Валери Петров – 3

МАЛЪК РЕКВИЕМ
1997
И днеска с тебе стаята е пълна,
но ти къде си, где е твоят глас?
Лекарства, очила, кълбенца вълна.
Предметите по-трайни са от нас.
И колко книги! Рафтовете гледам:
кога си ги отрупала, не знам.
Живял откак се помня с тебе редом,
труда ти забелязвал съм едвам!
Във болка от години непозната –
въртя се, неразбрал, непримирен,
със снимките, прозореца, липата
и сивкавата Витоша пред мен.
***
– Свърши – каза. Но тази ти проста
сетна дума аз грешно разбрах
и отдъхнах си: – Минахме моста!
Няма вече причини за страх. –
Но след миг свойта страшна заблуда,
осъзнах и треперещ от хлад,
докато се опитвах с принуда
да те върна в живота назад,
по-ужасен от ужаса даже,
цял прониза ме укор жесток:
– А как чакал си тя да ти каже,
че приключил е нейният срок.
Цял живот тя без шум всеотдайно
твойте грижи и болки дели,
а и свои е имала тайно,
не по-леки от твойте, нали?
Но в сърцето си нежно и строго
тя е скривала страх и тъга,
или думичка кратка най-много
ти е казвала. Както сега.
Тъй било е. Но кой да ти гледа?
Сега кай се, омразен умник,
и целувай устата й бледа,
зле разбрана до сетния миг!
***
После толкоз бях смазан от скръб,
че не чувствах докрай тежестта й,
и със поглед объркан и тъп
се мотаех из празните стаи.
– Нима чужда за теб беше тя,
та не страдаш? – запитвах се гласно.
Но тогава зад мен изтрещя
нещо зло, кастанетно, ужасно!
Ще речеш: Ваза? Амфора? Не.
Беше то от по-низша порода –
сак със щипки и прах за пране
се бе скъсал и треснал на пода.
Но в тоз трясък на щипките сух
не със слух, а със кожа и тяло,
със душата си сякаш дочух
какво всъщност ме бе сполетяло.
***
И след това внезапно, изведнъж
притисна ме тъгата осъзната:
един напуснат, изоставен мъж
стои сега, загледан в планината.
Уж можех да работя тук и там,
но пак обичах често да се скрия,
така че с часове да бъда сам
с писалката и с бялата хартия.
Но днес, забравил станалото зло,
да те попитам рекох нещо дребно
и в миг усетих колко е било
това, да си до мен, за мен потребно.
Свръхтихо е зад другата врата
и тази тишина е нетърпима.
Един глупак, все дирил самота,
сега във изобилие я има.
***
И в музиката търся да открия
поне донейде облекчаващ лек,
но и преди учудвах се как тия
свирачи от бароковия век
със техните перуки и ливреи,
и токчета, и гащи от сатен,
предвиждали са чувства и идеи,
които в днешни дни вълнуват мен,
и трябваше да знам, че днес, когато
магнитните им лентички звучат,
те само по-дълбоко и богато
все тъй ще ми припомнят всеки път,
че няма те до мене и че няма
във тая стая да се мернеш пак,
че пепел там си, в плитичката яма
до сивата морена, в студ и мрак!
***
А пък не вярвам в благите слова
за бъдни срещи някъде в безкрая,
но мисля: и да вярвах, то каква
бих искал да те видя там, не зная.
Такава ли, каквато на портрет
стоиш сред трите реда ученички,
на третия, с две плитчици отпред,
най-скромната, най-милата от всички?
Или каквато гледаш ме от Рим
пред древната колона сред площада,
където трима – с малката – стоим
и ти си толкоз весела и млада?
А може би каквато си била –
пък аз не съм те знаел! – скришом снета,
сама с лабораторните стъкла
сред белите стени на факултета?
Но туй са снимки. Някъде далеч
звънецът ученически издрънка,
стопи се Рим с небесната си глеч,
строши се епруветката ти тънка.
А днес те помня само на легло
и влачеща нозе като олово.
Но и такава – о, да би могло
да се намерим, знам ли где, отново!
***
А знаеш ме: щом дойде тя, тъгата,
започвам да се правя на смешник,
и ей ме пак с усмивка глуповата
се мъча да надвия злия миг:
Да беше жива, ти като химичка
приела би, че няма смърт и тлен,
че атомче – от твоя дим частичка –
съм вдишал и е може би във мен.
Шегувам се, сам зная, неуместно
и чувствам, че смехът ми е нелеп,
но мисля пък: – Нима ни е известно
какво оставя другият във теб?
Ти много ми остави. Ти направи
по-смел да бъда в сложния ни век,
ти даде ми опорите си здрави,
за да остана повечко Човек.
И спомня ли си някои моменти,
в които, слава богу, бил съм твърд,
усещам, че тогаз била си в мен ти
и още в мен си. И че няма смърт.
***
Но има, има! Друга днес е къщата,
откакто теб те няма вече тук,
и Витоша не е отсреща същата
и въобще светът е станал друг.
Тъй друг, че и на книжната ти лавица,
там, дето преди ден седеше ти,
от кофичката найлонова здравеца –
дори и той! – невесело дъхти.
***
И все по-остра болката напира
и все онази дума не намира,
която би могла да изрази
въпроса ми, задавен от сълзи:
Какво си, Смърт? Защо човек се ражда,
за да умре с неутолена жажда
и да направи да скърбят онез,
които с обич е дарил до днес?
Усещам се като човек събуден
от сладък сън и питащ се, учуден:
видяното какво било е то,
та той с лице е мокро?… Ах, защо
отиде си, защо така направи,
защо напусна ме и ме остави
самичък със разплакани очи?
Но чувам някой шепне ми: – Мълчи! –
Спокойна, мъдра, може би щастлива
да ни поражда и да ни убива
и пак превръща в прах и пушек гъст,
Природата на устни слага пръст.
***
А здравецът, за който беше думата,
за тебе го изрових изпод шумата,
която и до днес покрива двора ни.
Но той оказа се със яки корени.
– Боли! – пищеше бедното растение.
– И мен – отвърнах му. – еднакво зле ни е. –
Ще ти го донеса. Като отиваме,
ще го почистваме, ще го поливаме,
ще плъзне той, ще скрие със зелената
покривка своя гроба до морената
и с тънки пипалца сред пръст и камъни,
ще свърже – утре – тленното от двама ни.