Posts Tagged ‘Woman_Being’


борис anрилов

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

към >>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB
Към >>> трета част: http://bit.ly/Lpar5O

КРАТКА БИОГРАФИЯ НА РОМАНА

.      Бих искала да поясня, че този роман, макар и много подобен по сюжет на останалото творчество на Автора, е може би единственият, който е изцяло НЕбиографичен, а e замислен така, че да обхване точно определена част от най-фалшифицираната историята на България.
.      Героят му е с двайсетина години по-млад от него и – за разлика от него, произхожда от най-заможната класа на бургаското общество, чиито съдби „преди и след“ му бяха познати покрай съучениците и прия­телите. В този смисъл историите са автентични, макар и разказани като лични. :)
.      Романът е и последното му произведение, създаден  точно между датите 1 август 1993 и 23 август 1994 – както неочаквано прецизно е отбелязал сам върху ръкописа. Може би е съзрявал в мозъка му, предизвикан от внезапната свобода на словото, настъпила в края на `80-тте, напирало е да се излее всичко, което е сдържал през годините на строга цензура.
.      Внезапната възможност да покаже най-после всичките си възможности – едновременно съблазнителна, но и плашеща,  и без да знае, че е неизлечимо болен, той залепна за стола пред пишещата машина. (Някога хората имаха такива древни инструменти, вместо компютри…)
.      Текстът се изля отведнъж и само в оригинал; не беше оставян да отлежи, не беше коригиран дори за правописни грешки – той подсъзнателно усещаше, че времето му свършва, че няма да може да напише нищо друго.
.      Още преди да го завърши, уговори издаването му в България преди края на 1994-та.
Но не дочака да го види напечатан.
.      Малко преди уречения срок, редакцията се разпадна и издаването се отложи за неопределено време. Ахото изживя новината много тежко! Той се отчая, отпадна и съвсем скоро почина. Едва през 1997 година, две години след смърт­та му, все пак романът беше напечатан, благодарение на писателя Любен Петков, който прие тази мисия като лична, макар и невъзможна.
. БЛАГОДАРЯ на всички негови приятели, които го помнят и обичат все още!
. За тях и потомците им издавам тези книги.
. И, Боже, нека четат хората в България – още много дълги и светли години!
. АМИН!
. Дж. В.

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ
роман

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Мрачен, потъмнял от бедност и умора беше корабът, а тя седеше всеки следобед на едно и също място в кокпита – натурия сред натуриите, парцал сред парцаления панаир на платната – пиеше кафе и други неща и сякаш не обръщаше внимание на мяркачите по кея. Но може ли човек да отгатне какво ще привлече любопитството на една жена?

– Островът си го бива, но ако не беше безръката дама…

Ръждивият ѝ глас ме потресе, такъв глас можеше да извади само умряла пристанищна проститутка. Посъбудих се и се огледах. Последните двайсет дни бях увиснал в безмълвието. Не можех дори да си въобразя, че думите ѝ са отправени към мен.

По пътя до хотела непрекъснато коментирах тази възможност и постепенно взех да се убеждавам в нея. Наоколо тогава не се виждаше жива душа. Освен оня, разбира се, постоянно шетащият из палубата старик с налудничава брада и мръсни бермуди.

Надрасках едно писмо. Запътих се към пощата. Единствен пасажер в хотелчето!… Представете си каква скука ме друсаше. Пристъпвах бавно в захладяващата вечер, но вече си имах цел – отивах до пощата, отнасях писмо. Вътре обаче, в самата вътрешност на всичко, същинската ми цел отново си оставаше оная привързана към кея мръсотия.

Стори ми се, че почти всички млади хора от плажовете са се струпали тази вечер на пристанището. Двойките мълчаливо наблюдаваха идеята си за остров Милос, стараеха се да доловят витаещите наоколо легенди. От време на време се целуваха. Аз пък бях почти сигурен, че повече от всичко насам ги тегли единствената реалност – странният кораб. В похлупилата го нощ той се оказа черен. Безлюдна палуба. Тишина.

Корабът спеше. Всичките му части почиваха. Сега никой не ми пречеше да го разгледам спокойно. Тънката пристанищна светлина превръщаше „Илюзия“    в съновидение, което всеки може да възприеме и като реалност. Сенките и полусенките размиваха жестоката му твърда мизерия. По този начин скитникът ми се представяше в най-приемливия си вид, достоен дори за пощенска картичка. Пък забравих и да отбележа де, на кея през деня редовно стърчеше масичка с касичка и плакат: „Моля ви, ако ме снимате, не забравяйте да ми оставите два долара, поне за пристанищните такси. Беден съм, изнемогвам. „Илюзия“  . Втори плакат, само че на палубата: „Капитан Кларк търси помощник за обиколка на света.

Замислих се. Капитан Кларк! Познато име, не влиза за първи път в главата ми. Доколкото все още можех да се ориентирам за някои неща в корабостроенето, „Илюзия“   представляваше двумачтова яхта с три платна. Този клас се нарича кеч. В току-що отминалите красиви ветроходни години на човечеството, кечът беше предпочитаното стъкмяване не само за известните мореплаватели.

Но хайде да прекъснем, имам сериозна причина – появи се тя. Щръкна в средата на кокпита. Когато скочи на кея, бях поразен от една подробност – роклята. Дамата се появи по рокля, а не във всекидневния панталон. Нощта се отвори до дъно и с удоволствие глътна вярната си дъщеря.

– Знаех, че ще се върнете.

Подаде ми торбата и удари няколко четки на косата си. От дрехата ѝ замириса на демодираност. Не, тази жена не беше създадена да носи рокля.

 

2.

Допълнително се уверих, че нощта наистина поглъщаше преданата си дъщеря с удоволствие, изяждаше я бавно, с наслада, разтопяваше я в прегръдките си, направо полудяваше за нея.

Стискахме ръцете си, блуждаехме насам-натам, не знаехме какво да правим с пожара. Целувахме се, губехме съзнание, залитахме. Мозъкът ми гореше, но се подчинявах на придобити рефлекси – все теглех партньорката си към морето, към коравата ивица на пясъка. Там и тъмнината ми се струваше по-гъста. Но усещах, че тя, в съвършената си женска подчиненост, въпреки всичко ми се противопоставя. Може би гледаше да осъществи нещо си намислено от нея. Придърпваше ме все към оттатъшната страна на крайбрежната улица. Хладният полъх ни помагаше, тласкаше ни към лабиринтите на Адамас. В ляво и дясно ни се мяркаха зазимени вече заведения на дребния курортен бизнес. Продължавахме да се целуваме и да се оглеждаме трескаво – търсехме мястото си – но сега и на двамата май не ни се вярваше, че ще устискаме. Нямах нищо против да се срутим незабавно на каменната настилка, дори започнах да се свличам и усещах как и тя е узряла да се сгромоляса. В този миг ни звънна шансът. От ляво изникнаха две бездомни кучета, заклещени, бяха се спотайвали може би цял ден в някаква дупка на сладострастието. Странно спокойни за ситуацията, все още един в друг, скрити за лошотията на хората. Видях много добре как мъжкото се извърна към мен и чух, заклевам се, как ми прошепна – ето, там!… Изкачихме няколко стъпала. Излязохме на тераса с обърнати столове и маси. Провряхме се между небрежно струпани чадъри, много брезент, навярно от бракувани навеси. Тя запокити някъде рокличката. Тялото ѝ мигновено освети нощта. Чак тогава се разбра колко светло е наоколо. Видях абсолютно всичко: късно развили се гърди, устойчиви на времето. Зърната им ме боцнаха като нокти. После съгледах овалния оазис на коремчето ѝ, пъпчето  ѝ, а накрая и капачките на колената. Те също се врязаха в съзнанието ми. Гърдите ѝ започнаха да се отдалечават, стопанката им полягаше, снижаваше се и ме издърпваше върху мръсния, затоплен от кучетата брезент, навярно пълен с бълхи. Смъквах панталона и се свличах, този път втренчен единствено в котето между краката ѝ. Но ето че изчезна и то, след туй устичката ѝ изчезна в устата ми, усетих я някъде към гърлото си. Не можах да нанеса дори няколко що-годе мъжки тласъци. Изсипах се целия, удавих котенцето, видях се да изтичам по брезента, от брезента на терасата, а оттерасата право върху прашните жадни листа на някаква смокиня.

– Да, да! – Тя ме стисна за гушата. – Не задавай въпроси.

Не зададох въпросния въпрос, глътнах го. За мое изумление – напук на досегашната ми практика – продължавах да се притискам към плячката си. Притискаше се и тя. Чудно нещо, не ми се ставаше. Нощта ме блъскаше отгоре. Гигантска бетонобъркачка се беше изсипала върху нас, вече се смятахме за вкаменени. Измъкнах устата си от канибалските ѝ зъбки. Жаден за отмъщение, прииска ми се да изям зърната ѝ, но се отказах – не биваше да лишавам света от една забележителност. Какво се хилите, говоря ви за петдесетгодишна жена.

3.

– Не можем ли да направим нещо за кучетата?

Дейзи хвърли тези думи и изчезна. Станах от леглото, запътих се към банята. Прииска ми се да ѝ разкажа нещо повече за заклещените кучета. Но как? Душът я беше покрил. Къде да я намеря под струите.

– Няма защо да се намесваме! – извиках. Изглежда никой не ме чу. – Не можем да помогнем. Никак. – Душът свистеше. Задникът ѝ блестеше като никелиран. – Трябва да ги оставим на спокойствие. –  Дейзи се обърна. Като ме видя, озъби се. Помисли, че ще я нападам.  – Времето ще оправи нещата.

– Махни се!

Тази жена е луда, тя мисли, че съм с неограничени възможности. Вече е три след полунощ, цели осем часа, откакто сме се джаснали в тая непривична за възрастта ни акробатика по тераси, скали и хотелски стаи. Но по-смешният от двама ни бях аз, с бабаитския синдром да ѝ взема акъла, скапан от изтощение, копнеех да позатворя очи. Вече бях метнал чаршафа отгоре си. Исках да внуша на някого, че леглото не винаги има еднозначно предназначение.

– Джими, не чу ли какво ти казах? – Полепнала към черепа ѝ, мократа коса я правеше грозна, никаква. – Стани да помогнем на кучетата.

– Какво, ще ги издърпваме ли? Ти – едното, аз – другото? Ами то, още като те види, мъжкото ще се възбуди наново.

– И ще ги оставим да страдат ли?

– Времето ще ги оправи, часовете, които текат… Нахлуващата зора.

– Джими, на тоя Балкански полуостров, там, всички ли сте такива жестоки?

– Не съм Джими, Стоян съм!

– Ти си Джими.

– Добре, Джими съм. Виждаш ли онова легло. Хвърли се на него и умри. Студено ми е.

– Няма да спя тук.

– Въпреки това, да поспим три часа, викам, а после ще те занеса на ръце до кораба.

– Ще си отида сама.

Предоставяха ми се няколко минути. Притворих очи. Поспах си, гледайки. Дейзи изсъхваше. Косата ѝ се очовечи. Две мокри кърпи лежаха на пода. Щом посегна към роклята, станах. Слипът. Панталонът. Ризата. Обущата. Тя пъхна глава в рокличката и я запомних точно в тоя миг – прекалено изкъпана, как влиза в прана-недопраната при корабни условия дреха.

С удоволствие напуснах ледената стая, северно изложение, мраморен под, благодат през лятото, наказание през есента. Тя ме хвана подръка. Островът беше леко настръхнал срещу нощния хлад. Якето ме топлеше. Провесих на раменете ѝ пуловер. Той се свлече надолу. Дейзи се смали.

И тя знаеше къде ме води, но и аз си знаех накъде ме избутва. Песовете се зададоха срещу нас. Едното – на левия тротоар, другото –  на десния. Дейзи  ме целуна. Запъти се да погали кучката, но тя неблагодарно се отдалечи. Горките, бяха стопени от преживените болки, от ужаса на събитието.

– За първи път ли виждаш?

– Не, Джими – като малка, в Пензънс.

– Какво беше Пензънс?

– Родният ми град.

– Казвам се Стоян Жечев.

– За мен си Джими… Допускаш ли, че те… отново?…

– Разбира се, мила. Когато ги подпали желанието. – Позволих си лека волност: – Кучешка им работа.

Дейзи ме погледна много истински, мъчеше се в тъмнината да проникне в лицето ми. Май че успя. Усмихна се едва забележимо,  притисна глава до рамото ми. Целунах я продължително. Иди го разбери, със зазоряването започна да се възвръща сладостта на целувките ни. Устните ѝ отново се пълнеха с мед.

– Джими, знаеш ли, за малко щях да изтърся, че те обичам.

– Стига с тоя Джими.

– Ти си Джими! В момента не ми се разказват истории, но ти си Джими.

Почесах се. Дейзи ме изгледа повторно. Целуна ме горещо, потръпваше. Оставаше само да изцеди някоя сълза. Потърсих с лицето си влага край очите ѝ.

– Няма да заплача, не бой се…

Тя се втренчи в морето. През парцаливите остатъци на нощта виждахме само част от дъгата на залива. Стърчахме от другата страна на пристанището, изпълнена с мълчаливите сенки на закотвените гемии. Някои познавах по имена, между тях плувах всеки ден, приближавах се и прочитах названията. Те не ми говореха за кой знае каква интелигентност на собствениците: Венера, Корабът на Венера, Статуята на Венера, Венера Милоска, Венера от залива, Звездата на Венера, Плаващата Венера… Същите заглавия красяха и заведенията, от най-незначителната кръчмичка – до известните хотели.

– Голямо затишие ни е натиснало – обади се Дейзи. – Съдбата го е пожелала. Дано не духне скоро. Какво смяташ, ще задуха ли скоро? В лоцията го пише черно на бяло: през октомври в Егейско море нахлуват северните ветрове и производните им.

– Кой чака вятъра?

– Капитан Кларк. Кой друг може да чака вятъра. – Дейзи се опита да ме прегърне. От неудобно положение тя успя да целуне най-близката до нея част на лицето ми. – Ти, изобщо, имаш ли някаква представа за ветровете?

– Изглежда, никаква, защото, ако имах щях да изляза поне една година първи, или втори. Никога не съм изпитвал туй удоволствие.

– А трети?

– Редовно.

– На шахмат?

– Става дума за регати.

Нито сричка повече. Нито пък тя пожела да научи нещо допълнително. Направи ми впечатление – след тази част на разговора Дейзи занемя. Слава богу! Неприятният ѝ курвенски глас горе-долу можеше да се търпи в досегашното развитие на нощта, но в момента… В момента никак. Пейзажът се бе вцепенил. Заобикаляше ни крехка неподвижност. Звездно бездушие висеше на небето. Въздухът скимтеше в очакване да се случи нещо красиво, но и полезно, да речем – отваряне на море, поява на непознати риби без кости, или пък в най-лошия случай – амфори с благоухания.

С такова усещане извървяхме пътя до пристанището. Застанах на разстояние от мизерната им яхта. Дейзи извади грозната си юношеска походка. Просто не ми се гледаше как се отдалечава. А тя внезапно се върна и се целунахме за не знам кой път. Сега Дейзи тръгна много бавно и доста се страхувах от ново връщане за нова целувка, но стоях да видя как ще се качи.

Прескочи сръчно разстоянието, влезе в „Илюзия“  . Вече не можех да я следя, стопи се в черната беднотия. Все пак останах още мъничко.  Предполагах, че се е обърнала и ме наблюдава от мрака.

4.

Събудих се по-рано, отколкото би трябвало, към десет. Отворих очи след четири часа сън. Ококори ме необикновеното състояние на тялото, на кръвта в него. Кръвта взимаше най-активно участие в общия стрес на моя организъм. Всичко туй не мога да го назова щастие, чак пък щастие – не. Какво щастие? Бях преживял нощно приключение на топъл остров, сред топло море, с жена, но каква жена, боже мой – лесна. Живее в сиромашки кораб, кораб-просяк. И все пак, много неща могат да ѝ се простят, но как да забравя момента, в който преметна роклята през главата си и я хвърли така, че после я търсихме в тъмнината. Липсваха ѝ гащички, беше пристигнала в пълна бойна готовност. Вече няколко пъти се питам дали пък не биваше да ѝ се разплатя. И колко? Кога?… Джими! А да не ни минава през ума какво може да означава това Джими.

„Да, да! – Колко силно ме сграби за шията, щеше да ме удуши. – Не задавай въпроси!”

Обърнах се на дясната страна, освободих сърцето си, дадох му простор да преживява. Хубав ден навън! Макар и северен, прозорецът ми го показва. Спокоен ден, гладък като мраморната лейди от древността… Дейзи! Име на цвете. Маргарита. На светлинни години далеч от Безръката. Главата на Дейзи надали притежаваше и чертичка от главата на безръката. Полущастието пораждаше в мен забележителни полумисли.

Гладът ме връхлетя изведнъж. Станах. Налагаше ми се да изям нещо огромно. Каквото и да е. Отворих хладилника. Бутилка мастика и четири круши. Измих ги, но ги изгълтах без да ги беля. Включих радиото, просто така, да имам някого край себе си. Гладът ме смазваше. Обикновено не закусвах и плувах само на едно кафе, но сега…

Госпожа Панайота бе по-внушителна от всякога. Представете си едно вечно брожение от сексуална мъгла. Ядрото на това брожение е самата госпожа Панайота. Очите ѝ ми се усмихнаха, прекалените ѝ устни се усмихнаха, деколтето ѝ с голяма част от бюста ѝ също ми се усмихна.

– Госпожо Панайота, гладен съм.

– А браво, господин Зецев! – усмихна се и изкрящият ѝ като шампанско глас. – Сега!

Видях отдалечаващият се към кухнята банален задник. До вчера той ме вълнуваше, но днес ми се стори наивен.

Администрацията на „Погледът на Венера блестеше от чистота, списанията бяха винаги подредени по ръбовете им, оръфаните от прелистване броеве биваха хвърляни на боклука. На стопаните те не им струваха пари, оставяха ги немските туристи. Списание „Щерн се радваше на постоянна фаворизация, подреждаха го до ключовете.

Появи се съпругът на госпожа Панайота, позова ме в кухнята. Госпожа Панайота полюляваше бюста си над масата, разрязваше баница с булгур, познах по аромата. Този аромат внезапно ме хвърли в детството.

– Стояне, ще изпием и по едно вино, ама червено.

Съгласих се.

На туй семейство му вървеше. Още на втория ден Нико ми се похвали:

– Като отиваш да плуваш, погледни вдясно, там е новия ни хотел „Венера сред тръстиките.

Хотелът се издигаше до плажната ивица, четириетажен, недовършен, облицоваха го. На патерици – огромна червена табела с названието. Два телефонни номера. Зад гърба на сградата царствено и мъдро се полюляваха узрели, готови за рязане тръстики. От тръстиките  нататък – баналната дъга на залива. Тя не затваряше, напротив – отваряше пейзажа. Нимбосваше го планинската верига на Милос.

С парче баница в стомаха и две чаши вино в главата напуснах „Погледът на Венера. Църквицата се оказа прекалено врязана в скалите. Малка, като кубче захар. Бяла, нашарена с яркосиньо, един от патентованите кичове на гърците. Той придава чар на островите им. Без това ослепително бяло и позорно синьо, като истинска синка, не мога да си представя Цикладския архипелаг. В сянката на църквицата, направо върху облизаните от чистота плочници на дворчето, лежеше едно петънце. Погледнах часовника си.

Но ето че забравих нещо съществено от разказа и е наложително да се върна леко назад. Преди малко, като крачех все по брега, загледах се в няколко дръвчета. Познати дръвчета, бях питал и знаех названието им, а сега не мога и не мога да си го спомня. Името е вътре, в главата ми е, плава във виното, обаче ми бяга. Отчаях се. Но повече се отчаях, щом ме порази едно много съществено нещо. Бе, тикво шейсетгодишна, на теб стана ли ти ясно какво още си забравил? Забравил си да питаш. Разбра ли, балканско говедо? Сега всички питат. И няма нищо срамно в това. Ако беше помислил, щеше да ти хрумне най-приемливата форма на питането,например:

– Дейзи, извинявай, но сега целият свят пита. Преди да направим ТОВА, не е ли редно да се изясним?

Или пък още по-деликатно:

– Дейзи, ти се буташ в мен, но сигурна ли си, че заслужавам доверието ти?

Внезапно си спомних, че тогава още не знаех името ѝ.

Америка!… Дръвчетата се наричат америки, названието просто избухна в съзнанието ми. Бях питал, бяха ми го казали. А за най-най-важното нещо не питах. Горях в пожар. И ето, започва ме друг пожар, на тревогата…

Петънцето върху плочниците се раздвижи, махна ми с ръка. Когато се приближих, изтръпнах: църквицата, дворчето с една палма, разноцветната настилка, а върху нея – ония, станали ми вече много познати, островърхи цици.

– Дейзи, ти акъл имаш ли? Не виждаш ли къде си легнала?

– Джими, излагаш се.

– Това е храм.

– Само тук има сянка.

– 3а тая работа местните могат и да те линчуват.

– О, мили мой!

Дейзи придърпа горницата на бикините и я нахлузи. Осквернената картина се очисти, възвърна достопочтеността си, макар че каква достопочтеност, щом двамата сме се нахендрили в светлото, чисто божие местенце?

– Само туй ли имаш да ми кажеш?

– Ти трябваше да го кажеш, ТИ, не аз. Трябваше да ме питаш, тогава бяхме непознати, а непознатите, де да ги знаеш, един такъв като мен… Разбираш ли ме?

– Какъв като теб?

Пообърках се.

– Никакъв. Непочтен. – Обърквах се още. – Не ме знаеш кой съм, нали разбираш?

– Не.

– Светът гъмжи от плакати.

Тя се позатвори.

– За спин ли става дума?

– Да!

– Не съм и помисляла.

– Видя ли?

– Да не би да се страхуваш?

– Искам да кажа, че сега, когато дори младите се питат…

– Да де, страхуваш се за себе си. О, ма ти не заслужаваш да те наричам Джими.

– Аз съм Стоян Жечев от Бургас.

Постлах една кърпа с надпис „Погледът на Венера върху плочника. Точно срещу катинара на църквицата. Поканих Дейзи да се изтегне. Отказа. Обичала камъните, никога не била лягала върху хавлия, в Пензънс малко от местните момичета лягали върху хавлия, не обували и сандали.

– Има нещо потискащо в една закатинарена църквица – рекох аз. Само за да говоря. Според мен, потъвахме. – Затворено. Като магазин в неделя. Да заключат вратата ти към олтара.

– Ти виждал ли си олтар? – Само я погледнах. – Влизал ли си да се молиш?

– Палил съм свещи.

– За кого?

– За дядо ми, за баба ми. Те сигурно гледат отгоре.

–  И ако не гледаха?

Беше толкова далеч от мен, на мах от ръката ми, а усещах как изчезва в недосегаемото, хармония, съставена от студени форми, изтегната, излята кораво, забавен биологичен цъфтеж, късен ренесанс на плътта, сплав от зов и злоба. Злобнитежени са ми противни, те са противни на всички, разбира се, но изпуща ли се такова нещо в засухата на прииждащите шейсет, бе, задник такъв! Изчислявах несъвършенствата ѝ. Всъщност Дейзи представляваше меню от съмнителни достойнства, но комбинирани, те я превръщаха в нежна, тръпнеща примка. Ето я до мен, простряна на плочите – проточена, стройна ивица, краката ѝ се губят чак в подножието на палмата. Ние сме обсадени: църквата, палмата, Дейзи и аз, рамкирани сме от ниска до колене желязна оградка – и тя боядисана в онова евтино синьо, лудо-живо синьо, както са лудо-живи от лудо-жива белота стените на храмчето, те са толкова бели, че снегът до тия стени би изглеждал сив. В това дворче пъплят весели гущерчета, всички безумно живи. Мъртва е само студената октомврийска сянка, в която сме се натопили, Дейзи е мъртва, мъртъв съм и аз, а и палмата, която не знае какво да прави с красотата си, е безжизнена. В мен се промъква началото на страха, че Дейзи ей сега ще се изправи и без да каже довиждане с умрелия си курвенски глас, ще прескочи оградката, ще се спусне по скаличката към заливчето и ще заплува към пристанището, за да изчезне в кораба, гнилотата, ръждата и остатъчната миризма на пикоч.

5.

– Роден съм в Бургас – чух гласа си да се впуща на път. Знаех как започвам, но абсолютно неизвестно ми беше как ще завърша и ще ми се удаде ли изобщо да завърша. – Бургас е пристанище на Черно море. Когато съм се раждал, наброявал трийсет хиляди, сега – около двеста хиляди. Пензънс колко наброява?

– Говори.

– Знаеш ли за какво ти разправям тия работи?

– За да не избягам.

– И да ти стане ясно защо ти зададох фаталния въпрос.

– Въпросът е фатален, ако си го задават другите. Ние с теб нямаме право да си го задаваме.

– Защо, кои сме ние?

Дейзи притвори очи. Долната ѝ устна подскочи. Лежеше просташки разкрачена, по гръб. Слънцето вече огряваше пръстите на краката ѝ. Ноктите ѝ плачеха за маникюр. Тази жена изглежда се пазеше от лъчите на слънцето – поне това правеше, – но въпреки старанията ѝ загарът, придобит от нейното морско ежедневие, я докарваше малко нещо на малайка. Неподдържаната, кафява по рождение коса, в светлия ден сивееше, дори белееше. Изобщо, в напористата дневна светлина бяха изплували почти всички кожни дефекти на Дейзи. За някои от тях направо затварях очи, страхувах се от по-нататъшни разочарования. Вдигнах плувната ѝ шапка от плочника. Гумата ме опари, лепнеше, нуждаеше се от много талк. Вехта шапка, продупчена, жалка. Капитанът толкова ли не можеше да. купи една нова шапка на дъщеря си? Толкоз ли е беден?

Първата част на днешния ми ден протичаше странно – мислех си за какво ли не, но от време на време, кой знае защо, улавях се, че си припомням откъслечни подробности за капитан Кларк. Събрал бях много книги и статии за морето и ветроходството. От яхтенските списания чат-пат получавах информацийки и за „Илюзия. Тъкмо тия информативни песъчинки от сутринта се връщаха в съзнанието ми. Доколкото знаех, „Илюзия само плава, тя не върши нищо друго, плава, скитосва без каквато и да е цел, ей така, заради самото скитосване. Понякога се врязва дълбоко и в големите реки на света.

Нима оня малоумен старец, притичващ по палубата, онова кажи-речи механично махало, нима туй неспокойно, жилаво насекомо е фамозният капитан Кларк?

– Тази година ни хрумна да колекционираме и Черно море. Капитанът си набеляза точно твоя Бургас, в дъното на един голям залив. Но се разколебахме. Нямаме пълни сведения за тази част на света. Напоследък посещаваме само познати места, дето вече и на ум не им минава, нито на пристанищата, нито на яхтклубовете да ни таксуват. – Тя надигна торса си заедно със скръстените под главата ръце. – Ти наистина ли си бил състезател?

– Много ли те интересува?

– Летящ холандец?

– Финка.

Торсът ѝ се върна на земята. По асфалтовия път бавно, с трясъци премина гигантска строителна машина. Въздушната вълна разтърси църквицата, докара в стресово състояние палмата, а спотаените досега в жегата птици се разхвърчаха, чудеха се накъде да бягат. Но всичко отново зае местата си – птиците, палмата, църквицата.

Поизчаках Дейзи да продължи, не продължи. Гърдите ѝ се бяха надигнали, под тънката материя на бикините зърната им щръкваха. Разтревожих се, нямах повече сили, каквото дадох, дадох го през нощта. Оттам нататък всякакви събития от тоя род можеха да се състоят само без мен. По дяволите, ако и това е англичанка!…

– Край Бургас, тогава, пък и сега, живеят няколко блатни езера за чудо и приказ, натъпкани с риба и птици. От езерата започват да се диплят копринено-нежни хълмове, които магически се превръщат в копринено-приспивна планина…

– Откъде си го взел този копринен английски?

– Татко и мама са американски възпитаници.

– Какви ми ги бъбреш, Харвард ли? – Като изтърси тия думи, дори не помисли да се усмихне.

Но аз се засмях силно.

– „Робърт колидж” в Истамбул и Женският американски пансион в Самоков.

– Не съм и чувала.

Ухилих се повторно.

– Защото са малко отдалечени от Пензънс.

– Къпе ли ти се?

– Разбира се, нали за това сме дошли?

Знаех как да сляза най-бързо долу. Познатото гофрирано пясъчно дъно. Чудовищната прозрачност на водата. Прекалената есенна унесеност и това просто заковано затишие бяха подозрителни, подготвяха се условия за нахлуването на продължителни ветрове. Гмурнах се, намокрих се, направих няколко маха.

– Чакай ме!

Стъпих на дъното. Погледнах към брега. Дейзи вече нагазваше. Храмчето-брошка и ленивата ориенталска палма обаче бяха направо скандализирани, защото виждаха съблечения ѝ задник. Голата Дейзи беше много по-хубава от Дейзи по бански. А отдалеч тя беше още по-хубава, приличаше на световна красавица. Полазиха ме мравките на паниката. Направих се на ударен, заплувах повторно.

– Чу ли ме? Чакай.

Приближаваше се. Вървеше трудно, но се приближаваше без да се мокри. Преди да ме прегърне, разярените ѝ цици впиха ноктите си в мен.

– Махни тия глупави гащи!

– Дейзи, да ти кажа нещо…

– После.

Ръцете ѝ скъсаха ластика на гащетата ми.

– Не мога, нищо няма да стане, скапан съм.

– Не си!

Добре, но крачолите не излизаха и тя ги издърпа изпод стъпалата ми.

– Напразен труд, не мога.

– Ти не се бъркай, остави на мен, не участвай, мисли си за каквото щеш!…

– Но как?

– Остави на мен, ти казах.

– Гледат ни.

– Млъкни!…  

Двете шведски двойки ни гледаха от брега, те знаеха, че не бива да гледат, при това, знаеха и кои сме, но не можеха да не гледат, такова събитие не бе за изпускане.

Косата ѝ се намокри, Дейзи отново погрозня, но въпреки туй, знае ли човек, може би точно по тази причина, през бистрата вода видях как долу се издевателства над възвърналата ми се сила.

– Ако и сега избързаш – гневът ѝ се давеше във водата – ще те убия!

Не можеше да става и дума за избързване. Вече ме възбуждаше усещането, че не земята носи мен, а аз нося земята, морето, палмата и църквицата на раменете си. Кораво-меката и лека на килограми Дейзи ставаше идеално за игра, особено във водата. Блъскаше ме към плиткото, до колене, а после и към дълбините. Любовта на водните птици, дори на лебедите, бледнее, тя няма нищо общо с водната порно-пантомима, в която ме въвлече дъщерята на капитан Кларк.

Мъжът може да се почувства щастлив по много и най-различни поводи, но на мен, като старо бургаско копеле, израсло по бреговете на залива, ми се струва, че за истинския мъж не може да съществува по-голям триумф от този да измъкне юздата от ръцете на партньорката си и вече не тя, а само той да определя времетраенето.

Его до какво мислене ме докара тая мръсна проститутка от онази още по-мръсна гемия, наречена – майко моя – „Илюзия.

От косата., от раменете и от гърдите ѝ се стичаше вода, но cега устата ѝ се отвори и изстена:

– О, Джими!

6.

Предложих да отскочим до „Веселата Венера, на триста крачки от мястото, където се бяхме вклинили и замърсили морето. Собственикът надали щеше да ни изгони заради туй, че не сме облечени.

– Виж какво, Джими, слушай внимателно – отиваш, сядаш и се храниш. Трябва да приготвя обяда на „Илюзия. Ще ме чакаш до подгизване. Разбра ли?

– Защо не го доведеш?

– Какво?

– Кажи му, че го каня на обяд във „Веселата Венера.

Дейзи се засмя, дойде редът и на Дейзи да се посмее. Показа белите си зъби. Хубави зъби, коварен свежо-розов език, не можех да се начудя как от нейната чиста девича уста се пръкват такива плесенясали гласни, подобни звуци сигурно издават хиените, когато ръфат мърша.

– В момента, например, защо се смееш?

– Джими, нима не знаеш, не си ли прочел някъде поне това, че капитан Кларк вече трийсет години не е напускал кораба си?

– Мама му стара, май че имаше нещо такова.

Май че нямаше.

– Сядаш и чакаш, ясно ли ти е? 3а да не бъдеш сам на масата, още с влизането поръчай две чаши ром. След като се нахраниш и все още ме няма, разкажи нещо хубаво на моята чаша. Ако е наистина хубаво, бъди сигурен, където и да съм, ще го чуя.

Дейзи постави излишната вече шапка върху мократа си коса и заплува към пристанището.

Избрах забележителна маса за двама. През цялото време – от църквицата до верандата на кръчмата – докато вървях, обсъждах новоприбавения щрих към мъглявия, все още, портрет на капитан Кларк. За завиждане е тази показна линия на поведение. На света едва ли ще се намери втори такъв екземпляр. Пък и в цялата история на корабоплаването.

Собственикът на кръчмата изплува пред мен. Лицето му бе изработено в известния от миналото туберкулозен стил.

– Две чаши ром.

Листът с менюто висеше между двама ни. Взех го от ръката му. Оставих го настрана.

Този тип, с туберкулозно лице, беше на всичко отгоре и брадясъл, невероятен контраст със спретнатото му заведение.

Нетърпеливо очаквах повторното му появяване, струваше ми се безкрайно интересно да разбера ще се досети ли, или няма да се досети.

Мамичката му гръцка, обра ми точките, както си викахме някога в състезателските години. Най-напред постави „нейната чаша пред „нейния стол срещу мен. Искаше да ми покаже нагледно, чеостаналата част на задачката е лесна. Изправи се. Кръстосахме погледи. Очите му ликуваха.

Но имах втора изненада.

– Чиния, догоре с барбуни. И бутилка бяло вино, но не гръцко и не много скъпо.

– Господине – английският му беше в ред, точно като за собственик на ресторант от тази категория – кажи ми кой си, да те запомня.

Подхвърли го, все едно че пласираше комплимент. И, естествено, запъти се да изпълни поръчката.

Гласът ми го догони.

– От Сомалия съм.

В такива настроения понякога може да изпадне човек, когато е остров, през лъчист октомври, преди да се появи мадамата му, но да не пропуснем и най-важното: след като е нашибал хубаво Егейското море и е създал опасност за рибите да забременеят от безцелно блуждаещия му насам-натам сперматозоиден планктон.

– Днес е последният ден. – Постави бирена чаша пред мен и отвори бутилката, без да ми я покаже. Напротив, закри етикета. Наля ми без да се глези с дегустиране и ми стана още по-симпатичен. – Утре затваряме, господине. Догодина, живот и здраве…

Виното се оказа на равнище, малко нещо португалско, добре изсушено. Радиото изцеждаше от утробата си тънка, много гръцка мелодия. Тя идваше до ухото тихо, като стъпки в алея. Музиката привлече вниманието ми и ме върна в шейсетте години на живота в България.

Барбуните воняха на прелест. Донесе ги майката на собственика. В туй време той се занимаваше с младите шведчета, които бяха седнали вътре. Всяка рибка беше зачервена толкова, колкото повелява неписаният закон на Цикладския архипелаг. Костеливата старица имаше ъгли навсякъде и удивително туберкулозно лице – неосквернено нито от слънцето, нито от едно поне потапяне в морето. Сигурно сто хиляди риби са минали през тигана на тази и нелеко, и добре поживяла женица. Благодарих ѝ за старанието продължително и, мисля, достойно.

Уж ме занимаваха само барбуните и виното, но все пак усетих, че шведите ме коментират, просто намирах се в центъра на вниманието им. Представляваха четири красиви същества, особено едното от тях, то обещаваше да си остане красиво още сто години. Наподобяваше праскова, откъсната от забранените градини на ангелите. Това момиче в момента не искаше да знае за компанията си, абстрахирано от всичко наоколо, то седеше на стола безмълвно, загледано в мен, в купчината от риба, в чашите с ром, сега-засега излишна бутафория върху покривката на масата. Доколкото ми се удаваше да го зърна през витринното стъкло, в шеметно сините му очи искреше повече омраза, отколкото любопитство. Тази руса прасковка без мъх, тази тръстикообразна, манекенка, това животинче от рода на фотомоделите не полагаше ни най-малко усилие да прикрие ненавистта си към мен. Когато човек яде пържени барбуни, ясно, че ги яде с пръсти и няма начин да не се оплеска като прасе. Затова никак не ми се нравеха вторачените им погледи, нито пък ъндърграундния шепот, който си разменяха. Омразата им ме развеселяваше. Бях сигурен, че съчувстват на Дейзи. Съжаляваха я. Страдаха заради малката беззащитна мореплавателка от тайнствения кораб „Илюзия, която само преди половин час бях изтезавал, овърдалял в дълбочините и плитчините до църквицата, при това – дибидюс гола, според капризите на звяра в мен. Посред бял ден. Пред очите им. И всичко туй в края на двайстия век. Когато светът живее със съзнанието, че достойнството на човека е неприкосновено. Дори на кучетата.

Точно туй си мислех, оплескан до ушите, загледан в рубиновата чаша на жертвата си, все едно че го изговарях гласно на нея.

7.

– Джими, колко си мил!

– Името ми е Стоян.

– Изглежда ромът е добър.

Бях се изправил. Макар че вече никой не ме наблюдаваше. Кръчмата зееше към морето с тъжната си празнота. На почистената маса вече стърчахме само аз и чашите на ритуала, както в блудкавите полуфабрикати на Холивуд от трийсетте години. Бях се изправил, да –  до масата ми, в края на краищата, приближаваше англичанка. Избелелите ѝ шорти от джинсов плат правеха всичко каквото зависеше от тях да скрият нескриваемото ѝ дупе. Същото би трябвало да се каже и за блузката. Ми то, кво да ви кажа, вечно алчните ѝ да грабнат повече от каквото и да е, или да дадат колкото може повече на когото и да е цици, се радваха на свободата си.

В мокрите бикини моята островна авантюра преди малко изглеждаше по-облечена.

– Много си смела – отбелязах и подложих стола ѝ.

– Това е вярно – съгласи се Дейзи. – Каза ми го и капитанът. Джими, знаеш ли, тия чаши много ти отиват.

– Ще обядваш ли?

– Не, Джими, дошла съм да ми изпееш всичко за себе си, целия си живот… Доколкото личи от моята чаша, не си и разказал нищо добро за мен.

– Добре, Дейзи, какво хубаво искаш да чуеш?

Отправи ми най-младия си поглед. Този път, изпрана и изсушена, косата ѝ ме позова да я погаля. Пипнах я леко отстрани. Дейзи повдигна рамото си и погали с него пръстите ми. В моето посягане към нея и в нейното посягане към мен можеше да се вмести една голяма любовна история.

– Искам да дойдеш с нас! – Подскочих. Дейзи допълни спокойно:

– Когато духне.

– Ти акъл имаш ли?– Стори ми се, че съм разярен, но побързах да поомекна.. – Допри се поне мъничко, поне с крайчеца на пръстчето до действителността. На теб, изглежда, ти се струва лесно да отклониш човек от пътя му и да го поведеш в твоята посока.

– Джими, ти отново ми вадиш копринен английски. Говоря ти да тръгнеш с мен, а ти ми се извиняваш. Защо се извиняваш? Кажи, можеш ли или не можеш?

– Не мога!

– Поне за десетина дни. Ще те оставим на избрано от тебе пристанище.

– Ти не си луда, ти си измислена.

– Добре, да приключим, да забравим веднага. – Вдигна чашата си. – Наздраве, Джими! Обичам те.

– Чакай, как…

– По най-обикновения начин.

– Дейзи!…

– Разкажи ми нещо за себе си.

8.

Понякога осъждам строго дядо си Стоян Жечев, нещо повече, в мисълта си за него изпитвам срам, че е стоварил голям позор върху спомена за рода ни, но общо взето, особено когато съм в добро настроение, поглеждам на дейността му от по-голяма височина и съм склонен да му простя варварското изсичане на няколко дъбови гори. Оправдавам го не само с факта, че е мой дядо, а и с това, че никога не е осъзнавал какво точно върши, виждал е как планината се оголва пред очите му, но тогава и през ум не му е минавало колко фатално я наранява. Този корав, предприемчив и неетичен селянин от Странджанския край, както и работниците с брадвите до него, са живеели далеч от проблемите на екологията.

– Джими, кой му е разрешавал?

– Хвърлял е големи суми за рушвети.

С изсичането на горите дядо е увеличавал печалбите си, цинично изразено – трупал е пари, превръщал се е от хитър селянин в новоизпечен бургаски богаташ. И да речеш, че мъдрите дъбове са се връщали в мебели или строителен материал за кораби – нищо подобно,  крайната им съдба, реализацията им, се е наричала кебапчета. Стоян Калоянов Жечев създал няколко кюмюрджийници, там дъбовете са били овъглявани, дървените въглища минавали през дъсчените кейчета – друга деятелност на дядо ми по залива – влизали са в черните търбуси на най-мръсните товарни гемии и са отпрашвали за Турция, към скарите за изпичане на кебапчета, кюфтета, шашлици и останалите им производни. Да се изядеш от отчаяние, как да не проклинаш родния си дядо, бащата на твоя баща. И понеже е бил предприемчив, но неук, искал е да има учен син, без да му трепне окото пратил е Калоян Стоянов Жечев да свърши „Робърт колидж”, а после, хванете се за нещо да не паднете, цяла година в Лондон, да специализира езика. Отиваме още по-нататък – в лондонския пансион по същото време е живеела бъдещата ми майка, току-що завршила Дамския американски пансион в Самоков, невинна девица, дъщеря на изпечения мошеник и търговец на зърнени храни от Карнобат Андон Кузмов Чирпанлиев. Така са се допрели не само фамилиите, но и най-усъвършенстваните им издънки, получила се искра и – ето ме и мен.

По-нататък е от лесно по-лесно, блестящо развитие на нещата, Калоян Стоянов Жечев е казал пророческите думи „в кюмюра няма повече бъдеще”, след което го виждаме да основава параходната агенция „Калоян Жечев”. При това положение баба и дядо се успокояват за съдбата на рода и умират, затворили очи за трагедията, която се е запътила към България.

Хубаво умно дете, обширен дом, гувернантка, говори се ключително на английски, американското замърсяващо звучене на езика е измито още в Лондон, параходите пристигат, оставят стоките си, оставят пари, товарят нови стоки, оставят пари, заминават, за да се върнат, баща ми се очертава като един от най-симпатичните граждани на Бургас, усмихнат, зачитащ правата на другите, а майка ми – направо красавица, вървим с нея по улица Богориди, но дори с детския си взор долавях как към тялото ѝ се отправят и чисти, и нечисти погледи. В лицето ѝ природата бе хвърлила много светлина, необходимите нюанси от цветове, но тялото ѝ преливаше от джигъл.

– Джими, какво е джигъл?

– Сленг на бургаските хашлаци. С него изразяват дискретния трепет на женското тяло.

– Аз имам ли джигъл?

През 1944 година в България влезе Съветската армия. Комунизмът се настани в страната чрез неговия болшевишки вариант. Под лозунга за ликвидацията на фашизма, комунистите ликвидираха живота. В детските ни спомени промяната се отрази драстично – отнеха къщата ни, превърнаха я в резиденция на червеноармейски военачалник. Натикаха ни в двустайно жилище. Уж временно. Повече не излязохме о него. Благословени две стаи! Настъпиха времена, в които бяхме благодарни и за тях.

Трудно е да се разказва за годините, в които се започна и завърши пълната идиотизация на страната. Идеологията ни внушаваше, че осъществява социалистическа революция. Беше ни направен комплимент, че ние и само ние имаме честта да останем в историята като гробокопачи на капитализма. Така започнахме да виждаме в съседа, в приятеля най-напред гробаря. Огромно гробище. Копаем. Отнеха и офиса на баща ми, затриха процъфтяващата му параходна агенция. Помещението бе превърнато в клуб на млади комунисти.

Случва ми се понякога да обмислям поведението на татко и мама през тия четирийсет години и спокойно мога да отбележа, че изпитвам нещо като гордост за двамата. Наложи ли ми се да определя това тяхно поведение само с една дума, без колебание бих заявил – хладнокръвие. Първата им защитна реакция – вкопчиха се в английския език, в преподаването на частни уроци по домовете. Кой знае защо, хората сметнаха, че спасението им ще дойде тъкмо от този език.

– Да бяхте заминали.

Погледнах я кротко. Още веднъж. Щеше ми се да не ѝ отговоря, но знаех – няма да ме остави на мира.

– Затвориха държавата, мила, заключиха я. – Лицето ѝ изрази нещо много приличащо на отегчение, сякаш не вярваше на разказа ми – Паспорти не се издаваха, по границите стреляха на месо.

– Добре, добре.

Надигна рома, коравият ѝ език се проточи напред, острието му прехвърли ръба на чашата и безцелно се разходи по течността.

– Защо не пиеш като хората?

Прибра езика си.

– Защото не пия.

– Как не пиеш?

– Не обичам.

– Изобщо ли?

Кимна. Остави чашата на масата, обгърнала я с двете си ръце.

– Мразя алкохола.

– Дейзи, ми тогава, какви са тия циркове?

– Да се поглезя и аз.

– Откога не пиеш?

– Никога не съм пила. Казах ти – ненавиждам алкохола. Кафе и чай – колосални обеми.

– Уби ме! Приличаш на паднала в канавката алкохоличка.

– Идва от гласа ми, знам, не си първият, който ми го казва.

– Не съм го казвал.

– Почти.

– Само пушиш, така ли?

– Като съм на руля… Джими, исках да се поглезя малко, трябва ми ритуал, не разбра ли, че те обичам? Две чаши ром на масата. И ти!

– Искаш да кажеш, че досега не ти се е случвало с никого? Само с мен?

Този път Дейзи Кларк ме изгледа продължително, бих казал – безпощадно, проникващо, дълбаещо, унищожаващо. Да ви призная ли, смутих се. Но скоро се съвзех, за да я сръфам.

– Караш ме да говоря на чашата, на твоя ром, а ти изобщо не го и…

– Джими, не видя ли, че го вкусих? Тази символика ми харесва, макар че е от евтините филми и от бестселърите… Мили, не се навивай, продължи да разказваш, всичко около теб ме вълнува, и дребните факти.

Надигнах чашата си. Ромът неочаквано ми хареса. Малко неподходящ за Гърция с нейните мастики и рицини, ромът ме наблъска с ветрове и платна. Спомних си, като млади ветроходци, влезем ли в някое заливче, вадехме кубинска бутилка и я изпразвахме тайно от треньора. По-късно, когато сам аз станах треньор на бургаските ветроходци, упорито се вглеждах в движенията и най-вече в очите на момчетата, все търсех в тях отражението на Стивънсъновите саги.

Надигнах повторно чашата. Майка му стара, Джими, рекох си, ти защо не го задраскаш отново тоя ром, я колко е примамващ, пък върни се наново в ония години…

В ония години татко, природно мъдър и спокоен мъж – обратно на мама, природно красива и глупавичка – много бързо се умори да преподава английски, писна му, просто си беше скроен другояче човекът. Един ден ме заведе да закърпваме тук-там „Ножът на ветровете”. Яхтичката се нуждаеше от незначителен ремонт. Много скоро вдигнахме гротчето и кливърчето. По-ясно изразено – татко тръгна да лови риба, отначало само попчета, по-кьсно сафрид и змарид, а още по-късно, нали си е мащабен мъж, снабди се с модерни мрежи и се скри зад хоризонта. Оттам се връщаше брадясал, прегорял от студените ветрове, но лодката им – вече имаше ортак, собственик на моторница, от татко бяха скъпите найлонови мрежи, пратени му от танжерски корабен агент – лодката им пращеше по обшивката от паламуд. Потръгна. Вече продаваха. Построиха си хижи, заживяха с ортака там. В събота мама отиваше, готвеше му, целуваше се два-три дни с татко и се връщаше при оскъдните левчета от частните уроци.

За мен, какво да кажа, бях свободно хлапе, момче, свободен и като ученик, правех каквото си ща, скитах по залива с „Ножа”, изобщо, стремях се да стана хашлак като другите, но не успях, здравата домашна среда, самочувствието на богаташки син и най-вече, предполагам, дивашкият ми стремеж да замина някой ден за Хаванските острви, ме спасиха.

– Джими, ти ли спомена Хавайските острови?

– След малко се насочвам натам – отвърнах – минута и ще ти станеясно.

Копнежът ми по Хонолулу по нищо не се различаваше от картонения ритуал на Дейзи с рома. Този копнеж също се роди из салоните на кината, но възмъжа след като изчетох любимите романчета, които мама си бе донесла от Лондон. По кориците им, в захарно сияние, блестяха лагуни, ниско приведени палми, полуголи хавайки, красиви снажни мъже. Те отнасяха хавайките към жилища от палмови листа.

Първото място на градските състезания не ми мърдаше, но на републиканските пред мен винаги се класираха две известни столични имена. Изяждах се. Не от суета. Престижните места можеха да ме пратят в задграничните регати. Бях решил, попадна ли в капиталистическа страна, да се чупя. Да не се връщам в България. Дори да плюя зад гърба си. Знаех много добре, заплювах Бургас, всички очарователни люлки на игрите ми, пейзажът на възмъжаването и втасването ми. Америка, Сан Франциско, Паго-Паго – тези имена ме взривяваха. Живот. Свобода. Море. Скитничество. Жени от всички цветове. Любов. Южният кръст – над главата, момичетата – в краката. Интересуваха ме преди всичко островите без годишни времена.

Най-после чудото се случи. Завоювах второто място. След два месеца предстоеше регата в Кил. Европейско първенство. Татко и мама отлично знаеха как ще се развият събитията. Мълчаха. Мълчах и аз. В мълчанието си те ме прежалваха, въобразяваха си поне, че ме откъсват от сърцата си. О, само това ли! Беше почти сигурно, че им предстои изселване в далечна провинция. На всичко отгоре, татко го чакаше лагер, каторжен труд в строго охранявана зона на ужаса. 3адето е отгледал и възпитал такъв син. Тримата се топехме, страдахме тайно един от друг. С надежда и потресение чакахме датата на състезанието. Но органите на сигурността ме зачертаха от списъка на състезателите.  Оказах се неблагонадежден.

– Отправили сме се точно към Хавайските острови – подхвърли Дгейзи с непоносимия си курвенски глас, сякаш ме напсува.

Видях я как се смалява пред очите ми, цялата ѝ енергия бе впрегната, да ми внуши, че „Илюзия“   се е насочила за ТАМ. – Където няма годишни времена.

– Ти си луда за връзване.

Така ѝ отвърнах аз.

9.

Негодниците, които ме бяха зачертали от състезателния лист на Българския отбор за Европейското първенство по ветроходство едва ли са усетили ефекта от сухия си административен жест. Не знам как се е стигнало до него, никак не ми беше ясен по онова време механизмът на зачертаването. В покрусата си все пак успях да разбера – няма шега, няма милост, нито към мен, нито към другите като мен. В младежкото си мислене тогава внимавах да не стигна само до най-нежелателното – да намразя родителите си. Беше ми се насъбрало множко: все заради тях преди година под носа ми бе затръшната вратата на университета, а ето че бе хлопната и още по-важната за мен врата – към света.

Татко винаги, при всички обстоятелства е знаел какво точно да прави. Той просто подметна, сякаш го рече на въздуха: Ти защо не дойдеш малко с мен?

След като продаде Ножът на ветровете и купи  нова стара лодка с мотор от бракуван шевролет, Калоян Жечев се превърна в истински крайбрежен ястреб. Като го наблюдавах в тъмносинята му рибарска шуба, коронясан с капитанската шапка на норвежкия търговски флот, вътре в себе си го наричах Хари Морган, макар че вместо две дъщери имаше само един за нищо негоден син.

Забележителна сутрин – всичко ми се въртеше като насън – отвързахме Пенелопа и потеглихме. Като насън, казвам, понеже тръгвах с татко, той ме беше допуснал в своя солен и луд свят, където блуждаеха непознати за сухоземните същества стереотипи. Моторът гърмеше, нафтата вонеше, шумът и зловонието скандализираха другата ми природа, която бих нарекъл нежната деменция на ветроходеца, но само с плат и вятър трудно се прави бизнес, риболовството се прави с мотор.

В ранните следобедни часове се завързахме пред Кварталчето. Кварталчето представлява едно незаконно построено рибарско поселище с десетина бараки, изградени по най-аматьорския и трогателно наивен начин в скалната устна на заливчето. Татковата творба стърчеше сред мизерията като резиденция, не само заради новия дървен материал, нито за майсторската ѝ изработка, а най-вече заради просторната веранда. В дясната част на верандата мълчеше груба, достолепно скована маса за дванайсет души. Поне така ми се каза. По-късно с очите си видях как край нея насядаха не дванайсет, а петнайсет. Не съм виждал по-тъжно и самотно нещо от празната маса в следобеда, когато я видях за първи път. След като пренесохме провизиите от Пенелопа в хижата, татко изтъпанчи една бутилка точно в средата на масата. Донесе, две чаши. Седна. Наля в едната и отпи. Залязващото слънце простреля с лъчите си всичко: бутилката, етикета, чашите, гербът на норвежкия търговски флот и венчалния пръстен на Калоян Жечев. В него момент Калоян Жечев ми се стори по-величествен отвсякога. Той не запита сина си пие ли, или не пие. Само остави празна чаша до пълната бутилка. Гледаше към морето. Все едно, че не бях с него. Все едно, че не съществувах. Великолепен. Не искаше да ме безпокои с въпроси. Аз пък поисках да му напомня, че денят ми е наистина мрачен, исках да знае, че лесно няма да забравя, нито пък да простя на невидимите, скрити от погледите партийни мастодонти. С това, че налях само капки в чашата подсказах на Калоян Жечев, че синът му никога няма да стане пияница и с това диалогът на тази жизнено важна тема приключи.

За първи път в живота си видях висяща ваза. Тя висеше под стряхата на верандата. В нея имаше увяхнали цветя. Вече знаех добре от раказите им – в петък ще пристигне мама, ще донесе свежите карамфили. Няма защо да се лъжем, ритуалите от този род по целия свят са глупави.

10.

В Кварталчето прекарах незабравими дни. Пенелопа – лека ирония към мама – ме покори. Свикнах с шумотевицата на мотора и със смърдящата гадост на горивото. Приближавахме се към края на септември. След пасажите на циганките нахлуха пасажите на пълноценнияпаламуд. И се започна. Вече само едри риби пълнеха касоните ни. Лодките се приближаваха тежко-тежко до кейчетата си. Татко гасеше мотора отдалеч. На това място се нуждаеше от тишина. Двамата, без да си кажем и думичка, наблюдавахме резиденцията с верандата, Не можехме да им се нагледаме. Отстрани бе изградено нещо като склад за мрежите и останалите десет хиляди вещи. От другата страна, към татковия дом, бе допряно старо бунгало, бракувано и купено на сметка от близкия къмпинг. Струва, ми се, че това бунгало нарушаваше естетическото равновесие на хациендата ни, но без него Калоян Жечев не можеше да мине, то бе отредено за помощника му, муден тип без рефлекси, от близкото пристанищно градче. Някогашният параходен агент не допускаше до второто легло на спалнята дори да се допре друг човек. Пазеше го за мама. И за мен, естествено.

Обичахме да се прибираме бавно, загледани в полировката на заливчето, дървеното кейче, хациендата и клиентите, които ни очакваха до кейчето. В първите дни изпитвах голямо неудобство заради търговията на татко. Но свикнах. Хората купуваха. Уловът на всички лодки се продаваше за броени минути. В тези именно минути открих един нов, непознат за мен Калоян Жечев. Приемаше сръчно парите, броеше ги, връщаше ресто. В тази реалистична картина съглеждах и нейната епична страна: някогашният преуспял бизнесмен и сегашният дребен провинциален рибар, който всяка сутрин тръгва срещу изгрева и вечер се връща срещу залеза, с мизерни два касона риба, продава я за броени левчета, но в същото време у него кипи завоевателската кръв на успеха, стремежът да купи още една лодка, втора, трета, кораб, пет кораба, за него да работят поне сто души, о, само да му позволят комунистите!… По едно време започнах да се уверявам, че татко благославя обедняването си. Защото сега, вместо да се надвиква с другите параходни агенти по световния телефон, той препуска с четирийсет и петте коня на шевролета по вълните, с вятъра и срещу вятъра, брадясъл, мъжествен, макар и малко пълничък, кажи-речи бог, вече обвеян от слава; за него казваха: Голям рибар, една риба да има в морето, той ще я улови.

Туй го разправям докато се прибираме към рая си, нали? Пред очите ни е изплувала най-красивата хациенда по цялото Черно море. Старият ме остави да продам улова и се изкачи до верандата. Докато вършех работата си, поглеждах нагоре и виждах как поставя бутилката върху масата. После седна зад нея. Голям дявол! Искаше поне за кратко време да остане сам с умората си, с чашата и с удоволствието , че е победи и днешния ден.

– Щастливец!

– Сигурна ли си?

– Напълно преуспял човек.

– Дейзи, ти не беше ли заспала?

– Джими, слушай кво ще ти дрънна, нещо вътре в мен ми подсказва, че баща ти е благославял идването на комунистите. Нещо вътре в него се е радвало.

11.

Няколко пъти съм присъствал на вечерите край масата…

– Да продължавам ли?

– Взе да става интересно.

– Чак сега?

– Отначало беше скучно.

– Мамичката ти.

– На български ли започваш?

– Не те ли трогна туй, че ме отрязаха от университета, от състезанията?

– Не.

Вечерите край масата се възприемаха като възнаграждение за труда. Жителите на Кварталчето идваха с пълни ръце – риби, туршии, бутилки. Рибите отнасяха край огнището, печаха ги двама от помощниците, а бутилките се отваряха на масата. Тогава се отваряха и сладките приказки. На мен тия вечери ми доскучаха бързо. Там не се казваше нищо интересно. Нито ново. Не можах да чуя ни една мъдра дума, но рибарите умираха за тия часове на верандата. Татко участваше с удоволствие. Той биваше винаги в центъра на вниманието, дори тогава, когато гостуваше подполковник Рачев. Към татко се отнасяха с подчертано уважение. Калоян Жечев обича да го уважават, това люлее суетата му, в момента татко представлява едно суетно старче, но вече доста капризно. Споменах името на подполковник Рачев. Той беше заместник-началник на граничните войски в Окръга. Комунист в червата, бивш партизанин, но безумната му страст към морския риболов смекчаваше до голяма степен ръбестата му физиономия и вкочанения му мироглед. Брат му беше жител на Кварталчето, подполковникът идваше при него да рибарства, винаги цивилен, при това – маскиран като бараба. Рибарите му се подмазваха. Татко също. Ние всички се подмазвахме на комунистите. Въпрос на оцеляване.

Комарите се блъскаха в замрежения прозорец. От този прозорец денем се виждаха хълмове, обрасли с хилави дъбови горички. Старите красавци, както вече споменах, бяха отдавна изсечени и продадени от дядо ми. Стихнеха ли приказките на верандата, през прозореца нахлуваше хаотичната канонада на щурците. Лягах си рано, с книга в ръце. Лампата от нощната масичка на мама хвърляше достатъчно светлина върху страниците. От началото на гостуването се бях захванал да зобя разказите на Селинджър. Исках да знам ще успея ли да пробия като преводач в издателствата. Но така и не напредвах с четенето. Умората ме нокаутираше. Заспивах дори преди да се появят войниците с автоматите. Двама граничари всяка нощ пристигаха на верандата да проверяват за хора без открити листи, повече да разнообразят обхода си, отколкото да изпълнят служебното си задължене. Оставяхме им някоя риба за изяждане и по някой лаф за казване. Граничарите си имаха дежурен въпрос: Днес да се е мяркало някое съмнително лице наоколо? Рибарите отговаряха, че не са забелязали такова нещо. Наблизо минаваше границата с Турция. Почти всички войници с калашници, които се отбиваха при нас, бяха декорирани с една или две значки за отличия. Награди за заловени или застреляни бегълци. Невинните, наивни на вид лица на ефрейторчетата, ме караха да изтръпвам от ужас. Тия млади хора убиваха без да им мигне оченцето.

Обикновено мама пристигаше с автобус. Татко я посрещаше всеки петък на спирката в селото. Един петък обаче мама се появи рано-рано направо в Кварталчето. Изненада ни. Прибирахме се с „Пенелопа” и какво да видим – мама седи до масата, маха ни с ръка. Не знам как да ви го обясня, почти съм сигурен, че него ден усетих уханието на пресни карамфили на  триста метра от брега. Освен това усетих още, че се задава промяна, че предстои някакво необяснимо пречупване на досегашния семеен ритъм. Не казах нищо, дори не погледнах към Калоян Жечев, повече от сигурен, че го вълнува същата мисъл. Връщахме се два часа преди определеното време, нали трябваше да се къпем, да се бръснем, Крайбрежния сокол не отиваше на спирката в какъвто и да е вид. В ранния час не ни чакаха и клиенти, така че мама спокойно мина по кейчето и хвана подхвърленото от мен въже.

– Не станах ли много бъбрив? Ако съм обстоятелствен, моля те, удари ме по ръката да млъкна.

– Все още не, продължавай.

Вече имах съзнанието, че белетризирам, но какво би могло да ме спре? Тези неща ги разправях за първи път и като ги разправях, просто усетих сладостта на хубавите години от живота на татко, на мама и на мен, макар и шамаросан наскоро от действителността.

Към татко и мама бе отправена, покана да заработят в системата на туристическия колос Балкантурист. Край на бедняшкото жививуркане, на изолацията. На татко предоставяха да оглави сектора за туристите от капиталистическите страни. На мама предлагаха длъжността директор на новостроящия се хотел. Седемнайсететажна сграда. В двете предложения имаше много здрав смисъл, разбира се, но зад всичко лежеше май обстоятелството, че от три години мама преподаваше английски на две тъпи момичета, дъщери на туристическия бос в града. Този бос се оказа, умно ченге, което бе направило сметката си отлично. На него му бе дотегнало от стопански провали, от некадърници с добри кадрови характеристики. Той вярваше жестоко в организаторския гений на параходния агент Калоян Жечев, в деловитостта и чара на съпругата му Диана.

Баща ми каза – не. Отказът му освен, че ме изненада, ме и раздразни. Опитах се да поотворя устата си, но бързо я затворих. Погледнах към Диана. Някаква бебешка полуусмивка изразяваше бебешкото изражение на лицето ѝ. Диана сякаш неочаквано бе забравила за какво всъщност лошла и то рано, с обедния автобус. Измоли от съпруга си само едно, да отидат в понеделник заедно при шефа на туристическата организация, да му откаже лично и все пак, да му благодари за доверието. Калоян Жечев не възрази, изломоти, че го изисква доброто възпитание. Забелязах, настроението му отскочи още по-нагоре, самочувствието му – също. Познавам стария, бях повече от сигурен, в момента умираше туй да се разчуе, да стигне до ушите на всички от Кварталчето, а и в Бургас, познатите да разберат каква висока чест му е оказана.

Когато мама гостуваше на татко, в петък вечер и в събота вечер имаше весела маса. Нощувах на верандата. Донасях си походно легло и завивки от складчето. Беше много приятно – хладнокръвният шепот на вълничките, комарите… Него неделен ден не излязохме за риба, старите се отправяха към Бургас. Най-неочаквано тръгнах и аз, беше ми писнало. Градът гъмжеше гаджета, а аз – при рибите. За рибите, за улавянето им и за живот в уединени кварталчета си има възраст. Всички в него заливче ми се струваха отчайващо стари и малко нещо недоразвити.

Подполковник Рачев пристигна с колата си. Ние тъкмо се подреждахме в лодката. Изстреля някакъв поздрав отдалеч. От същото разстояние на висок глас честити назначението на родителите ми. Така че, стана добре, Калоян Жечев се успокои, рибарите от Кварталчето щяха да научат каквото се полагаше от трето лице, а той скромно да пази мълчание> След това още по-скромно ще твърди, че е отказал не за друго, а заради гадната синя боя, дето му виси отгоре като кинжал и го подмята отдолу като люлка.

Пенелопа разпаряше с носа си едно хладно бездиханно море. В необичайно топлия ден бреговете се изнизваха край левия ни борд, увиснали във въздуха като в лошо проявена снимка, понеже липсваше слънчевата светлина, да постави всичко на мястото му. Никаква птица във въздуха, всички лежаха мълчаливо върху невидимата вода. Никакво отражение, някъде минавахме много близо до скалите, но не ги виждахме отразени, не им достигаше енергия за такова нещо. Минахме и край рибарска лодка. Фигурите вътре мълчаха, сториха ми се учудени, уплашени от нещо.което би могло да последва. Мълчахме и ние. Само баща ми говореше. Какво говореше, нищо, обади се всичко на всичко два пъти. Първият път отбеляза, че ще завали. Вторият път ни отне мако повече време, тъй като го употреби за извинение. И какво, искате да оставя туй, дето го виждате, да вляза в  канцелария? Не. Няма!

Мама пътуваше към назначението си с удоволствие. Беше ѝ омръзна да преподава английски език из апартаментите на бургаските партийни величия. В жилищата им нерядко се натъкваше я на някой персийски килим от спалнята на бащината ни къща, я на старинен наш гардероб, на цяла холна гарнитура, на пианото – всичко плячкосано преди години от представителите на новата власт.

12.

Сега вече ми става по-трудно да разказвам, макар че се приближавам към един от най-съдбоносните епизоди от моето младежко битие, епизодът заради който всъщност се впрегнах да излагам тук страници от миналото си. Струва ми се, ще се справя по-лесно, ако започна направо от дупката. Това е една полупещера, издълбанаот морето в скалите. До нея доплувах в късна доба, в безлунна нощ, при не съвсем спокойно море, половин бал, не повече. Пропълзях плитчините, усетих сух набит пясък под себе си, пропълзях и по него. Изтегнах се по гръб. Бях ли уморен? Едва ли. Погледнах стрелките. Три и нещо след полунощ. Четири часа непрекъснато плуване. Горе, в честотите на техния си неразбираем морз, мигаха ярки, юлски звезди. Най-напред се освободих от непромокаемата раница. След това, спокойно, ама подчертано спокойно, просто за да докажа нещо на себе си, събух плавниците. Издърпах всички ципове на дунапреновата дреха. Полежах още мъничко така, продължавах да. доказвам онуй нещо на себе си. Чак тогава се съблякох по плувки. Беше ме обзела, трудно обяснима лекота. Дишах с усещането, че съм изплувал накрая на света, с чувството, че в момента отговарям сам за себе си, никакъв Калоян Жечев, никаква мама Диана, никаква държава, бог и така нататък. Най-малко бог. Лекотата прерастна в меко юнашко спокойствие, в копнежа да заспя само след минута. Но тази минута, се оказа много лепкава. Напрегнах волята си, събудих се още малко, пренесох всички вещи в дупката, накрая се тръшнах върху мокрия дунапрен и, въпреки всичко, пак се събудих, прецених дали главата ми ще заеме добра позиция, реших, че позицията не е много надеждна, подложих раницата под главата си. След като почти изключих възможността да захъркам високо, най-сетне заспах.

13.

В коридора, а след туй и във ваната на фиордчето, морето се повдигаше и снижаваше плавно и изпълваше каменната заличика с нежно шипене. Като се оттегляше, водата поклащаше водораслите. Между зелените цистозирии се белееше част от дъното, покрито с мидени черупки и дяволски нокти. Няколко скални гълъби се появиха изневиделица, понечиха да се шмугнат на хладно в пещерата, но ме видяха и се отказаха. Нямаше вероятност да ми докарат беля, граничарите едва ли биха забелязали една чак такава подробност. Извън ваната беше горещо. Безцветното обедно море кротуваше, обезсилено от зноя. Небето прегаряше от жестоката светлина. По камъните лазеха рачета. Между очите им се пукаха мехурчета. В подобно безсилно време не се обажда никаква риба. Татко сега спи при отворена врата и прозорец, сънува бъдещи есенни пасажи, нo следобед все пак ще излезе с помощника си за сафрид — клиентите-летовници напират. Повече от сигурно е, че мама се ядосва с дублираните легла на чужденците, край нея гъмжи от негодни администратори, които гледат да се отчетат главно към службите за Сигурността. Едва ли ще забравя думите ѝ: Започвам да повишавам тон, но забелязах, че с това повишавам и авторитета си. На което татко отвърна вяло: Но не бива да се прекалява.

Сякаш подражаваха на гълъбите, във ваната на фиордчето нахлу облак от сафидчета. Челната група едва не се заби в корема ми, направи поврат, паникьоса другите, сафридите се повъртяха насам-натам и накрая налучкаха изхода към голямата вода. Излязох от ваната, върнах се на оскъдното пясъчно петно. Облякох сухите плувки, обърнах неопрените. До нощта, когато трябваше отново да вляза в тях, щяха да изсъхнат прилично. Чу се звън от стадо. Мелодията на звънците прозвуча мързеливо. Тя задълбочи тишината и мудно премина над глвата ми. Омаломощените от слънцето овце прекосяваха горе угарите без надежда да се доберат до сянка. Бързо отнесох всичко в дупката. Внесох се и аз. Погледнах навън. Светът отново се беше вместил в тясната рамка между скалите – малко море и малко небе, наситени до отвращение от искрящата светлина.

Не можех и не можех да намеря мястото си в живота. Не само заради произхода, пречеше ми мащабността на мечтите. Ти си млад мъж с душата на юноша, обичаше да ми внушава една добре узряла жена. Мисля, че беше хубава, мисля че беше умна, учеше ме на широкоспектърен секс в апартамент с удобства. Боже, как завиждах на мъжа ѝ, първи капитан на известен кораб, не се прибираше по една година от пристанищата, към които исках да полетя.

Турската граница не даваше покой на такива като мен. Момчетата дръзваха, приемаха риска и тръгваха. По сухо – през браздата и телените мрежи. По море – с моторници, мизерни рибарски лодки, с гумени дюшеци. Научавахме за десетки провали, но не бяха редки и успешните опити. Обаждаха ни се с писма от Америка и Австралия. Граничарите обаче се окопитиха. Минираха няколко зони по сушата, сгъстиха взривността на граничната бразда, изостриха свирепостта на кучетата пуснаха ток по телените мрежи. Момчета и момичета от Източна Германия, въоръжени с идеални географски карти, въпреки всичко, се навираха в опасните зони и умираха. Двама или трима успяха, ужас – с овчарски скок!…Не ми е ясно точно как. По море бягствата станаха почти невъзможни: увеличиха броя на радарите, приучиха рибарите на доносничество. Всичките ми замисли се обезцениха. Докато се наканя, докато прежаля родителите и особено въпросната Евдокия и не на последно място – докато приема рисковете, граничните си докараха отнякъде бързоходни катери с многобройни конски сили и наложиха абсолютното си надмощие Като посещавахме с Пенелопа най-близкото до границата, Ахтополското пристанище, зървах боядисания в сиво бяс. Куриоз! – носеше номер 333, най-щастливата ми цифрова комбинация. Зяпах катерчето и за първи път усетих ненавист към морски съд.

Ние от Пенелопа притежавахме постоянни открити листи за риболов, но имахме право да излизаме в морето  изключително през деня. Освен това, бе ни разрешено да се приближаваме само на пет километра, от устието на граничната река. Помощникът ни Пончо познаваше всяка педя от южното крайбрежие. В хубави, но безрибни дни, Пончо започна да ни води до един миниатюрен фиорд за раци. Навикнах да намирам това място безпомощта на Пончо – особен профил на две скали, кой знае защо, наподобяваха графичното изображение на Макс и Мориц след измъкването им от тестото. Зад скалите се изгърбваше гол хълм със скучно пространство от ниви и две унили канадски тополи. Тополите се виждаха отдалеч, под тях лесно различавах скалите. Между скалите се врязваше фиордчето, то завършваше с туй, което наричам вана, пълна с прозрачна вода. Наоколо гъмжеше от раци. Обаче. Най-силно ме порази тук една дупка в хълма. Пунтираше пещера. Тази нищо и никаква дупка, нищожество пред Макс и Мориц и ваната, възпламени замисъла ми. Нестандартен и по-смел от всички заисли на предшествениците ми.

Членувах в държавна, полувоенна организация, от нейно име се явявах на състезания, бях един от асовете ѝ. Другата дисциплина, към която се насочих с особена стръв, бе подводния риболов. Дълбочините ме привличаха, убиването на дълбоководни риби. Искам да кажа, че разполагах с необходимите такъми.

Потегляйки към Турция, присвоих от държавата първокачествен неопренов костюм, плавници, непромокаем часовник, шнорхел, маска, непромокаема раница. Нищо – в сравнение с имотите, които ми беше ограбила държавата. През въпросната юлска нощ, някъде към е динайсет, се пуснах от заливчето на Кварталчето. Всичко спеше, само щурците не спяха. Заплувах леко, еуфорично. Край граничните постове минавах само с помощта на плавниците. Плувах и си мислех за всичко – за Калоян и Диана, за вълшебните детски години в залива, за Ножа на ветровете – учебният кораб на ветроходната ми кариера, за състезанията, в които се класирах винаги първи, а после, на републиканските регати – винаги трети, за гаджетата по плажовете, за любовните лудории нощем в Морската градина, там нещата, по-често биваха, правени-недоправени, но всичко, абсолютно всичко, от край до край, включително унищожението на фамилния ни комфорт, ми приличаше на рисуван филм, с пищни цветове, изобилие от слънчеви и лунни нюанси. Изброените епизоди се появяваха и чезнеха бързо, паметта гледаше да се отърве от тях и да ме вкара в жилището на Дафина. Винаги, ама винаги влизах в дома на Дафина: разкош от две спокойни очи, спокойна руса коса, напиращи от спокойни желания гърди. И спокойната, идваща от голяма дълбочина тръпка, обхванала не само долната част на тялото ѝ.

В тази нощ на голямото плуване вършех работата си със скъпернически движения. Хем за вярване, хем за невярване – заспивах. И то на няколко пъти. Събудех ли се, отново започваха епизодите и отново, за кой ли път, ги помиташе спокойната мъдра жена. Майка му стара, идеше ми да се засмея на глас, а повече от сигурно е, че се усмихвах при мисълта за най-значителното, което отнасях със себе си в далечините. От великия феномен, наречен Родина аз отнасях не баща си и майка, си, не юношеството си, нито състезателските си подвизи, отнасях само спомена за преподавателката ми по спокоен, плавен контакт между мъжа и жената.

14.

Овчарят се появи неочаквано, не предизвика какъвто и да е шум. И колко красива постъпка от моя страна, че предвидливо бях прикътал такъмите си. Прекоси пясъчното петно, огледа морето, сякаш да се увери в нещо си докрай, захвърли гегата и седна на камък до прибойчето. Докато събуваше гуменките, той се обърна към пещерата: петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т.Г. Влайков и Елин Пелин. Запретна дочения панталон. Чак тогава, се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му, вече беше влязъл в морето. Наведе се, загреба с шепи вода, намокри хубаво главата си, наплиска врата си. Налетяха го морски мушици, не им обърна внимание. Пред очите ми изплува великолепна картина – класическият български селянин превземаше морето, образът му се отразяваше във водата, сред горещи бели камъни, изправен срещу хоризонта, където вече се зараждаше бризът.

Тръгна си неочаквано, както се беше появил – наведе се, вдигна тоягата, потегли. И тогава ме видя. Чисто и просто, срещнахме погледите си. Разбира се, овчарят не ме видя, погледът му не можеше да проникне в познатия ми пещерен полумрак. Но ми се стори, че кръстосахме очи и като че ли се простихме. Беше ми писано, последното нещо, което отнасям от душата на моята България, последното лице, последният поглед, да е именно този мил, събирателен образ на добрия селянин, описан на дълго и широко в прословутата народопсихология.

Потях се в дупката, топях се, но вече нищо не можеше да ме измъкне навън, не ми се щеше да рискувам. Оказа се, че моето скромно заливче във високия скалист бряг е уязвимо, достъпно чрез незнайна за мен пътечка. Отворих раницата, изядох една консерва с телешко варено. Пих вода. Юлските дни са дълги, но не траят вечно. Още осем часа до падането на нощта. Какво са осем часа за пътешествието, което ми предстои? Чакаха ме още седем километра плуване. Два часа! Три часа!… След устието на реката – там стърчеше наблюдателният пост на войниците и кучетата от граничната застава – веднага, ама съвсем веднага започваше четирикилометров турски плаж. Можех да изляза на всяка точка от него и да изкрещя.

Ето че задуха и бризът. Струите му влизаха през устата на пещерата, усещах ги с нагорещената си потна кожа. Минута след туй някой изрева нещо над главата ми, а върху кадифеното пясъчно петънце, което бях заобикнал, се забижа няколко куршума. Поканиха ме да изляза. с вдигнати ръце. Подчиних се. С дулата на автоматите отгоре ми посочиха как да открия пътечката. Бодеше ми, бях бос, но се справ! Чакаха ме един сержант, едно куче и двама ефрейтори. Кой знае защо единият ефрейтор, нисичко, дръгливо момченце, замахна и ми разби носа. Овчарят се беше облегнал на гегата си.

15.

– Джими, знаеш ли, запазвам си правото и аз да ти разкажа някоя история.

– Въпроси имаш ли?

– Защо не избяга с катера им?

– Какво?

– Спомена, че моторите на лодките ви били безсилни срещу техния звяр. Тогава защо не им го открадна?

– Ти чуваш ли се какво говориш?

– Палиш и тръгваш, а и намерът му е бил 333.

Щеше ми се да я цална по устата, но не ми се стори изгодно, беше станала хубава, проклетницата.

– Дейзи, ти на мен можеш ли да ми изграчиш защо ме мразиш?

– Вие, мъжете, сте нежни същества, Джими, затова най-добре е сега да се наспиш, а утре да продължим. Хем да помислиш по-сериозно, ще можеш ли или няма да можеш да ни придружиш до Танджер. Разбра ли? Само до Танджер, на три крачки оттук. Белким ти се наситя и те намразя наистина, тъй като си го заслужаваш, защото твърдеше, че мечтаеш за Хавайските острови, а сега ти се пада път до там, но се изплъзваш. Баш като ни е нужен трети човек на борда.

– Какъв път? Сякаш сте тръгнали.

– Капитан Кларк трябва да бъде в Пърл Харбър на седми декември.

– Измисляш.

– Никога не измислям.

– Ти и твоят капитан Кларк да се скъсате на парчета не можете да бъдете на седми декември в Пърл Харбър.

– Защото тази година закъсняхме из тия шибани острови, но Джонатан ще ни прости, ще му обясним.

Целта ми беше да се добера веднъж до леглото си.

– Говориш ми шарадно и не сега му е времето да те разгадавам. А и Танджер не отстои на три крачки от тук.

Тя се изправи.

В кръчмата ми се стори по-приятно от вън. Работеха и вентилаторите. Чисто, светло, като у Хемингуей. Старата островна дама стоеше до сина си, навярно сама бе пожелала да демонстрира допълнително симпатии и нямах нищо против. Тъжно нещо е закриването на сезона на остров Милос. Както навсякъде по света, естествено. Сбогувахме се. Тикнаха в ръцете ми завосъчена половинлитрова бутилка без етикет, гола като стриптизьорка. Гърлото ми се сви. 3а малко да изплюя една лъжа, за малко да обещая, че догодина ще се видим пак.

Дейзи държеше в ръцете си котенце, милваше го, котенцето мячеше тъничко, разкъсваше душата.

– Тези неща съдържат бълхи – отбелязах аз.

Дейзи Кларк отново ми се стори много хубава. А сега де. Направо красавица. Устните ѝ се отваряха и затваряха. С движението на ръката си тя отронваше и неразбираеми думички в ухото на животинчето, нещо като стихотворенийце, може би от ученичеството, какво говоря – нараняващият ѝ глас на фльорца от треторазреден хотел изговаряше песничка от най-ранните ѝ детски години в Пензънс.

16.

В хотела две много смотани момичета, такива бродят доста в края на сезона, надигнаха глави от картата, отвърнаха на поздрава ми и отново потънаха в контурите на Гърция. Имаха вид на същества опоскали и този остров. Ще пренощуват в съседната стая и утре, в тъмни зори, ще хванат ферибота за Пирея. За този ферибот вече мечтаех и аз, само той можеше да ме спаси от лепкавата авантюра. В тази клопка на мен ми се диреше сметка за някогашни и сегашни постъпки, за всяка казана дума. Някой държеше на всяка цена да отклни реката на живота ми, да зарежа всичко край себе си. Този някой не молеше, а настояваше да ме удави в сантименталния бульон на ученическата възраст, да ме върне в гамата на лагунните изгреви и залези, да ме захароса с лунна светлина. неща за които отдавна бях заплатил не с какво да е, а със затвор плюс трудововъзпитателно общежитие. Но историята си имаше и своята комична страна – в нея, дявол знае защо, ми се налагаше да участвам под друго име. Колкото и да блъсках глава, неуспявах да разнищя загадката. У мен вече се натрупваше усещането, че удължавам нечий чужд живот, на непознат за мен човек, доколкото схващах, някаква митична личност, пришълец от други географски ширини, защо не си го кажа направо – от друга иланета. В играта, присъстваше отсъстващият, а присъстващият отсъстваше. С други думи, мен ме нямаше там, липсвах, присъствах само като катализатор. Дори сладостта на тялото ѝ сякаш не бе отделяна за мен, този биологичен сироп бе предназначен за отсъстващия. Не бих имал нищо против, разбира се. Откровено казано, всичко туй ми идваше като спасение в рутинната туристическа скука, ако не бе за сметка на пълното ми физическо, а и психическо изтощение. Откога не съм спал? Ами вече не мразех ли и не се ли отвращавах от извечното, благословено и от бога проникване в гениталния космос на жената? От кога дори не съм си помислял за най-близките хора, за приятелите в България? Ако тази вечер стегна багажа си и ако призори се кача на ферибота заедно с тия бедни студентки от Уайоминг,  изведнъж ще възвърна независимостта си, гордостта си, своята така сполучливо изработена през годините неприкосновеност. Но да стегна багажа си тази вечер е немислимо, скапан съм, умирам за сън, падам, копнея за допира до възглавницата. И колко много време за спане! Навън все още е ден… Танджер! Къде ме хвърляш ти мен,  ма, жрицо съмнителна? За какво ме вземаш? Не съм ли ти рекъл, че съм старо бургаско гураджийче?

17.

Заспах веднага и се събудих след секунда ужилен от просъницата, че тогава е нямало нищо по-лесно от туй да се обсеби катера на гранничната охрана в Ахтопол. Привързваха го по най-обикновения начин сред, рибарските лодки на градчето. Винаги с пълен резервоар, катер 333 чакаше просто да го яхнат и пришпорят. С него можех да се озова в Турция за половин час. Без предварителните подготовки – те ми отнеха цял месец: оборудване, промъкване, проучване на пещерата, откриването ѝ в нощни условия, накрая двуетапно плуване четири плюс три часа. И за какво? Да се озова на пуст плаж, гол, далеч от каквото и да е населено място. А тази лодка можеше да ме откара право в Истамбул. Изтръпнах. Нещо у мен извика. Нямаше да го има и позорът. Какво просто решение. Като Колумбовото яйце. Гордиевият възел! Тя го беше развързалс един замах на секирата. Що за жена! По-вероятно – чудо… Чудо, да, чудовище. Невероятна жена… Чудовищна… Чудесна… Чудесно чудовище…

Като спрягах корена на тези думи, за втори път паднах в пропастта на съня, направо в челюстите на съновиденията, където се замятах неспокойно. Продължително и мъчително се избистри нещо като фабула.

– Защо не избяга с кораба им, питам те аз, трябваше да го отвържеш, да му се метнеш и веднага се превръщаш в господар на морето.

– Нямах намерение да ставам господар – смотолевих – целта ми не беше такава.

– Щом не ти е хрумнала тази идея, добре че си останал в Бургас, в Америка, ти нямаш никаква работа, в Америка щеше да се изявиш само като пазач на склад, в най-добрия случай – опаковчик.

Замахнах да я ритна и се събудих отново. Не тя ги изрече всички тия думи, аз ги бях казал, би трябвало да се ритна сам. Засрамих се от себе си, притесних се. В младите години, когато рефлексите ми работеха най-добре, а като състезател-ветроходец имах самочувствието, че рефлексите ми работят отлично, изглежда се бях стъписал пред всемогъществото на. тогавашната власт. Властта се чувстваше толкоз силна, че оставяше идеално оборудваната си преследваческа моторница без надзор и никой по крайбрежието не се възползва от удобствата.

Дяволска жена! Колко простичко го изрече. Свободен човек от свободен свят! При това, какви ханшове! Никъде не бях виждал подобно нещо, дори като екскурзовод по Слънчев бряг, изключително дупе! И всичко туй – мое. Можех да правя с него каквото си ща, Дейзи ми се предлагаше изцяло: и отвън, и отвътре, без остатък. Такава жена ме обича, кани ме на борда си да обикаляме света, а аз, като последно балканско нищожество, правех фасони, бягах ѝ, сякаш ме гонеше бик..

Уплаших се, че ще духне и яхтата ще отблъсне без мен. Съдбата като нищо можеше да. ми погоди такъв номер. Мисълта, че Дейзи ще се изпари без остатък ме разсъни съвсем. Докато се обличах,пресмятах пътя до Танджер. Излязох в хола, всъщност – администрацията на хотела. Огледах картата. Танджер бе кацнал срещу Гибралтар. Не можах със сигурност да разбера на Океана ли е или на Средиземноморието. Туй нямаше значение. Интересуваше ме наличието на летище. Да, имаше. Край мен ненадейно бе запърхал шансът да преплавам Средиземно море по дължината му. Чак сега усетих самотата и тишината на хотелчето. Беше паднала нощта, часовникът показваше девет.

Вън въздухът бе изгубил свежата си острота, улицата ми се стори по-тъмна от всякога, Пак със закъснение забелязах, че липсват звезди. Никакво движение на въздуха. А след малко по лицето ме парнах две капчици. Адамас спеше. Този път се чувствах и сам, и подигран,  измамен от близки и далечни за мен хора.

В мършавата, изтощена от очакването да се случи някаква промяна нощ, съществуваше само пристанището. Както обикновено, лампите му осветяваха някои паноптикотични кадри без звук и субтитри.

Въдичарите са си въдичари, двама от тях бяха дошли на нощна смяна. С насочени към морето и небето пръти те чакаха да им се случи нещо хубаво. Съседките ми по стая, бледите никакви момичета от Уайуоминг, сега изглеждаха плътни, отраженията на тъмнината им даваше самочувствие. Точно в центъра на декора три момчета и две момичета седяха по турски на каменната настилка. Учудващо кротко за възрастт им те си разменяха реплики на немски и надигаха бирени бутилки. В един от кавалерите разпознах местно островно гураджийче. То дремеше, в края на лятото всички аборигентчета дремят от умора и от пресищане. Красивата шведска четворка също беше тук, разположена по седалките на отдавна умрял велбот. Четворката мълчеше и сега. Шведчетата сякаш очакваха спокойното потегляне на разсъхнатата лодка напред, към друго място на света… В най-далечната част на П-образния кей фериботът „Милос” набираше сили за утрешното пътуван до Пирея.

18.

Дейзи не участваше. Седеше с лице към мен. Отдалеч не виждах нещата както трябва, но разкопчаната ѝ блузка сигурно разкриваше една трета от гърдите ѝ, толкоз, колкото позволява приличието. Обрамчена от навалицата, Дейзи просто блестеше, но този път ми изглеждаше и не моя, светеше в непостижимата далечина като звезда в небето. Оживлението върху палубата, както предположих, си беше най-обикновено явление през дългото битие на Илюзия. Редно си е, на такива сбирки, капитан Кларк да говори най-много. Сега обаче устата му не спираше. Той седеше с гръб към мен, лицето му го нямаше, но долавях как петимата гости го слушат внимателно, насочили почтителното си внимание към личността му.  До Илюзия, с кърма към кея, бе привързана прекалено бяла моторна яхта, от тия, дето с тях си служат милионерите, а до нея пък, с още неприбрани изцяло ветрила, гледаше да остане незабелязан един наистина незабележим шлюп с Новозеландско знаме. По пътя на логиката туй приятно вечерно събиране на екипажите би трябвало да се състои в удобния салон на моторната яхта, но милионерите, както и новозеландско семейство, явно предпочитаха да се похвалят след пътешествието си, че са стъпили на Илюзия и са прекарали няколко приятни часа с капитан Кларк, да, не се пулете – и много интересната му дъщеря.

Капитанът на моторната яхта Якоб 2 – най-после разчетох названието ѝ в мрака – наливаше в чашите някаква много скъпа течност. Наливаше бавно, спокойно, бих рекъл преднамерено спокойно, сякаш му предстоеше да живее поне сто и петдесет години. Той единствен носеше на главата си капитанска, с вид на токущо купена шапка, от ония, дето съдържат много предмети и надписи: котви, шнурове, звезди със златен блясък, обозначение на фирмата производител, плюс отличителните данни на магазина в Холандия или Франция. Забележителната му черна, брадичка също ми се стори купена от магазин. Собственикът на Якоб 2, със златна мъжко-женска коса, внимаваше в никакъв случай да не се държи като собственик. Признавам, направи ми добро впечатление, само че за сметка на неговия придружител в пътешествието – той пък май че се държеше като собственик. Чувал съм, че милионерите, като тръгнат по такива, морски маршрути, обикновено си взимат за екскорт момичета, понякога цяла тайфа, затова хич не ми бяха ясни отношенията на тия двама мъже. Както ги наблюдавах от прикритието си, заприличаха ми малко нещо на влюбени, разчитах на Дейзи, като се видим, да ми открехне няколко думи по въпроса. Но кога ще се видим? Капитанското конте, както споменах, наливаше толкоз бавно и налагаше същото бавно темпо на купона, бавно говореше и капитан Кларк. Ето сега, със същото бавно темпо се извърна към мен новозеландката, мамичката ѝ, с подобни ново зеландски и австралийски яхтички обикновено пътуват само дипломирано грозни жени, а тази направо изчурулика в мрака с хубостта си и прати любовницата ми в нокдаун. Тая дреболия ми подсказа, че жени на петдесет, от рода на Дейзи, трябва да се консумират обезателно насаме.

Реших, че няма да стане скоро, много ми се щеше още тази нощ да съобщя, че съм готов да тръгна за Танджер, а трябваше да почакам доста, налагаше ми се да убия някъде времето, но къде? Да не говорим, че отсега нататък, след всяка новоизтекла минута, се наслагваше и някаква капризна, дяволска злост у мен, да нацелувам нокаутираната. Тръгнах по уличките на Аламас. Стените и листата вече влажнееха. От небето тази нощ росеше по рекордно скъпернически начин. Крачех бавно и винаги се връщах, нямах воля да се отделя от пристанището. Най-после си намерих достойно за петдесет и седем годищната си възраст и най-вече за битието си на стар бургаски хашлак занимание. Като открих младата шведска четворка пред себе си, тръгнах след нея. Вървяха бавно. Всеки сам за себе си. Нито една от мъжките ръце не полегна върху нечие рамо. Нито обратното. Не искам да кажа кой знае какво, от години вече е ясно, че не съществуват несексуални нации, това се оказа мечтание на ориенталските и балканските мъжкари. Но поне да си поразкажат нещичко тия млади хора, нищо, вървяха, люшкаха се насам-натам. Минаха край хотела ми. Продължиха. Продължих след тях, нямах с какво друго да запълня времето си. Стигнаха до хубава къща, издържана в модернизиран цикладски стил. Изчезнаха в нея. Озовах се до страничната стена на жилището. Прозорците на две от стаите светнаха. Почаках. Красивото шведско момиче ми се отблагодари мило за търпението – приближи се до прозореца, отмахна някакъв тюл и сякаш се загледа да види свирещите щурци, а аз пък видях босите ѝ гърди, които се оказаха поне три пъти по-богати  от Дейзините. Тъмно. Тихо. Само щурците и мисълта, че нямам никаква сметка да сравнявам любовницата си с други подобни на нея.

На връщане, и тъй и тъй минавах край моя хотел, отбих се в стаята си. Настоявах в себе си за воля и търпение. Милата госпожа Панайота беше оставила на масата ми някакъв ориенталски сладкиш с орехи и шербет. Точно това ми трябваше. Въглехидратите ме успокоиха веднага, поизпънах се на леглото.

19.

Слава богу, събудих се само след два часа. Наближаваше полунощ. Росеше все по същия начин. Забързах. През моето отсъствие пристанището беше умряло, нямаше го, парчета от него висяха призрачно между невидимото море и още по-невидимото небе. Новозеландската яхтичка продължаваше да се гуши до Якоб 2, но и милионерската изгъзица вече спеше дълбоко, без светлина на борда. Невероятно, светлина имаше само в илюминаторите на Илюзия . Да, там някой не спеше и този някой можеше да бъде Дейзи, все още будуваща с надеждата, че ще се появя да я потърся точно в тая нощ, когато сгромолясването на времето налагаше на влюбените да се търсят и намират.

Като се приближавах към старата черна скитница, дочух слаб сигнал от нещо, за което знаех, че няма очертания, дъх, име. Така нежно и сладко проскърцваше кранецът, който предпазваше най-издутата част на корпуса от удари в кея. Стъпих на палубата с намерението да почукам дискретно на прозорчето. Представих си как Дейзи се усмихва в каютата си и само след минута ще се появи на асфалта, където ще я дочакам. Копнеех да оглозгам жената, издумала така леко най-простата формула на живота: Открадни катера и бягай!“ Такова момиче заслужава да бъде ухажвано непрекъснато и да бъде последвано не само до Танджер, какво е Танджер, нищо, пред останалите посоки на света. Стреснах се. Зад кърмата заподскачаха кефалчета. Те също бяха усетили зараждането на вятъра.

След плясъците на рибешките скокове ме смути грубиянско мъжко дихание, хъркане, стенания на загиващ в битка великан – капитан Кла или хъркаше в съня си, или умираше и тази неопределеност предизвика недоумението ми. Любопитството, естествено, надделя и преди да избягам, погледнах през илюминатора. На отсрещната койка, сред обилна светлина, един огромен гол Мойсей, само че малко нещо кльощав, обзет от необяснимо за неговите седемдесет и пет години ожесточение, ревеше от страст и се мяташе върху несъблечена докрай кукла. Бях потресен и не можах да забележа дали куклата реагираше на крясъците му, но видях много ясно как звярът изваждаше и вкарваше в тялото ѝ своят исполински, касапски оформен от природата член.

20.

Бях вир-вода. Мокри се изкачваха нагоре и момичетата от Уайуоминг. Всъщност пред мен по сттлбището пристъпваха тежките им раници-самари. Един след друг в търбуха на ферибота влязоха два камиона, един тир и десетина автомобила. Зад мен врякаха мокри гръцки лелки тип созопол, а зад тях мълчаливо се катереха две силно оръфани попчета от обеднял островен манастир. Преди да се примъкна в салона на топло, погледнах към Илюзия. Видях само мрак. Вятърът блъскаше водопадите на дъжда върху мен и цялата поветрена част на палубата. Че корабите им са мръсни, това си го знаех още от детските пристанищни години, повтаряше ни го често и очарователният корабен агент Калоян Жечев. Вече трета година през октомври идвам в Цикладието и обикалям островите му. Този е може би десетият кораб, с който се придвижвам – и той вехт, олющен, повече отколкото е нужно – народен. Сред бурята и валежа Милос ми приличаше на мокър овен и като всеки мокър овен издаваше специфична миризма на мокър гръцки ферибот.

В залата беше сухо, огряваха я няколко телевизионни екрана, заредени с горещи трилъри. И най-важното – места колкото щеш, може би прашни, може би с изпокъсани облицовки, но широки, меки. Учуди ме броят на заминаващите. Идваха от селищата и хотелите, от вътрешността, все жертви на първата дъждовна метла, млади хора, някои заспиваха още с влизането си в залата. Де да можех и аз. Изключено. Трудно е да се измисли по-сериозен стрес от погнусата. Обхващаше ме перманентно омерзение. Бавно, ала сигурно то убиваше активността ми – бях решил да не се връщам направо в Атина, оставаха ми шест свободни дни, можех да опоскам още поне два острова, но се чувствах разоръжен. Пък и подигран… Ето как неочаквано разбрах защо хората от всичка времена., по целия свят, получат ли някакво психическо вцепенение, също като мен, се приближават до първия изпречил се на пътя им бар. Етикетите, бутилките, цветовете на. течностите в тях ми обещаваха първа психотерапевтическа помощ. Бюфетчикът посегна към рома – хладното време, ранният, още тъмен час… Направих му отрицателен знак. Предпочетох сто грама от джони, но той ми напомни за Джими, затуй посочих към балантайн. Преди да докосна чашата, помислих си какви ли ужаси се крият и зад туй име Джими? Омерзението си поиска по-смела глътка. Оказа се, че по-едрата глътка в тъмни зори предизвиква мигновен ефект. Напрежението ми омекна моментално. Не побързах да се усмихна, все още не ми достигаха сили за тая работа. Шред очите ми се оформи мръсна картина с мръсния кораб, в него всеки компонент стоеше толкоз скверно, че плачеше всичко да бъде палнато с клечка кибрит, да изгори, на всяка цена далеч от брега, заедно с негодяя капитан и негодницата щерка, участващи от десетки години в този гнусен сексуален атракцион, както го бяха видели очите ми преди пет часа.

Дейзи изскочи внезапно. Мокра, тъмна. Търсила ме по палубите и салоните на всички класи. Като застана до мен, тя благодари небрежно на капитана на ферибота, а той, преди да се отдалечи, заяви покорно, че ако се наложи, заради дамата на моретата, е готов да отложи с цели десет минути потеглянето на кораба. Може би шега, но чудесен жест на офицерска елегантност. Обаче дамата на моретата не се усмихна и не благодари.

– Както виждаш – духна – обърна се Дейзи към мен. – И тръгваме. Търсих те в хотела. Искам да дойдеш с мен, разбра ли?

Надигнах глава, отместих поглед от стоте грама, които се въртяха сякаш сами из пръстите ми. Дейзи хвана чашата и я постави на плота.

– Снощи те чух, усетих те и се зарадвах. Сигурно си дошъл да ми заявиш…

Може би съм я гледал много по-остро от допустимото, щом прекъсна изречението си. Много беше грозна, горката. Обзе ме страстен импулс да я зашлевя пред всички, крайно време беше тази напаст да си получи заслуженото. Както капитанът, така и екипажът на „Милос” да разберат истината за дамата на моретата. Е, да , само глътка уиски, но и тя се оказа достатъчна: вместо да вдигна ръка, прибягнах до иронията:

– Знаеш ли, питам се как си дошла. Все още е нощ. Татко ти пуска ли те нощем сама?

Иронията ми произведе буквален ефект. Дейзи ме изгледа, по много особен начин, този неин поглед аз не можах да разчета. Нещо като сълзица се появи на окото ѝ. И си тръгна. Направо се отдалечи. Но при тази жена тръгването не означава нищо. Тя се върна.

– Много хора смятат, че капитан Кларк е мой баща. Просто изхвркна из главата ми, че и ти… Жалко!… Казвай, ще дойдеш ли или няма да дойдеш. В Танжер ще правим сериозен ремонт, а ти ще отлетиш за България.

– Този капитан Кларк всъщност какъв ти е’?

– Женени сме от трийсет години.

– И още те употребява, така ли?

– Да.

– Щастлива жена.

Изглежда, че съм произнесъл много важна за чувствата ѝ реплика. Този път Дейзи си тръгна без да ме погледне. Очаквах, както беше в стила ѝ, да се върне. Тя само спря – и хвърли последните, си думи:

– Ние с теб сме заклещени кучета.

>>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB


ТУК! .pdf file за сваляне на сценария „ОСТРОВЪТ“ за ТВ филм.

А надолу, в пряк текст – за „Островът“ в този му вариант – подготвен за телевизионен филм от 3 епизода. Нямам данни защо го е написал…

Дотогава е игран в над 135 представления ТЕАТРАЛНИЯТ вариант;

ТУК! ЛИНК  с  .pdf file  и др. към театралната пиеса;

ТУК! – линк  към спомените за пиесата от режисьора Анастас Михайлов;

а   ТУК! .pdf file – спомените на трима артисти от Сатирата, участвали в представлението. (Интервютата са взети от литераторът и преводач Юлиан Жилиев в годините непосредствено след смъртта на писателя…)

В Архива на автора съществуват първоначални варианти на историята, под разни заглавия –  напр. „Загадката на остров Тананука“… Има много варианти и поправки, а тази, която можете да прочетете сега, е последният вариант, писан за БТВ в 1978 г.

И предполагам – след договаряне помежду им, защото има някои атрибути, които подсказват това… Но нямам данни или спомени да е била поставяна.

Между театралния и филмовия вариант съществуват известни… бих казала дори драстични!… разлики, които ме замислиха много за идеята, защитавана от Автора в този вариант на  сценария.

Защото в театралния вариант всичко е ясно, смешно и подсказките лежат съвсем плитко под повърхността на действието. Всеки може да ги познае, което и ставаше по време на представленията, и публиката доволно се надсмиваше над Простака-Ръководител и Интелектуалеца-Благородник – съвсем опростено казано.

Всеки път, когато имаше възможност да разпознае ръководителите на държавата, т.н.  „Хора от народа“ – в негативна светлина, в тяхната истинска същност, меркантилност и неграмотност – ние всички – „публиката“ се чувствахме „отмъстени“, смеехме се, доволствахме, радвахме се.

И ДОРИ – прощавахме на втората група омразни „величия“ – Интелигенцията, хората на Изкуството и Културата – за ТЯХНАТА, пък, известност – също незаслужена, в очите на мнозинството, но все пак!… Нали именно представителите на тази група най-често попадаха в челюстите на скритата цензура, заплащаха с кръвта и изкуството си за опитите да говорят публично от името на Подвластните.

Така че театралната постановка, с помощта на най-любимите ни артисти, лесно печелеше симпатиите и успя да се задържи дълго; беше свалена при пълни сборове и безотказен успех. Дори е била поставена и след „избухването на демокрацията“ – в новосъздаден театър-вариете – който аз не бях и чувала, преди да прочета Интервюто на режисьора.

ТОВА, мога да кажа, е по „по-лекият“ вариант на сценария.

За онези, които биха искали да чуят какво се крие, може би, във втория – ще го сложа в отделен линк, за да не превари прочитането на текста и да развали… Изненадата? Впечатлението? Размисъла? над разликите, внесени в него.

Защото те никак не са лесни за осмисляне, дори и от мен, която познавам Света на Борис Априлов – отвътре, отвън, в дълбочина – и в… абсурд?

Затова ще намерите този текст – веднага след като го напиша! – съвсем в края на сценария, ако стигнете, разбира се, до там!, и АКО все още ви се занимава с тази История: на „Островът“, на двамата Мъже и Жената, на Важния простак и Смахнатия интелектуалец… На Борис Априлов, познатия ни писател – и Ахото, Наско, Мечтателят от Бургас – сред самотния и безлюден Остров на България, която го създаде, отгледа – и забрави за дълго…

За прекалено дълго!…

Защото – ако НЕ Е една покъртителна изповед на Неукротимия творец, скрит в съществото на вечно шегуващия се веселяк Ахото – КАКВО Е ТОГАВА?

Дж. В., 02.02.2013.

***  „следва!“  :)

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


РАЗКАЗ

ЗА ИЛЮСТРАЦИИТЕ МИ…

ТУК! .pdf file за изтегляне…

Много смешно беше – когато се сещахме за това по-късно –  как аз станах художничка.

Винаги се знаеше, че аз ще съм „художничка”, а сестра ми  – „писателка”… Тогава казвахме така, а сега знам вече, че е по-добре да се казва „художник” и „писател”,  въпреки че става дума за жени…

Родителите ми започнаха да ми обещават да ме пратят в Полша да уча, ако ме приемат в академията.

Не нам защо – мечтата ми беше да посетя именно Полша! Не мога да я обясня и досега. Даваха по телевизията полски филми – и изведнъж се оказа, че съм научила Полски доста добре, разговарях си с поляци и се разбирахме, те дори мислеха, че съм следвала там.

Но аз не заминах, защото не успях да вляза в Академията! Голям позор!

Когато преполових 11 клас – седнах една вечер и нарисувах с молив 6В на лист за пишеща машина една чиния с ябълки. Едната беше паднала от чинията.

Моливът много гадно блестеше върху тази хартия, но рисунката беше обявена за шедьовър, сложена в рамка – лично от Тати – и окачена на стената, редом с картини на Стоян Венев, Мария Недкова, Павлето, Морозов, Цвятко Димчевски и други приятели на семейството, които са подарявали картини на родителите ми от приятелски чувства.

После се осведомихме как се влиза в Академията – с молба, ли, с какво – и с голяма изненада научихме, че се полага изпит! И то не къф да е – а цели 4-5 изпита, от сложни по-сложни.

Тогава взе, че свърши годината, почна страшното премеждие „МАТУРА!” – и ме записаха на курс по рисуване при един известен учител по подготовка за изпитите – Иван Матеев.

Явих се аз на първия урок – със споменатия молив 6В, гума и кадастрон. Аз никога не бях рисувала, освен в училище – но бях ВИЖДАЛА рисунки и графики – най-вече на художничката Мария Недкова. Седнах пред някакъв модел – един мустакат дядка. Малко се зачудих какво да правя, но извъртях една артистична скица в стил Мария Недкова – и готово! Седя и чакам похвалите.

В един момент седна до мен учителят и се смая. Запита ЗАЩО рисувам с такива дебели черти – а аз му обясних кого визирам…

Тогава той взе един много по-твърд молив, идеално заострен отпред – и започна първия етюд в живота ми. Да не ви преразказвам точно как се подхожа, как се мижи с едното или другото око, как се поставя главата в листа, и подобни…

Гледах с интерес.

В един момент, обаче, той очерта носа – и изведнъж започна с много фини щрихи да го запълва и създава форми, сенки, блясъци, после косичката на модела, после мустака и какво ли не още – и се оказа, че рисуването изобщо не е няколко виртуозни замаха с ръката, а един с часове изпълняван сложен процес, който трябва да се заучи, изтренира и усвои до рефлекс.

Мен ме лишиха от полагащото ми се ежегодно море през ваканцията, и аз към два и половина месеца рисувах и рисувах разни дядки и бабички, циганки и циганета, тук таме някоя моделка с по-пищни форми – и дори започна да ми доставя удоволствие.

На изпита по рисуване получих 5.30, ако щете вярвайте! Но никой не ми каза, че е трябвало да се подготвя и за втория изпит – Илюстрация!

С моето невежествено нахалство – аз възжелах да стана именно Илюстратор – за да илюстрирам книгите на Тати!…

По „Илюстрация” ме скъсаха. Двойка. Аз пак с дебелото моливче изрисувах няколко селяни как пият вода от стомна, под некви сенчести дървета – защото „темата” беше „работа на полето”. Което за мен си означаваше: ЖЕГА! УМОРА и ЖАЖДА!

Аз останах извънредно изненадана, че не ме приеха. Не съм и допускала, че може да ми се случи това.

Е, после ходих на уроци цялата година, но вече се беше появила нова специалност, с голяма бройка за приемане – и ме приеха, макар да се представих много по-зле по рисуване. Но по специалностите получих 6!!! – тогава кандидатствах и Керамика..

Е, и не станах „Илюстратор”, какво да се прави – а „Дизайнер”. Макар че специалността не я кръстиха Дизайн – беше мръсна дума за тогава! – ами „Промишлена естетика”…

Както в СССР!

2.

В това време започнаха да излизат една след друга разни книги от Ахото, обикновено илюстрирани от художник, определен от издателството.

Първата  –  „Тревоги” –  не беше много много илюстрирана, а и тогава така ѝ се радвахме, че хич и не гледахме илюстрациите.

Следващата книжка беше детска – и се казваше „Приключенията на Лиско”. Корицата много ни се хареса, но вътре илюстрациите бяха черно-бели и малко страшни. Но художникът беше много добър – Иван Лазаркевич.  Тя си остана „култова” книга  – да не се бърка с КУЛТОВСКА!

Разказите за Лиско растяха заедно с нас и ставаха все по-сложни и интересни, подходящи за все по-големи човечета, та дори и за хора! Мисля, че имаше поне 15 издания. Някои с много разочароващи илюстрации – например чудесният художник Иван Кирков, също и Иван Димов – кой знае защо, направиха много незадоволителни (за нашето око!) рисунки…

В това време аз се бях сприятелила с Никифор Русков – много талантлив студент от академията и го предложих на Ахото; той следваше моята мечтана специалност, вече му даваха и да илюстрира тук таме по издателствата.

Направи много книжки за Лиско – освен всички останали, той стана и постоянен илюстратор на Валери Петров…

Но всички тези илюстрации не задоволиха виждането на Ахото за илюстрации на неговите книжки!

Той ме хвана и ми обясни, че винаги е искал животинките да НЕ СА с дрешки! Да са си естествени! Да са смешни  – И ДЕТСКИ!

Но не знам защо – винаги ги рисуваха с народни носии! Къф ужас! Лиско – с потурки и поясче! Дори последното издание на книжките през 2000 г на издателство ФЮТ, след като изрично помолих да са БЕЗ дрешки – все пак облякоха Лиско с некви нелепи дрешки!

(Когато десет години по-късно се разправяхме с издателството за непочтените им авторски права – аз си позволих да запитам жлъчно шефката ЗАЩО животните са с дрешки? И ако трябва да са облечени – ЗАЩО тогава делфинчето плува голо! Не е ли това безсрамно?

Тя ме гледаше със зяпнала уста – не можа да ме разбере.)

 

3.

По едно време – през 1980 година – изведнъж и сестра ми прописа, и създаде една доста хубава книжка! – „Златен прах по миглите” – със смешни и романтични приказки за деца.

Издателство „Отечество” я прие много добре и веднага я включиха за издаване.

И тогава тя пожела аз да я илюстрирам, макар никога да не бях илюстрарала книги. Но бях „илюстрирала” няколко филмчета за „Лека нощ, деца” в Телевизията, където работих 15 години.

С голям страх да не се изложа седнах да рисувам, като единствената цел, която си поставих беше, илюстрациите ми да са АБСОЛЮТНО различни от всички илюстрации дотогава.

Абсолютно си забраних да заимствам стил и техники от колегите си!

Някак ме улесни това, че определиха книжката да бъде без цвят – съмнявам се дали щях да се справя с цветни илюстрации… И после някак си хванах един стил – и ми се струва, че илюстрациите станаха доста сполучливи.

А се изложи единствено издателството, което отпечата изданието на една ОТВРАТИТЕЛНА хартия, като при печатането се получиха по 2-3 контура, размазани, отвратителни отпечатъци! За корицата да не говорим! Ужасяващи цветове и разместване на контурите… Гадна „амбалажна“ хартия…

Сестра ми доста си поплака, когато я получи!

Е, и точно тогава Ахото дописа Новите приключения на Лиско до 10 броя, пак в „Отечество” се заеха да я издадат – като този път той помоли да я възложат на мен.

Е, бая зор видях, докато „налучкам типажа”, имаше някои „измъчени” рисунки… Но по едно време изведнъж тръгна от раз – илюстрациите си ставаха „сами“ – както и друг път ми е правило впечатление: когато рисувам – понякога рисувам „от самосебе си”, направо без участието на съзнанието ми – аз само изпълнявам „музиката” под нечие невидимо ръководство!…

И така останах само с тези две книжки, но нарисувани с много любов и желание да съм на нивото на скъпите ми автори!

Разбира се, ЗНАМ и ВИЖДАМ много прекрасни илюстрации на мои колеги! Има някои направо виртуози – не искам сега да ги изброявам, много са, един от друг по и по-добри!

Някои доста си приличат по стил, но все пак са чудесни!

Е, а моите останаха ТАКИВА! – уникати, именно за тези приказки и САМО за тях!

И двете бяха отпечатани ужасяващо! – но някога всички книги ги печатаха лошо.

Гледам оригиналите им – хартията пожълтява, буквите опадат, или стават на лекета, загубва им се качеството…

Затова ги сканирах и възстанових на компютъра си – една специалност, която изучих в чужбина и я работих няколко години. И по този начин ще се запазят – да ме питате ЗАЩО – нямам представа, но НЕКА ги има! Не ги бях поглеждала поне 25 години.

В илюстрациите на „Златен прах по миглите” тайно съм изрисувала баба си по баща; Лорчето – с кривогледото оче; голямата ми дъщеря – която винаги си обуваше едното чорапче, и се заблейваше в пространството – с едно босо краче…

В Лисковските илюстрации, пък, изрисувах безброй цветя и растения, предимно диви и полски – по които се бях силно увлякла по онова време. Сега ги гледам – и се сещам всякакви случки от някога…

И им се дивя – и откривам разни забравени подробности, както например днес открих и си спомних забравеното, че двамата представители на Телевизията в „Питонът“ – са облечени както Димби и Домби, и са нещо като възрастни техни образи; а ситуациите и „декорите“ съм предала такива, каквито ги е видяло въображението ми докато съм ги чела…

Странните рамки, които съм наслагала на големите илюстрации, ги сложих, за да мога да ги „разчупя” в последствие по един винаги нелогичен начин – за да подскажа, че случките в тази книжка, са хем абсолютно реални, хем и абсолютно излизащи извън ежедневието.

Рисунките излизат веднъж от „рамките”, но допълнително – и от листа понякога – точно както и Реалността на живота излиза извън нормалното, но и съдържа много подсказки и намеци за реалността – особено в най-идиотските ситуации…

Давам си сметка, че може би съм нереалистична към себе си, но съм много доволна, че съм нарисувала тези особени и различни картинки, за едни особени и различни герои, от едни особени и различни книжки на едни особени и чудесни автори!

Дано съм разказала добре всичко.

Дж.В.


ТУК ПРЕРИЯ .pdf file за сваляне…

борис
априлов
*
П Р Е Р И Я
*
радиопиеса
ЛИЦА:
НИНА  МОНЕВА
РОЗА  ВЕЛЕВА
ЕМИЛ  ВЕЛЕВ
НЕПОЗНАТИЯТ

Холът от апартамента на Нина Монева. Предполага се, че домакинята в момента върши някаква домакинска работа и слуша радио.
Звъни телефонът.
Добре ще бъде, ако може да се подразбере, че Нина Монева зарязва мигновено работата си, изключва радиото и просто грабва слушалката.
Ах, какво разочарование в гласа ѝ:
– Не, господине, не сте сгрешил много номера… но… тук е друго нещо… Чуйте, вие търсите общежитие, а тук е нещо обратно. /Чуваме брътвеж на глъч, той сигурно иска да завърже разговор./ Откажете се, нямам време.
Рязко затваряне на телефона.
Отново радиото.
Прахосмукачка.
Отново звън на телефон.
Млъква прахосмукачката, млъква и радиото, слушалката е грабната.
– Ало! – вика Нина Монева. – Ало!
Никой, нищо.
Щрак! Слушалката отива върху вилката си.
Радиото, прахосмукачката.
Сега пък – звънецът от входната врата. Нина Монева не бърза; спокойно, като човек, който не може да очаква нещо откъм вратата, тя изключва само прахосмукачката и отива да отвори.
– Добър ден! – чуваме гласът на Роза Велева.
– Добър ден! – отвръща Нина Монева.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя пиесата на Борис Априлов: „ПРЕРИЯ“.
Музика за преход.
Домакинята изключва приемника.
Р о з а. Не разбирам куража ви да каните вътре.
Н и н а. Не се страхувам от нищо.
Р о з а. И сте сигурна, че идвам при вас?
Н и н а. Сигурна съм, че не идвате при мен.
Р о з а. А аз идвам при вас.
Н и н а. Това не е вярно.
Р о з а. Абсолютно!
Н и н а /смутена сигурно от проучвателния поглед на посетителката/. Все пак, помислете си, при мен не идва никой.
Р о з а. Защо?
Н и н а /изненадана от въпроса, който в нейния дом прозвучава твърде нахално/. Трябва ли да да седнете?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Искате да кажете че…
Р о з а. Да!
Н и н а. Колко?
Р о з а. Повече отколкото предполагате. /Пауза./ Ще се наложи.
Н и н а. Да поседнете?
Р о з а. Да.
Н и н а. И какво ще желаете?
Р о з а. Едно обяснение.
Н и н а. Обяснение?
Р о з а. Голяма картина! /Пауза./ От кого е?
Н и н а. Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?
Р о з а. Само че не разбирам /пауза/ какво представлява.
Н и н а. Навярно чухте какво казах.
Р о з а. Животът объркан, картините объркани!…
Н и н а /раздразнено/. Не чувствувате ли че проявявате известно нахалство?
Р о з а /с възмущение/. Аз?
Н и н а. Вие.
Р о з а. /след пауза/. Наричате ме нахална? /Пауза./ Вие смеете да ме обвинявате в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?
Н и н а /стъписано/. Мен?… Слушайте, защо започнахте така’
Роза /едва сдържаща гнева си/. За да не почна направо.
Н и н а. Направо? /Пауза./ С кое?
Р о з а. С обвинението.
Н и н а. Госпожо…
Млъква, кой знае защо, не може да продължи.
Р о з а. Само не се обърквайте. Не съм дошла да се обърквате, а да проведем един съдържателен разговор, мъжествено /пауза/ както подобава на истински жени,
Н и н а. Вие… знаете ли, поне, как се казвам?
Р о з а. А вие допущате ли, че ще вляза при някого без да зная името му?
Н и н а /тихичко/. Вече не знам… какво да мисля. Светът е голям, а животът стана сложен…
Р о з а. А човешката душа е… пространна.
Н и н а /с лека изненада/. Какво казахте?
Р о з а. Тук е приятно.
Н и н а. Вие седнахте.
Р о з а. Седнете и вие.
Н и н а. Вие седнахте много спокойно.
Р о з а. За което са учудвам на себе си. /Пауза./ Възхищавам се от хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.
Н и н а. Величие?
Р о з а. А какво друго?
Н и н а. На мен ми липсва подобна самоувереност…
Р о з а. Нищо чудно.
Н и н а. Дори в собствения ми дом,
Р о з а. И когато говорите по телефона ли?
Н и н а /отново трепва/. Може би трябва да търся причината на вашето посещение…
Р о з а. Важното е да запазим присъствие на духа и да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.
Н и н а. Това което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно.
Р о з а. А туй да наречеш човешката душа… пространна… /Пауза./ Остроумно ли е?
Н и н а. Все пак, моето предимство пред вас е в това, че се намирам в къщата си.
Р о з а. Стига с тази къща!… Разбрахме, че сте в къщата си.
Н и н а /готова е да викне, но се овладява/. Вижте какво, аз съм тих човек, така ме знаят всички.
Р о з а /иронично/. Всички?
Н и н а. Познатите.
Р о з а. Имате познати.
Н и н а. Всеки има… Поне познатите не липсват на този свят.
Р о з а. Непрекъснато говорите за света, все за света.
Н и н а. Все пак в него живеем.
Р о з а. Добре ли живеете?
Н и н а. Анкета ли провеждате?
Р о з а. Старая се да запазя хладнокръвие.
Н и н а. Какво?
Р о з а. Да не захленча, най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.
Н и н а. Заплашвате с плач. Имате доста начини за заплашване
Р о з а. Стига!
Роза захлипва.
Н и н а. Успокойте се. Избършете сълзите си.
Телефонът.
Нина грабва слушалката, повтаря няколко пъти „ало“, не получава отговор и връща слушалката.
Р о з а /изведнъж, поривисто/. Причинихте ми най-голямата беда!
Н и н а /все още заета с мисълта за телефона/. Аз?
Р о з а. Смазахте ме. Унищожихте ме.
Н и н а. И сте сигурна?
Р о з а. Затова ви разглеждам сега и да ви кажа… /злорадо/ не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.
Н и н а. В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте нещастно миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го тормози, защото милиони са нещата които тормозят хората, но малко хора са готови да изслушат и разберат.
Р о з а /ехидно/. Да ме разберете?
Н и н а. Склонна съм.
Р о з а. Да не се отметнете.
Н и н а. Кафе?
Р о з а. Нищо не искам!
Н и н а /изненадана от решителния и енергичен отказ/. Какво?
Р о з а. Нищо от вас.
Н и н а. Седнете и разкажете.
Р о з а. Само чаша вода.
Н и н а. Нектар?
Р о з а. Поисках вода!
Н и н а /преди да тръгне/. Би трябвало не да искате, а да помолите.
Трябва да се долови, че рязко тръгва и излиза, че Роза стои неподвижно до завръщането на Нина, която подава чашата. Роза я поема и изпива водата наведнъж.
Н и н а /прави опит за шега/. Може би ви няма нищо, може би бяхте само жадна.
Р о з а /сломено/. Моля ви се.
Просто пада в креслото.
Доста изненадана, Нина запалва цигара и стои в нямо очакване.
Н и н а. Слушам ви.
Р о з а. Лесно ли давате телефонния си номер?
Н и н а. Стига да ми го поискат.
Р о з а. Може би ще позволите да ви запитам, какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.
Н и н а. Моят номер?
Р о з а. Вашият.
Н и н а. В бележника на съпруга ви?
Р о з а /жлъчно изсъсква номера/.
Н и н а. Да, това е номерът на моя телефон. Кой е съпругът ви?
Р о з а. Ставате жалка!
Н и н а. Но вие /лек смях/ така, както ме гледате, допускате ли, че може да?… Вижте се, вижте и мен, аз съм човек, който се е примирил с тези неща и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви кажа, че тук наистина има недоразумение, на което, ако имате малко търпение, ще сложим край. /Пауза/. Ако телефонът е мой, не знам какво търси в бележника на вашия съпруг. Преди всичко, номерът ми е нов.
Р о з а. Колко нов?
Н и н а. За съжаление, телефонът ми не фигурира в никой бележник, на никакъв човек и никой никога не ми се обажда…
Р о з а. Никой?
Н и н а /след пауза/. Почти.
Р о з а. Това „почти“ ме кара да се замисля.
Н и н а /с болка/. Знаете ли какво означава „почти“?
Р о з а. Мога да си представя.
Н и н а /рязко/. Не можете!
Р о з а /извиква/. Номерът е ваш!
Н и н а. До кога ще повтаряте това?
Р о з а. Обадих се, проверих!
Н и н а. И кой ви отговори?
Р о з а. Вие ми отговорихте.
Дълга пауза.
Н и н а /малко отнесено/. Сигурно. Друг не може… да ви се обади… от моя дом.
Р о з а. Този ваш дом… Непрекъснато ми го натрапвате.
Н и н а /сякаш на себе си/. Единственото, което имам.
Р о з а. И глас на много млада жена. Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.
Н и н а. Това пък е още по-малко вероятно.
Р о з а. Само голи цифри, като жестока гола истина.
Н и н а. За първи път ли ви се случва?
Р о з а. Женени сме от десет години, нито веднъж не е закъснявал, дори час, а бележникът му е бил винаги чист.
Н и н а. И как открихте номера?
Р о з а /сконфузено/. Все пак… аз съм жена.
Н и н а. Все пак… някои проверки… по джобовете.
Р о з а. Смятам, че това е задължение на всяка съпруга, процедура, може да предпази от неприятности.
Н и н а /смее се/. Да, да.
Р о з а. Ето, аз съм при вас, ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки,
Н и н а /смее се от сърце/. Успяхте да ме развлечете и не мога да не ви предложа кафе, следобедът се очертава като интересен.
Р о з а /извиква/. Кафе! /Укротено./ Сега не ми е до кафе!
Н и н а /весело/. Разбрах.
Пауза.
Н и н а. излиза. Връща се с бутилка и чашки.
Р о з а. Вие сте хитра жена,
Н и н а. Така се радвам, просто се освежих.
Р о з а /трагично/. Казах ли? Заявих ли ви, че не искам нищо, освен да разкрия някои неща?
Н и н а /сериозно и с болка/. Знаете ли от кога е тази бутилка? Непокътната е откакто съм влязла в жилището си. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата, или казанчето, паркетът, вратите, бях сигурна че ще дойдат майстори, да ги почерпя,,,
Р о з а. Да, но не съм дошла да ми разигравате комедии.
Н и н а. За вас комедия, за мен непоносима трагедия. Мисля че няма по-страшно от туй, да чакаш дори водопроводчика.
Р о з а. Тук мога да ви жегна, може би вашата стръв не би спряла дори пред водопроводчиците, но карай да върви… /Пауза./ Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото съм обидената.
Н и н а /както налива в чашките, весело/. Изневерената.
Р о з а. Моля ви!
Н и н а /Весело/. Нека пием и забравим. Любовта идва и си отива.
Р о з а /с изненада, почти подскача/. Какво?
Н и н а /със сериозен тон/. Пийнете си. /Пауза./ На здраве!
Н и н а. се задавя и закашля.
Р о з а /чак сега, ехидно/. Наздраве!
Н и н а. И така, казвате, мъжът ви, а? Някой се спусна и ви го грабна. /Закашля се/. Отнесе си го… /Пие./ А вие /закашля се/ се втурвате да спасите каквото можете.
Р о з а. Чула съм, че това дава резултат.
Н и н а. Може би… /Пие./ Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам.
Р о з а. Вие сте длъжна да сторите това. /Пауза./ Освен ако сте…
Н и н а. Какво?
Р о з а. Чудовище.
Н и н а. Приличам ли ви?
Р о з а. Не.
Н и н а /отпива/. Мечтая да стана чудовище. Може би те са по-щастливи, лошите хора са много по-щастливи и нападат, грабват и изчезват, брутално взимат всичко, срутват, не чувствуват болка за болките на хората.
Р о з а. Какво търси вашия номер в бележника на моя съпруг!?
Н и н а. Името на съпруга ви? /Пие./
Р о з а. Не се правете на…
Н и н а /настойчиво/. Питах как се казва мъжлето ви!
Р о з а /поривисто/. Велев,
Н и н а /отпива и се закашля/. Това име не фигурира нито в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. Спомням си един Велев, беше заместник директор при нас…
Р о з а /извиква/. Няма да позволя! Засрамете се от…
Тук Роза млъква.
Н и н а. /бърза/. От какво? /Мълчание/ От какво да се засрамя? /Мълчание./ Кажете де! /Мълчание./ От белите си коси?… Ако сте дошла тук да си говорим истини, кажете направи от какво да се засрамя?
Р о з а. Извинете.
Н и н а /с тъга/. Мила моя, нямате си представа какъв комплимент ми сторихте с туй нахлуване тук, да ми искате сметка, да си искате мъжа обратно. Да ви го дам, да ви го отпусна. Да си бъде около вас и всичко във вашия дом да си тръгне по старому.
Р о з а. Никога не е вървяло, но…
Н и н а. Така ли?… Деца?
Р о з а. Няма да ви кажа!
Н и н а. Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а бъдете сигурна, че няма и да имам.
Р о з а. Не съм сигурна.
Н и н а /трепва и отново придобива настроение/. Ново двайсет. /Пие./ Кое ви кара да мислите така?
Р о з а. Ще се напиете.
Н и н а. Кое ви кара да мислите така за мен?
Р о з а, Не ви ли виждам ноктите, сляпа ли съм – косите ви са направени, лъхате на чистота и на скъп одеколон. Една жена, ако се е предала…
Н и н а. Как се казвате?
Р о з а. Роза.
Н и н а. Аз съм Нина.
Р о з а. Знам,
Н и н а /изведнъж/. Откъде? /Пауза./ В бележника е отбелязан само телефонът ми.
Р о з а /въздъхва/. След като открих телефонния номер, започнах най-унизителното нещо в живота си.
Н и н а. Моля?
Р о з а. Обадих се на справки, отказаха. Исках да знам кой абонат се крие зад този номер. Било забранено. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките. Не намерих и се заех с най-унизителното,
Н и н а. Да ровите в указателя.
Р о з а. Четири дни!… Целия телефонен указател, всички номера, докато се натъкнах на вашия.Срещу вашия номер видях името ви, адреса ви.
Н и н а. Боже мой.
Р о з а. Моля да не коментираме това. То ме унижи толкова!
Н и н а. Но защо не ми се обадихте? Щях да ви кажа коя съм и къде живея?
Р о з а. Това е най-унизителния период в живота ми.
Н и н а. Карате ме да мисля, че не притежавате добре поддържан разсъдък.
Р о з а. А вие ме карате да мисля, че хитрувате.
Н и н а. Представям се какво бихте направили на мъжа си… Горкият съпруг.
Р о з а. Дошла съм да си го върна,
Н и н а. Предлагам да престанем. Не съм подходяща за подигравки. Уморена съм.
Р о з а. Ограбихте ме.
Н и н а. Вече съм склонна да ви посоча изхода! Принудихте ме да ви го кажа. /Оставя чашата./ Луда ли сте, нормална ли сте – не знам, но ви моля да си отидете,
Р о з а. Продължавате да отричате?
Н и н а. Вървете си! /Пауза./ На вас казвам! Веднага!
Р о з а. Можете ли да ми кажете какво означава тази дума прерия? /Пауза./ Спокойно.
Н и н а. Какво търси тя в устата ви? Откъде я взехте?
Р о з а. От бележника на мъжа си, изписана срещу телефонния ви номер.
Звуков ефект.
Пауза.
Н и н а. Нима той… Вие твърдите… Коя сте вие?
Р о з а /спокойно/. Неговата жена.
Н и н а. Не може да бъде!
Р о з а /покровителствено/. Сега разбирам. /Пауза,/ Боже, колко страшно стана!… /Продължителна пауза./ Нима е постъпил детински? Не мога да повярвам. Емил не може да постъпи така. /Голяма пауза./ Това ме кара да се замисля. Значи… той… Това ще ме принуди да изостря вниманието си. Тази шмекерия се оказва важна.
Н и н а. Никога не съм го питала за това. Не е ставало и въпрос. Аз мислех…
Р о з а. Че не е женен.
Н и н а. Макар че туй няма значение.
Р о з а. Откога се познавате?
Н и н а. Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.
Р о з а. Според мен познавате се отдавна и сигурно отброявате всеки ден. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно.
Н и н а. Не забравяйте че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас.
Р о з а. Обзалагам се, че си водите дневник.
Н и н а. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…
Пауза.
Роза /въздъхва/. Пропаднахте в яма. /Вади цигара./ Къде се срещате?
Н и н а. /както си е замислена/. Какво?
Р о з а. Тук. При идеални условия.
Н и н а. е замислена, може да се предположи че не е и чула.
Р о з а. Харесвате ли го?
Н и н а. /унесът ѝ продължава/. Какво?
Р о з а. Обичате ли го?
Н и н а. Ревнувате ли или инквизирате?
Р о з а. Всеки ден ли?
Н и н а. Много лесно разбрахте, че съм добра.
Р о з а. Само наивникът може да допусне, че не се виждате всеки ден.
Дълга пауза.
Личи си, че Нина иска да доложи нещо важно.
Н и н а. Представете си, че не съм го и зърнала.
Р о з а /прекалено изненадана/. Моля?
Н и н а. /спокойно/. Никога.
Р о з а. А така!
Н и н а /със същия спокоен тон/. Нито той мен.
Р о з а. Изплъзвате ли се?
Н и н а. Спокойно, не сме се виждали.
Звуков ефект.
Двете жени се раздвижват, разхождат се.
Н и н а. Вие сте негова жена.
Р о з а. Там е работата.
Н и н а. Емил е ваш съпруг, така ли?
Р о з а. Нямате си представа колко много ми е съпруг, понякога повече отколкото трябва.
Н и н а /въздъхва/.
Пауза. Неудобно мълчание.
Н и н а /най-после/. Е?
Р о з а. Убихте ме…
Н и н а. И вече можете да си отидете.
Р о з а.  …с това че не сте се виждали. Слушайте /сякаш махва с ръка, отказва се да говори, но после променя решението си/. Дошла съм да се разберем.
Н и н а. Най-добре ще се разберем като напуснете тази територия.
Р о з а. Която е ваша, да. Но мъжът пък е мой. Вие още ли твърдите, че не сте се виждали?
Н и н а. Изгубих интерес към вас.
Р о з а. Нито той вас?
Н и н а. Не ми се разговаря, по това време не ми се говори.
Р о з а. И той ли, кажете!
Н и н а /сякаш за първи път я вижда добре/. Вие сте негова съпруга.
Р о з а /в мотива си/. И не знаете как изглежда?
Н и н а. Напротив.
Р о з а. Съсипахте ме.
Н и н а. Представям си го.
Р о з а. Сигурна ли сте?
Н и н а. Абсолютно.
Р о з а. Добре, опишете го.
Н и н а. Това не е никак важно… Какво искате от мен?
Р о з а /безпомощно/. Вече не знам. /Пауза./ И все пак, тази работа не може да остане така, ние трябва… /Пауза./ Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?
Н и н а. На този въпрос си отговорете като си излезете, уединете се и което измислите щебъде отговорът, който очаквате.
Р о з а. Колкото повече мисля, идвам до заключението, че го обичате, дори нещо повече.
Н и н а. Повече от това?
Р о з а. Ако ви ядосам ще изплюете ли камъчето?
Н и н а. Като нищо, едва ли ще остана неотмъстена.
Р о з а /сломено/. Значи се обичате.
Н и н а /с хумор/. Не може да се каже, че не го обичам.
Р о з а /извиква/. Не говорете директно! /Тихо./ Пощадете ме… Разбирате ли най-после, че ме убивате? В сърцето ви няма ли място за състрадание?
Н и н а /готова за иронизиране/. Не, но ако си отидете ще се намери. Готова съм да ви съчувствам от разстояние.
Р о з а /извиква по-силно, отколкото може да се допусне/. Няма да ви направя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря! Какво си въо…
Телефонът.
Звънът сякаш разтърсва Нина. Още веднъж се звъни. Още веднъж. Жените наблюдават апарата. Нина преценява, че не е момент да вдигне слушалката.
Р о з а. Вдигнете. /Пауза. Звъни,/ Вдигнете! /Пауза./
Н и н а. Не!
Шум от телефонна апаратура.
Р о з а. Емиле, тук е Роза. /Пауза./ Твоята жена!… Да, да, жена ти… Искам да дойдеш… Тук, където съм аз… /Бързо/. Слушай, ако не тръгнеш, ще скоча на тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца… Заповядвам ти… Не вярваш ли че мога да… Адреса! Не знае адреса!… Ще го намериш в указателя, на Монева – Нина. Монева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не пристигнеш, ще скоча от етажа.
Роза яростно поставя слушалката върху вилката.
Мълчание.
Налива си от бутилката, пие.
Р о з а /строго/. Как се запознахте? /Пауза./ Говорете докато не съм полудяла.
Н и н а. Случайност.
Р о з а. Каква случайност?
Н и н а. Преплитане на телефонните разговори.
Р о з а. И започнахте!
Н и н а. /твърдо/. Да!
Р о з а /зъл тон/. А той се прави на невинен… и нежен. У дома нито думичка. На вас не казва… че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла месеци!… Сигурна ли сте, че не сте се виждали?
Пауза.
Р о з а. Сега мълчите.
Н и н а /кротко/. Искате да кажете, че той ще дойде тук?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Вие сте жестока.
Р о з а. Нямам друг изход.
Н и н а. Това ли решихте?
Р о з а. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.
Роза пие.
Н и н а. А питате ли дали съм съгласна?
Р о з а /с изненада/. Какво?
Н и н а. Трябваше да ме питате.
Р о з а /с изумление/. Не сте съгласна да видите този когото обичате? Когато ви се дава такава възможност?
Н и н а. Не съм готова за такава среща.
Р о з а. А!… Това пък? Сега пък трябва да се съобразявам и с вас. /Пие./ На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук.
Н и н а. И каква е целта ви?
Р о з а. Да се разберем, като хора.
Н и н а. Като хора?
Нина произнася горната дума с присъщия си неин унес. Май че нещо оправя косата си.
Р о з а /весело/. А така, постегнете се, притегнете се, предстои ви първата среща. Първото впечатление е важно. Според мен е важно. Някога, когато го срещнах за първи път… Слушайте, на колко ви се струва той? /Мълчание,/ На колко ви се представи? /мълчание,/ Да не мислите, че ще видите някакъв хокеист? Един, така… млад любовник за зрели жени? Ще бъдете излъгана. Шейсет годишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без пазарна торба той не излиза, така съм го научила.
Н и н а. Малка е вероятността да ме засегнете.
Р о з а. Да ви засегна ли? С какво? Говоря за съпруга си, засягате се вие!
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Ще разбера какво е и това – прерия. Какво е значението на този знак, на този код, има ли някакво значение, заема ли място в емоциите на мъжа ми. Това понятие прерия може би говори твърде много за загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома, а пред близките си е само пазарска чанта. Кажете, какво означава тази дума? /Мълчание./ Искам да ми се изясни.
Н и н а. Моля ви.
Р о з а. Защото ще ви накарам да говорите пред него.
Н и н а. Не!
Р о з а. Тогава да избегнем остротиите. Вие ли сте прерията?
Дълга пауза.
Н и н а. Моля ви!…
Р о з а. Какво е прерия? Напомня ми за пустота! Безкрайност и пустота, безбрежна растителност, която ту се възмогва, ту съхне. Говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго… Напомня ми за безлюдност, отчаяние. Това ли сте вие? Това ли успяхте да измислите?
Н и н а. Слушайте, съществува ли начин да си отидете?
Р о з а. Той ли го измисли? А? Че откъде му е хрумнало? У дома Емил не се подвизава с въображение.
Н и н а /извиква/. Млъкнете!
Р о з а /стъписана/. Семпличък.
Н и н а. Ще ви изгоня, пък ако щете, скачайте на тротоара!
Р о з а. Боже, колко ви заболя, как сте омагьосана!
Н и н а. Забранявам ви!
Р о з а. Слушайте, Нина, вие ме изненадвате. Смятах че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, обикновен брътвеж по жицата; с такива брътвежи гъмжи телефонната мрежа. А то? Оказа се по-сериозно… Смятах да го разоблича и да си го отведа, но вие ме плашите. Кажете, наистина ли?
Н и н а. Какво?
Р о з а. Не сте го виждала.
Н и н а. Да, наистина.
Р о з а. Нито той?
Н и н а. Нито той.
Р о з а. Ако сте искрена, наистина дигнах напразна пукотевица и започвам да се разкайвам. Но все пак, трябва да му се даде един урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?
Н и н а. Не желая… да отговарям.
Р о з а. Значи всеки ден. Вие сте била в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден… щеше да дойде… и последицата.
Н и н а. Не забравяйте, че съм ви изгонила.
Р о з а. Щяхте да осъществите и срещата! Готови, втасали!.. А аз…
Н и н а. Решението ми беше категорично.
Р о з а. Решение?
Н и н а /вяло/. Да не се срещнем…
Р о з а. А неговото? /Нина мълчи./ А той?
Н и н а. Не знам, мисля че щях да му наложа…
Р о з а. И защо ви са тези отношения? Какво печелите? И какво бихте загубила, ако се видите?
Н и н а. Ами, вижте ме.
Р о з а. Гледам ви.
Н и н а. Разгледайте ме!
Р о з а. Нищо, липсва ви самочувствие.
Н и н а. Никога не бих дала адреса си.
Р о з а. Но умирате да го видите.
Н и н а /след продължително мълчание/. Не знам…
Р о з а. Може би?
Н и н а. След случилото се. Имайте предвид, че още не съм решила. В последния момент мога да ви прогоня.
Р о з а. Такава ли сте? Значи, може и да се сдърпаш. /Пауза/. Хубаво – жени се бият за мухльо.
Н и н а. Мисля че ви помолих нещо.
Р о з а. Да не го обиждам. Но той си е мой и ще си го обиждам.
Н и н а. Щом е ваш, защо сте у дома ми?
Р о з а. За да си го осигуря.
Н и н а. Значи не е ваш.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Бъдете сигурна, че вече не е ваш.
Р о з а. А!… /Пауза./ Пантерата се зъби.
Н и н а. Не ме разбрахте.
Р о з а. Така де, опипвате почвата. /С ирония./ Може би ще го ударите на молба.
Н и н а. За какво?
Р о з а. Да ви го отстъпя.
Н и н а. Извинете, той си е мой и не можете да ми го вземете.
Р о з а /едва не подскача/. Хей!… Тук се говорят неприлични неща.
Н и н а. Но и аз не мога да го задържа.
Р о з а /склонна към непочтена атака/. Да, наистина, аз съм някак по…
Н и н а. Това исках да ви кажа в началото.
Р о з а. Вие наистина нямате сметка от едно оглеждане. От него печеля аз. Та, за какво си говорехте в тези сини часове?
Н и н а /на свой ред, язвително/. Казвахме си неща, които вие с него не бихте могли да си кажете. И да ви заявя искрено, смятам, че не познавате съпруга си.
Р о з а. Вашата наивност ме прави печална,
Н и н а. Не познавате човека, с когото живеете трийсет години.
Р о з а. Хайде де!
Н и н а. Той не е нито мухльо, нито мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е, ще оцените.
Р о з а. Добре де, бихте ли се омъжила за него?
Н и н а /след продължително мълчание/ Каквото и да ви кажа, ще ви заболи.
Р о з а. Сигурно някога сте претърпели разочарование в любовта.
Н и н а. Познайте.
Р о з а. Винаги има по едно сериозно разочарование и след това…
Н и н а. След това?
Р о з а. Ставам жестока, извинете!
Н и н а. Старомоминството!
Р о з а. Много ви моля. Нещо се впрегнах. Повярвайте, не съм толкоз лоша. Повярвайте ми,
Н и н а., Разбирам ви.
Р о з а. Извинете ме!… Всъщност, такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен, В нея има нещо увличащо, обещаващо. Разбира се, става дума за кратка телефонна връзка, за лек флирт, а не като вашата дълга и сериозна любов. /Смее се с добро сърце./ Я си кажете, ако не бях се намесила докога щеше да продължава?
Н и н а. До края на живота,
Р о з а. И сега трябва ли да вярвам, че ще прекъснете?
Н и н а. Обещавам,
Р о з а. Но, ако ви се обади?
Н и н а /въздъхва/. Не знам.
Р о з а /въздъхва/. Дааа, ще се сдърпаме с вас, това няма да ни се размине. Моят хубостник забърка каша, която трябва да сърбам аз. /Рязко,/ Разберете, отнемате ми мъжа!
Н и н а. Моля ви, не го въвеждайте тук.
Р о з а. Искрена ли сте?
Нина мълчи.
Р о з а. Искате да го зърнете… Признайте! /Нина мълчи./ И искате, и не искате! /мълчание./ Хем боли, хем сърби.
Н и н а. Вижте какво, ако не желая да го видя, то не е затуй, което мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си. /Глухо./ Разберете, все пак имам да живея още. /Пауза./ Това голямо нещо ми беше необходимо.
Р о з а. Не знам, на мен ми трябва Емил.
Н и н а. Май че сте глупавичка.
Р о з а. Не знам защо. Вън няма мъже. Жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпущам…
Н и н а. Празноглавка.
Р о з а. Преди всичко, ще ми се смеят, че съм го отстъпила на една… нещастница…
Н и н а /склонна към връщане на ударите/. Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.
Р о з а. Така си мислите, защото не аз, а вие сте глупачката, Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се? Нищо. Само говорехте по жицата. И той ви наричаше прерия, защото все пак, трябвало е да ви нарече някак, и вие сте човек, и вие душа носите. Под бледата ви безсочна кожа може би пърха живот. Сега ще ви види и ще избяга.
Н и н а. През тия шест месеца вие бяхте жалка.
Р о з а. Днес жалката станахте вие.
Н и н а. Не съм сигурна.
Р о з а. А пък аз съм!
Н и н а. Да не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие един съпруг с пазарска торба. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене… /Млъква./
Роза /ехидно/. Звезди.
Н и н а. Светлина,
Р о з а. Значи това прави моят мухльо?
Н и н а. И блянове!
Р о з а. Виж го ти.
Н и н а. И надежда!
Р о з а. Надежда за какво?
Н и н а. В края на краищата – един полъх.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, нарече на живот.
Р о з а /отдъхва/. Охооо! /Пауза./ Прерията изплува! Значи с такива неща си запълвате времето? Нищо чудно да сте говорили по цял час.
Нина мълчи.
Н и н а. Един път говорихме цели три часа,
Р о з а. Е за тая работа ще го пребия! А с мен? Не говори и пет минути.
Н и н а. След като ви доказах, че ви превъзхождах цели шест месеца, моля ви да напуснете моя дом!
Р о з а. От тук ще си изляза само придружена с моя мъж.
Н и н а. Причакайте го вън.
Р о з а. Искам да ви види!
Н и н а. Не!
Р о з а. И вие него,
Н и н а. Вие сте идеално изработена глупачка.
Р о з а. А вие хитруша.
Н и н а. Мога и да ви ударя!
Роза /заплашително/. И това не можете.
Н и н а /извиква/. Излезте!
Роза. Няма!… Оставете вазата!
Н и н а. Махайте се, ви казвам! Вън!
Р о з а. Той трябва да влезе тук!
Н и н а /изкрещява/. Нее!
Роза /крещи/. Върнете вазата на мястото й!
На входа се звъни.
Пауза. Още пауза. Звъни се повторно. Пауза.
Звъни се за трети път.
Н и н а. /кротко/. Какво чакате, доведете съпруга си.
Звъни се.
Роза стои учудена – не знае какво да предприеме.
Н и н а.. Помолих ви да въведете съпруга си.
Р о з а. Искате аз?
Н и н а. Да.
Р о з а. Добре, срешете се… Вече показвате зъби.
Роза излиза, чуваме стъпките й.
Пауза. Шумове от отваряне и затваряне на врата и пр.
Тишина.
Р о з а. Ето ни. Най-после тримата. Емиле, дъщеря не можахме да си имаме, но отгледахме втора съпруга.
Е м и л /на Роза/. Мога ли да те помоля?
Р о з а. Да си излезем, нали? /Пауза./ Да ѝ спестим една сцена. /Пауза./ Една тревога по-малко на любовницата.
Е м и л. Роза! Дълга пауза.
Н и н а. Попаднали сме в смешно положение.
Р о з а /иронично/. В жалко положение.
Е м и л. Един от нас…
Р о з а.  …е жалък, да.
Е м и л. И заплашва, че ще скочи от прозореца. /Пауза./ Шантажира.
Р о з а. А този, който изневерява, не е жалък.
Мълчание.
Р о з а. Този, който бяга от семейството си.
Е м и л. Смешни сме и двамата.
Р о з а. А ти?
Е м и л. Искаш ли да си отидем и ще ти обещая нещо?
Р о з а. Само тя е достойната, така ли?… Така ли реши?
Е м и л. Моля те да си излезем.
Р о з а. Не!
Е м и л /извиква/. Настоявам!
Роза. Сега ще видиш дали шантажирам.
Е м и л. Махни се от прозореца! Спри се!
Боричкане. Изглежда, че Емил се спуща и я хваща.
Р о з а /задъхано/. Остави ме да видим шантажирам ли.
Е м и л /смутено към Нина/. Моля ви да ме извините.
Р о з а /както е обгърната от ръцете на мъжа си/. Вече си говорите, а? /Напъва се да се изтръгне от ръцете му и да се устреми към прозореца./ Вече си бъбрите…
Е м и л /с отчаяние/. Роза!
Р о з а. Моето място е на тротоара!
Е м и л. Роза, моля те! Как да те моля, кажи?
Р о з а. Там ли искате да ме видите? Безжизнена?… Кажете! Защо мълчите?
Е м и л. Роза!
Р о з а. Пусни ме!
Е м и л. Ако обещаеш.
Р о з а. Не обещавам!
Е м и л. Обещай, че няма да правиш глупости.
Р о з а. Искам!
Е м и л. Моля те!
Р о з а. Обичаш ли я? /Мълчание,/ Казвай. /Пауза./ Чакам.
Е м и л /отчаяно/. Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.
Р о за. Обичаш ли я?
Е м и л. Тръгваме.
Р о з а. Ако не признаеш, ще скоча на тротоара. Ако ми попречиш, ще скоча под трамвая, ще се отровя! Ще видиш!
Е м и л. У дома ще ти разкажа всичко.
Р о з а. Искам да знам обичаш ли я, разбери! Бъди най-после малко искрен с мен! Обичаш ли я, или не я обичаш?
Емил сломено пада в креслото.
Р о з а. Обичаш ли я?
Пауза, пауза, пауза…
Р о з а. Обичаш я, така ли?
Е м и л /тихичко/. Да си вървим.
Р о з а. Дори сега, след като я видя?
Е м и л /извиква/. Чудовище!
Р о з а /отпуща глава върху облегалката на креслото и захлипва/. Сега, пантеро, разбрахте ли на какво сте способна?
Е м и л /тъжно/. Роза.
Роза заплаква.
Р о з а. Отвратително. Ах, как се гледате!… Невинната кошута… Самотната… Която не може да пласира една бутилка коняк… Която би докопала дори водопроводчик. /Към Емил./ Преди малко твоята любима призна, че би спала дори с водопроводчик, ако той се съгласи, разбира се.
Е м и л /тихичко/. Животно!
Р о з а. Ах как се гледате!… Виж я! Защо не я разгледаш? Ноктите! Косата, очите… миглите!… /Извиква./ Вие се срещате!
Е м и л. Никога.
Р о з а. Но се соанира! Ах, как си ме мамил!… Може би пантерата се соанира за друг.
Е м и л. Ако си отидем…
Н и н а. /неочаквано извиква/. Никакъв друг!… Никой!…
Пауза.
Р о з а. Освен моят съпруг.
Е м и л. Повярвай, за първи път идвам тук.
Р о з а. Но сте се виждали.
Н и н а  и  Е м и л. Не!
Р о з а /почти иронично/. Какъв синхрон. /Пауза./ Може би когато отиваше за домати, когато мрънкаше, че опашката е голяма. /Внезапно./ А по градинките?
Н и н а. Не.
Р о з а. Не питам вас. Защо бързате? Емиле, говори!
Е м и л. Казах ти, че не сме се срещали нито тук, нито където и да е другаде. Сега се виждаме за първи път. Ако не беше ме повикала…
Млъква. Пауза.
Р о з а /натиска педала/. Ако не бях те повикала?
Е м и л /въздъхва/. Може би… нямаше да се видим никога.
Р о з а /бързо/. Никога, или „може би“ никога?
Е м и л. Има ли значение?
Р о з а. Голямо.
Н и н а. Нямаше да се видим никога.
Р о з а. Значи… Всъщност… Значи, ако не бях аз…
Н и н а. Да!
Р о з а. Тогава трябва да ми благодарите, Нина Монева!
Н и н а /рязко/. Вие що за човек сте?
Р о з а. Аз съм тази, на която са изневерили. Това съм аз. Една изневерена. Живея си спокойно, работя си, мисля че имам съпруг и гнездо, а се оказа, че нито съпруг, нито гнездо. Кукувицата ме издебнала… Двамата разговарят по жицата, топят се, искрят от нежност, говорят по три часа, потъват в прерии, изчезват от света и никой не може да ги открие. Всъщност, това е прерията – голямото пространство в което никой не може да ви открие. Така ли е? Сами!… Там можете да си кажете всичко, да си изработите мечта. Може би прерията не е нищо друго освен голямата ви мечта?… /Тъжно./ Боже мой, прерията може да бъде всичко!… А аз не знам нищо. Боже, каква широта има в тази душа, от бележника на мъжа ми!…
Н и н а. Уверявам ви – сега се виждаме за първи път.
Р о з а /продължава мисълта си/. Какво значение… щом си имате прерия. Прерията на думите е по-опасна от прерията на тялото. Телата линеят, изчезват, мечтата остава.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Охо!
Е м и л. Не можеш ли да млъкнеш?
Р о з а /победоносно/. Може би открих, а? Нахълтах… във вашата светая светих.
Н и н а. Вървете си!
Р о з а /тихо/. Само аз ли?
Н и н а. /след дълго мълчание/. И двамата.
Нина бързо прибягва, излиза.
Р о з а. Чакайте! Къде бягате?
Е м и л. Това ли имаше да кажеш?
Р о з а. Има още… Елате, Нина, елате!
Н и н а. Какво още?
Р о з а /жестоко на Нина/. Признайте, че не желаете да си отида. /Нина мълчи./ Не искате. Не предпочитате. Искате да е тук, до вас, да го гледате, още, колкото може повече, и ако е възможно да не си отиде, да остане завинаги, ако има някой за отиване, това да бъда аз – да вървя по дяволите, където и да е, само да ви оставя сами, да видите че всъщност страшно много сте искали да се зърнете, да чуете естествените си гласове. Това искате! Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените. Нищо по-жестоко не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно – от влюбените. /Пауза/. Особено такива… на вашата възраст. /Изведнъж енергично./ Кажи бе, животно, мухльо, с какво те плениха толкова? С какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозна, по-стара? Виж! Отвори си очите! Разгледай ме, разгледай я!
Нина изхлипва.
Е м и л /изкрещява/. Роза, ако не млъкнеш, ще съжаляваш!
Р о з а. Моля?
Е м и л. Ще заговоря аз!
Р о з а. И какво ще ми кажеш?
Е м и л. Горчивини!
Р о з а /изненадано/. Много ли ще горчи?
Е м и л. Ще ти наговоря всичко за тази години: за времето на моята каторга!
Р о з а. Така те искам! Да говориш! А не да мълчиш! Каторга! Така кажи. Може би от каторгата – направо в прерията, а? На свобода!
Е м и л. Напразно налучкваш. Никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.
Н и н а. И аз него!
Р о з а. Ето!
Н и н а. Моля?
Р о з а. Това се искаше, да се отпуснете, да излетят думите на съзаклятието!
Е м и л. Набери, набери пара.
Р о з а. Защото съзаклятничите! Зад гърба на една жена, която не подозира нищо! /Готова да заплаче./ Погледни жената, която обичаш! /През хлипането./ Сляп ли си? Върни се на земята. Какво ще ти даде тя? /Втренчва поглед в нея./ А? Какво ще му дадете? Соанирайте се до припадък – нищо, нищичко не ще се получи! На какво се надявате? Какви ще бъдат радостите ви? Емиле, защо не ме прекъснеш? Не виждаш ли че озлобявам?
Н и н а /спокойно, тихо/. Защото казвате истината.
Е м и л. Н и н а!
Р о з а /към него/. Виж ти, можем и мелодрами. Тази ли е целта ви?
Е м и л. Не можеш да ни се подиграеш. Нашият случай е много истински! И красив! /Пауза./ Обичам тази жена! Това трябва да ти е ясно, когато ни замерваш с кал.
Р о з а /изкрещява/. Емиле!
Е м и л /решително, с достойнство/. Обичам я… Тя ме издигна, ние се издигнахме, над всекидневието, над жестоката обреченост, ако щеш – над възрастта. В нашите разговори имаше чистота, устрем, копнеж, думите сякаш не бяха думи, а възвание за втурване. В какво – не знаем – никой не го знае. /Пауза./ Не искаме нищо повече. Нито тя, нито аз. Не искаме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с една, искахме да ни оставите в нашия свят, да си го обитаваме невидими един за друг, но солидарни. Нашият огромен микросвят не се интересува как белее косата и как растат бръчките по челото, не, ние стояхме над побеляването, над посивяването на дните.
Р о з а /бързо/. А тя се соанира!
Н и н а. Защото бях с него!
Р о з а. Тогава какво ми говорите? За какво втурване, когато си прави ноктите? На кого ги разправяте? Къде дават така по телефона? Никъде не дават само по телефона. И двамата ме лъжете, тя е имала цел!
Н и н а. Да!
Р о з а. Да те грабне!
Е м и л. Какво има да грабва толкова от мен?
Р о з а. Какво – имота ти!
Е м и л /отчаяно/. Боже мой, Роза!
Р о з а. Или пък нещо друго.
Е м и л. Какво друго, не чу ли, ние никога нямаше да се видим, ако не беше твоята жалка намеса.
Р о з а. Вие се обичахте!
Е м и л. Разбира се.
Р о з а /бързо и с надежда/. А сега?
Е м и л. Аз я обичам.
Р о з а. Дори ако скоча на тротоара?
Е м и л. Жалка махленка!
Р о з а. Жалка съм, признавам. Намесих се да спася един дългогодишен брак. И не вярвам в любовта по телефона. Това е за наивниците. Какво? Само ще говорите? И нищо повече! Ха-ха!
Е м и л. Брутално същество!
Р о з а. Вече станах същество!…
Е м и л. Може би ще ме разбереш, ще си ме отведеш у дома, но знай: вече няма да имаш власт над мен.
Р о з а /с ирония/. Ами ако почна да ти се обаждам по телефона?
Е м и л. Не, миличка, не всеки може да разговаря по телефона като нас. За това се иска дух.
Р о з а. Защо бе, Емиле, ще ти говоря за прерии.
Е м и л. Ти не можеш.
Р о з а. Значи, такава съм аз?
Е м и л. Не започвай с ирониите, макар че ги предпочитам пред сълзите и заплахите.
Р о з а. Предпочиташ ме иронична.
Е м и л. Няма да ме уязвиш. Нас никой не може да ни уязви… Защото не може да ни достигне.
Р о з а. Недостижими… викаш.
Е м и л. А най-малко ти,
Р о з а. Аз най-малко, разбира се.
Пауза.
Е м и л. Спокойният ти тон започва да ме плаши.
Р о з а. Не знаеш накъде ще избие.
Е м и л. Предчувствам лоши неща. Страхувам се…
Р о з а /прекъсва го брутално/. Значи, вашите отношения не са само флирт?
Е м и л. Не става и въпрос,
Р о з а. А нещо по-голямо?
Е м и л. Няма да разбереш,
Р о з а. И няма да се върнеш?
Е м и л. Не знам.
Р о з а. Ще останеш тук?
Е м и л. Не, миличка, и това не. Не си познала и няма да се хвана на уловката ти. За мен беше важно да кажа какво мисля по нашия невинен телефонен случай, който ти превърна в трагедия.
Р о з а. Невинен?
Е м и л. Велик, но невинен… Ще се върна ли у дома, това ще реша допълнително, но не мисли, че ще остана тук; ние не се натрапваме никому. Нашият свят е извън представите и предположенията.
Р о з а. Боже мой, нима ти още твърдиш, че телефонът може да замени света? И всичките негови удоволствия?
Е м и л. Гордея се с нашето извисяване.
Р о з а /въздъхва/. И какво искаш – развод?
Е м и л /въздъхва/. Защо бързаш?
Р о з а. Защото не мога!…
Е м и л. Какво не можеш?
Р о з а. Да те деля.
Е м и л. Хм! /Многозначителна пауза./ Аз как те делях.
Музикален ефект.
Р о з а /след пауза/. Някакви съмнения?… Към мен?
Е м и л. Хайде да помълчим.
Р о з а. Емиле, ти искаше да кажеш нещо, да ме опетниш. Сметките ни трябва да бъдат чисти. Зъб за зъб?… Око за око?
Е м и л. Никога не съм мислил за реабилитация.
Р о з а. Слушай, мизернико, наистина ли се съмняваш?
Е м и л. Да оставим това.
Р о з а /изумена/. Ти смееш да твърдиш, че не съм била изрядна?
Е м и л. Роза, защо не млъкнеш тук? И защо, дявол да го вземе, споменаваш тази дума изрядна? В случая прозвучава нежно, като бриз във клоните на вишна.
Р  о з а. Какво, нещо повече ли?
Е  м и л /леко озлобява/. Ами, разбира се.
Р о з а. Може би съм ти изневерила?
Е м и л. Ами – да.
Р  о з а. По телефона?
Е м и л. Напротив.
Р  о з а. Какво означава напротив?
Е  м и л /с хумор/. Обратното на телефона.
Р  о з а. Според теб, кое е обратното на телефона!
Е  м и л /дълга пауза/. Да си вървим ли?
Р  о з а. Значи туй успя да измисли подлата ти душа?
Е  м и л. Не искам да водя подобни разговори пред НЕЯ.
Р о з а. Щадиш я,
Е м и л. Това, което може да последва, ще бъде ниско.
Р о з а. Настоявам да кажеш всичко, тук, пред нея, и ако можеш да ме уязвиш…
Е м и л. Ще те поразя!
Р о з а. Чакам.
Е м и л. Тръгваме!
Р о з а. Чакам, да бъда поразена. Да чуя докъде можеш да стигнеш в падението си, какво ще измислиш.
Е м и л. Не става дума за измисляне. Смятах да ти кажа нещо за Жоро Минев.
Р о з а. Можеш да помислиш такива гадости? За твоя колега?
Е м и л. За теб.
Р о з а. И какво?
Е м и л. Ами, нищо.
Р о з а. С него?
Е м и л. Като начало.
Р о з а. Какво?
Е м и л. И с друг.
Р о з а. И защо не каза, че знаеш?
Е м и л. Не ми беше удобно.
Р о з а. Вместо да дойдеш, да ми кажеш – мълчиш! Видя ли какъв си? Разбра ли ниската си душа? Вместо да дойдеш, да ме набиеш… /Пауза./ Долен човек. Че ти тогава не си ме обичал!
Е м и л. А ти от обич ли ми изменяше?
Р о з а. Задкулисен човек! Вместо да ми каже, да ми докаже обичта си!… Гаден си и напразно се боря за теб. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази суха пантера… Значи знаеше, така ли?
Е м и л. Винаги.
Р о з а. И си траеше?
Е м и л. Да,
Р о з а. Боже господи! Нина, чухте ли? Видяхте ли го? Знаел е, че го лъжа, потайвал се, като змия в пазва! Разбрахте ли с какъв човек се свързвате? /Към Емил./ Че ти тогава Емиле, изобщо не си ме обичал! И трябваше… И си знаел всичко, сигурно и как изглежда вторият?
Е м и л. Ми, да. Срещахте се при…
Р о з а. Млъкни!
Е м и л. Млъквам.
Р о з а /съска/. Ти не ме обичаш!
Е м и л. Никак.
Р о з а. Че тогава?… Боже, колко съм сама, боже колко много съм била самичка!… И сега?… Продължавай!
Н и н а. Мисля, че повече не мога да издържа!…
Р о з а. Вас никой не ви пита. Само знаете да отмъквате мъже… Тя е готова и с водопроводчици!…
Е м и л. Извинете, Нина, но трябваше. Този стил ми бе наложен,
Р о з а. Аз съм окаяна самотница!
Е м и л. Нина, повярвайте, сега само мечтая да се отдалеча и да ви се обадя.
Н и н а. Но днес е особен ден…
Е м и л. Наистина.
Н и н а. Поне за мен.
Е м и л. Стана шумно.
Н и н а. Никога не съм мислила, че ще ви видя. Вярвате ли ми?
Е м и л. Но при какви обстоятелства!…
Н и н а. Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте видели добри обстоятелства. Обстоятелствата са винаги неблагоприятни. И все пак вие сте тук!… Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…
Е м и л. Чудесна сте!
Мълчание.
Е м и л /най-после прекъсна паузата/. Просто не разбирам.
Н и н а. И вие ли за същото?
Е м и л /усмихва се/. И вие ли си помислихте?
Н и н а. Колко по-лесно е по телефона?…
Е м и л. Как естествено… почвахме.
Н и н а. Знам началото на всеки разговор.
Е м и л /изумено/. На всичките!
Н и н а. Познайте колко са?
Е м и л. Никога.
Н и н а /победоносно/. Сто и петнайсет!
Е м и л. Удивихте ме!
Н и н а /победоносно/. За сто и деветдесет дни!
Е м и л. И аз си спомням по нещо.
Н и н а. Без да ми казвате, знам за кой разговор става душ
Е м и л. Когато ме нарекохте „полъх“.
Н и н а. След като ме нарекохте „прерия“.
Е м и л. И след като се получи изречението.
Н и н а /щастлива/. „Полъх над прерията“, Мога да ви резюмирам целия разговор. Вие ме нарекохте ПРЕРИЯ. Тогава ви казах, че навярно става дума за неподвижност, за пустиня, и отначало измислих „повей“, тогава ви нарекох „повей“, но го смених с „полъх“, казах ви, че сте полъх над моята прерия.
Е м и л. Аз пък помня, когато ми прочетохте дванайсет страници от Уолт Уитмън.
Н и н а. Петнайсет!
Е м и л. Казахте дванайсет.
Н и н а /весела, щастлива/. Излъгах ви!…
Е м и л /весело/. Знам.
Н ин а. За да помислите, чеще ви чета по-малко.
Емил /весело/. Разбрах.
Н и н а. А вие ми четохте „Дамата с кученцето“.
Е м и л /уж смутено/. И това ли направих?
Н и н а. Точно като го гледах по телевизията!
Е м и л. Аз съм хитрец!
Н и н а. И аз… Помните ли когато помирисах карамфилите?
Емил /въодушевено/. И ме накарахте да усетя аромата по жицата?
Н и н а. И вие усетихте!
Е м и л. Заклевам се!
Нина /много живо/. И пожелах да отгатнете броя им.
Е м и л. И казах седем!
Н и н а. И се съгласих.
Емил /много щастлив/. Да!
Н и н а. А бяха осем!
Е м и л. Защо така?
Н и н а. Защото не съм конвенционална.
Е м и л. И ме излъгахте за първи път!
Н и н а. А втория?
Е м и л. Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.
Н и н а /уплашено/. Вие искахте да ме видите!
Емил. „Дамата с кученцето“, а вие гледахте телевизията.
Н и н а. Но и вие четохте в синхрон! Интерпретацията ви ми хареса повече от филма.
Е м и л. Колко хубаво си живеехме!
Нина /замечтано/. Беше чудесно.
Е м и л. И все пак, позволете ми… отвреме на време… да ви се обаждам.
Нина /сякаш не чува/, А помните ли, когато преминахте изведнъж наТИ?
Е м и л. Не ми напомняйте за този мрачен ден.
Н и н а. Защо, на мен ми допадна.
Е м и л. Но не приехте.
Н и н а. Скрупули.
Е м и л. Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи. Прашецът им не падна.
Н и н а /с готовност да се пошегува/. Дума, която ви забавляваше.
Е м и л /съкрушено/. А!… Споменавам ли я често?
Н и н а. Досега – три пъти.
Е м и л /отчаяно/. При вашата нетърпимост към тривиалното!
Н и н а. Без тривиалното не може. Солта на живота е също тривиална.
Е м и л. Обичате да сте мила към партньора си.
Н и н а. Едва сега ви чувствувам като истински партньор. Бих ви казала, че…
Млъква. Пауза.
Р о з а. Говорете си. Каква глупачка съм била. /Към него./ А ти, защо не си казал, че можеш да бъдеш мил?
Н и н а. /на Емил/. Гледах филма, а от слушалката долиташе гласът ви!
Е м и л. Наистина?
Н и н а. И вие разбрахте!… Вие нарочно…
Емил се смее, смее се и тя.
Е м и л. И никога не съм мислил, че ще ми помогне не друго, а киното.
Н и н а. Съчетано с Чехов, всъщност Чехов.
Е м и л. Който е в състояние да те направи тъжен и щастлив. Но човек така и не знае понякога тъжен ли е или е щастлив. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие чувствувала ли сте се обидена от обстоятелството, че в даден момент сте щастлива?
Н и н а. Какво правите? Вече потегляте по магическата пътека?
Е м и л /сякаш се извинява/. Просто по навик.
Н и н а. Готова съм, мили мой, готова съм да приема както вълшебството, така и истината на екзотика, да повярвам, че щастието е и в тъгата, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!
Е м и л. Единственото, което мога да ти дам.
Н и н а. /внезапно/. Роза, вие ме изненадахте.
Роза /трепва/. Какво?
Н и н а. Началните ви реакции бяха по-човешки, с устрем да спасите нещо, което ви принадлежи.
Р о з а. Пак не разбрах.
Н и н а. Много бързо се предадохте.
Р о з а. Той знае всичко.
Н и н а. Отричайте!
Р о з а. Страхувам се от подробностите.
Е м и л. Хайде, Роза, казахме си урока. Да потегляме.
Р о з а. Къде?
Е м и л. Да се приберем в нашия двустаен затвор.
Р о з а /учудено/. Как?… Ти… С мен ли?
Е м и л. Друг изход не виждам.
Н и н а. Вие бягате?
Е м и л. Ще ви се обадя веднага.
Н и н а /с болка/. Моля ви!
Р о з а. Какво искате?
Н и н а. /към Емил/. Още малко.
Е м и л. Сигурна ли сте?
Н и н а. Още малко!
Е м и л. Тогава позволете да хвана ръката ви.
Роза вдига стола и удря с него пода.
Р о з а. Какво искате от мен?
Е м и л. Ти ли чупиш столовете?
Р о з а. Щяхме да тръгваме!
Е м и л. Това беше отдавна.
Р о з а. Какво?
Е м и л /въздъхва/. Как да ти обясня, как да ти го кажа, да ме разбереш, най-после…
Р о з а. Преди секунда ме покани да тръгваме.
Е м и л. Роза, каква секунда, не видя ли какво стана?
Р о з а. ТИ го предизвика! Ти грабна ръката ѝ!
Е м и л /по неочакван начин, към Нина/. Всъщност, Нина, никой нищо не знае, нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на мостче във Венеция и съм си казвал: това ли е важно? На Шанзелизе отново съм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмичка духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха, бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пък приличаха на магически и се запитах: това много важно ли е? Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не е важно. Разбирате ли ме?
Н и н а. Не, и затова обичам да ви слушам.
Е м и л. И отново на „Ви“.
Нина  и  Емил се смеят.
Н и н а /внезапно към Роза/. Роза, държите се превъзходно и Ви благодаря.
Р о з а. Просто съм занемяла.
Е м и л. Нина. няколко пъти се изкушавам да Ви разкажа за Винисиус ди Мораис… Бразилски поет и композитор, баща на боса-новата. Ето един текст на негова песен:
Има дни – седя
и си мисля за живота
и повярвайте
не виждам изход.
Как става така,
как да го разбера
едва запели
започваме да умираме;
след пристигането
все идва заминаването
защото няма нищо
 без раздяла.
Какво знам аз, какво знам аз –
животът е една голяма илюзия.
Какво знам аз, какво знам аз –
знам единствено, че само той
има право.
 
Пауза.
Н и н а. Вие ме обсаждате, заграждате ме отвсякъде, не ми давате възможност за отстъпление.
Е м и л. Искам да споделям с вас всичко, което ми е направило впечатление, към това се стремя, това единствено ме вълнува сега.
Р о з а. А така!…
Е м и л. В поведението ти, Роза, наистина няма логика. Държиш се или смешно, или трагично, което е същото, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш?
Р о з а /въздъхва/. Не знам.
Е м и л. С мен ли искаш да живееш или с него?
Р о з а. Нужни сте ми.
Е м и л. И двамата?
Р о з а. Да.
Е м и л. Слушай, ще ме оставиш ли на мира?
Р о з а. Не мога.
Е м и л /изтърсва го/. И аз не мога без тази жена!
Роза захлипва моментално.
Е м и л. Сега пък нова реакция! Аааа!… Ще полудея!… Не мога да те понасям! /Роза плаче тихо./ Млъкни!… Хайде!… Тръгвай!…
Р о з а. Стой!
Е м и л. Отначало се самоубиваше, после плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плач. Плачът гложде мъжа, разбери!
Р о з а. Обещай, че няма да говорите по телефона.
Е м и л. Това няма да се случи.
Р о з а. Ще говорите, така ли?
Е м и л. Защо не отидеш при другия?
Р о з а. Така ли искаш?
Е м и л. Да.
Р о з а. Това ли предлагаш?
Е м и л. Да!
Р о з а. И мислиш че е лесно? /Пауза./ Грабвам си бохчата и тръгвам?
Е м и л. Не го ли обичаш?
Р о з а. Обичам го.
Е м и л. Тогава?
Р о з а. Така се отива при мъж! Така се грабва бохчата! Изобщо, знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие сте мерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загубена – мъжът веднага офейква.
Е м и л. Защо дружиш с подобни?
Р о з а. Всички сте еднакви. Отидеш ли с бохча, бягат. Искат нещо едро.
Е м и л. Боже мой! Полудявам… Защо не каза от начало?
Р о з а. Да тръгваме.
Е м и л /внезапно/. Имаш го!
Р о з а. Тук ми е неудобно.
Е м и л. На мен още повече. Хайде!… Да беше казала, да не усложняваме. Имаш го, утре го уреждаме.
Р о з а. Гледат ни!
Е м и л /уморено/. Да ти кажа правата, стана ми безразлично, Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.
Р о з а. Защо, какво ѝ е?
Е м и л. Презирам те! Стана директна. /Просъсква./ Вземи я.
Р о з а. Трябва да ме разбереш. Аз съм жена, не мога да отида никъде без…
Е м и л /прекъсва я/. Добре, добре… друго?
Р о з а. Н и н а, може ли кафе?
Н и н а. Много ви моля да…
Е м и л /уморено/. Искам да си вървим.
Р о з а. След кафето.
Н и н а. Ох!…
Р о з а /почти вика за да я чуе отдалечаващата се/. Без захар.
Е м и л. Твоята искреност ми харесва. По-добре така отколкото…
Р о з а /извиква/. Разбери, той няма да ме приеме!
Е м и л /високо/. Тихо!
Р о з а. Защо тихо? Какво тихо? Да се вслушва!… За нея туй е дар от небето.
Е м и л. Млъкни!
Р о з а. Ах тия смешни мъже!…
Е м и л /възбудено/. Тя е съвсем друг човек. Нашите отношения са особени.
Р о з а /смее се/. Сега ще видиш кафето.
Е м и л. Негоднице!
Р о з а. Приготвено със старание на жена, която си е отдъхнала.
Е м и л. Не се докосвай до нея! Ние сме над тези неща. Ако продължаваш…
Прекъсва.
Р о з а. Какво? Какво ще стане?
Е м и л. Остави ни на мира. При нас е нещо друго, ние сме „други“ хора.
Р о з а. Глупако, какво ще правиш с тази дъртачка?
Е м и л. Ще те ударя!
Р о з а. Наблюдават те.
Н и н а /с жизнени нотки в гласа/. Турско кафе!
Р о з а. Идеално!
Н и н а. Така сметнах.
Р о з а. За този турчин тук!… По едно време някъде имаше коняк.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Не, аз ставам простачка! Така е най-добре. Нина, и малко коняк?
Н и н а. Сега!… Божичко, чаша!…
Пауза.
Р о з а. Какво нещо сме жените, ей. Вари ни, печи ни, на Северния полюс ни прати, ще искаме да се женим. /Пауза./ Ето и чашката на Емил. /Налива коняк./ Аз бягам от него, той бяга към вас. Емиле, добро ли е кафето?
Е м и л. Опитай се да помълчиш.
Р о з а. Новото! /Налива./ Романтичното! /Налива./ Екзотичното! /Налива./ То привлича, зове. Наздраве! /Пауза./ В голяма авантюра се впущам, но де да видим… На голямо пътуване потеглям. В джунглите. Там всеки мъж е животно. Иска да те изяде. /Пие./ Съблича, консумира, и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с теб. Той е консуматор, ти си вещ. И вещо сменя вещите.
Е м и л /весело, след като пие/. Отново ми харесваш!…
Р о з а. Олекна ли ти?
Н и н а. Бисквити?
Р о з а. Много се движите, Нина, много се оживихте.
Н и н а /с достойнство/. Изглежда казахте нещо за мен.
Р о з а. Да.
Н и н а. За мен е лесно да се говори, аз съм лесна тема. И за белетристика съм лесна и за пиеси. Принадлежа към ясно очертана категория, бих казала – армия, най-тихата армия на света. Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете вярвайте, но този следобед е много богат за мен. Не в този смисъл, /Усмихва се./ Не защото съм с Емил. /Пие кафе./ Представете си – донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена до край, пълна с изненади – жена от която в една и съща минута могат да бликнат и смях, и сълзи.
Р о з а. Пийнете си.
Н и н а. Защо? Забавна съм и без коняк.
Р о з а. Страшна сте! Сега разбирам по какво е налапал.
Н и н а. Реакциите ми са превъзходни, действията ми са осмислени и може би ще ви разочаровам, но вашият мъж ме интригува повече отколкото предполагате.
Р о з а /подмята/. Да де, обичате го.
Н и н а. Как успяхте да го загубите…
Р о з а. Говорите като пред свършен факт.
Н и н а. /усмихва се/. Чудесна сте! У вас са събрани няколко жени.
Р о з а. Кажете му! Затова искам и повечко мъже. Но този тук е мухльо.
Н и н а. Знаете ли, че на мухльовците се дължат някои неща от живота и развитието.
Р о з а. Хайде де.
Е м и л. Роза, вече ми харесваш.
Р о з а. моят е голям мухльо. Може би съществува още един такъв, де да знам къде, може би в Южна Америка, или в Дамаск…
Е м и л /смее се/. Защо пък в Дамаск?
Р о з а. Говоря квото ми хрумне.
Н и н а. Май че сте щастлива.
Р о з а. Фиркана.
Н и н а. Голям ден в живота ми. Да ви кажа правата, ако съм сигурна че можете да бъдете винаги забавна… Щях да кажа глупост.
Е м и л. Бихте я предпочела?
Н и н а. Разбира се.
Р о з а. Пред него?
Н и н а. Нищо не може да замени другарството между жени.
Р о з а. Да знаете колко сте права! Мъжете са глобално бедствие. Не могат и да те забавляват. У тях всичко е егоизъм.
Е м и л. Да де, затова ми измъкна жилището и колата.
Р о з а. Глей сега, глей кво дума!… Винаги ще ти прекъснат хубавия разговор. Виж сега, за кво говорим, а той кво говори. /Емил и Нина се смеят./ Ние говорим за възвишени неща, а той веднага – за коли. На мъжете им дай или коли, или апартаменти. Друга тема нямат.
Н и н а. И за мачове.
Е м и л /изведнъж/. Откъде знаете? /Остро./ Голяма ерудиция вадите!
Р о з а. А сега! Ревнуваме,
Н и н а. Моля ви се, чета вестници.
Е м и л /отпуща се/. Така може.
Р о з а. Ама сте хитри, а? И двамата!
Н и н а. Защо бе, Роза?… Ох, че сладък коняк!…
Р о з а. Присламчихте се един към друг. Уж телефон, уж само по телефона, пък то – ръцете ви като невестулки.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Полъх над прерията!
Е м и л. Мисля че… вече…
Р о з а.  …си се откупил, така ли? Свободен!… Ама ти никак не си ме обичал, бе Емо, ти си знаел, че ти изневерявам и си траел като последен подлец, без да дигнеш скандал. Това не мога и не мога да ти простя; в туй няманищо човешко; какъвто и полъх да станеш, над каквито и прерии да духаш, не съм доволна от теб, мъчно ми е, просто ми се плаче!…
Е м и л. Добре е да не ставаме отново сериозни.
Н и н а. Ще бъде жестоко. При това вече сте ми симпатична.
Р о з а /рязко извисява глас/. Не може така!
Е м и л. Роза!
Р о з а. Откупи се! С едно никакво двустайно и една абсолютно никаква кола. /Заплаква./ Мъчно ми е. За теб! Толкоз евтино се откупи!
Н и н а /с укор към Емил/. И на мен ми стана мъчно за нея! Вие нямате пра…
Е м и л. Нина, това са етюди. Сега като нищо ще ми измъкне нещо друго.
Р о з а /вика/. Ще измъкна ли? Аз, значи, АЗ ИЗМЪКВАМ нещата! Виж го ти – измъква се, излита, а после аз виновна, АЗ измъквам не знам си що, АЗ правя етюди. Хубави етюди!… Питай сърцето ми. Етюдите изникват от гърдите ми, от дълбочина, от извора на женската същност, от наслоената мъка.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. А! /Учудено./ На вас пък какво ви… стана?
Н и н а /с искреност, на която не може да се възрази/. Стана тъжно, нещата изгубиха забавната си шеговитост.
Е м и л. Нина!
Н и н а. Чувствувам се злодеец. /Вика/ Аз ограбих тази жена!
Е м и л. Нина, моля ви./На Р о з а./ Ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо лошо!
Роза отново захлипва.
Заплаква и Нина.
Н и н а. Емиле, моля ви!
Е м и л /изненадан/. Какво?
Н и н а. Идете си!
Р о з а /на Емил/. Махни се!
Н и н а /изведнъж и към Роза/. И вие! Моля ви!
Е м и л. Добре, Роза, какво искаш още?
Р о з а. Вече нищо. /Трие сълзите си./ Ти си палач!
Е м и л /ядосано/. Ще се махнеш ли най-после от пътя ми?
Р о з а. Знаеш ли какво искаш от мен? На теб ясно ли ти е какво е животът? Животът на една жена! Къде ме пращаш? Да не мислиш, че ме пращаш на курорт? Ти знаеш ли какво е сама жена в живота?…
Е м и л /вика/. Дадох ти имуществото си!… Ще живея под наем. Малко ли ти е?
Р о з а. Палач!…
Е м и л. Роза!…
Р о з а /някак кротко/. Тя нали има апартамент и свобода!
Е м и л. В нейните работи не се бъркай.
Р о з а. Питай я колко ѝ е добре.
Е м и л /изтърсва го/. Но ти си по-млада, имаш любовник.  /Обръща се към Н и н а./. Извинете.
Н и н а. Нищо, днес е ден на истините.
Е м и л. Бих казал – на етюдите!
Р о з а. Не ме пронизвай с злобни погледи и не ме утешавай с любовници. Знаеш какво е любовникът! Нищо, фикция, човек готов да се изпари, да изчезне. Какво ми завиждаш за любовника, не разбирам защо ми завиждаш. Докато вие имате всичко, аз съм като опустошена.
Е м и л. Роза, да се разберем, щом излезем от тук, вече няма да пристъпя този праг.
Р о з а /ужасено/. И отново телефонът?
Е м и л  и  Н и н а. Да!
Р о з а. Боже, луди хора!
Е м и л. Не ни давай акъл.
Р о з а /примирено/. Пък, де да знаеш, може да е по-добре. Чиста работа. Няма нищо по-красиво от красивите изречения. Можеш да си нарисуваш всякакъв свят, какъвто искаш живот, вместо на земята, можеш да заживееш в гнездото на птица, в клоните на топола. Вие затрихте всичко, дори живота! /Замисля се./ Но тогава защо ти е свободата?
Е м и л. За всеки случай.
Р о з а. Държиш за нея, викаш.
Е м и л. Много.
Р о з а. Мисля че ти подсказах нещо.
Е м и л. Разбрах, но не знам колко?
Р о з а. Четири.
Е м и л /просъсква/. Жалко дамско човече!
Р о з а /въздъхва/. Поставяш ме в нови, неудобни ситуации.
Е м и л. Давам ти всичко от книжата!
Р о з а. Искам четири!
Е м и л. Знаеш, че нямам четири, имам три.
Р о з а. Ще почакам да спечелиш.
Е м и л /искрено/. Това ще бъде равно на гилотина! /Изведнъж/ Хайде да се прибираме!… Нина, ще ви се обадя.
Р о з а. Нина, чао!… Ох, че съм пийнала…
Н и н а /внезапно/. Чакайте!… Почакайте тук.
Пауза.
Чуваме отваряне и затваряне на врата, отново отваряне и затваряне на врата.
Н и н а. Вземете това.
Р о з а. За мен ли са?
Н и н а. Ще ги вземете ли?
Р о з а. Нямам друг изход! /Заплаква и тръгва навън./ Изнудвачи!… Крадци!…
Е м и л /изненадан, объркан/. Нина, какво направихте, луда ли сте?
Н и н а /със спокойния си тон на мъдрата жена/. Защо да говорим сега за пари, щом хиляда лева оправят съдбата ви.
Е м и л. Как можахте! Това е мой личен въпрос.
Н и н а. Да не говорим повече.
Е м и л /слисано/. Не я познавате… Тя може…
Р о з а /злобно/. Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? /Роза връща парите на домакинята./ Ето ви ги обратно!
Н и н а. Не… Роза, вземете си ги. Настоявам да ги вземете.
Нина хуква с пачката към излизащата навън Роза.
Пауза.
Е м и л. Нина, вие сглупихте. /Тутка се и извиква./ Роза!… Роза!… /На Нина./ Защо ѝ ги дадохте. Почакайте, ще се върна.
Излиза да връща Роза.
Пауза, в която той се връща.
Е м и л /тихо/. Тя може да ни метне и двамата.
Н и н а. Мисля, че ще бъде най-добре ако се разотидем. И, ако искате, да знаете, нещо в съзнанието ми просветна, нещо ми се изяснява.
Е м и л. Оставете ме да погаля косата ви.
Пауза.
Н и н а /разгромена/. Идете си… Моля ви!
Е м и л. Как да ви го кажа, миличка… По-късно, като помислите, не може да не разберете, че нещо искрено припламна.
Стъпките на излизащия мъж. После той спира.
Е м и л. Хубаво ми е!
Н и н а. И на мен. Сбогом, мили!
Музика, нежна, сладка, плавна, създаваща добро настроение.
Чуваме звън на чаши и прибори. Нина прибира масата.
Н и н а /искрено, жизнено/. Животът, колко хубаво нещо!…
Звъни се. Този път на входа.
Нина бърза, едва не изтървава чашите, май че се чуди какво да прави с товара в ръцете си, тръгва с него към входа.
Н и н а. Извинете, че отворих забавено, но ръцете ми са заети.
Н е п о з н а т и я т /казва нещо, може би добър ден/.
Н и н а. Какво казахте?
Н е п о з н а т и я т. По-скоро измънках.
Н и н а. Какво измънкахте?
Н е п о з. Извинението си.
Н и н а /наивно, сладко, щастливо/. За какво се извинявате?
Н е п о з. За нахлуването си. Просто се врязах.
Н и н а /с нежна еуфоричност/. Че лошо ли е? Кой сте вие?
Н е п о з. Там е работата… Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.
Н и н а. Имах гости. Заповядайте!
Н е п о з. Добре де, какво ви пречи да оставите чашите някъде?
Н и н а /смее се/. Ами да!
Пауза докато Нина отиде до кухнята и се върне.
Нина се връща и изключва касетофона.
Н е п о з. Защо изключихте?
Н и н а /прави хумор/. Аз ли?
Н е п о з. Музиката.
Н и н а. Доколкото знам, непознатите не обичат музика.
Н е п о з. Допуснете, че не съм непознат. Защо не си представите, че съм ваш добър познат, защо не предположите че съм вашата трезва мисъл?
Н и н а. Еее, ама знаете ли как не сте ми необходим сега?
Н е п о з. Добре де – вашият разум!
Н и н а. Никак, хич! /Сеща се че говори глупости./ Извинете
Н е п о з. Вие извинете.
Н и н а. Интересно защо не се уплаших.
Н е п о з. Това ме радва.
Н и н а. Спокойна ли съм?
Н е п о з. По-скоро – щастлива.
Н и н а. Как да ви наричам?
Н е п о з. /в нейния тон/. Тук ме затруднихте.
Н и н а. А сигурен ли сте, че идвате при мен?
Н е п о з. Абсолютно.
Н и н а. Днес имам богат ден.
Н е п о з. Така ли?
Н и н а. Пълен!… Но туй не е за разговор с непознати.
Н е п о з. Има си хас.
Н и н а. Щастлива съм!… Коняк?
Н е п о з. Като нищо!
Н и н а. излиза и се връща с нови чаши, чуваме потракването им.
Н и н а. Винаги ми се е струвало, че непознатите произлизат от тъмната представа за мистерията и че нямат маниери, че са груби. Дойде някой непознат, да речем, да ни подкани да чистим снега. Влиза – кара се, влязохте вие… казвате – има си хас.
Н е п о з. Ще се кара, разбира се. Не чистите снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви слагаме?
Пауза.
Н и н а. А вие?
Н е п о з. Какво?
Н и н а. Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?
Н е п о з. Вижте какво, ако мислите че съм сторил нещо определено грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми е нужно много малко, за да си отида. Ако ви смущавам, мога веднага…
Н и н а. Имам само коняк.
Н е п о з. А аз язва.
Н и н а. Ужас! Ракия нямам.
Н е п о з. Но ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.
Н и н а. Това е друго. Имахте вид на прекалено измислен.
Н е п о з. Моля?
Н и н а. Приличате ми на показен, на персоната, която оправя нещата в края на пиесите.
Н е п о з. Радвам се, че ви харесвам.
Н и н а. Да пием!
Н е п о з. Наздраве, другарко Монева!
Н и н а. Знаете името ми?
Н е п о з. Иначе как ще ви намеря.
Н и н а. Вярно. Откъде го знаете?
Н е п о з. На входа го пише.
Н и н а. Така ли? Наздраве.
Пият.
Н е п о з. /оставя чашката/. Бяха забавни, нали?
Н и н а. Кои?
Н е п о з. Емил и Р о з а.
Музикален ефект.
Н и н а. Защо? Какво е станало? Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?
Н е п о з. Нищо не е станало. Само казах, че са забавни. Тия хора са ми забавни.
Н и н а. Откъде знаете че са идвали? Защо се интересувате?
Н е п о з. Успокойте се.
Н и н а. Спокойна съм, но Вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.
Н е п о з. Сигурна ли сте, че се казва Емил?
Н и н а. А на вас сигурно Ви се ще да не съм сигурна?
Н е п о з. Де да знам вече какво искам аз. Ето, станах ви несимпатичен, намразвате ме.
Н и н а. Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но този човек е много скъп за мен… Как да кажа, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.
Н е п о з. Тази картина на стената не блести с особени качества.
Н и н а. От известно време не ми харесва, но някога ми допадаше. Изглежда че нещо в естетическите ми функции се е изменило.
Н е п о з. Може би отскоро.
Н и н а. Не знам, не мога да ви кажа… Защо ми говорите за Емил?
Н е п о з. Аз нямам картини.
Н и н а. Да не е станало нещо?
Н е п о з. Какво да ви кажа, госпожо Монева, не знам как да започна. Впрочем, моето доброжелателство е от квартален мащаб и наистина не мога да намеря подход. Нито мога да ви обясня кой съм.
Н и н а. Но не сте дошъл да говорим за картината.
Н е п о з. И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък съвсем малко.
Н и н а. Може би сте дошъл да ми кажете, че Емил е мошеник?
Н е п о з. Да ви кажа правата, помагате ми, вече ми поолеква… Но защо да допускаме подобни неща за един великолепен възрастен човек, почти вълшебник, който умее да съзижда огромни меки светове, а после поселва в тях не повече от двама души. Истинско разточителство – само двама души в обширен комфортен свят.
Н и н а. Даа, когато доброжелателят идва у дома ти и започва да говори за някого…
Н е п о з. Олеква ми, ви казах – да пием.
Н и н а. Настоявам веднага да ми откриете защо се интересувате от Емил.
Н е п о з. Не само от него.
Н и н а. И от мен, разбира се.
Н е п о з. Роза, Роза!
Н и н а. Аха, да…
Н е п о з. Може би е Роза, може би не… Всеки случай, не е цвете за мирисане.
Н и н а. На мен ми се стори интересна. Пластичен характер, може да те изуми с настроенията си.
Н е п о з. И да те подведе.
Н и н а. От нея ли се интересувате?
Н е п о з. И от нея, просто да ви предупредя.
Н и н а /сякаш на себе си/. Твърдите, че сте моят разум, трезвата нотка на моето аз.
Пауза.
Н и н а. Какво точно искате да знаете?
Н е п о з. Някои любопитни, ако щете – екзотични неща.
Н и н а. И ако откажа да разговарям за тях?… /Рязка промяна на тона./ Впрочем какво се церемоня с вас, отказвам! Какво ще сторите?
Н е и о з. Най-простото – ще си отида.
Тръгва си, чуваме стъпките му.
Н и н а. Представете си, че мога да се обадя. /Той си отива./ Някои разговори могат да обидят човека. /Непознатият се отдалечава./ Моля ви?
Н е п о з. /спира и се обръща/. Смятам, че утре ще се почувствате още по-обидена.
Н и н а. Как?
Н е п о з. Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.
Н и н а. Не, аз ги дадох сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.
И е п о з. А така! Вие пък, за беля, сте имала хиляда лева на разположение.
Н и н а. Аз съм жена, която е припечелила нещо през живота си. Парите могат да ми осигурят някои емоции.
Н е п о з. Сигурно.
Н и н а. Тогава, какво да ги правя? Да лежат в банката?… За кого? За кого? Кажете за кого?
Н е п о з. /съчувства/. Там е работата.
Н и н а. Направих много екскурзии, сега се записах за Съединените Щати, но какво от туй? – всичко е празнота, празна кутия с тъмнина…. Неподвижно, празно – една празна празнота, без минало, без бъдеще.
Н е п о з. А настояще?
Н и н а. Нямаше.
Н е п о з. Сега има.
Н и н а. Да.
Н е п о з. Сигурна сте.
Н и н а. Да се пукнеш от смях, но сега има. Никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент от някъде се пръква някакъв човек, разцъфтява и настоящето, звънват звънчета…
Н е п о з. /смее се/. Над прерията повява!…
Пауза. Нина оценява казаното.
Н и н а. Прерията заблестява, нахлува кислород, тревите потрепват, звънтят – има полъх! Значи, известно ви е и за прерията?
Н е п о з. Да знаете колко прерии се навъдиха в София!… От кога?
Н и н а /гордо/. Сто и деветдесет!
Н е п о з. Дни!
Н и н а. Аха!
Н е п о з. А откога го обичате?
Н и н а. От третия.
Н е п о з. /изненадан/. Ден?
Н и н а /усмихната/. Месец!
Не п о з. Много ли?
Н и н а. Пространствата на света са били пълни с дивотии, много животни, но животът е станал живот с появяването на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата; рисунките по скалите, размисълът за огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, Вие как мислите?
Н е п о з. Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври?
Н и н а. Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.
Н е п о з. Там е работата, Монева, че ще е интересно ако си поговорим още сега.
Н и н а. И да превърнете живота ми отново в пустиня?
Н е п о з. Представете си, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е родил поради случайно преплитане на жицата, а нарочно.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Допуснете, че за вас са били събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Ловецът се обажда, разговаряте, минават няколко дни, вие вече сте наречена „прерия“, а след още няколко дни вече сте го нарекли „полъх“… Прерията си има вече своя полъх.
Н и н а. Че лошо ли е?
Н е п о з. Говорите, говорите, говорите…
Н и н а. Това са хубави неща.
Н е п о з. Дните идват и си отиват, а вие говорите.
Н и н а. Чудесно!
Н е п о з. Ослепявате за живота край вас.
Н и н а. Прекрасно.
Н е п о з. Хлътвате.
Н и н а. Необходимост.
Н е п о з. И един ден /пауза/ след шестия месец /пауза/ обикновено тогава /пауза/ една жена звъни на входа, влиза у дома ви и ви пита какво търси вашия телефонен номер в бележника на съпруга ѝ.
Н и н а. Хубаво!
Н е п о з. Хубаво! Че какво му е хубавото?
Н и н а. Не е празно.
Н е п о з. Вдига скандал! /Пауза./ Карате се. Тя ви обвинява…
Н и н а. Лошо ли е да те обвиняват?
Н е п о з. /високо/. В това че сте обсебила съпруг!
Н и н а. Какво по-хубаво на тази възраст?
Н е п о з. /сякаш губи чувството си за превъзходство/. Тогава звъни телефонът! /Пауза./ Вместо вас, тя вдига слушалката. /Пауза./ Разбира се – това е мъжът ѝ. Тя го заплашва… Казва, че ще скочи на тротоара, вика го да дойде за очна ставка, той идва, започва театърът, етюдите се изреждат… /Пауза./ До кулминацията.
Н и н а. Голяма работа!
Н е п о з. А малка ли е? Това са хиляда лева!
Н и н а. Но се превръщат в прерия.
Н е п о з. /с леко злорадство/. Много прерии, обаче!
Н и н а. Е, това е малко досадно.
Н е п о з. /кипва/. А бе, вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от всяка наивна дама!
Н и н а. Говорите твърде високо.
Н е по з. Искам да ви внуша, да ви набия в главата!…
Н и н а. И да ме спасите!
Н е п о з. /вика/. Да.
Н и н а. Вие се мамите.
Н е п о з. /изумено/. Какво?
Н и н а. Той не може да бъде такъв. Впрочем, може да бъде какъвто си ще, но ме обича!
Н е п о з. Вас?
Н и н а. Не забравяйте маниерите.
Н е п о з. Не забравяйте, че сте жертва!
Н и н а. Знам че съм жертва, това го знам добре, но на кого?
Н е п о з. На така наречения Емил!
Н и н а /с полуусмивка/. Лъжете се. Изобщо, вие се лъжете много, повече отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го махнете. Какво ще ми дадете срещу него? Кажете де?… Знаете ли какво бях преди него? Отрепка! Нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а от огледалото ме поглеждаше стара, предала се вече жена.
Н е п о з. Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?
Н и н а. Бях сигурна, че няма да се видим. Достатъчно съм умна за това.
Н е п о з. Тогава защо се соанирахте, за кого?
Н и н а. За себе си! За кого! Нали е неприлично да говориш красиви неща с мъж, който говори красиво, а всъщност да си повлекана, една потна, раздърпана бивша лъвица във воняща прашна бърлога… Разберете, ние си имаме зала.
Н е п о з. Каква зала?
Н и н а. Наша, уредена по наш вкус, с наши книги, наши картини, наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето, там текат потоци, шумят морета, в моретата се оглеждат звездите.
Н е п о з. Трамваи има ли?
Нина рухва изведнъж, започва да плаче сърцераздирателно и сякаш освобождава мъката си.
Н е п о з. Извинете, искам да ме извините! /Нина плаче/. Много! /Нов пристъп на плач./ Постъпих глупашки. /Нина свлича лице на рамото му и плаче./ Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.
Н и н а. /вече хлипа/. Нямате ви представа колко сте жестоки вие, младите. Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокото нещо – младостта? Най-безсърдечното нещо на света! /Бърше сълзите си, мъчи се да се успокои./ А той, така нареченият Емил, знае всичко: може да бъде и млад, и стар, може да ти създаде отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.
Н е п о з. Разбрах.
Н и н а. Не разбирате. Само ме щадите. А аз разбирам и вас, и себе си, и всички като мене. Него и да го разбирам, това не е важно. Той е толкоз самостоятелен и красив случай в живота. Той е дар. Без него какво? Нищо. Хиляда лева! Според вас – много. Нищо! Какво му плащаме? Това е върховен занаят, малко хора го умеят, а друг като него едва ли. Представете си, ако днес трябва да се обади на седем жени, всяка една с отделни привички, отделна култура, особености и слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан! Да не говорим за интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой може да ти даде подобна искреност, къде ще я намериш? А той ти я дава, длъжен е, понеже е професионалист. Ако не работи добре, ще умре от глад. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. /Пауза./ Искате да се откажа от този красив свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от него. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. А има жени, които биха били доволни от брак с мъж, който я бие всеки ден. Защото е по-добре от нищо. Знаете ли какво е това – нищо?… Хиляда лева! Тези пари не му плащат нищо… /Спокойно/. Знам, че преживявам крах. Това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво ми остава.
Телефонът.
Нина се спуща и грабва слушалката.
Н и н а. Да! Да, мили!… Един момент, да затворя прозореца! /На Непознатия./ Извинете много! Моля ви…
Н е п о з. Довиждане.
Н и н а. Довиждане… Мили мой!
Е м и л /чуваме съвсем ясно гласът му/. За първи път ме наричаш мили.
Н и н а. А ти ми говориш на ти!
Е м и л. Нещата зреят.
Н и н а. От самосебе си.
Е м и л. Както трябва да бъде.
Н и н а. Мили, добре ли си?
Е м и л. Не.
Н и н а. /трепва/. Какво ти е?
Е м и л. Уитмън, мила! Този проклетник Уолт Уитмън ме разнежи отново! Искаш ли да ти прочета една поема?
Н и н а. /възторжено/. Да, да, да!
Е м и л. Приготви се да слушаш.
Н и н а. /извън себе си/. Ти си велик!
Е м и л. Какво каза?
Н и н а. /съвсем възторжено/. Единствен и величествен!… Вълшебник, който създава светове! Говори, мили, няма по-велико нещо от думите!..

 

Край


борис
априлов
*
СИНЬО...
*
радиопиеса

.

Вятърът блъска къщите на градчето.
Морето се хвърля срещу него, разбива се в скалите и стене.
Музика.
Отново шумовете на вятъра.
Г л а с /говори Иван/. Стаята, която съм наел, е горе, на носа на полуострова. От прозореца се вижда настъпващото срещу градчето море. То се разбива в скалите и се отдръпва пред вековната им твърдост. Струва ми се, че пяната, която облива брега, е пяна на неговия гняв, струва ми се, че съм накрая на света – сам срещу водната маса, на пост срещу настъпващия мрак. Небето е покрито с облаци, ръми, вятърът огъва жилавите храсти. Грозната стаичка се е озъбила край мен с голите си греди и дребните дъбови дъсчици, наковани с ръждясали гвоздеи. Стаичката наподобява капитански мостик, от който направлявам огромния кораб-свят.
Музика.
Г л а с ъ т /продължава/. Пишещата машина мълчи страшно на масата, клавишите са занемели от няколко дни и напразно се мъча да изтръгна от тях оная весела мелодия на мисълта, да оправдая съществуването си. Пуша и се разхождам по грапавия под, дъските се люлеят под стъпките ми, пищят. Чувствам се като пленник: срещу мен е морето, а зад мен, ако отворя вратата – килерът. Той е тъмен, прилича на подземие, пълен е с мрежи, смола и гребла. Отвъд тоя старинен склад е улицата. По нея се отива в кръчмата. Копнея за кръчмата, а не бива да мисля за нея, трябва да пиша…
Музика.
Вятърът.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя СИНЬО – пиеса от Борис Априлов.
Музика.
Отваряне на врата.
Проскърцва стълбище. По него се спуща човек.
Ново отваряне на врата.
И в а н /учудено/. А!… Петрано, ти ли си?… Какво търсиш тук? /Мълчание./ Не спиш ли? /Мълчание./ Забранявам ти да ме дебнеш… Защо гледаш уплашено?… Какво искаш?… Много често идваш тук. Забранявам ти да ме дебнеш… Я да видя очите ти. Не отваряй устните си… Хубава си, но забранявам да ме дебнеш, иначе ще сменя квартирата. /Шепти./ Тя и без това ни подозира, разбери. /Продължава да шепти./ Какво искаш? Мислиш ли, че ми е лесно? Много малко ми трябва. Можеш да бъдеш сигурна, че е там и ни дебне. Ти дебнеш мен, тя дебне теб… Остави ме да живея спокойно. Сега отивам в кръчмата, но като се върна не искам да те има тук. Обещай. Обещаваш ли?
П е т р а н а /след пауза, задъхано шепти/. Обещавам.
И в а н. Иди да спиш.
Отваряне и затваряне на врата.
И в а н. Хазяйке, отивам в кръчмата… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
И в а н. Много шуми морето, не мога да работя… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
Ресторантски шум. Гръцка песен, може би от магнетофон. Някой ѝ приглася. Смях. Откъси от разговори:
– Мрезите отидоха, на парцета, всицко отиде.
– Много риба.
– Добре, ама мотора не ще, отказва…
– Тогава бе, когато умря Котака…
Г л а с ъ т   н а  С а ш о. Иване!… Журналисте, тук!…
И в а н. Сашо!
С а ш о. Сядай.
И в а н. Бог те праща. Говори ми се с човек.
С а ш о. На теб не ти се говори, ами ти се пие с човек.
И в а н. Ленче, две водки.
Л е н ч е т о. Чакай де, още не си седнал.
И в а н. Нищо друго.
С а ш о. Да му отперем по един лефер, а?
И в а н. Сашо, кажи бе, къде си, защо те нямаше?
С а ш о. Бяхме излезли малко, ама нищо, нито рибка. Времето ни хвана срещу Реката и едва се домъкнахме. Добре че имам двигател.
Л е н ч е т о. Две водки. Журналисте, какво правиш?
И в а н. Подстригала си се смешно.
Л е н ч е т о. Не ми ли отива?
С а ш о. Отива ти, не го слушай.
Л е н ч е т о. Журналисте, още в оная къща ли живееш?
И в а н. В ОНАЯ.
Л е н ч е т о. На много опасно място живееш бе, човек.
Смехът ѝ се отдалечава.
С а ш о. Върху вулкан живееш, да ти кажа правата. Всички знаят, че няма нищо, и пак смятат че има нещо.
И в а н. Не ме нервирай поне ти.
С а ш о. Премести се.
И в а н. Късно е.
С а ш о. Вярно, че е късно. Старата не ти ли прави номера?
И в а н. Още никой не ми прави номера.
С а ш о. Върне ли се мъжа, ще бъдеш спокоен. И приказките ще спрат.
И в а н. Всеки ден го очакват, всеки час.
С а ш о. Върне ли се – селищната система ще млъкне.
И в а н. Дали да не поръчаме риба?
С а ш о. Зарежи. Чистото пиене си е чиста работа.
И в а н. Щом се върне Николай, ще поживея още някой ден там и ще се преместя.
С а ш о. Ела у нас.
И в а н. Лесна работа.
С а ш о. Върви ли?
И в а н. Нито ред. Гледам машината и мълча, мълча и слушам бурята. Тази къща се люлее много бе, Сашо. Всичко скърца, чува се дори когато свекървата върви долу. Но в нея написах хубави неща, тя ми носи късмет. Спре ли вятърът ще ми потръгне, потръгне ли – ще се засмея, засмея ли се – ноември ще се превърне в пролет.
С а ш о. Бе Ленчето нещо не ти ли се вижда понапълняло?
И в а н. Нищо ѝ няма, може би е малко бременна.
Смях.
С а ш о. Наздраве.
И в а н. Наздраве.
С а ш о. Ленче, наздраве.
Музика. Смях. Гръцката песен.
После бурята.
После отваряща се и затваряща се врата. Скърцане на стълбище.
Тишина.
И в а н /шепти/. Пак ли? /Мълчание./ Ти си легнала и си станала.
П е т р а н а. Свекървата спи.
И в а н. Така си мислиш.
П е т р а н а. Спи.
И в а н. Не понасям жени по нощници.
П е т р а н а. Не мога да заспя.
И в а н. Ти си смесица.
П е т р а н а. Не знам какво ми казваш.
И в а н. От невинност и съблазън. Не забравяй, че съм на три водки. /Пауза./ В теб има някакво средиземноморско великолепие. /Пауза./ Мълчиш, винаги мълчиш и трябва да ти кажа че и мълчанието ти е великолепно. Нали знаеш, че в София имам…
П е т р а н а /бързо/. Знам.
И в а н. И три деца отгоре… Никой няма три деца, само аз. Изложих се, какво да правя. /Мълчание./ Прибери се, иди си… Стой!… Не можеш ли по-внимателно, тази къща е скърцащ ковчег.
П е т р а н а. Ковчег.
И в а н. Какво искаш да кажеш?… Защо мълчиш?… Боже, Петрано, приличаш на зайче, а аз съм на три водки, махни се докато не ми е станало зле.
Скърцане на стълбище.
И в а н /шепнешком/. Спри! /Пауза./ Нали ти казах да пристъпваш тихо? /Пауза./ Устните ти са изнесени много напред, гръдта ти – също. Кажи, какво искаш от мен? /Пауза./ В града започнаха да говорят. /Пауза./ Кога ще се върне Николай?
П е т р а н а. Не знам.
И в а н. А аз знам – може да се върне всеки ден, всеки момент, може да почука сега, преди да си слязла в стаята си… Защо стоиш? /Пауза./ Ах, как ми се ще да те целуна. Искам да те целуна, а след това да изляза на дъжда, да ме духа вятъра, да издуха всичко твое от мене… Върви си, на три водки съм. Не се връщай, върви си. Така… Сега защо спря?
П  е т р а н а. Говори ми нещо.
И в а н. Вън е чудесно време, великолепно ноемврийско време с дъжд и вятър, такъв вятър, че го усещаш с плешките си. Баща му ще се върне с него.
П е т р а н а. Знам.
И в а н. Знам, че знаеш, Петрано. Знам, че искаш да ти говоря, искаш някой да ти говори до сутринта, само да не е Николай, да не е баща му, жената на баща му. Всеки друг. В случая съм аз, нали? Но мъжът ти и свекъра ти ще донесат много подаръци, ще дойдат с две таксита и ще напълнят дома. Каквото са купили там, за осем месеца.
П е т р а н а. Нека остана, мъничко…
И в а н. Върви си!
Тихо проскърцва стълбището, нежна музика, ето че се намесва и вятърът. Затваря се врата.
И в а н /говори през прозореца навън/. Хазяйке, не стой на двора. При мене свети, но съм сам. Ела да видиш, сам съм, после да не кажеш нещо! Хазяйке, защо бягаш, ела да видиш, че си лягам. Сам. /Смее се./ Какво са три водки, нищо не са!
Музика за по-дълъг преход.
Настойчиво чукане по врата.
И в а н /събужда се от сън/. Кой е? Чука ли някой?
Х а з я и н ъ т. Да.
И в а н. Кой е?
Х а з я и н ъ т. Аз съм… хазяинът.
И в а н. Какво чакаш, влизай.
Отваряне на врата.
И в а н. Добре дошъл. Какво има, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Журналисте, утре да напуснеш къщата ми.
От долния етаж долитат виковете на разярения Николай,нещо изтрополява, някаква жена се старае да задави ужаса и болката от ударите, мъчи се да не ревне.
И в а н. Какво става долу, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Разбрахме ли се за утре?
И в а н. Няма утре, хазяин, няма утре, сега!
Х а з я и н ъ т. Какво сега?
И в а н. Отивам си. Прибирам си багажа и излизам. Докато вие бяхте в Океана, аз тук оскверних морала на вашия дом, опетних ви.
Силно захлопване на врата.
Вятърът.
Но заедно с шума на вятъра, чуваме и гласът на завърналия се Николай, чуваме женски сподавени викове. Гласът на Николай казва нещо подобно: Защо не се засрамиш, мръснице!… Неблагодарница!… Ние там се мъчим с баща ми…
Иван бързо отваря вратата си и хуква по стълбите надолу. Със всяко стъпало шумовете стават по-отчетливи.
Гласовете:
– Ох!
– Няма ох!
– Пусни ме!
– Да си мислила, когато си ме правила за резил.
– Замахнеш ли пак…
– Какво, какво замахна ли пак? /Удар./
– Ще викам!
– Викай! /Удар. Сподавен плач./
Иван отваря вратата.
Тишина. Всичко е секнало.
И в а н /спокойно/. Николай.
Н и к о л а й. Кажи, журналисте.
И в а н. Ти също ли ме гониш?
Н и к о л а й. Махай се!
И в а н. Горе прибирам багажа си, пък ми е шумно, а аз, когато ми е шумно, не мога да подреждам куфара си.
Н и к о л а й. Не ми говори маймунски работи.
И в а н /малко нещо ядосано/. Виж бе, виж какво си направил лицето на хубавото момиче! Петрано, избърши си кръвчицата от устата.
Някакви припряни стъпки.
П е т р а н а /енергично/. Само да сте посмели!
Н и к о л а й. А!
П е т р а н а. Ще промуша някого!
Н и к о л а й. Тате, вземи ѝ ножа.
П е т р а н а. Назад!
Леко боричкане, бягане, отваряне на врата.
Х а з я й к а т а. Николай!
Х а з я и н ъ т. Николай, върни я!
Н и к о л а й. Нека бяга, тате… Къде ще отиде посред нощ, по нощница.
X а з я й к а т а. Ще ни направи за резил.
Н и к о л а й. Да бяга, да се маха!
Х а з я й к а т а. Боже, резила, боже!
И в а н. Николай, дай ѝ дрехите.
Н и к о л а й. Не.
И в а н. След малко ще сляза с куфара. Ако хазяйката не ѝ отнесе дрехите, ще я облека с мой панталон, с моето яке. Наема ще оставя горе.
Т р и м а т а. Не щем…
И в а н. На масата.
Музика.
Вятърът вилнее. Вече сме на улицата.
И в а н /полушепот-полувик, с тревога/. Петрано! /Пауза./ Петрано, къде си?
П е т р а н а /студено/. Тук съм.
И в а н. Ето ти дрехите.
П е т р а н а. Тук не вали.
И в а н. Дай ножа, вземи дрехите… Какво правиш? Пусни ръката ми!
П е т р а н а. Обичам те.
И в а н. Ти си луда. Облечи се. Ето обущата. В тях са чорапите. Най-напред облечи палтото… Върху нощницата. Трябва да се стоплиш… Хвърли този нож.
Музика.
Почукване по стъклото на прозорец.
Сашо отваря прозореца.
И в а н. Аз съм, спокойно. Журналистът.
С а ш о. Ти си побъркан. Какво става?
И в а н. Успокой се, Сашо.
С а ш о. Да ме убиеш не мога.
И в а н. Поеми дъха си.
С а ш о. Не ме ядосвай! Иване, колко е часът?
И в а н. Трябва да преспя, Сашо.
С а ш о. Сега, идвам.
И в а н. Не съм сам.
С а ш о. Какво?
И в а н. Петрана.
С а ш о. Не.
И в а н. Николай и баща му се върнаха и ни изгониха. Вън вали дъжд.
С а ш о. Не. На теб мога да дам и две стаи, но на двама ви нищо. Утре ще пламне целия град.
И в а н. Никой не ни видя, никой няма да разбере.
С а ш о. Така си мислиш.
И в а н. Да де, според тебе, всичко вече се знае, всеки знае, че вече сме при тебе и искаме стая.
С а ш о. Ми, да. Можеш да бъдеш сигурен, че в момента целият град е буден и знае, че сте при мен. Шега си играеш.
И в а н. Ти си подлец.
С а ш о. Утре ще ме линчуват. И баща ми, и майка ми, няма да си намерим място до края на живота.
И в а н. Айде де!
С а ш о. Мафията е нищо пред нас.
И в а н. Сашо, все пак трябва, да пренощуваме някъде, трябва да я скрия поне три дни, докато и мине синьото, цялата е в синини, оня страхливец я обезобрази.
С а ш о. Ти акъл имаш ли бе, Иване? Какво си забъркал, как ще те оправяме.
И в а н. Сега трябва да се наспим.
С а ш о. Как ще те оправяме?
И в а н. Вали, разбери!
С а ш о. Тя не бива да влиза и в двора.
И в а н. Добре де, кво да правим?
С а ш о. Иване, Иване!… Обичаш ли я?
И в а н /ядовито/. Да.
С а ш о. Почакайте да се облека. Ще ви заведа на къмпинга и ще ви дам бунгало.
И в а н. Две.
С а ш о. Ужас! Трябва да ви търся бельо, две електрически печки. Значи се върнаха?
И в а н. Натъпкани догоре.
С а ш о. Ами, това са осем месеца в траулер.
И в а н. Много вали, глупако!
С а ш о. Идвам.
Музика за преход.
Шум на автомобил.
Музика.
Шум на автомобил.
Автомобилът спира.
Тук е много тихо. Морето шуми с прибоя си, изглежда е закътано.
И в а н. Няма и помен от вятъра.
П е т р а н а. Застлах бунгалото ти.
И в а н. Сега твоето.
П е т р а н а. На теб ти работи само единия реотан.
И в а н. Дъждът спира.
П е т р а н а. Май че обърках всичко.
И в а н. Обърка? Разруши… После ще говорим. Постели бунгалото си. Аз ще сваря кафе.
П е т р а н а. На мен ми е много добре.
И в а н. Петрано, всъщност защо избяга?
П е т р а н а. Чаршафите миришат на хубаво.
И в а н. Загубваш рая си. Ще съборят старата къща, ще издигна нова, с дванайсет стаи, къде ще намериш тази яма. Николай е хубаво момче. Хиляди момичета на твое място биха умрели от щастие. Видя ли какви пакети донесоха?
П е т р а н а. Защо не ми позволиш да направя кафето?
И в а н. Убивам те! Крака ти в бунгалото ми да не стъпва.
П е т р а н а. Дъждът спира.
И в а н. Ти си цялата в синьо.
П е т р а н а. Колко е тихо тук, в дъното на залива; как е възможна такава разлика. Сега разбирам всички, които отиват по къмпингите.
И в а н. Ще телефонират в Поморие, баща ти ще дойде още утре.
П е т р а н а. Ама наистина спира.
И в а н. Ще ми иска сметка, а аз не съм те и докосвал.
П е т р а н а. Но щеше.
И в а н. Бях на три водки.
П е т р а н а. Трябваше да изпиеш четири.
И в а н. Сашо е голям приятел. Няма по-добро убежище от туй. Утре ще ни донесе всичко за ядене.
П е т р а н а. И ще живеем тук.
Ив а н. Докато ти мине синьото.
П е т р а н а. Чак тук.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Мирише на кафе.
И в а н. Ще отида да изплакна чашите…
П е т р а н а. Карай без да ги плакнеш.
И в а н. Кафето е готово. Сипвай.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Отде знаеш, че ще го погледна.
П е т р а н а. Не ми казвай колко е часът, няма никакво значение. Ууу, парите са при теб! Много пари бе, Иване!
И в а н. Уви, само в кафето.
П е т р а н а. Не искам да съмва, ти искаш ли?… Спи ли ти, се? Бъди откровен – спи ли ти се?
И в а н. Не .
П е т р а н а. Цели две години трябваше да си лягам все рано. Децата ти хубави ли са?
И в а н. Всеки се хвали с децата си.
П е т р а н а. Обичаш ли ги?
И в а н. Всеки обича децата си. Това е най-хубавото кафе в живота ми.
П е т р а н а. Най-хубава нощ в живота ми.
И в а н. Лицето ти е обезобразено.
П е т р а н а. Твоето бунгало е по-хубаво. В моето има паяк.
И в а н. Ще го премахна.
П е т р а н а. Не..
И в а н. Ще спиш или при паяка, или никъде другаде.
П е т р а н а. В Бургас имам една приятелка, живее в общежитие, работи като кранистка в пристанището.
И в а н. Представям си живота ѝ.
П е т р а н а. Винаги съм ѝ завиждала. Стои в кабината, наоколо стъкло, кранът я люлее, свободна, затворена, там никой не може да я достигне; наоколо хаос, движение, част от движението ръководи тя. Царица!
И в а н. Ааа, ма ти разкриваш втората си страна. Досега те мислех за еднопланова.
П е т р а н а. Долу докерите викат, ругаят се, псуват, понякога някой ѝ прави мръсен жест, но тя е в кабината, защитена е от работата си и умира да се смее над всичко. Никой не може да се качи при нея, никой не може да я набие.
И в а н. Цар съм на глупавите въпроси – как е името ѝ.
П е т р а н а. Важно ли е?
И в а н. За мене всичко е важно.
П е т р а н а. Лиана.
И в а н. Охоо!
П е т р а н а. Мразя туй градче, мразя Николай, баща му, майка му, мразя собствения си баща и собствената си майка, но най-много мразя градчето, където всички са богати и всички искат да станат по-богати. Не е вярно, че крайбрежието им е хубаво, нищо тук не е хубаво, и морето им е грозно, хубаво е, но те не могат да го почувствуват, чуветвуват само къщите си, чакат само курортниля сезон. Не искам да пера чаршафи. Догодина ще имат дванайсет стаи, всички чаршафи ще чакат мене.
И в а н. Затуй ли бягаш?
П е т р а н а. Завиждам на Лиана: горе, в стъклената къщичка. Вижда част от морето, параходите, част от Бургас, вижда колко смехотворни хора са моряците, за които се пеят песни…
И в а н. Петрано, ставаш нагла.
П е т р а н а. Николай е също моряк. Никой не бие повече жените си от моряците.
И в а н. Ще те изгоня от къмпинга!
П е т р а н а /злобно, режещо, копнежно/. Лиана! …
И в а н. Но Лиана живее в общежитие и цепи левът на две, а ти имаш всичко, много, повече отколкото ти трябва.
П е т р а н а /копнежно/. Искам да съм като нея.
И в а н. Дъждът го няма никакъв.
П е т р а н а. Дори се виждат звезди.
И в а н /с ирония/. Най-хубавата нощ в живота ти.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Обичам те.
П е т р а н а. И аз те обичам.
И в а н. Страх ме е .
П е т р а н а. Ще им избягаме.
Иван. Няма да мръднем от тук докато не мине; синьото ти.
Пе трана. И чак тогава ли ще ме целунеш?
И в а н. Всъщност, какво обичаш в мен?
П е т р а н а. Свободата ти, край теб е свободно, имаш жена и деца, а си свободен. И другите около теб са свободни. Искам да бъда свободна.
И в а н. Като нас.
П е т р а н а. И като Лиана.
И в а н. Ами смятай се за свободна; наела си бунгало, пиеш си кафето, морето шепти пред бунгалото ти и никой не може да те бие. Боже, колко си хубава!
П е т р а н а. Цялата в синьо.
И в а н. Чудесна си. Лека нощ.
П е т р а н а. Не ми се спи.
И в а н. Но на мен ми се спи.
П е т р а н а. Страх ме е.
И в а н. От какво?
П е т р а н а. Николай ще се появи.
И в а н. Никога. Бита си достатъчно. Лека нощ. Спи ми се.
П е т р а н а. Добре. Аз ще гледам.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Струва ми се, че отдавна не съм виждала света, нито морето, нито небето, нито брега. Нима градчето блести всяка нощ така хубаво! Колко хубаво блести града ни, а какви хора живеят там.
Музика за по-дълъг преход. Морето се плакне в залива.
И в а н /сънено/. Петрано.
П е т р а н а. Да, журналисте.
И в а н. Цяла нощ не си мигнала.
П е т р а н а. Много съм добре. Ти знаеш ли, че в бунгалото има огледало?
И в а н. Не се оглеждай.
П е т р а н а. Много съм синя.
И в а н. Струва ти се.
П е т р а н а. И все тук ли ще живеем?
И в а н. Не е ли хубаво?
П е т р а н а. За колко време минава синьото?
И в а н. За това няма да мислим. Сашо ще ни донесе всичко, след малко ще почна да пиша, ти ще се разхождаш по брега, ще събираш мидички.
Двамата се смеят.
Смехът им секва.
Пауза.
Подходяща музика за ефект.
П е т р а н а. Заключи ме в бунгалото.
И в а н. Напротив. Ще си поговорите.
П е т р а н а. Не мога.
И в а н. Остави го да се изкаже. Ако те убеди – добре, ако не те убеди – още по-добре… Страх ли те е?
П е т р а н а. Мисля че не.
Музика.
Н и к о л а й. Петрано.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. По улиците още няма хора. Върни се. Никой няма да ни види.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Аз съм животно.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не мога без теб, обичам те, ревнувам те, затова те бия. Вече няма да те бия, никога, няма да вярвам на майка си, ела си, аз ти вярвам.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не ме прави за резил. Познаваш хората от града ни. Те вече знаят всичко, знаят го още преди да се е разсъмнало, знаят къде се криеш, ела със мен.
П е т р а н а. Казах ти да се махнеш.
Н и к о л а й. Моля те, Петрано, ще падна на колене, ще пълзя по пясъка, прости ми и се върни в къщата ни. Отсега нататък ще живееш като царица. Знаеш ли какво сме донесли с баща ми от плаването?… Накупих ти стоки от целия свят. /Пауза./ Моля те. Ще ти целувам краката… Журналиста, кажи ѝ.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. И баща ми те моли, и майка ми те моли, всички те молим. Ти си най-хубавата жена в града. Ела си, преди да е пламнало!
И в а н. Николай, какво може да пламне, според тебе?
Н и к о л а й. Знаеш какви са хора на нашия град, или може би не знаеш, но ще разбереш. Градът ни е лош, хората са лоши, затова посегнах на нея, затова вдигнах ръка, майка ми и тя е като другите. Петрано, върни се. Знаеш ли какво сме донесли от Океана? Ще издигнем нова къща, най-хубавата, ще я наредим най-богато, ти си най-хубавата, всички ще ни завиждат. Прости ми и се върни. Виж – в очите ми има сълзи. Журналиста, кажи ѝ. Вече няма да я докосна за бой.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Ще си ударя главата в някоя стена. Ще се самоубия .
П е т р а н а. Де тоз късмет.
Н и к о л а й. Ще се убия, разбери. /Гласът му се отдалечава./ Аз съм лош човек. Ти си цялата в синьо… Ще се убия.
Музика за преход.
П е т р а н а. Хубав ден. Небето се чисти. От дъжда няма и помен. /Крясъци на чайки./ Остави джезвето, аз ще направя кафето.
И в а н. Ти си ми гостенка.
П е т р а н а. И никога ли няма да ме обикнеш?
И в а н. Аз те обичам.
П е т р а н а. Да знаеш колко те обичам АЗ.
И в а н. Едва ли обичаш мен. Ти обичаш всичко, което е около мен, начина ми на живот. Ти обичаш свободата ми.
П е т р а н а. Не знам, не мога да си го обясня.
И в а н. И знам какво искаш, ти искаш да живеем в тези бунгала до края на живота си.
П е т р а н а. Ще бъда най-добрата жена на света.
И в а н. На теб това бягство ти замая главата.
П е т р а н а. Тук може да се готви.
И в а н /с ирония/. Сашо ще се грижи за нас.
П е т р а н а. И няма да напуснем залива.
И в а н. И ще берем мидички.
П е т р а н а. Журналисте.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Виж какво става там.
И в а н. Видях ги преди тебе.
П е т р а н а. И какво?
И в а н. Аз ще напълня чашите, а ти се постегни, причеши се малко, направи се по-хубава. Заставаш пред тях.
П е т р а н а. Боже, колко са много!
И в а н. Ето ти моя гребен. Ето ти и чашата. Разкрасявай се и си пийвай кафе.
Пауза.
П е т р а н а. Хубаво кафе.
И в а н. Знам.
П е т р а н а. Приближават се хиляди.
И в а н. Прибери още косите си.
П е т р а н а. Наистина хиляди.
И в а н. Повече от пет хиляди не могат да бъдат. Един момент да изнеса машината си на верандата.
Чуваме гласът на пишещата машина.
И в а н. Разположи се и пий кафето си.
П е т р а н а. Косата ми стана, нали?
И в а н /с хумор/. Получи се.
Музика. Музикалната тема се смесва от хорска глъч. Шумът от наближаващите тълпи нараства. Музиката стихва. Остават само хората. Пишещата машина им акомпанира.
Тишина. Само машината, й някоя чайка, разбира се. Гласове:
– Хей!
Пишещата машина.
– Журналисте!
И в а н. На мен ли?
Н я к о л к о   г л а с а. – Да.
И в а н. Така ли? А… Какво правите тук? Вие сте целият град.
– Махай се!
Иван /изненадан/. Какво?
– Махнете се от града ни. Иван. късигде Яе (
– И двамата! Иван. Защо?
– Така!
– Веднага!
– Да ви няма!
И в а н. И все пак – защо?
– Хайде!
– Правите ни за резил!
И в а н. Както виждате, ние сме на бунгала. На курорт. Обичаме да летуваме през ноември. Времето е хубаво, дъждът спря…
– Не ни баламосвай!
– Знаем те добре.
– Ще пишем на жена ти.
И в а н. Ще пишете? Защо да пишете? Телефонът ми е 31-15-31.
Обща реакции. Притихване на реакцията. Един глас успява да се възземе:
– Да се разберем с добро.
– ТЯ да се махне!
– И двамата.
– Тя дойде от друг град, омъжи се за наше момче…
– И го направи за резил.
– Изложи града ни.
И в а н. Но вие си отмъстихте, набихте я, какво искате повече?
– Да се махне.
– И ти.
– Нямаш работа в града ни.
И в а н. Казах ви вече – ние сме на курорт. Както виждате, аз работя, тя си  пие кафето,след малко ще събираме мидички. Вижте, живеем в отделни бунгала. След малко ще се регистрираме където трябва.
– Ще се махнете!
И в а н. Пък няма да се махнем. Защо да се махнем?
– Ние я взехме от съседния град, оженихме едно от нашите момчета за нея, приехме я, а тя излезе лоша жена и ни направи за резил.
И в а н. Добре де, разбрахме, целият ви град е станал за резил. Идете си у дома, ние ще поживеем тук и ще се махнем.
– Защо ще живеете?
– Къде ще отидете?
И в а н. В Бургас. Тя вече ще живее в Бургас. Сега си вървете, защото започвате да ме дразните.
– Не се прави на ударен.
– Познаваме те .
– Знаем ти финтовете.
И в а н. И вие ме познавате и аз ви познавам. Оставете ме да си работя.
Глъч. Много хора говорят едновременно. Пишещата машина.
И в а н /извиква/. Какво става?
– Махайте се!
И в а н. Ако искате, ще ви я дам. Да я разкъсате. Искате ли да я разкъсате?
– Искаме да се махнете.
И в а н. Ще се махнем.
– Кога?
И в а н. Виждате ли лицето ѝ?
М н о г о   г л а с о в е: – Виждаме..
И в а н. Когато лицето ѝ стане отново бяло, ще си отидем сами.
Реакция на тълпата, притихване, отново реагиране, отново при-тихване.
И в а н. Елате де, разкъсайте ни. Чакаме ви.
– Да не сте се мярнали в града ни!
– Никога!
– Ако ви видим…
– …ще ви отрепем.
Постепенно се възвръща тишината, чуваме плясъците на вълничките.
И в а н. Вече можеш да тръгнеш за мидички.
Музика за дълъг преход.
Характерни шумове за всекидневието на едно пристанище: корабни сирени, маневри на влакове, човешки гласове, товарене и разтоварване, кранове, чайки, отново човешки гласове – провикват се, дават си знаци, автокари.

ТУК  .rtf file за сваляне.

.

Тази пиеска е писана явно в най-ранните години, когато все още грамофоните са били най-буржоазната музикална машинка и все още с иглички, а комсомолът още е бил ДСНМ… Ни магнетофони, ни телевизори.
Може би е звучала смешно тогава… Аз предполагам за себе си, че тя е преработка на някоя от сценките-подигравки, писани за Стършеловите спектакли… Точно такива неща осмиваха там…
Не е нещо, с което по-късният Борис Априлов би се гордял, де. Но съществува, няма да я скрия…
Такова беше времето – дори и аз помня, макар да съм била дребосък. Подиграваха се на “зози“, “суинги“, облекло, извън работното, обувки с дебели подметки, алаброси… Разглеждала съм като ученичка годишници на Стършел от ранните му  години и знам. Не ни изглеждаше странно дори и тогава – вече началото на 60’тте.
Колкото до пишещата машинка „Хермес Бейби”, тя е все още налице, работи си, истинско бижу! Пазя я заедно с друга една, с латиница. Покрай тях – и още няколко тежки български „Марици” – всички спомен от баща ми. Заедно с грамофоните – и тези машини са също толкова непотребен и забравен лукс от миналото.
Като споделяща същия ген с него – аз сега купувам компютър след компютър, не мога да ги изхвърлям – трупам ги около себе си…   :)
Симпатични са! Като роднини, които не те напущат и на старост…

 (*текстът не е минал корекция…)

 
борис
априлов
*
С Е М Е Й С Т В О
К И Р Я З О В И
*
радиопиеска
.
.
ЛИЦА:
ГОВОРИТЕЛ
АВТОРЪТ
КИРЯЗОВА – жена на Кирязов
ЛИЛИ – дъщеря на Кирязови
КИРЯЗОВ – мъж на Кирязова

Музикална илюстрация-въведение от нежна джазова мелодия.

Мелодията затихва.

Понася се гласът на говорителя.

ГОВОРИТЕЛ. В тази радиопиеса главен герой е нейният автор. Той ни разказва как искал да си купи пишеща машина на старо и как по този повод се озовал в дома на столичния адвокат Кирязов. За да ви стане всичко напълно ясно, нека дадем думата на автора, който ще опише обстановката, в която се развива действието.

Същата музика.

АВТОРЪТ. Изкачих се на втория етаж и позвъних. Вратата се отвори и госпожа Кирязова ме покани в хола. Ако искате да получите представа за госпожа Кирязова – вземете една восъчна топка, сплескайте я малко в средата и готово. Глава може и да не слагате. Но ако искате, мокете да я загатнете с друго восъчно топче, залепено на трупа.

КИРЯЗОВА. Заповядайте,господин Априлов… Моят съпруг още не е тук, но седнете и го почакайте! /Силно кискане придружава тази покана./

АВТОРЪТ. По всяка вероятност,намирах се пред човек, който се кнска лесно – при всяка дума. Кискането разтърси цялата лоена конструкция на мадамата и розите, които изпълваха пенюара ѝ се раздвижиха весело, сякаш невидим вятър бе разклатил розов храст.

КИРЯЗОВА. Желаете ли малко музика?

АВТОРЪТ. С голямо удоволствие.

КИРЯЗОВА. Ей сега ще ви пусна моята любима мелодия.

/Чуват се звуци от пущанЕ на радиограмофон. ИгличкатА стърже, и се понася мелодията на песента „Мерси мои амур, ес вар вундершойн!“.

КИРЯЗОВА. Чувате ли Зара Леандър? /кискане/.

Мелодията на песента затихва. Авторът използва затихването, за да ни запознае с обстановката на дома. През цялото време докато говори той, мелодията презира през текста/.

АВТОРЪТ. Не вярвам да ви доскучая, ако опиша този дом. Тук – и спалня, и гостна, и работен кабинет, и хол – всичко е съединено в едно. Премахнати са всякакви стени, които биха могли да подразнят представителите на жилищния съд. Само между спалнята на съпрузите и хола виси тежка, небрежно открехната завеса. Зад нея, едно до друго, в дълбока съпружеска блиост, стоят двете брачни легла на Кирязови. Изглежда, че леглата, са винаги разхвърляни, защото тук всичко е разхвърляно. В най-тъмния кът на хола, с черен лакиран блясък блести рояла. В свещниците му се белеят две свещи, а на столчето е разтворена партитурата, на тангото „Компарсита“. Аз съм седнал до радиоапарата – голям „Телефункен“, който изглежда от дълги години служи вярно на семейството. Апаратът е сложен върху голям мебелен грамофон с автоматично сменяне на плочите. До него, върху паркета, са натрупани четири-пет килограма плочи. Седя върху кушетка, която живее в симбиоза, с библиотеката. Тук се търкалят томове с прочути съдебни речи, книги от някогашната библиотека „Безсмъртни образи“ и няколко стари учебници. На кадифения плюш е разтворен романа „Пиратите по Темза“. Останалото се състои от килими, акварелчета, гоблени, фарфорчета, разни стъклени сърнички, гъбки, котенца, патенца, кученца с вирнати опашки, десет-петнадесет пепелника, гардероби, маси, меки столове и прочие.

ЛИЛИ. /иззад завесата, която отделя спалнята/. Кой е при теб, мамо?

КИРЯЗОВА. Лилинце, ела да се запознаеш с господин Априлов.

АВТОРЪЯТ. Завесата, която отделяше спалнята от хола се раздвижи лениво. Излезе пълничко момиченце с късо подстригана косичка. Очите му гледаха сънливо към мен и сякаш казваха: „Ти пък кой си?“ Момичето подаде неохотно малката си розова ръчичка.

КИРЯЗОВА. Това е малката ми дъщеря, ученичка в шести клас. Лили, това е господин Априлов – писател. Има някаква работа с баща ти.

ЛИЛИ. Подай си цигарите! И стига си пушила от моите цигари! /Чува се щраканена запалка/. Благодаря ви!… Вие сте писател?

АВТОРЪТ. Да.

ЛИЛИ. Има ли ви в нашия учебник по литература?

АВТОРЪТ. Не.

ЛИЛ. Априлов ли казахте?… Сега разбирам… Рибният буквар, нали?

АВТОРЪТ. Не, рибният буквар е от Петър Берон… Аз съм повечето журналист.

ЛИЛИ. /оживено/. Журналист?… Значи излизате често в странство. Ще ми донесете ли червило и бански костюм от найлън?… Ще си платя всичко, уверяван ви…

АВТОРЪТ. Не пътувам често.

ЛИЛИ. Тогава какво правите?

АВТОРЪТ. Пиша по– вестниците.

ЛИЛИ. Ще има ли скоро война?

АВТОРЪТ Това не знам.

ЛИЛИ. Че какъв журналист сте тогава!…

АВТОРЪТ.  У мен внезапно се поямви желание да си направя една жестока

шега. Сам не зная как ми хрумна това. Аз казах: …Аз работя в културния отдел на вестника.

ЛИЛИ. И какво правите там?

АВТОРЪТ. Посрещам и изпращам писатели от чужбина… например довечера трябва да съм на гарата и да посрещна френския писател Балзак.

ЛИЛИ. Знам го. Той е написал много книги, нали? Нима и той е комунист?

АВТОРЪТ. Защо да е комунист?

ЛИЛИ. Щом идва у нас – много ясно, че е комунист. Искате ли да ви пусна малко музика?

АВТОРЪТ. Разбира се. Аз обичам музиката.

Звуци от пущане на радио-грамофона. Игличката стърже по плпчата. Понася се дива джазова мелодия.

ЛИЛИ. /тананика в такт с мелодията/.

Телефонът звъни.

Мелодията затихва.

ЛИЛИ. Мамо, обади се на телефона.

КИРЯЗОВА /чува се вдигане на телефонна слушалка/. Алооу!…

ЛИЛИ /шепнешком/. Ако ме търси Пепо – няма ме!

КИРЯЗОВА. Лили, обади се на телефона!

ЛИЛИ /шепнешком/. Кой е?

КИРЯЗОВА /шепнешком/. Мими.

ЛИЛИ. Мими… Ти ли си? Не те е срам, Мими!…. Не е красиво от твоя стоака!… Чакай, многс интересен глас имаш днес… Остави тези номера! Аз ти казах, че само го харесвай, а ти си му надрънкала, че съм увлечена и че съм копнеела да го нацелувам… Ще ти го върна тъпкано!… Ами, ами – погзнавам те аз. Добре, чакам те довечера да се разберем. Какво?… Майко, от снощи остана ли ракия?

КИРЯЗОВА> Много малко. Кажи ѝ да купи!

ЛИЛИ. Съвсем малко има, ако искаш купи!… Дочуване!

Чува се от затваряне на телефон.

КИРЯЗОВА. Какво става?… Защо се спречкахте?

ЛИЛИ. Ами наклепала пред Сашо, че го сбичам!

КИРЯЗОВА. Трябва да ѝ искаш отговорност задето е издала чувствата ти. Жените никога не трябва да издават чувствата си.

ЛИЛИ. Ще ѝ го върна тъпкано на тази кучка!… Прощавайте, но съм разстроена и ще си полегна.

Шумове: изключване на грамофона, мелодията пресеква. Чуват се стъпките на отдалечаващата се Лили.

КИРЯЗОВА. Ох!

АВТОРЪТ. Защо въздъхнахте така?

КИРЯЗОВА. Тежък е животът, господин Апридов – грижи много.

АВТОРЪТ. Нямате вид на много загрижена жена.

КИРЯЗОВА Ами, ами-и! Сама си зная… Как мислите, леко ли е да се изгледа днес, във тези тежки времена, едно момиче, което е в най-опасната възраст?… Вие сте интелигентен човек. Кажете ми – как да предпазим децата си. Как да ги ориентираме. Ето на – Лили се влюби в Сашо… .

АВТОРЪТ. Как се влюби?

КИРЯЗОВА. Как – много лесно. Снощи тук имаше соаре и се влюбиха. Прекарахме си чудесно. Изпихме много ракия, танцувахме… Аз се почувствувах подмладена… Но какво да правя, кажете – Пепо обича моята Лили,а моята Лили обича само Сашо и никой друг. А Сашо май че още не я обича.

АВТОРЪТ Кой е този Сашо?

КИРЯЗОВА О-о! Сашо е мъж-мечта!

АВТОРЪТ. Какво работи?

КИРЯЗОВА. Какво говорйте? Той е ученик в седми клас. По старо седми де. По ново – единадесети.

АВТОРЪТ. Кое му е интересното тогава?

КИРЯЗОВА. Боже мой! Не говорете така!… Той има замайващи качества! Този мъж блъфира идеално на покер, дори когато има само две седмици. Представяте ли си? Две седмици и блъфира. Снощи ни обра всички.

АВТОРЪТ. Щом блъфира само с две седмици, значи е тъпак!

КИРЯЗОВА. Ама защо тъпак, господине?… Баща му е композитор. Да видите само как държи на ракия! Момичетата са луди по него.

АВТОРЪТ. Кои момичета?

КИРЯЗОВА. Ами – приятелките на Лили.

АВТОРЪТ. Вие удобрявате ли соаретата, които се уреждат от вашата дъщеря?

КИРЯЗОВА. Как да ви кажа… На младите не трябва да се пречи. Нека се развиват естествено. И без това училищната им програма е претрупана. Лили е възпитана правилно и знае какво върши. По-добре соарета, отколкото съмнителните вечеринки и екскурзии на ДСНМ. Десенемето отнема поезията от живота на младите. Ех! Няма поезия в днешната младост, няма-а!… Къде бяхме ние някога!… Аз съм възпитаничка на френския колеж в Русе. Виждате ме – един напълно изграден човек, една майка, която е уважавана от детето си и от мъжа си…

Телефонът звъни. Шумове от вдигане на слушалка.

КИРЯЗОВА. Да-а… Кирязова!… Марче, ти ли си?… Какво?… Кой?… Аз съм разпространявала сплетни?… Да, да – говори!… Браво,Марче, не те е срам!… Подлост!… Измислици!… Слушай какво казах за господин Любенов: казах че той е един много интелигентен човек. Кълна ти се в най-святото си – никога не съм го наричала пред други мошеник… Ела още днес да се разберем…

Шумове от затваряне на телефон.

Пауза.

АВТОРЪТ Някаква неприятност ли?

КИРЯЗОВА. Недоразумение… Нарекла съм уж някого зад гърба му мошеник.

АВТОРЪТ. Кого?

КИРЯЗОВА. Един простак, един национализиран, който ме ухажваше в продължение на един месец.

ЛИЛИ /зад завесата/. Ти го ухажваше! Четеше му стихове от Едгар По. Танцувахте тук при загасена светлина.

КИРЯЗОВА /вън от себе си/. Мълчи, кучко!…

ЛИЛИ. Ти си кучка!

КИРЯЗОВА. Пияница такава! За това ли съм те отгледала и възпитала? Затова ли отивам да извинявам отсъствията ти в училище, докато в същото време ти се мъкнеш по журове?

ЛИЛИ. И ти уреждаш журове!

КИРЯЗОВА. Неблагодарнице!… При теб идват най-големите хаймани на София!… Пияница такава!

ЛИЛИ. Ти си пияница!

КИРЯЗОВА. Ти продаде фотоапарата!

ЛИЛИ. А ти прахосмукачката!

КИРЯЗОВА. Чувате ли как говори на майката си, господине?… Кучко, ще те пребия!

ЛИЛИ. Опитай се!… Да видиш как ще надрънкам всичко на татко.

КИРЯЗОВА. Какво ще кажеш?

ЛИЛИ. Ще кажа как му слагаш рога!

КИРЯЗОВА. И той ми слага рога – разбра ли?… Ти си неблагодарница! Аз правя жертви за теб! Възпитавам те!

ЛИЛИ. Затова ли ми отне Мишо?

КИРЯЗОВА. Имам свидители, че Мишо ме харесва повече от теб… Затвори си устата, защото ще полудея!… Тук има чужди хора… Или искаш да те пребия като… като… Ах, ще полудея с тази непрокопсаница!…

Започва да плаче.След това се чува как заплюва дъщеря си.

АВТОРЪТ. Точно в тази минута вратата на апартамента се отвори и влезе господин Кирязов – слабичък, започващ вече да застарява мъж, с грижливо вчесана, прошарена и права коса.Той ме видя и по лицето му се изписа радостна търговска гримаса, защото бях негов клиент. Адвокат по покупко-продажби.

КИРЯЗОВ. О-о, господин Априлов – вие сте вече тук? Прощавайте, че се позабавих. Елате в съседната стая! /Стъпки от придвищващи се хора/. Ето пшциещата машина, която искам да ви продам. Това не е машина, а бижу. Напълно запазена „Хермес Бейби“.

/От хола се чуват караници у’крясъци и истерии. Майката и дъщерята продължават да се карат./

Чувате ли? Тези кучки пак се счепкаха. И това всеки ден.

/Вика./ Млъкнете, сепии ниедни! Оставете ме да работя поне един час спокойно! /Спокойно, и делово./ Ще ви струва само три хиляди лева. Давам ви я със загуба, повярвайте. Чуйте колко хубаво трака. /Шум от клавиши на машина./

Музика.

Край.

 

(Плюс две страници от по-стар или по-нов вариант…)

 


.

ТУК!  radio МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО ru .rtf file за сваляне. Чудесна!

Б О Л Г А Р С К О Е   Р А Д И О
*
РАДИО ТЕАТР
*
Борис Априлов
 
МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО
*
Редактор Мария Громова
*
1976
.
ДЕЙСТВУЮЩИЕ  ЛИЦА:
ОБЛАЧКО
ОРЕЛ
МУЖЧИНА
ЖЕНЩИНА
ОБЛАКО
 
ПРИМЕЧАНИЕ ДЛЯ РЕЖИССЕРА:
Просьба ставить пьесу спокойно, плавно, почти нежно. Обратить особенное внимание на введение и конец – здесь необходимо передать таинственность движения облаков. Их разговор также должен иметь различную тональность и технику. Но нужно, чтобы было понятно то, что говорится. Это не относится к перечисленным выше действующим лицам, которые разговаривают естественно.
 
 .

Ощущение сильного ветра. Этот шум получается не от трения чего-то обо что-то. Просто – летят по небу облака. Летят и перешептываются о чем-то торопливо, хаотично – о чем-то, что мы пропускаем мимо ушей.

Например:

С болью: ооооох!

Зловеще: Уаууу!

.               . Ииииин!

Дрожит простор.

Какой-то таинственный разговор:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда!

– А завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же!

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

– Опять эта противная горная вершина!

– Зловещая и голая!

– И вопрос все тот же!

– Слушайте!

ВЕРШИНА: Облака, вы все еще скитаетеся?

ОБЛАКА /хором/. Да.

ВЕРШИНА: Остановиться не собираетесь?

ОБЛАКА /хором/. Нет.

ВЕРШИНА: Бедные, бедные облака!

Музыка.

ДИКТОР: Театр у микрофона. Пьеса Бориса Априлова „Маленькое белое облачко“.

Музыка.

Тишина.

ОБЛАЧКО: Как тихо!… Как светло, просторно! Ээй!… Чудесно! Тень моя ползет понизу, карабкается, спускается, делает что хочет!.. Ха!… Ха-ха!… Хе!… Хе!.,. Хо!… /С огромным удивлением/ Ах!… /Снова/ Ах!… А я и не знало… Я могу… Хе!… Могу изменять стой вид!… Вот так… А теперь так!… Хе, теперь я совсем другое!… А теперь – совсем другое!… А вот сейчас – я шар… Хе, хе! Абсолютный шар!… А смотри-ка сейчас что получается. Гоп – начинаю вытягиваться, удлиняться… Гоп – черточка… А вот – гоп! – кружок! Чем бы мне стать?… Восьмеркой? Вот и восьмерка. А теперь снова черточкой. Интересно, сумею ль я разорваться?… Ура, могу разорваться! Что хочу, то и делаю с собой! Вот два куска, а вот и три,,, А дальше что? Дальше я не умею считать. Музыка. Тишина. / А как стало тихо!… А где наш караваи? Где ветер? Никого!… Одна тишина и блеск. Тут голубое небо, а внизу – зеленые холмы. Ах!… Как же так? Как же я одно-то?… Совсем одно во всем мире?

Начинает плакать.

ОРЕЛ. Что ты плачешь?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/.  Я – облачко.

ОРЕЛ. Это я знаю. Что ты ревешь?

ОБЛАЧКО. Мм-м… пока я разрывалось на части…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Пока я превращалось в черточки и шарфики, пока я дробилось, они…

ОРЕЛ. Ну?

ОБЛАЧКО. Пока я складывалось…

ОРЕЛ. Ну-ну?

ОБЛАЧКО. Все мои родные улетели… Я смотрю – нет облаков, нет облачков, никого нет, вот я и плачу.

ОРЕЛ. Большое дело!

ОБЛАЧКО. А ты кто?

ОРЕЛ. Я? Я самый обыкновенный орел.

ОБЛАЧКО. Ишь ты! Нет, ты очень красивый орел, ты это знаешь?

ОРЕЛ. А что делать – знаю.

ОБЛАЧКО. А вот я отбилось. Начало дробиться и…

ОРЕЛ. Брось реветь…

ОБЛАЧКО. Буду плакать! Раз я отбилось – надо плакать.

Плачет.

ОРЕЛ. Думаешь, поможет?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/. Поможет, поможет… Я заметило, стоит мне заплакать – сразу все бегут на помощь.

ОРЕЛ. Ох, и балованное же ты, просто не знаю, что с тобой делать.

ОБЛАЧКО /про себя, как будто не обращая на него внимания/. Куда могли пропасть облака?!…

ОРЕЛ. Мир велик. Бог знает, куда их занес ветер. Но однажды они непременно появятся вновь. Где бы они не скитались, они обязательно вернутся на то же самое место.

ОБЛАЧКО Да?

ОРЕЛ. Непременно.

ОБЛАЧКО. А почему?

ОРЕЛ. Земля – это шар,

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. И не только я… так думаю…

ОБЛАЧКО. Надо же!

ОРЕЛ. А как ты отбилось?

ОБЛАЧКО. Ну я себе шло…

ОРЕЛ. Ты не ходишь, а летаешь.

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. Да. Как я.

ОБЛАЧКО. Ну, я летело и заигралось. Знаешь, я как раз начало наблюдать за собой.

ОРЕЛ. Ишь ты!… Ты еще мало для этого.

ОБЛАЧКО. Нет, знаешь, только я начало наблюдать за своей тенью – смотрю – она то становится тонкой, то толстой, то как радуга изгибается, то как шарфик вьется, то как брюки раздвоилась, но больше всего меня удивило то, что я, оказывается, могу разрываться на части.

ОРЕЛ. Можно позавидовать.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ. Что ты можешь меняться. Хорошо тем, кто умеет преображаться.

ОБЛАЧКО. А ты не умеешь?

ОРЕЛ. Я же орел. Всем я известен как орел и никогда не изменю себе. У меня есть дети, есть двоюродные братья в зоопарках и в клетках, но они тоже до конца жизни останутся орлами. Они серьезно сидят в своих клетках и всегда думают об одном и том же.

ОБЛАЧКО. А о чем?

ОРЕЛ. О свободе. О просторе.

ОБЛАЧКО. А что такое простор?

ОРЕЛ. Это то, где мы с тобой. Перед тобой – ширь. За тобой – ширь. Везде ширь – слева, справа, наверху, внизу. Это и есть простор.

ОБЛАЧКО. А-а. Это хорошо. Значит, мы должны быть очень счастливы?

ОРЕЛ. А ты плачешь.

ОБЛАЧКО. Ну хорошо… А что значит – не на просторе?

ОРЕЛ. Это очень страшно… Но как бы это тебе объяснить, чтобы ты поняло… Ты ведь кроме простора ничего не знаешь.

ОБЛАЧКО. Да.

ОРЕЛ /внезапно/. Лети за мной!

ОБЛАЧКО. Ты думаешь, что я должно лететь с тобой?

ОРЕЛ /деловито/. Давай!

Музыка.

ОРЕЛ. Спускайся!

ОБЛАЧКО. Я боюсь.

ОРЕЛ. Чего?

ОБЛАЧКО. Очень низко. Что это?

ОРЕЛ. Красивый городок.

ОБЛАЧКО. Я никогда не спускалось так низко.

ОРЕЛ. Да ты не бойся. С тобой ничего не может случиться.

ОБЛАЧКО. А с тобой?

ОРЕЛ. А вдруг какой-нибудь охотник возьмет и выстрелит.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что это за мелкие существа такие?

ОРЕЛ. Люди.

ОБЛАЧКО. А почему они такие ничтожные?

ОРЕЛ. Что ты, что ты!… Человек – самое сильное существо на земле. Он всех победил.

ОБЛАЧКО. И орлов?

ОРЕЛ. И орлов тоже.

ОБЛАЧКО /удивленно/. Это мелкое ползающее животное и вас победило?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО. Хе-хе, а разве оно может подняться над землей?

ОРЕЛ. Человек поднялся туда, куда даже мы не можем. Ты самолетов разве не видело?

ОБЛАЧКО. Самолеты – не люди!

ОРЕЛ. Но в них люди.

ОБЛАЧКО. А мы, облака, можем подниматься выше самолетов?

ОРЕЛ. Не можете.

ОБЛАЧКО, А облака они победили?

ОРЕЛ. А вот облака они ЕЩЕ не победили.

ОБЛАЧКО. Вот это я и хотело узнать.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что теперь? Почему мы пролетели город?

ОРЕЛ. Увидишь.

ОБЛАЧКО. Под нами снова луга.

ОРЕЛ. Не луга, а сады.

ОБЛАЧКО. Ага.

ОРЕЛ. Видишь дом в саду?

ОБЛАЧКО. Который?

ОРЕЛ. С большими окнами.

ОБЛАЧКО. Ага, вижу.

ОРЕЛ. Он необитаем. Заперт.

ОБЛАЧКО. Ага, ага! /после паузы/. И что?

ОРЕЛ. Ты в него проникнешь.

ОБЛАЧКО. Хорошо. /внезапно/. Проникну?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО /быстро, на грани испуга/. А зачем?

ОРЕЛ /медленно/. Проникнешь и поймешь, что значит жить без простора.

ОБЛАЧКО. Ну вот, а теперь еще проникать.

Музыка.

Перед дверью дачки.

ОБЛАЧКО /шепотом/. А это что?

ОРЕЛ. Это дверь. Ты проникнешь в комнату и там поймешь, что значит, когда нет простора.

ОБЛАЧКО. Да? А как же я войду? Эта дверь мне кажется закрытой.

ОРЕЛ. И не просто закрыта, она еще и заперта.

ОБЛАЧКО. И что же делать?

ОРЕЛ. Ты войдешь через скважину… Дурашка, ты все еще не догадываешься?

ОБЛАЧКО. Кажется, да… Видно, мне придется стать очень-очень тонким облачком.

ОРЕЛ. До сих пор ты был маленьким белым облачком, а теперь тебе нужно стать маленьким белым тоненьким облачком.

ОБЛАЧКО. Я должно тянуться, тянуться, тянуться и растянуться так, чтобы стать тоньше, чем я было, когда было тонким… Мне нужно стать с….. скажем,

ОРЕЛ. Ключ!

ОБЛАЧКО. Именно. Чтобы пролезть в скважину.

Музыка.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. А не слишком ли? Уже моему переднему краю не видно, что делает задний край. А переднему краю моего заднего края не видно, где мой передний край, который для него задний край.

ОРЕЛ. Довольно.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ /смеется/. Очень тоненький у тебя стал голос.

ОБЛАЧКО. Ну да, я очень истончилось.

ОРЕЛ Кое-где ты как паутина.

ОБЛАЧКО. А это хорошо?

ОРЕЛ. Мм-м, н-не знаю… Сейчас мы начнем тебя просовывать в дверную скважину. Ты готово?

ОБЛАЧКО. Откуда мне знать? Откуда мне знать, готово я или не готово.

ОРЕЛ. По-моему, ты готово пролезть через что угодно. Начинай.

ОБЛАЧКО. Во первых, передний мой край уже в скважине, да ведь?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. А теперь что делать?

ОРЕЛ. Пролезай.

ОБЛАЧКО А там?

ОРЕЛ. А там накручивайся.

ОБЛАЧКО. А как?

ОРЕЛ. Как улитка, или как нитка на катушку.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Так.

Музыка.

ОРЕЛ. Накручивайся!… Еще!… А теперь перестань накручиваться!

ОБЛАЧКО /голос звучит глуше, потому что доносится через стекло/. А что делать?

ОРЕЛ. Занимай углы.

ОБЛАЧКО. Что ты называешь углами?

ОРЕЛ. Это где встречаются стены, там углы.

ОБЛАЧКО. И мне становится угловатым?

ОРЕЛ. В некоторых местах.

ОБЛАЧКО. Ведь я же должно стать как улитка.

ОРЕЛ. Придется в некоторых местах стать угловатым.

ОБЛАЧКО /не надо забывать, что голосок стал слабее/. Ну, хорошо, стану угловатым… А еще много?

ОРЕЛ . Еще метров двенадцать.

ОБЛАЧКО /с удивлением / Меня там снаружи?

ОРЕЛ. Именно.

ОБЛАЧКО /про себя/. Меня снаружи двенадцать метров! Я уже маленькое белое, но большое облачко.

ОРЕЛ. Завидую тебе. Ты можешь быть каким захочешь.

ОБЛАЧКО. Правда ведь?… А ты просто орел. Что бы ты ни делал, ты всегда останешься орлом.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Бедненький!… Еще есть?… Я еще не вошло в комнату?

ОРЕЛ /возбужденно/. Вот!… Входит твоя последняя часть!

Музыка.

Слышен щелчок.

ОБЛАЧКО. Это что щелкнуло?

ОРЕЛ. Это я закрыл замочную скважину.

ОБЛАЧКО. А зачем?

ОРЕЛ. Чтобы тебя там закрыть.

ОБЛАЧКО. Это так нужно?

ОРЕЛ. Теперь ты закрыто как следует.

ОБЛАЧКО /наивно/. И что?

ОРЕЛ /спокойно/. Ничего… Теперь ты хоть тресни, не выйдешь оттуда.

Тревожная музыка.

ОБЛАЧКО. Что делать? Что со мной стряслось? Летело себе, летело, зачем-то перестало лететь и попало в эту штуку, которая называется комната… Здесь, по-моему, комната, открыта, все видно снаружи, а выйти не возможно – что-то мешает. И вроде ничего нет, а есть. Вижу, что ничего нет, но как попробую выйти, что-то невидимое меня возвращает назад и не разрешает выйти туда, где деревья. Отовсюду давят стены и потолки. Э-эй, орел, ты где? Зачем ты меня сюда засунул и улетел?… Попробовать отсюда, что ли? Ох-х, не получается! Та штука, которая щелкнула, она и закрыла скважину… Эй, орел, ты что со мной сделал?

Музыка.

ОБЛАЧКО. Солнце зашло и снова взошло, всю ночь я провело в комнате. Через вот это что-то, которое мешает мне выйти, скорее, через это НИЧТО, которое мне мешает выйти, видно как лучи солнца позолотили листья тополей. Листья трепещут и блестят, блестят… наверное, веет утренний ветерок. Это очень хороший ветерок, он всегда меня носит… ОН МЕНЯ НОСИЛ по всему миру. Я весело подпрыгивало да простору… Стой! Простор – я сказало „простор“ А, теперь понятно, что такое простор. Орел хотел мне показать наглядно, что такое простор, потому что я ведь ему заявило, что не знаю, что такое простор. Теперь мне очень хорошо понятно, что он хотел мне сказать. Ну хорошо, я поняло! Понялооо! Слышишь ты, проклятая птица, я поняло, что значит простор!

Музыка.

ОБЛАЧКО /ноет/. Ты можешь себе быть орлом, можешь быть знаменитой и гордой птицей, но зачем ты со мной так поступил? /ноет/. Какой прекрасный день!… Солнца поднялось и светит себе, светит, чудесная погода для прогулки по небу!… Ох! Все видно, передо мной нет ничего, а есть что-то, что мешает мне выбраться отсюда. Холодное что-то и гладкое, а мешает. /плачет/. Проклятый орел, обманщик, ворует маленькие белые облачка! Не жалко тебе меня, а? Не сжимается у тебя сердце от горя, что ты запер меня в этой дурацкой комнате? Она на меня отовсюду давит. И тебе не жалко? Не жалко маленького белого облачка, которое себе летало и скиталось по простору? Ах, это слово! Из-за него!… Проклятый орел! Противный! Ты…

ОРЕЛ /внезапно/ Что я?

ОБЛАЧКО /несколько смущенно/. Нет, ничего… Я себе тут болтаю… Ты же знаешь, я просто маленькое глупенькое белое облачко…  А ты где был?

ОРЕЛ. Как ты себя чувствуешь?

ОБЛАЧКО. Прекрасно.

ОРЕЛ. Это хорошо.

ОБЛАЧКО. Стой!

ОРЕЛ /делает вид, что не понимает/ Что?

ОБЛАЧКО /после паузы/ Ты ведь… это?…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Мы же собирались выходить.

ОРЕЛ Куда?

ОБЛАЧКО Туда.

ОРЕЛ. Куда туда?

ОБЛАЧКО. На простор.

ОРЕЛ. Значит, тебе ясно, что такое простор.

ОБЛАЧКО. Давно уже! С первой же минуты… И совсем мне незачем было торчать так долго в этой комнате. Я ведь умненькое белое облачко, и я очень понятливое.

ОРЕЛ. Но тебе там хорошо внутри, правда?

ОБЛАЧКО /кричит/. Нет! Знаешь как я тебя жду!

ОРЕЛ. Как?

ОБЛАЧКО. Ужасно!… А что это, которое ничего не представляет, а пройти не дает?

ОРЕЛ. Которое?

ОБЛАЧКО. Которое гладкое, как воздух.

ОРЕЛ. Это стекло.

ОБЛАЧКО. Ах, это стекло?… Ну же! Ты меня не выпустишь?

ОРЕЛ. Ну, если ты поняло, что такое простор…

ОБЛАЧКО. Поняло. Очень. Гораздо больше, чем ты можешь себе представить. Когда я выйду, я больше не буду жаловаться на скуку.

Слышен щелчок.

ОРЕЛ. Выходи, я открыл,

ОБЛАЧКО. /с воодушевлением/ Начинаю вылезать!

Музыка.

ОБЛАЧКО. Гоп-ля! Вышло!.. Ох, немножко подвигаться! Здравствуй, орел!.. Ты славная птица!… Великая птица!… Ты знаешь, что нет ничего тебя величественнее!… Честное слово!… Слышишь? Тебе говорю. А ты что молчишь?… А?… Эй, орел, ты почему молчишь? Ты почему грустный? Что с тобой?… пауза /Ты зачем смотришь в комнату?… А?… Говори же, что ты там разглядываешь? Да что там?… Ах! /испуганно/. Что это? Ох, я боюсь!

Музыка.

ОБЛАЧКО /охваченное страхом, даже ужасом/. Что это?… Распростертое?… На стене?… Слышишь?… Я тебя спрашиваю, что это на стене, висит… Распростертое… Это крылья!… Распростертые крылья!… Что это за распростертые крылья на стене?… Говори же! /кричит/ Боже мой, это орел! /тихо и испуганно/. Орел с распростертыми крыльями висит на стене. Неподвижный орел… Как же я его не заметило? Всю ночь провело рядом с этим распростертым орлом! Почему он неподвижен?… Говори же!… Ты его знаешь?… Я боюсь!… Ты его знаешь?

Немного музыки.

ОРЕЛ. Это моя орлица,

Музыка.

ОБЛАЧКО /кричит/. Что ты говоришь?… Что это?

ОРЕЛ. Моя орлица.

ОБЛАЧКО. Твоя супруга?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Твоя жена?

Молчание.

ОБЛАЧКО. А что она… делает… Что она там делает?… Позови ее!… Отвечай же! Скажи ей, чтобы она вышла к нам!… А? Говори же! Чего ты ждешь?… Почему она не махнет тебе крылом? Она тебя не любит?… Орел, великая птица, почему ты молчишь? Эй, дурашка, ты чего плачешь?… Ох! Что же будет, если и орлы начнут плакать?… /грустно/ Эх… Я довольно-таки глупое облачко!… Прости!… За все, что я наговорило.. И теперь… И когда тебя не было… Боже мой, как я тебя не обзывало, когда тебя не было. /тихо/. Значит, это твоя супруга!… /еще тише/. Неужели ты хочешь сказать, что она… Что она не…

Музыка.

 

ОРЕЛ. Она мертва. Ее убил собственник этого дома.

ОБЛАЧКО /глупо/. За что?

ОРЕЛ. Этого я сам не могу понять. Однажды взял и убил. Она себе сидела на скале, а он ее убил. /вздыхает/. Но это еще не самое страшное.

ОБЛАЧКО. Разве бывает что-нибудь еще страшнее?

ОРЕЛ. Самое страшное, что он повесил ее на стене в этом доме, за этим огромным окном, которое позволяет мне смотреть на нее сколько угодно. Я улетаю – и всегда возвращаюсь сюда. Чтобы взглянуть на нее. Она висит там, неподвижная, с остекленевшими глазами… Это, конечно, не ее глаза. Но это она, моя орлица…

ОБЛАЧКО. Зачем ты мне рассказал эту жестокую вещь?

ОРЕЛ /вздыхает/. Не знаю.

ОБЛАЧКО. Хорошо, но зачем ты прилетаешь сюда? Раз ты так мучаешься?

ОРЕЛ. Я не могу, облачко. Пытаюсь и не могу. Порой мне удается выдержать дня два, но потом я снова возвращаюсь, чтобы взглянуть на нее. Иногда я бываю здесь по три раза на дню. Потому-что – взгляни – она там. Она распростерла крылья.

ОБЛАЧКО. Это ужасно!

ОРЕЛ. Я не хочу прилетать сюда, но прилетаю. Это стало моей трагедией. Мы прожили с ней сто двадцать лет. /пауза/. И вчера я решил положить конец этой трагедии.

ОБЛАЧКО. Да? А как?

ОРЕЛ. Пожертвовав тобой.

ОБЛАЧКО. Мной?

ОРЕЛ. Я тебя для этого сюда притащил и заставил за лесть в комнату. Ты заняло собой все пространство комнаты, и закрыл орлицу, ее не стало видно.

ОБЛАЧКО. Понятно. А раз ты ее больше не видишь, тебе незачем сюда прилетать. Это значит, что ты и забыть ее можешь?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО /после паузы, быстро: ему открылась правда/. Но ты… Стой… Нет! Нет, нет, конечно… /вздыхает/. Какое я глупое, правда?

ОРЕЛ. Не такое уж глупое!

ОБЛАЧКО. Не может быть!…

ОРЕЛ. Увы, это так.

ОБЛАЧКО /громко и трезво/. И ты бы пожертвовал меня, чтобы запереть меня там на всю жизнь? Чтобы я закрывало собой орлицу?

Музыка.

ОРЕЛ Ты меня ненавидишь?

ОБЛАЧКО. А почему ты меня выпустил?

ОРЕЛ. Не выдержал… Мне стало тебя жалко.

ОБЛАЧКО. И я бы осталось там?

ОРЕЛ. Давай улетим.

ОБЛАЧКО. Навсегда?

ОРЕЛ. Давай улетим отсюда.

ОБЛАЧКО. Вместе?

ОРЕЛ. Теперь ты свободно и можешь лететь прямо в небо.

ОБЛАЧКО. Что-то идет сюда.

ОРЕЛ А, это машина.

ОБЛАЧКО. Летим?

ОРЕЛ. Подожди немножко.

ОБЛАЧКО. Чего ждать?

ОРЕЛ. Это собственник дома.

Шум дающей газ и останавливающейся машины.

Звук открывающейся дверцы.

МУЖЧИНА. Выходи.

ЖЕНЩИНА. Минутку. Гребешок.

МУЖЧИНА. Опять.

ЖЕНЩИНА. Причесаться же надо.

МУЖЧИНА. Ты мне и так нравишься.

ЖЕНЩИНА. Потому что я новая.

МУЖЧИНА. Ты мне будешь нравиться всегда.

Захлопываются дверцы машины.

ЖЕНЩИНА. Рассказывай другому. /звук поцелуя/. Прошу тебя!

МУЖЧИНА. Что мне делать, если хочется целоваться?

ЖЕНЩИНА. О-го! Смотри пожалуйста!… Прошу тебя, оставь меня в покое немного!

МУЖЧИНА. В чем дело?

ЖЕНЩИНА. Дача хорошая!… Ишь ты, просто очень хорошая! Такого с дачей никак нельзя упускать! Смотри-ка, а тут очень хорошо! А ход откуда?

МУЖЧИНА. Отсюда.

ЖЕНЩИНА. И здоровенная же витрина. Куда смотрит-то?

МУЖЧИНА. В гостиную.

ЖЕНЩИНА. А!.. А это что?

МУЖЧИНА. Орлица.

ЖЕНЩИНА. Чучело?

МУЖЧИНА. Да.

ЖЕНЩИНА. И кто же это ее?

МУЖЧИНА. Я.

ЖЕНЩИНА. Да что ты говоришь?

МУЖЧИНА. Разумеется. Два года назад.

ЖЕНЩИНА. Ну ты даешь! Стоящий мужик. За такого надо крепко держаться! Дай-ка! /целуются/ И как же ты ее того?

МУЖЧИНА. Из Тулы.

ЖЕНЩИНА. Чего?

МУЖЧИНА. Ружье такое. Я ведь охотник, не знала?

ЖЕНЩИНА. Нет. Знала, что бабник, что подлец, но что охогник – не знала.

МУЖЧИНА. Я известный охотник.

ЖЕНЩИНА. Дай-ка! /целуются/.

МУЖЧИНА. Мать честная!

ЖЕНЩИНА. Ты чего?

МУЖЧИНА. Черт, опять напустили кур ко мне во тер!

ЖЕНЩИНА. Соседи?

МУЖЧИНА. Перебью всех, так и знай! Набросаю яду, и пусть потом плачут!

ЖЕНЩИНА. Зачем тебе? Плюнь ты на них.

МУЖЧИНА. Как это плюнь, когда они ко мне во двор лезут!

ЖЕНЩИНА. Дай-ка!

Смачный поцелуй.

МУЖЧИНА. Иэх, красота!

Музыка.

ОРЕЛ. Видел?

ОБЛАЧКО. Ага…

ОРЕЛ. Ничтожная личность, а орлицу убил.

ОБЛАЧКО Это ужасно. Даже страшно подумать.

ОРЕЛ. Теперь она мертва, а он… Вон, гуляет по двору, напевает, целует женщин, а я, орел, ничего не могу ему сделать, бессилен против него в своем одиночестве. Я готов лопнуть от ярости, бьюсь от злобы о скалы, но что я могу предпринять?

Смех мужчины, смех женщины.

 

ИГРА:

– Рукам воли не давай!

– Причем тут руки? Видишь, я тебе в ноги падаю.

– До каких пор будешь так сидеть?

– Всю жизнь!

– Лицемер!

Смех мужчины и женщины.

 

ОРЕЛ. Два года он мельтешит у меня перед глазами и просто губит меня. Я мечусь в своем бессилии от злобы и ярости. Скажи, облачко, что может быть хуже для орла? Я осужден всю жизнь глядеть на орлицу с распростертыми, но безжизненными крыльями и на убийцу рядом с нею, на это жалкое ничтожество.

Мужчина что-то напевает.

ОБЛАЧКО. Я тебя понимаю, и мне тебя очень жалко. Слушай, с нынешнего дня я – твое облачко. Когда этот человек уйдет, я проберусь в комнату и скрою от тебя орлицу. Я буду там всегда. Всю жизнь. Дай бог тебе обрести покой.

Пауза.

ОРЕЛ. Давай.

ОБЛАЧКО. Что?

ОРЕЛ. Уберемся отсюда.

ОБЛАЧКО. Ты слышал, что я сказало?

ОРЕЛ. Летим.

ОБЛАЧКО. Куда?

ОРЕЛ. В простор /смех мужчины и женщины/. Прошу тебя! Пока я не разорвался от ярости.

Музыка.

Опять музыка.

ОБЛАЧКО. Как хорошо лететь!… Смотри – небо, солнце. Оказывается, этот простор – прекрасная вещь, да ведь? Летишь куда хочешь!

ОРЕЛ. И правда хорошо. Особенно с тобой.

ОБЛАЧКО. Будь спокоен, я всегда буду тебя развлекать.

ОРЕЛ. С тобой чудесно!

ОБЛАЧКО. Правда ведь?

ОРЕЛ. Расскажи что-нибудь веселое.

ОБЛАЧКО. А, да… А однажды я спустилось прямо над одним озером. И что я вижу – в воде еще одно облачко. Маленькое белое облачко… Знаешь, что я думаю?

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Что сегодня, десятый день, как мы знакомы.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. И вот, увидело я облачко, и говорю себе: Ах, оказывается, на свете есть и другие маленькие белые облачка!… Ты смотришься в озера?

ОРЕЛ. В последнее время – довольно часто.

ОБЛАЧКО. Чтобы не думать, что ты один, да?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Ну, не надо! Не надо начинать!… И говорю: Эй, облачко, а ты откуда взялось? А что это на тебе? Что это за животные? Я тогда не знало, какие это животные. Смотрю – облачко, полное животных.

ОРЕЛ. Форель, да? /счастливо смеется/

ОБЛАЧКО. Я тогда не знало, что это форель… А!…

ОРЕЛ. Что, облачко?

ОБЛАЧКО. Облака!

ОРЕЛ /грустно/. Ах, да – облака!

ОБЛАЧКО /радостно/ Урааа!… Мои облака! Караван! Здравствуйте, облака! Вот мы и встретились! Я было отбился от вас!… Урааа! Ах, как хорошо с облаками!

ОБЛАКО. Ну, лети, чего ты ждешь?

ОБЛАЧКО. Лечу-лечу, ну чего тебе?… Ээй, нашло, а? Летим!

ОБЛАКО. Стой, с тобой был какой-то орел?

ОБЛАЧКО. Да. Грустный, одинокий орел… Ах, как хорошо со своим караваном. Как весело.

Ощущение ветра. Шум возникает не от трения чего-то. Летят облака. Летят и перешептываются хаотично, о чем-то, что мы привыкли пропускать мимо ушей, например:

С болью: Оооооох!

Зловеще: Шшшшшшшшшшшшш!

Дрожит простор.

– Ууууууу!

– Иииииии!

Разговор облаков:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда.

– Завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же…

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

МУЗЫКА


ТУК!  – ЗАГАДКАТА на ОСТРОВ ТАНАНУКА.rtf file за теглене.

борис
априлов
*
З А Г А Д К А Т А
Н А
О С Т Р О В
Т А Н А Н У К А
*
радиопиеса
*
1969.

(* По нея по-късно е написана пиесата „ОСТРОВЪТ”.)

.

.

СРЕД ОКЕАНА ПОТЪВА КОРАБ.

Възможните звукови ефекти при такива случаи:
Викове на хора.
Сигнали „ес-о-ес“.
Шум на вълни.
Писъци ка жени.
Върху общия фон на шума се отделят викове:
– Към лодките!…
– Къде са лодките?
– Марчело, къде си?
– Запазете спокойствие!
– Хари, къде ме оставяш?
– Спазвайте реда при качването в лодките…
– Първо – децата и жените!…
– Засрамете се!…
– Къде се тикате?
– Няма да ви чакам кефа!…
.
ГОВОРИТЕЛ /в затишието/. – Радиотеатърът представя
.
ЗАГАДКАТА НА ОСТРОВ ТАНАНУКА
– радиопиеса от Борис Априлов.
.
Пълно затишие. Успокояване на атмосферата. Чува се плясък от вълнички.
ПЪРВИЯТ.. Насам!… Насам, глупако!… Къде в скалите?… Излез на пясъка!…Ей, чувате ли?
Пауза изпълнена с шум на плуване.
.
ВТОРИЯТ. /задъхано/. На мен ли каза глупак? /диша ускорено/
ПЪРВИЯТ. Да. Излизахте право в скалите, където прибоят може да ви направи на кайма… Всеки що годе интелигентен човек, когато се спасява, търси пясъчната ивица… И вие ли сте от „Санта Франческа“?
ВТОРИЯТ. Да… /все още диша ускорено/.  Нямаш право да ме наричаш глупак.
ПЪРВИЯТ. Хайде, не заслужава да се мръщите при това извънредно положение… Едва си спасихме кожите. От триста пасажера, само ние… Как се казвате?
ВТОРИЯТ /сърдито/. Хесапов.
ПЪРВИЯТ. Аз съм Петров… Свалете панталона си. Трябва да изсъхне… Дайте спасителния пояс тук. Може да ни потрябва.
ВТОРИЯТ. Вие гол ли се спасихте?
ПЪРВИЯТ. Дрехите ми съхнат… Заповядайте на моя остров. Благословено да бъде туй късче земя. Не го знам кое е, но ако го нямаше, нямаше да ни има и нас… Чудна работа! Всички ли загинаха?
ВТОРИЯТ. Спасителните лодки се отправиха в обратна посока. Всички бяха пълни.
ПЪРВИЯТ. Какво му стана на кораба? Казват, че е съвършено нов.
ВТОРИЯТ. Знам ли?… Нещо изгърмя. Започнахме да потъваме изведнъж. Не видя ли как нахлу водата?…
ПЪРВИЯТ. Случват се такива неща.
ВТОРИЯТ. Този остров не ми се струва голям.
ПЪРВИЯТ. Още не съм го проучил, но мисля, че е малък.
ВТОРИЯТ. Вода?
ПЪРВИЯТ. Има поточе.
ВТОРИЯТ. Слава богу! Нещо за ядене?
ПЪРВИЯТ. Ще проверим. Нали ви казвам, и аз съм нов, като вас. /смее се на шегата си/. Съблечете панталона и легнете на пясъка. Ща се напечем, ще си починем, а после ще се погрижим за нощуване.
ВТОРИЯТ. Ами ако не намерим храна?
ПЪРВИЯТ. Тогава сме загубени… Храната е нещо доста важно за човека.
ВТОРИЯТ. Както те гледам – не си в много лошо настроение.
ПЪРВИЯТ. Защо? Не забравяйте, че все пак се спасихме. Сега можехме да бъдем на дъното. А океанското дъно е доста дълбоко. Там е тъмно и хладно. Човек може да хване пневмония.
ВТОРИЯТ. Не ми е до шеги. Ако няма храна, ще живеем не повече от седем-осем дни.
ПЪРВИЯТ. Да не е малко? Това е малко живот в повече. Знаете ли какво значи да живеете осем дни повече от определеното? /смее се/ Сега сме като в романите; голи, захвърлени на остров… Така не се простира панталон! Опънете го на скалата… Готово!
ВТОРИЯТ. Какво е готово?
ПЪРВИЯТ. Видях два рака. Ще живеем докато изядем всички раци на острова…
ВТОРИЯТ. Лично аз, без месо съм за никъде.
ПЪРВИЯТ. Може да ни излезе късмета и с месото… Изобщо, може да ни провърви.
ВТОРИЯТ. И да ни спасят ли?
ПЪРВИЯТ. Нищо чудно. Няма да бъдем нито първите, нито последните спасени корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Пито пък първите, които загиват от глад.
ПЪРВИЯТ. Предлагам да разгледаме острова.
ВТОРИЯТ. Оставяме дрехите тук, нали?
ПЪРВИЯТ /иронично/. За съжаление, няма кой да ги открадне.
Музика за преход.
.
Песен на птици.
ПЪРВИЯТ. Ето потока, за който ви говорих… Опитайте го.
ВТОРИЯТ Да видя струва ли им водата. Ние, като българи, обичаме да пием вода.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Не мога да ви предложа чаша.
ВТОРИЯТ. Ще се наведа.
ПЪРВИЯТ. Така е пил Адам.
ВТОРИЯТ /задъхано, след като е пил и вероятно избърсва уста/. Водата е харна.
ПЪРВИЯТ. Изобщо, вкусен поток.
ВТОРИЯТ. Но не виждам нищо за ядене.
ПЪРВИЯТ. В момента гладен ли сте?
ВТОРИЯТ. Ще се наложи да убиваме птици.
ПЪРВИЯТ. Да, но с какво.
ВТОРИЯТ. Ще му намерим цаката. Като малък съм убивал врабчета.
ПЪРВИЯТ. А огън да ги печем?
ВТОРИЯТ. В панталона имам запалка.
ПЪРВИЯТ. Това е цяло съкровище. Имаме ли огън, имаме всичко. Вие сте цял Прометей!…
ВТОРИЯТ. Отново ли подигравки.
ПЪРВИЯТ. Прометей е този, който даде огъня на човечеството… Извинете, господин Хесапов, но мога ли да знам какво представлявате?
ВТОРИЯТ. Сега да видим къде можем да живеем. Все пак, трябва да си имаме нещо като подслон… Проучи терена и предложи варианти.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Ще проуча и ще предложа… Друго да искате.
ВТОРИЯТ. Не. /след малко/. Да не се обиди?
ПЪРВИЯТ. Моля ви се.
ВТОРИЯТ. Понеже хората от твоята черга се обиждат лесно. Имал съм земане-даване с такива.
ПЪРВИЯТ. Страхувам се, че вие, положителните, се обиждате по-лесно.
ВТОРИЯТ. А, ще се разберем…Стига да се изразяваш ясно. Хората от твоята черга обичат да се изразяват мъгляво: едно казват, а се подразбира друго. Ще те помоля, да не се случва. Ще живеем дълго заедно. Добре ще бъде, ако не употребяваш засукани думи.
ПЪРВИЯТ. Ще се опитам.
ВТОРИЯТ. Много е важно.
Музика. Преход.
.
Песен на птички.
Чупене на съчки.
Вторият чупи съчки за огън. Първият донася нов наръч и ги хвърля на земята.
ПЪРВИЯТ. Достатъчно ли донесох?
ВТОРИЯТ. Таман… Ако се наложи, ще отскочиш пак.
ПЪРВИЯТ. Вие ли ще го запалите?
ВТОРИЯТ. Аз… Знам чалъма на запалката.
ПЪРВИЯТ. Трябва да пламне от първото щракане. Да пестим бензина.
ВТОРИЯТ. Запалката е газова. То, че ще пестим, ще пестим, ама пак ще свърши и тогава иди да гледаш кво става.
ПЪРВИЯТ. Вие май не разбрахте… На този остров трябва да се поддържа вечен огън. Както са правили дедите ни.
ВТОРИЯТ. Така да бъде… Трай сега, не дишай.
Напрегната пауза. Чува се щракането на запалката. Пращене на съчки, които вече горят.
ВТОРИЯТ. /радостно/. Хвана!…
ПЪРВИЯТ. /радостно/. Поздравявам ви! Вече си имаме всичко!…
ВТОРИЯТ. Нищо нямаме!…
ПЪРВИЯТ. Защо? Островът  е парче от рая… Климатът е прекрасен.
ВТОРИЯТ. Ами през зимата? Какво ще правим?
ПЪРВИЯТ. На тази географска ширина няма зима.
ВТОРИЯТ. /учудено/. Така ли?
ПЪРВИЯТ. Зимата има да взима!… Тук е пълно с дивеч, хлебни дървета и кокосови орехи… Рай!… Ако поддържаме огъня, ще живеем щастливо до края на живота си. Няма шум, няма бензинови пари, нито прах. Никой не изтупва килими над главата ти, никой не се заяжда, няма с кого да се скараш.
ВТОРИЯТ. Разправяш дивотии!… Това ли ти е рая?
ПЪРВИЯТ. /учудено/. Нима не виждате каква зеленина блика отвсякъде. Това е просто декоративно…
ВТОРИЯТ. Зеленина… Да не се яде?
ПЪРВИЯТ. Нима не ви интригува меката океанска шир?
ВТОРИЯТ. Море…Тя най-много ме дразни… И не употребявай чуждици, ти
казах, ако искаш да се разбираме… Ще ми сравняваш тия каменяци с моя дом, дето си имам всичко!…
ПЪРВИЯТ. Вдъхнете, вдъхнете!…
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. /възторжено/. Не усещате ли чистотата на въздуха? Нито следа от враг номер две на човечеството – бензинът.
ВТОРИЯТ. На мен бензинът не ми пречи. Какво толкоз сте ревнали против бензина, бе?
ПЪРВИЯТ. А тишината?
ВТОРИЯТ. Аз не мога да без шум… Искам да се махаме!
ПЪРВИЯТ. Да се махаме, но как?
ВТОРИЯТ. Какво? Няма ли да ни спасят?
ПЪРВИЯТ. Кой? Да не смятате, че човечеството в момента мисли
само за нас? Малко са му и на него грижите… Знаете ли колко сме далеч от човечеството?.. Освен ако…
ВТОРИЯТ. /с надежда/. Какво освен ако?
ПЪРВИЯТ. Ако ни открият случайно. Шансът е едно на хиляда.
ВТОРИЯТ. Аз имам късмет. Ще видиш, че някой ще дойде да ни спаси… Но дотогава не можем да кибичим със скръстени ръце.
ПЪРВИЯТ. Добре де, какво да правим?
ВТОРИЯТ. Чувал съм че удавниците правят нещо.
ПЪРВИЯТ. Корабокрушенците.
ВТОРИЯТ. Така де, корабокрушенците. Кажи какво да правим?
ПЪРВИЯТ. Защо пък аз?
ВТОРИЯТ. Чел си повече книги – повече знаеш. Да се измисли нещо.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре и нямам желание да правя нещо. Ако искате, правете ВИЕ.
ВТОРИЯТ. Какво?
ПЪРВИЯТ. Огънят трябва винаги да гори.
ВТОРИЯТ. Той си гори.
ПЪРВИЯТ. Можете да закачите ризата си на един прът. Това е знак, че на острова има корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Видя ли? Това е друг въпрос.
ПЪРВИЯТ. Остава само да пожертвувате ризата си.
ВТОРИЯТ. Защо моята?
ПЪРВИЯТ. Защото само вие искате да се спасите.
ВТОРИЯТ /сепва се/. Тая няма да я бъде! Тук сме колектив… Използваш моя огън, пък опре ли до ризата – не.
ПЪРВИЯТ. Добре де, ще дам и моята
ВТОРИЯТ. И хоро ще играеш. Ами ако си взема огъня обратно?
ПЪРВИЯТ. Не разбирам… Как да си го вземете?
ВТОРИЯТ. Запалката е моя – значи и огънят е мой… Моя ли е запалката?… Ако не беше запалката…
ВЪРВИШ. По дяволите и огъня ви!… Мога да си създам свой, собствен огън?
ВТОРИЯТ. /учудено/. Как?
ПЪРВИЯТ. Чрез триене… Като туземците.
ВТОРИЯТ. Човече, не ме подигравай, че… наистина ще си грабна огъня!…
ПЪРВИЯТ. Човече…
ВТОРИЯТ. Да те видя как ще получиш огън чрез триене.. На мен ще ги разправя!… Ще трие и ще получи огън!… Трици ще получиш със триене!
ПЪРВИЯТ. О, санта симплицитас!…
ВТОРИЯТ /бързо/. Сега какво каза?… Край!… Кажи какво каза?
ПЪРВИЯТ. Преведете си го.
ВТОРИЯТ. Такива не ми минават!… Марш от огъня ми!… Забранявам ти да употребяваш моя огън!
ПЪРВИЯТ /след пауза/. Добре… макар, че половината съчки съм събрал аз.
ВТОРИЯТ. Утре ще ти ги върна.
ПЪРВИЯТ /иронично/. Искам си моите.
ВТОРИЯТ. Ще ти ги върна угасени.
ПЪРВИЯТ. Боже господи!
ВТОРИЯТ. Не ми ги даде запалени, кали?
ПЪРВИЯТ /с ирония/. Добре… Върнете ми ги угасени.
Голяма пауза с музика. Затишие.
.
Шум от триене на дървета.
Прекъсване.
Отново триене.
ВТОРИЯТ /говори високо. Разговарят от разстояние./ Уморително ли е? /пауза в която се чува шумът от триенето/ Ще си намокриш гащите!
ПЪРВИЯТ /леко запъхтяно/. Непрекъснато ми говорите на ТИ. Не е ли малко невъзпитано?
ВТОРИЯТ. Ако е въпроса да се формализираме, ще ти говоря на Ви.
ПЪРВИЯТ. Но ще ви бъде трудно.
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. Защото е въпрос на възпитание.
ВТОРИЯТ. Може… Но аз си ям костенурката печена, пък ти, не знам дали ме разбираш.
ПЪРВИЯТ. И пак съм по-добре от вас!…
ВТОРИЯТ. Пет часа триете дърветата и нищо.
ПЪРВИЯТ.  Да, ама задимя.
ВТОРИЯТ.  Да, ама димът е едно нещо, а огънят съвсем друго.
ПЪРВИЯТ. Важното е, че мина първата фаза. Утре ще получа и пламък.
ВТОРИЯТ.  Де да видим.
Далечен вик за помощ.
ПЪРВИЯТ. Чухте ли нещо?
ВТОРИЯТ. Май че да.
ПЪРВИЯТ. Някой не викаше ли за помощ?
ВТОРИЯТ. Може.
ПЪРВИЯТ. Чудна работа… Някой извика за помощ.
ВТОРИЯТ. Който е викал, трябва да викне втори път. Който иска помощ не може да викне само веднъж… Нали така? /смее се/
ПЪРВИЯТ. /рязко/. Тихо! /ослушва се/ Чухте ли?
Женски глас. Зове за помощ.
ПЪРВИЯТ. Жена!… Иска помощ.
ВТОРИЯТ. Брей!… Някаква женска наистина вика… Ама и нахална! Аз чакам мен да спасят, а не да спасявам.
ПЪРВИЯТ /трескаво/. Хайде! /затичва се/ Да огледаме морето! /гласът му се отдалечава/. Защо не идвате?
ВТОРИЯТ. Защо? Да не тръгна сега да спасявам.
ПЪРВИЯТ /връща се при него/. Да не сте луд?… Не виждате ли, че някой има нужда от нас?
ВТОРИЯТ. Чух. Не съм глух.
ПЪРВИЯТ. Тогава?
ВТОРИЯТ. Нито мога да плувам, нито имам настроение да спасявам някого, щом самия аз не съм спасен.
ПЪРВИЯТ /ядосано/. Вие сте…!
ВТОРИЯТ. Какво съм?
ПЪРВИЯТ. Най-малкото – идиот!
ВТОРИЯТ. Аз ли? /спуща се и го хваща за гърлото/
Боричкане.
ПЪРВИЯТ /запъхтяно/. Вие!… /блъска го/. Говедо такова! /диша запъхтяно/.
ВТОРИЯТ /диша запъхтяно/. Ще обиждаме!… Така ще живеем, а? С обиждане?… Ще се дърлим?…
Зов за помощ.
ПЪРВИЯТ. Тръгвам. А вие си гледайте огъня. /Отдалечава се/. И наистина сте говедо!… Взимам пояса ви!…
Шум на вълни. Зовът за помощ се носи по-силно и по-ясно.
ВТОРИЯТ /както плува/. Идвааам!… На към скалите… Почакайте там. Не виждате ли, че идвам?…
Шум от плуване.
ТЯ /уморено/. Нямам сили!…
ПЪРВИЯТ /както плува/. Потрайте. Ще ви спася… Добър ден!… Хванете се за рамото ми.
Музика.
Тя /задъхано/. Ох!…
ПЪРВИЯТ. И вие ли сте от “Санта Франческа“?
ТЯ. Страхувам се от акули… Защо няма акули?
ПЪРВИЯТ. Защото имате късмет… Хванете се за рамото ми!
Приглушен шум на море. Вече на на брега.
ПЪРВИЯТ. Както виждате – станахме трима… Погрейте се на огъня, но преди това поискайте разрешение от господин Хесапов.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Огънят е негов… Трябва да се съблечете. Да ви съхнат дрехите. Тази единствената ви рокля ли е?
ТЯ. Всичко потъна. Покупките ми отидоха на дъното. /започва плач/.
ПЪРВИЯТ. Спокойно!
ТЯ. Нямах време да спася поне кадифето.
ПЪРВИЯТ. Не очаквах да има толкова българи на палубата… Вие по какъв случай?
ТЯ. АЗ СЪМ СЪПРУГА…
ПЪРВИЯТ. Аха!…
ТЯ. Сега какво ще правим?… Какъв е този остров?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, да съм ви казал.
ТЯ. Има ли храна, кафе?… Ще мога ли да телеграфирам на мъжа си?
ПЪРВИЯТ. Храна има, но се съмнявам за телеграфирането.
ТЯ. Пари имам.
ВТОРИЯТ. Ха! Виж я тая!
ПЪРВИЯТ. Госпожо, островът е ненаселен. Имаме само вода и храна. Всичко друго липсва… Иначе е красиво, екзотично. Изгревите и залезите са прекрасни!
ТЯ. Хубаво се наредих!… Защо ми са тези неща?
ВТОРИЯТ /ликуващо/. Кажете му на тоя.
ПЪРВИЯТ. Предположих, че ви интересуват… Вие сте млада. Тук ще прекараме може би повече, отколкото предполагате.
ТЯ. Например?
ПЪРВИЯТ. Знам ли?…
ТЯ. Два дни… Три дни?
ПЪРВИЯТ. Мисля че повече.
ТЯ /с ужас/. Пет дни?
ВТОРИЯТ. Ха!… Тая ще ме умори!
ПЪРВИЯТ /след паузата/. Може би… цял живот.
ТЯ /изпищява/.
Музика за по-дълъг преход.
 .
Ефект: шум от триене на дървета.
ПЪРВИЯТ. /тананика си мелодията от „Един мъж и една жена“. Трие в ритъм./
ТЯ. Да ви се намира някакво огледалце?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, че ще бъда с вас, дори в суматохата бих взел огледало… Препоръчвам ви някой от вировете.
ТЯ. Що за човек е този темерутин, който по цял ден стои край огъня?
ПЪРВИЯТ. Най-обикновен.
ТЯ. Голям чешит.
ПЪРВИЯТ. Човекът си пази огъня.
ТЯ. Що за егоизъм?
ПЪРВИЯТ. Тук сме двама мъже. Един от нас ще трябва да ви се хареса.
ТЯ. Аз съм омъжена. Ако ме уважавате, не бива да говорите така.
ПЪРВИЯТ. Да, но представете си, че останем до края на живота си.
ТЯ. Аз съм влюбена в съпруга си.  А защо се мъчите с това търкане?
ПЪРВИЯТ /шеговито/. Без моят огън ще предпочетете Хесапов.
ТЯ. Уха!…
ПЪРВИЯТ. Аз съм по-млад, но Хесапов има огън.
ТЯ /през смях/. Ако искате да ви открадна една главня.
ПЪРВИЯТ. Играя честно.
ТЯ. Хесапов е глупак.
ПЪРВИЯТ. Защо?
ТЯ. Ако ви даде огън, ще получи спокойствие. Сега не смее да мръдне, нощем не спи от страх че ще го оберете.
ПЪРВИЯТ. Кеф!
ТЯ. Къде е вирът, в който мога да се огледам?
ПЪРВИЯТ. На сто метра. При папагалите…
ТЯ. ЧАО!
ПЪРВИЯТ. Приятно оглеждане.
ВТОРИЯТ /след настъпилата пауза, отдалеч/. Какво си гугукате?
ПЪРВИЯТ. Всичко, каквото могат да си кажат двама млади, красиви хора.
ВТОРИЯТ. Много е тънка. Аз съм по дебелите… Защо ти е такава кльощава?
ПЪРВИЯТ. Ще напълнее.
ВТОРИЯТ. Да, ама как?
ПЪРВИЯТ. Който яде сурова храна – пълнее.
ВТОРИЯТ. Пак намери какво да кажеш!
Първият продължава да трие и да тананика.
Музика за преход.
.
ЕФЕКТ: Шум, който може да произтече от построяването на колиба с подръчни средства, без помощта на инструменти.
ТЯ. Кога ще почвате вашата?
ПЪРВИЯТ. Когато завърша вашата. Подайте онова дърво.
ТЯ. Не сте много учтив… Заповядайте.
ПЪРВИЯТ. Мерси… Когато работя не мога да бъда учтив.
ТЯ. Добра колиба стана. С какво ще я покриете?
ПЪРВИЯТ. С палмови листа.
ТЯ. Вашата съща ли ще бъде?
ПЪРВИЯТ. Нямам нужда от колиба. Обичам да спя под небето.
ТЯ. И вие сте чешит… Ами ако завали?
ПЪРВИЯТ. Ще ви почукам. Не вярвам да ме изгоните.
ТЯ. Затова ли правите само една колиба?
ПЪРВИЯТ. Глупости!
ТЯ. Влезете ли в моята колиба, моментално ще изляза.
ПЪРВИЯТ. Бъдете спокойна. Хесапов ще ви приюти.
ТЯ. Не ми говорете за този… не мога да намеря думата.
ПЪРВИЯТ /със смях/. Прометей!
Музика за преход.
Нощ. Далечният приглушен шум на океана.
ТЯ. Спите ли?
ПЪРВИЯТ. Наблюдавам звездите…
ТЯ. Не ви ли е хладно?
ПЪРВИЯТ. Не!
ТЯ. Друго е да спиш под покрив. Дължа ви благодарности.
ПЪРВИЯТ. Няма защо.
ТЯ. Но съвестта ме гризе. Подарихте ми този дом, а спите на открито.
ПЪРВИЯТ. Дръжте се прилично.
ТЯ /след пауза/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Няма да стъпя в колибата ви.
ТЯ. Не съм ви молила…
ПЪРВИЯТ. И с вас човек не може да се пошегува!
ТЯ. Простак!…
ПЪРВИЯТ /след настъпилата пауза/. Южният кръст не е нещо особено.
ТЯ /с лека тревога, след пауза/. Какво е то?
ПЪРВИЯ. Прочуто съзвездие. Вижда се само в южното полукълбо… Лека нощ!…
Музика за преход.
 .
На другия ден.
Чукане върху камък.
ТЯ. Защо чукате?
ПЪРВИЯТ. Работя.
ТЯ. Какво ще правите от този камък?
ПЪРВИЯТ. Човешка фигура. Сечивата ми са примитивни, но и фигурата ще стане примитивна.
ТЯ. Това ли наричате работа?
ПЪРВИЯТ. Ами, да.
ТЯ. Не го ли наричате творчество?
ПЪРВИЯТ. За другите е творчество. За нас е само труд.
ТЯ. С това ли ще се занимавате?
ПЪРВИЯТ. Сутрин ще дялам камъни, а следобед ще получавам огън… В София се оплаквах, че нямам време да работя. Тук пък имам… В онова листо съм ви оставил яйца от костенурка за закуска.
ТЯ. Костенурките ни станаха основна храна.
ПЪРВИЯТ. В неделя ще убия заек.
ТЯ. И отново ще го ядем суров.
ПЪРВИЯТ. Няма нищо по-добро от суровото месо,
ТЯ. А линията ми.
ПЪРВИЯТ. Каквато и да бъде, ще ви понесем. Вие сте единствената на острова.
ТЯ. Няма ли кокосови орехи?
ПЪРВИЯТ. Има. По дърветата.
ТЯ. Кога ще ми наберете?
ПЪРВИЯТ. ВИЕ ще си наберете. Ще донесете малко и на мен. Трябва да свиквате. Ще ми осигурявате закуската. Не виждате ли, че работя?
ТЯ. Да се катеря като маймуна по дърветата?
ПЪРВИЯТ. Брулете ги с камъни.
ТЯ. А вие да си правите кефа?
ПЪРВИЯТ /поглежда я строго/. Това не е кеф, а мъка.
ТЯ. Аз пък мислех, че е изкуство.
ПЪРВИЯТ. Все едно.
Музика за преход.
Триене на дървета.
ТЯ. Ръцете ми капнаха!
ПЪРВИЯТ.  Ще свикнете.
ТЯ. Не мога да получа дори дим.
ПЪРВИЯТ. Първо да ви заякнат мускулите.
ТЯ /иронично/. Не съм мечтала за мускули.
ПЪРВИЯТ. Тук те са нещо като първа необходимост.
ТЯ. /въздъхва/. Довечера ще имам мускулна треска… Тенът ми добър ли е?
ПЪРВИЯТ. На тен наддадохте добре, но защо ли ви е?… Няма на кого да се харесвате.
ТЯ. Мъжът ми ме чака.
ПЪРВИЯТ. Ще има да почака.
Музика за преход.
 .
Прибой.
ТЯ. Добре, но как да го държа?
ПЪРВИЯТ. За щипките.
ТЯ. Страх ме е. Защо не ги откъснете?
ПЪРВИЯТ. Те са най-вкусните. Вътре са пълни със сок и месо, което прилича на хайвер.
ТЯ. По-рано умирах за раци.
ПЪРВИЯТ. Тук ще ядете цял живот.
ТЯ. Точно туй не ми харесва… Така ли да го държа?
ПЪРВИЯТ. Точно така. Мисля, че един ще е достатъчен.
ТЯ. Хесапов изяжда по три за закуска.
ПЪРВИЯТ. Той може да си позволи този лукс… Виждате ли луната?
ТЯ. Защо е толкоз голяма?
ПЬРВИЯТ. Защото излиза от океана. Морето снася по-малки луни.
ТЯ. Защо не говорите като хората?
ПЪРВИЯТ. Тръгваме ли?
ТЯ. Да си изплакна краката…
Съответен шум.
ТЯ. Каква е тази светлина?
ПЪРВИЯТ. Планктон.
ТЯ. Да тръгваме… По същия път ли?
ПЪРВИЯТ. Да.
ТЯ. Какво е това планктон?
ПЪРВИЯТ. Нещо много дребно. Незабележимо с просто око.
ТЯ. Будалкате ли ме?
ПЪРВИЯТ. Отговарям на въпроса ви.
ТЯ. Хесапов започна втора колиба.
ПЪРВИЯТ. Видях.
ТЯ. Защо му е?
ПЪРВИЯТ. Може би се надява на нещо.
ТЯ. Пак не ви разбрах.
ПЪРВИЯТ. Това, което не разбрахте, а го помислихте, е точно това, което искахте да знаете.
ТЯ. Какво си въобразява този простак?
ПЪРВИЯТ. Не знам… Колибите му са обширни и удобни.
ТЯ. Човекът не е като вас. Докато вие си губите времето със склуптори, той строи.
ПЪРВИЯТ. Казва се скулптури.
ТЯ. Ако ме поправяте често, ще науча тази дума.
ПЪРВИЯТ. Ще ви поправям.
ТЯ. Вчера го видях да сади нещо.
ПЪРВИЯТ. Намерил е див чесън. Потриваше ръце и викаше, че като си сади чесън, все едно че се намира във вилата си в Бояна.
ТЯ. Остава да ни завони на чесън.
ПЪРВИЯТ. Защо? Нямаме нищо общо с него.
ТЯ. Оттук ли?
ПЪРВИЯТ. По пътеката.
ТЯ. Защо поставяте камъните все на тази поляна?
ПЪРВИЯТ. Не са камъни, а скулптури.
ТЯ. Е да, де…
ПЪРВИЯТ. Ще си направя нещо като свой музей.
ТЯ. Музей? За кого?
ПЪРВИЯТ. За себе си.
Музика за преход.
.
ТЯ. Хесапов строи трета колиба. Май че ще свърже всички колиби с веранда.
ПЪРВИЯТ. Този глупак ме изумява с литературната си палавост.
ТЯ. Насадил е и пет лехи с чесън.
ПЪРВИЯТ. Няма да се учудя, ако измисли отнякъде и касис.
ТЯ. Умирам за касис.
ПЪРВИЯТ. Личи си, че принадлежите към касисовата категория.
ТЯ. Това пък какво беше?
ПЪРВИЯТ. Изречение.
ТЯ. Ако искате да знаете, всички садят касис
ПЪРВИЯТ. Боя. Някои от дърветата имат цветни сокове.
ТЯ. Защо са ви бои?
ПЪРВИЯТ. Ще рисувам по всички гладки камъни.
ТЯ. Както виждам, няма да ви остане време да ме ухажвате.
ПЪРВИЯТ. Когато му дойде времето ще намеря време.
ТЯ /раздразнено/. Никой не ме е обиждал така. /злобно/ Както виждате, дните летят, ще минат и години, а аз няма да се предам. Имам си съпруг.
ПЪРВИЯТ. Тогава, ще ми донесете един кокосов орех.
ТЯ. Бавно, но сигурно ме превръщате в слугиня.
ПЪРВИЯТ. Ами като не ставате за друго…
Музика за преход.
.
Вторият щастливо си работи нещо край огъня и си тананика нещо от градския фолклор.
ТЯ /приближава се/. Господин Хесапов.
ВТОРИЯТ. /прекъсва песента/. О, момиче, как си?
ТЯ. Здравейте.
ВТОРИЯТ. Здраве желаем!
ТЯ. Може ли да ми опечете този рак?
ВТОРИЯТ. Може, разбира се. Заповядай», седни на пънчето. /съзаклятнически/ ОНЯ знае ли, че си тук?
ТЯ. А, той си гледа камъните и картините. Работи на другия край на острова…
ВТОРИЯТ. Чувствувай се у дома.си.
ТЯ. Защо белите заяка?
ВТОРИЯТ. Не го беля, ами го дера… Белят се картофи, а зайците се дерат. Ех, ако имах нож, но карай да върви!… Имаш късмет. Ще изядеш една заешка плешка.
ТЯ. Умирам за нещо печено.
ВТОРИЯТ. Оня варварин ги яде сурови, нали?
ТЯ. Така си ги ядем.
ВТОРИЯТ. Той е луд, ще знаеш… Докъде стигна с огъня?
ТЯ. Все още на първата фаза…
ВТОРИЯТ. Сега да бутна тая плешка в жарта!… Охаа!… На първата фаза, казваш, добре, добре… Той е луд, да знаеш. Какво току рисува и дяла камъни? По цели дни.
ТЯ. Чувствал необходимост.
ВТОРИЯТ. Да му умра на необходимостта… Той е луд, ще знаеш!…Ти как си, как живееш?
ТЯ. Правя мускули. Трия сухи дървета и чакам пламъка.
ВТОРИЯТ. Брей, майка му стара!… Луд човек!… Един момент, да наскубя малко чесън!… /отдалеч/ Знаеш ли, че намерих нещо като касис? Насадих една леха и де да видим. /отблизо/. …Май че се опече. Хубава плешка съм ти избрал. Лява. До сърцето!… Ха-ха-ха!… За десерт съм подквасил кокосово мляко… Полека, да не си изгориш пръстите!… Ха, така! Оближи ги сладко-сладко!… Добре ли е?
ТЯ /яде/. Чудесно!… Огънят е благословено нещо.
ВТОРИЯТ /мляска/. А, огънят е като колата!
ТЯ. Какво?
ВТОРИЯТ. Почти същото удоволствие… яж, моме!… Оня ще те умори от глад.
ТЯ. Какви са тия бели камъни?
ВТОРИЯТ /с удоволствие/. Познай, де.
ТЯ. Не мога.
ВТОРИЯТ. Фаянсови плочки за тоалета, с извинение, понеже се храним.
ТЯ. Вярно, че наподобяват.
ВТОРИЯТ. Наподобяват, я!… Умирам за фаянс… Където отидеш да има все фаянс… Много фаянс!… Да бъде културно…
ТЯ. Днеска дълбахте земята. Какво правихте?
ВТОРИЯТ. Хладилник… Ще сляза дълбоко, на хладно и ще си държа продуктите в него… И там ще сложа фаянс… Навсякъде фаянс… /яде/ Още?
ТЯ. С удоволствие, но първо да изям това.
ВТОРИЯТ. Хапки си, хапни си… Оня няма да те нахрани.
ТЯ. Не го наричайте ОНЯ.
ПЪРВИЯТ. Я па тая!… Той е луд,ма!… Къде си видяла ти човек по цели дни да трие съчки… Да пламнели, казва… И драска ли драска по камъните. Дълбае ги, на хора ги прави… Той да се благодари, че няма кой да го спре. Окепазява острова…  /съзаклятнически/ Как е, а?
ТЯ. Кое?
ВТОРИЯТ. Закача ли те?
ТЯ. Как да ме закача?
ВТОРИЯТ. Налита ли?
ТЯ. Моля ви се, аз съм омъжена.
ВТОРИЯТ. Така те искам!… Да не мисли, че като сме на остров… Ти си морална жена… На6ивай чесън, набивай!… Чесънът лекува и дава сили.
ТЯ /изведнъж/. Майчице!…
ВТОРИЯТ. Какво, какво ти стана?
ТЯ. Ще ме познае!…
ВТОРИЯТ. Какво ще ти познае?
ТЯ. Че съм идвала… По миризмата!
ВТОРИЯТ. Спокойно!… Ще хапнеш малко джоджен.
ТЯ. Откъде?
ВТОРИЯТ. Напълних една леха и от него…
Музика за преход.
 .
Шум от триене.
ПЪРВИЯТ. Добър вечер.
ТЯ. Добър вечер.
ПЪРВИЯТ. И днес ли нямаме пламък?
ТЯ. Уви!
ПЪРВИЯТ. Но вече без мускулна треска, нали?
ТЯ. Тренирах се.
ПЪРВИЯТ. Трудно нещо е добиването на огън. Диваците използват специално дърво и въртят между дланите вретено, втикнато в друго дърво. Утре ще  опитаме така.
ТЯ /многозначително, но все пак – кротко/. Ако е нужно да стана и дивачка!… Както кажете.
ПЪРВИЯТ. Виж ти, говорите необичайно кротко… Днес открих огромна гладка скала и започнах първия си фриз… Интересни бои. Поставиш ли ги, не мъвдат. Само че съхнат бързо, но ще им измисля някаква допълнителна смес. Да ви кажа правата, от няколко дни се чувствувам най-щастливия човек на земята. Рисувам, моделирам, рисувам!… Едва сега разбрах как се е чувствувал Гоген… /след пауза/ Няма ли да питате кой е Гоген?
ТЯ. Знам че е художник.
ПЪРВИЯТ. Мирише ми на нещо.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. На нещо особено. Дъхнете ми. /звуков ефект/ Не навътре, навън!…
ТЯ. Това беше навън!
ПЪРВИЯТ. Навътре беше!… Я, отново!… /звуков ефект/ Миришете на нещо особено, не мога да определя.
ТЯ. А, да… Хапнах си малко див джоджен… Витамини!…
ПЪРВИЯТ. Неприятна миризма… Какво ще вечеряме?
ТЯ. Раци.
ПЪРВИЯТ. Дайте раци! /яде/ Вкусни раци!… Утре ще убия заек… /яде/ Защо не ядете?
ТЯ. Нещо не съм добре…
ПЪРВИЯТ. Къде?
ТЯ. Стомаха.
ПЪРВИЯТ. Легнете си!… Аз ще се нахраня, ще погледам звездите и ще обмисля една тема… Работя като луд!… И ми върви, дявол да го вземе… Чувствувам се силен и полезен…
ТЯ. За кого?
ПЪРВИЯТ. Де да знам… За природата.
ТЯ. Тия творби, дето ги творите, ще учудват само животните на острова. Гущерите лазят по тях.
ПЪРВИЯТ. Ще лазят, ще лазят, но после ще започнат да се вглеждат… Намерих висок, удобен за рисуване камък… Извисен към небето. Ще нарисувам спираловидна стълба от човешки тела. Най-отдолу ще бъдат хора-маймуни, а най-отгоре волният, устремен към звездите човек… Между тях – всички човешки нюанси, включително господин Хесапов.
ТЯ. Не минава ден, без да се заядете с този човек.
ПЪРВИЯТ. Той се ражда, за да ни занимава.
ТЯ. Като него са хиляди.
ПЪРВИЯТ. Там е работата. А още по-лошото е, че и те се заяждат с нас.
ТЯ. Вместо да построите втора колиба, да си създадете по-човешки условия за живот…
ПЪРВИЯТ. /стреснато/. Какво?
ТЯ. Нищо… Човекът си иска удобствата.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре под звездите. Ако ви трябват допълнителни удобства, ще отделя време…
ТЯ. Говоря изобщо…
ПЪРВИЯТ. Хесапов, гледам, нещо дълбае земята… Нещо… кой знае какво?
ТЯ. Не съм забелязала… Лека нощ!
ПЪРВИЯТ. Да имате нужда от нещо?
ТЯ. Оставете пред входа две черупки вода.
Музика за преход.
 .
ТЯ. Добър ден, господин Хесапов!
ВТОРИЯТ. Моме, заповядай и седни…
ТЯ. Благодаря… Ооо, пейчица!… Идеално. Ах, че хубава масичка сте сглобили!…
ВТОРИЯТ. Като за гости, моме.
ТЯ. Какво варите?
ВТОРИЯТ. Ракия.
ТЯ. Боже мой!… Нима е възможно?
ВТОРИЯТ. Защо не?… Взимаш една черупка от костенурка, слагаш пет литра вода, поставяш около пет килограма вкиснати хлебни плодове и готово… Как е оня?
ТЯ. На първата фаза… Сега въртим.
ВТОРИЯТ. Какво въртите?
ТЯ. Доскоро триехме, а сега въртим едно вретено.
ВТОРИЯТ. Карай да върви!… Този твой човек е луд, ти казвам!…
ТЯ. Ще опитаме ли?
ВТОРИЯТ. Ей сега. Да махна огъня и да изстине ракията.
ТЯ. Завиждам ви на удобствата… Туриш огъня – има огън, махнеш огъня –няма огън…
ВТОРИЯТ. Удобствата са практично нещо… Така е…. Докато изстине ракията, да хвърлиш един поглед на облицования хладилник?
ТЯ. С удоволствие.
ВТОРИЯТ. Мини оттук… Ей, моме, нещо си напълняла и започваш да ми хващаш окото.
ТЯ. За комплимент ли да го взема?
ВТОРИЯТ. Както искаш го вземи… Извинявай!
ТЯ. Моля, моля…
ВТОРИЯТ. И ти женена, и аз женен, а? /смее се/.
ТЯ. Наистина.
ВТОРИЯТ. Двамата женени, а?… От една черга хора сме.
ТЯ. Точно така.
ВТОРИЯТ. И, дето се казва, няма да му връзваме кусур.
ТЯ. В какъв смисъл?
ВТОРИЯТ! А бе, то, като му доде времето, няма да му търсим смисъла.
ТЯ. И вие ли, господин Хесапов?
ВТОРИЯТ. И аз, моме… Те това е хладилника.
ТЯ. Ауу!… Наистина облицован.
ВТОРИЯТ. Всичко ще облицовам аз, ще видиш… Ще направя рай.
ТЯ. Да се върнем при ракията.
ВТОРИЯТ. Както кажеш… Виждаш, каквото кажеш ти, това става.
Музика за преход.
 .
ТЯ /пее/.
ПЪРВИЯТ /връща се/. Какво чувам? Песен?…
ТЯ. Пее ми се.
ПЪРВИЯТ. Огъня как е?
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Нищо, нали?
ТЯ /личи си, че е фиркана/. Вие… сега ли дойдохте… или сссте отдавна?
ПЪРВИЯТ. Току що пристигам.
ТЯ. Изглежда… Понеже ви нямаше.
ПЪРВИЯТ. Нямаше ме, разбира се… Рисувах си.
ТЯ. Щото, не ви забелязах край мен. Гледам, гледам – няма ви. И наистина ви е нямало.
ПЪРВИЯТ. Какво става с вас?
ТЯ. Нямате си представа колко много ви е нямало. Обръщам се – няма , ви.
ПЪРВИЯТ /весело/. Днес ми харесвате… Има нещо идиотско в държането ви. Не приличате на оная…
ТЯ. И чак сега разбрах, че ви е нямало. Още като видях да се връщате и разбрах, че целия следобед ви е нямало. Викам си…
ПЪРВИЯТ. А пък аз викам да седнете, понеже се олюлявате и като седнете, да ми дъхнете.
ТЯ /дъхва му силно и шумно/.
ПЪРВИЯТ. Ракия!… Какво става тук?
ТЯ. /весело/. Островът е пълен с ракия. Където се обърнеш – все ракия, само че трябва да се сетиш, да я откриеш, понеже я няма навсякъде.
ПЪРВИЯТ. Другарят Хесапов вече произвежда и ракия?
ТЯ. А островът си е пълен до козирката с ракия…
ПЪРВИЯТ. Вижте какво, миличка… Аз пък съм пълен с принципи. До козирката. Тук сме двама мъже и една жена.
ТЯ. Говорите за мен?
ПЪРВИЯТ. Слушайте какво ще ви кажа… Вие сте свободен човек и можете да избирате. Или мен или него. Ако ще живеете при мен, ще живеете без компромиси. Ако ще живеете при него, живейте си при него и да не се виждаме.
ТЯ. При този простак?
ПЪРВИЯТ. Казах каквото имах да казвам!
ТЯ /весело/. Вие ревнувате.
ПЪРВИЯТ. От него?… Боже мой!
ТЯ. Сам не знаете колко плътно ревнувате.
ПЪРВИЯТ. Казах ви го кратко и ясно. Или той или аз… Лека нощ!
ТЯ. Чао! /Продължава да си пее/
Музика за преход.
ВТОРИЯТ. /пее/. Там-та-рам Дилайлааа. Там-та-рам Дилайлааааа… Там-та-рам Дилайлаа. Там-та-рам Дилайлаа. Добър ден, моме. Как мина снощи? Усети ли те?
ТЯ. Изглежда… Не си спомням.
ВТОРИЯТ. Беше доста фиркана, да ти кажа правата. Нещо особено?
ТЯ. Май че имаше нещо, но какво… не мога да си спомня…
ВТОРИЯТ. Бой нямаше, така ли?
ТЯ. Моля ви се. Той е интелигентен човек.
ВТОРИЯТ. А бе в тая работа няма интелигентни и неинтелигентни. Бием на общо основание.
ТЯ. Не се е родил този, който ще вдигне ръка срещу мен.
ВТОРИЯТ. А аз бих вдигнал ръка, ама не за бой… /смее се гръмко/.
ТЯ. Какво правите днес?
ВТОРИЯТ. Каче!…  От това дърво ще направя каче… За туршия.
ТЯ. За какво ви е туршия? Тук нямало зима.
ВТОРИЯТ. Има-няма, не мога без туршия… Човек трябва да си има всичко. Де да знаеш… Представи си, че удари някоя тропическа зима!… Кой ми гарантира на мен, че няма зима. Може ли без зима?… Седни. Тия заешки кожи ги събирам за теб. Ще ти ушия палто.
ТЯ. Палто не ми трябва, но един панталон – всякак.
ВТОРИЯТ. Панталонки ще ти направяI… Ще ти взема мярка и ще ти направя… Момент, да премеря с педя… /плясък/ Какво беше това?
ТЯ. Плесник!
ВТОРИЯТ. Защо?
ТЯ. Защото сте мръсник!… Мръсниците все взимат мярка и все с пипане!… Затова уважавам ОНЯ, разбрахте ли?… Той е джентълмен!… Ще му кажа всичко. Ще го накарам да ви пребие! /гласът ѝ се отдалечава/
ВТОРИЯТ. Чакай!… Моме, чакай!… /задъханият му глас след бягането да я настигне/ Спри, ти казвам!
ТЯ /задъхано/. Какво има?
ВТОРИЯТ. Не му казвай!
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Извинявай!… Станалото – станало… Изкуших се, понеже съм мъж… Не му казвай.
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Ела да ти направя един подарък.
ТЯ. Не ви искам подаръка!
ВТОРИЯТ. Ела, де. Не знаеш какво ще ти подаря.
ТЯ /подчертано/. Не ис-кам!
ВТОРИЯТ. Ще ти подаря огън, ма, будала!… Ще ти дам една главня.
ТЯ /след пауза/. Така ли?… Вижте какво, знам на кои жени се правят такива скъпи подаръци… Махайте се!…
ВТОРИЯТ /вика/.  Има грешка, има и прошка!… Ела, ти казвам!…
ТЯ /остро/. Вие сте жалък!…
Музика за преход.
 .
ПЪРВИЯТ /радостно/. Какво виждам!…Най-после!…. Как го постигнахте?
ТЯ. Чрез триене…
ПЪРВИЯТ. Вие сте богиня!… Когато ми позволите да ви целувам, ще ви целуна три пъти в повече, заради този хубав огън!… Богиня!… Сега остава да го поддържаме и да пламти!… Да пламти!… Да се пукне от яд Хесапов! Ще печем, ще печем. Ще ядем само печено, защото няма по-хубаво нещо от печеното!… Печени зайци, печени антилопи, печени костенурки и раци, печени миди и стриди, печени… кокосови орехи!… /леко изтрезнява/ И как го постигнахте, казвате?
ТЯ. По обикновения начин.
ПЪРВИЯТ. Чрез триене?
ТЯ. Днес се амбицирах.
ПЪРВИЯТ. Така ви искам!… Да ми помагате! Защото ме е обхванала такава творческа треска, каквато не съм чувствувал никога в живота си!… Ще ви амбицирам и за изкуството!… При това, открих такава глина, да ти чезне акъла!…  Знаех си аз – щом е възможно за туземците, защо да не е възможно за нас!… /вика/ Хесапов!… Хесапов!
ВТОРИЯТ /Отдалеч/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Видяхте ли какво става?… Втората фазаа!… Свърши превъзходството ви. Вече не можете да заплашвате от позиция на силата!… Мълчите, а?… Мълчете си там, в дупката! Правете си къщи и вили, хладилници и ракии!… Ръбайте чесън, овонете се целия!… С този огън ще направя най-хубавите си рисунки върху дърво!… /още едно изтрезняване/ И все пак, трудно се получава огън.
ТЯ. Както виждате – получих го.
ПЪРВИЯТ. /замислено/. Дявол да го вземе, вие наистина получихте огън… Значи е възможно. Пътешествениците не лъжат… Романите не лъжат… Изглежда, че наистина отразяват живота… Чрез триене, казвате, а?
ТЯ. Ами…да!
ПЪРВИЯТ. Първо – дим… После – огън?
ТЯ. Точно така.
ПЪРВИЯТ. Няма как… богиня сте!… Богинята на огъня!… /високо/ Хесапов, как се казваше богинята на огъня?
ВТОРИЯТ /отдалеч/. Глей си работата!
Музика за преход.
ПЪРВИЯТ. Още, още!… Десет рака хвърлете! Да се натъпчем с печени раци. Вземете!… Внимавайте, горещи са!… Вижте как се яде печен рак… вдигаш го над главата си и изцеждаш сока в устата… /изтрезняване/. Невероятно!…
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Това за огъня. Навсякъде е казано, че цивилизования човек почти не може да запали огън по туземски.
ТЯ. Така ли да го отворя?
ПЪРВИЯТ. Така ще изтече сока… /изтрезняване/.  И как, тъкмо вие?… О, да – вие не сте цивилизована!
ТЯ. Отново ли почвате?
ПЪРВИЯТ. Извинете!… Дойде на виц… Тази вечер ще се шегувам. Щастлив съм… /изтрезняване/ Все си мисля за туземците… Ето, че може!… Вие го доказахте!…  /изтрезняване/ Туземците не ми излизат от главата… Слушайте !…
ПАУЗА:
ТЯ. Какво има?… Защо хвърлихте рака?
ПЪРВИЯТ /злобно/. Слушайте!…
ТЯ. Пак ли ви стана нещо?
ПЪРВИЯТ. Туземците…
ТЯ. Сига с тези туземци!
ПЪРВИЯТ. Туземците палят огън на три фази.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Дим, въглен и пламък. А вие от дима – направо на пламъка. Едната фаза ви липсва.
ТЯ. Не знам… Изведнъж пламна.
ПЪРВИЯТ. Не може изведнъж. Без прахан не може. Въгленчето на праханта се духа с уста и се поднася суха трева, за пламък… Средната ви фаза липсва… /Ядосано/. Откъде взехте огъня?
ТЯ /неубедително/. Мисля, че се изразих добре.
ПЪРВИЯТ. Кой ви даде огъня?
ТЯ. Кой може? Виждате ли някой, който…
ПЪРВИЯТ /рязко/. Виждам!
ТЯ. Защо не се успокоите?
ПЪРВИЯТ. Хесапов ви даде огъня… /Мълчание/. Той ли го даде? /Мълчание/. Питам, той ли?
ТЯ. Е? Какво от това?
ПЪРВИЯТ. Нищо!… Защо ви го даде?
ТЯ. Сметна за необходимо.
ПЪРВИЯТ. Необходимо?… Знаете ли как се подаряват такива ценни неща?
ТЯ. Не говорете глупости!
ПЪРВИЯТ. В цивилизованата действителност се подаряват кожени палта, колиета, коли, а тук…
ТЯ. Какво тук?
ПЪРВИЯТ. Е, тук, естествено, ОГЪН… Малката, знаете ли какво значи на една жена да ѝ подарят огън?
ТЯ. Какво значи?
ПЪРВИЯТ. Това значи, че тази жена е направила нещо извънредно. Че тази жена е… Мопасан го е казал, не аз!…
ТЯ. Простак!… Пред дама такива думи!..
ПЪРВИЯТ /вяло/. Дама със спатии!
ТЯ. Безобразник!… Как може?… /объркано/ Вие мислите, че може… с ОНЯ дебелак?
ПЪРВИЯТ. Ето, вижте огъня и си отговорете сама.
ТЯ. Презирам ви!
ПЪРВИЯТ. Аз ви презирам, мадам! /скача върху огъня/ Аз!… Аз!…На ти огън!… На ти пламък… /рита/ Пънове!… За малко щях да ям печен рак!… От неговия огън!… Ааа! /разбеснява се/ Дурако, виж какво правя с огъня ти!… Прометеей, да не кажеш после… Ха!… Аа! /диша тежко, запъхтяно/ Остана ли нещо?… Искра да не остане!
ТЯ /тъжно/. Вече няма и помен.
ПЪРВИЯТ. /задъхано/. Какво чакате?
ТЯ. Какво да чакам?
ПЪРВИЯТ. Вървете при него… Аз съм глупав, безкомпромисен. Наивник!…  Дялам камъни!…
ТЯ. Оставам при вас.
ПЪРВИЯТ. Не ви искам опетнена.
ТЯ. Хулиган.
ПЪРВИЯТ. Защо не тръгвате?
ТЯ /рязко/. Оставам тук!… Лека нощ!
Музика за преход.
 .
/На 5-6 мили от острова/
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ. Какъв е този остров?
ДЕЖУРНИЯТ. Тананука, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Къде е бинокълът?
ДЕЖУРНИЯТ. Заповядайте, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Помощник, вземете бинокъла.
ДЕЖУРНИЯТ. Взех и наблюдавам, господин капитан.
КАПИТАНЪТ Това е Тананука, нали?
ДЕЖУРНИЯТ. Точно така, господин капитан… Дължината му е около една миля… Буйна растителност.  Доколкото знам не е населен, а виждам два стълба дим.
КАПИТАНЪТ. Чудна работа… Приближете се към рифа!
Музика за преход.
 .
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ Дълбочина?
ДЕЖУРНИЯТ. Достатъчна.
КАПИТАНЪТ Боже мой, Милс, това са бели хора! Мъж, жена и четири деца.
ДЕЖУРНИЯТ. Жената държи петото в ръце.
КАПИТАНЪТ. Бебе!… А оня там?
ДЕЖУРНИЯТ. Още един мъж!… Настрана от групата още един мъж!… Повече хора не се виждат.
КАПИТАНЪТ. Дайте сигнал! Спуснете лодка! Лично аз ще сляза на острова.
Ефект от корабна сирена.
Продължителна музика за преход.
ДИКТОР. Из личния дневник на капитан Джонатан Клифърд, капитан на бостонския търговски кораб „Блу скай“;
ВТОРИ ДИКТОР /чете дневника/. Излязохме на тясна пясъчна ивица. Посрещнаха ни мъж и жена, придружени от пет деца.
Встрани от групата, сякаш нямаше нищо общо с тях, ни приветства друг мъж. Мъжете бяха с дълги бради, а жената и децата с дълги коси. Всички се отличаваха със своето леко облекло – парче заешка кожа около кръста, жената съответно и около бюста. Впрочем жената беше доста красива и веднага ни запита имаме ли истинско огледало. Самотният мъж, който стоеше встрани от групата, пожела да го осведомим за събитията от последните пет години, като между другото запита дали Пикасо е още жив.
ПЪРВИ ДИКТОР: Коментар на капитана: – Според мен, ако съдя по фактите, историята станала на остров Тананука, е забулена в загадка. Спасените от мен осем души отначало са били само трима, претърпели корабокрушение на кораба Сан Франческа преди шест години поради експлозия в машинното отделение. Тримата се запознали на острова. По-нататъшното развитие на историята, поне за мен, е загадка.
1. Островът е бил разделен на две части.
2. По-младият мъж се е отделил доброволно, като е станал отшелник от отшелниците и се е отдал на изкуството си. Неговата част от острова е изпълнена с вдъхновени произведения. Видях чудесни дърворезби, дървени и каменни статуи, цветни рисунки върху изгладени каменни плочи. С течение на времето той си е изработил сечива и бои от заобикалящата го органична и неорганична природа. Всяка дъска, всеки предмет, черупка или корен, изхвърлени на острова, са били вградени в общия ансамбъл – от чешмичката, до колибата. Според мен тази половина на острова представлява един уникален музей.
3. Във втората половина на острова новобрачната двойка е осеяла терена с десетки жилищни помещения. На много места живописните палмови горички са изсечени. С изгладени камъни брачната двойка се е помъчила да наподоби фаянсови плочки, към които е проявила слабост.
4. Най-голямата загадка! Необяснимо защо дамата е избрала за свой партньор не младия човек, който превърнал острова в художествено произведение, а другия. Според мен, художникът е далеч по-хубав, притежава слънчев характер, оптимист, пълен със знания и вкус. Това за мен и до днес си остава най-голямата загадка. Ето защо, реших да задам този въпрос на уважаемия автор на пиесата…
Господин Априлов, можете ли да ми отговорите?
ДИКТОР: Не, господин капитан. Ако можех, не бих написал пиесата. Затова, нека тя си остане документ за загадката на остров Тананука.
.
МУЗИКА.
 .
КРАЙ.

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…


ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…




Борис
Априлов

*

О Р Е Л Ъ Т

И

Б У Х А Л Ъ Т

*
Радиопиеса

*

1986

.ТУК! ОРЕЛЪТ И БУХАЛЪТ.rtf file за сваляне.

.

Далечен „квак“ на жаби в някакво блато.
Песен на славей.
Отново жабите.
Славеят.
Обажда се бухал.
Всички заедно.
Т а р а л е ж к о. Хей, жабо!
Ж а б о к ъ т. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Много квакате.
Ж а б о к ъ т. Аз не квакам, аз съм сухоземна жаба, квакат ония, в блатото.
Т а р а л е ж к о. Все пак, много квакате… Хей, Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Та р а л е ж к о. Ти какво?
З а й к о. Хрупкам.
Т а р а л е ж к о. Какво хрупкаш?
З а й к о. Каквото ми падне. А ти, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Аз какво, аз вървя.
З а й к о. Хубава нощ, а?
Т а р а л е ж к о. Чудна нощ, чудна… Звезди, туй онуй.
Б у х а л ъ т започва да буха.
З а й к о. Какво е туй?
Т а р а л е ж к о. Бухалът.
З а й к о. Страх ме е.
Т а р а л е ж к о. И мен… Но… защо… да не отидем..
З а й к о. При него ли? Таралежко, ти… наистина ли?
Т а р а л е ж к о. Хайде, ела.
З а й к о. Защо?
Т а р а л е ж к о. Да го питам аз него защо буха тъй страшно!.
З а й к о. Ми, да дойда, ама, знам ли?
Т а р а л е ж к о. Да се поразходим, Зайко. Виж каква нощ. Само погледни каква хубава нощ е паднала над земята.
З а й к о. Така ли? Нощта хубава ли е?
Бухането на бухала.
Т а р а л е ж к о. Ккакви ззвезди!…
Бухането на бухала.
З а й к о. И тте лли са ххубави?
Т а р а л е ж к о /май че се съвзема/. Тръгваме ли?
З а й к о. Ти – пред мен, аз – след тебе.
Бодра музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът за младия слушател представя „Орелът и бухалът“, пиеса от Борис Априлов.
Нахлува Песента на нощта;
 
Това какво е – черно, а прозрачно?
Това какво е – синьо със луна?
Това е нещо сякаш много мрачно,
а всъщност тиха, мека тъмнина.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред-назад – навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Да, много познато. И ваше и наше.
И хладно и топло, прилично на кош,
по-скоро – една преобърната чаша,
прозрачната чаша на звездната нощ.
.
Това е свежо, стъклено, голямо
от въздух, мирис, клони и листа,
напред, назад, навсякъде прозрачно,
това е всъщност нощната гора.
.
Тишина.
.
Бухането на Бухала.
З а й к о. Таралежко.
Т а р а л е ж к о. Слушам, Зайко.
З а й к о. Не мога.
Т а р а л е ж к о. Да не мислиш, че аз пък мога?
З а й к о. Тогава? /Пауза./ Това там какво е?
Т а р а л е ж к о. Дърво.
З а й к о. Не говоря за дървото.
Т а р а л е ж к о. Другото е дупка, хралупа, вътре живее ТОЙ.
З а й к о. Не говоря за дупката. Говоря за онова, дето блести. Две точки. Те блестят.
Т а р а л е ж к о. Жълтите ли?
З а й к о. Да си вървим ли?
Т а р а л е ж к о. Това са очите му.
З а й к о. Дали пък да не тръгнем да се разходим към там?
Т а р а л е ж к о. Към къде?
З а й к о. Към там, откъдето бяхме дошли.
Бухането на Бухала.
Т а р а л е ж к о /изгубил търпение, възбудено/. Хей, ти!
Б у х а л ъ т. На мен ли говориш?
Т а р а л е ж к о /извън себе си/. Млъкни!
Б у х а л ъ т. Случайно да ти е известно какво може да ти се случи ако ме ядосаш повече?
Т а р а л е ж к о. Не мисли че си единственият.
Б у х а л ъ т. Ха!
Т а р а л е ж к о. Не си цар на животните.
Б у х а л ъ т. А какво съм?
Т а р а л е ж к о. Бухал!
Б у х а л ъ т. Ха-ха-ха!
Т а р а л е ж к о. Не ме дразни, не ме дразни, че мога да кажа…
Пауза.
Б у х а л ъ т. На кого?
Т а р а л е ж к о. На орела.
Б у х а л ъ т. На орела? /Презрителен смях./ Че какво е орелът?
З а й к о. Недей така, Бухале.
Т а р а л е ж к о. Той е царят на птиците.
Б у х а л ъ т. Царят на птиците съм АЗ. Изобщо, аз съм царят на всичко.
З а й к о. И на лъвовете ли?
Б у х а л ъ т. А бе, махнете се от главата ми!
Т а р а л е ж к о. Това значи ли, че си по-силен от орела?
Б у х а л ъ т /презрително/. Какво е орелът, а?
З а й к о. Какво е?
Б у х а л ъ т. Нищо.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т /строго/. Кой каза хе-хе?
Т а р а л е ж к о. Хм!
З а й к о. Извинете.
Б у х а л ъ т. Забранявам да се смеете! И никой да не ме плаши с орела! Аз орела мога да си го направя на каквото си искам. На каквото ми скимне мога да си го направя. Ще го разпердушиня.
З а й к о. Какво значи това?
Б у х а л ъ т /продължава да изразява яда си/. Перата му ще захвърчат на всички страни!
Т а р а л е ж к о. Моля?
Б у х а л ъ т. Ще го смачкам!
Пауза.
Т а р а л е ж к о /обажда се плахо/. Туй нещо можете ли да му го кажете лично?
Б у х а л ъ т. Уха!
Пауза.
З а й к о. Той каза уха.
Пауза.
Т а р а л е ж к о. Тогава защо не му го кажете?
Б у х а л ъ т. Защото не идва.
З а й к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Така. Крие се. Покачил се е някъде на върха и се потайва.
З а й к о. Хем на върха, хем мълчи.
Т а р а л е ж к о. На кой връх?
Б у х а л ъ т. На скалата. Стои там, на високото и мълчи. Защо не дойде тук да си премерим силите, а? Така всеки знае – горе си и си мълчиш, презираш, мислиш, дори разсъждаваш, каквото си искаш правиш, или се усмихваш. Долу, глупаците, разбира се, го наричат цар на птиците. Цар! Да дойде тук!
Т а р а л е ж к о. Къде?
Б у х а л ъ т. Долу! Тогава да видим кой е цар.
Тишина, пауза.
Т а р а л е ж к о. А ти защо не се качиш горе?
Б у х а л ъ т. Защото не си знам силата и ще го сплескам.
Т а р а л е ж к о. Хе!
З а й к о. Хе-хе!
Б у х а л ъ т. Дразни ме!
Т а р а л е ж к о. Хайде де!
Б у х а л ъ т. Ще ви убия!
Т а р а л е ж к о. Ще му кажем всичко.
З а й к о. Че му се заканвате.
Б у х а л ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж к о. Че ще му хвръкне перушината.
Б у х а л ъ т. Ще му хвръкне!
З а й к о. И ще го сплескате.
Б у х а л ъ т. Ще го сплескам!
Т а р а л е ж к о. Отиваме!
Б у х а л ъ т. Да ви няма!
Подгонва ги с бухане, изглежда че те се разбягват с крясъци.
 
Музика за преход.
Квартетът запява Песента на деня:
 
.
Това какво е бяло и прозрачно?
Какъв е този нежен цвят зелен?
Потъна вдън горите всичко мрачно –
зора се сипва, дойде ясен ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха отнейде дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
О, колко познат и препълнен със птички
и хладен, и топъл, и съвсем оцветен
със такива едни най-различни боички
показа лицето си новият ден.
.
Отдръпнаха се горе небесата,
стопиха се сребристите звезди,
изплуваха внезапно дървесата
сред блясъка на росните треви.
.
З а й к о. Таралежко, бързай.
Т а р а л е ж к о. Глупаво зайче, как мога да бързам?
З а й к о. Имай предвид, че нагоре става още по-стръмно.
Т а р а л е ж к о. А представяш ли си каква ще бъде скалата?
З а й к о. Кога най-после ще го видим?
Т а р а л е ж к о. Знам ли?
З а й к о. Можеш ли да погледнеш надолу?
Т  а р а л е ж к о. Замайва ми се главата.
З а й к о. Вижда се всичко, виждам рекичката.
Т а р а л е ж к о. А мечето виждаш ли го?
З  а й к о. Отива да се къпе.
Т  а р а л е ж к о. Мъничко, дребничко…
З а й к о. …прилича на калинка.
Т а р а л е ж к о. Само гората е голяма.
З а й к о. Видях полянката!
Т а р а л е ж к о. Колко огромен…
З а й к о. …и колко мъничък бил светът!
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Уморих се.
З а й к о. И аз.
Т а р а л е ж к о. Ако трябва да изкачваме обаче и тази скала…
З а й к о. Тя е като стена.
Т а р а л е ж к о /възбудено/. Зайко, виж!
Музикален ефект.
З а й к о. Какво е това?
Т а р а л е ж к о. Гнездото!
Музика.
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Хееей!
З а й к о. Има ли някой там?
Отвръща ехото.
Т а р а л е ж к о. Зайко, защо викаш?
З а й к о. Да се покаже.
Т а р а л е ж к о. Ти имаш ли ум в главата си?
З а й к о. Не мога чак там.
Т а р а л е ж к о. Ще се опитаме.
Музика за преход.
Задъханото дишане на Зайко и Таралежко.
З а й к о /прошепва възбудено/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /шепти/. Спокойно. Видях го преди тебе.
З а й к о. Струва ми се неподвижен.
Т а р а л е ж к о. Сякаш спи.
З а й к о. Защо не е в гнездото?
Т а р а л е ж к о. Защото не спи, наблюдава…
З а й к о. Нас ли?
Т а р а л е ж к о. И нас… Наблюдава всичко отгоре, сравнява, размишлява, той е на повече от сто години и може би прави някакви съпоставки – тогава как е било, сега как е, няма да се учудя, ако се окаже, че знае и как ще бъде. Той не само знае, той е умен, бе кво ще ти говоря – той е цар на висините.
З а й к о. Забеляза ни.
Т а р а л е ж к о. Ами, забелязал ни е още като сме тръгнали от гората. Внимавай сега, да видиш как се разговаря с орли. /Окашля се. Пауза, тишина./ Добър ден. /Пауза./ Може би Ви е направило впечатление, че едно зайче и едно таралежче като мене са се приближили доста до скалата, върху която е свито вашето гнездо. /Пауза, тишина./ Може би сте забелязали, може би не, това си е ваша работа – на орлите. Ние в работите на орлите не се месим; вие сте си орли, ние сме си ние; вие летите, ние пълзим.
З а й к о. ТИ пълзиш.
Т а р а л е ж к о. Обаче, докато пълзим, забелязваме тук-там туй-онуй.
З а й к о /намесва се/. А вие само летите!
Т а р а л е ж к о. Туй виждаме, онуй виждаме, разбирате ли?
Пауза.
З а й к о. Той не те и чува.
Т а р а л е ж к о. Ми, затова имам и смелостта да говоря.
О р е л ъ т /неочаквано/. Чувам, чувам.
Пауза.
Т а р а л е ж к о /тихичко/. Извинете.
З а й к о. Не знаехме, че…
Т а р а л е ж к о. Зайко, млъкни. /Към Орела./ Ореле, ние изпълзяхме до Вас да Ви кажем, че Бухалът Ви предизвиква.
Тишина, никакъв отклик.
З а й к о. Кажи го още веднъж.
Т а р а л е ж к о. Бухалът се хвали!
Никакъв отклик.
Т а р а л е ж к о. Разправя врели-некипели.
Тишина.
З а й к о. По-силно!
Т а р а л е ж к о. Говори, разни глупости!
Никакъв отклик.
З а й к о /извиква/. Че е по-силен от Вас!
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Чухте ли?
Без отклик.
З а й к о. Разправя че…
Т а р а л е ж к о. На ляво и дясно!
З а й к о. Каквото му скимне!
Т а р а л е ж к о. Бръщолеви!
Тишина, продължителна пауза.
О р е л ъ т /най-после/. Например?
З а й к о  и  Т а р а л е ж к о /едновременно/. Например…
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Например, че ще хвърчат перушини.
Пауза.
О р е л ъ т. Чии перушини?
З а й к о. Вашите!
Т а р а л е ж к о. Не вие…
З а й к о. …а той бил…
Т а р а л е ж к о. …царят на птиците!
Продължителна пауза.
Т а р а л е ж к о. Зайко.
З а й к о. Какво, Таралежко?
Т а р а л е ж к о. Той не трепна.
З а й к о. Като камък.
Т а р а л е ж к о. Не мога да разбера къде гледа: далече ли, близо ли? Май, че гледа в себе си.
З а й к о. Как в себе си?
Т а р а л е ж к о. Ти никога ли не си гледал в себе си, аз често съм се заглеждал в себе си, вътре.
З а й к о. И намираш ли нещо?
Т а р а л е ж к о. Не, но той сигурно намира нещо… Ореле, бухалът каза, че за него Вие сте едно нищо.
З а й к о. Иска да си премерите силите.
О р е л ъ т. Бухалът?
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Той!
Мълчание, пауза.
З а й к о. Прозява ли се?
Т а р а л е ж к о. Нещо такова.
З а й к о. Заспива, знаеш ли?
Т а р а л е ж к о /решително/. Ще го събудим. За какво сме се трепали да се катерим по планината.
Т а р а л е ж к о  и  З а й к о /едновременно/. Ореле!
Тишина.
О р е л ъ т. Добре де, кажете му да дойде.
Т а р а л е ж к о. Той ли?
З а й к о. Тук?
Т а р а л е ж к о. Никога.
З а й к о. Той Ви чака, каза ВИЕ да отидете при него.
О р е л ъ т.  Бухалът каза ли, че ще ми хвърчи перушината?
Д в а м а т а /едновременно/. Да!
О р е л ъ т. Къде живее?
Т а р а л е ж к о. Оня дъб виждате ли го?
З а й к о. Големият дъб!
Т а р а л е ж к о. Най-големият!
З а й к о. Хралупата виждате ли?
О р е л ъ т. Виждам всичко.
Т а р а л е ж к о. Той е там!
З а й к о. Там живее.
О р е л ъ т. Добре.
Пауза.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Ще мина някой ден.
Т а р а л е ж к о. Не може някой ден, може само някоя нощ. Бухалът излиза само нощем. Ако съм на ваше място, искам да кажа, ако бях ОРЕЛ, щях да се спусна довечера.
З а й к о. Да защитите честта си.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
Мълчание.
Т а р а л е ж к о. Ние сме възмутени от него.
З а й к о. И го мразим, той буха зловещо.
Т а р а л е ж к о. И очите му светят зловещо.
З а й к о. Заяви, че ще Ви напердаши.
Т а р а л е ж к о. Искаме да му дадете урок!
Пауза.
О р е л ъ т. Добре.
З а й к о. Какво добре?
О р е л ъ т. Довечера.
Т а р а л е ж к о. Така те искаме, Ореле!
За й к о. Да го победиш!
Музика за преход.
Глъчка. Горските животни се събират пред Големия дъб. Възбуда.
Сред хаоса се открояват отделни гласове и гласчета.
– И какво?
– Ще видиш.
– Ще бъде голяма битка.
– Бухалът знае ли?
– Сигурно.
– Орелът ще долети ли?
– Да.
– От онази скала ли?
– Право към хралупата.
– А бе, на тоя бухал какво му стана?
– Смята се за по-силен.
– Понеже никой не му се оперва.
– Пък може и да излезе по-силен.
– От орела?
– Нищо не се знае.
Всеобщ смях.
– Таралежко, кога ще се състои битката?
– Когато се стъмни.
– Щом падне нощта.
– И бухалът излезе.
– Зайко, вие наистина ли бяхте при Орела?
– Даже разговаряхме.
– Нямам търпение.
– Кога ще се стъши?
– Кога ще падне нощта?
– Вече се стъмва.
– Не виждате ли?
– Излизат първите звезди.
– Чувам славеите.
Музика.
Песента за нощта.
Край на песента и пауза, тишина.
Понася се бухането на бухала.
Отново коментарите на животните:
– Неприятен глас.
– И как му светят очите!
– С очите си бухалът хипнотизира.
Б у х а л ъ т. Хей, животни, защо сте се събрали пред хралупата ми? /Глъчката замира, тишина./ А? Какво търсите пред дървото ми? Какво искате, кои сте?
– Тук сме всички катерички на гората.
– И всички сърнички.
– Таралежите!
– Зайците!
– Птичките!
– Мишоците!
– Костенурките!
– Пеперудите!
– Жабите!
Хорово квакване на жабите.
Смях.
Б у х а л ъ т /прекъсва смехът/. Вървете си!!
– Няма!.
– Оставаме!
– Как не!
Б у х а л ъ т. Хайде! Да ви няма!
– Искаме да видим!
Б у х а л ъ т. Какво ще видите?
– Как ще го трапосате!
– Ще хвръкне перушина!
– И ще го смачкате!
Б у х а л ъ т /извиква/. Само да дойде!. /Смях./ Да ми се мерне пред очите! /Смехът на животните сякаш поутихва./ Сами ще видите какво ще стане! Защо не се смеете? /Тишина../ А?
Зловещото бухане на Бухала, за да ги сплаши съвсем, да ги смрази.
Дочуват се остри звуци – плясъци на криле, свистене, по някое време наподобяват виелица, пронизващ грак.
Бухалът избухва нещо неразбрано и млъква.
Гласовете на тълпата:
– Чакай!
– Къде бягаш?
– Защо се скри?
– А!
– Бухале, какво ти стана?
– Излез от хралупата!
– Нали ще го смачкаш? Смях.
– Къде си, бухльо? Отново смях.
Острото свистене на крилете се повтаря. Смехът секва.
– Орелът!
– Иде!
– Лети!
– Огромен!
– И страшен!
– Закрива звездите!
– Нощта, става по-тъмна!
Плясъците и фиукането се усилват.
– Елааа! – вика тълпата.
– Насааам! – вика тълпата.
– Къде там?
– Защо се луташ?
– Спусни се!
– Спусни сеееее! – приканва тълпата.
– Към нас!
– Към нааас!
– Насам! – вика тълпата. – Насаааам!
Плясъците на крилата и фиукането вече пораждат тревога.
Тревожни стават и гласовете на животните:
– Защо се лута?
– Защо се върти във въздуха?
– Ооо!
– Орелът…
– …се удря в дърветата!
– Не там!
Удар.
– Защо се блъскаш?
– Орльо!
– Какво правиш?
– Там има клони! Плясъците на крилата.
– Орелът не вижда!
– Не вижда!
– Орльо, насам!
– Тука, тука!
– Бухалът е тука!
– В хралупата!
– Избяга!.
Чуваме чупене на клони.
– Чупи клоните!
– Оплита крилете си!
– Ще увисне!
Силни, плясъци на крилете.
– Увисна!
Плясъците. Туп!
Пауза, тишина.
– Падна.
– На тревата.
Пауза.
– Горкият орел.
– Изглежда че орлите не могат да летят в тъмнината – заключава някой.
– Горкият орел! – повтаря някой. Тишина. Пълна, тъща тишина. Музика.
Тишина.
И понеже тъй е наредено от незнайно кой и защо, въззема се бухането на бухала.
Б у х а л ъ т /победоносно/. Такааа!… Е, животни, каквото казах стана ли?
Т а р а л е ж к о. Но, вие се скрихте.
З а й к о. Избягахте.
Т а р а л е ж к о. Като последен страхливец.
Б у х а л ъ т. Орелът обаче търкаля ли се в тревата?
Т а р а л е ж к о. Вие дори не го докоснахте.
Б у х а л ъ т. Но се търкаля в тревата, нали? /Тишина./ А, животни? Орелът пляска ли безпомощно с крила в краката ви? /Тишина./ Питам ви, орелът повален ли е?
Тишина.
Т а р а л е ж к о. Понеже орлите не са бухали, не виждат през нощта.
Б у х а л ъ т. Питам – повален ли е?
З а й к о. Като е повален защо не отидете при него?
Т а р а л е ж к о. Приближете се де.
Б у х а л ъ т. Няма нужда. Аз съм на дървото, а той е долу.
З а й к о. Покажете, че можете да го докоснете.
Буха л ъ т. Няма нужда, победил съм го без да го докосна.
О р е л ъ т. Защо? Ела при мен. Аз съм долу, смачкан съм, но ела при мен!
Б у х а л ъ т. ТИ ела при мен!
З а й к о. Той не вижда.
Т а р а л е ж к о. Нощем е като сляп.
Б у х а л ъ т. Не ме интересува! Орелът е в краката ми! Животни, така ли е?
Неуверени гласове:
– Така е.
Б у х а л ъ т. Лежи ли долу?
Вече по-уверени гласове:
– Лежи!
Б у х а л ъ т. Свален ли е!
– Даа!.
Б у х а л ъ т. Може ли да се изправи?
– Нееее!
Зловещият смразяващ смях на бухала.
Гласове:
– Победителят се смее.
Зловещият смразяващ смях на Бухала.
Музика.
Гласове:
– Вече ме е страх от нощта.
– Кога ще съмне?
– Къде се бави денят?
Б у х а л ъ т. Махайте сей. Какво чакате?…. Защо стърчите пред хралупата ми?
– Ще стоим – отвръща някой сред глъчката.
– Да видим какво ще стане – оправдава се някой.
Б у х а л ъ т. Всичко вече стана – той лежи на земята.
– Ще чакаме!
Б у х а л ъ т. Какво ще чакате?
– Изгревът.
– Ето, зазорява.
– Звездите гаснат.
Б у х а л ъ т. Аз се прибирам.
– Ааа, постойте малко.
Б у х а л ъ т. Вече ми се спи. Аз свърших работата си, победих го, край! Вървете си, чувате ли? Защо не си вървите?
– Идват и други.
– Всеки иска да види.
Б у х а л ъ т. Да го видят! Той е победен. Отивам да спя.
Музика за преход.
Глъчката на животните:
– Колко много станахме!
– Кога сме се събирали така?
– Никога.
– Вече сме хиляди.
– Пристигат и нови.
– Има ли нещо за виждане?
– Всички очакваме.
– Казват, че ще се случи нещо.
– Такава битка никой не е виждал.
– И всичко пред очите ни.
– Според мен, какво да му гледаме – бухалът вече победи.
– Срази го.
– Орелът е на земята.
– Бухалът се прибра.
– В хралупата си е недостигаем.
Музика за преход.
Т а р а л е ж к о. Зайко, видя ли какво направихме?
З а й к о. Да бе, Таралежко, придизвикахме велик двубой.
Т а р а л е ж к о. Раздвижихме цялата гора.
З а й к о. Всеки иска да види.
Т а р а л е ж к о. Но какво? Враговете не се и докоснаха. Единият лежи, а другият се бутна в скривалището си.
З а й к о. А защо се събират животните?
Т а р а л е ж к о. Да видят какво ще стане с орела.
З а й к о. Май че съмва.
Т а р а л е ж к о. Звездите бледнеят, жабите млъкнаха.
З а й к о. И идват към хралупата.
Т а р а л е ж к о. Всички искат да видят!
Бухалът отпраща своя зловещ смях и зловещото си бухане.
Песента за деня.
Музика за преход.
Могъщи плясъци на крила.
– Ето!
– Видяхте ли?
– Надига се, ей!
– Надига се.
– Изправя се.
– На крака!
– Голям!
– Мощен!
– Вижте, крилата са му са най-малко три метра!
Силни плясъци.
– Ще полети ли?
– Ще успее ли?
– Ехаааа!
Отначало силни плясъци. Плясъците се отдалечават.
– Полетя.
– Издига се..
– Той е горе!
– Където му е мястото.
– Върти се над главите ни.
– Защо?
Тържествена музика.
Тишина.
Б у х а л ъ т. Избяга ли, а?
Т а р а л е ж к о. Вече е в облаците.
Б у х а л ъ т. Да си бъде в облаците, мен това не ме засяга.
З а й к о /тревожно/. Ето го!
Т а р а л е ж к о /тревожно/. Спуща се!
З а й к о. Бухльо, къде бягаш?
Т а р а л е ж к о. Защо се криеш?
З а й к о. Обади се, де!
Плясъците на крилата.
Туп – Орелът е кацнал пред хралупата.
Тишина.
Глъч.
– Застана пред хралупата.
– Защо застана пред хралупата?
– Ако посмееш – питай го.
– Защо стои?
– Неподвижен.
– Като паметник!
– Какво ли е намислил?
– Сигурно е намислил нещо.
– Сигурно ще чака бухала.
– Добре де, защо не влезе? Смях на животните.
– Това е орел!
– Как ще се провре.
– През тази тясна дупка. Тишина.
– Бухалът се спотайва.
– Бухльо, защо мълчиш?
– Защо не излезеш?
Смях.
– Победител!
Смях.
– Нали го събори на земята! Смях.
Тишина.
– Обади се де! Тишина.
– Кажи нещо.
– Да чуем гласа ти.
– Избухай! Смях.
Някой имитира бухането му.
Смях.
Тишина.
– Какъв грамаден орел!
– Ненапразно му викат „царят на птиците“.
– И на въздуха!
– Ореле, защо стоиш пред дупката?
– Горкият, не може да влезе.
– Че тогава как ще го победи?
– С чакане.
– Как така – с чакане?
– Докато оня се покаже.
– Ще го изтощи.
– Значи…
– …ще мине много време!
– Колкото и да мине – ще чакаме.
– И аз.
– И аз.
В с и ч к и. Всички ще чакаме!
– Веднъж се вижда двубой между Орел и Бухал!
– Бухалът обаче…
– Хич го няма!
– Потайва се!
– И трепере!
Б у х а л ъ т. Кой трепере?
– Ти трепереш!
Б у х а л ъ т. Дори съм много спокоен. Стоя си и чакам.
– Какво чакаш?
Б у х а л ъ т. Щом падне нощта – ще го смачкам!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще го разпердушиня!
Смях.
Б у х а л ъ т. Ще видите!
Смях.
– Ще те сграби като се покажеш!
– В първата секунда!
Б у х а л ъ т /с любопитство/. Сега къде е?
– До хралупата.
Б у х а л ъ т. До самата дупка?
В с и ч к и. Даа!
Тишина.
Б у х а л ъ т. Хей.,., махни се!
Смях.
Б у х а л ъ т. Няма да си подам главата!
– Колко дни?
Б у х а л ъ т. Пет месеца.!
– И какво ще ядеш?
Б у х а л ъ т. Мога да не ям и да не пия… А той? Какво ще прави той?
Тишина.
– Да бе, какво ще прави орелът?
– Не може да стои непрекъснато.
– Как ще го извади от там?
– За да го победи, трябва да го измъкне от дупката.
– А!
– Вижте!
– Погледнете!
Възгласи:
– Постави крило на дупката!
– Орелът запуши дупката!
– Затисна я!
– Орелът затисна…
– Тихо!
– Внимание!
– Сега ще стане нещо.
Б у х а л ъ т /гласът му е приглушен/. Хей! /Пауза../ Хей, чуваш ли? /Пауза./ На тебе викам, какво направи? /Пауза./ Отвори!
Гласове:
– Това е жестоко.
– Ще го задуши.
Б у х а л ъ т. Помощ!… Искам да дишам!… Дайте ми въздух!… Помощ!.
– Ореле, смили се!
– Ореле, прости му!
– Махни крилото си!
Б у х а л ъ т /тревожно/. Чакай! Какво правиш? /Орелът е махнал крилото си от отвора на хралупата. Гласгьт на Бухала се прояснява./ Махни тези нокти! Помощ! Животни, намесете се!… Олелелеее!…. Помооощ! Спасете ме! Махни проклетите си нокти! Помооощ!
Плясъци на крила.
Б у х а л ъ т /отдалечаващият се глас/. Помогнете! По-моооооощ! Животниииииииии!. Отнасят меееееее!
Гласове:
– Ореле, смили се!
– Върни го!
– Върни гоооо! – извикват всички в хор.
Музика.
– Вижте!
– Видяхте ли как го носи?
– Къде го носи?
– Издига го!
– Къде го издига?
– Към планината!
– Към скалата!
– Край на бухала!
– Свърши!
Повечко музика, по-дълъг преход.
Песента за нощта.
 
– Падна нощ, а бухалът го няма.
– Издигнаха го.
– И го разпердушиниха.
– Смачкаха го.
– Сега няма кой да ни дразни.
– Да си тръгваме ли?
– Ами, какво…
– Всичко свърши.
– Край!
– Животни, да си вървим.
– Вече е безинтересно.
– Напротив!
– Какво?
– Вижте!
– А!
Възгласи на учудване.
– Идва!
– Кой идва?
– Очите му светят!
– Чии очи?
– Кой идва?
– Бухалът!
– Ето го!
– Бухалът!
Туп!
Б у х а л ъ т. Бу-бу!
З а й к о. Таралежко, нак си обясняваш тази работа?
Т а р а л е ж к о. Бухльо, ти си тук?
З а й к о. Жив и здрав!
В с и ч к и. Бухльо, здравей!
Б у х ъ л ъ т. Добър вечер на всички.
Т а ра л е ж к о. Много си учтив.
З а й к о. Смирен…
Т а р а л е ж к о. Почти симпатичен.
З а й к о. Къде е Орелът?
Б у х а л ъ т. Горе.
Т а р а л е ж к о. Сега… ние тук… още не можем да разберем, например…
З а й к о.  …кой е царят на въздуха?
Мълчание.                                     
Т а р а л е ж к о. Ти ли…
З а й к о. …или Орелът.
Мълчание.
Т а р а л е ж к о /настойчиво/. Ти ли или Орелът?
Мълчание. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Орелът.
Смях, оживление сред животните.
З а й к о. Орелът е подла и презряна птица, нали?
Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Напротив.
Смях сред животните.
Б у х а л ъ т /в настъпилата тишина/. Орелът е велика и благородна птица!
Смях, веселие, жива музика, примесена със смях.
 
Край

ТУК!  Radio SPIM na Otkrito.pdf file за сваляне.

борис
априлов
*
Т Р Я Б В А
Д А
С П И М
Н А
О Т К Р И Т О
*
радиопиеса
*
1983

.

.

Да речем – Созопол.

Кръчма. Привични шумове. Дочуваме частици от разговори:
– Гледам – мрежата скъсана.
– Човек знае ли?
– Бензинов, ама добър и тих.
– Казвам му: там ли няма риба бе, там ли няма риба?
– А на долния етаж ми станаха пет стаи.
– „Балкантурист“ му взе парите.“
Тези изречения пронизват общия шум.
Но един глас ни прозвучава по-ясно, проличава си, че влиза ме в тъканта на драматургията:
– Хей! /Пауза./ Хей!… Кога си пристигнал?
–На мен ли говориш?
– На теб.
– Тази сутрин.
– С колата ли?
– Много ли те интересува с какво съм дошъл?
– Не бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да те познавам.
– Да ме познаваш?
– Искам да се познаваме и да се разговаряме.
– Така ли? А защо не си ми споменал досега’.
– Защото съм глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците? Аз съм глупакът на града.
– Защо не дойдеш на моята маса?
Музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя
„Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.
Музика.
Шумовете на кръчмата, сега едва загатнати, за да чуваме по-добре какво се говори.
П и с а т е л я т. Седни по-близо, на този стол, не се стеснявай.
Г л у п а к ъ т. Как така си сам?
П и с а т е л я т. Не те разбирам.
Г л у п а к ъ т. Запомнил съм, пристигнеш ли, винаги те наобикалят. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно след малко ще те нападнат.
П и с а т е л я т. И да ме нападнат, какво? Ще останеш и ти.
Г л у п а к ъ т. Няма да остана, защото ме смятат за малоумен.
П и с а т е л я т. Да ти кажа ли, често те наблюдавам и не съм склонен да мисля, че си малоумен.
Г л у п а к ъ т. Защо ме наблюдаваш?
П и с а т е л я т. Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.
Г л у п а к ъ т. Знам.
П и с а т е л я т. Тогава всичко ти е ясно.
Г л у п а к ъ т. Не разбирам от писатели, но ти си симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.
П и с а т е л я т. И мен ме е яд. Отде знаеш, че съм слаб?
Г л у п а к ъ т. Разправят…  И си личи.
П и с а т е л я т. Така ли разправят? Виж ти, не съм допускал… А от какво си личи?
Г л у п а к ъ т. Няма да ти кажа.
П и с а т е л я т. Ще пийнем ли?
Г л у п а к ъ т. Ще пийнем.
П и с а т е л я т. На какво си?
Г л у п а к ъ т. На всичко.
П и с а т е л я т. Водка искаш ли?
Г л у п а к ъ т. Всичко искам.
Музика.
Шумът на кръчмата.
П и с а т е л я т. Наздраве.
Г л у п а к ъ т. Наздраве.
П и с а т е л я т. Мразиш ли ме?
Г л у п а к ъ т. Сега – не.
П и с а т е л я т. Но по-рано – да.
Г л у п а к ъ т. Яд ме беше. Говориш с другите, скиташ с тях, а мен ме подминаваш.
П и с а т е л я т. И ти ме подминаваш… Знаеш ли колко пъти съм искал да те заприказвам?
Г л у п а к ъ т. Мен ме остави, аз съм малоумен, екземпляр съм.
П и с а т е л я т. Знам. Доста си ми известен. Имай предвид, че и аз съм екземпляр. Защо се взираш в мен?
Г л у п а к ъ т. Да видя дали си особен.
Пауза.
П и с а т е л я т. Особен ли съм?
Г л у п а к ъ т. Особен си.
П и с а т е л я т. А ти много ли си особен?
Г л у п а к ъ т. Повече от теб.
П и с а т е л я т. Аз съм по-особен.
Г л у п а к ъ т. Искаш ли да проверим кой е по-особен?
П и с а т е л я т. Как да проверим?
Г л у п а к ъ т. /пишмани се/. Я да зарежем тая работа.
П и с а т е л я т. Кажи, кажи.
Г л у п а к ъ т. Нека си пием.
П и с а т е л я т. А пък аз държа да проверим най-после кой е по-особен.
Г л у п а к ъ т. На теб доставя ли ти удоволствие да пишеш?
П и с а т е л я т. Не се прави на ударен. Кажи какво имаше предвид. Не извъртай и не усуквай.
Г л у п а к ъ т. Ще ме помислиш за още по-малоумен.
П и с а т е л я т. Заключенията остави на мен. Кажи какво имаше предвид.
Г л у п а к ъ т. Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.
П и с а т е л я т. Ще дойда.
Г л у п а к ъ т. Ще дойдеш… Знаеш ли къде?
П и с а т е л я т. Където и да е.
Смехът на Глупака.
Г л у п а к ъ т. Много се силиш.
П и с а т е л я т. Защо се смееш.
Г л у п а к ъ т. Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?
П и с а т е л я т. Мога.
Г л у п а к ъ т.  Тогава да тръгваме.
П и с а т е л я т. Готово.
Г л у п а к ъ т. Къде си на квартира? Вземи си една шуба.
П и с а т е л я т. А може ли да взема две бутилки?
Г л у п а к ъ т. Е ми, може.
П и с а т е л я т. Край морето ли ще вървим или по шосето?
Г л у п а к ъ т. Край морето.
П и с а т е л я т. Ще взема нещо към бутилките.
Г л у п а к ъ т.  И хляб.
Музика за по-дълъг преход.
П и с а т е л я т. Много бързаш, спри за малко, виж морето, хвърли един поглед на залязващото слънце.
Г л у п а к ъ т. Умори ли се?
П и с а т е л я т. Ти от какво живееш?
Г л у п а к ъ т. От въздуха.
П и с а т е л я т. Няма ли да се жениш?
Г л у п а к ъ т. За какво пишеш сега?
П и с а т е л я т. Не е важно. Защо да говорим за тия работи.
Г л у п а к ъ т.  Ти питаш и аз питам.
П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?
Г л у п а к ъ т. Пишеш, за да живееш, нали?
П и с а т е л я т. Вярно ли е, че разговаряш?…
Г л у п а к ъ т. Кой ти каза?
П и с а т е л я т. Уверяват, че можеш да ги зовеш.
Г л у п а к ъ т. Вярваш ли на такива глупости?
П и с а т е л я т. И все пак – говорят.
Г л у п а к ъ т. Според теб, хубаво ли е ако човек може да разговаря с тях?
П и с а т е л я т. От тук ли ще минем?
Г л у п а к ъ т. Ще направим малко тараш.
Музика за по-дълъг преход.
П и с а т е л я т. Това ли е твоят фиорд?
Г л у п а к ъ т. Защо пък да е мой?
П и с а т е л я т. Виж, морето вече легна да спи между скалите. Къде отиваш?
Г л у п а к ъ т. Да приготвя леглата докато е светло.
П и с а т е л я т. Аха.
Г л у п а к ъ т. Какво?
П и с а т е л я т. Пещерата ти.
Г л у п а к ъ т. Защо пък да е моя?
П и с а т е л я т. Хубави дъски.
Г л у п а к ъ т. Там има суха морска трева. Вземи и постели леглото си. Остави. Не можеш
П и с а т е л я т. Ще се опитам.
Г л у п а к ъ т. Остави на мен. Леглото трябва да стане меко, приятно.
П и с а т е л я т. Откъде са тия хубави дъски?
Г л у п а к ъ т. Морето изхвърля всичко, морето дава.
П и с а т е л я т. А този сандък?
Г л у п а к ъ т. Този сандък ми върши голяма работа. Трябва да съберем съчки за огъня.
П и с а т е л я т. Там виждам цели пънове.
Г л у п а к ъ т. Ще ги донесем.
Музика.
Дишането на морето.
П и с а т е л я т. Стана разкошно.
Г л у п а к ъ т. Какво му е?
П и с а т е л я т. Огън, легла застлани с трева. Морето диша на една крачка. Мога ли да седна на сандъка?
Г л у п а к ъ т. Сядай където щеш, прави каквото щеш.
П и с а т е л я т. Какво гледаш?
Г л у п а к ъ т. Нищо не гледам.
П и с а т е л я т. Защо се взираш в морето?
Г л у п а к ъ т. Кой се взира, никой не се взира, какво ще му гледам на морето, цял живот само него гледам. /Пауза./ Иза-бел.
П и с а т е л я т. Каква е тази Изабел?
Г л у п а к ъ т. Не знам, така пише на сандъка.
П и с а т е л я т. Сигурно марка за сапуни… Или пък нещо за пиене. Това е амбалаж… Но много обичаш да се правиш на ударен.
Г л у п а к ъ т. Защо?
П и с а т е л я т. Питах те защо се взираш в морето.
Г л у п а к ъ т. Ами виж с очите си, да забелязваш случайно нещо?
П и с а т е л я т. Нищо няма.
Г л у п а к ъ т. Тогава?
П и с а т е л я т. Често ли спиш край морето?
Г л у п а к ъ т. Когато усетя, че не съм на себе си.
П и с а т е л я т. Можеш ли да отвориш бутилката?
Г л у п а к ъ т. Тези работи ми се отдават.
П и с а т е л я т. Ела на сандъка.
Г л у п а к ъ т. Тук ми е добре. /Пауза./ Заповядай.
П и с а т е л я т. Аз ли почвам?
Г л у п а к ъ т. Тази Изабел трябва да е била много хубава.
П и с а т е л я т. Защо смяташ така?
Г л у п а к ъ т. Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени…. Добре че се сети за водката.
П и с а т е л я т. Няма ли да ни дойде малко?
Г л у п а к ъ т. Не вярвам.
П и с а т е л я т. Ето ти цигари.
Г л у п а к ъ т. За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се и – кеф ти водка, кеф ти цигари.
П и с а т е л я т. Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим на фиорда?
Г л у п а к ъ т. Казах ти – често спя тук.
П и с а т е л я т. А как разбра, че ще се повлека с теб?
Г л у п а к ъ т. Помирисах те. Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят днес  между скалите?
П и с а т е л я т. Пий.
Г л у п а к ъ т. Броят се на пръсти.
П и с а т е л я т. Какво от това?
Г л у п а к ъ т. На теб ли да обяснявам?
П и с а т е л я т. Огънят цяла нощ ли ще гори?
Г л у п а к ъ т. Заповядай.
П и с а т е л я т. Питах, този огън цяла нощ ли ще гори?
Г л у п а к ъ т. Защо не.
П и с а т е л я т. И аз мисля, че трябва.
Г л у п а к ъ т. Да ни топли.
П и с а т е л я т. Да ни топли и за другото.
Г л у п а к ъ т. Дай бутилката.
П и с а т е л я т. Добре ме разбра.
Г л у п а к ъ т. За делфините ли мислиш?
П и с а т е л я т. Ето бутилката.
Г л у п а к ъ т. Как можеш да мислиш за такива глупости.
П и с а т е л я т. Но огънят ще гори цяла нощ, нали?
Г л у п а к ъ т. Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?
П и с а т е л я т. Не.
Г л у п а к ъ т. Трябва да си лягат рано, нямат какво да правят.
П и с а т е л я т. Могат да разговарят.
Г л у п а к ъ т. За какво да разговарят? За кое може да се говори вече? Заслужава ли нещо да се говори за него? Говорим, говорим, а човекът си знае едно – да е глупав. Няма нищо по-глупаво от човека, ще знаеш. Вземи.
П и с а т е л я т. В светлината на огъня надписът стана по-красив.
Г л у п а к ъ т. В светлината на огъня и човекът се разкрасява. Знаеш ли, сега и ти стана по-красив. И заприлича на добър писател. /Смее се./ Леко ме хвана, а?
П и с а т е л я т. Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.
Г л у п а к ъ т. Остави тая работа! Аз не чета. Не разбра ли, че не ме интересуваш като писател, а като човек, които може да спи на открито.
П и с а т е л я т. Знам.
Г л у п а к ъ т. Смяташ ли да опишеш тая история?
П и с а т е л я т. И да я опиша, никой няма да повярва. Кой е този глупак, дето ще ти повярва, че двама души спали край морето през октомври, заради самото спане. Никой няма да ти повярва…
Г л у п а к ъ т. Заболя ли те?
П и с а т е л я т. Нощта се изпълни със звезди. Виж, забелязват се само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се надига бавно между камъните. Усещам го как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него иде топлина. Полъхът откъм сушата е хладен. Морската трева върху дъските шумоли тънко. Дъските миришат на смола и морски червей. Глупако, спи ми се.
Г л у п а к ъ т. Лека нощ!
П и с а т е л я т. Глупако.
Г л у п а к ъ т. Кажи.
П и с а т е л я т. Понеже си луд, бих искал да разбера какво е мнението ти за живота.
Г л у п а к ъ т. Аз не мисля за живота.
П и с а т е л я т. /с лек смях/. Само го консумираш.
Г л у п а к ъ т. Аха.
П и с а т е л я т. Голям консуматор се извъди…
Г л у п а к ъ т. Ами живее ми се, кво да правя!…
П и с а т е л я т. Тогава кажи какво чувствуваш, защо ти се живее?
Г л у п а к ъ т. Не знам, не съм обърнал внимание. Просто живея, живее ми се и живея, дори пея.
П и с а т е л я т. Добре де, някой не ти ли е казвал, че животът е безсмислица,
че е празен, че нищо в него не заслужава внимание.
Г л у п а к ъ т. Чувал съм. Може и да е така, но лично аз не съм забелязал.
П и с а т е л я т. Ти изобщо притежаваш ли нещо освен тия гащи на гъза си?
Г л у п а к ъ т. Пещерата е моя, тези дъски са мои, сандъкът…
П и с а т е л я т. И тревата за постилане, знам!
Г л у п а к ъ т. Чакай сега, за какво се сърдиш?
П и с а т е л я т. Кой ти каза, че се сърдя?
Г л у п а к ъ т. Сърдиш се. Дай бутилката.
П и с а т е л я т. На ти бутилката.
Г л у п а к ъ т. Ааа, ти се раздразни много. Преди малко говореше за звездите, пък сега се сърдиш.  За какво се сърдиш, бе, човек? Какво толкоз му е лошото на живота? Защо трябва да му се сърдиш?
П и с а т е л я т. На теб не ти ли е мъчно, че си луд?
Г л у п а к ъ т. Не.
П и с а т е л я т. Хората те смятат за малоумен, разбираш ли? Идиотът на града! Може би ще кажеш, че не си разбрал. Това известно ли ти е?
Г л у п а к ъ т. Май че да.
П и с а т е л я т. Правят си смях със теб, ти си мезето на хората, смехът за децата, бабите плашат с тебе хлапетата.
Г л у п а к ъ т. Не думай.
П и с а т е л я т. Нима не знаеш това?
Г л у п а к ъ т. Кажи ми, теб за какво те заболя? Нещо ти казах май, нещо неприятно ти изтърсих. Ми като не си добър писател как да ти кажа, че си добър,  да те излъжа ли? Казват – не е добър. Е, как да ти кажа обратното. Защото си купил две бутилки водка ли? Ми няма да ти го кажа.
П и с а т е л я т. Да, но в случая повтаряш чуждо мнение, а сам не си наясно дали съм добър или лош. Не си прочел нито ред и говориш. Изобщо можеш ли да четеш?
Г л у п а к ъ т. Много се впрегна, да ти кажа. Вие, нормалните сте много амбициозни, самолюбиви колкото си щете. Седнал да ми говори за живота. Човекът не може да говори за живота. Самолюбивият какво може да. ти измисли за живота, освен лошо. Виж сега – животът е нещо, което се помещава във света. Светът се състои от звезди, небе, полета, баири, морета. През деня е светло, нощем е тъмно. Кво по-хубаво от туй. Зелено, синьо, червено, жълто! Кво повече искаш. Омръзне ти жегата, пада сняг. Ще говорим ли? Язък ти за туй, че си дошъл да спиш на открито. Я се стегни! Отпери му някоя по-голяма глътка!… Животът! Животът си е живот. Като всяко живо нещо и той има право да живее. Защо да му пречим, нека си живее. А вие всички сте го емнали и го одумвате. Ами на когото не му отърва да си върви, който не харесва живота, прав му пътя! Ето го морето, джасни се в него и край. Ама не се джаскаш. Стоиш на брега и само току ревеш срещу живота.
П и с а т е л я т. Глупако, ти щастлив ли си?
Г л у п а к ъ т. Ми де да знам. Не мисля по това. Може и да съм щастлив.
П и с а т е л я т. Жена целувал ли си, спал ли си с жена?
Г л у п а к ъ т. Виж сега, говоря ти за живота, а ти – за жените.
П и с а т е л я т. Това значи, че няма да се ожениш, няма да си имаш деца, няма да струпаш покрив над главата си, няма да тръгнеш по широкия свят, няма да видиш какво значи чужда страна, чужд език. Така ли?
Г л у п а к ъ т. Като седя срещу този сандък, дето ми го подари морето и гледам туй име Изабел, на мен не ми се ще нищо друго, нито пък друга истинска жена. На мен името ми стига. Задълбочавам се в него мисля си, представям си, като на кино я виждам аз тая Изабел, а нощем на сън я целувам, дори отиваме до крайност и все по нейна вина. Аз й казвам: Недей, Изабел, а тя вика: Не мога без тебе, глупако, ще умра без тебе!. /Смехът на другия./ Така че на мен това име ми стига и за делник и за празник. Светът! Казах ти какво представлява светът. Той не представлява държави и езици, а небе земя и море. Така ли са? Виждам ли ги? Живея ли в тях?
П и с а т е л я т. Ти си жалък. Дай бутилката.
Г л у п а к ъ т. Много те засегнах, изглежда. На ти бутилката.
Музика.
П и с а т е л я т. Не знам как да лежа. Когато съм с гръб към огъня, гърбът ми се нагорещява, а предната част изстива.
Г л у п а к ъ т. Ще се въртиш.
П и с а т е л я т. Цяла нощ?
Г л у п а к ъ т. Как иначе.
П и с а т е л я т. Като на скара?
Г л у п а к ъ т. Аха.
П и с а т е л я т. А кой ще поддържа огъня?
Г л у п а к ъ т. За тая работа не се грижи. Лека нощ.
П и с а т е л я т. Тревата шумоли. /Тишина./ Как страшно тъмнеят скалите край нас. /Тишина./ През устата на фиорда излита светлина. /Тишина./ Тази нощ ще я запомня за цял живот.
Нежното дихание на морето между скалите.
 
Музика. Дълъг преход, минала е цяла нощ.
Г л у п а к ъ т. Можеш да поспиш още.
П и с а т е л я т /сънено/. Едва зазорява. Бъррр – студено. /Тишина./ Все пак нощта мина.
Тревата шумоли.
Г л у п а к ъ т. А така, обърни се.
П и с а т е л я т. Колко ли е часът?
Г л у п а к ъ т. Какво те интересува часът? Спи.
П и с а т е л я т. А ти защо не спиш?
Г л у п а к ъ т. Аз спах.
П и с а т е л я т. Огънят още гори.
Г л у п а к ъ т. За да топли.
П и с а т е л я т. Така ли? /Тишина./ Да си виждал цигарите?
Г л у п а к ъ т. Можеш да си поспиш още.
П и с а т е л я т. Хвърли запалката. /Щракане на запалка. Тишина./ И-за-бел! Какво ли означава?… Никога няма да разберем.
Г л у п а к ъ т. Видя ли, когато човек спи на открито, започват да го тревожат само дребните неща.
П и с а т е л я т. Не знам, не ми излиза от главата.
Г л у п а к ъ т. И аз се чудех, чудех, но накрая престанах да се чудя. Каквото е – това е. Подарък на фиорда. Беше кацнал на скалата, мокър, тежък, едва го извлякох. Но  щом го извлякох и започнах да се питам: Какво значи „Изабел“, коя е тази  „Изабел“, от коя страна, от кой параход? По-късно престанах да се мотая в мисли, казах си: Това е чисто и просто Изабел. Моята Изабел. Всеки трябва да има в живота си една Изабел.
П и с а т е л я т. При нас всеки се жени за своята Изабел.
Г л у п а к ъ т. Всеки трябва да си има по една такава Изабел, за която не може да се ожени. Защото, какво представлява например моята Изабел – един сандък, надпис на сандък, латински букви… Ще му ударим ли по глътка?
П и с а т е л я т. Има ли още?
Г л у п а к ъ т. Намира се. Ще нарежа и малко хляб.
П и с а т е л я т. Водката е по-интересна
Г л у п а к ъ т. Защо бе, Писател, какво по-хубаво от препечени филийки сутринта? Ароматът на хляба…
П и с а т е л я т. Пий.
Г л у п а к ъ т. Ще навадя малко миди.
П и с а т е л я т. Виж, това е добре.
Г л у п а к ъ т. Има ги на плиткото. Стържеш и събираш.
П и с а т е л я т. Ще ти помогна.
Музика.
П и с а т е л я т. Цяла кофа!
Г л у п а к ъ т. Виж сега как се приготвят миди по барабски.
П и с а т е л я т. Искам да ги приготвиш така, както ги ядете вие – лудите.
Г л у п а к ъ т. Ние лудите взимаме първо тази ръждясала скара, намерена още преди сто години на боклука. /Тишина./ Изваждаме от огъня най-хубавата жар и я разстиламе. /Тишина./ Поставяме скарата върху въглените. /Тишина./ И какво остана?
П и с а т е л я т. Да наредим мидите.
Г л у п а к ъ т. Ето по какъв начин ние лудите приготвяме мидите.
П и с а т е л я т. По същия, както ние, нормалните.
Смеят се.
Г л у п а к ъ т. Мидите се отварят като макове.
П и с а т е л я т. Водата им изтича върху огъня и съска. Ето че замириса.
Г л у п а к ъ т. Но и на препечен хляб. Вие защо не ядете хляб бе, Писател?
П и с а т е л я т. Ухае и на утринно море.
Г л у п а к ъ т. Вече е старомодно.
П и с а т е л я т. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръща в плътни кехлибарени ядки.
Г л у п а к ъ т. Опитай една.
П и с а т е л я т. Ох!…
Г л у п а к ъ т. Горещи са.
П и с а т е л я т. Ти яж хляб
Г л у п а к ъ т. Какво ще кажеш?
П и с а т е л я т. Най-забележителната закуска в живота ми. Ти пак скри някъде водката.
Г л у п а к ъ т. Бръкни в Изабел.
П и с а т е л я т. Там е втората.
Г л у п а к ъ т. Ами дойде реда на втората.
П и с а т е л я т. Много пием бе, Глупак. Алкохолът вреди на всичко.
Г л у п а к ъ т. Да ти кажа правата, аз нямам нужда от алкохол, но ти подражавам. Алкохолът ви трябва на вас, нормалните, за да станете като нас – лудите.
П и с а т е л я т. Какво имаш да вършиш днес?
Г л у п а к ъ т. Както винаги – нищо.
П и с а т е л я т. Да прекараме и  деня тука, а?
Г л у п а к ъ т. Стига да искаш, и ако никой не те чака в града.
П и с а т е л я т. Виж какво интересно слънце. Глупак, през зимата къде живееш?
Г л у п а к ъ т. Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.
П и с а т е л я т. Питах, през зимата къде живееш.
Г л у п а к ъ т. Пък опитай се да не питаш такива неща.
П и с а т е л я т. Добре, ще се окъпя… Какви са тия цветове по водата?
Г л у п а к ъ т. Тях може да ги види само този, който е спал до морето.
П и с а т е л я т. Искаш да кажеш – с морето. Тази есен ще работиш ли?
Г л у п а к ъ т. Пак въпроси, пак питаш… По-добре ми помогни да оберем всичкия материал от брега. Виж колко нещо е изхвърлила последната буря. Можем да си направим колиба.
П и с а т е л я т. Да бе, Глупак, ти защо не вземеш да си направиш една веранда пред пещерата?
Г л у п а к ъ т. Да де, с прозорци и саксии.
П и с а т е л я т. /усеща се/. Извинявай. И все пак… ще бъдеш защитен…
Г л у п а к ъ т. И какво? През лятото, като нахлуят курортистите!… Тук става фрашкано. Човек до човек. Все нудисти.
П и с а т е л я т. Боже, кво ще правим с тия курортисти!… Тук ли ще пренесем материала?
Г л у п а к ъ т. Тук. Решил съм да си направя веранда пред пещерата. Трябва най-после и аз да си имам нещо собствено.
П и с а т е л я т. Този начин на разговор ми харесва.
Смеят се
П и с а т е л я т. /изведнъж/. Слушай.
Г л у п а к ъ т. /продължава да се смее/. Какво?
П и с а т е л я т. Защо не ги повикаш?
Г л у п а к ъ т. Моля?
П и с а т е л я т. Да ги повикаш, казвам.
Пауза.
Г л у п а к ъ т. Май започна да скучаеш.
П и с а т е л я т. Сигурен съм, че можеш.
Г л у п а к ъ т. Тях никой не може да ги повика.
П и с а т е л я т. Никой освен тебе.
Г л у п а к ъ т. Те са диви като всички други животни. Вие, нормалните, си измислихте какви ли не фантазии за тях, надарихте ги с вашите собствени способности, а то – нищо подобно. Не мога да си обясня слабостта ви към тия животни. Всичко, което говорите за тях си го измисляте. Вярвай, защото ти го казвам аз. Вие сте гузни и сега се реванширате. Унищожихте всички животни и сега се мъчите да изкупите вината си. Така че не се надявай. Това, което се говори за мен, е също измислица. Разбра ли? /Мълчание./ Писател, чуваш ли? /Мълчание./ За мен говорят какво ли не – всичко! И ти, уж умен човек, а вярваш. Сега разбирам защо си дошъл да спиш на открито – цирк искаш, шоу! Ще тръгваме ли за материал? /Мълчание./ Къде отиваш? /Изглежда, че Писателят се отдалечава./ Чакай! Спри да ти кажа нещо…. Писател! Хей, Писател!
Бяга. Чуваме зачестеното му дишане.
Г л у п а к ъ т. Моля те! /Върви до него и говори./ Така ми е хубаво с теб.
П и с а т е л я т. Махни се!
Г л у п а к ъ т. За първи път разговарям с човек.
П и с а т е л я т. Пръждосвай се!
Г л у п а к ъ т. Ти си истински. Какво е Изабел, Изабел е сандък, амбалаж изпаднал от параход. А ти си човек. Не ме интересува какъв писател си. Писателите са много, а трябва да бъдат малко. Но ти си човек.
П и с а т е л я т. Не искам да те чувам!
Г л у п а к ъ т. Поспри се за малко… Да се разберем най-после… Може би си добър писател. Те, писателите, от самото начало не се разбират добри ли са или лоши. После става ясно.
П и с а т е л я т. Голям умник се извъди.
Г л у п а к ъ т. Аз съм глупак.
П и с а т е л я т. Махай се.
Г л у п а к ъ т. Трябваш ми, разбери! Аз съм сам! Цял живот! Никой!
П и с а т е л я т. /спира се и говори със злорадство/. И май ще си признаеш, че самотата е страшна.
Г л у п а к ъ т. Няма по-страшно нещо. Хората са лоши, третират ме за луд,  никой не разменя дума с мен, само някоя почерпка, някои обуща или панталон. Те смятат, че като ми дадат едни обуща…
П и с а т е л я т. Това ли имаш да ми кажеш?
Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към животните.
П и с а т е л я т. Делфините.
Г л у п а к ъ т. Затова се обърнах към тях.
П и с а т е л я т. Ще ги повикаш ли?
Г л у п а к ъ т. Това е невъзможно, шега ли си правиш?
П и с а т е л я т. Довиждане!
Г л у п а к ъ т. /извиква, рязко/. Чакай!
Пълна тишина.
Музика заредена с енергия.
Тишина. Дишането на морето. Обажда се гларус.
А сега тиха, спокойна музика, някаква нежна музикална тъкан, върху която се ниже по-нататъшното развитие на пиесата.
Г л у п а к ъ т. Трябва да се скриеш, но къде? /Нежната музикална тъкан./ Зад скалите… Не, влез в пещерата.
П и с а т е л я т. Боже мой, целият залив е пълен!
Г л у п а к ъ т. Няма да се приближат, ако не се скриеш.
П и с а т е л я т. А мога ли да гледам.
Г л у п а к ъ т. От пещерата.
П и с а т е л я т. Добре.
Г л у п а к ъ т. Без шум… Ще стоиш там докато ти дам знак… Залегни.
П и с а т е л я т. Залегнах.
Г л у п а к ъ т. Сега пълзи.
П и с а т е л я т. Пълзя.
Музиката се засилва, за да отбележи преход.
Музиката отново се превръща в тъкан.
Чуваме звуци, които наподобяват радиосигнали.
Г л у п а к ъ т. Елате, мили мои, приближете се! /Надава звуците си./  Бързайте, летете! /Надава звуците си./  Днес ще бъда тъжен, но вие не ми се сърдете, изневерих ви с човек, който разговаря с мен. Аз говоря с човек. /Звуците./ Колко сте много! Отдавна не съм ви викал. Затъжих се за вас. /Звуците./ Показвам ви на друг човек, за първи път го правя, но вие не знаете какво е самотата. /Звуците./ Не бойте се, той е добър; малко луд, малко самотен като мен, не е дрънкало, ще  мълчи, няма да каже на другите. Защото няма да повярва. Ще ви види, но като мине време, ще разтърка очи и ще помисли че е сънувал. /Звуците./ Елате, мои, приближете се! А така, скачайте! По-високо!
Чуваме пронизващото цвърчене на десетки делфини.
Г л у п а к ъ т. Внимавайте, там е плитко. Хей, ти, палавнико!… Не бързай пред другите.
Цвърченето на стадото.
Г л у п а к ъ т. Спокойно!… Пази се от скалите!… /Нежно./ Ето ръката ми… И какво искаш?… Близнете си!… Какви зъби имате!… И ти ли?… А близни си и ти!… Спокойно, мили мои!… Голяма радост, голямо чудо!… Сякаш не сте ме виждали… И на теб ще дам ръката си… На! /Лудо цвърчене на делфините, плясъци във водата./ Да знаете, че ни гледат… Един човек… Писател!… И той – на открито!… Ще ни опише! Нека си пише! Никой няма да му повярва. Не е и за вярване. Той знае това. Аз самият още не вярвам! /Цвърченето./ Мили мои! /Плясъци./ Скачайте, скачайте! Радвайте се! /Цвърченето/ Обичам ви!
Лудо цвърчене и плясък. Музика.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът ви представи „Трябва да спим на открито“ от Борис Априлов.

Вместо да четете книгите за Лиско – и да се забавлявате неимоверно! – ви се предлага да препишете темата от сайта „ПОМАГАЛО“ – и ако учителите ви не познаят прочетения вече в други тетрадки текст – да изкарате изпита си, но и да си запазите за БЪДЕЩЕТО безкрайното удоволствие на прочита на книгите за Лиско! НЯКОГА, когато писателят Борис Априлов – също Ахото и Баща ми – носеше някоя новозакупена книга у дома – ми я подаваше с думите: Да знаеш КАК ти завиждам, че ЩЕ Я ПРОЧЕТЕШ ЗА ПЪРВИ ПЪТ! – и гледаше малко тъжно през очилата си – но и с видима радост, че ми дава такава прекрасна възможност! И аз – като него, макар и да не съм ви баща, НИТО дори и майка – създадох този блог – за да ви доставя безкрайното удоволствие ДА ПРОЧЕТЕТЕ – за първи път, НО И ИЗОБЩО – книгите на Борис Априлов, защото НИКОЙ ДРУГ от сега нататък няма да го направи! Издателствата, които се съгласиха да го издадат, ми предложиха тиражи по 250 до 500 бройки! – а тук са влизали – надявам се – И ЧЕЛИ – почти 13 000 читатели!!! Надявам се и ВИЕ да се присъедините към тях! Но да ви предоставя и ПОМАГАЛОТО!!! – И БОГ ДА ВИ Е НА ПОМОЩ! – ДАНО  ви се падне един ден и на матурата!  :) Дж. В. ============== „ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО…”  ОТ Б. АПРИЛОВ  – ПОВЕСТВОВАТЕЛЕН СТИЛ И ХУДОЖЕСТВЕН СМИСЪЛ :)))  Авторът е един чудесен човек – Доц. Д-р Петър Стефанов, с когото се запознах тази година покрай честванията на Борис Априлов; написал е тази чудесна статия по въпроса, но в сайта „ПОМАГАЛО“  вероятно са ви дали възможността И ВИЕ да напишете – без много-много да си давате зор да четете книги!? Поне ще прочетете един добър текст, дано ви помогне!! Поредицата от романи и повести на Борис Априлов  с общо заглавие  „Приключенията на Лиско…”, която може да се определи като своеобразен приказен епос (*), е без съмнение едно от най-значителните постижения на нашата детска литература от времето на социализма. Още появата на първата книга от този цикъл става важен знак за търсенето на нови духовни пространства, за стремежа да се погледне отвъд предписанията и догмите, отвъд тоталитарното царство на представите за човека и света. Като стъпва върху традициите на класическата приказка – народна  и литературна, писателят отива далеч в обновяването на жанра и извеждането му до една интелектуално извисена хуманистична концепция.  Макар героите да са познати – Мецан, жабокът Скокльо, Главния славей, Кукувицата, вълкът Кафявко, заекът Сивко, свраката Нешка и, разбира се, Лиско, писателят овладява непознати територии на приказното – и във формата, и в идеите. Освобождава се от всякакъв вид патерналистични художествени стандарти и създава повествование, което отвежда към шедьоври като „Малкия принц” и „Мечо Пух”. Всичко тук е бистро, леко, одухотворено, искрящо, защото е осветено от любопитната детска същност и е отворено напред и нагоре – към морето, към небето, към приключенията на духа. Основен вече  е топосът на Тихата гора, а не на Дивата гора, ако хвърлим мост към известното заглавие на О.Василев – знаково противопоставяне, израз на съвършено други художествено-педагогически намерения, и в същото време достатъчно двусмислено, съдържащо алюзия и към съвременната реалност. Когато авторът е започнал своята приказна история, едва ли е предполагал докъде ще стигне първоначалният замисъл. Трите романа за Лиско, уж напълно достатъчни, за да се изчерпи  „идеята”, са последвани от десет повести, факт, който ни  дава възможност да потърсим и начина, по който еволюира художествената концепция  в тази приказна сага. След „Приключенията на Лиско в гората” (1957) театърът на действие се разширява съобразно порастването на търсещия дух на протагониста. Последвалите  приключения на героя, тръгнал с магарето Мокси да обикаля света,  ще ни отдведат най-напред до морето, където след интересни запознанства и авантюри главният герой  ще се срещне дори със своя автор („Приключенията на Лиско по море”). Воден от неутолимата жажда за силни преживявания, малко по-късно той ще се озове в чудноватата страна Квадратия, за да ни направи съпричастни на една антиутопия за човешкото съществуване. След края  на това невероятно пътешествие повествованията за Лиско ще се съсредоточат отново  някъде около Тихата гора  и без да разширяват особено географията си, ще разширяват непрекъснато своя вътрешен смисъл. С времето писателят все по-често ще търси изненадата и очудняването в пределите на познатото, както и  в играта с приказната условност, при което ще се отключват множество значения.  Постепенно агоналността ще бъде някак минимизирана или поне в по-голяма степен обърната навътре – в борба на героите със самите себе си. Изображението ще се премества подчертано в игровото пространство на езика и ума, показвайки как понякога животът и приказките могат удивително да се объркат. Все по-често ще отсъстват ярките  антагонисти като орела Каменар или Синята акула, а като „опоненти” ще се появяват образи като  „проклетия” жабок Чими, който е повече жертва и обект на помощ, отколкото противник. Когато все пак се появи такъв (вълкът от Червената шапчица), видян през множество огледала от художествени условности,  поне за читателя той ще звучи някак „по на уж”, от което злото ще изглежда  овладяно и дисциплинирано. Ще се появят – незнайно откъде – важни нови актанти – Димби и Домби, които ще пречупят онтологичния статус на приказните герои и ще формират една устойчива и много забавна персонажна система, носеща корелативни хипостази  на детското. В „Червената шапчица”, за да прогонят скуката,  героите започват свой куклен театър, при това в „брехтовски” ключ. Освен че пребивават в собственото си приказно пространство, в него те разиграват втори приказен сюжет, създавайки го в момента. Ролята на главната героиня се „играе” от една обикновена маргаритка, а един  кръвожаден пън е в ролята на вълка. Тези два сюжета са допълнени от още един,  първичен спрямо оня, който разиграват. Неочаквано се появява истинската героиня  от всеизвестната приказка. Докато се питат, удивени от преживяното, била ли е сред тях Червената шапчица, или не, идва и Вълкът. След като успяват да го насочат в погрешна посока, героите решават да се заемат със спасяването на любимото на всички деца момиченце и т.н. Всичко в тази приказка онагледява детското (човешкото)  възприятие и въображение, което може да бъде активно, да вижда по-дълбоко и пълно, да досътворява действителността. Тук се обиграва идеята за преодоляване на миметичното начало, за утвърждаване на изкуството на намека и тънката асоциация. Лиско убеждава своите приятели, че ако си отворят очите, ще видят и  кошничката на маргаритката-Червена шапчица, и успява да  зарази с идеята за голямото значение на творчеството даже вечния скептик Мокси. Имитирйки най-общо схемата на традиционната приказка, авторът при всяка стъпка се стреми да наруши тази логика, да влезе в противоречие с рецептивния стереотип. Налице е подчертан  стремеж да се превъзмогне клишето – повествователно, сюжетно, фразеологично. Във всеки момент от разгръщането на текста е налице някакъв вид очудняване – в темпоритъма, фабулните детайли, диалозите. Периодично сюжетът спира движението напред (нещо подобно има и в народната приказка) и смисълът започва да осцилира в „отношение” към ставащото, героите започват да  рефлектират върху ситауцията и да се охарактеризират  сами. В прелестните и подчертано продължителни диалози езикът странно се разширява,  а действието става вътрешно действие. Чрез способността да субективизира нещата и по  този начин да чете себе си, съзнанието на героите твори втори план на художествената реалност. Върху традиционно приказното се наслагава още нещо – проява на модерно естетическо мислене, в което се отваря подчертано място за иронията, парадокса, двусмислицата. Текстът на всяка крачка предизвиква метафори, създава преносни значения, ражда иносказателност. Отделните образи, ситуации или съждения създават символични пространства, фигурализират идеи – морални, философски, социални. Много често образите и ситуаците получават необикновена изразителност, зазвучават с притчово-афористична дълбочина, вместват архетипен нравствено-психологически опит и екзистенциален смисъл. Формират се паралелни смислови структури, снопове от значения, които се застигат, застъпват, блъскат, опровергават и трудно могат да бъдат отчетливо артикулирани. У читателя се утаява чувството, че авторът може  да продължава тази игра, колкото си иска, да разтяга този увлекателен „парасюжет” като в телевизионен сериал. Обширните диалози на героите – важна част от приказната поетика – са по същество една грандиозна ретардация, която от време на време се прекъсва, защото първичният сюжет има нужда  все пак да се премества. Естествено тази важна стъпка не може да стане без активното участие на Лиско. Бидейки в повече от необходимото за една „нормална” комуникация, това забавяне създава абсурдистки елемент, превръща се в език на комичното, тъй като най-често служи за прикриване страха на героите от неизвестността. В „Чими” Димби и Домби чуват, че някой вика за помощ. От варела с надпис „Нафта” се обажда „чимиджимичамиджоми” и молбата му да го извадят от там се разтяга в продължителен разговор, в който става дума всичко, но не и за желание на двете момчета да откликнат на този призив за помощ. Задават се всякакви въпроси, проясняващи сюжетната ситуация, но липсва каквото и да е желание за действие. В основата си това е едно говорещо мълчание: мълчание – доколкото забавя прекия отговор; говорещо – доколкото отваря множество семантични валенции. При бързото превключване към неочаквани теми възникват допълнителни несъответствия от комично естество, очертават се различни нравствено-психологически типове и отношения, всеки от които звучи много познато, страшно напомняйки нашите „възрастни” нрави. (Не случайно смехът е във философското самосъзнание на приказната поредица. В „Лиско при квадратните същества” той е провидян като една от главните ценности за справяне със света на безчувствената цивилизация.) Високите идеи и намерения получават такава трактовка, в която, без да престават да бъдат високи, не изглеждат приповдигнато-патетични. Този леко бурлесков стил е неотделим от иронията, която (наред с играта с езикови клишета от различни области и с поведенческите стереотипи)  чрез елегантния намек отключва дълбоки пространства за вибрация на смисъла.  (Лиско, например, се обръща към опашката си по следния начин: „Стига си стърчала. И без това ме е срам да те разнасям насам-натам. У по-висшите животни опашките са изчезнали. Да не говорим за човека. Ясно ли е?”.) Интересно е, че първата книга за Лиско е  стилово неединна докрай – новият приказен стил е заявен, но като че ли не е окончателно избистрен. И това е разбираемо. Току- що литературата е започнала да се освобождава от схематизма и опростителството и да търси връщане към едно по-проникновено и психологически по-убедително преживяване, както и по- нееднозначно отношение към  света. Тук прави впечатление съчетаването на два самостойни плана на разказване – един многогласен, за който говорим, и друг – по-еднопланов. В епизодите с борбата срещу орела Каменар романът във формата на  задъхано едногласово емоционално-драматично описание  цитира достатъчно престижен стилов регистър, елемент на „високата” естетическа матрица. Този стилов регистър е презентиран  в миналото от повествования като „Дивата гора” на О. Василев, а в тогавашното настояще от творби като  „Бригадата на  майстор Чук” от Анастас  Павлов – приказка, появила се впрочем през същата 1957 г.  И за трите  произведения е характерно драматично пресъздадено колективно действие, свързано с постигането на някаква високо нравствена цел и граничещо с подвига. Подобно  напрежение от съполагането на различни стилови формации  липсва в следващите книги за Лиско, което е свидетелство за начина, по който приказният стил на Б. Априлов се ражда от традицията или, най-малкото, се опитва да се оразличи от нея. Вероятно достатъчно младият тогава писател бързо си е дал сметка, че това съполагане вече е намерило синтез в модерната интонация на неговия приказен дискурс и няма нужда от допълнителна експликация. Б. Априлов се домогва  до стил, почиващ върху специфичен знаков механизъм  на постоянни дискурсивни преображения. В непрекъснато преобръщане на нещата, в показване им от неочаквана страна светът разрушава своята застиналост и става богат и многомерен, непривичен, безумно интригуващ. Тук се корени до голяма степен антитоталитарният патос на тази приказна сага. Както в приказките на Валери Петров, и тук наблюдаваме като траен принцип в смислово-композиционното изграждане равноправието на всички градивни единици., отказа от йерахичното степенувене на мотиви,  на проблемно-тематични звена, от противопоставянето  сериозност-несериозност, възрастно-детско. Светът е  удивително богат, няма една абсолютна истина; естествената мъдрост на детето понякога надвишава  книжната мъдрост на големите; и най-мъдрият си е малко прост; светът, природата, човекът и животните са една  непрекъсната верига от загадки. Подобен смислотворен механизъм е разчетен на алегоричния и иносказателен прочит, страгегия, характерна въобще за приказното творчество от онова време, доколкото то е естествено податливо на мимикрията и  алегорията. Тук би могло навярно да се каже, че Борис Априлов е намерил подходящ начин да води подмолна битка с идеологемата, че едва ли не това са творби за възрастни, които се маскират като детска литература. Подобно допускане едва ли може да бъде прието, защото епосът за Лиско издава същностни характеристики на творчеството за деца. Работата е в това,  че като  истинско произведение за деца то отговаря на  утвърденото отдавна правило – хубавата детска книга да се харесва и на възрастните.  Съвсем естествено е много от посланията на тази поредица да са едновременно насочени към всички възрасти. Нали, ако използвам думите на Емилиян Станев, „няма нищо, което да обединява така всички възрасти както детската литература, защото самата душа е чиста, детска”. В повествователния дискурс, вплел множество от интенции, господства оня иронично-закачлив тон, изразяващ отношение на родителска симпатия – авторът полага ценностното си отношение преди всичко върху очарованието на ограничения детски опит. Познатите от фолклора герои са леко модернизирани, но по един достъпен начин, и това ги прави интересни за децата. Вълкът Кафявко подновява козината си и гледа все пак нравът му да си остане същият. Таралежко се учи да мирише цветята: като вдишва, той се превръща в голямо кълбо, а като издишва, отново става продълговат и т.н. Димби и Домби са уникално съчетание на безпомощността на  малкото дете пред опасностите на живота и в същото време на привилегията  да бъдат там, където стават важните събития. А и Лиско е преди всичко образ на умното и любопитно дете, притежаващо способността да се удивлява на всичко в света – онази човешка способност, от която се  ражда философията. Пред нас е един лъчезарен и очарователен хитрушко, подвижен, енергичен, вгледан в себе си и света около него и правещ открития, свойствени на детето, което опознава заобикалящата действителност,  задаващ си най- различни въпроси, които често изглеждат нонсенсови, но  неочаквано се докосват до най-важните въпроси на съществуването. Разбира се, детското тук е не само психология на детето, но и философски концепт за детето и детството, поради което много от моралните и екзистенциални послания са насочени към читателите с по-голям жизнен опит. Подобно на приказките на В. Петров, например, където  възрастният се завръща към изконната чистота на детската натура, проверявайки собствените си морални критерии, Б. Априлов изцяло полага своя морален и екзистенциален идеал в света на детското, свят безвъзвратно загубен от големите, съществуващ за тях само като утопия. Имаме работа с един от ония случаи, в които творецът дава израз на умението си да да се адаптира към детската публика, да изяви нови страни на писателското си майсторство, удовлетворявайки свои духовни потребности., т. е. да каже нещо за себе си, опирайки се на детския код. „За да се родят герои като Мокси, делфинчето Мони, Ленивия Рак, писателите често се превръщат в деца – иначе откъде ще се вземат книгите”, признава авторът. И още нещо. В леко бурлесково-абсурдисткия стил на повествованието не е винаги ясно дали  малкото е представено като голямо или голямото като малко. За да узнае какво е светът, Лиско отива при Великия Детектив Костенурко, у когото по мярата на диалектиката между „детско” и „възрастно” се наблюдават амбивалентни черти.  В неговите наглед банални поучения се разкриват най-важните черти на човешкото битие, двата основни начина да се живее:  по посока на вятъра и срещу вятъра. Неговата мъдрост в никакакъв случай не е абсолютна (даже многократно е иронизирана) и няма отговор на всички детски въпроси („Вие възрастните ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много”, му казва Лиско). Великият Детектив дори не е виждал морето, защото, за да отиде до него и да се върне, ще са му нужни шест години, но какво да се прави – това е ограничеността на човека въобще, който не може да излезе от кожата си. Все пак тази ограниченост не му пречи да пътува с мисълта си. Философът Кант например цял живот е гледал само съседната сграда от своя прозорец , без да е ходил почти никъде. В същото време Костенурко е мното самотен и неуверен, затова постоянно произнася фразата: „Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез”. Лиско най-накрая разгадава тази „професионална тайна” на възрастните – те са несъвършени и самотни и съвсем не са толкова проницателни, колкото изглеждат в очите на децата. В тази своя поредица Борис Апралов е в рамките на „високия” идеал на времето – живот, изпълнен с дълбок нравствен и битиен смисъл. Неговият герой  е алтруист, който води борба за по-добър свят. По-явните или по-скрити алюзии против несъвършенствата  и абсурдите на обществото са в името на този идеал. Повечето от тези послания надхвърлят конкретно-историческия контекст и се превръщат в размисъл за съдбата на човека: отношението цвилизация и природа, опасностите на техническия прогрес и т.н. Страната Квадратия е образ на онова, до което може да доведе абсолютизацията на материално-техническото съдържание на идеята за прогреса. Не случайно първият човек, когото срещат в Ламариния, е един брадясал мъж, който седи по турски и вече петдесет години се двоуми и не може да реши къде е по-добре: там, откъдето идват, или там, накъдето отиват. Други двама пък спорят има ли спиране, това което започне, или няма.  А и този варел с надпис „Нафта”, в който и около който стават главните събития в повестта „Чими”,  не току така е попаднал в гората и създава „проблеми” на нейните обитатели. Високата мяра за човешко поведение, утвърждаването на донкихотовското начало (Лиско освен всичко друго е и един малък Дон Кихот) е неотделимо обаче от едно снизходително разбиращо  отношение към човека, от  съзнанието, че идеалът е непостижим за множеството. За писателя всяко поведение е по-своему оправдано и уместно, стига да не вреди на другите. Всеки, и най-безталантният наглед, е ценност за света  със свое предназначение и носи в себе си възможността за духовен полет.  Дори липсата на „вкус” към промяната и движението  може да бъде извинена. Уви, магарето не може да бъде кон – това самопризнание на магарето Мокси е същевремнено морално убеждение и на самия автор.   Мокси е един завършен Санчо, прагматик и мърморко. Новите начинания го уморяват, не е готов на продължително усилие в гоненето на една цел („Хоризонтът непрестанно се местеше и това най-много дотегна на магарето”).   Макар че и в неговото съзнание има проблясъци на чувството за свобода и волност. Не му тежи да носи Лиско на гърба си, но като си помисли, че носи някого, става му тягостно. Въпреки ината му, и него го обхваща  страстта да пътува, и т.н. В тази двоякост на оценките също може да се съзре антитоталитарен импулс,  доколкото в литературата от онова време се изразяваше открито неодобрение и дори презрение  към „пасивността”, „еснафските амбиции”, „дребнавото живуркане” и пр. Като остава в рамките на идеала за високото предназначение на човека, за обществено служене, Борис Априлов  го облагородява и хуманизира, освобождава го от нормативно-императивния му характер, изпълва го вълнуващ екзистенциален смисъл. В предговора към втория роман той представя смисъла на творбата по следния образен начин: „Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които имат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Добре си представям как в отвъдната падина на хълма се трупат хиляди, натискат се в житата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то!? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.” С тази проста наглед метафора-притча писателят казва всичко за своя герой и за поредицата като цяло и по този начин напълно обезкуражава оня, който е решил да дава някакво свое обяснение. Обраслият с тръни хълм между сушата и морето не е ли фигура на екзистенциалната участ на човека, сбрала в едно свободата и робството, божествената му предзададеност и всичко онова, което му пречи да бъде истински – въпроси, около които векове се блъска художествено-философската мисъл. Това е въпросът за битието, за това, че човекът (възрастният) се е затворил за него. Колко голямо е морето (пространството на свободния дух) и колко малко хора се издигат до него. Някой мъдрец бе казал, че най-голямото чудо в живота е това, че въпреки хилядите смърти и нещастия, които ни заобикалят, човек живее така, сякащ това не се отнася за него. Ето този фундаментален екзистениал – „това не се отнася за мен” – персонифицира  Лиско. Той е непоправим оптимист, предпочитащ движението само за себе си,  изпълнен е с радост, отворен е постоянно за приключението.  Той е борец срещу преградите, стереотипите и рутината, пример за това как да се живее, образ на неосъществено ни аз, водач в царството на свободата. В текста на Б. Априлов самото понятие ”съществуване” се тематизира, създавайки отделно ниво на смисъла, което в същото време е неразграничено от общите правила на семиозис.  Във връзка с това, че Червената шапчица не познава Лиско (а както е известно, той е прочут далеч от границите на Тихата гора, за него се пишат дори книги), той прави многозначителното умозаключение, че тогава самата тя не съществува: „Някой не ме ли познава, значи не съществува”. За Лиско животът не  е нещо дадено завинаги, което може да се потребява ей така, колкото поискаш. Той е някакво, чудо, за което трябва да си даваш сметка, и героят показва, че умее да изпитва радостта от съществуването. („Да се живее е хубаво” – многократно настоява той.) Да съществуваш обаче, значи не само да пропускаш през себе си битието, но и да се себепревъзмогваш, да се издигнеш над  „страха, който изпитваш всеки ден, най-страшния страх”. Затова кредото на Лиско  съдържа висок нравствено-духовен потенциал: физическата сила не е решаваща, важна е силата на духа; не вярвай в прехвалени авторитети; винаги имаш възможност да се държиш достойно, ако презреш смъртта; няма беда, от която да не може да се измъкнеш – все истини, принадлежащи  на един морално-героичен лексикон. Най-яркият нравствен и символичен контрапункт на тази философия са медузите, които не мислят за нищо, носят се по течението, не усещат болка, не изпитват чувства и явно съществуват, за да бъдат сочени като негативен пример. Пред най-страшната опасност Лиско запазва присъствие на духа, великото достойнство на смъртен, презрял подлия страх за живота, или, по-точно – с детска невинност повярвал в своето безсмъртие. Като някаква свързваща мисъл през цялото повествование минава рефренът: ”Аз съм безсмъртен! Орли са ме яли, акули са ме гълтали и пак съм жив”. Издигнал се до мъдростта на детето над природния закон за себеизяждането (”Не може ли да се живее някакси другоче. Така, без да се ядем”) той е готов  на саможертва в името на другия ( ”Изпадне ли някой в беда, спасяваш”; ”Този, който те вика за помощ, значи има нужда от теб. Ако имаш възможност – спасяваш. И не мислиш”). С всичко това Лиско е безспорният авторитет в Тихата гора, към когото се обръщат при всяка неординерна ситуация – право, спечелено с изстрадан опит, с многобройни изпитания и морални жертви. Той е като някаква социална институция, осъществяваща инициация, създаваща порядък. При това  той е не просто  крепител на порядъка, а преди всичко фактор на необходимата промяна, на антизастоя. Точно в тази негова функция се проявява трикстерската му природа, неговият архетипен геном. Въпросният геном е леко смекчен в отношенията с неговите приятели, но се разкрива ярко при срещата му с техните антагонисти – орела, акулата, вълка. В тези случаи Лиско, подобно на хитреците във фолклора, дискредитира ценностната система на опонента и с това я обезсилва. Хитроумно убеждава вълка, че не си струва да ги яде (познат фолклорен мотив), а накрая му провежда истинска психоатака, върха на неговата храброст. Вместо да бяга като другите, Лиско казва: „Изяж ме, да видим какво ще стане”, едно решение, което внася смут в ценностните стереотипи  на вълка, предизвиква у него страх  и го принуждава унизително да се оттегли. Лиско надделява идейно и психологически и над Синята акула, като я разобличава  и  посрамва: ”Посиняхте от яд, защото не ме е страх да умра. Вие и подобните сте силни само пред страхливите. (…) Време е акулите да преминат на водорасли. Така ще се оправи светът”. Жив упрек срещу „слабостта” на човека да бъде не само благороден, но и жалък, не само милосърден, но и жесток, не само героичен, но и подъл, Лиско излъчва нещо много притегателно и чаровно, което прелъстява читателя. За всички ония, станали подвластни на магията на неговия образ, Лиско е любов и поради това не може да не бъде обичан. В същото време неговата история ни казва, че има неща, които не са във властта на човека, но на които той се оставя, за да усети великата тайна на своето присъствие  тук на земята. Това са онези най-дълбоки чувства, които са заложени в неговата изначална конституция, предзададени от загадката на битието. Преди всичко това е тъгата, която се появява изненадващо, непонятно, за да ни обхване в своята омаломощаваща прегръдка. Тя се ражда неочаквано, може би когато изведнъж почувстваме, че няма разлика между „абсолютния шум или абсолютната тишина”, „между абсолютното безгрижие или абсолютната мъка”, или пък когато осъзнаем безответствеността, липсата на споделимост, неизбежността на разделите. Тук без съмнение е най-дълбокото във ”възрастния” план на смисъла. Не случайно при срещата си с автора Лиско ще го упрекне за тъжното в книгите и многобройните  раздели. Този план се имплицира по множество начини в движението на сюжета: с леки намеци, сравнения, дребни случки или пък цели повествователни блокове, представляващи лирико-романтични поетизации на любовта и саможертвата. Делфините се появяват на хоризонта „като малки черни точки, както се появява плачът”.  Когато Лиско стига до оранжевата планина, където на места звукът (ответността) изчезва, го обхваща тъга. Като самостоятелен текст, сякаш дошъл от творчеството на Оскар Уайлд, звучи удивителната история на делфина с прозвището Мечтателя. Ако потърсим все пак някаква по базисна идея в творбата, доминираща над останалите, то можем да кажем, че „Приключенията на Лиско…”  е преди всичко  приказка за самопревъзмогването.  Писателят предупреждава, че това не е лесно, но е възможно. Защото какво  е този хубав свят без човешкото самопревъмогване.  И още: важно е да се връщаш. „Защото ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ти, все едно, че нищо не си”. Със способността за елегантна игра с образите и идеите, с невероятното чувство за мъдростта на езика, с богатия философски подтекст на своята поредица Б. Априлов обезцени традиционния тип приказност. Обръщането към нея става вече неблагодарно занятие, защото неминуемо  отпраща в зоната на тривиалното. И по всичко личи, именно поради това с времето „Приключенията на Лиско” не само няма да губят от  цената си, а напротив – ще я  увеличават. Знаем, че човекът е склонен да се люшка от едно робство към друго, а свободата – инвидуална и колективна,  е винаги в дефицит. Пълната свобода е илюзия и това ще прави винаги актуален въпроса за нея. Децата винаги ще имат нужда от любов и от някого, който да ги води към непознатото, да ги съпричастява с морето на духа. Ето защо винаги ще има нужда от Лиско, който като всеки значителен  художествен образ е по-голям от самия себе си. Защото е казано: „Някой не ме ли познава, значи не съществува!”. *  В пълното издание на издателство „Фют” (1999-2000) „Приключенията на Лиско…” обемат шест тома по 150 страници, факт, говорещ, че в случая не става дума за обикновена приказка с продължение, а за нещо много повече. *** (Отдавна изчерпана по магазините, освееен…  ако… все ощеее… знам ли?…)  Дж. В.


СОЛЕНА ВОДА“ – 1963.

ЧАСТ ОТ СВЕТА“ – 1965.

Чета прелестната „сага” на Чайката в пристанището и буквално се пренасям в годините, местата, събитията – участвам невидимо в действието, надничам иззад рамото на Автора.

Изпитвам нещо необикновено: виждам това, което вижда той едновременно във въображението и в спомена му. А аз съм въоръжена и със собствения си спомен – за него, за мечтите му – сбъднати и несбъднати, разпознавам истината и измислицата, мечтата и илюзията!… Виждам го едновременно и в образа на Момчето – и на Писателя; виждам хората, с които общува – и като момче, и като Писател; но най-ярко пред мен изплува неговият любим град – Бургас! – така безвъзвратно изчезнал, загубил романтиката си, загубил „чешитите” си, така естествено създали се ТОГАВА, но погубени сега, сред бруталността на днешната действителност…

Машина на времето ли? – ето я пред мен. Пътувам с нея. Уж участвам във всичко – но нищо не зависи от мен, не мога да променя или поправя Историята, създадена от баща ми, нито да продължа изоставената някога от него книга-роман – докато преписвам няколкото „начала”…

Заглавията са: „Солена вода” – през 1963 година, „Част от света” в 1965 година, а дали няма да намеря и други, сред още непрочетените ръкописи?…

Намирам и скица на романа – да, действително скица, в която са „разграфени” по типичния за баща ми „дизайнерски” подход главните действащи лица и съпровождащите ги „епизодици”. Скиците също са две, но не са датирани, затова не съм сигурна кога са правени.

Колебая се дали да разместя главите така, че да ги обединя в една история, или да спазя различните лични истории, които внезапно се обединяват в едно събитие?

Или просто да спазя последователността им според времето на написването?

Читателите са достатъчно интелигентни, за да усетят магията на Събитието: всички тези абсолютно разделени светове – едновременно така сплетени, размесени, като „зеленчуци в супата” би могъл да каже Ахото на мое място, и Светът мигом ще се превърне в една ЧОРБА, дали РИБАРСКА? –  в която плуват заедно най-различни съставки – всички запазили формата, вкуса и вида си, но събрани заедно – създават невероятният вкус и мирис на НЕГОВИЯ свят!…

Ако и на вас хареса така, както на мен – заповядайте и четете! Някъде там все още се лута Вечният скитник, вече Скиталец между звездите? – Наско. Джавката. Ахото. Писателят. Баща ми…

Дж. В. 17.07.2012, Тук.


WomanBeing: Басейнът
Author:    woman_being
Date:      10/09/1998
Forums:    soc.culture.bulgaria

––––––––––––––––––––––––

Б А С Е Й Н Ъ Т

– спомен за Ахото –

Не знам дали споменах, че Ахото беше маниак да купува най-различни дивотии. Но най-много купуваше книги. Страшна работа! Книжарниците бяха пълни с разни чувствителни  WomanBeing-и, които бяха готови на всякакви саможертви, само и само той да си купува книгите ТОЧНО от тях. Дали затова се случваше да се появяват в къщи по два, а и повече екземпляра на една и съща книга? Той наистина не можеше да отказва на жени. Нито пък те на него. Закваската, получена в Бургас е нещо, дето с времето само се закалява. Но не изчезва до последния ден. Проверена работа!

Интересно, че МАМА се беше избарала страхотно да не забелязва НИЩО от тези неща. И много четеше, съответно… Какво ѝ оставаше. Но пък запази брака си – непрекъснато атакуван от амбициозни КандидатСъпружескиСъщества.

Умна жена беше майка ми!

Аз се постарах да разгубя голяма част от книгите, като ги давах на приятели да ги четат – и те, обикновено, така се привързваха към прочетеното, че не го връщаха никога. Какви чудесни книги затрих! Но иначе си беше невъзможно.

Целият живот на дома се въртеше все около „библиотеката“.  Не в книжен смисъл, а в дървесно-рафтъчен.

Избираше се за начало място.  Започна се от метър и половина – колкото да се запуши един излишен портал.

Ахото, без изобщо да подозира, че някога ще измислят професията Designer, седеше по цели денонощия с „Блок #2“, молив 2B, подострен страхотно красиво – поне 3 см. преди графита, а и самият графит – най-малко сантиметър; гумичка… – много бяха гадни гумичките тогава, само мацаха, а не триеха; дървена линийка от 20 см.

Сядаше на „бюрото“ си – страхотна два кв. м. маса – „виенска“, стил Италиански ренесанс – учихме я после в Академията.

Разбира се, бедната ми баба от Бургас нямаше такива мебели, нито пък недоешалонираната ми втора баба. Масата, заедно с още няколко страхотни стилни мебели, Ахото купи по молба на една много интересна жена, наследничка на поне осем богаташки фамилии, които по различни класово-борчески причини бяха очистени от лицето на земята, или пък „разпределени“ извън София. За наказание имотите им бяха конфискувани от СофЖилФонд и някои по-бездомни БорциПротивФашизма, та мебелите бяха струпани на купчини в дома на въпросната дама. И тя беше принудена да се моли на приятели да си купят от тях. На безценица. Хич не се търсеха тогава! Казваше се Ани Мосинова…

Та Ахото донесе 5-6 от тези бижута у дома – за голям мой срам! Тогава на мода бяха едни страхотни „модерни“ мебели – бъбрековидни трикраки ниски масички с бъбрековидно дебело стъкло отгоре и трикраки арматурно-желязни стоящи лампи! Но прекалено скъпи за един млад мъж, който издържа шест членно семейство – жена, две деца + две осиротели баби – само с едното голо изкуство.

А и книгите… А и Руския клуб… А и Клуба на Културните дейци… А и Клуба на Журналистите…

/Имайте предвид, че седнах да пиша за съвсем друго!…/

Домът ни имаше само две стаи, защото беше поделен между две семейства. Отчужден от Врагове на народа – позабавлявал за кратко, за много кратко, уви!, американските офицери в Бг – и останал ненужен след скоропостижното им отстъпление в последствие, той е даден за редакция на силно респектиращия вестник „Стършел“. Където работеше и Ахото с голям хъс, чак докато го уволниха… за шпионаж!…

Когато построиха Полиграфическия комбинат, „Стършел“ се премести там и в 1953 г.  апартаментът бе разделен между двамата млади и бездомни сътрудници – карикатуристът Теню Пиндарев и Ахото, по онова време – носител на няколко псевдонима млад сатирик. На нас, като шестчленно семейство, се падна по-голямата част. Състоеше се от ОГРРРОМЕН „хол“, където се приемаха външните лица, и малка стая, в която спяхме накуп баба+дете, баба+дете.

Много котки влачехме от улицата също, но те все „бягаха“ след някой и друг ден! И кученце си имахме.

Превръщахме се в буржуи. Загнивахме!

За живота в общите апартаменти могат да се разкажат епопеи! Но не ща!

Само ще спомена, че карикатуристът много скоро си купи друго жилище, а пратиха при нас да споделяме живота едно семейство на полковник от БНА, слава Богу не МВР или КДС – но преподавател по Полит-нещо си във Военната академия, съпругата – бивша партизанка от Михайловградския отряд, по нейните думи… Много енергична! Веднага ни оправи режима!…

А най-гадното беше синът им – мой свръх неприятен съученик, обсипан с пъпки и сексуално озадачен пелтек. Бе КАК не дойде Стефан Данаилов, който също учеше в моето училище – да делим жилище, а такъв един!…

Молехме се всяка вечер преди сън Господ да се смили и да ни прати други съседи, предполагайки, че не може да има нещо по-гадно.

Приятели! Никога не се бъркайте в делата Господни!

ДОЙДОХА други!!!! – Старшина-шофьорът на „генерало“ от милицията!!! От някакво влашко село, неграмотен, с три деца, но… брат на полковник от КДС!!!

Честна дума! Пешо Рангелов се казваше. Пешо е легенда в нашия живот! И за него ми е жал, че ще бъде забравен, когато изчезна и аз – последната, която го оценява. Пазете ме, приятели, като Резерват на Невероятни Образи! На изчезване съм! А с мен и всички те ще изчезнат. Невероятни са!

Че ходеха боси из къщи е нищо, нормално! Но целта на живота на това семейство беше НИКОГА да не се секне и да крепи некъв двумесечен секрет под носа си, смело експериментирайки – аха-ахааа, да го загубят след миг, но вещо да си го прибират обратно тъкмо навреме, пред неразумно отклонилите се от обедните ни чинии очи! Много обичаха да ни наблюдават докато се храним. Не знам защо.

Та в тази смесена обстановка – баща ми проектираше етажерки!

По-късно започна да ги нарича „Библиотечки“. Всеки път все по-големи. С различни видове рафтчета – според наличните формати. И си ги надписваше – кой рафт – коя литература да поеме. После се търсеше дърводелец: a бе НИКАКВИ дърводелци нямаше тогава???, че превоз, после пристигаше „Библиотеката“ в центъра на огромния хол. А Ахото сядаше да обмисля Стратегията и Тактиката на поставянето ѝ. Мобилизирани – всички стояхме примирено и местехме мебелите наоколо безброй пъти, докато се мернеше в Мозъка Му идеалното решение. И тогава поставяхме „Библиотеката“ на някое място. Но не я пълнехме с книги още дълго, поучени от предишни уроци, че Нищо Не Е Напълно Съвършено на този свят!

После Ахото обявяваше демобилизация, за да започне дълго да Експериментира Разни Стилове На Библиотечното Дело. Бил е за кратко библиотекар в ранната си възраст в Бургас, та му бяха останали някои професионални увреждания…

Чатърката ЛилиБ попита веднаж: – Искаш ли да ти го обясня с чертеж? – и ми рукнаха едни мили спомени!

Ахото много обичаше да ми обяснява с чертеж!

И с това ми нанесе непоправима травма още от първи клас, та намразих училището – само веднаж! – но завинаги.

Не си спомням всички поводи, но помня многобройните мъчителни вини, когато той ме питаше: „Разбра ли, бе!… Гадче!???“ – с много покъртителен глас.

А нещо ме спираше да си призная, че не!

Усещах, че с това ще го отчая от Живота в Семейство с Деца и може да го тласна право в ръцете на друго Кандидат-MotherBeing! Затoва казвах: – Aхъъъм! /Което значи нещо като „да“, ама много особено да!/

Но той – същински самоук Дзержински – искаше и да Провери, и казваше: – Обясни сега ти!

И с това разваляше цялата работа.

Сега да не ме обвините в Тъпота. Бе не, бе! – ПАК това Несъответствие на Светогледа между разните Being-и! Онова, което за Ахото беше „просто като чертеж“ – за мен беше невероятна нелепица! Ами имам болезнено силно чувство за Логика от малка.

Само един пример щ