Архив за април, 2013


Хай, Джина! Докато се наканя да ти пиша – и времето си минава…

Ще ти разкажа набързо историята с нашто мореплаване на яхтата „Ахасфер“:

Беше приятен слънчев и леко ветровит ден и Ахото реши да се изфука и да ни вземе на плаване с Ахасфера. Бяхме Лорчето, аз, Бънди и Вачо (за Вачо не съм съвсем сигурен – трябва да го питаш.)

Качихме се, Ахото се правеше на капитан, докато му помагахме да опъне платната. Отплувахме и тръгнахме направо: отсреща не много далече беше кеят на военните. Там също бяха закотвени няколко рибарски гемии. Но по незнайни за мен причина (аз не съм мореплавател) – вместо към открито мора, ние набирахме скорост право срещу военния кей. На палубата настана суматоха (и то голяма!). Ахото опитваше някакви маневри, но Ахасфер летеше право към гемиите (по-точно към една голяма) и беше неизбежно сблъскването! Трябваше да се направи нещо и то незабавно: гемията беше на няколко метра! Аз инстинктивно изтичах на носа, протегнах се с ръце към гемията и краката ми отблъснаха яхтата.

Добре, ами сега какво? Повече не можех да се протегна, хванах се за гемията и увиснах!

Обърнах се да видя какво става и за щастие Ахасфер отплуваше настрани, а аз висях над водата.

Последното, което видях, беше Бънди прав на носа и вика към мен: – Троши, стой там, сега ще се върнем да те вземем!

Да, сигурно, аз ще вися там и ще чакам да се върнете!

Повисях няколко минути, пуснах се във водата и доплувах обратно до Созополското пристанище.

Бяха някакси успели да доплуват с Ахасфер обратно до пристанището. Аз се качих обратно и този път отплувахме успешно в открито море. Аз и Лорчето слезнахме долу в кабината да се успокоим и да ударим по едно малко питие. Яхтата цепеше в открито море. Качихме се отново на палубата и аз легнах на носа. Ахасфер цепеше срещу вятъра, вълните плискаха борда и усещането беше неописуемо. Несравнимо с нищо друго!

Както си мечтаех, изведнъж чух някакви сирени, суматоха на палубата и като се обърнах малък военен кораб се приближаваше бързо към яхтата. Държаха мегафон и заповядаха незабавно да спрем. Допряха се до яхтата и поискаха разрешително за напускане на пристанището и излизане в открито море. Ахото слезе в кабината и след малко се върна с празни ръце: забравил да вземе разрешение.

Военните заповядаха да се върнем в Созопол. И това беше краят на нашто пътешествие. Кратко, но пълно с преживявания!

Надявам се да ти хареса моята история!

С обич, Троши.

*** Трошан Владовски, басист на „Сребърните гривни“, а по-късно и на други групи. Понастоящем живее в САЩ, но не като музикант…  Има много красива и талантлива дъщеря – Лиа ЛаБелл – известна с големи успехи като млада певица.

Advertisements

БОРИС АПРИЛОВ

ВИК  .pdf file- за изтегляне…

Младият човек беше неизвестен за обитателите на пристанищния квартал – за рибарите и моряците, навъртащи се из кръчмите, за скитниците, които щом чуха изстрелите, наизлязоха от кафенетата и напълниха уличката с дрипи, и за чиновниците от параходните агенции. Никой не го познаваше и сега всички гледаха с изненада краката му в износени обуща, които стърчаха на тротоара, рухналото на паважа тяло, извърнатата настрана глава, насочила бледо лице към задната страна на хотел „Виктория“. Очите му бяха много млади, широко отворени, изненадани пред неочакваното сбогуване със света. Лицето му бе поръсено с рядка, свежа брадичка, която сигурно продължаваше да расте, защото не знаеше, че тялото е мъртво. Топлата кръв бе тръгнала на пътешествие между влажните блокчета на паважа, но бе спряла внезапно, тъй като нямаше какво да тече – кръвта на това момче беше малко. Едната ръка на убития стискаше въздуха, а другата показваше розовата си длан на всеки, който умее да гадае на ръка – да провери наистина ли линията на живота му е къса. От полуотворените устни надничаха здрави, бели зъби.

Тълпата гледаше и мълчеше. Мълчаха и лицата на проститутките по прозорците на хотела. Говореха само убийците. Прибрали пистолетите в дълбоките джобове на шлиферите, те даваха наставления. Слушаха ги двама озовали се на местопроизшествието стражари. От тях се изискваше да пазят зорко трупа. После шлиферите изчезнаха и оставиха стражарите да проклинат довелата ги насам случайност.

Ръмеше нежно. Сумрачният ден кротуваше между вехтите сгради. Стените бяха оръфани, мазилките изпокърпени, в мръсната уличка хоросанът хрущеше под краката.

Най-напред се прибраха чиновниците от параходните агенции и двамата дебели кебапчии от кръчмата, появили се по жилетки и престилки, сякаш бяха в униформи. После се прибраха чуждестранните моряци. Те бяха виждали почти всичко на този свят, а времето да се напият им се струваше недостатъчно. На улицата останаха само рибарите и скитниците, които и без това безделничеха в кафенетата. Барабите бяха излезли с консервните си кутии за храна, та оттук направо да притичат до казармата на пехотинския полк, където бакарите им даваха чорба. Трупнаха се и минувачи, разбира се. Най-случайни минувачи. Те се промушваха напред, задоволяваха любопитството си, а после си тръгваха по пътя или заставаха настрана. Най-близо до трупа стоеше огромна, груба жена, известна с прякора Дан Колов, която нощуваше под небето между траверсите и се стремеше да стане проститутка. Стражарите изтикваха навалицата назад, но жената не закачаха – може би се страхуваха от скандал.

Хората стърчаха и гледаха. Дрипите на барабите висяха унило по телата им, тук-там между кръпките се белееха колене, колене на живи хора, с консервни кутии в ръце. Непознаващите квартала люде гледаха с еднакъв интерес и трупа, и скитниците. Те никога не бяха предполагали, че в гънките на този квартал живее подобна бедна стая. Някои минувачи наблюдаваха това, сякаш съзерцаваха Ниагарския водопад, а други – с изненадани, помрачени лица.

По едно време проститутките от високите етажи започнаха да се провикват и думите им звучаха почти като обвинение: защо го убихте, какво ви правеше момчето, може ли такива дивотии и пр. Стражарите вдигаха очи към тях, отначало смутени, и лицата им сякаш се извиняваха, но после виковете започнаха да ги дразнят и тъй като всяко търпение си има граници, започнаха да им се заканват: мълчете си защото не се ли виждате какво представлявате, най-малко вие имате право да крещите и тям подобни. Проститутките една по една занемяваха и изчезваха от прозорците – не че се бяха изплашиш, просто настъпваше време за работа. Скитниците стояха безмълвно и съзерцаваха трупа на момчето. Ей така – стояха, стискаха консервните кутии и съзерцаваха – непрекъснато, мълчаливо, по такъв начин, че с право можеха да бъдат запитани: „Защо се взирате? Какво искате?“ Но защо пък да бъдат питани? Хората не правеха нищо, стояха и гледаха. С какво могат да подразнят? Ако сте забелязали, лицата на скитниците в повечето случаи имат глуповато изражение и това е лесно обяснимо – кой друг, ако не глупавият, би станал скитник. Но на това място, пред трупа на младежа, лицата на барабите като че ли бяха поумнели.

Любопитните идваха и си отиваха, прехапваха устни, някои дори изругаваха, и то на глас, а скитниците продължаваха да стоят, не откъсваха погледи от младежа. Той си лежеше по споменатия вече начин – краката на бордюра, тялото и главата на паважа. От джоба на сакото му се подаваше книжка, на чиято корица пишеше Верхарн. Дъждецът пулверизираше въздуха. По улицата към пристанището, с гръм и трясък, с викове и олелия, се зададе десеттонна гемия. Тя се движеше гордо, на тласъци, под такта на „вира-майна“, а на мачтата ѝ трептеше националният трицвет. Веселите рибари измъкваха дървените филета изпод кърмата, понасяха ги напред и ги подлагаха под корпуса. По движещата се верига от филета гемията се плъзгаше и от надолнището ли, от що ли коритото забърза по паветата, сякаш копнееше минута по-скоро да влезе във водата. Рибарите бяха пийнали по случая, както се пие на всички новопостроени корита. На пресечката гемията спря. Бутачите погледнаха е изненада тълпата. Подпряха бордовете с филета и отидоха да видят какво става.

– Какво става тук?

– Какво е това?

– Убиха ли го?… Кой го уби?…

– Защо убиват такива деца бе?… Какво им е направило?

– Пази се!…

От срещуположната посока на уличката се зададе камион. Ония с шлиферите, в чиито джобове имаше пистолети, скочиха от кабината и се развикаха. Бяха много ядосани и не знаеха на кого да изкарат яда си – на тълпата ли, на стражарите ли, или на жандармската бюрокрация, която, изглежда, не бе могла веднага да им осигури кола. Сега работеха трескаво, помогнаха на стражарите да прехвърлят трупа в каросерията и затръшнаха капака. Камионът искаше да изчезне бързо и пое напред, но неочаквано спря. Шофьорът и шлиферите започнаха да псуват гемията, дадоха заден. Неочаквано единият шлифер скочи в каросерията и изля два бидона вода върху окървавения паваж. Водата плисна силно, намокри няколко бараби, те извикаха спонтанно, шлиферът погледна кръвожадно и се строполи в каросерията, защото камионът нямаше време да прави панаир и офейка.

Бутачите се върнаха при гемията и тя отново потегли към морето, но този път безшумно, а случайните минувачи, които не знаеха какво се бе случило, не вярваха нито на очите си, нито на ушите си – те никога не бяха виждали подобен ням филм с участието на гемия, понеже такива гемии обикновено се втурват към пристанището с врява до небето.

Тълпата се разпръсна, дъждецът продължаваше да ръми, от кръчмите долиташе картечът на кебапчийските маши, в „баровете“ някои моряци вече пееха, чиновниците от параходните агенции говореха високо в телефонните слушалки, споменаваха красиви корабни имена и ругаеха телефонистките, от хотелите излизаха зачервени мъже – кварталът придобиваше всекидневния си вид. Само скитниците продължаваха да стоят на уличката – мълчаливи, загледани в чезнещото петно на размитата кръв, там, дето преди малко лежеше бледото мъртво момче и им говореше нещо, така както понякога умеят да говорят мъртъвците, викаше им нещо, така както умеят да викат мъртвите.


4 март, 80 г. – Бояна.

 

БОРИС АПРИЛОВ

ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ПОДАРЪК  .pdf file – за сваляне…

/сценарий за детски мултфилм/

Шест катерички намериха огромен морков. Опитаха се да го вдигнат, напрегнаха се и успяха. Пуснаха го обратно на земята, отдъхнаха си и се погледнаха. Бяха яли многоскоро, не чувстваха глад, а разполагаха с такова чудесноголямо нещо. Личеше си, че морковът е пресен, свеж.

– Казвайте – подхвана Първата катеричка.

– Ами да поседим – предложи Втората катеричка. – Ще поседим, ще го погледаме, а като огладнеем както трябва – ще се опитаме да го изядем.

– Ще го ядем поне четири дни – рече Третата катеричка.

Замълчаха и го помирисаха. Ухаеше чудесно, разбира се – на морков. Ноте не усещаха глад, напротив, чувстваха, че ги изпълва порив към благородни жестове.

– Предлагам да извършим едно благородно дело – рече Първата катеричка. – Преставяте ли си как ще се зарадва Заю, ако му го подарим. Доколкото ми е известно, днес Заю има рождан ден.

Катеричките подскочиха от радост, че ще се проявят. Наведоха се и грабнаха моркова.Морковъттежеше много, крачетата им се подгъваха, но вървяха упорито, тръпнеха от очакване – как ли ще занемее приятелят им? Тътреха се през неравната местност, провираха се през теснини, прехвърляха моркова през камъни, преплуваха с него рекичка и излязоха на слънчева полянка. Поспряха да си отдъхнат. Отдъхваха си и гледаха, отдъхваха си и гледаха… Сега морковът им се струваше още по-свеж.

– Няма как – подхвана Третата катеричка.

– Така си е – потвърди Четвъртата катеричка.

– Хем ще ни олекне.

И започнаха да си похапват. Гледаха да гризват така, че да не се забелязва много, правеха всичко възможно да не се забелязва наядения морков, зглаждаха, подравняваха, приравняваха, доискусуряваха и по едно време забелязаха, че са приравнили моркова със земята – нямаше го, а катеричките лежаха на земята с пълни тумбаци.

По едно време край тях мина Заю.

Първата катеричка успя да отвори очи, погледна го и затвори очите си.

– Странно нещо сме хората – рече катеричката. – А бяхме искрени. Нямаш си представа какъв подарък щяхме да ти направим за рождения ден! Извинявай!

– Няма защо – отвърна Заю. – Мога ли да изям поне опашката, която стърчи от тревичките?

– Разбира се – рече великодушно Втората катеричка – бяхме ти приготвили такъв сензационен морков, но нали знаеш, странно нещо сме хората.

Заю заръба сладко-сладко опашката.
 

1980 (?) Бояна.

БОРИС АПРИЛОВ

ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ПОДАРЪК – 2, недовършен…

/сценарий за детски мултфилм/

Четири катерички си играят по дърветата. Люлеят се на опашките си, правят фигури със скоковете си.

Нещо обаче привлича вниманието им, играта им секва, катеричките застават неподвижни, ослушват се.

Заедно с тях чуваме как долу трещи стар двигател.

Камион-таратайка се измъчва по пътя, всяка част от него подскача самостоятелно, а в каросерията му се мята товара – моркови, най-обикновени моркови. Камионът се измъчва не нашега, пътят се издига изведнъж. Камионът спира, сякаш се замисля, набира сили, вдишва въздух, изпъва рамене, подскача, може би си плюе на ръцете, фаровете-зъркели се опулват, гърлото надава рев, таратайката хуква напред. Напредва и се тресе, ако не ни лъжат очите – дори се разпада на съставните си части, но тия части сякаш знаят как да се групират отново и да се понесат напред.

Един, два, три, четири… Морковите падат върху асфалта .

Най-после таратайката е на билото, вече ще се спуща, камионът подскача радостно и хуква бодро надолу, изчезва;  остават само падналите моркови.

В настъпилата тишина катеричките скачат на земята, озовават се на пътя и започват…

Зъбите им показват на какво са способни, коремите на лакомите палавници се издуват все повече и повече, ето че изчезват всички изпадали моркови. Катеричките се придвижват бавно към последния морков.

Това е морков-гигант. Той лежи на асфалта, свеж, пресен, толкова голям, че четирите катерички трудно биха го вдигнали. Сега-засега те се въртят край него, оглеждат го.

Заобикалят го, възхищават му се, измерват го с крачки и стъпки. След всяко измерване подвикват, не могат да сдържат удивлението си.

– Вече не съм – казва първата и сочи корема си.

– И аз не съм – казва втората, като сочи корема си.

Другите две гладят издутите си тумбаци.

– Жалко.

– Такъв хубав морков.

И тръгват към дърветата си.

Но първата катеричка спира.

– Да бяхме го занесли…

– …на Заю.

– Ще подскочи от радост.

Катеричките се връщат при моркова. Навеждат се едновременно, бавно и мъчително вдигат големия тежък морков. Краката им се подкосяват. Тръгват с товара си, вървят през тревата. Дишат зачестено. Поставят моркова на земята, лягат, отдъхват си, стават…

Вървят по своя път през гората.  (недовършено…)

* Краят, вероятно, е този от втория вариант, даден по-горе…


БОРИС АПРИЛОВ

В Е Л И К АТА  У С М И В К А .pdf file – за изтегляне

27 март-19 април 1985, Симеоново

Една кола нагазва в тревата и спира сред полето. Вратата – се отваря, излиза човек с тромпет, оглежда се, изглежда че пейзажът му харесва – хълмове, гора, пред него езеро, в далечината планина. По клоните на дърветата пеят птици.

Младежът поднася тромпета към устата си, засвирва, в пейзажа нахлуват звуците на нежна мелодия. Птиците са поразени, те замлъкват и се събират по най-близките дървета.

Но кой знае защо, тромпетът се харесва най-вече на мравките. Забързаните труженици се объркват, спират, захвърлят зрънцата, които носят. Мравките са се вкаменили, но туй е сякаш за момент, в следващия миг те се втурват към тромпета.

Свирачът продължава изпълнението си, обхванат от особено вдъхновение, може би поради фактът, че свири на открито, пред цялата хем спокойна, хем раздвижена природа, той просто усеща, че тя го слуша, долавя го по дърветата, водата и облаците.

Но какво е туй? Що за необикновено зрелище? Към Свирача се е понесъл мравешки поток, мравките задъхани пристигат, спират и стихват. Първите редици слушат, но и удържат напора на задните, които продължават да нахлуват и да се трупат, мравешката тълпа набъбва, мравките се покачват една върху друга, изглежда, че между тях съществува дяволско разбирателство и сработване. Много бързо се създава някаква могилка, ако щете – нещо като фигура, която се подчинява на общ ритъм, има си своя собствена тръпка, подчинява се на единна нервна система.

Тромпетистът прекъсва изпълнението си, може би го интересува какво би последвало. Ръкопляскания, разбира се, над полето се понася отклика му – зззззззззззз.

Развълнуван, тромпетистът засвирва отново, разлюлява тромпета, разлюлява и мелодията – мравешкатапирамида от своя страна също се разлюлява.

Ново прекъсване.

Ново ръкопляскане.

Изпълнителят се покланя, сваля шапка за сбогуване, качва се на колата, изчезва.

Виждаме го в дома му. Край него е широко, но пусто. Изглежда, че младият човек е малко нещо самотен, а и тъжен, единствената му утеха сякаш лежи в тромпета.

Отново засвирва, тихичко, призивно.

А през цепката между пода и вратата навлизат редиците на мравките. Зашеметени от музиката те се трупат и танцуват, и се покачват една връз друга, издигат пирамидата, която се полюшва в ритъма на мелодията и след като влизат всичките мравки, те започват да извайват неочаквани скулптурни форми. За творчеството им няма предели, то не е ограничено с нищо.

Милите признателни мравки!… По някое време музиката ги вдъхновява така дълбоко, че скулптират Роденовия мислител. Свирачът се опулва от изненада, прекъсва изпълнението си, наблюдава учудено творбата. После трескаво грабва тромпета и променя ритъма, мравките дисциплинирано раздиплят творението си, сега се втурват да покриват голия под с килим, след миг или два, там се появява разкошен персийски шедьовър, които при това, според характера на ритъма или мелодията, мени багрите си, орнаментиката – истинска феерична игра.

Свирачът се взира в чудото на пода, потрива очи, усмихва се щастливо, с благодарност.

И отново надига тромпета. Този път характерът на мелодията е особен, точно такъв, за да се реализира и /може би/ финалната мравунешка авантюра: по познатия ни вече дисциплиниран начин мравките започват да разнищват килима и в чудесна елегантна редица се отправят към една от белите голи стени. Там, докато звучи мелодията, сръчно, сговорно и чародейно те изграждат не какво да е, а картина.

Боже мой, това е самата мона Лиза! Абсолютна. Истинска. Заедно с рамката.

Поразен, свирачът смъква тромпета, от устата си, прави крачка назад, трескаво измъква кърпа от джоба си, бърше челото си.

На вратата се звъни. Свирачът се чуди как да реагира. Звъни се отново. Свирачът притичва и отваря.

В дома връхлита красиво намръщено момиче, още с първата стъпка то закрещява сърдито, крещи и върви, спира в средата на стаята и пак крещи, но вижда картината, млъква и устичката ѝ се превръща в едно „0“. В следващия момент момичето плесва с ръце, хвърля се в прегръдките на Свирача, целува го, оттегля се, грабва го на ръце, ритва една врата и какво да видим – широко брачно легло. Вратата се трясва яростно пред очите ни.

Мона Лиза виси безстрастно на стената, но май че открехва съвсееем леко усмивчицата си.

Добре, но къде се е чуло някъде да има Джоконда, а да липсва крадец. Ето го и него, виждаме как влиза през отворения прозорец, съглежда картината потрива ръце, откача я от стената, нарамва я и през прозореца – потъва в нощта.

Виждаме го как тича по безлюдната улица…

…за да си я отнесе у дома.

Провесва я на стената, гледа си я, после си ляга в леглото срещу картината и пак си я гледа, но накрая се прозява и заспива.

От спалнята излизат Свирачът и момичето, голи. Тя бърза да види отново скъпоценната картина.

Ужас! Стената е празна, там няма нищо. Момичето отново роптае, кара се и се облича, по всяка вероятност обвинява че са я нагло измамили. Облечено, момичето обругава здравата още съблечения мъж, излиза и трясва вратата.

Свирачът е сам, изоставен, тъжен, на всичко отгоре и гол. Не му остава нищо друго освен тромпетът. Засвирва миньорно, тихичко, нежно – не го интересува дали спазва правилата за нощната тишина. Застава прел отворения прозорец, мелодията излита под звездите и над покривите – сластно, призивно, копнежно…

… а подир малко изпод вратата се появява челната редица на мравуняка.

Виждаме как в спалнята на спящия крадец картината се разнищва, как мравките се спущат по стената, към пода…

…как тичат през града и как влизат в стаята на Свирача, покатерват се по стената и безпогрешно изграждат Великата Дама, която този път се усмихва широко на любимия си доволен вече музикант.

Може би понесен от порива си, младежът се надига и целува мадамата по устата. Може би мадамата източва устни и отвръща вдъхновено на целувката.

Може би. Това си е чисто режисьорска работа.

К р а й.

VELIKATA USMIVKA-0