INTERVEW-READY .pdf file за сваляне…
ДЪЩЕРЯТА НА ПИСАТЕЛЯ БОРИС АПРИЛОВ ПРЕД КНИГИ NEWS
Заявление на интервюираната:
„Задавате ми мъчни въпроси, на които не може да се отговори еднозначно.
Но да опитам.“
– Борис Априлов ще бъде възкресен – доказателство за това са първите томове.
– Е, дано! Не съм оптимист.
– Всички книги на Борис Априлов ли ще преиздадете?
– Аз не преиздавам книгите му – ситните тънки книжлета с проза за възрастни. Аз съставям нови книги – като включвам в тях и вече печатани, и никъде непечатани произведения, при това дори НЕ в хронологичен ред, а само с оглед на това, всеки том да бъде интересен сам по себе си – а следващите да стават все по-интересни. До голяма степен успявам.
За съжаление, детските книги, илюстрирани от други художници, не мога да издам, преди да направя собствени илюстрации, но ДАЛИ ще успея навреме???
Направих ново издание на книгата „Десет приключения на Лиско“, която съм илюстрирала в 1980 година. Стана добре, макар и с малък недостатък при обрязването, от страна на неопитен печатар.
Борис Априлов не е издаван от 1992 година – МНОГО!
На двете конференции за 90-годишнината му (2011) взеха участие много литератори, и аз с учудване разбрах, че всички те го познават, много го обичат и уважават. Заговори се за „възкресяването“ му – и аз, щастлива!, зачаках. Но това не се случи! Освен в Интернет – не се спомена и дума за него, защото журналистите днес са крайно заети с издирване на жълти и черни сведения за кого ли не! – но дори не знаят имената на писателите или книгите им. (А съм СИГУРНА, че родителите им са ги знаели.)
По онова време, когато търсех в Интернета името му, от България нямаше почти нищо, но най-неочаквано – в руските сайтове се появявахa безброй линкове – и разбира се, текстовете на издаваните в Русия… две единствени книжки за Лиско! По-късно прочетох, че едно семейство фенове е открило първите две Нови приключения на Лиско – и „пред очите ми“ ги преведоха и разпространиха, не зная – може би и печатно?
Започнах преговори с разни издателства, но никой не искаше да го издава, освен ако аз финансирам изданието, при това – една единствена книга. А амбицията ми е да издам ВСИЧКО, което успея в остатъка от живота си.
Когато избягахме от България малко преди „Демокрацията“, като имигрант ми дадоха възможност да уча няколко месеца компютърна графика и дизайн. Там работих предимно това в няколко издателства, но не се бях занимавала с последния етап – превръщането на списанията/книгите във файл за печатане. И по-добре! Нещата се промениха безброй пъти за тези 20+ години. Така че аз съм специалист в някои програми за графика, но не и в онези, за последния етап.
Поинтересувах се, и приятели ми разясниха, че в момента е най-използвана една съвсем нова програма, абсолютно неизвестна за мен. Захванах се да я изучавам с безкрайна неприязън, но след 10-15 урока с учител, изведнъж разбрах, че програмата НАИСТИНА си я бива – и веднага съставих 3-4 много сложни книги! Горда!… :)
Разбира се – заедно с опитните образци видях и изправих много грешки и недоразумения. Но най-накрая напечатах (дигитално и в минимален тираж) първите два тома „Избрани произведения“ на Борис Априлов – и си ги харесвам чак до болка! Голямо удоволствие! И ще продължавам да издавам томове, докато мога.
Готовите файлове грижливо съхранявам, с надежда някога на някого да му трепне сърцето от НЕВЕРОЯТНИТЕ текстове – и да пожелае да издаде по-големи тиражи – с търговска цел. НЕКА са готови!
Самата аз предимно разпространявам томовете в библиотеки, институти, изпращам на професионални специалисти по литература и някои от малкото останали живи приятели на баща ми… Понякога продавам по някоя бройка на желаещи фенове, но на символични цени, които абсолютно не покриват разходите ми. И мисля, че онези, които си купиха книгите – ги ценят много повече от „специалистите“, на които разпратих – само единици от тях ми сигнализираха, че са ги получили, а отзиви за изданието и произведенията… не, няма!
Изглежда, че няма и да има – както ми обясни един близък приятел – НИКОЙ критик нямало да каже и дума за тези книги, защото… „няма как накрая да препоръча на Жаждущите литература в коя книжарница могат да бъдат закупени“? На мен не ми се вярва ТОВА да е амбицията на критиката? – да прави оборот на книжарниците?
Никога не съм се замисляла точно как се стигна до това – Борис Априлов да бъде почти напълно забравен днес в страната си – след един успешен живот на невероятно почитание от читателите, дори когато беше напълно премълчаван от Критиката. Колкото до другите писатели – доколко и кои са „изчезнали“ – имам само предположения, защото отсъствах от страната близо 25 години.
Някога, когато издаваха книгите в тиражи между 40 и 80 000+, книгите на Борис Априлов се изчерпваха в две седмици. Тогава издателствата имаха стимул да издават, защото печалбите отиваха при тях. И макар да не се правеше никаква реклама – читателите някак узнаваха и се редяха на опашки да ги купуват – било то български или преводни. У дома винаги се появяваха веднага всички новоизлезли книги, защото баща ми почти маниакално купуваше и четеше всичко. Също и книги на руски, макар да не знаеше езика. Тогава ТЕ издаваха много по-интересни автори, а ги продаваха само… ИЗВЪН Русия. Виждала съм в книжарниците руски туристи да се шокират от изданията на родния си език – които изобщо не бяха и сънували. Бояха се да купят, да не им ги конфискуват при завръщането. Какво да се прави – тогавашни нрави!
Така със сестра ми израстнахме също маниакални ЧЕТЦИ – завинаги. Може би И ТОВА е причина днес децата да не растат сред книги – скъпи са за съвременните родители?… И като не виждат у родителите си интерес към книгите, а към консервите – заравят се в компютрите! Което не е лошо! ТАМ има всички книги на света!
Помня, че учителите ни задължаваха да четем дълъг списък с книги от библиотеките. Имаше библиотеки дори във всички училища… Надпреварвахме се кой пръв да заеме книгата…
СЕГА от продажбата на книги имат интерес САМО… КНИЖАРНИЦИТЕ! Без да си мръднат пръста – те получават половината от цената на книгата. Издателите едвам покриват разходите си, а и печатниците често са едни изнудвачи! Но е хубаво, че дигиталният печат вече започна да става достъпен за всеки от бранша – конкуренцията нараства и човек може да намери много добри условия, ако се поразтърси…
Културните предавания по телевизията са дъъълги и скучни – отново Водещите изтъкват себе си или гостите си, вместо да представят книгите и да предизвикат интерес у читателите. Трябва да загубиш цял час да слушаш скучното предаване, докато дойде ред на някоя книга, която МОЖЕ и да те заинтересува. ЛИПСВА Андрей Захариев! Той поне четеше!
Когато излязоха книгите за Хари Потър – видяхме как една умела рекламна акция шашна всички деца в света и ги изкара на опашки пред книжарниците. ЗНАЧИ – може и така! КОЙ каза, че децата не искат да четат?
Имената на любимите писатели изчезват заедно с измиращото ни поколение – поколението на Четящите. Ето, за мен всички писатели, които изчитах някога, са все още живи. Не мога да приема, че са починали преди години, а загубата на някои от тях днес ми действа като шок! – например Валери Петров. Струва ми се, че загубихме един от Стражите на човечността ни. От последните стражи.
Още за издателствата: доколкото знам, в Пловдив ИМА едно издателство, което предпочита да издава български автори, при това – без да ги изнудва за пари. Самонадеяно се обърнах към собственицата, с готов проект на книгата „Десет приключения на Лиско“ – любима и досега за определени поколения деца, родители и деди, но се оказа, че тя не е чувала за такъв български писател. Не прояви интерес. Но ИЗДАВА! Издава много български автори. Виждам издания и на други издателства. Нямам представа по какъв критерий подбират аворите си, но определено не проявиха НИКАКЪВ интерес към Борис Априлов. Дори такива, които лично го познаваха в миналото.
Предполагам, че много от писателите някога изобщо не са чели останалите български автори, макар да си подаряваха взаимно подписани с посвещения книги, защото никой не можеше да предположи, че би могло да се пише и добре. Знаеше се, че Цензурата коси ниско – и вероятно няма нищо заслужаващо внимание, отвъд позволеното.
Но баща ми четеше всички! И с голям интерес! Даже през целия си живот съставяше класация КОИ книги и автори ще останат в Историята на българската литература и кои – няма. Имаше не повече от 6 имена в списъка. Себе си никога не вписваше. Ще го потърся – за куриоз!
Сега искам да вмъкна тук въпроса ви:
Защо нещата в България не вървят?
Е, то се знае защо.
Правителствата не обичат задоволен народ! – трудно се държи в юзди.
Моето мнение на страничен наблюдател:
НЯКОГА обществото ни в ОНЕЗИ години беше разделено на две: НИЕ – и ТЕ.
НИЕ бяхме свободните хора, които искахме да живеем по някакви предпочетени от нас лично правила и да правим онова, което мечтаем или предпочитаме.
Говоря за онзи период от време, когато се усетих жител на Земята и Родината – между 55-та и 89-та година, когато напуснах. Включвам също живота на родителите и приятелите ни, като неволен и непредубеден свидетел.
ТЕ бяха ОНЕЗИ, които (далѝ) доброволно се подчиниха на някакви обвързващи правила на една или друга сила, нямаха свободна воля – и трябваше да принуждават и НАС да се подчиняваме на натрапените правила на Върхушката.
Отделно, най-близките до нас „противници“, с които трябваше да се борим ежедневно, бяха нашите родители, макар и със съвсем други подбуди, но все пак със същата цел – да ни вкарат в някакви правила и ограничения, което ни възмущаваше.
Това постоянно противопоставяне на налаганите ни правила и граници някак си ни обединяваше МНОГО здраво! Всички НИЕ – поколение след поколение – бяхме единни противници на НАТИСКА, който ни беше оказван постоянно.
НЕ КАЗВАМ, че ние сме били правите – просто такова беше положението! (Не коментирам първите години на завземането на властта от ОНЕЗИ. За тях знам само по разкази, но не съм била пряк свидетел. И слава Богу!)
НИЕ, младежите и недотам, растяхме в ежедневна битка с родителите си и възрастните, и особено – с Управляващите органи – било то учители, квартални дейци, пропагандатори или Властта. По някакви причини ограничаването на волята ни дори в елементарното ежедневие ни взривяваше. Индивидуалността ни имаше нужда да се доказва – но бяхме вкарвани в правила, условия, униформи и дисциплина.
Затова НИЕ бяхме най-естествено сплотени и обединени, с еднакви мечти и омрази – а живеехме най-обикновен нормален живот – учение, работа, любов, семейство…
ДРУГИТЕ бяха онези, които ни пречеха, които посвещаваха изцяло живота си на една кауза: победата на някакво измислено „идеално“ общество и използваха всички неидеални средства, за да ни управляват, превъзпитават и наказват.
В описвания от мен период противопоставянето не беше така трагично, както в по-ранните години на Соца – беше по-скоро едно взаимно надлъгване: преструвахме се, че се подчиняваме – а всъщност гледахме да подчиним ТЯХ. И дори успявахме, защото и ТЕ имаха деца – наши връстници и съмишленици. Под влияние на децата си – потисниците някак си поомекваха и постепенно отпущаха малко юздите. Но не стигаха дотам – да променят Устава, освен в най-тесни привилегировани кръгове.
А НИЕ бяхме абсолютно сплотени и – колкото и да е странно! – имахме еднакви идеали, независимо от какво семейство произхождаме.
Докато постепенно пораствахме и току виж – някои от НАС се преливаха в групата на ТЯХ. Това приемахме някак естествено – далеч не като предателство, а като най-естествено развитие в рамките на Нашето време.
Вече бях забелязала такива промени сред колегите и приятелите на баща си: един след друг някои напущаха групата „ни“ и ставах разни Шефове и Фактори; отначало уж не се променяха, но постепенно ставаха различни и се приобщаваха изцяло към другата група…
Най-очевидно това се усещаше по състава на летуващите в Писателските почивни станции: вместо във веселите младежки смени, някои писатели постепенно започваха да летуват в смяната, когато Тодор Живков летуваше в съседната правителствена резиденция. А след някоя и друга година – сменяха вече и почивната станция… Започваха да ловуват и да имат интереси, сродни с Неговите, с ТЕХНИТЕ – разбира се фалшиви.
Никой нормален човек не може да е привърженик на ОНЕЗИ дивотии, но трябваше… По-късно мои познати и колеги започнаха да играят запалено тенис, все в ранните часове на утрото, когато И. С. изтрезняваше на корта… Това положение беше повод за шеги и подигравки, но и за завист и обида…
И понеже всичко се извършваше под егидата на някаква „прогресивна идеология“ – някак изглеждаше естествено за нас, останалите… Всеки имаше избор – дали да се сложи – или да запази дистанция. Виждахме, че редиците ни оредяват, но не се впечатлявахме особено – имахме възможност, ако пожелаем! – да се „влеем“ и ние. И много се вливаха.
И забелязах с времето, че Ахото не се вливаше! Някак запазваше дистанция, отдалечаваше се от този или онзи приятел по собствен избор – оставаше все по-сам, макар редовно да посещаваше Клубовете, където се събираха предишните компании – на една или на съседни маси, знаеха всичко един за друг, повече или по-малко харесваха или не харесваха промените, настъпили с колегите им – но много рядко стигаха до там, да ги отбягват за това.
Постепенно Ахото предпочете приятелствата с яхтаджии и морски хора, но без да прекъсва демонстративно връзките с колегите си. Не ги отбягваше, но и не ги търсеше. Живееше живота си такъв, какъвто го бе създал – волно или неволно.
Пиша всичко това, за да покажа ГЛАВНАТА разлика между НЯКОГА и СЕГА: – Изчезнало е почти изцяло Приятелството, онова приятелство, без никакви задръжки, което имахме ТОГАВА, когато бяхме с еднакви… идеали? – за отстояване пред общия ни ПОТИСНИК – Идеологията и нейните дейци.
А ТЕ, ОНЕЗИ, главните, които бяха длъжни да ни управляват – като виждаха собствените си деца да са същите като НАС – примиряваха се, укротяваха се – и дори се променяха. ТЕХНИТЕ деца бяха НАШАТА „пета колона“ в тила. :)))
А СЕГА дори хората от една и съща „ВЯРА“, да го наречем, вече са се отчуждили, пропити са от някаква омраза, разочарование, СРАМ, дори!, които изкристализират върху усещането за грешките си, малките и големи предателства към съвестта си… И тези омрази са по-изявени между „своите“, отколкото насочени срещу ЧУЖДИТЕ.
Но тези „грехове“ дори не винаги са правени по собствено желание и убеждения. Това беше начинът на ОНЕЗИ да ни вкарват в релсите – както често и самите те са били вкарвани по същия начин… В един момент се правеше избор – и малко бяха тези, които устояваха на съблазните.
ЗНАМ, че мнооого малко хора споделят това мое мнение – и още дълго ще се ровичкат в отпадъците на отминалото време, с надежда да изкопаят някой и друг грях на колегите и приятелите си, да утешат съвестта си, да отклонят, ако може, вниманието на обществото от своите „грехове“.
А ЗАЩО? ЗАЩО това 25 годишно ровичкане в тинята на времето? Ала гер ком ала гер – ли беше лафа? Сред ла*ната – като ла*но! – бих перефразирала. Човек трябва да се приспособява, за да оцелее.
Аз имам в мноого далечното си минало едно трагично събитие – самоубийството на нашия непрежалим колега, художникът Маргарит Цанев – Марго (1944-1969), който арогантно бе подкаран към „кошарата“ с овце буквално от свои колеги и приятели в ръководството на Академията, но не можа да се примири с това – и се самоуби, като промени драстично живота ни и ни остави дълги години с чувство за вина, че не успяхме да го спасим – от самия него!
Може би това е причината да не търся в миналото вина, престъпления, приспособенчество, дори и подлост – у онези, с които дружах, или с които общуваше и другаруваше баща ми и подобните му.
ТОГАВА „капсулата на времето“ беше ТАКАВА! Бяхме вкарани в една клетка, извън чиито стени не можехме да излезем. Трябваше да живеем по ТЕХНИТЕ правила – и да прикриваме СВОИТЕ правила и желания.
ТОВА БЕШЕ ДАДЕНОСТТА – НИМА трябваше всички да се самоубием? НЕ! Напротив! Трябваше да оцелеем.
Всички бяхме устремени да създадем нещо хубаво и прекрасно в замяна на онова около нас, стремяхме се към изкуство и изява, към наука и образование – а не към бизнес.
И ето, оказа се, че под този груб натиск – възникнаха най-добри художници, поети и писатели, артисти… КИНО! Толкова добри, че понякога дори и ОНЕЗИ замълчаваха и даваха малко свободно пространство.
Много по-големи претенции имам към обществото СЕГА!, когато всички биха могли да правят онова, което поискат! НИКОЙ не ги заставя, никой не ги изнудва!
Но какво? Оказа се, че ние не умеем да живеем без натиск! Нямаме познания и дързост да създаваме свободно Добро за всички, даже за себе си – трудно.
Мое лично мнение: НИЕ можем да действаме в кръга на ДОБРОТО, ПРЕКРАСНОТО – САМО, когато усещаме върху себе си НАТИСК, принуждение; тогава освобождаваме и разкриваме невероятни сили и умения!
В нашия случай – Свободата ни остави без посока и без стимул за борба. Енергиите сега се използват само за зло, или за безсилна омраза към всичко и към всеки.
Освен към уличните кучета…
Закваската днес е ОМРАЗАТА, недоверието, подозрението – и страхът от утрешния ден.
Затова се боя да се срещам дори и с най-близките си приятели, с които се обичаме. Боя се да не се разочаровам и да ги загубя!
Но не бих си позволила да ги съдя! Човек се бори с Живота, а и със себе си – както умее! (Я! Още Вапцаров го е писал!) Не всеки може да е светец, или да скочи от скалите! Някой трябва да продължи делото на Сизиф – да въргаля безнадеждно камъка нанякъде – и да се сърди на всичко и всички за неуспехите си.
Но да се върнем към Борис Априлов.
ДАЛИ той наистина е забравен?
По едно време мислех, че е така, но в края на 2011 година една жена от БАН ентусизирано напомни за него и разбълника тинята, което предизвика две конференции, на които бях поканена и аз, и с огромно учудване открих, че има хора, които го помнят, обичат – и тъгуват за него. Това са все литератори, критици, преподаватели, професори и доктори из литературните институти. Те буквално МИ РАЗКАЗАХА за баща ми, макар именно аз да написах онова Сказание за баща: „Кой е Борис Априлов“
Книгите му се пазят от онези, които са ги чели някога; те ги обичат и четат на децата си! Те биха искали да могат да влязат в книжарниците и да си купят от тези книги – но това не може да се случи в днешна България!
НЕ Е трудно да издадеш и напечатиш книга! Но след излизането ѝ тя попада в лапите на Чудовището „Книжарски вериги“, където е буквално открадвана. ТАМ всички „неорганизирани“ книги изчезват, създателите им не получават авторските си права и проценти, описани в договорите – и това е!
Още при първото ми връщане в България едно известно издателство ми предложи да издадат Лиско – на което не се съгласих, защото не ми харесаха условията. И бях заплашена, че ако откажа – Априлов вечи никога няма да види издание в България. Е, по-късно го издадоха другаде – но в такива малки тиражи, че не се усети в страната…
ИМА издателства и издатели, има Разпространение – но те действат по непонятни за мен закони, не се опитвам да ги разбера.
Това, което правя аз, е по-скоро създаване на готови проекти за нови издания, и несмело разпръскване на единични семена сред една неблагоприятна почва, с надежда някои от тях да се прихванат и да дадат някакви плодове. Но знам, че нямам голям шанс!
ТАКАВА е системата – да не ти позволи да нагазваш в частните пространства на Книгоиздаването. А Държавата предпочита да държи под контрол „приходите“, като ги предпочита централизирани и документирани, макар това да е в ущърб на книгоиздаването и четящите. Просто взима дан централизирано, без да направи нищо, за да я заслужи.
За мен „остава ТАЗИ награда“, че чета и препрочитам с невероятно удоволствие една литература, която няма паралел сред останалите автори. Просто е различна, вълнуваща, неочаквана – и КРАСИВА. Подобни вълнения съм имала от някои автори в миналото – като Стайнбек, Бредбъри, Вонегът, Булгаков… и много други. Впиват се в душата ти, препрочиташ – и всеки път намираш нещо друго. За съжаление – няма как да се изпробва дали Ахото наистина им е равностоен! ДРУГА е системата в тази страна. Другаде писателите се намират в общества, подобни на слънцата в планетните системи – те огряват всичко и се виждат от всички. ТУК литературата е обречена да бъде като малки неосветени спътници на мъртви планети…
Пиесите му! Един ужасно скучен за четене, мислех си, жанр! – но какво вълнение, какъв шок изживях от това, че ИМА ЧОВЕК, измислил ТЕЗИ невероятни сблъсъци между ежедневното – и неподозираното! Колко много НИЕ се крие в тях – и колко много от ОНЕЗИ надничат от дълбините… И все пак – уникални.
На практика – аз вече издадох четири тома с белетристика за възрастни на Автора, като добавих и някои от многото неиздавани досега, освен в периодичния печат или спрени като нежелателни; Много от романите му са осакатени до повести…
Имам да подготвя за печат още много текстове, които не са излизали в сборниците, но засега това ще оставя за по-нататък, а ще дам предимство на двата тома пиеси за театър. А има и детски пиеси, куклени, радио и телевизионни пиеси, филмови сценарии… Жал ми е да ги оставя затворени в шкафа, когато могат да доставят удоволствие на… онези, които имат нужда.
Има десетина детски книги, които също много ми се иска да издам! – трите романа за Лиско, „Шестте пингвинчета“ и още 4-5 подобни илюстрирани книжки за децата; Ще издавам, докато имам възможност „да крада“ от семейния бюджет – в тези малки тиражи бих казала, че каузата ми е пердута още в зародиш, но не мога да се спра или да се откажа. Обладана съм от някакъв вирус на Чувство за отговорност, и то НЕ към баща си, нито с търговска цел, но за НЕЩО ВАЖНО, което не смея да обрисувам, дори за себе си…
КОГАТО осъществя изброените по-горе издания – а те са около десетина, ще останат още огромни количества започнати и недовършени романи и повести – СТРАХОТНО вълнуващи и поразяващи въображението, но останали неродени…
Сатирични спектакли за разни колективи, циркови сценки и репризи, стихове и текстове за песни… Ученическите му разкази-дописки за в-къ Бургазки Фаръ…
Замислям се да ги направя като DVD дискове, безплатно приложение към книгите.
Искам по някакъв начин да направя Борис Априлов (хлапето Атанас Джавков) изцяло открит и достъпен за Бъдещето – снимките му, пощенските му картички, приятелите му – на разположение на онези, които биха искали да надникнат в тях. Иска ми се да се преборя някак със забравата, отминаването на времето, изоставените в миналото, подобни на стари села и къщи – текстовете, пълни с интересни същества и хора – полуизмислени, полупреживени, полумечтани. Аз буквално потънах в тази личност, не мога да се откъсна от невероятните му текстове и Светове – и го опознавам много по-добре, отколкото ТОГАВА, когато живеехме редом – но съвършено непознати един за друг.
Леле! Разлях се!
За живота ни в чужбина – нямам нещо особено да разкажа. Избягахме от България в една година, когато някой умник изпрати бригади селяни по нивите с торби отрова и лъжици, вързани за пръчки – и на всеки квадратен метър от нивата сипваха по лъчица отрова, защото се били появили полски мишчици. Когато видях това по телевизора, скочих и казах: Децата ми НЯМА да растат в тази страна! – ръководена от неграмотни безумци, тя е опасна за живота и здравето им!…
И покрай турците – пуснаха и нас навън. За първи път.
Попаднахме в страна, любезна към новодошлите. Не станахме богати, нито известни, но имаме работа. ТАМ само се работи! Цяло лято на море? – няма такива неща! И докато се усетим – децата ни пораснаха, излязоха от дома – и аз останах почти сама по цял ден, защото не бях длъжна да ходя на работа като тях – работех от къщи. И в един такъв момент заминах за София, уж да продам апартамента и да предам архива на Ахото някъде, където да се съхрани, но вместо това – захванах се с него – и… потънах!
Сега се чувствам повече от всякога на мястото си и с точната дейност, за която съм родена… Пак илюзии?…
Какъв човек беше баща ми? – С един сърч в Интернета – всеки може да намери и прочете онова, което написах за конференциите в 2011 г. Казва се „Сказание за баща“… Нямам какво да добавя към него. Имам, де, но само ще се развали.
14 февруари 2015, София
На снимката – Борис АПРИЛОВ
Интервю на Стоян ВЪЛЕВ
borisaprilov 