изведнъж ми хрумват особени мисли, например, че съм магаре, че си паса и съм щастливо. Появи ли се обаче ОНЯ, всичко се завърта обратно – аз ставам нищо, вие ставате нищо, стърчи само той, сякаш той е всичко, а ние заедно едно нищо. Прав ли съм, Домби?
Д о м б и. Прав си, Мокси.
М о к с и. Няма да го търсиш.
Д и м б и   и  Д о м б и. Добре.
М о к с и /навива се още/. Смята се за велик, мисли че слънцето се върти около него, а то не се върти около него. Прав ли съм.
Д в а м а т а. Прав си.
Д о м б и. Много ме нервира.
Д и м б и. Но от него няма и следа.
М о к с и. Той ни смята за нищо.
Д и м б и. Така е, но от три дни никой не го е виждал.
М о к с и. Нищо чудно ако изведнъж заяви, че е великан. Прав ли съм?
Д о м б и. Прав си, но го няма.
М о к с и /раздразнено/. Какво като го няма?
Д и м б и. На мен и Домби ни е мъчно.
М о к с и. Мъчно ви е, да, мъчно ви е, защото го няма да дойде и да ви каже, че сте едно нищо, а той – всичко. Затова ви е мъчно. Дойде ли и непременно ще ни натика в нещо ужасно, да треперим и да умираме от страх. /Извиква./ Омръзнаха ми!
Д о м б и. Какво?
М о к с и. Приключенията!… Приключения аз вече няма да допусна и няма да го търся, макар че не сме го зървали от три дни и няма да отида никъде, нито да го търся, нито нищо!
Докато завършва последното изречение, бавно и сякаш мъчително, се появява Лиско. Присъствието му излъчва тишина и тъга.
Димби, Домби и Мокси го гледат дълго време учудено.
М о к с и /с уплаха/. Лиско, ти си блед! Приятели, нали е много блед? За първи път го виждам толкоз блед. Майчице, колко си блед!
Д о м б и. И си отслабнал.
Д и м б и. Какво ще те правим такъв блед и кльощав?
Л и с к о. Приятели, в момента се сбогуваме. /Другите трепват и правят крачка напред./ Пожелавам ви всички хубави неща наведнъж.
Т р и м ат а. Какво?
Л и с к о. Да ви се случват все весели работи.
Д и м б и. А на теб?
Л и с к о. Мен ме оставете, задраскайте ме, не ме споменавайте и в разговорите си… Довиждане, Димби!… Довиждане, Домби!… Довиждане, Мокси!… Отново тръгвам по света, но този път крачката ми е несигурна… Нещо ме повика да тръгна. Както си стоях и нещо ми се обади, каза ми: тръгни към мен. Заповяда ми.
Д и м б и. Какво е то, Лиско?
Л и с к о. Нещо синьо. И много красиво. Довиждане, тръгвам.
Д и н д и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Димби.
Д и м 6 и. Някаква магия ли?
Л и с к о. Довиждане, приятели.
Излиза.
Тримата стоят безмълвни, не знаят какво да правят.
В тази пауза чуваме как наблизо и далеч сеобаждат птичи гласове.
Д и м б и. Лиско никога не е бил толкова блед.
Тишина.
Д о м б и. И мрачен.
Тишина.
Д и м б и. И не говореше за приключения.
Димби въздъхва шумно, Домби въздъхва шумно, Мокси поема въздух…
М о к с и. Аз пък няма да въздъхна!
Но въздъхва и той.
Д и м б и /шепти/. Внимание! Приближава се проклетникът.
Д о м б и. Сигурно носи някаква проклетия.
Д и м б и. Само да не ни навлече в нещо неприятно.
М о к с и. Ще внимаваме, нали?
Д и м б и. Първо да го изслушаме.
М о к с и /извиква/. Не! /Пауза./ Сега съм тъжен и не ми се влиза в приключения!… Когато съм тъжен ми се пасе!
Влиза Чими.
Ч и м и. Този защо вика?
М о к с и /изревава/. Махни се!
Д и м б и. Мокси, остави жабока да се изкаже. Понякога и проклетниците трябва да се изслушват. Чими, кажи.
Ч и м и. Не съм Чими! Аз съм Чимиджимичамиджоми! Печелил съм конкурс за най-дългото име. Моето име излезе по-дълго от името на щъркела.
Д о м б и. Говори бе, проклетнико!
Ч и м и. Дойдох да ви кажа, че преди малко се изплаших много. Лежах си зад един дънер. Изведнъж до дънера премина най-големия проклетник на света.
Д и м б и. Лиско!
Ч и м и /извиква/. Да. Той е по-голям проклетник и от мен!
Д о м б и. И какво като мина?
Ч и м и. Много ме стресна.
Д и м б и. Как те стресна?
Ч и м и. Беше тъжен, беше бледен и имаше вид на нещо, което отива много далеч. Много да-далеч. А сся-сякаш завинаги. Разбирате ли? Понякога някои неща изведнъж придобиват вид, че си отиват и няма да се върнат.
Димби, Домби и Мокси се споглеждат. После Димби се извръща отново към Чими.
Ч и м и. Уплаших се. Искам да знам за какво си отива. Вие без този проклетник сте заникъде, все едно че ви няма. А той имаше вид на нещо, което изчезва. Беше тъжен, чак опашката му беше тъжна и имаше вид на нещо, което няма да се върне никога.
Д и м б и. Мокси, защо плачеш?
М о к с и. За Лиско!
Д о м б и. Ха сега да се разревем!
Д и м б и. А теб, Чими, какво те засяга, че Лиско изчезва завинаги?
Ч и м и. А! /Възмутено./ Виж го ти! На мен този ваш Лиско ми е необходим. Аз все още не съм доказал на този ваш Лиско, че съм по-голям проклетник от него. Досега ме е побеждавал няколко пъти, но ето че настъпи момента да го победя завинаги, а той бяга.
Д и м б и. Къде го видя?
Ч и м и. На другата полянка.
Мълчание.
М о к с и. Тръгвам след него!
Д о м б и. И аз!
Д и м б и. Така ви искам, приятели!
Ч и м и. Да, ама и аз.
Всички го поглеждат учудено.
М о к с и /ядосано/. Ти пък защо?
Ч и м и. Да му причиня проклетия! Изпадне ли в беда, ще му причиня още по-голяма беда.
Чими се смее неприятно.
Д о м б и. Махни се!
М о к с и. Ще те ритна!
Ч и м и. Ще вървя на двайсет метра зад вас!
Неприятният му смях.
 
 
С Ц Е Н А   В Т О РА
Предполага се, че мястото представлява зеленчукова градина, сред нея стърчи плашило.
Плашилото се състои от широкопола черна шапка, вехт черен костюм и вехти обуща. Стърчи, извисява се над всичко, хем величествено, хем жалко.
Какво ли няма в присъствието на плашилото: отчаяние, разбити надежди, поражение… И все пак, то е там, стърчи.
Влиза Лиско, спира изведнъж.
Л и с к о. А!…
П л а ш и л о т о. Плашило съм. Плаша гаргите. Приближи се, де! Господарят на зеленчуковата градина го няма.
Л и с к о. Приличате ми на човек.
П л а ш и л о т о /с радостни нотки в гласа и с надежда/. Нали? Малко ми трябва, за да стана човек. Имам шапка, костюм и обуща, и все пак, чувствам, че ми липсва нещо. /Изглежда че Плашилото е склонно да бърбори./ Така ли е?
Л и с к о. Липсва ви само това, което би трябвало да запълни дрехата и особено шапката, но отдалеч… при-ли-ча-те…
П л а ш и л о т о. Вие кой сте?
Л и с к о.  А, аз съм едно нищо и никакво лисиче.
П л а ш и л ото. Накъде сте се отправили?
Л и с к о. Вървя, скитам.
П л а ш и л от о /въздъхва/. А аз стоя. Откакто се помня стърча на тази греда, под слънцето и дъжда… А вие имате ли някаква цел?
Л и с и ч е т о. Не мога да ви се разкрия, не ви познавам и се страхувам.
П л а ш и л о т о. Аз плаша само гаргите.
Л и с к о. Ми, не ги плашете.
П л а ш и л о т о. Плаша ги само като вися.
Л и с к о. Ми, не висете. Слезте от гредата и тръгнете, превърнете се в скитник, и без това на такъв приличате. Напуснете градината и разгледайте света. Тръгваме ли?
П л а ш и л о т о. Хм! Като помисля само и настръхвам.
Л и с к о. Тогава – висете! Мога да ви кажа обаче, че вашата трагедия е нищо пред моята. Аз бях едно щастливо лисиче с приятели, гора, полянки и хубави вирове за къпане. Докато ненадейно преди осем дни не ми се появи едно синьо видение. Това видения ме накара да оставя приятелите и да тръгна. Вече осем дни вървя.
П л а ш и л о т о. Че какво ли може да бъде туй видение, а?
Л и с к о. Не знам. Синьо, много красиво, понякога ми се струва, че прилича на птица. То стърчи до едно огромно езеро. Край него има много други птици. Всички го наблюдават, искат да му кажат нещо, но то не обръща внимание на никого. Какво ли може да бъде това красиво нещо, а?
П л а ш и л о т о. Ох!… Как да ти кажа, че да ме разбереш. Не знам какво може да бъде туй красиво нещо, но на мен ми се струва, че вече си влюбено.
Л и с к о /весело/. Кой, аз?
П л а ш и л о т о. Ти.
Л и с к о. Ха-ха-ха!
Излиза понесен от смеха си.
 
 
С Ц Е Н А   Т Р Е Т А
 
Влиза Димби. Спира, извръща се назад.
Д и м б и. Хайде, защо се бавите? Какво говорите?
Влиза Домби.
Д о м б и. За лъвове.
Влиза Мокси.
М о к с и. Например, има ли вероятност да се натъкнем на лъвове.
Д и м б и. Едва ли, Мокси. Доколкото знам, насам лъвове няма.
Бързо влиза Чими.
Ч и м и. Какви лъвове? Защо лъвове? Проклетници, кой говори за лъвове.
Димби и Домби се смеят.
Чими излиза и застава на дистанцията си.
Д о м б и. Вече осем дни и нощи вървим из непознати места.
М о к с и /готов да кресне/. Изобщо защо тръгнахме? Искам да знам защо потеглихме и кой потегли пръв!…
Д о м б и. Ти потегли!
М о к с и /извиква/. Но не за осем дни! Мислех да се поразходим малко и да се върнем. А вие защо не ме спряхте?
Д о м б и. Предлагам да се върнем.
М ок с и. Да!… Лиско ни подведе отново! Не усетихте ли как се забравихме и вървяхме цели осем дни!
Д и м б и. Тихо!
М о к с и. Защо?
Д и м б и. Някой вика.
Ослушват се. Някой наистина вика. Зове. Моли ги да се приближат.
 
 
С Ц Е Н А   Ч Е Т В Р Т А
 
При Плашилото.
Влиза Димби. Влиза Домби. Влиза и Мокси.
М о к с и /с уплаха/. Не поглеждайте натам.
Д и м б и. Защо?
М о к с и. Случайно погледнах натам и мога да ви кажа, че никак не съм доволен. Това същество, ако ти се появи нощем, ще си бъде направо призрак.
Д и м б и. Горкото плашило! Какво ли иска? Какво ли му е станало? / Обръща се към Плашилото./ Добър ден.
П л а ш и л о т о. До днес аз висях безропотно на гредата, но преди малко мина едно приятно същество и разбунтува душата ми. Знаете ли колко малко ми трябва за да стана човек?
Д о м б и. Колко?
П л а ш и л о т о. Имам шапка, имам палто, имам панталони, обуща. Какво ми липсва? Трябва малко да се посъбера, да се съсредоточа и готово. Гаргите се плашат от мен понеже им приличам на човек, значи, аз съм си човек, ще се посвия и ще кристализирам като човек. Шапка имам ли? Имам. Палто имам ли? Имам. Това са панталони, а това – обуща. Остава само онова. Пръст към главата./
Плашилото слиза от гредата и се отърсва, поприглажда се, оправя шапката си, връзва връзките на обущата.
Д и м б и. Случайно да сте, виждали някое лисиче?
П л а ш и л о т о. Преди малко. /Връзва обущата си./ Поговорихме си, предложи ми да стана скитник и да го придружа.
Д о м б и. Накъде?
П л а ш и л о т о. Натам.
Плашилото сочи.
Димби тръгва натам, Домби тръгва след него, Мокси клати недоволно глава и тръгва след тях.
П л а ш и л о т о. Чакайте!
Минава Чими.
Ч и м и. Ти пък какво бе? Какво искаш?
Чими излиза.
Плашилото хуква след всички.
 
 
 
 
 
С Ц Е Н А   П Е Т А
 
Полянката с дървото на кълвача.
Огромно старо дърво. На него може да виждаме, а може и да не виждаме Кълвача.
Но на всяка цена чуваме неговото: Къррррррррр.
Влиза Лиско, повдига глава.
Л и с к о. Хей, кълвач!
Тишина.
К ъ л в а ч ъ т. Кой вика?
Л и с к о. Аз викам.
К ъ л в а ч ъ т. Какво искаш?
Л и с к о. Моля те, Кълвачо, като гледаш от върха на дървото, виждаш ли в далечината една голяма сребърна вода!
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Ами това е Сребърното езеро!
Л и с к о. А птици виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Птици колкото щеш.
Л и с к о. А синя птица виждаш ли?
К ъ л в а ч ъ т. Ха! Че кой не я знае нея!… А ти, дето питаш, кой си?
Л и с к о. Ха! Че кой не ме знае мен!
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Л и с к о. Довиждане.
Лиско си излиза. Кълвачът ядосано започва да картечи със своето кърррррр.
Влиза Димби, следва го Домби, подир него Мокси. Спират. Заслушват се в звуците на кълвача.
Д и м б и. Кълвачо, добър ден!
К ъ л в а ч ъ т. Кърррррррр!
Д о м б и. Да си виждал едно лисиче?
К ъ л в а ч ъ т. Кърр! Кърр!
П л а ш и л о т о. На този му къркори стомаха.
Излизат. Влиза Чими.
Ч и м и. Ей, глупако, млъкни!
Тишина.
Ч и м и. Наблизо има ли щъркели?
К ъ л в а ч ъ т. Какво?
Ч и м и. Щъркели!
Кълвачът отвръща със спонтанен смях и своето кърррррр.
 
 
С Ц Е Н А   Ш Е С Т А
 
Тръстики вляво и вдясно.
По средата част от езерото с хоризонт.
Но ние още не съзираме това, може би предполагаме, че скитанетони след осем денонощия ще ни доведе тъкмо на такова място.Засега виждаме само бледи утринни звезди. Разсъмва се бавно и сякаш тържествено. Една след друга гаснат звездите, предават се, разтапят се в розовата дрезгавина, тя бавно, но сигурно предвещава хубаво юнско утро.
Бавно, но сигурно се настанява и светлината на деня. Вече няма звезди, заедно с чудесната музика пред очите ни изгряват сребърните светлици на езерото, обрамчено от двете страни с тръстики.
Вдясно, сред тръстиките се появява Лиско.
Л и с к о. Май че е това! Туй съм го сънувал. То ме накара да тръгна. Осем денонощия вървях, на деветия ден сутринта съм тук. Може би на това място ще трябва да се случи нещо, което никога, не ми се е случвало досега… Трябва ли да се крия между тръстиките? Да се покажа ли? Най-добре е да се крия. Но кое ще ми подскаже да се появя? /Туп, туп, туп! – чуваме да тупти сърцето му./ Охо, сърцето, то ще ми подскаже кога да се разкрия. Това приключение ли е? Не. Не ме интересуват никакви приключения. С мен се случи нещо особено.
Музика.
 
 
С Ц Е Н А   С Е Д М А
На друго място в тръстиките.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
Д о м б и. Димби, какво виждаш?
Д и м б и. Лиско зяпа езерото.
М о к с и. Затуй вървяхме осем дни, да зяпаме едно езеро]
Д и м б и. Тук всичко е красиво.
М о к с и. Но не мога да паса. Яде ми се, а трябва да се спотайваме.
Д о м б и. Мокси, трябва да видим най-после защо лисичето се повлече до тук, какво го повика, кое го кара да се крие в тръстиките.
Д и м б и. И тази тъга! Нашият Лиско – тъжен!
Д о м б и. Без приключения.
М о к с и. Виж, това ми харесва. Няма опасности, няма страх. Криеш се и наблюдаваш един луд.
П л а ш и л о т о. Но и нас ни наблюдават.
М о к с и /бързо/. Кой?
П л а ш и л о т о. Оня противен жабок. Какво иска той от него, какво е намислил?
Д и м б и. Чака.
П л а ш и л о т о. Какво чака?
Д и м б и. Да му отмъсти.
Д о м б и. Случи ли се беда с лисичето, жабокът ще скочи върху него.
М о к с и. Да го смачка!
П л а ш и л о т о. Но защо?
Д и м б и. Понеже Лиско спаси някога живота му и го извади от една бъчва.
Д о м б и. А той не обича да го спасяват…
М о к си. … понеже е проклетник.
Д и м б и. Но е най-страхливото животно на света.
С Ц Е Н А   О С М А
 
Лиско стои зад тръстиките и чака с примряло сърце.
По езерото бавно преминава патица. Изчезва. После преминава двойка от патици. С дългите си кракабавно, по плитчината пристъпват две розови чапли. Спират, поглеждат се, сякаш си говорят нещо и продължават пътя си, изчезват от взора ни.
Сега се появяват два лебеда, тържествено плават. Единият разперва криле, размахва ги, като ли ще прави кой знае какво, но ги прибира и потегля по пътя си, увличайки другарката си.Изчезват.
По особената музика ние разбираме, че може би ще се случи нещо неочаквано. Не оставаме измамени – най-напред се появява едно синьо петно, което прилича на осветен от прожектор кръг. Кръгът серазхожда по сцената, но след туй се връща, сякаш е разузнал, че всичко наоколо е достатъчно чисто и достойно за появата на фламингото.
Още по-значителен музикален акцент.
Появява се синьо пулсиращо сияние, запява ангелски хор, може бипеят всички обитатели на езерото – от патиците до лебедите,и се оттеглят, за да открият повече просто, а то всъщност се оказва шоу-ефект за появата на главната шоу-звезда, да речем, нещо като Алис Фей от някогашната поредица „Красавиците на Зигфелд“ или Марлен Дитрих в „Синият ангел“.
Изчезнало е небето, изчезнало е езерото, останало е само синьото пулсиращо сияние и в центъра му Синьото фламинго, позовало по неведоми пътища нашето лисиче да тръгне и да намери безпогрешно Сребристото езеро, позовано може би от любовта, като първи неосъзнат трепет на детето или пък, а това е и най-вероятното, като неугасим стремеж на всяко живо същество да потърси и открие красотата.
Лиско наблюдава фламингото с нямо вцепенение, но накрая, било от детска дързост, било заради самочувствието си, извиква едно:
– Хей!
Задвижва, се цяла система от изящни и хармонични движения – фламингото извръща глава към него и го поглежда.
– Пристигнах! – долага Лиско. – Повикахте ме и дотърчах. Не можех да не дойда, нямаше как. Мислите ли, че вече нещо може да ни разлели?
Синьото видение извръща глава отново към езерото, прави бавни крачки и нагазва във водата. Шията му наподобява синя мълния. Водата го отразява. Получават се две сини прелести.
– Моля ви – надига гласчето си Лиско. – Пътувах осем денонощия към вас, изоставих приятелите си, забравих приключенията… Аз съм Лиско! За мен са писани книги, бил съм в гнездото на орел, и в стомаха на акула. Обърнете ми малко внимание. Животът ми е пълен с приключения.
Синьото фламинго клъвва нещо от водата, разперва крилете си и ги прибира.
Една чудесна нежна перушинка се отделя от него и се отправя към лисичето. Лиско протяга лапичка и я улавя.
Да не забравяме, че всичко се извършва феерично и придружено с подходяща музика.
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Сред тръстиките, някъде зад гърба на Лиско.
Димби, Домби, Мокси и Плашилото.
За всеки случаи, да не забравяме, че зад техния гръб пък се спотайва Чими.
М о к с и /сърдито, плачевно/. Съсипвате ме, унищожавате ме с това принудително лежане сред тръстиките.
Д и м б и. Мокси, тихо, ще ни чуят.
М о к с и /знае си своето/. Нима ще се крием цял живот така? Вече цяла година лежим и го наблюдаваме!
Д о м б и. Не цяла година…
П л а ш и л о т о. …а три денонощия.
М о к с и. До кога, кажете? И кога ще си вървим обратно. На всичко отгоре трябва да шептя, забранено е да се провикна нормално. Домби, кажи му на Димби, това не е честно, искам да се изправя, вече се схванах!
Д о м б и. Млъкни и наблюдавай!
Д и м б и. Такава красота!
П л а ш и л о т о. Подобно нещо не съм виждал никъде.
Д и м б и. Чими, какво ще кажеш за синьото фламинго?
Ч и м и /гласът му/. Не съм Чими, а Чимиджимичамиджоми!
Смях.
М о к с и. Той не знае, че на онова самотно дърво сред полето има щъркелово гнездо.
Д и м б и. Не му казвай.
Д о м б и. Ако чуе ще полудее от страх.
П л а ш и л о т о. Но щъркел не се вижда.
Д и м б и. Да бе, къде ли е щъркелът?
Ч и м и. Глупаци, какво си шепнете?
Смях.
 
 
С Ц Е Н А   Д Е В Е Т А
 
Лиско сред тръстиката.
Отново музикалният мотив за фламингото.
Отново сиянието. Появява се цялата синя прелест.
Лиско стои и наблюдава.
Л и с к о /гласът му, на запис/. Трети ден мълча и наблюдавам тази магия. Светът е като умрял, всичко е изчезнало. Нима съм омагьосан? Готов съм да стоя цял живот така, никога няма да се наситя на красотата. Тя се състои от хармонични елипси, кръгове, параболи, триъгълници и всичко останало от геометрията. Всяка вечер тази птица отлита към острова на езерото и всяка сутрин се появява пред мен. Всички други птици на езерото са влюбени в нея, но тя не им обръща внимание. /Вече с истинския си глас./ Хей, птицо!
Фламингото отново трепва и повторно обръща глава към лисичето.
Лиско. Какво си ти?
Мълчание. Очите на птицата са втренчени в малчугана.
Л и с к о. Защо ме повика?
Мълчание.
Л и с к о. Искам да те докосна.
Мълчание.
Л и с к о. Искам да полетя с теб. Защо не ме понесеш над света, а?
Мълчание.
Л и с к о. Осем денонощия пътувах към тебе, три дни стоя на този бряг, чакам те да се появиш и те наблюдавам. Кажи нещо, дай ми знак, че си ме забелязала и ще превърна в най-щастливото същество!
М о к с и. Димби, плачеш ли? /Учудено./ Домби, и ти ли плачеш?
Д о м б и. Горкият Лиско!
Д и м б и. Колко е нещастен!
П л а ш и л о т о. Щастлив!
Д и м б и. Какво, Плашило?
П л а ш и л о т о. Той е щастлив! Според ме, всяко дете трябва да изпита поне веднъж в живота си подобно нещастие.
Д о м б и. И все пак, боли го.
Д и м б и. Той се мъчи.
М о к с и. И трябва да го изтръгнем от магията. Глупаци, не виждате ли че е омагьосан!
В това време се чуват страшни кресливи викове за помощ. Дявол да го вземе – и този път Чими. Всички поглеждат нагоре.
Д и м б и. Чими!
Д о м б и. Жабокът!
П л а ш и л о т о. Щъркелът го отнася!
М о к с и. Пада му се!
Отново крясъците на Чими.
М о к с и. Викай! Кряскай!
Д и м б и. Мокси, засрами се!
Чими зове за помощ.
 
 
С Ц Е Н А   Д В А Н А Д Е С Е Т А
 
Лиско съзерцава своето синьо видение.
Фламингото, сякаш нарочно извършва подчертано хармонични движения и то най-много с шията си.
Патиците, чаплите и лебедите се въртят влюбено около фламингото, което не ги и забелязва. Долитат крясъците на Чими.
Ясно се чува: Помоооощ!
Лиско сякаш е заспал.
– Помоооощ!
Нима това е същото лисиче, нима това е нашият герой, познат ни от всички други пиеси?
Втурва се Димби.
Д и м б и. Лиско, не чуваш ли?
– Помооощ! – вика от небето Чими.
Връхлита Домби.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Димби и Домби наблюдават с учудване Лиско.
Лиско не ги е и чул, продължава да съзерцава величието на синьото фламинго.
Д и м б и /крещи/. Щъркелът задигна жабока!
Лиско не чува.
Д о м б и. Виж! /Потупва Лиско по рамото./ Носи го във въздуха!
– Помоооощ! – крещи отгоре Чими.
Влиза Мокси.
М о к с и. И сега ли ще го спасяваме?
– Помоооощ!
Мокси. /вика нагоре/. Оставяме те на щъркелааааа!
Димби и Домби разтърсват яростно лисичето.
Д и м б и. Лиско!
Л и с к о /едва сега с глух глас/. Какво?
Д о м о и. Чими вика!
Л и с к о /сякаш отсъствува/. Кой вика?
– Помооощ! – крещи Чими отгоре.
Д о м б и. Отвлякоха Чими!
Л и с к о. Защо?
Д и м б и. Събуди се!
Фламингото се приближава и протяга крило. Лиско мечтателно протяга лапа.
Крилото и лапата замалко да се докоснат.
– Помооооощ! – крещи от небето Чими.
Л и с к о /все още в унес/. Кой вика?
М о к с и /не се сдържа и изревава/. Чими вика!
Л и с к о. Защо?
П л а ш и лото /нахълтва/. Отвлякоха го!
Л и с к о. Кой го отвлече!
П л а ш и л о т о. Щъркелът.
Д и м б и /тържествено/. Започва приключение!
Л и с к о. Какво беше то?
Д о м б и. Ще спасяваме! Не разбра ли? Лиско, събуди се, щъркелът грабна Чими. Жабокът изчезна във въздуха. Ето, не вика, няма го, отвлякоха го!
Л и с к о. Къде го отвлякоха?
П л а ш и л о т о. В гнездото на щъркела!
Л и с к о /едва сега обръща поглед/. Ти пък кой си?
П л а ш и л о т о. Плашилото!
Л и с к о. Димби, ти ли си!
Д и м б и. Тук съм!
Застава пред него.
Д о м б и. И аз!
Л и с к о /трезво/. А Мокси?
М о к с и. Ти си глупак!
Л и с к о. Някой не викаше ли?
Д и м б и. Отвлякоха Чими!
Д о м б и. Щъркелът!
Л и с к о. А защо не ми казахте? Кой щъркел? Къде? Това е вече приключение!
– Урааааааа! – викат всички.
Л и с к о. Мили мои приятели!
С Ц Е Н А   Т Р И Н А Д Е С Е Т А
Гнездото на щъркела; какъв жесток реализъм след цветния сън на езерото.
Чими и Щъркелът.
Чими крещи.
Щ ъ р к е л ъ т /не толкоз неспокойно, с достойнство/. Млъкни.
Ч и м и. Няма да млъкна!
Щ ъ р к е л ъ т. Тогава ще те глътна веднага.
Ч и м и. Помооооо…
Щъркелът го чуква с клюна си по главата. Чими млъква.
Щ ъ р к е л ъ т. Знаеш ли защо те държа все още неизяден? За да ме познаеш. Ние с теб се познаваме. Някога с теб се явявахме на един конкурс.
Ч и м и. Аха.
Щ ъ р к е л ъ т. За най-дългото име. /Чими се разтреперва./ Не трепери… Там ти посмя да ми се противопоставиш.
Ч и м и. Чичо Щъркел, тогава за всичко беше виновно едно презряно и омразно лисиче, което ненавиждам от дъното на душата си. Вашето име беше Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак. А Лиско каза, че това не е име, а стихотворение. И дадоха наградата на мен… Понеже името ми е Чимиджимичамиджоми!
Щ ъ р к е л ъ т. Измъкна цяла кошница с ягоди изпод клюна ми. Вместо да ги изям аз, изяде ги ти!
Ч и м и. Още ми е сладко.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега пък ще изям тебе! Ти си проклетник.
Ч и м и. Прав си.
Щ ъ р к е л ъ т. Добре, че го съзнаваш.
Ч и м и. На мен ми доставя удоволствие да съм лош. Сега, например, не ме е яд, че ще умра, а за туй, че ще престана да върша проклетии. Ако съм сигурен, че като ме глътнете ще се отровите, сам ще вляза в стомаха ви.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти откога разговаряш на ВИЕ?
Ч и м и. Не знам на какво се дължи, но с ВАС ми се говори на ВИЕ, понеже сте много страшен.
Щ ъ р к е л ъ т. По-страшен и от човека?
Ч и м и. Че какво му е страшното на човека?
Щ ъ р к е л ъ т. Не ми говори. Човекът пресушава блата, създава блата – прави каквото му скимне.
Ч и м и. Помооооощ!
Щ ъ р к е л ъ т. Защо викаш?
Ч и м и. За всеки случаи. Помоооооооооооо….
С Ц Е Н А   Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т А
 
Сред голото поле.
Лиско, Димби, Домби, Мокси и Плашилото. Чува се викът за помощ.
Д и м б и. Лиско, виждаш ли самотното дърво сред полето?
Л и с к о. Видях и гнездото.
М о к с и. И пак ли ще го спасяваме?
Л и с к о. Димби, колко е часът?
Д и м б и /поглежда ръката си/. Шейсет и два!
Л и с к о. Можеш ли да запазиш тази перушинка?
Лиско показва синята перушинка, обгърната в сияние.
Д и м б и. Да.
Взима перушинката и я пъха в джобчето на ризката си.
Л и с к о. Планът ми е готов. На оня самотен бряст има един щъркел и един жабок. Щъркелът трябва да изяде жабока. Ще направим така, че щъркелът да не го изяде, а да ни го върне.
М о к с и. А какво ще го правим?
Л и с к о. Ще ви кажа как ще стане това. Успехът ще зависи главно от нашето красноречие. Трябва да се превърнем в артисти.
М о к с и. Разправяй каквото щеш, но хубавото на туй приключение се състои в това, че няма риск за живота.
С Ц Е Н А   П Е Т Н А Д Е С Е Т А
Щ ъ р к е л ъ т. Говорехме за човека, а ето го и него. Приближава се.
Влиза Димби.
Д и м б и. Добър ден.
Щ ъ р к е л ъ т. /високо от гнездото/. Добър ден.
Д и м б и. Мога ли да запитам нещо?
Щ ъ р к е л ъ т. Можете.
Д и м б и. Да сте виждали някакъв човек?
Щ ъ р к е л ъ т. Ами ти не си ли човек?
Д и м б и. Аз съм човече, дете – на две, на три, на четири или на пет годинки.
Щ ъ р к е л ъ т /иронично/. Аха.
Д и м б и. Човекът, за когото питам носи черна шапка, черен костюм и черни обуща.
Щ ъ р к е л ъ т /присмехулно/. Друго не носи ли?
Д и м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т /охладнява/. Трион ли? Че защо му е този трион?
Д и м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Така ли? И защо го търсиш точно тук?
Д и м б и. Видях го да се отправя насам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го забелязал.
Д и м б и. Извинете за безпокойството. Довиждане.
Щ ъ р к е л ъ т. Довиждане. /На себе си./ Това какво ли може да означава?
Въздъхва.
Долу се появява Домби.
Д о м б и. Чичко щъркел, вие отдавна ли стърчите горе?
Щ ъ р к е л ъ т. От много-много отдавна.
Д о м б и. Да сте забелязали някакъв човек насам? Слаб и висок, с шапка и официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. Друго забележително нещо?
Д о м б и. Под палтото си крие трион.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо му е трион?
Д о м б и. С него реже.
Щ ъ р к е л ъ т. Какво реже?
Д о м б и. Не знам.
Щ ъ р к е л ъ т. Не съм го виждал.
Д о м б и. Извинявайте.
Щ ъ р к е л ъ т. Значи не ти е известно какво реже?
Д о м б и. Довиждане, чичко.
Домби си излиза.
Влиза Мокси. Прави се на ударен, не говори нищо, пасе.
Щъркелът го гледа известно време отгоре и накрая не издържа.
Щ ъ р к е л ъ т. Магаре, извиняван, но искам да се информирам, случайно не си ли срещало насам или натам някакъв човек със шапка.
М о к с и. Не искам и да го срещна! И съм ядосан, ще знаеш.
Щ ъ р к е л ъ т /трепва/. С шапка, нали?
М о к с и. И официален костюм.
Щ ъ р к е л ъ т. И обуща, нали?
М о к с и. Точно от него бягам.
Щ ъ р к е л ъ т. Защо, какво ти прави?
М о к с и. Мани, мани! Тъкмо се излегна на сянка, човекът се приближава, измъква щърбавия си трион изпод палтото и почва да реже.
Щ ъ р к е л ъ т /с тревога/. Какво реже?
М о к с и. Дървото.
Пауза.
Щ ъ р к е л ъ т. И защо го реже?
М о к с и. Защото е лош. Ще изсека, вика, всички дървета, по целия свят, вика… Един приятел си имах, вика; проклет беше и подлец беше, вика; най-досадното и противно същество беше, вика; и този простак се наричаше Чими, вика; но ми беше приятел, вика; а един щъркел вика, взе че го изяде.
Щ ъ р к е л ъ т /с отпаднал глас/. Но защо реже?
М о к с и. Ще премахна, вика, всички дървета наоколо, вика и да няма къде щъркелите да си вият гнезда.
Щ ъ р к е л ъ т /съсипан/’. Че той… много лош този твой човек.
М о к с и. Не е мой. Мразя го. Той ми реже сенките. А бе, я се махни от главата ми! Кво съм седнал да ти обяснявам! И всичко туй заради един мизерен и жалък проклетник, който заслужава да бъде изяден не един, а три пъти!
Ч и м и. Ааа, не така!…
Мокси ядосано се отдалечава.
Щъркелът се обръща към вътрешността на гнездото и сега можем да видим Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега, Чими, разбра ли какво направихме?
Ч и м и. Не сьм Чими.
Щ ъ р к е л ъ т. А кой си?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми.
Щъркелът започва да се разхожда нервно.
Щ ъ р к е л ъ т. Чу ли какво казаха за теб?
Ч и м и. Аз на туй мърляво магаре тъпкано ще му го върна. Знаеш ли как го мразя, много го мразя!
Щ ъ р к е л ъ т. Млъкни! /Тишина./ Олеле!
Ч и м и. Какво бе, какво?
Щ ъ р к е л ъ т. Задава се.
Отново оня ракурс, за да виждаме хем гнездото, хем „посетителите“ отдолу.
Долу се появява Плашилото.
П л а ш и л о т о. Хей, как се казваш?
Щ ъ р к е л ъ т. Аз ли?
П л а ш и л о т о. Ти, не се прави на ударен. Как ти викат?
Щ ъ р к е л ъ т. Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак.
П л а ш и л о т о. Значи ти изяде приятеля ми Чими. Сега пък аз ще ти отрежа дървото, та да ти рухне гнездото. Единствен приятел си имах на света, беше ми и за приятел и за неприятел, познаваха го като проклетник, но си беше мой. А ти взе, че го изяде и сега ще си платиш.
Плашилото бърка под палтото си.
Щ ъ р к е л ъ т /тревожно/. Стоп! Човеко, моля те, пощади дървото! Ще ти върна жабока, само не вади триона!
П л а ш и л о т о. Как ще го върнеш? Нали го изяде?
Щ ъ р к е л ъ т. Чими, покажи се!
Чими се показва.
Ч и м и. Кво искаш ти бе, мърльо!
П л а ш и л о т о. Чими, братко мой!
Ч и м и. Не съм ти брат, глупако, защо ме наричаш брат?
Плашилото и Щъркелът се смеят.
Щъркелът хваща жабока за едното краче, отива при Плашилото и му го дава. Плашилото напъхва жабока в джоба си.
Щъркелът се връща в гнездото си.
Щ ъ р к е л ъ т. Сега ще режем ли дървета?
П л а ш и л о т о. Няма, щърко. Пък и нямам трион.
Плашилото се смее и показва пешовете на палтото си.
Това сякаш е знак да се появи лисичето.
Л и с к о /към щъркела/. Познайник, здравей! /Зад гърба му изникват Димби и Домби./ Да сте го виждали някъде?
Д и м б и. На конкурса за най-дългото име.
Д о м б и. Щъркелшарендългокрак!
Л и с к о. Тогава искаше да измъкне наградата от ягоди и си постави цяло стихотворение за име. Но ние спечелихме кошницата, по право. Чими си я извоюва, честно, с името си.
Щ ъ р к е л ъ т. Ти ли измисли хитрия план с триона?
Л и с к о. Да.
Щ ъ р к е л ъ т. И все пак не мога да разбера: Защо спасявате това проклето животинче, това нищо и никакво зло?
Л и с к о /и мъдро и весело/. Защото си е наше, Щъркеле, и си го познаваме. По-добре да си ни е то, отколкото да ни се струпа някое друго, по-голямо зло на главата. А така, то си върви с нас и си го знаем, дори си го спасяваме.
Всички се смеят.
М о к с и. Това наричам приключение – без опасности за живота. /Смях./ Но както ме мързи, хич не зная как ще извървим обратно тези осем денонощия до нашата си полянка.
Л и с к о. Довиждане, Щърко!
Всички се сбогуват.
С Ц Е Н А   Ш Е С Т Н А Д Е С Е Т А
При гредата на плашилото.
Влизат всички, един по един, най-напред Плашилото.
П л а ш и л о т о. Не ми казвайте нищо. Самичко разбрах, че не съм създадено да скитам по света, макар че ви обикнах. Трябва да плаша птиците. Е,  по едно време започнах да мисля, че ми е определена главна роля в това приключение. А това не е малко: поне веднъж в живота си човек да изиграе една главна роля. /Качва се като на голгота и увисва на гредата./ Довиждане, приятели!
Всички казват по едно довиждане и си тръгват.
Внезапни крясъци: – Помоооощ!
Отново смях.
Плашилото бръква в джоба си и измъква Чими.
Ч и м и. Пусни ме, глупако! /Плашилото подава Чими на Лиско./ Този не искам да ме докосва!
Ритва и скача на земята.
Ч и м и. Всички сте пасмина! Ще ви направя най-голямата проклетия!
Смях.
Тишина. Смрачава се.
Л и с к о. Димби.
Д и м б и. Кажи, Лиско.
Л и с к о. Дай онова.
Димби бръква в джобчето на ризката си и измъква синята перушинка, която заблестява нежно и чародейно, сякаш да им  осветява пътя.
Л и с к о /след като вдига перушинката високо, като фенер/. Напред към нашата гора!
Бодра музика. Героите се отдалечават с песен.

КРАЙ.


Можете да видите най-първият –  този ТУК вариант  – сложен специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия,  съм сложила и  ПЪРВАТА АВТОРОВА редакция – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

Третата версия на ОВЪРКИЛ  тази, която виждате тук е последната, напечатаната в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984. Съкратена е поне на половина от първоначалната.

БОРИС АПРИЛОВ

О В Е Р К И Л *

Роман

1974-1981

На Любен Дилов

1.

Александър скочи на “Психея” и освободи лодката, а пазачът на яхт-клуба загреба обратно. Александър седна в кокпита, запали цигара – както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите си, изхвърлят мръсна вода.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм.

Ключът влезе в ключалката, тя изквича, вратата се отвори. Прекоси предната кабина, премина във втората, отметна капака на люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с молба.

Александър изхвърли голямото и малкото платно едно след друго през люка. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна работата си. Завърза малкото платно за кнехта, после привърза другия му край за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете. Ето че малкото платно беше готово за вдигане и се зае с голямото. Най-напред наниза долната му част в процепа на гика, после завърза ъгъла му за фаловото въже, пристегна всичко, провери го и ветрилата бяха готови за вдигане.

Най-напред издигна малкото платно, след туй – голямото, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на борда, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв полъх. Че се движи, разбираше само по шамандурата, тя се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Като заобикаляше рейдовите кораби отдалече, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки, пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно, обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът му проработи, появи се продължителен порив, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата в далечните ветроходки; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите влагаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

2.

Небето беше много високо и много ниско, оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където се пресичаха началото и краят, се намираше “Психея”. Платната висяха, в затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника. Два след полунощ.

След деветчасово движение при умерен вятър ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да представлява: безлюдност и мрачно безгрижие; в подобен свят никой не може да унизи някого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепере от страх пред смъртта или да страда от капризите на бъбреците си. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди, Александър продължаваше да носи светлосивия панталон, бялото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно помисли за самобръсначката в шкафчето. Разбира се, на хора в подобни ситуации им е все едно дали са бръснати, но какво му пречи да се нахрани, щом в яхтата има запаси; нужни му са сили, мястото, което гони, се намира далеч.

Вече усещаше вятъра в ноздрите си, чувствуваше го в ставите си, бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, западният ще се появи – да, ще опъне платната, ще изнесе яхтата далеч от пътя на корабите. На това място е опасно, параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на предната палуба и изговори срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!… И нежността!… Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви, ми е нужен вятър, а няма…

Драсна клечка и я поднесе към дюзата, плечката пламна, замириса на газ. Като постави после джезвето на пламъка, той извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя!

Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часа след полунощ.

Какво ли прави сега Неси?

… Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси разправяше, че го познава от белетристиката му. Той слушаше. Добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Тогава Неси и не подозираше, че съществува “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години тя не излезе оттам. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина…

Кафето кипна, заедно с това вятърът удари платната, “Психея” изстена, Александър изскочи с чашка в ръка, изви руля и премести малкото платно на левия борд, ветрилата направиха пеперуда, водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда, така както се беше случило и с яхтата: всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, двата тона чугун под кила, всеки болт и всяка обковка въздъхнаха, наместиха и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път.

Отегчителният фордевинд му омръзна, Александър сви настрана и върна малкото платно на мястото му. Новият курс го отклоняваше леко от пътя, но му предоставяше някои удобства. След няколко операции, които приложи към руля, той го превърна в полуавтоматичен, вече можеше да плава, без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше под ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше, Александър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне изцяло. “Психея” ще отмине и всичко ще свърши. Но знаеше, че теченията ще го върнат на брега, подпухнал и блед. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката на мястото ѝ , прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори слаба, премести газовата лампа, усили струята. Вече можеше и да чете, но не смяташе да преминава към тази глупост, искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в малката кабина, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната кръй мачтата, по бикини, Неси наподобяваше втора мачта…

… Една сутрин, като се събуди, направиха му впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин и че на срещуположната койка спи Неси. Разтърка очи, повдигна рамене. Когато се събуди повторно, Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита той.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен.

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи в самолета си казах: боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам! – За да се увери, че това е невъзможно, Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, била съм най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш ли, че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата…

– Но ако бях отишъл в Несебър?

– Ходих и там… Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че в Мичурин?… Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках.

– Много се напих. Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам, нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно.

– Цялата нощ прекарах на кея, цяла нощ седя и гледам “Психея”. Мили, беше зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало.

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата лодка, която тръгваше за риба, да ме отведе при теб, но не посмях да те събудя. И не можех – никога не си спал така.

– И вече… свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе.

– Но защо чай? Кафе.

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна!… Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти.

– Къде е кафето?

– По-долу… Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава… Нося ти списанието… На мен ми хареса, знаеш ли? Открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!… Докато съм жив, ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си и просто хариза детето!… И за какво?… Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук.

– Може би никой… Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!… Добре, тогава кой ме е съблякъл?

– В тебе живеят двама души.

– Единият ме съблича, а другият ме облича. Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея… След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, вече не мога да целувам при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали? Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена; двайсет и осем години разлика!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му:

– Мили, разбери, този, когото оставих, е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с тебе. Ти си един свят. Е, добре ще е, ако си по-млад, но какво да правим, може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не обикновен човек.

3.

В продължение на четири денонощия, като използуваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, “Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето запече отрано. Когато Александър се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново за още един сън или пък в постелята да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се бе подиграла, подхвърли му идея за една пиеса. Александър цял живот дори не се е и сещал за пиеса… Той се зае с голямото платно, разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване… Ставаше все по-забавно с пиесата. Въпреки съпротивата му подробностите изникваха изневиделица, добиваха очертания, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света.

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност баластовият метален кил да се омотае в нейното въже. Наведе се от носа. Сега-засега въжето беше о кей… В пиесата нещата просто зовяха да бъдат нанесени върху листовете… Когато привърза и руля, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и скочи във водата.

Мислеше си за това как ще се разхлади и как ще си поспи още, да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Може да духне изведнъж. Макар и обезплатена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми…

Така се роди експериментът.

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород, може би тук тя си е винаги чиста, може би не е близък денят, в който морето ще заприлича на блато; хладът проникваше до сърцето. Дишаше леко, плуваше му се, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори – ако е лотария, да е лотария.

Отдалечава се, мислеше си той, “Психея” се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море… Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? – запита той. Където свършват силите, отвърна тя, ще те прегърна и ще потънем. Защо? – поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Колко ли се е отдалечил?… Не подухна ли? Този не е ли последният ден от живота му?… Та за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея обаче – “Психея” е вече далеч.

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината сред юнския ден – “Психея”.

Заплува бавно и спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си. Но най-важното бе, че на север май се очертаваше онова тъмно нещо, което в деветдесет от сто случая се превръща в буря. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да напише нещо свястно, най-после поне ще успее да умре като хората. Всъщност, ако е въпрос за равносметка, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия – и една преданост, наречена Неси. Това го обижда, че той не е завършен дори като сноб.

Бялото петно “Психея” се приближава, изглежда, че няма вятър да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще доплува до яхтата. И може би няма да умре, може би му е писано да изиграе шоуто си, когато “Психея” ще се спусне като хеликоптер със своя двутонен баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава особеност. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години на дъното, без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка, нищо напомнящо за живот, само белият мавзолей с обковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко, необходимо на човека да живее далеч от хората, в една плаваща виличка. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините, ако погледне през илюминатора, ще види брадясалото лице на капитана, седнал пред щурманската масичка, нанесъл последните навигационни данни и прощалното изречение в корабния дневник. Какво е прощалното изречение, никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината яхтата и бледият капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината и не казвай какво си написал в дневника. Ако някога някой прочете книгите, които си оставил горе, и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството, – запазù присъствие на духа, капитане, остани си на дъното, защото и това, което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое.

Слънцето се издигаше, водата край тялото му беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а ветроходът стоеше самотен в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха прозрачни. Висеше на десния борд, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно приключение може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят! Какво беше то? Творчеството се прави за шестима, важното е да се хареса на тях.

Бавно поставяше ходилата върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си; извън водата тялото му натежа, при опита да прехвърли борда рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето. Дълго си почива, преди да натрупа сили за ново движение. Гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда, кървеше; най-после успя да се строполи в кокпита и заспа.

Събуди се късно следобед, без каквито и да е причини – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи, беше се наспал. Болките не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи, сети се, че водата трябва да се пести. Отсега нататък започваше живот на самотен мореплавател.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът, никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорените места го боляха остро, викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката, налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко, прочетено по книгите за ветроходи, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност. Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с митчела и към нейното влакно привърза чепарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото, десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно догоре, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газ в бутилките. Докато изваждаше сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане до утре. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката, в тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите, а щом се насити, надигна бутилката с вино и я преполови.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля бърз барабанен ритъм срещу тях; той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, затанцува. Брадясал, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, с бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че:

… под коравите устни на Джуди

се крие меко сърце.

В бутилката вече се поклащаха само сто грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия, а по едно време дори го събориха. Паднал на колене, с поглед, устремен право в очите на бога, Александър извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не вярвам в теб, но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж какви звезди! А аз? Като плужек сред тях, пикаеш, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята.

4.

Нови три денонощия. Абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, търсеше онова възсиво петно от прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да ми се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. “Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството като въздушен кораб.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди голямото платно в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с лед. Благословен шквал, отсега нататък животът започваше с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денут се бе превърнал в нощ, раздирана от светкавици. Вантите пищяха, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия. Александър пълнеше съдовете с лед и усещаше как полудява.

По-късно се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа, залови се да постави мокрите. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд “Психея” успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не сама че се задържа, но се усили. Александър седна при руля, решен да държи курс югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използува западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Ветрилата се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъка край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на “Психея” заработи, увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му усещаше дърпането на платната, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталон и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръснатата брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – сърцето не се обажда, нито бъбреците; органите се спотайваха, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за Неси.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по несресаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: обичам побеляващи кичури… За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става роман, но и от онова хрумване може да излезе нелоша пиеса. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината, какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се събират, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много действуващи лица, колкото побере сцената!

5.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход “Психея” се бе превърнала в малка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаше стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не свие някое ветрило – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Привързан по всички правила с предпазно въже, той участвуваше за първи път в подобна битка с морето; няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през спойката на корпуса ще нахлуе вода, вятър всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до панкреаса му; освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше вещите, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене, с напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси, безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив.

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази, никога не беше се извисявал така. Беглите изчисление по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това?

Най-после се случи и онова – най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее? Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са оставали живи де – се кълнат, че не са сигурни всъщност да се е случвало.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси майонезата по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно, таванът е бил  д о л у  и майонезата е паднала върху тавана…

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Посрещна го на руля, успя навреме да пусне управлението и да се хване за леера, стисна се здраво, започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта, сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето, смътно дочу няколко слаби шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантът, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов… Сега паразитните организми, полепнали по кила, са учудени – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан, – те с изненада наблюдават света и вдишват въздуха, който ги задушава. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, а на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му хареса, тя го топлеше като майка, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в поднебесния свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше два тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя “Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжета и ванти; мачтата бе прекършена, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Голямото и малкото платно бяха свършили. Александър продължаваше да стиска леера, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това, кой знае защо, създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е ранена главата му, не можеше да се разбере и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил.

Но той не последва.

В крайна сметка строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртяване. Вече можеше да пусне леера, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. А сега открий, ако можеш, плаващата котва, намерù я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към голямата кабина. Започва да лази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторният радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за бисквитите. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на “Психея”, нещо не особено леко за изпълнение, сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добре от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече вода и тя сигурно спадаше, макар и с милиметри, но това ще разбере едва етре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие. Беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели, в други морета; но с него? Никога не е завършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организмът му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсваше и кръвта.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Десетки неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, следваха своята “Психея”, която продължаваше да се тътре по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Преди година му се струваше, че “Психея” го привлича и като жена. Един ден, когато плуваше под корема ѝ , той се притисна към нея, обхвана я и започна да я целува. Милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше, че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа туй на Неси, тя реагира с разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува от “Психея”.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода, фалшбордовете се оказаха нищожна преграда срещу наплива, Александър работеше безупречно, като машина, искаше да провери докъде ще стигне и как ще се изрази изчерпването на силите му. Но каквото и да се случеше, вече се смяташе за победител. Ако някой някога му предскажеше, че ще извърши такова пътуване и в разгара на осемте бала ще направи преобръщане, за да си дойде отново на мястото – подобно оловните човечета, – нямаше да повярва, а ето че се случи. Доказва го счупената мачта – върхът ѝ сега почуква по десния борд, зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат; необходимо е да се започне нещо, да се сложи някакъв ред…

Остави кофата и седна до руля. Ето едно ненужно нещо – рул без движение е нищо, желязо. Обърната срещу вятъра”Психея” изчакваше да отминат трудните часове. Кръвта е спряла да тече, челото го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът е дрипа, вятърът свири, вдига тонове вода по пътя си, само две трети от мачтата стърчат, а в главата му зрее и вторият план на пиесата… Всичко е мокро, може би из кутиите се намира някое непромокаемо местенце с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш, кой ще ти остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край, вятърът, който духа, трябва да спре, в противен случай откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да започне другият?

Александър се опита да се изправи, но безсилието му го повлече отново върху мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се… Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втория план.

6.

Действуващите лица се трупаха (засега той нямаше да каже на публиката къде), да речем, на сцената. Трябваше да ги рисува едро, както се рисува по калканите на сградите. Всички си имат проблеми, много грижи, някои от тях си имат и радости. Сюжетната линия може да бъде пронизана с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко за зрителя постепенно ще се изяснява, че вниманието на героите е насочено към нещо, което лежи оттатък, може би далеч, може би близо, но то лежи или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. (Всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее.) Някои от зрителите по-рано, а други по-късно – според интелигентността им – ще прозрат, че морето, което героите търсят да ги разхлади в жегата, не е нищо друго освен символ. В главата на зрителя още нищо не крещи, не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесна увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата започнат вече да се подразбират, дискретността се разкапва, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига до там, че всички почват да викат, а след туй и да беснеят, докато накрая се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица, да мине нататък, поне да надзърне, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята, в която живее…

Заливана и мятана от вълните, “Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това, което засега все още бе останало от стопанина ѝ , се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той рухваше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му, но изгребването продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи, без храна.

7.

След като заваля, най-после просветна, слънцето освети гигантско движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и люлееше шумно, крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите, усетили лъча, Александър пропълзя върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградката, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина.

8.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях. Внезапно му хрумна, че е прикован като Прометей и птиците ей сега ще изровят очите му от дупките им, но заспа отново – беше му особено приятно да усеща топлината на слънцето, която го изсушава до червата. При второто събуждане видя залязващото слънце, усети, че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава да се люлее. При третото събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно, мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и “Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва розовата тишина? Ослуша се, “Психея” се издигна и като слезе, водата в стомаха ѝ се разбълника. Александър разбра, че ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен; отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по тялото и душата, внезапно го порази гледката наоколо – ужас, това се нарича крушение, – върхът на мачтата продължаваше да виси до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти. Поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата се оправи.

Но в кабината водата стигаше до койките, важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежаха на дъното. Най-напред посегна към корабния дневник и направи гримаса при вида на неговата херметичност – корабът продължаваше да си има корабен дневник. А колко ли неща бяха изпогубени през борда? И сега какво? Още веднъж почувствува необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика:

– Господи, ти, който нямаш въображение за друго освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха подвижен, лежат в морето. “Психея” е разрушена, а аз съм гладен, разбра ли, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа, тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. “Психея” я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом има воля, ще те псувам! Разбра ли, ще остане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Скимтеше от болки и се обличаше. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление психиката му, с която се бе изперчил преди малко, наистина не е в ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на мястото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се, напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър, – пластмасовата кофа плава пред очите ми! Измъкни я, изцеди солената вода от нея и си налей сладка вода! И си говорù, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви! Но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето му. Все пак голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платната можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени в конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно туй може би е гибелно за изтощения му организъм; пътешествието бе започнало преди триста или повече години, оттогава не бе взимал лекарства, всичко вършеше все напук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката на тялото му.

Не пожела да се погледне в огледалото; отправи се към помпата, натисна няколко пъти лоста, но се отказа и хвана кофата. Докато изхвърляше водата, поданиците на пиесата минаха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… Да позволи ли поне един от тях да обезумее? Не, още е рано, все още не е дошло време да се обезумява… Ето го и бинокъла. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един, някои заемаха определените си места, други се подсушаваха, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха вече за нищо. Понечи да хвърли транзистора, но в последния момент се сети, че някъде е спастрил резервни батерии, и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртникът, Александър заряза изчерпването на водата. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подреди цялата “Психея”, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, чакаше реда си, но най-напред – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше, че ще го заболи. Това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата в “плаващата мансарда”. А господ си крещеше, лаеше си някъде, дразнеше. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана, които минаваха от време на време, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да съска. Може би там се излюпваше и гласът на господа, отдолу го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, и стомах, натъпкан с корави сушени сафриди, неходил по нужда от десетилетия, Александър живееше със самочувствие на господар. Той не е жалък, не е смешен, туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето сред руините, както му се полага. Увиращата юфка бъбреше.

9.

Утрото на другия ден намери “Психея” на същото място, отрупана с одеяла и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заспи продължително бе завършвал с крах – болките по кожата го караха да подскача. Освен това на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухова халюцинация.

Най сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се, че не е чак толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на мястото ѝ , как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне дотам и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна на дясната полупалуба. Оставаше да изхвърли остатъците от ветрилата. Всичко отиде в морето – и голямото, и малкото платно. Слава богу, притежаваше много ветрила, те съхнеха с одеялата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всъщност имало ли е, или е нямало овъркил? Беше ли се превъртял във водата? Сигурно. Излишно е да се съмнява. Изобщо с него напоследък се случват толкова невероятни неща. И все пак въпреки непрекъснатото отстъпление сред хаоса на разгрома узряваше и се изправяше на крака нещо; този презрян досега жанр – драматургията – се бе промъкнал в същността му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие неочаквано се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът?

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла в работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

10.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата, предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е в ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И повече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. Предстои му да се катери. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега, в шестата десетица от живота си, му било писано да се катери по мачта, но не за игра, а от безкрайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете не, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината. Спря да си почине. От височината му се откри по-голям хоризонт и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този момент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността, стори му се, че вече е забравил как изглежда сушата с материците и градовете. Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в конвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено, ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек. Как не, не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш голямото платно, поне голямото, та като излезе вятър, да го посрещнеш въоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успеем. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво. През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура.

– Вика ли някой?

Някой мучеше.

– Кой е?

Този път Александър разбра, че вече не става въпрос нито за морските духове, нито за богове – в морето викаше човек. Ами да – на седемстотин метра. Като севзя по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Зовяха мъртвеца да спасява, дереше гърло някакъв нещастник, който впрочем може би си вика от дни…

Това, разбира се, няма да стане, все едно че Александър отсъствува, липсва, както си е всъщност, но можеше да предложи “Сюркуф”. Заедно с веслото. С един бидон вода. И една въдица. Промуши се и издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста. Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си, а е толкоз просто – оставù удавника да пукне, ти самият си удавник, сам си за спасяване.

Загреба спокойно, стараеше се да дообмисли случая, пред него се простираха няколкостотин метра, но нищо не му идеше в главата, само нарастваше простото нещо, монтирано в същността на човешката природа – любопитството.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. Над водата се подаваха глава, рамене и ръце. Кожата му беше тъмна, косата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега-засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо с нервната система на човека.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър, – ще хванеш задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха настроението си. – Ще те замъкна до яхтата. Но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем. Виж, едва се крепи над водата… Нищо не разбираш. Какъв си ти, що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, Чингиз Хан!…

Непознатият изръмжа. Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Какъвто си здрав, като нищо ще качиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че приличаш не на брат, а на чудовище.

Раменете и ръцете на удавника тръпнеха с блясъка на стара медна отливка, по тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение, той приближи “Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ . Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с измити до прозрачност неизрязани нокти. В безумния си порив да грабнат спасението те потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя. Всъщност опасността не идеше оттам, а от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката.

– Не!

Смачканата предница отиде под водата, морето нахлу в “Сюркуф”, Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай – изрева от водата спасителят, – животно, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монголът изръмжа повторно и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, удушването му бе въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне, глупости, изключено: звярът в паническия си страх ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна, малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си своя проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път “Психея” го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга.

И на какво може да се дължи? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат, той искаше да ме свърши, един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нес кафе; нямаше сили, нямаше и нерви да чака завирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето. Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от някакъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се, обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше надувната спасителна лодка “Сюркуф”. До нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне и да ги прибере. Прекрачи борда и замря.

Дивакът се държеше за тръбите.

Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу. Най-после се наведе и протегна ръка. Започна да дърпа, искаше му се да подскаже какво трябва да прави, а оня може би подразбира и въпреки туй отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго, освен да донесе предпазния колан. Привърза го за подмишците, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостенин почиваше, потопен във водата, Александър успя с помощта на куката, без да се мокри, да прибере лодката и веслото.

Малко преди да се свечери, гостът подсказа, че си е починал, и започна да се придвижва. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегля метален блок. Тъмното чудовище падна върху “Сюркуф”, в кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружини и се опъна върху напомпаните бордове на лодката. Едва сега Александър разбра, че гостът му не е гигант, гигантска беше само силата му. Единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закърпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосана татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката му бяха раздалечени. Това накара Александър да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна в стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човеко?

Нумиан лежеше неподвижно, излят само от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло, неугледно скроено, грубо изработен татарин.

11.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре, в утробата на “Психея”, замириса на сухо. Случи се нещо странно – щом смени батериите, транзисторният приемник заработи. Това даде възможност на Александър да свери часовника си и да послуша музика. Не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила вторият вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, “Психея” можеше да се понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се върне ли? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А не може ли другия вариант – да скита, докато го затрият бурите? Виж колко хубаво е, като ги побеждава, мъжко е, достойно за духа. Накрая ще рухне, но чак след като е изиграл великата си игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва…

Александър вади пълни чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж: публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите, предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие или пък самото щастие. Към него се стремят човеците; затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към водата…

Малко преди единайсет пейзажът се избистря съвсем. Полъхна неубедително, но въздухът отново увисна неподвижна. Морето се отпусна обезверено. Капитанът на “Психея” беше сигурен, че се появява източният, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време от лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е необходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да потъне на всяка цена, а те да си останат във времето, векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила.

И най-неочаквано се появи фрегатата.

След петнайсетгодишно отсъствие!…

Тя се приближи с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна “Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а щурвалът се подчиняваше на най-финото докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и мулатки.

Като привърза руля, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната на гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Признай, че предпочиташ мулатките.

– Е!…

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от тебе цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след тебе. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай… защо фрегата? Защо не “Психея”? Къде е тя?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти го сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата, идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега – след петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред тебе или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една-единствена, и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета, и то… навсякъде.

– Добре де, добре – отивам си. Важното е, че се появи отново, че отново пътуваш с фрегатата. Разбираш ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е “Психея”?

– Там.

– Къде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан.

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай, че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък от какво се измъти? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се упъти към централната зона на Черно море.

Грабна раксите и макарите, насочи се към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди по някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете държаха.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е о кей: фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне щормовите платна. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният, бризи колкото щеш, пресни, благодат за тялото и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действува равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да почувствува яхтата като пришпорена кобилка.

Щом усети въжето в ръката си, без да ще, легна на курс бакщаг; знаеше, че не е задълго, този курс го водеше точно в обратна посока, към пристанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му, се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили, – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Подушил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар отпреди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей, с една обезобразена мачта, се връщаше в пристанището си. Лесно е да се преодолее Атлантическият океан, ела да минеш това малко, но необуздано Черно море.

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщането. Напълни голямата тенджера с морска вода, обвари сто сафрида и изяде поне четирийсет. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се удаде. Предстоеше му работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше да проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре, че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше на десния борд и поне засега не пречеше. Трябва ли да го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак това беше част от тялото на “Психея”, нека си лежи там, може пак да потрябва. Но къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – караме към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса.

Трябваше да спасява кожата си, и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време, докато намери крем, намаза се, тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с куката; добре е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще вдигне ръка и срещу делфините, живее му се, брегът е още далеч и де да знае докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди?… Ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям или ще замахна с куката. Ще намеря ли лесно харпуните, или ще трябва да употребя куката? Все още нито един делфин не се приближаваше. За всеки случай той стана и придърпа куката. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание. Черните точки изчезнаха на изток, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата, където се предполага, че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари. Запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал на руля, загледан в платната, откроени върху синия равен пейзаж: мизерни, импровизирани ветрила! Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Нещата в пиесата продължаваха да се избистрят, нюансите се обогатяваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако книгата паднеше през борда? Какво ли биха си помислили хората, като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, който нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, който е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК (въздъхва): Дано.

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК (едва не подскача): Какно?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Обичам я!

12.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но не стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори и не се опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна анкерпласт.

– Ти си лош! И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, монголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър, – да умра от инфекция.

Погледите им най-сетне се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш!… Нà! – В момент като този печенегът едва ли бе в състояние да проумее какво може да означава един показан пръст. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти, откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш… Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиан, как го измислих? Внимавай сега!…

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне глава към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстите, тя изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изяде всичко, пък и него самия, заедно с въжетата.

– Слушай, варварино, кажи, докато е време – не върша ли грешка, като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред празно море и само двамата на борда. Няма вода, няма храна… Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си?

Людоедът мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно.

В дни като тези заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, богато; след малко ще излезе и вятърът; сафридите скачат като бесни над водата; бризът ще смете омарата на хоризонта и изворно бистър, ще се втурне към мръсните брегове.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Няма… Има сурова, варените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, не се досетих… Ето!

Суровата рибка бе схрускана като другите. Започна поголовно хвърляне на рибки в дупката. Челюстта и зъбите дъвчеха, устата се пълнеше с кръв; тя потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си Александър: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений, или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен, или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създаваш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв.

– Изяде цяла кофа! Край! Затваряме! Сърдù се, ритай – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън.

Александър се съблече, поплува и се освежи, излегна се върху кабината, усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си помисли за пълничка бяла жена. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела… С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане. Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, настоява за мястото си в “плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият заедно, тя ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще положи усилия самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, накрая, разбира се, ще го изсуши от философската му същност и по женски като нищо ще го извърти на любовна основа.

Той мислеше за овална бяла жена, за Неси и за снобите, ала опрашената вече тичинка на писането го теглеше към кабинета. По-едрите видения се очертаваха; както очакваше – пламна и пейзажът, единствен и единен; образите заживяха в него естествено.

13.

Александър усети резкия удар на бриза върху голямото платно.

Изскочи в кокпита и едва не блъсна главата си в гика, който след новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше.

Но онова нещо, което би трябвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на предната палуба. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше.

– Нумиане!

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече, хапни си!

Бялото на очите му лъщеше, дивакът ядеше като куче, което се бои, че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческо безумие, Александър издърпа още въжето. Гикът се повдигна повече. Малкото платно и без това си потрепваше на необходимия за потеглянето ъгъл. Върна се назад и хвана управлението, “Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да летят. И все пак зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да коригира направлението – центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумиан изгледа дъното на празния леген и се изправи; голата част на тялото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, нищо в движенията му не издаваше пластичност. Нумиан напомняше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на животно. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред; можеше да си го представи на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александриаски книги, похищава жени в току-що нападнато селище или участвува в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупки на ушите; ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С тази биволска кожа ти в кабината ми няма да влезеш, разбра ли? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунда. – Ето ти анцуга, захвърлù кожата в морето!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна, с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и бельо, разбра ли?

Вместо да му отговори с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна на мястото си. Поседя известно време, може би размисляше как да постъпи, изправи се, взе анцуга, хвърли го към Александър и се изпика върху палубата. Писателят го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, загреба от морето и яростно заля палубата.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?… С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е понравило, но продължителното викане, с което го обсипваха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето, – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи оттам, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща, които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво би заприличало, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша и се развива хармонично.

Бръщолевенето оказа въздействие, дивакът се позасрами и сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче, вместо да се върне на предната палуба, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се нарича, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение дивак, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична “скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата, но честна природа на миналото, примитив, реликва. Натисна с палец косата му и доби чувството, че се докосва до вековете…

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото му?

Ще бъдеш ли по-щастлив, ако си Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащия дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на битието са прозрачни и монотонни.

Къде се връщаш? Натам ли? Към брега? Защо се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила, тази сантиментална глупачка, която смени съпруг-божество и дете-ангел за един на 55!

Къде, Александре? Отново ли ще се навреш в гарсониерата си, да пишеш за първи път това, което е написано хиляди пъти? Да се поддадеш на една глупава пиеса!…

Добре де, няма – съгласи се Александър, – но какво да правя с Нумиан?

Какво, нищо!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един джентълмен! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как ли се е получило?

14.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба, пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом изтеглиха седемте рибки от водата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата интелектуалецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми, яж ги направо, ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото в морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – На интересни неща!… Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и го разплете. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Какво ли си мислеше той! Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан насищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чипарето.

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта като зрял плод, цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата вече си имаше загадка.

Амбула! На какъв език?

– Амбула! – извика Александър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава. Колко много любопитство и обещания за открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маловажен въпрос. Чингизханщина или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост?

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същността на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извае по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направи го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърни го в куче.

Но като размисли по-сериозно, капитанът на “Психея” реши, че дивакът трябва да умре.

“Психея” блуждаеше, Александър не смееше да прекъсне риболовния порив на госта си – трябваше да натрупат много храна, нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Писателят окачваше сафридените връзки по всички възможни места на ветрохода – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирозите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазнина, тя обезобразяваше палубата, но имаше ли значение?

Александър хладнокръвно изчисляваше тласъка, необходимия замах. Той трябва да бъде силен, категоричен, печенегът тлябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случай не бива да се вкопчи за фалшборда и да се задържи. Туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, писателят ще се превърне в смачкана жаба, бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се обмислят старателно.

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан подскочи и, боже мой, как се промуши, как намери куката? (По какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това?) Той запълзя през кокпита. Над фалшборда очите му проследиха делфина. Замапна светкавично и направи дупка в гърба на животното, но нищо повече – не можа да го закачи за устата.

Нумиан скимтеше, изглежда, изразяваше недоволство от себе си.

– Уви! – забъбри домакинът. – Амбула се приближи, защото вярваше в нашата доброта; повече няма да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна куката на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази кука дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахна и остава въпросът – ще успея ли да пробода мускулите му? Виж, да го бутна с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа, само да не ми я измъкне от ръцете! Гадно е да умреш от замаха на дивак, който дори не би и допуснал, че убива мислещ бог: система от нежност, комплекси, интелект; едно усещане както за нищожество, така и за величие; верига от унижения, смехории, мощ и мизерно безсилие; една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула, сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Сафридите потънаха някъде и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш, и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж, няма я, никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата… И то е тайна, разбираш ли, никой не знае защо изчезват рибите.

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху лодката. Александър напълни платната с вятър и пусна “Психея” по пътя ѝ . И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или съм сушата?

Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част. В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечният изток и къде почва далечният запад…

Удобен ли е моментът?

Беше ли дошъл?

Ами ако номадът все още съхранява рефлекса против това оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави руля и се върна в кабината, намери големия нож и когато подаде глава навън, изстина. Нумиан бе отворил очи и гледаше с любопитство към него, изглежда, зареден от вековете с предчувствието за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър грабна радиото и намери музика, отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на “Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не можа да напише, задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на много повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Една от линиите сигурно беше най-сполучливата, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха, за да чуят ясно прибоя, дочуха крясъците на друга тичаща тълпа. Какво ставаше там? А!… Прииждаха хора, много, тълпи излизаха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по-добре.

15.

Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил по време на пълното с рискове пътешествие и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже, че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Но колебанията на писателя все още не значеха нищо, “Психея” напредваше добре, вятърът духаше прилежно. Риба вече нямаше, Нумиан посягаше към сапасите от сушен сафрид. Сутрешните изчисления подсказаха на капитана, че до центъра на морето има не повече от шейсет мили; при най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собствения си вътрешен проблем, а не да мисли как да го храни и къде да го дене.

Ами харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? Намираха се под койката на малката кабина, чак в яйчниците на “Психея”, но колко му е да ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци… Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът, който държи сега, е курс към централната част на морето, което продължава да го зове… Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опитам чистия начин – през борда… А такава пиеса, като замислената, все още не е написана. Защо пък да не я напиша аз?… С харпуна ще разиграя отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му подхвърля лодката…

– Абỳ!

– Какво?

– Абу!

– Не те разбирам.

– Абу!

– Келеш, какво е абу?

– Абу!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърдите си, – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу!

– Много си сигурен, че ще получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, напоследък и погледът, и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възстановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, Александър предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му; изобщо Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовеще, което сигурно играе всяка игра без правила. Отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу!

– Няма абу! – ядоса се Александър. – Ще чакаш!

– Абу! – изкрещя Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя Александър.

Останалото бе игра на нерви, въпросът бе – кой ще отстъпи. В тишината “Психея” триеше сладострастно белия си корем в синкавата пяна на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настоява ли чудовището, или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да отстъпи господарят. И край. Битката е загубена. Всъщност развоят на събитията се заключаваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е овладял положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти. Александър дебнеше момента да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Нумиан подгъна колене и седна, но канчето остана в ръката му.

Александър се върна при руля, обзет от чувството, че неприятността не се е разминала. Какво ще предприеме неканеният гост? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско от фалшборда, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс увисна през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александровци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика, но не я повърна; извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Чудовището се отдалечи към предната палуба.

Премеждието бе отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами утре? При това Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна; оставаше само надеждата, че през нощта западният ще оправи играта.

И вместо туй какво? – По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите не важеше. След като вятърът се стопи, “Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата. Нумиан го взе, тъй както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу! – усмихна се Александър

– Абу, абу!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Употребил крайно необходим тактически ход, Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър, – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал, че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Какво би станало, ако доведе комедията към своя края? Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща най-после беше се превърнал в комедиант с фикс идея, че няма да е лошо, ако се самоубие – сега или утре, а може би вдругиден.

Това е, Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Снобската ми същност желае Тук да стане оная работа! Шегувах се, знаеш, че няма да те убия, защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра. И няма да позволя да попречиш на красивата ни гибел. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата “Психея” ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам “Психея”, с нея си имаме тайни. Банкрутът се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за който знаех, но не вярвах, че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва, невежите се блъскат към морето с надеждата, че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли, че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се, какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказвам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и една пиеса.

– Улỳ!

– Какво?

– Улу, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казваш улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го бяха разбрали, Нумиан грабна чипарето и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър, – риба! Улу – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата.

– Вече знам три думи на твоя език!… – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбỳла, абỳ, улỳ!…

Ставаше все по-горещо, безцветното море спеше, а мъртвото помътено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си на края на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане!

Господарят на “Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрастванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изскочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска. Дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Той искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на “Психея” се изтегна по лице върху бака, топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и синята люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Вдъхна дълбоко и отново видя фрегатата.

Боже мой, за петнайсет години нито веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата ѝ , притича до щурвала и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомалù!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомалù, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив, а аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смотолеви той, – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам некавалерски с теб, но разбери, смешен съм.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле… дори направих овъркил, и въпреки туй… всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко! За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Неси, остави своя старец да изработи самоубийството си докрай, ако може, разбира се, защото май че го е страх.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ , а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха, че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото, както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на заоблена жена. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Извинете, но хич не си падам по старчоци!

– Неси е по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала, че съм стар.

– Защото е глупачка, вие сте стар, тя не иска да го забележи, това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. След като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ .

Работите потръгват, мислеше си господарят на “Психея”: и пиеса измислих, и фрегатата започна да ми се появява, и Нумиан се цивилизова.

Слънцето топлеше гърба му, беше чудесно, а на стотици мили оттук пъшкаха и стенеха милиарди същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше, по гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава? Какъв е този блясък в очите му?

16.

Появата на рибните ята просто удари дивака, тъй както южнякът напролет удря гората. Нумиан заблестя, силите му стигнаха разцвета си, ловеше и ядеше, кръвта на сафридите отиваше направо в кръвта му, тялото му възвръщаше младежката си пластичност, мътният досега поглед, през който надничаше мракът на историята, се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, но играта се затормозва, защото не ми се вярва да посмея – хем ми се умира, хем не ми се умира.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на предната палуба, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш улесни замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро… Какво ме гледаш? Защо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя, ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва неизядените сафриди. Нещо му бе прошепнало, че рибите идват и си отиват. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги окачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни.

“Психея” заприлича на подвижна сушилня. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което е било като люлка на целия му живот.

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо, наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати.

На “Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор; всичко е обмислено, капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по отвесния му разрез. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида. Очите ще умрат последни; всичко ще умре, но те ще наблюдават докрай чудото, наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мига…

Въздухът и морето излъчваха безметежност, комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира, тихата лятна вечер обещаваше леко звездно небе.

Може би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на “Психея” си помисли, че един подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, морето, симфонията и великолепното усещане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на “Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега. Малко смях след опарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместа. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра – реални в аморфните очертания на нощта? Кой прати тази музика и туй дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?… Кажи бе, дивако, изрече едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо, потните му рамене отразиха светлиците на нощта, замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред, дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Протегнатата ти ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията… А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце.

– Неее!…

Господарят се чудеше какво да прави след новия изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце, хвана ги и докато шептеше усмихнат наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго, ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта “Психея” наведе глава, за да избегне една крайно нежелана целувка, и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне.

– Какво, какво има!

Нумиан издебна най-подходящият момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зареди оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на “Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията сега го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и пневматичния харпун. При залостена врата той се ослуша продължително, Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия, последва нова напрегната тишина и най-после хъркането, престорено или истинско, то идеше от най-отдалечената точка на палубата. Останалото е ясно: Александър има лек сън и за най-слабия натиск върху вратата харпуните лежаха до него, можеше да стреля добре.

17.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и излезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава. Доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощния инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща: преди всичко още сега да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дъното. Но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. А имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за нежност? Ами ако диваците изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го ликвидира веднага, но как да убиеш човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземеш натегнатия харпун, остава да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит, разбира се, без да се отдалечава от кабината. Жаждата му за мъст е дива и дявал да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един монгол, пролял потоци кръв, осквернил стотици жени и опожарил александрийската библиотека.

Очертаваше се още един хубав ден; вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до “Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават… Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нищо срещу това… Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега… Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. “Психея” стои с отпуснати платна… Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще протече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху палубата.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе предизвикало, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на навигацията.

Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър, така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване.

Вадеше вода с кофа и се обливаше, през падащите струи нещата блестяха, боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света?, в нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!… Я да си поживея още, колкото мога.

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива; дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър, да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е бояр от Александър, може би няма по-голямо падение за човека от туй, да предизвикваш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне в кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан продължаваше да го гледа, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него, снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше повече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на “Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата, постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна го на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна оттам и прибра съдината.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после моментът? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна на мястото си. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител Нумиан спеше или се преструваше, че спи, всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да каже: накъпù се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък ще видим.

– Платната!

Нумиан скочи и се озърна

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо.

Александър плуваше към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото, което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към въжетата.

Смогна да спусне платната, привърза голямото към гика, а малкото приюти в кабината, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе спасителната лодка в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни добре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на лодката. Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече тихо, но постоянно ръмжене. От време на време дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Александър, че дивакът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживявал такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа няколко кофи вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направù същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурỳх!

– Аха, радвам се, че те е страх.

– Мурỳх!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър, – не ме пипай!… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж, за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря, да си почине.

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене снощи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… Нà! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо, не можа да проумее жеста, гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше, Александър изпуши почти цялата цигара, без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се развиват…

Ударът едва не го изхвърли в морето, “Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха; за първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че дивакът му е подарен от някакъв скорошен “мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицето на господаря, може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине, все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна вълни, а избръсна повърхността на водната пустош. “Психея” се наведе няколко пъти, но, общо взето, посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта! Ха-ха-ха!

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака, всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печен овен на тава, а после го смъкваше обратно в лодката, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден, на Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени в морето.

Вятърът позатихна, но големият дългоочакван дъжд си остана да виси като въпрос; поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и пазиш, отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да пеливат водата от легените в тубите, загребваха я с канчетата, нищо работа, Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си, Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

18.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка в бутилката. Запали цигара, ослуша се, ятаганистът бе затихнал в леговището си.

– Простако, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му, може би си подбираше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че в кабината започва приятна вечер с цигара и водка, пред увиращата вода за кафето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка – източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ . – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – Целуна косата ѝ . – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади повече, а през илюминатора нощта му заприлича на зала.

На Неси ѝ липсват обикновените рефлекси за самосъхранение; тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта; дори съпругът, когато го зарязваше, продължаваше да твърди, че го напуща едно много добро момиче, което прави комплимент на света, плачеше и повтаряше твърдението си, като от време на време добавяше, че е и глупава.

Дивакът бе клекнал пред входа.

– Нумиане, какво има?

Очите му се бяха втренчили в очите на господаря. Отначало Александър помисли, че гостът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почти гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица, подмамена от светлината, като куче, привлечено от топлината, идва, за да приклекне и наблюдава повелителя си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милион години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните бяха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото до жертвата.

– Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да се затвърди.

– Нумиане, внимавай!

Панталонът му вонеше.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

– Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо бе, Нумиане? Не пиещ ли? – Проклинаше притъпената си бдителност, беше затворил оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това, не прави дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на “Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало, ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще предприеме нещо, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се справи нито с платната, нито с ветровете, а най-малко с посоките, наоколо нямаше никаква суша, липсваше; засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все още насочени към господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойно оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше, кракът му лежеше върху горното стъпало, ноктите стърчаха напред.

Не можа да го изпревари и толкоз, ножът си остана на масата, нападателят се втурна и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нищо – само въртеше глава. Всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обзе ужасът на крайното безсилие. Беше невъзможно да се противопостави на стихията.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя. Боже мой, нима ме взима за жена? Ето, отбранявам се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от мана жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, секунди за противодействие, Александър ги издебна и се почувствува извън клещите. Но туй сякаш ядоса номада, без да мисли много, той стовари юмрук върху главата му…

19.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, манастирите на Монголия – не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо, го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болките от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от филистерски комплекси и едно мрачно усещане, че са го обискирали.

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да създаде смях и да умре; кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги обратнопропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях…

Александър се надигна, седна, болките се раздвижиха с него, прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо, достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужава ли да му придава такова значение?

Излезе в кокпита. Нощта обещаваше вятър, звездната вис му се стори по-безчувствена откогато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе, на предната палуба. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо, вградено в организма му, Нумиан се събуди и надигна глава: гледаха се, без да се виждат в тъмнината, но знаеха, че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода, погълнала далечния зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излизаше от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността; слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше със загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените си течения, в които се реят и планктонът, и китовете; с червеното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища; от водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни; и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го, физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения, там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към “Психея” и всичко му стана ясно, внезапно завихряне я беше подгонило, издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто яхтата изчезваше, изоставяше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, руля!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досещаш?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан не го виждаше, Александър трябваше да вика. Нумиан също викаше, и то добре, раздираше се от крясъци, защото изпитваше ужасът на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, воплите отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианееееее!

Дивакът на свой ред ревеше като пред явна гибел, изглежда, че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока, отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианеееееееее!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоя Ханна, твоят Ханна е сам сред тъмнината, както беше ти, преди да те спася – само че върху греда, – а Ханна – стар и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочани; тази топла вода, Нумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, да изчезне прилепналата пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Преживяването, за което често е ставало дума – да се озове сам в океана, – го е занимавало много, а ето че дойде ред и до него, било му писано да го изпита на гърба си. Предполагаше, че ще бъде страшно, а се оказа ужасно, особено в нощ като тази, когато утрото се бави.

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи и да се самоубие, доказа му, че е по-силна, че ще го убие тя. Може ли сега път ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня, от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумианееееееее!

20.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посока на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчакат идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен ден от живота му…

А! Не може да бъде.

Какво е това, то се удари в ръката му! Заприлича на сламка, в която се лови удавникът, по-скоро – на прът или по-точно…

Греда.

Вкопчи се в нея, задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, голяма. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше. Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под прав ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-точно – на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му е позната, беше я пипал и друг път, извивката му бе известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхна дървото. Поседя така, но му стана студено, зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и се постопли, повися тъй, може би трийсет минути – частица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува, но е висял и е чакал, без да прави изчисления, както Александър; той пресмяташе вероятностите. Като стар скептик знаеше, че вероятности изобщо няма, пък и да има, те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше как прониква студът в тялото, тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другите деца и с потракващи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено, съмва се, повърхността на морето се отваря, слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави; все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слънцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете, да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко омайно е наоколо и колко не е за пренебрегване.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и “Психея”; защо се набута в това нищо? Къде си тръгнал да се доказваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега нека други, нека този номад Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил неприкосновения запас от консерви, ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко, погълнато от Нумиан, се превръща в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ !

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чайки. Ето ги, те викат така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, достоен за края на един писател, който, ако не е написал нещо добро, поне се е стремял към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханнааааааа!

– Нумианееееееееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – за частица от времето зърна “Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е “Психея”? Точка. Какво е гредата? Същото. Две точки в безсрая на океана. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Ханнаааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от не знам какво си греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би несе досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защоно е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Иди да спуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риска да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– … а после къде ще търся гредата.

– Ханна! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх.

Сага ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си. Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до яхтата, зъбите му потракваха, студът беше навлязъл в тялото му.

Успя да се хване за стълбичката, вече беше докопал част от “Психея”. В този момент извън умората и усещането за студа той си обеща да не напуска борда на своя кораб каквото и да става, ако ще да умре от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте, зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и като кран го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли, докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли, че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката, изработена от бор и мек дунапрен, покрита с чаршаф.

21.

Усещането за покой, както и усещането за движение обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му вече копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Оня си беше все на предната палуба – вадеше сафриди.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна един до друг, две чудесни марки, реномирани; заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото. Запали цигара, не му оставаше друго, освен да чака. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек.

Вън слънцето печеше.

И така: защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле. Ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си. – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли, че е същото? Ами какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало да се чувствува сит. Нищо подобно – можеше да изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре в него се разтвори неочаквано в нещо, което също беше вътре в него. Дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките, по-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духат, пък и сега не е толкоз лошо де – винаги си е мечтал да се намира в подобно обстоятелство сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкусът на телешкото. Освен това положението доби нов, по-тънък и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, кажи, не си ли говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало? Какво ще чиниш с тази психика на осквернител?… Какво ме гледаш? Презираш ли ме?… Приличам ли на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… нападнеш неочаквано. Не, туй вече няма да ти позволя. Ще те убия Макар че никой не знае, пък и надали някой ще узнае някога за падението ми, ще те убия…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие, Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – страх, Нумиан ревеше, не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището, виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смях на вселената.

– Полоний, покажи се!…

Нумиан сякаш се свличаше от страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– Ти знаеш какво е харпун! Това ме изненадва… Хайде, момченце – покажи се, за да умреш!… Да те видя! Искам да видя как падаш от страх.

Приведе се към леедката и я отпусна, брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и крещеше.

Господарят на ветрохода бъбреше каквото му падне, но и мислеше, той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги, оказа се, че на дивака е известна пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно: един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъщност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е уж на шега – кой ще го разбере? И така, какво се казваше за случай като този: извадиш ли оръжие, употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения; сега пък трябваше и да убива, всичко го водеше натам. Дивакът е подъл, като нищо може да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само да се скрие зад мачтата.

Ще стрелям, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни; макар и номад, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние да натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на “Психея” викаше повечче от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй  п о ч т и, изглежда, не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за улу! Да си ловиш улу!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата… Не се бави!… Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го получиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Лодката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо. Нумиан се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо, но продължаваше да виси. Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата. Нумиан го хвана и се свлече по него, замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и упование, покисна повечко във водата.

За да се разхлади.

22.

“Психея” се превърна в обширен комфортен кораб, Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще на предната палуба, без угрозата да се сблъска с дремещи там номади. Важна територия от яхтата му беше върната, сега той можеше да лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкаво-сивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране според него бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си. Дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. “Сюркуф” се намираше на десетина метра – въпреки всичко не можеха да се разделят, можеше да ги отдалечи само вятърът, а той все още не бе дори едно обещание на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаше, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше спокойствие на Ханна, Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето; бягаха, изчезваха. Но как да побегне “Психея”?

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките на възглавниците, подреди покъщнината, изми косата си с понофикс и усети, че главата му олекна, а пред очите му просветна. Макар да бе горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Напрежението обаче не спадаше заради винаги изострената бдителност и туй щеше да продължава до излизането на вятъра.

Налови риба, запали спиртника, замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре. Какво му липсваше? Нищо, разбира се, само да се отдалечи от тихата заплаха на Нумиан.

При залез-слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а във въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочаквано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Подигна глава. Дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе? – Александър показа харпуна. – Само да посмееш!…

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна, седеше и наблюдаваше своя хазяин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на “Психея” размаха оръжието. – Ше те прострелям!

Спеше му се, сега спеше малко, само докато чуваше хъркането на врага си; секнеше ли хъркането – секваше и неговият сън, нямаше как, трябваше да привиква, до появата на вятъра. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с постоянна та мръснокафява заплаха? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада, Нумиан можеше да нахлуе чрез абордаж.

Капитанът прибра стълбичката от борда, което не означаваше нищо – гигантът би могъл да скочи в кокпита и без нея.

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от “Сюркуф” го гледаше.

През дните, прекарани на “Психея”, Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част на лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а?

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица. Ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили.

Ръмженето вече не секна; от време на време само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено като се появиха първите звезди; в него се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше с поглед жълтеникавата материя на “Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше, седнал на пейката с оръжие в ръка; главата му клюмаше, очите му се притваряха, клепачите потръпваха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра.

Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на бриза. Голямото платно вече се поклащаше, а “Психея” налиташе на “Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като степта, муден като вековете, дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхатата, но краката му не изпущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му.

Номадът я погледна учудено и извика, отпусна се, сви колене, приклекна върху дюшека на лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на “Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият, Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стоманената пръчка от месата му.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничко усет за хармония и не бе извикал.

“Психея” и “Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай!

Ръката се отвори изведнъж и бързо сграбчи края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

“Психея” и “Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, някой упорствуваше, искаше да живее…

– Нумиане, пущам!…

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на “Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво, дивако, какво искаш?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да оползотвори цялата сила на слабия вятър, поне засега, трябваше да се придържа към курса изток-североизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само тъй можеше да се отдалечи от кошмара Нумиан. Като се увери, че рулят е закрепен, гребна вода с кофата и изми лицето си.

23.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието, почина си, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и дест духна хубав източен към България. Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му, че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеалното за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Има време за всичко, ще се намери и за едно умиране. Къде бързаш, Александре… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море, колко делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате, пейте!… Но и вие не сте нищо друго освен измислица!…

Александър измъкна приемника, включи го, фиксира музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясал и брадясал, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивки и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери, че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш, че я имаш, а я нямаш. Но фактите се трупаха там, където трябваше, запълваха коридорите на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкова ведри. Изоставила пустинните простори, “Психея” може би вече препускаше по води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяват пестеливо и само в кабината. Как да се пази от корабите! Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в декор, но не помагаха на капитана.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото “звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Нумиан би казал, че звездите са душите на умелите, хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър; но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли, или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката, за да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после, че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другия поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той някога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключаваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество, защо да живееш? Не виждаш ли че си червей, който се гърчи в зноя на въпросите?

Опита се да изяде една сурова риба. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории суровата плът на рибата му предлагаше влагата си. Водата в тубата привършваше, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-късно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли, или да се смее, да се гордее или да се самобичува заради това. Грабеше от кофата и лапаше, в ъгълчето на устата му се появяваше капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надежда да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да мисли, видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните “Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който още иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане драмата на вечното му скитничество. Съществува ли по-достойно за ума от туй, да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този звяр, който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваваше и се катереше с детинска лекота по мачтата.

Магическото всекидневие щеше да свърши доста трагично една нощ, но, слава богу, танкерът мина на пет метра от “Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

24.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветрено море? Кога най-после ще се добере до брега?

Дъждецът и задухата вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хората. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира дъжда, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежна го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника; разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настроение отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата! Боже, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта?

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кофата се стичаше струйка, която не става за пиене, тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капко.

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на бака, насапуниса тялото си, натърка се с дунапрен, премахна солта от порите, кожата задиша.

Тъгата по брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре?

Гол като бебе, налапал празната бутилка като биберон, собственикът на “Психея” спеше и сънуваше всичко, каквото му попадне – от фрегатата с малайките до счупената мачта, а накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а “Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Глупако – извика Александър, – проспа такъв вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, едва не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха веднага и яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете…

– Ханнаааа!

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо, към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата, Нумиан гребеше бясно към “Психея”. Просто да не вярваш – зад кърмата на “Сюркуф” струеше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг.

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последния миг, Александър потрепваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно, разбира се, в туй съвсем голо старческо тяло, което трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време, Александър замахна с куката и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднъж, не обърна внимание и на кръвта по пръстите си, нито на болките.

Започна бавно да се надига. Александър разбра, че друг избор няма.

Стоманеният връх на куката се заби един път, после още веднъж… Кръвта шуртеше, но Нумиан се надигаше, надигаше… И успя да издърпа куката от ръцете на убиеца си.

Александър побягна назад, затърси нещо, което би могло да му послужи за отбрана, нямаше нищо, хрумна му да скочи във водата, да обсеби “Сюркуф” и побегне с гребане.

Но защо, когато има втори харпун? Отвори гардеробчето и се върна в кокпита.

Нумиан бе стъпил на кърмата. С една ръка стискаше куката, а с другата притискаше новата рана върху гърдите си, дишаше тежко – един настъпващ гигант с желязна пръчка, влизаща някъде под сърцето и излизаща на гърба му.

– Ханна!…

Александър стреля.

Втората стрела мина под първата и също се показа зад гърба на осквернителя.

Нумиан се олюля и се преметна във водата.

Да се неначудиш – макар и несръчно, дивакът направи няколко маха с ръце и доплува до лодката си.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само простите неща. Нумиан сяда и взима греблото… оставя го и се привежда напред, иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раните кръв, тя бликва и… цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата, “Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си.

– Ханнааааааааааааааа!…

Александър заплака.

25.

На созополското пристанище пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело: след малко риболовните кораби щели да докарат удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, друго поясняваше, че не бил жив, но щели да го съживят в школата за спасяване. Децата поспориха могат ли удавените да възкръсват, или не могат, някои твърдяха, че ако им се извади водата, могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само когато умират вкъщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя.

Александър стъпи на кея, не можа да направи и крачка, Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба, прегърна го и започна да обсипва с целувки едно смалено, обрасло лице. Сред него блещукаха две мътни, трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и я подаде на тълпата.

– Неси, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей, не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна хълмовете зад градчето. – Само толкова?

Струваше му се, че е отсъствувал повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда, че е станала някаква магия, обратна на космическите одисеи. Не… Невъзможно…

– Мили, защо направи това?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в погледа ѝ . – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Нали бих дошла навсякъде. Цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че тогава…

– Какво тогава!

– Може би не съм остарял.

– Ти си моето момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-млад от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и очи.

–       Пирате мой! – шептеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае, че животът е само слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момче!…

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без мачта…

– Закрила моя!… Ти си бог, преминал си през подвига!

Неси плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

1974-1981 г.


 

Л О В Е Ц Ъ Т  Н А   Х А Ц И Е Н Д И

Разкази и новели

– 1991 –

===============

ТУК отделните разкази за сваляне в .pdf files. 

Съдържание:
Докосване
Страх
Нещо си отива
Островчето
Деликатно настроение
Лодос
Срещу империята
Трябва да спим на открито
Светът
Отбраната на Спарта
Ловецът на хациенди
Изкачването
Пясък
Синьо
Двубой в неделя сутринта
Тур за овации
Насаме
Часът на източния бриз
 

 * Книгата е подготвена за печат през 1990 г., заедно с още няколко тома, за планираното от СБП издание Събрани съчинения послучай 70 годишнината на автора. Тези събрани съчинения никога не видяха бял свят, поради ОЗМ (Основният закон на Мърфи), ВВГ (Всеобщата всемирна гадост) и Ентропията, които допуснаха именно дългоочакваното скапване на комунизма, или каквото там е било онова в Родината – да настъпи точно тогава и да попречи на осъществяването на още една негова мечта!… Би било смешно, ако не беше така трагично.

Д О К О С В А Н Е

В големия сух студ ти се струва, че градчето, лодките и морето са направени от желязо. По уличките няма никой, сякаш е настъпил ледников период. Вятърът бяга по паважа, блъска старите къщи, мъчи се да изкърти стрехите. Зъзнат камъните, зъзнат лозниците, зъзнат и музейните паметници, изпълнени с неразбираеми древни надписи. Развълнуваното море гневно съска по североизточната страна на полуострова.

Но новопостроеният хотел е топъл. Топлината му може да се усети дори отвън, ако се погледне през голямата витрина на хола. Там седят две жени по блузки и се смеят. Топло е и в коридора към ресторанта, където изведнъж става просторно и чисто: бели покривки, кристални чаши. Двете сервитьорки са облечени в лъскав черен сатен. Лицата им са бели, устните едри и червени.

Малко са заетите маси – рибари и няколко командировани от близкия окръжен град техници и служители. Фигурите на рибарите са наедрели с дебели пуловери и полушуби, а лицата им изглеждат смалени и уплашени. Приютени в тази крепост на топлината, те съзнават, че тук са получили временна защита, че съвсем друга е топлината на слънцето, което сега се е превърнало в абстракция – я го е имало, я не. Корабите и лодките в пристанището просто са забравени и ако някой случайно хвърли поглед към тях, отчаянието му нараства. Хората не могат да повярват, че същите тези кораби са ги возили, че в тях е туптяло вярно моторно сърце. Още по-безнадеждно е състоянието на чуждестранния екипаж, намерил подслон в залива. Тези рибари не само че не са у дома си, но са далеч от родината и ако поискат да бъдат около близките си, на всяка цена трябва да преодолеят зловещия морски простор. А сега-засега такава възможност няма. Има коняк. И други напитки се намират, но конякът е най-подходящ за такова време.

Край масата на чуждестранните рибари минава висока сервитьорка. Тя се носи като сияние. От нея се отделя сладникав аромат на евтин парфюм, но кой ти гледа сега дали парфюмът е скъп… Под сатенената престилка живеят свой, отделен живот гърдите ѝ. Над тях грее бяла нежна кожа, опъната от ключиците чак до черния ореол на косата ѝ – кожа, изпълнена с безброй овални места и капризни гънки, всичко създадено за ласки и целувки. Сервитьорката пристъпва внимателно и хем гледа да се покаже, хем се старае да запази достойнство, навярно да заяви, че тези красоти принадлежат на определен мъж, който може и да не е тук, но я очаква, така че погледите са си погледи… На страничната маса в ъгъла седят оркестрантите, които ще засвирят от седем. Тук те се чувствуват на заточение, броят дните и с нетърпение чакат да станат четирийсет и пет, да се махнат, да кажат: изпълнихме си задължението, сега пратете други!…

Така идват и отминават хората в градчето. Само местните жители са винаги тук, корави като древните камъни.

В групата на оркестрантите има една пианистка. Току-що станала от следобеден сън, леко замаяна, тя слиза в ресторанта. За редовната вечерна програма е рано, сега е едва четири, но къде другаде може да се отиде? Какво може да се прави? Пианистката е суха и мургава, кожата ѝ е пъпчива, а гърдите ѝ са плоски, но лицето ѝ издава лека интелектуалност. Тя полага нотната тетрадка върху пулта на пианото, взира се известно време в нея и поглежда струящата от прозореца светлина. Никой не може да каже достатъчна ли е тази светлина.Засвирва спокойно, отначало тихо, както изисква изпълнението на сонатите. Тази соната няма нищо общо с репертоара на оркестъра – може би пианистката е влюбена в автора или пък поддържа амбициите си за голямото изкуство. Тоновете – ту леки и нежни, ту плътни и тежки – летят и запълват ресторанта, чужди за обстановката, за чашите и покривките, за греховните лица на сервитьорките и съвсем далечни за омърлушените брадясали рибари. Недотам сръчните ръце на пианистката изграждат пиесата плахо и въпреки това, личи си, че зад нея стои Бетховен.

Мъжете се мръщят. Това за тях е нищо – шум. Не е шлагер, не е циганска песен. Но може ли да се предотврати? Сега е време за почивка на оркестъра, който винаги е свирил за душата, пък изпълнява и някои желания. Най- добре е да не се обръща внимание на пианистката. Само от време на време някой се извръща към нея, за да я съжали. Мъжете шумят и разговарят за обикновени, прости неща… Времето тече. Пианото вече не ги дразни, те навикват с какофонията, възприемат я като нещо, което в края на краищата не може да попречи на разговорите. Сладко се разговаря в приятно затоплено помещение, докато вън е зима. Вън са безлюдните улички, сивите къщички, а в къщичките край икономично поддържаните печки се таи ежедневието: жените, децата, бабите и дядовците, братята и сестрите… Свири си, момиче, твоите глупости! Ние няма да те слушаме!

Но мъжете не знаят и не могат да си обяснят защо са млъкнали. Разговорите са утихнали, в ресторанта господствуват звуците на пианото. Да, те чисто и просто слушат музика. Каква е тази музика? Защо си свири? На кого е нужна? Не могат да си отговорят. Някои хващат чашите, но не ги вдигат, остават в тази поза, обзети от непознатите тонове, а други все по-често се обръщат към пианото – да видят изпълнителката. Играта на нейните пръсти ги забавлява. Ръцете тичат по бялото поле на клавиатурата, покачват се по черните клавиши, препускат, подскачат, чоплят – събуждат спящите в инструмента тонове. Властта на музиката нараства и докато усетят, и рибарите, и техниците, и командированите служители от близкия окръжен град се унасят. Едни мислят за пронизани от слънце води с бавно поклащани водорасли, между които се промъква рибно ято, други си спомнят за светлите петна на младостта – за дюни, за ветрове или за парещи пясъци, по които тичат боси детски крака. Техниците дочуват равномерна музика от мотори без дисонанс, вдъхват мирис на нафта, а тя ухае на роза. Или пък чувствуват тъга – тъгата е жива и сладка, тя не потиска, а възбужда дишането. Бедността и черните моменти се стопяват, изгарят в пламъка на домашното огнище, което мирише на риба…

Укротени са и чуждестранните рибари. Още малко им трябва да се натряскат с коняк, но сега са тихи и хрисими като деца. Обикновено музиката ги е подвеждала да се напиват, но тази ги кара само да стискат чашите и да слушат. Някои поглеждат пианистката със скрита надежда, че преди малко са се излъгали, че не е грозна. Но действителността е жестока, момичето наистина си е същото, нищо не го е разкрасило: същото сухо лице и плоски гърди. По-важното е, че и сервитьорката е изгубила магията си над тях, станала е незначителна, ненужна, не разбират защо е трябвало да я следят с погледи и сякаш не е толкова важно вече ще подаде ли или не.

Рибарите в дебели полушубки и ушанки с умалени лица вече не гледат уплашено. Очите им са замислени и обърнати към странния свят на музиката. Те не знаят да мразят ли човека, който е създал тези тонове, или да го обичат, и мъка ли е това, което чувствуват, или радост…

Момичето нанася последните удари, затваря капака на пианото, прибира тетрадката. В тишината хората се чувствуват като изхвърлени на далечен бряг.

Първа се окопитва сервитьорката, прибира няколко бутилки и тръгва към бюфета, но в походката ѝ липсва предишната самонадеяност.

===============

 

 

С Т Р А Х

Натиснах румпела и свих към селището; вятърът духаше добре, позволяваше да влезем в това неудобно пристанище и да си излезем спокойно, като на разходка. Все пак Маноли разбра какво целя и изскочи от кабината. Несъбуденото му още лице изразяваше мъглява решителност да се противопостави рязко на нещо, дори да вдигне ръка, да изкрещи или стисне някого за гърлото. Но изражението на моето лице пък беше спокойно, той се задоволи само с това да се оплаче. Изрази огорчението, че се подигравам с нрава му, накрая ме обяви за луд.

– Помисли – отвърнах уж кротко аз, – за три бутилки не ми се слиза до Созопол, това са пет мили.

– Но не взимаш предвид, че можем да се скараме, нали? – Тривиалната, но иначе привлекателна архитектура на лицето му бе загрозена от бръчка, изглежда главата му е тежала доста върху възглавницата. – На теб не ти минава през ума, че можем да се скараме.

– Преди да се скараме, помисли! И стига! Омръзна ми!

Може би сте чували за Маноли, разправял съм ви, но все пак да ви припомня: Маноли мрази едно селище, цялото, не само хората му, той мрази и децата, и къщите, заедно с дворовете, оградите и вратите, ведно с кокошките и яйцата на кокошките.

– Ще се изприщя! – заплаши той,

– Изприщи се!

– Не си човек!

– Не съм човек!

В интереса на истината е да река, че с този вятьр можехме да влизаме и да излизаме дори в ада, без да хвърляме котва, без да си играем с платната.

Демонстративно или не, Маноли се прибра в кабината. Останалото се разви нормално – свих край фара, направих поврат и обезветрих. Слава богу, там се въртеше някакъв софиянец, собственик на лодка, затова хвърлих котва далече от кея, така че моят ортак би трябвсало да оцени жеста ми – да не се докосвам до презряното от него селище. Грабнах два празни сака и софиянецът ме откара до кея. Запътих се нагоре. Щом се изкачих, свих край градинката и погледнах към „Ахасфер”. Маноли излезе от кабината и свали грота. Засмях се, очаквах да стори това, платното плющеше и безпокоеше съня му. После Маноли се извърна към селището и го заплю. Голям кеф ми достави, посмях се от сърце и почаках, но Маноли не се изплю повторно, а се прибра.

Селището, за което ви говоря, по него време бе претърпяло курортен бум, разцъфтя, изпълни се с почивни станции, къмпинги и всички видове ресторанти. Жителите му наиздигаха малки хилтони, натъпкаха ги с легла, заградиха се с железни огради, нашариха ги, поставиха им пощенски кутии, ковани фенери, звънци и пластмасови изтривалки за крака, изпоназначиха се за продавачи в магазините, симбиозните учрежденийца или в павилионите за сувенири. Там те нервираха летовниците с бавните си реакции и абсолютното си отсъствие както в широкия, така и в тесния смисъл на думата,

В този ден от късната пролет, за който ви говоря, разглеждах променените неща и се връщах с години назад, при тихите божи хорица, при техните обърнати с гръб към морето къщички, а точно тук пък, дявол да го вземе, морето се пъчи и позира до митични пясъчни плажове, начупени от шизофренични дюни, глигански гори и две кефалови реки.

Както предполагах, магазините се оказаха затворени; по тия часове работи само ресторантът. Тук се хранят ябанджиите, които трябва да приготвят селището за предстоящия сезон: мазачи, дърводелци, бояджии, паркетчии и управителите на почивните станции.

Интериорът на ресторанта е отвратителен, но тези крака са ми познати, виждал съм ги и друг път да пристъпват по същия начин. Спомням си, тогава ги бях нарекъл п о р а з я в а щ и т е  к р а к а. Посетителите на ресторанта гледат само тях. Разговарят, смеят се, разменят си и важни информации, но наблюдават само тях; на идване към масата им ги посрещат, а на отиване ги изпращат с очи. Да, но не само краката; изглежда, познавам и лицето ѝ, а косите ѝ горят, опустошават, докато очите охлаждат със зелената си апатия, която при друго осветление се превръща в сиво, но не от това сиво, за което си помислихте, а друго,

Масата ми се обслужваше от колежката ѝ, дебела и точна. Тя заяви, че разполагам само с две минути за поръчка, след малко затварят. И удари циферблата на часовника ми с пръст; с това тя породи у мен необяснимото намерение да захапя пръста и да го изплюя на пода. Поръчах три бутилки, добавих десет соди, а за консумация на място – сто грама и кока–кола. Платих, останах сам. В ресторанта е хладно, мокеш да се отпуснеш, вече няма защо да бързам. Освен това има и какво да се наблюдава: сервитьорката с дългите крака пристъпва като фламинго.

В момента се приближава към мен, мога да виждам коленете ѝ, това са колене! Какво ли няма в тях, дори гатанки, а има и виц.

– Добър ден.

– Добър ден.

– Сам ли сте?

– Ами – да.

– Позволявате ли да поседна? Вече приключих… Да, вие пак – водка!… Виж ги, виж ги как се втрещиха.

– Ще им се възпалят очите.

– Ми кво да ги права, прости хора, не видели.

– Мисля, че късата ви поличка е прекалено къса.

– Прав сте – засмя се тя, – казахте ми и по–рано, че вместо рокля нося апликация.

Къде ли съм го казвал? А цялото туй нещо ми е познато – от петите, до косата.

– Освен това казахте… Чакайте, какво казахте тогава?… Да, казахте, че животът е порив.

– Знаете ли какво е порив?

– Не. И музикантите не можаха да ми обяснят.

– Кои музиканти?

– От ресторанта… Освен това казахте, че животът е една погрешна теория.

– Да – изчервих се аз, – и сигурно съм добавил, че някои напразно се стремят да го практикуват.

– Все такива неща – съгласи се тя. – Бяхте много приятен. Още не съм ви забравила. Сега пьк ме викат. – Тя се изправи. – Но помните ли? В Бургас. Но вие, изглежда, не помните.

Отдалечи се. Защо да си блъскам главата, махнах с ръка, продължих да си пия, усещах се като пресъхнал, с Маноли бяхме готови да убием де що срещнем в морето за капка каквото и да е.

– Какво прави Маноли?

– Добре е.

Сервитьорката седна, все още загледана към касата, там бе дала някаква справка.

– Виж сега, виж какво върши простия човек, – прошепна тя, – обясних му всичко и още проверява, още не може да пресметне… Къде е Маноли?

– Тук.

– С него изкарахме хубава любов… Тук ли, казахте?

– Долу.

Хубавото ѝ светло лице се терзаеше от обикновена човешка суетня на мисли, асоциации, предположения и догадки: – Какво значи долу?

– На пристанището.

– А, вие сте с лодката. Защо не го доведохте?

Подреждах моментите, измъквах се от абстрактните словесни структури, влизах в точните картини, бавно изплувах от мъглата и си спомних сума ти неща.

– Сега сме с друга лодка.

– Оная беше лоша – поклати глава момичето, – вонеше на нафта и риба,

– Отде знаете?

– Маноли ме заведе, там спахме.

– Сега имаме и друга – рекох аз. – Не мирише, движи се само с вятър.

– Да, той казваше, че строите някаква, с платнища.

– Платна – уточних аз. – Ветроход. Коста Никитов го направи.

Стресна ме смешното желание да доуточнявам, сякаш бе много важно, пред мен седеше същество, което дори и да иска, не може да поеме разговора, понеже е на стотици светлинни години от материята,

– Друг такъв мъж не съм срещала – изрече с чистота и мечтателност момичето, но стоеше като чуждо както в чистотата, така и в мечтателността. – Тъй си и останах лайнала по него. – Облегна се на масата. – Той не познава постоянните отношения, нали?

Моментът заприлича на критичен, би трябвало да отвърна нещо, може би от мен се чакаше нещо като отговор, но всичко можеше да се окаже неуместно, пък и рисковано.

– Така ми заяви – призна си момичето. – Освен ако е излъгал.

– Да е излъгал, не вярвам – казах. – Маноли не лъже.

– Значи е долу?

– Вие какво търсите тук? Нали сте в Бургас?

– Питай ме, че да ти кажа. – В нея имаше по нещичко от пухкавичкото, току–що излюпено пиленце и самотното розово облаче в утринния хоризонт. – Като се откъртих от Плевен и…

– От там ли сте?

– Не, аз съм от Русе, но като се откъртих от Русе, та – в Плевен. От Плевен – право във Варна. Варна – София. Погнаха ме за жителство и – право в Бургас. Колко… една година и – право тук. Мноли защо не дойде с вас?

– Не иска.

– Защо не иска?

– Ще пукне, но няма да дойде.

– Я го повикайте. Кажете му, че съм тук. Сирма.

– Той мрази това място.

– Всеки случай, голям любовник,

– Дори се разсърди, че го докарах в това пристанище.

– Защо не го повикахте?

– Това ви обяснявам.

– Да де, вие казахте… Но защо?

– Не може да понася тукашните хора.

– И аз не мога.

– Но сте тук.

– Не ги разбирам тия хора.

– Веднъж му се наложило да престои на пристанището три часа и повърнал.

– Браво на Маноли! Защо не го повикате?

– Май не чувате какво ви казвам. Обясних ви.

– Ами ако разбере, че го викам АЗ?

– Напразно.

– Маноли е голям любовник, но не се задържа на едно място. Нали не се задържа?… Аз си поплаках малко, де.

– Така ли?

– Такива сълзи направих. – Момичето показа какви, изглежда свикваше с крайбрежието, включваше се и в жаргона, – Маноли е… Чакай, че отново ме викат. Какво бе, шефе, какво има? Не виждаш ли, че говоря с приятел? – Тя стана, поразправи се известно време с касиера и се върна. – Глей ти, да бъде долу и да не дойде. Кажете му, че работя тук.

– Това – да.

– Чакай, той не се ли е женил насам?’

– Има подобно нещо.

– Точно тук, да! Тук се е женил.

– Баш да се е оженил, не вярвам.

– Моля ви се!

– Маноли не може да се ожени. И най–малкото – тук. Тукашните хора не го понасят, защото е обратното на тях.

– Голям мъж, нали? Косата му още ли е жълта?

– Единственият с жълта коса!

– Ще му пратя една бутилка.

– Ще ви наругае.

– Къде е сега?

– Сто пъти ви казах!

– Че защо не слезем?

– Какво?

– Да го видя.

– Това е друг въпрос.

Седнах на пейка сред кипарисите и се загледах в крайбрежната уличка. Там все още стояха на пост няколко стари къщи, пристанищното управление, популярната банка и складът – вехти сградички с дълбоконравствена външност, топли, скромни, като второстепенни герои от нашумяла пиеса.

Оле, каква дама!

Съвършено завършени крака; понякога стават и такива неща, нелогични, но спонтанни – изведнъж току се появят не на мястото си, та чак не могат да се оценят както подобава; ставите и коленете на тези крака потръпваха гневно, над тях тялото пружинираше, сякаш се готвеше да скочи някъде, може би в неизвестна планета, където му е мястото.

Слязохме мълчаливо на пристанището.

– Тази ли?

Яхтата лежеше самотно върху водата и се поклащаше с невидимото поклащане на морето.

– Туй не е ли гемия?

– Ветроход! – поясних аз. – Яхта.

– И в това нещо спите?

Огледах се за лодка, нямаше, а цели петнайсет метра ни деляха от ветрохода.

– Маноли!

Маноли мълчеше.

– Маноли! – извика този път тя.

Най–напред се показа жълтата му косичка. Чак сега съзрях, че сънливото му лице беше брадясало, и да ви призная, Маноли за първи път не ми хареса.

– А!…

– Хей!

– Какво правиш тук?

– Търся те!

– Питам те какво правиш в това говняно село?

– Виж как ме посреща! – Сервитьорката търсеше помощ в погледа ми. – Кажете му!

– Престани да позираш! – изкрещях аз, – Момичето ти е дошло на гости.

Маноли се наведе, взе дългото въже и го хвърли към мен, после отпусна котвеното въже, а аз започнах да изтеглям яхтта към кея. Накрая се швартовахме като хората до сушата,

– Тя не е глупава – започна да обяснява Маноли. Носеше я като хляб насущний от кея право в кокпита. Постави я седнала върху пейката. – Отначало пунтира, че е глупава, но после става умна.

– Кой ти казва, че е глупава? – смутих се аз.

– Не ми разправяй! Ще видиш, че не е глупава, макар че я смяташ за много глупава.

– Защо? – Сирма оправяше косите си. – И ти самия си ми казвал, че съм много глупава.

– Сега говоря на него!

– Жена като мачта! – Прекъснах неприятната част на разговора, – Постави я на яхтата и опъни платната на нея. Не разбирам защо ѝ се чупиш,

– Били сме едно към две! – Сирма бързаше да даде отговори на всичко, – Сякаш е важно,

– Това пък какво е?

– Понеже съм била на двайсет.

– Деветнайсет! – Зло куче се оказа Маноли, повтори веднага. – Деветнайсет!

– Твърдеше, че комбинациите едно към две били неубедителни.

– За да се изплъзне – рекох аз.

– А така! – Очите ѝ се напълниха с искри. – Кажете му го! Маноли, обичам те, разбери!… Тук мръсно ли е?

– Седни, не бой се.

– Къде ви е моторът?

– Работим без мотор.

– Ами, хайде де!

– Какво искаш?

– Да видя.

Маноли направи лице, с което сякаш ми заявяваше, че ей сега ще се хвърли в морето. Свих рамене. Беше ми безразлично. Той отиде до мачтата и започна да вдига грота. Аз пък се залових за стаксела. Вятърът напълни горните части на платната, изскочили над вълноломната стена. Отвързахме се и потеглихме бавно, но щом завихме край фара, източният ни пое, мачтата изпука от здраве и се врязохме в синьото убежище за душите ни. Верен на себе си, Маноли се извърна към селището и се изплю с отвращение.

– Понасяте ли морето? – обърнах се към кукличката аз.

– Не знам. – Сирма наблюдаваше върха на грота. – Сега ми е много добре.

– Маноли, приготви кафе! – Но после се досетих: – Остави на мен.

– Не пия кафе.

– Тя не пие нищо – обясни Шноли.

– Много е хубаво! – извика момичето. – Къде отиваме?

– Където ни скимне.

– Искам навътре, много, да не се вижда брегът!

– Не може – намръщи се Маноли. – Ще взема да падне вятърът и после как ще те върнем на работа?

– Не искам на работа.

Маноли ме погледна.

– Чу ли я?

– Маноли, заведи ме да видя колибата ти!

– Видя ли?

– Ще закъснеем наистина – намесих се аз. – Ще ни завари нощта.

– И какво? Светът ли ще свърни?

Момичето май бе родено за яхта, то веднага се превърна в нещо като нейна важна част. Седна върху кабината и се облегна на мачтата. Ако питате мен, бях доволен, че доставяме радост на едно бездомно същество. Освен това, изглежда, че сред морето и платната някои се поддават на божествената лудост. Нашата гостенка неочаквано се умълча, сякаш омъдря, забрави дори Маноли.

Това изненада съдружника ми. Маноли е хубав. Маноли е изобретение на природата със своето магическо, некъщно лице. Ръцете му са огромни и здрави, а плешките му – струва ми се, че плешките на Маноли си имат свой независим живот и собствена съдба, че няма на света жена, която би отказала да сложи длан върху тях. Малко пренебрегнат в момента, той бе развълнуван по особен начин, може би доволен, дори щастлив; изгаряше от стремеж да се изфука и в това отношение по нищо не се отличаваше от останалите моряци, държеше здраво румпела и направляваше ветрохода по най-заядливия ъгъл срещу вълните, целеше да намокри лицето на момичето с пръски.

Навлизахме в широтата, измъквахме се в кристалната наранима хармония, мехурите на пяната се пукаха като цъфтеж и ни обсипваха с кислород, издутите платна напомняха на огромен сутиен, придържащ великолепните цицки на природата.

– Маноли, защо не ме вземеш със себе си?

Тишина.

– Ще те обичам винаги.

Тишина.

– Колкото щеш. Ако не щеш – няма да те обичам. Само ще ти прислужвам.

Тишина.

– Моля те.

– Вие никога не знаете кога да си отидете – обади се най-сетне съдружникът ми.

Сервитьорката замълча.

– Най-хитрото нещо на тоя свят са жените – увлече се подир мислите си Маноли. – Като лисиците, вмъкнат ли се в курника, вместо да лапнат едно пиле, изпотръшват всичко. – Никой не се засмя. Отново мълчание. След като мълчанието се проточи повече от допустимото, Маноли продължи, като сметна, че променя ориентацията на изказването си и в известна степен уж смекчава вулгарността си. – Жените не сте като хората, да дойдете да си хапнем и пийнем, а на сутринта да си отидете по живо по здраво, не, вие искате да перете, да кърпите, умирате да останете докрай.

– Защо не ме задържиш при себе си?

Момичето като че ли не бе чуло нито една от думите му.

Мълчание.

– Вече не ми се живее.

– Това е глупаво – рече Шноли.

– Не мога, Маноли.

– Заради селото ли?

– Изобщо.

– Наговори много лоши приказки. – Най–сетне съдружникът погледне и към мен, може би търсеше помощ, но срещна затвореното ми жестоко изражение. – И си много лош човек, ако искаш да се самоубиеш… Ти защо не остана в Бургас, къде си хукнала?

– Не знам.

– А знаеш ли какво е за една сервитьорка да роботи в „Интернационал”, а, кажи де – знаеш ли?

– Знам.

– Тогава защо напусна? Накъде си се насочила?

Мълчание.

– Какво те накара?

– Обичам те.

Слязох в кабината, бръкнах в сака и измъкнах една от бутилките. Не ми се пиеше, разбира се, смътно ми се струваше, че взимам бутилката в ръка, за да ударя с нея Маноли по главата. При подобни сцени с жени, които ги обичат, мъжете стават пошло раболепни и слизат в един отвратителен низш свят, по законите на неизвестната алотропия.

– Не изчезвай! – извика горе Маноли. – Не ме оставяй сам. Сирма трябва да стои на мястото си! – Разбирате ли, той крещеше на мен. – „Интернационал” е велик ресторант, тя не трябва да го напуска!

– Не мога – достигна до мен гласът на момичето. То най-после изплю камъчето: – Аз те търся.

– Аха, търсиш. И на колко други си бутнала, докато ме търсиш? За да сравняваш!…

– Обичам те!

Разкъсах металическата капачка на бутилката.

– Ако ги наредиш така… един до друг… аверите… ще стигне ли опашкьта до Русе?

Маноли плуваше в гнусна мъжка слуз.

– Ти разбираш ли, че те обичам?

– Багажа взе ли си?

– Нищо не ме интересува, аз те обичам.

– Глей сега… Да не се пошегува човек! – Излязох при тях и надигнах бутилката, – Ти чу ли ква стана? Нарочно споменах за багажа, а тя – веднага! Измервам ѝ акъла, а тя – моментално! Дори парцалите си зарязва.

Сметнах, че мигът е удобен да подам и на него,

– Не искам! – ядоса се той. – Майка му стара, готови сте по една рокля да тръгнете, само и само да… Съдружник, чу ли, готова е, веднага е навита да се ожени!… Това искаш, нали?

– Обичам те.

– Мааалко отпуснах и – хоп! Веднага!… Значи така, а? Сега да ти кажа ела в колибата, и идваш?

– Лош свят се овърта край мен.

– Идваш, нали?

– Много съм сама, Маноли!

– Ама идваш в колибата, нали?

– Ще те ударя! – намесих се най-после аз и му подадох настойчиво бутилката,

– Махни я! – Маноли блъсна бутилката. Такъв не съм го познавал никога. – Не виждаш ли тук какво става? Готова е така, по рокля! Само да се набута в колибата! Сега да ѝ кажа идвай, и ще дойде!…

– Ти също не можеш без мен.

Маноли се изсмя, той пусна шкота, платната се обезветриха, гикът профуча над главите ни, въздушната струя удари този път ветрилата от другата страна, гротът се наля отново с вятър, след него стакселът, рязко легнахме на левия борд.

– Сега ще видим! – закани се несръчно и напълно по детски съдружникът ми.

– Не искам да се връщаме!

– …Мога или не мога!

– Моля те!

– Дали мога, или не мога!

– Маноли!

– Да видим, мога ли, или не мога без теб!

Маноли не е лош човек, всеки знае това, лично аз смятам, че е чудесна, почти завършена личност, а за тогава бях почти сигурен, че всичко ще завърши добре. Затова не се и намесвах, бях схванал, че съдружникът ми, макар че в момента действуваше като жалка безформена плазма, не е равнодушен към момичето.

– Какво гледаш? – озъби ми се той. – Защо не ревнеш? Удари ме, цапни ме с нещо по главата, да разбера, че си ми приятел!

Безмълвно вдигнах бутилката към устата си, усещах неизчерпаеми сили да се справя в психологическата война ли да я наречеш, бъркотия ли, не знам.

– Докара ми тук два женски крака и, хайдеее!… Маноли!… Останалото – Маноли!

Щеше ми се да се изкискам, но и този път одържах.

– Все Маноли! Баламата! Глупака на глупаците!

Докато говореше, защото Маноли изрече и други неща, забелязах, че неусетно натиска румпела в обратна посока, но, когато вече бях сигурен, че ще правим нов поврат, яхтата се насочи към селището.

В очите ѝ бликнаха отблясъците на първите сълзи.

– Ще те обичам цял живот! Не знаеш какъв човек съм. Обичам те, разбери!

Приставането на Маноли, естествено, бе далеч по-майсторско от моето. „Ахасфер” докосна почти интуитивно кея. Очаквах, че на това място, в тези мигове ще се разиграе кулминацията на пиесата, за да приключи с неизбежния си хепиенд, но то какво стана, оказа се, че животът има неизчерпаеми по броя си ходове – сервитьорката с дългите крака, така както си носеше влагата в очите, неочаквано прекрачи борда и стъпи на паветата. Там се извърна към нас, цялата мокра от морски пръски и сълзи.

Отдалечавахме се бавно, ръцете ни тежаха от тишина, платната отново поеха въздушните струи над вълнолома, само с върховете си, но и това се оказа достатъчно за едно подобно проклето отдалечаване. Сирма стърчеше на кея, висока, едва сега съзрях колко бели бяха краката ѝ, с дълги прави коси – жена като мачта; забоди я на ветрохода и опъни на нея всичките си платна. Дори не се опита да играе на гордост и да побегне, нито пък да се моли, само стърчеше и гледаше своя Маноли, човекът, който за нея бе не само мъж, беше и бог.

Когато заобиколихме фаровата кула и поехме пътя си, нямаше как да не се обърна, не издържах. Сега момичето стърчеше на вълнолома и ни махаше.

– Е, това е жена! – издъхна Шноли.

Не му отвърнах, бях усетил непреодолимо желание да извърша поне някакъв жест, затова вдигнах ръка и започнах да махам.

– ТАКИВА жени харесвам! – извика Маноли.

Скочих до мачтата и започнах да махам енергично, докато накрая ми хрумна най-неочакваното – отвързах фала и спуснах флага на яхтата.

– Браво! – изненада се Шноли. – Как се досети?

Момичето тичаше по вълнолома, искаше да бъде с нас до края, чак докато завихме и изчезнахме зад буруна. Едва сега и Маноли реши да се извърне, трябваше да изпълни ритуала си към селището

– Простак! – изревах в лицето му аз.

– Няма да плюя – рече кротко той. – Докато тя е там, вече няма да плюя.

Изчезнах в кабината, полегнах. През отворената вратичка видях как посегна към бутилката, дълтата му косичка се ветрееше суетно, но лицето му, о, лицето му, почерняло от въпроси, всяка минута можеше да вземе някакво ново решение.

Да, но ние влязохме в Ропотамо и свалихме платната пред колибата му. Тук всичко си беше наред — същият хаос, същите осемстотин и петдесет предмета, един от друг по-невероятни; търкаляха се наоколо. Ритнах една тенджера, Маноли продъни с юмрук един кашон. Седнахме и напълнихме чашите. Беше тихо, морският вятър поклащаше само върховете на дъбовете, клончетата се олюляваха бавно, замислено, натежали от божествена доброта.

– И красива, мръсницата! – Притискаше чашата към гърдите си. – Нали е много красива?

Обичам привечерните часове край реката. Седиш пред колибата на Маноли и си пиеш, пиеш си и наблюдаваш стихването на вятъра, водата се гланцира внезапно, острата зеленина на тръстиките избледнява, жабите още мълчат, тук-там писукат пиленца, младите листа въздишат, отдалечават се тираничните миризми на морето, вече дишаш благоуханията на Странджа.

След третата чаша се изправих, леко се подпрях на пейката, не казах нито дума, вмъкнах се в колибата и си легнах. Настъпи неимоверна тишина, чувах как комарите се блъскат в мрежата зад прозорчето.

А после започна гигантска пукотевица, голямо дрънчене избухна, предполагам, че Маноли шутираше де каквото му падне пред краката.

===============

 

 

Н Е Щ О  С И  О Т И В А

Той сънува жена. По-право сънуваше, че бие жена, но не знаеше как се бият такива същества, пък и ръцете му тежаха в съня. Получи се бъркотия и мъка и щом добрата фея на сънищата се намеси да го събуди, човекът избърза да отвори очи. Като се опомни, той се досети, че никога не е вдигал ръка против жена. Хайде сега разбери защо бе сънувал оная, която преди много години се бе омъжила за друг!… Боже мой, колко отдавна беше тази работа!

Старият човек се обърна на дясната страна с надежда да заспи веднага, но се излъга. Нещо го безпокоеше. В дърветата пееха птици. Повъртя се още малко и стана. За да отиде до стомната, трябваше да прекоси цялата тръстикова хижа. Събори нещо и изруга. Протегна ръка в тъмнината, искаше да вдигне падналия предмет, но не успя и се отказа. Дланите му обхванаха хладния корем на стомната. Вдигна я и започна да пие. Водата беше сладка, малка струйка потече в пазвата му, усещаше и нея, но усещаше и освежителните глътки, които насищаха жаждата. Опита се да спре навреме и пак не успя – пи дълго, докато почувствува тежест в стомаха, после се върна към леглото без особено желание, знаеше, че ще му предложи мъчение. Разбира се, отново събори нещо и си обеща, че още утре ще подреди колибата, най-после да ѝ придаде приличен вид. От седмици не бе почиствано. Защо му е този помощник? В тъмнината, на път към леглото, старият човек за сетен път се убеди, че младежът е мързелив и ако не иска да се ядосва още с него, трябва час по-скоро да го смени с друг. Спокойното дишане на помощника му го ядоса. Легна и се зави. Милиарди птици пееха навън. Откъде толкова птици? Те са повече от листата на дърветата. Старецът се повъртя още и се изправи за втори път. Сега той се отправи към вратата и я затвори, ослуша се и пак се върна в постелята. Щом си легна, песните на птиците се понесоха с нестихваща сила. В хижата ставаше задушно. Старецът отметна лесничейския шинел, дявол знае как попаднал у него, и остана покрит само с одеялото. Понеже сънят се бавеше, старият човек реши да си полежи по гръб и да помисли за утрешния ден: трябваше да се изсушат и закътат речните мрежи – те бяха свършили работата си, вече го зовеше морето, с всеки изминат ден водите се пълнеха с рибни пасажи…

А тя защо се бе появила в съня му? За да я бие?… Минало-заминало… Не десет, не двайсет – четирийсет години оттогава… Защо да я бие?… Ами ако синовете ѝ се нахвърлят върху му?… Отдавна не е сънувал хубав сън… Отново започна да мисли за работата: за винтерите, които, преди да се приберат, трябва да се окъпят, за гриба – нека си стои, може да потрябва, и за новите найлонови мрежи – след някой друг ден ще ги мокри за първи път… Помощникът му е мързелив, това е вярно. Личи си по лицето му – закръглено, черно, с тъмна, къдрава коса, по която се белее пърхот. Хора с подобни къдрави коси не стават за работа. Защо трябваше да го наеме само две седмици преди започването на морския риболов?

Младежът от съседното легло задиша тежко. Птиците ставаха непоносими. Старецът се ослуша и се опита да долови откъде идват песните им. Отвсякъде. От всички страни, дори откъм морето. Като се ослуша по-старателно, старецът разбра, че морето си е море, от него не идват никакви птичи песни, само че морският пясък се мъчеше да подражава на пернатите певци. Най-мощните гласове долитаха откъм хълма зад реката. Там гъмжеше от птици. Но къде ли ги няма?… По едно време успя да различи особено силен глас и разбра: злодеецът вилнее в клоните на неговото дърво. Някаква птица се дереше на няколко метра от хижата му.

Старецът се измъкна от завивката и стъпи на пода.

– Какво има? – внезапно се обади помощникът.

– Нищо няма.

– Задушно е. Кой е затворил вратата?

– Много птици… Не може да се спи.

– Какви птици?

– Не чуваш ли?

Помощникът му се ослуша.

– Славей.

– Сега ще им дам да разберат!…

– Остави ги – размърда се младежът. – Какво ще им направиш?

– Ще видим!…

Старецът отвори вратата и излезе по чорапи. Светът беше пълен с младост – от земята до звездите. Новите листа на дърветата, новата трева и новите тръстики пращяха от сокове и аромати. Зеленината беше силна, насищаше със сила и въздуха, който бе станал по-гъст и сякаш ферментираше, пълнеше се с хиляди упояващи миризми. Полъхът откъм хълмовете полюляваше миризмите и натежал от тях, падаше на земята, предаваше се. Очите на стареца свикнаха с тъмнината и тогава разбра, че това не е тъмнина, а синкавозелена прозрачност, каквато има при дъното на морето. На младини той бе слизал на дъното за стриди и много пъти бе потъвал в такава синьозелена прозрачност, само че тогава наоколо цареше пълна тишина, а тук природата си правеше огромен нощен панаир.

Славеят от близкото дърво наистина пееше най-мощно. От блатото се надигаше нежното къркорене на жабите, страстното къткане на блатните птици и зловещото хухукане на водните костенурки… Може ли да се спи в такава нощ? А утре трябва да се става рано. Работата няма да ти я свършат такива помощници с къдрави коси – сам трябва да се справиш.

Когато самотният славей полудя, старият човек помисли, че птицата ей сега ще тупне в къпинака от изтощение. Нищо подобно. Певецът си пое въздух и започна отново. Старецът се разпсува и се наведе, заопипва земята. Най-после намери камък и яростно го захвърли в короната на дървото. След като запрати към клоните всички камъни наоколо, той не пожали и корковите тапи за мрежите. Мяташе и викаше, псуваше с цяло гърло и птицата най-после отлетя. Какво – от подобни псувни би се изплашил и орел. Старецът извика за последен път като победител и се върна в хижата.

Зави се с одеялото и помисли, че е заспал, но скоро разбра, че отново слуша песните на славеите, долитащи от всички посоки – откъм хълмовете, откъм блатната гора и храстите на дюните. Само на изток беше спокойно – оттам се носеха акордите на морето. Старецът подви крака и се зави презглава…

Сутринта го болеше темето. Първото нещо, което чу, бе тишината. Излезе от хижата и се почеса по врата. Помощникът му бе разпалил огъня в лятното огнище.

– Нито пометено, нито подредено! – измърмори старецът.

– Какво?

– Казвам, че не сполучих с теб.

– Чудни хора сте вие, пенсиите! – отвърна младежът, като се бръснеше. – Какво искаш?

– Искам ред!

– Добре де, ще има.

– Ще има то!…

Старецът се наведе над огъня, но преди да духне, съчките пламнаха под носа му.

– Къде се навираш? – рече младежът. – Не виждаш ли, че гори?

– Нищо не гори!

Пламъците се издигнаха високо. Старецът завъртя кранчето на мивката и заплиска лицето си.

Появи се котката с някаква перушина в уста. Младежът изруга и я ритна в корема. Наведе се и вдигна мъртвата птичка.

– Кого риташ? – разсърди се старецът. – Къде се намираш?

– Удушила е славей!…

– Това ѝ е работата – рече старецът и влезе в хижата.

Младият човек погледна безжизнения певец, повъртя го в ръцете си и го хвърли в къпинака. Славеят увисна на един бодил и се залюля.

===============

 

 

О С Т Р О В Ч Е Т О

 

     То лежи във водата неубедително, килнато настрана, и наподобява потъващ петролоносач; толкоз му е и площта – колкото на танкер. По него се мяркат няколко дръвчета и храсти, това се вижда отдалеч, но тези, които са го посещавали, знаят зелената трева и цветята му напролет. Тълпите на курортистите обаче и не подозират как изглежда островчето напролет, е нахлуват през лятото и съзерцават късчето земя от брега на голямата суша. Те не знаят, че островчето е обрасло с кактуси, не са виждали змиите му, нито яйцата на гларусите, снесени в гънките на скалите. Откъм голямата земя се вижда само ниската му част, високата – не, а тя е внушителна и стръмна като на голям остров. Островчето стърчи стоически под палещата сребриста светлина или в мъглата, там е в дъждовете, в бурните дни и нощи, когато вълните го сапунисват с пяната си, лежи във водата и поражда тъга, предизвиква разочарования, разпалва фантазии, видения и особено необяснимото желание на хората да го преместят. Да, островчето, за което ви говоря, направо дразни нервите.

Никога няма да забравя първото си посещение на него. Тогава там рядко стъпваше човешки крак; от време на време някой рибар. Рибарите обсебваха яйцата на птиците или пък наесен обираха червените плодове на кактусите, които са сладки за ядене, а на всичко отгоре – тогава поне се мислеше така – лековити. Не си спомням добре плодове ли бяха, или цветове, нещо е размазано в паметта ми. Пристигнахме с платноходка през едно хамелеоново море, менящо всяка минута цветовете си. Помня, че вятърът падна скоро, та не стана нужда да прибираме платната, оставихме ги да висят по местата им. Бяхме хвърлили котва на южната страна, тук водата се тъмнееше особено, изниза се дълго котвено въже, а заоблените камъни ни се сториха меки. Ветроходът се отрази като в огледало. Нахвърлихме се във водата, накъпахме се и полегнахме върху споменатите камъни. Тишина, покой. Прохлада и топлина. Чувство за отдалеченост и неприкосновеност, усещания, които пораждат обикновено островите. Всичко туй ни покори. Бяхме млади, силни, вярващи, можехме все още да мечтаем, копнеехме за времето, когато ще прекосим големи морета и ще хвърлим котва при далечни острови. Камъните под нас ни се струваха временни, мимолетни – километрични знаци по пътя ни нататък. Избягвахме да поглеждаме към западната страна на островчето, извърнехме ли се натам, всичко отиваше по дяволите, вместо очарование в сърцата ни пламваше обида. И яд, разбира се, просто се пукахме от яд.

Много хора са виждали островчето, хиляди, и предполагам, че повечето от тях, особено по-чувствителните, са изпитвали неизбежно същите усещания на обида, яд или тъга поради безмилостната подигравка на природата, заради нейната крайно злостна ирония.

Когато открих островчето за себе си, вече не пропущах и най-незначителните случаи да го посещавам. Напролет обичах да лягам върху тревата му. Предварително прогонвах с пръчка змиите наоколо, поставях гърба си на иначе твърдата земна плът и лежах дълго, докато почувствувам влажния хлад на моравата. В късчето небе пред очите ми се мяркаха чайки и гларуси. Те или профучаваха като метеорити, или оставаха задълго да се реят, но и едните, и другите ме предизвикваха да ги броя, правех си нещо като лотария, да отгатна колко години ще живея. Веднъж преброих четирийсет и осем птици и си казах, боже, колко дълго ще живея и колко отвратително стар ще стана!… Вътре в себе си тайно се надявах, че ще успея някак си да се самоубия на четирийсет, защо ми е да се тътря като старец.

По него време островчето ми се разкриваше особено, приличаше ми на богата торта с изненади: дърветата и тревата с кактусите, скалите на североизточната му част, от които се вижда висок хоризонт, по-ниските скали за къпане, повърхността на морето, плиткото чакълесто дъно на омразната западна страна, градините от разноцветни водорасли, между които пробягваха раци, тъмните дънни тайги. Тогава нямахме маски и шнорхели, нито плавници, не бяхме и чували за апаратите със сгъстен въздух. Гмуркахме се направо, трескаво, бързахме да използуваме всяка кислородна секунда и каквото видехме за смешно кратко време на дъното – това ни оставаше. Малко виждахме, но пък много си въобразявахме. Тогава дъното беше тайнствено, пълно с риби, а сега какво е дъното – скука, известност и нито една риба. Тогава лавраците долу ни посрещаха спокойно и ни се чудеха, дори се мръщеха – кой си ти, какво дириш сред нас? Нямаше време да им отвърнеш, бързаш обратно, нагоре, към въздуха, водата те изплюва като тапа, вдишваш шумно, после дълго регулираш пулса си, а съзнанието ти възстановява дънните видения: тъмни сенки, хвърлени от рязко извисени скали, глухи пречупени светлини, които оживяват безмълвието и равната зелена светлина на деня, слязъл под нивото на водата, за да оплоди висшите и низшите организми. Колониите на мидите и стридите зеят, рибите зеят, сребърните глави на по-едрите риби се пулят с очите си, морска лисица се изплъзва от погледа или пък две, понякога три морски котки наведнъж пробягват нанякъде. По-късно лежиш на скалата, набираш топлина и обмисляш. Тогава разбираш, че всички тези неща си ги видял с няколко гмуркания на седем метра дълбочина. Трийсет пъти трябваше да се спуснеш тогава, за да направиш половин час под водата, а сега това може да се осъществи с едно слизане с апарат, и то на двайсетметрова дълбочина. Проучването на дъното с пълна леководолазна екипировка обаче доскучава. Какво се оказва? Нищо, навсякъде едно и също. Въображението го няма, липсва, а има ли нещо по-велико от въображението?

Напоследък посещавам островчето с моторен ветроход, дванайсетметров, има четири легла, кухня. А някога отскачахме до него с четириметрова платноходка, без мотор, без каквото и да е. Сега шкафчето на ветрохода ни е пълно с провизии, лакомства, бутилки и газирани течности. А тогава? Тогава хляб и сиренце. Кафе ли? Ха!… Изкъртим две кофи миди от скалите, накладем огън, нахвърлим мидите върху жаравата, те се разпукват, разтварят се кристално чисти, ядките им наистина като бисери, изгълтваш ги, изпиваш и сока от черупките, а после не знаеш какво да сториш от радост и тичаш ли, тичаш по тревата, скачаш отвисоко във водата. Докато потъваш, над тебе светлее пяната, мехурите, слънцето; всеки мехур е зареден с няколко тона кислородно опиянение. Ще ти се да извикаш.

Но никога не ти се ще да погледнеш към западната страна, за да не рухне илюзията.

Островчето, тъй както ви го описах, с всичките му удоволствия и тайни, се намира само на сто метра от сушата. И как да не се пукнеш от яд, когато и асфалтовият път минава до него, всеки зяпач от автомобила го поглежда с презрение, а по-чувствителните хора страдат от тази жестока несправедливост на природата – цялото море безостровно, а тя,
природата, взела, че прилепила тъй хубавото парче земя до сушата. Всеки по-чувствителен човек гледа към островчето и мислено се старае да го премести към хоризонта, но не успява, досега никой не е успял да стори това и няма да успее, дори да се съберат пет милиона души и едновременно да се напрегнат. Не, островчето ще си остане там, на смешно разстояние от сушата, с тревата и кактусите, с дръвчетата си и всички останали неща, и о, ужас, о, смях, дори децата го достигат със своите гумени лодки и надувни дюшеци, а само ние се правим на мореплаватели и го посещаваме от посоката на хоризонта.

Лично аз ще бъда безкрайно признателен на себе си, ако продължавам да го посещавам така и докато съм жив, да се правя, че не забелязвам близостта на брутално домъкналия се до усамотението ми континент.

 

===============

 

 

Д Е Л И К А Т Н О  Н А С Т Р О Е Н И Е

 

    Взема ли решение да драматизирам „Островът на съкровищата”, винаги заминавам за морето, избирам си местенце с много скали и се облещвам срещу белия лист на машината, която в такива дни сякаш получава душа на зъл човек – зъби се, присмива ми се и редовно излиза победителка в нямата борба. Аз се разнищвам по всичките си ръбове като изразител на амбиции, но като приключение, о, в този смисъл се оживявам, напълвам се с вятър, с шум на вълни, осолявам се като бекон. В София се завръща един подивял, оглупял, но преживял хиляди авантюри мъж, който може отново да люби, да пие и спори с приятели. Още някога, на младини, си бях обещал да превърна романа в пиеса, много пъти сядах и толкова пъти отстъпвах съкрушен; така си е – някой мечтае да обиколи света, а моята мечта е да събера целия остров на съкровищата в няколко квадратни метра на сцената. Какво е направил, какво е струвал този Робърт Луиз Стивънсън, но, изглежда, успял, написал е тази дяволска библия на приключението. Сега, докато свят светува, романът ще се чете или слуша, може да се променят вкусовете, може всичко да рухне, но това ще остане, защото вътре е заложено необходимото на човека. Човекът пътува към бъдещето, той се е погрижил, всичко си е взел или ще си вземе и може би ще го потири по пътя, може да загуби дори Шекспир или Сервантес, но Стивънсън ще си го запази, няма да разбере как ще си го скъта в пазвата.

Интересното се случи, когато ми звъннаха от Пернишкия драматичен театър. Казаха ми направо: „Слушай, защо не вземеш да драматизираш „Том Сойер” за нас?” А аз им казах: „Мога да драматизирам „Островът на съкровищата”. Отсреща замълчаха и отвърнаха: „Кога ще го дадеш?…” Сега мечтата ми за драматизацията живееше по-силно отпреди. А една вечер, когато се прибрах малко пийнал от Клуба на журналистите, у дома се почувствувах толкоз сам, че без да му мисля особено, награбих торбата и тръгнах към гарата. Тролеят си пробиваше път през топла снежна виелица, вътре хората мълчаха, потънали в грижите си, на гарата пътуващите изглеждаха още по-зле, като се изключат двама пияни, зацепили в свои води пред мрачните погледи на старци, баби и всички други възрасти; някои надзъртаха през ключалката на своята бедност, други от храсталака на своите комбинации, а трети – уплашено, от дъното на своята тъмнина. Само аз, единствен сред тъжния коктейл от грижи, пътувах с книгата на Стивънсън към зимното море, понесъл със себе си южните ширини, пасатите и търговските ветрове. Всички тези хора щяха да бъдат изтърсени по пътя, щяха да поемат през виелицата, на някои им предстоеше да минат през затрупани със сняг пътечки нагоре към самотни къщички, повечето ще влязат в топли или студени стаи, а аз, призори, излязъл съсипан от спалното купе, се набутах в едно такси и потеглих през тъмния сънен град.

Тук също валеше сняг и това ме учуди, но утрото беше тихо, от морето към езерото прелитаха забързани патици, чух гласовете им, когато отворих прозорчето на колата, за да поема въздух. Разсъмваше се през валежа, или пък така ми се струваше, може би сетивата ми, свикнали на пейзажа, усещаха отровения и обуклочен бряг между тръстиките вдясно, както и студените железни псета, нагазили в залива, очакващи реда си да влязат в пристанището. Разсъмваше се обаче; вече няма съмнение, денят се раждаше между парцалите на снеговалежа. Поглеждах към глуповатото лице на шофьора, а после към работещите чистачки и съзнавайки какво ме чака там напред, си припомних стиховете, които те грабват, щом разгърнеш страниците:

Ако с предания моряшки,

гемии, кораби, пирати,

вихрушки, подвизи юнашки

и крадено червено злато

романтиката тъй позната

от моите момчешки дни,

отново вдигнала платната,

сегашните деца плени –

за прочит тая книга става.

Мисля, че ми направи чест да пътувам сега към суровото море със „съкровището” в торбата, а вече съм на преклонна възраст, съзнанието ми е заангажирано от субстанции като Достоевски, Кафка, Пруст и Джойс, а напоследък започнах да се питам дали пък „Три сестри” не е по-велико произведение и от „Хамлет”. В тялото ми са се загнездили няколко болести, предстои ми операция и сякаш тъкмо затуй бягам в мрака на самотата, сред самотното море и самотните брегове и не такива тихи ги искам аз, а гневни, към бърлогата ми долитат солени пръски.

Но може палавците вече

да не обичат стара слава,

ни битки сред вълните млечни,

ни хубавици отдалече?

С пиратските платна тогаз

и с припевите си сърдечни

да ида вдън земята аз!

Дори от този превод, взет направо от изданието от хиляда деветстотин шейсет и трета година, си личи, че Стивънсън умее да те перне с тежка длан по рамото и да те отведе където си ще. В случая той те понася към жестоката красота на приключението, а това приключение, изглежда, е заложено в човешката ни същност, ние никога няма да му избягаме, както не може да се избяга от любовта или от смъртта. Ако се замислим върху естеството на пиратската действителност, но такава, каквато ни е сервирана от легендите, в нея неизбежно присъствуват кръвопролитието, жестоката разплата, безнравствеността. Нападаш, грабиш, пронизваш и бягаш – все срамни дейности. Но в същото време вдигаш платна, пътуваш с ветровете, сражаваш се с бурите, показваш моряшка сръчност и капитанска виртуозност, откриваш нови острови. Не напразно Дрейк е и такъв, и инакъв. Това го няма в другите професии, то лежи на отвъдната плоскост на човешкото съществуване, то плюе право в окото на бюргерството, на селската идилия, на работническо-индустриалния пейзаж, на чиновническата сага, на кантораджийството…

Минахме нос Атия и тук ми направи впечатление, че съмна докрай. Чистачките полегнаха кротко, стоманеносивата плът на морето изскочи високо и напред, изведнъж се сетих, че поне в момента не вали, но духа лекичко и то откъм гърба, от северозапад, което ми подсказа, че скоро небето няма да се изчисти. Така да е, поради липса на други приключения ще приема схватката с времето. В това отношение трябва да добавя, че ми провървя: свирепото духане започна още като се настаних там, където исках. Топлината от включената електрическа печка се издигна плахо над реотана и май че си остана там. Бунгалото беше смразено, завивките ледени, влажни, вятърът блъскаше отвън по талашитените плоскости, а на втория ден водите се вдигнаха така хубаво, че пяната на гнева им ме обливаше, щом си покажех носа навън. Често показвах носа си навън, мога да кажа дори, че не го скривах, скитах натъпкан в топлата дреха, крачех по крайбрежните пътеки, оставени от курортистите, винаги високо, над скалите и вълните, лицето ми беше мокро, студено, ала свежо. В главата ми всичко се избистряше, болките в стомаха и сърцето изчезнаха и колкото повече скитах, толкова повече усещах да расте опиянението ми от живота, което заплашваше да се превърне в особена еуфория, и мисля, че се превърна, защото един ден оставих вратата незаключена, а върху пишещата машина бележка: Ако имаш да пишеш нещо, пиши, но не изнасяй машината навън, защото имам важна работа с нея… Вече духаше североизточният, морето бе побеляло, наоколо цареше необходимият хаос и се отваряха чудесни условия за драматизация на „Островът на съкровищата”. Натиках масата в дъното на бунгалото, където би трябвало да духа най-малко, и започнах работа. Работата се състоеше в това, че поставих лист в машината и разтворих книгата. Останалото се изрази в размисъл. Преди всичко как да се размина с дикторския текст, все някъде трябваше да се разкрият някои обстоятелства, на което същността ми се противеше яростно. Години обмислях този проблем, в главата ми се въртяха няколко хватки да го реша чрез разговори, да речем двама коментатори с взаимоотношения, дори с пистолети в ръка. Но най-вече ме спъваше главният герой, момчето Джим; това е катастрофа за театъра, знам, че навсякъде ще го интерпретират актьори, отдавна забравили да бъдат деца; освен това режисьорите на детските пиеси в повечето случаи не изненадват приятно, че за тези пиеси се заделят непредставителни актьори и така нататък, обстоятелства, които ме обезсърчаваха, аз ставах, обличах се и отново тръгвах по бреговете. Те бяха сравнително закътани, с нервно раздвижена повърхност, предлагаха ми се изцяло, додето поглед стигне, но аз с късогледството си пропущах много хубави излитания и кацания на непознати птици. През моите очила те изглеждаха огромни и тайнствени, когато излитаха, се очертаваха ясно върху сивотата на гората, а после изпепеляваха в небето или, обратното, в зависимост от дневното осветление, от положението на невидимото слънце. Понякога си мислех и за слънцето, питах се дали изобщо съществува и съществува ли изобщо светът на хората. Един ден си представих, че онова е избухнало и че съм останал наистина сам. За да се уверя в това, отправих се към градчето, но като стигнах до мотела, реших да проверя именно в него дали цивилизацията съществува. Барманът ми предложи водка, изпих първите сто грама, кажи-речи, наведнъж и неочаквано открих света на хората, но това беше един далечен свят, много млад, много шумен и пълен с жаргон. Младите хора разтоварваха весело състезателните си лодки от камионите – канута, каяци и съдове за академично гребане. Между тях имаше малко жени и трябва да кажа, че бяха доста непривлекателни, но и аз от своя страна не блестях особено. Гребците нахлуваха към Ропотамо като прелетни птици, търсеха топли води да преживеят зимата, да поддържат формата си. Без да искам подслушвах разговорите им и без да го съзнавам, някак си, ми се отщя да комуникирам с когото и да е от тях. Върнах се към бармана. На втората чаша ми стана тъжно, изведнъж се досетих за какво съм дошъл, платих и тръгнах обратно към бунгалото. Морето се прибираше в гнездото си, от гънките на скалите се изцеждаше останалата тук-там вода, по дългия плаж зад дюните се виждаха изхвърлените от бурята пънове и сандъци. Омърлушени гларуси дремеха обидено край остатъците на летовищните банди: разни пластмасови опаковки на разкрасяващи и хранителни продукти, които пречат на плажовете да възвърнат девствеността си. Друго е било по времето на Джон Силвър и Били Бонс. Ех, друго е било, разбира се… Струва ми се, че най-голямото достойнство на книгата се заключава в комплектуването на героите – например: нежната момчешка душа на Джим с барутно грубата, ругаеща и псуваща пиратска сган. Позволявам си да ви занимавам с мои, по всяка вероятност субективни открития, заангажирам ви да четете за пирати. Но ако пиратите не могат да се превърнат в каквато и да е философска категория, защо да изключваме възможността с тях да се прави естетическа връзка или естетически заключения? Макар че бих се осмелил да допусна и първото, това за философията. Да оставим настрана носталгията. Ще мине още време, ще дойдат нови поколения, човечеството обаче, запътено към своята космическа одисея, не е изключено да каже: „А бе тия пикльовци от миналото дали пък не са живели по-интересно от нас, щом са написали книги като тази?… И отново моето субективно мнение: наистина, какво може да се прави в един космически кораб, може ли космическият кораб да предложи разкоша на пиратския кораб?

Разположих действуващите лица в бележника си, без да прелиствам книгата, бях ги запомнил от дългогодишното четене и мислене по тях. После подредих положителните и отрицателните герои. Дяволе, и тук отрицателните!… Налагат се, какво да правим. Нещо повече, сякаш само те се запомнят.

Най-после дойде ред до машината, натиснах един клавиш и написах първата буква на драматизацията. След това потръгна. В страница и половина обрисувах сценичните особености и странноприемницата “Адмирал Бенбоу”. За първи път от много години насам материализирах началото. Пет или шест пъти бях заминавал със заканата да започна и приключа, но нито започвах, нито приключвах, а сега вече страница и половина, и то на бърза ръка. Облегнах се доволно назад, усетих уюта на стаичката и се замислих за личността на Робърт Луиз Стивънсън, но някой отвън извика и преди да помисля каквото и да е, вратата се отвори. Напразно чаках, никой не влезе, само студен въздух. Станах от стола, излязох, огледах се на всички страни – наоколо нищо: бунгалата, голите дървета и осемте кипариса, наподобяващи самотни вдовици. Право напред и далеч, към Созопол, бързаше премръзнал риболовен кораб. Заобиколих бунгалото, извиках, но никой не откликна. Обитавах най-предното, кацнало на буруна бунгало на една почивна станция. Бях взел ключ от домакина, софиянец, по това време си живееше в София. Тръгнах към пазача. Той спеше в сградата. Намерих го да обядва. Поклати отрицателно глава, никой не е минавал през входа. Пазачът прекъсна обеда си и излезе с мен, повъртяхме се из станцията, но после всеки се прибра на топло, не можахме да открием нито човек, нито куче. Огледах бравата, направих нещо като проучване в механизма на затварянето и отварянето, нищо – защракваше се прецизно и натискът по вратата не даде резултата, бравата се поддаваше само след натискане на дръжката. Да оставим настрана, че някой беше извикал, някой чисто и просто ме беше поздравил бодро, дори чух името си; той извика и влезе, по-право, отвори вратата, но не влезе, по много тайнствени причини. Дълго разсъждавах по този въпрос, но не измислих нищо. Тръгнах отново по брега, хвърлях камъни във водата, продължавах да мисля. На края се върнах да огледам повторно затварянето на вратата. Огледът бе съпроводен с отварянето на една бутилка. След като изпих триста грама, отмерени на око, дойдох до заключението, че в живота на всеки човек една врата има право да се отвори веднъж самичка и някой да го повика, без да се покаже.

Привечер се събудих отрезнял и бодър, но тъжен; бях изправен пред нощта. Вече не се чувствувах толкоз самотен, знаех, че вън стои някой, той ще отвори в даден момент вратата и ще ме прониже с мистика. За съжаление с него не можех да говоря, а ми се говореше. Пазачът не говореше изобщо. Той няма вътрешен живот. Но има велосипед. Качих се на велосипеда и се отправих към Приморско с надежда. На Ропотамския мост спрях, двама души помпаха гума на кола. В колата имаше две жени. Слязох от велосипеда и се загледах в помпането. Реката отразяваше чудесни студени звезди.

– Гума ли?

– Един пирон, да му…

– Нямате ли резервна?

– И тя спукана, да ѝ… Оня ден ме домързя да я лепя.

– Гумите са такова нещо – рекох мъдро аз, – като почнат да се пукат, пукат се, а после дълго не се пукат.

Мъжете напомпаха гумата и се качиха при жените. Колата тръгна. Яхнах велосипеда, но се отказах да продължа, бях си поговорил вече. Слязох на брега, отидох до хангарите. Дългите лодки на академично гребане бяха подредени внимателно. Избрах си най-красивата и я погалих. Повърхността ѝ беше гладка като стъкло и студена. Отклоних се към кея. Ропотамо спеше в краката ми, нагнездената със звезди вода не потрепваше. Помислих си – да взема ли един каяк, да погреба. Потърсих между съдовете. Имаше няколко каяка. Залових се за работа, издърпах лодката до реката и загребах. Минах под моста, отправих се към началото на реката, взрях се в планината. Знаех, че върша нещо, което никой досега не беше вършил тук – в студената декемврийска нощ сам-самичък греба към извора на реката, наоколо освен зверове, нищо. Бреговете се приближават, коритото се стеснява, дърветата стърчат с разперени голи клони край мен, по-тъмни от тъмната нощ. Да върши нещо, което никой преди него не е вършил, изглежда, това е залегнало в психическата структура на човека…

Сутринта препуснах по белите бойни полета на листовете. Не ми трябваха ни коментатори, ни дяволи. Романът се предлагаше сам, разкриваше чаровете си като жена, която има какво да покаже. Събитията, станали в „Адмирал Бенбоу”, бяха толкоз богати, че се чудех кое да подбера. Образите идваха и заемаха местата си, характерите се открояваха от само себе си; над всички гърмеше гласът на „стария загорял от слънцето моряк с белег от сабя на лицето”:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца,

йо-хо-хо, и бутилка ром!…

Наистина, какъв е бил този Робърт? От снимките ни гледа бледото му туберкулозно лице, то ни харесва, на някого може и да не се понрави, въпрос на вкус, на усет, но какъв е бил Робърт? Чел съм доста за него и все пак твърдя, че ми е крайно много непознат. Принуден съм да обичам един непознат за мен човек, а аз наистина го обичам. Сигурен съм, че е добър човек, всички са сигурни, а всъщност нищо не ми пречи да запазя известни резерви за тази представа. Никой никого не познава. Човекът е непознаваем, той е скрита картинка, преди всичко човекът е поредица от възрасти, настроения, в него са заложени многобройни подбуди, които се тласкат от комплекси. Какъвто и да е, обаче Робърт Луиз Стивънсън ми е непознат, както Яворов или Кафка, или Пруст. Впрочем какво ли са мислили Кафка и Джойс за Стивънсън? Тези толкоз противоположни писатели, затънали до гуша в сивотата на всекидневието и калта на човешката дейност. Чели ли са го? Как им е подействувал слънчевият остров, където се гърми и действува, а сюжетът просто триумфира? Дали пък всъщност и тримата нямат нещо общо, по-общо, отколкото можем да допуснем? Дали пък Кафка не би се оказал романтик? Нищо не се знае, писателят е също непознаваем. Затова не съм склонен да повярвам изцяло на коментаторите и пътешествениците, те се стараят да ни очертаят добър човек, обичан от туземците в Самоа, богороден, сякаш всичко се изчерпва с това. Повтарям, сигурен съм, че Стивънсън е бил един прекрасен характер, но бързам да добавя, че когато се касае за писател, всичко е предположение.

В случая имаме работа с автор, пропит до кости от романтизма, всичките му книги са такива и все пак кой знае какво е мислел всъщност. В литературата е играл като романтик и спечелил. Останалите му книги може и да не се споменават, но “Островът на съкровищата” е шедьовър, той тепърва ще заблести, както се полага, и ако ми позволите да стана още по-субективен, не е изключено да се нареди в двайсетте най-добри книги на човечеството. Защо? Помислете защо, като изходите от същността на човека…

Пазачът ми донесе телеграма. Той вонеше на чесън, стори ми се, че и дрехите му са пропити от тази миризма, но какво да прави човекът – трябва да се яде и да се пести същевременно. В този край на България пестяха много, както впрочем по всички краища на България, но пазачът ядеше само хляб и чесън, Не че парите му трябваха за нещо, едва ли, но… това е човекът, непознаваем е.

Театърът ми пожелаваше успех в работата и не скриваше надеждата си, че ще може да получи пиесата до два месеца. От този момент разбрах, че поне засега драматизацията е обречена, така и ще си замина, на петнайсетата страница, понеже не мога да понасям срокове. Но все още не се предавах, облякох се, запраших към селището. Слязох направо на пристанището. Всички лодки бяха изтеглени далеч от водата, зъзнеха в студа, скътали в утробите си студени железни двигатели. Нито една мачта за вдигане на платна, само мотори, всеки осигурява прилична скорост с минимално отдалечаване от брега, колкото да се улови рибата. Лодките олицетворяваха строга насоченост, прагматизъм, човек и за момент не би допуснал, че с тях може да търси съкровища.

Върнах се отново в селището. Уличките ми се сториха обидно прави, досадно асфалтирани, набъкани от двете си страни с еклектика: от мекичарницата до супермаркета. Дворовете пустееха като уличките, нищо не се мяркаше по тях освен някоя котка; неизмазаните къщи бяха грозни с това, че бяха неизмазани, а измазаните с това, че бяха измазани. Асмите натрапваха тъжната си голота от профилирано желязо и тръби, по рамките личеше всяка връзка, всяка заварка – лозите се чувствуваха сиротни върху тези пиедестали. Прозорците на къщите гледаха безизразно, както гледат очите на безличен човек. От време на време ще излезе някой, ще вземе нещо и бърза да се шмугне на топло. Външността му подсказва, че знае какво е построил, в смисъл че е построил нещо нечувано, надвишаващо построеното от дядо му.

Озовах се до пощата, прииска ми се да се обадя на някого, да речем, в София, но на кого? Трябваше незабавно да заговоря с човешко същество. Звъннах, притаих дъх, слава богу – жицата се смили, отвърна ми необходимият за подобни случаи глас. Заговорих неспокойно, казах, че имам нужда от присъствие, че летят самолети, че се наемат таксита, разноските поемам аз. Жицата се засмя: Хей, ти как си го представяш, да не мислиш, че всички са свободни като теб, къде живееш? Казаха се и други неща, забравих ги веднага.

Отново вървя, не виждам нищо край себе си, трябва да се случи нещо, не бива да не се случи, и дума да не става за прибиране в бунгалото, а ме чакат още петдесет страници. И все пак, помислих си по едно време, трийсет години съм се канил, трийсет години съм нанасял на листа само заглавието, а ето че стигнах изведнъж на петнайсетата страница. Няма да минат дори пет години и драматизацията ще бъде готова. Но може ли сцената да придаде поне една хилядна от чара на книгата?…

Стоя на място, вдишвам с погнуса и гледам прасетата. Наредени са в кочини, кочините са наблъскани по гънките на дълбокия дол, край рекичката. Хитрите хора са ги скрили тук от забраната да отглеждат прасета. Реших да разгледам всяко прасе поотделно. Животните лежат, наоколо вони, не се понася, чуват се отделни грухтения – мир, покой, ядене. Една свиня ми направи особено впечатление преди всичко с туй, че кочината ѝ беше високо. Оставаше да се изправи, да покачи предните си крачка на преградата, за да види морето.

===============

 

Л О Д О С

 

Ах, когато духне южният вятър!… Няма да забравя един такъв ден през декември, когато по обед тръстиката на колибата запя и ние с Маноли се събудихме бодри като никога. Бяхме извадили мрежите към седем заранта и се прибирахме с осемстотин скумрии. На всичко отгоре видяхме един мъртъв делфин, вързахме го на буксир и го завлачихме…

Та когато запяха тръстиките, излязохме пред колибата. Светът бе пълен с топла и радостна възбуда. Вятърът духаше с увлечение, на вълни, омиташе повърхността и тъмните петна на бръснещия му полет се гонеха на всички страни, летяха към морето. Направи ми впечатление, че Маноли протегна ръце, напълни гърдите си с въздух и опипа брадясалото си лице. Маноли мислеше за жена. Усмихнах се и се приближих към делфина. Бяхме го изтеглили до лодката. Огледах го внимателно и го натиснах с пръст. Усетих твърдостта му За сетен път се убедих, че животното бе умряло наскоро, по тайнствен за мен начин – нямаше рана, един бог знае как умират делфините.

– Колко ще ни го платят? – запитах аз

– Много – рече Маноли.

Лодките на колегите бяха побеснели. Лодосът бе хванал и тях. Сновяха навън и навътре по реката, бързаха, връщаха се ту пълни, ту празни.

– Сега? – запитах аз.

Маноли не ми отвърна. Лъчезарното му лице вече изразяваше отвлечен унес. Вятърът развяваше червената му косичка. Кой знае защо, погледът му се закова на лодката, която се бе появила от завоя. В нея непохватно седяха две селянки. Ръцете им стискаха торби, пълни с картофи, фасул, олио и ракия. Разменна търговия. Срещу тях искаха риба.

– Какво ще правим? – повторно запитах аз.

Маноли ритна делфина. Кракът му отскочи от твърдата плът на животното. Вятърът се юрна по тръстиковата савана, сазът полегна и сините пространства на разливите потъмняха. Излетяха птици. Повъртяха се наоколо и се върнаха по местата си. Мъжкарите се чудеха какво да правят и усетили ненавременни пориви, поглеждаха към самките.

– Ще залагаме ли мрежите? – продължавах да питам аз.

– Първо да похапнем.

Това рече най-после Маноли.

Той натрупа съчки в огнището. Огънят пламна светкавично. Димът се завъртя край нас, преметна се няколко пъти като акробат и тръгна по течението на реката. Маноли донесе черното бакърче с вчерашния фасул и го закачи на триножника. Почисти с длан една чиния, напълни я с туршия и за всеки случай обели две глави лук, но не се стърпя – сгриза едната. Много обичаше лук. После откачи два веяни заргана от ветрилника, сложи още две чинии на масата и нагази в реката с черпак в ръка. Имаше вид на човек, тръгнал да изгребе реката – така ми се стори тогава… А той само миеше черпака, но продължително, унесено,, и добих впечатление, че умопомрачено гали водата, сякаш си играе с жена… Стоях безпомощно на столчето и пушех. Все още се хранехме навън. Все още я карахме по лятному. Не знаех какво да правя, обхванат от особен мързел, а в главата ми се въртяха неочаквани хрумвания… Маноли се върна и бутна черпака в бакърчето. Започна да бърка фасула. Замириса на вкусна гозба. Той вдишваше парата и унесено продължаваше да бърка, без да е нужно, без никой да му го иска. Насипа първо в моята чиния, после на себе си, съблече се до кръста и седна.

Вятърът се въртеше край нас като куче, сякаш искаше да му подхвърлим нещо. След туй похапнахме малко зарган, но не се нахранихме както трябва, та Маноли постави скарата на жарта и хвърли върху нея четири скумрии, които изядохме без хляб, като десерт. От чистото небе валеше светлина, разголената гора на хълма пееше някаква песен, но не спазваше ритъма. Вятърът идваше от юг, минаваше през филтъра на заоблената планина, обираше есенните ѝ благоухания и ги изсипваше върху ни. Може би идеше от Африка, през Средиземно море, може би само от Беломорието, но вятърът беше по поръчка – топъл, бял, чувствуваш го върху плещите си, върху очите си.

– Сега? – запитах отново аз.

– Сега ще замина за Бургас – отвърна Маноли.

– Когато има толкова риба?

– Заминава ми се…

– При тази луда риба?

– Днеска с мен става нещо и ми се тръгва…

– Не сме роби на рибата, я! Мъже сме.

– Добре – съгласих се аз. – Няма да се караме.

И дума не ставаше да се караме. С Маноли човек се разбира най-добре. Пък и аз чувствувах необходимост да се напия – спокойно, със замах, – та на другия ден да се чувствувам гузен.

– Питай за някоя  лодка – казах. – Ако искаш, тръгни с нашата.

– А ти?

– Аз ще отскоча до селото.

– Защо не дойдеш с мен?

– Моята жена е чак в София.

– Нямаш ли нещо в Бургас?

– Имам.

– Тогава да палим и да тръгваме.

– Хем ще продадем и делфина – предложих аз.

Какво ли не измисля човек, когато си е наумил нещо.

Маноли напълни резервоара с бензин и натъпка кубрика с осолената и прясната риба. Тикнахме лодката във водата и отново привързахме делфина на буксир. Съдружникът ми се съблече съвсем, намокри се и се насапуниса. След това се изплакна и се изтри с хавлията. Обръсна се, нахлузи дебелата си фланела, подгъна яката ѝ, среса се, изплакна ботушите си и грабна полушубката. От всичко това разбрах, че най-напред ще се отбие при някоя.

– А ти защо не се измиеш?

– Аз ще се изкъпя в хотела.

– Идеално!… Потегля ме ли?

Отблъснахме внимателно. Отначало подкарахме с веслата и включихме мотора на най-бавен ход, да не повредим делфина. Колибата ни беше доста навътре, далеч от устието на реката. Минахме край всички колеги – много движение, много нещо по това време на годината. Маноли държеше румпела и пееше. Тръстиките от двете страни ни се кланяха, настъпвани от вятъра, лианите на джунглата се люлееха, изобщо всичко се движеше. Моят съдружник измъкна капитанската си шапка. Косата му се скри в нея и се умири. Лодки, хора – всичко оставаше зад нас. Едни обират рибата от мрежите, други се хранят, ремонтират мотори, кърпят.

Интересно е морето в часовете на лодоса. Понеже той духа откъм сушата, заливите са гладки като лед. По тях вятърът сякаш се плъзга с кънки. Повърхността на водата става на петна скитници: петна, които кръстосват пространството, обират блясъка на затишието. Въздухът става топъл, прозрачен и лек. Гларусите летят хаотично и не знаят какво да правят с рибата. Не могат да насмогнат. А рибата, и тя, усетила неразгадаеми токове в кръвта си, пронизва бистрите водни простори и непрекъснато чувствува, че е станало нещо необикновено, което я кара да полети към повърхността, да се спусне към дъното – иска да стори нещо, да отговори на загадъчния повик, но какво могат да направят едни риби, освен да се набутат в мрежите, да налапат като обезумели куките на чипарите. Лодките не ловят, а грабят. Гледам и се чудя – защо оставяме тази яма, накъде сме се понесли? И все пак – нито капка съжаление. Маноли знае какво мисли и се провиква:

– Истинските мъже се познават в такива моменти!

– Ходът ни е малък – осведомявам го аз.

– Забелязах – отвръща той. – Голямо животно влачим.

Делфинът забавяше скоростта ни повече, отколкото предполагахме. Щяхме да закъснеем. Като се плъзгаше зад нас, на мен ми се стори, че делфинът оживява в общата полуда на хора, риби и природа: подскачаше и пляскаше, вдигаше пяна, гладкото му тяло чупеше лъчите на слънцето. Гледах го и си мислех за съдбата му, за живота му, изпълнен с бързина, с милиони скокове, с любовни опиянения, с борба да запази себе си, новородените и стадото, да избегне свирепите куршуми на човека; мислех за Мелвил, за Моби Дик, за Ахав – за хилядите малки и големи хора, влезли по разни поводи в морето, останали все пак различни в него, успели и неуспели да се измъкнат от водите му, а после помислих за хотела, за топлата стая, за банята, за колегите, които разговарят в “Интернационал”, за жена си, за децата си и се стараех да измисля подходящо извинение за дългото си отсъствие, пред нея – тази, към която ме бе повел лодосът.

– Акулите стават нахални! – каза Маноли. Той пък за какво си мислеше. – Лапат рибата заедно с мрежите. Направиха ни на решето. Някой ден трябва да позакърпим.

– Ще кърпим – казах аз.

– Умирам за една найлонова мрежа!

– Акулите ще продупчат и нея.

– Умирам за найлонова мрежа! – настоя Маноли.

– Къде ще продадем делфина?

– Ти ще отидеш направо в хотела. Аз ще уредя всичко.

Приятно е да се работи с Маноли – не е дребнав, не знае какво е мързел.

– Само да не ни срещнат контрольорите – рече той и огледа нашир и надлъж морето.

– Ще им дадем част от рибата – казах аз.

– Наивник! – засмя се той. – Ще сметат цялата лодка.

– Ако се случат добри момчета?

– В държавата няма човещина… Разбра ли? Завардила е шосетата и моретата.

– Делфинът ще ни спаси – забелязах аз.

– Дано – каза Маноли без особена надежда в гласа.

Напоследък трудно се изплъзвахме от ръката на закона. Два или три пъти бяхме принудени да предадем наряда си. Обискираха се всички коли по пътищата и лодките в морето. Маноли мечтаеше за вертолет. Само така можело да се измъкнем.

Вятърът продължаваше да мете морето. Моравите петна бягаха като призраци около нас. Ако не бързаш за никъде, можеш да спреш и да наблюдаваш какво става. По едно време Маноли ме слиса. Спря мотора и рече:

– Погледни!

Десетина гларуса си бяха направили хоро. Наредени в добре очертано кръгче, те почиваха върху водата. Сториха ми се съсредоточени, по човешки замислени. Вятърът се стараеше да ги разпръсне, но те упорито го преодоляваха и пак оставаха в кръга.

– Какво ще кажеш? – запита съдружникът ми.

– Какво да кажа?

Наредили се като хора… Уважават се.

Понякога не мога да разбера смисъла, който Маноли влага в думите.

– Хайде! – поканих го аз. – Пали!

Маноли обича да фантазира и все очаква да стане нещо особено: екваторът да се премести към нас или да настъпи краят на света. Умира да говори за вечния календар, за нашествието на жълтата раса, за размразяването на антарктичните ледове и за зодиите.

Гларуси, гларуси, гларуси!… Добиваш впечатление, че вятърът ги върти във въздуха, мислиш ги за безпомощни, а те хитруват – използуват въздушните течения, за да не се уморяват. Маноли ги гледа с жълтите си очи и казва:

– Вятърът ще заглади дюните, ще изтрие следите на хората и животните, ще покрие динените кори, оставени от курортистите, ще фризира пясъците.

Рядко можеш да познаеш за какво мисли този човек. Усмихнах се, а той ме погледна:

– Мислиш за нея, нали?

– Да влезем ли в ачика? – запитах сконфузено аз. – Белким избягаме от контролата.

– Не – отвърна той.

Навътре морето е мораво и пълно със зайчета. Заливите и полуостровите се изреждат един подир друг, ние ги минаваме, лентата на брега се ниже, чезнат познати контури, градът е още далеч, но знаем, че неизбежно ще се покаже – пълен със сгради, хора, вино, кебапчета и течаща топла вода…

С хотелите ми върви. При всички обстоятелства не съм бил връщан. Така стана и сега. Докато вън се палеха уличните лампи, горещите струи на душа вече ме обливаха, а в ушите ми гърмеше шумът на асансьора, който прониква през девет стени в десета. Докато се бършех с хавлията, а после докато се обличах, мислех за нея и за още няколко неща, но главно за нея.

Вятърът се усещаше и тук. По улиците хората говореха високо, викаха. Тези, които се обичаха, се прегръщаха пред погледите на минувачите, а момчетата бяха станали толкова дръзки, че направо спираха непознатите момичета.

Отклоних се от центъра на града и тръгнах по добре позната уличка. Тя е пълна със стари гръцки къщи, сгушени зад увехнали дворни градини. Фасадите на тези къщи са уморени и много олющени. Плачат за ремонт, но има ли вече смисъл? Хората искат нови жилища, блокове, искат и никак не ги интересува, че тук умират къщи с минало.

Прозорчето на нейната стая светеше между бръшляновите лиани. Тя живееше зад песните на врабците, винаги е живяла там и ми се струва, че ще живее само там – до смъртта си. Как е възможно такова постоянство!… Ако сте забелязали, има жени, които умеят да чакат чак до второто пришествие.

Два дни след това внесох в лодката няколко пакета и се наметнах с брезента. Валеше. Маноли беше наведен над машината. Като се изправи, видях намръщеното му лице.

– Мръсно време! – каза той. – Не мога да разбера какво търсим тук!

– Пали! – казах аз.

– Сега.

Отново се наведе над машината.

– Как мина ваканцията? – запитах аз.

– Добре… Ще вземеш ли въжето?

Скочих на кея и отвързах. В това време Маноли облече шумата си и се настани на кърмата. Подадох му цигара.

– Идиоти сме! – забеляза той. – Как можахме да напуснем реката!…

– Хайде!

Маноли запали. Машината заработи.

– Рибата идва на талази! – провикна се той, за да го чуят през шума на мотора.

Завихме край шалана.

– Кой дявол ни накара?… Загубихме най-малко две хиляди парчета!

– Купи ли кафе?

– Купих… И сол купих.

– Намери ли едра?

– Намерих!… При това време я уловим десет парчета, я не… Но доказахме, че сме мъже, нали?

Заваля силно. Това е – след южния вятър винаги идва дъждът.

===============

 

 

С Р Е Щ У  И М П Е Р И Я Т А

 

Точно в петнайсет часа автобусът я изтърси на автогарата. Тя се озърна и се почувствува щастлива. Духаше познатия западен вятър, грееше ослепително слънце, градчето блестеше до звънтене в неделния следобед; всеки прозорец, всяка керемида, всяко листо отразяваше лъчите му. Ориентира се веднага въпреки някои промени – видоизменени фасади, нови магазини. Зад градинката шумеше морето, вляво и право нагоре се простираше старата част на града. Тя признаваше само тази част, там се намираше и стаичката ѝ. Наблизо пък живееше той. Кога ли ще го види? Може би още привечер, в кафенето. Хубаво, тези неща са хубави, щом знаеш, че най-късно до двайсет и четири часа ще срещнеш този, за когото си мислила цяла година – човека, който вече няколко сезона придава аромат на лятната ти ваканция.

Зад покривите и зад морето се простираше нейната смътна мечта, там лежеше илюзията ѝ за света, страшно примесена с реалните сметки за дом и деца. Да, това градче по особен начин ѝ натрапваше мисълта за семейството, защото и то бе изпълнено със семейства, тя никъде не е виждала повече детски колички – уж море, ветрове, уж красота и мечти, а всъщност проза до втръсване; уж мимолетност и усещане за лекота, а всъщност строг, почти казармен ред на чувствата и отношенията. Всяка година пред нейния наблюдателен поглед хладнокръвно зрееха подробностите от живота, пред очите ѝ вчерашните хлапета-гларуси днес тикаха колички и угаждаха на съпругите си; момчетата рядко се женеха зад граница, прибираха се и се подчиняваха на неписаните закони на градчето-крепост, най-еснафското от всички еснафски селища на света. И защо така, боже мой, питаше се Юла и не можеше да си отговори, защо тези хлапаци – приятели на чужденките, предпочитаха местните ограничени и лишени от вкус момичета? От ден на ден ѝ ставаше по-ясно, че мъжете се обособяват като непобедима империя, че настоящето е тяхно, сега командуват те, защото нещо в света се е променило, все в полза на мъжа… Може би книгите от миналото са фалшиви, може би и тогава не мъжете, а жените са страдали за трохичка съчувствие?

Понесе куфарите по улицата. Улицата се изкачваше нагоре. Тя знаеше всяка подробност: от магазина за плодове до старата църквица и старите окелявени платани, уморени да бъдат допълнение към пейзажа, сломени от ветровете и обективите на камерите. Тя знаеше, че отдолу и вляво ще полъхне на улов, трябваше да полъхне от корабите и мрежите, пак оттам ще замирише на нафта, а отдясно ще ухае на чистота и ведрина. По улицата вони на мазила за човешки тела, хората са безумно изобретателни, всяка година откриват нови и все по-нови смеси – от нивеата до олиото. Хората се мажеха, мажеше се и тя, участвуваше на равни начала в кашата, наречена лято; лятото е само от двайсет дни, лъже се този, който мисли, че лятото се състои от три месеца; само двайсет дни се живее през лятото, и то в този град, основан преди столетия от практични древни люде, намерили завет в залива, вино в земята и риба в откритите води.

Шест години от нейния кратък живот не са малко и всички са минали тук, шест по двайсет – сто и двайсет дни и нощи!

Неговият гръб не беше обгорял, той нямаше особено изпъкнали прешлени, но тя бе покорена от атмосферата на всичко, което го заобикаляше, и на словото божие, което носеше със себе си. Да, той вървеше в навалицата и носеше словото божие със себе си, а с това се издигаше над другите. Светлосивото му расо се мяркаше като небесна светлина сред ошмулените от ветровете къщи, под древните лозници, пред носовете на корабите и в модерната обстановка на кафенето. Говореше тихо, напевно, сякаш четеше евангелието. Бъбреше за луната, за скалите, за разходки по пясъка, но понякога ѝ се струваше, че си е обикновен глупак, висок и черен, красив глупак. Всъщност, казваше тя, особено когато си пийнеше повече, ти си само екзотика. Тогава той полагаше ръка на ръката ѝ (ръката му беше много черна, топла и слаба, ръка на бог или пък на човек, който си мисли, че е заслужил правото да представлява бога): не се озлобявай, да се убия, не мога да бъда само твой. Ставаше ѝ тъжно, особено първата година, а една вечер дори помисли да сложи край на живота си. Как могат мъжете да бъдат толкова коравосърдечни, а острият егоизъм да се потайва дори в сърцето на човек като този, който носи със себе си утехата на човечеството… Къде ли ще го види за първи път това лято? Дали няма да бъде утре, или в другиден?…

Беше се появил пред нея и тя помисли, че умира; беше се появил в блестящия следобед, когато всяка подробност от улицата и разноцветните шишета на лимонададжийницата лъщяха до пукване от светлина, когато вдясно, зад музея и градинката се надигна лъскавото синьо на морето, когато във въздуха изпищя гларус, да, когато градчето бе най-лъскаво и курортно, той се бе появил сам пред нея, и то в пълно бойно снаряжение, висок най-малко четири метра, и Юла най-напред видя голямата му дясна ръка. Голямата му дясна ръка беше изтеглена напред и държеше кадилницата. От кадилницата се надигаше пушекът на тамяна, дори ѝ се стори, че усети аромата му и чак тогава видя едрото мъжко лице с брадичката, както винаги без мустаци, макар че тя го е молила да си пусне мустаци, да го промени. Тя го е виждала няколко пъти в черно расо, служебното, защото е посещавала църквата по време на литургия, но така, както го видя тук, на улицата, и то още с пристигането, изскочил внезапно, дори не е сънувала. Черното расо наистина го правеше по-изтòчен, много висок. През него беше преметната онази служебна пъстра одежда, на която не можа да научи названието. Изобщо тя не знаеше названията на нито един църковен атрибут, църквите не я интересуваха, интересуваше я само той – посланикът на бога на туй натикано в скалите, пясъците и вълните градче.

Пееше ли? Пееше ли, или не пееше? Малко е вероятно. Нямаше защо да пее, беше на десет метра пред ковчега. Мъртвецът и опечалените негови близки можеха да виждат само гърба му, но свещеникът изпълняваше добросъвестно задължението си и пееше. Очите му се засмяха. В тях се запалиха потайните свещички на страстта, а в същото време лицето му изразяваше сдържаност, то вършеше работата си, задължението си. Той се обърна към процесията. Чак тогава и тя погледна нататък. Два мръснобели коня се бяха оклюмали пред катафалка с избелял черен цвят. На капрата седеше безгрижен човек без възраст, с мършаво брадясало лице, облечен в бяла риза и черен панталон, изобщо тази риза беше единственото бяло петно в спектакъла. Няколко мъже в овехтели тъмни дрехи, а другите, облечени в дебели и груби празнични костюми, носеха ковчега. В ковчега спокойно лежеше старица с едро месесто лице без бръчки и без особена умора от живота. Нейното лице излъчваше по-скоро упреци и предупреждения към близките млади хора, но за какво, не се разбираше; така си представи работите Юла. Юла се стараеше да проумее какво се прави в момента с мъртвата. Носачите на ковчега сякаш го размахаха и го обърнаха по всички посоки. Може би посочваха градчето на мъртвите ѝ очи, искаха да го види за последен път. Наистина те напущаха старата му част и им предстоеше да навлязат в новата, но нещо на Юла подсказа, че за придружителите на мъртвата жена градът свършва дотук, новата му част не ги интересуваше, за тях тя бе измислица. Да, те повдигаха ковчега и старицата видя омаскарената му фасада, пълна с компромиси и конформизъм. Нямаше ги вече искрените дъсчени къщи със скромно, малко срамежливо изражение, с леките тесни прозорчета, от които поглеждаха плахите очи на човека, изправен пред стихията. Там сега зееха огромни прозорци и тераси, някъде се виждаше и стара турска керемида, но навсякъде блестяха червените редици на новите керемиди и към небето се втурваха причудливо навитите тръби на телевизионните антени. Тук-там се подаваше лицето на някоя реставрирана къща, ухаеща на нови дъски, без дървояди. Той се обърна към Юла. Защо се забави? Наложи се, ще ти обясня. Пак ще излъжеш нещо. Аз ли? Ти. Моля ти се, ще ти обясня. Ще излъжеш нещо. Стаята ми готова ли е? Хазаите те чакат, всичко е готово. Но този път ще ми отделиш повече дни, нали? Да. Да, ти винаги обещаваш в началото, а после ме забравяш, все тогава става нещо важно с жена ти, все тогава трябва да се заемеш със сина си, нали те знам какъв си. Моля ти се, този път ще ти отделя повече дни. Колко? Много.

С кадилница в ръка той гледаше тази Юла от Варшава, която му идва всяка година на крака и носи всичко със себе си – острите живи гърди, онова загадъчно потръпване на снагата, неизследваната сивосиня област на очите, които можеха да стават само сини и само зелени, а никога сиви, донасяше всеотдайно всичко туй от север със себе си, беше го помъкнала по гарите, беше го прокарала през няколко митници и в момента е пред него като финал на целогодишно чакане и отговор на десетки писма.

На погребението присъствуваха може би сто души. Лицата на жените бяха бели, а лицата на мъжете загорели и груби, прилични досущ на лица на мафиозите от остров Сицилия. Боже мой, помисли си Юла, все едно че виждам погребение на човек от мафията. Тогава тя направи едно откритие за местните жители; внезапно ѝ хрумна, че и те са нещо като мафия, която се държи здраво един за друг, правят се, че те приемат, а те държат далеч, само като клиент.

Най-близките хора на мъртвата плачеха искрено, личеше си, че я жалеха наистина, че в тази мафия дори старците не можеха да се чувствуват самотни, тук никой не можеше да се чувствува самотен, за тях самотата е нещо непознато, неразбираемо. Лицето на мъртвата беше доволно. Юла се изуми: то менеше изражението си. Направи ѝ впечатление, че се намръщи, когато му показаха бакалницата; старицата сигурно си беше спомнила как се е редила на опашка да чака реда си. Да, старицата държеше на много неща и търсеше сметка дори у присъствуващите. Доколкото можеше да се разбере, тя не изрази определено недоволство, напротив – погледна всеки от съпровождащите с благодарност; знаеше кой е тук и кой не е могъл да дойде по уважителни причини, всичко знаеше тя, защото беше привикнала да знае всичко.

Най-после положиха ковчега в катафалка и хората тръгнаха по-бързо. Вече оставаше само разстоянието до гробищата. Къде са гробищата, Юла щеше да разбере сега. Тръгна с куфара си край него, на пет крачки от неговата кадилница и на десет крачки пред придружителите на покойната. Така, на десет крачки от смъртта, двамата влюбени вървяха и си разказваха редица хубави неща. Не ти ли тежи? – запита той. Не, отвърна тя и му показа тежкия куфар. Тежи ти. Добре де, тежи ми, но аз те обичам. И не ми ли изневери? Почти не… никак. Какво значи почти? Нищо, казах го така. Тя си спомни, че с мъже се говори категорично и само с отричане. Никак, рече решително тя, дори и не съм си помисляла да ти изневеря. Точно така, мислеше си Юла, като вървеше край своя любим, висок и снажен представител на бога и сам полубог. Ако е вярно, че не си ми изневерила, ще ти бъда много благодарен, рече посланикът на бога. Уверявам те, отвърна тя. Закълни се. Заклевам се. В какво? В бога. Не искам в бога, закълни се в нещо друго. Мили, колко си пораснал! Закълни се. Знаеш ли, че имаш бели коси? Закълни се в майка си. Боже, колко бели коси имаш вече, мили мой! Защо не се заклеваш? Къде мога да оставя куфара си? Във всеки дом.

Юла влезе в първия двор и помоли за куфара, изхвърча навън и тръгна с лекота. Този път той запя отново. Тя слушаше гласа му, опиваше се и от време на време поглеждаше с любопитство към върволицата. Вече не плачеше никой или почти никой, всеки пазеше сълзите си за гробищата. Не се заклеваш, което означава, че си ми изменила, и то неведнъж, рече той, докато пееше. Днес е един от най-щастливите ми дни, отвърна тя, защото те виждам на погребение. Всички сте изчадия на ада! Кои? Жените. Тя се засмя без глас. Не се смей, защото е така! Не е така. Така е.

Тълпата вървеше по асфалта, но след това се отдели надясно по мек, още нов път, нагоре, по билото на изящно изваян хълм. Там се мярнаха първите бели петна на кръстовете и паметниците. Гробището беше ново, още ги нямаше сенките, дърветата бяха само фиданки, слънцето свободно се люлееше върху кръстовете. Духаше свежият следобеден вятър. Юла се извърна, погледна морето. То прииждаше, хвърляше весели ленти върху пясъка и си отиваше да донесе нови и нови, така както животът изхвърляше сред кръстовете мъртвите тела и измъкваше нови живи телца от утробите на ония, които трябваше да се превърнат в мъртви. Юла никога не беше присъствала на такова красиво погребение. И всичко заради една старица. Тя ѝ завидя. Мечтаеше за подобно нещо върху подобен хълм, с такъв вятър и такова море, да не говорим за свещеника, почти неповторим, да се убиеш, не можеш го намери нито във Вехтия, нито в Новия завет.

Всички се струпаха около прясно изкопания гроб и стана още по-красиво. Той запя за трети път, сега плачеха мнозина, даваха свобода на сълзите си, цялата картина се извиси още нагоре, като неповторимо видение, издигаше се с лекотата на чайка, но отсега нататък Юла не виждаше другите хора освен него и себе си, издигнати над дребното и нищожното.. Тя се извиси толкоз, че по едно време се засрами от себе си, реши да си признае туй-онуй, в края на краищата това е свещеник, би трябвало да му се казва и по някоя истина. Ах, как го обича тя, колко предано я наблюдава той, докато пее и нарежда прочутите текстове от църковните книги за смъртта и безсмъртието, за тъгата и нейната относителност. Ах, колко е щастлива тя, щом изведнъж се озова на такова велико погребение, в което бе насаме с любимия си, и колко нищожни се оказаха всички мъже, останали по пътя ѝ до този пресен гроб с влюбеното пеене на любимия.

Изпълнена с наслада, тя вдигна гордо очи да срещне отново очите му и видя няколко пъстро облечени жени. Тези жени едва ли можеха да имат нещо общо с погребението, по-скоро имаха нещо общо с този, който в момента пееше само за нея. Всички тия германки, унгарки и чехкини бяха дошли да видят любимия си в една особена служба, но те не знаеха, че сега той пее само за нея, новодошлата.

 

===============

 

 

Д А  С П И М  Н А  О Т К Р И Т О

 

 

– Хей, кога си пристигнал?

– На мен ли говориш?

– На теб.

– Тази сутрин.

– С автобуса ли?

– С гемия… Много ли те интересува?

– Не, бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да се познаваме и да се разговаряме.

– Така ли?… Защо не си ми казал досега?

– Защото съм един глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците?

– Знам те… Защо не дойдеш при мен?

Този, който си беше признал, че е глупав, се премести заедно с чашката си при другия.

– Седни по-близо.

– Как така си сам?

– Не те разбирам.

– Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят хора. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно подир малко ще те нападнат.

– И да ме нападнат – какво? Ще останеш и ти.

– Няма да остана, защото ме смятат за глупав.

– Да ти кажа ли? Често съм те наблюдавал и не ми изглеждаш толкова глупав.

– Защо ме наблюдаваш?

– Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.

– Знам.

– Тогава всичко ти е ясно.

– Не разбирам от писатели, но ти си ми симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.

– И мен ме е яд… Отде знаеш, че съм слаб?

– Разправят… и си личи.

– Така ли разправят?… Не съм допускал. А от какво си личи?

– Ходиш като бараба, личи си… Ще пийнем ли?

– Ще пийнем… Наздраве!

– Наздраве!… Мразиш ли ме?

– Сега вече не. Яд ме беше – говориш с другите, а мен ме подминаваш.

– И ти ме подминаваш. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра?

– Мен ме остави!… Аз съм чешит.

– Знам. Доста неща знам за теб. Имай предвид, че и аз съм чешит.

Глупавият остави чашката и погледна писателя в очите.

– Особен си!

– Да.

– Много ли си особен?

– Така мисля.

– Искаш ли да проверим кой е по-особен?

– Как да проверим?

– По-добре да оставим тая работа.

– Защо да я оставим?

– Ще помислиш, че съм още по-глупав.

– Заключенията остави на мен. Кажи какво имаш предвид?

– Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.

– Ще дойда.

– Ще дойдеш!… Знаеш ли къде?

– Където и да е.

– Много се силиш!… – Глупакът се засмя и брадясалото му лице стана хубаво. – Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?

– Мога.

– Тогава да тръгваме.

– Готово!… Една бутилка за компания?

– Може.

Писателят отиде до тезгяха, уреди сметката и купи една бутилка сливова, купи и един хляб.

Излязоха и тръгнаха по уличката. Отбиха се в квартирата на писателя и той си взе шубата. После накупиха цигари.

Когато излизаха от градчето, слънцето бе паднало ниско.

– Виж какво море!…

– Идеално море… – съгласи се писателят. – От какво живееш?

– Когато се наложи – работя.

– Няма ли да се ожениш?

– Понякога ми се жени… За какво пишеш сега?

– Не е важно. Защо да говорим за тия работи?

– Ти питаш и аз питам… Пишеш, за да живееш, нали?

– Вярно ли е, че разговаряш с делфините?

– Кой ти каза?

– Говори се… Казват, че можеш да ги викаш.

– Вярваш ли на такива глупости?

– Дума да не става!… И все пак гордей се, че говорят…

– Според теб хубаво ли е, ако човек може да разговаря с делфините?

– Това е най-хубавото… Оттук ли ще минем?

– През лозето. Да направим малко тараш.

Забавиха се между лозите и отново излязоха на брега.

Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите. Глупавият изчезна в една дупка и извади няколко големи дъски, извади и суха морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки и приятни. На това място морето беше изхвърлило още дъски и един сандък, на който пишеше Isabell.

Двамата събраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Глупавият запали огъня, а писателят нареди сандъка и дъските близо, да съхнат. Сандъкът не беше много влажен – писателят седна на него. Глупавият в това време стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.

– Какво гледаш?

– Каква ли ще е тази Изабел, а?

– Я марка за сапун, я нещо за пиене. Това е амбалаж… Много обичаш да се правиш на ударен.

– Защо?

– Питах те какво гледаш.

– Ела и виж. Ако забележиш нещо, значи съм гледал.

– И оттук се вижда, че няма нищо.

– Тогава?

– Често ли спиш край морето?

– Когато ме прихванат.

– Ще пием ли?

– Първо ти.

– Ела на сандъка… Седни, има място.

– Тази Изабел трябва да е била много хубава… Наздраве!…

– Защо да е била хубава?

– Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени… Добре, че се сети за ракията.

– Няма ли да ни дойде малко?

– Не вярвам…

– Ето ти цигари.

– За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се – кеф ти ракия, кеф ти цигари.

– Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим тук?

– Казах ти – често спя тук.

– Как разбра, че ще се повлека с теб?

– Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?

– Колко?

– Броят се на пръсти.

– Какво от това?

– Защо да ти обяснявам? Знаеш какво.

– Огънят цяла нощ ли ще гори?

– Защо не!

– И аз мисля, че трябва.

– Трябва да ни топли.

– И да ни топли, и за другото.

– Сега не те разбрах.

– Добре ме разбра.

– За делфините ли мислиш?

– Да.

– Как можеш да мислиш такива глупости!…

– Но огънят ще гори цяла нощ, нали?

– Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?

– Не.

– Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.

– Могат да разговарят.

– За какво да разговарят?… По-добре дай шишето.

– Ето го… В светлината на огъня надписът е по-красив.

– В светлината на огъня и човекът се разкрасява… Знаеш ли, че сега и ти стана по-красив?… Заприлича на добър писател… Наздраве!…

– Наздраве!… Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.

– Остави тая работа!… Ракията е много хубава!… Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек? Като човек, който може да спи на открито.

– Знам.

– Смяташ ли да опишеш тази история?

– Не.

– И да я опишеш, никой няма да ти повярва.

– Кое не е за вярване?

– Че двама души спали край морето през октомври заради самото спане.

– Няма значение… Дай бутилката…

– Наздраве!…

– Бутилката и цигарите ще бъдат в сандъка.

Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се повдигаше бавно между камъните. Писателят го чувствуваше как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него идваше топлина. Полъхът откъм сушата беше хладен. Морската трева между дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се и се отпусна на дясната си страна. Топлината на огъня го удари в гърба. Кожата на лицето му усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше глупавият. Мидените черупки под дъските се трошеха и пееха. Наоколо се издигаха скали, само към морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цяла нощ трябва да се върти като на скара, ту гърбът – ту лицето към огъня. От време на време трябва да става и да мята дърва върху жарта.

За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – оня е ставал и поддържал огъня. Щом отвори очи, видя го да седи върху Изабел.

– Здравей!…

– Здравей!… Да му ударим ли по глътка?

– Има ли още?

– “Изабел” ще каже… О-хоо!… Наздраве!…

– “Изабел” има и хляб.

– Знам… Наздраве!…

– Ако искаш, можем да си го препечем на огъня.

– Имаш ли нож?

– У-ха!… Ей сега ще накълцам филийките… Да извадя ли малко миди? Има ги на плиткото. Бъркаш и вадиш.

– Може. Ще ти помогна.

Те откъртиха няколко шепи миди. Изтеглиха най-хубавата жар от огъня и ги наредиха върху нея. Мидите се отваряха като макове, водата им изтичаше върху въглените и съскаше. Ухаеше на печени миди, на препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета. Когато се нахраниха, глупавият рече:

– Какво ще кажеш?

– Тази е най-забележителната закуска в живота ми – отвърна писателят. – Можем ли да си пием, без да казваме наздраве?

– Както искаш.

– Какво имаш да вършиш днес?

– Както винаги – нищо.

– Да прекараме и деня тук, а?

– Ако желаеш и ако никой не те чака в града.

– Виж какво интересно слънце.

– Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.

– Ще се окъпя… Дай бутилката… Какви са тия цветове по водата?

– Видя ли ги?… Тях може да ги види само този, който е спал до морето.

– Искаш да кажеш – с морето… Тази есен ще работиш ли?

– Може и да поработя… Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от морето?

– Добре. Тук ли ще носим материала?

– Тук. Решил съм да направя колиба в тази дупка… Трябва най-после да имам нещо собствено.

– Не ме разсмивай!

– Говоря ти сериозно.

– Слушай, защо не повикаш делфините?

– Остави тая работа…

– Сигурен съм, че можеш да ги повикаш.

– Никой не може да повика делфините.

– Никой освен тебе.

– Делфините са диви и никой не може да ги повика.

– Добре, да тръгваме за материал.

Писателят стана и прескочи няколко камъка. Глупавият тръгна след него. Прехвърлиха скалите и излязоха на пясъчната ивица – нататък се простираха все пясъци. Писателят вървеше напред. Глупавият го следваше на дистанция, разбрал, че му се сърдят сериозно.

Последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още един Isabell. Имаше много дъски. Някои от тях все още плуваха във водата, затова двамата се събуха. Слънцето се издигаше и ставаше все по-топло. Няколко пъти се връщаха да пренесат плячката до фиорда, нареждаха я върху скалите да съхне. Накрая, щом свършиха работата си, писателят проговори:

– Не можем да мълчим докрай… Обещавам, че няма да продумам повече за делфините.

Глупавият помисли малко:

– Можеш ли да се скриеш зад скалите?

Писателят го погледна учудено и се поусмихна:

– Мога.

– И без шум… Ще стоиш там, докато ти дам знак.

– Обещавам.

– Залягай!

Писателят предпочете да се изкачи на високия бряг, оттам се виждаше цялото море, беше му удобно да лежи в сухата трева и да се крие зад млечките.

Глупавият скочи на един камък във водата, изправи се на него и се обърна към хоризонта. По панорамния път мина камион. Изчака го да отмине. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв звук. Търпеливо направи това втори, трети, четвърти път… Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, които извъртяха почти час. Не знаеше колко пъти се бе разнесъл този звук през това време. Докато го слушаше, той се мъчеше да го оприличи на нещо – може би наподобяваше скърцаща кола, може би писък или радиосигнал. Никога не бе чувал подобни звуци.

Делфините се появиха внезапно. Стадото се показа на половин миля пред тях. Животните правеха огромни скокове. Неусетно, като си играеха във водата, те скъсяваха разстоянието до брега, ставаха все по-едри, вече се очертаваха муцуните им: най-странното беше, че писателят започна да различава техния смях; да, делфините се смееха, може би се радваха по свой, делфински начин, а глупавият махаше с ръце. Водата около стадото кипеше, в подножието на скалите морето се раздвижи и последва нещо много чудно – животните се запромъкваха във фиорда, заобикаляха плитките подводни скали, скупчиха се пред глупавия. Сега той приличаше на дете. Писателят се надигна още малко; понесен от любопитството си, ой искаше да види всичко, до най-малката подробност. Глупавият седна върху скалата и протегна напред ръка. Под магията на неговата длан делфините изпаднаха в лудост – буйно подскачаха в стремежа си да я близнат, близваха я, изтласкваха се един друг, бореха се за тази длан.

Накрая глупавият се изправи и каза нещо, което ги поукроти, макар че животните сякаш искаха да се поглезят още малко, та трябваше да ги смъмри на своя неразбираем език. Стадото бавно започна да се оттегля. Животните заплуваха обратно, поривите им гаснеха, движенията им се успокояваха, докато най-после синият морски простор ги погълна.

Писателят се изправи, напусна скривалището си и слезе при фиорда. Глупавият седеше върху своята Изабел. Пушеше. Писателят се приближи.

– Е, ще пишеш ли какво видя?

– Не! Нищо няма да пиша!…

– Защо?… Можеш. И без туй никой няма да повярва.

– Никой – съгласи се писателят. – Никой няма да повярва.

*** Оказва се, че за този сборник разказът „ДА СПИМ НА ОТКРИТО” е променен, включително и заглавието. Сменил се е погледът на Автора към света – и той решава да пренапише разказа си след близо 30 години. По-долу – новия вариант:

 

===============

 

 

T Р Я Б В А  Д А  С П И М  Н А  О Т К Р И Т О

– Хей, кога си пристигнал?

– На мен ли говориш?

– На теб.

– Тази сутрин.

– С автобуса ли?

– Много ли те интересува?

– Искам да говоря, разбираш ли, да си говррим. Искам да се познаваме.

– Така ли? Тогава защо не си ми казал досега?

– Не знам, аз съм глупав човек. Не ме ли виждаш как ходя по улиците?

– Защо не дойдеш при мен?

– Аз ли?

– Ела.

Този който си беше признал, че е глупав се премести заедно с чашата си при другия.

– Седни по-близо.

– Как така си сам?

– Какво значи сам?

– Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Пиете, смеете се. Сигурно след малко ще те нападнат,

– И да ме нападнат… ще останеш и ти.

– Няма.

– Оставаш и толкоз.

– Не, не, аз съм глупак.

– Не си толкоз голям глупак. Наблюдавам те.

– Защо ме наблюдаваш?

– Знам ли, не ми обръщай внимание.

– Не разбирам от писатели, но си ми интересен, макар че си слаб.

– Писател?

– Яд ме е, че си слаб.

– И мен ме е яд. Откъде знаеш, че съм слаб?

– Разправят… И си личи,

– Така ли разправят? Защото на мен разправят друго. И от какво си личи?

– Ти си муха без глава. Ще пийнем ли?

– Винаги. – Писателят надигна чашата. – Наздраве,

– Намрази ли ме?

– Мразил съм те винаги. Говориш с другите, а мен ме подминаваше. Презираше ме, признай.

– И ти ме подминаваше. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра, да те запитам най-после защо ме подминаваш.

– Мен ме остави, аз съм особен.

Глупавият остави чашата на масата. Хубавите му далечни очи го погледнаха от дълбочината на един непознат и странно объркан свят,

– Особен?

– Направо луд.

– А много ли си луд?

– Това точно не знам.

– Искаш ли да проверим кой е по-луд?

– Е, за теб съм чувал.

– Тогава да оставим тая работа.

– Не, ти не можеш да бъдеш по-луд от мен.

– Смятах, че ако наистина си луд, ще дойдеш с мен,

– Веднага!

– Веднага! – Погледът на лудия се изостри, – Знаеш ли къде?

– Където и да е. – Писателят подразбра, че оня рови в мислите му, искаше да изчопли нещо повече. – Де да знам къде, но ще дойда навсякъде.

– Много се силиш. – Лицето на този, който минаваше за луд, или, да си го кажем направо – местния идиот, бе леко брадясало, огледало на дълбоко залегнало в него бездушие, примесено с постоянно и весело лекомислие. – Можеш ли да преспиш на фиорда?

– Мога.

– Тогава да тръгваме.

Лудият изпразни чашата си. Писателят отиде при бюфета. Затънаха му нещо много тежко и сигурно доста важно, добавиха още към него, а всичко заедно влезе в изнамерен от бюфетчията синтетичен плик. Излязоха от заведението, глупавият издърпа багажа от ръцете на писателя, тръгнаха по улицата. Писателят трябваше да се отбие до квартирата си, може би взе още някаква подробност със себе си, но лудия не можа да разбере точно какво, видя само огромната шуба. Понечи да поеме и нея, писателят отказа решително, после се отби в магазина и купи цигари.

Когато напуснаха градчето следобедното слънце постопли добре гърбовете им.

– Виж го.

Лудият даде да се разбере, че става дума за морето.

– Кво ще му гледам.

– Тогава що си се затичал насам.

– Ти никога ли не работиш?

– Не знам, не си спомням.

– От какво живееш?

– Не знам… Може би не живея.

– Не ти ли се жени?

– За какво пишеш сега?

– Не е важно. Защо да говорим за тия работи?

– Ти питаш и аз питам.

– Аха.

– Пишеш, за да живееш, нали?

– Вярно ли е, че викаш делфините?

– За пари ли пишеш или за удоволствие?

– Така говорят за теб.

– Хубаво ли е да имаш пари?

– Хубаво е да говорят за теб такива работи.

– Сигурно имаш къща и жена, да, ти имаш жена, виждал съм я.

– Може би ще имам късмет, а?

– Макар че тук не идват често с жените си, – Лудият се раздразни, писателят се усмихваше недоброжелателно, – Според теб хубаво ли е или не е хубаво човек да разговаря с делфините?

– Оттук ли ще минем? – направи се на ударен писателя.

– Край лозята – отвърна лудият.

Всъщност влязоха между лозите, там се забавиха, направиха малко тараш, намерените зърна бяха поизсъхнали, но много сладки и понеже ги откриваха трудно, смятаха ги за скъпоценни. Шубата на писателя насъбра сума ти сухолявици, когато излязоха на пътя той ги видя, но не посегна да ги почисти, стори му се излишно и абсолютно ненужно в следобед като този.

Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите.  Лудият изчезна в една дупка и измъкна няколко големи дъски, пак от там придърпа предварително натрупана морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки. На това място вълните бяха изхвърлили още дъски и един сандък с надпис „Isabelle”.

Двамата насъбраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Лудият запали кладата, а писателят нареди по–влажните дъски и сандъка близо, да съхнат. Сандъкът не му са стори толкоз влажен, писателят седна на него. Лудият стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.

– Какво гледаш?

– Коя ли ще е тая Изабел, а?

– Я марка на сапун, я нещо за пиене.  Амбалаж… Обичаш да се правиш на ударен.

– Защо?

– Питах какво гледаш?

– Ела и виж, ако забележиш нещо, значи съм гледал.

– И от тук се вижда, че няма нищо.

– Тогава?

– Често ли спиш край морето?

– Когато полудея повече.

– Ще пием ли?

– Първо ти.

– Ела на сандъка, седни.

– Тая Изабел трябва да е била много красива… Наздраве!

– Така ли смяташ?

– Ще ми се да е така. Това име носят само истинските жени… Добре че се сега за ракията.

– Няма ли да ни дойде малко?

– Не вярвам.

– Ето ти цигари.

– За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и… Кеф ти ракия, кеф ти цигари,

– Слушай, с теб може ли да се говори открито? Защо дойдохме да спим тук?

– Казах ти, често спя тук,

– Как подразбра, че ще ме повлечеш ?

– Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?

– Колко?

– Броят се на пръсти,

– Какво от това,

– На теб ли да обяснявам?г

– Огънят цяла нощ ли ще гори?

– Защо не,

– И аз мисля, че трябва.

– Трябва да ни топли, иначе ще се вдьрвим

– И да топли, и за друго.

– Не те разбрах.

– Разбра ме.

– Ти все за туй ли мислиш?

– Да.

– Как можеш да допуснеш такива глупости?

– Но огънят ще гори през нощта, нали?

– Знаеш ли кое е най-лошото когато хората спят на открито?

– Подай.

– Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.

Писателят го погледна над етикета.

– Могат да разговарят.

– За какво?

Писателят върна бутилката в протегнатата му ръка.

– В светлината на огъня надписът е по-красив.

– В светлината на нощния огън и човекът се разкрасява. Знаеш ли, че и те стана по-красив? Заприлича на добър писател. Наздраве.

– Напиваш ли се?

– Еее!…

– Някой ден ще ти дам нещо, сега вече ме амбицира да прочетеш две-три изречения.

– Остави тая работа. Ракията е сладка. – Отпиваше леко, ритуално, по настръхналата му възбудена кожка се долавяше инстинктивното оживление на поканения в топъл дом скитник. – Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек?

– Който може да спи на открито,

– Ще напишеш ли тая история?

– Ще те ударя.

– И никой няма да ти повярва?

– Кое точно не е вярване?

– Че двама души спали край морето през октомври, ей така, заради самото спане.

– Докога ще стискаш бутилката.

Лудият побърза да му я подаде,

Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на пламъците. Морето се повдигаше бавно между оковите си. Писателят го усещаше как набъбва и как се отдръпва с дъх, напомнящ отчаяние. От водата идеше топлина. Полъхът от към сушата бе сякаш по-хладен. Морската трева върху дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се, отпусна се на дясната си страна. Топлината на огъня отново го удари в гърба. С лицето си усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше лудият. Мидените черупки под дъските се трошаха и пееха. Наоколо се издигаха тъмните привидения на скалите, само по посока на морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цялата нощ трябва да се върти като на скара – ту гърбът, ту лицето към огъня, От време-навреме трябва и да става, да мята дърва върху жаравата.

За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – другият бе поддържал пламъците. Щом отвори очи, видя го да седи върху „Isabelle”.

– Добро утро.

Писателят изръмжа нещо неразбираемо, но важната част на думите му се оказа по-ясна: – Да му ударим ли по глътка?

– Има ли още?

– Изабел ще каже.

Лудият бръкна в сандъка.

– Има.

– Изабел ще ни даде и малко хляб.

– Ако искаш ще препечем филийки.

– Имаш ли нож?

– Да навадя ли малко миди? Има ги на плиткото – бъркаш само до лакти,

– Ще ти помогна.

Откъртиха май повече отколкото им се полагаше. Изтеглиха най-едрата жар настрана, наредиха мидите върху нея, те се отваряха като макове, част от водата им изтичаше върху въглените и съскаше; ухаеше на миди, препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета.

Когато се нахраниха, лудият стана малко неспокоен, той чакаше нещо като оценка, но писателят си мислеше май за свои си някои работи.

– Какво ще кажеш?

– Да пием без да си викаме наздраве.

– Ами, да,

– Какво имаш да вършиш днес?

– Както винаги.

– Нищо, нали?

– Правя каквото си искам, а нямам нищо за правене. Смешни са ми всички дето имат да вършат нещо.

– Какво ще кажеш, ако прекараме и деня тук?

– Само да искаш, и ако никой не те чака в града.

– Виж какво слънце!

– Днес ще бъде топло, ще се напечем, ако ти стиска – ще се окъпеш.

– Така съм намислил. Дай! – Писателят прегърна бутилката. – Какви са тия багри по водата?

– Видя ли ги? – лудият се ухили. – Тях може да ги види само този, който е спал до морето,

– С морето! – Огледа без да има защо еднолитровата бутилка. Беше останало малко на дъното. Питаше се дали оня знае за втората бутилка и си отговори, че знае, на лудия май му бяха известни много работи. – Тази есен ще поработиш ли?

– Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от бурята?

– Тук ли ще го пренесем?

– Решил съм да скърпя колиба в тази дупка. Трябва най–после да имам нещо собствено.

– Смях в залата.

– Говоря сериозно.

– Защо не ги повикаш?

– Да отворя ли другата?

Писателят се усмихна не само за себе си, постара се да бъде разбран. Лудият обаче остана студен като камък, но тръгна и изрови бутилката от пясъка.

Отвори я, подаде я па истинския ѝ собственик.

– Тях никой не може да ги…

– Освен тебе!

– Те са диви бе, човек! Всичко за тях е лъжа, измислица, вие ги създадохте, искахте си ги и си ги измислихте.

Писателят се изправи и прекрачи няколко камъка. Лудият го последва. Прехвърлиха зоната на скалите, слязоха на широката пясъчна ивица – нататък се простираха все известни плажове. Писателят настойчиво вървеше напред. Лудият крачеше отзад, стараеше се да спазва някаква дистанция, знаеше че му се сърдят.

Изглежда, че последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още една „Isabelle”. Дъски много, някои от тях все още киснеха във водата. Няколко пъти им се наложи да се събуят. Слънцето се издигаше, ставаше все по-топло. Пренасяха плячката във фиорда, подреждаха я да съхне. Накрая, щом свършиха работата, писателят проговори:

– Не можем да мълчим докрай.

– Добре де, какво искаш?

– Обещавам да не отроня дума по въпроса.

– А можеш ли да се скриеш зад скалите?

Писателят го погледна учудено, лицето му просветля.

– Мога.

– Ще кротуваш, докато ти дам знак.

Писателят предложи да се изкачи на брега, позволиха му, там изчезна зад млечките, виждаше цялото море, а в сухата затоплена трева се лежеше удобно.

Лудият се покатери на най-високата скала, изправи се и се обърна към хоризонта. По панорамния път профучаха камиони. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв труден за изпълнение звук. Търпеливо повтори, потрети и задържа така. Звукът, който наподобяваше скърцане на биволска кола, затрептя над гладката повърхност, повърхността на водата пъстрееше като тигрова кожа. Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, те извъртяха около час, беше станало особено приятно, почти горещо, природата бе поела майчински лудия в прегръдките си и му се радваше. Той се оказа повече отколкото трябва настойчив – скърцаше, скърцаше, с ръце край устата, приличаше на вестител и растеше, растеше, издигаше се към небето.

Писателят слезе бавно до водата, съблече се и потъна в прохладната ѝ бистрота. Поплува малко, излезе и махна към вестителя.

– Видя ли ги? – провикна се от скалата лудият.

– Да – извика писателят.

 

===============

 

 

С В Е Т Ъ Т

 

Всяка изтекла минута го убеждаваше, че не бива да съжалява, задето се бе отклонил от групата и сега скиташе в неизвестното. Вече откриваше нещата сам и повечето пъти му се налагаше да гадае. От североизток подухваше прохладен слънчев вятър, къщите, хотелчетата и магазинчетата за сувенири искряха, градчето блестеше като скъпоценен камък върху гръдта на планината, а долу, много ниско и далече вдясно, с ранна пролетна радост, неуверено сияеше частица от Йонийско море. В залива лежаха няколко парахода и всичко бе тъй внезапно, така съвършено, че самоотлъчилият се от групата свали очилата си, прекъсна видението, потъна за малко в мъгла и накрая върна очилата на очите си с увереността, че се е излъгал, че такова нещо не може да бъде, но корабите се върнаха по местата си, планинската височина се изрази повторно, а градчето затрептя с тишината си, с двете си улици, безкрайния низ от туристически автобуси по паркинга и отделни лутащи се като него самотници или самотни двойки, които зяпаха ту към планината, ту към залива и не можеха да се нарадват, че са попаднали в това зашеметяващо сборище на оракули и история. Освен двете успоредни улици, други сякаш нямаше, имаше стълбища, ставаше въпрос само за изкачване и слизане, такава, изглежда, бе съдбата на местните хора – да се катерят към жилищата си и те се катереха къде с краката си, къде с магарета. Самоотлъчилият се от групата тръгна по стъпалата, срещна скромно облечени мъже и жени: кой знае защо, започна да ги поздравява, а те му отвръщаха с готовност и пак магарета; всекидневието на градчето си течеше а̀ко и да се наричаше Делфи, въпреки неделния ден, въпреки туристическия бизнес и натъпканите със златни накити магазини, останали под него, при хотелите.

И колко много кич! А колко хубаво! Животът е немислим без своя кич. Ето и сега, стените са нашарени по най-преднамерен начин с черти и букви, смешно нарисувани чаши, дори една луна, чийто край е захапан от дулото на бутилка, върху която е написано „уиски“ на английски, сгрешено, разбира се, една буква липсва и тя е прибавена с друг цвят, изглежда, от някой весел турист. Всички Тулуз-Лотрекови шарки тук ти говорят само едно – че в този дом се намира нещо като кръчмичка. Защо пък да не влезе тъкмо в такова нещо? Той се вмъкна и потъна в смехотворна обстановка, но макар че всичко вътре беше по детски наивно, сервираха му точно туй, което си пожела – чаша студена рацина, вино с мирис и вкус на благородна смола. Голяма тигрова котка играеше с двете си тигрови котенца, върдаляха се в бяло слънчево петно, а мъжът и жената, собствениците на това предприятие, се разговаряха високо някъде в кухничката. Звънтяха чаши, шуртеше вода. Виното разтвори сърцето на посетителя, той се почувствува щастлив, дълбоко в съзнанието му покълна оптимистичното чувство, че се намира точно на мястото си, че именно, ако се говори често за света, това е то светът – планината нагоре, заливът надолу и  встрани, чашата пред него и… влизащата жена.

Може би скандинавка, може би на четирийсет, тънка и висока, е широко, отворено лице, по което като светлина бягаха хиляди дребни бръчици. Бръчиците красяха лицето ѝ, правеха го драматично, над него пламтеше чиста и гъста синкавобяла коса. Като видя котките, жената приклекна до слънчевия лъч и взе малките в ръцете си. По опънатия ѝ бял панталон премина токът на коравите ѝ километрични крака. Котката майка я изгледа с меланхолични диви очи. „Това, което обичам в котките, е тяхната омраза”, каза жената. Може би думите бяха отправени към него. Във всеки случай тя не му каза нищо повече, нацелува животинчетата, върна ги на майка им и се оттегли при най-отдалечената маса. Поръча си уиски, не поиска нито лед, нито дяволи за разреждане, само огледа заведенийцето, запали цигара и когато се попремести към слънчевата част на масата, той видя, че под спортната ѝ блуза напират малки мъдри гърдички, които сякаш му казваха, че не са жадни нито за погледи, нито за опипване.

Повика собственика, за да си плати, очите на собственика гледаха към финансовия резултат на живота, под тях носът им служеше за дишане, а мустачките под носа кой знае за какво. Докато плащаше виното си, самотният човек, който се бе отлъчил от своята група, склонен да разсъждава повече, отколкото трябва, си помисли за миг, че цялото това неописуемо с обикновени думи градче се състои все от такива хора, и какво? Какъв е в крайна сметка резултатът? Кое е по-важно – къщите с планината и заливът, или хората? Какво от туй, че планината беше загадъчна, че Йонийското море поглеждаше с едно оченце към нея, че в древността тук се е подвизавал оракул, че наоколо има декоративни останки от тиранични храмове – тук гъмжи от хотелиери, гостилничари и златари, те се смесват с природата, една магма, от която се възхищават всички, и тогава къде му е смисълът, защо трябва да му се възхищаваме?

Виното го караше да мисли така. Той се изкачваше все по-нагоре, виждаше нови къщи и накрая откри трета улица, на тази трета улица слухът му долови черковно пеене, обърна се наляво и съгледа храм, Беше се озовал в задната му част, но богослужението кънтеше силно, отчетливо. Когато заобиколи храма и се озова пред лицето му, той се ухили – високоговорители. Влезе в сградата и потъна в полумрака ѝ; горящи свещи затрептяха пред очите му, старозаветни хора седяха в двете страни на залата – мъжете отдясно, жените отляво, всички облечени празнично, всички притиснати от богослужението. Внезапно се сети за майка си, за баща си, пусна десет драхми в касичката, взе две свещи и ги запали. „Сине, много те моля, когато умра, запали по една свещичка за мен и баща ти някъде, някога; бъди спокоен, ние ще видим отгоре това и ще ти благодарим.” Когато запали свещите и се оттегли, в очите му блъвна сълза, беше си спомнил и за баща си, и за майка си и си помисли за другата измама: взаимоотношенията родители – деца. Стоеше прав, слушаше пеенето, отначало помисли, че е записано на лента, но като се огледа, видя в един кът пригласящите на свещеника. Тогава си помисли за свещеника. Боже, в каква бъркотия живеем! Трябваше да стои и да слуша, чашата вино щеше да се размие в кръвта му до последната си капка и нещата отново можеха да заемат местата си.

Ето че влезе и скандинавката, с нея станаха две бели петна в храма, съвсем драстични, почти всички богомолци се извърнаха и ги погледнаха. Стори му се, че скандинавката се олюлява, но от нея се излъчваше странен мирис на далечини, на рутина, на зряла красота и на него му се прииска да се приближи към ръката ѝ, да я погали.

Излезе от храма, бунтът му се утаяваше, той си каза, че всеки човек поотделно е глупав и неприятен, но всички хора взети заедно са мъдри и нравствени, че народът с планината дава добра сплав, че народът с морето дава добра сплав и че в крайна сметка все пак има смисъл, и ако сега той се е отделил от групата си, може би е сбъркал, групата е видяла древните развалини, за които ставаше дума в проспекта на Балкантурист, а той не ги видя, вместо това видя малките саможиви гърди на една висока залутана уиски-мем, а малките саможиви гърди на въпросната уиски-мем едва ли могат да се мерят с древните развалини, с планината и със заливчето на Йонийско море, в което лежат параходи.

Бавно се спущаше надолу и ето че навлезе в улицата на богатите златарски магазини. Въпреки неделния ден всичко бе отворено, всичко, и той можеше да влезе, да посочи най-скъпото украшение във витрината, което струва колкото два мерцедеса, и да го купи, ако принадлежеше към богаташите, които можеха да си позволят този каприз. Това го накара да се замисли за богаташите. Какво, беше ли в крайна сметка щастлив Онасис? Беше, разбира се; който смее да твърди обратното е лицемер; Онасис е бил един щастлив човек, всички богаташи са щастливи хора, по-щастливи от всички бедняци.

Групата му се трупаше до автобуса, той влезе и зае мястото си до прозореца, отсега нататък се превърна в единица от общата бройка, моторът запали, трябваше му малко да загрее, преда да подгони километрите. Най-после каросерията се заклати, преди да тръгне, и в същия момент някой почука отвън. Беше скандинавката, Тя постави длан върху стъклото, показваше ръката си. Той извика и скочи на крака. Искаше да спрат, молеше се, но автобусът набираше скорост, ръката от стъклото изчезна, скандинавката тичаше известно време успоредно с автобуса, той викаше ли викаше, другите го гледаха учудено, не го разбираха, той го удари на молба и накрая зарева яростно, което отначало предизвика допълнително учудване, а носле гръмогласен смях.

 

===============

 

 

О Т Б Р А Н А Т А   Н А   С П А Р Т А

 

Той имаше собствена мъртва котва в акваторията на ветроходната база, сред воняща мътна вода, където се изтичаше мръсният канал на града. На тази котва, на сто метра от брега, завързваше своя “Мародер” – някогашна спасителна лодка на презокеански параход, чудесен велбот: осем и половина на два и половина метра. Двигателят на велбота беше дизелов. Собственикът му се гордееше много с просторната кабина и продълговатите илюминатори с перденца. Ще кажете, що за име на плавателен съд, защо пък мародер? Там е работата, че едва след като името бе нанесено в регистрите на пристанищната инспекция, а художникът го измайстори по бордовете, чак тогава собственикът разбра, че този, който се бори с биковете, не се нарича мародер, както е смятал, а матадор, но махна с ръка и заяви: пък аз да не съм нещо друго? Така остана позорното име на лодката, което, според желязното правило на традицията, прикачиха и на него.

Тази сутрин Мародера пренесе веслата в малката помощна лодка, загреба и се отправи към велбота. Прехвърли на него няколко дини, туба с вода и една чанта от панамериканските въздушни линии. В чантата имаше хляб, домати, сирене и пет пакетчета “Арда. Запали мотора, отвърза голямата лодка от шамандурката, привърза към нея малката и се отправи към открито море. В безслънчевия октомврийски ден морето и въздухът бяха меки, водата край бордовете се огъваше като клей. Половин час след потеглянето той успя да мине зад острова, опиянен от скоростта си, но там стана нещо, което го забави; там той спря и започна да съзерцава стадо делфини. Опита се да ги заговори. Делфините мълчаха упорито, един от тях едва не отърка десния борд, но никой не пожела да проговори, макар че Мародера им наприказва сто и две неща, като не забрави и да им се извини от името на човечеството; между другото упрекна ги и в неучтивост, а на края и в липса на проницателност, защото ако биха били по-проницателни, щели да разберат колко много обича той делфините и рибите, изобщо – всичко, което живее в морето, дори медузите. Верни на поведението си, делфините продължаваха да мълчат и Мародера им заяви, че те не са никакви интелигенти на животинския свят и че ако минават за такива, това трябва да се сметне за още една заблуда на човечеството, което всъщност, откакто се помни, живее в непрекъснати заблуди. Когато стадото се стопи в далечината, Мародера запали повторно мотора и се понесе по пътя си. Към девет наближи градчето, но вместо да влезе в пристанището като хората, той заобиколи вълноломната стена и хвърли котва в заливчето сред скалите. Котвата влезе плавно в дълбоката вода. Щом се убеди, че всичко е о’кей, Мародера седна при кабината си и разряза първата диня. Не прояви лакомия, изяде само четвърт от нея. Ядеше и разглеждаше къщите над скалите.

Две години не беше идвал насам, за тези две години старовремските дървени къщи бяха пометени. На техните места се издигаха съвременни жилищни фасади с веранди, балкони и тераси. Една от терасите му хареса особено. Там имаше жена. Другите тераси бяха пусти и сякаш мъртви, тая биеше на очи с присъствието на млада жена, която шеташе по нея. Прибра динята под седалката и понечи да хвърли корите в морето, но се отказа. Наблъска ги в кофата и започна да се съблича. Жената беше много млада и много руса, а тези качества той ценеше особено. Пушеше и се събличаше спокойно. Към това зовеше спокойствието на деня. Гол до кръста, той се сети нещо, наведе се през борда и пипна водата. Мòре, не беше толкова топла! Прибра се в кабината, махна панталона, събу долните си гащи и обу бански гащета. Тя е сама, помисли си Мародера и излезе от кабината. Младата жена побърза да изчезне в къщата. Малката, не те ли е страх в това голямо учреждение, а? На твое място ще загина от страх… Ти какво си застанал тука, право срещу мен? – запита жената от дълбокия лабиринт на къщата. Той седна и запуши. Тялото му излъчваше здраве и красота, известно тяло, наградено на две поредни Нептунови тържества, но вече готово да напълнее – под гръдния кош се зараждаше нещо като коремче. Не бързаше. Цигарата му се услаждаше винаги – и преди, и след гмуркането. Щом я допуши докрай, облече стар вълнен пуловер, постави маската и налапа шнорхела. Преди да скочи, зърна красавицата, която изнасяше пластмасов леген на терасата. Тази пък не позната лодка какво ли търси тук? – запита тя. Мародера, който вече набираше дълбочина, отвърна: ще видиш ма, кукло, не бързай и ще разбереш какво търси тази стара лодка тук. И докога ще стоиш под моя дом, а? Ами, де да знам, зависи. От кого? – запита тя. От тебе, отвърна той… Дъното, по което шеташе, му беше познато до втръсване. Долу лежаха няколко обширни, плоски скали, между които се въдеха дънни риби – добро място за лов на попчета с лодка. Оловото и куките можеха да падат леко върху гладката скална повърхност. Легнала сред ливадата от водорасли, белезникавата стръв се забелязваше отдалеч. Тук се въдеха по-дребни парчета. Рибарите предпочитаха това място само в краен случай, когато не можеха да отидат другаде, защото дъното беше истински капан за котвите им.

Ето едно въже! Мародера го улови и тръгна по него. То го заведе при щока на котвата. Натисна го. Напразно. Не се поддаде, бяха се затегнали двата рога. При това положение котвата никога не би могла да бъде изтеглена вертикално и рибарите правилно са я прежалили, заедно с тринайсетина метра въже. Голям зор са видели те, доста са се мъчили, такава котва не се оставя лесно. Кислородът в гръдния му кош свърши. Мародера се устреми нагоре, без да изпуска въжето от ръката си. Изскочи над водата и шумно глътна въздух. Морето го бе изхвърлило като зряла череша кокичката си. Господарката на терасата гледаше право към него. Той ѝ се ухили под стъклото на маската. Бях малко на дъното, кукло! Точно единайсет метра дълбочина! Мъжът ти да се убие – не може. Ти била ли си някога там? Дъното е много хубаво нещо и ако си послушна, някой ден ще те заведа. Ръката му държеше края на обраслото с ракушки въже. Но като заплува към лодката, разбра, че тая работа няма да стене – въжето не достигаше. Като е нямал акъл в главата, трябва да го пусне отново на дъното и да го вади повторно. И всичко заради тази там, на терасата. Кукло, не видя ли какво направих? Заплеснах се по тебе и слязох на долния етаж без помощна връвчица. Мародера се опита да запомни мястото на котвата и се качи в лодката. Свали маската, съблече пуловера и се отпусна върху седалката. От опит знаеше, че първото спущане е винаги най-резултатно. Отсега нататък всяко ново отиване до дъното ще бъде по-краткотрайно. Ръмеше едва забележимо, приятно време, може да се каже – негово време: в подобен ден да седнеш край масата, че да не станеш. Но за спущане под вода – не, няма видимост. Облече шубата. После измъкна всички въженца с всички разноцветни пластмасови топки, определени да играят ролята на шамандурки. Грабна жълтата топка, хвърли я във водата и като бутна шубата на сухо в кабината, скочи повторно към дъното. Лесно откри въжето на котвата и ловко привърза към него връвчицата на шамандурката. Сега вече мястото на трофея бе набелязано. Имаше достатъчно кислород и тръгна към котвата. Но и повторното съприкосновение с нея го убеди, че няма да бъде лесно. Изскочи на повърхността и шумно налапа въздух. Когато успокои дишането си, Мародера погледна бегло към терасата, не видя нищо, пое отново въздух и този път се спусна право към котвата. Да, тя беше залостена яко и само няколко дръпвания надолу можеха да оправят работата. Започна да дърпа надолу. Нещо запука в ушите му – рогчетата късаха връзката си със скалата и се освобождаваха от леговищата си; тригоната се трошеше, а морският мъх се късаше. Тази котва му осигуряваше двайсет или трийсет лева, зависи на кого ще я продаде. А пипне ли някого от онези с яхтите, нищо чудно да откопчи и четирийсет. Изскочи на повърхността щастлив. Кукло, донесе ми късмет, знаеш ли? Тя простираше пране. Той изброи три нежни пликчета и един чорапогащник. В мрачния ден косата ѝ светеше като слънце, пък и лицето ѝ светеше, но най-силно се натрапваше нейният бюст. Макар и под блузката, той светеше по-силно от всички слънца на всички вселени, взети заедно. Главата си залагам, че е сама! Сама е в цялата къща и дълго време ще бъде сама, цели месеци, и да ми отрежат ушите, ако не е бременна. Такива ги напомпват и ги оставят да перат, докато мъжете им направят валута по траулерите. Че как се оставя подобна сексуална империя сама на терасата, а? Макар че терасата е скрита за погледите на града, ето, намери се един пират да нападне откъм морето!… Сърцето му изравни ударите си, дишането му се успокои. Вече можеше да направи третото спущане към дъното, но защо не опита чрез издърпване на въжето? Качи се на лодката и започна да тегли. Невъзможно. Трябваше да скача наново. Този път се озова зад котвата и започна да я изтегля надолу, после рязко нагоре. Щокът се освободи. С последни усилия изнесе цялата котва върху скалата и драсна нагоре. Струваше му се, че ей сега ще се пръсне на парчета под водата и от него няма да остане следа, или пък ще остане един бездиханен труп, който ще скита цяла зима по дъното на морето и влачен от теченията, ще изскочи чак през късна пролет, когато се стоплят водите, за ужас на гларусите, при някой пуст плаж. После гларусите ще свикнат и спокойно ще пощят перата си до него. Представяш ли си – лежиш наполовина във водата, а гларусите се пощят спокойно край теб или се любят… и цвъкат… Не само въздух нямаше в тялото му, нямаше и топлина. Дънните пластове на водата бяха студени, дявол знае какво щеше да става тази година, сигурно зимата ще настъпи рано.

Мародера заплува ускорено към лодката. Преметна се на палубата, захвърли маската, махна пуловера и се набута в шубата. Ръмеше. Ах, как се нуждае сега от едно жарко слънце, да го напече, че да разтопи чак бъбреците му. Но ръмеше. През рехавите облаци дифузираше далечна слънчева светлина. Императрицата си беше на сухо, вътре,  в някоя от залите на двореца, движеше се достойно сред стотиците накупии от Гибралтар и Халифакс, същите накупии, които украсяват стаите на съседните къщи, на всички домове в градчето: от покривките за легла до сувенирните коралови късчета. Макар че горните етажи на палата бяха пò шик, чудно защо, императрицата обитаваше само долния етаж. Горните са за чужденците, извика Мародера. Там са многото легла и фаянсите. Може да си хубава, може да приличаш на императрица, но си най-обикновена хотелиерка! Разбираш ли?… Той се прибра в кабината… Камериерка си!… Тя излезе отново на терасата с вид на жена, която не се интересува от това, че пред къщата ѝ е закотвена лодка…

Въженцето на шамандурката измъкна на повърхността въжето. Той го хвана. Изработено от синтетични влакна, това въже можеше да издържи тежестта на всяка котва. Тази, която идваше нагоре, сега напущаше дългогодишното си леговище и се връщаше в сухия свят. Физическото напрежение раздвижваше мускулите и кръвта на Мародера, тялото му бавно се загряваше. Както бе предположил, котвата се оказа фабрична изработка, адмиралтейски тип, от ония, които ги имат яхтклубовете. И никога по-малко от трийсет лева… А градчето сякаш е изградено повторно – всички къщи са нови, изглежда, че жителите му наистина са фрашкани с пари. Ами да, те продават бяла чаршафна площ – всяка нощ по два лева на чаршаф… А ти ма, кукло, вместо да спиш горе, на огромно легло, най-малко четири декара, спиш долу, в кухнята, за да инкасираш повече! Язък ти за красотата! Ако си моя, няма да позволя. Никога!… Тя се появи отново на терасата и за миг му се стори, че не е бременна. Ако не е бременна, то мъжът ѝ е тук. А може и да не работи в океана. Може да е в бакалията или зеленчука. Да, май че не е бременна. Но подобни красиви жени ги взимат главно океанджиите… Ами ако тя няма нищо общо с тази къща? А? Представи си, че е нещо друго, да речем – нещо, което се явява по терасите и само дразни моряците? Ами ако е богиня? Тази нежна кожа и тази руса коса не може да имат нещо общо с града, който е пълен с продавачи на чаршафни площи; неземно хубав град, населен с камериерки и камериери. Тя не може да бъде камериерка. Ако беше такава, щеше да бъде бременна. Защото кой океанец ще остави камериерката си така, ако не е бременна? Богиньо, извика Мародера, бременна ли си, или не? Тя поливаше цветята. Не съм бременна, отвърна камериерката и отново се превърна в богиня. Това накара ловеца на котви да влезе в кабината. Тук той смъкна шубата и измъкна своята жълта хавлия. Виж каква хавлия имам, рече той и влезе в нея. Беше се затоплил задоволително, беше изпушил две цигари. Русата богиня изтърсваше някакво чердже. Мародера палеше третата цигара. Тя изтърсваше черджето настрана от пликовете и чорапогащника. Виж каква хавлия имам, рече Мародера. Освен шубата!… Сега тя изтърсваше малко килимче, от тия, дето се постилат пред леглото. Морето спеше кротко под краката ѝ. Крака или нозе, а? Кажи ма, богиньо, какво носиш долу, крака или нозе? Защото знам, че краката са само за хората. Виж ма, виж каква хубава хавлия имам! И какво тяло!

Мародера хвърли хавлията и остана по гащета. Той не скри хавлията в кабината, нямаше смисъл, вече не ръмеше. Взе маската и шнорхела. Изправи се на седалката и стоя дълго така. Богинята трябваше да се увери, че тялото му е наистина забележително и ненапразно е печелило конкурсите за Аполон на плажа. Виж как скачам в студената вода и слизам на дъното, където търся котви, рече Мародера. И допълни: защото съм горд и никога няма да продавам чаршафни площи. Той скочи във водата. Но тя, заета с работата си, не видя нищо. Нищо не видя ти, мислеше си Мародера на път към дъното. Язък! Край него се полюшнаха две медузи, по скалната ливада пробягаха попчета. Ето го второто въже. На другия му край има котва… Да. Четирирожка. Заварявана от четири извити железа. Лапите са прибавени допълнително. Тези цепнатина е истинска гробница на котви. Преди две години в същата дупка откри котва-красавица, за която му броиха двайсет и пет лева. Студено е, въздухът се изчерпва. Хайде, нагоре!… Богинята чистеше ориз или леща. По-вероятно – ориз. Тя седеше зад масата и пощеше тавата. Мародера подиша известно време над водата, напълни гърдите си и се гмурна. Този път обходи перваза на канарата и го проучи. Нищо. Лапини, лапини, лапини… И малки медузи, като брошки, а тук-там плавно се придвижват абажурите на родителите, които дори не подозират, че дребосъците са техни деца. Друго – нищо. Отново нагоре!… Богинята продължаваше да чопли тавата… Отново надолу!… Този път проучи другата страна на канарата и точно когато се отчая, намери нова четирирожка… Отново нагоре!… Бързай, Мародер! Ще се пукнеш… Богинята не го и погледна. Той бе изпръхтял силно, ала тя не вдигна поглед от тавата. Бъррр! Студено – извика той. Никакво внимание. Какво студено море! На нищо не прилича! Заплува към лодката и този път трепереше не на шега. Вмъкна се в кабината, смъкна гащетата си, облече първо хавлията, а върху нея – шубата. Дори не мислеше да се показва така опакован и треперещ навън. Отвори бутилката с рома. Пи две глътки. После още две. Това му позволи да захвърли шубата. Вече не трепереше. Запали цигара и излезе на седалката. Бледа слънчева светлина се мъчеше да стопи облаците. Кукло, ако ми паднеш между лапите, ще те удуша, да знаеш, и ще те целувам мъртва, но моя! Добре да го знаеш, на никого няма да те дам! Като поскача малко на седалката, той хвърли хавлията и отново надигна рома. Куклата остави тавата настрана и вдигна един голям кухненски нож. Доматите бяха измити и тя започна да ги реже. Чак сега Мародера забеляза, че в единия ъгъл на терасата върху котлон бе поставена тенджера. Жената наряза доматите, остави ги настрана и изсипа съдържанието на тавата в тенджерата. Богиньо, домати с ориз ли готвиш? Да, в ранната есен жената продължаваше да прекарва дните си на терасата. Тук е пренесена цялата кухня. Ами, разбира се, помисли си Мародера, цяло лято сте давали и кухненското помещение под наем! Достатъчно се е гмуркал. Още три котви му бяха вързани в кърпа, ще ги извади следобед, тогава може да грейне и слънце. Тя не беше бременна. В никакъв случай. Значи, по обед трябва да дойде този, който ще я направи тепърва бременна, за да замине. Тя готви за него, двамата ще седнат на терасата и ще се нахранят. Кауза пердута! Безсмислено е всичко останало. Лягай, Мародер, поспи си, стопли се, а после ще отидеш в казиното да се наплюскаш. Днес имаш четири котви, осемдесет лева, заслужава да обядваш в казиното. Той облече ризата си, обу панталон, дори обу и чорапи, защото още потреперваше въпреки рома. Това не е истински ром, мислеше си Мародера, ако е истински, ще го сгрее за минута, поне така беше чувал, че ставало другаде. Например в Джамайка. Пусна си музика и заспа. Няколко пъти в полусън дочу как дъждецът потропа по покрива на кабината. Когато се събуди, усети тялото си затоплено, отпочинало и гладно. Погледна часовника – четиринайсет часа. Бързо излезе вън. Императрицата обядваше. Абсолютно сама. Наоколо светлееше. Макар че слънцето продължаваше да се крие, беше топло, морето спеше дълбоко и изглеждаше мътно. Тя се хранеше по начин, който не подобава нито на богиня, нито на императрица – ядеше като човек, нетърпеливо предвкусвал гозбата. Нещо у нея му се стори променено, например косата. Освободена от превръзката си, тя падаше над раменете и дори пред лицето, беше дълга и права коса, достойна и за императрица, и за богиня. Нещо му подсказа, че прическата е променена заради него, заради присъствието на неговия флот в залива. Кукло ма, ти се храниш нарочно на терасата, а? И нарочно си дала свобода на косата си, нали? Чакай, преди това носеше ли рокля? А? Май че не носеше, а сега си с рокля. Поне си махнала престилката. Сега раменете ѝ бяха открити, оттам започваха дълги бели ръце, достатъчно дълги, да стигнат до най-отдалечените кътчета на терасата, да вземат каквото си искат, дори ако се протегнат над морето, спокойно могат да погалят Мародера по косата. Става все по-интересно, извика той, аз съм тук, а ти си там и става все по-интересно, извика той. Ти си на сушата, а аз във водата, но те виждам като на кино, императрице, сама, в стоте стаи на самотния дворец. Заедно с косата си. С дългите си ръце. И със скуката си. Може би месеци не си виждала мъж. Може би зад теб няма нищо, а? Не знам защо, но ми се струва, че целият град зад гърба ти е мъртъв, да, ма Кукло – страшно прилича на мъртъв. И само ти си жива, само ти му даваш живот, там, на терасата, по-руса от русите, по-красива от красивите.

Мародера извади продуктите си на пейката и се постара да приготви един колкото се може по-естетичен обяд. Както ме виждаш, аз съм цар! – извика той. Пътувам с къщата си, където ми скимне, спирам, където искам, спя. Всички заливи са мои, не съм нито работник, нито чиновник, нито продавач – свободен съм и се прехранвам с плодовете на дъното. Ако искаш да те уважавам, напусни стоте стаи и ела в кабината ми. Ще те закарам на хоризонта, където морето и небето се взимат безшумно…

Той режеше домати, ножчето му беше остро, доматите мигновено се превръщаха в розетки или по-точно – в четирилистни детелини, а сокът им блестеше, доколкото някой може да блесне пред красотата на императрицата. Мародера разположи розетките върху пластмасова чинийка. Ще те целувам и в кабината, и навън. Ще отидем навсякъде. Стига, отвърна тя и се изправи, тъй като трябваше да си сипе още манджа. На кого ги разправяш? Това са измислици, тези неща не съществуват. Повярвай, рече той – зиме, лете, в пек и мраз, винаги, при всички обстоятелства, ще бъдем заедно, ще вадим котви и ще живеем като волни гларуси. Не, отвърна тя и понесе пълната чиния към масата, аз имам сто стаи, балатуми-малатуми и три бани с фаянси, разбираш ли? Разбирам, отвърна той, като нарязваше сиренето, но колко по-добре е вместо балатуми-малатуми да скитаме по водата и да вадим котви от дъното. Ами ти, както си руса ма, кукло, знаеш ли колко добре ще си паснеш с водораслите? Представяш ли си кво става, като се промушиш между тях? А? Знаеш ли, или не знаеш? Стараеше се да реже хляба тънко, изящно. Императрицата ядеше. Ще се промушваш между водораслите, а белият ти крак ще се мярка между рибите като светкавица, разбра ли? Разбрах, отвърна тя, както ядеше домати с ориз, но не ми харесва. На мен ми харесва тук. Ние се съсипахме, докато построихме тази къща, и сега трябва да чакам мъжа си, който ще донесе валута и много неща за обзавеждане от топлите страни. И само с него ли? – изкрещя Мародера. Само с него, изкрещя богинята. И защо си застанал срещу мен? Тя обираше чинията в движение, отправила се да си досипе още ядене. Подвоуми се, сипа си само две лъжици и се върна на масата. Мародера набождаше бучките сирене на върха на ножчето и ги поднасяше галантно към устата си, макар че пукаше от глад и можеше да изгълта цялата софра за две секунди. Ще стоя цели дни срещу теб, отвърна Мародера, цяла вечност, докато те подчиня на волята си. Какво ще ме правиш? – попита внезапно тя. Бе, ти ела и ще видиш какво ще те правя. Нали щеше да ме водиш уж на хоризонта? И на хоризонта ще те водя, и зад хоризонта, където искаш ще отидем, само ела. Махай се, извика тя. Не, аз няма да се махна, ще стоя и ще вадя котви пред очите ти. Цял живот ще вадя котви, ще ги превръщам в брошки и ще ги окачвам по бюста ти. За теб е важен само бюстът ми, така ли? Е, не чак, но е доста важен, всичко у теб е важно за мен, но бюстът ти ме омагьосва; омагьоса ме и косата ти, цялата ти руса богинщина ме грабна и ме отнесе. Нима не искаш да заживееш особено? Не, извика тя, защото за теб най-важното нещо си остава моят бюст. Не отричам, каза той, това е доста важна подробност от тялото ти, дори най-важната. Простак! Той отвори една бира с отвертка и я вдигна пред лицето си, с което искаше да каже нещо и тя сигурно разбра какво искаше да ѝ каже, защото тръсна снага и изчезна в стаите си. Докато пиеше, Мародера си мислеше, че борбата за открадването на красавицата ще бъде жестока, пък и Спарта надали ще я отстъпи без бой, но реши да остане и да се бори докрай. Като почака и тя не се върна на терасата, той се съблече и се зае с изваждането на втората котва.

Изтръгна я и я привърза на въженцето. Бягайки нагоре, той зърна огромна морска лисица и отново си помисли, че му върви на морски животни – може би плуващият свят вече знае, че не употребява харпуни и въдици. Горе денят продължаваше да бъде навъсен. Смъкна маската и погледна към терасата. Нищо. Никой. Три котви за един ден, а? Това е доста добре, нали? Избърса тялото си, а после се разтри с най-сухия край на хавлията, глътна малко ром и навлече пуловера. Пиеше му се. Мародера взе китарата и излезе. Глътна още малко ром. Вече нямаше и помен от далечния зрак на слънцето. Държеше китарата в ръце и пиеше. Пръстът му погали безшумно струните, после по тях се плъзна дланта му, така както се гали кожа: Да отида ли в града, или да не отида? Няма да отида. Добре де, ако не отида, какво ще правя? Дланта му този път се плъзна по дължината на струните. Ще чакам тук, тя ще се появи отново, защото е грешно да не се появи. Тя е красива, но и аз съм красив. Двамата сме сами. На наши разположение са около трийсет легла и две койки. Във въздуха имаше много кислород. Забелязал е, и неведнъж, че след продължително гмуркане тялото му се изпълва с бодрост, пее му се, пие му се, иска да целува жени. Но тази спартанка е страшна жена – нещо средно между гълъбица и вълчица. Тя сигурно е ходила с много мъже, докато се появил океанджията да я налапа цялата, без остатък. Такива жени после се прибират и стават верни, но се разхубавяват непоносимо, чак до стъпалата си. Той пие и поглежда клипера на етикета. Колко пъти, в пияно състояние, е казвал, че затова обича рома, защото върви с мезето си: като пийваш, гледаш си платната на клипера, които те отнасят сред пасатите и лъскавите води, пак си пийваш и пак си поглеждаш платната – какво по-добро мезе от това?… Ето я! Излиза на терасата, взима нещо и се скрива. Аха, тя му се сърди.

Китарата му бърза да запее. За какво се сърдиш, красавице? Драм-драм-драм. На мен ли се сърдиш, или на безслънчевия ден? Драм-драм-драм! Ами, затова съм тук. Драм-драм-драм. Понеже няма слънце, бъди ти моя светлина. Драм!… Да бе, такива жени, като се приберат веднъж и – край! Мародера остави китарата, глътна малко ром и без да погледне този път клипера на етикета, влезе в кабината. Беше се почувствувал много сам, никому ненужен ловец на котви, тъжен човек в тъжен мокър ден. Добре де, извика той, докато се събуваше, къде е моят хоризонт, къде е моят ден, кога ще мога да целувам любимата си жена, потънал в щастие? Няма такъв ден, няма такъв хоризонт, не съществуват. Той се тръшна върху койката и реши да се наспи, а после да отиде в казиното, защото му се струваше, че ще пукне от тъга.

Мародера заспа към петнайсет и половина часа, спа два часа и бе събуден от първите викове на спартанците. Да, някой наистина го викаше, зовеше го да излезе, да се покаже. Преди да се разсъни както трябва, той измъкна главата си от кабината. Не много далеч, но не и близо, бяха спрели четири лодки.

― Какво? – запита Мародера.

― Махай се! – извика младият спартанец от едната лодка.

― Защо? – запита Мародера.

― Махай се оттук!

― Преча ли?

― Тук няма да стоиш! – извика вторият спартанец от втората лодка.

― Не разбирам защо обаче.

― Ти чу ли какво ти казваме? – запита третият, не толкова млад спартанец от третата лодка.

― Чух, не съм глух! Но защо? Преча ли, какво?

― Махай се! – каза четвъртият спартанец от четвъртата лодка. ― Засега ти казваме толкова.

― Добре де, кои сте вие?

― Ние сме нейните братя.

― Нейните? – удиви се Мародера. ― Четирима?

― Не искаме да ѝ разваляш живота! Къде си се наврял тук? Тя е сама жена. Не искаме да е чува лоша дума за нея.

― Но аз – …

― Защо си застанал тук?

― Работя.

― Какво работиш?

― Това си е моя работа.

― Няма да работиш и ще се махнеш!

― Заповядвате?

― Сега ти казваме.

― А после? – озъби се Мародера.

― Ще видиш.

― Искате да се махна, така ли?

― Да.

― Добре де, щом ви е сестра, ще я оставя… Бях решил да ѝ правя серенада, но няма да ѝ правя. Хайде сега, оставете ме и си вървете.

― Ще си вървиш ти!

― Сестра ви няма да закачам, щом ви е сестра и щом сте дошли за това, но няма да си отида.

― Ще си отидеш!

― Ще си отидете вие, а аз ще остана, понеже имам да си върша някои работи. Като си ги свърша, чак тогава ще си отида, а вие ще си отидете още сега.

― Не знам – каза най-големият брат,  – сега ще си отидем и ще почакаме, но ако не си отидеш до вечерта, ще си изпатиш.

― Аз ще остана и ще си изпатите вие! А сестра ви няма да закачам, нито ще я фиксирам, разбрахте ли?

― Добре, но ако до вечерта не се махнеш, не отговаряме.

― Няма да се махна.

― Защо смяташ така?

― Ще се махна, когато пожелая. Утре, в други ден… Зависи от работата и от желанието ми. Но сестра ви няма да закачам, няма да падне и косъм от нея.

― Ще те махнем – рече някой от братята и поведе лодките към градчето.

Мародера се ядоса изведнъж и ги напсува, но понеже те не чуха от шума на моторите, ядоса се още повече заради мижитурството си, обърна се към терасата и размаха юмрук.

― Може да си направена от много хубави неща, но си само сглобена и те презирам!… Защото, когато свястната жена я закачат, си мълчи и никой не разбира, че са я закачали. Само пачаврите дигат аларма! Чули ма, богиньо крастава местна? И кажи на братята си, че когато Мародера спи, никой не смее да го буди, може да го събуди само бог и кварталният отговорник!

Той се върна в кабината и надигна бутилката. После се тръшна, но стана и се изпика и отново се тръшна на койката. Събуди се в полунощ, погледна часовника, разбра, че е късно за казиното, изпразни бутилката до дъно и заспа постепенно, вслушан в кокошките, които кълвяха по покрива. Вали, каза си Мародера, преди да потъне в големия сън…

А аз ѝ предлагах да цепим хоризонтите, ядосваше се Мародера при събуждането си, третирах я като мечта. Той плю с отвращение и стана. Беше късно, вън нямаше и помен от ръмящия ден и дъждовната нощ; навсякъде – топла слънчева светлина. Излезе от кабината, протегна се, загледан в хоризонта, като си мислеше колко хубаво нещо е животът, когато има слънце на небето и котви на дъното. И днес ще извадя, извика високо той. Ако не извадя чужда, ще извадя своята собствена. Обърна се към градчето и се засмя на смешката си.

Пуловерът за гмуркане, който топли тъй добре под водата, сега е мокър и студен. Мародера го навлича и реве от допира до него, после бърза да се хвърли в морето, да изравни температурите. Ето яааааа!… Тя лежеше на петнайсет метра дълбочина, въжето ѝ бе обрасло много – хубава котва, златна котва. Може би лежи пет или шест години. Два пъти е идвал тук, без да я види… Бързо нагоре!… Мародера изскочи високо, като делфин, пое дълбоко въздух, гмурна се отново, този път с тънкото въженце, откри бързо златната котва и я привърза, без да я разклати; нямаше нужда, откритието му лежеше сред “цветята” и чакаше само да бъде изтеглено. Отново нагоре!… Отново изскочи като делфин и заплува към лодката. Покачи се и се просна под слънцето, по цялото протежение на пейката, от кабината до кърмата. Лежеше с притворени очи, поглъщаше слънчевата топлина. През борда се изцеждаше пуловерът, половината от водата се връщаше в морето, а другата половина се стичаше към трите извадени от вчера котви. Те представляваха купчина ръжда и ракушки, но на всичко му идва редът – и на ръждата, и на ракушките, а след това почистените котви ще бъдат боядисани, за да хванат необходимата цена.

Далечният шум на моторите го накара да се повдигне на лакти и той бе учуден – за първи път виждаше толкова лодки да бързат през морето. Много лодки, може би сто. Мародера приседна и протегна ръка към цигарите. Запали, всмукна сладкия дим, облегна се на кабината. Такава картина наистина не е виждал никога. Къде ли са тръгнали? Да не би на празненство? Да е за риболов, не е, почти няма такава вероятност. Сигурно празненство, помисли си ловецът на котви, но олелията е чак до десетия етаж на небето. Лодките се приближаваха, нарастваха, моторите им гърмяха все по-мощно и сякаш се разгъваха… Да, те се прегрупирваха и се разгъваха флангово срещу него. Боже, тези са луди, ухили се Мародера. Ами да, те идват към мен, може би искат да правим втори Трафалгар.

Нещо му подсказа, че трябва да вдигне котва, но преди това трябваше да се изпробва моторът. Точно така, стартерът като никога отказа, та се наложи втори, трети, та чак и четвърти път… Слава богу, моторът заработи. Той не го чу, само усети вибрациите на корпуса. Загаси го и тръгна към котвата, но вече нямаше смисъл – лодките на Спарта го бяха заградили и нещо пак му подсказа, че трябва да си отваря очите. Моторите притихваха един след друг, настъпи древна тишина и, кой знае защо, в момент като този, когато беше обсаден, Мародера погледна към терасата. Чудно, царицата не беше там.

― Е?

Мълчаха и хората. Той огледа почти всички лица. Някои му напомниха за братята на царицата.

― Хайде де, ще мълчим ли? Затова ли се събрахме?

Един от моторите на спартанците заработи. Пред него застана лодката на възрастен мургав мъжага с късо остригана, почти нула номер коса, доколкото я имаше, защото повечето коса изобщо липсваше.

― Какво правиш тук? – запита стриганата глава.

― Ти ми кажи какво искаш, пък аз ще ти кажа какво правя – отвърна Мародера.

― Виж колко широко море, какво търсиш в нашия град?

― Разглеждам го – усмихна се Мародера. ― Аз съм курортист. Може да си купя и картички, да ги пращам тук-там.

― Ти не си курортист, ами работиш нещо по дъното. Какво търсиш по дъното?

― Брошки, брошки търся – захили се Мародера. ― Някои си губят брошките, аз ги намирам и после давам обявление за изгубени брошки.

― Лъже! – провикна се някой зад гърба на стриганата глава. ― Той вади котви!

― И друг път е идвал – намеси се втори човек зад гърба на стриганата глава. ― Преди две години също вадеше котви

― Видя ли? – започна отново стриганата глава в настъпилата тишина. ― Хората казват, че вадиш котви.

― Чакайте – учудено каза Мародера, – вие заради котвите ли идвате? Аз мислех, че има други причини. Не идвате ли за богинята си?

― Идваме заради котвите.

― Значи, не заради богинята. Боже мой, пък аз помислих, че идвате заради богинята си.

― И заради нея идваме. И за Елена, и за котвите идваме.

В лодките се понесе шепот и мърморене.

― Тихо! – обърна се към хората стриганата коса, а после отново погледна към Мародера. ― Искаме да знаем кой ти позволява да идваш и да отнасяш нашите котви?

― Всички сте луди! – отвърна весело Мародера. ― Слушайте, вие защо не се приберете? Имате да перете толкова чаршафи от лятото. Вместо да перете, се закачате. Защо се закачате толкова?

В следващия миг върху него се изсипа залп от псувни, но стриганата глава успя да овладее положението и този път.

― Колко котви си извадил?

― Сто и осем!… Долу е плантация за котви.

― Да ги даде! – провикна се някой.

― Каквото е извадил, да го предаде и да се маха! – провикна се друг.

― Защо? – поиска да знае Мародера. ― По какви причини? Къде е писано, че котвите от дъното трябва да се предават някъде?

― Те са наши котви!

Последните думи бяха изречени почти едновременно, от всички.

― Ахааа, ваши! Ами като са ваши, защо не слезете да си ги вземете? Защо чакате да ви ги извадя и тогава…

― Ти трябва да се махнеш и вече да не се явяваш насам. Ти вадиш котви и ги продаваш.

― Ами продавайте ги вие! Знам че ламтите за много, знам че искате да не се минете, но защо не си ги прибирате от дъното, а? Законът на морето е такъв – каквото намериш на дъното, е твое.

― Това е нашият град! – извикаха няколко души.

― Но дъното не е ваше.

― Наше е!

― И котвите са наши!

― Никой няма право да взима нашите котви!

― А пък аз няма да ви върна никакви котви и ще извадя всички други котви от дъното и ще ви ги дам само срещу заплащане! Разбрахте ли?

Моторите заръмжаха.

― Какво се ежите? – изрева Мародера и грабна брадвичката. ― На кого се ежите?… Вместо да перете, се зъбите!…

Той мина на бака, размаха брадвичката и отсече въжето на собствената си котва, така както се постъпва при внезапно бедствие, после се върна на кърмата и преряза въженцето на плячката си, а след това натисна стартера и моторът заработи.

― Перачки на чаршафи! – викаше той. ― По цели дни перете чаршафи! – Сега гласът му надвикваше всички шумове на моторите. ― Хайде де, гонете ме!… Да ви видя!…

Да говорим за мотора на Мародера сега е излишно, това е мотор с известност по цялото крайбрежие. Още в първата минута Мародера се изплъзна от преследвачите си, като ревеше и дразнеше хайката. Но спартанците не се отказаха от гонитбата. А и преследваният, вместо да изчезне по посока на своя град, започна да си прави шеги. Лодката му се върна на няколко пъти и се вряза в редиците на врага.

― Хайде де, няма ли да ме хванете?… Не можете!… Вас ви бива само да перете!

Преследваният викаше с пълен глас, но мисълта му се връщаше към тъжния факт, че днес му се бе случило за първи път да реже въжето на собствената си котва и че това не са хубави работи.

― Защо не ме хванете? – предизвикваше той, префучавайки под носовете на спартанците. ― Ха-ха-ха!… Ще ви закарам в открито море и ще ви потопя един подир друг, да знаете!… Перачки, с перач…

Едно весло го удари по главата. Мародера залитна и полегна върху мотора. В следващите секунди върху гърба му се стовариха още сто, пък може би и повече весла. Някои от тях го заръгаха яростно, отместиха го от мотора и го избутаха към борда. Тогава моторите започнаха да замлъкват, замряха и остана само приятното съскане от двигателя на преследвания.

― Ще краде котвите ни! – извика някой.

― Нашите котви! – извика друг.

Лодката на Мародера проряза флотилията на спартанците и се отправи към открития хоризонт. Главата, ръцете и торсът на разбойника висяха през борда и при всяко ново полюшване се приближаваха към повърхността на морето. Най-напред във водата се врязаха ръцете, после главата и тъй като всичко това натежа, тялото се изхлузи изцяло през борда и потъна под гланца на бездната. Като кон без ездач, лодката се устреми напред и просто не знаеше какво да прави с мощта на своите конски сили. А Мародера слизаше към дъното, между облаци атерина, между полилеи от медузи, кръвта му багреше обграждащата го бистрота и се разтваряше в морето, за се превърне във вода; тялото му слизаше надолу, бавно полегна сред пампасата и се извърна с лице към небето, а отворените му очи сякаш продължаваха да поглъщат чудесата на света.

===============

 

 

Л О В Е Ц Ъ Т   Н А   Х А Ц И Е Н Д И

 

Автобусът минаваше край маслинови и слънчогледови насаждения, с други думи, пресичаше пространство от монотоние, равнина и неузряло юнско небе, ала човекът от седалка номер осем си беше измислил игра, за да не скучае; игра – капан, от нея не можеше да го откъсне дори филмът. В телевизионния екран бандата вече отмъкваше парите от сейфовете, но не това предпочиташе да гледа мъжът от седалка номер осем, а подлите бели петънца сред зелената листовина на слънчогледите. Автобусът неизбежно го приближаваше към петънцата, те се превръщаха в петна, а петната в хациенди; зад високите хладни огради едва забележимо се подаваше простата архитектурна геометрия на сградичките, но преди той да надзърне в тайнството на жилищата, автобусът отминаваше, оставаше само илюзията и в това именно се състоеше капанът на играта – да се изчаква появяването на нови и нови хациенди. Всяко бяло петно му говореше за самостоятелност и отдалеченост – поне три километра едно от друго – за уединение, за свобода: човекът е най-свободен, когато е сам. Колко песни за хациенди! И колко ли нови щяха да бъдат измислени! Тези скромни земеделски жилища в неговата младост обещаваха приют за екзотичните му брожения. Сега пак му обещаваха нещо, но какво? Жестоко се отнасяше с него автобусът, така и не пожела да поспре до някоя от избродираните край пътя къщички и тяхната сърцевина щеше да си остане все така неразгадана, завинаги, до смъртта му, което всъщност не означаваше кой знае колко време.

С колекционираните градове мъжът от седалка номер осем си направи каламбур, толедокорсевилгранададрид. Тази словесна дъвка той бе завъртял между зъбите си, но, слава богу, другите трийсет и шест спътника не го чуха и нямаха основание да го сметнат за луд. А той с хлапашко постоянство, характерно за такъв вид хора и подобни пътувания, продължаваше: толедо–корсевил–гранада–дрид, Ако разполагаше по някакъв начин с исполински шейкър, в него непременно би нахвърлил тези пет града, една корида, едно скучно фламенко, един донкихот, един санчопанса, няколко католически катедрали, синагоги, арабски джамии, дворци, градини с фонтани, палми, хациенди, едно прадо, шепа елгрековци и пет хотела – всичко добре разбито и полято с херес, в малка крайпътна кръчмичка с бели покриви и ротативки.

Автобусът най–сетне влезе в поредната точка от програмата. Извън балдахина на климатичната инсталация на мъжа от седалка номер осем му се стори, че градът е олекнал от горещината и сега лети с мъртвешки вцепенените си палми във въздуха. Но студената катедрала погълна групата и въпросът с жегата се уреди. Колко много и все дебели зидове. Не полумрак, а мрак. Камък. Мрамор. Тежки кедрови кресла за знатни богомолци. Изнурителни дърворезби. Злато. Сребро. Железни решетки. Лишени от спомени за слънцето сводове. Пластове от време – можеш да ги пипнеш с пръст, ако ти стига смелост да протегнеш ръка. Респект. Учудване, Защо? По какви причини? Ами кръвта? Кръв, кръв, кръв… Канонични енигми. Власт. Жажда за власт. Себелюбие. Себеизтъкване. Страх. И пак страх. Много страх. Страхът е в основата на всичко. Страхуват се управляваните. Страхуват се управляващите. Мъжът от седалка номер осем усещаше студът между стените и ръждивата омара на страха, спотаена по ъглите, някъде превърната в плесен, или – любимото на повечето хора понятие – патина,

Извърна се няколко пъти, огледа възможностите за бягство. Всяко стадо бе наобиколило пастира си екскурзовод; хората имаха клюмнали рамене, дори камерите вече клюмаха от умора при трийсет и осем на сянка. Храмовете са гостоприемни, мислеше си екскурзиантът от седалка номер осем, и дворците са гостоприемни, хотелите ми се кланят, приютяват ме, напълних се с храмове и хотели, галерии, дворци, площади и улици, душата ми се насели с паметници, в очите ми потънаха триста картини, вече се мумифицирах от история и куриози, наситих се на лесни екскурзоводски духовитости, като екскурзиант принадлежа към всички, които ме заобикалят, а те са хора от друг параграф, с възглупави изражения на лицата. Това, което бих искал сега, е само да изпия чаша студена вода.

Не можеше да си представи как ще се осъществи тая работа, но продължаваше да се провира между разноезичните групи, като си помагаше и с ръце. Най-после излезе в двора на катедралата. Предстоеше му малък подвиг – да пресече няколко декара слънчево пространство, тук-там нашарено с палмови сенки. Сенките му заприличаха на беззъби вицове Би трябвало да се усмихва на ленивите си хрумвания, но къде ти сили за това – стремеше се към своята чаша с вода.

На улицата продаваха диплени, албуми, картички, кока-кола, пепси, всички видове цитронади и няколко скандинавски бири, но не това го зовеше него, а една обикновена чаша с вода. Всъщност не можеше да си обясни какво точно има предвид, вървеше и се взираше, напредваше в горещината и търсеше, може би вярваше, че ей сега ще изскочи някой от някъде и ще му поднесе чашата – имаше го този някой някъде, не можеше да го няма, просто го съзираше да се приближава с усмивка, а чашата в ръката му е изпотена от студ.

Вървеше по жестока, нажежена уличка – отгоре слънце, отдолу павета, встрани белосани зидове, искрящи варосани стени на жилища, тук-там малки прозорчета, пред него само далечина, в далечината пак същото – слънце и паваж, зидове и стени, но и по някоя желязна решетка.

Туристът от седалка номер осем на комфортния автобус тук можеше иди да падне на земята, или да отвори врата…

Зад свежо варосания зид се криеше дворче с цветя и циментови алейки. Цветя пламтяха и по фасадата на къщата, бяха насадени във висящи глинени съдове. Печената глеч на саксиите пееше с тоновете си, а цялото невидимо за външните погледи дворче преливаше от тишина, грижовност и затрогваща безвкусица. Спокойствието на този кът – дворчетата в тази част на греда да бяха навързани едно за друго и наредени пред залепените една до друга къщи – всъщност издаваше някакво тайно напрежение, старателно вложен собственически труд, сред пълно безметежие и устойчиво състояние на духа. Ръката на стопанина бе помела навсякъде, след туй измила и излъскала с миловидно, може би показано чувство за ред и традиционно упорство. До такава степен се беше потрудила тая ръка, че дворчето вече внушаваше усещането на безтегловност. Под две цитрусови дръвчета заемаше мястото си непрофесионално изкована маса, ненужно боядисвана сигурно всяка пролет с чужд за съседните тонове кафяв лак. Пет примитивно измайсторени стола, по същия начин лакирани, опасваха тясното пространство край масата, между тях се вклиняваше модерно плажно кресло. Прелитаха пчели. През отворената врата на жилището излезе черна котка. Под ленивата ѝ външност напираше дива животинска енергия. След като се убеди, че навън горещината няма намерение да се разсее, котката се върна в къщата.

Той я последва.

Северните прозорци зееха с надеждица, че през тях може да проникне поне мирис на хладина. Най-важният човек в стаята седеше като другите, край масата. Той вдигна глава и го погледна. Най-важният човек навярно мислеше как по-естествено да го възприеме. Неканеният прецени, че няма защо да се рови в погледите на останалите; тъй като бе попаднал в силовото поле на властното му присъствие, той търсеше отговор единствено в очите на най-важния човек, а най-важният човек само кимна и от стола се надигна най-младият от семейството, момък на седемнайсет или осемнайсет години. Непознатият седна, момъкът си донесе стол от друга стая на жилище.

До този момент край масата са били шестима: майката на най-важния човек – старица към осемдесетте поне на вид, поне така му се стори на чужденеца, че старата жена отсъствува и от общността на семейството и от стаята, рак или нещо подобно бе извършило поразии върху сгърчената ѝ кожа; съпругата на най-важния човек – към петдесет и пет, сякаш безлична, може би по неволя, пред яркото присъствие на такъв съпруг; дъщерята – млада жена, към трийсетте, отблясък на посредствеността, с дълбоки тъмни очи и подчертан мъх над горната устна, кажи-речи, мустак, склонност към потене; зетят – костелив, заплашен от бързо побеляване и оплешивяване, към трийсет и пет, но вече доволен, че се стабилизира в някаква професия; момъкът – красив мъжкар, плещест, с безотговорно, ала силно уплашено лице, изглежда в момента всички се занимаваха с него и накрая – самият важен човек, пълен и здрав, може да бъде оприличен на бутилка бира, със зачервени, опасно изпъкнали очи, почти гол череп, тъмна ослънчена кожа, къси чугунени ръце и мускули, които заплашват да скъсат на паркета памучната спортна фланела. За него непознатият предположи непоколебимо, че е шофьор на голям камион, да речем, от рода на тировете.

Съпругата му сервира – боже мой, какъв късмет и сякаш по поръчка – паеля. От чинията го удари мирисът на морското дъно, навярно от черупките на мидите. Наведе се и започна да се храни, всички край масата се хранеха, да, те обядваха и разговаряха, а думите се въртяха върху ясно фиксирана тема – младият жребец. Само жребецът не говореше, не се и хранеше, тежката му хубава глава клюмаше съкрушено над чинията.

Гостът не разбираше езика им, той само схващаше, доверяваше се на интуицията си и възприемаше най-истинската същност на разговора, домакинът наля в неговата чаша; както сипваше виното, така и бързаше да обсипе с горчиви истини всекидневието на своя син – в това всекидневие сигурно присъствуваше безделието, липсата на сериозни интереси, пилеенето на време подир финландки, скитането с мотоциклети (аз този твой мотоциклет ще го заключа в мазето). Гостът надигна чашата си, виното го опари със студа си, езикът му загуби способност да долавя вкуса на каквото и да е, течността вля у него необуздан копнеж да напусне пределите на човешкото поведение, например горещо му се прииска да заяви, че младостта е нещо уникално, тя трябва да навърти безброй километри, да натръшка купчина финландки, полепналият плажен пясък по гъза ѝ никога да не се изчисти; младият тъмнокос нерез бе едно привично отклонение от семейния дух в къщата, рожба на съвременността и туризма; него го бе създала красотата на родината му – заливите, островите, пъстървовите реки на планината, „червените устни и виното на Арагона”. Това искаше да каже полуделият в катедралната джунгла турист от седалка номер осем, но той съзря строгото лице на бащата, угрижената синя коса на майката, вцепенеността на останалите – дори котката усещаше, че на масата, заедно с храненето, се решава важен проблем. Поради тези причини гостът не продума. Ставаха и му досипваха, посягаха и му доливаха, накрая кафето. И всъщност цялата буря беше буря в чаша вода; всекидневието си продължаваше с волана, дребните спестявания, градинката в дворчето, мотоциклетът, успехите на оплешивяващия зет, безработицата, атентатите тук и там, ракът върху кожата на старицата, въпросът на въпросите – ще забременее или няма да забременее дъщерята, един друг кахър, който не обещаваше да прерасне в буря, но винаги ще се стича като гъсто мълчание по лицата и ръцете на семейството, което в края на краищата все пак може да каже за себе си: удържахме, крепим се на повърхността; когато искаме, можем да отворим хладилника, да извадим бутилка, можем да поседнем в градинката, зидът ни отделя от света, котката се отрива в краката ни и от туй се получават искрите на спокойствието,

В напредналия следобед леко-леко захладя, а май че му се стори така. Неканеният гостенин се надигна и тръгна. След него се изправи бащата, последван от майката, дъщерята, зетя, жребеца и накрая коренът на родословието – майката на бащата. Неканеният гостенин се обърна, потърси точно нея, пое ръката ѝ и я целуна.

===============

 

 

И З К А Ч В А Н Е Т О

 

– повест –

      Градчето е упорито вкопчано в глината, залепено е по скалите като лишей. По кривите му улички е гъмжило, хората кръстосват насам-натам без работа, нямат какво да вършат, най-често се излежават на слънце или си отдъхват в сянката на покривите. Това са ниски жилави човечета, известни на света като херфи. Изискванията на херфите към живота са незначителни, за тях най-важното условие е да се включат поне в две експедиции годишно, повече не им трябва, останалото е вървене по уличките и зяпане пред хотелите. В хотелите са отседнали потеглилите към върховете. По предварително изработен ред от тук тръгват много групи, походите започват от всички страни на върховете, дори от невъзможните за преодоляване, всеки се старае да извърши нещо, което никой преди него не е вършил, особено пък ако предишният се е провалил, ако се е върнал предивременно или ако е загинал. Някои не загиват, само изчезват, остават след себе си шум в световноизвестните вестници. Върховете приемат и не приемат покорителите си, понякога се съпротивляват почти злостно, ненапразно пътеките към тях са осеяни с вкочанени трупове. И въпреки туй всеки връх, след като е устоял десетилетия на набезите, накрая се предава, човекът стъпва на него, а след това често пъти започва буквалното му прегазване от нови експедиции. Качват се десетки хора, развихря се голямата подигравка с непостижимото. На това херфите не възразяваха, не се сърдеха никому, напротив, радваха се, наемаха ги постоянно, те бяха носачите на денкове по базите, те бяха и водачите. Планината и херфите бяха приятели, допълваха се и нито херфите можеха без планината, нито планината можеше без херфите.

Ето защо, когато напролет пристигна бледият мъж, пребиваването му в градчето по-сетне се изрази в сензация. Бледият мъж пристигна с много багаж, отначало той не заяви за какво е дошъл, но с течение на времето хората започнаха да го подозират, че ще изкачва, особено когато научиха, че е закупил четири яка. Така в Баманду плъпна мълвата, че някакъв съвсем смахнат самотник ще си поиграе на покоряване без херфи, посмяха се на това и го отстраниха от вниманието си; нямаха време да се занимават с него, всеки ден пристигаха групи, сезонът на изкачванията чукаше на вратата. Забравен от всички, бледият мъж сякаш се затвори в себе си, между яковете – в края на града, и хотелската стая – в центъра. В стаята той прекарваше по-голямата част от времето си, подреждаше вещите, уредите, изчисляваше товара в килограми, разпределяше го в денкове, подреждаше консервите, комплектуваше ги по калории и витамини, навиваше въжета, изчисляваше дължината им, стараеше се да не остане и сантиметър в повече, във всичко търсеше неговата оптималност, то биваше нанасяно в тетрадки, описвано; в тетрадките се сортираха и индикациите на медикаментите. На един стол в центъра на стаята бяха изправени бутилките с кислород. От време на време, но не по-малко от два пъти дневно, бледият мъж взимаше една бутилка в ръцете си и я наблюдаваше в позата на Хамлет. С бутилка или без бутилка? – това е въпросът. Освен туй той взимаше камерата и по същия начин се питаше: с камера или без камера? Ако трябва да доказвам на някого, необходимо е да взема камера, но защо да го доказвам, какъв е смисълът, нали това интересува само мен? И така, кое е по-важно за изкачването – да го реализирам за себе си или за другите? Ако го направя заради сензацията, ще предизвикам шум и ще спечеля пари, но ще продължавам ли да бъда и тогава аз? Всъщност какво е човекът, не е ли преди всичко суета?

В същото време Баманду се тресеше от шумотевицата на журналистите. Членовете на експедицията избягваха да правят изявления, но водачите им бъбреха и заради тях. Всяка експедиция биваше субсидирана или от кралско дружество, или от нещо друго. В шумотевицата бледият мъж изчезна съвсем. Продал наскоро жилището си, пестил в продължение на десет години, с такива скромни средства бе подготвил своята съвсем частна експедиция просто защото така му се искаше, такава беше природата му.

Налагаше се да чете много книги, проучваше опита на миналите преди него по пътеките, вникваше в неуспехите на тия, които не са се върнали. Запознаваше се с всяка точка за лагеруване, върху скиците на своя маршрут рисуваше лагерите и описваше вещите, които трябваше да остави на всеки от тях. Яковете ще изнесат багажа до мястото, където могат да стигат якове, там ще го чакат. Колко ли дълго може да чака един як? Ето още един допълнителен въпрос. В края на краищата трябва да реши и тази задача – колко време биха го чакали яковете, какво е тяхното търпение и разбиране, да не кажем чувство за отговорност. Ужас, хиляди въпроси и въпросчета. Но самотният мъж мислеше за всичко съсредоточено и упорито нанасяше всяка подробност в бележниците. Заети с големите експедиции, журналистите рядко го зърваха тук или там, понякога правеха и опити, той само ги поглеждаше с тъжния си поглед на самотник, те махаха с ръка и притичваха към по-интересните обекти. Въпросите към него обикновено се свеждаха до това, дали чака някого, тези, които чака, колко са на брой, от каква националност са и накрая винаги: внимавай, ей, да не си намислил нещо съвсем оригинално и да ни изиграеш.

Бледият мъж често гледаше от прозореца си към планината, потънала до гуша в легенди. Беше проучил поне сто от тях, не му направиха особено впечатление, на него такива не му минаваха, гледаше иронично на мистицизма, намираше го за белег на страх, бедните на преживявания местни хора бяха бедни и на мислене. Планината наистина криеше много загадки, но легендите имаха формални връзки с тях; снежни човеци не го интересуваха, интересуваше го само да намери най-благоприятните места за минаване, през най-благоприятните дни (дори и часове), при най-благоприятни атмосферни условия и особено благоприятно здравословно състояние.

Вече копнееше за изкачването, катеренето за него беше най-висшата форма на човешката страст, то запалваше най-елитните центрове на емоционалната му дейност, възпламенена от десетки алпийски одисеи преди това. Бледият мъж отначало участвуваше в групови походи, но с течение на времето и омъдряването – то не можеше да не дойде на четирийсет и пет годишна възраст – той се отдели от навалицата и потъна във философската същина на катеренето, в болезнено сладкото усещане за предимството на уединяването. Какво ли не изкачи тогава той, но винаги сам и тайно. Веднъж на някакъв връх го завари група от четирима задъхани, погледнаха го изненадано и го запитаха какво дири самичък тук, а той им отвърна, че откакто се помни, си е тук, оттегли се надолу и изчезна. След като го срещнаха на няколко подобни места, хората допуснаха, че е дух или халюцинация, породена от кислородната разреденост и някак спонтанно го нарекоха Бледен мъж, други отидоха по далеч и го клеймосаха с прозвището Високият призрак.

В очакване на лятото бледият мъж скиташе в полите на планината, тренираше, поддържаше здравината на мускулите си, изпитваше всяка нова дреха, новите си обуща. Не пропускаше нито една пресконференция. Сгушен сред слушателите, попиваше всяка изтървана в повече дума, стараеше се да долови някои от секретите на експедициите, връщаше се в хотела и отново прехвърляше (за кой ли път) дневниците на предшествениците. Понякога висеше над случайно измъкната маршрутна скица и я наблюдаваше, отначало съсредоточено, след това разсеяно, вече сто пъти обсъдил от всички страни своя собствен вариант.

На четирийсет и пет годишна възраст, сред самотата и планината, в тренировките и спокойствието, един ден високият бледен мъж усети пролетта, тя го докосна една сутрин с нежността на съня. Това го накара да забележи журналистката. Обикновено тя го преследваше, а той се изплъзваше. Изглежда, че журналистката бе доста опитна като жена и много бързо разбра, тя просто угади настроението. За подобни случаи разполагаше с добро въоръжение – бедра, наподобяващи пейзаж, и спокойни гърди, които се извисяваха като стряха. Знаеше, че трябва да го улесни, виждаше колко е самотен и му заяви: Защо в хола на хотела, защо не дойдете в стаята ми? Или пък аз да дойда при вас? Но при вас е много разхвърляно. Номерът на стаята ми е триста и единайсет. Нямаше какво друго да прави, трябваше да приеме, по улиците на Баманду се разхождаха само мъже, жените тук приличаха на мъже.

Въпросите се оказаха неприемливи, журналистката искаше да разбере най-важното, с други думи – всичко. Такава цена той никога не е и мислел да даде на жена за каквото и да е. И не само на жена. Извини се и си излезе, тя извика и тръгна след него, заяви му, че ще намали броя на въпросите, но бледият мъж бе изтрезнял, в края на краищата за какво му бяха тия якове, нали яковете стават за всичко?Беше трудно, разбира се, ако планината можеше да говори, би разказала редица комични подробности, но работата все пак потръгна и журналистката остана на сухо.

Най-после пристигна писмото, викаха го за справка, той замина за столицата, там се яви пред комисия от трима души. Поканиха го да седне и отвориха папката с молбата му.

Много сте висок, рече някой от комисията.

Бледият мъж не отвърна нищо.

Подали сте молба да изкачите най-трудния връх – Пама.

Да, отвърна той, там съм описал всичко.

Но не обяснявате нищо, а се шегувате; тук например пише, че ще бъдете сам.

Това съм искал да кажа.

Тримата го погледнаха.

Много сте висок, повтори някой от тях.

Чакам да ми определите дати, отвърна бледият мъж. Искам да изкача Пама по най-обикновения маршрут, там вече никой не върви, но аз ще мина по него.

Сам.

Сам.

Ние сме тук обаче да издаваме разрешения за изкачване, а не за самоубийства.

Без група е немислимо да достигнете Пама.

Моята цел е тази.

Обичате сензациите.

Обичам да съм сам. За моето изкачване няма да правя пресконференция, само вие знаете за какво съм пристигнал в Баманду, вдигне ли се шум, изобщо няма да тръгна.

Добре, но можете ли да запознаете комисията с начина?

Например как ще щурмувате върха.

Кой ще бъде последният ви лагер?

Бледият мъж ги погледна разсеяно и заяви, че си има точен план.

Можете ли да изчислите шансовете си в проценти?

Може би пет на сто.

И настоявате за разрешение?

Смятам, че ще успея.

На кого ще продадете филма?

Ще мина без филм.

Дори… без… филм?

А как ще документирате?

Как ще докажете?

Няма да доказвам.

Добре, обади се най-после председателят на комисията, колко херфи ще наемете?

Нито един.

Става въпрос… донякъде.

Купил съм четири яка.

Какво?

Двамата, без председателя, се изправиха. Стаята излъчваше необходимата тържественост: меки кресла, тежък килим, полилей, край прозорците падаха тъмнозелени завеси, между завесите се вместваха небе, вишна, камбанария на католическа църква и далечен сняг върху суров планински масив. На една от стените висеше знамето на държавата, под него – ликът на държавния глава, това бе представителна зала, тук посрещаха хора от цял свят, и то не какви да е хора, все корави мъжаги с нашумели имена, със силно пигментирани лица, познати от илюстрованите списания и рекламите за оборудване по алпинизъм. Шефът на комисията, човек с уморено умно лице, също се изправи и отиде до прозореца, но едва ли видя нещо интересно навън. Помощниците го гледаха право в гърба. Тъкмо тогава бледият мъж седна в посоченото му още от самото влизане кресло. Дългите му крака изскочиха напред, ръцете му полегнаха върху облегалките. Бледият мъж подразбра, че съдбата му зависи само от шефа на комисията, който в момента се правеше, че се взира силно в кръста на католическата мисия. Другите двама са украшение, протокол, ако разчита на тях, по-добре да си тръгне веднага, те никога няма да обърнат внимание на молбата му, а сега с учудване се питат защо пък чак толкоз се е замислил шефът, защо не реже, вън чакат представители на друга експедиция, тя ще им отнеме четири часа. Шефът на комисията се обърна към стаята и започна да се любува на русата му, почти детска косичка.

Без херфи, прошепна той, разбирате ли какво означава това без херфи? Равнява се на революция, досега нямаме подобен случай. Може би нямате да им платите?

Изкачването е скъпо удоволствие, отвърна бледият мъж, и който няма пари, изобщо не бива да тръгва.

Вие сте фанатик?

Да.

Наясно ли сте какво означава да тръгнете без херфи, това означава, че ви изчезват дори тези пет процента за успех.

Ще опитам

С якове.

Държа да бъдат якове, не хора.

Досега никой не се е изкачвал без херфи, не е и помислял, дори не е допуснал мисълта, че може да помисли.

Бледият мъж замълча, двамата членове на комисията отвориха усти, но шефът им ги прекъсна със знак. Той напусна мястото край прозореца и се отправи към съседното кресло. Сега вече можеше да вижда посетителя в лицето, особено ако посетителят се извърнеше малко. Бледият мъж се извърна, той бе усетил, че има за какво да разговаря с човека до него.

Искате ли да запушим?

Не пуша.

Уиски?

Малко.

Може би думата уиски да е била подаденият знак, но двамата подгласници просто отвориха вратата и излязоха. Шефът на комисията се върна зад бюрото, промъкваше се към цигарите и удобствата, дребните му розови пръсти отвориха чекмеджето, поровиха и измъкнаха малка извита луличка. Докато той палеше луличката, бледият мъж се възхищаваше на сръчността, с която пръстите извършваха необходимите манипулации. Щом се появи димът, пръстите се успокоиха.

Може би разбрахте, че ще получите разрешението, за което сте дошли при нас. – По изваяното му сякаш от порцелан лице не се забелязваше нито един дефект, никаква пъпчица. – Ще ви го издам на моя отговорност, ако щете – мой риск, без да се съобразявам с мнението на подгласниците си. – Бледият мъж остана неподвижен, не направи и опит да благодари. – Но искам да си поговорим откровено, никак не ви виждам при катеренето.

Това е моя луда необходимост, отвърна бледият мъж.

Тя е необходимост за мнозина, тези алпийски подвизи са подвластни на суетата, а вие…

Вратата се отвори, подгласниците изтикаха напред масичка с колелца, настаниха я до бюрото и отново излязоха. Шефът на комисията наля в чашите и погледна своя гост, гостът кимна, ледът звънна в чашите.

Принадлежим на две различни раси, подхвана домакинът, а сме почти еднакви.

Вдигна чашата пред себе си.

Бледият мъж също.

За покоряването на върховете си има хора, рече домакинът, те сякаш са родени за туй, извън катеренето биха били нищо. Но вие… Да продадете къщата си… Пама не можете да изкачите и си го знаете, рекорд не можете да поставите; ако успеете, ще бъде подвиг за векове, но няма да успеете, сам никой не би дръзнал, пък да предположим, че успеете, веднага ще се превърнете в сензация, а сензациите не ви интересуват.

Никак.

Тогава защо?

Бледият мъж повдигна искрено рамене, но този жест му се стори неучтив и побърза да изрече също тъй искрено: Не знам, вие сте човекът, на когото бих казал, но не знам.

Изкачването с херфи не е само необходимост, това е и традиция, свещено право, ако щете – монопол.

Мислите ли, че не знам?

Една истина, като всички простички истини – като гората, като водата.

Колко деца имате?

Шест.

В кръвта ви тече ли нещо от херфите?

Не бих имал нищо против.

Те имат много деца.

Ако заемете поне двама, ще бъде съвсем друго.

Мисля, че ще ви огорча.

Ще огорчите тях, ще им нанесете удар. Представяте ли си, прекъсвате традицията. Да оставим настрана, че им отнемате по някой лев.

И все пак предпочитам яковете.

Мизантроп ли сте?

Направихте много за мен, отвърна посетителят, без документи не бих могъл да започна изкачването.

*  *  *

Натовари багажа си на яковете. Бледият мъж остана сам срещу планината. Постара се всеки як да получи по равни килограми. Една палатка бе опъната да го чака, палатката се намираше на 3430 метра. Сбогува се с нея и се отправи към четири хиляди и шестстотинте метра, точката, до която можеха да му служат животните. Там разтовари багажа, опъна нова палатка, оборудва я, привърза яковете към забити в земята клинове, пренощува и на другия ден започна да пренася пакетите на гърба си. След три дни успя да изкачи всичките си вещи до базовия лагер на 5340 метра; тук разположи най-голямата палатка, монтира най-удобната печка, подреди главната част от провизиите и медикаментите. Докато работеше, усещаше възбудата, туй беше кипящото от радост тяло, ясното просто усещане, че е щастлив. Нататък му предстоеше да построи четири по-малки лагера. Работеше стегнато, внимателно, пестеше силите си, подчиняваше се на спартанска методика, спеше достатъчно и всичко се развиваше по предварителния замисъл. Не бързаше, не целеше да изпревари прогнозирани метеорологически условия, за времето си нямаше график – движеше се на късмет. На бърза ръка преживя два ледени вихъра. Първия прекара на път, вторият го връхлетя на завет, в палатката. При първия вихър се притаи в пукнатина на скала; когато вихърът отмина, в разсеяната светлина пред него се появиха орел и орлица, те се любеха на издатината встрани, бледият мъж бе един от малцината на света, видели такова чудо. Той стоеше в пукнатината и наблюдаваше скромното отдаване на орлицата, без каквото и да е кокетство, в достойнството си тя не си позволяваше особено подчертани движения, най-често търсеше да допре шията си в неговата, отъркваше се нежно и сладостно, докато орелът бесуваше. Май че по някое време го зърнаха, така му се стори поне, ала най-сладкия миг преодоля и в този случай инстинкта за самосъхранение, орлите отлетяха едва след като мъжкият се насити. Бледият мъж си мислеше, че тези птици не живеят чак толкоз високо, гнездото им е сигурно поне две хиляди метра по-надолу. Тогава защо се качват във висините да се съешават? Заслужаваше да си помисли върху тази загадка, но къде време за това?

Беше се започнало.

Вървеше по отъпканите пътеки на няколко експедиции, нямаше нужда да забива клинове по стените, намираше си ги готови, по тях висяха дори въжетата, той им се доверяваше, защото обичаше да рискува, неговото изкачване можеше да завърши успешно само през риска, на това разчиташе; като тръгваше, той си знаеше, че ще се движи със стръвта на мародер. В една гънка намери опъната палатка, вътре имаше всичко, храната беше непокътната, палатката все още чакаше стопаните си, които никога нямаше да се завърнат. Разчисти снега, вмъкна се в нея, запали печката и преспа. Вечерта и сутринта яде от собствените припаси, остави всичко непокътнато за своето завръщане. Въпреки студа, виелиците и умората усещаше познатата бодрост, просто помирисваше как най-трудната точка, ревниво пазена от ледници, отвесни стени, пропасти, мъгли и връхлитащи ледени бури, се приближава. Поне досега не можеше да се порадва на някаква поносима температура, през цялото време зъзнеше, а какво ли му предстои занапред?

Но последва абсурден период, в решителните последни фази настъпи небивало затишие, заблестя слънце и всяка мъчнотия го подканяше: ела и ме преодолей. Той преодоляваше при незапомнени атмосферни условия, незарегистрирани в историята на изкачванията. Продължаваше да открива безпогрешно стари клинове и въжета, това го развесели, изпадна в еуфоричност и захвърли кислородната маска. Олекна му още повече, вече си подсвиркваше и си мислеше, че когато човек види любовното опиянение на орли, неизбежно му потръгва. Захвърли и фотоапарата, отказа се да документира, работеше за собствено удоволствие, нямаше никакво намерение след години да разказва за подвига си пред камината на някой клуб.

Когато застана на върха, отначало го обхвана страх, че може да полудее от възбуда, а след това трябваше да преодолява внезапно обзелото го чувство да се поддаде: Да остави ли, или да не остави белег? Наоколо беше пълно с такива неща, тук бе отразена не само личната суета, но и суетата на нациите. Една минута прекара на Пама и всяка секунда от тази минута се изрази с вътрешния наплив и вътрешната му съпротива да преодолее поривите си към парадност. А светът лежеше в краката му спокойно, балансирано, потънал във великолепната си тишина, един от редките мигове на върха, подарен само на него, награда за безшумния му подвиг. Подобни метеорологически явления тук се появяват сигурно веднъж на столетие. В тази минута бледият мъж допусна за частица от секундата, че се е превърнал в бог.

*  *  *

Вестниците и туристическите бюлетини на Баманду шумяха за четири експедиции, трите от тях бяха наели по триста и петдесет, а четвъртата петстотин херфи, радиото гърмеше, всеки от водачите на групите допускаше до трийсет процента за неуспехи, а няколко дни преди потеглянето благоприятните възможности слязоха на петдесет процента; началото на сезона бе отбелязано с три жертви и осем измръзвания на крайници; сред катераческите общества плъзна мрачният полъх на песимизма. Бледият мъж спеше вече трето денонощие и прислугата на хотела напразно се услушваше пред вратата на стаята му. Събуди се на четвъртия ден по обед, усещаше, че е гладен, премазан от изтощение и че по крайно необясними причини му се влиза в жена, например в журналистката. Дълго преди да се изправи на крака, тъй като се събуждаше в поредици от часове, той се люлееше между видения от орли, якове, въжета, глетчери, журналистката, вихрите. Вмъкваше се постепенно в реалния свят на стаята, осъзна, че над него има таван, край него – стени, сигурност, на пода се простира персийски килим, а отвори ли вратата, на всяка цена ще срещне една вана. След като завъртя крана, видя в огледалото високото си омършавяло, просто стопено тяло, загубило поне петнайсет килограма от теглото си – направо скелет. Брадясалото му лице продължаваше да създава впечатление на бледост, но по какъв начин, трудно можеше да се разбере – с напластения загар. Скелетът потъна във водата, покри се с нейната мекота. Завет, никакъв вятър, пръстите на краката му се движеха по негова воля, пръстите на ръцете му усещаха предметите при докосване; радиоприемникът му даряваше музика, нещо като Дебюси, който прииждаше от стаята. Затвори очи и видя келнерите, те сновяха по мокета на долния етаж, тикаха колички с напитки, разнасяха сребърни табли с гореща храна, от чистите им тихи дрехи дъхтеше на вечност.

Предпочете овнешко бутче без гарнитура и салатата отделно, нищо повече, от вината избра френско червено; стремеше се да поглъща спокойно, сдъвкваше бавно и гледаше пред себе си, през пространството със стерилно бели покривки. През сигурната стъклена витрина се виждаше планината, увенчана с чист сняг. Сега планината му се струваше близка и крехка, като дълго желана холивудска звезда, с която вече е преспал. Нахълта неспокойна журналистическа група, тишината отиде по дяволите, след групата влезе журналистката, махна му отдалеч и се уедини през една маса. Стори му се по-хубава отпреди, а деловитите ѝ иначе движения бяха сякаш затоплени от дремеща все пак във вътрешността ѝ женска природа. Тя остави камерата и записната уредба до себе си, избра нещо от менюто и потъна в страниците на бележника си. Надойдоха още хора, говореха високо, бледият мъж долови изречения, от които разбра, че току-що е потеглила най-голямата експедиционна формация, че Пама ще бъде атакуван по две посоки едновременно и че преди час пристигнала неприятна вест: на връх Мунца – нови четири жертви. Телефоните на хотела бяха изпратили тези новини по всички краища на света, Баманду се тресеше от тревожно напрежение, никой сезон не можеше да се равнява по нещастни случаи с тазгодишния, над улиците и къщите виснеше заплахата на нови нещастия. Херфи намериха наядени от лешояди три трупа на якове – това също се изнесе в пресата; някои се заеха да разнищят загадката, страниците на вестниците се кичеха с хипотези, но всички трябваше да започнат отново, тъй като един ден в крайнините на града се появи четвърти як, беше жив и здрав, но като всички останали якове на света крайно мълчалив, нито знаеше откъде иде, нито можеше да съобщи накъде отива.

Бледият мъж продължаваше да живее в хотела, той все тръгваше и все не тръгваше към родината си, бездействието сякаш му беше необходимо, внушаваше си, че още се възстановява. Средствата за масова информация го бяха забравили, бледият мъж се чувствуваше по-самостоятелен от всякога. Само журналистката веднъж го запита дали няма някаква връзка между оръфаните от лешоядите якове и неговите. Подведен от повишеното си настроение, той отвърна весело, че връзка съществува само женския як и нея. И още лоши новини – горе се подхлъзваха, премръзваха, изчезваха, чу се за два счупени гръбнака, появиха се стъпки на снежен човек. Лоша година, до този момент нито една победа. Силни, натежали от загар мъже с тъмни очила и бради се завръщаха с виновни погледи, махаха безпомощно ръце, което понякога трябваше да се приеме като единственият им отговор. Заговори се, че все пак трябва да се подбудят някои следствия, подочуха се слухове за изоставени другари, някъде зачестиха случаите на необичайно малодушие в решителни моменти, другаде – направо за проявен страх, но най-често се споменаваше за проявен егоизъм. Като се вслушваше във всичко, бледият мъж разбираше, че великанът Пама се съпротивлява ожесточено и същевременно предизвиква; не по-гостоприемно се държаха и останалите осемхилядници; май настъпваха времена, в които на човек е предоставена възможността да разбере, че не бива да се перчи с особено могъщество, че понякога на природата ѝ кипва и започва да се брани, като не държи сметка и за смъртоносните си удари.

Всеки отминал ден увеличаваше цената на неговия успех; както се развиваха нещата, логичната мисъл едва ли можеше да допусне, че тази година ще бъде записан някакъв победен поход до Пама, а който би допуснал това да бъде извършено от сам човек, поне до сто години, направо би минал за луд. Бледият мъж бе отбелязал не само световен рекорд, той бе постигнал непостижимото. Стоеше му се в Баманду, не му се заминаваше от мястото на реализираното си величие, сред суетата и снобизма; обичаше да се надсмива тайно на всички. Но един ден, както се бръснеше, пламна осенението му, че стоенето в Баманду, че това безпричинно киснене в този скучен град не е съвсем невинно, че това прилича на мазохизъм. Като продължаваше да се бръсне обаче, той се опита да докаже на себе си, че поне досега е действувал безкористно.

Нима е малко това, че преодолях порива си да оставя белег?

Във великите секунди на върха бледият мъж, тренирал скромността си в продължение на десетилетия, се побори мъжки и потисна колебанията си. Там той се оказа на сантиметър от срама – за малко да забие в скалата свой собствен клин с инициалите на името си. Но сега вече е чист, бледият мъж няма как да докаже изкачването и работите на неговия вътрешен човешки баланс са наред.

Но това, че продължавам да вися тук и се подсмивам по пресконференциите, какво е? Това е любов, оправдаваше се той, аз вече обичам и не заминавам заради нея. Но скоро рухна и това оправдание. Една сутрин журналистката заудря по вратата му, не мога повече, заяви журналистката, нуждая се от мъж, не издържам повече, потребен ми е мъж, сънувам еротични измислици, ако ще е мъж, бъди поне ти, харесваш ми и умееш да мълчиш. Беше по пижама, топлината от постелята още лепнеше по нея, щом се вкопчиха, не се пуснаха три часа, чак до минутата, в която бледият мъж се убеди, че не а е обичал, и то никак, че любовта му към нея е била само претекст. Тя се надигна, намери някаква бутилка и отсипа в чашите.

Така може да се живее, въздъхна тя, сега спокойно бих могла да върша работата си, а и друг път ще прибягвам към вас, тъй като сте дискретен и хубав. Ако трябва, ще си платя.

Погледна я отдолу нагоре, както се гледа връх, в нея нямаше нищо розово, нито нежно, тялото ѝ отразяваше кафявия блясък на светските плажове, кожата ѝ крещеше от загар, гърдите ѝ също бяха кафяви, личеше си, че не е обличала бански костюм, а горнищата им не е обличала дори на публични места. Подаде му чашата и легна до него, той близна, искаше само да усети вкуса на уискито, но това събуди желанието му да си пийне, стана му приятно, само дето вече чувствуваше, че жената до него му е малко излишна. Тя говореше: планината гъмжала от събития, непрекъснато връхлитат новини, вест след вест, нещастие след нещастие; отделът на вестника ѝ наредил да стои в Баманду до второто пришествие и все пак не може само да се стои, трябва и да се полегне. Беше осведомена за всичко, заредена с невероятни подробности; херфите се изнервили, годината била фатална, злите духове от ледниците се събудили, очаквало се снежният човек този път да покаже лошата страна на характера си. Снежният човек според херфите е много силен, пръстите му хващат за гърлото и стискат, докато езикът ти изхвръкне навън, после очите; или пък сплесква главата, мозъка. Тя описвала всичко туй и го пращала, но не може само да се пише, трябва и да се полегне. За любов между двамата не можело и да се помисли, тя е готова да му заплати, илюзиите са изключени, вестникарската ѝ деловитост създавали от само себе си стоманените ѝ принципи. Бледият мъж изслуша всичко това и заяви, че няма да ѝ вземе нито грош.

Той продължаваше да обитава хотела и не знаеше какво би могъл да предприеме по-нататък, не знаеше накъде да тръгне, къде да отиде – никъде, досега го мамеха върховете, сега най-трудният бе легнал под него, отваряше се място за досадата, но минаваше още време и след досадата се отваряше място за по-страшни чувства. Сега накъде? – питаше се бледият мъж. Какво още да покоря?

Тя идваше и лягаше до него, предоставяше му часове на акробатика, уискито му се услаждаше все повече. Освен това привикваше с подробностите на тялото ѝ, с капризите ѝ върху чаршафа, започнаха да се разбират без думи, неочаквано усетиха, че са се домогнали до естествен синхрон. Планината сипеше още изненади, но най-голямата се изрази в това, че експедициите приключиха с крах. Краят на катераческия сезон настъпваше. Отделът ѝ нареди да се завърне в редакцията, Баманду се обезлюдяваше, колоритните личности, които бяха успели да се изтръгнат от смъртта, изчезваха.

В един безцветен ден тя пак легна до него, двамата погледнаха към тавана.

Все забравям да ви питам за името, рече той, тъй като разбра, че е настъпил часът на раздялата, как се казвате?

Миранда, отвърна тя.

Не е чак толкоз лошо.

Името ли?

А, другото е ужасно.

Не ви се ще да замина, нали?

Е, ще се справя някак.

Защо не дойдете с мен?

Какво има там?

Ще бъдем заедно. Тя се изметна нагоре и издърпа гащетата си. Впрочем вие защо се появихте, какво търсите в Баманду?

Дойдох да изкачвам.

Кое?

Той мълчеше.

Мен ме изкачихте добре, нали?

Дойдох да изкача Пама.

Пама!

Журналистката се изправи, грабна гащетата си и бледият мъж разбра, че се е изплашила. Обличаше се бързо, ръцете ѝ потреперваха, на нея никак не ѝ се щеше да бъде нарязана на парчета от непознат маниак, този неясен, висок и бледен мъж вече показваше зъбите си, през оскъдните му по брой думи тя зърна в далечината психопата.

Излезе си, без да се дооблече, напоследък така преминаваше коридорите, недооблечена и сладко уморена. Бледият мъж лежеше, зяпаше тавана и отпийваше от чашата, мислите му го носеха към шефа на тричленната комисия, която издава разрешенията на експедициите, шефът се очертаваше като единственият човек на света, с когото вероятно е възможно и да не се скучае.

На обед тя седна до него, оказа се, че са сами в ресторанта, върховете зад витрината изглеждаха по-бели отпреди, а келнерите по-услужливи от всякога.

Днес уискито ви дойде малко повече, усмихна се журналистката. Храната ви е сервирана, защо не почвате?

Вярно е, че съм малко повече, съгласи се той.

Там някъде е Пама, посочи тя с глава.

Да.

И ви предстои.

Не отговори.

Кажете най-после какво искате, какво търсите тук!

Бяхте сензация, след туй – нищо, по едно време изчезнахте, но сте тук, без да сте журналист. Кажете какво сте, защо ви бяха тези якове, защо говорите малко, докога ще останете?

По едно време изчезнах, съгласи се бледият мъж.

Как се казвате? Поне това да знам.

Ерик.

Ери, така ли?

Но вие помните, че по едно време изчезнах.

Искам да зарежем масата и да се прехвърлим в стаята. Заминавам утре, не разбрахте ли? На вас не ви ли е вече достатъчно ясно, че започвам да ви обичам? Ери! Слушате ли ме?

Не можете ли още днес?

Ще замина утре, разберете, а сега ще отидем в стаята ви! Тя грабна чашата от ръцете му. И съм сигурна, че не се наричате Ерик, нито Ери, нито нещо близко до това…

Държеше главата му и търсеше отговор на загадката в очите му, там се потайваха неизследвани мрачини и много фанатизъм, съпротива, бавно и неизвестно защо гаснеща жизненост. За първи път в живота си Миранда полудяваше от гняв, че не може да подчини някого на амбициите си и сякаш в полусън разбираше, че става тъкмо обратното, затова в даден момент допусна, че се намира близо до сатаната и ако не беше склонният ѝ към авантюризъм характер – довел я впрочем до алпийския профил на вестника, – би побягнала повторно, а тя вече преодоляваше страха си и бързаше да усети как сатаната ще влезе в нея. От гънките на планината идеше той и може би след малко, след като я налюби, ще се превърне в космата горила, която тъпче девствените снегове и оставя загадки зад гърба си.

Помните ли, когато ме нямаше? – запита внезапно той.

Помня, целунете ме.

Тогава ме нямаше, рече той, без да я целуне. Тя скочи върху него и започна да го целува. Отсъствувах, каза той и се отбраняваше, огъваше се под тежестта ѝ, понякога успяваше да се измъкне, но тя наново връхлиташе. Нямаше ме, защото бях на Пама, успя да изръмжи той, а тя жадно търсеше устата му, като съзнаваше, че няма да замине от Баманду, че постави на карта не само кариерата си на световна журналистка, но и живота си. Изкачих Пама, успя да повтори той и тя, въпреки дълбокото си страстно дишане, го чу, но продължаваше да диша шумно и точно когато изблещи очи, той изстена: изкачих се сам, без херфи!

Тя се отпусна до него, полегна от дясната му страна и се почувствува като в топъл, наситен с теменужни аромати басейн. Не виждаше по-нататък бъдещето си без него, не можеше да си представи, че утре няма да милва рамото му, тя загиваше без диханието му и още сега трябваше да подхване разговор, да го повлече със себе си. Докато обмисляше първите думи на апела си, неочаквано си спомни, че в кулминацията на тяхното заедно той я убеждаваше, че е изкачил Пама, сам, без херфи. Усещането за едно нищо незначещо твърдение постепенно се превръщаше в нещо, по което можеше поне да се помъдрува. Човекът до нея бе изрекъл: изкачих се до най-трудния връх сам. Това изкачване бе недопустимо, то нямаше нищо общо с действителността. От друга страна изказваше го човек, който говори оскъдно или изобщо не говори. Край нея плаваха лилии, цветовете им се отваряха и продължаваше да ухае на теменуги, костеливото му жилаво тяло беше отпусната струна, в стаята беше тихо, тишината притискаше целия град, от далечните върхове се отронваха лавини, лавините се свличаха, повикани от присъствието му. Боже мой, загубена съм, обърквам живота си, той ще ме подчини.

Миранда ли се казвате?

Преди малко ме убеждавахте, че сте изкачили Пама.

Само ви осведомих.

Гоните ли ме?

Защо?

Все едно че ме подканяте.

Той ѝ заяви, че преди двайсет и шест дни се е изкачил на Пама, сам, без херфи, само четири якове до базовия лагер; запозна я с навика си да върши всичко сам, да живее далеч от шумотевиците, само така се чувствува щастлив, поне така е било досега, защото след изкачването на Пама не може да се похвали, че се чувствува щастлив.

Вие твърдите, че сте изкачили върха, в който този сезон се разбиха две експедиции, придружени от осемстотин херфи?

Да.

Ери!

Тя изтри с длан във въздуха изреченото име.

Ерик ли се казвате?

Не.

Оставихте ли знак?

Той отвърна, че не оставя следи по върховете, призна си, че тъкмо на Пама се е двоумял, мъничко му е трябвало да се приобщи към стадото. Слава богу – преодолял се и сега гледа спокойно света в очите. Вие вярвате ли, че се изкачих?

Не.

Удари градски часовник, звуците му направиха града по-уютен, всеки звук отекна в тялото ѝ, бедрата ѝ потръпнаха, чашата на устните ѝ се олюля, след часовниковите звуци стана тъжно и празно.

Никой няма да ви повярва.

Знаете ли колко ме интересува!

Ще дойдете ли с ме?

Къде?

В един голям град.

Заминете сама, може и да дойда.

Защо не с мен?

Трябва да разбера.

Какво става с вас самия ли?

Да.

Смятате ли, че с вас става нещо?

Бледият мъж продължаваше да лежи неподвижно, тя напразно очакваше да се извърне към нея, да я докосне поне с края на пръстите си. Стана и се облече. Не можа да схване дали е видял, че очите ѝ са печални, той само лежеше.

Когато разбра, че отново е сам, бледият мъж се изправи; стаята беше пълна догоре с тъга; той включи касетата с Моцарт, но скоро сметна, че Моцарт не върви на пейзажа в прозореца и все пак го остави, защото знаеше, че Моцарт върви на всичко. По стъклата потече водичка, валеше. Влезе във ваната, покисна в тъгата си, излезе, изсуши се и почна да се облича. Ами сега? Сега накъде? Помоли да го свържат с най-авторитетното списание, свързаха го за минута, той каза на спортния редактор, че е изкачил Пама. Спортният редактор го напсува и затвори телефона. Пред хотела както винаги висяха една или две дузини херфи, но от по-главните, но от по-главните, водачите – бледият мъж им каза, че преди няколко седмици е изкачил Пама. Погледнаха го унесено. Той им изброи всички предмети, оставени от другите експедиции. Херфите мълчаха, всеки знаеше от пресата и телевизията какво има горе. Бледият мъж влезе в дневния бар и поръча уиски. Аз изкачих Пама, каза той. Барманът примигна и се съгласи. Не вярвате, но го изкачих, настоя бледият мъж. Радвам се, рече барманът. Вие сте длъжен да ми вярвате, извика бледият мъж, затова са ви поставили тук – да вярвате, аз никога не съм лъгал.

Само три дни бяха достатъчни за града, там всеки разбра, че самотникът с бледото лице е изкачил върха, той умислено твърдеше, че се е промушил през най-благоприятните дни, и то в сезона на големите несполуки. Миранда отлагаше заминаването си, тя вървеше подир избраника си и присъствуваше почти на всеки разговор – той разказваше ли разказваше. Те не вярват, обръщаше се той печално към нея, изслушват ме, но едва сдържат присмеха си, а аз се изкачих наистина, видях света отгоре, видях как се любят орли, ти разбираш ли, орлите се стопиха в страстта си пред очите ми!…

Знам, каза шефът на тричленната комисия, която издаваше разрешенията на експедициите, казаха ми, че сте изкачили Пама. Седнете. Уиски, обърна се той към подгласниците си и те напуснаха кабинета.

Вече знаете, учуди се бледият мъж.

Новината за вашето изкачване достигна при нас като смях.

Посмяхте ли се?

Лично аз не, аз съм сигурен, че сте го изкачили.

Защо сте сигурен?

Вие не знаете да лъжете. Защо чака вън? Дамата ви може да влезе. Той целуна ръката на журналистката и посрещна с открити очи погледа ѝ: кажете какво да правим?

Не знам, отвърна журналистката, боли ме, обичам го и ме боли. Просто не знам кога ще му мине, предполагам, че е временно, криза.

Имайте предвид, мадам, че този човек е изкачил Пама, и то съвсем сам.

И ще му  издадете сертификат?

Едва ли, усмихна се порцелановото лице на шефа, сертификатът няма да му послужи, няма да му го издам, ще сметнат и мен за луд, веднага ще ме уволнят.

Видях как се любят орел и орлица, рече с детски възторг бледият мъж, те тръпнеха, пред очите, на края на света, където може само да се умира.

Вие извършихте подвига на всички времена, шефът на комисията хвана ръката му, и за всички хора. Горе се двоумяхте, нали?

Доста.

Но няма да ви издам документа, за който сте дошъл.

Дойдох само да ви кажа, предположих, че ще ми повярвате.

Бледият мъж и журналистката напуснаха държавната сграда, те тръгнаха бавно през непознатия град, тя с чувството, че крачи до един луд, но необикновен мъж, когото обича, плюла на предишните си земни амбиции; той – пред полудяване, защото беше постигнал непостижимото, а никой не му вярваше и много му се искаше да заблъска главата си в първия изпречил му се зид, задето не бе оставил следа за подвига си на върха. О, само да тръгне веднъж с мене, казваше си тя, ще го отведа при много известни психиатри, а те знаят как да избият фикциите от главата му. Журналистката не вярваше, че измамата, с която си бе послужило порцелановото лице, може да се приеме за друго освен за ход с лечебна цел, тя нито за момент не допускаше, че порцелановото лице е говорило истината.

В това време подгласниците се върнаха в кабинета на шефа си, намериха го с гръб към тях, загледан през прозореца в мъжа и жената, които се отдалечаваха; подгласниците се стараеха да потиснат смеха си, вън се бяха насмяли достатъчно.

Не може, рече шефът им и се обърна с лице към тях, невъзможно е, никой не може да устои.

===============

 

 

П Я С Ъ К

/На Иван Стайков/

С лявата ръка държи сандалите си, а с дясната е обхванала тънкия кръст на моряка. Току-що са станали от вмирисания на пот плаж. Отпуща кръста му и прокарва ръка по бедрото си. Усеща как песъчинките се ронят при допира на пръстите ѝ, но част от пясъка е полепнал здраво върху младата ѝ гореща кожа. Отдавна е минало полунощ. Над пристанищния вълнолом блика сиянието на корабните светлини, затова тук е много тъмно. В чашата на небето звездите блестят като капки.

Пясъчната лента свършва. Вече стъпват върху трева, в градината са, пред хотела… Мъжът върви съвсем бавно и много близо до нея, но тя казва на английски:

– Почакай.

Обича да си служи с английски думи, макар че знае само няколко. Сяда на пейката и започва да изтърсва сандалите си. Тук е височко, вижда се по-голямата част от пристанището, натъпкано с параходи. Пред фара са застанали два самотни кораба. За тях няма място на кея и приличат на бездомници.

Той поглежда часовника си, навежда се и я целува. Докато приема целувките му, тя се обува, изправя се и потеглят отново. Уморено прекосяват градинката, заобикалят хотела и излизат на крайбрежната улица. По нея няма жива душа. Едната ѝ страна граничи с желязната ограда на пристанището. Тук лежат топлите сенки на дърветата. Тротоарът още не е изстинал след горещия ден. Короните на платаните са побелели от светлината на лампите. Летят рояци комари и еднодневки. Еднодневките вече агонизират и падат върху паважа. Тихо е, топло е, гъстото звездно небе покрива целия град.

Той крачи с грубата си моряшка походка, задоволен и щастлив до нейното жилаво тяло. Тя има дълги крака, тънки глезени и обгорени от слънцето прасци.

До портала на пристанището спират. Тя не бива да влиза през този портал. Притаяват се до каменната колона и започват да се целуват за раздала. Разменят си някои съвети, без които животът им е немислим. Той настоява за документите, които тя трябва да си набави, след туй отново го обзема нежност и пак я притиска, и пак се редуват ту наставления, ту любовни пориви. Нито веднъж не ѝ напомня да му бъде вярна, във верността ѝ е сигурен. Знае що за момиче е, такива моряшки момичета е виждал много, пък и начинът, по който се люби на пясъка, говори достатъчно за същността ѝ, но също така знае, че за нея той е „големият шанс”, единствената ѝ възможност. Жени с такива физически качества в неговата родина са рядкост: мургава кожа, черни коси, дръпнати очи с дълги мигли и наелектризирано тяло, горещо, южно. Той гризе устните ѝ, сред опиянението си чува сирената на парахода, тя го зове. Пуща я и отново я привлича към себе си. Отхапва си още една целувка и побягва. Но след малко се обръща и казва на български:

– Довиждане.

– Добро плаване.

Тя остава сама до колоната, наблюдава фигурата, която чезне в тъмнината, продължава да маха с ръка. Едва сега по-скоро усеща, отколкото забелязва, че сокът на зарята постепенно се впръсква в тишината на нощта.

– Вече загубих търпение!

Стресва се, пробожда я болка в стомаха, но бързо се съвзема от уплахата и се обръща. Този път е решила да се съпротивлява.

– Махни се!

– След като съм чакал цяла нощ?

Тя тръгва с големи крачки към града, оглежда се с надежда да зърне минувач, той върви спокоен след нея и казва:

– Не така… Знаеш как бия.

Защо няма поне един минувач? Но може ли да помогне и той? Забавя стъпките си.

– Ще викам!

– Така ли?

– Какво искаш пак?

– Да си повървим заедно.

Тя проявява евтина хитрост, в която не влага кой знае каква надежда:

– Изпрати ме до нас.

– Да, ама ще ще минем през пясъка.

– Кой пясък?

– Дето бяхте с кльощавия немец.

– Той ми е годеник!

– Добре, това да се чува.

– Ще се женим, заминавам за Хамбург.

– Замини, казвам ли ти нещо?

– Моля ти се, не настоявай!… Аз го обичам,

– Добре де, свивай към плажа!

Той разговаря леко и върви сякаш неохотно, тя лесно минава пред него – нещо, което би я улеснило при случайна среща с хора,

Безсилието ѝ я отчайва. Към него храни постоянна омраза, която расте и се изостря с всеки изминат ден, тормози я, кара я да стене на глас и всичко туй, защото не може да стори нищо, освен във виденията си, когато го привързва към един изплувал във фантазията ѝ стълб и го бие. Тогава яростта  ѝ расте – премазва главата му с камъни, и то така, че от свирения му поглед и от животинските му бърни не остава следа. В такива блажени за нея мигове той плаче, моли за пощада, но тя се нахвърля още по–свирепо към него: „На ти за това, на ти и за онова, на ти за всичко, което си ми причинил, животно!”… Но това е само във виденията ѝ… Няма ли най-после някой да се справи с него? Каква е тази държава, каква е тази власт, защо не го поставят на мястото му?…

– Уморена съм – отново хитрува тя и без да ще, увлечена от гальовния си, по женски обещаващ глас, добавя: – Ако искаш – утре…

Той се усмихва и обвива ръка около тялото ѝ, там, където може би още е запазена топлината от ръката на немеца По обратния път отново минават под платаните, по паважа лежат хиляди щастливо умрели еднодневки. Пак заобикалят хотела, пак нагазват в прегорялата трева и тръгват по тъмния пясък, а отдясно пак блестят светлините на корабите, а небето е вече леко разредено и олекнало. И морето лежи неподвижно в края на тъмнината – безчувствено, противно.

– Ще му ставам жена – прошепна умолително тя.

– Разбрах – отвръща той. – Щастието ти се усмихва. А и на мен. Ще ми пращаш ли колети?

– Ще ти пращам! – казва тя с дълбока искреност. – Знаеш ли колко хубави неща ще ти пратя?… Пусни ме да си вървя.

– Ти пак ще пращаш.

– Звяр!

– Ела тук, до лодката?

Силенн и груб е, с широк гръб и огромни стоманени ръце. Слаба, взела се кой знае откъде светлина, пада върху големите му скули и късата руса коса. Устата му е в сянка, но тя си я представя – разположена от единия до другия край на лицето, дъхти на лук.

– Ето, тук!

– Не искам!

Тя потъва в пясъка – по-дълбоко, отколкото с германеца, и колкото повече се съпротивлява, толкова повече лактите ѝ се забиват в изстудения плаж. Тя гледа небето над косите му и се вбесява от коварната сладост… Тази подла сладост идва въпреки омразата, въпреки съпротивата, не желае да е така, но е така..,

За втори път тази нощ тя седи на пейката и изтърсва пясъка от сандалите си, сега звездите са се стопили, а светлините на пристанището са избледнели. Зад фара се показва заминаващия параход, в който е Хелмут. Добре се виждат пясъците, морето, градината и изплувалият от тъмнината град. Гларусите излитат с писъци от покривите и се отправят към широката гладка вода. Това е ничий час – нито на деня, нито на нощта. Долавя се нещо неопределено и празно.

Става и тръгва – през градината, край хотела, край паркираните коли. Градът продължава да спи, но както всеки град, и този си има подранили за някъде хора, първите, с които започва всекидневието.

Върви, залита от умора и безсъние, представя си как ще се тръшне върху леглото и как ще спи през целия ден. Косата ѝ е разпиляна, погледът ѝ е разстроен, но въпреки тази отпадналост младостта ѝ все тъй здраво напира в прасците, трепери в бедрата, мислите ѝ летят към Хелщут. а пръстите ѝ лениво отброяват един по един документите, които трябва да извади, ако иска да замине за Хамбург, да заживее в малката зелена къщичка, където сега скучае старата моряшка майка.

Все повече са бързащите по улицата. Не ги поглежда, но ги усеща и с притворени очи си мисли: „Тези пък закъде ли са тръгнали толкова рано?”… И понеже знае много добре закъде са тръгнали, но не иска да знае нещата в душата си, получава усещане за влага в очите и пясък в устата, и суха тъмна празнота, която я отделя от света.

===============

 

 

С И Н Ь О

Не познавате такава безнадеждност. Навярно знаете какво е да обичаш безнадеждно жена, да чакаш завръщането на безнадеждно болен у дома, или пък безнадеждно да потънеш в клевета, но цели два месеца да стоиш на пустинен бряг срещу безрибно море, да те мият дъждовете, а ветровете да спукват кръвоносните съдове на очите ти – тази безнадеждност не познавате. Нейният трагизъм се състои в това, че като лежиш в палатката или на земята, в ума ти се върти една и съща мисъл: някъде в мръсните води има риба, дявол да го вземе, и ако тази риба влезе в мрежата, тринайсет семейства ще се усмихнат, тринайсет души ще знаят за какво са киснали в пустинята.

Бях всеки ден около тях. Те ме мразеха. Редовно вадеха празна мрежа и пак я навираха в морето, и пак я измъкваха и още повече ме намразваха. По едно време започнаха да ми я натриват на носа: виж бе, кутсуз, виж – пущаме мрежа и вадим само мрежа!… Виж каква празна мрежа!

“Виждам – казах си аз, – но защо я триете на моя нос? Трийте я на вашите носове, бийте си шамари, негодници, щом сте избрали най-неподходящото място!…” Бяха рядко гадни типове и ги презирах до дъното на душата си. Те не искаха да ме виждат около себе си, тъй като ме считаха за “кутсуз”. Бяха презрени и ограничени фаталисти, бездарни занаятчии, некадърни да оправдаят и заплатите си. За тях аз бях очилат кутсуз с яке и транзисторен приемник в ръка, домъкнал се от майната си да им донесе малшанс. Дори да нямах очила, дори да не носех радиоприемник, те пак щяха да ме мразят. Простаците не знаят какво да мразят!… Нощем блъсках силно клавишите на пишещата машина. Знаех, че рибарите ме чуват, и исках да ме чуват, стараех се да помислят, че моята работа спори. Нищо не спореше!… Удрях клавишите, защото ми бяха опротивели. Всичко ми бе опротивяло, дори тръстиковата колиба, в която живеех. Нека ги дразни шумът на машината – за пръв път изпитвах омраза към група хора.

Може би се канеха да ме бият? Моля!… Бях решил да приема двубоя. В бригадата им работеха двама хулигани,  известни в града на големия залив. И двамата бяха прекарали по една година в затвора. Помъкнах ножа в джоба си. Но продължавах да ходя на брега, където наблюдавах как простират гриба да съхне. И когато го вадеха, бях там – на десет метра от тях, винаги топло облечен, нахранен, с хладнокръвно изражение на лицето.

– Дразниш ги – предупреди ме един любител рибар.

– С какво? – пожелах да узная аз.

– Не се навъртай край тях.

– Никой не им е виновен, че са некадърни.

Човекът, който искаше да ме предпази от нещо, сви рамене и ме остави.

Есента беше рядко противна, но по едно време се оправи, и то така, че ни слиса. Частниците съсипаха рибата: изпокъсаха чипаретата и продъниха мрежите. Аз продължавах да се въртя около грибчиите. Но го правех от дебелоглавие. Разберете – махна ли се и те случайно натряскат мрежата, съм за никъде. Ще се разчуе нашир и длъж и ще ме обявят за “човек, който пъди късмета”. Тогава никой не би могъл да ми помогне.

Мястото, където седях да ги наблюдавам, беше високо и закътано в скута на дюната. Загледах ли се към хоризонта, сякаш забелязвах извивката на планетата. Морето бе възвърнало нежната си душа, вятърът падаше върху него като влюбен, а небето се издигаше високо – очаквах всеки момент да се разтвори и най-сетне да покаже прословутите си тайни.

Доброто време просто разби противниците ми. В бригадата се промъкна разложението: пиянства, побоища, отклонения от работата и някакъв необикновен скандал с лавкаджията, който отказа да им продава. Въпреки това ракия се намираше. Двама от тайфата плюха на всичко, снабдиха се с тротил и започнаха поголовни бомбардировки на водата. Другарите пък започнаха да им завиждат. Повлиян от тях, капитанът отказа да дава лодка на бракониерите. Така се стигна до най-големия побой. Не се разбра кой кого би. На другия ден забелязах, че всички са посинели.

И сега, запитам ли се как стана така, че все пак не успях да отнеса един по-приличен пердах в суматохата, не мога да си отговоря. Дори не подпалиха колибата ми. Може би бяха прекалено заети със себе си. Отървах се само с един удар. Нанесе ми го – кой, смятате? – готвачът. Беше след полунощ. Вървях по пътеката, спънах се в някакъв труп и паднах. Трупът се надигна, пропълзя до мен и започна да ме разглежда.

– Ааа, ти ли си?

Почувствувах юмрук по устата. Това сякаш бе знак да се отприщят дяволите у мен. Стаената злоба се вля в мускулите на ръцете ми. Нямах възможност да замахна, ала успях да сключа пръстите си около мръсния врат на нападателя. Силата ми се удвои, когато познах готвача на бригадата. Той просто ме изненада с прибързаността си – легна до мен и не мръдна. Не се показах джентълмен. Щом станах, яростно го заритах. След това тръгнах към морето. Нагазих, загребах вода и започнах да плакна разкървавената си уста.

– Тоя пък взел да си прави гаргара с морето! – рече някой зад гърба ми.

Нямаше защо да се обръщам: двамата биячи, онези, които са лежали в затвора.

Заприиждаха още грибчии; заставаха върху билото на дюната, изрязани на бистрото звездно небе, идваха един по един и се нареждаха, докато се събраха всички, без капитана и готвача. Съзвездието Орион висеше ниско над главите им и аз, силен в иронията, за момент си помислих колко красиво създание е човекът, роден да завоюва дълбочините и да се вреже в звездите. Бях пил уиски в бара на града, а не презряната им гроздова ракия, достойна да взриви само най-калните им инстинкти.

– Писателю! – провикна се някой. – Кой те е фризирал?

– Вече нямате готвач! – извиках аз. – Имахте, но сега няма кой да ви готви, защото го удуших!…

– Той готвеше помии! – одобри високо друг. – Добре си направил!

– Не знаете да боравите с морето! – изревах аз, макар че не виждах лицата им (сиянието на Орион бе по-ярко от мътилката, която излъчваха мухлясалите им мутри). – Вие сте кофти рибари!

Редицата стоеше неподвижно на дюната. Недоумявах какво решение можеха да вземат. Знаех едно – да се пребият, не могат да ме стигнат. На една крачка от мен бе морето и аз съм по-добър плувец от тях. С незабележимо движение освободих часовника си, пуснах го в пясъка и го зарих с върха на обувката си. Изглежда, че ме мразеха много, щом бяха дошли за последно разчистване на сметките.

– Този е полудял! – рече някой.

– Винаги си е бил луд – потвърди друг. – Какво искаш от човек, който е зарязал София и живее в колиба!…

Така не говорят хора, решени да нападат. Тогава разбрах, че съм много пиян, че в подобно положение може да изпадне само човек, наситен с шотландско уиски… Грибчиите не идваха да ме бият, а да заметнат мрежата.

– Некадърни сте! – извиках все пак аз и защо трябваше да кажа така, не зная.

– Да го набия ли? – запита един от бившите затворници.

– Остави го за утре.

Откъм лодките се провикна капитанът. Грибчиите, както се смееха, потеглиха нататък. Изрових часовника си, духнах в стъклото му и го пъхнах в джоба си. Вече не виждах рибарите, сега до мен достигаха само гласовете им – няколко наставления на капитана и плясък на весла. Духаше хладен западен дежурен ветрец от сушата, който призори трябваше да умре.

Мразя да пиша за побоища; ненавиждам четива, в които се разказва едновременно за море и бой, тъй като често двете неща се свързват, но такива бяха фактите тогава с тия омразни типове. Какво да предприема по-нататък? Да бягам ли? Трябваше да остана. Дори да ме пребият. Пиянската ми глава бе решила на другия ден да се бием, докато падна. Интересно, беше ми леко тази нощ, весело ми беше, плуваше ми се и ми се пееше. Морето спеше в краката ми, безплътно и прозрачно като въздух, водата и небето бяха разтопени, проникнали едно в друго, превърнати в една-единствена мека материя, зад чийто воал всеки миг можеха да заплуват риби, а звездите приличаха на милиарди мехурчета – кислорода на вселената. В подобна безплътна нощ всички същества трябва да бъдат добри, да не се бият, да не псуват на майка, да не се заканват. Седнах на пясъка и се замислих за човека. Но не абстрактно, както бихте предположили. Тогава, както се бях разнежил, бих могъл да приема за човек дори двамата хулигани, цялата грибчийска тайфа и тъкмо тази отстъпка, която правех в името на доброто, ме натъжи. Тези грибчии бяха жители на парцаливата махала на човечеството, газни и омразни типове!… Чудно, от уиски глава не боли!… Те искаха да ме унищожат, защото са изпълнени с ненавист не само към мен, но може би към всички, които говорят по-правилно от тях и носят якета…

Лодката на капитана изчезна в тъмносинята бездна. Сега можех да виждам очертанията само на тези, които бяха останали на брега. Те придържаха десния край на гриба. Лодката трябваше да влезе навътре, да загради пространство от морето и да се върне на пясъка. В огромната подкова от мрежа, въжета и корк би следвало да има риба. Но риба няма да има… Когато не върви – не върви. Не знам дали съществува по-вълшебен ритъм от тоя на пляскащи в нощната тишина весла. Този ритъм звучи най-сладко и най-унесено, когато се разполагат мрежите на гриба…

Най-после лодката се появи отново. Тя изплува от бездната право срещу мен, придружена от шепота на веслата, глухото боботене на бордовете и тихото съскане на въжетата. Напразно я чаках да докосне брега. Нещо я задържаше.

Горе съзвездията вършеха гигантските си шахматни ходове. Между звездите се отронваха и падаха пионки. Бързах да ги засека спрямо Полярната – любима моя игра. Малка комета одраска небето и угасна високо над Полярната, а под нея издъхна друга и когато съединих трите точки, получи се удивително права линия, чието продължение прониза носа на лодката. Опитах се да доловя в туй някаква поличба, но каква?… Нямах време да мисля. Обхванати от безпокойство, рибарите заговориха с възбудени диви гласове:

– Първо да излезем на брега!

– Капитане, да отпуснем въжето!

– Мълчете! – извика капитанът.

Това е тишина!…

– Към брега! – отсече най-после той. – Отпущай въжето!

Въжето засъска по-рязко, вече можех да виждам как някакви ръце го освобождават.

Носът на лодката докосна пясъка. Няколко ботуша нагазиха във водата. Рибарите ловко изтеглиха лодката и престанаха да отпущат въжето. След туй всички се хванаха за него.

Някой изруга и съобщи, че мрежата не помръдва дори на сантиметър, но останалите и без това бяха почувствували нейната съпротива.

– Само туй липсваше!…

– Тихо! – изрева капитанът.

– Закачили сме я.

– Млъкнете!…

Хората от другия край на мрежата, които бяха останали на сушата, също се вълнуваха. Капитанът се отправи към тях. По средата на пътя той се спря и запали цигара.

Обзе ме предчувствие за най-лошото. Така задръстени, негодниците щяха да изпокъсат съоръжението и ги очакваше най-срамният финал. Това се казва награда за двата месеца отчаяние. Капитанът изля яда си на другата група и отново се върна при нас. Хванати за въжето, хората му вече забиваха нозе в пясъка.

– Заградили сме сто мини! – пошегува се някой.

– Тук няма мини – отвърна капитанът, защото не разбра шегата.

– Отиде мрежата! – забеляза друг.

Той изпсува и просто ми се ще да ви кажа как, но хайде от мен да мине, щом в литературата е забранено да се псува.

Стори ми се, че най-разколебаните в момента са готови да зарежат всичко и да се пръждосат, където им видят очите. Тази нощ се решаваше съдбата на бригадата, която неизбежно щеше да се разпадне. Да си призная, започнах да изтрезнявам. Замислих се: да избягам ли преди трагедията, или да остана до края. Беше се разбрало какво става. Коравосърдечието ми се разтапяше. Вече съжалявах враговете си. Нима и аз не бях като тях, човек с грижи и хиляди неприятности? Действието на уискито преминаваше. В устата ми загорча и ми се приплака. Сега те можеха да ме пребият като куче, да ме премажат в яростта си и не това е най-страшното – повече ме измъчваше мисълта, че присъствието ми наистина носи нещастие на хората. Започнах да си припомням подобни случаи, като садист ги търсех в миналото си – зорко, безмилостно – и ми ставаше все по-тъжно. Достатъчно ли е в такъв момент само да се презираш? Имаше нещо по-страшно – какво по-отчайващо от това ТИ да си този, който носи нещастието, да го излъчваш така, както някои излъчват радостта и оптимизма… Морето и небето потъмняваха, гаснеха и светлите пътища в живота, тоя мръсен живот, в който живеят подобни на мен и грибчиите…

Някаква сребърна вълна се надигна в тихата плитка вода, плъзна се към брега и припляска върху мъртвия пясък.

– Риба! – извика един от бившите затворници.

Притичах и нагазих във водата. Втората грива на закипялото море ме удари по глезените. Няколко парчета се мятаха върху пясъчната ивица. Наведох се и вдигнах едно от тях.

– Риба! – размахах го над главата си. – Риба!

Плитчината закипя. Стотици риби трептяха в нея. За миг добих чувството, че се намирам сред бързей на река, а рибите не бяха сто, бяха хиляди, и ето че се залюля цялото заградено от мрежата пространство.

Инстинктивно потърсих свободно място на въжето, дланите ми докоснаха някакви мокри ръце, ръцете на другите. Усетих дишането на капитана в ухото си, в самото ухо, сякаш искаше да го отхапе. Дъхът му миришеше на бира и чесън. Изплашените рибни ята успяха да се приберат в дълбочините, повърхността на морето се успокои. Мрежата бавно прииждаше към нас – със скоростта на часовникова стрелка. Започнахме да се разгъваме на широк фронт, катерехме се по склона на дюната, а при въжето се освободи място за всички. Сега да имаше и малко твърда почва под краката!… Изпитвахме чувството, че притегляхме цялото земно кълбо заедно с небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма. По небето се разля тънко розово млекце – под хоризонта се създаваше слънцето и близките звезди се разтваряха в светлите му сокове. Пуснах въжето и тръгнах към палатката на частниците. Олюлявах се, но вървях, и отново се сблъсках с готвача.

– Трудно теглим – рекох му аз.

– Кое? – запита той и все още държеше шията си там, където го бях стиснал.

– Много риба! – допълних аз.

– Къде?

– В нашата мрежа!

– Коя мрежа?

– Вашата мрежа.

Той забърза към бригадата. Обърнах се след него да го осведомя, че ще докарам още хора, но готвачът беше изчезнал.

Никой не пожела да дойде. Всеки искаше да спи, нуждаеше се от сила за утрешния ден. Само един тръгна подир мен, твърде млад и здрав човек, с красиво мъжествено лице. Спирах се да го изчаквам, той изобщо не знаеше какво става, нито къде върви, мисля, че продължаваше да спи, и