март | 2013 | borisaprilov

Една сутрин, след като цяла нощ се бях въртял в постелята, реших, че ще е най-добре, ако стана и се спася. Седнах на леглото, сдъвканият чаршаф събуди усещането ми, че сам съм сдъвкан от нощно чудовище и изплют в тази позната и непозната моя стая с враждебни стени и мрачни ъгли. Като седях така и мислех, дойдох до убеждението, че съм сломен, че ще умра от ярост. Надявах се да се оправя през деня, но не можах, напротив, привечер рецесията ми се изостри рязко и само като си представих, че отново трябва да вляза в леглото, извиках от болка. Щом мракът се сгъсти, разбирайки, че няма къде да избягам от леглото, никак не се учудих, когато се видях вън от стаята и тръгнал. Преди да потегля обаче, както трябва, седнах на една пейка и се опитах да размисля спокойно, това ми отне няколко часа, до момента, в който се изправих рязко, а след това прекосих безлюдния нощен град. Заобиколих само няколко пияни мъже и се озовах в най-крайния от всички крайни квартали. Тук ме залаяха кучета, но не ме уплашиха, знаех, че най-поривисто лаят вързаните, отвързаните кучета са тихи, гледат да се разминете от разстояние, да не заангажират достойнството си. Всъщност заради туй пусто достойнство стават всичките тези събития, но това е по-дълга история и ще гледам да я премълча, а вие се задоволете само с приключението ми по маршрута от напуснатото легло до мястото, за което се бях упътил.

Луната осветяваше тополи, миризлива вада, кочини, съборетини, приличащи на къщи, и много железарии, плюс стари тенекии и парцали, каквито може да изхвърли градът от смрадливата си утроба, след като хората са изтръгнали всичко възможно от тях, а ръждата ги е захапала по уязвимите места. Богохулната обстановка наоколо ме караше да се пръждосам минута по-скоро от нея, но тая работа не беше много лесна, боклуците се простираха навсякъде, край мен се издигаха хълмове и заставаха категорично пред крачката ми; не можех да ги заобикалям, трябваше да ги изкачвам, а изкачването на места беше придружено от лазене. Някъде ми се наложи да измъкна и преместя пружини за легла, ръждата им се пръскаше във въздуха, усещах блудкавия й прах, убодох ръката си и потече кръвчица. Вървях и изстисквах мръсната кръв от пръста си, за да избегна инфекцията, но не от страх пред смъртта, чисто и просто у мен се беше събудило любопитството към финала на започнатия поход. Да крачиш далеч от хората, да се промъкваш между парцали и кучета, преследван единствено от студения ирис на луната, това ме увличаше и теглеше напред. Внимавах само за посоката, гонех изток, изгрева на слънцето. Слънцето ме интересуваше слабо, само да ме стопли сутринта, сакън ако си помислите, че бързах към източните мъдреци и богове, никак, хич не ме интересуваха нито те, нито подобните на тях, виж, отделен е въпросът, ако някоя свръхземна сила ме превърнеше по някакъв начин в огромен силен мъжага, в супермен, тогава нещата биха се променили съвсем. Като супермен, мисля, че бих могъл да бродя между хората, но в този си вид – никога, тъй като представлявам слабандрак, година преди пенсионирането му, в едно от модерните предприятия, където превеждам писма и проспекти от три езика. Единственото, което мога, е да превеждам от немски, английски и испански. Не мога и да вървя. Ако сте забелязали, самотниците вървят. Тренирал съм по алеите на Витоша и по пътеките на Черноморието; от туй скитане сред природата краката и долните части на тялото ми заякнаха.

Призори вървях все още бодро, но вече се оглеждах, смятах да се скрия през деня, да пътувам само нощем, да избягвам хората. Привлече ме малка рекичка, тя течеше в дъното на широко чакълесто корито, наоколо се простираха лескови храсти, земята не беше кой знае колко утъпкана, не забелязах и следи от добитък, така че можех да полегна спокойно, пък и да се освежа в рекичката. Промъкнах се между храстите, наведох се и заопипвах земята, дланите ми трябваше да разберат дали е меко и сухо, те избраха такова място, изпънах се по гръб и се заслушах в ранните звукове на птиците. Светът ме преследваше с далечни влакове, камион премина с трясък наблизо, нищо чудно, ако магистралата се окажеше на метри от леговището ми. Изглежда съм поспал добре, събуди ме силната топлина на слънцето. Отпочинал, просто рипнах на крака и веднага усетих, че притежавам сили да стигна до екватора. Освен това хрумна ми, че ако избягам ефикасно главните пътища, спокойно ще мога да се движа и през деня. Изглежда, че земното кълбо все още не е претъпкано чак дотам с хора, все още е възможно човек да премине по-отстрани, да не се натрапва, никой пък някой да му се натрапва на него. Така разбрах, че осъществяването на замисъла ми ще се окаже по-лесно. Нагазих в рекичката, обърнах се към гората и видях всичките й листа: те поглъщаха слънчевата светлина, страстно отдадени на фотосинтезата си. Водата ме охлаждаше, близки и далечни бързейчета припламваха между камъните, слънцето затопляше намръзналия ми от земята гръб, от небето валеше радост, всичко тържествуваше, но туй не ме трогваше, красотата на природата бе загубила вече властта си над мен. Нагазил в поточето гол, аз се видях как продължавам на изток, като звяр, усещайки удоволствието от това, че съм звяр, че се тътря в пустотата на пътеките или по инстинктивно налучкани пролуки, метър по метър, докато една сутрин, на трийсет и първото денонощие, най-после усетих миризмата му…

Оставаше ми само да открия мястото, заоглеждах се, през деня нямаше да ми бъде трудно, ала в сумрака, колкото и да се взирах, не можех и не можех да зърна скалата, а тя ми беше крайно необходима за пълното ориентиране. От асфалта, върху който стоях, се откриваха няколко възможности за спущане до брега, но как да разбера къде е точно онова заливче, което ме интересува повече от всичко? Втурнах се надолу, заспущах се, падах, ставах, заплитах се в къпини, накрая щях да връхлетя направо в морето и все търсех и търсех скалата или поне четирите вкупчени дъбчета и едно встрани, сякаш ги пази. Нито те, нито скалата можеха да се съгледат в тъмния, изгубил своята съразмерност свят, нямаше ги дори врязаните във водата буруни. Имаше ли смисъл да се блъскам още? Седнах и зачаках да просветне. Заслушах се в глезения шум на прибоя, зад мен лежаха отхвърлените няколкостотин километра, умората и другите неща, заради които бях потеглил. Петите ми тежаха, прасците ме боляха остро, по тялото ми висяха дрипи, но най-силно усещах разрухата с очите си, те сякаш отчитаха насъбраното безсъние, налудничавостта ми. Бавно опипах косата си, после брадясалото си лице на светец, почувствувах изострените му черти. И все пак целта беше достигната, морето лежеше в краката ми, вече се провиждаше повърхността му; понесла тръпката на изгрева, тя се подаваше от дъното на нощната тиня. Изплуваха и скалите, мярнаха ми се четирите дъбчета, скалата, която приличаше на олигофрен, се изправи на мястото си и разбрах, че не ми остава нищо повече, освен да вляза във водата и да заплувам, до заливчето другояче не можеше да се стигне, то беше непристъпно по суша. Никаква душа не се мяркаше наоколо, освен прибоят нищо не нараняваше тишината, спокойно можех да изчакам слънцето, то ми трябваше да свърши работата си. Когато слънцето се дигна високо, стопли се въздухът, стоплиха се и скалите, вече можех да се спусна. Нагазих във водата и заплувах, бавно, почти ритуално заобиколих буруна, бавно и ритуално изпълзях между камъните, много, много бавно се излегнах върху дългата нагорещена скала и съблякох дрипите си по най-мързеливия начин, без да ставам, изхлузвайки се от тях като змия от кожата си. Ах, колко съм затворен, аз съм вътре в скалите, като в клещи, непристъпен и уединен. Лекият прибой шъпне приспивно, той пък ме изолира от шумовете на сушата. Морето тук почти не млъква, прибоят изчезва може би само два или три пъти в годината, така че само два или три пъти годишно ще имам нещастието да чуя мърморенето на света, през останалото време в ушите ми ще бучат само вълните, и то докато оглушея, оглушея ли – край, спасявам се.

Затоплих се и се обърнах към заливчето и май че се усмихнах с остатъка на човешкото си подобие, отсега нататък щях да се усмихвам все по-вяло, съзнателно бързах да напусна човешката си същност, предвкусвайки зараждащото се удоволствие да се превърна в животно. Влагалището на заливчето завършваше в дъното си с пещера, тя се чернееше и белееше с милионите курешки на скалните гълъби. На гълъбите им предстоеше да бъдат прогонени, друг е въпросът, ако ме приемеха като равноправен обитател на скривалището. Изправих се, опипах парцалите си, предстоеше им да съхнат още малко, нека съхнат, в това време ще проуча убежището си. Както и по-рано, когато го бях открил преди години, то ми хареса с пълната си изолираност и защитеност, а след това и с хралупата си, тя ми допадна особено, представих си я застелена с дъски и слама, можех да си лежа вътре и да съзерцавам през дупката като през бинокъл: морето цветовете, птиците във въздуха, звездите в небето, корабите на хоризонта; цял живот, никой няма да ме открие, тук лодки не влизат – плитчини. Години наред вълните са изхвърляли сандъци, талпи, дъски, какво ли няма в заливчето, наведи се и събирай, пренеси го в пещерата, създай си робинзоновски уют – през зимата един капак ще ме предпази от връхлитащия вятър, но надали ще стане нужда, предстои ми да се превърна в животно…

Възприемете ме като побъркан, но не и като човекомразец. О, ако съществуваше свръхземна сила, някоя особена мощ да ме превърне в супермен или поне в боксьор, тогава не бих и помислил да идвам тук, нямаше да предприема похода, щях да си остана в града, да се бия, да пазя достойнството си, а то какво – посегнеш ли да се защитиш, ще те смачкат, нали съм се опитвал – счупиха ми носа. Примирих се и заживях със страх пред насилието, започнах да се правя на ударен, макар че е тежко и не чак безболезнено. Живеех си, но когато преди трийсет и два дни в някакъв киносалон няколко млади копелета, ученичета, тормозеха в продължение на цялата прожекция зрителите с крясъци и замятаха неугасените си угарки върху главите на публиката, а ние всички мълчахме и не се намери един да извика, не скочихме поне петима да ги смач… Да, подобно нещо ми хрумна тогава, пожелах да ги смачкаме. Но туй не е нищо в сравнение с мислите, които ме връхлетяха по-късно, в постелята. Тъй като не можех да мигна, въртях се в леглото и плачех от обида, в яростта си отидох толкоз далеч, че започнах да измислям начини за наказание. Разбира се, първото, което ми хрумна, бе да се превърна в мъжага със стоманени мускули, а после изобретих наказателните отреди. Тогава именно, като измислих наказателните отреди, си рекох – бягай, човече, стани и бягай, само една година имаш до пенсионирането, но стани и се спаси, вече не си за никъде освен за пещерата… Същността на отделите се състоеше в идеална организация от въоръжени ядра, подвижни групички, готови да се окажат навсякъде и направо без съд – бой; нищо повече, никакво друго наказание – само бой; на насилието – с насилие; да видим какво би станало след няколко месеца, ще си гледаме ли спокойно филмите, ще се возим ли тихичко в автобусите, ще си караме ли нежно старостта.

Злорадството и вътрешното щастие, което изживях при създаването на наказателните отреди, ме довърши; добре замисленото отмъщение ме дигна на крака, измъкна ме от душевната разруха и ме понесе към морето, натикаме в тъмната дупка на отшелничеството и сега съм сигурен, вече няма опасност за мен, защото ми омръзнаха моментите, в които някой презрян пияница държи в напрежение цял трамвай, подиграва се с гражданите, а те, само да решат, ще скочат като един и ще го пре… Ох!…

Е, затова съм в пещерата, сам, край мене – гълъби, ами има ли по-миловидно нещо от гълъбите; лежа си като тюлен на камъните, наблюдавам хоризонта, не мисля за нищо. Тихо, чудно, от света към убежището ми не може да долети и стон – шумът на прибоя го поглъща, преди да влезе в ушите ми, а ето че ми предстои и великолепното събитие да оглушея. О, как чакам само да оглушея от шума на вълните, повече нищо не ме заплашва, да остане само радостното очакване на пълното ослепяване, за него ще се погрижат слънцето и водата… Настървено смуча солената морска вода с надеждата, че повече няма да видя автобус и трамвай; за мен те не означават само превоз, а места, където човечетата дори не смеят да погледнат към този, който мачка достойнството им.

Из сборника „Отбраната на Спарта“ 1982.

Разказите от книгата „Деликатно настроение“ в отделни файлове

Posted: 15.03.2013 in Bulgarian literature

*Всяко заглавие е линк за изтегляне на произведението.

БОРИС АПРИЛОВ

ДЕЛИКАТНО НАСТРОЕНИЕ.pdf

(разкази и новели)

Библиотека “Факел”, “Профиздат”, 1986

(Редактор: Кирил Гончев; Рецензент: Здравко Чолаков)

ДОКОСВАНЕ.pdf

ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИН.pdf

РИБАРСКА ЧОРБА.pdf

ЛОДОС.pdf

НЕЩО СИ ОТИВА.pdf

ТОПЛИНА ОТ ХОРА.pdf

СИНЬО.pdf

ГОСПОДАРИ.pdf

ДРУГИЯТ.pdf

ОТБРАНАТА НА СПАРТА.pdf

ОСТРОВЧЕТО.pdf

ДЕЛИКАТНО НАСТРОЕНИЕ.pdf

НАСАМЕ.pdf

ЖЕСТОКОСТ.pdf

ГОСПОДАРЯТ НА ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН.pdf

Разказите от сборника „МОРЕТО Е НА ВСИЧКИ“ – в отделни файлове

Posted: 14.03.2013 in Bulgarian literature

*Всяко заглавие е линк за изтегляне на произведението.

БОРИС АПРИЛОВ

МОРЕТО Е НА ВСИЧКИ (разкази)

Български писател, 1963 (Редактор: Атанас Наковски)

СЪДЪРЖАНИЕ:

РОДИНА
ТОПЛИНА ОТ ХОРА
ФИЛЕ ОТ АКУЛА
ТИХО МОРЕ
РИБАРСКА ЧОРБА
МОРЕТО Е НА ВСИЧКИ
АНГЕЛИНА
ДЕВЕТ МИЛИ НЕЖНОСТ
ДРУГИЯТ

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ 1 – последен роман…

Posted: 08.03.2013 in Bulgarian literature, РОМАНИ
Етикети:boris aprilov, Априлов, Ахасфер, Ахо, Ахото, Борис, България, Лиско, борис априлов, любимец, писател, приключения, good literature, Israel, роман, Woman_Being

борис anрилов

•

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

към >>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB
Към >>> трета част: http://bit.ly/Lpar5O

•

КРАТКА БИОГРАФИЯ НА РОМАНА

.      Бих искала да поясня, че този роман, макар и много подобен по сюжет на останалото творчество на Автора, е може би единственият, който е изцяло НЕбиографичен, а e замислен така, че да обхване точно определена част от най-фалшифицираната историята на България.
.      Героят му е с двайсетина години по-млад от него и – за разлика от него, произхожда от най-заможната класа на бургаското общество, чиито съдби „преди и след“ му бяха познати покрай съучениците и приятелите. В този смисъл историите са автентични, макар и разказани като лични. :)
.      Романът е и последното му произведение, създаден точно между датите 1 август 1993 и 23 август 1994 – както неочаквано прецизно е отбелязал сам върху ръкописа. Може би е съзрявал в мозъка му, предизвикан от внезапната свобода на словото, настъпила в края на `80-тте, напирало е да се излее всичко, което е сдържал през годините на строга цензура.
.      Внезапната възможност да покаже най-после всичките си възможности – едновременно съблазнителна, но и плашеща, и без да знае, че е неизлечимо болен, той залепна за стола пред пишещата машина. (Някога хората имаха такива древни инструменти, вместо компютри…)
.      Текстът се изля отведнъж и само в оригинал; не беше оставян да отлежи, не беше коригиран дори за правописни грешки – той подсъзнателно усещаше, че времето му свършва, че няма да може да напише нищо друго.
.      Още преди да го завърши, уговори издаването му в България преди края на 1994-та.
Но не дочака да го види напечатан.
.      Малко преди уречения срок, редакцията се разпадна и издаването се отложи за неопределено време. Ахото изживя новината много тежко! Той се отчая, отпадна и съвсем скоро почина. Едва през 1997 година, две години след смъртта му, все пак романът беше напечатан, благодарение на писателя Любен Петков, който прие тази мисия като лична, макар и невъзможна.
. БЛАГОДАРЯ на всички негови приятели, които го помнят и обичат все още!
. За тях и потомците им издавам тези книги.
. И, Боже, нека четат хората в България – още много дълги и светли години!
. АМИН!
. Дж. В.

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ
роман

ПЪРВА ЧАСТ

Мрачен, потъмнял от бедност и умора беше корабът, а тя седеше всеки следобед на едно и също място в кокпита – натурия сред натуриите, парцал сред парцаления панаир на платната – пиеше кафе и други неща и сякаш не обръщаше внимание на мяркачите по кея. Но може ли човек да отгатне какво ще привлече любопитството на една жена?

– Островът си го бива, но ако не беше безръката дама…

Ръждивият ѝ глас ме потресе, такъв глас можеше да извади само умряла пристанищна проститутка. Посъбудих се и се огледах. Последните двайсет дни бях увиснал в безмълвието. Не можех дори да си въобразя, че думите ѝ са отправени към мен.

По пътя до хотела непрекъснато коментирах тази възможност и постепенно взех да се убеждавам в нея. Наоколо тогава не се виждаше жива душа. Освен оня, разбира се, постоянно шетащият из палубата старик с налудничава брада и мръсни бермуди.

Надрасках едно писмо. Запътих се към пощата. Единствен пасажер в хотелчето!… Представете си каква скука ме друсаше. Пристъпвах бавно в захладяващата вечер, но вече си имах цел – отивах до пощата, отнасях писмо. Вътре обаче, в самата вътрешност на всичко, същинската ми цел отново си оставаше оная привързана към кея мръсотия.

Стори ми се, че почти всички млади хора от плажовете са се струпали тази вечер на пристанището. Двойките мълчаливо наблюдаваха идеята си за остров Милос, стараеха се да доловят витаещите наоколо легенди. От време на време се целуваха. Аз пък бях почти сигурен, че повече от всичко насам ги тегли единствената реалност – странният кораб. В похлупилата го нощ той се оказа черен. Безлюдна палуба. Тишина.

Корабът спеше. Всичките му части почиваха. Сега никой не ми пречеше да го разгледам спокойно. Тънката пристанищна светлина превръщаше „Илюзия“ в съновидение, което всеки може да възприеме и като реалност. Сенките и полусенките размиваха жестоката му твърда мизерия. По този начин скитникът ми се представяше в най-приемливия си вид, достоен дори за пощенска картичка. Пък забравих и да отбележа де, на кея през деня редовно стърчеше масичка с касичка и плакат: „Моля ви, ако ме снимате, не забравяйте да ми оставите два долара, поне за пристанищните такси. Беден съм, изнемогвам. „Илюзия“ . Втори плакат, само че на палубата: „Капитан Кларк търси помощник за обиколка на света.“

Замислих се. Капитан Кларк! Познато име, не влиза за първи път в главата ми. Доколкото все още можех да се ориентирам за някои неща в корабостроенето, „Илюзия“ представляваше двумачтова яхта с три платна. Този клас се нарича кеч. В току-що отминалите красиви ветроходни години на човечеството, кечът беше предпочитаното стъкмяване не само за известните мореплаватели.

Но хайде да прекъснем, имам сериозна причина – появи се тя. Щръкна в средата на кокпита. Когато скочи на кея, бях поразен от една подробност – роклята. Дамата се появи по рокля, а не във всекидневния панталон. Нощта се отвори до дъно и с удоволствие глътна вярната си дъщеря.

– Знаех, че ще се върнете.

Подаде ми торбата и удари няколко четки на косата си. От дрехата ѝ замириса на демодираност. Не, тази жена не беше създадена да носи рокля.

Допълнително се уверих, че нощта наистина поглъщаше преданата си дъщеря с удоволствие, изяждаше я бавно, с наслада, разтопяваше я в прегръдките си, направо полудяваше за нея.

Стискахме ръцете си, блуждаехме насам-натам, не знаехме какво да правим с пожара. Целувахме се, губехме съзнание, залитахме. Мозъкът ми гореше, но се подчинявах на придобити рефлекси – все теглех партньорката си към морето, към коравата ивица на пясъка. Там и тъмнината ми се струваше по-гъста. Но усещах, че тя, в съвършената си женска подчиненост, въпреки всичко ми се противопоставя. Може би гледаше да осъществи нещо си намислено от нея. Придърпваше ме все към оттатъшната страна на крайбрежната улица. Хладният полъх ни помагаше, тласкаше ни към лабиринтите на Адамас. В ляво и дясно ни се мяркаха зазимени вече заведения на дребния курортен бизнес. Продължавахме да се целуваме и да се оглеждаме трескаво – търсехме мястото си – но сега и на двамата май не ни се вярваше, че ще устискаме. Нямах нищо против да се срутим незабавно на каменната настилка, дори започнах да се свличам и усещах как и тя е узряла да се сгромоляса. В този миг ни звънна шансът. От ляво изникнаха две бездомни кучета, заклещени, бяха се спотайвали може би цял ден в някаква дупка на сладострастието. Странно спокойни за ситуацията, все още един в друг, скрити за лошотията на хората. Видях много добре как мъжкото се извърна към мен и чух, заклевам се, как ми прошепна – ето, там!… Изкачихме няколко стъпала. Излязохме на тераса с обърнати столове и маси. Провряхме се между небрежно струпани чадъри, много брезент, навярно от бракувани навеси. Тя запокити някъде рокличката. Тялото ѝ мигновено освети нощта. Чак тогава се разбра колко светло е наоколо. Видях абсолютно всичко: късно развили се гърди, устойчиви на времето. Зърната им ме боцнаха като нокти. После съгледах овалния оазис на коремчето ѝ, пъпчето ѝ, а накрая и капачките на колената. Те също се врязаха в съзнанието ми. Гърдите ѝ започнаха да се отдалечават, стопанката им полягаше, снижаваше се и ме издърпваше върху мръсния, затоплен от кучетата брезент, навярно пълен с бълхи. Смъквах панталона и се свличах, този път втренчен единствено в котето между краката ѝ. Но ето че изчезна и то, след туй устичката ѝ изчезна в устата ми, усетих я някъде към гърлото си. Не можах да нанеса дори няколко що-годе мъжки тласъци. Изсипах се целия, удавих котенцето, видях се да изтичам по брезента, от брезента на терасата, а оттерасата право върху прашните жадни листа на някаква смокиня.

– Да, да! – Тя ме стисна за гушата. – Не задавай въпроси.

Не зададох въпросния въпрос, глътнах го. За мое изумление – напук на досегашната ми практика – продължавах да се притискам към плячката си. Притискаше се и тя. Чудно нещо, не ми се ставаше. Нощта ме блъскаше отгоре. Гигантска бетонобъркачка се беше изсипала върху нас, вече се смятахме за вкаменени. Измъкнах устата си от канибалските ѝ зъбки. Жаден за отмъщение, прииска ми се да изям зърната ѝ, но се отказах – не биваше да лишавам света от една забележителност. Какво се хилите, говоря ви за петдесетгодишна жена.

– Не можем ли да направим нещо за кучетата?

Дейзи хвърли тези думи и изчезна. Станах от леглото, запътих се към банята. Прииска ми се да ѝ разкажа нещо повече за заклещените кучета. Но как? Душът я беше покрил. Къде да я намеря под струите.

– Няма защо да се намесваме! – извиках. Изглежда никой не ме чу. – Не можем да помогнем. Никак. – Душът свистеше. Задникът ѝ блестеше като никелиран. – Трябва да ги оставим на спокойствие. – Дейзи се обърна. Като ме видя, озъби се. Помисли, че ще я нападам. – Времето ще оправи нещата.

– Махни се!

Тази жена е луда, тя мисли, че съм с неограничени възможности. Вече е три след полунощ, цели осем часа, откакто сме се джаснали в тая непривична за възрастта ни акробатика по тераси, скали и хотелски стаи. Но по-смешният от двама ни бях аз, с бабаитския синдром да ѝ взема акъла, скапан от изтощение, копнеех да позатворя очи. Вече бях метнал чаршафа отгоре си. Исках да внуша на някого, че леглото не винаги има еднозначно предназначение.

– Джими, не чу ли какво ти казах? – Полепнала към черепа ѝ, мократа коса я правеше грозна, никаква. – Стани да помогнем на кучетата.

– Какво, ще ги издърпваме ли? Ти – едното, аз – другото? Ами то, още като те види, мъжкото ще се възбуди наново.

– И ще ги оставим да страдат ли?

– Времето ще ги оправи, часовете, които текат… Нахлуващата зора.

– Джими, на тоя Балкански полуостров, там, всички ли сте такива жестоки?

– Не съм Джими, Стоян съм!

– Ти си Джими.

– Добре, Джими съм. Виждаш ли онова легло. Хвърли се на него и умри. Студено ми е.

– Няма да спя тук.

– Въпреки това, да поспим три часа, викам, а после ще те занеса на ръце до кораба.

– Ще си отида сама.

Предоставяха ми се няколко минути. Притворих очи. Поспах си, гледайки. Дейзи изсъхваше. Косата ѝ се очовечи. Две мокри кърпи лежаха на пода. Щом посегна към роклята, станах. Слипът. Панталонът. Ризата. Обущата. Тя пъхна глава в рокличката и я запомних точно в тоя миг – прекалено изкъпана, как влиза в прана-недопраната при корабни условия дреха.

С удоволствие напуснах ледената стая, северно изложение, мраморен под, благодат през лятото, наказание през есента. Тя ме хвана подръка. Островът беше леко настръхнал срещу нощния хлад. Якето ме топлеше. Провесих на раменете ѝ пуловер. Той се свлече надолу. Дейзи се смали.

И тя знаеше къде ме води, но и аз си знаех накъде ме избутва. Песовете се зададоха срещу нас. Едното – на левия тротоар, другото – на десния. Дейзи ме целуна. Запъти се да погали кучката, но тя неблагодарно се отдалечи. Горките, бяха стопени от преживените болки, от ужаса на събитието.

– За първи път ли виждаш?

– Не, Джими – като малка, в Пензънс.

– Какво беше Пензънс?

– Родният ми град.

– Казвам се Стоян Жечев.

– За мен си Джими… Допускаш ли, че те… отново?…

– Разбира се, мила. Когато ги подпали желанието. – Позволих си лека волност: – Кучешка им работа.

Дейзи ме погледна много истински, мъчеше се в тъмнината да проникне в лицето ми. Май че успя. Усмихна се едва забележимо, притисна глава до рамото ми. Целунах я продължително. Иди го разбери, със зазоряването започна да се възвръща сладостта на целувките ни. Устните ѝ отново се пълнеха с мед.

– Джими, знаеш ли, за малко щях да изтърся, че те обичам.

– Стига с тоя Джими.

– Ти си Джими! В момента не ми се разказват истории, но ти си Джими.

Почесах се. Дейзи ме изгледа повторно. Целуна ме горещо, потръпваше. Оставаше само да изцеди някоя сълза. Потърсих с лицето си влага край очите ѝ.

– Няма да заплача, не бой се…

Тя се втренчи в морето. През парцаливите остатъци на нощта виждахме само част от дъгата на залива. Стърчахме от другата страна на пристанището, изпълнена с мълчаливите сенки на закотвените гемии. Някои познавах по имена, между тях плувах всеки ден, приближавах се и прочитах названията. Те не ми говореха за кой знае каква интелигентност на собствениците: Венера, Корабът на Венера, Статуята на Венера, Венера Милоска, Венера от залива, Звездата на Венера, Плаващата Венера… Същите заглавия красяха и заведенията, от най-незначителната кръчмичка – до известните хотели.

– Голямо затишие ни е натиснало – обади се Дейзи. – Съдбата го е пожелала. Дано не духне скоро. Какво смяташ, ще задуха ли скоро? В лоцията го пише черно на бяло: през октомври в Егейско море нахлуват северните ветрове и производните им.

– Кой чака вятъра?

– Капитан Кларк. Кой друг може да чака вятъра. – Дейзи се опита да ме прегърне. От неудобно положение тя успя да целуне най-близката до нея част на лицето ми. – Ти, изобщо, имаш ли някаква представа за ветровете?

– Изглежда, никаква, защото, ако имах щях да изляза поне една година първи, или втори. Никога не съм изпитвал туй удоволствие.

– А трети?

– Редовно.

– На шахмат?

– Става дума за регати.

Нито сричка повече. Нито пък тя пожела да научи нещо допълнително. Направи ми впечатление – след тази част на разговора Дейзи занемя. Слава богу! Неприятният ѝ курвенски глас горе-долу можеше да се търпи в досегашното развитие на нощта, но в момента… В момента никак. Пейзажът се бе вцепенил. Заобикаляше ни крехка неподвижност. Звездно бездушие висеше на небето. Въздухът скимтеше в очакване да се случи нещо красиво, но и полезно, да речем – отваряне на море, поява на непознати риби без кости, или пък в най-лошия случай – амфори с благоухания.

С такова усещане извървяхме пътя до пристанището. Застанах на разстояние от мизерната им яхта. Дейзи извади грозната си юношеска походка. Просто не ми се гледаше как се отдалечава. А тя внезапно се върна и се целунахме за не знам кой път. Сега Дейзи тръгна много бавно и доста се страхувах от ново връщане за нова целувка, но стоях да видя как ще се качи.

Прескочи сръчно разстоянието, влезе в „Илюзия“ . Вече не можех да я следя, стопи се в черната беднотия. Все пак останах още мъничко. Предполагах, че се е обърнала и ме наблюдава от мрака.

Събудих се по-рано, отколкото би трябвало, към десет. Отворих очи след четири часа сън. Ококори ме необикновеното състояние на тялото, на кръвта в него. Кръвта взимаше най-активно участие в общия стрес на моя организъм. Всичко туй не мога да го назова щастие, чак пък щастие – не. Какво щастие? Бях преживял нощно приключение на топъл остров, сред топло море, с жена, но каква жена, боже мой – лесна. Живее в сиромашки кораб, кораб-просяк. И все пак, много неща могат да ѝ се простят, но как да забравя момента, в който преметна роклята през главата си и я хвърли така, че после я търсихме в тъмнината. Липсваха ѝ гащички, беше пристигнала в пълна бойна готовност. Вече няколко пъти се питам дали пък не биваше да ѝ се разплатя. И колко? Кога?… Джими! А да не ни минава през ума какво може да означава това Джими.

„Да, да! – Колко силно ме сграби за шията, щеше да ме удуши. – Не задавай въпроси!”

Обърнах се на дясната страна, освободих сърцето си, дадох му простор да преживява. Хубав ден навън! Макар и северен, прозорецът ми го показва. Спокоен ден, гладък като мраморната лейди от древността… Дейзи! Име на цвете. Маргарита. На светлинни години далеч от Безръката. Главата на Дейзи надали притежаваше и чертичка от главата на безръката. Полущастието пораждаше в мен забележителни полумисли.

Гладът ме връхлетя изведнъж. Станах. Налагаше ми се да изям нещо огромно. Каквото и да е. Отворих хладилника. Бутилка мастика и четири круши. Измих ги, но ги изгълтах без да ги беля. Включих радиото, просто така, да имам някого край себе си. Гладът ме смазваше. Обикновено не закусвах и плувах само на едно кафе, но сега…

Госпожа Панайота бе по-внушителна от всякога. Представете си едно вечно брожение от сексуална мъгла. Ядрото на това брожение е самата госпожа Панайота. Очите ѝ ми се усмихнаха, прекалените ѝ устни се усмихнаха, деколтето ѝ с голяма част от бюста ѝ също ми се усмихна.

– Госпожо Панайота, гладен съм.

– А браво, господин Зецев! – усмихна се и изкрящият ѝ като шампанско глас. – Сега!

Видях отдалечаващият се към кухнята банален задник. До вчера той ме вълнуваше, но днес ми се стори наивен.

Администрацията на „Погледът на Венера“ блестеше от чистота, списанията бяха винаги подредени по ръбовете им, оръфаните от прелистване броеве биваха хвърляни на боклука. На стопаните те не им струваха пари, оставяха ги немските туристи. Списание „Щерн“ се радваше на постоянна фаворизация, подреждаха го до ключовете.

Появи се съпругът на госпожа Панайота, позова ме в кухнята. Госпожа Панайота полюляваше бюста си над масата, разрязваше баница с булгур, познах по аромата. Този аромат внезапно ме хвърли в детството.

– Стояне, ще изпием и по едно вино, ама червено.

Съгласих се.

На туй семейство му вървеше. Още на втория ден Нико ми се похвали:

– Като отиваш да плуваш, погледни вдясно, там е новия ни хотел „Венера сред тръстиките“.

Хотелът се издигаше до плажната ивица, четириетажен, недовършен, облицоваха го. На патерици – огромна червена табела с названието. Два телефонни номера. Зад гърба на сградата царствено и мъдро се полюляваха узрели, готови за рязане тръстики. От тръстиките нататък – баналната дъга на залива. Тя не затваряше, напротив – отваряше пейзажа. Нимбосваше го планинската верига на Милос.

С парче баница в стомаха и две чаши вино в главата напуснах „Погледът на Венера“. Църквицата се оказа прекалено врязана в скалите. Малка, като кубче захар. Бяла, нашарена с яркосиньо, един от патентованите кичове на гърците. Той придава чар на островите им. Без това ослепително бяло и позорно синьо, като истинска синка, не мога да си представя Цикладския архипелаг. В сянката на църквицата, направо върху облизаните от чистота плочници на дворчето, лежеше едно петънце. Погледнах часовника си.

Но ето че забравих нещо съществено от разказа и е наложително да се върна леко назад. Преди малко, като крачех все по брега, загледах се в няколко дръвчета. Познати дръвчета, бях питал и знаех названието им, а сега не мога и не мога да си го спомня. Името е вътре, в главата ми е, плава във виното, обаче ми бяга. Отчаях се. Но повече се отчаях, щом ме порази едно много съществено нещо. Бе, тикво шейсетгодишна, на теб стана ли ти ясно какво още си забравил? Забравил си да питаш. Разбра ли, балканско говедо? Сега всички питат. И няма нищо срамно в това. Ако беше помислил, щеше да ти хрумне най-приемливата форма на питането,например:

– Дейзи, извинявай, но сега целият свят пита. Преди да направим ТОВА, не е ли редно да се изясним?

Или пък още по-деликатно:

– Дейзи, ти се буташ в мен, но сигурна ли си, че заслужавам доверието ти?

Внезапно си спомних, че тогава още не знаех името ѝ.

Америка!… Дръвчетата се наричат америки, названието просто избухна в съзнанието ми. Бях питал, бяха ми го казали. А за най-най-важното нещо не питах. Горях в пожар. И ето, започва ме друг пожар, на тревогата…

Петънцето върху плочниците се раздвижи, махна ми с ръка. Когато се приближих, изтръпнах: църквицата, дворчето с една палма, разноцветната настилка, а върху нея – ония, станали ми вече много познати, островърхи цици.

– Дейзи, ти акъл имаш ли? Не виждаш ли къде си легнала?

– Джими, излагаш се.

– Това е храм.

– Само тук има сянка.

– 3а тая работа местните могат и да те линчуват.

– О, мили мой!

Дейзи придърпа горницата на бикините и я нахлузи. Осквернената картина се очисти, възвърна достопочтеността си, макар че каква достопочтеност, щом двамата сме се нахендрили в светлото, чисто божие местенце?

– Само туй ли имаш да ми кажеш?

– Ти трябваше да го кажеш, ТИ, не аз. Трябваше да ме питаш, тогава бяхме непознати, а непознатите, де да ги знаеш, един такъв като мен… Разбираш ли ме?

– Какъв като теб?

Пообърках се.

– Никакъв. Непочтен. – Обърквах се още. – Не ме знаеш кой съм, нали разбираш?

– Не.

– Светът гъмжи от плакати.

Тя се позатвори.

– За спин ли става дума?

– Да!

– Не съм и помисляла.

– Видя ли?

– Да не би да се страхуваш?

– Искам да кажа, че сега, когато дори младите се питат…

– Да де, страхуваш се за себе си. О, ма ти не заслужаваш да те наричам Джими.

– Аз съм Стоян Жечев от Бургас.

Постлах една кърпа с надпис „Погледът на Венера“ върху плочника. Точно срещу катинара на църквицата. Поканих Дейзи да се изтегне. Отказа. Обичала камъните, никога не била лягала върху хавлия, в Пензънс малко от местните момичета лягали върху хавлия, не обували и сандали.

– Има нещо потискащо в една закатинарена църквица – рекох аз. Само за да говоря. Според мен, потъвахме. – Затворено. Като магазин в неделя. Да заключат вратата ти към олтара.

– Ти виждал ли си олтар? – Само я погледнах. – Влизал ли си да се молиш?

– Палил съм свещи.

– За кого?

– За дядо ми, за баба ми. Те сигурно гледат отгоре.

– И ако не гледаха?

Беше толкова далеч от мен, на мах от ръката ми, а усещах как изчезва в недосегаемото, хармония, съставена от студени форми, изтегната, излята кораво, забавен биологичен цъфтеж, късен ренесанс на плътта, сплав от зов и злоба. Злобнитежени са ми противни, те са противни на всички, разбира се, но изпуща ли се такова нещо в засухата на прииждащите шейсет, бе, задник такъв! Изчислявах несъвършенствата ѝ. Всъщност Дейзи представляваше меню от съмнителни достойнства, но комбинирани, те я превръщаха в нежна, тръпнеща примка. Ето я до мен, простряна на плочите – проточена, стройна ивица, краката ѝ се губят чак в подножието на палмата. Ние сме обсадени: църквата, палмата, Дейзи и аз, рамкирани сме от ниска до колене желязна оградка – и тя боядисана в онова евтино синьо, лудо-живо синьо, както са лудо-живи от лудо-жива белота стените на храмчето, те са толкова бели, че снегът до тия стени би изглеждал сив. В това дворче пъплят весели гущерчета, всички безумно живи. Мъртва е само студената октомврийска сянка, в която сме се натопили, Дейзи е мъртва, мъртъв съм и аз, а и палмата, която не знае какво да прави с красотата си, е безжизнена. В мен се промъква началото на страха, че Дейзи ей сега ще се изправи и без да каже довиждане с умрелия си курвенски глас, ще прескочи оградката, ще се спусне по скаличката към заливчето и ще заплува към пристанището, за да изчезне в кораба, гнилотата, ръждата и остатъчната миризма на пикоч.

– Роден съм в Бургас – чух гласа си да се впуща на път. Знаех как започвам, но абсолютно неизвестно ми беше как ще завърша и ще ми се удаде ли изобщо да завърша. – Бургас е пристанище на Черно море. Когато съм се раждал, наброявал трийсет хиляди, сега – около двеста хиляди. Пензънс колко наброява?

– Говори.

– Знаеш ли за какво ти разправям тия работи?

– За да не избягам.

– И да ти стане ясно защо ти зададох фаталния въпрос.

– Въпросът е фатален, ако си го задават другите. Ние с теб нямаме право да си го задаваме.

– Защо, кои сме ние?

Дейзи притвори очи. Долната ѝ устна подскочи. Лежеше просташки разкрачена, по гръб. Слънцето вече огряваше пръстите на краката ѝ. Ноктите ѝ плачеха за маникюр. Тази жена изглежда се пазеше от лъчите на слънцето – поне това правеше, – но въпреки старанията ѝ загарът, придобит от нейното морско ежедневие, я докарваше малко нещо на малайка. Неподдържаната, кафява по рождение коса, в светлия ден сивееше, дори белееше. Изобщо, в напористата дневна светлина бяха изплували почти всички кожни дефекти на Дейзи. За някои от тях направо затварях очи, страхувах се от по-нататъшни разочарования. Вдигнах плувната ѝ шапка от плочника. Гумата ме опари, лепнеше, нуждаеше се от много талк. Вехта шапка, продупчена, жалка. Капитанът толкова ли не можеше да. купи една нова шапка на дъщеря си? Толкоз ли е беден?

Първата част на днешния ми ден протичаше странно – мислех си за какво ли не, но от време на време, кой знае защо, улавях се, че си припомням откъслечни подробности за капитан Кларк. Събрал бях много книги и статии за морето и ветроходството. От яхтенските списания чат-пат получавах информацийки и за „Илюзия“. Тъкмо тия информативни песъчинки от сутринта се връщаха в съзнанието ми. Доколкото знаех, „Илюзия“ само плава, тя не върши нищо друго, плава, скитосва без каквато и да е цел, ей така, заради самото скитосване. Понякога се врязва дълбоко и в големите реки на света.

Нима оня малоумен старец, притичващ по палубата, онова кажи-речи механично махало, нима туй неспокойно, жилаво насекомо е фамозният капитан Кларк?

– Тази година ни хрумна да колекционираме и Черно море. Капитанът си набеляза точно твоя Бургас, в дъното на един голям залив. Но се разколебахме. Нямаме пълни сведения за тази част на света. Напоследък посещаваме само познати места, дето вече и на ум не им минава, нито на пристанищата, нито на яхтклубовете да ни таксуват. – Тя надигна торса си заедно със скръстените под главата ръце. – Ти наистина ли си бил състезател?

– Много ли те интересува?

– Летящ холандец?

– Финка.

Торсът ѝ се върна на земята. По асфалтовия път бавно, с трясъци премина гигантска строителна машина. Въздушната вълна разтърси църквицата, докара в стресово състояние палмата, а спотаените досега в жегата птици се разхвърчаха, чудеха се накъде да бягат. Но всичко отново зае местата си – птиците, палмата, църквицата.

Поизчаках Дейзи да продължи, не продължи. Гърдите ѝ се бяха надигнали, под тънката материя на бикините зърната им щръкваха. Разтревожих се, нямах повече сили, каквото дадох, дадох го през нощта. Оттам нататък всякакви събития от тоя род можеха да се състоят само без мен. По дяволите, ако и това е англичанка!…

– Край Бургас, тогава, пък и сега, живеят няколко блатни езера за чудо и приказ, натъпкани с риба и птици. От езерата започват да се диплят копринено-нежни хълмове, които магически се превръщат в копринено-приспивна планина…

– Откъде си го взел този копринен английски?

– Татко и мама са американски възпитаници.

– Какви ми ги бъбреш, Харвард ли? – Като изтърси тия думи, дори не помисли да се усмихне.

Но аз се засмях силно.

– „Робърт колидж” в Истамбул и Женският американски пансион в Самоков.

– Не съм и чувала.

Ухилих се повторно.

– Защото са малко отдалечени от Пензънс.

– Къпе ли ти се?

– Разбира се, нали за това сме дошли?

Знаех как да сляза най-бързо долу. Познатото гофрирано пясъчно дъно. Чудовищната прозрачност на водата. Прекалената есенна унесеност и това просто заковано затишие бяха подозрителни, подготвяха се условия за нахлуването на продължителни ветрове. Гмурнах се, намокрих се, направих няколко маха.

– Чакай ме!

Стъпих на дъното. Погледнах към брега. Дейзи вече нагазваше. Храмчето-брошка и ленивата ориенталска палма обаче бяха направо скандализирани, защото виждаха съблечения ѝ задник. Голата Дейзи беше много по-хубава от Дейзи по бански. А отдалеч тя беше още по-хубава, приличаше на световна красавица. Полазиха ме мравките на паниката. Направих се на ударен, заплувах повторно.

– Чу ли ме? Чакай.

Приближаваше се. Вървеше трудно, но се приближаваше без да се мокри. Преди да ме прегърне, разярените ѝ цици впиха ноктите си в мен.

– Махни тия глупави гащи!

– Дейзи, да ти кажа нещо…

– После.

Ръцете ѝ скъсаха ластика на гащетата ми.

– Не мога, нищо няма да стане, скапан съм.

– Не си!

Добре, но крачолите не излизаха и тя ги издърпа изпод стъпалата ми.

– Напразен труд, не мога.

– Ти не се бъркай, остави на мен, не участвай, мисли си за каквото щеш!…

– Но как?

– Остави на мен, ти казах.

– Гледат ни.

– Млъкни!…

Двете шведски двойки ни гледаха от брега, те знаеха, че не бива да гледат, при това, знаеха и кои сме, но не можеха да не гледат, такова събитие не бе за изпускане.

Косата ѝ се намокри, Дейзи отново погрозня, но въпреки туй, знае ли човек, може би точно по тази причина, през бистрата вода видях как долу се издевателства над възвърналата ми се сила.

– Ако и сега избързаш – гневът ѝ се давеше във водата – ще те убия!

Не можеше да става и дума за избързване. Вече ме възбуждаше усещането, че не земята носи мен, а аз нося земята, морето, палмата и църквицата на раменете си. Кораво-меката и лека на килограми Дейзи ставаше идеално за игра, особено във водата. Блъскаше ме към плиткото, до колене, а после и към дълбините. Любовта на водните птици, дори на лебедите, бледнее, тя няма нищо общо с водната порно-пантомима, в която ме въвлече дъщерята на капитан Кларк.

Мъжът може да се почувства щастлив по много и най-различни поводи, но на мен, като старо бургаско копеле, израсло по бреговете на залива, ми се струва, че за истинския мъж не може да съществува по-голям триумф от този да измъкне юздата от ръцете на партньорката си и вече не тя, а само той да определя времетраенето.

Его до какво мислене ме докара тая мръсна проститутка от онази още по-мръсна гемия, наречена – майко моя – „Илюзия“.

От косата., от раменете и от гърдите ѝ се стичаше вода, но cега устата ѝ се отвори и изстена:

– О, Джими!

Предложих да отскочим до „Веселата Венера“, на триста крачки от мястото, където се бяхме вклинили и замърсили морето. Собственикът надали щеше да ни изгони заради туй, че не сме облечени.

– Виж какво, Джими, слушай внимателно – отиваш, сядаш и се храниш. Трябва да приготвя обяда на „Илюзия“. Ще ме чакаш до подгизване. Разбра ли?

– Защо не го доведеш?

– Какво?

– Кажи му, че го каня на обяд във „Веселата Венера“.

Дейзи се засмя, дойде редът и на Дейзи да се посмее. Показа белите си зъби. Хубави зъби, коварен свежо-розов език, не можех да се начудя как от нейната чиста девича уста се пръкват такива плесенясали гласни, подобни звуци сигурно издават хиените, когато ръфат мърша.

– В момента, например, защо се смееш?

– Джими, нима не знаеш, не си ли прочел някъде поне това, че капитан Кларк вече трийсет години не е напускал кораба си?

– Мама му стара, май че имаше нещо такова.

Май че нямаше.

– Сядаш и чакаш, ясно ли ти е? 3а да не бъдеш сам на масата, още с влизането поръчай две чаши ром. След като се нахраниш и все още ме няма, разкажи нещо хубаво на моята чаша. Ако е наистина хубаво, бъди сигурен, където и да съм, ще го чуя.

Дейзи постави излишната вече шапка върху мократа си коса и заплува към пристанището.

Избрах забележителна маса за двама. През цялото време – от църквицата до верандата на кръчмата – докато вървях, обсъждах новоприбавения щрих към мъглявия, все още, портрет на капитан Кларк. За завиждане е тази показна линия на поведение. На света едва ли ще се намери втори такъв екземпляр. Пък и в цялата история на корабоплаването.

Собственикът на кръчмата изплува пред мен. Лицето му бе изработено в известния от миналото туберкулозен стил.

– Две чаши ром.

Листът с менюто висеше между двама ни. Взех го от ръката му. Оставих го настрана.

Този тип, с туберкулозно лице, беше на всичко отгоре и брадясъл, невероятен контраст със спретнатото му заведение.

Нетърпеливо очаквах повторното му появяване, струваше ми се безкрайно интересно да разбера ще се досети ли, или няма да се досети.

Мамичката му гръцка, обра ми точките, както си викахме някога в състезателските години. Най-напред постави „нейната“ чаша пред „нейния“ стол срещу мен. Искаше да ми покаже нагледно, чеостаналата част на задачката е лесна. Изправи се. Кръстосахме погледи. Очите му ликуваха.

Но имах втора изненада.

– Чиния, догоре с барбуни. И бутилка бяло вино, но не гръцко и не много скъпо.

– Господине – английският му беше в ред, точно като за собственик на ресторант от тази категория – кажи ми кой си, да те запомня.

Подхвърли го, все едно че пласираше комплимент. И, естествено, запъти се да изпълни поръчката.

Гласът ми го догони.

– От Сомалия съм.

В такива настроения понякога може да изпадне човек, когато е остров, през лъчист октомври, преди да се появи мадамата му, но да не пропуснем и най-важното: след като е нашибал хубаво Егейското море и е създал опасност за рибите да забременеят от безцелно блуждаещия му насам-натам сперматозоиден планктон.

– Днес е последният ден. – Постави бирена чаша пред мен и отвори бутилката, без да ми я покаже. Напротив, закри етикета. Наля ми без да се глези с дегустиране и ми стана още по-симпатичен. – Утре затваряме, господине. Догодина, живот и здраве…

Виното се оказа на равнище, малко нещо португалско, добре изсушено. Радиото изцеждаше от утробата си тънка, много гръцка мелодия. Тя идваше до ухото тихо, като стъпки в алея. Музиката привлече вниманието ми и ме върна в шейсетте години на живота в България.

Барбуните воняха на прелест. Донесе ги майката на собственика. В туй време той се занимаваше с младите шведчета, които бяха седнали вътре. Всяка рибка беше зачервена толкова, колкото повелява неписаният закон на Цикладския архипелаг. Костеливата старица имаше ъгли навсякъде и удивително туберкулозно лице – неосквернено нито от слънцето, нито от едно поне потапяне в морето. Сигурно сто хиляди риби са минали през тигана на тази и нелеко, и добре поживяла женица. Благодарих ѝ за старанието продължително и, мисля, достойно.

Уж ме занимаваха само барбуните и виното, но все пак усетих, че шведите ме коментират, просто намирах се в центъра на вниманието им. Представляваха четири красиви същества, особено едното от тях, то обещаваше да си остане красиво още сто години. Наподобяваше праскова, откъсната от забранените градини на ангелите. Това момиче в момента не искаше да знае за компанията си, абстрахирано от всичко наоколо, то седеше на стола безмълвно, загледано в мен, в купчината от риба, в чашите с ром, сега-засега излишна бутафория върху покривката на масата. Доколкото ми се удаваше да го зърна през витринното стъкло, в шеметно сините му очи искреше повече омраза, отколкото любопитство. Тази руса прасковка без мъх, тази тръстикообразна, манекенка, това животинче от рода на фотомоделите не полагаше ни най-малко усилие да прикрие ненавистта си към мен. Когато човек яде пържени барбуни, ясно, че ги яде с пръсти и няма начин да не се оплеска като прасе. Затова никак не ми се нравеха вторачените им погледи, нито пък ъндърграундния шепот, който си разменяха. Омразата им ме развеселяваше. Бях сигурен, че съчувстват на Дейзи. Съжаляваха я. Страдаха заради малката беззащитна мореплавателка от тайнствения кораб „Илюзия“, която само преди половин час бях изтезавал, овърдалял в дълбочините и плитчините до църквицата, при това – дибидюс гола, според капризите на звяра в мен. Посред бял ден. Пред очите им. И всичко туй в края на двайстия век. Когато светът живее със съзнанието, че достойнството на човека е неприкосновено. Дори на кучетата.

Точно туй си мислех, оплескан до ушите, загледан в рубиновата чаша на жертвата си, все едно че го изговарях гласно на нея.

– Джими, колко си мил!

– Името ми е Стоян.

– Изглежда ромът е добър.

Бях се изправил. Макар че вече никой не ме наблюдаваше. Кръчмата зееше към морето с тъжната си празнота. На почистената маса вече стърчахме само аз и чашите на ритуала, както в блудкавите полуфабрикати на Холивуд от трийсетте години. Бях се изправил, да – до масата ми, в края на краищата, приближаваше англичанка. Избелелите ѝ шорти от джинсов плат правеха всичко каквото зависеше от тях да скрият нескриваемото ѝ дупе. Същото би трябвало да се каже и за блузката. Ми то, кво да ви кажа, вечно алчните ѝ да грабнат повече от каквото и да е, или да дадат колкото може повече на когото и да е цици, се радваха на свободата си.

В мокрите бикини моята островна авантюра преди малко изглеждаше по-облечена.

– Много си смела – отбелязах и подложих стола ѝ.

– Това е вярно – съгласи се Дейзи. – Каза ми го и капитанът. Джими, знаеш ли, тия чаши много ти отиват.

– Ще обядваш ли?

– Не, Джими, дошла съм да ми изпееш всичко за себе си, целия си живот… Доколкото личи от моята чаша, не си и разказал нищо добро за мен.

– Добре, Дейзи, какво хубаво искаш да чуеш?

Отправи ми най-младия си поглед. Този път, изпрана и изсушена, косата ѝ ме позова да я погаля. Пипнах я леко отстрани. Дейзи повдигна рамото си и погали с него пръстите ми. В моето посягане към нея и в нейното посягане към мен можеше да се вмести една голяма любовна история.

– Искам да дойдеш с нас! – Подскочих. Дейзи допълни спокойно:

– Когато духне.

– Ти акъл имаш ли?– Стори ми се, че съм разярен, но побързах да поомекна.. – Допри се поне мъничко, поне с крайчеца на пръстчето до действителността. На теб, изглежда, ти се струва лесно да отклониш човек от пътя му и да го поведеш в твоята посока.

– Джими, ти отново ми вадиш копринен английски. Говоря ти да тръгнеш с мен, а ти ми се извиняваш. Защо се извиняваш? Кажи, можеш ли или не можеш?

– Не мога!

– Поне за десетина дни. Ще те оставим на избрано от тебе пристанище.

– Ти не си луда, ти си измислена.

– Добре, да приключим, да забравим веднага. – Вдигна чашата си. – Наздраве, Джими! Обичам те.

– Чакай, как…

– По най-обикновения начин.

– Дейзи!…

– Разкажи ми нещо за себе си.

Понякога осъждам строго дядо си Стоян Жечев, нещо повече, в мисълта си за него изпитвам срам, че е стоварил голям позор върху спомена за рода ни, но общо взето, особено когато съм в добро настроение, поглеждам на дейността му от по-голяма височина и съм склонен да му простя варварското изсичане на няколко дъбови гори. Оправдавам го не само с факта, че е мой дядо, а и с това, че никога не е осъзнавал какво точно върши, виждал е как планината се оголва пред очите му, но тогава и през ум не му е минавало колко фатално я наранява. Този корав, предприемчив и неетичен селянин от Странджанския край, както и работниците с брадвите до него, са живеели далеч от проблемите на екологията.

– Джими, кой му е разрешавал?

– Хвърлял е големи суми за рушвети.

С изсичането на горите дядо е увеличавал печалбите си, цинично изразено – трупал е пари, превръщал се е от хитър селянин в новоизпечен бургаски богаташ. И да речеш, че мъдрите дъбове са се връщали в мебели или строителен материал за кораби – нищо подобно, крайната им съдба, реализацията им, се е наричала кебапчета. Стоян Калоянов Жечев създал няколко кюмюрджийници, там дъбовете са били овъглявани, дървените въглища минавали през дъсчените кейчета – друга деятелност на дядо ми по залива – влизали са в черните търбуси на най-мръсните товарни гемии и са отпрашвали за Турция, към скарите за изпичане на кебапчета, кюфтета, шашлици и останалите им производни. Да се изядеш от отчаяние, как да не проклинаш родния си дядо, бащата на твоя баща. И понеже е бил предприемчив, но неук, искал е да има учен син, без да му трепне окото пратил е Калоян Стоянов Жечев да свърши „Робърт колидж”, а после, хванете се за нещо да не паднете, цяла година в Лондон, да специализира езика. Отиваме още по-нататък – в лондонския пансион по същото време е живеела бъдещата ми майка, току-що завршила Дамския американски пансион в Самоков, невинна девица, дъщеря на изпечения мошеник и търговец на зърнени храни от Карнобат Андон Кузмов Чирпанлиев. Така са се допрели не само фамилиите, но и най-усъвършенстваните им издънки, получила се искра и – ето ме и мен.

По-нататък е от лесно по-лесно, блестящо развитие на нещата, Калоян Стоянов Жечев е казал пророческите думи „в кюмюра няма повече бъдеще”, след което го виждаме да основава параходната агенция „Калоян Жечев”. При това положение баба и дядо се успокояват за съдбата на рода и умират, затворили очи за трагедията, която се е запътила към България.

Хубаво умно дете, обширен дом, гувернантка, говори се ключително на английски, американското замърсяващо звучене на езика е измито още в Лондон, параходите пристигат, оставят стоките си, оставят пари, товарят нови стоки, оставят пари, заминават, за да се върнат, баща ми се очертава като един от най-симпатичните граждани на Бургас, усмихнат, зачитащ правата на другите, а майка ми – направо красавица, вървим с нея по улица Богориди, но дори с детския си взор долавях как към тялото ѝ се отправят и чисти, и нечисти погледи. В лицето ѝ природата бе хвърлила много светлина, необходимите нюанси от цветове, но тялото ѝ преливаше от джигъл.

– Джими, какво е джигъл?

– Сленг на бургаските хашлаци. С него изразяват дискретния трепет на женското тяло.

– Аз имам ли джигъл?

През 1944 година в България влезе Съветската армия. Комунизмът се настани в страната чрез неговия болшевишки вариант. Под лозунга за ликвидацията на фашизма, комунистите ликвидираха живота. В детските ни спомени промяната се отрази драстично – отнеха къщата ни, превърнаха я в резиденция на червеноармейски военачалник. Натикаха ни в двустайно жилище. Уж временно. Повече не излязохме о него. Благословени две стаи! Настъпиха времена, в които бяхме благодарни и за тях.

Трудно е да се разказва за годините, в които се започна и завърши пълната идиотизация на страната. Идеологията ни внушаваше, че осъществява социалистическа революция. Беше ни направен комплимент, че ние и само ние имаме честта да останем в историята като гробокопачи на капитализма. Така започнахме да виждаме в съседа, в приятеля най-напред гробаря. Огромно гробище. Копаем. Отнеха и офиса на баща ми, затриха процъфтяващата му параходна агенция. Помещението бе превърнато в клуб на млади комунисти.

Случва ми се понякога да обмислям поведението на татко и мама през тия четирийсет години и спокойно мога да отбележа, че изпитвам нещо като гордост за двамата. Наложи ли ми се да определя това тяхно поведение само с една дума, без колебание бих заявил – хладнокръвие. Първата им защитна реакция – вкопчиха се в английския език, в преподаването на частни уроци по домовете. Кой знае защо, хората сметнаха, че спасението им ще дойде тъкмо от този език.

– Да бяхте заминали.

Погледнах я кротко. Още веднъж. Щеше ми се да не ѝ отговоря, но знаех – няма да ме остави на мира.

– Затвориха държавата, мила, заключиха я. – Лицето ѝ изрази нещо много приличащо на отегчение, сякаш не вярваше на разказа ми – Паспорти не се издаваха, по границите стреляха на месо.

– Добре, добре.

Надигна рома, коравият ѝ език се проточи напред, острието му прехвърли ръба на чашата и безцелно се разходи по течността.

– Защо не пиеш като хората?

Прибра езика си.

– Защото не пия.

– Как не пиеш?

– Не обичам.

– Изобщо ли?

Кимна. Остави чашата на масата, обгърнала я с двете си ръце.

– Мразя алкохола.

– Дейзи, ми тогава, какви са тия циркове?

– Да се поглезя и аз.

– Откога не пиеш?

– Никога не съм пила. Казах ти – ненавиждам алкохола. Кафе и чай – колосални обеми.

– Уби ме! Приличаш на паднала в канавката алкохоличка.

– Идва от гласа ми, знам, не си първият, който ми го казва.

– Не съм го казвал.

– Почти.

– Само пушиш, така ли?

– Като съм на руля… Джими, исках да се поглезя малко, трябва ми ритуал, не разбра ли, че те обичам? Две чаши ром на масата. И ти!

– Искаш да кажеш, че досега не ти се е случвало с никого? Само с мен?

Този път Дейзи Кларк ме изгледа продължително, бих казал – безпощадно, проникващо, дълбаещо, унищожаващо. Да ви призная ли, смутих се. Но скоро се съвзех, за да я сръфам.

– Караш ме да говоря на чашата, на твоя ром, а ти изобщо не го и…

– Джими, не видя ли, че го вкусих? Тази символика ми харесва, макар че е от евтините филми и от бестселърите… Мили, не се навивай, продължи да разказваш, всичко около теб ме вълнува, и дребните факти.

Надигнах чашата си. Ромът неочаквано ми хареса. Малко неподходящ за Гърция с нейните мастики и рицини, ромът ме наблъска с ветрове и платна. Спомних си, като млади ветроходци, влезем ли в някое заливче, вадехме кубинска бутилка и я изпразвахме тайно от треньора. По-късно, когато сам аз станах треньор на бургаските ветроходци, упорито се вглеждах в движенията и най-вече в очите на момчетата, все търсех в тях отражението на Стивънсъновите саги.

Надигнах повторно чашата. Майка му стара, Джими, рекох си, ти защо не го задраскаш отново тоя ром, я колко е примамващ, пък върни се наново в ония години…

В ония години татко, природно мъдър и спокоен мъж – обратно на мама, природно красива и глупавичка – много бързо се умори да преподава английски, писна му, просто си беше скроен другояче човекът. Един ден ме заведе да закърпваме тук-там „Ножът на ветровете”. Яхтичката се нуждаеше от незначителен ремонт. Много скоро вдигнахме гротчето и кливърчето. По-ясно изразено – татко тръгна да лови риба, отначало само попчета, по-кьсно сафрид и змарид, а още по-късно, нали си е мащабен мъж, снабди се с модерни мрежи и се скри зад хоризонта. Оттам се връщаше брадясал, прегорял от студените ветрове, но лодката им – вече имаше ортак, собственик на моторница, от татко бяха скъпите найлонови мрежи, пратени му от танжерски корабен агент – лодката им пращеше по обшивката от паламуд. Потръгна. Вече продаваха. Построиха си хижи, заживяха с ортака там. В събота мама отиваше, готвеше му, целуваше се два-три дни с татко и се връщаше при оскъдните левчета от частните уроци.

За мен, какво да кажа, бях свободно хлапе, момче, свободен и като ученик, правех каквото си ща, скитах по залива с „Ножа”, изобщо, стремях се да стана хашлак като другите, но не успях, здравата домашна среда, самочувствието на богаташки син и най-вече, предполагам, дивашкият ми стремеж да замина някой ден за Хаванските острви, ме спасиха.

– Джими, ти ли спомена Хавайските острови?

– След малко се насочвам натам – отвърнах – минута и ще ти станеясно.

Копнежът ми по Хонолулу по нищо не се различаваше от картонения ритуал на Дейзи с рома. Този копнеж също се роди из салоните на кината, но възмъжа след като изчетох любимите романчета, които мама си бе донесла от Лондон. По кориците им, в захарно сияние, блестяха лагуни, ниско приведени палми, полуголи хавайки, красиви снажни мъже. Те отнасяха хавайките към жилища от палмови листа.

Първото място на градските състезания не ми мърдаше, но на републиканските пред мен винаги се класираха две известни столични имена. Изяждах се. Не от суета. Престижните места можеха да ме пратят в задграничните регати. Бях решил, попадна ли в капиталистическа страна, да се чупя. Да не се връщам в България. Дори да плюя зад гърба си. Знаех много добре, заплювах Бургас, всички очарователни люлки на игрите ми, пейзажът на възмъжаването и втасването ми. Америка, Сан Франциско, Паго-Паго – тези имена ме взривяваха. Живот. Свобода. Море. Скитничество. Жени от всички цветове. Любов. Южният кръст – над главата, момичетата – в краката. Интересуваха ме преди всичко островите без годишни времена.

Най-после чудото се случи. Завоювах второто място. След два месеца предстоеше регата в Кил. Европейско първенство. Татко и мама отлично знаеха как ще се развият събитията. Мълчаха. Мълчах и аз. В мълчанието си те ме прежалваха, въобразяваха си поне, че ме откъсват от сърцата си. О, само това ли! Беше почти сигурно, че им предстои изселване в далечна провинция. На всичко отгоре, татко го чакаше лагер, каторжен труд в строго охранявана зона на ужаса. 3адето е отгледал и възпитал такъв син. Тримата се топехме, страдахме тайно един от друг. С надежда и потресение чакахме датата на състезанието. Но органите на сигурността ме зачертаха от списъка на състезателите. Оказах се неблагонадежден.

– Отправили сме се точно към Хавайските острови – подхвърли Дгейзи с непоносимия си курвенски глас, сякаш ме напсува.

Видях я как се смалява пред очите ми, цялата ѝ енергия бе впрегната, да ми внуши, че „Илюзия“ се е насочила за ТАМ. – Където няма годишни времена.

– Ти си луда за връзване.

Така ѝ отвърнах аз.

Негодниците, които ме бяха зачертали от състезателния лист на Българския отбор за Европейското първенство по ветроходство едва ли са усетили ефекта от сухия си административен жест. Не знам как се е стигнало до него, никак не ми беше ясен по онова време механизмът на зачертаването. В покрусата си все пак успях да разбера – няма шега, няма милост, нито към мен, нито към другите като мен. В младежкото си мислене тогава внимавах да не стигна само до най-нежелателното – да намразя родителите си. Беше ми се насъбрало множко: все заради тях преди година под носа ми бе затръшната вратата на университета, а ето че бе хлопната и още по-важната за мен врата – към света.

Татко винаги, при всички обстоятелства е знаел какво точно да прави. Той просто подметна, сякаш го рече на въздуха: Ти защо не дойдеш малко с мен?

След като продаде „Ножът на ветровете“ и купи нова стара лодка с мотор от бракуван шевролет, Калоян Жечев се превърна в истински крайбрежен ястреб. Като го наблюдавах в тъмносинята му рибарска шуба, коронясан с капитанската шапка на норвежкия търговски флот, вътре в себе си го наричах Хари Морган, макар че вместо две дъщери имаше само един за нищо негоден син.

Забележителна сутрин – всичко ми се въртеше като насън – отвързахме „Пенелопа“ и потеглихме. Като насън, казвам, понеже тръгвах с татко, той ме беше допуснал в своя солен и луд свят, където блуждаеха непознати за сухоземните същества стереотипи. Моторът гърмеше, нафтата вонеше, шумът и зловонието скандализираха другата ми природа, която бих нарекъл нежната деменция на ветроходеца, но само с плат и вятър трудно се прави бизнес, риболовството се прави с мотор.

В ранните следобедни часове се завързахме пред Кварталчето. Кварталчето представлява едно незаконно построено рибарско поселище с десетина бараки, изградени по най-аматьорския и трогателно наивен начин в скалната устна на заливчето. Татковата „творба“ стърчеше сред мизерията като резиденция, не само заради новия дървен материал, нито за майсторската ѝ изработка, а най-вече заради просторната веранда. В дясната част на верандата мълчеше груба, достолепно скована маса за дванайсет души. Поне така ми се каза. По-късно с очите си видях как край нея насядаха не дванайсет, а петнайсет. Не съм виждал по-тъжно и самотно нещо от празната маса в следобеда, когато я видях за първи път. След като пренесохме провизиите от „Пенелопа“ в хижата, татко изтъпанчи една бутилка точно в средата на масата. Донесе, две чаши. Седна. Наля в едната и отпи. Залязващото слънце простреля с лъчите си всичко: бутилката, етикета, чашите, гербът на норвежкия търговски флот и венчалния пръстен на Калоян Жечев. В него момент Калоян Жечев ми се стори по-величествен отвсякога. Той не запита сина си пие ли, или не пие. Само остави празна чаша до пълната бутилка. Гледаше към морето. Все едно, че не бях с него. Все едно, че не съществувах. Великолепен. Не искаше да ме безпокои с въпроси. Аз пък поисках да му напомня, че денят ми е наистина мрачен, исках да знае, че лесно няма да забравя, нито пък да простя на невидимите, скрити от погледите партийни мастодонти. С това, че налях само капки в чашата подсказах на Калоян Жечев, че синът му никога няма да стане пияница и с това диалогът на тази жизнено важна тема приключи.

За първи път в живота си видях висяща ваза. Тя висеше под стряхата на верандата. В нея имаше увяхнали цветя. Вече знаех добре от раказите им – в петък ще пристигне мама, ще донесе свежите карамфили. Няма защо да се лъжем, ритуалите от този род по целия свят са глупави.

10.

В Кварталчето прекарах незабравими дни. „Пенелопа“ – лека ирония към мама – ме покори. Свикнах с шумотевицата на мотора и със смърдящата гадост на горивото. Приближавахме се към края на септември. След пасажите на циганките нахлуха пасажите на пълноценнияпаламуд. И се започна. Вече само едри риби пълнеха касоните ни. Лодките се приближаваха тежко-тежко до кейчетата си. Татко гасеше мотора отдалеч. На това място се нуждаеше от тишина. Двамата, без да си кажем и думичка, наблюдавахме „резиденцията“ с верандата, Не можехме да им се нагледаме. Отстрани бе изградено нещо като склад за мрежите и останалите десет хиляди вещи. От другата страна, към татковия дом, бе допряно старо бунгало, бракувано и купено на сметка от близкия къмпинг. Струва, ми се, че това бунгало нарушаваше естетическото равновесие на хациендата ни, но без него Калоян Жечев не можеше да мине, то бе отредено за помощника му, муден тип без рефлекси, от близкото пристанищно градче. Някогашният параходен агент не допускаше до второто легло на спалнята дори да се допре друг човек. Пазеше го за мама. И за мен, естествено.

Обичахме да се прибираме бавно, загледани в полировката на заливчето, дървеното кейче, хациендата и клиентите, които ни очакваха до кейчето. В първите дни изпитвах голямо неудобство заради търговията на татко. Но свикнах. Хората купуваха. Уловът на всички лодки се продаваше за броени минути. В тези именно минути открих един нов, непознат за мен Калоян Жечев. Приемаше сръчно парите, броеше ги, връщаше ресто. В тази реалистична картина съглеждах и нейната епична страна: някогашният преуспял бизнесмен и сегашният дребен провинциален рибар, който всяка сутрин тръгва срещу изгрева и вечер се връща срещу залеза, с мизерни два касона риба, продава я за броени левчета, но в същото време у него кипи завоевателската кръв на успеха, стремежът да купи още една лодка, втора, трета, кораб, пет кораба, за него да работят поне сто души, о, само да му позволят комунистите!… По едно време започнах да се уверявам, че татко благославя обедняването си. Защото сега, вместо да се надвиква с другите параходни агенти по световния телефон, той препуска с четирийсет и петте коня на шевролета по вълните, с вятъра и срещу вятъра, брадясъл, мъжествен, макар и малко пълничък, кажи-речи бог, вече обвеян от слава; за него казваха: Голям рибар, една риба да има в морето, той ще я улови.

Туй го разправям докато се прибираме към рая си, нали? Пред очите ни е изплувала най-красивата хациенда по цялото Черно море. Старият ме остави да продам улова и се изкачи до верандата. Докато вършех работата си, поглеждах нагоре и виждах как поставя бутилката върху масата. После седна зад нея. Голям дявол! Искаше поне за кратко време да остане сам с умората си, с чашата и с удоволствието , че е победи и днешния ден.

– Щастливец!

– Сигурна ли си?

– Напълно преуспял човек.

– Дейзи, ти не беше ли заспала?

– Джими, слушай кво ще ти дрънна, нещо вътре в мен ми подсказва, че баща ти е благославял идването на комунистите. Нещо вътре в него се е радвало.

11.

Няколко пъти съм присъствал на вечерите край масата…

– Да продължавам ли?

– Взе да става интересно.

– Чак сега?

– Отначало беше скучно.

– Мамичката ти.

– На български ли започваш?

– Не те ли трогна туй, че ме отрязаха от университета, от състезанията?

– Не.

Вечерите край масата се възприемаха като възнаграждение за труда. Жителите на Кварталчето идваха с пълни ръце – риби, туршии, бутилки. Рибите отнасяха край огнището, печаха ги двама от помощниците, а бутилките се отваряха на масата. Тогава се отваряха и сладките приказки. На мен тия вечери ми доскучаха бързо. Там не се казваше нищо интересно. Нито ново. Не можах да чуя ни една мъдра дума, но рибарите умираха за тия часове на верандата. Татко участваше с удоволствие. Той биваше винаги в центъра на вниманието, дори тогава, когато гостуваше подполковник Рачев. Към татко се отнасяха с подчертано уважение. Калоян Жечев обича да го уважават, това люлее суетата му, в момента татко представлява едно суетно старче, но вече доста капризно. Споменах името на подполковник Рачев. Той беше заместник-началник на граничните войски в Окръга. Комунист в червата, бивш партизанин, но безумната му страст към морския риболов смекчаваше до голяма степен ръбестата му физиономия и вкочанения му мироглед. Брат му беше жител на Кварталчето, подполковникът идваше при него да рибарства, винаги цивилен, при това – маскиран като бараба. Рибарите му се подмазваха. Татко също. Ние всички се подмазвахме на комунистите. Въпрос на оцеляване.

Комарите се блъскаха в замрежения прозорец. От този прозорец денем се виждаха хълмове, обрасли с хилави дъбови горички. Старите красавци, както вече споменах, бяха отдавна изсечени и продадени от дядо ми. Стихнеха ли приказките на верандата, през прозореца нахлуваше хаотичната канонада на щурците. Лягах си рано, с книга в ръце. Лампата от нощната масичка на мама хвърляше достатъчно светлина върху страниците. От началото на гостуването се бях захванал да зобя разказите на Селинджър. Исках да знам ще успея ли да пробия като преводач в издателствата. Но така и не напредвах с четенето. Умората ме нокаутираше. Заспивах дори преди да се появят войниците с автоматите. Двама граничари всяка нощ пристигаха на верандата да проверяват за хора без открити листи, повече да разнообразят обхода си, отколкото да изпълнят служебното си задължене. Оставяхме им някоя риба за изяждане и по някой лаф за казване. Граничарите си имаха дежурен въпрос: Днес да се е мяркало някое съмнително лице наоколо? Рибарите отговаряха, че не са забелязали такова нещо. Наблизо минаваше границата с Турция. Почти всички войници с калашници, които се отбиваха при нас, бяха декорирани с една или две значки за отличия. Награди за заловени или застреляни бегълци. Невинните, наивни на вид лица на ефрейторчетата, ме караха да изтръпвам от ужас. Тия млади хора убиваха без да им мигне оченцето.

Обикновено мама пристигаше с автобус. Татко я посрещаше всеки петък на спирката в селото. Един петък обаче мама се появи рано-рано направо в Кварталчето. Изненада ни. Прибирахме се с „Пенелопа” и какво да видим – мама седи до масата, маха ни с ръка. Не знам как да ви го обясня, почти съм сигурен, че него ден усетих уханието на пресни карамфили на триста метра от брега. Освен това усетих още, че се задава промяна, че предстои някакво необяснимо пречупване на досегашния семеен ритъм. Не казах нищо, дори не погледнах към Калоян Жечев, повече от сигурен, че го вълнува същата мисъл. Връщахме се два часа преди определеното време, нали трябваше да се къпем, да се бръснем, Крайбрежния сокол не отиваше на спирката в какъвто и да е вид. В ранния час не ни чакаха и клиенти, така че мама спокойно мина по кейчето и хвана подхвърленото от мен въже.

– Не станах ли много бъбрив? Ако съм обстоятелствен, моля те, удари ме по ръката да млъкна.

– Все още не, продължавай.

Вече имах съзнанието, че белетризирам, но какво би могло да ме спре? Тези неща ги разправях за първи път и като ги разправях, просто усетих сладостта на хубавите години от живота на татко, на мама и на мен, макар и шамаросан наскоро от действителността.

Към татко и мама бе отправена, покана да заработят в системата на туристическия колос „Балкантурист“. Край на бедняшкото жививуркане, на изолацията. На татко предоставяха да оглави сектора за туристите от капиталистическите страни. На мама предлагаха длъжността директор на новостроящия се хотел. Седемнайсететажна сграда. В двете предложения имаше много здрав смисъл, разбира се, но зад всичко лежеше май обстоятелството, че от три години мама преподаваше английски на две тъпи момичета, дъщери на туристическия бос в града. Този бос се оказа, умно ченге, което бе направило сметката си отлично. На него му бе дотегнало от стопански провали, от некадърници с добри кадрови характеристики. Той вярваше жестоко в организаторския гений на параходния агент Калоян Жечев, в деловитостта и чара на съпругата му Диана.

Баща ми каза – не. Отказът му освен, че ме изненада, ме и раздразни. Опитах се да поотворя устата си, но бързо я затворих. Погледнах към Диана. Някаква бебешка полуусмивка изразяваше бебешкото изражение на лицето ѝ. Диана сякаш неочаквано бе забравила за какво всъщност лошла и то рано, с обедния автобус. Измоли от съпруга си само едно, да отидат в понеделник заедно при шефа на туристическата организация, да му откаже лично и все пак, да му благодари за доверието. Калоян Жечев не възрази, изломоти, че го изисква доброто възпитание. Забелязах, настроението му отскочи още по-нагоре, самочувствието му – също. Познавам стария, бях повече от сигурен, в момента умираше туй да се разчуе, да стигне до ушите на всички от Кварталчето, а и в Бургас, познатите да разберат каква висока чест му е оказана.

Когато мама гостуваше на татко, в петък вечер и в събота вечер имаше „весела маса“. Нощувах на верандата. Донасях си походно легло и завивки от складчето. Беше много приятно – хладнокръвният шепот на вълничките, комарите… Него неделен ден не излязохме за риба, старите се отправяха към Бургас. Най-неочаквано тръгнах и аз, беше ми писнало. Градът гъмжеше гаджета, а аз – при рибите. За рибите, за улавянето им и за живот в уединени кварталчета си има възраст. Всички в него заливче ми се струваха отчайващо стари и малко нещо недоразвити.

Подполковник Рачев пристигна с колата си. Ние тъкмо се подреждахме в лодката. Изстреля някакъв поздрав отдалеч. От същото разстояние на висок глас честити назначението на родителите ми. Така че, стана добре, Калоян Жечев се успокои, рибарите от Кварталчето щяха да научат каквото се полагаше от трето лице, а той скромно да пази мълчание> След това още по-скромно ще твърди, че е отказал не за друго, а заради гадната синя боя, дето му виси отгоре като кинжал и го подмята отдолу като люлка.

„Пенелопа“ разпаряше с носа си едно хладно бездиханно море. В необичайно топлия ден бреговете се изнизваха край левия ни борд, увиснали във въздуха като в лошо проявена снимка, понеже липсваше слънчевата светлина, да постави всичко на мястото му. Никаква птица във въздуха, всички лежаха мълчаливо върху невидимата вода. Никакво отражение, някъде минавахме много близо до скалите, но не ги виждахме отразени, не им достигаше енергия за такова нещо. Минахме и край рибарска лодка. Фигурите вътре мълчаха, сториха ми се учудени, уплашени от нещо.което би могло да последва. Мълчахме и ние. Само баща ми говореше. Какво говореше, нищо, обади се всичко на всичко два пъти. Първият път отбеляза, че ще завали. Вторият път ни отне мако повече време, тъй като го употреби за извинение. И какво, искате да оставя туй, дето го виждате, да вляза в канцелария? Не. Няма!

Мама пътуваше към назначението си с удоволствие. Беше ѝ омръзна да преподава английски език из апартаментите на бургаските партийни величия. В жилищата им нерядко се натъкваше я на някой персийски килим от спалнята на бащината ни къща, я на старинен наш гардероб, на цяла холна гарнитура, на пианото – всичко плячкосано преди години от представителите на новата власт.

12.

Сега вече ми става по-трудно да разказвам, макар че се приближавам към един от най-съдбоносните епизоди от моето младежко битие, епизодът заради който всъщност се впрегнах да излагам тук страници от миналото си. Струва ми се, ще се справя по-лесно, ако започна направо от дупката. Това е една полупещера, издълбанаот морето в скалите. До нея доплувах в късна доба, в безлунна нощ, при не съвсем спокойно море, половин бал, не повече. Пропълзях плитчините, усетих сух набит пясък под себе си, пропълзях и по него. Изтегнах се по гръб. Бях ли уморен? Едва ли. Погледнах стрелките. Три и нещо след полунощ. Четири часа непрекъснато плуване. Горе, в честотите на техния си неразбираем морз, мигаха ярки, юлски звезди. Най-напред се освободих от непромокаемата раница. След това, спокойно, ама подчертано спокойно, просто за да докажа нещо на себе си, събух плавниците. Издърпах всички ципове на дунапреновата дреха. Полежах още мъничко така, продължавах да. доказвам онуй нещо на себе си. Чак тогава се съблякох по плувки. Беше ме обзела, трудно обяснима лекота. Дишах с усещането, че съм изплувал накрая на света, с чувството, че в момента отговарям сам за себе си, никакъв Калоян Жечев, никаква мама Диана, никаква държава, бог и така нататък. Най-малко бог. Лекотата прерастна в меко юнашко спокойствие, в копнежа да заспя само след минута. Но тази минута, се оказа много лепкава. Напрегнах волята си, събудих се още малко, пренесох всички вещи в дупката, накрая се тръшнах върху мокрия дунапрен и, въпреки всичко, пак се събудих, прецених дали главата ми ще заеме добра позиция, реших, че позицията не е много надеждна, подложих раницата под главата си. След като почти изключих възможността да захъркам високо, най-сетне заспах.

13.

В коридора, а след туй и във ваната на фиордчето, морето се повдигаше и снижаваше плавно и изпълваше каменната заличика с нежно шипене. Като се оттегляше, водата поклащаше водораслите. Между зелените цистозирии се белееше част от дъното, покрито с мидени черупки и дяволски нокти. Няколко скални гълъби се появиха изневиделица, понечиха да се шмугнат на хладно в пещерата, но ме видяха и се отказаха. Нямаше вероятност да ми докарат беля, граничарите едва ли биха забелязали една чак такава подробност. Извън ваната беше горещо. Безцветното обедно море кротуваше, обезсилено от зноя. Небето прегаряше от жестоката светлина. По камъните лазеха рачета. Между очите им се пукаха мехурчета. В подобно безсилно време не се обажда никаква риба. Татко сега спи при отворена врата и прозорец, сънува бъдещи есенни пасажи, нo следобед все пак ще излезе с помощника си за сафрид — клиентите-летовници напират. Повече от сигурно е, че мама се ядосва с дублираните легла на чужденците, край нея гъмжи от негодни администратори, които гледат да се отчетат главно към службите за Сигурността. Едва ли ще забравя думите ѝ: Започвам да повишавам тон, но забелязах, че с това повишавам и авторитета си. На което татко отвърна вяло: Но не бива да се прекалява.

Сякаш подражаваха на гълъбите, във ваната на фиордчето нахлу облак от сафидчета. Челната група едва не се заби в корема ми, направи поврат, паникьоса другите, сафридите се повъртяха насам-натам и накрая налучкаха изхода към голямата вода. Излязох от ваната, върнах се на оскъдното пясъчно петно. Облякох сухите плувки, обърнах неопрените. До нощта, когато трябваше отново да вляза в тях, щяха да изсъхнат прилично. Чу се звън от стадо. Мелодията на звънците прозвуча мързеливо. Тя задълбочи тишината и мудно премина над глвата ми. Омаломощените от слънцето овце прекосяваха горе угарите без надежда да се доберат до сянка. Бързо отнесох всичко в дупката. Внесох се и аз. Погледнах навън. Светът отново се беше вместил в тясната рамка между скалите – малко море и малко небе, наситени до отвращение от искрящата светлина.

Не можех и не можех да намеря мястото си в живота. Не само заради произхода, пречеше ми мащабността на мечтите. Ти си млад мъж с душата на юноша, обичаше да ми внушава една добре узряла жена. Мисля, че беше хубава, мисля че беше умна, учеше ме на широкоспектърен секс в апартамент с удобства. Боже, как завиждах на мъжа ѝ, първи капитан на известен кораб, не се прибираше по една година от пристанищата, към които исках да полетя.

Турската граница не даваше покой на такива като мен. Момчетата дръзваха, приемаха риска и тръгваха. По сухо – през браздата и телените мрежи. По море – с моторници, мизерни рибарски лодки, с гумени дюшеци. Научавахме за десетки провали, но не бяха редки и успешните опити. Обаждаха ни се с писма от Америка и Австралия. Граничарите обаче се окопитиха. Минираха няколко зони по сушата, сгъстиха взривността на граничната бразда, изостриха свирепостта на кучетата пуснаха ток по телените мрежи. Момчета и момичета от Източна Германия, въоръжени с идеални географски карти, въпреки всичко, се навираха в опасните зони и умираха. Двама или трима успяха, ужас – с овчарски скок!…Не ми е ясно точно как. По море бягствата станаха почти невъзможни: увеличиха броя на радарите, приучиха рибарите на доносничество. Всичките ми замисли се обезцениха. Докато се наканя, докато прежаля родителите и особено въпросната Евдокия и не на последно място – докато приема рисковете, граничните си докараха отнякъде бързоходни катери с многобройни конски сили и наложиха абсолютното си надмощие Като посещавахме с „Пенелопа“ най-близкото до границата, Ахтополското пристанище, зървах боядисания в сиво бяс. Куриоз! – носеше номер 333, най-щастливата ми цифрова комбинация. Зяпах катерчето и за първи път усетих ненавист към морски съд.

Ние от „Пенелопа“ притежавахме постоянни открити листи за риболов, но имахме право да излизаме в морето изключително през деня. Освен това, бе ни разрешено да се приближаваме само на пет километра, от устието на граничната река. Помощникът ни Пончо познаваше всяка педя от южното крайбрежие. В хубави, но безрибни дни, Пончо започна да ни води до един миниатюрен фиорд за раци. Навикнах да намирам това място безпомощта на Пончо – особен профил на две скали, кой знае защо, наподобяваха графичното изображение на Макс и Мориц след измъкването им от тестото. Зад скалите се изгърбваше гол хълм със скучно пространство от ниви и две унили канадски тополи. Тополите се виждаха отдалеч, под тях лесно различавах скалите. Между скалите се врязваше фиордчето, то завършваше с туй, което наричам вана, пълна с прозрачна вода. Наоколо гъмжеше от раци. Обаче. Най-силно ме порази тук една дупка в хълма. Пунтираше пещера. Тази нищо и никаква дупка, нищожество пред Макс и Мориц и ваната, възпламени замисъла ми. Нестандартен и по-смел от всички заисли на предшествениците ми.

Членувах в държавна, полувоенна организация, от нейно име се явявах на състезания, бях един от асовете ѝ. Другата дисциплина, към която се насочих с особена стръв, бе подводния риболов. Дълбочините ме привличаха, убиването на дълбоководни риби. Искам да кажа, че разполагах с необходимите такъми.

Потегляйки към Турция, присвоих от държавата първокачествен неопренов костюм, плавници, непромокаем часовник, шнорхел, маска, непромокаема раница. Нищо – в сравнение с имотите, които ми беше ограбила държавата. През въпросната юлска нощ, някъде към е динайсет, се пуснах от заливчето на Кварталчето. Всичко спеше, само щурците не спяха. Заплувах леко, еуфорично. Край граничните постове минавах само с помощта на плавниците. Плувах и си мислех за всичко – за Калоян и Диана, за вълшебните детски години в залива, за „Ножа на ветровете“ – учебният кораб на ветроходната ми кариера, за състезанията, в които се класирах винаги първи, а после, на републиканските регати – винаги трети, за гаджетата по плажовете, за любовните лудории нощем в Морската градина, там нещата, по-често биваха, правени-недоправени, но всичко, абсолютно всичко, от край до край, включително унищожението на фамилния ни комфорт, ми приличаше на рисуван филм, с пищни цветове, изобилие от слънчеви и лунни нюанси. Изброените епизоди се появяваха и чезнеха бързо, паметта гледаше да се отърве от тях и да ме вкара в жилището на Дафина. Винаги, ама винаги влизах в дома на Дафина: разкош от две спокойни очи, спокойна руса коса, напиращи от спокойни желания гърди. И спокойната, идваща от голяма дълбочина тръпка, обхванала не само долната част на тялото ѝ.

В тази нощ на голямото плуване вършех работата си със скъпернически движения. Хем за вярване, хем за невярване – заспивах. И то на няколко пъти. Събудех ли се, отново започваха епизодите и отново, за кой ли път, ги помиташе спокойната мъдра жена. Майка му стара, идеше ми да се засмея на глас, а повече от сигурно е, че се усмихвах при мисълта за най-значителното, което отнасях със себе си в далечините. От великия феномен, наречен Родина аз отнасях не баща си и майка, си, не юношеството си, нито състезателските си подвизи, отнасях само спомена за преподавателката ми по спокоен, плавен контакт между мъжа и жената.

14.

Овчарят се появи неочаквано, не предизвика какъвто и да е шум. И колко красива постъпка от моя страна, че предвидливо бях прикътал такъмите си. Прекоси пясъчното петно, огледа морето, сякаш да се увери в нещо си докрай, захвърли гегата и седна на камък до прибойчето. Докато събуваше гуменките, той се обърна към пещерата: петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т.Г. Влайков и Елин Пелин. Запретна дочения панталон. Чак тогава, се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му, вече беше влязъл в морето. Наведе се, загреба с шепи вода, намокри хубаво главата си, наплиска врата си. Налетяха го морски мушици, не им обърна внимание. Пред очите ми изплува великолепна картина – класическият български селянин превземаше морето, образът му се отразяваше във водата, сред горещи бели камъни, изправен срещу хоризонта, където вече се зараждаше бризът.

Тръгна си неочаквано, както се беше появил – наведе се, вдигна тоягата, потегли. И тогава ме видя. Чисто и просто, срещнахме погледите си. Разбира се, овчарят не ме видя, погледът му не можеше да проникне в познатия ми пещерен полумрак. Но ми се стори, че кръстосахме очи и като че ли се простихме. Беше ми писано, последното нещо, което отнасям от душата на моята България, последното лице, последният поглед, да е именно този мил, събирателен образ на добрия селянин, описан на дълго и широко в прословутата народопсихология.

Потях се в дупката, топях се, но вече нищо не можеше да ме измъкне навън, не ми се щеше да рискувам. Оказа се, че моето скромно заливче във високия скалист бряг е уязвимо, достъпно чрез незнайна за мен пътечка. Отворих раницата, изядох една консерва с телешко варено. Пих вода. Юлските дни са дълги, но не траят вечно. Още осем часа до падането на нощта. Какво са осем часа за пътешествието, което ми предстои? Чакаха ме още седем километра плуване. Два часа! Три часа!… След устието на реката – там стърчеше наблюдателният пост на войниците и кучетата от граничната застава – веднага, ама съвсем веднага започваше четирикилометров турски плаж. Можех да изляза на всяка точка от него и да изкрещя.

Ето че задуха и бризът. Струите му влизаха през устата на пещерата, усещах ги с нагорещената си потна кожа. Минута след туй някой изрева нещо над главата ми, а върху кадифеното пясъчно петънце, което бях заобикнал, се забижа няколко куршума. Поканиха ме да изляза. с вдигнати ръце. Подчиних се. С дулата на автоматите отгоре ми посочиха как да открия пътечката. Бодеше ми, бях бос, но се справ! Чакаха ме един сержант, едно куче и двама ефрейтори. Кой знае защо единият ефрейтор, нисичко, дръгливо момченце, замахна и ми разби носа. Овчарят се беше облегнал на гегата си.

15.

– Джими, знаеш ли, запазвам си правото и аз да ти разкажа някоя история.

– Въпроси имаш ли?

– Защо не избяга с катера им?

– Какво?

– Спомена, че моторите на лодките ви били безсилни срещу техния звяр. Тогава защо не им го открадна?

– Ти чуваш ли се какво говориш?

– Палиш и тръгваш, а и намерът му е бил 333.

Щеше ми се да я цална по устата, но не ми се стори изгодно, беше станала хубава, проклетницата.

– Дейзи, ти на мен можеш ли да ми изграчиш защо ме мразиш?

– Вие, мъжете, сте нежни същества, Джими, затова най-добре е сега да се наспиш, а утре да продължим. Хем да помислиш по-сериозно, ще можеш ли или няма да можеш да ни придружиш до Танджер. Разбра ли? Само до Танджер, на три крачки оттук. Белким ти се наситя и те намразя наистина, тъй като си го заслужаваш, защото твърдеше, че мечтаеш за Хавайските острови, а сега ти се пада път до там, но се изплъзваш. Баш като ни е нужен трети човек на борда.

– Какъв път? Сякаш сте тръгнали.

– Капитан Кларк трябва да бъде в Пърл Харбър на седми декември.

– Измисляш.

– Никога не измислям.

– Ти и твоят капитан Кларк да се скъсате на парчета не можете да бъдете на седми декември в Пърл Харбър.

– Защото тази година закъсняхме из тия шибани острови, но Джонатан ще ни прости, ще му обясним.

Целта ми беше да се добера веднъж до леглото си.

– Говориш ми шарадно и не сега му е времето да те разгадавам. А и Танджер не отстои на три крачки от тук.

Тя се изправи.

В кръчмата ми се стори по-приятно от вън. Работеха и вентилаторите. Чисто, светло, като у Хемингуей. Старата островна дама стоеше до сина си, навярно сама бе пожелала да демонстрира допълнително симпатии и нямах нищо против. Тъжно нещо е закриването на сезона на остров Милос. Както навсякъде по света, естествено. Сбогувахме се. Тикнаха в ръцете ми завосъчена половинлитрова бутилка без етикет, гола като стриптизьорка. Гърлото ми се сви. 3а малко да изплюя една лъжа, за малко да обещая, че догодина ще се видим пак.

Дейзи държеше в ръцете си котенце, милваше го, котенцето мячеше тъничко, разкъсваше душата.

– Тези неща съдържат бълхи – отбелязах аз.

Дейзи Кларк отново ми се стори много хубава. А сега де. Направо красавица. Устните ѝ се отваряха и затваряха. С движението на ръката си тя отронваше и неразбираеми думички в ухото на животинчето, нещо като стихотворенийце, може би от ученичеството, какво говоря – нараняващият ѝ глас на фльорца от треторазреден хотел изговаряше песничка от най-ранните ѝ детски години в Пензънс.

16.

В хотела две много смотани момичета, такива бродят доста в края на сезона, надигнаха глави от картата, отвърнаха на поздрава ми и отново потънаха в контурите на Гърция. Имаха вид на същества опоскали и този остров. Ще пренощуват в съседната стая и утре, в тъмни зори, ще хванат ферибота за Пирея. За този ферибот вече мечтаех и аз, само той можеше да ме спаси от лепкавата авантюра. В тази клопка на мен ми се диреше сметка за някогашни и сегашни постъпки, за всяка казана дума. Някой държеше на всяка цена да отклни реката на живота ми, да зарежа всичко край себе си. Този някой не молеше, а настояваше да ме удави в сантименталния бульон на ученическата възраст, да ме върне в гамата на лагунните изгреви и залези, да ме захароса с лунна светлина. неща за които отдавна бях заплатил не с какво да е, а със затвор плюс трудововъзпитателно общежитие. Но историята си имаше и своята комична страна – в нея, дявол знае защо, ми се налагаше да участвам под друго име. Колкото и да блъсках глава, неуспявах да разнищя загадката. У мен вече се натрупваше усещането, че удължавам нечий чужд живот, на непознат за мен човек, доколкото схващах, някаква митична личност, пришълец от други географски ширини, защо не си го кажа направо – от друга иланета. В играта, присъстваше отсъстващият, а присъстващият отсъстваше. С други думи, мен ме нямаше там, липсвах, присъствах само като катализатор. Дори сладостта на тялото ѝ сякаш не бе отделяна за мен, този биологичен сироп бе предназначен за отсъстващия. Не бих имал нищо против, разбира се. Откровено казано, всичко туй ми идваше като спасение в рутинната туристическа скука, ако не бе за сметка на пълното ми физическо, а и психическо изтощение. Откога не съм спал? Ами вече не мразех ли и не се ли отвращавах от извечното, благословено и от бога проникване в гениталния космос на жената? От кога дори не съм си помислял за най-близките хора, за приятелите в България? Ако тази вечер стегна багажа си и ако призори се кача на ферибота заедно с тия бедни студентки от Уайоминг, изведнъж ще възвърна независимостта си, гордостта си, своята така сполучливо изработена през годините неприкосновеност. Но да стегна багажа си тази вечер е немислимо, скапан съм, умирам за сън, падам, копнея за допира до възглавницата. И колко много време за спане! Навън все още е ден… Танджер! Къде ме хвърляш ти мен, ма, жрицо съмнителна? За какво ме вземаш? Не съм ли ти рекъл, че съм старо бургаско гураджийче?

17.

Заспах веднага и се събудих след секунда ужилен от просъницата, че тогава е нямало нищо по-лесно от туй да се обсеби катера на гранничната охрана в Ахтопол. Привързваха го по най-обикновения начин сред, рибарските лодки на градчето. Винаги с пълен резервоар, катер 333 чакаше просто да го яхнат и пришпорят. С него можех да се озова в Турция за половин час. Без предварителните подготовки – те ми отнеха цял месец: оборудване, промъкване, проучване на пещерата, откриването ѝ в нощни условия, накрая двуетапно плуване четири плюс три часа. И за какво? Да се озова на пуст плаж, гол, далеч от каквото и да е населено място. А тази лодка можеше да ме откара право в Истамбул. Изтръпнах. Нещо у мен извика. Нямаше да го има и позорът. Какво просто решение. Като Колумбовото яйце. Гордиевият възел! Тя го беше развързалс един замах на секирата. Що за жена! По-вероятно – чудо… Чудо, да, чудовище. Невероятна жена… Чудовищна… Чудесна… Чудесно чудовище…

Като спрягах корена на тези думи, за втори път паднах в пропастта на съня, направо в челюстите на съновиденията, където се замятах неспокойно. Продължително и мъчително се избистри нещо като фабула.

– Защо не избяга с кораба им, питам те аз, трябваше да го отвържеш, да му се метнеш и веднага се превръщаш в господар на морето.

– Нямах намерение да ставам господар – смотолевих – целта ми не беше такава.

– Щом не ти е хрумнала тази идея, добре че си останал в Бургас, в Америка, ти нямаш никаква работа, в Америка щеше да се изявиш само като пазач на склад, в най-добрия случай – опаковчик.

Замахнах да я ритна и се събудих отново. Не тя ги изрече всички тия думи, аз ги бях казал, би трябвало да се ритна сам. Засрамих се от себе си, притесних се. В младите години, когато рефлексите ми работеха най-добре, а като състезател-ветроходец имах самочувствието, че рефлексите ми работят отлично, изглежда се бях стъписал пред всемогъществото на. тогавашната власт. Властта се чувстваше толкоз силна, че оставяше идеално оборудваната си преследваческа моторница без надзор и никой по крайбрежието не се възползва от удобствата.

Дяволска жена! Колко простичко го изрече. Свободен човек от свободен свят! При това, какви ханшове! Никъде не бях виждал подобно нещо, дори като екскурзовод по Слънчев бряг, изключително дупе! И всичко туй – мое. Можех да правя с него каквото си ща, Дейзи ми се предлагаше изцяло: и отвън, и отвътре, без остатък. Такава жена ме обича, кани ме на борда си да обикаляме света, а аз, като последно балканско нищожество, правех фасони, бягах ѝ, сякаш ме гонеше бик..

Уплаших се, че ще духне и яхтата ще отблъсне без мен. Съдбата като нищо можеше да. ми погоди такъв номер. Мисълта, че Дейзи ще се изпари без остатък ме разсъни съвсем. Докато се обличах,пресмятах пътя до Танджер. Излязох в хола, всъщност – администрацията на хотела. Огледах картата. Танджер бе кацнал срещу Гибралтар. Не можах със сигурност да разбера на Океана ли е или на Средиземноморието. Туй нямаше значение. Интересуваше ме наличието на летище. Да, имаше. Край мен ненадейно бе запърхал шансът да преплавам Средиземно море по дължината му. Чак сега усетих самотата и тишината на хотелчето. Беше паднала нощта, часовникът показваше девет.

Вън въздухът бе изгубил свежата си острота, улицата ми се стори по-тъмна от всякога, Пак със закъснение забелязах, че липсват звезди. Никакво движение на въздуха. А след малко по лицето ме парнах две капчици. Адамас спеше. Този път се чувствах и сам, и подигран, измамен от близки и далечни за мен хора.

В мършавата, изтощена от очакването да се случи някаква промяна нощ, съществуваше само пристанището. Както обикновено, лампите му осветяваха някои паноптикотични кадри без звук и субтитри.

Въдичарите са си въдичари, двама от тях бяха дошли на нощна смяна. С насочени към морето и небето пръти те чакаха да им се случи нещо хубаво. Съседките ми по стая, бледите никакви момичета от Уайуоминг, сега изглеждаха плътни, отраженията на тъмнината им даваше самочувствие. Точно в центъра на декора три момчета и две момичета седяха по турски на каменната настилка. Учудващо кротко за възрастт им те си разменяха реплики на немски и надигаха бирени бутилки. В един от кавалерите разпознах местно островно гураджийче. То дремеше, в края на лятото всички аборигентчета дремят от умора и от пресищане. Красивата шведска четворка също беше тук, разположена по седалките на отдавна умрял велбот. Четворката мълчеше и сега. Шведчетата сякаш очакваха спокойното потегляне на разсъхнатата лодка напред, към друго място на света… В най-далечната част на П-образния кей фериботът „Милос” набираше сили за утрешното пътуван до Пирея.

18.

Дейзи не участваше. Седеше с лице към мен. Отдалеч не виждах нещата както трябва, но разкопчаната ѝ блузка сигурно разкриваше една трета от гърдите ѝ, толкоз, колкото позволява приличието. Обрамчена от навалицата, Дейзи просто блестеше, но този път ми изглеждаше и не моя, светеше в непостижимата далечина като звезда в небето. Оживлението върху палубата, както предположих, си беше най-обикновено явление през дългото битие на „Илюзия“. Редно си е, на такива сбирки, капитан Кларк да говори най-много. Сега обаче устата му не спираше. Той седеше с гръб към мен, лицето му го нямаше, но долавях как петимата гости го слушат внимателно, насочили почтителното си внимание към личността му. До „Илюзия“, с кърма към кея, бе привързана прекалено бяла моторна яхта, от тия, дето с тях си служат милионерите, а до нея пък, с още неприбрани изцяло ветрила, гледаше да остане незабелязан един наистина незабележим шлюп с Новозеландско знаме. По пътя на логиката туй приятно вечерно събиране на екипажите би трябвало да се състои в удобния салон на моторната яхта, но милионерите, както и новозеландско семейство, явно предпочитаха да се похвалят след пътешествието си, че са стъпили на „Илюзия“ и са прекарали няколко приятни часа с капитан Кларк, да, не се пулете – и много интересната му дъщеря.

Капитанът на моторната яхта „Якоб 2“ – най-после разчетох названието ѝ в мрака – наливаше в чашите някаква много скъпа течност. Наливаше бавно, спокойно, бих рекъл преднамерено спокойно, сякаш му предстоеше да живее поне сто и петдесет години. Той единствен носеше на главата си капитанска, с вид на токущо купена шапка, от ония, дето съдържат много предмети и надписи: котви, шнурове, звезди със златен блясък, обозначение на фирмата производител, плюс отличителните данни на магазина в Холандия или Франция. Забележителната му черна, брадичка също ми се стори купена от магазин. Собственикът на „Якоб 2“, със златна мъжко-женска коса, внимаваше в никакъв случай да не се държи като собственик. Признавам, направи ми добро впечатление, само че за сметка на неговия придружител в пътешествието – той пък май че се държеше като собственик. Чувал съм, че милионерите, като тръгнат по такива, морски маршрути, обикновено си взимат за екскорт момичета, понякога цяла тайфа, затова хич не ми бяха ясни отношенията на тия двама мъже. Както ги наблюдавах от прикритието си, заприличаха ми малко нещо на влюбени, разчитах на Дейзи, като се видим, да ми открехне няколко думи по въпроса. Но кога ще се видим? Капитанското конте, както споменах, наливаше толкоз бавно и налагаше същото бавно темпо на купона, бавно говореше и капитан Кларк. Ето сега, със същото бавно темпо се извърна към мен новозеландката, мамичката ѝ, с подобни ново зеландски и австралийски яхтички обикновено пътуват само дипломирано грозни жени, а тази направо изчурулика в мрака с хубостта си и прати любовницата ми в нокдаун. Тая дреболия ми подсказа, че жени на петдесет, от рода на Дейзи, трябва да се консумират обезателно насаме.

Реших, че няма да стане скоро, много ми се щеше още тази нощ да съобщя, че съм готов да тръгна за Танджер, а трябваше да почакам доста, налагаше ми се да убия някъде времето, но къде? Да не говорим, че отсега нататък, след всяка новоизтекла минута, се наслагваше и някаква капризна, дяволска злост у мен, да нацелувам нокаутираната. Тръгнах по уличките на Аламас. Стените и листата вече влажнееха. От небето тази нощ росеше по рекордно скъпернически начин. Крачех бавно и винаги се връщах, нямах воля да се отделя от пристанището. Най-после си намерих достойно за петдесет и седем годищната си възраст и най-вече за битието си на стар бургаски хашлак занимание. Като открих младата шведска четворка пред себе си, тръгнах след нея. Вървяха бавно. Всеки сам за себе си. Нито една от мъжките ръце не полегна върху нечие рамо. Нито обратното. Не искам да кажа кой знае какво, от години вече е ясно, че не съществуват несексуални нации, това се оказа мечтание на ориенталските и балканските мъжкари. Но поне да си поразкажат нещичко тия млади хора, нищо, вървяха, люшкаха се насам-натам. Минаха край хотела ми. Продължиха. Продължих след тях, нямах с какво друго да запълня времето си. Стигнаха до хубава къща, издържана в модернизиран цикладски стил. Изчезнаха в нея. Озовах се до страничната стена на жилището. Прозорците на две от стаите светнаха. Почаках. Красивото шведско момиче ми се отблагодари мило за търпението – приближи се до прозореца, отмахна някакъв тюл и сякаш се загледа да види свирещите щурци, а аз пък видях босите ѝ гърди, които се оказаха поне три пъти по-богати от Дейзините. Тъмно. Тихо. Само щурците и мисълта, че нямам никаква сметка да сравнявам любовницата си с други подобни на нея.

На връщане, и тъй и тъй минавах край моя хотел, отбих се в стаята си. Настоявах в себе си за воля и търпение. Милата госпожа Панайота беше оставила на масата ми някакъв ориенталски сладкиш с орехи и шербет. Точно това ми трябваше. Въглехидратите ме успокоиха веднага, поизпънах се на леглото.

19.

Слава богу, събудих се само след два часа. Наближаваше полунощ. Росеше все по същия начин. Забързах. През моето отсъствие пристанището беше умряло, нямаше го, парчета от него висяха призрачно между невидимото море и още по-невидимото небе. Новозеландската яхтичка продължаваше да се гуши до „Якоб 2“, но и милионерската изгъзица вече спеше дълбоко, без светлина на борда. Невероятно, светлина имаше само в илюминаторите на „Илюзия“ . Да, там някой не спеше и този някой можеше да бъде Дейзи, все още будуваща с надеждата, че ще се появя да я потърся точно в тая нощ, когато сгромолясването на времето налагаше на влюбените да се търсят и намират.

Като се приближавах към старата черна скитница, дочух слаб сигнал от нещо, за което знаех, че няма очертания, дъх, име. Така нежно и сладко проскърцваше кранецът, който предпазваше най-издутата част на корпуса от удари в кея. Стъпих на палубата с намерението да почукам дискретно на прозорчето. Представих си как Дейзи се усмихва в каютата си и само след минута ще се появи на асфалта, където ще я дочакам. Копнеех да оглозгам жената, издумала така леко най-простата формула на живота: „Открадни катера и бягай!“ Такова момиче заслужава да бъде ухажвано непрекъснато и да бъде последвано не само до Танджер, какво е Танджер, нищо, пред останалите посоки на света. Стреснах се. Зад кърмата заподскачаха кефалчета. Те също бяха усетили зараждането на вятъра.

След плясъците на рибешките скокове ме смути грубиянско мъжко дихание, хъркане, стенания на загиващ в битка великан – капитан Кла или хъркаше в съня си, или умираше и тази неопределеност предизвика недоумението ми. Любопитството, естествено, надделя и преди да избягам, погледнах през илюминатора. На отсрещната койка, сред обилна светлина, един огромен гол Мойсей, само че малко нещо кльощав, обзет от необяснимо за неговите седемдесет и пет години ожесточение, ревеше от страст и се мяташе върху несъблечена докрай кукла. Бях потресен и не можах да забележа дали куклата реагираше на крясъците му, но видях много ясно как звярът изваждаше и вкарваше в тялото ѝ своят исполински, касапски оформен от природата член.

20.

Бях вир-вода. Мокри се изкачваха нагоре и момичетата от Уайуоминг. Всъщност пред мен по сттлбището пристъпваха тежките им раници-самари. Един след друг в търбуха на ферибота влязоха два камиона, един тир и десетина автомобила. Зад мен врякаха мокри гръцки лелки тип „созопол“, а зад тях мълчаливо се катереха две силно оръфани попчета от обеднял островен манастир. Преди да се примъкна в салона на топло, погледнах към „Илюзия“. Видях само мрак. Вятърът блъскаше водопадите на дъжда върху мен и цялата поветрена част на палубата. Че корабите им са мръсни, това си го знаех още от детските пристанищни години, повтаряше ни го често и очарователният корабен агент Калоян Жечев. Вече трета година през октомври идвам в Цикладието и обикалям островите му. Този е може би десетият кораб, с който се придвижвам – и той вехт, олющен, повече отколкото е нужно – народен. Сред бурята и валежа „Милос“ ми приличаше на мокър овен и като всеки мокър овен издаваше специфична миризма на мокър гръцки ферибот.

В залата беше сухо, огряваха я няколко телевизионни екрана, заредени с горещи трилъри. И най-важното – места колкото щеш, може би прашни, може би с изпокъсани облицовки, но широки, меки. Учуди ме броят на заминаващите. Идваха от селищата и хотелите, от вътрешността, все жертви на първата дъждовна метла, млади хора, някои заспиваха още с влизането си в залата. Де да можех и аз. Изключено. Трудно е да се измисли по-сериозен стрес от погнусата. Обхващаше ме перманентно омерзение. Бавно, ала сигурно то убиваше активността ми – бях решил да не се връщам направо в Атина, оставаха ми шест свободни дни, можех да опоскам още поне два острова, но се чувствах разоръжен. Пък и подигран… Ето как неочаквано разбрах защо хората от всичка времена., по целия свят, получат ли някакво психическо вцепенение, също като мен, се приближават до първия изпречил се на пътя им бар. Етикетите, бутилките, цветовете на. течностите в тях ми обещаваха първа психотерапевтическа помощ. Бюфетчикът посегна към рома – хладното време, ранният, още тъмен час… Направих му отрицателен знак. Предпочетох сто грама от „джони“, но той ми напомни за „Джими“, затуй посочих към балантайн. Преди да докосна чашата, помислих си какви ли ужаси се крият и зад туй име Джими? Омерзението си поиска по-смела глътка. Оказа се, че по-едрата глътка в тъмни зори предизвиква мигновен ефект. Напрежението ми омекна моментално. Не побързах да се усмихна, все още не ми достигаха сили за тая работа. Шред очите ми се оформи мръсна картина с мръсния кораб, в него всеки компонент стоеше толкоз скверно, че плачеше всичко да бъде палнато с клечка кибрит, да изгори, на всяка цена далеч от брега, заедно с негодяя капитан и негодницата щерка, участващи от десетки години в този гнусен сексуален атракцион, както го бяха видели очите ми преди пет часа.

Дейзи изскочи внезапно. Мокра, тъмна. Търсила ме по палубите и салоните на всички класи. Като застана до мен, тя благодари небрежно на капитана на ферибота, а той, преди да се отдалечи, заяви покорно, че ако се наложи, заради „дамата на моретата“, е готов да отложи с цели десет минути потеглянето на кораба. Може би шега, но чудесен жест на офицерска елегантност. Обаче „дамата на моретата“ не се усмихна и не благодари.

– Както виждаш – духна – обърна се Дейзи към мен. – И тръгваме. Търсих те в хотела. Искам да дойдеш с мен, разбра ли?

Надигнах глава, отместих поглед от стоте грама, които се въртяха сякаш сами из пръстите ми. Дейзи хвана чашата и я постави на плота.

– Снощи те чух, усетих те и се зарадвах. Сигурно си дошъл да ми заявиш…

Може би съм я гледал много по-остро от допустимото, щом прекъсна изречението си. Много беше грозна, горката. Обзе ме страстен импулс да я зашлевя пред всички, крайно време беше тази напаст да си получи заслуженото. Както капитанът, така и екипажът на „Милос” да разберат истината за „дамата на моретата“. Е, да , само глътка уиски, но и тя се оказа достатъчна: вместо да вдигна ръка, прибягнах до иронията:

– Знаеш ли, питам се как си дошла. Все още е нощ. Татко ти пуска ли те нощем сама?

Иронията ми произведе буквален ефект. Дейзи ме изгледа, по много особен начин, този неин поглед аз не можах да разчета. Нещо като сълзица се появи на окото ѝ. И си тръгна. Направо се отдалечи. Но при тази жена тръгването не означава нищо. Тя се върна.

– Много хора смятат, че капитан Кларк е мой баща. Просто изхвркна из главата ми, че и ти… Жалко!… Казвай, ще дойдеш ли или няма да дойдеш. В Танжер ще правим сериозен ремонт, а ти ще отлетиш за България.

– Този капитан Кларк всъщност какъв ти е’?

– Женени сме от трийсет години.

– И още те употребява, така ли?

– Да.

– Щастлива жена.

Изглежда, че съм произнесъл много важна за чувствата ѝ реплика. Този път Дейзи си тръгна без да ме погледне. Очаквах, както беше в стила ѝ, да се върне. Тя само спря – и хвърли последните, си думи:

– Ние с теб сме заклещени кучета.

>>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB

РАЗКАЗИТЕ от сборника „Ловецът на хациенди“, съставен 1990.

Posted: 07.03.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, БОРИС АПРИЛОВ, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПОВЕСТИ, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, РОМАНИ, Радиодраматизация, Сатиричен театър, Сборник разкази, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, библиотека Стършел, колеги, куклени пиеси, мултфилм, приятели, разкази, сценарии, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre

БОРИС АПРИЛОВ

Л О В Е Ц Ъ Т . Н А . Х А Ц И Е Н Д И

Разкази и новели

===============

Съдържание:

Докосване.pdf
Страх.pdf
Нещо си отива.pdf
Островчето.pdf
Деликатно настроение.pdf
Лодос.pdf
Срещу империята.pdf
Трябва да спим на открито.pdf
Светът.pdf
Отбраната на Спарта.pdf
Ловецът на хациенди.pdf
Изкачването.pdf
Пясък.pdf
Синьо.pdf
Двубой в неделя сутринта.pdf
Тур за овации.pdf
Насаме.pdf
Часът на източния бриз.pdf

* Книгата е подготвена за печат през 1990 г., заедно с още няколко тома, за планираното от СБП традиционно издание Събрани съчинения послучай 70 годишнината на автора. Тези събрани съчинения никога не видяха бял свят, поради ОЗМ (Основният закон на Мърфи), ВВГ (Всеобщата всемирна гадост) и Ентропията, които допуснаха именно дългоочакваното скапване на комунизма, или каквото там е било онова в Родината – да настъпи точно тогава и да попречи на осъществяването на още една негова мечта!… Би било смешно, ако не беше така трагично.

ТУР ЗА ОВАЦИИ – разказ.

Posted: 02.03.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, БОРИС АПРИЛОВ, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПОВЕСТИ, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, РОМАНИ, Радиодраматизация, Сатиричен театър, Сборник разкази, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, библиотека Стършел, колеги, куклени пиеси, мултфилм, приятели, разкази, сценарии, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre

БОРИС АПРИЛОВ

ТУР ЗА ОВАЦИИ .pdf file за сваляне…

Тази сутрин Маноли се надигна от леглото по-късно и вместо да тръгне към лодката, извърна се към съквартиранта си: бедни сме, Мечо, много сме бедни и сме незначителни. Мечока, който го гледаше от дъното на колибата, бе изненадан най-вече от печалния тон, но му стана почти ясно, че днес няма да излизат на риболов или нещо подобно. Той стоеше и чакаше да му се дадат по-големи обяснения, господарят на колибата и лодката би трябвало да направи това. Маноли ритна една туба, дръпна предпазната рибарска мрежа на вратата и излезе. На изток небето прегаряше, а между тръстиките береше душа нощният бриз, в блатото куркаха костенурки, от водите му излиташе онова тайнствено и заемащо мястото си в деня нещо, но какво беше то, както винаги, не можеше да се разбере. Лодката лежеше като замръзнала в ръкава, насечена с правите линии на тръстиковите мечове. Денят напредваше навсякъде, не можеше да проникне само в колибата, там смърдеше на прах и застоял въздух, вонеше на убивани през годините мухи и комари. Бедни сме, обърна се този път Маноли към слънцето, много сме бедни и като ни види човек, трябва да плюе. Мечока седна наблизо и постави дългите си ръце на коленете. Мечок, кажи, не сме ли мизерно бедни? Мечока не каза нищо. Не ти ли се пие уиски, кажи, но не на къмпинга, а сред богати и много красиви хора!… Мечока знаеше къде се намират богатите и красиви хора, но дотам имаше не по-малко от дванайсет мили и повече, това е време, гориво, не, Мечока не е и допускал подобен вариант за днес; той все още седеше и гледаше ръцете си, сякаш търсеше там смисъла на предложението.

Маноли се приближи до мивката, насапуниса бронзовото си лице и започна да се бръсне; по средата на бръсненето влезе в колибата и натисна бутона на транзистора, с което освободи духа на някакъв заключен в кутията ритъм, ритъмът изхвърча на свобода и затресе утрото. Самобръсначката сновеше плътно и леко върху кожата му, разкриваше прелестни бръчици; запомнете, вече на става дума за някогашния Маноли, сега Маноли наближаваше седемдесетте, някогашната му игрива жълта косичка вече е синкаво бяла, тя пак го краси, но вече е кацнала върху жилаво спечено тяло, което никога не би пропуснало възможността да покаже, че не се предава, особено когато трябва да го доказва с движенията си – в движенията му има нещо не само жилаво, те са направо жизнерадостни.

Мечока погледна още малко ръцете си и взе също да се бръсне, по неговата грозна кожа ножчето се измъчваше и стенеше. Маноли обра последния сапун под носа си и внезапно запя, после размаха ръце и заигра в ритъма на румбата, макар че в транзистора не ставаше въпрос за румба, там ставаше въпрос за нови неща, твърде чужди нему, знаеше горе-долу само названията им; Маноли подобно самотен мореплавател лъкатушеше през времето с колибата си, блатото, морето и котките, които умираха и се раждаха, той поддържаше връзка със света само с телефункена си, който му съобщаваше някои координати, не винаги необходими.

Потеглиха през море с цвят на калай право към другия бряг на Бургаския залив, почти към най-отдалечената му точка, сърцето на двигателя биеше тихичко, лодката се плъзгаше достолепно сред най-простия от всички прости светове, създадени само от две плоскости – едната горе, другата долу. Мечока, навлякъл кафявия си раиран панталон, който минаваше за официален, беше успял да заспи върху кубрика, а Маноли седеше до руля, гол, с прочутите си жълти бански гащета голдфиш, кръпнати вече на две места, отънели, герб на стара бойна слава от времето, когато притежателят им печелеше състезанията по скок във вода от трамплин; бойно знаме, развявано по всички плажове на залива. Мълчаливи гларуси пронизваха въздуха, души на удавници излизаха от дъното и се пукаха като мехурчета с един-единствен възглас: А, че то нищо!; някъде някой приготвяше вятъра за деня, някой мълчеше многозначително.

Слънчев бряг показа най-напред хладния си бял мираж, но твърде скоро миражът се оказа купчина от правоъгълници – несериозно изглеждащи хотели, по които сигурно са умували колективи и комисии, пресмятали са ги инженери, начертавали са ги архитекти, със строго съобразени прозорци и тераси. Разминаха се с няколко яхти, край тях профучаваха глисери, тези нахални механични животни размърдаха мъдрата повърхност на водата и всичко отиде по дяволите, после се юрнаха и водните ски – същият шум, същото пренебрежително око на някой фукльо, наобиколиха ги уиндсърфисти, всяко от техните платна се стараеше да бъде по-цветно и по-ярко; удари ги гъста бензинна воня и едновременно с това, още като изключиха двигателя си, гръмна плажната глъч. Маноли пусна котва, за да се огледа и съвземе, на него му се стори, че картината се оказва обезпокоителна – в цялата раздвижена или стояща на място панорама имаше нещо заплашително. Мечока погледна шефа си, след това погледна панталона си. Маноли разкъса пакетче ротмънс и запуши, изобщо търсеше да се улови за сламка, трябваше му опора, нещо ставаше със самочувствието му. Отвори шкафчето и измъкна новата си парадна униформа. Най-напред навлече лимоновожълта памучна фланела, на нея бе изобразен китоловен ветроход от миналото столетие, под кораба на латиница и дъговидно бе написано Нантикет, Тази фланелка бе определена да се превърне в ново бойно знаме за бившия шампион по скокове във вода от трамплин, да смени до известна степен отишлите си по реда гащета голдфиш. За долу следваше втора изненада – ослепително бели джинси; и тъй като на Маноли изобщо му липсваше задник, панталонът се впи в него и придаде на фигурата му още по-сериозна изящност. Сандалите не отстъпваха нито на панталона, нито на фланелката. Към всичко това се придаваха солидна газова запалка, цигарите ротмънс, за които вече стана дума, и коланът, разбира се, от истинска кожа.

Оставаше открит само един въпрос – на кое място да излязат; друг не по-малко важен въпрос – дали пък няма да ги изгонят; лодката, с която Маноли обираше овации там, тук приличаше на тапа, една нищо и никаква тапа. Но никой не им обърна внимание, насочиха се към мостика, хвърлиха повторно котва и се швартоваха по завиден начин, само че и този път никой не забеляза това, да го оцени. Погледни се поне в огледалото бе, глупако, среши косата си, слизаме не къде да е, а на Слънчев бряг, центъра на красотата, тук по възловите места работят поне хиляда души, които ме познават, а тези, които не ме познават, поне са чували за мен. Мечока се погледна в огледалото, но то сякаш не го посъветва да употреби гребен, докато Маноли си поигра доста с косичката. Мечок, това, което виждаш, не е обикновен кораб, а китоловен, разбираш ли, а долу пише Нантикет; ще видиш, че тук никой няма да извади същата фланелка. Мечока примигна и погледна панталона си. В този панталон се губиш като карфица, приятелю, ако искаш да ти купим нов. Вместо да отвърне, Мечока повдигна панталона си и придърпа колана му с още една дупка, панталонът се сгърчи повече, някъде гайките му се приближиха, а райетата горе се деформираха. От мостика двамата се извърнаха и погледнаха плаващото си съкровище, лодката им се стори далеч по-хубава от яхтите и глисерите наоколо, Маноли я намери за твърде миловидна със старата си гемиджийска концепция.

Едва си проправяха път през голотата, момичетата край тях бяха като бисери, безброй много и прекалено бляскави бисери, нагъсто, допираха се, някои показваха гърди, други задничета, всичко хвърчеше навън, радваше се на слънчевата си свобода, дишаше, перчеше се с каквото можеше, и какви очи, боже мой, какви очила и какви коси, какво разнообразие на дрехи и бански костюмчета. Маноли се изпъна както трябва, но за съжаление тук нямаше достатъчно свободно място, за да разгъне походка, те просто трябваше да се провират. Маноли обърна внимание на Мечока, че банските костюми са се смалили бая и ако продължава така, след време неминуемо ще изчезнат, но за съжаление ние няма да сме живи да видим това неминуемо чудо на живота. Думата неминуемо беше любимата му дума: неминуемо ще заседнем, неминуемо ще се ударим в кея, в тази неминуемо ще се влюбя… Мечок, сега разбра ли колко сме бедни и как сме се забутали в оня комарник, а тука тече златна река, живот, виж тая. Мечока видя, лицето му си остана все пак сериозно, ала това му се удаде трудно и Маноли се усмихна. Някога беше фрашкано край мен от подобни, забеляза той, но добави: не точно същите, мамицата му на живота, сега ги пуща по-хубави, много хубави жени са пуснали напоследък бе, Мечок, това на нищо не прилича и неминуемо ще причини катастрофа. Наистина жените край тях бяха хубави, те виждаха само тях, грозните и мъжете не. Маноли вървеше и беше сигурен, че ще го забележат, защото така е било и нямаше причини да не е. Засега напредваха срещу златната река от слънце и свежи уханни кожи, гледаха сградите, взираха се във фирмите им, просто не знаеха откъде да започнат. Маноли искаше да пие, да стреля при флиперите, да се вози на влакчето и, разбира се, накрая неминуемо да прекара три часа в стаята на някоя от тия рибки, да ги поучи, да им покаже някои неща. Усмихваше се, Мечока го принуждаваше непрекъснато да се усмихва, тъй като Маноли знаеше добре какво привлича погледа на съдружника му – съдружникът му се вглеждаше в пъповете, имаше слабост към пъповете на жените, според него всяка дама се състои преди всичко от пъп, той е възел, от пъпа започва човекът, започва всичко. Сега разбра ли какви пъпове има по света? – запита Маноли. Мечока продължаваше да мълчи. И пъповете се промениха, Мечок, но по мое мнение в този хотел има хладно заведение. Мечока не възрази, той направо сви към посоката.

Мечок, какво ще кажеш, запита Маноли, като огледа обстановката, не сме ли унизително бедни с това наше заточение в блатото, сравни туй с колибата и ще разбереш защо те доведох. Но Мечока упорито отказа да пие уиски, настояваше за бира. Маноли се хвана за главата и поръча; преди да се спре на уискито, поиска да му се изброят марките, изброиха му ги, той помисли, помисли и изрази категоричното си предпочитание към джони уокър, заяви на келнера, че джони уокър все пак си остава джони уокър, а келнерът се съгласи и изчезна да изпълни поръчката: без лед, само студена кока-кола и радебергер за оня, потънал в широкия раиран панталон. Маноли пиеше сладко и не толкоз бавно, защото им предстоеше да пият на още няколко места, да поиграе на ротативка и преди всичко, ако може, да поканят някоя от перличките на обед или кафе. Двамата излязоха и отново тръгнаха между тъмните гладки кожи, в една от алеите мина празно такси, наеха го, то ги премести бързо на още по-оживено място, и отново тръгнаха, морският вятър ги намери на една пъстра тераска под канадски тополи, листата на дърветата заиграха, Маноли вдигна нос към тях и усети своя приятел в ноздрите си. По този повод ще глътнем още малко джони уокър, изрече леко Маноли, а след това неминуемо ще загубя десет лева на ротативките. Стана така, както каза – той изпи джони уокъра си, Мечока една загорка, а после ръката на Маноли хвана ръчката на автомата и запуска жетоните. Когато загуби трийсет лева, Мечока поиска да заплаче, но се сети, че днес е ден за удоволствия и преглътна сълзите си. Вместо перлички поканиха две перли по на петдесет години, те се кискаха и искаха да знаят къде ги канят. Маноли заяви: където искате вие, но поканените удавиха сериозната оферта в кикот и изчезнаха. Маноли се погледна в едно огледало и се хареса, ами нищо не му липсваше в края на краищата, какво – строен и слаб, жилав като дрян, собственик на моторница и тръстикова вила край морето, пачката от банкноти издува панталона му, дори криви походката му и китоловният кораб непрекъснато трябва да коригира курса си.

Слънчев бряг кипеше, животът и перличките пулсираха по пясъка, алеите и заведенията, Маноли и Мечока виждаха само тях, те дори не допущаха, че има мъже, старци, бабички, чистачи и чистачки, келнери, в краен случай виждаха и сервитьорките, но и сервитьорките отказваха. Какво става със света? – запита се Маноли, нещо се е променило, изглежда, че се очакват събития. Качиха се на влакче, ядоха телешко печено, пиха евксиноградско (Мечока направи компромис, предаде каузата на бирата), изкачиха се на просторна тераса, пиха кафе, обясниха на немска група, че големите са гларуси, а малките са чайки, Маноли посочи далеч през морската шир и спомена думата колиба, придружи я с думата тръстика, той каза на немците, че на другия бряг на залива има тръстикова колиба, потънала в тишина и чапли, много чапли, водни костенурки, котки, два пъти на ден риболов – той изстреля всички думи срещу групата, като искаше да ѝ каже, че е готов веднага да я натовари на кораба си и да я отведе, но групата разбира ли от дума, групата само недоумяваше чак до момента, в който собственикът на лимоновожълтата фланелка с издутите платна махна нервно с ръка и яростно плати с цяла банкнота. Мечока тръгна след него, обърна се към групата, за да се поизвини, и когато тръгна повторно, препъна се и едва не падна на плочите.

Влязоха във всички заведения на комплекса, пиха навсякъде, Мечока също мина на уиски и от този момент нататък Маноли започна да обяснява на келнерите, че се казва Маноли, че навремето не е отстъпвал първото място по скокове във вода от трамплин и това години наред, келнерите изслушваха всичко внимателно, Маноли плащаше бакшишите предварително, за да го слушат. Те обиколиха всяко кътче на Слънчев бряг, проникнаха и до неизвестни, ненужни според тях места, слизаха от такситата и поръчваха да ги вземат от същото място след десет минути, докато накрая Маноли заповяда да ги отведат до мостика.

Лодката се гушеше между няколко яхти, в яхтите се смееха мъже и жени, бризът духаше кротко, сладко, денят се готвеше да си върви, а летовищната глъч се усилваше. Слънчев бряг очакваше нощта, за да се изрази още по-ярко,

Мечока отвърза при запален мотор, след това изтегли котвата и изтича към руля, тъй като Маноли го нямаше, липсваше, търсеше нещо за пиене в кабината и май че намери, защото се появи придружен от бутилка най-долнопробен ром, и то останал на дъното кой знае откога. Мечока гледаше пред себе си, внимаваше да не блъсне някого и напразно очакваше да чуе коментар. Нито дума. Когато лодката остана насаме с морето и светът отново се превърна в най-простия от всички прости светове, и тогава Маноли продължаваше да мълчи, дори не надигна бутилката, тя остана сгушена в ръката му, тялото му бе обхванато от страшна слабост, удушено от жестока тъга. Маноли искаше, не че не искаше, да се обърне към приятеля си, но се съмняваше, че ще бъде разбран, защото в края на краищата, като помисли човек, става много страшно, ами че то какво – там никой не го позна, никой не си спомни за него дори когато сам отвори въдрос за себе си, следователно човекът изчезва, пропада без следа, и то човек като Маноли, а какво остава до другите.

Борис Априлов, 1991.

СИНЬО – разказ

БОРИС АПРИЛОВ

С И Н Ь О .pdf file за сваляне…

Не познавате такава безнадеждност. Навярно знаете какво е да обичаш безнадеждно жена, да чакаш завръщането на безнадеждно болен у дома, или пък безнадеждно да потънеш в клевета, но цели два месеца да стоиш на пустинен бряг срещу безрибно море, да те мият дъждовете, а ветровете да спукват кръвоносните съдове на очите ти – тази безнадеждност не познавате. Нейният трагизъм се състои в това, че като лежиш в палатката или на земята, в ума ти се върти една и съща мисъл: някъде в мръсните води има риба, дявол да го вземе, и ако тази риба влезе в мрежата, тринайсет семейства ще се усмихнат, тринайсет души ще знаят за какво са киснали в пустинята.

Бях всеки ден около тях. Те ме мразеха. Редовно вадеха празна мрежа и пак я навираха в морето, и пак я измъкваха и още повече ме намразваха. По едно време започнаха да ми я натриват на носа: виж бе, кутсуз, виж – пущаме мрежа и вадим само мрежа!… Виж каква празна мрежа!

“Виждам – казах си аз, – но защо я триете на моя нос? Трийте я на вашите носове, бийте си шамари, негодници, щом сте избрали най-неподходящото място!…” Бяха рядко гадни типове и ги презирах до дъното на душата си. Те не искаха да ме виждат около себе си, тъй като ме считаха за “кутсуз”. Бяха презрени и ограничени фаталисти, бездарни занаятчии, некадърни да оправдаят и заплатите си. За тях аз бях очилат кутсуз с яке и транзисторен приемник в ръка, домъкнал се от майната си да им донесе малшанс. Дори да нямах очила, дори да не носех радиоприемник, те пак щяха да ме мразят. Простаците не знаят какво да мразят!… Нощем блъсках силно клавишите на пишещата машина. Знаех, че рибарите ме чуват, и исках да ме чуват, стараех се да помислят, че моята работа спори. Нищо не спореше!… Удрях клавишите, защото ми бяха опротивели. Всичко ми бе опротивяло, дори тръстиковата колиба, в която живеех. Нека ги дразни шумът на машината – за пръв път изпитвах омраза към група хора.

Може би се канеха да ме бият? Моля!… Бях решил да приема двубоя. В бригадата им работеха двама хулигани, известни в града на големия залив. И двамата бяха прекарали по една година в затвора. Помъкнах ножа в джоба си. Но продължавах да ходя на брега, където наблюдавах как простират гриба да съхне. И когато го вадеха, бях там – на десет метра от тях, винаги топло облечен, нахранен, с хладнокръвно изражение на лицето.

– Дразниш ги – предупреди ме един любител рибар.

– С какво? – пожелах да узная аз.

– Не се навъртай край тях.

– Никой не им е виновен, че са некадърни.

Човекът, който искаше да ме предпази от нещо, сви рамене и ме остави.

Есента беше рядко противна, но по едно време се оправи, и то така, че ни слиса. Частниците съсипаха рибата: изпокъсаха чипаретата и продъниха мрежите. Аз продължавах да се въртя около грибчиите. Но го правех от дебелоглавие. Разберете – махна ли се и те случайно натряскат мрежата, съм за никъде. Ще се разчуе нашир и длъж и ще ме обявят за “човек, който пъди късмета”. Тогава никой не би могъл да ми помогне.

Мястото, където седях да ги наблюдавам, беше високо и закътано в скута на дюната. Загледах ли се към хоризонта, сякаш забелязвах извивката на планетата. Морето бе възвърнало нежната си душа, вятърът падаше върху него като влюбен, а небето се издигаше високо – очаквах всеки момент да се разтвори и най-сетне да покаже прословутите си тайни.

Доброто време просто разби противниците ми. В бригадата се промъкна разложението: пиянства, побоища, отклонения от работата и някакъв необикновен скандал с лавкаджията, който отказа да им продава. Въпреки това ракия се намираше. Двама от тайфата плюха на всичко, снабдиха се с тротил и започнаха поголовни бомбардировки на водата. Другарите пък започнаха да им завиждат. Повлиян от тях, капитанът отказа да дава лодка на бракониерите. Така се стигна до най-големия побой. Не се разбра кой кого би. На другия ден забелязах, че всички са посинели.

И сега, запитам ли се как стана така, че все пак не успях да отнеса един по-приличен пердах в суматохата, не мога да си отговоря. Дори не подпалиха колибата ми. Може би бяха прекалено заети със себе си. Отървах се само с един удар. Нанесе ми го – кой, смятате? – готвачът. Беше след полунощ. Вървях по пътеката, спънах се в някакъв труп и паднах. Трупът се надигна, пропълзя до мен и започна да ме разглежда.

– Ааа, ти ли си?

Почувствувах юмрук по устата. Това сякаш бе знак да се отприщят дяволите у мен. Стаената злоба се вля в мускулите на ръцете ми. Нямах възможност да замахна, ала успях да сключа пръстите си около мръсния врат на нападателя. Силата ми се удвои, когато познах готвача на бригадата. Той просто ме изненада с прибързаността си – легна до мен и не мръдна. Не се показах джентълмен. Щом станах, яростно го заритах. След това тръгнах към морето. Нагазих, загребах вода и започнах да плакна разкървавената си уста.

– Тоя пък взел да си прави гаргара с морето! – рече някой зад гърба ми.

Нямаше защо да се обръщам: двамата биячи, онези, които са лежали в затвора.

Заприиждаха още грибчии; заставаха върху билото на дюната, изрязани на бистрото звездно небе, идваха един по един и се нареждаха, докато се събраха всички, без капитана и готвача. Съзвездието Орион висеше ниско над главите им и аз, силен в иронията, за момент си помислих колко красиво създание е човекът, роден да завоюва дълбочините и да се вреже в звездите. Бях пил уиски в бара на града, а не презряната им гроздова ракия, достойна да взриви само най-калните им инстинкти.

– Писателю! – провикна се някой. – Кой те е фризирал?

– Вече нямате готвач! – извиках аз. – Имахте, но сега няма кой да ви готви, защото го удуших!…

– Той готвеше помии! – одобри високо друг. – Добре си направил!

– Не знаете да боравите с морето! – изревах аз, макар че не виждах лицата им (сиянието на Орион бе по-ярко от мътилката, която излъчваха мухлясалите им мутри). – Вие сте кофти рибари!

Редицата стоеше неподвижно на дюната. Недоумявах какво решение можеха да вземат. Знаех едно – да се пребият, не могат да ме стигнат. На една крачка от мен бе морето и аз съм по-добър плувец от тях. С незабележимо движение освободих часовника си, пуснах го в пясъка и го зарих с върха на обувката си. Изглежда, че ме мразеха много, щом бяха дошли за последно разчистване на сметките.

– Този е полудял! – рече някой.

– Винаги си е бил луд – потвърди друг. – Какво искаш от човек, който е зарязал София и живее в колиба!…

Така не говорят хора, решени да нападат. Тогава разбрах, че съм много пиян, че в подобно положение може да изпадне само човек, наситен с шотландско уиски… Грибчиите не идваха да ме бият, а да заметнат мрежата.

– Некадърни сте! – извиках все пак аз и защо трябваше да кажа така, не зная.

– Да го набия ли? – запита един от бившите затворници.

– Остави го за утре.

Откъм лодките се провикна капитанът. Грибчиите, както се смееха, потеглиха нататък. Изрових часовника си, духнах в стъклото му и го пъхнах в джоба си. Вече не виждах рибарите, сега до мен достигаха само гласовете им – няколко наставления на капитана и плясък на весла. Духаше хладен западен дежурен ветрец от сушата, който призори трябваше да умре.

Мразя да пиша за побоища; ненавиждам четива, в които се разказва едновременно за море и бой, тъй като често двете неща се свързват, но такива бяха фактите тогава с тия омразни типове. Какво да предприема по-нататък? Да бягам ли? Трябваше да остана. Дори да ме пребият. Пиянската ми глава бе решила на другия ден да се бием, докато падна. Интересно, беше ми леко тази нощ, весело ми беше, плуваше ми се и ми се пееше. Морето спеше в краката ми, безплътно и прозрачно като въздух, водата и небето бяха разтопени, проникнали едно в друго, превърнати в една-единствена мека материя, зад чийто воал всеки миг можеха да заплуват риби, а звездите приличаха на милиарди мехурчета – кислорода на вселената. В подобна безплътна нощ всички същества трябва да бъдат добри, да не се бият, да не псуват на майка, да не се заканват. Седнах на пясъка и се замислих за човека. Но не абстрактно, както бихте предположили. Тогава, както се бях разнежил, бих могъл да приема за човек дори двамата хулигани, цялата грибчийска тайфа и тъкмо тази отстъпка, която правех в името на доброто, ме натъжи. Тези грибчии бяха жители на парцаливата махала на човечеството, газни и омразни типове!… Чудно, от уиски глава не боли!… Те искаха да ме унищожат, защото са изпълнени с ненавист не само към мен, но може би към всички, които говорят по-правилно от тях и носят якета…

Лодката на капитана изчезна в тъмносинята бездна. Сега можех да виждам очертанията само на тези, които бяха останали на брега. Те придържаха десния край на гриба. Лодката трябваше да влезе навътре, да загради пространство от морето и да се върне на пясъка. В огромната подкова от мрежа, въжета и корк би следвало да има риба. Но риба няма да има… Когато не върви – не върви. Не знам дали съществува по-вълшебен ритъм от тоя на пляскащи в нощната тишина весла. Този ритъм звучи най-сладко и най-унесено, когато се разполагат мрежите на гриба…

Най-после лодката се появи отново. Тя изплува от бездната право срещу мен, придружена от шепота на веслата, глухото боботене на бордовете и тихото съскане на въжетата. Напразно я чаках да докосне брега. Нещо я задържаше.

Горе съзвездията вършеха гигантските си шахматни ходове. Между звездите се отронваха и падаха пионки. Бързах да ги засека спрямо Полярната – любима моя игра. Малка комета одраска небето и угасна високо над Полярната, а под нея издъхна друга и когато съединих трите точки, получи се удивително права линия, чието продължение прониза носа на лодката. Опитах се да доловя в туй някаква поличба, но каква?… Нямах време да мисля. Обхванати от безпокойство, рибарите заговориха с възбудени диви гласове:

– Първо да излезем на брега!

– Капитане, да отпуснем въжето!

– Мълчете! – извика капитанът.

Това е тишина!…

– Към брега! – отсече най-после той. – Отпущай въжето!

Въжето засъска по-рязко, вече можех да виждам как някакви ръце го освобождават.

Носът на лодката докосна пясъка. Няколко ботуша нагазиха във водата. Рибарите ловко изтеглиха лодката и престанаха да отпущат въжето. След туй всички се хванаха за него.

Някой изруга и съобщи, че мрежата не помръдва дори на сантиметър, но останалите и без това бяха почувствували нейната съпротива.

– Само туй липсваше!…

– Тихо! – изрева капитанът.

– Закачили сме я.

– Млъкнете!…

Хората от другия край на мрежата, които бяха останали на сушата, също се вълнуваха. Капитанът се отправи към тях. По средата на пътя той се спря и запали цигара.

Обзе ме предчувствие за най-лошото. Така задръстени, негодниците щяха да изпокъсат съоръжението и ги очакваше най-срамният финал. Това се казва награда за двата месеца отчаяние. Капитанът изля яда си на другата група и отново се върна при нас. Хванати за въжето, хората му вече забиваха нозе в пясъка.

– Заградили сме сто мини! – пошегува се някой.

– Тук няма мини – отвърна капитанът, защото не разбра шегата.

– Отиде мрежата! – забеляза друг.

Той изпсува и просто ми се ще да ви кажа как, но хайде от мен да мине, щом в литературата е забранено да се псува.

Стори ми се, че най-разколебаните в момента са готови да зарежат всичко и да се пръждосат, където им видят очите. Тази нощ се решаваше съдбата на бригадата, която неизбежно щеше да се разпадне. Да си призная, започнах да изтрезнявам. Замислих се: да избягам ли преди трагедията, или да остана до края. Беше се разбрало какво става. Коравосърдечието ми се разтапяше. Вече съжалявах враговете си. Нима и аз не бях като тях, човек с грижи и хиляди неприятности? Действието на уискито преминаваше. В устата ми загорча и ми се приплака. Сега те можеха да ме пребият като куче, да ме премажат в яростта си и не това е най-страшното – повече ме измъчваше мисълта, че присъствието ми наистина носи нещастие на хората. Започнах да си припомням подобни случаи, като садист ги търсех в миналото си – зорко, безмилостно – и ми ставаше все по-тъжно. Достатъчно ли е в такъв момент само да се презираш? Имаше нещо по-страшно – какво по-отчайващо от това ТИ да си този, който носи нещастието, да го излъчваш така, както някои излъчват радостта и оптимизма… Морето и небето потъмняваха, гаснеха и светлите пътища в живота, тоя мръсен живот, в който живеят подобни на мен и грибчиите…

Някаква сребърна вълна се надигна в тихата плитка вода, плъзна се към брега и припляска върху мъртвия пясък.

– Риба! – извика един от бившите затворници.

Притичах и нагазих във водата. Втората грива на закипялото море ме удари по глезените. Няколко парчета се мятаха върху пясъчната ивица. Наведох се и вдигнах едно от тях.

– Риба! – размахах го над главата си. – Риба!

Плитчината закипя. Стотици риби трептяха в нея. За миг добих чувството, че се намирам сред бързей на река, а рибите не бяха сто, бяха хиляди, и ето че се залюля цялото заградено от мрежата пространство.

Инстинктивно потърсих свободно място на въжето, дланите ми докоснаха някакви мокри ръце, ръцете на другите. Усетих дишането на капитана в ухото си, в самото ухо, сякаш искаше да го отхапе. Дъхът му миришеше на бира и чесън. Изплашените рибни ята успяха да се приберат в дълбочините, повърхността на морето се успокои. Мрежата бавно прииждаше към нас – със скоростта на часовникова стрелка. Започнахме да се разгъваме на широк фронт, катерехме се по склона на дюната, а при въжето се освободи място за всички. Сега да имаше и малко твърда почва под краката!… Изпитвахме чувството, че притегляхме цялото земно кълбо заедно с небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма. По небето се разля тънко розово млекце – под хоризонта се създаваше слънцето и близките звезди се разтваряха в светлите му сокове. Пуснах въжето и тръгнах към палатката на частниците. Олюлявах се, но вървях, и отново се сблъсках с готвача.

– Трудно теглим – рекох му аз.

– Кое? – запита той и все още държеше шията си там, където го бях стиснал.

– Много риба! – допълних аз.

– Къде?

– В нашата мрежа!

– Коя мрежа?

– Вашата мрежа.

Той забърза към бригадата. Обърнах се след него да го осведомя, че ще докарам още хора, но готвачът беше изчезнал.

Никой не пожела да дойде. Всеки искаше да спи, нуждаеше се от сила за утрешния ден. Само един тръгна подир мен, твърде млад и здрав човек, с красиво мъжествено лице. Спирах се да го изчаквам, той изобщо не знаеше какво става, нито къде върви, мисля, че продължаваше да спи, и може би му се струваше, че сънува хубав сън с много риба. Щом наближихме гриба, човекът се разсъни и каза:

– Какво бе, къде ме водиш?

– Да помогнем малко – рекох аз.

– На кого да помагам?

– На грибчиите.

Той ме напсува и тръгна обратно.

Краищата на гриба вече лежаха на пясъка. В мрежата рибите бяха една до друга, заплетени в каретата с хриле и опашки – същите, които им осигуряваха живота и движението, сега ги бяха впримчили и умъртвили. Грибът продължаваше да излиза бавно от морето и зората настъпваше бавно, и блясъкът по телата на рибите се раждаше бавно, и ние теглехме бавно. От време на време се заглеждахме в подплашените ята, които раздвижваха водата, искахме да се уверим, че не сънуваме. Защо да не си призная, че бях вън от строя, че бях свършил. Ръцете ми изпущаха въжето, краката ми искаха да избягат. Най-после се оттеглих и паднах върху меката плът на дюната. Почувствувах нейния хлад и се дотътрах до изсъхналата трева на хълбока й. Починах си и се отправих към колибата. Не знам защо най-напред напипах транзисторния приемник. Някъде на изток човечеството се пробуждаше, държавите се изправяха на крака. Елементарна, ритмична музика, гласове на жени и мъже, пиано и утринна гимнастика. Отпуснах се на леглото и се усмихнах: каква гимнастика бе, хора, елате на мрежата!…

Поспах три часа и съжалявам за това, защото и до днес имам чувството, че съм пропуснал най-хубавата част на филм, най-мъжествените страници от повест. Събудиха ме болки в дланите. Маршовете на утринната гимнастика бяха изчезнали, в приемника гърмеше Брамс, през прозорчето стреляше слънцето. Скочих, прибягах по пътеката и както обикновено, застанах върху дюната.

Моторът на гемията майка работеше. Белите бордове на кораба се отразяваха в гладката вода, бяла лодка отнасяше пълните касони на палубата ѝ – трюмът, бакът и кърмата на гемията бяха натъпкани с риба, коритото бе потънало до фалшборда. На пясъка се издигаха огромни купища скумрия. Грибчиите, загубили сили, продължаваха да освобождават всяко парче от мрежата и го хвърляха в касоните, капитанът плакнеше касоните в морето и тогава сребърните тела на рибите блестяха наистина като металически. Частниците рибари помагаха вяло, но чевръсто отделяха и за себе си, а как да не отделяш – нагоре и надолу по брега се въргаляха хиляди скумрии. Селски жени пълнеха престилките си с риба и в замяна подаваха на грибчиите шишета с ракия – изпитан трик на местното население. Рибарите прекъсваха работата си, за да пийнат, но и това вършеха без сили, съсипани от умора и безсъние. Гларусите бяха милиони, на слънчевата светлина изглеждаха снежнобели, крясъците им бяха бели, въздухът беше бял, а втората гемия майка, пристигнала изневиделица, беше по-бяла от всичко. Птиците се спущаха, грабеха, гемиите на държавния риболов отнасяха пълни касони, жените отнасяха, частниците рибари отнасяха – всеки взимаше, взимаше, а рибните преспи не се стопяваха.

Отново се залових за мрежата. Някакъв чешит с червени бузи и мустачки работеше до мен. Гледах се в него и познах бюфетчика.

– Казаха ли колко са хванали? – запитах аз.

– Към петдесет тона – отвърна бюфетчикът. – Никой не е улавял толкова с гриб.

Трябваше да се вика, не да се говори, защото гларусите и чайките крещяха вакханално и може би крясъците им се чуваха чак до небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма.

Бюфетчикът помагаше съвестно, но представяте ли си как може да отдели за себе си един бюфетчик? Той взимаше, селянките взимаха, гларусите взимаха, държавата отнасяше – всички известни и неизвестни, изникнали кой знае откъде, взимаха и взимаха.

Лицата на двамата побойници бяха омекнали от умората. Забелязваше се как растат брадите им. Наблюдавах ги и се чудех: защо ли е трябвало да лежат в затвора и не са ли жертва на съдебна грешка?

– И ти не можа да поспиш покрай нас.

Извърнах глава – капитанът говореше на мен.

– Полегни си! – добави той. – Тая работа няма да свърши до утре.

– Дланите му са разкъсани – рече единият от хулиганите.

– Писател, а? – провикна се някой отстрани.

Грибчиите се засмяха, но питате ли с какви усилия, готови да се строполят на земята. Предстоеше им да работят още един ден и една нощ. Трудно се вадят риби от мрежа – сръчно трябва да се пипа, внимателно, да не се късат влакната; и все пак тяхната беше по-лека, те гледаха само в ръцете си, а аз се мъчех да обгръщам с поглед и картината, защото рядко се отдава на човек да види картина от небе и море, изцяло пропити с музика от Брамс. Приемникът ми озвучаваше филма… Но най-красивото бе това, че гларуси грабеха риба от ръцете на човека, селянките, прилични на пингвини в тъмните си носии, мъкнеха в престилки, гемиите, бюфетчикът, познатите и непознатите – всичко грабеше, а ми се стори, че и небето си пооткрадва, и морето – за всекиго имаше и не свършваше, а контрольорите от Държавния риболов бяха махнали с ръце – как да прибереш всичко. Освен това трябваше да гледам и към хоризонта, тъй като в този ден се виждаше много надалеч, а вгледаш ли се добре, сякаш забелязваш прецизната извивка на планетата ни. Умореният капитан се усмихваше, грибчиите също се усмихваха. Нали знаете как се усмихват победителите?

НЯКОИ СТРАХОТНИ РАЗКАЗИ…

разкази:

СКРИВАЛИЩЕТО

СИНЬО

ТУР ЗА ОВАЦИИ

НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ

НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ – разказ

Posted: 01.03.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, БОРИС АПРИЛОВ, НОВЕЛИ, ПОВЕСТИ, Сборник разкази, разкази
Етикети:Априлов, Ахасфер, Ахо, Ахото, Борис, България, Сборник разкази, борис априлов, за творчеството, любимец, писател, good literature

НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ .pdf за изтегляне

Пазачът се двоумеше, за първи път му правеха подобно предложение, непознатата му повтори още веднъж: вижте какво, вие и без това си стоите тук, а леглата са там, празни, така че можете спокойно да се съгласите. Пазачът се замисли и се убеди, че наистина е тъй – той си стои тук, в бараката, а леглата са там, празни; питаше се кое му пречи да се съгласи. Цепките на недоверчивите му очи оглеждаха внимателно непознатата, стараеха се да доловят къде точно се крие шмекерията, но непознатата го следваше открито и с цялото си присъствие му заявяваше, че шмекерия няма. На края пазачът каза, че нарушава закона, но прие десетачката. От този момент очите му станаха добри. Той вдигна куфара, а момичето понесе голямата ръчна чанта и касетофона. Всъщност чантата тежеше повече от куфара, в нея беше напъхала храната.

Всичко започна истински от подковата на заливчето, изпъстрено със смокинови дръвчета, дълги грозни сгради, лозе с дребни гроздове, изтеглени на суша лодки с педали, зазимена вече под навеса спасителна лодка, пейки засъхнали градинки, лозунги, написани с бели камъчета, висока мачта без знаме, останки от лагерен огън и сиви циментови мивки, над които стърчаха варели за затопляне на водата направо от слънцето. Всичко й напомни детските години, лагерния живот. Грозотията и евтинията, навявани от всяко кътче тук, се изкупваха от морето на заливчето, сивожълтия пясък на брега и тишината.

Притича до някаква дъсчена беседка и се върна по бански костюм. Слезе по пясъка, нагази във водата. Потръпна, обърна се и с учудване разбра, че грозните неща бяха маскирани от кафявозеленикавата пяна на дърветата. Само част от сградата и едно ъгълче на клозетите се подаваха някъде зад листата – екзотични петна в пейзажа. Нямаше стъпки по пясъка, плажът беше гладък, човек като нищо може да си въобрази някои неща, например, че това е кътче от рая, захвърлено на края на света. Да, подобни кътчета могат да се открият през септември; децата са се прибрали за училищни занятия и единственият жив човек в обезлюдените почивни станции е старецът-пазач, натикан в малка невзрачна барака. Тя газеше във водата и наблюдаваше рачетата, те прибягваха по пясъка, а прозрачните медузи поклащаха плавно прозрачното си спокойствие. После дъното се наведе рязко и момичето легна във водата. Какви неща има по света! Заплува. Извън заливчето сигурно духаше вятър, но тук водата спеше, момичето я пронизваше с бюста си и се стараеше да прогони връхлитащите мисли за детството. Защо прииждаха те, кое ги викаше? На хоризонта спяха плътни бели облаци като глетчери, но над главата й небето се простираше чисто, виждаше го, като се излегнеше по гръб. Тогава чуваше и оня шум в празното пространство на ушите си, покрити с наушниците на шапката. Струваше й се, че там шуми огромното световно море – от бреговете на Гренландия до Хонконг, – всички шумове: бели, черни, червени и жълти, на всички езици; струваше й се, че тя е навсякъде и най-вече там, където ще бъде най-сама, с един огромен мъж, който я носи на ръце по прохладен твърд пясък. През притворените си от щастие мигли вижда опънатата му напрегната ръка, усеща здравината й, потръпва от мисълта, че я носят към топлата пяна на вълните, тази пяна се разпуква шумно, почти както се разпукват памуковите кутийки. Глупаво е, много е банално, но коя жена не копнее за един мъж да я понесе? Това е, останалото е измислица, жените напразно се бунтуват за други придобивки, те искат само един мъж да ги носи на ръце. Гмурна се и зърна скалистото дъно. Долу се поклащаха водорасли, преминаха няколко рибки, една медуза стоеше на място, опиянена от своята безтегловност.

− Хей!

− Моля?

− Какво търсите тук?

− А вие?

− Обикалям имението си и стрелям по нарушители. Аз съм чудак, пропит от лунна светлина, и мразя жените, когато ги срещам под водата.

− Аз ви презирам.

− Ще ви убия, защото газите водата ми.

− Пропит от лунна светлина?

− Това, заграденото, което прилича на нещо, което не знаете, се нарича залив. Той е мой, аз съм негов господар и стрелям на месо по всеки, който дръзне…

Той издигна пояса си и показа две риби. После ги пусна и размаха харпуна:

− Докато броя до три милиона, да ви няма.

− Да, но аз ще повикам истинския господар и той ще ви убие по-напред.

− Кой е той?

− Този, който ме донесе.

− Доведе.

− Не, мен ме носят.

− Разнасят.

− Носят!

− И все мъже.

− Аха.

− Че тогава да си вървя.

− Най-добре.

− И колко смятате да останете?

− Зависи от мен.

− Мразя ви всички.

Той вдигна маската си, тя видя сиви, уморени от взиране очи.

− Кои всички? Кои сме ние?

− Тези, по които стрелям.

− Пък опитайте да не стреляте.

− Ще ви изтребя до един, няма да ви пусна в залива! Може би ще оставя само вас, да го красите. Не, ще убия и вас.

− Защо?

− За да не народите малки. Не искам туй място да се напълни с човечета.

− Ако са от вас, ще бъдат обременени.

− Но честни.

− И ще изтребят всички риби на моретата.

− Но по честен начин.

− В едно безрибно море един безрибен залив ще бъде като един празен пистолет, с който не можеш да застреляш дори мравка.

− Затуй ви гоня… Махнете се и ако дръзнете повторно, стрелата ми ще ви прониже през гръдния кош.

− Имате ли огнище?

− Там ли?

− Къде?

− Няма да ви кажа къде. Никой не знае къде и вие никога няма да узнаете мястото, където изкормвам рибите.

− Някои ги пекат направо с вътрешностите, месото им придобивало особен вкус.

− Не ме учете на вкус. Аз имам много вкус.

− Но не и тънък.

− Напротив… Уморена ли сте?

− Повече от присъствието ви, отколкото от плуването.

− Вие сте уморена и бяла, вие сте отскоро и сигурно ще ми досаждате. Предупреждавам ви, че ще ви прострелям, ако нарушавате покоя.

− Да, но не съм сама.

− Тогава сте интересна. Ще убия самеца и ще обсебя самката.

− Защо плувате с мен?

− За да не се удавите… Защо плувате към брега?

− Защото ме чакат.

− И пак ви предупреждавам – ще ви застрелям и ще ви опека с вътрешностите. Ще извадя само сърцето ви, ще го поставя в спирт и ще го наредя при другите.

− Колко на брой?

− Дванайсет.

− Само?

− Които имат бенки в лявата долна част на брадичките. Останалите са тълпа.

− Мразя, когато забелязват бенката ми.

− Ето, тук е границата. Хвана ли ви втори път, край…

Нямаше вече човек, беше изчезнал. Изобщо имало ли го е преди малко, или си го беше измислила? Почака известно време и тъй като никой не изскочи от водата, заплува към брега. Чувствуваше умора. Това бе първото й плуване за годината…

Юлия стъпи на пясъчното дъно и тръгна към брега. От тялото й се стичаха капки, оттичаше се умората от пътуването, нещо в главата й се опресни, пейзажът заблестя още по-силно. Свали шапката, тръсна коса. Само този миг и този поглед над заливчето изкупват всичко. Върху пясъка се очертаваха само нейните стъпки, боже мой, само нейните, а в това имаше толкоз много сладост и толкоз болка, дори жестокост, защото ненадейно съзря пътя си през една голяма пустиня. Останалото продължаваше да е ведро, тихо, нежно. Всичко. И каменните стъпала под яловия орех, и гущерчетата, които се шмугват под смокиновите сенки, и прегорелите бурени, характерни за този бездъждовен край по това време на годината. Вдигна крак, извади трънчето от петата си.

Сега отново може да се обърне назад; заливчето е рамкирано от дърветата, от скалите, завършва с два буруна. От левия бурун, навътре към морето, над водата, се подават отделни камъни. Между тях се движи някакво живо същество. Това не е тюлен. Махна му, той не отвърна, не я забелязваше, беше увлечен в гонитбата. Значи и той е реалност, не е видение, тя различава маската, шнорхела. Къде другаде можеш да се запознаеш с мъж, който е гол и маскиран по този марсиански начин? Никъде освен тук.

Вратата беше отворена, Юлия прекоси преддверието и влезе в спалното помещение. Стори й се, че не може да види края му. Простираше се по дължината на трийсетина легла, шейсет в две редици. Странна ли да нарече тази гледка, чудесна ли? От шейсет легла, само едно е застелено – бяло петънце сред сивотата на пружините. Излегна се върху чаршафа. Пътуването по въздуха от София до Бургас и с такси от Бургас дотук бе заангажирало съзнанието й, но вече всичко бе останало зад гърба й, а мъката пламна отново. Наистина, кое му дава право на туй нищожество, кое е то, какво представлява!… Във времето и пространството, или, казано по-просто – в живота всяко нещо тежи със собственото си тегло, има собствена цена. Тя протегна ръка и яростно натисна клавиша… Колкото и да минава за хубава, каквито и оценки да й дават, ето, дойде фаталната оценка… Записът тресеше сградата… Мамицата му на нищожеството!…

Изправи се и рязко тръгна към шкафа, отвори бутилка, отпи малко, колкото да се каже, че е опитала, защото какво е една запечатана бутилка, срам, а една отворена бутилка е съвсем друго… Туй нищожество пренебрегна неочаквано всички хубави неща, може да се каже, че плю на тях!… Ритъмът дънеше пространството, стъклата на прозорците трептяха, в очите й бликнаха сълзи. Цели две седмици, по-точно тринайсет дни се напрягаше да остави очите си сухи, но сега е време да се наплаче, сега е на четиристотин и четирийсет километра от мястото на произшествието… Чаршафите не ухаеха, а миришеха на долнокачествен сапун за пране, тази миризма съпровожда леглата на всички къщи по крайбрежието… Музиката от записа трещеше, но тя се отдалечи по странен начин от нея, всичките шейсет легла запяха звънко със звънките гласчета на детството, долови любимите си пионерски песни, хорчето пееше за родината, за бъдещето на тия, които пееха.

Стана и излезе, влезе в топлата нощ, пъхна се в общността на звездите, на водата и рибите, на пясъците и дърветата, на смокините и гроздето, на бостаните и градините, на градчетата и къмпингите.

Долазили отдалеч, хората се бяха вкупчили при морето, бяха спрели автомобилите си до пясъка, опънали шатрите си като керванджии – един до друг. Само тя се разполага самичка в самотно заливче, защото й хрумна да подкупи пазача.

В ушите й бръмчеше пионерската песничка, разказваше й за бъдещето, за мечтите й… Мръсно, гадно копеле! Презрян подлец!… Ах, как гальовна е нощта, боже мой, колко безчувствена е природата!… Гласчетата на нейните другарчета звънтяха, сълзите се появиха отново. Морето спеше неподвижно в краката й, но някъде се зараждаше нещо като плясък. Къде се създава той?, откъде се взема, щом водата кротува?… Как й се спи, ах, колко много й се спи!…

Сутринта морето беше все тъй тихо, струваше й се, че е рано, а то вече девет, беше изтървала най-хубавите мигове на утрото, но и сега всичко плаваше в мекота, слънчевата светлина проникваше като през абажур. Нагази във водата, заплува, започваше вторият й ден на море и за втори път почувствува страх, че след двайсет дни трябва да се върне в дъждовното всекидневие. Заплува към буруна. Дланите й легнаха върху затоплящ се мокет от морски мъх, отпусна крака и усети дъното с ходилата си. Полута се вляво и дясно, търсеше място за излизане – заоблената скала й предлагаше удобно леговище, можеше да се изпъне на нея, да се напече по известния си изпитан начин – безкрайно, без страх от изгаряне. Най-после, преди да се откаже и върне обратно, тя намери проход и се изкатери. Облизвана от вълните, тъпкана от хиляди човешки крака, скалата бе станала гладка и, кой знае защо – черна. По-нататък скалният масив се разкъсваше, тук-там зееха хралупи, а една от дупките приличаше на корито. В това корито имаше морска вода, по всяка вероятност останала от последното вълнение. Скалата й напомняше подобни скали по брега, където е била други години, ала никога сама, никога тъй плътно притисната от тишината… Лош човек, много лош човек!… Огледа се, наоколо нямаше никой, но не посмя да съблече банския. Отпусна се и вече се докосна до другото важно усещане – че няма нищо по-хубаво от септемврийското слънце, че някога е била глупачка, щом е идвала през юли… Къде ли е сега той? Ще се върне ли някога?… Опъна се, протегна ръце и ги подгъна под главата си… Чудесен беше, каквото и да си разправя, чудесен беше този глупак и един господ знае как природата може да си позволи подобни несъразмерности: да създаде организъм с хармонична външна красота – черупка на посредственост, на празнота… Умирам да го видя отново, но той няма да се върне, такъв е кодексът… При такова слънце се изгаря трудно, лъчите му само топлят.

− Слушайте – оня изтърси рибите на скалата и се изхвърли от водата след тях, − вие няма ли да се махнете от залива ми? − Седна с гръб към нея и се зае с изхлузването на плавниците. − Какво търсите тук? – смъкна маската от косата си, постави я до плавниците и се изсекна. − Нали ви изгоних? Казах ви, че ще ви пробода… Или не ви казах? Мисля, че ви казах, че ако не напуснете залива ми, ще ви харпунирам.

− Кожата ви е побеляла от студ – рече тя.

− От ярост – рече той. – Това, дето го виждате, е ярост, а всичко туй, дето лежи напред и насам, е мое, всичко туй, дето ви харесва, е само мое, аз съм господарят му и ви моля да напуснете пределите ми, защото не отговарям за последиците.

− Но туй, дето се изсекнахте пред дама, няма да ви го простя – каза тя.

− Дама! – Той плю и по навик прокара ръка през брадата си. – Не сте дама, а нарушител. Давам ви срок от десет минути да напуснете залива ми!

− Все пак цели десет минути… – Тя лежеше по гръб и гледаше небето.

− Какво… през тези десет минути? – поиска да знае той.

− Нищо.

− Не, вие искахте да кажете нещо.

Думите на този човек й звучаха странно, но все пак бяха реалност.

− Слушам тишината – каза тя.

− Не, аз бих ви набил веднага, но ръцете ми са мокри. – Той подреди рибите си. – А вие сте нажежена. – Бяха три на брой, едната доста голяма, може би два килограма. – Ако ви докосна, ще изцвърчите. – Чак сега се наведе от скалата, на която бе седнал, и в ръката му се появи харпунът. – И ще ме намразите. – Постави го до рибите, след това вдигна само най-голямата и се опита да усети тежестта й. Кожата му потръпваше, брадата му също. Кой знае колко часове беше киснал във водата. – Една голяма и две по-малки!… Всеки ден по три, нямам основание да се оплаквам, но вече сме двама и ще ни трябват повече парчета. Досега бях сам, стигаха ми, но от днес не съм и няма да ми стигат. Вие ще изядете голямата и малката, на мен ще ми оставите средната, а друг път си изяждам всичките три риби. В замяна на туй ще ги печете вие. Печени ли ги искате? Аз ги ям печени, вие също ще ги ядете печени; нямам олио, пък ми липсва и тиган, а печените риби се приготвят лесно – завиваш ги в хартия, поставяш ги на жарта и чакаш. Не дълго, но досега времето минаваше скучно, а сега, докато чакам, ще се целуваме. Обичате ли да се целувате? Хайде да не се целуваме и изобщо да си вървя. Но помнете – хващам ви втори път в имението си, ако ви спипам трети път, ще стрелям. Ще ви пробода през гръдния кош, ще изтръгна сърцето ви и ще го поставя в спирт, при другите дванайсет. Сърцата стават малки, особено след стотната година, те се свиват и се превръщат в бисери. Разберете – извика ядосано той, – сърцата на жените са бисери!

− Всички ли?

− До едно, няма лоши женски сърца, защото светът се заражда в доброта. Във вашите сърца пада семето на любовта.

− Тук не ви разбрах.

− Бебчетата не лежат в утробите ви.

− Така ли?

− А в сърцата ви. Там се създават те, а не където мислите вие.

− Кои ние?

− Хората.

Той нареди рибите върху скалата по големина, после – една зад друга, в една линия, и започна да любува на дългата черта, измери я с педи.

− Точно метър и петдесет.

− Най-много осемдесет сантиметра – каза тя.

− Добре, ще ми стигне. Досега съм убил към три километра риба.

− И цялата сам?

− Винаги сам. Вие хората не заслужавате компанията ми и не ме интересувате. Вие ми служите само за да ми произвеждате харпуните.

− А водката?

− И водката.

− Значи, не можете без нас.

− Един харпун и една бутилка, друго не ми трябва.

− И без жени?

− Пфу!

Той се обърна по гръб и притвори очи. Кожата й вече съхнеше, стопляше се, настъпваха познатите минути на удовлетворение, когато тялото усеща силата си, а съзнанието благодари на тялото. Беше потънала в онези мигове, заради което бе пестила левове през зимата: малко преди да долетят нежните скални мушици. Нежните скални мушици долитаха винаги и я безпокояха приятно. Те бяха създадени от сухата морска трева и от пяната, а може би от планктона, от въздуха, от допира на морето до сушата. Колко ли живеят? Сигурно по един ден. И защо живеят, какво е значението им, какво оставят след себе си? Сигурно оставят нещо, но какво? – тя не знае, би трябвало да попита някой професор. Ужас, колко малко неща знае.

− Голямата риба е за мен – каза тя, без да отваря очи. – Ще ми я изпечете внимателно, нито много, нито слабо. Ще си я развия самичка, ще хвърля хартията, ще я изям, както си е задушена, без лимон, без сол и без вино… Така искам, такава е волята ми. – Господарят на залива не каза нищо и тя продължи: – Ще махна само кожата и ще изям бялото месо, а на вас ще дам цялата кост, да видя ще съумеете ли да си направите нещо от нея. Как мислите, ще съумеете ли?

Усети мушиците, те се завъртяха около носа й, но после се спуснаха по кожата, там имаше пресен момински мъх, идеално пасбище за скалните мушици. Никой не отвърна на въпроса й, много просто, той си беше отишъл заедно с трите кефала – два по-малки и един огромен, нарочен за нейна вечеря, същия, който ще изяде и чиято кост ще му подари, да си приготви от нея гребен, един символичен гребен, за спомен от реалния рай. Може би не е чудак, може би е само маниак, но все пак е пропит от лунна светлина, помисли си тя, а може би е наистина чудак, защото само един чудак може да избяга и да я остави просната на скалата. Дявол да го вземе, все още има мъже, колкото и да е невероятно. Чудак, пропит от лунна светлина!… Мушиците гъделичкаха приятно кожата, слънцето притискаше клепачите – вътре в очите, дълбоко, до ретината, – вече бръмчеше унисащото мърморене на съня. Унасяше се и усещаше, че е заобиколена от сладката умора на природата в края на лятото; морето, небето и сушата бяха отпуснати, готови да се предадат на когото и да е, на каквато и да е цена.. Някъде в просъницата й се мярна оня, истинския, който не я чака, но сигурно се чуди къде се е дянала. Е, той няма да пририта от болка, но тя…

Събуди се точно както трябваше – отпочинала след уморителната нощ. Плъзна се от скалата като змия, кожата й изсъска от допира с водата. Заплува към смокиновите дървета, към дългата къща с шейсетте легла, която й напомни детството. Плуваше лениво, сега приемаше прохладата на водата като благодат, освен туй усещаше глад, но знаеше, че след малко ще се нахрани прилично, ще поспи в леглото и ще се къпе отново. Чудак, пропит от лунна светлина! Значи, имало още такива, романтиката още не е мъртва, съществуват ловци на бисери, които скитат в слънчеви морета и измъкват от дъното слънчеви мисли. “Изглежда, че няма да мина без него – помисли си Юлия и
се усмихна. – Както и да разсъждавам, не мога да измисля друго решение освен туй, че до падането на нощта ще се целуваме. Освен ако той не е друго яче, на какъвто ми изглежда, щом твърди, че не признава жените. Библейската правда трябва да се уважи – има рай, има Адам, трябва да има и Ева, която иска да изяде една риба…”

Таванът на помещението беше бял, наоколо кротуваха петдесет и девет празни легла с ръждиви пружини. Запотена от горещината, гола, тя продължаваше да лежи върху чаршафа. Беше станала още по-хубава. Изпъна се и извика от болка сред празното помещение.

Намери банския, беше мокър, трябваше да го изнесе навън. Облече рокличката си и го простря на смокинов клон, наряза няколко домата, отвори консерва свинско сварено в собствен сос и се наобядва под чардака на надвисналите гроздове. Докато обядваше, Юлия наблюдаваше пазача, от беседката можеше да се види как седи на пейката и също обядва – старателно реже нещо с ножчето, по всяка вероятност сирене. Тя се вгледа внимателно и разбра, че старецът режеше не само сиренето, режеше и хляба си, парченце по парченце, режеше ги на кубчета и се хранеше без апетит, сигурно му бе дотегнала сухата еднообразна храна. Юлия взе една сафридова консерва и се отправи към него. Той я погледна, благодари за консервата и я постави до себе си, после каза нещо, по всяка вероятност я осведоми, че ще я изяде за вечеря. Докато се прибираше при своя обяд в беседката, Юлия изведнъж си помисли, че това не е старец, а човек, който пести, неприятен тип от неприятна категория хора, за които винаги е имала насъбрано презрение.

Поспа още и отново заплува. И този път се изкачи по гладката черна скала, която се подаваше от морето, но не се изтегна върху нея, а тръгна да върви. Тази част на залива беше скрита от най-гъстата завеса на листата. Зад тази завеса лежаха пършиви, обрани вече лозя, един грамаден орех и няколко платана. Предположенията й се оправдаха: след внимателно взиране откри палатката, сбутана между храсти и млади смокинови дръвчета. Трудно можеше да бъде открита от милицията или от другите административни органи, бдящи за това – нито една палатка извън къмпингите. Чудакът, пропит от лунна светлина, се бе навел и духаше право в кладичката, там след малко би трябвало да лумне пламъчето, което да разгори огъня да създаде жаравата.

− Че ще се появите, го пише още в библията. – Той се извърна и седна. – Ето там съм поставил столче и чашка за вас. Само че този огън днес не иска да пламне, защото ме домързя да набера съчки.

− Може би в мотора ви има бензин.

− Има, разбира се.

− Тогава?

− На огън, подпален с бензин, не поставям рибите си и трябва да го знаете още сега, ако искате да останете повече години с мен. Разбрахте ли?

− Разбрах.

− Налейте и на мен.

Той се наведе отново, а тя отвори бутилката и като погледна в чашката си, оказа се, че е наистина пълна, оставаше да налее само неговата.

− Много ли ме чакахте?

− Колкото трябваше.

Пламъчето лумна.

− Догоре ли?

− Догоре.

Той се обърна сега изцяло към нея, дори се премести към бутилката, но не направи ни най-малък опит да замаскира безредието наоколо. Абсолютно безредие, всичко бе обърнато с главата надолу, само трофеите бяха подредени, седем или осем шипа от морски котки, навързани върху палатката.

− Наздраве!

− Наздраве!… Забравих да питам, обичате ли водка?

− Друго нямате, нали?

− Не.

− Цял живот ли позирате?

− Може би не – отвърна той. – Не съм се замислял по туй.

− Замислете се.

− И какво, не ме ли харесахте?

− Да ви кажа правата, нямам нужда от мъж.

− Бог да ви поживи – отдъхна си той. – Така се бях изплашил, че ще искате да ви услужвам, пък, както виждате, силите ми трябват, за да убивам: кефали, котки – всичко убивам. – Той стана, надвеси се над главата й, целуна я силно по устата и се върна на мястото си. – Поне да имаше кой да чисти рибата, а то всичко сам, не мога да смогна. През лятото как да е, но какво да правя, като паднат снеговете? Тогава да зъзна ли по-напред, или да чистя риба… Мислите ли, че през зимата има кефали?

− Сигурно.

− Иначе съм загубен, ще умра от глад.

− Ще изравяте корени.

− Добре, ще изравям… Сипете ми… На вас?

− Не съм я изпила.

− Изпийте я.

− Много бързате.

− Така ли?

− По-спокойно. Постепенно.

− Видяхте ли? А аз, глупакът, нямам стил, бързам, сякаш ще умирам. Викате, бавничко, а?

− Разбира се, хитрите хора не бързат.

− Е, умирам да стана хитър.

− Не мога да кажа.

− Какво?

− Че не сте.

− Хитър?

− Да.

− Това е вярно, знаете ли? Познавате мъжете. Гордея се с вас. – Той стана, хвана главата й, нанесе още една силна целувка върху устните й, след което се върна при огъня и го разбута. – Аз съм единственият хитър чудак, пропит от лунна светлина. Ето, не плащам и за къмпинг, ловя си рибата, ям си я, събирам дърва от плажовете, а ако намеря откъде да доя и водката – край!…

Според Юлия този бе мъжът на живота й, от това повече – здраве, ето го пред нея, жив, жизнен, цялостен, мъжествен и умен, бодър и преливащ от хумор, мъж – мечта за всяка жена, от него не можеш да чакаш изненади, освен приятни, разбира се, нито помен от скука. Но как да се хване такъв? Сигурно има начин, но кой е той? Какъв е пътят към същността му? Всеки мъж е потенциален глупак и може веднага да бъде докаран на кладата, но как да се подходи, как да се потърсят подстъпите към него?

− Вие сте журналистка, нали?

− Не.

− Защото всички на морето са журналистки.

− Работя в изчислителен център.

− Тогава ще ми трябвате.

− Мислите ли?

− А, на мен са ми нужни изчисления, не мога да изчислявам доходите си. Можете ли да карате мотор?

− Не.

− Все пак ВИЕ ще отидете за нова бутилка.

− Но аз не мога и ви го казах.

− Ще отидете. По-добре вие, отколкото аз, понеже съм пиян.

− Добре, ще отида.

Той бръкна в палатката и донесе пари. Тя ги взе.

− Ще се науча.

− Имате ли книжка?

− Не.

− Поне да имахте книжка!…

Мотоциклетът се понесе по пътеката към шосето. Юлия погледна в огъня и тръгна към леговището си. Наистина, какво може да облече; нещо, с което да е хем красива, хем ежедневна, но по никакъв начин да не се разбере, че е положила грижи. Труден въпрос, изобщо няма по-комплицирана материя от материята мъже. А те пък, наивните, мислят, че няма по-трудна материя от материята жени. Панталон, разбира се. Стефан е от тия, при които най-добре се отива с груб панталон и блузка, докато при другите по-добре минава тънка женствена рокличка, зад която формите правят заклинанията си. Труден е континентът на мъжете. И става все по-труден.

Чувството, че не е сама в залата с шейсетте легла, не се оказа вярно, тя си беше сама и това, че лицето на пазача надничаше през един от прозорците, нямаше особено значение – вътре беше сумрачно и той напразно се взираше да зърне нещо повече от една фигура, която се преоблича. Не, лицето не влизаше в сметката и все пак имаше друг, той не беше вън, а вътре. Юлия прилепи панталона до тялото си и се озърна. Една птичка. Тя отиде и отвори вратата, но птичката не разбра, че й отварят, а се заблъска в прозорците. Нямаше време да се разправя с нея, остави я да върши каквото си ще, в края на краищата довечера ще си правят компания, ако, разбира се, изобщо спи тук, а не в палатката.

Единственото предварително и внимателно организирано нещо при Стефан беше хартията, имаше много хартия, в нея увиваше рибите, преди да ги покрие с пепел и въглени. Докато го наблюдаваше как работи, тя си припомни няколко мъже и всички бяха различни, но този тук се различаваше от целия свят.

− Казах ли ви, че съм чудак?

− Да.

− Пропит от лунна светлина?

− И това ми казахте.

− Тогава нямам какво да кажа повече. Това е единственото ми качество. Така покрити, кефалите се изпичат, задушават и запарват. Някои поставят черен пипер и други боклуци, но аз не, искам рибата да си е риба. Като я разчупиш, да ухае на кефал, а не на кухня. Дявол да го вземе, откъде се взехте вие? Досега изяждах по три, а тази вечер ще трябва да се задоволя с две и половина.

− Голямата ще изям аз!

− Защо?

− Така искам!

− Знаех си аз, че над залива ми висне опасност. Но трябваше да ви привлека… за да ви унищожа.

− Чашата ми е празна.

− Много пиете.

− Само така мога да ви понеса.

− Никой не може да ме понася. Аз съм изхвърлен от глутницата, вия сам срещу луната. Не сте ли малко висока за мен?

− Малко нещо да.

− Туй трябва да се изправи. Трябва да вземем мерки. Елате. – Застанаха един до друг. Тя почувствува мъжката му пот, той беше все още по бански гащета: слаб, почти кльощав, изпечен. – Цял сантиметър над мен! Как ще ме понасяте?

− Но вие не сте нисък – рече тя. – Само аз съм висока.

− Напоследък жените стават все по-високи. Ами вие вчера бяхте по-ниска.

− Какво да правя!…

− На туй трябва да се сложи край, ще измисля начин.

− Например?

− Мъртвите не растат.

− Много ли ви тревожи?

− Слезте от обущата.

− Вижте, сега сме еднакви.

− Вие и без това ще ходите боса до мен.

Искаше да го помилва, да се притисне, да го задържи с ръцете си, да не го пуска никъде и да ходи цял живот боса до него.

− Ти си наистина пропит от лунна светлина.

− Никога с обуща, разбрахте ли? И тези гащи! Защо нахлузихте панталон, какво искате?

− Разберете – кресна изведнъж тя, – не мога да се съблека още от първия ден!

− Не знам – рече укротено той, − все пак ние сме първите Адам и Ева, облечени в рая… Щастлива ли сте?

− Да.

− Боже, колко проблеми ни чакат! Трябва да те взема на ръце и да те понеса срещу цялото човечество. Вижте ни, ще кажа, ние сме, идваме, искаме път! А човечеството ще се усмихне и ще каже, какво си мислите, вие не сте нищо повече освен едно сляпо продължение на рода, две точки, които се стремят към обединяване. Така че не мислете кой знае какво, никого няма да смаем, дори няма да ни повярват, че се обичаме. Я да видя!… Да, равни сме, но ако не носим обуща…

Тялото й не можа да отдели достатъчно радост и нежност за него, тя искаше да го направи много щастлив и да го почувствува като най-необходимото нещо, ала туй й се струваше поне засега невъзможно.

− Да ти кажа правата, това ми липсваше досега в моя рай. Тук си имам всичко: небе, море, риба. Липсваше ми допир до някого. Вече имам и него. Но сега какво да те правя, вече си ми излишна. Ето, ще трябва да мисля и за твоята прехрана, изяде ми едната риба. Всеки ден по една риба, а ще ми трябваш седмично само веднъж за допир. Нямам сметка, така няма да стигна доникъде, ще фалирам…

Юлия се смееше и галеше с нос рамото му. През отвора на палатката се виждаше част от полунощното звездно небе.

− Да не говорим за туй колко хубаво си бях сам в палатката, а при това положение липсват и завивки. Имаш си там някъде цяло легло на разположение, но не си отиваш, защото жените сте такива, знаеш, че няма спя нито аз, нито ти, но продължаваш да ми киснеш в палатката. Нищо, кисни си тук, досаждай ми, това няма да ти се удаде повече от утре следобед. Щом дойде Жанчето, и ще те прогони.

− Жанчето?

− Ами да.

− Ще пристигне, така ли?

− Жанчето пристига винаги, нито веднъж не е пропуснало да пристигне.

Юлия можеше да му зададе още няколко въпроса, дори да му поиска сметка, можеше и да го обиди, например като нищо можеше да му каже, че е подлец, който спекулира с чувството си за хумор, но знаеше, че ще бъде без полза – играта е жестока, понякога някои си служат и с подобни средства. А колко много и само допреди една минута той наистина приличаше на Чудак, пропит от лунна светлина. Ето, такъв чешит не беше срещала в живота си, а го срещна, какво ли няма по света. Знаеше точно местата на дрехите с, напипа ги сравнително лесно в тъмнината и излезе от палатката. И това не беше преживяла; вървеше по пътеката и се питаше дали пък не е нещо друго, дали пък светът си е наред и не е тъй жесток, а само тя е глупава, защото вижте: върви гола, изпъдена, като последна блудница по пътеката на един рай, който тя съумя на бърза ръка да превърне в ад. Вървеше между платаните, вече стъпяше по пясък и, кой знае защо – боже, колко глупава жена беше тази Юлия, – усещаше величието на природата, свежестта на нощта, възприемаше всичко с голотата си, с гърдите си, гордо вирнати напред, готови да порят въздуха пред нея. Страшно ми е леко, дявол да го вземе, и ми е радостно, че ме изгониха, иначе нямаше да разбера, че съм толкова необходима на природата около мен, че ъм нежно допълнение към нея, защото съм красива и здрава, а той беше не с един, а най-малко с четири сантиметра по-нисък от мене!…

Запали лампата; леглата се наредиха около нея, нейната бяла постеля изскочи пред всичко, самотно бяло петно сред мизерната светлина, в космоса на огромното помещение с размекнати, разтворени в полумрака ъгли. Събудената птичка запърха наоколо и се заблъска в стените.

borisaprilov

Последни публикации

Архив

Категории

Мета

Архив за март, 2013

„ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ“ 1988

„ЧЕРНОМОРСКИ ФАР“ – за Борис Априлов (1921-1995) – бр. 29-31 март 2013

Книгата „часът на източния бриз“ 1986, разказите…

Разказите от „Часът на източния бриз“ .pdf

Книгата “ЧЕТИРИ ПОВЕСТИ” 1984 в отделни файлове

ОТБРАНАТА НА СПАРТА 1982 – разказите поотделно…

СКРИВАЛИЩЕТО – разказ.

Разказите от книгата „Деликатно настроение“ в отделни файлове

Разказите от сборника „МОРЕТО Е НА ВСИЧКИ“ – в отделни файлове

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ 1 – последен роман…

РАЗКАЗИТЕ от сборника „Ловецът на хациенди“, съставен 1990.

ТУР ЗА ОВАЦИИ – разказ.

СИНЬО – разказ

НЯКОИ СТРАХОТНИ РАЗКАЗИ…

НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ – разказ