Posts Tagged ‘boris aprilov’


борис anрилов

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

към >>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB
Към >>> трета част: http://bit.ly/Lpar5O

КРАТКА БИОГРАФИЯ НА РОМАНА

.      Бих искала да поясня, че този роман, макар и много подобен по сюжет на останалото творчество на Автора, е може би единственият, който е изцяло НЕбиографичен, а e замислен така, че да обхване точно определена част от най-фалшифицираната историята на България.
.      Героят му е с двайсетина години по-млад от него и – за разлика от него, произхожда от най-заможната класа на бургаското общество, чиито съдби „преди и след“ му бяха познати покрай съучениците и прия­телите. В този смисъл историите са автентични, макар и разказани като лични. :)
.      Романът е и последното му произведение, създаден  точно между датите 1 август 1993 и 23 август 1994 – както неочаквано прецизно е отбелязал сам върху ръкописа. Може би е съзрявал в мозъка му, предизвикан от внезапната свобода на словото, настъпила в края на `80-тте, напирало е да се излее всичко, което е сдържал през годините на строга цензура.
.      Внезапната възможност да покаже най-после всичките си възможности – едновременно съблазнителна, но и плашеща,  и без да знае, че е неизлечимо болен, той залепна за стола пред пишещата машина. (Някога хората имаха такива древни инструменти, вместо компютри…)
.      Текстът се изля отведнъж и само в оригинал; не беше оставян да отлежи, не беше коригиран дори за правописни грешки – той подсъзнателно усещаше, че времето му свършва, че няма да може да напише нищо друго.
.      Още преди да го завърши, уговори издаването му в България преди края на 1994-та.
Но не дочака да го види напечатан.
.      Малко преди уречения срок, редакцията се разпадна и издаването се отложи за неопределено време. Ахото изживя новината много тежко! Той се отчая, отпадна и съвсем скоро почина. Едва през 1997 година, две години след смърт­та му, все пак романът беше напечатан, благодарение на писателя Любен Петков, който прие тази мисия като лична, макар и невъзможна.
. БЛАГОДАРЯ на всички негови приятели, които го помнят и обичат все още!
. За тях и потомците им издавам тези книги.
. И, Боже, нека четат хората в България – още много дълги и светли години!
. АМИН!
. Дж. В.

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ
роман

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Мрачен, потъмнял от бедност и умора беше корабът, а тя седеше всеки следобед на едно и също място в кокпита – натурия сред натуриите, парцал сред парцаления панаир на платната – пиеше кафе и други неща и сякаш не обръщаше внимание на мяркачите по кея. Но може ли човек да отгатне какво ще привлече любопитството на една жена?

– Островът си го бива, но ако не беше безръката дама…

Ръждивият ѝ глас ме потресе, такъв глас можеше да извади само умряла пристанищна проститутка. Посъбудих се и се огледах. Последните двайсет дни бях увиснал в безмълвието. Не можех дори да си въобразя, че думите ѝ са отправени към мен.

По пътя до хотела непрекъснато коментирах тази възможност и постепенно взех да се убеждавам в нея. Наоколо тогава не се виждаше жива душа. Освен оня, разбира се, постоянно шетащият из палубата старик с налудничава брада и мръсни бермуди.

Надрасках едно писмо. Запътих се към пощата. Единствен пасажер в хотелчето!… Представете си каква скука ме друсаше. Пристъпвах бавно в захладяващата вечер, но вече си имах цел – отивах до пощата, отнасях писмо. Вътре обаче, в самата вътрешност на всичко, същинската ми цел отново си оставаше оная привързана към кея мръсотия.

Стори ми се, че почти всички млади хора от плажовете са се струпали тази вечер на пристанището. Двойките мълчаливо наблюдаваха идеята си за остров Милос, стараеха се да доловят витаещите наоколо легенди. От време на време се целуваха. Аз пък бях почти сигурен, че повече от всичко насам ги тегли единствената реалност – странният кораб. В похлупилата го нощ той се оказа черен. Безлюдна палуба. Тишина.

Корабът спеше. Всичките му части почиваха. Сега никой не ми пречеше да го разгледам спокойно. Тънката пристанищна светлина превръщаше „Илюзия“    в съновидение, което всеки може да възприеме и като реалност. Сенките и полусенките размиваха жестоката му твърда мизерия. По този начин скитникът ми се представяше в най-приемливия си вид, достоен дори за пощенска картичка. Пък забравих и да отбележа де, на кея през деня редовно стърчеше масичка с касичка и плакат: „Моля ви, ако ме снимате, не забравяйте да ми оставите два долара, поне за пристанищните такси. Беден съм, изнемогвам. „Илюзия“  . Втори плакат, само че на палубата: „Капитан Кларк търси помощник за обиколка на света.

Замислих се. Капитан Кларк! Познато име, не влиза за първи път в главата ми. Доколкото все още можех да се ориентирам за някои неща в корабостроенето, „Илюзия“   представляваше двумачтова яхта с три платна. Този клас се нарича кеч. В току-що отминалите красиви ветроходни години на човечеството, кечът беше предпочитаното стъкмяване не само за известните мореплаватели.

Но хайде да прекъснем, имам сериозна причина – появи се тя. Щръкна в средата на кокпита. Когато скочи на кея, бях поразен от една подробност – роклята. Дамата се появи по рокля, а не във всекидневния панталон. Нощта се отвори до дъно и с удоволствие глътна вярната си дъщеря.

– Знаех, че ще се върнете.

Подаде ми торбата и удари няколко четки на косата си. От дрехата ѝ замириса на демодираност. Не, тази жена не беше създадена да носи рокля.

 

2.

Допълнително се уверих, че нощта наистина поглъщаше преданата си дъщеря с удоволствие, изяждаше я бавно, с наслада, разтопяваше я в прегръдките си, направо полудяваше за нея.

Стискахме ръцете си, блуждаехме насам-натам, не знаехме какво да правим с пожара. Целувахме се, губехме съзнание, залитахме. Мозъкът ми гореше, но се подчинявах на придобити рефлекси – все теглех партньорката си към морето, към коравата ивица на пясъка. Там и тъмнината ми се струваше по-гъста. Но усещах, че тя, в съвършената си женска подчиненост, въпреки всичко ми се противопоставя. Може би гледаше да осъществи нещо си намислено от нея. Придърпваше ме все към оттатъшната страна на крайбрежната улица. Хладният полъх ни помагаше, тласкаше ни към лабиринтите на Адамас. В ляво и дясно ни се мяркаха зазимени вече заведения на дребния курортен бизнес. Продължавахме да се целуваме и да се оглеждаме трескаво – търсехме мястото си – но сега и на двамата май не ни се вярваше, че ще устискаме. Нямах нищо против да се срутим незабавно на каменната настилка, дори започнах да се свличам и усещах как и тя е узряла да се сгромоляса. В този миг ни звънна шансът. От ляво изникнаха две бездомни кучета, заклещени, бяха се спотайвали може би цял ден в някаква дупка на сладострастието. Странно спокойни за ситуацията, все още един в друг, скрити за лошотията на хората. Видях много добре как мъжкото се извърна към мен и чух, заклевам се, как ми прошепна – ето, там!… Изкачихме няколко стъпала. Излязохме на тераса с обърнати столове и маси. Провряхме се между небрежно струпани чадъри, много брезент, навярно от бракувани навеси. Тя запокити някъде рокличката. Тялото ѝ мигновено освети нощта. Чак тогава се разбра колко светло е наоколо. Видях абсолютно всичко: късно развили се гърди, устойчиви на времето. Зърната им ме боцнаха като нокти. После съгледах овалния оазис на коремчето ѝ, пъпчето  ѝ, а накрая и капачките на колената. Те също се врязаха в съзнанието ми. Гърдите ѝ започнаха да се отдалечават, стопанката им полягаше, снижаваше се и ме издърпваше върху мръсния, затоплен от кучетата брезент, навярно пълен с бълхи. Смъквах панталона и се свличах, този път втренчен единствено в котето между краката ѝ. Но ето че изчезна и то, след туй устичката ѝ изчезна в устата ми, усетих я някъде към гърлото си. Не можах да нанеса дори няколко що-годе мъжки тласъци. Изсипах се целия, удавих котенцето, видях се да изтичам по брезента, от брезента на терасата, а оттерасата право върху прашните жадни листа на някаква смокиня.

– Да, да! – Тя ме стисна за гушата. – Не задавай въпроси.

Не зададох въпросния въпрос, глътнах го. За мое изумление – напук на досегашната ми практика – продължавах да се притискам към плячката си. Притискаше се и тя. Чудно нещо, не ми се ставаше. Нощта ме блъскаше отгоре. Гигантска бетонобъркачка се беше изсипала върху нас, вече се смятахме за вкаменени. Измъкнах устата си от канибалските ѝ зъбки. Жаден за отмъщение, прииска ми се да изям зърната ѝ, но се отказах – не биваше да лишавам света от една забележителност. Какво се хилите, говоря ви за петдесетгодишна жена.

3.

– Не можем ли да направим нещо за кучетата?

Дейзи хвърли тези думи и изчезна. Станах от леглото, запътих се към банята. Прииска ми се да ѝ разкажа нещо повече за заклещените кучета. Но как? Душът я беше покрил. Къде да я намеря под струите.

– Няма защо да се намесваме! – извиках. Изглежда никой не ме чу. – Не можем да помогнем. Никак. – Душът свистеше. Задникът ѝ блестеше като никелиран. – Трябва да ги оставим на спокойствие. –  Дейзи се обърна. Като ме видя, озъби се. Помисли, че ще я нападам.  – Времето ще оправи нещата.

– Махни се!

Тази жена е луда, тя мисли, че съм с неограничени възможности. Вече е три след полунощ, цели осем часа, откакто сме се джаснали в тая непривична за възрастта ни акробатика по тераси, скали и хотелски стаи. Но по-смешният от двама ни бях аз, с бабаитския синдром да ѝ взема акъла, скапан от изтощение, копнеех да позатворя очи. Вече бях метнал чаршафа отгоре си. Исках да внуша на някого, че леглото не винаги има еднозначно предназначение.

– Джими, не чу ли какво ти казах? – Полепнала към черепа ѝ, мократа коса я правеше грозна, никаква. – Стани да помогнем на кучетата.

– Какво, ще ги издърпваме ли? Ти – едното, аз – другото? Ами то, още като те види, мъжкото ще се възбуди наново.

– И ще ги оставим да страдат ли?

– Времето ще ги оправи, часовете, които текат… Нахлуващата зора.

– Джими, на тоя Балкански полуостров, там, всички ли сте такива жестоки?

– Не съм Джими, Стоян съм!

– Ти си Джими.

– Добре, Джими съм. Виждаш ли онова легло. Хвърли се на него и умри. Студено ми е.

– Няма да спя тук.

– Въпреки това, да поспим три часа, викам, а после ще те занеса на ръце до кораба.

– Ще си отида сама.

Предоставяха ми се няколко минути. Притворих очи. Поспах си, гледайки. Дейзи изсъхваше. Косата ѝ се очовечи. Две мокри кърпи лежаха на пода. Щом посегна към роклята, станах. Слипът. Панталонът. Ризата. Обущата. Тя пъхна глава в рокличката и я запомних точно в тоя миг – прекалено изкъпана, как влиза в прана-недопраната при корабни условия дреха.

С удоволствие напуснах ледената стая, северно изложение, мраморен под, благодат през лятото, наказание през есента. Тя ме хвана подръка. Островът беше леко настръхнал срещу нощния хлад. Якето ме топлеше. Провесих на раменете ѝ пуловер. Той се свлече надолу. Дейзи се смали.

И тя знаеше къде ме води, но и аз си знаех накъде ме избутва. Песовете се зададоха срещу нас. Едното – на левия тротоар, другото –  на десния. Дейзи  ме целуна. Запъти се да погали кучката, но тя неблагодарно се отдалечи. Горките, бяха стопени от преживените болки, от ужаса на събитието.

– За първи път ли виждаш?

– Не, Джими – като малка, в Пензънс.

– Какво беше Пензънс?

– Родният ми град.

– Казвам се Стоян Жечев.

– За мен си Джими… Допускаш ли, че те… отново?…

– Разбира се, мила. Когато ги подпали желанието. – Позволих си лека волност: – Кучешка им работа.

Дейзи ме погледна много истински, мъчеше се в тъмнината да проникне в лицето ми. Май че успя. Усмихна се едва забележимо,  притисна глава до рамото ми. Целунах я продължително. Иди го разбери, със зазоряването започна да се възвръща сладостта на целувките ни. Устните ѝ отново се пълнеха с мед.

– Джими, знаеш ли, за малко щях да изтърся, че те обичам.

– Стига с тоя Джими.

– Ти си Джими! В момента не ми се разказват истории, но ти си Джими.

Почесах се. Дейзи ме изгледа повторно. Целуна ме горещо, потръпваше. Оставаше само да изцеди някоя сълза. Потърсих с лицето си влага край очите ѝ.

– Няма да заплача, не бой се…

Тя се втренчи в морето. През парцаливите остатъци на нощта виждахме само част от дъгата на залива. Стърчахме от другата страна на пристанището, изпълнена с мълчаливите сенки на закотвените гемии. Някои познавах по имена, между тях плувах всеки ден, приближавах се и прочитах названията. Те не ми говореха за кой знае каква интелигентност на собствениците: Венера, Корабът на Венера, Статуята на Венера, Венера Милоска, Венера от залива, Звездата на Венера, Плаващата Венера… Същите заглавия красяха и заведенията, от най-незначителната кръчмичка – до известните хотели.

– Голямо затишие ни е натиснало – обади се Дейзи. – Съдбата го е пожелала. Дано не духне скоро. Какво смяташ, ще задуха ли скоро? В лоцията го пише черно на бяло: през октомври в Егейско море нахлуват северните ветрове и производните им.

– Кой чака вятъра?

– Капитан Кларк. Кой друг може да чака вятъра. – Дейзи се опита да ме прегърне. От неудобно положение тя успя да целуне най-близката до нея част на лицето ми. – Ти, изобщо, имаш ли някаква представа за ветровете?

– Изглежда, никаква, защото, ако имах щях да изляза поне една година първи, или втори. Никога не съм изпитвал туй удоволствие.

– А трети?

– Редовно.

– На шахмат?

– Става дума за регати.

Нито сричка повече. Нито пък тя пожела да научи нещо допълнително. Направи ми впечатление – след тази част на разговора Дейзи занемя. Слава богу! Неприятният ѝ курвенски глас горе-долу можеше да се търпи в досегашното развитие на нощта, но в момента… В момента никак. Пейзажът се бе вцепенил. Заобикаляше ни крехка неподвижност. Звездно бездушие висеше на небето. Въздухът скимтеше в очакване да се случи нещо красиво, но и полезно, да речем – отваряне на море, поява на непознати риби без кости, или пък в най-лошия случай – амфори с благоухания.

С такова усещане извървяхме пътя до пристанището. Застанах на разстояние от мизерната им яхта. Дейзи извади грозната си юношеска походка. Просто не ми се гледаше как се отдалечава. А тя внезапно се върна и се целунахме за не знам кой път. Сега Дейзи тръгна много бавно и доста се страхувах от ново връщане за нова целувка, но стоях да видя как ще се качи.

Прескочи сръчно разстоянието, влезе в „Илюзия“  . Вече не можех да я следя, стопи се в черната беднотия. Все пак останах още мъничко.  Предполагах, че се е обърнала и ме наблюдава от мрака.

4.

Събудих се по-рано, отколкото би трябвало, към десет. Отворих очи след четири часа сън. Ококори ме необикновеното състояние на тялото, на кръвта в него. Кръвта взимаше най-активно участие в общия стрес на моя организъм. Всичко туй не мога да го назова щастие, чак пък щастие – не. Какво щастие? Бях преживял нощно приключение на топъл остров, сред топло море, с жена, но каква жена, боже мой – лесна. Живее в сиромашки кораб, кораб-просяк. И все пак, много неща могат да ѝ се простят, но как да забравя момента, в който преметна роклята през главата си и я хвърли така, че после я търсихме в тъмнината. Липсваха ѝ гащички, беше пристигнала в пълна бойна готовност. Вече няколко пъти се питам дали пък не биваше да ѝ се разплатя. И колко? Кога?… Джими! А да не ни минава през ума какво може да означава това Джими.

„Да, да! – Колко силно ме сграби за шията, щеше да ме удуши. – Не задавай въпроси!”

Обърнах се на дясната страна, освободих сърцето си, дадох му простор да преживява. Хубав ден навън! Макар и северен, прозорецът ми го показва. Спокоен ден, гладък като мраморната лейди от древността… Дейзи! Име на цвете. Маргарита. На светлинни години далеч от Безръката. Главата на Дейзи надали притежаваше и чертичка от главата на безръката. Полущастието пораждаше в мен забележителни полумисли.

Гладът ме връхлетя изведнъж. Станах. Налагаше ми се да изям нещо огромно. Каквото и да е. Отворих хладилника. Бутилка мастика и четири круши. Измих ги, но ги изгълтах без да ги беля. Включих радиото, просто така, да имам някого край себе си. Гладът ме смазваше. Обикновено не закусвах и плувах само на едно кафе, но сега…

Госпожа Панайота бе по-внушителна от всякога. Представете си едно вечно брожение от сексуална мъгла. Ядрото на това брожение е самата госпожа Панайота. Очите ѝ ми се усмихнаха, прекалените ѝ устни се усмихнаха, деколтето ѝ с голяма част от бюста ѝ също ми се усмихна.

– Госпожо Панайота, гладен съм.

– А браво, господин Зецев! – усмихна се и изкрящият ѝ като шампанско глас. – Сега!

Видях отдалечаващият се към кухнята банален задник. До вчера той ме вълнуваше, но днес ми се стори наивен.

Администрацията на „Погледът на Венера блестеше от чистота, списанията бяха винаги подредени по ръбовете им, оръфаните от прелистване броеве биваха хвърляни на боклука. На стопаните те не им струваха пари, оставяха ги немските туристи. Списание „Щерн се радваше на постоянна фаворизация, подреждаха го до ключовете.

Появи се съпругът на госпожа Панайота, позова ме в кухнята. Госпожа Панайота полюляваше бюста си над масата, разрязваше баница с булгур, познах по аромата. Този аромат внезапно ме хвърли в детството.

– Стояне, ще изпием и по едно вино, ама червено.

Съгласих се.

На туй семейство му вървеше. Още на втория ден Нико ми се похвали:

– Като отиваш да плуваш, погледни вдясно, там е новия ни хотел „Венера сред тръстиките.

Хотелът се издигаше до плажната ивица, четириетажен, недовършен, облицоваха го. На патерици – огромна червена табела с названието. Два телефонни номера. Зад гърба на сградата царствено и мъдро се полюляваха узрели, готови за рязане тръстики. От тръстиките  нататък – баналната дъга на залива. Тя не затваряше, напротив – отваряше пейзажа. Нимбосваше го планинската верига на Милос.

С парче баница в стомаха и две чаши вино в главата напуснах „Погледът на Венера. Църквицата се оказа прекалено врязана в скалите. Малка, като кубче захар. Бяла, нашарена с яркосиньо, един от патентованите кичове на гърците. Той придава чар на островите им. Без това ослепително бяло и позорно синьо, като истинска синка, не мога да си представя Цикладския архипелаг. В сянката на църквицата, направо върху облизаните от чистота плочници на дворчето, лежеше едно петънце. Погледнах часовника си.

Но ето че забравих нещо съществено от разказа и е наложително да се върна леко назад. Преди малко, като крачех все по брега, загледах се в няколко дръвчета. Познати дръвчета, бях питал и знаех названието им, а сега не мога и не мога да си го спомня. Името е вътре, в главата ми е, плава във виното, обаче ми бяга. Отчаях се. Но повече се отчаях, щом ме порази едно много съществено нещо. Бе, тикво шейсетгодишна, на теб стана ли ти ясно какво още си забравил? Забравил си да питаш. Разбра ли, балканско говедо? Сега всички питат. И няма нищо срамно в това. Ако беше помислил, щеше да ти хрумне най-приемливата форма на питането,например:

– Дейзи, извинявай, но сега целият свят пита. Преди да направим ТОВА, не е ли редно да се изясним?

Или пък още по-деликатно:

– Дейзи, ти се буташ в мен, но сигурна ли си, че заслужавам доверието ти?

Внезапно си спомних, че тогава още не знаех името ѝ.

Америка!… Дръвчетата се наричат америки, названието просто избухна в съзнанието ми. Бях питал, бяха ми го казали. А за най-най-важното нещо не питах. Горях в пожар. И ето, започва ме друг пожар, на тревогата…

Петънцето върху плочниците се раздвижи, махна ми с ръка. Когато се приближих, изтръпнах: църквицата, дворчето с една палма, разноцветната настилка, а върху нея – ония, станали ми вече много познати, островърхи цици.

– Дейзи, ти акъл имаш ли? Не виждаш ли къде си легнала?

– Джими, излагаш се.

– Това е храм.

– Само тук има сянка.

– 3а тая работа местните могат и да те линчуват.

– О, мили мой!

Дейзи придърпа горницата на бикините и я нахлузи. Осквернената картина се очисти, възвърна достопочтеността си, макар че каква достопочтеност, щом двамата сме се нахендрили в светлото, чисто божие местенце?

– Само туй ли имаш да ми кажеш?

– Ти трябваше да го кажеш, ТИ, не аз. Трябваше да ме питаш, тогава бяхме непознати, а непознатите, де да ги знаеш, един такъв като мен… Разбираш ли ме?

– Какъв като теб?

Пообърках се.

– Никакъв. Непочтен. – Обърквах се още. – Не ме знаеш кой съм, нали разбираш?

– Не.

– Светът гъмжи от плакати.

Тя се позатвори.

– За спин ли става дума?

– Да!

– Не съм и помисляла.

– Видя ли?

– Да не би да се страхуваш?

– Искам да кажа, че сега, когато дори младите се питат…

– Да де, страхуваш се за себе си. О, ма ти не заслужаваш да те наричам Джими.

– Аз съм Стоян Жечев от Бургас.

Постлах една кърпа с надпис „Погледът на Венера върху плочника. Точно срещу катинара на църквицата. Поканих Дейзи да се изтегне. Отказа. Обичала камъните, никога не била лягала върху хавлия, в Пензънс малко от местните момичета лягали върху хавлия, не обували и сандали.

– Има нещо потискащо в една закатинарена църквица – рекох аз. Само за да говоря. Според мен, потъвахме. – Затворено. Като магазин в неделя. Да заключат вратата ти към олтара.

– Ти виждал ли си олтар? – Само я погледнах. – Влизал ли си да се молиш?

– Палил съм свещи.

– За кого?

– За дядо ми, за баба ми. Те сигурно гледат отгоре.

–  И ако не гледаха?

Беше толкова далеч от мен, на мах от ръката ми, а усещах как изчезва в недосегаемото, хармония, съставена от студени форми, изтегната, излята кораво, забавен биологичен цъфтеж, късен ренесанс на плътта, сплав от зов и злоба. Злобнитежени са ми противни, те са противни на всички, разбира се, но изпуща ли се такова нещо в засухата на прииждащите шейсет, бе, задник такъв! Изчислявах несъвършенствата ѝ. Всъщност Дейзи представляваше меню от съмнителни достойнства, но комбинирани, те я превръщаха в нежна, тръпнеща примка. Ето я до мен, простряна на плочите – проточена, стройна ивица, краката ѝ се губят чак в подножието на палмата. Ние сме обсадени: църквата, палмата, Дейзи и аз, рамкирани сме от ниска до колене желязна оградка – и тя боядисана в онова евтино синьо, лудо-живо синьо, както са лудо-живи от лудо-жива белота стените на храмчето, те са толкова бели, че снегът до тия стени би изглеждал сив. В това дворче пъплят весели гущерчета, всички безумно живи. Мъртва е само студената октомврийска сянка, в която сме се натопили, Дейзи е мъртва, мъртъв съм и аз, а и палмата, която не знае какво да прави с красотата си, е безжизнена. В мен се промъква началото на страха, че Дейзи ей сега ще се изправи и без да каже довиждане с умрелия си курвенски глас, ще прескочи оградката, ще се спусне по скаличката към заливчето и ще заплува към пристанището, за да изчезне в кораба, гнилотата, ръждата и остатъчната миризма на пикоч.

5.

– Роден съм в Бургас – чух гласа си да се впуща на път. Знаех как започвам, но абсолютно неизвестно ми беше как ще завърша и ще ми се удаде ли изобщо да завърша. – Бургас е пристанище на Черно море. Когато съм се раждал, наброявал трийсет хиляди, сега – около двеста хиляди. Пензънс колко наброява?

– Говори.

– Знаеш ли за какво ти разправям тия работи?

– За да не избягам.

– И да ти стане ясно защо ти зададох фаталния въпрос.

– Въпросът е фатален, ако си го задават другите. Ние с теб нямаме право да си го задаваме.

– Защо, кои сме ние?

Дейзи притвори очи. Долната ѝ устна подскочи. Лежеше просташки разкрачена, по гръб. Слънцето вече огряваше пръстите на краката ѝ. Ноктите ѝ плачеха за маникюр. Тази жена изглежда се пазеше от лъчите на слънцето – поне това правеше, – но въпреки старанията ѝ загарът, придобит от нейното морско ежедневие, я докарваше малко нещо на малайка. Неподдържаната, кафява по рождение коса, в светлия ден сивееше, дори белееше. Изобщо, в напористата дневна светлина бяха изплували почти всички кожни дефекти на Дейзи. За някои от тях направо затварях очи, страхувах се от по-нататъшни разочарования. Вдигнах плувната ѝ шапка от плочника. Гумата ме опари, лепнеше, нуждаеше се от много талк. Вехта шапка, продупчена, жалка. Капитанът толкова ли не можеше да. купи една нова шапка на дъщеря си? Толкоз ли е беден?

Първата част на днешния ми ден протичаше странно – мислех си за какво ли не, но от време на време, кой знае защо, улавях се, че си припомням откъслечни подробности за капитан Кларк. Събрал бях много книги и статии за морето и ветроходството. От яхтенските списания чат-пат получавах информацийки и за „Илюзия. Тъкмо тия информативни песъчинки от сутринта се връщаха в съзнанието ми. Доколкото знаех, „Илюзия само плава, тя не върши нищо друго, плава, скитосва без каквато и да е цел, ей така, заради самото скитосване. Понякога се врязва дълбоко и в големите реки на света.

Нима оня малоумен старец, притичващ по палубата, онова кажи-речи механично махало, нима туй неспокойно, жилаво насекомо е фамозният капитан Кларк?

– Тази година ни хрумна да колекционираме и Черно море. Капитанът си набеляза точно твоя Бургас, в дъното на един голям залив. Но се разколебахме. Нямаме пълни сведения за тази част на света. Напоследък посещаваме само познати места, дето вече и на ум не им минава, нито на пристанищата, нито на яхтклубовете да ни таксуват. – Тя надигна торса си заедно със скръстените под главата ръце. – Ти наистина ли си бил състезател?

– Много ли те интересува?

– Летящ холандец?

– Финка.

Торсът ѝ се върна на земята. По асфалтовия път бавно, с трясъци премина гигантска строителна машина. Въздушната вълна разтърси църквицата, докара в стресово състояние палмата, а спотаените досега в жегата птици се разхвърчаха, чудеха се накъде да бягат. Но всичко отново зае местата си – птиците, палмата, църквицата.

Поизчаках Дейзи да продължи, не продължи. Гърдите ѝ се бяха надигнали, под тънката материя на бикините зърната им щръкваха. Разтревожих се, нямах повече сили, каквото дадох, дадох го през нощта. Оттам нататък всякакви събития от тоя род можеха да се състоят само без мен. По дяволите, ако и това е англичанка!…

– Край Бургас, тогава, пък и сега, живеят няколко блатни езера за чудо и приказ, натъпкани с риба и птици. От езерата започват да се диплят копринено-нежни хълмове, които магически се превръщат в копринено-приспивна планина…

– Откъде си го взел този копринен английски?

– Татко и мама са американски възпитаници.

– Какви ми ги бъбреш, Харвард ли? – Като изтърси тия думи, дори не помисли да се усмихне.

Но аз се засмях силно.

– „Робърт колидж” в Истамбул и Женският американски пансион в Самоков.

– Не съм и чувала.

Ухилих се повторно.

– Защото са малко отдалечени от Пензънс.

– Къпе ли ти се?

– Разбира се, нали за това сме дошли?

Знаех как да сляза най-бързо долу. Познатото гофрирано пясъчно дъно. Чудовищната прозрачност на водата. Прекалената есенна унесеност и това просто заковано затишие бяха подозрителни, подготвяха се условия за нахлуването на продължителни ветрове. Гмурнах се, намокрих се, направих няколко маха.

– Чакай ме!

Стъпих на дъното. Погледнах към брега. Дейзи вече нагазваше. Храмчето-брошка и ленивата ориенталска палма обаче бяха направо скандализирани, защото виждаха съблечения ѝ задник. Голата Дейзи беше много по-хубава от Дейзи по бански. А отдалеч тя беше още по-хубава, приличаше на световна красавица. Полазиха ме мравките на паниката. Направих се на ударен, заплувах повторно.

– Чу ли ме? Чакай.

Приближаваше се. Вървеше трудно, но се приближаваше без да се мокри. Преди да ме прегърне, разярените ѝ цици впиха ноктите си в мен.

– Махни тия глупави гащи!

– Дейзи, да ти кажа нещо…

– После.

Ръцете ѝ скъсаха ластика на гащетата ми.

– Не мога, нищо няма да стане, скапан съм.

– Не си!

Добре, но крачолите не излизаха и тя ги издърпа изпод стъпалата ми.

– Напразен труд, не мога.

– Ти не се бъркай, остави на мен, не участвай, мисли си за каквото щеш!…

– Но как?

– Остави на мен, ти казах.

– Гледат ни.

– Млъкни!…  

Двете шведски двойки ни гледаха от брега, те знаеха, че не бива да гледат, при това, знаеха и кои сме, но не можеха да не гледат, такова събитие не бе за изпускане.

Косата ѝ се намокри, Дейзи отново погрозня, но въпреки туй, знае ли човек, може би точно по тази причина, през бистрата вода видях как долу се издевателства над възвърналата ми се сила.

– Ако и сега избързаш – гневът ѝ се давеше във водата – ще те убия!

Не можеше да става и дума за избързване. Вече ме възбуждаше усещането, че не земята носи мен, а аз нося земята, морето, палмата и църквицата на раменете си. Кораво-меката и лека на килограми Дейзи ставаше идеално за игра, особено във водата. Блъскаше ме към плиткото, до колене, а после и към дълбините. Любовта на водните птици, дори на лебедите, бледнее, тя няма нищо общо с водната порно-пантомима, в която ме въвлече дъщерята на капитан Кларк.

Мъжът може да се почувства щастлив по много и най-различни поводи, но на мен, като старо бургаско копеле, израсло по бреговете на залива, ми се струва, че за истинския мъж не може да съществува по-голям триумф от този да измъкне юздата от ръцете на партньорката си и вече не тя, а само той да определя времетраенето.

Его до какво мислене ме докара тая мръсна проститутка от онази още по-мръсна гемия, наречена – майко моя – „Илюзия.

От косата., от раменете и от гърдите ѝ се стичаше вода, но cега устата ѝ се отвори и изстена:

– О, Джими!

6.

Предложих да отскочим до „Веселата Венера, на триста крачки от мястото, където се бяхме вклинили и замърсили морето. Собственикът надали щеше да ни изгони заради туй, че не сме облечени.

– Виж какво, Джими, слушай внимателно – отиваш, сядаш и се храниш. Трябва да приготвя обяда на „Илюзия. Ще ме чакаш до подгизване. Разбра ли?

– Защо не го доведеш?

– Какво?

– Кажи му, че го каня на обяд във „Веселата Венера.

Дейзи се засмя, дойде редът и на Дейзи да се посмее. Показа белите си зъби. Хубави зъби, коварен свежо-розов език, не можех да се начудя как от нейната чиста девича уста се пръкват такива плесенясали гласни, подобни звуци сигурно издават хиените, когато ръфат мърша.

– В момента, например, защо се смееш?

– Джими, нима не знаеш, не си ли прочел някъде поне това, че капитан Кларк вече трийсет години не е напускал кораба си?

– Мама му стара, май че имаше нещо такова.

Май че нямаше.

– Сядаш и чакаш, ясно ли ти е? 3а да не бъдеш сам на масата, още с влизането поръчай две чаши ром. След като се нахраниш и все още ме няма, разкажи нещо хубаво на моята чаша. Ако е наистина хубаво, бъди сигурен, където и да съм, ще го чуя.

Дейзи постави излишната вече шапка върху мократа си коса и заплува към пристанището.

Избрах забележителна маса за двама. През цялото време – от църквицата до верандата на кръчмата – докато вървях, обсъждах новоприбавения щрих към мъглявия, все още, портрет на капитан Кларк. За завиждане е тази показна линия на поведение. На света едва ли ще се намери втори такъв екземпляр. Пък и в цялата история на корабоплаването.

Собственикът на кръчмата изплува пред мен. Лицето му бе изработено в известния от миналото туберкулозен стил.

– Две чаши ром.

Листът с менюто висеше между двама ни. Взех го от ръката му. Оставих го настрана.

Този тип, с туберкулозно лице, беше на всичко отгоре и брадясъл, невероятен контраст със спретнатото му заведение.

Нетърпеливо очаквах повторното му появяване, струваше ми се безкрайно интересно да разбера ще се досети ли, или няма да се досети.

Мамичката му гръцка, обра ми точките, както си викахме някога в състезателските години. Най-напред постави „нейната чаша пред „нейния стол срещу мен. Искаше да ми покаже нагледно, чеостаналата част на задачката е лесна. Изправи се. Кръстосахме погледи. Очите му ликуваха.

Но имах втора изненада.

– Чиния, догоре с барбуни. И бутилка бяло вино, но не гръцко и не много скъпо.

– Господине – английският му беше в ред, точно като за собственик на ресторант от тази категория – кажи ми кой си, да те запомня.

Подхвърли го, все едно че пласираше комплимент. И, естествено, запъти се да изпълни поръчката.

Гласът ми го догони.

– От Сомалия съм.

В такива настроения понякога може да изпадне човек, когато е остров, през лъчист октомври, преди да се появи мадамата му, но да не пропуснем и най-важното: след като е нашибал хубаво Егейското море и е създал опасност за рибите да забременеят от безцелно блуждаещия му насам-натам сперматозоиден планктон.

– Днес е последният ден. – Постави бирена чаша пред мен и отвори бутилката, без да ми я покаже. Напротив, закри етикета. Наля ми без да се глези с дегустиране и ми стана още по-симпатичен. – Утре затваряме, господине. Догодина, живот и здраве…

Виното се оказа на равнище, малко нещо португалско, добре изсушено. Радиото изцеждаше от утробата си тънка, много гръцка мелодия. Тя идваше до ухото тихо, като стъпки в алея. Музиката привлече вниманието ми и ме върна в шейсетте години на живота в България.

Барбуните воняха на прелест. Донесе ги майката на собственика. В туй време той се занимаваше с младите шведчета, които бяха седнали вътре. Всяка рибка беше зачервена толкова, колкото повелява неписаният закон на Цикладския архипелаг. Костеливата старица имаше ъгли навсякъде и удивително туберкулозно лице – неосквернено нито от слънцето, нито от едно поне потапяне в морето. Сигурно сто хиляди риби са минали през тигана на тази и нелеко, и добре поживяла женица. Благодарих ѝ за старанието продължително и, мисля, достойно.

Уж ме занимаваха само барбуните и виното, но все пак усетих, че шведите ме коментират, просто намирах се в центъра на вниманието им. Представляваха четири красиви същества, особено едното от тях, то обещаваше да си остане красиво още сто години. Наподобяваше праскова, откъсната от забранените градини на ангелите. Това момиче в момента не искаше да знае за компанията си, абстрахирано от всичко наоколо, то седеше на стола безмълвно, загледано в мен, в купчината от риба, в чашите с ром, сега-засега излишна бутафория върху покривката на масата. Доколкото ми се удаваше да го зърна през витринното стъкло, в шеметно сините му очи искреше повече омраза, отколкото любопитство. Тази руса прасковка без мъх, тази тръстикообразна, манекенка, това животинче от рода на фотомоделите не полагаше ни най-малко усилие да прикрие ненавистта си към мен. Когато човек яде пържени барбуни, ясно, че ги яде с пръсти и няма начин да не се оплеска като прасе. Затова никак не ми се нравеха вторачените им погледи, нито пък ъндърграундния шепот, който си разменяха. Омразата им ме развеселяваше. Бях сигурен, че съчувстват на Дейзи. Съжаляваха я. Страдаха заради малката беззащитна мореплавателка от тайнствения кораб „Илюзия, която само преди половин час бях изтезавал, овърдалял в дълбочините и плитчините до църквицата, при това – дибидюс гола, според капризите на звяра в мен. Посред бял ден. Пред очите им. И всичко туй в края на двайстия век. Когато светът живее със съзнанието, че достойнството на човека е неприкосновено. Дори на кучетата.

Точно туй си мислех, оплескан до ушите, загледан в рубиновата чаша на жертвата си, все едно че го изговарях гласно на нея.

7.

– Джими, колко си мил!

– Името ми е Стоян.

– Изглежда ромът е добър.

Бях се изправил. Макар че вече никой не ме наблюдаваше. Кръчмата зееше към морето с тъжната си празнота. На почистената маса вече стърчахме само аз и чашите на ритуала, както в блудкавите полуфабрикати на Холивуд от трийсетте години. Бях се изправил, да –  до масата ми, в края на краищата, приближаваше англичанка. Избелелите ѝ шорти от джинсов плат правеха всичко каквото зависеше от тях да скрият нескриваемото ѝ дупе. Същото би трябвало да се каже и за блузката. Ми то, кво да ви кажа, вечно алчните ѝ да грабнат повече от каквото и да е, или да дадат колкото може повече на когото и да е цици, се радваха на свободата си.

В мокрите бикини моята островна авантюра преди малко изглеждаше по-облечена.

– Много си смела – отбелязах и подложих стола ѝ.

– Това е вярно – съгласи се Дейзи. – Каза ми го и капитанът. Джими, знаеш ли, тия чаши много ти отиват.

– Ще обядваш ли?

– Не, Джими, дошла съм да ми изпееш всичко за себе си, целия си живот… Доколкото личи от моята чаша, не си и разказал нищо добро за мен.

– Добре, Дейзи, какво хубаво искаш да чуеш?

Отправи ми най-младия си поглед. Този път, изпрана и изсушена, косата ѝ ме позова да я погаля. Пипнах я леко отстрани. Дейзи повдигна рамото си и погали с него пръстите ми. В моето посягане към нея и в нейното посягане към мен можеше да се вмести една голяма любовна история.

– Искам да дойдеш с нас! – Подскочих. Дейзи допълни спокойно:

– Когато духне.

– Ти акъл имаш ли?– Стори ми се, че съм разярен, но побързах да поомекна.. – Допри се поне мъничко, поне с крайчеца на пръстчето до действителността. На теб, изглежда, ти се струва лесно да отклониш човек от пътя му и да го поведеш в твоята посока.

– Джими, ти отново ми вадиш копринен английски. Говоря ти да тръгнеш с мен, а ти ми се извиняваш. Защо се извиняваш? Кажи, можеш ли или не можеш?

– Не мога!

– Поне за десетина дни. Ще те оставим на избрано от тебе пристанище.

– Ти не си луда, ти си измислена.

– Добре, да приключим, да забравим веднага. – Вдигна чашата си. – Наздраве, Джими! Обичам те.

– Чакай, как…

– По най-обикновения начин.

– Дейзи!…

– Разкажи ми нещо за себе си.

8.

Понякога осъждам строго дядо си Стоян Жечев, нещо повече, в мисълта си за него изпитвам срам, че е стоварил голям позор върху спомена за рода ни, но общо взето, особено когато съм в добро настроение, поглеждам на дейността му от по-голяма височина и съм склонен да му простя варварското изсичане на няколко дъбови гори. Оправдавам го не само с факта, че е мой дядо, а и с това, че никога не е осъзнавал какво точно върши, виждал е как планината се оголва пред очите му, но тогава и през ум не му е минавало колко фатално я наранява. Този корав, предприемчив и неетичен селянин от Странджанския край, както и работниците с брадвите до него, са живеели далеч от проблемите на екологията.

– Джими, кой му е разрешавал?

– Хвърлял е големи суми за рушвети.

С изсичането на горите дядо е увеличавал печалбите си, цинично изразено – трупал е пари, превръщал се е от хитър селянин в новоизпечен бургаски богаташ. И да речеш, че мъдрите дъбове са се връщали в мебели или строителен материал за кораби – нищо подобно,  крайната им съдба, реализацията им, се е наричала кебапчета. Стоян Калоянов Жечев създал няколко кюмюрджийници, там дъбовете са били овъглявани, дървените въглища минавали през дъсчените кейчета – друга деятелност на дядо ми по залива – влизали са в черните търбуси на най-мръсните товарни гемии и са отпрашвали за Турция, към скарите за изпичане на кебапчета, кюфтета, шашлици и останалите им производни. Да се изядеш от отчаяние, как да не проклинаш родния си дядо, бащата на твоя баща. И понеже е бил предприемчив, но неук, искал е да има учен син, без да му трепне окото пратил е Калоян Стоянов Жечев да свърши „Робърт колидж”, а после, хванете се за нещо да не паднете, цяла година в Лондон, да специализира езика. Отиваме още по-нататък – в лондонския пансион по същото време е живеела бъдещата ми майка, току-що завршила Дамския американски пансион в Самоков, невинна девица, дъщеря на изпечения мошеник и търговец на зърнени храни от Карнобат Андон Кузмов Чирпанлиев. Така са се допрели не само фамилиите, но и най-усъвършенстваните им издънки, получила се искра и – ето ме и мен.

По-нататък е от лесно по-лесно, блестящо развитие на нещата, Калоян Стоянов Жечев е казал пророческите думи „в кюмюра няма повече бъдеще”, след което го виждаме да основава параходната агенция „Калоян Жечев”. При това положение баба и дядо се успокояват за съдбата на рода и умират, затворили очи за трагедията, която се е запътила към България.

Хубаво умно дете, обширен дом, гувернантка, говори се ключително на английски, американското замърсяващо звучене на езика е измито още в Лондон, параходите пристигат, оставят стоките си, оставят пари, товарят нови стоки, оставят пари, заминават, за да се върнат, баща ми се очертава като един от най-симпатичните граждани на Бургас, усмихнат, зачитащ правата на другите, а майка ми – направо красавица, вървим с нея по улица Богориди, но дори с детския си взор долавях как към тялото ѝ се отправят и чисти, и нечисти погледи. В лицето ѝ природата бе хвърлила много светлина, необходимите нюанси от цветове, но тялото ѝ преливаше от джигъл.

– Джими, какво е джигъл?

– Сленг на бургаските хашлаци. С него изразяват дискретния трепет на женското тяло.

– Аз имам ли джигъл?

През 1944 година в България влезе Съветската армия. Комунизмът се настани в страната чрез неговия болшевишки вариант. Под лозунга за ликвидацията на фашизма, комунистите ликвидираха живота. В детските ни спомени промяната се отрази драстично – отнеха къщата ни, превърнаха я в резиденция на червеноармейски военачалник. Натикаха ни в двустайно жилище. Уж временно. Повече не излязохме о него. Благословени две стаи! Настъпиха времена, в които бяхме благодарни и за тях.

Трудно е да се разказва за годините, в които се започна и завърши пълната идиотизация на страната. Идеологията ни внушаваше, че осъществява социалистическа революция. Беше ни направен комплимент, че ние и само ние имаме честта да останем в историята като гробокопачи на капитализма. Така започнахме да виждаме в съседа, в приятеля най-напред гробаря. Огромно гробище. Копаем. Отнеха и офиса на баща ми, затриха процъфтяващата му параходна агенция. Помещението бе превърнато в клуб на млади комунисти.

Случва ми се понякога да обмислям поведението на татко и мама през тия четирийсет години и спокойно мога да отбележа, че изпитвам нещо като гордост за двамата. Наложи ли ми се да определя това тяхно поведение само с една дума, без колебание бих заявил – хладнокръвие. Първата им защитна реакция – вкопчиха се в английския език, в преподаването на частни уроци по домовете. Кой знае защо, хората сметнаха, че спасението им ще дойде тъкмо от този език.

– Да бяхте заминали.

Погледнах я кротко. Още веднъж. Щеше ми се да не ѝ отговоря, но знаех – няма да ме остави на мира.

– Затвориха държавата, мила, заключиха я. – Лицето ѝ изрази нещо много приличащо на отегчение, сякаш не вярваше на разказа ми – Паспорти не се издаваха, по границите стреляха на месо.

– Добре, добре.

Надигна рома, коравият ѝ език се проточи напред, острието му прехвърли ръба на чашата и безцелно се разходи по течността.

– Защо не пиеш като хората?

Прибра езика си.

– Защото не пия.

– Как не пиеш?

– Не обичам.

– Изобщо ли?

Кимна. Остави чашата на масата, обгърнала я с двете си ръце.

– Мразя алкохола.

– Дейзи, ми тогава, какви са тия циркове?

– Да се поглезя и аз.

– Откога не пиеш?

– Никога не съм пила. Казах ти – ненавиждам алкохола. Кафе и чай – колосални обеми.

– Уби ме! Приличаш на паднала в канавката алкохоличка.

– Идва от гласа ми, знам, не си първият, който ми го казва.

– Не съм го казвал.

– Почти.

– Само пушиш, така ли?

– Като съм на руля… Джими, исках да се поглезя малко, трябва ми ритуал, не разбра ли, че те обичам? Две чаши ром на масата. И ти!

– Искаш да кажеш, че досега не ти се е случвало с никого? Само с мен?

Този път Дейзи Кларк ме изгледа продължително, бих казал – безпощадно, проникващо, дълбаещо, унищожаващо. Да ви призная ли, смутих се. Но скоро се съвзех, за да я сръфам.

– Караш ме да говоря на чашата, на твоя ром, а ти изобщо не го и…

– Джими, не видя ли, че го вкусих? Тази символика ми харесва, макар че е от евтините филми и от бестселърите… Мили, не се навивай, продължи да разказваш, всичко около теб ме вълнува, и дребните факти.

Надигнах чашата си. Ромът неочаквано ми хареса. Малко неподходящ за Гърция с нейните мастики и рицини, ромът ме наблъска с ветрове и платна. Спомних си, като млади ветроходци, влезем ли в някое заливче, вадехме кубинска бутилка и я изпразвахме тайно от треньора. По-късно, когато сам аз станах треньор на бургаските ветроходци, упорито се вглеждах в движенията и най-вече в очите на момчетата, все търсех в тях отражението на Стивънсъновите саги.

Надигнах повторно чашата. Майка му стара, Джими, рекох си, ти защо не го задраскаш отново тоя ром, я колко е примамващ, пък върни се наново в ония години…

В ония години татко, природно мъдър и спокоен мъж – обратно на мама, природно красива и глупавичка – много бързо се умори да преподава английски, писна му, просто си беше скроен другояче човекът. Един ден ме заведе да закърпваме тук-там „Ножът на ветровете”. Яхтичката се нуждаеше от незначителен ремонт. Много скоро вдигнахме гротчето и кливърчето. По-ясно изразено – татко тръгна да лови риба, отначало само попчета, по-кьсно сафрид и змарид, а още по-късно, нали си е мащабен мъж, снабди се с модерни мрежи и се скри зад хоризонта. Оттам се връщаше брадясал, прегорял от студените ветрове, но лодката им – вече имаше ортак, собственик на моторница, от татко бяха скъпите найлонови мрежи, пратени му от танжерски корабен агент – лодката им пращеше по обшивката от паламуд. Потръгна. Вече продаваха. Построиха си хижи, заживяха с ортака там. В събота мама отиваше, готвеше му, целуваше се два-три дни с татко и се връщаше при оскъдните левчета от частните уроци.

За мен, какво да кажа, бях свободно хлапе, момче, свободен и като ученик, правех каквото си ща, скитах по залива с „Ножа”, изобщо, стремях се да стана хашлак като другите, но не успях, здравата домашна среда, самочувствието на богаташки син и най-вече, предполагам, дивашкият ми стремеж да замина някой ден за Хаванските острви, ме спасиха.

– Джими, ти ли спомена Хавайските острови?

– След малко се насочвам натам – отвърнах – минута и ще ти станеясно.

Копнежът ми по Хонолулу по нищо не се различаваше от картонения ритуал на Дейзи с рома. Този копнеж също се роди из салоните на кината, но възмъжа след като изчетох любимите романчета, които мама си бе донесла от Лондон. По кориците им, в захарно сияние, блестяха лагуни, ниско приведени палми, полуголи хавайки, красиви снажни мъже. Те отнасяха хавайките към жилища от палмови листа.

Първото място на градските състезания не ми мърдаше, но на републиканските пред мен винаги се класираха две известни столични имена. Изяждах се. Не от суета. Престижните места можеха да ме пратят в задграничните регати. Бях решил, попадна ли в капиталистическа страна, да се чупя. Да не се връщам в България. Дори да плюя зад гърба си. Знаех много добре, заплювах Бургас, всички очарователни люлки на игрите ми, пейзажът на възмъжаването и втасването ми. Америка, Сан Франциско, Паго-Паго – тези имена ме взривяваха. Живот. Свобода. Море. Скитничество. Жени от всички цветове. Любов. Южният кръст – над главата, момичетата – в краката. Интересуваха ме преди всичко островите без годишни времена.

Най-после чудото се случи. Завоювах второто място. След два месеца предстоеше регата в Кил. Европейско първенство. Татко и мама отлично знаеха как ще се развият събитията. Мълчаха. Мълчах и аз. В мълчанието си те ме прежалваха, въобразяваха си поне, че ме откъсват от сърцата си. О, само това ли! Беше почти сигурно, че им предстои изселване в далечна провинция. На всичко отгоре, татко го чакаше лагер, каторжен труд в строго охранявана зона на ужаса. 3адето е отгледал и възпитал такъв син. Тримата се топехме, страдахме тайно един от друг. С надежда и потресение чакахме датата на състезанието. Но органите на сигурността ме зачертаха от списъка на състезателите.  Оказах се неблагонадежден.

– Отправили сме се точно към Хавайските острови – подхвърли Дгейзи с непоносимия си курвенски глас, сякаш ме напсува.

Видях я как се смалява пред очите ми, цялата ѝ енергия бе впрегната, да ми внуши, че „Илюзия“   се е насочила за ТАМ. – Където няма годишни времена.

– Ти си луда за връзване.

Така ѝ отвърнах аз.

9.

Негодниците, които ме бяха зачертали от състезателния лист на Българския отбор за Европейското първенство по ветроходство едва ли са усетили ефекта от сухия си административен жест. Не знам как се е стигнало до него, никак не ми беше ясен по онова време механизмът на зачертаването. В покрусата си все пак успях да разбера – няма шега, няма милост, нито към мен, нито към другите като мен. В младежкото си мислене тогава внимавах да не стигна само до най-нежелателното – да намразя родителите си. Беше ми се насъбрало множко: все заради тях преди година под носа ми бе затръшната вратата на университета, а ето че бе хлопната и още по-важната за мен врата – към света.

Татко винаги, при всички обстоятелства е знаел какво точно да прави. Той просто подметна, сякаш го рече на въздуха: Ти защо не дойдеш малко с мен?

След като продаде Ножът на ветровете и купи  нова стара лодка с мотор от бракуван шевролет, Калоян Жечев се превърна в истински крайбрежен ястреб. Като го наблюдавах в тъмносинята му рибарска шуба, коронясан с капитанската шапка на норвежкия търговски флот, вътре в себе си го наричах Хари Морган, макар че вместо две дъщери имаше само един за нищо негоден син.

Забележителна сутрин – всичко ми се въртеше като насън – отвързахме Пенелопа и потеглихме. Като насън, казвам, понеже тръгвах с татко, той ме беше допуснал в своя солен и луд свят, където блуждаеха непознати за сухоземните същества стереотипи. Моторът гърмеше, нафтата вонеше, шумът и зловонието скандализираха другата ми природа, която бих нарекъл нежната деменция на ветроходеца, но само с плат и вятър трудно се прави бизнес, риболовството се прави с мотор.

В ранните следобедни часове се завързахме пред Кварталчето. Кварталчето представлява едно незаконно построено рибарско поселище с десетина бараки, изградени по най-аматьорския и трогателно наивен начин в скалната устна на заливчето. Татковата творба стърчеше сред мизерията като резиденция, не само заради новия дървен материал, нито за майсторската ѝ изработка, а най-вече заради просторната веранда. В дясната част на верандата мълчеше груба, достолепно скована маса за дванайсет души. Поне така ми се каза. По-късно с очите си видях как край нея насядаха не дванайсет, а петнайсет. Не съм виждал по-тъжно и самотно нещо от празната маса в следобеда, когато я видях за първи път. След като пренесохме провизиите от Пенелопа в хижата, татко изтъпанчи една бутилка точно в средата на масата. Донесе, две чаши. Седна. Наля в едната и отпи. Залязващото слънце простреля с лъчите си всичко: бутилката, етикета, чашите, гербът на норвежкия търговски флот и венчалния пръстен на Калоян Жечев. В него момент Калоян Жечев ми се стори по-величествен отвсякога. Той не запита сина си пие ли, или не пие. Само остави празна чаша до пълната бутилка. Гледаше към морето. Все едно, че не бях с него. Все едно, че не съществувах. Великолепен. Не искаше да ме безпокои с въпроси. Аз пък поисках да му напомня, че денят ми е наистина мрачен, исках да знае, че лесно няма да забравя, нито пък да простя на невидимите, скрити от погледите партийни мастодонти. С това, че налях само капки в чашата подсказах на Калоян Жечев, че синът му никога няма да стане пияница и с това диалогът на тази жизнено важна тема приключи.

За първи път в живота си видях висяща ваза. Тя висеше под стряхата на верандата. В нея имаше увяхнали цветя. Вече знаех добре от раказите им – в петък ще пристигне мама, ще донесе свежите карамфили. Няма защо да се лъжем, ритуалите от този род по целия свят са глупави.

10.

В Кварталчето прекарах незабравими дни. Пенелопа – лека ирония към мама – ме покори. Свикнах с шумотевицата на мотора и със смърдящата гадост на горивото. Приближавахме се към края на септември. След пасажите на циганките нахлуха пасажите на пълноценнияпаламуд. И се започна. Вече само едри риби пълнеха касоните ни. Лодките се приближаваха тежко-тежко до кейчетата си. Татко гасеше мотора отдалеч. На това място се нуждаеше от тишина. Двамата, без да си кажем и думичка, наблюдавахме резиденцията с верандата, Не можехме да им се нагледаме. Отстрани бе изградено нещо като склад за мрежите и останалите десет хиляди вещи. От другата страна, към татковия дом, бе допряно старо бунгало, бракувано и купено на сметка от близкия къмпинг. Струва, ми се, че това бунгало нарушаваше естетическото равновесие на хациендата ни, но без него Калоян Жечев не можеше да мине, то бе отредено за помощника му, муден тип без рефлекси, от близкото пристанищно градче. Някогашният параходен агент не допускаше до второто легло на спалнята дори да се допре друг човек. Пазеше го за мама. И за мен, естествено.

Обичахме да се прибираме бавно, загледани в полировката на заливчето, дървеното кейче, хациендата и клиентите, които ни очакваха до кейчето. В първите дни изпитвах голямо неудобство заради търговията на татко. Но свикнах. Хората купуваха. Уловът на всички лодки се продаваше за броени минути. В тези именно минути открих един нов, непознат за мен Калоян Жечев. Приемаше сръчно парите, броеше ги, връщаше ресто. В тази реалистична картина съглеждах и нейната епична страна: някогашният преуспял бизнесмен и сегашният дребен провинциален рибар, който всяка сутрин тръгва срещу изгрева и вечер се връща срещу залеза, с мизерни два касона риба, продава я за броени левчета, но в същото време у него кипи завоевателската кръв на успеха, стремежът да купи още една лодка, втора, трета, кораб, пет кораба, за него да работят поне сто души, о, само да му позволят комунистите!… По едно време започнах да се уверявам, че татко благославя обедняването си. Защото сега, вместо да се надвиква с другите параходни агенти по световния телефон, той препуска с четирийсет и петте коня на шевролета по вълните, с вятъра и срещу вятъра, брадясъл, мъжествен, макар и малко пълничък, кажи-речи бог, вече обвеян от слава; за него казваха: Голям рибар, една риба да има в морето, той ще я улови.

Туй го разправям докато се прибираме към рая си, нали? Пред очите ни е изплувала най-красивата хациенда по цялото Черно море. Старият ме остави да продам улова и се изкачи до верандата. Докато вършех работата си, поглеждах нагоре и виждах как поставя бутилката върху масата. После седна зад нея. Голям дявол! Искаше поне за кратко време да остане сам с умората си, с чашата и с удоволствието , че е победи и днешния ден.

– Щастливец!

– Сигурна ли си?

– Напълно преуспял човек.

– Дейзи, ти не беше ли заспала?

– Джими, слушай кво ще ти дрънна, нещо вътре в мен ми подсказва, че баща ти е благославял идването на комунистите. Нещо вътре в него се е радвало.

11.

Няколко пъти съм присъствал на вечерите край масата…

– Да продължавам ли?

– Взе да става интересно.

– Чак сега?

– Отначало беше скучно.

– Мамичката ти.

– На български ли започваш?

– Не те ли трогна туй, че ме отрязаха от университета, от състезанията?

– Не.

Вечерите край масата се възприемаха като възнаграждение за труда. Жителите на Кварталчето идваха с пълни ръце – риби, туршии, бутилки. Рибите отнасяха край огнището, печаха ги двама от помощниците, а бутилките се отваряха на масата. Тогава се отваряха и сладките приказки. На мен тия вечери ми доскучаха бързо. Там не се казваше нищо интересно. Нито ново. Не можах да чуя ни една мъдра дума, но рибарите умираха за тия часове на верандата. Татко участваше с удоволствие. Той биваше винаги в центъра на вниманието, дори тогава, когато гостуваше подполковник Рачев. Към татко се отнасяха с подчертано уважение. Калоян Жечев обича да го уважават, това люлее суетата му, в момента татко представлява едно суетно старче, но вече доста капризно. Споменах името на подполковник Рачев. Той беше заместник-началник на граничните войски в Окръга. Комунист в червата, бивш партизанин, но безумната му страст към морския риболов смекчаваше до голяма степен ръбестата му физиономия и вкочанения му мироглед. Брат му беше жител на Кварталчето, подполковникът идваше при него да рибарства, винаги цивилен, при това – маскиран като бараба. Рибарите му се подмазваха. Татко също. Ние всички се подмазвахме на комунистите. Въпрос на оцеляване.

Комарите се блъскаха в замрежения прозорец. От този прозорец денем се виждаха хълмове, обрасли с хилави дъбови горички. Старите красавци, както вече споменах, бяха отдавна изсечени и продадени от дядо ми. Стихнеха ли приказките на верандата, през прозореца нахлуваше хаотичната канонада на щурците. Лягах си рано, с книга в ръце. Лампата от нощната масичка на мама хвърляше достатъчно светлина върху страниците. От началото на гостуването се бях захванал да зобя разказите на Селинджър. Исках да знам ще успея ли да пробия като преводач в издателствата. Но така и не напредвах с четенето. Умората ме нокаутираше. Заспивах дори преди да се появят войниците с автоматите. Двама граничари всяка нощ пристигаха на верандата да проверяват за хора без открити листи, повече да разнообразят обхода си, отколкото да изпълнят служебното си задължене. Оставяхме им някоя риба за изяждане и по някой лаф за казване. Граничарите си имаха дежурен въпрос: Днес да се е мяркало някое съмнително лице наоколо? Рибарите отговаряха, че не са забелязали такова нещо. Наблизо минаваше границата с Турция. Почти всички войници с калашници, които се отбиваха при нас, бяха декорирани с една или две значки за отличия. Награди за заловени или застреляни бегълци. Невинните, наивни на вид лица на ефрейторчетата, ме караха да изтръпвам от ужас. Тия млади хора убиваха без да им мигне оченцето.

Обикновено мама пристигаше с автобус. Татко я посрещаше всеки петък на спирката в селото. Един петък обаче мама се появи рано-рано направо в Кварталчето. Изненада ни. Прибирахме се с „Пенелопа” и какво да видим – мама седи до масата, маха ни с ръка. Не знам как да ви го обясня, почти съм сигурен, че него ден усетих уханието на пресни карамфили на  триста метра от брега. Освен това усетих още, че се задава промяна, че предстои някакво необяснимо пречупване на досегашния семеен ритъм. Не казах нищо, дори не погледнах към Калоян Жечев, повече от сигурен, че го вълнува същата мисъл. Връщахме се два часа преди определеното време, нали трябваше да се къпем, да се бръснем, Крайбрежния сокол не отиваше на спирката в какъвто и да е вид. В ранния час не ни чакаха и клиенти, така че мама спокойно мина по кейчето и хвана подхвърленото от мен въже.

– Не станах ли много бъбрив? Ако съм обстоятелствен, моля те, удари ме по ръката да млъкна.

– Все още не, продължавай.

Вече имах съзнанието, че белетризирам, но какво би могло да ме спре? Тези неща ги разправях за първи път и като ги разправях, просто усетих сладостта на хубавите години от живота на татко, на мама и на мен, макар и шамаросан наскоро от действителността.

Към татко и мама бе отправена, покана да заработят в системата на туристическия колос Балкантурист. Край на бедняшкото жививуркане, на изолацията. На татко предоставяха да оглави сектора за туристите от капиталистическите страни. На мама предлагаха длъжността директор на новостроящия се хотел. Седемнайсететажна сграда. В двете предложения имаше много здрав смисъл, разбира се, но зад всичко лежеше май обстоятелството, че от три години мама преподаваше английски на две тъпи момичета, дъщери на туристическия бос в града. Този бос се оказа, умно ченге, което бе направило сметката си отлично. На него му бе дотегнало от стопански провали, от некадърници с добри кадрови характеристики. Той вярваше жестоко в организаторския гений на параходния агент Калоян Жечев, в деловитостта и чара на съпругата му Диана.

Баща ми каза – не. Отказът му освен, че ме изненада, ме и раздразни. Опитах се да поотворя устата си, но бързо я затворих. Погледнах към Диана. Някаква бебешка полуусмивка изразяваше бебешкото изражение на лицето ѝ. Диана сякаш неочаквано бе забравила за какво всъщност лошла и то рано, с обедния автобус. Измоли от съпруга си само едно, да отидат в понеделник заедно при шефа на туристическата организация, да му откаже лично и все пак, да му благодари за доверието. Калоян Жечев не възрази, изломоти, че го изисква доброто възпитание. Забелязах, настроението му отскочи още по-нагоре, самочувствието му – също. Познавам стария, бях повече от сигурен, в момента умираше туй да се разчуе, да стигне до ушите на всички от Кварталчето, а и в Бургас, познатите да разберат каква висока чест му е оказана.

Когато мама гостуваше на татко, в петък вечер и в събота вечер имаше весела маса. Нощувах на верандата. Донасях си походно легло и завивки от складчето. Беше много приятно – хладнокръвният шепот на вълничките, комарите… Него неделен ден не излязохме за риба, старите се отправяха към Бургас. Най-неочаквано тръгнах и аз, беше ми писнало. Градът гъмжеше гаджета, а аз – при рибите. За рибите, за улавянето им и за живот в уединени кварталчета си има възраст. Всички в него заливче ми се струваха отчайващо стари и малко нещо недоразвити.

Подполковник Рачев пристигна с колата си. Ние тъкмо се подреждахме в лодката. Изстреля някакъв поздрав отдалеч. От същото разстояние на висок глас честити назначението на родителите ми. Така че, стана добре, Калоян Жечев се успокои, рибарите от Кварталчето щяха да научат каквото се полагаше от трето лице, а той скромно да пази мълчание> След това още по-скромно ще твърди, че е отказал не за друго, а заради гадната синя боя, дето му виси отгоре като кинжал и го подмята отдолу като люлка.

Пенелопа разпаряше с носа си едно хладно бездиханно море. В необичайно топлия ден бреговете се изнизваха край левия ни борд, увиснали във въздуха като в лошо проявена снимка, понеже липсваше слънчевата светлина, да постави всичко на мястото му. Никаква птица във въздуха, всички лежаха мълчаливо върху невидимата вода. Никакво отражение, някъде минавахме много близо до скалите, но не ги виждахме отразени, не им достигаше енергия за такова нещо. Минахме и край рибарска лодка. Фигурите вътре мълчаха, сториха ми се учудени, уплашени от нещо.което би могло да последва. Мълчахме и ние. Само баща ми говореше. Какво говореше, нищо, обади се всичко на всичко два пъти. Първият път отбеляза, че ще завали. Вторият път ни отне мако повече време, тъй като го употреби за извинение. И какво, искате да оставя туй, дето го виждате, да вляза в  канцелария? Не. Няма!

Мама пътуваше към назначението си с удоволствие. Беше ѝ омръзна да преподава английски език из апартаментите на бургаските партийни величия. В жилищата им нерядко се натъкваше я на някой персийски килим от спалнята на бащината ни къща, я на старинен наш гардероб, на цяла холна гарнитура, на пианото – всичко плячкосано преди години от представителите на новата власт.

12.

Сега вече ми става по-трудно да разказвам, макар че се приближавам към един от най-съдбоносните епизоди от моето младежко битие, епизодът заради който всъщност се впрегнах да излагам тук страници от миналото си. Струва ми се, ще се справя по-лесно, ако започна направо от дупката. Това е една полупещера, издълбанаот морето в скалите. До нея доплувах в късна доба, в безлунна нощ, при не съвсем спокойно море, половин бал, не повече. Пропълзях плитчините, усетих сух набит пясък под себе си, пропълзях и по него. Изтегнах се по гръб. Бях ли уморен? Едва ли. Погледнах стрелките. Три и нещо след полунощ. Четири часа непрекъснато плуване. Горе, в честотите на техния си неразбираем морз, мигаха ярки, юлски звезди. Най-напред се освободих от непромокаемата раница. След това, спокойно, ама подчертано спокойно, просто за да докажа нещо на себе си, събух плавниците. Издърпах всички ципове на дунапреновата дреха. Полежах още мъничко така, продължавах да. доказвам онуй нещо на себе си. Чак тогава се съблякох по плувки. Беше ме обзела, трудно обяснима лекота. Дишах с усещането, че съм изплувал накрая на света, с чувството, че в момента отговарям сам за себе си, никакъв Калоян Жечев, никаква мама Диана, никаква държава, бог и така нататък. Най-малко бог. Лекотата прерастна в меко юнашко спокойствие, в копнежа да заспя само след минута. Но тази минута, се оказа много лепкава. Напрегнах волята си, събудих се още малко, пренесох всички вещи в дупката, накрая се тръшнах върху мокрия дунапрен и, въпреки всичко, пак се събудих, прецених дали главата ми ще заеме добра позиция, реших, че позицията не е много надеждна, подложих раницата под главата си. След като почти изключих възможността да захъркам високо, най-сетне заспах.

13.

В коридора, а след туй и във ваната на фиордчето, морето се повдигаше и снижаваше плавно и изпълваше каменната заличика с нежно шипене. Като се оттегляше, водата поклащаше водораслите. Между зелените цистозирии се белееше част от дъното, покрито с мидени черупки и дяволски нокти. Няколко скални гълъби се появиха изневиделица, понечиха да се шмугнат на хладно в пещерата, но ме видяха и се отказаха. Нямаше вероятност да ми докарат беля, граничарите едва ли биха забелязали една чак такава подробност. Извън ваната беше горещо. Безцветното обедно море кротуваше, обезсилено от зноя. Небето прегаряше от жестоката светлина. По камъните лазеха рачета. Между очите им се пукаха мехурчета. В подобно безсилно време не се обажда никаква риба. Татко сега спи при отворена врата и прозорец, сънува бъдещи есенни пасажи, нo следобед все пак ще излезе с помощника си за сафрид — клиентите-летовници напират. Повече от сигурно е, че мама се ядосва с дублираните легла на чужденците, край нея гъмжи от негодни администратори, които гледат да се отчетат главно към службите за Сигурността. Едва ли ще забравя думите ѝ: Започвам да повишавам тон, но забелязах, че с това повишавам и авторитета си. На което татко отвърна вяло: Но не бива да се прекалява.

Сякаш подражаваха на гълъбите, във ваната на фиордчето нахлу облак от сафидчета. Челната група едва не се заби в корема ми, направи поврат, паникьоса другите, сафридите се повъртяха насам-натам и накрая налучкаха изхода към голямата вода. Излязох от ваната, върнах се на оскъдното пясъчно петно. Облякох сухите плувки, обърнах неопрените. До нощта, когато трябваше отново да вляза в тях, щяха да изсъхнат прилично. Чу се звън от стадо. Мелодията на звънците прозвуча мързеливо. Тя задълбочи тишината и мудно премина над глвата ми. Омаломощените от слънцето овце прекосяваха горе угарите без надежда да се доберат до сянка. Бързо отнесох всичко в дупката. Внесох се и аз. Погледнах навън. Светът отново се беше вместил в тясната рамка между скалите – малко море и малко небе, наситени до отвращение от искрящата светлина.

Не можех и не можех да намеря мястото си в живота. Не само заради произхода, пречеше ми мащабността на мечтите. Ти си млад мъж с душата на юноша, обичаше да ми внушава една добре узряла жена. Мисля, че беше хубава, мисля че беше умна, учеше ме на широкоспектърен секс в апартамент с удобства. Боже, как завиждах на мъжа ѝ, първи капитан на известен кораб, не се прибираше по една година от пристанищата, към които исках да полетя.

Турската граница не даваше покой на такива като мен. Момчетата дръзваха, приемаха риска и тръгваха. По сухо – през браздата и телените мрежи. По море – с моторници, мизерни рибарски лодки, с гумени дюшеци. Научавахме за десетки провали, но не бяха редки и успешните опити. Обаждаха ни се с писма от Америка и Австралия. Граничарите обаче се окопитиха. Минираха няколко зони по сушата, сгъстиха взривността на граничната бразда, изостриха свирепостта на кучетата пуснаха ток по телените мрежи. Момчета и момичета от Източна Германия, въоръжени с идеални географски карти, въпреки всичко, се навираха в опасните зони и умираха. Двама или трима успяха, ужас – с овчарски скок!…Не ми е ясно точно как. По море бягствата станаха почти невъзможни: увеличиха броя на радарите, приучиха рибарите на доносничество. Всичките ми замисли се обезцениха. Докато се наканя, докато прежаля родителите и особено въпросната Евдокия и не на последно място – докато приема рисковете, граничните си докараха отнякъде бързоходни катери с многобройни конски сили и наложиха абсолютното си надмощие Като посещавахме с Пенелопа най-близкото до границата, Ахтополското пристанище, зървах боядисания в сиво бяс. Куриоз! – носеше номер 333, най-щастливата ми цифрова комбинация. Зяпах катерчето и за първи път усетих ненавист към морски съд.

Ние от Пенелопа притежавахме постоянни открити листи за риболов, но имахме право да излизаме в морето  изключително през деня. Освен това, бе ни разрешено да се приближаваме само на пет километра, от устието на граничната река. Помощникът ни Пончо познаваше всяка педя от южното крайбрежие. В хубави, но безрибни дни, Пончо започна да ни води до един миниатюрен фиорд за раци. Навикнах да намирам това място безпомощта на Пончо – особен профил на две скали, кой знае защо, наподобяваха графичното изображение на Макс и Мориц след измъкването им от тестото. Зад скалите се изгърбваше гол хълм със скучно пространство от ниви и две унили канадски тополи. Тополите се виждаха отдалеч, под тях лесно различавах скалите. Между скалите се врязваше фиордчето, то завършваше с туй, което наричам вана, пълна с прозрачна вода. Наоколо гъмжеше от раци. Обаче. Най-силно ме порази тук една дупка в хълма. Пунтираше пещера. Тази нищо и никаква дупка, нищожество пред Макс и Мориц и ваната, възпламени замисъла ми. Нестандартен и по-смел от всички заисли на предшествениците ми.

Членувах в държавна, полувоенна организация, от нейно име се явявах на състезания, бях един от асовете ѝ. Другата дисциплина, към която се насочих с особена стръв, бе подводния риболов. Дълбочините ме привличаха, убиването на дълбоководни риби. Искам да кажа, че разполагах с необходимите такъми.

Потегляйки към Турция, присвоих от държавата първокачествен неопренов костюм, плавници, непромокаем часовник, шнорхел, маска, непромокаема раница. Нищо – в сравнение с имотите, които ми беше ограбила държавата. През въпросната юлска нощ, някъде към е динайсет, се пуснах от заливчето на Кварталчето. Всичко спеше, само щурците не спяха. Заплувах леко, еуфорично. Край граничните постове минавах само с помощта на плавниците. Плувах и си мислех за всичко – за Калоян и Диана, за вълшебните детски години в залива, за Ножа на ветровете – учебният кораб на ветроходната ми кариера, за състезанията, в които се класирах винаги първи, а после, на републиканските регати – винаги трети, за гаджетата по плажовете, за любовните лудории нощем в Морската градина, там нещата, по-често биваха, правени-недоправени, но всичко, абсолютно всичко, от край до край, включително унищожението на фамилния ни комфорт, ми приличаше на рисуван филм, с пищни цветове, изобилие от слънчеви и лунни нюанси. Изброените епизоди се появяваха и чезнеха бързо, паметта гледаше да се отърве от тях и да ме вкара в жилището на Дафина. Винаги, ама винаги влизах в дома на Дафина: разкош от две спокойни очи, спокойна руса коса, напиращи от спокойни желания гърди. И спокойната, идваща от голяма дълбочина тръпка, обхванала не само долната част на тялото ѝ.

В тази нощ на голямото плуване вършех работата си със скъпернически движения. Хем за вярване, хем за невярване – заспивах. И то на няколко пъти. Събудех ли се, отново започваха епизодите и отново, за кой ли път, ги помиташе спокойната мъдра жена. Майка му стара, идеше ми да се засмея на глас, а повече от сигурно е, че се усмихвах при мисълта за най-значителното, което отнасях със себе си в далечините. От великия феномен, наречен Родина аз отнасях не баща си и майка, си, не юношеството си, нито състезателските си подвизи, отнасях само спомена за преподавателката ми по спокоен, плавен контакт между мъжа и жената.

14.

Овчарят се появи неочаквано, не предизвика какъвто и да е шум. И колко красива постъпка от моя страна, че предвидливо бях прикътал такъмите си. Прекоси пясъчното петно, огледа морето, сякаш да се увери в нещо си докрай, захвърли гегата и седна на камък до прибойчето. Докато събуваше гуменките, той се обърна към пещерата: петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т.Г. Влайков и Елин Пелин. Запретна дочения панталон. Чак тогава, се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му, вече беше влязъл в морето. Наведе се, загреба с шепи вода, намокри хубаво главата си, наплиска врата си. Налетяха го морски мушици, не им обърна внимание. Пред очите ми изплува великолепна картина – класическият български селянин превземаше морето, образът му се отразяваше във водата, сред горещи бели камъни, изправен срещу хоризонта, където вече се зараждаше бризът.

Тръгна си неочаквано, както се беше появил – наведе се, вдигна тоягата, потегли. И тогава ме видя. Чисто и просто, срещнахме погледите си. Разбира се, овчарят не ме видя, погледът му не можеше да проникне в познатия ми пещерен полумрак. Но ми се стори, че кръстосахме очи и като че ли се простихме. Беше ми писано, последното нещо, което отнасям от душата на моята България, последното лице, последният поглед, да е именно този мил, събирателен образ на добрия селянин, описан на дълго и широко в прословутата народопсихология.

Потях се в дупката, топях се, но вече нищо не можеше да ме измъкне навън, не ми се щеше да рискувам. Оказа се, че моето скромно заливче във високия скалист бряг е уязвимо, достъпно чрез незнайна за мен пътечка. Отворих раницата, изядох една консерва с телешко варено. Пих вода. Юлските дни са дълги, но не траят вечно. Още осем часа до падането на нощта. Какво са осем часа за пътешествието, което ми предстои? Чакаха ме още седем километра плуване. Два часа! Три часа!… След устието на реката – там стърчеше наблюдателният пост на войниците и кучетата от граничната застава – веднага, ама съвсем веднага започваше четирикилометров турски плаж. Можех да изляза на всяка точка от него и да изкрещя.

Ето че задуха и бризът. Струите му влизаха през устата на пещерата, усещах ги с нагорещената си потна кожа. Минута след туй някой изрева нещо над главата ми, а върху кадифеното пясъчно петънце, което бях заобикнал, се забижа няколко куршума. Поканиха ме да изляза. с вдигнати ръце. Подчиних се. С дулата на автоматите отгоре ми посочиха как да открия пътечката. Бодеше ми, бях бос, но се справ! Чакаха ме един сержант, едно куче и двама ефрейтори. Кой знае защо единият ефрейтор, нисичко, дръгливо момченце, замахна и ми разби носа. Овчарят се беше облегнал на гегата си.

15.

– Джими, знаеш ли, запазвам си правото и аз да ти разкажа някоя история.

– Въпроси имаш ли?

– Защо не избяга с катера им?

– Какво?

– Спомена, че моторите на лодките ви били безсилни срещу техния звяр. Тогава защо не им го открадна?

– Ти чуваш ли се какво говориш?

– Палиш и тръгваш, а и намерът му е бил 333.

Щеше ми се да я цална по устата, но не ми се стори изгодно, беше станала хубава, проклетницата.

– Дейзи, ти на мен можеш ли да ми изграчиш защо ме мразиш?

– Вие, мъжете, сте нежни същества, Джими, затова най-добре е сега да се наспиш, а утре да продължим. Хем да помислиш по-сериозно, ще можеш ли или няма да можеш да ни придружиш до Танджер. Разбра ли? Само до Танджер, на три крачки оттук. Белким ти се наситя и те намразя наистина, тъй като си го заслужаваш, защото твърдеше, че мечтаеш за Хавайските острови, а сега ти се пада път до там, но се изплъзваш. Баш като ни е нужен трети човек на борда.

– Какъв път? Сякаш сте тръгнали.

– Капитан Кларк трябва да бъде в Пърл Харбър на седми декември.

– Измисляш.

– Никога не измислям.

– Ти и твоят капитан Кларк да се скъсате на парчета не можете да бъдете на седми декември в Пърл Харбър.

– Защото тази година закъсняхме из тия шибани острови, но Джонатан ще ни прости, ще му обясним.

Целта ми беше да се добера веднъж до леглото си.

– Говориш ми шарадно и не сега му е времето да те разгадавам. А и Танджер не отстои на три крачки от тук.

Тя се изправи.

В кръчмата ми се стори по-приятно от вън. Работеха и вентилаторите. Чисто, светло, като у Хемингуей. Старата островна дама стоеше до сина си, навярно сама бе пожелала да демонстрира допълнително симпатии и нямах нищо против. Тъжно нещо е закриването на сезона на остров Милос. Както навсякъде по света, естествено. Сбогувахме се. Тикнаха в ръцете ми завосъчена половинлитрова бутилка без етикет, гола като стриптизьорка. Гърлото ми се сви. 3а малко да изплюя една лъжа, за малко да обещая, че догодина ще се видим пак.

Дейзи държеше в ръцете си котенце, милваше го, котенцето мячеше тъничко, разкъсваше душата.

– Тези неща съдържат бълхи – отбелязах аз.

Дейзи Кларк отново ми се стори много хубава. А сега де. Направо красавица. Устните ѝ се отваряха и затваряха. С движението на ръката си тя отронваше и неразбираеми думички в ухото на животинчето, нещо като стихотворенийце, може би от ученичеството, какво говоря – нараняващият ѝ глас на фльорца от треторазреден хотел изговаряше песничка от най-ранните ѝ детски години в Пензънс.

16.

В хотела две много смотани момичета, такива бродят доста в края на сезона, надигнаха глави от картата, отвърнаха на поздрава ми и отново потънаха в контурите на Гърция. Имаха вид на същества опоскали и този остров. Ще пренощуват в съседната стая и утре, в тъмни зори, ще хванат ферибота за Пирея. За този ферибот вече мечтаех и аз, само той можеше да ме спаси от лепкавата авантюра. В тази клопка на мен ми се диреше сметка за някогашни и сегашни постъпки, за всяка казана дума. Някой държеше на всяка цена да отклни реката на живота ми, да зарежа всичко край себе си. Този някой не молеше, а настояваше да ме удави в сантименталния бульон на ученическата възраст, да ме върне в гамата на лагунните изгреви и залези, да ме захароса с лунна светлина. неща за които отдавна бях заплатил не с какво да е, а със затвор плюс трудововъзпитателно общежитие. Но историята си имаше и своята комична страна – в нея, дявол знае защо, ми се налагаше да участвам под друго име. Колкото и да блъсках глава, неуспявах да разнищя загадката. У мен вече се натрупваше усещането, че удължавам нечий чужд живот, на непознат за мен човек, доколкото схващах, някаква митична личност, пришълец от други географски ширини, защо не си го кажа направо – от друга иланета. В играта, присъстваше отсъстващият, а присъстващият отсъстваше. С други думи, мен ме нямаше там, липсвах, присъствах само като катализатор. Дори сладостта на тялото ѝ сякаш не бе отделяна за мен, този биологичен сироп бе предназначен за отсъстващия. Не бих имал нищо против, разбира се. Откровено казано, всичко туй ми идваше като спасение в рутинната туристическа скука, ако не бе за сметка на пълното ми физическо, а и психическо изтощение. Откога не съм спал? Ами вече не мразех ли и не се ли отвращавах от извечното, благословено и от бога проникване в гениталния космос на жената? От кога дори не съм си помислял за най-близките хора, за приятелите в България? Ако тази вечер стегна багажа си и ако призори се кача на ферибота заедно с тия бедни студентки от Уайоминг,  изведнъж ще възвърна независимостта си, гордостта си, своята така сполучливо изработена през годините неприкосновеност. Но да стегна багажа си тази вечер е немислимо, скапан съм, умирам за сън, падам, копнея за допира до възглавницата. И колко много време за спане! Навън все още е ден… Танджер! Къде ме хвърляш ти мен,  ма, жрицо съмнителна? За какво ме вземаш? Не съм ли ти рекъл, че съм старо бургаско гураджийче?

17.

Заспах веднага и се събудих след секунда ужилен от просъницата, че тогава е нямало нищо по-лесно от туй да се обсеби катера на гранничната охрана в Ахтопол. Привързваха го по най-обикновения начин сред, рибарските лодки на градчето. Винаги с пълен резервоар, катер 333 чакаше просто да го яхнат и пришпорят. С него можех да се озова в Турция за половин час. Без предварителните подготовки – те ми отнеха цял месец: оборудване, промъкване, проучване на пещерата, откриването ѝ в нощни условия, накрая двуетапно плуване четири плюс три часа. И за какво? Да се озова на пуст плаж, гол, далеч от каквото и да е населено място. А тази лодка можеше да ме откара право в Истамбул. Изтръпнах. Нещо у мен извика. Нямаше да го има и позорът. Какво просто решение. Като Колумбовото яйце. Гордиевият възел! Тя го беше развързалс един замах на секирата. Що за жена! По-вероятно – чудо… Чудо, да, чудовище. Невероятна жена… Чудовищна… Чудесна… Чудесно чудовище…

Като спрягах корена на тези думи, за втори път паднах в пропастта на съня, направо в челюстите на съновиденията, където се замятах неспокойно. Продължително и мъчително се избистри нещо като фабула.

– Защо не избяга с кораба им, питам те аз, трябваше да го отвържеш, да му се метнеш и веднага се превръщаш в господар на морето.

– Нямах намерение да ставам господар – смотолевих – целта ми не беше такава.

– Щом не ти е хрумнала тази идея, добре че си останал в Бургас, в Америка, ти нямаш никаква работа, в Америка щеше да се изявиш само като пазач на склад, в най-добрия случай – опаковчик.

Замахнах да я ритна и се събудих отново. Не тя ги изрече всички тия думи, аз ги бях казал, би трябвало да се ритна сам. Засрамих се от себе си, притесних се. В младите години, когато рефлексите ми работеха най-добре, а като състезател-ветроходец имах самочувствието, че рефлексите ми работят отлично, изглежда се бях стъписал пред всемогъществото на. тогавашната власт. Властта се чувстваше толкоз силна, че оставяше идеално оборудваната си преследваческа моторница без надзор и никой по крайбрежието не се възползва от удобствата.

Дяволска жена! Колко простичко го изрече. Свободен човек от свободен свят! При това, какви ханшове! Никъде не бях виждал подобно нещо, дори като екскурзовод по Слънчев бряг, изключително дупе! И всичко туй – мое. Можех да правя с него каквото си ща, Дейзи ми се предлагаше изцяло: и отвън, и отвътре, без остатък. Такава жена ме обича, кани ме на борда си да обикаляме света, а аз, като последно балканско нищожество, правех фасони, бягах ѝ, сякаш ме гонеше бик..

Уплаших се, че ще духне и яхтата ще отблъсне без мен. Съдбата като нищо можеше да. ми погоди такъв номер. Мисълта, че Дейзи ще се изпари без остатък ме разсъни съвсем. Докато се обличах,пресмятах пътя до Танджер. Излязох в хола, всъщност – администрацията на хотела. Огледах картата. Танджер бе кацнал срещу Гибралтар. Не можах със сигурност да разбера на Океана ли е или на Средиземноморието. Туй нямаше значение. Интересуваше ме наличието на летище. Да, имаше. Край мен ненадейно бе запърхал шансът да преплавам Средиземно море по дължината му. Чак сега усетих самотата и тишината на хотелчето. Беше паднала нощта, часовникът показваше девет.

Вън въздухът бе изгубил свежата си острота, улицата ми се стори по-тъмна от всякога, Пак със закъснение забелязах, че липсват звезди. Никакво движение на въздуха. А след малко по лицето ме парнах две капчици. Адамас спеше. Този път се чувствах и сам, и подигран,  измамен от близки и далечни за мен хора.

В мършавата, изтощена от очакването да се случи някаква промяна нощ, съществуваше само пристанището. Както обикновено, лампите му осветяваха някои паноптикотични кадри без звук и субтитри.

Въдичарите са си въдичари, двама от тях бяха дошли на нощна смяна. С насочени към морето и небето пръти те чакаха да им се случи нещо хубаво. Съседките ми по стая, бледите никакви момичета от Уайуоминг, сега изглеждаха плътни, отраженията на тъмнината им даваше самочувствие. Точно в центъра на декора три момчета и две момичета седяха по турски на каменната настилка. Учудващо кротко за възрастт им те си разменяха реплики на немски и надигаха бирени бутилки. В един от кавалерите разпознах местно островно гураджийче. То дремеше, в края на лятото всички аборигентчета дремят от умора и от пресищане. Красивата шведска четворка също беше тук, разположена по седалките на отдавна умрял велбот. Четворката мълчеше и сега. Шведчетата сякаш очакваха спокойното потегляне на разсъхнатата лодка напред, към друго място на света… В най-далечната част на П-образния кей фериботът „Милос” набираше сили за утрешното пътуван до Пирея.

18.

Дейзи не участваше. Седеше с лице към мен. Отдалеч не виждах нещата както трябва, но разкопчаната ѝ блузка сигурно разкриваше една трета от гърдите ѝ, толкоз, колкото позволява приличието. Обрамчена от навалицата, Дейзи просто блестеше, но този път ми изглеждаше и не моя, светеше в непостижимата далечина като звезда в небето. Оживлението върху палубата, както предположих, си беше най-обикновено явление през дългото битие на Илюзия. Редно си е, на такива сбирки, капитан Кларк да говори най-много. Сега обаче устата му не спираше. Той седеше с гръб към мен, лицето му го нямаше, но долавях как петимата гости го слушат внимателно, насочили почтителното си внимание към личността му.  До Илюзия, с кърма към кея, бе привързана прекалено бяла моторна яхта, от тия, дето с тях си служат милионерите, а до нея пък, с още неприбрани изцяло ветрила, гледаше да остане незабелязан един наистина незабележим шлюп с Новозеландско знаме. По пътя на логиката туй приятно вечерно събиране на екипажите би трябвало да се състои в удобния салон на моторната яхта, но милионерите, както и новозеландско семейство, явно предпочитаха да се похвалят след пътешествието си, че са стъпили на Илюзия и са прекарали няколко приятни часа с капитан Кларк, да, не се пулете – и много интересната му дъщеря.

Капитанът на моторната яхта Якоб 2 – най-после разчетох названието ѝ в мрака – наливаше в чашите някаква много скъпа течност. Наливаше бавно, спокойно, бих рекъл преднамерено спокойно, сякаш му предстоеше да живее поне сто и петдесет години. Той единствен носеше на главата си капитанска, с вид на токущо купена шапка, от ония, дето съдържат много предмети и надписи: котви, шнурове, звезди със златен блясък, обозначение на фирмата производител, плюс отличителните данни на магазина в Холандия или Франция. Забележителната му черна, брадичка също ми се стори купена от магазин. Собственикът на Якоб 2, със златна мъжко-женска коса, внимаваше в никакъв случай да не се държи като собственик. Признавам, направи ми добро впечатление, само че за сметка на неговия придружител в пътешествието – той пък май че се държеше като собственик. Чувал съм, че милионерите, като тръгнат по такива, морски маршрути, обикновено си взимат за екскорт момичета, понякога цяла тайфа, затова хич не ми бяха ясни отношенията на тия двама мъже. Както ги наблюдавах от прикритието си, заприличаха ми малко нещо на влюбени, разчитах на Дейзи, като се видим, да ми открехне няколко думи по въпроса. Но кога ще се видим? Капитанското конте, както споменах, наливаше толкоз бавно и налагаше същото бавно темпо на купона, бавно говореше и капитан Кларк. Ето сега, със същото бавно темпо се извърна към мен новозеландката, мамичката ѝ, с подобни ново зеландски и австралийски яхтички обикновено пътуват само дипломирано грозни жени, а тази направо изчурулика в мрака с хубостта си и прати любовницата ми в нокдаун. Тая дреболия ми подсказа, че жени на петдесет, от рода на Дейзи, трябва да се консумират обезателно насаме.

Реших, че няма да стане скоро, много ми се щеше още тази нощ да съобщя, че съм готов да тръгна за Танджер, а трябваше да почакам доста, налагаше ми се да убия някъде времето, но къде? Да не говорим, че отсега нататък, след всяка новоизтекла минута, се наслагваше и някаква капризна, дяволска злост у мен, да нацелувам нокаутираната. Тръгнах по уличките на Аламас. Стените и листата вече влажнееха. От небето тази нощ росеше по рекордно скъпернически начин. Крачех бавно и винаги се връщах, нямах воля да се отделя от пристанището. Най-после си намерих достойно за петдесет и седем годищната си възраст и най-вече за битието си на стар бургаски хашлак занимание. Като открих младата шведска четворка пред себе си, тръгнах след нея. Вървяха бавно. Всеки сам за себе си. Нито една от мъжките ръце не полегна върху нечие рамо. Нито обратното. Не искам да кажа кой знае какво, от години вече е ясно, че не съществуват несексуални нации, това се оказа мечтание на ориенталските и балканските мъжкари. Но поне да си поразкажат нещичко тия млади хора, нищо, вървяха, люшкаха се насам-натам. Минаха край хотела ми. Продължиха. Продължих след тях, нямах с какво друго да запълня времето си. Стигнаха до хубава къща, издържана в модернизиран цикладски стил. Изчезнаха в нея. Озовах се до страничната стена на жилището. Прозорците на две от стаите светнаха. Почаках. Красивото шведско момиче ми се отблагодари мило за търпението – приближи се до прозореца, отмахна някакъв тюл и сякаш се загледа да види свирещите щурци, а аз пък видях босите ѝ гърди, които се оказаха поне три пъти по-богати  от Дейзините. Тъмно. Тихо. Само щурците и мисълта, че нямам никаква сметка да сравнявам любовницата си с други подобни на нея.

На връщане, и тъй и тъй минавах край моя хотел, отбих се в стаята си. Настоявах в себе си за воля и търпение. Милата госпожа Панайота беше оставила на масата ми някакъв ориенталски сладкиш с орехи и шербет. Точно това ми трябваше. Въглехидратите ме успокоиха веднага, поизпънах се на леглото.

19.

Слава богу, събудих се само след два часа. Наближаваше полунощ. Росеше все по същия начин. Забързах. През моето отсъствие пристанището беше умряло, нямаше го, парчета от него висяха призрачно между невидимото море и още по-невидимото небе. Новозеландската яхтичка продължаваше да се гуши до Якоб 2, но и милионерската изгъзица вече спеше дълбоко, без светлина на борда. Невероятно, светлина имаше само в илюминаторите на Илюзия . Да, там някой не спеше и този някой можеше да бъде Дейзи, все още будуваща с надеждата, че ще се появя да я потърся точно в тая нощ, когато сгромолясването на времето налагаше на влюбените да се търсят и намират.

Като се приближавах към старата черна скитница, дочух слаб сигнал от нещо, за което знаех, че няма очертания, дъх, име. Така нежно и сладко проскърцваше кранецът, който предпазваше най-издутата част на корпуса от удари в кея. Стъпих на палубата с намерението да почукам дискретно на прозорчето. Представих си как Дейзи се усмихва в каютата си и само след минута ще се появи на асфалта, където ще я дочакам. Копнеех да оглозгам жената, издумала така леко най-простата формула на живота: Открадни катера и бягай!“ Такова момиче заслужава да бъде ухажвано непрекъснато и да бъде последвано не само до Танджер, какво е Танджер, нищо, пред останалите посоки на света. Стреснах се. Зад кърмата заподскачаха кефалчета. Те също бяха усетили зараждането на вятъра.

След плясъците на рибешките скокове ме смути грубиянско мъжко дихание, хъркане, стенания на загиващ в битка великан – капитан Кла или хъркаше в съня си, или умираше и тази неопределеност предизвика недоумението ми. Любопитството, естествено, надделя и преди да избягам, погледнах през илюминатора. На отсрещната койка, сред обилна светлина, един огромен гол Мойсей, само че малко нещо кльощав, обзет от необяснимо за неговите седемдесет и пет години ожесточение, ревеше от страст и се мяташе върху несъблечена докрай кукла. Бях потресен и не можах да забележа дали куклата реагираше на крясъците му, но видях много ясно как звярът изваждаше и вкарваше в тялото ѝ своят исполински, касапски оформен от природата член.

20.

Бях вир-вода. Мокри се изкачваха нагоре и момичетата от Уайуоминг. Всъщност пред мен по сттлбището пристъпваха тежките им раници-самари. Един след друг в търбуха на ферибота влязоха два камиона, един тир и десетина автомобила. Зад мен врякаха мокри гръцки лелки тип созопол, а зад тях мълчаливо се катереха две силно оръфани попчета от обеднял островен манастир. Преди да се примъкна в салона на топло, погледнах към Илюзия. Видях само мрак. Вятърът блъскаше водопадите на дъжда върху мен и цялата поветрена част на палубата. Че корабите им са мръсни, това си го знаех още от детските пристанищни години, повтаряше ни го често и очарователният корабен агент Калоян Жечев. Вече трета година през октомври идвам в Цикладието и обикалям островите му. Този е може би десетият кораб, с който се придвижвам – и той вехт, олющен, повече отколкото е нужно – народен. Сред бурята и валежа Милос ми приличаше на мокър овен и като всеки мокър овен издаваше специфична миризма на мокър гръцки ферибот.

В залата беше сухо, огряваха я няколко телевизионни екрана, заредени с горещи трилъри. И най-важното – места колкото щеш, може би прашни, може би с изпокъсани облицовки, но широки, меки. Учуди ме броят на заминаващите. Идваха от селищата и хотелите, от вътрешността, все жертви на първата дъждовна метла, млади хора, някои заспиваха още с влизането си в залата. Де да можех и аз. Изключено. Трудно е да се измисли по-сериозен стрес от погнусата. Обхващаше ме перманентно омерзение. Бавно, ала сигурно то убиваше активността ми – бях решил да не се връщам направо в Атина, оставаха ми шест свободни дни, можех да опоскам още поне два острова, но се чувствах разоръжен. Пък и подигран… Ето как неочаквано разбрах защо хората от всичка времена., по целия свят, получат ли някакво психическо вцепенение, също като мен, се приближават до първия изпречил се на пътя им бар. Етикетите, бутилките, цветовете на. течностите в тях ми обещаваха първа психотерапевтическа помощ. Бюфетчикът посегна към рома – хладното време, ранният, още тъмен час… Направих му отрицателен знак. Предпочетох сто грама от джони, но той ми напомни за Джими, затуй посочих към балантайн. Преди да докосна чашата, помислих си какви ли ужаси се крият и зад туй име Джими? Омерзението си поиска по-смела глътка. Оказа се, че по-едрата глътка в тъмни зори предизвиква мигновен ефект. Напрежението ми омекна моментално. Не побързах да се усмихна, все още не ми достигаха сили за тая работа. Шред очите ми се оформи мръсна картина с мръсния кораб, в него всеки компонент стоеше толкоз скверно, че плачеше всичко да бъде палнато с клечка кибрит, да изгори, на всяка цена далеч от брега, заедно с негодяя капитан и негодницата щерка, участващи от десетки години в този гнусен сексуален атракцион, както го бяха видели очите ми преди пет часа.

Дейзи изскочи внезапно. Мокра, тъмна. Търсила ме по палубите и салоните на всички класи. Като застана до мен, тя благодари небрежно на капитана на ферибота, а той, преди да се отдалечи, заяви покорно, че ако се наложи, заради дамата на моретата, е готов да отложи с цели десет минути потеглянето на кораба. Може би шега, но чудесен жест на офицерска елегантност. Обаче дамата на моретата не се усмихна и не благодари.

– Както виждаш – духна – обърна се Дейзи към мен. – И тръгваме. Търсих те в хотела. Искам да дойдеш с мен, разбра ли?

Надигнах глава, отместих поглед от стоте грама, които се въртяха сякаш сами из пръстите ми. Дейзи хвана чашата и я постави на плота.

– Снощи те чух, усетих те и се зарадвах. Сигурно си дошъл да ми заявиш…

Може би съм я гледал много по-остро от допустимото, щом прекъсна изречението си. Много беше грозна, горката. Обзе ме страстен импулс да я зашлевя пред всички, крайно време беше тази напаст да си получи заслуженото. Както капитанът, така и екипажът на „Милос” да разберат истината за дамата на моретата. Е, да , само глътка уиски, но и тя се оказа достатъчна: вместо да вдигна ръка, прибягнах до иронията:

– Знаеш ли, питам се как си дошла. Все още е нощ. Татко ти пуска ли те нощем сама?

Иронията ми произведе буквален ефект. Дейзи ме изгледа, по много особен начин, този неин поглед аз не можах да разчета. Нещо като сълзица се появи на окото ѝ. И си тръгна. Направо се отдалечи. Но при тази жена тръгването не означава нищо. Тя се върна.

– Много хора смятат, че капитан Кларк е мой баща. Просто изхвркна из главата ми, че и ти… Жалко!… Казвай, ще дойдеш ли или няма да дойдеш. В Танжер ще правим сериозен ремонт, а ти ще отлетиш за България.

– Този капитан Кларк всъщност какъв ти е’?

– Женени сме от трийсет години.

– И още те употребява, така ли?

– Да.

– Щастлива жена.

Изглежда, че съм произнесъл много важна за чувствата ѝ реплика. Този път Дейзи си тръгна без да ме погледне. Очаквах, както беше в стила ѝ, да се върне. Тя само спря – и хвърли последните, си думи:

– Ние с теб сме заклещени кучета.

>>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)


борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


РАЗКАЗ

ЗА ИЛЮСТРАЦИИТЕ МИ…

ТУК! .pdf file за изтегляне…

Много смешно беше – когато се сещахме за това по-късно –  как аз станах художничка.

Винаги се знаеше, че аз ще съм „художничка”, а сестра ми  – „писателка”… Тогава казвахме така, а сега знам вече, че е по-добре да се казва „художник” и „писател”,  въпреки че става дума за жени…

Родителите ми започнаха да ми обещават да ме пратят в Полша да уча, ако ме приемат в академията.

Не нам защо – мечтата ми беше да посетя именно Полша! Не мога да я обясня и досега. Даваха по телевизията полски филми – и изведнъж се оказа, че съм научила Полски доста добре, разговарях си с поляци и се разбирахме, те дори мислеха, че съм следвала там.

Но аз не заминах, защото не успях да вляза в Академията! Голям позор!

Когато преполових 11 клас – седнах една вечер и нарисувах с молив 6В на лист за пишеща машина една чиния с ябълки. Едната беше паднала от чинията.

Моливът много гадно блестеше върху тази хартия, но рисунката беше обявена за шедьовър, сложена в рамка – лично от Тати – и окачена на стената, редом с картини на Стоян Венев, Мария Недкова, Павлето, Морозов, Цвятко Димчевски и други приятели на семейството, които са подарявали картини на родителите ми от приятелски чувства.

После се осведомихме как се влиза в Академията – с молба, ли, с какво – и с голяма изненада научихме, че се полага изпит! И то не къф да е – а цели 4-5 изпита, от сложни по-сложни.

Тогава взе, че свърши годината, почна страшното премеждие „МАТУРА!” – и ме записаха на курс по рисуване при един известен учител по подготовка за изпитите – Иван Матеев.

Явих се аз на първия урок – със споменатия молив 6В, гума и кадастрон. Аз никога не бях рисувала, освен в училище – но бях ВИЖДАЛА рисунки и графики – най-вече на художничката Мария Недкова. Седнах пред някакъв модел – един мустакат дядка. Малко се зачудих какво да правя, но извъртях една артистична скица в стил Мария Недкова – и готово! Седя и чакам похвалите.

В един момент седна до мен учителят и се смая. Запита ЗАЩО рисувам с такива дебели черти – а аз му обясних кого визирам…

Тогава той взе един много по-твърд молив, идеално заострен отпред – и започна първия етюд в живота ми. Да не ви преразказвам точно как се подхожа, как се мижи с едното или другото око, как се поставя главата в листа, и подобни…

Гледах с интерес.

В един момент, обаче, той очерта носа – и изведнъж започна с много фини щрихи да го запълва и създава форми, сенки, блясъци, после косичката на модела, после мустака и какво ли не още – и се оказа, че рисуването изобщо не е няколко виртуозни замаха с ръката, а един с часове изпълняван сложен процес, който трябва да се заучи, изтренира и усвои до рефлекс.

Мен ме лишиха от полагащото ми се ежегодно море през ваканцията, и аз към два и половина месеца рисувах и рисувах разни дядки и бабички, циганки и циганета, тук таме някоя моделка с по-пищни форми – и дори започна да ми доставя удоволствие.

На изпита по рисуване получих 5.30, ако щете вярвайте! Но никой не ми каза, че е трябвало да се подготвя и за втория изпит – Илюстрация!

С моето невежествено нахалство – аз възжелах да стана именно Илюстратор – за да илюстрирам книгите на Тати!…

По „Илюстрация” ме скъсаха. Двойка. Аз пак с дебелото моливче изрисувах няколко селяни как пият вода от стомна, под некви сенчести дървета – защото „темата” беше „работа на полето”. Което за мен си означаваше: ЖЕГА! УМОРА и ЖАЖДА!

Аз останах извънредно изненадана, че не ме приеха. Не съм и допускала, че може да ми се случи това.

Е, после ходих на уроци цялата година, но вече се беше появила нова специалност, с голяма бройка за приемане – и ме приеха, макар да се представих много по-зле по рисуване. Но по специалностите получих 6!!! – тогава кандидатствах и Керамика..

Е, и не станах „Илюстратор”, какво да се прави – а „Дизайнер”. Макар че специалността не я кръстиха Дизайн – беше мръсна дума за тогава! – ами „Промишлена естетика”…

Както в СССР!

2.

В това време започнаха да излизат една след друга разни книги от Ахото, обикновено илюстрирани от художник, определен от издателството.

Първата  –  „Тревоги” –  не беше много много илюстрирана, а и тогава така ѝ се радвахме, че хич и не гледахме илюстрациите.

Следващата книжка беше детска – и се казваше „Приключенията на Лиско”. Корицата много ни се хареса, но вътре илюстрациите бяха черно-бели и малко страшни. Но художникът беше много добър – Иван Лазаркевич.  Тя си остана „култова” книга  – да не се бърка с КУЛТОВСКА!

Разказите за Лиско растяха заедно с нас и ставаха все по-сложни и интересни, подходящи за все по-големи човечета, та дори и за хора! Мисля, че имаше поне 15 издания. Някои с много разочароващи илюстрации – например чудесният художник Иван Кирков, също и Иван Димов – кой знае защо, направиха много незадоволителни (за нашето око!) рисунки…

В това време аз се бях сприятелила с Никифор Русков – много талантлив студент от академията и го предложих на Ахото; той следваше моята мечтана специалност, вече му даваха и да илюстрира тук таме по издателствата.

Направи много книжки за Лиско – освен всички останали, той стана и постоянен илюстратор на Валери Петров…

Но всички тези илюстрации не задоволиха виждането на Ахото за илюстрации на неговите книжки!

Той ме хвана и ми обясни, че винаги е искал животинките да НЕ СА с дрешки! Да са си естествени! Да са смешни  – И ДЕТСКИ!

Но не знам защо – винаги ги рисуваха с народни носии! Къф ужас! Лиско – с потурки и поясче! Дори последното издание на книжките през 2000 г на издателство ФЮТ, след като изрично помолих да са БЕЗ дрешки – все пак облякоха Лиско с некви нелепи дрешки!

(Когато десет години по-късно се разправяхме с издателството за непочтените им авторски права – аз си позволих да запитам жлъчно шефката ЗАЩО животните са с дрешки? И ако трябва да са облечени – ЗАЩО тогава делфинчето плува голо! Не е ли това безсрамно?

Тя ме гледаше със зяпнала уста – не можа да ме разбере.)

 

3.

По едно време – през 1980 година – изведнъж и сестра ми прописа, и създаде една доста хубава книжка! – „Златен прах по миглите” – със смешни и романтични приказки за деца.

Издателство „Отечество” я прие много добре и веднага я включиха за издаване.

И тогава тя пожела аз да я илюстрирам, макар никога да не бях илюстрарала книги. Но бях „илюстрирала” няколко филмчета за „Лека нощ, деца” в Телевизията, където работих 15 години.

С голям страх да не се изложа седнах да рисувам, като единствената цел, която си поставих беше, илюстрациите ми да са АБСОЛЮТНО различни от всички илюстрации дотогава.

Абсолютно си забраних да заимствам стил и техники от колегите си!

Някак ме улесни това, че определиха книжката да бъде без цвят – съмнявам се дали щях да се справя с цветни илюстрации… И после някак си хванах един стил – и ми се струва, че илюстрациите станаха доста сполучливи.

А се изложи единствено издателството, което отпечата изданието на една ОТВРАТИТЕЛНА хартия, като при печатането се получиха по 2-3 контура, размазани, отвратителни отпечатъци! За корицата да не говорим! Ужасяващи цветове и разместване на контурите… Гадна „амбалажна“ хартия…

Сестра ми доста си поплака, когато я получи!

Е, и точно тогава Ахото дописа Новите приключения на Лиско до 10 броя, пак в „Отечество” се заеха да я издадат – като този път той помоли да я възложат на мен.

Е, бая зор видях, докато „налучкам типажа”, имаше някои „измъчени” рисунки… Но по едно време изведнъж тръгна от раз – илюстрациите си ставаха „сами“ – както и друг път ми е правило впечатление: когато рисувам – понякога рисувам „от самосебе си”, направо без участието на съзнанието ми – аз само изпълнявам „музиката” под нечие невидимо ръководство!…

И така останах само с тези две книжки, но нарисувани с много любов и желание да съм на нивото на скъпите ми автори!

Разбира се, ЗНАМ и ВИЖДАМ много прекрасни илюстрации на мои колеги! Има някои направо виртуози – не искам сега да ги изброявам, много са, един от друг по и по-добри!

Някои доста си приличат по стил, но все пак са чудесни!

Е, а моите останаха ТАКИВА! – уникати, именно за тези приказки и САМО за тях!

И двете бяха отпечатани ужасяващо! – но някога всички книги ги печатаха лошо.

Гледам оригиналите им – хартията пожълтява, буквите опадат, или стават на лекета, загубва им се качеството…

Затова ги сканирах и възстанових на компютъра си – една специалност, която изучих в чужбина и я работих няколко години. И по този начин ще се запазят – да ме питате ЗАЩО – нямам представа, но НЕКА ги има! Не ги бях поглеждала поне 25 години.

В илюстрациите на „Златен прах по миглите” тайно съм изрисувала баба си по баща; Лорчето – с кривогледото оче; голямата ми дъщеря – която винаги си обуваше едното чорапче, и се заблейваше в пространството – с едно босо краче…

В Лисковските илюстрации, пък, изрисувах безброй цветя и растения, предимно диви и полски – по които се бях силно увлякла по онова време. Сега ги гледам – и се сещам всякакви случки от някога…

И им се дивя – и откривам разни забравени подробности, както например днес открих и си спомних забравеното, че двамата представители на Телевизията в „Питонът“ – са облечени както Димби и Домби, и са нещо като възрастни техни образи; а ситуациите и „декорите“ съм предала такива, каквито ги е видяло въображението ми докато съм ги чела…

Странните рамки, които съм наслагала на големите илюстрации, ги сложих, за да мога да ги „разчупя” в последствие по един винаги нелогичен начин – за да подскажа, че случките в тази книжка, са хем абсолютно реални, хем и абсолютно излизащи извън ежедневието.

Рисунките излизат веднъж от „рамките”, но допълнително – и от листа понякога – точно както и Реалността на живота излиза извън нормалното, но и съдържа много подсказки и намеци за реалността – особено в най-идиотските ситуации…

Давам си сметка, че може би съм нереалистична към себе си, но съм много доволна, че съм нарисувала тези особени и различни картинки, за едни особени и различни герои, от едни особени и различни книжки на едни особени и чудесни автори!

Дано съм разказала добре всичко.

Дж.В.


ТУК! И Стършелите ги жилеха….pdf file за сваляне.

Стършелите пред паметника на „Попивко Папкин“, февруари 1948 г. Долу първата редица от ляво на дясно: Алеко Големанов, Петър Незнакомов и Васил Цонев; Средната редица: Тодор Данаилов, Николай Широв – Тарас, Челкаш, Павел Вежинов, Марко Бехар и Борис Априлов – Ахасфер. На последната редица: Никола Мирчев, Пламен Цонев, Николай Цонев, Емил Робов, Димитър Светлин и Захари Петров – Харкин.

 

И СТЪРШЕЛИТЕ ГИ ЖИЛЕХА

Петър Незнакомов

В началото на 1956 година редакцията на „Стършел“ реши да отпразнува с подобаващо тържество 10-годишнината от създаването на вестника. Беше решено също да се възстанови тъй нареченият „Стършелов театър“ (разтурен през март 1953 година по един безпрецедентен и безпардонен начин) и да се изнесе отново сатиричен спектакъл, специално подготвен за случая.

С написването на сценария се зае колектив от 4-ма души – Валери Петров, тогавашен зам. главен редактор, моя милост, тогавашен завеждащ културния отдел на вестника, и редакционните щатни работници Борис Априлов – Ахасфер и Васил Цонев – Дон Базилио. Докладът за вестника, с който щеше да се открие тържеството, бе възложен на поета Ангел Тодоров, стар приятел и сътрудник на редакцията, а с организационната работа се заеха самият главен редактор Челкаш, вторият зам. главен редактор карикатуристът Никола Мирчев и, разбира се, Николай Тодоров-Вородот, най-оправният и делови човек в целия редакционен колектив, за когото по онова време нямаше нищо невъзможно.

Спектакълът се наричаше „Фантастична разходка“, музиката по текстове на Валери Петров бе написана от Петър Ступел, режисьор беше Гриша Островски, а в него участваха артистите, все млади хора тогава: Георги Раданов, Георги Попов, Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Мария Кирова и актьорите любители от Сатиричния естраден колектив към Трудовите войски, ръководен от режисьора Стефан Сърчаджиев: Енчо Багаров, Георги Парцалев, Саркис Мухибян и др.

Сюжетът на спектакъла мюзикъл беше простичък: двама млади влюбени (Георги Раданов и Мария Кирова) имат среща в парка, но поради дъждовното време няма къде да се приютят и решават да посетят близкия Музей на миналото. Там ги посреща старикът управител на музея (Лео Конфорти) и ги развежда из различните зали, където са възстановени в сценки с оживяващи експонати всички слабости и пороци на „миналото“, а всъщност на отрязъка 1949-1956 година, известен по-късно като периода на култа към личността на Вълко Червенков.

На тържеството бяха поканени и гости от чужбина, между които най-видните бяха бележитият френски карикатурист от „Юманите“ Жан Ефел и карикатуристът от „Крокодил“ (Москва) Виталий Горяев, а тържеството бе организирано в салона на Театъра на младежта.

Точно в седем часа вечерта в театъра пристигна тогавашният „вожд на българския народ“ другарят Вълко Червенков. Беше съпроводен от всички мерки за сигурност, по онова време врагът с партиен билет и без такъв дебнеше от всеки ъгъл. „Вождът“ бе настанен в официалната ложа, която в този театър е на балкона, точно зад гърба на публиката, и това много затрудни присъстващите театрални и литературни критици, те трябваше непрекъснато да въртят шии назад, за да следят с какво изражение той ще гледа и слуша. От това зависеше какъв ще бъде утрешният отзвук в пресата – положителен или отрицателен.

„Вождът“ изслуша с каменно лице доклада за състоянието на вестника. А и нямаше как да се засмее, бай Ангел Тодоров се беше погрижил в него да няма и капчица хумор, сякаш се отнасяше не за хумористичен вестник, а за партийния официоз. Веднага след това започна спектакълът. Отначало артистите бяха доста смутени, бяха съвсем млади хора, за пръв път ги гледаше началство от такъв висок ранг. Публиката също още не можеше да се съвземе от доклада. Но от сценка на сценка нервите започнаха да се отпускат, смехът се чу, а след това се отприщи съвсем, аплодисментите, все по-бурни, започнаха да следват всяка по-сполучлива шега, а те, шегите, бяха доста соленички за онова, общо взето, фронтово време, в което непрекъснато се воюваше против нещо, онаследено от проклетото буржоазно минало. Повечето от шегите тук обаче засягаха и съвсем близкото минало.

Да, публиката се смееше все по-оглушително и това радваше сърцата и на актьорите, и на авторите на спектакъла, но не съвсем. Защото доколкото се осведомявахме с крайчеца на очите си, изражението на „вожда“ ни за момент не се измени, то си остана каменно от началото до края.

С падането на завесата, посрещнато с бурни ръкопляскания и викове „бис“, „вождът“ стана и без дори да махне с ръка към кланящите се актьори, напусна ложата и салона, следван от голямата си свита отговорни люде и охрана. Така и не разбрахме тогава каква ще бъде по-нататъшната съдба на спектакъла, а и на вестника, който го беше организирал. Но успехът сред публиката беше огромен, смехът беше спонтанен и искрен, като че ли нещо дълго задържано, се бе отприщило в салона. Всичко това не ни позволяваше да мислим за лоши последствия. „Вождът“ не почете  със своето присъствие и банкета, който последва. И може би затова там се развихри нечувано и невиждано за онова време веселие, подклаждано от нови изяви и на актьорите, и на самите „стършели“, които се надпреварваха да разказват спомени от битието на редакцията, а също така и вицове и анекдоти, някои от които с оценка между 6 месеца условно и пет години строг тъмничен.

В следващите дни изпратихме гостите, останали много доволни от приема и от видяното (а то съвпадаше и с хода на Двадесетия конгрес на КПСС в Москва) и все очаквахме някакви отзиви в пресата. Такива нямаше, имаше само няколко съвсем кратки съобщенийца в хрониката – отбелязана е такава и такава годишнина, присъствал е и другарят Червенков. И толкоз. След това настъпи загадъчно и доста неловко мълчание. А представленията на спектакъла продължаваха – всеки понеделник, когато другите театри имат почивен ден и има празна зала. Успехът беше поразителен, хората просто се биеха за билети. А и вестите от Москва бяха все по-окуражаващи.

Настъпи месец март 1956 година. Двадесетият конгрес завърши със закрито заседание, на което Никита Сергеевич изнесе някакъв тайнствен доклад, който не бе публикуван в „Правда“. В нашия „Стършел“ пък се появи съобщение реклама за следващото, пето поред, представление на „фантастична разходка“. И тогава изведнъж Челкаш получи по телефона заповед – членовете на редколегията на вестника да се явят на улица „Московска“ в зданието, където по онова-време се помещаваше идеологическият отдел на ЦК на БКП. Защо и за какво – ни дума. Но ние в редколегията вече здраво предчувствахме защо и за какво. Загадъчното мълчание около спектакъла се бе прекратило, настъпваше моментът да дадем отговор на въпроса, който обикновено се задаваше в такива случаи: „Е, другари, хайде да видим сега вие за партията ли сте или против нея?“

В уречения час се явихме на четвъртия или петия етаж на „Московска“ пред определената стая с пропуски в ръце. Бяхме Челкаш, двамата заместник главни редактори Валери Петров и Никола Мирчев и аз – Петър Незнакомов, член на ред-колегията и съавтор на Валери. Другите съавтори не бяха поканени. Точно в 16 часа 00 минути вратата се отвори, излезе възрастна строга секретарка и ни посочи с жест да влезем вътре. Влязохме. Веднага върху нас се втурнаха двама едри мъже и ни претърсиха отгоре додолу. И друг път бяхме влизали тук, в този отдел, но това ни се случваше за първи път. Работата започваше да мирише на лошо. Струпахме се мълчаливо в ъгъла на стаята, наблюдавани строго от двамата мъже. След пет минути влезе другарят Рубен Аврамов, тогавашният председател на КНИК, който беше наследил този пост от самия Вълко Червенков, когато той през 1950 година стана „вожд на народа“.

– Ха! – каза той с крива, уж любезна усмивчица (вероятно така се е усмихвал в далечните предренесансови години зловещият Николо Макиавели) –„Стършелите“ били точни!

След това заедно със секретарката влезе във вътрешния кабинет. След още пет минути тя излезе и с жест посочи, че идва и нашия ред. Не обелваше и дума, като че ли бяхме чумави. Влязохме, с нас влезе и единият от мъжете. Широк кабинет с масивно писалище в дъното. Пред него дълга маса с по шест стола от двете страни. На първите три стола вече седяха Рубен Аврамов, членът на Политбюро на ЦК на БКП Енчо Стайков и някакъв чиновник от отдела. Отсреща зад бюрото седеше, намръщен до немайкъде, членът на Политбюро и заместник министър-председател по онова време Георги Чанков, той, изглежда, щеше да проведе наказателната акция.

И така излезе. Провеждаше я по поръчение на самия „народен вожд“ Вълко Червенков. Започна направо, като подчертаваше всяка своя дума с тежък удар с юмрук по бюрото. Стилът на Червенков за диалог бързо се бе усвоил и от приближените му.

– Абе на вас, синове майчини (той каза „другари“, но с такъв тон, с какъвто се произнася тъкмо „синове майчини“), кой ви разреши да правите театър, бе? Питахте ли някой? На вас ви е наредено да правите вестник. Вие и него не правите както се следва, непрекъснато получаваме сигнали тука. Така ли е, другарю Аврамов? (– Така е, другарю Чанков – потвърждава с видимо задоволство Рубен Аврамов). Ето, виждате ли? Абе вие с партията ли сте или против нея? Отговорете де! Мълчите. Е, добре, аз ще отговоря. Вие с цялата си дейност напоследък сте против партията, независимо дали го съзнавате или не. А може би го съзнавате, а?

И четиримата обвиняеми мълчахме като треснати от гръм. Всичко бяхме очаквали, но това да бъдем претърсвани за оръжие и да сме съзнавали, че сме против партията, надминаваше и най-лошите ни предчувствия.

– Такааа!… – продължи Чанков и отново стовари юмрук върху бюрото. – От утре нататък никакъв театър! Театърът се разпуска. По-нататък ще помислим и за вестника ви. Нямаме още решение, но и там ще ви поразмърдаме. На котило сте се превърнали. Свободни сте!

Мълчание. Не знаем как да реагираме на всичко това, унизително ни е до немайкъде. Най-после мълчанието нарушава Валери:

– Другарю Чанков, може ли да ни дадете и на нас думата. Може ли да ви обясним все пак…

– Никаква дума… никаква дума… – крясва Чанков. – Ние сме ви викнали тук да ви съдим, а не да ни давате обяснения…

– Ама, другарю Чанков…

Чанков изведнъж като че ли побесня. Той се изправи и закрещя:

– Никакво ама… никакво ама… Вън! Вън оттука! Всички вън!

Станахме и излязохме мълчаливо. „Молчать и не разсуждать! “ Облякохме си балтоните и се измъкнахме един по един и от стаята на секретарката, изпратени от суровия й поглед, без никакво довиждане. След нас тръгнаха и двамата едри мъже, придружиха ни до изхода на „Московска“ и затвориха тежката врата зад нас.

Запътихме се като попарени към зданието на Съюза на художниците, което се намираше на стотина метра по-надолу по „Московска“. Никола Мирчев беше станал по това време председател на този съюз. Беше се вече стъмнило. Стигнахме до входа на съюза. Тук се спряхме, за да решим какво ще правим нататък. Някой предложи тази вечер да не спим по домовете си, а да отидем в ателието на Кольо и там да дочакаме утрото. Това не се възприе. Ако ще става нещо по-страшно от това, което ни се случи горе, нека да бъдем сред семействата си. Всеки се запъти към дома си с доста нерадостни мисли в главата.

На другия ден се срещнахме в редакцията. Дочакахме Челкаш, който дойде видимо в по-добро настроение. Още рано сутринта му се обадил Енчо Стайков, с когото били другарували преди 9 септември, и го успокоил. За театъра, разбира се, всичко било решено окончателно от най-високо място – пето представление няма да има, артистите се разпускат. Но хората във вестника да не се разстройват – грешки в списването, разбира се, имало, но засега той ще продължава да излиза, по-нататък ще се направи задълбочен разбор и ще се отстранят недостатъците. Хората да си гледат работата, снощи другарят Чанков се бил разгорещил малко повечко и бил превил пръчката, но и ние трябвало да си опичаме занапред акъла и да не вършим глупости на своя глава. Има си ред в отношенията с ЦК и той не бива да се нарушава… А за какво толкова сме ядосали върховното началство, другарят Стайков не обелил и дума. Това и до днес е тайна за нас, останалите живи от редколегията на „Стършел“, а това сме само ние двамата с Валери Петров.

Впрочем Валери единствен се бе осмелил да прекъсне Чанков и да направи опит да разбере с какво точно от нашия сценарий и спектакъл сме разгневили „вожда“. Или може би с това, че сме проявили дързост да се отнесем критично към периода, в който той бе вся и всьо в България?

Може би някой ще ме попита защо разказвам всичко това.

Ще отговоря веднага. Защото то трябва да се знае. Макар че българинът е доказал нееднократно, че няма навик да взема някаква поука от историята.


ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988
.
.
Л И Ц А
по реда на появяването им:
Б у х а л ъ т
З а й ч е т о
Т а р а л е ж ъ т
Л и с и ц а т а
В ъ л к ъ т
М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Чилото, чилото.
Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам, –
хвър насам-натам-насам.
Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:
Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам.
Ту лети,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край


<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

борис
априлов
*
СИНЬО...
*
радиопиеса

.

Вятърът блъска къщите на градчето.
Морето се хвърля срещу него, разбива се в скалите и стене.
Музика.
Отново шумовете на вятъра.
Г л а с /говори Иван/. Стаята, която съм наел, е горе, на носа на полуострова. От прозореца се вижда настъпващото срещу градчето море. То се разбива в скалите и се отдръпва пред вековната им твърдост. Струва ми се, че пяната, която облива брега, е пяна на неговия гняв, струва ми се, че съм накрая на света – сам срещу водната маса, на пост срещу настъпващия мрак. Небето е покрито с облаци, ръми, вятърът огъва жилавите храсти. Грозната стаичка се е озъбила край мен с голите си греди и дребните дъбови дъсчици, наковани с ръждясали гвоздеи. Стаичката наподобява капитански мостик, от който направлявам огромния кораб-свят.
Музика.
Г л а с ъ т /продължава/. Пишещата машина мълчи страшно на масата, клавишите са занемели от няколко дни и напразно се мъча да изтръгна от тях оная весела мелодия на мисълта, да оправдая съществуването си. Пуша и се разхождам по грапавия под, дъските се люлеят под стъпките ми, пищят. Чувствам се като пленник: срещу мен е морето, а зад мен, ако отворя вратата – килерът. Той е тъмен, прилича на подземие, пълен е с мрежи, смола и гребла. Отвъд тоя старинен склад е улицата. По нея се отива в кръчмата. Копнея за кръчмата, а не бива да мисля за нея, трябва да пиша…
Музика.
Вятърът.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя СИНЬО – пиеса от Борис Априлов.
Музика.
Отваряне на врата.
Проскърцва стълбище. По него се спуща човек.
Ново отваряне на врата.
И в а н /учудено/. А!… Петрано, ти ли си?… Какво търсиш тук? /Мълчание./ Не спиш ли? /Мълчание./ Забранявам ти да ме дебнеш… Защо гледаш уплашено?… Какво искаш?… Много често идваш тук. Забранявам ти да ме дебнеш… Я да видя очите ти. Не отваряй устните си… Хубава си, но забранявам да ме дебнеш, иначе ще сменя квартирата. /Шепти./ Тя и без това ни подозира, разбери. /Продължава да шепти./ Какво искаш? Мислиш ли, че ми е лесно? Много малко ми трябва. Можеш да бъдеш сигурна, че е там и ни дебне. Ти дебнеш мен, тя дебне теб… Остави ме да живея спокойно. Сега отивам в кръчмата, но като се върна не искам да те има тук. Обещай. Обещаваш ли?
П е т р а н а /след пауза, задъхано шепти/. Обещавам.
И в а н. Иди да спиш.
Отваряне и затваряне на врата.
И в а н. Хазяйке, отивам в кръчмата… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
И в а н. Много шуми морето, не мога да работя… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
Ресторантски шум. Гръцка песен, може би от магнетофон. Някой ѝ приглася. Смях. Откъси от разговори:
– Мрезите отидоха, на парцета, всицко отиде.
– Много риба.
– Добре, ама мотора не ще, отказва…
– Тогава бе, когато умря Котака…
Г л а с ъ т   н а  С а ш о. Иване!… Журналисте, тук!…
И в а н. Сашо!
С а ш о. Сядай.
И в а н. Бог те праща. Говори ми се с човек.
С а ш о. На теб не ти се говори, ами ти се пие с човек.
И в а н. Ленче, две водки.
Л е н ч е т о. Чакай де, още не си седнал.
И в а н. Нищо друго.
С а ш о. Да му отперем по един лефер, а?
И в а н. Сашо, кажи бе, къде си, защо те нямаше?
С а ш о. Бяхме излезли малко, ама нищо, нито рибка. Времето ни хвана срещу Реката и едва се домъкнахме. Добре че имам двигател.
Л е н ч е т о. Две водки. Журналисте, какво правиш?
И в а н. Подстригала си се смешно.
Л е н ч е т о. Не ми ли отива?
С а ш о. Отива ти, не го слушай.
Л е н ч е т о. Журналисте, още в оная къща ли живееш?
И в а н. В ОНАЯ.
Л е н ч е т о. На много опасно място живееш бе, човек.
Смехът ѝ се отдалечава.
С а ш о. Върху вулкан живееш, да ти кажа правата. Всички знаят, че няма нищо, и пак смятат че има нещо.
И в а н. Не ме нервирай поне ти.
С а ш о. Премести се.
И в а н. Късно е.
С а ш о. Вярно, че е късно. Старата не ти ли прави номера?
И в а н. Още никой не ми прави номера.
С а ш о. Върне ли се мъжа, ще бъдеш спокоен. И приказките ще спрат.
И в а н. Всеки ден го очакват, всеки час.
С а ш о. Върне ли се – селищната система ще млъкне.
И в а н. Дали да не поръчаме риба?
С а ш о. Зарежи. Чистото пиене си е чиста работа.
И в а н. Щом се върне Николай, ще поживея още някой ден там и ще се преместя.
С а ш о. Ела у нас.
И в а н. Лесна работа.
С а ш о. Върви ли?
И в а н. Нито ред. Гледам машината и мълча, мълча и слушам бурята. Тази къща се люлее много бе, Сашо. Всичко скърца, чува се дори когато свекървата върви долу. Но в нея написах хубави неща, тя ми носи късмет. Спре ли вятърът ще ми потръгне, потръгне ли – ще се засмея, засмея ли се – ноември ще се превърне в пролет.
С а ш о. Бе Ленчето нещо не ти ли се вижда понапълняло?
И в а н. Нищо ѝ няма, може би е малко бременна.
Смях.
С а ш о. Наздраве.
И в а н. Наздраве.
С а ш о. Ленче, наздраве.
Музика. Смях. Гръцката песен.
После бурята.
После отваряща се и затваряща се врата. Скърцане на стълбище.
Тишина.
И в а н /шепти/. Пак ли? /Мълчание./ Ти си легнала и си станала.
П е т р а н а. Свекървата спи.
И в а н. Така си мислиш.
П е т р а н а. Спи.
И в а н. Не понасям жени по нощници.
П е т р а н а. Не мога да заспя.
И в а н. Ти си смесица.
П е т р а н а. Не знам какво ми казваш.
И в а н. От невинност и съблазън. Не забравяй, че съм на три водки. /Пауза./ В теб има някакво средиземноморско великолепие. /Пауза./ Мълчиш, винаги мълчиш и трябва да ти кажа че и мълчанието ти е великолепно. Нали знаеш, че в София имам…
П е т р а н а /бързо/. Знам.
И в а н. И три деца отгоре… Никой няма три деца, само аз. Изложих се, какво да правя. /Мълчание./ Прибери се, иди си… Стой!… Не можеш ли по-внимателно, тази къща е скърцащ ковчег.
П е т р а н а. Ковчег.
И в а н. Какво искаш да кажеш?… Защо мълчиш?… Боже, Петрано, приличаш на зайче, а аз съм на три водки, махни се докато не ми е станало зле.
Скърцане на стълбище.
И в а н /шепнешком/. Спри! /Пауза./ Нали ти казах да пристъпваш тихо? /Пауза./ Устните ти са изнесени много напред, гръдта ти – също. Кажи, какво искаш от мен? /Пауза./ В града започнаха да говорят. /Пауза./ Кога ще се върне Николай?
П е т р а н а. Не знам.
И в а н. А аз знам – може да се върне всеки ден, всеки момент, може да почука сега, преди да си слязла в стаята си… Защо стоиш? /Пауза./ Ах, как ми се ще да те целуна. Искам да те целуна, а след това да изляза на дъжда, да ме духа вятъра, да издуха всичко твое от мене… Върви си, на три водки съм. Не се връщай, върви си. Така… Сега защо спря?
П  е т р а н а. Говори ми нещо.
И в а н. Вън е чудесно време, великолепно ноемврийско време с дъжд и вятър, такъв вятър, че го усещаш с плешките си. Баща му ще се върне с него.
П е т р а н а. Знам.
И в а н. Знам, че знаеш, Петрано. Знам, че искаш да ти говоря, искаш някой да ти говори до сутринта, само да не е Николай, да не е баща му, жената на баща му. Всеки друг. В случая съм аз, нали? Но мъжът ти и свекъра ти ще донесат много подаръци, ще дойдат с две таксита и ще напълнят дома. Каквото са купили там, за осем месеца.
П е т р а н а. Нека остана, мъничко…
И в а н. Върви си!
Тихо проскърцва стълбището, нежна музика, ето че се намесва и вятърът. Затваря се врата.
И в а н /говори през прозореца навън/. Хазяйке, не стой на двора. При мене свети, но съм сам. Ела да видиш, сам съм, после да не кажеш нещо! Хазяйке, защо бягаш, ела да видиш, че си лягам. Сам. /Смее се./ Какво са три водки, нищо не са!
Музика за по-дълъг преход.
Настойчиво чукане по врата.
И в а н /събужда се от сън/. Кой е? Чука ли някой?
Х а з я и н ъ т. Да.
И в а н. Кой е?
Х а з я и н ъ т. Аз съм… хазяинът.
И в а н. Какво чакаш, влизай.
Отваряне на врата.
И в а н. Добре дошъл. Какво има, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Журналисте, утре да напуснеш къщата ми.
От долния етаж долитат виковете на разярения Николай,нещо изтрополява, някаква жена се старае да задави ужаса и болката от ударите, мъчи се да не ревне.
И в а н. Какво става долу, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Разбрахме ли се за утре?
И в а н. Няма утре, хазяин, няма утре, сега!
Х а з я и н ъ т. Какво сега?
И в а н. Отивам си. Прибирам си багажа и излизам. Докато вие бяхте в Океана, аз тук оскверних морала на вашия дом, опетних ви.
Силно захлопване на врата.
Вятърът.
Но заедно с шума на вятъра, чуваме и гласът на завърналия се Николай, чуваме женски сподавени викове. Гласът на Николай казва нещо подобно: Защо не се засрамиш, мръснице!… Неблагодарница!… Ние там се мъчим с баща ми…
Иван бързо отваря вратата си и хуква по стълбите надолу. Със всяко стъпало шумовете стават по-отчетливи.
Гласовете:
– Ох!
– Няма ох!
– Пусни ме!
– Да си мислила, когато си ме правила за резил.
– Замахнеш ли пак…
– Какво, какво замахна ли пак? /Удар./
– Ще викам!
– Викай! /Удар. Сподавен плач./
Иван отваря вратата.
Тишина. Всичко е секнало.
И в а н /спокойно/. Николай.
Н и к о л а й. Кажи, журналисте.
И в а н. Ти също ли ме гониш?
Н и к о л а й. Махай се!
И в а н. Горе прибирам багажа си, пък ми е шумно, а аз, когато ми е шумно, не мога да подреждам куфара си.
Н и к о л а й. Не ми говори маймунски работи.
И в а н /малко нещо ядосано/. Виж бе, виж какво си направил лицето на хубавото момиче! Петрано, избърши си кръвчицата от устата.
Някакви припряни стъпки.
П е т р а н а /енергично/. Само да сте посмели!
Н и к о л а й. А!
П е т р а н а. Ще промуша някого!
Н и к о л а й. Тате, вземи ѝ ножа.
П е т р а н а. Назад!
Леко боричкане, бягане, отваряне на врата.
Х а з я й к а т а. Николай!
Х а з я и н ъ т. Николай, върни я!
Н и к о л а й. Нека бяга, тате… Къде ще отиде посред нощ, по нощница.
X а з я й к а т а. Ще ни направи за резил.
Н и к о л а й. Да бяга, да се маха!
Х а з я й к а т а. Боже, резила, боже!
И в а н. Николай, дай ѝ дрехите.
Н и к о л а й. Не.
И в а н. След малко ще сляза с куфара. Ако хазяйката не ѝ отнесе дрехите, ще я облека с мой панталон, с моето яке. Наема ще оставя горе.
Т р и м а т а. Не щем…
И в а н. На масата.
Музика.
Вятърът вилнее. Вече сме на улицата.
И в а н /полушепот-полувик, с тревога/. Петрано! /Пауза./ Петрано, къде си?
П е т р а н а /студено/. Тук съм.
И в а н. Ето ти дрехите.
П е т р а н а. Тук не вали.
И в а н. Дай ножа, вземи дрехите… Какво правиш? Пусни ръката ми!
П е т р а н а. Обичам те.
И в а н. Ти си луда. Облечи се. Ето обущата. В тях са чорапите. Най-напред облечи палтото… Върху нощницата. Трябва да се стоплиш… Хвърли този нож.
Музика.
Почукване по стъклото на прозорец.
Сашо отваря прозореца.
И в а н. Аз съм, спокойно. Журналистът.
С а ш о. Ти си побъркан. Какво става?
И в а н. Успокой се, Сашо.
С а ш о. Да ме убиеш не мога.
И в а н. Поеми дъха си.
С а ш о. Не ме ядосвай! Иване, колко е часът?
И в а н. Трябва да преспя, Сашо.
С а ш о. Сега, идвам.
И в а н. Не съм сам.
С а ш о. Какво?
И в а н. Петрана.
С а ш о. Не.
И в а н. Николай и баща му се върнаха и ни изгониха. Вън вали дъжд.
С а ш о. Не. На теб мога да дам и две стаи, но на двама ви нищо. Утре ще пламне целия град.
И в а н. Никой не ни видя, никой няма да разбере.
С а ш о. Така си мислиш.
И в а н. Да де, според тебе, всичко вече се знае, всеки знае, че вече сме при тебе и искаме стая.
С а ш о. Ми, да. Можеш да бъдеш сигурен, че в момента целият град е буден и знае, че сте при мен. Шега си играеш.
И в а н. Ти си подлец.
С а ш о. Утре ще ме линчуват. И баща ми, и майка ми, няма да си намерим място до края на живота.
И в а н. Айде де!
С а ш о. Мафията е нищо пред нас.
И в а н. Сашо, все пак трябва, да пренощуваме някъде, трябва да я скрия поне три дни, докато и мине синьото, цялата е в синини, оня страхливец я обезобрази.
С а ш о. Ти акъл имаш ли бе, Иване? Какво си забъркал, как ще те оправяме.
И в а н. Сега трябва да се наспим.
С а ш о. Как ще те оправяме?
И в а н. Вали, разбери!
С а ш о. Тя не бива да влиза и в двора.
И в а н. Добре де, кво да правим?
С а ш о. Иване, Иване!… Обичаш ли я?
И в а н /ядовито/. Да.
С а ш о. Почакайте да се облека. Ще ви заведа на къмпинга и ще ви дам бунгало.
И в а н. Две.
С а ш о. Ужас! Трябва да ви търся бельо, две електрически печки. Значи се върнаха?
И в а н. Натъпкани догоре.
С а ш о. Ами, това са осем месеца в траулер.
И в а н. Много вали, глупако!
С а ш о. Идвам.
Музика за преход.
Шум на автомобил.
Музика.
Шум на автомобил.
Автомобилът спира.
Тук е много тихо. Морето шуми с прибоя си, изглежда е закътано.
И в а н. Няма и помен от вятъра.
П е т р а н а. Застлах бунгалото ти.
И в а н. Сега твоето.
П е т р а н а. На теб ти работи само единия реотан.
И в а н. Дъждът спира.
П е т р а н а. Май че обърках всичко.
И в а н. Обърка? Разруши… После ще говорим. Постели бунгалото си. Аз ще сваря кафе.
П е т р а н а. На мен ми е много добре.
И в а н. Петрано, всъщност защо избяга?
П е т р а н а. Чаршафите миришат на хубаво.
И в а н. Загубваш рая си. Ще съборят старата къща, ще издигна нова, с дванайсет стаи, къде ще намериш тази яма. Николай е хубаво момче. Хиляди момичета на твое място биха умрели от щастие. Видя ли какви пакети донесоха?
П е т р а н а. Защо не ми позволиш да направя кафето?
И в а н. Убивам те! Крака ти в бунгалото ми да не стъпва.
П е т р а н а. Дъждът спира.
И в а н. Ти си цялата в синьо.
П е т р а н а. Колко е тихо тук, в дъното на залива; как е възможна такава разлика. Сега разбирам всички, които отиват по къмпингите.
И в а н. Ще телефонират в Поморие, баща ти ще дойде още утре.
П е т р а н а. Ама наистина спира.
И в а н. Ще ми иска сметка, а аз не съм те и докосвал.
П е т р а н а. Но щеше.
И в а н. Бях на три водки.
П е т р а н а. Трябваше да изпиеш четири.
И в а н. Сашо е голям приятел. Няма по-добро убежище от туй. Утре ще ни донесе всичко за ядене.
П е т р а н а. И ще живеем тук.
Ив а н. Докато ти мине синьото.
П е т р а н а. Чак тук.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Мирише на кафе.
И в а н. Ще отида да изплакна чашите…
П е т р а н а. Карай без да ги плакнеш.
И в а н. Кафето е готово. Сипвай.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Отде знаеш, че ще го погледна.
П е т р а н а. Не ми казвай колко е часът, няма никакво значение. Ууу, парите са при теб! Много пари бе, Иване!
И в а н. Уви, само в кафето.
П е т р а н а. Не искам да съмва, ти искаш ли?… Спи ли ти, се? Бъди откровен – спи ли ти се?
И в а н. Не .
П е т р а н а. Цели две години трябваше да си лягам все рано. Децата ти хубави ли са?
И в а н. Всеки се хвали с децата си.
П е т р а н а. Обичаш ли ги?
И в а н. Всеки обича децата си. Това е най-хубавото кафе в живота ми.
П е т р а н а. Най-хубава нощ в живота ми.
И в а н. Лицето ти е обезобразено.
П е т р а н а. Твоето бунгало е по-хубаво. В моето има паяк.
И в а н. Ще го премахна.
П е т р а н а. Не..
И в а н. Ще спиш или при паяка, или никъде другаде.
П е т р а н а. В Бургас имам една приятелка, живее в общежитие, работи като кранистка в пристанището.
И в а н. Представям си живота ѝ.
П е т р а н а. Винаги съм ѝ завиждала. Стои в кабината, наоколо стъкло, кранът я люлее, свободна, затворена, там никой не може да я достигне; наоколо хаос, движение, част от движението ръководи тя. Царица!
И в а н. Ааа, ма ти разкриваш втората си страна. Досега те мислех за еднопланова.
П е т р а н а. Долу докерите викат, ругаят се, псуват, понякога някой ѝ прави мръсен жест, но тя е в кабината, защитена е от работата си и умира да се смее над всичко. Никой не може да се качи при нея, никой не може да я набие.
И в а н. Цар съм на глупавите въпроси – как е името ѝ.
П е т р а н а. Важно ли е?
И в а н. За мене всичко е важно.
П е т р а н а. Лиана.
И в а н. Охоо!
П е т р а н а. Мразя туй градче, мразя Николай, баща му, майка му, мразя собствения си баща и собствената си майка, но най-много мразя градчето, където всички са богати и всички искат да станат по-богати. Не е вярно, че крайбрежието им е хубаво, нищо тук не е хубаво, и морето им е грозно, хубаво е, но те не могат да го почувствуват, чуветвуват само къщите си, чакат само курортниля сезон. Не искам да пера чаршафи. Догодина ще имат дванайсет стаи, всички чаршафи ще чакат мене.
И в а н. Затуй ли бягаш?
П е т р а н а. Завиждам на Лиана: горе, в стъклената къщичка. Вижда част от морето, параходите, част от Бургас, вижда колко смехотворни хора са моряците, за които се пеят песни…
И в а н. Петрано, ставаш нагла.
П е т р а н а. Николай е също моряк. Никой не бие повече жените си от моряците.
И в а н. Ще те изгоня от къмпинга!
П е т р а н а /злобно, режещо, копнежно/. Лиана! …
И в а н. Но Лиана живее в общежитие и цепи левът на две, а ти имаш всичко, много, повече отколкото ти трябва.
П е т р а н а /копнежно/. Искам да съм като нея.
И в а н. Дъждът го няма никакъв.
П е т р а н а. Дори се виждат звезди.
И в а н /с ирония/. Най-хубавата нощ в живота ти.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Обичам те.
П е т р а н а. И аз те обичам.
И в а н. Страх ме е .
П е т р а н а. Ще им избягаме.
Иван. Няма да мръднем от тук докато не мине; синьото ти.
Пе трана. И чак тогава ли ще ме целунеш?
И в а н. Всъщност, какво обичаш в мен?
П е т р а н а. Свободата ти, край теб е свободно, имаш жена и деца, а си свободен. И другите около теб са свободни. Искам да бъда свободна.
И в а н. Като нас.
П е т р а н а. И като Лиана.
И в а н. Ами смятай се за свободна; наела си бунгало, пиеш си кафето, морето шепти пред бунгалото ти и никой не може да те бие. Боже, колко си хубава!
П е т р а н а. Цялата в синьо.
И в а н. Чудесна си. Лека нощ.
П е т р а н а. Не ми се спи.
И в а н. Но на мен ми се спи.
П е т р а н а. Страх ме е.
И в а н. От какво?
П е т р а н а. Николай ще се появи.
И в а н. Никога. Бита си достатъчно. Лека нощ. Спи ми се.
П е т р а н а. Добре. Аз ще гледам.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Струва ми се, че отдавна не съм виждала света, нито морето, нито небето, нито брега. Нима градчето блести всяка нощ така хубаво! Колко хубаво блести града ни, а какви хора живеят там.
Музика за по-дълъг преход. Морето се плакне в залива.
И в а н /сънено/. Петрано.
П е т р а н а. Да, журналисте.
И в а н. Цяла нощ не си мигнала.
П е т р а н а. Много съм добре. Ти знаеш ли, че в бунгалото има огледало?
И в а н. Не се оглеждай.
П е т р а н а. Много съм синя.
И в а н. Струва ти се.
П е т р а н а. И все тук ли ще живеем?
И в а н. Не е ли хубаво?
П е т р а н а. За колко време минава синьото?
И в а н. За това няма да мислим. Сашо ще ни донесе всичко, след малко ще почна да пиша, ти ще се разхождаш по брега, ще събираш мидички.
Двамата се смеят.
Смехът им секва.
Пауза.
Подходяща музика за ефект.
П е т р а н а. Заключи ме в бунгалото.
И в а н. Напротив. Ще си поговорите.
П е т р а н а. Не мога.
И в а н. Остави го да се изкаже. Ако те убеди – добре, ако не те убеди – още по-добре… Страх ли те е?
П е т р а н а. Мисля че не.
Музика.
Н и к о л а й. Петрано.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. По улиците още няма хора. Върни се. Никой няма да ни види.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Аз съм животно.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не мога без теб, обичам те, ревнувам те, затова те бия. Вече няма да те бия, никога, няма да вярвам на майка си, ела си, аз ти вярвам.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не ме прави за резил. Познаваш хората от града ни. Те вече знаят всичко, знаят го още преди да се е разсъмнало, знаят къде се криеш, ела със мен.
П е т р а н а. Казах ти да се махнеш.
Н и к о л а й. Моля те, Петрано, ще падна на колене, ще пълзя по пясъка, прости ми и се върни в къщата ни. Отсега нататък ще живееш като царица. Знаеш ли какво сме донесли с баща ми от плаването?… Накупих ти стоки от целия свят. /Пауза./ Моля те. Ще ти целувам краката… Журналиста, кажи ѝ.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. И баща ми те моли, и майка ми те моли, всички те молим. Ти си най-хубавата жена в града. Ела си, преди да е пламнало!
И в а н. Николай, какво може да пламне, според тебе?
Н и к о л а й. Знаеш какви са хора на нашия град, или може би не знаеш, но ще разбереш. Градът ни е лош, хората са лоши, затова посегнах на нея, затова вдигнах ръка, майка ми и тя е като другите. Петрано, върни се. Знаеш ли какво сме донесли от Океана? Ще издигнем нова къща, най-хубавата, ще я наредим най-богато, ти си най-хубавата, всички ще ни завиждат. Прости ми и се върни. Виж – в очите ми има сълзи. Журналиста, кажи ѝ. Вече няма да я докосна за бой.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Ще си ударя главата в някоя стена. Ще се самоубия .
П е т р а н а. Де тоз късмет.
Н и к о л а й. Ще се убия, разбери. /Гласът му се отдалечава./ Аз съм лош човек. Ти си цялата в синьо… Ще се убия.
Музика за преход.
П е т р а н а. Хубав ден. Небето се чисти. От дъжда няма и помен. /Крясъци на чайки./ Остави джезвето, аз ще направя кафето.
И в а н. Ти си ми гостенка.
П е т р а н а. И никога ли няма да ме обикнеш?
И в а н. Аз те обичам.
П е т р а н а. Да знаеш колко те обичам АЗ.
И в а н. Едва ли обичаш мен. Ти обичаш всичко, което е около мен, начина ми на живот. Ти обичаш свободата ми.
П е т р а н а. Не знам, не мога да си го обясня.
И в а н. И знам какво искаш, ти искаш да живеем в тези бунгала до края на живота си.
П е т р а н а. Ще бъда най-добрата жена на света.
И в а н. На теб това бягство ти замая главата.
П е т р а н а. Тук може да се готви.
И в а н /с ирония/. Сашо ще се грижи за нас.
П е т р а н а. И няма да напуснем залива.
И в а н. И ще берем мидички.
П е т р а н а. Журналисте.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Виж какво става там.
И в а н. Видях ги преди тебе.
П е т р а н а. И какво?
И в а н. Аз ще напълня чашите, а ти се постегни, причеши се малко, направи се по-хубава. Заставаш пред тях.
П е т р а н а. Боже, колко са много!
И в а н. Ето ти моя гребен. Ето ти и чашата. Разкрасявай се и си пийвай кафе.
Пауза.
П е т р а н а. Хубаво кафе.
И в а н. Знам.
П е т р а н а. Приближават се хиляди.
И в а н. Прибери още косите си.
П е т р а н а. Наистина хиляди.
И в а н. Повече от пет хиляди не могат да бъдат. Един момент да изнеса машината си на верандата.
Чуваме гласът на пишещата машина.
И в а н. Разположи се и пий кафето си.
П е т р а н а. Косата ми стана, нали?
И в а н /с хумор/. Получи се.
Музика. Музикалната тема се смесва от хорска глъч. Шумът от наближаващите тълпи нараства. Музиката стихва. Остават само хората. Пишещата машина им акомпанира.
Тишина. Само машината, й някоя чайка, разбира се. Гласове:
– Хей!
Пишещата машина.
– Журналисте!
И в а н. На мен ли?
Н я к о л к о   г л а с а. – Да.
И в а н. Така ли? А… Какво правите тук? Вие сте целият град.
– Махай се!
Иван /изненадан/. Какво?
– Махнете се от града ни. Иван. късигде Яе (
– И двамата! Иван. Защо?
– Така!
– Веднага!
– Да ви няма!
И в а н. И все пак – защо?
– Хайде!
– Правите ни за резил!
И в а н. Както виждате, ние сме на бунгала. На курорт. Обичаме да летуваме през ноември. Времето е хубаво, дъждът спря…
– Не ни баламосвай!
– Знаем те добре.
– Ще пишем на жена ти.
И в а н. Ще пишете? Защо да пишете? Телефонът ми е 31-15-31.
Обща реакции. Притихване на реакцията. Един глас успява да се възземе:
– Да се разберем с добро.
– ТЯ да се махне!
– И двамата.
– Тя дойде от друг град, омъжи се за наше момче…
– И го направи за резил.
– Изложи града ни.
И в а н. Но вие си отмъстихте, набихте я, какво искате повече?
– Да се махне.
– И ти.
– Нямаш работа в града ни.
И в а н. Казах ви вече – ние сме на курорт. Както виждате, аз работя, тя си  пие кафето,след малко ще събираме мидички. Вижте, живеем в отделни бунгала. След малко ще се регистрираме където трябва.
– Ще се махнете!
И в а н. Пък няма да се махнем. Защо да се махнем?
– Ние я взехме от съседния град, оженихме едно от нашите момчета за нея, приехме я, а тя излезе лоша жена и ни направи за резил.
И в а н. Добре де, разбрахме, целият ви град е станал за резил. Идете си у дома, ние ще поживеем тук и ще се махнем.
– Защо ще живеете?
– Къде ще отидете?
И в а н. В Бургас. Тя вече ще живее в Бургас. Сега си вървете, защото започвате да ме дразните.
– Не се прави на ударен.
– Познаваме те .
– Знаем ти финтовете.
И в а н. И вие ме познавате и аз ви познавам. Оставете ме да си работя.
Глъч. Много хора говорят едновременно. Пишещата машина.
И в а н /извиква/. Какво става?
– Махайте се!
И в а н. Ако искате, ще ви я дам. Да я разкъсате. Искате ли да я разкъсате?
– Искаме да се махнете.
И в а н. Ще се махнем.
– Кога?
И в а н. Виждате ли лицето ѝ?
М н о г о   г л а с о в е: – Виждаме..
И в а н. Когато лицето ѝ стане отново бяло, ще си отидем сами.
Реакция на тълпата, притихване, отново реагиране, отново при-тихване.
И в а н. Елате де, разкъсайте ни. Чакаме ви.
– Да не сте се мярнали в града ни!
– Никога!
– Ако ви видим…
– …ще ви отрепем.
Постепенно се възвръща тишината, чуваме плясъците на вълничките.
И в а н. Вече можеш да тръгнеш за мидички.
Музика за дълъг преход.
Характерни шумове за всекидневието на едно пристанище: корабни сирени, маневри на влакове, човешки гласове, товарене и разтоварване, кранове, чайки, отново човешки гласове – провикват се, дават си знаци, автокари.