Posts Tagged ‘сатирата’


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)

Реклами

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988
.
.
Л И Ц А
по реда на появяването им:
Б у х а л ъ т
З а й ч е т о
Т а р а л е ж ъ т
Л и с и ц а т а
В ъ л к ъ т
М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Чилото, чилото.
Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам, –
хвър насам-натам-насам.
Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:
Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам.
Ту лети,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край


<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

*Играна в Сатиричния театър под името "Кораб с розови платна"
http://bit.ly/OLaRq1

борис априлов
•
ЛОВЕЦЪТ
НА
ЖИРАФИ
•
Пиеса
•
1973 – 1993
ЛИЦА
по реда на появяването им
ЧИКО
ПЕТРИКО – папагал с реплики
НАЧЕВ
НАЧЕВА
ГОСПОДИН ХИКС
АНИ
ПЕШЕВ
ГИНЕВА
ГАЧЕВ
ГАЧЕВА
СЛАВКА

П Ъ Р В А   Ч А СТ

Гарсониера на седемнайстия етаж. Голямата стая. Врати към кухнята и сервизните. Собственикът на гарсониерата твърди, че има и голяма тераса. Ако му повярваме би трябвало да приемем, че огромната завеса, която виждаме и която закрива цялата стена иа стаята, не закрива стена, а витринното остъкление между стаята и терасата.

Обзавеждането би могло да се нарече и спартанско. Маса, столове, кушетка. Кафез с папагал. Виждаме и терариум с остъкление. Библиотека и писалищно бюро с пишеща машина.

В момента собственикът на гарсониерата Чико храни обитателите на терариума.

Ч и к о /хвърля в терариума стръкове/. С тия витамини, Сара, ще надживееш и костенурките на Галапагос. Аз ще бъда само спомен, а ти – обратното на спомена. /Минава от другата страна на терариума./ Не така, Сержо, не бързай, гладнико! Търпение, и ще получиш своето. /Подава му яйце./ Запази приличие!… Ще счупиш черупката и ще си го обелиш сам. Баща ти и майка ти бяха благородни таралежи. Хранеха се бавно, почти красиво… Няма да гълташ, ще ядеш! Браво, Сержо!

П е т р и к о /понеже отдавна се звъни/. Не чуваш ли?

Ч и к о /не вдига глава от терариума/. Сара, видя ли как се храни Серж?

П е т р и к о /ядосано/. Глупако, защо не отваряш?

Ч и к о. Браво, Серж!

П е т р и к о /крещи/. Не мога да понасям звънци!

Ч и к о /улучва с нещо кафеза/. Млък!

Отива да отвори.

Обиденият Петрико го обсипва с крясъци.

Чико въвежда Начев и Начева. Те не издържат на крясъците, запушват ушите си. Петрико се накрещява и млъква. Двамата новодошли разглеждат обстановката.

Чико сочи столовете.

Н а ч е в /измъква вестник/. Във връзка с обявата.

Ч и к о /сочи столовете/. Моля.

Н а ч е в а /сяда/. Вие продавате жираф.

Н а ч е в. Фанче, това е мъжка работа. /Сяда./ В момента бързаме. Тръгнали сме да реализираме една покупка на фатерщул, но минаваме да узнаем някои неща.

Н а ч е в а. Понеже всичко си имаме…

Н а ч е в /умерено строго/. Фанче!… /Към Чико./ А си нямаме жираф.

Ч и к о: Радвам се, че мога да запълня тази празнота.

Н а ч е в а. Този папагал?

Ч и к о. Това е Петрико.

Н а ч е в а. Хубаво име… А това?

Н а ч е в. Фанче!

Ч и к о. Там са Сара и Сержо.

Н а ч е в а. Сега модерно ли е да се отглеждат таралежи?

Ч и к о. Сега всичко е модерно, госпожо.

Н а ч е в а. Особено да се купуват фатерщулове от втора ръка, нали?

Н а ч е в. Стари неща.

Ч и к о. Да се купуват стари неща е било винаги модерно, госпожо.

Н а ч е в а. Жирафът стар ли е?

Н а ч е в. Фанче!

Н а ч е в а. Живеем в жестоко индустриално време. Индустриализацията, пластмасите, петролоносачите и нитратите вършат пъкленото си дело. Четох някъде, че на човек вече се падат…

Ч и к о. Два петролоносача.

Н а ч е в а. О, не. Доколкото си спомням, не ставаше въпрос за петролоносачи.

Н а ч е в /изправя се/. Засега минаваме само осведомително.

Н а ч е в а /изправя се/. Да са се явили други клиенти?

Ч и к о. Не, госпожо, обявата е от тази сутрин.

Изпраща посетителите и се връща.

Застава до терариума.

Ч и к о. Сержо, ти така и не разбра, че живеем в индустриално време.

На вратата се звъни.

П е т р и к о. Глупако, сега не чуваш ли?

Ч и к о /засегнат, извръща се към клетката/. Забранявам да ме наричаш глупак! Това го правиш пред всеки, веднъж го каза и пред Славка, а тогава с нея се обичахме.

П е т р и к о. Звънците ме дразнят!

Ч и к о. Пречиш на бизнеса. Ще те изнеса на терасата!

II е т р и к о. Добре де, извинявай.

Чико излиза да отвори.

П е т р и к о. Да ти го туря на бизнеса!

Чико въвежда човек, когото няма как да наричаме нататък, освен Човекът Хикс.

X и к с /в настъпилата тишина/. Във връзка с обявата.

Оглежда обстановката.

Чико посочва един стол.

Х и к с. Благодаря. /но не сяда/ Какво е това?

Ч и к о. Сара.

Х и к с. А това?

Ч и к о. Серж. /Изглежда го./ Навярно искате да купите жирафа.

Х и к с. Имам голямо желание.

Ч и к о. Седнете.

Х и к с. Благодаря. /Остава прав./ Много високо живеете.

Ч и к о. Напротив, скромно.

Х и к с. Исках да кажа…

Ч и к о. Когато се включих в строежа всички ме изтласкваха.

Х и к с. Къде ви изтласкваха?

Ч и к о. Нагоре.

Х и к с. За първи път чувам да изтласквате някого нагоре.

Ч и к о. Те ме изтласкват, аз се съгласявам, те ме изтласкват, аз се съгласявам.

Х и к с. Защо позволявахте?

Доставяше им удоволствие.

Х и к с. А на вас?

Ч и к о. Аз се издигах.

Х и к с. И какво му е лошото на седемнайстия етаж?

Ч и к о. Смятаха, че асансьорът ще се поврежда, а той не се поврежда и ме обявиха за хитрец… Искате да го купите?

Х и к с. Да.

Ч и к о. Седнете.

Х и к с. Благодаря. /Остава прав./ Голямо е желанието ми да си купя един жираф, само че…

Ч и к о. Не знаете колко струва.

Х и к с. Нито знам как вървят.

Ч и к о /вторачва се в него/. Симпатичен сте ми и ще се разберем. Седнете.

X и к с. Благодаря.

Остава прав.

Ч и к о /весело/. Казвам се Чико!

X и к с. И с право.

Ч и к о /леко озадачен/. Име от песните. /Пауза. Никой не реагира./ Папагалът – Петрико. Римуваме се.

П е т р и к о /изкрещява/. Какво бе, простак?

Х и к с. Някой каза нещо.

Ч и к о. На него му липсват първите седем години. Израсъл е в панаирджийско стрелбище. Там прекарал и детството, и юношеството си. Пак там се влюбил за първи път и претърпял първото си разочарование.

Х и к с. В кого, в кого?

Ч и к о. В съдържателката на стрелбището. А ухажорът ѝ взел, че го опухал с пушката. От тогава е сърдит на човечеството.

X и к с. Но защо и на вас?

Ч и к о. Защото често го изкарвам на терасата.

Х и к с. Какво има на терасата? У

Ч и к о. Нищо, там е работата.

X и к с. Чул съм, че папагалите не обичат нищото.

Ч и к о. Папагалите подражават много, ще знаете. /Наблюдава непознатия в ръцете./ Какво правите?

Х и к с. Човечета.

Ч и к о. Дялкате си. /Взима микроскопичната фигурка от ръцете му. Разглежда я./ Ваятел!

Хикс показва ножчето в ръцете си.

Ч и к о. Микеланджело, Пикасо…

Х и к с. Трябва да оставя нещо след себе си… Натрупал съм ги три хиляди… човечета.

Ч и к о /разглежда фигурката/. Защо ме заблуждавате? Това е сърничка.

Х и к с /изненадано/. Така ли?… А пък аз бях останал с убеждението…

Ч и к о. Седнете.

X и к с. Благодаря.

Остава прав.

Ч и к о. Вие искате да имате жираф.

X и к с. Интересува ме един хубав жираф.

Ч и к о. Не докосвайте кутийката.

X и к с. Къде мога да го видя?

Ч и к о. Оставете кутийката на мястото ѝ.

Чико взема някаква кутийка от ръцете му.

Хикс сяда.

X и к с. Май че щях да сторя беля.

Ч и к о. Можехте да изтървете бълхите.

Хикс виновно прибира ръце върху скута си.

Тишина.

Ч и к о. Отглеждам си малко бълхи. Някои твърдят, че бълхите не се поддават на дресировка. Искам да докажа обратното.

Х и к с. За бълхите?

Ч и к о. Отначало за бълхите.

Х и к с. После за хората. /Тишина./ Радвам се, че се запознахме

Ч и к о. Някои твърдят, че има хора, които не се поддават на дресировка.

Х и к с. Навярно става въпрос за личностите.

Ч и к о. Радвам се, че ме посетихте.

Пауза.

Х  и к с. Между бълхите намират ли се личности?

Ч и к о /фиксира го многозначително/. Изглежда, че сте нежна душа.

Х и к с. Кое ви кара да предполагате това?

Ч и к о. Днес едва ли ще се намерят много хора, които биха искали да си купят жираф.

Х и к с. Но не са много и тези, които продават жирафи. Има ли кандидати?

Ч и к о. Вие сте първият.

X и к с. Това е обнадеждващо.

Ч и к о /отново се вглежда в събеседника си/. Мисля, че ще се окажете и последният.

X и к с. Защо ме фиксирате?

Ч и к о. Три хиляди сърнички, жираф…

X и к с. Нежна душа… Защо се взирате в мен?

Ч и к о. Такова ми е хобито. /Пауза./ Усложнихме ситуацията, нали? От едно най-обикновено посещение след обява във вестника, се стараем да направим събитие.

X и к с. Имам усещането, че го правите за да повишите цената.

Ч и к о. А вие – напрежението. . ,

X и к с /много спокойно/. Мога ли да видя жирафа?

Ч и к о. Разбира се.

X и к с. Кога?

Ч и к о. Сега.

X и к с /изненадано/. Сега?

Ч и к о. Имате ли условия да отглеждате животното, което ще ви продам?

X и к с. Идеални.

Ч и к о. Когато не дялкате скулптури с какво се занимавате?

Х и к с /отегчено/. А, аз съм полицай.

Тишина. Пауза. Чико се почесва по ухото.

Ч и к о. Ченге.

Хикс кима.

Ч и к о. Работата ви интересна ли е?

Х и к с /разперва ръце, колебае се./ Е!…

Ч и к о. Може би сте влюбен в професията си. Интересен занаят. Завиждам ви най-много за това, че ви се случва и да убивате. Мечтая да убивам, умирам да убивам, тълпата се сгъсти, трябва да я разреждаме.

В това време Хикс бърка в джоба си.

X и к с. Документи?

Ч и к о. Моля! /Маха с ръка./ Надявам се, че не се интересувате от мен, а от туй, което продавам.

Х и к с. И то доста… Искам да кажа: естествено.

Ч и к о. Е, не е чак толкоз естествено за един полицаи да си купува жираф, но карай да върви!… Моят жираф е на пет години. Име то му е Жофри.

X и к с. Ще го наричам Жо.

Ч и к о. Разнежихте се.

Х и к с /взима сърничката от ръцете на Чико, пъха я в джоба си/ Обичам жирафите.

Ч и к о. Напоследък цените им падат. Африканският ловец, който ме снабдява, ми писа отчаяно писмо. Кажете какво да правим, жирафи много, ловим ги като зайци, а клиенти – никакви. Представете си, господин следовател… Така ли да ви наричам?

Х и к с. Може и така.

Ч и к о. Представете си, господин следовател, не са търсени само заради дългите им шии.

Х и к с. Сигурно трудно преглъщат обидите.

Ч и к о. Точно така, това е най-важното. Но и транспорта. Да вземем някой лъв. Ловиш го и го пращаш. А жирафа?

Х и к с. И всичко туй, за да повишите цената.

Ч и к о. Но съгласете се, че съм прав. И няма защо да възразявате, Вие купувате, аз продавам, аз определям цената. Така ли е? /Мълчание./ Вие сте само един обикновен купувач, а аз съм търговецът. Така ли е?

X и к с /след колебание/. Така е.

Ч и к о. Прав ли съм?

X и к с. Прав сте.

4 и к о. От криминалния отдел?

X и к с. От данъчния.

Пауза.

Ч и к о. Следовател.

X и к с. Следовател.

Ч и к о. С други думи… Тук нямам думи. За първи път виждам човек от полицията. Само съм ви чел по романите. И всички ли свирите на цигулка, като оня?

X и к с. Имате ли цигулка?

Ч и к о. И да имам няма да ви я дам. Защо да прекъсваме хубавия си разговор.

X и к с. И на мен ми е интересно. Вие сте ми симпатичен, но тъй като разбрах, че тук повече нямам работа /изправя се/ ще си вървя.

Ч и к о /живо/. Не. _

X и к с /тръгва си/. Чакат ме много дела.

Ч и к о /застава пред него/. Ще останете.

X и к с. Знаете ли какви мошеници ме чакат?

Ч и к о /дърпа го към стола/. За нищо на света!

X и к с /сяда/. Не бойте се, аз се шегувах.

Ч и к о. А, то и аз се шегувах като ви задържах. Играта е такава, нали разбирате?

X и к с. Има си хас. Беше приятно: Аз напирам да си вървя, вие напирате да не си вървя…

Ч и к о. Такава игра никога не съм играл. Доставихме си удоволствие… Водка?

X и к с. Може.

Ч и к о. Със или без?

X и к с. Със!

Ч и к о. Наистина нежна душа,

Чико изчезва към кухнята.

Хикс се изправя, поглежда бегло книгите в библиотеката, хвърля поглед и към хаоса върху бюрото. Кой знае защо, ръката му машинално взима една от кутийките.

Ч и к о /строгият му глас/. Не пипайте там!

Хикс бързо оставя кутийката и сяда.

Ч и к о /както се появява, в движение/. Всеки гост тук се мъчи да пусне бълхите.

Х и к с. И бълхи ли продавате?

Ч и к о. Всичко продавам.

Чико изсипва нещо гъсто и червено в чашите. След това прибавя вода.

Х и к с /възмутено/. Но аз казах СЪС!

Ч и к о. Но не казахте с какво.

Х и к с. Добре де, а защо сироп от вишни?

Ч и к о. А вие очаквахте ли в дом, където се продават жирафи, да се намира волка?

Х и к с. Не.

Ч и к о. Тогава, пийте сироп!

Х и к с /троснато/. Да си дойдем на думата!

Ч и к о. Сигурно ще искате разписка.

Х и к с. Трябва да се отчитам.

Ч и к о /пие сиропа си/. Но защо ѝ са на полицията жирафи?

Х и к с. Виж, за това не съм помислил. Наистина, защо съм тръгнал да купувам жираф?… Вярно бе, защо ми трябваше жирафът?

Ч и к о /отпива/. Помислете, може и да се досетите.

Х и к с /отпива/. не мога!… Да ме убиете, не мога да си спомня какво щях да правя от този жираф.

Ч и к о. Напрегнете се, де,

Х и к с. Не мога и не мога да се сетя за какво дойдох.

Ч и к о /отпива сладко/. Може би, да ме арестувате?

X и к с /отпива сладко/. Има ли за какво?

Ч и к о. Ми, кво да ви кажа. Знаете, че по всяко време, където и да се намира, всеки си е по малко за арестуване.

Х и к с. Все пак /вади картата си/ това ще ви увери, че не сме се събрали да се шегуваме.

Чико оглежда поднесената му карта.

Ч и к о. Дявол да го вземе, какво ли може да съм сторил?

X и к с. Речено е –  всеки човек е потенциален престъпник. Какво имам ли нежна душа?

Ч и к о. Всеки човек е потенциално нежна душа! /Строго./ Не пипайте там!

X и к с /бързо оставя кутията/. И тук ли бълхи?

Ч и к о /спокойно/. Оси.

Х и к с /изненадано./ Оси?… С тях пък какво правите?

Ч и к о. Дресирам ги.

X и к с. Дресирате оси?… Глупости! /Чико си взима кутията./ Осите са диви! Лосега никой не е успял.

Чико спокойно отваря кутията. След малко се чува жуженето на насекомите.

Изненадан, Хикс следи с поглед полета им. Но, изглежда че започват да налитат на него. Пропъжда ги с ръце, започва ла нернничи малко смешно за един полицай.

Х и к с /ръкомахайки/. Какво, сеир ли гледате?

Ч и к о. Казахте ли нещо?

Хикс /брани се геройски/. Махнете ги!

Чико измъква един тромпет. Поднася го към устата си. Понася се тънка, призивна мелодия, нежна, печална, светла.

Хикс зяпва от удивление. Погледът му бавно се свлича от тавана, все по-надолу и накрая, отправя се към кутията.

Чико оставя тромпета и затваря кутията.

Ч и к о. Готово. /Мълчание. Още мълчание./ Как се чувствате?

X и к с. Съсипахте ме! /Мълчание. Още мълчание./ Очарован съм. Беше неповторима преживяване! /Много мълчание./ Нима е възможно? /В настъпилото ново мълчание измъква от джоба си лист, разгъва го./ Досега не съм чувал за дресирани оси. Как го постигнахте?

Ч и к о. Обикнах ги и те ме обикнаха.

Х и к с. Сигурно заслужавате. /Поглежда в листа./ Навярно сте нежна душа. /Гледа в листа./ Публикували сте трийсет и четири обяви.

Поглежда към Чико. Чико навежда глава.

X и к с. За година и половина.

Ч и к о. Откъде знаете?

Х и к с. Да прочета ди обявите?

Ч и к о. Няма смисъл.

X и к с. Признавате ли, че тези обяви са ваши?

Показва изрезките.

Чико сяда.

Хикс прави крачки край него.

X и к с. Душа, изпълнена с нежност! /Показва листа./ Продавам двуетажна къща с басейн. …Продавам вила /поглежда го/ в Сан Ремо… Продавам пет декара зеленчукова градина… Продавам замък във Франция… Продавам мерцедес… Продавам трактор… Продавам автобус мерцедес… /Поглежда го яростно./ А тук – цял локомотив, абсолютно запазен, в движение… Вила в Холивуд…

Ч и к о. Чакайте сега, защо се гърчите? Имам – продавам. Това задоволява ли ви?

Х и к с. Абсолютно. Обаче вижте тук. /Чете./ Продавам езеро.

Гледа го и чака.

Ч и к о. Е, кво?

Х и к с. Откъде туй езеро?

Ч и к о. Имам си го.

X и к с. Ха!

Ч и к о. Езерото Виктория.

Х и к с. Трийсет и четири грамадни продажби за година и половина!… А днес – жираф!… Човекът продава и жирафи!

П е т р и к о. Ха-ха-ха!

Ч и к о /скача/. Петрико!

П е т р и к о. Напика ли се от страх?

Ч и к о /съвсем ядосано/. Тоя никой не го купува и не мога да се отърва от него!

Х и к с /в настъпилата тишина/. Къде държите жирафа? /Мълчание/ От къде имате тези имоти? /Мълчание./ Тази трактори, замъци и локомотиви? /Пауза./ Мълчите!… Но като ви отведа там, ще проговорите.

Ч и к о /наивно/. Къде там?

Х и к с. Вила в Сан Ремо!… Комисиона ли взимате?… Имот в Холивуд!

Ч и к о. Той е собственост на Лизи.

Х и к с. Коя е тази Лизи?

Ч и к о. Елизабет Тейлър.

Х и к с. Комисионна ли взимате?

Чико навежда глава.

Х и к с. А живеете в мансарда. На седемнайстия етаж… Спартанска обстановка. /Подигравателно./ Папагали, костенурки, таралежи. /Повишава тон./ Дресира оси!… Нежна душа, в най-нежната гарсониера.

П е т р и к о. Пипнаха ли те?

Х и к с. Петрико, кажи!

П е т р и к о. Ти си мръсно ченге!

Ч и к о. Петрико, млъкни!

Х и к с. Къде е жирафът!

Ч и к о. Ще ви кажа само ако сте сериозен клиент.

X и к с. Не ме амбицирайте, ще ви отведа още днес!

Мълчание, пауза.

Чико /вяло/. Какво ви интересува?

Х и к с. Откъде имате имотите, които предлагате!… Знам, че се правите на бедняк… преводач!… Интелигент с голяма библиотека!… Според обявите, вие сте най-богатия човек в България… Трийсет и четири обяви!… /Мълчание, пауза./ Колко искахте за замъка?

Ч и к о . Едно искаш, друго дават.

Х и к с. Добре бе, колко поискахте.

Ч и к о /смутено/. Петнайсет.

Х и к с. Петнайсет какво?

Ч и к о. Милиона.

Х и к с. А колко дадоха?

Ч и к о. Само девет.

Х и к с. Долари.

Ч и к о. Продавам само в долари.

Х и к с. Но не плащате данъците си.

Ч и к о. Ами…

Х и к с. Моля?

Ч и к о. Разсеяност.

Х и к с /Хваща се за главата./ Божичко!

Ч и к о. Аз съм разсеян човек.

Х и к с. На колко сте години?

Ч и к о. Трийсет.

Х и к с. Ще излезете точно на петдесет и пет!

Ч и к о. Откъде?

Х и к с. Ще разберете откъде.

Ч и к о. Вие сте лош човек.

Х и к с. Законът е лош!

Ч и к о. Ако се огледаме на всички страни, ще забележим, че в природата, която ни заобикаля, съществува хармония. В природата, която ни заобикаля, всичко е уредено, и най-незначителната подробност е поставена на мястото ѝ. Затова, викам, вместо да се разговаряме грубо, да поседнем, да поразмислим. Струва ми се, че някак си, все ще изобретим нещичко. Аз ще промълвя сто, вие ще прошепнете сто и десет… Хората затуй са хора, да се разбират помежду си, да се обичат, да създават помежду си уют, хармония. Нали така?

Х и к с. Това е вече другата страна на медала, заговорихте умно. Според мен, няма начин двамата с вас да не създадем необходимата за всяко живо същество хармония. Нали така? /Чико се готви да се съгласи, но оня продължава./ Само че аз няма да река сто и десет, а триста.

Ч и к о. Навярно хиляди.

Х и к с. Аха, работя в долари.

Напрегната пауза.

Ч и к о /най-после/. И ставам свободен човек.

X и к с. Естествено.

Ч и к о. Но туй не пречи да си поговорим още на тази тема.

X и к с /строго/. Публикували сте трийсет и четири обяви!

Ч и к о /строго/. Казах ви чистосърдечно, че съм много разсеян човек и не съм Ал Капоне, разбрахте ли? Какво искате повече? Забравил съм, пропуснал съм, оставете ме да поправя грешката си в духа на хармонията, която и двамата…

X и к с. Ако решите да поправите грешката си, ще ви струва поне два милиона. Идете ги внесете.

Ч и к о. Смятам, че не бива да напускаме зоната на създадената между нас хармония.

X и к с. Да де.

Ч и к о. Има грешка има и прошка… Двеста и петдесет ли казахте?

X и к с. Триста!

Ч и к о. Триста.

Чико излиза, изчезва някъде към кухнята.

Хикс отново разглежда обстановката, измъква книга от библиотеката, прелиства я, връща книгата на рафта. Безцелно взима тромпета, разглежда и него, насочва го към устата си, но в този момент влиза Чико.

Ч и к о /с дипломатическо куфарче в ръка/. Важното е да разсееме недоразумението между нас. И да възстановим хармонията преди всичко в душите си. Хората се раждат да се обичат. /Отваря куфарчето, което е поставил върху бюрото./ Ще броим ли?

Х и к с. Глупости!

Чико затваря куфарчето.

Ч и к о /съвсем неочаквано/. Не.

Пауза.

Х и к с /отегчено/. Добре де, двеста и петдесет.

Ч и к о. Не.

Излиза и се връща без куфарчето.

Ч и к о. Заведете ме там. Ще полежа. И без туй имам нужда от уединение. Да се съсредоточа, да размисля малко за живота. И не само за живота. Дразни ме загадката на двама типа. Коментаторите мислят, че са ги опознали, но се лъжат. Остават десетки неизвестни за тия проклетници Хамлет и Дон Кихот. Превеждал съм ги и ми се струва, че участта им трябва да бъде друга. На вас не ви ли тропнах, че пиша разни неща, ту за живота, ту за подобни неясни типове. Искам да докажа, че животът не е само сумрак, както твърдят ония мерзавци – философите. Животът, според мен, е удоволствие и поредица от шеги. Хамлет и Дон Кихот, например…

Х и к с. До тук добре, но вие няма да полежите, а ще трябва ла излежите цели двайсет и пет години.

Ч и к о. Това е интригуващо.

Х и к с. Интригуващо, но в затвора няма да бъдете уединен, напротив, край вас всяка минута ще се навъртат смугли ломброзовски типове, с които ще трябва да установявате хармония.

Ч и к о. С умението ми да се шегувам…

Х и к с. Ма, вие май умирате да се шегувате.

Ч и к о. Това е в същността ми. Затова си останах и стар ерген. Още не съм открил жената, която ще пожелае да се шегуваме заедно.

Х и к с. Там където ще ви пратя съвсем няма да да я намерите. Напротив, ония типове ще ви превърнат вас в жена.

Многозначителна пауза.

Ч и к о. Досещам се за какво ми намеквате. Чел съм и вестници и книги… Неприятно обстоятелство.

Х и к с. Хубаво момче сте, ще бъдете като палма в затворническата им пустиня.

Звъни се.

Ч и к о. Неприятно.

Х и к с. Дето се звъни ли?

Ч и к о. Туй което ми казахте.

Х и к с. Звъни се.

Ч и к о /минава пред него да отвори/. Клиент. Ще го отпратя.

Чико излиза.

Бързо влиза Ани, с огромна художническа папка.

А н и. Добър ден… Кой от вас продава жирафи?

Ч и к о. Аз… Обаче.

А н и. Спокойно, много бързате. /Светкавично опознаване на обстановката/. Тук е голяма безвкусица.

Ч и к о. Чакайте.

А н и. Разностилие!… Бюрото – да, но библиотеката… Не ви ли срам? На колко сте години?

Ч и к о /на Хикс/. С дамата ще се спазарим бързо.

А н и. Не идвам да купувам и няма да се пазарим. Ще му направя няколко скици, в момента илюстрирам детска книжка…

Забелязва, че е завладяла вниманието на Чико. От своя страна се заглежда в него.

А н и /съвзема се първа/. И вие ли се питахте същото?

Ч и к о. Вие какво се питахте?

А н и. Дали не е любов от първи поглед.

Х и к с прихва.

А н и /поглежда го/. Моля?

X и к с. Художничка ли сте?

Ани. Господине, на вас известно ли ви е, че създавате впечатление за неконвенционалност?

Х и к с. И други са ми го казвали.

А н и /внезапно към Чико/. Тук виждам таралежи, но жираф няма. Навярно го държите извън София… Красив ли е?

Ч и к о. Доста интересен.

А н и. Не ме интересува като характер, а като външност. Аз се казвам Ани, съкратено от Анна… Папагалът ваш ли е?

Ч и к о. Това е Петрико.

А н и. А вие?

Ч и к о. Чико.

А н и. Петрико, Чико – съчетание… Какво има в тази кутийка?

Ч и к о. Бълхи.

А н и. Папагалът има умно изражение.

Ч и к о. Не чухте какво казах… В кутийката има…

А н и. Бълхи, разбрах… Ще нарисувам и Петрико.

Ч и к о. Кога?

А н и. Кога – сега!

Чико и Хикс се споглеждат.

А н и. Но преди туй – жирафа, понеже ще го продавате. /Втренчва се в Чико./ – Вие сте луд.

Ч и к о. Хей!…

А н и /с упрек/. Защо го продавате? Какво по-хубаво от туй да си имаш жираф! Не мога да повярвам, че ще си продадете хубавото животно. Как му е името?

Х и к с. Жо!… Забележителен екземпляр. Жофри, Жо – както си щете,

А н и. А така, такова хубаво име и да го продавате. /Енергично./ Няма да я бъде. /Отнесено./ Жо!… Казах ли ви, че се наричам Ани?

Ч и к о. Да, но и да не бяхте…

А н и. … се подразбира, нали?

Ч и к о. Е, да.

Ани /оглежда/. Приятен сбъокан дом! Това е най-хубавото жилище в което съм попадала. Колко стаи? Четири?

Ч и к о. Не по-малко от една, но и не повече от две.

А н и. Колко бързо създадохме контакт, а?

Ч и к о. Гръмнахте ме. Със всички ли сте такава?

А н и. Естествено.

Ч и к о. Нищо у вас не респектира, само предразполага.

А н и. Дължи се на красотата ми. Аз съм като отворена картичка пусната на Шейселските острови, адресирана до пингвините, а получена в Амазонската джунгла, където вождът веднага я изяжда… за да не го ревнува жена му.

Ч и к о. А пък аз помислих, че да си няма повече работа с вас.

А н и. Взимате ме на подбив, но ще ви питам утре-други ден.

Ч и к о. Господин Хикс, какво мислите, че би могло да се случи утре-други ден ?

Х и к с. Ами, щом някои дресират бълхи…

Ч и к о. Тя мен не може да ме дресира.

Х и к с. Не, Чико, вие ще се предадете доброволно?

Ч и к о. Ани, чуй сега, ако искаш всичко да се развие балансирано. ..

А н и. Кога да пренеса багажа си?

Ч и к о. Зависи от вас.

А н и. Жо!… Жофри!… Чудесно! От коя част?

Ч и к о. Западната.

А н и. Мавритания! Сенегал! Либерия!… Там растата расовите жирафи. Като айфелови кули. И зреят най-рано. /Чико отваря уста да каже нещо, но си остава така./ Знаете ли, че жирафът е най-мълчаливото животно? /Чико затваря устата си./ Не може дори да мучи. Боже мой, не може дори да скимти. Бедното животно!…

Ч и к о. Единственото животно, което…

А н и. Къде ще спя?

Ч и к о. Нямате голям избор.

А н и. А вие в кухнята ли?

Ч и к о. В кухнята.

А н и. Умеете ли?

Ч и к о. Какво да умея?

А н и. Освен яйца на очи…

Ч и к о. Ако ще почваме така!…

А н и /енергично/. Трябва да рисувам! Да пробия!

Ч и к о. Май че няма да имате проблеми.

А н и. Защо на ВИ, не усещате ли, че е просташко?

Ч и к о. Извинявай, но и ти ми грачиш на ВИ.

А н и. Яйца има ли?

Ч и к о. Ще пържим ли?

А н и. Ми, кво друго?

Ч и к о. Слизам до бакалницата. Хем ще си поговорим с господина… Ани. /Оглежда се./ Къде е господинът?

А н и. Чико, изглежда, че теб те интересуват подробностите, а от туй няма да спечелиш. Имало е господин, сега няма господин, сега сме двама. Тичай.

Ч и к о /навлича яке/. Тиганът е на мястото му. Тръгва, но спира, тъй като двамата са вперили погледи.

А н и. Викам си, да пържим ли или да се любим? Кво ще кажеш?

Ч и к о. Викам – да се любим, пък после да пържим.

А н и. Бягай за яйца. И малко водка.

Ч и к о. Имам сироп от вишни.

А н и. О кей!

Слисан, Чико се отдалечава с гръб към вратата, излиза. Ани изчезва към кухнята. Връща се с престилка в ръката. Оглежда престилката, препасва я.

П е т р и к о /злобно крещи/. Какво, намести ли се?

А н и /мило усмихната/. Петрико, здравей!

От гънките на стаята се появява Хикс.

А н и. Видяхте ли как стават тия работи?

Ани измъква от папката картон и започва да рисува папагала. Както рисува,  подведена от внезапната музика запява.

А н и /пее/:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как така – иди го разбери.

Звъни се.

Х и к с. Спокойно, ще отворя аз… Довиждане.

А н и. Ще идвате, нали?

X и к с. Налага ми се.

Хикс излиза.

Влизат Пешев и Гинева.

П е ш е в. Извинявайте, тук ли се продава локомотив?

А н и. Тук се продава жираф.

Г и н е в а. Локомотив се продава!

П е ш е в. Къде е продавачът?

А н и. Седнете.

Пешев и Гинева сядат.

Ани отново рисува.

Пешев мълчи намръщен. Гинева мълчи намръщена.

А н и /сякаш на себе си, както рисува/. Жираф и локомотив не е едно и също.

Пешев и Гинева гледат строго пред себе си.

А н и /рисува/. Някои си мислят, че жираф и влак са едно и също нещо. /Пауза./ Знам, че продаваме жираф, за влак не знам. За първи път чувам, че продаваме композиции.

Звъни се.

Ани излиза и въвежда Гачев и Гачева.

Г а ч е в. Госпожице, тук ли се продава жираф?

А н и. Седнете.

Гачев и Гачева сядат.

А н и /рисува и пее/:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как лети – иди го разбери.

А н и. Търговецът на жирафи ще се върне всеки момент.

Гачев /предразположен да поддържа разговор и да се шегува/. Наистина интересно.

А н и /рисува/. Кое?

Г а ч е в. Вятър няма, а пък корабът върви.

А н и. Защото, понякога логиката е заложена в абсурда. Според мен логиката на бъдещето се потайва в ембриона на абсурда. Вие склонни ли сте да ме опровергаете?

Гачев и Гачева се споглеждат. Отправят погледи към Пешев и Гинева. Пешев и Гинева строго мълчат. Гачев се окашля.

Г а ч е в. Все пак моторът е важно нещо. Параходите!… Ако нямаше двигателите с вътрешно горене, човекът щеше ли да прогресира? А с моторите – гони го ако си нямаш работа. Моторизираните превозни средства навлязоха масово в живота и го обърнаха с краката нагоре.

Г а ч е в а. Живеем във времето на техниката.

Г а ч е в. Какво рисувате?

А н и. Папагала.

Г а ч е в. Да се рисуват папагали е хубаво.

Г а ч е в а. Многоцветни са.

А н и. Наистина дават възможност… за оцветяване.

Г а ч е в а. Като импримето. На мен папагалите ми приличат на импримета.

Г а ч е в. За първи път виждам как твори художник.

Г а ч е в а. Сашо, не си ли спомняш във Виена?

Г а ч е в. Че къде във Виена?

Г а ч е в а. Рисуваха по тротоарите.

Г а ч е в. А, да.

Звъни се.

Ани излиза, въвежда Начев и Начева.

А н и. Сигурно за жирафа.

Н а ч е в. Ние дойдохме първи.

Н а ч е в а. Но не виждам господина.

А н и. Седнете.

Начев и Начева сядат.

И така, шестима клиенти чакат да се върне продавачът.

Ани рисува.

Тишина.

Първите признаци на почесването. Леко и дискретно се почесва Пешев. Леко и дискретно се почесва Гинева. Почесва се Гачев. Почесва се Начев. Гачева се оглежда наляво и дясно и се почесва внимателно, елегантно. И така нататък – къде скрито, къде открито, след като се почесва и Ани, по закона на ескалацията, започва поголовното почесване на чакащите. Задълбочена в рисуването Ани трудно разбира какво е станало, тя поглежда към дръгнещата се група и извиква.

А н и. Хей, кой отвори кутииката?

Групата се почесва и недоумява.

Н а ч ев. Фанчето е сторила туй! Тя отваря всички кутии.

Н а ч е в а. / почесва се/. Това е вярно.

А н и . Чико ще ни пребие!

Влиза Чико с покупки. Наблюдава с задоволство пощръклелите. В суматохата никой не му обръща внимание.

А н и /усмихваща се и почесваща се/. Тук една госпожа обичала да отваря кутийки.

Чико спокойно взима кутийката от ръката на Начева, поставя я на бюрото, придърпва тромпета и го надува. Мека, призивна мелодия.

Почесването постепенно стихва. Успокояване. Присъстващите са се заслушали в мелодията.

Чико прави знак на Ани.

Ани затваря кутийката.

Н а ч е в /след последните звуци/. Какво нещо е изкуството!

Ч и к о. Какво.

Н а ч е в. Дори бълхите.

Н а ч е в а. И колко струва жирафа?

Н а ч е в. Първо да го видим.

Пешев се приближава до Чико, прошепва му нещо.

Чико поглежда и него и Гинева.

Ч и к о. Извинете, но тук се появи нещо важно.

А н и./съобразява/. Ще се опитам да позабавлявам другите гости в кухнята.

Повежда четиримата.

Остават Чико, Пешев и Гинева.

Ч и к о /все още с тромпет в ръка/. Заповядайте. /Сочи столовете/ Накарахте ме да трепна.

П е ш е в. Преди всичко – един въпрос, от него зависи по-нататъшния ни разговор: продадохте ли локомотива?

Ч и к о /отначало леко объркан, но се съвзема/. Не.

Пешев и Гинева сякаш си отдъхват.

П е ш е в. Това е добре… Не се ли явиха купувачи?

Ч и к о. Вече шест месеца. Никой.

Пешев и Гинева сякаш ликуват.

П е ш е в. Обявата ви уверява, че става дума за първия български локомотив.

Ч и к о. Произведен в Белгия.

П е ш е в /чуди се откъде да почне/. Запазен.

Ч и к о. В отлично състояние, всяка седмица излъсквам месинговите части

Г и н е в а. Като го погледне човек, лови ли окото?

Ч и к о. Жребец!

П е ш е в. В движение, така ли?

Ч и к о. Палиш и тръгва. Зареден е с въглища.

П е ш е в. Кога ще го видим?

Ч и к о /без да му мисли/. Още утре.

Г и н е в а. Къде го съхранявате?

Ч и к о. В глуха линия. Край София. Готов е да полети по релсите на целия свят.

Гостите се споглеждат многозначително, личи си, че едва сдържат радостта си.

Г и н е в а. Пешев, говори.

П е ш е в. Ако искаш – ти.

Г и н е в а. Ще допълвам. /Поглежда към кухнята./ Там чува ли се?

Ч и к о. Изключено.

П е ш е в /старае се да проговори спокойно/. Предлагаме ви… Гинева, кажи му го ти.

Г и н е в а. Какво толкоз бе, Пешев? Какво толкоз трудно има в това да кажеш на господина, че му предлагаме сделката на сделките.

П е ш е в. Плод на тримесечния ни труд. Замисъл, в който е вложен интелектът и енергията на двама.

Ч и к о. Това сте вие.

Д в а м а т а. Да.

Ч и к о. Всичко дотук отлично, само че на мен не са ми нужни енергия и интелект, аз съм бизнесмен и ме интересуват само парите.

Лицата на клиентите сияят.

Г и н е в а. Там наистина ли не ни чуват?

Ч и к о /демонстрира/. Ани!… Ани! /И понеже никой не се обажда./ Това е.

П е ш е в. Ще направим голяма работа!

Ч и к о. Това го чух.

Г и н е в а /отпушва клапана докрай/. За два милиона!

Тишина. Чико не знае какво да каже. Успява само да докопа тромпета. Повъртява го в ръцете си и го захвърля върху бюрото като ненужна вещ. Паузата обаче го е научила на отговора.

Ч и к о. Вие май забравяте, че съм продавал и замъци.

П е ш е в. Да, но за вас – триста хиляди.

Г и н е в а. Не става дума за левове.

Ч и к о. Естествено. Обаче, господа…

П е ш е в. И почти не участвате.

Ч и к о. Давам локомотив!

П е ш е в. Да, да…

Г и н е в а. И толкоз!

П е ш е в. Рискът от нас.

Г и н е в а. И да пазите тайна, разбира се.

П е ш е в. Каквото и да се случи.

Г и н е в а. Дори да умирате.

Ч и к о. Защо да умирам?

П е ш е в /Весело./ Така си е думата.

Ч и к о. Не ми се умира, живее ми се!

П е ш е в. Човече, не разбрахте ли, така се говори щом става въпрос за сделки от този вид.

Ч и к о. Трябва да ми кажете точно в какво се състои сделката. За себе си знам, участвам с локомотив. А вие?

П е ш е в. С останалото.

Ч и к о. Но какво е то? Давам ви локомотив. Локомотивът си е локомотив. Предмет. Голям, огромен, можете да го видите, можете да го пипнете, ако му се изпречите може и да ви сгази. Вие какво давате?

П е ш е в. Замисълът, гениалността!

Г и н е в а. И не на последно място – рискът.

Ч и к о. Какъв риск?

П е ш е в. Започнем ли и вече сме с единия крак в затвора.

Пауза.

Ч и к о. Това е аргумент… Слушам ви.

П е ш е в. Взимаме локомотива и тръгваме.

Г и н е в а. От София.

П е ш е в. София – Белград, Белград – Триест. А така нататък – още двайсетина спирки.

Ч и к о. А последната?

П е ш е в. Амстердам.

Ч и к о. Амстердам!…

Дълга пауза.

П е т р и к о. Браво!

Пешев и Гинева подскачат, оглеждат се.

П е ш е в. Какво става тук?

Г и н е в а. Нали казахме?…

П е ш е в. Кой е тук?

Ч и к о. Петрико. Спокойно – папагал.

Пешев и Гинева едва сега обръщат по-сериозно внимание на кафеза.

Ч и к о. Нататък.

II е ш е в. Нататък, но… тази птица.

Г и н е в а. Не е папагал като папагал.

Ч и к о. Петрико бе, госпожо! Петрико.

П е ш е в. Само тази дума ли знае?

Ч и к о. Всичко знае. Ние с него се мразим. Понякога надминава очакванията. Иде ми да го ударя с нещо и съм го удрял, но не умира.

Гинева. Защо не го удушите

Ч и к о. И да остана сам, така ли?

Г и н е в а. А дамата?

Ч и к о. Каква дама, госпожо?… Ани!… Жена! Днес е тука, утре я няма. Изяде ли ми парите и ще се изпари. Имам я като сексуална прислужничка.

Още малко и усмивката ще погали лицата на гостите.

Ч и к о. Нататък.

Гостите поглеждат отново към кафеза.

Ч и к о. Вече сме в Амстердам.

П е ш е в. Защо държите тая гад у дома си?

Ч и к о. През толкова държави? Смятате да го прекарате? Вие чувате ли се кво говорите?

П е ш е в. Там е работата.

Г и н е в а. Разковничето!

П е ш е в. На всеки началник-гара по десет хиляди долара. До Амстердам!

Ч и к о /изумено/. Трябва да ви призная, че ако съм началник на гара ще кандисам и на хиляда долара. Вие сте гениални. Нататък! /Но се досеща./ Пешев, Гинева, а кой по дяволите ще кара локомотива?

Д в а м а т а. Ние!

II е ш е в. Но, триста хиляди само за подкупите!

Ч и к о. Вие?

П е ш е в. Ние, двамата. /Полуусмивка./ Не я гледайте, че е жена.

Ч и к о. Че какво ѝ е? Както виждам – всичко ѝ е наред.

П е ш е в /многозначително/. Море!

Ч и к о. Но защо на мен триста?

П е ш е в. В Амстердам ще получим чисти два милиона. Спадаме триста хиляди за подкупи на гарите и триста хиляди за подкупи на митниците. Остават чисти милион и четиристотин. На вас триста хиляди и… Това е!

Ч и к о. Какво значи „това е“?

Г и н е в а. Забрави ония двеста хиляди.

П е ш е в. Двеста хиляди за двама шефове от Интерпол. Така, че вие взимате триста, а за нас остават деветстотин… Тук никой няма да ви брои триста хиляди за желязото.

Ч и к о. А там на вас…как?

П е ш е в. Един богат холандец…

Г и н е в а. …колекционира стари локомотиви

П е ш е в. Хоби.

Г и н е в а. Всичко е изработено, конспиративната мрежа е изградена до най-малката подробност. Чакат се само последните нареждания по факса.

Г и н е в а. Ще се напълним с пари и ще заживеем като хората.

П е ш е в. И така, господине, да отсечем. Чакат ви и други. Кога ще ни заведете при локомотива?

Ч и к о. Какво ще кажете ако утре се видим на Централната гара’

Г и н е в а. Чудесно!

Ч и к о. Пред Информацията.

II е ш е в. /живо/. Влизаме в решителната фаза. Това означава ли, че можем да пратим първия факс?

Ч и к о. Ваша работа, господа.

Ръкуват се за довиждане.

Ч и к о /внезапно/. Стоп!

Статуи.

Ч и к о. Защо не минете след час и половина? Дотогава ше свърша с другите и ще ви заведа до глухата линия.

Г и н е в а. Това е вече работа!

Ч и к о /живо/. Мораториум на останалите въпроси! Заемам се само с нашата работа.

П е ш е в. А ние в това време ще се обадим в Амстердам.

Още по-енергично стискане на ръцете. Пешев и Гинева излизат.

Чико ги изпраща и се връща. Потрива доволно ръце.

Ч и к о. Петрико, днес не можем да се оплачем. Богат ден!… Бизнесът се разраства!… Какво ще кажеш, маймуно?…

Чико се втурва към кухнята.

Ч и к о. Елате! Заповядайте! Влизат Ани, Начев, Начева, Гачев и Гачева.

Н а ч е в. Мисля, че ние бяхме първи.

Г а ч е в. Има ли значение кой е дошъл първи?

Н а ч е в а. Винаги има!

Н а ч е в. Как да няма значение кой е пръв и кой втор?

Н а ч е в а. Ако нямаше, всички щяха да се натискат да бъдат втори или трети.

Г а ч е в. Господинът ше реши сам.

Н а ч е в. Кое ще реши?

Г а ч е в. Кой има по-голяма нужда от жираф.

Н а ч е в а. Хайде сега, ще твърдим, че жирафът е животно от първа необходимост.

Г и н е в а. За нас, госпожо – да.

Начев и Начева се смеят.

Н а ч е в. Животното ще бъде купено от нас.

Г а ч е в. Защо?

Н а ч е в. Защото само при нас ще се чувства щастливо. Обширен вилен двор, огромни дървета за паша.

Н а ч е в а /бърза да се изяви/. Жирафите пасат нагоре, а не надолу!

Н а ч е в. Имаме и много внуци, ще го забавляват.

Г а ч е в. Аха.

Г а ч е в а. Взимате го за играчка на внучетата.

Н а ч е в. Според мен, животно с толкова внушителна външност трябва да бъде постоянно в центъра на вниманието.

Н а ч е в а. А вие, като ви гледам, такива едни, никакви, по-млади, нямате нито внуци, нито големи дворове. Какво ще търси животинчето при вас. Ще го уморите от скука.

Н а ч е в. И за какво ви е притрябвало?

Г а ч е в. От него ще направим илюзия.

Тишина.

Репликата на Гачев накарва Чико да трепне и да погледне Ани.

Ч и к о. Доживях да чуя от някого, най-после, че илюзиите могат да бъдат третирани като предмети от първа необходимост. Ани, чу ли що рече нашият клиент?

А н и /към Гачев/. Господине, вие съвсем ненадейно превърнахте разговора ни в красива философска беседа. За мен и за хора като моя Чико, илюзиите са хранителната среда , в която можем да се чувстваме по-комфортно.

Г а ч е в. Аз и моята съпруга обаче без илюзиите ще рухнем.

Г а ч е в а. Ще обеднеем.

Г а ч е в. Пиши ни загинали.

Ч и к о. Боже мой, нима не ви тревожи тази категорична зависимост от абстракцията?

А н и. Чико, момент!… И каква връзка съществува между илюзията и жирафа?… Аз, например, като художник, съм дошла да купя само илюзията за това неповторимо животно. Мен жирафът като лична собственост не ме интересува.

Га ч е в а. Нас жирафът ни интересува само като лична собственост.

Г а ч е в. Височина, дължина, килограми и така нататък.

Ч и к о. А илюзията?

Г а ч е в. Тя е най-важното.

Ч и к о. Тия ще ме побъркат.

А н и. Но щом боравите с килограмите на животното, какво ще стане с илюзията?

Г а ч е в. Килограмите са важни за транспортирането.

Пауза в която Чико се е изблещил, а Начев и Начева се подхилват.

А н и. На илюзията?

Г а ч е в. На илюзията!

Начев и Начева прихват. Чико разтрива слепоочията си.

Ани се готви да каже нещо важно, ала Чико я прекъсва с жест.

Ч и к о. Господине, аз все още продължавам да мисля така, както са мислили и другите прели мен, че илюзията, най-грубо казано, е представа.

А н и. Фикция.

Ч и к о. Имаджинейшън!

Г а ч е в а. Естествено.

Г а ч е в. Тя е И ТОВА.

Ч и к о /хваща се за главата/. Тия клиенти!…

А н и. Спокойно, Чико… И къде смятате да транспортирате тази своя илюзия?

Г а ч е в. Из цялата страна.

Ч и к о. Жирафът ли, или илюзията за него?

Г а ч е в. Всичко.

Г а ч е в а. Отначало из цялата страна, а после и в чужбина.

Г а ч е в. До салоните, по залите, понякога ще се наложи и по стадионите, пред хиляди зрители.

А н и. Че вие тогава ще я измъчите.

Г а ч е в. /учудено/. Кое?

А н и. Илюзията… Да я тътрете където ви скимне.

Г а ч е в. Не където ни скимне, а където има публика.

Ч и к о /леко впрегнат/. Слушайте, вие с какво се занимавате?

Г а ч е в: Мисля, че бях ясен – с илюзии.

А н и. Какво работите?

Г а ч е в а. Ние сме илюзионисти!

Ч и к о. Фокусници!

Г а ч е в и /едновременно/. Илюзионисти.

Ч и к о. Илюзионисти! Вазбрах. Но за какво ви е жирафът?

Н а ч е в. Кикво ще правите горкото животно?

Н а ч е в а. Ще го мъчат!

Г а ч е в /победоносно/. Ще го натоварим със страданието на артиста. /И тъй като недоумението все още не е разсеяно./ Ще създам суперилюзионен номер! /Пауза./ Асистентката ми /поглед кам Гачева/ ще изчезва, а на нейно място ще се появява жираф.

Г а ч е в а. За първи път в света!

Н а ч е в а. Как така… ще се появява?

Г а ч е в. По закона на илюзията.

Ч и к о /бодро/. Това ми харесна.

А н и. Защо ти харесва?

Ч и к о. В замисъла е вложено нещо грандиозно. Ани, учудваш ме – толкова ли не проумяваш дързостта на метаморфозата?

А н и /по всяка вероятност играе/. Не.

Ч и к о. Защо бе, миличка? Пускаш жираф, вадиш жена.

Г а ч е в и /едновременно/. Обратното.

Ч и к о. Пускаш жена, вадиш жираф.

А н и /продължава играта/. Къде я пускаш?

Г а ч е в. В сандъка.

Ч и к о /обяснява на Ани/. В сандъка.

Г а ч е в. Завързана.

Ч и к о. Завързана.

А н и. Това разбрахме. Откъде вадиш жирафа?

Ч и к о. От къде вадиш жирафа?

Г а ч е в. От сандъка.

Ч и к о /ликуващо/. От сандъка!

А н и. Той виждал ли е жирафа?

Ч и к о. Виждал ли си жирафа?

Г а ч е в. Затуй сме дошли.

А н и. Жирафът е четири метра висок.

Ч и к о /към Гачев/. Чухте ли?

Г а ч е в /усмихва се многозначително/. Тук свършва жирафът и почва илюзията.

Н а ч е в а /презрително/. Четири метра звяр – сандъка!

Ч и к о. Госпожо Начева, да не се месим в работата на илюзионистите. Кое е жираф, кое – сандък, не сме ние дето… Нали така? Това е изкуство! Творчество! И като краен продукт – илюзията. Така ли е, господин Гачев?

Г а ч е в. Така е.

Ч и к о. Добре ли го казах?

Г а ч е в. Добре.

Ч и к о. Формулирах ли го?… Харесахте ми! И вие, и съпругата ви, и замисъла. Госпожо Гачева, вие по бански ли изчезвате?

Г а ч е в а. Вечерна рокля! По бански съм при фокусите.

Ч и к о. Покорихте ме и мисля, че ще сключим сделката с вас. Но все пак, да чуем и другата страна. Господин Начев?

Н а ч е в. Ние имаме всичко, господин Чико. Абсолютно всичко си имаме.

Н а ч е в а. Нямаме си жираф.

Н а ч е в а. Триетажна вила, на около пет декара, дървета от всички видове, внуци, внуци… Не мога да ги преброя.

Н а ч е в а. Представяте ли си жирафът сред милите деца?

А н и. Чико, на мен тези хора също ми харесват.

Ч и к о. И на мен ми харесват.

Н а ч е в. Ние няма да мъчим добичето.

Н а ч е в а. Не сме ментарджии.

Г а ч е в а. Госпожо!

Н а ч е в. Ще правите фокуси с животинчето.

Г а ч е в. Във вашето благоденствие обаче има нещо съмнително.

Ч и к о. Стоп! /Скулптури./ Не така!… Не така, защото всички сме малко или много съмнителни.

Чико се услушва. Поглежда нагоре. Някои от присъстващите проследяват погледа му.

Ч и к о. Госпожо Начева, какво направихте?

Н а ч е в а /смутено/. Какво направих?

Н а ч е в. Фанчеее, пак ли?

Жуженето на осите.

Н а ч е в а /уплашено поставя ръце пред лицето си/. Отворих кутията!

Начеви и Гачеви вече се отбраняват от наглостта на осите.

Уплашени, запътват се към изхода.

Ч и к о /изпращайки ги/. Утре ще решим въпроса.

Н а ч е в /отстъпвайки/. По кое време?

Ч и к о. По това време.

А н и /както се отбранява от осите/. Дотогава ще решим.

Г а ч е в. Но справедливо, нали?

Излизат.

Чико се връща при изнервената Ани.

А н и. Какво чакаш?

Ани размахва ръце.

Ч и к о. Мисля за илюзията!

Взима тромпета.

А н и /отбранява се/. Ще ме изядат!

Ч и к о /преди да постави устни на мундщука/. Пускаш жена – вадиш жираф!

Чико надува тромпета.

Ани нагажда кутията върху бюрото.

След като Чико се насвирва, Ани затваря кутията и я вдига високо.

А н и. Обикнах осите!

Ч и к о. Нямаш си представа колко старателно съм ги подбирал. На различни места – морето, планината… Едната ме намери в тази стая.

А н и. Но и аз те намерих.

Вън настойчиво се звъни, по особен начин, някой сякаш сигнализира.

А н и. Звъни се.

Ч и к о. Така ти се струва.

А н и. Звъни се!

Ч и к о. Не вярвам.

А н и. Чико, звъни се.

Звъни се.

Ч и к о. Помисли малко – звъни ли се или не се звъни?

А н и. Почти съм сигурна, че се звъни.

Звъни се настойчиво.

Ч и к о. Ани, помисли малко задълбочено и ще разбереш, че не се звъни.

А н и. Звъни се! /Бавно, спокойно./ И то особено… По морзовата сигнализация.

Ч и к о. Измисляш, Ани, измисляш.

А н и. Звъни НЯКОЙ, който не звъни за ПЪРВИ ПЪТ.

Ч и к о. /наивно/. И кой ли може да бъде?

А н и. Позволяваш ли?

Ч и к о. Какво?

А н и. Да отворя.

Ч и к о. Щом настояваш… Позволяваш ли да се отдалеча?

Тръгва към кухнята.

А н и. /изненадано/. А аз?

Ч и к о. Трябва да се справиш сама.

А н и. Ще успея ли?

Ч и к о. Там е работата.

Чико излиза.

Ани изчезва към изхода.

Ани се връща придружена от Славка.

С л а в к а /вглежда се в Ани/. Къде е Чико?

А н и /разглежда Славка/. Знаете ли колко сте хубава?

С л а в к а. А вие? /Усмихва се./ Извинете, казах го глупаво. Вие сте новата, нали?

А н и. Дойдох да ви сменя.

З а т ъ м н е н и е.

В Т О Р А  Ч А С Т

Същата обстановка.

Ани и Славка.

А н и. Съблечете се, де.

С л а в к а. Не. /Усмихва се./ Тук съм се събличала достатъчно.

А н и. Тогава седнете.

С л а в к а /сяда/. А вие откога сте тук?

А н и. Ако ви кажа, ще пукнете от смях – няма и час.

С л а в к а. Защо, това е достатъчно.

А н и. Той продава жираф. Дойдох да го нарисувам за илюстрация на детска книжка.

С л а в к а. Трябва да ви осведомя, че не продава никакъв жираф… Нима не сте разбрали?… Чико продава всичко. Дори замъци.

А н и. Туй, което чувам е любопитно. От друга страна пък е и жалко. Ще помисли, че съм се вмъкнала в мансардата заради парите му.

С л а в к а /усмихната/. Ами, на него не му липсва самочувствие.

А н и. Повярвайте ми: дойдох, видях го и останах. Според мен този човек е абсолютен.

С л а в к а. Вие сте абсолютна.

А н и. Вече съм нищо, аз съм един влюбен парцал… Ама какво нещо сме жените, а? Не търпим празно пространство.

С л а в к а. Страшни сме,

А н и. Наврем се някъде и не мислим да излизаме.

С л а в к а /весело/. Хващаме се уж да оперем нещо…

А н и. …да почистим…

С л а в к а …да изгладим риза…

А н и. И така нататък.

С л а в к а. Изглежда, това е вродено в жената.

А н и. В истинската жена!

С л а в к а. Защото няма мъже.

А н и. Да бе, къде изчезнаха мъжете. Няма война, а мъжете се губят някъде… О, мъже много, но де ги интересните?

С л а в к а. /поглежда кафеза/. Петрико, знам какво мислиш.

П е т р и к о. Ти за какво се домъкна пак?

С л а в к а /на Ани/. Не му обръщайте внимание.

А н и. Така и правя… Защо се нарича Чико?

С л а в к а. Питай, че да ти кажа!

А н и. Хубаво име, подхожда му.

С л а в к а. Голям будала. /Оглежда я./ Дрехата ви стои добре.

А н и. На мен всичко ми стои добре.

С л а в к а. Имате ли удобен баща?

А н и. Не мога да се оплача. Гледа си науките и ме оставя да си живея живота… На мен този Чико ми се нрави, особено с тези продажби на жирафи. Като прочетох, казах си: Я да го видя този търговец на жирафи как изглежда. Хем ще нарисувам жирафа от натура.

С л а в к а. Чико не продава никакъв жираф.

А н и. Имате неразгадаеми очи.

С л а в к а. Ако днес твърди, че търгува с жирафи, утре като нищо може да ни уверява, че ги лови.

А н и. И сте хубава, да ви кажа. Красотата ви е леко старомодна, но вечна. Имам усещането, че ще остареете трудно. Гледам ви и не мога да ви се нагледам. Чико губи много с вашето бягство. Но и вие, струва ми се, оглупявате. Къде ходите? Защо не седите до него?

С л а в к а. Невъзможно.

А н и. Такъв мъж изпуща ли се?

С л а в к а. Отначало се бях закопчала за него, беше ми жизнено необходим, не можех да дишам в негово отсъствие, но с течение на времето започнах да бягам.

А н и. Това не биваше да правите.

С л а в к а. Чико е скучен човек. Понякога може да свири по цял ден на тромпет. Миналата година, на трети октомври, надува инструмента точно четиринайсет часа, само с едно прекъсване.

А н и. Да ви целуне.

С л а в к а. Да ме пита не ме ли отегчава.

А н и. На такъв аз му грабвам тромпета от ръцете и му го счупвам в главата.

С л а в к а. Разбрахте ли защо бягам?

А н и. Тогава защо се върнахте?

С л а в к а. Затъжих се за него. Стана ми скучно без него. Мине ли известно време, усещам че ми липсва и тръгвам. Всеки път, кача ли се тук, заричам се да остана завинаги, но побягвам отново. Има дни, работи като вол. Хубави дни са тогава. Помагам му. Но отнесем ли превода в издателството, веднага започва да търгува.

А н и. Добре де, откъде ги взима тия замъци, жирафи…

С л а в к а. Един ден, както си стояхме загледани в нищото…

А н и. Защо гледате в нищото? Защо не се любите?

С л а в к а /весело и сякаш отегчено/. Вие как се казвахте?

А н и. Викат ми Ани, съкратено от АННА.

С л а в к а. Анна, знаете ли колко кушетки сме потрошили? Наоколо не остана здрава кушетка за цяр. Но, веднъж, както се бяше загледали в НИЩОТО, Чико внезапно извика: Така не може! Мухлясвам! Трябва да се заловя с нещо!…Чакай бе, човек, превеждаш от английски, от испански, редакторите те търсят… Не, вика, нещо почтено, някаква особена социална авантюра ми е нужна. Самотата ме ръфа, скучая, затова ще играя. Така започна търговията. Измисля обяви, интригува апетита на хората. Прииждат клиенти. Телефон нямаме. Пълзят към седемнайстия етаж. Много от тях – от провинцията. Сърцето му не трепва да ги съжали. Не, чака ги. Пазари се, продава на ужким, те го молят да намали цената, часове се пазарят, понякога – ха, да се сбият. От срам не знам къде да се крия.

А н и. Що да се криете, що не участвате?

С л а в к а. Вие бихте ли участвали?

А н и. Обичахте ли го?

С л а в к а. И сега го обичам.

А н и /замечтано/. Аз бих участвала.

С л а в к а. Като ви гледам и на мен така ми се струва.

А н и. Добре де, купуваха ли?

С л а в к а. Боже мой, на кого говоря всичко туй? Чико си нзржжяшшжаонзс лрави шоу, инсценира.

А н и. И за тези шеги си плаща обявите?

С л а в к а. Ми, да!

А н и. Голям кеф!

С л а в к а. Колкото по-големи мошеници са клиентите, толкоз по-голям е кефът му.

А н и. Чуден!… Вие наистина ли не си го искате обратно?

С л а в к а. Уж затуй съм дошла. Исках лично да се уверя как от търговец, ще се превърне в ЛОВЕЦ, на жирафи. Така ще разправя, ще видите.

А н и. Какво да правим тогава… Да си вървя ли?

С л а в  к а. Чакайте де, защо се разбързахте, може да поизмислим нещо.

А н и. След като поразговаряхме, а като ви гледам и колко сте хубава, смятам, че нямам работа в тази мансарда.

С л а в к а. Кво ще кажете да го запитаме?

А н и. Как да го запитаме?

С л а в к а. Може да избере вас.

А н и. Не съм съгласна.

С л а в к а /към кухнята, поривисто/. Чико!

Пауза.

А н и. Излизам.

С л а в к а. Чико, чуваш ли?

Чико влиза.

Ч и к о. О, Славке!

С л а в к а. Помогни малко, виждаш как се мъчим, не можем да намерим решение. Не чакай всичко наготово!

Чико. Е това не харесвам у тебе, все да ме жегнеш, да ми се скараш.

А н и. Защо бе, Чико? Какво толкоз ти каза момичето?

Ч и к о. Ти мълчи, не се обаждай, още си нова.

А н и. Не така, не така, ти направо ме дисквалифицираш.

С л а в к а. Браво, Ани! /Към Чико./ У теб няма ли поне мъничко кавалерско чувство?

Ч и к о. Добре де, какво искате?

С л а в к а. Не виждаш ли?

Ч и к о. Нищо не виждам.

С л а в к а. Не разбра ли?

Ч и к о. Не.

С л а в к а. Толкоз ли не усещаш, че вече сме две?

Ч и к о. Е?

С л а в к а. Е?

Ч и к о. Какво като сте две?

С л а в к а. Едната?

Ч и к о. Едната?

С л а в к а. Глупако, едната трябва да си отиде.

Ч и к о /изненадано/. Защо?

С л а в к а /безпомощно/. Гледай го.

А н и /тъй като са се обърнали към нея/. Чико, избирай! Това съм аз, това е тя, така че – трябва да си отида.

С л а в к а. Ани, момент… Чико, решавай.

Чико е съкрушен, едва не кърши ръце от отчаяние.

Ч и к о. Славке, обикнах я, влюбих се. Нямаш си представа какъв човек.

С л а в к а. Така те искам. Откровен. Направо!… Само да си взема чехлите.

Ч и к о. Чакай. Исках да ти обясня защо трябва да остане и тя.

Д в е т е. Какво?

Ч и к о. Оставате и двете.

Малка безмълвна сценка от погледи и неволни потрепвания.

Славка се готви да каже нещо, но сякаш не може.

Ани отваря уста, но я затваря.

Звъни се. Пак. И пак.

Славка излиза и се връща придружена от Хикс.

X и кс. Добър ден.

Ч и к о. Здравейте. Чакам ви. /Към дамите./ Ще си живеете тук и ще ме чакате двайсет и пет години. Тръгваме ли?

Хикс /прави няколко крачки, поглежда една от книгите на бюрото, връща се при групата/. Мисля, че имахме и друг вариант.

Ч и к о. Предпочитам да лежа.

Хикс е изненадан.

Х и к с. Добре, петдесет.

А н и. Какво петдесет?

С л а в к а. Тук се работи само с долари.

Ч и к о /отсича/. Ще лежа.

X и к с. Предпочитате нечистоплътните брадясали типове пред тия дами от слонова кост?

Ч и к о. Аз съм перверзен тип.

X и к с. Тогава да ви водя… Но вие все още ли нямате нещо човешко за пиене?

Ч и к о. Сироп.

X и к с. Продадохте ли жирафа?

Ч и к о. Утре. Купува го един майстор на илюзиите.

X и к с. А локомотива?

Ч и к о. Чакам всеки момент клиентите. Вие пък отде знаете за тази сделка?

X и к с. Такива финансови удари, а да не ги полеем!

Ч и к о. Добре, ще изтичам до магазина.

X и к с. Нещо не ми е ясно. Вас наистина ли ви снабдяват с жирафите или си ги ловите сам?

Ч и к о. Сам, разбира се, принуден съм да си ги ловя с тия две ръце, а това ми отнема време, Африка, туй-онуй.

Х и к с. Значи, не сте търговец, а ловец.

С л а в к а. Ани, какво ти казах?

Ч и к о. Ловя ги призори. Цяла нощ са пасли, натежали, метнеш им примката, потичат малко, въжето се опъне, звярът разбира, че се е случило лошото, спира се, погледне те в очите и сякаш го чуваш да шепти: Защо бе, господине, защо? Не можем ли да си живеем без да се ловим. Обяснявам му, че това са железните закони на бизнеса и ме разбира. Звярът също разбира от икономика. /Към дамите./ Господинът ме пандизи за неплатени данъци.

С л а в к а. И с право. Откакто се знаем, не си внесъл нито лев.

Ч и к о. Добре, ама двайсет и пет години. Разбирате ли какво става с вашия Чико? Господин следовател, отивам за водка. Страхотно ми се припи. И ония ще се изтърсят!… Ле-ле, какви ги забърках! …“Смирнов“ ли да бъде?

X и к с. Казах вече – аз.

Ч и к о. Защо вие?

X и к с. Защото съм с кола.

С л а в к а. Тъкмо да ви използвам, да си взема пижамата.

Ч и к о. Славче, безсмислено, отвеждат ме.

С л а в к а. Боже мой, ще живеем тук с Ани и ще те чакаме. Господине?…

X и к с /многозначително, строго/. Чико!

Ч и к о. Няма да мръдна от тук.

Хикс и Славка излизат.

А н и. Господинът ми взима акъла.

Ч и к о. Ченге.

А н и. Малко ченге, малко интерпол, малко самотност… Но не си въобразявай, че идва за теб.

Ч и к о. А за леля ми ли? Знаеш ли, че откакто съм в бизнеса, не съм си плащал данъците?

Чико сваля едната си обувка.

Ани сваля едната си обувка.

А н и. Нещо ми подсказва, че не идва за теб.

Ч и к о. Говориш глупости.

Чико сваля втората си обувка.

А н и. Мисля, че скоро ще разберем. /Събува втората обувка./ Нещо ми подсказва, че господинът не се цели в теб. Насочил се е към по-едра риба.

Ани смъква пуловера си.

Ч и к о. /смъква якето си/. По-едра от мен?

Кой какво смъква от себе си не е важно, важното е разговорът и събличането да се развиват плавно, красиво.

А н и. Чико, ти май се смяташ за величие.

Събличане.

Ч и к о. Вярно е. Знаеш ли, понякога ми се струва, че съм нещо като събитие.

Събличане.

Ч и к о. Жалко, че няма да го разбереш.

А н и. Славка е много сладко същество.

Събличане.

Ч и к о. В такъв момент не ми говори за Славка.

А н и /останала е по сутиен/. Не ми се вярва, че няма да те има цели двайсет и пет години.

Съблечен до кръста Чико я оглежда.

Ч и к о. Имаш хубави гърди. /Започва да сваля панталона си./ Ще ми бъдеш ли вярна? /По гащета./ Двайсет и пет години!

А н и /по комбинезон/. Сигурно ще те помилват, не вярвам да лежиш повече от двайсет и четири.

Ч и к о. Бедрата ти са чудесни.

А н и. Всичко ми е чудесно.

Ч и к о. Сигурно затуй съм се влюбил.

А н и. Ти се влюби в душата ми.

Ч и к о /понечва да смъкне гащетата си/. За първи път ми се случва.

А н и /понечва да смъкне комбинезона си/. Какво има зад завесата?

Ч и к о. Тераса.

А н и. Дръпни завесата, обичам светлината.

Ч и к о. Да не безпокоим жирафа.

А н и. На терасата ли го държиш?

Ч и к о. Кьде другаде?

А н и. Тялото ти е хубаво.

Ч и к о. В пандиза ме очакват неприятности.

А н и. Що не си платиш данъците?

Ч и к о. Няколко милиона.

А н и. Бутнеш ли му петдесет хиляди, ще те остави на мира.

Ч и к о. Това е безнравствено.

А н и. С манафите в затвора ще ти бъде много нравствено.

Ч и к о. Човек свиква със всичко.

А н и. А така.

Ч и к о. Правя хумор бе, Ани, не разбираш ли? Влюбих се и се старая да ти се харесам.

Ани полага ръка на рамото му, погалва го.

Чико я притиска до себе си.

Ч и к о. Животът е хубаво нещо.

Целуват се страстно.

А н и. Кирливи философи твърдят обратното.

Ч и к о. Няма нищо по-чудесно от живота!

Чико придърпва тромпета.

А н и /удивено/. Какво правиш?

Ч и к о. Съпротивлявам се.

А н и. Моментът не е за съпротива.

Ч и к о. В такива моменти се мразя, презирам се, ще ми се да зейне земята, да ме глътне с цялата мръсотия на помислите. Дивакът у мен крещи, че след жаждата за живот, най-много залагам на секса.

А н и. Не бива така.

Ч и к о. И туй влюбване по никое време. Откъде дойде бе, човек? Къде си се крила досега? И какво ще правя нататък, какво ще стане с правото ми да съм свободен?

А н и. Сексът и жените са варварщини.

Ч и к о. Я вземи, че надуй тромпета!

Чико засвирва сладко, нежно.

Ани изслушва въведението, след което запява:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма ала корабът лети.

Как така – иди го разбери.

Двамата едновременно:

Розови крила

носят ме към теб.

Розови платна

веят се над мен.

Боже, колко хубав е света!

Чико /пее/.

Аз летя със твоите крила.

Ани /пее/ :

Ти летиш със моите крила.

Двамата /пеят/:

Ний летим със нашите крила.

Май че туй е вече любовта.

Краят на песента.

А н и. Чико, що не отидем да се налюбим на терасата? /Пауза./ Под небето. /Чико продължава да мълчи./ С поглед към планината.

Ч и к о /ядосано/. Казах ти! /Спокойно./ Там е Жо.

А н и. Не съм се любила пред жираф.

Ч и к о /троснато/. Добре! С теб не се излиза на глава!

А н и. Кушетка има ли?

Ч и к о. В тоя дом кушетки има навсякъде!…

Запътват се към терасата.

Звънецът.

Звъненето ги сепва. Хващат се за ръце. Чакат напрегнато. Звъни се отново. Чакат. Отново се звъни.

А н и. Славка има ли ключ?

Ч и к о. В такива моменти, прекъснат ли ме – убивам човека. Има, разбира се. Но за нея е рано, живее на двайсет километра оттук.

Млъкват, чакат. Уви, звъни се отново.

Чико нахлузва панталона си. Звъни се безапелационно, а това накарва и Ани да облече полата си.

Вече се звъни без прекъсване.

Ч и к о. Мама му стара, знам точно кой е и съм вбесен!

А н и. Изгони ги.

Ч и к о. Ще ги смачкам!

Излиза да отвори.

Нахлуват Пешев и Гинева.

Ани се облича спокойно.

Новодошлите се стъписват.

Г и н е в а /овладява се първа/. Сега не му е времето, госпожа, сега трябва да ковем желязото.

П е ш е в. Пред нея може ли да се говори?

Ч и к о /все още ядосан/. Не знам! Питайте я!

Г и н е в а /меко/. Изковем ли желязото, госпожо, ще правим каквото ни скимне. Всички тия работи и други работи, но сега трябва да се кове.

Ани се облича спокойно, което означава бавно.

Ч и к о /започва играта/. Ани, не може ли по-бързичко?

Ани мълчаливо продължава в същото темпо.

Гостите се споглеждат, нервничат.

Чико. Чу ли кво ти казах?

А н и /вяло/. Чух,

Ч и к о. Тогава защо мълчиш?

А н и. Нали решихме да ги ядосваме?

Гостите са шокирани.

Ч и к о. Кога сме решили?

А н и. Чико, ти сам каза, че тия двамата…

Ч и к о. Кога, Ани? Кои двамата?

А н и. Дето коват желязото.

Суровата суровина от която са изградени Пешев и Гинева, май се готви най-сетне да се усмихне, но продавачът не смята да се шегува.

Ч и к о. /извън себе си от яд/. Не можеш ли поне мъничко да пазиш тайни! Има неща, които не бива…

А н и /сопва се/. Няма такива неща! /Пауза. Дооблича се./ На мен, каквото ми е в ума, това ми е на езика.

Ч и к о. Точно такива не искам в къщата си.

А н и. Тогава да си вървя.

Ани тръгва към изхода с блузка в ръка.

Купувачите си отдъхват.

Ч и к о. Ани!

Ани се отдалечава.

Ч и к о. Спри се! /Никой не го чува./ Моля те.

П е ш е в. Госпожата иска да се поразходи.

Ч и к о /изтичва пред Ани/. Ти няма да направиш това!

А н и. Махни се от пътя ми!

Ч и к о /пада на колене и обгръща краката й/. ‘Обичам те! Прости ми! /Ани прави усилие да се освободи./ Без теб не мога да дишам!

Ани. Пусни, ти казах!

Чико /целува краката ѝ/. Без теб съм нищо, бездомно куче… мишка, плъх… муха! /Целува коленете ѝ./

А н и. Не целувай там!

Ч и к о /извръща глава/. Къде?

Ани. Коленете са най-чувствителната ми зона. /Чико нанася лудешки целувки./ Казах не!… Ти си звяр!… Чико, моля те!… Ще съжаляваш!

Ани се отпуска, пада на пода, Чико се хвърля хищно върху нея, Пешев и Гинева скачат върху Чико, стараят се да го хванат, да го изтеглят нагоре и назад, по едно време усилията им се увенчават с успех, но Чико се отскубва, полита върху Ани, нов опит на купувачите, борба, купувачите се оказват по-силни, изтеглят го, държат го здраво, продавачът напразно рита и напъва.

А н и /надига се бавно от пода/. Попречихте да се роди дете. Детеубийци.

П е ш е в. Мадам, спокойно.

Г и н е в а. Има време за всичко. После ще раждаме.

Ч и к о. Гинева, вие сте много силна.

П е ш е в. Гинева е камък!… Чико, успокоихте ли се?

Ч и к о. Би трябвало. Съвсем забравих, че вършим работа. Ани, ти пречиш на работата, убиваш бизнеса ми. С тези клиенти ни предстои велико дело. Желязото се кове докато е горещо.

А н и. Тогава защо ме целуна по коленете.

Ч и к о. Несъзнателно.

А н и. Несъзнателно. Много добре знаеш… Господа, извинявам ви се. Забравих какво ни предстои.

Ч и к о. Пешев, Гинева, започвайте.

П е ш е в. Преди това обаче, нали трябва… Как да се изразя по-правилно, че да не обидя мадам… Госпожата не може ли да мине за малко в другата стая?

Ч и к о. Тя не ми е жена. /Усмихва се./ Ние сме нещо подобно на вас. Засега ни свързва само любовта.

Г и н е в а. Това разбираме, но все пак…

Ч и к о. С нея нямаме тайни. Познаваме се вече повече от час, така, че… Спокойно, господа, започваме.

П е ш е в. Преди малко тя самата заяви, че не може да пази тайни.

А н и. Ще опитам.

Ч и к о. Чухте ли? Пешев, нека докараме великото дело докрай.

Г и н е в а. Но тук не виждам логика, здравият смисъл изключва да се захващаме с конспирация при наличието на подобни характери между нас.

А н и. Гинева, вие от шега не разбирате ли, чувство за хумор нямате ли?

Г и н е в а. Ние с Пешев никога не сме се шегували, не разбираме от шеги и чувство за хумор нямаме. Нашата цел е да подкараме локомотива, да го предадем в ръцете на холандеца, да вземем парите и да заживеем достойно.

П е ш е в. Като всички честни хора по света.

Г и н е в а /доброжелателно/. А и вие.

Ч и к о. Аз не мога, Пешев, бизнесът не ми позволява да живея като честен човек.

А н и /рязко/. Чико! Какви ги мелиш сега? Това, доколкото подразбрах, са големи пари. Като ги пипнем можем да се откажем от бизнеса. Ще купим къща в Калифорния.

Ч. и к о. Не мога, Ани! На мен бизнесът и измамата са в кръвта ми. Не измамя ли някого, нощем не ме хваща сън.

Пешев и Гинева поглеждат вече с надежда към Ани.

А н и. Ще си купим лодка, ще ловим риба. Аз на теб няма да ти позволя да живееш нечестно. Моите деца няма да понесат битието на един престъпен баща.

Пешев и Гинева са обсебени от категоричността на Ани.

П е ш е в /леко се е поддал/. Мадам, започвате да ми харесвате!

А н и. Не е въпроса до харесването, а до бъдещето на децата.

Г и н е в а. Видяхте ли, че логиката е важно нещо?

Ч и к о /отчаяно към Ани/. Не можеш да искаш подобно нещо от мен. Чакат ме сума неразпродадени неща.

А н и. А деца ще искаш ли?

Ч и к о. Обещала си ми ги.

А н и. Къде тогава отива логиката?

Ч и к о. Но за какво ми е логиката ти? Кой говори за логика?

А н и. Тя говори за логика.

Г и н е в а. АЗ говоря за логика! Здравият смисъл изсква вие да сложите край на престъпния си живот.

Ч и к о. Чак престъпен.

Г и н е в а. Мошенически… Помислете за децата си.

Ч и к о. Ани, видя ли как обърка нещата?… Пешев, започваме. Ани, иди в кухнята.

П е ш е в. Не!

Г и н е в а. Мястото ѝ е тук!

Ч и к о. Ще полудея! Какво искате?

П е ш е в. Да тръгваме.

Ч и к о. Искате да го видите?

П е ш е в. Така решихме. Сам предложихте да ни водите.

Гинева. Още сега.

Ч и к о. Наистина трябва да побързаме. Слънцето залязва. Искам да видите стоката на светло. Аз на тъмно не продавам.

П е ш е в. И ние на тъмно не купуваме.

Г и н е в а. Представете си, господин Чико. Печелите триста хиляди.

Ч и к о. Искам да знам повече за холандския милионер.

Г и н е в а. Но защо ви трябва? Ние също не знаем много, името му е Ван Норден.

П е ш е в. За вас, като продавач, по-добре е да знаете нещо за господин Хортинген. Господин Хортинген е лицето, което ще ви плати.

Г и н е в а. Оглавява локомотивния парк на милионера. Вие сте този, който ще получи парите си преди всички нас.

П е ш е в. Щом видим машината, ще телефонираме на господин Хортинген, той ще долети, на свой ред също ще види машината и ще ви плати.

Ч и к о. Това исках да знам. През цялото време говорехте за разплащане в Амстердам. Аз нямам работа в Амстердем. Искам да продам и да получа парите си тук.

П е ш е в /усмихва се/. Затова ще пристигне господин Хортинген, да ви плати.

Г и н е в а. Той ще раздава и подкупите по гарите.

Ч и к о. Ще пътува с вас?

П е ш е в. Иначе как.

Г и н е в а. Друго искате ли да знаете?

Ч и к о. Искам да знам много неща, а и вие да знаете. Първо – документация ще завъждаме ли?

П е ш е в. Само подписа ви, че сте получили сумата.

Ч и к о. Мога да дам документ на господин Хортинген, че му продавам локомотива като старо желязо, за сумата четири хиляди и сто лева.

П е ш е в. Мисля, че ще бъде достатъчно.

Ч и к о. И да мислите и да не мислите – това е. Купил съм го като желязо, продавам го като желязо. Вие ще му мислите за митницата.

П е ш е в. Господин Хортинген е напълнил джоба си с документи.

Г и н е в . Всичките са зелени.

Ч и к о. Ани, имаш ли някакви възражения дотук?

А н и. Не, Чико. Клиентите играят чисто. Само при теб нещо не ми е ясно.

Ч и к о. Защо, какво имаш предвид?

А н и. Да не прекъсваме преговорите.

Ч и к о. И така, за моя локомотив холандецът ще заплати два милиона. Аз ще получа триста хиляди… Ани, ти какво имаш предвид?

А н и. Понеже настояваш, ще ти кажа. Господин Хортинген ще ти плати, нашите клиенти и господин Хортинген ще се качат на локомотива и ще потеглят, да речем – минат границата на зелено…

Г и н е в а. Не на зелено, а СЪС зелено.

А н и. СЪС зелено. Добре. Но каква е гаранцията, че някъде по пътя машината няма да изгърми.

Ч и к о. Как да изгърми?

А н и. Да се повреди.

Ч и к о. Това вече си е техен проблем.

П е ш е в. Това е наш проблем, наистина. За нас е важно машината да е в движение.

Ч и к о /на Ани/. Това удовлетворява ли те?

А н и. Напълно.

П е ш е в. Тръгваме ли?

Ч и к о. Тръгваме.

Г и н е в а. Господин Чико, бяхте започнали някаква тема?

Ч и к о. Да, но не е толкоз важна. Исках да си представа нагледно картината как холандецът брои два милиона за покупката, а купувачът получава триста хиляди. Според вас, господин Пешев, важно ли е?

П е ш е в. В една сделка всичко е важно, господин Чико, важно е и обстоятелството, че не става дума за някакъв си холандец, а за милионера, всъщност милиардер, господин Ван Норден…

Ч и к о. Искрено се. извинявам.

Г и н е в а. Но да се спрем малко по-обширно на картината как господин Ван Норден брои два милиона за машината, а господин Чико получава само триста хиляди.

П е ш е в. Нека аз!…

Г и н е в а /авторитетно/. Не, АЗ ще изясня. /спокойно./ Имате ли карта на континента Европа?

Ч и к о. Момент.

Чико донася огромна карта, развива я и я закача пред библиотеката…

Г и н е в а /сякаш са вживява в ролята на лектор/. Това тук София ли е? /сочи./

Ч и к о /светкавично тиква в ръката й молив/. София.

Г и н е в а. Да намерим Амстердам. /Сочи./ Ето го Амстердам. Вижте сега нагледно къде е София, къде е Амстердам.

Ч и к о. Чуя ли АМСТЕРДАМ, все ми идва наум един от най-смешните вицове за медицинската сестра, за АДАМ и за АМСТЕРДАМ.

Г и н е в а /сериозно/. Смехът после, ще се смеем после, сега действаме.

А н и. Чико, кажи да чуя вица.

Ч и к о. Сега работим, Ани.

Г и н е в а. Виждате ли какво огромно нещо лежи между двата града? Почти необятност. Планини, равнини, гори, поля, реки, градове, пътища и жепе-линии, гаммящ стълпотворение от жепе-линии. Гледайте сега добре. Господин Чико се намира тук. /Сочи София./ А господин Ван Норден – тук. /Сочи Амстердам./ Ако  господин Чико и локомотивът му можеха по магически начин да се озоват ТУК…

П е ш е в. Амстердам!

Г и н е в а. Тогава картинката щеше да бъде друга: Господин Ван Норден щеше да брои два милиона, а господин Чико щеше да поставя в джоба си не триста хиляди, а милион и четиристотин хиляди! Но тъй като…

Ч и к о. Другите шестотин хиляди?

П е ш е в. Другите за нас.

Ч и к о. Кои?

П е ш е в. За мен и за госпожа Гинева. Всичко друго е подкупи за митничари, гарови чиновници, интерполови шефове. И понеже не сме в Амстердам…

А н и. Чико, какъв е вица за Амстердам?

Ч и к о. Сега работим.

Г и н е в а. Мисля, че бяхме достатъчно ясни.

Ч и к о. Разбира се.

Г и н е в а. Тръгваме.

Ч и к о /загледан в картата/. И само заради тази жалка подробност – огромното разстояние, Ани, двамата с теб губим толкоз хиляди долари. /Облича якето си./ Да се пукнеш от яд.

А н и. Ти какво искаш, повече ли?

Ч и к о. Не, но просто да се. пукнеш от яд.

А н и. Малко ли ти са?

Ч и к о. Не са, но като си представиш,.. Ако не живеехме в тая шибана София.

А н и. Само не казвай АМСТЕРДАМ.

Ч и к о. Ани, вицът е мръсен и не е за неженени момичета.. Пешев, Гинева, тръгваме ли?… Какво гледате?

П е ш е в. Тя, види ли карта, очите ѝ все в Ривиерата.

Г и н е в а. Мечтата ми.

Ч и к о. Предпочитате там?

Г и н е в а. До края на живота си… Пешев го привличат Бахамските острови, но аз съм за Стария континент, Франция. Господин Чико, да смятаме ли, че се приближжавам към мечтата си?

Ч и к о. Резервиран съм към Ривиерата, мадам, мен тази част на света ме отблъсква.

Г и н е в а /закачливо/. Сърцето ви е студено, господин Чико.

А н и. Кажете му го и вие, госпожо… Да побързаме.

Ч и к о. Стоп! /Всички са неподвижни, с погледи към него./ Защо шестотин хиляди?

П е ш е в. Защото сме двама, рискуваме двама, а вие сте сам и не рискувате.

Г и н е в а. Да ви кажа ли под секрет?…

П е ш е в. Гинева!

Г и н е в а. Нека го знаят! Защо?… Имаме сведения, че Интерпол е проявил любопитство към нас.

Ч и к о. А към мен?

Пешев и Гинева се смеят.

П е ш е в. Има ли за какво?

Г и н е в а. Ние три месеца работим по нашия план. Напълнихме ефира с телефони и факсове.

П е ш е в. Някъде са ни засекли.

Ч и к о. Тогава и аз съм вътре.

Г и н е в а. Не ставайте смешен. Ние с Интерпола имаме и стари сметки.

Ч и к о. Момент, вие да не сте от престъпния свят.

П е ш е в. Де да знаем какво мислят за нас там.

Ч и к о. Това си е ваша работа. Локомотивът е мой, мога да го продавам, мога и да не го продавам. Виждате обявата, идвате, питате продавам ли, казвам че продавам, питате колко, взимам ви парите и край.

Г и н е в а. Точно така!

Ч и к о. Продавам, купувате!… Но защо шестстотин. Ани, ти можеш ли да ми обясниш защо шестстотин?

А н и. Глупако, те са двама!

Ч и к о. /замислено/. Двама.

П е ш е в. Госпожица Ана, макар и ваша близка, а не наша, разсъждава трезво.

Г и н е в а. Безпристрастен съдник.

Ч и к о. Добре, Ани – двама са, а ние с теб не сме ли двама?

Пешев и Гинева го поглеждат изумено, след туй обръщат глави към Ани.

А н и. Чико, Чикоо, къде ме хвърляш. Какво съм аз? Една случайност в живота ти.

Ч и к о. Как случайност.

А н и. Днес съм тук, утре ме няма. Сапунен мехур, прашинка довеяна върху ухото ти. /Чико спонтанно опипва ухото си./ Прищявка на всекидневието и страстта ти. Микроб, вирус.

Ч и к о. Ти?

А н и. Да вървим, закъсняваме.

Ч и к о. Ти каза ли ми на мен, че ме обичаш?

А н и. И да съм казала, знаеш ли на колко други съм казала? Ти все така ли вярваш на жените?

Ч и к о /гръмнат/. Ани, всичко туй сериозно ли… или се шегуваш? Какво, гавриш ли се? Не те ли е срам?… Чакай, чакай, господин Пешев, защо на мен само триста хиляди?

П е ш е в. Мисля, че бях ясен – това е луда цена за стар, захвърлен в глуха линия локомотив.

Г и н е в а. Господин Чико, машината е стара вещ, не служи никому, никой не се нуждае от нея. Лежи някъде си, ръждясва. Когото и да питате ще ви отговори, че триста хиляди е достойна сума за…

Ч и к о. А господин Норден защо дава два милиона? /Тишина./ Може би господин Ван Норден е будала?

Г и н е в а /засегната/. Не е будала, а милионер!

Ч и к о. Все пак, излиза, че един от двама ни е будала и този будала съм аз.

Тишина. Пауза.

А н и. Тук може би си прав.

П е ш е в. Не е прав, госпожице Ани.

А н и. Казах „може би“… Но като си помисли човек, колкото и глупаво да е…

Ч и к о. Ани, ти мен обичаш ли ме или не ме обичаш?

А н и. Чакай, не пречи? /На купувачите./ Колкото и глупаво да е да се помисли, че Чико е будала, все пак не бива да му подхвърляте някакви си триста хиляди долара и да смятате, че сте го минали. Боже мой, какво ми трябваше да се обаждам, аз съм неутрален, външен човек… Чико, оправяй се сам.

Ч и к о. Ти мен обичаш ли ме или не ме обичаш?

Г и н е в а. Деца, защо си играете на любов в такива моменти? Дошли сме да правим сделка. Всичко свеждаме до едно: продавате локомотив, купаваме локомотив. Даваме триста хиляди. А вие в това време: обичаш ли ме, не ме ли обичаш!…

Ч и к о. В моя живот любовта е по-важна от парите.

П е ш е в. Не говорим за пари, а за бизнес.

Ч и к о. Е, бизнесът го поставям над любовта. Но тази тук защо преди малко ми каза, че ме обича, а сега не ме обича. Искам да го заяви пред свидетели, обича ли ме или не ме обича!

Пашев и Гинева дават да се разбере, че се дразнят.

Г и н е в а /кипва/. Ани, кажете му, че го обичате!

А н и. Е, как – като не го обичам. Госпожо Гинева, тия работи, знаете, не се решават така лесно, ще, например, за колко време се влюбихте в господин Пешев.

П е ш е в /извиква/. Отново любов! Не сме се събрали да говорим за любов! Любовта е фина материя, интимност, това е сюжет за двама.

Ч и к о. Двама сте, това го признавам, но защо пък шестотин хиляди? А аз, какво като съм сам?

Г и н е в а. Господин Чико, вие продавате локомотив, ние ви предлагаме триста хиляди, защо го усукваме?

Ч и к о. За да потърсим друга база. Но, моля ви, премахнете тенденциозни нотки от разговора ни. Стар локомотив, ръждясал локомотив, ненужен и тъй нататък. Това не е разговор. Първо – продавам го защото е стар. Ако беше нов нито щях да ви го предлагам, нито щяхте да го купувате. Така ли е?

П е ш е в /вяло/. Така е.

Ч и к о. Прав ли съм?

П е ш е в /гласът му сивее/. Прекалено.

Ч и к о. Господин Пешев, впечатлихте ме с някои изрази – любовта е фина материя, интимност, сюжет за двама. Ако сте интелектуалец, предупредете да знаем, да се мобилизираме и ние за подобен разговор. Както виждате, аз съм прагматик. Вечер мога да говоря и по-спокойно, ала денем се пазаря. Обичам да се пазаря, обожавам надлъгването.

Г и н е в а /и тя минава в сива гама/. Господине, какъв пазарлък, когато ви се изсипват цели триста хиляди долара?

Ч и к о. Всъщност, мадам, какво искате да ни внушите с вашите триста хиляди? Какво са триста хиляди?… Защо ме гледате тъй? Знаете ли, че държавата ме гони за два милиона? Финансовите копои ми подрънкват белезници?

П е ш е в. /подсвирква/. Два милиона?

Г и н е в а. Данъци?… Вие?

Пешев и Гинева се споглеждат, а след туй, естествено, оглеждат и скромната обстановка.

П е ш е в. Два милиона за жирафи?… И то – долари?

Ч и к о. Жирафите настрана! Жирафите са ми хоби, доставят ми удоволствие, понеже ги ловя собственоръчно.

Г и н е в а /троснато/. Къде ги ловите?

Ч и к о /троснато/. Къде могат да се ловят жирафите! В Африка!

П е ш е в. Вие нас за какви ни взимате?

Ч и к о. Жирафи, замъци… Така че, не ме плашете с вашите триста хиляди.

А н и. Чико, момент! /Пронизва го с погледа си./ Ти продаваш, те ти предлагат триста хиляди. Какво искаш от хората? Защо се закучи?

Г и н е в а. Кажете му го и вие. Тъкмо беше потръгнало.

А н и. Преди малко спомена за някаква база. Ми, намерете я базата. Напираш за пазарлък. Добре, колко искаш?

Ч и к о. Според теб, колко да им взема?

А н и. Една прилична сума. Не обичам да изнудват хора пред очите ми. Поискаш ли повече от шестотин хиляди, ти не си нищо друго, освен мошеник.

Нов шок за Пешев и Гинева.

Ч и к о. Шестотин!?!

А н и. Да!

Ч и к о. Ани, ти да не си малко така? /Прави оня знак с ръка./ Шестотин! Че какво ми плащат с тия мизерни шестотин хиляди долара? Този локомотив аз го коландря вече десета година на гара Илиянци. /Ръцете пред устата./

Тишина.

А н и /нарушава тишината/. Чак ли си, че изплю местонахождението?

Петрико се смее с луди крясъци.

А н и. И папагалите ти се смеят.

Пешев /нервно/. Продължаваме.

Г и н е в а. Но не на тази база. Ние с Пешев сме хора, които мразим шегите, животът е сериозно нещо и трябва да се живее сериозно. Наоколо гъмжи от нещастия и нещастни хора. Тяхното страдание ни задължава.

А н и /възхитено/. Велика сте!

Г и н е в а /колебае се дали да изкрещи или да не изкрещи/ И така, ние сме двама /показва два пръста/ и ни се полагат шестотин хиляди, а вие сте един /показва пръст/ и следва…

Ч и к о. Мразя да ми показват пръст.

А н и. Чико, опомни се! /

Ч и к о. Показват ми пръст.

А н и. Ще ти показват. Всичко могат да ти показват. Те са клиенти и могат да ти показват каквото си щат.

Г и н е в а. А вие, госпожице, не мислете че се включвате винаги сполучливо.

П е ш е в. Тя ме дразни!

Ч и к о. И мен!

Г и н е в а /преодолява напрежението в себе си/. Вече сме пратили факс и е необходимо да приключим с пазарлъка. Като забравим празните приказки, връщаме се на реалната база триста хиляди за вас, но тъй като обожавате пазарлъците, отсичаме – триста и четирийсет хиляди!

Ч и к о. Посоката по която тръгнахме ми харесва, почувства се освежителна струя в беседата ни. Тази струя, Гинева, вляхте вие. Друго си е, джанъм, човек да се пазари с дама. Изобщо, Гинева, как стана така, че в процеса на реториката вие неусетно се оказахте на челната линия в групата си?

П е ш е в. Такова ли е усещането ви?

Ч и к о. Но да побързаме, тъй като другото ми усещане пък, е че ни предстои много-много дълъг път, след тия триста и четирийсет хиляди.

Г и н е в а. Господин Чико, мислите ли че сме далече от споразумението? По-конкретно, ако началната точка е триста и четирийсет, можете ли да ни открехнете каква би се оказала вашата крайна цифра?

Ч и к о. Този пазарлък е балсам за душата ми.

Г и н е в а /остро/. Питах за офертата ви!

Ч и к о. Осемстотин!

Тишина, пауза.

Пешев се окашля.

Г и н е в а. Вие, естествено, преди малко се запознахте с изложението ни за рушветите – на Интерпол, на гаровите чиновници, митници и прочие.

П е ш е в /помага на Гинева/. Това са пари. Хората искат пари. Светът се е корумпирал. Вие все така ли стоите затворен в тази мансарда?

Ч и к о. Освен когато съм на сафари.

П е ш е в. Тогава едва ли сте усетили степента на световната корупдия.

Г и н е в а. Нейното съвършенство.

П е ш е в. Корупцията напуска пределите на престъплението и навлиза в особена естетическа зрелост. Освен това, цялото някогашно въоръжение на един джентълмен, за да бъде той винаги джентълмен, вече е на въоръжение у мошеника. Пример: вие и Ани, с чувството ви за хумор, страстта ви да правите игри и да се опиянявате от резултата, се очертавате като идеалните мошеници на бъдещето. Но защо да се спираме на този аспект, чака ни път. С Гинева сме пратили факс. За нас е от ясно по-ясно – поне до един месец локомотивът трябва да потегли за Амстердам.

А н и. Чико, бе, какъв беше вицът?

Ч и к о. Ани, млъкни!… Господа, вече не съжалявам, че бях ясен и ненапразно ви заявих: държавата настоява да изстиска от мен два милиона. Нещо повече – един мръсник от данъчното ме е подгонил и не знам къде да се скрия.

II е т е в. Сигурен съм, че този мръсник може да се превърне в доброжелател, стига да му бутнете сто хиляди.

Ч и к о. Но не е почтено. Това си е ачик престъпление. Толкоз ниско не мога да сляза, нямам морална готовност за това.

Г и н е в а. Не с тези номера!

Ч и к о /сепнат/. Моля?

Г и н е в а. Говорете по същество.

Ч и к о. Тонът ви леко смрази кръвта ми.

Г и н е в а. Спряхме ли се на триста и четириисет хиляди?

Ч и к о /леко респектиран/. Декларирахме, че тръгваме от тази цифра.

А н и. Чико, ти пак…

Г и н е в а. Вие млъкнете!

А н и. Исках…

П е ш е в /хваща я и я разтърсва/. Какво бе, какво искаш. Ти нямаш право да искаш!

Пешев изтласква Ани настрана.

Ани незабавно взима една книга от бюрото и се зачита в нея.

Г и н е в а. Отрязваме ли на триста и четириисет?

Ч и к о. Пешев разваля хубавата ни езда. Говорехме за фини мошеници, а – изтласквате! Видяхте хубаво момиче с развит бюст и го изтласкахте.

А н и /вдига глава от книгата/. Чуйте какво пише тук.

Пешев изревава и се хваща за главата.

Г и н е в а /извиква/. Пешев! /Напрегната тишина./ Триста и четирийсет хиляди!

Ч и к о. Седемстотин и осемдесет!

Г и н е в а /сяда на стол/. Слизайте, аз чакам.

Ч и к о. Качвайте се, чакам!

Звънецът.

Чико тръгва да отвори.

П е ш е в. Къде?

Ч и к о. Клиенти. Тръгва.

П е ш е в /застава на пътя му/. Никой от тях няма да ви предложи триста и четирийсет хиляди долара.

Звъни се.

А н и. Чико, не е ли Славка?

Ч и к о. Тя звъни иначе, а знаеш, че има и ключ.

Звъни се.

Чико избутва Пешев и се отправя към вратата.

Пешев измаква пистолет.

Тишина, пауза.

Чико, както се е втренчил в дулото, започва да се смее. Ани също.

П е ш е в /спокойно/. Вече никой не звъни.

Г и н е в а. Господин Хортинген ще пристигне, ще ви брои парите и ще вземем машината.

Ч и к о. На споменатата от вас цена?

Г и н е в а. Естествено.

Ч и к о. Ако не склоня?

Г и н е в а. Ще склоните.

Ч и к о. Ако ви обещая и не спазя условията?

Г и н е в а. Ще ги спазите.

Ч и к о. Ако ви излъжа?

Г и н е в а. Досега никой не е излъгал Пешев. Хората, които ценят живота си, никога не лъжат Пешев. А вие, освен живота си, обичате и живота. Като мъртъв няма да правите майтапите си, само много живият може да се майтапи.

П е ш е в /прибира пистолета/. Пък сте и глупав, глупав!… Издадохте местонахождението на глухата линия.

Г и н е в а. Деца, хайде, ще ви водим при локомотива.

П е ш е в. Да се уверим най-после заслужава ли си парите.

Ч и к о. Локомотивът ми е бомба. Само за ценители като Ван Норден. Понеже съм глупав, навремето го купих като старо желязо на безценица. И ето че дойде момента да се превърне на експонат в Амстердам… Ани, елин моряк постъпил в болница…

П е ш е в. Зарежи маймунджулуците!

Ч и к о. Момичето не знае вица.

Г и н е в а. Вицът е стар и мръсен, обиждате госпожицата.

А н и. Умирам да го чуя.

П е ш е в /изревава/. Млъкнете!

Опира острието на ножа си в гърба на Ани.

Чико прави движение към Ани, но Гинева, не по-малко ловко от партньора си, опира ножа си в гърба му.

Ч и к о /в настъпилата тишина/. Ани, нещо не ти ли убива на гърба?

А н и. Убива ми. На теб убива ли ти?

Ч и к о. И на мен ми убива. Дамата Гинева се оказа чевръста.

А н и. Ха сега да видим докъде можеш да стигнеш в играта.

Ч и к о. Искаш да ги дразним ли?

А н и. Сами си го изпросиха… И все пак, Чико, добре че се срещнахме. Представи си, можехме да се разминем, изобщо да не се видим.

Ч и к о. Нямаше да зная нищо за теб.

А н и. Нито аз за теб.

Ч и к о. При тази мисъл – изтръпвам.

А н и. Обичам те.

Ч и к о. И аз. /Тишина./ Глей ги сега тия, мислят че играем.

Г е н е в а /процежда/. Палячо.

Ч и к о. Та, възрастната милосърдна сестра изтичала при младата милосърдна сестра и казала: Воже мой, ТАМ е татуирано името му Адам!… /Рязко движение на Гинева./ Ох!

А н и. Какво бе, Чико?

Ч и к о. /гърчи лице/. Май че ме прободоха.

А н и. Госпожо, излагате се! /Рязко движение на Пешев./ Ооо!

Ани започва бавно да се свлича. Пешев я хваща и я поставя да седне на стола.

Гинева понечва да извърши същото с Чико.

Ч и к о /изговаря затруднено/. Мирно, госпожо!… Не… бих… седнал в … присъствието на… дама.

Гинева обаче не се церемони и го тръшва на стола.

Пешев и Гинева хвърлят поглед на убитите и бързо напускат мансардата.

Тишина.

Петрико изкрещява. Тишина, малко музика.

Ч и к о. Жива ли си?

А н и. Да.

Ч и к о. Можеш ли да подадеш ръката си?

А н и /след мъчителен опит/. Опитай ти.

Чико прави същия мъчителен опит и май успява – ръката му се покатерва на скута ѝ, където е полегнала нейната ръка.

А н и. Така е по-друго, нали?

Ч и к о. Комфорт!

А н и. Топлинка… И?

Ч и к о. Заинтригувана, младата милосърдна сестра изтичала и като се върнала, казала: Глупости, там е написано Амстердам!

А н и. Чудесен виц.

Ч и к о. Принос към теорията за относителността.

А н и. Чико.

Ч и к о. Какво?

А н и. Сбогом.

Никой не отвръща. Тишина.

Ани трудно извръща главата си, за да види, че партньорът ѝ е мъртъв.

А н и. Ловецо, мой…

Тишина.

Звънецът по оня особен начин.

Отново и отново. Втурват се Славка и Хикс, натоварен с покупки.

С л а в к а /не ѝ ясно нищо/. Какво е станало? Защо?

X и к с. Малко сме закъснели. /Опипва пулсовете им./ Уви.

С л а в к а. Но те са!…

X и к с /поставя пръст пред устата си/. Тихо, госпожице.

С л а в к а. Вие луд ли сте? Не виждате ли?

X и к с. Заслужиха си го.

С л а в к а. Ясно, искате, по такъв начин да погледнем на случая.

X и к с. Подиграваше се с хората, а хората никога не прощават.

Силни удари по външната врата. Някой събаря вратата. Хикс бързо хваща ръката на Славка, изтегля я, потулват се някъде, скриват се.

Втурват се Пешев и Гинева.

П е ш е в /запъхтян/. Да се водя по женски акъли!…

Г и н е в а. Прави каквото ти казвам!

Пешев бръква в кафеза, измъква Петрико.

Г и н е в а. Откъсни му главата!

Петрико се разкрешява.

П е ш е в. Не мога!

Петрико крещи.

Г и н е в а. Какво?

П е ш е в. Не ми дава сърцето!

Г и н е в а. Не разбираш ли, че ще ни издаде?… Късай!

П е ш е в. Не мога.

Гинева енергично издърпва папагала от ръцете му и още по-енергично откъсва главата му. Прозвучава гласът на Хикс.

X и к с /невидим за нас/. Не мърдайте, стрелям!

Пешев и Гинева отново вадят бързи рефлекси. Двата им пистолета прострелват слепешката посоката към гласа.

Х и к с /гласът му/. Пешев, предай се!

Стрелба, този път от двете страни. Осветлението угасва частично, след като са издрънчали стъкла.

П е ш е в /както стреля/. Към терасата!

Гинева стреля и притичва до завесата.

П е ш е в /стреля/. Бързо де!

Гинева дръпва леко завесата и извиква.

П е ш е в. Какво ма, какво?

Г и н е в а. Там има…

Пада покосена от изстрела на Хикс. Пешев се оглежда и хуква по най-опасния маршрут – кьм изхода, но също пада.

Хикс излиза от прикритието си, следван от Славка.

Хикс. В тази къща прозорци няма ли?

Славка /трескаво, уплашено, все още не разбира нищо/. Сега!

Славка се озовава до завесата и я дръпва с замах. Изпищява.

Погледът и търси помощ в погледа на Хикс. На огромното витринно стъкло, може да се каже – ясно, но не чак толкоз ясно, бих добавил – колебливо, се очертава силуетът на един жираф. Може би животното зоби, а може би не зоби. От силуета лъха спокойствие, савана.

Х и к с. Ах, този Чико!

Затъмнение с музика.

К р а й

Тел Авив, 21 януари 1993

*** Както виждам – съвсем нов и неочакван край, различен от онзи, в Сатиричния театър. Има вероятност да е съществувал още отначало, после да е „отцензуриран” за сцената – и след 10 ноември – Авторът да се е върнал към замисъла си.

Ще проуча въпроса и ще пиша.

Освен това – ще добавя и варианта, който се е играл официално в Сатирата и из България в онези времена.

Малко търпение само се иска от вас, а и любопитство!…    Дж. В. (04 авг, 2012.)


борис
априлов

ХИПОПОТАМ

пиеса

1974

Л И Ц А
по реда на появяването им:
З а х а р и   С и м о в
М а т е е в а
К а т я   М и н е в а
В е н ц и
Ж и в к а
П е п о
С а ш а
Д а н а и л   Д е н е в  /Дани/
 

Обстановката е една-единствена.

Действието се развива без прекъсване

– от завръщането на Захари от Париж,

до въпроса му към зрителите.

 

 

 

П Ъ Р В А   Ч А С Т

Хол в апартамента на Захари Симов.

Захари Симов влиза с два куфара, явно е, че се връща от далечен път. Оставя куфарите на пода, запалва лампата и прогонва сумрака на отиващия си ден. Съблича шлифера, протърква уморено ръце по лицето си и набира телефонен номер, ясно чуваме сигнала „заето”. Захари оставя слушалката на мястото ѝ, след което се отправя към вратата за сервизните помещения. Сцената остава известно време празна: прожекторното петно пада върху куфарите, после върху шлифера захвърлен на стола, отново се връща върху куфарите, просто ни разказва за едно пътешествие.

Но ето че Захари се връща, бърше лице с кърпа и без да захвърли кърпата, повторно набира номера, за да чуем още веднъж сигнала „заето”. Захари се дообърсва, отнася кърпата на мястото ѝ заедно с шлифера и като се връща за трети път до телефона, набира номера.

Този път му провървява.

ЗАХАРИ /с тон на човек, който иска да изненада/. Хайде де, какво чакаш? /Усмихва се./ Да… /Пауза./ Току що влизам! /Пауза./ Не можах, на телефона имаше опашка, а бързах за такси. /Докато му говорят, оглежда обстановката./ Правила си размествания, а? /Пауза./ Заповядал съм ти да не разместваш! /Пауза./ Да, ама аз отново ще върна всичко по местата си! /Пауза./ Затварям!… До три минути да си тук!

Захари отива при отворения куфар. Измъква ново дамско палто. Оглежда се, чуди се къде да го постави и накрая го провисва на облегалката на стола.

На входа се звъни.

Захари излиза и се връща с Добра Матеева, възрастна жена, малко мъжествена, склонна към махленство и към дълги разговори.

МАТЕЕВА. Симов, подпиши се тук! /Подава му лист и химикалка, но в същото време оглежда обстановката и куфарите./ Вече не знам какво да правим с тия шантави хора… Какви хора има на света, ей, какво нещо, тоя свят е пълен с различни типове, но като тях не се срещат. /Поглежда отново куфарите./ Докато те нямаше, твоичката идваше често, ще знаеш! Много идваше!

ЗАХАРИ /продължава да чете в листа/. Къде да подпиша?

МАТЕЕВА. Не виждаш ли?

ЗАХАРИ. А бе, виждам, но се питам трябва ли?

МАТЕЕВА. Как, нали обеща?… Трябва да ги вразумим… Такива, ако ги оставаш така, кво става? Кажи де, кво става? Ако оставиш такива така?

ЗАХАРИ /усмихва се/. Добре де, добре… /Подписва./ Дадох ѝ ключа да полива цветята.

МАТЕЕВА. Тия типове не се подчиняват на правилника на кооперацията

ЗАХАРИ. Разправят, че злото идва от теб, а не от тях.

МАТЕЕВА. Ще се жените ли?… Знам го аз кой разправя за мен. Светът е пълен с простаци, бе Захари? Където се обърнеш – простаци! Качваш се по стълбите – простаци, слизаш – простаци, където отидеш – пълно с простаци… Май ще се жените, а?

ЗАХАРИ. Не знам.

МАТЕЕВА. Ами отде ще знаеш, аслъ! Събирам подписи. Много подписи, колкото мога. Да видим кво да правим с тия хайдуци…

ЗАХАРИ. Не говорят лошо за тях.

МАТЕЕВА. /прибира подписаното/. Ти в Париж ли беше?

ЗАХАРИ. Да.

МАТЕЕВА. Хубаво, а?

ЗАХАРИ. Аха.

МАТЕЕВА. Тя идваше много. И много поливаше. Ония объркаха целия ред тук.

ЗАХАРИ. Маркови ли?

МАТЕЕВА. Манолови се казват… Ти що не се ожениш за туй момиче бе, Захари? Тя е красива другарка, а ти ставаш стар ерген!…

ЗАХАРИ. А, за първи път ме наричат стар ерген!…

МАТЕЕВА. Вече си на множко, ей.

ЗАХАРИ. Ти пък отде знаеш?

МАТЕЕВА. Е, сега… /Поглежда куфарите./ Какво си донесъл от Париж?

ЗАХАРИ. /бута в ръката и нещо/. Хайде, довиждане! /Изтласква я към вратата./

МАТЕЕВА. /излизайки си/. Какво е това?

ЗАХАРИ. Вафли… Парижки вафли.

МАТЕЕВА. /разглежда пакетчето/. Да не излезе марципан, ей!…

ЗАХАРИ. Да те няма!

МАТЕЕВА. Твоичката кажи-речи живее тук, трябва да попълни адресна карта.

ЗАХАРИ. /изтласква я весело, но и грубо./ Хайде!… Пайдос!

Излизат.

Захари се връща.

Започва да набира номер.

ЗАХАРИ. /в мембраната, любезно/. При мен ежедневието започна бързо… При тебе? /Пауза./ Е, да, чувам и гласове… Няма значение, при мен не идва никой… Моля ти се, абсолютно никой!… Край мен е празно, с нетърпение очаквам да се видим утре. /Пауза./ Нищо. Ще си легна и нищо. Вече нищо не ме интересува, освен тебе… Моля ти се, който лъже да стане хипопотам! /Зад него влиза Катя./ Утре ще ти се обадя рано… Чао!… мислиш ли за Шанз Елизе?… Прекрасно!… Чудесно казано!… Ти ли го измисли?… БОНШАНЗЕЛИЗЕ!… Чудесно!… Чао!

Поставя слушалката. Едва сега вижда Катя Минева, протегнала ръка с ключа, като по този начин го връща на домакина.

КАТЯ. /усмихнато/. Боншанзелизе, а?…

ЗАХАРИ. Кате! /Хвърля се и започва да я прегръща, да я целува/.

КАТЯ. /след бурята от целувки, още в прегръдките му/. Боншанзелизе!…

ЗАХАРИ. /след като тя се отскубва от ръцете му/. Където да отидеш, ама където и да отидеш, навсякъде българи!

КАТЯ. Българи или БЪЛГАРКИ?

Захари. Моля ти се, Кате! Който лъже…

КАТЯ. Да стане хипопотам!

ЗАХАРИ. Да!

Смеят се. Отново се прегръщат,

КАТЯ. /оттегля се и му подава ключа/. Вземи си го.

ЗАХАРИ. А!… Защо?… Нали го оставих за теб?

Но все пак си го взима.

КАТЯ. Не разбрах с какъв самолет пристигна.

ЗАХАРИ. Някакъв извънреден. Беше ли на летището?

КАТЯ. На обед.

ЗАХАРИ. Токущо идвам… Влизам и звъня.

КАТЯ. Но и на другата.

ЗАХАРИ. /сочи палтото/. Виж!

КАТЯ /отдавна го е видяла/. /отива при палтото и го погалва. Поглежда Захари./ Предполагам, че е за мен.

ЗАХАРИ. Мисля.

КАТЯ. Страшно палто! /Вдига го от стола./ Проявил си и вкус… Ти или някой друг?

ЗАХАРИ. Аз,

КАТЯ. /докато го облича/. Но чак такъв вкус?… /Отива при огледалото./ Харесва ми!… И ми е точно! Нали, Захари?

ЗАХАРИ. Четирийсет и осми ръст.

КАТЯ. /прегръща го и го целува/. Благодаря ти. /Отново./ Едно такова палто може да изкупи изневерите ти и долната ти душа. /Целува го./ Наистина ме изненада. /Наблюдава се в огледалото./ Сега съм истинска твоя любовница. /Върти се пред огледалото./ Палта само на любовниците, нали така?… По протокол – на любовниците – палта!…

ЗАХАРИ. /глупашки/. Не те обичам по протокол, а по чувство…

КАТЯ /измъква бутилка и чашки/. Личи си.

ЗАХАРИ /отваря бутилката/. Защо? Не си ли пълновластен господар на дома ми?

КАТЯ. Днес не си за упрекване.

ЗАХАРИ. Но ще почнеш; след малко ще си отвориш устата.

КАТЯ. Бъди искрен – от няколко месеца отворила ли съм дума?

ЗАХАРИ. Раздялата ми се стори голяма.

КАТЯ. Цели шестнайсет дни!

ЗАХАРИ. Донесе ли всичките си целувки?

КАТЯ. Дори повече. Ще останат и за друг път.

ЗАХАРИ. Тук ли ще спиш?

КАТЯ. Ако ме поканиш…

ЗАХАРИ.  Добре, от мен да мине.

КАТЯ. Безобразник! /Налива./ Само едно писмо и една картичка!

ЗАХАРИ. Ще получиш още една.

КАТЯ /възмутено/. За шестнайсет дни едно писмо и две картички!

ЗАХАРИ. /грабнал куфарите/. Че малко ли е? /Тръгва към вътрешността на дома./ Убий ме, не мога повече.

КАТЯ /тръгва след него, понесла палтото си/. Възпитание!

Изчезват.

След секунди Катя изхвърчава от там.

КАТЯ /възмутено/. Безсрамник!

ЗАХАРИ /гласът му отвътре/. Какво ще вечеряме?

КАТЯ / държи се отзад/. Това са маниери от Плац Пигал.

ЗАХАРИ /влиза/. Ще ми се нещо българско.

КАТЯ /наблюдава го как налива в чашките и ги допълва/. Чу ли какво ти казах?

ЗАХАРИ /оглежда течността в чашката си/. Нещо типично българско.

КАТЯ /вдига чашката си/. Типично ориенталски маниери.

ЗАХАРИ /вдига чашата за наздравица/. Например – миш-маш. /Пие и понечва да я целуне./

КАТЯ /пресича го/. С кого говори по телефона?

ЗАХАРИ. Еее, уби ме!

КАТЯ. На кого се обади!

3АХАРИ. На търговския посланик. Да стана хипопотам.

КАТЯ. Към Париж ли се насочваш?

ЗАХАРИ. Малко ме познаваш.

КАТЯ. Завързал си връзки с цялото посолство. В това съм сигурна.

Захари. Страшно ме подценяваш! Какво е посолството? Сграда, наблъскана със щатни бройки. Изпращат ги и ги отзовават. /Бавно и многозначително./ Париж, както и Лондон се коват тук! /Живо./ Така, както ме виждаш, само да се амбицирам и след две години ще замина… Но не искам, това не ме блазни. Няма просперитет… /Тръгва към телефона./ Така че Париж не се урежда от Париж. /Вдига слушалката./ Париж се кове тук – в София!…

КАТЯ /заслушана и захласната от мащабите му/. Но ти не искаш, нали?

ЗАХАРИ /пъха пръст във шайбата/. Дипломатите са слуги. /Набира първата цифра./ Не искам да бъда слуга. /Набира втората цифра./ А уж ме познаваш!…

ККАТЯ. Познавам те.

ЗАХАРИ /победоносно набира третата цифра/. На мен ми дай по-големи игри.

КАТЯ. Защо, и в малките си добър.

ЗАХАРИ /набира четвъртата цифра/. Ако се наложи! /Бързо набира останалите цифри./ Другарко Кузманова, добър вечер!  Обажда се… /Пауза./ Да, току що. Тъкмо влизам. Куфарите ми са още в ръцете… Благодаря… Може ли да се обади другарят Кузманов? /Продължителна пауза през време на която лицето на Захари променя израза си, посърва./ Боже мой!… /Пауза./ От кога! /Пауза./ Аха, аха.  /Пребледнява съвсем, гласът му трепти./ Тогава прощавайте… Много… Не, не го закачайте. Утре. Лека нощ,

Затваря телефона.

Стои ням и неподвижен до телефона.

Дълга пауза.

Катя подразбира, че не е тактично да се обади веднага.

КАТЯ /най-после/. Друг път да не ме потупваш така!

Похваща задника си,

ЗАХАРИ /тежко, сломено/. Дааа.

КАТЯ. И, викаш – миш-маш, а?

ЗАХАРИ /въздъхва дълбоко, болезнено, без да я погледне/. Дааа.

КАТЯ. Най-лошото ли?

ЗАХАРИ. Боже мой!

КАТЯ. Уволнен?

ЗАХАРИ. Да.

КАТЯ /спокойно/. Като по фейлетоните.

ЗАХАРИ /на себе си/ Какво може да е станало за шестнайсет дни?

КАТЯ. Нищо, малко са го посъборили.

ЗАХАРИ /замислено/. Но защо?

КАТЯ. Позвъни пак и ще разбереш.

ЗАХАРИ /изведнъж, без да усети/. А, така ще спестя подаръците.

Катя рязко поглежда към него, Захари бавно се досеща какво е казал и бавно се извръща към нея, но не продумва…

Продължителна пауза.

КАТЯ. Мисля, че вчера купих всичко необходимо за един миш-маш.

ЗАХАРИ /малодушно, трагично, класически извиква/. Боже мой!

КАТЯ /спокойно, твърде хладно и строго/. Не се излагай!

ЗАХАРИ /сякаш плаче/. Това е краят! / Едва не скършва ръце./ Ужас!… /Едва сега поглежда към Катя./ Катенце, как мислиш, настъпи ли краят на всичко?

КАТЯ. Например?… Краят на кое?

ЗАХАРИ. Ох!

Въздъхва болезнено,

КАТЯ. Виж какво, на мен ми се яде.

ЗАХАРИ /готов да захленчи/. Кате, как мислиш, ще ми тръгне ли назад?

КАТЯ /спокойно/. Изключено.

ЗАХАРИ. Виж какво става! Според мен, това е обратът. Влизам в нов период. Звездите сменят отстоянията си, горе знаците се объркват, може би се очертава нещо по-страшно. А?… Кате, ще ми тръгне ли назад?

КАТЯ. На теб никога няма да ти тръгне назад.

ЗАХАРИ /поглежда я изненадано/. Защо мислиш тъй?

КАТЯ. Това е невъзможно.

ЗАХАРИ. Моля?

КАТЯ. Немислимо!

ЗАХАРИ /изведнъж/. Нали?

КАТЯ. Ти си от ОНИЯ.

ЗАХАРИ /бързо/. Нали?… От кои?

КАТЯ. Сети се сам.

ЗАХАРИ /бързо и с подозрение/. От кои? Изкажи се ясно!

КАТЯ /отказва се от нападение/. От тези, дето им върви.

ЗАХАРИ. Не, ти се отметна.

КАТЯ. Всъщност, наистина спестяваш два подаръка.

ЗАХАРИ /наблюдава я с подозрение/. Искам да знам в какво ме подозираш. Упрекваш ме, че се защитавам ли? Че де да знам всъщност какво може да е станало, докато ме е нямало. Него сигурно са го обвинили в нещо.

КАТЯ /отстъпва/. Е, да.

ЗАХАРИ. Наистина е неудобно… Да отиваш при такъв човек… когато му е тежко… да разговаряте…

КАТЯ. Той беше всичко за теб.

ЗАХАРИ. Изразяваш се малко наивно.

КАТЯ /предава се/. С много чер пипер.

ЗАХАРИ /съвзема се/. С много яйца и домати!

КАТЯ. И с много чушки!

ЗАХАРИ. Голямо количество!

КАТЯ. Огромно количество!

ЗАХАРИ. Да се натъпча, защото ми омръзнаха буламачите им.

КАТЯ /интензивно/. Два тигана миш-маш!

Катя изчезва към кухнята.

Захари подрежда чашките за едно предварително пийване. Отваря нова бутилка. Действията му са бавни, личи си че през това време мислите му не са радостни. Все тъй бавно сяда масата и си налива. Вдига чашата.

Силен пронизителен вик на Катя откъм кухнята.

ЗАХАРИ. Кате!

Катя дотичва бързо и се спира чак на другата страна на сцената. Диша зачестено. Мълчаливо гледа по посока на кухнята.

ЗАХАРИ /готов да се кара/. Защо викаш?

Мълчание.

ЗАХАРИ /отпива/. Не викай!

КАТЯ. Там!…

ЗАХАРИ /отпива/. Къде там?

КАТЯ. Боже мой!… Не… Това е невъзможно!… Тттова е… /Към Захари./ Захари!… Защо не си ми казал?

ЗАХАРИ. Кате, искаш ли да ми съобщиш нещо, или не искаш?

КАТЯ /разбира по изражението на лицето му, че не знае нищо/. В БАНЯТА ИМА ХИПОПОТАМ!…

ЗАХАРИ /с горчива усмивка/. Ох!

КАТЯ. В банята има хипопотам!

ЗАХАРИ /иронично/. Цял?

КАТЯ /хваща главата си/. Станало ми е нещо… Захари, на мен ми е станало нещо.

ЗАХАРИ. Нищо ти няма.

КАТЯ. Не!… Аз съм зле. Преди малко видях хипопотам, /Сяда./ Налей ми.

ЗАХАРИ. Налял съм.

КАТЯ /взима чашката/. Аз съм…

ЗАХАРИ. Наздраве! /Пие./

Катя пие мълчаливо, замислено, дори не поглежда партньора си.

ЗАХАРИ /с весела нотка/. Хипопотам, а?

КАТЯ /маха с ръка/. Остави се.

ЗАХАРИ. Влизаш а банята и – какво?… Хипопотамче!… Едно малко красиво хипопотамче!…

КАТЯ. Мо̀ре!… /Пие./ Бая голям си беше. /пие./ Редовен хипопотам.

ЗАХАРИ /пие/. В какво време живеем, а?… Заминаваш за Париж и този, който те е пратил – ти е шеф! Връщаш се и – този който те е пратил, не ти е шеф. /пие/. А ето, че започнахме да виждаме и хипопотами.

КАТЯ /налива си/. Ужас!

ЗАХАРИ. Влизащ и /пие/ виждаш!… А защо хипопотам?… Защо точно хипопотам?

КАТЯ. А де! Защо не видях нещо друго? Кон, да речем. Има си и виц за кон в баня… Или пък – камила… Защо именно хипопотам?… В някои пиеси се появяват носорози…

ЗАХАРИ. Кате, това уволнение ще даде ли голямо отражение?

КАТЯ. ТИ ми внуши за хипопотама!

ЗАХАРИ. Добре де, чухме!

КАТЯ. /оставя чашката и става/. Моля те, не говори повече за хипопотами!

ЗАХАРИ. Какво ли му е станало на шефа, а? Ти какво мислиш?

КАТЯ. И все пак, добре че икономиса подаръците.

ЗАХАРИ. А, всъщност те са нещо символично.

КАТЯ. Да де, вече няма нужда и от символи.

ЗАХАРИ /извиква/. Кате!

КАТЯ /спокойно/. Отивам при миш-маша.

Катя излиза, но след малко притичва мълчаливо и застава в най-отдалечената точка от вратата на кухнята.

ЗАХАРИ. Сега пък какво? /Катя мълчи упорито/ А?… Пак ли? /Катя продължава да мълчи./ Твоят любим хипопотам! В банята.

КАТЯ /този път спокойно/. Е там си е, какво да правя!…

ЗАХАРИ. Не прави нищо.

КАТЯ. Да, ама трябва да готвя. На теб ти се яде.

ЗАХАРИ. Ами яде ми се, разбира се. Идвам от Париж и ми се яде. Не идвам от Малко Търново, че да не ми се яде!… На мен ми се яде миш-маш.

КАТЯ. Е да, ама не може!

ЗАХАРИ. Защо да не може?

КАТЯ. Защото там има хипопотам.

ЗАХАРИ. Хипопотама е в банята, а не в кухнята.

КАТЯ. Е да, но банята е до кухнята.

ЗАХАРИ. Защо не го убиеш. Заколи го.

КАТЯ. Не мога пък.

ЗАХАРИ. Е пък опитай! /Изведнаж става сериозен. Изправя се./ Мама му стара, какво племе сте това, жените!

Захари излиза рязко.

Пауза.

Захари се връща. Върви бавно. Стига до средата на сцената и спира. Слага длан на челото си. Стои безмълвно. Отново изчезва към банята и се появява повторно. Този път върви сякаш без да вижда. Бута се в масата, събаря стола. Гледа в точка пред себе си.

КАТЯ /която не си прави труда да го наблюдава/. Какво?

Без да отвърне, Захари бързо изчезва по посока на банята и се връща бавно. Сяда.

Пауза,

ЗАХАРИ /тихо/. Там има хипопотам.

КАТЯ. Бял ли е?

ЗАХАРИ. Катя, шегите са излишни.

Катя излиза. Изчезва към банята. Връща се. Мълчи.

ЗАХАРИ /поглежда с надежда/. Какво?

КАТЯ. Боже мой, как може? Откъде се е взел?

ЗАХАРИ. Не се ли опита да го пипнеш?

КАТЯ. Ти си луд!

ЗАХАРИ. Нали уж?…  Може би е плод на фантазията ни, Може би сме си въобразили. Не знам, струва ми се, че всичко туй е някаква игра… Или пък шега… Не бе, това не може да бъде!

КАТЯ. Добре де, защо не го пипнеш ТИ? Защо не отидеш ТИ?

ЗАХАРИ. Ами ще отида, какво да правя…

Захари излиза.

Продължителна пауза. Още.

КАТЯ /извиква/. Захари!

Захари се появява. Спира в средата на сцената.

ЗАХАРИ. Не смея.

КАТЯ /уплашено/. Какво прави тъй дълго там?

ЗАХАРИ. Гледах го.

КАТЯ. И какво?

ЗАХАРИ. Наблюдавах го… /Пауза./ Наблюдавахме се.

КАТЯ /уплашено/. Наблюдавахте се?

ЗАХАРИ. Той извърна глава и ме погледна. /Пауза./ След това се обърна изцяло. Към мен. /Пауза./ Гледахме се… Очите му бяха влажни. И тъжни! Леко загадъчни, едва забележимо весели, упрекът им се разтваряше в цяла пустиня от меланхолии… Но тя не извираше отвътре, а се отразяваше… Идеше някъде отвън. Имаше и нежност, разбира се, и упрек; всичко замесено в бульона на меланхолията.

КАТЯ. Ами сега?

ЗАХАРИ. Какво сега? /Готов да захленчи/. Сега можеш да си отидеш и да ме оставиш сам… В твоята баня няма хипопотам, само в моята има хипопотам… И какво по-лесно от туй, да си отидеш.

КАТЯ. Това можеш само ТИ! /Извиква./ Разбра ли?… Това можеш само ТИ!

ЗАХАРИ. Колко пъти съм те зарязвал досега?… Дай факти!

КАТЯ. Най-добре ще бъде да помълчим и да помислим.

Голяма пауза.

ЗАХАРИ /най-после въздъхва/. Изведнъж ми тръгна назад.

КАТЯ. Стига,

ЗАХАРИ. Ще видиш, щастието ме изоставя!… Отмята се!… А как ми вървеше, а?

КАТЯ. Не е лъжа.

ЗАХАРИ. Съдбата тикаше всичко в ръцете ми.

КАТЯ /с ирония/. Но и ти и помагаше малко.

ЗАХАРИ /трагично/. Катя, не е момента сега, при нещастието което ме сполетя!…

КАТЯ. Защо, какво е станало?

ЗАХАРИ. /многозначително/. Според теб… какво може да означава този хипопотам в банята.?

КАТЯ. Шега,

ЗАХАРИ. Какво?

КАТЯ /сякаш се озлобява/. Този хипопотам не ти излизаше от главата! Ей ти го сега – там! /Сочи./ Да видим какво ще го правиш? /Захари мълчи с наведена глава./ Всеки ден!… да видим с какво ще го храниш.

ЗАХАРИ /внезапно/. А?

КАТЯ. Това огромно животно иска храна. То гълта. Килограми… Тонове!…

ЗАХАРИ. Тонове, но какво?

КАТЯ. Какво – зеле!

ЗАХАРИ. Зеле?

КАТЯ. Моркови, алабаш, зеле! На зоологическите градини им е писнало от хипопотамите!…

ЗАХАРИ /унесен в някаква своя мисъл/. Кате.

КАТЯ. Какво?

ЗАХАРИ. Според мен, а вярвам, че и според тебе, ако сега  отидем в банята, няма да видим нито хипопотам, нито каквото и да е друго животно, защото ако помислим като материалисти, като хора от един нов свят, на практика е невъзможно в банята да се създаде от самосебе си каквото и да е същество, а още по-малко – хипопотам, едно тропическо животно, създадено за други климатични и ботанични зони. Не може така… изведнъж… от въздуха! Трябва да имаме налице вещество!… /Замисля се./ Да… поне вещество.

КАТЯ. Видяхме го с очите си. Хипопотам.

ЗАХАРИ /с надежда/. Но не го пипнахме.

КАТЯ. Е, толкоз ли е важно да го пипнем?

ЗАХАРИ. Защото ти внуши на мен, а аз на теб… Допускаш ли, че в банята наистина може да има хипопотам? Един сериозен човек, един материалист може ли да се примири с това?

КАТЯ. Искаш да кажеш, че ако сега… погледнем… Там?…

ЗАХАРИ. Разбира се.

КАТЯ. След като… Ти не го ли видя?

ЗАХАРИ. Добре де, мислиш ли, че ако погледнем и сега, ще го видим.

КАТЯ. Не знам… /С надежда./ И все пак има шанс да излезе хипноза.

ЗАХАРИ. Колкото повече време минава, толкова повече съзнанието ми се избистря, микроните на мозъка ми се укротяват и внушенията се утаяват. Например, сигурен съм, че ако заспим, утре няма да има и помен от хипопотама.

КАТЯ. Наистина, както и да разсъдиш – откъде-накъде хипопотам? Ясно, че сме жертви на нервите си.

ЗАХАРИ. Чудно, как ли е станало? Да, докато ме е нямало са се развили събития,

КАТЯ. Ти пак… За уволнението!

ЗАХАРИ. Какво ще кажеш, ако се обадя на Венци?

КАТЯ. Ще разбереш всичко.

Захари отива при телефона и набира номер, чака. Затваря.

ЗАХАРИ. Баш сега, в събота вечер…

КАТЯ. Питай някой друг,

ЗАХАРИ. Кого?… Не мога да се сетя.

КАТЯ /отсечено/. Е, ама не съм дошла тук да обмислям уволненията на шефовете ти! Дошла съм да се обичаме.

ЗАХАРИ /не се досеща какво изтърсва/. То е свързано.

КАТЯ. / изненадано/. Какво?

ЗАХАРИ. Извинявай.

Прегръща я. Катя се отдръпва рязко.

КАТЯ. Оставѝ ме! /Вдига чашката./ Махай се!

ЗАХАРИ /слисано/. Какво?

КАТЯ. Не ме докосвай! /Отпива./ И изобщо ме остави на мира.

ЗАХАРИ. Ти ме пъдиш?

КАТЯ. Не знам… Не желая да ме докосваш!

ЗАХАРИ /ехидно./ Много бързо!

КАТЯ. Напротив – много късно.

ЗАХАРИ. Само няколко минути, след като се явиха облаците.

КАТЯ /сякаш обмисля/. Ново двайсет!

ЗАХАРИ. Б         едите се струпват и се готвиш да офейкаш.

КАТЯ /иронично/. На мен ли говориш? Не, сериозно, на мен ли?… И сигурно искаш да кажеш, че напускам кораба?… Или нещо подобно?

ЗАХАРИ. На такова мирише.

КАТЯ. А защо не ме сравниш с плъховете?

ЗАХАРИ /глупашки/. Че по какво се отличаваш от тях? /Катя прихва и започва да се смее./ Смей се, смей се!… Остава и да ми се смееш!

КАТЯ. Ами как да не се смея, като е смешно.

ЗАХАРИ. Кое е смешното?… Че пропадам? Че картите ми са бити? Че вече потъвам? Затова ли ми се смееш? Че съдбата се сгромолясва над мен?… А над всичко отгоре и този… /Сочи с глава към хипопотама./

КАТЯ /попада в интересен тон/. Не меси животното! То не ти е виновно за нищо.

ЗАХАРИ /ужасен/. Но е ТАМ!… Съществува!…

КАТЯ. Голяма работа!… Ще го махнеш и край.

ЗАХАРИ /учудено/. Къде ще го махна?

КАТЯ. В зоологическата.

ЗАХАРИ /учудено/. Как в зоологическата?

КАТЯ. Ще им го дадеш! Дори ще им го продадеш! Можеш да излезеш с печалба от тази работа!

ЗАХАРИ /извиква/. Нямаш право да говориш така!

КАТЯ /в резкия контраст от настъпилата тишина/. Захари, какво ти става?

ЗАХАРИ /с нещо като болка/. Това животно там е, може би, частица от мен. Представи си, че е духът ми… Разбираш ли, малка жалка женице?… Може би това е моето второ АЗ… де да знаеш как е решила да ми се подиграе съдбата.

КАТЯ. Виж какво, ако си внушиш, че този хипопотам в банята, който сигурно вече е изчезнал, е твоя дух, или частица от тебе, ти си загубен… Край! Вече няма какво да говорим.

ЗАХАРИ /с надежда/. А ти как мислиш?

КАТЯ /след пауза/. Не знам…

ЗАХАРИ /интензивно/. Това животно не може да се вземе от въздуха! От водорода и кислорода! /Пауза./ Извинявай, но туй съм аз. Това животно е възпроизведено от мен, родено е в утробата на моята същност…

КАТЯ /спокойно на себе си, в реда на мислите си/. Хипопотам – кариерист.

ЗАХАРИ /като опарен/. Какво?

КАТЯ /спокойно/. Не бива да си внушаваш.

Мълчание.

КАТЯ /най-после/. Защо ме гледаш така? /Захари продължава да я гледа мълчаливо./ В реда на шегата. /Захари я наблюдава втренчено./ Исках да разведря настроението.

Захари продължава да я фиксира.

Катя взима шлифера си.

Захари решително застава между нея и вратата.

КАТЯ. Остави ме.

ЗАХАРИ. Не!

КАТЯ. Да се поразходя малко… да помисля.

ЗАХАРИ. Ти нямаш право да ме оставиш така!…

КАТЯ /спокойно/. Това ще разбера вън… Насаме със себе си. Извинявай, но другояче не мога. Тази вечер ти се разкри съвсем. Нещо ме прободе тук /сочи главата си/ разтърси ме и сега ми се мисли.

ЗАХАРИ /почти трагично/. Кате, аз те обичам! /Взима ръката ѝ./

КАТЯ. Добре, добре… Остави ме да подишам въздух.

ЗАХАРИ. Ти… нямаш право… в този тежък момент!…

КАТЯ. Стига с твоите моменти!

ЗАХАРИ. Моля те! /пада на колене. Обхваща краката ѝ./ Ти си всичко за мен!… Без теб ще увехна!… Ти си моя талисман. Повярвай, аз съм суеверен! /изведнъж изплюва камъчето./ Готов съм да се оженим! /Понеже Катя трепва./ Веднага!… Още утре!… /Катя се усмихва и го погалва по косата./ Още сега!… Заклевам се!… Ето, намери свидетели и ще видиш!… Ти си ми въздуха, ти си ми всичко!… Не ме оставяй сам!

КАТЯ /категорично/. Аз трябва да изляза… Иначе ще се пукна… Трябва да обмисля нещата.

Катя го преодолява и освобождава пътя си към вратата.

ЗАХАРИ /пълзешком/. Моля те, проклетнице!… Кате!… Катенце, върни се!… Проклето гадно същество!…

КАТЯ /връща се/. На мен ли каза?

ЗАХАРИ. Кате, моля те, не ме оставяй в тези тежки минути! Това са пет години! Пет години неразделни!… Вярно, не се оженихме, но винаги съм те обичал. Живеехме като съпрузи… Не живеехме ли? Кажи де!…

Катя. Захари, ти на мен ли каза ПРОКЛЕТО ГАДНО СЪЩЕСТВО?

ЗАХАРИ. Не ме напускай! Моля те!… Каквото искаш ще направя!

КАТЯ. Не ме интересува и това, че в Париж си ми изневерявал…

ЗАХАРИ. Кате, върни се да ти обясня.

КАТЯ. Всичко друго, но не и обиснения!

ЗАХАРИ. Да, но аз наистина те измамих. Трябва да ти се изповядам, за се пречистя.

КАТЯ /с усмивка/. Защо ти е това?

ЗАХАРИ. За да ми олекне.

КАТЯ /с отегчение/. Виж какво бе, никак не ме интересува изневерявал ли си ми. Особено в Париж, където всеки изневерява.

ЗАХАРИ /енергично/. Не е вярно!

КАТЯ /още малко и ще прихне/. Така ли?

ЗАХАРИ. Това е последния град, в който един мъж може да изневери.

КАТЯ / усмихва се/. И това знам.

ЗАХАРИ /тихо/. Човек там не може да изневери.

КАТЯ /шеговито/. Освен на себе си.

ЗАХАРИ. Трябва да ти кажа всичко, да ми олекне. /Пауза./  Понеже нямаше с кого, аз ти изневерих… с една… не много хубава жена.

КАТЯ. На твое място бих си платила за хубава.

ЗАХАРИ. Точно така, но аз ти изневерих с една не толкоз хубава…

КАТЯ. Искаш да кажеш грозна.

ЗАХАРИ. Нашенка.

КАТЯ. Но дъщеря!

ЗАХАРИ /учудено, след пауза/. Откъде знаеш?

КАТЯ /смее се/. Ти дори не си имал нужда от жена, но тази ти е потрябвала за друго.

ЗАХАРИ. За какво?

КАТЯ. За съпруга. /Тръгва си,/ Довиждане.

ЗАХАРИ /рязко/. Стой! /Застава решително пред нея./ Обещавам ти да я забравя.

КАТЯ /строго/. С нея ли говори по телефона? /Захари мълчи./ Истината! /Захари мълчи./ Защото… който лъже… /Усмихва се./

ЗАХАРИ /навежда глава и грохва/. Да.

КАТЯ /спокойно/. При това положение не би трябвало да си изляза, защото ще си помислиш, че правя сцена на ревност, но свежият въздух наистина ще ми позволи…

ЗАХАРИ. Моля те, остани! Ще ти отворя всички прозорци.

КАТЯ. Не! /Тръгва си и с усмивка./ Боншанзелизе!

ЗАХАРИ. Обичам те!… /Спира я./ Повече от всякога!… Не ме оставяй сам!… / След нея./ Страх ме е! /Катя си излиза./ Ще викам, чу ли?… Ще викам!… От страх!…

Захари стои известно време с лице към вратата. После се обръща с лице към банята и остава няколко секунди загледан натам. Пристъпва към тази посока, поглежда отдалеч, страхливо прави крачка назад. Изведнъж хуква към телефона и набира номер.

ЗАХАРИ. Пепо, Захари се обажда… Да, днес… Току що… Моля те, елате веднага!… У дома, да… ще ви обясня… Не, нищо особено.  Ще ви обясня… Имам нужда от приятели. Няма да се бавите, нали!… Чакам!… Не се бавете!.. Моля ви!

Затваря и започва да набира нов номер.

ЗАХАРИ. Дани!… Ало, Дани?… Ти ли си?… Познай!… /Съвсем учудено./ Това е невъзможно! Изумително!… Но как позна?… Не, това е наистина… ще ти кажа… Можеш ли да дойдеш веднага у дома?… Ще научиш всичко като дойдеш… Добре де, представи си, че имам нужда от теб, като от първи приятел… Не врякай! Не бързай!… Затвори си тази мръсна уста! И ако ще бъдеш такъв, по-добре не идвай… Е за ТОВА не ми е приятно с теб, защото си циник… Но сега ми трябваш… Преживявам нещо, което не може да се обясни и опише… Не бе, току що се връщам от Париж!… От Париж, ДА!… Добре, идвай!… И уиски имам!…

Затваря телефона и се замисля. Поглежда към банята и трескаво започва да върти шайбата на телефона.

ЗАХАРИ. Матеева, Захари ти се обажда!… Захари Симов… Ела отново при мен. /Гледа към банята./ Захари, Захари… Да!… Искам да слезеш при мен. /Гледа към банята./ Ама веднага!… Бързо!…

Тряска слушалката. Вниманието му вече е изцяло насочено към банята. За да се разсее – пие. И отново вниманието му – към банята, сякаш оттам ще дойде някакво необяснимо наказание.

Звънецът иззвънява. Захари просто подскача, втурва се да отвори.

Връща се придружен от Добра Матеева.

МАТЕЕВА /оглежда обстановката/. Какво бе, Зарко?

ЗАХАРИ. Нищо… Седни.

МАТЕЕВА /на върха на клюкарското си щастие/. Кажи, кажи – какво има?

ЗАХАРИ. Нищо няма… Седни да се почерпим. Преди малко едва ли не те изгоних… Коняк?

МАТЕЕВА. Всичко пия! /Докато той отваря бутилката./ Глей сега къв си!

Захари. Къв съм?

МАТЕЕВА. Има нещо важно, ама не ми го казваш.  Хем, смяташе да ми го кажеш, хем не ми го казваш. Ти няма току тъй да ме викаш тук и да ме черпиш. Мене никой не ме вика. Нито ме черпи. Черпят ме само като искат да ме отпратят… Кажи сега кво има? Нещо става тук.

ЗАХАРИ /рязко/. Кой ти каза?

МАТЕЕВА. Тук не може да не става нещо. /Вглежда се./ Щом ме викаш, значи става нещо. Ще искаш нещо, ама какво?… Теб те издигали, а?

ЗАХАРИ /горчиво усмихнат/. Хубаво ме издигат.

МАТЕЕВА. Че тогава защо черпиш? Теб само те издигат. Къде е оная?

ЗАХАРИ. Излезе.

МАТЕЕВА. Къде излезе?

ЗАХАРИ /додава ѝ коняк/ Не е твоя работа!

МАТЕЕВА. Ще се върне ли?

ЗАХАРИ. Пий и мълчи!

МАТЕЕВА. Слушай, и аз съм гявол, ама и ти си гявол! И двамата сме големи гяволи… Твоичката е хубава, възпитана, ама бедна, бе.

ЗАХАРИ. Откъде знаеш, че е бедна?

МАТЕЕВА. Леля ти Добра знае всичко. Като ти казвам бедна – бедна! Работи в някаква редакция, а?

ЗАХАРИ. Да, но не е журналистка, а секретарка.

МАТЕЕВА. Там е работата. Бедничка е, кво да прави момичето. Ама карай, няма да го взимаш, я! …

ЗАХАРИ /изненадано/. Кой ти каза, че няма да го взимам?

МАТЕЕВА. Че да не вземеш да го вземеш?

ЗАХАРИ. Като нищо!

МАТЕЕВА. Еее, не на мен! Само не на мен!

ЗАХАРИ. Лельо Добро, моля ти се!

МАТЕЕВА. Виж какво, мойто момче… Това момиче ако щеше да го взимаш, ти щеше да го вземеш. Но щом не си го взел, няма и да го вземеш. Такива като теб не взимат квото и да е… търсят.

ЗАХАРИ /с интерес/. Какво търсим? Аз например, според теб – какво търся?

МАТЕЕВА. /пие/. Някоя, дето не е расла на хубост, а на баща. /Примира от смях./

ЗАХАРИ. Значи, така мислиш за мен?

МАТЕЕВА. /удря го по коляното/. Така мисля.

ЗАХАРИ. Много се лъжеш… Кое те кара да…

МАТЕЕВА. Ами живота ти. Всичко ти е тип-топ, а не се жениш.

ЗАХАРИ. Глупости!

МАТЕЕВА. Е, добре… Мезе няма ли?

ЗАХАРИ. Какво мезе за коняк?…

МАТЕЕВА. Всякакво! Каквото дадеш.

ЗАХАРИ. Какво искаш?

МАТЕЕВА. Шоколадови бонбони нямаш ли?

ЗАХАРИ. Имам. /Става./

МАТЕЕВА. Шоколадови бонбони с каквото и да е друго.

ЗАХАРИ. Ама и ти си жена с бъдеще.

Захари отива до шкафа, връща се с бонбони и бисквити.

МАТЕЕВА. Какво бъдеще бе, какво бъдеще у жена като мен, дето никой не иска да говора с нея! Аз имам само една мечта…

ЗАХАРИ. Не те обичат, лельо Добро, защото си проклета!

МАТЕЕВА. Такава съм, Зарко.

ЗАХАРИ. За първи път чувам, че имаш мечта.

МАТЕЕВА /възмутено/. Че как така?

ЗАХАРИ. Уверявам те. /Поднася бонбоните. Тя си взима бързо и бонбони, и бисквити./ Каква ти е мечтата?

МАТЕЕВА. Как? Не съм ли ти казвала?… Моята мечта е ОНИЯ да умрат преди мен… Или пък да се преместят от блока.

ЗАХАРИ. Кои?

МАТЕЕВА. Манолови, кои?

ЗАХАРИ. И събираш подписи срещу тях.

МАТЕЕВА. Как няма да събирам…

ЗАХАРИ. И ме накара да се подпиша.

МАТЕЕВА. И таз хубава! Ако не подпишеш ти, кой ще подпише.

ЗАХАРИ. Тази работа не ми се вижда чиста.

МАТЕЕВА. Ти пък да не си само по чистите работи!

ЗАХАРИ /изведнъж с учудване/. Какво?

МАТЕЕВА. Така де, хора сме, не можем да сме хептен чисти.

ЗАХАРИ. Аааа, не така!… Чакай!… Искам да ми кажеш за какъв ме смяташ.

МАТЕЕВА. Хубав човек! Плетеш си кошницата.

ЗАХАРИ. Ако искаш знаеш, туй момиче /ядосано/ преди малко ми трясна вратата и избяга. Затова съм те повикал, защото ми се плаче!…

МАТЕЕВА. На теб?…

ЗАХАРИ. На мен!

МАТЕЕВА. Ха!… За такива работи ти никога няма да плачеш!

ЗАХАРИ. Така ли смяташ?

МАТЕЕВА. Ѐ за това съм скарана с хората!… Ѐ за този език,  дето говори за щяло и нещяло… Само с теб съм добре в тази кооперация и дай, по-добре, да не си разваляме отношенията.

ЗАХАРИ. Защо ми каза, че ме издигали?

МАТЕЕВА. Чух!

ЗАХАРИ. Откъде?

МАТЕЕВА. Моя работа.

ЗАХАРИ /настоява/. Кой, кой?

МАТЕЕВА /прави се на ударена/. Какво – кой?

ЗАХАРИ. Кой ти го каза?

МАТЕЕВА. Знаеш, че си имам агенти.

ЗАХАРИ. Добре, само че този път искам да знам как може да се чуе такова нещо, когато е тъкмо обратното.

МАТЕЕВА. Какво – обратното?

ЗАХАРИ. Човекът, който правеше много неща за мен, си отиде.

МАТЕЕВА. Умря ли?

ЗАХАРИ. Не е умрял.

МАТЕЕВА. Тогава?

ЗАХАРИ. Кажи.

МАТЕЕВА. Какво да кажа?

ЗАХАРИ. Отде знаеш, че ме издигат?

МАТЕЕВА /след пауза и като го оглежда/. От две вечери насам обикалят едно момче и едно момиче… Чакат да се върнеш… Може да ти кажат нещо радостно.

ЗАХАРИ. Откъде знаеш, че радостно?

МАТЕЕВА. На теб какво друго, освен радостно?

ЗАХАРИ /замислено/. Това е лошо!

МАТЕЕВА. Какво?

ЗАХАРИ. Тези хора не идват за добро.

МАТЕЕВА. Ами!

ЗАХАРИ. Сега се трупат облаци. Имало е буря, ще има нещо и за мен.

МАТЕЕВА. Така ли мислиш?

ЗАХАРИ. Другарко Матеева, нещата тръгнаха зле и тия хора, дето са се завъртали наоколо… Аз бях най-доверения човек на шефа.

МАТЕЕВА. Не знам… Искали да ти го кажат първи.

ЗАХАРИ /замислено/. И мен не ме обичат… много хора ме мразят. /Звъни се./ Тези, които чакам!… /Подава ѝ бисквитите./ Вземи това!

МАТЕЕВА. И да се омитам.

ЗАХАРИ. Аха!… /Отива и се връща с Катя./

МАТЕЕВА. Добър вечер, госпожице!

КАТЯ. Добър вечер…

ЗАХАРИ /радостно, възбудено/. Чакай да изпратя леля Добра! /Изтиква Матеева./ Хайде!… Пайдос!…

МАТЕЕВА /излизайки/. Добре де, разбрах! Защо не оставяш човека сам да прояви воля?

ЗАХАРИ. Моля ти се! /изтиква я./

Излизат.

Захари се връща.

КАТЯ. Размислих доста.

ЗАХАРИ. Аз съм зле, Кате, зле съм!… /Преди да му отвърнат./ Облаците се сгъстяват… /Преди да му отвърнат./ Сега пък някакви типове идвали вечер да ме чакат, искали първи да ми кажат нещо… Добре, че се върна… Много съм зле, мила. Позволи ми да те целуна. Искам да те целуна и да ми олекне, да забравя всичко.

КАТЯ. Че какво пък толкоз имаш да забравиш?

ЗАХАРИ. Облаците се сгъстяват. Човекът, с когото се бях обвързал, вече го… Кузманов си отиде… Искаш ли да се оженим?

КАТЯ. Не.

ЗАХАРИ. Ето, готов съм да се оженя. За добро, за лошо – готов съм.

КАТЯ. Тази вечер наистина не мога да те оставя сам.

ЗАХАРИ. Благодаря ти.

КАТЯ. Защо не звъннеш на някой да дойде?

ЗАХАРИ. Звъннах.

КАТЯ /с усмивка/. Сетил си се… Пепо и Саша?

ЗАХАРИ. И Дани.

КАТЯ. Режисьора? Това леке? И как се сети за него?

ЗАХАРИ. Не знам. Понеже ме е страх, а той не се страхува от нищо.

КАТЯ. Защо каниш такива хора?

ЗАХАРИ. Защо? Какво му е?

КАТЯ. Само това ти липсва сега, да напълниш тук с превзети хора! Баш в момента.

ЗАХАРИ. Превзети?… Кой бе? Дани ли?

КАТЯ. Не знам.

ЗАХАРИ. Нещо ме накара да го…

КАТЯ. Сноб.

ЗАХАРИ. /гледа я учудено/. Ееее, гадно племе сте жените?… Тогава каза, че ти харесва.

КАТЯ. Да де, да.

ЗАХАРИ. И като мъж, и като мисъл ти харесвал… Ей, жени… Гадно племе!

КАТЯ. Извинявай, радвам се, че ще дойде… И Пепо, така ли?

ЗАХАРИ. Кате!

КАТЯ. Кажи.

ЗАХАРИ. Големи камъни ще паднат на главата ми.

КАТЯ. Ще се ожениш за момичето, което си срещнал в Париж…

ЗАХАРИ. И готово – така ли?

КАТЯ. Разбира се.

ЗАХАРИ. Ти си била страшно ревнива жена бе, Кате!…

КАТЯ /искрено/. Боже мой!…

ЗАХАРИ. Ще се оженя за теб.

КАТЯ. Дойдат ли гостите, ще си вървя.

ЗАХАРИ /извиква/. Не!

КАТЯ. Сега иди и виж какво става там. Затова се върнах.

ЗАХАРИ. И смяташ ли, че?…

КАТЯ. Вън размислих. Според здравия разум – това нещо не може да бъде… Иди и виж.

ЗАХАРИ /въздиша/. Ох, дано го няма вече звяра!

Захари излиза.

Връща се бавно, навел съкрушено глава.

ЗАХАРИ /след паузата вдига глава/. Колко жално ме погледна? /мълчание./ Кате, той ме погледна тъжно.

КАТЯ /тихо, спокойно/. Дявол да го вземе!…

ЗАХАРИ /готов да се разплаче/. Сега?… Какво ще правим?

КАТЯ. Ще чакаме гостите.

ЗАХАРИ /оживено и с надежда/. И какво?…

КАТЯ. Ще ги накараме да погледнат.

ЗАХАРИ. И пак ще го има!… Ще видиш! /Похлупва се върху масата и хленчи./ Моето наказание ще бъде там!

Звъни се.

Докато Захари хлипа и се тръшка върху масата, Катя излиза и се  връща сама.

КАТЯ /слага ръка на рамото му/. Съвземи се!

ЗАХАРИ /хленчи/. Пепо и Саша?

КАТЯ /след пауза/. Двама непознати.

ЗАХАРИ. А!… /Става и отрива сълзите си./ Те! /Тревожно./ Това са ТЕ!…

КАТЯ. Кои?

ЗАХАРИ. Да им отворя ли?

КАТЯ. Аз им отворих.

ЗАХАРИ /извиква/. Защо?

КАТЯ /слага пръст на устата си/. Тихо! /Сочи с глава към вратата./

ЗАХАРИ /тихо/. Защо избърза?

Захари излиза бавно и настръхнало.

Връща се придружен от Венци и Живка.

ВЕНЦИ /на Живка/. Цветята!

ЖИВКА /подава цветята на Захари, но се сеща за етикецията и ги подава на Катя/. Заповядайте!

ВЕНЦИ /на Захари/. Добре дошли!

ЖИВКА. От Париж.

КАТЯ /поема цветята и отвръща усмихната/. Само той.

ЗАХАРИ. Венци, седни!… Живке, заповядай!… Как научихте?

ВЕНЦИ. Човек като иска, научава… /оглежда го с учудване./ Другарю Симов, не получихте ли телеграмата ни?

ЗАХАРИ. Каква телеграма?

ВЕНЦИ. Ние телеграфирахме.

ЖИВКА. В Париж.

ЗАХАРИ. Че къде в Париж?

ВЕНЦИ. Как къде – в посолството.

ЗАХАРИ /страшно изненадан/. Кога?

ВЕНЦИ. На въпросния ден.

ЗАХАРИ. Каква телеграма? За какво?

Венци поглежда усмихнато към Живка, Живка поглежда усмихнато към Венци.

ВЕНЦИ. Нима не знаете?

ЖИВКА. Нищо?

ЗАХАРИ. А не, сега научих. Като се върнах и разбрах.

Венци и Живка си разменят погледи на разочарование.

ВЕНЦИ /съкрушено/. Значи, знаете?

ЗАХАРИ. Да. Позвъних. Другарката на шефа ми каза, че… Научих мрачната вест.

В Е Н Ц И /учудено/. Мрачна?

Ж И В К А. А веселата?

В Е Н Ц И. За втората част не знаете ли?

ЗАХАРИ /слисано/. И втора част?

ВЕНЦИ / победоносно/. Вие сте вече ШЕФ!

ЗАХАРИ / сразен/. Какво?

ЖИВКА. От три дни!

ВЕНЦИ. Вие сте нашия шеф!

Край на първа част

В Т О Р А   Ч А С Т

 

Същата обстановка.

Пет минути по-късно.

На масата са поставени още чашки.

На сцената: Захари, Катя, Венци и Живка.

Нито помен от сломения и уплашен преди малко Захари.

ЗАХАРИ /вдига бутилката/. Ще пиете!…

ВЕНЦИ. Живке, моли ти се!… По случая!

ЗАХАРИ /възторжено./ Ако Живка не пие и по този случай, няма да ѝ проговоря до края на живота си.

ЖИВКА /плахо/. Венци, кажи им пък най-после.

ВЕНЦИ. Другарю Симов, ние сме започнали да чакаме…

ЗАХАРИ /налива/. Още по-добре! Съвременните бебета, заедно с млякото трябва да засукват и по малко водка… Моята майка е пиела бяло вино докато ме е носела и сега съм здрав като мотоциклет!

Венци и Живка се заливат от престорен подмазвачески смях. Катя пасува – мълчи и наблюдава. И се подсмихва, разбира се. Тази вечер в нея нещо се е скъсало.

ВЕНЦИ /на Живка/. Чу ли какво ти казаха?

ЗАХАРИ /вдига чашката си/. Наздраве!

Всички вдигат чашките си. Чукат се.

ЗАХАРИ /след като е пил/. И какво се говори по случая?

ВЕНЦИ. Всичко.

ЗАХАРИ. Кажи, кажи!

ВЕНЦИ /уж не желае да говори по този неприятен въпрос/. Е!… Да прескочим тия неща.

ЖИВКА /след като е близнала малко от чашката/. Защо не кажеш онова?

ЗАХАРИ. Ааа – ОНОВА?

ВЕНЦИ. За тия неща – друг път. Неудобно е.

ЗАХАРИ. Добре, добре…

ВЕНЦИ. Дойдох да ви кажа само голямата новина. А какво си шушукат мишките, ще премълча.

Венци вдига чашката.

ЗАХАРИ. Хайде Венци… Ти си приятел, кажи на човека, който те обича.

ВЕНЦИ. Другарю Симов, съгласете се, че се получава кофти. Все едно че натапям колегите.

ЗАХАРИ. Щом заслужават, ще ги натапяме. Кажи, какви са коментарите?

ВЕНЦИ. Е… Разнообразни.

ЗАХАРИ. Толкоз?

ВЕНЦИ. Е, не съвсем, но… Едни казват, че е добре.

ЗАХАРИ. Че ме издигнаха?

ВЕНЦИ. Да.

ЗАХАРИ /весело/. Нима?

ВЕНЦИ. Други мълчат. Гък!… Нищо!… Дума!…

ЗАХАРИ. Марков и Пенчев.

ВЕНЦИ. Точно така. А нашите ги знаете?

ЗАХАРИ. Другите, другите!

ВЕНЦИ. Другарю Симов, моля ви!…

ЗАХАРИ. Добре де, какво казват те?

ЖИВКА. Кажи какво си чул. Това ще даде възможност на другаря Симов да се запази от някои неизвестности.

ВЕНЦИ /строго и уж сърдито/. Ти не се бъркай!

Катя се хваща за главата от лицемерието, което наблюдава.

ЗАХАРИ. Хайде, Венци! Мериноса, например?

ВЕНЦИ. Мериноса направо умря… Впрочем някои твърдят, че издигането ви е… /Прекъсва./

ЗАХАРИ. Спокойно! Всичко!

ВЕНЦИ. Има идиоти, които правят крайни квалификации.

ЗАХАРИ. Точно! Точната дума!

ВЕНЦИ. Моля ви се!

ЗАХАРИ. Некадърник?

ВЕНЦИ. Другарю Симов!…

ЗАХАРИ. Да, де – слагач!… Мериноса? Ликов? Парето?

ВЕНЦИ. И Мето!

ЗАХАРИ. И Мето?

ВЕНЦИ. Ха, добъ̀р ден!… Той най-много.

ЗАХАРИ. Сигурен ли си?

ВЕНЦИ. Два пъти го засякох.

ЗАХАРИ. Как?… Венци, как ги правиш тия работи? Как ги засичаш?

ВЕНЦИ. Ако се наложи, задавам и въпроси… Мето, например, ми каза: Знам, че си мекере на Симов, но какво да правя, като е абсолютен… /Млъква./

ЗАХАРИ. Абсолютен?

ВЕНЦИ. …подлец.

ЗАХАРИ. Аз? /Смее се./ Кате, какво ще кажеш?

КАТЯ /с абсолютна ирония/.  Как не ги е срам!… /Към Венци./ А вие, Венци, като чухте да говорят тъй за човека, който е „пътеводната звезда” на живота ви, защо не се сбихте?

ВЕНЦИ. Не знам, не се наложи.

ЗАХАРИ. Не искам да се бият за мен. Работите няма да се оправят с бой… Кате, наздраве! /Вдига чашката./ Хайде!… Започва голямата игра!

КАТЯ /с ирония./ Ще им дадем да разберат на ОНИЯ! /Вдига чашката./

ЗАХАРИ /гледа я със съмнение./ Ти… Какво, какво ти стана?

КАТЯ. Нищо. Нали ще таковаме враговете? /Пие./ Който не е с нас – по мутрата!

ЗАХАРИ. Сега не е време за иронии!

КАТЯ. А кога? /Пие./ Кога ще се иронизираме?… Искам да иронизирам!

ЗАХАРИ. Като дойде Дани, иронизирай. Той носи.

Звъни се.

КАТЯ. Иди му отвори.

ЗАХАРИ. /строго на Катя/. Моля те, пред гостите – кротко!…

КАТЯ. Изобщо, защо измисли тоя Дани?

Захари излиза.

Въвежда Пепо и Саша.

ПЕПО /взира се в гостите и говори сякаш още отвън/. Какво има? Какво е станало?

ЗАХАРИ. Сядай и пий!

САША. Акъла ни извадихте!…

ПЕПО /налива си/. Мислех, че нещо тревожно. Кате, какво е станало? Гласът му трепереше, сякаш го душеха.

КАТЯ. Не знам. Питай главния.

ВЕНЦИ. Така както го гледате, другарят Симов е вече мой главен шеф.

ПЕПО. Захари?

ЗАХАРИ /поклаща утвърдително глава и се усмихва/. Уви.

ПЕПО. Вече?

САША. Тоя пък тоя – вече!… Захари, честито! /Става и го целува./

ПЕПО /стиска ръката на Захари/. Захари, как ги правиш тия работи?

ЗАХАРИ. Защо? Те сами…

ВЕНЦИ. Напротив, малко позакъсняхме.

ПЕПО. Това е Венци, нали? /Подава ръка./

ВЕНЦИ. Как познахте?

ПЕПО. Чувал съм.

Взаимни ръкувания, запознават се двете семейни двойки, които се срещат за първи път.

ПЕПО /на Венци/. Вие ли му съобщихте?

САША. Наистина, как научихте?

ПЕПО. Венци му е казал. /На Венци./ Така съм чувал, че сте много негов човек. /Смее се./

ВЕНЦИ. Не е лъжа.

Звъни се.

ЗАХАРИ. Олеле!

ПЕПО. Кого чакаш?

ЗАХАРИ. Сега съжалявам, но какво да правя, Дани –  говорил съм ви.

САША. Защо каниш лекета?

ПЕПО. Така де, Зарко? Не можем си каза нито лафа, нито нищо.

САША. Всъщност какъв е този човек?

ЗАХАРИ. А бе, приятел… но тази вечер как се случи – поканих го. Не сме се виждали сто години.

САША. Нали този… режисьора?

ПЕПО. Къде ги намираш тия педераси бе, Зарко? Защо не се направиш на ударен?

ЗАХАРИ. Как?

ПЕПО. Зарежи го.

ЗАХАРИ. Това е идея!

ПЕПО. Да позвъни малко и да ходи да пасе.

КАТЯ. Глупости!.. Не го покани, а го повика. /Тръгва./ Само последния идиот би повярвал, че те няма.

ЗАХАРИ. Къде?

КАТЯ. Отивам си. Заболя ме главата.

САША. Кате, какво става с теб!

Звъни се.

ЗАХАРИ. Тук ще стоиш. АЗ ще отворя.

КАТЯ. Искам да си вървя!

Захари излиза и се връща с Дани.

ДАНИ. /оглежда Захари/. Като си помисля какво умно момче беше!…

ЗАХАРИ. А сега?

ДАНИ. Приличаш ми на голям глупак. /оглежда го внимателно./ Има нещо бюрократично в тебе. И престъпно. /Към гостите./ Здравейте!

ЗАХАРИ. Данаил Денев – Дани! Театрален режисьор.

ДАНИ. Не сме се виждали дълго, откакто стана нечестен. /Съглежда Катя./ А!… /Тръгва към нея./ Дааа, вие сте тук! /Много близо до нея./ Че аз почти ви бях забравил… Още ли не се е оженил за вас?

САША. Това е болната тема на този дом.

ПЕПО /на жена си/. Саше!

САША. Какво? Какво? Защо не се ожени за момичето?

КАТЯ /иронично шеговито/. Така де, само ме лъжат.

ДАНИ / гледа я в очите/. Спокойно! /Взима ръката ѝ и я целува./ Тази вечер ще уредим въпроса. /Поглежда масата./ На водка ли сме? /Сяда./ Вие сте женени, нали? /Сочи Пепо и Саша./

ПЕПО. Да.

САША. Как познахте?

ДАНИ. Ееее!… /Сочи Венци и Живка./ И вие, нали?

ЖИВКА. Да.

ДАНИ /вглежда се в Живка/. Вие сте хубааа и имате вид на вярна съпруга. Бъдете си верни!… Няма нищо по-хубаво от верността. Моята жена ми избяга с един лош, но красив актьор.

ПЕПО. Че как няма да ви избяга?

ДАНИ. Моля?

САША. Вие сте интересен мъж!… Деца имате ли?

ДАНИ. Дъщеря. На шест години.

ЖИВКА. /глупашки/. Горкото дете!

ДАНИ. Наистина е за съжаление.

САША. Кой го гледа?

ДАНИ. Аз. Самичък.

ЖИВКА. Е, тогава не е за съжаление.

ДАНИ. Научил съм го да ме пере. /към Захари./ Защо не вземеш да се ожениш за това момиче бе, глупак?

ЗАХАРИ /обяснява с усмивка на присъстващите/. Предупредих ви.

ДАНИ. Това се казва жена! /Сочи Катя./

ЗАХАРИ /прави диверсия/. Добре де, като знаеш много, би ли се оженил за нея?

ДАНИ /възторжено/.  Еее! Луд човек!… Моментално!… Без да му мисля. /Към Катя с променен тон./ Забравила сте ме, нали?

КАТЯ. Ами!

ДАНИ. Какво? Какво? Помните ли ме?

КАТЯ. Че как!…

ДАНИ. Кой знае защо, през ръцете ми минават толкоз жени, но вас ви запомних. Глупако, защо не си се оженил за туй момиче?

ЗАХАРИ /усмихнато/. Казах ви!

ПЕПО. Какво си ни казал?

САША. Каза, каза ни.

ЖИВКА. Наистина.

ПЕПО. Добре де, каза!

ДАНИ /на Пепо/. Вие какво толкоз имате против мен?

ПЕПО. На мен ли говорите?

ДАНИ. Да.

ПЕПО. Че какво може да имам?… Нищо нямам.

ДАНИ. Не ме мразете! Аз съм за съжаление. Жена ми избяга с бездарен, но красив актьор.

САША /съчувствено, чисто по женски/. Не се ли опитвате… Да…

ДАНИ. Да си я върна ли?

ЖИВКА /възбудено/. Защо не си я върнахте?

ДАНИ. Е, отидох при него.

ЖИВКА. Да?

САША. А!…

ДАНИ. И го помолих да ми я върне.

ЖИВКА. А той?

ДАНИ. Той се съгласи да направи това, но само срещу разписка.

ЖИВКА. Как срещу разписка?

ДАНИ. Така. Представете си, поиска ми разписка за нещо което ми принадлежеше, за собствената ми жена.

ПЕПО. Този актьор… /Млъква./

ДАНИ. Какво този актьор?

ПЕПО. Не е бил глупав.

ДАНИ. Да, но бездарен.

ПЕПО. Ще ви се.

ДАНИ. Моля ви се! Лично съм го поставял на сцената.

ЗАХАРИ /проявява хумор/. А той ти постави рога!

ДАНИ /продължава да играе/. Така е, Захари! Ние, глупаците, които се женим, трябва да си носим и рогата. А вие…

ЗАХАРИ. Кои ние?

ДАНИ. Тарикатите.

ЗАХАРИ /предизвикващ/. Нима не помниш, някога си обещавахме да не се женим!

ДАНИ. То и човечеството едно време не е смятало, че ще лети, пък лети.

ЗАХАРИ. Женитбата няма нищо общо с летенето.

ДАНИ. Ти още ли не си направил голяма кариера?

ВЕНЦИ / бързо, акуратно и предано/. От три дни другарят Симов е шеф.

ДАНИ /гледа Захари/. Така ли?

ЗАХАРИ. Затова те извиках.

ДАНИ. А пък аз помислих, че се е случило нещо лошо.

ВЕНЦИ. От три дни другарят Симов е нашия главен шеф! На мястото на другаря…

ДАНИ. Вие сте онзи, нали?

ВЕНЦИ. Кой ОНЗИ?

ДАНИ. Еее, ОНЗИ… дето… от ония, от компанията. Той е бил като вас, сега вие сте като него, когато тоя е бил като вас, но ако случайно се случи нещо и стане отново като вас, ще избягате в диагонална посока.

САША. Този човек ми харесва!

ПЕПО /троснато/. Ако искаш, иди с него!

ДАНИ. Вие пък много лесно се отказахте от жена си! Хубава жена, интересна, пък се отказахте… Захари, ти защо не се ожениш за това хубаво и умно момиче? /Захари отваря уста да отвърне, но Дани се обръща към Катя./ Катя ли ви наричаха?

КАТЯ. Не ви ли се струва, че твърде много ме жените?

ДАНИ. Не. Искам да ви оженя само веднаж. Какво работите?

КАТЯ. Секретарка съм.

ДАНИ. Няма да ви вземе. Захари ще се ожени за специална жена.

КАТЯ. Какво да правя!…

ДАНИ. Но и вие сте за убиване! С какво ви привлече?

КАТЯ. Извинете, но тогава не беше такъв.

ДАНИ. Извинете. Забравих.

ПЕПО. Захари, защо позволяваш да се гаврят с тебе?

ЗАХАРИ /тупа Дани по рамото/. Дани, помниш ли?

ДАНИ /към Катя/. Нямате представа какво  момче беше. Боже мой, къде отиват всички момчета? Какво става с тях? Къде потъват? Захари, помниш ли, когато се бихме срещу петима?

ЗАХАРИ. Шестима, шестима!…

ДАНИ. Вярно, че шестима!… Помниш ли как ни биха?

ЗАХАРИ /показва носа си/. Ето тук, счупиха ми носа!… Помниш ли как ни биха? От тогава ми е зарасъл накриво.

ДАНИ. И всяка година те хваща синузит!

ЗАХАРИ /удивен, потънал в слабостта на спомените/. Ти помниш и това?

ДАНИ /играе на учуден/. Къде отиват всички тези хубави момчета? Какво става с тях?

КАТЯ. Този въпрос е много стар и съм го чувала често.

ДАНИ. Да, но за момент си въобразих – помислих, че съм го измислил аз.

КАТЯ. Наистина, какви прекрасни деца се раждат и защо, кому е необходимо да изчезват!…

ДАНИ. Просто се стопяват.

КАТЯ. На тяхно място се появяват други.

ДАНИ. Но къде отиват и те?

КАТЯ /заключва/. Всички ставаме възрастни.

ДАНИ /все още в кръга на шегата/. А някои от възрастните стават хора като Захари.

КАТЯ. Той току що се завърна от Париж!

ДАНИ /с хумор/. От него може да се очаква всичко.

КАТЯ. И изведнъж пристигна този приятен другар Венци!

ДАНИ. И донесе радостната вест!…

КАТЯ. Да.

ДНИ. Ръката!… /Протяга ръка./

КАТЯ /подава си ръката/. Какво ще правите?

ДАНИ /взима ръката ѝ/. Спокойно! Ще ви я върна. /Вглежда се в дланта./ Макар че тази ръка не е за връщане. Искам да я подържа.

КАТЯ. Добре.

ПЕПО. Захари.

ЗАХАРИ. Какво?

ПЕПО. Виж какво става.

ЗАХАРИ. Не се безпокой!

САША. Ех, че интересно!… И какво? Ще си държите ръцете, така ли?

ДАНИ. Знаете ли колко е хубаво?

САША. Добре, после и аз.

ДАНИ. Ако разреши мъжът ви.

ПЕПО /злобно/. Тя е достатъчно възрастна, може да решава сама.

САША. Не съм толкоз… И младея повече от теб. /Към Живка./ Другарко, не искате ли да ви подържат ръката?

ЖИВКА /объркано и глупаво/. А… Моля ви се… Не обичам подобни игри.

САША. Защо? Вижте колко е интересно. До кога ли ще издържи?

ЖИВКА. Дамата ли?

САША. Не! Захари.

ЗАХАРИ /в това време е подреждал бутилки, чаши и мезета/. До края на живота си.

ДАНИ /разглежда ръката на Катя/. Безкрайно богата ръка.

САША /на Захари/. Защото вярваш в приятеля си.

ЗАХАРИ /смее се/. Той е патологично честен. Разбирам честен, но както всяко нещо – с граница. А той е болезнено честен и не знам какво ще го правим. Ето – и жена му избягала, оставила му детето и се фръцнала някъде.

ДАНИ. Без да ѝ мигне окото! /на Катя./ Тези хълмчета тук са указания за излишно проявена доброта.

КАТЯ. А умът?

ДАНИ /сочи/. Ето!… Тук! /Опипва./ Чувствате ли?

КАТЯ. Чувствам, че коцкарувате.

ДАНИ. А това тук е жилката на интелекта.

КАТЯ. Винаги ли по този праисторически начин?

ДАНИ. Прииска ми се да подържа ръката ви. /Пуща я./ Инстинктът надделя над мен.

КАТЯ. Ръцете ви бяха топли.

ДАНИ. Затоплиха се от вашите.

САША. Ей, тук се говорят неприлични неща?

ВЕНЦИ /най-после/. Да бе!… Тук се го…

ДАНИ /бързо към Венци/. Какво?

ВЕНЦИ. Извинете, не знаех че ще ви засегна.

ДАНИ. И вие извинете, но… Саша /към Саша/ така ли се казвате?

САША. Да.

ДАНИ /продължава/. Саша, те нали не бива да реагират?

САША. Кои са ТЕ?

ДАНИ. Подмазвачите не бива да правят забележки. /директно към Венци/ И нямате време за това, времето няма да ви стигне за подмазване.

ПЕПО /с възмущение/. Захари, какво става?… Този човек!…

ЗАХАРИ. Дани, не си справедлив към Венци. Той е добро момче. Тихо. Такива тихи хора са необходими. Не чувстваш ли колко шумен става животът? Всеки шуми, вика, някои направо крещят…

ПЕПО. Някои режисьори, например.

ДАНИ. Подобна директност /бегло посочва Пепо/ ми се нрави, но Венци… Извинявай, но Венци не ми се харесва. Представете си: цялата администрация, заводите, институтите и училищата, пълни с хора като Венци!… Бррр!… Страшно!… Аз съм по-скоро за хора като вас /сочи Пепо/ но не и…

САША. Той пък е глупав!

ДАНИ. Знам.

САША. Повърхностен. /Хваща устата си./ Защо се разбъбрихме така? Друг път никога… такива работи!…

ЗАХАРИ. Понеже той /сочи Дани/ е тук.

САША. Ставаме откровени и ще се скараме.

КАТЯ. Вече мога да си вървя.

САША. Да. Ти непрекъснато си тръгваше.

КАТЯ. Искам да си отида.

ЗЗАХАРИ. А не чувсявуваш ли в какво положение ни оставяш?

КАТЯ. Омръзна ми.

ЗАХАРИ. Да, но някой трябва да заглажда нещата.

ПЕПО /решително/. Защо, защо да ги заглаждаме? Нека изострим всичко!… Аз например…

ЗАХАРИ. Пепо, не се навивай!

ПЕПО. А той?

ЗАХАРИ. Той не влага нищо. Такъв си е.

ПЕПО. Не ми е много разбираем вашия приятел. Не усетихте ли как изостри вечерта?

САША. Че много хубаво! А то – какво беше? Всяка вечер – карти. Според мен, тази е най-интересната вечер. Другарю Денев, кажете нещо друго.

ДАНИ. Ама тя си отива.

САША. Не ѝ се сърдете. Тя си отиваше още като влязохме.

ПЕПО. Какво, искаш да я изпъдиш ли?

САША. Неее.

ПЕПО. И да застанеш в центъра?

САША. Еее, Пепо, ти си луд! Че той мен изобщо не ме харесва. Другарят Денев още с влизането си хареса Катя.

ДАНИ. Още от първото ни виждане.

САША /смее се/. А!… Да не сте нещо влюбен?

ДАНИ. Още от тогава! /На Катя./ Не забелязахте ли?

САША /пляска с ръце/. Хитро!

КАТЯ /бавно/. Оо, сега си спомням!… Беше там.

САША. Ще подлудите Захари.

ДАНИ /на Катя/. Точно така!

КАТЯ. Да, спомням си… Вие тогава се бяхте влюбили в мен!

ДАНИ /въодушевено/. Те – това е!…

ЖИВКА /наивно на Катя/. Но каза ли ви го?

КАТЯ. Не, разбира се.

ЖИВКА. И как узнахте?

КАТЯ. Подсказа ми го.

САША. Да бе, хората умеят да си подсказват дори такива неща, а с мен нищо подобно не става.

ПЕПО. Не става ли? /многозначително./ Не става ли?

САША /поглежда го изненадано/. Какво?

ПЕПО /смутено/. Така де.

САША. Пак ли обвиняваш?

ПЕПО. Нищо не казах!… Другари, чухте ли да кажа нещо?

САША /с възмущение/. Един единствен път съм му изменила за толкоз години и пак не пропуска случая да….

ПЕПО. Млъкни!

САША. Ще млъкна, но и ти внимавай.

ЗАХАРИ. Нажежихме атмосферата… Дани, млъкни, да пием!… Днес празнуваме.

ДАНИ. Така де! /Вдига чашката/ Захари, честито!

ЗАХАРИ. Най-после една хубава дума!

САША /на Пепо/. Няма защо да ме гледаш така!

ПЕПО /нервно/. Трай, потрай, защото!…

ЗАХАРИ /хваща лакътя му и го изтиква към другата страна/. Глупак!

ДАНИ /на Катя/. Не е честно. Дошъл съм заради вас, а вие си отивате.

ЗАХАРИ /кротко-нервно/. Пак започваш!

ДАНИ. Не, аз съм откровен. Омръзна ми да чакам.

ЗАХАРИ. /учудено/. Какво си чакал?

ДАНИ. Да се ожените.

КАТЯ. Тази вечер се съсипахте да ме жените.

ДАНИ. Искам да го предизвикам,

ЗАХАРИ. Добре де, защо жениш другите? Защо не се ожениш ТИ за нея?

ДАНИ /спокойно/. Стига да се съгласи.

САША. Аз бих се оженила за вас.

ЗАХАРИ /очаква реакция от страна на Пепо и бърза да предотврати/. Остави жената! Не виждаш ли, че създава настроение?

ПЕПО. Че аз какво?

ЗАХАРИ. Помислих, че ще викнеш.

ПЕПО. За такива работи не, но тя си знае за какво таковах.

ДАНИ. Единственият дефект на Катя е този… че…

ЗАХАРИ. Каза го вече – че е била моя приятелка.

ДАНИ. Че непрекъснато си отива.

ЗАХАРИ /настоява/. А това, че е била моя приятелка?

ДАНИ. Наистина, ако някой може да те изтрае цели пет години,  у този някой нещо не е в ред,

КАТЯ /с болка/. Не знаете колко сте прав!…

ДАНИ. Понякога говоря искрено.

КАТЯ. Не знаете колко сте прав!…

ДАНИ. Но ще се оженя за вас и ще ви оправя… Захари още ли ви е неразбираем.

КАТЯ. Той е един изобщо ясен човек.

ДАНИ. А сега? Разбирате ли какво става?

КАТЯ /повдига рамене/. Не.

ДАНИ. Ще останете ли тук?

КАТЯ. Че няма – няма… Но друго нищо не знам. Наистина ли ме обичате?

САША. Захари, хак ти е?

ПЕПО. Свиха ти любовницата!

ЗАХАРИ /философски/. Когато жената не може да се опази сама и бог не може да я опази. Всичко направих, преди половин час ѝ предложих и женитба.

САША. А сега?

ЗАХАРИ. Какво сега?

САША. Защо не ѝ предложиш сега?

ЗАХАРИ. Не ви ли се струва, че пием малко? Наздраве.

ДАНИ /след като вдига чашата и отпива/. Ще кажеш ли защо ме повика?

ЗАХАРИ. Да ме убият не мога да отговоря. Изведнъж реших, че в тези радостни минути трябва…

КАТЯ /с присмех/. Така ли?

ЗАХАРИ. Кате, без глупости!

КАТЯ. Значи, повика го да сподели радостта ти?

ЗАХАРИ. Кате!

КАТЯ. Голям глупак си, ако мислиш, че можеш да ме сплашиш.

ПЕПО. Аааа, тук работите се оплитат!…

ДАНИ. Флотата е силна само по море.

ПЕПО. Какво?

ДАНИ. Все едно, че казахте това.

ПЕПО. Вие ме подигравате, но тук ама нещо много по-друго?… Саше, кажи.

САША. Да, той ни повика внезапно, беше разтревожен, а се оказа, че празнува.

ВЕНЦИ. Нищо подобно, другарят Симов ни повика по този случай.

КАТЯ. Той ли ви извика?

ВЕНЦИ /смутен/. Почти.

ДАНИ /на Венци/. Слушай бе, мръвко, не разбрахте ли че тук трябва да говорим само истината?

ПЕПО. Но не вие ще я разкриете.

ДАНИ. АЗ!

ПЕПО. Откъде-накъде?

ДАНИ. Защото имам право.

ЗАХАРИ. Защо имаш право?

ДАНИ /фиксира го/. Сети се!… /към другите./ Разбрахте ли?

ЗАХАРИ. Гръм от ясно небе!

ДАНИ. Днес аз няма да отстъпя.

ЗАХАРИ. Че кога си отстъпвал?

ДАНИ. Ти си сладък!…

ЗАХАРИ. Моля ти се, подсети ме… Да съм ти взел нещо? Да съм те изоставил някъде? Да съм ти направил кал?

ДАНИ. Искам да знам защо ме повика тревожно по телефона. Имах чувството че някой те убива, пък се оказа, че празнуваме. Това копеле тук /сочи Венци/ ни уверява, че си го повикал за твоето превръщане в шеф,

ЗАХАРИ. Главен шеф!

ДАНИ /започва да се смее/. Велик си! / Изведнъж става сериозен./ Слушай,  Зарко, мирише ми на криминален случаи.

ЗАХАРИ. Какво?

ДАНИ. Искам да знам, защо отначало ме повика да спасявам живота ти, а се оказа, че ме викаш да празнуваме… Катя, къде бяхте тогава?

КАТЯ. Кога?

ДАНИ. Когато ме повика.

КАТЯ. Навън,

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Наложи се.

ДАНИ. Кое го наложи?

КАТЯ. Трябваше да се поразходя. Исках да разбера какво ще стане, ако се разходя и се върна отново

ДАНИ. И какво стана?

ЗАХАРИ.  Кате!

ДАНИ. Ти не се бъркай!

ЗАХАРИ /на Катя/. Вече знаем, че всичко излезе глупост!…

КАТЯ. Никой не говори за това.

ЗАХАРИ. Ти излезе, за да влезеш после внезапно ТАМ.

ДАНИ. Там?

ЗАХАРИ. Не е твоя работа!

ДАНИ. Другарко Минева, къде ТАМ?

КАТЯ /след солидна пауза./ В банята,

Мълчание. Присъстващите си разменят погледи.

ЗАХАРИ. /най-после на Катя/. Ти си жалка!

КАТЯ. На мен ли каза?

ЗАХАРИ. Мизерница!

КАТЯ /изумена/. Захари, на мен ли каза това? /Захари мълчи./  Ти стана категоричен! /Захари мълчи. Пауза./ А това не е в твоя стил.

ПЕПО. Той е бил винаги категоричен!

ДАНИ. Мълчете!

ПЕПО. Не можете да ми заповядате!

ДАНИ. Но мога да ви сплескам главата.

САША. Да, но не ви ли се струва, че си позволявате много?

ДАНИ. Извинете, мадам, сбърках го с Венци.

САША. Как ще го сбъркате с Венци.

ДАНИ. Ами на, изведнъж ми се стори, че се обажда Венци.

САША. Венци също е човек.

ДАНИ. Виж, това не знаех… Пепо, извинявам се. Наистина помислих, че се обажда…

ЗАХАРИ /прекъсва го/. Прекалено много говориш против Венци.

ДАНИ. Защото го смятам за виновен.

ЗАХАРИ. Него?

ДАНИ. Да… Той и подобните на него са виновни за много неща.

ЗАХАРИ. Дани, не можеш да си представиш какво добро същество е това момче. И той, и жена му, две създания, които се обичат и вече започват да чакат…

ДАНИ. Какво да чакат?

ЖИВКА / избързва/. Бебе!

ДАНИ. Това не е аргумент. Всички раждат… Горкото дете. /Променя тона./ И въпреки туй, случаят е криминален.

ЗАХАРИ. Понеже участва баня ли?

ДАНИ. Защо? Не е задължително.

ЗАХАРИ. Понеже в повечето криминални истории се говори за бани.

ДАНИ. Фактически, ти си продукт.

ЗАХАРИ. Какво?

ДАНИ. На такива като Венци.

ЗАХАРИ. Внимавай, много ти позволих и не е изключено да кипна.

ДАНИ. А вие /сочи Пепо и Саша/ сте зрителите.

ПЕПО /объркано/. Саше, какво каза?

ДАНИ. Наблюдателите.

САША /сякаш знае, че само те си се разбират/. Тук съм склонна да ви дам право.

ПЕПО /учуден и объркан/. Чакай! На какво сме зрители? Какво наблюдаваме?

ДАНИ. Ще ви обясня. /Сочи Саша./ Като се върнете у дома.

ПЕПО. Саше, кажи!

САША. После. /Към Дани/ Но защо искате да превърнете проблемата в криминален случай?

ДАНИ. Сам не разбирам.

КАТЯ. Обиждате ме като придавате значение на станалото.

ДАНИ. Искам да знам какво е станало в банята?

Дълга напрегната пауза,

ЗАХАРИ. А аз искам да знам, какво общо може да има със всичко някаква си баня,

ДАНИ /настойчиво/. Искам да знам КАКВО ИМА В БАНЯТА!

ПЕПО. Какво може да има в банята?

САША. Ще видиш ти какво има!…

ЗАХАРИ. Не пускам никого там!

ВЕНЦИ. Другарю Симов, може ли?… Понеже Живка… То, наистина… е още рано… да се страхуваме… но…

КАТЯ. Прав сте Мисля че най-добре е да не гледа подобни неща.

ЗАХАРИ. Венци, ще ви изпратя,

ВЕНЦИ. Довиждане на всички.

ЖИВКА /кой знае защо гледа само Дани/. Довиждане!

ДАНИ. Довиждане, моето момиче.

Венци и Живка излизат. Захари излиза да ги изпраща.

Катя, Дани, Саша и Пепо стоят и чакат мълчаливо. Пепо пие.

Захари се връща.

Дани в това време пие.

ЗАХАРИ. Защо се държа така с тия млади същества?

ДАНИ. Искам да надзърна в банята.

ЗАХАРИ. Не!

ДАНИ. Искам да пия вода.

ЗАХАРИ. Ето ти водка. Пепо също пие.

ДАНИ. Пикае ми се.

ЗАХАРИ. Лъжец!

ДАНИ. Не вярвам, че в банята има труп.

ЗАХАРИ. И аз

ДАНИ. Чудно, какво ли може да има в  банята?… Кате, какво има в банята?

КАТЯ Хипопотам.

ДАНИ /бързо/. Какво?

КАТЯ /отекчено/. Хипопотам.

ДАНИ. Така кажи… /Гледа масата./ Няма ли друго шише?

ЗАХАРИ. Има колкото искаш. /Излиза и донася./ И на мен ми се пие. Чувствам някаква лекота. /Налива и сода в отделни чаши./ Да донеса ли риба?

ДАНИ. Донеси.

САША /след Захари, който е тръгнал/. И лимон.

ПЕПО. Паешки работи!… /Наблюдава как Дани подава чашките на дамите./ Гумени работи!

ДАНИ /на Саша/. Добре се сетихте за лимона.

САША. В подреждането на масата, домакинът е простак. Всичко вършеше Катя.

ДАНИ. Харесва ми това „вършеше“. /Влиза Захари, който носи доста неща./ Това минало време ми харесва.

ПЕПО. Паешки работи!

ДАНИ /на Пепо/. Май че се нафиркахте. На този тук не давайте повече!

ПЕПО. Афиф работа.

САША. Умирам да знам каква беше тази история с банята.

ДАНИ /отваря консервата/. Не чухте ли – имало хипопотам.

САША. Но те наистина бяха разтревожени.

ПЕПО. В този апартамент започнаха да стават паешки работи!

ДАНИ /с усмивка на Пепо/. Хайде, изкажете се!… Внимание, момчето иска да се изкаже.

ПЕПО /наистина понаправил главата/. Откакто дойде този режисьор, тук стават паешки работи. Саше, кажи, преди да дойде режисьора тука ставаха ли паешки работи?

САША. Според мен, да си полегнеш оттатък.

ПЕПО. Не, кажи!… Почти всяка вечер сме тук. Ставаха ли подобни паешки работи? Той им развали отношенията.

ДАНИ. Не мога да разбера защо е било това тревожно обаждане по телефона. И на мен се обади с тревожен глас. Повярвайте ми, тръгнах с чувството, че ще спасявам някого.

КАТЯ. Боже мой, нали ви обясних!

ЗАХАРИ. Кате, искаш ли лимон?

КАТЯ. Да.

ДАНИ /на Катя/. Според мен нищо не сте обяснила.

КАТЯ. В банята има хипопотам! /Всички я поглеждат./ Затова ви повика. Той се уплаши и ви повика.

Мълчание.

ДАНИ /най-после/. Продължавате да твърдите, че в банята има хипопотам!

КАТЯ / отегчена от недоверието/. Разбира се… Затуй беше алармата.

Мълчание.

ПЕПО /най-после/. Тук стават паешки работи!

ДАНИ. Колкото и да е смешно, тъй като го казахте вие – ще проверя.

КАТЯ. Дори ви моля. От петдесет минути не сме проверявали.

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Все ни се струва, че ако мине време халюцинацията ще се разсее.

Дани оглежда присъстващите и излиза.

Всички чакат напрегнато. Захари едва сдържа нервите си. Дани се връща.

ДАНИ /взима чашата си/. Грънци! /Пие./ Хипопотам! /Всички си отдъхват, особено Захари./ За съжаление.

ПЕПО. Тук стават паешки работи,

ДАНИ /весело/. Пепо, вие сте философ. /На Саша./ Мадам, завиждам ви за съпруга.

САША /повдига рамене/. Какво да правя?

ПЕПО. Ами – лъжи ме!

САША. Е, лъжа те доколкото мога.

ПЕПО. Това се иска,

ЗАХАРИ /зарадван до немай къде/. Знаех си аз!… Хипопотам! В банята!… Ще вземе да се напъха!… Точно в банята! Друга работа си няма!… Искате ли музика?

САША. Умирам да потанцувам с Дани!… Пепо, разрешаваш ли?

ПЕПО. Животът е плассстмасссова вверрига!

САША /смее се/. Танцува ми се, разберете!

ПЕПО. Животът сссе върррти!…

САША. Танцува ми се!

ЗАХАРИ. Не, аз сериозно!… Донесох музика от Париж.

ПЕПО. Не обичам да се говори безотговорррно!

САША. Вие се шегувате, но аз сериозно бих искала да танцувам с този човек и да целуна ухото му!… Пепо, позволяваш ли да му изям ухото?

ПЕПО. Нннашите хххубави вввечери се изпортиха!

КАТЯ /с присмех/. Не можахме да си поиграем на карти.

САША. Пепо, разрешаваш ли да изям ухото му?

ПЕПО. Защо пък да не играем? Прррестъпление ли е да се играе на карти?

САША. Ах, как чакам мъжа, който да ме откачи от съпруга!… Дани, защо не ме спасите от този?

ДАНИ. Как да ви кажа… Може! Ако сте толкоз зле, ще се пожертвам.

ПЕПО. Захари, в твоя дом започнаха да се говорят… такова…

ЗАХАРИ /със смях/. Безотговорни неща.

ПЕПО. Да.

ЗАХАРИ. Наздраве… Говорете!… Пийте!… Кате, защо не потанцуваш с Дани?

КАТЯ. Не ме е поканил.

САША. Аз го поканих първа!

ЗАХАРИ. Катя има приоритет.

САША. Защо?

ЗАХАРИ. Тя го познава от години.

САША. Но аз съм готова да напусна мъжа си за него.

ЗАХАРИ. А, Катя си е свободна.

Телефонът звъни.

Захари вдига слушалката.

Захари /в слушалката/. Да! /Усмихва се./ Искам да кажа, че тъкмо навреме… Да, обаждаш се навреме… /Пауза./ И ще дойдеш? /Разочарование./ Оооо!… Защо не дойдеш… /Пауза./ Добре, добре… Имам да ти кажа генерални неща… Да. Точно така!… не… По-скоро… не, не… По-скоро за нашето… Не, не съм от тези… Ще видиш. /Пауза./ Ще си говорим… Да. Готов съм на всичко и ще видиш… /Смее се./  Боншанзелизе!

КАТЯ. И от мен,

ЗАХАРИ /в слушалката/. Слушай, един човек тук също ти пожелава боншанзелизе.

КАТЯ /подсказва му/. Един, който освобождава мястото.

ЗАХАРИ /в слушалката/. Чао!

Затваря телефона.

ДАНИ /към Катя/. Според мен, не биваше.

КАТЯ. Мислите ли?

ДАНИ. Трябваше да го оставите, да си приключи всичко сам.

КАТЯ. Не знам как стана.

ДАНИ /усмихва се/. На тази тема жените стават особени… Сега ще си вървим или ще поостанем?

ЗАХАРИ /много развеселен/. Ще останете!… Вие сте ми скъпи гости… Катя и ти.

САША. А ние?

ЗАХАРИ. Тук става въпрос за друго.

ДАНИ /иронично обяснява на Саша/. Тук става въпрос за това, че Захари се отърва от нещо.

САША. Защо ми обяснявате. Разбрах.

ДАНИ. Викам си, може би не сте разбрала, че Захари се освобождава от Катя и се слага накъде, на по-важно място…

САША. Нали ви казах – разбрах. Защо ме подценявате?

ДАНИ. Казвам го за мъжа ви,

ПЕПО. Да, но аз все още не разбирам нищо. Захари, на кого се обади?

ЗАХАРИ. Да пием!

ПЕПО. Не, искам да знам на кого се обади!…

ДАНИ /натъртва/. На жена се обади.

ПЕПО. Не питам вас!

ДАНИ /ядосано/. На жена!… На друга!… По-изгодна от Катя.

САША. И по-грозна.

ЗАХАРИ /обидено/. Не се знае. Човешката красота може да се погледне от няколко страни.

САША /на Катя/. Трябва да го понесеш смело! /Ядосано към Захари./ А ти да млъкнеш.

ЗАХАРИ /объркано/. Аз…

САША. И да се махаш по дяволите с твоята шанзелизетка!

КАТЯ. Така внезапно!… Поне да беше постепено. А то? /Играе чудесно./ Изведнъж. Завърна се от Париж и изведнъж… Какво ще правя сега? Къде ще отида? /Всички я наблюдават./ Къде да потропам? /Дани вече се досеща./ Кой ще ми отвори?

ДАНИ. /изведнаж/. Аз ще ви отворя! /Спуща се и я прегръща./ Аз ще ви приема.

Всички гледат изумени играта.

КАТЯ. Наистина ли?

ДАНИ. Да!

КАТИ /целува го/. И ще забравите всичко?

ДАНИ. Да. /Целува я./ Всичко!…

КАТЯ. И това, че цели пет години съм била целувана от ТОЗИ?

Катя сочи с глава Захари.

ДАНИ /въздъхва/. Ох!

КАТЯ. Поне ще опитате.

ДАНИ /трагикомично/. Обещавам ви да забравя и никога да не ви го натяквам.

КАТЯ /заплаква/. Само обещавате.

ДАНИ. Не. /целува очите ѝ./ Ще го забравя.

ЗАХАРИ /с надежда/. Точно така! Забравете ме!

ДАНИ. Ще те забравим! Не заслужаваш… Ще те накажем с забрава.

ЗАХАРИ. Прав си. Накажете ме!

ДАНИ. Да, но наистина съм прав.

ЗАХАРИ. Не оспорвам.

КАТЯ. И като си представя… /Захлипва./

ДАНИ /погалва лицето ѝ/. Успокой се!

КАТЯ /изхлипва/. Като си представя, че преди малко ме молеше да не го оставям…

ДАНИ. Сигурно е бил в беда.

КАТЯ. Да, той се страхуваше.

САША. От какво?

КАТЯ /спокойно/. Тогава там имаше хипопотам.

ЗАХАРИ. Глупости, часът на нашата връзка е ударил отдавна!

ДАНИ. Това го разбрахме. /Прегръща Катя./  Кажи, защо остави момичето?

КАТЯ. Неговият шеф е уволнен, а самия тоя е повишен. Разбирате ли нещо.

САША. Наистина е объркано…

КАТЯ. Човекът, който влачеше Захари след себе си, е уволнен.

ДАНИ. Това е интересно!… А Захари?

САША. Повишен!

ДАНИ. Това е много интересно… /Целува Катя по косичката./ Пепо, не намирате ли, че това е интересно?

ПЕПО. Защо?

ДАНИ. Не ви ли се струва, че след уволнението на шефа, можеше поне да не правят точно него шеф?

ПЕПО. Защо пък? Като го правят да откаже ли?

ЗАХАРИ. Има си хас.

ДАНИ. Но защо го правят?

ПЕПО. Всеки знаеше, че ще го правят нещо. Дори закъсняха.

ЗАХАРИ. Трябваше преди седем месеца…

САША. Изумяваш ме!… Как си преценил че… ТОЧНО преди СЕДЕМ месеца?

ЗАХАРИ. Имаме си начини да преценим.

КАТЯ. С математическа точност.

ДАНИ. Предложи ли ти да се ожените?

КАТЯ. Преди половин час.

ЗАХАРИ. Но ми отказа.

ДАНИ. Човекът ви предлага женитба, а вие му отказвате! Защо ви предложи?

КАТЯ. Тогава хипопотамът беше в банята.

ДАНИ. А сега?

КАТЯ. Сега го няма.

ПЕПО. Непрекъснато говорите за хипопотами!…

ДАНИ. Защо да не говорим?

ПЕПО. Защо говорите за разни хипопотами?

ДАНИ. Според мен темата е интересна. Хипопотамите живеят.

ЗАХАРИ /на Катя/. Кате, нямаш си представа какво момче е Дани!… И си остана момче.

САША. И е по-хубав от тебе!

ЗАХАРИ. Много по-хубав, признавам. Тъкмо за нея.

САША /в лицето му/. Хипопотам!

ПЕПО. Саше!

САША. Какво?

ПЕПО. Не се бъркай!

САША. Теб никой не те пита.

ПЕПО /кипва/. Саше!…

САША. И ти си хипопотам!

Пепо ѝ удря плесник.

САША /хваща лицето си/. Това за мен ли беше?

ПЕПО. Ще те пребия!

ДАНИ. Уха!

ПЕПО. Какво – уха?

ДАНИ. Докато съм тук?

ПЕПО. Какво?… Това си е наша работа.

ДАНИ. На кого?

ПЕПО. Тя ми е жена.

ДАНИ. Това ме изненадва. /Към Саша./ Жена ли сте му?

САША /гледа пронизително Пепо/. Този удар ми беше крайно необходим. Удари ме още веднаж.

ЗАХАРИ. И двамата не сте прави!… Пепо!…

ПЕПО. Не чухте ли? Тя ме нарече…

ЗАХАРИ. Не сте прави и двамата! /Разперва ръце./ Чудно, друг път си говорехме тзка кротко.

ПЕПО. Защото го нямаше другаря. /Сочи Дани./

ДАНИ. Вие нямате право да удряте дама в мое присъствие!

ПЕПО. Защо? Кой сте вие?

ДАНИ. Вие нямате право да биете дама в мое присъствие, разбрахте ли?… /Понеже Пепо се мъчи да каже нещо./ Ако още веднаж посегнете, ще ви счупя главата!…

ПЕПО. Хайде, де…

ЗАХАРИ. Пепо, не се залавяй с него!

ПЕПО. Той няма право!

ЗАХАРИ. И не признава никаква логика.

ДАНИ /на Захари/. Какво бе, какво разбираш под ЛОГИКА?

ЗАХАРИ. Каквото разбират всички.

ДАНИ. Кои всички?

ЗАХАРИ. Хората.

ДАНИ. Кои хора? Какво разбираш под ХОРА?

ПЕПО. Ако всички режисьори са такива!…

ДАНИ. Такива сме.

ПЕПО. Личи си, че сте такива!…

ДАНИ /засмива се/. Това пък що за логика беше?

ПЕПО. Не е магарешка работа!

ДАНИ /хваща го за гърлото/.  На мен ли говорите?

САША /хвърля се към Дани/. Пуснете го!

ДАНИ /пуска Пепо и поглежда с усмивка Саша/. Извинете!

САША. Защо го душите?

ДАНИ / усмихва се отново/. Разбирам ви.

Дани и Саша се фиксират продължително.

ПЕПО /оттегля се и се оправя/. Друга вечер нямаше такива работи. Така хубаво си говорехме.

ЗАХАРИ. И си играехме на карти.

ДАНИ /към Катя/. Вярно ли е?

КАТЯ /вдига рамене/. Да.

ДАНИ. И вие ли?

ЗАХАРИ. И тя!… Какво лошо има? Убиваме ли някого? Крадем ли? Дани, ти си станал голям хулиган.

ДАНИ. Седите си и си играете.

ЗАХАРИ. Защо пък не? Защо, бе? Какво друго да правим?… Телевизия и карти.

САША. А вие какво правите вечер?

ДАНИ. Целувам жени.

САША. И аз целувам.

ПЕПО. Какво, да не мислиш, че не е вярно?

САША. Сама си го казах!

ПЕПО. Да, ама е вярно!

САША. Вярно, разбира се!

ПЕПО. За това нещо ще се разправяме в къщи.

ДАНИ. В къщи – може.

САША. Ако се прибера.

ПЕПО. Къде ще отидеш?

САША. Имам къде.

ПЕПО. Захари, ние тръгваме.

САША. Отивам си сама!

Побягва. Излиза.

ПЕПО /извиква/. Саша! /Гледа слисано, не може да повярва, че жена му си е отишла./ Александра! /Изведнаж заработва на бързи обороти./ Тя си отиде!

ДАНИ. Сега ли разбрахте?

ПЕПО. Кучкооо!…

Хуква навън. Излиза,

На сцената остават Дани, Катя и Захари.

В настъпилата тишина Дани си налива и пие.

ЗАХАРИ /оглежда и двамата/. Е?

ДАНИ. Да подържа ли ръката ви? /Хваща ръката на Катя/.

КАТЯ /целува го/. Какво ще кажете, ако си отидем?

ДАНИ. Къде?

КАТЯ. Да се махнем от тук.

ЗАХАРИ. Не!… Искам да ви се любувам. Любовта е наистина голямо нещо. Днес е най-щастливия ми ден!

ДАНИ. Ще си вървим.

ЗАХАРИ. Къде в тази тъмна нощ.

ДАНИ. Ще видим…

ЗАХАРИ. Както искате, но… /След пауза./ Дани, извинявай за всичко.

ДАНИ. Остави шегата, но има за какво.

ЗАХАРИ. За какво, например?

ДАНИ. За мен ти си криминален случай. Ако ти направя разследване, ще те осъдя.

ЗАХАРИ. Хайде, какво криминално има в това да работиш и да те издигат?

ДАНИ. Все ми се струва, че тези които се издигат непрекъснато, неусетно започват да не служат на службите си, нито на обществото, нито на родината, а на самото издигане.

ЗАХАРИ. Е, сладко е, разбира се, да те издигат.

КАТЯ /с досада/. Да се махаме!

ДАНИ. Захари, довиждане.

Катя и Дани си тръгват.

ЗАХАРИ. Б         ъдете щастливи!

Катя и Дани правят крачки.

ЗАХАРИ. Стоп!…

Катя и Дани спират.

ЗАХАРИ /закачливо/. Щяхме да забравим онова.

КАТЯ. Кое?

ЗАХАРИ /живо, весело/. Онова, онова!… Захари излиза като си тананика.

ДАНИ. Какво става?

КАТЯ. Знам ли? /Търка слепоочната си./ Уморена съм… /Изведнаж./ Боже, да вървим!…

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Този идиот ще ми донесе палтото!

ДАНИ. Кое палто?

КАТЯ. Парижкото!

Дани започва да се смее.

ДАНИ. Бързо!

Хваща я за ръката и я повежда навън. Почти излизат. Втурва се уплашения Захари с палтото в ръце.

ЗАХАРИ. Кате!… Дани!…

ДАНИ. Какво има. /Връща се./

КАТЯ /връща се/. Няма да го взема!

ЗАХАРИ /захвърля палтото и прегръща Катя/. Катенце!…

КАТЯ /отдръпва се/. А!… Захари!…

ЗАХАРИ /отново се вкопчва в нея/. Кате!… /Обръща се към банята./ МИЛА МОЯ!…

КАТЯ. Какво има?… /Отдръпва се./

ЗАХАРИ. Онова нещо е там!

КАТЯ. Глупости!

ЗАХАРИ. То е там!… То няма да излезе от там, докато не ме унищожи. /Хваща ръката ѝ./ Не ме оставяй! Не мога да живея с хипопотами!…

ДАНИ. Хайде сега! Отново хипопотамите!…

ЗАХАРИ. Той е там! /Към Катя./ Аз те обичам!

КАТЯ. Дани, иди в банята.

ДАНИ. За какво?

КАТЯ. Виж дали няма нещо.

Дани ядосано тръгва. Изчезва.

ЗАХАРИ. Моля те, Кате! Ще зарежа всичко, само остани… Това животно е там и няма да ме остави. То ме наказва за нещо. Не мога без теб… Аз се шегувах.

КАТЯ. Но аз не се.

ЗАХАРИ. Ще обичам само теб.

ДАНИ /връща се/. Какво да има!

КАТЯ. Банята празна ли е?

ДАНИ. Съвсем.

ЗАХАРИ /извиква/. Не!… То е там!… Там има един мръсен, свиреп хипопотам.

ДАНИ. Хипопотам има в главата ти!

ЗАХАРИ. Кате, моля те, виж!… Той е същия!

КАТЯ /поглежда Дани и тръгва/. Сега.

Катя излиза.

ЗАХАРИ. Дани, моля те!

ДАНИ. Какво има? Какво ме молиш?

ЗАХАРИ. Отстъпи ми Катенцето!… Тя ми трябва.

ДАНИ. Не може! Тя трябва и на мен.

ЗАХАРИ /плаче горчиво/ Ама на мен ми трябва поиече.

ДАНИ. З какво ти трабва?

ЗАХАРИ. Тук стават лоши неща.

Катя влиза,

КАТЯ. Нищо, ваната е празна.

ЗАХАРИ. Пак празна?

КАТЯ. Иди да видиш – нищо.

ЗАХАРИ. А хипопо-та-ма?

КАТЯ. Няма го.

ЗАХАРИ. Там е!

КАТЯ. Иди и виж!

ЗАХАРИ. А ти?

КАТЯ. Ние сме тук.

ЗАХАРИ. Да не избягате.

ДАНИ. Хайде! Живо!

ЗАХАРИ /тръгва, пристъпва към банята, но се обръща към двамата/. Да не избягате.

Захари изчезва.

ДАНИ. Слушай, какъв е този хипопотам?

КАТЯ. Там наистина имаше един.

ДАНИ /взира се в нея и прави знак с ръка, че е изкуфяла/. Ти… Чуваш ди се?…

Катя въздъхва.

Бързо връхлита Захари, пада в краката на Катя и ги обгръща с ръце.

ЗАХАРИ /вика/. Не!… Тук!…

КАТЯ. Боже мой!

ЗАХАРИ. Ще те убия, ако мръднеш!

ДАНИ. Зарее!

ЗАХАРИ. И тебе ще убия!… Дето ми взимаш Катенцето!… Моето мило Катенце!… /Целува обущата ѝ./ Миличкото ми Катенце! /Извиква./ Нямаш право!… Никой няма право да ме оставя!… /Изведнаж, както държи краката на Катя, обръща се към банята./ Той е там!… Това мръсно, гадно животно!…

Дани се хвърля върху Захари, мъчи се да го отскубне от краката на Катя.

ДАНИ. Глупако, къде виждаш подобно нещо?

ЗАХАРИ. Дани, откъде се взимат хипопотамите? На кого са необходими?… Кате, той ще стои цял живот там, ще видиш! Няма да мръдне от банята, само да ми прави на пук. Ще видиш какво става – ще си сменя апартамента, а той ще дойде отново.Хипопотамите са гадни същества… /Проплаква./ Даниии, какво ще правя с този хипопотам цял живот?… Кажи, ти си ми първия приятел. Затова те повиках, да те питам!… Помощ!… Помощ!… Хораа!

На входа се звъни. Всички трепват,

Захари пуща краката на Катя. Бавно се изправя,.

Звъни се отново. Някой удря по вратата

Катя не издържа на напрежението и хуква да отваря.

Бързо влиза Матеева, връхлетява.

МАТЕЕВА. Симов, какво викаш?

ЗАХАРИ /Прегръща я/ . Другарко Матеева!

МАТЕЕВА /на другите/. Какво му е? Какво е станало тук?… Някаква трагедия ли? Да не би да мъчите човека, ей!…

ЗАХАРИ. Те ми я взимат.

МАТЕЕВА. Кой, ти ли му я взимаш?

ДАНИ. Къде пише, че е негова?

МАТЕЕВА. Знам.

ДАНИ. Откъде знаете?

МАТЕЕВА. Той я употребяваше. /Освобождава се от прегръдката на Захари, награбва вилица и започва да търси по масата./ Няма да му взимаш годеницата. /Яде./ Симов, ти си виновен!… /Пие./ Тук си хапвате, пийвате си и си взимате жените, а?… /Пие./ Най-после да си пийна с хора. Горе съм много сама, ще знаете… /хапва./ За какво ме викаш?

ДАНИ. В банята се изстудява нова бутилка.

МАТЕЕВА. Защо в банята?

ДАНИ. Така. Днес изстудяваме в банята.

МАТЕЕВА /яде/. Днес изстудявали в банята. /Излиза./

Всички са нащрек, обърнати по посока на баннта.

Чува се писък.

Матеева притичва, влиза.

ЗАХАРИ /хвърли се към нея, хваща ръката ѝ/. Какво, защо пищиш?

МАТЕЕВА. Какво е това?

ЗАХАРИ. Кое?

МАТЕЕВА /задъхана и уплашена/. Какво е това животно?

ЗАХАРИ /стоварва се на стола/. Животно!

МАТЕЕВА. Магаре ли е, какво е? Такова животно не познавам…. Откъде го взехте, каква е тази проклетия?

Като изрича горните реплики, Матеева избягва, излиза. Тишина, пауза, Дани и Катя наблюдават смазания върху стола Захари. Споглеждат се. Пак го наблюдават. Споглеждат се повторно. Дани поклаща утвърдително глава.

Дани излиза към банята. Връща се.

ДАНИ /на въпросителния ѝ поглед/. Нищо.

Катя мълчаливо излиза и се връща.

КАТЯ /на мълчаливия му поглед/. Нищо.

ЗАХАРИ /бавно повдига глава/. Значи го има… Той е там, няма лъжа, стои си в банята, като интимност, моят хипопотам. За цял живот. Единственото, което ми остана е да го приема и да го пазя като зениците на очите си. /Въздъхва./ Някои го виждат, а някои –  не… Аз го виждам.

Става и тръгва.

ДАНИ. Къде?

ЗАХАРИ. Той си е мой.

ДАНИ. Така ли смяташ?

ЗАХАРИ. Защо да стои в банята, той си е мой.

ДАНИ. Добре. Доведи го.

Захари излиза бавно.

Пауза.

Връща се, тика пред себе си невидимото за нас животно, което леко се съпротивлява.

ЗАХАРИ /подтиква го/. Хайде, момчето ми!… Хипо, не там!… Тук! /Потупва го отстрани с пръчица./ Насам!… Хипо, насам!…. Ето, тук. Спри!… Дръпни се!… Не толкоз!… /потупва го с пръчицата./ Така! Сега е добре. /Полага длан, обляга се върху гърба на хипопотама, вдига глава към публиката./ Другари, кажете, виждате ли хипопотам?… Бъдете искрени, кажете да знам… Може би някои го виждат, а някои –не, може би повечето го виждат, а по-малкото – не. Или обратното? Или пък никой от вас не вижда, че тук има хипопотам? САМО АЗ?… Боже мой, че тогаз е добре!… МНОГО ДОБРЕ!


Сказание за баща – ессе за честването на 90 годишнината…
Изгубени в спомена  – опит за разказ за Ахото от 1996 г.
*   Възпоминание във в-к „Черноморски фар“ март 2013.
Мони Папо за приятеля си Ахото
Проф. Анастас Михайлов за работата си с Борис Априлов…
Проф. Анастас Михайлов за работата си по Стършеловия Сатиричен Театър…
Спомените са измамни   за Ветроходецът на Петър Незнакомов
И Стършелите ги жилеха!… Петър Незнакомов за в-к „Стършел“ и тоталитаризма…
Басейнът
Автобиография от Дъщеря…
Спомен от Троши


линк:     ОСТРОВЪТ 1970   .pdf формат за сваляне;
линк: ОСТРОВЪТ  – интервю с режисьора Анастас Михайлов 1997;
линк: ОСТРОВЪТ  – 3 интервюта с актьорите на Юлиан Жилиев;

Пиесата е играна години наред в Сатирата – 135 пъти и из цялата страна. Играна е в няколко страни, преведена e на 3 европейски езика:  EN, DE, FR.

Към страницата на Сатиричния театър – линк:   http://www.satirata.bg/history/C38/ostrovat/