Posts Tagged ‘силна’


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988
.
.
Л И Ц А
по реда на появяването им:
Б у х а л ъ т
З а й ч е т о
Т а р а л е ж ъ т
Л и с и ц а т а
В ъ л к ъ т
М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Чилото, чилото.
Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам, –
хвър насам-натам-насам.
Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:
Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам.
Ту лети,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край


<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

ТУК ПРЕРИЯ .pdf file за сваляне…

борис
априлов
*
П Р Е Р И Я
*
радиопиеса
ЛИЦА:
НИНА  МОНЕВА
РОЗА  ВЕЛЕВА
ЕМИЛ  ВЕЛЕВ
НЕПОЗНАТИЯТ

Холът от апартамента на Нина Монева. Предполага се, че домакинята в момента върши някаква домакинска работа и слуша радио.
Звъни телефонът.
Добре ще бъде, ако може да се подразбере, че Нина Монева зарязва мигновено работата си, изключва радиото и просто грабва слушалката.
Ах, какво разочарование в гласа ѝ:
– Не, господине, не сте сгрешил много номера… но… тук е друго нещо… Чуйте, вие търсите общежитие, а тук е нещо обратно. /Чуваме брътвеж на глъч, той сигурно иска да завърже разговор./ Откажете се, нямам време.
Рязко затваряне на телефона.
Отново радиото.
Прахосмукачка.
Отново звън на телефон.
Млъква прахосмукачката, млъква и радиото, слушалката е грабната.
– Ало! – вика Нина Монева. – Ало!
Никой, нищо.
Щрак! Слушалката отива върху вилката си.
Радиото, прахосмукачката.
Сега пък – звънецът от входната врата. Нина Монева не бърза; спокойно, като човек, който не може да очаква нещо откъм вратата, тя изключва само прахосмукачката и отива да отвори.
– Добър ден! – чуваме гласът на Роза Велева.
– Добър ден! – отвръща Нина Монева.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя пиесата на Борис Априлов: „ПРЕРИЯ“.
Музика за преход.
Домакинята изключва приемника.
Р о з а. Не разбирам куража ви да каните вътре.
Н и н а. Не се страхувам от нищо.
Р о з а. И сте сигурна, че идвам при вас?
Н и н а. Сигурна съм, че не идвате при мен.
Р о з а. А аз идвам при вас.
Н и н а. Това не е вярно.
Р о з а. Абсолютно!
Н и н а /смутена сигурно от проучвателния поглед на посетителката/. Все пак, помислете си, при мен не идва никой.
Р о з а. Защо?
Н и н а /изненадана от въпроса, който в нейния дом прозвучава твърде нахално/. Трябва ли да да седнете?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Искате да кажете че…
Р о з а. Да!
Н и н а. Колко?
Р о з а. Повече отколкото предполагате. /Пауза./ Ще се наложи.
Н и н а. Да поседнете?
Р о з а. Да.
Н и н а. И какво ще желаете?
Р о з а. Едно обяснение.
Н и н а. Обяснение?
Р о з а. Голяма картина! /Пауза./ От кого е?
Н и н а. Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?
Р о з а. Само че не разбирам /пауза/ какво представлява.
Н и н а. Навярно чухте какво казах.
Р о з а. Животът объркан, картините объркани!…
Н и н а /раздразнено/. Не чувствувате ли че проявявате известно нахалство?
Р о з а /с възмущение/. Аз?
Н и н а. Вие.
Р о з а. /след пауза/. Наричате ме нахална? /Пауза./ Вие смеете да ме обвинявате в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?
Н и н а /стъписано/. Мен?… Слушайте, защо започнахте така’
Роза /едва сдържаща гнева си/. За да не почна направо.
Н и н а. Направо? /Пауза./ С кое?
Р о з а. С обвинението.
Н и н а. Госпожо…
Млъква, кой знае защо, не може да продължи.
Р о з а. Само не се обърквайте. Не съм дошла да се обърквате, а да проведем един съдържателен разговор, мъжествено /пауза/ както подобава на истински жени,
Н и н а. Вие… знаете ли, поне, как се казвам?
Р о з а. А вие допущате ли, че ще вляза при някого без да зная името му?
Н и н а /тихичко/. Вече не знам… какво да мисля. Светът е голям, а животът стана сложен…
Р о з а. А човешката душа е… пространна.
Н и н а /с лека изненада/. Какво казахте?
Р о з а. Тук е приятно.
Н и н а. Вие седнахте.
Р о з а. Седнете и вие.
Н и н а. Вие седнахте много спокойно.
Р о з а. За което са учудвам на себе си. /Пауза./ Възхищавам се от хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.
Н и н а. Величие?
Р о з а. А какво друго?
Н и н а. На мен ми липсва подобна самоувереност…
Р о з а. Нищо чудно.
Н и н а. Дори в собствения ми дом,
Р о з а. И когато говорите по телефона ли?
Н и н а /отново трепва/. Може би трябва да търся причината на вашето посещение…
Р о з а. Важното е да запазим присъствие на духа и да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.
Н и н а. Това което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно.
Р о з а. А туй да наречеш човешката душа… пространна… /Пауза./ Остроумно ли е?
Н и н а. Все пак, моето предимство пред вас е в това, че се намирам в къщата си.
Р о з а. Стига с тази къща!… Разбрахме, че сте в къщата си.
Н и н а /готова е да викне, но се овладява/. Вижте какво, аз съм тих човек, така ме знаят всички.
Р о з а /иронично/. Всички?
Н и н а. Познатите.
Р о з а. Имате познати.
Н и н а. Всеки има… Поне познатите не липсват на този свят.
Р о з а. Непрекъснато говорите за света, все за света.
Н и н а. Все пак в него живеем.
Р о з а. Добре ли живеете?
Н и н а. Анкета ли провеждате?
Р о з а. Старая се да запазя хладнокръвие.
Н и н а. Какво?
Р о з а. Да не захленча, най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.
Н и н а. Заплашвате с плач. Имате доста начини за заплашване
Р о з а. Стига!
Роза захлипва.
Н и н а. Успокойте се. Избършете сълзите си.
Телефонът.
Нина грабва слушалката, повтаря няколко пъти „ало“, не получава отговор и връща слушалката.
Р о з а /изведнъж, поривисто/. Причинихте ми най-голямата беда!
Н и н а /все още заета с мисълта за телефона/. Аз?
Р о з а. Смазахте ме. Унищожихте ме.
Н и н а. И сте сигурна?
Р о з а. Затова ви разглеждам сега и да ви кажа… /злорадо/ не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.
Н и н а. В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте нещастно миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го тормози, защото милиони са нещата които тормозят хората, но малко хора са готови да изслушат и разберат.
Р о з а /ехидно/. Да ме разберете?
Н и н а. Склонна съм.
Р о з а. Да не се отметнете.
Н и н а. Кафе?
Р о з а. Нищо не искам!
Н и н а /изненадана от решителния и енергичен отказ/. Какво?
Р о з а. Нищо от вас.
Н и н а. Седнете и разкажете.
Р о з а. Само чаша вода.
Н и н а. Нектар?
Р о з а. Поисках вода!
Н и н а /преди да тръгне/. Би трябвало не да искате, а да помолите.
Трябва да се долови, че рязко тръгва и излиза, че Роза стои неподвижно до завръщането на Нина, която подава чашата. Роза я поема и изпива водата наведнъж.
Н и н а /прави опит за шега/. Може би ви няма нищо, може би бяхте само жадна.
Р о з а /сломено/. Моля ви се.
Просто пада в креслото.
Доста изненадана, Нина запалва цигара и стои в нямо очакване.
Н и н а. Слушам ви.
Р о з а. Лесно ли давате телефонния си номер?
Н и н а. Стига да ми го поискат.
Р о з а. Може би ще позволите да ви запитам, какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.
Н и н а. Моят номер?
Р о з а. Вашият.
Н и н а. В бележника на съпруга ви?
Р о з а /жлъчно изсъсква номера/.
Н и н а. Да, това е номерът на моя телефон. Кой е съпругът ви?
Р о з а. Ставате жалка!
Н и н а. Но вие /лек смях/ така, както ме гледате, допускате ли, че може да?… Вижте се, вижте и мен, аз съм човек, който се е примирил с тези неща и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви кажа, че тук наистина има недоразумение, на което, ако имате малко търпение, ще сложим край. /Пауза/. Ако телефонът е мой, не знам какво търси в бележника на вашия съпруг. Преди всичко, номерът ми е нов.
Р о з а. Колко нов?
Н и н а. За съжаление, телефонът ми не фигурира в никой бележник, на никакъв човек и никой никога не ми се обажда…
Р о з а. Никой?
Н и н а /след пауза/. Почти.
Р о з а. Това „почти“ ме кара да се замисля.
Н и н а /с болка/. Знаете ли какво означава „почти“?
Р о з а. Мога да си представя.
Н и н а /рязко/. Не можете!
Р о з а /извиква/. Номерът е ваш!
Н и н а. До кога ще повтаряте това?
Р о з а. Обадих се, проверих!
Н и н а. И кой ви отговори?
Р о з а. Вие ми отговорихте.
Дълга пауза.
Н и н а /малко отнесено/. Сигурно. Друг не може… да ви се обади… от моя дом.
Р о з а. Този ваш дом… Непрекъснато ми го натрапвате.
Н и н а /сякаш на себе си/. Единственото, което имам.
Р о з а. И глас на много млада жена. Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.
Н и н а. Това пък е още по-малко вероятно.
Р о з а. Само голи цифри, като жестока гола истина.
Н и н а. За първи път ли ви се случва?
Р о з а. Женени сме от десет години, нито веднъж не е закъснявал, дори час, а бележникът му е бил винаги чист.
Н и н а. И как открихте номера?
Р о з а /сконфузено/. Все пак… аз съм жена.
Н и н а. Все пак… някои проверки… по джобовете.
Р о з а. Смятам, че това е задължение на всяка съпруга, процедура, може да предпази от неприятности.
Н и н а /смее се/. Да, да.
Р о з а. Ето, аз съм при вас, ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки,
Н и н а /смее се от сърце/. Успяхте да ме развлечете и не мога да не ви предложа кафе, следобедът се очертава като интересен.
Р о з а /извиква/. Кафе! /Укротено./ Сега не ми е до кафе!
Н и н а /весело/. Разбрах.
Пауза.
Н и н а. излиза. Връща се с бутилка и чашки.
Р о з а. Вие сте хитра жена,
Н и н а. Така се радвам, просто се освежих.
Р о з а /трагично/. Казах ли? Заявих ли ви, че не искам нищо, освен да разкрия някои неща?
Н и н а /сериозно и с болка/. Знаете ли от кога е тази бутилка? Непокътната е откакто съм влязла в жилището си. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата, или казанчето, паркетът, вратите, бях сигурна че ще дойдат майстори, да ги почерпя,,,
Р о з а. Да, но не съм дошла да ми разигравате комедии.
Н и н а. За вас комедия, за мен непоносима трагедия. Мисля че няма по-страшно от туй, да чакаш дори водопроводчика.
Р о з а. Тук мога да ви жегна, може би вашата стръв не би спряла дори пред водопроводчиците, но карай да върви… /Пауза./ Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото съм обидената.
Н и н а /както налива в чашките, весело/. Изневерената.
Р о з а. Моля ви!
Н и н а /Весело/. Нека пием и забравим. Любовта идва и си отива.
Р о з а /с изненада, почти подскача/. Какво?
Н и н а /със сериозен тон/. Пийнете си. /Пауза./ На здраве!
Н и н а. се задавя и закашля.
Р о з а /чак сега, ехидно/. Наздраве!
Н и н а. И така, казвате, мъжът ви, а? Някой се спусна и ви го грабна. /Закашля се/. Отнесе си го… /Пие./ А вие /закашля се/ се втурвате да спасите каквото можете.
Р о з а. Чула съм, че това дава резултат.
Н и н а. Може би… /Пие./ Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам.
Р о з а. Вие сте длъжна да сторите това. /Пауза./ Освен ако сте…
Н и н а. Какво?
Р о з а. Чудовище.
Н и н а. Приличам ли ви?
Р о з а. Не.
Н и н а /отпива/. Мечтая да стана чудовище. Може би те са по-щастливи, лошите хора са много по-щастливи и нападат, грабват и изчезват, брутално взимат всичко, срутват, не чувствуват болка за болките на хората.
Р о з а. Какво търси вашия номер в бележника на моя съпруг!?
Н и н а. Името на съпруга ви? /Пие./
Р о з а. Не се правете на…
Н и н а /настойчиво/. Питах как се казва мъжлето ви!
Р о з а /поривисто/. Велев,
Н и н а /отпива и се закашля/. Това име не фигурира нито в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. Спомням си един Велев, беше заместник директор при нас…
Р о з а /извиква/. Няма да позволя! Засрамете се от…
Тук Роза млъква.
Н и н а. /бърза/. От какво? /Мълчание/ От какво да се засрамя? /Мълчание./ Кажете де! /Мълчание./ От белите си коси?… Ако сте дошла тук да си говорим истини, кажете направи от какво да се засрамя?
Р о з а. Извинете.
Н и н а /с тъга/. Мила моя, нямате си представа какъв комплимент ми сторихте с туй нахлуване тук, да ми искате сметка, да си искате мъжа обратно. Да ви го дам, да ви го отпусна. Да си бъде около вас и всичко във вашия дом да си тръгне по старому.
Р о з а. Никога не е вървяло, но…
Н и н а. Така ли?… Деца?
Р о з а. Няма да ви кажа!
Н и н а. Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а бъдете сигурна, че няма и да имам.
Р о з а. Не съм сигурна.
Н и н а /трепва и отново придобива настроение/. Ново двайсет. /Пие./ Кое ви кара да мислите така?
Р о з а. Ще се напиете.
Н и н а. Кое ви кара да мислите така за мен?
Р о з а, Не ви ли виждам ноктите, сляпа ли съм – косите ви са направени, лъхате на чистота и на скъп одеколон. Една жена, ако се е предала…
Н и н а. Как се казвате?
Р о з а. Роза.
Н и н а. Аз съм Нина.
Р о з а. Знам,
Н и н а /изведнъж/. Откъде? /Пауза./ В бележника е отбелязан само телефонът ми.
Р о з а /въздъхва/. След като открих телефонния номер, започнах най-унизителното нещо в живота си.
Н и н а. Моля?
Р о з а. Обадих се на справки, отказаха. Исках да знам кой абонат се крие зад този номер. Било забранено. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките. Не намерих и се заех с най-унизителното,
Н и н а. Да ровите в указателя.
Р о з а. Четири дни!… Целия телефонен указател, всички номера, докато се натъкнах на вашия.Срещу вашия номер видях името ви, адреса ви.
Н и н а. Боже мой.
Р о з а. Моля да не коментираме това. То ме унижи толкова!
Н и н а. Но защо не ми се обадихте? Щях да ви кажа коя съм и къде живея?
Р о з а. Това е най-унизителния период в живота ми.
Н и н а. Карате ме да мисля, че не притежавате добре поддържан разсъдък.
Р о з а. А вие ме карате да мисля, че хитрувате.
Н и н а. Представям се какво бихте направили на мъжа си… Горкият съпруг.
Р о з а. Дошла съм да си го върна,
Н и н а. Предлагам да престанем. Не съм подходяща за подигравки. Уморена съм.
Р о з а. Ограбихте ме.
Н и н а. Вече съм склонна да ви посоча изхода! Принудихте ме да ви го кажа. /Оставя чашата./ Луда ли сте, нормална ли сте – не знам, но ви моля да си отидете,
Р о з а. Продължавате да отричате?
Н и н а. Вървете си! /Пауза./ На вас казвам! Веднага!
Р о з а. Можете ли да ми кажете какво означава тази дума прерия? /Пауза./ Спокойно.
Н и н а. Какво търси тя в устата ви? Откъде я взехте?
Р о з а. От бележника на мъжа си, изписана срещу телефонния ви номер.
Звуков ефект.
Пауза.
Н и н а. Нима той… Вие твърдите… Коя сте вие?
Р о з а /спокойно/. Неговата жена.
Н и н а. Не може да бъде!
Р о з а /покровителствено/. Сега разбирам. /Пауза,/ Боже, колко страшно стана!… /Продължителна пауза./ Нима е постъпил детински? Не мога да повярвам. Емил не може да постъпи така. /Голяма пауза./ Това ме кара да се замисля. Значи… той… Това ще ме принуди да изостря вниманието си. Тази шмекерия се оказва важна.
Н и н а. Никога не съм го питала за това. Не е ставало и въпрос. Аз мислех…
Р о з а. Че не е женен.
Н и н а. Макар че туй няма значение.
Р о з а. Откога се познавате?
Н и н а. Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.
Р о з а. Според мен познавате се отдавна и сигурно отброявате всеки ден. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно.
Н и н а. Не забравяйте че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас.
Р о з а. Обзалагам се, че си водите дневник.
Н и н а. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…
Пауза.
Роза /въздъхва/. Пропаднахте в яма. /Вади цигара./ Къде се срещате?
Н и н а. /както си е замислена/. Какво?
Р о з а. Тук. При идеални условия.
Н и н а. е замислена, може да се предположи че не е и чула.
Р о з а. Харесвате ли го?
Н и н а. /унесът ѝ продължава/. Какво?
Р о з а. Обичате ли го?
Н и н а. Ревнувате ли или инквизирате?
Р о з а. Всеки ден ли?
Н и н а. Много лесно разбрахте, че съм добра.
Р о з а. Само наивникът може да допусне, че не се виждате всеки ден.
Дълга пауза.
Личи си, че Нина иска да доложи нещо важно.
Н и н а. Представете си, че не съм го и зърнала.
Р о з а /прекалено изненадана/. Моля?
Н и н а. /спокойно/. Никога.
Р о з а. А така!
Н и н а /със същия спокоен тон/. Нито той мен.
Р о з а. Изплъзвате ли се?
Н и н а. Спокойно, не сме се виждали.
Звуков ефект.
Двете жени се раздвижват, разхождат се.
Н и н а. Вие сте негова жена.
Р о з а. Там е работата.
Н и н а. Емил е ваш съпруг, така ли?
Р о з а. Нямате си представа колко много ми е съпруг, понякога повече отколкото трябва.
Н и н а /въздъхва/.
Пауза. Неудобно мълчание.
Н и н а /най-после/. Е?
Р о з а. Убихте ме…
Н и н а. И вече можете да си отидете.
Р о з а.  …с това че не сте се виждали. Слушайте /сякаш махва с ръка, отказва се да говори, но после променя решението си/. Дошла съм да се разберем.
Н и н а. Най-добре ще се разберем като напуснете тази територия.
Р о з а. Която е ваша, да. Но мъжът пък е мой. Вие още ли твърдите, че не сте се виждали?
Н и н а. Изгубих интерес към вас.
Р о з а. Нито той вас?
Н и н а. Не ми се разговаря, по това време не ми се говори.
Р о з а. И той ли, кажете!
Н и н а /сякаш за първи път я вижда добре/. Вие сте негова съпруга.
Р о з а /в мотива си/. И не знаете как изглежда?
Н и н а. Напротив.
Р о з а. Съсипахте ме.
Н и н а. Представям си го.
Р о з а. Сигурна ли сте?
Н и н а. Абсолютно.
Р о з а. Добре, опишете го.
Н и н а. Това не е никак важно… Какво искате от мен?
Р о з а /безпомощно/. Вече не знам. /Пауза./ И все пак, тази работа не може да остане така, ние трябва… /Пауза./ Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?
Н и н а. На този въпрос си отговорете като си излезете, уединете се и което измислите щебъде отговорът, който очаквате.
Р о з а. Колкото повече мисля, идвам до заключението, че го обичате, дори нещо повече.
Н и н а. Повече от това?
Р о з а. Ако ви ядосам ще изплюете ли камъчето?
Н и н а. Като нищо, едва ли ще остана неотмъстена.
Р о з а /сломено/. Значи се обичате.
Н и н а /с хумор/. Не може да се каже, че не го обичам.
Р о з а /извиква/. Не говорете директно! /Тихо./ Пощадете ме… Разбирате ли най-после, че ме убивате? В сърцето ви няма ли място за състрадание?
Н и н а /готова за иронизиране/. Не, но ако си отидете ще се намери. Готова съм да ви съчувствам от разстояние.
Р о з а /извиква по-силно, отколкото може да се допусне/. Няма да ви направя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря! Какво си въо…
Телефонът.
Звънът сякаш разтърсва Нина. Още веднъж се звъни. Още веднъж. Жените наблюдават апарата. Нина преценява, че не е момент да вдигне слушалката.
Р о з а. Вдигнете. /Пауза. Звъни,/ Вдигнете! /Пауза./
Н и н а. Не!
Шум от телефонна апаратура.
Р о з а. Емиле, тук е Роза. /Пауза./ Твоята жена!… Да, да, жена ти… Искам да дойдеш… Тук, където съм аз… /Бързо/. Слушай, ако не тръгнеш, ще скоча на тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца… Заповядвам ти… Не вярваш ли че мога да… Адреса! Не знае адреса!… Ще го намериш в указателя, на Монева – Нина. Монева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не пристигнеш, ще скоча от етажа.
Роза яростно поставя слушалката върху вилката.
Мълчание.
Налива си от бутилката, пие.
Р о з а /строго/. Как се запознахте? /Пауза./ Говорете докато не съм полудяла.
Н и н а. Случайност.
Р о з а. Каква случайност?
Н и н а. Преплитане на телефонните разговори.
Р о з а. И започнахте!
Н и н а. /твърдо/. Да!
Р о з а /зъл тон/. А той се прави на невинен… и нежен. У дома нито думичка. На вас не казва… че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла месеци!… Сигурна ли сте, че не сте се виждали?
Пауза.
Р о з а. Сега мълчите.
Н и н а /кротко/. Искате да кажете, че той ще дойде тук?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Вие сте жестока.
Р о з а. Нямам друг изход.
Н и н а. Това ли решихте?
Р о з а. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.
Роза пие.
Н и н а. А питате ли дали съм съгласна?
Р о з а /с изненада/. Какво?
Н и н а. Трябваше да ме питате.
Р о з а /с изумление/. Не сте съгласна да видите този когото обичате? Когато ви се дава такава възможност?
Н и н а. Не съм готова за такава среща.
Р о з а. А!… Това пък? Сега пък трябва да се съобразявам и с вас. /Пие./ На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук.
Н и н а. И каква е целта ви?
Р о з а. Да се разберем, като хора.
Н и н а. Като хора?
Нина произнася горната дума с присъщия си неин унес. Май че нещо оправя косата си.
Р о з а /весело/. А така, постегнете се, притегнете се, предстои ви първата среща. Първото впечатление е важно. Според мен е важно. Някога, когато го срещнах за първи път… Слушайте, на колко ви се струва той? /Мълчание,/ На колко ви се представи? /мълчание,/ Да не мислите, че ще видите някакъв хокеист? Един, така… млад любовник за зрели жени? Ще бъдете излъгана. Шейсет годишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без пазарна торба той не излиза, така съм го научила.
Н и н а. Малка е вероятността да ме засегнете.
Р о з а. Да ви засегна ли? С какво? Говоря за съпруга си, засягате се вие!
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Ще разбера какво е и това – прерия. Какво е значението на този знак, на този код, има ли някакво значение, заема ли място в емоциите на мъжа ми. Това понятие прерия може би говори твърде много за загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома, а пред близките си е само пазарска чанта. Кажете, какво означава тази дума? /Мълчание./ Искам да ми се изясни.
Н и н а. Моля ви.
Р о з а. Защото ще ви накарам да говорите пред него.
Н и н а. Не!
Р о з а. Тогава да избегнем остротиите. Вие ли сте прерията?
Дълга пауза.
Н и н а. Моля ви!…
Р о з а. Какво е прерия? Напомня ми за пустота! Безкрайност и пустота, безбрежна растителност, която ту се възмогва, ту съхне. Говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго… Напомня ми за безлюдност, отчаяние. Това ли сте вие? Това ли успяхте да измислите?
Н и н а. Слушайте, съществува ли начин да си отидете?
Р о з а. Той ли го измисли? А? Че откъде му е хрумнало? У дома Емил не се подвизава с въображение.
Н и н а /извиква/. Млъкнете!
Р о з а /стъписана/. Семпличък.
Н и н а. Ще ви изгоня, пък ако щете, скачайте на тротоара!
Р о з а. Боже, колко ви заболя, как сте омагьосана!
Н и н а. Забранявам ви!
Р о з а. Слушайте, Нина, вие ме изненадвате. Смятах че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, обикновен брътвеж по жицата; с такива брътвежи гъмжи телефонната мрежа. А то? Оказа се по-сериозно… Смятах да го разоблича и да си го отведа, но вие ме плашите. Кажете, наистина ли?
Н и н а. Какво?
Р о з а. Не сте го виждала.
Н и н а. Да, наистина.
Р о з а. Нито той?
Н и н а. Нито той.
Р о з а. Ако сте искрена, наистина дигнах напразна пукотевица и започвам да се разкайвам. Но все пак, трябва да му се даде един урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?
Н и н а. Не желая… да отговарям.
Р о з а. Значи всеки ден. Вие сте била в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден… щеше да дойде… и последицата.
Н и н а. Не забравяйте, че съм ви изгонила.
Р о з а. Щяхте да осъществите и срещата! Готови, втасали!.. А аз…
Н и н а. Решението ми беше категорично.
Р о з а. Решение?
Н и н а /вяло/. Да не се срещнем…
Р о з а. А неговото? /Нина мълчи./ А той?
Н и н а. Не знам, мисля че щях да му наложа…
Р о з а. И защо ви са тези отношения? Какво печелите? И какво бихте загубила, ако се видите?
Н и н а. Ами, вижте ме.
Р о з а. Гледам ви.
Н и н а. Разгледайте ме!
Р о з а. Нищо, липсва ви самочувствие.
Н и н а. Никога не бих дала адреса си.
Р о з а. Но умирате да го видите.
Н и н а /след продължително мълчание/. Не знам…
Р о з а. Може би?
Н и н а. След случилото се. Имайте предвид, че още не съм решила. В последния момент мога да ви прогоня.
Р о з а. Такава ли сте? Значи, може и да се сдърпаш. /Пауза/. Хубаво – жени се бият за мухльо.
Н и н а. Мисля че ви помолих нещо.
Р о з а. Да не го обиждам. Но той си е мой и ще си го обиждам.
Н и н а. Щом е ваш, защо сте у дома ми?
Р о з а. За да си го осигуря.
Н и н а. Значи не е ваш.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Бъдете сигурна, че вече не е ваш.
Р о з а. А!… /Пауза./ Пантерата се зъби.
Н и н а. Не ме разбрахте.
Р о з а. Така де, опипвате почвата. /С ирония./ Може би ще го ударите на молба.
Н и н а. За какво?
Р о з а. Да ви го отстъпя.
Н и н а. Извинете, той си е мой и не можете да ми го вземете.
Р о з а /едва не подскача/. Хей!… Тук се говорят неприлични неща.
Н и н а. Но и аз не мога да го задържа.
Р о з а /склонна към непочтена атака/. Да, наистина, аз съм някак по…
Н и н а. Това исках да ви кажа в началото.
Р о з а. Вие наистина нямате сметка от едно оглеждане. От него печеля аз. Та, за какво си говорехте в тези сини часове?
Н и н а /на свой ред, язвително/. Казвахме си неща, които вие с него не бихте могли да си кажете. И да ви заявя искрено, смятам, че не познавате съпруга си.
Р о з а. Вашата наивност ме прави печална,
Н и н а. Не познавате човека, с когото живеете трийсет години.
Р о з а. Хайде де!
Н и н а. Той не е нито мухльо, нито мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е, ще оцените.
Р о з а. Добре де, бихте ли се омъжила за него?
Н и н а /след продължително мълчание/ Каквото и да ви кажа, ще ви заболи.
Р о з а. Сигурно някога сте претърпели разочарование в любовта.
Н и н а. Познайте.
Р о з а. Винаги има по едно сериозно разочарование и след това…
Н и н а. След това?
Р о з а. Ставам жестока, извинете!
Н и н а. Старомоминството!
Р о з а. Много ви моля. Нещо се впрегнах. Повярвайте, не съм толкоз лоша. Повярвайте ми,
Н и н а., Разбирам ви.
Р о з а. Извинете ме!… Всъщност, такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен, В нея има нещо увличащо, обещаващо. Разбира се, става дума за кратка телефонна връзка, за лек флирт, а не като вашата дълга и сериозна любов. /Смее се с добро сърце./ Я си кажете, ако не бях се намесила докога щеше да продължава?
Н и н а. До края на живота,
Р о з а. И сега трябва ли да вярвам, че ще прекъснете?
Н и н а. Обещавам,
Р о з а. Но, ако ви се обади?
Н и н а /въздъхва/. Не знам.
Р о з а /въздъхва/. Дааа, ще се сдърпаме с вас, това няма да ни се размине. Моят хубостник забърка каша, която трябва да сърбам аз. /Рязко,/ Разберете, отнемате ми мъжа!
Н и н а. Моля ви, не го въвеждайте тук.
Р о з а. Искрена ли сте?
Нина мълчи.
Р о з а. Искате да го зърнете… Признайте! /Нина мълчи./ И искате, и не искате! /мълчание./ Хем боли, хем сърби.
Н и н а. Вижте какво, ако не желая да го видя, то не е затуй, което мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си. /Глухо./ Разберете, все пак имам да живея още. /Пауза./ Това голямо нещо ми беше необходимо.
Р о з а. Не знам, на мен ми трябва Емил.
Н и н а. Май че сте глупавичка.
Р о з а. Не знам защо. Вън няма мъже. Жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпущам…
Н и н а. Празноглавка.
Р о з а. Преди всичко, ще ми се смеят, че съм го отстъпила на една… нещастница…
Н и н а /склонна към връщане на ударите/. Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.
Р о з а. Така си мислите, защото не аз, а вие сте глупачката, Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се? Нищо. Само говорехте по жицата. И той ви наричаше прерия, защото все пак, трябвало е да ви нарече някак, и вие сте човек, и вие душа носите. Под бледата ви безсочна кожа може би пърха живот. Сега ще ви види и ще избяга.
Н и н а. През тия шест месеца вие бяхте жалка.
Р о з а. Днес жалката станахте вие.
Н и н а. Не съм сигурна.
Р о з а. А пък аз съм!
Н и н а. Да не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие един съпруг с пазарска торба. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене… /Млъква./
Роза /ехидно/. Звезди.
Н и н а. Светлина,
Р о з а. Значи това прави моят мухльо?
Н и н а. И блянове!
Р о з а. Виж го ти.
Н и н а. И надежда!
Р о з а. Надежда за какво?
Н и н а. В края на краищата – един полъх.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, нарече на живот.
Р о з а /отдъхва/. Охооо! /Пауза./ Прерията изплува! Значи с такива неща си запълвате времето? Нищо чудно да сте говорили по цял час.
Нина мълчи.
Н и н а. Един път говорихме цели три часа,
Р о з а. Е за тая работа ще го пребия! А с мен? Не говори и пет минути.
Н и н а. След като ви доказах, че ви превъзхождах цели шест месеца, моля ви да напуснете моя дом!
Р о з а. От тук ще си изляза само придружена с моя мъж.
Н и н а. Причакайте го вън.
Р о з а. Искам да ви види!
Н и н а. Не!
Р о з а. И вие него,
Н и н а. Вие сте идеално изработена глупачка.
Р о з а. А вие хитруша.
Н и н а. Мога и да ви ударя!
Роза /заплашително/. И това не можете.
Н и н а /извиква/. Излезте!
Роза. Няма!… Оставете вазата!
Н и н а. Махайте се, ви казвам! Вън!
Р о з а. Той трябва да влезе тук!
Н и н а /изкрещява/. Нее!
Роза /крещи/. Върнете вазата на мястото й!
На входа се звъни.
Пауза. Още пауза. Звъни се повторно. Пауза.
Звъни се за трети път.
Н и н а. /кротко/. Какво чакате, доведете съпруга си.
Звъни се.
Роза стои учудена – не знае какво да предприеме.
Н и н а.. Помолих ви да въведете съпруга си.
Р о з а. Искате аз?
Н и н а. Да.
Р о з а. Добре, срешете се… Вече показвате зъби.
Роза излиза, чуваме стъпките й.
Пауза. Шумове от отваряне и затваряне на врата и пр.
Тишина.
Р о з а. Ето ни. Най-после тримата. Емиле, дъщеря не можахме да си имаме, но отгледахме втора съпруга.
Е м и л /на Роза/. Мога ли да те помоля?
Р о з а. Да си излезем, нали? /Пауза./ Да ѝ спестим една сцена. /Пауза./ Една тревога по-малко на любовницата.
Е м и л. Роза! Дълга пауза.
Н и н а. Попаднали сме в смешно положение.
Р о з а /иронично/. В жалко положение.
Е м и л. Един от нас…
Р о з а.  …е жалък, да.
Е м и л. И заплашва, че ще скочи от прозореца. /Пауза./ Шантажира.
Р о з а. А този, който изневерява, не е жалък.
Мълчание.
Р о з а. Този, който бяга от семейството си.
Е м и л. Смешни сме и двамата.
Р о з а. А ти?
Е м и л. Искаш ли да си отидем и ще ти обещая нещо?
Р о з а. Само тя е достойната, така ли?… Така ли реши?
Е м и л. Моля те да си излезем.
Р о з а. Не!
Е м и л /извиква/. Настоявам!
Роза. Сега ще видиш дали шантажирам.
Е м и л. Махни се от прозореца! Спри се!
Боричкане. Изглежда, че Емил се спуща и я хваща.
Р о з а /задъхано/. Остави ме да видим шантажирам ли.
Е м и л /смутено към Нина/. Моля ви да ме извините.
Р о з а /както е обгърната от ръцете на мъжа си/. Вече си говорите, а? /Напъва се да се изтръгне от ръцете му и да се устреми към прозореца./ Вече си бъбрите…
Е м и л /с отчаяние/. Роза!
Р о з а. Моето място е на тротоара!
Е м и л. Роза, моля те! Как да те моля, кажи?
Р о з а. Там ли искате да ме видите? Безжизнена?… Кажете! Защо мълчите?
Е м и л. Роза!
Р о з а. Пусни ме!
Е м и л. Ако обещаеш.
Р о з а. Не обещавам!
Е м и л. Обещай, че няма да правиш глупости.
Р о з а. Искам!
Е м и л. Моля те!
Р о з а. Обичаш ли я? /Мълчание,/ Казвай. /Пауза./ Чакам.
Е м и л /отчаяно/. Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.
Р о за. Обичаш ли я?
Е м и л. Тръгваме.
Р о з а. Ако не признаеш, ще скоча на тротоара. Ако ми попречиш, ще скоча под трамвая, ще се отровя! Ще видиш!
Е м и л. У дома ще ти разкажа всичко.
Р о з а. Искам да знам обичаш ли я, разбери! Бъди най-после малко искрен с мен! Обичаш ли я, или не я обичаш?
Емил сломено пада в креслото.
Р о з а. Обичаш ли я?
Пауза, пауза, пауза…
Р о з а. Обичаш я, така ли?
Е м и л /тихичко/. Да си вървим.
Р о з а. Дори сега, след като я видя?
Е м и л /извиква/. Чудовище!
Р о з а /отпуща глава върху облегалката на креслото и захлипва/. Сега, пантеро, разбрахте ли на какво сте способна?
Е м и л /тъжно/. Роза.
Роза заплаква.
Р о з а. Отвратително. Ах, как се гледате!… Невинната кошута… Самотната… Която не може да пласира една бутилка коняк… Която би докопала дори водопроводчик. /Към Емил./ Преди малко твоята любима призна, че би спала дори с водопроводчик, ако той се съгласи, разбира се.
Е м и л /тихичко/. Животно!
Р о з а. Ах как се гледате!… Виж я! Защо не я разгледаш? Ноктите! Косата, очите… миглите!… /Извиква./ Вие се срещате!
Е м и л. Никога.
Р о з а. Но се соанира! Ах, как си ме мамил!… Може би пантерата се соанира за друг.
Е м и л. Ако си отидем…
Н и н а. /неочаквано извиква/. Никакъв друг!… Никой!…
Пауза.
Р о з а. Освен моят съпруг.
Е м и л. Повярвай, за първи път идвам тук.
Р о з а. Но сте се виждали.
Н и н а  и  Е м и л. Не!
Р о з а /почти иронично/. Какъв синхрон. /Пауза./ Може би когато отиваше за домати, когато мрънкаше, че опашката е голяма. /Внезапно./ А по градинките?
Н и н а. Не.
Р о з а. Не питам вас. Защо бързате? Емиле, говори!
Е м и л. Казах ти, че не сме се срещали нито тук, нито където и да е другаде. Сега се виждаме за първи път. Ако не беше ме повикала…
Млъква. Пауза.
Р о з а /натиска педала/. Ако не бях те повикала?
Е м и л /въздъхва/. Може би… нямаше да се видим никога.
Р о з а /бързо/. Никога, или „може би“ никога?
Е м и л. Има ли значение?
Р о з а. Голямо.
Н и н а. Нямаше да се видим никога.
Р о з а. Значи… Всъщност… Значи, ако не бях аз…
Н и н а. Да!
Р о з а. Тогава трябва да ми благодарите, Нина Монева!
Н и н а /рязко/. Вие що за човек сте?
Р о з а. Аз съм тази, на която са изневерили. Това съм аз. Една изневерена. Живея си спокойно, работя си, мисля че имам съпруг и гнездо, а се оказа, че нито съпруг, нито гнездо. Кукувицата ме издебнала… Двамата разговарят по жицата, топят се, искрят от нежност, говорят по три часа, потъват в прерии, изчезват от света и никой не може да ги открие. Всъщност, това е прерията – голямото пространство в което никой не може да ви открие. Така ли е? Сами!… Там можете да си кажете всичко, да си изработите мечта. Може би прерията не е нищо друго освен голямата ви мечта?… /Тъжно./ Боже мой, прерията може да бъде всичко!… А аз не знам нищо. Боже, каква широта има в тази душа, от бележника на мъжа ми!…
Н и н а. Уверявам ви – сега се виждаме за първи път.
Р о з а /продължава мисълта си/. Какво значение… щом си имате прерия. Прерията на думите е по-опасна от прерията на тялото. Телата линеят, изчезват, мечтата остава.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Охо!
Е м и л. Не можеш ли да млъкнеш?
Р о з а /победоносно/. Може би открих, а? Нахълтах… във вашата светая светих.
Н и н а. Вървете си!
Р о з а /тихо/. Само аз ли?
Н и н а. /след дълго мълчание/. И двамата.
Нина бързо прибягва, излиза.
Р о з а. Чакайте! Къде бягате?
Е м и л. Това ли имаше да кажеш?
Р о з а. Има още… Елате, Нина, елате!
Н и н а. Какво още?
Р о з а /жестоко на Нина/. Признайте, че не желаете да си отида. /Нина мълчи./ Не искате. Не предпочитате. Искате да е тук, до вас, да го гледате, още, колкото може повече, и ако е възможно да не си отиде, да остане завинаги, ако има някой за отиване, това да бъда аз – да вървя по дяволите, където и да е, само да ви оставя сами, да видите че всъщност страшно много сте искали да се зърнете, да чуете естествените си гласове. Това искате! Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените. Нищо по-жестоко не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно – от влюбените. /Пауза/. Особено такива… на вашата възраст. /Изведнъж енергично./ Кажи бе, животно, мухльо, с какво те плениха толкова? С какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозна, по-стара? Виж! Отвори си очите! Разгледай ме, разгледай я!
Нина изхлипва.
Е м и л /изкрещява/. Роза, ако не млъкнеш, ще съжаляваш!
Р о з а. Моля?
Е м и л. Ще заговоря аз!
Р о з а. И какво ще ми кажеш?
Е м и л. Горчивини!
Р о з а /изненадано/. Много ли ще горчи?
Е м и л. Ще ти наговоря всичко за тази години: за времето на моята каторга!
Р о з а. Така те искам! Да говориш! А не да мълчиш! Каторга! Така кажи. Може би от каторгата – направо в прерията, а? На свобода!
Е м и л. Напразно налучкваш. Никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.
Н и н а. И аз него!
Р о з а. Ето!
Н и н а. Моля?
Р о з а. Това се искаше, да се отпуснете, да излетят думите на съзаклятието!
Е м и л. Набери, набери пара.
Р о з а. Защото съзаклятничите! Зад гърба на една жена, която не подозира нищо! /Готова да заплаче./ Погледни жената, която обичаш! /През хлипането./ Сляп ли си? Върни се на земята. Какво ще ти даде тя? /Втренчва поглед в нея./ А? Какво ще му дадете? Соанирайте се до припадък – нищо, нищичко не ще се получи! На какво се надявате? Какви ще бъдат радостите ви? Емиле, защо не ме прекъснеш? Не виждаш ли че озлобявам?
Н и н а /спокойно, тихо/. Защото казвате истината.
Е м и л. Н и н а!
Р о з а /към него/. Виж ти, можем и мелодрами. Тази ли е целта ви?
Е м и л. Не можеш да ни се подиграеш. Нашият случай е много истински! И красив! /Пауза./ Обичам тази жена! Това трябва да ти е ясно, когато ни замерваш с кал.
Р о з а /изкрещява/. Емиле!
Е м и л /решително, с достойнство/. Обичам я… Тя ме издигна, ние се издигнахме, над всекидневието, над жестоката обреченост, ако щеш – над възрастта. В нашите разговори имаше чистота, устрем, копнеж, думите сякаш не бяха думи, а възвание за втурване. В какво – не знаем – никой не го знае. /Пауза./ Не искаме нищо повече. Нито тя, нито аз. Не искаме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с една, искахме да ни оставите в нашия свят, да си го обитаваме невидими един за друг, но солидарни. Нашият огромен микросвят не се интересува как белее косата и как растат бръчките по челото, не, ние стояхме над побеляването, над посивяването на дните.
Р о з а /бързо/. А тя се соанира!
Н и н а. Защото бях с него!
Р о з а. Тогава какво ми говорите? За какво втурване, когато си прави ноктите? На кого ги разправяте? Къде дават така по телефона? Никъде не дават само по телефона. И двамата ме лъжете, тя е имала цел!
Н и н а. Да!
Р о з а. Да те грабне!
Е м и л. Какво има да грабва толкова от мен?
Р о з а. Какво – имота ти!
Е м и л /отчаяно/. Боже мой, Роза!
Р о з а. Или пък нещо друго.
Е м и л. Какво друго, не чу ли, ние никога нямаше да се видим, ако не беше твоята жалка намеса.
Р о з а. Вие се обичахте!
Е м и л. Разбира се.
Р о з а /бързо и с надежда/. А сега?
Е м и л. Аз я обичам.
Р о з а. Дори ако скоча на тротоара?
Е м и л. Жалка махленка!
Р о з а. Жалка съм, признавам. Намесих се да спася един дългогодишен брак. И не вярвам в любовта по телефона. Това е за наивниците. Какво? Само ще говорите? И нищо повече! Ха-ха!
Е м и л. Брутално същество!
Р о з а. Вече станах същество!…
Е м и л. Може би ще ме разбереш, ще си ме отведеш у дома, но знай: вече няма да имаш власт над мен.
Р о з а /с ирония/. Ами ако почна да ти се обаждам по телефона?
Е м и л. Не, миличка, не всеки може да разговаря по телефона като нас. За това се иска дух.
Р о з а. Защо бе, Емиле, ще ти говоря за прерии.
Е м и л. Ти не можеш.
Р о з а. Значи, такава съм аз?
Е м и л. Не започвай с ирониите, макар че ги предпочитам пред сълзите и заплахите.
Р о з а. Предпочиташ ме иронична.
Е м и л. Няма да ме уязвиш. Нас никой не може да ни уязви… Защото не може да ни достигне.
Р о з а. Недостижими… викаш.
Е м и л. А най-малко ти,
Р о з а. Аз най-малко, разбира се.
Пауза.
Е м и л. Спокойният ти тон започва да ме плаши.
Р о з а. Не знаеш накъде ще избие.
Е м и л. Предчувствам лоши неща. Страхувам се…
Р о з а /прекъсва го брутално/. Значи, вашите отношения не са само флирт?
Е м и л. Не става и въпрос,
Р о з а. А нещо по-голямо?
Е м и л. Няма да разбереш,
Р о з а. И няма да се върнеш?
Е м и л. Не знам.
Р о з а. Ще останеш тук?
Е м и л. Не, миличка, и това не. Не си познала и няма да се хвана на уловката ти. За мен беше важно да кажа какво мисля по нашия невинен телефонен случай, който ти превърна в трагедия.
Р о з а. Невинен?
Е м и л. Велик, но невинен… Ще се върна ли у дома, това ще реша допълнително, но не мисли, че ще остана тук; ние не се натрапваме никому. Нашият свят е извън представите и предположенията.
Р о з а. Боже мой, нима ти още твърдиш, че телефонът може да замени света? И всичките негови удоволствия?
Е м и л. Гордея се с нашето извисяване.
Р о з а /въздъхва/. И какво искаш – развод?
Е м и л /въздъхва/. Защо бързаш?
Р о з а. Защото не мога!…
Е м и л. Какво не можеш?
Р о з а. Да те деля.
Е м и л. Хм! /Многозначителна пауза./ Аз как те делях.
Музикален ефект.
Р о з а /след пауза/. Някакви съмнения?… Към мен?
Е м и л. Хайде да помълчим.
Р о з а. Емиле, ти искаше да кажеш нещо, да ме опетниш. Сметките ни трябва да бъдат чисти. Зъб за зъб?… Око за око?
Е м и л. Никога не съм мислил за реабилитация.
Р о з а. Слушай, мизернико, наистина ли се съмняваш?
Е м и л. Да оставим това.
Р о з а /изумена/. Ти смееш да твърдиш, че не съм била изрядна?
Е м и л. Роза, защо не млъкнеш тук? И защо, дявол да го вземе, споменаваш тази дума изрядна? В случая прозвучава нежно, като бриз във клоните на вишна.
Р  о з а. Какво, нещо повече ли?
Е  м и л /леко озлобява/. Ами, разбира се.
Р о з а. Може би съм ти изневерила?
Е м и л. Ами – да.
Р  о з а. По телефона?
Е м и л. Напротив.
Р  о з а. Какво означава напротив?
Е  м и л /с хумор/. Обратното на телефона.
Р  о з а. Според теб, кое е обратното на телефона!
Е  м и л /дълга пауза/. Да си вървим ли?
Р  о з а. Значи туй успя да измисли подлата ти душа?
Е  м и л. Не искам да водя подобни разговори пред НЕЯ.
Р о з а. Щадиш я,
Е м и л. Това, което може да последва, ще бъде ниско.
Р о з а. Настоявам да кажеш всичко, тук, пред нея, и ако можеш да ме уязвиш…
Е м и л. Ще те поразя!
Р о з а. Чакам.
Е м и л. Тръгваме!
Р о з а. Чакам, да бъда поразена. Да чуя докъде можеш да стигнеш в падението си, какво ще измислиш.
Е м и л. Не става дума за измисляне. Смятах да ти кажа нещо за Жоро Минев.
Р о з а. Можеш да помислиш такива гадости? За твоя колега?
Е м и л. За теб.
Р о з а. И какво?
Е м и л. Ами, нищо.
Р о з а. С него?
Е м и л. Като начало.
Р о з а. Какво?
Е м и л. И с друг.
Р о з а. И защо не каза, че знаеш?
Е м и л. Не ми беше удобно.
Р о з а. Вместо да дойдеш, да ми кажеш – мълчиш! Видя ли какъв си? Разбра ли ниската си душа? Вместо да дойдеш, да ме набиеш… /Пауза./ Долен човек. Че ти тогава не си ме обичал!
Е м и л. А ти от обич ли ми изменяше?
Р о з а. Задкулисен човек! Вместо да ми каже, да ми докаже обичта си!… Гаден си и напразно се боря за теб. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази суха пантера… Значи знаеше, така ли?
Е м и л. Винаги.
Р о з а. И си траеше?
Е м и л. Да,
Р о з а. Боже господи! Нина, чухте ли? Видяхте ли го? Знаел е, че го лъжа, потайвал се, като змия в пазва! Разбрахте ли с какъв човек се свързвате? /Към Емил./ Че ти тогава Емиле, изобщо не си ме обичал! И трябваше… И си знаел всичко, сигурно и как изглежда вторият?
Е м и л. Ми, да. Срещахте се при…
Р о з а. Млъкни!
Е м и л. Млъквам.
Р о з а /съска/. Ти не ме обичаш!
Е м и л. Никак.
Р о з а. Че тогава?… Боже, колко съм сама, боже колко много съм била самичка!… И сега?… Продължавай!
Н и н а. Мисля, че повече не мога да издържа!…
Р о з а. Вас никой не ви пита. Само знаете да отмъквате мъже… Тя е готова и с водопроводчици!…
Е м и л. Извинете, Нина, но трябваше. Този стил ми бе наложен,
Р о з а. Аз съм окаяна самотница!
Е м и л. Нина, повярвайте, сега само мечтая да се отдалеча и да ви се обадя.
Н и н а. Но днес е особен ден…
Е м и л. Наистина.
Н и н а. Поне за мен.
Е м и л. Стана шумно.
Н и н а. Никога не съм мислила, че ще ви видя. Вярвате ли ми?
Е м и л. Но при какви обстоятелства!…
Н и н а. Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте видели добри обстоятелства. Обстоятелствата са винаги неблагоприятни. И все пак вие сте тук!… Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…
Е м и л. Чудесна сте!
Мълчание.
Е м и л /най-после прекъсна паузата/. Просто не разбирам.
Н и н а. И вие ли за същото?
Е м и л /усмихва се/. И вие ли си помислихте?
Н и н а. Колко по-лесно е по телефона?…
Е м и л. Как естествено… почвахме.
Н и н а. Знам началото на всеки разговор.
Е м и л /изумено/. На всичките!
Н и н а. Познайте колко са?
Е м и л. Никога.
Н и н а /победоносно/. Сто и петнайсет!
Е м и л. Удивихте ме!
Н и н а /победоносно/. За сто и деветдесет дни!
Е м и л. И аз си спомням по нещо.
Н и н а. Без да ми казвате, знам за кой разговор става душ
Е м и л. Когато ме нарекохте „полъх“.
Н и н а. След като ме нарекохте „прерия“.
Е м и л. И след като се получи изречението.
Н и н а /щастлива/. „Полъх над прерията“, Мога да ви резюмирам целия разговор. Вие ме нарекохте ПРЕРИЯ. Тогава ви казах, че навярно става дума за неподвижност, за пустиня, и отначало измислих „повей“, тогава ви нарекох „повей“, но го смених с „полъх“, казах ви, че сте полъх над моята прерия.
Е м и л. Аз пък помня, когато ми прочетохте дванайсет страници от Уолт Уитмън.
Н и н а. Петнайсет!
Е м и л. Казахте дванайсет.
Н и н а /весела, щастлива/. Излъгах ви!…
Е м и л /весело/. Знам.
Н ин а. За да помислите, чеще ви чета по-малко.
Емил /весело/. Разбрах.
Н и н а. А вие ми четохте „Дамата с кученцето“.
Е м и л /уж смутено/. И това ли направих?
Н и н а. Точно като го гледах по телевизията!
Е м и л. Аз съм хитрец!
Н и н а. И аз… Помните ли когато помирисах карамфилите?
Емил /въодушевено/. И ме накарахте да усетя аромата по жицата?
Н и н а. И вие усетихте!
Е м и л. Заклевам се!
Нина /много живо/. И пожелах да отгатнете броя им.
Е м и л. И казах седем!
Н и н а. И се съгласих.
Емил /много щастлив/. Да!
Н и н а. А бяха осем!
Е м и л. Защо така?
Н и н а. Защото не съм конвенционална.
Е м и л. И ме излъгахте за първи път!
Н и н а. А втория?
Е м и л. Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.
Н и н а /уплашено/. Вие искахте да ме видите!
Емил. „Дамата с кученцето“, а вие гледахте телевизията.
Н и н а. Но и вие четохте в синхрон! Интерпретацията ви ми хареса повече от филма.
Е м и л. Колко хубаво си живеехме!
Нина /замечтано/. Беше чудесно.
Е м и л. И все пак, позволете ми… отвреме на време… да ви се обаждам.
Нина /сякаш не чува/, А помните ли, когато преминахте изведнъж наТИ?
Е м и л. Не ми напомняйте за този мрачен ден.
Н и н а. Защо, на мен ми допадна.
Е м и л. Но не приехте.
Н и н а. Скрупули.
Е м и л. Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи. Прашецът им не падна.
Н и н а /с готовност да се пошегува/. Дума, която ви забавляваше.
Е м и л /съкрушено/. А!… Споменавам ли я често?
Н и н а. Досега – три пъти.
Е м и л /отчаяно/. При вашата нетърпимост към тривиалното!
Н и н а. Без тривиалното не може. Солта на живота е също тривиална.
Е м и л. Обичате да сте мила към партньора си.
Н и н а. Едва сега ви чувствувам като истински партньор. Бих ви казала, че…
Млъква. Пауза.
Р о з а. Говорете си. Каква глупачка съм била. /Към него./ А ти, защо не си казал, че можеш да бъдеш мил?
Н и н а. /на Емил/. Гледах филма, а от слушалката долиташе гласът ви!
Е м и л. Наистина?
Н и н а. И вие разбрахте!… Вие нарочно…
Емил се смее, смее се и тя.
Е м и л. И никога не съм мислил, че ще ми помогне не друго, а киното.
Н и н а. Съчетано с Чехов, всъщност Чехов.
Е м и л. Който е в състояние да те направи тъжен и щастлив. Но човек така и не знае понякога тъжен ли е или е щастлив. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие чувствувала ли сте се обидена от обстоятелството, че в даден момент сте щастлива?
Н и н а. Какво правите? Вече потегляте по магическата пътека?
Е м и л /сякаш се извинява/. Просто по навик.
Н и н а. Готова съм, мили мой, готова съм да приема както вълшебството, така и истината на екзотика, да повярвам, че щастието е и в тъгата, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!
Е м и л. Единственото, което мога да ти дам.
Н и н а. /внезапно/. Роза, вие ме изненадахте.
Роза /трепва/. Какво?
Н и н а. Началните ви реакции бяха по-човешки, с устрем да спасите нещо, което ви принадлежи.
Р о з а. Пак не разбрах.
Н и н а. Много бързо се предадохте.
Р о з а. Той знае всичко.
Н и н а. Отричайте!
Р о з а. Страхувам се от подробностите.
Е м и л. Хайде, Роза, казахме си урока. Да потегляме.
Р о з а. Къде?
Е м и л. Да се приберем в нашия двустаен затвор.
Р о з а /учудено/. Как?… Ти… С мен ли?
Е м и л. Друг изход не виждам.
Н и н а. Вие бягате?
Е м и л. Ще ви се обадя веднага.
Н и н а /с болка/. Моля ви!
Р о з а. Какво искате?
Н и н а. /към Емил/. Още малко.
Е м и л. Сигурна ли сте?
Н и н а. Още малко!
Е м и л. Тогава позволете да хвана ръката ви.
Роза вдига стола и удря с него пода.
Р о з а. Какво искате от мен?
Е м и л. Ти ли чупиш столовете?
Р о з а. Щяхме да тръгваме!
Е м и л. Това беше отдавна.
Р о з а. Какво?
Е м и л /въздъхва/. Как да ти обясня, как да ти го кажа, да ме разбереш, най-после…
Р о з а. Преди секунда ме покани да тръгваме.
Е м и л. Роза, каква секунда, не видя ли какво стана?
Р о з а. ТИ го предизвика! Ти грабна ръката ѝ!
Е м и л /по неочакван начин, към Нина/. Всъщност, Нина, никой нищо не знае, нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на мостче във Венеция и съм си казвал: това ли е важно? На Шанзелизе отново съм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмичка духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха, бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пък приличаха на магически и се запитах: това много важно ли е? Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не е важно. Разбирате ли ме?
Н и н а. Не, и затова обичам да ви слушам.
Е м и л. И отново на „Ви“.
Нина  и  Емил се смеят.
Н и н а /внезапно към Роза/. Роза, държите се превъзходно и Ви благодаря.
Р о з а. Просто съм занемяла.
Е м и л. Нина. няколко пъти се изкушавам да Ви разкажа за Винисиус ди Мораис… Бразилски поет и композитор, баща на боса-новата. Ето един текст на негова песен:
Има дни – седя
и си мисля за живота
и повярвайте
не виждам изход.
Как става така,
как да го разбера
едва запели
започваме да умираме;
след пристигането
все идва заминаването
защото няма нищо
 без раздяла.
Какво знам аз, какво знам аз –
животът е една голяма илюзия.
Какво знам аз, какво знам аз –
знам единствено, че само той
има право.
 
Пауза.
Н и н а. Вие ме обсаждате, заграждате ме отвсякъде, не ми давате възможност за отстъпление.
Е м и л. Искам да споделям с вас всичко, което ми е направило впечатление, към това се стремя, това единствено ме вълнува сега.
Р о з а. А така!…
Е м и л. В поведението ти, Роза, наистина няма логика. Държиш се или смешно, или трагично, което е същото, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш?
Р о з а /въздъхва/. Не знам.
Е м и л. С мен ли искаш да живееш или с него?
Р о з а. Нужни сте ми.
Е м и л. И двамата?
Р о з а. Да.
Е м и л. Слушай, ще ме оставиш ли на мира?
Р о з а. Не мога.
Е м и л /изтърсва го/. И аз не мога без тази жена!
Роза захлипва моментално.
Е м и л. Сега пък нова реакция! Аааа!… Ще полудея!… Не мога да те понасям! /Роза плаче тихо./ Млъкни!… Хайде!… Тръгвай!…
Р о з а. Стой!
Е м и л. Отначало се самоубиваше, после плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плач. Плачът гложде мъжа, разбери!
Р о з а. Обещай, че няма да говорите по телефона.
Е м и л. Това няма да се случи.
Р о з а. Ще говорите, така ли?
Е м и л. Защо не отидеш при другия?
Р о з а. Така ли искаш?
Е м и л. Да.
Р о з а. Това ли предлагаш?
Е м и л. Да!
Р о з а. И мислиш че е лесно? /Пауза./ Грабвам си бохчата и тръгвам?
Е м и л. Не го ли обичаш?
Р о з а. Обичам го.
Е м и л. Тогава?
Р о з а. Така се отива при мъж! Така се грабва бохчата! Изобщо, знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие сте мерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загубена – мъжът веднага офейква.
Е м и л. Защо дружиш с подобни?
Р о з а. Всички сте еднакви. Отидеш ли с бохча, бягат. Искат нещо едро.
Е м и л. Боже мой! Полудявам… Защо не каза от начало?
Р о з а. Да тръгваме.
Е м и л /внезапно/. Имаш го!
Р о з а. Тук ми е неудобно.
Е м и л. На мен още повече. Хайде!… Да беше казала, да не усложняваме. Имаш го, утре го уреждаме.
Р о з а. Гледат ни!
Е м и л /уморено/. Да ти кажа правата, стана ми безразлично, Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.
Р о з а. Защо, какво ѝ е?
Е м и л. Презирам те! Стана директна. /Просъсква./ Вземи я.
Р о з а. Трябва да ме разбереш. Аз съм жена, не мога да отида никъде без…
Е м и л /прекъсва я/. Добре, добре… друго?
Р о з а. Н и н а, може ли кафе?
Н и н а. Много ви моля да…
Е м и л /уморено/. Искам да си вървим.
Р о з а. След кафето.
Н и н а. Ох!…
Р о з а /почти вика за да я чуе отдалечаващата се/. Без захар.
Е м и л. Твоята искреност ми харесва. По-добре така отколкото…
Р о з а /извиква/. Разбери, той няма да ме приеме!
Е м и л /високо/. Тихо!
Р о з а. Защо тихо? Какво тихо? Да се вслушва!… За нея туй е дар от небето.
Е м и л. Млъкни!
Р о з а. Ах тия смешни мъже!…
Е м и л /възбудено/. Тя е съвсем друг човек. Нашите отношения са особени.
Р о з а /смее се/. Сега ще видиш кафето.
Е м и л. Негоднице!
Р о з а. Приготвено със старание на жена, която си е отдъхнала.
Е м и л. Не се докосвай до нея! Ние сме над тези неща. Ако продължаваш…
Прекъсва.
Р о з а. Какво? Какво ще стане?
Е м и л. Остави ни на мира. При нас е нещо друго, ние сме „други“ хора.
Р о з а. Глупако, какво ще правиш с тази дъртачка?
Е м и л. Ще те ударя!
Р о з а. Наблюдават те.
Н и н а /с жизнени нотки в гласа/. Турско кафе!
Р о з а. Идеално!
Н и н а. Така сметнах.
Р о з а. За този турчин тук!… По едно време някъде имаше коняк.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Не, аз ставам простачка! Така е най-добре. Нина, и малко коняк?
Н и н а. Сега!… Божичко, чаша!…
Пауза.
Р о з а. Какво нещо сме жените, ей. Вари ни, печи ни, на Северния полюс ни прати, ще искаме да се женим. /Пауза./ Ето и чашката на Емил. /Налива коняк./ Аз бягам от него, той бяга към вас. Емиле, добро ли е кафето?
Е м и л. Опитай се да помълчиш.
Р о з а. Новото! /Налива./ Романтичното! /Налива./ Екзотичното! /Налива./ То привлича, зове. Наздраве! /Пауза./ В голяма авантюра се впущам, но де да видим… На голямо пътуване потеглям. В джунглите. Там всеки мъж е животно. Иска да те изяде. /Пие./ Съблича, консумира, и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с теб. Той е консуматор, ти си вещ. И вещо сменя вещите.
Е м и л /весело, след като пие/. Отново ми харесваш!…
Р о з а. Олекна ли ти?
Н и н а. Бисквити?
Р о з а. Много се движите, Нина, много се оживихте.
Н и н а /с достойнство/. Изглежда казахте нещо за мен.
Р о з а. Да.
Н и н а. За мен е лесно да се говори, аз съм лесна тема. И за белетристика съм лесна и за пиеси. Принадлежа към ясно очертана категория, бих казала – армия, най-тихата армия на света. Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете вярвайте, но този следобед е много богат за мен. Не в този смисъл, /Усмихва се./ Не защото съм с Емил. /Пие кафе./ Представете си – донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена до край, пълна с изненади – жена от която в една и съща минута могат да бликнат и смях, и сълзи.
Р о з а. Пийнете си.
Н и н а. Защо? Забавна съм и без коняк.
Р о з а. Страшна сте! Сега разбирам по какво е налапал.
Н и н а. Реакциите ми са превъзходни, действията ми са осмислени и може би ще ви разочаровам, но вашият мъж ме интригува повече отколкото предполагате.
Р о з а /подмята/. Да де, обичате го.
Н и н а. Как успяхте да го загубите…
Р о з а. Говорите като пред свършен факт.
Н и н а. /усмихва се/. Чудесна сте! У вас са събрани няколко жени.
Р о з а. Кажете му! Затова искам и повечко мъже. Но този тук е мухльо.
Н и н а. Знаете ли, че на мухльовците се дължат някои неща от живота и развитието.
Р о з а. Хайде де.
Е м и л. Роза, вече ми харесваш.
Р о з а. моят е голям мухльо. Може би съществува още един такъв, де да знам къде, може би в Южна Америка, или в Дамаск…
Е м и л /смее се/. Защо пък в Дамаск?
Р о з а. Говоря квото ми хрумне.
Н и н а. Май че сте щастлива.
Р о з а. Фиркана.
Н и н а. Голям ден в живота ми. Да ви кажа правата, ако съм сигурна че можете да бъдете винаги забавна… Щях да кажа глупост.
Е м и л. Бихте я предпочела?
Н и н а. Разбира се.
Р о з а. Пред него?
Н и н а. Нищо не може да замени другарството между жени.
Р о з а. Да знаете колко сте права! Мъжете са глобално бедствие. Не могат и да те забавляват. У тях всичко е егоизъм.
Е м и л. Да де, затова ми измъкна жилището и колата.
Р о з а. Глей сега, глей кво дума!… Винаги ще ти прекъснат хубавия разговор. Виж сега, за кво говорим, а той кво говори. /Емил и Нина се смеят./ Ние говорим за възвишени неща, а той веднага – за коли. На мъжете им дай или коли, или апартаменти. Друга тема нямат.
Н и н а. И за мачове.
Е м и л /изведнъж/. Откъде знаете? /Остро./ Голяма ерудиция вадите!
Р о з а. А сега! Ревнуваме,
Н и н а. Моля ви се, чета вестници.
Е м и л /отпуща се/. Така може.
Р о з а. Ама сте хитри, а? И двамата!
Н и н а. Защо бе, Роза?… Ох, че сладък коняк!…
Р о з а. Присламчихте се един към друг. Уж телефон, уж само по телефона, пък то – ръцете ви като невестулки.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Полъх над прерията!
Е м и л. Мисля че… вече…
Р о з а.  …си се откупил, така ли? Свободен!… Ама ти никак не си ме обичал, бе Емо, ти си знаел, че ти изневерявам и си траел като последен подлец, без да дигнеш скандал. Това не мога и не мога да ти простя; в туй няманищо човешко; какъвто и полъх да станеш, над каквито и прерии да духаш, не съм доволна от теб, мъчно ми е, просто ми се плаче!…
Е м и л. Добре е да не ставаме отново сериозни.
Н и н а. Ще бъде жестоко. При това вече сте ми симпатична.
Р о з а /рязко извисява глас/. Не може така!
Е м и л. Роза!
Р о з а. Откупи се! С едно никакво двустайно и една абсолютно никаква кола. /Заплаква./ Мъчно ми е. За теб! Толкоз евтино се откупи!
Н и н а /с укор към Емил/. И на мен ми стана мъчно за нея! Вие нямате пра…
Е м и л. Нина, това са етюди. Сега като нищо ще ми измъкне нещо друго.
Р о з а /вика/. Ще измъкна ли? Аз, значи, АЗ ИЗМЪКВАМ нещата! Виж го ти – измъква се, излита, а после аз виновна, АЗ измъквам не знам си що, АЗ правя етюди. Хубави етюди!… Питай сърцето ми. Етюдите изникват от гърдите ми, от дълбочина, от извора на женската същност, от наслоената мъка.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. А! /Учудено./ На вас пък какво ви… стана?
Н и н а /с искреност, на която не може да се възрази/. Стана тъжно, нещата изгубиха забавната си шеговитост.
Е м и л. Нина!
Н и н а. Чувствувам се злодеец. /Вика/ Аз ограбих тази жена!
Е м и л. Нина, моля ви./На Р о з а./ Ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо лошо!
Роза отново захлипва.
Заплаква и Нина.
Н и н а. Емиле, моля ви!
Е м и л /изненадан/. Какво?
Н и н а. Идете си!
Р о з а /на Емил/. Махни се!
Н и н а /изведнъж и към Роза/. И вие! Моля ви!
Е м и л. Добре, Роза, какво искаш още?
Р о з а. Вече нищо. /Трие сълзите си./ Ти си палач!
Е м и л /ядосано/. Ще се махнеш ли най-после от пътя ми?
Р о з а. Знаеш ли какво искаш от мен? На теб ясно ли ти е какво е животът? Животът на една жена! Къде ме пращаш? Да не мислиш, че ме пращаш на курорт? Ти знаеш ли какво е сама жена в живота?…
Е м и л /вика/. Дадох ти имуществото си!… Ще живея под наем. Малко ли ти е?
Р о з а. Палач!…
Е м и л. Роза!…
Р о з а /някак кротко/. Тя нали има апартамент и свобода!
Е м и л. В нейните работи не се бъркай.
Р о з а. Питай я колко ѝ е добре.
Е м и л /изтърсва го/. Но ти си по-млада, имаш любовник.  /Обръща се към Н и н а./. Извинете.
Н и н а. Нищо, днес е ден на истините.
Е м и л. Бих казал – на етюдите!
Р о з а. Не ме пронизвай с злобни погледи и не ме утешавай с любовници. Знаеш какво е любовникът! Нищо, фикция, човек готов да се изпари, да изчезне. Какво ми завиждаш за любовника, не разбирам защо ми завиждаш. Докато вие имате всичко, аз съм като опустошена.
Е м и л. Роза, да се разберем, щом излезем от тук, вече няма да пристъпя този праг.
Р о з а /ужасено/. И отново телефонът?
Е м и л  и  Н и н а. Да!
Р о з а. Боже, луди хора!
Е м и л. Не ни давай акъл.
Р о з а /примирено/. Пък, де да знаеш, може да е по-добре. Чиста работа. Няма нищо по-красиво от красивите изречения. Можеш да си нарисуваш всякакъв свят, какъвто искаш живот, вместо на земята, можеш да заживееш в гнездото на птица, в клоните на топола. Вие затрихте всичко, дори живота! /Замисля се./ Но тогава защо ти е свободата?
Е м и л. За всеки случай.
Р о з а. Държиш за нея, викаш.
Е м и л. Много.
Р о з а. Мисля че ти подсказах нещо.
Е м и л. Разбрах, но не знам колко?
Р о з а. Четири.
Е м и л /просъсква/. Жалко дамско човече!
Р о з а /въздъхва/. Поставяш ме в нови, неудобни ситуации.
Е м и л. Давам ти всичко от книжата!
Р о з а. Искам четири!
Е м и л. Знаеш, че нямам четири, имам три.
Р о з а. Ще почакам да спечелиш.
Е м и л /искрено/. Това ще бъде равно на гилотина! /Изведнъж/ Хайде да се прибираме!… Нина, ще ви се обадя.
Р о з а. Нина, чао!… Ох, че съм пийнала…
Н и н а /внезапно/. Чакайте!… Почакайте тук.
Пауза.
Чуваме отваряне и затваряне на врата, отново отваряне и затваряне на врата.
Н и н а. Вземете това.
Р о з а. За мен ли са?
Н и н а. Ще ги вземете ли?
Р о з а. Нямам друг изход! /Заплаква и тръгва навън./ Изнудвачи!… Крадци!…
Е м и л /изненадан, объркан/. Нина, какво направихте, луда ли сте?
Н и н а /със спокойния си тон на мъдрата жена/. Защо да говорим сега за пари, щом хиляда лева оправят съдбата ви.
Е м и л. Как можахте! Това е мой личен въпрос.
Н и н а. Да не говорим повече.
Е м и л /слисано/. Не я познавате… Тя може…
Р о з а /злобно/. Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? /Роза връща парите на домакинята./ Ето ви ги обратно!
Н и н а. Не… Роза, вземете си ги. Настоявам да ги вземете.
Нина хуква с пачката към излизащата навън Роза.
Пауза.
Е м и л. Нина, вие сглупихте. /Тутка се и извиква./ Роза!… Роза!… /На Нина./ Защо ѝ ги дадохте. Почакайте, ще се върна.
Излиза да връща Роза.
Пауза, в която той се връща.
Е м и л /тихо/. Тя може да ни метне и двамата.
Н и н а. Мисля, че ще бъде най-добре ако се разотидем. И, ако искате, да знаете, нещо в съзнанието ми просветна, нещо ми се изяснява.
Е м и л. Оставете ме да погаля косата ви.
Пауза.
Н и н а /разгромена/. Идете си… Моля ви!
Е м и л. Как да ви го кажа, миличка… По-късно, като помислите, не може да не разберете, че нещо искрено припламна.
Стъпките на излизащия мъж. После той спира.
Е м и л. Хубаво ми е!
Н и н а. И на мен. Сбогом, мили!
Музика, нежна, сладка, плавна, създаваща добро настроение.
Чуваме звън на чаши и прибори. Нина прибира масата.
Н и н а /искрено, жизнено/. Животът, колко хубаво нещо!…
Звъни се. Този път на входа.
Нина бърза, едва не изтървава чашите, май че се чуди какво да прави с товара в ръцете си, тръгва с него към входа.
Н и н а. Извинете, че отворих забавено, но ръцете ми са заети.
Н е п о з н а т и я т /казва нещо, може би добър ден/.
Н и н а. Какво казахте?
Н е п о з н а т и я т. По-скоро измънках.
Н и н а. Какво измънкахте?
Н е п о з. Извинението си.
Н и н а /наивно, сладко, щастливо/. За какво се извинявате?
Н е п о з. За нахлуването си. Просто се врязах.
Н и н а /с нежна еуфоричност/. Че лошо ли е? Кой сте вие?
Н е п о з. Там е работата… Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.
Н и н а. Имах гости. Заповядайте!
Н е п о з. Добре де, какво ви пречи да оставите чашите някъде?
Н и н а /смее се/. Ами да!
Пауза докато Нина отиде до кухнята и се върне.
Нина се връща и изключва касетофона.
Н е п о з. Защо изключихте?
Н и н а /прави хумор/. Аз ли?
Н е п о з. Музиката.
Н и н а. Доколкото знам, непознатите не обичат музика.
Н е п о з. Допуснете, че не съм непознат. Защо не си представите, че съм ваш добър познат, защо не предположите че съм вашата трезва мисъл?
Н и н а. Еее, ама знаете ли как не сте ми необходим сега?
Н е п о з. Добре де – вашият разум!
Н и н а. Никак, хич! /Сеща се че говори глупости./ Извинете
Н е п о з. Вие извинете.
Н и н а. Интересно защо не се уплаших.
Н е п о з. Това ме радва.
Н и н а. Спокойна ли съм?
Н е п о з. По-скоро – щастлива.
Н и н а. Как да ви наричам?
Н е п о з. /в нейния тон/. Тук ме затруднихте.
Н и н а. А сигурен ли сте, че идвате при мен?
Н е п о з. Абсолютно.
Н и н а. Днес имам богат ден.
Н е п о з. Така ли?
Н и н а. Пълен!… Но туй не е за разговор с непознати.
Н е п о з. Има си хас.
Н и н а. Щастлива съм!… Коняк?
Н е п о з. Като нищо!
Н и н а. излиза и се връща с нови чаши, чуваме потракването им.
Н и н а. Винаги ми се е струвало, че непознатите произлизат от тъмната представа за мистерията и че нямат маниери, че са груби. Дойде някой непознат, да речем, да ни подкани да чистим снега. Влиза – кара се, влязохте вие… казвате – има си хас.
Н е п о з. Ще се кара, разбира се. Не чистите снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви слагаме?
Пауза.
Н и н а. А вие?
Н е п о з. Какво?
Н и н а. Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?
Н е п о з. Вижте какво, ако мислите че съм сторил нещо определено грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми е нужно много малко, за да си отида. Ако ви смущавам, мога веднага…
Н и н а. Имам само коняк.
Н е п о з. А аз язва.
Н и н а. Ужас! Ракия нямам.
Н е п о з. Но ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.
Н и н а. Това е друго. Имахте вид на прекалено измислен.
Н е п о з. Моля?
Н и н а. Приличате ми на показен, на персоната, която оправя нещата в края на пиесите.
Н е п о з. Радвам се, че ви харесвам.
Н и н а. Да пием!
Н е п о з. Наздраве, другарко Монева!
Н и н а. Знаете името ми?
Н е п о з. Иначе как ще ви намеря.
Н и н а. Вярно. Откъде го знаете?
Н е п о з. На входа го пише.
Н и н а. Така ли? Наздраве.
Пият.
Н е п о з. /оставя чашката/. Бяха забавни, нали?
Н и н а. Кои?
Н е п о з. Емил и Р о з а.
Музикален ефект.
Н и н а. Защо? Какво е станало? Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?
Н е п о з. Нищо не е станало. Само казах, че са забавни. Тия хора са ми забавни.
Н и н а. Откъде знаете че са идвали? Защо се интересувате?
Н е п о з. Успокойте се.
Н и н а. Спокойна съм, но Вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.
Н е п о з. Сигурна ли сте, че се казва Емил?
Н и н а. А на вас сигурно Ви се ще да не съм сигурна?
Н е п о з. Де да знам вече какво искам аз. Ето, станах ви несимпатичен, намразвате ме.
Н и н а. Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но този човек е много скъп за мен… Как да кажа, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.
Н е п о з. Тази картина на стената не блести с особени качества.
Н и н а. От известно време не ми харесва, но някога ми допадаше. Изглежда че нещо в естетическите ми функции се е изменило.
Н е п о з. Може би отскоро.
Н и н а. Не знам, не мога да ви кажа… Защо ми говорите за Емил?
Н е п о з. Аз нямам картини.
Н и н а. Да не е станало нещо?
Н е п о з. Какво да ви кажа, госпожо Монева, не знам как да започна. Впрочем, моето доброжелателство е от квартален мащаб и наистина не мога да намеря подход. Нито мога да ви обясня кой съм.
Н и н а. Но не сте дошъл да говорим за картината.
Н е п о з. И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък съвсем малко.
Н и н а. Може би сте дошъл да ми кажете, че Емил е мошеник?
Н е п о з. Да ви кажа правата, помагате ми, вече ми поолеква… Но защо да допускаме подобни неща за един великолепен възрастен човек, почти вълшебник, който умее да съзижда огромни меки светове, а после поселва в тях не повече от двама души. Истинско разточителство – само двама души в обширен комфортен свят.
Н и н а. Даа, когато доброжелателят идва у дома ти и започва да говори за някого…
Н е п о з. Олеква ми, ви казах – да пием.
Н и н а. Настоявам веднага да ми откриете защо се интересувате от Емил.
Н е п о з. Не само от него.
Н и н а. И от мен, разбира се.
Н е п о з. Роза, Роза!
Н и н а. Аха, да…
Н е п о з. Може би е Роза, може би не… Всеки случай, не е цвете за мирисане.
Н и н а. На мен ми се стори интересна. Пластичен характер, може да те изуми с настроенията си.
Н е п о з. И да те подведе.
Н и н а. От нея ли се интересувате?
Н е п о з. И от нея, просто да ви предупредя.
Н и н а /сякаш на себе си/. Твърдите, че сте моят разум, трезвата нотка на моето аз.
Пауза.
Н и н а. Какво точно искате да знаете?
Н е п о з. Някои любопитни, ако щете – екзотични неща.
Н и н а. И ако откажа да разговарям за тях?… /Рязка промяна на тона./ Впрочем какво се церемоня с вас, отказвам! Какво ще сторите?
Н е и о з. Най-простото – ще си отида.
Тръгва си, чуваме стъпките му.
Н и н а. Представете си, че мога да се обадя. /Той си отива./ Някои разговори могат да обидят човека. /Непознатият се отдалечава./ Моля ви?
Н е п о з. /спира и се обръща/. Смятам, че утре ще се почувствате още по-обидена.
Н и н а. Как?
Н е п о з. Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.
Н и н а. Не, аз ги дадох сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.
И е п о з. А така! Вие пък, за беля, сте имала хиляда лева на разположение.
Н и н а. Аз съм жена, която е припечелила нещо през живота си. Парите могат да ми осигурят някои емоции.
Н е п о з. Сигурно.
Н и н а. Тогава, какво да ги правя? Да лежат в банката?… За кого? За кого? Кажете за кого?
Н е п о з. /съчувства/. Там е работата.
Н и н а. Направих много екскурзии, сега се записах за Съединените Щати, но какво от туй? – всичко е празнота, празна кутия с тъмнина…. Неподвижно, празно – една празна празнота, без минало, без бъдеще.
Н е п о з. А настояще?
Н и н а. Нямаше.
Н е п о з. Сега има.
Н и н а. Да.
Н е п о з. Сигурна сте.
Н и н а. Да се пукнеш от смях, но сега има. Никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент от някъде се пръква някакъв човек, разцъфтява и настоящето, звънват звънчета…
Н е п о з. /смее се/. Над прерията повява!…
Пауза. Нина оценява казаното.
Н и н а. Прерията заблестява, нахлува кислород, тревите потрепват, звънтят – има полъх! Значи, известно ви е и за прерията?
Н е п о з. Да знаете колко прерии се навъдиха в София!… От кога?
Н и н а /гордо/. Сто и деветдесет!
Н е п о з. Дни!
Н и н а. Аха!
Н е п о з. А откога го обичате?
Н и н а. От третия.
Н е п о з. /изненадан/. Ден?
Н и н а /усмихната/. Месец!
Не п о з. Много ли?
Н и н а. Пространствата на света са били пълни с дивотии, много животни, но животът е станал живот с появяването на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата; рисунките по скалите, размисълът за огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, Вие как мислите?
Н е п о з. Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври?
Н и н а. Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.
Н е п о з. Там е работата, Монева, че ще е интересно ако си поговорим още сега.
Н и н а. И да превърнете живота ми отново в пустиня?
Н е п о з. Представете си, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е родил поради случайно преплитане на жицата, а нарочно.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Допуснете, че за вас са били събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Ловецът се обажда, разговаряте, минават няколко дни, вие вече сте наречена „прерия“, а след още няколко дни вече сте го нарекли „полъх“… Прерията си има вече своя полъх.
Н и н а. Че лошо ли е?
Н е п о з. Говорите, говорите, говорите…
Н и н а. Това са хубави неща.
Н е п о з. Дните идват и си отиват, а вие говорите.
Н и н а. Чудесно!
Н е п о з. Ослепявате за живота край вас.
Н и н а. Прекрасно.
Н е п о з. Хлътвате.
Н и н а. Необходимост.
Н е п о з. И един ден /пауза/ след шестия месец /пауза/ обикновено тогава /пауза/ една жена звъни на входа, влиза у дома ви и ви пита какво търси вашия телефонен номер в бележника на съпруга ѝ.
Н и н а. Хубаво!
Н е п о з. Хубаво! Че какво му е хубавото?
Н и н а. Не е празно.
Н е п о з. Вдига скандал! /Пауза./ Карате се. Тя ви обвинява…
Н и н а. Лошо ли е да те обвиняват?
Н е п о з. /високо/. В това че сте обсебила съпруг!
Н и н а. Какво по-хубаво на тази възраст?
Н е п о з. /сякаш губи чувството си за превъзходство/. Тогава звъни телефонът! /Пауза./ Вместо вас, тя вдига слушалката. /Пауза./ Разбира се – това е мъжът ѝ. Тя го заплашва… Казва, че ще скочи на тротоара, вика го да дойде за очна ставка, той идва, започва театърът, етюдите се изреждат… /Пауза./ До кулминацията.
Н и н а. Голяма работа!
Н е п о з. А малка ли е? Това са хиляда лева!
Н и н а. Но се превръщат в прерия.
Н е п о з. /с леко злорадство/. Много прерии, обаче!
Н и н а. Е, това е малко досадно.
Н е п о з. /кипва/. А бе, вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от всяка наивна дама!
Н и н а. Говорите твърде високо.
Н е по з. Искам да ви внуша, да ви набия в главата!…
Н и н а. И да ме спасите!
Н е п о з. /вика/. Да.
Н и н а. Вие се мамите.
Н е п о з. /изумено/. Какво?
Н и н а. Той не може да бъде такъв. Впрочем, може да бъде какъвто си ще, но ме обича!
Н е п о з. Вас?
Н и н а. Не забравяйте маниерите.
Н е п о з. Не забравяйте, че сте жертва!
Н и н а. Знам че съм жертва, това го знам добре, но на кого?
Н е п о з. На така наречения Емил!
Н и н а /с полуусмивка/. Лъжете се. Изобщо, вие се лъжете много, повече отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го махнете. Какво ще ми дадете срещу него? Кажете де?… Знаете ли какво бях преди него? Отрепка! Нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а от огледалото ме поглеждаше стара, предала се вече жена.
Н е п о з. Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?
Н и н а. Бях сигурна, че няма да се видим. Достатъчно съм умна за това.
Н е п о з. Тогава защо се соанирахте, за кого?
Н и н а. За себе си! За кого! Нали е неприлично да говориш красиви неща с мъж, който говори красиво, а всъщност да си повлекана, една потна, раздърпана бивша лъвица във воняща прашна бърлога… Разберете, ние си имаме зала.
Н е п о з. Каква зала?
Н и н а. Наша, уредена по наш вкус, с наши книги, наши картини, наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето, там текат потоци, шумят морета, в моретата се оглеждат звездите.
Н е п о з. Трамваи има ли?
Нина рухва изведнъж, започва да плаче сърцераздирателно и сякаш освобождава мъката си.
Н е п о з. Извинете, искам да ме извините! /Нина плаче/. Много! /Нов пристъп на плач./ Постъпих глупашки. /Нина свлича лице на рамото му и плаче./ Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.
Н и н а. /вече хлипа/. Нямате ви представа колко сте жестоки вие, младите. Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокото нещо – младостта? Най-безсърдечното нещо на света! /Бърше сълзите си, мъчи се да се успокои./ А той, така нареченият Емил, знае всичко: може да бъде и млад, и стар, може да ти създаде отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.
Н е п о з. Разбрах.
Н и н а. Не разбирате. Само ме щадите. А аз разбирам и вас, и себе си, и всички като мене. Него и да го разбирам, това не е важно. Той е толкоз самостоятелен и красив случай в живота. Той е дар. Без него какво? Нищо. Хиляда лева! Според вас – много. Нищо! Какво му плащаме? Това е върховен занаят, малко хора го умеят, а друг като него едва ли. Представете си, ако днес трябва да се обади на седем жени, всяка една с отделни привички, отделна култура, особености и слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан! Да не говорим за интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой може да ти даде подобна искреност, къде ще я намериш? А той ти я дава, длъжен е, понеже е професионалист. Ако не работи добре, ще умре от глад. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. /Пауза./ Искате да се откажа от този красив свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от него. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. А има жени, които биха били доволни от брак с мъж, който я бие всеки ден. Защото е по-добре от нищо. Знаете ли какво е това – нищо?… Хиляда лева! Тези пари не му плащат нищо… /Спокойно/. Знам, че преживявам крах. Това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво ми остава.
Телефонът.
Нина се спуща и грабва слушалката.
Н и н а. Да! Да, мили!… Един момент, да затворя прозореца! /На Непознатия./ Извинете много! Моля ви…
Н е п о з. Довиждане.
Н и н а. Довиждане… Мили мой!
Е м и л /чуваме съвсем ясно гласът му/. За първи път ме наричаш мили.
Н и н а. А ти ми говориш на ти!
Е м и л. Нещата зреят.
Н и н а. От самосебе си.
Е м и л. Както трябва да бъде.
Н и н а. Мили, добре ли си?
Е м и л. Не.
Н и н а. /трепва/. Какво ти е?
Е м и л. Уитмън, мила! Този проклетник Уолт Уитмън ме разнежи отново! Искаш ли да ти прочета една поема?
Н и н а. /възторжено/. Да, да, да!
Е м и л. Приготви се да слушаш.
Н и н а. /извън себе си/. Ти си велик!
Е м и л. Какво каза?
Н и н а. /съвсем възторжено/. Единствен и величествен!… Вълшебник, който създава светове! Говори, мили, няма по-велико нещо от думите!..

 

Край


борис
априлов
*
СИНЬО...
*
радиопиеса

.

Вятърът блъска къщите на градчето.
Морето се хвърля срещу него, разбива се в скалите и стене.
Музика.
Отново шумовете на вятъра.
Г л а с /говори Иван/. Стаята, която съм наел, е горе, на носа на полуострова. От прозореца се вижда настъпващото срещу градчето море. То се разбива в скалите и се отдръпва пред вековната им твърдост. Струва ми се, че пяната, която облива брега, е пяна на неговия гняв, струва ми се, че съм накрая на света – сам срещу водната маса, на пост срещу настъпващия мрак. Небето е покрито с облаци, ръми, вятърът огъва жилавите храсти. Грозната стаичка се е озъбила край мен с голите си греди и дребните дъбови дъсчици, наковани с ръждясали гвоздеи. Стаичката наподобява капитански мостик, от който направлявам огромния кораб-свят.
Музика.
Г л а с ъ т /продължава/. Пишещата машина мълчи страшно на масата, клавишите са занемели от няколко дни и напразно се мъча да изтръгна от тях оная весела мелодия на мисълта, да оправдая съществуването си. Пуша и се разхождам по грапавия под, дъските се люлеят под стъпките ми, пищят. Чувствам се като пленник: срещу мен е морето, а зад мен, ако отворя вратата – килерът. Той е тъмен, прилича на подземие, пълен е с мрежи, смола и гребла. Отвъд тоя старинен склад е улицата. По нея се отива в кръчмата. Копнея за кръчмата, а не бива да мисля за нея, трябва да пиша…
Музика.
Вятърът.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя СИНЬО – пиеса от Борис Априлов.
Музика.
Отваряне на врата.
Проскърцва стълбище. По него се спуща човек.
Ново отваряне на врата.
И в а н /учудено/. А!… Петрано, ти ли си?… Какво търсиш тук? /Мълчание./ Не спиш ли? /Мълчание./ Забранявам ти да ме дебнеш… Защо гледаш уплашено?… Какво искаш?… Много често идваш тук. Забранявам ти да ме дебнеш… Я да видя очите ти. Не отваряй устните си… Хубава си, но забранявам да ме дебнеш, иначе ще сменя квартирата. /Шепти./ Тя и без това ни подозира, разбери. /Продължава да шепти./ Какво искаш? Мислиш ли, че ми е лесно? Много малко ми трябва. Можеш да бъдеш сигурна, че е там и ни дебне. Ти дебнеш мен, тя дебне теб… Остави ме да живея спокойно. Сега отивам в кръчмата, но като се върна не искам да те има тук. Обещай. Обещаваш ли?
П е т р а н а /след пауза, задъхано шепти/. Обещавам.
И в а н. Иди да спиш.
Отваряне и затваряне на врата.
И в а н. Хазяйке, отивам в кръчмата… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
И в а н. Много шуми морето, не мога да работя… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
Ресторантски шум. Гръцка песен, може би от магнетофон. Някой ѝ приглася. Смях. Откъси от разговори:
– Мрезите отидоха, на парцета, всицко отиде.
– Много риба.
– Добре, ама мотора не ще, отказва…
– Тогава бе, когато умря Котака…
Г л а с ъ т   н а  С а ш о. Иване!… Журналисте, тук!…
И в а н. Сашо!
С а ш о. Сядай.
И в а н. Бог те праща. Говори ми се с човек.
С а ш о. На теб не ти се говори, ами ти се пие с човек.
И в а н. Ленче, две водки.
Л е н ч е т о. Чакай де, още не си седнал.
И в а н. Нищо друго.
С а ш о. Да му отперем по един лефер, а?
И в а н. Сашо, кажи бе, къде си, защо те нямаше?
С а ш о. Бяхме излезли малко, ама нищо, нито рибка. Времето ни хвана срещу Реката и едва се домъкнахме. Добре че имам двигател.
Л е н ч е т о. Две водки. Журналисте, какво правиш?
И в а н. Подстригала си се смешно.
Л е н ч е т о. Не ми ли отива?
С а ш о. Отива ти, не го слушай.
Л е н ч е т о. Журналисте, още в оная къща ли живееш?
И в а н. В ОНАЯ.
Л е н ч е т о. На много опасно място живееш бе, човек.
Смехът ѝ се отдалечава.
С а ш о. Върху вулкан живееш, да ти кажа правата. Всички знаят, че няма нищо, и пак смятат че има нещо.
И в а н. Не ме нервирай поне ти.
С а ш о. Премести се.
И в а н. Късно е.
С а ш о. Вярно, че е късно. Старата не ти ли прави номера?
И в а н. Още никой не ми прави номера.
С а ш о. Върне ли се мъжа, ще бъдеш спокоен. И приказките ще спрат.
И в а н. Всеки ден го очакват, всеки час.
С а ш о. Върне ли се – селищната система ще млъкне.
И в а н. Дали да не поръчаме риба?
С а ш о. Зарежи. Чистото пиене си е чиста работа.
И в а н. Щом се върне Николай, ще поживея още някой ден там и ще се преместя.
С а ш о. Ела у нас.
И в а н. Лесна работа.
С а ш о. Върви ли?
И в а н. Нито ред. Гледам машината и мълча, мълча и слушам бурята. Тази къща се люлее много бе, Сашо. Всичко скърца, чува се дори когато свекървата върви долу. Но в нея написах хубави неща, тя ми носи късмет. Спре ли вятърът ще ми потръгне, потръгне ли – ще се засмея, засмея ли се – ноември ще се превърне в пролет.
С а ш о. Бе Ленчето нещо не ти ли се вижда понапълняло?
И в а н. Нищо ѝ няма, може би е малко бременна.
Смях.
С а ш о. Наздраве.
И в а н. Наздраве.
С а ш о. Ленче, наздраве.
Музика. Смях. Гръцката песен.
После бурята.
После отваряща се и затваряща се врата. Скърцане на стълбище.
Тишина.
И в а н /шепти/. Пак ли? /Мълчание./ Ти си легнала и си станала.
П е т р а н а. Свекървата спи.
И в а н. Така си мислиш.
П е т р а н а. Спи.
И в а н. Не понасям жени по нощници.
П е т р а н а. Не мога да заспя.
И в а н. Ти си смесица.
П е т р а н а. Не знам какво ми казваш.
И в а н. От невинност и съблазън. Не забравяй, че съм на три водки. /Пауза./ В теб има някакво средиземноморско великолепие. /Пауза./ Мълчиш, винаги мълчиш и трябва да ти кажа че и мълчанието ти е великолепно. Нали знаеш, че в София имам…
П е т р а н а /бързо/. Знам.
И в а н. И три деца отгоре… Никой няма три деца, само аз. Изложих се, какво да правя. /Мълчание./ Прибери се, иди си… Стой!… Не можеш ли по-внимателно, тази къща е скърцащ ковчег.
П е т р а н а. Ковчег.
И в а н. Какво искаш да кажеш?… Защо мълчиш?… Боже, Петрано, приличаш на зайче, а аз съм на три водки, махни се докато не ми е станало зле.
Скърцане на стълбище.
И в а н /шепнешком/. Спри! /Пауза./ Нали ти казах да пристъпваш тихо? /Пауза./ Устните ти са изнесени много напред, гръдта ти – също. Кажи, какво искаш от мен? /Пауза./ В града започнаха да говорят. /Пауза./ Кога ще се върне Николай?
П е т р а н а. Не знам.
И в а н. А аз знам – може да се върне всеки ден, всеки момент, може да почука сега, преди да си слязла в стаята си… Защо стоиш? /Пауза./ Ах, как ми се ще да те целуна. Искам да те целуна, а след това да изляза на дъжда, да ме духа вятъра, да издуха всичко твое от мене… Върви си, на три водки съм. Не се връщай, върви си. Така… Сега защо спря?
П  е т р а н а. Говори ми нещо.
И в а н. Вън е чудесно време, великолепно ноемврийско време с дъжд и вятър, такъв вятър, че го усещаш с плешките си. Баща му ще се върне с него.
П е т р а н а. Знам.
И в а н. Знам, че знаеш, Петрано. Знам, че искаш да ти говоря, искаш някой да ти говори до сутринта, само да не е Николай, да не е баща му, жената на баща му. Всеки друг. В случая съм аз, нали? Но мъжът ти и свекъра ти ще донесат много подаръци, ще дойдат с две таксита и ще напълнят дома. Каквото са купили там, за осем месеца.
П е т р а н а. Нека остана, мъничко…
И в а н. Върви си!
Тихо проскърцва стълбището, нежна музика, ето че се намесва и вятърът. Затваря се врата.
И в а н /говори през прозореца навън/. Хазяйке, не стой на двора. При мене свети, но съм сам. Ела да видиш, сам съм, после да не кажеш нещо! Хазяйке, защо бягаш, ела да видиш, че си лягам. Сам. /Смее се./ Какво са три водки, нищо не са!
Музика за по-дълъг преход.
Настойчиво чукане по врата.
И в а н /събужда се от сън/. Кой е? Чука ли някой?
Х а з я и н ъ т. Да.
И в а н. Кой е?
Х а з я и н ъ т. Аз съм… хазяинът.
И в а н. Какво чакаш, влизай.
Отваряне на врата.
И в а н. Добре дошъл. Какво има, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Журналисте, утре да напуснеш къщата ми.
От долния етаж долитат виковете на разярения Николай,нещо изтрополява, някаква жена се старае да задави ужаса и болката от ударите, мъчи се да не ревне.
И в а н. Какво става долу, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Разбрахме ли се за утре?
И в а н. Няма утре, хазяин, няма утре, сега!
Х а з я и н ъ т. Какво сега?
И в а н. Отивам си. Прибирам си багажа и излизам. Докато вие бяхте в Океана, аз тук оскверних морала на вашия дом, опетних ви.
Силно захлопване на врата.
Вятърът.
Но заедно с шума на вятъра, чуваме и гласът на завърналия се Николай, чуваме женски сподавени викове. Гласът на Николай казва нещо подобно: Защо не се засрамиш, мръснице!… Неблагодарница!… Ние там се мъчим с баща ми…
Иван бързо отваря вратата си и хуква по стълбите надолу. Със всяко стъпало шумовете стават по-отчетливи.
Гласовете:
– Ох!
– Няма ох!
– Пусни ме!
– Да си мислила, когато си ме правила за резил.
– Замахнеш ли пак…
– Какво, какво замахна ли пак? /Удар./
– Ще викам!
– Викай! /Удар. Сподавен плач./
Иван отваря вратата.
Тишина. Всичко е секнало.
И в а н /спокойно/. Николай.
Н и к о л а й. Кажи, журналисте.
И в а н. Ти също ли ме гониш?
Н и к о л а й. Махай се!
И в а н. Горе прибирам багажа си, пък ми е шумно, а аз, когато ми е шумно, не мога да подреждам куфара си.
Н и к о л а й. Не ми говори маймунски работи.
И в а н /малко нещо ядосано/. Виж бе, виж какво си направил лицето на хубавото момиче! Петрано, избърши си кръвчицата от устата.
Някакви припряни стъпки.
П е т р а н а /енергично/. Само да сте посмели!
Н и к о л а й. А!
П е т р а н а. Ще промуша някого!
Н и к о л а й. Тате, вземи ѝ ножа.
П е т р а н а. Назад!
Леко боричкане, бягане, отваряне на врата.
Х а з я й к а т а. Николай!
Х а з я и н ъ т. Николай, върни я!
Н и к о л а й. Нека бяга, тате… Къде ще отиде посред нощ, по нощница.
X а з я й к а т а. Ще ни направи за резил.
Н и к о л а й. Да бяга, да се маха!
Х а з я й к а т а. Боже, резила, боже!
И в а н. Николай, дай ѝ дрехите.
Н и к о л а й. Не.
И в а н. След малко ще сляза с куфара. Ако хазяйката не ѝ отнесе дрехите, ще я облека с мой панталон, с моето яке. Наема ще оставя горе.
Т р и м а т а. Не щем…
И в а н. На масата.
Музика.
Вятърът вилнее. Вече сме на улицата.
И в а н /полушепот-полувик, с тревога/. Петрано! /Пауза./ Петрано, къде си?
П е т р а н а /студено/. Тук съм.
И в а н. Ето ти дрехите.
П е т р а н а. Тук не вали.
И в а н. Дай ножа, вземи дрехите… Какво правиш? Пусни ръката ми!
П е т р а н а. Обичам те.
И в а н. Ти си луда. Облечи се. Ето обущата. В тях са чорапите. Най-напред облечи палтото… Върху нощницата. Трябва да се стоплиш… Хвърли този нож.
Музика.
Почукване по стъклото на прозорец.
Сашо отваря прозореца.
И в а н. Аз съм, спокойно. Журналистът.
С а ш о. Ти си побъркан. Какво става?
И в а н. Успокой се, Сашо.
С а ш о. Да ме убиеш не мога.
И в а н. Поеми дъха си.
С а ш о. Не ме ядосвай! Иване, колко е часът?
И в а н. Трябва да преспя, Сашо.
С а ш о. Сега, идвам.
И в а н. Не съм сам.
С а ш о. Какво?
И в а н. Петрана.
С а ш о. Не.
И в а н. Николай и баща му се върнаха и ни изгониха. Вън вали дъжд.
С а ш о. Не. На теб мога да дам и две стаи, но на двама ви нищо. Утре ще пламне целия град.
И в а н. Никой не ни видя, никой няма да разбере.
С а ш о. Така си мислиш.
И в а н. Да де, според тебе, всичко вече се знае, всеки знае, че вече сме при тебе и искаме стая.
С а ш о. Ми, да. Можеш да бъдеш сигурен, че в момента целият град е буден и знае, че сте при мен. Шега си играеш.
И в а н. Ти си подлец.
С а ш о. Утре ще ме линчуват. И баща ми, и майка ми, няма да си намерим място до края на живота.
И в а н. Айде де!
С а ш о. Мафията е нищо пред нас.
И в а н. Сашо, все пак трябва, да пренощуваме някъде, трябва да я скрия поне три дни, докато и мине синьото, цялата е в синини, оня страхливец я обезобрази.
С а ш о. Ти акъл имаш ли бе, Иване? Какво си забъркал, как ще те оправяме.
И в а н. Сега трябва да се наспим.
С а ш о. Как ще те оправяме?
И в а н. Вали, разбери!
С а ш о. Тя не бива да влиза и в двора.
И в а н. Добре де, кво да правим?
С а ш о. Иване, Иване!… Обичаш ли я?
И в а н /ядовито/. Да.
С а ш о. Почакайте да се облека. Ще ви заведа на къмпинга и ще ви дам бунгало.
И в а н. Две.
С а ш о. Ужас! Трябва да ви търся бельо, две електрически печки. Значи се върнаха?
И в а н. Натъпкани догоре.
С а ш о. Ами, това са осем месеца в траулер.
И в а н. Много вали, глупако!
С а ш о. Идвам.
Музика за преход.
Шум на автомобил.
Музика.
Шум на автомобил.
Автомобилът спира.
Тук е много тихо. Морето шуми с прибоя си, изглежда е закътано.
И в а н. Няма и помен от вятъра.
П е т р а н а. Застлах бунгалото ти.
И в а н. Сега твоето.
П е т р а н а. На теб ти работи само единия реотан.
И в а н. Дъждът спира.
П е т р а н а. Май че обърках всичко.
И в а н. Обърка? Разруши… После ще говорим. Постели бунгалото си. Аз ще сваря кафе.
П е т р а н а. На мен ми е много добре.
И в а н. Петрано, всъщност защо избяга?
П е т р а н а. Чаршафите миришат на хубаво.
И в а н. Загубваш рая си. Ще съборят старата къща, ще издигна нова, с дванайсет стаи, къде ще намериш тази яма. Николай е хубаво момче. Хиляди момичета на твое място биха умрели от щастие. Видя ли какви пакети донесоха?
П е т р а н а. Защо не ми позволиш да направя кафето?
И в а н. Убивам те! Крака ти в бунгалото ми да не стъпва.
П е т р а н а. Дъждът спира.
И в а н. Ти си цялата в синьо.
П е т р а н а. Колко е тихо тук, в дъното на залива; как е възможна такава разлика. Сега разбирам всички, които отиват по къмпингите.
И в а н. Ще телефонират в Поморие, баща ти ще дойде още утре.
П е т р а н а. Ама наистина спира.
И в а н. Ще ми иска сметка, а аз не съм те и докосвал.
П е т р а н а. Но щеше.
И в а н. Бях на три водки.
П е т р а н а. Трябваше да изпиеш четири.
И в а н. Сашо е голям приятел. Няма по-добро убежище от туй. Утре ще ни донесе всичко за ядене.
П е т р а н а. И ще живеем тук.
Ив а н. Докато ти мине синьото.
П е т р а н а. Чак тук.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Мирише на кафе.
И в а н. Ще отида да изплакна чашите…
П е т р а н а. Карай без да ги плакнеш.
И в а н. Кафето е готово. Сипвай.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Отде знаеш, че ще го погледна.
П е т р а н а. Не ми казвай колко е часът, няма никакво значение. Ууу, парите са при теб! Много пари бе, Иване!
И в а н. Уви, само в кафето.
П е т р а н а. Не искам да съмва, ти искаш ли?… Спи ли ти, се? Бъди откровен – спи ли ти се?
И в а н. Не .
П е т р а н а. Цели две години трябваше да си лягам все рано. Децата ти хубави ли са?
И в а н. Всеки се хвали с децата си.
П е т р а н а. Обичаш ли ги?
И в а н. Всеки обича децата си. Това е най-хубавото кафе в живота ми.
П е т р а н а. Най-хубава нощ в живота ми.
И в а н. Лицето ти е обезобразено.
П е т р а н а. Твоето бунгало е по-хубаво. В моето има паяк.
И в а н. Ще го премахна.
П е т р а н а. Не..
И в а н. Ще спиш или при паяка, или никъде другаде.
П е т р а н а. В Бургас имам една приятелка, живее в общежитие, работи като кранистка в пристанището.
И в а н. Представям си живота ѝ.
П е т р а н а. Винаги съм ѝ завиждала. Стои в кабината, наоколо стъкло, кранът я люлее, свободна, затворена, там никой не може да я достигне; наоколо хаос, движение, част от движението ръководи тя. Царица!
И в а н. Ааа, ма ти разкриваш втората си страна. Досега те мислех за еднопланова.
П е т р а н а. Долу докерите викат, ругаят се, псуват, понякога някой ѝ прави мръсен жест, но тя е в кабината, защитена е от работата си и умира да се смее над всичко. Никой не може да се качи при нея, никой не може да я набие.
И в а н. Цар съм на глупавите въпроси – как е името ѝ.
П е т р а н а. Важно ли е?
И в а н. За мене всичко е важно.
П е т р а н а. Лиана.
И в а н. Охоо!
П е т р а н а. Мразя туй градче, мразя Николай, баща му, майка му, мразя собствения си баща и собствената си майка, но най-много мразя градчето, където всички са богати и всички искат да станат по-богати. Не е вярно, че крайбрежието им е хубаво, нищо тук не е хубаво, и морето им е грозно, хубаво е, но те не могат да го почувствуват, чуветвуват само къщите си, чакат само курортниля сезон. Не искам да пера чаршафи. Догодина ще имат дванайсет стаи, всички чаршафи ще чакат мене.
И в а н. Затуй ли бягаш?
П е т р а н а. Завиждам на Лиана: горе, в стъклената къщичка. Вижда част от морето, параходите, част от Бургас, вижда колко смехотворни хора са моряците, за които се пеят песни…
И в а н. Петрано, ставаш нагла.
П е т р а н а. Николай е също моряк. Никой не бие повече жените си от моряците.
И в а н. Ще те изгоня от къмпинга!
П е т р а н а /злобно, режещо, копнежно/. Лиана! …
И в а н. Но Лиана живее в общежитие и цепи левът на две, а ти имаш всичко, много, повече отколкото ти трябва.
П е т р а н а /копнежно/. Искам да съм като нея.
И в а н. Дъждът го няма никакъв.
П е т р а н а. Дори се виждат звезди.
И в а н /с ирония/. Най-хубавата нощ в живота ти.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Обичам те.
П е т р а н а. И аз те обичам.
И в а н. Страх ме е .
П е т р а н а. Ще им избягаме.
Иван. Няма да мръднем от тук докато не мине; синьото ти.
Пе трана. И чак тогава ли ще ме целунеш?
И в а н. Всъщност, какво обичаш в мен?
П е т р а н а. Свободата ти, край теб е свободно, имаш жена и деца, а си свободен. И другите около теб са свободни. Искам да бъда свободна.
И в а н. Като нас.
П е т р а н а. И като Лиана.
И в а н. Ами смятай се за свободна; наела си бунгало, пиеш си кафето, морето шепти пред бунгалото ти и никой не може да те бие. Боже, колко си хубава!
П е т р а н а. Цялата в синьо.
И в а н. Чудесна си. Лека нощ.
П е т р а н а. Не ми се спи.
И в а н. Но на мен ми се спи.
П е т р а н а. Страх ме е.
И в а н. От какво?
П е т р а н а. Николай ще се появи.
И в а н. Никога. Бита си достатъчно. Лека нощ. Спи ми се.
П е т р а н а. Добре. Аз ще гледам.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Струва ми се, че отдавна не съм виждала света, нито морето, нито небето, нито брега. Нима градчето блести всяка нощ така хубаво! Колко хубаво блести града ни, а какви хора живеят там.
Музика за по-дълъг преход. Морето се плакне в залива.
И в а н /сънено/. Петрано.
П е т р а н а. Да, журналисте.
И в а н. Цяла нощ не си мигнала.
П е т р а н а. Много съм добре. Ти знаеш ли, че в бунгалото има огледало?
И в а н. Не се оглеждай.
П е т р а н а. Много съм синя.
И в а н. Струва ти се.
П е т р а н а. И все тук ли ще живеем?
И в а н. Не е ли хубаво?
П е т р а н а. За колко време минава синьото?
И в а н. За това няма да мислим. Сашо ще ни донесе всичко, след малко ще почна да пиша, ти ще се разхождаш по брега, ще събираш мидички.
Двамата се смеят.
Смехът им секва.
Пауза.
Подходяща музика за ефект.
П е т р а н а. Заключи ме в бунгалото.
И в а н. Напротив. Ще си поговорите.
П е т р а н а. Не мога.
И в а н. Остави го да се изкаже. Ако те убеди – добре, ако не те убеди – още по-добре… Страх ли те е?
П е т р а н а. Мисля че не.
Музика.
Н и к о л а й. Петрано.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. По улиците още няма хора. Върни се. Никой няма да ни види.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Аз съм животно.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не мога без теб, обичам те, ревнувам те, затова те бия. Вече няма да те бия, никога, няма да вярвам на майка си, ела си, аз ти вярвам.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не ме прави за резил. Познаваш хората от града ни. Те вече знаят всичко, знаят го още преди да се е разсъмнало, знаят къде се криеш, ела със мен.
П е т р а н а. Казах ти да се махнеш.
Н и к о л а й. Моля те, Петрано, ще падна на колене, ще пълзя по пясъка, прости ми и се върни в къщата ни. Отсега нататък ще живееш като царица. Знаеш ли какво сме донесли с баща ми от плаването?… Накупих ти стоки от целия свят. /Пауза./ Моля те. Ще ти целувам краката… Журналиста, кажи ѝ.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. И баща ми те моли, и майка ми те моли, всички те молим. Ти си най-хубавата жена в града. Ела си, преди да е пламнало!
И в а н. Николай, какво може да пламне, според тебе?
Н и к о л а й. Знаеш какви са хора на нашия град, или може би не знаеш, но ще разбереш. Градът ни е лош, хората са лоши, затова посегнах на нея, затова вдигнах ръка, майка ми и тя е като другите. Петрано, върни се. Знаеш ли какво сме донесли от Океана? Ще издигнем нова къща, най-хубавата, ще я наредим най-богато, ти си най-хубавата, всички ще ни завиждат. Прости ми и се върни. Виж – в очите ми има сълзи. Журналиста, кажи ѝ. Вече няма да я докосна за бой.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Ще си ударя главата в някоя стена. Ще се самоубия .
П е т р а н а. Де тоз късмет.
Н и к о л а й. Ще се убия, разбери. /Гласът му се отдалечава./ Аз съм лош човек. Ти си цялата в синьо… Ще се убия.
Музика за преход.
П е т р а н а. Хубав ден. Небето се чисти. От дъжда няма и помен. /Крясъци на чайки./ Остави джезвето, аз ще направя кафето.
И в а н. Ти си ми гостенка.
П е т р а н а. И никога ли няма да ме обикнеш?
И в а н. Аз те обичам.
П е т р а н а. Да знаеш колко те обичам АЗ.
И в а н. Едва ли обичаш мен. Ти обичаш всичко, което е около мен, начина ми на живот. Ти обичаш свободата ми.
П е т р а н а. Не знам, не мога да си го обясня.
И в а н. И знам какво искаш, ти искаш да живеем в тези бунгала до края на живота си.
П е т р а н а. Ще бъда най-добрата жена на света.
И в а н. На теб това бягство ти замая главата.
П е т р а н а. Тук може да се готви.
И в а н /с ирония/. Сашо ще се грижи за нас.
П е т р а н а. И няма да напуснем залива.
И в а н. И ще берем мидички.
П е т р а н а. Журналисте.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Виж какво става там.
И в а н. Видях ги преди тебе.
П е т р а н а. И какво?
И в а н. Аз ще напълня чашите, а ти се постегни, причеши се малко, направи се по-хубава. Заставаш пред тях.
П е т р а н а. Боже, колко са много!
И в а н. Ето ти моя гребен. Ето ти и чашата. Разкрасявай се и си пийвай кафе.
Пауза.
П е т р а н а. Хубаво кафе.
И в а н. Знам.
П е т р а н а. Приближават се хиляди.
И в а н. Прибери още косите си.
П е т р а н а. Наистина хиляди.
И в а н. Повече от пет хиляди не могат да бъдат. Един момент да изнеса машината си на верандата.
Чуваме гласът на пишещата машина.
И в а н. Разположи се и пий кафето си.
П е т р а н а. Косата ми стана, нали?
И в а н /с хумор/. Получи се.
Музика. Музикалната тема се смесва от хорска глъч. Шумът от наближаващите тълпи нараства. Музиката стихва. Остават само хората. Пишещата машина им акомпанира.
Тишина. Само машината, й някоя чайка, разбира се. Гласове:
– Хей!
Пишещата машина.
– Журналисте!
И в а н. На мен ли?
Н я к о л к о   г л а с а. – Да.
И в а н. Така ли? А… Какво правите тук? Вие сте целият град.
– Махай се!
Иван /изненадан/. Какво?
– Махнете се от града ни. Иван. късигде Яе (
– И двамата! Иван. Защо?
– Така!
– Веднага!
– Да ви няма!
И в а н. И все пак – защо?
– Хайде!
– Правите ни за резил!
И в а н. Както виждате, ние сме на бунгала. На курорт. Обичаме да летуваме през ноември. Времето е хубаво, дъждът спря…
– Не ни баламосвай!
– Знаем те добре.
– Ще пишем на жена ти.
И в а н. Ще пишете? Защо да пишете? Телефонът ми е 31-15-31.
Обща реакции. Притихване на реакцията. Един глас успява да се възземе:
– Да се разберем с добро.
– ТЯ да се махне!
– И двамата.
– Тя дойде от друг град, омъжи се за наше момче…
– И го направи за резил.
– Изложи града ни.
И в а н. Но вие си отмъстихте, набихте я, какво искате повече?
– Да се махне.
– И ти.
– Нямаш работа в града ни.
И в а н. Казах ви вече – ние сме на курорт. Както виждате, аз работя, тя си  пие кафето,след малко ще събираме мидички. Вижте, живеем в отделни бунгала. След малко ще се регистрираме където трябва.
– Ще се махнете!
И в а н. Пък няма да се махнем. Защо да се махнем?
– Ние я взехме от съседния град, оженихме едно от нашите момчета за нея, приехме я, а тя излезе лоша жена и ни направи за резил.
И в а н. Добре де, разбрахме, целият ви град е станал за резил. Идете си у дома, ние ще поживеем тук и ще се махнем.
– Защо ще живеете?
– Къде ще отидете?
И в а н. В Бургас. Тя вече ще живее в Бургас. Сега си вървете, защото започвате да ме дразните.
– Не се прави на ударен.
– Познаваме те .
– Знаем ти финтовете.
И в а н. И вие ме познавате и аз ви познавам. Оставете ме да си работя.
Глъч. Много хора говорят едновременно. Пишещата машина.
И в а н /извиква/. Какво става?
– Махайте се!
И в а н. Ако искате, ще ви я дам. Да я разкъсате. Искате ли да я разкъсате?
– Искаме да се махнете.
И в а н. Ще се махнем.
– Кога?
И в а н. Виждате ли лицето ѝ?
М н о г о   г л а с о в е: – Виждаме..
И в а н. Когато лицето ѝ стане отново бяло, ще си отидем сами.
Реакция на тълпата, притихване, отново реагиране, отново при-тихване.
И в а н. Елате де, разкъсайте ни. Чакаме ви.
– Да не сте се мярнали в града ни!
– Никога!
– Ако ви видим…
– …ще ви отрепем.
Постепенно се възвръща тишината, чуваме плясъците на вълничките.
И в а н. Вече можеш да тръгнеш за мидички.
Музика за дълъг преход.
Характерни шумове за всекидневието на едно пристанище: корабни сирени, маневри на влакове, човешки гласове, товарене и разтоварване, кранове, чайки, отново човешки гласове – провикват се, дават си знаци, автокари.

ТУК  .rtf file за сваляне.

.

Тази пиеска е писана явно в най-ранните години, когато все още грамофоните са били най-буржоазната музикална машинка и все още с иглички, а комсомолът още е бил ДСНМ… Ни магнетофони, ни телевизори.
Може би е звучала смешно тогава… Аз предполагам за себе си, че тя е преработка на някоя от сценките-подигравки, писани за Стършеловите спектакли… Точно такива неща осмиваха там…
Не е нещо, с което по-късният Борис Априлов би се гордял, де. Но съществува, няма да я скрия…
Такова беше времето – дори и аз помня, макар да съм била дребосък. Подиграваха се на “зози“, “суинги“, облекло, извън работното, обувки с дебели подметки, алаброси… Разглеждала съм като ученичка годишници на Стършел от ранните му  години и знам. Не ни изглеждаше странно дори и тогава – вече началото на 60’тте.
Колкото до пишещата машинка „Хермес Бейби”, тя е все още налице, работи си, истинско бижу! Пазя я заедно с друга една, с латиница. Покрай тях – и още няколко тежки български „Марици” – всички спомен от баща ми. Заедно с грамофоните – и тези машини са също толкова непотребен и забравен лукс от миналото.
Като споделяща същия ген с него – аз сега купувам компютър след компютър, не мога да ги изхвърлям – трупам ги около себе си…   :)
Симпатични са! Като роднини, които не те напущат и на старост…

 (*текстът не е минал корекция…)

 
борис
априлов
*
С Е М Е Й С Т В О
К И Р Я З О В И
*
радиопиеска
.
.
ЛИЦА:
ГОВОРИТЕЛ
АВТОРЪТ
КИРЯЗОВА – жена на Кирязов
ЛИЛИ – дъщеря на Кирязови
КИРЯЗОВ – мъж на Кирязова

Музикална илюстрация-въведение от нежна джазова мелодия.

Мелодията затихва.

Понася се гласът на говорителя.

ГОВОРИТЕЛ. В тази радиопиеса главен герой е нейният автор. Той ни разказва как искал да си купи пишеща машина на старо и как по този повод се озовал в дома на столичния адвокат Кирязов. За да ви стане всичко напълно ясно, нека дадем думата на автора, който ще опише обстановката, в която се развива действието.

Същата музика.

АВТОРЪТ. Изкачих се на втория етаж и позвъних. Вратата се отвори и госпожа Кирязова ме покани в хола. Ако искате да получите представа за госпожа Кирязова – вземете една восъчна топка, сплескайте я малко в средата и готово. Глава може и да не слагате. Но ако искате, мокете да я загатнете с друго восъчно топче, залепено на трупа.

КИРЯЗОВА. Заповядайте,господин Априлов… Моят съпруг още не е тук, но седнете и го почакайте! /Силно кискане придружава тази покана./

АВТОРЪТ. По всяка вероятност,намирах се пред човек, който се кнска лесно – при всяка дума. Кискането разтърси цялата лоена конструкция на мадамата и розите, които изпълваха пенюара ѝ се раздвижиха весело, сякаш невидим вятър бе разклатил розов храст.

КИРЯЗОВА. Желаете ли малко музика?

АВТОРЪТ. С голямо удоволствие.

КИРЯЗОВА. Ей сега ще ви пусна моята любима мелодия.

/Чуват се звуци от пущанЕ на радиограмофон. ИгличкатА стърже, и се понася мелодията на песента „Мерси мои амур, ес вар вундершойн!“.

КИРЯЗОВА. Чувате ли Зара Леандър? /кискане/.

Мелодията на песента затихва. Авторът използва затихването, за да ни запознае с обстановката на дома. През цялото време докато говори той, мелодията презира през текста/.

АВТОРЪТ. Не вярвам да ви доскучая, ако опиша този дом. Тук – и спалня, и гостна, и работен кабинет, и хол – всичко е съединено в едно. Премахнати са всякакви стени, които биха могли да подразнят представителите на жилищния съд. Само между спалнята на съпрузите и хола виси тежка, небрежно открехната завеса. Зад нея, едно до друго, в дълбока съпружеска блиост, стоят двете брачни легла на Кирязови. Изглежда, че леглата, са винаги разхвърляни, защото тук всичко е разхвърляно. В най-тъмния кът на хола, с черен лакиран блясък блести рояла. В свещниците му се белеят две свещи, а на столчето е разтворена партитурата, на тангото „Компарсита“. Аз съм седнал до радиоапарата – голям „Телефункен“, който изглежда от дълги години служи вярно на семейството. Апаратът е сложен върху голям мебелен грамофон с автоматично сменяне на плочите. До него, върху паркета, са натрупани четири-пет килограма плочи. Седя върху кушетка, която живее в симбиоза, с библиотеката. Тук се търкалят томове с прочути съдебни речи, книги от някогашната библиотека „Безсмъртни образи“ и няколко стари учебници. На кадифения плюш е разтворен романа „Пиратите по Темза“. Останалото се състои от килими, акварелчета, гоблени, фарфорчета, разни стъклени сърнички, гъбки, котенца, патенца, кученца с вирнати опашки, десет-петнадесет пепелника, гардероби, маси, меки столове и прочие.

ЛИЛИ. /иззад завесата, която отделя спалнята/. Кой е при теб, мамо?

КИРЯЗОВА. Лилинце, ела да се запознаеш с господин Априлов.

АВТОРЪЯТ. Завесата, която отделяше спалнята от хола се раздвижи лениво. Излезе пълничко момиченце с късо подстригана косичка. Очите му гледаха сънливо към мен и сякаш казваха: „Ти пък кой си?“ Момичето подаде неохотно малката си розова ръчичка.

КИРЯЗОВА. Това е малката ми дъщеря, ученичка в шести клас. Лили, това е господин Априлов – писател. Има някаква работа с баща ти.

ЛИЛИ. Подай си цигарите! И стига си пушила от моите цигари! /Чува се щраканена запалка/. Благодаря ви!… Вие сте писател?

АВТОРЪТ. Да.

ЛИЛИ. Има ли ви в нашия учебник по литература?

АВТОРЪТ. Не.

ЛИЛ. Априлов ли казахте?… Сега разбирам… Рибният буквар, нали?

АВТОРЪТ. Не, рибният буквар е от Петър Берон… Аз съм повечето журналист.

ЛИЛИ. /оживено/. Журналист?… Значи излизате често в странство. Ще ми донесете ли червило и бански костюм от найлън?… Ще си платя всичко, уверяван ви…

АВТОРЪТ. Не пътувам често.

ЛИЛИ. Тогава какво правите?

АВТОРЪТ. Пиша по– вестниците.

ЛИЛИ. Ще има ли скоро война?

АВТОРЪТ Това не знам.

ЛИЛИ. Че какъв журналист сте тогава!…

АВТОРЪТ.  У мен внезапно се поямви желание да си направя една жестока

шега. Сам не зная как ми хрумна това. Аз казах: …Аз работя в културния отдел на вестника.

ЛИЛИ. И какво правите там?

АВТОРЪТ. Посрещам и изпращам писатели от чужбина… например довечера трябва да съм на гарата и да посрещна френския писател Балзак.

ЛИЛИ. Знам го. Той е написал много книги, нали? Нима и той е комунист?

АВТОРЪТ. Защо да е комунист?

ЛИЛИ. Щом идва у нас – много ясно, че е комунист. Искате ли да ви пусна малко музика?

АВТОРЪТ. Разбира се. Аз обичам музиката.

Звуци от пущане на радио-грамофона. Игличката стърже по плпчата. Понася се дива джазова мелодия.

ЛИЛИ. /тананика в такт с мелодията/.

Телефонът звъни.

Мелодията затихва.

ЛИЛИ. Мамо, обади се на телефона.

КИРЯЗОВА /чува се вдигане на телефонна слушалка/. Алооу!…

ЛИЛИ /шепнешком/. Ако ме търси Пепо – няма ме!

КИРЯЗОВА. Лили, обади се на телефона!

ЛИЛИ /шепнешком/. Кой е?

КИРЯЗОВА /шепнешком/. Мими.

ЛИЛИ. Мими… Ти ли си? Не те е срам, Мими!…. Не е красиво от твоя стоака!… Чакай, многс интересен глас имаш днес… Остави тези номера! Аз ти казах, че само го харесвай, а ти си му надрънкала, че съм увлечена и че съм копнеела да го нацелувам… Ще ти го върна тъпкано!… Ами, ами – погзнавам те аз. Добре, чакам те довечера да се разберем. Какво?… Майко, от снощи остана ли ракия?

КИРЯЗОВА> Много малко. Кажи ѝ да купи!

ЛИЛИ. Съвсем малко има, ако искаш купи!… Дочуване!

Чува се от затваряне на телефон.

КИРЯЗОВА. Какво става?… Защо се спречкахте?

ЛИЛИ. Ами наклепала пред Сашо, че го сбичам!

КИРЯЗОВА. Трябва да ѝ искаш отговорност задето е издала чувствата ти. Жените никога не трябва да издават чувствата си.

ЛИЛИ. Ще ѝ го върна тъпкано на тази кучка!… Прощавайте, но съм разстроена и ще си полегна.

Шумове: изключване на грамофона, мелодията пресеква. Чуват се стъпките на отдалечаващата се Лили.

КИРЯЗОВА. Ох!

АВТОРЪТ. Защо въздъхнахте така?

КИРЯЗОВА. Тежък е животът, господин Апридов – грижи много.

АВТОРЪТ. Нямате вид на много загрижена жена.

КИРЯЗОВА Ами, ами-и! Сама си зная… Как мислите, леко ли е да се изгледа днес, във тези тежки времена, едно момиче, което е в най-опасната възраст?… Вие сте интелигентен човек. Кажете ми – как да предпазим децата си. Как да ги ориентираме. Ето на – Лили се влюби в Сашо… .

АВТОРЪТ. Как се влюби?

КИРЯЗОВА. Как – много лесно. Снощи тук имаше соаре и се влюбиха. Прекарахме си чудесно. Изпихме много ракия, танцувахме… Аз се почувствувах подмладена… Но какво да правя, кажете – Пепо обича моята Лили,а моята Лили обича само Сашо и никой друг. А Сашо май че още не я обича.

АВТОРЪТ Кой е този Сашо?

КИРЯЗОВА О-о! Сашо е мъж-мечта!

АВТОРЪТ. Какво работи?

КИРЯЗОВА. Какво говорйте? Той е ученик в седми клас. По старо седми де. По ново – единадесети.

АВТОРЪТ. Кое му е интересното тогава?

КИРЯЗОВА. Боже мой! Не говорете така!… Той има замайващи качества! Този мъж блъфира идеално на покер, дори когато има само две седмици. Представяте ли си? Две седмици и блъфира. Снощи ни обра всички.

АВТОРЪТ. Щом блъфира само с две седмици, значи е тъпак!

КИРЯЗОВА. Ама защо тъпак, господине?… Баща му е композитор. Да видите само как държи на ракия! Момичетата са луди по него.

АВТОРЪТ. Кои момичета?

КИРЯЗОВА. Ами – приятелките на Лили.

АВТОРЪТ. Вие удобрявате ли соаретата, които се уреждат от вашата дъщеря?

КИРЯЗОВА. Как да ви кажа… На младите не трябва да се пречи. Нека се развиват естествено. И без това училищната им програма е претрупана. Лили е възпитана правилно и знае какво върши. По-добре соарета, отколкото съмнителните вечеринки и екскурзии на ДСНМ. Десенемето отнема поезията от живота на младите. Ех! Няма поезия в днешната младост, няма-а!… Къде бяхме ние някога!… Аз съм възпитаничка на френския колеж в Русе. Виждате ме – един напълно изграден човек, една майка, която е уважавана от детето си и от мъжа си…

Телефонът звъни. Шумове от вдигане на слушалка.

КИРЯЗОВА. Да-а… Кирязова!… Марче, ти ли си?… Какво?… Кой?… Аз съм разпространявала сплетни?… Да, да – говори!… Браво,Марче, не те е срам!… Подлост!… Измислици!… Слушай какво казах за господин Любенов: казах че той е един много интелигентен човек. Кълна ти се в най-святото си – никога не съм го наричала пред други мошеник… Ела още днес да се разберем…

Шумове от затваряне на телефон.

Пауза.

АВТОРЪТ Някаква неприятност ли?

КИРЯЗОВА. Недоразумение… Нарекла съм уж някого зад гърба му мошеник.

АВТОРЪТ. Кого?

КИРЯЗОВА. Един простак, един национализиран, който ме ухажваше в продължение на един месец.

ЛИЛИ /зад завесата/. Ти го ухажваше! Четеше му стихове от Едгар По. Танцувахте тук при загасена светлина.

КИРЯЗОВА /вън от себе си/. Мълчи, кучко!…

ЛИЛИ. Ти си кучка!

КИРЯЗОВА. Пияница такава! За това ли съм те отгледала и възпитала? Затова ли отивам да извинявам отсъствията ти в училище, докато в същото време ти се мъкнеш по журове?

ЛИЛИ. И ти уреждаш журове!

КИРЯЗОВА. Неблагодарнице!… При теб идват най-големите хаймани на София!… Пияница такава!

ЛИЛИ. Ти си пияница!

КИРЯЗОВА. Ти продаде фотоапарата!

ЛИЛИ. А ти прахосмукачката!

КИРЯЗОВА. Чувате ли как говори на майката си, господине?… Кучко, ще те пребия!

ЛИЛИ. Опитай се!… Да видиш как ще надрънкам всичко на татко.

КИРЯЗОВА. Какво ще кажеш?

ЛИЛИ. Ще кажа как му слагаш рога!

КИРЯЗОВА. И той ми слага рога – разбра ли?… Ти си неблагодарница! Аз правя жертви за теб! Възпитавам те!

ЛИЛИ. Затова ли ми отне Мишо?

КИРЯЗОВА. Имам свидители, че Мишо ме харесва повече от теб… Затвори си устата, защото ще полудея!… Тук има чужди хора… Или искаш да те пребия като… като… Ах, ще полудея с тази непрокопсаница!…

Започва да плаче.След това се чува как заплюва дъщеря си.

АВТОРЪТ. Точно в тази минута вратата на апартамента се отвори и влезе господин Кирязов – слабичък, започващ вече да застарява мъж, с грижливо вчесана, прошарена и права коса.Той ме видя и по лицето му се изписа радостна търговска гримаса, защото бях негов клиент. Адвокат по покупко-продажби.

КИРЯЗОВ. О-о, господин Априлов – вие сте вече тук? Прощавайте, че се позабавих. Елате в съседната стая! /Стъпки от придвищващи се хора/. Ето пшциещата машина, която искам да ви продам. Това не е машина, а бижу. Напълно запазена „Хермес Бейби“.

/От хола се чуват караници у’крясъци и истерии. Майката и дъщерята продължават да се карат./

Чувате ли? Тези кучки пак се счепкаха. И това всеки ден.

/Вика./ Млъкнете, сепии ниедни! Оставете ме да работя поне един час спокойно! /Спокойно, и делово./ Ще ви струва само три хиляди лева. Давам ви я със загуба, повярвайте. Чуйте колко хубаво трака. /Шум от клавиши на машина./

Музика.

Край.

 

(Плюс две страници от по-стар или по-нов вариант…)

 


.

ТУК!  radio МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО ru .rtf file за сваляне. Чудесна!

Б О Л Г А Р С К О Е   Р А Д И О
*
РАДИО ТЕАТР
*
Борис Априлов
 
МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО
*
Редактор Мария Громова
*
1976
.
ДЕЙСТВУЮЩИЕ  ЛИЦА:
ОБЛАЧКО
ОРЕЛ
МУЖЧИНА
ЖЕНЩИНА
ОБЛАКО
 
ПРИМЕЧАНИЕ ДЛЯ РЕЖИССЕРА:
Просьба ставить пьесу спокойно, плавно, почти нежно. Обратить особенное внимание на введение и конец – здесь необходимо передать таинственность движения облаков. Их разговор также должен иметь различную тональность и технику. Но нужно, чтобы было понятно то, что говорится. Это не относится к перечисленным выше действующим лицам, которые разговаривают естественно.
 
 .

Ощущение сильного ветра. Этот шум получается не от трения чего-то обо что-то. Просто – летят по небу облака. Летят и перешептываются о чем-то торопливо, хаотично – о чем-то, что мы пропускаем мимо ушей.

Например:

С болью: ооооох!

Зловеще: Уаууу!

.               . Ииииин!

Дрожит простор.

Какой-то таинственный разговор:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда!

– А завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же!

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

– Опять эта противная горная вершина!

– Зловещая и голая!

– И вопрос все тот же!

– Слушайте!

ВЕРШИНА: Облака, вы все еще скитаетеся?

ОБЛАКА /хором/. Да.

ВЕРШИНА: Остановиться не собираетесь?

ОБЛАКА /хором/. Нет.

ВЕРШИНА: Бедные, бедные облака!

Музыка.

ДИКТОР: Театр у микрофона. Пьеса Бориса Априлова „Маленькое белое облачко“.

Музыка.

Тишина.

ОБЛАЧКО: Как тихо!… Как светло, просторно! Ээй!… Чудесно! Тень моя ползет понизу, карабкается, спускается, делает что хочет!.. Ха!… Ха-ха!… Хе!… Хе!.,. Хо!… /С огромным удивлением/ Ах!… /Снова/ Ах!… А я и не знало… Я могу… Хе!… Могу изменять стой вид!… Вот так… А теперь так!… Хе, теперь я совсем другое!… А теперь – совсем другое!… А вот сейчас – я шар… Хе, хе! Абсолютный шар!… А смотри-ка сейчас что получается. Гоп – начинаю вытягиваться, удлиняться… Гоп – черточка… А вот – гоп! – кружок! Чем бы мне стать?… Восьмеркой? Вот и восьмерка. А теперь снова черточкой. Интересно, сумею ль я разорваться?… Ура, могу разорваться! Что хочу, то и делаю с собой! Вот два куска, а вот и три,,, А дальше что? Дальше я не умею считать. Музыка. Тишина. / А как стало тихо!… А где наш караваи? Где ветер? Никого!… Одна тишина и блеск. Тут голубое небо, а внизу – зеленые холмы. Ах!… Как же так? Как же я одно-то?… Совсем одно во всем мире?

Начинает плакать.

ОРЕЛ. Что ты плачешь?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/.  Я – облачко.

ОРЕЛ. Это я знаю. Что ты ревешь?

ОБЛАЧКО. Мм-м… пока я разрывалось на части…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Пока я превращалось в черточки и шарфики, пока я дробилось, они…

ОРЕЛ. Ну?

ОБЛАЧКО. Пока я складывалось…

ОРЕЛ. Ну-ну?

ОБЛАЧКО. Все мои родные улетели… Я смотрю – нет облаков, нет облачков, никого нет, вот я и плачу.

ОРЕЛ. Большое дело!

ОБЛАЧКО. А ты кто?

ОРЕЛ. Я? Я самый обыкновенный орел.

ОБЛАЧКО. Ишь ты! Нет, ты очень красивый орел, ты это знаешь?

ОРЕЛ. А что делать – знаю.

ОБЛАЧКО. А вот я отбилось. Начало дробиться и…

ОРЕЛ. Брось реветь…

ОБЛАЧКО. Буду плакать! Раз я отбилось – надо плакать.

Плачет.

ОРЕЛ. Думаешь, поможет?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/. Поможет, поможет… Я заметило, стоит мне заплакать – сразу все бегут на помощь.

ОРЕЛ. Ох, и балованное же ты, просто не знаю, что с тобой делать.

ОБЛАЧКО /про себя, как будто не обращая на него внимания/. Куда могли пропасть облака?!…

ОРЕЛ. Мир велик. Бог знает, куда их занес ветер. Но однажды они непременно появятся вновь. Где бы они не скитались, они обязательно вернутся на то же самое место.

ОБЛАЧКО Да?

ОРЕЛ. Непременно.

ОБЛАЧКО. А почему?

ОРЕЛ. Земля – это шар,

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. И не только я… так думаю…

ОБЛАЧКО. Надо же!

ОРЕЛ. А как ты отбилось?

ОБЛАЧКО. Ну я себе шло…

ОРЕЛ. Ты не ходишь, а летаешь.

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. Да. Как я.

ОБЛАЧКО. Ну, я летело и заигралось. Знаешь, я как раз начало наблюдать за собой.

ОРЕЛ. Ишь ты!… Ты еще мало для этого.

ОБЛАЧКО. Нет, знаешь, только я начало наблюдать за своей тенью – смотрю – она то становится тонкой, то толстой, то как радуга изгибается, то как шарфик вьется, то как брюки раздвоилась, но больше всего меня удивило то, что я, оказывается, могу разрываться на части.

ОРЕЛ. Можно позавидовать.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ. Что ты можешь меняться. Хорошо тем, кто умеет преображаться.

ОБЛАЧКО. А ты не умеешь?

ОРЕЛ. Я же орел. Всем я известен как орел и никогда не изменю себе. У меня есть дети, есть двоюродные братья в зоопарках и в клетках, но они тоже до конца жизни останутся орлами. Они серьезно сидят в своих клетках и всегда думают об одном и том же.

ОБЛАЧКО. А о чем?

ОРЕЛ. О свободе. О просторе.

ОБЛАЧКО. А что такое простор?

ОРЕЛ. Это то, где мы с тобой. Перед тобой – ширь. За тобой – ширь. Везде ширь – слева, справа, наверху, внизу. Это и есть простор.

ОБЛАЧКО. А-а. Это хорошо. Значит, мы должны быть очень счастливы?

ОРЕЛ. А ты плачешь.

ОБЛАЧКО. Ну хорошо… А что значит – не на просторе?

ОРЕЛ. Это очень страшно… Но как бы это тебе объяснить, чтобы ты поняло… Ты ведь кроме простора ничего не знаешь.

ОБЛАЧКО. Да.

ОРЕЛ /внезапно/. Лети за мной!

ОБЛАЧКО. Ты думаешь, что я должно лететь с тобой?

ОРЕЛ /деловито/. Давай!

Музыка.

ОРЕЛ. Спускайся!

ОБЛАЧКО. Я боюсь.

ОРЕЛ. Чего?

ОБЛАЧКО. Очень низко. Что это?

ОРЕЛ. Красивый городок.

ОБЛАЧКО. Я никогда не спускалось так низко.

ОРЕЛ. Да ты не бойся. С тобой ничего не может случиться.

ОБЛАЧКО. А с тобой?

ОРЕЛ. А вдруг какой-нибудь охотник возьмет и выстрелит.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что это за мелкие существа такие?

ОРЕЛ. Люди.

ОБЛАЧКО. А почему они такие ничтожные?

ОРЕЛ. Что ты, что ты!… Человек – самое сильное существо на земле. Он всех победил.

ОБЛАЧКО. И орлов?

ОРЕЛ. И орлов тоже.

ОБЛАЧКО /удивленно/. Это мелкое ползающее животное и вас победило?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО. Хе-хе, а разве оно может подняться над землей?

ОРЕЛ. Человек поднялся туда, куда даже мы не можем. Ты самолетов разве не видело?

ОБЛАЧКО. Самолеты – не люди!

ОРЕЛ. Но в них люди.

ОБЛАЧКО. А мы, облака, можем подниматься выше самолетов?

ОРЕЛ. Не можете.

ОБЛАЧКО, А облака они победили?

ОРЕЛ. А вот облака они ЕЩЕ не победили.

ОБЛАЧКО. Вот это я и хотело узнать.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что теперь? Почему мы пролетели город?

ОРЕЛ. Увидишь.

ОБЛАЧКО. Под нами снова луга.

ОРЕЛ. Не луга, а сады.

ОБЛАЧКО. Ага.

ОРЕЛ. Видишь дом в саду?

ОБЛАЧКО. Который?

ОРЕЛ. С большими окнами.

ОБЛАЧКО. Ага, вижу.

ОРЕЛ. Он необитаем. Заперт.

ОБЛАЧКО. Ага, ага! /после паузы/. И что?

ОРЕЛ. Ты в него проникнешь.

ОБЛАЧКО. Хорошо. /внезапно/. Проникну?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО /быстро, на грани испуга/. А зачем?

ОРЕЛ /медленно/. Проникнешь и поймешь, что значит жить без простора.

ОБЛАЧКО. Ну вот, а теперь еще проникать.

Музыка.

Перед дверью дачки.

ОБЛАЧКО /шепотом/. А это что?

ОРЕЛ. Это дверь. Ты проникнешь в комнату и там поймешь, что значит, когда нет простора.

ОБЛАЧКО. Да? А как же я войду? Эта дверь мне кажется закрытой.

ОРЕЛ. И не просто закрыта, она еще и заперта.

ОБЛАЧКО. И что же делать?

ОРЕЛ. Ты войдешь через скважину… Дурашка, ты все еще не догадываешься?

ОБЛАЧКО. Кажется, да… Видно, мне придется стать очень-очень тонким облачком.

ОРЕЛ. До сих пор ты был маленьким белым облачком, а теперь тебе нужно стать маленьким белым тоненьким облачком.

ОБЛАЧКО. Я должно тянуться, тянуться, тянуться и растянуться так, чтобы стать тоньше, чем я было, когда было тонким… Мне нужно стать с….. скажем,

ОРЕЛ. Ключ!

ОБЛАЧКО. Именно. Чтобы пролезть в скважину.

Музыка.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. А не слишком ли? Уже моему переднему краю не видно, что делает задний край. А переднему краю моего заднего края не видно, где мой передний край, который для него задний край.

ОРЕЛ. Довольно.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ /смеется/. Очень тоненький у тебя стал голос.

ОБЛАЧКО. Ну да, я очень истончилось.

ОРЕЛ Кое-где ты как паутина.

ОБЛАЧКО. А это хорошо?

ОРЕЛ. Мм-м, н-не знаю… Сейчас мы начнем тебя просовывать в дверную скважину. Ты готово?

ОБЛАЧКО. Откуда мне знать? Откуда мне знать, готово я или не готово.

ОРЕЛ. По-моему, ты готово пролезть через что угодно. Начинай.

ОБЛАЧКО. Во первых, передний мой край уже в скважине, да ведь?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. А теперь что делать?

ОРЕЛ. Пролезай.

ОБЛАЧКО А там?

ОРЕЛ. А там накручивайся.

ОБЛАЧКО. А как?

ОРЕЛ. Как улитка, или как нитка на катушку.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Так.

Музыка.

ОРЕЛ. Накручивайся!… Еще!… А теперь перестань накручиваться!

ОБЛАЧКО /голос звучит глуше, потому что доносится через стекло/. А что делать?

ОРЕЛ. Занимай углы.

ОБЛАЧКО. Что ты называешь углами?

ОРЕЛ. Это где встречаются стены, там углы.

ОБЛАЧКО. И мне становится угловатым?

ОРЕЛ. В некоторых местах.

ОБЛАЧКО. Ведь я же должно стать как улитка.

ОРЕЛ. Придется в некоторых местах стать угловатым.

ОБЛАЧКО /не надо забывать, что голосок стал слабее/. Ну, хорошо, стану угловатым… А еще много?

ОРЕЛ . Еще метров двенадцать.

ОБЛАЧКО /с удивлением / Меня там снаружи?

ОРЕЛ. Именно.

ОБЛАЧКО /про себя/. Меня снаружи двенадцать метров! Я уже маленькое белое, но большое облачко.

ОРЕЛ. Завидую тебе. Ты можешь быть каким захочешь.

ОБЛАЧКО. Правда ведь?… А ты просто орел. Что бы ты ни делал, ты всегда останешься орлом.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Бедненький!… Еще есть?… Я еще не вошло в комнату?

ОРЕЛ /возбужденно/. Вот!… Входит твоя последняя часть!

Музыка.

Слышен щелчок.

ОБЛАЧКО. Это что щелкнуло?

ОРЕЛ. Это я закрыл замочную скважину.

ОБЛАЧКО. А зачем?

ОРЕЛ. Чтобы тебя там закрыть.

ОБЛАЧКО. Это так нужно?

ОРЕЛ. Теперь ты закрыто как следует.

ОБЛАЧКО /наивно/. И что?

ОРЕЛ /спокойно/. Ничего… Теперь ты хоть тресни, не выйдешь оттуда.

Тревожная музыка.

ОБЛАЧКО. Что делать? Что со мной стряслось? Летело себе, летело, зачем-то перестало лететь и попало в эту штуку, которая называется комната… Здесь, по-моему, комната, открыта, все видно снаружи, а выйти не возможно – что-то мешает. И вроде ничего нет, а есть. Вижу, что ничего нет, но как попробую выйти, что-то невидимое меня возвращает назад и не разрешает выйти туда, где деревья. Отовсюду давят стены и потолки. Э-эй, орел, ты где? Зачем ты меня сюда засунул и улетел?… Попробовать отсюда, что ли? Ох-х, не получается! Та штука, которая щелкнула, она и закрыла скважину… Эй, орел, ты что со мной сделал?

Музыка.

ОБЛАЧКО. Солнце зашло и снова взошло, всю ночь я провело в комнате. Через вот это что-то, которое мешает мне выйти, скорее, через это НИЧТО, которое мне мешает выйти, видно как лучи солнца позолотили листья тополей. Листья трепещут и блестят, блестят… наверное, веет утренний ветерок. Это очень хороший ветерок, он всегда меня носит… ОН МЕНЯ НОСИЛ по всему миру. Я весело подпрыгивало да простору… Стой! Простор – я сказало „простор“ А, теперь понятно, что такое простор. Орел хотел мне показать наглядно, что такое простор, потому что я ведь ему заявило, что не знаю, что такое простор. Теперь мне очень хорошо понятно, что он хотел мне сказать. Ну хорошо, я поняло! Понялооо! Слышишь ты, проклятая птица, я поняло, что значит простор!

Музыка.

ОБЛАЧКО /ноет/. Ты можешь себе быть орлом, можешь быть знаменитой и гордой птицей, но зачем ты со мной так поступил? /ноет/. Какой прекрасный день!… Солнца поднялось и светит себе, светит, чудесная погода для прогулки по небу!… Ох! Все видно, передо мной нет ничего, а есть что-то, что мешает мне выбраться отсюда. Холодное что-то и гладкое, а мешает. /плачет/. Проклятый орел, обманщик, ворует маленькие белые облачка! Не жалко тебе меня, а? Не сжимается у тебя сердце от горя, что ты запер меня в этой дурацкой комнате? Она на меня отовсюду давит. И тебе не жалко? Не жалко маленького белого облачка, которое себе летало и скиталось по простору? Ах, это слово! Из-за него!… Проклятый орел! Противный! Ты…

ОРЕЛ /внезапно/ Что я?

ОБЛАЧКО /несколько смущенно/. Нет, ничего… Я себе тут болтаю… Ты же знаешь, я просто маленькое глупенькое белое облачко…  А ты где был?

ОРЕЛ. Как ты себя чувствуешь?

ОБЛАЧКО. Прекрасно.

ОРЕЛ. Это хорошо.

ОБЛАЧКО. Стой!

ОРЕЛ /делает вид, что не понимает/ Что?

ОБЛАЧКО /после паузы/ Ты ведь… это?…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Мы же собирались выходить.

ОРЕЛ Куда?

ОБЛАЧКО Туда.

ОРЕЛ. Куда туда?

ОБЛАЧКО. На простор.

ОРЕЛ. Значит, тебе ясно, что такое простор.

ОБЛАЧКО. Давно уже! С первой же минуты… И совсем мне незачем было торчать так долго в этой комнате. Я ведь умненькое белое облачко, и я очень понятливое.

ОРЕЛ. Но тебе там хорошо внутри, правда?

ОБЛАЧКО /кричит/. Нет! Знаешь как я тебя жду!

ОРЕЛ. Как?

ОБЛАЧКО. Ужасно!… А что это, которое ничего не представляет, а пройти не дает?

ОРЕЛ. Которое?

ОБЛАЧКО. Которое гладкое, как воздух.

ОРЕЛ. Это стекло.

ОБЛАЧКО. Ах, это стекло?… Ну же! Ты меня не выпустишь?

ОРЕЛ. Ну, если ты поняло, что такое простор…

ОБЛАЧКО. Поняло. Очень. Гораздо больше, чем ты можешь себе представить. Когда я выйду, я больше не буду жаловаться на скуку.

Слышен щелчок.

ОРЕЛ. Выходи, я открыл,

ОБЛАЧКО. /с воодушевлением/ Начинаю вылезать!

Музыка.

ОБЛАЧКО. Гоп-ля! Вышло!.. Ох, немножко подвигаться! Здравствуй, орел!.. Ты славная птица!… Великая птица!… Ты знаешь, что нет ничего тебя величественнее!… Честное слово!… Слышишь? Тебе говорю. А ты что молчишь?… А?… Эй, орел, ты почему молчишь? Ты почему грустный? Что с тобой?… пауза /Ты зачем смотришь в комнату?… А?… Говори же, что ты там разглядываешь? Да что там?… Ах! /испуганно/. Что это? Ох, я боюсь!

Музыка.

ОБЛАЧКО /охваченное страхом, даже ужасом/. Что это?… Распростертое?… На стене?… Слышишь?… Я тебя спрашиваю, что это на стене, висит… Распростертое… Это крылья!… Распростертые крылья!… Что это за распростертые крылья на стене?… Говори же! /кричит/ Боже мой, это орел! /тихо и испуганно/. Орел с распростертыми крыльями висит на стене. Неподвижный орел… Как же я его не заметило? Всю ночь провело рядом с этим распростертым орлом! Почему он неподвижен?… Говори же!… Ты его знаешь?… Я боюсь!… Ты его знаешь?

Немного музыки.

ОРЕЛ. Это моя орлица,

Музыка.

ОБЛАЧКО /кричит/. Что ты говоришь?… Что это?

ОРЕЛ. Моя орлица.

ОБЛАЧКО. Твоя супруга?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Твоя жена?

Молчание.

ОБЛАЧКО. А что она… делает… Что она там делает?… Позови ее!… Отвечай же! Скажи ей, чтобы она вышла к нам!… А? Говори же! Чего ты ждешь?… Почему она не махнет тебе крылом? Она тебя не любит?… Орел, великая птица, почему ты молчишь? Эй, дурашка, ты чего плачешь?… Ох! Что же будет, если и орлы начнут плакать?… /грустно/ Эх… Я довольно-таки глупое облачко!… Прости!… За все, что я наговорило.. И теперь… И когда тебя не было… Боже мой, как я тебя не обзывало, когда тебя не было. /тихо/. Значит, это твоя супруга!… /еще тише/. Неужели ты хочешь сказать, что она… Что она не…

Музыка.

 

ОРЕЛ. Она мертва. Ее убил собственник этого дома.

ОБЛАЧКО /глупо/. За что?

ОРЕЛ. Этого я сам не могу понять. Однажды взял и убил. Она себе сидела на скале, а он ее убил. /вздыхает/. Но это еще не самое страшное.

ОБЛАЧКО. Разве бывает что-нибудь еще страшнее?

ОРЕЛ. Самое страшное, что он повесил ее на стене в этом доме, за этим огромным окном, которое позволяет мне смотреть на нее сколько угодно. Я улетаю – и всегда возвращаюсь сюда. Чтобы взглянуть на нее. Она висит там, неподвижная, с остекленевшими глазами… Это, конечно, не ее глаза. Но это она, моя орлица…

ОБЛАЧКО. Зачем ты мне рассказал эту жестокую вещь?

ОРЕЛ /вздыхает/. Не знаю.

ОБЛАЧКО. Хорошо, но зачем ты прилетаешь сюда? Раз ты так мучаешься?

ОРЕЛ. Я не могу, облачко. Пытаюсь и не могу. Порой мне удается выдержать дня два, но потом я снова возвращаюсь, чтобы взглянуть на нее. Иногда я бываю здесь по три раза на дню. Потому-что – взгляни – она там. Она распростерла крылья.

ОБЛАЧКО. Это ужасно!

ОРЕЛ. Я не хочу прилетать сюда, но прилетаю. Это стало моей трагедией. Мы прожили с ней сто двадцать лет. /пауза/. И вчера я решил положить конец этой трагедии.

ОБЛАЧКО. Да? А как?

ОРЕЛ. Пожертвовав тобой.

ОБЛАЧКО. Мной?

ОРЕЛ. Я тебя для этого сюда притащил и заставил за лесть в комнату. Ты заняло собой все пространство комнаты, и закрыл орлицу, ее не стало видно.

ОБЛАЧКО. Понятно. А раз ты ее больше не видишь, тебе незачем сюда прилетать. Это значит, что ты и забыть ее можешь?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО /после паузы, быстро: ему открылась правда/. Но ты… Стой… Нет! Нет, нет, конечно… /вздыхает/. Какое я глупое, правда?

ОРЕЛ. Не такое уж глупое!

ОБЛАЧКО. Не может быть!…

ОРЕЛ. Увы, это так.

ОБЛАЧКО /громко и трезво/. И ты бы пожертвовал меня, чтобы запереть меня там на всю жизнь? Чтобы я закрывало собой орлицу?

Музыка.

ОРЕЛ Ты меня ненавидишь?

ОБЛАЧКО. А почему ты меня выпустил?

ОРЕЛ. Не выдержал… Мне стало тебя жалко.

ОБЛАЧКО. И я бы осталось там?

ОРЕЛ. Давай улетим.

ОБЛАЧКО. Навсегда?

ОРЕЛ. Давай улетим отсюда.

ОБЛАЧКО. Вместе?

ОРЕЛ. Теперь ты свободно и можешь лететь прямо в небо.

ОБЛАЧКО. Что-то идет сюда.

ОРЕЛ А, это машина.

ОБЛАЧКО. Летим?

ОРЕЛ. Подожди немножко.

ОБЛАЧКО. Чего ждать?

ОРЕЛ. Это собственник дома.

Шум дающей газ и останавливающейся машины.

Звук открывающейся дверцы.

МУЖЧИНА. Выходи.

ЖЕНЩИНА. Минутку. Гребешок.

МУЖЧИНА. Опять.

ЖЕНЩИНА. Причесаться же надо.

МУЖЧИНА. Ты мне и так нравишься.

ЖЕНЩИНА. Потому что я новая.

МУЖЧИНА. Ты мне будешь нравиться всегда.

Захлопываются дверцы машины.

ЖЕНЩИНА. Рассказывай другому. /звук поцелуя/. Прошу тебя!

МУЖЧИНА. Что мне делать, если хочется целоваться?

ЖЕНЩИНА. О-го! Смотри пожалуйста!… Прошу тебя, оставь меня в покое немного!

МУЖЧИНА. В чем дело?

ЖЕНЩИНА. Дача хорошая!… Ишь ты, просто очень хорошая! Такого с дачей никак нельзя упускать! Смотри-ка, а тут очень хорошо! А ход откуда?

МУЖЧИНА. Отсюда.

ЖЕНЩИНА. И здоровенная же витрина. Куда смотрит-то?

МУЖЧИНА. В гостиную.

ЖЕНЩИНА. А!.. А это что?

МУЖЧИНА. Орлица.

ЖЕНЩИНА. Чучело?

МУЖЧИНА. Да.

ЖЕНЩИНА. И кто же это ее?

МУЖЧИНА. Я.

ЖЕНЩИНА. Да что ты говоришь?

МУЖЧИНА. Разумеется. Два года назад.

ЖЕНЩИНА. Ну ты даешь! Стоящий мужик. За такого надо крепко держаться! Дай-ка! /целуются/ И как же ты ее того?

МУЖЧИНА. Из Тулы.

ЖЕНЩИНА. Чего?

МУЖЧИНА. Ружье такое. Я ведь охотник, не знала?

ЖЕНЩИНА. Нет. Знала, что бабник, что подлец, но что охогник – не знала.

МУЖЧИНА. Я известный охотник.

ЖЕНЩИНА. Дай-ка! /целуются/.

МУЖЧИНА. Мать честная!

ЖЕНЩИНА. Ты чего?

МУЖЧИНА. Черт, опять напустили кур ко мне во тер!

ЖЕНЩИНА. Соседи?

МУЖЧИНА. Перебью всех, так и знай! Набросаю яду, и пусть потом плачут!

ЖЕНЩИНА. Зачем тебе? Плюнь ты на них.

МУЖЧИНА. Как это плюнь, когда они ко мне во двор лезут!

ЖЕНЩИНА. Дай-ка!

Смачный поцелуй.

МУЖЧИНА. Иэх, красота!

Музыка.

ОРЕЛ. Видел?

ОБЛАЧКО. Ага…

ОРЕЛ. Ничтожная личность, а орлицу убил.

ОБЛАЧКО Это ужасно. Даже страшно подумать.

ОРЕЛ. Теперь она мертва, а он… Вон, гуляет по двору, напевает, целует женщин, а я, орел, ничего не могу ему сделать, бессилен против него в своем одиночестве. Я готов лопнуть от ярости, бьюсь от злобы о скалы, но что я могу предпринять?

Смех мужчины, смех женщины.

 

ИГРА:

– Рукам воли не давай!

– Причем тут руки? Видишь, я тебе в ноги падаю.

– До каких пор будешь так сидеть?

– Всю жизнь!

– Лицемер!

Смех мужчины и женщины.

 

ОРЕЛ. Два года он мельтешит у меня перед глазами и просто губит меня. Я мечусь в своем бессилии от злобы и ярости. Скажи, облачко, что может быть хуже для орла? Я осужден всю жизнь глядеть на орлицу с распростертыми, но безжизненными крыльями и на убийцу рядом с нею, на это жалкое ничтожество.

Мужчина что-то напевает.

ОБЛАЧКО. Я тебя понимаю, и мне тебя очень жалко. Слушай, с нынешнего дня я – твое облачко. Когда этот человек уйдет, я проберусь в комнату и скрою от тебя орлицу. Я буду там всегда. Всю жизнь. Дай бог тебе обрести покой.

Пауза.

ОРЕЛ. Давай.

ОБЛАЧКО. Что?

ОРЕЛ. Уберемся отсюда.

ОБЛАЧКО. Ты слышал, что я сказало?

ОРЕЛ. Летим.

ОБЛАЧКО. Куда?

ОРЕЛ. В простор /смех мужчины и женщины/. Прошу тебя! Пока я не разорвался от ярости.

Музыка.

Опять музыка.

ОБЛАЧКО. Как хорошо лететь!… Смотри – небо, солнце. Оказывается, этот простор – прекрасная вещь, да ведь? Летишь куда хочешь!

ОРЕЛ. И правда хорошо. Особенно с тобой.

ОБЛАЧКО. Будь спокоен, я всегда буду тебя развлекать.

ОРЕЛ. С тобой чудесно!

ОБЛАЧКО. Правда ведь?

ОРЕЛ. Расскажи что-нибудь веселое.

ОБЛАЧКО. А, да… А однажды я спустилось прямо над одним озером. И что я вижу – в воде еще одно облачко. Маленькое белое облачко… Знаешь, что я думаю?

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Что сегодня, десятый день, как мы знакомы.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. И вот, увидело я облачко, и говорю себе: Ах, оказывается, на свете есть и другие маленькие белые облачка!… Ты смотришься в озера?

ОРЕЛ. В последнее время – довольно часто.

ОБЛАЧКО. Чтобы не думать, что ты один, да?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Ну, не надо! Не надо начинать!… И говорю: Эй, облачко, а ты откуда взялось? А что это на тебе? Что это за животные? Я тогда не знало, какие это животные. Смотрю – облачко, полное животных.

ОРЕЛ. Форель, да? /счастливо смеется/

ОБЛАЧКО. Я тогда не знало, что это форель… А!…

ОРЕЛ. Что, облачко?

ОБЛАЧКО. Облака!

ОРЕЛ /грустно/. Ах, да – облака!

ОБЛАЧКО /радостно/ Урааа!… Мои облака! Караван! Здравствуйте, облака! Вот мы и встретились! Я было отбился от вас!… Урааа! Ах, как хорошо с облаками!

ОБЛАКО. Ну, лети, чего ты ждешь?

ОБЛАЧКО. Лечу-лечу, ну чего тебе?… Ээй, нашло, а? Летим!

ОБЛАКО. Стой, с тобой был какой-то орел?

ОБЛАЧКО. Да. Грустный, одинокий орел… Ах, как хорошо со своим караваном. Как весело.

Ощущение ветра. Шум возникает не от трения чего-то. Летят облака. Летят и перешептываются хаотично, о чем-то, что мы привыкли пропускать мимо ушей, например:

С болью: Оооооох!

Зловеще: Шшшшшшшшшшшшш!

Дрожит простор.

– Ууууууу!

– Иииииии!

Разговор облаков:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда.

– Завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же…

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

МУЗЫКА


ТУК!  – ЗАГАДКАТА на ОСТРОВ ТАНАНУКА.rtf file за теглене.

борис
априлов
*
З А Г А Д К А Т А
Н А
О С Т Р О В
Т А Н А Н У К А
*
радиопиеса
*
1969.

(* По нея по-късно е написана пиесата „ОСТРОВЪТ”.)

.

.

СРЕД ОКЕАНА ПОТЪВА КОРАБ.

Възможните звукови ефекти при такива случаи:
Викове на хора.
Сигнали „ес-о-ес“.
Шум на вълни.
Писъци ка жени.
Върху общия фон на шума се отделят викове:
– Към лодките!…
– Къде са лодките?
– Марчело, къде си?
– Запазете спокойствие!
– Хари, къде ме оставяш?
– Спазвайте реда при качването в лодките…
– Първо – децата и жените!…
– Засрамете се!…
– Къде се тикате?
– Няма да ви чакам кефа!…
.
ГОВОРИТЕЛ /в затишието/. – Радиотеатърът представя
.
ЗАГАДКАТА НА ОСТРОВ ТАНАНУКА
– радиопиеса от Борис Априлов.
.
Пълно затишие. Успокояване на атмосферата. Чува се плясък от вълнички.
ПЪРВИЯТ.. Насам!… Насам, глупако!… Къде в скалите?… Излез на пясъка!…Ей, чувате ли?
Пауза изпълнена с шум на плуване.
.
ВТОРИЯТ. /задъхано/. На мен ли каза глупак? /диша ускорено/
ПЪРВИЯТ. Да. Излизахте право в скалите, където прибоят може да ви направи на кайма… Всеки що годе интелигентен човек, когато се спасява, търси пясъчната ивица… И вие ли сте от „Санта Франческа“?
ВТОРИЯТ. Да… /все още диша ускорено/.  Нямаш право да ме наричаш глупак.
ПЪРВИЯТ. Хайде, не заслужава да се мръщите при това извънредно положение… Едва си спасихме кожите. От триста пасажера, само ние… Как се казвате?
ВТОРИЯТ /сърдито/. Хесапов.
ПЪРВИЯТ. Аз съм Петров… Свалете панталона си. Трябва да изсъхне… Дайте спасителния пояс тук. Може да ни потрябва.
ВТОРИЯТ. Вие гол ли се спасихте?
ПЪРВИЯТ. Дрехите ми съхнат… Заповядайте на моя остров. Благословено да бъде туй късче земя. Не го знам кое е, но ако го нямаше, нямаше да ни има и нас… Чудна работа! Всички ли загинаха?
ВТОРИЯТ. Спасителните лодки се отправиха в обратна посока. Всички бяха пълни.
ПЪРВИЯТ. Какво му стана на кораба? Казват, че е съвършено нов.
ВТОРИЯТ. Знам ли?… Нещо изгърмя. Започнахме да потъваме изведнъж. Не видя ли как нахлу водата?…
ПЪРВИЯТ. Случват се такива неща.
ВТОРИЯТ. Този остров не ми се струва голям.
ПЪРВИЯТ. Още не съм го проучил, но мисля, че е малък.
ВТОРИЯТ. Вода?
ПЪРВИЯТ. Има поточе.
ВТОРИЯТ. Слава богу! Нещо за ядене?
ПЪРВИЯТ. Ще проверим. Нали ви казвам, и аз съм нов, като вас. /смее се на шегата си/. Съблечете панталона и легнете на пясъка. Ща се напечем, ще си починем, а после ще се погрижим за нощуване.
ВТОРИЯТ. Ами ако не намерим храна?
ПЪРВИЯТ. Тогава сме загубени… Храната е нещо доста важно за човека.
ВТОРИЯТ. Както те гледам – не си в много лошо настроение.
ПЪРВИЯТ. Защо? Не забравяйте, че все пак се спасихме. Сега можехме да бъдем на дъното. А океанското дъно е доста дълбоко. Там е тъмно и хладно. Човек може да хване пневмония.
ВТОРИЯТ. Не ми е до шеги. Ако няма храна, ще живеем не повече от седем-осем дни.
ПЪРВИЯТ. Да не е малко? Това е малко живот в повече. Знаете ли какво значи да живеете осем дни повече от определеното? /смее се/ Сега сме като в романите; голи, захвърлени на остров… Така не се простира панталон! Опънете го на скалата… Готово!
ВТОРИЯТ. Какво е готово?
ПЪРВИЯТ. Видях два рака. Ще живеем докато изядем всички раци на острова…
ВТОРИЯТ. Лично аз, без месо съм за никъде.
ПЪРВИЯТ. Може да ни излезе късмета и с месото… Изобщо, може да ни провърви.
ВТОРИЯТ. И да ни спасят ли?
ПЪРВИЯТ. Нищо чудно. Няма да бъдем нито първите, нито последните спасени корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Пито пък първите, които загиват от глад.
ПЪРВИЯТ. Предлагам да разгледаме острова.
ВТОРИЯТ. Оставяме дрехите тук, нали?
ПЪРВИЯТ /иронично/. За съжаление, няма кой да ги открадне.
Музика за преход.
.
Песен на птици.
ПЪРВИЯТ. Ето потока, за който ви говорих… Опитайте го.
ВТОРИЯТ Да видя струва ли им водата. Ние, като българи, обичаме да пием вода.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Не мога да ви предложа чаша.
ВТОРИЯТ. Ще се наведа.
ПЪРВИЯТ. Така е пил Адам.
ВТОРИЯТ /задъхано, след като е пил и вероятно избърсва уста/. Водата е харна.
ПЪРВИЯТ. Изобщо, вкусен поток.
ВТОРИЯТ. Но не виждам нищо за ядене.
ПЪРВИЯТ. В момента гладен ли сте?
ВТОРИЯТ. Ще се наложи да убиваме птици.
ПЪРВИЯТ. Да, но с какво.
ВТОРИЯТ. Ще му намерим цаката. Като малък съм убивал врабчета.
ПЪРВИЯТ. А огън да ги печем?
ВТОРИЯТ. В панталона имам запалка.
ПЪРВИЯТ. Това е цяло съкровище. Имаме ли огън, имаме всичко. Вие сте цял Прометей!…
ВТОРИЯТ. Отново ли подигравки.
ПЪРВИЯТ. Прометей е този, който даде огъня на човечеството… Извинете, господин Хесапов, но мога ли да знам какво представлявате?
ВТОРИЯТ. Сега да видим къде можем да живеем. Все пак, трябва да си имаме нещо като подслон… Проучи терена и предложи варианти.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Ще проуча и ще предложа… Друго да искате.
ВТОРИЯТ. Не. /след малко/. Да не се обиди?
ПЪРВИЯТ. Моля ви се.
ВТОРИЯТ. Понеже хората от твоята черга се обиждат лесно. Имал съм земане-даване с такива.
ПЪРВИЯТ. Страхувам се, че вие, положителните, се обиждате по-лесно.
ВТОРИЯТ. А, ще се разберем…Стига да се изразяваш ясно. Хората от твоята черга обичат да се изразяват мъгляво: едно казват, а се подразбира друго. Ще те помоля, да не се случва. Ще живеем дълго заедно. Добре ще бъде, ако не употребяваш засукани думи.
ПЪРВИЯТ. Ще се опитам.
ВТОРИЯТ. Много е важно.
Музика. Преход.
.
Песен на птички.
Чупене на съчки.
Вторият чупи съчки за огън. Първият донася нов наръч и ги хвърля на земята.
ПЪРВИЯТ. Достатъчно ли донесох?
ВТОРИЯТ. Таман… Ако се наложи, ще отскочиш пак.
ПЪРВИЯТ. Вие ли ще го запалите?
ВТОРИЯТ. Аз… Знам чалъма на запалката.
ПЪРВИЯТ. Трябва да пламне от първото щракане. Да пестим бензина.
ВТОРИЯТ. Запалката е газова. То, че ще пестим, ще пестим, ама пак ще свърши и тогава иди да гледаш кво става.
ПЪРВИЯТ. Вие май не разбрахте… На този остров трябва да се поддържа вечен огън. Както са правили дедите ни.
ВТОРИЯТ. Така да бъде… Трай сега, не дишай.
Напрегната пауза. Чува се щракането на запалката. Пращене на съчки, които вече горят.
ВТОРИЯТ. /радостно/. Хвана!…
ПЪРВИЯТ. /радостно/. Поздравявам ви! Вече си имаме всичко!…
ВТОРИЯТ. Нищо нямаме!…
ПЪРВИЯТ. Защо? Островът  е парче от рая… Климатът е прекрасен.
ВТОРИЯТ. Ами през зимата? Какво ще правим?
ПЪРВИЯТ. На тази географска ширина няма зима.
ВТОРИЯТ. /учудено/. Така ли?
ПЪРВИЯТ. Зимата има да взима!… Тук е пълно с дивеч, хлебни дървета и кокосови орехи… Рай!… Ако поддържаме огъня, ще живеем щастливо до края на живота си. Няма шум, няма бензинови пари, нито прах. Никой не изтупва килими над главата ти, никой не се заяжда, няма с кого да се скараш.
ВТОРИЯТ. Разправяш дивотии!… Това ли ти е рая?
ПЪРВИЯТ. /учудено/. Нима не виждате каква зеленина блика отвсякъде. Това е просто декоративно…
ВТОРИЯТ. Зеленина… Да не се яде?
ПЪРВИЯТ. Нима не ви интригува меката океанска шир?
ВТОРИЯТ. Море…Тя най-много ме дразни… И не употребявай чуждици, ти
казах, ако искаш да се разбираме… Ще ми сравняваш тия каменяци с моя дом, дето си имам всичко!…
ПЪРВИЯТ. Вдъхнете, вдъхнете!…
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. /възторжено/. Не усещате ли чистотата на въздуха? Нито следа от враг номер две на човечеството – бензинът.
ВТОРИЯТ. На мен бензинът не ми пречи. Какво толкоз сте ревнали против бензина, бе?
ПЪРВИЯТ. А тишината?
ВТОРИЯТ. Аз не мога да без шум… Искам да се махаме!
ПЪРВИЯТ. Да се махаме, но как?
ВТОРИЯТ. Какво? Няма ли да ни спасят?
ПЪРВИЯТ. Кой? Да не смятате, че човечеството в момента мисли
само за нас? Малко са му и на него грижите… Знаете ли колко сме далеч от човечеството?.. Освен ако…
ВТОРИЯТ. /с надежда/. Какво освен ако?
ПЪРВИЯТ. Ако ни открият случайно. Шансът е едно на хиляда.
ВТОРИЯТ. Аз имам късмет. Ще видиш, че някой ще дойде да ни спаси… Но дотогава не можем да кибичим със скръстени ръце.
ПЪРВИЯТ. Добре де, какво да правим?
ВТОРИЯТ. Чувал съм че удавниците правят нещо.
ПЪРВИЯТ. Корабокрушенците.
ВТОРИЯТ. Така де, корабокрушенците. Кажи какво да правим?
ПЪРВИЯТ. Защо пък аз?
ВТОРИЯТ. Чел си повече книги – повече знаеш. Да се измисли нещо.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре и нямам желание да правя нещо. Ако искате, правете ВИЕ.
ВТОРИЯТ. Какво?
ПЪРВИЯТ. Огънят трябва винаги да гори.
ВТОРИЯТ. Той си гори.
ПЪРВИЯТ. Можете да закачите ризата си на един прът. Това е знак, че на острова има корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Видя ли? Това е друг въпрос.
ПЪРВИЯТ. Остава само да пожертвувате ризата си.
ВТОРИЯТ. Защо моята?
ПЪРВИЯТ. Защото само вие искате да се спасите.
ВТОРИЯТ /сепва се/. Тая няма да я бъде! Тук сме колектив… Използваш моя огън, пък опре ли до ризата – не.
ПЪРВИЯТ. Добре де, ще дам и моята
ВТОРИЯТ. И хоро ще играеш. Ами ако си взема огъня обратно?
ПЪРВИЯТ. Не разбирам… Как да си го вземете?
ВТОРИЯТ. Запалката е моя – значи и огънят е мой… Моя ли е запалката?… Ако не беше запалката…
ВЪРВИШ. По дяволите и огъня ви!… Мога да си създам свой, собствен огън?
ВТОРИЯТ. /учудено/. Как?
ПЪРВИЯТ. Чрез триене… Като туземците.
ВТОРИЯТ. Човече, не ме подигравай, че… наистина ще си грабна огъня!…
ПЪРВИЯТ. Човече…
ВТОРИЯТ. Да те видя как ще получиш огън чрез триене.. На мен ще ги разправя!… Ще трие и ще получи огън!… Трици ще получиш със триене!
ПЪРВИЯТ. О, санта симплицитас!…
ВТОРИЯТ /бързо/. Сега какво каза?… Край!… Кажи какво каза?
ПЪРВИЯТ. Преведете си го.
ВТОРИЯТ. Такива не ми минават!… Марш от огъня ми!… Забранявам ти да употребяваш моя огън!
ПЪРВИЯТ /след пауза/. Добре… макар, че половината съчки съм събрал аз.
ВТОРИЯТ. Утре ще ти ги върна.
ПЪРВИЯТ /иронично/. Искам си моите.
ВТОРИЯТ. Ще ти ги върна угасени.
ПЪРВИЯТ. Боже господи!
ВТОРИЯТ. Не ми ги даде запалени, кали?
ПЪРВИЯТ /с ирония/. Добре… Върнете ми ги угасени.
Голяма пауза с музика. Затишие.
.
Шум от триене на дървета.
Прекъсване.
Отново триене.
ВТОРИЯТ /говори високо. Разговарят от разстояние./ Уморително ли е? /пауза в която се чува шумът от триенето/ Ще си намокриш гащите!
ПЪРВИЯТ /леко запъхтяно/. Непрекъснато ми говорите на ТИ. Не е ли малко невъзпитано?
ВТОРИЯТ. Ако е въпроса да се формализираме, ще ти говоря на Ви.
ПЪРВИЯТ. Но ще ви бъде трудно.
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. Защото е въпрос на възпитание.
ВТОРИЯТ. Може… Но аз си ям костенурката печена, пък ти, не знам дали ме разбираш.
ПЪРВИЯТ. И пак съм по-добре от вас!…
ВТОРИЯТ. Пет часа триете дърветата и нищо.
ПЪРВИЯТ.  Да, ама задимя.
ВТОРИЯТ.  Да, ама димът е едно нещо, а огънят съвсем друго.
ПЪРВИЯТ. Важното е, че мина първата фаза. Утре ще получа и пламък.
ВТОРИЯТ.  Де да видим.
Далечен вик за помощ.
ПЪРВИЯТ. Чухте ли нещо?
ВТОРИЯТ. Май че да.
ПЪРВИЯТ. Някой не викаше ли за помощ?
ВТОРИЯТ. Може.
ПЪРВИЯТ. Чудна работа… Някой извика за помощ.
ВТОРИЯТ. Който е викал, трябва да викне втори път. Който иска помощ не може да викне само веднъж… Нали така? /смее се/
ПЪРВИЯТ. /рязко/. Тихо! /ослушва се/ Чухте ли?
Женски глас. Зове за помощ.
ПЪРВИЯТ. Жена!… Иска помощ.
ВТОРИЯТ. Брей!… Някаква женска наистина вика… Ама и нахална! Аз чакам мен да спасят, а не да спасявам.
ПЪРВИЯТ /трескаво/. Хайде! /затичва се/ Да огледаме морето! /гласът му се отдалечава/. Защо не идвате?
ВТОРИЯТ. Защо? Да не тръгна сега да спасявам.
ПЪРВИЯТ /връща се при него/. Да не сте луд?… Не виждате ли, че някой има нужда от нас?
ВТОРИЯТ. Чух. Не съм глух.
ПЪРВИЯТ. Тогава?
ВТОРИЯТ. Нито мога да плувам, нито имам настроение да спасявам някого, щом самия аз не съм спасен.
ПЪРВИЯТ /ядосано/. Вие сте…!
ВТОРИЯТ. Какво съм?
ПЪРВИЯТ. Най-малкото – идиот!
ВТОРИЯТ. Аз ли? /спуща се и го хваща за гърлото/
Боричкане.
ПЪРВИЯТ /запъхтяно/. Вие!… /блъска го/. Говедо такова! /диша запъхтяно/.
ВТОРИЯТ /диша запъхтяно/. Ще обиждаме!… Така ще живеем, а? С обиждане?… Ще се дърлим?…
Зов за помощ.
ПЪРВИЯТ. Тръгвам. А вие си гледайте огъня. /Отдалечава се/. И наистина сте говедо!… Взимам пояса ви!…
Шум на вълни. Зовът за помощ се носи по-силно и по-ясно.
ВТОРИЯТ /както плува/. Идвааам!… На към скалите… Почакайте там. Не виждате ли, че идвам?…
Шум от плуване.
ТЯ /уморено/. Нямам сили!…
ПЪРВИЯТ /както плува/. Потрайте. Ще ви спася… Добър ден!… Хванете се за рамото ми.
Музика.
Тя /задъхано/. Ох!…
ПЪРВИЯТ. И вие ли сте от “Санта Франческа“?
ТЯ. Страхувам се от акули… Защо няма акули?
ПЪРВИЯТ. Защото имате късмет… Хванете се за рамото ми!
Приглушен шум на море. Вече на на брега.
ПЪРВИЯТ. Както виждате – станахме трима… Погрейте се на огъня, но преди това поискайте разрешение от господин Хесапов.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Огънят е негов… Трябва да се съблечете. Да ви съхнат дрехите. Тази единствената ви рокля ли е?
ТЯ. Всичко потъна. Покупките ми отидоха на дъното. /започва плач/.
ПЪРВИЯТ. Спокойно!
ТЯ. Нямах време да спася поне кадифето.
ПЪРВИЯТ. Не очаквах да има толкова българи на палубата… Вие по какъв случай?
ТЯ. АЗ СЪМ СЪПРУГА…
ПЪРВИЯТ. Аха!…
ТЯ. Сега какво ще правим?… Какъв е този остров?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, да съм ви казал.
ТЯ. Има ли храна, кафе?… Ще мога ли да телеграфирам на мъжа си?
ПЪРВИЯТ. Храна има, но се съмнявам за телеграфирането.
ТЯ. Пари имам.
ВТОРИЯТ. Ха! Виж я тая!
ПЪРВИЯТ. Госпожо, островът е ненаселен. Имаме само вода и храна. Всичко друго липсва… Иначе е красиво, екзотично. Изгревите и залезите са прекрасни!
ТЯ. Хубаво се наредих!… Защо ми са тези неща?
ВТОРИЯТ /ликуващо/. Кажете му на тоя.
ПЪРВИЯТ. Предположих, че ви интересуват… Вие сте млада. Тук ще прекараме може би повече, отколкото предполагате.
ТЯ. Например?
ПЪРВИЯТ. Знам ли?…
ТЯ. Два дни… Три дни?
ПЪРВИЯТ. Мисля че повече.
ТЯ /с ужас/. Пет дни?
ВТОРИЯТ. Ха!… Тая ще ме умори!
ПЪРВИЯТ /след паузата/. Може би… цял живот.
ТЯ /изпищява/.
Музика за по-дълъг преход.
 .
Ефект: шум от триене на дървета.
ПЪРВИЯТ. /тананика си мелодията от „Един мъж и една жена“. Трие в ритъм./
ТЯ. Да ви се намира някакво огледалце?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, че ще бъда с вас, дори в суматохата бих взел огледало… Препоръчвам ви някой от вировете.
ТЯ. Що за човек е този темерутин, който по цял ден стои край огъня?
ПЪРВИЯТ. Най-обикновен.
ТЯ. Голям чешит.
ПЪРВИЯТ. Човекът си пази огъня.
ТЯ. Що за егоизъм?
ПЪРВИЯТ. Тук сме двама мъже. Един от нас ще трябва да ви се хареса.
ТЯ. Аз съм омъжена. Ако ме уважавате, не бива да говорите така.
ПЪРВИЯТ. Да, но представете си, че останем до края на живота си.
ТЯ. Аз съм влюбена в съпруга си.  А защо се мъчите с това търкане?
ПЪРВИЯТ /шеговито/. Без моят огън ще предпочетете Хесапов.
ТЯ. Уха!…
ПЪРВИЯТ. Аз съм по-млад, но Хесапов има огън.
ТЯ /през смях/. Ако искате да ви открадна една главня.
ПЪРВИЯТ. Играя честно.
ТЯ. Хесапов е глупак.
ПЪРВИЯТ. Защо?
ТЯ. Ако ви даде огън, ще получи спокойствие. Сега не смее да мръдне, нощем не спи от страх че ще го оберете.
ПЪРВИЯТ. Кеф!
ТЯ. Къде е вирът, в който мога да се огледам?
ПЪРВИЯТ. На сто метра. При папагалите…
ТЯ. ЧАО!
ПЪРВИЯТ. Приятно оглеждане.
ВТОРИЯТ /след настъпилата пауза, отдалеч/. Какво си гугукате?
ПЪРВИЯТ. Всичко, каквото могат да си кажат двама млади, красиви хора.
ВТОРИЯТ. Много е тънка. Аз съм по дебелите… Защо ти е такава кльощава?
ПЪРВИЯТ. Ще напълнее.
ВТОРИЯТ. Да, ама как?
ПЪРВИЯТ. Който яде сурова храна – пълнее.
ВТОРИЯТ. Пак намери какво да кажеш!
Първият продължава да трие и да тананика.
Музика за преход.
.
ЕФЕКТ: Шум, който може да произтече от построяването на колиба с подръчни средства, без помощта на инструменти.
ТЯ. Кога ще почвате вашата?
ПЪРВИЯТ. Когато завърша вашата. Подайте онова дърво.
ТЯ. Не сте много учтив… Заповядайте.
ПЪРВИЯТ. Мерси… Когато работя не мога да бъда учтив.
ТЯ. Добра колиба стана. С какво ще я покриете?
ПЪРВИЯТ. С палмови листа.
ТЯ. Вашата съща ли ще бъде?
ПЪРВИЯТ. Нямам нужда от колиба. Обичам да спя под небето.
ТЯ. И вие сте чешит… Ами ако завали?
ПЪРВИЯТ. Ще ви почукам. Не вярвам да ме изгоните.
ТЯ. Затова ли правите само една колиба?
ПЪРВИЯТ. Глупости!
ТЯ. Влезете ли в моята колиба, моментално ще изляза.
ПЪРВИЯТ. Бъдете спокойна. Хесапов ще ви приюти.
ТЯ. Не ми говорете за този… не мога да намеря думата.
ПЪРВИЯТ /със смях/. Прометей!
Музика за преход.
Нощ. Далечният приглушен шум на океана.
ТЯ. Спите ли?
ПЪРВИЯТ. Наблюдавам звездите…
ТЯ. Не ви ли е хладно?
ПЪРВИЯТ. Не!
ТЯ. Друго е да спиш под покрив. Дължа ви благодарности.
ПЪРВИЯТ. Няма защо.
ТЯ. Но съвестта ме гризе. Подарихте ми този дом, а спите на открито.
ПЪРВИЯТ. Дръжте се прилично.
ТЯ /след пауза/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Няма да стъпя в колибата ви.
ТЯ. Не съм ви молила…
ПЪРВИЯТ. И с вас човек не може да се пошегува!
ТЯ. Простак!…
ПЪРВИЯТ /след настъпилата пауза/. Южният кръст не е нещо особено.
ТЯ /с лека тревога, след пауза/. Какво е то?
ПЪРВИЯ. Прочуто съзвездие. Вижда се само в южното полукълбо… Лека нощ!…
Музика за преход.
 .
На другия ден.
Чукане върху камък.
ТЯ. Защо чукате?
ПЪРВИЯТ. Работя.
ТЯ. Какво ще правите от този камък?
ПЪРВИЯТ. Човешка фигура. Сечивата ми са примитивни, но и фигурата ще стане примитивна.
ТЯ. Това ли наричате работа?
ПЪРВИЯТ. Ами, да.
ТЯ. Не го ли наричате творчество?
ПЪРВИЯТ. За другите е творчество. За нас е само труд.
ТЯ. С това ли ще се занимавате?
ПЪРВИЯТ. Сутрин ще дялам камъни, а следобед ще получавам огън… В София се оплаквах, че нямам време да работя. Тук пък имам… В онова листо съм ви оставил яйца от костенурка за закуска.
ТЯ. Костенурките ни станаха основна храна.
ПЪРВИЯТ. В неделя ще убия заек.
ТЯ. И отново ще го ядем суров.
ПЪРВИЯТ. Няма нищо по-добро от суровото месо,
ТЯ. А линията ми.
ПЪРВИЯТ. Каквато и да бъде, ще ви понесем. Вие сте единствената на острова.
ТЯ. Няма ли кокосови орехи?
ПЪРВИЯТ. Има. По дърветата.
ТЯ. Кога ще ми наберете?
ПЪРВИЯТ. ВИЕ ще си наберете. Ще донесете малко и на мен. Трябва да свиквате. Ще ми осигурявате закуската. Не виждате ли, че работя?
ТЯ. Да се катеря като маймуна по дърветата?
ПЪРВИЯТ. Брулете ги с камъни.
ТЯ. А вие да си правите кефа?
ПЪРВИЯТ /поглежда я строго/. Това не е кеф, а мъка.
ТЯ. Аз пък мислех, че е изкуство.
ПЪРВИЯТ. Все едно.
Музика за преход.
Триене на дървета.
ТЯ. Ръцете ми капнаха!
ПЪРВИЯТ.  Ще свикнете.
ТЯ. Не мога да получа дори дим.
ПЪРВИЯТ. Първо да ви заякнат мускулите.
ТЯ /иронично/. Не съм мечтала за мускули.
ПЪРВИЯТ. Тук те са нещо като първа необходимост.
ТЯ. /въздъхва/. Довечера ще имам мускулна треска… Тенът ми добър ли е?
ПЪРВИЯТ. На тен наддадохте добре, но защо ли ви е?… Няма на кого да се харесвате.
ТЯ. Мъжът ми ме чака.
ПЪРВИЯТ. Ще има да почака.
Музика за преход.
 .
Прибой.
ТЯ. Добре, но как да го държа?
ПЪРВИЯТ. За щипките.
ТЯ. Страх ме е. Защо не ги откъснете?
ПЪРВИЯТ. Те са най-вкусните. Вътре са пълни със сок и месо, което прилича на хайвер.
ТЯ. По-рано умирах за раци.
ПЪРВИЯТ. Тук ще ядете цял живот.
ТЯ. Точно туй не ми харесва… Така ли да го държа?
ПЪРВИЯТ. Точно така. Мисля, че един ще е достатъчен.
ТЯ. Хесапов изяжда по три за закуска.
ПЪРВИЯТ. Той може да си позволи този лукс… Виждате ли луната?
ТЯ. Защо е толкоз голяма?
ПЬРВИЯТ. Защото излиза от океана. Морето снася по-малки луни.
ТЯ. Защо не говорите като хората?
ПЪРВИЯТ. Тръгваме ли?
ТЯ. Да си изплакна краката…
Съответен шум.
ТЯ. Каква е тази светлина?
ПЪРВИЯТ. Планктон.
ТЯ. Да тръгваме… По същия път ли?
ПЪРВИЯТ. Да.
ТЯ. Какво е това планктон?
ПЪРВИЯТ. Нещо много дребно. Незабележимо с просто око.
ТЯ. Будалкате ли ме?
ПЪРВИЯТ. Отговарям на въпроса ви.
ТЯ. Хесапов започна втора колиба.
ПЪРВИЯТ. Видях.
ТЯ. Защо му е?
ПЪРВИЯТ. Може би се надява на нещо.
ТЯ. Пак не ви разбрах.
ПЪРВИЯТ. Това, което не разбрахте, а го помислихте, е точно това, което искахте да знаете.
ТЯ. Какво си въобразява този простак?
ПЪРВИЯТ. Не знам… Колибите му са обширни и удобни.
ТЯ. Човекът не е като вас. Докато вие си губите времето със склуптори, той строи.
ПЪРВИЯТ. Казва се скулптури.
ТЯ. Ако ме поправяте често, ще науча тази дума.
ПЪРВИЯТ. Ще ви поправям.
ТЯ. Вчера го видях да сади нещо.
ПЪРВИЯТ. Намерил е див чесън. Потриваше ръце и викаше, че като си сади чесън, все едно че се намира във вилата си в Бояна.
ТЯ. Остава да ни завони на чесън.
ПЪРВИЯТ. Защо? Нямаме нищо общо с него.
ТЯ. Оттук ли?
ПЪРВИЯТ. По пътеката.
ТЯ. Защо поставяте камъните все на тази поляна?
ПЪРВИЯТ. Не са камъни, а скулптури.
ТЯ. Е да, де…
ПЪРВИЯТ. Ще си направя нещо като свой музей.
ТЯ. Музей? За кого?
ПЪРВИЯТ. За себе си.
Музика за преход.
.
ТЯ. Хесапов строи трета колиба. Май че ще свърже всички колиби с веранда.
ПЪРВИЯТ. Този глупак ме изумява с литературната си палавост.
ТЯ. Насадил е и пет лехи с чесън.
ПЪРВИЯТ. Няма да се учудя, ако измисли отнякъде и касис.
ТЯ. Умирам за касис.
ПЪРВИЯТ. Личи си, че принадлежите към касисовата категория.
ТЯ. Това пък какво беше?
ПЪРВИЯТ. Изречение.
ТЯ. Ако искате да знаете, всички садят касис
ПЪРВИЯТ. Боя. Някои от дърветата имат цветни сокове.
ТЯ. Защо са ви бои?
ПЪРВИЯТ. Ще рисувам по всички гладки камъни.
ТЯ. Както виждам, няма да ви остане време да ме ухажвате.
ПЪРВИЯТ. Когато му дойде времето ще намеря време.
ТЯ /раздразнено/. Никой не ме е обиждал така. /злобно/ Както виждате, дните летят, ще минат и години, а аз няма да се предам. Имам си съпруг.
ПЪРВИЯТ. Тогава, ще ми донесете един кокосов орех.
ТЯ. Бавно, но сигурно ме превръщате в слугиня.
ПЪРВИЯТ. Ами като не ставате за друго…
Музика за преход.
.
Вторият щастливо си работи нещо край огъня и си тананика нещо от градския фолклор.
ТЯ /приближава се/. Господин Хесапов.
ВТОРИЯТ. /прекъсва песента/. О, момиче, как си?
ТЯ. Здравейте.
ВТОРИЯТ. Здраве желаем!
ТЯ. Може ли да ми опечете този рак?
ВТОРИЯТ. Може, разбира се. Заповядай», седни на пънчето. /съзаклятнически/ ОНЯ знае ли, че си тук?
ТЯ. А, той си гледа камъните и картините. Работи на другия край на острова…
ВТОРИЯТ. Чувствувай се у дома.си.
ТЯ. Защо белите заяка?
ВТОРИЯТ. Не го беля, ами го дера… Белят се картофи, а зайците се дерат. Ех, ако имах нож, но карай да върви!… Имаш късмет. Ще изядеш една заешка плешка.
ТЯ. Умирам за нещо печено.
ВТОРИЯТ. Оня варварин ги яде сурови, нали?
ТЯ. Така си ги ядем.
ВТОРИЯТ. Той е луд, ще знаеш… Докъде стигна с огъня?
ТЯ. Все още на първата фаза…
ВТОРИЯТ. Сега да бутна тая плешка в жарта!… Охаа!… На първата фаза, казваш, добре, добре… Той е луд, да знаеш. Какво току рисува и дяла камъни? По цели дни.
ТЯ. Чувствал необходимост.
ВТОРИЯТ. Да му умра на необходимостта… Той е луд, ще знаеш!…Ти как си, как живееш?
ТЯ. Правя мускули. Трия сухи дървета и чакам пламъка.
ВТОРИЯТ. Брей, майка му стара!… Луд човек!… Един момент, да наскубя малко чесън!… /отдалеч/ Знаеш ли, че намерих нещо като касис? Насадих една леха и де да видим. /отблизо/. …Май че се опече. Хубава плешка съм ти избрал. Лява. До сърцето!… Ха-ха-ха!… За десерт съм подквасил кокосово мляко… Полека, да не си изгориш пръстите!… Ха, така! Оближи ги сладко-сладко!… Добре ли е?
ТЯ /яде/. Чудесно!… Огънят е благословено нещо.
ВТОРИЯТ /мляска/. А, огънят е като колата!
ТЯ. Какво?
ВТОРИЯТ. Почти същото удоволствие… яж, моме!… Оня ще те умори от глад.
ТЯ. Какви са тия бели камъни?
ВТОРИЯТ /с удоволствие/. Познай, де.
ТЯ. Не мога.
ВТОРИЯТ. Фаянсови плочки за тоалета, с извинение, понеже се храним.
ТЯ. Вярно, че наподобяват.
ВТОРИЯТ. Наподобяват, я!… Умирам за фаянс… Където отидеш да има все фаянс… Много фаянс!… Да бъде културно…
ТЯ. Днеска дълбахте земята. Какво правихте?
ВТОРИЯТ. Хладилник… Ще сляза дълбоко, на хладно и ще си държа продуктите в него… И там ще сложа фаянс… Навсякъде фаянс… /яде/ Още?
ТЯ. С удоволствие, но първо да изям това.
ВТОРИЯТ. Хапки си, хапни си… Оня няма да те нахрани.
ТЯ. Не го наричайте ОНЯ.
ПЪРВИЯТ. Я па тая!… Той е луд,ма!… Къде си видяла ти човек по цели дни да трие съчки… Да пламнели, казва… И драска ли драска по камъните. Дълбае ги, на хора ги прави… Той да се благодари, че няма кой да го спре. Окепазява острова…  /съзаклятнически/ Как е, а?
ТЯ. Кое?
ВТОРИЯТ. Закача ли те?
ТЯ. Как да ме закача?
ВТОРИЯТ. Налита ли?
ТЯ. Моля ви се, аз съм омъжена.
ВТОРИЯТ. Така те искам!… Да не мисли, че като сме на остров… Ти си морална жена… На6ивай чесън, набивай!… Чесънът лекува и дава сили.
ТЯ /изведнъж/. Майчице!…
ВТОРИЯТ. Какво, какво ти стана?
ТЯ. Ще ме познае!…
ВТОРИЯТ. Какво ще ти познае?
ТЯ. Че съм идвала… По миризмата!
ВТОРИЯТ. Спокойно!… Ще хапнеш малко джоджен.
ТЯ. Откъде?
ВТОРИЯТ. Напълних една леха и от него…
Музика за преход.
 .
Шум от триене.
ПЪРВИЯТ. Добър вечер.
ТЯ. Добър вечер.
ПЪРВИЯТ. И днес ли нямаме пламък?
ТЯ. Уви!
ПЪРВИЯТ. Но вече без мускулна треска, нали?
ТЯ. Тренирах се.
ПЪРВИЯТ. Трудно нещо е добиването на огън. Диваците използват специално дърво и въртят между дланите вретено, втикнато в друго дърво. Утре ще  опитаме така.
ТЯ /многозначително, но все пак – кротко/. Ако е нужно да стана и дивачка!… Както кажете.
ПЪРВИЯТ. Виж ти, говорите необичайно кротко… Днес открих огромна гладка скала и започнах първия си фриз… Интересни бои. Поставиш ли ги, не мъвдат. Само че съхнат бързо, но ще им измисля някаква допълнителна смес. Да ви кажа правата, от няколко дни се чувствувам най-щастливия човек на земята. Рисувам, моделирам, рисувам!… Едва сега разбрах как се е чувствувал Гоген… /след пауза/ Няма ли да питате кой е Гоген?
ТЯ. Знам че е художник.
ПЪРВИЯТ. Мирише ми на нещо.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. На нещо особено. Дъхнете ми. /звуков ефект/ Не навътре, навън!…
ТЯ. Това беше навън!
ПЪРВИЯТ. Навътре беше!… Я, отново!… /звуков ефект/ Миришете на нещо особено, не мога да определя.
ТЯ. А, да… Хапнах си малко див джоджен… Витамини!…
ПЪРВИЯТ. Неприятна миризма… Какво ще вечеряме?
ТЯ. Раци.
ПЪРВИЯТ. Дайте раци! /яде/ Вкусни раци!… Утре ще убия заек… /яде/ Защо не ядете?
ТЯ. Нещо не съм добре…
ПЪРВИЯТ. Къде?
ТЯ. Стомаха.
ПЪРВИЯТ. Легнете си!… Аз ще се нахраня, ще погледам звездите и ще обмисля една тема… Работя като луд!… И ми върви, дявол да го вземе… Чувствувам се силен и полезен…
ТЯ. За кого?
ПЪРВИЯТ. Де да знам… За природата.
ТЯ. Тия творби, дето ги творите, ще учудват само животните на острова. Гущерите лазят по тях.
ПЪРВИЯТ. Ще лазят, ще лазят, но после ще започнат да се вглеждат… Намерих висок, удобен за рисуване камък… Извисен към небето. Ще нарисувам спираловидна стълба от човешки тела. Най-отдолу ще бъдат хора-маймуни, а най-отгоре волният, устремен към звездите човек… Между тях – всички човешки нюанси, включително господин Хесапов.
ТЯ. Не минава ден, без да се заядете с този човек.
ПЪРВИЯТ. Той се ражда, за да ни занимава.
ТЯ. Като него са хиляди.
ПЪРВИЯТ. Там е работата. А още по-лошото е, че и те се заяждат с нас.
ТЯ. Вместо да построите втора колиба, да си създадете по-човешки условия за живот…
ПЪРВИЯТ. /стреснато/. Какво?
ТЯ. Нищо… Човекът си иска удобствата.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре под звездите. Ако ви трябват допълнителни удобства, ще отделя време…
ТЯ. Говоря изобщо…
ПЪРВИЯТ. Хесапов, гледам, нещо дълбае земята… Нещо… кой знае какво?
ТЯ. Не съм забелязала… Лека нощ!
ПЪРВИЯТ. Да имате нужда от нещо?
ТЯ. Оставете пред входа две черупки вода.
Музика за преход.
 .
ТЯ. Добър ден, господин Хесапов!
ВТОРИЯТ. Моме, заповядай и седни…
ТЯ. Благодаря… Ооо, пейчица!… Идеално. Ах, че хубава масичка сте сглобили!…
ВТОРИЯТ. Като за гости, моме.
ТЯ. Какво варите?
ВТОРИЯТ. Ракия.
ТЯ. Боже мой!… Нима е възможно?
ВТОРИЯТ. Защо не?… Взимаш една черупка от костенурка, слагаш пет литра вода, поставяш около пет килограма вкиснати хлебни плодове и готово… Как е оня?
ТЯ. На първата фаза… Сега въртим.
ВТОРИЯТ. Какво въртите?
ТЯ. Доскоро триехме, а сега въртим едно вретено.
ВТОРИЯТ. Карай да върви!… Този твой човек е луд, ти казвам!…
ТЯ. Ще опитаме ли?
ВТОРИЯТ. Ей сега. Да махна огъня и да изстине ракията.
ТЯ. Завиждам ви на удобствата… Туриш огъня – има огън, махнеш огъня –няма огън…
ВТОРИЯТ. Удобствата са практично нещо… Така е…. Докато изстине ракията, да хвърлиш един поглед на облицования хладилник?
ТЯ. С удоволствие.
ВТОРИЯТ. Мини оттук… Ей, моме, нещо си напълняла и започваш да ми хващаш окото.
ТЯ. За комплимент ли да го взема?
ВТОРИЯТ. Както искаш го вземи… Извинявай!
ТЯ. Моля, моля…
ВТОРИЯТ. И ти женена, и аз женен, а? /смее се/.
ТЯ. Наистина.
ВТОРИЯТ. Двамата женени, а?… От една черга хора сме.
ТЯ. Точно така.
ВТОРИЯТ. И, дето се казва, няма да му връзваме кусур.
ТЯ. В какъв смисъл?
ВТОРИЯТ! А бе, то, като му доде времето, няма да му търсим смисъла.
ТЯ. И вие ли, господин Хесапов?
ВТОРИЯТ. И аз, моме… Те това е хладилника.
ТЯ. Ауу!… Наистина облицован.
ВТОРИЯТ. Всичко ще облицовам аз, ще видиш… Ще направя рай.
ТЯ. Да се върнем при ракията.
ВТОРИЯТ. Както кажеш… Виждаш, каквото кажеш ти, това става.
Музика за преход.
 .
ТЯ /пее/.
ПЪРВИЯТ /връща се/. Какво чувам? Песен?…
ТЯ. Пее ми се.
ПЪРВИЯТ. Огъня как е?
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Нищо, нали?
ТЯ /личи си, че е фиркана/. Вие… сега ли дойдохте… или сссте отдавна?
ПЪРВИЯТ. Току що пристигам.
ТЯ. Изглежда… Понеже ви нямаше.
ПЪРВИЯТ. Нямаше ме, разбира се… Рисувах си.
ТЯ. Щото, не ви забелязах край мен. Гледам, гледам – няма ви. И наистина ви е нямало.
ПЪРВИЯТ. Какво става с вас?
ТЯ. Нямате си представа колко много ви е нямало. Обръщам се – няма , ви.
ПЪРВИЯТ /весело/. Днес ми харесвате… Има нещо идиотско в държането ви. Не приличате на оная…
ТЯ. И чак сега разбрах, че ви е нямало. Още като видях да се връщате и разбрах, че целия следобед ви е нямало. Викам си…
ПЪРВИЯТ. А пък аз викам да седнете, понеже се олюлявате и като седнете, да ми дъхнете.
ТЯ /дъхва му силно и шумно/.
ПЪРВИЯТ. Ракия!… Какво става тук?
ТЯ. /весело/. Островът е пълен с ракия. Където се обърнеш – все ракия, само че трябва да се сетиш, да я откриеш, понеже я няма навсякъде.
ПЪРВИЯТ. Другарят Хесапов вече произвежда и ракия?
ТЯ. А островът си е пълен до козирката с ракия…
ПЪРВИЯТ. Вижте какво, миличка… Аз пък съм пълен с принципи. До козирката. Тук сме двама мъже и една жена.
ТЯ. Говорите за мен?
ПЪРВИЯТ. Слушайте какво ще ви кажа… Вие сте свободен човек и можете да избирате. Или мен или него. Ако ще живеете при мен, ще живеете без компромиси. Ако ще живеете при него, живейте си при него и да не се виждаме.
ТЯ. При този простак?
ПЪРВИЯТ. Казах каквото имах да казвам!
ТЯ /весело/. Вие ревнувате.
ПЪРВИЯТ. От него?… Боже мой!
ТЯ. Сам не знаете колко плътно ревнувате.
ПЪРВИЯТ. Казах ви го кратко и ясно. Или той или аз… Лека нощ!
ТЯ. Чао! /Продължава да си пее/
Музика за преход.
ВТОРИЯТ. /пее/. Там-та-рам Дилайлааа. Там-та-рам Дилайлааааа… Там-та-рам Дилайлаа. Там-та-рам Дилайлаа. Добър ден, моме. Как мина снощи? Усети ли те?
ТЯ. Изглежда… Не си спомням.
ВТОРИЯТ. Беше доста фиркана, да ти кажа правата. Нещо особено?
ТЯ. Май че имаше нещо, но какво… не мога да си спомня…
ВТОРИЯТ. Бой нямаше, така ли?
ТЯ. Моля ви се. Той е интелигентен човек.
ВТОРИЯТ. А бе в тая работа няма интелигентни и неинтелигентни. Бием на общо основание.
ТЯ. Не се е родил този, който ще вдигне ръка срещу мен.
ВТОРИЯТ. А аз бих вдигнал ръка, ама не за бой… /смее се гръмко/.
ТЯ. Какво правите днес?
ВТОРИЯТ. Каче!…  От това дърво ще направя каче… За туршия.
ТЯ. За какво ви е туршия? Тук нямало зима.
ВТОРИЯТ. Има-няма, не мога без туршия… Човек трябва да си има всичко. Де да знаеш… Представи си, че удари някоя тропическа зима!… Кой ми гарантира на мен, че няма зима. Може ли без зима?… Седни. Тия заешки кожи ги събирам за теб. Ще ти ушия палто.
ТЯ. Палто не ми трябва, но един панталон – всякак.
ВТОРИЯТ. Панталонки ще ти направяI… Ще ти взема мярка и ще ти направя… Момент, да премеря с педя… /плясък/ Какво беше това?
ТЯ. Плесник!
ВТОРИЯТ. Защо?
ТЯ. Защото сте мръсник!… Мръсниците все взимат мярка и все с пипане!… Затова уважавам ОНЯ, разбрахте ли?… Той е джентълмен!… Ще му кажа всичко. Ще го накарам да ви пребие! /гласът ѝ се отдалечава/
ВТОРИЯТ. Чакай!… Моме, чакай!… /задъханият му глас след бягането да я настигне/ Спри, ти казвам!
ТЯ /задъхано/. Какво има?
ВТОРИЯТ. Не му казвай!
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Извинявай!… Станалото – станало… Изкуших се, понеже съм мъж… Не му казвай.
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Ела да ти направя един подарък.
ТЯ. Не ви искам подаръка!
ВТОРИЯТ. Ела, де. Не знаеш какво ще ти подаря.
ТЯ /подчертано/. Не ис-кам!
ВТОРИЯТ. Ще ти подаря огън, ма, будала!… Ще ти дам една главня.
ТЯ /след пауза/. Така ли?… Вижте какво, знам на кои жени се правят такива скъпи подаръци… Махайте се!…
ВТОРИЯТ /вика/.  Има грешка, има и прошка!… Ела, ти казвам!…
ТЯ /остро/. Вие сте жалък!…
Музика за преход.
 .
ПЪРВИЯТ /радостно/. Какво виждам!…Най-после!…. Как го постигнахте?
ТЯ. Чрез триене…
ПЪРВИЯТ. Вие сте богиня!… Когато ми позволите да ви целувам, ще ви целуна три пъти в повече, заради този хубав огън!… Богиня!… Сега остава да го поддържаме и да пламти!… Да пламти!… Да се пукне от яд Хесапов! Ще печем, ще печем. Ще ядем само печено, защото няма по-хубаво нещо от печеното!… Печени зайци, печени антилопи, печени костенурки и раци, печени миди и стриди, печени… кокосови орехи!… /леко изтрезнява/ И как го постигнахте, казвате?
ТЯ. По обикновения начин.
ПЪРВИЯТ. Чрез триене?
ТЯ. Днес се амбицирах.
ПЪРВИЯТ. Така ви искам!… Да ми помагате! Защото ме е обхванала такава творческа треска, каквато не съм чувствувал никога в живота си!… Ще ви амбицирам и за изкуството!… При това, открих такава глина, да ти чезне акъла!…  Знаех си аз – щом е възможно за туземците, защо да не е възможно за нас!… /вика/ Хесапов!… Хесапов!
ВТОРИЯТ /Отдалеч/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Видяхте ли какво става?… Втората фазаа!… Свърши превъзходството ви. Вече не можете да заплашвате от позиция на силата!… Мълчите, а?… Мълчете си там, в дупката! Правете си къщи и вили, хладилници и ракии!… Ръбайте чесън, овонете се целия!… С този огън ще направя най-хубавите си рисунки върху дърво!… /още едно изтрезняване/ И все пак, трудно се получава огън.
ТЯ. Както виждате – получих го.
ПЪРВИЯТ. /замислено/. Дявол да го вземе, вие наистина получихте огън… Значи е възможно. Пътешествениците не лъжат… Романите не лъжат… Изглежда, че наистина отразяват живота… Чрез триене, казвате, а?
ТЯ. Ами…да!
ПЪРВИЯТ. Първо – дим… После – огън?
ТЯ. Точно така.
ПЪРВИЯТ. Няма как… богиня сте!… Богинята на огъня!… /високо/ Хесапов, как се казваше богинята на огъня?
ВТОРИЯТ /отдалеч/. Глей си работата!
Музика за преход.
ПЪРВИЯТ. Още, още!… Десет рака хвърлете! Да се натъпчем с печени раци. Вземете!… Внимавайте, горещи са!… Вижте как се яде печен рак… вдигаш го над главата си и изцеждаш сока в устата… /изтрезняване/. Невероятно!…
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Това за огъня. Навсякъде е казано, че цивилизования човек почти не може да запали огън по туземски.
ТЯ. Така ли да го отворя?
ПЪРВИЯТ. Така ще изтече сока… /изтрезняване/.  И как, тъкмо вие?… О, да – вие не сте цивилизована!
ТЯ. Отново ли почвате?
ПЪРВИЯТ. Извинете!… Дойде на виц… Тази вечер ще се шегувам. Щастлив съм… /изтрезняване/ Все си мисля за туземците… Ето, че може!… Вие го доказахте!…  /изтрезняване/ Туземците не ми излизат от главата… Слушайте !…
ПАУЗА:
ТЯ. Какво има?… Защо хвърлихте рака?
ПЪРВИЯТ /злобно/. Слушайте!…
ТЯ. Пак ли ви стана нещо?
ПЪРВИЯТ. Туземците…
ТЯ. Сига с тези туземци!
ПЪРВИЯТ. Туземците палят огън на три фази.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Дим, въглен и пламък. А вие от дима – направо на пламъка. Едната фаза ви липсва.
ТЯ. Не знам… Изведнъж пламна.
ПЪРВИЯТ. Не може изведнъж. Без прахан не може. Въгленчето на праханта се духа с уста и се поднася суха трева, за пламък… Средната ви фаза липсва… /Ядосано/. Откъде взехте огъня?
ТЯ /неубедително/. Мисля, че се изразих добре.
ПЪРВИЯТ. Кой ви даде огъня?
ТЯ. Кой може? Виждате ли някой, който…
ПЪРВИЯТ /рязко/. Виждам!
ТЯ. Защо не се успокоите?
ПЪРВИЯТ. Хесапов ви даде огъня… /Мълчание/. Той ли го даде? /Мълчание/. Питам, той ли?
ТЯ. Е? Какво от това?
ПЪРВИЯТ. Нищо!… Защо ви го даде?
ТЯ. Сметна за необходимо.
ПЪРВИЯТ. Необходимо?… Знаете ли как се подаряват такива ценни неща?
ТЯ. Не говорете глупости!
ПЪРВИЯТ. В цивилизованата действителност се подаряват кожени палта, колиета, коли, а тук…
ТЯ. Какво тук?
ПЪРВИЯТ. Е, тук, естествено, ОГЪН… Малката, знаете ли какво значи на една жена да ѝ подарят огън?
ТЯ. Какво значи?
ПЪРВИЯТ. Това значи, че тази жена е направила нещо извънредно. Че тази жена е… Мопасан го е казал, не аз!…
ТЯ. Простак!… Пред дама такива думи!..
ПЪРВИЯТ /вяло/. Дама със спатии!
ТЯ. Безобразник!… Как може?… /объркано/ Вие мислите, че може… с ОНЯ дебелак?
ПЪРВИЯТ. Ето, вижте огъня и си отговорете сама.
ТЯ. Презирам ви!
ПЪРВИЯТ. Аз ви презирам, мадам! /скача върху огъня/ Аз!… Аз!…На ти огън!… На ти пламък… /рита/ Пънове!… За малко щях да ям печен рак!… От неговия огън!… Ааа! /разбеснява се/ Дурако, виж какво правя с огъня ти!… Прометеей, да не кажеш после… Ха!… Аа! /диша тежко, запъхтяно/ Остана ли нещо?… Искра да не остане!
ТЯ /тъжно/. Вече няма и помен.
ПЪРВИЯТ. /задъхано/. Какво чакате?
ТЯ. Какво да чакам?
ПЪРВИЯТ. Вървете при него… Аз съм глупав, безкомпромисен. Наивник!…  Дялам камъни!…
ТЯ. Оставам при вас.
ПЪРВИЯТ. Не ви искам опетнена.
ТЯ. Хулиган.
ПЪРВИЯТ. Защо не тръгвате?
ТЯ /рязко/. Оставам тук!… Лека нощ!
Музика за преход.
 .
/На 5-6 мили от острова/
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ. Какъв е този остров?
ДЕЖУРНИЯТ. Тананука, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Къде е бинокълът?
ДЕЖУРНИЯТ. Заповядайте, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Помощник, вземете бинокъла.
ДЕЖУРНИЯТ. Взех и наблюдавам, господин капитан.
КАПИТАНЪТ Това е Тананука, нали?
ДЕЖУРНИЯТ. Точно така, господин капитан… Дължината му е около една миля… Буйна растителност.  Доколкото знам не е населен, а виждам два стълба дим.
КАПИТАНЪТ. Чудна работа… Приближете се към рифа!
Музика за преход.
 .
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ Дълбочина?
ДЕЖУРНИЯТ. Достатъчна.
КАПИТАНЪТ Боже мой, Милс, това са бели хора! Мъж, жена и четири деца.
ДЕЖУРНИЯТ. Жената държи петото в ръце.
КАПИТАНЪТ. Бебе!… А оня там?
ДЕЖУРНИЯТ. Още един мъж!… Настрана от групата още един мъж!… Повече хора не се виждат.
КАПИТАНЪТ. Дайте сигнал! Спуснете лодка! Лично аз ще сляза на острова.
Ефект от корабна сирена.
Продължителна музика за преход.
ДИКТОР. Из личния дневник на капитан Джонатан Клифърд, капитан на бостонския търговски кораб „Блу скай“;
ВТОРИ ДИКТОР /чете дневника/. Излязохме на тясна пясъчна ивица. Посрещнаха ни мъж и жена, придружени от пет деца.
Встрани от групата, сякаш нямаше нищо общо с тях, ни приветства друг мъж. Мъжете бяха с дълги бради, а жената и децата с дълги коси. Всички се отличаваха със своето леко облекло – парче заешка кожа около кръста, жената съответно и около бюста. Впрочем жената беше доста красива и веднага ни запита имаме ли истинско огледало. Самотният мъж, който стоеше встрани от групата, пожела да го осведомим за събитията от последните пет години, като между другото запита дали Пикасо е още жив.
ПЪРВИ ДИКТОР: Коментар на капитана: – Според мен, ако съдя по фактите, историята станала на остров Тананука, е забулена в загадка. Спасените от мен осем души отначало са били само трима, претърпели корабокрушение на кораба Сан Франческа преди шест години поради експлозия в машинното отделение. Тримата се запознали на острова. По-нататъшното развитие на историята, поне за мен, е загадка.
1. Островът е бил разделен на две части.
2. По-младият мъж се е отделил доброволно, като е станал отшелник от отшелниците и се е отдал на изкуството си. Неговата част от острова е изпълнена с вдъхновени произведения. Видях чудесни дърворезби, дървени и каменни статуи, цветни рисунки върху изгладени каменни плочи. С течение на времето той си е изработил сечива и бои от заобикалящата го органична и неорганична природа. Всяка дъска, всеки предмет, черупка или корен, изхвърлени на острова, са били вградени в общия ансамбъл – от чешмичката, до колибата. Според мен тази половина на острова представлява един уникален музей.
3. Във втората половина на острова новобрачната двойка е осеяла терена с десетки жилищни помещения. На много места живописните палмови горички са изсечени. С изгладени камъни брачната двойка се е помъчила да наподоби фаянсови плочки, към които е проявила слабост.
4. Най-голямата загадка! Необяснимо защо дамата е избрала за свой партньор не младия човек, който превърнал острова в художествено произведение, а другия. Според мен, художникът е далеч по-хубав, притежава слънчев характер, оптимист, пълен със знания и вкус. Това за мен и до днес си остава най-голямата загадка. Ето защо, реших да задам този въпрос на уважаемия автор на пиесата…
Господин Априлов, можете ли да ми отговорите?
ДИКТОР: Не, господин капитан. Ако можех, не бих написал пиесата. Затова, нека тя си остане документ за загадката на остров Тананука.
.
МУЗИКА.
 .
КРАЙ.

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…




Борис
Априлов

*

О Р Е Л Ъ Т

И

Б У Х А Л Ъ Т

*
Радиопиеса

*

1986

.ТУК! ОРЕЛЪТ И БУХАЛЪТ.rtf file за сваляне.

.

Далечен „квак“ на жаби в някакво блато.
Песен на славей.
Отново жабите.
Славеят.
Обажда се бухал.
Всички заедно.
Т а р а л е ж к о. Хей, жабо!
Ж а б о к ъ т. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Много квакате.
Ж а б о к ъ т. Аз не квакам, аз съм сухоземна жаба, квакат ония, в блатото.
Т а р а л е ж к о. Все пак, много квакате… Хей, Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Та р а л е ж к о. Ти какво?
З а й к о. Хрупкам.
Т а р а л е ж к о. Какво хрупкаш?
З а й к о. Каквото ми падне. А ти, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Аз какво, аз вървя.
З а й к о. Хубава нощ, а?
Т а р а л е ж к о. Чудна нощ, чудна… Звезди, туй онуй.
Б у х а л ъ т започва да буха.
З а й к о. Какво е туй?
Т а р а л е ж к о. Бухалът.
З а й к о. Страх ме е.
Т а р а л е ж к о. И мен… Но… защо… да не отидем..
З а й к о. При него ли? Таралежко, ти… наистина ли?
Т а р а л е ж к о. Хайде, ела.
З а й к о. Защо?
Т а р а л е ж к о. Да го питам аз него защо буха тъй страшно!.
З а й к о. Ми, да дойда, ама, знам ли?
Т а р а л е ж к о. Да се поразходим, Зайко. Виж каква нощ. Само погледни каква хубава нощ е паднала над земята.
З а й к о. Така ли? Нощта хубава ли е?
Бухането на бухала.
Т а р а л е ж к о. Ккакви ззвезди!…
Бухането на бухала.
З а й к о. И тте лли са ххубави?
Т а р а л е ж к о /май че се съвзема/. Тръгваме ли?
З а й к о. Ти – пред мен, аз – след тебе.
Бодра музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът за младия слушател представя „Орелът и бухалът“, пиеса от Борис Априлов.
Нахлува Песента на нощта;
 
Това какво е – черно, а прозрачно?
Това какво е – синьо със луна?
Това е нещо сякаш много мрачно,
а всъщност тиха, мека тъмнина.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред-назад – навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Да, много познато. И ваше и наше.
И хладно и топло, прилично на кош,
по-скоро – една преобърната чаша,
прозрачната чаша на звездната нощ.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред, назад, навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Тишина.
.
Бухането на Бухала.
З а й к о. Таралежко.
Т а р а л е ж к о. Слушам, Зайко.
З а й к о. Не мога.
Т а р а л е ж к о. Да не мислиш, че аз пък мога?
З а й к о. Тогава? /Пауза./ Това там какво е?
Т а р а л е ж к о. Дърво.
З а й к о. Не говоря за дървото.
Т а р а л е ж к о. Другото е дупка, хралупа, вътре живее ТОЙ.
З а й к о. Не говоря за дупката. Говоря за онова, дето блести. Две точки. Те блестят.
Т а р а л е ж к о. Жълтите ли?
З а й к о. Да си вървим ли?
Т а р а л е ж к о. Това са очите му.
З а й к о. Дали пък да не тръгнем да се разходим към там?
Т а р а л е ж к о. Към къде?
З а й к о. Към там, откъдето бяхме дошли.
Бухането на Бухала.
Т а р а л е ж к о /изгубил търпение, възбудено/. Хей, ти!
Б у х а л ъ т. На мен ли говориш?
Т а р а л е ж к о /извън себе си/. Млъкни!
Б у х а л ъ т. Случайно да ти е известно какво може да ти се случи ако ме ядосаш повече?
Т а р а л е ж к о. Не мисли че си единственият.
Б у х а л ъ т. Ха!
Т а р а л е ж к о. Не си цар на животните.
Б у х а л ъ т. А какво съм?
Т а р а л е ж к о. Бухал!
Б у х а л ъ т. Ха-ха-ха!
Т а р а л е ж к о. Не ме дразни, не ме дразни, че мога да кажа…
Пауза.
Б у х а л ъ т. На кого?
Т а р а л е ж к о. На орела.
Б у х а л ъ т. На орела? /Презрителен смях./ Че какво е орелът?
З а й к о. Недей така, Бухале.
Т а р а л е ж к о. Той е царят на птиците.
Б у х а л ъ т. Царят на птиците съм АЗ. Изобщо, аз съм царят на всичко.
З а й к о. И на лъвовете ли?
Б у х а л ъ т. А бе, махнете се от главата ми!
Т а р а л е ж к о. Това значи ли, че си по-силен от орела?
Б у х а л ъ т /презрително/. Какво е орелът, а?
З а й к о. Какво е?
Б у х а л ъ т. Нищо.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т /строго/. Кой каза хе-хе?
Т а р а л е ж к о. Хм!
З а й к о. Извинете.
Б у х а л ъ т. Забранявам да се смеете! И никой да не ме плаши с орела! Аз орела мога да си го направя на каквото си искам. На каквото ми скимне мога да си го направя. Ще го разпердушиня.
З а й к о. Какво значи това?
Б у х а л ъ т /продължава да изразява яда си/. Перата му ще захвърчат на всички страни!
Т а р а л е ж к о. Моля?
Б у х а л ъ т. Ще го смачкам!
Пауза.
Т а р а л е ж к о /обажда се плахо/. Туй нещо можете ли да му го кажете лично?
Б у х а л ъ т. Уха!
Пауза.
З а й к о. Той каза уха.
Пауза.
Т а р а л е ж к о. Тогава защо не му го кажете?
Б у х а л ъ т. Защото не идва.
З а й к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Така. Крие се. Покачил се е някъде на върха и се потайва.
З а й к о. Хем на върха, хем мълчи.
Т а р а л е ж к о. На кой връх?
Б у х а л ъ т. На скалата. Стои там, на високото и мълчи. Защо не дойде тук да си премерим силите, а? Така всеки знае – горе си и си мълчиш, презираш, мислиш, дори разсъждаваш, каквото си искаш правиш, или се усмихваш. Долу, глупаците, разбира се, го наричат цар на птиците. Цар! Да дойде тук!
Т а р а л е ж к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Долу! Тогава да видим кой е цар.
Тишина, пауза.
Т а р а л е ж к о. А ти защо не се качиш горе?
Б у х а л ъ т. Защото не си знам силата и ще го сплескам.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т. Дразни ме!
Т а р а л е ж к о. Хайде де!
Б у х а л ъ т. Ще ви убия!
Т а р а л е ж к о. Ще му кажем всичко.
З а й к о. Че му се заканвате.
Б у х а л ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж к о. Че ще му хвръкне перушината.
Б у х а л ъ т. Ще му хвръкне!
З а й к о. И ще го сплескате.
Б у х а л ъ т. Ще го сплескам!
Т а р а л е ж к о. Отиваме!
Б у х а л ъ т. Да ви няма!
Подгонва ги с бухане, изглежда че те се разбягват с крясъци.
 
Музика за преход.
Квартетът запява Песента на деня:
 
.
Това какво е бяло и прозрачно?
Какъв е този нежен цвят зелен?
Потъна вдън горите всичко мрачно –
зора се сипва, дойде ясен ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха отнейде дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
О, колко познат и препълнен със птички
и хладен, и топъл, и съвсем оцветен
със такива едни най-различни боички
показа лицето си новият ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха внезапно дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
З а й к о. Таралежко, бързай.
Т а р а л е ж к о. Глупаво зайче, как мога да бързам?
З а й к о. Имай предвид, че нагоре става още по-стръмно.
Т а р а л е ж к о. А представяш ли си каква ще бъде скалата?
З а й к о. Кога най-после ще го видим?
Т а р а л е ж к о. Знам ли?
З а й к о. Можеш ли да погледнеш надолу?
Т  а р а л е ж к о. Замайва ми се главата.
З а й к о. Вижда се всичко, виждам рекичката.
Т а р а л е ж к о. А мечето виждаш ли го?
З  а й к о. Отива да се къпе.
Т  а р а л е ж к о. Мъничко, дребничко…
З а й к о. …прилича на калинка.
Т а р а л е ж к о. Само гората е голяма.
З а й к о. Видях полянката!
Т а р а л е ж к о. Колко огромен…
З а й к о. …и колко мъничък бил светът!
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Уморих се.
З а й к о. И аз.
Т а р а л е ж к о. Ако трябва да изкачваме обаче и тази скала…
З а й к о. Тя е като стена.
Т а р а л е ж к о /възбудено/. Зайко, виж!
Музикален ефект.
З а й к о. Какво е това?
Т а р а л е ж к о. Гнездото!
Музика.
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Хееей!
З а й к о. Има ли някой там?
Отвръща ехото.
Т а р а л е ж к о. Зайко, защо викаш?
З а й к о. Да се покаже.
Т а р а л е ж к о. Ти имаш ли ум в главата си?
З а й к о. Не мога чак там.
Т а р а л е ж к о. Ще се опитаме.
Музика за преход.
Задъханото дишане на Зайко и Таралежко.
З а й к о /прошепва възбудено/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /шепти/. Спокойно. Видях го преди тебе.
З а й к о. Струва ми се неподвижен.
Т а р а л е ж к о. Сякаш спи.
З а й к о. Защо не е в гнездото?
Т а р а л е ж к о. Защото не спи, наблюдава…
З а й к о. Нас ли?
Т а р а л е ж к о. И нас… Наблюдава всичко отгоре, сравнява, размишлява, той е на повече от сто години и може би прави някакви съпоставки – тогава как е било, сега как е, няма да се учудя, ако се окаже, че знае и как ще бъде. Той не само знае, той е умен, бе кво ще ти говоря – той е цар на висините.
З а й к о. Забеляза ни.
Т а р а л е ж к о. Ами, забелязал ни е още като сме тръгнали от гората. Внимавай сега, да видиш как се разговаря с орли. /Окашля се. Пауза, тишина./ Добър ден. /Пауза./ Може би Ви е направило впечатление, че едно зайче и едно таралежче като мене са се приближили доста до скалата, върху която е свито вашето гнездо. /Пауза, тишина./ Може би сте забелязали, може би не, това си е ваша работа – на орлите. Ние в работите на орлите не се месим; вие сте си орли, ние сме си ние; вие летите, ние пълзим.
З а й к о. ТИ пълзиш.
Т а р а л е ж к о. Обаче, докато пълзим, забелязваме тук-там туй-онуй.
З а й к о /намесва се/. А вие само летите!
Т а р а л е ж к о. Туй виждаме, онуй виждаме, разбирате ли?
Пауза.
З а й к о. Той не те и чува.
Т а р а л е ж к о. Ми, затова имам и смелостта да говоря.
О р е л ъ т /неочаквано/. Чувам, чувам.
Пауза.
Т а р а л е ж к о /тихичко/. Извинете.
З а й к о. Не знаехме, че…
Т а р а л е ж к о. Зайко, млъкни. /Към Орела./ Ореле, ние изпълзяхме до Вас да Ви кажем, че Бухалът Ви предизвиква.
Тишина, никакъв отклик.
З а й к о. Кажи го още веднъж.
Т а р а л е ж к о. Бухалът се хвали!
Никакъв отклик.
Т а р а л е ж к о. Разправя врели-некипели.
Тишина.
З а й к о. По-силно!
Т а р а л е ж к о. Говори, разни глупости!
Никакъв отклик.
З а й к о /извиква/. Че е по-силен от Вас!
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Чухте ли?
Без отклик.
З а й к о. Разправя че…
Т а р а л е ж к о. На ляво и дясно!
З а й к о. Каквото му скимне!
Т а р а л е ж к о. Бръщолеви!
Тишина, продължителна пауза.
О р е л ъ т /най-после/. Например?
З а й к о  и  Т а р а л е ж к о /едновременно/. Например…
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Например, че ще хвърчат перушини.
Пауза.
О р е л ъ т. Чии перушини?
З а й к о. Вашите!
Т а р а л е ж к о. Не вие…
З а й к о. …а той бил…
Т а р а л е ж к о. …царят на птиците!
Продължителна пауза.
Т а р а л е ж к о. Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Той не трепна.
З а й к о. Като камък.
Т а р а л е ж к о. Не мога да разбера къде гледа: далече ли, близо ли? Май, че гледа в себе си.
З а й к о. Как в себе си?
Т а р а л е ж к о. Ти никога ли не си гледал в себе си, аз често съм се заглеждал в себе си, вътре.
З а й к о. И намираш ли нещо?
Т а р а л е ж к о. Не, но той сигурно намира нещо… Ореле, бухалът каза, че за него Вие сте едно нищо.
З а й к о. Иска да си премерите силите.
О р е л ъ т. Бухалът?
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Той!
Мълчание, пауза.
З а й к о. Прозява ли се?
Т а р а л е ж к о. Нещо такова.
З а й к о. Заспива, знаеш ли?
Т а р а л е ж к о /решително/. Ще го събудим. За какво сме се трепали да се катерим по планината.
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Ореле!
Тишина.
О р е л ъ т. Добре де, кажете му да дойде.
Т а р а л е ж к о. Той ли?
З а й к о. Тук?
Т а р а л е ж к о. Никога.
З а й к о. Той Ви чака, каза ВИЕ да отидете при него.
О р е л ъ т.  Бухалът каза ли, че ще ми хвърчи перушината?
Д в а м а т а /едновременно/. Да!
О р е л ъ т. Къде живее?
Т а р а л е ж к о. Оня дъб виждате ли го?
З а й к о. Големият дъб!
Т а р а л е ж к о. Най-големият!
З а й к о. Хралупата виждате ли?
О р е л ъ т. Виждам всичко.
Т а р а л е ж к о. Той е там!
З а й к о. Там живее.
О р е л ъ т. Добре.
Пауза.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Ще мина някой ден.
Т а р а л е ж к о. Не може някой ден, може само някоя нощ. Бухалът излиза само нощем. Ако съм на ваше място, искам да кажа, ако бях ОРЕЛ, щях да се спусна довечера.
З а й к о. Да защитите честта си.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
Мълчание.
Т а р а л е ж к о. Ние сме възмутени от него.
З а й к о. И го мразим, той буха зловещо.
Т а р а л е ж к о. И очите му светят зловещо.
З а й к о. Заяви, че ще Ви напердаши.
Т а р а л е ж к о. Искаме да му дадете урок!
Пауза.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Довечера.
Т а р а л е ж к о. Така те искаме, Ореле!
За й к о. Да го победиш!
Музика за преход.
Глъчка. Горските животни се събират пред Големия дъб. Възбуда.
Сред хаоса се открояват отделни гласове и гласчета.
– И какво?
– Ще видиш.
– Ще бъде голяма битка.
– Бухалът знае ли?
– Сигурно.
– Орелът ще долети ли?
– Да.
– От онази скала ли?
– Право към хралупата.
– А бе, на тоя бухал какво му стана?
– Смята се за по-силен.
– Понеже никой не му се оперва.
– Пък може и да излезе по-силен.
– От орела?
– Нищо не се знае.
Всеобщ смях.
– Таралежко, кога ще се състои битката?
– Когато се стъмни.
– Щом падне нощта.
– И бухалът излезе.
– Зайко, вие наистина ли бяхте при Орела?
– Даже разговаряхме.
– Нямам търпение.
– Кога ще се стъши?
– Кога ще падне нощта?
– Вече се стъмва.
– Не виждате ли?
– Излизат първите звезди.
– Чувам славеите.
Музика.
Песента за нощта.
Край на песента и пауза, тишина.
Понася се бухането на бухала.
Отново коментарите на животните:
– Неприятен глас.
– И как му светят очите!
– С очите си бухалът хипнотизира.
Б у х а л ъ т. Хей, животни, защо сте се събрали пред хралупата ми? /Глъчката замира, тишина./ А? Какво търсите пред дървото ми? Какво искате, кои сте?
– Тук сме всички катерички на гората.
– И всички сърнички.
– Таралежите!
– Зайците!
– Птичките!
– Мишоците!
– Костенурките!
– Пеперудите!
– Жабите!
Хорово квакване на жабите.
Смях.
Б у х а л ъ т /прекъсва смехът/. Вървете си!!
– Няма!.
– Оставаме!
– Как не!
Б у х а л ъ т. Хайде! Да ви няма!
– Искаме да видим!
Б у х а л ъ т. Какво ще видите?
– Как ще го трапосате!
– Ще хвръкне перушина!
– И ще го смачкате!
Б у х а л ъ т /извиква/. Само да дойде!. /Смях./ Да ми се мерне пред очите! /Смехът на животните сякаш поутихва./ Сами ще видите какво ще стане! Защо не се смеете? /Тишина../ А?
Зловещото бухане на Бухала, за да ги сплаши съвсем, да ги смрази.
Дочуват се остри звуци – плясъци на криле, свистене, по някое време наподобяват виелица, пронизващ грак.
Бухалът избухва нещо неразбрано и млъква.
Гласовете на тълпата:
– Чакай!
– Къде бягаш?
– Защо се скри?
– А!
– Бухале, какво ти стана?
– Излез от хралупата!
– Нали ще го смачкаш? Смях.
– Къде си, бухльо? Отново смях.
Острото свистене на крилете се повтаря. Смехът секва.
– Орелът!
– Иде!
– Лети!
– Огромен!
– И страшен!
– Закрива звездите!
– Нощта, става по-тъмна!
Плясъците и фиукането се усилват.
– Елааа! – вика тълпата.
– Насааам! – вика тълпата.
– Къде там?
– Защо се луташ?
– Спусни се!
– Спусни сеееее! – приканва тълпата.
– Към нас!
– Към нааас!
– Насам! – вика тълпата. – Насаааам!
Плясъците на крилата и фиукането вече пораждат тревога.
Тревожни стават и гласовете на животните:
– Защо се лута?
– Защо се върти във въздуха?
– Ооо!
– Орелът…
– …се удря в дърветата!
– Не там!
Удар.
– Защо се блъскаш?
– Орльо!
– Какво правиш?
– Там има клони! Плясъците на крилата.
– Орелът не вижда!
– Не вижда!
– Орльо, насам!
– Тука, тука!
– Бухалът е тука!
– В хралупата!
– Избяга!.
Чуваме чупене на клони.
– Чупи клоните!
– Оплита крилете си!
– Ще увисне!
Силни, плясъци на крилете.
– Увисна!
Плясъците. Туп!
Пауза, тишина.
– Падна.
– На тревата.
Пауза.
– Горкият орел.
– Изглежда че орлите не могат да летят в тъмнината – заключава някой.
– Горкият орел! – повтаря някой. Тишина. Пълна, тъща тишина. Музика.
Тишина.
И понеже тъй е наредено от незнайно кой и защо, въззема се бухането на бухала.
Б у х а л ъ т /победоносно/. Такааа!… Е, животни, каквото казах стана ли?
Т а р а л е ж к о. Но, вие се скрихте.
З а й к о. Избягахте.
Т а р а л е ж к о. Като последен страхливец.
Б у х а л ъ т. Орелът обаче търкаля ли се в тревата?
Т а р а л е ж к о. Вие дори не го докоснахте.
Б у х а л ъ т. Но се търкаля в тревата, нали? /Тишина./ А, животни? Орелът пляска ли безпомощно с крила в краката ви? /Тишина./ Питам ви, орелът повален ли е?
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Понеже орлите не са бухали, не виждат през нощта.
Б у х а л ъ т. Питам – повален ли е?
З а й к о. Като е повален защо не отидете при него?
Т а р а л е ж к о. Приближете се де.
Б у х а л ъ т. Няма нужда. Аз съм на дървото, а той е долу.
З а й к о. Покажете, че можете да го докоснете.
Буха л ъ т. Няма нужда, победил съм го без да го докосна.
О р е л ъ т. Защо? Ела при мен. Аз съм долу, смачкан съм, но ела при мен!
Б у х а л ъ т. ТИ ела при мен!
З а й к о. Той не вижда.
Т а р а л е ж к о. Нощем е като сляп.
Б у х а л ъ т. Не ме интересува! Орелът е в краката ми! Животни, така ли е?
Неуверени гласове:
– Така е.
Б у х а л ъ т. Лежи ли долу?
Вече по-уверени гласове:
– Лежи!
Б у х а л ъ т. Свален ли е!
– Даа!.
Б у х а л ъ т. Може ли да се изправи?
– Нееее!
Зловещият смразяващ смях на бухала.
Гласове:
– Победителят се смее.
Зловещият смразяващ смях на Бухала.
Музика.
Гласове:
– Вече ме е страх от нощта.
– Кога ще съмне?
– Къде се бави денят?
Б у х а л ъ т. Махайте сей. Какво чакате?…. Защо стърчите пред хралупата ми?
– Ще стоим – отвръща някой сред глъчката.
– Да видим какво ще стане – оправдава се някой.
Б у х а л ъ т. Всичко вече стана – той лежи на земята.
– Ще чакаме!
Б у х а л ъ т. Какво ще чакате?
– Изгревът.
– Ето, зазорява.
– Звездите гаснат.
Б у х а л ъ т. Аз се прибирам.
– Ааа, постойте малко.
Б у х а л ъ т. Вече ми се спи. Аз свърших работата си, победих го, край! Вървете си, чувате ли? Защо не си вървите?
– Идват и други.
– Всеки иска да види.
Б у х а л ъ т. Да го видят! Той е победен. Отивам да спя.
Музика за преход.
Глъчката на животните:
– Колко много станахме!
– Кога сме се събирали така?
– Никога.
– Вече сме хиляди.
– Пристигат и нови.
– Има ли нещо за виждане?
– Всички очакваме.
– Казват, че ще се случи нещо.
– Такава битка никой не е виждал.
– И всичко пред очите ни.
– Според мен, какво да му гледаме – бухалът вече победи.
– Срази го.
– Орелът е на земята.
– Бухалът се прибра.
– В хралупата си е недостигаем.
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Зайко, видя ли какво направихме?
З а й к о. Да бе, Таралежко, придизвикахме велик двубой.
Т а р а л е ж к о. Раздвижихме цялата гора.
З а й к о. Всеки иска да види.
Т а р а л е ж к о. Но какво? Враговете не се и докоснаха. Единият лежи, а другият се бутна в скривалището си.
З а й к о. А защо се събират животните?
Т а р а л е ж к о. Да видят какво ще стане с орела.
З а й к о. Май че съмва.
Т а р а л е ж к о. Звездите бледнеят, жабите млъкнаха.
З а й к о. И идват към хралупата.
Т а р а л е ж к о. Всички искат да видят!
Бухалът отпраща своя зловещ смях и зловещото си бухане.
Песента за деня.
Музика за преход.
Могъщи плясъци на крила.
– Ето!
– Видяхте ли?
– Надига се, ей!
– Надига се.
– Изправя се.
– На крака!
– Голям!
– Мощен!
– Вижте, крилата са му са най-малко три метра!
Силни плясъци.
– Ще полети ли?
– Ще успее ли?
– Ехаааа!
Отначало силни плясъци. Плясъците се отдалечават.
– Полетя.
– Издига се..
– Той е горе!
– Където му е мястото.
– Върти се над главите ни.
– Защо?
Тържествена музика.
Тишина.
Б у х а л ъ т. Избяга ли, а?
Т а р а л е ж к о. Вече е в облаците.
Б у х а л ъ т. Да си бъде в облаците, мен това не ме засяга.
З а й к о /тревожно/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /тревожно/. Спуща се!
З а й к о. Бухльо, къде бягаш?
Т а р а л е ж к о. Защо се криеш?
З а й к о. Обади се, де!
Плясъците на крилата.
Туп – Орелът е кацнал пред хралупата.
Тишина.
Глъч.
– Застана пред хралупата.
– Защо застана пред хралупата?
– Ако посмееш – питай го.
– Защо стои?
– Неподвижен.
– Като паметник!
– Какво ли е намислил?
– Сигурно е намислил нещо.
– Сигурно ще чака бухала.
– Добре де, защо не влезе? Смях на животните.
– Това е орел!
– Как ще се провре.
– През тази тясна дупка. Тишина.
– Бухалът се спотайва.
– Бухльо, защо мълчиш?
– Защо не излезеш?
Смях.
– Победител!
Смях.
– Нали го събори на земята! Смях.
Тишина.
– Обади се де! Тишина.
– Кажи нещо.
– Да чуем гласа ти.
– Избухай! Смях.
Някой имитира бухането му.
Смях.
Тишина.
– Какъв грамаден орел!
– Ненапразно му викат „царят на птиците“.
– И на въздуха!
– Ореле, защо стоиш пред дупката?
– Горкият, не може да влезе.
– Че тогава как ще го победи?
– С чакане.
– Как така – с чакане?
– Докато оня се покаже.
– Ще го изтощи.
– Значи…
– …ще мине много време!
– Колкото и да мине – ще чакаме.
– И аз.
– И аз.
В с и ч к и. Всички ще чакаме!
– Веднъж се вижда двубой между Орел и Бухал!
– Бухалът обаче…
– Хич го няма!
– Потайва се!
– И трепере!
Б у х а л ъ т. Кой трепере?
– Ти трепереш!
Б у х а л ъ т. Дори съм много спокоен. Стоя си и чакам.
– Какво чакаш?
Б у х а л ъ т. Щом падне нощта – ще го смачкам!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще го разпердушиня!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще видите!
Смях.
– Ще те сграби като се покажеш!
– В първата секунда!
Б у х а л ъ т /с любопитство/. Сега къде е?
– До хралупата.
Б у х а л ъ т. До самата дупка?
В с и ч к и. Даа!
Тишина.
Б у х а л ъ т. Хей.,., махни се!
Смях.
Б у х а л ъ т. Няма да си подам главата!
– Колко дни?
Б у х а л ъ т. Пет месеца.!
– И какво ще ядеш?
Б у х а л ъ т. Мога да не ям и да не пия… А той? Какво ще прави той?
Тишина.
– Да бе, какво ще прави орелът?
– Не може да стои непрекъснато.
– Как ще го извади от там?
– За да го победи, трябва да го измъкне от дупката.
– А!
– Вижте!
– Погледнете!
Възгласи:
– Постави крило на дупката!
– Орелът запуши дупката!
– Затисна я!
– Орелът затисна…
– Тихо!
– Внимание!
– Сега ще стане нещо.
Б у х а л ъ т /гласът му е приглушен/. Хей! /Пауза../ Хей, чуваш ли? /Пауза./ На тебе викам, какво направи? /Пауза./ Отвори!
Гласове:
– Това е жестоко.
– Ще го задуши.
Б у х а л ъ т. Помощ!… Искам да дишам!… Дайте ми въздух!… Помощ!.
– Ореле, смили се!
– Ореле, прости му!
– Махни крилото си!
Б у х а л ъ т /тревожно/. Чакай! Какво правиш? /Орелът е махнал крилото си от отвора на хралупата. Гласгьт на Бухала се прояснява./ Махни тези нокти! Помощ! Животни, намесете се!… Олелелеее!…. Помооощ! Спасете ме! Махни проклетите си нокти! Помооощ!
Плясъци на крила.
Б у х а л ъ т /отдалечаващият се глас/. Помогнете! По-моооооощ! Животниииииииии!. Отнасят меееееее!
Гласове:
– Ореле, смили се!
– Върни го!
– Върни гоооо! – извикват всички в хор.
Музика.
– Вижте!
– Видяхте ли как го носи?
– Къде го носи?
– Издига го!
– Къде го издига?
– Към планината!
– Към скалата!
– Край на бухала!
– Свърши!
Повечко музика, по-дълъг преход.
Песента за нощта.
 
– Падна нощ, а бухалът го няма.
– Издигнаха го.
– И го разпердушиниха.
– Смачкаха го.
– Сега няма кой да ни дразни.
– Да си тръгваме ли?
– Ами, какво…
– Всичко свърши.
– Край!
– Животни, да си вървим.
– Вече е безинтересно.
– Напротив!
– Какво?
– Вижте!
– А!
Възгласи на учудване.
– Идва!
– Кой идва?
– Очите му светят!
– Чии очи?
– Кой идва?
– Бухалът!
– Ето го!
– Бухалът!
Туп!
Б у х а л ъ т. Бу-бу!
З а й к о. Таралежко, нак си обясняваш тази работа?
Т а р а л е ж к о. Бухльо, ти си тук?
З а й к о. Жив и здрав!
В с и ч к и. Бухльо, здравей!
Б у х ъ л ъ т. Добър вечер на всички.
Т а ра л е ж к о. Много си учтив.
З а й к о. Смирен…
Т а р а л е ж к о. Почти симпатичен.
З а й к о. Къде е Орелът?
Б у х а л ъ т. Горе.
Т а р а л е ж к о. Сега… ние тук… още не можем да разберем, например…
З а й к о.  …кой е царят на въздуха?
Мълчание.                                     
Т а р а л е ж к о. Ти ли…
З а й к о. …или Орелът.
Мълчание.
Т а р а л е ж к о /настойчиво/. Ти ли или Орелът?
Мълчание. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Орелът.
Смях, оживление сред животните.
З а й к о. Орелът е подла и презряна птица, нали?
Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Напротив.
Смях сред животните.
Б у х а л ъ т /в настъпилата тишина/. Орелът е велика и благородна птица!
Смях, веселие, жива музика, примесена със смях.
 
Край

Папагалчето и пеперудката − радиопиеса по чудесната приказка.

Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.


ТУК!  Radio SPIM na Otkrito.pdf file за сваляне.

борис
априлов
*
Т Р Я Б В А
Д А
С П И М
Н А
О Т К Р И Т О
*
радиопиеса
*
1983

.

.

Да речем – Созопол.

Кръчма. Привични шумове. Дочуваме частици от разговори:
– Гледам – мрежата скъсана.
– Човек знае ли?
– Бензинов, ама добър и тих.
– Казвам му: там ли няма риба бе, там ли няма риба?
– А на долния етаж ми станаха пет стаи.
– „Балкантурист“ му взе парите.“
Тези изречения пронизват общия шум.
Но един глас ни прозвучава по-ясно, проличава си, че влиза ме в тъканта на драматургията:
– Хей! /Пауза./ Хей!… Кога си пристигнал?
–На мен ли говориш?
– На теб.
– Тази сутрин.
– С колата ли?
– Много ли те интересува с какво съм дошъл?
– Не бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да те познавам.
– Да ме познаваш?
– Искам да се познаваме и да се разговаряме.
– Така ли? А защо не си ми споменал досега’.
– Защото съм глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците? Аз съм глупакът на града.
– Защо не дойдеш на моята маса?
Музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя
„Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.
Музика.
Шумовете на кръчмата, сега едва загатнати, за да чуваме по-добре какво се говори.
П и с а т е л я т. Седни по-близо, на този стол, не се стеснявай.
Г л у п а к ъ т. Как така си сам?
П и с а т е л я т. Не те разбирам.
Г л у п а к ъ т. Запомнил съм, пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно след малко ще те нападнат.
П и с а т е л я т. И да ме нападнат, какво? Ще останеш и ти.
Г л у п а к ъ т. Няма да остана, защото ме смятат за малоумен.
П и с а т е л я т. Да ти кажа ли, често те наблюдавам и не съм склонен да мисля, че си малоумен.
Г л у п а к ъ т. Защо ме наблюдаваш?
П и с а т е л я т. Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.
Г л у п а к ъ т. Знам.
П и с а т е л я т. Тогава всичко ти е ясно.
Г л у п а к ъ т. Не разбирам от писатели, но ти си симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.
П и с а т е л я т. И мен ме е яд. Отде знаеш, че съм слаб?
Г л у п а к ъ т. Разправят…  И си личи.
П и с а т е л я т. Така ли разправят? Виж ти, не съм допускал… А от какво си личи?
Г л у п а к ъ т. Няма да ти кажа.
П и с а т е л я т. Ще пийнем ли?
Г л у п а к ъ т. Ще пийнем.
П и с а т е л я т. На какво си?
Г л у п а к ъ т. На всичко.
П и с а т е л я т. Водка искаш ли?
Г л у п а к ъ т. Всичко искам.
Музика.
Шумът на кръчмата.
П и с а т е л я т. Наздраве.
Г л у п а к ъ т. Наздраве.
П и с а т е л я т. Мразиш ли ме?
Г л у п а к ъ т. Сега – не.
П и с а т е л я т. Но по-рано – да.
Г л у п а к ъ т. Яд ме беше. Говориш с другите, скиташ с тях, а мен ме подминаваш.
П и с а т е л я т. И ти ме подминаваш… Знаеш ли колко пъти съм искал да те заприказвам?
Г л у п а к ъ т. Мен ме остави, аз съм малоумен, екземпляр съм.
П и с а т е л я т. Знам. Доста си ми известен. Имай предвид, че и аз съм екземпляр. Защо се взираш в мен?
Г л у п а к ъ т. Да видя дали си особен.
Пауза.
П и с а т е л я т. Особен ли съм?
Г л у п а к ъ т. Особен си.
П и с а т е л я т. А ти много ли си особен?
Г л у п а к ъ т. Повече от теб.
П и с а т е л я т. Аз съм по-особен.
Г л у п а к ъ т. Искаш ли да проверим кой е по-особен?
П и с а т е л я т. Как да проверим?
Г л у п а к ъ т. /пишмани се/. Я да зарежем тая работа.
П и с а т е л я т. Кажи, кажи.
Г л у п а к ъ т. Нека си пием.
П и с а т е л я т. А пък аз държа да проверим най-после кой е по-особен.
Г л у п а к ъ т. На теб доставя ли ти удоволствие да пишеш?
П и с а т е л я т. Не се прави на ударен. Кажи какво имаше предвид. Не извъртай и не усуквай.
Г л у п а к ъ т. Ще ме помислиш за още по-малоумен.
П и с а т е л я т. Заключенията остави на мен. Кажи какво имаше предвид.
Г л у п а к ъ т. Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.
П и с а т е л я т. Ще дойда.
Г л у п а к ъ т. Ще дойдеш… Знаеш ли къде?
П и с а т е л я т. Където и да е.
Смехът на Глупака.
Г л у п а к ъ т. Много се силиш.
П и с а т е л я т. Защо се смееш.
Г л у п а к ъ т. Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?
П и с а т е л я т. Мога.
Г л у п а к ъ т.  Тогава да тръгваме.
П и с а т е л я т. Готово.
Г л у п а к ъ т. Къде си на квартира? Вземи си една шуба.
П и с а т е л я т. А може ли да взема две бутилки?
Г л у п а к ъ т. Е ми, може.
П и с а т е л я т. Край морето ли ще вървим или по шосето?
Г л у п а к ъ т. Край морето.
П и с а т е л я т. Ще взема нещо към бутилките.
Г л у п а к ъ т.  И хляб.
Музика за по-дълъг преход.
П и с а т е л я т. Много бързаш, спри за малко, виж морето, хвърли един поглед на залязващото слънце.
Г л у п а к ъ т. Умори ли се?
П и с а т е л я т. Ти от какво живееш?
Г л у п а к ъ т. От въздуха.
П и с а т е л я т. Няма ли да се жениш?
Г л у п а к ъ т. За какво пишеш сега?
П и с а т е л я т. Не е важно. Защо да говорим за тия работи.
Г л у п а к ъ т.  Ти питаш и аз питам.
П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?
Г л у п а к ъ т. Пишеш, за да живееш, нали?
П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?…
Г л у п а к ъ т. Кой ти каза?
П и с а т е л я т. Уверяват, че можеш да ги зовеш.
Г л у п а к ъ т. Вярваш ли на такива глупости?
П и с а т е л я т. И все пак – говорят.
Г л у п а к ъ т. Според теб, хубаво ли е ако човек може да разговаря с тях?
П и с а т е л я т. От тук ли ще минем?
Г л у п а к ъ т. Ще направим малко тараш.
Музика за по-дълъг преход.
П и с а т е л я т. Това ли е твоят фиорд?
Г л у п а к ъ т. Защо пък да е мой?
П и с а т е л я т. Виж, морето вече легна да спи между скалите. Къде отиваш?
Г л у п а к ъ т. Да приготвя леглата докато е светло.
П и с а т е л я т. Аха.
Г л у п а к ъ т. Какво?
П и с а т е л я т. Пещерата ти.
Г л у п а к ъ т. Защо пък да е моя?
П и с а т е л я т. Хубави дъски.
Г л у п а к ъ т. Там има суха морска трева. Вземи и постели леглото си. Остави. Не можеш
П и с а т е л я т. Ще се опитам.
Г л у п а к ъ т. Остави на мен. Леглото трябва да стане меко, приятно.
П и с а т е л я т. Откъде са тия хубави дъски?
Г л у п а к ъ т. Морето изхвърля всичко, морето дава.
П и с а т е л я т. А този сандък?
Г л у п а к ъ т. Този сандък ми върши голяма работа. Трябва да съберем съчки за огъня.
П и с а т е л я т. Там виждам цели пънове.
Г л у п а к ъ т. Ще ги донесем.
Музика.
Дишането на морето.
П и с а т е л я т. Стана разкошно.
Г л у п а к ъ т. Какво му е?
П и с а т е л я т. Огън, легла застлани с трева. Морето диша на една крачка. Мога ли да седна на сандъка?
Г л у п а к ъ т. Сядай където щеш, прави каквото щеш.
П и с а т е л я т. Какво гледаш?
Г л у п а к ъ т. Нищо не гледам.
П и с а т е л я т. Защо се взираш в морето?
Г л у п а к ъ т. Кой се взира, никой не се взира, какво ще му гледам на морето, цял живот само него гледам. /Пауза./ Иза-бел.
П и с а т е л я т. Каква е тази Изабел?
Г л у п а к ъ т. Не знам, така пише на сандъка.
П и с а т е л я т. Сигурно марка за сапуни… Или пък нещо за пиене. Това е амбалаж… Но много обичаш да се правиш на ударен.
Г л у п а к ъ т. Защо?
П и с а т е л я т. Питах те защо се взираш в морето.
Г л у п а к ъ т. Ами виж с очите си, да забелязваш случайно нещо?
П и с а т е л я т. Нищо няма.
Г л у п а к ъ т. Тогава?
П и с а т е л я т. Често ли спиш край морето?
Г л у п а к ъ т. Когато усетя, че не съм на себе си.
П и с а т е л я т. Можеш ли да отвориш бутилката?
Г л у п а к ъ т. Тези работи ми се отдават.
П и с а т е л я т. Ела на сандъка.
Г л у п а к ъ т. Тук ми е добре. /Пауза./ Заповядай.
П и с а т е л я т. Аз ли почвам?
Г л у п а к ъ т. Тази Изабел трябва да е била много хубава.
П и с а т е л я т. Защо смяташ така?
Г л у п а к ъ т. Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени…. Добре че се сети за водката.
П и с а т е л я т. Няма ли да ни дойде малко?
Г л у п а к ъ т. Не вярвам.
П и с а т е л я т. Ето ти цигари.
Г л у п а к ъ т. За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и – кеф ти водка, кеф ти цигари.
П и с а т е л я т. Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим на фиорда?
Г л у п а к ъ т. Казах ти – често спя тук.
П и с а т е л я т. А как разбра, че ще се повлека с теб?
Г л у п а к ъ т. Помирисах те. Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят днес  между скалите?
П и с а т е л я т. Пий.
Г л у п а к ъ т. Броят се на пръсти.
П и с а т е л я т. Какво от това?
Г л у п а к ъ т. На теб ли да обяснявам?
П и с а т е л я т. Огънят цяла нощ ли ще гори?
Г л у п а к ъ т. Заповядай.
П и с а т е л я т. Питах, този огън цяла нощ ли ще гори?
Г л у п а к ъ т. Защо не.
П и с а т е л я т. И аз мисля, че трябва.
Г л у п а к ъ т. Да ни топли.
П и с а т е л я т. Да ни топли и за другото.
Г л у п а к ъ т. Дай бутилката.
П и с а т е л я т. Добре ме разбра.
Г л у п а к ъ т. За делфините ли мислиш?
П и с а т е л я т. Ето бутилката.
Г л у п а к ъ т. Как можеш да мислиш за такива глупости.
П и с а т е л я т. Но огънят ще гори цяла нощ, нали?
Г л у п а к ъ т. Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?
П и с а т е л я т. Не.
Г л у п а к ъ т. Трябва да си лягат рано, нямат какво да правят.
П и с а т е л я т. Могат да разговарят.
Г л у п а к ъ т. За какво да разговарят? За кое може да се говори вече? Заслужава ли нещо да се говори за него? Говорим, говорим, а човекът си знае едно – да е глупав. Няма нищо по-глупаво от човека, ще знаеш. Вземи.
П и с а т е л я т. В светлината на огъня надписът стана по-красив.
Г л у п а к ъ т. В светлината на огъня и човекът се разкрасява. Знаеш ли, сега и ти стана по-красив. И заприлича на добър писател. /Смее се./ Леко ме хвана, а?
П и с а т е л я т. Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.
Г л у п а к ъ т. Остави тая работа! Аз не чета. Не разбра ли, че не ме интересуваш като писател, а като човек, които може да спи на открито.
П и с а т е л я т. Знам.
Г л у п а к ъ т. Смяташ ли да опишеш тая история?
П и с а т е л я т. И да я опиша, никой няма да повярва. Кой е този глупак, дето ще ти повярва, че двама души спали край морето през октомври, заради самото спане. Никой няма да ти повярва…
Г л у п а к ъ т. Заболя ли те?
П и с а т е л я т. Нощта се изпълни със звезди. Виж, забелязват се само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се надига бавно между камъните. Усещам го как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него иде топлина. Полъхът откъм сушата е хладен. Морската трева върху дъските шумоли тънко. Дъските миришат на смола и морски червей. Глупако, спи ми се.
Г л у п а к ъ т. Лека нощ!
П и с а т е л я т. Глупако.
Г л у п а к ъ т. Кажи.
П и с а т е л я т. Понеже си луд, бих искал да разбера какво е мнението ти за живота.
Г л у п а к ъ т. Аз не мисля за живота.
П и с а т е л я т. /с лек смях/. Само го консумираш.
Г л у п а к ъ т. Аха.
П и с а т е л я т. Голям консуматор се извъди…
Г л у п а к ъ т. Ами живее ми се, кво да правя!…
П и с а т е л я т. Тогава кажи какво чувствуваш, защо ти се живее?
Г л у п а к ъ т. Не знам, не съм обърнал внимание. Просто живея, живее ми се и живея, дори пея.
П и с а т е л я т. Добре де, някой не ти ли е казвал, че животът е безсмислица,
че е празен, че нищо в него не заслужава внимание.
Г л у п а к ъ т. Чувал съм. Може и да е така, но лично аз не съм забелязал.
П и с а т е л я т. Ти изобщо притежаваш ли нещо освен тия гащи на гъза си?
Г л у п а к ъ т. Пещерата е моя, тези дъски са мои, сандъкът…
П и с а т е л я т. И тревата за постилане, знам!
Г л у п а к ъ т. Чакай сега, за какво се сърдиш?
П и с а т е л я т. Кой ти каза, че се сърдя?
Г л у п а к ъ т. Сърдиш се. Дай бутилката.
П и с а т е л я т. На ти бутилката.
Г л у п а к ъ т. Ааа, ти се раздразни много. Преди малко говореше за звездите, пък сега се сърдиш.  За какво се сърдиш, бе, човек? Какво толкоз му е лошото на живота? Защо трябва да му се сърдиш?
П и с а т е л я т. На теб не ти ли е мъчно, че си луд?
Г л у п а к ъ т. Не.
П и с а т е л я т. Хората те смятат за малоумен, разбираш ли? Идиотът на града! Може би ще кажеш, че не си разбрал. Това известно ли ти е?
Г л у п а к ъ т. Май че да.
П и с а т е л я т. Правят си смях със теб, ти си мезето на хората, смехът за децата, бабите плашат с тебе хлапетата.
Г л у п а к ъ т. Не думай.
П и с а т е л я т. Нима не знаеш това?
Г л у п а к ъ т. Кажи ми, теб за какво те заболя? Нещо ти казах май, нещо неприятно ти изтърсих. Ми като не си добър писател как да ти кажа, че си добър,  да те излъжа ли? Казват – не е добър. Е, как да ти кажа обратното. Защото си купил две бутилки водка ли? Ми няма да ти го кажа.
П и с а т е л я т. Да, но в случая повтаряш чуждо мнение, а сам не си наясно дали съм добър или лош. Не си прочел нито ред и говориш. Изобщо можеш ли да четеш?
Г л у п а к ъ т. Много се впрегна, да ти кажа. Вие, нормалните сте много амбициозни, самолюбиви колкото си щете. Седнал да ми говори за живота. Човекът не може да говори за живота. Самолюбивият какво може да. ти измисли за живота, освен лошо. Виж сега – животът е нещо, което се помещава във света. Светът се състои от звезди, небе, полета, баири, морета. През деня е светло, нощем е тъмно. Кво по-хубаво от туй. Зелено, синьо, червено, жълто! Кво повече искаш. Омръзне ти жегата, пада сняг. Ще говорим ли? Язък ти за туй, че си дошъл да спиш на открито. Я се стегни! Отпери му някоя по-голяма глътка!… Животът! Животът си е живот. Като всяко живо нещо и той има право да живее. Защо да му пречим, нека си живее. А вие всички сте го емнали и го одумвате. Ами на когото не му отърва да си върви, който не харесва живота, прав му пътя! Ето го морето, джасни се в него и край. Ама не се джаскаш. Стоиш на брега и само току ревеш срещу живота.
П и с а т е л я т. Глупако, ти щастлив ли си?
Г л у п а к ъ т. Ми де да знам. Не мисля по това. Може и да съм щастлив.
П и с а т е л я т. Жена целувал ли си, спал ли си с жена?
Г л у п а к ъ т. Виж сега, говоря ти за живота, а ти – за жените.
П и с а т е л я т. Това значи, че няма да се ожениш, няма да си имаш деца, няма да струпаш покрив над главата си, няма да тръгнеш по широкия свят, няма да видиш какво значи чужда страна, чужд език. Така ли?
Г л у п а к ъ т. Като седя срещу този сандък, дето ми го подари морето и гледам туй име Изабел, на мен не ми се ще нищо друго, нито пък друга истинска жена. На мен името ми стига. Задълбочавам се в него мисля си, представям си, като на кино я виждам аз тая Изабел, а нощем на сън я целувам, дори отиваме до крайност и все по нейна вина. Аз й казвам: Недей, Изабел, а тя вика: Не мога без тебе, глупако, ще умра без тебе!. /Смехът на другия./ Така че на мен това име ми стига и за делник и за празник. Светът! Казах ти какво представлява светът. Той не представлява държави и езици, а небе земя и море. Така ли са? Виждам ли ги? Живея ли в тях?
П и с а т е л я т. Ти си жалък. Дай бутилката.
Г л у п а к ъ т. Много те засегнах, изглежда. На ти бутилката.
Музика.
П и с а т е л я т. Не знам как да лежа. Когато съм с гръб към огъня, гърбът ми се нагорещява, а предната част изстива.
Г л у п а к ъ т. Ще се въртиш.
П и с а т е л я т. Цяла нощ?
Г л у п а к ъ т. Как иначе.
П и с а т е л я т. Като на скара?
Г л у п а к ъ т. Аха.
П и с а т е л я т. А кой ще поддържа огъня?
Г л у п а к ъ т. За тая работа не се грижи. Лека нощ.
П и с а т е л я т. Тревата шумоли. /Тишина./ Как страшно тъмнеят скалите край нас. /Тишина./ През устата на фиорда излита светлина. /Тишина./ Тази нощ ще я запомня за цял живот.
Нежното дихание на морето между скалите.
 
Музика. Дълъг преход, минала е цяла нощ.
Г л у п а к ъ т. Можеш да поспиш още.
П и с а т е л я т /сънено/. Едва зазорява. Бъррр – студено. /Тишина./ Все пак нощта мина.
Тревата шумоли.
Г л у п а к ъ т. А така, обърни се.
П и с а т е л я т. Колко ли е часът?
Г л у п а к ъ т. Какво те интересува часът? Спи.
П и с а т е л я т. А ти защо не спиш?
Г л у п а к ъ т. Аз спах.
П и с а т е л я т. Огънят още гори.
Г л у п а к ъ т. За да топли.
П и с а т е л я т. Така ли? /Тишина./ Да си виждал цигарите?
Г л у п а к ъ т. Можеш да си поспиш още.
П и с а т е л я т. Хвърли запалката. /Щракане на запалка. Тишина./ И-за-бел! Какво ли означава?… Никога няма да разберем.
Г л у п а к ъ т. Видя ли, когато човек спи на открито, започват да го тревожат само дребните неща.
П и с а т е л я т. Не знам, не ми излиза от главата.
Г л у п а к ъ т. И аз се чудех, чудех, но накрая престанах да се чудя. Каквото е – това е. Подарък на фиорда. Беше кацнал на скалата, мокър, тежък, едва го извлякох. Но  щом го извлякох и започнах да се питам: Какво значи „Изабел“, коя е тази  „Изабел“, от коя страна, от кой параход? По-късно престанах да се мотая в мисли, казах си: Това е чисто и просто Изабел. Моята Изабел. Всеки трябва да има в живота си една Изабел.
П и с а т е л я т. При нас всеки се жени за своята Изабел.
Г л у п а к ъ т. Всеки трябва да си има по една такава Изабел, за която не може да се ожени. Защото, какво представлява например моята Изабел – един сандък, надпис на сандък, латински букви… Ще му ударим ли по глътка?
П и с а т е л я т. Има ли още?
Г л у п а к ъ т. Намира се. Ще нарежа и малко хляб.
П и с а т е л я т. Водката е по-интересна
Г л у п а к ъ т. Защо бе, Писател, какво по-хубаво от препечени филийки сутринта? Ароматът на хляба…
П и с а т е л я т. Пий.
Г л у п а к ъ т. Ще навадя малко миди.
П и с а т е л я т. Виж, това е добре.
Г л у п а к ъ т. Има ги на плиткото. Стържеш и събираш.
П и с а т е л я т. Ще ти помогна.
Музика.
П и с а т е л я т. Цяла кофа!
Г л у п а к ъ т. Виж сега как се приготвят миди по барабски.
П и с а т е л я т. Искам да ги приготвиш така, както ги ядете вие – лудите.
Г л у п а к ъ т. Ние лудите взимаме първо тази ръждясала скара, намерена още преди сто години на боклука. /Тишина./ Изваждаме от огъня най-хубавата жар и я разстиламе. /Тишина./ Поставяме скарата върху въглените. /Тишина./ И какво остана?
П и с а т е л я т. Да наредим мидите.
Г л у п а к ъ т. Ето по какъв начин ние лудите приготвяме мидите.
П и с а т е л я т. По същия, както ние, нормалните.
Смеят се.
Г л у п а к ъ т. Мидите се отварят като макове.
П и с а т е л я т. Водата им изтича върху огъня и съска. Ето че замириса.
Г л у п а к ъ т. Но и на препечен хляб. Вие защо не ядете хляб бе, Писател?
П и с а т е л я т. Ухае и на утринно море.
Г л у п а к ъ т. Вече е старомодно.
П и с а т е л я т. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръща в плътни кехлибарени ядки.
Г л у п а к ъ т. Опитай една.
П и с а т е л я т. Ох!…
Г л у п а к ъ т. Горещи са.
П и с а т е л я т. Ти яж хляб
Г л у п а к ъ т. Какво ще кажеш?
П и с а т е л я т. Най-забележителната закуска в живота ми. Ти пак скри някъде водката.
Г л у п а к ъ т. Бръкни в Изабел.
П и с а т е л я т. Там е втората.
Г л у п а к ъ т. Ами дойде реда на втората.
П и с а т е л я т. Много пием бе, Глупак. Алкохолът вреди на всичко.
Г л у п а к ъ т. Да ти кажа правата, аз нямам нужда от алкохол, но ти подражавам. Алкохолът ви трябва на вас, нормалните, за да станете като нас – лудите.
П и с а т е л я т. Какво имаш да вършиш днес?
Г л у п а к ъ т. Както винаги – нищо.
П и с а т е л я т. Да прекараме и  деня тука, а?
Г л у п а к ъ т. Стига да искаш, и ако никой не те чака в града.
П и с а т е л я т. Виж какво интересно слънце. Глупак, през зимата къде живееш?
Г л у п а к ъ т. Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.
П и с а т е л я т. Питах, през зимата къде живееш.
Г л у п а к ъ т. Пък опитай се да не питаш такива неща.
П и с а т е л я т. Добре, ще се окъпя… Какви са тия цветове по водата?
Г л у п а к ъ т. Тях може да ги види само този, който е спал до морето.
П и с а т е л я т. Искаш да кажеш – с морето. Тази есен ще работиш ли?
Г л у п а к ъ т. Пак въпроси, пак питаш… По-добре ми помогни да оберем всичкия материал от брега. Виж колко нещо е изхвърлила последната буря. Можем да си направим колиба.
П и с а т е л я т. Да бе, Глупак, ти защо не вземеш да си направиш една веранда пред пещерата?
Г л у п а к ъ т. Да де, с прозорци и саксии.
П и с а т е л я т. /усеща се/. Извинявай. И все пак… ще бъдеш защитен…
Г л у п а к ъ т. И какво? През лятото, като нахлуят курортистите!… Тук става фрашкано. Човек до човек. Все нудисти.
П и с а т е л я т. Боже, кво ще правим с тия курортисти!… Тук ли ще пренесем материала?
Г л у п а к ъ т. Тук. Решил съм да си направя веранда пред пещерата. Трябва най-после и аз да си имам нещо собствено.
П и с а т е л я т. Този начин на разговор ми харесва.
Смеят се
П и с а т е л я т. /изведнъж/. Слушай.
Г л у п а к ъ т. /продължава да се смее/. Какво?
П и с а т е л я т. Защо не ги повикаш?
Г л у п а к ъ т. Моля?
П и с а т е л я т. Да ги повикаш, казвам.
Пауза.
Г л у п а к ъ т. Май започна да скучаеш.
П и с а т е л я т. Сигурен съм, че можеш.
Г л у п а к ъ т. Тях никой не може да ги повика.
П и с а т е л я т. Никой освен тебе.
Г л у п а к ъ т. Те са диви като всички други животни. Вие, нормалните, си измислихте какви ли не фантазии за тях, надарихте ги с вашите собствени способности, а то – нищо подобно. Не мога да си обясня слабостта ви към тия животни. Всичко, което говорите за тях си го измисляте. Вярвай, защото ти го казвам аз. Вие сте гузни и сега се реванширате. Унищожихте всички животни и сега се мъчите да изкупите вината си. Така че не се надявай. Това, което се говори за мен, е също измислица. Разбра ли? /Мълчание./ Писател, чуваш ли? /Мълчание./ За мен говорят какво ли не – всичко! И ти, уж умен човек, а вярваш. Сега разбирам защо си дошъл да спиш на открито – цирк искаш, шоу! Ще тръгваме ли за материал? /Мълчание./ Къде отиваш? /Изглежда, че Писателят се отдалечава./ Чакай! Спри да ти кажа нещо…. Писател! Хей, Писател!
Бяга. Чуваме зачестеното му дишане.
Г л у п а к ъ т. Моля те! /Върви до него и говори./ Така ми е хубаво с теб.
П и с а т е л я т. Махни се!
Г л у п а к ъ т. За първи път разговарям с човек.
П и с а т е л я т. Пръждосвай се!
Г л у п а к ъ т. Ти си истински. Какво е Изабел, Изабел е сандък, амбалаж изпаднал от параход. А ти си човек. Не ме интересува какъв писател си. Писателите са много, а трябва да бъдат малко. Но ти си човек.
П и с а т е л я т. Не искам да те чувам!
Г л у п а к ъ т. Поспри се за малко… Да се разберем най-после… Може би си добър писател. Те, писателите, от самото начало не се разбират добри ли са или лоши. После става ясно.
П и с а т е л я т. Голям умник се извъди.
Г л у п а к ъ т. Аз съм глупак.
П и с а т е л я т. Махай се.
Г л у п а к ъ т. Трябваш ми, разбери! Аз съм сам! Цял живот! Никой!
П и с а т е л я т. /спира се и говори със злорадство/. И май ще си признаеш, че самотата е страшна.
Г л у п а к ъ т. Няма по-страшно нещо. Хората са лоши, третират ме за луд,  никой не разменя дума с мен, само някоя почерпка, някои обуща или панталон. Те смятат, че като ми дадат едни обуща…
П и с а т е л я т. Това ли имаш да ми кажеш?
Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към животните.
П и с а т е л я т. Делфините.
Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към тях.
П и с а т е л я т. Ще ги повикаш ли?
Г л у п а к ъ т. Това е невъзможно, шега ли си правиш?
П и с а т е л я т. Довиждане!
Г л у п а к ъ т. /извиква, рязко/. Чакай!
Пълна тишина.
Музика заредена с енергия.
Тишина. Дишането на морето. Обажда се гларус.
А сега тиха, спокойна музика, някаква нежна музикална тъкан, върху която се ниже по-нататъшното развитие на пиесата.
Г л у п а к ъ т. Трябва да се скриеш, но къде? /Нежната музикална тъкан./ Зад скалите… Не, влез в пещерата.
П и с а т е л я т. Боже мой, целият залив е пълен!
Г л у п а к ъ т. Няма да се приближат, ако не се скриеш.
П и с а т е л я т. А мога ли да гледам.
Г л у п а к ъ т. От пещерата.
П и с а т е л я т. Добре.
Г л у п а к ъ т. Без шум… Ще стоиш там докато ти дам знак… Залегни.
П и с а т е л я т. Залегнах.
Г л у п а к ъ т. Сега пълзи.
П и с а т е л я т. Пълзя.
Музиката се засилва, за да отбележи преход.
Музиката отново се превръща в тъкан.
Чуваме звуци, които наподобяват радиосигнали.
Г л у п а к ъ т. Елате, мили мои, приближете се! /Надава звуците си./  Бързайте, летете! /Надава звуците си./  Днес ще бъда тъжен, но вие не ми се сърдете, изневерих ви с човек, който разговаря с мен. Аз говоря с човек. /Звуците./ Колко сте много! Отдавна не съм ви викал. Затъжих се за вас. /Звуците./ Показвам ви на друг човек, за първи път го правя, но вие не знаете какво е самотата. /Звуците./ Не бойте се, той е добър; малко луд, малко самотен като мен, не е дрънкало, ще  мълчи, няма да каже на другите. Защото няма да повярва. Ще ви види, но като мине време, ще разтърка очи и ще помисли че е сънувал. /Звуците./ Елате, мои, приближете се! А така, скачайте! По-високо!
Чуваме пронизващото цвърчене на десетки делфини.
Г л у п а к ъ т. Внимавайте, там е плитко. Хей, ти, палавнико!… Не бързай пред другите.
Цвърченето на стадото.
Г л у п а к ъ т. Спокойно!… Пази се от скалите!… /Нежно./ Ето ръката ми… И какво искаш?… Близнете си!… Какви зъби имате!… И ти ли?… А близни си и ти!… Спокойно, мили мои!… Голяма радост, голямо чудо!… Сякаш не сте ме виждали… И на теб ще дам ръката си… На! /Лудо цвърчене на делфините, плясъци във водата./ Да знаете, че ни гледат… Един човек… Писател!… И той – на открито!… Ще ни опише! Нека си пише! Никой няма да му повярва. Не е и за вярване. Той знае това. Аз самият още не вярвам! /Цвърченето./ Мили мои! /Плясъци./ Скачайте, скачайте! Радвайте се! /Цвърченето/ Обичам ви!
Лудо цвърчене и плясък. Музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът ви представи „Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.

*Играна в Сатиричния театър под името "Кораб с розови платна"
http://bit.ly/OLaRq1

борис априлов
•
ЛОВЕЦЪТ
НА
ЖИРАФИ
•
Пиеса
•
1973 – 1993
ЛИЦА
по реда на появяването им
ЧИКО
ПЕТРИКО – папагал с реплики
НАЧЕВ
НАЧЕВА
ГОСПОДИН ХИКС
АНИ
ПЕШЕВ
ГИНЕВА
ГАЧЕВ
ГАЧЕВА
СЛАВКА

П Ъ Р В А   Ч А СТ

Гарсониера на седемнайстия етаж. Голямата стая. Врати към кухнята и сервизните. Собственикът на гарсониерата твърди, че има и голяма тераса. Ако му повярваме би трябвало да приемем, че огромната завеса, която виждаме и която закрива цялата стена иа стаята, не закрива стена, а витринното остъкление между стаята и терасата.

Обзавеждането би могло да се нарече и спартанско. Маса, столове, кушетка. Кафез с папагал. Виждаме и терариум с остъкление. Библиотека и писалищно бюро с пишеща машина.

В момента собственикът на гарсониерата Чико храни обитателите на терариума.

Ч и к о /хвърля в терариума стръкове/. С тия витамини, Сара, ще надживееш и костенурките на Галапагос. Аз ще бъда само спомен, а ти – обратното на спомена. /Минава от другата страна на терариума./ Не така, Сержо, не бързай, гладнико! Търпение, и ще получиш своето. /Подава му яйце./ Запази приличие!… Ще счупиш черупката и ще си го обелиш сам. Баща ти и майка ти бяха благородни таралежи. Хранеха се бавно, почти красиво… Няма да гълташ, ще ядеш! Браво, Сержо!

П е т р и к о /понеже отдавна се звъни/. Не чуваш ли?

Ч и к о /не вдига глава от терариума/. Сара, видя ли как се храни Серж?

П е т р и к о /ядосано/. Глупако, защо не отваряш?

Ч и к о. Браво, Серж!

П е т р и к о /крещи/. Не мога да понасям звънци!

Ч и к о /улучва с нещо кафеза/. Млък!

Отива да отвори.

Обиденият Петрико го обсипва с крясъци.

Чико въвежда Начев и Начева. Те не издържат на крясъците, запушват ушите си. Петрико се накрещява и млъква. Двамата новодошли разглеждат обстановката.

Чико сочи столовете.

Н а ч е в /измъква вестник/. Във връзка с обявата.

Ч и к о /сочи столовете/. Моля.

Н а ч е в а /сяда/. Вие продавате жираф.

Н а ч е в. Фанче, това е мъжка работа. /Сяда./ В момента бързаме. Тръгнали сме да реализираме една покупка на фатерщул, но минаваме да узнаем някои неща.

Н а ч е в а. Понеже всичко си имаме…

Н а ч е в /умерено строго/. Фанче!… /Към Чико./ А си нямаме жираф.

Ч и к о: Радвам се, че мога да запълня тази празнота.

Н а ч е в а. Този папагал?

Ч и к о. Това е Петрико.

Н а ч е в а. Хубаво име… А това?

Н а ч е в. Фанче!

Ч и к о. Там са Сара и Сержо.

Н а ч е в а. Сега модерно ли е да се отглеждат таралежи?

Ч и к о. Сега всичко е модерно, госпожо.

Н а ч е в а. Особено да се купуват фатерщулове от втора ръка, нали?

Н а ч е в. Стари неща.

Ч и к о. Да се купуват стари неща е било винаги модерно, госпожо.

Н а ч е в а. Жирафът стар ли е?

Н а ч е в. Фанче!

Н а ч е в а. Живеем в жестоко индустриално време. Индустриализацията, пластмасите, петролоносачите и нитратите вършат пъкленото си дело. Четох някъде, че на човек вече се падат…

Ч и к о. Два петролоносача.

Н а ч е в а. О, не. Доколкото си спомням, не ставаше въпрос за петролоносачи.

Н а ч е в /изправя се/. Засега минаваме само осведомително.

Н а ч е в а /изправя се/. Да са се явили други клиенти?

Ч и к о. Не, госпожо, обявата е от тази сутрин.

Изпраща посетителите и се връща.

Застава до терариума.

Ч и к о. Сержо, ти така и не разбра, че живеем в индустриално време.

На вратата се звъни.

П е т р и к о. Глупако, сега не чуваш ли?

Ч и к о /засегнат, извръща се към клетката/. Забранявам да ме наричаш глупак! Това го правиш пред всеки, веднъж го каза и пред Славка, а тогава с нея се обичахме.

П е т р и к о. Звънците ме дразнят!

Ч и к о. Пречиш на бизнеса. Ще те изнеса на терасата!

II е т р и к о. Добре де, извинявай.

Чико излиза да отвори.

П е т р и к о. Да ти го туря на бизнеса!

Чико въвежда човек, когото няма как да наричаме нататък, освен Човекът Хикс.

X и к с /в настъпилата тишина/. Във връзка с обявата.

Оглежда обстановката.

Чико посочва един стол.

Х и к с. Благодаря. /но не сяда/ Какво е това?

Ч и к о. Сара.

Х и к с. А това?

Ч и к о. Серж. /Изглежда го./ Навярно искате да купите жирафа.

Х и к с. Имам голямо желание.

Ч и к о. Седнете.

Х и к с. Благодаря. /Остава прав./ Много високо живеете.

Ч и к о. Напротив, скромно.

Х и к с. Исках да кажа…

Ч и к о. Когато се включих в строежа всички ме изтласкваха.

Х и к с. Къде ви изтласкваха?

Ч и к о. Нагоре.

Х и к с. За първи път чувам да изтласквате някого нагоре.

Ч и к о. Те ме изтласкват, аз се съгласявам, те ме изтласкват, аз се съгласявам.

Х и к с. Защо позволявахте?

Доставяше им удоволствие.

Х и к с. А на вас?

Ч и к о. Аз се издигах.

Х и к с. И какво му е лошото на седемнайстия етаж?

Ч и к о. Смятаха, че асансьорът ще се поврежда, а той не се поврежда и ме обявиха за хитрец… Искате да го купите?

Х и к с. Да.

Ч и к о. Седнете.

Х и к с. Благодаря. /Остава прав./ Голямо е желанието ми да си купя един жираф, само че…

Ч и к о. Не знаете колко струва.

Х и к с. Нито знам как вървят.

Ч и к о /вторачва се в него/. Симпатичен сте ми и ще се разберем. Седнете.

X и к с. Благодаря.

Остава прав.

Ч и к о /весело/. Казвам се Чико!

X и к с. И с право.

Ч и к о /леко озадачен/. Име от песните. /Пауза. Никой не реагира./ Папагалът – Петрико. Римуваме се.

П е т р и к о /изкрещява/. Какво бе, простак?

Х и к с. Някой каза нещо.

Ч и к о. На него му липсват първите седем години. Израсъл е в панаирджийско стрелбище. Там прекарал и детството, и юношеството си. Пак там се влюбил за първи път и претърпял първото си разочарование.

Х и к с. В кого, в кого?

Ч и к о. В съдържателката на стрелбището. А ухажорът ѝ взел, че го опухал с пушката. От тогава е сърдит на човечеството.

X и к с. Но защо и на вас?

Ч и к о. Защото често го изкарвам на терасата.

Х и к с. Какво има на терасата? У

Ч и к о. Нищо, там е работата.

X и к с. Чул съм, че папагалите не обичат нищото.

Ч и к о. Папагалите подражават много, ще знаете. /Наблюдава непознатия в ръцете./ Какво правите?

Х и к с. Човечета.

Ч и к о. Дялкате си. /Взима микроскопичната фигурка от ръцете му. Разглежда я./ Ваятел!

Хикс показва ножчето в ръцете си.

Ч и к о. Микеланджело, Пикасо…

Х и к с. Трябва да оставя нещо след себе си… Натрупал съм ги три хиляди… човечета.

Ч и к о /разглежда фигурката/. Защо ме заблуждавате? Това е сърничка.

Х и к с /изненадано/. Така ли?… А пък аз бях останал с убеждението…

Ч и к о. Седнете.

X и к с. Благодаря.

Остава прав.

Ч и к о. Вие искате да имате жираф.

X и к с. Интересува ме един хубав жираф.

Ч и к о. Не докосвайте кутийката.

X и к с. Къде мога да го видя?

Ч и к о. Оставете кутийката на мястото ѝ.

Чико взема някаква кутийка от ръцете му.

Хикс сяда.

X и к с. Май че щях да сторя беля.

Ч и к о. Можехте да изтървете бълхите.

Хикс виновно прибира ръце върху скута си.

Тишина.

Ч и к о. Отглеждам си малко бълхи. Някои твърдят, че бълхите не се поддават на дресировка. Искам да докажа обратното.

Х и к с. За бълхите?

Ч и к о. Отначало за бълхите.

Х и к с. После за хората. /Тишина./ Радвам се, че се запознахме

Ч и к о. Някои твърдят, че има хора, които не се поддават на дресировка.

Х и к с. Навярно става въпрос за личностите.

Ч и к о. Радвам се, че ме посетихте.

Пауза.

Х  и к с. Между бълхите намират ли се личности?

Ч и к о /фиксира го многозначително/. Изглежда, че сте нежна душа.

Х и к с. Кое ви кара да предполагате това?

Ч и к о. Днес едва ли ще се намерят много хора, които биха искали да си купят жираф.

Х и к с. Но не са много и тези, които продават жирафи. Има ли кандидати?

Ч и к о. Вие сте първият.

X и к с. Това е обнадеждващо.

Ч и к о /отново се вглежда в събеседника си/. Мисля, че ще се окажете и последният.

X и к с. Защо ме фиксирате?

Ч и к о. Три хиляди сърнички, жираф…

X и к с. Нежна душа… Защо се взирате в мен?

Ч и к о. Такова ми е хобито. /Пауза./ Усложнихме ситуацията, нали? От едно най-обикновено посещение след обява във вестника, се стараем да направим събитие.

X и к с. Имам усещането, че го правите за да повишите цената.

Ч и к о. А вие – напрежението. . ,

X и к с /много спокойно/. Мога ли да видя жирафа?

Ч и к о. Разбира се.

X и к с. Кога?

Ч и к о. Сега.

X и к с /изненадано/. Сега?

Ч и к о. Имате ли условия да отглеждате животното, което ще ви продам?

X и к с. Идеални.

Ч и к о. Когато не дялкате скулптури с какво се занимавате?

Х и к с /отегчено/. А, аз съм полицай.

Тишина. Пауза. Чико се почесва по ухото.

Ч и к о. Ченге.

Хикс кима.

Ч и к о. Работата ви интересна ли е?

Х и к с /разперва ръце, колебае се./ Е!…

Ч и к о. Може би сте влюбен в професията си. Интересен занаят. Завиждам ви най-много за това, че ви се случва и да убивате. Мечтая да убивам, умирам да убивам, тълпата се сгъсти, трябва да я разреждаме.

В това време Хикс бърка в джоба си.

X и к с. Документи?

Ч и к о. Моля! /Маха с ръка./ Надявам се, че не се интересувате от мен, а от туй, което продавам.

Х и к с. И то доста… Искам да кажа: естествено.

Ч и к о. Е, не е чак толкоз естествено за един полицаи да си купува жираф, но карай да върви!… Моят жираф е на пет години. Име то му е Жофри.

X и к с. Ще го наричам Жо.

Ч и к о. Разнежихте се.

Х и к с /взима сърничката от ръцете на Чико, пъха я в джоба си/ Обичам жирафите.

Ч и к о. Напоследък цените им падат. Африканският ловец, който ме снабдява, ми писа отчаяно писмо. Кажете какво да правим, жирафи много, ловим ги като зайци, а клиенти – никакви. Представете си, господин следовател… Така ли да ви наричам?

Х и к с. Може и така.

Ч и к о. Представете си, господин следовател, не са търсени само заради дългите им шии.

Х и к с. Сигурно трудно преглъщат обидите.

Ч и к о. Точно така, това е най-важното. Но и транспорта. Да вземем някой лъв. Ловиш го и го пращаш. А жирафа?

Х и к с. И всичко туй, за да повишите цената.

Ч и к о. Но съгласете се, че съм прав. И няма защо да възразявате, Вие купувате, аз продавам, аз определям цената. Така ли е? /Мълчание./ Вие сте само един обикновен купувач, а аз съм търговецът. Така ли е?

X и к с /след колебание/. Така е.

Ч и к о. Прав ли съм?

X и к с. Прав сте.

4 и к о. От криминалния отдел?

X и к с. От данъчния.

Пауза.

Ч и к о. Следовател.

X и к с. Следовател.

Ч и к о. С други думи… Тук нямам думи. За първи път виждам човек от полицията. Само съм ви чел по романите. И всички ли свирите на цигулка, като оня?

X и к с. Имате ли цигулка?

Ч и к о. И да имам няма да ви я дам. Защо да прекъсваме хубавия си разговор.

X и к с. И на мен ми е интересно. Вие сте ми симпатичен, но тъй като разбрах, че тук повече нямам работа /изправя се/ ще си вървя.

Ч и к о /живо/. Не. _

X и к с /тръгва си/. Чакат ме много дела.

Ч и к о /застава пред него/. Ще останете.

X и к с. Знаете ли какви мошеници ме чакат?

Ч и к о /дърпа го към стола/. За нищо на света!

X и к с /сяда/. Не бойте се, аз се шегувах.

Ч и к о. А, то и аз се шегувах като ви задържах. Играта е такава, нали разбирате?

X и к с. Има си хас. Беше приятно: Аз напирам да си вървя, вие напирате да не си вървя…

Ч и к о. Такава игра никога не съм играл. Доставихме си удоволствие… Водка?

X и к с. Може.

Ч и к о. Със или без?

X и к с. Със!

Ч и к о. Наистина нежна душа,

Чико изчезва към кухнята.

Хикс се изправя, поглежда бегло книгите в библиотеката, хвърля поглед и към хаоса върху бюрото. Кой знае защо, ръката му машинално взима една от кутийките.

Ч и к о /строгият му глас/. Не пипайте там!

Хикс бързо оставя кутийката и сяда.

Ч и к о /както се появява, в движение/. Всеки гост тук се мъчи да пусне бълхите.

Х и к с. И бълхи ли продавате?

Ч и к о. Всичко продавам.

Чико изсипва нещо гъсто и червено в чашите. След това прибавя вода.

Х и к с /възмутено/. Но аз казах СЪС!

Ч и к о. Но не казахте с какво.

Х и к с. Добре де, а защо сироп от вишни?

Ч и к о. А вие очаквахте ли в дом, където се продават жирафи, да се намира волка?

Х и к с. Не.

Ч и к о. Тогава, пийте сироп!

Х и к с /троснато/. Да си дойдем на думата!

Ч и к о. Сигурно ще искате разписка.

Х и к с. Трябва да се отчитам.

Ч и к о /пие сиропа си/. Но защо ѝ са на полицията жирафи?

Х и к с. Виж, за това не съм помислил. Наистина, защо съм тръгнал да купувам жираф?… Вярно бе, защо ми трябваше жирафът?

Ч и к о /отпива/. Помислете, може и да се досетите.

Х и к с /отпива/. не мога!… Да ме убиете, не мога да си спомня какво щях да правя от този жираф.

Ч и к о. Напрегнете се, де,

Х и к с. Не мога и не мога да се сетя за какво дойдох.

Ч и к о /отпива сладко/. Може би, да ме арестувате?

X и к с /отпива сладко/. Има ли за какво?

Ч и к о. Ми, кво да ви кажа. Знаете, че по всяко време, където и да се намира, всеки си е по малко за арестуване.

Х и к с. Все пак /вади картата си/ това ще ви увери, че не сме се събрали да се шегуваме.

Чико оглежда поднесената му карта.

Ч и к о. Дявол да го вземе, какво ли може да съм сторил?

X и к с. Речено е –  всеки човек е потенциален престъпник. Какво имам ли нежна душа?

Ч и к о. Всеки човек е потенциално нежна душа! /Строго./ Не пипайте там!

X и к с /бързо оставя кутията/. И тук ли бълхи?

Ч и к о /спокойно/. Оси.

Х и к с /изненадано./ Оси?… С тях пък какво правите?

Ч и к о. Дресирам ги.

X и к с. Дресирате оси?… Глупости! /Чико си взима кутията./ Осите са диви! Лосега никой не е успял.

Чико спокойно отваря кутията. След малко се чува жуженето на насекомите.

Изненадан, Хикс следи с поглед полета им. Но, изглежда че започват да налитат на него. Пропъжда ги с ръце, започва ла нернничи малко смешно за един полицай.

Х и к с /ръкомахайки/. Какво, сеир ли гледате?

Ч и к о. Казахте ли нещо?

Хикс /брани се геройски/. Махнете ги!

Чико измъква един тромпет. Поднася го към устата си. Понася се тънка, призивна мелодия, нежна, печална, светла.

Хикс зяпва от удивление. Погледът му бавно се свлича от тавана, все по-надолу и накрая, отправя се към кутията.

Чико оставя тромпета и затваря кутията.

Ч и к о. Готово. /Мълчание. Още мълчание./ Как се чувствате?

X и к с. Съсипахте ме! /Мълчание. Още мълчание./ Очарован съм. Беше неповторима преживяване! /Много мълчание./ Нима е възможно? /В настъпилото ново мълчание измъква от джоба си лист, разгъва го./ Досега не съм чувал за дресирани оси. Как го постигнахте?

Ч и к о. Обикнах ги и те ме обикнаха.

Х и к с. Сигурно заслужавате. /Поглежда в листа./ Навярно сте нежна душа. /Гледа в листа./ Публикували сте трийсет и четири обяви.

Поглежда към Чико. Чико навежда глава.

X и к с. За година и половина.

Ч и к о. Откъде знаете?

Х и к с. Да прочета ди обявите?

Ч и к о. Няма смисъл.

X и к с. Признавате ли, че тези обяви са ваши?

Показва изрезките.

Чико сяда.

Хикс прави крачки край него.

X и к с. Душа, изпълнена с нежност! /Показва листа./ Продавам двуетажна къща с басейн. …Продавам вила /поглежда го/ в Сан Ремо… Продавам пет декара зеленчукова градина… Продавам замък във Франция… Продавам мерцедес… Продавам трактор… Продавам автобус мерцедес… /Поглежда го яростно./ А тук – цял локомотив, абсолютно запазен, в движение… Вила в Холивуд…

Ч и к о. Чакайте сега, защо се гърчите? Имам – продавам. Това задоволява ли ви?

Х и к с. Абсолютно. Обаче вижте тук. /Чете./ Продавам езеро.

Гледа го и чака.

Ч и к о. Е, кво?

Х и к с. Откъде туй езеро?

Ч и к о. Имам си го.

X и к с. Ха!

Ч и к о. Езерото Виктория.

Х и к с. Трийсет и четири грамадни продажби за година и половина!… А днес – жираф!… Човекът продава и жирафи!

П е т р и к о. Ха-ха-ха!

Ч и к о /скача/. Петрико!

П е т р и к о. Напика ли се от страх?

Ч и к о /съвсем ядосано/. Тоя никой не го купува и не мога да се отърва от него!

Х и к с /в настъпилата тишина/. Къде държите жирафа? /Мълчание/ От къде имате тези имоти? /Мълчание./ Тази трактори, замъци и локомотиви? /Пауза./ Мълчите!… Но като ви отведа там, ще проговорите.

Ч и к о /наивно/. Къде там?

Х и к с. Вила в Сан Ремо!… Комисиона ли взимате?… Имот в Холивуд!

Ч и к о. Той е собственост на Лизи.

Х и к с. Коя е тази Лизи?

Ч и к о. Елизабет Тейлър.

Х и к с. Комисионна ли взимате?

Чико навежда глава.

Х и к с. А живеете в мансарда. На седемнайстия етаж… Спартанска обстановка. /Подигравателно./ Папагали, костенурки, таралежи. /Повишава тон./ Дресира оси!… Нежна душа, в най-нежната гарсониера.

П е т р и к о. Пипнаха ли те?

Х и к с. Петрико, кажи!

П е т р и к о. Ти си мръсно ченге!

Ч и к о. Петрико, млъкни!

Х и к с. Къде е жирафът!

Ч и к о. Ще ви кажа само ако сте сериозен клиент.

X и к с. Не ме амбицирайте, ще ви отведа още днес!

Мълчание, пауза.

Чико /вяло/. Какво ви интересува?

Х и к с. Откъде имате имотите, които предлагате!… Знам, че се правите на бедняк… преводач!… Интелигент с голяма библиотека!… Според обявите, вие сте най-богатия човек в България… Трийсет и четири обяви!… /Мълчание, пауза./ Колко искахте за замъка?

Ч и к о . Едно искаш, друго дават.

Х и к с. Добре бе, колко поискахте.

Ч и к о /смутено/. Петнайсет.

Х и к с. Петнайсет какво?

Ч и к о. Милиона.

Х и к с. А колко дадоха?

Ч и к о. Само девет.

Х и к с. Долари.

Ч и к о. Продавам само в долари.

Х и к с. Но не плащате данъците си.

Ч и к о. Ами…

Х и к с. Моля?

Ч и к о. Разсеяност.

Х и к с /Хваща се за главата./ Божичко!

Ч и к о. Аз съм разсеян човек.

Х и к с. На колко сте години?

Ч и к о. Трийсет.

Х и к с. Ще излезете точно на петдесет и пет!

Ч и к о. Откъде?

Х и к с. Ще разберете откъде.

Ч и к о. Вие сте лош човек.

Х и к с. Законът е лош!

Ч и к о. Ако се огледаме на всички страни, ще забележим, че в природата, която ни заобикаля, съществува хармония. В природата, която ни заобикаля, всичко е уредено, и най-незначителната подробност е поставена на мястото ѝ. Затова, викам, вместо да се разговаряме грубо, да поседнем, да поразмислим. Струва ми се, че някак си, все ще изобретим нещичко. Аз ще промълвя сто, вие ще прошепнете сто и десет… Хората затуй са хора, да се разбират помежду си, да се обичат, да създават помежду си уют, хармония. Нали така?

Х и к с. Това е вече другата страна на медала, заговорихте умно. Според мен, няма начин двамата с вас да не създадем необходимата за всяко живо същество хармония. Нали така? /Чико се готви да се съгласи, но оня продължава./ Само че аз няма да река сто и десет, а триста.

Ч и к о. Навярно хиляди.

Х и к с. Аха, работя в долари.

Напрегната пауза.

Ч и к о /най-после/. И ставам свободен човек.

X и к с. Естествено.

Ч и к о. Но туй не пречи да си поговорим още на тази тема.

X и к с /строго/. Публикували сте трийсет и четири обяви!

Ч и к о /строго/. Казах ви чистосърдечно, че съм много разсеян човек и не съм Ал Капоне, разбрахте ли? Какво искате повече? Забравил съм, пропуснал съм, оставете ме да поправя грешката си в духа на хармонията, която и двамата…

X и к с. Ако решите да поправите грешката си, ще ви струва поне два милиона. Идете ги внесете.

Ч и к о. Смятам, че не бива да напускаме зоната на създадената между нас хармония.

X и к с. Да де.

Ч и к о. Има грешка има и прошка… Двеста и петдесет ли казахте?

X и к с. Триста!

Ч и к о. Триста.

Чико излиза, изчезва някъде към кухнята.

Хикс отново разглежда обстановката, измъква книга от библиотеката, прелиства я, връща книгата на рафта. Безцелно взима тромпета, разглежда и него, насочва го към устата си, но в този момент влиза Чико.

Ч и к о /с дипломатическо куфарче в ръка/. Важното е да разсееме недоразумението между нас. И да възстановим хармонията преди всичко в душите си. Хората се раждат да се обичат. /Отваря куфарчето, което е поставил върху бюрото./ Ще броим ли?

Х и к с. Глупости!

Чико затваря куфарчето.

Ч и к о /съвсем неочаквано/. Не.

Пауза.

Х и к с /отегчено/. Добре де, двеста и петдесет.

Ч и к о. Не.

Излиза и се връща без куфарчето.

Ч и к о. Заведете ме там. Ще полежа. И без туй имам нужда от уединение. Да се съсредоточа, да размисля малко за живота. И не само за живота. Дразни ме загадката на двама типа. Коментаторите мислят, че са ги опознали, но се лъжат. Остават десетки неизвестни за тия проклетници Хамлет и Дон Кихот. Превеждал съм ги и ми се струва, че участта им трябва да бъде друга. На вас не ви ли тропнах, че пиша разни неща, ту за живота, ту за подобни неясни типове. Искам да докажа, че животът не е само сумрак, както твърдят ония мерзавци – философите. Животът, според мен, е удоволствие и поредица от шеги. Хамлет и Дон Кихот, например…

Х и к с. До тук добре, но вие няма да полежите, а ще трябва ла излежите цели двайсет и пет години.

Ч и к о. Това е интригуващо.

Х и к с. Интригуващо, но в затвора няма да бъдете уединен, напротив, край вас всяка минута ще се навъртат смугли ломброзовски типове, с които ще трябва да установявате хармония.

Ч и к о. С умението ми да се шегувам…

Х и к с. Ма, вие май умирате да се шегувате.

Ч и к о. Това е в същността ми. Затова си останах и стар ерген. Още не съм открил жената, която ще пожелае да се шегуваме заедно.

Х и к с. Там където ще ви пратя съвсем няма да да я намерите. Напротив, ония типове ще ви превърнат вас в жена.

Многозначителна пауза.

Ч и к о. Досещам се за какво ми намеквате. Чел съм и вестници и книги… Неприятно обстоятелство.

Х и к с. Хубаво момче сте, ще бъдете като палма в затворническата им пустиня.

Звъни се.

Ч и к о. Неприятно.

Х и к с. Дето се звъни ли?

Ч и к о. Туй което ми казахте.

Х и к с. Звъни се.

Ч и к о /минава пред него да отвори/. Клиент. Ще го отпратя.

Чико излиза.

Бързо влиза Ани, с огромна художническа папка.

А н и. Добър ден… Кой от вас продава жирафи?

Ч и к о. Аз… Обаче.

А н и. Спокойно, много бързате. /Светкавично опознаване на обстановката/. Тук е голяма безвкусица.

Ч и к о. Чакайте.

А н и. Разностилие!… Бюрото – да, но библиотеката… Не ви ли срам? На колко сте години?

Ч и к о /на Хикс/. С дамата ще се спазарим бързо.

А н и. Не идвам да купувам и няма да се пазарим. Ще му направя няколко скици, в момента илюстрирам детска книжка…

Забелязва, че е завладяла вниманието на Чико. От своя страна се заглежда в него.

А н и /съвзема се първа/. И вие ли се питахте същото?

Ч и к о. Вие какво се питахте?

А н и. Дали не е любов от първи поглед.

Х и к с прихва.

А н и /поглежда го/. Моля?

X и к с. Художничка ли сте?

Ани. Господине, на вас известно ли ви е, че създавате впечатление за неконвенционалност?

Х и к с. И други са ми го казвали.

А н и /внезапно към Чико/. Тук виждам таралежи, но жираф няма. Навярно го държите извън София… Красив ли е?

Ч и к о. Доста интересен.

А н и. Не ме интересува като характер, а като външност. Аз се казвам Ани, съкратено от Анна… Папагалът ваш ли е?

Ч и к о. Това е Петрико.

А н и. А вие?

Ч и к о. Чико.

А н и. Петрико, Чико – съчетание… Какво има в тази кутийка?

Ч и к о. Бълхи.

А н и. Папагалът има умно изражение.

Ч и к о. Не чухте какво казах… В кутийката има…

А н и. Бълхи, разбрах… Ще нарисувам и Петрико.

Ч и к о. Кога?

А н и. Кога – сега!

Чико и Хикс се споглеждат.

А н и. Но преди туй – жирафа, понеже ще го продавате. /Втренчва се в Чико./ – Вие сте луд.

Ч и к о. Хей!…

А н и /с упрек/. Защо го продавате? Какво по-хубаво от туй да си имаш жираф! Не мога да повярвам, че ще си продадете хубавото животно. Как му е името?

Х и к с. Жо!… Забележителен екземпляр. Жофри, Жо – както си щете,

А н и. А така, такова хубаво име и да го продавате. /Енергично./ Няма да я бъде. /Отнесено./ Жо!… Казах ли ви, че се наричам Ани?

Ч и к о. Да, но и да не бяхте…

А н и. … се подразбира, нали?

Ч и к о. Е, да.

Ани /оглежда/. Приятен сбъокан дом! Това е най-хубавото жилище в което съм попадала. Колко стаи? Четири?

Ч и к о. Не по-малко от една, но и не повече от две.

А н и. Колко бързо създадохме контакт, а?

Ч и к о. Гръмнахте ме. Със всички ли сте такава?

А н и. Естествено.

Ч и к о. Нищо у вас не респектира, само предразполага.

А н и. Дължи се на красотата ми. Аз съм като отворена картичка пусната на Шейселските острови, адресирана до пингвините, а получена в Амазонската джунгла, където вождът веднага я изяжда… за да не го ревнува жена му.

Ч и к о. А пък аз помислих, че да си няма повече работа с вас.

А н и. Взимате ме на подбив, но ще ви питам утре-други ден.

Ч и к о. Господин Хикс, какво мислите, че би могло да се случи утре-други ден ?

Х и к с. Ами, щом някои дресират бълхи…

Ч и к о. Тя мен не може да ме дресира.

Х и к с. Не, Чико, вие ще се предадете доброволно?

Ч и к о. Ани, чуй сега, ако искаш всичко да се развие балансирано. ..

А н и. Кога да пренеса багажа си?

Ч и к о. Зависи от вас.

А н и. Жо!… Жофри!… Чудесно! От коя част?

Ч и к о. Западната.

А н и. Мавритания! Сенегал! Либерия!… Там растата расовите жирафи. Като айфелови кули. И зреят най-рано. /Чико отваря уста да каже нещо, но си остава така./ Знаете ли, че жирафът е най-мълчаливото животно? /Чико затваря устата си./ Не може дори да мучи. Боже мой, не може дори да скимти. Бедното животно!…

Ч и к о. Единственото животно, което…

А н и. Къде ще спя?

Ч и к о. Нямате голям избор.

А н и. А вие в кухнята ли?

Ч и к о. В кухнята.

А н и. Умеете ли?

Ч и к о. Какво да умея?

А н и. Освен яйца на очи…

Ч и к о. Ако ще почваме така!…

А н и /енергично/. Трябва да рисувам! Да пробия!

Ч и к о. Май че няма да имате проблеми.

А н и. Защо на ВИ, не усещате ли, че е просташко?

Ч и к о. Извинявай, но и ти ми грачиш на ВИ.

А н и. Яйца има ли?

Ч и к о. Ще пържим ли?

А н и. Ми, кво друго?

Ч и к о. Слизам до бакалницата. Хем ще си поговорим с господина… Ани. /Оглежда се./ Къде е господинът?

А н и. Чико, изглежда, че теб те интересуват подробностите, а от туй няма да спечелиш. Имало е господин, сега няма господин, сега сме двама. Тичай.

Ч и к о /навлича яке/. Тиганът е на мястото му. Тръгва, но спира, тъй като двамата са вперили погледи.

А н и. Викам си, да пържим ли или да се любим? Кво ще кажеш?

Ч и к о. Викам – да се любим, пък после да пържим.

А н и. Бягай за яйца. И малко водка.

Ч и к о. Имам сироп от вишни.

А н и. О кей!

Слисан, Чико се отдалечава с гръб към вратата, излиза. Ани изчезва към кухнята. Връща се с престилка в ръката. Оглежда престилката, препасва я.

П е т р и к о /злобно крещи/. Какво, намести ли се?

А н и /мило усмихната/. Петрико, здравей!

От гънките на стаята се появява Хикс.

А н и. Видяхте ли как стават тия работи?

Ани измъква от папката картон и започва да рисува папагала. Както рисува,  подведена от внезапната музика запява.

А н и /пее/:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как така – иди го разбери.

Звъни се.

Х и к с. Спокойно, ще отворя аз… Довиждане.

А н и. Ще идвате, нали?

X и к с. Налага ми се.

Хикс излиза.

Влизат Пешев и Гинева.

П е ш е в. Извинявайте, тук ли се продава локомотив?

А н и. Тук се продава жираф.

Г и н е в а. Локомотив се продава!

П е ш е в. Къде е продавачът?

А н и. Седнете.

Пешев и Гинева сядат.

Ани отново рисува.

Пешев мълчи намръщен. Гинева мълчи намръщена.

А н и /сякаш на себе си, както рисува/. Жираф и локомотив не е едно и също.

Пешев и Гинева гледат строго пред себе си.

А н и /рисува/. Някои си мислят, че жираф и влак са едно и също нещо. /Пауза./ Знам, че продаваме жираф, за влак не знам. За първи път чувам, че продаваме композиции.

Звъни се.

Ани излиза и въвежда Гачев и Гачева.

Г а ч е в. Госпожице, тук ли се продава жираф?

А н и. Седнете.

Гачев и Гачева сядат.

А н и /рисува и пее/:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как лети – иди го разбери.

А н и. Търговецът на жирафи ще се върне всеки момент.

Гачев /предразположен да поддържа разговор и да се шегува/. Наистина интересно.

А н и /рисува/. Кое?

Г а ч е в. Вятър няма, а пък корабът върви.

А н и. Защото, понякога логиката е заложена в абсурда. Според мен логиката на бъдещето се потайва в ембриона на абсурда. Вие склонни ли сте да ме опровергаете?

Гачев и Гачева се споглеждат. Отправят погледи към Пешев и Гинева. Пешев и Гинева строго мълчат. Гачев се окашля.

Г а ч е в. Все пак моторът е важно нещо. Параходите!… Ако нямаше двигателите с вътрешно горене, човекът щеше ли да прогресира? А с моторите – гони го ако си нямаш работа. Моторизираните превозни средства навлязоха масово в живота и го обърнаха с краката нагоре.

Г а ч е в а. Живеем във времето на техниката.

Г а ч е в. Какво рисувате?

А н и. Папагала.

Г а ч е в. Да се рисуват папагали е хубаво.

Г а ч е в а. Многоцветни са.

А н и. Наистина дават възможност… за оцветяване.

Г а ч е в а. Като импримето. На мен папагалите ми приличат на импримета.

Г а ч е в. За първи път виждам как твори художник.

Г а ч е в а. Сашо, не си ли спомняш във Виена?

Г а ч е в. Че къде във Виена?

Г а ч е в а. Рисуваха по тротоарите.

Г а ч е в. А, да.

Звъни се.

Ани излиза, въвежда Начев и Начева.

А н и. Сигурно за жирафа.

Н а ч е в. Ние дойдохме първи.

Н а ч е в а. Но не виждам господина.

А н и. Седнете.

Начев и Начева сядат.

И така, шестима клиенти чакат да се върне продавачът.

Ани рисува.

Тишина.

Първите признаци на почесването. Леко и дискретно се почесва Пешев. Леко и дискретно се почесва Гинева. Почесва се Гачев. Почесва се Начев. Гачева се оглежда наляво и дясно и се почесва внимателно, елегантно. И така нататък – къде скрито, къде открито, след като се почесва и Ани, по закона на ескалацията, започва поголовното почесване на чакащите. Задълбочена в рисуването Ани трудно разбира какво е станало, тя поглежда към дръгнещата се група и извиква.

А н и. Хей, кой отвори кутииката?

Групата се почесва и недоумява.

Н а ч ев. Фанчето е сторила туй! Тя отваря всички кутии.

Н а ч е в а. / почесва се/. Това е вярно.

А н и . Чико ще ни пребие!

Влиза Чико с покупки. Наблюдава с задоволство пощръклелите. В суматохата никой не му обръща внимание.

А н и /усмихваща се и почесваща се/. Тук една госпожа обичала да отваря кутийки.

Чико спокойно взима кутийката от ръката на Начева, поставя я на бюрото, придърпва тромпета и го надува. Мека, призивна мелодия.

Почесването постепенно стихва. Успокояване. Присъстващите са се заслушали в мелодията.

Чико прави знак на Ани.

Ани затваря кутийката.

Н а ч е в /след последните звуци/. Какво нещо е изкуството!

Ч и к о. Какво.

Н а ч е в. Дори бълхите.

Н а ч е в а. И колко струва жирафа?

Н а ч е в. Първо да го видим.

Пешев се приближава до Чико, прошепва му нещо.

Чико поглежда и него и Гинева.

Ч и к о. Извинете, но тук се появи нещо важно.

А н и./съобразява/. Ще се опитам да позабавлявам другите гости в кухнята.

Повежда четиримата.

Остават Чико, Пешев и Гинева.

Ч и к о /все още с тромпет в ръка/. Заповядайте. /Сочи столовете/ Накарахте ме да трепна.

П е ш е в. Преди всичко – един въпрос, от него зависи по-нататъшния ни разговор: продадохте ли локомотива?

Ч и к о /отначало леко объркан, но се съвзема/. Не.

Пешев и Гинева сякаш си отдъхват.

П е ш е в. Това е добре… Не се ли явиха купувачи?

Ч и к о. Вече шест месеца. Никой.

Пешев и Гинева сякаш ликуват.

П е ш е в. Обявата ви уверява, че става дума за първия български локомотив.

Ч и к о. Произведен в Белгия.

П е ш е в /чуди се откъде да почне/. Запазен.

Ч и к о. В отлично състояние, всяка седмица излъсквам месинговите части

Г и н е в а. Като го погледне човек, лови ли окото?

Ч и к о. Жребец!

П е ш е в. В движение, така ли?

Ч и к о. Палиш и тръгва. Зареден е с въглища.

П е ш е в. Кога ще го видим?

Ч и к о /без да му мисли/. Още утре.

Г и н е в а. Къде го съхранявате?

Ч и к о. В глуха линия. Край София. Готов е да полети по релсите на целия свят.

Гостите се споглеждат многозначително, личи си, че едва сдържат радостта си.

Г и н е в а. Пешев, говори.

П е ш е в. Ако искаш – ти.

Г и н е в а. Ще допълвам. /Поглежда към кухнята./ Там чува ли се?

Ч и к о. Изключено.

П е ш е в /старае се да проговори спокойно/. Предлагаме ви… Гинева, кажи му го ти.

Г и н е в а. Какво толкоз бе, Пешев? Какво толкоз трудно има в това да кажеш на господина, че му предлагаме сделката на сделките.

П е ш е в. Плод на тримесечния ни труд. Замисъл, в който е вложен интелектът и енергията на двама.

Ч и к о. Това сте вие.

Д в а м а т а. Да.

Ч и к о. Всичко дотук отлично, само че на мен не са ми нужни енергия и интелект, аз съм бизнесмен и ме интересуват само парите.

Лицата на клиентите сияят.

Г и н е в а. Там наистина ли не ни чуват?

Ч и к о /демонстрира/. Ани!… Ани! /И понеже никой не се обажда./ Това е.

П е ш е в. Ще направим голяма работа!

Ч и к о. Това го чух.

Г и н е в а /отпушва клапана докрай/. За два милиона!

Тишина. Чико не знае какво да каже. Успява само да докопа тромпета. Повъртява го в ръцете си и го захвърля върху бюрото като ненужна вещ. Паузата обаче го е научила на отговора.

Ч и к о. Вие май забравяте, че съм продавал и замъци.

П е ш е в. Да, но за вас – триста хиляди.

Г и н е в а. Не става дума за левове.

Ч и к о. Естествено. Обаче, господа…

П е ш е в. И почти не участвате.

Ч и к о. Давам локомотив!

П е ш е в. Да, да…

Г и н е в а. И толкоз!

П е ш е в. Рискът от нас.

Г и н е в а. И да пазите тайна, разбира се.

П е ш е в. Каквото и да се случи.

Г и н е в а. Дори да умирате.

Ч и к о. Защо да умирам?

П е ш е в /Весело./ Така си е думата.

Ч и к о. Не ми се умира, живее ми се!

П е ш е в. Човече, не разбрахте ли, така се говори щом става въпрос за сделки от този вид.

Ч и к о. Трябва да ми кажете точно в какво се състои сделката. За себе си знам, участвам с локомотив. А вие?

П е ш е в. С останалото.

Ч и к о. Но какво е то? Давам ви локомотив. Локомотивът си е локомотив. Предмет. Голям, огромен, можете да го видите, можете да го пипнете, ако му се изпречите може и да ви сгази. Вие какво давате?

П е ш е в. Замисълът, гениалността!

Г и н е в а. И не на последно място – рискът.

Ч и к о. Какъв риск?

П е ш е в. Започнем ли и вече сме с единия крак в затвора.

Пауза.

Ч и к о. Това е аргумент… Слушам ви.

П е ш е в. Взимаме локомотива и тръгваме.

Г и н е в а. От София.

П е ш е в. София – Белград, Белград – Триест. А така нататък – още двайсетина спирки.

Ч и к о. А последната?

П е ш е в. Амстердам.

Ч и к о. Амстердам!…

Дълга пауза.

П е т р и к о. Браво!

Пешев и Гинева подскачат, оглеждат се.

П е ш е в. Какво става тук?

Г и н е в а. Нали казахме?…

П е ш е в. Кой е тук?

Ч и к о. Петрико. Спокойно – папагал.

Пешев и Гинева едва сега обръщат по-сериозно внимание на кафеза.

Ч и к о. Нататък.

II е ш е в. Нататък, но… тази птица.

Г и н е в а. Не е папагал като папагал.

Ч и к о. Петрико бе, госпожо! Петрико.

П е ш е в. Само тази дума ли знае?

Ч и к о. Всичко знае. Ние с него се мразим. Понякога надминава очакванията. Иде ми да го ударя с нещо и съм го удрял, но не умира.

Гинева. Защо не го удушите

Ч и к о. И да остана сам, така ли?

Г и н е в а. А дамата?

Ч и к о. Каква дама, госпожо?… Ани!… Жена! Днес е тука, утре я няма. Изяде ли ми парите и ще се изпари. Имам я като сексуална прислужничка.

Още малко и усмивката ще погали лицата на гостите.

Ч и к о. Нататък.

Гостите поглеждат отново към кафеза.

Ч и к о. Вече сме в Амстердам.

П е ш е в. Защо държите тая гад у дома си?

Ч и к о. През толкова държави? Смятате да го прекарате? Вие чувате ли се кво говорите?

П е ш е в. Там е работата.

Г и н е в а. Разковничето!

П е ш е в. На всеки началник-гара по десет хиляди долара. До Амстердам!

Ч и к о /изумено/. Трябва да ви призная, че ако съм началник на гара ще кандисам и на хиляда долара. Вие сте гениални. Нататък! /Но се досеща./ Пешев, Гинева, а кой по дяволите ще кара локомотива?

Д в а м а т а. Ние!

II е ш е в. Но, триста хиляди само за подкупите!

Ч и к о. Вие?

П е ш е в. Ние, двамата. /Полуусмивка./ Не я гледайте, че е жена.

Ч и к о. Че какво ѝ е? Както виждам – всичко ѝ е наред.

П е ш е в /многозначително/. Море!

Ч и к о. Но защо на мен триста?

П е ш е в. В Амстердам ще получим чисти два милиона. Спадаме триста хиляди за подкупи на гарите и триста хиляди за подкупи на митниците. Остават чисти милион и четиристотин. На вас триста хиляди и… Това е!

Ч и к о. Какво значи „това е“?

Г и н е в а. Забрави ония двеста хиляди.

П е ш е в. Двеста хиляди за двама шефове от Интерпол. Така, че вие взимате триста, а за нас остават деветстотин… Тук никой няма да ви брои триста хиляди за желязото.

Ч и к о. А там на вас…как?

П е ш е в. Един богат холандец…

Г и н е в а. …колекционира стари локомотиви

П е ш е в. Хоби.

Г и н е в а. Всичко е изработено, конспиративната мрежа е изградена до най-малката подробност. Чакат се само последните нареждания по факса.

Г и н е в а. Ще се напълним с пари и ще заживеем като хората.

П е ш е в. И така, господине, да отсечем. Чакат ви и други. Кога ще ни заведете при локомотива?

Ч и к о. Какво ще кажете ако утре се видим на Централната гара’

Г и н е в а. Чудесно!

Ч и к о. Пред Информацията.

II е ш е в. /живо/. Влизаме в решителната фаза. Това означава ли, че можем да пратим първия факс?

Ч и к о. Ваша работа, господа.

Ръкуват се за довиждане.

Ч и к о /внезапно/. Стоп!

Статуи.

Ч и к о. Защо не минете след час и половина? Дотогава ше свърша с другите и ще ви заведа до глухата линия.

Г и н е в а. Това е вече работа!

Ч и к о /живо/. Мораториум на останалите въпроси! Заемам се само с нашата работа.

П е ш е в. А ние в това време ще се обадим в Амстердам.

Още по-енергично стискане на ръцете. Пешев и Гинева излизат.

Чико ги изпраща и се връща. Потрива доволно ръце.

Ч и к о. Петрико, днес не можем да се оплачем. Богат ден!… Бизнесът се разраства!… Какво ще кажеш, маймуно?…

Чико се втурва към кухнята.

Ч и к о. Елате! Заповядайте! Влизат Ани, Начев, Начева, Гачев и Гачева.

Н а ч е в. Мисля, че ние бяхме първи.

Г а ч е в. Има ли значение кой е дошъл първи?

Н а ч е в а. Винаги има!

Н а ч е в. Как да няма значение кой е пръв и кой втор?

Н а ч е в а. Ако нямаше, всички щяха да се натискат да бъдат втори или трети.

Г а ч е в. Господинът ше реши сам.

Н а ч е в. Кое ще реши?

Г а ч е в. Кой има по-голяма нужда от жираф.

Н а ч е в а. Хайде сега, ще твърдим, че жирафът е животно от първа необходимост.

Г и н е в а. За нас, госпожо – да.

Начев и Начева се смеят.

Н а ч е в. Животното ще бъде купено от нас.

Г а ч е в. Защо?

Н а ч е в. Защото само при нас ще се чувства щастливо. Обширен вилен двор, огромни дървета за паша.

Н а ч е в а /бърза да се изяви/. Жирафите пасат нагоре, а не надолу!

Н а ч е в. Имаме и много внуци, ще го забавляват.

Г а ч е в. Аха.

Г а ч е в а. Взимате го за играчка на внучетата.

Н а ч е в. Според мен, животно с толкова внушителна външност трябва да бъде постоянно в центъра на вниманието.

Н а ч е в а. А вие, като ви гледам, такива едни, никакви, по-млади, нямате нито внуци, нито големи дворове. Какво ще търси животинчето при вас. Ще го уморите от скука.

Н а ч е в. И за какво ви е притрябвало?

Г а ч е в. От него ще направим илюзия.

Тишина.

Репликата на Гачев накарва Чико да трепне и да погледне Ани.

Ч и к о. Доживях да чуя от някого, най-после, че илюзиите могат да бъдат третирани като предмети от първа необходимост. Ани, чу ли що рече нашият клиент?

А н и /към Гачев/. Господине, вие съвсем ненадейно превърнахте разговора ни в красива философска беседа. За мен и за хора като моя Чико, илюзиите са хранителната среда , в която можем да се чувстваме по-комфортно.

Г а ч е в. Аз и моята съпруга обаче без илюзиите ще рухнем.

Г а ч е в а. Ще обеднеем.

Г а ч е в. Пиши ни загинали.

Ч и к о. Боже мой, нима не ви тревожи тази категорична зависимост от абстракцията?

А н и. Чико, момент!… И каква връзка съществува между илюзията и жирафа?… Аз, например, като художник, съм дошла да купя само илюзията за това неповторимо животно. Мен жирафът като лична собственост не ме интересува.

Га ч е в а. Нас жирафът ни интересува само като лична собственост.

Г а ч е в. Височина, дължина, килограми и така нататък.

Ч и к о. А илюзията?

Г а ч е в. Тя е най-важното.

Ч и к о. Тия ще ме побъркат.

А н и. Но щом боравите с килограмите на животното, какво ще стане с илюзията?

Г а ч е в. Килограмите са важни за транспортирането.

Пауза в която Чико се е изблещил, а Начев и Начева се подхилват.

А н и. На илюзията?

Г а ч е в. На илюзията!

Начев и Начева прихват. Чико разтрива слепоочията си.

Ани се готви да каже нещо важно, ала Чико я прекъсва с жест.

Ч и к о. Господине, аз все още продължавам да мисля така, както са мислили и другите прели мен, че илюзията, най-грубо казано, е представа.

А н и. Фикция.

Ч и к о. Имаджинейшън!

Г а ч е в а. Естествено.

Г а ч е в. Тя е И ТОВА.

Ч и к о /хваща се за главата/. Тия клиенти!…

А н и. Спокойно, Чико… И къде смятате да транспортирате тази своя илюзия?

Г а ч е в. Из цялата страна.

Ч и к о. Жирафът ли, или илюзията за него?

Г а ч е в. Всичко.

Г а ч е в а. Отначало из цялата страна, а после и в чужбина.

Г а ч е в. До салоните, по залите, понякога ще се наложи и по стадионите, пред хиляди зрители.

А н и. Че вие тогава ще я измъчите.

Г а ч е в. /учудено/. Кое?

А н и. Илюзията… Да я тътрете където ви скимне.

Г а ч е в. Не където ни скимне, а където има публика.

Ч и к о /леко впрегнат/. Слушайте, вие с какво се занимавате?

Г а ч е в: Мисля, че бях ясен – с илюзии.

А н и. Какво работите?

Г а ч е в а. Ние сме илюзионисти!

Ч и к о. Фокусници!

Г а ч е в и /едновременно/. Илюзионисти.

Ч и к о. Илюзионисти! Вазбрах. Но за какво ви е жирафът?

Н а ч е в. Кикво ще правите горкото животно?

Н а ч е в а. Ще го мъчат!

Г а ч е в /победоносно/. Ще го натоварим със страданието на артиста. /И тъй като недоумението все още не е разсеяно./ Ще създам суперилюзионен номер! /Пауза./ Асистентката ми /поглед кам Гачева/ ще изчезва, а на нейно място ще се появява жираф.

Г а ч е в а. За първи път в света!

Н а ч е в а. Как така… ще се появява?

Г а ч е в. По закона на илюзията.

Ч и к о /бодро/. Това ми харесна.

А н и. Защо ти харесва?

Ч и к о. В замисъла е вложено нещо грандиозно. Ани, учудваш ме – толкова ли не проумяваш дързостта на метаморфозата?

А н и /по всяка вероятност играе/. Не.

Ч и к о. Защо бе, миличка? Пускаш жираф, вадиш жена.

Г а ч е в и /едновременно/. Обратното.

Ч и к о. Пускаш жена, вадиш жираф.

А н и /продължава играта/. Къде я пускаш?

Г а ч е в. В сандъка.

Ч и к о /обяснява на Ани/. В сандъка.

Г а ч е в. Завързана.

Ч и к о. Завързана.

А н и. Това разбрахме. Откъде вадиш жирафа?

Ч и к о. От къде вадиш жирафа?

Г а ч е в. От сандъка.

Ч и к о /ликуващо/. От сандъка!

А н и. Той виждал ли е жирафа?

Ч и к о. Виждал ли си жирафа?

Г а ч е в. Затуй сме дошли.

А н и. Жирафът е четири метра висок.

Ч и к о /към Гачев/. Чухте ли?

Г а ч е в /усмихва се многозначително/. Тук свършва жирафът и почва илюзията.

Н а ч е в а /презрително/. Четири метра звяр – сандъка!

Ч и к о. Госпожо Начева, да не се месим в работата на илюзионистите. Кое е жираф, кое – сандък, не сме ние дето… Нали така? Това е изкуство! Творчество! И като краен продукт – илюзията. Така ли е, господин Гачев?

Г а ч е в. Така е.

Ч и к о. Добре ли го казах?

Г а ч е в. Добре.

Ч и к о. Формулирах ли го?… Харесахте ми! И вие, и съпругата ви, и замисъла. Госпожо Гачева, вие по бански ли изчезвате?

Г а ч е в а. Вечерна рокля! По бански съм при фокусите.

Ч и к о. Покорихте ме и мисля, че ще сключим сделката с вас. Но все пак, да чуем и другата страна. Господин Начев?

Н а ч е в. Ние имаме всичко, господин Чико. Абсолютно всичко си имаме.

Н а ч е в а. Нямаме си жираф.

Н а ч е в а. Триетажна вила, на около пет декара, дървета от всички видове, внуци, внуци… Не мога да ги преброя.

Н а ч е в а. Представяте ли си жирафът сред милите деца?

А н и. Чико, на мен тези хора също ми харесват.

Ч и к о. И на мен ми харесват.

Н а ч е в. Ние няма да мъчим добичето.

Н а ч е в а. Не сме ментарджии.

Г а ч е в а. Госпожо!

Н а ч е в. Ще правите фокуси с животинчето.

Г а ч е в. Във вашето благоденствие обаче има нещо съмнително.

Ч и к о. Стоп! /Скулптури./ Не така!… Не така, защото всички сме малко или много съмнителни.

Чико се услушва. Поглежда нагоре. Някои от присъстващите проследяват погледа му.

Ч и к о. Госпожо Начева, какво направихте?

Н а ч е в а /смутено/. Какво направих?

Н а ч е в. Фанчеее, пак ли?

Жуженето на осите.

Н а ч е в а /уплашено поставя ръце пред лицето си/. Отворих кутията!

Начеви и Гачеви вече се отбраняват от наглостта на осите.

Уплашени, запътват се към изхода.

Ч и к о /изпращайки ги/. Утре ще решим въпроса.

Н а ч е в /отстъпвайки/. По кое време?

Ч и к о. По това време.

А н и /както се отбранява от осите/. Дотогава ще решим.

Г а ч е в. Но справедливо, нали?

Излизат.

Чико се връща при изнервената Ани.

А н и. Какво чакаш?

Ани размахва ръце.

Ч и к о. Мисля за илюзията!

Взима тромпета.

А н и /отбранява се/. Ще ме изядат!

Ч и к о /преди да постави устни на мундщука/. Пускаш жена – вадиш жираф!

Чико надува тромпета.

Ани нагажда кутията върху бюрото.

След като Чико се насвирва, Ани затваря кутията и я вдига високо.

А н и. Обикнах осите!

Ч и к о. Нямаш си представа колко старателно съм ги подбирал. На различни места – морето, планината… Едната ме намери в тази стая.

А н и. Но и аз те намерих.

Вън настойчиво се звъни, по особен начин, някой сякаш сигнализира.

А н и. Звъни се.

Ч и к о. Така ти се струва.

А н и. Звъни се!

Ч и к о. Не вярвам.

А н и. Чико, звъни се.

Звъни се.

Ч и к о. Помисли малко – звъни ли се или не се звъни?

А н и. Почти съм сигурна, че се звъни.

Звъни се настойчиво.

Ч и к о. Ани, помисли малко задълбочено и ще разбереш, че не се звъни.

А н и. Звъни се! /Бавно, спокойно./ И то особено… По морзовата сигнализация.

Ч и к о. Измисляш, Ани, измисляш.

А н и. Звъни НЯКОЙ, който не звъни за ПЪРВИ ПЪТ.

Ч и к о. /наивно/. И кой ли може да бъде?

А н и. Позволяваш ли?

Ч и к о. Какво?

А н и. Да отворя.

Ч и к о. Щом настояваш… Позволяваш ли да се отдалеча?

Тръгва към кухнята.

А н и. /изненадано/. А аз?

Ч и к о. Трябва да се справиш сама.

А н и. Ще успея ли?

Ч и к о. Там е работата.

Чико излиза.

Ани изчезва към изхода.

Ани се връща придружена от Славка.

С л а в к а /вглежда се в Ани/. Къде е Чико?

А н и /разглежда Славка/. Знаете ли колко сте хубава?

С л а в к а. А вие? /Усмихва се./ Извинете, казах го глупаво. Вие сте новата, нали?

А н и. Дойдох да ви сменя.

З а т ъ м н е н и е.

В Т О Р А  Ч А С Т

Същата обстановка.

Ани и Славка.

А н и. Съблечете се, де.

С л а в к а. Не. /Усмихва се./ Тук съм се събличала достатъчно.

А н и. Тогава седнете.

С л а в к а /сяда/. А вие откога сте тук?

А н и. Ако ви кажа, ще пукнете от смях – няма и час.

С л а в к а. Защо, това е достатъчно.

А н и. Той продава жираф. Дойдох да го нарисувам за илюстрация на детска книжка.

С л а в к а. Трябва да ви осведомя, че не продава никакъв жираф… Нима не сте разбрали?… Чико продава всичко. Дори замъци.

А н и. Туй, което чувам е любопитно. От друга страна пък е и жалко. Ще помисли, че съм се вмъкнала в мансардата заради парите му.

С л а в к а /усмихната/. Ами, на него не му липсва самочувствие.

А н и. Повярвайте ми: дойдох, видях го и останах. Според мен този човек е абсолютен.

С л а в к а. Вие сте абсолютна.

А н и. Вече съм нищо, аз съм един влюбен парцал… Ама какво нещо сме жените, а? Не търпим празно пространство.

С л а в к а. Страшни сме,

А н и. Наврем се някъде и не мислим да излизаме.

С л а в к а /весело/. Хващаме се уж да оперем нещо…

А н и. …да почистим…

С л а в к а …да изгладим риза…

А н и. И така нататък.

С л а в к а. Изглежда, това е вродено в жената.

А н и. В истинската жена!

С л а в к а. Защото няма мъже.

А н и. Да бе, къде изчезнаха мъжете. Няма война, а мъжете се губят някъде… О, мъже много, но де ги интересните?

С л а в к а. /поглежда кафеза/. Петрико, знам какво мислиш.

П е т р и к о. Ти за какво се домъкна пак?

С л а в к а /на Ани/. Не му обръщайте внимание.

А н и. Така и правя… Защо се нарича Чико?

С л а в к а. Питай, че да ти кажа!

А н и. Хубаво име, подхожда му.

С л а в к а. Голям будала. /Оглежда я./ Дрехата ви стои добре.

А н и. На мен всичко ми стои добре.

С л а в к а. Имате ли удобен баща?

А н и. Не мога да се оплача. Гледа си науките и ме оставя да си живея живота… На мен този Чико ми се нрави, особено с тези продажби на жирафи. Като прочетох, казах си: Я да го видя този търговец на жирафи как изглежда. Хем ще нарисувам жирафа от натура.

С л а в к а. Чико не продава никакъв жираф.

А н и. Имате неразгадаеми очи.

С л а в к а. Ако днес твърди, че търгува с жирафи, утре като нищо може да ни уверява, че ги лови.

А н и. И сте хубава, да ви кажа. Красотата ви е леко старомодна, но вечна. Имам усещането, че ще остареете трудно. Гледам ви и не мога да ви се нагледам. Чико губи много с вашето бягство. Но и вие, струва ми се, оглупявате. Къде ходите? Защо не седите до него?

С л а в к а. Невъзможно.

А н и. Такъв мъж изпуща ли се?

С л а в к а. Отначало се бях закопчала за него, беше ми жизнено необходим, не можех да дишам в негово отсъствие, но с течение на времето започнах да бягам.

А н и. Това не биваше да правите.

С л а в к а. Чико е скучен човек. Понякога може да свири по цял ден на тромпет. Миналата година, на трети октомври, надува инструмента точно четиринайсет часа, само с едно прекъсване.

А н и. Да ви целуне.

С л а в к а. Да ме пита не ме ли отегчава.

А н и. На такъв аз му грабвам тромпета от ръцете и му го счупвам в главата.

С л а в к а. Разбрахте ли защо бягам?

А н и. Тогава защо се върнахте?

С л а в к а. Затъжих се за него. Стана ми скучно без него. Мине ли известно време, усещам че ми липсва и тръгвам. Всеки път, кача ли се тук, заричам се да остана завинаги, но побягвам отново. Има дни, работи като вол. Хубави дни са тогава. Помагам му. Но отнесем ли превода в издателството, веднага започва да търгува.

А н и. Добре де, откъде ги взима тия замъци, жирафи…

С л а в к а. Един ден, както си стояхме загледани в нищото…

А н и. Защо гледате в нищото? Защо не се любите?

С л а в к а /весело и сякаш отегчено/. Вие как се казвахте?

А н и. Викат ми Ани, съкратено от АННА.

С л а в к а. Анна, знаете ли колко кушетки сме потрошили? Наоколо не остана здрава кушетка за цяр. Но, веднъж, както се бяше загледали в НИЩОТО, Чико внезапно извика: Така не може! Мухлясвам! Трябва да се заловя с нещо!…Чакай бе, човек, превеждаш от английски, от испански, редакторите те търсят… Не, вика, нещо почтено, някаква особена социална авантюра ми е нужна. Самотата ме ръфа, скучая, затова ще играя. Така започна търговията. Измисля обяви, интригува апетита на хората. Прииждат клиенти. Телефон нямаме. Пълзят към седемнайстия етаж. Много от тях – от провинцията. Сърцето му не трепва да ги съжали. Не, чака ги. Пазари се, продава на ужким, те го молят да намали цената, часове се пазарят, понякога – ха, да се сбият. От срам не знам къде да се крия.

А н и. Що да се криете, що не участвате?

С л а в к а. Вие бихте ли участвали?

А н и. Обичахте ли го?

С л а в к а. И сега го обичам.

А н и /замечтано/. Аз бих участвала.

С л а в к а. Като ви гледам и на мен така ми се струва.

А н и. Добре де, купуваха ли?

С л а в к а. Боже мой, на кого говоря всичко туй? Чико си нзржжяшшжаонзс лрави шоу, инсценира.

А н и. И за тези шеги си плаща обявите?

С л а в к а. Ми, да!

А н и. Голям кеф!

С л а в к а. Колкото по-големи мошеници са клиентите, толкоз по-голям е кефът му.

А н и. Чуден!… Вие наистина ли не си го искате обратно?

С л а в к а. Уж затуй съм дошла. Исках лично да се уверя как от търговец, ще се превърне в ЛОВЕЦ, на жирафи. Така ще разправя, ще видите.

А н и. Какво да правим тогава… Да си вървя ли?

С л а в  к а. Чакайте де, защо се разбързахте, може да поизмислим нещо.

А н и. След като поразговаряхме, а като ви гледам и колко сте хубава, смятам, че нямам работа в тази мансарда.

С л а в к а. Кво ще кажете да го запитаме?

А н и. Как да го запитаме?

С л а в к а. Може да избере вас.

А н и. Не съм съгласна.

С л а в к а /към кухнята, поривисто/. Чико!

Пауза.

А н и. Излизам.

С л а в к а. Чико, чуваш ли?

Чико влиза.

Ч и к о. О, Славке!

С л а в к а. Помогни малко, виждаш как се мъчим, не можем да намерим решение. Не чакай всичко наготово!

Чико. Е това не харесвам у тебе, все да ме жегнеш, да ми се скараш.

А н и. Защо бе, Чико? Какво толкоз ти каза момичето?

Ч и к о. Ти мълчи, не се обаждай, още си нова.

А н и. Не така, не така, ти направо ме дисквалифицираш.

С л а в к а. Браво, Ани! /Към Чико./ У теб няма ли поне мъничко кавалерско чувство?

Ч и к о. Добре де, какво искате?

С л а в к а. Не виждаш ли?

Ч и к о. Нищо не виждам.

С л а в к а. Не разбра ли?

Ч и к о. Не.

С л а в к а. Толкоз ли не усещаш, че вече сме две?

Ч и к о. Е?

С л а в к а. Е?

Ч и к о. Какво като сте две?

С л а в к а. Едната?

Ч и к о. Едната?

С л а в к а. Глупако, едната трябва да си отиде.

Ч и к о /изненадано/. Защо?

С л а в к а /безпомощно/. Гледай го.

А н и /тъй като са се обърнали към нея/. Чико, избирай! Това съм аз, това е тя, така че – трябва да си отида.

С л а в к а. Ани, момент… Чико, решавай.

Чико е съкрушен, едва не кърши ръце от отчаяние.

Ч и к о. Славке, обикнах я, влюбих се. Нямаш си представа какъв човек.

С л а в к а. Така те искам. Откровен. Направо!… Само да си взема чехлите.

Ч и к о. Чакай. Исках да ти обясня защо трябва да остане и тя.

Д в е т е. Какво?

Ч и к о. Оставате и двете.

Малка безмълвна сценка от погледи и неволни потрепвания.

Славка се готви да каже нещо, но сякаш не може.

Ани отваря уста, но я затваря.

Звъни се. Пак. И пак.

Славка излиза и се връща придружена от Хикс.

X и кс. Добър ден.

Ч и к о. Здравейте. Чакам ви. /Към дамите./ Ще си живеете тук и ще ме чакате двайсет и пет години. Тръгваме ли?

Хикс /прави няколко крачки, поглежда една от книгите на бюрото, връща се при групата/. Мисля, че имахме и друг вариант.

Ч и к о. Предпочитам да лежа.

Хикс е изненадан.

Х и к с. Добре, петдесет.

А н и. Какво петдесет?

С л а в к а. Тук се работи само с долари.

Ч и к о /отсича/. Ще лежа.

X и к с. Предпочитате нечистоплътните брадясали типове пред тия дами от слонова кост?

Ч и к о. Аз съм перверзен тип.

X и к с. Тогава да ви водя… Но вие все още ли нямате нещо човешко за пиене?

Ч и к о. Сироп.

X и к с. Продадохте ли жирафа?

Ч и к о. Утре. Купува го един майстор на илюзиите.

X и к с. А локомотива?

Ч и к о. Чакам всеки момент клиентите. Вие пък отде знаете за тази сделка?

X и к с. Такива финансови удари, а да не ги полеем!

Ч и к о. Добре, ще изтичам до магазина.

X и к с. Нещо не ми е ясно. Вас наистина ли ви снабдяват с жирафите или си ги ловите сам?

Ч и к о. Сам, разбира се, принуден съм да си ги ловя с тия две ръце, а това ми отнема време, Африка, туй-онуй.

Х и к с. Значи, не сте търговец, а ловец.

С л а в к а. Ани, какво ти казах?

Ч и к о. Ловя ги призори. Цяла нощ са пасли, натежали, метнеш им примката, потичат малко, въжето се опъне, звярът разбира, че се е случило лошото, спира се, погледне те в очите и сякаш го чуваш да шепти: Защо бе, господине, защо? Не можем ли да си живеем без да се ловим. Обяснявам му, че това са железните закони на бизнеса и ме разбира. Звярът също разбира от икономика. /Към дамите./ Господинът ме пандизи за неплатени данъци.

С л а в к а. И с право. Откакто се знаем, не си внесъл нито лев.

Ч и к о. Добре, ама двайсет и пет години. Разбирате ли какво става с вашия Чико? Господин следовател, отивам за водка. Страхотно ми се припи. И ония ще се изтърсят!… Ле-ле, какви ги забърках! …“Смирнов“ ли да бъде?

X и к с. Казах вече – аз.

Ч и к о. Защо вие?

X и к с. Защото съм с кола.

С л а в к а. Тъкмо да ви използвам, да си взема пижамата.

Ч и к о. Славче, безсмислено, отвеждат ме.

С л а в к а. Боже мой, ще живеем тук с Ани и ще те чакаме. Господине?…

X и к с /многозначително, строго/. Чико!

Ч и к о. Няма да мръдна от тук.

Хикс и Славка излизат.

А н и. Господинът ми взима акъла.

Ч и к о. Ченге.

А н и. Малко ченге, малко интерпол, малко самотност… Но не си въобразявай, че идва за теб.

Ч и к о. А за леля ми ли? Знаеш ли, че откакто съм в бизнеса, не съм си плащал данъците?

Чико сваля едната си обувка.

Ани сваля едната си обувка.

А н и. Нещо ми подсказва, че не идва за теб.

Ч и к о. Говориш глупости.

Чико сваля втората си обувка.

А н и. Мисля, че скоро ще разберем. /Събува втората обувка./ Нещо ми подсказва, че господинът не се цели в теб. Насочил се е към по-едра риба.

Ани смъква пуловера си.

Ч и к о. /смъква якето си/. По-едра от мен?

Кой какво смъква от себе си не е важно, важното е разговорът и събличането да се развиват плавно, красиво.

А н и. Чико, ти май се смяташ за величие.

Събличане.

Ч и к о. Вярно е. Знаеш ли, понякога ми се струва, че съм нещо като събитие.

Събличане.

Ч и к о. Жалко, че няма да го разбереш.

А н и. Славка е много сладко същество.

Събличане.

Ч и к о. В такъв момент не ми говори за Славка.

А н и /останала е по сутиен/. Не ми се вярва, че няма да те има цели двайсет и пет години.

Съблечен до кръста Чико я оглежда.

Ч и к о. Имаш хубави гърди. /Започва да сваля панталона си./ Ще ми бъдеш ли вярна? /По гащета./ Двайсет и пет години!

А н и /по комбинезон/. Сигурно ще те помилват, не вярвам да лежиш повече от двайсет и четири.

Ч и к о. Бедрата ти са чудесни.

А н и. Всичко ми е чудесно.

Ч и к о. Сигурно затуй съм се влюбил.

А н и. Ти се влюби в душата ми.

Ч и к о /понечва да смъкне гащетата си/. За първи път ми се случва.

А н и /понечва да смъкне комбинезона си/. Какво има зад завесата?

Ч и к о. Тераса.

А н и. Дръпни завесата, обичам светлината.

Ч и к о. Да не безпокоим жирафа.

А н и. На терасата ли го държиш?

Ч и к о. Кьде другаде?

А н и. Тялото ти е хубаво.

Ч и к о. В пандиза ме очакват неприятности.

А н и. Що не си платиш данъците?

Ч и к о. Няколко милиона.

А н и. Бутнеш ли му петдесет хиляди, ще те остави на мира.

Ч и к о. Това е безнравствено.

А н и. С манафите в затвора ще ти бъде много нравствено.

Ч и к о. Човек свиква със всичко.

А н и. А така.

Ч и к о. Правя хумор бе, Ани, не разбираш ли? Влюбих се и се старая да ти се харесам.

Ани полага ръка на рамото му, погалва го.

Чико я притиска до себе си.

Ч и к о. Животът е хубаво нещо.

Целуват се страстно.

А н и. Кирливи философи твърдят обратното.

Ч и к о. Няма нищо по-чудесно от живота!

Чико придърпва тромпета.

А н и /удивено/. Какво правиш?

Ч и к о. Съпротивлявам се.

А н и. Моментът не е за съпротива.

Ч и к о. В такива моменти се мразя, презирам се, ще ми се да зейне земята, да ме глътне с цялата мръсотия на помислите. Дивакът у мен крещи, че след жаждата за живот, най-много залагам на секса.

А н и. Не бива така.

Ч и к о. И туй влюбване по никое време. Откъде дойде бе, човек? Къде си се крила досега? И какво ще правя нататък, какво ще стане с правото ми да съм свободен?

А н и. Сексът и жените са варварщини.

Ч и к о. Я вземи, че надуй тромпета!

Чико засвирва сладко, нежно.

Ани изслушва въведението, след което запява:

Слънце розово изгрява над света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма ала корабът лети.

Как така – иди го разбери.

Двамата едновременно:

Розови крила

носят ме към теб.

Розови платна

веят се над мен.

Боже, колко хубав е света!

Чико /пее/.

Аз летя със твоите крила.

Ани /пее/ :

Ти летиш със моите крила.

Двамата /пеят/:

Ний летим със нашите крила.

Май че туй е вече любовта.

Краят на песента.

А н и. Чико, що не отидем да се налюбим на терасата? /Пауза./ Под небето. /Чико продължава да мълчи./ С поглед към планината.

Ч и к о /ядосано/. Казах ти! /Спокойно./ Там е Жо.

А н и. Не съм се любила пред жираф.

Ч и к о /троснато/. Добре! С теб не се излиза на глава!

А н и. Кушетка има ли?

Ч и к о. В тоя дом кушетки има навсякъде!…

Запътват се към терасата.

Звънецът.

Звъненето ги сепва. Хващат се за ръце. Чакат напрегнато. Звъни се отново. Чакат. Отново се звъни.

А н и. Славка има ли ключ?

Ч и к о. В такива моменти, прекъснат ли ме – убивам човека. Има, разбира се. Но за нея е рано, живее на двайсет километра оттук.

Млъкват, чакат. Уви, звъни се отново.

Чико нахлузва панталона си. Звъни се безапелационно, а това накарва и Ани да облече полата си.

Вече се звъни без прекъсване.

Ч и к о. Мама му стара, знам точно кой е и съм вбесен!

А н и. Изгони ги.

Ч и к о. Ще ги смачкам!

Излиза да отвори.

Нахлуват Пешев и Гинева.

Ани се облича спокойно.

Новодошлите се стъписват.

Г и н е в а /овладява се първа/. Сега не му е времето, госпожа, сега трябва да ковем желязото.

П е ш е в. Пред нея може ли да се говори?

Ч и к о /все още ядосан/. Не знам! Питайте я!

Г и н е в а /меко/. Изковем ли желязото, госпожо, ще правим каквото ни скимне. Всички тия работи и други работи, но сега трябва да се кове.

Ани се облича спокойно, което означава бавно.

Ч и к о /започва играта/. Ани, не може ли по-бързичко?

Ани мълчаливо продължава в същото темпо.

Гостите се споглеждат, нервничат.

Чико. Чу ли кво ти казах?

А н и /вяло/. Чух,

Ч и к о. Тогава защо мълчиш?

А н и. Нали решихме да ги ядосваме?

Гостите са шокирани.

Ч и к о. Кога сме решили?

А н и. Чико, ти сам каза, че тия двамата…

Ч и к о. Кога, Ани? Кои двамата?

А н и. Дето коват желязото.

Суровата суровина от която са изградени Пешев и Гинева, май се готви най-сетне да се усмихне, но продавачът не смята да се шегува.

Ч и к о. /извън себе си от яд/. Не можеш ли поне мъничко да пазиш тайни! Има неща, които не бива…

А н и /сопва се/. Няма такива неща! /Пауза. Дооблича се./ На мен, каквото ми е в ума, това ми е на езика.

Ч и к о. Точно такива не искам в къщата си.

А н и. Тогава да си вървя.

Ани тръгва към изхода с блузка в ръка.

Купувачите си отдъхват.

Ч и к о. Ани!

Ани се отдалечава.

Ч и к о. Спри се! /Никой не го чува./ Моля те.

П е ш е в. Госпожата иска да се поразходи.

Ч и к о /изтичва пред Ани/. Ти няма да направиш това!

А н и. Махни се от пътя ми!

Ч и к о /пада на колене и обгръща краката й/. ‘Обичам те! Прости ми! /Ани прави усилие да се освободи./ Без теб не мога да дишам!

Ани. Пусни, ти казах!

Чико /целува краката ѝ/. Без теб съм нищо, бездомно куче… мишка, плъх… муха! /Целува коленете ѝ./

А н и. Не целувай там!

Ч и к о /извръща глава/. Къде?

Ани. Коленете са най-чувствителната ми зона. /Чико нанася лудешки целувки./ Казах не!… Ти си звяр!… Чико, моля те!… Ще съжаляваш!

Ани се отпуска, пада на пода, Чико се хвърля хищно върху нея, Пешев и Гинева скачат върху Чико, стараят се да го хванат, да го изтеглят нагоре и назад, по едно време усилията им се увенчават с успех, но Чико се отскубва, полита върху Ани, нов опит на купувачите, борба, купувачите се оказват по-силни, изтеглят го, държат го здраво, продавачът напразно рита и напъва.

А н и /надига се бавно от пода/. Попречихте да се роди дете. Детеубийци.

П е ш е в. Мадам, спокойно.

Г и н е в а. Има време за всичко. После ще раждаме.

Ч и к о. Гинева, вие сте много силна.

П е ш е в. Гинева е камък!… Чико, успокоихте ли се?

Ч и к о. Би трябвало. Съвсем забравих, че вършим работа. Ани, ти пречиш на работата, убиваш бизнеса ми. С тези клиенти ни предстои велико дело. Желязото се кове докато е горещо.

А н и. Тогава защо ме целуна по коленете.

Ч и к о. Несъзнателно.

А н и. Несъзнателно. Много добре знаеш… Господа, извинявам ви се. Забравих какво ни предстои.

Ч и к о. Пешев, Гинева, започвайте.

П е ш е в. Преди това обаче, нали трябва… Как да се изразя по-правилно, че да не обидя мадам… Госпожата не може ли да мине за малко в другата стая?

Ч и к о. Тя не ми е жена. /Усмихва се./ Ние сме нещо подобно на вас. Засега ни свързва само любовта.

Г и н е в а. Това разбираме, но все пак…

Ч и к о. С нея нямаме тайни. Познаваме се вече повече от час, така, че… Спокойно, господа, започваме.

П е ш е в. Преди малко тя самата заяви, че не може да пази тайни.

А н и. Ще опитам.

Ч и к о. Чухте ли? Пешев, нека докараме великото дело докрай.

Г и н е в а. Но тук не виждам логика, здравият смисъл изключва да се захващаме с конспирация при наличието на подобни характери между нас.

А н и. Гинева, вие от шега не разбирате ли, чувство за хумор нямате ли?

Г и н е в а. Ние с Пешев никога не сме се шегували, не разбираме от шеги и чувство за хумор нямаме. Нашата цел е да подкараме локомотива, да го предадем в ръцете на холандеца, да вземем парите и да заживеем достойно.

П е ш е в. Като всички честни хора по света.

Г и н е в а /доброжелателно/. А и вие.

Ч и к о. Аз не мога, Пешев, бизнесът не ми позволява да живея като честен човек.

А н и /рязко/. Чико! Какви ги мелиш сега? Това, доколкото подразбрах, са големи пари. Като ги пипнем можем да се откажем от бизнеса. Ще купим къща в Калифорния.

Ч. и к о. Не мога, Ани! На мен бизнесът и измамата са в кръвта ми. Не измамя ли някого, нощем не ме хваща сън.

Пешев и Гинева поглеждат вече с надежда към Ани.

А н и. Ще си купим лодка, ще ловим риба. Аз на теб няма да ти позволя да живееш нечестно. Моите деца няма да понесат битието на един престъпен баща.

Пешев и Гинева са обсебени от категоричността на Ани.

П е ш е в /леко се е поддал/. Мадам, започвате да ми харесвате!

А н и. Не е въпроса до харесването, а до бъдещето на децата.

Г и н е в а. Видяхте ли, че логиката е важно нещо?

Ч и к о /отчаяно към Ани/. Не можеш да искаш подобно нещо от мен. Чакат ме сума неразпродадени неща.

А н и. А деца ще искаш ли?

Ч и к о. Обещала си ми ги.

А н и. Къде тогава отива логиката?

Ч и к о. Но за какво ми е логиката ти? Кой говори за логика?

А н и. Тя говори за логика.

Г и н е в а. АЗ говоря за логика! Здравият смисъл изсква вие да сложите край на престъпния си живот.

Ч и к о. Чак престъпен.

Г и н е в а. Мошенически… Помислете за децата си.

Ч и к о. Ани, видя ли как обърка нещата?… Пешев, започваме. Ани, иди в кухнята.

П е ш е в. Не!

Г и н е в а. Мястото ѝ е тук!

Ч и к о. Ще полудея! Какво искате?

П е ш е в. Да тръгваме.

Ч и к о. Искате да го видите?

П е ш е в. Така решихме. Сам предложихте да ни водите.

Гинева. Още сега.

Ч и к о. Наистина трябва да побързаме. Слънцето залязва. Искам да видите стоката на светло. Аз на тъмно не продавам.

П е ш е в. И ние на тъмно не купуваме.

Г и н е в а. Представете си, господин Чико. Печелите триста хиляди.

Ч и к о. Искам да знам повече за холандския милионер.

Г и н е в а. Но защо ви трябва? Ние също не знаем много, името му е Ван Норден.

П е ш е в. За вас, като продавач, по-добре е да знаете нещо за господин Хортинген. Господин Хортинген е лицето, което ще ви плати.

Г и н е в а. Оглавява локомотивния парк на милионера. Вие сте този, който ще получи парите си преди всички нас.

П е ш е в. Щом видим машината, ще телефонираме на господин Хортинген, той ще долети, на свой ред също ще види машината и ще ви плати.

Ч и к о. Това исках да знам. През цялото време говорехте за разплащане в Амстердам. Аз нямам работа в Амстердем. Искам да продам и да получа парите си тук.

П е ш е в /усмихва се/. Затова ще пристигне господин Хортинген, да ви плати.

Г и н е в а. Той ще раздава и подкупите по гарите.

Ч и к о. Ще пътува с вас?

П е ш е в. Иначе как.

Г и н е в а. Друго искате ли да знаете?

Ч и к о. Искам да знам много неща, а и вие да знаете. Първо – документация ще завъждаме ли?

П е ш е в. Само подписа ви, че сте получили сумата.

Ч и к о. Мога да дам документ на господин Хортинген, че му продавам локомотива като старо желязо, за сумата четири хиляди и сто лева.

П е ш е в. Мисля, че ще бъде достатъчно.

Ч и к о. И да мислите и да не мислите – това е. Купил съм го като желязо, продавам го като желязо. Вие ще му мислите за митницата.

П е ш е в. Господин Хортинген е напълнил джоба си с документи.

Г и н е в . Всичките са зелени.

Ч и к о. Ани, имаш ли някакви възражения дотук?

А н и. Не, Чико. Клиентите играят чисто. Само при теб нещо не ми е ясно.

Ч и к о. Защо, какво имаш предвид?

А н и. Да не прекъсваме преговорите.

Ч и к о. И така, за моя локомотив холандецът ще заплати два милиона. Аз ще получа триста хиляди… Ани, ти какво имаш предвид?

А н и. Понеже настояваш, ще ти кажа. Господин Хортинген ще ти плати, нашите клиенти и господин Хортинген ще се качат на локомотива и ще потеглят, да речем – минат границата на зелено…

Г и н е в а. Не на зелено, а СЪС зелено.

А н и. СЪС зелено. Добре. Но каква е гаранцията, че някъде по пътя машината няма да изгърми.

Ч и к о. Как да изгърми?

А н и. Да се повреди.

Ч и к о. Това вече си е техен проблем.

П е ш е в. Това е наш проблем, наистина. За нас е важно машината да е в движение.

Ч и к о /на Ани/. Това удовлетворява ли те?

А н и. Напълно.

П е ш е в. Тръгваме ли?

Ч и к о. Тръгваме.

Г и н е в а. Господин Чико, бяхте започнали някаква тема?

Ч и к о. Да, но не е толкоз важна. Исках да си представа нагледно картината как холандецът брои два милиона за покупката, а купувачът получава триста хиляди. Според вас, господин Пешев, важно ли е?

П е ш е в. В една сделка всичко е важно, господин Чико, важно е и обстоятелството, че не става дума за някакъв си холандец, а за милионера, всъщност милиардер, господин Ван Норден…

Ч и к о. Искрено се. извинявам.

Г и н е в а. Но да се спрем малко по-обширно на картината как господин Ван Норден брои два милиона за машината, а господин Чико получава само триста хиляди.

П е ш е в. Нека аз!…

Г и н е в а /авторитетно/. Не, АЗ ще изясня. /спокойно./ Имате ли карта на континента Европа?

Ч и к о. Момент.

Чико донася огромна карта, развива я и я закача пред библиотеката…

Г и н е в а /сякаш са вживява в ролята на лектор/. Това тук София ли е? /сочи./

Ч и к о /светкавично тиква в ръката й молив/. София.

Г и н е в а. Да намерим Амстердам. /Сочи./ Ето го Амстердам. Вижте сега нагледно къде е София, къде е Амстердам.

Ч и к о. Чуя ли АМСТЕРДАМ, все ми идва наум един от най-смешните вицове за медицинската сестра, за АДАМ и за АМСТЕРДАМ.

Г и н е в а /сериозно/. Смехът после, ще се смеем после, сега действаме.

А н и. Чико, кажи да чуя вица.

Ч и к о. Сега работим, Ани.

Г и н е в а. Виждате ли какво огромно нещо лежи между двата града? Почти необятност. Планини, равнини, гори, поля, реки, градове, пътища и жепе-линии, гаммящ стълпотворение от жепе-линии. Гледайте сега добре. Господин Чико се намира тук. /Сочи София./ А господин Ван Норден – тук. /Сочи Амстердам./ Ако  господин Чико и локомотивът му можеха по магически начин да се озоват ТУК…

П е ш е в. Амстердам!

Г и н е в а. Тогава картинката щеше да бъде друга: Господин Ван Норден щеше да брои два милиона, а господин Чико щеше да поставя в джоба си не триста хиляди, а милион и четиристотин хиляди! Но тъй като…

Ч и к о. Другите шестотин хиляди?

П е ш е в. Другите за нас.

Ч и к о. Кои?

П е ш е в. За мен и за госпожа Гинева. Всичко друго е подкупи за митничари, гарови чиновници, интерполови шефове. И понеже не сме в Амстердам…

А н и. Чико, какъв е вица за Амстердам?

Ч и к о. Сега работим.

Г и н е в а. Мисля, че бяхме достатъчно ясни.

Ч и к о. Разбира се.

Г и н е в а. Тръгваме.

Ч и к о /загледан в картата/. И само заради тази жалка подробност – огромното разстояние, Ани, двамата с теб губим толкоз хиляди долари. /Облича якето си./ Да се пукнеш от яд.

А н и. Ти какво искаш, повече ли?

Ч и к о. Не, но просто да се. пукнеш от яд.

А н и. Малко ли ти са?

Ч и к о. Не са, но като си представиш,.. Ако не живеехме в тая шибана София.

А н и. Само не казвай АМСТЕРДАМ.

Ч и к о. Ани, вицът е мръсен и не е за неженени момичета.. Пешев, Гинева, тръгваме ли?… Какво гледате?

П е ш е в. Тя, види ли карта, очите ѝ все в Ривиерата.

Г и н е в а. Мечтата ми.

Ч и к о. Предпочитате там?

Г и н е в а. До края на живота си… Пешев го привличат Бахамските острови, но аз съм за Стария континент, Франция. Господин Чико, да смятаме ли, че се приближжавам към мечтата си?

Ч и к о. Резервиран съм към Ривиерата, мадам, мен тази част на света ме отблъсква.

Г и н е в а /закачливо/. Сърцето ви е студено, господин Чико.

А н и. Кажете му го и вие, госпожо… Да побързаме.

Ч и к о. Стоп! /Всички са неподвижни, с погледи към него./ Защо шестотин хиляди?

П е ш е в. Защото сме двама, рискуваме двама, а вие сте сам и не рискувате.

Г и н е в а. Да ви кажа ли под секрет?…

П е ш е в. Гинева!

Г и н е в а. Нека го знаят! Защо?… Имаме сведения, че Интерпол е проявил любопитство към нас.

Ч и к о. А към мен?

Пешев и Гинева се смеят.

П е ш е в. Има ли за какво?

Г и н е в а. Ние три месеца работим по нашия план. Напълнихме ефира с телефони и факсове.

П е ш е в. Някъде са ни засекли.

Ч и к о. Тогава и аз съм вътре.

Г и н е в а. Не ставайте смешен. Ние с Интерпола имаме и стари сметки.

Ч и к о. Момент, вие да не сте от престъпния свят.

П е ш е в. Де да знаем какво мислят за нас там.

Ч и к о. Това си е ваша работа. Локомотивът е мой, мога да го продавам, мога и да не го продавам. Виждате обявата, идвате, питате продавам ли, казвам че продавам, питате колко, взимам ви парите и край.

Г и н е в а. Точно така!

Ч и к о. Продавам, купувате!… Но защо шестстотин. Ани, ти можеш ли да ми обясниш защо шестстотин?

А н и. Глупако, те са двама!

Ч и к о. /замислено/. Двама.

П е ш е в. Госпожица Ана, макар и ваша близка, а не наша, разсъждава трезво.

Г и н е в а. Безпристрастен съдник.

Ч и к о. Добре, Ани – двама са, а ние с теб не сме ли двама?

Пешев и Гинева го поглеждат изумено, след туй обръщат глави към Ани.

А н и. Чико, Чикоо, къде ме хвърляш. Какво съм аз? Една случайност в живота ти.

Ч и к о. Как случайност.

А н и. Днес съм тук, утре ме няма. Сапунен мехур, прашинка довеяна върху ухото ти. /Чико спонтанно опипва ухото си./ Прищявка на всекидневието и страстта ти. Микроб, вирус.

Ч и к о. Ти?

А н и. Да вървим, закъсняваме.

Ч и к о. Ти каза ли ми на мен, че ме обичаш?

А н и. И да съм казала, знаеш ли на колко други съм казала? Ти все така ли вярваш на жените?

Ч и к о /гръмнат/. Ани, всичко туй сериозно ли… или се шегуваш? Какво, гавриш ли се? Не те ли е срам?… Чакай, чакай, господин Пешев, защо на мен само триста хиляди?

П е ш е в. Мисля, че бях ясен – това е луда цена за стар, захвърлен в глуха линия локомотив.

Г и н е в а. Господин Чико, машината е стара вещ, не служи никому, никой не се нуждае от нея. Лежи някъде си, ръждясва. Когото и да питате ще ви отговори, че триста хиляди е достойна сума за…

Ч и к о. А господин Норден защо дава два милиона? /Тишина./ Може би господин Ван Норден е будала?

Г и н е в а /засегната/. Не е будала, а милионер!

Ч и к о. Все пак, излиза, че един от двама ни е будала и този будала съм аз.

Тишина. Пауза.

А н и. Тук може би си прав.

П е ш е в. Не е прав, госпожице Ани.

А н и. Казах „може би“… Но като си помисли човек, колкото и глупаво да е…

Ч и к о. Ани, ти мен обичаш ли ме или не ме обичаш?

А н и. Чакай, не пречи? /На купувачите./ Колкото и глупаво да е да се помисли, че Чико е будала, все пак не бива да му подхвърляте някакви си триста хиляди долара и да смятате, че сте го минали. Боже мой, какво ми трябваше да се обаждам, аз съм неутрален, външен човек… Чико, оправяй се сам.

Ч и к о. Ти мен обичаш ли ме или не ме обичаш?

Г и н е в а. Деца, защо си играете на любов в такива моменти? Дошли сме да правим сделка. Всичко свеждаме до едно: продавате локомотив, купаваме локомотив. Даваме триста хиляди. А вие в това време: обичаш ли ме, не ме ли обичаш!…

Ч и к о. В моя живот любовта е по-важна от парите.

П е ш е в. Не говорим за пари, а за бизнес.

Ч и к о. Е, бизнесът го поставям над любовта. Но тази тук защо преди малко ми каза, че ме обича, а сега не ме обича. Искам да го заяви пред свидетели, обича ли ме или не ме обича!

Пашев и Гинева дават да се разбере, че се дразнят.

Г и н е в а /кипва/. Ани, кажете му, че го обичате!

А н и. Е, как – като не го обичам. Госпожо Гинева, тия работи, знаете, не се решават така лесно, ще, например, за колко време се влюбихте в господин Пешев.

П е ш е в /извиква/. Отново любов! Не сме се събрали да говорим за любов! Любовта е фина материя, интимност, това е сюжет за двама.

Ч и к о. Двама сте, това го признавам, но защо пък шестотин хиляди? А аз, какво като съм сам?

Г и н е в а. Господин Чико, вие продавате локомотив, ние ви предлагаме триста хиляди, защо го усукваме?

Ч и к о. За да потърсим друга база. Но, моля ви, премахнете тенденциозни нотки от разговора ни. Стар локомотив, ръждясал локомотив, ненужен и тъй нататък. Това не е разговор. Първо – продавам го защото е стар. Ако беше нов нито щях да ви го предлагам, нито щяхте да го купувате. Така ли е?

П е ш е в /вяло/. Така е.

Ч и к о. Прав ли съм?

П е ш е в /гласът му сивее/. Прекалено.

Ч и к о. Господин Пешев, впечатлихте ме с някои изрази – любовта е фина материя, интимност, сюжет за двама. Ако сте интелектуалец, предупредете да знаем, да се мобилизираме и ние за подобен разговор. Както виждате, аз съм прагматик. Вечер мога да говоря и по-спокойно, ала денем се пазаря. Обичам да се пазаря, обожавам надлъгването.

Г и н е в а /и тя минава в сива гама/. Господине, какъв пазарлък, когато ви се изсипват цели триста хиляди долара?

Ч и к о. Всъщност, мадам, какво искате да ни внушите с вашите триста хиляди? Какво са триста хиляди?… Защо ме гледате тъй? Знаете ли, че държавата ме гони за два милиона? Финансовите копои ми подрънкват белезници?

П е ш е в. /подсвирква/. Два милиона?

Г и н е в а. Данъци?… Вие?

Пешев и Гинева се споглеждат, а след туй, естествено, оглеждат и скромната обстановка.

П е ш е в. Два милиона за жирафи?… И то – долари?

Ч и к о. Жирафите настрана! Жирафите са ми хоби, доставят ми удоволствие, понеже ги ловя собственоръчно.

Г и н е в а /троснато/. Къде ги ловите?

Ч и к о /троснато/. Къде могат да се ловят жирафите! В Африка!

П е ш е в. Вие нас за какви ни взимате?

Ч и к о. Жирафи, замъци… Така че, не ме плашете с вашите триста хиляди.

А н и. Чико, момент! /Пронизва го с погледа си./ Ти продаваш, те ти предлагат триста хиляди. Какво искаш от хората? Защо се закучи?

Г и н е в а. Кажете му го и вие. Тъкмо беше потръгнало.

А н и. Преди малко спомена за някаква база. Ми, намерете я базата. Напираш за пазарлък. Добре, колко искаш?

Ч и к о. Според теб, колко да им взема?

А н и. Една прилична сума. Не обичам да изнудват хора пред очите ми. Поискаш ли повече от шестотин хиляди, ти не си нищо друго, освен мошеник.

Нов шок за Пешев и Гинева.

Ч и к о. Шестотин!?!

А н и. Да!

Ч и к о. Ани, ти да не си малко така? /Прави оня знак с ръка./ Шестотин! Че какво ми плащат с тия мизерни шестотин хиляди долара? Този локомотив аз го коландря вече десета година на гара Илиянци. /Ръцете пред устата./

Тишина.

А н и /нарушава тишината/. Чак ли си, че изплю местонахождението?

Петрико се смее с луди крясъци.

А н и. И папагалите ти се смеят.

Пешев /нервно/. Продължаваме.

Г и н е в а. Но не на тази база. Ние с Пешев сме хора, които мразим шегите, животът е сериозно нещо и трябва да се живее сериозно. Наоколо гъмжи от нещастия и нещастни хора. Тяхното страдание ни задължава.

А н и /възхитено/. Велика сте!

Г и н е в а /колебае се дали да изкрещи или да не изкрещи/ И така, ние сме двама /показва два пръста/ и ни се полагат шестотин хиляди, а вие сте един /показва пръст/ и следва…

Ч и к о. Мразя да ми показват пръст.

А н и. Чико, опомни се! /

Ч и к о. Показват ми пръст.

А н и. Ще ти показват. Всичко могат да ти показват. Те са клиенти и могат да ти показват каквото си щат.

Г и н е в а. А вие, госпожице, не мислете че се включвате винаги сполучливо.

П е ш е в. Тя ме дразни!

Ч и к о. И мен!

Г и н е в а /преодолява напрежението в себе си/. Вече сме пратили факс и е необходимо да приключим с пазарлъка. Като забравим празните приказки, връщаме се на реалната база триста хиляди за вас, но тъй като обожавате пазарлъците, отсичаме – триста и четирийсет хиляди!

Ч и к о. Посоката по която тръгнахме ми харесва, почувства се освежителна струя в беседата ни. Тази струя, Гинева, вляхте вие. Друго си е, джанъм, човек да се пазари с дама. Изобщо, Гинева, как стана така, че в процеса на реториката вие неусетно се оказахте на челната линия в групата си?

П е ш е в. Такова ли е усещането ви?

Ч и к о. Но да побързаме, тъй като другото ми усещане пък, е че ни предстои много-много дълъг път, след тия триста и четирийсет хиляди.

Г и н е в а. Господин Чико, мислите ли че сме далече от споразумението? По-конкретно, ако началната точка е триста и четирийсет, можете ли да ни открехнете каква би се оказала вашата крайна цифра?

Ч и к о. Този пазарлък е балсам за душата ми.

Г и н е в а /остро/. Питах за офертата ви!

Ч и к о. Осемстотин!

Тишина, пауза.

Пешев се окашля.

Г и н е в а. Вие, естествено, преди малко се запознахте с изложението ни за рушветите – на Интерпол, на гаровите чиновници, митници и прочие.

П е ш е в /помага на Гинева/. Това са пари. Хората искат пари. Светът се е корумпирал. Вие все така ли стоите затворен в тази мансарда?

Ч и к о. Освен когато съм на сафари.

П е ш е в. Тогава едва ли сте усетили степента на световната корупдия.

Г и н е в а. Нейното съвършенство.

П е ш е в. Корупцията напуска пределите на престъплението и навлиза в особена естетическа зрелост. Освен това, цялото някогашно въоръжение на един джентълмен, за да бъде той винаги джентълмен, вече е на въоръжение у мошеника. Пример: вие и Ани, с чувството ви за хумор, страстта ви да правите игри и да се опиянявате от резултата, се очертавате като идеалните мошеници на бъдещето. Но защо да се спираме на този аспект, чака ни път. С Гинева сме пратили факс. За нас е от ясно по-ясно – поне до един месец локомотивът трябва да потегли за Амстердам.

А н и. Чико, бе, какъв беше вицът?

Ч и к о. Ани, млъкни!… Господа, вече не съжалявам, че бях ясен и ненапразно ви заявих: държавата настоява да изстиска от мен два милиона. Нещо повече – един мръсник от данъчното ме е подгонил и не знам къде да се скрия.

II е т е в. Сигурен съм, че този мръсник може да се превърне в доброжелател, стига да му бутнете сто хиляди.

Ч и к о. Но не е почтено. Това си е ачик престъпление. Толкоз ниско не мога да сляза, нямам морална готовност за това.

Г и н е в а. Не с тези номера!

Ч и к о /сепнат/. Моля?

Г и н е в а. Говорете по същество.

Ч и к о. Тонът ви леко смрази кръвта ми.

Г и н е в а. Спряхме ли се на триста и четириисет хиляди?

Ч и к о /леко респектиран/. Декларирахме, че тръгваме от тази цифра.

А н и. Чико, ти пак…

Г и н е в а. Вие млъкнете!

А н и. Исках…

П е ш е в /хваща я и я разтърсва/. Какво бе, какво искаш. Ти нямаш право да искаш!

Пешев изтласква Ани настрана.

Ани незабавно взима една книга от бюрото и се зачита в нея.

Г и н е в а. Отрязваме ли на триста и четириисет?

Ч и к о. Пешев разваля хубавата ни езда. Говорехме за фини мошеници, а – изтласквате! Видяхте хубаво момиче с развит бюст и го изтласкахте.

А н и /вдига глава от книгата/. Чуйте какво пише тук.

Пешев изревава и се хваща за главата.

Г и н е в а /извиква/. Пешев! /Напрегната тишина./ Триста и четирийсет хиляди!

Ч и к о. Седемстотин и осемдесет!

Г и н е в а /сяда на стол/. Слизайте, аз чакам.

Ч и к о. Качвайте се, чакам!

Звънецът.

Чико тръгва да отвори.

П е ш е в. Къде?

Ч и к о. Клиенти. Тръгва.

П е ш е в /застава на пътя му/. Никой от тях няма да ви предложи триста и четирийсет хиляди долара.

Звъни се.

А н и. Чико, не е ли Славка?

Ч и к о. Тя звъни иначе, а знаеш, че има и ключ.

Звъни се.

Чико избутва Пешев и се отправя към вратата.

Пешев измаква пистолет.

Тишина, пауза.

Чико, както се е втренчил в дулото, започва да се смее. Ани също.

П е ш е в /спокойно/. Вече никой не звъни.

Г и н е в а. Господин Хортинген ще пристигне, ще ви брои парите и ще вземем машината.

Ч и к о. На споменатата от вас цена?

Г и н е в а. Естествено.

Ч и к о. Ако не склоня?

Г и н е в а. Ще склоните.

Ч и к о. Ако ви обещая и не спазя условията?

Г и н е в а. Ще ги спазите.

Ч и к о. Ако ви излъжа?

Г и н е в а. Досега никой не е излъгал Пешев. Хората, които ценят живота си, никога не лъжат Пешев. А вие, освен живота си, обичате и живота. Като мъртъв няма да правите майтапите си, само много живият може да се майтапи.

П е ш е в /прибира пистолета/. Пък сте и глупав, глупав!… Издадохте местонахождението на глухата линия.

Г и н е в а. Деца, хайде, ще ви водим при локомотива.

П е ш е в. Да се уверим най-после заслужава ли си парите.

Ч и к о. Локомотивът ми е бомба. Само за ценители като Ван Норден. Понеже съм глупав, навремето го купих като старо желязо на безценица. И ето че дойде момента да се превърне на експонат в Амстердам… Ани, елин моряк постъпил в болница…

П е ш е в. Зарежи маймунджулуците!

Ч и к о. Момичето не знае вица.

Г и н е в а. Вицът е стар и мръсен, обиждате госпожицата.

А н и. Умирам да го чуя.

П е ш е в /изревава/. Млъкнете!

Опира острието на ножа си в гърба на Ани.

Чико прави движение към Ани, но Гинева, не по-малко ловко от партньора си, опира ножа си в гърба му.

Ч и к о /в настъпилата тишина/. Ани, нещо не ти ли убива на гърба?

А н и. Убива ми. На теб убива ли ти?

Ч и к о. И на мен ми убива. Дамата Гинева се оказа чевръста.

А н и. Ха сега да видим докъде можеш да стигнеш в играта.

Ч и к о. Искаш да ги дразним ли?

А н и. Сами си го изпросиха… И все пак, Чико, добре че се срещнахме. Представи си, можехме да се разминем, изобщо да не се видим.

Ч и к о. Нямаше да зная нищо за теб.

А н и. Нито аз за теб.

Ч и к о. При тази мисъл – изтръпвам.

А н и. Обичам те.

Ч и к о. И аз. /Тишина./ Глей ги сега тия, мислят че играем.

Г е н е в а /процежда/. Палячо.

Ч и к о. Та, възрастната милосърдна сестра изтичала при младата милосърдна сестра и казала: Воже мой, ТАМ е татуирано името му Адам!… /Рязко движение на Гинева./ Ох!

А н и. Какво бе, Чико?

Ч и к о. /гърчи лице/. Май че ме прободоха.

А н и. Госпожо, излагате се! /Рязко движение на Пешев./ Ооо!

Ани започва бавно да се свлича. Пешев я хваща и я поставя да седне на стола.

Гинева понечва да извърши същото с Чико.

Ч и к о /изговаря затруднено/. Мирно, госпожо!… Не… бих… седнал в … присъствието на… дама.

Гинева обаче не се церемони и го тръшва на стола.

Пешев и Гинева хвърлят поглед на убитите и бързо напускат мансардата.

Тишина.

Петрико изкрещява. Тишина, малко музика.

Ч и к о. Жива ли си?

А н и. Да.

Ч и к о. Можеш ли да подадеш ръката си?

А н и /след мъчителен опит/. Опитай ти.

Чико прави същия мъчителен опит и май успява – ръката му се покатерва на скута ѝ, където е полегнала нейната ръка.

А н и. Така е по-друго, нали?

Ч и к о. Комфорт!

А н и. Топлинка… И?

Ч и к о. Заинтригувана, младата милосърдна сестра изтичала и като се върнала, казала: Глупости, там е написано Амстердам!

А н и. Чудесен виц.

Ч и к о. Принос към теорията за относителността.

А н и. Чико.

Ч и к о. Какво?

А н и. Сбогом.

Никой не отвръща. Тишина.

Ани трудно извръща главата си, за да види, че партньорът ѝ е мъртъв.

А н и. Ловецо, мой…

Тишина.

Звънецът по оня особен начин.

Отново и отново. Втурват се Славка и Хикс, натоварен с покупки.

С л а в к а /не ѝ ясно нищо/. Какво е станало? Защо?

X и к с. Малко сме закъснели. /Опипва пулсовете им./ Уви.

С л а в к а. Но те са!…

X и к с /поставя пръст пред устата си/. Тихо, госпожице.

С л а в к а. Вие луд ли сте? Не виждате ли?

X и к с. Заслужиха си го.

С л а в к а. Ясно, искате, по такъв начин да погледнем на случая.

X и к с. Подиграваше се с хората, а хората никога не прощават.

Силни удари по външната врата. Някой събаря вратата. Хикс бързо хваща ръката на Славка, изтегля я, потулват се някъде, скриват се.

Втурват се Пешев и Гинева.

П е ш е в /запъхтян/. Да се водя по женски акъли!…

Г и н е в а. Прави каквото ти казвам!

Пешев бръква в кафеза, измъква Петрико.

Г и н е в а. Откъсни му главата!

Петрико се разкрешява.

П е ш е в. Не мога!

Петрико крещи.

Г и н е в а. Какво?

П е ш е в. Не ми дава сърцето!

Г и н е в а. Не разбираш ли, че ще ни издаде?… Късай!

П е ш е в. Не мога.

Гинева енергично издърпва папагала от ръцете му и още по-енергично откъсва главата му. Прозвучава гласът на Хикс.

X и к с /невидим за нас/. Не мърдайте, стрелям!

Пешев и Гинева отново вадят бързи рефлекси. Двата им пистолета прострелват слепешката посоката към гласа.

Х и к с /гласът му/. Пешев, предай се!

Стрелба, този път от двете страни. Осветлението угасва частично, след като са издрънчали стъкла.

П е ш е в /както стреля/. Към терасата!

Гинева стреля и притичва до завесата.

П е ш е в /стреля/. Бързо де!

Гинева дръпва леко завесата и извиква.

П е ш е в. Какво ма, какво?

Г и н е в а. Там има…

Пада покосена от изстрела на Хикс. Пешев се оглежда и хуква по най-опасния маршрут – кьм изхода, но също пада.

Хикс излиза от прикритието си, следван от Славка.

Хикс. В тази къща прозорци няма ли?

Славка /трескаво, уплашено, все още не разбира нищо/. Сега!

Славка се озовава до завесата и я дръпва с замах. Изпищява.

Погледът и търси помощ в погледа на Хикс. На огромното витринно стъкло, може да се каже – ясно, но не чак толкоз ясно, бих добавил – колебливо, се очертава силуетът на един жираф. Може би животното зоби, а може би не зоби. От силуета лъха спокойствие, савана.

Х и к с. Ах, този Чико!

Затъмнение с музика.

К р а й

Тел Авив, 21 януари 1993

*** Както виждам – съвсем нов и неочакван край, различен от онзи, в Сатиричния театър. Има вероятност да е съществувал още отначало, после да е „отцензуриран” за сцената – и след 10 ноември – Авторът да се е върнал към замисъла си.

Ще проуча въпроса и ще пиша.

Освен това – ще добавя и варианта, който се е играл официално в Сатирата и из България в онези времена.

Малко търпение само се иска от вас, а и любопитство!…    Дж. В. (04 авг, 2012.)


Поставям този вариан специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия, този тук, съм сложила ПЪРВАТА АВТОРОВА редакция – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

И третата версия е вече напечатаното в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984.

 

 

БОРИС АПРИЛОВ

О В Ъ Р К И Л

1.

Пътниците си купуваха книжки и списания от гарата; по всяка вероятност единственото четиво в живота им – изглежда, че някои хора четат само когато пътуват или когато се явяват на изпити за шофиране. Те бяха спокойни, дори в добро настроение, и може би щастливи, а той, който бе прочел всичко, пътуваше мрачно към едно самоубийство.

И така, животът е безцветна луга, спотаена в невидими съсъди; отвратителна слуз от неизвестен произход и още по-неизвестно предназначение; той не извира, нито се влива някъде, накрая само се съсирва и толкоз. Знаеха ли тези хора, че всъщност не става въпрос за друго, а само за слуз?

Вече не бива да мисли за това, достатъчно време му е отделял, сега пътува за последен път и за последен път се любува на хората – неприятни гадини, изпълнени с неоправдано чувотво за превъзходство над останалите гадини. Да вземем глупака, който от две минути се мъчи да разгъне вестника, но не може, защото иска да го стори по най-сложния начин, а на всичко отгоре после му предстои и да го подгъне, за да остане насаме само със спортната рубрика. Страниците се съпротивляват, изтезават го, но не го нервират нито с упорството си, нито с шумотевицата си. Най-после! Победа!… Глупакът, който прилича на прасе, потъва в спортните вести, но както потъва, така се измъква от тях, захвърля всекидневника и този път разгъва топъл овлажнен пакет. Замирисва на горещи кебапчета. Прасето ги разполага върху масичката, където предварително е заела място бутилка евтина бира. Ами да, разбира се – кебапчета и бира; бира и скара. А някъде кебапчетата са заменени от кренвирши. Понякога му е хрумвало и това, че животът е само една бира-скара.

Седи на мястото си, без да ще наблюдава прасето, което яде сладко, а после надига бутилката по оня невероятен начин. Винаги се е учудвал на умението на народа да пие от бутилката без да я вдига високо; сто пъти се е опитвал, но се е отказвал, защото и сто пъти му се е струвало невъзможно. да пие от бутилка без да вдига глава.

Но стига е мислил за другите – да се позанимае и със себе си, например да помисли за своята сладка наивност. Такива неща на тази възраст? И точно на днешния ден? Да стигне чак дотам, че преди да напусне дома…

По едно време преди да излезе напусне дома си, неочаквано му хрумна, че може да изгори книгите си. Щеше ли да изрази нещо пред света? Може би, но лесно ли се изгарят четири хиляди тома с огнеупорни мисли? Звънна в „Балкан” и с учудване научи, че самолетите към морето не летят; мъгла. Трябваше ли да отложи? Ами! , ами! Щом няма самолети – има влакове. , макар че А от години не е пътувал с влак – за него железницата беше забравено превозно средство. Напоследък бе подочул някакви басни, говореха за експреси, прелитащи до Бургас за по-малко от пет часа. Звънна, и провери – слуховете се оказаха верни. Какво го забавя повече? Може да грабне багажа. Куфарът стоеше върху килима, върху куфара – шлиферът, а върху шлифера – очилата против слънце. Излишни предмети, но трябваше да ги вземе; случайно срещнатите познати трябваше да бъдат убедени, че заминава. Нима този поглед към кабинета е последен? Нима вече няма да седне до бюрото си? Там, до образците на световната литература, има кътче за неговите книги, написани от неговата ръка, видяни с неговото въображение. Вдигна багажа. Когато затвори вратата на кабинета, най-скъпият кът беше вече зад гърба му. По-нататък е сравнително лесно – остава да се преодоляват само разстояния, например – до външната врата, край банята и клозета. Трябваше ли да хвърли поглед и там? Нали уж без сантименталности? Дръпна вратата на апартамента. Тя щракна категорично. И тъй като ключът ѝ лежеше вътре, върху бюрото, той вече можеше да се върне у дома само чрез взлом. Натисна бутона. Асансьорът не реагира. Тръгна пеша. Ще срещне ли някого от съседите? Кой ще бъде късметлията да разкаже, че го е видял последен? Стълбището се оказа пусто.

На улицата нямаше и помен от мъгла, ясен ден от ранното лято; защо го бяха метнали ония от „Балкан”? Но мъглата може би съществува наистина. Там, в ранните летни дни, понякога се образуват такива неприятни подробности. „Балкан” си го каза ясно, какъв смисъл да лъже.

Отправи се към спирката на автобуса. Качи се с тълпата, която тя го всмукна, повдигна, понесе и притисна както си знаеше – плътно и отвсякъде. По това време хората още бяха с връхни палта, сгорещените тела миришеха силно на пот. Остави се да го притискат както си щат, но някои го обвини че се притиска той. Не сметна за необходимо да се извинява, дори се усмихна и схвана, че усмивката му предизвика известно раздразнение. В следващия миг го изтласкаха отново в съвсем друга среда. Там никой не се сърдеше, а понасяше безропотно неудобствата. Автобусът трещеше, и скрибуцаше. На спирките отваряше вратите си, поглъщаше бензиновата воня на улицата и адските трясъци на моторите. Шлиферът му се изплъзваше заедно с телата на две пълни дами. Реши да го остави. Но преди да слезе, някой му го подаде.

– Това е вашия шлифер!

– Така ли мислите?

Слезе. Оказа се че е избързал, до гарата се точеха още две спирки, но а време колкото щеш. И Тръгна пеша. Сбогуваше се с един град, който макар да не го бе родил, бе го създаде като писател. Беше си същият град, особено в тази част; да се нарече неприветлив е малко. В осем часът сутринта през ранното лято обикновено всичко е свежо, но не и тук, където отвсякъде те заграждат стари дворове на овехтели къщи с оръфани стени и окапали мазилки. По тях блещукат мръсните стъкла на прозорците. Новата зеленина вече е прашна. а и бензинът бърза да я порази. От мръсните входове на жилищата дъхти на пияна, току що повърнала уста. Омърляна Мърлява котка излиза отнякъде, изпружва се и се свива – става още по-мърлява. Погледът ѝ е враждебен, така гледат всички котешки очи. котките са от малкото домашни животни, които не се поддават на магията-човек. Тук-там деца бързат за училище. Техният вид е по-приветлив, те са спретнати, за туй са се погрижили родителите. – децата са винаги мили, те трябва да бъдат такива, да си осигуряват родителските грижи, така го иска природата, за да се съхрани. Несимпатични деца няма, но има доста несимпатични възрастни.

Будките за Афишите отразяваха мизерен театрален и концертен сезон. От заглавията и от имената лъхаше тръпчивост, и бездарие. а Името на Шекспир го накара да се усмихне; Шекспир е като сладоледа през горещините – дори да не го правят добре, разхлажда. Изобщо, с външния си вид тази част на града поощряваше настойчиво решението му.

Купи си билет със запазено място, поразтъпка се по из гарата, мина във втората зала и по навик заразглежда книжарските сергии. Единствените по-интересни неща му се сториха пътеуказателите, макар че бяха издадени по безобразен начин. Купи от всички видове. Погледна парите си. Какво ли би станало ако ги хвърли на земята? Отказа се, ще ги намери някое говедо и ще ги трупне при другите. Дори да попаднат в ръцете на бедняк – ще се зарадва, ще ги похарчи и после? Почувствува се като герой от книгите на първите десетилетия на века, стори му се че се докосва и до Фьодор Максимович и му стана приятно от допира до една стабилна, предпочитана от него епоха, в която ново нещо се окачествява като откритие; поне му се струваше така, че всяко ново нещо бе действително ново, не като сега, когато и старото и новото се ритмуват и повтарят до гадене.

Удиви, го, че по гарите все още преобладават хора от народа. И наистина, това което е прието да се нарича народ не е някаква фикция, и друг път се е натъквал на този факт – народът си съществува; той сигурно продължава да оре земята, да я сее, да я дълбае и да се бута в ония тъмни или светли сгради на производството, където изработва необходимите неща. Тайно в себе си винаги е смятал, че народът е именно за това – да създава реалните блага за другите. Сигурно е така, не може да бъде другояче. Боже мой, хората все още спят върху пейките, по цели нощи чакат своите влакове. И все още се мяркат шалвари, дори фереджета, а тук-там се срещат и оръфани каскети от шаяк. Светът е мръднал само на сантиметър. всъщност целият прогрес е за отбраните.

Но ако мисълта му продължава да се връща на едно и също настроение, пътуването ще заприлича на нищо. Поне сега, когато решението е взето, добре е да се върне към нещо по-весело, да речем, когато на деветгодишна възраст купи онази елхичка…

Прииждаха нови пътници, взираха се в билетите си, и минаваха край купето или нахлуваха с усещането за собственост. Гълтачът на кебапчета се посместваше, местата се запълваха, и скоро вече никой няма да ги безпокои. ..

До него седна някаква пощенска чиновничка с чиста свежа кожа. Лицето ѝ изразяваше спокойствие и самочувствие. Ако не е чиновничка в пощата, сигурно работи в някоя вносно-износна централа.

Боже, колко плешиви мъже населяват земята! Само в купето – петима.

Устните на пощенската чиновничка са очертани ясно, извивките им са категорични, изпъкват предизвикателно, а под червилото напират сокове. Виж ти какви устни у пощенска чиновничка и какво гладко лице. , с прекалено ситни пори. Съблечена ще заприлича на обелена ябълка, а търкулната в леглото до плешивия съпруг може да свърши доста приятна работа. Да бе, плешивите мъже се женят винаги само за сочни жени. със сочни устни и сочни очи. Тя пътуваше сама и сигурно до Пловдив, там е фрашкано с подобни…

Кебапчетата бяха изядени, бирата изпита, прасето притискаше амбалажа между дланите си, пресоваше го и поглеждаше под масичката. Там зееше огромна кутия за отпадъци, може би достатъчно голяма да погълне и самото прасе. Но то хвърли амбалажа и си остана на мястото. Постоя неподвижно няколко секунди, изправи се, смъкна великанска мръсна раница от багажника и натика празната бирена бутилка в един от джобовете ѝ. Отново погледна към вестника. Кирливите му Грубите му пръсти се плъзнаха по тъмната плешивост на главата. Прасето сигурно работи на открито, но какво? Как да отгатне това, как да изпълни ритуала си? Веднъж бе запитал някого: извинете, не сте ли точилар механик и оня учудено отвърна: откъде знаете. знам, понеже съм сигурен, бе отвърнал той. Но туй беше отдавна, по времето на шегаджийския му период, когато младият човек смята че чувството за хумор трябва да бъде изнесено силно напред. Ах, колко несправедлив е бил тогава към хората тогава, какво лекомислие е изливал срещу и тяхното драматично всекидневие; колко жестока е младостта!…

Дали пък не е тракторист? Не. Изкопчия? Не. Този човек работи само за себе си и от работене за себе си почти не му остава време да работи за държавата. Че в момента строи къща е повече от сигурно; огромна, достатъчна да побере двеста души – за собствени нужди. От там са тези груби ръце, поразени от цимента и варта. Празната бутилка ще отиде на мястото си в мазето, при другите празни бутилки и какви ли не буркани, и всичко туй всяка есен ще бъде пълнено, запечатвано, подреждано.

Заслужава внимание и костеливият човек в ъгъла, до вратата на купето. Пътува с гръб към посоката на движението. Въпреки топлия ден, той не сваля шлифера – износена дреха с кожена яка, пагони и колан – завещан от сина или зетя. Този костелив старец носи на гърба си празна раничка, която тя виси като издъхнала гайда. Под адамовата му ябълка е закопчана риза със старомодна яка, украсена с кафява вратовръзка. На този стар човек, сигурно му отиват всички цветове и всички вратовръзки, защото е изтънчено побелял, макар и плешив; за него вече няма значение никой цвят и никоя вратовръзка, той се е примирил и с цветовете и с вратовръзките. Писателят се впусна в неволни сравнения. Освен разликата в годините, разграничаваха ги много други подробности, но старият човек с раничката бе прекалено красив: ведри очи, светли ябълчни възвишения, прецизни устни, хубав костелив нос на интелигент и особена, приятна косичка, неподстригана, спуснала се кротко зад тила, с меката белота и нежността на спокойната старост. Плешивостта наистина накърняваше хармонията на образа, но каскетчето от шлиферен плат в ръката му винаги можеше да я скрие. Пощенската чиновничка обаче наистина не е за изхвърляне – от серията меки леговищни жени. А старецът е билкар, разбира се. Билкарите, колкото и да са глупави, щат не щат, с течение на времето започват да отразяват благородството на природата.

Във всяко купе има и по един войник. Тук войничето бе нещастно, плешиво – не много, но с обещание за бъдещето. Войникът не заслужаваше вниманието му, униформените хора не го занимаваха много… Но този войник…

И ето че влакът потегли.

Откога не е пътувал по релси. Боже, колко лесно бе забравил гаровите квартали! Те винаги са му навявали тъга. Има ли нещо по-унизително за човека от това да обитава гаров квартал? Туй важи навсякъде – от София до Сан Франциско. Струва ти се, че в къщичките на подобни квартали хората само живеят и нищо повече, тук никога не може да проникне поезията или пък искрата на науката, човекът няма време за тях, той има да се справя само с едно  с нещо вечно бедствие – да оцелее в заточението.

– Другарю, може ли вестника?

Беше гласът на човека седнал между войничето и пощенската чиновничка. Той искаше да почете, ала прасето вече подхъркваше. и сънуваше собствената къща с капаците за двеста души.

Писателят взе вестника и го подаде.

– Да видим в коя група сме – поясни човекът, седнал между войничето и пощенската чиновничка. Ако и този път нямаме шанс!…

– За кого става дума? – запита писателят.

– За нас, българите.

– Ужас! – обади се войникът. – Снощи съобщиха жребият.

– Така ли? – Младият човек, който седеше между войничето и пощенската чиновничка посърна. Вече търсеше заглавието.

– Тежка група! – поясни войникът. – Без аутсайдъри.

– Аз смятам обаче, че ще се справим. Напоследък ставаме все по-добри.

– А нападението?

– Ще оправим и него.

– Никога не сме имали нападение.

– Ще видите, че ще го оправим.

– Пък и отбраната…

Оптимистът, който мислеше че нападението може да бъде оправено, най-после намери заглавието и зацъка: Язък, няма да стане! Тежка група, не ни виждам и на второ място.

– Ще берем ядове – затюхка се и войничето.

Оптимистът, седнал между пощенската чиновничка и войничето, беше също плешив, на около трийсет години, с будно лице, приличаше на закупчик от голямо проспериращо предприятие. Имаше тънки ръце и ярки, спуснати надолу мустаци. Бледата кожа на лицето му загатваше болнавост или поне предричаше разклатено здраве за цял живот. Писателят забеляза, че гладката пощенска чиновничка не го интригуваше ни най-малко закупчика. Закупчикът беше и облагодетелствуван – освен пощенската чиновничка отдясно, точно срещу него, до билкаря, седете ученичка от последните класове на гимназията, с хубаво тъпичко лице…

– Извинете – обади се внезапно войникът и погледна право в очите на писателя – вие не сте ли писател?

Отрече рязко, без да се усмихне.

– Много, ама много приличате на един писател – въздъхна войникът. – Забравих как се казваше, виждал съм му снимката.

Повторно отрече с глава.

– Всеки случай, имате голяма прилика.

Ученичката изглеждаше безпомощна, направо си личеше че е глупава, дори повече от пощенската чиновничка. Представи си я в телефонна будка, подскачаща заедно със слушалката, задавена от кикот, а в същото време вън чакат няколко души.

Пощенската чиновничка се извърна и го погледна за да разбере какво толкоз писателско може да има у него. Стори му се много земна и обикновена, от категорията на жените, с които не е имал работа от младини. Демодирани в последно време, всички подобни жени не го интересуваха, интересуваха го само кльощавите, осведомени по главните точки на главните въпроси. Пощенската чиновничка изведнъж му напомни за пресни ухаещи курабии, удари го с уханието на забравени неща и той ненадейно усети копнеж да има поне още една такава преди да умре. Какво ли би станало, ако я убеди да го последва до Бургас?

Това приличаше на вик.

Нещо го бе позовало към естественото начало. Пълното бяло сияние до него бе яло без да спазва диети, то сигурно нямаше задръжки от подобен характер; освен задръжките с които е задръстена средната класа. Тя нямаше да се озове на поканата му, и нямаше да продължи до Бургас, за нейния прост мозък той е много стар мъж. Оставаше му да отгатне най-важното – изменя ли на съпруга си? Например, кого от купето би предпочела, да речем че всички присъствуващи попаднат на самотен остров до края на живота си, кого би предпочела? Закупчика, разбира се. Закупчикът е неин тип, освен ако ѝ е дошло до гуша от плешивост. Аз съм единствения неплешив мъж в купето, помисли, си писателят. Косата ми е гъста и бяла, но съм поне двайсет години по-възрастен от нея…

Ееее, ама страшно интересни мисли ме вълнуват вече!

И то – само няколко дни преди самоубийството.

Влакът напредваше сред зелени ниви, в един рядко хубав ден; той ще премине през цяла държава, която има претенциите да бъде негова родина; ще се отскубне от Софийското поле, ще влезе във възвишенията на Средногорието, ще се измъкне от тях, ще припне сред зеленчукови и овощни градини, сред рози и лавандула, край много парници и все край синия фас на Родопите, а после пак сред ниви, през скучните равнини на предморието, за да спре на осемдесет метра от морето. Това нещо, което експресът прекосява, има претенциите да бъде негова родина. Някога тя му се струваше голяма и сигурна, представляваше солидна, непоклатима реалност, възпята в песни и идеализирана в съчинения, преразказани после в ученическите тетрадки.

Родината!… Как не!... Родината!... Пфу!… Тя не е нито в планините, нито в равнините, нито в реките и моретата, родината е съставена от хора, а какви са хората на неговия народ, народът на неговата родина? Нищо – животни, които се борят за залък хляб;  други животни. които се стремят към пълни хладилници и гаражи, и трети, които се бият за постове. Всичко що годе добро, ако не се удави в морето на кариеризма, ще остане да тлее в самота, разкъсано от челюстите на въпросите. Страшно е да знаеш всичко, така както е страшно да остаряваш. А ужасът на мъдрите? Които, остаряват по-рано, след като са проникнали в глупостта на Всичкото? И после какво им остава освен самоубийството? Но никой не се самоубива. А това е едно от най-тъжните неща на света.

Движението по релсите предразполага към вътрешни диалози, помисли си писателят. Той си припомни няколко подобни пътувания, само че тогава продължаваха по цели петнайсет часа, с пътнически влак, защото не му достигаха парите за бързите влакове. А помни едно пътуване след войната, когато прекара цели дванайсет часа на крака. Композицията пълзеше през същата тази линия., само че в обратна посока – към София – във вагоните цареше абсолютна тъмнина, може ли да издържи подобно пътуване сега? И на каква цена? Няма такава цена. Което означава че няма и за какво да се живее. Но само след няколко дни, само да стигне там и този въпрос ще намери логичното си решение. А Тогава той пътуваше към Столицата, към живите писатели, готов да плати най-скъпата цена, само да може да ги зърне отнякъде. Още на другия ден младият ентусиаст застана пред входа на ресторанта. Стоеше и чакаше. Един. двама. трима!. Четирима!. Четири идола минаха за три часа пред погледа му и нея нощ не можа да заспи от вълнение. Боже мой, добре ли е за един младеж да се вълнува така? Същите писатели, някогашните му идоли, сега са най-обикновени идиоти, а произведенията им са оплюти сто пъти от него самия. Защото са слаби, той се беше се учил от слаби писатели., а и самият той не е нищо друго освен един много слаб писател, пишещ глупак, предъвкващ това, което предъвкват хиляди те пишещи същества.

За какво тогава да живее?

Пощенската чиновничка не е на трийсет, на повече е. Прасето подхърква щастливо. В купето има доста щастливи хора, такива хора са необходими на света – те ще продължат човешкия род. Може би пълни трийсет и пет, но тя е млечна жена с гладко дребнопореста кожа, такива жени могат да правят чудеса. Ето на, ученичката няма и осемнайсет, но е лишена от редица необходими компоненти. Билкарят е свикнал да разговаря по влаковете и като нищо може да започне, вече оглежда присъстващите; по всяка вероятност ще захване от войничето. Закупчикът се сресва. Ето каква била работата – За него най-интересното нещо в купето са коленете на ученичката. Пощенската чиновничка измъква някакви документи и ги прелиства върху скута си. Срещу нея седи петият плешив спътник. който Той може спокойно да пропътува и десет часа без да бъде забелязан. А!. Писателят трепна. Билкарят го оглеждаше. Писателят допря глава на облегалката и притвори очи. Пощенската чиновничка ухае на люляк, а неговите жени ухаят на тънки парфюми, прилягащи повече на силно изтънени, кажи-речи излъчвани от прозрачни тела. Бонтонът изисква на всяка цена кльощава жена. В пощенската чиновничка, например, могат да се вместят спокойно две негови познати, да речем – Райна и Неси. Какво ли си мисли в момента Неси?… Слава богу, билкарят вече разговаря бъбри с войничето. Информира го, че има внук войник, който има бебе, негов правнук… Какво ли прави в момента Неси, след двудневие напразно двудневно звънене по телефона телефониране Да,  Той беше прекъснал връзката си със света. През дистанцията на последните два дни Неси неочаквано му се стори велика, заслужавала повече внимание. Видя я отново да се приближава към него, осветена от божествено сияние, оставила детето зад гърба си; видя я още веднъж идваща през вълните, скулптирана върху вълнореза на кораб, дъхтяща на липово дърво; видя я да души детето зад гърба си и да се качва с асансьора към неговото жилище, видя я да пада в краката му с мокро, сълзливо лице, готова да извърши още престъпления в името на един-единствен идеал – да остане в краката му. Същата Неси, която понякога старателно подсилваме самотата му с прекаленото си присъствие и която се нанася точно два пъти в масата на пощенската чиновничка.

-– Това е вярно – намеси се неочаквано безличният човек и всички чуха безличния му глас – вие приличате на един писател.

Писателят се съгласи, било наистина така, но какво се прави – приликата си е прилика. където и да отиде му я напомнят.

Тогава закупчикът заяви, че би било по-добре ако прилича на някой от актьорите, но не обясни защо. Безличният поиска да знае защо.

– По-добре – отвърна закупчикът.

Притвори повторно очи. Влакът напредваме бързо и леко в пространството, вагонът не скърцаше, беше удобен и чист, облицован изцяло със синтетични плоскости, лишен от приятното присъствие на истинското дърво. Дървото бавно, но сигурно изчезваше от всекидневието. Но там и двете кабини са облицовани с бор. Вътре винаги мирише на планина и сред острите миризми на морето неизменно го придружава сладкото ухание на горите. В първата рубка се влиза направо от кокпита; вътрешността ѝ веднага разкрива своя уют. Двете койки са широки и меки, изкуствената кожа, която ги покрива, е кафява. Ако си легне на дясната копка, над главата му остава малкото шкафче, под което е залепена картата на Черно море. Като се върти нощем в съня си, косата му мете водните простори, посреща теченията, скита по бреговете и се преплита в рибните пасажи. В същото време краката му са протегнати къд гардероба. В гардероба е сдиплено резервното бельо, там са одеялата и възглавниците за останалите три койка, няколко книги и пижамата на Неси. Остъклението е покрито с бели перденца, те са необходими, скриват го от любопитните очи на пристанищата. Лявата койка пък се допира до готварския кът с пропан-бутановата печка. На една от стените виси бинокъла, по-нататьк виси е барометърът, който комбиниран с хигрометър и термометър. Оказа се, че барометърът служи повече за украса, тъй като температурата и влажността на въздуха почти не го интересуваха, а промените на времето се извършват незабелязано от барометъра, който в повечето случаи остава бездушен, сякаш се усмихва и смига дяволито: видя ли какво стана? През малка вратичка се преминава във втората кабина. Там са сковани още две легла, но едното не се употребява, служи главно като платформа за сгъване на платната; там лежат платната да се проветряват, да бъдат винаги под ръка. От тази кабина през люка се минава направо върху бака, до подножието на мачтата…

Вече спи. Не е спал две нощи подред, тъй като трябваше да подготви всичко, до най-малките подробности –  за едно подобно самоубийство мероприятие човек трябва е задължен да се приготви сам, никой не може да му помогне, няма как. Предстояха му сума ти неща, да обмисли редица положения, да приеме ила отхвърли куп хрумвания, някои от тях от глупави по- глупави.

Спеше и спътниците му можеха да го разгледат спокойно, а имаше и какво да се види – писателят се отличаваше рязко от тях, по всичко. За учепичката той беше много стар, побелял човек, гладко избръснат и чист, облечен с вкус: бяло вълнено поло, тъмносин блейзър и светлосин панталон, металическите копчета по блейзъра просветваха закачливо, косата мму пламтеше, подчертана от тъмните му очила. Да, за нея той беше безумно стар, може би на три хиляди години. За билкаря обаче елегантният господин с полото беше много млад, младееше; гъвкав и подвижен побелял мъжага, съумял да съчетае бодростта на изминалите години с неизбежността. Всеки случай – мислеше си билкарят – у него има нещо неприятно, може би не толкоз неприятно, отколкото несимпатично и нищо чудно, ако се окаже наистина писател.

2.

Рано пристигнали чужденци по намалената тарифа на Балкантурист пъплеха из улиците на Бургас. Некадърно лустросан и безвкусно освежен от неуките си стопани, градът мъркаше котешки под светлата юнска топлина. Чул гласа на първия гларус, той трепна. Всъщност, това беше истински знак на водата. Преди да види морето го чуваше, така както го е чувал преди много години, в детството. Ето нещо, което ще му липсва завинаги в смъртта – този вик на отчаяние. Преди да събуди надеждите за далечните брегове, викът предупреждаваше; подсказваше, че морето е там, че то съществува, но не бива да се забравя, че е само обещание. То се изтяга в леговището си и винаги обещава, стига да му вярваш. Но той вече не вярва и на морето. Какво е морето – нищо: вода. /Както сушата пък е пръст./ Огромни количества натриев хлорид. Нека младите го боготворят, ще дойде време, и те ще проникнат в прозата му, възрастта ще им я разкаже. Водород, кислород, натрий, хлор и още няколко елемента които е забравил – това е морето; химическа и физическа смес. Като живота, който пък е смес от други неща. Може би по същата тая улица е вървял като юноша, когато за първи път чу най-смешната от всички възможни смешни фрази: животът е илюзия. По-късно му се случваше да чуе тази смешка много пъти и все от устата на ограничени хора. Тя предизвикваше неговото възмущение, беше смешка-фраза на пиячите по кръчмите, на кретените по пазарите, дори на циганите изкупващи старите вещи. И чак сега, на петдесет и пет, прочел вече всичко, което трябваше да се прочете и написал всичко, което можеше да напише, той разбра, че тази е едничката истина за живота, че животът наистина е илюзия.

Там. Необходимо е да кривне в онази уличка и спомените ще се разлистят за незнам койси път. Продадена преди четирийсет години от баща му, родната къща продължава да стои на калдаръмовата уличка – пропуква се и я кърпят, срутва се и я подпират, бедна и глупава, изчакваща реда си да бъде бутната от новия строителен план. Всъщност лъжа ли е, че е живял истински само на тази уличка? И лъжа ли е че животът се състои в туй, което изживее човек като дете? Друго няма, другото е илюзия. Човекът – това е детството му, останалото е кошмар!…

Беше ранен следобед и влезе в уличката, повикан от внушението, че застава за последен път пред къщичката. Между калдаръма вече не никнеше трева, тук-там се забелязваха петна от машинно масло, три автомобила дремеха до кривите тротоари, а върху керемидите писукаха гларусчета. И точно те овлажнижа очите му. Значи, покривите продължаваха да произвеждат птици. Виждал ги е всякакви – излизащи от яйцата, след туй като голички крехки късчета месце с млечнорозови клюнчета, после като пухкави пиленца, после като палави пъстри гларусчета с хитър защитен цвят, вече достатъчно глупави и подвижни да падат по улиците. Божичко, каква олелия се вдигаше тогава, как всички възрастни гларуси се стичаха да помагат, а и децата от махалата се втурваха, крещяха и искаха да уверят птиците, че помагат, че нямат намерение да похитят децата им, но разбират ли диви птици от добро  – чудесни слънчеви дни на обещания и трепети.

Видя и черницата. Учуди се на стоицизма ѝ. И тя, горката, се съпротивляваше, раждаше и продължаваше да хвърля сянката си, да приютява други деца, новоизлюпени човешки гларусчета, може би по-добре облечени, може би с повече знания, но и те като предците си вярващи, че животът е прелестен шедьовър с един единствен недостатък – нощите. Наистина, за какво са нощите? Кому са потребни те? Тогава не може да играе, трябва да се спи…

Боже мой, боже мой – това дете, което из-ли-за от неговата къща! Това детенце с ру-са-та ко-сич-ка, което гризе филията си и накуцва, защото той винаги накуцваше, единият крак беше винаги наранен и превързан.

– Ела тук,.

– Аз ли?

– Ти, ами кой!. Ела тук..

Момченцето се приближи. Беше на седем години. Върху долната му устна стърчеше трохичка. Самоубиецът протегна ръка и оправи косичката му.

– Не си много сресан!

– Мама ме среса.

– Но не си стоял, бързал си. Не можеш ли сам?

– Може и да мога.

– Знаеш ли кой съм аз?

– Не.

– И дори не подозираш, че ще умреш психически преди да умреш фактически, нали?

Момченцето се усмихна и едва сега го погледна над филията.

– И не вярваш, че съм твоят труп, нали?

Момченцето започна да го разглежда по-обстойно.

– Каква е тази лента на ръката ти?

– Траурна.

– Кой е умрял?

– Чичо ми.

– Какво? Какви ги разправяш?

– Е, не четохте ли вестника? Беше капитан на параход „Варна” и един пиян гръцки кораб го блъсна в Мраморно море. Всички загинаха.

– Слушай, сигурен ли си в това което разправяш?

– Че как, не четохте ли? Пишеше във всички вестници.

– Това знам, но сигурен ди си че капитанът на „Варна” е твой чичо?

– Сигурен съм.

– Не си ли въобразяваш?

– Не. Чичо ми загина и затова нося черна лента.

– Ти си едно много въобразяващо си момче.

– Моля?

– Ти си чаровно момче! – Той приклекна и си отхапа от филията. Хлябът му дъхна на истински хляб, мармаладът не беше конфитюр. – Ти си чудесно момче!

– Може ли да си вървя?

– Къде?

– Да поиграя.

– Добре де, ама като пораснеш какъв ще станеш?

– Капитан!

– А нещо друго?

– И каубой, по цял ден ще убивам!

– Но ще станеш съвсем друго – подхвърли писателят зад тичащото момченце. – И няма да убиеш никого, освен себе си.

На тази уличка бе донесъл елхичката, закупена от голямата улица…

3.

В пристанището и в акваторията на яхтклуба водата спеше, но извън вълноломната стена духаше лек бриз; подсказваха го платната в залива. Седнал в дежурната лодка, той наблюдаваше нескопосните загребвания на пазача. Пазачът го обсипваше с думи. Не бяха се виждали цял месец, съобщаваше му редица новини: някой си умрял, някакъв рибар изгорял пиян в бараката си, виждаш ли я там, едно черно петно – това остана от него. Пазачът не пропусна да му съобщи, че лично измивал палубите и покрива на рубката, защото гларусите са като черниците – цапат. Освен това, подсушавал е одеялата и всички дрехи, проветрявал е кабините, така че сега няма да усети дъх на застояло, както миналата година и този път няма да се скарат. Вместо с думи, писателят изрази задоволството си от чутото като постави своя шлифер на пейката пред гребеца. Гребецът се ококори. За малко да каже, че това е съвсем нова дреха, но се сдържа, вече знаеше, че шлиферът е негов, тъй като дарителят открай време си е будала. Правеше големи жестове за нищо и никакво проветряване на кабината. Слава богу, когато преди три дни отиде да открадне бутилка ром от запасите на яхтата, отвори всички врати и люкове, изнесе завивките и чаршафите, дори ветрилата, изсуши ги и. Шлиферът е шик.

Писателят скочи на “Психея” и освободи лодката. Пазачът загреба обратно. Писателят седна в кокпита и запали цигара; както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени, дълги юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето  – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки, обезплътени от собственото си доверие към светлината. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите с.и и пикаят мръсна вода на рейда. Още по-конкретни ги правят имената им и имената на родните им пристанища. Параходът е измерен от началото до края, до сантиметър; той гази толкоз сантиметри и измества толкоз кубически метри вода; на него могат да се товарят еди колко си тона, повече нито грам – не позволяват документите. На кораба единственото неконкретно нещо са моряците.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм. Александър. Сега ще направим нещо много конкретно, ще изнесем платната, ще ги вдигнем, ще хванем ветреца и ще отплаваме до центъра на Черно море. Там Александър ще пробие една дупка в обшивката ти и ще отидем на дъното. И никога няма да излезем горе, никое течение не ще ни изтръгне обратно, ще лежим на хиляди метра под водата, а светът да прави каквото си ще без нас. Александър всмукна от цигарата. – Този мръсен свят, с познатите ни до втръсване трикове.

Най-сладко се пуши в кокпита, това е известно отдавна.

– Ще бъде не самоубийство, а шедьовър!

Александър метна крак върху седалката.

– Кажи, Психея, как мислиш, ще повторим ли някого? Смяташ ли, че някой пред нас?. . Ако питаш мене – да, под слънцето наистина няма нищо ново!. и все пак, ще ми се да вярвам, че поне подобни самоубийства не превишават пръстите на две ръце. А може би съм първият, а? Твоят Александър не можа да напише нещо запред хората, но поне ще бъде първият човек легнал по собствено желание сред най-дяволското от всички дяволски морета. Снобско, но чудесно – лежиш под хиляда метра вода, вместо под два метра пръст. По-добре мъртъв на дъното, отколкото жив, но смешен по земята; защото, Психея, човекът е смешен, а тези които смятат, че не са смешни, са още по-смешни.

Ключът влезе весело в ключалката, тя изквича и вратата се отвори. Наистина не мирише на застояло. Прекоси предната кабина, премина във втората и отвори люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше, почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с копнеж и молба, молеха го да я вземе завинаги тук, точно тук, при „нашата плаваща мансарда“.

– Хубаво момиче!…

Гротът и стакселът бяха изхвърлени един след друг през люка; бяха мръсно бели и ухаеха на ветрове. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна да търси определения край на стаксела. Завърза го за кнехта, после завърза другия край на платното за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете, право в кокпита. Ето че стакселът беше готов за вдигане и се зае с грота. Най-напред наниза долната му шкаторина в ликпаза на гика, после завърза фаловия му ъгъл за фаловото въже, пристегна всичко, провери го добре и ето – ветрилата бяха готови за вдигане.

Александър се усмихна: всичко му напомняше пародия на морски разказ.

Най-напред вдигна грота, след туй – стаксела, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на яхтата, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв незабележим полъх. Че се движи, разбираше само по шамандурата, която се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Когато заобикаляше рейдовите кораби отдалеч, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

– Страшно момиче е Неси!

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът проработи и този път поривът беше продължителен, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата във финките; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите впрягаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

4.

Небето беше много високо и много ниско, с големи и малки звезди, простряно като пустиня и райска градина. Оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където се пресичаха началото и края се намираше “Психея”. Платната висяха отчаяно, като бръчки по лицето на старец. В затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника, два след полунощ.

След деветчасово препускане с умерен вятър, ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да преставлява: безлюдност и тъжно безгрижие; в подобен унил свят никой не може да унизи никого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепере от страх пред смъртта, или да страда от капризите на простатата жлеза. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди мили, Александър продължаваше да носи светлосиния панталон, тъмносиньото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно си помисли за самобръсначката в шкафчето. За консервите мислеше отдавна. Разбира се, на самоубийците им е все едно дали са бръснати, безразлично им е дали са гладни, но какао му пречи да се нахрани, щом яхтата пращи от запаси; нужни са му сили, мястото на самопотопяването се намира далеч, предстоят му няколко дни напрегнато пътуване. Е, може да се самопотопи и тук, но кое му гарантира че теченията няма да го отнесат на някои плаж, да речем, точно на писателския плаж във Варна, в краката на колегите.

Хайде, къде се бавиш?. Той вече усещаше вятъра в ноздрите си, подушваше го, чувствуваше го в ставите си, така както младият човек предугажда любовта. Бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, бонети ще дойде – да, ще опъне платната, ще го изнесе далеч от пътя на корабите. На това място да се стои е опасно, тук могат да ти отнемат дори правото на самоубийство, защото параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия и слабия? Заслужава ли да се взираш в тъмнината, да напрягаш нервите си, за да пощадиш някаква си лодка?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на бака и извика поаторно срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!. И нежността!. Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви ми е нужен вятър. А няма. Чакам го, но не идва!

На връщане към руля си спомни за пощенската чиновничка и това го порази. Тя е плътна и едра като погача, покрита е с тънка бяла кожа. Такива жени му харесваха някога, преди да стане сноб. По-късно, не само от снобизъм, а и от органическа необходимост, консумираше само изящни същества. И защо тази маса от плът. сега. на петдесет и пет. само няколко дни преди да се самоубие?. Преди всичко, подобни дами не подхождат на тези нощи с такива звезди и с обещание за вятър. Те са само за леглото. Всъщност, не се знае, неведнъж са го лъгали. Боже мой, защо всички мъже в купето бяха плешиви?. Драсна клечката и я поднесе към дюзата, печката пламна и замириса на газ. Като постави после джеззето на пламъка, той изтича в кокпита и извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя! Заради вас гълтам кафета и будувам като караконджул!. Проклети нафти!…

Като се навика добре, Александър се върна в кабината. Полегна си. Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часът след полунощ, може пък наистина да е пощенска чиновничка, а? И все пак, трябваше да я покани със себе си.

Както беше станало с Неси.

Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси. разправяше, че го познава от разказите. Той слушаше дълго и не се стърпя: добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Преди пет години Неси и не подозираше че съществува нещо наречено “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години Неси не излезе от там. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина. Така беше създадена „нашата плаваща мансарда”. Неси – да, но откъде накъде пощенската чиновничка?

Кафето кипна. Заедно с това, вятърът удари платната. “Психея” изстена. Александър изскочи от кокпита с чашка в ръка, изви руля и премести стаксела на левия борд. Ветрилата направиха пеперуда. Предстоеше му курс фордевинд, към открито море. Водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда и сладост, така както се беше случило преди малко с яхтата. Всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, трите тона чугун под кила, всеки болт и всяка оковка въздъхнаха, наместиха се и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път. Пет години вече откакто си задава въпроса: кое е по-съвършено – тялото на Неси или тялото на Психея, а отговорът е бил един – усмивката на собственик, който притежава и двете.

От няколко години водите под кила са безрибни, а небесата – без птици и ако отиде още по-нататък, ще види че и звездите са безлюдни. Колкото и да се напрягаше, а той се е опитвал хиляди пъти да зърне някакви същества по звездите, всичко остана напразно – не можа да открие никаква жива душа, никакъв признак на живот. Лично той вече е сигурен, че целият хаос е пустинен, че глупаците напразно насочват слушалките да чуят сигнали. Няма сигнали. Там няма никой, тъй както няма нищо в живота, предоставен ни да го изживеем. Както и да бъде уреден, светът ще си остане пуст – комфортно обзаведен, но пуст и изолиран. Ненапразно Земята е извергната от останалата част на вселената защото е покрита със струпеи, обрасла е със зараза. Докато цивилизацията ѝ не изчезне, Земята едва ли ще бъде приета отново в общността на вселената, където няма радост, но няма и мъка, няма светлина, но няма и мрак. Мъртвилото е безчувствен покой, сам по себе си страшен, но какво от туй – като го няма Оня, да го почувствува?…

Отегчителният курс фордевинд го изпълни с досада. Александър сви леко настрана и върна стаксела на мястото му. Новият курс бакщаг го отклоняваше малко, но му предоставяше редица удобства. След няколко операции, които приложи към румпела, рулят се превърна в полуавтоматичен. Вече можеше да плава без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше по ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше Алеесандър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне, да се изтърколи през борда; Психея ще отмине и всичко ще свърши без протакане. Би го извършил с удоволствие, но знаеше че морето по най-мръснишки начин ще го върне на брега, подпухнал и бял като призрак. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката при другите чашки, прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори сллаба, премести газовата лампа, усили струята ѝ. Вече можеше и да чете, но не смяташе да премине към тази глупост, поне до края на живота си. Искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в кубрика, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната край грота, по бикини, Неси наподобяваше втора мачта. По-голяма глупачка от тази жена-момиче не е срещал: топло и предано същество, което в безропотния си устрем към него не се спира пред нищо; дори не иска да знае, че между тях лежат двайсет и осем години…

Една сутрин като се събуди, му направиха впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин, и че на срещуположната койка спи Неси.

Разтърка очи, и повдигна рамене. Когато се събуди повторно, отдавна събудената Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита вой.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи, когато се качих на самолета, си казах; боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам. – За да се увери че това е невъзможно Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?. Призрак ли си, кажи!…

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, тъй като съм била най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш, ли че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата. Търсих мачтата ти.

– Но ако бях отишъл в Несебър, както смятах?…

– Ходих, и там. Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че си Мичурин?. Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках, но си бил пиян.

– Да бе, защо се нафирках?. Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам. Нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно е хора.

– Цялата нощ прекарах на кея, върху куфара. Разбираш ли   – цяла нощ, седя и гледам Психея. Мили, беше и страшно, и зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало,

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата рибарска лодка. която тръгваше за риба ,да ме отведе при теб. Но не посмях да те събудя, И не можех – никога не си спал така.

– А защо съм по пижама?

– Някакви си сто метра…

– Аз бях много облечен.

– Кой беше при тебе?

– Питам те!

– Не знаеш ли кой е бил при тебе?

– И, казваш, вече. свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе. Иначе не можеше.

– Но защо чай.

– Пие ми се чай.

– Можеш ли да го превърнеш в кафе?

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна, знаеш ли?. Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти, особено в психеи.

– Не издържах, какво да нравя.

– Отиде Вики!…

– Къде е кафето?

– По-долу. Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава. Защо не пиеш и кафе, и чай?

– Наспа ли се?

– Пет часа сън.

– За мен е предостатъчно.

– Партньорките на дъртаците навикват също да спят малко. Нося ти „Септември”. На мен ми хареса, знаеш ли? Но открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Исках да ти кажа, че…

– Не ти отива!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!. Докатосъм жив ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си, вдигна моста във въздуха и просто хариза детето си! . И за какво?. Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук. Имаш много хора, но как им е хрумнало да ме съблекат и да ми облекат пижамата?

– Това е невъзможно.

– Да съм го сторил аз?…

– По-вероятно.

– Не си спомням.

– Може би никои. Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!. добре, тогава кой ме е съблякъл?

– Повтарям ти го и сега – в теб живеят двама души.

– Недей!

– Единият те съблича, а другият те облича.

– Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея. След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, човек, над петдесетте не може да целува при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали?

– Бъди тактична с целувките.

– Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена в живота ми! Това са двайсет и осем години!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му: Мили, разбери, този когото оставих е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с тебе. Ти си един свят, а той е едно нищо. Е, добре ще е ако си по-млад, но какво да правим, станалото – станало; може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат доста лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не едно нищо…

5.

В продължение на четири денонощия, като използуваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, “Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето препече отрано. Александър не беше сигурен. че онова можеше да се зададе непременно, но когато се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново и да изкара още един сън, или пък излегнат в постелята, да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се усмихна подигравателно, просто му подхвърли идеята и се оттегли. Идеята остана в мозъка му и започна да се разполага като у дома ся – протяга се, покашля се иронично, тръгне да си отива, а не си отива, връща се и пита: какво, не става ли пиеса? Четири или пет дни преди смъртта – пиеса; когато цял живот дори не си и помислял за такова нещо. Това е гадна провокация на съдбата и не се казва Александър този, който ще се поддаде. Ето защо, вместо да легне, Александър се зае с грота. Разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване. Ставаше все по-забавно това… с пиесата, драмата изобщо не го е привличала никога и пиесата, появила се така неочаквано, го изплаши с фаталността си. Въпреки съпротивата му, подробностите изникваха изневиделица и което е най-страшното – мигновено добиваха стройни очертания, бликаха като чиста изворна вода, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света…

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност фалшкилът да се омотае в нейното въже. Наведе се от бака. Прозрачната вода му позволяваше да види всичко. Сега- засега въжето беше окей, рязко потънало надолу, на разстояние от фалшкила. Но не е ли по-добре да го прибере и да го фиксира с конец? Започна да го изтегля. Навиваше го на кравай върху бака и щом го прибра до необходимия предел, фиксира го за кнехта с конец. При внезапно връхлитане на вятъра, конецът ще се скъса и въжето ще се протегне от тежестта на плаващата котва безопасно. В пиесата нещата просто зовяха, викаха да бъдат нанесени върху листовете. Когато привърза и румпела, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и се джасна във водата.

Мислеше си за това, как ще се разхлади и как ще си поспи още, най-после да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Праведниците се пазят от дявола, страхуват се, пропъждат дори най-дребната помисъл за него. Сега-засега неговият дявол е мисълта за пиесата… Разбира се, може да духне изведнъж. Макар и обезплатнена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми, особено ако скоростта ѝ превишава леко скоростта на неговото плуване. Какво по-комично от това един самоубиец да гони една яхта, за да спаси живота си…

Така се роди експериментът…

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород.

Може би тук тя си е винаги чиста, може би не е чак толкоз близък денят, в който океанът ще се превърне в блато. Ароматният хлад проникваше през кожата чак в сърцето. Дишаше леко, плуваше му се страстно, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори  –  ако е лотария, да е лотария. Експеримент за милиони.

Отдалечава се, мислеше си той, Психея се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море. Какво ли прави сега пощенската чиновничка? А „плаващата мансарда” се отдалечава. Подобна мека и пространа жена е потребна понякога, става и за море, и за планина. Боже мой, трябва ли да търси някакво предзнаменование във факта, че всички мъже с изключение на него в купето бяха плешиви? Наистина, отразява ли се бензинната мараня на косопада. Преди всичко, не е сигурно дали косопадът се увеличава. Плешиви мъже е имало и ще има, както и глупаци които да мислят за тях, вместо да си плуват. Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? запита първият път той. Където свършат силите си, отвърна тя, там ще те прегърна и ще потънем. Защо? поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той. В момента пощенската чиновничка удря ли удря печати по разни места. На нея дясната ѝ ръка сигурно е страшно развита от печатите. Бяла и дребнопореста, закръглена и пухкава, от ония жени, които си презирал толкоз много. И ето, че дойде време да ги харесваш. Да бе, защо стана така?… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Не е вярно, че кислородът е безцветен – той е син и червен, жълт и зелен, той е много цветен и много необходим – както за света, така и за всяко живо същество, а може би и за него… Колко ли се е отдалечил? А може ли човешкото присъствие да замени кислорода? Необходими ли са хората за живота му? Никак: Човекът или трябва да се наведе и заживее на четири крака, или да се превърне в единак. Тогава ще изчезнат глупостите, страданието ще се стопи в животинските нагони. Най-смешното нещо е човекът. Особено възрастният, който е още по-смешен. Да се обърне ли назад? Не. Не подухна ли? Че кой знае. Този не е ли последният ден от живота ми? Нищо чудно. Достоен ли съм вече за уважение? Да, доказах, че съм сериозен самоубиец. Та, за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея. Психея е някъде на майната си. Ей, с кого се надбягваш? На кого тези номера? Ако е духнал ветрец, Психея се отдалечава още повече. Но и да не е духнал – каква полза – вече е невъзможно да я стигнеш. Нима? Дори да си е на мястото? Ами да.

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината, сред чудесния юнски ден – Психея.

Заплува бавно и спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си, но най-важното бе, че на север се очертаваше онова тъмно нещо, което в деведесет от сто случая се превръща в шквал. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да си купи жилище, най-после ще успее да умре поне както си е пожелал. Всъщност, ако е въпрос за рекапитулация, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия от всичко създадено през вековете – и една преданост, наречена Неси. Ако не се смята мисълта за пощенската чиновничка. Да бе, какво търси тази дама в подсъзнанието му в моменти като тоя? Това го обижда, кара го да мисли че не е завършен дори и като сноб. Какво търси тази подсладена домашна пита в изящното му съзнание? Да, човекът е смешен и само децата могат да не бъдат смешни. Докато плува безнадежно към далечната Психея, за милионен път ще помисли за децата и за милионен път ще се съгласи, че човекът живее само докато е дете. Останалото е подлост. Защото животът е подлост. Невъзможно е да живееш без да бъдеш подлец. И това, което разправят хората, че животът е илюзия, също е вярно. Всеки ден очакваш да се случи хубавото, а то не се случва. Най-после бе успял да си купи елха. Като другите. Е, хората купуваха свежи, зелени дръвчета и то преди Нова година, а той успя да си купи една увяхнала и употребена елха, десет дни подир Нова година. Иглите ѝ капеха, но вече я държеше в ръцете си, имаше я на безценица, тичаше с нея към дома…

Дявол да го вземе, бялото петно Психея се приближава, изглежда че няма вятър, който да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще стигне до него. И може би няма да умре. Ако става въпрос за днес. Може би му е писано да изиграе докрай красивата игра с потопяването на ветрохода. Психея ще се спусне като хиликоптер със своя тритонов баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава специфика. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка… нищо напомнящо за живот, само красивият бял мавзолей с оковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко необходимо на човека да живее далеч от хората, в една плаваща мансарда. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините и ако погледне през илюминатора, ще види, не може да не види брадясалото лице на капитана, седнал пред навигационната масичка, нанесъл последните географски данни и последното изречение в корабния дневник. Какво е