Posts Tagged ‘сатиричен’


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)


 борис
 априлов
 *
 УРА
 ЗА
 НОСОРОГА
 *
 пиеса 
 за
 куклен 
 театър
 *
 1974
ЛИЦА
по реда на появяването им:
РУНИ – катеричка.
СИВКО – заяк.
МУШ – носорог (без реплики)
БОЦ – таралеж.
ЧИМИ – жабок.
МАРЧО – магаре или друго удобно за театъра животно.
БЪРЗАНКА – мравка (само няколко реплики).
ВИДРАТА – няколко реплики.
МЕЧО или друго удобно за театъра животно.

Ч А С Т  .  П Ъ Р В А

К а р т и н а  .  п ъ р в а

Изправена пред пулта, с цигулка в ръце, Руни се измъчва. Упражнението не върви. Редовно бърка още в началото и почва отново.
Влиза Сивко. Слуша известно време и си запушва ушите.
С и в к о /тихо/. Руни!…
Р у н и /прекъсва упражнението/. Какво?
С и в к о. Нещо интересно.
Г л а с ъ т  н а   м а й к а т а.  Руни, защо спря?
Р у н и. Почвам, мамо!
Започва да свири тихичко.
Р у н и /шепти/. Много ли е интересно?
С и в к о. Извънредно.
Р у н и. Трябва да свърша упражнението.
С и в к о. Да, но ти само го почваш.
Р у н и. Бъркам още от самото начало.
Г л а с ъ т. Пак спря.
Р у н и. Почвам.
Засвирва тихичко.
Р у н и. Ей сега ще свърша.
Сивко слуша. Руни бърка още в началото и почва отново. И отново същото.
С и в к о. Ух!…
Р у н и. Ей сега.
Г л а с ъ т. Докато не изсвириш упражнението без грешка няма да излизаш!
Р у н и. Добре, мамо.
Започва, греши и почва отново.
С и в к о. /извиква от нерви/. Олеле!
Р у н и. Сега! /Започва отново./
С и в к о. /не издържа/. Ужас!
Р у н и /прекъсва/. Какво да правя, Сивко, докато мама не чуе края – няма да ме пусне.
С и в к о /шепти/. Тогава защо не изсвириш само края.
Р у н и. Какво?
С и в к о. Само края.
Р у н и. Да бе, това е идея.
Започва да тактува с крак, опашката ѝ се заклаща като метроном, засвирва. Изсвирва безпогрешно финала.
Р у н и /високо/. Готово, мамо!
Г л а с ъ т. Защо само края? Искам да чуя цялото!
Р у н и /въздъхва/. Ужас. /Високо./ Добре, мамо!
Тъкмо да засвири, Сивко се втурва към нея, грабва цигулката от ръцете ѝ, вторачва се в нотите, започва да тактува с крак и изсвирва майсторски чудесното упражнение за цигулка.
Заедно с Руни и ние слушаме в захлас.
Финалът. Тишина.
Сивко дава знак на Руни да говори.
Р у н и. Мамо, свободна ли съм?
Г л а с ъ т. Браво, Руни! Беше прекрасно! Можеш да поиграеш.
Р у н и. Урааа! /Към Сивко./ А бе, Сивко, защо не си ми казал досега, че можеш да свириш на цигулка?
С и в к о /спокойно/. Досега никога не съм и пипвал цигулка.
Р у н и /изненадано/. То-га-ва кккак… то-га-ва…?
С и в к о. Ами какво да правя, като не мога да те чакам. Знаеш ли какво интересно нещо видях?
Р у н и. Какво?
С и в к о. Едно голямо животно.
Р у н и. Колко голямо?
С и в к о. Много. Затворено.
Р у н и. Къде затворено?
С и в к о. В едно нещо. Вътре. Не може да излезе. Ама много интересно животно. Носът му започва като нос, но не свършва като нос. Само започва.
Р у н и. И казваш, не свършва, а?
С и в к о. Свършва, но не като нос.
Р у н и. Но започва като нос.
С и в к о. Започва като нос.
Р у н и. Но само започва.
С и в к о. Само започва.
Р у н и. А по нататък? Какво става с носа?
С и в к о. Завършва като друго… Нали ти казвам, отначало носът си започва нормално, гледаш го – нос, и ти се струва, че ще се развие докрай като нос. Добре, но на едно място носът казва: оо, не – стига, вече няма да бъда нос; на този свят носове много – моят нос ще свърши другояче. И носът който е почнал и се е развил като обикновен нос, изведнъж взима, че свършва като рог.
Р у н и /ужасено/. Какво?
С и в к о. Като рог.
Р у н и. А, че тогава може да се каже и обратното.
С и в к о. Как обратното?
Р у н и. Че рогът си започва нормално като рог, но завършва като нос вътре в животното.
С и в к о. А бе, не ми разправяй на мен, когато видях с очите си, че първата част на това нещо беше нос, а чак после, след почивката, започва рога.
Руни /учудено/. Каква почивка?
С и в к о. Ами този нос е дълъг – не можеш да го разгледаш без почивка. Някъде към средата му трябва да си починеш и да продължиш отново разглеждането.
Р у н и. И това ще го видя?
С и в к о. Да.
Р у н и. Хайде!
Тръгват.
Запяват:

Сега ще видим нещо като нос
дали това е нос, не е ли нос
това се слага вече под въпрос,
Носът е нос, когато си е нос.

Но щом носът е друго, не е нос.
По туй не става вече и въпрос –
носът е нос безспорен, ако нос
пред теб стърчи, тогава си е нос.

Сега ще видим,
ей сега!…
Затворен бил във нещо.
За първи път затворен нос
В живота си ще срещнем.

Сега ще видим нещо като нос
дали това е нос, не е ли нос
Това е най-големия въпрос.
Носът е нос, когато си е нос.

Р у н и. Сивко, знаеш ли защо казват на носа нос?
С и в к о Защо?
Р у н и. Защото някой го носи.
С и в к о. Да бе, забелязал съм, че всички носове ги носят.
Р у н и.  Все ги разнасят някъде.
Музика.
Двамата приятели вървят.

К а р т и н а  .  в т о р а

 Пред клетката на носорога.

Цялата работа се състои в това, че на полянката някой е оставил вагон-клетка с носорог. Кой и защо – не знаем. И ние сме еднакво учудени като Руни и Сивко.
С и в к о /победоносно/. Ето, виж!
Р у н и /останала малко назад/. А!…
С и в к о. Видя ли?
Р у н и. Еее!
С и в к о. Какво ти казах I
Р у н и. Това нещо, значи, не може да бъде!
С и в к о. Ето го!
Р у н и. Голяма работа!
С и в к о. Голямо нещо.
Р у н и. И сега?
С и в к о. Сега какво?
Р у н и. Какво ще го правим? То е наше. Който намери нещо, нещото става негово.
С и в к о. Добре де, ама ние не знаем какво сме намерили.
Р у н и. Имаме нещо извънредно голямо, но не знаем какво.
С и в к о. Не знаем точно какво имаме.
Р у н и. Ей, животно, какво си?
Носорогът се помръдва царствено.
С и в к о. Това е едно голямо нещо, пъхнато в друго, по-голямо нещо.
Р у н и. Но дали пък цялото не е едно и също нещо, а?
С и в к о. Не ми се вярва. Все ми се струва, че са пъхнати едно в друго.
Р у н и. Май че е така.
С и в к о. Виж му носа.
Р у н и. Не бе, това е рог.
С и в к о. Нос!
Р у н и. Рог!
С и в к о. Добре де – носорог!
Р у н и. Нашият носорог!
С и в к о. Ще си го правим каквото си искаме, но той си е преди всичко мой.
Р у н и. Защо?
С и в к о. Защото го намерих първи. Който си намери нещо, негово си е.
Р у н и. Тогава довиждане.
С и в к о. Чакай!
Р у н и. Какво?
С и в к о. Давам ти половината.
Р у н и. Така може.
С и в к о. Половината носорог е твой.
Р у н и. Благодаря.
С и в к о. Сега какво ще го правим?
Р у н и. Нищо. Имаме си носорог. На мен половина и на теб половина.
С и в к о. Като съберем двете половини, става цял.
Р у н и. Трябва да му измислим име.
С и в к о. Аха! Да го кръстим.
Р у н и. Предложи едно име.
С и в к о. Чакай да измисля.
Р у н и. Хайде да измислим.
Мълчат. Мислят.
Влиза Боц. Оглежда ги учудело.
Б о ц. Руни, какво правите?
Р у н и. Нищо, Боц. Тук си намерихме нещо, та му търсим име.
Б о ц /все още не забелязва носорога/. Какво си намерихте?
С и в к о. Ей това. /Сочи го./ Преди малко го намерихме и сега му търсим име.
Б о ц. А, че какво е това?
Р у н и. Носорог.
Б о ц. Че много голям бе, къде го намерихте такъв голям?
С и в к о. Защо, да не си виждал по-малки.
Б о ц. А, не, но този е много голям.
Р у н и. Такъв си е, Боц.
Б о ц. Не ми викай Боц! Казвам ве Бооц!
Р у н и.  На мен ми харесва Боц.
Б о ц. Тогава ми викай Боц, но това нещо тук е прекомерно голямо. И защо е сложено в нещо друго?
С и в к о. Това му е опаковката.
Р у н и. Амбалажа.
Б о ц. И сега му търсите име?
Д в а м а т а. Да.
Б о ц. Голямо нещо. Такова голямо нещо не съм виждал. Аз и малко не съм виждал, но това е много голямо. Това едва се побира в опаковката си. Това нещо ако те муш… мушне…
Р у н и. Готово! Вече го кръстихме. Муш!
С и в к о. Хей, Муш!
Носорогът поклаща глава.
Б о ц. На мен ми дай да измислям имена. И сега какво ще го правим?
Р у н и. Ще си го имаме. То си е на мен и на Сивко.
С и в к о. Половината е мое, половината на Руни.
Б о ц. А на мен? Дето го кръстих? Нищо ли?
Руни и Сивко се споглеждат.
С и в к о. Добре, вземи едната му трета.
Б о ц. Значи, едната му трета е моя, така ли?
Д в а м а т а. Да.
Б о ц. Благодаря. Вече си имам една трета от носорог.
Влиза Чими.
Ч и м и. Какво бе, какво правите тук?
Б о ц. Хайдее, и този ще иска парче от носорога.
Ч и м и. Нищо не искам. Какво делите?
Р у н и /сочи/. Това.
Ч и м и /поглежда и прави крачка назад/. Че какво е това? /Всички мълчат./ Ей, че голямо нещо! Живо ли е? /Подскача и се вмъква в клетката./ Ей, ти, живо ли си? /Носорогът прави стъпка към него. Чими извиква и излиза при другите./ Живо е. /Другите се смеят./ Какво е това голямо нещо, бе? Защо ви е? Какво ще го правите?
С и в к о. Нищо. Ще си го имаме.
Ч и м и. Глупости! Ще си го имате. Глупости! Че то, преди всичко, ще ви изяде. Ще ви налапа… Довиждане, налапани!
Чими си излиза.
С и в к о. Чухте ли какво каза Чими?
Р у н и. Дали пък някой ден този носорог няма да вземе да ни налапа, а?
Б о ц. Не ми се вярва. Защо? Какво сме му сторили?
С и в к о. Ами много го раздробяваме на парчета.
Р у н и. Хей, Муш, ще ни изядеш ли?
Б о ц. Муш, кажи нещо?
Муш изпръхтява.
Тримата се оттеглят крачка назад.
Р у н и. Май че подразбира от говорене. Муш, кажи ХРАЛУПА.
Муш изпръхтява.
Б о ц. Сигурно е така.
С и в к о. На носорогски е така.
Влиза Чими, който въвежда Марчо.
Ч и м и. Марчо, кажи им на тия, че ще ги изяде!
М а р ч о. Това ли?
Ч и м и. Да.
М а р ч о. Това нещо няма да ги изяде.
Ч и м и. Ще ги налапа.
М а р ч о. Това нещо е носорог.
Ч и м и. Ще ги изамка.
М а р ч о. Носорог в клетка.
Р у н и. Кръстихме го Муш.
М а р ч о. Това нещо е носорог, пъхнат в клетка. Някои животни ги пъхат в клетка. Не знам защо. Някъде някои животни ги пъхат в клетка. И да питаш, няма да ти кажат защо. Просто ги взимат и ги пъхат в клетка. Там ги хранят. Не знам защо ги хранят. Но туй нещо няма да ви изяде.Това е носорог. Нарича се така, защото носът му завършва накрая с рог.
С и в к о. И какво?
М а р ч о. Според мен, трябва да го пуснете. Носорозите трябва да се разхождат. Трябва да са на свобода. Всяко животно трябва да е на свобода и да пасе.
Р у н и.  Така ли мислиш, Марчо?
М а р ч о. Трябва да се разхождат. Да си пасат. Всяко животно трябва да се разхожда и да си пасе.
Ч и м и. Глупости!
М а р ч о. Чими, ти мълчи! Ти си проклет жабок и трябва да мълчиш.
Ч и м и. А бе, глей си работата!
Чими излиза.
Б о ц. И какво викаш, Марчо?
М а р ч о. Според мен, трябва да го пуснете. Това дето го виждате е носорог, а това дето е вън от него е клетка. Носорогът е вътре в клетката, а не бива така.
Б о ц. Клетката да бъде в него, така ли?
М а р ч о. Не. Носорогът трябва да бъде вън. Клетката и носорогът да си бъдат отделно. Ако носорогът иска да влезе сам в клетката – да си влезе. Но сам.
Б о ц. А клетката, Марчо?
М а р ч о. Да влезе в носорога ли?
Б о ц. Да.
М а р ч о. Не бива. И клетката трябва да си бъде свободна. Клетките също се раждат свободни.
Б о ц. Да затварят в тях животни.
М а р ч о. Не. Животните и клетките трябва да си живеят отделно. Затова трябва да пуснете носорога. Представете си, че на клетката не ѝ е приятно в нея да живеят носорози. На никого не му е приятно в него да живеят носорози. Представете си, например, че вътре във вас живее носорог.
Всички се споглеждат.
Б о ц. В мене няма носорог.
М а р ч о. Отде знаеш?
Б о ц /поглежда корема си/. Няма, не виждам ли?
М а р ч о. Но той е вътре, как ще го видиш.
Б о ц /вика/. В мене няма нищо. Ето, пипам се и няма нищо. В корема ми няма нищо.
М а р ч о. Не се знае. Нищо не се знае. Затова трябва да пуснете този носорог да си пасе.
Б о ц. И да влезе в мене, така ли?
М а р ч о. Нищо не се знае. Носорозите обаче трябва да пасат, а не да са в клетка. Този е едноклетъчен, понеже живее в една клетка, но има многоклетъчни носорози, които живеят в много клетки, Всъщност, носорозите трябва да пасат, а не да живеят в клетки.
Р у н и. Значи, викаш, да го пуснем, а?
М а р ч о. Така викам.
С и в к о. Да не направи някоя беля, ей.
М а р ч о. Нищо няма да направи. Той трябва да пасе, да расте…
В с и ч к и. Още?
М а р ч о. Охоооо! Има да расте…. А така, в клетка, как ще расте, на къде? Един носорог расте до пет метра, а този я има, я няма четири. На ваше място, ако носорогът беше мой, бих го пуснал.
Б о ц. Така ли? Да не направим беля, Марчо!
М а р ч о. Носорозите са добри животни. Къде си чул за лоши носорози. Всички носорози са добри, те пасат и се разхождат.
С и в к о. Добре де /оглежда клетката/ а как ще го пуснем?
М а р ч о. Много просто.
Б о ц. Как?
М а р ч о. Всяка клетка си има врата. Както е влязъл, така ще излезе.
С и в к о. Така ли? Само да не се наложи да го вкарваме, ей!
М а р ч о. Носорозите трябва да пасат. В клетката не расте трева. Расте ли? /Всички мълчат./ Вас питам, расте ли трева в клетката?
Б о ц. Не.
М а р ч о. Тогава?
Б о ц. Викаш, да го пуснем, а?
М а р ч о. Да го пуснем. Носорозите не бива да стоят в клетки. Довиждане.
Марчо си излиза.
Всички мълчат и гледат носорога.
Р у н и. Като го гледам от тук, този носорог моментално се превръща в рогонос, защото отначало му се вижда рога, а чак после носа.
С и в к о. А бе, според мен, Марчо е прав: животните трябва да пасат, да се разхождат, а не да стърчат по клетките.
Б о ц. Кой ще отвори?
Р у н и. Кой – Сивко.
С и в к о. Така ли трябва?
Р у н и. Така мисля.
С и в к о. Мислиш ли, че мислиш правилно?
Р у н и. Хайде, отвори.
Б о ц. Ние ще ти помагаме. Ще застанем тук и ще броим.
С и в к о. Така може, обичам да ми помагат.
Боц и Руни застават в края на сцената.
Сивко остава сам пред клетката.
Боц и Руни извикват: Хайде.
Започват да броят: –  Едноооо, двееее, трииии, четириии….
Сивко бавно започва да пристъпва към вратата на вагона.
Барабанен дропс, като в цирка.
Сивко спира. Тишина.
Сивко тръгва. Барабанният дропс отново.
Руни и Боц са забравили да броят.
Сивко е вече пред вратата на вагона. Спира. Озърта се.
Д в а м а т а /насърчават го/. Вся-ко жи-вотно трябва да бъде не в клетка, а вън!… Всяко животно трябва да бъде на свобода!
Тишина.
Сивко повдига лоста на вратата. Побягва настрана. Вратата на клетката се отваря бавно със скърцане.
Входът на клетката зее, вече няма прегради.
Героите стоят, гледат и мълчат, чакат да видят какво ще стане.
Носорогът застава до входа на клетката. Стои, мълчи.
Най-после потегля към изхода. Подава глава навън, поглежда наляво, поглежда надясно, изпръхтява и се прибира обратно в клетката.
Б о ц. Носорог, излез!
Р у н и. Муш, хайде!
С и в к о. Ще го подмамя с трева!
Отива към изхода и поднася снопче трева.
Носорогът бавно тръгва към снопчето. На входа изпръхтява. Спира. Пак тръгва и най-после излиза.
Сивко оставя снопчето трева на земята и побягва при другарчетата си.
В с и ч к и. Ураа!
Ч и м и /появява се/. Какво бе, какво сте се развикали?
С и в к о /ентусиазирано/. Носорогът излезе!
В с и ч к и. Урааа!
М а р ч о /влиза/. Защо викате?
В с и ч к и. Излезе!
М а р ч о /сякаш казва добър ден/. Ура!
В с и ч к и. Урааа!
С и в к о. За нашия гост!
В с и ч к и. Урааа!
Р у н и. За носорога!
В с и ч к и. Ураааа!
Музика. Животните пеят и танцуват, ликуват.

Д о п ъ л н и т е л н и  .  к а р т и н и

к о и т о  .  п р и л и ч а т  .  н а  .  в и д е н и я

В особена светлина и жизнерадостна музика носорогът се търкаля по тревата.
***
Носорогът плува в реката, търкаля се. Разбираме че става дума за река от звукозаписа, който недвусмислено ни напомня шуртене на вода, плясък. Носорогът пръхти радостно.
***
Носорогът в радостното си опиянение, че е на свобода огъва дръвчетата, привежда ги до земята, кърши ги. Чуваме трясъци на счупени дървета. Носорогът върви по тях, мачка ги. Пръхти от удоволствие.

З а в е с а

––––––

В Т О Р А  .  Ч А С Т

К а р т и н а  .  т р е т а

Изправена пред пулта с цигулка в ръце, Руни се измъчва. Упражнението не върви. Все така си греши още от началото и почва отново.
Влиза Сивко с запушени уши.
С и в к о /тихо/. Руни.
Р у н и /прекъсва упражнението/. Какво?
Г л а с ъ т   н а   м а й к а т а. Руни, защо не свириш?
Р у н и. Сега, сега. /Към Сивко./ Какво има?
Зад Сивко влизат Боц, Чими, Марчо.
М а р ч о. Лошо, Руни.
Б о ц. Много лошо!
Г л а с ъ т. Руни, свири!
Р у н и. Сега, сега… /На приятелите/ Какво се е случило?
С и в к о. Трябва да дойдеш незабавно.
Р у н и. Но първо упражнението.
С и в к о. Дай.
Сивко взима цигулката и започва да свири. Увлечени от чудесната мелодия, животните пеят с ла-ла-ла, дори танцуват, правят нещо като шоу.
Финал.
Г л а с ъ т  н а   м а й к а т а. Браво! Сега можеш да поиграеш.
Р у н и. Какво е станало, защо не говорите?
Всички мълчат.
Р у н и. Нещо лошо ли?
Б о ц. Много.
Р у н и. Говори де!
Б о ц. А, нека Марчо.
М а р ч о. Защо Марчо? Чими, кажи ти!
Ч и м и. Бе глей си работата! Защо Чими? Отде-накъде Чими. Да говори който го е пуснал.
Всички погледи са обърнати към Сивко, който е навел глава.
Р у н и. Нещо за Муш ли?
Сивко продължава да мълчи.
Р у н и. Пак ли се е върнал в клетката?
С и в к о. Уви – не. /Замълчава./
Р у н и. Моля ви, говорете!
Ч и м и. Сивко, защо мълчиш? Нали ти го пусна?
С и в к о /отбранява се/. Понеже ми казахте да го пусна.
М а р ч о. Кой ти каза?
С и в к о. Ти ми каза!
М а р ч о. Боц, казах ли му?
Б о ц. Каза му.
М а р ч о. Да, но вие го намерихте. Ако не бяхте го намерили, нямаше да става нужда да ви казвам да го пуснете и той нямаше да бъде пуснат, щом като не го знаем, че е намерен и дори не подозираме къде може да бъде, и дали е в клетка или не е в клетка. Нито дори щяхме да знаем какво е това носорог, а сега хем знаем какво е носорог, хем не можем да сторим нищо. Ти, Руни, каза на Сивко да отвори, нали? Признай, че каза.
Р у н и. Сивко дойде и ме повика.
Ч и м и. Е, и?
Р у н и. И аз го запитах какво има, а той ми изсвири упражнението и каза, че има носорог.
М а р ч о. И си го разделихте. /Мълчание./ Разделихте ли си го на две?
Р у н и. На три.
С и в к о. Третата част я дадохме на Боц.
Б о ц. Не, нищо не съм взимал. Не искам!
Р у н и. Боц, как не те е срам. Дадохме ти точно една трета част от носорога и ти я взе, и каза вече да не даваме на никого и да не раздробяваме животното. Сивко, така ли каза Боц?
С и в к о. Да. И си получи едната трета.
Б о ц. От кое?
С и в к о. От носорога.
Боц. Когато дойдох, вие си го бяхте разделили на две.
Руни. И поиска да участваш.
С и в к о. Тогава го разделихме на три. Едната третае негова.
Ч и м и. Точно така. На мен не ми дадоха нищо, аедната трета я дадоха на Боц.
М а р ч о. Боц, всички знаем, че едната трета на носорога е твоя.
Б о ц. Добре, моя е.
М а р ч о. Тогава защо отказваш?
Б о ц. Защото ме е срам да имам една трета от такова животно.
Р у н и. Защо? Какво е станало?
Ч и м и. Ужас!
Р у н и /извиква/. Кажете най-после!
Ч и м и. Този носорог, дето ни го стоварихте на главата… А бе, Марчо да каже.
М а р ч о. Защо аз? Какво съм виновен аз, че такова?…
Мълчание.
Влиза Бързанка.
Б ъ р з а н к а. Вече не се понася!
М а р ч о. Сега пък какво?
С и в к о. Бързанке, какво е станало?
Б ъ р з а н к а. Ами изпомачка ни.
М а р ч о. Какво?
Б ъ р з а н к а. Мравунякът ни си върви по пътя, дето си вървим цял живот, а той – прас, легна върху ни и започна да се въргаля. Изпомачка и нас, и тревата.
С и в к о. Сериозно?
Б ъ р з а н к а. Още не можем да се съберем.
М а р ч о. А изпомачка ли тревата – не може да се пасе! Навсякъде смачкана трева, как да пасеш такава смачкана. Тревата трябва да бъде изправена, а тя смачкана и как да я пасеш, кажи, откъде да похванеш.
Връхлита Видрата.
В и д р а т а. Ужас!
С и в к о. Видро, какво има?
В и д р а т а. Мъти водата на реката.
В с и ч к и. Така ли?
Ч и м и. А така!
С и в к о. Как мъти?
В и д р а т а. Търкаля се във вира. Водата вече не става ни за пиене, ни за миене.
Ч и м и. Утрепах го, значи!
В и д р а т а. Плуваш – мътно, не знаеш къде плуваш. Голяма беля си навлякохме. Кой го пусна от клетката, питам!
Р у н и. За Муш ли говорите?
В и д р а т а. Ние му викаме Носорог.
Р у н и. Така де – Муш.
В и д р а т а. Носорог.
М а р ч о. А, то ако го погледнеш отпред, понеже започва от рога исе превръща в нос, като нищо ще кажеш, че е рогонос.

Б ъ р з а н к а. Изпомачка ни.
Връхлетява Мечо.
М е ч о. Слушайте, Приятели, вие искате ли или не искате?
Г л а с  о в е. Какво да искаме?
М е ч о. Да имаме гора?
Г л а с о в е. Искаме!
М е ч о. Да, но той събаря дърветата.
С и в к о. Как събаря?
М е ч о. Троши ги като клечки и обира най-свежите клонки.
В с и ч к и. А така!
М е ч о. Ми ние скоро няма да имаме и гора.
В с и ч к и. А така!
Мълчание.
Г л а с ъ т   н а   м а й к а т а. Руни!
Р у н и. Какво, мамо?
Г л а с ъ т   н а   м а й к а т а. Да не се отдалечаваш.
Р у н и. Защо?
Г л а с ъ т. Тук разправят, че някакво животно събаряло гората и мачкало всичко по пътя си.
В с и ч к и. А!…
Мълчание.
М а р ч о. Тръгваме ли?
С и в к о. Вие тръгнете, а ние ще дойдем след малко.
М е ч о. Кои вие?
С и в к о. Дето имаме по една трета от носорога.
М а р ч о. Хайде, животни! Да видим какво става. Чакаме ви на главната пътека.
С и в к о. Добре, идваме.
Марчо,  Чими, Видрата, Бързанка и Мечо излизат.
Сивко, Руни и Боц остават.
Р у н и. Че тя каква стана?
Б о ц. Ох!
С и в к о. Да!
Р у н и. Какво?
С и в к о. Да!
Р у н и. Хайде!
Б о ц. Право към голямата пътека!

К а р т и н а . ч е т в ъ р т а

Сивко, Руни и Боц влизат при животните наредени на голямата пътека.

Тук са Марчо, Чими, Бързанка, Видрата и Мечо.
М е ч о. Къде?
С и в к о. Да минем.
Б ъ р з а н к а. Не може.
М а р ч о. Носорогът е запречил пътеката, животните са наредени по нея и не могат да минат.
М е ч о. Едни искат да отидат на реката, други на поляната, трети на ягодите…
Б ъ р з а н к а. Но не могат.
Ч и м и. Ягоди! Вече няма ягоди.
В и д р а т а. Как да няма?
Ч и м и. Носорогът ги излапа.
Р у н и. Ягодите!
Ч и м и. Аха.
С и в к о. Чими, наистина ли?
Ч и м и. Всичко излапа. Ще ни изяде и ушите. Това чудо, дето сте му отворили клетката.
М а р ч о. Не биваше да му отваряте.
Ч и м и. /Иронично/. И си го разделиха… На три… Всеки взе по едно парче. А, да ви видя сега какво ще го правите като ви изяжда ягодите и ви мъти водата.
М е ч о. Значи, този носорог е ваш, а?
С и в к о /вяло/. А, не…
Ч и м и. Какво не, като си го разделихте на части и всеки си има по една собствена част от носорога.
С и в к о. Ще ни пуснете ли да минем?
М  е ч о. Къде?
С и в к о. По пътеката.
М е ч о. Ми тя е задръстена.
С и в к о. Трябва да стигнем до носорога.
В и д р а т а. И какво като стигнете?
С и в к о. Ще си поговорим.
Ч и м и. С носорога?
Смях.
М е ч о. Нищо, направете им място, да видим.
В и д р а т а. Нека минат, да ги видим как ще се разправят с това огромно животно…
Б ъ р з а н к а. Което е запречило пътя към всичко.

К а р т и н а  .  п е т а

Муш стои неподвижен.
Влизат Сивко, Руни и Боц.
Гледат животното. Мълчат.
С и в к о /най-после/. Хей, Муш!
М ъ л ч а н и е.
Р у н и. Голямо животно, ей!
Б о ц . Четири метра.
С и в к о. Да ви кажа правата, като гледам какво голямо животно си имаме, ми става драго. Ето, вижте – цялото е наше. На мен, на теб, и на теб.
Б о ц. Вижте, моята част е най-хубавата.
С и в к о. Коя?
Б о ц. Ами главата, с рога и носа.
Сивко и Руни се смеят.
Б о ц. Какво?… Нали главата… е моя?…
С и в к о. Моля ти се, Боц!
Б о ц. Какво?
С и в к о. Малко тишина.
Мълчание.
Р у н и. Муш!
Носорогът не реагира. Застанал е в тъпо спокойствие, сякаш си почива след сторените лудории.
С и в к о. Не ни ли познаваш?
Б о ц. Ние те пуснахме.
Р у н и. От клетката.
Б о ц. Ти беше в една клетка.
С и в к о. Затворен.
Р у н и. И ние те пуснахме да пасеш. Аз, Боц и Сивко. Виж ни.
Б о ц. Тримата… Ти си наш. На тримата.
Р у н и. И можем да те правим каквото си щем.
С и в к о. Но няма да те правим нищо, а само ще те помолим да се отместиш от пътеката.
Р у н и. Тук минават животните за реката.
Б о ц. И за полянката.
С и в к о. С ягодите.
Б о ц. Които си изял.
С и в к о. Ние тези ягоди ги ядем цяла година, а ти си ги излапал за един час.
Б о ц. /извиква/. Така не може!
Носорогът изпръхтява и сякаш духва тримата, които политат назад.
След паузата.
С и в к о. Боц, не дразни животното.
Б о ц. Не го.
С и в к о. Ти му се караш.
Б о ц. Ще му се карам, разбира се, наше е и ще му се карам.
Р у н и. Моля те, не му се карай.
Б о ц. /към носорога/. Няма да ни ядеш ягодите, разбра ли?
Животното, стои и гледа тъпо.
Тримата се приближават отново към него.
С и в к о. Муш, бъди възпитан. Хайде да се отместиш, а?
Р у н и. Настрана.
С и в к о. Колкото да се проврат животните. Всички сме жадни и трябва да пием вода.
Р у н и. И да се къпем.
Б о ц. Хайде, Муш, отмести се.
Р у н и. Ти си добро животно, не ядеш други животни, пасеш трева, но без да щеш правиш бели.
С и в к о. Тук ще смачкаш тревата и ще разпилееш мравуняка.
Р у н и. Там ще размътиш водата – да не става нито за пиене, нито за миене.
Б о ц. А сега си застанал на пътеката.
Ч и м и /появява се зад тях/. Излапа ягодите!
М е ч о /появява се/. Изпокърши дърветата!
С и в к о /обръща се назад/. Тихо!
Ч и м и. Защо тихо? Не е ли вярно?
С и в к о. Внимавайте да не го разсърдим.
Ч и м и. Какво като го разсърдим?
Р у н и. Ще ни изпомачка.
Б о ц. Като мравките.
Отзад се чуват възгласи: Оооо!
Започва скандиране от всички животни, дори и тези които не виждаме:
– Носорог, махай се! Носорог, махай се!
С и в к о /към салона/. Деца, защо мълчите?
Р у н и. Викайте!
Б о ц. Да махнем носорога от пътеката!
С и в к о. Раз, два, три!
Скандиране:
– Носорог, махай се!
– Носорог, махай се!
Мълчание. Тишина.
С и в к о. Изглежда, че с викане няма да стане.
Р у н и /кипва/. А бе, ти, ще се махнеш ли?
Хваща се за рога на носорога и започва да го тика назад.
Животните се смеят.
Сивко също се включва.
Боц също.
Тримата натискат ли натискат, носорогът си стои спокойно. Най-после изпръхтява и тримата се намират на земята.
Силен смях.
С и в к о /най-после се изправя в настъпилата тишина/. Голяма беля си навлякохме.
Р у н и. Приятели, да му се изсмеем!
Б о ц. Смехът е оръжие!
Всички се смеят: Ха-ха-ха!… Хо-хо-хо!… Хе-хе-хе!
Млъкват. Искат да видят резултата.
М е ч о. Отрази ли му се?
Ч и м и. Ами!
Р у н и. Май че се засрами.
Ч и м и. Вятър! Носорог ще се засрами.
С и в к о. Едно животно, което не се влияе дори от присмех, става опасно.
Б о ц. Дебелокожо животно|
Ч и м и. А бе – носорог!
С и в к о /към салона/. Деца, да му се изсмеем всички!
– Ха-ха-ха!… Хо-хо-хо!… Хе-хе-хе!
Ч и м и. Нищо! Носорог!
Р у н и /излиза пред носорога/. Муш, молим ти се, махни се от пътеката!
В с и ч к и. Молим ти се!
Ч и м и. А бе, ние със смях не можахме, че с молба ли? Това е носорог, разберете!
Мълчат. Мислят.
М е ч о /към Руни/. Ти пък къде си понесла цигулката?
Р у н и /сякаш се извинява/. Ами, както си свирех и…
Ч и м и. Много можеш!…
Р у н и. Да свиря ли?
Ч и м и. Да.
Р у н и. Брееей, вече три години взимам уроци.
М е ч о. Изсвири нещо, де.
Ч и м и. Да, сега и ще свирим.
М е ч о. Защо бе, Чими, Докато чакаме.
Ч и м и. Само туй оставаше.
Г л а с о в е:
– Нека посвири.
– Руни, посвири!
– И без туй чакаме.
С и в к о. Посвири, Руни, посвири.
Р у н и. Срам ме е. Пред публика ме е срам.
С и в к о. Дай. /поема цигулката и я настройва/.
В ъ з г л а с и:
– Ееее!…
– Сега пък Сивко.
– Сивко щял да свири!
Сивко вдига цигулката и започва.
Всички слушат чудесната музика, всички са захласнати…
Дори носорога. По едно време трепва, сякаш реагира.
С и в к о /учудено смъква цигулката и прекъсва свиренето/. А!…
Р у н и. И ти ли забеляза?
С и в к о. Носорогът трепна.
Б о ц. Наистина.
В с и ч к и /отзад/. Да.
С и в к о /гледа цигулката/. Разправят, че в музиката има нещо.
Р у н и. Изглежда, че е вярно.
Б о ц. Какво чакаш, свири!
Сивко вдига отново цигулката: бавната унасяща мелодия продължава.
Всички настръхват. Не само от музиката: носорогът тръгва бавно напред, приближава се до Сивко и рогът му застава на пет сантиметра от цигулката.
Сивко свършва, а носорогът си остава така, сякаш захласнат.
Р у н и. Взехме му акъла.
Тишина. Пауза. Още тишина. Паузата се удължава.
С и в к о /най-после, без да помръдне/. И сега ако не ме лапне!…
Тишина.
Р у н и. Иска още.
Б о ц. Сивко, свири!
Сивко засвирва отново.
Носорогът свежда покорно глава.
По редицата плъзва възглас: – Аааааааааааааа!
Сивко спира да свири.
Носорогът повдига глава.
С и в к о. А сега, понеже ти посвирих, махни се да минем, а?
Р у н и. Муш, пусни ни да минем.
Б о ц. Сивко, какво чакаш, поведи го!
Сивко вдига рязко цигулката и засвирва бодро марш. Тръгва. Носорогът тръгва след него. Редицата на животните, отначало онемяла от учудване, внезапно се съвзема и запява. Всички вървят, пеят, вървят и излизат от зрителното ни поле, по пътеката.

К а р т и н а   ш е с т а

Редицата се появява на друго място на пътеката. Наредени са всички кукли, дори и тези, които не участвуват в спектакъла и са на разположение в театъра.
Минават и пеят:
Раз-два, раз-два –
кракът си повдигни!
Раз-два, раз-два –
напред тръгни!

И въздух щом поемеш
светът за да превземеш
напред тръгни.
Напред тръгни!
Дори си засвири,
с приятели върви.
Напред!

Песента свършва. Всички млъкват. Стоят.
М е ч о. Ами сега?
Р у н и. Сега докрай!
Б о ц. Какво ще го правим!
М а р ч о. До край!
Б ъ р з а н к а. До клетката!
В с и ч к и. До клетката!
Сивко засвирва.
Всички запяват:

Раз-два, раз-два –
кракът си повдигни!
Раз-два, раз-два –
напред тръгни!

По пътя вместо рози
ще има носорози,
но ти тръгни,
напред, напред върви.
Дори си подсвирни,
С приятели тръгни,
Напред!…

Докато пеят песента, всички влизат в

к а р т и н а   с е д м а

пред клетката.
Всички пристигат с песен. Сивко се оглежда, но вместо да спре, тръгва право към отворената врата на клетката. Влиза в нея следван от носорога, а после излиза от другата страна през решетката, която е достатъчно широка за него.
Руни чевръсто отива до вратата, хлопва я и я залоства.
Всички извикват: Хоп!
Ръкопляскат и се поздравяват.
Сивко се връща при тях. Продължава да свири, а носорогът марширува в клетката си. И животните доволни и той доволен, защото е разбрал, че само там си му е мястото.
Възглас: -– Урааа!
С и в к о. Викахме ура като го изкарвахме, викаме ура и като го вкарахме!
Песента. Сивко отново свири.
Всички пеят:

По пътя вместо рози
ще има носорози,
но ти тръгни,
напред, напред върви.
Дори си подсвирни,
С приятели тръгни,
напреееееед!…

З а в е с а.


НА ГОСТИ

    И ето че дойде ред да ви разкажа как след като получих три писма от прочутия по цялото крайбрежие капитан Анести, приех поканата да му гостувам. Сега да седна да ви описвам капитана ще излезе дълга и широка, а започна ли да описвам големия му стар дом – отиде, че се не видя. За барба Анести се говори така: “Голям рибар. Две риби да има в морето, едната ще я улови той!” Някои от вас може би са виждали къщата му, но едва ли са имали възможност да я разгледат отвътре. Състои се от пет-шест стаи и класическо рибарско мазе, което мирише на морско дъно, и чардак, на който са се изпили осемстотин бъчви бяло вино.

Корабчето ме стовари на малкия кей. Градчето ми се усмихна със слънчевите си покриви, с пъстрите облекла на летовниците и тъжните пискуни на гларусчетата, които само преди два-три месеца са чукали по вътрешната страна на черупката си.

Ето го прочутият капитански дом, в който съм преживял такива хубави мигове… Чакай малко!… Този ли беше? Май че е този. Да, този е!

Отначало не можах да позная дома на капитан Анести. В големия сенчест двор се ремонтираше някаква “Волга”. По клоните на дърветата и по въжетата съхнеха поне двайсет бански костюма. Под смокините се разхождаха млади еви по бикини. Пищяха деца. Някой гълташе въглен против разстройство. На чардака момчетии и момичета с широкополи мексикански шапки дрънкаха на китари и мешаха между струните звездите на Сан Тропе. Жрицата на дома, вярната дългогодишна другарка на капитана, леля Змарайда, пришиваше копче към ризата на плешив мъж с лице на закоравял касиер.

Тя извика:

– Борис!… Ти дойде?

Прегърнахме се и се целунахме. Понесох куфара по дървеното стълбище и се озовах в просторния хол, където беше мрачно и пълно с походни легла. Несвикнал с тъмнината, на бърза ръка се блъснах в едно каре за белот, извиних се и влязох в… моята стая. Любимата моя стая!… Тихата прохладна стая, с вградени старогръцки долапи, таван, пълен с микросветове на дървояди, фотографии, които разказват живота на капитана, модел на тримачтов кораб от осемнайсетото столетие, пееща табакера, която след навиване започва да те убеждава, че на света има много красиви жени. Сега всичко това бе отстъпило място на три нови кревата.

– Тук ще спиш! – рече леля Змарайда. – Стаята е запазена за един архитект от София. Чакаме го след пет дена. Тогава ще се освободи другата стая и ще се прехвърлиш. – Погледна ме смутено. – Най-после си тук бе, момче!… Не биваше да идваш през сезона, ама…

– Къде е капитанът? – запитах аз.

– Отиде да занесе два адресни билета и да купи кисело мляко за семейството от голямата стая.

– Как живеете?

Тя се смути съвсем. Погледна ме тъй, сякаш от този поглед трябваше да разбера всичко и да простя тихомълком.

– Сашо и Методи станаха варненски зетьове.

– Знам.

– Живеят във Варна.

– Знам.

– А пък на дъщерята й излезе късметът в Карнобат. – Тук леля Змарайда преглътна и продължи: – Останахме с бай ти Анести сами и понеже курортистите… и ние – хайде!…

– Разбира се… – съгласих се вяло аз. – Всички правят така, защо и вие да не правите.

– Хайде, разположи се!… Трябва да свърша туй-онуй.

Останах сам. Приближих се до прозореца и погледнах просторното меко море. Типично курортно море, сполучливо имитиращо плакатите на “Балкантурист”, удобно за къпане, за разходки и рисуване. Моторът на автомобила заработи. Няколко гърла извикаха облекчено. Някой от карето в хола каза: “Оня турук оправи машината!” На масата в беседката две стюардесчета гладеха рокли. Цялата къща и дворът бяха пълни с нови електрически контакти. Пред клозета имаше опашка. На скалите отсреща въдичари вадеха лапини. Много неща се виждаха оттук: и природа, и бит. Морето бе завзето от опустошителните орди на профаните. Покорителите на стихиите, синовете Сашо и Методи, плаваха към Япония и Куба, лекомислено изоставили тила си. Кой знае дали ще се върнат някога тук да гонят раци по скалите и да видят амфори, както в детските години. Калинка, тъмнооката дъщеря и сестра, която някога събираше мидички по пясъка, сега кърмеше детето си в Карнобат.

Леля Змарайда ми донесе смокиново сладко, измъкна от долапа два чаршафа, остави ми още един гузен поглед и изчезна. В съседната стая някой се засмя на полски… Имах чувството, че съм отседнал в хотел.

В хола се скараха и започнаха да се псуват. В двора проговориха два тигана… “Мазето!” – извиках аз. Спасението е в мазето, което мирише на морско дъно. Слязох в него. Рибарските мрежи, греблата, корабните бои, въжетата и всички други вещи, пропити с миризмата на терпентин, бяха завити с брезент и грижливо замаскирани в един ъгъл. Местата им бяха заети от неумело скован нар. Върху него хъркаше дебел червен летовник. Раменете и лицето му бяха намазани с кисело мляко.

О, боже… не чувам ли гласа на капитана? Не е ли същият глас който съм слушал с удоволствие, и сега идва от двора: дава обяснения, че не успял да намери крем за обуща, че е подал адресните билети, че благодарение на приятелството си с управителя на закусвалнята успял да вземе триста грама кайма с надценка, а мляко ще има чак утре, но той обещава да стане още в четири, и ето – това е остатък: четирийсет и пет стотинки (неговият приятен смях) – добри сметки, добри приятели…

Качих се в стаята си и го зачаках.

– Най-после!… Добре дошъл!

Беше весел, весел – лицето му се смееше, стараеше се да изглежда безгрижно. Почувствувах омекналите му длани, а ръката му не подсказваше, че е направил пет милиарда движения с весла.

– Как е в София?

– Добре.

– Какво ме гледаш?

– Нищо?

– Ти ме гледаш и искаш да ми кажеш нещо… Какво бе, какво ме гледаш?… Къщата се изпразни. Всеки тръгна, където му видят очите. В стаите бягат плъховете! Защо да не взема някой лев?

– Капитанска заплата, наднормени, синовете печелят!… Как не те е срам да превърнеш хубавата къща в хотел!… Виж се, заприличал си на сервитьор!

– Затуй ли идваш от петстотин километра? Да ми кажеш тези горчиви думи?

Замълчахме.

– Капитане! – викна някой от двора. – Нали щеше да дадеш едно чукче да си прикова подметката?

– Ей сега!…

– Бягай! – рекох аз. – Чукче ти искат… Бягай, купувай кревати и пълни стаите с тях. През зимата с леля Змарайда ще си нанкате всяка вечер на различни кревати!

– Капитан Анести!

– Сега!

– Млього лошо ютия!… Друго няма?

– Има, има!… Сега!… Германката иска ютия.

– Моля! Спокойно си върши работата!… Културното обслужване е дълг на всеки добър хотелиер.

– Като се върна, ще ти обясня…

Той се спусна по стълбището, но не с тежките господарски стъпки от миналото. Стараеше се да не вдига излишен шум.

Пак застанах на прозореца и пак погледнах към морето.

– Капитан Анести! – извика груб мъжки глас.

– Какво? – извиках и аз.

– А бе къде е този капитан?… От снощи го търсим. Да прекъсне тази отпуска най-после. Появи се сафрид!

– Няма такъв капитан! – отвърнах аз.

– Как да няма?

– Имаше, ама сега няма!

– Брей, майка му стара… Излезе сафридът, пък не можем да намерим капитана.

Човекът от риболова си отиде. Зад гърба ми като мишка се промуши леля Змарайда и прошепна:

– Капитана ли търсеха?

– Да.

– Какво им каза?

– Казах, че няма такъв капитан.

– Хубаво си казал… Ела да закусим.

– След малко слизам.

Наблюдавах морето. Риболовната флотилия се очертаваше върху синьото. Капитан Анести подаде глава от мазето и тръгна към една мъничка крехка немкиня. В ръцете си държеше ютия – нова, току-що измъкната от опаковката й.


*Играна в Сатиричния театър под името "Кораб с розови платна"
http://bit.ly/OLaRq1

борис априлов
•
ЛОВЕЦЪТ
НА
ЖИРАФИ
•
Пиеса
•
1973 – 1993
ЛИЦА
по реда на появяването им
ЧИКО
ПЕТРИКО – папагал с реплики
НАЧЕВ
НАЧЕВА
ГОСПОДИН ХИКС
АНИ
ПЕШЕВ
ГИНЕВА
ГАЧЕВ
ГАЧЕВА
СЛАВКА

П Ъ Р В А   Ч А СТ

Гарсониера на седемнайстия етаж. Голямата стая. Врати към кухнята и сервизните. Собственикът на гарсониерата твърди, че има и голяма тераса. Ако му повярваме би трябвало да приемем, че огромната завеса, която виждаме и която закрива цялата стена иа стаята, не закрива стена, а витринното остъкление между стаята и терасата.

Обзавеждането би могло да се нарече и спартанско. Маса, столове, кушетка. Кафез с папагал. Виждаме и терариум с остъкление. Библиотека и писалищно бюро с пишеща машина.

В момента собственикът на гарсониерата Чико храни обитателите на терариума.

Ч и к о /хвърля в терариума стръкове/. С тия витамини, Сара, ще надживееш и костенурките на Галапагос. Аз ще бъда само спомен, а ти – обратното на спомена. /Минава от другата страна на терариума./ Не така, Сержо, не бързай, гладнико! Търпение, и ще получиш своето. /Подава му яйце./ Запази приличие!… Ще счупиш черупката и ще си го обелиш сам. Баща ти и майка ти бяха благородни таралежи. Хранеха се бавно, почти красиво… Няма да гълташ, ще ядеш! Браво, Сержо!

П е т р и к о /понеже отдавна се звъни/. Не чуваш ли?

Ч и к о /не вдига глава от терариума/. Сара, видя ли как се храни Серж?

П е т р и к о /ядосано/. Глупако, защо не отваряш?

Ч и к о. Браво, Серж!

П е т р и к о /крещи/. Не мога да понасям звънци!

Ч и к о /улучва с нещо кафеза/. Млък!

Отива да отвори.

Обиденият Петрико го обсипва с крясъци.

Чико въвежда Начев и Начева. Те не издържат на крясъците, запушват ушите си. Петрико се накрещява и млъква. Двамата новодошли разглеждат обстановката.

Чико сочи столовете.

Н а ч е в /измъква вестник/. Във връзка с обявата.

Ч и к о /сочи столовете/. Моля.

Н а ч е в а /сяда/. Вие продавате жираф.

Н а ч е в. Фанче, това е мъжка работа. /Сяда./ В момента бързаме. Тръгнали сме да реализираме една покупка на фатерщул, но минаваме да узнаем някои неща.

Н а ч е в а. Понеже всичко си имаме…

Н а ч е в /умерено строго/. Фанче!… /Към Чико./ А си нямаме жираф.

Ч и к о: Радвам се, че мога да запълня тази празнота.

Н а ч е в а. Този папагал?

Ч и к о. Това е Петрико.

Н а ч е в а. Хубаво име… А това?

Н а ч е в. Фанче!

Ч и к о. Там са Сара и Сержо.

Н а ч е в а. Сега модерно ли е да се отглеждат таралежи?

Ч и к о. Сега всичко е модерно, госпожо.

Н а ч е в а. Особено да се купуват фатерщулове от втора ръка, нали?

Н а ч е в. Стари неща.

Ч и к о. Да се купуват стари неща е било винаги модерно, госпожо.

Н а ч е в а. Жирафът стар ли е?

Н а ч е в. Фанче!

Н а ч е в а. Живеем в жестоко индустриално време. Индустриализацията, пластмасите, петролоносачите и нитратите вършат пъкленото си дело. Четох някъде, че на човек вече се падат…

Ч и к о. Два петролоносача.

Н а ч е в а. О, не. Доколкото си спомням, не ставаше въпрос за петролоносачи.

Н а ч е в /изправя се/. Засега минаваме само осведомително.

Н а ч е в а /изправя се/. Да са се явили други клиенти?

Ч и к о. Не, госпожо, обявата е от тази сутрин.

Изпраща посетителите и се връща.

Застава до терариума.

Ч и к о. Сержо, ти така и не разбра, че живеем в индустриално време.

На вратата се звъни.

П е т р и к о. Глупако, сега не чуваш ли?

Ч и к о /засегнат, извръща се към клетката/. Забранявам да ме наричаш глупак! Това го правиш пред всеки, веднъж го каза и пред Славка, а тогава с нея се обичахме.

П е т р и к о. Звънците ме дразнят!

Ч и к о. Пречиш на бизнеса. Ще те изнеса на терасата!

II е т р и к о. Добре де, извинявай.

Чико излиза да отвори.

П е т р и к о. Да ти го туря на бизнеса!

Чико въвежда човек, когото няма как да наричаме нататък, освен Човекът Хикс.

X и к с /в настъпилата тишина/. Във връзка с обявата.

Оглежда обстановката.

Чико посочва един стол.

Х и к с. Благодаря. /но не сяда/ Какво е това?

Ч и к о. Сара.

Х и к с. А това?

Ч и к о. Серж. /Изглежда го./ Навярно искате да купите жирафа.

Х и к с. Имам голямо желание.

Ч и к о. Седнете.

Х и к с. Благодаря. /Остава прав./ Много високо живеете.

Ч и к о. Напротив, скромно.

Х и к с. Исках да кажа…

Ч и к о. Когато се включих в строежа всички ме изтласкваха.

Х и к с. Къде ви изтласкваха?

Ч и к о. Нагоре.

Х и к с. За първи път чувам да изтласквате някого нагоре.

Ч и к о. Те ме изтласкват, аз се съгласявам, те ме изтласкват, аз се съгласявам.

Х и к с. Защо позволявахте?

Доставяше им удоволствие.

Х и к с. А на вас?

Ч и к о. Аз се издигах.

Х и к с. И какво му е лошото на седемнайстия етаж?

Ч и к о. Смятаха, че асансьорът ще се поврежда, а той не се поврежда и ме обявиха за хитрец… Искате да го купите?

Х и к с. Да.

Ч и к о. Седнете.

Х и к с. Благодаря. /Остава прав./ Голямо е желанието ми да си купя един жираф, само че…

Ч и к о. Не знаете колко струва.

Х и к с. Нито знам как вървят.

Ч и к о /вторачва се в него/. Симпатичен сте ми и ще се разберем. Седнете.

X и к с. Благодаря.

Остава прав.

Ч и к о /весело/. Казвам се Чико!

X и к с. И с право.

Ч и к о /леко озадачен/. Име от песните. /Пауза. Никой не реагира./ Папагалът – Петрико. Римуваме се.

П е т р и к о /изкрещява/. Какво бе, простак?

Х и к с. Някой каза нещо.

Ч и к о. На него му липсват първите седем години. Израсъл е в панаирджийско стрелбище. Там прекарал и детството, и юношеството си. Пак там се влюбил за първи път и претърпял първото си разочарование.

Х и к с. В кого, в кого?

Ч и к о. В съдържателката на стрелбището. А ухажорът ѝ взел, че го опухал с пушката. От тогава е сърдит на човечеството.

X и к с. Но защо и на вас?

Ч и к о. Защото често го изкарвам на терасата.

Х и к с. Какво има на терасата? У

Ч и к о. Нищо, там е работата.

X и к с. Чул съм, че папагалите не обичат нищото.

Ч и к о. Папагалите подражават много, ще знаете. /Наблюдава непознатия в ръцете./ Какво правите?

Х и к с. Човечета.

Ч и к о. Дялкате си. /Взима микроскопичната фигурка от ръцете му. Разглежда я./ Ваятел!

Хикс показва ножчето в ръцете си.

Ч и к о. Микеланджело, Пикасо…

Х и к с. Трябва да оставя нещо след себе си… Натрупал съм ги три хиляди… човечета.

Ч и к о /разглежда фигурката/. Защо ме заблуждавате? Това е сърничка.

Х и к с /изненадано/. Така ли?… А пък аз бях останал с убеждението…

Ч и к о. Седнете.

X и к с. Благодаря.

Остава прав.

Ч и к о. Вие искате да имате жираф.

X и к с. Интересува ме един хубав жираф.

Ч и к о. Не докосвайте кутийката.

X и к с. Къде мога да го видя?

Ч и к о. Оставете кутийката на мястото ѝ.

Чико взема някаква кутийка от ръцете му.

Хикс сяда.

X и к с. Май че щях да сторя беля.

Ч и к о. Можехте да изтървете бълхите.

Хикс виновно прибира ръце върху скута си.

Тишина.

Ч и к о. Отглеждам си малко бълхи. Някои твърдят, че бълхите не се поддават на дресировка. Искам да докажа обратното.

Х и к с. За бълхите?

Ч и к о. Отначало за бълхите.

Х и к с. После за хората. /Тишина./ Радвам се, че се запознахме

Ч и к о. Някои твърдят, че има хора, които не се поддават на дресировка.

Х и к с. Навярно става въпрос за личностите.

Ч и к о. Радвам се, че ме посетихте.

Пауза.

Х  и к с. Между бълхите намират ли се личности?

Ч и к о /фиксира го многозначително/. Изглежда, че сте нежна душа.

Х и к с. Кое ви кара да предполагате това?

Ч и к о. Днес едва ли ще се намерят много хора, които биха искали да си купят жираф.

Х и к с. Но не са много и тези, които продават жирафи. Има ли кандидати?

Ч и к о. Вие сте първият.

X и к с. Това е обнадеждващо.

Ч и к о /отново се вглежда в събеседника си/. Мисля, че ще се окажете и последният.

X и к с. Защо ме фиксирате?

Ч и к о. Три хиляди сърнички, жираф…

X и к с. Нежна душа… Защо се взирате в мен?

Ч и к о. Такова ми е хобито. /Пауза./ Усложнихме ситуацията, нали? От едно най-обикновено посещение след обява във вестника, се стараем да направим събитие.

X и к с. Имам усещането, че го правите за да повишите цената.

Ч и к о. А вие – напрежението. . ,

X и к с /много спокойно/. Мога ли да видя жирафа?

Ч и к о. Разбира се.

X и к с. Кога?

Ч и к о. Сега.

X и к с /изненадано/. Сега?

Ч и к о. Имате ли условия да отглеждате животното, което ще ви продам?

X и к с. Идеални.

Ч и к о. Когато не дялкате скулптури с какво се занимавате?

Х и к с /отегчено/. А, аз съм полицай.

Тишина. Пауза. Чико се почесва по ухото.

Ч и к о. Ченге.

Хикс кима.

Ч и к о. Работата ви интересна ли е?

Х и к с /разперва ръце, колебае се./ Е!…

Ч и к о. Може би сте влюбен в професията си. Интересен занаят. Завиждам ви най-много за това, че ви се случва и да убивате. Мечтая да убивам, умирам да убивам, тълпата се сгъсти, трябва да я разреждаме.

В това време Хикс бърка в джоба си.

X и к с. Документи?

Ч и к о. Моля! /Маха с ръка./ Надявам се, че не се интересувате от мен, а от туй, което продавам.

Х и к с. И то доста… Искам да кажа: естествено.

Ч и к о. Е, не е чак толкоз естествено за един полицаи да си купува жираф, но карай да върви!… Моят жираф е на пет години. Име то му е Жофри.

X и к с. Ще го наричам Жо.

Ч и к о. Разнежихте се.

Х и к с /взима сърничката от ръцете на Чико, пъха я в джоба си/ Обичам жирафите.

Ч и к о. Напоследък цените им падат. Африканският ловец, който ме снабдява, ми писа отчаяно писмо. Кажете какво да правим, жирафи много, ловим ги като зайци, а клиенти – никакви. Представете си, господин следовател… Така ли да ви наричам?

Х и к с. Може и така.

Ч и к о. Представете си, господин следовател, не са търсени само заради дългите им шии.

Х и к с. Сигурно трудно преглъщат обидите.

Ч и к о. Точно така, това е най-важното. Но и транспорта. Да вземем някой лъв. Ловиш го и го пращаш. А жирафа?

Х и к с. И всичко туй, за да повишите цената.

Ч и к о. Но съгласете се, че съм прав. И няма защо да възразявате, Вие купувате, аз продавам, аз определям цената. Така ли е? /Мълчание./ Вие сте само един обикновен купувач, а аз съм търговецът. Така ли е?

X и к с /след колебание/. Така е.

Ч и к о. Прав ли съм?

X и к с. Прав сте.

4 и к о. От криминалния отдел?

X и к с. От данъчния.

Пауза.

Ч и к о. Следовател.

X и к с. Следовател.

Ч и к о. С други думи… Тук нямам думи. За първи път виждам човек от полицията. Само съм ви чел по романите. И всички ли свирите на цигулка, като оня?

X и к с. Имате ли цигулка?

Ч и к о. И да имам няма да ви я дам. Защо да прекъсваме хубавия си разговор.

X и к с. И на мен ми е интересно. Вие сте ми симпатичен, но тъй като разбрах, че тук повече нямам работа /изправя се/ ще си вървя.

Ч и к о /живо/. Не. _

X и к с /тръгва си/. Чакат ме много дела.

Ч и к о /застава пред него/. Ще останете.

X и к с. Знаете ли какви мошеници ме чакат?

Ч и к о /дърпа го към стола/. За нищо на света!

X и к с /сяда/. Не бойте се, аз се шегувах.

Ч и к о. А, то и аз се шегувах като ви задържах. Играта е такава, нали разбирате?

X и к с. Има си хас. Беше приятно: Аз напирам да си вървя, вие напирате да не си вървя…

Ч и к о. Такава игра никога не съм играл. Доставихме си удоволствие… Водка?

X и к с. Може.

Ч и к о. Със или без?

X и к с. Със!

Ч и к о. Наистина нежна душа,

Чико изчезва към кухнята.

Хикс се изправя, поглежда бегло книгите в библиотеката, хвърля поглед и към хаоса върху бюрото. Кой знае защо, ръката му машинално взима една от кутийките.

Ч и к о /строгият му глас/. Не пипайте там!

Хикс бързо оставя кутийката и сяда.

Ч и к о /както се появява, в движение/. Всеки гост тук се мъчи да пусне бълхите.

Х и к с. И бълхи ли продавате?

Ч и к о. Всичко продавам.

Чико изсипва нещо гъсто и червено в чашите. След това прибавя вода.

Х и к с /възмутено/. Но аз казах СЪС!

Ч и к о. Но не казахте с какво.

Х и к с. Добре де, а защо сироп от вишни?

Ч и к о. А вие очаквахте ли в дом, където се продават жирафи, да се намира волка?

Х и к с. Не.

Ч и к о. Тогава, пийте сироп!

Х и к с /троснато/. Да си дойдем на думата!

Ч и к о. Сигурно ще искате разписка.

Х и к с. Трябва да се отчитам.

Ч и к о /пие сиропа си/. Но защо ѝ са на полицията жирафи?

Х и к с. Виж, за това не съм помислил. Наистина, защо съм тръгнал да купувам жираф?… Вярно бе, защо ми трябваше жирафът?

Ч и к о /отпива/. Помислете, може и да се досетите.

Х и к с /отпива/. не мога!… Да ме убиете, не мога да си спомня какво щях да правя от този жираф.

Ч и к о. Напрегнете се, де,

Х и к с. Не мога и не мога да се сетя за какво дойдох.

Ч и к о /отпива сладко/. Може би, да ме арестувате?

X и к с /отпива сладко/. Има ли за какво?

Ч и к о. Ми, кво да ви кажа. Знаете, че по всяко време, където и да се намира, всеки си е по малко за арестуване.

Х и к с. Все пак /вади картата си/ това ще ви увери, че не сме се събрали да се шегуваме.

Чико оглежда поднесената му карта.

Ч и к о. Дявол да го вземе, какво ли може да съм сторил?

X и к с. Речено е –  всеки човек е потенциален престъпник. Какво имам ли нежна душа?

Ч и к о. Всеки човек е потенциално нежна душа! /Строго./ Не пипайте там!

X и к с /бързо оставя кутията/. И тук ли бълхи?

Ч и к о /спокойно/. Оси.

Х и к с /изненадано./ Оси?… С тях пък какво правите?

Ч и к о. Дресирам ги.

X и к с. Дресирате оси?… Глупости! /Чико си взима кутията./ Осите са диви! Лосега никой не е успял.

Чико спокойно отваря кутията. След малко се чува жуженето на насекомите.

Изненадан, Хикс следи с поглед полета им. Но, изглежда че започват да налитат на него. Пропъжда ги с ръце, започва ла нернничи малко смешно за един полицай.

Х и к с /ръкомахайки/. Какво, сеир ли гледате?

Ч и к о. Казахте ли нещо?

Хикс /брани се геройски/. Махнете ги!

Чико измъква един тромпет. Поднася го към устата си. Понася се тънка, призивна мелодия, нежна, печална, светла.

Хикс зяпва от удивление. Погледът му бавно се свлича от тавана, все по-надолу и накрая, отправя се към кутията.

Чико оставя тромпета и затваря кутията.

Ч и к о. Готово. /Мълчание. Още мълчание./ Как се чувствате?

X и к с. Съсипахте ме! /Мълчание. Още мълчание./ Очарован съм. Беше неповторима преживяване! /Много мълчание./ Нима е възможно? /В настъпилото ново мълчание измъква от джоба си лист, разгъва го./ Досега не съм чувал за дресирани оси. Как го постигнахте?

Ч и к о. Обикнах ги и те ме обикнаха.

Х и к с. Сигурно заслужавате. /Поглежда в листа./ Навярно сте нежна душа. /Гледа в листа./ Публикували сте трийсет и четири обяви.

Поглежда към Чико. Чико навежда глава.

X и к с. За година и половина.

Ч и к о. Откъде знаете?

Х и к с. Да прочета ди обявите?

Ч и к о. Няма смисъл.

X и к с. Признавате ли, че тези обяви са ваши?

Показва изрезките.

Чико сяда.

Хикс прави крачки край него.

X и к с. Душа, изпълнена с нежност! /Показва листа./ Продавам двуетажна къща с басейн. …Продавам вила /поглежда го/ в Сан Ремо… Продавам пет декара зеленчукова градина… Продавам замък във Франция… Продавам мерцедес… Продавам трактор… Продавам автобус мерцедес… /Поглежда го яростно./ А тук – цял локомотив, абсолютно запазен, в движение… Вила в Холивуд…

Ч и к о. Чакайте сега, защо се гърчите? Имам – продавам. Това задоволява ли ви?

Х и к с. Абсолютно. Обаче вижте тук. /Чете./ Продавам езеро.

Гледа го и чака.

Ч и к о. Е, кво?

Х и к с. Откъде туй езеро?

Ч и к о. Имам си го.

X и к с. Ха!

Ч и к о. Езерото Виктория.

Х и к с. Трийсет и четири грамадни продажби за година и половина!… А днес – жираф!… Човекът продава и жирафи!

П е т р и к о. Ха-ха-ха!

Ч и к о /скача/. Петрико!

П е т р и к о. Напика ли се от страх?

Ч и к о /съвсем ядосано/. Тоя никой не го купува и не мога да се отърва от него!

Х и к с /в настъпилата тишина/. Къде държите жирафа? /Мълчание/ От къде имате тези имоти? /Мълчание./ Тази трактори, замъци и локомотиви? /Пауза./ Мълчите!… Но като ви отведа там, ще проговорите.

Ч и к о /наивно/. Къде там?

Х и к с. Вила в Сан Ремо!… Комисиона ли взимате?… Имот в Холивуд!

Ч и к о. Той е собственост на Лизи.

Х и к с. Коя е тази Лизи?

Ч и к о. Елизабет Тейлър.

Х и к с. Комисионна ли взимате?

Чико навежда глава.

Х и к с. А живеете в мансарда. На седемнайстия етаж… Спартанска обстановка. /Подигравателно./ Папагали, костенурки, таралежи. /Повишава тон./ Дресира оси!… Нежна душа, в най-нежната гарсониера.

П е т р и к о. Пипнаха ли те?

Х и к с. Петрико, кажи!

П е т р и к о. Ти си мръсно ченге!

Ч и к о. Петрико, млъкни!

Х и к с. Къде е жирафът!

Ч и к о. Ще ви кажа само ако сте сериозен клиент.

X и к с. Не ме амбицирайте, ще ви отведа още днес!

Мълчание, пауза.

Чико /вяло/. Какво ви интересува?

Х и к с. Откъде имате имотите, които предлагате!… Знам, че се правите на бедняк… преводач!… Интелигент с голяма библиотека!… Според обявите, вие сте най-богатия човек в България… Трийсет и четири обяви!… /Мълчание, пауза./ Колко искахте за замъка?

Ч и к о . Едно искаш, друго дават.

Х и к с. Добре бе, колко поискахте.

Ч и к о /смутено/. Петнайсет.

Х и к с. Петнайсет какво?

Ч и к о. Милиона.

Х и к с. А колко дадоха?

Ч и к о. Само девет.

Х и к с. Долари.

Ч и к о. Продавам само в долари.

Х и к с. Но не плащате данъците си.

Ч и к о. Ами…

Х и к с. Моля?

Ч и к о. Разсеяност.

Х и к с /Хваща се за главата./ Божичко!

Ч и к о. Аз съм разсеян човек.

Х и к с. На колко сте години?

Ч и к о. Трийсет.

Х и к с. Ще излезете точно на петдесет и пет!

Ч и к о. Откъде?

Х и к с. Ще разберете откъде.

Ч и к о. Вие сте лош човек.

Х и к с. Законът е лош!

Ч и к о. Ако се огледаме на всички страни, ще забележим, че в природата, която ни заобикаля, съществува хармония. В природата, която ни заобикаля, всичко е уредено, и най-незначителната подробност е поставена на мястото ѝ. Затова, викам, вместо да се разговаряме грубо, да поседнем, да поразмислим. Струва ми се, че някак си, все ще изобретим нещичко. Аз ще промълвя сто, вие ще прошепнете сто и десет… Хората затуй са хора, да се разбират помежду си, да се обичат, да създават помежду си уют, хармония. Нали така?

Х и к с. Това е вече другата страна на медала, заговорихте умно. Според мен, няма начин двамата с вас да не създадем необходимата за всяко живо същество хармония. Нали така? /Чико се готви да се съгласи, но оня продължава./ Само че аз няма да река сто и десет, а триста.

Ч и к о. Навярно хиляди.

Х и к с. Аха, работя в долари.

Напрегната пауза.

Ч и к о /най-после/. И ставам свободен човек.

X и к с. Естествено.

Ч и к о. Но туй не пречи да си поговорим още на тази тема.

X и к с /строго/. Публикували сте трийсет и четири обяви!

Ч и к о /строго/. Казах ви чистосърдечно, че съм много разсеян човек и не съм Ал Капоне, разбрахте ли? Какво искате повече? Забравил съм, пропуснал съм, оставете ме да поправя грешката си в духа на хармонията, която и двамата…

X и к с. Ако решите да поправите грешката си, ще ви струва поне два милиона. Идете ги внесете.

Ч и к о. Смятам, че не бива да напускаме зоната на създадената между нас хармония.

X и к с. Да де.

Ч и к о. Има грешка има и прошка… Двеста и петдесет ли казахте?

X и к с. Триста!

Ч и к о. Триста.

Чико излиза, изчезва някъде към кухнята.

Хикс отново разглежда обстановката, измъква книга от библиотеката, прелиства я, връща книгата на рафта. Безцелно взима тромпета, разглежда и него, насочва го към устата си, но в този момент влиза Чико.

Ч и к о /с дипломатическо куфарче в ръка/. Важното е да разсееме недоразумението между нас. И да възстановим хармонията преди всичко в душите си. Хората се раждат да се обичат. /Отваря куфарчето, което е поставил върху бюрото./ Ще броим ли?

Х и к с. Глупости!

Чико затваря куфарчето.

Ч и к о /съвсем неочаквано/. Не.

Пауза.

Х и к с /отегчено/. Добре де, двеста и петдесет.

Ч и к о. Не.

Излиза и се връща без куфарчето.

Ч и к о. Заведете ме там. Ще полежа. И без туй имам нужда от уединение. Да се съсредоточа, да размисля малко за живота. И не само за живота. Дразни ме загадката на двама типа. Коментаторите мислят, че са ги опознали, но се лъжат. Остават десетки неизвестни за тия проклетници Хамлет и Дон Кихот. Превеждал съм ги и ми се струва, че участта им трябва да бъде друга. На вас не ви ли тропнах, че пиша разни неща, ту за живота, ту за подобни неясни типове. Искам да докажа, че животът не е само сумрак, както твърдят ония мерзавци – философите. Животът, според мен, е удоволствие и поредица от шеги. Хамлет и Дон Кихот, например…

Х и к с. До тук добре, но вие няма да полежите, а ще трябва ла излежите цели двайсет и пет години.

Ч и к о. Това е интригуващо.

Х и к с. Интригуващо, но в затвора няма да бъдете уединен, напротив, край вас всяка минута ще се навъртат смугли ломброзовски типове, с които ще трябва да установявате хармония.

Ч и к о. С умението ми да се шегувам…

Х и к с. Ма, вие май умирате да се шегувате.

Ч и к о. Това е в същността ми. Затова си останах и стар ерген. Още не съм открил жената, която ще пожелае да се шегуваме заедно.

Х и к с. Там където ще ви пратя съвсем няма да да я намерите. Напротив, ония типове ще ви превърнат вас в жена.

Многозначителна пауза.

Ч и к о. Досещам се за какво ми намеквате. Чел съм и вестници и книги… Неприятно обстоятелство.

Х и к с. Хубаво момче сте, ще бъдете като палма в затворническата им пустиня.

Звъни се.

Ч и к о. Неприятно.

Х и к с. Дето се звъни ли?

Ч и к о. Туй което ми казахте.

Х и к с. Звъни се.

Ч и к о /минава пред него да отвори/. Клиент. Ще го отпратя.

Чико излиза.

Бързо влиза Ани, с огромна художническа папка.

А н и. Добър ден… Кой от вас продава жирафи?

Ч и к о. Аз… Обаче.

А н и. Спокойно, много бързате. /Светкавично опознаване на обстановката/. Тук е голяма безвкусица.

Ч и к о. Чакайте.

А н и. Разностилие!… Бюрото – да, но библиотеката… Не ви ли срам? На колко сте години?

Ч и к о /на Хикс/. С дамата ще се спазарим бързо.

А н и. Не идвам да купувам и няма да се пазарим. Ще му направя няколко скици, в момента илюстрирам детска книжка…

Забелязва, че е завладяла вниманието на Чико. От своя страна се заглежда в него.

А н и /съвзема се първа/. И вие ли се питахте същото?

Ч и к о. Вие какво се питахте?

А н и. Дали не е любов от първи поглед.

Х и к с прихва.

А н и /поглежда го/. Моля?

X и к с. Художничка ли сте?

Ани. Господине, на вас известно ли ви е, че създавате впечатление за неконвенционалност?

Х и к с. И други са ми го казвали.

А н и /внезапно към Чико/. Тук виждам таралежи, но жираф няма. Навярно го държите извън София… Красив ли е?

Ч и к о. Доста интересен.

А н и. Не ме интересува като характер, а като външност. Аз се казвам Ани, съкратено от Анна… Папагалът ваш ли е?

Ч и к о. Това е Петрико.

А н и. А вие?

Ч и к о. Чико.

А н и. Петрико, Чико – съчетание… Какво има в тази кутийка?

Ч и к о. Бълхи.

А н и. Папагалът има умно изражение.

Ч и к о. Не чухте какво казах… В кутийката има…

А н и. Бълхи, разбрах… Ще нарисувам и Петрико.

Ч и к о. Кога?

А н и. Кога – сега!

Чико и Хикс се споглеждат.

А н и. Но преди туй – жирафа, понеже ще го продавате. /Втренчва се в Чико./ – Вие сте луд.

Ч и к о. Хей!…

А н и /с упрек/. Защо го продавате? Какво по-хубаво от туй да си имаш жираф! Не мога да повярвам, че ще си продадете хубавото животно. Как му е името?

Х и к с. Жо!… Забележителен екземпляр. Жофри, Жо – както си щете,

А н и. А така, такова хубаво име и да го продавате. /Енергично./ Няма да я бъде. /Отнесено./ Жо!… Казах ли ви, че се наричам Ани?

Ч и к о. Да, но и да не бяхте…

А н и. … се подразбира, нали?

Ч и к о. Е, да.

Ани /оглежда/. Приятен сбъокан дом! Това е най-хубавото жилище в което съм попадала. Колко стаи? Четири?

Ч и к о. Не по-малко от една, но и не повече от две.

А н и. Колко бързо създадохме контакт, а?

Ч и к о. Гръмнахте ме. Със всички ли сте такава?

А н и. Естествено.

Ч и к о. Нищо у вас не респектира, само предразполага.

А н и. Дължи се на красотата ми. Аз съм като отворена картичка пусната на Шейселските острови, адресирана до пингвините, а получена в Амазонската джунгла, където вождът веднага я изяжда… за да не го ревнува жена му.

Ч и к о. А пък аз помислих, че да си няма повече работа с вас.

А н и. Взимате ме на подбив, но ще ви питам утре-други ден.

Ч и к о. Господин Хикс, какво мислите, че би могло да се случи утре-други ден ?

Х и к с. Ами, щом някои дресират бълхи…

Ч и к о. Тя мен не може да ме дресира.

Х и к с. Не, Чико, вие ще се предадете доброволно?

Ч и к о. Ани, чуй сега, ако искаш всичко да се развие балансирано. ..

А н и. Кога да пренеса багажа си?

Ч и к о. Зависи от вас.

А н и. Жо!… Жофри!… Чудесно! От коя част?

Ч и к о. Западната.

А н и. Мавритания! Сенегал! Либерия!… Там растата расовите жирафи. Като айфелови кули. И зреят най-рано. /Чико отваря уста да каже нещо, но си остава така./ Знаете ли, че жирафът е най-мълчаливото животно? /Чико затваря устата си./ Не може дори да мучи. Боже мой, не може дори да скимти. Бедното животно!…

Ч и к о. Единственото животно, което…

А н и. Къде ще спя?

Ч и к о. Нямате голям избор.

А н и. А вие в кухнята ли?

Ч и к о. В кухнята.

А н и. Умеете ли?

Ч и к о. Какво да умея?

А н и. Освен яйца на очи…

Ч и к о. Ако ще почваме така!…

А н и /енергично/. Трябва да рисувам! Да пробия!

Ч и к о. Май че няма да имате проблеми.

А н и. Защо на ВИ, не усещате ли, че е просташко?

Ч и к о. Извинявай, но и ти ми грачиш на ВИ.

А н и. Яйца има ли?

Ч и к о. Ще пържим ли?

А н и. Ми, кво друго?

Ч и к о. Слизам до бакалницата. Хем ще си поговорим с господина… Ани. /Оглежда се./ Къде е господинът?

А н и. Чико, изглежда, че теб те интересуват подробностите, а от туй няма да спечелиш. Имало е господин, сега няма господин, сега сме двама. Тичай.

Ч и к о /навлича яке/. Тиганът е на мястото му. Тръгва, но спира, тъй като двамата са вперили погледи.

А н и. Викам си, да пържим ли или да се любим? Кво ще кажеш?

Ч и к о. Викам – да се любим, пък после да пържим.

А н и. Бягай за яйца. И малко водка.

Ч и к о. Имам сироп от вишни.

А н и. О кей!

Слисан, Чико се отдалечава с гръб към вратата, излиза. Ани изчезва към кухнята. Връща се с престилка в ръката. Оглежда престилката, препасва я.

П е т р и к о /злобно крещи/. Какво, намести ли се?

А н и /мило усмихната/. Петрико, здравей!

От гънките на стаята се появява Хикс.

А н и. Видяхте ли как стават тия работи?

Ани измъква от папката картон и започва да рисува папагала. Както рисува,  подведена от внезапната музика запява.

А н и /пее/:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как така – иди го разбери.

Звъни се.

Х и к с. Спокойно, ще отворя аз… Довиждане.

А н и. Ще идвате, нали?

X и к с. Налага ми се.

Хикс излиза.

Влизат Пешев и Гинева.

П е ш е в. Извинявайте, тук ли се продава локомотив?

А н и. Тук се продава жираф.

Г и н е в а. Локомотив се продава!

П е ш е в. Къде е продавачът?

А н и. Седнете.

Пешев и Гинева сядат.

Ани отново рисува.

Пешев мълчи намръщен. Гинева мълчи намръщена.

А н и /сякаш на себе си, както рисува/. Жираф и локомотив не е едно и също.

Пешев и Гинева гледат строго пред себе си.

А н и /рисува/. Някои си мислят, че жираф и влак са едно и също нещо. /Пауза./ Знам, че продаваме жираф, за влак не знам. За първи път чувам, че продаваме композиции.

Звъни се.

Ани излиза и въвежда Гачев и Гачева.

Г а ч е в. Госпожице, тук ли се продава жираф?

А н и. Седнете.

Гачев и Гачева сядат.

А н и /рисува и пее/:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как лети – иди го разбери.

А н и. Търговецът на жирафи ще се върне всеки момент.

Гачев /предразположен да поддържа разговор и да се шегува/. Наистина интересно.

А н и /рисува/. Кое?

Г а ч е в. Вятър няма, а пък корабът върви.

А н и. Защото, понякога логиката е заложена в абсурда. Според мен логиката на бъдещето се потайва в ембриона на абсурда. Вие склонни ли сте да ме опровергаете?

Гачев и Гачева се споглеждат. Отправят погледи към Пешев и Гинева. Пешев и Гинева строго мълчат. Гачев се окашля.

Г а ч е в. Все пак моторът е важно нещо. Параходите!… Ако нямаше двигателите с вътрешно горене, човекът щеше ли да прогресира? А с моторите – гони го ако си нямаш работа. Моторизираните превозни средства навлязоха масово в живота и го обърнаха с краката нагоре.

Г а ч е в а. Живеем във времето на техниката.

Г а ч е в. Какво рисувате?

А н и. Папагала.

Г а ч е в. Да се рисуват папагали е хубаво.

Г а ч е в а. Многоцветни са.

А н и. Наистина дават възможност… за оцветяване.

Г а ч е в а. Като импримето. На мен папагалите ми приличат на импримета.

Г а ч е в. За първи път виждам как твори художник.

Г а ч е в а. Сашо, не си ли спомняш във Виена?

Г а ч е в. Че къде във Виена?

Г а ч е в а. Рисуваха по тротоарите.

Г а ч е в. А, да.

Звъни се.

Ани излиза, въвежда Начев и Начева.

А н и. Сигурно за жирафа.

Н а ч е в. Ние дойдохме първи.

Н а ч е в а. Но не виждам господина.

А н и. Седнете.

Начев и Начева сядат.

И така, шестима клиенти чакат да се върне продавачът.

Ани рисува.

Тишина.

Първите признаци на почесването. Леко и дискретно се почесва Пешев. Леко и дискретно се почесва Гинева. Почесва се Гачев. Почесва се Начев. Гачева се оглежда наляво и дясно и се почесва внимателно, елегантно. И така нататък – къде скрито, къде открито, след като се почесва и Ани, по закона на ескалацията, започва поголовното почесване на чакащите. Задълбочена в рисуването Ани трудно разбира какво е станало, тя поглежда към дръгнещата се група и извиква.

А н и. Хей, кой отвори кутииката?

Групата се почесва и недоумява.

Н а ч ев. Фанчето е сторила туй! Тя отваря всички кутии.

Н а ч е в а. / почесва се/. Това е вярно.

А н и . Чико ще ни пребие!

Влиза Чико с покупки. Наблюдава с задоволство пощръклелите. В суматохата никой не му обръща внимание.

А н и /усмихваща се и почесваща се/. Тук една госпожа обичала да отваря кутийки.

Чико спокойно взима кутийката от ръката на Начева, поставя я на бюрото, придърпва тромпета и го надува. Мека, призивна мелодия.

Почесването постепенно стихва. Успокояване. Присъстващите са се заслушали в мелодията.

Чико прави знак на Ани.

Ани затваря кутийката.

Н а ч е в /след последните звуци/. Какво нещо е изкуството!

Ч и к о. Какво.

Н а ч е в. Дори бълхите.

Н а ч е в а. И колко струва жирафа?

Н а ч е в. Първо да го видим.

Пешев се приближава до Чико, прошепва му нещо.

Чико поглежда и него и Гинева.

Ч и к о. Извинете, но тук се появи нещо важно.

А н и./съобразява/. Ще се опитам да позабавлявам другите гости в кухнята.

Повежда четиримата.

Остават Чико, Пешев и Гинева.

Ч и к о /все още с тромпет в ръка/. Заповядайте. /Сочи столовете/ Накарахте ме да трепна.

П е ш е в. Преди всичко – един въпрос, от него зависи по-нататъшния ни разговор: продадохте ли локомотива?

Ч и к о /отначало леко объркан, но се съвзема/. Не.

Пешев и Гинева сякаш си отдъхват.

П е ш е в. Това е добре… Не се ли явиха купувачи?

Ч и к о. Вече шест месеца. Никой.

Пешев и Гинева сякаш ликуват.

П е ш е в. Обявата ви уверява, че става дума за първия български локомотив.

Ч и к о. Произведен в Белгия.

П е ш е в /чуди се откъде да почне/. Запазен.

Ч и к о. В отлично състояние, всяка седмица излъсквам месинговите части

Г и н е в а. Като го погледне човек, лови ли окото?

Ч и к о. Жребец!

П е ш е в. В движение, така ли?

Ч и к о. Палиш и тръгва. Зареден е с въглища.

П е ш е в. Кога ще го видим?

Ч и к о /без да му мисли/. Още утре.

Г и н е в а. Къде го съхранявате?

Ч и к о. В глуха линия. Край София. Готов е да полети по релсите на целия свят.

Гостите се споглеждат многозначително, личи си, че едва сдържат радостта си.

Г и н е в а. Пешев, говори.

П е ш е в. Ако искаш – ти.

Г и н е в а. Ще допълвам. /Поглежда към кухнята./ Там чува ли се?

Ч и к о. Изключено.

П е ш е в /старае се да проговори спокойно/. Предлагаме ви… Гинева, кажи му го ти.

Г и н е в а. Какво толкоз бе, Пешев? Какво толкоз трудно има в това да кажеш на господина, че му предлагаме сделката на сделките.

П е ш е в. Плод на тримесечния ни труд. Замисъл, в който е вложен интелектът и енергията на двама.

Ч и к о. Това сте вие.

Д в а м а т а. Да.

Ч и к о. Всичко дотук отлично, само че на мен не са ми нужни енергия и интелект, аз съм бизнесмен и ме интересуват само парите.

Лицата на клиентите сияят.

Г и н е в а. Там наистина ли не ни чуват?

Ч и к о /демонстрира/. Ани!… Ани! /И понеже никой не се обажда./ Това е.

П е ш е в. Ще направим голяма работа!

Ч и к о. Това го чух.

Г и н е в а /отпушва клапана докрай/. За два милиона!

Тишина. Чико не знае какво да каже. Успява само да докопа тромпета. Повъртява го в ръцете си и го захвърля върху бюрото като ненужна вещ. Паузата обаче го е научила на отговора.

Ч и к о. Вие май забравяте, че съм продавал и замъци.

П е ш е в. Да, но за вас – триста хиляди.

Г и н е в а. Не става дума за левове.

Ч и к о. Естествено. Обаче, господа…

П е ш е в. И почти не участвате.

Ч и к о. Давам локомотив!

П е ш е в. Да, да…

Г и н е в а. И толкоз!

П е ш е в. Рискът от нас.

Г и н е в а. И да пазите тайна, разбира се.

П е ш е в. Каквото и да се случи.

Г и н е в а. Дори да умирате.

Ч и к о. Защо да умирам?

П е ш е в /Весело./ Така си е думата.

Ч и к о. Не ми се умира, живее ми се!

П е ш е в. Човече, не разбрахте ли, така се говори щом става въпрос за сделки от този вид.

Ч и к о. Трябва да ми кажете точно в какво се състои сделката. За себе си знам, участвам с локомотив. А вие?

П е ш е в. С останалото.

Ч и к о. Но какво е то? Давам ви локомотив. Локомотивът си е локомотив. Предмет. Голям, огромен, можете да го видите, можете да го пипнете, ако му се изпречите може и да ви сгази. Вие какво давате?

П е ш е в. Замисълът, гениалността!

Г и н е в а. И не на последно място – рискът.

Ч и к о. Какъв риск?

П е ш е в. Започнем ли и вече сме с единия крак в затвора.

Пауза.

Ч и к о. Това е аргумент… Слушам ви.

П е ш е в. Взимаме локомотива и тръгваме.

Г и н е в а. От София.

П е ш е в. София – Белград, Белград – Триест. А така нататък – още двайсетина спирки.

Ч и к о. А последната?

П е ш е в. Амстердам.

Ч и к о. Амстердам!…

Дълга пауза.

П е т р и к о. Браво!

Пешев и Гинева подскачат, оглеждат се.

П е ш е в. Какво става тук?

Г и н е в а. Нали казахме?…

П е ш е в. Кой е тук?

Ч и к о. Петрико. Спокойно – папагал.

Пешев и Гинева едва сега обръщат по-сериозно внимание на кафеза.

Ч и к о. Нататък.

II е ш е в. Нататък, но… тази птица.

Г и н е в а. Не е папагал като папагал.

Ч и к о. Петрико бе, госпожо! Петрико.

П е ш е в. Само тази дума ли знае?

Ч и к о. Всичко знае. Ние с него се мразим. Понякога надминава очакванията. Иде ми да го ударя с нещо и съм го удрял, но не умира.

Гинева. Защо не го удушите

Ч и к о. И да остана сам, така ли?

Г и н е в а. А дамата?

Ч и к о. Каква дама, госпожо?… Ани!… Жена! Днес е тука, утре я няма. Изяде ли ми парите и ще се изпари. Имам я като сексуална прислужничка.

Още малко и усмивката ще погали лицата на гостите.

Ч и к о. Нататък.

Гостите поглеждат отново към кафеза.

Ч и к о. Вече сме в Амстердам.

П е ш е в. Защо държите тая гад у дома си?

Ч и к о. През толкова държави? Смятате да го прекарате? Вие чувате ли се кво говорите?

П е ш е в. Там е работата.

Г и н е в а. Разковничето!

П е ш е в. На всеки началник-гара по десет хиляди долара. До Амстердам!

Ч и к о /изумено/. Трябва да ви призная, че ако съм началник на гара ще кандисам и на хиляда долара. Вие сте гениални. Нататък! /Но се досеща./ Пешев, Гинева, а кой по дяволите ще кара локомотива?

Д в а м а т а. Ние!

II е ш е в. Но, триста хиляди само за подкупите!

Ч и к о. Вие?

П е ш е в. Ние, двамата. /Полуусмивка./ Не я гледайте, че е жена.

Ч и к о. Че какво ѝ е? Както виждам – всичко ѝ е наред.

П е ш е в /многозначително/. Море!

Ч и к о. Но защо на мен триста?

П е ш е в. В Амстердам ще получим чисти два милиона. Спадаме триста хиляди за подкупи на гарите и триста хиляди за подкупи на митниците. Остават чисти милион и четиристотин. На вас триста хиляди и… Това е!

Ч и к о. Какво значи „това е“?

Г и н е в а. Забрави ония двеста хиляди.

П е ш е в. Двеста хиляди за двама шефове от Интерпол. Така, че вие взимате триста, а за нас остават деветстотин… Тук никой няма да ви брои триста хиляди за желязото.

Ч и к о. А там на вас…как?

П е ш е в. Един богат холандец…

Г и н е в а. …колекционира стари локомотиви

П е ш е в. Хоби.

Г и н е в а. Всичко е изработено, конспиративната мрежа е изградена до най-малката подробност. Чакат се само последните нареждания по факса.

Г и н е в а. Ще се напълним с пари и ще заживеем като хората.

П е ш е в. И така, господине, да отсечем. Чакат ви и други. Кога ще ни заведете при локомотива?

Ч и к о. Какво ще кажете ако утре се видим на Централната гара’

Г и н е в а. Чудесно!

Ч и к о. Пред Информацията.

II е ш е в. /живо/. Влизаме в решителната фаза. Това означава ли, че можем да пратим първия факс?

Ч и к о. Ваша работа, господа.

Ръкуват се за довиждане.

Ч и к о /внезапно/. Стоп!

Статуи.

Ч и к о. Защо не минете след час и половина? Дотогава ше свърша с другите и ще ви заведа до глухата линия.

Г и н е в а. Това е вече работа!

Ч и к о /живо/. Мораториум на останалите въпроси! Заемам се само с нашата работа.

П е ш е в. А ние в това време ще се обадим в Амстердам.

Още по-енергично стискане на ръцете. Пешев и Гинева излизат.

Чико ги изпраща и се връща. Потрива доволно ръце.

Ч и к о. Петрико, днес не можем да се оплачем. Богат ден!… Бизнесът се разраства!… Какво ще кажеш, маймуно?…

Чико се втурва към кухнята.

Ч и к о. Елате! Заповядайте! Влизат Ани, Начев, Начева, Гачев и Гачева.

Н а ч е в. Мисля, че ние бяхме първи.

Г а ч е в. Има ли значение кой е дошъл първи?

Н а ч е в а. Винаги има!

Н а ч е в. Как да няма значение кой е пръв и кой втор?

Н а ч е в а. Ако нямаше, всички щяха да се натискат да бъдат втори или трети.

Г а ч е в. Господинът ше реши сам.

Н а ч е в. Кое ще реши?

Г а ч е в. Кой има по-голяма нужда от жираф.

Н а ч е в а. Хайде сега, ще твърдим, че жирафът е животно от първа необходимост.

Г и н е в а. За нас, госпожо – да.

Начев и Начева се смеят.

Н а ч е в. Животното ще бъде купено от нас.

Г а ч е в. Защо?

Н а ч е в. Защото само при нас ще се чувства щастливо. Обширен вилен двор, огромни дървета за паша.

Н а ч е в а /бърза да се изяви/. Жирафите пасат нагоре, а не надолу!

Н а ч е в. Имаме и много внуци, ще го забавляват.

Г а ч е в. Аха.

Г а ч е в а. Взимате го за играчка на внучетата.

Н а ч е в. Според мен, животно с толкова внушителна външност трябва да бъде постоянно в центъра на вниманието.

Н а ч е в а. А вие, като ви гледам, такива едни, никакви, по-млади, нямате нито внуци, нито големи дворове. Какво ще търси животинчето при вас. Ще го уморите от скука.

Н а ч е в. И за какво ви е притрябвало?

Г а ч е в. От него ще направим илюзия.

Тишина.

Репликата на Гачев накарва Чико да трепне и да погледне Ани.

Ч и к о. Доживях да чуя от някого, най-после, че илюзиите могат да бъдат третирани като предмети от първа необходимост. Ани, чу ли що рече нашият клиент?

А н и /към Гачев/. Господине, вие съвсем ненадейно превърнахте разговора ни в красива философска беседа. За мен и за хора като моя Чико, илюзиите са хранителната среда , в която можем да се чувстваме по-комфортно.

Г а ч е в. Аз и моята съпруга обаче без илюзиите ще рухнем.

Г а ч е в а. Ще обеднеем.

Г а ч е в. Пиши ни загинали.

Ч и к о. Боже мой, нима не ви тревожи тази категорична зависимост от абстракцията?

А н и. Чико, момент!… И каква връзка съществува между илюзията и жирафа?… Аз, например, като художник, съм дошла да купя само илюзията за това неповторимо животно. Мен жирафът като лична собственост не ме интересува.

Га ч е в а. Нас жирафът ни интересува само като лична собственост.

Г а ч е в. Височина, дължина, килограми и така нататък.

Ч и к о. А илюзията?

Г а ч е в. Тя е най-важното.

Ч и к о. Тия ще ме побъркат.

А н и. Но щом боравите с килограмите на животното, какво ще стане с илюзията?

Г а ч е в. Килограмите са важни за транспортирането.

Пауза в която Чико се е изблещил, а Начев и Начева се подхилват.

А н и. На илюзията?

Г а ч е в. На илюзията!

Начев и Начева прихват. Чико разтрива слепоочията си.

Ани се готви да каже нещо важно, ала Чико я прекъсва с жест.

Ч и к о. Господине, аз все още продължавам да мисля така, както са мислили и другите прели мен, че илюзията, най-грубо казано, е представа.

А н и. Фикция.

Ч и к о. Имаджинейшън!

Г а ч е в а. Естествено.

Г а ч е в. Тя е И ТОВА.

Ч и к о /хваща се за главата/. Тия клиенти!…

А н и. Спокойно, Чико… И къде смятате да транспортирате тази своя илюзия?

Г а ч е в. Из цялата страна.

Ч и к о. Жирафът ли, или илюзията за него?

Г а ч е в. Всичко.

Г а ч е в а. Отначало из цялата страна, а после и в чужбина.

Г а ч е в. До салоните, по залите, понякога ще се наложи и по стадионите, пред хиляди зрители.

А н и. Че вие тогава ще я измъчите.

Г а ч е в. /учудено/. Кое?

А н и. Илюзията… Да я тътрете където ви скимне.

Г а ч е в. Не където ни скимне, а където има публика.

Ч и к о /леко впрегнат/. Слушайте, вие с какво се занимавате?

Г а ч е в: Мисля, че бях ясен – с илюзии.

А н и. Какво работите?

Г а ч е в а. Ние сме илюзионисти!

Ч и к о. Фокусници!

Г а ч е в и /едновременно/. Илюзионисти.

Ч и к о. Илюзионисти! Вазбрах. Но за какво ви е жирафът?

Н а ч е в. Кикво ще правите горкото животно?

Н а ч е в а. Ще го мъчат!

Г а ч е в /победоносно/. Ще го натоварим със страданието на артиста. /И тъй като недоумението все още не е разсеяно./ Ще създам суперилюзионен номер! /Пауза./ Асистентката ми /поглед кам Гачева/ ще изчезва, а на нейно място ще се появява жираф.

Г а ч е в а. За първи път в света!

Н а ч е в а. Как така… ще се появява?

Г а ч е в. По закона на илюзията.

Ч и к о /бодро/. Това ми харесна.

А н и. Защо ти харесва?

Ч и к о. В замисъла е вложено нещо грандиозно. Ани, учудваш ме – толкова ли не проумяваш дързостта на метаморфозата?

А н и /по всяка вероятност играе/. Не.

Ч и к о. Защо бе, миличка? Пускаш жираф, вадиш жена.

Г а ч е в и /едновременно/. Обратното.

Ч и к о. Пускаш жена, вадиш жираф.

А н и /продължава играта/. Къде я пускаш?

Г а ч е в. В сандъка.

Ч и к о /обяснява на Ани/. В сандъка.

Г а ч е в. Завързана.

Ч и к о. Завързана.

А н и. Това разбрахме. Откъде вадиш жирафа?

Ч и к о. От къде вадиш жирафа?

Г а ч е в. От сандъка.

Ч и к о /ликуващо/. От сандъка!

А н и. Той виждал ли е жирафа?

Ч и к о. Виждал ли си жирафа?

Г а ч е в. Затуй сме дошли.

А н и. Жирафът е четири метра висок.

Ч и к о /към Гачев/. Чухте ли?

Г а ч е в /усмихва се многозначително/. Тук свършва жирафът и почва илюзията.

Н а ч е в а /презрително/. Четири метра звяр – сандъка!

Ч и к о. Госпожо Начева, да не се месим в работата на илюзионистите. Кое е жираф, кое – сандък, не сме ние дето… Нали така? Това е изкуство! Творчество! И като краен продукт – илюзията. Така ли е, господин Гачев?

Г а ч е в. Така е.

Ч и к о. Добре ли го казах?

Г а ч е в. Добре.

Ч и к о. Формулирах ли го?… Харесахте ми! И вие, и съпругата ви, и замисъла. Госпожо Гачева, вие по бански ли изчезвате?

Г а ч е в а. Вечерна рокля! По бански съм при фокусите.

Ч и к о. Покорихте ме и мисля, че ще сключим сделката с вас. Но все пак, да чуем и другата страна. Господин Начев?

Н а ч е в. Ние имаме всичко, господин Чико. Абсолютно всичко си имаме.

Н а ч е в а. Нямаме си жираф.

Н а ч е в а. Триетажна вила, на около пет декара, дървета от всички видове, внуци, внуци… Не мога да ги преброя.

Н а ч е в а. Представяте ли си жирафът сред милите деца?

А н и. Чико, на мен тези хора също ми харесват.

Ч и к о. И на мен ми харесват.

Н а ч е в. Ние няма да мъчим добичето.

Н а ч е в а. Не сме ментарджии.

Г а ч е в а. Госпожо!

Н а ч е в. Ще правите фокуси с животинчето.

Г а ч е в. Във вашето благоденствие обаче има нещо съмнително.

Ч и к о. Стоп! /Скулптури./ Не така!… Не така, защото всички сме малко или много съмнителни.

Чико се услушва. Поглежда нагоре. Някои от присъстващите проследяват погледа му.

Ч и к о. Госпожо Начева, какво направихте?

Н а ч е в а /смутено/. Какво направих?

Н а ч е в. Фанчеее, пак ли?

Жуженето на осите.

Н а ч е в а /уплашено поставя ръце пред лицето си/. Отворих кутията!

Начеви и Гачеви вече се отбраняват от наглостта на осите.

Уплашени, запътват се към изхода.

Ч и к о /изпращайки ги/. Утре ще решим въпроса.

Н а ч е в /отстъпвайки/. По кое време?

Ч и к о. По това време.

А н и /както се отбранява от осите/. Дотогава ще решим.

Г а ч е в. Но справедливо, нали?

Излизат.

Чико се връща при изнервената Ани.

А н и. Какво чакаш?

Ани размахва ръце.

Ч и к о. Мисля за илюзията!

Взима тромпета.

А н и /отбранява се/. Ще ме изядат!

Ч и к о /преди да постави устни на мундщука/. Пускаш жена – вадиш жираф!

Чико надува тромпета.

Ани нагажда кутията върху бюрото.

След като Чико се насвирва, Ани затваря кутията и я вдига високо.

А н и. Обикнах осите!

Ч и к о. Нямаш си представа колко старателно съм ги подбирал. На различни места – морето, планината… Едната ме намери в тази стая.

А н и. Но и аз те намерих.

Вън настойчиво се звъни, по особен начин, някой сякаш сигнализира.

А н и. Звъни се.

Ч и к о. Така ти се струва.

А н и. Звъни се!

Ч и к о. Не вярвам.

А н и. Чико, звъни се.

Звъни се.

Ч и к о. Помисли малко – звъни ли се или не се звъни?

А н и. Почти съм сигурна, че се звъни.

Звъни се настойчиво.

Ч и к о. Ани, помисли малко задълбочено и ще разбереш, че не се звъни.

А н и. Звъни се! /Бавно, спокойно./ И то особено… По морзовата сигнализация.

Ч и к о. Измисляш, Ани, измисляш.

А н и. Звъни НЯКОЙ, който не звъни за ПЪРВИ ПЪТ.

Ч и к о. /наивно/. И кой ли може да бъде?

А н и. Позволяваш ли?

Ч и к о. Какво?

А н и. Да отворя.

Ч и к о. Щом настояваш… Позволяваш ли да се отдалеча?

Тръгва към кухнята.

А н и. /изненадано/. А аз?

Ч и к о. Трябва да се справиш сама.

А н и. Ще успея ли?

Ч и к о. Там е работата.

Чико излиза.

Ани изчезва към изхода.

Ани се връща придружена от Славка.

С л а в к а /вглежда се в Ани/. Къде е Чико?

А н и /разглежда Славка/. Знаете ли колко сте хубава?

С л а в к а. А вие? /Усмихва се./ Извинете, казах го глупаво. Вие сте новата, нали?

А н и. Дойдох да ви сменя.

З а т ъ м н е н и е.

В Т О Р А  Ч А С Т

Същата обстановка.

Ани и Славка.

А н и. Съблечете се, де.

С л а в к а. Не. /Усмихва се./ Тук съм се събличала достатъчно.

А н и. Тогава седнете.

С л а в к а /сяда/. А вие откога сте тук?

А н и. Ако ви кажа, ще пукнете от смях – няма и час.

С л а в к а. Защо, това е достатъчно.

А н и. Той продава жираф. Дойдох да го нарисувам за илюстрация на детска книжка.

С л а в к а. Трябва да ви осведомя, че не продава никакъв жираф… Нима не сте разбрали?… Чико продава всичко. Дори замъци.

А н и. Туй, което чувам е любопитно. От друга страна пък е и жалко. Ще помисли, че съм се вмъкнала в мансардата заради парите му.

С л а в к а /усмихната/. Ами, на него не му липсва самочувствие.

А н и. Повярвайте ми: дойдох, видях го и останах. Според мен този човек е абсолютен.

С л а в к а. Вие сте абсолютна.

А н и. Вече съм нищо, аз съм един влюбен парцал… Ама какво нещо сме жените, а? Не търпим празно пространство.

С л а в к а. Страшни сме,

А н и. Наврем се някъде и не мислим да излизаме.

С л а в к а /весело/. Хващаме се уж да оперем нещо…

А н и. …да почистим…

С л а в к а …да изгладим риза…

А н и. И така нататък.

С л а в к а. Изглежда, това е вродено в жената.

А н и. В истинската жена!

С л а в к а. Защото няма мъже.

А н и. Да бе, къде изчезнаха мъжете. Няма война, а мъжете се губят някъде… О, мъже много, но де ги интересните?

С л а в к а. /поглежда кафеза/. Петрико, знам какво мислиш.

П е т р и к о. Ти за какво се домъкна пак?

С л а в к а /на Ани/. Не му обръщайте внимание.

А н и. Така и правя… Защо се нарича Чико?

С л а в к а. Питай, че да ти кажа!

А н и. Хубаво име, подхожда му.

С л а в к а. Голям будала. /Оглежда я./ Дрехата ви стои добре.

А н и. На мен всичко ми стои добре.

С л а в к а. Имате ли удобен баща?

А н и. Не мога да се оплача. Гледа си науките и ме оставя да си живея живота… На мен този Чико ми се нрави, особено с тези продажби на жирафи. Като прочетох, казах си: Я да го видя този търговец на жирафи как изглежда. Хем ще нарисувам жирафа от натура.

С л а в к а. Чико не продава никакъв жираф.

А н и. Имате неразгадаеми очи.

С л а в к а. Ако днес твърди, че търгува с жирафи, утре като нищо може да ни уверява, че ги лови.

А н и. И сте хубава, да ви кажа. Красотата ви е леко старомодна, но вечна. Имам усещането, че ще остареете трудно. Гледам ви и не мога да ви се нагледам. Чико губи много с вашето бягство. Но и вие, струва ми се, оглупявате. Къде ходите? Защо не седите до него?

С л а в к а. Невъзможно.

А н и. Такъв мъж изпуща ли се?

С л а в к а. Отначало се бях закопчала за него, беше ми жизнено необходим, не можех да дишам в негово отсъствие, но с течение на времето започнах да бягам.

А н и. Това не биваше да правите.

С л а в к а. Чико е скучен човек. Понякога може да свири по цял ден на тромпет. Миналата година, на трети октомври, надува инструмента точно четиринайсет часа, само с едно прекъсване.

А н и. Да ви целуне.

С л а в к а. Да ме пита не ме ли отегчава.

А н и. На такъв аз му грабвам тромпета от ръцете и му го счупвам в главата.

С л а в к а. Разбрахте ли защо бягам?

А н и. Тогава защо се върнахте?

С л а в к а. Затъжих се за него. Стана ми скучно без него. Мине ли известно време, усещам че ми липсва и тръгвам. Всеки път, кача ли се тук, заричам се да остана завинаги, но побягвам отново. Има дни, работи като вол. Хубави дни са тогава. Помагам му. Но отнесем ли превода в издателството, веднага започва да търгува.

А н и. Добре де, откъде ги взима тия замъци, жирафи…

С л а в к а. Един ден, както си стояхме загледани в нищото…

А н и. Защо гледате в нищото? Защо не се любите?

С л а в к а /весело и сякаш отегчено/. Вие как се казвахте?

А н и. Викат ми Ани, съкратено от АННА.

С л а в к а. Анна, знаете ли колко кушетки сме потрошили? Наоколо не остана здрава кушетка за цяр. Но, веднъж, както се бяше загледали в НИЩОТО, Чико внезапно извика: Така не може! Мухлясвам! Трябва да се заловя с нещо!…Чакай бе, човек, превеждаш от английски, от испански, редакторите те търсят… Не, вика, нещо почтено, някаква особена социална авантюра ми е нужна. Самотата ме ръфа, скучая, затова ще играя. Така започна търговията. Измисля обяви, интригува апетита на хората. Прииждат клиенти. Телефон нямаме. Пълзят към седемнайстия етаж. Много от тях – от провинцията. Сърцето му не трепва да ги съжали. Не, чака ги. Пазари се, продава на ужким, те го молят да намали цената, часове се пазарят, понякога – ха, да се сбият. От срам не знам къде да се крия.

А н и. Що да се криете, що не участвате?

С л а в к а. Вие бихте ли участвали?

А н и. Обичахте ли го?

С л а в к а. И сега го обичам.

А н и /замечтано/. Аз бих участвала.

С л а в к а. Като ви гледам и на мен така ми се струва.

А н и. Добре де, купуваха ли?

С л а в к а. Боже мой, на кого говоря всичко туй? Чико си нзржжяшшжаонзс лрави шоу, инсценира.

А н и. И за тези шеги си плаща обявите?

С л а в к а. Ми, да!

А н и. Голям кеф!

С л а в к а. Колкото по-големи мошеници са клиентите, толкоз по-голям е кефът му.

А н и. Чуден!… Вие наистина ли не си го искате обратно?

С л а в к а. Уж затуй съм дошла. Исках лично да се уверя как от търговец, ще се превърне в ЛОВЕЦ, на жирафи. Така ще разправя, ще видите.

А н и. Какво да правим тогава… Да си вървя ли?

С л а в  к а. Чакайте де, защо се разбързахте, може да поизмислим нещо.

А н и. След като поразговаряхме, а като ви гледам и колко сте хубава, смятам, че нямам работа в тази мансарда.

С л а в к а. Кво ще кажете да го запитаме?

А н и. Как да го запитаме?

С л а в к а. Може да избере вас.

А н и. Не съм съгласна.

С л а в к а /към кухнята, поривисто/. Чико!

Пауза.

А н и. Излизам.

С л а в к а. Чико, чуваш ли?

Чико влиза.

Ч и к о. О, Славке!

С л а в к а. Помогни малко, виждаш как се мъчим, не можем да намерим решение. Не чакай всичко наготово!

Чико. Е това не харесвам у тебе, все да ме жегнеш, да ми се скараш.

А н и. Защо бе, Чико? Какво толкоз ти каза момичето?

Ч и к о. Ти мълчи, не се обаждай, още си нова.

А н и. Не така, не така, ти направо ме дисквалифицираш.

С л а в к а. Браво, Ани! /Към Чико./ У теб няма ли поне мъничко кавалерско чувство?

Ч и к о. Добре де, какво искате?

С л а в к а. Не виждаш ли?

Ч и к о. Нищо не виждам.

С л а в к а. Не разбра ли?

Ч и к о. Не.

С л а в к а. Толкоз ли не усещаш, че вече сме две?

Ч и к о. Е?

С л а в к а. Е?

Ч и к о. Какво като сте две?

С л а в к а. Едната?

Ч и к о. Едната?

С л а в к а. Глупако, едната трябва да си отиде.

Ч и к о /изненадано/. Защо?

С л а в к а /безпомощно/. Гледай го.

А н и /тъй като са се обърнали към нея/. Чико, избирай! Това съм аз, това е тя, така че – трябва да си отида.

С л а в к а. Ани, момент… Чико, решавай.

Чико е съкрушен, едва не кърши ръце от отчаяние.

Ч и к о. Славке, обикнах я, влюбих се. Нямаш си представа какъв човек.

С л а в к а. Така те искам. Откровен. Направо!… Само да си взема чехлите.

Ч и к о. Чакай. Исках да ти обясня защо трябва да остане и тя.

Д в е т е. Какво?

Ч и к о. Оставате и двете.

Малка безмълвна сценка от погледи и неволни потрепвания.

Славка се готви да каже нещо, но сякаш не може.

Ани отваря уста, но я затваря.

Звъни се. Пак. И пак.

Славка излиза и се връща придружена от Хикс.

X и кс. Добър ден.

Ч и к о. Здравейте. Чакам ви. /Към дамите./ Ще си живеете тук и ще ме чакате двайсет и пет години. Тръгваме ли?

Хикс /прави няколко крачки, поглежда една от книгите на бюрото, връща се при групата/. Мисля, че имахме и друг вариант.

Ч и к о. Предпочитам да лежа.

Хикс е изненадан.

Х и к с. Добре, петдесет.

А н и. Какво петдесет?

С л а в к а. Тук се работи само с долари.

Ч и к о /отсича/. Ще лежа.

X и к с. Предпочитате нечистоплътните брадясали типове пред тия дами от слонова кост?

Ч и к о. Аз съм перверзен тип.

X и к с. Тогава да ви водя… Но вие все още ли нямате нещо човешко за пиене?

Ч и к о. Сироп.

X и к с. Продадохте ли жирафа?

Ч и к о. Утре. Купува го един майстор на илюзиите.

X и к с. А локомотива?

Ч и к о. Чакам всеки момент клиентите. Вие пък отде знаете за тази сделка?

X и к с. Такива финансови удари, а да не ги полеем!

Ч и к о. Добре, ще изтичам до магазина.

X и к с. Нещо не ми е ясно. Вас наистина ли ви снабдяват с жирафите или си ги ловите сам?

Ч и к о. Сам, разбира се, принуден съм да си ги ловя с тия две ръце, а това ми отнема време, Африка, туй-онуй.

Х и к с. Значи, не сте търговец, а ловец.

С л а в к а. Ани, какво ти казах?

Ч и к о. Ловя ги призори. Цяла нощ са пасли, натежали, метнеш им примката, потичат малко, въжето се опъне, звярът разбира, че се е случило лошото, спира се, погледне те в очите и сякаш го чуваш да шепти: Защо бе, господине, защо? Не можем ли да си живеем без да се ловим. Обяснявам му, че това са железните закони на бизнеса и ме разбира. Звярът също разбира от икономика. /Към дамите./ Господинът ме пандизи за неплатени данъци.

С л а в к а. И с право. Откакто се знаем, не си внесъл нито лев.

Ч и к о. Добре, ама двайсет и пет години. Разбирате ли какво става с вашия Чико? Господин следовател, отивам за водка. Страхотно ми се припи. И ония ще се изтърсят!… Ле-ле, какви ги забърках! …“Смирнов“ ли да бъде?

X и к с. Казах вече – аз.

Ч и к о. Защо вие?

X и к с. Защото съм с кола.

С л а в к а. Тъкмо да ви използвам, да си взема пижамата.

Ч и к о. Славче, безсмислено, отвеждат ме.

С л а в к а. Боже мой, ще живеем тук с Ани и ще те чакаме. Господине?…

X и к с /многозначително, строго/. Чико!

Ч и к о. Няма да мръдна от тук.

Хикс и Славка излизат.

А н и. Господинът ми взима акъла.

Ч и к о. Ченге.

А н и. Малко ченге, малко интерпол, малко самотност… Но не си въобразявай, че идва за теб.

Ч и к о. А за леля ми ли? Знаеш ли, че откакто съм в бизнеса, не съм си плащал данъците?

Чико сваля едната си обувка.

Ани сваля едната си обувка.

А н и. Нещо ми подсказва, че не идва за теб.

Ч и к о. Говориш глупости.

Чико сваля втората си обувка.

А н и. Мисля, че скоро ще разберем. /Събува втората обувка./ Нещо ми подсказва, че господинът не се цели в теб. Насочил се е към по-едра риба.

Ани смъква пуловера си.

Ч и к о. /смъква якето си/. По-едра от мен?

Кой какво смъква от себе си не е важно, важното е разговорът и събличането да се развиват плавно, красиво.

А н и. Чико, ти май се смяташ за величие.

Събличане.

Ч и к о. Вярно е. Знаеш ли, понякога ми се струва, че съм нещо като събитие.

Събличане.

Ч и к о. Жалко, че няма да го разбереш.

А н и. Славка е много сладко същество.

Събличане.

Ч и к о. В такъв момент не ми говори за Славка.

А н и /останала е по сутиен/. Не ми се вярва, че няма да те има цели двайсет и пет години.

Съблечен до кръста Чико я оглежда.

Ч и к о. Имаш хубави гърди. /Започва да сваля панталона си./ Ще ми бъдеш ли вярна? /По гащета./ Двайсет и пет години!

А н и /по комбинезон/. Сигурно ще те помилват, не вярвам да лежиш повече от двайсет и четири.

Ч и к о. Бедрата ти са чудесни.

А н и. Всичко ми е чудесно.

Ч и к о. Сигурно затуй съм се влюбил.

А н и. Ти се влюби в душата ми.

Ч и к о /понечва да смъкне гащетата си/. За първи път ми се случва.

А н и /понечва да смъкне комбинезона си/. Какво има зад завесата?

Ч и к о. Тераса.

А н и. Дръпни завесата, обичам светлината.

Ч и к о. Да не безпокоим жирафа.

А н и. На терасата ли го държиш?

Ч и к о. Кьде другаде?

А н и. Тялото ти е хубаво.

Ч и к о. В пандиза ме очакват неприятности.

А н и. Що не си платиш данъците?

Ч и к о. Няколко милиона.

А н и. Бутнеш ли му петдесет хиляди, ще те остави на мира.

Ч и к о. Това е безнравствено.

А н и. С манафите в затвора ще ти бъде много нравствено.

Ч и к о. Човек свиква със всичко.

А н и. А така.

Ч и к о. Правя хумор бе, Ани, не разбираш ли? Влюбих се и се старая да ти се харесам.

Ани полага ръка на рамото му, погалва го.

Чико я притиска до себе си.

Ч и к о. Животът е хубаво нещо.

Целуват се страстно.

А н и. Кирливи философи твърдят обратното.

Ч и к о. Няма нищо по-чудесно от живота!

Чико придърпва тромпета.

А н и /удивено/. Какво правиш?

Ч и к о. Съпротивлявам се.

А н и. Моментът не е за съпротива.

Ч и к о. В такива моменти се мразя, презирам се, ще ми се да зейне земята, да ме глътне с цялата мръсотия на помислите. Дивакът у мен крещи, че след жаждата за живот, най-много залагам на секса.

А н и. Не бива така.

Ч и к о. И туй влюбване по никое време. Откъде дойде бе, човек? Къде си се крила досега? И какво ще правя нататък, какво ще стане с правото ми да съм свободен?

А н и. Сексът и жените са варварщини.

Ч и к о. Я вземи, че надуй тромпета!

Чико засвирва сладко, нежно.

Ани изслушва въведението, след което запява:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма ала корабът лети.

Как така – иди го разбери.

Двамата едновременно:

Розови крила

носят ме към теб.

Розови платна

веят се над мен.

Боже, колко хубав е света!

Чико /пее/.

Аз летя със твоите крила.

Ани /пее/ :

Ти летиш със моите крила.

Двамата /пеят/:

Ний летим със нашите крила.

Май че туй е вече любовта.

Краят на песента.

А н и. Чико, що не отидем да се налюбим на терасата? /Пауза./ Под небето. /Чико продължава да мълчи./ С поглед към планината.

Ч и к о /ядосано/. Казах ти! /Спокойно./ Там е Жо.

А н и. Не съм се любила пред жираф.

Ч и к о /троснато/. Добре! С теб не се излиза на глава!

А н и. Кушетка има ли?

Ч и к о. В тоя дом кушетки има навсякъде!…

Запътват се към терасата.

Звънецът.

Звъненето ги сепва. Хващат се за ръце. Чакат напрегнато. Звъни се отново. Чакат. Отново се звъни.

А н и. Славка има ли ключ?

Ч и к о. В такива моменти, прекъснат ли ме – убивам човека. Има, разбира се. Но за нея е рано, живее на двайсет километра оттук.

Млъкват, чакат. Уви, звъни се отново.

Чико нахлузва панталона си. Звъни се безапелационно, а това накарва и Ани да облече полата си.

Вече се звъни без прекъсване.

Ч и к о. Мама му стара, знам точно кой е и съм вбесен!

А н и. Изгони ги.

Ч и к о. Ще ги смачкам!

Излиза да отвори.

Нахлуват Пешев и Гинева.

Ани се облича спокойно.

Новодошлите се стъписват.

Г и н е в а /овладява се първа/. Сега не му е времето, госпожа, сега трябва да ковем желязото.

П е ш е в. Пред нея може ли да се говори?

Ч и к о /все още ядосан/. Не знам! Питайте я!

Г и н е в а /меко/. Изковем ли желязото, госпожо, ще правим каквото ни скимне. Всички тия работи и други работи, но сега трябва да се кове.

Ани се облича спокойно, което означава бавно.

Ч и к о /започва играта/. Ани, не може ли по-бързичко?

Ани мълчаливо продължава в същото темпо.

Гостите се споглеждат, нервничат.

Чико. Чу ли кво ти казах?

А н и /вяло/. Чух,

Ч и к о. Тогава защо мълчиш?

А н и. Нали решихме да ги ядосваме?

Гостите са шокирани.

Ч и к о. Кога сме решили?

А н и. Чико, ти сам каза, че тия двамата…

Ч и к о. Кога, Ани? Кои двамата?

А н и. Дето коват желязото.

Суровата суровина от която са изградени Пешев и Гинева, май се готви най-сетне да се усмихне, но продавачът не смята да се шегува.

Ч и к о. /извън себе си от яд/. Не можеш ли поне мъничко да пазиш тайни! Има неща, които не бива…

А н и /сопва се/. Няма такива неща! /Пауза. Дооблича се./ На мен, каквото ми е в ума, това ми е на езика.

Ч и к о. Точно такива не искам в къщата си.

А н и. Тогава да си вървя.

Ани тръгва към изхода с блузка в ръка.

Купувачите си отдъхват.

Ч и к о. Ани!

Ани се отдалечава.

Ч и к о. Спри се! /Никой не го чува./ Моля те.

П е ш е в. Госпожата иска да се поразходи.

Ч и к о /изтичва пред Ани/. Ти няма да направиш това!

А н и. Махни се от пътя ми!

Ч и к о /пада на колене и обгръща краката й/. ‘Обичам те! Прости ми! /Ани прави усилие да се освободи./ Без теб не мога да дишам!

Ани. Пусни, ти казах!

Чико /целува краката ѝ/. Без теб съм нищо, бездомно куче… мишка, плъх… муха! /Целува коленете ѝ./

А н и. Не целувай там!

Ч и к о /извръща глава/. Къде?

Ани. Коленете са най-чувствителната ми зона. /Чико нанася лудешки целувки./ Казах не!… Ти си звяр!… Чико, моля те!… Ще съжаляваш!

Ани се отпуска, пада на пода, Чико се хвърля хищно върху нея, Пешев и Гинева скачат върху Чико, стараят се да го хванат, да го изтеглят нагоре и назад, по едно време усилията им се увенчават с успех, но Чико се отскубва, полита върху Ани, нов опит на купувачите, борба, купувачите се оказват по-силни, изтеглят го, държат го здраво, продавачът напразно рита и напъва.

А н и /надига се бавно от пода/. Попречихте да се роди дете. Детеубийци.

П е ш е в. Мадам, спокойно.

Г и н е в а. Има време за всичко. После ще раждаме.

Ч и к о. Гинева, вие сте много силна.

П е ш е в. Гинева е камък!… Чико, успокоихте ли се?

Ч и к о. Би трябвало. Съвсем забравих, че вършим работа. Ани, ти пречиш на работата, убиваш бизнеса ми. С тези клиенти ни предстои велико дело. Желязото се кове докато е горещо.

А н и. Тогава защо ме целуна по коленете.

Ч и к о. Несъзнателно.

А н и. Несъзнателно. Много добре знаеш… Господа, извинявам ви се. Забравих какво ни предстои.

Ч и к о. Пешев, Гинева, започвайте.

П е ш е в. Преди това обаче, нали трябва… Как да се изразя по-правилно, че да не обидя мадам… Госпожата не може ли да мине за малко в другата стая?

Ч и к о. Тя не ми е жена. /Усмихва се./ Ние сме нещо подобно на вас. Засега ни свързва само любовта.

Г и н е в а. Това разбираме, но все пак…

Ч и к о. С нея нямаме тайни. Познаваме се вече повече от час, така, че… Спокойно, господа, започваме.

П е ш е в. Преди малко тя самата заяви, че не може да пази тайни.

А н и. Ще опитам.

Ч и к о. Чухте ли? Пешев, нека докараме великото дело докрай.

Г и н е в а. Но тук не виждам логика, здравият смисъл изключва да се захващаме с конспирация при наличието на подобни характери между нас.

А н и. Гинева, вие от шега не разбирате ли, чувство за хумор нямате ли?

Г и н е в а. Ние с Пешев никога не сме се шегували, не разбираме от шеги и чувство за хумор нямаме. Нашата цел е да подкараме локомотива, да го предадем в ръцете на холандеца, да вземем парите и да заживеем достойно.

П е ш е в. Като всички честни хора по света.

Г и н е в а /доброжелателно/. А и вие.

Ч и к о. Аз не мога, Пешев, бизнесът не ми позволява да живея като честен човек.

А н и /рязко/. Чико! Какви ги мелиш сега? Това, доколкото подразбрах, са големи пари. Като ги пипнем можем да се откажем от бизнеса. Ще купим къща в Калифорния.

Ч. и к о. Не мога, Ани! На мен бизнесът и измамата са в кръвта ми. Не измамя ли някого, нощем не ме хваща сън.

Пешев и Гинева поглеждат вече с надежда към Ани.

А н и. Ще си купим лодка, ще ловим риба. Аз на теб няма да ти позволя да живееш нечестно. Моите деца няма да понесат битието на един престъпен баща.

Пешев и Гинева са обсебени от категоричността на Ани.

П е ш е в /леко се е поддал/. Мадам, започвате да ми харесвате!

А н и. Не е въпроса до харесването, а до бъдещето на децата.

Г и н е в а. Видяхте ли, че логиката е важно нещо?

Ч и к о /отчаяно към Ани/. Не можеш да искаш подобно нещо от мен. Чакат ме сума неразпродадени неща.

А н и. А деца ще искаш ли?

Ч и к о. Обещала си ми ги.

А н и. Къде тогава отива логиката?

Ч и к о. Но за какво ми е логиката ти? Кой говори за логика?

А н и. Тя говори за логика.

Г и н е в а. АЗ говоря за логика! Здравият смисъл изсква вие да сложите край на престъпния си живот.

Ч и к о. Чак престъпен.

Г и н е в а. Мошенически… Помислете за децата си.

Ч и к о. Ани, видя ли как обърка нещата?… Пешев, започваме. Ани, иди в кухнята.

П е ш е в. Не!

Г и н е в а. Мястото ѝ е тук!

Ч и к о. Ще полудея! Какво искате?

П е ш е в. Да тръгваме.

Ч и к о. Искате да го видите?

П е ш е в. Така решихме. Сам предложихте да ни водите.

Гинева. Още сега.

Ч и к о. Наистина трябва да побързаме. Слънцето залязва. Искам да видите стоката на светло. Аз на тъмно не продавам.

П е ш е в. И ние на тъмно не купуваме.

Г и н е в а. Представете си, господин Чико. Печелите триста хиляди.

Ч и к о. Искам да знам повече за холандския милионер.

Г и н е в а. Но защо ви трябва? Ние също не знаем много, името му е Ван Норден.

П е ш е в. За вас, като продавач, по-добре е да знаете нещо за господин Хортинген. Господин Хортинген е лицето, което ще ви плати.

Г и н е в а. Оглавява локомотивния парк на милионера. Вие сте този, който ще получи парите си преди всички нас.

П е ш е в. Щом видим машината, ще телефонираме на господин Хортинген, той ще долети, на свой ред също ще види машината и ще ви плати.

Ч и к о. Това исках да знам. През цялото време говорехте за разплащане в Амстердам. Аз нямам работа в Амстердем. Искам да продам и да получа парите си тук.

П е ш е в /усмихва се/. Затова ще пристигне господин Хортинген, да ви плати.

Г и н е в а. Той ще раздава и подкупите по гарите.

Ч и к о. Ще пътува с вас?

П е ш е в. Иначе как.

Г и н е в а. Друго искате ли да знаете?

Ч и к о. Искам да знам много неща, а и вие да знаете. Първо – документация ще завъждаме ли?

П е ш е в. Само подписа ви, че сте получили сумата.

Ч и к о. Мога да дам документ на господин Хортинген, че му продавам локомотива като старо желязо, за сумата четири хиляди и сто лева.

П е ш е в. Мисля, че ще бъде достатъчно.

Ч и к о. И да мислите и да не мислите – това е. Купил съм го като желязо, продавам го като желязо. Вие ще му мислите за митницата.

П е ш е в. Господин Хортинген е напълнил джоба си с документи.

Г и н е в . Всичките са зелени.

Ч и к о. Ани, имаш ли някакви възражения дотук?

А н и. Не, Чико. Клиентите играят чисто. Само при теб нещо не ми е ясно.

Ч и к о. Защо, какво имаш предвид?

А н и. Да не прекъсваме преговорите.

Ч и к о. И така, за моя локомотив холандецът ще заплати два милиона. Аз ще получа триста хиляди… Ани, ти какво имаш предвид?

А н и. Понеже настояваш, ще ти кажа. Господин Хортинген ще ти плати, нашите клиенти и господин Хортинген ще се качат на локомотива и ще потеглят, да речем – минат границата на зелено…

Г и н е в а. Не на зелено, а СЪС зелено.

А н и. СЪС зелено. Добре. Но каква е гаранцията, че някъде по пътя машината няма да изгърми.

Ч и к о. Как да изгърми?

А н и. Да се повреди.

Ч и к о. Това вече си е техен проблем.

П е ш е в. Това е наш проблем, наистина. За нас е важно машината да е в движение.

Ч и к о /на Ани/. Това удовлетворява ли те?

А н и. Напълно.

П е ш е в. Тръгваме ли?

Ч и к о. Тръгваме.

Г и н е в а. Господин Чико, бяхте започнали някаква тема?

Ч и к о. Да, но не е толкоз важна. Исках да си представа нагледно картината как холандецът брои два милиона за покупката, а купувачът получава триста хиляди. Според вас, господин Пешев, важно ли е?

П е ш е в. В една сделка всичко е важно, господин Чико, важно е и обстоятелството, че не става дума за някакъв си холандец, а за милионера, всъщност милиардер, господин Ван Норден…

Ч и к о. Искрено се. извинявам.

Г и н е в а. Но да се спрем малко по-обширно на картината как господин Ван Норден брои два милиона за машината, а господин Чико получава само триста хиляди.

П е ш е в. Нека аз!…

Г и н е в а /авторитетно/. Не, АЗ ще изясня. /спокойно./ Имате ли карта на континента Европа?

Ч и к о. Момент.

Чико донася огромна карта, развива я и я закача пред библиотеката…

Г и н е в а /сякаш са вживява в ролята на лектор/. Това тук София ли е? /сочи./

Ч и к о /светкавично тиква в ръката й молив/. София.

Г и н е в а. Да намерим Амстердам. /Сочи./ Ето го Амстердам. Вижте сега нагледно къде е София, къде е Амстердам.

Ч и к о. Чуя ли АМСТЕРДАМ, все ми идва наум един от най-смешните вицове за медицинската сестра, за АДАМ и за АМСТЕРДАМ.

Г и н е в а /сериозно/. Смехът после, ще се смеем после, сега действаме.

А н и. Чико, кажи да чуя вица.

Ч и к о. Сега работим, Ани.

Г и н е в а. Виждате ли какво огромно нещо лежи между двата града? Почти необятност. Планини, равнини, гори, поля, реки, градове, пътища и жепе-линии, гаммящ стълпотворение от жепе-линии. Гледайте сега добре. Господин Чико се намира тук. /Сочи София./ А господин Ван Норден – тук. /Сочи Амстердам./ Ако  господин Чико и локомотивът му можеха по магически начин да се озоват ТУК…

П е ш е в. Амстердам!

Г и н е в а. Тогава картинката щеше да бъде друга: Господин Ван Норден щеше да брои два милиона, а господин Чико щеше да поставя в джоба си не триста хиляди, а милион и четиристотин хиляди! Но тъй като…

Ч и к о. Другите шестотин хиляди?

П е ш е в. Другите за нас.

Ч и к о. Кои?

П е ш е в. За мен и за госпожа Гинева. Всичко друго е подкупи за митничари, гарови чиновници, интерполови шефове. И понеже не сме в Амстердам…

А н и. Чико, какъв е вица за Амстердам?

Ч и к о. Сега работим.

Г и н е в а. Мисля, че бяхме достатъчно ясни.

Ч и к о. Разбира се.

Г и н е в а. Тръгваме.

Ч и к о /загледан в картата/. И само заради тази жалка подробност – огромното разстояние, Ани, двамата с теб губим толкоз хиляди долари. /Облича якето си./ Да се пукнеш от яд.

А н и. Ти какво искаш, повече ли?

Ч и к о. Не, но просто да се. пукнеш от яд.

А н и. Малко ли ти са?

Ч и к о. Не са, но като си представиш,.. Ако не живеехме в тая шибана София.

А н и. Само не казвай АМСТЕРДАМ.

Ч и к о. Ани, вицът е мръсен и не е за неженени момичета.. Пешев, Гинева, тръгваме ли?… Какво гледате?

П е ш е в. Тя, види ли карта, очите ѝ все в Ривиерата.

Г и н е в а. Мечтата ми.

Ч и к о. Предпочитате там?

Г и н е в а. До края на живота си… Пешев го привличат Бахамските острови, но аз съм за Стария континент, Франция. Господин Чико, да смятаме ли, че се приближжавам към мечтата си?

Ч и к о. Резервиран съм към Ривиерата, мадам, мен тази част на света ме отблъсква.

Г и н е в а /закачливо/. Сърцето ви е студено, господин Чико.

А н и. Кажете му го и вие, госпожо… Да побързаме.

Ч и к о. Стоп! /Всички са неподвижни, с погледи към него./ Защо шестотин хиляди?

П е ш е в. Защото сме двама, рискуваме двама, а вие сте сам и не рискувате.

Г и н е в а. Да ви кажа ли под секрет?…

П е ш е в. Гинева!

Г и н е в а. Нека го знаят! Защо?… Имаме сведения, че Интерпол е проявил любопитство към нас.

Ч и к о. А към мен?

Пешев и Гинева се смеят.

П е ш е в. Има ли за какво?

Г и н е в а. Ние три месеца работим по нашия план. Напълнихме ефира с телефони и факсове.

П е ш е в. Някъде са ни засекли.

Ч и к о. Тогава и аз съм вътре.

Г и н е в а. Не ставайте смешен. Ние с Интерпола имаме и стари сметки.

Ч и к о. Момент, вие да не сте от престъпния свят.

П е ш е в. Де да знаем какво мислят за нас там.

Ч и к о. Това си е ваша работа. Локомотивът е мой, мога да го продавам, мога и да не го продавам. Виждате обявата, идвате, питате продавам ли, казвам че продавам, питате колко, взимам ви парите и край.

Г и н е в а. Точно така!

Ч и к о. Продавам, купувате!… Но защо шестстотин. Ани, ти можеш ли да ми обясниш защо шестстотин?

А н и. Глупако, те са двама!

Ч и к о. /замислено/. Двама.

П е ш е в. Госпожица Ана, макар и ваша близка, а не наша, разсъждава трезво.

Г и н е в а. Безпристрастен съдник.

Ч и к о. Добре, Ани – двама са, а ние с теб не сме ли двама?

Пешев и Гинева го поглеждат изумено, след туй обръщат глави към Ани.

А н и. Чико, Чикоо, къде ме хвърляш. Какво съм аз? Една случайност в живота ти.

Ч и к о. Как случайност.

А н и. Днес съм тук, утре ме няма. Сапунен мехур, прашинка довеяна върху ухото ти. /Чико спонтанно опипва ухото си./ Прищявка на всекидневието и страстта ти. Микроб, вирус.

Ч и к о. Ти?

А н и. Да вървим, закъсняваме.

Ч и к о. Ти каза ли ми на мен, че ме обичаш?

А н и. И да съм казала, знаеш ли на колко други съм казала? Ти все така ли вярваш на жените?

Ч и к о /гръмнат/. Ани, всичко туй сериозно ли… или се шегуваш? Какво, гавриш ли се? Не те ли е срам?… Чакай, чакай, господин Пешев, защо на мен само триста хиляди?

П е ш е в. Мисля, че бях ясен – това е луда цена за стар, захвърлен в глуха линия локомотив.

Г и н е в а. Господин Чико, машината е стара вещ, не служи никому, никой не се нуждае от нея. Лежи някъде си, ръждясва. Когото и да питате ще ви отговори, че триста хиляди е достойна сума за…

Ч и к о. А господин Норден защо дава два милиона? /Тишина./ Може би господин Ван Норден е будала?

Г и н е в а /засегната/. Не е будала, а милионер!

Ч и к о. Все пак, излиза, че един от двама ни е будала и този будала съм аз.

Тишина. Пауза.

А н и. Тук може би си прав.

П е ш е в. Не е прав, госпожице Ани.

А н и. Казах „може би“… Но като си помисли човек, колкото и глупаво да е…

Ч и к о. Ани, ти мен обичаш ли ме или не ме обичаш?

А н и. Чакай, не пречи? /На купувачите./ Колкото и глупаво да е да се помисли, че Чико е будала, все пак не бива да му подхвърляте някакви си триста хиляди долара и да смятате, че сте го минали. Боже мой, какво ми трябваше да се обаждам, аз съм неутрален, външен човек… Чико, оправяй се сам.

Ч и к о. Ти мен обичаш ли ме или не ме обичаш?

Г и н е в а. Деца, защо си играете на любов в такива моменти? Дошли сме да правим сделка. Всичко свеждаме до едно: продавате локомотив, купаваме локомотив. Даваме триста хиляди. А вие в това време: обичаш ли ме, не ме ли обичаш!…

Ч и к о. В моя живот любовта е по-важна от парите.

П е ш е в. Не говорим за пари, а за бизнес.

Ч и к о. Е, бизнесът го поставям над любовта. Но тази тук защо преди малко ми каза, че ме обича, а сега не ме обича. Искам да го заяви пред свидетели, обича ли ме или не ме обича!

Пашев и Гинева дават да се разбере, че се дразнят.

Г и н е в а /кипва/. Ани, кажете му, че го обичате!

А н и. Е, как – като не го обичам. Госпожо Гинева, тия работи, знаете, не се решават така лесно, ще, например, за колко време се влюбихте в господин Пешев.

П е ш е в /извиква/. Отново любов! Не сме се събрали да говорим за любов! Любовта е фина материя, интимност, това е сюжет за двама.

Ч и к о. Двама сте, това го признавам, но защо пък шестотин хиляди? А аз, какво като съм сам?

Г и н е в а. Господин Чико, вие продавате локомотив, ние ви предлагаме триста хиляди, защо го усукваме?

Ч и к о. За да потърсим друга база. Но, моля ви, премахнете тенденциозни нотки от разговора ни. Стар локомотив, ръждясал локомотив, ненужен и тъй нататък. Това не е разговор. Първо – продавам го защото е стар. Ако беше нов нито щях да ви го предлагам, нито щяхте да го купувате. Така ли е?

П е ш е в /вяло/. Така е.

Ч и к о. Прав ли съм?

П е ш е в /гласът му сивее/. Прекалено.

Ч и к о. Господин Пешев, впечатлихте ме с някои изрази – любовта е фина материя, интимност, сюжет за двама. Ако сте интелектуалец, предупредете да знаем, да се мобилизираме и ние за подобен разговор. Както виждате, аз съм прагматик. Вечер мога да говоря и по-спокойно, ала денем се пазаря. Обичам да се пазаря, обожавам надлъгването.

Г и н е в а /и тя минава в сива гама/. Господине, какъв пазарлък, когато ви се изсипват цели триста хиляди долара?

Ч и к о. Всъщност, мадам, какво искате да ни внушите с вашите триста хиляди? Какво са триста хиляди?… Защо ме гледате тъй? Знаете ли, че държавата ме гони за два милиона? Финансовите копои ми подрънкват белезници?

П е ш е в. /подсвирква/. Два милиона?

Г и н е в а. Данъци?… Вие?

Пешев и Гинева се споглеждат, а след туй, естествено, оглеждат и скромната обстановка.

П е ш е в. Два милиона за жирафи?… И то – долари?

Ч и к о. Жирафите настрана! Жирафите са ми хоби, доставят ми удоволствие, понеже ги ловя собственоръчно.

Г и н е в а /троснато/. Къде ги ловите?

Ч и к о /троснато/. Къде могат да се ловят жирафите! В Африка!

П е ш е в. Вие нас за какви ни взимате?

Ч и к о. Жирафи, замъци… Така че, не ме плашете с вашите триста хиляди.

А н и. Чико, момент! /Пронизва го с погледа си./ Ти продаваш, те ти предлагат триста хиляди. Какво искаш от хората? Защо се закучи?

Г и н е в а. Кажете му го и вие. Тъкмо беше потръгнало.

А н и. Преди малко спомена за някаква база. Ми, намерете я базата. Напираш за пазарлък. Добре, колко искаш?

Ч и к о. Според теб, колко да им взема?

А н и. Една прилична сума. Не обичам да изнудват хора пред очите ми. Поискаш ли повече от шестотин хиляди, ти не си нищо друго, освен мошеник.

Нов шок за Пешев и Гинева.

Ч и к о. Шестотин!?!

А н и. Да!

Ч и к о. Ани, ти да не си малко така? /Прави оня знак с ръка./ Шестотин! Че какво ми плащат с тия мизерни шестотин хиляди долара? Този локомотив аз го коландря вече десета година на гара Илиянци. /Ръцете пред устата./

Тишина.

А н и /нарушава тишината/. Чак ли си, че изплю местонахождението?

Петрико се смее с луди крясъци.

А н и. И папагалите ти се смеят.

Пешев /нервно/. Продължаваме.

Г и н е в а. Но не на тази база. Ние с Пешев сме хора, които мразим шегите, животът е сериозно нещо и трябва да се живее сериозно. Наоколо гъмжи от нещастия и нещастни хора. Тяхното страдание ни задължава.

А н и /възхитено/. Велика сте!

Г и н е в а /колебае се дали да изкрещи или да не изкрещи/ И така, ние сме двама /показва два пръста/ и ни се полагат шестотин хиляди, а вие сте един /показва пръст/ и следва…

Ч и к о. Мразя да ми показват пръст.

А н и. Чико, опомни се! /

Ч и к о. Показват ми пръст.

А н и. Ще ти показват. Всичко могат да ти показват. Те са клиенти и могат да ти показват каквото си щат.

Г и н е в а. А вие, госпожице, не мислете че се включвате винаги сполучливо.

П е ш е в. Тя ме дразни!

Ч и к о. И мен!

Г и н е в а /преодолява напрежението в себе си/. Вече сме пратили факс и е необходимо да приключим с пазарлъка. Като забравим празните приказки, връщаме се на реалната база триста хиляди за вас, но тъй като обожавате пазарлъците, отсичаме – триста и четирийсет хиляди!

Ч и к о. Посоката по която тръгнахме ми харесва, почувства се освежителна струя в беседата ни. Тази струя, Гинева, вляхте вие. Друго си е, джанъм, човек да се пазари с дама. Изобщо, Гинева, как стана така, че в процеса на реториката вие неусетно се оказахте на челната линия в групата си?

П е ш е в. Такова ли е усещането ви?

Ч и к о. Но да побързаме, тъй като другото ми усещане пък, е че ни предстои много-много дълъг път, след тия триста и четирийсет хиляди.

Г и н е в а. Господин Чико, мислите ли че сме далече от споразумението? По-конкретно, ако началната точка е триста и четирийсет, можете ли да ни открехнете каква би се оказала вашата крайна цифра?

Ч и к о. Този пазарлък е балсам за душата ми.

Г и н е в а /остро/. Питах за офертата ви!

Ч и к о. Осемстотин!

Тишина, пауза.

Пешев се окашля.

Г и н е в а. Вие, естествено, преди малко се запознахте с изложението ни за рушветите – на Интерпол, на гаровите чиновници, митници и прочие.

П е ш е в /помага на Гинева/. Това са пари. Хората искат пари. Светът се е корумпирал. Вие все така ли стоите затворен в тази мансарда?

Ч и к о. Освен когато съм на сафари.

П е ш е в. Тогава едва ли сте усетили степента на световната корупдия.

Г и н е в а. Нейното съвършенство.

П е ш е в. Корупцията напуска пределите на престъплението и навлиза в особена естетическа зрелост. Освен това, цялото някогашно въоръжение на един джентълмен, за да бъде той винаги джентълмен, вече е на въоръжение у мошеника. Пример: вие и Ани, с чувството ви за хумор, страстта ви да правите игри и да се опиянявате от резултата, се очертавате като идеалните мошеници на бъдещето. Но защо да се спираме на този аспект, чака ни път. С Гинева сме пратили факс. За нас е от ясно по-ясно – поне до един месец локомотивът трябва да потегли за Амстердам.

А н и. Чико, бе, какъв беше вицът?

Ч и к о. Ани, млъкни!… Господа, вече не съжалявам, че бях ясен и ненапразно ви заявих: държавата настоява да изстиска от мен два милиона. Нещо повече – един мръсник от данъчното ме е подгонил и не знам къде да се скрия.

II е т е в. Сигурен съм, че този мръсник може да се превърне в доброжелател, стига да му бутнете сто хиляди.

Ч и к о. Но не е почтено. Това си е ачик престъпление. Толкоз ниско не мога да сляза, нямам морална готовност за това.

Г и н е в а. Не с тези номера!

Ч и к о /сепнат/. Моля?

Г и н е в а. Говорете по същество.

Ч и к о. Тонът ви леко смрази кръвта ми.

Г и н е в а. Спряхме ли се на триста и четириисет хиляди?

Ч и к о /леко респектиран/. Декларирахме, че тръгваме от тази цифра.

А н и. Чико, ти пак…

Г и н е в а. Вие млъкнете!

А н и. Исках…

П е ш е в /хваща я и я разтърсва/. Какво бе, какво искаш. Ти нямаш право да искаш!

Пешев изтласква Ани настрана.

Ани незабавно взима една книга от бюрото и се зачита в нея.

Г и н е в а. Отрязваме ли на триста и четириисет?

Ч и к о. Пешев разваля хубавата ни езда. Говорехме за фини мошеници, а – изтласквате! Видяхте хубаво момиче с развит бюст и го изтласкахте.

А н и /вдига глава от книгата/. Чуйте какво пише тук.

Пешев изревава и се хваща за главата.

Г и н е в а /извиква/. Пешев! /Напрегната тишина./ Триста и четирийсет хиляди!

Ч и к о. Седемстотин и осемдесет!

Г и н е в а /сяда на стол/. Слизайте, аз чакам.

Ч и к о. Качвайте се, чакам!

Звънецът.

Чико тръгва да отвори.

П е ш е в. Къде?

Ч и к о. Клиенти. Тръгва.

П е ш е в /застава на пътя му/. Никой от тях няма да ви предложи триста и четирийсет хиляди долара.

Звъни се.

А н и. Чико, не е ли Славка?

Ч и к о. Тя звъни иначе, а знаеш, че има и ключ.

Звъни се.

Чико избутва Пешев и се отправя към вратата.

Пешев измаква пистолет.

Тишина, пауза.

Чико, както се е втренчил в дулото, започва да се смее. Ани също.

П е ш е в /спокойно/. Вече никой не звъни.

Г и н е в а. Господин Хортинген ще пристигне, ще ви брои парите и ще вземем машината.

Ч и к о. На споменатата от вас цена?

Г и н е в а. Естествено.

Ч и к о. Ако не склоня?

Г и н е в а. Ще склоните.

Ч и к о. Ако ви обещая и не спазя условията?

Г и н е в а. Ще ги спазите.

Ч и к о. Ако ви излъжа?

Г и н е в а. Досега никой не е излъгал Пешев. Хората, които ценят живота си, никога не лъжат Пешев. А вие, освен живота си, обичате и живота. Като мъртъв няма да правите майтапите си, само много живият може да се майтапи.

П е ш е в /прибира пистолета/. Пък сте и глупав, глупав!… Издадохте местонахождението на глухата линия.

Г и н е в а. Деца, хайде, ще ви водим при локомотива.

П е ш е в. Да се уверим най-после заслужава ли си парите.

Ч и к о. Локомотивът ми е бомба. Само за ценители като Ван Норден. Понеже съм глупав, навремето го купих като старо желязо на безценица. И ето че дойде момента да се превърне на експонат в Амстердам… Ани, елин моряк постъпил в болница…

П е ш е в. Зарежи маймунджулуците!

Ч и к о. Момичето не знае вица.

Г и н е в а. Вицът е стар и мръсен, обиждате госпожицата.

А н и. Умирам да го чуя.

П е ш е в /изревава/. Млъкнете!

Опира острието на ножа си в гърба на Ани.

Чико прави движение към Ани, но Гинева, не по-малко ловко от партньора си, опира ножа си в гърба му.

Ч и к о /в настъпилата тишина/. Ани, нещо не ти ли убива на гърба?

А н и. Убива ми. На теб убива ли ти?

Ч и к о. И на мен ми убива. Дамата Гинева се оказа чевръста.

А н и. Ха сега да видим докъде можеш да стигнеш в играта.

Ч и к о. Искаш да ги дразним ли?

А н и. Сами си го изпросиха… И все пак, Чико, добре че се срещнахме. Представи си, можехме да се разминем, изобщо да не се видим.

Ч и к о. Нямаше да зная нищо за теб.

А н и. Нито аз за теб.

Ч и к о. При тази мисъл – изтръпвам.

А н и. Обичам те.

Ч и к о. И аз. /Тишина./ Глей ги сега тия, мислят че играем.

Г е н е в а /процежда/. Палячо.

Ч и к о. Та, възрастната милосърдна сестра изтичала при младата милосърдна сестра и казала: Воже мой, ТАМ е татуирано името му Адам!… /Рязко движение на Гинева./ Ох!

А н и. Какво бе, Чико?

Ч и к о. /гърчи лице/. Май че ме прободоха.

А н и. Госпожо, излагате се! /Рязко движение на Пешев./ Ооо!

Ани започва бавно да се свлича. Пешев я хваща и я поставя да седне на стола.

Гинева понечва да извърши същото с Чико.

Ч и к о /изговаря затруднено/. Мирно, госпожо!… Не… бих… седнал в … присъствието на… дама.

Гинева обаче не се церемони и го тръшва на стола.

Пешев и Гинева хвърлят поглед на убитите и бързо напускат мансардата.

Тишина.

Петрико изкрещява. Тишина, малко музика.

Ч и к о. Жива ли си?

А н и. Да.

Ч и к о. Можеш ли да подадеш ръката си?

А н и /след мъчителен опит/. Опитай ти.

Чико прави същия мъчителен опит и май успява – ръката му се покатерва на скута ѝ, където е полегнала нейната ръка.

А н и. Така е по-друго, нали?

Ч и к о. Комфорт!

А н и. Топлинка… И?

Ч и к о. Заинтригувана, младата милосърдна сестра изтичала и като се върнала, казала: Глупости, там е написано Амстердам!

А н и. Чудесен виц.

Ч и к о. Принос към теорията за относителността.

А н и. Чико.

Ч и к о. Какво?

А н и. Сбогом.

Никой не отвръща. Тишина.

Ани трудно извръща главата си, за да види, че партньорът ѝ е мъртъв.

А н и. Ловецо, мой…

Тишина.

Звънецът по оня особен начин.

Отново и отново. Втурват се Славка и Хикс, натоварен с покупки.

С л а в к а /не ѝ ясно нищо/. Какво е станало? Защо?

X и к с. Малко сме закъснели. /Опипва пулсовете им./ Уви.

С л а в к а. Но те са!…

X и к с /поставя пръст пред устата си/. Тихо, госпожице.

С л а в к а. Вие луд ли сте? Не виждате ли?

X и к с. Заслужиха си го.

С л а в к а. Ясно, искате, по такъв начин да погледнем на случая.

X и к с. Подиграваше се с хората, а хората никога не прощават.

Силни удари по външната врата. Някой събаря вратата. Хикс бързо хваща ръката на Славка, изтегля я, потулват се някъде, скриват се.

Втурват се Пешев и Гинева.

П е ш е в /запъхтян/. Да се водя по женски акъли!…

Г и н е в а. Прави каквото ти казвам!

Пешев бръква в кафеза, измъква Петрико.

Г и н е в а. Откъсни му главата!

Петрико се разкрешява.

П е ш е в. Не мога!

Петрико крещи.

Г и н е в а. Какво?

П е ш е в. Не ми дава сърцето!

Г и н е в а. Не разбираш ли, че ще ни издаде?… Късай!

П е ш е в. Не мога.

Гинева енергично издърпва папагала от ръцете му и още по-енергично откъсва главата му. Прозвучава гласът на Хикс.

X и к с /невидим за нас/. Не мърдайте, стрелям!

Пешев и Гинева отново вадят бързи рефлекси. Двата им пистолета прострелват слепешката посоката към гласа.

Х и к с /гласът му/. Пешев, предай се!

Стрелба, този път от двете страни. Осветлението угасва частично, след като са издрънчали стъкла.

П е ш е в /както стреля/. Към терасата!

Гинева стреля и притичва до завесата.

П е ш е в /стреля/. Бързо де!

Гинева дръпва леко завесата и извиква.

П е ш е в. Какво ма, какво?

Г и н е в а. Там има…

Пада покосена от изстрела на Хикс. Пешев се оглежда и хуква по най-опасния маршрут – кьм изхода, но също пада.

Хикс излиза от прикритието си, следван от Славка.

Хикс. В тази къща прозорци няма ли?

Славка /трескаво, уплашено, все още не разбира нищо/. Сега!

Славка се озовава до завесата и я дръпва с замах. Изпищява.

Погледът и търси помощ в погледа на Хикс. На огромното витринно стъкло, може да се каже – ясно, но не чак толкоз ясно, бих добавил – колебливо, се очертава силуетът на един жираф. Може би животното зоби, а може би не зоби. От силуета лъха спокойствие, савана.

Х и к с. Ах, този Чико!

Затъмнение с музика.

К р а й

Тел Авив, 21 януари 1993

*** Както виждам – съвсем нов и неочакван край, различен от онзи, в Сатиричния театър. Има вероятност да е съществувал още отначало, после да е „отцензуриран” за сцената – и след 10 ноември – Авторът да се е върнал към замисъла си.

Ще проуча въпроса и ще пиша.

Освен това – ще добавя и варианта, който се е играл официално в Сатирата и из България в онези времена.

Малко търпение само се иска от вас, а и любопитство!…    Дж. В. (04 авг, 2012.)


Вместо да четете книгите за Лиско – и да се забавлявате неимоверно! – ви се предлага да препишете темата от сайта „ПОМАГАЛО“ – и ако учителите ви не познаят прочетения вече в други тетрадки текст – да изкарате изпита си, но и да си запазите за БЪДЕЩЕТО безкрайното удоволствие на прочита на книгите за Лиско! НЯКОГА, когато писателят Борис Априлов – също Ахото и Баща ми – носеше някоя новозакупена книга у дома – ми я подаваше с думите: Да знаеш КАК ти завиждам, че ЩЕ Я ПРОЧЕТЕШ ЗА ПЪРВИ ПЪТ! – и гледаше малко тъжно през очилата си – но и с видима радост, че ми дава такава прекрасна възможност! И аз – като него, макар и да не съм ви баща, НИТО дори и майка – създадох този блог – за да ви доставя безкрайното удоволствие ДА ПРОЧЕТЕТЕ – за първи път, НО И ИЗОБЩО – книгите на Борис Априлов, защото НИКОЙ ДРУГ от сега нататък няма да го направи! Издателствата, които се съгласиха да го издадат, ми предложиха тиражи по 250 до 500 бройки! – а тук са влизали – надявам се – И ЧЕЛИ – почти 13 000 читатели!!! Надявам се и ВИЕ да се присъедините към тях! Но да ви предоставя и ПОМАГАЛОТО!!! – И БОГ ДА ВИ Е НА ПОМОЩ! – ДАНО  ви се падне един ден и на матурата!  :) Дж. В. ============== „ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО…”  ОТ Б. АПРИЛОВ  – ПОВЕСТВОВАТЕЛЕН СТИЛ И ХУДОЖЕСТВЕН СМИСЪЛ :)))  Авторът е един чудесен човек – Доц. Д-р Петър Стефанов, с когото се запознах тази година покрай честванията на Борис Априлов; написал е тази чудесна статия по въпроса, но в сайта „ПОМАГАЛО“  вероятно са ви дали възможността И ВИЕ да напишете – без много-много да си давате зор да четете книги!? Поне ще прочетете един добър текст, дано ви помогне!! Поредицата от романи и повести на Борис Априлов  с общо заглавие  „Приключенията на Лиско…”, която може да се определи като своеобразен приказен епос (*), е без съмнение едно от най-значителните постижения на нашата детска литература от времето на социализма. Още появата на първата книга от този цикъл става важен знак за търсенето на нови духовни пространства, за стремежа да се погледне отвъд предписанията и догмите, отвъд тоталитарното царство на представите за човека и света. Като стъпва върху традициите на класическата приказка – народна  и литературна, писателят отива далеч в обновяването на жанра и извеждането му до една интелектуално извисена хуманистична концепция.  Макар героите да са познати – Мецан, жабокът Скокльо, Главния славей, Кукувицата, вълкът Кафявко, заекът Сивко, свраката Нешка и, разбира се, Лиско, писателят овладява непознати територии на приказното – и във формата, и в идеите. Освобождава се от всякакъв вид патерналистични художествени стандарти и създава повествование, което отвежда към шедьоври като „Малкия принц” и „Мечо Пух”. Всичко тук е бистро, леко, одухотворено, искрящо, защото е осветено от любопитната детска същност и е отворено напред и нагоре – към морето, към небето, към приключенията на духа. Основен вече  е топосът на Тихата гора, а не на Дивата гора, ако хвърлим мост към известното заглавие на О.Василев – знаково противопоставяне, израз на съвършено други художествено-педагогически намерения, и в същото време достатъчно двусмислено, съдържащо алюзия и към съвременната реалност. Когато авторът е започнал своята приказна история, едва ли е предполагал докъде ще стигне първоначалният замисъл. Трите романа за Лиско, уж напълно достатъчни, за да се изчерпи  „идеята”, са последвани от десет повести, факт, който ни  дава възможност да потърсим и начина, по който еволюира художествената концепция  в тази приказна сага. След „Приключенията на Лиско в гората” (1957) театърът на действие се разширява съобразно порастването на търсещия дух на протагониста. Последвалите  приключения на героя, тръгнал с магарето Мокси да обикаля света,  ще ни отдведат най-напред до морето, където след интересни запознанства и авантюри главният герой  ще се срещне дори със своя автор („Приключенията на Лиско по море”). Воден от неутолимата жажда за силни преживявания, малко по-късно той ще се озове в чудноватата страна Квадратия, за да ни направи съпричастни на една антиутопия за човешкото съществуване. След края  на това невероятно пътешествие повествованията за Лиско ще се съсредоточат отново  някъде около Тихата гора  и без да разширяват особено географията си, ще разширяват непрекъснато своя вътрешен смисъл. С времето писателят все по-често ще търси изненадата и очудняването в пределите на познатото, както и  в играта с приказната условност, при което ще се отключват множество значения.  Постепенно агоналността ще бъде някак минимизирана или поне в по-голяма степен обърната навътре – в борба на героите със самите себе си. Изображението ще се премества подчертано в игровото пространство на езика и ума, показвайки как понякога животът и приказките могат удивително да се объркат. Все по-често ще отсъстват ярките  антагонисти като орела Каменар или Синята акула, а като „опоненти” ще се появяват образи като  „проклетия” жабок Чими, който е повече жертва и обект на помощ, отколкото противник. Когато все пак се появи такъв (вълкът от Червената шапчица), видян през множество огледала от художествени условности,  поне за читателя той ще звучи някак „по на уж”, от което злото ще изглежда  овладяно и дисциплинирано. Ще се появят – незнайно откъде – важни нови актанти – Димби и Домби, които ще пречупят онтологичния статус на приказните герои и ще формират една устойчива и много забавна персонажна система, носеща корелативни хипостази  на детското. В „Червената шапчица”, за да прогонят скуката,  героите започват свой куклен театър, при това в „брехтовски” ключ. Освен че пребивават в собственото си приказно пространство, в него те разиграват втори приказен сюжет, създавайки го в момента. Ролята на главната героиня се „играе” от една обикновена маргаритка, а един  кръвожаден пън е в ролята на вълка. Тези два сюжета са допълнени от още един,  първичен спрямо оня, който разиграват. Неочаквано се появява истинската героиня  от всеизвестната приказка. Докато се питат, удивени от преживяното, била ли е сред тях Червената шапчица, или не, идва и Вълкът. След като успяват да го насочат в погрешна посока, героите решават да се заемат със спасяването на любимото на всички деца момиченце и т.н. Всичко в тази приказка онагледява детското (човешкото)  възприятие и въображение, което може да бъде активно, да вижда по-дълбоко и пълно, да досътворява действителността. Тук се обиграва идеята за преодоляване на миметичното начало, за утвърждаване на изкуството на намека и тънката асоциация. Лиско убеждава своите приятели, че ако си отворят очите, ще видят и  кошничката на маргаритката-Червена шапчица, и успява да  зарази с идеята за голямото значение на творчеството даже вечния скептик Мокси. Имитирйки най-общо схемата на традиционната приказка, авторът при всяка стъпка се стреми да наруши тази логика, да влезе в противоречие с рецептивния стереотип. Налице е подчертан  стремеж да се превъзмогне клишето – повествователно, сюжетно, фразеологично. Във всеки момент от разгръщането на текста е налице някакъв вид очудняване – в темпоритъма, фабулните детайли, диалозите. Периодично сюжетът спира движението напред (нещо подобно има и в народната приказка) и смисълът започва да осцилира в „отношение” към ставащото, героите започват да  рефлектират върху ситауцията и да се охарактеризират  сами. В прелестните и подчертано продължителни диалози езикът странно се разширява,  а действието става вътрешно действие. Чрез способността да субективизира нещата и по  този начин да чете себе си, съзнанието на героите твори втори план на художествената реалност. Върху традиционно приказното се наслагава още нещо – проява на модерно естетическо мислене, в което се отваря подчертано място за иронията, парадокса, двусмислицата. Текстът на всяка крачка предизвиква метафори, създава преносни значения, ражда иносказателност. Отделните образи, ситуации или съждения създават символични пространства, фигурализират идеи – морални, философски, социални. Много често образите и ситуаците получават необикновена изразителност, зазвучават с притчово-афористична дълбочина, вместват архетипен нравствено-психологически опит и екзистенциален смисъл. Формират се паралелни смислови структури, снопове от значения, които се застигат, застъпват, блъскат, опровергават и трудно могат да бъдат отчетливо артикулирани. У читателя се утаява чувството, че авторът може  да продължава тази игра, колкото си иска, да разтяга този увлекателен „парасюжет” като в телевизионен сериал. Обширните диалози на героите – важна част от приказната поетика – са по същество една грандиозна ретардация, която от време на време се прекъсва, защото първичният сюжет има нужда  все пак да се премества. Естествено тази важна стъпка не може да стане без активното участие на Лиско. Бидейки в повече от необходимото за една „нормална” комуникация, това забавяне създава абсурдистки елемент, превръща се в език на комичното, тъй като най-често служи за прикриване страха на героите от неизвестността. В „Чими” Димби и Домби чуват, че някой вика за помощ. От варела с надпис „Нафта” се обажда „чимиджимичамиджоми” и молбата му да го извадят от там се разтяга в продължителен разговор, в който става дума всичко, но не и за желание на двете момчета да откликнат на този призив за помощ. Задават се всякакви въпроси, проясняващи сюжетната ситуация, но липсва каквото и да е желание за действие. В основата си това е едно говорещо мълчание: мълчание – доколкото забавя прекия отговор; говорещо – доколкото отваря множество семантични валенции. При бързото превключване към неочаквани теми възникват допълнителни несъответствия от комично естество, очертават се различни нравствено-психологически типове и отношения, всеки от които звучи много познато, страшно напомняйки нашите „възрастни” нрави. (Не случайно смехът е във философското самосъзнание на приказната поредица. В „Лиско при квадратните същества” той е провидян като една от главните ценности за справяне със света на безчувствената цивилизация.) Високите идеи и намерения получават такава трактовка, в която, без да престават да бъдат високи, не изглеждат приповдигнато-патетични. Този леко бурлесков стил е неотделим от иронията, която (наред с играта с езикови клишета от различни области и с поведенческите стереотипи)  чрез елегантния намек отключва дълбоки пространства за вибрация на смисъла.  (Лиско, например, се обръща към опашката си по следния начин: „Стига си стърчала. И без това ме е срам да те разнасям насам-натам. У по-висшите животни опашките са изчезнали. Да не говорим за човека. Ясно ли е?”.) Интересно е, че първата книга за Лиско е  стилово неединна докрай – новият приказен стил е заявен, но като че ли не е окончателно избистрен. И това е разбираемо. Току- що литературата е започнала да се освобождава от схематизма и опростителството и да търси връщане към едно по-проникновено и психологически по-убедително преживяване, както и по- нееднозначно отношение към  света. Тук прави впечатление съчетаването на два самостойни плана на разказване – един многогласен, за който говорим, и друг – по-еднопланов. В епизодите с борбата срещу орела Каменар романът във формата на  задъхано едногласово емоционално-драматично описание  цитира достатъчно престижен стилов регистър, елемент на „високата” естетическа матрица. Този стилов регистър е презентиран  в миналото от повествования като „Дивата гора” на О. Василев, а в тогавашното настояще от творби като  „Бригадата на  майстор Чук” от Анастас  Павлов – приказка, появила се впрочем през същата 1957 г.  И за трите  произведения е характерно драматично пресъздадено колективно действие, свързано с постигането на някаква високо нравствена цел и граничещо с подвига. Подобно  напрежение от съполагането на различни стилови формации  липсва в следващите книги за Лиско, което е свидетелство за начина, по който приказният стил на Б. Априлов се ражда от традицията или, най-малкото, се опитва да се оразличи от нея. Вероятно достатъчно младият тогава писател бързо си е дал сметка, че това съполагане вече е намерило синтез в модерната интонация на неговия приказен дискурс и няма нужда от допълнителна експликация. Б. Априлов се домогва  до стил, почиващ върху специфичен знаков механизъм  на постоянни дискурсивни преображения. В непрекъснато преобръщане на нещата, в показване им от неочаквана страна светът разрушава своята застиналост и става богат и многомерен, непривичен, безумно интригуващ. Тук се корени до голяма степен антитоталитарният патос на тази приказна сага. Както в приказките на Валери Петров, и тук наблюдаваме като траен принцип в смислово-композиционното изграждане равноправието на всички градивни единици., отказа от йерахичното степенувене на мотиви,  на проблемно-тематични звена, от противопоставянето  сериозност-несериозност, възрастно-детско. Светът е  удивително богат, няма една абсолютна истина; естествената мъдрост на детето понякога надвишава  книжната мъдрост на големите; и най-мъдрият си е малко прост; светът, природата, човекът и животните са една  непрекъсната верига от загадки. Подобен смислотворен механизъм е разчетен на алегоричния и иносказателен прочит, страгегия, характерна въобще за приказното творчество от онова време, доколкото то е естествено податливо на мимикрията и  алегорията. Тук би могло навярно да се каже, че Борис Априлов е намерил подходящ начин да води подмолна битка с идеологемата, че едва ли не това са творби за възрастни, които се маскират като детска литература. Подобно допускане едва ли може да бъде прието, защото епосът за Лиско издава същностни характеристики на творчеството за деца. Работата е в това,  че като  истинско произведение за деца то отговаря на  утвърденото отдавна правило – хубавата детска книга да се харесва и на възрастните.  Съвсем естествено е много от посланията на тази поредица да са едновременно насочени към всички възрасти. Нали, ако използвам думите на Емилиян Станев, „няма нищо, което да обединява така всички възрасти както детската литература, защото самата душа е чиста, детска”. В повествователния дискурс, вплел множество от интенции, господства оня иронично-закачлив тон, изразяващ отношение на родителска симпатия – авторът полага ценностното си отношение преди всичко върху очарованието на ограничения детски опит. Познатите от фолклора герои са леко модернизирани, но по един достъпен начин, и това ги прави интересни за децата. Вълкът Кафявко подновява козината си и гледа все пак нравът му да си остане същият. Таралежко се учи да мирише цветята: като вдишва, той се превръща в голямо кълбо, а като издишва, отново става продълговат и т.н. Димби и Домби са уникално съчетание на безпомощността на  малкото дете пред опасностите на живота и в същото време на привилегията  да бъдат там, където стават важните събития. А и Лиско е преди всичко образ на умното и любопитно дете, притежаващо способността да се удивлява на всичко в света – онази човешка способност, от която се  ражда философията. Пред нас е един лъчезарен и очарователен хитрушко, подвижен, енергичен, вгледан в себе си и света около него и правещ открития, свойствени на детето, което опознава заобикалящата действителност,  задаващ си най- различни въпроси, които често изглеждат нонсенсови, но  неочаквано се докосват до най-важните въпроси на съществуването. Разбира се, детското тук е не само психология на детето, но и философски концепт за детето и детството, поради което много от моралните и екзистенциални послания са насочени към читателите с по-голям жизнен опит. Подобно на приказките на В. Петров, например, където  възрастният се завръща към изконната чистота на детската натура, проверявайки собствените си морални критерии, Б. Априлов изцяло полага своя морален и екзистенциален идеал в света на детското, свят безвъзвратно загубен от големите, съществуващ за тях само като утопия. Имаме работа с един от ония случаи, в които творецът дава израз на умението си да да се адаптира към детската публика, да изяви нови страни на писателското си майсторство, удовлетворявайки свои духовни потребности., т. е. да каже нещо за себе си, опирайки се на детския код. „За да се родят герои като Мокси, делфинчето Мони, Ленивия Рак, писателите често се превръщат в деца – иначе откъде ще се вземат книгите”, признава авторът. И още нещо. В леко бурлесково-абсурдисткия стил на повествованието не е винаги ясно дали  малкото е представено като голямо или голямото като малко. За да узнае какво е светът, Лиско отива при Великия Детектив Костенурко, у когото по мярата на диалектиката между „детско” и „възрастно” се наблюдават амбивалентни черти.  В неговите наглед банални поучения се разкриват най-важните черти на човешкото битие, двата основни начина да се живее:  по посока на вятъра и срещу вятъра. Неговата мъдрост в никакакъв случай не е абсолютна (даже многократно е иронизирана) и няма отговор на всички детски въпроси („Вие възрастните ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много”, му казва Лиско). Великият Детектив дори не е виждал морето, защото, за да отиде до него и да се върне, ще са му нужни шест години, но какво да се прави – това е ограничеността на човека въобще, който не може да излезе от кожата си. Все пак тази ограниченост не му пречи да пътува с мисълта си. Философът Кант например цял живот е гледал само съседната сграда от своя прозорец , без да е ходил почти никъде. В същото време Костенурко е мното самотен и неуверен, затова постоянно произнася фразата: „Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез”. Лиско най-накрая разгадава тази „професионална тайна” на възрастните – те са несъвършени и самотни и съвсем не са толкова проницателни, колкото изглеждат в очите на децата. В тази своя поредица Борис Апралов е в рамките на „високия” идеал на времето – живот, изпълнен с дълбок нравствен и битиен смисъл. Неговият герой  е алтруист, който води борба за по-добър свят. По-явните или по-скрити алюзии против несъвършенствата  и абсурдите на обществото са в името на този идеал. Повечето от тези послания надхвърлят конкретно-историческия контекст и се превръщат в размисъл за съдбата на човека: отношението цвилизация и природа, опасностите на техническия прогрес и т.н. Страната Квадратия е образ на онова, до което може да доведе абсолютизацията на материално-техническото съдържание на идеята за прогреса. Не случайно първият човек, когото срещат в Ламариния, е един брадясал мъж, който седи по турски и вече петдесет години се двоуми и не може да реши къде е по-добре: там, откъдето идват, или там, накъдето отиват. Други двама пък спорят има ли спиране, това което започне, или няма.  А и този варел с надпис „Нафта”, в който и около който стават главните събития в повестта „Чими”,  не току така е попаднал в гората и създава „проблеми” на нейните обитатели. Високата мяра за човешко поведение, утвърждаването на донкихотовското начало (Лиско освен всичко друго е и един малък Дон Кихот) е неотделимо обаче от едно снизходително разбиращо  отношение към човека, от  съзнанието, че идеалът е непостижим за множеството. За писателя всяко поведение е по-своему оправдано и уместно, стига да не вреди на другите. Всеки, и най-безталантният наглед, е ценност за света  със свое предназначение и носи в себе си възможността за духовен полет.  Дори липсата на „вкус” към промяната и движението  може да бъде извинена. Уви, магарето не може да бъде кон – това самопризнание на магарето Мокси е същевремнено морално убеждение и на самия автор.   Мокси е един завършен Санчо, прагматик и мърморко. Новите начинания го уморяват, не е готов на продължително усилие в гоненето на една цел („Хоризонтът непрестанно се местеше и това най-много дотегна на магарето”).   Макар че и в неговото съзнание има проблясъци на чувството за свобода и волност. Не му тежи да носи Лиско на гърба си, но като си помисли, че носи някого, става му тягостно. Въпреки ината му, и него го обхваща  страстта да пътува, и т.н. В тази двоякост на оценките също може да се съзре антитоталитарен импулс,  доколкото в литературата от онова време се изразяваше открито неодобрение и дори презрение  към „пасивността”, „еснафските амбиции”, „дребнавото живуркане” и пр. Като остава в рамките на идеала за високото предназначение на човека, за обществено служене, Борис Априлов  го облагородява и хуманизира, освобождава го от нормативно-императивния му характер, изпълва го вълнуващ екзистенциален смисъл. В предговора към втория роман той представя смисъла на творбата по следния образен начин: „Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които имат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Добре си представям как в отвъдната падина на хълма се трупат хиляди, натискат се в житата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то!? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.” С тази проста наглед метафора-притча писателят казва всичко за своя герой и за поредицата като цяло и по този начин напълно обезкуражава оня, който е решил да дава някакво свое обяснение. Обраслият с тръни хълм между сушата и морето не е ли фигура на екзистенциалната участ на човека, сбрала в едно свободата и робството, божествената му предзададеност и всичко онова, което му пречи да бъде истински – въпроси, около които векове се блъска художествено-философската мисъл. Това е въпросът за битието, за това, че човекът (възрастният) се е затворил за него. Колко голямо е морето (пространството на свободния дух) и колко малко хора се издигат до него. Някой мъдрец бе казал, че най-голямото чудо в живота е това, че въпреки хилядите смърти и нещастия, които ни заобикалят, човек живее така, сякащ това не се отнася за него. Ето този фундаментален екзистениал – „това не се отнася за мен” – персонифицира  Лиско. Той е непоправим оптимист, предпочитащ движението само за себе си,  изпълнен е с радост, отворен е постоянно за приключението.  Той е борец срещу преградите, стереотипите и рутината, пример за това как да се живее, образ на неосъществено ни аз, водач в царството на свободата. В текста на Б. Априлов самото понятие ”съществуване” се тематизира, създавайки отделно ниво на смисъла, което в същото време е неразграничено от общите правила на семиозис.  Във връзка с това, че Червената шапчица не познава Лиско (а както е известно, той е прочут далеч от границите на Тихата гора, за него се пишат дори книги), той прави многозначителното умозаключение, че тогава самата тя не съществува: „Някой не ме ли познава, значи не съществува”. За Лиско животът не  е нещо дадено завинаги, което може да се потребява ей така, колкото поискаш. Той е някакво, чудо, за което трябва да си даваш сметка, и героят показва, че умее да изпитва радостта от съществуването. („Да се живее е хубаво” – многократно настоява той.) Да съществуваш обаче, значи не само да пропускаш през себе си битието, но и да се себепревъзмогваш, да се издигнеш над  „страха, който изпитваш всеки ден, най-страшния страх”. Затова кредото на Лиско  съдържа висок нравствено-духовен потенциал: физическата сила не е решаваща, важна е силата на духа; не вярвай в прехвалени авторитети; винаги имаш възможност да се държиш достойно, ако презреш смъртта; няма беда, от която да не може да се измъкнеш – все истини, принадлежащи  на един морално-героичен лексикон. Най-яркият нравствен и символичен контрапункт на тази философия са медузите, които не мислят за нищо, носят се по течението, не усещат болка, не изпитват чувства и явно съществуват, за да бъдат сочени като негативен пример. Пред най-страшната опасност Лиско запазва присъствие на духа, великото достойнство на смъртен, презрял подлия страх за живота, или, по-точно – с детска невинност повярвал в своето безсмъртие. Като някаква свързваща мисъл през цялото повествование минава рефренът: ”Аз съм безсмъртен! Орли са ме яли, акули са ме гълтали и пак съм жив”. Издигнал се до мъдростта на детето над природния закон за себеизяждането (”Не може ли да се живее някакси другоче. Така, без да се ядем”) той е готов  на саможертва в името на другия ( ”Изпадне ли някой в беда, спасяваш”; ”Този, който те вика за помощ, значи има нужда от теб. Ако имаш възможност – спасяваш. И не мислиш”). С всичко това Лиско е безспорният авторитет в Тихата гора, към когото се обръщат при всяка неординерна ситуация – право, спечелено с изстрадан опит, с многобройни изпитания и морални жертви. Той е като някаква социална институция, осъществяваща инициация, създаваща порядък. При това  той е не просто  крепител на порядъка, а преди всичко фактор на необходимата промяна, на антизастоя. Точно в тази негова функция се проявява трикстерската му природа, неговият архетипен геном. Въпросният геном е леко смекчен в отношенията с неговите приятели, но се разкрива ярко при срещата му с техните антагонисти – орела, акулата, вълка. В тези случаи Лиско, подобно на хитреците във фолклора, дискредитира ценностната система на опонента и с това я обезсилва. Хитроумно убеждава вълка, че не си струва да ги яде (познат фолклорен мотив), а накрая му провежда истинска психоатака, върха на неговата храброст. Вместо да бяга като другите, Лиско казва: „Изяж ме, да видим какво ще стане”, едно решение, което внася смут в ценностните стереотипи  на вълка, предизвиква у него страх  и го принуждава унизително да се оттегли. Лиско надделява идейно и психологически и над Синята акула, като я разобличава  и  посрамва: ”Посиняхте от яд, защото не ме е страх да умра. Вие и подобните сте силни само пред страхливите. (…) Време е акулите да преминат на водорасли. Така ще се оправи светът”. Жив упрек срещу „слабостта” на човека да бъде не само благороден, но и жалък, не само милосърден, но и жесток, не само героичен, но и подъл, Лиско излъчва нещо много притегателно и чаровно, което прелъстява читателя. За всички ония, станали подвластни на магията на неговия образ, Лиско е любов и поради това не може да не бъде обичан. В същото време неговата история ни казва, че има неща, които не са във властта на човека, но на които той се оставя, за да усети великата тайна на своето присъствие  тук на земята. Това са онези най-дълбоки чувства, които са заложени в неговата изначална конституция, предзададени от загадката на битието. Преди всичко това е тъгата, която се появява изненадващо, непонятно, за да ни обхване в своята омаломощаваща прегръдка. Тя се ражда неочаквано, може би когато изведнъж почувстваме, че няма разлика между „абсолютния шум или абсолютната тишина”, „между абсолютното безгрижие или абсолютната мъка”, или пък когато осъзнаем безответствеността, липсата на споделимост, неизбежността на разделите. Тук без съмнение е най-дълбокото във ”възрастния” план на смисъла. Не случайно при срещата си с автора Лиско ще го упрекне за тъжното в книгите и многобройните  раздели. Този план се имплицира по множество начини в движението на сюжета: с леки намеци, сравнения, дребни случки или пък цели повествователни блокове, представляващи лирико-романтични поетизации на любовта и саможертвата. Делфините се появяват на хоризонта „като малки черни точки, както се появява плачът”.  Когато Лиско стига до оранжевата планина, където на места звукът (ответността) изчезва, го обхваща тъга. Като самостоятелен текст, сякаш дошъл от творчеството на Оскар Уайлд, звучи удивителната история на делфина с прозвището Мечтателя. Ако потърсим все пак някаква по базисна идея в творбата, доминираща над останалите, то можем да кажем, че „Приключенията на Лиско…”  е преди всичко  приказка за самопревъзмогването.  Писателят предупреждава, че това не е лесно, но е възможно. Защото какво  е този хубав свят без човешкото самопревъмогване.  И още: важно е да се връщаш. „Защото ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ти, все едно, че нищо не си”. Със способността за елегантна игра с образите и идеите, с невероятното чувство за мъдростта на езика, с богатия философски подтекст на своята поредица Б. Априлов обезцени традиционния тип приказност. Обръщането към нея става вече неблагодарно занятие, защото неминуемо  отпраща в зоната на тривиалното. И по всичко личи, именно поради това с времето „Приключенията на Лиско” не само няма да губят от  цената си, а напротив – ще я  увеличават. Знаем, че човекът е склонен да се люшка от едно робство към друго, а свободата – инвидуална и колективна,  е винаги в дефицит. Пълната свобода е илюзия и това ще прави винаги актуален въпроса за нея. Децата винаги ще имат нужда от любов и от някого, който да ги води към непознатото, да ги съпричастява с морето на духа. Ето защо винаги ще има нужда от Лиско, който като всеки значителен  художествен образ е по-голям от самия себе си. Защото е казано: „Някой не ме ли познава, значи не съществува!”. *  В пълното издание на издателство „Фют” (1999-2000) „Приключенията на Лиско…” обемат шест тома по 150 страници, факт, говорещ, че в случая не става дума за обикновена приказка с продължение, а за нещо много повече. *** (Отдавна изчерпана по магазините, освееен…  ако… все ощеее… знам ли?…)  Дж. В.


Можете да видите най-първият –  този ТУК вариант  – сложен специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия,  съм сложила и  ПЪРВАТА АВТОРОВА редакция – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

Третата версия на ОВЪРКИЛ  тази, която виждате тук е последната, напечатаната в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984. Съкратена е поне на половина от първоначалната.

БОРИС АПРИЛОВ

О В Е Р К И Л *

Роман

1974-1981

На Любен Дилов

1.

Александър скочи на “Психея” и освободи лодката, а пазачът на яхт-клуба загреба обратно. Александър седна в кокпита, запали цигара – както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите си, изхвърлят мръсна вода.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм.

Ключът влезе в ключалката, тя изквича, вратата се отвори. Прекоси предната кабина, премина във втората, отметна капака на люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с молба.

Александър изхвърли голямото и малкото платно едно след друго през люка. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна работата си. Завърза малкото платно за кнехта, после привърза другия му край за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете. Ето че малкото платно беше готово за вдигане и се зае с голямото. Най-напред наниза долната му част в процепа на гика, после завърза ъгъла му за фаловото въже, пристегна всичко, провери го и ветрилата бяха готови за вдигане.

Най-напред издигна малкото платно, след туй – голямото, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на борда, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв полъх. Че се движи, разбираше само по шамандурата, тя се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Като заобикаляше рейдовите кораби отдалече, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки, пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно, обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът му проработи, появи се продължителен порив, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата в далечните ветроходки; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите влагаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

2.

Небето беше много високо и много ниско, оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където се пресичаха началото и краят, се намираше “Психея”. Платната висяха, в затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника. Два след полунощ.

След деветчасово движение при умерен вятър ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да представлява: безлюдност и мрачно безгрижие; в подобен свят никой не може да унизи някого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепере от страх пред смъртта или да страда от капризите на бъбреците си. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди, Александър продължаваше да носи светлосивия панталон, бялото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно помисли за самобръсначката в шкафчето. Разбира се, на хора в подобни ситуации им е все едно дали са бръснати, но какво му пречи да се нахрани, щом в яхтата има запаси; нужни му са сили, мястото, което гони, се намира далеч.

Вече усещаше вятъра в ноздрите си, чувствуваше го в ставите си, бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, западният ще се появи – да, ще опъне платната, ще изнесе яхтата далеч от пътя на корабите. На това място е опасно, параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на предната палуба и изговори срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!… И нежността!… Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви, ми е нужен вятър, а няма…

Драсна клечка и я поднесе към дюзата, плечката пламна, замириса на газ. Като постави после джезвето на пламъка, той извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя!

Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часа след полунощ.

Какво ли прави сега Неси?

… Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси разправяше, че го познава от белетристиката му. Той слушаше. Добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Тогава Неси и не подозираше, че съществува “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години тя не излезе оттам. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина…

Кафето кипна, заедно с това вятърът удари платната, “Психея” изстена, Александър изскочи с чашка в ръка, изви руля и премести малкото платно на левия борд, ветрилата направиха пеперуда, водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда, така както се беше случило и с яхтата: всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, двата тона чугун под кила, всеки болт и всяка обковка въздъхнаха, наместиха и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път.

Отегчителният фордевинд му омръзна, Александър сви настрана и върна малкото платно на мястото му. Новият курс го отклоняваше леко от пътя, но му предоставяше някои удобства. След няколко операции, които приложи към руля, той го превърна в полуавтоматичен, вече можеше да плава, без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше под ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше, Александър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне изцяло. “Психея” ще отмине и всичко ще свърши. Но знаеше, че теченията ще го върнат на брега, подпухнал и блед. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката на мястото ѝ , прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори слаба, премести газовата лампа, усили струята. Вече можеше и да чете, но не смяташе да преминава към тази глупост, искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в малката кабина, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната кръй мачтата, по бикини, Неси наподобяваше втора мачта…

… Една сутрин, като се събуди, направиха му впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин и че на срещуположната койка спи Неси. Разтърка очи, повдигна рамене. Когато се събуди повторно, Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита той.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен.

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи в самолета си казах: боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам! – За да се увери, че това е невъзможно, Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, била съм най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш ли, че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата…

– Но ако бях отишъл в Несебър?

– Ходих и там… Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че в Мичурин?… Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках.

– Много се напих. Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам, нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно.

– Цялата нощ прекарах на кея, цяла нощ седя и гледам “Психея”. Мили, беше зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало.

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата лодка, която тръгваше за риба, да ме отведе при теб, но не посмях да те събудя. И не можех – никога не си спал така.

– И вече… свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе.

– Но защо чай? Кафе.

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна!… Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти.

– Къде е кафето?

– По-долу… Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава… Нося ти списанието… На мен ми хареса, знаеш ли? Открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!… Докато съм жив, ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си и просто хариза детето!… И за какво?… Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук.

– Може би никой… Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!… Добре, тогава кой ме е съблякъл?

– В тебе живеят двама души.

– Единият ме съблича, а другият ме облича. Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея… След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, вече не мога да целувам при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали? Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена; двайсет и осем години разлика!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му:

– Мили, разбери, този, когото оставих, е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с тебе. Ти си един свят. Е, добре ще е, ако си по-млад, но какво да правим, може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не обикновен човек.

3.

В продължение на четири денонощия, като използуваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, “Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето запече отрано. Когато Александър се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново за още един сън или пък в постелята да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се бе подиграла, подхвърли му идея за една пиеса. Александър цял живот дори не се е и сещал за пиеса… Той се зае с голямото платно, разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване… Ставаше все по-забавно с пиесата. Въпреки съпротивата му подробностите изникваха изневиделица, добиваха очертания, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света.

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност баластовият метален кил да се омотае в нейното въже. Наведе се от носа. Сега-засега въжето беше о кей… В пиесата нещата просто зовяха да бъдат нанесени върху листовете… Когато привърза и руля, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и скочи във водата.

Мислеше си за това как ще се разхлади и как ще си поспи още, да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Може да духне изведнъж. Макар и обезплатена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми…

Така се роди експериментът.

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород, може би тук тя си е винаги чиста, може би не е близък денят, в който морето ще заприлича на блато; хладът проникваше до сърцето. Дишаше леко, плуваше му се, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори – ако е лотария, да е лотария.

Отдалечава се, мислеше си той, “Психея” се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море… Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? – запита той. Където свършват силите, отвърна тя, ще те прегърна и ще потънем. Защо? – поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Колко ли се е отдалечил?… Не подухна ли? Този не е ли последният ден от живота му?… Та за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея обаче – “Психея” е вече далеч.

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината сред юнския ден – “Психея”.

Заплува бавно и спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си. Но най-важното бе, че на север май се очертаваше онова тъмно нещо, което в деветдесет от сто случая се превръща в буря. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да напише нещо свястно, най-после поне ще успее да умре като хората. Всъщност, ако е въпрос за равносметка, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия – и една преданост, наречена Неси. Това го обижда, че той не е завършен дори като сноб.

Бялото петно “Психея” се приближава, изглежда, че няма вятър да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще доплува до яхтата. И може би няма да умре, може би му е писано да изиграе шоуто си, когато “Психея” ще се спусне като хеликоптер със своя двутонен баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава особеност. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години на дъното, без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка, нищо напомнящо за живот, само белият мавзолей с обковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко, необходимо на човека да живее далеч от хората, в една плаваща виличка. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините, ако погледне през илюминатора, ще види брадясалото лице на капитана, седнал пред щурманската масичка, нанесъл последните навигационни данни и прощалното изречение в корабния дневник. Какво е прощалното изречение, никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината яхтата и бледият капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината и не казвай какво си написал в дневника. Ако някога някой прочете книгите, които си оставил горе, и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството, – запазù присъствие на духа, капитане, остани си на дъното, защото и това, което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое.

Слънцето се издигаше, водата край тялото му беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а ветроходът стоеше самотен в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха прозрачни. Висеше на десния борд, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно приключение може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят! Какво беше то? Творчеството се прави за шестима, важното е да се хареса на тях.

Бавно поставяше ходилата върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си; извън водата тялото му натежа, при опита да прехвърли борда рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето. Дълго си почива, преди да натрупа сили за ново движение. Гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда, кървеше; най-после успя да се строполи в кокпита и заспа.

Събуди се късно следобед, без каквито и да е причини – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи, беше се наспал. Болките не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи, сети се, че водата трябва да се пести. Отсега нататък започваше живот на самотен мореплавател.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът, никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорените места го боляха остро, викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката, налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко, прочетено по книгите за ветроходи, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност. Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с митчела и към нейното влакно привърза чепарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото, десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно догоре, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газ в бутилките. Докато изваждаше сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане до утре. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката, в тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите, а щом се насити, надигна бутилката с вино и я преполови.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля бърз барабанен ритъм срещу тях; той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, затанцува. Брадясал, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, с бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че:

… под коравите устни на Джуди

се крие меко сърце.

В бутилката вече се поклащаха само сто грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия, а по едно време дори го събориха. Паднал на колене, с поглед, устремен право в очите на бога, Александър извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не вярвам в теб, но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж какви звезди! А аз? Като плужек сред тях, пикаеш, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята.

4.

Нови три денонощия. Абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, търсеше онова възсиво петно от прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да ми се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. “Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството като въздушен кораб.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди голямото платно в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с лед. Благословен шквал, отсега нататък животът започваше с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денут се бе превърнал в нощ, раздирана от светкавици. Вантите пищяха, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия. Александър пълнеше съдовете с лед и усещаше как полудява.

По-късно се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа, залови се да постави мокрите. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд “Психея” успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не сама че се задържа, но се усили. Александър седна при руля, решен да държи курс югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използува западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Ветрилата се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъка край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на “Психея” заработи, увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му усещаше дърпането на платната, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталон и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръснатата брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – сърцето не се обажда, нито бъбреците; органите се спотайваха, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за Неси.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по несресаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: обичам побеляващи кичури… За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става роман, но и от онова хрумване може да излезе нелоша пиеса. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината, какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се събират, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много действуващи лица, колкото побере сцената!

5.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход “Психея” се бе превърнала в малка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаше стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не свие някое ветрило – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Привързан по всички правила с предпазно въже, той участвуваше за първи път в подобна битка с морето; няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през спойката на корпуса ще нахлуе вода, вятър всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до панкреаса му; освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше вещите, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене, с напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси, безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив.

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази, никога не беше се извисявал така. Беглите изчисление по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това?

Най-после се случи и онова – най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее? Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са оставали живи де – се кълнат, че не са сигурни всъщност да се е случвало.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси майонезата по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно, таванът е бил  д о л у  и майонезата е паднала върху тавана…

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Посрещна го на руля, успя навреме да пусне управлението и да се хване за леера, стисна се здраво, започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта, сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето, смътно дочу няколко слаби шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантът, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов… Сега паразитните организми, полепнали по кила, са учудени – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан, – те с изненада наблюдават света и вдишват въздуха, който ги задушава. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, а на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му хареса, тя го топлеше като майка, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в поднебесния свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше два тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя “Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжета и ванти; мачтата бе прекършена, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Голямото и малкото платно бяха свършили. Александър продължаваше да стиска леера, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това, кой знае защо, създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е ранена главата му, не можеше да се разбере и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил.

Но той не последва.

В крайна сметка строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртяване. Вече можеше да пусне леера, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. А сега открий, ако можеш, плаващата котва, намерù я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към голямата кабина. Започва да лази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторният радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за бисквитите. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на “Психея”, нещо не особено леко за изпълнение, сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добре от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече вода и тя сигурно спадаше, макар и с милиметри, но това ще разбере едва етре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие. Беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели, в други морета; но с него? Никога не е завършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организмът му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсваше и кръвта.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Десетки неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, следваха своята “Психея”, която продължаваше да се тътре по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Преди година му се струваше, че “Психея” го привлича и като жена. Един ден, когато плуваше под корема ѝ , той се притисна към нея, обхвана я и започна да я целува. Милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше, че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа туй на Неси, тя реагира с разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува от “Психея”.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода, фалшбордовете се оказаха нищожна преграда срещу наплива, Александър работеше безупречно, като машина, искаше да провери докъде ще стигне и как ще се изрази изчерпването на силите му. Но каквото и да се случеше, вече се смяташе за победител. Ако някой някога му предскажеше, че ще извърши такова пътуване и в разгара на осемте бала ще направи преобръщане, за да си дойде отново на мястото – подобно оловните човечета, – нямаше да повярва, а ето че се случи. Доказва го счупената мачта – върхът ѝ сега почуква по десния борд, зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат; необходимо е да се започне нещо, да се сложи някакъв ред…

Остави кофата и седна до руля. Ето едно ненужно нещо – рул без движение е нищо, желязо. Обърната срещу вятъра”Психея” изчакваше да отминат трудните часове. Кръвта е спряла да тече, челото го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът е дрипа, вятърът свири, вдига тонове вода по пътя си, само две трети от мачтата стърчат, а в главата му зрее и вторият план на пиесата… Всичко е мокро, може би из кутиите се намира някое непромокаемо местенце с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш, кой ще ти остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край, вятърът, който духа, трябва да спре, в противен случай откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да започне другият?

Александър се опита да се изправи, но безсилието му го повлече отново върху мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се… Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втория план.

6.

Действуващите лица се трупаха (засега той нямаше да каже на публиката къде), да речем, на сцената. Трябваше да ги рисува едро, както се рисува по калканите на сградите. Всички си имат проблеми, много грижи, някои от тях си имат и радости. Сюжетната линия може да бъде пронизана с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко за зрителя постепенно ще се изяснява, че вниманието на героите е насочено към нещо, което лежи оттатък, може би далеч, може би близо, но то лежи или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. (Всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее.) Някои от зрителите по-рано, а други по-късно – според интелигентността им – ще прозрат, че морето, което героите търсят да ги разхлади в жегата, не е нищо друго освен символ. В главата на зрителя още нищо не крещи, не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесна увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата започнат вече да се подразбират, дискретността се разкапва, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига до там, че всички почват да викат, а след туй и да беснеят, докато накрая се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица, да мине нататък, поне да надзърне, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята, в която живее…

Заливана и мятана от вълните, “Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това, което засега все още бе останало от стопанина ѝ , се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той рухваше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му, но изгребването продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи, без храна.

7.

След като заваля, най-после просветна, слънцето освети гигантско движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и люлееше шумно, крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите, усетили лъча, Александър пропълзя върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградката, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина.

8.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях. Внезапно му хрумна, че е прикован като Прометей и птиците ей сега ще изровят очите му от дупките им, но заспа отново – беше му особено приятно да усеща топлината на слънцето, която го изсушава до червата. При второто събуждане видя залязващото слънце, усети, че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава да се люлее. При третото събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно, мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и “Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва розовата тишина? Ослуша се, “Психея” се издигна и като слезе, водата в стомаха ѝ се разбълника. Александър разбра, че ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен; отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по тялото и душата, внезапно го порази гледката наоколо – ужас, това се нарича крушение, – върхът на мачтата продължаваше да виси до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти. Поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата се оправи.

Но в кабината водата стигаше до койките, важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежаха на дъното. Най-напред посегна към корабния дневник и направи гримаса при вида на неговата херметичност – корабът продължаваше да си има корабен дневник. А колко ли неща бяха изпогубени през борда? И сега какво? Още веднъж почувствува необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика:

– Господи, ти, който нямаш въображение за друго освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха подвижен, лежат в морето. “Психея” е разрушена, а аз съм гладен, разбра ли, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа, тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. “Психея” я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом има воля, ще те псувам! Разбра ли, ще остане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Скимтеше от болки и се обличаше. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление психиката му, с която се бе изперчил преди малко, наистина не е в ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на мястото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се, напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър, – пластмасовата кофа плава пред очите ми! Измъкни я, изцеди солената вода от нея и си налей сладка вода! И си говорù, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви! Но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето му. Все пак голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платната можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени в конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно туй може би е гибелно за изтощения му организъм; пътешествието бе започнало преди триста или повече години, оттогава не бе взимал лекарства, всичко вършеше все напук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката на тялото му.

Не пожела да се погледне в огледалото; отправи се към помпата, натисна няколко пъти лоста, но се отказа и хвана кофата. Докато изхвърляше водата, поданиците на пиесата минаха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… Да позволи ли поне един от тях да обезумее? Не, още е рано, все още не е дошло време да се обезумява… Ето го и бинокъла. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един, някои заемаха определените си места, други се подсушаваха, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха вече за нищо. Понечи да хвърли транзистора, но в последния момент се сети, че някъде е спастрил резервни батерии, и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртникът, Александър заряза изчерпването на водата. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подреди цялата “Психея”, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, чакаше реда си, но най-напред – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше, че ще го заболи. Това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата в “плаващата мансарда”. А господ си крещеше, лаеше си някъде, дразнеше. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана, които минаваха от време на време, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да съска. Може би там се излюпваше и гласът на господа, отдолу го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, и стомах, натъпкан с корави сушени сафриди, неходил по нужда от десетилетия, Александър живееше със самочувствие на господар. Той не е жалък, не е смешен, туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето сред руините, както му се полага. Увиращата юфка бъбреше.

9.

Утрото на другия ден намери “Психея” на същото място, отрупана с одеяла и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заспи продължително бе завършвал с крах – болките по кожата го караха да подскача. Освен това на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухова халюцинация.

Най сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се, че не е чак толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на мястото ѝ , как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне дотам и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна на дясната полупалуба. Оставаше да изхвърли остатъците от ветрилата. Всичко отиде в морето – и голямото, и малкото платно. Слава богу, притежаваше много ветрила, те съхнеха с одеялата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всъщност имало ли е, или е нямало овъркил? Беше ли се превъртял във водата? Сигурно. Излишно е да се съмнява. Изобщо с него напоследък се случват толкова невероятни неща. И все пак въпреки непрекъснатото отстъпление сред хаоса на разгрома узряваше и се изправяше на крака нещо; този презрян досега жанр – драматургията – се бе промъкнал в същността му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие неочаквано се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът?

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла в работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

10.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата, предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е в ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И повече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. Предстои му да се катери. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега, в шестата десетица от живота си, му било писано да се катери по мачта, но не за игра, а от безкрайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете не, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината. Спря да си почине. От височината му се откри по-голям хоризонт и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този момент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността, стори му се, че вече е забравил как изглежда сушата с материците и градовете. Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в конвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено, ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек. Как не, не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш голямото платно, поне голямото, та като излезе вятър, да го посрещнеш въоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успеем. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво. През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура.

– Вика ли някой?

Някой мучеше.

– Кой е?

Този път Александър разбра, че вече не става въпрос нито за морските духове, нито за богове – в морето викаше човек. Ами да – на седемстотин метра. Като севзя по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Зовяха мъртвеца да спасява, дереше гърло някакъв нещастник, който впрочем може би си вика от дни…

Това, разбира се, няма да стане, все едно че Александър отсъствува, липсва, както си е всъщност, но можеше да предложи “Сюркуф”. Заедно с веслото. С един бидон вода. И една въдица. Промуши се и издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста. Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си, а е толкоз просто – оставù удавника да пукне, ти самият си удавник, сам си за спасяване.

Загреба спокойно, стараеше се да дообмисли случая, пред него се простираха няколкостотин метра, но нищо не му идеше в главата, само нарастваше простото нещо, монтирано в същността на човешката природа – любопитството.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. Над водата се подаваха глава, рамене и ръце. Кожата му беше тъмна, косата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега-засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо с нервната система на човека.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър, – ще хванеш задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха настроението си. – Ще те замъкна до яхтата. Но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем. Виж, едва се крепи над водата… Нищо не разбираш. Какъв си ти, що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, Чингиз Хан!…

Непознатият изръмжа. Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Какъвто си здрав, като нищо ще качиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че приличаш не на брат, а на чудовище.

Раменете и ръцете на удавника тръпнеха с блясъка на стара медна отливка, по тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение, той приближи “Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ . Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с измити до прозрачност неизрязани нокти. В безумния си порив да грабнат спасението те потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя. Всъщност опасността не идеше оттам, а от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката.

– Не!

Смачканата предница отиде под водата, морето нахлу в “Сюркуф”, Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай – изрева от водата спасителят, – животно, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монголът изръмжа повторно и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, удушването му бе въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне, глупости, изключено: звярът в паническия си страх ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна, малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си своя проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път “Психея” го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга.

И на какво може да се дължи? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат, той искаше да ме свърши, един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нес кафе; нямаше сили, нямаше и нерви да чака завирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето. Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от някакъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се, обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше надувната спасителна лодка “Сюркуф”. До нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне и да ги прибере. Прекрачи борда и замря.

Дивакът се държеше за тръбите.

Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу. Най-после се наведе и протегна ръка. Започна да дърпа, искаше му се да подскаже какво трябва да прави, а оня може би подразбира и въпреки туй отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго, освен да донесе предпазния колан. Привърза го за подмишците, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостенин почиваше, потопен във водата, Александър успя с помощта на куката, без да се мокри, да прибере лодката и веслото.

Малко преди да се свечери, гостът подсказа, че си е починал, и започна да се придвижва. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегля метален блок. Тъмното чудовище падна върху “Сюркуф”, в кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружини и се опъна върху напомпаните бордове на лодката. Едва сега Александър разбра, че гостът му не е гигант, гигантска беше само силата му. Единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закърпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосана татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката му бяха раздалечени. Това накара Александър да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна в стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човеко?

Нумиан лежеше неподвижно, излят само от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло, неугледно скроено, грубо изработен татарин.

11.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре, в утробата на “Психея”, замириса на сухо. Случи се нещо странно – щом смени батериите, транзисторният приемник заработи. Това даде възможност на Александър да свери часовника си и да послуша музика. Не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила вторият вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, “Психея” можеше да се понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се върне ли? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А не може ли другия вариант – да скита, докато го затрият бурите? Виж колко хубаво е, като ги побеждава, мъжко е, достойно за духа. Накрая ще рухне, но чак след като е изиграл великата си игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва…

Александър вади пълни чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж: публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите, предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие или пък самото щастие. Към него се стремят човеците; затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към водата…

Малко преди единайсет пейзажът се избистря съвсем. Полъхна неубедително, но въздухът отново увисна неподвижна. Морето се отпусна обезверено. Капитанът на “Психея” беше сигурен, че се появява източният, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време от лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е необходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да потъне на всяка цена, а те да си останат във времето, векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила.

И най-неочаквано се появи фрегатата.

След петнайсетгодишно отсъствие!…

Тя се приближи с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна “Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а щурвалът се подчиняваше на най-финото докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и мулатки.

Като привърза руля, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната на гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Признай, че предпочиташ мулатките.

– Е!…

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от тебе цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след тебе. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай… защо фрегата? Защо не “Психея”? Къде е тя?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти го сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата, идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега – след петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред тебе или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една-единствена, и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета, и то… навсякъде.

– Добре де, добре – отивам си. Важното е, че се появи отново, че отново пътуваш с фрегатата. Разбираш ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е “Психея”?

– Там.

– Къде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан.

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай, че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък от какво се измъти? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се упъти към централната зона на Черно море.

Грабна раксите и макарите, насочи се към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди по някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете държаха.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е о кей: фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне щормовите платна. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният, бризи колкото щеш, пресни, благодат за тялото и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действува равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да почувствува яхтата като пришпорена кобилка.

Щом усети въжето в ръката си, без да ще, легна на курс бакщаг; знаеше, че не е задълго, този курс го водеше точно в обратна посока, към пристанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му, се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили, – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Подушил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар отпреди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей, с една обезобразена мачта, се връщаше в пристанището си. Лесно е да се преодолее Атлантическият океан, ела да минеш това малко, но необуздано Черно море.

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщането. Напълни голямата тенджера с морска вода, обвари сто сафрида и изяде поне четирийсет. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се удаде. Предстоеше му работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше да проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре, че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше на десния борд и поне засега не пречеше. Трябва ли да го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак това беше част от тялото на “Психея”, нека си лежи там, може пак да потрябва. Но къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – караме към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса.

Трябваше да спасява кожата си, и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време, докато намери крем, намаза се, тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с куката; добре е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще вдигне ръка и срещу делфините, живее му се, брегът е още далеч и де да знае докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди?… Ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям или ще замахна с куката. Ще намеря ли лесно харпуните, или ще трябва да употребя куката? Все още нито един делфин не се приближаваше. За всеки случай той стана и придърпа куката. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание. Черните точки изчезнаха на изток, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата, където се предполага, че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари. Запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал на руля, загледан в платната, откроени върху синия равен пейзаж: мизерни, импровизирани ветрила! Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Нещата в пиесата продължаваха да се избистрят, нюансите се обогатяваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако книгата паднеше през борда? Какво ли биха си помислили хората, като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, който нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, който е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК (въздъхва): Дано.

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК (едва не подскача): Какно?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Обичам я!

12.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но не стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори и не се опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна анкерпласт.

– Ти си лош! И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, монголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър, – да умра от инфекция.

Погледите им най-сетне се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш!… Нà! – В момент като този печенегът едва ли бе в състояние да проумее какво може да означава един показан пръст. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти, откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш… Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиан, как го измислих? Внимавай сега!…

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне глава към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстите, тя изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изяде всичко, пък и него самия, заедно с въжетата.

– Слушай, варварино, кажи, докато е време – не върша ли грешка, като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред празно море и само двамата на борда. Няма вода, няма храна… Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си?

Людоедът мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно.

В дни като тези заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, богато; след малко ще излезе и вятърът; сафридите скачат като бесни над водата; бризът ще смете омарата на хоризонта и изворно бистър, ще се втурне към мръсните брегове.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Няма… Има сурова, варените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, не се досетих… Ето!

Суровата рибка бе схрускана като другите. Започна поголовно хвърляне на рибки в дупката. Челюстта и зъбите дъвчеха, устата се пълнеше с кръв; тя потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си Александър: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений, или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен, или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създаваш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв.

– Изяде цяла кофа! Край! Затваряме! Сърдù се, ритай – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън.

Александър се съблече, поплува и се освежи, излегна се върху кабината, усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си помисли за пълничка бяла жена. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела… С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане. Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, настоява за мястото си в “плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият заедно, тя ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще положи усилия самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, накрая, разбира се, ще го изсуши от философската му същност и по женски като нищо ще го извърти на любовна основа.

Той мислеше за овална бяла жена, за Неси и за снобите, ала опрашената вече тичинка на писането го теглеше към кабинета. По-едрите видения се очертаваха; както очакваше – пламна и пейзажът, единствен и единен; образите заживяха в него естествено.

13.

Александър усети резкия удар на бриза върху голямото платно.

Изскочи в кокпита и едва не блъсна главата си в гика, който след новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше.

Но онова нещо, което би трябвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на предната палуба. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше.

– Нумиане!

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече, хапни си!

Бялото на очите му лъщеше, дивакът ядеше като куче, което се бои, че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческо безумие, Александър издърпа още въжето. Гикът се повдигна повече. Малкото платно и без това си потрепваше на необходимия за потеглянето ъгъл. Върна се назад и хвана управлението, “Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да летят. И все пак зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да коригира направлението – центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумиан изгледа дъното на празния леген и се изправи; голата част на тялото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, нищо в движенията му не издаваше пластичност. Нумиан напомняше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на животно. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред; можеше да си го представи на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александриаски книги, похищава жени в току-що нападнато селище или участвува в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупки на ушите; ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С тази биволска кожа ти в кабината ми няма да влезеш, разбра ли? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунда. – Ето ти анцуга, захвърлù кожата в морето!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна, с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и бельо, разбра ли?

Вместо да му отговори с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна на мястото си. Поседя известно време, може би размисляше как да постъпи, изправи се, взе анцуга, хвърли го към Александър и се изпика върху палубата. Писателят го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, загреба от морето и яростно заля палубата.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?… С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е понравило, но продължителното викане, с което го обсипваха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето, – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи оттам, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща, които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво би заприличало, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша и се развива хармонично.

Бръщолевенето оказа въздействие, дивакът се позасрами и сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче, вместо да се върне на предната палуба, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се нарича, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение дивак, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична “скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата, но честна природа на миналото, примитив, реликва. Натисна с палец косата му и доби чувството, че се докосва до вековете…

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото му?

Ще бъдеш ли по-щастлив, ако си Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащия дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на битието са прозрачни и монотонни.

Къде се връщаш? Натам ли? Към брега? Защо се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила, тази сантиментална глупачка, която смени съпруг-божество и дете-ангел за един на 55!

Къде, Александре? Отново ли ще се навреш в гарсониерата си, да пишеш за първи път това, което е написано хиляди пъти? Да се поддадеш на една глупава пиеса!…

Добре де, няма – съгласи се Александър, – но какво да правя с Нумиан?

Какво, нищо!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един джентълмен! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как ли се е получило?

14.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба, пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом изтеглиха седемте рибки от водата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата интелектуалецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми, яж ги направо, ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото в морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – На интересни неща!… Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и го разплете. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Какво ли си мислеше той! Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан насищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чипарето.

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта като зрял плод, цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата вече си имаше загадка.

Амбула! На какъв език?

– Амбула! – извика Александър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава. Колко много любопитство и обещания за открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маловажен въпрос. Чингизханщина или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост?

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същността на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извае по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направи го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърни го в куче.

Но като размисли по-сериозно, капитанът на “Психея” реши, че дивакът трябва да умре.

“Психея” блуждаеше, Александър не смееше да прекъсне риболовния порив на госта си – трябваше да натрупат много храна, нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Писателят окачваше сафридените връзки по всички възможни места на ветрохода – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирозите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазнина, тя обезобразяваше палубата, но имаше ли значение?

Александър хладнокръвно изчисляваше тласъка, необходимия замах. Той трябва да бъде силен, категоричен, печенегът тлябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случай не бива да се вкопчи за фалшборда и да се задържи. Туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, писателят ще се превърне в смачкана жаба, бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се обмислят старателно.

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан подскочи и, боже мой, как се промуши, как намери куката? (По какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това?) Той запълзя през кокпита. Над фалшборда очите му проследиха делфина. Замапна светкавично и направи дупка в гърба на животното, но нищо повече – не можа да го закачи за устата.

Нумиан скимтеше, изглежда, изразяваше недоволство от себе си.

– Уви! – забъбри домакинът. – Амбула се приближи, защото вярваше в нашата доброта; повече няма да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна куката на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази кука дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахна и остава въпросът – ще успея ли да пробода мускулите му? Виж, да го бутна с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа, само да не ми я измъкне от ръцете! Гадно е да умреш от замаха на дивак, който дори не би и допуснал, че убива мислещ бог: система от нежност, комплекси, интелект; едно усещане както за нищожество, така и за величие; верига от унижения, смехории, мощ и мизерно безсилие; една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула, сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Сафридите потънаха някъде и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш, и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж, няма я, никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата… И то е тайна, разбираш ли, никой не знае защо изчезват рибите.

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху лодката. Александър напълни платната с вятър и пусна “Психея” по пътя ѝ . И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или съм сушата?

Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част. В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечният изток и къде почва далечният запад…

Удобен ли е моментът?

Беше ли дошъл?

Ами ако номадът все още съхранява рефлекса против това оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави руля и се върна в кабината, намери големия нож и когато подаде глава навън, изстина. Нумиан бе отворил очи и гледаше с любопитство към него, изглежда, зареден от вековете с предчувствието за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър грабна радиото и намери музика, отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на “Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не можа да напише, задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на много повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Една от линиите сигурно беше най-сполучливата, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха, за да чуят ясно прибоя, дочуха крясъците на друга тичаща тълпа. Какво ставаше там? А!… Прииждаха хора, много, тълпи излизаха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по-добре.

15.

Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил по време на пълното с рискове пътешествие и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже, че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Но колебанията на писателя все още не значеха нищо, “Психея” напредваше добре, вятърът духаше прилежно. Риба вече нямаше, Нумиан посягаше към сапасите от сушен сафрид. Сутрешните изчисления подсказаха на капитана, че до центъра на морето има не повече от шейсет мили; при най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собствения си вътрешен проблем, а не да мисли как да го храни и къде да го дене.

Ами харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? Намираха се под койката на малката кабина, чак в яйчниците на “Психея”, но колко му е да ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци… Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът, който държи сега, е курс към централната част на морето, което продължава да го зове… Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опитам чистия начин – през борда… А такава пиеса, като замислената, все още не е написана. Защо пък да не я напиша аз?… С харпуна ще разиграя отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му подхвърля лодката…

– Абỳ!

– Какво?

– Абу!

– Не те разбирам.

– Абу!

– Келеш, какво е абу?

– Абу!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърдите си, – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу!

– Много си сигурен, че ще получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, напоследък и погледът, и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възстановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, Александър предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му; изобщо Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовеще, което сигурно играе всяка игра без правила. Отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу!

– Няма абу! – ядоса се Александър. – Ще чакаш!

– Абу! – изкрещя Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя Александър.

Останалото бе игра на нерви, въпросът бе – кой ще отстъпи. В тишината “Психея” триеше сладострастно белия си корем в синкавата пяна на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настоява ли чудовището, или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да отстъпи господарят. И край. Битката е загубена. Всъщност развоят на събитията се заключаваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е овладял положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти. Александър дебнеше момента да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Нумиан подгъна колене и седна, но канчето остана в ръката му.

Александър се върна при руля, обзет от чувството, че неприятността не се е разминала. Какво ще предприеме неканеният гост? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско от фалшборда, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс увисна през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александровци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика, но не я повърна; извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Чудовището се отдалечи към предната палуба.

Премеждието бе отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами утре? При това Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна; оставаше само надеждата, че през нощта западният ще оправи играта.

И вместо туй какво? – По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите не важеше. След като вятърът се стопи, “Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата. Нумиан го взе, тъй както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу! – усмихна се Александър

– Абу, абу!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Употребил крайно необходим тактически ход, Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър, – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал, че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Какво би станало, ако доведе комедията към своя края? Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща най-после беше се превърнал в комедиант с фикс идея, че няма да е лошо, ако се самоубие – сега или утре, а може би вдругиден.

Това е, Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Снобската ми същност желае Тук да стане оная работа! Шегувах се, знаеш, че няма да те убия, защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра. И няма да позволя да попречиш на красивата ни гибел. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата “Психея” ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам “Психея”, с нея си имаме тайни. Банкрутът се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за който знаех, но не вярвах, че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва, невежите се блъскат към морето с надеждата, че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли, че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се, какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказвам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и една пиеса.

– Улỳ!

– Какво?

– Улу, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казваш улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го бяха разбрали, Нумиан грабна чипарето и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър, – риба! Улу – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата.

– Вече знам три думи на твоя език!… – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбỳла, абỳ, улỳ!…

Ставаше все по-горещо, безцветното море спеше, а мъртвото помътено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си на края на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане!

Господарят на “Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрастванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изскочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска. Дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Той искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на “Психея” се изтегна по лице върху бака, топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и синята люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Вдъхна дълбоко и отново видя фрегатата.

Боже мой, за петнайсет години нито веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата ѝ , притича до щурвала и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомалù!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомалù, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив, а аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смотолеви той, – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам некавалерски с теб, но разбери, смешен съм.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле… дори направих овъркил, и въпреки туй… всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко! За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Неси, остави своя старец да изработи самоубийството си докрай, ако може, разбира се, защото май че го е страх.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ , а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха, че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото, както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на заоблена жена. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Извинете, но хич не си падам по старчоци!

– Неси е по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала, че съм стар.

– Защото е глупачка, вие сте стар, тя не иска да го забележи, това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. След като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ .

Работите потръгват, мислеше си господарят на “Психея”: и пиеса измислих, и фрегатата започна да ми се появява, и Нумиан се цивилизова.

Слънцето топлеше гърба му, беше чудесно, а на стотици мили оттук пъшкаха и стенеха милиарди същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше, по гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава? Какъв е този блясък в очите му?

16.

Появата на рибните ята просто удари дивака, тъй както южнякът напролет удря гората. Нумиан заблестя, силите му стигнаха разцвета си, ловеше и ядеше, кръвта на сафридите отиваше направо в кръвта му, тялото му възвръщаше младежката си пластичност, мътният досега поглед, през който надничаше мракът на историята, се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, но играта се затормозва, защото не ми се вярва да посмея – хем ми се умира, хем не ми се умира.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на предната палуба, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш улесни замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро… Какво ме гледаш? Защо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя, ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва неизядените сафриди. Нещо му бе прошепнало, че рибите идват и си отиват. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги окачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни.

“Психея” заприлича на подвижна сушилня. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което е било като люлка на целия му живот.

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо, наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати.

На “Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор; всичко е обмислено, капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по отвесния му разрез. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида. Очите ще умрат последни; всичко ще умре, но те ще наблюдават докрай чудото, наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мига…

Въздухът и морето излъчваха безметежност, комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира, тихата лятна вечер обещаваше леко звездно небе.

Може би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на “Психея” си помисли, че един подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, морето, симфонията и великолепното усещане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на “Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега. Малко смях след опарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместа. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра – реални в аморфните очертания на нощта? Кой прати тази музика и туй дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?… Кажи бе, дивако, изрече едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо, потните му рамене отразиха светлиците на нощта, замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред, дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Протегнатата ти ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията… А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце.

– Неее!…

Господарят се чудеше какво да прави след новия изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце, хвана ги и докато шептеше усмихнат наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго, ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта “Психея” наведе глава, за да избегне една крайно нежелана целувка, и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне.

– Какво, какво има!

Нумиан издебна най-подходящият момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зареди оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на “Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията сега го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и пневматичния харпун. При залостена врата той се ослуша продължително, Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия, последва нова напрегната тишина и най-после хъркането, престорено или истинско, то идеше от най-отдалечената точка на палубата. Останалото е ясно: Александър има лек сън и за най-слабия натиск върху вратата харпуните лежаха до него, можеше да стреля добре.

17.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и излезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава. Доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощния инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща: преди всичко още сега да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дъното. Но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. А имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за нежност? Ами ако диваците изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го ликвидира веднага, но как да убиеш човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземеш натегнатия харпун, остава да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит, разбира се, без да се отдалечава от кабината. Жаждата му за мъст е дива и дявал да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един монгол, пролял потоци кръв, осквернил стотици жени и опожарил александрийската библиотека.

Очертаваше се още един хубав ден; вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до “Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават… Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нищо срещу това… Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега… Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. “Психея” стои с отпуснати платна… Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще протече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху палубата.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе предизвикало, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на навигацията.

Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър, така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване.

Вадеше вода с кофа и се обливаше, през падащите струи нещата блестяха, боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света?, в нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!… Я да си поживея още, колкото мога.

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива; дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър, да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е бояр от Александър, може би няма по-голямо падение за човека от туй, да предизвикваш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне в кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан продължаваше да го гледа, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него, снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше повече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на “Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата, постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна го на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна оттам и прибра съдината.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после моментът? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна на мястото си. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител Нумиан спеше или се преструваше, че спи, всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да каже: накъпù се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък ще видим.

– Платната!

Нумиан скочи и се озърна

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо.

Александър плуваше към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото, което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към въжетата.

Смогна да спусне платната, привърза голямото към гика, а малкото приюти в кабината, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе спасителната лодка в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни добре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на лодката. Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече тихо, но постоянно ръмжене. От време на време дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Александър, че дивакът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживявал такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа няколко кофи вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направù същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурỳх!

– Аха, радвам се, че те е страх.

– Мурỳх!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър, – не ме пипай!… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж, за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря, да си почине.

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене снощи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… Нà! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо, не можа да проумее жеста, гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше, Александър изпуши почти цялата цигара, без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се развиват…

Ударът едва не го изхвърли в морето, “Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха; за първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че дивакът му е подарен от някакъв скорошен “мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицето на господаря, може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине, все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна вълни, а избръсна повърхността на водната пустош. “Психея” се наведе няколко пъти, но, общо взето, посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта! Ха-ха-ха!

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака, всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печен овен на тава, а после го смъкваше обратно в лодката, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден, на Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени в морето.

Вятърът позатихна, но големият дългоочакван дъжд си остана да виси като въпрос; поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и пазиш, отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да пеливат водата от легените в тубите, загребваха я с канчетата, нищо работа, Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си, Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

18.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка в бутилката. Запали цигара, ослуша се, ятаганистът бе затихнал в леговището си.

– Простако, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му, може би си подбираше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че в кабината започва приятна вечер с цигара и водка, пред увиращата вода за кафето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка – източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ . – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – Целуна косата ѝ . – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади повече, а през илюминатора нощта му заприлича на зала.

На Неси ѝ липсват обикновените рефлекси за самосъхранение; тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта; дори съпругът, когато го зарязваше, продължаваше да твърди, че го напуща едно много добро момиче, което прави комплимент на света, плачеше и повтаряше твърдението си, като от време на време добавяше, че е и глупава.

Дивакът бе клекнал пред входа.

– Нумиане, какво има?

Очите му се бяха втренчили в очите на господаря. Отначало Александър помисли, че гостът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почти гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица, подмамена от светлината, като куче, привлечено от топлината, идва, за да приклекне и наблюдава повелителя си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милион години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните бяха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото до жертвата.

– Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да се затвърди.

– Нумиане, внимавай!

Панталонът му вонеше.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

– Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо бе, Нумиане? Не пиещ ли? – Проклинаше притъпената си бдителност, беше затворил оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това, не прави дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на “Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало, ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще предприеме нещо, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се справи нито с платната, нито с ветровете, а най-малко с посоките, наоколо нямаше никаква суша, липсваше; засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все още насочени към господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойно оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше, кракът му лежеше върху горното стъпало, ноктите стърчаха напред.

Не можа да го изпревари и толкоз, ножът си остана на масата, нападателят се втурна и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нищо – само въртеше глава. Всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обзе ужасът на крайното безсилие. Беше невъзможно да се противопостави на стихията.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя. Боже мой, нима ме взима за жена? Ето, отбранявам се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от мана жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, секунди за противодействие, Александър ги издебна и се почувствува извън клещите. Но туй сякаш ядоса номада, без да мисли много, той стовари юмрук върху главата му…

19.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, манастирите на Монголия – не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо, го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болките от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от филистерски комплекси и едно мрачно усещане, че са го обискирали.

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да създаде смях и да умре; кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги обратнопропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях…

Александър се надигна, седна, болките се раздвижиха с него, прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо, достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужава ли да му придава такова значение?

Излезе в кокпита. Нощта обещаваше вятър, звездната вис му се стори по-безчувствена откогато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе, на предната палуба. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо, вградено в организма му, Нумиан се събуди и надигна глава: гледаха се, без да се виждат в тъмнината, но знаеха, че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода, погълнала далечния зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излизаше от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността; слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше със загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените си течения, в които се реят и планктонът, и китовете; с червеното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища; от водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни; и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го, физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения, там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към “Психея” и всичко му стана ясно, внезапно завихряне я беше подгонило, издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто яхтата изчезваше, изоставяше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, руля!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досещаш?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан не го виждаше, Александър трябваше да вика. Нумиан също викаше, и то добре, раздираше се от крясъци, защото изпитваше ужасът на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, воплите отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианееееее!

Дивакът на свой ред ревеше като пред явна гибел, изглежда, че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока, отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианеееееееее!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоя Ханна, твоят Ханна е сам сред тъмнината, както беше ти, преди да те спася – само че върху греда, – а Ханна – стар и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочани; тази топла вода, Нумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, да изчезне прилепналата пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Преживяването, за което често е ставало дума – да се озове сам в океана, – го е занимавало много, а ето че дойде ред и до него, било му писано да го изпита на гърба си. Предполагаше, че ще бъде страшно, а се оказа ужасно, особено в нощ като тази, когато утрото се бави.

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи и да се самоубие, доказа му, че е по-силна, че ще го убие тя. Може ли сега път ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня, от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумианееееееее!

20.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посока на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчакат идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен ден от живота му…

А! Не може да бъде.

Какво е това, то се удари в ръката му! Заприлича на сламка, в която се лови удавникът, по-скоро – на прът или по-точно…

Греда.

Вкопчи се в нея, задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, голяма. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше. Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под прав ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-точно – на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му е позната, беше я пипал и друг път, извивката му бе известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхна дървото. Поседя така, но му стана студено, зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и се постопли, повися тъй, може би трийсет минути – частица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува, но е висял и е чакал, без да прави изчисления, както Александър; той пресмяташе вероятностите. Като стар скептик знаеше, че вероятности изобщо няма, пък и да има, те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше как прониква студът в тялото, тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другите деца и с потракващи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено, съмва се, повърхността на морето се отваря, слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави; все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слънцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете, да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко омайно е наоколо и колко не е за пренебрегване.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и “Психея”; защо се набута в това нищо? Къде си тръгнал да се доказваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега нека други, нека този номад Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил неприкосновения запас от консерви, ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко, погълнато от Нумиан, се превръща в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ !

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чайки. Ето ги, те викат така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, достоен за края на един писател, който, ако не е написал нещо добро, поне се е стремял към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханнааааааа!

– Нумианееееееееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – за частица от времето зърна “Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е “Психея”? Точка. Какво е гредата? Същото. Две точки в безсрая на океана. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Ханнаааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от не знам какво си греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би несе досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защоно е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Иди да спуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риска да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– … а после къде ще търся гредата.

– Ханна! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх.

Сага ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си. Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до яхтата, зъбите му потракваха, студът беше навлязъл в тялото му.

Успя да се хване за стълбичката, вече беше докопал част от “Психея”. В този момент извън умората и усещането за студа той си обеща да не напуска борда на своя кораб каквото и да става, ако ще да умре от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте, зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и като кран го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли, докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли, че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката, изработена от бор и мек дунапрен, покрита с чаршаф.

21.

Усещането за покой, както и усещането за движение обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му вече копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Оня си беше все на предната палуба – вадеше сафриди.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна един до друг, две чудесни марки, реномирани; заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото. Запали цигара, не му оставаше друго, освен да чака. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек.

Вън слънцето печеше.

И така: защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле. Ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си. – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли, че е същото? Ами какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало да се чувствува сит. Нищо подобно – можеше да изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре в него се разтвори неочаквано в нещо, което също беше вътре в него. Дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките, по-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духат, пък и сега не е толкоз лошо де – винаги си е мечтал да се намира в подобно обстоятелство сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкусът на телешкото. Освен това положението доби нов, по-тънък и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, кажи, не си ли говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало? Какво ще чиниш с тази психика на осквернител?… Какво ме гледаш? Презираш ли ме?… Приличам ли на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… нападнеш неочаквано. Не, туй вече няма да ти позволя. Ще те убия Макар че никой не знае, пък и надали някой ще узнае някога за падението ми, ще те убия…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие, Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – страх, Нумиан ревеше, не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището, виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смях на вселената.

– Полоний, покажи се!…

Нумиан сякаш се свличаше от страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– Ти знаеш какво е харпун! Това ме изненадва… Хайде, момченце – покажи се, за да умреш!… Да те видя! Искам да видя как падаш от страх.

Приведе се към леедката и я отпусна, брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и крещеше.

Господарят на ветрохода бъбреше каквото му падне, но и мислеше, той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги, оказа се, че на дивака е известна пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно: един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъщност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е уж на шега – кой ще го разбере? И така, какво се казваше за случай като този: извадиш ли оръжие, употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения; сега пък трябваше и да убива, всичко го водеше натам. Дивакът е подъл, като нищо може да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само да се скрие зад мачтата.

Ще стрелям, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни; макар и номад, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние да натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на “Психея” викаше повечче от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй  п о ч т и, изглежда, не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за улу! Да си ловиш улу!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата… Не се бави!… Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го получиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Лодката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо. Нумиан се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо, но продължаваше да виси. Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата. Нумиан го хвана и се свлече по него, замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и упование, покисна повечко във водата.

За да се разхлади.

22.

“Психея” се превърна в обширен комфортен кораб, Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще на предната палуба, без угрозата да се сблъска с дремещи там номади. Важна територия от яхтата му беше върната, сега той можеше да лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкаво-сивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране според него бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си. Дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. “Сюркуф” се намираше на десетина метра – въпреки всичко не можеха да се разделят, можеше да ги отдалечи само вятърът, а той все още не бе дори едно обещание на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаше, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше спокойствие на Ханна, Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето; бягаха, изчезваха. Но как да побегне “Психея”?

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките на възглавниците, подреди покъщнината, изми косата си с понофикс и усети, че главата му олекна, а пред очите му просветна. Макар да бе горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Напрежението обаче не спадаше заради винаги изострената бдителност и туй щеше да продължава до излизането на вятъра.

Налови риба, запали спиртника, замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре. Какво му липсваше? Нищо, разбира се, само да се отдалечи от тихата заплаха на Нумиан.

При залез-слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а във въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочаквано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Подигна глава. Дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе? – Александър показа харпуна. – Само да посмееш!…

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна, седеше и наблюдаваше своя хазяин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на “Психея” размаха оръжието. – Ше те прострелям!

Спеше му се, сега спеше малко, само докато чуваше хъркането на врага си; секнеше ли хъркането – секваше и неговият сън, нямаше как, трябваше да привиква, до появата на вятъра. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с постоянна та мръснокафява заплаха? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада, Нумиан можеше да нахлуе чрез абордаж.

Капитанът прибра стълбичката от борда, което не означаваше нищо – гигантът би могъл да скочи в кокпита и без нея.

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от “Сюркуф” го гледаше.

През дните, прекарани на “Психея”, Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част на лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а?

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица. Ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили.

Ръмженето вече не секна; от време на време само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено като се появиха първите звезди; в него се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше с поглед жълтеникавата материя на “Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше, седнал на пейката с оръжие в ръка; главата му клюмаше, очите му се притваряха, клепачите потръпваха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра.

Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на бриза. Голямото платно вече се поклащаше, а “Психея” налиташе на “Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като степта, муден като вековете, дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхатата, но краката му не изпущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му.

Номадът я погледна учудено и извика, отпусна се, сви колене, приклекна върху дюшека на лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на “Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият, Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стоманената пръчка от месата му.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничко усет за хармония и не бе извикал.

“Психея” и “Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай!

Ръката се отвори изведнъж и бързо сграбчи края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

“Психея” и “Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, някой упорствуваше, искаше да живее…

– Нумиане, пущам!…

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на “Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво, дивако, какво искаш?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да оползотвори цялата сила на слабия вятър, поне засега, трябваше да се придържа към курса изток-североизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само тъй можеше да се отдалечи от кошмара Нумиан. Като се увери, че рулят е закрепен, гребна вода с кофата и изми лицето си.

23.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието, почина си, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и дест духна хубав източен към България. Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му, че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеалното за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Има време за всичко, ще се намери и за едно умиране. Къде бързаш, Александре… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море, колко делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате, пейте!… Но и вие не сте нищо друго освен измислица!…

Александър измъкна приемника, включи го, фиксира музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясал и брадясал, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивки и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери, че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш, че я имаш, а я нямаш. Но фактите се трупаха там, където трябваше, запълваха коридорите на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкова ведри. Изоставила пустинните простори, “Психея” може би вече препускаше по води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяват пестеливо и само в кабината. Как да се пази от корабите! Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в декор, но не помагаха на капитана.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото “звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Нумиан би казал, че звездите са душите на умелите, хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър; но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли, или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката, за да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после, че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другия поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той някога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключаваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество, защо да живееш? Не виждаш ли че си червей, който се гърчи в зноя на въпросите?

Опита се да изяде една сурова риба. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории суровата плът на рибата му предлагаше влагата си. Водата в тубата привършваше, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-късно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли, или да се смее, да се гордее или да се самобичува заради това. Грабеше от кофата и лапаше, в ъгълчето на устата му се появяваше капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надежда да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да мисли, видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните “Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който още иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане драмата на вечното му скитничество. Съществува ли по-достойно за ума от туй, да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този звяр, който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваваше и се катереше с детинска лекота по мачтата.

Магическото всекидневие щеше да свърши доста трагично една нощ, но, слава богу, танкерът мина на пет метра от “Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

24.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветрено море? Кога най-после ще се добере до брега?

Дъждецът и задухата вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хората. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира дъжда, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежна го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника; разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настроение отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата! Боже, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта?

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кофата се стичаше струйка, която не става за пиене, тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капко.

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на бака, насапуниса тялото си, натърка се с дунапрен, премахна солта от порите, кожата задиша.

Тъгата по брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре?

Гол като бебе, налапал празната бутилка като биберон, собственикът на “Психея” спеше и сънуваше всичко, каквото му попадне – от фрегатата с малайките до счупената мачта, а накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а “Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Глупако – извика Александър, – проспа такъв вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, едва не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха веднага и яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете…

– Ханнаааа!

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо, към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата, Нумиан гребеше бясно към “Психея”. Просто да не вярваш – зад кърмата на “Сюркуф” струеше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг.

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последния миг, Александър потрепваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно, разбира се, в туй съвсем голо старческо тяло, което трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време, Александър замахна с куката и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднъж, не обърна внимание и на кръвта по пръстите си, нито на болките.

Започна бавно да се надига. Александър разбра, че друг избор няма.

Стоманеният връх на куката се заби един път, после още веднъж… Кръвта шуртеше, но Нумиан се надигаше, надигаше… И успя да издърпа куката от ръцете на убиеца си.

Александър побягна назад, затърси нещо, което би могло да му послужи за отбрана, нямаше нищо, хрумна му да скочи във водата, да обсеби “Сюркуф” и побегне с гребане.

Но защо, когато има втори харпун? Отвори гардеробчето и се върна в кокпита.

Нумиан бе стъпил на кърмата. С една ръка стискаше куката, а с другата притискаше новата рана върху гърдите си, дишаше тежко – един настъпващ гигант с желязна пръчка, влизаща някъде под сърцето и излизаща на гърба му.

– Ханна!…

Александър стреля.

Втората стрела мина под първата и също се показа зад гърба на осквернителя.

Нумиан се олюля и се преметна във водата.

Да се неначудиш – макар и несръчно, дивакът направи няколко маха с ръце и доплува до лодката си.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само простите неща. Нумиан сяда и взима греблото… оставя го и се привежда напред, иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раните кръв, тя бликва и… цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата, “Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си.

– Ханнааааааааааааааа!…

Александър заплака.

25.

На созополското пристанище пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело: след малко риболовните кораби щели да докарат удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, друго поясняваше, че не бил жив, но щели да го съживят в школата за спасяване. Децата поспориха могат ли удавените да възкръсват, или не могат, някои твърдяха, че ако им се извади водата, могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само когато умират вкъщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя.

Александър стъпи на кея, не можа да направи и крачка, Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба, прегърна го и започна да обсипва с целувки едно смалено, обрасло лице. Сред него блещукаха две мътни, трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и я подаде на тълпата.

– Неси, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей, не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна хълмовете зад градчето. – Само толкова?

Струваше му се, че е отсъствувал повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда, че е станала някаква магия, обратна на космическите одисеи. Не… Невъзможно…

– Мили, защо направи това?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в погледа ѝ . – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Нали бих дошла навсякъде. Цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че тогава…

– Какво тогава!

– Може би не съм остарял.

– Ти си моето момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-млад от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и очи.

–       Пирате мой! – шептеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае, че животът е само слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момче!…

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без мачта…

– Закрила моя!… Ти си бог, преминал си през подвига!

Неси плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

1974-1981 г.


борис
априлов

ХИПОПОТАМ

пиеса

1974

Л И Ц А
по реда на появяването им:
З а х а р и   С и м о в
М а т е е в а
К а т я   М и н е в а
В е н ц и
Ж и в к а
П е п о
С а ш а
Д а н а и л   Д е н е в  /Дани/
 

Обстановката е една-единствена.

Действието се развива без прекъсване

– от завръщането на Захари от Париж,

до въпроса му към зрителите.

 

 

 

П Ъ Р В А   Ч А С Т

Хол в апартамента на Захари Симов.

Захари Симов влиза с два куфара, явно е, че се връща от далечен път. Оставя куфарите на пода, запалва лампата и прогонва сумрака на отиващия си ден. Съблича шлифера, протърква уморено ръце по лицето си и набира телефонен номер, ясно чуваме сигнала „заето”. Захари оставя слушалката на мястото ѝ, след което се отправя към вратата за сервизните помещения. Сцената остава известно време празна: прожекторното петно пада върху куфарите, после върху шлифера захвърлен на стола, отново се връща върху куфарите, просто ни разказва за едно пътешествие.

Но ето че Захари се връща, бърше лице с кърпа и без да захвърли кърпата, повторно набира номера, за да чуем още веднъж сигнала „заето”. Захари се дообърсва, отнася кърпата на мястото ѝ заедно с шлифера и като се връща за трети път до телефона, набира номера.

Този път му провървява.

ЗАХАРИ /с тон на човек, който иска да изненада/. Хайде де, какво чакаш? /Усмихва се./ Да… /Пауза./ Току що влизам! /Пауза./ Не можах, на телефона имаше опашка, а бързах за такси. /Докато му говорят, оглежда обстановката./ Правила си размествания, а? /Пауза./ Заповядал съм ти да не разместваш! /Пауза./ Да, ама аз отново ще върна всичко по местата си! /Пауза./ Затварям!… До три минути да си тук!

Захари отива при отворения куфар. Измъква ново дамско палто. Оглежда се, чуди се къде да го постави и накрая го провисва на облегалката на стола.

На входа се звъни.

Захари излиза и се връща с Добра Матеева, възрастна жена, малко мъжествена, склонна към махленство и към дълги разговори.

МАТЕЕВА. Симов, подпиши се тук! /Подава му лист и химикалка, но в същото време оглежда обстановката и куфарите./ Вече не знам какво да правим с тия шантави хора… Какви хора има на света, ей, какво нещо, тоя свят е пълен с различни типове, но като тях не се срещат. /Поглежда отново куфарите./ Докато те нямаше, твоичката идваше често, ще знаеш! Много идваше!

ЗАХАРИ /продължава да чете в листа/. Къде да подпиша?

МАТЕЕВА. Не виждаш ли?

ЗАХАРИ. А бе, виждам, но се питам трябва ли?

МАТЕЕВА. Как, нали обеща?… Трябва да ги вразумим… Такива, ако ги оставаш така, кво става? Кажи де, кво става? Ако оставиш такива така?

ЗАХАРИ /усмихва се/. Добре де, добре… /Подписва./ Дадох ѝ ключа да полива цветята.

МАТЕЕВА. Тия типове не се подчиняват на правилника на кооперацията

ЗАХАРИ. Разправят, че злото идва от теб, а не от тях.

МАТЕЕВА. Ще се жените ли?… Знам го аз кой разправя за мен. Светът е пълен с простаци, бе Захари? Където се обърнеш – простаци! Качваш се по стълбите – простаци, слизаш – простаци, където отидеш – пълно с простаци… Май ще се жените, а?

ЗАХАРИ. Не знам.

МАТЕЕВА. Ами отде ще знаеш, аслъ! Събирам подписи. Много подписи, колкото мога. Да видим кво да правим с тия хайдуци…

ЗАХАРИ. Не говорят лошо за тях.

МАТЕЕВА. /прибира подписаното/. Ти в Париж ли беше?

ЗАХАРИ. Да.

МАТЕЕВА. Хубаво, а?

ЗАХАРИ. Аха.

МАТЕЕВА. Тя идваше много. И много поливаше. Ония объркаха целия ред тук.

ЗАХАРИ. Маркови ли?

МАТЕЕВА. Манолови се казват… Ти що не се ожениш за туй момиче бе, Захари? Тя е красива другарка, а ти ставаш стар ерген!…

ЗАХАРИ. А, за първи път ме наричат стар ерген!…

МАТЕЕВА. Вече си на множко, ей.

ЗАХАРИ. Ти пък отде знаеш?

МАТЕЕВА. Е, сега… /Поглежда куфарите./ Какво си донесъл от Париж?

ЗАХАРИ. /бута в ръката и нещо/. Хайде, довиждане! /Изтласква я към вратата./

МАТЕЕВА. /излизайки си/. Какво е това?

ЗАХАРИ. Вафли… Парижки вафли.

МАТЕЕВА. /разглежда пакетчето/. Да не излезе марципан, ей!…

ЗАХАРИ. Да те няма!

МАТЕЕВА. Твоичката кажи-речи живее тук, трябва да попълни адресна карта.

ЗАХАРИ. /изтласква я весело, но и грубо./ Хайде!… Пайдос!

Излизат.

Захари се връща.

Започва да набира номер.

ЗАХАРИ. /в мембраната, любезно/. При мен ежедневието започна бързо… При тебе? /Пауза./ Е, да, чувам и гласове… Няма значение, при мен не идва никой… Моля ти се, абсолютно никой!… Край мен е празно, с нетърпение очаквам да се видим утре. /Пауза./ Нищо. Ще си легна и нищо. Вече нищо не ме интересува, освен тебе… Моля ти се, който лъже да стане хипопотам! /Зад него влиза Катя./ Утре ще ти се обадя рано… Чао!… мислиш ли за Шанз Елизе?… Прекрасно!… Чудесно казано!… Ти ли го измисли?… БОНШАНЗЕЛИЗЕ!… Чудесно!… Чао!

Поставя слушалката. Едва сега вижда Катя Минева, протегнала ръка с ключа, като по този начин го връща на домакина.

КАТЯ. /усмихнато/. Боншанзелизе, а?…

ЗАХАРИ. Кате! /Хвърля се и започва да я прегръща, да я целува/.

КАТЯ. /след бурята от целувки, още в прегръдките му/. Боншанзелизе!…

ЗАХАРИ. /след като тя се отскубва от ръцете му/. Където да отидеш, ама където и да отидеш, навсякъде българи!

КАТЯ. Българи или БЪЛГАРКИ?

Захари. Моля ти се, Кате! Който лъже…

КАТЯ. Да стане хипопотам!

ЗАХАРИ. Да!

Смеят се. Отново се прегръщат,

КАТЯ. /оттегля се и му подава ключа/. Вземи си го.

ЗАХАРИ. А!… Защо?… Нали го оставих за теб?

Но все пак си го взима.

КАТЯ. Не разбрах с какъв самолет пристигна.

ЗАХАРИ. Някакъв извънреден. Беше ли на летището?

КАТЯ. На обед.

ЗАХАРИ. Токущо идвам… Влизам и звъня.

КАТЯ. Но и на другата.

ЗАХАРИ. /сочи палтото/. Виж!

КАТЯ /отдавна го е видяла/. /отива при палтото и го погалва. Поглежда Захари./ Предполагам, че е за мен.

ЗАХАРИ. Мисля.

КАТЯ. Страшно палто! /Вдига го от стола./ Проявил си и вкус… Ти или някой друг?

ЗАХАРИ. Аз,

КАТЯ. /докато го облича/. Но чак такъв вкус?… /Отива при огледалото./ Харесва ми!… И ми е точно! Нали, Захари?

ЗАХАРИ. Четирийсет и осми ръст.

КАТЯ. /прегръща го и го целува/. Благодаря ти. /Отново./ Едно такова палто може да изкупи изневерите ти и долната ти душа. /Целува го./ Наистина ме изненада. /Наблюдава се в огледалото./ Сега съм истинска твоя любовница. /Върти се пред огледалото./ Палта само на любовниците, нали така?… По протокол – на любовниците – палта!…

ЗАХАРИ. /глупашки/. Не те обичам по протокол, а по чувство…

КАТЯ /измъква бутилка и чашки/. Личи си.

ЗАХАРИ /отваря бутилката/. Защо? Не си ли пълновластен господар на дома ми?

КАТЯ. Днес не си за упрекване.

ЗАХАРИ. Но ще почнеш; след малко ще си отвориш устата.

КАТЯ. Бъди искрен – от няколко месеца отворила ли съм дума?

ЗАХАРИ. Раздялата ми се стори голяма.

КАТЯ. Цели шестнайсет дни!

ЗАХАРИ. Донесе ли всичките си целувки?

КАТЯ. Дори повече. Ще останат и за друг път.

ЗАХАРИ. Тук ли ще спиш?

КАТЯ. Ако ме поканиш…

ЗАХАРИ.  Добре, от мен да мине.

КАТЯ. Безобразник! /Налива./ Само едно писмо и една картичка!

ЗАХАРИ. Ще получиш още една.

КАТЯ /възмутено/. За шестнайсет дни едно писмо и две картички!

ЗАХАРИ. /грабнал куфарите/. Че малко ли е? /Тръгва към вътрешността на дома./ Убий ме, не мога повече.

КАТЯ /тръгва след него, понесла палтото си/. Възпитание!

Изчезват.

След секунди Катя изхвърчава от там.

КАТЯ /възмутено/. Безсрамник!

ЗАХАРИ /гласът му отвътре/. Какво ще вечеряме?

КАТЯ / държи се отзад/. Това са маниери от Плац Пигал.

ЗАХАРИ /влиза/. Ще ми се нещо българско.

КАТЯ /наблюдава го как налива в чашките и ги допълва/. Чу ли какво ти казах?

ЗАХАРИ /оглежда течността в чашката си/. Нещо типично българско.

КАТЯ /вдига чашката си/. Типично ориенталски маниери.

ЗАХАРИ /вдига чашата за наздравица/. Например – миш-маш. /Пие и понечва да я целуне./

КАТЯ /пресича го/. С кого говори по телефона?

ЗАХАРИ. Еее, уби ме!

КАТЯ. На кого се обади!

3АХАРИ. На търговския посланик. Да стана хипопотам.

КАТЯ. Към Париж ли се насочваш?

ЗАХАРИ. Малко ме познаваш.

КАТЯ. Завързал си връзки с цялото посолство. В това съм сигурна.

Захари. Страшно ме подценяваш! Какво е посолството? Сграда, наблъскана със щатни бройки. Изпращат ги и ги отзовават. /Бавно и многозначително./ Париж, както и Лондон се коват тук! /Живо./ Така, както ме виждаш, само да се амбицирам и след две години ще замина… Но не искам, това не ме блазни. Няма просперитет… /Тръгва към телефона./ Така че Париж не се урежда от Париж. /Вдига слушалката./ Париж се кове тук – в София!…

КАТЯ /заслушана и захласната от мащабите му/. Но ти не искаш, нали?

ЗАХАРИ /пъха пръст във шайбата/. Дипломатите са слуги. /Набира първата цифра./ Не искам да бъда слуга. /Набира втората цифра./ А уж ме познаваш!…

ККАТЯ. Познавам те.

ЗАХАРИ /победоносно набира третата цифра/. На мен ми дай по-големи игри.

КАТЯ. Защо, и в малките си добър.

ЗАХАРИ /набира четвъртата цифра/. Ако се наложи! /Бързо набира останалите цифри./ Другарко Кузманова, добър вечер!  Обажда се… /Пауза./ Да, току що. Тъкмо влизам. Куфарите ми са още в ръцете… Благодаря… Може ли да се обади другарят Кузманов? /Продължителна пауза през време на която лицето на Захари променя израза си, посърва./ Боже мой!… /Пауза./ От кога! /Пауза./ Аха, аха.  /Пребледнява съвсем, гласът му трепти./ Тогава прощавайте… Много… Не, не го закачайте. Утре. Лека нощ,

Затваря телефона.

Стои ням и неподвижен до телефона.

Дълга пауза.

Катя подразбира, че не е тактично да се обади веднага.

КАТЯ /най-после/. Друг път да не ме потупваш така!

Похваща задника си,

ЗАХАРИ /тежко, сломено/. Дааа.

КАТЯ. И, викаш – миш-маш, а?

ЗАХАРИ /въздъхва дълбоко, болезнено, без да я погледне/. Дааа.

КАТЯ. Най-лошото ли?

ЗАХАРИ. Боже мой!

КАТЯ. Уволнен?

ЗАХАРИ. Да.

КАТЯ /спокойно/. Като по фейлетоните.

ЗАХАРИ /на себе си/ Какво може да е станало за шестнайсет дни?

КАТЯ. Нищо, малко са го посъборили.

ЗАХАРИ /замислено/. Но защо?

КАТЯ. Позвъни пак и ще разбереш.

ЗАХАРИ /изведнъж, без да усети/. А, така ще спестя подаръците.

Катя рязко поглежда към него, Захари бавно се досеща какво е казал и бавно се извръща към нея, но не продумва…

Продължителна пауза.

КАТЯ. Мисля, че вчера купих всичко необходимо за един миш-маш.

ЗАХАРИ /малодушно, трагично, класически извиква/. Боже мой!

КАТЯ /спокойно, твърде хладно и строго/. Не се излагай!

ЗАХАРИ /сякаш плаче/. Това е краят! / Едва не скършва ръце./ Ужас!… /Едва сега поглежда към Катя./ Катенце, как мислиш, настъпи ли краят на всичко?

КАТЯ. Например?… Краят на кое?

ЗАХАРИ. Ох!

Въздъхва болезнено,

КАТЯ. Виж какво, на мен ми се яде.

ЗАХАРИ /готов да захленчи/. Кате, как мислиш, ще ми тръгне ли назад?

КАТЯ /спокойно/. Изключено.

ЗАХАРИ. Виж какво става! Според мен, това е обратът. Влизам в нов период. Звездите сменят отстоянията си, горе знаците се объркват, може би се очертава нещо по-страшно. А?… Кате, ще ми тръгне ли назад?

КАТЯ. На теб никога няма да ти тръгне назад.

ЗАХАРИ /поглежда я изненадано/. Защо мислиш тъй?

КАТЯ. Това е невъзможно.

ЗАХАРИ. Моля?

КАТЯ. Немислимо!

ЗАХАРИ /изведнъж/. Нали?

КАТЯ. Ти си от ОНИЯ.

ЗАХАРИ /бързо/. Нали?… От кои?

КАТЯ. Сети се сам.

ЗАХАРИ /бързо и с подозрение/. От кои? Изкажи се ясно!

КАТЯ /отказва се от нападение/. От тези, дето им върви.

ЗАХАРИ. Не, ти се отметна.

КАТЯ. Всъщност, наистина спестяваш два подаръка.

ЗАХАРИ /наблюдава я с подозрение/. Искам да знам в какво ме подозираш. Упрекваш ме, че се защитавам ли? Че де да знам всъщност какво може да е станало, докато ме е нямало. Него сигурно са го обвинили в нещо.

КАТЯ /отстъпва/. Е, да.

ЗАХАРИ. Наистина е неудобно… Да отиваш при такъв човек… когато му е тежко… да разговаряте…

КАТЯ. Той беше всичко за теб.

ЗАХАРИ. Изразяваш се малко наивно.

КАТЯ /предава се/. С много чер пипер.

ЗАХАРИ /съвзема се/. С много яйца и домати!

КАТЯ. И с много чушки!

ЗАХАРИ. Голямо количество!

КАТЯ. Огромно количество!

ЗАХАРИ. Да се натъпча, защото ми омръзнаха буламачите им.

КАТЯ /интензивно/. Два тигана миш-маш!

Катя изчезва към кухнята.

Захари подрежда чашките за едно предварително пийване. Отваря нова бутилка. Действията му са бавни, личи си че през това време мислите му не са радостни. Все тъй бавно сяда масата и си налива. Вдига чашата.

Силен пронизителен вик на Катя откъм кухнята.

ЗАХАРИ. Кате!

Катя дотичва бързо и се спира чак на другата страна на сцената. Диша зачестено. Мълчаливо гледа по посока на кухнята.

ЗАХАРИ /готов да се кара/. Защо викаш?

Мълчание.

ЗАХАРИ /отпива/. Не викай!

КАТЯ. Там!…

ЗАХАРИ /отпива/. Къде там?

КАТЯ. Боже мой!… Не… Това е невъзможно!… Тттова е… /Към Захари./ Захари!… Защо не си ми казал?

ЗАХАРИ. Кате, искаш ли да ми съобщиш нещо, или не искаш?

КАТЯ /разбира по изражението на лицето му, че не знае нищо/. В БАНЯТА ИМА ХИПОПОТАМ!…

ЗАХАРИ /с горчива усмивка/. Ох!

КАТЯ. В банята има хипопотам!

ЗАХАРИ /иронично/. Цял?

КАТЯ /хваща главата си/. Станало ми е нещо… Захари, на мен ми е станало нещо.

ЗАХАРИ. Нищо ти няма.

КАТЯ. Не!… Аз съм зле. Преди малко видях хипопотам, /Сяда./ Налей ми.

ЗАХАРИ. Налял съм.

КАТЯ /взима чашката/. Аз съм…

ЗАХАРИ. Наздраве! /Пие./

Катя пие мълчаливо, замислено, дори не поглежда партньора си.

ЗАХАРИ /с весела нотка/. Хипопотам, а?

КАТЯ /маха с ръка/. Остави се.

ЗАХАРИ. Влизаш а банята и – какво?… Хипопотамче!… Едно малко красиво хипопотамче!…

КАТЯ. Мо̀ре!… /Пие./ Бая голям си беше. /пие./ Редовен хипопотам.

ЗАХАРИ /пие/. В какво време живеем, а?… Заминаваш за Париж и този, който те е пратил – ти е шеф! Връщаш се и – този който те е пратил, не ти е шеф. /пие/. А ето, че започнахме да виждаме и хипопотами.

КАТЯ /налива си/. Ужас!

ЗАХАРИ. Влизащ и /пие/ виждаш!… А защо хипопотам?… Защо точно хипопотам?

КАТЯ. А де! Защо не видях нещо друго? Кон, да речем. Има си и виц за кон в баня… Или пък – камила… Защо именно хипопотам?… В някои пиеси се появяват носорози…

ЗАХАРИ. Кате, това уволнение ще даде ли голямо отражение?

КАТЯ. ТИ ми внуши за хипопотама!

ЗАХАРИ. Добре де, чухме!

КАТЯ. /оставя чашката и става/. Моля те, не говори повече за хипопотами!

ЗАХАРИ. Какво ли му е станало на шефа, а? Ти какво мислиш?

КАТЯ. И все пак, добре че икономиса подаръците.

ЗАХАРИ. А, всъщност те са нещо символично.

КАТЯ. Да де, вече няма нужда и от символи.

ЗАХАРИ /извиква/. Кате!

КАТЯ /спокойно/. Отивам при миш-маша.

Катя излиза, но след малко притичва мълчаливо и застава в най-отдалечената точка от вратата на кухнята.

ЗАХАРИ. Сега пък какво? /Катя мълчи упорито/ А?… Пак ли? /Катя продължава да мълчи./ Твоят любим хипопотам! В банята.

КАТЯ /този път спокойно/. Е там си е, какво да правя!…

ЗАХАРИ. Не прави нищо.

КАТЯ. Да, ама трябва да готвя. На теб ти се яде.

ЗАХАРИ. Ами яде ми се, разбира се. Идвам от Париж и ми се яде. Не идвам от Малко Търново, че да не ми се яде!… На мен ми се яде миш-маш.

КАТЯ. Е да, ама не може!

ЗАХАРИ. Защо да не може?

КАТЯ. Защото там има хипопотам.

ЗАХАРИ. Хипопотама е в банята, а не в кухнята.

КАТЯ. Е да, но банята е до кухнята.

ЗАХАРИ. Защо не го убиеш. Заколи го.

КАТЯ. Не мога пък.

ЗАХАРИ. Е пък опитай! /Изведнаж става сериозен. Изправя се./ Мама му стара, какво племе сте това, жените!

Захари излиза рязко.

Пауза.

Захари се връща. Върви бавно. Стига до средата на сцената и спира. Слага длан на челото си. Стои безмълвно. Отново изчезва към банята и се появява повторно. Този път върви сякаш без да вижда. Бута се в масата, събаря стола. Гледа в точка пред себе си.

КАТЯ /която не си прави труда да го наблюдава/. Какво?

Без да отвърне, Захари бързо изчезва по посока на банята и се връща бавно. Сяда.

Пауза,

ЗАХАРИ /тихо/. Там има хипопотам.

КАТЯ. Бял ли е?

ЗАХАРИ. Катя, шегите са излишни.

Катя излиза. Изчезва към банята. Връща се. Мълчи.

ЗАХАРИ /поглежда с надежда/. Какво?

КАТЯ. Боже мой, как може? Откъде се е взел?

ЗАХАРИ. Не се ли опита да го пипнеш?

КАТЯ. Ти си луд!

ЗАХАРИ. Нали уж?…  Може би е плод на фантазията ни, Може би сме си въобразили. Не знам, струва ми се, че всичко туй е някаква игра… Или пък шега… Не бе, това не може да бъде!

КАТЯ. Добре де, защо не го пипнеш ТИ? Защо не отидеш ТИ?

ЗАХАРИ. Ами ще отида, какво да правя…

Захари излиза.

Продължителна пауза. Още.

КАТЯ /извиква/. Захари!

Захари се появява. Спира в средата на сцената.

ЗАХАРИ. Не смея.

КАТЯ /уплашено/. Какво прави тъй дълго там?

ЗАХАРИ. Гледах го.

КАТЯ. И какво?

ЗАХАРИ. Наблюдавах го… /Пауза./ Наблюдавахме се.

КАТЯ /уплашено/. Наблюдавахте се?

ЗАХАРИ. Той извърна глава и ме погледна. /Пауза./ След това се обърна изцяло. Към мен. /Пауза./ Гледахме се… Очите му бяха влажни. И тъжни! Леко загадъчни, едва забележимо весели, упрекът им се разтваряше в цяла пустиня от меланхолии… Но тя не извираше отвътре, а се отразяваше… Идеше някъде отвън. Имаше и нежност, разбира се, и упрек; всичко замесено в бульона на меланхолията.

КАТЯ. Ами сега?

ЗАХАРИ. Какво сега? /Готов да захленчи/. Сега можеш да си отидеш и да ме оставиш сам… В твоята баня няма хипопотам, само в моята има хипопотам… И какво по-лесно от туй, да си отидеш.

КАТЯ. Това можеш само ТИ! /Извиква./ Разбра ли?… Това можеш само ТИ!

ЗАХАРИ. Колко пъти съм те зарязвал досега?… Дай факти!

КАТЯ. Най-добре ще бъде да помълчим и да помислим.

Голяма пауза.

ЗАХАРИ /най-после въздъхва/. Изведнъж ми тръгна назад.

КАТЯ. Стига,

ЗАХАРИ. Ще видиш, щастието ме изоставя!… Отмята се!… А как ми вървеше, а?

КАТЯ. Не е лъжа.

ЗАХАРИ. Съдбата тикаше всичко в ръцете ми.

КАТЯ /с ирония/. Но и ти и помагаше малко.

ЗАХАРИ /трагично/. Катя, не е момента сега, при нещастието което ме сполетя!…

КАТЯ. Защо, какво е станало?

ЗАХАРИ. /многозначително/. Според теб… какво може да означава този хипопотам в банята.?

КАТЯ. Шега,

ЗАХАРИ. Какво?

КАТЯ /сякаш се озлобява/. Този хипопотам не ти излизаше от главата! Ей ти го сега – там! /Сочи./ Да видим какво ще го правиш? /Захари мълчи с наведена глава./ Всеки ден!… да видим с какво ще го храниш.

ЗАХАРИ /внезапно/. А?

КАТЯ. Това огромно животно иска храна. То гълта. Килограми… Тонове!…

ЗАХАРИ. Тонове, но какво?

КАТЯ. Какво – зеле!

ЗАХАРИ. Зеле?

КАТЯ. Моркови, алабаш, зеле! На зоологическите градини им е писнало от хипопотамите!…

ЗАХАРИ /унесен в някаква своя мисъл/. Кате.

КАТЯ. Какво?

ЗАХАРИ. Според мен, а вярвам, че и според тебе, ако сега  отидем в банята, няма да видим нито хипопотам, нито каквото и да е друго животно, защото ако помислим като материалисти, като хора от един нов свят, на практика е невъзможно в банята да се създаде от самосебе си каквото и да е същество, а още по-малко – хипопотам, едно тропическо животно, създадено за други климатични и ботанични зони. Не може така… изведнъж… от въздуха! Трябва да имаме налице вещество!… /Замисля се./ Да… поне вещество.

КАТЯ. Видяхме го с очите си. Хипопотам.

ЗАХАРИ /с надежда/. Но не го пипнахме.

КАТЯ. Е, толкоз ли е важно да го пипнем?

ЗАХАРИ. Защото ти внуши на мен, а аз на теб… Допускаш ли, че в банята наистина може да има хипопотам? Един сериозен човек, един материалист може ли да се примири с това?

КАТЯ. Искаш да кажеш, че ако сега… погледнем… Там?…

ЗАХАРИ. Разбира се.

КАТЯ. След като… Ти не го ли видя?

ЗАХАРИ. Добре де, мислиш ли, че ако погледнем и сега, ще го видим.

КАТЯ. Не знам… /С надежда./ И все пак има шанс да излезе хипноза.

ЗАХАРИ. Колкото повече време минава, толкова повече съзнанието ми се избистря, микроните на мозъка ми се укротяват и внушенията се утаяват. Например, сигурен съм, че ако заспим, утре няма да има и помен от хипопотама.

КАТЯ. Наистина, както и да разсъдиш – откъде-накъде хипопотам? Ясно, че сме жертви на нервите си.

ЗАХАРИ. Чудно, как ли е станало? Да, докато ме е нямало са се развили събития,

КАТЯ. Ти пак… За уволнението!

ЗАХАРИ. Какво ще кажеш, ако се обадя на Венци?

КАТЯ. Ще разбереш всичко.

Захари отива при телефона и набира номер, чака. Затваря.

ЗАХАРИ. Баш сега, в събота вечер…

КАТЯ. Питай някой друг,

ЗАХАРИ. Кого?… Не мога да се сетя.

КАТЯ /отсечено/. Е, ама не съм дошла тук да обмислям уволненията на шефовете ти! Дошла съм да се обичаме.

ЗАХАРИ /не се досеща какво изтърсва/. То е свързано.

КАТЯ. / изненадано/. Какво?

ЗАХАРИ. Извинявай.

Прегръща я. Катя се отдръпва рязко.

КАТЯ. Оставѝ ме! /Вдига чашката./ Махай се!

ЗАХАРИ /слисано/. Какво?

КАТЯ. Не ме докосвай! /Отпива./ И изобщо ме остави на мира.

ЗАХАРИ. Ти ме пъдиш?

КАТЯ. Не знам… Не желая да ме докосваш!

ЗАХАРИ /ехидно./ Много бързо!

КАТЯ. Напротив – много късно.

ЗАХАРИ. Само няколко минути, след като се явиха облаците.

КАТЯ /сякаш обмисля/. Ново двайсет!

ЗАХАРИ. Б         едите се струпват и се готвиш да офейкаш.

КАТЯ /иронично/. На мен ли говориш? Не, сериозно, на мен ли?… И сигурно искаш да кажеш, че напускам кораба?… Или нещо подобно?

ЗАХАРИ. На такова мирише.

КАТЯ. А защо не ме сравниш с плъховете?

ЗАХАРИ /глупашки/. Че по какво се отличаваш от тях? /Катя прихва и започва да се смее./ Смей се, смей се!… Остава и да ми се смееш!

КАТЯ. Ами как да не се смея, като е смешно.

ЗАХАРИ. Кое е смешното?… Че пропадам? Че картите ми са бити? Че вече потъвам? Затова ли ми се смееш? Че съдбата се сгромолясва над мен?… А над всичко отгоре и този… /Сочи с глава към хипопотама./

КАТЯ /попада в интересен тон/. Не меси животното! То не ти е виновно за нищо.

ЗАХАРИ /ужасен/. Но е ТАМ!… Съществува!…

КАТЯ. Голяма работа!… Ще го махнеш и край.

ЗАХАРИ /учудено/. Къде ще го махна?

КАТЯ. В зоологическата.

ЗАХАРИ /учудено/. Как в зоологическата?

КАТЯ. Ще им го дадеш! Дори ще им го продадеш! Можеш да излезеш с печалба от тази работа!

ЗАХАРИ /извиква/. Нямаш право да говориш така!

КАТЯ /в резкия контраст от настъпилата тишина/. Захари, какво ти става?

ЗАХАРИ /с нещо като болка/. Това животно там е, може би, частица от мен. Представи си, че е духът ми… Разбираш ли, малка жалка женице?… Може би това е моето второ АЗ… де да знаеш как е решила да ми се подиграе съдбата.

КАТЯ. Виж какво, ако си внушиш, че този хипопотам в банята, който сигурно вече е изчезнал, е твоя дух, или частица от тебе, ти си загубен… Край! Вече няма какво да говорим.

ЗАХАРИ /с надежда/. А ти как мислиш?

КАТЯ /след пауза/. Не знам…

ЗАХАРИ /интензивно/. Това животно не може да се вземе от въздуха! От водорода и кислорода! /Пауза./ Извинявай, но туй съм аз. Това животно е възпроизведено от мен, родено е в утробата на моята същност…

КАТЯ /спокойно на себе си, в реда на мислите си/. Хипопотам – кариерист.

ЗАХАРИ /като опарен/. Какво?

КАТЯ /спокойно/. Не бива да си внушаваш.

Мълчание.

КАТЯ /най-после/. Защо ме гледаш така? /Захари продължава да я гледа мълчаливо./ В реда на шегата. /Захари я наблюдава втренчено./ Исках да разведря настроението.

Захари продължава да я фиксира.

Катя взима шлифера си.

Захари решително застава между нея и вратата.

КАТЯ. Остави ме.

ЗАХАРИ. Не!

КАТЯ. Да се поразходя малко… да помисля.

ЗАХАРИ. Ти нямаш право да ме оставиш така!…

КАТЯ /спокойно/. Това ще разбера вън… Насаме със себе си. Извинявай, но другояче не мога. Тази вечер ти се разкри съвсем. Нещо ме прободе тук /сочи главата си/ разтърси ме и сега ми се мисли.

ЗАХАРИ /почти трагично/. Кате, аз те обичам! /Взима ръката ѝ./

КАТЯ. Добре, добре… Остави ме да подишам въздух.

ЗАХАРИ. Ти… нямаш право… в този тежък момент!…

КАТЯ. Стига с твоите моменти!

ЗАХАРИ. Моля те! /пада на колене. Обхваща краката ѝ./ Ти си всичко за мен!… Без теб ще увехна!… Ти си моя талисман. Повярвай, аз съм суеверен! /изведнъж изплюва камъчето./ Готов съм да се оженим! /Понеже Катя трепва./ Веднага!… Още утре!… /Катя се усмихва и го погалва по косата./ Още сега!… Заклевам се!… Ето, намери свидетели и ще видиш!… Ти си ми въздуха, ти си ми всичко!… Не ме оставяй сам!

КАТЯ /категорично/. Аз трябва да изляза… Иначе ще се пукна… Трябва да обмисля нещата.

Катя го преодолява и освобождава пътя си към вратата.

ЗАХАРИ /пълзешком/. Моля те, проклетнице!… Кате!… Катенце, върни се!… Проклето гадно същество!…

КАТЯ /връща се/. На мен ли каза?

ЗАХАРИ. Кате, моля те, не ме оставяй в тези тежки минути! Това са пет години! Пет години неразделни!… Вярно, не се оженихме, но винаги съм те обичал. Живеехме като съпрузи… Не живеехме ли? Кажи де!…

Катя. Захари, ти на мен ли каза ПРОКЛЕТО ГАДНО СЪЩЕСТВО?

ЗАХАРИ. Не ме напускай! Моля те!… Каквото искаш ще направя!

КАТЯ. Не ме интересува и това, че в Париж си ми изневерявал…

ЗАХАРИ. Кате, върни се да ти обясня.

КАТЯ. Всичко друго, но не и обиснения!

ЗАХАРИ. Да, но аз наистина те измамих. Трябва да ти се изповядам, за се пречистя.

КАТЯ /с усмивка/. Защо ти е това?

ЗАХАРИ. За да ми олекне.

КАТЯ /с отегчение/. Виж какво бе, никак не ме интересува изневерявал ли си ми. Особено в Париж, където всеки изневерява.

ЗАХАРИ /енергично/. Не е вярно!

КАТЯ /още малко и ще прихне/. Така ли?

ЗАХАРИ. Това е последния град, в който един мъж може да изневери.

КАТЯ / усмихва се/. И това знам.

ЗАХАРИ /тихо/. Човек там не може да изневери.

КАТЯ /шеговито/. Освен на себе си.

ЗАХАРИ. Трябва да ти кажа всичко, да ми олекне. /Пауза./  Понеже нямаше с кого, аз ти изневерих… с една… не много хубава жена.

КАТЯ. На твое място бих си платила за хубава.

ЗАХАРИ. Точно така, но аз ти изневерих с една не толкоз хубава…

КАТЯ. Искаш да кажеш грозна.

ЗАХАРИ. Нашенка.

КАТЯ. Но дъщеря!

ЗАХАРИ /учудено, след пауза/. Откъде знаеш?

КАТЯ /смее се/. Ти дори не си имал нужда от жена, но тази ти е потрябвала за друго.

ЗАХАРИ. За какво?

КАТЯ. За съпруга. /Тръгва си,/ Довиждане.

ЗАХАРИ /рязко/. Стой! /Застава решително пред нея./ Обещавам ти да я забравя.

КАТЯ /строго/. С нея ли говори по телефона? /Захари мълчи./ Истината! /Захари мълчи./ Защото… който лъже… /Усмихва се./

ЗАХАРИ /навежда глава и грохва/. Да.

КАТЯ /спокойно/. При това положение не би трябвало да си изляза, защото ще си помислиш, че правя сцена на ревност, но свежият въздух наистина ще ми позволи…

ЗАХАРИ. Моля те, остани! Ще ти отворя всички прозорци.

КАТЯ. Не! /Тръгва си и с усмивка./ Боншанзелизе!

ЗАХАРИ. Обичам те!… /Спира я./ Повече от всякога!… Не ме оставяй сам!… / След нея./ Страх ме е! /Катя си излиза./ Ще викам, чу ли?… Ще викам!… От страх!…

Захари стои известно време с лице към вратата. После се обръща с лице към банята и остава няколко секунди загледан натам. Пристъпва към тази посока, поглежда отдалеч, страхливо прави крачка назад. Изведнъж хуква към телефона и набира номер.

ЗАХАРИ. Пепо, Захари се обажда… Да, днес… Току що… Моля те, елате веднага!… У дома, да… ще ви обясня… Не, нищо особено.  Ще ви обясня… Имам нужда от приятели. Няма да се бавите, нали!… Чакам!… Не се бавете!.. Моля ви!

Затваря и започва да набира нов номер.

ЗАХАРИ. Дани!… Ало, Дани?… Ти ли си?… Познай!… /Съвсем учудено./ Това е невъзможно! Изумително!… Но как позна?… Не, това е наистина… ще ти кажа… Можеш ли да дойдеш веднага у дома?… Ще научиш всичко като дойдеш… Добре де, представи си, че имам нужда от теб, като от първи приятел… Не врякай! Не бързай!… Затвори си тази мръсна уста! И ако ще бъдеш такъв, по-добре не идвай… Е за ТОВА не ми е приятно с теб, защото си циник… Но сега ми трябваш… Преживявам нещо, което не може да се обясни и опише… Не бе, току що се връщам от Париж!… От Париж, ДА!… Добре, идвай!… И уиски имам!…

Затваря телефона и се замисля. Поглежда към банята и трескаво започва да върти шайбата на телефона.

ЗАХАРИ. Матеева, Захари ти се обажда!… Захари Симов… Ела отново при мен. /Гледа към банята./ Захари, Захари… Да!… Искам да слезеш при мен. /Гледа към банята./ Ама веднага!… Бързо!…

Тряска слушалката. Вниманието му вече е изцяло насочено към банята. За да се разсее – пие. И отново вниманието му – към банята, сякаш оттам ще дойде някакво необяснимо наказание.

Звънецът иззвънява. Захари просто подскача, втурва се да отвори.

Връща се придружен от Добра Матеева.

МАТЕЕВА /оглежда обстановката/. Какво бе, Зарко?

ЗАХАРИ. Нищо… Седни.

МАТЕЕВА /на върха на клюкарското си щастие/. Кажи, кажи – какво има?

ЗАХАРИ. Нищо няма… Седни да се почерпим. Преди малко едва ли не те изгоних… Коняк?

МАТЕЕВА. Всичко пия! /Докато той отваря бутилката./ Глей сега къв си!

Захари. Къв съм?

МАТЕЕВА. Има нещо важно, ама не ми го казваш.  Хем, смяташе да ми го кажеш, хем не ми го казваш. Ти няма току тъй да ме викаш тук и да ме черпиш. Мене никой не ме вика. Нито ме черпи. Черпят ме само като искат да ме отпратят… Кажи сега кво има? Нещо става тук.

ЗАХАРИ /рязко/. Кой ти каза?

МАТЕЕВА. Тук не може да не става нещо. /Вглежда се./ Щом ме викаш, значи става нещо. Ще искаш нещо, ама какво?… Теб те издигали, а?

ЗАХАРИ /горчиво усмихнат/. Хубаво ме издигат.

МАТЕЕВА. Че тогава защо черпиш? Теб само те издигат. Къде е оная?

ЗАХАРИ. Излезе.

МАТЕЕВА. Къде излезе?

ЗАХАРИ /додава ѝ коняк/ Не е твоя работа!

МАТЕЕВА. Ще се върне ли?

ЗАХАРИ. Пий и мълчи!

МАТЕЕВА. Слушай, и аз съм гявол, ама и ти си гявол! И двамата сме големи гяволи… Твоичката е хубава, възпитана, ама бедна, бе.

ЗАХАРИ. Откъде знаеш, че е бедна?

МАТЕЕВА. Леля ти Добра знае всичко. Като ти казвам бедна – бедна! Работи в някаква редакция, а?

ЗАХАРИ. Да, но не е журналистка, а секретарка.

МАТЕЕВА. Там е работата. Бедничка е, кво да прави момичето. Ама карай, няма да го взимаш, я! …

ЗАХАРИ /изненадано/. Кой ти каза, че няма да го взимам?

МАТЕЕВА. Че да не вземеш да го вземеш?

ЗАХАРИ. Като нищо!

МАТЕЕВА. Еее, не на мен! Само не на мен!

ЗАХАРИ. Лельо Добро, моля ти се!

МАТЕЕВА. Виж какво, мойто момче… Това момиче ако щеше да го взимаш, ти щеше да го вземеш. Но щом не си го взел, няма и да го вземеш. Такива като теб не взимат квото и да е… търсят.

ЗАХАРИ /с интерес/. Какво търсим? Аз например, според теб – какво търся?

МАТЕЕВА. /пие/. Някоя, дето не е расла на хубост, а на баща. /Примира от смях./

ЗАХАРИ. Значи, така мислиш за мен?

МАТЕЕВА. /удря го по коляното/. Така мисля.

ЗАХАРИ. Много се лъжеш… Кое те кара да…

МАТЕЕВА. Ами живота ти. Всичко ти е тип-топ, а не се жениш.

ЗАХАРИ. Глупости!

МАТЕЕВА. Е, добре… Мезе няма ли?

ЗАХАРИ. Какво мезе за коняк?…

МАТЕЕВА. Всякакво! Каквото дадеш.

ЗАХАРИ. Какво искаш?

МАТЕЕВА. Шоколадови бонбони нямаш ли?

ЗАХАРИ. Имам. /Става./

МАТЕЕВА. Шоколадови бонбони с каквото и да е друго.

ЗАХАРИ. Ама и ти си жена с бъдеще.

Захари отива до шкафа, връща се с бонбони и бисквити.

МАТЕЕВА. Какво бъдеще бе, какво бъдеще у жена като мен, дето никой не иска да говора с нея! Аз имам само една мечта…

ЗАХАРИ. Не те обичат, лельо Добро, защото си проклета!

МАТЕЕВА. Такава съм, Зарко.

ЗАХАРИ. За първи път чувам, че имаш мечта.

МАТЕЕВА /възмутено/. Че как така?

ЗАХАРИ. Уверявам те. /Поднася бонбоните. Тя си взима бързо и бонбони, и бисквити./ Каква ти е мечтата?

МАТЕЕВА. Как? Не съм ли ти казвала?… Моята мечта е ОНИЯ да умрат преди мен… Или пък да се преместят от блока.

ЗАХАРИ. Кои?

МАТЕЕВА. Манолови, кои?

ЗАХАРИ. И събираш подписи срещу тях.

МАТЕЕВА. Как няма да събирам…

ЗАХАРИ. И ме накара да се подпиша.

МАТЕЕВА. И таз хубава! Ако не подпишеш ти, кой ще подпише.

ЗАХАРИ. Тази работа не ми се вижда чиста.

МАТЕЕВА. Ти пък да не си само по чистите работи!

ЗАХАРИ /изведнъж с учудване/. Какво?

МАТЕЕВА. Така де, хора сме, не можем да сме хептен чисти.

ЗАХАРИ. Аааа, не така!… Чакай!… Искам да ми кажеш за какъв ме смяташ.

МАТЕЕВА. Хубав човек! Плетеш си кошницата.

ЗАХАРИ. Ако искаш знаеш, туй момиче /ядосано/ преди малко ми трясна вратата и избяга. Затова съм те повикал, защото ми се плаче!…

МАТЕЕВА. На теб?…

ЗАХАРИ. На мен!

МАТЕЕВА. Ха!… За такива работи ти никога няма да плачеш!

ЗАХАРИ. Така ли смяташ?

МАТЕЕВА. Ѐ за това съм скарана с хората!… Ѐ за този език,  дето говори за щяло и нещяло… Само с теб съм добре в тази кооперация и дай, по-добре, да не си разваляме отношенията.

ЗАХАРИ. Защо ми каза, че ме издигали?

МАТЕЕВА. Чух!

ЗАХАРИ. Откъде?

МАТЕЕВА. Моя работа.

ЗАХАРИ /настоява/. Кой, кой?

МАТЕЕВА /прави се на ударена/. Какво – кой?

ЗАХАРИ. Кой ти го каза?

МАТЕЕВА. Знаеш, че си имам агенти.

ЗАХАРИ. Добре, само че този път искам да знам как може да се чуе такова нещо, когато е тъкмо обратното.

МАТЕЕВА. Какво – обратното?

ЗАХАРИ. Човекът, който правеше много неща за мен, си отиде.

МАТЕЕВА. Умря ли?

ЗАХАРИ. Не е умрял.

МАТЕЕВА. Тогава?

ЗАХАРИ. Кажи.

МАТЕЕВА. Какво да кажа?

ЗАХАРИ. Отде знаеш, че ме издигат?

МАТЕЕВА /след пауза и като го оглежда/. От две вечери насам обикалят едно момче и едно момиче… Чакат да се върнеш… Може да ти кажат нещо радостно.

ЗАХАРИ. Откъде знаеш, че радостно?

МАТЕЕВА. На теб какво друго, освен радостно?

ЗАХАРИ /замислено/. Това е лошо!

МАТЕЕВА. Какво?

ЗАХАРИ. Тези хора не идват за добро.

МАТЕЕВА. Ами!

ЗАХАРИ. Сега се трупат облаци. Имало е буря, ще има нещо и за мен.

МАТЕЕВА. Така ли мислиш?

ЗАХАРИ. Другарко Матеева, нещата тръгнаха зле и тия хора, дето са се завъртали наоколо… Аз бях най-доверения човек на шефа.

МАТЕЕВА. Не знам… Искали да ти го кажат първи.

ЗАХАРИ /замислено/. И мен не ме обичат… много хора ме мразят. /Звъни се./ Тези, които чакам!… /Подава ѝ бисквитите./ Вземи това!

МАТЕЕВА. И да се омитам.

ЗАХАРИ. Аха!… /Отива и се връща с Катя./

МАТЕЕВА. Добър вечер, госпожице!

КАТЯ. Добър вечер…

ЗАХАРИ /радостно, възбудено/. Чакай да изпратя леля Добра! /Изтиква Матеева./ Хайде!… Пайдос!…

МАТЕЕВА /излизайки/. Добре де, разбрах! Защо не оставяш човека сам да прояви воля?

ЗАХАРИ. Моля ти се! /изтиква я./

Излизат.

Захари се връща.

КАТЯ. Размислих доста.

ЗАХАРИ. Аз съм зле, Кате, зле съм!… /Преди да му отвърнат./ Облаците се сгъстяват… /Преди да му отвърнат./ Сега пък някакви типове идвали вечер да ме чакат, искали първи да ми кажат нещо… Добре, че се върна… Много съм зле, мила. Позволи ми да те целуна. Искам да те целуна и да ми олекне, да забравя всичко.

КАТЯ. Че какво пък толкоз имаш да забравиш?

ЗАХАРИ. Облаците се сгъстяват. Човекът, с когото се бях обвързал, вече го… Кузманов си отиде… Искаш ли да се оженим?

КАТЯ. Не.

ЗАХАРИ. Ето, готов съм да се оженя. За добро, за лошо – готов съм.

КАТЯ. Тази вечер наистина не мога да те оставя сам.

ЗАХАРИ. Благодаря ти.

КАТЯ. Защо не звъннеш на някой да дойде?

ЗАХАРИ. Звъннах.

КАТЯ /с усмивка/. Сетил си се… Пепо и Саша?

ЗАХАРИ. И Дани.

КАТЯ. Режисьора? Това леке? И как се сети за него?

ЗАХАРИ. Не знам. Понеже ме е страх, а той не се страхува от нищо.

КАТЯ. Защо каниш такива хора?

ЗАХАРИ. Защо? Какво му е?

КАТЯ. Само това ти липсва сега, да напълниш тук с превзети хора! Баш в момента.

ЗАХАРИ. Превзети?… Кой бе? Дани ли?

КАТЯ. Не знам.

ЗАХАРИ. Нещо ме накара да го…

КАТЯ. Сноб.

ЗАХАРИ. /гледа я учудено/. Ееее, гадно племе сте жените?… Тогава каза, че ти харесва.

КАТЯ. Да де, да.

ЗАХАРИ. И като мъж, и като мисъл ти харесвал… Ей, жени… Гадно племе!

КАТЯ. Извинявай, радвам се, че ще дойде… И Пепо, така ли?

ЗАХАРИ. Кате!

КАТЯ. Кажи.

ЗАХАРИ. Големи камъни ще паднат на главата ми.

КАТЯ. Ще се ожениш за момичето, което си срещнал в Париж…

ЗАХАРИ. И готово – така ли?

КАТЯ. Разбира се.

ЗАХАРИ. Ти си била страшно ревнива жена бе, Кате!…

КАТЯ /искрено/. Боже мой!…

ЗАХАРИ. Ще се оженя за теб.

КАТЯ. Дойдат ли гостите, ще си вървя.

ЗАХАРИ /извиква/. Не!

КАТЯ. Сега иди и виж какво става там. Затова се върнах.

ЗАХАРИ. И смяташ ли, че?…

КАТЯ. Вън размислих. Според здравия разум – това нещо не може да бъде… Иди и виж.

ЗАХАРИ /въздиша/. Ох, дано го няма вече звяра!

Захари излиза.

Връща се бавно, навел съкрушено глава.

ЗАХАРИ /след паузата вдига глава/. Колко жално ме погледна? /мълчание./ Кате, той ме погледна тъжно.

КАТЯ /тихо, спокойно/. Дявол да го вземе!…

ЗАХАРИ /готов да се разплаче/. Сега?… Какво ще правим?

КАТЯ. Ще чакаме гостите.

ЗАХАРИ /оживено и с надежда/. И какво?…

КАТЯ. Ще ги накараме да погледнат.

ЗАХАРИ. И пак ще го има!… Ще видиш! /Похлупва се върху масата и хленчи./ Моето наказание ще бъде там!

Звъни се.

Докато Захари хлипа и се тръшка върху масата, Катя излиза и се  връща сама.

КАТЯ /слага ръка на рамото му/. Съвземи се!

ЗАХАРИ /хленчи/. Пепо и Саша?

КАТЯ /след пауза/. Двама непознати.

ЗАХАРИ. А!… /Става и отрива сълзите си./ Те! /Тревожно./ Това са ТЕ!…

КАТЯ. Кои?

ЗАХАРИ. Да им отворя ли?

КАТЯ. Аз им отворих.

ЗАХАРИ /извиква/. Защо?

КАТЯ /слага пръст на устата си/. Тихо! /Сочи с глава към вратата./

ЗАХАРИ /тихо/. Защо избърза?

Захари излиза бавно и настръхнало.

Връща се придружен от Венци и Живка.

ВЕНЦИ /на Живка/. Цветята!

ЖИВКА /подава цветята на Захари, но се сеща за етикецията и ги подава на Катя/. Заповядайте!

ВЕНЦИ /на Захари/. Добре дошли!

ЖИВКА. От Париж.

КАТЯ /поема цветята и отвръща усмихната/. Само той.

ЗАХАРИ. Венци, седни!… Живке, заповядай!… Как научихте?

ВЕНЦИ. Човек като иска, научава… /оглежда го с учудване./ Другарю Симов, не получихте ли телеграмата ни?

ЗАХАРИ. Каква телеграма?

ВЕНЦИ. Ние телеграфирахме.

ЖИВКА. В Париж.

ЗАХАРИ. Че къде в Париж?

ВЕНЦИ. Как къде – в посолството.

ЗАХАРИ /страшно изненадан/. Кога?

ВЕНЦИ. На въпросния ден.

ЗАХАРИ. Каква телеграма? За какво?

Венци поглежда усмихнато към Живка, Живка поглежда усмихнато към Венци.

ВЕНЦИ. Нима не знаете?

ЖИВКА. Нищо?

ЗАХАРИ. А не, сега научих. Като се върнах и разбрах.

Венци и Живка си разменят погледи на разочарование.

ВЕНЦИ /съкрушено/. Значи, знаете?

ЗАХАРИ. Да. Позвъних. Другарката на шефа ми каза, че… Научих мрачната вест.

В Е Н Ц И /учудено/. Мрачна?

Ж И В К А. А веселата?

В Е Н Ц И. За втората част не знаете ли?

ЗАХАРИ /слисано/. И втора част?

ВЕНЦИ / победоносно/. Вие сте вече ШЕФ!

ЗАХАРИ / сразен/. Какво?

ЖИВКА. От три дни!

ВЕНЦИ. Вие сте нашия шеф!

Край на първа част

В Т О Р А   Ч А С Т

 

Същата обстановка.

Пет минути по-късно.

На масата са поставени още чашки.

На сцената: Захари, Катя, Венци и Живка.

Нито помен от сломения и уплашен преди малко Захари.

ЗАХАРИ /вдига бутилката/. Ще пиете!…

ВЕНЦИ. Живке, моли ти се!… По случая!

ЗАХАРИ /възторжено./ Ако Живка не пие и по този случай, няма да ѝ проговоря до края на живота си.

ЖИВКА /плахо/. Венци, кажи им пък най-после.

ВЕНЦИ. Другарю Симов, ние сме започнали да чакаме…

ЗАХАРИ /налива/. Още по-добре! Съвременните бебета, заедно с млякото трябва да засукват и по малко водка… Моята майка е пиела бяло вино докато ме е носела и сега съм здрав като мотоциклет!

Венци и Живка се заливат от престорен подмазвачески смях. Катя пасува – мълчи и наблюдава. И се подсмихва, разбира се. Тази вечер в нея нещо се е скъсало.

ВЕНЦИ /на Живка/. Чу ли какво ти казаха?

ЗАХАРИ /вдига чашката си/. Наздраве!

Всички вдигат чашките си. Чукат се.

ЗАХАРИ /след като е пил/. И какво се говори по случая?

ВЕНЦИ. Всичко.

ЗАХАРИ. Кажи, кажи!

ВЕНЦИ /уж не желае да говори по този неприятен въпрос/. Е!… Да прескочим тия неща.

ЖИВКА /след като е близнала малко от чашката/. Защо не кажеш онова?

ЗАХАРИ. Ааа – ОНОВА?

ВЕНЦИ. За тия неща – друг път. Неудобно е.

ЗАХАРИ. Добре, добре…

ВЕНЦИ. Дойдох да ви кажа само голямата новина. А какво си шушукат мишките, ще премълча.

Венци вдига чашката.

ЗАХАРИ. Хайде Венци… Ти си приятел, кажи на човека, който те обича.

ВЕНЦИ. Другарю Симов, съгласете се, че се получава кофти. Все едно че натапям колегите.

ЗАХАРИ. Щом заслужават, ще ги натапяме. Кажи, какви са коментарите?

ВЕНЦИ. Е… Разнообразни.

ЗАХАРИ. Толкоз?

ВЕНЦИ. Е, не съвсем, но… Едни казват, че е добре.

ЗАХАРИ. Че ме издигнаха?

ВЕНЦИ. Да.

ЗАХАРИ /весело/. Нима?

ВЕНЦИ. Други мълчат. Гък!… Нищо!… Дума!…

ЗАХАРИ. Марков и Пенчев.

ВЕНЦИ. Точно така. А нашите ги знаете?

ЗАХАРИ. Другите, другите!

ВЕНЦИ. Другарю Симов, моля ви!…

ЗАХАРИ. Добре де, какво казват те?

ЖИВКА. Кажи какво си чул. Това ще даде възможност на другаря Симов да се запази от някои неизвестности.

ВЕНЦИ /строго и уж сърдито/. Ти не се бъркай!

Катя се хваща за главата от лицемерието, което наблюдава.

ЗАХАРИ. Хайде, Венци! Мериноса, например?

ВЕНЦИ. Мериноса направо умря… Впрочем някои твърдят, че издигането ви е… /Прекъсва./

ЗАХАРИ. Спокойно! Всичко!

ВЕНЦИ. Има идиоти, които правят крайни квалификации.

ЗАХАРИ. Точно! Точната дума!

ВЕНЦИ. Моля ви се!

ЗАХАРИ. Некадърник?

ВЕНЦИ. Другарю Симов!…

ЗАХАРИ. Да, де – слагач!… Мериноса? Ликов? Парето?

ВЕНЦИ. И Мето!

ЗАХАРИ. И Мето?

ВЕНЦИ. Ха, добъ̀р ден!… Той най-много.

ЗАХАРИ. Сигурен ли си?

ВЕНЦИ. Два пъти го засякох.

ЗАХАРИ. Как?… Венци, как ги правиш тия работи? Как ги засичаш?

ВЕНЦИ. Ако се наложи, задавам и въпроси… Мето, например, ми каза: Знам, че си мекере на Симов, но какво да правя, като е абсолютен… /Млъква./

ЗАХАРИ. Абсолютен?

ВЕНЦИ. …подлец.

ЗАХАРИ. Аз? /Смее се./ Кате, какво ще кажеш?

КАТЯ /с абсолютна ирония/.  Как не ги е срам!… /Към Венци./ А вие, Венци, като чухте да говорят тъй за човека, който е „пътеводната звезда” на живота ви, защо не се сбихте?

ВЕНЦИ. Не знам, не се наложи.

ЗАХАРИ. Не искам да се бият за мен. Работите няма да се оправят с бой… Кате, наздраве! /Вдига чашката./ Хайде!… Започва голямата игра!

КАТЯ /с ирония./ Ще им дадем да разберат на ОНИЯ! /Вдига чашката./

ЗАХАРИ /гледа я със съмнение./ Ти… Какво, какво ти стана?

КАТЯ. Нищо. Нали ще таковаме враговете? /Пие./ Който не е с нас – по мутрата!

ЗАХАРИ. Сега не е време за иронии!

КАТЯ. А кога? /Пие./ Кога ще се иронизираме?… Искам да иронизирам!

ЗАХАРИ. Като дойде Дани, иронизирай. Той носи.

Звъни се.

КАТЯ. Иди му отвори.

ЗАХАРИ. /строго на Катя/. Моля те, пред гостите – кротко!…

КАТЯ. Изобщо, защо измисли тоя Дани?

Захари излиза.

Въвежда Пепо и Саша.

ПЕПО /взира се в гостите и говори сякаш още отвън/. Какво има? Какво е станало?

ЗАХАРИ. Сядай и пий!

САША. Акъла ни извадихте!…

ПЕПО /налива си/. Мислех, че нещо тревожно. Кате, какво е станало? Гласът му трепереше, сякаш го душеха.

КАТЯ. Не знам. Питай главния.

ВЕНЦИ. Така както го гледате, другарят Симов е вече мой главен шеф.

ПЕПО. Захари?

ЗАХАРИ /поклаща утвърдително глава и се усмихва/. Уви.

ПЕПО. Вече?

САША. Тоя пък тоя – вече!… Захари, честито! /Става и го целува./

ПЕПО /стиска ръката на Захари/. Захари, как ги правиш тия работи?

ЗАХАРИ. Защо? Те сами…

ВЕНЦИ. Напротив, малко позакъсняхме.

ПЕПО. Това е Венци, нали? /Подава ръка./

ВЕНЦИ. Как познахте?

ПЕПО. Чувал съм.

Взаимни ръкувания, запознават се двете семейни двойки, които се срещат за първи път.

ПЕПО /на Венци/. Вие ли му съобщихте?

САША. Наистина, как научихте?

ПЕПО. Венци му е казал. /На Венци./ Така съм чувал, че сте много негов човек. /Смее се./

ВЕНЦИ. Не е лъжа.

Звъни се.

ЗАХАРИ. Олеле!

ПЕПО. Кого чакаш?

ЗАХАРИ. Сега съжалявам, но какво да правя, Дани –  говорил съм ви.

САША. Защо каниш лекета?

ПЕПО. Така де, Зарко? Не можем си каза нито лафа, нито нищо.

САША. Всъщност какъв е този човек?

ЗАХАРИ. А бе, приятел… но тази вечер как се случи – поканих го. Не сме се виждали сто години.

САША. Нали този… режисьора?

ПЕПО. Къде ги намираш тия педераси бе, Зарко? Защо не се направиш на ударен?

ЗАХАРИ. Как?

ПЕПО. Зарежи го.

ЗАХАРИ. Това е идея!

ПЕПО. Да позвъни малко и да ходи да пасе.

КАТЯ. Глупости!.. Не го покани, а го повика. /Тръгва./ Само последния идиот би повярвал, че те няма.

ЗАХАРИ. Къде?

КАТЯ. Отивам си. Заболя ме главата.

САША. Кате, какво става с теб!

Звъни се.

ЗАХАРИ. Тук ще стоиш. АЗ ще отворя.

КАТЯ. Искам да си вървя!

Захари излиза и се връща с Дани.

ДАНИ. /оглежда Захари/. Като си помисля какво умно момче беше!…

ЗАХАРИ. А сега?

ДАНИ. Приличаш ми на голям глупак. /оглежда го внимателно./ Има нещо бюрократично в тебе. И престъпно. /Към гостите./ Здравейте!

ЗАХАРИ. Данаил Денев – Дани! Театрален режисьор.

ДАНИ. Не сме се виждали дълго, откакто стана нечестен. /Съглежда Катя./ А!… /Тръгва към нея./ Дааа, вие сте тук! /Много близо до нея./ Че аз почти ви бях забравил… Още ли не се е оженил за вас?

САША. Това е болната тема на този дом.

ПЕПО /на жена си/. Саше!

САША. Какво? Какво? Защо не се ожени за момичето?

КАТЯ /иронично шеговито/. Така де, само ме лъжат.

ДАНИ / гледа я в очите/. Спокойно! /Взима ръката ѝ и я целува./ Тази вечер ще уредим въпроса. /Поглежда масата./ На водка ли сме? /Сяда./ Вие сте женени, нали? /Сочи Пепо и Саша./

ПЕПО. Да.

САША. Как познахте?

ДАНИ. Ееее!… /Сочи Венци и Живка./ И вие, нали?

ЖИВКА. Да.

ДАНИ /вглежда се в Живка/. Вие сте хубааа и имате вид на вярна съпруга. Бъдете си верни!… Няма нищо по-хубаво от верността. Моята жена ми избяга с един лош, но красив актьор.

ПЕПО. Че как няма да ви избяга?

ДАНИ. Моля?

САША. Вие сте интересен мъж!… Деца имате ли?

ДАНИ. Дъщеря. На шест години.

ЖИВКА. /глупашки/. Горкото дете!

ДАНИ. Наистина е за съжаление.

САША. Кой го гледа?

ДАНИ. Аз. Самичък.

ЖИВКА. Е, тогава не е за съжаление.

ДАНИ. Научил съм го да ме пере. /към Захари./ Защо не вземеш да се ожениш за това момиче бе, глупак?

ЗАХАРИ /обяснява с усмивка на присъстващите/. Предупредих ви.

ДАНИ. Това се казва жена! /Сочи Катя./

ЗАХАРИ /прави диверсия/. Добре де, като знаеш много, би ли се оженил за нея?

ДАНИ /възторжено/.  Еее! Луд човек!… Моментално!… Без да му мисля. /Към Катя с променен тон./ Забравила сте ме, нали?

КАТЯ. Ами!

ДАНИ. Какво? Какво? Помните ли ме?

КАТЯ. Че как!…

ДАНИ. Кой знае защо, през ръцете ми минават толкоз жени, но вас ви запомних. Глупако, защо не си се оженил за туй момиче?

ЗАХАРИ /усмихнато/. Казах ви!

ПЕПО. Какво си ни казал?

САША. Каза, каза ни.

ЖИВКА. Наистина.

ПЕПО. Добре де, каза!

ДАНИ /на Пепо/. Вие какво толкоз имате против мен?

ПЕПО. На мен ли говорите?

ДАНИ. Да.

ПЕПО. Че какво може да имам?… Нищо нямам.

ДАНИ. Не ме мразете! Аз съм за съжаление. Жена ми избяга с бездарен, но красив актьор.

САША /съчувствено, чисто по женски/. Не се ли опитвате… Да…

ДАНИ. Да си я върна ли?

ЖИВКА /възбудено/. Защо не си я върнахте?

ДАНИ. Е, отидох при него.

ЖИВКА. Да?

САША. А!…

ДАНИ. И го помолих да ми я върне.

ЖИВКА. А той?

ДАНИ. Той се съгласи да направи това, но само срещу разписка.

ЖИВКА. Как срещу разписка?

ДАНИ. Така. Представете си, поиска ми разписка за нещо което ми принадлежеше, за собствената ми жена.

ПЕПО. Този актьор… /Млъква./

ДАНИ. Какво този актьор?

ПЕПО. Не е бил глупав.

ДАНИ. Да, но бездарен.

ПЕПО. Ще ви се.

ДАНИ. Моля ви се! Лично съм го поставял на сцената.

ЗАХАРИ /проявява хумор/. А той ти постави рога!

ДАНИ /продължава да играе/. Така е, Захари! Ние, глупаците, които се женим, трябва да си носим и рогата. А вие…

ЗАХАРИ. Кои ние?

ДАНИ. Тарикатите.

ЗАХАРИ /предизвикващ/. Нима не помниш, някога си обещавахме да не се женим!

ДАНИ. То и човечеството едно време не е смятало, че ще лети, пък лети.

ЗАХАРИ. Женитбата няма нищо общо с летенето.

ДАНИ. Ти още ли не си направил голяма кариера?

ВЕНЦИ / бързо, акуратно и предано/. От три дни другарят Симов е шеф.

ДАНИ /гледа Захари/. Така ли?

ЗАХАРИ. Затова те извиках.

ДАНИ. А пък аз помислих, че се е случило нещо лошо.

ВЕНЦИ. От три дни другарят Симов е нашия главен шеф! На мястото на другаря…

ДАНИ. Вие сте онзи, нали?

ВЕНЦИ. Кой ОНЗИ?

ДАНИ. Еее, ОНЗИ… дето… от ония, от компанията. Той е бил като вас, сега вие сте като него, когато тоя е бил като вас, но ако случайно се случи нещо и стане отново като вас, ще избягате в диагонална посока.

САША. Този човек ми харесва!

ПЕПО /троснато/. Ако искаш, иди с него!

ДАНИ. Вие пък много лесно се отказахте от жена си! Хубава жена, интересна, пък се отказахте… Захари, ти защо не се ожениш за това хубаво и умно момиче? /Захари отваря уста да отвърне, но Дани се обръща към Катя./ Катя ли ви наричаха?

КАТЯ. Не ви ли се струва, че твърде много ме жените?

ДАНИ. Не. Искам да ви оженя само веднаж. Какво работите?

КАТЯ. Секретарка съм.

ДАНИ. Няма да ви вземе. Захари ще се ожени за специална жена.

КАТЯ. Какво да правя!…

ДАНИ. Но и вие сте за убиване! С какво ви привлече?

КАТЯ. Извинете, но тогава не беше такъв.

ДАНИ. Извинете. Забравих.

ПЕПО. Захари, защо позволяваш да се гаврят с тебе?

ЗАХАРИ /тупа Дани по рамото/. Дани, помниш ли?

ДАНИ /към Катя/. Нямате представа какво  момче беше. Боже мой, къде отиват всички момчета? Какво става с тях? Къде потъват? Захари, помниш ли, когато се бихме срещу петима?

ЗАХАРИ. Шестима, шестима!…

ДАНИ. Вярно, че шестима!… Помниш ли как ни биха?

ЗАХАРИ /показва носа си/. Ето тук, счупиха ми носа!… Помниш ли как ни биха? От тогава ми е зарасъл накриво.

ДАНИ. И всяка година те хваща синузит!

ЗАХАРИ /удивен, потънал в слабостта на спомените/. Ти помниш и това?

ДАНИ /играе на учуден/. Къде отиват всички тези хубави момчета? Какво става с тях?

КАТЯ. Този въпрос е много стар и съм го чувала често.

ДАНИ. Да, но за момент си въобразих – помислих, че съм го измислил аз.

КАТЯ. Наистина, какви прекрасни деца се раждат и защо, кому е необходимо да изчезват!…

ДАНИ. Просто се стопяват.

КАТЯ. На тяхно място се появяват други.

ДАНИ. Но къде отиват и те?

КАТЯ /заключва/. Всички ставаме възрастни.

ДАНИ /все още в кръга на шегата/. А някои от възрастните стават хора като Захари.

КАТЯ. Той току що се завърна от Париж!

ДАНИ /с хумор/. От него може да се очаква всичко.

КАТЯ. И изведнъж пристигна този приятен другар Венци!

ДАНИ. И донесе радостната вест!…

КАТЯ. Да.

ДНИ. Ръката!… /Протяга ръка./

КАТЯ /подава си ръката/. Какво ще правите?

ДАНИ /взима ръката ѝ/. Спокойно! Ще ви я върна. /Вглежда се в дланта./ Макар че тази ръка не е за връщане. Искам да я подържа.

КАТЯ. Добре.

ПЕПО. Захари.

ЗАХАРИ. Какво?

ПЕПО. Виж какво става.

ЗАХАРИ. Не се безпокой!

САША. Ех, че интересно!… И какво? Ще си държите ръцете, така ли?

ДАНИ. Знаете ли колко е хубаво?

САША. Добре, после и аз.

ДАНИ. Ако разреши мъжът ви.

ПЕПО /злобно/. Тя е достатъчно възрастна, може да решава сама.

САША. Не съм толкоз… И младея повече от теб. /Към Живка./ Другарко, не искате ли да ви подържат ръката?

ЖИВКА /объркано и глупаво/. А… Моля ви се… Не обичам подобни игри.

САША. Защо? Вижте колко е интересно. До кога ли ще издържи?

ЖИВКА. Дамата ли?

САША. Не! Захари.

ЗАХАРИ /в това време е подреждал бутилки, чаши и мезета/. До края на живота си.

ДАНИ /разглежда ръката на Катя/. Безкрайно богата ръка.

САША /на Захари/. Защото вярваш в приятеля си.

ЗАХАРИ /смее се/. Той е патологично честен. Разбирам честен, но както всяко нещо – с граница. А той е болезнено честен и не знам какво ще го правим. Ето – и жена му избягала, оставила му детето и се фръцнала някъде.

ДАНИ. Без да ѝ мигне окото! /на Катя./ Тези хълмчета тук са указания за излишно проявена доброта.

КАТЯ. А умът?

ДАНИ /сочи/. Ето!… Тук! /Опипва./ Чувствате ли?

КАТЯ. Чувствам, че коцкарувате.

ДАНИ. А това тук е жилката на интелекта.

КАТЯ. Винаги ли по този праисторически начин?

ДАНИ. Прииска ми се да подържа ръката ви. /Пуща я./ Инстинктът надделя над мен.

КАТЯ. Ръцете ви бяха топли.

ДАНИ. Затоплиха се от вашите.

САША. Ей, тук се говорят неприлични неща?

ВЕНЦИ /най-после/. Да бе!… Тук се го…

ДАНИ /бързо към Венци/. Какво?

ВЕНЦИ. Извинете, не знаех че ще ви засегна.

ДАНИ. И вие извинете, но… Саша /към Саша/ така ли се казвате?

САША. Да.

ДАНИ /продължава/. Саша, те нали не бива да реагират?

САША. Кои са ТЕ?

ДАНИ. Подмазвачите не бива да правят забележки. /директно към Венци/ И нямате време за това, времето няма да ви стигне за подмазване.

ПЕПО /с възмущение/. Захари, какво става?… Този човек!…

ЗАХАРИ. Дани, не си справедлив към Венци. Той е добро момче. Тихо. Такива тихи хора са необходими. Не чувстваш ли колко шумен става животът? Всеки шуми, вика, някои направо крещят…

ПЕПО. Някои режисьори, например.

ДАНИ. Подобна директност /бегло посочва Пепо/ ми се нрави, но Венци… Извинявай, но Венци не ми се харесва. Представете си: цялата администрация, заводите, институтите и училищата, пълни с хора като Венци!… Бррр!… Страшно!… Аз съм по-скоро за хора като вас /сочи Пепо/ но не и…

САША. Той пък е глупав!

ДАНИ. Знам.

САША. Повърхностен. /Хваща устата си./ Защо се разбъбрихме така? Друг път никога… такива работи!…

ЗАХАРИ. Понеже той /сочи Дани/ е тук.

САША. Ставаме откровени и ще се скараме.

КАТЯ. Вече мога да си вървя.

САША. Да. Ти непрекъснато си тръгваше.

КАТЯ. Искам да си отида.

ЗЗАХАРИ. А не чувсявуваш ли в какво положение ни оставяш?

КАТЯ. Омръзна ми.

ЗАХАРИ. Да, но някой трябва да заглажда нещата.

ПЕПО /решително/. Защо, защо да ги заглаждаме? Нека изострим всичко!… Аз например…

ЗАХАРИ. Пепо, не се навивай!

ПЕПО. А той?

ЗАХАРИ. Той не влага нищо. Такъв си е.

ПЕПО. Не ми е много разбираем вашия приятел. Не усетихте ли как изостри вечерта?

САША. Че много хубаво! А то – какво беше? Всяка вечер – карти. Според мен, тази е най-интересната вечер. Другарю Денев, кажете нещо друго.

ДАНИ. Ама тя си отива.

САША. Не ѝ се сърдете. Тя си отиваше още като влязохме.

ПЕПО. Какво, искаш да я изпъдиш ли?

САША. Неее.

ПЕПО. И да застанеш в центъра?

САША. Еее, Пепо, ти си луд! Че той мен изобщо не ме харесва. Другарят Денев още с влизането си хареса Катя.

ДАНИ. Още от първото ни виждане.

САША /смее се/. А!… Да не сте нещо влюбен?

ДАНИ. Още от тогава! /На Катя./ Не забелязахте ли?

САША /пляска с ръце/. Хитро!

КАТЯ /бавно/. Оо, сега си спомням!… Беше там.

САША. Ще подлудите Захари.

ДАНИ /на Катя/. Точно така!

КАТЯ. Да, спомням си… Вие тогава се бяхте влюбили в мен!

ДАНИ /въодушевено/. Те – това е!…

ЖИВКА /наивно на Катя/. Но каза ли ви го?

КАТЯ. Не, разбира се.

ЖИВКА. И как узнахте?

КАТЯ. Подсказа ми го.

САША. Да бе, хората умеят да си подсказват дори такива неща, а с мен нищо подобно не става.

ПЕПО. Не става ли? /многозначително./ Не става ли?

САША /поглежда го изненадано/. Какво?

ПЕПО /смутено/. Така де.

САША. Пак ли обвиняваш?

ПЕПО. Нищо не казах!… Другари, чухте ли да кажа нещо?

САША /с възмущение/. Един единствен път съм му изменила за толкоз години и пак не пропуска случая да….

ПЕПО. Млъкни!

САША. Ще млъкна, но и ти внимавай.

ЗАХАРИ. Нажежихме атмосферата… Дани, млъкни, да пием!… Днес празнуваме.

ДАНИ. Така де! /Вдига чашката/ Захари, честито!

ЗАХАРИ. Най-после една хубава дума!

САША /на Пепо/. Няма защо да ме гледаш така!

ПЕПО /нервно/. Трай, потрай, защото!…

ЗАХАРИ /хваща лакътя му и го изтиква към другата страна/. Глупак!

ДАНИ /на Катя/. Не е честно. Дошъл съм заради вас, а вие си отивате.

ЗАХАРИ /кротко-нервно/. Пак започваш!

ДАНИ. Не, аз съм откровен. Омръзна ми да чакам.

ЗАХАРИ. /учудено/. Какво си чакал?

ДАНИ. Да се ожените.

КАТЯ. Тази вечер се съсипахте да ме жените.

ДАНИ. Искам да го предизвикам,

ЗАХАРИ. Добре де, защо жениш другите? Защо не се ожениш ТИ за нея?

ДАНИ /спокойно/. Стига да се съгласи.

САША. Аз бих се оженила за вас.

ЗАХАРИ /очаква реакция от страна на Пепо и бърза да предотврати/. Остави жената! Не виждаш ли, че създава настроение?

ПЕПО. Че аз какво?

ЗАХАРИ. Помислих, че ще викнеш.

ПЕПО. За такива работи не, но тя си знае за какво таковах.

ДАНИ. Единственият дефект на Катя е този… че…

ЗАХАРИ. Каза го вече – че е била моя приятелка.

ДАНИ. Че непрекъснато си отива.

ЗАХАРИ /настоява/. А това, че е била моя приятелка?

ДАНИ. Наистина, ако някой може да те изтрае цели пет години,  у този някой нещо не е в ред,

КАТЯ /с болка/. Не знаете колко сте прав!…

ДАНИ. Понякога говоря искрено.

КАТЯ. Не знаете колко сте прав!…

ДАНИ. Но ще се оженя за вас и ще ви оправя… Захари още ли ви е неразбираем.

КАТЯ. Той е един изобщо ясен човек.

ДАНИ. А сега? Разбирате ли какво става?

КАТЯ /повдига рамене/. Не.

ДАНИ. Ще останете ли тук?

КАТЯ. Че няма – няма… Но друго нищо не знам. Наистина ли ме обичате?

САША. Захари, хак ти е?

ПЕПО. Свиха ти любовницата!

ЗАХАРИ /философски/. Когато жената не може да се опази сама и бог не може да я опази. Всичко направих, преди половин час ѝ предложих и женитба.

САША. А сега?

ЗАХАРИ. Какво сега?

САША. Защо не ѝ предложиш сега?

ЗАХАРИ. Не ви ли се струва, че пием малко? Наздраве.

ДАНИ /след като вдига чашата и отпива/. Ще кажеш ли защо ме повика?

ЗАХАРИ. Да ме убият не мога да отговоря. Изведнъж реших, че в тези радостни минути трябва…

КАТЯ /с присмех/. Така ли?

ЗАХАРИ. Кате, без глупости!

КАТЯ. Значи, повика го да сподели радостта ти?

ЗАХАРИ. Кате!

КАТЯ. Голям глупак си, ако мислиш, че можеш да ме сплашиш.

ПЕПО. Аааа, тук работите се оплитат!…

ДАНИ. Флотата е силна само по море.

ПЕПО. Какво?

ДАНИ. Все едно, че казахте това.

ПЕПО. Вие ме подигравате, но тук ама нещо много по-друго?… Саше, кажи.

САША. Да, той ни повика внезапно, беше разтревожен, а се оказа, че празнува.

ВЕНЦИ. Нищо подобно, другарят Симов ни повика по този случай.

КАТЯ. Той ли ви извика?

ВЕНЦИ /смутен/. Почти.

ДАНИ /на Венци/. Слушай бе, мръвко, не разбрахте ли че тук трябва да говорим само истината?

ПЕПО. Но не вие ще я разкриете.

ДАНИ. АЗ!

ПЕПО. Откъде-накъде?

ДАНИ. Защото имам право.

ЗАХАРИ. Защо имаш право?

ДАНИ /фиксира го/. Сети се!… /към другите./ Разбрахте ли?

ЗАХАРИ. Гръм от ясно небе!

ДАНИ. Днес аз няма да отстъпя.

ЗАХАРИ. Че кога си отстъпвал?

ДАНИ. Ти си сладък!…

ЗАХАРИ. Моля ти се, подсети ме… Да съм ти взел нещо? Да съм те изоставил някъде? Да съм ти направил кал?

ДАНИ. Искам да знам защо ме повика тревожно по телефона. Имах чувството че някой те убива, пък се оказа, че празнуваме. Това копеле тук /сочи Венци/ ни уверява, че си го повикал за твоето превръщане в шеф,

ЗАХАРИ. Главен шеф!

ДАНИ /започва да се смее/. Велик си! / Изведнъж става сериозен./ Слушай,  Зарко, мирише ми на криминален случаи.

ЗАХАРИ. Какво?

ДАНИ. Искам да знам, защо отначало ме повика да спасявам живота ти, а се оказа, че ме викаш да празнуваме… Катя, къде бяхте тогава?

КАТЯ. Кога?

ДАНИ. Когато ме повика.

КАТЯ. Навън,

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Наложи се.

ДАНИ. Кое го наложи?

КАТЯ. Трябваше да се поразходя. Исках да разбера какво ще стане, ако се разходя и се върна отново

ДАНИ. И какво стана?

ЗАХАРИ.  Кате!

ДАНИ. Ти не се бъркай!

ЗАХАРИ /на Катя/. Вече знаем, че всичко излезе глупост!…

КАТЯ. Никой не говори за това.

ЗАХАРИ. Ти излезе, за да влезеш после внезапно ТАМ.

ДАНИ. Там?

ЗАХАРИ. Не е твоя работа!

ДАНИ. Другарко Минева, къде ТАМ?

КАТЯ /след солидна пауза./ В банята,

Мълчание. Присъстващите си разменят погледи.

ЗАХАРИ. /най-после на Катя/. Ти си жалка!

КАТЯ. На мен ли каза?

ЗАХАРИ. Мизерница!

КАТЯ /изумена/. Захари, на мен ли каза това? /Захари мълчи./  Ти стана категоричен! /Захари мълчи. Пауза./ А това не е в твоя стил.

ПЕПО. Той е бил винаги категоричен!

ДАНИ. Мълчете!

ПЕПО. Не можете да ми заповядате!

ДАНИ. Но мога да ви сплескам главата.

САША. Да, но не ви ли се струва, че си позволявате много?

ДАНИ. Извинете, мадам, сбърках го с Венци.

САША. Как ще го сбъркате с Венци.

ДАНИ. Ами на, изведнъж ми се стори, че се обажда Венци.

САША. Венци също е човек.

ДАНИ. Виж, това не знаех… Пепо, извинявам се. Наистина помислих, че се обажда…

ЗАХАРИ /прекъсва го/. Прекалено много говориш против Венци.

ДАНИ. Защото го смятам за виновен.

ЗАХАРИ. Него?

ДАНИ. Да… Той и подобните на него са виновни за много неща.

ЗАХАРИ. Дани, не можеш да си представиш какво добро същество е това момче. И той, и жена му, две създания, които се обичат и вече започват да чакат…

ДАНИ. Какво да чакат?

ЖИВКА / избързва/. Бебе!

ДАНИ. Това не е аргумент. Всички раждат… Горкото дете. /Променя тона./ И въпреки туй, случаят е криминален.

ЗАХАРИ. Понеже участва баня ли?

ДАНИ. Защо? Не е задължително.

ЗАХАРИ. Понеже в повечето криминални истории се говори за бани.

ДАНИ. Фактически, ти си продукт.

ЗАХАРИ. Какво?

ДАНИ. На такива като Венци.

ЗАХАРИ. Внимавай, много ти позволих и не е изключено да кипна.

ДАНИ. А вие /сочи Пепо и Саша/ сте зрителите.

ПЕПО /объркано/. Саше, какво каза?

ДАНИ. Наблюдателите.

САША /сякаш знае, че само те си се разбират/. Тук съм склонна да ви дам право.

ПЕПО /учуден и объркан/. Чакай! На какво сме зрители? Какво наблюдаваме?

ДАНИ. Ще ви обясня. /Сочи Саша./ Като се върнете у дома.

ПЕПО. Саше, кажи!

САША. После. /Към Дани/ Но защо искате да превърнете проблемата в криминален случай?

ДАНИ. Сам не разбирам.

КАТЯ. Обиждате ме като придавате значение на станалото.

ДАНИ. Искам да знам какво е станало в банята?

Дълга напрегната пауза,

ЗАХАРИ. А аз искам да знам, какво общо може да има със всичко някаква си баня,

ДАНИ /настойчиво/. Искам да знам КАКВО ИМА В БАНЯТА!

ПЕПО. Какво може да има в банята?

САША. Ще видиш ти какво има!…

ЗАХАРИ. Не пускам никого там!

ВЕНЦИ. Другарю Симов, може ли?… Понеже Живка… То, наистина… е още рано… да се страхуваме… но…

КАТЯ. Прав сте Мисля че най-добре е да не гледа подобни неща.

ЗАХАРИ. Венци, ще ви изпратя,

ВЕНЦИ. Довиждане на всички.

ЖИВКА /кой знае защо гледа само Дани/. Довиждане!

ДАНИ. Довиждане, моето момиче.

Венци и Живка излизат. Захари излиза да ги изпраща.

Катя, Дани, Саша и Пепо стоят и чакат мълчаливо. Пепо пие.

Захари се връща.

Дани в това време пие.

ЗАХАРИ. Защо се държа така с тия млади същества?

ДАНИ. Искам да надзърна в банята.

ЗАХАРИ. Не!

ДАНИ. Искам да пия вода.

ЗАХАРИ. Ето ти водка. Пепо също пие.

ДАНИ. Пикае ми се.

ЗАХАРИ. Лъжец!

ДАНИ. Не вярвам, че в банята има труп.

ЗАХАРИ. И аз

ДАНИ. Чудно, какво ли може да има в  банята?… Кате, какво има в банята?

КАТЯ Хипопотам.

ДАНИ /бързо/. Какво?

КАТЯ /отекчено/. Хипопотам.

ДАНИ. Така кажи… /Гледа масата./ Няма ли друго шише?

ЗАХАРИ. Има колкото искаш. /Излиза и донася./ И на мен ми се пие. Чувствам някаква лекота. /Налива и сода в отделни чаши./ Да донеса ли риба?

ДАНИ. Донеси.

САША /след Захари, който е тръгнал/. И лимон.

ПЕПО. Паешки работи!… /Наблюдава как Дани подава чашките на дамите./ Гумени работи!

ДАНИ /на Саша/. Добре се сетихте за лимона.

САША. В подреждането на масата, домакинът е простак. Всичко вършеше Катя.

ДАНИ. Харесва ми това „вършеше“. /Влиза Захари, който носи доста неща./ Това минало време ми харесва.

ПЕПО. Паешки работи!

ДАНИ /на Пепо/. Май че се нафиркахте. На този тук не давайте повече!

ПЕПО. Афиф работа.

САША. Умирам да знам каква беше тази история с банята.

ДАНИ /отваря консервата/. Не чухте ли – имало хипопотам.

САША. Но те наистина бяха разтревожени.

ПЕПО. В този апартамент започнаха да стават паешки работи!

ДАНИ /с усмивка на Пепо/. Хайде, изкажете се!… Внимание, момчето иска да се изкаже.

ПЕПО /наистина понаправил главата/. Откакто дойде този режисьор, тук стават паешки работи. Саше, кажи, преди да дойде режисьора тука ставаха ли паешки работи?

САША. Според мен, да си полегнеш оттатък.

ПЕПО. Не, кажи!… Почти всяка вечер сме тук. Ставаха ли подобни паешки работи? Той им развали отношенията.

ДАНИ. Не мога да разбера защо е било това тревожно обаждане по телефона. И на мен се обади с тревожен глас. Повярвайте ми, тръгнах с чувството, че ще спасявам някого.

КАТЯ. Боже мой, нали ви обясних!

ЗАХАРИ. Кате, искаш ли лимон?

КАТЯ. Да.

ДАНИ /на Катя/. Според мен нищо не сте обяснила.

КАТЯ. В банята има хипопотам! /Всички я поглеждат./ Затова ви повика. Той се уплаши и ви повика.

Мълчание.

ДАНИ /най-после/. Продължавате да твърдите, че в банята има хипопотам!

КАТЯ / отегчена от недоверието/. Разбира се… Затуй беше алармата.

Мълчание.

ПЕПО /най-после/. Тук стават паешки работи!

ДАНИ. Колкото и да е смешно, тъй като го казахте вие – ще проверя.

КАТЯ. Дори ви моля. От петдесет минути не сме проверявали.

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Все ни се струва, че ако мине време халюцинацията ще се разсее.

Дани оглежда присъстващите и излиза.

Всички чакат напрегнато. Захари едва сдържа нервите си. Дани се връща.

ДАНИ /взима чашата си/. Грънци! /Пие./ Хипопотам! /Всички си отдъхват, особено Захари./ За съжаление.

ПЕПО. Тук стават паешки работи,

ДАНИ /весело/. Пепо, вие сте философ. /На Саша./ Мадам, завиждам ви за съпруга.

САША /повдига рамене/. Какво да правя?

ПЕПО. Ами – лъжи ме!

САША. Е, лъжа те доколкото мога.

ПЕПО. Това се иска,

ЗАХАРИ /зарадван до немай къде/. Знаех си аз!… Хипопотам! В банята!… Ще вземе да се напъха!… Точно в банята! Друга работа си няма!… Искате ли музика?

САША. Умирам да потанцувам с Дани!… Пепо, разрешаваш ли?

ПЕПО. Животът е плассстмасссова вверрига!

САША /смее се/. Танцува ми се, разберете!

ПЕПО. Животът сссе върррти!…

САША. Танцува ми се!

ЗАХАРИ. Не, аз сериозно!… Донесох музика от Париж.

ПЕПО. Не обичам да се говори безотговорррно!

САША. Вие се шегувате, но аз сериозно бих искала да танцувам с този човек и да целуна ухото му!… Пепо, позволяваш ли да му изям ухото?

ПЕПО. Нннашите хххубави вввечери се изпортиха!

КАТЯ /с присмех/. Не можахме да си поиграем на карти.

САША. Пепо, разрешаваш ли да изям ухото му?

ПЕПО. Защо пък да не играем? Прррестъпление ли е да се играе на карти?

САША. Ах, как чакам мъжа, който да ме откачи от съпруга!… Дани, защо не ме спасите от този?

ДАНИ. Как да ви кажа… Може! Ако сте толкоз зле, ще се пожертвам.

ПЕПО. Захари, в твоя дом започнаха да се говорят… такова…

ЗАХАРИ /със смях/. Безотговорни неща.

ПЕПО. Да.

ЗАХАРИ. Наздраве… Говорете!… Пийте!… Кате, защо не потанцуваш с Дани?

КАТЯ. Не ме е поканил.

САША. Аз го поканих първа!

ЗАХАРИ. Катя има приоритет.

САША. Защо?

ЗАХАРИ. Тя го познава от години.

САША. Но аз съм готова да напусна мъжа си за него.

ЗАХАРИ. А, Катя си е свободна.

Телефонът звъни.

Захари вдига слушалката.

Захари /в слушалката/. Да! /Усмихва се./ Искам да кажа, че тъкмо навреме… Да, обаждаш се навреме… /Пауза./ И ще дойдеш? /Разочарование./ Оооо!… Защо не дойдеш… /Пауза./ Добре, добре… Имам да ти кажа генерални неща… Да. Точно така!… не… По-скоро… не, не… По-скоро за нашето… Не, не съм от тези… Ще видиш. /Пауза./ Ще си говорим… Да. Готов съм на всичко и ще видиш… /Смее се./  Боншанзелизе!

КАТЯ. И от мен,

ЗАХАРИ /в слушалката/. Слушай, един човек тук също ти пожелава боншанзелизе.

КАТЯ /подсказва му/. Един, който освобождава мястото.

ЗАХАРИ /в слушалката/. Чао!

Затваря телефона.

ДАНИ /към Катя/. Според мен, не биваше.

КАТЯ. Мислите ли?

ДАНИ. Трябваше да го оставите, да си приключи всичко сам.

КАТЯ. Не знам как стана.

ДАНИ /усмихва се/. На тази тема жените стават особени… Сега ще си вървим или ще поостанем?

ЗАХАРИ /много развеселен/. Ще останете!… Вие сте ми скъпи гости… Катя и ти.

САША. А ние?

ЗАХАРИ. Тук става въпрос за друго.

ДАНИ /иронично обяснява на Саша/. Тук става въпрос за това, че Захари се отърва от нещо.

САША. Защо ми обяснявате. Разбрах.

ДАНИ. Викам си, може би не сте разбрала, че Захари се освобождава от Катя и се слага накъде, на по-важно място…

САША. Нали ви казах – разбрах. Защо ме подценявате?

ДАНИ. Казвам го за мъжа ви,

ПЕПО. Да, но аз все още не разбирам нищо. Захари, на кого се обади?

ЗАХАРИ. Да пием!

ПЕПО. Не, искам да знам на кого се обади!…

ДАНИ /натъртва/. На жена се обади.

ПЕПО. Не питам вас!

ДАНИ /ядосано/. На жена!… На друга!… По-изгодна от Катя.

САША. И по-грозна.

ЗАХАРИ /обидено/. Не се знае. Човешката красота може да се погледне от няколко страни.

САША /на Катя/. Трябва да го понесеш смело! /Ядосано към Захари./ А ти да млъкнеш.

ЗАХАРИ /объркано/. Аз…

САША. И да се махаш по дяволите с твоята шанзелизетка!

КАТЯ. Така внезапно!… Поне да беше постепено. А то? /Играе чудесно./ Изведнъж. Завърна се от Париж и изведнъж… Какво ще правя сега? Къде ще отида? /Всички я наблюдават./ Къде да потропам? /Дани вече се досеща./ Кой ще ми отвори?

ДАНИ. /изведнаж/. Аз ще ви отворя! /Спуща се и я прегръща./ Аз ще ви приема.

Всички гледат изумени играта.

КАТЯ. Наистина ли?

ДАНИ. Да!

КАТИ /целува го/. И ще забравите всичко?

ДАНИ. Да. /Целува я./ Всичко!…

КАТЯ. И това, че цели пет години съм била целувана от ТОЗИ?

Катя сочи с глава Захари.

ДАНИ /въздъхва/. Ох!

КАТЯ. Поне ще опитате.

ДАНИ /трагикомично/. Обещавам ви да забравя и никога да не ви го натяквам.

КАТЯ /заплаква/. Само обещавате.

ДАНИ. Не. /целува очите ѝ./ Ще го забравя.

ЗАХАРИ /с надежда/. Точно така! Забравете ме!

ДАНИ. Ще те забравим! Не заслужаваш… Ще те накажем с забрава.

ЗАХАРИ. Прав си. Накажете ме!

ДАНИ. Да, но наистина съм прав.

ЗАХАРИ. Не оспорвам.

КАТЯ. И като си представя… /Захлипва./

ДАНИ /погалва лицето ѝ/. Успокой се!

КАТЯ /изхлипва/. Като си представя, че преди малко ме молеше да не го оставям…

ДАНИ. Сигурно е бил в беда.

КАТЯ. Да, той се страхуваше.

САША. От какво?

КАТЯ /спокойно/. Тогава там имаше хипопотам.

ЗАХАРИ. Глупости, часът на нашата връзка е ударил отдавна!

ДАНИ. Това го разбрахме. /Прегръща Катя./  Кажи, защо остави момичето?

КАТЯ. Неговият шеф е уволнен, а самия тоя е повишен. Разбирате ли нещо.

САША. Наистина е объркано…

КАТЯ. Човекът, който влачеше Захари след себе си, е уволнен.

ДАНИ. Това е интересно!… А Захари?

САША. Повишен!

ДАНИ. Това е много интересно… /Целува Катя по косичката./ Пепо, не намирате ли, че това е интересно?

ПЕПО. Защо?

ДАНИ. Не ви ли се струва, че след уволнението на шефа, можеше поне да не правят точно него шеф?

ПЕПО. Защо пък? Като го правят да откаже ли?

ЗАХАРИ. Има си хас.

ДАНИ. Но защо го правят?

ПЕПО. Всеки знаеше, че ще го правят нещо. Дори закъсняха.

ЗАХАРИ. Трябваше преди седем месеца…

САША. Изумяваш ме!… Как си преценил че… ТОЧНО преди СЕДЕМ месеца?

ЗАХАРИ. Имаме си начини да преценим.

КАТЯ. С математическа точност.

ДАНИ. Предложи ли ти да се ожените?

КАТЯ. Преди половин час.

ЗАХАРИ. Но ми отказа.

ДАНИ. Човекът ви предлага женитба, а вие му отказвате! Защо ви предложи?

КАТЯ. Тогава хипопотамът беше в банята.

ДАНИ. А сега?

КАТЯ. Сега го няма.

ПЕПО. Непрекъснато говорите за хипопотами!…

ДАНИ. Защо да не говорим?

ПЕПО. Защо говорите за разни хипопотами?

ДАНИ. Според мен темата е интересна. Хипопотамите живеят.

ЗАХАРИ /на Катя/. Кате, нямаш си представа какво момче е Дани!… И си остана момче.

САША. И е по-хубав от тебе!

ЗАХАРИ. Много по-хубав, признавам. Тъкмо за нея.

САША /в лицето му/. Хипопотам!

ПЕПО. Саше!

САША. Какво?

ПЕПО. Не се бъркай!

САША. Теб никой не те пита.

ПЕПО /кипва/. Саше!…

САША. И ти си хипопотам!

Пепо ѝ удря плесник.

САША /хваща лицето си/. Това за мен ли беше?

ПЕПО. Ще те пребия!

ДАНИ. Уха!

ПЕПО. Какво – уха?

ДАНИ. Докато съм тук?

ПЕПО. Какво?… Това си е наша работа.

ДАНИ. На кого?

ПЕПО. Тя ми е жена.

ДАНИ. Това ме изненадва. /Към Саша./ Жена ли сте му?

САША /гледа пронизително Пепо/. Този удар ми беше крайно необходим. Удари ме още веднаж.

ЗАХАРИ. И двамата не сте прави!… Пепо!…

ПЕПО. Не чухте ли? Тя ме нарече…

ЗАХАРИ. Не сте прави и двамата! /Разперва ръце./ Чудно, друг път си говорехме тзка кротко.

ПЕПО. Защото го нямаше другаря. /Сочи Дани./

ДАНИ. Вие нямате право да удряте дама в мое присъствие!

ПЕПО. Защо? Кой сте вие?

ДАНИ. Вие нямате право да биете дама в мое присъствие, разбрахте ли?… /Понеже Пепо се мъчи да каже нещо./ Ако още веднаж посегнете, ще ви счупя главата!…

ПЕПО. Хайде, де…

ЗАХАРИ. Пепо, не се залавяй с него!

ПЕПО. Той няма право!

ЗАХАРИ. И не признава никаква логика.

ДАНИ /на Захари/. Какво бе, какво разбираш под ЛОГИКА?

ЗАХАРИ. Каквото разбират всички.

ДАНИ. Кои всички?

ЗАХАРИ. Хората.

ДАНИ. Кои хора? Какво разбираш под ХОРА?

ПЕПО. Ако всички режисьори са такива!…

ДАНИ. Такива сме.

ПЕПО. Личи си, че сте такива!…

ДАНИ /засмива се/. Това пък що за логика беше?

ПЕПО. Не е магарешка работа!

ДАНИ /хваща го за гърлото/.  На мен ли говорите?

САША /хвърля се към Дани/. Пуснете го!

ДАНИ /пуска Пепо и поглежда с усмивка Саша/. Извинете!

САША. Защо го душите?

ДАНИ / усмихва се отново/. Разбирам ви.

Дани и Саша се фиксират продължително.

ПЕПО /оттегля се и се оправя/. Друга вечер нямаше такива работи. Така хубаво си говорехме.

ЗАХАРИ. И си играехме на карти.

ДАНИ /към Катя/. Вярно ли е?

КАТЯ /вдига рамене/. Да.

ДАНИ. И вие ли?

ЗАХАРИ. И тя!… Какво лошо има? Убиваме ли някого? Крадем ли? Дани, ти си станал голям хулиган.

ДАНИ. Седите си и си играете.

ЗАХАРИ. Защо пък не? Защо, бе? Какво друго да правим?… Телевизия и карти.

САША. А вие какво правите вечер?

ДАНИ. Целувам жени.

САША. И аз целувам.

ПЕПО. Какво, да не мислиш, че не е вярно?

САША. Сама си го казах!

ПЕПО. Да, ама е вярно!

САША. Вярно, разбира се!

ПЕПО. За това нещо ще се разправяме в къщи.

ДАНИ. В къщи – може.

САША. Ако се прибера.

ПЕПО. Къде ще отидеш?

САША. Имам къде.

ПЕПО. Захари, ние тръгваме.

САША. Отивам си сама!

Побягва. Излиза.

ПЕПО /извиква/. Саша! /Гледа слисано, не може да повярва, че жена му си е отишла./ Александра! /Изведнаж заработва на бързи обороти./ Тя си отиде!

ДАНИ. Сега ли разбрахте?

ПЕПО. Кучкооо!…

Хуква навън. Излиза,

На сцената остават Дани, Катя и Захари.

В настъпилата тишина Дани си налива и пие.

ЗАХАРИ /оглежда и двамата/. Е?

ДАНИ. Да подържа ли ръката ви? /Хваща ръката на Катя/.

КАТЯ /целува го/. Какво ще кажете, ако си отидем?

ДАНИ. Къде?

КАТЯ. Да се махнем от тук.

ЗАХАРИ. Не!… Искам да ви се любувам. Любовта е наистина голямо нещо. Днес е най-щастливия ми ден!

ДАНИ. Ще си вървим.

ЗАХАРИ. Къде в тази тъмна нощ.

ДАНИ. Ще видим…

ЗАХАРИ. Както искате, но… /След пауза./ Дани, извинявай за всичко.

ДАНИ. Остави шегата, но има за какво.

ЗАХАРИ. За какво, например?

ДАНИ. За мен ти си криминален случай. Ако ти направя разследване, ще те осъдя.

ЗАХАРИ. Хайде, какво криминално има в това да работиш и да те издигат?

ДАНИ. Все ми се струва, че тези които се издигат непрекъснато, неусетно започват да не служат на службите си, нито на обществото, нито на родината, а на самото издигане.

ЗАХАРИ. Е, сладко е, разбира се, да те издигат.

КАТЯ /с досада/. Да се махаме!

ДАНИ. Захари, довиждане.

Катя и Дани си тръгват.

ЗАХАРИ. Б         ъдете щастливи!

Катя и Дани правят крачки.

ЗАХАРИ. Стоп!…

Катя и Дани спират.

ЗАХАРИ /закачливо/. Щяхме да забравим онова.

КАТЯ. Кое?

ЗАХАРИ /живо, весело/. Онова, онова!… Захари излиза като си тананика.

ДАНИ. Какво става?

КАТЯ. Знам ли? /Търка слепоочната си./ Уморена съм… /Изведнаж./ Боже, да вървим!…

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Този идиот ще ми донесе палтото!

ДАНИ. Кое палто?

КАТЯ. Парижкото!

Дани започва да се смее.

ДАНИ. Бързо!

Хваща я за ръката и я повежда навън. Почти излизат. Втурва се уплашения Захари с палтото в ръце.

ЗАХАРИ. Кате!… Дани!…

ДАНИ. Какво има. /Връща се./

КАТЯ /връща се/. Няма да го взема!

ЗАХАРИ /захвърля палтото и прегръща Катя/. Катенце!…

КАТЯ /отдръпва се/. А!… Захари!…

ЗАХАРИ /отново се вкопчва в нея/. Кате!… /Обръща се към банята./ МИЛА МОЯ!…

КАТЯ. Какво има?… /Отдръпва се./

ЗАХАРИ. Онова нещо е там!

КАТЯ. Глупости!

ЗАХАРИ. То е там!… То няма да излезе от там, докато не ме унищожи. /Хваща ръката ѝ./ Не ме оставяй! Не мога да живея с хипопотами!…

ДАНИ. Хайде сега! Отново хипопотамите!…

ЗАХАРИ. Той е там! /Към Катя./ Аз те обичам!

КАТЯ. Дани, иди в банята.

ДАНИ. За какво?

КАТЯ. Виж дали няма нещо.

Дани ядосано тръгва. Изчезва.

ЗАХАРИ. Моля те, Кате! Ще зарежа всичко, само остани… Това животно е там и няма да ме остави. То ме наказва за нещо. Не мога без теб… Аз се шегувах.

КАТЯ. Но аз не се.

ЗАХАРИ. Ще обичам само теб.

ДАНИ /връща се/. Какво да има!

КАТЯ. Банята празна ли е?

ДАНИ. Съвсем.

ЗАХАРИ /извиква/. Не!… То е там!… Там има един мръсен, свиреп хипопотам.

ДАНИ. Хипопотам има в главата ти!

ЗАХАРИ. Кате, моля те, виж!… Той е същия!

КАТЯ /поглежда Дани и тръгва/. Сега.

Катя излиза.

ЗАХАРИ. Дани, моля те!

ДАНИ. Какво има? Какво ме молиш?

ЗАХАРИ. Отстъпи ми Катенцето!… Тя ми трябва.

ДАНИ. Не може! Тя трябва и на мен.

ЗАХАРИ /плаче горчиво/ Ама на мен ми трябва поиече.

ДАНИ. З какво ти трабва?

ЗАХАРИ. Тук стават лоши неща.

Катя влиза,

КАТЯ. Нищо, ваната е празна.

ЗАХАРИ. Пак празна?

КАТЯ. Иди да видиш – нищо.

ЗАХАРИ. А хипопо-та-ма?

КАТЯ. Няма го.

ЗАХАРИ. Там е!

КАТЯ. Иди и виж!

ЗАХАРИ. А ти?

КАТЯ. Ние сме тук.

ЗАХАРИ. Да не избягате.

ДАНИ. Хайде! Живо!

ЗАХАРИ /тръгва, пристъпва към банята, но се обръща към двамата/. Да не избягате.

Захари изчезва.

ДАНИ. Слушай, какъв е този хипопотам?

КАТЯ. Там наистина имаше един.

ДАНИ /взира се в нея и прави знак с ръка, че е изкуфяла/. Ти… Чуваш ди се?…

Катя въздъхва.

Бързо връхлита Захари, пада в краката на Катя и ги обгръща с ръце.

ЗАХАРИ /вика/. Не!… Тук!…

КАТЯ. Боже мой!

ЗАХАРИ. Ще те убия, ако мръднеш!

ДАНИ. Зарее!

ЗАХАРИ. И тебе ще убия!… Дето ми взимаш Катенцето!… Моето мило Катенце!… /Целува обущата ѝ./ Миличкото ми Катенце! /Извиква./ Нямаш право!… Никой няма право да ме оставя!… /Изведнаж, както държи краката на Катя, обръща се към банята./ Той е там!… Това мръсно, гадно животно!…

Дани се хвърля върху Захари, мъчи се да го отскубне от краката на Катя.

ДАНИ. Глупако, къде виждаш подобно нещо?

ЗАХАРИ. Дани, откъде се взимат хипопотамите? На кого са необходими?… Кате, той ще стои цял живот там, ще видиш! Няма да мръдне от банята, само да ми прави на пук. Ще видиш какво става – ще си сменя апартамента, а той ще дойде отново.Хипопотамите са гадни същества… /Проплаква./ Даниии, какво ще правя с този хипопотам цял живот?… Кажи, ти си ми първия приятел. Затова те повиках, да те питам!… Помощ!… Помощ!… Хораа!

На входа се звъни. Всички трепват,

Захари пуща краката на Катя. Бавно се изправя,.

Звъни се отново. Някой удря по вратата

Катя не издържа на напрежението и хуква да отваря.

Бързо влиза Матеева, връхлетява.

МАТЕЕВА. Симов, какво викаш?

ЗАХАРИ /Прегръща я/ . Другарко Матеева!

МАТЕЕВА /на другите/. Какво му е? Какво е станало тук?… Някаква трагедия ли? Да не би да мъчите човека, ей!…

ЗАХАРИ. Те ми я взимат.

МАТЕЕВА. Кой, ти ли му я взимаш?

ДАНИ. Къде пише, че е негова?

МАТЕЕВА. Знам.

ДАНИ. Откъде знаете?

МАТЕЕВА. Той я употребяваше. /Освобождава се от прегръдката на Захари, награбва вилица и започва да търси по масата./ Няма да му взимаш годеницата. /Яде./ Симов, ти си виновен!… /Пие./ Тук си хапвате, пийвате си и си взимате жените, а?… /Пие./ Най-после да си пийна с хора. Горе съм много сама, ще знаете… /хапва./ За какво ме викаш?

ДАНИ. В банята се изстудява нова бутилка.

МАТЕЕВА. Защо в банята?

ДАНИ. Така. Днес изстудяваме в банята.

МАТЕЕВА /яде/. Днес изстудявали в банята. /Излиза./

Всички са нащрек, обърнати по посока на баннта.

Чува се писък.

Матеева притичва, влиза.

ЗАХАРИ /хвърли се към нея, хваща ръката ѝ/. Какво, защо пищиш?

МАТЕЕВА. Какво е това?

ЗАХАРИ. Кое?

МАТЕЕВА /задъхана и уплашена/. Какво е това животно?

ЗАХАРИ /стоварва се на стола/. Животно!

МАТЕЕВА. Магаре ли е, какво е? Такова животно не познавам…. Откъде го взехте, каква е тази проклетия?

Като изрича горните реплики, Матеева избягва, излиза. Тишина, пауза, Дани и Катя наблюдават смазания върху стола Захари. Споглеждат се. Пак го наблюдават. Споглеждат се повторно. Дани поклаща утвърдително глава.

Дани излиза към банята. Връща се.

ДАНИ /на въпросителния ѝ поглед/. Нищо.

Катя мълчаливо излиза и се връща.

КАТЯ /на мълчаливия му поглед/. Нищо.

ЗАХАРИ /бавно повдига глава/. Значи го има… Той е там, няма лъжа, стои си в банята, като интимност, моят хипопотам. За цял живот. Единственото, което ми остана е да го приема и да го пазя като зениците на очите си. /Въздъхва./ Някои го виждат, а някои –  не… Аз го виждам.

Става и тръгва.

ДАНИ. Къде?

ЗАХАРИ. Той си е мой.

ДАНИ. Така ли смяташ?

ЗАХАРИ. Защо да стои в банята, той си е мой.

ДАНИ. Добре. Доведи го.

Захари излиза бавно.

Пауза.

Връща се, тика пред себе си невидимото за нас животно, което леко се съпротивлява.

ЗАХАРИ /подтиква го/. Хайде, момчето ми!… Хипо, не там!… Тук! /Потупва го отстрани с пръчица./ Насам!… Хипо, насам!…. Ето, тук. Спри!… Дръпни се!… Не толкоз!… /потупва го с пръчицата./ Така! Сега е добре. /Полага длан, обляга се върху гърба на хипопотама, вдига глава към публиката./ Другари, кажете, виждате ли хипопотам?… Бъдете искрени, кажете да знам… Може би някои го виждат, а някои –не, може би повечето го виждат, а по-малкото – не. Или обратното? Или пък никой от вас не вижда, че тук има хипопотам? САМО АЗ?… Боже мой, че тогаз е добре!… МНОГО ДОБРЕ!