БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“.

Posted: 28.12.2013 in Bulgarian literature

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ

Фейлетонъ отъ Ат. Джавковъ

в-к Бургазки Фаръ, бр. 6161, 19 юни 1942.

 

Ние, бургазците, обичаме често да се оплакваме, че сме неоправдани. Оплакваме се за всичко и в разни случаи. Например не малко сме негодували, че в града ни не се е паднала никаква по-за пред хора лотарийна печалба. И изведнаж… необичайна изненада: сферите и топките се въртели и се нагласили да спрат точно на оня номер, върху който мухите от будката на бай Коля отдавна свършили работата си.

Това е вече достатъчно за сензация, ако не в американски, то напълно във възможностите на нашето бургазко народонаселение, мащаб. Дано от сега вече съдбата да не престава с веселите си изненади към нас.

А работата, ако беше весела за вас, за мен стана по-друга, драги читателю.

Това велико събитие трябваше да се ознаменува във вестника.

– Трябва да научиш имената на печелившите, каза ми редактора. – До 8 часа ще те чакам.

– Лесна работа! – отвърнах аз, подсвирнах и се зарадвах, че ме освободиха по-рано за тези незначителни имена.

И тръгнах.

„Сега право в магазина за боядисване на дрехи. Следобедният ми събрат съобщи, че там се паднала част от печалбата”. Отидох с намерение да проверя дали е истина и да видя как изглежда лицето на човека, погален от богиня Фортуна.

Но… ролетките на магазина бяха пуснати.

– Къде са хората? – попитах едно чираче.

– А, няма ги. Тук един спечели милиона и удариха рулетките. Сега пият някъде.

Реших да търся другите щастливци. Ами как? Чрез питане.

И почнах да питам. Толкоз пъти задавах един и същ въпрос, че сега да не се учудиш, драги читателю, ако те срещна и ти изтърся едно „знаеш ли щастливците?”, вместо „добър ден”.

– Едната четвъртинка купил някакъв кръчмар.

– Кръчмар ли казваш? Къде да го намеря?

– Някъде към големия мост.

Това разстояние за репортера и при най-неблагоприятни климатически условия е малко. Но в кръчмата помислиха, че ги подигравам и че ги вземам на илюзия, един вид. Разбрах, че съм станал жертва на слух.

– Но кажете, моля ви се, не знаете ли някой от щастливците.

– Разбира се! И то двама.

– Къде са? Кои са?

– Двама бъчвари. Мякъде към хамбарите ще ги намериш.

Не ги намерих и не съжалявам. До 6 часа има още много време. Поне достатъчно за събирачите на новини.

Тръгнах малко по-спокойно. Подслушвам разговорите.

– Лъжа било за доктора. Той не спечелил.

– Ами вестника, какво писа?

– Нали знаеш, че вестниците винаги лъжат.

Един приятел ме чукна по рамото.

– Свободен ли си? Хайде да те водя към градината.

– Остави ме. Зает съм и то как. Четири имена ми трябват.

– Да не търсиш щастливците? Че кажи така, бе брат! Аз зная единия.

– Казвай бързо! Казвай, къде да отивам!

– Ей, че си интересен! Целият Бургас знае къде. В бръснарницата на Алито.

В бръснарницата на Алито заварих някакъв чирак, който дрънкаше на китарата един романс, оплакващ разбитите любовни мечти.

Тук се разбиха и моите репортерски надежди.

Стори ми се, че часовата стрелка галопира по циферблата. Времето просто се стапяше, и аз нямах нито единия щастливец. Имена на милионери събрах около тридесет. Разни разсилни, войници, адвокати, келнери, парализирани, трудови и военно-инвалиди, търговци на фотографически апарати, всички имаха четвъртинка от билета с милиона. На кого да вярвам. Към кого да се обърна.

А редакторът чакаше. Реших да искам продължение на времето си по телефона.

Влязох в една сладкарница да телефонирам. Вътре грамадна компания гълташе пасти.

– Здравей, приятел! Ела да си хапнеш и ти.

– Благодаря, по какъв случай?

Яж тука, братле! Гледаш ли ме? От днес съм човек на 250 хиляди.

– Да не би и ти да печелиш?

– Разбира се. Заповядай!

В сладкарницата се втурна приятелят ми.

– Бягай в ресторант В! Двамата милионери гуляят и чупят бутилки. Досега са се занимавали с развъждането на ангорски зайци.

– Я по-добре ми кажи името на някоя стара мома, да я пишем във вестника, че да я омъжим.

Часът стана 8 без пет. Закрачих към редакцията. тъкмо да се мушна през вратата и някакъв руски емигрант ми дава знак да го чакам. Спрях се. Лъхна ме вино.

– Ти прихадил на училище?

– Да, приятелю, дори смятам скоро да си взимам дипломата. Какво ще обичате?

– Слушай, ще ти докажа Карнотовата теорема.

– Извинете, да не би и вие да печелите милион?

– Никс… что за глупости, чорт взмят…

Явих се при директора.

– Научи ли имената?

– Да.

– И на четиримата ли?

– Какви четирима. Тъкмо четиридесет.

– Така ли? И на мен се обадиха 12.

Те, милионерите, любезно се навъдиха много. Те и наляво и надясно се хвалят. Нека има и такива, за разлика от другите, които тихо в това бурно време използват късите вълни и станаха баслословно богати в нашите бедни бургаски мащаби.

А ти, драги читателю, ако научиш някои имена, прати ги в редакцията. За по-лесно, подреди ги в списъка по азбучен ред.

 

 

Коментари
  1. […] БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ – 1942, в-к „Бургазки Фаръ“… […]

  2. Анонимен каза:

    Хареса ми и ме учуди колко е съвременен езикът на автора ,фейлетонът е писан преди 75 години ,модерно е звученето за ония години!

    • milady2009 каза:

      :))) ТАКА и аз се изненадах някога, в ранните ’60, когато открихме черноморското крайбрежие от Созопол надолу – Приморско, Китен, Мичурин… ТАМ нямаха обикновеното провинциално „мякане“, което се набиваше в ушите дори и в София. На въпросите ми отговориха, че из Тракийска България се говори много правилен български. При това там населението е предимно бежанци от турските и гръцките територии на България. Оттам е и семейството на баща ми, първоначално преселени в Малко Търново.

      Родителите ми нямаха диалект – макар и израстнали в Бургас. В същото време братовчедка ми, наполовина от Айтос казва, и досега „ДОДАХМИ“…

      ВСЕ ПАК си е странно, щом езикът на юношата ви прави впечатление? Може би непрекъснатото четене на съвременна за тогава литература да е повлияла? Аз отбелязах за себе си някои думи, които е ползвал постоянно, например „косичка“ – дори за косите на изпечени и немлади морски вълци, като Зангадора и подобни свои герои.

      Отговарям така подробно, защото не съм коментирала досега езика и „диалекта“ в книгите му… НЯКОГА трябваше да се пише на чист литературен език, а диалектите и старинните форми някак не допринасяха за „добрата литература“, обратно на съвременните автори, които ги използват като ЕФЕКТ – и разчитат много на него…

      БЛАГОДАРЯ за коментара ви!

Вашият коментар