ТЕЛЕСНА ТОПЛИНА – пиеса, 1994 Тел Авив…

ТЕЛЕСНА ТОПЛИНА – недовършена пиеса… 1994, Тел Авив; 7 месеца преди края.

БОРИС АПРИЛОВ

ТЕЛЕСНА ТОПЛИНА

пиеса

Кабинетът на Стареца в апартамента му. Приличен вехтичък кабинет, в който си има и бюрото, и стола, и креслото за уединяване и замисляне.

Старецът, който всъщност се именува ЛАЗАР ЛЕЧЕВ, седи в креслото и нежно гали плюшено тигърче, както се гали котка. Личи си, че това му доставя удоволствие.

Л е ч е в /гали тигърчето, но гледа към публиката и не може да се разбере много ясно на себе си ли говори, или на публиката, като с това върши някакво дяволито съзаклятие с нея/. Почти всички мои познати отглеждат и галят котки. Аз се задоволявам с едно плюшено тигърче. Котките имат косми. За тях ненапразно е казано, че са космически същества. Космите се разпространяват навсякъде. По възглавници, по одеяла, в супата. Казват, че котките са родоначалници на някои опасни болести. А този тук звяр – нищо, чиста работа., пренесен някъде от бенгалските джунги, стои кротко в кратата ми, няма косми, няма болести… Но ще кажете, няма и телесна топлина. Защо ми е телесна топлина? Няма и мъркане. Защо ми е и то? Колко дами са ми мъркали в живота. До тук – от мъркане. Искам спокойствие, искам тишина.

Звънецът на входа.

Л е ч е в – Млък!

Звънене със силен моторен трясък.

Л е ч е в /сакача, насочва се ядосано към входа и още по-ядосано се връща със Симова/. Вие ли това?

С и м о в а. Боже мой, не чувате ли, че е мотор?

Л е ч е в. Много ясно се чува. Кажете какво има?

С и м о в а /учудена/. Чистачката.

Л е ч е в. Аз наистина чакам чистачка.

С и м о в а. Аз съм.

Л е ч е в. Глупости, фирмата винаги ми праща някоя циганка.

С и м о в а. Сметнете ме за циганка.

Л е ч е в. Как циганка като виждам, че не сте никаква циганка.

С и м о в а. Студентка съм, така си вадя нещо допълнително, за да следвам.

Л е ч е в. О!… Извинете, госпожице. Парцали носите ли?

С и м о в а /поглежда чантата си/. Може да се каже.

Л е ч е в. Мисля, че някъде има. Циганката ги знаеше къде са.

С и м о в а. Могат ла бъдат само в банята..

Л е ч е в. Ами, ами, когато влезете в моя дом, забравете логиката.

Симова го гледа. Не знае какво да добави.

Лечев също не знае какво да добави.

Л е ч е в. Сериозно.

С и м о в а. Къде да се преоблека?

Л е ч е в. В хола.

Симова излиза.

Л е ч е в /намества се в креслото, взима тигърчето в скута си, започва да го гали/, И кой е в състояние да каже как е попаднал бенгалският тигър в дома ми? Покойната упорито отричаше да го е донесла отнякъде. Аз също не съм го донесъл отнякъде. Никаква вероятност да е дотътран тук от някогашните ми любовници. Взел се е някакси, самосъздал се е, материализирал се е от нищото, от дявол знае какъв зародиш, или пък антизародиш. Чакай, съществува ли антизародиш? Сигурно. Сега вече изникнаха много анти, като почнеш от световете, та стигнеш до каквото и да е. Може би съществува и антиникъдето. /Зад гърба му се появява Симова, вече превърнала се на чистачка./ А и аз съм „анти“ – антика съм. /Симова идва леко отстрани и вижда как ръката му гали тигърчето./ А Кирчо още не се обажда.

С и м о в а /учудена/. Вие какво галите в скута си?

Л е ч е в. Едно сладко бенгалско тигърче.

С и м о в а /вече широко усмихната/. Тигърче ли? Плюш! Вие галите плюш.

Л е ч е в. Това е моят любимец.

С и м о в а. Господин Лечев, щом толкоз обичате да галите, поставете в скута си едно котенце.

Л е ч е в. Никога.

С и м о в а. Целият свят обича и гали котенца.

Л е ч е в. Ще напълня кабинета си с косми. Котките разнасят болести.

С и м о в а. Но това е плюш, разбирате ли – плюш!

Л е ч е в. Какво като е плюш?

С и м о в а. Не излъчва никаква телесна топлина.

Л е ч е в. Телесна топлина ли? Какво е то?

С и м о в а /малко смутено/. Да усетиш топлината на друго живо същество.

*** Не зная какво да мисля за тази… сценка? Не е толкова силно символична, че да си помисля, че ето – това е! Надписана е като ПИЕСА – затова предполагам, че е начало на такава, но уви! – недовършена. Само няколко месеца по-късно Авторът тихо угасна, победен от рак на всички вътрешни органи, като преди това загуби и дар слово – което беше много гаден номер на Съдбата, или пък своего рода наказание свише? – задето винаги и много говореше – каквото си иска и където си ще, за разлика от останалите, които много мълчаха. Иска ми се да разкажа за последните му дни – дано ми остане време… 

Дж. В. 12 юни 2013.

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ 1 – последен роман…

борис anрилов

•

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

към >>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB
Към >>> трета част: http://bit.ly/Lpar5O

•

КРАТКА БИОГРАФИЯ НА РОМАНА

.      Бих искала да поясня, че този роман, макар и много подобен по сюжет на останалото творчество на Автора, е може би единственият, който е изцяло НЕбиографичен, а e замислен така, че да обхване точно определена част от най-фалшифицираната историята на България.
.      Героят му е с двайсетина години по-млад от него и – за разлика от него, произхожда от най-заможната класа на бургаското общество, чиито съдби „преди и след“ му бяха познати покрай съучениците и прия­телите. В този смисъл историите са автентични, макар и разказани като лични. :)
.      Романът е и последното му произведение, създаден  точно между датите 1 август 1993 и 23 август 1994 – както неочаквано прецизно е отбелязал сам върху ръкописа. Може би е съзрявал в мозъка му, предизвикан от внезапната свобода на словото, настъпила в края на `80-тте, напирало е да се излее всичко, което е сдържал през годините на строга цензура.
.      Внезапната възможност да покаже най-после всичките си възможности – едновременно съблазнителна, но и плашеща,  и без да знае, че е неизлечимо болен, той залепна за стола пред пишещата машина. (Някога хората имаха такива древни инструменти, вместо компютри…)
.      Текстът се изля отведнъж и само в оригинал; не беше оставян да отлежи, не беше коригиран дори за правописни грешки – той подсъзнателно усещаше, че времето му свършва, че няма да може да напише нищо друго.
.      Още преди да го завърши, уговори издаването му в България преди края на 1994-та.
Но не дочака да го види напечатан.
.      Малко преди уречения срок, редакцията се разпадна и издаването се отложи за неопределено време. Ахото изживя новината много тежко! Той се отчая, отпадна и съвсем скоро почина. Едва през 1997 година, две години след смърт­та му, все пак романът беше напечатан, благодарение на писателя Любен Петков, който прие тази мисия като лична, макар и невъзможна.
. БЛАГОДАРЯ на всички негови приятели, които го помнят и обичат все още!
. За тях и потомците им издавам тези книги.
. И, Боже, нека четат хората в България – още много дълги и светли години!
. АМИН!
. Дж. В.

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ
роман

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Мрачен, потъмнял от бедност и умора беше корабът, а тя седеше всеки следобед на едно и също място в кокпита – натурия сред натуриите, парцал сред парцаления панаир на платната – пиеше кафе и други неща и сякаш не обръщаше внимание на мяркачите по кея. Но може ли човек да отгатне какво ще привлече любопитството на една жена?

– Островът си го бива, но ако не беше безръката дама…

Ръждивият ѝ глас ме потресе, такъв глас можеше да извади само умряла пристанищна проститутка. Посъбудих се и се огледах. Последните двайсет дни бях увиснал в безмълвието. Не можех дори да си въобразя, че думите ѝ са отправени към мен.

По пътя до хотела непрекъснато коментирах тази възможност и постепенно взех да се убеждавам в нея. Наоколо тогава не се виждаше жива душа. Освен оня, разбира се, постоянно шетащият из палубата старик с налудничава брада и мръсни бермуди.

Надрасках едно писмо. Запътих се към пощата. Единствен пасажер в хотелчето!… Представете си каква скука ме друсаше. Пристъпвах бавно в захладяващата вечер, но вече си имах цел – отивах до пощата, отнасях писмо. Вътре обаче, в самата вътрешност на всичко, същинската ми цел отново си оставаше оная привързана към кея мръсотия.

Стори ми се, че почти всички млади хора от плажовете са се струпали тази вечер на пристанището. Двойките мълчаливо наблюдаваха идеята си за остров Милос, стараеха се да доловят витаещите наоколо легенди. От време на време се целуваха. Аз пък бях почти сигурен, че повече от всичко насам ги тегли единствената реалност – странният кораб. В похлупилата го нощ той се оказа черен. Безлюдна палуба. Тишина.

Корабът спеше. Всичките му части почиваха. Сега никой не ми пречеше да го разгледам спокойно. Тънката пристанищна светлина превръщаше „Илюзия“    в съновидение, което всеки може да възприеме и като реалност. Сенките и полусенките размиваха жестоката му твърда мизерия. По този начин скитникът ми се представяше в най-приемливия си вид, достоен дори за пощенска картичка. Пък забравих и да отбележа де, на кея през деня редовно стърчеше масичка с касичка и плакат: „Моля ви, ако ме снимате, не забравяйте да ми оставите два долара, поне за пристанищните такси. Беден съм, изнемогвам. „Илюзия“  . Втори плакат, само че на палубата: „Капитан Кларк търси помощник за обиколка на света.“

Замислих се. Капитан Кларк! Познато име, не влиза за първи път в главата ми. Доколкото все още можех да се ориентирам за някои неща в корабостроенето, „Илюзия“   представляваше двумачтова яхта с три платна. Този клас се нарича кеч. В току-що отминалите красиви ветроходни години на човечеството, кечът беше предпочитаното стъкмяване не само за известните мореплаватели.

Но хайде да прекъснем, имам сериозна причина – появи се тя. Щръкна в средата на кокпита. Когато скочи на кея, бях поразен от една подробност – роклята. Дамата се появи по рокля, а не във всекидневния панталон. Нощта се отвори до дъно и с удоволствие глътна вярната си дъщеря.

– Знаех, че ще се върнете.

Подаде ми торбата и удари няколко четки на косата си. От дрехата ѝ замириса на демодираност. Не, тази жена не беше създадена да носи рокля.

 

2.

Допълнително се уверих, че нощта наистина поглъщаше преданата си дъщеря с удоволствие, изяждаше я бавно, с наслада, разтопяваше я в прегръдките си, направо полудяваше за нея.

Стискахме ръцете си, блуждаехме насам-натам, не знаехме какво да правим с пожара. Целувахме се, губехме съзнание, залитахме. Мозъкът ми гореше, но се подчинявах на придобити рефлекси – все теглех партньорката си към морето, към коравата ивица на пясъка. Там и тъмнината ми се струваше по-гъста. Но усещах, че тя, в съвършената си женска подчиненост, въпреки всичко ми се противопоставя. Може би гледаше да осъществи нещо си намислено от нея. Придърпваше ме все към оттатъшната страна на крайбрежната улица. Хладният полъх ни помагаше, тласкаше ни към лабиринтите на Адамас. В ляво и дясно ни се мяркаха зазимени вече заведения на дребния курортен бизнес. Продължавахме да се целуваме и да се оглеждаме трескаво – търсехме мястото си – но сега и на двамата май не ни се вярваше, че ще устискаме. Нямах нищо против да се срутим незабавно на каменната настилка, дори започнах да се свличам и усещах как и тя е узряла да се сгромоляса. В този миг ни звънна шансът. От ляво изникнаха две бездомни кучета, заклещени, бяха се спотайвали може би цял ден в някаква дупка на сладострастието. Странно спокойни за ситуацията, все още един в друг, скрити за лошотията на хората. Видях много добре как мъжкото се извърна към мен и чух, заклевам се, как ми прошепна – ето, там!… Изкачихме няколко стъпала. Излязохме на тераса с обърнати столове и маси. Провряхме се между небрежно струпани чадъри, много брезент, навярно от бракувани навеси. Тя запокити някъде рокличката. Тялото ѝ мигновено освети нощта. Чак тогава се разбра колко светло е наоколо. Видях абсолютно всичко: късно развили се гърди, устойчиви на времето. Зърната им ме боцнаха като нокти. После съгледах овалния оазис на коремчето ѝ, пъпчето  ѝ, а накрая и капачките на колената. Те също се врязаха в съзнанието ми. Гърдите ѝ започнаха да се отдалечават, стопанката им полягаше, снижаваше се и ме издърпваше върху мръсния, затоплен от кучетата брезент, навярно пълен с бълхи. Смъквах панталона и се свличах, този път втренчен единствено в котето между краката ѝ. Но ето че изчезна и то, след туй устичката ѝ изчезна в устата ми, усетих я някъде към гърлото си. Не можах да нанеса дори няколко що-годе мъжки тласъци. Изсипах се целия, удавих котенцето, видях се да изтичам по брезента, от брезента на терасата, а оттерасата право върху прашните жадни листа на някаква смокиня.

– Да, да! – Тя ме стисна за гушата. – Не задавай въпроси.

Не зададох въпросния въпрос, глътнах го. За мое изумление – напук на досегашната ми практика – продължавах да се притискам към плячката си. Притискаше се и тя. Чудно нещо, не ми се ставаше. Нощта ме блъскаше отгоре. Гигантска бетонобъркачка се беше изсипала върху нас, вече се смятахме за вкаменени. Измъкнах устата си от канибалските ѝ зъбки. Жаден за отмъщение, прииска ми се да изям зърната ѝ, но се отказах – не биваше да лишавам света от една забележителност. Какво се хилите, говоря ви за петдесетгодишна жена.

3.

– Не можем ли да направим нещо за кучетата?

Дейзи хвърли тези думи и изчезна. Станах от леглото, запътих се към банята. Прииска ми се да ѝ разкажа нещо повече за заклещените кучета. Но как? Душът я беше покрил. Къде да я намеря под струите.

– Няма защо да се намесваме! – извиках. Изглежда никой не ме чу. – Не можем да помогнем. Никак. – Душът свистеше. Задникът ѝ блестеше като никелиран. – Трябва да ги оставим на спокойствие. –  Дейзи се обърна. Като ме видя, озъби се. Помисли, че ще я нападам.  – Времето ще оправи нещата.

– Махни се!

Тази жена е луда, тя мисли, че съм с неограничени възможности. Вече е три след полунощ, цели осем часа, откакто сме се джаснали в тая непривична за възрастта ни акробатика по тераси, скали и хотелски стаи. Но по-смешният от двама ни бях аз, с бабаитския синдром да ѝ взема акъла, скапан от изтощение, копнеех да позатворя очи. Вече бях метнал чаршафа отгоре си. Исках да внуша на някого, че леглото не винаги има еднозначно предназначение.

– Джими, не чу ли какво ти казах? – Полепнала към черепа ѝ, мократа коса я правеше грозна, никаква. – Стани да помогнем на кучетата.

– Какво, ще ги издърпваме ли? Ти – едното, аз – другото? Ами то, още като те види, мъжкото ще се възбуди наново.

– И ще ги оставим да страдат ли?

– Времето ще ги оправи, часовете, които текат… Нахлуващата зора.

– Джими, на тоя Балкански полуостров, там, всички ли сте такива жестоки?

– Не съм Джими, Стоян съм!

– Ти си Джими.

– Добре, Джими съм. Виждаш ли онова легло. Хвърли се на него и умри. Студено ми е.

– Няма да спя тук.

– Въпреки това, да поспим три часа, викам, а после ще те занеса на ръце до кораба.

– Ще си отида сама.

Предоставяха ми се няколко минути. Притворих очи. Поспах си, гледайки. Дейзи изсъхваше. Косата ѝ се очовечи. Две мокри кърпи лежаха на пода. Щом посегна към роклята, станах. Слипът. Панталонът. Ризата. Обущата. Тя пъхна глава в рокличката и я запомних точно в тоя миг – прекалено изкъпана, как влиза в прана-недопраната при корабни условия дреха.

С удоволствие напуснах ледената стая, северно изложение, мраморен под, благодат през лятото, наказание през есента. Тя ме хвана подръка. Островът беше леко настръхнал срещу нощния хлад. Якето ме топлеше. Провесих на раменете ѝ пуловер. Той се свлече надолу. Дейзи се смали.

И тя знаеше къде ме води, но и аз си знаех накъде ме избутва. Песовете се зададоха срещу нас. Едното – на левия тротоар, другото –  на десния. Дейзи  ме целуна. Запъти се да погали кучката, но тя неблагодарно се отдалечи. Горките, бяха стопени от преживените болки, от ужаса на събитието.

– За първи път ли виждаш?

– Не, Джими – като малка, в Пензънс.

– Какво беше Пензънс?

– Родният ми град.

– Казвам се Стоян Жечев.

– За мен си Джими… Допускаш ли, че те… отново?…

– Разбира се, мила. Когато ги подпали желанието. – Позволих си лека волност: – Кучешка им работа.

Дейзи ме погледна много истински, мъчеше се в тъмнината да проникне в лицето ми. Май че успя. Усмихна се едва забележимо,  притисна глава до рамото ми. Целунах я продължително. Иди го разбери, със зазоряването започна да се възвръща сладостта на целувките ни. Устните ѝ отново се пълнеха с мед.

– Джими, знаеш ли, за малко щях да изтърся, че те обичам.

– Стига с тоя Джими.

– Ти си Джими! В момента не ми се разказват истории, но ти си Джими.

Почесах се. Дейзи ме изгледа повторно. Целуна ме горещо, потръпваше. Оставаше само да изцеди някоя сълза. Потърсих с лицето си влага край очите ѝ.

– Няма да заплача, не бой се…

Тя се втренчи в морето. През парцаливите остатъци на нощта виждахме само част от дъгата на залива. Стърчахме от другата страна на пристанището, изпълнена с мълчаливите сенки на закотвените гемии. Някои познавах по имена, между тях плувах всеки ден, приближавах се и прочитах названията. Те не ми говореха за кой знае каква интелигентност на собствениците: Венера, Корабът на Венера, Статуята на Венера, Венера Милоска, Венера от залива, Звездата на Венера, Плаващата Венера… Същите заглавия красяха и заведенията, от най-незначителната кръчмичка – до известните хотели.

– Голямо затишие ни е натиснало – обади се Дейзи. – Съдбата го е пожелала. Дано не духне скоро. Какво смяташ, ще задуха ли скоро? В лоцията го пише черно на бяло: през октомври в Егейско море нахлуват северните ветрове и производните им.

– Кой чака вятъра?

– Капитан Кларк. Кой друг може да чака вятъра. – Дейзи се опита да ме прегърне. От неудобно положение тя успя да целуне най-близката до нея част на лицето ми. – Ти, изобщо, имаш ли някаква представа за ветровете?

– Изглежда, никаква, защото, ако имах щях да изляза поне една година първи, или втори. Никога не съм изпитвал туй удоволствие.

– А трети?

– Редовно.

– На шахмат?

– Става дума за регати.

Нито сричка повече. Нито пък тя пожела да научи нещо допълнително. Направи ми впечатление – след тази част на разговора Дейзи занемя. Слава богу! Неприятният ѝ курвенски глас горе-долу можеше да се търпи в досегашното развитие на нощта, но в момента… В момента никак. Пейзажът се бе вцепенил. Заобикаляше ни крехка неподвижност. Звездно бездушие висеше на небето. Въздухът скимтеше в очакване да се случи нещо красиво, но и полезно, да речем – отваряне на море, поява на непознати риби без кости, или пък в най-лошия случай – амфори с благоухания.

С такова усещане извървяхме пътя до пристанището. Застанах на разстояние от мизерната им яхта. Дейзи извади грозната си юношеска походка. Просто не ми се гледаше как се отдалечава. А тя внезапно се върна и се целунахме за не знам кой път. Сега Дейзи тръгна много бавно и доста се страхувах от ново връщане за нова целувка, но стоях да видя как ще се качи.

Прескочи сръчно разстоянието, влезе в „Илюзия“  . Вече не можех да я следя, стопи се в черната беднотия. Все пак останах още мъничко.  Предполагах, че се е обърнала и ме наблюдава от мрака.

4.

Събудих се по-рано, отколкото би трябвало, към десет. Отворих очи след четири часа сън. Ококори ме необикновеното състояние на тялото, на кръвта в него. Кръвта взимаше най-активно участие в общия стрес на моя организъм. Всичко туй не мога да го назова щастие, чак пък щастие – не. Какво щастие? Бях преживял нощно приключение на топъл остров, сред топло море, с жена, но каква жена, боже мой – лесна. Живее в сиромашки кораб, кораб-просяк. И все пак, много неща могат да ѝ се простят, но как да забравя момента, в който преметна роклята през главата си и я хвърли така, че после я търсихме в тъмнината. Липсваха ѝ гащички, беше пристигнала в пълна бойна готовност. Вече няколко пъти се питам дали пък не биваше да ѝ се разплатя. И колко? Кога?… Джими! А да не ни минава през ума какво може да означава това Джими.

„Да, да! – Колко силно ме сграби за шията, щеше да ме удуши. – Не задавай въпроси!”

Обърнах се на дясната страна, освободих сърцето си, дадох му простор да преживява. Хубав ден навън! Макар и северен, прозорецът ми го показва. Спокоен ден, гладък като мраморната лейди от древността… Дейзи! Име на цвете. Маргарита. На светлинни години далеч от Безръката. Главата на Дейзи надали притежаваше и чертичка от главата на безръката. Полущастието пораждаше в мен забележителни полумисли.

Гладът ме връхлетя изведнъж. Станах. Налагаше ми се да изям нещо огромно. Каквото и да е. Отворих хладилника. Бутилка мастика и четири круши. Измих ги, но ги изгълтах без да ги беля. Включих радиото, просто така, да имам някого край себе си. Гладът ме смазваше. Обикновено не закусвах и плувах само на едно кафе, но сега…

Госпожа Панайота бе по-внушителна от всякога. Представете си едно вечно брожение от сексуална мъгла. Ядрото на това брожение е самата госпожа Панайота. Очите ѝ ми се усмихнаха, прекалените ѝ устни се усмихнаха, деколтето ѝ с голяма част от бюста ѝ също ми се усмихна.

– Госпожо Панайота, гладен съм.

– А браво, господин Зецев! – усмихна се и изкрящият ѝ като шампанско глас. – Сега!

Видях отдалечаващият се към кухнята банален задник. До вчера той ме вълнуваше, но днес ми се стори наивен.

Администрацията на „Погледът на Венера“ блестеше от чистота, списанията бяха винаги подредени по ръбовете им, оръфаните от прелистване броеве биваха хвърляни на боклука. На стопаните те не им струваха пари, оставяха ги немските туристи. Списание „Щерн“ се радваше на постоянна фаворизация, подреждаха го до ключовете.

Появи се съпругът на госпожа Панайота, позова ме в кухнята. Госпожа Панайота полюляваше бюста си над масата, разрязваше баница с булгур, познах по аромата. Този аромат внезапно ме хвърли в детството.

– Стояне, ще изпием и по едно вино, ама червено.

Съгласих се.

На туй семейство му вървеше. Още на втория ден Нико ми се похвали:

– Като отиваш да плуваш, погледни вдясно, там е новия ни хотел „Венера сред тръстиките“.

Хотелът се издигаше до плажната ивица, четириетажен, недовършен, облицоваха го. На патерици – огромна червена табела с названието. Два телефонни номера. Зад гърба на сградата царствено и мъдро се полюляваха узрели, готови за рязане тръстики. От тръстиките  нататък – баналната дъга на залива. Тя не затваряше, напротив – отваряше пейзажа. Нимбосваше го планинската верига на Милос.

С парче баница в стомаха и две чаши вино в главата напуснах „Погледът на Венера“. Църквицата се оказа прекалено врязана в скалите. Малка, като кубче захар. Бяла, нашарена с яркосиньо, един от патентованите кичове на гърците. Той придава чар на островите им. Без това ослепително бяло и позорно синьо, като истинска синка, не мога да си представя Цикладския архипелаг. В сянката на църквицата, направо върху облизаните от чистота плочници на дворчето, лежеше едно петънце. Погледнах часовника си.

Но ето че забравих нещо съществено от разказа и е наложително да се върна леко назад. Преди малко, като крачех все по брега, загледах се в няколко дръвчета. Познати дръвчета, бях питал и знаех названието им, а сега не мога и не мога да си го спомня. Името е вътре, в главата ми е, плава във виното, обаче ми бяга. Отчаях се. Но повече се отчаях, щом ме порази едно много съществено нещо. Бе, тикво шейсетгодишна, на теб стана ли ти ясно какво още си забравил? Забравил си да питаш. Разбра ли, балканско говедо? Сега всички питат. И няма нищо срамно в това. Ако беше помислил, щеше да ти хрумне най-приемливата форма на питането,например:

– Дейзи, извинявай, но сега целият свят пита. Преди да направим ТОВА, не е ли редно да се изясним?

Или пък още по-деликатно:

– Дейзи, ти се буташ в мен, но сигурна ли си, че заслужавам доверието ти?

Внезапно си спомних, че тогава още не знаех името ѝ.

Америка!… Дръвчетата се наричат америки, названието просто избухна в съзнанието ми. Бях питал, бяха ми го казали. А за най-най-важното нещо не питах. Горях в пожар. И ето, започва ме друг пожар, на тревогата…

Петънцето върху плочниците се раздвижи, махна ми с ръка. Когато се приближих, изтръпнах: църквицата, дворчето с една палма, разноцветната настилка, а върху нея – ония, станали ми вече много познати, островърхи цици.

– Дейзи, ти акъл имаш ли? Не виждаш ли къде си легнала?

– Джими, излагаш се.

– Това е храм.

– Само тук има сянка.

– 3а тая работа местните могат и да те линчуват.

– О, мили мой!

Дейзи придърпа горницата на бикините и я нахлузи. Осквернената картина се очисти, възвърна достопочтеността си, макар че каква достопочтеност, щом двамата сме се нахендрили в светлото, чисто божие местенце?

– Само туй ли имаш да ми кажеш?

– Ти трябваше да го кажеш, ТИ, не аз. Трябваше да ме питаш, тогава бяхме непознати, а непознатите, де да ги знаеш, един такъв като мен… Разбираш ли ме?

– Какъв като теб?

Пообърках се.

– Никакъв. Непочтен. – Обърквах се още. – Не ме знаеш кой съм, нали разбираш?

– Не.

– Светът гъмжи от плакати.

Тя се позатвори.

– За спин ли става дума?

– Да!

– Не съм и помисляла.

– Видя ли?

– Да не би да се страхуваш?

– Искам да кажа, че сега, когато дори младите се питат…

– Да де, страхуваш се за себе си. О, ма ти не заслужаваш да те наричам Джими.

– Аз съм Стоян Жечев от Бургас.

Постлах една кърпа с надпис „Погледът на Венера“ върху плочника. Точно срещу катинара на църквицата. Поканих Дейзи да се изтегне. Отказа. Обичала камъните, никога не била лягала върху хавлия, в Пензънс малко от местните момичета лягали върху хавлия, не обували и сандали.

– Има нещо потискащо в една закатинарена църквица – рекох аз. Само за да говоря. Според мен, потъвахме. – Затворено. Като магазин в неделя. Да заключат вратата ти към олтара.

– Ти виждал ли си олтар? – Само я погледнах. – Влизал ли си да се молиш?

– Палил съм свещи.

– За кого?

– За дядо ми, за баба ми. Те сигурно гледат отгоре.

–  И ако не гледаха?

Беше толкова далеч от мен, на мах от ръката ми, а усещах как изчезва в недосегаемото, хармония, съставена от студени форми, изтегната, излята кораво, забавен биологичен цъфтеж, късен ренесанс на плътта, сплав от зов и злоба. Злобнитежени са ми противни, те са противни на всички, разбира се, но изпуща ли се такова нещо в засухата на прииждащите шейсет, бе, задник такъв! Изчислявах несъвършенствата ѝ. Всъщност Дейзи представляваше меню от съмнителни достойнства, но комбинирани, те я превръщаха в нежна, тръпнеща примка. Ето я до мен, простряна на плочите – проточена, стройна ивица, краката ѝ се губят чак в подножието на палмата. Ние сме обсадени: църквата, палмата, Дейзи и аз, рамкирани сме от ниска до колене желязна оградка – и тя боядисана в онова евтино синьо, лудо-живо синьо, както са лудо-живи от лудо-жива белота стените на храмчето, те са толкова бели, че снегът до тия стени би изглеждал сив. В това дворче пъплят весели гущерчета, всички безумно живи. Мъртва е само студената октомврийска сянка, в която сме се натопили, Дейзи е мъртва, мъртъв съм и аз, а и палмата, която не знае какво да прави с красотата си, е безжизнена. В мен се промъква началото на страха, че Дейзи ей сега ще се изправи и без да каже довиждане с умрелия си курвенски глас, ще прескочи оградката, ще се спусне по скаличката към заливчето и ще заплува към пристанището, за да изчезне в кораба, гнилотата, ръждата и остатъчната миризма на пикоч.

5.

– Роден съм в Бургас – чух гласа си да се впуща на път. Знаех как започвам, но абсолютно неизвестно ми беше как ще завърша и ще ми се удаде ли изобщо да завърша. – Бургас е пристанище на Черно море. Когато съм се раждал, наброявал трийсет хиляди, сега – около двеста хиляди. Пензънс колко наброява?

– Говори.

– Знаеш ли за какво ти разправям тия работи?

– За да не избягам.

– И да ти стане ясно защо ти зададох фаталния въпрос.

– Въпросът е фатален, ако си го задават другите. Ние с теб нямаме право да си го задаваме.

– Защо, кои сме ние?

Дейзи притвори очи. Долната ѝ устна подскочи. Лежеше просташки разкрачена, по гръб. Слънцето вече огряваше пръстите на краката ѝ. Ноктите ѝ плачеха за маникюр. Тази жена изглежда се пазеше от лъчите на слънцето – поне това правеше, – но въпреки старанията ѝ загарът, придобит от нейното морско ежедневие, я докарваше малко нещо на малайка. Неподдържаната, кафява по рождение коса, в светлия ден сивееше, дори белееше. Изобщо, в напористата дневна светлина бяха изплували почти всички кожни дефекти на Дейзи. За някои от тях направо затварях очи, страхувах се от по-нататъшни разочарования. Вдигнах плувната ѝ шапка от плочника. Гумата ме опари, лепнеше, нуждаеше се от много талк. Вехта шапка, продупчена, жалка. Капитанът толкова ли не можеше да. купи една нова шапка на дъщеря си? Толкоз ли е беден?

Първата част на днешния ми ден протичаше странно – мислех си за какво ли не, но от време на време, кой знае защо, улавях се, че си припомням откъслечни подробности за капитан Кларк. Събрал бях много книги и статии за морето и ветроходството. От яхтенските списания чат-пат получавах информацийки и за „Илюзия“. Тъкмо тия информативни песъчинки от сутринта се връщаха в съзнанието ми. Доколкото знаех, „Илюзия“ само плава, тя не върши нищо друго, плава, скитосва без каквато и да е цел, ей така, заради самото скитосване. Понякога се врязва дълбоко и в големите реки на света.

Нима оня малоумен старец, притичващ по палубата, онова кажи-речи механично махало, нима туй неспокойно, жилаво насекомо е фамозният капитан Кларк?

– Тази година ни хрумна да колекционираме и Черно море. Капитанът си набеляза точно твоя Бургас, в дъното на един голям залив. Но се разколебахме. Нямаме пълни сведения за тази част на света. Напоследък посещаваме само познати места, дето вече и на ум не им минава, нито на пристанищата, нито на яхтклубовете да ни таксуват. – Тя надигна торса си заедно със скръстените под главата ръце. – Ти наистина ли си бил състезател?

– Много ли те интересува?

– Летящ холандец?

– Финка.

Торсът ѝ се върна на земята. По асфалтовия път бавно, с трясъци премина гигантска строителна машина. Въздушната вълна разтърси църквицата, докара в стресово състояние палмата, а спотаените досега в жегата птици се разхвърчаха, чудеха се накъде да бягат. Но всичко отново зае местата си – птиците, палмата, църквицата.

Поизчаках Дейзи да продължи, не продължи. Гърдите ѝ се бяха надигнали, под тънката материя на бикините зърната им щръкваха. Разтревожих се, нямах повече сили, каквото дадох, дадох го през нощта. Оттам нататък всякакви събития от тоя род можеха да се състоят само без мен. По дяволите, ако и това е англичанка!…

– Край Бургас, тогава, пък и сега, живеят няколко блатни езера за чудо и приказ, натъпкани с риба и птици. От езерата започват да се диплят копринено-нежни хълмове, които магически се превръщат в копринено-приспивна планина…

– Откъде си го взел този копринен английски?

– Татко и мама са американски възпитаници.

– Какви ми ги бъбреш, Харвард ли? – Като изтърси тия думи, дори не помисли да се усмихне.

Но аз се засмях силно.

– „Робърт колидж” в Истамбул и Женският американски пансион в Самоков.

– Не съм и чувала.

Ухилих се повторно.

– Защото са малко отдалечени от Пензънс.

– Къпе ли ти се?

– Разбира се, нали за това сме дошли?

Знаех как да сляза най-бързо долу. Познатото гофрирано пясъчно дъно. Чудовищната прозрачност на водата. Прекалената есенна унесеност и това просто заковано затишие бяха подозрителни, подготвяха се условия за нахлуването на продължителни ветрове. Гмурнах се, намокрих се, направих няколко маха.

– Чакай ме!

Стъпих на дъното. Погледнах към брега. Дейзи вече нагазваше. Храмчето-брошка и ленивата ориенталска палма обаче бяха направо скандализирани, защото виждаха съблечения ѝ задник. Голата Дейзи беше много по-хубава от Дейзи по бански. А отдалеч тя беше още по-хубава, приличаше на световна красавица. Полазиха ме мравките на паниката. Направих се на ударен, заплувах повторно.

– Чу ли ме? Чакай.

Приближаваше се. Вървеше трудно, но се приближаваше без да се мокри. Преди да ме прегърне, разярените ѝ цици впиха ноктите си в мен.

– Махни тия глупави гащи!

– Дейзи, да ти кажа нещо…

– После.

Ръцете ѝ скъсаха ластика на гащетата ми.

– Не мога, нищо няма да стане, скапан съм.

– Не си!

Добре, но крачолите не излизаха и тя ги издърпа изпод стъпалата ми.

– Напразен труд, не мога.

– Ти не се бъркай, остави на мен, не участвай, мисли си за каквото щеш!…

– Но как?

– Остави на мен, ти казах.

– Гледат ни.

– Млъкни!…  

Двете шведски двойки ни гледаха от брега, те знаеха, че не бива да гледат, при това, знаеха и кои сме, но не можеха да не гледат, такова събитие не бе за изпускане.

Косата ѝ се намокри, Дейзи отново погрозня, но въпреки туй, знае ли човек, може би точно по тази причина, през бистрата вода видях как долу се издевателства над възвърналата ми се сила.

– Ако и сега избързаш – гневът ѝ се давеше във водата – ще те убия!

Не можеше да става и дума за избързване. Вече ме възбуждаше усещането, че не земята носи мен, а аз нося земята, морето, палмата и църквицата на раменете си. Кораво-меката и лека на килограми Дейзи ставаше идеално за игра, особено във водата. Блъскаше ме към плиткото, до колене, а после и към дълбините. Любовта на водните птици, дори на лебедите, бледнее, тя няма нищо общо с водната порно-пантомима, в която ме въвлече дъщерята на капитан Кларк.

Мъжът може да се почувства щастлив по много и най-различни поводи, но на мен, като старо бургаско копеле, израсло по бреговете на залива, ми се струва, че за истинския мъж не може да съществува по-голям триумф от този да измъкне юздата от ръцете на партньорката си и вече не тя, а само той да определя времетраенето.

Его до какво мислене ме докара тая мръсна проститутка от онази още по-мръсна гемия, наречена – майко моя – „Илюзия“.

От косата., от раменете и от гърдите ѝ се стичаше вода, но cега устата ѝ се отвори и изстена:

– О, Джими!

6.

Предложих да отскочим до „Веселата Венера“, на триста крачки от мястото, където се бяхме вклинили и замърсили морето. Собственикът надали щеше да ни изгони заради туй, че не сме облечени.

– Виж какво, Джими, слушай внимателно – отиваш, сядаш и се храниш. Трябва да приготвя обяда на „Илюзия“. Ще ме чакаш до подгизване. Разбра ли?

– Защо не го доведеш?

– Какво?

– Кажи му, че го каня на обяд във „Веселата Венера“.

Дейзи се засмя, дойде редът и на Дейзи да се посмее. Показа белите си зъби. Хубави зъби, коварен свежо-розов език, не можех да се начудя как от нейната чиста девича уста се пръкват такива плесенясали гласни, подобни звуци сигурно издават хиените, когато ръфат мърша.

– В момента, например, защо се смееш?

– Джими, нима не знаеш, не си ли прочел някъде поне това, че капитан Кларк вече трийсет години не е напускал кораба си?

– Мама му стара, май че имаше нещо такова.

Май че нямаше.

– Сядаш и чакаш, ясно ли ти е? 3а да не бъдеш сам на масата, още с влизането поръчай две чаши ром. След като се нахраниш и все още ме няма, разкажи нещо хубаво на моята чаша. Ако е наистина хубаво, бъди сигурен, където и да съм, ще го чуя.

Дейзи постави излишната вече шапка върху мократа си коса и заплува към пристанището.

Избрах забележителна маса за двама. През цялото време – от църквицата до верандата на кръчмата – докато вървях, обсъждах новоприбавения щрих към мъглявия, все още, портрет на капитан Кларк. За завиждане е тази показна линия на поведение. На света едва ли ще се намери втори такъв екземпляр. Пък и в цялата история на корабоплаването.

Собственикът на кръчмата изплува пред мен. Лицето му бе изработено в известния от миналото туберкулозен стил.

– Две чаши ром.

Листът с менюто висеше между двама ни. Взех го от ръката му. Оставих го настрана.

Този тип, с туберкулозно лице, беше на всичко отгоре и брадясъл, невероятен контраст със спретнатото му заведение.

Нетърпеливо очаквах повторното му появяване, струваше ми се безкрайно интересно да разбера ще се досети ли, или няма да се досети.

Мамичката му гръцка, обра ми точките, както си викахме някога в състезателските години. Най-напред постави „нейната“ чаша пред „нейния“ стол срещу мен. Искаше да ми покаже нагледно, чеостаналата част на задачката е лесна. Изправи се. Кръстосахме погледи. Очите му ликуваха.

Но имах втора изненада.

– Чиния, догоре с барбуни. И бутилка бяло вино, но не гръцко и не много скъпо.

– Господине – английският му беше в ред, точно като за собственик на ресторант от тази категория – кажи ми кой си, да те запомня.

Подхвърли го, все едно че пласираше комплимент. И, естествено, запъти се да изпълни поръчката.

Гласът ми го догони.

– От Сомалия съм.

В такива настроения понякога може да изпадне човек, когато е остров, през лъчист октомври, преди да се появи мадамата му, но да не пропуснем и най-важното: след като е нашибал хубаво Егейското море и е създал опасност за рибите да забременеят от безцелно блуждаещия му насам-натам сперматозоиден планктон.

– Днес е последният ден. – Постави бирена чаша пред мен и отвори бутилката, без да ми я покаже. Напротив, закри етикета. Наля ми без да се глези с дегустиране и ми стана още по-симпатичен. – Утре затваряме, господине. Догодина, живот и здраве…

Виното се оказа на равнище, малко нещо португалско, добре изсушено. Радиото изцеждаше от утробата си тънка, много гръцка мелодия. Тя идваше до ухото тихо, като стъпки в алея. Музиката привлече вниманието ми и ме върна в шейсетте години на живота в България.

Барбуните воняха на прелест. Донесе ги майката на собственика. В туй време той се занимаваше с младите шведчета, които бяха седнали вътре. Всяка рибка беше зачервена толкова, колкото повелява неписаният закон на Цикладския архипелаг. Костеливата старица имаше ъгли навсякъде и удивително туберкулозно лице – неосквернено нито от слънцето, нито от едно поне потапяне в морето. Сигурно сто хиляди риби са минали през тигана на тази и нелеко, и добре поживяла женица. Благодарих ѝ за старанието продължително и, мисля, достойно.

Уж ме занимаваха само барбуните и виното, но все пак усетих, че шведите ме коментират, просто намирах се в центъра на вниманието им. Представляваха четири красиви същества, особено едното от тях, то обещаваше да си остане красиво още сто години. Наподобяваше праскова, откъсната от забранените градини на ангелите. Това момиче в момента не искаше да знае за компанията си, абстрахирано от всичко наоколо, то седеше на стола безмълвно, загледано в мен, в купчината от риба, в чашите с ром, сега-засега излишна бутафория върху покривката на масата. Доколкото ми се удаваше да го зърна през витринното стъкло, в шеметно сините му очи искреше повече омраза, отколкото любопитство. Тази руса прасковка без мъх, тази тръстикообразна, манекенка, това животинче от рода на фотомоделите не полагаше ни най-малко усилие да прикрие ненавистта си към мен. Когато човек яде пържени барбуни, ясно, че ги яде с пръсти и няма начин да не се оплеска като прасе. Затова никак не ми се нравеха вторачените им погледи, нито пък ъндърграундния шепот, който си разменяха. Омразата им ме развеселяваше. Бях сигурен, че съчувстват на Дейзи. Съжаляваха я. Страдаха заради малката беззащитна мореплавателка от тайнствения кораб „Илюзия“, която само преди половин час бях изтезавал, овърдалял в дълбочините и плитчините до църквицата, при това – дибидюс гола, според капризите на звяра в мен. Посред бял ден. Пред очите им. И всичко туй в края на двайстия век. Когато светът живее със съзнанието, че достойнството на човека е неприкосновено. Дори на кучетата.

Точно туй си мислех, оплескан до ушите, загледан в рубиновата чаша на жертвата си, все едно че го изговарях гласно на нея.

7.

– Джими, колко си мил!

– Името ми е Стоян.

– Изглежда ромът е добър.

Бях се изправил. Макар че вече никой не ме наблюдаваше. Кръчмата зееше към морето с тъжната си празнота. На почистената маса вече стърчахме само аз и чашите на ритуала, както в блудкавите полуфабрикати на Холивуд от трийсетте години. Бях се изправил, да –  до масата ми, в края на краищата, приближаваше англичанка. Избелелите ѝ шорти от джинсов плат правеха всичко каквото зависеше от тях да скрият нескриваемото ѝ дупе. Същото би трябвало да се каже и за блузката. Ми то, кво да ви кажа, вечно алчните ѝ да грабнат повече от каквото и да е, или да дадат колкото може повече на когото и да е цици, се радваха на свободата си.

В мокрите бикини моята островна авантюра преди малко изглеждаше по-облечена.

– Много си смела – отбелязах и подложих стола ѝ.

– Това е вярно – съгласи се Дейзи. – Каза ми го и капитанът. Джими, знаеш ли, тия чаши много ти отиват.

– Ще обядваш ли?

– Не, Джими, дошла съм да ми изпееш всичко за себе си, целия си живот… Доколкото личи от моята чаша, не си и разказал нищо добро за мен.

– Добре, Дейзи, какво хубаво искаш да чуеш?

Отправи ми най-младия си поглед. Този път, изпрана и изсушена, косата ѝ ме позова да я погаля. Пипнах я леко отстрани. Дейзи повдигна рамото си и погали с него пръстите ми. В моето посягане към нея и в нейното посягане към мен можеше да се вмести една голяма любовна история.

– Искам да дойдеш с нас! – Подскочих. Дейзи допълни спокойно:

– Когато духне.

– Ти акъл имаш ли?– Стори ми се, че съм разярен, но побързах да поомекна.. – Допри се поне мъничко, поне с крайчеца на пръстчето до действителността. На теб, изглежда, ти се струва лесно да отклониш човек от пътя му и да го поведеш в твоята посока.

– Джими, ти отново ми вадиш копринен английски. Говоря ти да тръгнеш с мен, а ти ми се извиняваш. Защо се извиняваш? Кажи, можеш ли или не можеш?

– Не мога!

– Поне за десетина дни. Ще те оставим на избрано от тебе пристанище.

– Ти не си луда, ти си измислена.

– Добре, да приключим, да забравим веднага. – Вдигна чашата си. – Наздраве, Джими! Обичам те.

– Чакай, как…

– По най-обикновения начин.

– Дейзи!…

– Разкажи ми нещо за себе си.

8.

Понякога осъждам строго дядо си Стоян Жечев, нещо повече, в мисълта си за него изпитвам срам, че е стоварил голям позор върху спомена за рода ни, но общо взето, особено когато съм в добро настроение, поглеждам на дейността му от по-голяма височина и съм склонен да му простя варварското изсичане на няколко дъбови гори. Оправдавам го не само с факта, че е мой дядо, а и с това, че никога не е осъзнавал какво точно върши, виждал е как планината се оголва пред очите му, но тогава и през ум не му е минавало колко фатално я наранява. Този корав, предприемчив и неетичен селянин от Странджанския край, както и работниците с брадвите до него, са живеели далеч от проблемите на екологията.

– Джими, кой му е разрешавал?

– Хвърлял е големи суми за рушвети.

С изсичането на горите дядо е увеличавал печалбите си, цинично изразено – трупал е пари, превръщал се е от хитър селянин в новоизпечен бургаски богаташ. И да речеш, че мъдрите дъбове са се връщали в мебели или строителен материал за кораби – нищо подобно,  крайната им съдба, реализацията им, се е наричала кебапчета. Стоян Калоянов Жечев създал няколко кюмюрджийници, там дъбовете са били овъглявани, дървените въглища минавали през дъсчените кейчета – друга деятелност на дядо ми по залива – влизали са в черните търбуси на най-мръсните товарни гемии и са отпрашвали за Турция, към скарите за изпичане на кебапчета, кюфтета, шашлици и останалите им производни. Да се изядеш от отчаяние, как да не проклинаш родния си дядо, бащата на твоя баща. И понеже е бил предприемчив, но неук, искал е да има учен син, без да му трепне окото пратил е Калоян Стоянов Жечев да свърши „Робърт колидж”, а после, хванете се за нещо да не паднете, цяла година в Лондон, да специализира езика. Отиваме още по-нататък – в лондонския пансион по същото време е живеела бъдещата ми майка, току-що завршила Дамския американски пансион в Самоков, невинна девица, дъщеря на изпечения мошеник и търговец на зърнени храни от Карнобат Андон Кузмов Чирпанлиев. Така са се допрели не само фамилиите, но и най-усъвършенстваните им издънки, получила се искра и – ето ме и мен.

По-нататък е от лесно по-лесно, блестящо развитие на нещата, Калоян Стоянов Жечев е казал пророческите думи „в кюмюра няма повече бъдеще”, след което го виждаме да основава параходната агенция „Калоян Жечев”. При това положение баба и дядо се успокояват за съдбата на рода и умират, затворили очи за трагедията, която се е запътила към България.

Хубаво умно дете, обширен дом, гувернантка, говори се ключително на английски, американското замърсяващо звучене на езика е измито още в Лондон, параходите пристигат, оставят стоките си, оставят пари, товарят нови стоки, оставят пари, заминават, за да се върнат, баща ми се очертава като един от най-симпатичните граждани на Бургас, усмихнат, зачитащ правата на другите, а майка ми – направо красавица, вървим с нея по улица Богориди, но дори с детския си взор долавях как към тялото ѝ се отправят и чисти, и нечисти погледи. В лицето ѝ природата бе хвърлила много светлина, необходимите нюанси от цветове, но тялото ѝ преливаше от джигъл.

– Джими, какво е джигъл?

– Сленг на бургаските хашлаци. С него изразяват дискретния трепет на женското тяло.

– Аз имам ли джигъл?

През 1944 година в България влезе Съветската армия. Комунизмът се настани в страната чрез неговия болшевишки вариант. Под лозунга за ликвидацията на фашизма, комунистите ликвидираха живота. В детските ни спомени промяната се отрази драстично – отнеха къщата ни, превърнаха я в резиденция на червеноармейски военачалник. Натикаха ни в двустайно жилище. Уж временно. Повече не излязохме о него. Благословени две стаи! Настъпиха времена, в които бяхме благодарни и за тях.

Трудно е да се разказва за годините, в които се започна и завърши пълната идиотизация на страната. Идеологията ни внушаваше, че осъществява социалистическа революция. Беше ни направен комплимент, че ние и само ние имаме честта да останем в историята като гробокопачи на капитализма. Така започнахме да виждаме в съседа, в приятеля най-напред гробаря. Огромно гробище. Копаем. Отнеха и офиса на баща ми, затриха процъфтяващата му параходна агенция. Помещението бе превърнато в клуб на млади комунисти.

Случва ми се понякога да обмислям поведението на татко и мама през тия четирийсет години и спокойно мога да отбележа, че изпитвам нещо като гордост за двамата. Наложи ли ми се да определя това тяхно поведение само с една дума, без колебание бих заявил – хладнокръвие. Първата им защитна реакция – вкопчиха се в английския език, в преподаването на частни уроци по домовете. Кой знае защо, хората сметнаха, че спасението им ще дойде тъкмо от този език.

– Да бяхте заминали.

Погледнах я кротко. Още веднъж. Щеше ми се да не ѝ отговоря, но знаех – няма да ме остави на мира.

– Затвориха държавата, мила, заключиха я. – Лицето ѝ изрази нещо много приличащо на отегчение, сякаш не вярваше на разказа ми – Паспорти не се издаваха, по границите стреляха на месо.

– Добре, добре.

Надигна рома, коравият ѝ език се проточи напред, острието му прехвърли ръба на чашата и безцелно се разходи по течността.

– Защо не пиеш като хората?

Прибра езика си.

– Защото не пия.

– Как не пиеш?

– Не обичам.

– Изобщо ли?

Кимна. Остави чашата на масата, обгърнала я с двете си ръце.

– Мразя алкохола.

– Дейзи, ми тогава, какви са тия циркове?

– Да се поглезя и аз.

– Откога не пиеш?

– Никога не съм пила. Казах ти – ненавиждам алкохола. Кафе и чай – колосални обеми.

– Уби ме! Приличаш на паднала в канавката алкохоличка.

– Идва от гласа ми, знам, не си първият, който ми го казва.

– Не съм го казвал.

– Почти.

– Само пушиш, така ли?

– Като съм на руля… Джими, исках да се поглезя малко, трябва ми ритуал, не разбра ли, че те обичам? Две чаши ром на масата. И ти!

– Искаш да кажеш, че досега не ти се е случвало с никого? Само с мен?

Този път Дейзи Кларк ме изгледа продължително, бих казал – безпощадно, проникващо, дълбаещо, унищожаващо. Да ви призная ли, смутих се. Но скоро се съвзех, за да я сръфам.

– Караш ме да говоря на чашата, на твоя ром, а ти изобщо не го и…

– Джими, не видя ли, че го вкусих? Тази символика ми харесва, макар че е от евтините филми и от бестселърите… Мили, не се навивай, продължи да разказваш, всичко около теб ме вълнува, и дребните факти.

Надигнах чашата си. Ромът неочаквано ми хареса. Малко неподходящ за Гърция с нейните мастики и рицини, ромът ме наблъска с ветрове и платна. Спомних си, като млади ветроходци, влезем ли в някое заливче, вадехме кубинска бутилка и я изпразвахме тайно от треньора. По-късно, когато сам аз станах треньор на бургаските ветроходци, упорито се вглеждах в движенията и най-вече в очите на момчетата, все търсех в тях отражението на Стивънсъновите саги.

Надигнах повторно чашата. Майка му стара, Джими, рекох си, ти защо не го задраскаш отново тоя ром, я колко е примамващ, пък върни се наново в ония години…

В ония години татко, природно мъдър и спокоен мъж – обратно на мама, природно красива и глупавичка – много бързо се умори да преподава английски, писна му, просто си беше скроен другояче човекът. Един ден ме заведе да закърпваме тук-там „Ножът на ветровете”. Яхтичката се нуждаеше от незначителен ремонт. Много скоро вдигнахме гротчето и кливърчето. По-ясно изразено – татко тръгна да лови риба, отначало само попчета, по-кьсно сафрид и змарид, а още по-късно, нали си е мащабен мъж, снабди се с модерни мрежи и се скри зад хоризонта. Оттам се връщаше брадясал, прегорял от студените ветрове, но лодката им – вече имаше ортак, собственик на моторница, от татко бяха скъпите найлонови мрежи, пратени му от танжерски корабен агент – лодката им пращеше по обшивката от паламуд. Потръгна. Вече продаваха. Построиха си хижи, заживяха с ортака там. В събота мама отиваше, готвеше му, целуваше се два-три дни с татко и се връщаше при оскъдните левчета от частните уроци.

За мен, какво да кажа, бях свободно хлапе, момче, свободен и като ученик, правех каквото си ща, скитах по залива с „Ножа”, изобщо, стремях се да стана хашлак като другите, но не успях, здравата домашна среда, самочувствието на богаташки син и най-вече, предполагам, дивашкият ми стремеж да замина някой ден за Хаванските острви, ме спасиха.

– Джими, ти ли спомена Хавайските острови?

– След малко се насочвам натам – отвърнах – минута и ще ти станеясно.

Копнежът ми по Хонолулу по нищо не се различаваше от картонения ритуал на Дейзи с рома. Този копнеж също се роди из салоните на кината, но възмъжа след като изчетох любимите романчета, които мама си бе донесла от Лондон. По кориците им, в захарно сияние, блестяха лагуни, ниско приведени палми, полуголи хавайки, красиви снажни мъже. Те отнасяха хавайките към жилища от палмови листа.

Първото място на градските състезания не ми мърдаше, но на републиканските пред мен винаги се класираха две известни столични имена. Изяждах се. Не от суета. Престижните места можеха да ме пратят в задграничните регати. Бях решил, попадна ли в капиталистическа страна, да се чупя. Да не се връщам в България. Дори да плюя зад гърба си. Знаех много добре, заплювах Бургас, всички очарователни люлки на игрите ми, пейзажът на възмъжаването и втасването ми. Америка, Сан Франциско, Паго-Паго – тези имена ме взривяваха. Живот. Свобода. Море. Скитничество. Жени от всички цветове. Любов. Южният кръст – над главата, момичетата – в краката. Интересуваха ме преди всичко островите без годишни времена.

Най-после чудото се случи. Завоювах второто място. След два месеца предстоеше регата в Кил. Европейско първенство. Татко и мама отлично знаеха как ще се развият събитията. Мълчаха. Мълчах и аз. В мълчанието си те ме прежалваха, въобразяваха си поне, че ме откъсват от сърцата си. О, само това ли! Беше почти сигурно, че им предстои изселване в далечна провинция. На всичко отгоре, татко го чакаше лагер, каторжен труд в строго охранявана зона на ужаса. 3адето е отгледал и възпитал такъв син. Тримата се топехме, страдахме тайно един от друг. С надежда и потресение чакахме датата на състезанието. Но органите на сигурността ме зачертаха от списъка на състезателите.  Оказах се неблагонадежден.

– Отправили сме се точно към Хавайските острови – подхвърли Дгейзи с непоносимия си курвенски глас, сякаш ме напсува.

Видях я как се смалява пред очите ми, цялата ѝ енергия бе впрегната, да ми внуши, че „Илюзия“   се е насочила за ТАМ. – Където няма годишни времена.

– Ти си луда за връзване.

Така ѝ отвърнах аз.

9.

Негодниците, които ме бяха зачертали от състезателния лист на Българския отбор за Европейското първенство по ветроходство едва ли са усетили ефекта от сухия си административен жест. Не знам как се е стигнало до него, никак не ми беше ясен по онова време механизмът на зачертаването. В покрусата си все пак успях да разбера – няма шега, няма милост, нито към мен, нито към другите като мен. В младежкото си мислене тогава внимавах да не стигна само до най-нежелателното – да намразя родителите си. Беше ми се насъбрало множко: все заради тях преди година под носа ми бе затръшната вратата на университета, а ето че бе хлопната и още по-важната за мен врата – към света.

Татко винаги, при всички обстоятелства е знаел какво точно да прави. Той просто подметна, сякаш го рече на въздуха: Ти защо не дойдеш малко с мен?

След като продаде „Ножът на ветровете“ и купи  нова стара лодка с мотор от бракуван шевролет, Калоян Жечев се превърна в истински крайбрежен ястреб. Като го наблюдавах в тъмносинята му рибарска шуба, коронясан с капитанската шапка на норвежкия търговски флот, вътре в себе си го наричах Хари Морган, макар че вместо две дъщери имаше само един за нищо негоден син.

Забележителна сутрин – всичко ми се въртеше като насън – отвързахме „Пенелопа“ и потеглихме. Като насън, казвам, понеже тръгвах с татко, той ме беше допуснал в своя солен и луд свят, където блуждаеха непознати за сухоземните същества стереотипи. Моторът гърмеше, нафтата вонеше, шумът и зловонието скандализираха другата ми природа, която бих нарекъл нежната деменция на ветроходеца, но само с плат и вятър трудно се прави бизнес, риболовството се прави с мотор.

В ранните следобедни часове се завързахме пред Кварталчето. Кварталчето представлява едно незаконно построено рибарско поселище с десетина бараки, изградени по най-аматьорския и трогателно наивен начин в скалната устна на заливчето. Татковата „творба“ стърчеше сред мизерията като резиденция, не само заради новия дървен материал, нито за майсторската ѝ изработка, а най-вече заради просторната веранда. В дясната част на верандата мълчеше груба, достолепно скована маса за дванайсет души. Поне така ми се каза. По-късно с очите си видях как край нея насядаха не дванайсет, а петнайсет. Не съм виждал по-тъжно и самотно нещо от празната маса в следобеда, когато я видях за първи път. След като пренесохме провизиите от „Пенелопа“ в хижата, татко изтъпанчи една бутилка точно в средата на масата. Донесе, две чаши. Седна. Наля в едната и отпи. Залязващото слънце простреля с лъчите си всичко: бутилката, етикета, чашите, гербът на норвежкия търговски флот и венчалния пръстен на Калоян Жечев. В него момент Калоян Жечев ми се стори по-величествен отвсякога. Той не запита сина си пие ли, или не пие. Само остави празна чаша до пълната бутилка. Гледаше към морето. Все едно, че не бях с него. Все едно, че не съществувах. Великолепен. Не искаше да ме безпокои с въпроси. Аз пък поисках да му напомня, че денят ми е наистина мрачен, исках да знае, че лесно няма да забравя, нито пък да простя на невидимите, скрити от погледите партийни мастодонти. С това, че налях само капки в чашата подсказах на Калоян Жечев, че синът му никога няма да стане пияница и с това диалогът на тази жизнено важна тема приключи.

За първи път в живота си видях висяща ваза. Тя висеше под стряхата на верандата. В нея имаше увяхнали цветя. Вече знаех добре от раказите им – в петък ще пристигне мама, ще донесе свежите карамфили. Няма защо да се лъжем, ритуалите от този род по целия свят са глупави.

10.

В Кварталчето прекарах незабравими дни. „Пенелопа“ – лека ирония към мама – ме покори. Свикнах с шумотевицата на мотора и със смърдящата гадост на горивото. Приближавахме се към края на септември. След пасажите на циганките нахлуха пасажите на пълноценнияпаламуд. И се започна. Вече само едри риби пълнеха касоните ни. Лодките се приближаваха тежко-тежко до кейчетата си. Татко гасеше мотора отдалеч. На това място се нуждаеше от тишина. Двамата, без да си кажем и думичка, наблюдавахме „резиденцията“ с верандата, Не можехме да им се нагледаме. Отстрани бе изградено нещо като склад за мрежите и останалите десет хиляди вещи. От другата страна, към татковия дом, бе допряно старо бунгало, бракувано и купено на сметка от близкия къмпинг. Струва, ми се, че това бунгало нарушаваше естетическото равновесие на хациендата ни, но без него Калоян Жечев не можеше да мине, то бе отредено за помощника му, муден тип без рефлекси, от близкото пристанищно градче. Някогашният параходен агент не допускаше до второто легло на спалнята дори да се допре друг човек. Пазеше го за мама. И за мен, естествено.

Обичахме да се прибираме бавно, загледани в полировката на заливчето, дървеното кейче, хациендата и клиентите, които ни очакваха до кейчето. В първите дни изпитвах голямо неудобство заради търговията на татко. Но свикнах. Хората купуваха. Уловът на всички лодки се продаваше за броени минути. В тези именно минути открих един нов, непознат за мен Калоян Жечев. Приемаше сръчно парите, броеше ги, връщаше ресто. В тази реалистична картина съглеждах и нейната епична страна: някогашният преуспял бизнесмен и сегашният дребен провинциален рибар, който всяка сутрин тръгва срещу изгрева и вечер се връща срещу залеза, с мизерни два касона риба, продава я за броени левчета, но в същото време у него кипи завоевателската кръв на успеха, стремежът да купи още една лодка, втора, трета, кораб, пет кораба, за него да работят поне сто души, о, само да му позволят комунистите!… По едно време започнах да се уверявам, че татко благославя обедняването си. Защото сега, вместо да се надвиква с другите параходни агенти по световния телефон, той препуска с четирийсет и петте коня на шевролета по вълните, с вятъра и срещу вятъра, брадясъл, мъжествен, макар и малко пълничък, кажи-речи бог, вече обвеян от слава; за него казваха: Голям рибар, една риба да има в морето, той ще я улови.

Туй го разправям докато се прибираме към рая си, нали? Пред очите ни е изплувала най-красивата хациенда по цялото Черно море. Старият ме остави да продам улова и се изкачи до верандата. Докато вършех работата си, поглеждах нагоре и виждах как поставя бутилката върху масата. После седна зад нея. Голям дявол! Искаше поне за кратко време да остане сам с умората си, с чашата и с удоволствието , че е победи и днешния ден.

– Щастливец!

– Сигурна ли си?

– Напълно преуспял човек.

– Дейзи, ти не беше ли заспала?

– Джими, слушай кво ще ти дрънна, нещо вътре в мен ми подсказва, че баща ти е благославял идването на комунистите. Нещо вътре в него се е радвало.

11.

Няколко пъти съм присъствал на вечерите край масата…

– Да продължавам ли?

– Взе да става интересно.

– Чак сега?

– Отначало беше скучно.

– Мамичката ти.

– На български ли започваш?

– Не те ли трогна туй, че ме отрязаха от университета, от състезанията?

– Не.

Вечерите край масата се възприемаха като възнаграждение за труда. Жителите на Кварталчето идваха с пълни ръце – риби, туршии, бутилки. Рибите отнасяха край огнището, печаха ги двама от помощниците, а бутилките се отваряха на масата. Тогава се отваряха и сладките приказки. На мен тия вечери ми доскучаха бързо. Там не се казваше нищо интересно. Нито ново. Не можах да чуя ни една мъдра дума, но рибарите умираха за тия часове на верандата. Татко участваше с удоволствие. Той биваше винаги в центъра на вниманието, дори тогава, когато гостуваше подполковник Рачев. Към татко се отнасяха с подчертано уважение. Калоян Жечев обича да го уважават, това люлее суетата му, в момента татко представлява едно суетно старче, но вече доста капризно. Споменах името на подполковник Рачев. Той беше заместник-началник на граничните войски в Окръга. Комунист в червата, бивш партизанин, но безумната му страст към морския риболов смекчаваше до голяма степен ръбестата му физиономия и вкочанения му мироглед. Брат му беше жител на Кварталчето, подполковникът идваше при него да рибарства, винаги цивилен, при това – маскиран като бараба. Рибарите му се подмазваха. Татко също. Ние всички се подмазвахме на комунистите. Въпрос на оцеляване.

Комарите се блъскаха в замрежения прозорец. От този прозорец денем се виждаха хълмове, обрасли с хилави дъбови горички. Старите красавци, както вече споменах, бяха отдавна изсечени и продадени от дядо ми. Стихнеха ли приказките на верандата, през прозореца нахлуваше хаотичната канонада на щурците. Лягах си рано, с книга в ръце. Лампата от нощната масичка на мама хвърляше достатъчно светлина върху страниците. От началото на гостуването се бях захванал да зобя разказите на Селинджър. Исках да знам ще успея ли да пробия като преводач в издателствата. Но така и не напредвах с четенето. Умората ме нокаутираше. Заспивах дори преди да се появят войниците с автоматите. Двама граничари всяка нощ пристигаха на верандата да проверяват за хора без открити листи, повече да разнообразят обхода си, отколкото да изпълнят служебното си задължене. Оставяхме им някоя риба за изяждане и по някой лаф за казване. Граничарите си имаха дежурен въпрос: Днес да се е мяркало някое съмнително лице наоколо? Рибарите отговаряха, че не са забелязали такова нещо. Наблизо минаваше границата с Турция. Почти всички войници с калашници, които се отбиваха при нас, бяха декорирани с една или две значки за отличия. Награди за заловени или застреляни бегълци. Невинните, наивни на вид лица на ефрейторчетата, ме караха да изтръпвам от ужас. Тия млади хора убиваха без да им мигне оченцето.

Обикновено мама пристигаше с автобус. Татко я посрещаше всеки петък на спирката в селото. Един петък обаче мама се появи рано-рано направо в Кварталчето. Изненада ни. Прибирахме се с „Пенелопа” и какво да видим – мама седи до масата, маха ни с ръка. Не знам как да ви го обясня, почти съм сигурен, че него ден усетих уханието на пресни карамфили на  триста метра от брега. Освен това усетих още, че се задава промяна, че предстои някакво необяснимо пречупване на досегашния семеен ритъм. Не казах нищо, дори не погледнах към Калоян Жечев, повече от сигурен, че го вълнува същата мисъл. Връщахме се два часа преди определеното време, нали трябваше да се къпем, да се бръснем, Крайбрежния сокол не отиваше на спирката в какъвто и да е вид. В ранния час не ни чакаха и клиенти, така че мама спокойно мина по кейчето и хвана подхвърленото от мен въже.

– Не станах ли много бъбрив? Ако съм обстоятелствен, моля те, удари ме по ръката да млъкна.

– Все още не, продължавай.

Вече имах съзнанието, че белетризирам, но какво би могло да ме спре? Тези неща ги разправях за първи път и като ги разправях, просто усетих сладостта на хубавите години от живота на татко, на мама и на мен, макар и шамаросан наскоро от действителността.

Към татко и мама бе отправена, покана да заработят в системата на туристическия колос „Балкантурист“. Край на бедняшкото жививуркане, на изолацията. На татко предоставяха да оглави сектора за туристите от капиталистическите страни. На мама предлагаха длъжността директор на новостроящия се хотел. Седемнайсететажна сграда. В двете предложения имаше много здрав смисъл, разбира се, но зад всичко лежеше май обстоятелството, че от три години мама преподаваше английски на две тъпи момичета, дъщери на туристическия бос в града. Този бос се оказа, умно ченге, което бе направило сметката си отлично. На него му бе дотегнало от стопански провали, от некадърници с добри кадрови характеристики. Той вярваше жестоко в организаторския гений на параходния агент Калоян Жечев, в деловитостта и чара на съпругата му Диана.

Баща ми каза – не. Отказът му освен, че ме изненада, ме и раздразни. Опитах се да поотворя устата си, но бързо я затворих. Погледнах към Диана. Някаква бебешка полуусмивка изразяваше бебешкото изражение на лицето ѝ. Диана сякаш неочаквано бе забравила за какво всъщност лошла и то рано, с обедния автобус. Измоли от съпруга си само едно, да отидат в понеделник заедно при шефа на туристическата организация, да му откаже лично и все пак, да му благодари за доверието. Калоян Жечев не възрази, изломоти, че го изисква доброто възпитание. Забелязах, настроението му отскочи още по-нагоре, самочувствието му – също. Познавам стария, бях повече от сигурен, в момента умираше туй да се разчуе, да стигне до ушите на всички от Кварталчето, а и в Бургас, познатите да разберат каква висока чест му е оказана.

Когато мама гостуваше на татко, в петък вечер и в събота вечер имаше „весела маса“. Нощувах на верандата. Донасях си походно легло и завивки от складчето. Беше много приятно – хладнокръвният шепот на вълничките, комарите… Него неделен ден не излязохме за риба, старите се отправяха към Бургас. Най-неочаквано тръгнах и аз, беше ми писнало. Градът гъмжеше гаджета, а аз – при рибите. За рибите, за улавянето им и за живот в уединени кварталчета си има възраст. Всички в него заливче ми се струваха отчайващо стари и малко нещо недоразвити.

Подполковник Рачев пристигна с колата си. Ние тъкмо се подреждахме в лодката. Изстреля някакъв поздрав отдалеч. От същото разстояние на висок глас честити назначението на родителите ми. Така че, стана добре, Калоян Жечев се успокои, рибарите от Кварталчето щяха да научат каквото се полагаше от трето лице, а той скромно да пази мълчание> След това още по-скромно ще твърди, че е отказал не за друго, а заради гадната синя боя, дето му виси отгоре като кинжал и го подмята отдолу като люлка.

„Пенелопа“ разпаряше с носа си едно хладно бездиханно море. В необичайно топлия ден бреговете се изнизваха край левия ни борд, увиснали във въздуха като в лошо проявена снимка, понеже липсваше слънчевата светлина, да постави всичко на мястото му. Никаква птица във въздуха, всички лежаха мълчаливо върху невидимата вода. Никакво отражение, някъде минавахме много близо до скалите, но не ги виждахме отразени, не им достигаше енергия за такова нещо. Минахме и край рибарска лодка. Фигурите вътре мълчаха, сториха ми се учудени, уплашени от нещо.което би могло да последва. Мълчахме и ние. Само баща ми говореше. Какво говореше, нищо, обади се всичко на всичко два пъти. Първият път отбеляза, че ще завали. Вторият път ни отне мако повече време, тъй като го употреби за извинение. И какво, искате да оставя туй, дето го виждате, да вляза в  канцелария? Не. Няма!

Мама пътуваше към назначението си с удоволствие. Беше ѝ омръзна да преподава английски език из апартаментите на бургаските партийни величия. В жилищата им нерядко се натъкваше я на някой персийски килим от спалнята на бащината ни къща, я на старинен наш гардероб, на цяла холна гарнитура, на пианото – всичко плячкосано преди години от представителите на новата власт.

12.

Сега вече ми става по-трудно да разказвам, макар че се приближавам към един от най-съдбоносните епизоди от моето младежко битие, епизодът заради който всъщност се впрегнах да излагам тук страници от миналото си. Струва ми се, ще се справя по-лесно, ако започна направо от дупката. Това е една полупещера, издълбанаот морето в скалите. До нея доплувах в късна доба, в безлунна нощ, при не съвсем спокойно море, половин бал, не повече. Пропълзях плитчините, усетих сух набит пясък под себе си, пропълзях и по него. Изтегнах се по гръб. Бях ли уморен? Едва ли. Погледнах стрелките. Три и нещо след полунощ. Четири часа непрекъснато плуване. Горе, в честотите на техния си неразбираем морз, мигаха ярки, юлски звезди. Най-напред се освободих от непромокаемата раница. След това, спокойно, ама подчертано спокойно, просто за да докажа нещо на себе си, събух плавниците. Издърпах всички ципове на дунапреновата дреха. Полежах още мъничко така, продължавах да. доказвам онуй нещо на себе си. Чак тогава се съблякох по плувки. Беше ме обзела, трудно обяснима лекота. Дишах с усещането, че съм изплувал накрая на света, с чувството, че в момента отговарям сам за себе си, никакъв Калоян Жечев, никаква мама Диана, никаква държава, бог и така нататък. Най-малко бог. Лекотата прерастна в меко юнашко спокойствие, в копнежа да заспя само след минута. Но тази минута, се оказа много лепкава. Напрегнах волята си, събудих се още малко, пренесох всички вещи в дупката, накрая се тръшнах върху мокрия дунапрен и, въпреки всичко, пак се събудих, прецених дали главата ми ще заеме добра позиция, реших, че позицията не е много надеждна, подложих раницата под главата си. След като почти изключих възможността да захъркам високо, най-сетне заспах.

13.

В коридора, а след туй и във ваната на фиордчето, морето се повдигаше и снижаваше плавно и изпълваше каменната заличика с нежно шипене. Като се оттегляше, водата поклащаше водораслите. Между зелените цистозирии се белееше част от дъното, покрито с мидени черупки и дяволски нокти. Няколко скални гълъби се появиха изневиделица, понечиха да се шмугнат на хладно в пещерата, но ме видяха и се отказаха. Нямаше вероятност да ми докарат беля, граничарите едва ли биха забелязали една чак такава подробност. Извън ваната беше горещо. Безцветното обедно море кротуваше, обезсилено от зноя. Небето прегаряше от жестоката светлина. По камъните лазеха рачета. Между очите им се пукаха мехурчета. В подобно безсилно време не се обажда никаква риба. Татко сега спи при отворена врата и прозорец, сънува бъдещи есенни пасажи, нo следобед все пак ще излезе с помощника си за сафрид — клиентите-летовници напират. Повече от сигурно е, че мама се ядосва с дублираните легла на чужденците, край нея гъмжи от негодни администратори, които гледат да се отчетат главно към службите за Сигурността. Едва ли ще забравя думите ѝ: Започвам да повишавам тон, но забелязах, че с това повишавам и авторитета си. На което татко отвърна вяло: Но не бива да се прекалява.

Сякаш подражаваха на гълъбите, във ваната на фиордчето нахлу облак от сафидчета. Челната група едва не се заби в корема ми, направи поврат, паникьоса другите, сафридите се повъртяха насам-натам и накрая налучкаха изхода към голямата вода. Излязох от ваната, върнах се на оскъдното пясъчно петно. Облякох сухите плувки, обърнах неопрените. До нощта, когато трябваше отново да вляза в тях, щяха да изсъхнат прилично. Чу се звън от стадо. Мелодията на звънците прозвуча мързеливо. Тя задълбочи тишината и мудно премина над глвата ми. Омаломощените от слънцето овце прекосяваха горе угарите без надежда да се доберат до сянка. Бързо отнесох всичко в дупката. Внесох се и аз. Погледнах навън. Светът отново се беше вместил в тясната рамка между скалите – малко море и малко небе, наситени до отвращение от искрящата светлина.

Не можех и не можех да намеря мястото си в живота. Не само заради произхода, пречеше ми мащабността на мечтите. Ти си млад мъж с душата на юноша, обичаше да ми внушава една добре узряла жена. Мисля, че беше хубава, мисля че беше умна, учеше ме на широкоспектърен секс в апартамент с удобства. Боже, как завиждах на мъжа ѝ, първи капитан на известен кораб, не се прибираше по една година от пристанищата, към които исках да полетя.

Турската граница не даваше покой на такива като мен. Момчетата дръзваха, приемаха риска и тръгваха. По сухо – през браздата и телените мрежи. По море – с моторници, мизерни рибарски лодки, с гумени дюшеци. Научавахме за десетки провали, но не бяха редки и успешните опити. Обаждаха ни се с писма от Америка и Австралия. Граничарите обаче се окопитиха. Минираха няколко зони по сушата, сгъстиха взривността на граничната бразда, изостриха свирепостта на кучетата пуснаха ток по телените мрежи. Момчета и момичета от Източна Германия, въоръжени с идеални географски карти, въпреки всичко, се навираха в опасните зони и умираха. Двама или трима успяха, ужас – с овчарски скок!…Не ми е ясно точно как. По море бягствата станаха почти невъзможни: увеличиха броя на радарите, приучиха рибарите на доносничество. Всичките ми замисли се обезцениха. Докато се наканя, докато прежаля родителите и особено въпросната Евдокия и не на последно място – докато приема рисковете, граничните си докараха отнякъде бързоходни катери с многобройни конски сили и наложиха абсолютното си надмощие Като посещавахме с „Пенелопа“ най-близкото до границата, Ахтополското пристанище, зървах боядисания в сиво бяс. Куриоз! – носеше номер 333, най-щастливата ми цифрова комбинация. Зяпах катерчето и за първи път усетих ненавист към морски съд.

Ние от „Пенелопа“ притежавахме постоянни открити листи за риболов, но имахме право да излизаме в морето  изключително през деня. Освен това, бе ни разрешено да се приближаваме само на пет километра, от устието на граничната река. Помощникът ни Пончо познаваше всяка педя от южното крайбрежие. В хубави, но безрибни дни, Пончо започна да ни води до един миниатюрен фиорд за раци. Навикнах да намирам това място безпомощта на Пончо – особен профил на две скали, кой знае защо, наподобяваха графичното изображение на Макс и Мориц след измъкването им от тестото. Зад скалите се изгърбваше гол хълм със скучно пространство от ниви и две унили канадски тополи. Тополите се виждаха отдалеч, под тях лесно различавах скалите. Между скалите се врязваше фиордчето, то завършваше с туй, което наричам вана, пълна с прозрачна вода. Наоколо гъмжеше от раци. Обаче. Най-силно ме порази тук една дупка в хълма. Пунтираше пещера. Тази нищо и никаква дупка, нищожество пред Макс и Мориц и ваната, възпламени замисъла ми. Нестандартен и по-смел от всички заисли на предшествениците ми.

Членувах в държавна, полувоенна организация, от нейно име се явявах на състезания, бях един от асовете ѝ. Другата дисциплина, към която се насочих с особена стръв, бе подводния риболов. Дълбочините ме привличаха, убиването на дълбоководни риби. Искам да кажа, че разполагах с необходимите такъми.

Потегляйки към Турция, присвоих от държавата първокачествен неопренов костюм, плавници, непромокаем часовник, шнорхел, маска, непромокаема раница. Нищо – в сравнение с имотите, които ми беше ограбила държавата. През въпросната юлска нощ, някъде към е динайсет, се пуснах от заливчето на Кварталчето. Всичко спеше, само щурците не спяха. Заплувах леко, еуфорично. Край граничните постове минавах само с помощта на плавниците. Плувах и си мислех за всичко – за Калоян и Диана, за вълшебните детски години в залива, за „Ножа на ветровете“ – учебният кораб на ветроходната ми кариера, за състезанията, в които се класирах винаги първи, а после, на републиканските регати – винаги трети, за гаджетата по плажовете, за любовните лудории нощем в Морската градина, там нещата, по-често биваха, правени-недоправени, но всичко, абсолютно всичко, от край до край, включително унищожението на фамилния ни комфорт, ми приличаше на рисуван филм, с пищни цветове, изобилие от слънчеви и лунни нюанси. Изброените епизоди се появяваха и чезнеха бързо, паметта гледаше да се отърве от тях и да ме вкара в жилището на Дафина. Винаги, ама винаги влизах в дома на Дафина: разкош от две спокойни очи, спокойна руса коса, напиращи от спокойни желания гърди. И спокойната, идваща от голяма дълбочина тръпка, обхванала не само долната част на тялото ѝ.

В тази нощ на голямото плуване вършех работата си със скъпернически движения. Хем за вярване, хем за невярване – заспивах. И то на няколко пъти. Събудех ли се, отново започваха епизодите и отново, за кой ли път, ги помиташе спокойната мъдра жена. Майка му стара, идеше ми да се засмея на глас, а повече от сигурно е, че се усмихвах при мисълта за най-значителното, което отнасях със себе си в далечините. От великия феномен, наречен Родина аз отнасях не баща си и майка, си, не юношеството си, нито състезателските си подвизи, отнасях само спомена за преподавателката ми по спокоен, плавен контакт между мъжа и жената.

14.

Овчарят се появи неочаквано, не предизвика какъвто и да е шум. И колко красива постъпка от моя страна, че предвидливо бях прикътал такъмите си. Прекоси пясъчното петно, огледа морето, сякаш да се увери в нещо си докрай, захвърли гегата и седна на камък до прибойчето. Докато събуваше гуменките, той се обърна към пещерата: петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т.Г. Влайков и Елин Пелин. Запретна дочения панталон. Чак тогава, се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му, вече беше влязъл в морето. Наведе се, загреба с шепи вода, намокри хубаво главата си, наплиска врата си. Налетяха го морски мушици, не им обърна внимание. Пред очите ми изплува великолепна картина – класическият български селянин превземаше морето, образът му се отразяваше във водата, сред горещи бели камъни, изправен срещу хоризонта, където вече се зараждаше бризът.

Тръгна си неочаквано, както се беше появил – наведе се, вдигна тоягата, потегли. И тогава ме видя. Чисто и просто, срещнахме погледите си. Разбира се, овчарят не ме видя, погледът му не можеше да проникне в познатия ми пещерен полумрак. Но ми се стори, че кръстосахме очи и като че ли се простихме. Беше ми писано, последното нещо, което отнасям от душата на моята България, последното лице, последният поглед, да е именно този мил, събирателен образ на добрия селянин, описан на дълго и широко в прословутата народопсихология.

Потях се в дупката, топях се, но вече нищо не можеше да ме измъкне навън, не ми се щеше да рискувам. Оказа се, че моето скромно заливче във високия скалист бряг е уязвимо, достъпно чрез незнайна за мен пътечка. Отворих раницата, изядох една консерва с телешко варено. Пих вода. Юлските дни са дълги, но не траят вечно. Още осем часа до падането на нощта. Какво са осем часа за пътешествието, което ми предстои? Чакаха ме още седем километра плуване. Два часа! Три часа!… След устието на реката – там стърчеше наблюдателният пост на войниците и кучетата от граничната застава – веднага, ама съвсем веднага започваше четирикилометров турски плаж. Можех да изляза на всяка точка от него и да изкрещя.

Ето че задуха и бризът. Струите му влизаха през устата на пещерата, усещах ги с нагорещената си потна кожа. Минута след туй някой изрева нещо над главата ми, а върху кадифеното пясъчно петънце, което бях заобикнал, се забижа няколко куршума. Поканиха ме да изляза. с вдигнати ръце. Подчиних се. С дулата на автоматите отгоре ми посочиха как да открия пътечката. Бодеше ми, бях бос, но се справ! Чакаха ме един сержант, едно куче и двама ефрейтори. Кой знае защо единият ефрейтор, нисичко, дръгливо момченце, замахна и ми разби носа. Овчарят се беше облегнал на гегата си.

15.

– Джими, знаеш ли, запазвам си правото и аз да ти разкажа някоя история.

– Въпроси имаш ли?

– Защо не избяга с катера им?

– Какво?

– Спомена, че моторите на лодките ви били безсилни срещу техния звяр. Тогава защо не им го открадна?

– Ти чуваш ли се какво говориш?

– Палиш и тръгваш, а и намерът му е бил 333.

Щеше ми се да я цална по устата, но не ми се стори изгодно, беше станала хубава, проклетницата.

– Дейзи, ти на мен можеш ли да ми изграчиш защо ме мразиш?

– Вие, мъжете, сте нежни същества, Джими, затова най-добре е сега да се наспиш, а утре да продължим. Хем да помислиш по-сериозно, ще можеш ли или няма да можеш да ни придружиш до Танджер. Разбра ли? Само до Танджер, на три крачки оттук. Белким ти се наситя и те намразя наистина, тъй като си го заслужаваш, защото твърдеше, че мечтаеш за Хавайските острови, а сега ти се пада път до там, но се изплъзваш. Баш като ни е нужен трети човек на борда.

– Какъв път? Сякаш сте тръгнали.

– Капитан Кларк трябва да бъде в Пърл Харбър на седми декември.

– Измисляш.

– Никога не измислям.

– Ти и твоят капитан Кларк да се скъсате на парчета не можете да бъдете на седми декември в Пърл Харбър.

– Защото тази година закъсняхме из тия шибани острови, но Джонатан ще ни прости, ще му обясним.

Целта ми беше да се добера веднъж до леглото си.

– Говориш ми шарадно и не сега му е времето да те разгадавам. А и Танджер не отстои на три крачки от тук.

Тя се изправи.

В кръчмата ми се стори по-приятно от вън. Работеха и вентилаторите. Чисто, светло, като у Хемингуей. Старата островна дама стоеше до сина си, навярно сама бе пожелала да демонстрира допълнително симпатии и нямах нищо против. Тъжно нещо е закриването на сезона на остров Милос. Както навсякъде по света, естествено. Сбогувахме се. Тикнаха в ръцете ми завосъчена половинлитрова бутилка без етикет, гола като стриптизьорка. Гърлото ми се сви. 3а малко да изплюя една лъжа, за малко да обещая, че догодина ще се видим пак.

Дейзи държеше в ръцете си котенце, милваше го, котенцето мячеше тъничко, разкъсваше душата.

– Тези неща съдържат бълхи – отбелязах аз.

Дейзи Кларк отново ми се стори много хубава. А сега де. Направо красавица. Устните ѝ се отваряха и затваряха. С движението на ръката си тя отронваше и неразбираеми думички в ухото на животинчето, нещо като стихотворенийце, може би от ученичеството, какво говоря – нараняващият ѝ глас на фльорца от треторазреден хотел изговаряше песничка от най-ранните ѝ детски години в Пензънс.

16.

В хотела две много смотани момичета, такива бродят доста в края на сезона, надигнаха глави от картата, отвърнаха на поздрава ми и отново потънаха в контурите на Гърция. Имаха вид на същества опоскали и този остров. Ще пренощуват в съседната стая и утре, в тъмни зори, ще хванат ферибота за Пирея. За този ферибот вече мечтаех и аз, само той можеше да ме спаси от лепкавата авантюра. В тази клопка на мен ми се диреше сметка за някогашни и сегашни постъпки, за всяка казана дума. Някой държеше на всяка цена да отклни реката на живота ми, да зарежа всичко край себе си. Този някой не молеше, а настояваше да ме удави в сантименталния бульон на ученическата възраст, да ме върне в гамата на лагунните изгреви и залези, да ме захароса с лунна светлина. неща за които отдавна бях заплатил не с какво да е, а със затвор плюс трудововъзпитателно общежитие. Но историята си имаше и своята комична страна – в нея, дявол знае защо, ми се налагаше да участвам под друго име. Колкото и да блъсках глава, неуспявах да разнищя загадката. У мен вече се натрупваше усещането, че удължавам нечий чужд живот, на непознат за мен човек, доколкото схващах, някаква митична личност, пришълец от други географски ширини, защо не си го кажа направо – от друга иланета. В играта, присъстваше отсъстващият, а присъстващият отсъстваше. С други думи, мен ме нямаше там, липсвах, присъствах само като катализатор. Дори сладостта на тялото ѝ сякаш не бе отделяна за мен, този биологичен сироп бе предназначен за отсъстващия. Не бих имал нищо против, разбира се. Откровено казано, всичко туй ми идваше като спасение в рутинната туристическа скука, ако не бе за сметка на пълното ми физическо, а и психическо изтощение. Откога не съм спал? Ами вече не мразех ли и не се ли отвращавах от извечното, благословено и от бога проникване в гениталния космос на жената? От кога дори не съм си помислял за най-близките хора, за приятелите в България? Ако тази вечер стегна багажа си и ако призори се кача на ферибота заедно с тия бедни студентки от Уайоминг,  изведнъж ще възвърна независимостта си, гордостта си, своята така сполучливо изработена през годините неприкосновеност. Но да стегна багажа си тази вечер е немислимо, скапан съм, умирам за сън, падам, копнея за допира до възглавницата. И колко много време за спане! Навън все още е ден… Танджер! Къде ме хвърляш ти мен,  ма, жрицо съмнителна? За какво ме вземаш? Не съм ли ти рекъл, че съм старо бургаско гураджийче?

17.

Заспах веднага и се събудих след секунда ужилен от просъницата, че тогава е нямало нищо по-лесно от туй да се обсеби катера на гранничната охрана в Ахтопол. Привързваха го по най-обикновения начин сред, рибарските лодки на градчето. Винаги с пълен резервоар, катер 333 чакаше просто да го яхнат и пришпорят. С него можех да се озова в Турция за половин час. Без предварителните подготовки – те ми отнеха цял месец: оборудване, промъкване, проучване на пещерата, откриването ѝ в нощни условия, накрая двуетапно плуване четири плюс три часа. И за какво? Да се озова на пуст плаж, гол, далеч от каквото и да е населено място. А тази лодка можеше да ме откара право в Истамбул. Изтръпнах. Нещо у мен извика. Нямаше да го има и позорът. Какво просто решение. Като Колумбовото яйце. Гордиевият възел! Тя го беше развързалс един замах на секирата. Що за жена! По-вероятно – чудо… Чудо, да, чудовище. Невероятна жена… Чудовищна… Чудесна… Чудесно чудовище…

Като спрягах корена на тези думи, за втори път паднах в пропастта на съня, направо в челюстите на съновиденията, където се замятах неспокойно. Продължително и мъчително се избистри нещо като фабула.

– Защо не избяга с кораба им, питам те аз, трябваше да го отвържеш, да му се метнеш и веднага се превръщаш в господар на морето.

– Нямах намерение да ставам господар – смотолевих – целта ми не беше такава.

– Щом не ти е хрумнала тази идея, добре че си останал в Бургас, в Америка, ти нямаш никаква работа, в Америка щеше да се изявиш само като пазач на склад, в най-добрия случай – опаковчик.

Замахнах да я ритна и се събудих отново. Не тя ги изрече всички тия думи, аз ги бях казал, би трябвало да се ритна сам. Засрамих се от себе си, притесних се. В младите години, когато рефлексите ми работеха най-добре, а като състезател-ветроходец имах самочувствието, че рефлексите ми работят отлично, изглежда се бях стъписал пред всемогъществото на. тогавашната власт. Властта се чувстваше толкоз силна, че оставяше идеално оборудваната си преследваческа моторница без надзор и никой по крайбрежието не се възползва от удобствата.

Дяволска жена! Колко простичко го изрече. Свободен човек от свободен свят! При това, какви ханшове! Никъде не бях виждал подобно нещо, дори като екскурзовод по Слънчев бряг, изключително дупе! И всичко туй – мое. Можех да правя с него каквото си ща, Дейзи ми се предлагаше изцяло: и отвън, и отвътре, без остатък. Такава жена ме обича, кани ме на борда си да обикаляме света, а аз, като последно балканско нищожество, правех фасони, бягах ѝ, сякаш ме гонеше бик..

Уплаших се, че ще духне и яхтата ще отблъсне без мен. Съдбата като нищо можеше да. ми погоди такъв номер. Мисълта, че Дейзи ще се изпари без остатък ме разсъни съвсем. Докато се обличах,пресмятах пътя до Танджер. Излязох в хола, всъщност – администрацията на хотела. Огледах картата. Танджер бе кацнал срещу Гибралтар. Не можах със сигурност да разбера на Океана ли е или на Средиземноморието. Туй нямаше значение. Интересуваше ме наличието на летище. Да, имаше. Край мен ненадейно бе запърхал шансът да преплавам Средиземно море по дължината му. Чак сега усетих самотата и тишината на хотелчето. Беше паднала нощта, часовникът показваше девет.

Вън въздухът бе изгубил свежата си острота, улицата ми се стори по-тъмна от всякога, Пак със закъснение забелязах, че липсват звезди. Никакво движение на въздуха. А след малко по лицето ме парнах две капчици. Адамас спеше. Този път се чувствах и сам, и подигран,  измамен от близки и далечни за мен хора.

В мършавата, изтощена от очакването да се случи някаква промяна нощ, съществуваше само пристанището. Както обикновено, лампите му осветяваха някои паноптикотични кадри без звук и субтитри.

Въдичарите са си въдичари, двама от тях бяха дошли на нощна смяна. С насочени към морето и небето пръти те чакаха да им се случи нещо хубаво. Съседките ми по стая, бледите никакви момичета от Уайуоминг, сега изглеждаха плътни, отраженията на тъмнината им даваше самочувствие. Точно в центъра на декора три момчета и две момичета седяха по турски на каменната настилка. Учудващо кротко за възрастт им те си разменяха реплики на немски и надигаха бирени бутилки. В един от кавалерите разпознах местно островно гураджийче. То дремеше, в края на лятото всички аборигентчета дремят от умора и от пресищане. Красивата шведска четворка също беше тук, разположена по седалките на отдавна умрял велбот. Четворката мълчеше и сега. Шведчетата сякаш очакваха спокойното потегляне на разсъхнатата лодка напред, към друго място на света… В най-далечната част на П-образния кей фериботът „Милос” набираше сили за утрешното пътуван до Пирея.

18.

Дейзи не участваше. Седеше с лице към мен. Отдалеч не виждах нещата както трябва, но разкопчаната ѝ блузка сигурно разкриваше една трета от гърдите ѝ, толкоз, колкото позволява приличието. Обрамчена от навалицата, Дейзи просто блестеше, но този път ми изглеждаше и не моя, светеше в непостижимата далечина като звезда в небето. Оживлението върху палубата, както предположих, си беше най-обикновено явление през дългото битие на „Илюзия“. Редно си е, на такива сбирки, капитан Кларк да говори най-много. Сега обаче устата му не спираше. Той седеше с гръб към мен, лицето му го нямаше, но долавях как петимата гости го слушат внимателно, насочили почтителното си внимание към личността му.  До „Илюзия“, с кърма към кея, бе привързана прекалено бяла моторна яхта, от тия, дето с тях си служат милионерите, а до нея пък, с още неприбрани изцяло ветрила, гледаше да остане незабелязан един наистина незабележим шлюп с Новозеландско знаме. По пътя на логиката туй приятно вечерно събиране на екипажите би трябвало да се състои в удобния салон на моторната яхта, но милионерите, както и новозеландско семейство, явно предпочитаха да се похвалят след пътешествието си, че са стъпили на „Илюзия“ и са прекарали няколко приятни часа с капитан Кларк, да, не се пулете – и много интересната му дъщеря.

Капитанът на моторната яхта „Якоб 2“ – най-после разчетох названието ѝ в мрака – наливаше в чашите някаква много скъпа течност. Наливаше бавно, спокойно, бих рекъл преднамерено спокойно, сякаш му предстоеше да живее поне сто и петдесет години. Той единствен носеше на главата си капитанска, с вид на токущо купена шапка, от ония, дето съдържат много предмети и надписи: котви, шнурове, звезди със златен блясък, обозначение на фирмата производител, плюс отличителните данни на магазина в Холандия или Франция. Забележителната му черна, брадичка също ми се стори купена от магазин. Собственикът на „Якоб 2“, със златна мъжко-женска коса, внимаваше в никакъв случай да не се държи като собственик. Признавам, направи ми добро впечатление, само че за сметка на неговия придружител в пътешествието – той пък май че се държеше като собственик. Чувал съм, че милионерите, като тръгнат по такива, морски маршрути, обикновено си взимат за екскорт момичета, понякога цяла тайфа, затова хич не ми бяха ясни отношенията на тия двама мъже. Както ги наблюдавах от прикритието си, заприличаха ми малко нещо на влюбени, разчитах на Дейзи, като се видим, да ми открехне няколко думи по въпроса. Но кога ще се видим? Капитанското конте, както споменах, наливаше толкоз бавно и налагаше същото бавно темпо на купона, бавно говореше и капитан Кларк. Ето сега, със същото бавно темпо се извърна към мен новозеландката, мамичката ѝ, с подобни ново зеландски и австралийски яхтички обикновено пътуват само дипломирано грозни жени, а тази направо изчурулика в мрака с хубостта си и прати любовницата ми в нокдаун. Тая дреболия ми подсказа, че жени на петдесет, от рода на Дейзи, трябва да се консумират обезателно насаме.

Реших, че няма да стане скоро, много ми се щеше още тази нощ да съобщя, че съм готов да тръгна за Танджер, а трябваше да почакам доста, налагаше ми се да убия някъде времето, но къде? Да не говорим, че отсега нататък, след всяка новоизтекла минута, се наслагваше и някаква капризна, дяволска злост у мен, да нацелувам нокаутираната. Тръгнах по уличките на Аламас. Стените и листата вече влажнееха. От небето тази нощ росеше по рекордно скъпернически начин. Крачех бавно и винаги се връщах, нямах воля да се отделя от пристанището. Най-после си намерих достойно за петдесет и седем годищната си възраст и най-вече за битието си на стар бургаски хашлак занимание. Като открих младата шведска четворка пред себе си, тръгнах след нея. Вървяха бавно. Всеки сам за себе си. Нито една от мъжките ръце не полегна върху нечие рамо. Нито обратното. Не искам да кажа кой знае какво, от години вече е ясно, че не съществуват несексуални нации, това се оказа мечтание на ориенталските и балканските мъжкари. Но поне да си поразкажат нещичко тия млади хора, нищо, вървяха, люшкаха се насам-натам. Минаха край хотела ми. Продължиха. Продължих след тях, нямах с какво друго да запълня времето си. Стигнаха до хубава къща, издържана в модернизиран цикладски стил. Изчезнаха в нея. Озовах се до страничната стена на жилището. Прозорците на две от стаите светнаха. Почаках. Красивото шведско момиче ми се отблагодари мило за търпението – приближи се до прозореца, отмахна някакъв тюл и сякаш се загледа да види свирещите щурци, а аз пък видях босите ѝ гърди, които се оказаха поне три пъти по-богати  от Дейзините. Тъмно. Тихо. Само щурците и мисълта, че нямам никаква сметка да сравнявам любовницата си с други подобни на нея.

На връщане, и тъй и тъй минавах край моя хотел, отбих се в стаята си. Настоявах в себе си за воля и търпение. Милата госпожа Панайота беше оставила на масата ми някакъв ориенталски сладкиш с орехи и шербет. Точно това ми трябваше. Въглехидратите ме успокоиха веднага, поизпънах се на леглото.

19.

Слава богу, събудих се само след два часа. Наближаваше полунощ. Росеше все по същия начин. Забързах. През моето отсъствие пристанището беше умряло, нямаше го, парчета от него висяха призрачно между невидимото море и още по-невидимото небе. Новозеландската яхтичка продължаваше да се гуши до „Якоб 2“, но и милионерската изгъзица вече спеше дълбоко, без светлина на борда. Невероятно, светлина имаше само в илюминаторите на „Илюзия“ . Да, там някой не спеше и този някой можеше да бъде Дейзи, все още будуваща с надеждата, че ще се появя да я потърся точно в тая нощ, когато сгромолясването на времето налагаше на влюбените да се търсят и намират.

Като се приближавах към старата черна скитница, дочух слаб сигнал от нещо, за което знаех, че няма очертания, дъх, име. Така нежно и сладко проскърцваше кранецът, който предпазваше най-издутата част на корпуса от удари в кея. Стъпих на палубата с намерението да почукам дискретно на прозорчето. Представих си как Дейзи се усмихва в каютата си и само след минута ще се появи на асфалта, където ще я дочакам. Копнеех да оглозгам жената, издумала така леко най-простата формула на живота: „Открадни катера и бягай!“ Такова момиче заслужава да бъде ухажвано непрекъснато и да бъде последвано не само до Танджер, какво е Танджер, нищо, пред останалите посоки на света. Стреснах се. Зад кърмата заподскачаха кефалчета. Те също бяха усетили зараждането на вятъра.

След плясъците на рибешките скокове ме смути грубиянско мъжко дихание, хъркане, стенания на загиващ в битка великан – капитан Кла или хъркаше в съня си, или умираше и тази неопределеност предизвика недоумението ми. Любопитството, естествено, надделя и преди да избягам, погледнах през илюминатора. На отсрещната койка, сред обилна светлина, един огромен гол Мойсей, само че малко нещо кльощав, обзет от необяснимо за неговите седемдесет и пет години ожесточение, ревеше от страст и се мяташе върху несъблечена докрай кукла. Бях потресен и не можах да забележа дали куклата реагираше на крясъците му, но видях много ясно как звярът изваждаше и вкарваше в тялото ѝ своят исполински, касапски оформен от природата член.

20.

Бях вир-вода. Мокри се изкачваха нагоре и момичетата от Уайуоминг. Всъщност пред мен по сттлбището пристъпваха тежките им раници-самари. Един след друг в търбуха на ферибота влязоха два камиона, един тир и десетина автомобила. Зад мен врякаха мокри гръцки лелки тип „созопол“, а зад тях мълчаливо се катереха две силно оръфани попчета от обеднял островен манастир. Преди да се примъкна в салона на топло, погледнах към „Илюзия“. Видях само мрак. Вятърът блъскаше водопадите на дъжда върху мен и цялата поветрена част на палубата. Че корабите им са мръсни, това си го знаех още от детските пристанищни години, повтаряше ни го често и очарователният корабен агент Калоян Жечев. Вече трета година през октомври идвам в Цикладието и обикалям островите му. Този е може би десетият кораб, с който се придвижвам – и той вехт, олющен, повече отколкото е нужно – народен. Сред бурята и валежа „Милос“ ми приличаше на мокър овен и като всеки мокър овен издаваше специфична миризма на мокър гръцки ферибот.

В залата беше сухо, огряваха я няколко телевизионни екрана, заредени с горещи трилъри. И най-важното – места колкото щеш, може би прашни, може би с изпокъсани облицовки, но широки, меки. Учуди ме броят на заминаващите. Идваха от селищата и хотелите, от вътрешността, все жертви на първата дъждовна метла, млади хора, някои заспиваха още с влизането си в залата. Де да можех и аз. Изключено. Трудно е да се измисли по-сериозен стрес от погнусата. Обхващаше ме перманентно омерзение. Бавно, ала сигурно то убиваше активността ми – бях решил да не се връщам направо в Атина, оставаха ми шест свободни дни, можех да опоскам още поне два острова, но се чувствах разоръжен. Пък и подигран… Ето как неочаквано разбрах защо хората от всичка времена., по целия свят, получат ли някакво психическо вцепенение, също като мен, се приближават до първия изпречил се на пътя им бар. Етикетите, бутилките, цветовете на. течностите в тях ми обещаваха първа психотерапевтическа помощ. Бюфетчикът посегна към рома – хладното време, ранният, още тъмен час… Направих му отрицателен знак. Предпочетох сто грама от „джони“, но той ми напомни за „Джими“, затуй посочих към балантайн. Преди да докосна чашата, помислих си какви ли ужаси се крият и зад туй име Джими? Омерзението си поиска по-смела глътка. Оказа се, че по-едрата глътка в тъмни зори предизвиква мигновен ефект. Напрежението ми омекна моментално. Не побързах да се усмихна, все още не ми достигаха сили за тая работа. Шред очите ми се оформи мръсна картина с мръсния кораб, в него всеки компонент стоеше толкоз скверно, че плачеше всичко да бъде палнато с клечка кибрит, да изгори, на всяка цена далеч от брега, заедно с негодяя капитан и негодницата щерка, участващи от десетки години в този гнусен сексуален атракцион, както го бяха видели очите ми преди пет часа.

Дейзи изскочи внезапно. Мокра, тъмна. Търсила ме по палубите и салоните на всички класи. Като застана до мен, тя благодари небрежно на капитана на ферибота, а той, преди да се отдалечи, заяви покорно, че ако се наложи, заради „дамата на моретата“, е готов да отложи с цели десет минути потеглянето на кораба. Може би шега, но чудесен жест на офицерска елегантност. Обаче „дамата на моретата“ не се усмихна и не благодари.

– Както виждаш – духна – обърна се Дейзи към мен. – И тръгваме. Търсих те в хотела. Искам да дойдеш с мен, разбра ли?

Надигнах глава, отместих поглед от стоте грама, които се въртяха сякаш сами из пръстите ми. Дейзи хвана чашата и я постави на плота.

– Снощи те чух, усетих те и се зарадвах. Сигурно си дошъл да ми заявиш…

Може би съм я гледал много по-остро от допустимото, щом прекъсна изречението си. Много беше грозна, горката. Обзе ме страстен импулс да я зашлевя пред всички, крайно време беше тази напаст да си получи заслуженото. Както капитанът, така и екипажът на „Милос” да разберат истината за „дамата на моретата“. Е, да , само глътка уиски, но и тя се оказа достатъчна: вместо да вдигна ръка, прибягнах до иронията:

– Знаеш ли, питам се как си дошла. Все още е нощ. Татко ти пуска ли те нощем сама?

Иронията ми произведе буквален ефект. Дейзи ме изгледа, по много особен начин, този неин поглед аз не можах да разчета. Нещо като сълзица се появи на окото ѝ. И си тръгна. Направо се отдалечи. Но при тази жена тръгването не означава нищо. Тя се върна.

– Много хора смятат, че капитан Кларк е мой баща. Просто изхвркна из главата ми, че и ти… Жалко!… Казвай, ще дойдеш ли или няма да дойдеш. В Танжер ще правим сериозен ремонт, а ти ще отлетиш за България.

– Този капитан Кларк всъщност какъв ти е’?

– Женени сме от трийсет години.

– И още те употребява, така ли?

– Да.

– Щастлива жена.

Изглежда, че съм произнесъл много важна за чувствата ѝ реплика. Този път Дейзи си тръгна без да ме погледне. Очаквах, както беше в стила ѝ, да се върне. Тя само спря – и хвърли последните, си думи:

– Ние с теб сме заклещени кучета.

>>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB

РАЗКАЗИТЕ от сборника „Ловецът на хациенди“, съставен 1990.

БОРИС АПРИЛОВ

 Л О В Е Ц Ъ Т . Н А . Х А Ц И Е Н Д И

Разкази и новели

===============

 

Съдържание:

Докосване.pdf
Страх.pdf
Нещо си отива.pdf
Островчето.pdf
Деликатно настроение.pdf
Лодос.pdf
Срещу империята.pdf
Трябва да спим на открито.pdf
Светът.pdf
Отбраната на Спарта.pdf
Ловецът на хациенди.pdf
Изкачването.pdf
Пясък.pdf
Синьо.pdf
Двубой в неделя сутринта.pdf
Тур за овации.pdf
Насаме.pdf
Часът на източния бриз.pdf

* Книгата е подготвена за печат през 1990 г., заедно с още няколко тома, за планираното от СБП традиционно издание Събрани съчинения послучай 70 годишнината на автора. Тези събрани съчинения никога не видяха бял свят, поради ОЗМ (Основният закон на Мърфи), ВВГ (Всеобщата всемирна гадост) и Ентропията, които допуснаха именно дългоочакваното скапване на комунизма, или каквото там е било онова в Родината – да настъпи точно тогава и да попречи на осъществяването на още една негова мечта!… Би било смешно, ако не беше така трагично.

ТУР ЗА ОВАЦИИ – разказ.

БОРИС АПРИЛОВ

ТУР ЗА ОВАЦИИ   .pdf file  за сваляне…

Тази сутрин Маноли се надигна от леглото по-късно и вместо да тръгне към лодката, извърна се към съквартиранта си: бедни сме, Мечо, много сме бедни и сме незначителни. Мечока, който го гледаше от дъното на колибата, бе изненадан най-вече от печалния тон, но му стана почти ясно, че днес няма да излизат на риболов или нещо подобно. Той стоеше и чакаше да му се дадат по-големи обяснения, господарят на колибата и лодката би трябвало да направи това. Маноли ритна една туба, дръпна предпазната рибарска мрежа на вратата и излезе. На изток небето прегаряше, а между тръстиките береше душа нощният бриз, в блатото куркаха костенурки, от водите му излиташе онова тайнствено и заемащо мястото си в деня нещо, но какво беше то, както винаги, не можеше да се разбере. Лодката лежеше като замръзнала в ръкава, насечена с правите линии на тръстиковите мечове. Денят напредваше навсякъде, не можеше да проникне само в колибата, там смърдеше на прах и застоял въздух, вонеше на убивани през годините мухи и комари. Бедни сме, обърна се този път Маноли към слънцето, много сме бедни и като ни види човек, трябва да плюе. Мечока седна наблизо и постави дългите си ръце на коленете. Мечок, кажи, не сме ли мизерно бедни? Мечока не каза нищо. Не ти ли се пие уиски, кажи, но не на къмпинга, а сред богати и много красиви хора!… Мечока знаеше къде се намират богатите и красиви хора, но дотам имаше не по-малко от дванайсет мили и повече, това е време, гориво, не, Мечока не е и допускал подобен вариант за днес; той все още седеше и гледаше ръцете си, сякаш търсеше там смисъла на предложението.

Маноли се приближи до мивката, насапуниса бронзовото си лице и започна да се бръсне; по средата на бръсненето влезе в колибата и натисна бутона на транзистора, с което освободи духа на някакъв заключен в кутията ритъм, ритъмът изхвърча на свобода и затресе утрото. Самобръсначката сновеше плътно и леко върху кожата му, разкриваше прелестни бръчици; запомнете, вече на става дума за някогашния Маноли, сега Маноли наближаваше седемдесетте, някогашната му игрива жълта косичка вече е синкаво бяла, тя пак го краси, но вече е кацнала върху жилаво спечено тяло, което никога не би пропуснало възможността да покаже, че не се предава, особено когато трябва да го доказва с движенията си – в движенията му има нещо не само жилаво, те са направо жизнерадостни.

Мечока погледна още малко ръцете си и взе също да се бръсне, по неговата грозна кожа ножчето се измъчваше и стенеше. Маноли обра последния сапун под носа си и внезапно запя, после размаха ръце и заигра в ритъма на румбата, макар че в транзистора не ставаше въпрос за румба, там ставаше въпрос за нови неща, твърде чужди нему, знаеше горе-долу само названията им; Маноли подобно самотен мореплавател лъкатушеше през времето с колибата си, блатото, морето и котките, които умираха и се раждаха, той поддържаше връзка със света само с телефункена си, който му съобщаваше някои координати, не винаги необходими.

Потеглиха през море с цвят на калай право към другия бряг на Бургаския залив, почти към най-отдалечената му точка, сърцето на двигателя биеше тихичко, лодката се плъзгаше достолепно сред най-простия от всички прости светове, създадени само от две плоскости – едната горе, другата долу. Мечока, навлякъл кафявия си раиран панталон, който минаваше за официален, беше успял да заспи върху кубрика, а Маноли седеше до руля, гол, с прочутите си жълти бански гащета голдфиш, кръпнати вече на две места, отънели, герб на стара бойна слава от времето, когато притежателят им печелеше състезанията по скок във вода от трамплин; бойно знаме, развявано по всички плажове на залива. Мълчаливи гларуси пронизваха въздуха, души на удавници излизаха от дъното и се пукаха като мехурчета с един-единствен възглас: А, че то нищо!; някъде някой приготвяше вятъра за деня, някой мълчеше многозначително.

Слънчев бряг показа най-напред хладния си бял мираж, но твърде скоро миражът се оказа купчина от правоъгълници – несериозно изглеждащи хотели, по които сигурно са умували колективи и комисии, пресмятали са ги инженери, начертавали са ги архитекти, със строго съобразени прозорци и тераси. Разминаха се с няколко яхти, край тях профучаваха глисери, тези нахални механични животни размърдаха мъдрата повърхност на водата и всичко отиде по дяволите, после се юрнаха и водните ски – същият шум, същото пренебрежително око на някой фукльо, наобиколиха ги уиндсърфисти, всяко от техните платна се стараеше да бъде по-цветно и по-ярко; удари ги гъста бензинна воня и едновременно с това, още като изключиха двигателя си, гръмна плажната глъч. Маноли пусна котва, за да се огледа и съвземе, на него му се стори, че картината се оказва обезпокоителна – в цялата раздвижена или стояща на място панорама имаше нещо заплашително. Мечока погледна шефа си, след това погледна панталона си. Маноли разкъса пакетче ротмънс и запуши, изобщо търсеше да се улови за сламка, трябваше му опора, нещо ставаше със самочувствието му. Отвори шкафчето и измъкна новата си парадна униформа. Най-напред навлече лимоновожълта памучна фланела, на нея бе изобразен китоловен ветроход от миналото столетие, под кораба на латиница и дъговидно бе написано Нантикет, Тази фланелка бе определена да се превърне в ново бойно знаме за бившия шампион по скокове във вода от трамплин, да смени до известна степен отишлите си по реда гащета голдфиш. За долу следваше втора изненада – ослепително бели джинси; и тъй като на Маноли изобщо му липсваше задник, панталонът се впи в него и придаде на фигурата му още по-сериозна изящност. Сандалите не отстъпваха нито на панталона, нито на фланелката. Към всичко това се придаваха солидна газова запалка, цигарите ротмънс, за които вече стана дума, и коланът, разбира се, от истинска кожа.

Оставаше открит само един въпрос – на кое място да излязат; друг не по-малко важен въпрос – дали пък няма да ги изгонят; лодката, с която Маноли обираше овации там, тук приличаше на тапа, една нищо и никаква тапа. Но никой не им обърна внимание, насочиха се към мостика, хвърлиха повторно котва и се швартоваха по завиден начин, само че и този път никой не забеляза това, да го оцени. Погледни се поне в огледалото бе, глупако, среши косата си, слизаме не къде да е, а на Слънчев бряг, центъра на красотата, тук по възловите места работят поне хиляда души, които ме познават, а тези, които не ме познават, поне са чували за мен. Мечока се погледна в огледалото, но то сякаш не го посъветва да употреби гребен, докато Маноли си поигра доста с косичката. Мечок, това, което виждаш, не е обикновен кораб, а китоловен, разбираш ли, а долу пише Нантикет; ще видиш, че тук никой няма да извади същата фланелка. Мечока примигна и погледна панталона си. В този панталон се губиш като карфица, приятелю, ако искаш да ти купим нов. Вместо да отвърне, Мечока повдигна панталона си и придърпа колана му с още една дупка, панталонът се сгърчи повече, някъде гайките му се приближиха, а райетата горе се деформираха. От мостика двамата се извърнаха и погледнаха плаващото си съкровище, лодката им се стори далеч по-хубава от яхтите и глисерите наоколо, Маноли я намери за твърде миловидна със старата си гемиджийска концепция.

Едва си проправяха път през голотата, момичетата край тях бяха като бисери, безброй много и прекалено бляскави бисери, нагъсто, допираха се, някои показваха гърди, други задничета, всичко хвърчеше навън, радваше се на слънчевата си свобода, дишаше, перчеше се с каквото можеше, и какви очи, боже мой, какви очила и какви коси, какво разнообразие на дрехи и бански костюмчета. Маноли се изпъна както трябва, но за съжаление тук нямаше достатъчно свободно място, за да разгъне походка, те просто трябваше да се провират. Маноли обърна внимание на Мечока, че банските костюми са се смалили бая и ако продължава така, след време неминуемо ще изчезнат, но за съжаление ние няма да сме живи да видим това неминуемо чудо на живота. Думата неминуемо беше любимата му дума: неминуемо ще заседнем, неминуемо ще се ударим в кея, в тази неминуемо ще се влюбя… Мечок, сега разбра ли колко сме бедни и как сме се забутали в оня комарник, а тука тече златна река, живот, виж тая. Мечока видя, лицето му си остана все пак сериозно, ала това му се удаде трудно и Маноли се усмихна. Някога беше фрашкано край мен от подобни, забеляза той, но добави: не точно същите, мамицата му на живота, сега ги пуща по-хубави, много хубави жени са пуснали напоследък бе, Мечок, това на нищо не прилича и неминуемо ще причини катастрофа. Наистина жените край тях бяха хубави, те виждаха само тях, грозните и мъжете не. Маноли вървеше и беше сигурен, че ще го забележат, защото така е било и нямаше причини да не е. Засега напредваха срещу златната река от слънце и свежи уханни кожи, гледаха сградите, взираха се във фирмите им, просто не знаеха откъде да започнат. Маноли искаше да пие, да стреля при флиперите, да се вози на влакчето и, разбира се, накрая неминуемо да прекара три часа в стаята на някоя от тия рибки, да ги поучи, да им покаже някои неща. Усмихваше се, Мечока го принуждаваше непрекъснато да се усмихва, тъй като Маноли знаеше добре какво привлича погледа на съдружника му – съдружникът му се вглеждаше в пъповете, имаше слабост към пъповете на жените, според него всяка дама се състои преди всичко от пъп, той е възел, от пъпа започва човекът, започва всичко. Сега разбра ли какви пъпове има по света? – запита Маноли. Мечока продължаваше да мълчи. И пъповете се промениха, Мечок, но по мое мнение в този хотел има хладно заведение. Мечока не възрази, той направо сви към посоката.

Мечок, какво ще кажеш, запита Маноли, като огледа обстановката, не сме ли унизително бедни с това наше заточение в блатото, сравни туй с колибата и ще разбереш защо те доведох. Но Мечока упорито отказа да пие уиски, настояваше за бира. Маноли се хвана за главата и поръча; преди да се спре на уискито, поиска да му се изброят марките, изброиха му ги, той помисли, помисли и изрази категоричното си предпочитание към джони уокър, заяви на келнера, че джони уокър все пак си остава джони уокър, а келнерът се съгласи и изчезна да изпълни поръчката: без лед, само студена кока-кола и радебергер за оня, потънал в широкия раиран панталон. Маноли пиеше сладко и не толкоз бавно, защото им предстоеше да пият на още няколко места, да поиграе на ротативка и преди всичко, ако може, да поканят някоя от перличките на обед или кафе. Двамата излязоха и отново тръгнаха между тъмните гладки кожи, в една от алеите мина празно такси, наеха го, то ги премести бързо на още по-оживено място, и отново тръгнаха, морският вятър ги намери на една пъстра тераска под канадски тополи, листата на дърветата заиграха, Маноли вдигна нос към тях и усети своя приятел в ноздрите си. По този повод ще глътнем още малко джони уокър, изрече леко Маноли, а след това неминуемо ще загубя десет лева на ротативките. Стана така, както каза – той изпи джони уокъра си, Мечока една загорка, а после ръката на Маноли хвана ръчката на автомата и запуска жетоните. Когато загуби трийсет лева, Мечока поиска да заплаче, но се сети, че днес е ден за удоволствия и преглътна сълзите си. Вместо перлички поканиха две перли по на петдесет години, те се кискаха и искаха да знаят къде ги канят. Маноли заяви: където искате вие, но поканените удавиха сериозната оферта в кикот и изчезнаха. Маноли се погледна в едно огледало и се хареса, ами нищо не му липсваше в края на краищата, какво – строен и слаб, жилав като дрян, собственик на моторница и тръстикова вила край морето, пачката от банкноти издува панталона му, дори криви походката му и китоловният кораб непрекъснато трябва да коригира курса си.

Слънчев бряг кипеше, животът и перличките пулсираха по пясъка, алеите и заведенията, Маноли и Мечока виждаха само тях, те дори не допущаха, че има мъже, старци, бабички, чистачи и чистачки, келнери, в краен случай виждаха и сервитьорките, но и сервитьорките отказваха. Какво става със света? – запита се Маноли, нещо се е променило, изглежда, че се очакват събития. Качиха се на влакче, ядоха телешко печено, пиха евксиноградско (Мечока направи компромис, предаде каузата на бирата), изкачиха се на просторна тераса, пиха кафе, обясниха на немска група, че големите са гларуси, а малките са чайки, Маноли посочи далеч през морската шир и спомена думата колиба, придружи я с думата тръстика, той каза на немците, че на другия бряг на залива има тръстикова колиба, потънала в тишина и чапли, много чапли, водни костенурки, котки, два пъти на ден риболов – той изстреля всички думи срещу групата, като искаше да ѝ каже, че е готов веднага да я натовари на кораба си и да я отведе, но групата разбира ли от дума, групата само недоумяваше чак до момента, в който собственикът на лимоновожълтата фланелка с издутите платна махна нервно с ръка и яростно плати с цяла банкнота. Мечока тръгна след него, обърна се към групата, за да се поизвини, и когато тръгна повторно, препъна се и едва не падна на плочите.

Влязоха във всички заведения на комплекса, пиха навсякъде, Мечока също мина на уиски и от този момент нататък Маноли започна да обяснява на келнерите, че се казва Маноли, че навремето не е отстъпвал първото място по скокове във вода от трамплин и това години наред, келнерите изслушваха всичко внимателно, Маноли плащаше бакшишите предварително, за да го слушат. Те обиколиха всяко кътче на Слънчев бряг, проникнаха и до неизвестни, ненужни според тях места, слизаха от такситата и поръчваха да ги вземат от същото място след десет минути, докато накрая Маноли заповяда да ги отведат до мостика.

Лодката се гушеше между няколко яхти, в яхтите се смееха мъже и жени, бризът духаше кротко, сладко, денят се готвеше да си върви, а летовищната глъч се усилваше. Слънчев бряг очакваше нощта, за да се изрази още по-ярко,

Мечока отвърза при запален мотор, след това изтегли котвата и изтича към руля, тъй като Маноли го нямаше, липсваше, търсеше нещо за пиене в кабината и май че намери, защото се появи придружен от бутилка най-долнопробен ром, и то останал на дъното кой знае откога. Мечока гледаше пред себе си, внимаваше да не блъсне някого и напразно очакваше да чуе коментар. Нито дума. Когато лодката остана насаме с морето и светът отново се превърна в най-простия от всички прости светове, и тогава Маноли продължаваше да мълчи, дори не надигна бутилката, тя остана сгушена в ръката му, тялото му бе обхванато от страшна слабост, удушено от жестока тъга. Маноли искаше, не че не искаше, да се обърне към приятеля си, но се съмняваше, че ще бъде разбран, защото в края на краищата, като помисли човек, става много страшно, ами че то какво – там никой не го позна, никой не си спомни за него дори когато сам отвори въдрос за себе си, следователно човекът изчезва, пропада без следа, и то човек като Маноли, а какво остава до другите.

Борис Априлов, 1991.

СИНЬО – разказ

БОРИС АПРИЛОВ

С И Н Ь О    .pdf file за сваляне…

Не познавате такава безнадеждност. Навярно знаете какво е да обичаш безнадеждно жена, да чакаш завръщането на безнадеждно болен у дома, или пък безнадеждно да потънеш в клевета, но цели два месеца да стоиш на пустинен бряг срещу безрибно море, да те мият дъждовете, а ветровете да спукват кръвоносните съдове на очите ти – тази безнадеждност не познавате. Нейният трагизъм се състои в това, че като лежиш в палатката или на земята, в ума ти се върти една и съща мисъл: някъде в мръсните води има риба, дявол да го вземе, и ако тази риба влезе в мрежата, тринайсет семейства ще се усмихнат, тринайсет души ще знаят за какво са киснали в пустинята.

Бях всеки ден около тях. Те ме мразеха. Редовно вадеха празна мрежа и пак я навираха в морето, и пак я измъкваха и още повече ме намразваха. По едно време започнаха да ми я натриват на носа: виж бе, кутсуз, виж – пущаме мрежа и вадим само мрежа!… Виж каква празна мрежа!

“Виждам – казах си аз, – но защо я триете на моя нос? Трийте я на вашите носове, бийте си шамари, негодници, щом сте избрали най-неподходящото място!…” Бяха рядко гадни типове и ги презирах до дъното на душата си. Те не искаха да ме виждат около себе си, тъй като ме считаха за “кутсуз”. Бяха презрени и ограничени фаталисти, бездарни занаятчии, некадърни да оправдаят и заплатите си. За тях аз бях очилат кутсуз с яке и транзисторен приемник в ръка, домъкнал се от майната си да им донесе малшанс. Дори да нямах очила, дори да не носех радиоприемник, те пак щяха да ме мразят. Простаците не знаят какво да мразят!… Нощем блъсках силно клавишите на пишещата машина. Знаех, че рибарите ме чуват, и исках да ме чуват, стараех се да помислят, че моята работа спори. Нищо не спореше!… Удрях клавишите, защото ми бяха опротивели. Всичко ми бе опротивяло, дори тръстиковата колиба, в която живеех. Нека ги дразни шумът на машината – за пръв път изпитвах омраза към група хора.

Може би се канеха да ме бият? Моля!… Бях решил да приема двубоя. В бригадата им работеха двама хулигани, известни в града на големия залив. И двамата бяха прекарали по една година в затвора. Помъкнах ножа в джоба си. Но продължавах да ходя на брега, където наблюдавах как простират гриба да съхне. И когато го вадеха, бях там – на десет метра от тях, винаги топло облечен, нахранен, с хладнокръвно изражение на лицето.

– Дразниш ги – предупреди ме един любител рибар.

– С какво? – пожелах да узная аз.

– Не се навъртай край тях.

– Никой не им е виновен, че са некадърни.

Човекът, който искаше да ме предпази от нещо, сви рамене и ме остави.

Есента беше рядко противна, но по едно време се оправи, и то така, че ни слиса. Частниците съсипаха рибата: изпокъсаха чипаретата и продъниха мрежите. Аз продължавах да се въртя около грибчиите. Но го правех от дебелоглавие. Разберете – махна ли се и те случайно натряскат мрежата, съм за никъде. Ще се разчуе нашир и длъж и ще ме обявят за “човек, който пъди късмета”. Тогава никой не би могъл да ми помогне.

Мястото, където седях да ги наблюдавам, беше високо и закътано в скута на дюната. Загледах ли се към хоризонта, сякаш забелязвах извивката на планетата. Морето бе възвърнало нежната си душа, вятърът падаше върху него като влюбен, а небето се издигаше високо – очаквах всеки момент да се разтвори и най-сетне да покаже прословутите си тайни.

Доброто време просто разби противниците ми. В бригадата се промъкна разложението: пиянства, побоища, отклонения от работата и някакъв необикновен скандал с лавкаджията, който отказа да им продава. Въпреки това ракия се намираше. Двама от тайфата плюха на всичко, снабдиха се с тротил и започнаха поголовни бомбардировки на водата. Другарите пък започнаха да им завиждат. Повлиян от тях, капитанът отказа да дава лодка на бракониерите. Така се стигна до най-големия побой. Не се разбра кой кого би. На другия ден забелязах, че всички са посинели.

И сега, запитам ли се как стана така, че все пак не успях да отнеса един по-приличен пердах в суматохата, не мога да си отговоря. Дори не подпалиха колибата ми. Може би бяха прекалено заети със себе си. Отървах се само с един удар. Нанесе ми го – кой, смятате? – готвачът. Беше след полунощ. Вървях по пътеката, спънах се в някакъв труп и паднах. Трупът се надигна, пропълзя до мен и започна да ме разглежда.

– Ааа, ти ли си?

Почувствувах юмрук по устата. Това сякаш бе знак да се отприщят дяволите у мен. Стаената злоба се вля в мускулите на ръцете ми. Нямах възможност да замахна, ала успях да сключа пръстите си около мръсния врат на нападателя. Силата ми се удвои, когато познах готвача на бригадата. Той просто ме изненада с прибързаността си – легна до мен и не мръдна. Не се показах джентълмен. Щом станах, яростно го заритах. След това тръгнах към морето. Нагазих, загребах вода и започнах да плакна разкървавената си уста.

– Тоя пък взел да си прави гаргара с морето! – рече някой зад гърба ми.

Нямаше защо да се обръщам: двамата биячи, онези, които са лежали в затвора.

Заприиждаха още грибчии; заставаха върху билото на дюната, изрязани на бистрото звездно небе, идваха един по един и се нареждаха, докато се събраха всички, без капитана и готвача. Съзвездието Орион висеше ниско над главите им и аз, силен в иронията, за момент си помислих колко красиво създание е човекът, роден да завоюва дълбочините и да се вреже в звездите. Бях пил уиски в бара на града, а не презряната им гроздова ракия, достойна да взриви само най-калните им инстинкти.

– Писателю! – провикна се някой. – Кой те е фризирал?

– Вече нямате готвач! – извиках аз. – Имахте, но сега няма кой да ви готви, защото го удуших!…

– Той готвеше помии! – одобри високо друг. – Добре си направил!

– Не знаете да боравите с морето! – изревах аз, макар че не виждах лицата им (сиянието на Орион бе по-ярко от мътилката, която излъчваха мухлясалите им мутри). – Вие сте кофти рибари!

Редицата стоеше неподвижно на дюната. Недоумявах какво решение можеха да вземат. Знаех едно – да се пребият, не могат да ме стигнат. На една крачка от мен бе морето и аз съм по-добър плувец от тях. С незабележимо движение освободих часовника си, пуснах го в пясъка и го зарих с върха на обувката си. Изглежда, че ме мразеха много, щом бяха дошли за последно разчистване на сметките.

– Този е полудял! – рече някой.

– Винаги си е бил луд – потвърди друг. – Какво искаш от човек, който е зарязал София и живее в колиба!…

Така не говорят хора, решени да нападат. Тогава разбрах, че съм много пиян, че в подобно положение може да изпадне само човек, наситен с шотландско уиски… Грибчиите не идваха да ме бият, а да заметнат мрежата.

– Некадърни сте! – извиках все пак аз и защо трябваше да кажа така, не зная.

– Да го набия ли? – запита един от бившите затворници.

– Остави го за утре.

Откъм лодките се провикна капитанът. Грибчиите, както се смееха, потеглиха нататък. Изрових часовника си, духнах в стъклото му и го пъхнах в джоба си. Вече не виждах рибарите, сега до мен достигаха само гласовете им – няколко наставления на капитана и плясък на весла. Духаше хладен западен дежурен ветрец от сушата, който призори трябваше да умре.

Мразя да пиша за побоища; ненавиждам четива, в които се разказва едновременно за море и бой, тъй като често двете неща се свързват, но такива бяха фактите тогава с тия омразни типове. Какво да предприема по-нататък? Да бягам ли? Трябваше да остана. Дори да ме пребият. Пиянската ми глава бе решила на другия ден да се бием, докато падна. Интересно, беше ми леко тази нощ, весело ми беше, плуваше ми се и ми се пееше. Морето спеше в краката ми, безплътно и прозрачно като въздух, водата и небето бяха разтопени, проникнали едно в друго, превърнати в една-единствена мека материя, зад чийто воал всеки миг можеха да заплуват риби, а звездите приличаха на милиарди мехурчета – кислорода на вселената. В подобна безплътна нощ всички същества трябва да бъдат добри, да не се бият, да не псуват на майка, да не се заканват. Седнах на пясъка и се замислих за човека. Но не абстрактно, както бихте предположили. Тогава, както се бях разнежил, бих могъл да приема за човек дори двамата хулигани, цялата грибчийска тайфа и тъкмо тази отстъпка, която правех в името на доброто, ме натъжи. Тези грибчии бяха жители на парцаливата махала на човечеството, газни и омразни типове!… Чудно, от уиски глава не боли!… Те искаха да ме унищожат, защото са изпълнени с ненавист не само към мен, но може би към всички, които говорят по-правилно от тях и носят якета…

Лодката на капитана изчезна в тъмносинята бездна. Сега можех да виждам очертанията само на тези, които бяха останали на брега. Те придържаха десния край на гриба. Лодката трябваше да влезе навътре, да загради пространство от морето и да се върне на пясъка. В огромната подкова от мрежа, въжета и корк би следвало да има риба. Но риба няма да има… Когато не върви – не върви. Не знам дали съществува по-вълшебен ритъм от тоя на пляскащи в нощната тишина весла. Този ритъм звучи най-сладко и най-унесено, когато се разполагат мрежите на гриба…

Най-после лодката се появи отново. Тя изплува от бездната право срещу мен, придружена от шепота на веслата, глухото боботене на бордовете и тихото съскане на въжетата. Напразно я чаках да докосне брега. Нещо я задържаше.

Горе съзвездията вършеха гигантските си шахматни ходове. Между звездите се отронваха и падаха пионки. Бързах да ги засека спрямо Полярната – любима моя игра. Малка комета одраска небето и угасна високо над Полярната, а под нея издъхна друга и когато съединих трите точки, получи се удивително права линия, чието продължение прониза носа на лодката. Опитах се да доловя в туй някаква поличба, но каква?… Нямах време да мисля. Обхванати от безпокойство, рибарите заговориха с възбудени диви гласове:

– Първо да излезем на брега!

– Капитане, да отпуснем въжето!

– Мълчете! – извика капитанът.

Това е тишина!…

– Към брега! – отсече най-после той. – Отпущай въжето!

Въжето засъска по-рязко, вече можех да виждам как някакви ръце го освобождават.

Носът на лодката докосна пясъка. Няколко ботуша нагазиха във водата. Рибарите ловко изтеглиха лодката и престанаха да отпущат въжето. След туй всички се хванаха за него.

Някой изруга и съобщи, че мрежата не помръдва дори на сантиметър, но останалите и без това бяха почувствували нейната съпротива.

– Само туй липсваше!…

– Тихо! – изрева капитанът.

– Закачили сме я.

– Млъкнете!…

Хората от другия край на мрежата, които бяха останали на сушата, също се вълнуваха. Капитанът се отправи към тях. По средата на пътя той се спря и запали цигара.

Обзе ме предчувствие за най-лошото. Така задръстени, негодниците щяха да изпокъсат съоръжението и ги очакваше най-срамният финал. Това се казва награда за двата месеца отчаяние. Капитанът изля яда си на другата група и отново се върна при нас. Хванати за въжето, хората му вече забиваха нозе в пясъка.

– Заградили сме сто мини! – пошегува се някой.

– Тук няма мини – отвърна капитанът, защото не разбра шегата.

– Отиде мрежата! – забеляза друг.

Той изпсува и просто ми се ще да ви кажа как, но хайде от мен да мине, щом в литературата е забранено да се псува.

Стори ми се, че най-разколебаните в момента са готови да зарежат всичко и да се пръждосат, където им видят очите. Тази нощ се решаваше съдбата на бригадата, която неизбежно щеше да се разпадне. Да си призная, започнах да изтрезнявам. Замислих се: да избягам ли преди трагедията, или да остана до края. Беше се разбрало какво става. Коравосърдечието ми се разтапяше. Вече съжалявах враговете си. Нима и аз не бях като тях, човек с грижи и хиляди неприятности? Действието на уискито преминаваше. В устата ми загорча и ми се приплака. Сега те можеха да ме пребият като куче, да ме премажат в яростта си и не това е най-страшното – повече ме измъчваше мисълта, че присъствието ми наистина носи нещастие на хората. Започнах да си припомням подобни случаи, като садист ги търсех в миналото си – зорко, безмилостно – и ми ставаше все по-тъжно. Достатъчно ли е в такъв момент само да се презираш? Имаше нещо по-страшно – какво по-отчайващо от това ТИ да си този, който носи нещастието, да го излъчваш така, както някои излъчват радостта и оптимизма… Морето и небето потъмняваха, гаснеха и светлите пътища в живота, тоя мръсен живот, в който живеят подобни на мен и грибчиите…

Някаква сребърна вълна се надигна в тихата плитка вода, плъзна се към брега и припляска върху мъртвия пясък.

– Риба! – извика един от бившите затворници.

Притичах и нагазих във водата. Втората грива на закипялото море ме удари по глезените. Няколко парчета се мятаха върху пясъчната ивица. Наведох се и вдигнах едно от тях.

– Риба! – размахах го над главата си. – Риба!

Плитчината закипя. Стотици риби трептяха в нея. За миг добих чувството, че се намирам сред бързей на река, а рибите не бяха сто, бяха хиляди, и ето че се залюля цялото заградено от мрежата пространство.

Инстинктивно потърсих свободно място на въжето, дланите ми докоснаха някакви мокри ръце, ръцете на другите. Усетих дишането на капитана в ухото си, в самото ухо, сякаш искаше да го отхапе. Дъхът му миришеше на бира и чесън. Изплашените рибни ята успяха да се приберат в дълбочините, повърхността на морето се успокои. Мрежата бавно прииждаше към нас – със скоростта на часовникова стрелка. Започнахме да се разгъваме на широк фронт, катерехме се по склона на дюната, а при въжето се освободи място за всички. Сега да имаше и малко твърда почва под краката!… Изпитвахме чувството, че притегляхме цялото земно кълбо заедно с небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма. По небето се разля тънко розово млекце – под хоризонта се създаваше слънцето и близките звезди се разтваряха в светлите му сокове. Пуснах въжето и тръгнах към палатката на частниците. Олюлявах се, но вървях, и отново се сблъсках с готвача.

– Трудно теглим – рекох му аз.

– Кое? – запита той и все още държеше шията си там, където го бях стиснал.

– Много риба! – допълних аз.

– Къде?

– В нашата мрежа!

– Коя мрежа?

– Вашата мрежа.

Той забърза към бригадата. Обърнах се след него да го осведомя, че ще докарам още хора, но готвачът беше изчезнал.

Никой не пожела да дойде. Всеки искаше да спи, нуждаеше се от сила за утрешния ден. Само един тръгна подир мен, твърде млад и здрав човек, с красиво мъжествено лице. Спирах се да го изчаквам, той изобщо не знаеше какво става, нито къде върви, мисля, че продължаваше да спи, и може би му се струваше, че сънува хубав сън с много риба. Щом наближихме гриба, човекът се разсъни и каза:

– Какво бе, къде ме водиш?

– Да помогнем малко – рекох аз.

– На кого да помагам?

– На грибчиите.

Той ме напсува и тръгна обратно.

Краищата на гриба вече лежаха на пясъка. В мрежата рибите бяха една до друга, заплетени в каретата с хриле и опашки – същите, които им осигуряваха живота и движението, сега ги бяха впримчили и умъртвили. Грибът продължаваше да излиза бавно от морето и зората настъпваше бавно, и блясъкът по телата на рибите се раждаше бавно, и ние теглехме бавно. От време на време се заглеждахме в подплашените ята, които раздвижваха водата, искахме да се уверим, че не сънуваме. Защо да не си призная, че бях вън от строя, че бях свършил. Ръцете ми изпущаха въжето, краката ми искаха да избягат. Най-после се оттеглих и паднах върху меката плът на дюната. Почувствувах нейния хлад и се дотътрах до изсъхналата трева на хълбока й. Починах си и се отправих към колибата. Не знам защо най-напред напипах транзисторния приемник. Някъде на изток човечеството се пробуждаше, държавите се изправяха на крака. Елементарна, ритмична музика, гласове на жени и мъже, пиано и утринна гимнастика. Отпуснах се на леглото и се усмихнах: каква гимнастика бе, хора, елате на мрежата!…

Поспах три часа и съжалявам за това, защото и до днес имам чувството, че съм пропуснал най-хубавата част на филм, най-мъжествените страници от повест. Събудиха ме болки в дланите. Маршовете на утринната гимнастика бяха изчезнали, в приемника гърмеше Брамс, през прозорчето стреляше слънцето. Скочих, прибягах по пътеката и както обикновено, застанах върху дюната.

Моторът на гемията майка работеше. Белите бордове на кораба се отразяваха в гладката вода, бяла лодка отнасяше пълните касони на палубата ѝ – трюмът, бакът и кърмата на гемията бяха натъпкани с риба, коритото бе потънало до фалшборда. На пясъка се издигаха огромни купища скумрия. Грибчиите, загубили сили, продължаваха да освобождават всяко парче от мрежата и го хвърляха в касоните, капитанът плакнеше касоните в морето и тогава сребърните тела на рибите блестяха наистина като металически. Частниците рибари помагаха вяло, но чевръсто отделяха и за себе си, а как да не отделяш – нагоре и надолу по брега се въргаляха хиляди скумрии. Селски жени пълнеха престилките си с риба и в замяна подаваха на грибчиите шишета с ракия – изпитан трик на местното население. Рибарите прекъсваха работата си, за да пийнат, но и това вършеха без сили, съсипани от умора и безсъние. Гларусите бяха милиони, на слънчевата светлина изглеждаха снежнобели, крясъците им бяха бели, въздухът беше бял, а втората гемия майка, пристигнала изневиделица, беше по-бяла от всичко. Птиците се спущаха, грабеха, гемиите на държавния риболов отнасяха пълни касони, жените отнасяха, частниците рибари отнасяха – всеки взимаше, взимаше, а рибните преспи не се стопяваха.

Отново се залових за мрежата. Някакъв чешит с червени бузи и мустачки работеше до мен. Гледах се в него и познах бюфетчика.

– Казаха ли колко са хванали? – запитах аз.

– Към петдесет тона – отвърна бюфетчикът. – Никой не е улавял толкова с гриб.

Трябваше да се вика, не да се говори, защото гларусите и чайките крещяха вакханално и може би крясъците им се чуваха чак до небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма.

Бюфетчикът помагаше съвестно, но представяте ли си как може да отдели за себе си един бюфетчик? Той взимаше, селянките взимаха, гларусите взимаха, държавата отнасяше – всички известни и неизвестни, изникнали кой знае откъде, взимаха и взимаха.

Лицата на двамата побойници бяха омекнали от умората. Забелязваше се как растат брадите им. Наблюдавах ги и се чудех: защо ли е трябвало да лежат в затвора и не са ли жертва на съдебна грешка?

– И ти не можа да поспиш покрай нас.

Извърнах глава – капитанът говореше на мен.

– Полегни си! – добави той. – Тая работа няма да свърши до утре.

– Дланите му са разкъсани – рече единият от хулиганите.

– Писател, а? – провикна се някой отстрани.

Грибчиите се засмяха, но питате ли с какви усилия, готови да се строполят на земята. Предстоеше им да работят още един ден и една нощ. Трудно се вадят риби от мрежа – сръчно трябва да се пипа, внимателно, да не се късат влакната; и все пак тяхната беше по-лека, те гледаха само в ръцете си, а аз се мъчех да обгръщам с поглед и картината, защото рядко се отдава на човек да види картина от небе и море, изцяло пропити с музика от Брамс. Приемникът ми озвучаваше филма… Но най-красивото бе това, че гларуси грабеха риба от ръцете на човека, селянките, прилични на пингвини в тъмните си носии, мъкнеха в престилки, гемиите, бюфетчикът, познатите и непознатите – всичко грабеше, а ми се стори, че и небето си пооткрадва, и морето – за всекиго имаше и не свършваше, а контрольорите от Държавния риболов бяха махнали с ръце – как да прибереш всичко. Освен това трябваше да гледам и към хоризонта, тъй като в този ден се виждаше много надалеч, а вгледаш ли се добре, сякаш забелязваш прецизната извивка на планетата ни. Умореният капитан се усмихваше, грибчиите също се усмихваха. Нали знаете как се усмихват победителите?

НЯКОИ СТРАХОТНИ РАЗКАЗИ…

разкази:

СКРИВАЛИЩЕТО

СИНЬО

ТУР ЗА ОВАЦИИ

НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ

ВЕЛИКАТА СУЕТА – роман, 1979.

борис

априлов

•

В Е Л И К АТА––С У Е Т А

•

роман

•

1988

ВЕЛИКАТА СУЕТА .pdf file – за сваляне…

1.

Един ден, както си лежах върху тревата, някой ме потупа по рамото, събуди ме и ми каза, че в гората има шейсет мъже за мен. Не отвърнах нищо, обърнах се на другата страна и притворих очи, но непознатият ме потупа повторно по рамото, за да ми напомни, че ми подарява шейсет мьже, които чакали в гората, било му неудобно да ми ги покаже точно тук, на открито. Погледнах го: широко красиво лице на застаряващ скитник от добрите времена на човечеството, от ония бродници, за които сме чували без да сме ги виждали. Разбрахте ли какво ви казах, запита непознатият. Разбрах. Грижете се за тях и те ще се грижат за вас. Благодарни са да получат малко, а могат да дадат много. Коричка хляб на ден им е достатъчна. Шейсет са, ваши са и можете да правите каквото си щете с тях. Нещо да запитате? Нищо, отвърнах, спи ми се.

Събудих се по обед, когато рибата кълве най-малко, но все пак се приближих до реката и нанизах червейчета на куките. Избрах подходящ вир, замахнах с пръчката, метнах стръвта. Нещо клъвна мигновено. Измъкнах дребна пъстървичка, но побързах да я върна във водата. Продължих да замятам. Прострелях всички вирчета наоколо. Нищо. Оставих въдицата на мира, пийнах глътка от бутилката, легнах.

Този път обаче не можах да заспя, внезапно си спомних за съня; някакъв красив скитник ми беше подарил шейсет души. Повъртях се малко, изтегнах се по грьб, проврях ръце под тила си и вторачих поглед в небето, а там – празно. Как да заспиш, нещо те човърка, повтаря ти, че не си сънувал. Разбира се, бях сънувал, такива неща наяве не се случват. Но от друга страна пък си спомних, че оня ме потупа отначало по лявото, а после по дясното рамо. Изтъркаляха се двайстина минути в напразни усилия да се унеса, а от опит знам, че на две хиляди метра височина обикновено спя чудесно. Тогава? Тогава нещо се е случило. И за да си осигуря съня, реших да проверя в гората. Станах и тръгнах. Нямаше защо да вървя дълго, трябваше да направя само сто крачки. Отначало ме полази прохладата на вечната сянка под боровете, но после излязох на леко наклонена полянка, удавена в цветя и слънце. Мъжете, които дотогава спяха, ме усетиха и се надигнаха. Никой не стана, само приседнаха и ме погледнаха предано. Лицата и телата излъчваха сила, порази ме здравината на ръцете и челюстите. Отначало ми се стори че виждам представители на няколко човешки раси, но скоро се убедих, че се заблуждавам. Наистина, хората бяха много различни: светли и тъмни, къдрокоси и правокоси, тук-там се мяркаше някой с по-изтеглени очи. Брадати, да, всички бяха брадати, по простата причина, че скоро не са имали възможност да се бръснат. Всеки носеше по един евтин панталон, вехта плътна риза и по едно яке. На краката – сандали. Загледах се, не забелязах да са много окъсани. От шейсетте лъхаше на прясно окосено сено, различаваха се от безличните граждани взети от коя да е улица на градската тълпа. Напомняха за викинги, за одисеевци. Гледаха ясно, незаангажирано към нищо друго, освен към този когото гледат. Някой сякаш им бе прошепнал: отивам си и ви оставям на другия.

Разбира се, цялата тази картина беше видение, халюцинация, уморено съзнание. Без да кимна или продумам, аз се оттеглих при реката, но малко преди да полегна отново, нещо ме накара да стана и тръгна повторно към полянката.

Откъде се бяха взели тези хора тук, с тяхната кучешка всеотдайност? Повторният оглед затвърди убеждението ми, че всички до един ми казват: твои сме, защо се чудиш? Това убеждение и впечатлението, че се намирам пред непукисти, за които сложните координати на мръсното битие сякаш не съществуват, ме порази. И все пак – какво ще ги правя? Така или иначе, ставах собственик на шейсет човешки организма, а бях отдалечен на векове от феодалния или робовладелческия стой. Преди всичко, нямах необходимите условия да ги съхранявам. Майко моя, какво ме чака. Да бягам докато е време.

Прибрах риболовния екип, опаковах палатката, седнах зад волана и излязох на пътя. Тук мога да бъда по-спокоен. Моторът пърха равномерно, нежният му шепот ме връща в абсолютната реалност, дава ми спокойствие, гарантира ми сигурност – едно натискане на педала и – изчезвам. Това лесно, важното е друго, че ония на полянката съществуват, не са нито измислица, нито халюцинация, нещо повече – готови са да ме последват. Защо ми ги подариха, кой ми ги подари, кои са причините този човек да се откаже от своите шейсет поданици?… Слязох от колата, за трети път излязох на полянката. Момчетата ме погледнаха и въпреки леността си, започнаха да се надигат, но аз направих знак с ръка и ги успокоих. След малко реших да проверя.

– Стани.

Учудих се на гласа си, но това, което последва, ме порази. Момчетата – да ги наричаме засега така, макар че по външен вид надхвърляха трийсет и пет – се раздвижиха. За първи път ги видях прави. Нямаше нито един под метър и осемдесет. За сетен път трябваше да се уверя, че притежавам завидно богатство.

– Легни.

Боже мой, легнаха.

Обзет от уплаха, върнах се при колата, влязох в нея и затворих вратата. Моторът работеше. Планината лежеше откровено край мен, простряна навсякъде, додето видят очите, бездиханна, строго очертана с най-малките си подробности в прозрачния въздух на ранната есен, или по-скоро – на късното лято. Можеха да се видят и гиганските борове и ниските изкуствени насаждения на мястото, където някога е избухнал пожар, крехките тревисти полянки, нервният профил на хребетите, дори водния прах, който неизменно витае над водопадите. Чудесен ден, след малко ще почне и да кълве, само аз, глупакът, съм тръгнал да си вървя. И заради какво? Заради шейсет души, все мои хора, моя собственост, преди малко ми ги бяха подарили.

В раницата си имах два хляба, цял целеничък колбас, и други неща, необходими за предстоящите три дни на две хиляди метра височина и уединение. Постарах се да си представя как биха изглеждали два хляба разделени на шейсет равни части. Това са шейсет хапки, нищо повече. Какво да правя обаче, трябваше да им раздам тези шейсет хапки!… Взех ножа, разрязах единия от хлябовете на две. Двете равни половини разрязах на четири равни четвъртинки. Четирите равни четвъртинки разрязах на осем осминки. По-нататък? Трябваше да режа с хирургическа точност. Нямах сили да се справя. Освен хляба, предстоеше ми да разделя останалите продукти. Без помагачи не можех. Всъщност… защо не опитам? Или по-точно – не могат ли те, сами? Предстоеше ми да присъствувам на голямо зрелище. Освен ако…

Но те продължаваха да си лежат там и ме учуди това, че погледнаха към раницата. Станаха и се наредиха по двама, така както някога се нареждахме в казармата с канчета в ръка.

Четирима от тях се приближиха към мен. Предадох им раницата и се поколебах преди да им подам ножа, но накрая се реших. Те отвориха хладнокръвно раницата, измъкнаха кърпа за постилане, поставиха двата хляба върху нея, колбасът, два килограма домати, един килограм кашкавал и един конфитюр. На водката и на виното не обърнаха внимание, върнаха ми ги и си ги взех с готовност. Това което преди малко назовах хирургическа точност, започна да ми се демонстрира леко, сръчно. Побягнах, не можех да издържа, срам ме беше да гледам как шейсет души ще се нахранят с два хляба.

Не исках да зная повече за навлеците на полянката, нито за вълшебната планина, която ми ги бе тапосала на главата. Бягах към София, спущах се към втръсналата ми вече действителност. Там можех да си полегна и да помисля като хората, да потърся лекар за болното си съзнание. Натисках газта и бягах, доколкото ми беше възможно да правя това горе, а долу вече внимавах, движението се сгъсти, забави хода ми и сякаш от това, нещо в главата ми се разведри. Отвреме навреме си помислях и за някои хрумвания, например, дръзко ме споходи замисъл за композиция от леопарди, наобиколили нежна газела на водопой. Тук силно крещеше абсурдът – много леопарди, а една газела, докато истинското можеше да бъде: много газели, а един леопард. Но кой би могъл да се заинтересува от такава скулптурна композиция, за да приеме поръчката? Стараех се, гледах да пропъдя мисълта за шейсетте с хрумвания за работата си и това донякъде ми се отдаваше, доколкото не ми се натрапваше една друга мисъл: при кой лекар да отида. Безспорно, имах нужда от разговор със специалист, но щом изминах фиксираните сто километра до града, вместо при лекаря, отбих се при Дора и я отведох у дома.

Дора влезе направо в кухнята, избра си една бутилка и измъкна ледени блокчета от хладилника. Тръгна с чашите към мен. Ледените блокчета звънтяха. От дивана, където лежах, видях големите зелени пламъци в безкрайните зелени пампаси на очите й.

– Не си ме разбрала – рекох от дивана аз, тъй като усещах радостта й. След като вчера бях отказал да я заведа в планината, след като знаеше, че й предстоят три дни без мен, ето ти изненада, връщам се, отвеждам я у дома, направо в оазиса на събличането. Такива жестове мъжете-рибари не правят често. Налагаше се да бъда мек, човечен:

– Дора, върнах се внезапно от там, където трябваше да бъда няколко дни сам. Гласувам ти доверие, смятам те за най-близкия човек в живота си. Нямам друг, никой друг на когото да се доверя.

– Хак ти е да разбереш.

– Не искам с такъв тон.

– Пий.

– Поне тази вечер.

– Пийни си.

– Не бързай да ме напиеш.

– Имаш нужда.

– Имам нужда да говоря.

– Тогава защо избяга от мен?

– Имах нужда да помълча.

– Но се върна.

На тази логика не можех да противопоставя никаква моя логика. Станах от дивана, прекосих хола, излязох на терасата. От височината на седемнайстия етаж се виждаше декоративната планина зад която се криеше другата планина. От другата планина не се виждаше нищо, никога не се е виждало, а тогава ми се струваше че изобщо не е съществувала такава планина. Няма я нея там, никога не съм ходил горе за пъстърви и никой никога не ме е потупвал по рамото. Кой подарява сега шейсет души с едно потупване? Седнах на платнения стол. Дора побърза да донесе чашите.

– Кажи сега.

– Нищо.

– Лъжеш.

– Върнах се за да ти задам няколко въпроса, но виждам че е безмислено.

– Добре, кажи.

– Ще отида на лекар.

– Пий и говори.

– Предпочитам лекаря.

– Там ли разбра?

– Какво?

– Че имаш рак.

– Нямам рак.

– Тогава всичко е добре, – Тя легна в другия стол. Линията на ръката с чашата, линията на рамото, линиите на косата, носа, устата, брадичката, заедно с десетките линии на грубата модна блуза, чийто джобове бяха безсилни да замаскират дръзкото хукване нагоре на гърдите, всичко туй, комбинирано с линиите на панталона, изпод който крещяха краката й, създаваха зрелище на лукавост и нежност, на шемет и спокойствие. – Всичко друго е дребнавост, и трябва да забележа, че напоследък започна да се глезиш.

– Мислиш ли? – И какво забелязваш напоследък?

– Нищо, остаряваш. А като остарява, човек започва да се глези.

– Нещо конкретно?

– Трябва да работиш, това е, да се съсредоточаваш.

– Така ще ти бъда и под ръка.

– Кой знае,

– Но ще ти бъда сигурен.

– А ти да не мислиш, че съм ти сигурна? – Този е един от изпитаните начини да започнем. Лицето й при такива случаи потъмнява, става своеобразно красиво, а тялото й се изопва. – Но глупавата съм аз, защото позволих…

– Добре, млъкни! – После се поуспокоих и добавих. – Добре, според тебе, за какво мога да се върна внезапно?

– За да ме провериш.

2.

Вечерта преди да заспя се навих с мисълта, че утрото ще ми каже истината. Но сутринта, още с отварянето на очите, разбрах недвусмислено, че съм собственик на шейсет здрави и прави мъже, облечени, мизерно нахранени, мълчаливи, безропотни, самотни. Скочих на крака и докато вършех движенията, които всеки човек трябва да извърши преди да се вреже сред хората, обмислях действията си за деня. Най-добрите хрумвания ми дойдоха докато се бръснех. Всичко се развиваше сред възбудата, че съм собственик на група от човеци; те бяха мои, мое богатство, и ако трябва да ги изчислявам в пари… Опитах се, но не успях. Опитът ми да ги превърна поне в долари също претърпя крах. Забравил съм по колко долара струва един здрав мъж. Мисля че бях чел нещо по този въпрос, май че в списанията. Едно обаче е сигурно – здравите мъже в никакъв случай не струват малко, а шейсет парчета възлизат на колосална сума. По закон би трябвало да ги предам на държавата, още повече, че нямаха документи за самоличност. Да, сигурно нямаха. Но съществува ли подобен закон? Не, разбира се, напразно си внушавам това. И понеже са мои, подарени, не остава нищо друго, освен да се погрижа за тях, а не да ги оставя безпризорни на някаква си високопланинска полянка, сред цветята.

Седнах в колата и се отправих към Бояна. По пътя закупих петнайсет хляба и десет килограма телешки салам. Ателието ми в Бояна представлява огромна къща, заобиколена от пет декара двор, имот изграден някога от баща ми, известен художник, струва ми се – талантлив. Ако беше жив сега, едва ли би одобрил моите устремени, винаги напрегнати скулптури, но какво да се прави – не че не се оказах на висота, по-скоро поддадох се на конвейра.

Когато пристигнах, огледах имението си отвън, виждах го сякаш за първи път. Високият жив плет скриваше всичко, освен острото късче от покрива, забито в зеленото петно на планината. Дворът ме порази с запустението си, обрасъл в бурени, необработван от сътворението на света. Особено го загрозяваха първообразите на някои мои, осъществени вече, заели местата си по България, творби. Творбите ми размахваха ръце, вдигаха юмруци, хвърляха нещо, скачаха в басейн или се разгърдваха достойно пред врага. Немислимо беше засега да разположа сред тази динамика кротката идилия на газелата, която пие вода и леопардите, които я изпиват с очи.

Преместих хляба от колата в микробусчето. Влязох в къщата; тя ми се стори достатъчно голяма, особено ателието. Двоумях се – да почистя ли или да не почистя, но се усмихнах – спокойно можех да оставя тази работа на момчетата. Старият фолксваген запали веднага и тръгна радостно като куче, което отдавна не е било извеждано на улицата. Това автобусче ми върши голяма работа, седалките му са махнати и го употребявам за пренасяне на материали. Тръгнах по Околовръстния, предстояха ми да измина по сто километра натам и насам. Спрях на бензиностанцията. Напълних резервоара. Лично аз бях пълен догоре с мисли, възбуда, радост, недоумение и страх пред сериозното изпитание да пренеса хората от планината в ателието. Появиха се и минути на колебание, обмислях възможността да се откажа от замисъла, но си отвърнах бодро: вече си на петдесет, преживял си много удоволствия, защо да не изпиташ и това – да притежаваш собствена колекция от хора. Ужас, какво ще ги правя, как ще живеят, как ще ги крия и още по-важното – как ще ги погребвам, когато дойде време да умират? Нали ще трябва да умират накрая, ако не от друго, от старост? Разсъждавах глупашки, разбира се, егоистично. Всички бяха поне с петнайсет години по-млади от мен, значително по-здрави, видът им даваше възможност да се предполага, че ще се превърнат в столетници. И изведнъж си представих шейсет столетника в моята вила. Явно е, че ще трябва да ги завещавам. Но на кого? Добре съм се наредил в тоя живот, никому нищо не мога да оставя, освен на Дора. Присви ме смях като си представих, че Дора може да получи от мен рота красиви здравеняци.

Пътувах приятно, платното беше сравнително чисто, денят ведър, когато на някого му върви, всичко наоколо се изчиства, прояснява се, край него запяват птици. Планината ме посрещна с ласка, бях сигурен че в този ден мога да изловя всичките пъстърви на реката, но нямах време за подобни глупости, бързах.

На полянката видях мизерна палатка. До палатката се целуваха двама. Че са пристигнали с мотоциклет се разбираше по мотоциклета, изправен до палатката. Ветрец полюляваше връхчетата на боровете, всичко трептеше от опиянение, а аз се питах какво ли биха казали двамата целуващи се, ако се приближа и им подаря петнайсет хляба. Биха се учудили, защото е наистина за чудене. А аз, глупакът, не се учудих дори когато ми подариха шейсет мъжаги. Защото съм преживял доста и си имам мото: не се учудвай на нищо.

Момчето и момичето се търкаляха, смееха се, приличаха ми на диви планински животни, които си играят сред цветята, преди да се постигнат, но знаех, че това не са невинни планински животни, а жалки човешки отрепки, защото той има само няколко лева за бензин и сирене, а тя има стотинки за червила; може би той има съпруга и дете, а тя гледа да измести съпругата, докато той се прави че туй не е изключено, сигурен че е изключено.

Да те потупат по рамото когато си сам в планината е направо китайска смешка. Мислиш, че наоколо няма никой, а те потупват. Брадат господин, едно от момчетата!… Нямаше защо да задавам въпроси, тръгнах след него, веднага ми беше станало ясно какво се е случило. Трябвало е да се изместят, защото съществата с мотоциклета заели полянката. Тази съобразителност ме зарадва, изясни ми се важна подробност от бъдещето ми с момчетата. Намерихме ги на съседната полянка. Повиках двама, отидохме до колата и пренесохме продуктите. Всичко бе разпределено прецизно, пред мен, без да се бърза, спокойно, никакви признаци на лакомия. Накрая ме порази това, че хапнаха съвсем малко, кажи-речи нищо. Като прибраха грижливо всичко останало, момчетата погледнаха към мен. Аз се изправих, заявих че ми трябват десет души и се отправих към фолксвагена. Отворих вратата и се обърнах. Десетте стояха зад мен. Поканих ги. Обясних, че поради липса на седалки ще трябва да се позатруднят, но те сякаш не обърнаха внимание на казаното. Сядаха по турски, наместваха се чудесно. Направи ми впечатление, че лицата им не изразяват капка вълнение пред неизвестността, напротив – пленително красиво равнодушие, бих го нарекъл хладнокръвие на герои от приключенската литература.

Карах внимателно, нямах намерение да върша каквото и да е нарушение. Всяка среща с контролата на движението можеше да се окаже фатална: управлявах микробусче с частен номер, превозно средство, което винаги предизвиква милицията. Но главният страх идеше от товара в „трюма“. Десетте отзад седяха нагъсто както робите някога от Африка за Америка. Искам да си призная, че от момента в който потеглих с десетте, съвестта ми започна да се обажда. Нещо дълбоко скрито у мен вече плуваше към повърхността, излизаше простичко и естествено, както потопената топка излиза върху езерото. Кой съм аз, нали съм човек и то от ония човеци, които вечно претендират? Нали съм здраво привързан към духовното начало, устоявам възвишени принципи, а освен това служа на красотата, печеля хляба си от нея?

И ето сега, шофирам по един от пътищата на света, а трюмът ми е пълен с роби. Бях си внушил, че десятката отзад и петдесетте на полянката не са нещо друго, а предани роби, те няма да ми сторят нищо, изключено е да дигнат ръка, само ще слушат.

Обратният път взех за два часа, вкарах микробусчето в двора, затворих вратата и като се убедих, че съм сам, отворих вратата на сградата. Робите раздвижваха крайници и кротко влизаха във вилата. Събрахме се в антрето. Преброих ги още веднъж, заявих им че се намират в собствен дом, по всяка вероятност тук ще прекарат живота си. След туй ги запознах с обстановката. Най-напред им показах ателието. Те гледаха с удивление човешките глави. Мъчеха се да открият труповете им. Но труповете ги нямаше, отсъствуваха. Някой пипна въздуха под главата, търсеше. Обясних им че главите са от камък. Ето – чукаш – камък. Конят там е също от камък, и ако трябва да се уточним – от глина. Конете и хората трябва да се преместят, необходимо е да се почисти, това е най-голямото помещение, може да погълне двайсет души. Удивих се как думите ми проникнаха направо в съзнанието им. В следващата секунда десетката се хвана на работа, за две минути подът бе разчистен. Помолих ги да легнат един до друг. Тук спокойно можеха да спят шейсет роби. Край, спалнята е готова. Елате да ви покажа останалото, после вие ще ги покажете на другите. Ето още четири стаи, една огромна кухня, трапезария, коридори и коридорчета, стълбище между първия и втория етаж, два ватерклозета. Седнах на една от чиниите, накарах и те да седнат, демонстрирах пускането на водата, заведох ги при мивките, демонстрирах им измиване. След като се убедих, че съм ги запознал с необходимите неща на домашното пребиваване, казах им, че се отправям за втория курс към планината. Оставям ги сами, но трябва да внимават, ако някой случайно позвъни вън, да не отварят. Показах им как се звъни, но не им показах как се отваря. Поклащаха глави, май че разбираха прекалено бързо.

Бях решил да прекарам шейсетте на шест курса за три дни, но постепенно се запали амбицията ми да приключа работата за два дни по три курса на ден. Впрегнах се, унищожих се от умора и успях. Но случи се нещо непредвидено. Когато товарех последната десятка, оказа се че места за двама няма. Микробусчето се беше смалило. Затюхках се, накрая взех че преброих стоката. Ужас! Дванайсет. Двама повече. Помня добре, при всеки курс идваха винаги по десет души, преброявах ги точно. Защо дванайсет? – запитах най-после аз. Ние сме шейсет и двама, отвърна един от робите.

Дарителят ми е голям човек, подробностите не го занимават, казал е шейсет, защото е по-лесно. А ми е дал шейсет и двама. Значи, не съм притежател на шейсет, а на шейсет и двама души! Умората ми сякаш се изпари, тръгнах бодро към София с претоварен трюм, дори не понечих да се обърна, така и не разбрах какво става отзад.

3.

Ателието се оказа една нелоша спалня. Застелих го с черги и китеници, хвърлих два персийски килима. Робите лягаха по тях като по нарове. Насъбрах трийсетина одеяла, купих още толкова от магазина и мисля, че ако не създадох лукс, поне се отсрамих. Възглавниците се оказаха презрени, не ги интересуваха. Не бива да се забравя, че момчетата дотогава са познавали само одъра на твърдата земя. Удиви ме дисциплината, която си наложиха на бърза ръка: по стълбището се разминаваха от ляво и мълчаливо, изобщо бяха тихи, говореха спокойно, в клозета употребяваха тоалетна хартия, в умивалнята сапун. Влюбиха се в струята на душа. През деня не показваха и носа си навън. Нощем обаче всички излизаха на двора и се раздвижваха. Това тяхно раздвижване бих искал да ви покажа, но няма как, не съм в състояние и да ви го опиша като хората. То наподобяваше нещо като нощни олимпийски игри. Момчетата бягаха, скачаха, правеха стойки, вдигаха тежести, изобщо извършваха редица хитроумни упражнения за поддържане на мускулатурата. Построиха си висилки, купих им гири, пружини. Огромният двор се напълни с красота и хармония. Бурените изчезнаха, остана тревата и дърветата. При обилна лунна светлина обичах да наблюдавам древната прелест на състезанията и фавънската декаденщина на игрите им. Тези хора живееха сговорчиво, изглежда интересите им никъде не се разграничаваха. Внимавах. Стараех се да не възпламеня случайно голям или малък конфликт. Особено да не фаворизирам. Предпазвах се от изяви на симпатия към този или онзи, макар че това се оказа трудно, тъй като сред мнозинството се очертаваха няколко мъже с особена красота и приветливост, блестяха като представители на неизвестна, бих казал интелектуална раса. Така изглеждаха поне външно, защото тия тайнствени или поне странни същества, нямаха големи възможности за умствено развитие. Красиви, меки по характер и душа, роби; шейсет и двама!… В крайна сметка, дойдох до някакво заключение, а може да е било и внушение, че робите бяха твърде свободни и душевно очистени. Те сякаш дишаха и се развиваха като едно тяло; движението на отделния човек беше като потрепване от обшия opганизъм, тон от цялата симфония. Да, струваше ми се, че са много свободни: можеха да ядат къшей хляб на ден, да носят единствен панталон, по една риза на гърба си. Никога не ми се отдаде да разбера какво мислят, изобщо мислят ли нещо свое, те или бяха нежно-простовати или плуваха във високи, непознати за мен сфери. Така или иначе, но колективът, приютен от мен във вилата-ателие, далеч от погледите на хората, дишаше и живееше в завидно равновесие, без да се заинтересува или запита за повече. Сигурен съм, че никой не е откъснал нито една ябълка тайно и само за себе си. А плодовете висяха над главите им, трябваше само да протегнат ръка. Опитите ми да увелича дажбите удариха на камък, момчетата консумираха грамове, струваха ми далеч по-евтино, отколкото предполагах. Нямаха документи за самоличност никой не притежаваше нито една хартийка. Нещо повече, нямаха имена; поне за мен те обитаваха света като безименни същества. Преживях моменти на колебание, щеше ми се да им раздам по едно име. Но се отказах. Изглежда, че моето хитро замаскирано намерение да властвувам над тях, отхвърляше тази първа стъпка към индивидуализация. Шейсет и двамата си останаха в представите ми като красив загадъчен организъм, многоглав и многорък, вкоренен в някаква интимна, собствена митология.

Първите дни се залисах изцяло с тях, зарязах всичко – и работата си. Обяснявах им, запознавах ги с най-простите и обикновени неща, например как да боравят с електрическите уреди, показах им опасностите които електрическият ток крие за живота, а те ми демонстрираха умението си да схващат леко. Токът беше нещо важно за момчетата, осигуряваше им чай, препечени филийки и варени картофи. Варените картофи ги довеждаха до лудост. Когато ги запознавах с тях, те сякаш ме обикваха повече. Трябва да подчертая, че всички ме гледаха покорно, лицата им излъчваха благодарност и полинезийска вярност.

Един ден, някъде към свечеряване, звънецът на входа се обади. Нямаше нужда да поглеждам, знаех че може да бъде само Дора. Обзет от любовта си към поданиците, бях забравил изцяло за нея. Изскочих, готов за излизане, облечен, а и колата ненапразно стоеше на уличката.

При подобни случаи Дора изсипваше думите, заливаше ме с изобличителна лава и оставаше при мен; знаехме че цялата тази работа ще завърши в розовия облак на чаршафите. Но сега тя влезе и остана само в колата.. Направи ми впечатление, че този път моята любима не изрече нито една излишна дума и най-важното, дори не направи намек да проникне във вилата. Така и не стана необходимо да й отказвам.

Тя мълчеше. Мълчанието й изразяваше жестока болка, категорично и ясно взето решение. Дора се измъчваше, тормозеше се като вярна жена и другар, запътена към друг мъж. Представях си как би се изразило всичко туй в думи: Ти не ми се обади цели четири дни, чаках, бях решила да видя какво ще сториш. Преди два часа ми звъннаха други. Отказах им да се видим, но се ядосах и тръгнах към теб да ти заявя, че успя да ми нанесеш удар. Не забравяй, че все пак си на петдесет, а аз на трийсет и пет, което означава, че не можеш да ми се подиграваш безкрайно.

Страданието на Дора ме засягаше, в случая вече предусещах фронтално задаваща се заплаха. В крайна сметка, обичах тази жена по сто причини. И все пак, същността ми се отнесе спокойно към заплахата, мислите ме носеха към вилата, към момчетата.

– Моля те да спреш.

– Какво каза?

– Настоявам.

– Защо?

– Спри!

Изключих газта. Дора отвори вратата и слезе на асфалта.

– Върни се веднага! – извиках.

Но тя тръгна назад, към автобусната спирка. За щастие или нещастие, зададе се такси. Дора махна и се качи.

Останах сам. На пътя. В колата. На петдесет. Напуснат от една вярна жена и приятелка, към която се стичаха апетитите на много мъже, една жена, която сама не знаеше за какво ме обича, тя беше убедена че съм голям скулптор и аз подло подклаждах убеждението й. Би трябвало да съм съкрушен, в колата да е тъжно и все пак, като се замислих, дойдох до заключението, че не е така, напротив, почувствувах се като отвързан кон и хукнах обратно.

Момчетата вечеряха. В ръцете им димеше по един картоф, тяхното лакомство. Белеха го и го посоляваха. Този път си бяха позволили да консумират картофите печени. Ухаеше приятно. Въпреки навалицата, във вилата цареше уют, домашна топлина, тишина.

4.

Антилопата е вдигнала много леко глава, по-точно – извърнала е глава, тъкмо в момента когато е почнала да пие, или пък вече е пила вода. Нещо в стойката й подсказва, че е усетила опасността. А може и другояче: не е усетила нищо, продължава да уголява жаждата си; кротка, стройна, излизаща направо от саваната, или влизаща в нея, неотделима, слята с околната среда, синоним на красота и кротост. И ако нещо в стойката й подсказва, че е усетила надвисналата опасност, този миг ще ми струва много, голяма борба ще падне с камъка, ще се измъча. Но дори да го постигна, важно ли е?…

Ангелов продължава вече двайсет минути; очевадно е убеден в моя талант, ако го слуша човек, ще помисли че „Непримиримите“ ме издига сред най-големите пластици на съвремието. Досега с него стават трима, днес художественият съвет тръгна добре, най-после ще се отърва от този товар, от омръзналия ми вече ангажимент, ще получа пари и ще приключа с поръчките. Така смятам, имам спестени двайсет хиляди, „Непримиримите“ ще прибавят към тях още девет – две години ще мога да мисля, да се задълбочавам и ако наистина съм талантлив, да направя нещо извън рамките на договореността.

Сега говори някой си Петров, нов член на съвета, не го познавам, не знам откъде е дошъл. В лицето му има нещо недовършено, старае се да го заглади по някакъв начин, да го прикрие. Но какво е туй недовършено, все още не мога да открия и като истински скулптор, да залича. Затова сме ние, някъде може да се наложи интервенцията ни, да корегираме несръчността или недоглеждането на природата. В природата например не съществува антилопа заобиколена от леопарди. Да си припомним какво правят леопардите. Обикновено леодардите са самотни, или на двойки.

Когато са на лов, обаче, те са винаги сами. Леопардът се врязва сам в стадата и напада една единствена жертва, изяжда я, тя му е достатъчна. А една антилопа на няколко нападатели? В това се състои абсурдът… Петров ме отрича. Сега той говори за голяма сръчност. Чуя ли думата сръчност, разбирам че става дума за отрицание. Петров заявява, че не е далече времето, когато цялата страна, всеки площад, всеки парк, ще се напълнят със сръчно изработени творби, и ще се получи една приятна, сръчно постигната панорама. Петров заявява, че ще гласува за „Непримиримите“, но моли членовете на съвета да се замислят за бъдещия пейзаж на скулптурата… Отдъхвам си, деветте хиляди лева се върнаха отново в джоба ми, мога да се замисля върху водопоя. Добре де, какво би станало ако антилопата и леодардите пият заедно вода, пият кротко, мирно, никой не смята да напада никого. На пръв поглед – евтино, така би сметнал всеки умник, но я си представете нещата по-задълбочено. Не, не е за изхвърляне идеята.

Вървя по улиците, часът е дванайсет, денят е без слънце, но е приятен, свеж, може да се върви бързо или бавно, може да се мечтае. Смятам, че вече съм свободен човек, с изпълнени ангажименти, нямам определена жена, всички жени са мои, имам двайсет и девет хиляди и все пак, това е само капка в морето пред огромното богатство, което съм скрил в Бояна – шейсет и двама мъже, готови да ми робуват. Вървя и мисля за тях. Оглеждам витрините. Искам да им купя нещо, някакво подаръче, мъничко, но да се помни. Спирам тук и там. Оглеждам. По една носна кърпа, да речем. Или пък по едно огледалце; на туземците са подарявали огледалца.

Преди да направя покупката обаче размислям добре и се отказвам. Подаръците може би са вредни за здравето, те разглезват, искаш ли да владееш някого не бива да го привикваш към подаръци. Прекосявам градинката пред Народния театър, на път за ресторанта. Всички пейки са заети; деца и колички, колкото щеш. Майките сияят, те са горди с рожбите си. Всяка отглежда по едно сополиво дете. Децата ще порастнат, едни ще са хубави, други грозни, едни ще вървят добре в училище, други ще кретат, между тях няма да липсват и кретени. Едни ще умрат рано, други ще оцелеят, но общо взето, съмнително е дали ще станат хора. А моите са готови, живи и здрави, високи, стройни, красиви. Те са огромна сила. Впрегнати в работа ще сторят чудеса. Какво ли не могат, всичко! Те са преди всичко схватливи. Можеш да ги качиш на кран – да манипулират, на кораб – да го управляват, на веслата – да гребат, в рудника – да копаят подземни богатства, да забъркват бетон, да строят, да създават ценности, или пък да… покоряват. Ами да, не мога ли да покорявам? Стига да искам. Поведени напред, момчетата ще се превърнат във воини-нападатели. Ще ги предлагам за наемни убийци. Ще реализирам пъклени планове. Хубав ден! По дяволите Дора! Виж колко момичета има, седят по пейките, чакат. Заети са, винаги правят нещо, но всъщност чакат, не могат да ме заблудят те мен.

Решавам да свия край Мавзолея, до магазина за цигари, искам да си купя един кашон кент. Настроението ми е чудесно, няма нищо по-хубаво от хубавото настроение. Нито помен от ония мисли. Ето една от тях: ще си отида, ще изчезна, а тази градинка ще остане след мен, докато свят светува. В това кътче от тихия район на София се пръкват много деца и мисли, тук мислите политат от мозъка винаги шаблонни, но ти не обръщаш внимание на това, на теб просто ти хрумват мисли, защото градинката е такава, провокира. Слушай, човече, къде си тръгнал транзит? Защо не спреш? Тук имаш спомени от детството и от младостта. Кога ще ти се случи да минеш пак под столетните дървета? Тук съм се целувал поне с петдесет момичета.

Названието „антилопа“ поражда представа за линии, за красота, но ако се вгледате в една антилопа, може и да се разочаровате, нейната анатомия едва ли би покрила очакванията ви; на много места антилопата е направена грубо, но общо взето, тъкмо това огрубяване й придава най-големия финес и я отделя от сладникавата представа за грациозност. Тъкмо тази подробност трябва да изразя и аз. Сядам на една пейка. До мен двама старци са се оплели в разговор за миналото. Това не ми пречи да мисля. Защото има за какво да се разсъждава. Леопардите, които са кръвожадни животни, може би едни от най-кръвожадните животни на саваната, притежават своя грация. Понякога ми се струва, че леопардите са по-изящни от антилопите. И ето, това вече ще попречи, според мен, на композицията, пък и на идеята.

– Може ли?

Тези две думички се произнасят когато някой иска разрешение да седне. Казах че може. Вече станахме четирима на пейката, имаше още две свободни места. Тази мисъл просто се вплете в мислите ми за композицията, но после изчезна, отново потънах в компанията на леопардите и антилопата. Сега обмислях въпроса с бройката на леопардите, колко да бъдат те; по възможност по-малко и въпреки туй да внушават че са поне десет. Тук, според мен, ще се спъна в нова трудност, която е почти непреодолима: как да предам масовостта на нападателите с по-малко бройки и материал. Един леопард няма да каже нищо, два – също, три – едва ли, четири… Оха!… Може. Пет?… Петият на половина, да загатне масовостта. Значи, какво стана – четири и половина леопарда ще свършат работа. Боже господи, какво нещо е изкуството! Но съм доволен, ще стане…

Този род момичета са ми известни. Те дават илюзия че са дребнички, тяхната миниатюрност ги прави по-млади. В случая тя приличаше на петнайсетгодишно дете, а както ще видим по-късно, се оказа на двайсет. Повтарям, в този хубав безслънчев ден имах право да бъда щастлив, пълен с настроение. Затова не аз, а самочувствието ми проговори:

– Не съм смятал за кой знае колко вероятно, да ви срещна тъкмо в градинка.

Момичето ме погледна: – Моля?

– А, не така – рече самочувствието ми – току-що избягах от зелени очи!

Погледна ме ясно, с ония полуучудени проучвателни погледи на неделикатното женско разузнаване, а аз от своя страна четях всичко в очите й. Двоумеше се – да се обиди ли или да не се обиди, беше от ясно по-ясно че възрастта ми я шокира, а от друга страна, респектираше я всичко солидно у мен. Малката жена долавяше към коя категория принадлежа, а аз усещах че на нея тези хора не са й неприятни.

– Вижте какво – прошепнах съзаклятнически – няма защо да ме зяпате, а ми кажете, можете ли да шофирате или не можете. Малко съм пийнал, трябва да ме отведете до „Щастливеца“, имам среща. Ако не можете да шофирате, трябва да ме заведете до „Крим“ или „София“, но в никакъв случай в „Кристал“, където миналата седмица се бих с оберкелнера. – Зеленината в очите й просветля, но още не разбрах има ли чувство за хумор, засега се очертаваше като тъпаче, от ония, красивите, дребните на ръст тъпачета. – Ако отказвате, върнете ми ключовете.

– Не сте ми ги дали.

– Така ли? – Бръкнах в джоба си, измъкнах ключовете. – Можете ли или не можете?

– Какво?

– Да шофирате.

И така нататък…

Предавам ви част от разговора с тази млада жена, за да ви уверя още веднъж в какво хубаво разположение на духа се намирах, та чак изпробвах начините, останали ми от младостта…

Едва като се появи с кафетата на терасата, разбрах че Неди не е толкоз млада жена. Панталонът и ръкавите бяха навити за да не й висят, но общо взето, моята пижама й стоеше добре. Тя постави кафетата на масичката и понечи да седне на коленете ми. Отклоних я, посочих й насрещния стол. Погледът върху кафетата можеше да подскаже, че не са приготвени както трябва, че това не е работа за нея, но тя настоя решително, прати ме на терасата и сега трябваше да сърбам попарата, която сам си бях надробил. И друг път съм имал повод да си бия главата с такива случайни познанства, бях се зарекъл, но какво да правя, един мъж на петдесет, в повишено настроение, може да извърши и по-големи глупости.

– Значи, актриса, така ли?

– Догодина – за трети път.

– Завидна упоритост, Неди.

Чудех се какво да говоря.

– Докрай! – настоя Неди. – Докато имам право. Познавам някои, кандидатствували са по пет пъти и са влезли.

– Добре де, да речем, че влезеш и завършиш. После?

– В театъра.

– В театъра, но в провинцията.

– В провинцията, но в театъра.

– Актриса!

– Няма нищо по-велико.

– А пък аз бих ти казал, че едва ли има по-унизителна професия от актьорската. – Неди взе чашката от масичката и ме погледна тъй сякаш измерва ръста ми. – Или Лорънс Оливие, или ницо. Актьорите, моя мила, живеят по-зле от най-нисшия чиновник. Чиновникът е по-независим от тях, той може да съществува по-гордо. Да си актьор, това означава всекидневно, всекичасово подмазване на режисьори и директори, дори да си добър на сцената. Ти не си ти, не само заради интерпретирането, но и заради мизерната зависимост. Един силен индивид, превърнат в актьор, веднага поема върху себе си характерната за професията деформация. Всички актьори ако не се превърнат в сатрапи, се деформират, запомни го от мен. Има да лазиш по корем, ще бъдеш готова на всичко, само да фигурираш в списъците на някой столичен театър.

– И в провинцията живеят хора.

Усмихнах се, не казах нищо повече.

Само преди петнайсет минути Неди бе проявила великодушие, заяви, че може да остане и през нощта. Казах, че трябва да излизам служебно, но тя отвърна, че ще ме чака. Казах, че е неудобно, понеже все пак имам някаква приятелка, могат да се случат непредвидени посещения. Тя се съгласи, че това е твърде неприятно и обеща да си върви. Но кога ще стане туй? Небето тъмнее, планината изсивява, от седемнайстия етаж се вижда ясно как се свечерява, шумовете и те добиват сънливия си оттенък, всичко се приготвя да потъне в нощта, настъпва часът на бурния кипеж преди покоя. Настъпва и моят час. Новата ми познайница има тъмна кожа, но гърдите й светлеят с призалезното сияние, връхчетата им стърчат напред, със самотата на планински върхове. Това е моят час, когато нищо не може да ме спре. Днес целият ден не съм ги видял, тъгувам за тях и ако проклетницата не си отиде дс половин час, не знам как ще се разправяме. Пия кафе и си мисля, че трябва да благодаря на съдбата. Добре живях, макар и с компромиси, а и сега се чувствувам добре в тази нежна мансарда. Факт е, че съм добре, за това говори присъствието на това облаче до мен. Предстои му да се облече, сега сме в нищото, когато трябва да издържа още малко. Но на терасата разбирам, че моята нова познайница е по-хитра и по-безнравствена отколкото предполагах, само че, за съжаление, тя е далеч по-изящна като външност, далеч по-дръзка и много по-съблазнителна на терасата, отколкото на леглото. Дявол да го вземе, какви момичета кръстосват по света, а ние си отиваме.

Някъде към два след полунощ се разярих, заявих, че дрехите на жените служат не само за събличане, но и за обличане.

В четири часът сутринта вече летях към Бояна.

Отворих внимателно, стараех се да не накърня и с най-малкия шум тишината. Затворих вратата зад гърба си и погледнах прелестният разкош на нощната градина. В белезникавата дремливост на отиващата си тъмнина можех да виждам ябълките, крушите и дюлите, увиснали тежко към земята, върху която лежаха момчетата. Хладната нощ изглежда беше топла за тях, до изтласканите настрана одеяла те дишаха леко и разгърдени. Порази ме една подробност – никой не хъркаше. Внимателно се изкачих в малката стаичка и смъкнах завивките си в градината. Постелих одеяло долу, метнах едно върху гърдите си и заспах.

5.

Във вилата имаше двайсет чаши, чаят тук се пиеше на три тура. Погледнах циферблата. Шест. Бях спал час и половина, но не можех да лежа повече самичък сред градината. Върху тялото ми тежаха няколко одеяла, внимание, което човек запомня. Станах, поднесоха ми закуска. Всичко вършат те, отдавна не се грижа за нищо, само нося провизии. Мисля, че финансите ми позволяват да издържам шейсет и двама пансионера, които се хранят кажи-речи символично.

Скоро закуската приключи, дворът беше разчистен от одеялата, Хората ме гледаха право в очите и се страхуваха. Те най-много сс страхуваха да не си отида. От своя страна аз също ги гледах, чудех се – какво да предприема с тях? Да разговаряме за нещо по-значително не можехме, можех само да им се любувам и да се чув-ствувам горд, че всичките тук са мои и ако реша… Но какво да реша? Какво добро мога да сторя на света с хората си? Ако ги разпределя да помагат някъде, ще се разчуе и ще ми ги вземат. Боже мой, какви доходи могат да ми докарат, само да ги пусна, да речем, като изкопчии. Виж, зло мога да причиня, това е по-лесно, почти всички злини са на мое разположение. Възможни са хиляди нощни поразии, неизобретени още от човека забави, да се подигравам на хората и всички ние шейсет и тримата да се кискаме от удоволствие и злорадост. Мога да разиграя милицията, имам властта да паникьосам цяла София, да извърша серия от убийства, в които липсва логика. Или пък, представете си какво може да стане ако осея за една нощ десет квартала с десет трупа, все на мои хора, все неиндентифицирани. Ужас. София се тресе от паника, а ние, останалите петдесет и трима, тържествуваме. Знам, достатъчно е само да заповядам на хората си: идете и умрете, те ще отидат и ще умрат. Идете и убийте, те ще отидат и ще убият…

Стоят и чакат какво ще измисля за днес. Аз също бездействам, не ми хрумва нищо. Ето ги, куп здравеняци, предани, а какво да ги правя? Мога само да си ги преброя отново. Помолих ги да се подредят. Преброих ги – точно, нито един не липсваше. По-нататък? Гледат ме в очите. Наредете се по двама. Наредиха се. На трийсет и едно места по двама души. Мои. Сега по трима. Наредиха се. На двайсет места по трима и двама остават отзад. Все мои хора. Сега – класиката, както се редяхме в гимназията и в казармата. Наредиха се на петнайсет места по четирима и двама останаха да стърчат, както си е редно. Погледнах строените. Надравиха ми добро впечатление. Все мои, гледат с обожание, разбират че скуката си отива, тук ще се прави нещо. Но какво? Какво можем?

Освен да маршируваме. Потрудих се един час и потръгна. Научиха се да вървят в крак. Дощя ми се да им пусна един марш, но в магнетофонните си записи нямах подобно нещо. Тогава се досетих че от много години насам съм живял без този така характерен за младостта ми ритъм. А момчетата маршируваха, тактуваха си с уста, най-лесната маршова песничка, заучена без текста. Тъпчат по тревата и си тананикат. Гледам ги, любувам им се и се чудя какво не е в ред. Да, нещо не е в ред. Скоро се досещам – брадите.

Следобед накупих самобръсначки. До вечерта всички бради изчезнаха, лицата лъснаха, наоколо светна, добих впечатление, че нещо стана по-редовно.

На другата сутрин, без да го усукваме, налетяхме направо на маршировката. Вече не ги молех да се подреждат, заповядвах. Забелязах тази подробност, сепнах се, но играта беше забавна и продължих. Игри, забави, какво да прави човек, те бяха като деца и трябваше да ги владея.

Новият начин на живот, изпълнен с ритъм и дисциплина, допадна на хората ми, те му се подчиниха; сутрин след закуска се строяваха и ме чакаха. Понеже спях в София, пристигах към седем, за да ги поздравя. Това продължи няколко дни, докато се досетих, че така няма да може, че се обвързвам. Дотогава винаги съм се чувствувал свободен, аз съм независим човек, господар съм на времето си, на волята си. Ставаше лошо – момчетата искаха да играят на нещо, вече играеха и нямах право да им отнемам ритуала. Замислих се да им поставя мой заместник, един от тях, който да „приема парада“ и да ми докладва вечер. Но кой да бъде той? Оглеждах редиците – всички се стараеха, всеки вдигаше ревностно крак, всяко копче на панталона или на ризата беше закопчано, фигурите се изпъваха стремително; от разпасаната група, която доскоро блееше и се потриваше, нямаше и помен.

Но кой от тях? Набелязах си неколцина, повече по ръста, отколкото по старанието им, от тук нататък селекцията трябваше да продължи. Но кой от петимата? Сведох ги до двама, започнах наблюдения върху тях. Залисан в увлечението да си избера заместник, вече забравих всички останали задължения към бита си, да не говорил за това, че забравих да работя. Материалът беше струпан, идеята блуждаеше в главата ми, трябваше да почна всеки миг. Но кога?

Застанах над тези хора, вече обмислях съдбата им по най-банален начин – създавах си заместник, той от своя страна сигурно ще си измисли свой заместник, а другият няма да остане назад и така нататък, докато се изгради онова нещо… Аз и бъдещите ми помощници се готвехме да измайсторим иерархията, началничеството, разчиствахме пътя към потисничеството, това ме увличаше сериозно, погубваше желанието ми да творя.

Една сутрин реших да туря край на туй, което се зараждаше.

Качих се бързо на колата, натиснах газта, озовах се в Бояна. Видях ги как удрят крак и пеят; по лицата им бе изписано въодушевлението на децата, радост от живота. Това пък не съм очаквал ама ни най-малко. Момчета, извиках аз, след като ги строих на плаца и им дадох командата „свободно“, искам да забравите този период от живота ни. Това, което вършим, не е добро, ние вече се подготвяме, ние пеем в един глас, вървим като един, завиваме едновременно, в една посока, ухото започва да привиква към заповедите, към подчинението. Много скоро ще ви направя компактни и единодушни, ще създам от вас сила. Няма да мине време и ще поискам най-лошото – да ви употребя. Добре, ще пожелаете ли? Казаха, че са готови на всичко. Дори да умрете? Дори да умрем!… Хубаво се наредихме, рекох аз, но за какво да умрете? Къде да ви пратя?

6.

Есента се оказа чудесен период за образование и сприятеляване. Тактично се заех да отклоня стремежа на подарените ми хора към строя и унифицирането. С помощта на телевизията и радиото пристъпих към разширяване на познанията. Обяснявах всичко видяно на екрана, чутото по радиото. Библиотеката на татко свърши добра работа, тя ми помогна в просветителския бяс, който ме беше обхванал. Младите непокварени мозъци на учениците ми усвояваха бързо, всяка научена подробност предизвикваше радост у тях.

Зимата се превърна в период на задълбочаването. В дългите снежни нощи всяка информация се разясняваше подробно, тогава се показаха и кълновете на проникването. Но най-интересните моменти настъпиха по-късно, когато се обадиха музите. Първи се проявиха певците, след това художниците. Както едните, така и другите можеха да се изявят лесно, имаше къде да се пее, а художниците разполагаха с материали; ателието просто гъмжеше от флумастери, бои, четки, платна и огромно количество глина. Очертаха се и тези, които предпочитаха словото, те се затваряха някъде и четяха без прекъсване. В погледите на двама от тях долових онази закана, която обикновено отправят към света решените да пропишат.

Всеки се стараеше да увеличи знанията си, дори двамата, определени от мен за началници, през късия фашистки период. За тях не мога да твърдя, че възприемаха трудно, направи ми впечат ление обаче скритата им, бих казал подмолна съпротива, притаена та им носталгия по маршируването, към дните, в които те бяха командири. Започнах да ги наблюдавам, използувах всеки удобен момент да им внуша, че светът притежава друг аромат, а животът трябва да се живее меко, без крясъци, без заповеди и налагане на чужда воля. Учудването им на няколко пъти премина в опит за спор: защо, какво лошо има в това да се уеднаквят хората, да приемат принципа на единомислието; това означава ред, прегледност, контрол. Впуснах се в търпеливи обяснения, особено много наблегнах върху нюансирането, казах че всеки човек представлява отделен свят, нещо подобно казах, после споменах онези неща – за волята, а те се хванаха за волята, но успях да парирам и това. Мисля, че не ги убедих достатъчно, мисля че двамата се свиха само пред авторитета ми, просто се бяха подчинили. През цялото време на обучението не ги изпуснах от очи. Те гледаха повече телевизия, по-малко четяха, обичаха да слушат пеенето на другарите си, но към картините се отнасяха с пренебрежение.

Наследеният татков имот, с голямата топла вила и петте декара градина около вилата, вече приличаше на колеж, в който учениците се стараят да задоволят преподавателите си, дори ми се стори, че се престарават. В някои моменти обучението приемаше състезателен характер. Когато се връщах натоварен с продукти от града, преди да се приближа, спирах колата и отстрани наблюдавах сградата, по-скоро някои нейни фрагменти, подаващи се измежду елите. Застоявах се, правеше ми удоволствие да се замислям за факта, че вътре живеят шейсет и двама души, хора, те не са регистрирани никъде, не фигурират в никоя общинска книга нямат имена, но всички единодушно и всеотдайно се числят към мен, мога да ги възприемам както си ща, било като дух към духа ми, било като вещи към имота ми.

Веднъж, след един подобен размисъл отвън, отново ми се стори, че не може да бъде, и вместо да вмъкна колата в гаража, не очаквано подкарах към Витоша. Свечеряваше се, снегът сивееше; върху чистото небе припламваха първите чисти звезди. Тук, високо над града, исках да взема някакво решение и да го проведа незабавно, ако всичко не е само един сън, разбира се. Трябваше ли да предам питомците си на държавата? Нейни ли са те? Държавата сигурно има по-големи възможности от мен да ги разгадае, да се заеме с възпитанието им. Нямах никакво право над съдбата им. И тогава пред мен се изпречи нова загадка: нима всичките шейсет и двама имат еднаква съдба, нима представляват нещо неделимо? Как можех да разбера това?

Върнах се във вилата, за да се уверя – за кой ли път – че не сънувам: те съществуваха. Помогнаха ми да внеса продуктите и се събрахме в голямото помещение. Предстоеше ни празненство – щяхме да изслушаме цялостната програма, нещо като концерт на хоровата капела. Хористите изпълниха песнички от радиото и телевизията. Въоръжени с магнитофонната ми уредба, те можеха да записват сами всичко по-интересно от програмите. Двете песнички прозвучаха странно: детски, а ги изпълняват мъжаги. Странно звучаха и естрадните парчета. Мъжете не усещаха изцяло ритмите, не можеха и да ги предадат, те просто пееха всеотдайно, вдъхновено. Слушах и размислях – наистина не ставаше въпрос за единен организъм, това си бяха отделни хора, само че безпределно предани на мен, тях не ги интересуваше нищо извън подчинението им към моята личност.

Потръпнах.

Какво ли би станало ако пожелая да убия някого от тях?

Навън беше студено, при нас – топло, сигурно; имаше дихание, чувстваше се присъствието на приятели; всеки усещаше другия и като си помислех за дарителя, който ме беше посетил по време на риболова, отправях му благодарностите си. Къде ли се намира той сега? Не беше ли един от ония скитащи неспокойни демони? Не бяха ли демони и тези до мен? Бяха, разбира се, другояче не можеше да се обясни появата им през времето и пространството.

Тази вечер имаше по глътка ракия, чай, бисквити, пияни вишни и един казан сутляш. Няколко мъже минаваха и поднасяха лакомствата. Всеки посягаше и си избираше. Аз пиех. И точно когато се появи Дора, разбрах че оня е изчезнал.

А Дора се появи много обикновено, изведнъж си спомних за нея, като за хубава жена.

7.

Тръгнах с чашата си. Намерих го в някогашната спалня на татко. Тук по стените висяха три от прочутите таткови картини, а библиотечният шкаф приютяваше само албуми на прочути фирми и галерии. Беше се навел, разглеждаше трескаво, сякаш бързаше за някъде. За първи път ми се случваше да видя как някое от момчетата се отделя драстично от „групата“.

Повдигна глава и ме погледна, току-що овлажнил пръста си, за да прелисти следващата страница на Бош. Край него зееха разтворените издания на Рембранд, Пикасо, Ван Гог и Гоген. Взрях се в най-малката книжка и не без изненада открих част от призрачната галерия на Магрит.

– Сам ли ги подбра? – запитах аз.

– Какво?

– Тези албуми сам ли си ги измъкна измежду останалите? – Отворих шкафа и му посочих редиците. – Ето, виж!

– Не – отвърна той. – Те бяха тук.

Посочи нощното шкафче до леглото и на бърза ръка нареди книгите една върху друга, но сякаш спази строг ред. Разбрах, че ги е намерил така, сигурно оставени от мен, разглеждал съм ги през време на отдих, преди заспиване.

– Очите ти са зачервени – рекох – лицето ти е уморено. Слушай, да не би?… Малко ли спиш? – Кимна. – Три или четири часа?

Кимна повторно.

Без да влизам в подробности, стана ми ясно, този човек четеше и разглеждаше по цели дни и нощи, спеше малко, беше обхванат от простата човешка любознателност да поглъща безкрайно много информация. Посочих му повторно шкафа, дадох му да разбере, че всички останали албуми са на разположение, че спалнята на моя прочут татко е също на разположение, но трябва да включва електрическия радиатор и да внимава с прозореца, никаква светлина навън!… Тук му е мястото да отбележа, че повечето от прозорците на вилата бяха плътно покрити с черен картон, нощем вилата светеше само с кухнята и антрето си, така както беше светила винаги, преди да бъде пренаселена.

– Ти ми направи впечатление – казах тихо аз. – Искам да ти измисля име. Кажи си как да те наричам?

– Гоген!

– Настояваш!

– Гоген, да.

– Добре, ще те наричам Гоген. Не ти ли е студено?

Повечих да включа радиатора, но той ме спря. Заяви, че не чувствува да му е особено студено.

– Но ако усетиш студ?

– Тогава ще си пусна точно толкоз топлина, колкото ми е нужна.

Изглежда, че тези хора ми бяха не само предани, те внимаваха и за останалото, например, изразходваха тока разумно, пестяха в моя полза.

– Искам да се чукнем – посочих чашата си аз.

Човекът, когото трябваше занапред да наричам Гоген, излезе от стаята.

Загледах се в една от трите картини, тази която ми харесваше най-много, влязла и в енциклопедията. За татко съм мислел винаги по един начин, че е спокоен в безпокойството си художник, до голяма степен независим, разтворен в немските майстори; беше се учил при тях.

Гоген се върна с чаша в ръка. Поднесе я към мен, пресипах му от моята водка. Пихме с пожелания за успехи, както става по приемите. За да подхвана незначителен разговор от учтивост, посочих картината на татко.

– Харесва ли ти?

Той сякаш знаеше какво ще му посоча, просто не я погледна, взря се в очите ми.

– Не.

Усмихнах се. Гоген остана сериозен. Вдигнах чашата. Не знаех какво да сторя, а бях смутен. Каквото и да разправяме, прямотата от този род почти винаги ни обижда. Татко е безспорен художник, признанието му е всеизвестно, дори попрехвърлило границите на страната ни, осемнайсет от неговите картини отдавна се намират в Съединените щати.

Посочих му една от репродукциите на Магрит.

– А тази много ли ти харесва?

– Не знам дали ми харесва много – отвърна моят събеседник – но ми харесва, той ми казва други неща. А този ми казва съвсем друго, той ми харесва много – Ставаше дума за Бош. – Той ми разказва за неща, които тия премълчават. – Посочи Рембранд, Ван Гог, Гоген и Пикасо. После отново Бош и Магрит. – Тези ми са интересни, но тези четиримата ме карат да мечтая.

– Но не те вълнуват.

– Ами!…

Изтръпнах от естеството на разговора, който се водеше в някогашната спалня на татко, между неговия син и някакъв примитив от неизвестен произход. Той си имаше мнение, освен това изразяваше го така, както бихме желали да се изразяваме навсякъде в нашия живот, а не успяваме. Само за две секунди татко беше унищожен, аз леко смутен – и меко казано – раздразнен. Раздразнението ми отиде още по-далеч: накарах го да донесе картините си. Гоген се съпротивляваше успешно до момента в който му заповядах.

Донесе пет картини, погледнах ги, жалко за платната и материалите. Направи ми впечатление шаблонната отправна точка към строежа, цветовете се втурваха към зрителя по особен, но скучен начин. Освен цвят – нищо, никакъв сюжет или дори настроение, върху платната зееше дупка, хаос, картините не се сродяваха и с детските рисункови брътвежи.

Изведнъж ми стана ясно, че имам работа с маниак-многознайник, впрегнах се, за малко да му кажа, че няма право да пипа четката, но премълчах. Наредих му да ми донесе картините на другите трима. В тях също нямаше нищо, но се долавяше най-желаното – примитивизмът, неорганизираният детски разказ, характерен за начеващи, от които можеш поне да очакваш.

– Сигурно са ви нужни още платна – казах, докато близвах от чашата.

– Много – призна маниакът, който настояваше да бъде наричан Гоген – колкото може повече. Моля ви, донесете още платна.

– Рисува ти се, а?

– Непрекъснато.

– Ще донеса много платна – обещах – огромно количество!

– Позволявате ли ми да отварям шкафа с репродукциите?

– Колкото щеш.

Отговорът ми сякаш го успокои, повече не ми се и разговаряше, страхувах се да не поиска мнението ми за картините. Събеседникът ми се очертаваше като неприятен характер, което означаваше, че в групата започваха да се проявяват индивидуалности те.

А на всичко отгоре – бързах.

8.

В гаража отново ме споходи мисълта за антилопата и леопардите. Кога най-после ще започна? Бяха минали векове от последната мисъл за тази скулптура. Така ли ще продължава и занапред? Нима ще зарежа работата си заради тях? Плъзнах се по разчистения асфалтов път. Студено. Дора, антилопата, момчетата и този маниак, който хаби платната на вятъра… Леопардите трябва да бъдат точно четири и половина. Часът е точно девет, може да се предположи, че все още хората не са си легнали да спят. Знаят ли всички долу какви са звездите тук горе? Кола на КАТ, спряла е, минах край нея. Само туй оставаше, да ме проверат за алкохол, да се лиша от превоз, сега, когато отговарям за прехраната на шейсет и двама души!… Не е ли време да ги предам на държавата? Нали за това се бях качил привечер на Витоша да взема решението? Бяха ли минали шест месеца откакто… Не, не повече от четири месеца. Толкова дълго време без допир до женска кожа!… Всъщност, не става въпрос за антилопа, а за газела, първоначалното ми хрумване е било с газела и съм забравил. Колко много съм се откъснал от работата си…

На седемнайстия етаж ме очакваше необитаема суха топлина, която изпълваше всяко кътче на мансардата. Това се казва топлина, тя така ми липсваше оттатък, там поданиците пестяха електрическата енергия. Освен това, на седемнайстия етаж усетих край себе си простор и независимост, отървавах се от чувството на заетост, телефонът стоеше на мястото си – красива вещ, може да ти стори неописуеми добрини. Завъртях шайбата и тя запя познатата песен със съпровод от нечие дихание. Чаках, потъвах в топлината и мислех, че не мога да искам повече. Какво ми трябва още, аз съм задоволен, дори разглезен човек, нещо ме караше да се чувствувам и като султан: в бележника лежаха телефонните номера, а на края на жицата лежаха те, всяка от тях чакаше да бъде повикана. Предимството, естествено, се падаше на главната султанша.

Мембрана та пропука.

– Дора – рекох тихичко аз – хайде.

– Какво?

– Тръгвай.

– А, ти ли си?

– Какво?

– Няма да дойда, имам гости. Как си?

– Добре съм. Ела.

– Не – засмя се по много неприятен начин тя – не, мойто момче, довиждане.

Сега изпука сякаш целия отоплен хол, изпука с празнотата си. А телефонът се превърна в студена бакелитова мида. Трябваше малко да помълча, необходимо беше дори да не мисля, имах чувството, че нещо трябва да се утаи и докато това става, нито капка алкохол. Най-лесното е да посегна към хладилника, но не, добре е да се изсмея над себе си, да изконсумирам тайната наслада от подигравката.

Бавно се запътих към леглото и се изпънах. Пред очите ми се простря студената пустиня на тавана. Помъчих се да потърся там подробности, както ги намирах в детството, но нямаше, нямаше и оазиси, нито дюни, нито камили или бедуини, имаше само равна блла повърхност. Скочих на крака, отново вдигнах слушалката, но размислих и я тръснах върху вилката, гледах да не се поддам на гимназистки пориви, дори се усмихнах, но не над себе си, а над ситуацията. Докато бележникът ми е натъпкан с телефонни номера, докато имам всичко, което може да има човек в моята страна и докато мога да се изправям на ръце… Но мога ли? Приближих се до стената, наведох се, с длани към пода, изхвърлих краката си назад и ги опрях високо на стената. Кръвта нахлу в главата ми, свалих краката си и побързах да заема нормално положение. Все пак бях успял. От първия опит. А почна ли да тренирам, като нищо ще се докопам до старите постижения.. Всъщност не е ли все едно дали ще бъде газела или антилопа? Важното е нападателите да бъдат леопарди. Там, на водопоя, където антилопите отиват по принуждение… Ето че отново мисля за работата си, композицията може би ще стане, тъй както съм я намислил… А в бележника се потайват телефонните номера на стадо антилопи, време е да звънна, леопардът в мен трябва да получи вечерята си.

Леопардът е доста обиден, дори се изправи на ръце. Антилопата Дора го нарани, на леопарда не му се отваря бележника, не му се звъни, на леопарда му се прави нещо кой знае какво. Влязох в банята, намокрих лицето си, пуснах телевизора, затворих го, легнах, станах, ритнах нещо, запътих се решително към хладилника, спрях, погалих го, усмихнах се. Без да видя в огледало усмивката си, по усет разбрах, че е излязла малко нещо изкривена…

Колко дълго съм отсъствувал! Струва ми се, че не мога да се движа както някога между масите; удрям се и се препъвам, може би замаян от шума. Шумно заведение е клуба, но е приятно и най-важното – както бялото, така и червеното наливно вино са с твърди, неизменни качества. Празни места няма, нямам избор, ще седна при някого. Да, всъщност е толкова просто, ще седна и ще се наприказвам. Не съм водил разговори от месеци насам. Посрещнаха ме добре, дори ми се зарадваха, предположиха, че съм бил в чужбина, съгласих се, наляха и на мен.

Край двойната маса пиеха десетина души. Говореха за примитивизма. Доколкото разбрах още при сядането, тази вечер изобщо не е ставало и дума за спор, само че всеки се стараеше да увери другите, че статията отпечатана в ЛИК, превод от лондонското списание „Лиснър“, за примитивизма, е сериозен, кажи-речи обширен труд, написан с проникновение. Доколкото схванах още в първите минути, всеки от присьствуващите приемаше примитивизма като велико направление в изкуството, боравеше се с шедьоврите на родово-племенното изкуство, африканската скулптура, Митничаря Русо, амфорите, Давид, древноегипетските гробници, Рафаел, Пикасо и още, и още – изведнъж ми направи впечатление, че направлението е по-широко отколкото си го представях някога и че затова е добре да се посещава клуба, иначе щях да остана роб на старите си заблуждения. Порази ме усещането за един различен от моя живот – живот край маса, с хора, с разговори. На разговорите присъствуват и жени. Жените възприемах вече като същества, измайсторени от друга, непозната материя, от месец насам обществото в което се бях набутал бе подчертано мъжко и цялото мое, а сега тук има все чужди жени, все доведени от някого, който плаща вечерята. Пиех бързо, жадно, наваксвах, исках да ми стане леко. И успях, успях дотолкова, че край мен омекна всичко, включително лицата на хората, ръбовете на масата. Сега вървях по пътеките и не се блъсках никъде, носех се плавно между масите, разговарях с познати, обяснявах, че съм се изгубил в работата, а не в чужбина, а познатите отбелязваха, че работата в крайна сметка се превръща в пари, те чули че печеля много, че съм претоварен от поръчки.

– Какво правите сега, например?

Ръцете й натежаваха от старинни метални гривни.

– Нищо – отвърнах – скучая.

– Над какво работите, искам да кажа.

Погледнах я по-внимателно. Когато някой те пита над какво работиш, трябва малко да се замислиш, това е твой почитател, за него ти си авторитет, а над авторитета трябва да се бди, почитателите трябва да се уважават; в случай че са жени, както беше сега, с тях може да се преспива, но внимателно. Ама че съм се напил.

– Работя върху композиция – рекох аз. – Водопой, разбирате ли?

– Не.

0, тук много внимателно. Усетих, че не само украшенията, но и ръцете, които ги носеха, бяха грубо изковани. А лицето й ми направи впечатление с това, че се оказа плоско, леко деформирано, мисля че скулите не бяха на еднаква височина, направо некрасиво лице, да не кажа грозно. Да, и устните не са очертани. Абсолютен примитивизъм.

– На мястото където се пие вода, някъде в саваната, е спряла газела, или антилопа, още не съм решил. Малко преди да потопи муцунка, за да пие. Тялото й е напрегнато – тези животни изобщо са напрегнати – но е и красиво, защото тези животни са красиви. Те за нищо на света не биха отишли при реката, там ги дебнат опасности, но какво да се прави, жажда.

Вдигнах чашата. Тя също.

– Това ли е?

– Не, разбира се.

– Олекна ми, защото до тук беше глупаво.

– Имам още много за разказване, сюжетът е дълъг, но тук е шумно.

– А къде е тихо?

– Не бързайте, няма да ви поканя, там каня само доверени лица.

– Какво разбирате под…

– Които няма да разгласят това, което съм им казал.

– Аз съм бъбривка.

– Искам да кажа, на мъжете си.

– Вижте какво, вие сте пиян, временно. Но като художник сте незначителен и то за постоянно. Известен сте като човек който умее да продава труда си. На ваше място бих си мълчал и живуркал само с Дора, макар че Дора ви е къде-къде много. Такива като вас непрекъснато си имат по един сюжет и непрекъснато се канят да започнат сериозно. Иначе са неуморими на масата и свалят жени.

9.

Завивката ми тежеше, ставаше ми се, в леглото не се чувствувах добре. Нямаше го вчерашния светъл ден, валеше, снежинките бързаха, бяха много, прекалено много и невероятни, след ясната студена вечер. Гледах ги как падат зад прозореца и си мислех, че при всички обстоятелства снеговалежът ме е радвал, дори тогава, когато затрупва улиците. Часовникът показваше единадесет. Никак, ама никак не ми се отиваше до Бояна, може би няма да отида целия ден, там имат за ядене, а време е да се примирят с някои мои отсъствия. Време е и да ги предам където се полага, могат да ги направят войници, работници, нали и без това не достигат хора за прибирането на реколтата?… Станах от леглото, нито следа от махмурлук, снеговалежът ме караше да потръпвам от тайствена радост. Какво ли можех да очаквам от него? Снегът може само да затрупва. Стоях и гледах, той закриваше всичко, както земята, така и небето, получих усещането че летя заедно с жилището си, съвсем сам, с грижите си. Припомних си за спестените пари. Можех ли да се осланям само на тях? Не губех ли скорост? Не изоставах ли, когато и децата вече знаят, че при нашия занаят трябва да се работи непрекъснато, да се взимат поръчка след поръчка. И коя е тя да ми държи сметка! Измъкнах албум с фотографии. Ох, не е много леко за човека да погледне в творбите си с очи като тазсутрешните. Затворих албума, помислих си, че сега снегът пада върху творбите ми и колко хубаво ще бъде ако ги затрупа изцяло, макар че ще е нужен бая дебел сняг, някои от скулптурите ми се издигат твърде високо. Но докато има държава, ще има поръчки, ако не съм аз, ще бъде друг. Дали някога не сгреших като се отказах от живописта? Колко хубави думи се чуваха тогава за моите картини. Защо не продължих? Кой дявол ме накара да се присламча към монументалната скулптура? Боже, колко съм тъжен! Ето, в такъв момент те трябва да бъдат тук, да си поиграя с тях. Имам сто жени, а нямам нито една… Никой не ме премълчава, за мен – само добри думи по съветите и обсъжданията – хиляди думи, и все добри; по докладите все добро, във вестниците снимки, а колко искрено искам да бъда само като Оня живописец – нищо не продумват за него, никъде, а всички знаят, че е тъкмо той и всеки се надпреварва да си осигури по нещо от него. Веднъж се бяхме срещнали в ранен час, да, в някакво кафене. Той стана от стола си и седна при мен, пиян от снощи, но решително устремен към изтрезняването. Искаш ли да ти кажа нещо, запита той. Кажи, Мечтая да съм като теб. Отвърнах му, че знам добре какво представлявам. Напротив, рече той, ти беше добър живописец, но направи страшна, достойна за възхищение стъпка, като влезе в бизнеса. Лесно ти е да говориш така, въздъхнах аз, ние ще умрем, а ти ще останеш. Никой няма да остане, рече той, искаш ли да пием по нещо? Искам. Тогава да тръгнем. Отидохме в моята мансарда. Започнахме от сутринта. През целия ден той повтаряше само едно, че никой няма да остане, никой бе, разбираш ли какво ти казвам никой и ще спечелят само такива като тебе, а мога спокойно да ти кажа и това, че правиш нещата добре. Виждал ли си нещо от мен? – запитах. Сигурно, потвърди той, може би съм виждал, но има ли значение, чувал съм, че работиш добре, а това значи че оставяш след себе си камъни – нещо твърдо под небето, за векове, прав ли съм? Прав си. Прав съм я, ще минат години, ще си отидем, а твоите фигури ще стърчат на открито, разбираш ли, и хората искат не искат, ще ги гледат, а моите работи ще висят по стените на къщите, прав ли съм? Прав си. И колкото повече време изтече, твоите работи ще узряват – дъждът, вятърът и слънцето ще ги дообработват, разбираш ли? Разбирам, карай да върви. Не, аз наистина – колкото и да се будалкаме, има нещо вярно. Знам, колкото и да се шегуваш. Но с тази работа шега не бива… пък аз – нищо, ще оставя празни бутилки, ако съберат празните ми бутилки ще изградят две хеопсови пирамиди. Море, повече. Ти трябва да продължаваш, макар че и туй е вятър, всичко е вятър… И така нататък, докато се скапахме от препиване.

Най-после телефонът! Бях сигурен, че Дора ще се предаде, поне ще звънне.

– Искам да ви посетя.

־ Кой се обажда?

– Ванда.

– Ванда?…

– Снощи се държах неприлично.

– Защо?

– Хайде, идвам.

Затвори преди да й кажа адреса, как ще дойде когато не знае къде, но после разбрах, че съм тиква, справила се е с телефонния указател. Хвърлих си бързо един душ, започнах да се бръсна, духът ми тържествуваше, ухото ми се вслушваше – там трябваше да се звънне и грубата недодялана женска персона с многото гривни, която се бе подиграла с душата ми, ще се вмъкне като яребица през вратата, коравото й тяло ще седне в креслото, най-после ще опитам вкуса на коравите, неочертани както трябва устни и както е тръгнало, ще я оставя да напада първа, за да й извикам: Ванда, това е вандалщина, спокойно!…

– Всъщност, реших се тази сутрин – рече тя като влезе и седна право във въпросното кресло – и тъй и тъй трябва да пиша монография, защо да не бъде за вас. Познат сте ми, обичах ви, искам да кажа, че сте ми познат като художник. – Днес гривните не са на китките, тя не е толкова едра, а напротив. Лището й продължава да си е несиметрично, ала кожата й излъчва силен блясък на младост и здраве, струва ми се че е топла кожа, въпреки че иде направо от студа. – Но бях влюбена и като жена. Вървяла съм подир вас, знаете ли? Ние сме били често близо, но вие не подозирахте. Снощи пресилих нещата, за да ви жегна, изпросихте си го, трябваше да се държите като идол, не като просяк.

– Да, де, вие дойдохте да ми се извините.

– Не ви отива да очаквате извинения. Изглежда, че не вярвате ни най-малко на себе си.

– Този който вярва много на себе си е свършен.

– Или съвършен.

– Вижте какво, очаквах тук АЗ да правя каламбури, а не вие.

– Яд ме е на вас, вие убихте илюзията ми за твореца.

– Кой е творецът?

– Вие. И ще напиша монографията си. Дадоха ми бройка, до един месец трябва да представя заглавието, а до една година да предам ръкописа.

– Баща ви големец ли е?

– Мъжът ми!

– Уиски?

– Уиски.

– С лед ли?

– Да.

– Искате ли да се напием?

– Не.

Ванда се изправи и едва сега се понесе из помещенията – обходи спалнята, пъхна се във втората стая. Разглеждаше картините. Налях в чашите и се върнах до хладилника за лед. Никак не ми се пиеше, ни най-малко, но трябваше да се почне от там. Докато носех леда към масичката, мислех си за шаблона в който живея, тук са минали стада от жени и все по същия начин, и все като нещо ново, може би като обещание и, може би наистина съм ги обичал по малко.

Унизителен стереотип, но можех ли да сторя нещо против него? Точно сега? Когато не бях докосвал кожа от месеци? Заради някакви безлични, антисоциални и непотребни мъже, натъпкани в бащината вила, като в хан.

– Това са картини на баща ви, нали?

– Едната е моя.

– Не говоря за нея. Баща ви е точно това, което си е? Според мен този човек успя да извоюва безпогрешно мястото си и бъдещето едва ли ще може да нанесе някаква корекция спрямо него.

– Много лошо правите с тая монография.

– Защо?

– Връзвате ми ръцете.

– Телефонът звъни.

– Когато ми гостуват жени не посягам към него.

– Личи си че сте възрастен, да ви кажа, с тези принципи.

– Това – принципи?

– Ми как да го нарека?

– Защо не пиете?

Ванда се изправи повторно и тръгна направо към картината ми. Загледа я спокойно, без поза. Чаках я да приключи. Обърнала доверчиво гърба си изцяло към мен, тя сякаш ми разказваше нещо с тялото си, макар че може би си въобразявах, защото, до него поне ден, за мен жените са били вината само жени, които искат да ни се понравят преди всичко като жени. Като я наблюдавах неприлично отзад, повтарях си без да ща, че ако изпусна това, ако си отиде недокоснато, ще трябва да се ругая поне три дни. Малко ме интересуваше ще пишат ли за мен монография, това пък беше най-малкото което можеше да ме вълнува. Тази пикла, съпруга на някого си…

– Какво да ви кажа, ако ви издрънкам истината, отново ще подскочите. Но ще се реша, понеже съм си такава – като живописец ви виждам повече.

– А дялам камъни.

– И вие и аз сме искрени.

– Но не бъдете много искрена.

– Накрая ще ви изрека и нещо хубаво, няма да ви оставя отчаян.

– Ще ви бъда благодарен.

– Защото, като си помисля, едва ли има по-изящен скулптор от вас. Какво ми брътвехте за онази антилопа?

Разказах й сюжета си, но тя сякаш не го изслуша внимателно.

– Замисълът едва ли заслужава особения ви ентусиазъм – рече накрая гостенката. – Знам, на вас ви е нужно едно такова нещо като утешение и опора, но на мен ми импонират психологическите хватки.

– Ще си говорим когато го направя.

Лошо. Ако тази моя гостенка е дошла да ми каже крайната истина, мога и да я ударя.

– Сигурна съм, че в момента ме мразите – усмихна се Baнда, но повтарям, въпреки всичко, вие сте може би най-големият ни скулптор. – Погледна ме. Мълчах. Защо се потайвах така пред тази млада глезла, да ме пита човек. – За да бъдет е истински, обаче, ви липсва нещо важно.

Дълбоко в мъжката ми мисъл за мен се изясняваше, че това е номерът на Ванда, единственият начин да ме покори.

– Вие къде бяхте досега? – запитах аз. – Къде се потайвахте? Например по времето на Дора.

– Изтече ли й срока?

– Да.

– И вече не означава нищо?

– Къде се навъртахте през това време, ви питам, защо нахълтахте изведнъж?

– Напротив, нахълтахте вие, в клуба. И вие ме поискахте. Обидихте ме. Виж ти каква мизерна мъжка гадост! Бяхте достоен да ви ударя… Ако искате да знаете, за това и дойдох – да ударя, но не знам какво ме спира, може би това, че ви обичам от дете, че ще правя монография, може би възрастта ви. Оказахте се по-възрастен. Вече три години откакто не съм ви виждала, може би си мислите, че искам да ви вкопча по-здраво, но тогава знайте, че обичам мъжа си, и знайте още, че нямате право да предлагате жилището си на непознати жени, което сигурно е в практиката ви. Върнете се! Сама ще се облека. Стойте там, ще си отворя сама!…

10.

Неди обеща да дойде към два, но пристигна в пет, малко преди да завъртя другаде. Отворих развълнувано, отдавна загубил надежда. В зимни дрехи Неди нямаше вид на дете, в дете щеше се превърне след малко и благослових днешното динамично развитие на нещата – това, че главната султанша продължаваше да с потайва, и че новата познайница Ванда се оказа благоразумна съпруга. Хлапето превъзхождаше всякак набелязаните за повикване. Още на обед си припомних нещата за него: кандидатствува непрекъснато във ВИТИЗ, обича да носи пижамата ми, прави лошо кафе.

– Тогава кафето беше по-ароматно – забеляза Неди – но днес ме обичаш повече отпреди няколко месеца. Как мислиш, ще идва ли приятелката ти?

– Никой няма да идва.

Неди захвърли пижамата.

Тайно се справих с циферблата, наближаваше девет, за витрината на терасата се бе залепила огромна студена нощ, никой н ми даваше право да пъдя децата в дълбоката зимна тъмница, най-малко заради Дора. вече двайсет и четири часа мълчи, дори не проверява дали съм си у дома. Лежа. Малката включва телевизора, но бързо го изключва и пита за магнитофона. Мънкам, казвам че е на поправка. Интересува се как да включи грамофона. Никак не ми се става, но се изправям. Знам че тези часове са тежи и все пак вече проявявам търпимост – на петдесет години стават и небивалици: ето, днес беше дошла една и си излезе без да се съблече, а главната султанша, която ме е обичала години наред, продължава да се потайва. Необходима е търпимост – ще задвижвам грамофонни уредби, ще слушам плочи, които не ми се нравят вече, но трябва – отсега нататък ще настъпят и по-тежки времена.

Върнах се в леглото, хлапето се отдалечи, навярно бе решило да ме изненада с някакъв аламинут. И какво, то пусна плочата и изчезна, останах аз, да слушам нещо скучно. Неволно си припомних колко топла е кръвта под кожата на трийсет и пет годишната главна султанша, колко неспокойни са равните токове на тялото й, колко по-женствена е всяка линия, накъдето и да в тя. Малката в момента прави отчаяни опити да завоюва и кухнята, нещо й подсказва, че е необходимо и да ме храни.

Неочаквано звънна телефонът. По-бърза от каквото и да е на света Неди се върна от кухнята. Молбата й пулсираше не само в онези зеленикави плитчини на очите й, а и по тялото. Това момиче спокойно може да стои голо пред погледа без да заема пози. Едната й ръка държеше домат, а другата нож. Телефонът звънеше, лицето й молеше. Разбира се, че нямаше да я изгоня, важното че Дора най-после не издържа. Телефонът звъни, аз не вдигам слушалката, Неди стои гола с нож в ръка, аз съм на петдесет и лежа в постелята – нещата се оправят. Кимнах за успокоение посегнах към телефона.

– Вижте какво – каза гласът на Ванда – изглежда че ви обидих повторно, но не знам защо. А можех да ви нацелувам силно, понеже ви обичам.

11.

Ванда се втурна към мен изкъртвайки с ритници прегради! И тъй както се радвах на допълнителната си находка, съвсем неочаквано допуснах тази вехта, вече прогнила от шаблонни действия теза – любовта – да ме сграбчи за гърлото. Пръстите й бяха нежнорозови и кораво-кафяви. Като съзнавах напълно какво става с мен, вместо да се съпротивлявам, благодарение на закаленото си самочувствие, оставих се да бъда понесен от вълшебното резедаво течение на забравата.

Всеки квадратен сантиметър от обърканата, но зашеметява повърхност на Ванда, се защитаваше от дълбок, емоционален и изтънчен свят, пред който се оказах смутен и неподготвен, смален пред нравственото й превъзходство. Нямаше как, трябваше да играя едно към едно, така както не съм играл от трийсет години и най-малко при Дора, която ме направи горе-долу моногамен, но винаги нащрек и готов за бягство. Светът изведнъж се оказа такъв, какъвто може би си е – не сложен. Нещата в него си бяха нормално подредени, светли, вече не ги виждах през мътилката на интелектуалната мъгла. Погледнато през новите диоптри, промени се и изкуството, а още повече излъчването му. Сега вече познатите творби смениха трептенията си, цветовете си, започнаха да пулсират с нови послания към мен и живота. Оказа се, че притежавам остатъци от доброта, че мога да намеря език с по-широк кръг от човешки същества, а не само със сервитьорите. Тогава разбрах, че самотата е измислица, просто не съществува, че повечето от неприятностите си ги измайсторяваме сами, че снегът е бял и че през зимата е студено, защото си е зима, и е редно да е студено, а студът си е хубаво нещо, той е едно разнообразие. Мансардата се превърна във ветроход, който плавно прекосява далечни морета, ние живеехме на него, за никъде не бързахме и непрекъснато се целувахме, по най-обикновения начин, без дирим подходи и пътища към разнообразието. Издутите платна на ветрохода ни носеха напред в едно сляпо, откъснато от географски дължини и широти плаване, на всичко отгоре, не хвърляхме поглед и върху компаса. За първи път откакто се помня предложих на жена да се пресели при мен. Ванда не прие, но взе ключа –  можеше да си отключва и влиза без предупреждение, по всяко време на денонощието. Позволих й да вдига слушалката и да отговаря вместо мен. Тя не се съгласи, разбира се, нито се нагърби с деликатното задължение да подслушва разговорите ми, както бях предложил. Обадиха се две-три момичета – всички бяха парирани и ликвидирани, игнорирах и Неди. Чаках вест от бившата главна султанша и чаках дълго, но това не се случи, Дора бе потънала, до нашия ветроход не долитаха никакви сигнали от нея. Ванда ме целуваше, аз я целувах, платната на забравата плющяха издути от винаги попътния вятър.

12.

Килватерът зад нас светлееше бял и розов, небето блестеше с закована, сякаш фиксирана за вечни времена синева.

Върху тази синева се появи бавно едно единствено облаче: моите странни, кажи-речи редовни изчезвания. Тя не можеше да си ги обясни, но приемаше веднъж завинаги че съм й верен – поне засега.

Отивах там.

Подарените хора вече ми тежаха, много, не вярвам Христос да е чувствувал тежестта на кръста си повече отколкото аз чувствувах наличието на ротата, складирана в Бояна. Историята, както се беше развила поне дотук, ми разкриваше срамната истина, че една жена може да замени шейсет и двама мъже. Подарените бяха занемарени, посещавах ги на два или три дни и то за малко, колкото да им занеса храна, да им повторя молбата си – тя се превръщаше май във заповед – да се пазят. Снабдявах Гоген с платна. Трябват ми много, настоя един ден той. Погледнах го вече строго, тъй като маниакът не молеше, а настояваше. Колко?Много! Добре де – пет? Двайсет! Не се интересувах от плодовете на неговия труд, нямах време да се осведомя и за останалите; бързах, минавах, споменавах по нещо и отминавах. Те четяха без прекъсване, гледаха телевизия, спореха, пееха, преразказваха забавни откъси от прочетеното, вдигаха гири, въртяха въже за скачане, поддържаха се, както исках аз. Доколкото схващах, не им оставаше минута свободна. Само онези, двамата фашисти, нещо се потриваха и при всяка среща ме питаха в това ли се състои смисъла на живота. Направи ми впечатление, че двама от художнците отпаднаха, преминаха към групата на пишещите. Групата на пишещите, както трябва да се предполага, нарастна доста, но общо взето всички, или почти всички, пееха, цялата група, с изключение на фашистите, обичаше да пее песента за Лорелай. Гоген гледаше на всички мрачно и странеше, не го интересуваше нищо друго, освен глупашкото общуване с боите и платната. Еди ден му заявих, че когато свърши рисунката си на едната стра на платното може да използува другата страна. Как? – изуми той. Така, рекох аз. Не, отвърна той.

– Завършената картина трябва да се уважава – рече тихо Гоген. – Нали ги закачате по стените?

– Добре, рисувай само на едната страна.

Исках да му кажа, че рамкираните платна се поръчват специално, с пари, щеше ми се да му открия, че той е най-скъпо струващия мой питомник, но можех ли да разчитам на разбиране – безумен, неприятен глупак, какво ще му обясняваш. По едно време ми направи впечатление, че мъжете гледат на него като към странен техен събрат, а фашистите направо го презираха, но и едните и другите, как да кажа, сякаш се плашеха, а може би ce възхищаваха от картините му – знам ли?

Гледах да ги приуча на по-голяма самостоятелност, трупах консерви – една консерва бе достатъчна за трима на ден – cмятах да разреждам посещенията си, да отслабя бдителността си. Като ги открият – какво? Да ги вземат, и без това ми тежат. Ако можех, само ако можех да ги подаря на някого! Често пъти, както си лежах върху косата на Ванда, отпъждах една страшна мисъл – да ги отведа в планината и да ги оставя на същото място, пък да става каквото ще.

Дните и месеците се нижеха, Лорелай звучеше все по-спонтанно, хорът който нарекох Хор на петдесетте – тъй като числото на редовно пеещите набъбна на петдесет – се шлифоваше; римте׳ на поетите ставаха по-разнообразни, парите хвърлени за платна – все повече – но резултатите му не поглеждах, защото се ядосвах – беседите се задълбочаваха, телевизията със своето кино и театър им се разкриваше все по-лесно, все по-ярко се очертаваха индивидуалностите; пред мен и зад гърба ми се разлистваше непознато красиво дърво, то вече цъфтеше и се готвеше да ме обсипе с плодове – нещо, което по-рано би ме замаяло от възторг, сега ми досаждаше. Повече от каквото и да е на света бях обсебен от едничкото вълшебство Ванда.

Една вечер влязох във вилата и събрах хората си:

– Момчета, налага се да се разделим, ще замина за десет дни. Оставям ви продукти, бъдете прилежни и ме чакайте, пишете и пейте, рисувайте и поетизирайте. Когато се върна ще видя резултатите. Някой да има нещо против?

Мълчание.

– Искате да не заминавам?

Мълчание.

– Момчета, налага се.

13.

Можехме да се пъхнем в Родопите или в някое Черноморско селище, но преди години, когато посетих за втори път този град, аз си обещах, че ако се влюбя някога истински, ще я доведа сред тази вакханалия на водата, небето и камъка, сред потъващата в морето красота, която само преди няколко десетилетия се е смятала за вечна. Пристигнахме в края на април, когато туристите тук преживяваха хазартна треска – дали денят ще бъде слънчев. Нямахме нищо против слънчевите дни, но и лошото време не можеше да ни стресне. Вървяхме навсякъде без да пуснем ръцете си, дори в хотела, и малко нещо приличахме на баща с дъщеря, но тъй като Венеция е понесла редица възходи и поражения, от всякакъв род, като нищо можеше да понесе и нас.

За трети път в същия хотел, по-скоро хотелче, дори в същата стая, с прозорец към тесен тъмен канал. В канала спи една и съща черна вода, по нея минават безшумни заблудени гондоли, или катери с много тихи двигатели. От катерите изнасят заклани телета, каси с бутилки, зеленчуци, риби – това, което ще изядем и изпием ние, посетителите на малкото старомодно ресторантче с кристални огледала, синкавобели покривки, барокови столове, тапети и възрастни келнери с хлътнали между челюстите страни. Няма защо да споменавам, че стаята ни е мрачна, някак разточително голяма за Венеция, персон и половина легла. А колко са удобни тези легла щом плувнеш във влага и започнеш да се въртиш под чаршафа, та ти се ще да отвориш уста и извикаш: как живеете в този пъкъл от изпарения? Но ти мълчиш и привикваш, вслушваш се в откъслечен смях или шепот, ставаш, поглеждаш през прозореца и виждаш как гондолата с влюбени се измъква като змия под погледа ти. Банята също е голяма, ваната удобна, зелена – придобиваш чувството, че сградата е правена преди столетия, когато никой не е мислел за туристически нашествия, че тогава хората не са и допускали да се къпят в тясна баня или лягат в тясно легло. А сушата в лагуната е незначителна, въпросните сто и осемнайсет острова са комично малки, за да бъде поместен в тях градът-държава, който е претърпял влияния, но от своя страна е влияел, а по-късно се превърнал в световна атракция. И все пак – оскъдно, тясно, а широко, удобно. Пищно. 3релищата и богатствата са струпани навсякъде, златото се придружава до задушаване от разточително пръснати естетически ценности.

Ванда идва тук за втори път. Направи опит още с пристигането:

– Сега ще ги видиш през моите очи и може би ще ти харесат повече.

– Кои?

– Белини и Карпачо, Джорджоне и Тициан, Веронезе и Тинторето.

– Няма да го бъде – отвърнах аз. – Ние ще блуждаем. Ако нещо ни се изпречи на пътя, ще го зърнем. Но само ще вървим и никъде няма да се отбиваме.

– Ти си варварин!

Този път вкусих от онази Венеция, която ми беше легнала като мечта – да я обходя с жена: уличките, мостовете, пазарче׳тата, каналите, леките кротки гостилнички и периферните островчета. Досега винаги съм вървял сам, грохвал съм по залите на дворците, ослепявал съм от взиране в картините, натрупваш, натрупваш, премаляваш, просто падаш, а край теб хитреците целуват, смеят се, или съзерцават.

Ванда ме разбра и бързо успя да се прислони до мен. Помня, че в един безслънчев ден прекарахме четири часа в кафененце, измъкнало осем стола до перилото на мостче. Беше тихо, отдалечено и единственото съвременно нещо си оставаха покривчиците на масичките. Останалото, за разлика от покривчиците, не се натрапваше и трябваше да го откриеш – предни или задни стени на къщи с малки прозорчета и отронени, ама как отронени мазилки, по оголените места се показваха ребрата на вековете. Тук може би не е минавал и Марко Поло, или пък е идвал тъкмо тук, за да набере копнежи и дързост за приключения. Доста преднамерено седяхме ние с Ванда него ден на едно място, пиехме си верму и гледахме всички чупки на безлюдния ансамбъл, пред очите ни дебели жени сменяха по въжетата сухото пране с мокро, но не забелязваха, привикнали вече на всичко.

– Той е луд – каза по едно време тя.

Мостчето ми се стори мизерно и мило, мостче-просяк, нито по него, нито под него минаваше някой. Колко ли главоболия създало на градската управа да го поддържа, но така, че хем го ремонтират, хем да изглежда автентично.

– По тебе ли? – запитах аз.

– И никога няма да ме освободи.

А времето си тече и ежедневието ни се изпълва с все повече неавтентични подробности, които се стараят да минат за автентични. И после си мисля, че няма защо да врякаме против ремонта, без него ще рухнем, а ремонти по всяка вероятност е имало и в миналото. Е това е почивка, това се казва откъсване – когато почнеш да философстваш. Представих си как ремонтирам моите паметници, после си представих как хората поставят венците си в подножието им, отдават почитта си на тези, в чиято чест са издигнати, а не искат и да знаят за създателя им. Ако човек се разрови, може би ще открие името и на този, който е създал това незначително мостче, втъкано в ансамбъла, някъде в книжата сигурно е отбелязано.

Сервитьорката, по всяка вероятност и собственица, носи две чаши, поставя ги на масата. Тя е зряла хубава жена с чудесни очертания. Питам я с доста труд, знае ли кой е направил мостчето. Засмя се и може би избъбра следното:

– Това мостче ли бе, синьор? Че какво ще стане ако почнем да знаем и за такива мостчета?

Отмина към заведенийцето си. Ванда гледаше след нея.

– Гърдите й са чудесни.

Ванда има комплекси за гърдите си, това съм го забелязал, бях положил доста усилия да избия предубеждението й, тя си де вид че е убедена и ето на – оказа се, че раничката не е заздравяла.

Неочаквано разбираме, че този път сме наистина сами, нищо не трепва, нищо не се чува, само леко подрънкване на чинийки, но то не иде от кафенето, а от прозорец. Някой приготвя обяда, скоро някой или някои ще се върнат, някакви хора с физиономии на созололци ще обядват.

В маратона на спокойствието се вмъкна и тази абсолютна тишина, дори гондолата мина под мостчето безшумно, като лястовица, остави ни отново с вехтите фасади и задните стени на старинните къщи. Радиото обаче побърза да се обади, вазата се счупи.

– Днес ли ще я платиш?

– Така смятам.

Ако утре просветне ще отидем на плажа в Лидо, ще ми се да се окъпя в края на април, искам да намокря банския си в Адриатическо море.

Изправихме се и платихме без да погледнем часовниците, ей така, точно когато трябваше да станем и да прекъснем мълчанието. Обгърнах коравото тяло на Ванда, усетих го, почувствах цялата му почтеност. Преминахме през мостчето прегърнати, за първи път минавахме по това мостче, и аз и тя, помислихме си го, но не си го казахме. Когато се извърнахме да видим мястото, където сме мълчали, стопанката стоеше сред четирите кръгли масички. Исках да се съглася с Ванда, можех да спомена нещо хубаво за бюста й, но премълчах.

Лутахме се, все пак намерихме пътя до някаква поща. Тук Ванда попълни телеграма. Текстът съобщаваше, че подателят се намира във Венеция. Тази телеграма трябваше да мине през океана, да бъде прочетена в една легация, в латиноамериканска страна. В легацията работеше мъжът на Ванда, в момента той се грижеше за детето.

14.

– Ти ме измами – заявих спокойно аз.

– Не може да бъде.

– Коварна си, разбирам го с всеки изминат ден.

– Ти си уморен.

Бях пребит от умора, навън горещината тормозеше града. Изтрезнях неочаквано, в една от залите на Двореца; направих си сметка, че два дни преди да завърши Венецианската епопея Ванда успя да ме прекара през всички стърги на дворците, църквите, площадите, очите ми погълнаха може би двеста картини и три пъти повече скулптури – всичко се превърна в красива топка от цветове, форми, реалност и мечти, в един общ спомен, вече не може да се ориентирам кое къде съм видял. А тя помни всичко, веднага ще каже къде се намира и най-малката икона. С такава памет човек наистина може да си съществува като съвестен изкуствовед.

Седнах на една пейка, Ванда изчезна, върна се след половин час. Торбата тежеше добре.

Пипнах, пръстите ми усетиха бутилката, вече можехме да вървим.

Обичам плажа на Лидо, макар че подобни подредени плажове не са по вкуса ми. Всяка песъчинка тук има какво да разкаже, тя е преживяла какви ли не авантюри, върху нея са лягали хиляди тела, от целия, буквално целия свят. Понякога, след силни бури, морето ще прибере уморените и изживели се песъчинки, но ще измъкне на тяхно място нови, а уморените ще си ги скрие в глъбините, да си починат, да се измият от човешката пот и миризма. Ще дойде време, отново ще ги изхвърли на слънце, като невидели и нечули.

Ванда лежи върху кърпа, дивото й неосъзнато тяло не се вързва ни най-малко с чертожно наредените кабини, павилиони, заслони. Тя е способна и щастлива, трудно долавям възбудата й от това пътешествие, да не говорим, че под всичко лежи тревогата. Има какво да мисли, мъжът й се интересува защо още се бави в България. Заминала е уж за два месеца, а изтича седмия. Не мога да си представя, че съществува заплахата да се разделим; това няма как да стане, не го виждам. Готов съм на всичко, на женитба, тук се хвърлям изцяло, двамата не оставяме никакви съмнения, нито резерви край себе си.

Днес е четвърти май, остават още два дни, а можем да ги увеличим на пет, но при едно условие – без изкуство, само на плажа и в най-забутаните кътчета. Ще ми се да се отбием и в Триест, имам някаква слабост и към него, но ме мързи да обмисля възможностите. Ние сме се слели със световната разноцветна орда, нахлула по това време във Венеция. Хората наоколо са еуфорични, ние се стараем да изглеждаме спокойни и привидно поне неутрални. Лежа на пясъка и се вслушвам в шумовете, в: то тече кротко, шумотевицата се размазва, изчезва, изчезва и Ванда, изхитрям се, отново успявам да се отдръпна, вече съм сам, всичко е утаено, антилопата заема мястото си, шията й протяга напред към водата, но тялото й се съпротивлява и тегли назад, краката са опънати, в тях трепти напрежението, трябва да бъдат готови да хукнат; назад е извърната и главата; изглежда че антилопите никога не са пили вода както се полага – спокойно, с усещането на вкуса й, с удоволствие, винаги са утолявали само жаждата и са бягали. Така ми се струва, това трябва да личи и в творбата. Дали и Ванда вече не подобява една антилопа на водопой? Колко различно беше с Дора, равно, широко, бих ли казал безинтересно? През нейното царуване работех като хала, а сега – нищо. Обмисляй, обмисляй – Ванда не позволява всичко, не одобрява и антилопата. Виж какво са направили хората – на всяка крачка ми повтаря тя – останало е и ще остане, остани и ти. Нищо няма да остане, отвръщам думите на моя колега живописец, нищо, от никого, поне да се наживеем. Тя мълчи, не дава своя отговор, но мълчанието й такова, сякаш не приема думите ми.

И сякаш наистина е така, какво по-добро от това: живея чудесно, имам пари, известен, аплодиран, крайно много ми е необходимо твърдението на живописеца, че няма защо да се силим – нищо, след нас – нищо. А колко е хубаво все пак, ако можеш истински, има някакъв страшен шемет в това да те споменават след като те няма, да вълнуваш хората и те да разкриват нови черти от тебе, да те разгадават, додешифрират.

– Това е необмислено – прошепна Ванда, но продължава да гледа небето. Извръщам се изненадано към нея, досега поне нито веднъж не се е разминавала с мислите ми. – Скулптура от животни, инфантилизъм, дилетанщина, почти няма здравомислещ майстор, който…

– Не искам да бъда здравомислещ – реагирам неуверено аз. – Време е да полудея, за да сторя нещо като хората.

– Не полудявай – шепти Ванда и гледа небето. – Никой не може да отиде срещу себе си, остани си ти, но като мъдрец, няма защо да полудяваш.

Дълбоко в себе си съм твърдо убеден, че мога да перефразирам материала по мое съновидение, да деформирам внимателно, докато се получи субстанция, трябва гли да предам границата спокойствието и неспокойствието у жертвата, хладнокръвието и вътрешното вълнение на нападателите, безпримерната им кръвожадност, маскирана с красива външност, защото, според мен, леопардите са по-красиви от антилопите.

Обаче за първи път в живота си усетих тогава, там, на пясъка в Лидо, че трябва да се помиря с известността си и званието си, да не се надявам на особен творчески жест, който би хвърлил меценатите срещу мен, а дързновените да викнат: старецът се взриви и се превърна в майстор. Това би могло да се случи наистина, ако бях останал верен на живописта.

Изправих се и хукнах към водата, скочих направо, заплувах бързо, не позволявах на студа да ме пререже, махах ритмично с ръце и нозе, усещах силата и младостта си, не виждах начин да се предам скоро… Бягам по пясъка, топлината ме завладя бързо, този път лягам на хавлия, задъхан, освежен.

Усещам нещо топло да лази по крака ми, оставям го, то продължава, сгорещеният крак на Ванда ме откъсва от лутането, поражда други мисли, дори трепети.

– Хей!

– Кажи.

– Ние с тебе много пренебрегваме хладната стая на хотела.

– Ще поплувам още веднъж.

– И после ще ми кажеш къде изчезваш отвреме-навреме, когато сме там, нали?

В София се върнахме привечер. Отведох я с такси у тях, Ванда не можеше да отсъства безразборно, живееше в апартамента на родителите си, те бдяха над нея плътно, бранеха честта на зетя-дипломат. Вече свободен, припнах към Бояна. Меденият месец и забравата се бяха стопили, сега се изправях пред ежедневието си, и то какво ежедневие – да отговарям за шейсет и двама души. Как успя да ми ги натресе съдбата? Ето, вместо да се тръшна в леглото, бързам, изпълнен със страхове. Всичко трябва да се развие светкавично – ще освободя таксито, ще хвърля поглед и уверя ли се, че работите са наред, измъквам колата от гаража – обратно към града, към леглото, оная ще ми дрънне всеки момент и ако ме няма…

Таксито отшумя надолу, останах сам, с ключ в ръка, пред вратата на градината. Едната четвърт от луната стоеше високо над Витоша сред свежо тъжносиньо небе и ярки, силни звезди. Младите листа, целият разкош на обновената природа се чувстваха веднага, песента на птиците ме блъсна рязко. Откдючих, влязох в градината и заключих след себе си. Предпочетох да тръгна през тревата, усещах я как се подгъва, рехава, разме на с диви цветя и глухарчета. Тъмната вила стоеше достойно красиво сред елите, тя сякаш ми се стори по-тъмна и по-тиха отколкото предполагах, така че отново ме озари надеждата да я намеря празна, да се почувствувам свободен, като всички хора; не исках да бъда собственик на човеци.

Натиснах сигналния звънец четири пъти, предупреждение че съм аз, отключих и влязох в антрето. От там съгледах слабата светлина на втория етаж. Още не стъпил на стълбището, а горе холът се напълни с хора. Кой знае защо, започнах да се ръкувам и май че постъпих добре, всеки се тикаше напред, искаше да стисне ръката ми. Зад нас остана най-продължителната ни раздяла.

Въведоха ме в общото помещение при телевизора. Екранът беше тъмен, мълчеше. Веднага ми се натрапи в очите нещо необикновено, то приличаше на украса или по-точно… да, боже мой приличаше по-скоро на декор, а – това си беше направо сцена

– Телевизорът се повреди още като заминахте – заговори някой.

– И цели четиринайсет дни без телевизия? – пошегувах се

– Петнайсет.

– Толкова ли изтекоха? – учудих се невинно, като обгърнах с поглед обидените лица край мен.

Мълчаха. Гледахме се. Не знаех какво да отвърна, знаех само, че няма да се прибера навреме, скоро няма да се спи, Ванда ще ме потърси, а това означава и за нея една безсънна нощ. Донеcoxa ми стол, погледнах часовника и седнах, останалите се изправиха до мен. В настъпилата тишина разбрах, че малко прибързано съм окачествил това, което виждах пред себе си, като сцена, приел съм я по-скоро интуитивно – в дъното на ателие бяха поставени само един дънер, два бели камъка и клонче от цъфнал люляк. Май че долових и уханието му. Запяха птички, ясно звънна поточе – тези хора боравеха добре със записната ми система – а ето че се обади и техният хор, някаква неутрална, бих рекъл наистина абстрактна мелодия. Откъде я бяха взели? Cега ли е композирана, или си я носеха отнякъде? Звуковата илюстрация или въведение прекъсна; отново тишина. Главният герой се втурна към дънера, спря се, извърна се натам откъдето бе влязъл. Очите му гледаха уплашено, дишането му изразяваше умора от тичането. Продължително колебание – дали да спре точно на това място, или да бяга нататък? Отиване, връщане, услушване. Напрежението бавно стихва, лицето става ведро, беглецът се успокоява наистина. И присяда. Птичките запяват отново, поточето щурти. Беглецът се оглежда, измъква от пазвата си нещо, гали го, въображението ми решава че е птичка, после подхвърля птичката във въздуха, щастливо гледа след полета й. Засилва ромона на потока. Беглецът се заглежда във водата, по тялоз му преминава тръпка, мята поглед по посоката от която е вля зъл, може би да се успокои изцяло. И започва да се съблича. През цялото време, докато трае събличането, тъй като всяко смъкване на дреха открива нова хармонична част от тялото му хорът звучи мощно, по Вагнеровски. Човекът е гол и не само съвършен, но велик в своята голота. Навежда се, „откъсва“ люляковото клонче и тържествено го поднася към носа си. Присяда на дънера, заема позата на мислител, докато пръстите на ръката играят с клончето и като резултат, може би от аромата на цветето, знакът на неговата мъжественост се втвърдява. Така, е минута в пълна тишина, докато започва да се промъква подозрението ни, че ще се случи нещо лошо. Унесен в мислите си, беглецът не чува далечните гласове, но ние ги чуваме. Ето че накрая беглецът долавя шумът на хората, трепва и се изправя. Знакът на неговата мъжественост омеква, беглецът пристъпва назад. Оглежда се сред нарастващите шумове на записа, навежда се и вдига дрехите си. Инстинктивно ги поставя там, където се чувства най-гол. Виковете на нахлуващата тълпа се усилват и внезапно секват, може би преследвачите са шокирани тъй като преследваният изтървава дрехата си, но бързо я вдига. След тази пауза виковете, които го обсипват, са на живо, издава ги публиката зад гърба ми, присъствуващите в „салона“ се включват естествено, органично; превръщат се в преследвачи. Какви са били прегрешенията на беглеца, за какви деяния го линчуват, това остава тайна докрай, така и не разбрах нищо по този тъй важен въпрос, а като си помисли човек колко много не ни е нужно това за спектакъла! Брожението у тълпата расте, очите на преследвания се разширяват от уплаха, тази уплаха стои някак неестествено върху лицето на красивия гигант, изглежда че това е важен щрих – Херкулес, но страхът си е страх, там са хората, обвинението, обществото с категоричната си присъда. Някой зад мен замахва. Втори човек замахва. Беглецът вдига ръце и поставя този път дрехите пред лицето си. Разбирам – към него са летели камъни. Тълпата вече ръмжи, всеки се навежда, избира камък и замерва. Линчуваният се мята на всички страни, прикляква, отскача, сгъва се и за първи път чуваме гласът му, някой го е улучил някъде – това е вик на улучен човек. Сега линчуваният захвърля дрехите на земята и бързо ляга зад дънера.  Това обаче не му помага – виждаме как тялото му се огъва пластично при всеки удар. Изглежда че атаката не може да се изтрае, линчуваният бързо се изправя и вдига дънера пред главата си. Мигновение на стъписване – тълпата млъква, макар и за кратко време, след това отново викане и камъни. Старая се да разбера някои думи, чувам: „удрете“, „куче“, „мерете се в главата му“, „да го пречукаме“. Камъните попадат все по-добре, намират в капризни места по тялото, улученият стене, реве, улучващите ликуват, надават викове на тържество. И все повече ги обзема лудостта – чудя се какво да гледам: вдъхновената масова игра, или шеметната пластика на замервания, който се брани с ловки отскоци на всички страни, въпреки че реве от божите. Настъпва времето, когато откъм тълпата се носи само едно жужене и камъните летят като градушка. Замерваният извиква силно и захвърля дънера, след което пада върху него. Камъните летят с нестихваща ярост. Вече не чувам стонове, падналият се пържи върху горещата земя, отскача при ударите, но и умира по малко, накрая движенията му стават спорадични, тялото притихва; неподвижност. Смъртта на преследвания кара преследвачите да заработят още по-стръвно с камъните. Хат, хат – чувам зад себе си и виждам уморените им лица. Всеки излива злобата си, а тялото е отдавна мъртво, може би станало на пихтия. Постепенно бесът стихва, публиката-участник се заковава на място, пълна тишина, песен на птици, мрак – някой е загасил светлината.

Поздравявам главния изпълнител, а после и публиката, изричам искрени думи за похвала, нямам основание да се преструвам. Всички са радостни, отдъхват си, изглежда че са чакали с нетърпение тази премиера. На въпроса ми кой е автора на сценария, не можаха да отвърнат; запитах кой е режисьорът, отговориха че режисурата е тотална. Добре, вмъкнах се ловко аз, тогава откъде го имате всичко това, откъде го носите? Повдигнаха рамене. Видяли ли сте го някъде? Не. Телевизията? Не. От къде ви е хрумнало? – повишавам глас. Вдигане на рамене, нищо, напразни усилия да хвърля светлина върху загадката.

Нещо ми подсказваше, че Гоген не участвува в представле нието. Потърсих го в навалицата; напразно, липсваше. Време беше да се обадя на Ванда. Няма как, налагаше се да го сторя от тук. Запътих се към спалнята на татко, отворих вратата. Предчувствията ми се оказаха верни – Гоген стоеше пред статива, отслабнал, брадясъл, с отнесен от взиране и терзания поглед. Наведе глава, искаше да ми внуши, че съзнава огромната си вина.

Посегнах към телефона:

– Гоген, защо не беше на представлението?

– Необходими са ми бои. Моля ви, донесете ми синьо и жълто.

Върху татковия статив-ветеран стоеше голяма необрамчена картина. Боже мой, дали пък няма да припадна за първи пъз живота си? Господи, дай ми сили да остана прав, моля те, Господи!…

16.

Голяма мраморна тераса сред скалиста падина. В дъното на терасата се издигат три високи барокови врати. Но накъде водят вратите, щом от тях не започва никаква сграда? Пред трите стъпала, на земята, стои котенце. То гледа към терасата и най-вече към внушителните мраморни парапети. Каменният пеизаж и терасата са притиснати от равна по сила светлина и като помисли човек, ще си каже че е недостатъчна. Стоях пет или десет минути без да помръдна, без да отместя погледа си. Накрая се извърнах към лицето на художника, пропито от каменна, фанатична белота. Нямаше какво да търся в него, то не отговаряше; изработено бе сякаш от студената минерална сплав на расата. На това лице не можех да разчитам, то се интересуваше само от бои. Самият аз не можех да продумам каквото и да е, нито бях в състояние да понеса повече картината – за цялата тази история се изискваше героизъм, поне отпочинало тяло, а а аз се връщах от чужбина, току-що. На излизане от стаята с крайчеца на окото си забелязах другите картини, седем или осем, струпани една до друга върху пода, подпрени косо до стената. Какво ли представляваха те?

Измъкнах колата от гаража, подкарах бавно, нито ми се прибираше в София, нито ми се връщаше във вилата.

За обаждане по телефона не може да става и дума, умората май че се е изпарила, препълнен съм догоре с тъга. Не ми се спи, ако се върна на седемнайстия етаж ще бъде само заради банята – един топъл душ, как ми е необходим в момента! Карам към седемнайстия етаж, но не бързам, защото не знам дали като стигна до асансьора няма да ми хрумне друго. И все пак душът ми е необходим. Застанал под струята, аз се чувствувам по-изолиран от всякога, сребърната преграда на капките с нейния напевен сребърен шум се превръща в щит към посоките, откъдето може да нахлуе всеки. Включително демоните.

Асансьорът ме носи нагоре; отварям врата, затварям врата, отключвам врата, влизам, натискам врата, не вдигам слушалка, телефонът звъни, събличам се, мятам дрехите си по пода, гледам се в огледалото, сравнявам тялото си с херкулесовите пропорции на линчувания, но не ми става мъчно, сега не може да ми стане мъчно за нищо. Банята ме приема, струята е студена, но ще се затопли, само че трябва да внимавам, сега съм безчувствен и като нищо мога да се забравя под горещата вода. Ще бъде доста добре, всъщност, ще ме намерят обварен, готов за консумация. Внимателно дозирам студената и топлата, пъхам се под душа. Кой ли звъни? Знае се кой. Сякаш съскат гумите на автомобил, така шушне водата, унася; като нищо мога да заспя. Шейсет и двама души; щейсет и един са нищо, самодейци, а един от тях е белязан. Но защо е мраморния парапет, той тежи толкоз много на картината. Сигурно има защо, не си ти този, жалък сръчен скулпторе, да съдиш, не можеш да разбереш всичко! Излизам гол, вървя и мокря килима, оставям следи по паркета. Телефонът звъни. Вдигам слушалката: вървете по дяволите, разбрахте ли? Всички, до една!… Тряскам слушалката. Все пак трябва да се избърша, мокър не мога да вляза в пижамата. Изсушавам се, лягам, гася лампата, започвам да се въртя наляво, надясно, към стената. Няма да стане, отсега разбирам, че е невъзможно. Стъпям на пода, смъквам пижамата, започвам да се обличам. Но защо в тъмното, да ме пита човек? Запалвам, вече мога да се облека лесно, сега не е трудно да събера дрехите си от килима.

Подкарах с четирийсет километра в час към центъра на града. Не бързах, все пак обмислях, дали няма да сторя някоя глупост, и търсех уличките по които можех да се промъкна. Щом влязох в „Цар Шишман“ станах по-уверен, дори измислих първото изречение. Кривнах по „Аксаков“ и затърсих място за паркиране. Открих единствената възможност, като заприщих една кола, но в два часът след полунощ едва ли можеше да се случи нещо неприятно. Бях идвал някога тук, не помнех сградата, но я познах веднага. Посегнах към задната седалка, обхванах дръжките на сакчето. Бутилките издрънчаха. Сградата е била строена разточително, стълбището се раздаваше нашироко, с мило извит парапет от метал и дърво, дървото – излъскано, а металът – изплетен като в старинна дантела. Живописецът при когото отивах е непрактичен човек, все още не чувствуваше необходимост от удобно жилище, обитаваше мръсен таван, нямаше време нито да го чисти, нито да го обнови, той рисуваше. Когато натиснах звънеца и не чух звук, си казах, че друго не може и да се очаква. На вратата липсваше какъвто и да е надпис, но на мръсната стена някой бе написал с молив доста нервно: „Кога ще дойда и да те намеря, бе, глупако?“ Осветлението угасна, но не се втурнах да търся бутона, зачуках по вратата. Бях твърде изненадан, когато чух шум и се показа небръснатото му лице.

– Ти си ме будил няколко пъти, а аз те будя за първи път.

Измисленото изречение!

– Влизай! – рече той.

Вмъкнах се.

– Пил ли си? – прошепнах аз.

– Разбира се – отвърна живописецът.

– Тогава ще ни стигне.

– Защо шептиш?

– Сам ли си?

– Там спи една буболечка, но говори спокойно.

Така и не разбрах на кое място спи буболечката, може би стопанинът на това широко иначе помещение е отделил някакво кътче, да го превърне в място където има легло и може да се спи. Нищо чудно и това да се е случило. Влязохме в най-голямата стая, точно там, където беше статива. В единия от ъглите се оказа масичка, край нея четири столчета. Ъгълът ни отдалечи от всичко, просто се пъхнахме под най-голямата таванска чупка, там художникът щракна няколко пъти щракалката докато светна слаба светлина. Бяхме откъснати не само от света, но и от картините по стените. От прочутите платна, които познавах, към нас се излъчваха отделни сияния или просто цветове, бяха много платна, стопанинът на това ателие продаваше масово и евтино, но знаеше какво да задържи, а задържаното не можеше да го откупи никой, за нищо на света. Гъсто населените с картини стени се изправяха загадъчно край нас, мъждееха като тайнствени, по-скоро предполагаеми, отколкото действителни съкровища.

– Ледено студени – рече домакинът – от хладилника.

– Имах само две бутилки – рекох аз. – За теб седемстотин и петдесет грама, за мен двеста и петдесет.

– Пих доста вино и няма да ти партнирам добре.

– Въпросът е аз да ти партнирам, имам нужда, не мога да спя, необходимо ми е да будувам и говоря.

– Не го усуквай, можеш да идваш винаги.

– Защо не изплакнеш чашите?

– Мити са.

Карай да върви, нямаха вид на чисти, но вдигнах моята и я подложих, търпението ми се стопяваше. Домакинът не бързаше да налива, макар че първата бутилка вече зееше отворена; домакинът пиеше винаги спокойно и странно – тогава се превръщаше в дете; вършеше детински постъпки, говореше по детски. Нахален когато нахлува при другите, той безропотно приема всеки при себе си, пие бавно и говори по възможно най-наивния начин върху темата рисуване.

Призори, когато бяхме изчерпали думите за трайното и нетрайното, той успя да ми каже старото си мнение, че съм точно толкова талантлив, колкото да се обзаведа и да имам приятен живот. В избледнялата светлина на лампата и засилващата се светлина на северните прозорци, при нас влезе бубулечка малко лице, малки ръчички, малки крачета. Сънливите й очи погледнаха бегло, ръката й понечи да оправи малко нещо косичките, но се отказа. Без да я удостои с особено внимание, както говореше, домакинът предложи чашка на съществото, но то отказа и изчезна към леглото.

– На твое място бих потънал от срам – продължи домакинът. – Засрами се поне от парите си. Не е за добро, когато имаш всичко. Ами че ти какво си нямаш, кажи!…

Светлината на чистото майско утро придаде чудесна лекота на мрачното ателие, картините сякаш извикаха и дойдоха пред очите ми; един чародеен свят изплува от мрака – небе, дървета, земя, къщи, хора, коне, червени и жълти морета, /понякога простичко сини/, оранжеви дървета, бели лица, черни листа, при мене дойде всичко за което беше толкова говорено. Гледах картините и бавно потъвах в настъпващия отвсякъде непознат този ден страх, такъв страх бях изпитал само там, в спалнята на татко.

Мисленето, формите, багрите, проникновението и цялото внушение на това самостоятелно естетическо сияние, обаче, сивееше пред „Мраморната тераса“.

17.

Можеше да се случи и туй чудо – в седем часът сутринта да заспя на волана, да причиня беда по някоя от най-оживените улици. Водката в стомаха не ми създаваше проблеми, триста грама за четири часа не всякога се оказват фатални, но като си помисля само откога не съм спал, още от Венеция. Паркирах криво-ляво и се добрах до асансьора. Отсега нататък ми трябваше малко, само няколко минути, само да се задържа на крака, май че успях. С едно единствено заспиване до влизането в пижамата. Дявол да го вземе!… Слязох от леглото да изключа телефона.

Събудих се към обед, някой звънеше на входа, сигурно Ванда. Тя имаше ключ, но аз бях спуснал секретното резе. Нито Ванда, нито кой да е на света, можеше да разчита на милостта ми, ситуацията в която се намирах от снощи надминаваше границите на допустимите изненади, тя ме беше изтръгнала от всекидневието, беше ме залюляла, прекъснаха връзките ми със света, някои от сетивата ми направо отказаха да общуват с мен, чувството за отговорност секна – понесен от непозната динамика гледах само едно: да не загубя изцяло способността си да разсъждавам, да се предвардя от някоя глупост.

Къде се дяна мотото на живота ми: не се учудвай на нищ?

Какво означава Ванда? Или пък Дора? А Неди? Колко смешна изглежда сега Венецианската авантюра, заблуждението, че Ванда трябва да остане завинаги при мен! Припомнете си обаче какво става във вилата на татко, не съм забравил и за момент, че шейсет и двамата са факт от възможно най-вероятните факти, но и те, какво са те вече пред появата на шедьовъра? Ами останалите платна? Още не съм ги видял, но мога да подозирам; ръката, създала мраморната тераса, не се шегува.

Ванда, или Дора, а може би Неди, се отказа да звъни, отиде си, отново стана тихо, страхът и трудно обяснимата тъга ме притиснаха повторно. До вчерашния ден за мен все още съществуваше някакво разрешение, надежда за измъкване от ужаса; в края на краищата можех да натоваря хората на микробусчето и да ги върна на планинската полянка, където ми ги бяха подарили. Но сега? Какви обяснения можех да измисля за картините? Да ги унищожа?

18.

В следобедните часове подир събуждането дори не помислих да се обръсна, нямах никакво желание да се преоблека, или пък да се нахраня, липсваше ми апетит. Скитах из хола, мислех, пътешествувах. На терасата не излязох, искрено казано – криех се. От всичко. А имах да върша куп неща, главно покупки свързани с Бояна и трябваше да побързам, знаех добре защо – за да видя картините на дневна светлина. Включих телефона и излязох, но после се върнах, измъкнах на бял свят няколко туби с жълти и сини бои. Преди да ги отнеса нещо ми подсказа, че най-добре бъде ако взема всички опаковки – целите ми холандски запаси. Натоварих ги в багажника и погледнах часовника: имаше време, можех да използувам уличен телефон. Моят човек ме разбра добре, обеща ми да опъне и грундира двайсет платна. Като осигурих моя загадъчен Гоген с платна, пристъпих към останалите покупки – хляб, консерви, зарзавати, главно пресни картофи. Думите, които размених по необходимост с продавачите ме приземиха, усетих че нещо забравено се връща в мен, изтрезнявах. Постепенно се успокоих, наоколо бързаха хора, пред цветарничката имаше опашка, да, някои купуваха цветя, предстоеше им да отиват на рождени дни, може би имаше някакъв имен ден, ами знам ли, животът отстоеше на светлинни години от мен.

Когато се върнах в колата, помислих си, че отдавна не съм ходил на театър, че не съм гледал филм, че не съм сядал в кръчма, а вече ми предстои да прогоня и момичетата. Небръснат, непреоблечен, затворен в карцера на купето, спомних си и за пъстървите, подскачащи през праговете, през течното слънце. Колко дълго премятаха хората китките преди да си купят репички от щанда на зеленчуковия магазин, пръстите опипваха всяка репичка поотделно, търсеха коравината й. Кофичките с киселото мляко в бакалията биваха оглеждани, купувачите внимаваха да отнесат у дома си само пълни. Тези неща сега ми се сториха естествени и мили, не ги окачествявах като проява на еснафска дребнавост, напротив, почувствувах се ограбен, лишен от възможността да се радвам на пролетта. И за какво съм се оставил да ме тресе тази треска? Имам шейсет и двама души, дадоха ми ги, не съм ги откраднал. Едни от тях пеят, други пишат, трети си играят на театър, а някои рисуват. Какво съм виновен аз, че един, и то най-неприятният, според мен, се оказа гений. Ами да си бъде. Тези неща се срещат отвреме навреме, на сто години се ражда по един и като ми се е паднало, какво да правя, да се гръмна ли? Нищо подобно, ще го храня, ще му нося материали, нека рисува, това са ценности, съкровища, рано или късно ще останат за човечеството. Включих радиото. Ето, има и новини, стават събития. Музика. Това са хубави неща, обикновени, човек не може без тях, нито без репички.

Питомците ми обичаха да се перат. При всяко идване виждах, че на двора съхне пране. Въжетата за тази цел бяха опънати ниско, погледът отвън не можеше да ги забележи. Пренесохме продуктите, подредихме ги, заех се с оправянето на телевизора. Повредата се оказа по-голяма, наредих да го занесат в колата. Всичките ми действия, включително и размяната на думи – всеки искаше да си кажем по нещо – се извършваха така, че аз се приближавах постепенно към татковата спалня. Гоген седеше върху крайчеца на леглото. „Мраморната тераса“ все още стоеше в статива, изцяло завършена. Не можех да разбера любуваше ли й се, или вече беше успял да я намрази.

– Може ли?

Посегнах към купчината от загърбените картини.

Взех една, обърнах я към себе си. Затресе ме отново. Погледнах художника. Нищо, уморено спокойно лице, щастливо отпуснати ръце.

– Донесох ти много бои.

Стараех се да остана неподвижен. А ми се щеше да се втурна, да грабна ръцете му. Не знам успях ли или не успях да създам впечатление на не толкова развълнуван човек. Всеки случай, погледът ми трудно се откъсваше от картината.

– Скоро ще имаш двайсет нови платна.

Не се ориентирах лесно в нарисуваното. Май че имаше нещо много познато. Да – татковата вила, погледната откъм дворна полянка. Старата постройка изглеждаше още по-стара, но зато пък приличаше на живо същество, да речем – на човек с тъжни питащи очи, направо сфинкс, заграден от студени червеникави дървета, които по структура и настроение наподобяваха скали. Ето кое ми пречеше да се ориентирам, дърветата. Художникът се бе отдалечил от истината – погледната от това място, къщата се гушеше между грамадни борове. На картината боровете се бяха превърнали в широколистни дървета. Защо? По какви причини моят пансионер предпочиташе широколистните дървета и то голи? Щеше ми се да съзерцавам дълги часове къщата. Докато дърветата се изразяваха изведнъж, къщата правеше впечатление с бъбривостта си. Прозорците и стълбището, дървените парапети, вратата, мазилката на стените и особено стрехите, излъчваха непонятно трептене и се изявяваха като в описание на Пруст. Нарисувана бащина къща ми разказа много повече за детството, прекарано в нея, отколкото истинската, реално обитавана от мен. И защо тази странна благонравна трева? Тревата се стелеше в цялата средна и долна част на картината, направо лятна, затоплена, дъхава и денем и нощем, напълно контрастираща със зимната обстановка горе.

– Заменили сте боровете с брястове – забелязах видимо спокойно и продължих, понеже не получих какъвто и да е отговор. Така е по-добре, разбира се, но ви запитах от най-примитивно човешко любопитство, по-скоро да отгатна нещо друго.

Художникът се взираше заедно с мен в картината и се изнадах от това, че съвсем естествено и възпитано се обърнах към него на ви, така както би трябвало да се обръщаме към непознати. Този до мен ми се водеше като роб, беше мой подчинен, а всеки миг бях готов да падна в краката му.

Колко много трева и колко много дървета, а как силно стои между тях къщата-сфинкс – живото същество, заради което не жеш да наречеш картината пейзаж, а портрет. Щях да посегна към следващата творба от купчината, но се досетих че все пак съм господар.

Художникът се наведе напред, в средата стърчеше най-голямата. Зае се да я измъкне внимателно, старанието му ме трогна.

– Защо ги държите така? – запитах. – Накачете ги по стените.

Той вдигна глава, погледна стената пред себе си и измъкна рамката. Преди да я предостави на вниманието ми, върна сфинксът на мястото му.

Защо ми показва точно тази картина? Обича ли си я? Или предпочитанието му я насочва към моята личност? Общо взето – лошо композирани глави със стригани коси. Още от първия момен прозираше предизвикателството на нелишения от самочувствие художник, който може да си позволи известни грубости. По-късно картината заговори другояче, впечатлението от несръчната композиция се изгради от самосебе си. Шестте лица на стриганите глави се взряха в мен и ме накараха да изтръпна. Дълбоко в съзнанието ми се породи идеята за еднаквостта на хората, но и за тяхната подчинена на необясними сили индивидуалност. Затова главите нямаха коси, творецът искаше да ни ги покаже като новобранци-войници и оттам нататък да тръгне по трудните пътеки към психологията на отделната личност.

19.

Всичко нарисувано преди тези осем картини е било унищожено, създателят им го е окачествил като учебно, най-малко трийсет платна са изгорели без остатък в камината. Пипнах праха им, пронизан от страшната мисъл, че през кумина е излетяло съкровище, за което музеите могат само да съжаляват. Кое дава право на този маниак да постъпва така? Кой му е казал, че само неговият вкус е меродавен? Стоях пред оцелелите осем и ми се струваше че след малко ще полудея. Заедно с това, обмислях начина… Все повече се убеждавах, че не бива да ги изнеса наведнъж, но можех ли да издържа? Би следвало да ги награбя и – право в колата.

– Ще ми се да отнеса картините ви у дома – казах аз. Позволете ми да ги погледам насаме. – Той мълчеше, дори не смяташе за уместно да ме пита нещо, например, харесват ли ми. Моето мнение не го интересуваше никак. – Ще им се нагледам и ще ги върна. Смея ли да поискам това?

– Тук има само една добра – отвърна тихичко той.

– Според вас.

Направи няколко крачки напред, посочи „Мраморната тераса“

– Вземете ги щом можете, само ми донесете платна, много, рисува ми се денонощно.

– Трябва и да почивате.

– Кога ще дойдат платната?

– Но вижте картините си, пълно е с противоречия, всяка отрича другата. А в тези глави пък…

Млъкнах. Картината сякаш ме погледна от своя страна и затвори устата ми. Божичко, каква умела композиционна верига! Шестте глави стояха точно и строго по местата си. Освен това, разговорът ни се подслушваше – зад гърба ни бяха нахлули десетина от момчетата. Знаех какво ще ме питат: ще върна ли утре телевизора.

– Все пак, светът е това! – рече неочаквано художникът.

Обърнах се слисан към него.

– Кое?

– Не мога да го обясня. Нарисувал съм го.

Не им позволих да пипат картините, пренесох ги сам, не приех помощта и на създателя им, досегашните ми наблюдения ме бяха убедили, че и той самият ги съхранява грубо. До асансьора ги отнасях по две, криех ги от погледите на любопитните. На стълбището стоеше дете, не повече от пет години; не знам защо, внезапно обърнах картината към него. То я погледна. Продължавах да я държа пред очите му.

Детето повдигна глава:

– Това котенце е грозно.

– Ти си първият след мен, видял „терасата“ – рекох аз. – След време ще се гордееш.

Подредих картините до стената, гледах ги без прекъсване, размествах ги. „Терасата“ сякаш не умееше да стои между останалите, нещо ми подсказа, че трябва да я отделя. Осамотих я в спалнята. В майската нощ излизах на балкона да си отдъхна, чувствах необходимост да се откъсна от галерията си и се връщах отново при нея. Свалих татковите картини, изчистих стените и колкото повече потъвах в света на моя придворен художник, толкова повече полудявах. Една бутилка се изправи на масичката, но остана неотворена. Телефонът звънеше непрекъснато, не го изключих, стори ми се че имам нужда от него, не ми пречеше, напротив – по едно време ми идеше да грабна слушалката и извикам: Ванда, бързо, ела!

Все пак трябваше да чуя мнението на друг човек, вече не гарантирах за себе си, може би съм полудял наистина. А Оня там, във вилата, си е направо маниак. Реших да изтрия от съзнаниет си прозвището Гоген, така лековато го бях приел. Но как да го нарека? Какво ли прави Дора? Защо се отказах тъй лесно от нея. Не Ванда, а Дора ми е необходима в този ярък момент. Тя ми е била винаги необходима, всъщност, това е жената на живота ми, въздухът, кислородното опресняване. Ще погледне картината и тъй като няма професионалните анализаторски схващания на Ванда, ще ми каже простичко, съвсем естествено – лъжа ли се или не. Ще запази и тайната. Разбира се, при всички случаи бях решил да покажа само една от картините, нищо повече, при никакви обстоятелства. Ще кажа че съм я купил от непознат провинциалист за сто и двайсет лева.

Като дообмислих още някои подробности, набрах номера на Дора, но този път не ми се обади никой. Погледнах часовника. Полунощ. Не може да бъде. Отворих бутилката, затворих я. Набрах номера повторно и зачаках. Сънният глас на бащата ми обясни, че не се е прибрала и че напоследък той най-малко знае какво става с нея. Затворих. Като я няма, няма я, какво да се прави, нейна си работа. На мен ми трябва да покажа някому картината, обаче. Чудех се на кого, в същото време изпокрих седемте и пренесох „Терасата“ в хола. Разхождах се насам-натам, отварях, затварях бутилката, съпротивлявах й се. Да не пия можех, но как да заспя? Какво ще стане отсега нататък с мен? Към един часа слязох долу, качих се на колата и отпраших към Аксаков. Този път се ориентирах лесно; изобщо не обръщах внимание на нищо, накрая забравих дори да си послужа със звънеца, заудрях по вратата. Живописецът се подаде светкавично. Лицето му пращеше от яд. Окопити се и се облече набързо, панталонът му зееше. Карах несигурно, рискувах на пресечките, заковах се пред входа на блока, изхвърчахме нагоре, влязохме в хола и оставих нещата да се развиват от самосебе си.

Живописецът забеляза бутилката и седна точно пред нея. Погледна ме, искаше да знае къде са чашите. Донесох ги, тропнах ги до бутилката. Напълних ги. Живописецът вдигна своята. Погледът му падна вяло върху стената, избяга от нея, ръката му повдигна чашата, но погледът сякаш се досети за нещо и се върна повторно върху платното. Той остави чашата на масичката, изправи се и се опъти към картината.

Наблюдавах го известно време отзад, станах и аз, приближих до госта си. Двамата съзерцавахме заедно. Получих усещането, че виждам с неговите очи. Сега творбата ми се стори бледа, стори ми се, че се събуждам от сън. Изведнъж изтрезнях, просто изскочих от кръга на заблудите си. Но моят гост неочаквано падна в краката ми, взе десницата ми и започна да я целува.

Телефонът иззвъня. Лявата ми ръка беше свободна, протегнах към слушалката.

– Какво искаш? – запита Дора.

– Вече нищо – отвърнах колкото може по-меко.

20.

Никой не повярва че съм закупил картината, между събратята плъзна мълвата за експлозия на моя талант. Разкъсал веригите на бизнеса и рутината, аз съм ритнал вратата към живописта, разкъртил съм преградите, и само с първия опит съм застанал с две глави над останалите. Всеки честен човек би скочил срещу тези измислици, хванах се за главата и единственото което можех, бе да отричам. Отричах неуморимо, искрено; в края на краищата бурята щеше да стихне – този който е нарисувал една картина би трябвало да нарисува и втора – нямаше защо да се безпокоя. Важното е, че резултатът затвърди категоричната ми увереност: бях господар на гений. Той ще нарисува поне сто картини и всички ще останат за музеите. От мен се искаше нещо незначително – да депозирам писъмце, в банката ли, не знаех точно къде. В писъмцето щях да резюмирам скромно историята, която ви разказвам.

Ванда намери начин и се промъкна до мен. Целуна ме, наговори ми, че подобен взрив на таланта има власт над всички любови, дори над любов като нашата, че тя ме разбира най-добре. „Мраморната тераса“ я порази, гърлото й пресъхна, бъбренето й секна, накрая заяви, че се чувствува горда задето е спала с човек Кс мен. Какво можех да отвърна? Мълчах. Какво би трябвало да предприема? Да я съблека.

След премятанията, тя стихна, превърна се в ранена, изпълзяла сред цветна полянка сърна. Подаде глава изпод чаршафа и почна да съзерцава. Съзерцанието бавно премина в изследване, Ванда кротко се завръщаше в сигурната територия на своите изкуствоведски прерии, там тя бе следотърсач и ловец. Не мога да кажа, че останалото се е изродило в обикновена поза – момичето си замря, както се полага при такива случаи, застина в състояние на легнала гола жена, която, след като си е взела главното, вече мисли за другите неща.

– Рано или късно човекът излиза на една подобна тераса – рече тя и се обърна с лице към леглото, положила едрата си несиметрична брадичка в своите едри длани. Беше чудесна, мисълта имаше стойност на откритие, особено ако се вземе предвид че е направено от жена. – Картината е автобиографична.

– Какво?

– Ами то си е написано.

– Картината е закупена!

– Добре де, закупена, но си я направил автобиографична. Сега си на терасата, сред мраморната белота, личиш си, човек може да те разгледа. Мили, радвам се, че вече не си добрия скулптор, за когото казваха: да де, той е добър. Знаеш ли, че малко се… Срамувах се за теб! Не че не заслужаваше мястото си. Вече може да ти се каже всичко. Сега си гений, не бива да ти пука за миналото. Рисувай! Затрупай ни с картини! Ох, пак няма да замина за Южна Америка.

Мечтаех си за Дора.

Дора беше като вечно присъствие, придружено със скуката си и с трогателните загадки на копнежа, в който има и хитрост, и искреност, една повикана и крайно желана неизбежност.

– Ще я продадеш ли?

Постарах се да бъда тих, обясних на Ванда внимателно, че картината не е моя, че съм скулптор и че ще си остана скулптор за държавни поръчки.

21.

Мансардата на седемнайстия етаж се оживи, хората искаха да видят. Посещаваха ме във всичките часове на денонощието, самотата ми се разби на парчета. Живописецът идваше често, прекарваше по един час пред магията и си отиваше. Преди да го изпроводя, той казваше: Суетен човек, вместо да рисуваш – посрещанш и показваш.

Но можех ли да върна колегите си? Те не бяха обикновени посетители на изложби, те също се пържеха в тигана на мъченичеството. Между тях имаше и завистливци, но шедьовърът ги превърна в искрени хвалители. В продължение на два месеца – толкова време измина откакто бях измъкнал „Терасата“ на въздух – възхшенията се сипеха върху мен и разбрах, че когато те хвалят искрено, то си е наистина искрено, отличава се от хвалбите с които всекидневно заливат редица корифеи у нас, заради някои други показатели. Нощем се въртях в леглото и се питах как живеят тези хора, не знаят ли, че са жалки, толкоз ли не могат да се досетят? Една нощ дойдох до откритието, че корифеите за които става дума, знаят какво представляват всъщност, но приемат този начинна съществуване без да ги гризе съвестта.

В същата нощ – вън се развиваше юлска буря – моята собствена съвест бе впила зъби в гърлото ми. Не можех да отрека, че непрекъснатите адмирации ми харесваха, вече свиквах с тях, не минаваше ден без да ми отправят похвали. Край мен се създаде атмосфера на приятни усещания. Освен това, докато в мансардата ме обсипваха с ласки, във вилата пансионерите ме боготвореха – всички, без художника, ме смятаха за свой идол и не пропуска случай да ми го докажат. На няколко пъти ми подсказаха, че са готови да умрат, когато пожелая.

Заедно с настръхването на въздуха навън, настръхваше и моята същност. Че ще се будува до сутринта бях повече от сигурен, това можеше да се изтрае, но как да понеса спазмите в сърцето? Като останалите мъже на тази възраст, вече се боях от внезапната смърт. Станах, излязох на реалната тераса. Топъл вятър ме блъсна в лицето, той идеше от черния облак срещу мен. Някъде се счупи стъкло на прозорец. Лявата ми ръка изтръпваше по правилата, в критичната област ми тежеше – точно, ама точно както съм го чел по здравните колони на списанията. Имаше какво да ме стяга – броят на картините беше нарастнал на дванайсет, те стояха в изпразнения вграден гардероб, скрити от всякакво външно любопитство, заключени с две превъртявания на ключа. Достатъчно е да ги измъкна; само една да покажа и ще нанеса втория удар. Потърсих пулса си. Облакът се приближаваше бавно, идваше право към терасата ми, натежал от чернота. Продължавах да опипвам пулса си и същевременно се питах какво търся тук, през юли съм бил винаги на планина, а после се спускам към морето; къде отиде моята независимост? Какво търся в София през горещините?

Когато става въпрос за Дора мога да си позволя много неща, а също да я събудя в късните часове на нощта. Този път имах да от помощ, звъннах й като на самарянка.

Слава богу, случих.

– Какво има пак?

– Вземи такси и ела, струва ми се че ще умра.

– От бурята е – отвърна Дора – аз също не се чувствувам както трябва, но след малко ще завали и ще ти мине.

– Болката отива към ръката.

– Въобразяваш си.

– Уверявам те.

– Звънни на Върза помощ.

– Ела, обичам те.

– Ох, къде ще търся сега такси!…

Дора затвори, но телефонът се обади отново:

– Имаш ли нужда от мен?

– Неди, защо по това време?

– Не мога да спя.

– И ти ли?

– Някаква буря, нещо ми се върти, помислих си за теб.

– Виж какво, след малко ще завали и ще ти мине.

– Кога ще се обадиш?

– Други ден.

– Дано не забравиш.

Затворих и загледах слушалката. Чисто и просто си го очаквах.

– Ванда, какво има?

– С кого говореше?

– С облака.

– Да бе, какво става, събудих се.

– Ще завали и ще заспиш.

– Ти буден ли си?

– Аз съм стар човек.

Вятърът нахлу, изтрещя гръмотевица, след нея се обади втора.

– Не ме амбицирай.

– Моля?

– Ще дойда само за да ти докажа, че не си стар.

– Разговорът обаче стана обикновен.

– Добре, мили, прав си. Лека нощ.

Дора не ми направи впечатление на човек, който се чувства превъзходно, стори ми се поувяхнала, погледът й излъчваше подозрение, порази ме и това, че не държеше чак толкоз да се яви в блестящ вид при мен; обикновена лятна рокличка, известна до втръсване.

– Пак ли умираш?

– Мисля, че тази нощ…

Хвана ръката ми, потърси ударите.

– Ти изобщо имаш мек пулс и няма защо да се паникьосваш. Ето, малко забавен, това си ти… Шейсет. Както винаги.

Дора знае всичко за мен, тя е човекът, който ме дридружав през най-важния период от живота ми. Вън продължава да гърми яростно, облакът е довтасъл.

– Градушка! – услушва се Дора. – Това ли е картината?

Вярно че е градушка, озонът лъхва отвън, изненадвам се, че Дора не ми казва нищо с тялото си, за мен тя е свършена като източник на сексуална забрава. Жива и реална, присъствуваща тук в хола, моята гостенка се оказва бледо отражение на копнежа, просто съжалявам, че съм я повикал.

– Картината ти крещи от величие, изглежда че наистина си велик, а аз не го бях усетила. Кажи ми, как да вярвам вече на себе си, какво самочувствие мога да имам, за мен ти беше само занаятчия, човекът на когото страшно върви. Разбери, ти си късметлня, ти ей сега можеш да получиш огромно наследство, колосален подарък, нещо необикновено. Разбери бе, ти си щастливец. Продължаваш ли да рисуваш?

– Тази картина, така както я гледаш, не е нарисувана от мен.

– Да де, знам – непознат млад художник. Рисувай, глупако, ти си величие! Какво става със сърцето ти?

– Боли ме.

– Добре де, умри! Готова съм да умра три пъти ако оставя това след себе си.

– Тази картина не е нарисувана от мен.

– Слаб скулптор, но силен живописец!

– Дори слаб?

– Беше публична тайна. Сега я изричат на глас, защото имаш това. – Тя посочи стената, а аз усетих как сърцето ме стегна като за последен път и полегнах, но тя не разбра това, загледана в „Терасата“. – Ти си страшен бе, човек, откъде се пръкна такъв?…

Таблетката пари под езика ми, никакъв ефект, болката си стои там, като облакът. Градушката се сипе, въздухът вън свисти от триенето на ледените топчета. Поглеждам часовника – три и нещо, часът на демоните и архангелмихаиловците, Още малко и ще проговоря, имам чувството, че след минута ще разкажа на нея, към която нямам повече сексуално влечение, но която заради ме се превърна в самотник, че в гардероба се крие малък подарък, като благодарност за добротата и предаността. Да го вземе и отнесе където си ще. От друга страна, повтарям си, че всички мъже сме паникьори, вече вали, може би ще ми олекне неочаквано и няма да умра като бездарен скулптор, те няма да открият художника, който рисува във вилата и занапред ще имам възможност да изработя нещата както подобава. Значи така са мислили за мен?

Дора присяда, отново взима ръката ми, брои ударите, по лицето й разбирам, че няма изменение, проверявала ме е стотици пъти досега.

– Не съжалявам че съм дошла, мога до сутринта да стоя и гледам това боязливо същество, то не смее да се качи по стълбището, там е мрамор, там то няма да се чувствува добре.

– Това е котенце.

– Нищо подобно!

Извърнах глава към стената, за да се уверя, че съществото не е котенце, да бъда поразен от безспорната поливалентност картината.

22.

Целият този ден микробусчето се държа безупречно. Оставаше му да превъзмогне още няколко километра. Предстоеше да свърши последния рейс за днес; щях да обърна мъчителна страница от живота си. Фаровете осветяваха завоите, които се редяха един след друг, извеждаха ме все по-нагоре и аз все повече очаквах неочакваното. Какво можеше да се окаже то? Всичко, от всякакъв характер. Възможно ли е да свърши толкоз гладко? Стори ми се, че става нещо необикновено. Спрях. Загасих фаровете. Нищо, долу се блъскаше водопадът. В настъпилата тъмнина лумна звездната паплач. На това място Дора би казала: Виж ги как са се наредили, само за теб, засипват те с благополучие. Върнах се при волана и потеглих.

Предчувствията не ме излъгаха – оказа се, че робите ми ме чакат не на полянката, а на пътя. Бяха се наредили от двете страни, сред папратите. Спрях и отворих вратата. Кълбото от хора в микробусчето дори не се раздвижи. Хайде, подканих ги тихичко, слизайте. Не им се слизаше, вече сигурно знаеха замисъла ми, или поне го предугаждаха. На всичко отгоре заприиждха и останалите, наобикаляха колата. Все още убеден в тяхна преданост към мен, аз не се страхувах, но точно в този момент ме обхвана мисълта за някакъв обрат. Разберете, повиших гласа си, трябва да излезете, трябва да направим нещо ново, да поиграем на открито. Седнах зад волана, чаках. Единайсеторката също чакаше. Вратата зееше, двигателят работеше тихичко, щурците го надвикваха. Наоколо по всички посоки блуждаеха светулки – превъзходна свежа нощ с равнодушни шумове и светлинни. В пропастта подскачаха пъстърви. Лъжех, че ни предстоят забавления на открито. Единайсетте изглежда се разколебаваха, но не от моите лъжи, а от чувството за солидарност, колегите им чакаха вън. Най-напред напусна колата оня, който бе изпълнил роля на линчувания от представлението…

Избягах по много подъл начин, на заден ход. Робите стояха на пътя и гледаха как се отдалечавам, подпрени здраво от светлините на фаровете. Офейках благодарение на равния терен, на правото шосе, на възможността да направя бърза маневра и да хукна напред. Най-после бях свободен, уморен, превъртял шестстотин километра от сутринта. Фолксвагенът се спускаше леко, но рисковано. Ето защо, предпочетох да отбия встрани, да загася двигателя и да клюмна върху волана. Потънах в моя изпробван през годините, направо изтрениран сън.

Събудих се точно след петнайсет минути. Бързо налучках координатите на действителността, подкарах и заплаках.

23.

Домързя ме да вкарам микробусчето в гаража, или пък нямах търпение. Не мога да кажа, че ми се спеше. Изкачвайки се по стълбището погледнах часовника – точно, ама точно полунощ. Време е да спите, казах твърде спокойно за състоянието в което намирах, полунощ е, а трябваше да бъдете в леглото поне от единайсет. Той ме погледна. Декадентският начин на работа почти всякога се оказва неефикасен, продължих аз, ако искате да постигнете големите резултати, поне отчасти се вслушайте в мен Той тръгна. Чакайте. Спря. Обясних му, че отсега нататък няма защо да слиза в общата спалня, вече му е предоставена спалнята на баща ми, където и без това се е настанил да работи. Драстично дръпнах черната хартия от прозореца, после го отворих, хладният летен въздух полъхна гальовно с две нощни пеперуди, едната тях изпърха по лицето ми; в градината изстена дърво, може би се пукна от старост или от сладост че живее. Отворих куфара, издърпах от него чаршафите и застелих леглото, скъсах придружителния етикет на новата пижама, тикнах я в ръцете му. Отсега нататък самоназовалият се Гоген щеше да има нова самобръсначка, подновени тоалетни принадлежности, реномиран сапун, няколко чифта бельо, обуща, ризи, три пуловера и две якета. По желание можеше да остави брадата си, или да я махне, зависи как ще му хареса. Докато той се радваше на подаръците, аз приготвях кафета. Двамата седнахме в кухнята. Пиехме все тъй мълчаливо, по пижами. На мен кафето не можеше да ми попречи на съня, в неговата чаша имаше цикория. Много скоро върнах художника в стаята му, накарах го да си легне, просто като малко дете, загасих лампата и останах сам срещу цялата безмълвна вила.

Нещо ме притисна около сърцето, нещо ме заболя, наведох се към дланите си и този път заплаках на глас. Обходих общото спално помещение, огледах всяка постеля поотделно и продължг да плача. Стараех се да си припомня, поне горе-долу, кой от робите къде е спал. Всичко бе подредено, чисто, тънко и скромно, мило, с обич, с безрезервна и огромна преданост към мен.

Легнах си в моята стая. Мислите ми веднага литнаха към планината. Какво ли правят момчетата там? Всъщност, променено ли е нещо? Вяха горе и си останаха горе. С един по-малко. Голяма работа – какво е един човек пред цели шейсет и един човека? Нищо. А тъкмо заради него историята се разви по такъв начин заради този един бяха пожертвувани останалите. Как може един единствен човек да важи повече от всички? Погледнато справедливо, може би, Гоген бе с най-невзрачната външност между тях,

Напоследък рисуваше трудно, тежко. Настроенията прилепваха твърдо върху платното, но всяка нова картина се оформяше бавно, узряваше през терзания и може би самобичуване. Никога няма забравя какво се случи преди четири дни: Тогава той поиска специален разговор с мен, отделихме се от другите и ми бе тавен въпроса да върна всички картини.

Бях чул добре какво ми се каза, но не отговорих и напуснах стаята. Художникът обаче ме последва:

– Много ви моля, искам да ме разберете.

– Не, не ви разбрах.

– Крайно необходимо е да донесете обратно картините, които ми взехте.

– Не мога – рекох – искам да ги гледам.

– Моля ви.

– Аз им се радвам.

– Всички са лекомислени. Ще ви нарисувам нови. Ония не заслужават внимание.

– И „Терасата“ ли?

– Всичко е стремеж към външна изява.

– Оставете да реша сам.

– Вие също се стремите към самопоказването.

24.

Той рисуваше в недоспиване, в глад, лицето му се покриваше брада. Рисуваше мен, по-скоро, изгаряше в създаването на мой портрет. Обхванат от магията, дори не мислех да пропусна нещо. Гладувах заедно с него, недоспивах, не се бръснех, не мислех за преобличане – присъствах там, вътре, до него. Не ми обръщаше внимание, не ме забелязваше, все едно че ме нямаше. Два пъти го питах не трябва ли да му позирам, двата пъти махна с ръка. Помнеше ме, той ме помнеше така, както аз не се помнех. Но с какв дълбока жестокост избягваше очакваната прилика, боже мой! Целият процес се развиваше бавно, отегчително и всъщност интересно до умиране. През ум не ми минаваше да отскоча до София, не ми се отиваше дори до бакалията. Искрено казано – забравих да ям, аз присъствах, творях с ръката му, изгарях с горенето му. Външният свят заплашваше да ме изненада всеки момент, някой можеше да ме потърси за нещо; въоръжих се с нож – нямаше начин промъкналият се да се измъкне невредим обратно, никой не биваше да ни смущава. Никой нямаше право да види как всеки ден се рисувам, четка по четка, как се наслоявам сред една атмосфера, наподобяваща повече пъкъл, отколкото живот. Колко малко приличам на се си и колко много на този, който искам да бъда!…

Една сутрин предусетих, че може да се случи нежелателнот. Влязох навреме, тъкмо като посягаше да разкъса платното. Хванах ръцете му и го изтласках навън.

– Не така! – изревах аз. – Само не така!

Стиснах китката и се помъчих да извия десницата му. Не успях, разбира се, но ми направи впечатление, че силата му не е и чак толкоз голяма. И двамата бяхме изнемощели, но докато аз все пак гризвах по някоя коричка, той се хранеше само от изпаренията на боите.

– Хайде!

Мълчеше.

– Тръгваме!

Пуснах ръцете му, повлякох го по стълбището, слязохме прз колата. Вмъкнах го вътре и запалих.

За него излизането от вилата беше събитие. Седеше на мястото си и наблюдаваше света. Какво съдържаше въпросния свят? Минахме край бай Боре. Вай Боре крачеше, понесъл острата коса към ливадата. В незастроения парцел бай Мите пасеше неизбежните те си осем овце. Две деца се дебнеха през една телена ограда. Заковах на място – премина куче. Кривнахме в Панорамния път, там се разминахме с няколко коли и завръщащи се от бакалията жени. Излязохме на магистралата. Без да се двоумя, свих към Витоша.

Скитахме из поляните, скачахме от морена на морена, мокрехме се в потоците, препичахме голите си гърбове на слънцето, състезавахме се на дълъг скок, висяхме като парцали по клоните. Накрая, като се убедих че е уморен добре, без да му мисля много, вкарах го в ресторанта на Копитото. Брадясали, с измачкани дрехи, седнахме на централна маса. Сервитьорът се приближи, лицето му пламтеше от лошо прикрита закана, той заяви категорично, че единственото което може да ни сервира, е медалион с гъби. Погледнах го внимателно, малко са сервитьорите, които не ме познават – този се оказа много хищен, личеше си намерение му да ни прогони. Без да говоря излишни думи, измъкнах буцата от джоба си, отделих банкнота от двайсет лева, подадох му я и го помолих да отскочи до павилиона отвън.

– И какво?

– Там продават консерви, но купете и гроздова. Остатъкът задръжте за себе си.

Сервитьорът бе от ония разглезени простаци, които всеки момент можеха да започнат бой, той се обърна към колегите си, побързах да му изясня, че ако ги вика да се бием, ние сме готови.

– Ще се бием ли? – обърнах се към приятеля си.

Но приятелят ме предаде, той не обърна изобщо внимание на еуфоричното ми счепкване, за него тук сякаш нищо нямаше значение.

Сервитьорът долови на свой ред необяснимата реакция на моя спътник. Може би тъкмо това го стресна, той остави банкнотата на покривката и се върна към келнерската група. Там се завърза разговор, но нямах намерение да се вслушвам, наблюдавах спътника си.

– Ще я нарисувам отново – рече тихо той.

– Коя?

– Трябва да се заема пак, тя заслужава по-добра участ.

Сервитьорът, който се приближи сега, ми направи впечатле ние с възрастта си и с лекьосаната яка на сакото си. Назова ме по име, поклони се и ми подаде описанието на менюто. Оставих листа на масата и поръчах медалиони, салата, кока-кола. В мо та чаша с кока-кола да има сто грама водка. Преди да си трьгне му казах: Знаете ли какво? Какво? Светът е страшен за тези, които нямат пари. А, то си е известно, съгласи се старият сервитьор, по всяка вероятност пенсионер, дошъл да смени младите, отлетели по това време към морето.

Какво ли е еега на морето? На морето сега е един ужас, помислих си аз.

– Искате ли да ви заведа на море?

– Отне ми толкоз малко време, погледнах несериозно на нeя.

– За терасата ли говорим?

– Ще я нарисувам отново, нещо ме кара да я направя съвършена.

– Какво значи съвършена?

– Да ме измъчи повече, боите да имат друга плътност – както работя сега портрета ви.

– Това са две различни теми.

– Не знам – той се замисли – не ми се вярва, струва ми се че всеки създател има единствена тема.

– Създател?

Донесоха колите. Старият келнер се беше постарал, личеше си, че в чашите има нещо много студено. Пипнах моята и се уверих. Той взе чашата си и изпи съдържанието й. Погледнах към стареца, кимна ми в далечината. Не точно това ми се пиеше сега, или не по този начин, но нямах друг избор, пък и не ми се стори лошо – водката се чувствуваше добре в студената течност за момент като този – към два часът следобед, в средата на лятот, на хиляда и незнам колко си метра над морското равнище, високо над София. На масата ни този път кацнаха две коли в бутилки, „създателят“ вече имаше възможност да си налива сам. Той го стори по детски, сипа си бавно, като наблюдаваше струята.

– Нямам намерение да премълчавам докрай онова, за което мислим и двамата. – Подхванах и почаках, но не добих впечатление, че някой на масата се готви да ми потвърди с глас или с жест. Затова изпих водката си и продължих: – Откарах ги горе всички, оставих ги на същата поляна. Помните къде, там ви на мерих, там някой ви подари, всичките, на мен. Но съгласете се, че шейсет и двама души са едно твърде голямо число, изникнаха сериозни трудности. И пак щях да се справя, може би, ако не беше се явил този така неочакван проблем… Всичко щеше да бъде далеч по-лесно, ако вие не започнахте да рисувате. Когато съзнах, че сте именно „създател“, а не художник, започнах да се измъчвам от колебания, трябваше да взема незабавно решение, отлагах постепенно, защото ми бяхте много мили. Представяте си, какво означава да укриваш шейсет и двама души у дома си? Вие нямате какъвто и да е документ, не знаете нищо за себе си, мълчите за произхода си. Кажете тогава, какво да правя с милицията? Сега е друго, вече се грижа за един.

Започнах да се храня в очакване да чуя нешо. Медалионите не се оказаха на висота, не бяха и лоши обаче, но им липсваше сочност, изглежда че месото не бе качествено. Лапах бързо, не ме интересуваше гледа ли ме някой, чувствах непоносим глад. Десет ли бяха или двайсет дните, в които гладувахме? Нямах си представа; изтриха се и координатите на времето. Влязъл веднъж в стереотипа на истинските творци, приравних се поне в това отношение към тях.

– Не вярвам да довърша скоро портрета ви – рече Създателят като се хранеше спокойно – ще се измъча много, може би години!

– Какво?

– От друга страна, нещо ме хвърля повторно към „Терасата“. А си викам: довърши портрета, изкажи се, после захвани „терасата“. Задъхвам се, но как да се изкажа? Не мога и не мога да го нарисувам бързо. Мислите ли, че е лесно да внушиш идеята за това, какво сме всъщност и какво бихме желали да бъдем? Да изразите трагедията на една личност, принудена да твори, като знае добре, че не е никакъв творец, само безумно копнее да бъде творец, да остави нещо след себе си. Защото, какво е човекът?

Понеже Създателят замълча и се увлече от приборите си, казах:

– Какво е човекът?

– Не е тайна копнежът му да остане след като умре. Вашата лична трагедия е, че искате.

– Какво искам?

– Трагичното при вас е, че се занимавате с изкуство.

Тъкмо тези неща не бива да ми се казват, този самозванец можеше и да ги премълчи, нямах нужда от прямотата му.

– Вие, обаче, мълчахте деликатно през първата част на разговора. Нима не ви гризе съвестта, за дето другарите ви са запокитени в неизвестността, а вие се ширите из цялата вила?

– Така пожелахте вие.

– Но си мълчите.

– Ние сме ваша собственост.

– Тогава тръгваме!

– Накъде?

– Ще ви оставя при тях.

– Вие сте непоносим човек!

– Аз?

– Ужасен сте!

– Чувате ли се? Аз съм…

– Истинският господар би могъл да преглътне някои горчивини. По този начин не ми позволявате да се разприказвам. Нали трябва да разговаряме?

– Вие дори не трепнахте за съдбата на останалите!

– Никой не ме интересува, аз рисувам! Трябва да рисувам!

– Да създавате, нали?

– Какво искате от мен?

– Вие сте звяр!

Наблюдаваха ли ни? Сигурно. Крещяхме и сигурно приковавахме вниманието на посетителите, да не говорим за сервитьорите. Махнах на стария човек, поръчах му сирене, помислих малко, помолих за още водка. Разбира се, съзнавах че става опасно, отпаднал от глада, алкохолът ме хващаше здраво. Какви ли щях да ги забъркам нататък? Но копнеех да се разтоваря. Колкото може – повече.

25.

Чувствувах го близо до себе си, усещах дъха му. В тясната кабина на асансьора ми прилоша, но изкачването свърши скоро. Сега пък ми се опъна ключа – отказваше да влезе в бравата. Слава богу, вратата се отвори сама. Ванда не спада към хората, които могат да гледат уплашено, но аз и Създателя в него момент едва ли щяхме да очароваме някого. Че съм пиян, разбираше се на секундата, но защо бях брадясал и мръсен? Ами другият? Той ме прикрепяше да не се срутя и го правеше с лекота, и все пак, защо гледа трезво, когато е по-големият бараба от двамата? Ванда се включи в пренасянето, домъкнаха ме до канапето.

– Но как шофира, а? – бъбреше тя. – В подобно състояние е безпогрешен!…

Създателят мълчеше.

– Кой е този интересен тип? – обърна се Ванда към мен. – Това не е обикновен човек… Кажете, кой сте вие? Защо мълчите? Приличате на бог!

Ето каква е всъщност работата, Ванда го изрази изведнъж простичко. Колкото и да бях пиян, обаче, вече усещах нависнала опасност.

– Върви си! – прошепнах.

Ванда ме погледна: – На мен ли говориш?’

– Излез от тук.

– Аз ли?

– Иди си.

– Ти ме гониш?

– Махни се незабавно.

– Ооо, мили, разбира се, ще се махна! Ей сега ще се махна и ще те оставя на мира, след като за петнайсет дни си изкарах акъла да гадая къде можеш да потънеш. Тайно се надявах, че рисуваш и никак не си представях, че можеш да скиташ с този Христос или Мохамед.!

– Тръгни си.

– Дойдох да ти почистя и да ти оставя бележка – не само тръгвам, а заминавам.

– Замини.

– И вече няма да ме видиш.

– Махай се.

– Ще се махна, нищожество! Но преди това ще те пребия, заслужаваш да ти смачкам пияната старческа глава.

Тя изрече тези думи с прекъсвания, в интервалите, докато нанесе няколко силни и слаби удара по лицето. Един от тях попадна добре в носа ми и по-късно, след като си беше отишла, усетих мократа риза на гърдите си. Докато ме биеше, аз я наблюдавах внимателно, виждах как се събужда притаения у нея простак, този, който изразява гнева си по махленски начин; виждах как любовта по необясним път се превръща в омраза, виждах сълзите й и в онези светкавични секунди с дължината на векове, разбирах, че жената е същото неразгадаемо същество, както и мъжа. Това ли е човекът, умеещ да пише статии за изкуството? Сега той удря с гняв лицето на любимия си. Знаеше ли тя или не знаеше, че няма да отвърна с удар?

Вратата се трясна, настъпи тишина. От какво ли е мокра ризата ми? Пипнах я –  кръв. Лежах на канапето, не заради туй, че ме бяха пребили, а от преиването. Подчертавам – триста грама водка са нищо, но след тези петнайсет дни прекарани в глад и рисуване…

– Имаше честта да присъствуваш на най-голямото ми падение – казах с яд. – Вече не мога да ти бъда господар.

Създателят се любуваше на своята картина. „Мраморната тераса“ блестеше с магическата си прелест, самотна сред самотата на огромната стена. Да, тя беше такава картина, не заслужаваше да стои сред други, не можеше да понесе присъствието им. Взирах се в нея сякаш я виждах за първи път, привлечен най-вече от тайнственото присъствие на трите барокови врати.

– Слушай, ти, който се нарече Създател, ще ми кажеш ли поне къде си виждал тези врати?

– Картината можеше да стане добра – отвърна той.

На вратата се звънна, Ванда се връщаше, за да каже нещо много обидно и да хвърли ключа в лицето ми. Трябваше да й позволя това, заслужавах си го на прощаване. На Създателя сигурно му беше особено удобно да поема задълженията си на роб в момент като този и тръгна да отвори. Хора сме; изведнъж ми хрумна, че у него може би звънна мъжката струна, нищо чудно Ванда да му е взеума с диващината си. Представих си каква каша може да се забърка. Хрумна ми още, че Ванда може да се върне заради него, като нищо – тези неща се случват при среща между две изключители личности.

Създателят въведе в хола пищно младо животинче. Първото впечатление, което предизвика то у мен, че е голо, разбира се, се опроверга. Оказа се, че потръпващата му кафява плът все пак е обуздана от сбруята на тънка памучна фланелка без ръкави.

– Тук е пълно с хора, а по телефона не се обажда никой! А, ранен ли си?

– На море ли беше?

– Вие… сте се заключили и се биете!…

– Да, Неди, разчистваме сметки. – Станах, нямаше как. Запътих се към нея. Трябваше да прекъсна потока на мислите й, да потисна предполагаемото, нещо, което може би се зараждаше в мъжката семенна торбичка на Създателя. – Хайде, мила.

– Дойдох да се окъпя. У нас има повреда.

– Хайде, хайде.

Рамото й се оказа топло, сухо – с крайчеца на пръстите просто усетих живота на всяка поричка, на гладката кожа, която обгръща нещото, срещано по улица.Раковски, готово да ви вну колко хубаво е да бъдеш актьор, дори в най-отдалечения окръжен град на България. Момичето си отиде кротко, но преди да си излезе, поиска да отнесе колкото може повече от непознатия мъж, то нямаше време да мисли сега за какво ли сме се сбили, защо сме така мръсни и брадясали, Неди си отиваше омагьосана от леда и излъчването на оставащото до мен божество.

– Има още една – казах, като се върнах в хола. – Остава да ми отнемеш и нея, да ме превърнеш в последен бедняк.– Наблюдаваше картината си. – Ще се окъпя пръв, понеже съм ранен. Ти спиш в хола, на това канапе.

Нямах време да разточителствувам със струята, спеше ми се, като нищо можех да рухна и да се удавя.

26.

Събуди ме грохотът на магистралата. Изтънелият ми сутрешен сън бе разкъсан от движение на кранове и панеловози. За кратко време се ориентирах: не нощувах във вилата, а на седемнайсетия етаж. Започваше истински летен ден. Лежах гол, само под чаршав, леко запотен. Преди да стана трябваше да направя някаква равносметка и да обмисля ходовете си. Най-напред, не можех да не се наругая – лекомислието ми бе надхвърлило някои допустими граници. Кой дявол ме биеше по главата да докарам Създателя тук? Мястото на Създателя е само във вилата, да произвежда, а аз да предприемам останалото. Какво имах да предприемам? Нещо много просто: бандитизъм. А този бандитизъм не се състоеше само в отнемането на картините му.

Ванда и Нели бяха видели моя спътник. И не само това – до колкото разбирам от женски погледи, те го бяха отнесли със себе си. Вече съществуваха двама души, които знаеха за присъствието на човек с божествен произход около мен. Това че Ванда се пръждоса към Южна Америка не ме утешава особено, тя не изчезва завинаги, а начинът по който ме наби доказа колко жестоко ме обича. Неди е малко по-страничен човек, но склонността й да се вре по снобски начин между хората на изкуството един ден като нищо може да я изправи на пътя ми. Освен това, тя непрекъснато ме търси; проявява слабост към личността ми, към колата, вилата, мансардата, защото туй обещава раздвижено съществуване, скитане. Да оставим настрана, че й харесвам; защо да не предположим, че си пада малко нещо геронтоманка.

Обаче ако Ванда и Неди бяха поразени от външността на създателя – това не можа да убегне от вниманието ми – какво да предположа за него? Той успя да остане непроницаем, но до някъде. Стори ми се, че в някои точки се издаде. Повторна среща межд тях? Никога.

Само във вилата, Създателю! Рисувай, произвеждай!

– Става късно – рече той, след като влезе без да почука.

– За къде става късно бе, човек? – Надигнах се и закрих голотата си с чаршафа. – Защо не спиш?

– Искам да ме заведете там.

– Ти снощи изкъпа ли се?

– Да, и спах добре, но ви моля да побързаме.

– Рисува ти се, така ли?

– Тази нощ ми станаха ясни още неща.

– Тази нощ?

Скочих с чаршафа, втурнах се в хола. Подозрението ми се потвърди – стената беше празна. Но това е нищо – на пода лежаха голите рамки на всички донесени от вилата картини. Казвам го – платната ги нямаше в рамките. Открих ги в един от ъглите на хола. Приближих се. Наведох се. Всички платна бяха разкъсани, Една от вратите на вградения гардероб зееше – ключалката висеше измъкната от гнездото й.

Нямах сили да беснея, сърцето ми плачеше, пък накрая заплакаха и очите ми.

– Човече, кажи, защо?

– Сега зная как се рисува. Моля ви.

– Да вървим, викаш.

– Ако днес не хвана четката, ще полудея.

– Не ти, аз ще полудея! – Не ми се обличаше, не ми се ходеше никъде, единственото което можех, бе да го мразя. Седнах, замълчах… Станах, щеше ми се да извърша жестокост. Тръгнах към него. – Гадино, кой ти позволи?

Нападнах го с пълен замахх и с цялата тежест на тялото си Ударих го точно където трябваше, Създателят подви нозе и рухна върху килима. Наведох се и продължих да удрям, убивах го, убивах човек без име и дом. Умираше човек, който дори не мислеше да се съпротивлява, сякаш се радваше че умира от моята ръка. Уморих се от бой, поизтрезнях. Надигнах се, задишах дълбоко. Пред мен се беше простнал хубав мъжки екземпляр с красиво светло лице и руса коса. Бог. Един мъртъв Леонардо. Но какво да го правя като е твърдоглав?

Запътих се към кухнята, включих котлона. Да не забравя, че съм включил котлона, казах си и се върнах в хола. Създателят лежеше по същия начин. Намерих джезвето, налях вода и го поставих върху котлона. Върнах се повторно в хола – Създателят продължаваше да лежи върху килима. Чак сега се уверих, че е наистина мъртъв, но защо, не можех да си обясня. Потърсих кафето – ужас, няма. Бурканът беше празен. Нахлузих панталон, обух се и облякох вмирисаната си риза. Да не забравя, че върху котлона има джезве с вода, казах си аз и започнах да си го повтарям. Слизах и си го напомнях, тръгнах по тротоара и си го напомнях, влязох в супермаркета и си го напомнях, дори го казах на касиерката. На връщане си го повтарях из целия път, дори го разказах, на един блед и синкав старец с бял костюм и бяла шапка.

– Оставих джезвето върху котлона – обясних му аз – и слязох да купя кафе, понеже се е свършило. Сега трябва да си напомням за това, иначе водата ще изври, джезвето ще се стопи, накрая ще изгори и котлона.

– Трябва да внимаваме – отвърна колегиално синкавият старец. – на мен ми се е случвало.

Мъртвецът си беше мъртъв, по този въпрос не можеше да се спори. Водата вреше на дъното. Наложи се да долея. Приготвих гъсто кафе. Взех горещата чаша в ръката си и като се подвоумих къде да седна, предпочетох канапето. От канапето се откриваше най-добре цялата празна стена, виждаше се гвоздеят, на който снощи е висяла „Мраморната тераса“. Споменът за картината ми стори по-хубав от самата картина. Ами другите? Сега всички картини ми се струваха по-ценни от целия Лувър. Ето ги там, лежат в ъгъла, акуратно разкъсани – дори обединените сили на цялото ч вечество не могат да ги възстановят. Изгърмя огромен пътнически самолет, извърнах се и го видях да преминава. Кой му е дал право на него да лети над града? Нали си има коридор? Може би е повреден, помислих си аз, ей сега ще се забие в центъра на София, изтичах с чашата на терасата. Самолетът се спускаше спокойно по посоката на летището. Всичко беше спокойно, в горещия ден по пътищата лазеха автомобили, навсякъде въздухът гореше, само Витоша стоеше в безкрая, хладна, синкаво-зеленикава. На терасата имаше шезлонг, масичка, няколко описания. Върху масичката, в широка плитка чиния, лежаха два посърнали резена от диня. Какво търсеше тази диня тук? Да, бе – Ванда, вчера, докато ме е чакала. Там е лятната кушетка. На терасата има всички условия за приятен живот, за това е създадена тя от архитекта. Но кога се задържам аз тук, ще ми остане ли време да прекарам поне един час сред тези удобни предмети? За какво съм блъскал, за чий дявол съм създал толкова фалшиви произведения, та съм пренебрегнал замисъл като газелатас леопардите? Нали за този дом, за тази удобна тераса с изгледкъм планината? Защо не стоя на терасата, защо съм брадясъл, а ръцете ми треперят от умора? Да се умъртви един човек е наистина уморително, налага се да удряш дълго, да упорстваш.

Няма ги. Не остана нито една. Аз съм свободен.

Ах, как завиждам на обикновените хора, които работят по осем часа на ден. Копнея за живот в рамка, за стереотипи. Знаеш какво си, знаеш си мястото и възможностите. А сега? Посредствеността е бедствие. Посредствен чиновник, посредствен работник… посредствен художник? Рано или късно, човек излиза на една гладка платформа, сам, петно върху терасата, пред погледа на света.

Вън е невъзможно да се живее, топлият въздух пари лицето. Поглеждам спаружените резени от динята и се промъквам към кухнята, при хладилника.

На един дъх изпих цяла кока-кола, отворих втора бутилка и напълних чашата си. С пълна чаша в ръка се запътих към канапето. Едва като седнах, забелязах, че мъртвият се е извърнал по лице. Приклекнах, вдигнах главата му и поднесих студеното искрящо питие към сухите му устни. Бавно, постепенно и все пак без прекъсване, Създателят изпи всичко.

Целия ден вървях из мансардата, мълчах, просто усещах как расте брадата ми. Неговата също растеше. Вечерта се промъкна бавно, стъмни се, градът влезе естествено в лятната нощ. Продължавах да вървя из мансардата, а телефонът звънеше ли звънеше.

Когато стана полунощ и когато минаха още два часа, много кротко си помислих, че най-после е настъпило времето за пренасяне на трупове. Вдигнах го на канапето, поставих го в седнало ложение и се замислих. После се наведох, преметнах го през рамо и тръгнах.

Когато отключих вратата на колата, до мен спря такси. От таксито слезе Дора. Въпреки всичко, не можа да извика. Погледнах я тъжно и натиках мъртвия върху задната седалка.

27.

В три часа без нещо отворих портата, вмъкнах колата в двора, слязох, затворих портата, измъкнах мъртвеца и го затътрих към вилата.

Нещо необикновено привлече вниманието ми в тъмнината. Оставих трупа пред стълбището и се запътих към плодните дървета. Върху неполиваната засъхваща трева, тук, там, оттатък, и чак до запустелия пародиен фонтан, между макетите на моите скулптурни творби, спяха пребити от умора мъже. Бяха съсипани, бяха срутени, разкървавени, бяха окъсани. Започнах да ги броя. Отне ми много време, но ги преброих – точно шейсет и един.

28.

Моят портрет, макар и недовършен както трябва, пренесох в мансардата. Предпочетох да го отдалеча от ръцете на злосторника. Изобщо, реших да му отнема картините малко преди тяхната пълна „восъчна зрелост“. Втората версия на „Мраморната тераса“ започна да се натрупва върху платно с размери деветдесет и три, на сто и трийсет и два сантиметра – малко по-голяма от първата версия. Безсмислено е да споменавам още сега, че Създателят работеше мълчаливо и убийствено бавно. Вече не си говорехме, разменяхме си само най-необходимите думи. Понякога мълчахме по три или четири дни. Присъствах плътно в съзиждането, мога да кажа спокойно дори, че участвах. Знаех с абсолютна точност къде какво петно ще бъде нанесено, предугаждах и тоновете, примесите на боите. Длъжен съм да ви кажа, че ако имах тази воля и този копнеж още някога, в младостта си, ако си бях създал навика да гладувам и изгарям пред платното в продължение на толкова много дни, сега едва ли бих висял като просяк в бившата таткова спалня, за да отмъкна безумното страстно горене на колегата си. Напоследък много често ми се струваше, че не той, а аз движа четката, а един ден не знам каква сила ме възспря да не му я отнема и му покажа как да се измъкне от ребуса на колорита. Двамата се хранехме рядко, дори не мислехме, че можем да се преоблечем, косите растяха надолу, брадите лудееха, стърчаха ноктите на ръцете, краката, очите ни се оттеглиха дълбоко в очните кухини, но пулсираха с налудничавата загадъчност на победителя.

Забравих да спомена, че преди да пораснат ноктите ни, показах портрета на някои близки; между тях, разбира се, и Живописеца.

– Знаеш ли – каза Живописеца – вече не ми остава нищо друго, освен да се прибера горе и да драсна кибрита на моите.

Мълвата нарече картината лаконично и както трябваше да се очаква „Автопортрет“. Не възразих, нямах намерение да влизам разправии по този въпрос – някакси непренудено ли да го кажем, закономерно ли, замълчах. Заявих, разбира се, че платното е недовършено, ала никой не обърна внимание на това. Останал насаме с картината, един ден я наблюдавах три часа наред, възприех цялата натрупана в нея енергия, а накрая прошепнах сам на себе си: Добър е, не си го направил лошо този автопортрет. Но всъщност какво съм нарисувал?

– Създателю – обърнах се към „колегата“, когато се върнах във вилата – всъщност какво сме нарисували ние с теб? Оня на платното съм аз, но като се вгледам, разбирам, колко много не съм аз, и тъй като не съм толкоз глупав, съзнавам, че представлявам онова, което бих искал да бъда. Не възразявам, разрешам ти да ме интерпретираш както си щеш – настоявам само да ми кажеш още много ли ще ме обидиш, ако ти позволя да го завършиш¹? – Мълчание.. – Кажи, какво сме нарисували?

Продължаваше да мълчи, не отрони и дума за отговор, съсредоточено рисуваше. Но следобед, когато поседнахме да пием кафе, погледна ме над чашата си и рече:

– Понякога ми се струва, а може би си е така, че суетата е по-могъща дори от инстинкта за самосъхранение.

29.

Завърналата се човешка група се настани отново в атилието и заживя по най-тихия от тихите начини. Постепенно момчетата се изкъпаха, изпраха се и се позакърпиха. Дадох нови пари, закупих нови сандали. За пет дни очите възвърнаха блясъка си. Животът започна уж така както си е бил, а колко много се лъжех? На хората им липсваше самочувствие. Те и по-рано не можеха да се похвалят кой знае колко с този лукс, но сега състоянието им сякаш се влоши. Момчетата знаеха, че са станали излишни, усещаха, че в нашия дом се върши нещо извънредно, долавяха присъствието на някаква разрушителна сила, на която трябваше да се подчинят не само те, но и ние със Създателя. Робите разбираха, че всъщност не представляват нищо. Защо се бяха завърнали? Питай кучето защо се връща при господаря си. Само че аз не мога и да допусна куче да се върне чак от сто километра. Как са преминали това разстояние без да ги усети някой? Кога са пътували? Какви хитрости са прилагали? Пълна тайна. Можех да започна разпит, разбира се, да задам стотина въпроса, все някак ми се откриваше възможност да се докопам до някоя следичка, но оставаше ли време за това? Нещо повече – не ме интересуваше. Всецяло, без остатък и до забрава, бях погълнат само от един човек – този, който създаваше новото издание на „Мраморната тераса“ и натрупваше наследство за бъдещите поколения. Другите шейсет и един човека бяха „останалите“, те не можеха вече да послужат за нищо, дори за публика.

Постоянните хвалби към мен неизбежно вършеха своето. Усетих нектара на уважението и ако щете – преклонението. Хладен досега към подобни атрибути, вече признавах, че не е чак толкоз оскърбително да те хвалят и да ти оказват почит. Официално се мълчеше, разбира се, но мълвата за мен се носеше от уста на уста, просто усещах триумфалния й характер.

Но тъй като разговарям искрено с вас, още в тази минута искам да ви убедя и да ми повярвате, че не тези бяха истинските подбуди да се вкопча за Създателя, та чак да пренебрегна другите шейсет. Аз се бях надигнал вече на колене, позован не от обикновената, а от по-висша суета. Не мимолетните придобивки ме викаха, тресеше ме страшната мъчителна треска, че имам възможност да остана и след като умра. Приближавах се към възможността да извикам на хората: Да ви видя сега какво ще кажете!

В стремежа ми имаше нещо стихийно; то стоеше над дребнавостта, пътят му минаваше през мъката, през пожара на терзанията, заради него бях пратил по дяволите дори такива сладки сладострастни биологични скулптури като Дора, Неди и Ванда. Трите бяха различни; различни форми, устни, темперамент, топлина; телата им излъчваха различни изотопи. Затворен между четири стени с която и да е от тях, аз можех да убивам голям дял от самотата, да се присмея на скуката. Но запокитих и трите, скалпирах ги по най-безжалостен начин, прегазих и любовта си. И то за какво? Да речем, че за нещо свързано с пари? Макар че и парите вече се стопяваха. От незнам колко време само харчех, не припечелвах нищичко, прахосвах, без да си давам сметка за бъдещето. В това отношение бъдещето никак не ме вълнуваше.

Вълнуваше ме само едно – създаването.

30.

Един ден в началото на есента, когато наближаваше времето да узрее „Мраморната тераса“, погледът ми попадна върху шейсетте и мълниеносно ме порази най-налудничавата идея. По смелост тази идея надминаваше дори затриването на такава хубава любов, започнала на мансардата и разцъфтяла по невероятен за възрастта ми начин във Венеция. Видът на моите хора беше натрапчиво жалък не само заради обстоятелството, че преживяхме в глад цели два месеца. Аз също представлявах подобен на тях мършав червей, но лицето ми беше друго, погледът ми – както и погледът на Създателя – излъчваше сладостно вътрешно горене, често пъти наричано щастие. Ония бяха направо за окайване, от тях дъхтеше на мухлясала пустош; те бездействуваха, обезсилени от четката на Създателя. Макар и тълпа, подарените ми някога от някого хора, усещаха респекта на „терасата״, недостижимият бряг, който обезмисля пеенето им, театъра им, дори гледането на телевизия. Не само аз, те самите знаеха за себе си, че са излишни, че са били само множеството, торът, върху който е израстнал въоръженият с четката бог. Вече не желаех да ги виждам, да ги чувам – досаждаха ми, оскверняваха вълшебната обител на твореца.

Двамата фашисти все още се стремяха към известна дистанция. Забелязвах тази подробност отдавна и се усмихвах; просто съзнавах, че това си беше единственият техен талант – да чувствуват превъзходството си над останалите. И да чакат часа си. Каква беше тази необяснима, тази дяволски тайнствена надежда у тях, все още не мога да си обясня. Но щом дойде денят, за който ви споменах, това ме порази.

Лежаха под розовите вече ябълки и вероятно си мислеха за нещо лошо, присъщо на хората с подобен манталитет. Не знам, може би си казваха: Ах, ако не беше това леке с четката, ако не беше изобщо това предизвикано от изкуството забавление, тук можеше да се марширува и да се развие малко по-особена дейност.

Приближих се, но те не трепнаха, не очакваха да им обърна внимание. Така си минавах изобщо край тях. Този път спрях под дървото. Лицата им се обърнаха към мен. Приклекнах, откъснах тревичка и я пъхнах в устата си. Съживих ги още с началните думи. В края на разговора очите им се изпълниха с блясък. Можем и да не сравняваме този блясък с творческата радост, която бликаше в очите на Създателя, но трябва да ви кажа, че поне я наподобяваше.

Не ми остана нищо друго, освен да се отдалеча.

Няколко минути след това фашистите обиколиха двора, насъбраха момчетата и след известни обяснения, тъй като заповедите засега не вървяха, успяха да ги подредят. От прозореца на вилата забелязах, че това подреждане от своя страна предизвика оживление сред тълпата, лумна някаква надежда…

Божичко, колко дни откакто не бях сядал зад волана. За да не направи впечатление, обиколих няколко магазина. Върху седалките до мен и зад мен натрупах двайсет хляба, стотина консерви, сто килограма домати и други зеленчуци. Не успях да учудя никого с количеството на покупките, но поразих всички по пътя сисъс своята външност. На една от опашките усетих как някой се накланя да ме помирише.

Момчетата се понахраниха и живнаха; диктаторски настроената двойка пипаше умело – копачите и лопатите се появиха на третия ден от раздаването на хляба. В мазето на вилата намерих всичко на всичко три кирки и четири лопати. Можеше да се започне. По-късно закупих още пет кирки и две лопати. Работата потръгна, разголените тела на викингите заблестяха от пот. От тях се искаше нещо съвсем простичко – да изкопаят десетина ями. Избирах внимателно петната на изкопите, пръснах ги отдалечени един от друг, но без да спазвам някакъв принцип. Почувствували веднъж вниманието ми, робите показаха на какво са способни, превърнаха се в хора с мека човешка топлина, задишаха сякаш по-леко, по-ритмично – не мислете че казаното за труда е празнословица, трудът е велико нещо. Може би копаещите и изхвърлящите пръстта подозираха в цялата тази работа само един обикновен господарски трик, може би те допускаха, че с копането запълва само времето им. По всичко изглеждаше, че работата отива наа В градината зейнаха дванайсет трапа, издигнаха се дванайсет купчини мека пръст.

Сега?

Сега – нищо, отвърнах на фашистите, оставете копачите в мазето.

Е как, няма ли да продължим?

Да продължим ли? Какво да продължим?

Как какво, така ли ще оставим ямите?

Погледнах ги много внимателно, помъчих се да проникна както в смисъла на думите, така и в лицата им. Май че намекваха за нещо? Или си говореха просто така?

Разнежените от внезапното ми внимание мъже, обаче, започнаха да проявяват дейност, която се отличаваше слабо от глезенето Пуснаха телевизора, запяха, възстановиха някои от театралните си постановки, посегнаха към времето ми. А на мен времето ми трябваше за друго, всъщност аз не бях никакъв господар, а окаяник, който се присламчва към изграждането на едно съвършенство. Исках да бъда там непрекъснато, зловещо, да създавам със Създателя, да попреча на евентуалното му хрумване за надмощие. Как можеше да се изрази то – с рязко накъсване на платното. Дока блуждаех в подобни неврастенични, направо налудничави подозрения, момчетата ме подканваха да слушам песента на Лорелай.

Не мислете че взех решението лесно, но и състоянието в което се намирах не ми позволяваше да пролея много сълзи. Една вечер повиках фашистите и им заповядах да действуват по измисления не от тях, а от мен начин.

31.

Робите спяха винаги сладко, сънят при тях се раждаше от дълбочината на безупречната им нравственост, на чистата им съвест. Бяха здрави, цветущи хора, за тях нощта бе определена само за спане. Наблюдавал съм ги и тези наблюдения породиха у мен предположението, че нощем постелята им разкриваше нови светове и много по-различен живот от този, който водеха наяве. Може би в сънищата си херкулесовците дружеха с богини, яздеха жребци, побеждаваха в битки, или управляваха ветроходи. Никой никога дори не направи и опит да ми разкаже нещо от тези цветни приключения, за някои от тях можех да гадая само по чаршафите. Всъщност какво ли знаех за битието им от времето преди да се превърнат в моя собственост?

Знакът трябваше да бъде подаден от мен. Това се случи в определените за подобни деяния часове, след полунощ. Събудих се,, повъртях се в леглото, поплаках и се помъчих да заспя. Не можех, изгълтах две таблетки без успех. Нямаше как, надигнах се и се затътрих към ателието. Отворих вратата. Както винаги лампата светеше. Разказал съм ви как лежаха. Огромното помещние ги побираше всичките – трийсет и една постели към прозорците и толкова към стената, шейсет и една постели бяха заети, една зееше свободна – постелята на Създателя. Фашистите лежа в единия от ъглите, в дъното. Тръгнах по пътеката. Вървях между ходилата на мъжагите. Къде ли бродеха сега героите? Някои навярно се дуелираха, други слизаха на морското дъно при неизвестни съкровища, трети яздеха делфини, четвърти целуваха жени, избавяха ги от плен, изтръгваха ги от ръцете на злодеи и се превръщаха в прекалено усърдни любовници. Каква неизчерпаема мъжка красота се простираше от двете ми страни! Трудно ги събудих: макар и да очакваха този момент, фашистите не можаха дълго време да се приземят. Като се убедих, че са изтрезнели съвсем, минах обратно между краката на робите си и отидох в градината.

Не чаках кой знае колко. Фашистите излязоха от вилата, откриха силуета ми между дърветата и се приближиха. Между тях вървеше първият от обречените – още сънен, недоумяващ. Двама го хванаха бързо, но той измъкна рефлекс и заби лакти в ребрата им. Това означаваше, че всичко можеше да се усложни и превърне в бъркотия. Затова бях там. Дадох знак на фашистите да се от странят и с няколко думи обясних на жертвата, че трябва да се предаде, искам го аз, господарят. Добре, съгласи се жертвата, готов съм. Фашистите поставиха ръце около шията му. Когато го удушиха, забелязах, че двамата бяха леко запотени.

Колко… ще успеем… за тази нощ?

Десет, отвърна единият от фашистите.

Невъзможно, почти изстенах аз, най-много пет.

Тръгнах подир тях. Те отнесоха мъртвия до най-близката яма и го хвърлиха на дъното. Запътиха се обратно към вилата, но пресякох пътя им.

Няма нужда, рече единият от фашистите, после – наведнъж.

Не, рекох аз.

Те се върнаха, награбиха лопатите и покриха трупа с черна зема. Така исках, всяка от жертвите да бъде обградена отвсякде с пръст. Тук му е мястото да ви кажа, че фашистите бяха предложили да ликвидират хората с чук, чрез удар по тила, но се възпротивих, не исках да се пролива кръв и предложих този по-хуманен начин. Недостатъкът на предложения от мене начин, обаче, се състоеше в това, че трябваше да пристьствувам на всяка екзекуция.

32.

„Мраморната тераса“ се раждаше отново, изпод възмъжалата ръка на омьдрял майстор. Тъй като присъствувах неотклонно на създаването й, почти не бях в състояние да преценя готова ли или не. Последните няколко дни се изпълниха с особено напрежение и вниманието ми се изостри. Каквото и да ставаше, при всички случаи, налагаше се да улуча оптималния или почти оптимален момент. За да присвоя платното. Навикнал да рисува в мое при съствие – на него изобщо какво ли можеше да му пречи – Създателят наистина не ми обръщаше внимание. Но трябваше ли да се доверя докрай на спокойните му движения или пък на лицето му, то в някои случаи ме вълнуваше със своята непроницаемост?

И все пак той се издаде.

Един следобед, малко преди кафето, докато го приготвях, Създателят измъкнал рамка с чисто платно и я поставил настрана от статива. Може би е разчитал на моята занемарена наблюдателност, но явно се е излъгал – нямаше възможност да не забележа тъкмо новото платно, то ме удари в очите веднага, като внесох кафетата. Направих се на разсеян, гледах само „терасата“, вече напълно готова. Сега стани от своя страна непроницаем, рекох си, по-непроницаем от него. И наистина, трябваше да издържа десетина часа, десет часа са нищо за изтренирания ми вече opгaнизъм. Бях се научил да не ям, търпеливо да будувам край статива; дори се научих да рисувам. Чувствувах увереността, че ако хвана четката, ще сторя чудеса. Взирайки се с новия си поглед в картината, откривах по-лесно различията с предишната версия, преди всичко – единственото живо същество. Докато в старата картина то май наподобяваше котенце, сега можеше да събуди повече съмнение; предположението, че имаме работа с неопределено мило животинче, в което се е вселил демон, не подлежеше на разискване. Разсъждавах за животинчето, пиех кафето си. Създателят не подозираше, че е в полето на вниманието ми. Наблюдаваше новото чисто платно, направо проникваше в него; разполагаше, проектираше. Големите му нокти се бяха изпочупили. Както и моите.

Какво ли е намислил той? Не се и опитвам да предположа – по всяка вероятност ще повтори някой от предишните си сюжети. Да гадая ли? Какво значение? Важното засега е да отмъкна „терасата“. Да, този път „Мраморната тераса“ предизвикваше малко нещо ужас. Освен тъгата, освен унижението, което може да почувствува човек за себе си, като я гледа, сега – и малко ужас. Ах, колко много ми трябва и предишната версия; ах, как ми е необходима! Всички унищожени платна ми липсват. Бяха тъжни, наистина, но бяха и леки – плодове на ведър, подвижен човек, докато новите картини бавно и настъпателно навлизат в необяснимия засега свят на ужаса. Горкото котенце, защо му трябва на него да бъде и демон?

– Така е със всеки, който носи душа – обади се Създателят и ме стресна.

33.

Не обичам романи с къси глави, а моята изповед заприличва май на нещо такова и ме е яд, но какво да сторя, смятам че по този начин ще разкажа най-интригуващо събитията; пък и аз нямам кой знае колко време, страхувам се да не бъда прекъснат от най-непредвидени обстоятелства.

До момента, в който усетих, че трябва да грабна и отнеса творбата, а оня каза: това е със всеки, който носи душа, бяха ликвидирали двайсет човека. През нощта станах още в полунощ, дочаках два часът. Открехнах вратата на татковата спалня, уверих се, че създателя спи. През отворения прозорец хлуеше хлад, но той спеше гол, одеялото висеше през леглото. Тялото му беше бяло – нямаше време да го пече на слънце като другите – ребрата му стърчаха натуралистично, както и коленете, мъжката му издълженост висеше трагично настрана и надолу. Гладен и окльощавял, като мен. У този човек сякаш бяха останали само стихийните творчески намерения, бесният му устрем да създава, а после и да руши. Защо руши? Оставих лампата му да свети и минах в общата спалня, местата на погребаните зееха празни, в редиците постелите им приличаха на потрошени клавиши на пиано. Ликвидаторите не караха наред, не спазваха никаква система, отвежда към градината безразборно, на късмет. Представяте ли си какво чувствуваха живите всеки ден, представяте ли си напрежението им? Лесно ли е всяка нощ да чакаш реда си? Не вярвам. Но живите спяха, невероятно, но спяха, очакваха и спяха. Що за нервна система, що за философия? След като мислих дълго по този въпрос, дойдох до заключението, че хората умираха примирено, без да губят психическото си равновесие, защото знаеха, че ми доставя удоволствие. Това ме влудяваше. Но продължавах да убивам, ямите се пълнеха; малко трупове, малко пръст, още трупове, още пръст – горе се образуваха купчинки. Това не пречеше, никой не нарушаваше удушваческата идилия, бяхме далеч от хората…

Удушвачите се събудиха трудно, беше преди обикновеното им работно време. Въпреки туй, захванаха се усърдно с задачата макар и сънливо. Срещата ми с обречените ставаше винаги пред определения им трап. Нямаха основание да се оплакват, процедурата се извършваше в красива лунна обстановка. И винаги падаха по няколко листа. Помня един от случаите – пожълтял вишнев лист кацна върху главата на жертвата, и представете си, остана там, дори когато хвърлихме тялото. Листът беше последното нещо, което изчезна под пръстта.

Тази нощ между петимата осъдени се оказа и мимьт от етюда с линчуването. Казах му, че искам да умре, а той ми благодари с гореща интонация в гласа, после клекна и целуна коляното ми. Наистина, що за хора, що за инстинкти, как да си обясня възпитанието им, чувствата им? Смутих се, промърморих нещо, но линчуваният от пиесата не го чу, беше зает да изразява благодарността си. Покрихме и него с пръст. Преди да се отстраним от ямата обаче единият от фашистите извика нещо. Нямаше нужда да питам, стана ми ясно веднага, виждаше се в лунната светлина как пръстта се надига; после се размърда енергично. Без да губят време фашистите скочиха в ямата, изровиха главата на жертвата и я доудушиха. Що за глагол – д о у д у ш а в а м, интересен глагол.

Определените за днес минаха по реда си. Въведох палачите в стаята си, дадох им по един сухар. Единствени те се хранеха между нас, само на тях предоставях запасите си. Работата им не беше от най-леките – удушавай, хвърляй в ямата, събаряй пръстс лопатата, а накрая – трупай чернозема на купчини. Както винаги, изяждаха сухарите при мен, челюстите им работеха яко, съществуваше опасност шумът от хрускането да събуди спящите. Бях в особено настроение и поисках да знам, съгласни ли са когато свършим тук, да продължим делото си навън. Както заповяте, отвърнаха те. Добре де, съгласни ли сте да ви поставям в някой тъмен ъгъл в града, да душите самотни минувачи? Разбира се. Ами ако ви заповядам да удушите мен? Стига да сте заповядали, отвърнаха те. Посегнах инстинктивно към шията си. Лека нощ, рекох аз. Прибраха се да спят. Легнаха най-спокойно между бъдещите си жертви, прозяваха се и уморено затвориха очи.

Когато оставих лампата в спалнята на татко да свети, npoявих известна предвидливост. Нямаше нужда да я паля сега, да дразня тепърва ретината на очите му. Не загасих лампата и като излязох от спалнята. Сам във вилата, като привидение в часът привиденията, тихо се изплъзнах навън. Луната освети един изящен дух, който отнася картина. Ама те си съществуваха тези неща, другите: луна, дървета, небе; щурците също съществуват, съществуват и жълтите дюли между клоните, може би съществува и мъхът, който ги обвива; боже мой, светът продължава да стои на мястото си, земята се върти. От сега нататък, обаче, земята носи шеметно из вселената още две големи картини, моя собственост, нарисувани от моята ръка, когато умра ще влязат в моя музей, при другите платна, които ще нарисувам тепърва.

Уморих се да ги убеждавам, че не аз, че друг ги е нарисувал, не повярваха – тогава бъдете заблудени докрай, говорете за мен, гадайте и разгадавайте как е възможно, а аз ще ви удрям с шедьоврите си по главите и ще ви повтарям, че човекът, какъвто и да е той, рано или късно излиза на една тераса. Чак тогава може да се допусне някое предположение за него.

Слава богу, автомобилът, както и асансьорът, побраха картината, аз отключих и я внесох в хола на мансардата. Побързах д я закача на стената, до „Автопортрет“. Двечки висяха там! Утре започвам третата, ще ми станат три, после четири, пет… Бъде те спокойни, ще съумея да прекъсна производството навреме, преди да прекаля с броя. Чудесен съм, рисувам удивително. Автопортретът ме изненада, дълго време не бях го виждал и сега стоя пред него, така както бих стоял пред Леонардо. Не мога да откъсна погледа си, сядам на канапето, гледам, щастлив съм, боже мой, колко съм щастлив, ама то щастието било чудесно нещо, не описуемо. И защо разправят, че не съществува, някои глупаци непрекъснато повтарят, че го няма, разпространяват легенди за неговата илюзорност. Ето, щастлив съм, седя на канапето и съм щастлив. Не съм ял от месеци, не съм пил, от мене се разнася воня, а съм щастлив. Нямало щастие!…

Призори, преди да се съмне, за да не дам възможност на разни хора да ме видят такъв, успях да се откъсна от картините.

– Какво става, вие ли сте? Познах ви само по колата.

– Работя – рекох аз – затворил съм се и работя както луд.

– До горе ли?

– До горе.

Бензинджията прибра парите и ми пожела всичко хубаво, но само прекалено високият бакшиш му попречи да се впусне в допълнителни, при това не много безопасни, подозрения.

Разсъмването се задаваше. Успях да го изпреваря, прибрах и залостих портата. Хората, жените, виното – всичко остана зад оградата. Излязох от колата и се запътих към татковата спалня. Новото платно бе кацнало на статива. Първите няколко четки бя оставили следи върху него. Оттеглих се в кухнята, напълних джезвето с вода и го поставих върху котлона. Сипах бразилски зърна в кафемелачката, натиснах бутона и едва сега дойдох малко нещо на себе си; грубият шум ме пооправи и сякаш ми напомни, че почва нов ден. По-късно ме дооправи и кафето. Създателят явно ме чакаше. На него му се рисуваше, но ме чакаше. Какво, не можеш май без мен! Призна си. Така ти се пада. Започнахме да пием. Загледах се в платното. Нищо не беше ясно, там нямаше истински знак за бъдещата творба. Линчуването с камъни ли ще рисуваме? – запитах аз. Този път беше негов ред да се изненада. Не отвърна, но откъсна чашката от устата си. По брадата му потекоха две капчици от кафето. Капчиците се свличаха дълго, брадата беше дълга като моята, само че руса. А моята какво – бяла. На този човек му предстоеше да ме надживее.

34.

В последната яма тръшнахме само четирима души, а капацитетът й отговаряше за повече, тя беше по-дълбока от другите единайсет. Оставихме я да зее гостоприемно. Палачите дори не помислиха да питат, знаеха си, че празното пространство е за тях, но се чудеха какво още чакам. Не проумяваха как ще осъществим манипулацията – колкото и да обмисляха, достигаха до заключението, че не могат да се удушат взаимно, все един ще остане. Може би разчитам на любимеца си – рисуващото копеле, заради което се разви тази гробокопаческа илиада? Като добри авторитаристи, те го мразеха с естествената си омраза към хората на изкуството.

Без такива, рекоха те, само така не, никой от нас не иска да умира от ръката на този лигльо.

Спокойно, отвърнах аз.

Ако ни уважавате поне малко, поне заради работата, която свършихме.

Заповядах им да заживеят със сигурност за утрешния ден. Прибраха се горе – единствени обитатели на цялото ателие. Лицата им помръкнаха. Останали без творчество, ръцете им увиснах като излишни.

35.

Вилата потъна в запустение, никой дори не допускаше, че трябва да се почиства. Можех да сторя нещо, разбира се, достатъчно беше да заповядам на фашистите, веднага щяха да се заловят за работа. Но махнах с ръка. Те лежаха и денем и нощем, ставаха само за да слязат до градината, там изяждаха по някоя ябълка и отново се връщаха горе, лягаха в огромното помещение, заглеждаха се в тавана. Ние с моя човек пиехме кафета и рисувахме. Вървеше бавно, направи ми впечатление, че Създателя промени нещо темпото на работа, в някои дни дори не вземаше палитрата, или ако я вземаше, приближаваше се до статива, замисляше се, а след туй, вместо да почне, отиваше при разтворения албум на Ван Гог. Едната му ръка прелистваше репродукциите, другата стискаше четката – Създателя имаше вид на плагиатор, който ей сега ще започне да преписва, което, заклевам ви се, не беше така. Неговото майсторство не се допираше никъде до каквото и да е подражание, той стоеше самотен – майстор сред майсторите, чудесен, самият той неповторим. Искам да видя тези неща в действителност, каза той неочаквано, не можем ли да заминем? Не можем, казах, ти не можеш никога да прекрачиш границата, не можеш да зърнеш нито една галерия по света, разбери, ти си никой.

– Защо? – поиска да знае той.

– Нямаш документи.

– Какво като нямам?

– Без документи ти си никой.

– Не съм никой.

– А кой си?

– Не съм никой.

Картината, която трябваше да ни разкаже нещо за пребития с камъни човек, упорито се съпротивляваше, защото художникът се беше замислил отново и отново си задаваше въпроси, пак търсеше най-мъдрия пробив. Върху платното зееха „дупки“, все още се виждаха петната на грунта. В мъглата на основните тонове се показваха няколко от лицата на преследвачите. По тези лица можех веднага да разбера какво зловещо величие се ражда; тръпнех оточакване, но можех ли да направя нещо срещу твърдоглавеца, който баш сега зяпаше репродуцираните отпечатъци? Реших че трябва само да чакам, поне след туй ще последва щурм. Ах, колко бързах да поставя третата до другите две!’

Паднаха ранни есенни дъждове, бурените в двора се обновиха, пропълзяха по гумите на колата. До хранилището на сухарите припнаха мравешки кервани. Отиващите подскачаха леко, тези по обратния път тътреха огромни трохи; всяка мравка се нагърбваше с несъразмерим за ръста й товар. Но като ги наблюдавах, заключавах, че така или иначе, мравешките работи вървят добре. Всяка мравка лъщеше, струваше ми се, че тези упорити насекоми са направени от синкаво-черна стомана.

Дебел слой прах покриваше цялата вътрешност на сградата. Всички съдове се търкаляха немити, можех да ги срещна по необичайни за тях места, мивките бяха изчезнали под купищата на чашите. С чашите, разбира се, пиехме кафе и всички бяха мръсни до една, нищо не миехме, никога, повтаряхме и потретвахме, утайките по дъното набъбваха, но ние не обръщахме внимание на тези подробности. Помня, че веднъж в ръката ми попадна висока чаша за уиски – половината от нея бе пълна с кафеена утайка. Не посегнах към друга; налях си в нея. Бършех едно единствеа нещо – прозорците на татковата спалня, осигурявах на Създателя светлина.

– Все пак, не можем ли някакси?

– Не можем – отвърнах аз – за да минеш през границата трябва да покажеш паспорт.

Той прелисти последната страница от албума на холандеца посегна към Гоген.

– Сигурен съм, че ще мина.

– Без?

– Просто ще премина границата.

Настръхнах, спомних си завръщането на групата у дома – тя беше прекосила голямото разстояние без да има зрителна представа за пътя. И още по-учудващото – без да бъде видяна от някого.

– Слушай, можеш ли да ми кажеш как се върнаха те?

– С вървене.

– По непознати места? Сигурен съм, че са странели от пътищата.

– Това е толкоз просто… Заведи ме някъде – може Париж, може Лондон… Моля ти се.

– Добре, ще помисля. – Лицето му просветля. – Сега рисувай.

Поне в близките няколко дни можех да бъда спокоен за новата картина, нямаше вероятност да я скъса в началото. Това ме освобождаваше от постоянния надзор. Тръгнах из двора, протягах се срещу сладкото есенно слънце, зяпах небето, радвах се на катерещите се по въжето кабинки към Копитото, подсвирнах на катеричките. И разсъждавах, разбира се: човекът беше потеглил към Париж.

36.

Най-после линчуваният се появи. Очаквах повече летящи камъни, но край него профуча само един. Между прототипа и нарисувания нямаше нищо общо; нарисуваният – да го наречем условно така – носеше външните черти на съвременния човек, идеше направо от ежедневието. Това ми се видя твърде евтино; според разбиранията ми, Създателят за първи път грееше. Последваха два дни на абсолютен застой. Художникът висеше пред картината, гризеше душата си и се изтезаваше. Накрая заплака. Изживявахме тежки моменти. Някои от тях ме влудяваха, не можех да ги понеса. Излизах в двора между бурените, но ласкавият ден ми се виждаше черен и се връщах при мъката си. Ако някой можеше да ми се довери за съвет, незабавно бих му препоръчал да прибегне към персонаж от минали епохи. Но смея ли да се обадя? И тъй като на втория ден подир обед разбрах колко е трудно да се удържа, избягах навън, заритах бурените и се вмъкнах в колата. В теснината между волана и седалката гледах безчувственото табло с вградените уреди, взирах се в спидометъра и се питах: всъщност кой е робът, той или аз?

– Изтрих го – обади се Създателя – премахнах го, така реших.

Като ми съобщи това наведен към колата, през стъклото, Създателя на свой ред тръгна из двора, досущ като мен, дори ми се стори че подсвирна на катеричките. Тържествувах. Какво да сторя, кажете – радвах се, премалявах от удоволствие, че успях да спася творческата си чест, че в този дяволски кръг все пак успях да се докажа, да запазя последната частица от самочувствието си. Използувам повода, за да се изповядам: напоследък започнах да долавям как у мен се самозараждат някакви неизвестни, смътно доловими между хаотичните чувства и мисли, сили. И най странното ли, да го наречем, смешното ли – щеше ми се да грабна четката и да се скрия в моята стая..

Той отвори дясната врата и седна до мен. Мълчеше. Нямах никакво намерение да проговоря пръв, ставах все по-хитър, нещо ми подсказваше, че ако държа да господствам над Създателя, трябва да говоря по-малко. Неговото мълчание беше естествено; той сякаш ми заявяваше, че двама души могат да дружат продължително без да си говорят, че хората трябва да си говорят само когато имат да си кажат нещо важно, а пък ако е нужно да бъдем откровени докрай – истинският създател си е винаги самотен и мълчалив, особено когато се намира в компанията на друг създател.

– Трийсет и пет години – прошепна той – часове и дни хвърлени на вятъра. Поне двайсет години от тях можех да рисувам. Когато човек разбере, че  у м е е, той вече не принадлежи на себе си, време му е да се затвори. Но къде е истината, кажете отново премина на Ви – нали трябва да се изпитат и другите неща? Завиждам им на тия от албумите, ами че те са си позволявали доста, а някои са били едва ли не глупаци, рисували са леко, без капчица страдание.

Мълчание.

Излязох от колата и се качих в кухнята. Измих две автентични чаши за кафе, напълних ги и ги понесох. Хрумна ми нещо, върнах се, намерих чинийките, които им се полагаха, и тръгнах надолу. Създателят ме видя как се приближавам с подносите, но това май не му направи впечатление. Така поднесено кафето, обаче, ми се стори по-ароматично. Чаках да чуя коментар по този случай, може и шега, вече очаквах да се случат и подобни неща, но Създателя пое безмълвно чинийката си. Пиехме черната течност и гледахме пред себе си. Малко подробности се виждаха от тук – преди всичко вратата на гаража, затворила вътре микробусчето, виждаше се кухненския прозорец на вилата, два бора, няколко овощни дървета, небе, прорязвано от електрически проводници.

Имах усещането, че се намираме в дупка под земята, или в дълбочината на живота, в тишината на някакво загадъчно подмолие, където готвим атентат срещу света. Изживях един от малкото моменти на щастие сред привидния покой, усещах как под сетива ми пъплят тръпки на нещо бъдно, нещо което няма да изглежда толкоз зле.

Здрачът си дойде както винаги, замрежи въздуха, между бурените мина фазан, грациозните му движения раздвижиха измислените цветове на перата му. Фашистите се появиха под дърветата и с върнаха с по една ябълка. Продължаваше да тъмнее, под борове тъмнината се сгъсти най-напред, там се вмъкна и фазанът. Между клоните на широколистните дървета тъмнината все още се колебаеше. Небето се предаде накрая, изчезна почти всичко. В чашите се потайваше по глътка. Не бързахме. От много щастие ли, от какво – взех че включих радиото. Създателя побърза да го изключи преди да му чуем гласа. Имаше ли смисъл да се обидя? Никакъв смисъл. Както не биваше да се наежвам срещу това, че партньорът ми отново изчезваше в собствените си ловни полета. Като помълчахме още един или два часа, изпихме последната капка от чашите и се прибрахме да спим.

Повъртах се доста в леглото, но все пак заспах; чувствах, че съм здравата уморен. От къде се беше взела умората? На този, както и на останалите въпроси, породени в иначе щастливия и най-вече важен за мене ден, не можех да отговоря.

Събуди ме много нежен допир. Не бързах да отворя очи, стараех се да се уверя, че не сънувам. Някаква ръка галеше рамото ми – бавно, леко, сякаш влюбена в мен.

– Помогнете ми – чух да казва гласът. – Имам нужда от вас.

Отворих очи.

– Трябва да ги погребем.

Извърнах се към него.

– Току-що ги удуших – обясни Създателя – трябва да ги зарием.

37.

Фашистите лежаха с разгневени лица и тела в различни пози. Очите им издаваха учудване и питаха: какво стана, нали уж ние?… Ръката на единия бе счупена от тежестта на собствения му задник; как е попаднала под бедрото и какъв зор е видяла, няма да узнаем никога. Докато се е съпротивлявал на удушаването, вторият фашист се е извъртял мъчително, така че издъхнал с крака на възглавието. Две купчинки, това представляваха сега хората, които мечтаеха да властуват над групата; сами, мъртви в огромното ателие.

Пренесохме ги един по един. Туй стана много трудно, на и ми се спеше; тътрехме ги по стълбищата, а очите ми се затваряха. Заравянето, обаче, ме измъчи най-много, рохката някога пръст се беше слегнала от дъждовете. Покрихме ги криво-ляво и седнахме да починем до ямата. Щурците яростно разкъсваха тишината, усещах хлад, беше си направо студено, а ние запотени. Острата бистра нощ ме върна в детството, тогава прекарвахме до късно на верандата с татко и мама, татко ме лъжеше че щурците си бъбрят като хората, караше ме да се услушвам и понеже тогава непрекъснато настоявах да ми се разказват приказки, татко ме уверяваше, че ако слушам добре, ще доловя как щурците разказват Червената шапчица и Храбрия шивач. Една нощ се амбицирах много, вслушах се здравата и започнах да долавям приказките от въздуха, изтръгвах ги с неизменното си детско въображение. Тримата седяхме на верандата завити в шотландски одеяла и мълчахме в плетените столове, само мама се изправяше внимателно, за да прибере съдините от вечерята. Тя се стараеше да извърши всичко безшумно, но не успяваше, татко изсумтяваше без да се сърди – щурците са си щурци, но и съдините трябва да се измият.

– Действуваха ми на нервите – рече Създателят. – Не можех да ги понасям. Да не мислите, че не знаех защо стоят там?

Направо измръзвах. Станах и се отправих към вилата, по-точно към хладилника. От месеци не бях се докосвал до бутилка. Но нямаше, имаше само неотворена мастика, много студена, буквално ледена, кристалите в нея ми се сториха снежинки. Потърсих още веднъж някаква забравена водка – напразно; отворих мастиката, питие, което не харесвам. Изплакнах две чаши и налях.

– Вие сигурно си мислите, че не знам защо стояха в спалнята двамата, нали? И как си представяте туй, на мое място как бихте рисували, щом знаете, че някъде живеят двама палачи, сществуват само заради вас, хранят се и чакат часа!…

Подадох му чашата.

– Така ли се рисува, когато знаеш, че двама души се излежават и чакат да те ликвидират по заповед?

Вдигнах чашата към устата си.

– Рисувах и трупах ненавист, обмислях. Те спят дълбоко, ние изобщо спим дълбоко.

– Кои сте вие? Ще ми кажете ли най-после?

– Как, нима не знаете?

– Не, нищо не знам, искам да ми кажете. Дойдохте сякаш с въздуха.

– Глупости – от въздуха!

– Какво?

– Ужасно е да рисуваш и да те дебнат, не искам да ме дебнат, искам да рисувам. Да живея. Искам да живея, за да рисувам, да живея много, а не колкото искате вие.

– Откъде се взехте, ще кажете ли?

– Живее ми се много, вечно, рисува ми се, много, безкрайно, денонощно, неспирно; да отхвърлям платно след платно, да откривм, непрестанно.

– И да унищожавате картините.

– Но правя по-добри.

– И старите бяха добри.

– Не бяха. Всичко трябва да се направи за трети, четвър път.

– Какво?

– Предпочетох да умрат ТЕ. Когато се спуснах към шията първия, аз се устремих. Знаех, че е необходимо да го удуша още в началото, иначе бях загубен. Знаех че другият не бива да с събуди, защото пак бях загубен. Хвърлих се и към него, той се въртя много, душата му не искаше да излезе, а аз стисках и премалявах; малко, много малко ми трябваше да отпусна ръце, но като си помислих за рисуването… Той се извърна много, и да ви кажа ли – той единствен разбра, че го душа аз, художникът, да не се надяваш, неговата жертва!..Той се учуди, откъде накъде ще ме душиш ти бе, жертво, нали затова ме хранят мен, не да ме душиш, а да те удуша!… Рисува ми се. Моля ви, оставете ме жив, защото ми се рисува, безкрайно, ненаситно.

Оставих чашата и се прибрах в стаята си. Беше топло, чудесно, напразно се бях наканил да си хвърля второ одеяло.

38.

Събудих се късно. Не разбрах кога. От няколко дни часовникът ми беше спрял. Станах. Нямаше защо да се обличам, спях с дрехите си. Не се измих – не се миех от месеци насам. Тръгнах замаяно из стаята, повъртях се безсвестно и седнах на леглото. Това май че помогна, влизах в себе си. Отсега нататък в цялата вила ще живеем само двама души. Той трябва да създава, да трупа ценности – богатството, което ще ощастливи човечеството, радост за милионите бъдещи хора. Те ще идват в България специално за картините, имотът на татко ще се превърне в своеобразна Мека на живописта.

Погледът, който метнах през прозореца, ми подсказа, че времето през деня няма да бъде блестящо, май че ръмеше. Кога успяха да се струпат облаците, къде се дяна снощния бистър звезден въздух? Имах цяла рота хора, сега ги нямам. Притежавах и други неща, някои от тях бяха доста хубави, но сега съм закъсал като последния бедняк. И все пак съм кажи-речи щастлив. Може би много щастлив. Като си спомня само за газелата и леопардите… Какви глупости съм замислял тогава!…

Толкоз време е минало, а брадата продължава да ме сърби, отслабнал съм, чувствувам че живея с лекотата на отшелник, застанал срещу проблемите само с кожата и костите си. Всичко е зад мен, захвърлено е най-позорното бедствие за човека – суетата; сега съм изправен пред бъдещето, просто се гмуркам в него, бодър, силен, омъдрял. Да, работите се нареждат добре. И това, че не те убиха него – за което всъщност ги държах на служба – а той тях, се оказа по-благоприятно. 3а кой ли път се уверявам, че всяко зло е наистина за добро. Нямам нужда от никого, ония не са ми необходими, никой не ми е нужен. И на него никой не му е нужен, двамата сме си добре, достатъчни сме си. Живеем без да причиняваме зло на никого, само дишаме и рисуваме, даваме без да искаме.

Наистина ми е добре, само дето брадата ме сърби. Като нищо мога да се обръсна, защо да не се обръсна? Имам време за всичко. За никъде не бързам, нямам нищо да правя, вече нямаме и кафе. Долу оня рисува, нека рисува известно време сам. Затоплям вода; насапунисвам се обилно и все пак е трудно, боли, самобръсначката се натъква на редица препятствия. Накрая се измивам, поръсвам се с одеколон, разтривам кожата си с нивеа. Просветва ми, струва ми се, че от гърба ми е паднал товар. Защо няма едно кафе, защо? Третата картина се изработва в момента, тя излиза бавно на бял свят, като неизвестно чудовище, което изплува от дълбините на океана, за да раздвижи духовете на туземците и учените. Четвъртата картина… Коя ли ще е тя? Шсз си за нея, предполагам че ще бъде загадката за шестте лица. Линчуването обаче не ми харесва. Няма кафе, но има почти всички видове чай.

Запарих силен цейлонски без захар, по правилата, в порицеланов съд, измих две порцеланови чаши. Понесох ги към бившата спалня на татко. Отворих вратата с лакет. Създателят бе излязъл някъде. Върху картината с линчуването бе теглен кръст от оранжева боя, тя лежеше на пода. На триножника чакаше реда си ново девствено платно. Седнах. Отпивах от чашата, наблюдавах пространството на грунта, радвах се отново, ласкаеше ме единодушието с моя съквартирант. Платното, палитрата, четката, той… Вече мога да кажа – и аз. Размерите на рамката подсказваха, чеще разкажем историята за шестте стригани глави, за втори път. Пиех си чая и си мислех, че и Създателят не е безпогрешен и той е човек като другите, и той може да се заблуди, а след туй да промени решението си. Празен, добре опънат плат, чист – боже мой, каква позорна глупост и какво велико послание могат да се заченат на него.

Върнах се в кухнята, взех порцелановия съд с намерение да изпия всичкия чай. Повторно седнах пред триножника.

Може би наближаваше обед, в мрачния ден от клоните се от късваха тежки мокри листа, жълтееха се дюли, внезапно тупваха на тревата учудени от собственото си падане круши. Можех да продължавам наблюденията си през прозореца, можех до утре да тренирам търпението си. Вече не си задавах въпроса избягал ли е или не е избягал, по-скоро, питах се, дали е тръгнал към Париж. Трудно е да си представя как изтерзаният от глад и творческа разруха човек върви по земята, за да прекоси пеша три хиляди километра, без документи, без понятия за гранични бразди и всичко свързано с тях. И какво ще стане по-нататък? Да речем, че пристигне и види – така както е гол посред зима – той ще виси до изнемощяване в галериите. Няма да намери  сила да се откъсне от автентичността, ще потъне в оригиналите до загубване на паметта, не ще му остане време сам да заработи. Добре, ако заработи, къде ще стане туй? Къде ще живее? Ах, ако го напипа някой богаташ и го набута в къщата си… Извинявай, богаташо, но аз изстрадах всяка картина, всяко движение на неговата четка е минало през сърцето ми, така че прощавай, но той е мой, нямаш право да присвояваш избягал роб, неписаният закон на робовладелчеството ще ти каже, че той принадлежи на господаря си.

39.

Надзърнах във всяка стая, във всеки ъгъл, дори в тавана на вилата; обходих двора, огледах междуклонията на дърветата, последната незарита яма; след това се качих в колата. Минах бавно по околовръстното шосе, по изводите към международните пътища; дирех своя пешеходец. Не намерих нищо. Преди всичко, нямах представа кога е тръгнал, това може би е станало веднага следзариваното на фашистите.

Валеше глухо, студено; започваше едно от познатите есени захлаждания. Тези захлаждания предизвикват първите безрадостни размисли и ни насочват психологически към задаващата се зима. Седях в колата, карах през сумрака на дъжда, мислех си колко много съм сам, този път съвсем самичък и жалък, скъсал всяка жилчица до всяка живинка, която би могла да ми даде поне мъничко топлина. Нямах дори на кого да разкажа историята си.

Само там, високо някъде, на седемнайстия етаж, са остана две пулсиращи към бъдещето звезди, нагнездени с упоритост и гениалност, достатъчни да ги съхранят за вечността. Като си помисли човек и „Мраморната тераса“ и „Автопортрет“… Защо автопортрет? Нали беше п о р т р е т? Ще бъде туй, което пожелая, аз съм този, който ще реши.

Картините ме зоват, приближавам се към тях. Освен това, там се намира хладилникът, а хладилникът на мансардата не е като този на вилата, в него има разнообразие. Едва намирам място да паркирам. Двама души, съвсем млади хора, може би ученик и ученичка, си говорят на стълбището с онази тръпка, която предвещава много сладост и всеотдайност и води към тайнства, за които не искам и да си спомня. Какво всъщност представляват тия тръпки, що за измама е тази нежност? И едното и другото се износи с времето. Пронизали ни, за да продължим рода си, те отминават като мълнията. А онова в мансардата остава. Ах, колко много струва то, какъв мъчителен затвор, но какво обещание за надмощие, за преодоляване на земното притегляне.

40.

Вратата на мансардата зееше, някой я беше насилил, после придърпал и оставил така. Дъската около бравата бе счупена, този някой не се е церемонил, предпочел е ударът с рамо пред всякакви други фини средства за отваряне на заключени врати. Втурнах се право към хола. Предчувствувах какво ще видя – две разкъсани картини. Без да зная защо, коленичих и взех едно от парчетата. Вгледах се в тоновете, които ме пронизаха с могъществото си. Изправих се. Къде си, да те пребия, негоднико? Изобщо разбираш ли какво си сторил? Знаеш ли какво правиш? Каква е логиката ти? Никакъв отговор, злосторникът липсваше, освен мен, в моето топло интимно апартаментче нямаше никой.

Придърпах вратата доколкото бе възможно, но можех ли да предприема нещо повече – на секундата си личеше че е счупена. Малко ме интересуваше какво ще стане сега с мансардата, преди всичко ме вълнуваше предположението, че Създателят, ако не е отприщил към Париж, ще се върне във вилата. Подкарах към Бояна неспокойно, ръцете ми върху волана потръпваха, треперех от ярост повече към себе си, отколкото към него. Един мъж като мен на петдесет, би трябвало да предугади всичко, дори и това, че коварният съквартирант може да стигне до чупене на врати.

41.

Заварих го пред статива, отново вглъбен в създаването на някой от характерните за него поразяващи тонове, забъркваше боите и гледаше към мен. Известното ми вече ново платно определено за стриганите глави бе махнато от статива – там стърчеше съвсем друго платно, не тъй голямо, а сюжетът щеше да се развие във височина. За мен не представляваше никаква трудност отгатна, че става дума за втората версия на моя портрет. Създателят ме гледаше плахо, забъркваше боите и май че зъзнеше; дрехите, косата и брадата му бяха съвсем мокри от дъжда. Протегнах ръката си, направих му знак да ми даде четката. Той отстъпи назад. Тръгнах към него. Създателят разбра че искам да му приложа най-тежкото наказание и извика. Спрях, поуплаших се, робът нарушаваше стила на робското поведение. Не можех да разбера какво точно означава този крясък преди малко, стори ми се, че в него има нещо като предупреждение. Движението на ръката ми и този път подсказа, че настоявам да ми бъде дадена четката, което означава, че ще прибера изобщо четките и боите, чисто и просто, за наказание ще му забраня известно време да рисува Създателят се стараеше да разбере доколко ще бъда настойчив и дали изобщо смятам да проявя тази крайна жестокост. Постарах се да му докажа своята непоколебимост, изобщо, усещах как подивявам от факта, че съкровищата ту влизаха, ту излизаха от ръцете ми; в един момент ми идеше да стисна и счупя десницата му.

Ти искаш да ме ограбиш, извика Създателят, искаш да останеш и след като умреш. Заповядвам ти да ми дадеш четката, настоях. Остави ме да рисувам, помоли се той, сега се уча, достигна ли съвършенство, ще ти дам всичко и стани велик. Съвършенство няма, рекох аз, ще ме разиграваш докато сме живи; дай четката и върви да спиш; ще те окова във веригата с която някога вързвах кучето.

Създателят се хвърли върху мен и без да пуща четката, притисна гърлото ми. Освен неочаквано, туй действие беше опасно, този идиот в стремежа си да твори, можеше да се превърне в звяр, робът не искаше и да знае за задълженията си. Вместо да хвана ръцете му, аз също вкопчих пръсти в гърлото му. Стиснах, усещах, че имам някакво смътно предимство, чувствувах, че неговият стиск не е корав, наивникът бе поставил четката между врата ми и ръцете си, докато аз работех здраво и направо. Той стискаше, аз стисках. Не знам за какво мислеше Създателя в момента, но аз си мислех за това, че бях живял като поносим, дори известен скулптор, че някой някъде ми бе подарил роби, а аз ги убих, защото бяха безлични, и оставих жив само гения, че освен робите някъде се мяркат жени, например Дора, например Неди, или пък Ванда, мярна ми се и нещо като любов на стари години, именно с тази Ванда; като на диапозитиви изплуваха миговете във Венеция – всичко туй бе прегазено от мен, заради горещия стремеж да се изявя, пък ако може, да остана и след смъртта, Когато той рухна, започнах да търся начини да го свестявам, опитах изкуствено дишане, опитах с плесници, но не получих резултат. Нашега, наистина – Създателя си отиваше. Сломен от загубата, обхванах раменете му, раздрусах ги, заудрях главата му в пода. Нищо, Създателя си отиде. Тогава паднах върху него, впих устни в устата му, вкарах в дробовете му въздух от моя въздух.

Нищо. Създателя си беше отишъл безвъзвратно. Не ми остана друго, освен да го милвам и да плача, да целувам косата му, очите му, така и ги затворих – с целувки.

Боже, колко мокър беше той, колко бързо изстина тялото му как рязко се откъсна от мен; не можах да изтръгна от него поне тайната на преминаването от вилата до мансардата, завръщането – общо двайсет километра път в дъжда. За колко ли време му предстоеше да вземе разстоянието до Лувъра? И какво щеше да стане там? За такива неща мислех тогава, а ми предстоеше работа. Отначало го понесох на ръце. Скоро се уморих и го поставих на стълбището. Погледнах го докато си почивах, за последен път го виждах както трябва, в светлината на електрическата лампа – извън сградата започваше тъмнината и дъждът. Опитах се да го вдигна повторно, не можах, тогава го прегърнах, промуших ръце под мишниците и успях да вдигна половината от тялото му. Краката му се тътреха по стълбището. Но и така се уморих, оставих го, приседнах до него. Дишах зачестено, почивах си, не, не беше по силите ми – възможностите ми се изчерпваха, от месеци насам не бях ял, нито спях добре, от месеци насам само напрежение и страдания. А какво ли мислят трите дами за мен? Че съм се измъкнал по тривиален мъжкарски начин! Те не могат и да допуснат нещо друго, най-малкото мисълта за шейсет и двама души, отначало живи, после мъртви, нито за страшното решение на един добър скулптор да се превърне в нещо друго. Нямах сили повече, да, не можех да продължа така, а трябваше да отнеса този мил, чаровен труп, до ямата. Съществуваше един-единствен начин – да хвана краката му и повече не е за разправяне. Стараех се главата му да се удря по-леко в стъпалата, а долу, на верандата, просто го прехвърлих през перилото. Създателят висеше известно време през перилото, докато преминах и го подхванах отдолу. Свалих го на плочника и нататък ми се стори сравнително леко, особено като излязохме извън осветената част на градината. Като напуснахме осветената част на градината, ни погълна тъмнината и повече не виждах как по-важната част от тялото му, заедно с главата, се тътрят по мократа, подгизваща трева, отсега нататък и аз се превърнах в труп, мокър работещ труп, който премята през камарата от пръст мъртвеца. По-скоро си представих, в никакъв случай не може да се каже че видях, как падна в трапа; а той падна с главата надолу, краката се огънаха, кръстът му изрече нещо като хък и нагоре остана да стърчи само задника му.

Знаех добре мястото на лопатите. Избрах най-добрата права лопата. Запълзях към ямата, умората ме притискаше към локвите, но напредвах упорито към изровената някога пръст. Полазих до хребета й и щом прокарах ръка през мокрото си лице, откъртих се и паднах. Нямах сили да сторя нещо засега. Лежах в дупката и чаках, дъждът валеше прилежно над мен. Нещо кораво се беше впило в кръста ми. Как да го премахна. Лежах и чаках да се съвзема, а дъждът настойчиво ме притискаше към кльощавото тяло на Създателя.

Най-после настъпи момента, в който реших, че е време да предприема нещо. Предстоеше ми опит да се измъкна от трапа. Нямах намерения да остана при робите си – дъждът се усилваше, студът ме пронизваше и това, че понякога вятърът отронваше по някоя ябълка някъде до мен, не ме забавляваше. Помислих си, изям ли една, ще получа ли някакъв тласък от сока на ябълката? Само си помислих това и тръгнах нагоре. Най-напред се извърнах надясно, за да облекча болката в кръста. Оказа се, че това, което ми е убивало, е четката. Изтръгнах я от ръката му. Измъкнах се от ямата. Отново се озовах върху купчината, до лопатата.

Както лежах, за да се успокоя, започнах да къртя пръст с ръце, откъртвах буци и хвърлях в дупката, откъртвах и хвърлях, но туй нямаше никакъв ефект – капка в морето – ако исках да свърша работата, трябваше да се изправя и хвана лопатата.

Два или три часа след това Създателя изчезна завинаги под пръстта, а аз пропълзях до верандата. Полежах на сухо, вече нямаше дъжд, сега само го чувах, но ми ставаше все по-студено. Изкачвах стълбището по колене и длани. О, горе е съвсем тихо! Топло е, но съм капнал, занапред ще ми е трудно да лазя дори по килима. А какво ми остава? Остава ми да преодолея разстоянието до моята стая, да хвърля мокрите дрехи, да погълна някакви таблетки за сгряване. Само това, нямам друго за правене, край.

Но щом усетих, че се надигам от килима, извих се и потеглих към татковата спалня. Вече се тътрех като гъсеница. Промъкнах се през отворената врата и се опънах в подножието на статива с празното платно. Излегнах се. Тялото ми и волята ми се хванаха за един от краката на статива. Тъкмо туй беше най бавното ми и страдалческо изкатерване нагоре по триножника, чак до момента, в който чистото равно платно се оказа на височината на гърдите ми. Насочих четката към него. Боже мой, какво великолепно нещо може да се нарисува върху тази чистота!

1979.

ОТБРАНАТА НА СПАРТА – 1982, сборник разкази.

БОРИС АПРИЛОВ

“ОТБРАНАТА НА СПАРТА”

(разкази и новели)

първо издание

София, “Български писател”, 1982

(редактор: Върбан Стаматов)

СЪДЪРЖАНИЕ

 

Отбраната на Спарта…………………………………………………………………….   5

Приключението……………………………………………………………………………  25

Гробът………………………………………………………………………………………….  37

Нежните скални мушици………………………………………………………………  43

Стълбата на гигантите…………………………………………………………………..  62

Островчето……………………………………………………………………………………  71

Баба Тона……………………………………………………………………………………..  75

Деликатно настроение…………………………………………………………………..  83

Срещу империята………………………………………………………………………….  95

Статично приключение……………………………………………………………….. 103

Скривалището…………………………………………………………………………….. 109

Дискретен аромат………………………………………………………………………… 116

Грозното пате………………………………………………………………………………. 121

Насаме………………………………………………………………………………………… 127

Към центъра на града…………………………………………………………………… 132

Кариатида……………………………………………………………………………………. 136

Ръждата блести като злато……………………………………………………………. 141

Триумф………………………………………………………………………………………… 148

Господарят на Индийския океан……………………………………………………. 154

Възпоминание за лошия човек………………………………………………………. 160

 

 

 

ОТБРАНАТА НА СПАРТА

    Той имаше собствена мъртва котва в акваторията на ветроходната база, сред воняща мътна вода, където се изтичаше мръсният канал на града. На тази котва, на сто метра от брега, завързваше своя “Мародер” – някогашна спасителна лодка на презокеански параход, чудесен велбот: осем и половина на два и половина метра. Двигателят на велбота беше дизелов. Собственикът му се гордееше много с просторната кабина и продълговатите илюминатори с перденца. Ще кажете, що за име на плавателен съд, защо пък мародер? Там е работата, че едва след като името бе нанесено в регистрите на пристанищната инспекция, а художникът го измайстори по бордовете, чак тогава собственикът разбра, че този, който се бори с биковете, не се нарича мародер, както е смятал, а матадор, но махна с ръка и заяви: пък аз да не съм нещо друго? Така остана позорното име на лодката, което, според желязното правило на традицията, прикачиха и на него.

Тази сутрин Мародера пренесе веслата в малката помощна лодка, загреба и се отправи към велбота. Прехвърли на него няколко дини, туба с вода и една чанта от панамериканските въздушни линии. В чантата имаше хляб, домати, сирене и пет пакетчета “Арда. Запали мотора, отвърза голямата лодка от шамандурката, привърза към нея малката и се отправи към открито море. В безслънчевия октомврийски ден морето и въздухът бяха меки, водата край бордовете се огъваше като клей. Половин час след потеглянето той успя да мине зад острова, опиянен от скоростта си, но там стана нещо, което го забави; там той спря и започна да съзерцава стадо делфини. Опита се да ги заговори. Делфините мълчаха упорито, един от тях едва не отърка десния борд, но никой не пожела да проговори, макар че Мародера им наприказва сто и две неща, като не забрави и да им се извини от името на човечеството; между другото упрекна ги и в неучтивост, а на края и в липса на проницателност, защото ако биха били по-проницателни, щели да разберат колко много обича той делфините и рибите, изобщо – всичко, което живее в морето, дори медузите. Верни на поведението си, делфините продължаваха да мълчат и Мародера им заяви, че те не са никакви интелигенти на животинския свят и че ако минават за такива, това трябва да се сметне за още една заблуда на човечеството, което всъщност, откакто се помни, живее в непрекъснати заблуди. Когато стадото се стопи в далечината, Мародера запали повторно мотора и се понесе по пътя си. Към девет наближи градчето, но вместо да влезе в пристанището като хората, той заобиколи вълноломната стена и хвърли котва в заливчето сред скалите. Котвата влезе плавно в дълбоката вода. Щом се убеди, че всичко е о’кей, Мародера седна при кабината си и разряза първата диня. Не прояви лакомия, изяде само четвърт от нея. Ядеше и разглеждаше къщите над скалите.

Две години не беше идвал насам, за тези две години старовремските дървени къщи бяха пометени. На техните места се издигаха съвременни жилищни фасади с веранди, балкони и тераси. Една от терасите му хареса особено. Там имаше жена. Другите тераси бяха пусти и сякаш мъртви, тая биеше на очи с присъствието на млада жена, която шеташе по нея. Прибра динята под седалката и понечи да хвърли корите в морето, но се отказа. Наблъска ги в кофата и започна да се съблича. Жената беше много млада и много руса, а тези качества той ценеше особено. Пушеше и се събличаше спокойно. Към това зовеше спокойствието на деня. Гол до кръста, той се сети нещо, наведе се през борда и пипна водата. Мòре, не беше толкова топла! Прибра се в кабината, махна панталона, събу долните си гащи и обу бански гащета. Тя е сама, помисли си Мародера и излезе от кабината. Младата жена побърза да изчезне в къщата. Малката, не те ли е страх в това голямо учреждение, а? На твое място ще загина от страх… Ти какво си застанал тука, право срещу мен? – запита жената от дълбокия лабиринт на къщата. Той седна и запуши. Тялото му излъчваше здраве и красота, известно тяло, наградено на две поредни Нептунови тържества, но вече готово да напълнее – под гръдния кош се зараждаше нещо като коремче. Не бързаше. Цигарата му се услаждаше винаги – и преди, и след гмуркането. Щом я допуши докрай, облече стар вълнен пуловер, постави маската и налапа шнорхела. Преди да скочи, зърна красавицата, която изнасяше пластмасов леген на терасата. Тази пък не позната лодка какво ли търси тук? – запита тя. Мародера, който вече набираше дълбочина, отвърна: ще видиш ма, кукло, не бързай и ще разбереш какво търси тази стара лодка тук. И докога ще стоиш под моя дом, а? Ами, де да знам, зависи. От кого? – запита тя. От тебе, отвърна той… Дъното, по което шеташе, му беше познато до втръсване. Долу лежаха няколко обширни, плоски скали, между които се въдеха дънни риби – добро място за лов на попчета с лодка. Оловото и куките можеха да падат леко върху гладката скална повърхност. Легнала сред ливадата от водорасли, белезникавата стръв се забелязваше отдалеч. Тук се въдеха по-дребни парчета. Рибарите предпочитаха това място само в краен случай, когато не можеха да отидат другаде, защото дъното беше истински капан за котвите им.

Ето едно въже! Мародера го улови и тръгна по него. То го заведе при щока на котвата. Натисна го. Напразно. Не се поддаде, бяха се затегнали двата рога. При това положение котвата никога не би могла да бъде изтеглена вертикално и рибарите правилно са я прежалили, заедно с тринайсетина метра въже. Голям зор са видели те, доста са се мъчили, такава котва не се оставя лесно. Кислородът в гръдния му кош свърши. Мародера се устреми нагоре, без да изпуска въжето от ръката си. Изскочи над водата и шумно глътна въздух. Морето го бе изхвърлило като зряла череша кокичката си. Господарката на терасата гледаше право към него. Той й се ухили под стъклото на маската. Бях малко на дъното, кукло! Точно единайсет метра дълбочина! Мъжът ти да се убие – не може. Ти била ли си някога там? Дъното е много хубаво нещо и ако си послушна, някой ден ще те заведа. Ръката му държеше края на обраслото с ракушки въже. Но като заплува към лодката, разбра, че тая работа няма да стене – въжето не достигаше. Като е нямал акъл в главата, трябва да го пусне отново на дъното и да го вади повторно. И всичко заради тази там, на терасата. Кукло, не видя ли какво направих? Заплеснах се по тебе и слязох на долния етаж без помощна връвчица. Мародера се опита да запомни мястото на котвата и се качи в лодката. Свали маската, съблече пуловера и се отпусна върху седалката. От опит знаеше, че първото спущане е винаги най-резултатно. Отсега нататък всяко ново отиване до дъното ще бъде по-краткотрайно. Ръмеше едва забележимо, приятно време, може да се каже – негово време: в подобен ден да седнеш край масата, че да не станеш. Но за спущане под вода – не, няма видимост. Облече шубата. После измъкна всички въженца с всички разноцветни пластмасови топки, определени да играят ролята на шамандурки. Грабна жълтата топка, хвърли я във водата и като бутна шубата на сухо в кабината, скочи повторно към дъното. Лесно откри въжето на котвата и ловко привърза към него връвчицата на шамандурката. Сега вече мястото на трофея бе набелязано. Имаше достатъчно кислород и тръгна към котвата. Но и повторното съприкосновение с нея го убеди, че няма да бъде лесно. Изскочи на повърхността и шумно налапа въздух. Когато успокои дишането си, Мародера погледна бегло към терасата, не видя нищо, пое отново въздух и този път се спусна право към котвата. Да, тя беше залостена яко и само няколко дръпвания надолу можеха да оправят работата. Започна да дърпа надолу. Нещо запука в ушите му – рогчетата късаха връзката си със скалата и се освобождаваха от леговищата си; тригоната се трошеше, а морският мъх се късаше. Тази котва му осигуряваше двайсет или трийсет лева, зависи на кого ще я продаде. А пипне ли някого от онези с яхтите, нищо чудно да откопчи и четирийсет. Изскочи на повърхността щастлив. Кукло, донесе ми късмет, знаеш ли? Тя простираше пране. Той изброи три нежни пликчета и един чорапогащник. В мрачния ден косата й светеше като слънце, пък и лицето й светеше, но най-силно се натрапваше нейният бюст. Макар и под блузката, той светеше по-силно от всички слънца на всички вселени, взети заедно. Главата си залагам, че е сама! Сама е в цялата къща и дълго време ще бъде сама, цели месеци, и да ми отрежат ушите, ако не е бременна. Такива ги напомпват и ги оставят да перат, докато мъжете им направят валута по траулерите. Че как се оставя подобна сексуална империя сама на терасата, а? Макар че терасата е скрита за погледите на града, ето, намери се един пират да нападне откъм морето!… Сърцето му изравни ударите си, дишането му се успокои. Вече можеше да направи третото спущане към дъното, но защо не опита чрез издърпване на въжето? Качи се на лодката и започна да тегли. Невъзможно. Трябваше да скача наново. Този път се озова зад котвата и започна да я изтегля надолу, после рязко нагоре. Щокът се освободи. С последни усилия изнесе цялата котва върху скалата и драсна нагоре. Струваше му се, че ей сега ще се пръсне на парчета под водата и от него няма да остане следа, или пък ще остане един бездиханен труп, който ще скита цяла зима по дъното на морето и влачен от теченията, ще изскочи чак през късна пролет, когато се стоплят водите, за ужас на гларусите, при някой пуст плаж. После гларусите ще свикнат и спокойно ще пощят перата си до него. Представяш ли си – лежиш наполовина във водата, а гларусите се пощят спокойно край теб или се любят… и цвъкат… Не само въздух нямаше в тялото му, нямаше и топлина. Дънните пластове на водата бяха студени, дявол знае какво щеше да става тази година, сигурно зимата ще настъпи рано.

Мародера заплува ускорено към лодката. Преметна се на палубата, захвърли маската, махна пуловера и се набута в шубата. Ръмеше. Ах, как се нуждае сега от едно жарко слънце, да го напече, че да разтопи чак бъбреците му. Но ръмеше. През рехавите облаци дифузираше далечна слънчева светлина. Императрицата си беше на сухо, вътре,  в някоя от залите на двореца, движеше се достойно сред стотиците накупии от Гибралтар и Халифакс, същите накупии, които украсяват стаите на съседните къщи, на всички домове в градчето: от покривките за легла до сувенирните коралови късчета. Макар че горните етажи на палата бяха пò шик, чудно защо, императрицата обитаваше само долния етаж. Горните са за чужденците, извика Мародера. Там са многото легла и фаянсите. Може да си хубава, може да приличаш на императрица, но си най-обикновена хотелиерка! Разбираш ли?… Той се прибра в кабината… Камериерка си!… Тя излезе отново на терасата с вид на жена, която не се интересува от това, че пред къщата й е закотвена лодка…

Въженцето на шамандурката измъкна на повърхността въжето. Той го хвана. Изработено от синтетични влакна, това въже можеше да издържи тежестта на всяка котва. Тази, която идваше нагоре, сета напущаше дългогодишното си леговище и се връщаше в сухия свят. Физическото напрежение раздвижваше мускулите и кръвта на Мародера, тялото му бавно се загряваше. Както бе предположил, котвата се оказа фабрична изработка, адмиралтейски тип, от ония, които ги имат яхтклубовете. И никога по-малко от трийсет лева… А градчето сякаш е изградено повторно – всички къщи са нови, изглежда, че жителите му наистина са фрашкани с пари. Ами да, те продават бяла чаршафна площ – всяка нощ по два лева на чаршаф… А ти ма, кукло, вместо да спиш горе, на огромно легло, най-малко четири декара, спиш долу, в кухнята, за да инкасираш повече! Язък ти за красотата! Ако си моя, няма да позволя. Никога!… Тя се появи отново на терасата и за миг му се стори, че не е бременна. Ако не е бременна, то мъжът й е тук. А може и да не работи в океана. Може да е в бакалията или зеленчука. Да, май че не е бременна. Но подобни красиви жени ги взимат главно океанджиите… Ами ако тя няма нищо общо с тази къща? А? Представи си, че е нещо друго, да речем – нещо, което се явява по терасите и само дразни моряците? Ами ако е богиня? Тази нежна кожа и тази руса коса не може да имат нещо общо с града, който е пълен с продавачи на чаршафни площи; неземно хубав град, населен с камериерки и камериери. Тя не може да бъде камериерка. Ако беше такава, щеше да бъде бременна. Защото кой океанец ще остави камериерката си така, ако не е бременна? Богиньо, извика Мародера, бременна ли си, или не? Тя поливаше цветята. Не съм бременна, отвърна камериерката и отново се превърна в богиня. Това накара ловеца на котви да влезе в кабината. Тук той смъкна шубата и измъкна своята жълта хавлия. Виж каква хавлия имам, рече той и влезе в нея. Беше се затоплил задоволително, беше изпушил две цигари. Русата богиня изтърсваше някакво чердже. Мародера палеше третата цигара. Тя изтърсваше черджето настрана от пликовете и чорапогащника. Виж каква хавлия имам, рече Мародера. Освен шубата!… Сега тя изтърсваше малко килимче, от тия, дето се постилат пред леглото. Морето спеше кротко под краката й. Крака или нозе, а? Кажи ма, богиньо, какво носиш долу, крака или нозе? Защото знам, че краката са само за хората. Виж ма, виж каква хубава хавлия имам! И какво тяло!

Мародера хвърли хавлията и остана по гащета. Той не скри хавлията в кабината, нямаше смисъл, вече не ръмеше. Взе маската и шнорхела. Изправи се на седалката и стоя дълго така. Богинята трябваше да се увери, че тялото му е наистина забележително и ненапразно е печелило конкурсите за Аполон на плажа. Виж как скачам в студената вода и слизам на дъното, където търся котви, рече Мародера. И допълни: защото съм горд и никога няма да продавам чаршафни площи. Той скочи във водата. Но тя, заета с работата си, не видя нищо. Нищо не видя ти, мислеше си Мародера на път към дъното. Язък! Край него се полюшнаха две медузи, по скалната ливада пробягаха попчета. Ето го второто въже. На другия му край има котва… Да. Четирирожка. Заварявана от четири извити железа. Лапите са прибавени допълнително. Тези цепнатина е истинска гробница на котви. Преди две години в същата дупка откри котва-красавица, за която му броиха двайсет и пет лева. Студено е, въздухът се изчерпва. Хайде, нагоре!… Богинята чистеше ориз или леща. По-вероятно – ориз. Тя седеше зад масата и пощеше тавата. Мародера подиша известно време над водата, напълни гърдите си и се гмурна. Този път обходи перваза на канарата и го проучи. Нищо. Лапини, лапини, лапини… И малки медузи, като брошки, а тук-там плавно се придвижват абажурите на родителите, които дори не подозират, че дребосъците са техни деца. Друго – нищо. Отново нагоре!… Богинята продължаваше да чопли тавата… Отново надолу!… Този път проучи другата страна на канарата и точно когато се отчая, намери нова четирирожка… Отново нагоре!… Бързай, Мародер! Ще се пукнеш… Богинята не го и погледна. Той бе изпръхтял силно, ала тя не вдигна поглед от тавата. Бъррр! Студено – извика той. Никакво внимание. Какво студено море! На нищо не прилича! Заплува към лодката и този път трепереше не на шега. Вмъкна се в кабината, смъкна гащетата си, облече първо хавлията, а върху нея – шубата. Дори не мислеше да се показва така опакован и треперещ навън. Отвори бутилката с рома. Пи две глътки. После още две. Това му позволи да захвърли шубата. Вече не трепереше. Запали цигара и излезе на седалката. Бледа слънчева светлина се мъчеше да стопи облаците. Кукло, ако ми паднеш между лапите, ще те удуша, да знаеш, и ще те целувам мъртва, но моя! Добре да го знаеш, на никого няма да те дам! Като поскача малко на седалката, той хвърли хавлията и отново надигна рома. Куклата остави тавата настрана и вдигна един голям кухненски нож. Доматите бяха измити и тя започна да ги реже. Чак сега Мародера забеляза, че в единия ъгъл на терасата върху котлон бе поставена тенджера. Жената наряза доматите, остави ги настрана и изсипа съдържанието на тавата в тенджерата. Богиньо, домати с ориз ли готвиш? Да, в ранната есен жената продължаваше да прекарва дните си на терасата. Тук е пренесена цялата кухня. Ами, разбира се, помисли си Мародера, цяло лято сте давали и кухненското помещение под наем! Достатъчно се е гмуркал. Още три котви му бяха вързани в кърпа, ще ги извади следобед, тогава може да грейне и слънце. Тя не беше бременна. В никакъв случай. Значи, по обед трябва да дойде този, който ще я направи тепърва бременна, за да замине. Тя готви за него, двамата ще седнат на терасата и ще се нахранят. Кауза пердута! Безсмислено е всичко останало. Лягай, Мародер, поспи си, стопли се, а после ще отидеш в казиното да се наплюскаш. Днес имаш четири котви, осемдесет лева, заслужава да обядваш в казиното. Той облече ризата си, обу панталон, дори обу и чорапи, защото още потреперваше въпреки рома. Това не е истински ром, мислеше си Мародера, ако е истински, ще го сгрее за минута, поне така беше чувал, че ставало другаде. Например в Джамайка. Пусна си музика и заспа. Няколко пъти в полусън дочу как дъждецът потропа по покрива на кабината. Когато се събуди, усети тялото си затоплено, отпочинало и гладно. Погледна часовника – четиринайсет часа. Бързо излезе вън. Императрицата обядваше. Абсолютно сама. Наоколо светлееше. Макар че слънцето продължаваше да се крие, беше топло, морето спеше дълбоко и изглеждаше мътно. Тя се хранеше по начин, който не подобава нито на богиня, нито на императрица – ядеше като човек, нетърпеливо предвкусвал гозбата. Нещо у нея му се стори променено, например косата. Освободена от превръзката си, тя падаше над раменете и дори пред лицето, беше дълга и права коса, достойна и за императрица, и за богиня. Нещо му подсказа, че прическата е променена заради него, заради присъствието на неговия флот в залива. Кукло ма, ти се храниш нарочно на терасата, а? И нарочно си дала свобода на косата си, нали? Чакай, преди това носеше ли рокля? А? Май че не носеше, а сега си с рокля. Поне си махнала престилката. Сега раменете й бяха открити, оттам започваха дълги бели ръце, достатъчно дълги, да стигнат до най-отдалечените кътчета на терасата, да вземат каквото си искат, дори ако се протегнат над морето, спокойно могат да погалят Мародера по косата. Става все по-интересно, извика той, аз съм тук, а ти си там и става все по-интересно, извика той. Ти си на сушата, а аз във водата, но те виждам като на кино, императрице, сама, в стоте стаи на самотния дворец. Заедно с косата си. С дългите си ръце. И със скуката си. Може би месеци не си виждала мъж. Може би зад теб няма нищо, а? Не знам защо, но ми се струва, че целият град зад гърба ти е мъртъв, да, ма Кукло – страшно прилича на мъртъв. И само ти си жива, само ти му даваш живот, там, на терасата, по-руса от русите, по-красива от красивите.

Мародера извади продуктите си на пейката и се постара да приготви един колкото се може по-естетичен обяд. Както ме виждаш, аз съм цар! – извика той. Пътувам с къщата си, където ми скимне, спирам, където искам, спя. Всички заливи са мои, не съм нито работник, нито чиновник, нито продавач – свободен съм и се прехранвам с плодовете на дъното. Ако искаш да те уважавам, напусни стоте стаи и ела в кабината ми. Ще те закарам на хоризонта, където морето и небето се взимат безшумно…

Той режеше домати, ножчето му беше остро, доматите мигновено се превръщаха в розетки или по-точно – в четирилистни детелини, а сокът им блестеше, доколкото някой може да блесне пред красотата на императрицата. Мародера разположи розетките върху пластмасова чинийка. Ще те целувам и в кабината, и навън. Ще отидем навсякъде. Стига, отвърна тя и се изправи, тъй като трябваше да си сипе още манджа. На кого ги разправяш? Това са измислици, тези неща не съществуват. Повярвай, рече той – зиме, лете, в пек и мраз, винаги, при всички обстоятелства, ще бъдем заедно, ще вадим котви и ще живеем като волни гларуси. Не, отвърна тя и понесе пълната чиния към масата, аз имам сто стаи, балатуми-малатуми и три бани с фаянси, разбираш ли? Разбирам, отвърна той, като нарязваше сиренето, но колко по-добре е вместо балатуми-малатуми да скитаме по водата и да вадим котви от дъното. Ами ти, както си руса ма, кукло, знаеш ли колко добре ще си паснеш с водораслите? Представяш ли си кво става, като се промушиш между тях? А? Знаеш ли, или не знаеш? Стараеше се да реже хляба тънко, изящно. Императрицата ядеше. Ще се промушваш между водораслите, а белият ти крак ще се мярка между рибите като светкавица, разбра ли? Разбрах, отвърна тя, както ядеше домати с ориз, но не ми харесва. На мен ми харесва тук. Ние се съсипахме, докато построихме тази къща, и сега трябва да чакам мъжа си, който ще донесе валута и много неща за обзавеждане от топлите страни. И само с него ли? – изкрещя Мародера. Само с него, изкрещя богинята. И защо си застанал срещу мен? Тя обираше чинията в движение, отправила се да си досипе още ядене. Подвоуми се, сипа си само две лъжици и се върна на масата. Мародера набождаше бучките сирене на върха на ножчето и ги поднасяше галантно към устата си, макар че пукаше от глад и можеше да изгълта цялата софра за две секунди. Ще стоя цели дни срещу теб, отвърна Мародера, цяла вечност, докато те подчиня на волята си. Какво ще ме правиш? – попита внезапно тя. Бе, ти ела и ще видиш какво ще те правя. Нали щеше да ме водиш уж на хоризонта? И на хоризонта ще те водя, и зад хоризонта, където искаш ще отидем, само ела. Махай се, извика тя. Не, аз няма да се махна, ще стоя и ще вадя котви пред очите ти. Цял живот ще вадя котви, ще ги превръщам в брошки и ще ги окачвам по бюста ти. За теб е важен само бюстът ми, така ли? Е, не чак, но е доста важен, всичко у теб е важно за мен, но бюстът ти ме омагьосва; омагьоса ме и косата ти, цялата ти руса богинщина ме грабна и ме отнесе. Нима не искаш да заживееш особено? Не, извика тя, защото за теб най-важното нещо си остава моят бюст. Не отричам, каза той, това е доста важна подробност от тялото ти, дори най-важната. Простак! Той отвори една бира с отвертка и я вдигна пред лицето си, с което искаше да каже нещо и тя сигурно разбра какво искаше да й каже, защото тръсна снага и изчезна в стаите си. Докато пиеше, Мародера си мислеше, че борбата за открадването на красавицата ще бъде жестока, пък и Спарта надали ще я отстъпи без бой, но реши да остане и да се бори докрай. Като почака и тя не се върна на терасата, той се съблече и се зае с изваждането на втората котва.

Изтръгна я и я привърза на въженцето. Бягайки нагоре, той зърна огромна морска лисица и отново си помисли, че му върви на морски животни – може би плуващият свят вече знае, че не употребява харпуни и въдици. Горе денят продължаваше да бъде навъсен. Смъкна маската и погледна към терасата. Нищо. Никой. Три котви за един ден, а? Това е доста добре, нали? Избърса тялото си, а после се разтри с най-сухия край на хавлията, глътна малко ром и навлече пуловера. Пиеше му се. Мародера взе китарата и излезе. Глътна още малко ром. Вече нямаше и помен от далечния зрак на слънцето. Държеше китарата в ръце и пиеше. Пръстът му погали безшумно струните, после по тях се плъзна дланта му, така както се гали кожа: Да отида ли в града, или да не отида? Няма да отида. Добре де, ако не отида, какво ще правя? Дланта му този път се плъзна по дължината на струните. Ще чакам тук, тя ще се появи отново, защото е грешно да не се появи. Тя е красива, но и аз съм красив. Двамата сме сами. На наши разположение са около трийсет легла и две койки. Във въздуха имаше много кислород. Забелязал е, и неведнъж, че след продължително гмуркане тялото му се изпълва с бодрост, пее му се, пие му се, иска да целува жени. Но тази спартанка е страшна жена – нещо средно между гълъбица и вълчица. Тя сигурно е ходила с много мъже, докато се появил океанджията да я налапа цялата, без остатък. Такива жени после се прибират и стават верни, но се разхубавяват непоносимо, чак до стъпалата си. Той пие и поглежда клипера на етикета. Колко пъти, в пияно състояние, е казвал, че затова обича рома, защото върви с мезето си: като пийваш, гледаш си платната на клипера, които те отнасят сред пасатите и лъскавите води, пак си пийваш и пак си поглеждаш платната – какво по-добро мезе от това?… Ето я! Излиза на терасата, взима нещо и се скрива. Аха, тя му се сърди.

Китарата му бърза да запее. За какво се сърдиш, красавице? Драм-драм-драм. На мен ли се сърдиш, или на безслънчевия ден? Драм-драм-драм! Ами, затова съм тук. Драм-драм-драм. Понеже няма слънце, бъди ти моя светлина. Драм!… Да бе, такива жени, като се приберат веднъж и – край! Мародера остави китарата, глътна малко ром и без да погледне този път клипера на етикета, влезе в кабината. Беше се почувствувал много сам, никому ненужен ловец на котви, тъжен човек в тъжен мокър ден. Добре де, извика той, докато се събуваше, къде е моят хоризонт, къде е моят ден, кога ще мога да целувам любимата си жена, потънал в щастие? Няма такъв ден, няма такъв хоризонт, не съществуват. Той се тръшна върху койката и реши да се наспи, а после да отиде в казиното, защото му се струваше, че ще пукне от тъга.

Мародера заспа към петнайсет и половина часа, спа два часа и бе събуден от първите викове на спартанците. Да, някой наистина го викаше, зовеше го да излезе, да се покаже. Преди да се разсъни както трябва, той измъкна главата си от кабината. Не много далеч, но не и близо, бяха спрели четири лодки.

― Какво? – запита Мародера.

― Махай се! – извика младият спартанец от едната лодка.

― Защо? – запита Мародера.

― Махай се оттук!

― Преча ли?

― Тук няма да стоиш! – извика вторият спартанец от втората лодка.

― Не разбирам защо обаче.

― Ти чу ли какво ти казваме? – запита третият, не толкова млад спартанец от третата лодка.

― Чух, не съм глух! Но защо? Преча ли, какво?

― Махай се! – каза четвъртият спартанец от четвъртата лодка. ― Засега ти казваме толкова.

― Добре де, кои сте вие?

― Ние сме нейните братя.

― Нейните? – удиви се Мародера. ― Четирима?

― Не искаме да й разваляш живота! Къде си се наврял тук? Тя е сама жена. Не искаме да е чува лоша дума за нея.

― Но аз – …

― Защо си застанал тук?

― Работя.

― Какво работиш?

― Това си е моя работа.

― Няма да работиш и ще се махнеш!

― Заповядвате?

― Сега ти казваме.

― А после? – озъби се Мародера.

― Ще видиш.

― Искате да се махна, така ли?

― Да.

― Добре де, щом ви е сестра, ще я оставя… Бях решил да й правя серенада, но няма да й правя. Хайде сега, оставете ме и си вървете.

― Ще си вървиш ти!

― Сестра ви няма да закачам, щом ви е сестра и щом сте дошли за това, но няма да си отида.

― Ще си отидеш!

― Ще си отидете вие, а аз ще остана, понеже имам да си върша някои работи. Като си ги свърша, чак тогава ще си отида, а вие ще си отидете още сега.

― Не знам – каза най-големият брат,  – сега ще си отидем и ще почакаме, но ако не си отидеш до вечерта, ще си изпатиш.

― Аз ще остана и ще си изпатите вие! А сестра ви няма да закачам, нито ще я фиксирам, разбрахте ли?

― Добре, но ако до вечерта не се махнеш, не отговаряме.

― Няма да се махна.

― Защо смяташ така?

― Ще се махна, когато пожелая. Утре, в други ден… Зависи от работата и от желанието ми. Но сестра ви няма да закачам, няма да падне и косъм от нея.

― Ще те махнем – рече някой от братята и поведе лодките към градчето.

Мародера се ядоса изведнъж и ги напсува, но понеже те не чуха от шума на моторите, ядоса се още повече заради мижитурството си, обърна се към терасата и размаха юмрук.

― Може да си направена от много хубави неща, но си само сглобена и те презирам!… Защото, когато свястната жена я закачат, си мълчи и никой не разбира, че са я закачали. Само пачаврите дигат аларма! Чули ма, богиньо крастава местна? И кажи на братята си, че когато Мародера спи, никой не смее да го буди, може да го събуди само бог и кварталният отговорник!

Той се върна в кабината и надигна бутилката. После се тръшна, но стана и се изпика и отново се тръшна на койката. Събуди се в полунощ, погледна часовника, разбра, че е късно за казиното, изпразни бутилката до дъно и заспа постепенно, вслушан в кокошките, които кълвяха по покрива. Вали, каза си Мародера, преди да потъне в големия сън…

А аз й предлагах да цепим хоризонтите, ядосваше се Мародера при събуждането си, третирах я като мечта. Той плю с отвращение и стана. Беше късно, вън нямаше и помен от ръмящия ден и дъждовната нощ; навсякъде – топла слънчева светлина. Излезе от кабината, протегна се, загледан в хоризонта, като си мислеше колко хубаво нещо е животът, когато има слънце на небето и котви на дъното. И днес ще извадя, извика високо той. Ако не извадя чужда, ще извадя своята собствена. Обърна се към градчето и се засмя на смешката си.

Пуловерът за гмуркане, който топли тъй добре под водата, сега е мокър и студен. Мародера го навлича и реве от допира до него, после бърза да се хвърли в морето, да изравни температурите. Ето яааааа!… Тя лежеше на петнайсет метра дълбочина, въжето й бе обрасло много – хубава котва, златна котва. Може би лежи пет или шест години. Два пъти е идвал тук, без да я види… Бързо нагоре!… Мародера изскочи високо, като делфин, пое дълбоко въздух, гмурна се отново, този път с тънкото въженце, откри бързо златната котва и я привърза, без да я разклати; нямаше нужда, откритието му лежеше сред “цветята” и чакаше само да бъде изтеглено. Отново нагоре!… Отново изскочи като делфин и заплува към лодката. Покачи се и се просна под слънцето, по цялото протежение на пейката, от кабината до кърмата. Лежеше с притворени очи, поглъщаше слънчевата топлина. През борда се изцеждаше пуловерът, половината от водата се връщаше в морето, а другата половина се стичаше към трите извадени от вчера котви. Те представляваха купчина ръжда и ракушки, но на всичко му идва редът – и на ръждата, и на ракушките, а след това почистените котви ще бъдат боядисани, за да хванат необходимата цена.

Далечният шум на моторите го накара да се повдигне на лакти и той бе учуден – за първи път виждаше толкова лодки да бързат през морето. Много лодки, може би сто. Мародера приседна и протегна ръка към цигарите. Запали, всмукна сладкия дим, облегна се на кабината. Такава картина наистина не е виждал никога. Къде ли са тръгнали? Да не би на празненство? Да е за риболов, не е, почти няма такава вероятност. Сигурно празненство, помисли си ловецът на котви, но олелията е чак до десетия етаж на небето. Лодките се приближаваха, нарастваха, моторите им гърмяха все по-мощно и сякаш се разгъваха… Да, те се прегрупирваха и се разгъваха флангово срещу него. Боже, тези са луди, ухили се Мародера. Ами да, те идват към мен, може би искат да правим втори Трафалгар.

Нещо му подсказа, че трябва да вдигне котва, но преди това трябваше да се изпробва моторът. Точно така, стартерът като никога отказа, та се наложи втори, трети, та чак и четвърти път… Слава богу, моторът заработи. Той не го чу, само усети вибрациите на корпуса. Загаси го и тръгна към котвата, но вече нямаше смисъл – лодките на Спарта го бяха заградили и нещо пак му подсказа, че трябва да си отваря очите. Моторите притихваха един след друг, настъпи древна тишина и, кой знае защо, в момент като този, когато беше обсаден, Мародера погледна към терасата. Чудно, царицата не беше там.

― Е?

Мълчаха и хората. Той огледа почти всички лица. Някои му напомниха за братята на царицата.

― Хайде де, ще мълчим ли? Затова ли се събрахме?

Един от моторите на спартанците заработи. Пред него застана лодката на възрастен мургав мъжага с късо остригана, почти нула номер коса, доколкото я имаше, защото повечето коса изобщо липсваше.

― Какво правиш тук? – запита стриганата глава.

― Ти ми кажи какво искаш, пък аз ще ти кажа какво правя – отвърна Мародера.

― Виж колко широко море, какво търсиш в нашия град?

― Разглеждам го – усмихна се Мародера. ― Аз съм курортист. Може да си купя и картички, да ги пращам тук-там.

― Ти не си курортист, ами работиш нещо по дъното. Какво търсиш по дъното?

― Брошки, брошки търся – захили се Мародера. ― Някои си губят брошките, аз ги намирам и после давам обявление за изгубени брошки.

― Лъже! – провикна се някой зад гърба на стриганата глава. ― Той вади котви!

― И друг път е идвал – намеси се втори човек зад гърба на стриганата глава. ― Преди две години също вадеше котви

― Видя ли? – започна отново стриганата глава в настъпилата тишина. ― Хората казват, че вадиш котви.

― Чакайте – учудено каза Мародера, – вие заради котвите ли идвате? Аз мислех, че има други причини. Не идвате ли за богинята си?

― Идваме заради котвите.

― Значи, не заради богинята. Боже мой, пък аз помислих, че идвате заради богинята си.

― И заради нея идваме. И за Елена, и за котвите идваме.

В лодките се понесе шепот и мърморене.

― Тихо! – обърна се към хората стриганата коса, а после отново погледна към Мародера. ― Искаме да знаем кой ти позволява да идваш и да отнасяш нашите котви?

― Всички сте луди! – отвърна весело Мародера. ― Слушайте, вие защо не се приберете? Имате да перете толкова чаршафи от лятото. Вместо да перете, се закачате. Защо се закачате толкова?

В следващия миг върху него се изсипа залп от псувни, но стриганата глава успя да овладее положението и този път.

― Колко котви си извадил?

― Сто и осем!… Долу е плантация за котви.

― Да ги даде! – провикна се някой.

― Каквото е извадил, да го предаде и да се маха! – провикна се друг.

― Защо? – поиска да знае Мародера. ― По какви причини? Къде е писано, че котвите от дъното трябва да се предават някъде?

― Те са наши котви!

Последните думи бяха изречени почти едновременно, от всички.

― Ахааа, ваши! Ами като са ваши, защо не слезете да си ги вземете? Защо чакате да ви ги извадя и тогава…

― Ти трябва да се махнеш и вече да не се явяваш насам. Ти вадиш котви и ги продаваш.

― Ами продавайте ги вие! Знам че ламтите за много, знам че искате да не се минете, но защо не си ги прибирате от дъното, а? Законът на морето е такъв – каквото намериш на дъното, е твое.

― Това е нашият град! – извикаха няколко души.

― Но дъното не е ваше.

― Наше е!

― И котвите са наши!

― Никой няма право да взима нашите котви!

― А пък аз няма да ви върна никакви котви и ще извадя всички други котви от дъното и ще ви ги дам само срещу заплащане! Разбрахте ли?

Моторите заръмжаха.

― Какво се ежите? – изрева Мародера и грабна брадвичката. ― На кого се ежите?… Вместо да перете, се зъбите!…

Той мина на бака, размаха брадвичката и отсече въжето на собствената си котва, така както се постъпва при внезапно бедствие, после се върна на кърмата и преряза въженцето на плячката си, а след това натисна стартера и моторът заработи.

― Перачки на чаршафи! – викаше той. ― По цели дни перете чаршафи! – Сега гласът му надвикваше всички шумове на моторите. ― Хайде де, гонете ме!… Да ви видя!…

Да говорим за мотора на Мародера сега е излишно, това е мотор с известност по цялото крайбрежие. Още в първата минута Мародера се изплъзна от преследвачите си, като ревеше и дразнеше хайката. Но спартанците не се отказаха от гонитбата. А и преследваният, вместо да изчезне по посока на своя град, започна да си прави шеги. Лодката му се върна на няколко пъти и се вряза в редиците на врага.

― Хайде де, няма ли да ме хванете?… Не можете!… Вас ви бива само да перете!

Преследваният викаше с пълен глас, но мисълта му се връщаше към тъжния факт, че днес му се бе случило за първи път да реже въжето на собствената си котва и че това не са хубави работи.

― Защо не ме хванете? – предизвикваше той, префучавайки под носовете на спартанците. ― Ха-ха-ха!… Ще ви закарам в открито море и ще ви потопя един подир друг, да знаете!… Перачки, с перач…

Едно весло го удари по главата. Мародера залитна и полегна върху мотора. В следващите секунди върху гърба му се стовариха още сто, пък може би и повече весла. Някои от тях го заръгаха яростно, отместиха го от мотора и го избутаха към борда. Тогава моторите започнаха да замлъкват, замряха и остана само приятното съскане от двигателя на преследвания.

― Ще краде котвите ни! – извика някой.

― Нашите котви! – извика друг.

Лодката на Мародера проряза флотилията на спартанците и се отправи към открития хоризонт. Главата, ръцете и торсът на разбойника висяха през борда и при всяко ново полюшване се приближаваха към повърхността на морето. Най-напред във водата се врязаха ръцете, после главата и тъй като всичко това натежа, тялото се изхлузи изцяло през борда и потъна под гланца на бездната. Като кон без ездач, лодката се устреми напред и просто не знаеше какво да прави с мощта на своите конски сили. А Мародера слизаше към дъното, между облаци атерина, между полилеи от медузи, кръвта му багреше обграждащата го бистрота и се разтваряше в морето, за се превърне във вода; тялото му слизаше надолу, бавно полегна сред пампасата и се извърна с лице към небето, а отворените му очи сякаш продължаваха да поглъщат чудесата на света.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО

    Ах, това събуждане, ако не бяха ранните събуждания, животът можеше да протече и по-добре. Обидно е да се ококорваш самичък в тъмницата, докато градът все още спи, а повечето хора се надигат с помощта на часовникови звънци. Всички действия след ставането Иван Мишев извърши бавно и въпреки туй, като погледна стрелките, оказа се, че не минава четири и трийсет. Да си полегне ли пак? Изключено, не му се спи, той е бодър и дори му се върши нещо. Но какво? Няма нищо за правене, няма и къде да ходи в тъмницата.

Бръсненето, макар че го проточи, му отне само десет минути, стана пет без двайсет – да заплачеш от яд. И все пак нямаше друг избор, освен да се облече, и то внимателно, много тихо – в съседната стая спяха синът и снахата.

В пет без нещо излезе и премаля от нежна, сладка болка в гърдите. Над стария вледенен сняг бе паднал нов, тънък тензух, уличката дишаше леко, нито един автомобил не шаваше. Ето откъде се е взела бодростта тази сутрин, оттам извираше тя, от обновлението и тежката свежа тишина. В такива мигове му се струваше друг, само негов, но Иван Мишев не проумяваше дали от това му става по-приятно, както не знаеше напролет сред гората защо му тегне усещането за проточена до невъзможност тъга.

Най-после чу първия шум, това бе далечно изквичаване на трамвай, трамваите се обаждаха на завоя и само в гъстите часове на нощта. После чу и втория шум – портиер или портиерка метеше стълбище, стълбището беше лошо осветено и не можа да разбере, дори почака, това сякаш го интересуваше. Огънатата фигура работеше бавно и тромаво, скрита в огромно връхно палто и в крайна сметка какво значение има дали е мъж, или жена – просто фигура, която мете стълбище.

Внимаваше да не се подхлъзне, цяла зима се е съсредоточавал, защото знае цената на едно падане, на тази възраст Иван Мишев обмисляше всяко свое действие, дълбоко убеден, че от това само печели. Беше нелепо да се изтърси точно сега, когато се отваряха дверите на пролетта и се задаваше още едно цъфтене в живота му. Наистина негов град, ако не целият, поне малката заснежена уличка и другата до нея, след като се кривне в ъгъла. След ъгъла улицата имаше по-друг характер, беше и по-голяма, с магазини. Най-напред бакалията – според него наречена погрешно магазин за хранителни стоки. По това време на денонощието магазинът биеше на очи с прекаленото си осветление, нямаше квадратен сантиметър вътре неосветен, горяха може би десет лампи. Туй му се е струвало винаги глупаво, електрическата енергия не достигаше и защо трябваше да горят десет?  Заради крадците. А може ли без крадци? Може. Тогава няма да светят по десет лампи в магазин. Започна да изчислява, но не знаеше колко магазина има в София, не можа да реши задачата, защото пък, от друга страна, не знаеше и броя на магазините в страната. Но светеха ли петстотин хиляди крушки в момента, без да има каквато и да е нужда от тях? Може би петстотин и четирийсет хиляди. Ненужна светлина, излишно се хабеше енергия, нещо изгаряше, прахосваше се на вятъра и заради какво, заради крадците, които съвсем не бяха нужни. Бедната витрина привлече вниманието му: макарони, юфки, захар, олио, бисквити, вино, ракия, вермути, локуми, лимонови резанки… Всичко разгледа поотделно, проучи дизайна на опаковките, спря вниманието си на етикетите. Там е столът на касиерката, пред стола е сметачната ротативка, най-вероятно – повредена, колко пъти му се е случвало да чака търпеливо, а в това време несръчните ръце на касиерката вършеха точно обратното на необходимото. Вдясно и в дъното е щандът за саламите, до него се продават сиренето и кашкавалът. Досега не е виждал продавачка, която да не плюнчи пръстите си, всяка покупка се загъваше с наплюнчена хартия. Милиони пъти е обръщал внимание пред лицето на цялата опашка, но сякаш и самата опашка не разбираше какво иска да й каже. Иначе в бакалията се прекарва добре: влизаш, оставяш чантата, взимаш кошница и тръгваш между рафтовете. Киселото и прясното мляко, снежанките и сметаната са разположени долу, на неудобно място, принуден си да се наведеш. Сега да купиш дори пакетирана стока не е просто нещо. Пликовете с прясното мляко понякога текат или пък са зацапани от друг пробит плик. Трябва да се избере сух и студен, което означава, че е по-запазен. Кофичките с киселото мляко също крият изненади. Преди всичко не бива да се взимат издути, да се внимава за датата на опаковката и най-вече да са напълнени добре, в ръцете му са попадали кофички със силно намален грамаж – запечатани, като ги погледнеш, всичко наред, а всъщност направо измама. Обикновено купувачите бързат. Защо? Посещението в един магазин за самообслужване е забавно. Тук питаш и са длъжни да ти отговорят Питаш има ли овче сирене, те отговарят. Ако не отговорят, питаш повторно. Тук можеш да прередиш случайно или да те прередят, повежда се спор, разговор. Можеш да срещнеш и познат. Тогава става още по-интересно. Колко много неща имат да се кажат. Ако трябва да бъдем справедливи, спокойно може да се отбележи, че младите хора не знаят за какво да говорят, те изобщо не говорят, те работят и учат или комбинират, или нападат, или се защищават. А какво е животът? Животът е събеседване.

Тук е пунктът на спортния тотализатор: непозната територия, много хора влизат, но в цялата работа има нещо неизяснено, дори загадъчно, по простата причина, че му е непознато. До спортния тотализатор се намира магазинът за риба, до магазина за риба – месарницата, все хубави места, в тях има спомени и някои неприятни преживявания, в смисъл че са му повишавали тон. Всъщност какъв тон можеш да изискваш от продавачи на риба и месари, но и там се прекарва добре, там пък човек може да подхвърли някой намек за неритмичното снабдяване. Хубаво е, на човек му доставя удоволствие, когато изрази недоволството си на глас.

Хлебарницата, зеленчуковият магазин, работилницата за поправки на обуща, сладкарницата. Някога сладкарниците бяха гнезда, в тях посетителите седяха дълго, беше им приятно, сега и в сладкарниците се бърза, вместо гнездо – динамика, неугледност, лелки бършат масите с кърпа под носа ти, искат да ти кажат, че е крайно време да се измиташ.

Нещо в снежната тъмнина се раздвижваше невидимо, можеше да бъде доловено само от по-деликатни сетива или по навик, след дълго живеене на този свят: далечни нечути стъпки, далечни нечути звуци, напрежението на невидимото небе, което не знае ще отрони ли, или няма да отрони нов сняг. Но всичко туй се долавя главно в тъмната част на улицата, а тук са силно осветените витрини, богато осветен мир. Като се изключи обущарската работилница. В нея мъждука единствено крушка от двайсет и пет свещи, но и тя е достатъчна особено ако имаш въображение и най-главното – спомен. За Иван Мишев не е важно да види всеки предмет добре, достатъчно е да зърне ръба на шевната машина, железния станок, върху който се надява обувката. Останалото ще си го представи – дървените и железните чукчета, кутиите с лепила, клечките, гвоздейчетата, конците и канапите, всичко туй, заедно с рафтовете, създава спомен за един отмиращ бит на износване и кърпене, на подковаване, на смяна на подметки, на онази врязваща се в ноздрите миризма на гьон, миризма, за която е запазил също само спомен. Къде ти сега гьон, сега има само синтетика и лепила, а нищо чудно да няма вече и клечки. Приближи се и погледна към рафтовете. Поправените и чакащите обуща имаха нови форми, нови шевове, кръстосваха ги контрастни цветове, в цялата богата пъстротия просвяткваха ципове – все измислици, начини да се направи практично всичко в този практичен век. И все пак тук се тулеше присъствието на миналото: майсторите, престилките им, но най-вече типичните замърсени обущарски ръце, свързани със спомена за сръчност и работливост. Иван Мишев е влизал в малки обущарнички, свалял е обувката си, сядал е и не му е оставало нищо друго, освен да наблюдава пъргавите движения на ръцете, те извършват необходимото, закърпват, подковават.

Разбира се, можеше и да не броди по тъмната улица, притежаваше топъл дом на третия етаж, можеше да се върне веднага и вместо призрачните витрини щеше да наблюдава как снахата излиза от спалнята, после синът. Той се олюлява повече от нея и сякаш не знае къде е вратата на тоалетната. Понякога синът и снахата се сблъскват в суматохата или пък се разминават на милиметри. Единият включва котлон, другият се мие, обличане, сресване и ако не се допрат чашките, ако не извие кафемелачката, ще помислиш, че присъстваш на нямо кино.

Стъпките край него добиваха реалност, мяркаха се фигури. Фигурите не бързаха, придвижваха се бавно, плавно, замаяни от снежното опиянение. Прозорци светваха, сякаш невидим гигант запълваше квадратчетата на гигантска кръстословица.

Почака доста на спирката. Трамваят се оказа топъл, хич и не погледна номера му. Мълчаливи хора се носеха напред, нанякъде, носеше ги трамваят, на спирките влизаха още, мълчанието се задълбочаваше, а на Иван Мишев му се струваше, че край него е пълно с виновни хора, че вагончетата превозваха в тъмнината една огромна многоглава вина. Тази мисъл, че всички хора са виновни, напоследък го спохождаше нерядко, но той си я обясни като каприз на старчески мозък. Разглеждаше лицата – и възрастните, и младите бяха кротки, гузни, недоспали. Сега имаше място за всички, никой не се блъскаше, никой не гризеше нечий гръклян, между пътниците съществуваше разстояние, нямаше начин за възпламеняване. Топъл трамвай пронизваше топло заснежено утро преди разсъмването. На една спирка пътниците влязоха с вестници. Вестниците миришеха на печатарско мастило, бялнаха се тук-там, оповестиха новия ден. Иван Мишев започна да разглежда хубавото момиче вдясно. Момичето стоеше спокойно, дясната му ръка държеше облегалката на празната седалка. По русата му коса блестяха капчици, изглежда отново снежеше. Момичето беше много красиво, у него всичко беше и здраво, пораждаше дълбока неосълзена тъга, просто сломяваше. То стоеше право, нямаше защо да сяда, младата му кръв не чувстваше нужда от почивка. Беше си редно и естествено една такава сутрин да роди едно такова момиче, което пък от своя страна пораждаше хиляди тръпки, поразяваше с припламвания пътя си до работното място. Така е изработено всичко, помисли си Иван Мишев, да няма спокойствие за никого, да тръпнеш и на стари години, ако не от друго, от тъга. И не е вярно това, че с остаряването… Трамваят спря, всички се изправиха, Иван Мишев разбра, че са на последната спирка. Никак не му се слизаше. Останал за секунди сам, щеше му се да продължи така, единствен в целия трамвай, накъдето и да е, поне пет минути сам с това огромно превозно средство.

Знаеше, че ще стане така, очакваше го и когато ватманът му подвикна, Иван Мишев си рече: това е първото ми наругаване за деня. Нима ватманът е допуснал поне за момент, че старецът няма да слезе? Или загубената секунда можеше да се отрази катастрофално за графика на движението?

Намираше се далече от централната част на града, между стари дъсчени сгради. Доколкото можа да схване в тъмнината, кварталът беше нисък, мизерен, а снежната свежест бе примесена с мирис на дим. В носа го удари индустрията. Някъде бръмчаха автобуси, нататък се стичаха и тълпите. Тръгна с тях. Не че го бяха понесли, натам го влечеше авантюрата, остатъкът от магелановските му пориви, той си мислеше, че се бунтува, а всъщност го дърпаше копнежът да бъде отново сред действуващи хора. Действуващите хора действуваха добре и с краката, и с лактите. Автобусът се напълни за секунди и потегли. Иван Мишев дори не помисли да се опита. Останал долу, той инстинктивно се обърна към другия автобус. Другият автобус стоеше и ръмжеше, бъхтан, очукан отвсякъде, да ти се отще да го гледаш, а не да пътуваш с него. И все пак той го гледаше с надежда. Отвътре го гледаше шофьорът. Между стареца и шофьора стояха затворените врати. Шофьорът нанасяше някакви данни в някакъв тефтер, ръбаше баничка, поглеждаше към стареца, отново нанасяше данни, отново поглеждаше стареца и отново наръбваше баничката. По едно време той натисна някакъв бутон, вратата се отвори с трясък. Иван Мишев побърза да влезе, условният рефлекс му подсказа да бяга ловко от вратата, която се затръшна като капан. Автобусът го подхвана грубо и го затресе. Вътре бе по-студено от вън. Чистачките метяха стъклото, снежинките наедряваха. Шофьорът изгълта баничката заедно с част от хартията, смачка остатъка от амбалажа и го захвърли на площадчето. Времето течеше, шофьорът попълваше данните в тефтера си, автобусът се тресеше празен и все още никой не идваше Какъв беше този автобус, за къде се стягаше? Извинете, след колко време тръгвате? Шофьорът го мерна с поглед и продължи да си попълва. Иван Мишев не посмя да зададе втори въпрос, но си каза, че преди малко произнесе първите думи за деня.

Вратата зейна за втори път и си остана така, вече влизаха пътници, посипани със сняг. Автобусът тръгна тежко и несигурно  в тъмнината, през далечни непознати предградия, на всяка спирка се пълнеше още, навеждаше се, скърцаше, но продължаваше да напредва неуверено, докато стъпи на асфалта. Тогава нещо в него се успокои, изчезнаха и спирките. На стария пътник, облечен в черен костюм, бяла риза, вратовръзка, тъмносин балтон и тъмна мека шапка, му се стори, че се движат извън столицата. Отърка с длан стъклото, видя черна пустош, няколко дървета се мернаха до пътя, в далечината се сипнаха светлини. Лицето му беше добре избръснато, натъркано с одеколон, а после и с крем. Чист и светъл в тъмните си дрехи, Иван Мишев контрастираше до смях с набръчканата брадясала работническа тълпа. Зачакаха на някакъв прелез. В мръсното развиделяване край автобуса се наредиха камиони, кранове, бетонобъркачки – все груби бачкаторски машини, които най-неочаквано му заприличаха на уморени, недоспали животни от друга ера.

Да, нощта отстъпваше тежко и неприятно, зараждаше се утро с цвят на цимент. Бавно изникваха грозни корпуси на стари фабрики, високи и ниски комини. Комините бълваха дим, но този дим му се стори съвсем неподвижен, приличаше му на тиня. Тинята се тътреше над предприятията и сякаш пречеше на времето да се движи. Колоните по асфалта пълзяха, спираха, тръгваха и тъкмо да се засилят, отново спираха. Кал и сняг политаха настрана при някое избързване на нахален шофьор. Принуден да спре, нахалният шофьор се оказваше винаги пред погледа на стареца и старецът виждаше диво младежко лице със застинала псувня на устата.

Най-после пътниците се изсипаха в кашата на крайната спирка. Иван Мишев веднага разбра, че авантюрата му няма да излезе чак дотам сполучлива. Нищо не можеше да очаква от това селище, все едно че е попаднал в ада. На всичко отгоре нямаше и никакви изгледи да разсъмне повече, туй е, колкото беше досега. Може би тук е тъй и през лятото, де да знае. Край него прозвуча смях, двама души чисто и просто се смееха, напук на всичко, а в огромното хале на завода блестеше чиста, богата светлина. Иван Мишев погледна през остъклението, хората вътре работеха леко облечени, изглежда, че им беше топло; те се движеха навсякъде и произвеждаха нещо, но какво, нито можа да разбере, нито имаше смисъл да разбере. По-важното в случая бе това, че откриваше, както се казва, “живот под леда” – там имаше движение, успокоени лица, хора и те знаеха какво правят, един свят се изявяваше като под купола на изследователска станция, под пущеците и мрачния ден с цвят на циментова каша.

Вървя дълго, неспокойно; гонеха го камиони, пръскаха го, а по едно време го погна и влак, локомотив с един-единствен вагон. Стори му се, че локомотивът го преследва и извън релсовия път. Докато бягаше, Иван Мишев си казваше, че локомотивите не бива да излизат извън релсите, че това е нередно и противоречи на правилата., но все пак предпочете да побегне и пренебрегне правилата. Неочаквано се показа централната част на селището. Тук нещата се очертаха в по-спокойни контури, беше по-тихо, а съществуваше и нещо като градинка с пейки. Присъствието на пейките, макар и заснежени, поуспокои стареца, но щом съзря надписа “Сладкарница”, Иван Мишев се изпъна и опипа шапката си. Едва сега можеше да се съгласи, че авантюрата му се осъществява, да се успокои – намираше се в друго селище, на друго място, в друга обстановка, както си беше наумил. Е, нещата не са като в първоначалния му замисъл, първоначалният му замисъл беше грандиозен, трябваше да започне от аерогарата и да завърши при брега на морето; поводът си го заслужаваше. Но какво да се прави – намеси се страхът от неочакваната настинка или внезапна смърт. Такива са старците, навсякъде вървят със смъртта си. И вместо на четиристотин километра Иван Мишев се озова на трийсет километра от София. Знае той един хотел край морето, от него се вижда безкрайната вода, долу има ресторант, дневен бар и доколкото е чувал, барманката е бъбриво закръглено момиче. Това момиче говори много, но умее и да слуша, Иван Мишев можеше да се наприказва и да се върне у дома си като след курорт.

Сладкарницата се оказа препълнена. Хората чакаха за банички. Те плащаха и налапваха. Иван Мишев се нареди на опашката и запристъпя напред. Когато дойде редът му, поиска кафе. Продавачката не му отвърна. “Искам кафе” – каза повторно Иван Мишев. Продавачката загъваше баничка. “Не искам баничка, а кафе, другарко, всяка сутрин пия кафе.” Опашката се притисна към него, той долови по навик брожението. “И както забелязвам, другарко, вас не ви е страх от санитарните органи, а и санитарните органи дори не забелязват, че в цяла България продавачите плюнчат пръстите си и амбалажа.” Едва сега продавачката видя стареца. В последните му думи имаше нещо тревожно, но какво, засега не можеше да схване ясно. Доколкото бе чула, старецът говореше за това, че плюнчи пръстите си. “И не ми казахте има ли, или няма кафе.” След тия думи на стареца опашката зад гърба му не издържа – както си мърмореше неразбраните недодялани думи, тя го изтика настрана. Иван Мишев се обърна към всички и оправи килнатата си шапка. Отвори уста да каже нещо по-страшно, ала долови страхотната апатия на хората и се отказа. Хората сякаш го бяха забравили, всеки грабваше баничката си и хукваше навън.

Пръстите го наболяваха от студ, трябваше да се вмъкне някъде, преди да изстинат краката му. Градовете предлагаха много възможности за едно такова приютяване – можеше да влезе във всяко учреждение. Един следобед – преди няколко години – прекара в районния съвет; справка за някакъв документ. И си го получи, след като направи на маймуни чиновничките. Този документ не му притрябва никога, но тогава прекара добре, върна се у дома като победител. Налагаше се да влезе някъде. Зоркият му поглед проучваше не добре оформения площад на селището. И откри, разбира се – ето я пощата, в пощата можеш да седнеш и да седиш до затварянето й. Седна, свали ръкавиците, облегна се назад. Нафтовата печка пращаше топлината си към него, успокояваше го. Можеше да наблюдава посетителите. И да ги чува. Мнозина попълваха бланки или запечатваха колети, чудесни обекти за наблюдение. Но други говореха и това не бе съвсем безинтересно. Заслуша се към телефонните кабини. Вниманието му се вплете в съдбите на хората, те викаха в мембраните, просто крещяха разни неща от живота. Да бе, как не се е сетил досега да прекарва времето си в Централната поща на София? Че там е дворец, разкош, нейните зали ти разкриват възможности за цели пътешествия. Както си седеше на пейката, Иван Мишев тръгна из Централната поща, мъчеше се да си представи разположението на отделните помещения, огромните маси сред тях, столовете, на които можеш да седнеш, павилионите за марки, вестникарския кът, автоматите за купуване на пликове. Той скиташе из Централната поща, но и се вслушваше в телефонните разговори. Някой разговаряше със сина си. Синът беше някъде войник. Освен изброените зали там има и гишета за подаване на телеграми, пред гишетата са подредени удобни маси с бланки. Можеш да попълваш бланки, да речем. Бащата се сърдеше, че синът не се обажда, синът се оправдаваше ловко, но бащата го засичаше още по-ловко. Какво ли ще бъде, ако сега Иван Мишев поръча един телефонен разговор с внука? Това не може, няма как да се осъществи без предварителна покана до казармата. Краката му се затопляха. Свали шапката си, разкопча се, трябваше да вземе решение – да продължи ли нанякъде с влак, поне още една гара, или да се върне в София. Какво можеше да му предложи една друга гара? Нищо, и там същото. Но телеграма? Ами да, веднага. Бръкна в джоба си, измъкна портфейла, намери номера на поделението, поиска бланка и като застана пред наклонената маса, започна да съчинява истинска телеграма, до истински човек, той щеше да я получи наистина. Поне тук нямаше игра. Текстът дълго му бягаше, две бланки отидоха в кошчето, но на края се получи нещо свястно: “Иване, днес, 27 февруари, дядо ти навърши кръгли осемдесет. Пожелавам и на теб да бъдеш така здрав и бодър, дори да го надживееш. Лека ти служба.”

Най-после беше разменил думи с някого. Плати стотинките, сложи шапката на главата си, закопча балтона, нахлузи ръкавиците и излезе. Денят не даваше да се разбере, че ще разсъмне повече, но вече не валеше. Иван Мишев внимаваше къде и как стъпя, нямаше смисъл да пада към края на зимата, и то на рождения си ден. Попита за гарата, посочиха му, тръгна право към нея. Решението му да се върне в София, но този път с влак, бе категорично – беше пътувал, беше видял, беше поговорил с внука, не може да се каже, че е прекарал зле, сега му оставаше да пие кафе на софийската гара. Категорично му посочиха да върви по пътечката, през заснеженото поле. Като повървя, той се огледа на всички страни и му направи впечатление, че стърчи самотен сред полето. Чувстваше се здрав, усещаше необяснима бодрост. Малко пред гарата пътечката минаваше през мостче. Под мостчето лъкатушеше чудесна мръсна река. Това не го учуди, тук всичко грознееше, ръждееше, кирливееше. Обърна се към индустриалния пейзаж зад гърба си. Кашата на дима продължаваше да виси над заводите, наистина създаваше впечатление за застой. Край мостчето се издигаха стари мръсни дървета, приличаха на брястове. Водата на реката вонеше. На едно място тя миеше стара автомобилна гума, на друго обливаше изтърбушен дюшек. Клоните на дърветата се разстилаха мощно на всички страни, да не им се надяваш, държаха се здраво за дънерите, а дънерите бяха слезли дълбоко в земята, може би оттам смучеха сили, за да крепят красотата си, излязла смело над пръстта.

 

 

 

 

 

 

 

 

ГРОБЪТ

    Няколко дена след смъртта му разбра, че късчето земя, в което легна той, ще й създаде допълнителни грижи. Преди всичко трябваше да потърси каменоделец за плочата. Но възникнаха още въпроси. Най-важният се свеждаше до цената. Предлагаха й няколко вида граните и мрамори. Реши да помисли. Туй я накара да се разходи по алеите. Трудно би било да се каже, че предприетата разходка я потисна, по-скоро предизвика учудването й. Изненада я редът, вещината, с която всяко нещо кротко и красиво бе поставено на мястото си. Съществуваше ли по-пъстър свят от гробищата? Не, разбира се. Всички видове цветя! И сигурно всички видове пойни птици. Какви ли не бръшляни. Тишина! А градът в низината боботеше, скърцаше, забулен в далечната мъглица с цвят на ръжда… Преди да си отиде, отново мина край гроба на мъжа си – купчина пръст, обсипана с цветя. Слезе на пътя, изчака автобуса, седна. Двама дангалаци отстрани я гледаха продължително, подхвърлиха й някакви думички, но тя не отгатна добре смисъла им.

На последната спирка й провървя, хвана такси, успокои се, пристигна на време. Както обикновено, помъчи се да долови настроението му по светлинките в очите. Във вечната сянка на отегчението този път проблясваше нервната жилчица на радостта; може би добра новина, може би се осъществяваше нещо важно за него, което не я засягаше и нямаше защо да се интересува. Тя искаше много от този иначе отсъствуващ, но влюбен мъж и почти винаги успяваше да го получи, изпълнена с обидното усещане, че любовта й протича на пристанище или гара. Често се питаше откъде иде безпокойството, но не можеше да си отговори; предполагаше, че се дължи на неговото непрекъснато отдалечаване. Към това отдалечаване той се стремеше, той не искаше да обича докрай, дори не допускаше, че може да се обвърже по такъв стереотипен начин. Тя само се докосваше до него, копнееше да го задържи завинаги. В същото време край нея бушуваше истински наплив от мъже. Всеки от тях крещеше, че е готов да се превърне в роб, да лази по петите й. Но това за нея нямаше значение, нищо нямаше значение повече за живота й. Стигаше й неговото присъствие. През четирите часа, докато му гостуваше, тя не пропусна да помисли и за личните си проблеми, а когато беше на легло, дори светотатски я споходи и грижата за подреждането на гроба. Не можеше да го остави неугледен сред благополучието наоколо. Но на каква цена? Паметниците струваха по петстотин, седемстотин, деветстотин и хиляда и триста. Бяха от не знам какво си и с не знам какво си. Гробът, погълнал близкия човек, като нищо можеше да погълне и средствата й. Разбира се, без заем нямаше да мине. На първо време – взаимоспомагателната каса. Колко дълго ще изплаща след това! Останалите проблеми? Те са купища… Старите искаха да се прибира на време, те не чуваха стъпките й, но проверяваха стаята й. Обикновено заварваше сина си пред телевизора, сядаше до него, двамата гледаха и разговаряха. Много често се е питала подозира ли я той? Разбира се, не. Тези неща тя винаги е правила внимателно, открай време, още докато бащата беше между живите. Поддържаше дома чист, изряден и в тежките моменти на болестта му, дори през няколко дни в болницата, когато бдеше над смъртния му одър. Да, тя бе останала до него, той издъхна в ръцете й. Беше си отишъл най-близкият й човек, за него тя би се пожертвувала, без да се замисли, отиде си партньорът й, камилата, с която прекосяваше пустинята… Изведнъж се почувствува сама, потънала в грижи, безутешно сама. Но свободна. Вече нямаше от кого да се крие, стана много независима и сякаш внезапно умъдряла. Неочаквано хоризонтът се премести. Например: достатъчно беше да си вземе отпуска и можеше да замине, където й видят очите. Опита. Оказа се не само лесно, но и привлекателно. Заминаха и тя вече знаеше, че човек може да обитава един свят, който няма нищо общо с дома и с работата, че домът и службата са нещо необходимо, но ако можеш без тях, е някак си по-хубаво, по-достойно за духа. Разбира се, хоризонтът се беше преместил, без да изчезне съвсем – ученикът в къщи искаше своето, – но главното се беше случило: тежката брачна верига не съществуваше. Този, който я водеше отвъд хоризонта, се отличаваше доста от този, който лежеше под земята. Този, който лежеше под земята, приживе осигуряваше мекотата и спокойствието на дома. Той например нито веднъж не закъсня след работа, никога не повиши тон. Занимаваше се с невероятни къщни дела: доизмайсторяваше жилището, отстраняваше повредите на домакинските уреди, преграждаше, облицоваше, конструираше и полираше библиотечни кътове, четеше леки популярни романчета или пък дневниците на пътешествениците, интересуваше го природата, покоряването й, въпросите на нейното запазване. Най-добрият съпруг! За него й завиждаха колежките. Тя си знаеше, че е малко скучен – малко скучен е меко казано, – но го ценеше за много неща и най-вече за спокойствието, което й осигуряваше. И го обичаше, не можеше да си представи живота без него. Както не можеше да си представи и живота си без втория. Какво разбираше под това понятие втори, вторият нямаше нищо общо с флирта, тя винаги задълбаваше, загребваше надълбоко, крачеше през света като вярна любовница, а може да се каже и като вярна съпруга. Всичките й опити на времето да остане само при мъжа си се сгромолясаха, не можа да постигне това, желаеше го искрено, но не можа. Нямаше как, нейната жизненост, нейното въображение се нуждаеха от втори човек…

Гробът се изграждаше, оформяше се с всеки изминат ден – най-напред камъкът, после вградената снимка, след това фенерът, бордюрът, плочките наоколо, желязната сгъваема масичка под брезата и наред с тези неща всичките насаждения. Изграждането на този своеобразен кът я погълна неусетно – така, както поглъща всеки строеж, тя искаше да го привърши и отметне тази грижа, но отделните подробности я увлякоха и заангажираха, събудиха амбицията й да доведе делото до завършек – така, както човек не може да захвърли кръстословицата, ако решаването й върви благополучно. Два или три пъти в продължение на година и половина заведе втория на гробищата. Той се изуми. Освен ревност почувствува и нещо като завист, но не само за гроба, а и за мястото. Витоша се издигаше високо на юг и се изсипваше спокойно надолу, после се възвишаваше отново, но този път плавно, за да създаде хубаво оформен, почти класически хълм за гробища. Този хълм живите и мъртвите бяха превърнали в тиха хармония от гранит, мрамор, кипариси, цветя и чудесни мъдри върби. Тя се навеждаше да полива цветята и тук, точно на това място, той се убеждаваше за сетен път колко овални са нейните форми, колко е твърда в своята мекота плътта й. Вглъбена в делото си, тя привидно не му обръщаше внимание. Той я ревнуваше само тук, никъде другаде, тя не му даваше и повод за ревност. Но на това място, наведена над теменугите, той сякаш изчезваше за нея… Гробът най-после бе измайсторен, пренасаден. Изчезнаха дори съмненията за борчетата, и те се хванаха, бръшлянът вече пълзеше по паметника, а тревичката нагло провираше нежната си зеленинка по фугите на плочите. Боже мой, неочаквано се беше получило нещо, което най-често се нарича красота. Да, тя разбра това един ден, когато усети, че просто не й се тръгва към града. Седеше на столчето и не мислеше за нищо, наистина не й се слизаше към спирката. По пластичната заобленост на хълма блестеше предобедното слънце на ранното лято, тежката гъста зеленина ухаеше, напоена, спокойно разгъната, подредена, нагнездена с млади птичи човчици, с тънки гласчета на новоизлюпени. Не ставаше въпрос за природен кът, а за нещо, сътворено от човешка ръка, тя за първи път в живота си създаваше. Достатъчно бе да хвърли поглед наоколо, за да разбере съзаклятието. Всеки гроб участвуваше в заговора на мъртвите срещу суетата на живите да останат долу, сред отровната мараня и шума, сред зловонието на страха и лъжата, в безразличието, в безчувствието, докато тук всичко е така свободно, чисто, първоначално, закриляно от тържествената загадъчност на прародителството. На това място тя се чувстваше вярна на себе си, приближена към мъртвия, а мъртвият от своя страна всеки изминал ден сякаш се приближаваше отново към нея. С течение на времето тя успя да се увери, че в негово лице е изгубила нещо голямо, важно, че без него ще се чувствува много самотна, че отсега нататък ще потъва все повече в хлад и отегчение. Макар че в стаята на другия всичко беше както преди, гробът й предлагаше нещо по-истинско. Там тя намираше убежище от живота, а защо й беше нужно убежище, тя засега не можеше да разбере. В стаята всичко се развиваше добре, ала чисто женските й сетива долавяха великата отдалеченост на живия, готовността му да се откъсне в даден момент. Такова нещо от мъртвите не може да се очаква. Мъртвите предлагат и още нещо, което никой от живите не може да й предложи – да си поплаче искрено, да се наговори до насита или пък да си помълчи, без да дири каквато и да е многозначност в мълчанието… Времето течеше, тя все по-често се заседяваше на гроба. На това място сякаш узряваше, ставаше й ясно, че въпросът не е само в мисленето, че по-важното е да те спохождат прозрения. А голямото прозрение на нейния живот се изрази в нещо много просто и ясно: че не стои тук само заради природата и спокойствието. Приживе той беше незабележим, нещо като въздуха, човек си го диша и толкоз. Чак сега се усещаше неговото отсъствие; мъртвият е бил зареден с послания за нея. Посланието се отличаваше с ярката си простота: ще ме откриваш допълнително. Разкрепостена и свободна, тя разбра тежкия парадокс, че повече от всякога копнее за човека, на когото да се облегне. Светът край нея изтъняваше, живите същества живееха като сенки, вторият също, това бяха хора, с които разговаряше и се любеше. Посети я и друго прозрение: най-страшното – че само гробът излъчва топлина. Синът растеше, тя го обичаше, хората я ухажваха, светът беше добре разположен към нея, но защо все повече мисли за мъртвия?… Тя забеляза, че гробът е красив не само през месеците на цъфтежа, неговата сурова красота я привличаше и през зимата; да зиме пред неговата студена оголеност й се струваше, че усеща по-често излъчването на топлина. Тогава й се плачеше още повече, тогава си мислеше, че в подножието на паметника не лежи “камилата, с която прекосяваха пустинята”, а оня, за когото живее всеки на света, но май че такъв се появява само веднъж в живота. А това може да се усети чак когато човек легне под земята, когато се е превърнал отново в мечта.

 

 

 

 

 

 

 

НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ

    Пазачът се двоумеше, за първи път му правеха подобно предложение, непознатата му повтори още веднъж: вижте какво, вие и без това си стоите тук, а леглата са там, празни, така че можете спокойно да се съгласите. Пазачът се замисли и се убеди, че наистина е тъй – той си стои тук, в бараката, а леглата са там, празни; питаше се кое му пречи да се съгласи. Цепките на недоверчивите му очи оглеждаха внимателно непознатата, стараеха се да доловят къде точно се крие шмекерията, но непознатата го следваше открито и с цялото си присъствие му заявяваше, че шмекерия няма. На края пазачът каза, че нарушава закона, но прие десетачката. От този момент очите му станаха добри. Той вдигна куфара, а момичето понесе голямата ръчна чанта и касетофона. Всъщност чантата тежеше повече от куфара, в нея беше напъхала храната.

Всичко започна истински от подковата на заливчето, изпъстрено със смокинови дръвчета, дълги грозни сгради, лозе с дребни гроздове, изтеглени на суша лодки с педали, зазимена вече под навеса спасителна лодка, пейки засъхнали градинки, лозунги, написани с бели камъчета, висока мачта без знаме, останки от лагерен огън и сиви циментови мивки, над които стърчаха варели за затопляне на водата направо от слънцето. Всичко й напомни детските години, лагерния живот. Грозотията и евтинията, навявани от всяко кътче тук, се изкупваха от морето на заливчето, сивожълтия пясък на брега и тишината.

Притича до някаква дъсчена беседка и се върна по бански костюм. Слезе по пясъка, нагази във водата. Потръпна, обърна се и с учудване разбра, че грозните неща бяха маскирани от кафявозеленикавата пяна на дърветата. Само част от сградата и едно ъгълче на клозетите се подаваха някъде зад листата – екзотични петна в пейзажа. Нямаше стъпки по пясъка, плажът беше гладък, човек като нищо може да си въобрази някои неща, например, че това е кътче от рая, захвърлено на края на света. Да, подобни кътчета могат да се открият през септември; децата са се прибрали за училищни занятия и единственият жив човек в обезлюдените почивни станции е старецът-пазач, натикан в малка невзрачна барака. Тя газеше във водата и наблюдаваше рачетата, те прибягваха по пясъка, а прозрачните медузи поклащаха плавно прозрачното си спокойствие. После дъното се наведе рязко и момичето легна във водата. Какви неща има по света! Заплува. Извън заливчето сигурно духаше вятър, но тук водата спеше, момичето я пронизваше с бюста си и се стараеше да прогони връхлитащите мисли за детството. Защо прииждаха те, кое ги викаше? На хоризонта спяха плътни бели облаци като глетчери, но над главата й небето се простираше чисто, виждаше го, като се излегнеше по гръб. Тогава чуваше и оня шум в празното пространство на ушите си, покрити с наушниците на шапката. Струваше й се, че там шуми огромното световно море – от бреговете на Гренландия до Хонконг, – всички шумове: бели, черни, червени и жълти, на всички езици; струваше й се, че тя е навсякъде и най-вече там, където ще бъде най-сама, с един огромен мъж, който я носи на ръце по прохладен твърд пясък. През притворените си от щастие мигли вижда опънатата му напрегната ръка, усеща здравината й, потръпва от мисълта, че я носят към топлата пяна на вълните, тази пяна се разпуква шумно, почти както се разпукват памуковите кутийки. Глупаво е, много е банално, но коя жена не копнее за един мъж да я понесе? Това е, останалото е измислица, жените напразно се бунтуват за други придобивки, те искат само един мъж да ги носи на ръце. Гмурна се и зърна скалистото дъно. Долу се поклащаха водорасли, преминаха няколко рибки, една медуза стоеше на място, опиянена от своята безтегловност.

− Хей!

− Моля?

− Какво търсите тук?

− А вие?

− Обикалям имението си и стрелям по нарушители. Аз съм чудак, пропит от лунна светлина, и мразя жените, когато ги срещам под водата.

− Аз ви презирам.

− Ще ви убия, защото газите водата ми.

− Пропит от лунна светлина?

− Това, заграденото, което прилича на нещо, което не знаете, се нарича залив. Той е мой, аз съм негов господар и стрелям на месо по всеки, който дръзне…

Той издигна пояса си и показа две риби. После ги пусна и размаха харпуна:

− Докато броя до три милиона, да ви няма.

− Да, но аз ще повикам истинския господар и той ще ви убие по-напред.

− Кой е той?

− Този, който ме донесе.

− Доведе.

− Не, мен ме носят.

− Разнасят.

− Носят!

− И все мъже.

− Аха.

− Че тогава да си вървя.

− Най-добре.

− И колко смятате да останете?

− Зависи от мен.

− Мразя ви всички.

Той вдигна маската си, тя видя сиви, уморени от взиране очи.

− Кои всички? Кои сме ние?

− Тези, по които стрелям.

− Пък опитайте да не стреляте.

− Ще ви изтребя до един, няма да ви пусна в залива! Може би ще оставя само вас, да го красите. Не, ще убия и вас.

− Защо?

− За да не народите малки. Не искам туй място да се напълни с човечета.

− Ако са от вас, ще бъдат обременени.

− Но честни.

− И ще изтребят всички риби на моретата.

− Но по честен начин.

− В едно безрибно море един безрибен залив ще бъде като един празен пистолет, с който не можеш да застреляш дори мравка.

− Затуй ви гоня… Махнете се и ако дръзнете повторно, стрелата ми ще ви прониже през гръдния кош.

− Имате ли огнище?

− Там ли?

− Къде?

− Няма да ви кажа къде. Никой не знае къде и вие никога няма да узнаете мястото, където изкормвам рибите.

− Някои ги пекат направо с вътрешностите, месото им придобивало особен вкус.

− Не ме учете на вкус. Аз имам много вкус.

− Но не и тънък.

− Напротив… Уморена ли сте?

− Повече от присъствието ви, отколкото от плуването.

− Вие сте уморена и бяла, вие сте отскоро и сигурно ще ми досаждате. Предупреждавам ви, че ще ви прострелям, ако нарушавате покоя.

− Да, но не съм сама.

− Тогава сте интересна. Ще убия самеца и ще обсебя самката.

− Защо плувате с мен?

− За да не се удавите… Защо плувате към брега?

− Защото ме чакат.

− И пак ви предупреждавам – ще ви застрелям и ще ви опека с вътрешностите. Ще извадя само сърцето ви, ще го поставя в спирт и ще го наредя при другите.

− Колко на брой?

− Дванайсет.

− Само?

− Които имат бенки в лявата долна част на брадичките. Останалите са тълпа.

− Мразя, когато забелязват бенката ми.

− Ето, тук е границата. Хвана ли ви втори път, край…

Нямаше вече човек, беше изчезнал. Изобщо имало ли го е преди малко, или си го беше измислила? Почака известно време и тъй като никой не изскочи от водата, заплува към брега. Чувствуваше умора. Това бе първото й плуване за годината…

Юлия стъпи на пясъчното дъно и тръгна към брега. От тялото й се стичаха капки, оттичаше се умората от пътуването, нещо в главата й се опресни, пейзажът заблестя още по-силно. Свали шапката, тръсна коса. Само този миг и този поглед над заливчето изкупват всичко. Върху пясъка се очертаваха само нейните стъпки, боже мой, само нейните, а в това имаше толкоз много сладост и толкоз болка, дори жестокост, защото ненадейно съзря пътя си през една голяма пустиня. Останалото продължаваше да е ведро, тихо, нежно. Всичко. И каменните стъпала под яловия орех, и гущерчетата, които се шмугват под смокиновите сенки, и прегорелите бурени, характерни за този бездъждовен край по това време на годината. Вдигна крак, извади трънчето от петата си.

Сега отново може да се обърне назад; заливчето е рамкирано от дърветата, от скалите, завършва с два буруна. От левия бурун, навътре към морето, над водата, се подават отделни камъни. Между тях се движи някакво живо същество. Това не е тюлен. Махна му, той не отвърна, не я забелязваше, беше увлечен в гонитбата. Значи и той е реалност, не е видение, тя различава маската, шнорхела. Къде другаде можеш да се запознаеш с мъж, който е гол и маскиран по този марсиански начин? Никъде освен тук.

Вратата беше отворена, Юлия прекоси преддверието и влезе в спалното помещение. Стори й се, че не може да види края му. Простираше се по дължината на трийсетина легла, шейсет в две редици. Странна ли да нарече тази гледка, чудесна ли? От шейсет легла, само едно е застелено – бяло петънце сред сивотата на пружините. Излегна се върху чаршафа. Пътуването по въздуха от София до Бургас и с такси от Бургас дотук бе заангажирало съзнанието й, но вече всичко бе останало зад гърба й, а мъката пламна отново. Наистина, кое му дава право на туй нищожество, кое е то, какво представлява!… Във времето и пространството, или, казано по-просто – в живота всяко нещо тежи със собственото си тегло, има собствена цена. Тя протегна ръка и яростно натисна клавиша… Колкото и да минава за хубава, каквито и оценки да й дават, ето, дойде фаталната оценка… Записът тресеше сградата… Мамицата му на нищожеството!…

Изправи се и рязко тръгна към шкафа, отвори бутилка, отпи малко, колкото да се каже, че е опитала, защото какво е една запечатана бутилка, срам, а една отворена бутилка е съвсем друго… Туй нищожество пренебрегна неочаквано всички хубави неща, може да се каже, че плю на тях!… Ритъмът дънеше пространството, стъклата на прозорците трептяха, в очите й бликнаха сълзи. Цели две седмици, по-точно тринайсет дни се напрягаше да остави очите си сухи, но сега е време да се наплаче, сега е на четиристотин и четирийсет километра от мястото на произшествието… Чаршафите не ухаеха, а миришеха на долнокачествен сапун за пране, тази миризма съпровожда леглата на всички къщи по крайбрежието… Музиката от записа трещеше, но тя се отдалечи по странен начин от нея, всичките шейсет легла запяха звънко със звънките гласчета на детството, долови любимите си пионерски песни, хорчето пееше за родината, за бъдещето на тия, които пееха.

Стана и излезе, влезе в топлата нощ, пъхна се в общността на звездите, на водата и рибите, на пясъците и дърветата, на смокините и гроздето, на бостаните и градините, на градчетата и къмпингите.

Долазили отдалеч, хората се бяха вкупчили при морето, бяха спрели автомобилите си до пясъка, опънали шатрите си като керванджии – един до друг. Само тя се разполага самичка в самотно заливче, защото й хрумна да подкупи пазача.

В ушите й бръмчеше пионерската песничка, разказваше й за бъдещето, за мечтите й… Мръсно, гадно копеле! Презрян подлец!… Ах, как гальовна е нощта, боже мой, колко безчувствена е природата!… Гласчетата на нейните другарчета звънтяха, сълзите се появиха отново. Морето спеше неподвижно в краката й, но някъде се зараждаше нещо като плясък. Къде се създава той?, откъде се взема, щом водата кротува?… Как й се спи, ах, колко много й се спи!…

Сутринта морето беше все тъй тихо, струваше й се, че е рано, а то вече девет, беше изтървала най-хубавите мигове на утрото, но и сега всичко плаваше в мекота, слънчевата светлина проникваше като през абажур. Нагази във водата, заплува, започваше вторият й ден на море и за втори път почувствува страх, че след двайсет дни трябва да се върне в дъждовното всекидневие. Заплува към буруна. Дланите й легнаха върху затоплящ се мокет от морски мъх, отпусна крака и усети дъното с ходилата си. Полута се вляво и дясно, търсеше място за излизане – заоблената скала й предлагаше удобно леговище, можеше да се изпъне на нея, да се напече по известния си изпитан начин – безкрайно, без страх от изгаряне. Най-после, преди да се откаже и върне обратно, тя намери проход и се изкатери. Облизвана от вълните, тъпкана от хиляди човешки крака, скалата бе станала гладка и, кой знае защо – черна. По-нататък скалният масив се разкъсваше, тук-там зееха хралупи, а една от дупките приличаше на корито. В това корито имаше морска вода, по всяка вероятност останала от последното вълнение. Скалата й напомняше подобни скали по брега, където е била други години, ала никога сама, никога тъй плътно притисната от тишината… Лош човек, много лош човек!… Огледа се, наоколо нямаше никой, но не посмя да съблече банския. Отпусна се и вече се докосна до другото важно усещане – че няма нищо по-хубаво от септемврийското слънце, че някога е била глупачка, щом е идвала през юли… Къде ли е сега той? Ще се върне ли някога?… Опъна се, протегна ръце и ги подгъна под главата си… Чудесен беше, каквото и да си разправя, чудесен беше този глупак и един господ знае как природата може да си позволи подобни несъразмерности: да създаде организъм с хармонична външна красота – черупка на посредственост, на празнота… Умирам да го видя отново, но той няма да се върне, такъв е кодексът… При такова слънце се изгаря трудно, лъчите му само топлят.

− Слушайте – оня изтърси рибите на скалата и се изхвърли от водата след тях, − вие няма ли да се махнете от залива ми? − Седна с гръб към нея и се зае с изхлузването на плавниците. − Какво търсите тук? – смъкна маската от косата си, постави я до плавниците и се изсекна. − Нали ви изгоних? Казах ви, че ще ви пробода… Или не ви казах? Мисля, че ви казах, че ако не напуснете залива ми, ще ви харпунирам.

− Кожата ви е побеляла от студ – рече тя.

− От ярост – рече той. – Това, дето го виждате, е ярост, а всичко туй, дето лежи напред и насам, е мое, всичко туй, дето ви харесва, е само мое, аз съм господарят му и ви моля да напуснете пределите ми, защото не отговарям за последиците.

− Но туй, дето се изсекнахте пред дама, няма да ви го простя – каза тя.

− Дама! – Той плю и по навик прокара ръка през брадата си. – Не сте дама, а нарушител. Давам ви срок от десет минути да напуснете залива ми!

− Все пак цели десет минути… – Тя лежеше по гръб и гледаше небето.

− Какво… през тези десет минути? – поиска да знае той.

− Нищо.

− Не, вие искахте да кажете нещо.

Думите на този човек й звучаха странно, но все пак бяха реалност.

− Слушам тишината – каза тя.

− Не, аз бих ви набил веднага, но ръцете ми са мокри. – Той подреди рибите си. – А вие сте нажежена. – Бяха три на брой, едната доста голяма, може би два килограма. – Ако ви докосна, ще изцвърчите. – Чак сега се наведе от скалата, на която бе седнал, и в ръката му се появи харпунът. – И ще ме намразите. – Постави го до рибите, след това вдигна само най-голямата и се опита да усети тежестта й. Кожата му потръпваше, брадата му също. Кой знае колко часове беше киснал във водата. – Една голяма и две по-малки!… Всеки ден по три, нямам основание да се оплаквам, но вече сме двама и ще ни трябват повече парчета. Досега бях сам, стигаха ми, но от днес не съм и няма да ми стигат. Вие ще изядете голямата и малката, на мен ще ми оставите средната, а друг път си изяждам всичките три риби. В замяна на туй ще ги печете вие. Печени ли ги искате? Аз ги ям печени, вие също ще ги ядете печени; нямам олио, пък ми липсва и тиган, а печените риби се приготвят лесно – завиваш ги в хартия, поставяш ги на жарта и чакаш. Не дълго, но досега времето минаваше скучно, а сега, докато чакам, ще се целуваме. Обичате ли да се целувате? Хайде да не се целуваме и изобщо да си вървя. Но помнете – хващам ви втори път в имението си, ако ви спипам трети път, ще стрелям. Ще ви пробода през гръдния кош, ще изтръгна сърцето ви и ще го поставя в спирт, при другите дванайсет. Сърцата стават малки, особено след стотната година, те се свиват и се превръщат в бисери. Разберете – извика ядосано той, – сърцата на жените са бисери!

− Всички ли?

− До едно, няма лоши женски сърца, защото светът се заражда в доброта. Във вашите сърца пада семето на любовта.

− Тук не ви разбрах.

− Бебчетата не лежат в утробите ви.

− Така ли?

− А в сърцата ви. Там се създават те, а не където мислите вие.

− Кои ние?

− Хората.

Той нареди рибите върху скалата по големина, после – една зад друга, в една линия, и започна да любува на дългата черта, измери я с педи.

− Точно метър и петдесет.

− Най-много осемдесет сантиметра – каза тя.

− Добре, ще ми стигне. Досега съм убил към три километра риба.

− И цялата сам?

− Винаги сам. Вие хората не заслужавате компанията ми и не ме интересувате. Вие ми служите само за да ми произвеждате харпуните.

− А водката?

− И водката.

− Значи, не можете без нас.

− Един харпун и една бутилка, друго не ми трябва.

− И без жени?

− Пфу!

Той се обърна по гръб и притвори очи. Кожата й вече съхнеше, стопляше се, настъпваха познатите минути на удовлетворение, когато тялото усеща силата си, а съзнанието благодари на тялото. Беше потънала в онези мигове, заради което бе пестила левове през зимата: малко преди да долетят нежните скални мушици. Нежните скални мушици долитаха винаги и я безпокояха приятно. Те бяха създадени от сухата морска трева и от пяната, а може би от планктона, от въздуха, от допира на морето до сушата. Колко ли живеят? Сигурно по един ден. И защо живеят, какво е значението им, какво оставят след себе си? Сигурно оставят нещо, но какво? – тя не знае, би трябвало да попита някой професор. Ужас, колко малко неща знае.

− Голямата риба е за мен – каза тя, без да отваря очи. – Ще ми я изпечете внимателно, нито много, нито слабо. Ще си я развия самичка, ще хвърля хартията, ще я изям, както си е задушена, без лимон, без сол и без вино… Така искам, такава е волята ми. – Господарят на залива не каза нищо и тя продължи: – Ще махна само кожата и ще изям бялото месо, а на вас ще дам цялата кост, да видя ще съумеете ли да си направите нещо от нея. Как мислите, ще съумеете ли?

Усети мушиците, те се завъртяха около носа й, но после се спуснаха по кожата, там имаше пресен момински мъх, идеално пасбище за скалните мушици. Никой не отвърна на въпроса й, много просто, той си беше отишъл заедно с трите кефала – два по-малки и един огромен, нарочен за нейна вечеря, същия, който ще изяде и чиято кост ще му подари, да си приготви от нея гребен, един символичен гребен, за спомен от реалния рай. Може би не е чудак, може би е само маниак, но все пак е пропит от лунна светлина, помисли си тя, а може би е наистина чудак, защото само един чудак може да избяга и да я остави просната на скалата. Дявол да го вземе, все още има мъже, колкото и да е невероятно. Чудак, пропит от лунна светлина!… Мушиците гъделичкаха приятно кожата, слънцето притискаше клепачите – вътре в очите, дълбоко, до ретината, – вече бръмчеше унисащото мърморене на съня.  Унасяше се и усещаше, че е заобиколена от сладката умора на природата в края на лятото; морето, небето и сушата бяха отпуснати, готови да се предадат на когото и да е, на каквато и да е цена.. Някъде в просъницата й се мярна оня, истинския, който не я чака, но сигурно се чуди къде се е дянала. Е, той няма да пририта от болка, но тя…

Събуди се точно както трябваше – отпочинала след уморителната нощ. Плъзна се от скалата като змия, кожата й изсъска от допира с водата. Заплува към смокиновите дървета, към дългата къща с шейсетте легла, която й напомни детството. Плуваше лениво, сега приемаше прохладата на водата като благодат, освен туй усещаше глад, но знаеше, че след малко ще се нахрани прилично, ще поспи в леглото и ще се къпе отново. Чудак, пропит от лунна светлина! Значи, имало още такива, романтиката още не е мъртва, съществуват ловци на бисери, които скитат в слънчеви морета и измъкват от дъното слънчеви мисли. “Изглежда, че няма да мина без него – помисли си Юлия и
се усмихна. – Както и да разсъждавам, не мога да измисля друго решение освен туй, че до падането на нощта ще се целуваме. Освен ако той не е друго яче, на какъвто ми изглежда, щом твърди, че не признава жените. Библейската правда трябва да се уважи – има рай, има Адам, трябва да има и Ева, която иска да изяде една риба…”

Таванът на помещението беше бял, наоколо кротуваха петдесет и девет празни легла с ръждиви пружини. Запотена от горещината, гола, тя продължаваше да лежи върху чаршафа. Беше станала още по-хубава. Изпъна се и извика от болка сред празното помещение.

Намери банския, беше мокър, трябваше да го изнесе навън. Облече рокличката си и го простря на смокинов клон, наряза няколко домата, отвори консерва свинско сварено в собствен сос и се наобядва под чардака на надвисналите гроздове. Докато обядваше, Юлия наблюдаваше пазача, от беседката можеше да се види как седи на пейката и също обядва – старателно реже нещо с ножчето, по всяка вероятност сирене. Тя се вгледа внимателно и разбра, че старецът режеше не само сиренето, режеше и хляба си, парченце по парченце, режеше ги на кубчета и се хранеше без апетит, сигурно му бе дотегнала сухата еднообразна храна. Юлия взе една сафридова консерва и се отправи към него. Той я погледна, благодари за консервата и я постави до себе си, после каза нещо, по всяка вероятност я осведоми, че ще я изяде за вечеря. Докато се прибираше при своя обяд в беседката, Юлия изведнъж си помисли, че това не е старец, а човек, който пести, неприятен тип от неприятна категория хора, за които винаги е имала насъбрано презрение.

Поспа още и отново заплува. И този път се изкачи по гладката черна скала, която се подаваше от морето, но не се изтегна върху нея, а тръгна да върви. Тази част на залива беше скрита от най-гъстата завеса на листата. Зад тази завеса лежаха пършиви, обрани вече лозя, един грамаден орех и няколко платана. Предположенията й се оправдаха: след внимателно взиране откри палатката, сбутана между храсти и млади смокинови дръвчета. Трудно можеше да бъде открита от милицията или от другите административни органи, бдящи за това – нито една палатка извън къмпингите. Чудакът, пропит от лунна светлина, се бе навел и духаше право в кладичката, там след малко би трябвало да лумне пламъчето, което да разгори огъня да създаде жаравата.

− Че ще се появите, го пише още в библията. – Той се извърна и седна. – Ето там съм поставил столче и чашка за вас. Само че този огън днес не иска да пламне, защото ме домързя да набера съчки.

− Може би в мотора ви има бензин.

− Има, разбира се.

− Тогава?

− На огън, подпален с бензин, не поставям рибите си и трябва да го знаете още сега, ако искате да останете повече години с мен. Разбрахте ли?

− Разбрах.

− Налейте и на мен.

Той се наведе отново, а тя отвори бутилката и като погледна в чашката си, оказа се, че е наистина пълна, оставаше да налее само неговата.

− Много ли ме чакахте?

− Колкото трябваше.

Пламъчето лумна.

− Догоре ли?

− Догоре.

Той се обърна сега изцяло към нея, дори се премести към бутилката, но не направи ни най-малък опит да замаскира безредието наоколо. Абсолютно безредие, всичко бе обърнато с главата надолу, само трофеите бяха подредени, седем или осем шипа от морски котки, навързани върху палатката.

− Наздраве!

− Наздраве!… Забравих да питам, обичате ли водка?

− Друго нямате, нали?

− Не.

− Цял живот ли позирате?

− Може би не – отвърна той. – Не съм се замислял по туй.

− Замислете се.

− И какво, не ме ли харесахте?

− Да ви кажа правата, нямам нужда от мъж.

− Бог да ви поживи – отдъхна си той. – Така се бях изплашил, че ще искате да ви услужвам, пък, както виждате, силите ми трябват, за да убивам: кефали, котки – всичко убивам. – Той стана, надвеси се над главата й, целуна я силно по устата и се върна на мястото си. – Поне да имаше кой да чисти рибата, а то всичко сам, не мога да смогна. През лятото как да е, но какво да правя, като паднат снеговете? Тогава да зъзна ли по-напред, или да чистя риба… Мислите ли, че през зимата има кефали?

− Сигурно.

− Иначе съм загубен, ще умра от глад.

− Ще изравяте корени.

− Добре, ще изравям… Сипете ми… На вас?

− Не съм я изпила.

− Изпийте я.

− Много бързате.

− Така ли?

− По-спокойно. Постепенно.

− Видяхте ли? А аз, глупакът, нямам стил, бързам, сякаш ще умирам. Викате, бавничко, а?

− Разбира се, хитрите хора не бързат.

− Е, умирам да стана хитър.

− Не мога да кажа.

− Какво?

− Че не сте.

− Хитър?

− Да.

− Това е вярно, знаете ли? Познавате мъжете. Гордея се с вас. – Той стана, хвана главата й, нанесе още една силна целувка върху устните й, след което се върна при огъня и го разбута. – Аз съм единственият хитър чудак, пропит от лунна светлина. Ето, не плащам и за къмпинг, ловя си рибата, ям си я, събирам дърва от плажовете, а ако намеря откъде да доя и водката – край!…

Според Юлия този бе мъжът на живота й, от това повече – здраве, ето го пред нея, жив, жизнен, цялостен, мъжествен и умен, бодър и преливащ от хумор, мъж – мечта за всяка жена, от него не можеш да чакаш изненади, освен приятни, разбира се, нито помен от скука. Но как да се хване такъв? Сигурно има начин, но кой е той? Какъв е пътят към същността му? Всеки мъж е потенциален глупак и може веднага да бъде докаран на кладата, но как да се подходи, как да се потърсят подстъпите към него?

− Вие сте журналистка, нали?

− Не.

− Защото всички на морето са журналистки.

− Работя в изчислителен център.

− Тогава ще ми трябвате.

− Мислите ли?

− А, на мен са ми нужни изчисления, не мога да изчислявам доходите си. Можете ли да карате мотор?

− Не.

− Все пак ВИЕ ще отидете за нова бутилка.

− Но аз не мога и ви го казах.

− Ще отидете. По-добре вие, отколкото аз, понеже съм пиян.

− Добре, ще отида.

Той бръкна в палатката и донесе пари. Тя ги взе.

− Ще се науча.

− Имате ли книжка?

− Не.

− Поне да имахте книжка!…

Мотоциклетът се понесе по пътеката към шосето. Юлия погледна в огъня и тръгна към леговището си. Наистина, какво може да облече; нещо, с което да е хем красива, хем ежедневна, но по никакъв начин да не се разбере, че е положила грижи. Труден въпрос, изобщо няма по-комплицирана материя от материята мъже. А те пък, наивните, мислят, че няма по-трудна материя от материята жени. Панталон, разбира се. Стефан е от тия, при които най-добре се отива с груб панталон и блузка, докато при другите по-добре минава тънка женствена рокличка, зад която формите правят заклинанията си. Труден е континентът на мъжете. И става все по-труден.

Чувството, че не е сама в залата с шейсетте легла, не се оказа вярно, тя си беше сама и това, че лицето на пазача надничаше през един от прозорците, нямаше особено значение – вътре беше сумрачно и той напразно се взираше да зърне нещо повече от една фигура, която се преоблича. Не, лицето не влизаше в сметката и все пак имаше друг, той не беше вън, а вътре. Юлия прилепи панталона до тялото си и се озърна. Една птичка. Тя отиде и отвори вратата, но птичката не разбра, че й отварят, а се заблъска в прозорците. Нямаше време да се разправя с нея, остави я да върши каквото си ще, в края на краищата довечера ще си правят компания, ако, разбира се, изобщо спи тук, а не в палатката.

Единственото предварително и внимателно организирано нещо при Стефан беше хартията, имаше много хартия, в нея увиваше рибите, преди да ги покрие с пепел и въглени. Докато го наблюдаваше как работи, тя си припомни няколко мъже и всички бяха различни, но този тук се различаваше от целия свят.

− Казах ли ви, че съм чудак?

− Да.

− Пропит от лунна светлина?

− И това ми казахте.

− Тогава нямам какво да кажа повече. Това е единственото ми качество. Така покрити, кефалите се изпичат, задушават и запарват. Някои поставят черен пипер и други боклуци, но аз не, искам рибата да си е риба. Като я разчупиш, да ухае на кефал, а не на кухня. Дявол да го вземе, откъде се взехте вие? Досега изяждах по три, а тази вечер ще трябва да се задоволя с две и половина.

− Голямата ще изям аз!

− Защо?

− Така искам!

− Знаех си аз, че над залива ми висне опасност. Но трябваше да ви привлека… за да ви унищожа.

− Чашата ми е празна.

− Много пиете.

− Само така мога да ви понеса.

− Никой не може да ме понася. Аз съм изхвърлен от глутницата, вия сам срещу луната. Не сте ли малко висока за мен?

− Малко нещо да.

− Туй трябва да се изправи. Трябва да вземем мерки. Елате. – Застанаха един до друг. Тя почувствува мъжката му пот, той беше все още по бански гащета: слаб, почти кльощав, изпечен. – Цял сантиметър над мен! Как ще ме понасяте?

− Но вие не сте нисък – рече тя. – Само аз съм висока.

− Напоследък жените стават все по-високи. Ами вие вчера бяхте по-ниска.

− Какво да правя!…

− На туй трябва да се сложи край, ще измисля начин.

− Например?

− Мъртвите не растат.

− Много ли ви тревожи?

− Слезте от обущата.

− Вижте, сега сме еднакви.

− Вие и без това ще ходите боса до мен.

Искаше да го помилва, да се притисне, да го задържи с ръцете си, да не го пуска никъде и да ходи цял живот боса до него.

− Ти си наистина пропит от лунна светлина.

− Никога с обуща, разбрахте ли? И тези гащи! Защо нахлузихте панталон, какво искате?

− Разберете – кресна изведнъж тя, – не мога да се съблека още от първия ден!

− Не знам – рече укротено той, − все пак ние сме първите Адам и Ева, облечени в рая… Щастлива ли сте?

− Да.

− Боже, колко проблеми ни чакат! Трябва да те взема на ръце и да те понеса срещу цялото човечество. Вижте ни, ще кажа, ние сме, идваме, искаме път! А човечеството ще се усмихне и ще каже, какво си мислите, вие не сте нищо повече освен едно сляпо продължение на рода, две точки, които се стремят към обединяване. Така че не мислете кой знае какво, никого няма да смаем, дори няма да ни повярват, че се обичаме. Я да видя!… Да, равни сме, но ако не носим обуща…

Тялото й не можа да отдели достатъчно радост и нежност за него, тя искаше да го направи много щастлив и да го почувствува като най-необходимото нещо, ала туй й се струваше поне засега невъзможно.

− Да ти кажа правата, това ми липсваше досега в моя рай. Тук си имам всичко: небе, море, риба. Липсваше ми допир до някого. Вече имам и него. Но сега какво да те правя, вече си ми излишна. Ето, ще трябва да мисля и за твоята прехрана, изяде ми едната риба. Всеки ден по една риба, а ще ми трябваш седмично само веднъж за допир. Нямам сметка, така няма да стигна доникъде, ще фалирам…

Юлия се смееше и галеше с нос рамото му. През отвора на палатката се виждаше част от полунощното звездно небе.

− Да не говорим за туй колко хубаво си бях сам в палатката, а при това положение липсват и завивки. Имаш си там някъде цяло легло на разположение, но не си отиваш, защото жените сте такива, знаеш, че няма спя нито аз, нито ти, но продължаваш да ми киснеш в палатката. Нищо, кисни си тук, досаждай ми, това няма да ти се удаде повече от утре следобед. Щом дойде Жанчето, и ще те прогони.

− Жанчето?

− Ами да.

− Ще пристигне, така ли?

− Жанчето пристига винаги, нито веднъж не е пропуснало да пристигне.

Юлия можеше да му зададе още няколко въпроса, дори да му поиска сметка, можеше и да го обиди, например като нищо можеше да му каже, че е подлец, който спекулира с чувството си за хумор, но знаеше, че ще бъде без полза – играта е жестока, понякога някои си служат и с подобни средства. А колко много и само допреди една минута той наистина приличаше на Чудак, пропит от лунна светлина. Ето, такъв чешит не беше срещала в живота си, а го срещна, какво ли няма по света. Знаеше точно местата на дрехите с, напипа ги сравнително лесно в тъмнината и излезе от палатката. И това не беше преживяла; вървеше по пътеката и се питаше дали пък не е нещо друго, дали пък светът си е наред и не е тъй жесток, а само тя е глупава, защото вижте: върви гола, изпъдена, като последна блудница по пътеката на един рай, който тя съумя на бърза ръка да превърне в ад. Вървеше между платаните, вече стъпяше по пясък и, кой знае защо – боже, колко глупава жена беше тази Юлия, – усещаше величието на природата, свежестта на нощта, възприемаше всичко с голотата си, с гърдите си, гордо вирнати напред, готови да порят въздуха пред нея. Страшно ми е леко, дявол да го вземе, и ми е радостно, че ме изгониха, иначе нямаше да разбера, че съм толкова необходима на природата около мен, че ъм нежно допълнение към нея, защото съм красива и здрава, а той беше не с един, а най-малко с четири сантиметра по-нисък от мене!…

Запали лампата; леглата се наредиха около нея, нейната бяла постеля изскочи пред всичко, самотно бяло петно сред мизерната светлина, в космоса на огромното помещение с размекнати, разтворени в полумрака ъгли. Събудената птичка запърха наоколо и се заблъска в стените.

 

 

 

 

 

 

 

СТЪЛБАТА НА ГИГАНТИТЕ

    И второто пътуване до Венеция затвърди усещането ми, че това е наистина измислен и крайно нефункционален град, при това повече, отколкото трябва, мокър, където не биха могли да живеят нито венецианските търговци, нито каквито и да било дожи. В неудобен град човек не може да се съсредоточи в работа или в творчество, нито може да изживее трайни любовни чувства – под него винаги ще пълзи заплахата на апокалипсиса, непоколебимата увереност, че един ден водата ще се покачи по стълбите и ще покрие дори раменете на гигантите. Представете си ги тези гиганти, застанали от двете страни на стълбището, съвсем на сухо и сигурно място, точно сред двореца на дожите, как потъват постепенно и как ужасът обхваща телата им, но не могат да извикат, защото са от камък.

Остава да извикат хората.

Преди свечеряване напуснах влажните чаршафи и погледнах през прозореца към тъмната мръсна вода на канала. Там се изхлузваше една гондола. Влязох във ваната. Според мен най-сухото място във Венеция е ваната. Тогава защо всички идват в този град? Излизам от ваната. Започвам да се бърша с мократа хавлия. Бърша се и наблюдавам как двама се целуват в гондолата, която идва и на свой ред се изхлузва под прозореца ми. Целуват се така, както сме гледали по филмите, пред очите на гондолиера, който е наето лице, двигател на лодката. Но от стаята на моя хотел видях чудесно как тя се целуваше със своя човек, а очите й бяха втренчени в очите на гондолиера. Тя се целуваше с любимия си и фиксираше наетия под наем предмет, който също я фиксираше. Дошли може би от Нешвил, двамата млади плащаха, за да се целуват по каналите на този скъп град заради колорита, но гондолиерът, който също е колорит, знае, че петдесет на сто от жените, когато се целуват, го фиксират с очи, които казват много. А останалото е въпрос на откъсване. Това е като резултат от общото демократизиране на света. Само преди трийсет години процентът на жените, които се целуваха с любимите си, а фиксираха гондолиерите, не надвишаваше петнайсет на сто. А какво ще стане след още трийсет години?

Обичам тези мрачни венециански хотелчета, в които се чувствуваш като дървеница до оня момент, когато се спускаш по стълбището в ресторанта. Попаднал в уюта на белите покривки, старинните лампиони и лъснатите до прималяващ блясък мраморни плочки, иска ти се да останеш задълго на масата. Но не оставаш, защото вън те чака лабиринт от вода, камъни, кубета, статуи, стени, дърво, мостове и кейчета, че вън те чака изкуство и живот, разположени сред старинна тишина въпреки тълпата, чака те една приказка, наречена Венеция, и от тази приказка по-интересна не е измислена.

Отново си спомних за Вахè. И какво смятате, че е това нещо Вахè? Едно арменче от Бургас, което в навечерието на войната замина за Венеция, просто емигрира с родителите си, собственици на магазин за конфекция. Вървя и се взирам във фасадите на магазините. Ще открия ли някъде съученика си Вахè? Ще се познаем ли? Ще успеем ли да си кажем нещо? Ще се разберем ли, като си кажем нещо? Всеки случай, вие нямате познат, който да се е преселил във Венеция, а аз имам – мисля, че такива хора се срещат много рядко.

Младата двойка – все така ми се струва, че е от Нешвил – крачи пред мен. Двамата са се прегърнали и единственото нещо, което носят със себе си, е един огромен кодак. Те са се возили в гондола и сега? Решавам да тръгна след тях, да видя как прекарват тук младите американци. Наоколо гъмжи от подобни двойки. Познатото ми момче притиска любимата си, но не пропуща да хвърли по един поглед и на другите момичета. Двамата си имат тайни и тайнички, но се държат здраво един за друг. Момичето е средно на ръст, с дълги червени коси, големи спокойни очи и рокличка на точици, която ми прилича по-скоро на блузка и едва покрива половината от белите му гащета. Момъкът е висок, с развити плешки, с дълга руса коса, голяма уста и пъпчиво лице, което не означава, че е грозен, напротив – той е мъжествен, с опъната по тялото му риза и широк панталон, горе впит в задник, на който липсват хълбоци. Скоро ги загубвам, уличката е буквално претъпкана от хора – този път много възрастни: баби, баби, баби, докъдето ти поглед стигне, баби и тук-там някой старец, всички облечени пъстро, с безгрижно лятно настроение по лицата, хора, които скоро ще потънат под пръстта, както Венеция под водата, но сега пътуват по света, защото какво друго да правят? Те наемат гондолиерите групово, разглеждат всичко групово, те гледат да са по много на едно място, защото там, където живеят, в родината, са изключително самотни – ония самотни старци, за които пишат вестниците в черните хроники и обявите за женитби. Струва ми се, че и те търсят своя човек. Колко хубаво би било да се завърнеш в родния град с един старец и после да разказваш в магазина за месо: Ами запознахме се във Венеция, където обикновено стават тия работи… Но старци няма, старците са малко. Наистина защо са толкоз малко старците? А са толкоз необходими… Не мога да разбера кое е по-добре за Венеция – да си сам ли, или да си с друг. Искрено ви казвам, не знам. Може би е по-добре да сте двама. Да, по всяка вероятност е така. Венеция трябва да се възприеме с друг човек, с разговор. А аз мълча. Само вървя и мълча и продължавам да се взирам, ще видя ли едно магазинче, в чиято кухина да се намира онова момче Вахè? Няма ли да срещна отново старите ми познати, младите хора от Нешвил?

Ах, тези малки кафенета край безименни за мен канали! Отбивам се и търся място. Има само една свободна масичка, една жена седи на нея, питам на английски мога ли, получавам отговор на лош като моя английски, че мога, сядам и си поръчвам кафе. Жената е светлокожа и светлокоса, леко, ама съвсем леко закръглена. Тоу-що е изпила кафето си и наблюдава канала, където се здрачава. На бялата покривка пред нея лежат две туби – аспирин байер и хинин. Келнерката донася кафето, плащам си предварително за всеки случай. Знам, че ще изпитам минути на блажен отдих с горещо кафе, преди да се преселя към Сан Марко. Наблизо издрънчава китара, доста стройно запява младежка група. Жената от моята масичка се обръща към певците. Те са облечени леко, струва ми се, доста вехто, личи си, че са изминали дълъг път, личи си, че носят раници, че спят по къмпинги и че нямат възможност редовно да пилеят топла вода. Те пеят и тактуват добре. Повече от сигурно е, че като изпият кафето си, ще се спуснат към Сан Марко. Жената от моята масичка се усмихна към тях и възкликна на полски. Ей, тези полякини, навсякъде са, дявол да ги вземе! Как не се сетих, че е полякиня! Освен това една много позната полякиня, ама извънредно много позната, повече, отколкото трябва. Ханка! – извиках аз. – Не – отвърна усмихнато тя, – не Ханка, а Алиция!… Ханка, настоях аз, Алиция, настоя тя. Извиних се искрено. Бях доста обиден от факта, че Ханка не беше на масата. Точно тъй трябваше да изглежда тя сега, след десет години, точно така – леко закръглена, защото винаги съм й казвал, че се храни лекомислено. Оказа се, че Алиция излязла да купи аспирин и хинин. Мъжът й днес почувствал, че го тресе. Те са от три дни във Венеция и живеят в пансион, където е много евтино. Най-после успяла да остане сама в този град, искала да се порадва на свободата си, преди да се прибере в пансиона. Продължаваше да пие кафе, продължаваше да гледа пеещите и да си тактува. Заяви, че с удоволствие ще се разходи с мен по тези страшни улички, но вече три часа, откакто е излязла да купи аспирин и хинин. Много й се искало да се разходи с чужд мъж по Венеция. Да си кажа правата, на мен също ми се разхождаше с полякиня по тия места. Едва не й се скарах, че не е Ханка. Познава ли Ханка? Разбира се, че я познава. Отново й се скарах, че не е тя, че тъкмо тук Ханка ми е крайно необходима. Да, но вече трети час… Знам, отвърнах аз! Тогава тя ме помоли да почакам до шейсет минути, ще се опита да излезе повторно. Останах сам и зачаках. Ето ги! Нешвилците минават край заведението. Но сега, при наличието на Алиция, не са ми интересни. Какво представлява това безлично сухо момиче пред полякинята Алиция? Нищо не представлява. Едното нещо е студено, а другото топло. Пристигна още една китара. Групата около тази китара си беше направо с раниците и спалните чували и се оказа от немски произход. Пееше само на английски. Докато първата група, която беше английска, пееше на много езици. Групите се разговориха и се разбраха, че отиват към Сан Марко. Попитах се: къде да заведа Алиция – на Сан Марко или другаде? Страшно ми се щеше да не я заведа на Сан Марко. Поръчах си кока-кола. Немската група се изпари. Масичките започнаха да се опразват. Движението на гондолите по канала зачести. Изведнъж ми се стори, че минава Вахè. Скочих и се приближих, но се оказа друг човек. Ханка имаше желание да надзърне в тайните на българската поезия и тъй като знаеше чат-пат български, дадох й нещо от Валери Петров. Две години след като се ожени в родината си, тя продължаваше да ми пише и всяко писмо бе украсявано горе с редове от този поет. Помня, че последното писмо носеше мото от два реда:

“… и както след падане колоездач, се усмихвам, при все че боли ме”.

Столът на Алиция бе зает от една американка на сто и четирийсет години. Тя адресира картичките си и ме запита дали съм виждал нещо по-хубаво на света от Венеция. Казах й, че не съм виждал. Тогава тя ми показа петте картички с еднакъв текст: “Не съм виждала нищо по-красиво на света от Венеция. Целува те Хилда.” Едната картичка беше без целувки. Запитах защо така. Била адресирана до пастора. Хилда е великолепна и здрава. Като я разгледах добре, разбрах, че ще ме надживее. От нея лъхаше на чистота и злато. Уверявам ви, златото ухае. В количествено отношение пръстените на Хилда бяха толкова, колкото да направят впечатление, и толкоз по грамаж, колкото да не предизвикат лекомислен крадец да я накълца заради тях. Гласът на Хилда звънтеше, нали знаете как звънти английският в устата на старите жени, особено на тия, които четат само бестселърите. Беше забавно с Хилда. Времето течеше неусетно. Дори не бе чувала името на България. Нито името на Турция. Чувала бе само за турско кафе. Наблюдавах я и си мислех, че ако не са тия старици, кривата на туризма би паднала наистина катастрофално.

Сто и двайсет минути чакам. Време е да стана вече и да потегля към Сан Марко. Проклех още веднъж и завинаги склонността си към авантюрите. Два часа, хвърлени на вятъра, когато на площада сега е тъй интересно. Няма нищо по-хубаво от това да си сам и независим. Вървя и се питам ще намеря ли безпогрешно пътя, или ще се полутам за тоя, дето духа. Вече не е шумно, тълпите ги няма, тази част на Венеция сега е предоставена за мръсниците и влюбените. Вляво водата на канала спи и отразява оскъдната светлина на лампите. Нито една гондола. Градът е същият, както по времето на Марко Поло и на ония известни проклетници, изваяли сградите, църквите, дворците и мостовете, изпълнили ги с каквито им хрумне художествени подробности – от миниатюрата до стълбата на гигантите. Представих си ги изведнъж двамата и се уплаших не на шега, защото най-неочаквано ги видях наистина един до друг. Да, гигантите бяха напуснали двореца и си почиваха след вечното вцепенение и самота. Седяха като деца върху кея, потопили нозе във водата, голи, всичките им движения бяха детски, само израженията на лицата им бяха строги, дори нещо повече, приличаха ми на лица, които дирят сметка. Седнах между тях. Гигантът отляво зарови смутено крак във водата, която започна да фосфоресцира между пръстите му. Така правеше той – загребваше водата с крак и тя изтичаше като течна светлина. Нищо не можех да им кажа, нито да им се извиня за всичко; нищо не исках да ми кажат и те, защото кой знае какви разбирания щяха да ми извадят. Станах и си тръгнах.

На площада се бяха струпали хиляди хора и хиляди разгулни гълъби, които покрай хората са се отучили да спят. Тук нещата вече бяха станали абсурдни и излизаха извън пределите на допустимото; нито да се очертае група, нито да се седне на плочите; песните се сливаха и губеха мелодичните си периметри; край мен клокочеше човешка плът от всички раси и нации, ехтеше глъч на всевъзможни езици и въпреки туй беше приятно. Младите хора пееха, но и старите не оставаха назад. След малко разбрах, че успееш ли да се присъединиш ярко, ще можеш да слушаш само една мелодия и ще се оправиш. Според мен Сан Марко е преди всичко средище на световната самота и ако светът се състои наистина от самотници, те се отправят насам да почувствуват за известно време нечие рамо до своето и да си попеят. Тези, които не пеят, се радват и слушат, с удоволствие участват във фиестата. Цялата суматоха е разделена на кръгове и кръгчета. Центровете са заети от китарите и от ядрата на певците. Край ядрата се струпват младите. По-нататък – останалите, смесицата, а в периферията пиходящите, непостоянните, които, когато си щат, напущат и обикалят по другите кръгове. Искаш ли да слушаш – ела, искаш ли да пееш – пей. През деня си скитал и разглеждал миналото, главата ти се е надула от гидове и история, до козирката си се налял с барок и ренесанс, ето те сега, бързаш да се върнеш в милото си съвремие, за това нещо ти е предоставена нощта. Пей и танцувай с ордите на китарите. Площадът Сан Марко е калейдоскоп на света, капчица, взета от седемдесетте години на века и подложена под микроскоп – там хората приличат на микроби, които пеят, на щастливи микроби в декор от история, вода и красота. Далеч зад този декор, вдън гори тилилейски, са останали събитията и проблемите на Азия, Африка, Европа, Австралия и Америка. Може би има още континенти? Може би има и неоткрити проблеми? Може би… Нека. Тук обаче се пее. Тук небрежно се попълват картички с розови и сини цветове… Ето я Алиция бе, кой питаше за нея? Държи за ръка едър красавец, поне пет пъти по-красив от мен, леко замаян от температурата. Смига ми и казва: Той е, какво да правя!” Какво нещо е човекът – мисля си, – държи един красавец в ръцете си, а иска да се разхожда с мен. Лошо нещо е човекът. Бе ти, ако не беше се изправил на крака, щях да ти кажа аз на тебе, ама карай да върви, си викам и наблюдавам през навалицата съпруга на Алиция, сега тя е между мен и мъжа си, усещам как друга, много свежа и млада ръка ме вкопчва отляво и… и боже мой, това е момичето от Нешвил, а до него е момчето от Нешвил, до момчето от Нешвил се е хванала сто и четирийсет годишната Хилда. Търся с очи Вахè. Него го няма. Тук местните хора ги няма. Те спят и се готвят за утре – да ни нахранят, да ни продадат едно друго.

Държим се за ръце, поклащаме се и пеем. Китарите дрънкат ли, дрънкат, момчетата врякат ли врякат. Питам момичето дали не е от Нешвил – не било от Нешвил, а от Хюстън. Питам Хилда дали не е от Нешвил – не, била само от Вашингтон, от Нешвил бил Жак. Не знам кой е Жак. Усещам как Алиция гали дланта ми. А ръката на момичето, което се фиксиреше с гондолиера, е студена като чанта. Друго нещо си е ръката на Алиция, дланта й флиртува, вече изневерява, но с дясната държи ръката на мъжа си, горката, какво да прави. Затова потъва Венеция, си мисля аз, защото сме грешни – и тази вляво, която се фиксираше с гондолиера, и тази вдясно, която протри дланта ми с дланта си, а и аз, който приемам това, а и момчето на момичето, загледало открито другите момичета, пък и вековната орлица Хилда, която за век и половина кой знае какви грехове е натрупала и ще натрупа. Сега обаче всички пеем, всички сме само един весел площад, в един много красив град, за който казват, че е неповторим – всички сме едно безгрижно човечество, забравило за Азия, Африка и тъй нататък, забравило, че морето се готви да погълне Венеция, че на края ще се покачи по стълбите, за да погълне и гигантите, които ще гледат с разширени от ужас очи, но не ще могат да извикат, защото са от камък… Трябва да извикат хората, но ние не викаме, защото дланта на Алиция е топла, очите на момичето от Хюстън мислят за очите на гондолиера, очите на момчето от Хюстън мислят за очите на другите момичета, с които са пълни улиците, пък и Хилда мисли как да се ожени на сто и четирийсет години, та като се върне във Вашингтон, да разправя в месарницата: “Срещнахме се във Венеция…” Остава само мъжът на Алиция, който засега си остава чиста загадка, понеже е трескав… Но, какво виждат очите ми – дясната му ръка гали лявата ръка на едно ново момиче, което го е хванало подръка. Всички пеем, но аз се провиквам към новото момиче, което е също с мъжа си: “Вие пък откъде се взехте?…” Аз съм от Нешвил – провикна се то. – Ей, най-после един човек от Нешвил!…

Само Вахè от Бургас го няма, а той ми липсва най-много сега – да си хоговорим като хората.

 

 

 

 

 

 

ОСТРОВЧЕТО

    То лежи във водата неубедително, килнато настрана, и наподобява потъващ петролоносач; толкоз му е и площта – колкото на танкер. По него се мяркат няколко дръвчета и храсти, това се вижда отдалеч, но тези, които са го посещавали, знаят зелената трева и цветята му напролет. Тълпите на курортистите обаче и не подозират как изглежда островчето напролет, е нахлуват през лятото и съзерцават късчето земя от брега на голямата суша. Те не знаят, че островчето е обрасло с кактуси, не са виждали змиите му, нито яйцата на гларусите, снесени в гънките на скалите. Откъм голямата земя се вижда само ниската му част, високата – не, а тя е внушителна и стръмна като на голям остров. Островчето стърчи стоически под палещата сребриста светлина или в мъглата, там е в дъждовете, в бурните дни и нощи, когато вълните го сапунисват с пяната си, лежи във водата и поражда тъга, предизвиква разочарования, разпалва фантазии, видения и особено необяснимото желание на хората да го преместят. Да, островчето, за което ви говоря, направо дразни нервите.

Никога няма да забравя първото си посещение на него. Тогава там рядко стъпваше човешки крак; от време на време някой рибар. Рибарите обсебваха яйцата на птиците или пък наесен обираха червените плодове на кактусите, които са сладки за ядене, а на всичко отгоре – тогава поне се мислеше така – лековити. Не си спомням добре плодове ли бяха, или цветове, нещо е размазано в паметта ми. Пристигнахме с платноходка през едно хамелеоново море, менящо всяка минута цветовете си. Помня, че вятърът падна скоро, та не стана нужда да прибираме платната, оставихме ги да висят по местата им. Бяхме хвърлили котва на южната страна, тук водата се тъмнееше особено, изниза се дълго котвено въже, а заоблените камъни ни се сториха меки. Ветроходът се отрази като в огледало. Нахвърлихме се във водата, накъпахме се и полегнахме върху споменатите камъни. Тишина, покой. Прохлада и топлина. Чувство за отдалеченост и неприкосновеност, усещания, които пораждат обикновено островите. Всичко туй ни покори. Бяхме млади, силни, вярващи, можехме все още да мечтаем, копнеехме за времето, когато ще прекосим големи морета и ще хвърлим котва при далечни острови. Камъните под нас ни се струваха временни, мимолетни – километрични знаци по пътя ни нататък. Избягвахме да поглеждаме към западната страна на островчето, извърнехме ли се натам, всичко отиваше по дяволите, вместо очарование в сърцата ни пламваше обида. И яд, разбира се, просто се пукахме от яд.

Много хора са виждали островчето, хиляди, и предполагам, че повечето от тях, особено по-чувствителните, са изпитвали неизбежно същите усещания на обида, яд или тъга поради безмилостната подигравка на природата, заради нейната крайно злостна ирония.

Когато открих островчето за себе си, вече не пропущах и най-незначителните случаи да го посещавам. Напролет обичах да лягам върху тревата му. Предварително прогонвах с пръчка змиите наоколо, поставях гърба си на иначе твърдата земна плът и лежах дълго, докато почувствувам влажния хлад на моравата. В късчето небе пред очите ми се мяркаха чайки и гларуси. Те или профучаваха като метеорити, или оставаха задълго да се реят, но и едните, и другите ме предизвикваха да ги броя, правех си нещо като лотария, да отгатна колко години ще живея. Веднъж преброих четирийсет и осем птици и си казах, боже, колко дълго ще живея и колко отвратително стар ще стана!… Вътре в себе си тайно се надявах, че ще успея някак си да се самоубия на четирийсет, защо ми е да се тътря като старец.

По него време островчето ми се разкриваше особено, приличаше ми на богата торта с изненади: дърветата и тревата с кактусите, скалите на североизточната му част, от които се вижда висок хоризонт, по-ниските скали за къпане, повърхността на морето, плиткото чакълесто дъно на омразната западна страна, градините от разноцветни водорасли, между които пробягваха раци, тъмните дънни тайги. Тогава нямахме маски и шнорхели, нито плавници, не бяхме и чували за апаратите със сгъстен въздух. Гмуркахме се направо, трескаво, бързахме да използуваме всяка кислородна секунда и каквото видехме за смешно кратко време на дъното – това ни оставаше. Малко виждахме, но пък много си въобразявахме. Тогава дъното беше тайнствено, пълно с риби, а сега какво е дъното – скука, известност и нито една риба. Тогава лавраците долу ни посрещаха спокойно и ни се чудеха, дори се мръщеха – кой си ти, какво дириш сред нас? Нямаше време да им отвърнеш, бързаш обратно, нагоре, към въздуха, водата те изплюва като тапа, вдишваш шумно, после дълго регулираш пулса си, а съзнанието ти възстановява дънните видения: тъмни сенки, хвърлени от рязко извисени скали, глухи пречупени светлини, които оживяват безмълвието и равната зелена светлина на деня, слязъл под нивото на водата, за да оплоди висшите и низшите организми. Колониите на мидите и стридите зеят, рибите зеят, сребърните глави на по-едрите риби се пулят с очите си, морска лисица се изплъзва от погледа или пък две, понякога три морски котки наведнъж пробягват нанякъде. По-късно лежиш на скалата, набираш топлина и обмисляш. Тогава разбираш, че всички тези неща си ги видял с няколко гмуркания на седем метра дълбочина. Трийсет пъти трябваше да се спуснеш тогава, за да направиш половин час под водата, а сега това може да се осъществи с едно слизане с апарат, и то на двайсетметрова дълбочина. Проучването на дъното с пълна леководолазна екипировка обаче доскучава. Какво се оказва? Нищо, навсякъде едно и също. Въображението го няма, липсва, а има ли нещо по-велико от въображението?

Напоследък посещавам островчето с моторен ветроход, дванайсетметров, има четири легла, кухня. А някога отскачахме до него с четириметрова платноходка, без мотор, без каквото и да е. Сега шкафчето на ветрохода ни е пълно с провизии, лакомства, бутилки и газирани течности. А тогава? Тогава хляб и сиренце. Кафе ли? Ха!… Изкъртим две кофи миди от скалите, накладем огън, нахвърлим мидите върху жаравата, те се разпукват, разтварят се кристално чисти, ядките им наистина като бисери, изгълтваш ги, изпиваш и сока от черупките, а после не знаеш какво да сториш от радост и тичаш ли, тичаш по тревата, скачаш отвисоко във водата. Докато потъваш, над тебе светлее пяната, мехурите, слънцето; всеки мехур е зареден с няколко тона кислородно опиянение. Ще ти се да извикаш.

Но никога не ти се ще да погледнеш към западната страна, за да не рухне илюзията.

Островчето, тъй както ви го описах, с всичките му удоволствия и тайни, се намира само на сто метра от сушата. И как да не се пукнеш от яд, когато и асфалтовият път минава до него, всеки зяпач от автомобила го поглежда с презрение, а по-чувствителните хора страдат от тази жестока несправедливост на природата – цялото море безостровно, а тя, природата, взела, че прилепила тъй хубавото парче земя до сушата. Всеки по-чувствителен човек гледа към островчето и мислено се старае да го премести към хоризонта, но не успява, досега никой не е успял да стори това и няма да успее, дори да се съберат пет милиона души и едновременно да се напрегнат. Не, островчето ще си остане там, на смешно разстояние от сушата, с тревата и кактусите, с дръвчетата си и всички останали неща, и о, ужас, о, смях, дори децата го достигат със своите гумени лодки и надувни дюшеци, а само ние се правим на мореплаватели и го посещаваме от посоката на хоризонта.

Лично аз ще бъда безкрайно признателен на себе си, ако продължавам да го посещавам така и докато съм жив, да се правя, че не забелязвам близостта на брутално домъкналия се до усамотението ми континент.

 

 

 

 

 

БАБА ТОНА

    Слизаха на юг и питаха, но им отговаряха с отрицание, а те не се отчайваха и слизаха още пò на юг, където лятото ставаше по-горещо, но квартири все нямаше и нямаше, докато на края се ядосаха и спряха в едно никакво село. Това село издъхваше на брега на морето, без плажове; само скали и рифове. Пет или шест на брой летовници, по всяка вероятност луди. Посочиха им недотам внушителна къща със самотна баба. Бабата ги въведе в тъмна прохладна стая. В стаята подът се люлееше, заедно с него се люлееха два железни кревата, стар евтин скрин, модерен евтин бюфет с чинии, с чаши и снимки, втъкнати между плъзгащи се стъкла. Две ракли и две закачалки. На закачалките не висеше нищо, но те ги отрупаха с рокли, панталони, ризи. Останалите неща легнаха върху столовете. Докато подреждаха вещите си, наемателите отправяха удивени погледи към графа, свитата му и елените, избродирани на стената. На края двамата се засмяха. Всичко е наред, те са на море, летуват, а колкото до плажовете, имаха ги на разположение, колата им ги осигуряваше.

– Шантаво село – рече по едно време мъжът, – поставили го на никакъв бряг: нито бизнес, нито разнообразие.

Но стопанката, направена от вехта тракийска кал, възрази:

– Хубаво е, и на вас ще ви бъде хубаво.

Стопанката се грижеше за прасето, за кокошките и за зеленчуковата градина. Едра колкото си ще, с мощно, обгоряло лице и корави изпечени прасци, тя, кажи-речи, им се помоли да останат.

– Сигурно си много сама – запита мъжът.

– Сега не съм – отвърна старата жена, – понеже готвя на комбайнерите, които чакат всеки ден да ги нахраня. После ще бъда сама, но вие няма да бързате, нали?

Наемателите, мъж на петдесет и жена на четирийсет, не разбраха добре какво им се казва, сякаш не знаеха български, но после си помислиха малко и дойдоха до заключението, че в края на краищата сега е лято, а през лятото освен че се ходи на море, се прибира и реколтата, тъй като понятието комбайнери се свързва с жетвата или нещо подобно.

От къщата – тия къщи, бежанските, еднокатни, направо в земята – се излизаше под лозница. В сянката на лозницата разточително заемаше място дълга маса, покрита с мушама. Нататък започваха постройките на стопанския двор. Наблизо димеше примитивно огнище. На огнището къкреше гигантска емайлирана тенджера. Много чинии и прибори се изцеждаха на масата. Мъжът-наемател ги наблюдаваше и си мислеше, че трябва да се омита, той не можеше в никакъв случай да остане на това място повече.

– Пък да се опитаме – подхвърли плахо жената-наемателка. – Може би.

Партньорът й я погледна:

– Говориш, без да анализираш, добре е да анализираш, когато говориш.

Това си беше техен хумор.

– И да анализираш, и да не анализираш – отвърна му партньорката, – стаи няма. На мен ми омръзна да питам, но си прав.

– Как омръзна, а съм прав?

– Защо пък не, на човек може наистина да му се случи да му омръзне и пак ти да си прав.

– Бъди спокойна, и ти…

– Съм била права понякога, така ли?

– Добре, край!

– Сигурен ли си, че не можеш да изтърпиш няколко души да се нахранят в твое отсъствие на тази маса, понеже в туй време обикновено сме на плажа.

– Нещо ми подсказва, че не мога.

– Защото си сноб.

– Напоследък злоупотребяваш с тази дума – натърти с привидна сериозност мъжът, – но ще мине време и най-после ще загрея какво разбираш под сноб.

– Багажа обаче ще опаковаш ти!

– Толкоз рокли!…

Стопанката домъкна половин агне, простря го на масата, намери най-големия нож и започна да го разкроява. Къде умело, къде не, но все пак успя да го нареже на седем големи къса.

– Това порции ли са?

– Седмина гладни мъжаги, булке, седем хали!

– С ориз ли?

– Аха.

– А защо ти?

– Ми дойдоха от наместничеството, питаха мога ли…

– Срещу заплащане.

– Ми да.

– И сервираш.

– Само закуска и обед.

– И всички тези съдини!…

– Мене чакат.

– И идват?

– Как да идват?

– Тук.

Жената-наемателка посочи масата.

Стопанката се засмя. Беше разбрала. А работата била много по-проста: комбайнерите работят на осем километра от селото, взимат я с камион, отива, разсипва на всички, нахранва ги и се връща.

Нямаше нужда да търсят нова квартира, изясни се, че цялото пространство под лозницата е за тях, цялата маса, цялата тишина, а тази тишина се оказа дълбока, многозначна, те потъваха в нея, тя ги обгърна, двамата се озърнаха, почувствуваха се освободени от нещо тяхно си, втренчиха се един в друг. Любовта им докопа с корените си нови сокове, роди неочаквани пориви, понесоха се от плаж на плаж, но все по ъгълчетата на заливите, далеч от хората. Скоро се отказаха и от ресторантите, отвратиха се от чакането, погнусиха се от мръсните потни сервитьори, от пладнешкото им обирничество. Привлече ги кротката планина, нейната нежност, непретенциозната заобленост на хълмовете, затаената загадъчност на дъбовете. И точно в пазвите на планината, кой знае защо, двамата си мислеха за хазайката. Мъжът си представяше как тази старица се е взела именно от топлата спечена пръст, от късата прегоряла тревица, поръсена с пресушени кози сачми, че тази старица не може да бъде друго освен субстанция от дъбовата гора и странната замисленост на въздуха тук, на онова неочаквано повикване от далечината, родило се дявол знае как, може би чиста измислица, а може би внезапен зов на овчар, на умиращ от удар с нож пътник.

– Това е тя – прошепна той веднъж.

– Какво?

– Боже мой, като си представим, че туй сега ни е нужно като украшение, а утре ще ни потрябва като въздух за дишане!…

– За бабата ли?

– Какво ще правим тогава?

– Дано не ни притрябва.

– Тогава ще бъдат изяснени толкоз неща, но тази субстанция…

– Дано не притрябва, ти казах. Знаеш ли колко ще те вълнува туй, като се върнем в София?

С изнизването на дните до продуктите на комбайнерите в хладилника влязоха водката и вермутът на гостите. Привечер измъкваха бутилките, сядаха край масата. До тях, на въжето, съхнеха банските им костюми. Стопанката на дома направи няколко опита да нареже салатите, но гостите не приеха, просто я канеха, нищо повече. Старицата сядаше пред чашите с вермут, задоволяваше се да гледа сръчните движения на гражданката, лекотата, с която тя приготвяше необходимото за хубава лека вечеря. Всъщност наемателите бяха маниаци на тема стерилност, не се доверяваха на никого, но това домакинята така и не разбра. Старицата усвои вермута, пиеше го с удоволствие. Привечерните часове се сливаха с часовете на нощта. Наемателите мълчеха, говореше старицата. На нея лятото беше поднесло две изненади: комбайнерите и курортистите. Те щяха да изпълнят живота й до деня, в който можеха да пристигнат някои от синовете с внуците.

Вечер след вечеря, пред чашата с вермут, старицата разказваше за себе си, за синовете, за дяволското явление в живота, където, без да има защо, нещата се променят и често пъти хората не живеят с тези, които обичат, чисто и просто живеят разделени, че младостта е коварна. Тук мъжът се намеси и употреби думата  ж е с т о к а.

– И не виждат ли какво става – продължи леко замаяната от вермута старица, – отивам на гости у синовете, влизам в апартаментите им, апартаментите пълни със секции. Но гости няма, никой не иде да им види секциите.

Не минаваше вечер обаче да не спомене комбайнерите. По този начин курортистите разбраха, че дъждът заплашва прибирането на реколтата. Дъждовете, които напоследък ги разхлаждаха така добре след задухата на плажа, просто съсипвали жетвата. Това беше нереална действителност, далечна, те бяха забравили, че съществува подобен проблем, че пшеницата все пак трябва да се прибере от нивите. Помнеха много неща, можеха да разговарят за какво ли не… Но пшеницата? Защо пшеницата? Пшеницата се сее, жъне се и се меле. Какво толкоз пшеницата? А ето че тази приятна баба ги занимава с нея. Днес комбайнерите това, днес онова; един се разболял, другият правел смешки, на трети жена му избягала, но всички без изключение харесвали гозбите й, нарекли я баба Тонка, а тя наистина се казвала тъй, само че Тона; как се криели под крушата от дъжда, тази круша била стара, голяма, като огромен чадър. Докато домакинята бърбореше за тия неща, гостите си пиеха и се учудваха, че им е приятно, че разказът едва ли не ги вълнува.

А още по-късно, в леглото, той чу гласа се да казва:

– Удивен съм.

– И аз – звънна нейният глас.

– Разбрах, а старицата ни вълнува.

– Всичко ме вълнува бе, дявол да го вземе, всичко, изречено от нея, ме интригува. Сега например мечтая да видя тази голяма круша.

– И аз.

– Самотна сред нивите.

– Блока.

– Нивите!

– Може би наистина съществува импозантна самота.

– И утре дали ще вали?

На другия ден той лежеше на пясъка.

– Според теб ще вали ли?

– Облаците са там – отвърна тя, както четеше, излегната на хавлията.

Наблюдателността на жените го изненадва. Ето, и тази сега, уж чете, уж е вглъбена, а не изпуска нищо, дори нещата, които са на небето. Седна, озърна се и облаците си бяха наистина там, където трябваше да бъдат, за да завали. Почти всеки ден ставаше тъй, но пречи ли им – не; чудесна прохлада след плажа.

Банският костюм от две малки парченца плат, извивките на тялото й, стремежът й на всяка цена да почернее плътно и навсякъде, грижливо постланата хавлия, щампована с компаси и котви, удобно поставената и полуразтворена чанта, нещата, които са в нея и надават муцунки навън, неговата книга на пясъка, запалката, цигарите, очилата – цял един свят, техен, от познати предмети и познати настроения, познати реакции, един свят от погалване на бедрото, щракване на запалката и натискане на газта на пежото, изцяло техен свят, нежен. Погледнат отстрани, този свят сигурно би изглеждал обикновен, може би банален, може би отегчителен, и то до втръсване, но двамата не можеха да си представят своя живот без него.

Той се изправи и тръгна към водата. Обърна се да я погледне, самичка на цялото пясъчно пространство. Въздухът около него омекна, светлината се пречупи, крайчец на облак погали слънцето. Най-тънката част на водата, пълна със слуз от медузи, се нагъна безшумно. После всичко се оправи, въздухът закоравя, светлината се съвзе, крайчецът на облака се отдалечи от слънцето и най-тънката част на водата изстена с плясъка си, а слузта на медузата остана върху пясъка. Беше като миг, но натежа като вечност, притъмняването раздвижи нещо в мозъка му, позова мисъл и мисълта му каза, че не е това… което е той, че нещо си е отишло на вятъра, нещо дълго и мъчително е буксувало, а той не е знаел, че е буксувало. Нагази, потъна, заплува. Високият близък бряг започна да се рони, оттук така му се стори, че брегът се рони, а като погледна дъното, видя, че и там нещо се движи – заобикалящата го материя се срутваше. По всяка вероятност е така, съгласи се той, нещо съм сбъркал. Извърна глава и повторно я видя как чете на пясъка. Зад нея на асфалта минаваше камион, прибоят заглушаваше шума на прибоя, но клаксонът прозвуча остро – шофьорът закачаше голата жена. Шофьорът нямаше никакви шансове да постигне голата плът на пясъка, но свиреше, може би протестираше, ревеше срещу луната. А иначе господар на голата плът е самият той, който е господар и на пежото, и на други неща в София, но не е господар на себе си, защото в главата му е хаос.

Дъното го посрещна отново като свой, като приятел, той не за първи път се спуща тук, те се познават. Ето, познават се и с кучешкото попче, което бързо прекосява пустинното пясъчно пространство от водораслите до водораслите, за да се скрие. Така е и с човека – ражда се и прекосява голо пространство, преди да се скрие. Тогава или го виждат, или не го виждат. Може би не си отива незабелязано, сигурно не си отива, без да го зърнат и запомнят.

Изскочи навън, пое си въздух, но се отказа от второ гмуркане, дъното вече му се струваше безинтересно. Не му се и плуваше, просто се беше разхладил и това бе достатъчно.

Излезе от морето и я видя на същото място, неизменна, тънка, гола, извита и опъната, четяща върху пустинното пространство или нещо подобно. Той ли е по-важен, тя ли? Или и двамата имат една-единствена мисия, да продължат рода и да си отидат? Така, както четат, творят или показват телата си.

– Още колко дни останаха според теб?

– Четири – отвърна тя, както четеше.

– Това много ли е, или малко?

– Достатъчно – усмихна се тя, но не вдигна глава от страницата.

Легна до нея на пясъка и си представи как подрежда багажа в багажника и как напуща къщата на баба Тона; и всъщност така и стана, и когато се отдалечаваха от глухото безплажово селце, си помисли, че можеше да отиде при комбайнерите, да ги зърне поне отдалеч, да види най-после какво представляват и за какво служат.

– Така и не видяхме крушата – забеляза тя.

Беше се извърнала назад, подреждаше роклите върху задната седалка, обгоряла навсякъде, с цигара в уста.

 

 

 

 

 

 

 

ДЕЛИКАТНО НАСТРОЕНИЕ

    Взема ли решение да драматизирам “Островът на съкровищата”, винаги заминавам за морето, избирам си местенце с много скали и се облещвам срещу белия лист на машината, която в такива дни сякаш получава душа на зъл човек – зъби се, присмива ми се и редовно излиза победителка в нямата борба. Аз се разнищвам по всичките си ръбове като изразител на амбиции, но като приключение, о, в този смисъл се оживявам, напълвам се с вятър, с шум на вълни, осолявам се като бекон. В София се завръща един подивял, оглупял, но преживял хиляди авантюри мъж, който може отново да люби, да пие и спори с приятели. Още някога, на младини, си бях обещал да превърна романа в пиеса, много пъти сядах и толкова пъти отстъпвах съкрушен; така си е – някой мечтае да обиколи света, а моята мечта е да събера целия остров на съкровищата в няколко квадратни метра на сцената. Какво е направил, какво е струвал този Робърт Луиз Стивънсън, но, изглежда, успял, написал е тази дяволска библия на приключението. Сега, докато свят светува, романът ще се чете или слуша, може да се променят вкусовете, може всичко да рухне, но това ще остане, защото вътре е заложено необходимото на човека. Човекът пътува към бъдещето, той се е погрижил, всичко си е взел или ще си вземе и може би ще го потири по пътя, може да загуби дори Шекспир или Сервантес, но Стивънсън ще си го запази, няма да разбере как ще си го скъта в пазвата.

Интересното се случи, когато ми звъннаха от Пернишкия драматичен театър. Казаха ми направо: “Слушай, защо не вземеш да драматизираш “Том Сойер” за нас?” А аз им казах: “Мога да драматизирам “Островът на съкровищата”. Отсреща замълчаха и отвърнаха: “Кога ще го дадеш?…” Сега мечтата ми за драматизацията живееше по-силно отпреди. А една вечер, когато се прибрах малко пийнал от Клуба на журналистите, у дома се почувствувах толкоз сам, че без да му мисля особено, награбих торбата и тръгнах към гарата. Тролеят си пробиваше път през топла снежна виелица, вътре хората мълчаха, потънали в грижите си, на гарата пътуващите изглеждаха още по-зле, като се изключат двама пияни, зацепили в свои води пред мрачните погледи на старци, баби и всички други възрасти; някои надзъртаха през ключалката на своята бедност, други от храсталака на своите комбинации, а трети – уплашено, от дъното на своята тъмнина. Само аз единствен сред тъжния коктейл от грижи пътувах с книгата на Стивънсън към зимното море, понесъл със себе си южните ширини, пасатите и търговските ветрове. Всички тези хора щяха да бъдат изтърсени по пътя, щяха да поемат през виелицата, на някои им предстоеше да минат през затрупани със сняг пътечки нагоре към самотни къщички, повечето ще влязат в топли или студени стаи, а аз, призори, излязъл съсипан от спалното купе, се набутах в едно такси и потеглих през тъмния сънен град.

Тук също валеше сняг и това ме учуди, но утрото беше тихо, от морето към езерото прелитаха забързани патици, чух гласовете им, когато отворих прозорчето на колата, за да поема въздух. Разсъмваше се през валежа или пък така ми се струваше, може би сетивата ми, свикнали на пейзажа, усещаха отровения и обуклочен бряг между тръстиките вдясно, както и студените железни псета, нагазили в залива, очакващи реда си да влязат в пристанището. Разсъмваше се обаче; вече няма съмнение, денят се раждаше между парцалите на снеговалежа. Поглеждах към глуповатото лице на шофьора, а после към работещите чистачки и съзнавайки какво ме чака там напред, си припомних стиховете, които те грабват, щом разгърнеш страниците:

Ако с предания моряшки,

гемии, кораби, пирати,

вихрушки, подвизи юнашки

и крадено червено злато

романтиката тъй позната

от моите момчешки дни,

отново вдигнала платната,

сегашните деца плени –

за прочит тая книга става.

 

Мисля, че ми направи чест да пътувам сега към суровото море със “съкровището” в торбата, а вече съм на преклонна възраст, съзнанието ми е заангажирано от субстанции като Достоевски, Кафка, Пруст и Джойс, а напоследък започнах да се питам дали пък “Три сестри” не е по-велико произведение и от “Хамлет”. В тялото ми са се загнездили няколко болести, предстои ми операция и сякаш тъкмо затуй бягам в мрака на самотата, сред самотното море и самотните брегове и не такива тихи ги искам аз, а гневни, към бърлогата ми долитат солени пръски.

 

Но може палавците вече

да не обичат стара слава,

ни битки сред вълните млечни,

ни хубавици отдалече?

С пиратските платна тогаз

и с припевите си сърдечни

да ида вдън земята аз!

 

 

Дори от този превод, взет направо от изданието от хиляда деветстотин шейсет и трета година, си личи, че Стивънсън умее да те перне с тежка длан по рамото и да те отведе където си ще. В случая той те понася към жестоката красота на приключението, а това приключение, изглежда, е заложено в човешката ни същност, ние никога няма да му избягаме, както не може да се избяга от любовта или от смъртта. Ако се замислим върху естеството на пиратската действителност, но такава, каквато ни е сервирана от легендите, в нея неизбежно присъствуват кръвопролитието, жестоката разплата, безнравствеността. Нападаш, грабиш, пронизваш и бягаш – все срамни дейности. Но в същото време вдигаш платна, пътуваш с ветровете, сражаваш се с бурите, показваш моряшка сръчност и капитанска виртуозност, откриваш нови острови. Не напразно Дрейк е и такъв, и инакъв. Това го няма в другите професии, то лежи на отвъдната плоскост на човешкото съществуване, то плюе право в окото на бюргерството, на селската идилия, на работническо-индустриалния пейзаж, на чиновническата сага, на кантораджийството…

Минахме нос Атия и тук ми направи впечатление, че съмна докрай. Чистачките полегнаха кротко, стоманеносивата плът на морето изскочи високо и напред, изведнъж се сетих, че поне в момента не вали, но духа лекичко и то откъм гърба, от северозапад, което ми подсказа, че скоро небето няма да се изчисти. Така да е, поради липса на други приключения ще приема схватката с времето. В това отношение трябва да добавя, че ми провървя: свирепото духане започна още като се настаних там, където исках. Топлината от включената електрическа печка се издигна плахо над реотана и май че си остана там. Бунгалото беше смразено, завивките ледени, влажни, вятърът блъскаше отвън по талашитените плоскости, а на втория ден водите се вдигнаха така хубаво, че пяната на гнева им ме обливаше, щом си покажех носа навън. Често показвах носа си навън, мога да кажа дори, че не го скривах, скитах натъпкан в топлата дреха, крачех по крайбрежните пътеки, оставени от курортистите, винаги високо, над скалите и вълните, лицето ми беше мокро, студено, ала свежо. В главата ми всичко се избистряше, болките в стомаха и сърцето изчезнаха и колкото повече скитах, толкова повече усещах да расте опиянението ми от живота, което заплашваше да се превърне в особена еуфория, и мисля, че се превърна, защото един ден оставих вратата незаключена, а върху пишещата машина бележка: Ако имаш да пишеш нещо, пиши, но не изнасяй машината навън, защото имам важна работа с нея… Вече духаше североизточният, морето бе побеляло, наоколо цареше необходимият хаос и се отваряха чудесни условия за драматизация на “Островът на съкровищата”. Натиках масата в дъното на бунгалото, където би трябвало да духа най-малко, и започнах работа. Работата се състоеше в това, че поставих лист в машината и разтворих книгата. Останалото се изрази в размисъл. Преди всичко как да се размина с дикторския текст, все някъде трябваше да се разкрият някои обстоятелства, на което същността ми се противеше яростно. Години обмислях този проблем, в главата ми се въртяха няколко хватки да го реша чрез разговори, да речем двама коментатори с взаимоотношения, дори с пистолети в ръка. Но най-вече ме спъваше главният герой, момчето Джим; това е катастрофа за театъра, знам, че навсякъде ще го интерпретират актьори, отдавна забравили да бъдат деца; освен това режисьорите на детските пиеси в повечето случаи не изненадват приятно, че за тези пиеси се заделят непредставителни актьори и така нататък, обстоятелства, които ме обезсърчаваха, аз ставах, обличах се и отново тръгвах по бреговете. Те бяха сравнително закътани, с нервно раздвижена повърхност, предлагаха ми се изцяло, додето поглед стигне, но аз с късогледството си пропущах много хубави излитания и кацания на непознати птици. През моите очила те изглеждаха огромни и тайнствени, когато излитаха, се очертаваха ясно върху сивотата на гората, а после изпепеляваха в небето или, обратното, в зависимост от дневното осветление, от положението на невидимото слънце. Понякога си мислех и за слънцето, питах се дали изобщо съществува и съществува ли изобщо светът на хората. Един ден си представих, че онова е избухнало и че съм останал наистина сам. За да се уверя в това, отправих се към градчето, но като стигнах до мотела, реших да проверя именно в него дали цивилизацията съществува. Барманът ми предложи водка, изпих първите сто грама, кажи-речи, наведнъж и неочаквано открих света на хората, но това беше един далечен свят, много млад, много шумен и пълен с жаргон. Младите хора разтоварваха весело състезателните си лодки от камионите – канута, каяци и съдове за академично гребане. Между тях имаше малко жени и трябва да кажа, че бяха доста непривлекателни, но и аз от своя страна не блестях особено. Гребците нахлуваха към Ропотамо като прелетни птици, търсеха топли води да преживеят зимата, да поддържат формата си. Без да искам, подслушвах разговорите им и без да го съзнавам някак си, ми се отщя да комуникирам с когото и да е от тях. Върнах се към бармана. На втората чаша ми стана тъжно, изведнъж се досетих за какво съм дошъл, платих и тръгнах обратно към бунгалото. Морето се прибираше в гнездото си, от гънките на скалите се изцеждаше останалата тук-там вода, по дългия плаж зад дюните се виждаха изхвърлените от бурята пънове и сандъци. Омърлушени гларуси дремеха обидено край остатъците на летовищните банди: разни пластмасови опаковки на разкрасяващи и хранителни продукти, които пречат на плажовете да възвърнат девствеността си. Друго е било по времето на Джон Силвър и Били Бонс. Ех, друго е било, разбира се… Струва ми се, че най-голямото достойнство на книгата се заключава в комплектуването на героите – например: нежната момчешка душа на Джим с барутно грубата, ругаеща и псуваща пиратска сган. Позволявам си да ви занимавам с мои, по всяка вероятност субективни открития, заангажирам ви да четете за пирати. Но ако пиратите не могат да се превърнат в каквато и да е философска категория, защо да изключваме възможността с тях да се прави естетическа връзка или естетически заключения? Макар че бих се осмелил да допусна и първото, това за философията. Да оставим настрана носталгията. Ще мине още време, ще дойдат нови поколения, човечеството обаче, запътено към своята космическа одисея, не е изключено да каже: “А бе тия пикльовци от миналото дали пък не са живели по-интересно от нас, щом са написали книги като тази?… И отново моето субективно мнение: наистина, какво може да се прави в един космически кораб, може ли космическият кораб да предложи разкоша на пиратския кораб?

Разположих действуващите лица в бележника си, без да прелиствам книгата, бях ги запомнил от дългогодишното четене и мислене по тях. После подредих положителните и отрицателните герои. Дяволе, и тук отрицателните!… Налагат се, какво да правим. Нещо повече, сякаш само те се запомнят.

Най-после дойде ред до машината, натиснах един клавиш и написах първата буква на драматизацията. След това потръгна. В страница и половина обрисувах сценичните особености и странноприемницата “Адмирал Бенбоу”. За първи път от много години насам материализирах началото. Пет или шест пъти бях заминавал със заканата да започна и приключа, но нито започвах, нито приключвах, а сега вече страница и половина, и то на бърза ръка. Облегнах се доволно назад, усетих уюта на стаичката и се замислих за личността на Робърт Луиз Стивънсън, но някой отвън извика и преди да помисля каквото и да е, вратата се отвори. Напразно чаках, никой не влезе, само студен въздух. Станах от стола, излязох, огледах се на всички страни – наоколо нищо: бунгалата, голите дървета и осемте кипариса, наподобяващи самотни вдовици. Право напред и далеч, към Созопол, бързаше премръзнал риболовен кораб. Заобиколих бунгалото, извиках, но никой не откликна. Обитавах най-предното, кацнало на буруна бунгало на една почивна станция. Бях взел ключ от домакина, софиянец, по това време си живееше в София. Тръгнах към пазача. Той спеше в сградата. Намерих го да обядва. Поклати отрицателно глава, никой не е минавал през входа. Пазачът прекъсна обеда си и излезе с мен, повъртяхме се из станцията, но после всеки се прибра на топло, не можахме да открием нито човек, нито куче. Огледах бравата, направих нещо като проучване в механизма на затварянето и отварянето, нищо – защракваше се прецизно и натискът по вратата не даде резултата, бравата се поддаваше само след натискане на дръжката. Да оставим настрана, че някой беше извикал, някой чисто и просто ме беше поздравил бодро, дори чух името си; той извика и влезе, по-право, отвори вратата, но не влезе, по много тайнствени причини. Дълго разсъждавах по този въпрос, но не измислих нищо. Тръгнах отново по брега, хвърлях камъни във водата, продължавах да мисля. На края се върнах да огледам повторно затварянето на вратата. Огледът бе съпроводен с отварянето на една бутилка. След като изпих триста грама, отмерени на око, дойдох до заключението, че в живота на всеки човек една врата има право да се отвори веднъж самичка и някой да го повика, без да се покаже.

Привечер се събудих отрезнял и бодър, но тъжен; бях изправен пред нощта. Вече не се чувствувах толкоз самотен, знаех, че вън стои някой, той ще отвори в даден момент вратата и ще ме прониже с мистика. За съжаление с него не можех да говоря, а ми се говореше. Пазачът не говореше изобщо. Той няма вътрешен живот. Но има велосипед. Качих се на велосипеда и се отправих към Приморско с надежда. На Ропотамския мост спрях, двама души помпаха гума на кола. В колата имаше две жени. Слязох от велосипеда и се загледах в помпането. Реката отразяваше чудесни студени звезди.

– Гума ли?

– Един пирон, да му…

– Нямате ли резервна?

– И тя спукана, да й… Оня ден ме домързя да я лепя.

– Гумите са такова нещо – рекох мъдро аз, – като почнат да се пукат, пукат се, а после дълго не се пукат.

Мъжете напомпаха гумата и се качиха при жените. Колата тръгна. Яхнах велосипеда, но се отказах да продължа, бях си поговорил вече. Слязох на брега, отидох до хангарите. Дългите лодки на академично гребане бяха подредени внимателно. Избрах си най-красивата и я погалих. Повърхността й беше гладка като стъкло и студена. Отклоних се към кея. Ропотамо спеше в краката ми, нагнездената със звезди вода не потрепваше. Помислих си – да взема ли един каяк, да погреба. Потърсих между съдовете. Имаше няколко каяка. Залових се за работа, издърпах лодката до реката и загребах. Минах под моста, отправих се към началото на реката, взрях се в планината. Знаех, че върша нещо, което никой досега не беше вършил тук – в студената декемврийска нощ сам-самичък греба към извора на реката, наоколо освен зверове, нищо. Бреговете се приближават, коритото се стеснява, дърветата стърчат с разперени голи клони край мен, по-тъмни от тъмната нощ. Да върши нещо, което никой преди него не е вършил, изглежда, това е залегнало в психическата структура на човека…

Сутринта препуснах по белите бойни полета на листовете. Не ми трябваха ни коментатори, ни дяволи. Романът се предлагаше сам, разкриваше чаровете си като жена, която има какво да покаже. Събитията, станали в “Адмирал Бенбоу”, бяха толкоз богати, че се чудех кое да подбера. Образите идваха и заемаха местата си, характерите се открояваха от само себе си; над всички гърмеше гласът на “стария загорял от слънцето моряк с белег от сабя на лицето”:

 

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца,

йо-хо-хо, и бутилка ром!…

 

Наистина, какъв е бил този Робърт? От снимките ни гледа бледото му туберкулозно лице, то ни харесва, на някого може и да не се понрави, въпрос на вкус, на усет, но какъв е бил Робърт? Чел съм доста за него и все пак твърдя, че ми е крайно много непознат. Принуден съм да обичам един непознат за мен човек, а аз наистина го обичам. Сигурен съм, че е добър човек, всички са сигурни, а всъщност нищо не ми пречи да запазя известни резерви за тази представа. Никой никого не познава. Човекът е непознаваем, той е скрита картинка, преди всичко човекът е поредица от възрасти, настроения, в него са заложени многобройни подбуди, които се тласкат от комплекси. Какъвто и да е, обаче Робърт Луиз Стивънсън ми е непознат, както Яворов или Кафка, или Пруст. Впрочем какво ли са мислили Кафка и Джойс за Стивънсън? Тези толкоз противоположни писатели, затънали до гуша в сивотата на всекидневието и калта на човешката дейност. Чели ли са го? Как им е подействувал слънчевият остров, където се гърми и действува, а сюжетът просто триумфира? Дали пък всъщност и тримата нямат нещо общо, по-общо, отколкото можем да допуснем? Дали пък Кафка не би се оказал романтик? Нищо не се знае, писателят е също непознаваем. Затова не съм склонен да повярвам изцяло на коментаторите и пътешествениците, те се стараят да ни очертаят добър човек, обичан от туземците в Самоа, богороден, сякаш всичко се изчерпва с това. Повтарям, сигурен съм, че Стивънсън е бил един прекрасен характер, но бързам да добавя, че когато се касае за писател, всичко е предположение.

В случая имаме работа с автор, пропит до кости от романтизма, всичките му книги са такива и все пак кой знае какво е мислел всъщност. В литературата е играл като романтик и спечелил. Останалите му книги може и да не се споменават, но “Островът на съкровищата” е шедьовър, той тепърва ще заблести, както се полага, и ако ми позволите да стана още по-субективен, не е изключено да се нареди в двайсетте най-добри книги на човечеството. Защо? Помислете защо, като изходите от същността на човека…

Пазачът ми донесе телеграма. Той вонеше на чесън, стори ми се, че и дрехите му са пропити от тази миризма, но какво да прави човекът – трябва да се яде и да се пести същевременно. В този край на България пестяха много, както впрочем по всички краища на България, но пазачът ядеше само хляб и чесън, Не че парите му трябваха за нещо, едва ли, но… това е човекът, непознаваем е.

Театърът ми пожелаваше успех в работата и не скриваше надеждата си, че ще може да получи пиесата до два месеца. От този момент разбрах, че поне засега драматизацията е обречена, така и ще си замина, на петнайсетата страница, понеже не мога да понасям срокове. Но все още не се предавах, облякох се, запраших към селището. Слязох направо на пристанището. Всички лодки бяха изтеглени далеч от водата, зъзнеха в студа, скътали в утробите си студени железни двигатели. Нито една мачта за вдигане на платна, само мотори, всеки осигурява прилична скорост с минимално отдалечаване от брега, колкото да се улови рибата. Лодките олицетворяваха строга насоченост, прагматизъм, човек и за момент не би допуснал, че с тях може да търси съкровища.

Върнах се отново в селището. Уличките ми се сториха обидно прави, досадно асфалтирани, набъкани от двете си страни с еклектика: от мекичарницата до супермаркета. Дворовете пустееха като уличките, нищо не се мяркаше по тях освен някоя котка; неизмазаните къщи бяха грозни с това, че бяха неизмазани, а измазаните с това, че бяха измазани. Асмите натрапваха тъжната си голота от профилирано желязо и тръби, по рамките личеше всяка връзка, всяка заварка – лозите се чувствуваха сиротни върху тези пиедестали. Прозорците на къщите гледаха безизразно, както гледат очите на безличен човек. От време на време ще излезе някой, ще вземе нещо и бърза да се шмугне на топло. Външността му подсказва, че знае какво е построил, в смисъл че е построил нещо нечувано, надвишаващо построеното от дядо му.

Озовах се до пощата, прииска ми се да се обадя на някого, да речем, в София, но на кого? Трябваше незабавно да заговоря с човешко същество. Звъннах, притаих дъх, слава богу – жицата се смили, отвърна ми необходимият за подобни случаи глас. Заговорих неспокойно, казах, че имам нужда от присъствие, че летят самолети, че се наемат таксита, разноските поемам аз. Жицата се засмя: Хей, ти как си го представяш, да не мислиш, че всички са свободни като теб, къде живееш? Казаха се и други неща, забравих ги веднага.

Отново вървя, не виждам нищо край себе си, трябва да се случи нещо, не бива да не се случи, и дума да не става за прибиране в бунгалото, а ме чакат още петдесет страници. И все пак, помислих си по едно време, трийсет години съм се канил, трийсет години съм нанасял на листа само заглавието, а ето че стигнах изведнъж на петнайсетата страница. Няма да минат дори пет години и драматизацията ще бъде готова. Но може ли сцената да придаде поне една хилядна от чара на книгата?…

Стоя на място, вдишвам с погнуса и гледам прасетата. Наредени са в кочини, кочините са наблъскани по гънките на дълбокия дол, край рекичката. Хитрите хора са ги скрили тук от забраната да отглеждат прасета. Реших да разгледам всяко прасе поотделно. Животните лежат, наоколо вони, не се понася, чуват се отделни грухтения – мир, покой, ядене. Една свиня ми направи особено впечатление преди всичко с туй, че кочината й беше високо. Оставаше да се изправи, да покачи предните си крачка на преградата, за да види морето.

 

 

 

СРЕЩУ ИМПЕРИЯТА

    Точно в петнайсет часа автобусът я изтърси на автогарата. Тя се озърна и се почувствува щастлива. Духаше познатия западен вятър, грееше ослепително слънце, градчето блестеше до звънтене в неделния следобед; всеки прозорец, всяка керемида, всяко листо отразяваше лъчите му. Ориентира се веднага въпреки някои промени – видоизменени фасади, нови магазини. Зад градинката шумеше морето, вляво и право нагоре се простираше старата част на града. Тя признаваше само тази част, там се намираше и стаичката й. Наблизо пък живееше той. Кога ли ще го види? Може би още привечер, в кафенето. Хубаво, тези неща са хубави, щом знаеш, че най-късно до двайсет и четири часа ще срещнеш този, за когото си мислила цяла година – човека, който вече няколко сезона придава аромат на лятната ти ваканция.

Зад покривите и зад морето се простираше нейната смътна мечта, там лежеше илюзията й за света, страшно примесена с реалните сметки за дом и деца. Да, това градче по особен начин й натрапваше мисълта за семейството, защото и то бе изпълнено със семейства, тя никъде не е виждала повече детски колички – уж море, ветрове, уж красота и мечти, а всъщност проза до втръсване; уж мимолетност и усещане за лекота, а всъщност строг, почти казармен ред на чувствата и отношенията. Всяка година пред нейния наблюдателен поглед хладнокръвно зрееха подробностите от живота, пред очите й вчерашните хлапета-гларуси днес тикаха колички и угаждаха на съпругите си; момчетата рядко се женеха зад граница, прибираха се и се подчиняваха на неписаните закони на градчето-крепост, най-еснафското от всички еснафски селища на света. И защо така, боже мой, питаше се Юла и не можеше да си отговори, защо тези хлапаци – приятели на чужденките, предпочитаха местните ограничени и лишени от вкус момичета? От ден на ден й ставаше по-ясно, че мъжете се обособяват като непобедима империя, че настоящето е тяхно, сега командуват те, защото нещо в света се е променило, все в полза на мъжа… Може би книгите от миналото са фалшиви, може би и тогава не мъжете, а жените са страдали за трохичка съчувствие?

Понесе куфарите по улицата. Улицата се изкачваше нагоре. Тя знаеше всяка подробност: от магазина за плодове до старата църквица и старите окелявени платани, уморени да бъдат допълнение към пейзажа, сломени от ветровете и обективите на камерите. Тя знаеше, че отдолу и вляво ще полъхне на улов, трябваше да полъхне от корабите и мрежите, пак оттам ще замирише на нафта, а отдясно ще ухае на чистота и ведрина. По улицата вони на мазила за човешки тела, хората са безумно изобретателни, всяка година откриват нови и все по-нови смеси – от нивеата до олиото. Хората се мажеха, мажеше се и тя, участвуваше на равни начала в кашата, наречена лято; лятото е само от двайсет дни, лъже се този, който мисли, че лятото се състои от три месеца; само двайсет дни се живее през лятото, и то в този град, основан преди столетия от практични древни люде, намерили завет в залива, вино в земята и риба в откритите води.

Шест години от нейния кратък живот не са малко и всички са минали тук, шест по двайсет – сто и двайсет дни и нощи!

Неговият гръб не беше обгорял, той нямаше особено изпъкнали прешлени, но тя бе покорена от атмосферата на всичко, което го заобикаляше, и на словото божие, което носеше със себе си. Да, той вървеше в навалицата и носеше словото божие със себе си, а с това се издигаше над другите. Светлосивото му расо се мяркаше като небесна светлина сред ошмулените от ветровете къщи, под древните лозници, пред носовете на корабите и в модерната обстановка на кафенето. Говореше тихо, напевно, сякаш четеше евангелието. Бъбреше за луната, за скалите, за разходки по пясъка, но понякога й се струваше, че си е обикновен глупак, висок и черен, красив глупак. Всъщност, казваше тя, особено когато си пийнеше повече, ти си само екзотика. Тогава той полагаше ръка на ръката й (ръката му беше много черна, топла и слаба, ръка на бог или пък на човек, който си мисли, че е заслужил правото да представлява бога): не се озлобявай, да се убия, не мога да бъда само твой. Ставаше й тъжно, особено първата година, а една вечер дори помисли да сложи край на живота си. Как могат мъжете да бъдат толкова коравосърдечни, а острият егоизъм да се потайва дори в сърцето на човек като този, който носи със себе си утехата на човечеството… Къде ли ще го види за първи път това лято? Дали няма да бъде утре, или в другиден?…

Беше се появил пред нея и тя помисли, че умира; беше се появил в блестящия следобед, когато всяка подробност от улицата и разноцветните шишета на лимонададжийницата лъщяха до пукване от светлина, когато вдясно, зад музея и градинката се надигна лъскавото синьо на морето, когато във въздуха изпищя гларус, да, когато градчето бе най-лъскаво и курортно, той се бе появил сам пред нея, и то в пълно бойно снаряжение, висок най-малко четири метра, и Юла най-напред видя голямата му дясна ръка. Голямата му дясна ръка беше изтеглена напред и държеше кадилницата. От кадилницата се надигаше пушекът на тамяна, дори й се стори, че усети аромата му и чак тогава видя едрото мъжко лице с брадичката, както винаги без мустаци, макар че тя го е молила да си пусне мустаци, да го промени. Тя го е виждала няколко пъти в черно расо, служебното, защото е посещавала църквата по време на литургия, но така, както го видя тук, на улицата, и то още с пристигането, изскочил внезапно, дори не е сънувала. Черното расо наистина го правеше по-изтòчен, много висок. През него беше преметната онази служебна пъстра одежда, на която не можа да научи названието. Изобщо тя не знаеше названията на нито един църковен атрибут, църквите не я интересуваха, интересуваше я само той – посланикът на бога на туй натикано в скалите, пясъците и вълните градче.

Пееше ли? Пееше ли, или не пееше? Малко е вероятно. Нямаше защо да пее, беше на десет метра пред ковчега. Мъртвецът и опечалените негови близки можеха да виждат само гърба му, но свещеникът изпълняваше добросъвестно задължението си и пееше. Очите му се засмяха. В тях се запалиха потайните свещички на страстта, а в същото време лицето му изразяваше сдържаност, то вършеше работата си, задължението си. Той се обърна към процесията. Чак тогава и тя погледна нататък. Два мръснобели коня се бяха оклюмали пред катафалка с избелял черен цвят. На капрата седеше безгрижен човек без възраст, с мършаво брадясало лице, облечен в бяла риза и черен панталон, изобщо тази риза беше единственото бяло петно в спектакъла. Няколко мъже в овехтели тъмни дрехи, а другите, облечени в дебели и груби празнични костюми, носеха ковчега. В ковчега спокойно лежеше старица с едро месесто лице без бръчки и без особена умора от живота. Нейното лице излъчваше по-скоро упреци и предупреждения към близките млади хора, но за какво, не се разбираше; така си представи работите Юла. Юла се стараеше да проумее какво се прави в момента с мъртвата. Носачите на ковчега сякаш го размахаха и го обърнаха по всички посоки. Може би посочваха градчето на мъртвите й очи, искаха да го види за последен път. Наистина те напущаха старата му част и им предстоеше да навлязат в новата, но нещо на Юла подсказа, че за придружителите на мъртвата жена градът свършва дотук, новата му част не ги интересуваше, за тях тя бе измислица. Да, те повдигаха ковчега и старицата видя омаскарената му фасада, пълна с компромиси и конформизъм. Нямаше ги вече искрените дъсчени къщи със скромно, малко срамежливо изражение, с леките тесни прозорчета, от които поглеждаха плахите очи на човека, изправен пред стихията. Там сега зееха огромни прозорци и тераси, някъде се виждаше и стара турска керемида, но навсякъде блестяха червените редици на новите керемиди и към небето се втурваха причудливо навитите тръби на телевизионните антени. Тук-там се подаваше лицето на някоя реставрирана къща, ухаеща на нови дъски, бес дървояди. Той се обърна към Юла. Защо се забави? Наложи се, ще ти обясня. Пак ще излъжеш нещо. Аз ли? Ти. Моля ти се, ще ти обясня. Ще излъжеш нещо. Стаята ми готова ли е? Хазаите те чакат, всичко е готово. Но този път ще ми отделиш повече дни, нали? Да. Да, ти винаги обещаваш в началото, а после ме забравяш, все тогава става нещо важно с жена ти, все тогава трябва да се заемеш със сина си, нали те знам какъв си. Моля ти се, този път ще ти отделя повече дни. Колко? Много.

С кадилница в ръка той гледаше тази Юла от Варшава, която му идва всяка година на крака и носи всичко със себе си – острите живи гърди, онова загадъчно потръпване на снагата, неизследваната сивосиня област на очите, които можеха да стават само сини и само зелени, а никога сиви, донасяше всеотдайно всичко туй от север със себе си, беше го помъкнала по гарите, беше го прокарала през няколко митници и в момента е пред него като финал на целогодишно чакане и отговор на десетки писма.

На погребението присъствуваха може би сто души. Лицата на жените бяха бели, а лицата на мъжете загорели и груби, прилични досущ на лица на мафиозите от остров Сицилия. Боже мой, помисли си Юла, все едно че виждам погребение на човек от мафията. Тогава тя направи едно откритие за местните жители; внезапно й хрумна, че и те са нещо като мафия, която се държи здраво един за друг, правят се, че те приемат, а те държат далеч, само като клиент.

Най-близките хора на мъртвата плачеха искрено, личеше си, че я жалеха наистина, че в тази мафия дори старците не можеха да се чувствуват самотни, тук никой не можеше да се чувствува самотен, за тях самотата е нещо непознато, неразбираемо. Лицето на мъртвата беше доволно. Юла се изуми: то менеше изражението си. Направи й впечатление, че се намръщи, когато му показаха бакалницата; старицата сигурно си беше спомнила как се е редила на опашка да чака реда си. Да, старицата държеше на много неща и търсеше сметка дори у присъствуващите. Доколкото можеше да се разбере, тя не изрази определено недоволство, напротив – погледна всеки от съпровождащите с благодарност; знаеше кой е тук и кой не е могъл да дойде по уважителни причини, всичко знаеше тя, защото беше привикнала да знае всичко.

Най-после положиха ковчега в катафалка и хората тръгнаха по-бързо. Вече оставаше само разстоянието до гробищата. Къде са гробищата, Юла щеше да разбере сега. Тръгна с куфара си край него, на пет крачки от неговата кадилница и на десет крачки пред придружителите на покойната. Така, на десет крачки от смъртта, двамата влюбени вървяха и си разказваха редица хубави неща. Не ти ли тежи? – запита той. Не, отвърна тя и му показа тежкия куфар. Тежи ти. Добре де, тежи ми, но аз те обичам. И не ми ли изневери? Почти не… никак. Какво значи почти? Нищо, казах го така. Тя си спомни, че с мъже се говори категорично и само с отричане. Никак, рече решително тя, дори и не съм си помисляла да ти изневеря. Точно така, мислеше си Юла, като вървеше край своя любим, висок и снажен представител на бога и сам полубог. Ако е вярно, че не си ми изневерила, ще ти бъда много благодарен, рече посланикът на бога. Уверявам те, отвърна тя. Закълни се. Заклевам се. В какво? В бога. Не искам в бога, закълни се в нещо друго. Мили, колко си пораснал! Закълни се. Знаеш ли, че имаш бели коси? Закълни се в майка си. Боже, колко бели коси имаш вече, мили мой! Защо не се заклеваш? Къде мога да оставя куфара си? Във всеки дом.

Юла влезе в първия двор и помоли за куфара, изхвърча навън и тръгна с лекота. Този път той запя отново. Тя слушаше гласа му, опиваше се и от време на време поглеждаше с любопитство към върволицата. Вече не плачеше никой или почти никой, всеки пазеше сълзите си за гробищата. Не се заклеваш, което означава, че си ми изменила, и то неведнъж, рече той, докато пееше. Днес е един от най-щастливите ми дни, отвърна тя, защото те виждам на погребение. Всички сте изчадия на ада! Кои? Жените. Тя се засмя без глас. Не се смей, защото е така! Не е така. Така е.

Тълпата вървеше по асфалта, но след това се отдели надясно по мек, още нов път, нагоре, по билото на изящно изваян хълм. Там се мярнаха първите бели петна на кръстовете и паметниците. Гробището беше ново, още ги нямаше сенките, дърветата бяха само фиданки, слънцето свободно се люлееше върху кръстовете. Духаше свежият следобеден вятър. Юла се извърна, погледна морето. То прииждаше, хвърляше весели ленти върху пясъка и си отиваше да донесе нови и нови, така както животът изхвърляше сред кръстовете мъртвите тела и измъкваше нови живи телца от утробите на ония, които трябваше да се превърнат в мъртви. Юла никога не беше присъствала на такова красиво погребение. И всичко заради една старица. Тя й завидя. Мечтаеше за подобно нещо върху подобен хълм, с такъв вятър и такова море, да не говорим за свещеника, почти неповторим, да се убиеш, не можеш го намери нито във Вехтия, нито в Новия завет.

Всички се струпаха около прясно изкопания гроб и стана още по-красиво. Той запя за трети път, сега плачеха мнозина, даваха свобода на сълзите си, цялата картина се извиси още нагоре, като неповторимо видение, издигаше се с лекотата на чайка, но отсега нататък Юла не виждаше другите хора освен него и себе си, издигнати над дребното и нищожното.. Тя се извиси толкоз, че по едно време се засрами от себе си, реши да си признае туй-онуй, в края на краищата това е свещеник, би трябвало да му се казва и по някоя истина. Ах, как го обича тя, колко предано я наблюдава той, докато пее и нарежда прочутите текстове от църковните книги за смъртта и безсмъртието, за тъгата и нейната относителност. Ах, колко е щастлива тя, щом изведнъж се озова на такова велико погребение, в което бе насаме с любимия си, и колко нищожни се оказаха всички мъже, останали по пътя й до този пресен гроб с влюбеното пеене на любимия.

Изпълнена с наслада, тя вдигна гордо очи да срещне отново очите му и видя няколко пъстро облечени жени. Тези жени едва ли можеха да имат нещо общо с погребението, по-скоро имаха нещо общо с този, който в момента пееше само за нея. Всички тия германки, унгарки и чехкини бяха дошли да видят любимия си в една особена служба, но те не знаеха, че сега той пее само за нея, новодошлата.

 

 

 

 

 

 

 

СТАТИЧНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

    Имаше мъгла с цвят на окаляни рози, завивките ни бяха мокри, но въпреки туй можехме да поспим още, ако моторите на рибарските лодки не вдигнаха врява. Измъкнахме се от кабинета и без да се измием, потеглихме към градчето. Искахме да хапнем нещо топло. Оказа се, че закусвалните са затворени, есента бе прогонила курортния бизнес, а местните продавачи бяха изчезнали вдън земя. Върнахме се обратно, сварихме си кафе, но с това не сторихме нещо особено за себе си; мъчеше ни глад, шкафчето за продукти зееше празно, за десет дни скитане бяхме омели всичко.

Рибарските лодки се изпокараха хубаво с моторите си и изчезнаха в мъглата. Останахме сами на пристана, готови да вдигнем платна, но как да вдигнеш платна, като няма вятър. Какво да правим, можем само да чакаме. А чакането за вятър при нас обикновено не завършва с добро. По всяка вероятност и тази сутрин можеше да се случи така. Да, някой се осмели да забележи, че като няма вятър, пак няма да бездействуваме я, и посегна към шкафчето. Друг обаче беше скрил бутилките. Питахме се кой ли е умният между нас. Четири души, четири възможности. Докато се разправяхме, духна. Мъглата тръгна по морето, повърхността му добиваше цвят на бакалска хартия. Всеки се зае да допринесе за потеглянето. На това пикливо пристанище му беше висока вълноломната стена, някой си бе играл навремето да я направи добре, тя го украсяваше, създаваше и завет, но, от друга страна, лъжеше окото – мислиш си, че си се скрил на сигурно, а то – нищо. От края на стената, под прав ъгъл към нас, се врязваше допълнителна дървена скеля, измайсторена за пътническите корабчета през лятото. Тази скеля в момента ни се пречкаше до полуда; как да я заобиколим, като сме притиснати от вятъра? Котва ли да вадим по-напред, да отвържем ли?… В миниакваторията скалите се зъбеха на няколко метра от яхтата. Лошо духна, лошо ни притисна.

Когато накрая се измъкнахме, някой въздъхна и подвикна към руля: всичко е о’кей. Да, съгласи се рулевия: насмалко о кея. Вятърът ни подкара добре, просто изхвърчахме от залива и подгонихме откритото море, без скали, без плитчини; искахме да отидем НЯКЪДЕ, да влезем в пристанище с ресторант, в ресторанта да има бяла покривка и мил сервитьор. Но вятърът пак ни се подигра, започна да стихва. Няма по-глупаво изживяване от това да висиш няколко часа пред бурун, и то след десетдневно пътуване без посока. Мъглата вече не съществуваше, пейзажът бе прецизен, но мрачен, прихлупен, с кирливи порцеланови облаци. И докато се тюхкахме, от запад връхлетя нов вятър, яхтата изстена и се наведе надясно, вантите звъннаха, опънаха се, понесоха се стремглаво, морето край бордовете клокна, в килватера запукаха мехури. Вече летяхме и би следвало да изпищим от радост, но лицата ни се вкаменяваха, погледите ни не се отместваха от ръждивите ванти. Достатъчно е да се скъса една, само една, за да се прекърши мачтата. Движехме се успередно на брега, от брега идваше и стихията, нямаше никакви вълни, само вятър, той притискаше платната, платната дърпаха мачтата, а мачтата опъваше до скъсване износените ванти. Подплашени лодки бягаха панически край нас. Те са по-добре, имат мотори, нямат ветрила. Но защо се насочват към брега? Къде отиват? Какво ги тегли към скалите? Два риболовни кораба! И те! Натам Какво има там? Спогледахме се. Всичко се беше втурнало към някаква загадъчна точка. Какво да сторим ние? Може би завет? Питаме се с очи, поглеждаме и към вантите. Необяснима уплаха се предаде по повърхността на морето, от корабите към нас; де да знаеш, корабите разполагат с прогнозите, информирани са.

На първо време не решихме нищо, дълбоко в нас все още крещеше възторгът от шеметната скорост. Но когато няколко порива на вятъра удариха рязко платната и нещо в долната шкаторина се пропука, лицето на рулевия промени цвета си. Някак естествено свихме към “точката”. Нека наречем така тайнствената сила, притегляща лодки и кораби към себе си; сега засега – въпрос, загадка… Бавно идваше просветлението, като след събуждане, мудничко прониквахме в тайната. Просто казано, там имаше фуния. Тази фуния всмукваше. Още по-просто казано, тя всмукваше и въвеждаше в покоя. Вече виждахме повече подробности от брега: хубави скали – високи, ниски, диви, грациозни, някои с цвят на катран, други с цвят на пустинен пясък – ярко очертани върху кафяволилавия тен на водата и небето. Скалите дишаха, живееха, говореха, очертаваха се, доказваха някаква необикновеност, гордееха се със своята неповторимост.

Вижте, обади се някой от нас, там спят тюлени. Може би спяха, може би не, може би е нямало никакви тюлени, макар че ни се щеше да има. Съзнанието ни в момента бе заето с толкоз много неща и непрекъснато трябваше да разгадаваме тайни. Влизахме в декор, влизахме в храм, да, влизахме в дълбок и тесен залив, вмъквахме се във фиорд, застелен с гладна прозрачна вода. Движехме се леко, с полъх – невидимо същество духаше в платната. Двата бряга на фиорда се стесняваха, скалите се приближаваха, искаха да се допрат до раменете ни, но след това полегнаха, внезапно изскочи дъбова гора с омировска замисленост, с тежка прохладна тъмнина между клоните. Риболовните кораби тук се оказаха не два, а три. Край тях се гушеха двайсетина лодки, върховете на дъбовете се олюляваха с достойнство – горе вятърът продължаваше делото си.

Приближихме до един от корабите, изпросихме си риба и решихме да избягаме чак в дъното на фиорда, защото, какво да ви кажа, как да ви го кажа, че да ме разберете… тук имаше хора. Да, те ни дадоха рибата, но… Имаше хора, разбирате ли?

Плъзгахме се бавно към матката на заливчето; ветрилата се отразяваха с цялата си лекота във водата, водата ги приемаше, те не й тежаха, нещо повече – тя им се радваше. Гледахме златното руно на гората, мълчахме омагьосани, питахме се: бяхме ли видели тюлени в преддверието на фиорда?

Неочаквано фиордът зави остро, корабите и лодките изчезнаха, изчезнаха и хората, настъпваше краят на врязването ни, водата изтъняваше, през бистротата й съгледахме дъното. Видяхме пясък, чакъл, камъни и водорасли; видяхме жълти и зелени подводни градини. Те цъфтяха със зрелостта на есенната си замая. От дъното към нас, като земен газ, се издигаше оплоденост, насоченост. После зърнахме останките на кей, някой го е градил на времето от едри камъни и цимент; по-точно, започнал го и се отказал, но защо? Сред камъните стърчеше кол за връзване. Хвърлихме котва, отпуснахме въжето й, зачакахме секундите, в определения миг един от нас скочи на кея и улови кола в примка. Край, вързахме се.

Огледахме се. Не можехме да твърдим, че сме недоволни; фиордът завършваше с малка пясъчна ивица, с форма на устна и ни заприлича на усмивка. Имаше пясък за двайсетина души, не повече. Зад плажчето се издигаше хълм като подкова, гората също като подкова, само че съставена от млади дъбчета; гъста, с цвят на прегоряла лула.

Отварям бутилка, обади се някой. Този някой, видеше ли красиво място, отваряше бутилка, той не можеше да консумира пейзажите трезвен. Какво да правим – съгласихме се с него. Това беше първото нещо, което сторихме тук. Седнахме, напълнихме чашите и млъкнахме. Ветроходът дори и не мислеше да се поклати – вкаменелост, срасната с останалото; изглежда, ветроходите умеят да намират местата си. Отпихме. Някой глупаво забеляза, че е щастлив, друг се съгласи лекомислено с него, но намери се и такъв, който заяви, че все пак нещо му пречи да се почувствува, както трябва, и подхвърли, че за тази работа сигурно са виновни другите хора в залива. Отново потънахме в мълчаливо пиене и мислехме за другите в залива.

Ах, че леко дишахме!…

Имахме и проблем, разбира се: в кабината или в горичката? Накрая предпочетохме горичката. Втурнахме се, пренесохме туй-онуй под дъбчетата, където открихме останки от огнище. Набрахме съчки, стъкмихме огън, поставихме тигана върху огъня, сипахме олио и нахвърляхме рибите. Един остана да пържи, другите тръгнахме напосоки и открихме изворче. Ланската шума тук-там беше разровена от диви прасета, горе вятърът стихваше, листата почти не го усещаха, водата в извора изведнъж светна, слънцето се показа между облаците.

Но мачтите на корабите продължаваха да стърчат над дърветата. Съблякохме се. Скоро ще си тръгнат, забеляза някой. Заплувахме. Напипахме колония от миди. Мидите бяха едри и се къртеха лесно. По-късно ядките им се оказаха чисти, вкусни. Излегнахме се върху пясъка. Пясъкът се оказа твърд, но на подобно място какъв друг пясък му е нужен на човека, за какво му е по-хубав? Още ли са там, запита някой. Да, отвърна някой, но в замяна на туй вятърът стихна. И без туй знаехме, че вятърът е стихнал.

Нов проблем, тежък проблем: на сушата ли да се храним, или в кабината. Надделя мнението да се храним в кабината. Седнахме край застланата маса, измъкнахме порцеланови чинии, сребърни вилици, салфетки, подредихме всички нужни и ненужни подправки. А, страхотно стана. Само корабите дето не си отиваха.

Рибите бяха зачервени, както трябва, ядките на мидите също, фиордът се нагнездваше с непоносими цветове, много от тях не си пасваха. И птиците се обадиха, рече някой, при това положение трябва да пия. Той пък не издържаше на птици. Пийнахме си аперитива и започнахме да се храним. Наблюдавахме се зорко, стараехме се да ядем прилично, да уважим красотата, и все поглеждахме през илюминаторите, но мачтите на враждебните кораби стърчаха над дърветата.

Ева после, когато миехме съдовете и ги подреждахме в шкафчетата, някой отвън подхвърли, че корабите си отиват. От този момент нататък денят стана по-хубав. Ръсна и малко дъждец, чухме го по покрива на кабината, докато спяхме. Този, който отиде някъде и се върна, доложи, че сме съвсем сами. Денят стана чудесен.

Гората блестеше от дъждеца, гласовете на птиците звънтяха, а някой предложи да останем до утре. Не възразихме. Как да не останеш, други хора в залива нямаше, бяхме сами и вярвахме, че на скалите се излежават тюлени.

 

 

 

 

 

 

 

СКРИВАЛИЩЕТО

    Една сутрин, след като цяла нощ се бях въртял в постелята, реших, че ще е най-добре, ако стана и се спася. Седнах на леглото, сдъвканият чаршаф събуди усещането ми, че сам съм сдъвкан от нощно чудовище и изплют в тази позната и непозната моя стая с враждебни стени и мрачни ъгли. Като седях така и мислех, дойдох до убеждението, че съм сломен, че ще умра от ярост. Надявах се да се оправя през деня, но не можах, напротив, привечер рецесията ми се изостри рязко и само като си представих, че отново трябва да вляза в леглото, извиках от болка. Щом мракът се сгъсти, разбирайки, че няма къде да избягам от леглото, никак не се учудих, когато се видях вън от стаята и тръгнал. Преди да потегля обаче, както трябва, седнах на една пейка и се опитах да размисля спокойно, това ми отне няколко часа, до момента, в който се изправих рязко, а след това прекосих безлюдния нощен град. Заобиколих само няколко пияни мъже и се озовах в най-крайния от всички крайни квартали. Тук ме залаяха кучета, но не ме уплашиха, знаех, че най-поривисто лаят вързаните, отвързаните кучета са тихи, гледат да се разминете от разстояние, да не заангажират достойнството си. Всъщност заради туй пусто достойнство стават всичките тези събития, но това е по-дълга история и ще гледам да я премълча, а вие се задоволете само с приключението ми по маршрута от напуснатото легло до мястото, за което се бях упътил.

Луната осветяваше тополи, миризлива вада, кочини, съборетини, приличащи на къщи, и много железарии, плюс стари тенекии и парцали, каквито може да изхвърли градът от смрадливата си утроба, след като хората са изтръгнали всичко възможно от тях, а ръждата ги е захапала по уязвимите места. Богохулната обстановка наоколо ме караше да се пръждосам минута по-скоро от нея, но тая работа не беше много лесна, боклуците се простираха навсякъде, край мен се издигаха хълмове и заставаха категорично пред крачката ми; не можех да ги заобикалям, трябваше да ги изкачвам, а изкачването на места беше придружено от лазене. Някъде ми се наложи да измъкна и преместя пружини за легла, ръждата им се пръскаше във въздуха, усещах блудкавия й прах, убодох ръката си и потече кръвчица. Вървях и изстисквах мръсната кръв от пръста си, за да избегна инфекцията, но не от страх пред смъртта, чисто и просто у мен се беше събудило любопитството към финала на започнатия поход. Да крачиш далеч от хората, да се промъкваш между парцали и кучета, преследван единствено от студения ирис на луната, това ме увличаше и теглеше напред. Внимавах само за посоката, гонех изток, изгрева на слънцето. Слънцето ме интересуваше слабо, само да ме стопли сутринта, сакън ако си помислите, че бързах към източните мъдреци и богове, никак, хич не ме интересуваха нито те, нито подобните на тях, виж, отделен е въпросът, ако някоя свръхземна сила ме превърнеше по някакъв начин в огромен силен мъжага, в супермен, тогава нещата биха се променили съвсем. Като супермен, мисля, че бих могъл да бродя между хората, но в този си вид – никога, тъй като представлявам слабандрак, година преди пенсионирането му, в едно от модерните предприятия, където превеждам писма и проспекти от три езика. Единственото, което мога, е да превеждам от немски, английски и испански. Не мога и да вървя. Ако сте забелязали, самотниците вървят. Тренирал съм по алеите на Витоша и по пътеките на Черноморието; от туй скитане сред природата краката и долните части на тялото ми заякнаха.

Призори вървях все още бодро, но вече се оглеждах, смятах да се скрия през деня, да пътувам само нощем, да избягвам хората. Привлече ме малка рекичка, тя течеше в дъното на широко чакълесто корито, наоколо се простираха лескови храсти, земята не беше кой знае колко утъпкана, не забелязах и следи от добитък, така че можех да полегна спокойно, пък и да се освежа в рекичката. Промъкнах се между храстите, наведох се и заопипвах земята, дланите ми трябваше да разберат дали е меко и сухо, те избраха такова място, изпънах се по гръб и се заслушах в ранните звукове на птиците. Светът ме преследваше с далечни влакове, камион премина с трясък наблизо, нищо чудно, ако магистралата се окажеше на метри от леговището ми. Изглежда съм поспал добре, събуди ме силната топлина на слънцето. Отпочинал, просто рипнах на крака и веднага усетих, че притежавам сили да стигна до екватора. Освен това хрумна ми, че ако избягам ефикасно главните пътища, спокойно ще мога да се движа и през деня. Изглежда, че земното кълбо все още не е претъпкано чак дотам с хора, все още е възможно човек да премине по-отстрани, да не се натрапва, никой пък някой да му се натрапва на него. Така разбрах, че осъществяването на замисъла ми ще се окаже по-лесно. Нагазих в рекичката, обърнах се към гората и видях всичките й листа: те поглъщаха слънчевата светлина, страстно отдадени на фотосинтезата си. Водата ме охлаждаше, близки и далечни бързейчета припламваха между камъните, слънцето затопляше намръзналия ми от земята гръб, от небето валеше радост, всичко тържествуваше, но туй не ме трогваше, красотата на природата бе загубила вече властта си над мен. Нагазил в поточето гол, аз се видях как продължавам на изток, като звяр, усещайки удоволствието от това, че съм звяр, че се тътря в пустотата на пътеките или по инстинктивно налучкани пролуки, метър по метър, докато една сутрин, на трийсет и първото денонощие, най-после усетих миризмата му…

Оставаше ми само да открия мястото, заоглеждах се, през деня нямаше да ми бъде трудно, ала в сумрака, колкото и да се взирах, не можех и не можех да зърна скалата, а тя ми беше крайно необходима за пълното ориентиране. От асфалта, върху който стоях, се откриваха няколко възможности за спущане до брега, но как да разбера къде е точно онова заливче, което ме интересува повече от всичко? Втурнах се надолу, заспущах се, падах, ставах, заплитах се в къпини, накрая щях да връхлетя направо в морето и все търсех и търсех скалата или поне четирите вкупчени дъбчета и едно встрани, сякаш ги пази. Нито те, нито скалата можеха да се съгледат в тъмния, изгубил своята съразмерност свят, нямаше ги дори врязаните във водата буруни. Имаше ли смисъл да се блъскам още? Седнах и зачаках да просветне. Заслушах се в глезения шум на прибоя, зад мен лежаха отхвърлените няколкостотин километра, умората и другите неща, заради които бях потеглил. Петите ми тежаха, прасците ме боляха остро, по тялото ми висяха дрипи, но най-силно усещах разрухата с очите си, те сякаш отчитаха насъбраното безсъние, налудничавостта ми. Бавно опипах косата си, после брадясалото си лице на светец, почувствувах изострените му черти. И все пак целта беше достигната, морето лежеше в краката ми, вече се провиждаше повърхността му; понесла тръпката на изгрева, тя се подаваше от дъното на нощната тиня. Изплуваха и скалите, мярнаха ми се четирите дъбчета, скалата, която приличаше на олигофрен, се изправи на мястото си и разбрах, че не ми остава нищо повече, освен да вляза във водата и да заплувам, до заливчето другояче не можеше да се стигне, то беше непристъпно по суша. Никаква душа не се мяркаше наоколо, освен прибоят нищо не нараняваше тишината, спокойно можех да изчакам слънцето, то ми трябваше да свърши работата си. Когато слънцето се дигна високо, стопли се въздухът, стоплиха се и скалите, вече можех да се спусна. Нагазих във водата и заплувах, бавно, почти ритуално заобиколих буруна, бавно и ритуално изпълзях между камъните, много, много бавно се излегнах върху дългата нагорещена скала и съблякох дрипите си по най-мързеливия начин, без да ставам, изхлузвайки се от тях като змия от кожата си. Ах, колко съм затворен, аз съм вътре в скалите, като в клещи, непристъпен и уединен. Лекият прибой шъпне приспивно, той пък ме изолира от шумовете на сушата. Морето тук почти не млъква, прибоят изчезва може би само два или три пъти в годината, така че само два или три пъти годишно ще имам нещастието да чуя мърморенето на света, през останалото време в ушите ми ще бучат само вълните, и то докато оглушея, оглушея ли – край, спасявам се.

Затоплих се и се обърнах към заливчето и май че се усмихнах с остатъка на човешкото си подобие, отсега нататък щях да се усмихвам все по-вяло, съзнателно бързах да напусна човешката си същност, предвкусвайки зараждащото се удоволствие да се превърна в животно. Влагалището на заливчето завършваше в дъното си с пещера, тя се чернееше и белееше с милионите курешки на скалните гълъби. На гълъбите им предстоеше да бъдат прогонени, друг е въпросът, ако ме приемеха като равноправен обитател на скривалището. Изправих се, опипах парцалите си, предстоеше им да съхнат още малко, нека съхнат, в това време ще проуча убежището си. Както и по-рано, когато го бях открил преди години, то ми хареса с пълната си изолираност и защитеност, а след това и с хралупата си, тя ми допадна особено, представих си я застелена с дъски и слама, можех да си лежа вътре и да съзерцавам през дупката като през бинокъл: морето цветовете, птиците във въздуха, звездите в небето, корабите на хоризонта; цял живот, никой няма да ме открие, тук лодки не влизат – плитчини. Години наред вълните са изхвърляли сандъци, талпи, дъски, какво ли няма в заливчето, наведи се и събирай, пренеси го в пещерата, създай си робинзоновски уют – през зимата един капак ще ме предпази от връхлитащия вятър, но надали ще стане нужда, предстои ми да се превърна в животно…

Възприемете ме като побъркан, но не и като човекомразец. О, ако съществуваше свръхземна сила, някоя особена мощ да ме превърне в супермен или поне в боксьор, тогава не бих и помислил да идвам тук, нямаше да предприема похода, щях да си остана в града, да се бия, да пазя достойнството си, а то какво – посегнеш ли да се защитиш, ще те смачкат, нали съм се опитвал – счупиха ми носа. Примирих се и заживях със страх пред насилието, започнах да се правя на ударен, макар че е тежко и не чак безболезнено. Живеех си, но когато преди трийсет и два дни в някакъв киносалон няколко млади копелета, ученичета, тормозеха в продължение на цялата прожекция зрителите с крясъци и замятаха неугасените си угарки върху главите на публиката, а ние всички мълчахме и не се намери един да извика, не скочихме поне петима да ги смач… Да, подобно нещо ми хрумна тогава, пожелах да ги смачкаме. Но туй не е нищо в сравнение с мислите, които ме връхлетяха по-късно, в постелята. Тъй като не можех да мигна, въртях се в леглото и плачех от обида, в яростта си отидох толкоз далеч, че започнах да измислям начини за наказание. Разбира се, първото, което ми хрумна, бе да се превърна в мъжага със стоманени мускули, а после изобретих наказателните отреди. Тогава именно, като измислих наказателните отреди, си рекох – бягай, човече, стани и бягай, само една година имаш до пенсионирането, но стани и се спаси, вече не си за никъде освен за пещерата… Същността на отделите се състоеше в идеална организация от въоръжени ядра, подвижни групички, готови да се окажат навсякъде и направо без съд – бой; нищо повече, никакво друго наказание – само бой; на насилието – с насилие; да видим какво би станало след няколко месеца, ще си гледаме ли спокойно филмите, ще се возим ли тихичко в автобусите, ще си караме ли нежно старостта.

Злорадството и вътрешното щастие, което изживях при създаването на наказателните отреди, ме довърши; добре замисленото отмъщение ме дигна на крака, измъкна ме от душевната разруха и ме понесе към морето, натикаме в тъмната дупка на отшелничеството и сега съм сигурен, вече няма опасност за мен, защото ми омръзнаха моментите, в които някой презрян пияница държи в напрежение цял трамвай, подиграва се с гражданите, а те, само да решат, ще скочат като един и ще го пре… Ох!…

Е, затова съм в пещерата, сам, край мене – гълъби, ами има ли по-миловидно нещо от гълъбите; лежа си като тюлен на камъните, наблюдавам хоризонта, не мисля за нищо. Тихо, чудно, от света към убежището ми не може да долети и стон – шумът на прибоя го поглъща, преди да влезе в ушите ми, а ето че ми предстои и великолепното събитие да оглушея. О, как чакам само да оглушея от шума на вълните, повече нищо не ме заплашва, да остане само радостното очакване на пълното ослепяване, за него ще се погрижат слънцето и водата… Настървено смуча солената морска вода с надеждата, че повече няма да видя автобус и трамвай; за мен те не означават само превоз, а места, където човечетата дори не смеят да погледнат към този, който мачка достойнството им.

 

 

 

 

 

 

 

ДИСКРЕТЕН АРОМАТ

    Не знам как се нарича, не съм се осведомявал за названието на това растение, но на поляната жълтите му стръкове горяха като свещи. Откъснах си един и го отнесох у дома. Беше още неразцъфтял, надявах се това да стане във вазата. На другия ден стотиците цветчета по стръка се разтвориха като очи на бебчета и светлината им напълни пространството край камината. Цветето сякаш отрази слънцето и го прати по всички посоки на отвратителната ми стая, чак до сумрачните гипсови ъгли на тавана, където дебнеше хищното мълчание на паяците. За първи път внасях цвете у дома и се оказа, че то ненадейно ме научи на някои неща. Преди всичко, благодарение на него забелязах безпорядъка – тук захвърлена пижама, там чехли, по килима пепелници, стотици пликове за грамофонни плочи с обидените ликове на Моцарт и Брамс. Тях ги натъпках в каталозите, чехлите заеха мястото си под леглото, а ризите и панталоните нахвърлях в гардероба. Едва тогава забелязах праха. Грабнах прахосмукачката, ликвидирах го, прочистих пепелниците, забърсах с кърпа плоскостите, те заблестяха, стаята замириса на чисто и закопня. Обади се копнежът и за други живи същества. Звъннах на много приятели, дойдоха само четирима и по този начин станахме петима мъже на четири бутилки водка.

– Това цвете ми взе акъла! – забеляза някой.

– Интересно цвете! – съгласи се друг.

– Направо прекрасно – съгласих се аз.

– Глупости! – рече някой, както отпиваше от водката. – Това е бурен.

– Ей, вярно бе… Пък аз помислих, че е цвете.

– Аха – цвете… Бурен!… И то от най-натрапчивите.

– Защо? – пожелах да зная аз. – Какво му е натрапчивото?

– Срещаш ги навсякъде – отвърна един от познатите. – С тях е фрашкано.

– До козирката – рече някой. – Навсякъде.

– А бе какво ще говорим – бурен!

– Не знам – възразих отново аз. – На мен ми харесва.

– А, не че е грозно като цвете… Напротив. Но – бурен.

– Абсолютен бурен!

– Вглеждал съм се в него – обади се друг от познатите ми. – Всяко цветче е чаровно, като отделна слънчева микроприказка, но…

– Венчетата му просто се задъхват от нежност, но – бурен!

– Абсолютен!

– Слушайте – готвех се да кипна аз, – знам, че е бурен, но красиво ли е? Разгледайте го като цвете и кажете, не е ли по-красиво от другите цветя?

– Бе красиво е, кой казва, че не е красиво, но всеки знае, че е бурен.

– Но е красиво! – извиках аз.

– Но бурен!

Изкрещях и изгоних гостите. Те напуснаха стаята доста учудени и поуплашени. Тръснах вратата и тръгнах към камината. Плеядата от цветчетата искреше мило и с примиреното раболепие на вечно зависещите от някого кучета или хора. Седнах пред тях. Отпих от чашата си и отново се загледах в жълтото съзвездие над вазата. Цветето се срамуваше, сякаш се извиняваше за някакви свои грехове. Сто пъти бях помирисвал стръка и знаех, че му липсва какъвто и да е аромат, но сега ми се стори, че всичките цветенца се настървиха и подариха на стаята ми неподозираното си ухание, явен израз на благодарност, недвусмислен признак за създадения между мен и цветето контакт. Потръпнах от изненада. Станах и се приближих до камината. Вдигнах ръка и погалих цветчетата. Дланта ми се обля от аромат. Бързо наведох глава и започнах да галя цветето с лице.

На входа се звънна. Беше баба Иванка портиерката, искаше два и шейсет за не знам какво си. Докато търсех парите, тя извика:

– Бе, чедо, защо си тапосал този бурен във вазата? Не можа ли да си намериш някое истинско цвете, айол?

Дадох й парите.

– Ми това си е див-дивеничък бурен. Ние тези цветя не ги и поглеждаме и ги скубем… Ми сега като нямам дребни да ти върна… Като нямам четирийсет стотинки, а?

– Ми тогава няма да ми върнеш – рекох аз.

– Добре де, ама защо си го тапосал този бурен баш върху камината!… Довиждане!…

Изведнъж ми се доцелува жена и отново заврях лице в цветето. После си полегнах на кушетката, радвах се на чистотата на стаята, на свободата си и на самотата. Потърсих с очи големия паяк, беше ми домъчняло за него, не го открих и отново затворих очи… Тогава отново усетих тънкия мирис на голямото цвете, което всъщност представляваше съзвездие от малки цветчета. Благодарих му хиляди пъти, но изведнъж ми се доцелува повторно. Грабнах телефонната слушалка. Ох, слава богу, тя си беше у дома, същата, която обичах да целувам, готова по всяко време да прекоси прерии, пампаси и тайги, за да пристигне.

Отворих и я въведох в стаята. Тя се огледа, изблещи очи и заяви, че тук е идвала друга. Тук е много чисто и е идвала някоя друга, нещо, което тя не може да понесе и ще си тръгне и вече никога няма да прекоси този праг. Заприказвах бързо и мисля, че успях да я убедя. Останалото го извърши Брамс, тя много обичаше Брамс и човекът свърши работата си добре.

– Тази стая е само за Брамс – рече тя. – Не знам защо, сякаш е създадена за музиката на Брамс. Осветлението ли, наредбата ли, не знам точно кое, може би и това, че е винаги непочистено, но тази стая сякаш е създадена за Брамс.

– Май че е тъй – съгласих се аз и понечих да я целуна.

– Чакай малко – рече тя.

– Какво има? – рекох аз.

– Тия чаши.

– Какво?

– Какви са тия чаши?… Ти си имал гости. Тук е имало жени. Това са чисто женски чаши!…

– Как женски?

– Е така – женски… Тия чаши миришат на жени. – Тя въздъхна по-дълбоко. – Тук е имало жени. Какво са правили тия жени тук?

– Имаше само мъже – отвърнах аз. – Нито една жена. Ти си първата.

– Откога? – погледна ме в очите тя.

– Оттогава! – погледнах я в очите аз.

– Сигурен ли си?

– Вярвай.

– Склонна съм да ти вярвам – рече тя. – Защо да не ти вярвам… Но чудно… – Тя въздъхна още по-дълбоко. – Долавям много тънък мирис на жена, която е била и си е отишла… А ти казваш, че нямало жена, а?

– Нямаше.

– Склонна си да ти вярвам, знаеш, че обичам да ти вярвам, но този мирис…

– Какъв мирис?

– На жена с вкус!

– Защо с вкус? Какво пък сега? Какво искаш?

– Знае, кучката, какви парфюми да употребява… Туй не е евтиният аромат на тълпата, тук има нещо тънко, което струва поне трийсет и два лева. Хайде, довиждане!…

– Чакай!

– Ти ли й подари парфюма?

– Слушай какво – нервирах се най-после аз, – на мен ми се целува! Да се изясним и да почнем… Предполагам, че ароматът, за който става дума, изтича от цветето.

– Кое цвете?

– Там във вазата.

(Тук не знам с какво да го запълня.)

– И това нещо ти наричаш цвете?… Боже мой, знаеш ли какво си набутал в тази стилна ваза?… Бурен! В тази дизайнерска ваза си набутал един никакъв бурен, който моментално трябва да изхвърлиш през прозореца, ако ме уважаваш… Или пък, ако не уважаваш мен, направи го заради Брамс!… Слушай, къде си намерил този бурен?

– На полето.

– Кога?

– Вчера.

– Какво си правил там?

– Разхождах се.

– С кого?

– Сам.

– Изхвърли тази гадост навън!

Тази жена вече не ставаше за целуване и я изхвърлих. Преди да си излезе, тя ме помоли поне да изключа музиката на Брамс, защото двете вървели заедно. Изпълних молбата й.

Отново стана тихо и спокойно, отново бях свободен и сам, а по едно време ми се стори, че големият паяк се появи в ъгъла си, а във вазата по-силно от всякога искреше жълтият цвят, пак от вазата изтичаше чудесният дискретен аромат.

 

 

 

 

 

 

 

ГРОЗНОТО ПАТЕ

    Патицата просто усещаше пръкването, то идеше отдолу, изпод топлината й, засега беше херметически затворено, но часът наближаваше. Първото, може би най-нахалното, пате прасна черупката и изскочи като пуканка. То се огледа, разбра, че това е неговият свят, успокои се и изрече своето първо па-па. Квачката се усмихна. Второто и третото изскочиха едновременно и веднага започнаха да помагат на четвъртото, което блъскаше яростно отвътре килията си, но петото изпревари четвъртото, стана четвърто, а четвъртото се задоволи с петото място, с утехата, че все пак не е шесто и последно. Петте патета се спогледаха, изрекоха десетина пъти па-па и се обърнаха към майка си. Майката обаче им посочи шестото яйце. Шестото яйце мълчеше загадъчно – никакви признаци за живот. Наобиколиха го, наведоха се към него, ослушаха се, повдигнаха глави към майката.

– Па-па! – каза майката и разтвори криле. Петте се набутаха в перушината, разбраха, че е приятно, но не останаха дълго там, подадоха глави, за да видят отново света.

Утринен полъх поклащаше перушината на тръстиките, някаква огнена топка се отразяваше във водата, беше приятно да се гледа и да се диша, но засега под мекотата на майка им се струваше по-уютно, а на всичко отгоре и интересно, след като шестото братче се инатеше и все още не излизаше.

Това стана чак на другото утро. След като почука няколко пъти по черупката и след като чу папакането, идващо отвън, шестото счупи яйцето. Като го видяха, петте извикаха “аха”. Майка им направи строга забележка: не “аха” – па-па!

– Па-па-па! – извикаха петте.

– Га-га! – обади се шестото.

Поведе ги към водата.

Изостанало на опашката, шестото се подчиняваше, вървеше, без да знае накъде, но не пееше.

Щом стигнаха до брега, Патаранка спря и остави новоизлюпените сами да възприемат картината. В светлината на пролетното утро повърхността на блатото блестеше, разчупена тук-там от плаващите по нея птици. Патетата подвикваха кротко и плаваха; насочвани от майка си, някои се гмуркаха – изобщо тук можеше да се вършат много приятни работи, тук се намираше раят, заграден от небе, в което се вместваха водата, тръстиките и облите хълмове с млада дъбова гора; все приятни и меки неща.

Патаранка влезе във водата. Без да му мислят, едно след друго петте патета я последваха, но шестото, за което с право казваха, че е грозно, се заинати. Патаранка се върна обезпокоена на брега, поговори му тихичко, обясни му, че няма нищо страшно, заяви му, че водата за патката е най-важното нещо, защото в нея протича животът й, че от водата идва храната, изобщо всичките приятни неща от живота се дължат на блатото.

Но грозното пате мълчеше. Това нервира майката, тя повиши леко тон и ловко го набута във водата, ала секунда след това съжали за постъпката си, защото трябваше да го вади отново на сушата, тъй като проклетникът щеше да се удави.

– Срам за блатото! – пошушна една патка на друга патка.

– Остави се! – отвърна другата патка. – Ще патим.

– То бива грозно, но чак дотам!

Така се разговаряха не само въпросните две патки, всички говореха нещо подобно и ако възрастните все пак спазваха някакво приличие, малките патета, както подобава на децата, понякога изврякваха истината за ужас на родителите им, които назидателно ги клъвваха.

Сърцето на Патаранка се сви, тя прибра челядта си и я поведе обратно. Напъха се в най-гъстата тръстика, беше решила да живее скрита с позора си и да излиза само нощем, когато тъмнината ще скрива грозотата на нейното пате.

Така се изнизаха няколко дни зад паравана на тръстиките и в мрака на нощта. Нощем тя отвеждаше шесторката до водата, но вече без песен, тихомълком. Петте вървяха нетърпеливо, следвани от изоставащото шесто, за което това пътешествие означаваше проклятие. Докато Патаранка и петте се къпеха, то стоеше на брега и чакаше с безразличие. Всеки нов опит на майката да го вкара във водата, се придружаваше с крясъци. Грозничето на всичко отгоре започна да показва клюнчето си.

Патешкият свят на блатото вече привикваше със странното поведение на Патаранка и челядта й, възрастните разбираха трагедията на майката, съчувствуваха й, но същото не можеше да се каже за децата. Напоследък стана забавно, нещо като развлечение, патетата да се събират при гъстите тръстики и да дразнят. Туй ставаше за кратко време, докато майките им ги приберат и нахокат за нетактичността, но се повтаряше всеки ден. Петте патета започнаха да подразбират нещо, дори задаваха и въпроси, искаха да знаят защо не им е позволено да се къпят през деня и нямат ли право най-после да си поиграят с десетките интересни патета. Майката мълчеше, поглеждаше скришно грозната си рожба и страдаше.

Дванадесетият ден от излюпването обаче ще остане като забележителен, като връхна ситуационна точка от хороскопа на грозното пате. В този ден отнякъде долетя огромен и мъдър паток. Никой не го попита откъде е и защо е дошъл, предположиха, че е претърпял любовна мъка или ловна стрелба, но същият този паток подочу нещо от бъбренето на патките.

– Какво бъбрете толкоз! – обърна се патокът към една от патките.

– А, нищо – отвърна патката, – имаме си една сензация и си я коментираме.

След което, разбира се, на патока бе разказано всичко, от игла до конец. Като чу историята, той промълви, че настоява да види патето, за което става дума.

Заведоха го, показаха му го и мъдрият паток изрече:

– Вие сте смешни!

– Защо?

– Вие сте луди бе, патки такива, толкоз ли не се досещате!

– Какво има!

– Боже мой, нима не знаете!

– Не знаем.

– Не знаете приказката!

– Божееее! – казаха няколко патки едновременно. – Каква грешка щяхме да допуснем.

– Поради ниска интелигентност – заключи патокът и разочаровано отлетя към блато с по-интелигентни жители.

Няколко патки посетиха тогава най-гъстата част на тръстиката и казаха на Патаранка да не си създава излишни комплекси, тъй като това грозно пате след известно време ще се превърне в…

– Боже – каза Патаранка, – как не се сетих досега! Хем знаех приказката за грозното пате, на което отначало всички се смеят, а после…

– После лебед! – извикаха патките.

Патаранка измъкна патетата си на открито, оправи тук-там перушинката на грозното си чедо и го постави начело на редицата. Останалите патета протестираха, но им се обясни, че не бива да пищят излишно, защото след време ще видят и ще разберат. Сега и да им обясняват какво е това лебед, не са виждали и няма да проумеят и най-добре ще бъде да се въоръжат с търпение.

– Бре да му се не види – рекоха си патенцата, – хич не ни е ясно как от това черно пиле ще излезе бял лебед.

Грозното пате вървеше напред, патетата пристъпваха зад него, шестте вървяха след Патаранка и така вървеше животът, докато един ден Патаранка сметна за уместно да постави грозното пате и пред себе си. По всяка вероятност искаше да го подчертае. И без това вниманието на всички патки бе обърнато към нейното семейство.

Вървеше семейството от тръстиките към блатото и от блатото към тръстиките, плаваше, пощеше се, проплескваше с криле, папакаше. Но тъй като грозното пате не желаеше да се мокри, Патаранка обикновено го взимаше на гърба си и гордо го разхождаше из блатото. В такива мигове, за общо учудване и възхищение, грозното пате програкваше своето грапаво га-га.

– Това е прочутата лебедова песен – подсказваха по-старите патки.

Мина още известно време и какво да чуят патките – патетата им започнаха тук-там да програчват.

Големите слушаха, слушаха, пък не усетиха кога заграчиха и те.

Един ден в блатния рай кацна някакъв щъркел. Ослуша се и какво, не може да повярва: всички патки в блатото и край него вместо традиционното па-па, грачат га-га.

– А бе вие патки ли сте, или гарги! – запита щъркелът.

– Това тук виждаш ли го! – запитаха патките.

– Е!

– Така, както го гледаш, това тук не е патка.

– Че не е патка, не е, но какво е!

– Лебед!

– Ха! – каза щъркелът и отлетя, а от блатото към него се надигна общ хор: га-га!

Игрите на грозното пате завършваха с побоища. Кой знае защо, грозното пате се оформяше като яка и агресивна птица, с остро клюнче, което умееше да удря, и много патета си изпатиха. Родителите съветваха децата си да не дразнят излишно грозничето, защото ще мине време и то ще се превърне в лебед. Грозничето обаче разбра, че представлява нещо ценно, то започна да налита и към възрастните.

– Брей, този палав лебед ще ни изтепе! – усмихваха се патките и се отдръпваха да отърват някой и друг удар по главите си.

Малките се покриха с пера, крилете и нозете им заякваха, вече не ги наричаха патета, а патки и погледите на всички все по-често се вперваха в грозното пате, всеки искаше да присъствува на оня момент, когато грозното пате ще се превърне в лебед.

Една сутрин на единственото дърво сред тръстиките кацна гарванка, погледна надолу и каза:

– Хайде бе, глупак, защо не отлиташ!

– На мен ли говориш! – запита грозното пате.

– На теб, разбира се, време е да литнеш, защото си мое яйце!

– Махни се оттук! – каза нервно грозното пате. – Не съм никакъв гарван, а лебед. Тук ми е добре, хранят ме и ми се подчиняват.

– Я не говори глупости! – ревна гарванката. – Веднага при мен!

Грозното пате погледна тъжно подчинените си, помисли още малко и отлетя на клона.

– А! – извикаха патките.

Гарванката и гарванчето разпериха криле и изчезнаха зад хълмовете.

Патките зяпнаха, яростно заграчиха га-га.

 

 

 

 

 

 

НАСАМЕ

    Призори, но далеч преди разсъмване, той се събуди няколко пъти с усещането, че ще се случат мистериозни неща. По едно време му се стори, че някой броди из стаите. Това не го задължаваше да стане и да затваря врати – усещанията идваха смътно, изявяваха се загадъчно и си отиваха по невъзможен за проумяване начин. Дори го повикаха, нечие присъствие му подсказваше да стане и тръгне; не каза накъде да тръгне, присъствието се отличаваше с интелигентност и, изглежда, разчиташе да се разберат без думи, но на него му се спеше и никаква сила не бе в състояние да го изтръгне от постелята. По-късно светлината на утрото извърши своето, вдигна го и той тръгна към банята. Докато миеше зъбите си, събуденият се досети за нещо и както беше с пяна в устата, премина в кухнята, включи котлона и наля вода в джезвето. Върна се при умивалника, изплю пяната, изплакна устата си. Обикновено, докато се бръснеше, обмисляше всичко предстоящо за деня или пък философствуваше, а най-често скиташе – няколко минути пред огледалото се превръщаха във вечност, малката кубатура на банята приемаше размерите на безкрайността. Изми лицето си, избърса го с мека, сменена вчера кърпа. Докато притискаше силно очите си, в тъмнината, пред зениците му мина жена, после някаква конница, появи се загрижената смалена фигура на майка му, а визията завърши с тласъци на вълни по бъбрив чакълест бряг. Но от ставането до този момент той си припомни редица празни и безплодни периоди от живота, неуспехите си, по-значителните си крахове. Припомни си и нещо хубаво, разбира се, но то се оказа смътно, неподатливо на изображение. И въпреки всичко, когато почна да върши равносметка, човекът си каза, че все пак живее, че горе-долу е здрав и обитава тази стара къща в подножието на планината, далеч от града, но близо до автобуса, че работното му време е кратко, че никой не му забранява да отива късно на работа – все неща, на които едва ли може да се радва и едната четвърт на човечеството. А може би по-малко от една четвърт. Това “по-малко” сякаш го зарадва, чувствуваше страшна нужда в момента някоя дреболия да го ободри или нещо от тоя род, щеше му се да се усмихне поне веднъж насаме. Усмивка насаме. Да се усмихнеш, когато си сам! Как може да се случи това! Кое е в състояние да го предизвика? А в живота му е имало и подобни приключения, понякога това ставаше често, придружено дори от протягане на ръце и дълбоко, плътно поемане на сладки глътки въздух… Чу някакъв шум.

Наруга се на глас, захвърли кърпата, изтича в кухнята. Водата клокочеше чак в дъното на джезвето. Помисли си колко често му се случва туй напоследък и доля отново.

Когато доливаше, без да ще, погледна през прозореца и видя човек. Човекът шареше под дюлята, облечен в износено, тъмно, неподходящо за ранната есен пардесю. На главата си непознатият носеше изпомачкана черна шапка с широка периферия.

Водата кипна повторно. Собственикът на самотната къща в подножието на планината се спусна към джезвето и постави две лъжички кафе, а секунда след това топлата течност изпълни чашката. Човекът с пардесюто в това време изчезна, нямаше го поне в тази част на двора. Собственикът на къщата (просто не знам как да го наричаме, тъй като преди малко го бяхме нарекли събудения) взе чашката и се оттегли в стаята си. Седна в мек стол и се облегна на старо, запазило завидно достолепие наследствено бюро. Зад димящата чашка стърчеше радиоприемник. Собственикът на къщата го включи. Предаваха сутрешните новини, намесваше се далечна музика, но той не чуваше нито едното, нито другото, а чакаше да захладее кафето. Ароматната пара в дома му и външният свят, влязъл при него чрез радиото сутрин, бяха особени усещания, пъпната връв, която го свързваше по приятен начин с всекидневието.

Посегна към копчето и оправи приемането. Беше предпочел музиката. Докато слушаше тихата мелодия и отпиваше скъпернически глътки, собственикът на къщата наблюдаваше рязко извисената планина, друга негова привилегия – да вижда, когато си ще, планината, която му се натрапваше ту зелена, ту кафява, червена и жълта, черна и бяла, или пък изчезваща – било зад далечните облаци, било зад примъкналата се до стъклата мъгла. Над планината винаги стоеше живо или мъртво небе, според атмосферните обстоятелства. Погледнеше ли направо, той виждаше електрически стълб с лампата и порцелановите чашки. От чашките се отклоняваха двете жици. През жиците проникваше токът за дома му: топлината, удобствата. Погледнеше ли надолу, собственикът на къщата можеше да види няколко плодни дървета, трева, поточе. Поточето пронизваше двора и изчезваше, вливаше се в бързащата към града река.

Ето го.

Непознатият прекоси видимото пространство и се изпари. Собственикът на къщата притича до другия прозорец. Непознатият се приближаваше отново към дюлята, крачеше делово, сякаш му предстоеше важна работа. Главата и шапката не се виждаха, закриваха ги клоните. Под дюлята обаче фигурата изплува цяла, но се обърна с гръб. Какво търсеше този човек в двора му? Докато собственикът на къщата си задаваше въпроси, непознатият се върна изведнъж по маршрута си, но не се появи в зрителното поле на другия прозорец.

Може би се е долепил до стената?

Собственикът на къщата тръгна решително надолу, отключи вратата и се озова на външното стълбище. Нямаше го. Нямаше никой. Слезе по стъпалата, упъти се към портата. Както предполагаше, оказа се заключена, винаги е заключена. Това означаваше ли, че непознатият се е прехвърлил през оградата? Когато си тръгна обратно, собственикът на къщата изтръпна. Ами ако… Той застана пред вратата на собствения си дом и извика: Хей, има ли някой вътре? Защото непознатият можеше спокойно да се вмъкне в жилището по време на глупавата екскурзия до портата. Има ли някой вътре? – повторно извика собственикът. Вмъкна се внимателно, дръпна вратата зад гърба си и тръгна да обикаля вътрешността…

Когато се върна при радиото, кафето в чашката беше изстинало. Отново включи музиката и седна, можеше да стои още на стола си, обръснат, освежен, ухаещ на одеколон и нивеа, да прецежда глътчиците на кафето и да си мисли. Какво, по дяволите, му хрумна тази сутрин, равносметка ли му е притрябвала? За равносметка е рано, той е едва на петдесет и няколко, дори не са го пенсионирали. И като се замисли по-сериозно, разбра защо е така особен днес – беше се оставил да се утаява. Нещо неопределено, нещо като тъга и нещо като сладост, може би сладостна тъга или нежна тъга, или пък неизбежна тъга бавно и зряло се утаяваше някъде в тялото му, там, където трябва, където стават тия работи, може би в главата. Не само в главата обаче; тъгуваше цялото тяло, в тъгуването участвуваха дори костите му. За какво? Повдигна рамене. За какво може да тъгува човек? Един човек може да тъгува за всичко и по всичко. Бил ли е щастлив? (Когато и да е?) Едва ли. Съществува ли щастието? Съмняваше се. И отново, може би за стотен път в живота му, го споходи похабената от повтаряне негова измислица, че щастливи могат да бъдат само глупаците, мисъл, която сигурно е изразена от мнозина други, но на него му е дошла по собствен път, просмукала се е някъде от глъбините на собственото му съществуване.

Вниманието му бе отклонено на няколко пъти; той мислеше за тъгата си, а очите му оглеждаха багрите. Багрите се спущаха от горе на долу, просто слизаха от планината – онази деликатна боя, която по-късно ще се превърне в пламък, но сега те кара да се взираш, за да я забележиш – по далечните листа, по гората, която се спуща подобно лава, баграта предизвикваше познати до втръсване сравнения.

Облече се, изключи радиото, излезе и заключи. Като прекосяваше двора, видя непознатия. Непознатият, както преди малко, се движеше под дърветата и отправяше очи към дюлята, където зрееха тежки плодове.

– Извинете! – Собственикът на къщата се окашля, усещаше някаква твърдост в гърлото си. – Какво търсите тук?

Непознатият се извърна към него. В старото пардесю и с тази черна шапка му заприлича на клоун. Небръснатото бледо лице излъчваше умора и пустота. Наподобяваше лице на несретник, лице на отвикнал да очаква нещо човек.

– Защо мълчите? – Гърлото му продължаваше да се втвърдява. – Как влязохте тук?

– Не знам.

Мътен, тих глас. С подобен глас би говорил човек, притиснат на земята от сандък.

– Кой сте вие?

– Не знам.

– Не знаете кой сте?

– Не знам.

– Не знаете как сте влязъл, не знаете кой сте! Какво търсите?

– Не знам.

– Ама вие сериозно ли не знаете кой сте? И ме карате да ви вярвам!…

– Вие пък много знаете кой сте, нали? – Непознатият започна да се отдалечава. – Знаете кой сте, нали?… А сигурно знаете и какво искате?…

Той си отиде, остави само спомена за голямото тъмно петно, наподобяващо пардесю и шапка.

 

 

 

 

 

 

КЪМ ЦЕНТЪРА НА ГРАДА

    Трамваят, който слиза от скута на Витоша към града, е мокър и сив, месинговите му части са студени, при пипане хапят; той иде от мъглата и отива към мъгла, не може да се разбере къде е по-гъста тя – долу или в планината, във всеки случай планината е изчезнала в нея, изчезнал е и градът и всъщност трамваят отива от никъде за никъде. Само хората вътре са наясно, че пътуват към центъра, който в някои отношения е далеч. Мълчат, макар че се познават, но какво ли могат да си промълвят засега – може би в такива дни човек изрича само най-необходимото, и нищо повече.

Вдясно се нижат къщи и къщички с хубави и грозни фасади, те надничат през оградите и градинките. В градинките се чернеят мокри дървета с не изцяло окапали листа, посърналите хризантеми се съпротивяват на гибелта, мокрите топки на цветовете им не пламтят, просто изживяват дните си. И все пак не е чак толкоз тъжно, тук е краен квартал, предградие на столицата, всичко наоколо излъчва тъкмо оная проста интимност, от която напоследък все повече се нуждаем. На мен ми е приятно да пътувам по това направление, когато се спускам от планината, дори в мъглата ми е добре. Седя до една от вратите на трамвая и доколкото мога, наблюдавам поведението на хората, като си въобразявам, че отгатвам мислите им, понякога ми се струва, че знам кой накъде пътува. Двете стари жени с мрежестите торби например ще слязат в Красно село за хляб, те са си наумили, че там хлябът е по-добър от хляба на Княжево. Изтънченият чист старец с пардесюто е професор от вилите, той ще купи от зеленчуковия пазар някакви плодове. Там ще слязат доста хора, включително грубиянът с мръсните, сгънати вече чували. Чувалите са били пълни със смески за животни, нахранил е някъде по кочините надеждата си и се връща, за да събира нови смески, ежедневието му минава в събиране на смески, всеки килограм от тях се равнява на килограм месо, така изглежда в мечтите му.

Точно пред мен е седнал млад човек, няма повече от трийсет и пет. За възрастта му съдя само по косата, по врата и ушите. Носи късо яке от изкуствена кожа с пришита овча яка. Лицето му е скрито, не го е извърнал нито веднъж настрана, поне да види кой се качва от спирките. Младият човек чете вестник, вестникът го е погълнал.

На всяка нова спирка трамваят се пълни, а това не ми позволява да продължавам наблюденията си върху хората. Започвам да се вслушвам в зараждащите се разговори. Най-ясно долавям някакъв брътвеж за дограма – единият не търси дограма, но другият търси и занимава събеседника си с проблемите на дограмата. Този, който не търси дограма, е задължен да вземе участие във вълненията около дограмата или от учтивост, или за обща култура – тук хората се изслушват. Много сложни проблеми, не мога да ви ги предам, нещо много заплетено и дори несвързано, абсурдно и влудяващо, енигма някаква, нали разбирате – става дума за строеж, за материали, за майстори. Увличам се, без да ща, в дразнещия ме шопски диалект чак до момента, в който ме хваща друг разговор:

– Къде си се понесъл?

– Надолу, слизам към центъра да набия един. Счупил ченето на едно наше момче. Ти накъде?

– Пуснали са ботуши.

– Заслужават ли?

– Де да знам, ще видя.

Този, който пътува към центъра на града, за да набие някого си, е младият човек пред мен. Той вече не чете вестник, разговаря с изправения негов познат, също млад човек, също с яке, само че без пришита агнешка яка. Имам чувството, че двамата рядко се виждат в ежедневието си, но някаква отколешна близост крепи връзката им, може би ученическите години или махленските юношески лудории. Разговорът им върви леко, непринудено и не блести вече с оригиналност, разговор за общи познати. Да, всичко се завъртя около старите познати, от които някои се оказали в заводите, втори в някои ведомства, а трети в Либия или подобни на нея страни. По този начин яркото начало на тяхната среща избледнява, това ме разочарова, вече преставам да се вслушвам, повече ме занимава същността на този, който ще отмъсти за счупеното чене. Вече виждам и лицето му, извърнато към събеседника си – бледа кожа, ярко тъмни очи с изразена раздвиженост на духа, мека, много младежка уста и релефно очертан нос – хубав човек, твърде отдалечен от представата ми за побойник.

Отдясно продължават да се редуват попарени хризантеми и други есенни цветя, проблясват дюли, но се появяват и нови административни сгради с неизбежните си твърди очертания и бели фасади, изплуват из мъглата с апокалиптична заплаха да унищожат и хризантемите, и дюлите, заедно с потъналите в своя благ характер къщурки, завоювали терена си от памтивека. В тези къщурки все още живее духът на отмъщението. Помислям си неизбежно за факта, че край мен е страшно. Представям си какво би станало, ако счупят моето чене. Ще се намери ли някой да отмъсти? Би ли тръгнал така, като този човек, в почивния си ден? По всяка вероятност той се е отправил да отмъщава именно в своя почивен ден. Никой не би тръгнал към такова отмъщение заради мен, нямам си нито един приятел, който би дръзнал, а което е още по-тежко, едва ли ще се намери един – поне да позове с мисълта си желание за отмъщение.

Много се бъбре вече в този трамвай, сякаш всеки говори с всеки – за заплатите, за пенсиите, за внуците; момичетата говорят за момчета и дрехи, момчетата говорят за футбола и работата. Самотниците като мен си кротуват, някои от тях висят по дръжките с отегчени, изпразнени лица, други се вслушват в брътвежите, а намират се и такива, които отправят забележки към учениците, дори зараждат скандал.

Трамваят напредва в мъглата, спира, отново потегля. Зачитам се във фирми на магазини, вглеждам се в новопостроени комплекси, те се простират в мъглата като призраци. Една от сградите се забива в невидимостта като вълнолом, друга до нея с височината си наподобява фарова кула. Още малко и ще чуя сирената на фара да предупреждава за нещо. Гледам мъглата и се питам дали лудешкото кикотене и бесуване на учениците не се равнява на насилие за изтормозените от живота старци. Ами отмъщението? Насилие ли ще бъде туй, което ще се случи след малко? Може би само след пет минути отмъстителят ще намери човека, който му трябва. Това жестокост ли е, светът жесток ли е, или ние остаряваме?… Най-после градът ни вкопчва плътно в клещите си, бетонните сгради ни притисват отвсякъде. Тук всичко се вижда по-добре, няма далечина, мъглата не може да се изяви.

На Руски паметник слизат много хора, слизат и двамата събеседници с якетата. Следвам ги, любопитно ми е, искам да чуя ще си кажат ли нещо, особено на раздяла. Но раздялата се извършва бързо, този, който идва в центъра за ботуши, преди да си тръгне, казва:

– Ако искаш, да дойда и аз.

– Ха – разсмива се отмъстителят, – ще си свърша работата сам.

– Тогава чао.

– Чао.

Постаравам се да вървя подир отмъстителя и донякъде ми се удава. Надявам се да свърне в някоя от сградите, но той крачи направо по булеварда, напредва бързо, аз изоставам, той върви още по-бързо и изчезва в мъглата.

 

 

 

 

 

КАРИАТИДА

    Веднъж Иван Симеонов се загледа към северната част на оградата и забеляза, че ъгловият кол е клюмнал. Затича се и видя това, което се полагаше да види: циментовият кол висеше във въздуха. Това е то имот край дере, извика Иван Симеонов, вече ми липсват най-малко два квадратни метра. Без да ще, той се извърна към постройката и измери разстоянието с очи. Пет нищожни метра деляха дерето от калкана на вилата. Пет или шест корена от малините липсваха, търкаляха се долу край вадата. Свирепа болка и тъжно отчаяние свиха бойкото сърце на стопанина. Създаден, за да действува, той се хвърли към лопатата, скочи в дерето, започна да връща пръстта към мястото й. Но пръстта падаше обратно в краката му, дори нещо повече – срина се още една част от брега, а туй го накара да загуби и най-дрипавата частица от духа си. Като подложи длани под пръстта, Иван Симеонов завика. Какво викаше, трудно се разбираше, но той продра гърлото си и въпреки туй никой не му се притече на помощ. Мария Симеонова готвеше в кухнята, а децата още спяха. Ръцете подпираха хубавата студена пръст, черна и пълна с бъдещ живот: милиони семенца и бактерии, бледи рехави жилчици, наситени с влага и обещания. Но пръстта тежеше не горе, където й беше мястото, а в дланите му. Иван Симеонов най-после разбра, че не може да стои така и да подпира почвата вечно, че доколкото му подсказва огледът, брегът тепърва захваща да се руши. Пусна пръстта в потока. Понечи да изплакне ръце, но, кой знае защо, се отказа и отчаяно се закатери към имота си. При това положение той можеше да изпълзи изпод зейналата ограда, но не изпълзя, а заобиколи и влезе през портата. От това място вилата имаше вид на спокойна охранена буржоазка, задоволена във всяко отношение, която и не подозира, че тайна болест я разяжда подмолно. Упоритост, мъжество и нахалство бяха необходими за издигането на този гигант, скътал в себе си не по-малко от десет стаи, два гаража, сухо мазе за натурия и битов кът – една микротеритория, в която влезеш ли, погълнат си от миналото, тук то те шиба с писък на гайди и те гали с шепот на кавали. Много безсънни нощи, присвоявания, комбинации и кражби бяха вградени тук и когато на края творецът трябваше да се радва, да обитава, една нищо и никаква вадичка там, в дерето, започваше задкулисната си дейност на подкопаване и сриване. Иван Симеонов погледна калните си ръце и чак сега се наведе над влажната, попарена от няколко слани трева. Тя наподобяваше перушина, обърсваше меко калта. Иван Симеонов усещаше мекотата на тревата, на неговата трева, поникнала и отгледана в неговия двор, в предната му част, която едва ли би могла да пострада от свличането. Забърсваше дланите, гънките на пръстите и мислеше за неземни сили, за гигантски благородни машини, с възможности да изтръгнат вилата му от предишното й място и я преместят поне пет метра напред. Това е напредък, това е техника, а сегашното какво е – нищо, напразно го наричат прогрес, то е нищо… Иван Симеонов се приближи към дворната чешма, наведе широкия си загладен под якето гръб и почна да мие ръцете си.

Кърпите, както винаги, висяха по местата си: за него, за Мария, за децата. В кухнята властвуваше редът. И каква чистота, боже мой!… Мария Симеонова отваряше консерва гювеч-зарзават, дебеличките й отрудени пръсти работеха чевръсто, но не бързаха, преместваха ножа милиметър след милиметър, за да пазят капачката. Същата капачка догодина може да затвори нова консерва. Пестеливостта и чистотата бяха в кръвта на жена му.

Иван Симеонов разказа с няколко думи за колищата. Мария Симеонова остави буркана неотворен и се запъти към мястото на произшествието. Върху пострадалото ъглово колище се клатеше сврака, птица, която винаги докарва яростта на Симеонови. Иван Симеонов бе избил няколко свраки с ловна пушка, но гадините продължаваха да долитат и сякаш наистина предпочитаха неговия двор за провокационните си крясъци. Мария Симеонова извика “къш” и се озова при колищата. Картината предизвика остра болка в сърцето й, после болката премина в уплаха. Без да ще, стопанката на имота се дръпна назад, уплаши се, че почвата може да се срути заедно с нея.

“Казах ти, Иване, още тогава ти виках да не вземаме туй място край дерето, но ти го купи, изкорени габърака и зася малини. Сега ще погинем заедно с къщата. Пръстта се кърти и пада връз вадата и ние тук, ако не циментираме, ще пропаднем за тоя, дето духа. Жалко за труда ни, с децата ще се издавим в тая река, ако не циментираме. Тук трябваше, значи, цялото дере да се напълни с бетон, да се ангажират камиони, да носят и да хвърлят, а откъде ще ги вземеш камионите, като вече не работиш там, като си се скарал с всички хора покрай строежа. Тук, значи, трябва да потече друга река, от цимент, да блокира пръстта, да я стегне, да не мърда.”

Мария Симеонова изрече туй в дерето, а Иван Симеонов отвори устата си чак в кухнята, след като отначало клюмна върху стола:

“Само за цимент не ми говори, не ми говори за железобетон, защото ме хващат дяволите и не знам, значи, какво мога да сторя. На мен най-хубавите ми години отидоха тук да изкоренявам, да разширявам площ, да строя, да създавам условия за човешки живот на теб и децата ти и не ми говори за бетон, защото ще хвана нещо, значи, и ще сторя беля. Аз вече, като видя цимент или бетон, мога да повърна… Или дограма! Или плочки!”

“И ти не ми говори, каза му Мария Симеонова, защото ха не си набивал цимент и желязо, ха сме се срутили.”

На туй Иван Симеонов отвърна мрачно, че тук вече не помага нито циментът, нито желязото, тук нищо не може да се хване, защото всичко е обречено на общо срутване и положението не може да се спаси, дори ако стоиш денонощно долу и връщаш падналата пръст на мястото й.

Ще стоим, хвана се Мария Симеонова за думите му, ще стоим и ще мятаме обратно пръстта. Ти, аз, децата. Туй, дето е издигнато, трябва да се спаси.

Иван Симеонов не отговори, сгромоляса се върху масата и зарида. От плътното декемврийско небе заваля ситно… Ситно тук, а кой знае как в планината, откъдето иде туй нищожно поточе, то ще се напълни отново и отново ще започне да подкопава. Вън закрещяха две свраки, свраките крещят най-оживено при ръмеж.

Този декемврийски ден бе първият, началото. После се случиха много други неща, но всичко бе свързано с валежите и прииждането на потока. Земята се срутваше, колищата легнаха във водата и се покриха с кал, мрежата на оградата ръждясваше и се ронеше като пудра, времето ръфаше двора, примляскваше от удоволствие и ехидно повръщаше изяденото, което потичаше надолу. Отвърнал поглед от дерето, Иван Симеонов дълбаеше отбранителната линия на два метра от калкана, слизаше надолу в землянката и оформяше красив окоп. Като довърши окопа, въпреки отвращението, което хранеше към цимента и строителното желязо, той хукна из града. Започна да възстановява връзките си. Сега трябваше да заплаща. Камионите искаха, циментаджиите искаха, за желязото искаха, за чакъла искаха. Майко, колко струва, ако го строиш като другите, извика на края Иван Симеонов, грешни пари троша за дреболии.

Докараха торбите с цимента, докараха чакъла, варта, зачакаха желязото. Докато чакаше желязото, Иван Симеонов подреди материалите на сухо, но въпреки туй материалите потекоха към окопа, самички, без да ги викат, позовани от нещо прадядовско, искаха да си свършат работата, но как да ги пуснеш без желязото!

Дните минаваха, времето течеше, течеше и потокът.

Най-после желязото пристигна. Камионът довтаса пред вилата. Камионджията повика известно време отвън, па влезе в двора. Почука на вратата, позвъня и тъй като не му отвориха, заобиколи и мина в задния двор.

Тук камионджията видя едно живо същество. Краката на това същество бяха забити във водите на потока, а раменете му подпираха основите на вилата. Съществото обладаваше гигантска сила, крепеше цялата сграда. Задният двор липсваше изобщо, потокът беше отнесъл всичко заедно с отбранителната линия и строителните материали. Водата течеше в краката на съществото, размиваше пръстта, но краката – не, те си оставаха там, забити във вечността.

Камионджията се загледа в кариатидата, постара се да разпознае в нея самия Иван Симеонов, но не успя. Иван Симеонов бе полепнал с кал, вар, цимент и се бе втвърдил. Нищо, нищичко не се виждаше от стопанина. Само по едно вре на камионджията му се стори, че лявото око на Иван Симеонов се открехва, сякаш да каже нещо, но вместо да остане там и да разбере какво му казва, камионджията хукна панически към камиона си.

РЪЖДАТА БЛЕСТИ КАТО ЗЛАТО

    Като ви наблюдавам, вас, жителите на този град, прави ми впечатление, че не обръщате внимание на входовете; обитавате топлите си жилища, входовете ви служат само за преминаване. Вие ги мислите за еднакви, но се лъжете, има входове и входове, някои започват и свършват веднага, като врати те са безинтересни, говоря за големите входове, които се превръщат дори в тунели, а много от тунелите се разклоняват, вратите към мазетата им са отключени, достъпът до парните инсталации е свободен – влизай и се разполагай. Нямате си представа колко е хубаво да си легнеш по гръб в едно загрято мазе и да заръбаш хляба. Един ден по този начин изядох две пити и спах чудесно, не е вярно, че преяждането затормозва стомаха, нямам основание да потвърдя това суеверие.

Прави ми впечатление, че не забелязвате и прегазените котки. Напоследък по улиците се срещат много мъртви котки, те лежат на асфалта дълго, никой и не помисля за тях. Вярно е, че съществуват служби по чистотата, но службите по чистотата не притежават очи, а кой от вас ще вдигне телефона, а? Но да речем, че вдигнете телефона, повече от сигурно е, че ще ви отговорят да си гледате работата – службите по чистотата не смогват изобщо; какво би станало, ако се втурнат и към котките; прегазени котки колкото щеш и все на определени места, друг въпрос ще бъде, ако котките започнат да умират в точно фиксирани пунктове, по регламент; засега обаче те избягват да постъпват така.

Може би подразбрахте, че съм този, който се грижи за умрелите котки. Никой не ми нарежда, но видя ли просната котка, сърцето ми се свива, пъхам я в някоя от безбройните си торби и продължавам работата си. Работата ми е да пребърквам боклукчийските гюмове, едно интересно занимание, но вие едва ли ще ме разберете, освен ако не ви е чужд хазартът. Но и тогава не бихте проумели същността – за да проумеете, трябва да сте боклукчийски преровач, най-нищожната издънка на социалната стълба, не знам как да ви го обясня, но, да речем, можете ли да си представите човек с годишен доход осемдесет лева, по трийсет и няколко стотинки на ден? Това съм аз, затова ме занимават входовете. За мен всяка хартийка е скъпоценна, трябва да я измъкна измежду сметта и трапезните остатъци, не много приятно занимание, дори отвратително, и все пак вече си го обичам и трудно бих го заменил за друго, особено ако “Вторични суровини” повиши поне малко цената на предаваната от нас хартия. Не съществува кой знае какъв чар и в това, да събираш котки, разбира се. Какви ругатни съм дочул от шофьорите, когато се промъквам към труповете. Вместо да ми кажат браво, те ме псуват. Но да се върнем при входовете. Край големите кофи за смет се навъртаме аз и живите котки. Сигурно сте забелязали колко много котки се навъдиха напоследък, хиляди, и главната част от тях обитава мазетата като мен. Там, в мазетата, се раждат и котенцата, те се появяват внезапно пред очите ви, за да се потъркалят в слънчевата трева, а вие се чудите откъде се взимат чудесните котенца, оттам се вземат, от коремите на майките, от утробата на града, от подземията, от тъмнината, в тази тъмнина мяукат последиците от сладкото керемидено пулсиране. Тези котенца се създават, за да ви предпазят от плъховете. Сякаш не помните плъховете! Няма ги сега, не представляват сила, тези котенца именно са застанали между тях и вас, на тях е предопределено да поддържат равновесието. Но пак се отплеснах за котките, а думата ми не е за тях, думата ми е за мен, искам да научите нещо за моето присъствие на този свят.

Предпочитам центъра на града, старата част, там има гънки, интимност. Новите квартали – пфу! Не ме интересуват. Блоковете. Отвратително. Не давам старата демократична част на града с улегнали, ферментирали вече нрави, с остарели врати по мазетата, на такива врати не им работят и ключалките, а собствениците не слизат с месеци в подземията. Защо, какво да правят там, долу отдавна е наблъскано със стари мебели, дюшеци, пружини, туби, автомобилни гуми, пукнати клозетни чинии – уж ще потрябват, а не трябват, – стари книги, стари списания – всичко, каквото може да бъде изхвърлено при един ремонт, основно почистване или смяна на мебелите. Четвърта зима вече спя в общото помещение, определено за парното (поне двайсет и пет градуса), и не виждам повод да се преместя. Обитавам най-централната част на София, при Коня, лежа върху три дюшека. Денем мога и да чета, светлината на прозореца пада точно върху разтворените страници. Библиотеката ми е разнообразна, стари книги, стотинка не съм давал, всичко е измъкнато от щедрата томбола на боклукчийските кофи. Най-дебело са подвързани съчиненията на Хайне. Споменавам ги не защото имам предпочитания към тях, а защото са свързани с преживяване. Ах, как мразя спомените, как не подхождат на боклукчийското ми всекидневие, изобщо не знам какво е това спомен, но… тогава бе застрашен животът ми. Наближаваше краят на лятото, периодът, в който си търся зимно скривалище. Вече имах някаква ориентация, огледите ме отведоха на улица “Шейново”, три високи огради там образуват нещо като кладенец. Какво да ви кажа – пет входа, подземната част – лабиринт, сградите стари, повечето врати към мазетата отворени. Избрах си нещо с южно изложение, с топлопроводни тръби и чешма. Започнах да нощувам експериментално, временно напуснах лятната си резиденция в стария автобус извън града.

Прекарах няколко дни в новата квартира, уверих се, че е добра, но малко преди да се изтегля, се случи неприятност. Въпреки проявената предпазливост, изглежда, че все пак някой ме е зърнал или не знам какво, но една сутрин, към девет в неделя, чух зараждащата се опасност – далечни звуци, присъствието на разтревожени хора. Грабнах чувала и изскочих в подземния коридор. Помъчих се да си припомня горе-долу изходите, ослушах се още веднъж и хукнах към тишината. Внимателно отворих вратата на двора, но и там дебнеха. Върнах се, притулих се в най-тъмния кът, зачаках с туптящо сърце. Вън глъчката се усилваше. Доколкото можех да схвана, от етажите слизаха нови хора; долових отделни думи, изречения, разбрах, че става опасно. Шумовете, които отначало ми звучаха нестройно, май че с изтичането на времето се организираха, напред излязоха по-мъжките гласове. Уплаших се и реших да се предам. Тръгнах през коридора – мазетата сякаш едва сега ме удариха с миризмата си, изкачих се по каменното стълбище, бавно отворих вратата; право в лицето ме плисна ужасът: двайсет или трийсет души, въоръжени с ножове. Затворих вратата, побягнах обратно в тъмнината, сред най-гъстите миризми. Не озверените погледи, не хората ме бяха уплашили, а страшното им единодушие. Нима това не бяха мразещите се един друг, непрекъснато воюващите помежду си собственици? Какво ги беше обединило? Пресметнах, че е глупаво да изляза насреща им, но можеше ли да ме спаси и криенето? На тях нищо не им пречи да нахлуят, а в суматохата се убива лесно. Нещо обаче ми подсказа, че е по-добре да изчакам. Какво да изчакам? Нещо ми внушаваше, че долу съм по-защитен. Макар и многобройни, собствениците се страхуваха. Те се пенеха и размахваха оръжията си вън, ако им паднех в ръцете можеха и да ме надупчат, но не смееха да нахълтат. Съвсем ненадейно една от вратите се отвори. Не тази, която очаквах. Дневната светлина се спусна по стълбището. Какво беше пък туй? Възможност да изляза? Отново се зашумя, този път гласове на жени и деца идеха отдалеч, аха, вече се обаждаха зрителите. После чух стъпки, ботуши минаваха решително по плочите. Спряха. Трийсетина гърла едновременно започнаха да обясняват. Отново тишина. Излез, извика внезапно милиционерът, но и той не се отличаваше с особена решителност. Това е вече друго, рекох си, и потеглих. О, колко бавно изминах пътя по коридора, неимоверно тежко се изкачих по стълбището, на входа истинската дневна светлина ме заслепи и затворих очи. Затворих очи, но видях ясно как тълпата ме гледа и вдига ножовете, милиционера, възбудените лица на децата, уплашените жени, които очакват всеки момент да се завърже нежеланата престрелка, готови да се скрият зад ъгъла. Представете си как съм изглеждал тогава, с празен чувал и Хайне под мишницата. Разочарование? Учудване? Ново раздразнение? Някой издигна лозунг да ме разкъсат. Милиционерът избърса потното си чело, скара се на тълпата и ме поведе.

В районното ме подхвана дежурният, събраха се и други, гледаха ме; дори не докоснаха чувала, разгънаха книгата – де който влезе, все книгата поглежда, а после мене, взира се внимателно, но и с досада. Абсолютно униние. Кой си ти? Не знам. Къде си раждан? Не знам, нищо не знам, нито помня, знам само, че вървя по улиците и бъркам в боклуците, това съм аз. Какво да те правим? Ваша си работа. Там е работата, какво да ме правят, аз съм една голяма бъркотия, какво могат да ме правят, нито да ме задържат, нито да ме съдят, нищо, най-добре да ме пуснат. Дежурният махна с ръка, внуши си, че не съществувам, и мисля, че постъпи мъдро. Няма ме, не може и да ме има. Това съм аз, ако искате да знаете, на всичко отгоре – без паспорт. Посочиха ми вратата, но тръгнах към бюрото, взех си книгата. Най-напред свих през задния вход на ресторант “Грозд”, дадоха ми малко хляб и се качих в автобуса. Мина контролата, но и контролата махна с ръка, все пак успях да кажа на контрольорката, че притежавам подобен автобус, почти лична собственост. Прибрах се при гнездата на птичките, изядох хляба и легнах върху сламеника, решен да си дам почивка, макар че беше неделя, а неделя е най-работния ден за боклукчиите. Като се опънах добре, замислих се и чак тогава се уплаших, тялото ми започна да трепере. Чакай, кой съм аз наистина; откъде съм се взел, на колко години, бил ли съм някога дете? Треперя от нерви, но си задавам и въпроси. Най ме обиди това, че и милицията дигна ръце. За първи, но и за последен път ми стана мъчно, че съм нищо. Това отчаяние трая доста дълго, попречи ми дори да си подремна през деня, но привечер се оправих, привечер слънцето заседна между гнездата на птиците, а ръждата на автобуса ми заблестя като злато; рекичката лъсна, жабите изврякаха изведнъж, нещо хубаво прониза света, всъщност то не е било в природата, а у мен – едно олекване, едно кръцване не знам къде и – край. Защо, запитах се аз, защо подобно настроение, какво ти липсва, нищо не ти липсва, всичко си имаш, и сега нещо ти се е приглезило, понеже носиш душа и искаш някой да ти обърне внимание, е, няма кой да ти обърне внимание, затова помисли, сам ли си, или не си сам. Не си сам, разбира се, ами че с теб е рекичката, в края на краищата с теб са жабите, я виж колко жаби, къде има толкоз много жаби, това са най-бъбривите жаби на света. Олекна ми, извиках от радост, прииска ми се да запея, но какво да запея, не знам нито една песен. Затова пък се протегнах и извиках на глас. Ето, това е!…

Този е единственият спомен в живота ми…

Когато събера много хартия, пък и някои по-ценни неща, отнасям хартията и я продавам, дето трябва, а след това се връщам, взимам ценните неща и торбата с убитата котка, купувам си хляб, качвам се на трамвай, автобус или на тролейбус, зависи от коя част на града съм тръгнал, и се отправям към моя ръждясал автобус. Зиме, лете, няма значение – има ли убита котка, аз идвам при рекичката, оставям ценните неща при натуриите си, измъквам правата лопата и започвам да копая дупка в земята, малка, незначителна, колкото да поеме една мъртва котка. Няма тържественост, няма ритуали, просто заривам котката, и толкоз. Но важното е, че животното е вече под земята, че не съм позволил на автомобилите да изтърбушат червата й, попречил съм на едно разлагане, осигурил съм мир на праха й, а най-важното, вие, които живеете там и минавате край изтърбушените котки, толкоз ли не се досещате, че е неестетично? Не ви търся сметка, само ви напомням, че някой ден, ако видите едно нищо, една неизвестност да се навежда между автомобилите, не плюйте с отвращение. Поставям котката в торбата си, идвам при рекичката, погребвам я и винаги се любувам на делото си. Колко много гробове, колко много мъртви котки! Всяка е носила душа, сега е само тяло, но под земята, а това е достатъчно. Защо съм такъв, да ме пита човек, защо тъкмо аз, не мога ли да си гледам живота? Такъв съм си. Боже мой, хора, дали не съм нещо не на себе си? Защото, като ви наблюдавам, идвам до заключение, че все изкуфелите, малко мръднали дами съжаляват котенцата, все те ще се намерят да ги погалят или приютят. Боже мой, какво стана, нима милосърдието е останало само у изкукуригалите?

Но и аз съм користен, да ви кажа, дето го върша, не го върша току-тъй, без печалба. Защото в някоя лятна привечер, когато слънцето стане хладен кръг и ръждата по автобуса ми заблести като злато, мятам поглед зад рекичката, чувам птиците и ми става приятно, хубаво, а бе – чувствувам се направо щастлив.

 

 

 

 

 

 

 

ТРИУМФ

    Чувството, че има да върши много неща през деня, го накара да стане рано. Ниската му понакуцваща фигура тръгна по глухите улички, край дебели каменни зидове и дворчета, в които други подранили стопани подклаждаха огньове. Всеки имаше да вари по нещо в казана си, наоколо като безброй очи дебнеха чисто измити буркани. Градинките и саксиите пламтяха като есенни цветя, лозниците едва носеха тежките вимета на гроздовете. Дъждовното лято бе отминало, градчето вече осъмваше в бистрия слънчев въздух на октомври, месецът се заниза тих и нежен като струна. В пристанището шумовете на моторите се умножаваха, беше сезонът на паламуда, но тези шумове сякаш не достигаха до хората, на хората им се струваше, че е тихо, че им е леко, че всичко, което вършат сега, произтича от соковете на плодовете.

Накуцващият влезе от новата част на градчето и се упъти по брега. Овехтялата му дочена дреха се мяркаше по пясъчните ивици, по скалите, изчезваше зад дюните, показваше се отново: човекът залягаше, пълзеше.

Най-после може би той откри мястото. Бурунът бе дълбоко врязан в морето, потънал в спокойствие, силно насечен, скалист. В тънката есенна топлина там се пощеха гларуси. Някои гледаха към простора и дебнеха, други стояха спокойно като мъдреци или пристъпваха лениво между курешките.

Накуцващият човек запълзя отново, промъкна се, кажи-речи, до птиците и постави рибката на скалата. Върна се назад и залегна. За всеки случай омота ръката си. Небръснатото му лице беше едро, леко кривогледо. Въпреки кривогледството изражението на очите му излъчваше добронамереност, наивност.

Мъртвата рибка лежеше на скалата, куката, която я пронизваше, почти не се виждаше, виждаше се синтетичното влакно от рибката до ръката на човека, но можеше ли то да направи впечатление на птиците? По водата и брега се търкаляха милиони синтетични предмети – от надувните детски поясчета до тубите за мазила. Те се жълтееха и синееха, плаваха или лежаха на дъното, подаваха се от пясъка на плажовете, дразнеха погледите, направо нервираха сред хармонията на великото природно цветосъчетание.

Най-едрият изпревари всички, стрелна се и нагълта рибката. Ръката на човека не пропусна мига, дръпна влакното, куката се вряза в гърлото на гларуса. Птицата се вцепени от изненада. Нищо не я болеше. Само това дръпване… Какво ли можеше да означава то? Разпери криле, полетя, но невидима сила я притегли рязко надолу, а острото нещо се вряза още по-дълбоко в гърлото й. Тя падна и се преметна. Рибката изхвръкна от клюна окървавена. Птицата стъпи на краката си, силно притисна криле към земята.

На двайсет метра от нея човекът навиваше влакното.

Гларусът не знаеше, че горещината в гърлото е от кръвта му, той стоеше прилепен до земята и понеже нямаше какво друго да стори, политна отново и отново падна. Най-после разбра, че невидимата сила, която го притегля надолу, е влакното, но не можеше да направи нищо: то влизаше в него, беше вътре в него.

Човекът навиваше и се приближаваше, не бързаше, пестеше резките движения, тях той предоставяше на птицата. Най-после гларусът предприе нещо по-сериозно – вдигна се над главата му и полетя в кръг. Това изненада човека, той се стресна, забрави да навива, а сякаш не му достигаха и сили, само гледаше как горе в яростни напъни кръжи огромният мъжки гларус. Полетът теглеше влакното до скъсване, човекът усети това и леко размота. Отпущането подлъга птицата, тя за миг помисли, че е свободна, и реши да разчупи кръга, но туй проклето дръпване отново я събори върху скалата.

Нито далеч, нито близо до нея тревожно летяха и грачеха другите гларуси. Човекът в дочената дрипа държеше здраво влакното и наблюдаваше предизвикания от него хаос: птиците в небето и мятащия се в камъните мъжкар. Картината го бе зашеметила до такава степен, че бе забравил да навива. И все пак мъжкарят се приближаваше, туй ставаше сякаш по силата на необяснима логика, продиктувана от здравината на влакното и от куката.

Чувалът лежеше настрана. Не става и дума за ония памучни или манилени чували, а за нещо синтетично, полупрозрачно, гладко и достатъчно голямо да скрие птица.

Човекът се хвърли върху птицата рязко, защото познаваше силата й, бързината й, цялата жилавост на крилете и шията, остротата на нейния клюн. Като я похлупи с тяло, преди да бъде изкълван, накуцващият притисна главата й към скалата, прибра криво-ляво крилете към тялото, обгърна ги. Свободни останаха само краката, те дращеха въздуха, загребваха го с плавниците си. Въпреки всичко главата успя да се измъкне от лявата ръка на човека, острието на клюна се заби във врата му, човекът изрева, прихвана повторно главата на птицата. Острата болка във врата го караше да действува грубо, жестоко. Той не пипаше, а стискаше – до счупване, до задушаване. Чувалът прибра птицата. Вътре тя се отпусна и най-важното усети, че сега нищо не придърпва главата й откъм гърлото, че повече нищо не се врязва в нея. Човекът чисто и просто бе отрязал влакното.

Като завърза чувала, накуцващият победител нагази в морето, загреба шепа вода и заплакна изкълвания си врат, който леко кървеше. Върна се при чувала, нарами го и потегли.

Победителят не тръгна по бреговата ивица – той се изкачи до магистралата, предпочете да върви по асфалта. Отляво се простираха по-големите, зашумени с дървета лозя. Отдясно се редуваха малките лозя, те бяха криви и жълти, разположени по дюните. Имаше нещо абсурдно в това, че лозите излизаха направо от жълтия нагорещен пясък и въпреки туй раждаха гроздове. Дори без да вкуси зърната, човек сякаш усещаше, че сокът им е гъст, сладък и предугаждаше какво може да бъде виното. В тия малки имоти всяка лоза беше самотна сред своята оранжева пустиня. Трева липсваше, тук-там стърчеше по някое дръвче. Но имаше много смокини, много блясък на море, много сол във въздуха, а през лятото – жега.

Гларусът кротуваше в чувала, учуден, че светът се е смалил, че го притиска отвсякъде. Той не мислеше, само усещаше. От необичайното клатушкане в стомаха му се надигаше нещо като морска болест.

Гларусът повърна няколко полуразложени рибки, но човекът, който го носеше, не разбра това, човекът бе отправил поглед към върха на своето смокиново дърво. Дървото се издигаше в лозенцето. Клоните му се простираха широко, на всички страни, отрупани с тежки мъхести листа, голямо дърво, достойно дърво, плодовете му бяха колкото звездите в небето. Нямаше ламя на света, която би могла да обере смокините му: различно големи, някои съвсем зелени, други съвсем узрели, черни, готови да се скапят. Обираха едни, зрееха други и отново, и отново дървото даваше с пълни шепи…

Може да се каже, че това беше най-интересното лозенце: микроскопично, криво, килнато на всички възможни страни според гънките на дюната, спечено, дори сега – през октомври. Една малка Сахара – това представляваше лозенцето, защото първото впечатление, което предизвикваше то, бе за много пясък. Стопанинът се бе погрижил добре за пълното му загрозяване. Тук стърчаха две нескопосани плашила, по дръвчетата висяха шарени парцали и полиетиленови торби. По клоните на смокинята бяха обесени врабчета. Изглеждаха леки и въздушни, не тежаха на дървото и тъй като бяха обесени с краката нагоре, крилцата им се ветрееха винаги разперени.

Цялото лозе бе оградено с дворна телена мрежа, с желязна врата, катинар и ключалка. Накуцващият кривоглед човек отключи и влезе в имението си, остави чувала с гларуса и веднага започна да пляска с ръце. Изхвърчаха косове, полетяха към морето. Достатъчно бе да се загледа по-внимателно човек, за да открие колко много птици живееха в есенното изобилие на околността. Стопанинът пляскаше и викаше.

Като се убеди, че е прогонил всичко пернато от територията си, победителя опипа засъхналата кръвчица по врата си и се обърна към стълбите. Грубо сковани, стълбите пронизваха на две места короната на смокиновото дърво. По-ниската извеждаше до голям разклонен ствол, а по-високата се изкачваше до върха. Кой знае защо, може би поради неизвестна болест върховите клони съхнеха, дървото оплешивяваше. Затова пък удобно за окачване на врабци. Стопанинът взе чувала, отвърза го и го притисна до земята. Прикованата по този начин птица не можеше да кълве. Бръкна и намери краката й. Измъкна само тях, привърза ги добре с въженце. Чак сега измъкна цялата птица, но лявата му ръка стискаше здраво главата й. Като държеше птицата, стопанинът на имението се изправи и се обърна към дървото. Прецени нещо важно и отново вкара птицата в чувала. Така му беше по-удобно да се катери. Стълбата се огъваше, пружинираше, но опитният стопанин знаеше, че няма да се счупи – беше се качвал безброй пъти, стълбите му служеха да го отвеждат до плодовете.

От върха на дървото той огледа пейзажа, сякаш го виждаше от върха на величието си; на запад възвишенията на прозрачната планина, а на изток есенното море с лодките, които търсеха риба. Всичко се виждаше – и старото, и новото градче, и островът, и вълноломът до другия остров, и селото в далечината зад острова, всичко живееше кротко в кроткия ден и всичко се виждаше оттук, от неговата земя, от неговите лози, от неговата смокиня.

Без да измъква птицата от чувала, човекът привърза краката й към най-високия сух клон. Като се убеди, че всичко е готово, той се смъкна на безопасно място и дръпна чувала. Гларусът увисна с цялата си чистота в лъчите на слънцето.

Човекът слизаше по стълбата. Усетил пясъка под краката си, той погледна нагоре, но видя само листа. Измъкна се от чадъра на дървото и сега успя да види птицата. Тя висеше, висеше добре и гледката му се стори задоволителна. Отдалечи се още, качи се на дюната. Оттук картината му се стори още по-добра. Особено когато птицата, съвзела се вече, започна да поклаща криле. Беше чудесно. Стопанинът на имението изръкопляска. Но на какво? Вече нямаше косове, нямаше врабчета. Тогава човекът разбра, че е изръкопляскал на себе си.

 

 

 

 

 

 

 

ГОСПОДАРЯТ НА ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

    Географията на това заливче от Южното Черноморие не е много сложна – едно сурово място с твърди остри скали, повърхността им ситно разядена, по тях е изключено да тъпчеш бос, не става и за къпане, рядко ще се намери глупак да се потопи точно тук. Наоколо е само плитчини, но има някаква ивица, тя е известна само на Капитана. По нея той се прибира с лодката си от риболов, промъква се чак до брега, там го чака малък дървен кей. Когато лодката се прибира от риболов, собственикът й може да види отдалеч своята дъсчена къщичка, а зад нея – горичката. Пред къщичката има навес, има пейки и маса, шава човек. Това е жена му, тя шета там, подрежда обяда или вечерята. Заливчето е защитено от някои ветрове, но при влошаване на времето лодката се изтегля на брега, така че с прилежна упоритост и твърдоглавие човек би могъл да живее тук, стига да е нащрек. Капитана не признава друг живот освен този, така е навикнал. Той е някогашният господар на Индийския океан, така го знаят хората от пристанищата, макар че всъщност е бил господар на всички океани, защото къде не е пътувал и водил корабите си, но сега е пенсионер, от десетина години се е примирил само с туй черно заливче от Черно море. А искат да му отнемат и него. Тук често се отбива техникът на съвета в съседното градче, известният пияница и рушветчия Мишо Чолаков. Мишо Чолаков настоява да се махне къщичката на Капитана, тя грози, така смята законът, по крайбрежието трябва да се метлосат всички подобни постройки. Капитана мълчи, досега не е промълвил дума с него, предоставя туй на жена си. Тя предава точно мислите му: няма да получиш нито лев, нито грам ракия, не се надявай на рушвет и стой далеч. На шейсет, с десет години по-млада от Капитана, у нея още се утаяват токовете на някогашната красавица, дори сега задържа погледа, предизвиква преценка, размисъл, събужда предположения, макар че е потънала в безпорядъка на вечното движение между огнището и мивката, лодката, мрежите, метлата, чиниите и селските магазини. Цялата дневна умора привечер се награждава, идва един час, малко след като е приготвила салатата. Тогава капитаншата поставя голямо блюдо на масата, покривката блести от белота, изправя бутилката, до нея двете чинийки и двете чашки, всичко за двама души, капитаншата сяда на стола и първото, което вижда, са двете вилици, вечните вилици от трийсет години насам, купени в арабско пристанище. Тя не може да не ги погледне, те я връщат за момент в миналото, това сякаш е необходимо. После капитаншата запалва цигара, запушва. Това е най-сладката цигара през денонощието. Почива си и пуши, кротко гледа към устата на заливчето. Първо ще чуе мотора, а после ще се появи лодката, сякаш я изстрелват скалите. Какво по-хубаво, кое може да се сравнява с това, какво повече могат да искат двама стари приятели от този час на очакване и завръщане. Преди да влезе в заливчето и види жена си, Капитана неминуемо си представя оня септемврийски следобед в Калкута, когато кметът на града бе поканил всички налични капитани от пристанището на прием в някаква резиденция с много зали и градини.. Хиляда ли се събраха? Май че хиляда капитани и всички накуп; и колко езици се вплетоха тогава в празненството, колко нещо се изпи, само мъже, единствена жена – съпругата на кмета, останалото мъже, мъже, мъже, докъдето ти види окото, касапница от съдби и преживелици, милиони бруто-регистър тонове, ветрове, плитчини, бурени, но всичко туй избледня пред единственото, най-великото: когато съпругата на кмета нарече българина “Господаря на Индийския океан”. Защо? По какви причини? Не е важно, никой не може да разгадае съображенията, поради които една дама може да каже нещо, важното е, че му лепнаха това прозвище и той не се обиди по лесно обясними причини. Първата му брачна нощ и този прием в Индия – няма по-големи събития в живота му, а битието на Капитана гъмжи от преживелици… Той се вслушва в двигателя, така разбира, че всичко е наред, сърцето на машината работи спокойно, в него има поне още пет години живот, чак тогава ще може да мисли за ремонт. Така си е, откакто се е поселил тук, не е ставало нужда да сменя нито лодката, нито мотора, нито мрежите, нито жената, всичко му служи прилично, а и той самият е прилежен, два пъти дневно излиза за риба и два пъти се прибира редовно, как не му хрумна поне веднъж да се отбие в казиното или в къмпинга. Нещо остаряваме, признава си Капитана, май че нещо ни тегли все към дома, към еднообразието – всеки ден едно и също, питието и то едно и също, а всъщност не е безинтересно, хубаво е; ставаш от леглото и изведнъж виждаш, че е добре: слънцето го няма, наоколо е хармонично меко, тихо, заковано за вечността, но дълбоко в същността си е раздвижено, зад морето клокочат лъчите, много скоро ще се разпукат като цвят и ще те обсипят с перли, както си сам сред водата, ама съвсем сам. Западният ветрец духа нежно, повърхността на морето тръпне – кожа на жребче, това е от вечната му младост, от вечността. След малко всичко порозовява, тук-там се показва топъл гръб на делфин. И делфинът е вечен, и розовият цвят на изгрева, и гларусът, който, ако го питаш, едва ли ще съумее да каже защо седи във водата и мълчи, какво му е необходимо, като го гледаш – нищо не му е нужно и разбираш – стои за украшение, забодено върху гърдите на морето, като брошка. И това си има значението, заключава Капитана, и то е важно. Както е много важно да види отдалеч ръцете й. Когато се прибира, той най-напред вижда ръцете й, понякога те още работят с ножа, режат, но повечето пъти са полегнали върху масата и чакат, а между пръстите на едната ръка дими цигарата. Няма по-хубава жена, няма по-кокетна къщичка, не съществува по-уютна верандичка и туй май че бие по сила всичките му плавания накуп и всичките му приключения. Ако сега ми кажат – какво искаш: отново в Калкута, или да останеш в залива, веднага ще предпочете залива, но върни ме, боже, поне пет години назад, само пет ти прося с най-голямата искреност, каквато може да си представи човек. Как не съм се сетил по-рано да се вкопча на младини в залива, че да не мръдна до края на живота си. Така мисли Капитана сега, на седемдесет, когато се прибира от мизерното си плаване, понесъл няколко килограма попчета към тигана. На брега, върху продънената прогнила лодка, е седнал Мишо Чолаков, лицето му се чернее отдалеч, до Мишо Чолаков е седнал друг човек, сигурно придружител, пратеникът на общината никога не идва сам. Моторът пърха равномерно и сладко. Капитана и Мишо Чолаков се наблюдават, шумът на двигателя не им пречи да си проведат разговора.

– Отново ли си дошъл – намръщва се Капитана.

– Този път ти нося голяма новина – казва техникът, – предупреждавам те, че утре пристигам с булдозера. Казах го и на жена ти, но тя държи точно туй нещо да го заявя и на тебе. С мен е булдозеристът, да види ще може ли да събори бараката. Оказа се, че може.

– Ти си мръсник и рушветчия.

– Изпълнявам заповед. По крайбрежието не бива да има незаконни постройки, ти нямаш разрешение, сто пъти сме ти го казвали, а ти сто пъти си заявявал на кмета, че бараката ти не грози, а краси. Трябва да събориш и кея. Идват курортисти, идват чужденци, крайбрежието трябва да бъде красиво.

– Понеже не ти дадох сто лева, мръснико.

– Това е, капитане, утре пристигаме.

– Добре, но почакай да изляза.

– Не, бързам.

– Почакай, моля те.

– Стар си и не можеш да ме биеш.

– Няма да те бия, ще те убия.

– Е, това не искам да става и си отивам, защото си луд петел. Жена ти ме помоли да си тръгна, преди да слезеш на брега.

– Почакай, моля те, искам само да те убия, нищо повече, сега ще те стисна за гърлото, моля те, направи ми това удоволствие.

Мишо Чолаков се изправя, изправя се и придружителят. Той е нисък силен мъжага, погледът му е объркан, а когато тръгва след техника, леко се извръща, едва забележимо махва с ръце, извинява се за нещо. Лодката целува кейчето. Капитана се хваща за него, скача, привързва се. Преди да прекрачи във верандичката, застава до колата си, гледа я, мисли, дори отваря вратата й, дори сяда, но преди да запали, се отказва – струва му се безсмислено, унизително му е да отива сега до общината, все едно че тръгва против разбиранията си, да моли за отсрочка, макар че понякога е мислил и за това, да се яви най-после пред тези тайнствени хора и да им каже, че това мизерно кътче от морето не струва нищо пред стоте милиона лева, които са били в ръцете му и които са оцелявали само поради него, освен това може да им подметне, че си имат работа не с другиго, а с Господаря на Индийския океан. Капитана слиза от колата, вече му предстои най-тежкото – да застане пред жена си. Бутилката стърчи самотна върху масата, няма ги двете бели ръце. Той не влиза вътре, сяда на стола, напълва чашите и поглежда към хоризонта. Морето е гладко, морето е глухо, то тежи страшно, просто тегне с хубавата си ясно очертана линия, с черните назъбени скали в заливчето, с кейчето и привързаната към него като кученце лодка. Майчицата му мръсна, от всичко ми остана само туй и пак ми го вземат, сякаш не могат да почакат още някоя година, докато хвърля топа. Ти няма да хвърлиш скоро топа, появява се жена му, ти си здрав и ще живееш още и моля те, да не правим трагедия, знаехме си, че ще ни бутнат, какво искаме, поживяхме си добре, ще се приберем в Бургас, там си имаме всичко, ще се радваме на внуците. Така ще стане, съгласява се Капитана, той не иска да тревожи добрата си съпруга, но все пак ме е яд, притежавал съм всички морета, а сега не мога да имам едно петънце от тях. Пият и се вслушват в щурците, свечерява се, от селото долита магнетофонен запис, там на някого му е весело, той няма нищо общо с преживяванията на пенсионерите. Какво да си говорят, могат само да пият, макар че и пиенето не върви, нищо не им се услажда, нито искат да пуснат радио, не палят лампи, могат да седят и да мълчат. Само сто лева, проговорва изведнъж Капитана, само да не бях толкоз твърдоглав, сто лева щяха да оправят работата, но не мога, разбери, разбираш ли ме? Мълчи, моли жена му.

Призори тя чу някакъв шум до себе си, но не обърна внимание, защото Капитана бе плакал цялата нощ. Призори нещо до нея хлъцна и той заспа, но изглежда, че не бе заспал както се полага, изглежда, че бе умрял точно тогава и този е бил последният му звук. Тя лежа дълго в леглото до мъртвия, но не заплака, само обмисляше какво да прави. Не измисли нищо, лежеше безсилна, изпълнена с нарастващ яд към хората. Когато утрото напредна, тя стана и започна да се бори с мъжа си, трябваше да го облече, а после да го домъкне до колата. Но пък стана добре – Капитана успя да седне, както се полага, само главата му клюмна встрани, сякаш подрямваше. Капитаншата затвори вратата и мина от другата страна, намести се зад волана и малко преди да подкара, чу булдозера.

На мекия път, който свързваше заливчето с магистралата, се разминаха. Виж го, рече Мишо Чолаков на булдозериста, натряскал се е от сутринта. Така си помислиха и другите от селото, като видяха как Капитана спи кротко до вярната си жена, вечната му жертва, която при подобни случаи шофира, която някога го чакаше търпеливо, докато палавникът се перчеше по някои места и минаваше за господар на океаните.

 

 

 

 

 

ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА ЛОШИЯ ЧОВЕК

 

Катерчето е полегнало безпомощно върху няколко букови трупи, подпряно е отстрани като с патерици. Наоколо се простира каменна настилка, зеленее трева, цъфтят храсти, нощем светят флуоресцентни лампи. През деня по катерчето се гонят дечурлига, тежат му снегове, мокрят го дъждове, пече го слънце, корабчето лежи на сушата, сляпо, затворено, прозорчетата му са заковани с насмолена хартия, цялото е обковано с плоскости, опаковано е, така е зазимено, защитено от злосторници, от крадци и чака ли, чака своя час малко преди да замирише на лято. Тогава ще му махнат опаковката, ще го боядисат, до него ще долази един кран, ще го повдигне и внимателно ще го постави във водата – за кой ли път, може би за двайсети, двайсет години “Сирил” плава в добро и лошо време. Повече в добро време, разбира се – при лошо време риболовните корабчета нямат работа в морето. Дължината му е осем метра, а ширината му два метра и трийсет сантиметра, гази малко, корпусът му е покрит с епоксидна смола, тя го предпазва от ракушките, от морския червей. На вода корабчето се държи добре, стои упорито, притежава завидна възвращаемост при поклащане, така че можеш да му повярваш, да му повериш сигурността си. Ако вдигнем капака на задната палуба, ще открием помещението за мотора. Моторът е българско издание на пъркинз, петнайсет коня, винаги е в ред, готов да запали при всяко положение. На предната палуба е котвата, трябва да бъде там, но сега е в кубрика, няма нужда от нея, сега катерчето е на сухо, всяка дъсчица по него, всяка негова частица вече тръпне, напира към морето. Катерчето гледа от сушата как другите лодки се полюляват до кея, излизат от пристанището или се връщат. А Оня все не иде, няма го, забавя се нещо, сякаш този път рибата не го вика. Щурвалът стърчи самотен, кой да го подхване истински, само децата го въртят напосоки – те или си играят, или си въобразяват, че тръгват нанякъде. Вратата на кабината е закована, в кабината е тъмно, влажно, мирише на студ, на остатъци от зима, никой не е разковал капаците на илюминаторите, за да се видят койките, масата, столчетата, гардеробчетата, лавиците, библиотечката, мивката, кухничката, навигационните уреди, от които няма нужда, но все пак са там, заради самочувствието на капитана, да му напомнят за неосъществените намерения, за угасналите мечти по далечните острови. Той познава всяко заливче и всяко бурунче по това крайбрежие, оправя се и със затворени очи, тук капитанът не пътешествува, а лови риба. Само веднъж му се удаде да отпътува надалеч, но всичко се разви по суша, той отиде до Париж, там му продупчиха гърлото, премахнаха му говора, поставиха му клапа до адамовата ябълка, което от само себе си означаваше, че капитанът никога няма право да влезе или да падне в морето, ако му се ще да поживее още. Но да се върнем в кабината на неговото катерче, там са скътани чипаретата и обикновените въдици за попчета – други уреди за риболов той няма, мрежи няма, но лови много, прехранва се с риба, продава риба, налага му се да продава.

Като вярно куче е погледнало катерчето в очакване на своя господар, той ще дойде отдалеч, чак от София, ще разкове опаковката, корабчето ще изпръхти на свобода и ще се остави да го освежат с бяла боя по бордовете и палубите, малко зелено по буртиците и съвсем, ама съвсем малко черна боя за името и граничния номер. Кабината трябва само да се проветри и да се мине с мокър парцал навсякъде, леглата да се застелят с прани одеяла и нови чаршафи, но това е женска работа, върши я жена, коя ще бъде тя тази година, ще се разбере скоро, капитанът ще я доведе от София. Жената ще остане известно време и ще се върне, ще пристигне друга, другата ще я смени друга и тъй нататък – при това положение корабчето се усмихва съзаклятнически – такива ми ти ги върши собственикът на “Сирил”, с това е известен. По-умните му познати разправят, че по този начин капитанът избива комплекси заради ниския си ръст, смачкания си ръждив вид и дупката на гърлото. Жителите на градчето се пукат от любопитство, някои – от яд; не могат да проумеят кое в края на краищата кара млади хубави момичета да се набутат в тази кабина с това овъглено човече, но очевидци разправят, че дойде ли времето на която и да е от жените да си отива – плаче или пък дига скандал, заклева го друга да не стъпи след нея на палубата. Замине ли тя, вечерта пристига другата, дори може да са се разминали по въздушното трасе в обратни посоки. Новата влиза в корабчето, настанява куфара си и оглежда с любопитни очи безпорядъка на кабината. Новопристигналата е още бяла, нежна, с рокля, още не е нахлузила панталон и се готви да вечеря в казиното. Там вечерят новодошлите и втората вечер прекарват там, и третата, но постепенно потъват до шия в живота на корабчето и се сливат с него. Рибарите я виждат на пристанището или сред морето и си казват с полуусмивка: охо, новата вече е дошла; след това я преценяват, питат се дали е по-хубава от другата, по-ниска ли е, по-висока ли е; освен това веднага си личи дали е по-добра домакиня. Пристанището помни една, която щом пристигна, легна на своята койка и не стана от нея, пропадна в четенето на криминални романи, замина си почти бяла и само нощем караше капитана да вилнеят по дискотеките. Капитанът, какво да прави, вилнее, трябва, доказва, че го бива за повече неща. Ето защо катерчето е нетърпеливо и поглежда по посока към София, скучно му е на сушата, живее му се и на него. То е обърнато на изток, точно срещу морето и Острова, но сякаш гледа на запад и се ослушва, може би ще успее да чуе особения шум на симката.

Горкото корабче, не знае и как да знае, когато никой не му е казал, че капитанът е мъртъв. Няма го вече, няма да дойде, никой няма да види френската му капитанска шапка повече, нито пък ще съгледа него как лежи под своя плавателен съд с четка в ръка, с чукче или какъвто и да е друг инструмент. Чисто и просто изчезна, стопи се, отиде под земята – вместо на дъното, където е за предпочитане, капитанът отиде под земята като всички обикновени хора, на петдесет и няколко години, а на такава възраст морето му се струва на моряка най-сладко, тогава той го обича най-силно, има най-неотложна нужда от него. Всъщност човек би трябвало да се запита… да… капитанът наистина предизвиква недоумение и изтръгва от ума на хората въпроси. Аз например се питам често: господи, от какво е направено морето, материя ли е, дух ли е то, само частица ли е, или само цвят, съществува ли, или не съществува, та притежава тази притегателна сила да улавя в себе си и лошите хора, като капитана на “Сирил”? Защото не познавам по-голям егоист от него, по-самотен и недружелюбен скитник, по-неприятен обитател на нашия свят. Срещнеш го сред водната пустош, погледнеш да те поздрави, а той или ще те подмине с презрение, или ще ти кимне само с остатъка на изтръгната от дъното на душата си учтивост, за да не го разнасяш после по масите на кръчмите. А винаги го срещаш, дявол да го вземе, няма начин да се разминете с него, той е непрекъснато на вода, непрестанно гони рибата, устремено преследва знаците й, тъй като разшифрова по свой собствен начин признаците за нейното движение, сякаш между него и рибните кервани съществува загадъчна емоционална връзка, каквато връзка сигурно съществува, мисля аз, между него и многовековните водни пластове на морето. Не знам, ще се осмеля да ви намекна, че все пак има нещо, някои хора просто се раждат с вградено устройство към морето, няма значение къде ще се родят, може на пет хиляди мили от водата. Ако не им се случи да видят морето, така и ще си умрат, без да знаят за него, но видят ли го, двамата се съединяват, химическата реакция ще се получи, ще се слеят и взаимно ще се оплодят. И кажете тогава, какво е това нещо море, какво съдържа в себе си, та превръща и лошите хора в мечтатели? Това се питах винаги, когато срещах капитана на “Сирил” сред пустошта.

Но от тази пролет това няма да ми се случи, освен ако не остане призракът му. Ние сме свикнали с него и не е изключено да си го проектираме в далечината като мираж – достатъчно е само да ни проблесне катерче или чуем равномерен шум на мотор. Това може да ни се случи по всяко време на денонощието, независимо какъв цвят е легнал над водата и под какъв ъгъл падат слънчевите лъчи – катерчето лети напред в гонитбата на рибата и я улавя.

Това е другият въпрос, ще отворя дума и за него. Добре, помислете си малко и кажете ще продължавате ли да вярвате още в традицията, или ще се разколебаете, защото, откакто се помним, знаем, че градчето-пристанище е известно като мястото, в което живеят най-знатните рибари. Така ли е? Така е, разбира се, това ни е известно не само от легендите, ами и от фактите, а и от литературата. Да, но капитанът на “Сирил”, който дойде някъде от най-вътрешната вътрешност на сушата, надмина всички рибари накуп, разби ги на пух и прах, взе им акъла и въпреки че го мразеха, те не могат сега да споменат името му без уважение. Защото той винаги ловеше повече риба от тях. Дори когато нямаше риба, когато всеки потомствен рибар се връщаше с празни ръце, нашият лош човек ще домъкне нещо със себе си. Той никога не показваше това нещо, неговата риба рядко се виждаше на бял свят, но всеки си знаеше, че “Сирил” докарва риба и как ще я изнесе навън, как ще я пласира – тайна, абсолютна. В това се състои именно чудото и повече не вярвам на легендите, защото видях, пред очите ми се разби легендата за потомствените рибари – появи се отнякъде някой, но съвсем сам, съвсем, съвсем самичък, у него ни традиции, ни професионални тайни, а гений. Кажете, защо геният не се роди измежду тях, а се пръкна другаде? Ленивото наследяване на умението, отпущането по течението на традицията, липсата на размисъл? Да, рибарите от градчето, за което става дума, не са артисти. А той е творец. И лош човек, неприятен човек е капитанът, който вече не е жив; може да те обиди просто като се разминавате, без да те погледне дори, без да знае, че е минал край теб, нещо повече, без ти самият да знаеш, че си минал край него. Но коя е тази сила, господи, какво е туй чародейно чудо, тази фикция МОРЕ, която кара и лошите хора да падат на колене пред него?

Лежи сега корабчето върху земята, жестоко обидено, че не са го разковали. Приближа ли се до него, струва ми се, че ще изкрещи и ще отхвърли патериците си. Няма го крана да го повдигне, защото го няма капитана, капитанът лежи под земята. И ако неговият дух се смили над нас да ни позволи все пак сегиз-тогиз да го виждаме като мираж по вълните – добре, ако ли не – лошо, осиротели сме, тъжно е, когато от някоя красота изтръгнат една подробност, привидна уж, а се оказва важна. Лично аз не мога да предскажа какво бих чувствувал занапред, когато ще знам, че и най-силното напрягане на въображението ми няма да извика на живот силуета на бялото корабче в далечината, и да ви кажа ли, вече съм взел това корабче с въображението си и съм го поставил на почетно място в градчето, да ни напомня, че е имало един човек, боравил безпогрешно с материята море. За вечни времена.

 

 

 

 

 

 

 

Проф. Светлана Стойчева: Приключенията на Лиско…

Светлана Стойчева

Приключенията на Лиско, приключенията на автора!

 

Двадесет години Борис Априлов издава поредицата „Приключенията на Лиско” и никак не иска да се раздели с този си образ, превръщайки го в неразделната си сянка. И както винаги, всичко започва на шега – подзаглавието на първата книга е „хумористична повест”. Какво означава това – редакторът на в. „Стършел” е можел да пише само „хумористични” неща, или през 1957 г. да предложиш нещо извън бригадирската, пионерската или партизанската тематика и то да бъде отпечатано, е било възможно само ако е под етикета „хумористично”? Към следващите книги това жанрово подзаглавие повече не се появява.

Днес дори е забавно да открием културата на 50-те г. на ХХ в., тънко пародирана от „хумористичната” гледна точка на писателя. Например: ходенето на плаж се коментира от свраката и катеричката (общественото мнение) като „буржоазна привичка”; някои реплики са буквални цитати на високите партийни клишета, но в съвършено друг контекст (от рода: „Живеем в напрегнат и динамичен век.” или: „В тихата гора животните не се ядат помежду си. Вашето разбиране е остаряло и отречено.”); магарето бяга от баснописците, които са го погнали да го използват колкото може (намек за бума на нравоучителния жанр през 50-те); безкрайните събрания като форма на обществен контрол („ Има животни, които сякаш се раждат само за това … Дай им заседания, комитети, приветствия – нищо друго не правят”); изборът на специална „делегация” да отиде при детектива; рецензията на песента на Лиско от свраката Нешка; песните, които ще се пеят за „подвига” на гъбките и „нашите деди ще учат в училищата”; дори „сериозната” поезия за деца от 50-те, която няма нищо общо с Лисковите импровизирани речитативи. Примерите са много. Подобни намеци са впечатляващи за десетилетието, когато и Багряна, и Елин Пелин, и Фурнаджиев, и Ран Босилек, и кой ли не „новонагласят” своята „гусла” и запяват „Нова песен” (по заглавието на стихосбирка на Ран Босилек от 50-те).

Всъщност Борис Априлов открива езоповския социален език на приказката  в най-опасното за отклонения от директивното и лозунгово писане време и също като Асен Разцветников „заиграва” с литературата на безсмислицата – представям си как „припява” нонсенсовите песнички на героя си с „там-та-рам” и каква душевна почивка и зареждане му е било впускането в това си именно художествено приключение.

Следващото подзаглавие, което използва Борис Априлов за „Приключенията на Лиско по море”, е „роман за деца и възрастни”. Обикновено подобно жанрово подзаглавие означава приказка и притча едновременно, двойно послание, „четете между редовете”. Читателят дете е по-лесен – той или ще се впусне в приключенията на Лиско, или няма. Но възрастният не съвсем лесно ще се хване за всякакви игри. Борис Априлов не му предлага интелектуални игри под маската на наивни истории – даже езоповският му език отива на по-заден план, за да го насочи главно към едно: към оживотворяването на костеливия му и мъртвеещ език, т.е. на виждането му на света.

Опитът и съветите на възрастните, изказани почти винаги в клишета, обикновено се припомнят, когато детето попадне в беда. Те се пародират по същия начин, по който се пародира езикът на 50-те години на ХХ в. (език, който по същество също принадлежи на възрастния) и звучат като „двоен урок”: „Защо използвате притесненото ми положение, за да обиждате на семейна чест” – пита Лиско в гнездото на орела, очевидно не със „своя” глас; „Постоянно ми говорят за някакво си време… Изглежда, че времето е нещо, което идва и което обезателно се разваля”; „Обикновено всеки лъже, че е добре, макар и да не е толкоз добре”; „С теб човек не може да завърже един светски разговор.” и т.н.

Езикът на възрастните не остава без коментар в книгите (ненатрапчивата ирония най-вече върши тази работа). „Състезанието” между езика на детето и езика на възрастния естествено завършва с явната „победа” на детското виждане и чувстване. Детето няма опита на възрастния: „Всичко си е уредено в живота, само че ние, малките, не знаем” – но пък съществува и осъзнаването на детското можене: „Ние сме деца… и можем да бъдем навсякъде. Възрастните не могат, но ние можем.”. Ето защо в романите няма как да не се появи и знаменитата реплика: „Не искам да порасна”.

Самият автор ни дава този „ключ” на четене в предговора си към „Приключенията на Лиско по море”:

„И затова именно, като седя на скалата, за мен е по-лесно да погледам морето като писател за деца, отколкото като писател за възрастни, защото в първия случай ще видя чисто море, по което плават приключения, а в другия случай – празна, безжизнена равнина, по чиято вмирисана на нафта повърхност делово сноват параходи…Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които нямат сили да го преодолеят, … а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея… там Лиско раздвижва спокойната повърхност, предизвиква събития, държи се дръзко пред злото, в някои моменти му се подиграва, изобщо показва ония черти от характера си, които бих искал да имам самият аз. И тогава внезапно ми хрумна, че Лиско – това е авторът, или по-точно – авторът, такъв, какъвто би искал да бъде.”

Разбира се, че на това място не е възможно да не си спомниш собственото си митологично детство и собствения митологичен свят, който няма да срещнеш никога повече, освен зачитайки подобни текстове като „Мечо Пух” или книгите с „Приключенията на Лиско”. И тук мястото на действието е някъде „на края на света”, най-често в Тихата гора, край Резедавия вир (за да се различава от всичките сини вирове, обяснява ни разказвачът), в средата на детството, където всяка вещ е вечна, подобно на лулата на Великия детектив, и където се учиш на много специални познания: как да се миришат цветята, как да се пише и усеща вкусът на думата, как да разговаряш първо с вътрешния си глас, за да вземеш решение и неотклонно да го следваш, как да разговарят двама приятели чрез тиктакането на сърцата си.

Асоциации с други текстове могат да се направят всякакви – така, както магарето се оказва „изтръгнато” от ноктите на баснописците, така и образът на Лиско може да се пречупи през какви ли не традиции – от фолклорните приказки до средновековния сатиричен епос „Роман за лисицата”, до Жул-Верновите приключенски романи, до „Алиса в страната на чудесата”, но най-сериозна връзка може да се направи наистина с „Мечо Пух” (напомня я самият герой Лиско, магарето Мокси и останалите приятели като Димби, Домби, Чими, делфинчето Мони, Ленивия рак, илюстраторът Александър, диалозите и песните им). В „импровизираната” среща между автора и Лиско в края на „Приключенията на Лиско по море” Лиско задава и този въпрос на своя автор – за подхвърляната от читателите връзка. Отговорът е конкретен: „…Може би си приличате. Все пак ти си друго нещо. Пух ни забавлява, а ти се бориш  и ставаш причина да победи доброто.”

Метатекстовото равнище на творбата е впечатляващо за произведения, предназначени за деца, но никак не е объркващо. Повествованието се самокоментира, самоуправлява (разказвачът вмята: „Мразя отклоненията!”), самонаблюдава (затова и толкова често и толкова лесно в тази бележка цитирам самия текст – каквото и да поиска да коментира критикът, текстът ВСИЧКО казва). Фигурата на автора се обективира и мистифицира на нивото на текста, авторът може да заговори с героя си, да му отговори на въпроси. От друга страна, Лиско е разказваческата маска на Борис Априлов и може компетентно да „обясни” как смешните неща се измислят много по-трудно от сериозните, как има „много животни и много хора без чувство за хумор”. Свободата на разказвача да поставя и героите си в метапозиция спрямо разказа: „Не виждате ли, че повестта свършва… авторът ще трябва да пише нова повест!” подчертава играта, самото заиграване в писането, където автор, разказвач и герой могат да си сменят позициите.

Най-сетне кой е Лиско? – играещото дете (разказвачът го нарича и „малчуганът”), което има много по-развито въображение от възрастния и знае как съвсем истински да играе „на двама”, подобно на магарето Мокси, което пък знае как да разговаря с опашката си. Играещото дете създава измислени светове („Фантазирай! — извика в ухото му Лиско. — То си няма, но ти си мисли, че има!… Наужким, разбираш ли?” А Мокси, влязъл в играта, адекватно му отговаря: „Намерих един коравосърдечен пън, но си спомних, че търсим кръвожаден, и го хвърлих.”).

Лиско е непослушното дете, защото: „Интересно, да бъдеш послушен, на пръв поглед изглежда лесно — трябва да стоиш на едно място, да не подскачаш, да не вършиш героични дела, които никой няма да ти признае. Просто трябва да стоиш и да изпълняваш това, което искат татко и мама… Добре, но само това ли е широкият свят? Само това, което видях от гнездото на орела?”

Лиско значи движение: „Главното е да се движим… страшно е цял живот на едно място…” (никой критик не би упрекнал Борис Априлов в „котловинност”). Но по кой път ще тръгне, остава личен избор на всеки. Възможните два пътя, назовани по думите на Великия детектив Костенурко, са: „по посока на вятъра” или „срещу вятъра”. Самият Костенурко смята, че е грешно да се мисли, че всичко вече е открито, напротив: „нищо не е открито и всеки ден трябва да се открива. Дори Париж трябва да се открива.” И Лиско прави точно това: открива Черно море, Оранжевата планина, лабиринти, привидения, магически куфари, открива цели държави като Квадратия и Ламариния. Откривателството никога не се засища. Ето защо:

Лиско значи откривателство и приключение. След приключението в гнездото на орела Каменар, следват приключенията в корема на Синята акула, в подземния лабиринт, при квадратните същества. Ако приключение няма – ще го измисли. А от всичките възможни, най-любимото на героя е спасението („И понеже нямаме приключение, пак ще трябва да спасяваме някого.”). Затова и завръзката на историите никога не е някакъв външен тласък, а се корени в естественото детското любопитство да види и да си обясни света: „Какво е поток?”, „А какво е вода?” и т.н., и естествено от неукротимия „сърбеж в петите”.

Приключенията на Лиско могат да имат и напълно импровизиран характер (без да губят смислеността си), напомнящ на комедия дел’арте, скеч и други подобни свободни театрални форми (тук драматургът Борис Априлов има думата).

Какво дават тези приключения? – не само познание за света, но най-вече познание за себе си, подтиквайки към един от основните философски въпроси, който героят наистина си задава: „Кой съм аз?”. Приключенията приличат на изпитанията на приказния герой, когато след тях той винаги излиза по-укрепнал и с по-добро самочувствие. Изправил се пред вълка в „Червената Шапчица”, Лиско не се уплашва, а му припомня всичките си премеждия – посвещавания в храброст, които е имал. След приключението героят излиза поумнял, възмъжал, с още и още стремежи, с много поуки за приятелството, дълга, завистта, страха („Не се страхува само//последният глупак.//Да, всеки се страхува,// но важното е — как?…”); разбира какво значи равнодушие, безчовечност, апатия, дехуманизация или машинизация, или превръщане на „съществото във вещество”, както е при квадратните същества. Ето какво обобщение направи една студентка за произведенията на Борис Априлов: „Най-малкото, което могат да направят тези литературни творби за читателя си, е да задоволят неговата естествена потребност от приключения и нови откривателства. Наред с удовлетворението обаче, детето ще получи и немалко житейски уроци за това, как да извоюва и отстоява позициите си в нашето нелеко съвремие; как по примера на Лиско да се превърне във верен рицар на доброто и непримирим борец срещу всичко, което застрашава ЧОВЕЧНОСТТА.”

И защото това е наистина книга, която не само разказва приключения, но и дарява с техните уроци; книга, пълна с открити авторови послания, краят на това представяне отново ще бъде на автора: „Слънцето не е било нито в гнездото на орела, нито в устата на акулата, а лисичето е било, и където е ходило, винаги е раздвижвало живота, създавало е настроение, от което все пак се ражда малко истина и малко красота… Важно е да се връщаш… – Където и да отиваш, да се връщаш било в Тихата гора, било другаде. Защото ако не се завръщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ТИ, все едно, че нищо не си. И Защо е така, трудно може да се обясни”.

ДРУГИЯТ – повест.

БОРИС АПРИЛОВ

Д Р У Г И Я Т

повест

ТУК!  .pdf file – за изтегляне…

*текстът тук е по сб. “Деликатно настроение”.

    Той умееше да спи под небето. Тялото му, с обтегнати крака и широко разперени ръце, тежеше здраво върху сухата пръст. Дланите му притискаха доверчиво земята, сякаш черпеха от нея спокойствие. Главата му бе покрита с един брой на вестник “Днес”, върху чиято първа страница премиерът Кьосеиванов се ръкуваше с военния аташе на Италия. Наоколо гъмжеше от бездомници. Те спяха по гемиите или между траверсите, нахвърляни в района на рибната борса. Обикновено се завиваха с прогнили корабни платна, отдавна забравили силата на вятъра.

В пристанището беше все още тихо. По параходния кей отекваха само сънливите стъпки на митническия полицай, който се разхождаше край виолетовата гора на мачтите. В утринната дрезгавина корабите и морето изглеждаха като нарисувани.

Някой мина през портала на пристанището, накуцвайки, натоварен с мръсен чувал и бидон за нафта. Сухата му кашлица разкъса тишината. Няколко бездомници се събудиха, изругаха и заспаха отново. Зангадора също се събуди. Той махна вестника от главата си и изпсува. Куцият виновно изчезна към рибарския кей. Зангадора се надигна, седна върху една траверса и запуши. Цигарата го одобри. Беше много рано, ала да заспива отново, нямаше смисъл. Изправи се и ритна вестника. В ноздрите му нахлу сладкия мирис на спареното море.

Стъпил върху гемийката си, куцият изпомпваше водата от кубрика на машината. Черната омаслена течност падаше глухо в морето и го замърсяваше. Зангадора си приближи, ритна гнилата обшивка на корабчето и скептично поклати глава. Куцият го видя отгоре как тръгна към морето и как се навежда към него.

– Хигиената е хубаво нещо! – извика скитникът. Той плискаше лицето си и го разтриваше. – Фрикциите поддържат красотата ми.

Зангадора е висок, с големи ръце и омекнали от безделието китки. Тялото му е едро и здраво, склонно към напълняване. Под фланелата му се очертава корем. Над изпеченото му лице блести силно руса коса. Тя е къдрава и неподстригана – почти по модата. Очите му са светли, бодри. Облечен е в зелена фланела, смъкната от гърба на пиян скандинавец, и оранжев панталон, пъхнат в ботуши, които му придават вид на звероукротител.

Той се прехвърли на дървения пристан. Капките по лицето му блестяха като звездички.

– Какво стана снощи?

– Нищо не стана! – куцият остави помпата. – Дойдоха двама стражари, казаха им как си го ударил и хукнаха да те търсят.

– Накъде?

– Де да знам.

– Лошо ли съм го цапнал?

– Каза, че лошо – куцият разтвори пръстите си и ги раздвижи.

– Къде отиваш?

– Ще товаря дърва от Малката скеля.

– Идвам с тебе! – реши Зангадора. – Трябва да се пръждосам за няколко дни.

Той скочи на палубата и хвана помпата. Куцият влезе в кубрика. Започна да загрява мотора. Зад вълнолома набъбваше нежната багра на зората. Светлината на фара угасна. Появи се едва доловим вятър и затихна – може би земята прошепна нещо на морето. В района на гарата изсвири локомотив. Светът започна да се пълни с кръв и да добива реалния си образ.

Машината на “Дракон” заработи. Туловището на гемийката се разтърси, а стопанинът й вдигна успокоително глава. Той е застарял и мършав, черен като буца кюмюр. Вратът и дрехите му са мръсни. Арменският му нос е голям и извит. Току-що е отворил кутията с цигари и тя е изцапана с нафта. Всичко, което попадне в ръцете му, се замърсява веднага.

Зангадора отвърза въжетата. Гемийката се отдели от кея. Куцият разчупи топъл хляб и започна да реже салам.

– Скучно море! – извика барабата.

В повечето случаи той не говореше, а викаше – не поради моряшка привичка – просто такъв си му беше темпераментът. Започна да се храни с две ръце, а управляваше с крак. Гемийката се подчиняваше и тромаво пресичаше басейна на пристанището. Когато излязоха извън линията на фара, пред тях се разкри широкото водно трасе. Морето наистина беше скучно: тихо, примряло в очакване да се случи нещо по-интересно, сякаш набираше сили за предстоящите есенни бури. Над безцветния му гланц спеше разтопеният бакър на зората. На юг от залива, зад линията на пясъка, се издигаше безплътният и сух зид на хълмовете. Зангадора се нахрани, хвърли амбалажната хартия във водата и запя. Старата гемийка напредваше с неравномерни тласъци и трясъци. Човек би предположил, че ей сега ще експлодира. Но тя продължаваше да си върви напред, да служи предано и да върши своята черна работа.

Той нарами ботушите си и тръгна бос. Гледаше да върви по влажната ивица на пясъка, като прецапваше плитчините. Това го ободряваше. Слънцето се спущаше на запад, имаше вятър, но все още беше топло. Отляво се редяха набраздени като зебри дюни. Зад тях от време на време се показваше прегоряла дъбова горичка, мизерна издънка от някогашен величествен лес. Ята от гларуси се пощеха на пясъка. Те прехвръкваха мързеливо пред него и отново се връщаха по местата си. Хижата се виждаше далеч напред, едва забележима сред жълтеникавата пяна на дюните.

Зангадора спря, съблече се и нагази във водата. Морето се заумилква в краката му, по раменете се плъзнаха меките струи на вятъра. В такива моменти той чувствуваше как природата влива сили в тялото му. Заплува срещу хоризонта. Размахваше здравите си ръце, гмуркаше се под вълните, спускаше се при кафявите ливади на водораслите и като се измъкваше отново на повърхността, поемаше шумно въздух като кит. Тогава го обземаше усещането, че е господар на целия този просторен свят…

Като се наигра с морето, Зангадора излезе на брега, взе багажа си и без да се облича, потегли към хижата. Всъщност това бе изоставена рибарска колиба, изградена някога в края на залива. До нея бе изкован малък пристан. Напролет и есен там завързваха аламаните и мауните. От пристана нагоре по скалите бяха издълбани неравни стъпала, които извеждаха към гърба на възвишението, обрасло с шипки и млечка. По това възвишение рибарите се спущаха към хижата и само тези стъпала свързваха залива с мекия път, който водеше към света и хората.

Зангадора се облече и влезе в хижата. Малко късно, едва след като очите му привикнаха с прохладната тъмнина, той разбра, че вътре има човек.

Човекът спеше върху изплетения от букови клони нар. Барабата се усмихна. За него беше ясно, че тук се е подслонил друг скитник. А там, където си почива един скитник, винаги могат да почиват двама. Той се излегна върху другия край на нара. Пред входа, тъй като липсваше врата, се виждаше част от пясъчния бряг, морето с хоризонта и късче небе.

Шумът, който го събуди, приличаше на стон или вик за помощ. Зангадора се обърна и видя непознатия, който отчаяно размахваше ръцете си, сякаш се отбраняваше от нещо.

– Сънуваш! – извика Зангадора и се засмя. – Не се плаши!

Непознатият отвори очи и мигновено свлече краката си на пода. В погледа му освен сънливост имаше изненада и страх.

– Сънувал си нещо лошо – каза барабата и отново се обърна с лице към стената. – Остави ме да си доспя.

Нарът беше корав. Барабата се завъртя няколко пъти и остана пак с лице към непознатия. Опита се да заспи, но се отказа и седна.

– Тук съм с яхтата си – рече сериозно той. След това извади цигарите си. – Околосветско пътешествие… За тази вечер трябва да наберем морска трева, ще постелем нара.

Зангадора почеса ходилата си и запали цигара. Късната следобедна светлина осветяваше безгрижното му лице, готово да се смее и да бъбре. Непознатият мълчаливо следеше движенията му. Той все още не можеше да се освободи от вцепенението си.

– Времето ще се развали – забеляза барабата. – Ти как мислиш?

Непознатият не отговори.

– Тебе питам! Ще се влоши ли времето?

– Не знам.

– Излез навън и ще разбереш. Снощи западният не излезе, сега пък морският се е изкривил на една страна и не знае кога да спре, петите… и те ме сърбят. Утре ще вали… Трябва да наберем трева. Тук ли ще нощуваш? – Оня продължаваше да мълчи. Зангадора се изправи и се протегна. – Много си тъп… Имаш ли нещо за ядене?

Непознатият все още се мъчеше да се опомни. Той прокара ръка по стриганата си черна коса. Гъста, небръсната от няколко дни брада засенчваше лицето му. Очите му бяха тъмни и уморени. Пред Зангадора той изглеждаше дребен. Носеше замърсена бяла риза, от ония, на които яките се прикачват с копче, тъмносин ученически панталон и сандали.

– Много си беден – забеляза барабата. Разглеждаше го открито и с весел поглед. – И ти обикаляш света, а?… Носиш ли нещо за ядене?

– Не.

– Ще ти дам възможност да видиш как се хранят преуспелите в живота.

Той измъкна парче рибарска мрежа и два хляба. В мрежата имаше омазана хартия, натъпкана с пържен сафрид. Барабата разкъса хартията по ръба и внимателно я разположи върху нара. След това я повдигна към носа си, помириса рибата и я поднесе към носа на непознатия.

– Мирише ли на лошо?

Непознатият преглътна.

– Не.

– Да го знаеш от мен – пържена риба не се вмирисва – разчупи единия от хлябовете. – Товарих дърва. Това ми го дадоха като надница заедно с цигарите.

Непознатият нападна хляба. Нежната светлина на очите му изчезна. Смущението му се стопи. Хранеше се като животно.

– Кротко! – рече меко барабата. – Къде се намираш?

Оня повдигна леко главата си. Погледът му беше зъл, а челюстите от двете страни на лицето му – изострени.

– Ще си повредиш храносмилането – смигна му Зангадора. Докато се хранеше спокойно и сладко, той избута единия хляб настрана. – Счупвам ти ръцете, ако пипнеш това!

Определената дажба изчезна бързо. Зангадора преглътна с удоволствие последния залък, загъна останалата храна в мрежата и а постави до стената.

– Не обичам да пипат вещите ми… Сега ще поискаш и цигара, така ли?

Изглежда, че непознатият бе наситил глада си, но това не върна желанието му да говори. Все тъй мълчаливо той пое цигарата и запуши. Зангадора се разположи по турски върху нара.

– Много съм скитал – започна мечтателно той, – срещал съм какви ли не хора, но никого не съм гощавал. А то било голямо удоволствие да нахраниш гладен… Така ли е?… Слушай, ти защо не говориш? – правеше кръгчета от дим и се мъчеше да види събеседника си през тях. – Ако не си приказваме, ще се пръснем от скука. Ние, барабите, трябва да се разговаряме. И без това другите не говорят с нас – протегна се и вдъхна мириса на пясъка. – Ужасно е да си сам!… Така ли е?… Тебе питам – така ли е?

– Така е.

Лицето на скитника омекна, засия от спомена за нещо много хубаво.

– Ти обядвал ли си с английски консул?

Едва сега в очите на непознатия проблесна лека развеселеност:

– Не.

– Аз съм обядвал – каза Зангадора. – Английският консул ме считаше за интересен. Заявявал го е на белгийския консул, и на унгарския консул. Тогава им подавах топките в тенискорта. Веднъж той ме взе в яхтата си. Скитахме по морето… скитахме… Като огладняхме, излязохме на острова. Там обядвахме заедно.

– Е?

– Нищо – вдигна рамене Зангадора. – Малко ли е да обядваш с английски консул.

Допушваше най-сладката част от цигарата. Щом остана малък фас, Зангадора го намести върху свития си показалец и го метна през входа.

– Знаеш ли кое е най-лошото на рибата?

– Не.

– Рибата пие много вода, а пък водата е на два километра оттук… Виждаш ли консервната кутия на прозорчето?… Виждаш ли я?

– Да.

– Ще я вземеш и ще отидеш до кладенчето. Познаваш ли местността?

– Не.

– Откъде си?

– От София.

– Охоо! – Зангадора подсвирна. – От столицата! Сухоземен! – той изрази презрение. – Като гледаш вълните, не те ли хваща морска болест?

– Не.

– Кой вятър те е духнал насам?

Непознатият издържа погледа на бъбривеца. От своя страна той също го погледна така, сякаш му казваше: виж какво, не питай, като знаеш, че няма да ти отговоря.

Барабата улови ръката му и каза остро:

– Много фасони правиш, бате!… Не ме познаваш! – той стисна ръката му. – Кажи де – знаеш ли кой съм? – непознатият чувствуваше, че пръстите, които стискат китката му, са силни. – Щом ядеш хляба ми – ще отговаряш!… Знаеш ли, че мога само с един удар да те пратя оттук в морето?

Оня продължаваше да стои спокойно. Никакъв опит да измъкне ръката си. Освен решителност в погледа ме имаше и интерес към този, който го стискаше. Това раздразни още повече скитника.

– Виждаш ли ръката ми? – Зангадора посочи надолу. – Това е ръката на Зангадора!

Без да сваля погледа си от очите на скитника, непознатият каза:

– Пуснете ме!

Той каза това спокойно, без каквото и да е предизвикателство, достойно. Скитникът не го пусна, но все пак почувствува, че пред него се намира партньор, който заслужава уважение.

– Кажете, че искате да си говорим на “вие”. Мога и така. Но защо ми продавате фасони?… – Скитникът отвори пръстите си. – Работа ли търсите насам?

Мълчание.

– Ако търсите работа, мога да ви заведа на каменоломната.

– Вие защо не работите там?

– Охоо, вие можете да говорите! – барабата измъкна парче от гребен и го прекара няколко пъти през косата си, пълна с морска сол и планктон. – Аз съм временно тук. Скоро ще заминавам.

– Къде?

– Соломоновите острови! Не искам да работя тук за една пършива надница. Там ще се излежавам под палмите, ще пия мляко от кокосови орехи и ще ям хлебно дърво.

– Значи вас ви привлича екзотиката? – усмихна се непознатият.

– Умирам за нея!

– Мисля, че на Соломоновите острови няма хлебно дърво.

Зангадора се готвеше да духне в гребена, но си остана замръзнал в тази поза.

– Как да няма?

– Така мисля.

– Не може да бъде! – скитникът се обиди. – Там има всичко!… А жените имат дълги бедра и устни като възглавници.

Непознатият се засмя от сърце:

– България не ви ли харесва?

– България? – Зангадора плю с отвращение: – Какво е България?… Селска работа, голтаци колкото щеш, няма никакъв шик!

Непознатият се отпусна изцяло и се развесели.

– Понякога не мечтаете ли за друга България?

– Стига, бе! Каква друга?

– Ами, да речем, България… с по-голям шик.

– Какво? – Зангадора подскочи. – Ти да не си болен?… Извинявай, че минавам на “ти”! Бараба съм и ми е простено… Знаеш ли какво значи Соломоновите острови?

– Да не се дразним – рече непознатият. – Всеки да си харесва каквото си ще.

Зангадора седна върху нара. Като поседя малко така, отпусна се назад и положи ръце под главата си.

– Ти сериозно ли говориш, че там няма хлебни дървета?

– Може и да има.

– Има, разбира се, как може Соломонови острови без хлебни дървета и кокосово мляко!…

Той наблюдаваше тавана. Гледката не беше много приятна: от гредите се спущаха прашни паяжини, а между камъша се показваше небето. Липсваше врата, огнището бе съборено, част от мазилката – изпадала. През мръсното стъкло на прозорчето не можеше да се види нищо. Разрухата на хижата бе засегнала нещо у скитника. Той мълчеше и мислеше. Тъмнината вътре се сгъстяваше, а навън се здрачаваше. Вятърът съскаше в сухите листа на тръстиките.

– Време му е да спре – едва чуто каза Зангадора. – Ако не спре, утре морето ще заприлича на боза.

– Сигурно.

– Сега ще ми кажеш ли какво представляваш?

– Аз съм обикновен човек.

– Не си толкова обикновен.

– Защо мислите така?

– Ти не си като нас.

– Кои сте вие?

– Ние сме тези, дето спим на пристанището! – скитникът пое дъх. Гръдният му кош се надигна. – Но и при нас има интересни хора.

– Сигурно.

– Например аз

– Кое ти е интересното? – непознатият изведнъж премина на “ти”.

– Не мога да ти го обясня. Всички ме смятат за много интересен… Пъхни една цигара в устата ми!

Непознатият се подчини. После, без да чака втора заповед, той запали цигарата в устата на Зангадора. Скитникът не наруши позата си. Запуши като последен ленивец. Изглежда, че бе трениран да пуши така. Времето течеше. При всяко всмукване пепелта нарастваше, но не падаше – стърчеше си нагоре непокътната дори след като барабата заговори:

– Царицата ще се омъжи за мен!

– Какви глупости говориш?

Зангадора пое внимателно цигарата с пръсти и обясни:

– Виждаш ли пепелта? Ако не падне до края, царицата ще се омъжи за мен.

– А ти искаш ли я?

– Ами!… Такъв си е лафът. Не мога да обичам царицата.

– Защо?

– Обичам друга.

– Ти обичаш?… Коя?

Зангадора се намръщи и го погледна остро:

– И ти си плямпало.

– В каква ли жена си влюбен!…

– Тя е далеч! – Зангадора въздъхна продължително и намести по-удобно главата си.

– Пише ли ти? – запита непознатият.

– Засега не.

– Как се казва?

– Жоана Крауфорд!

– Ти си лумпен! – непознатият беше разочарован.

– Какво значи лумпен?

– Сега не мога да ти обясня.

– Сигурно не е обидно. Ако е хубаво, наричай ме така. Звучи добре – като Аполон или Посейдон, нали?… Изглежда, че си чел много. Познах ли?

– Чел съм.

– Аз също чета.

– Какво четеш?

– Вестниците в кафенето. Гълтам романите като кебапчета. Карам и другите бараби да се просвещават, ама те не искат да се издигат… Вярно ли е, че някога имало един крадец, който бил голям поет?

– Да.

– За него казват, че като го качили на въжето, разбрал колко тежи задникът му.

– Не е точно тъй – засмя се непознатият. – Затова ли го почиташ?

– Симпатичен ми е, защото е бил бараба като мен. В нас, барабите, има нещо, знаеш ли?

Отново замълчаха. Зангадора бавно допушваше цигарата и сладостно наблюдаваше постижението си. Но пепелта рухна изведнъж.

– Избяга ми царицата! – започна да плюе пепел Зангадора. – Не е голяма загуба.

– С какво се занимаваш? – запита внезапно непознатият.

– Не работиш ли?

– Случвало ми се е.

– Какво ядеш?

– Рядко ям. Повече пия.

– С какво плащаш?

– Аз съм любимец на чуждестранните моряци.

– Няма ли нещо важно за теб?

– Не съм мислил по този въпрос… А ти няма ли да кажеш нещо за себе си?

– И това ще стане.

– Хитрец! – Зангадора уби един комар върху лицето си. – Тази нощ ще ни ядат комари. Наблизо има блато… Знаеш ли какво има зад блатото?

– Какво има?

– Бостан. Като се стъмни, ще напълним колибата с пъпеши.

– Аз трябва да остана тук – рече непознатият. – Не мога да отида нито за пъпеши, нито за вода – след това се доизказа равно и категорично: – Ти също няма да отидеш!

Барабата се надигна и подпря лицето си с ръце.

– Какво каза?

Непознатият се възхити от очите на скитника: в тях имаше много цветове, които пламваха и гаснеха, спотайваха се или искряха – очи като небе, по които плават всички настроения на деня. Барабата се обърна по гръб и се подпря на лактите си:

– Слушай, ти сериозно ли мислиш да ми се налагаш?

Непознатият не отговори.

– Не си ли жаден? – запита Зангадора.

– Умирам от жажда!

Зангадора седна.

– Ти мислиш ли, че ще ти позволя да ми се наложиш?

– Не ти се налагам. Скоро ще те напусна. Тогава прави каквото щеш.

Зангадора се изправи, пъхна ръце в джобовете си и започна да шари пред нара.

– Плачеш за бой!… Разбра ли? За първи път ми държат такъв тон! – След това извика: – Ти знаеш ли, че пристанищният квартал трепери пред мен?

Но непознатият сякаш не го чу. Къде беше сега той? Зангадора го виждаше как опъва краката си и как затваря очи и му се стори, че мисълта на този брадясал млад мъж скита по далечни места, че говори с непознати хора, че живее в съвършено друг, дявол знае какъв свят.

– Стани!

Непознатият отвори очи и го погледна. Над главата му, върху мръсната варосана стена, пълзеше стоножка. Тя задържа за малко вниманието на скитника, докато спокойно се изтегли нагоре към покрива и изчезна в тръстиката.

– На теб говорят!… Стани и набери трева!

Младият мъж не направи нито едно движение. Скитникът протегна ръце, стисна ризата му и го изправи на крака.

– Тръгваш ли?

– Не.

Зангадора замахна. Ударът попадна в устата. След това замахна втори път, но се отказа. Непознатият го гледаше безчувствено. Устата му кървеше. Тънка струйка се спусна от ъгълчето й към брадата. Барабата го бутна и погледна ръката си.

– Ти си изрод!… Никога не съм срещал добиче като тебе!… Заболя ли те?… Отговаряй – заболя ли те?

– Да.

– Имаш кръв. Избърши я!

Удареният прокара длан по устната си и размаза струйката.

– Измий се с морска вода!

– Няма нужда.

Непознатият глътна събраната в устата му кръв.

– Ударих те леко – каза Зангадора. – Хабер си нямаш от истинските ми удари.

След това отиде до прозорчето и взе кутията.

– Ще ти донеса море да се измиеш.

Непознатият трепна:

– Не излизай!

Зангадора му хвърли пълен с недоумение поглед.

– Пак ли започваш?

Барабата мина демонстративно през изхода и закрачи по пясъка.

През равния шум на вълните изстрелите звъннаха като камбанки. Барабата полетя обратно към колибата, шмугна се през вратата и се блъсна в нара. Непознатият скочи към ъгъла. Очите му пламтяха. Опрян на стената, Зангадора се ослушваше. Как може да бъде толкоз тихо!… Дори шумът на морето бе изчезнал. Но след една минута ромонът на прибоя се надигна тежко, залюля монотонно света и всичко отново стана реално.

– От коя страна? – запита бързо непознатият. Той беше потен и задъхан.

– От височината!

– Коя височина?

Барабата дишаше ускорено. Пръстите на ръцете му почнаха да потрепват. Едва сега бе започнал да чувствува истинската уплаха.

– Там… дето завършват стъпалата!

– Далече ли е?

– Не знаеш ли къде завършват стъпалата?

– Къде паднаха куршумите?

– На пясъка!

– Прехвърлиха ли те, или дойдоха къси?

– Какво си ме заразпитвал!

– Прехвърлиха ли те?

– Де ще ти помня!… Дигнаха пясък! – Все още продължаваше да гледа през входа. – Искат да ме застрелят, кучетата!…

– Не видя ли колко бяха? – непознатият питаше бързо.

– Де да ги знам!… Стреляха два пъти!

– Това и аз разбрах!

– Мамицата им!

– Двама са – каза повече на себе си непознатият. – Дай една цигара!

Той седна върху нара, но не можа да издържи дълго така и отново се изправи. Цигарата му остана незапалена.

– Разбирам – каза неспокойно Зангадора, – убил съм го, ама как… как са успели да ме открият?

Непознатият тъпчеше напред и назад. Цигарата в стиснатата му ръка бе смачкана.

– Нямат право да ме убиват без съд! – протестира скитникът. – Нали нямат това право?

– Мълчи!

– Ти мълчи!… Мръсни фантоци!… Стрелят, сякаш съм диво прасе!

– Мълчи, ти казвам! – непознатият отвори ръката си. Тютюневият прах бе полепнал върху потната му длан. – Дай ми цигара!

Преди да вземе нова цигара, той отърка дланта си в панталона. Скитникът чувствуваше, че му заповядват, но завладян от мислите си, усещаше смътно това.

Вълните прииждаха право срещу хижата, сякаш се стараеха да влязат в нея. Поне така се виждаше оттук. Хоризонтът и небето, пясъкът и морето – всичко се прибираше в малката рамка на вратата и напомняше картинка от лекомислен маринист.

– Ще загазиш вместо мен – каза най-после Зангадора. – Как да им обясня да не стрелят по теб?

Никой не му отвърна. Върху тъмнеещото късче небе се мярна гларус. Барабата изведнъж помисли, че е сам, и се обърна.

– Ще ни пречукат и двамата! – каза той.

Непознатият пое от ръцете му кибрита и рече спокойно:

– Време е да разбереш, че ти не си интересен.

– Аз ли?

– Ти!

– Знаеш ли откога дирят начин да ме очистят?… Не ме ядосвай в такъв момент!

Той се приближи до входа и отправи поглед навън, от лява на дясно, доколкото можеше да се вижда на широчина и височина. Мълчеше. Непознатият го наблюдаваше отзад, също потънал в мислите си. Времето течеше и се отмерваше с шума на вълните, който се разливаше върху пясъка, стопяваше се и отново се пораждаше от мястото на прибоя. Вятърът съскаше в сухите мечове на тръстиките… Страшно е да се стои в разнебитената хижа, като знаеш, че просторът е отрязан за теб от преградата на куршумите. Барабата почувствува тъга от това, че по силата на нещо невъзвратимо туй, което винаги му е принадлежало – дюните и морето, небето и слънцето, – всичко му е ограбено. Ужасно е да се чака така, със скръстени ръце, докато неизвестното се развие докрай.

– Защо не дойдат! – извика Зангадора. – Защо не идват?

Непознатият всмукна дим и се усмихна безнадеждно:

– Не смеят.

– Защо не смеят?

– Защото са двама.

– Двама са, ама имат зулейки.

– Какво е това зулейки?

– Пушки.

– Стражарите винаги отиват на сигурно – поясни непознатият. – Сега чакат подкрепления.

– А защо не стреляха по мен по-рано?

– А кога да ти стрелят?

– Когато влязох в колибата.

– Засадата е станала след това.

– Келеши! – извика Зангадора. – Как ли са ни открили?

– Съобщено им е от някой селянин или рибар.

– А те са залегнали на възвишението?

– Да. Обикновена засада.

– Ще се измъчиш покрай мен – покровителствено каза барабата. – Не бива да излизаш навън. Ще ни заловят, но тебе ще те пуснат веднага. Аз ще им обясня. – Той се обърна едва сега и седна върху нара. – Трябва да се прави нещо… Да пушим, да си говорим…

Зангадора драсна клечка. Светлината на пламъка позлати лицето му, странно едро и спокойно в момента.

– Трябва да се прави нещо – повтори той. Догарящият пламък запали цигарата. Как ли съм успял да го пребия?… Ударът ми не беше нещо особено. А заслужаваше да го ударя… Влязох с двама шведи. Те бяха моя плячка, готови да пият и да пеят много песни. Но съдържателят на бара каза, че трябва да напусна заведението. Започна да ме изтласква. Разбираш ли?… Блъсна ме навън!… Тогава го ударих – пое дим и добави: – Напоследък нещо не мога да отмервам удара си… Чудя се как съм спрял ръката си при теб. Още ли боли?

– Не.

Ти ми харесваш. Можем да поскитаме известно време заедно.

– А Хавайските острови?

– Соломоновите! – поправи го барабата. – Слушай, защо не ми кажеш какво представляваш?… Постоянно мислиш нещо, мисълта ти хвърчи другаде… Много си особен.

– Как позна?

– Че то си личи. Постоянно мислиш нещо. Уважавам те за това, че мислиш непрекъснато… Мълчи! Не ме интересува за какво мислиш! Вече няма смисъл. Скоро ще се разделим. Ще полежа няколко години и ще ме пуснат. Винаги съм се чудил защо убийците лежат малко. Според мен, убиеш ли някого, трябва да заплатиш с живота си. А не става така, прав ли съм?

– Бих ти говорил дълго на тази тема, но ония чакат. Нямаме време.

– Чакат – усмихна се Зангадора. – Мога да им се изплъзна за една минута.

Непознатият трепна.

– Как?

– Профучавам през пясъка и – в морето! Два-три часа нощно плуване… След това ще изляза там, дето и дяволът не може да ме открие.

– А после? – непознатият се оживи съвсем.

– После – в Турция! Границата си я минавам като на разходка.

Зангадора плесна врата си. Учуди се, че въпреки насрещния вятър комарите успяват да прелетят до колибата. Здрачът замрежваше правоъгълника на входа. Беше настъпила оная прохладна дрезгавина, която в това време на годината все още се задържа дълго. Тогава острите контури на пейзажа омекват и добиват мъдрост.

– Кога ще пристигнат ония търтеи? – барабата ритна кутията и разтри с ръка лицето си. – Пие ми се вода… Ти защо се умисли пак? Ще дойдат, ще отделят сухото от мокрото и ще те пуснат.

– Ще вземат мене – спокойно каза непознатият.

– Паешки работи не обичам!

– Не търсят теб, а мен!

– Защо си им ти? – Зангадора прояви нервност и досада. Непознатият му се стори изведнъж неприятен със своя страх. Имаше нещо не много красиво в държанието му, когато от възвишението стреляха по него. – За първи път стрелят по мен! – замислено рече той. – Доживях и това – да стрелят по мен! А тука разни хапльовци хленчат и се страхуват за себе си!

– По мен са стреляли много пъти – сериозно и тихо каза непознатият. – Те търсят мен!

– За какво си им потрябвал?

– Аз съм затворник!

Зангадора подскочи.

– Сериозно ли?… Да не си вързал?

– Да, избягах.

Зангадора се ухили:

– Браво!… Как?

– Дълго е за разправяне.

– Тогава защо стреляха по мен?

– Има засада. Биха стреляли срещу всекиго, който излезе от колибата.

– Кого си пречукал?

– Никого.

– Какво си гепил?

– Нищо не съм откраднал.

– Ей, говори като хората! Тук сме си наши! Защо те гонят?

– Има си други причини.

– Какви други причини? – учуди се барабата. – Нито си убивал, нито си гепил! Какво друго?… Ахаа – разбирам! – той се засмя и го погледна разочаровано. Стори му се глупаво да се тревожи за такива дребни неща и вече гледаше на непознатия едва ли не като на палавник, който е изял сладкото от буркана на майка си. – Вас пък за какво толкова ви бутат по затворите?

Непознатият отвърна весело и леко хапливо.

– Заради нашите Соломонови острови.

– На колко си осъден?

– До живот.

Барабата подсвирна:

– А ако те заловят?

– Ако ме заловят, ще ме премажат от бой.

– И ще чакаш да те хванат?

– Няма друг избор.

– Защо не им вържеш?

– Как?

– Нали ти казах преди малко! Знаеш ли да плуваш?

– Знам.

– Знам!… Левашки ли плуваш или добре?

– Някога плувах добре.

– Тогава ще те спасим!

– Глупости.

– Плуването не се забравя. Щом си плувал някога, ще плуваш и сега.

– Не се решавам!

Зангадора улови раменете на непознатия и го разтърси. Раздразнението му растеше. Той впи пръстите си в него и го наведе върху нара. Притискаше го силно и дори не мислеше да сдържа яростта си.

– Защо си толкова проклет? – засъска той. – Защо ме нервираш?

– Пусни ме!

– Няма да те пусна, хапльо!… Стоиш и чакаш, а морето е пред теб!

– Пусни ме! Никога не съм плувал продължително!

– Когато е на зор, човек може да плува и сто часа! – барабата отпусна леко пръстите си: – Чуваш ли?

Непознатият дишаше тежко и ускорено под него:

– Дори… да изплувам… не знам… къде да изляза.

– Аз знам! Разбираш ли, бе? Аз знам къде да излезем.

– Какво искаш да кажеш?

– Не е твоя работа!

– Тебе никой не те… гони… да рискуваш.

– Говоря ти за последен път, тикво!… Виждаш ли морето? – Зангадора отметна глава назад. – Прибягваме до пясъка. Десетина метра… Докато усетят, ще им се изплъзнем… Но помни – скачаш смело във водата и след туй веднага се улавяш за мен. Аз ще далдисвам, но няма да ме пускаш!… Разбра ли? – Зангадора го разтърси отново. – Навярно ще глътнеш водичка… по някое време ще ти се стори, че ще се пръснеш, ще искаш да излезеш навън, но ще траеш, разбра ли?… Останалото ще свърша аз!

– Теб никой не те гони – отвърна непознатият.

– Няма значение. Ще те спася.

– Пусни ме! Ще ме удушиш.

Непознатият се изправи и започна да диша спокойно. После зърна морето и веднага почувствува страха на сухоземния човек, който от хилядолетия гледа на тази голяма вода като на чудовище, което знае само едно – да поглъща.

– Погледай си го! – каза Зангадора. – Редовно море с редовни вълни. Море, от майка по-мило, от мадама по-меко.

– Все пак – какво общо имаш ти с мен?

– Нали сме приятели?

– Излагаш се на риск.

– Няма риск! – барабата се развесели отново. – Нямаш си представа каква играчка е това бягство. Ония там, със зулейките, са чорбари и пъзльовци – изведнъж стана сериозен: – Трябва да тръгваме. Ако се стъмни съвсем, ще бъде най-изгодно, но има опасност да пристигнат още шафери и да ни сгащят.

– Какво значи шафери?

– Жандари.

– Добре. Съгласен съм да избягам сам. Ще плувам навътре и ще изляза далеч оттук.

– Млъкни!

Зангадора се изправи и съблече пуловера си. Големите му рамене отразиха умиращата светлина на деня. В колибата сякаш се появи сияние.

– Събличай ризата! – заповяда той. – Хайде, хайде!… Така!… Сега сандалите… Защо трепериш? Спокойно!… Чудна работа – от куршуми не те е страх, а трепериш от морето!…

Той седна върху нара и започна да събува ботушите си. Взе ги в ръцете си и започна да ги разглежда:

– Жал ми е за тях! Никой няма такива ботуши. Ще ги скрия под нара до стената.

Провря се под нара и се измъкна с изпрашен панталон. Но беше доволен:

– Надявам се, че няма да ги открият… Сега да започнем с навиването на панталоните. Ето, гледай как… И да няма страх. Ако след време ти се случи да попаднеш в бургаското пристанище, разпитай за мен. Всеки ще ти каже кой съм… Ела сега тук!

Двамата застанаха до изхода. Бяха изправени един до друг – исполинът и дребният. Дребният мълчаливо подаде ръката си напред и исполинът неумело я пое. Барабата усети силата на тази малка ръка и нейната топлина, която сякаш му разказа много неща. Тогава дребният не издържа, подигна се на пръсти и прегърна исполина.

– Тези работи не ги разбирам – каза тихо барабата, докато на свой ред силно притисна непознатия до себе си. – Така ли трябва?

– Ние правим така – каза просто непознатият.

– Морето е близо – заговори на рамото му Зангадора. – Докато се усетим, и ще стигнем. То е мой приятел. Ще видиш как ще ни спаси.

Разделиха се и отново застанаха един срещу друг.

– Казвам се Христо – рече непознатият

– Приятно ми е – Зангадора!

– Защо правиш тази жертва?… Вече мога и сам!

– Не правя жертва! – отвърна Зангадора. – Това е като детска игра… Помни едно – по пясъка се бяга трудно. Щом свърши брегът, няма да газиш във водата, а ще скочиш в нея.

Затичаха се едновременно.

От възвишението загърмяха. Зангадора имаше право – по пясъка се бягаше трудно. Наоколо падаха куршуми и те тичаха напред, където безучастно и ласкаво се разгъваха герданите на голямото, поръсено със здрач море. Как бавно се приближаваше то!…

Непознатият клекна и притисна с ръка гърдите си.

– Защо сядаш? – извика Зангадора.

Той се върна, наведе се и го вдигна. По-нататък действуваше спокойно, сякаш отнасяше гребла до лодка.

– Стисни устата! – извика яростно той. – Но преди това кажи нещо!… Отвратителен си с това твое мълчание!…

Понесе го напред. Куршумите продължаваха да падат, но сега те бяха жалки и незначителни. Вятърът беше прохладен и сладък, морето се приближаваше бързо – да се избяга вече беше играчка.

Куршумът удари бедрото му, но Зангадора направи последните две крачки и нагази във водата. Той падна в нея, ала продължаваше да държи приятеля си.

– Затвори тази проклета уста! – изкряска той. – Защо не изпълняваш?… Ей сега ще им се изплъзнем и ще им се обадим с картичка от Турция!… Ще им изпратим снимки с джамии!…

Държеше го здраво и вече му говореше тихо, приятелски. Гледаше как стражарите се приближават – бавно, страхливо, насочили карабините си към него.

– Този пък кой ли е? – запита единият стражар.

– Де да знам – отвърна с треперещ глас вторият и изписка нервно: Ей, ти кой си, бе?

– Аз съм другият! – изрева срещу тях Зангадора.

Той чувствуваше освежителния гъдел на пяната и топлината на водата около кръста си. Струваше му се, че тя е затоплена от кръвта им. А морето и пясъкът потъваха в гъстата утайка на здрача, но горе все още плуваше чистото сияние на небето.

ДРУГИЯТ – радиопиеса за възрастни, 1974.

Радиопиесата е създадена по разказа „Другият“, включван в няколко от сборниците разкази, издавани през годините.

Освен като РАЗКАЗ и РАДИОПИЕСА, има и един сценарий за ТВ филм за деца „Кеят на малките кораби“, много симпатичен, ми се струва. В предговорът към този сценарий съм разказала за предисторията на сюжета, а именно, че той е започнат още в юношеските години на Джавката – ту като роман, ту като повест; разказван е от първо лице – и като преразказ на очевидец. Покрай тази история надникнах и в стария Бургас, и в някои спомени за роднините му и преселението им от Лозенград преди войната…

Струва ми се, че публикувах копие от тези писани на ръка истории, но ако не съм все още – предстои.

НЕДЕЙ ТАКА, ДЯДО МРАЗ! – ТВ мюзикъл за деца, 1982.

Както и друг път съм казвала – поради несъответствие на форматирането на текстовите програми с това на сайта – по-сложните текстове, както този, трябва да отворите/изтеглите в pdf – file по-долу:

ТУК!   .pdf file за сваляне…

Нещо за спектакъла: Това е сложен за изпълнение спектакъл, изисква творчески колектив с много добри артисти, режисьор и добър бюджет. Някога БТВ можеше да си го позволи, но сега – надали…

А жалко! Би могло да стане нещо красиво, весело и радост за децата…

Но нека го има и него на сайта – да се знае…  :)

ГОЛЕМИЯТ РАДОСТЕН ВИК – мултфилм.

БОРИС АПРИЛОВ

 

ГОЛЕМИЯТ РАДОСТЕН  В И К

ТУК!  .pdf file –  за сваляне…

Нещо като поглед в бъдещето. Нерадостна картина на морето. Ця­лото е задръстено с кораби. Танкери… танкери… Милиони!… И смешно се разминават, както колите в навалицата на улиците. Изчакват се, някой ако избърза веднага се връща назад и прави път.

А там два танкера не искат да отстъпят, никой на никого не дава предимство, докато се разярят и се изпречват един срещу друг, като козлета. Първи удар. Нищо. Корпусите им се разтърсват, отдалечават се, набират скорост и отново се спущат един срещу друг. Втори удар! Единият се разцепва на две части. Победителят се отърсва гордо и величествено се отдалечава.

А разцепеният танкер изпуща цялото си съдържание в морето, водата на океана и без това е мътилка, но нафтата се разпространява по нея като черен облак, бързо се разпростира – напред назад и в дълбочина. В недрата на морето настъпва още по-голям мрак.

Военни кораби идат срещу нас, настръхнали с оръдията си. Милиони. Спират. Главният кораб е между тях. Той се оглежда на всички страни и после бързо отваря някакъв капак на борда си. От там започ­ват да се изсипват огромно количество остарели атомни бомби, другите кораби правят същото. Всеки от тях сякаш снася яйцата си.

Към дъното на морето – дъжд от демодирани бомби, вървят си надолу в мътилката. Надолу водата става почти черна и разбира се – безжизнена. Бомбите отиват по местата си, върху огромните купища от консервени кутии, отпадъци, върху планини от скелети на умрели риои, китове и акули.          Тук-там съзираме потънали кораби и самолети забити с предниците си, опашките им стърчат нагоре.

Мъртвило.

Но…

Отнякъде, от безбройните гънки и лабиринти на дъното, може би от купчините на варелите и консервените кутии, или пък измежду контейнерите от радиоактивни вещества, измежду потъналите кораби и костите на китовете, или пък измежду погребаните снаряди, не знаем точно как и откъде, но сред тъмните маслени води, се появява една рибка. Тя е светла, почти златна. В чернидката блести феерично, и необичайно за мъртвата подводна природа рибката е много жива, бихме казали – весела. Пъргаво плува сред подводния пейзаж, а на моменти си тананика някаква песничка.

Ето я, появява се пред костницата на умрелите си прадеди, пули се пред гледката и възкликва:

– О!…

Виждаме я при забучен с опашката нагоре самолет.

– А!…

Пред скелета на една акула.

– Аха!…

С изящни движения рибката влиза и излиза в устата на скелета на акулата, смее се като дете на забавната игра, радва се.

Сдед това тръгва по тъмната вода, плува си, подсвирква си своята песничка.

Два кораба натъкнати един във друг предизвикват нейния смях.

А после смехът се засилва. И как да не се смееш – цял самоле­тоносач с подредени върху палубата му самолети е кацнал на дъното, завинаги. Колко пари, колко труд и неспокойство, а сега – на дъното.

Съвсем развеселена от делата на човека, палавата рибка се понася вертикално към повърхността на морето, подскача на вълничките, отново подскача и извиква на воля… и пак… и пак…

– А! – извиква морякът с лулата, който съглежда рибката от палубата на кораба.

– А! – учудва се друг моряк на друг кораб и килва шапката си назад.

– Еее! – изненадва ce трети моряк и лулата пада в морето. Рибката се затичва, помирисва лулата и кихва.

Палубите на всички кораби са задръстени от хора. Всички се възхи­щават на чудното животинче, шумно реагират на движенията му, дори го аплодират. Над морето сякаш преминава радостна тръпка, свеж по­лъх на отдавна забравено нещо.

Докато…

Точно така… Докато някой бързо изчезва в каютата и се появява с рибарска пръчка в ръка. Той изтичва задъхано към борда и oще по-задъхано мята стръвта във водата.

Леко сепване у останалите хора. Възклицание. Тишина. Изведнъж всички хукват нанякъде и след това започват да се появяват един по един с пръчки в ръце.

Към рибката се появяват хиляди, милиони кораби. И всеки замята въдица. Сигнали. Радиосигнали. Всичко живо е призовано тук. Ето ги и траулерите.  Нови и нови риболовни кораби. Задават се китоловните кораби, които бързо започват да насоч­ват харпуните си. Бойните кораби насочват оръдията си.

Траулерите спущат тралите си. Риболовните кораби спущат мрежи­те си.

Все още весела и нищо неподозираща рибката си плува в морето. Безгрижно се провира между едрите карета на мрежите. Тя влиза между тях, „бродира“ с тялото си орнаменти – просто не знае какво да прави от радост, че живее, може би чувствува, че е определена да зачене новия живот на новите живи същества сред отдавна мъртвото море.

Но горе картината се сгъстява още. Прииждат нови кораби, нови сигнали прорязват просторите, наляво и дясно хвърчат светлинни раке­ти. Атмосферата е замрежена от блуждаещи радиосигнали. Точките и тиретата на тези сигнали, кой знае защо, наподобяват рибки. Присти­гат осем милиарда леководолази и още толкоз тежководолази. Леководо­лазите се нахвърлят в морето. Всеки е насочил харпуна си напред. И тъй като морето долу е задръстено от леководолази, те просто не мо­гат да действуват – всеки от тях неизбежно се намира срещу харпуна на колегата си.

Затова именно веселата рибка се провира между тях, дори се удря в очилата им. Но едно време се озовава в една от маските.. Злополуч­ният леководолаз кихва и рибката изхвръква на свобода.

И пак бяга през водолази и мрежи, през тралове и въдици, през по­мията на морето, сред чорбата от мрежи и водолази. Пее си.

Гope, на сушата работите влизат в нова фаза. Започват заседания и конференции, дебати в научните институти. Всички заседа­ват и се карат, но винаги сочат с пръчките-показалци рисунката на рибката, закачена на огромна карта по стените.

Ето го и плодът на заседанията.

Към водата се насочват лазерите и подводните електрически светка­вици.

Следим рибката отстрани. Виждаме как не всякога успява да се изплъзне от попаденията. Ритъмът на песничката и движенията се променя. Нещо като забавяне. Нещо започва да прекъсва. Секване. Наоколо трещят и блестят светкави­ци. Морето кипи наелектризирано. Вече е започнало да ври.

Песничката секва.

Златната рибка бавно се понася към повърхността с коремчето наго­ре. Ето я!… Бялото й коремче блесва над черната вода.

Всички кораби и траулери тръгват към трофея си. Спират около него. Тишина. Бялото петънце е сред водата.

Хората са зяпнали от учудване и удивление. Най-после всички поемат дъх и извикват радостно. Това е радостният вик на задоволената страст.

Край.

ТОВА Е ЛЮБОВ – сценарий за мултфилм – първи вариант…

БОРИС АПРИЛОВ

ТОВА Е ЛЮБОВ

  ТУК!   .pdf file за сваляне…

Нашият герой – мъжът от каменната ера – груб и здрав, едър, е зает със занимание, което засяга най-нежните струни на сърцето му: мъжът от каменната ера пише писмо до любимата си.

Длетото нанася последната буква върху каменното блокче, което играе ролята на хартия.

Виждаме как върху гранита се е вдълбало излиянието: ОБИЧАМ ТЕ!

Мъжът изтрива с длан запотеното си чело, а след туй с пѐша на дрехата си от звярска кожа избърсва праха от „писмото“ и унесено целува надписа, любува му се.

Сега остава само да прати писмото до любимата си.

По него време нашият герой е нямал възможност да изтича нито до пощата, нито до близката пощенска кутия. Но той е притежавал нещо като „стенобойна машина“ – една греда, положена върху продълговат камък, така че да наподобява кобилица или везни.

Към нея се отправя сега нашият герой. Поставя „писмото“ върху единия край на гредата, навежда се, за втори път го целува, а след това се оттегля назад, грабва огромен боздуган от камък и дърво, поема въздух, гръдният му кош се надува като балон, вдига боздугана над главата си и силно удря издигнатия край на гредата.

Гранитното блокче полита във въздуха.

Мъжът гледа замечтано след него.

После захвърля боздугана, обърсва чело с дланта си и захапва огромен животински бут. Храни се с наслада.

„Писмото“ лети ли лети.
•
Пред входа на една пещера.

Жената от каменната ера, нашата героиня, се оглежда в бистър вир. Облечена е в изящна леопардова кожа, увита плътно около тялото –  добре подчертава секса ѝ. Тя се оглежда в синия вир, навива косите си на кок и се любува на красотата им. Устните си черви с малини, клепачите си с въглен от огъня, полага на шията си огърлица от нанизани животински кости. И накрая, разбира се, поглежда ноктите си. Ужас!… Дълги са не по-малко от десет сантиметра.

Красавицата спокойно се приближава до своя маникюрен несесер, по-точно до „пилата за нокти“, която представлява някакво наподобяващо точило за нож каменно колело с ръчка.

Натиска с крак педала, колелото се завърта, жената безстрашно подлага ноктите си за изпилване. Захвърчават искри, чува се шум като от дъскорезница.

В същото време каменното писмо лети под небето, към адресантката…

… и тупва на моравата пред нея.

Жената напуща точилото, навежда се и с благоговение вдига „писмото“. Устните ѝ се раздвижват, тя се мъчи да прочете сложните букви. Най-после тази мъка свършва. Тя се усмихва и целува текста, притиска писмото до сърцето си. После тръгва с него към „колекцията“си – стотици блокчета, наредени едно върху друго в няколко колони – любовната ѝ кореспонденция.

Сега е време и тя да изпрати отговора си.

Приближава се до своята стенобойна машина и поставя върху гредата гранитно паве на което пише: ЧАКАМ ТЕ. Избърсва го от праха с леопардовата си кожа, целува го, замахва със своя боздуган. Но от това движение леопардовата ѝ рокля се разкопчава и на бял свят се показва едната ѝ гръд.

Жената смутено оставя боздугана, обръща се с гръб към нас и се закопчава.

Второ замахване с боздугана. Удар.

Павето полита във въздуха.

Жената изпраща целувка след него.

Отново се заема с тоалета си: поставя си нещо като плувна шапка, пак от леопардова кожа.

Скрива се зад една скала, от която се подават частите от женското облекло, захвърляни на някакво клонче.

Виждаме как свенливо притичва голо женско тяло, как се изкачва върху скалата и как накрая тялото скача от нея във водата.

Започва се един светкавичен кроул, на който съвременните шампиони биха могли да завидят. Сякаш наблюдаваме скутер.

Мъжът от каменната ера оглозва кокала, останал от бута, захвърля го и облизва пръстите си.

Павето лети към него.

Мъжът се протяга доволно и поглежда издутия си корем. Павето го тупва по главата, чува се трясък, експлозия, проблясват светкавици. Любовникът се е строполил на земята.

Става, отърсва се, вдига писмото и го чете. Светнал от радост го целува, изревава и се затичва към ливадата…

Както си пасе, неговият домашен динозавър много прилича на кон

Мъжът се мята като каубой върху гърба му. Динозавърът се понася напред.
•
Динозавърът галопира плавно. Мъжът пее своята весела каубойска песен. Край тях се ниже пейзажът на каменната ера.

Динозавърът се спъва на камък, мъжът полита през него и пада към моравата, но неговият кон е толкова дълъг, че докато се изниже край него, той успява да докопа опашката му. Мята се на нея и притичва по прешлените на гърба му. Те запяват като клавиши на пиано.

Ездачът е отново на мястото си и отново е запял своята песен.

Изкъпаната красавица се е облякла и реше косите си. Динозавърът минава с намален ход край нея, ездачът я грабва за косите и я покачва върху опашката на животното. След това я понася на ръце по прешлените нагоре, до гърба, където двамата се разполагат и запяват същата песен като дует.
•
„Конят“ бяга по хълм, който завършва на върха с вулкан. Вулканът дими.

Животното бяга дяволито усмихнато и не гледа пред себе си. Главата му се е извила към ездачите, които сега се целуват. Изведнъж обръща глава, вижда вулкана под краката си, спира внезапно и двамата влюбени, както са прегърнати се премятат в клокочещата лава.

Кратерът ги приема в обятията си. Лавата започва да клокочи, бунтува се, понасят се експлозии. Вулканът изригва, може би от гняв или дявол знае от какво. Към небето полита пара, пушеци и лава. Над всичко, обаче, летят влюбените, запазили старата си поза, само че целите обвити в изстинала лава, която ги е бронирала.

Все едно, че са били потопени в тесто.

Влюбените се въртят във въздуха и в застиналата си поза летят към земята. Падат върху една скала, в същото положение, каквото са заемали върху гърба на динозавъра –  нежно прегърнати, както се целуват –  приличат на изящно изляти от метал статуи.

Сега край тази скулптурна група се движат прегърнати съвременни двойки, спират се, наблюдават я, опияняват се от нежността, която тя излъчва, целуват се и отминават.

Една от двойките носи транзисторен приемник. От него долита познатата ни каубойска мелодия, която сега звучи нежно.

Отдалечаваме се, отдалечаваме се и…

КРАЙ.

СМЯХ ЗА ДВАМА – къса ТВ новела…

ТУК! . pdf file за сваляне…

Б О Р И С   А П Р И Л О В

С М Я Х   З А   Д В А М А

/телевизионна новела/

Жилищната кооперация е нова, в един от новоизникналите квартали, стълбището блести от чистота.

Трийсет и пет годишният висок мъж с куфарче се изкачва към своя дом; вече бърка по джобовете си за ключовете. През остъклените пространства на стълбището влиза последната слънчева светлината на пролетната вечер, чуват се далечни и близки шумове – долу сигурно играят деца, гласовете им бликат, удрят.

Мъжът спира пред една от вратите, пъха ключа, отваря, после затваря зад себе си –  звуците и шумовете изчезват. Той влиза направо в хола, поставя куфара върху килима и без да сваля шлифера си, отваря още няколко врати. Празна е кухнята, празна е спалнята, празна е и детската стая, никой не се вижда в банята. Един спретнат и тих дом, но празен.

Мъжът се връща в хола, съблича шлифера си и разтваря прозореца.

Отново нахлуват шумивете, но този път меки, заглушени. Отсреща се е очертал синият масив на планината.

Заглавието на новелата.

Мъжът се приближава до телефона. Набира номер.

– Нина, ти ли си?… Мария да е при теб?

– Няма я… Кога пристигна?

– Токущо влизам.

– Добре дошъл… Чакат те в неделя.

–  Успях да избързам… Всичко хубаво. Утре ще ви позвъним.

Натиска вилката с пръст, отпуща я пак и набира нов номер, чака, апаратът дава знак „свободно“, но никой не се обажда. Поставя слушалката.

Бавно преминава в кухнята и едва сега забелязва бележката на масата.

Сашо, напиши си домашното и вечеряй. Щом се върна, ще ти прегледам тетрадките.

Телефонът звъни. Той се връща в хола и вдига слушалката. Никой не му се обажда, макар че отсрещният апарат е явно отворен.

–  Ало! –  вика той. –  Ало…

Отсрещният апарат затваря. Затваря и той.

Вмъква се в детската стая. Върху малкото ученическо бюро има глобус на земното кълбо и няколко тетрадки. Верен на модата, малчуганът е закачил на стената няколко изрезки от списания, но особено фрапира илюстрованата картичка на голяма котешка глава с панделка. Изрезките представляват някакъв китарен състав, снимката на Адамо и снимката на красив расов кон.

Той се усмихва, завърта глобуса, затваря очи и докосва с пръст една точка от земното кълбо. Върхът на показалеца му сочи Бахамските острови. Небрежно завърта отново глобуса и му обръща гръб.

Излиза в хола, след това някакъв шум привлича вниманието му, позовава го в антрето. Някакъв ключ стърже в ключалката. Ще влезе някой, но кой?… Дали е тя?

Вратата се отваря, вмъква се осемгодишният му син, с чанта в ръка. Детето разширява изненадано очи.

–  Татко, върна ли се? –  Гласът му е спокоен, без изненада.

–  Здравей, Сашко! – Той му отвръща също така спокойно, без излишни родителски вълнения.

Хлапакът затваря вратата. Прави впечатление сравнително спретнатия му външен вид.

ТОЙ. Зашо си толкова чист?

САШКО. Какво?

ТОЙ. Много си чистичък. Понякога ми се ще да те видя със замърсено и потно лице, да запраличаш на другите деца.

Двамата тръгват към хола, където Сашко захвърля чантата си, обръща се към баща си.

САШКО /гледа баща си/.

ТОЙ. Защо ме гледаш?

САШО. Не мога да разбера сериозно ли говориш, че искаш да бъда мръсен?

ТОЙ. Понякога се питам не бягаш ли и ти по игрището, не риташ ли топката.

САШКО. Разбира се, че бягам и ритам.

ТОЙ. И винаги оставаш чист, така ли?

САШКО. Винаги отивам и се измивам у някое приятелче.

ТОЙ /извръща се да не забележат усмивката му/. Изглежда, че малко се познаваме… Страхуваш се от бой, така ли?

САШКО. Не знам защо, предпочитам да ви излъжа.

ТОЙ. Майка ти не се е върнала.

САШКО. Ще се върне.

ТОЙ. Има си хас да не се върне. Нали се връща навреме?

САШКО /след кратка пауза/. Да.

ТОЙ /сякаш да расее мислите си/. Гладен съм. А ти?

САШКО. И аз.

ТОЙ. Какво предпочиташ, да си опържим яйца, или да ядем кебапчета?

САШКО. Кебапчета.

ТОЙ. Но преди това да хвърлим един поглед върху тетрадките, донеси ги.

САШКО. Всички ли?

ТОЙ. Да. Всичко наред ли е?

САШКО. Няма нищо особено.

ТОЙ. С колко ще минеш?

САШКО /повдига рамене/. Не знам.

ТОЙ. Не можеш ли да прецениш?

САШКО. Хич не знам какво мисли учителката. Учителите мислят другояче.

ТОЙ. Така ли?… Къде е слабото ти място?

САШКО. Аритметиката.

ТОЙ. С мен беше същото.

САШКО. Татко, защо учим аритметика?

ТОЙ. Казват, че е необходима навсякъде. /Телефонът иззвънява. Той се спуща бързо и вдига слушалката./ Ало?… Не, моля, частен дом… /затваря телефона/

САШКО /сякаш да оправдае майка си/. Ние те очаквахме утре.

ТОЙ /поглежда го проницателно/. Защо ми казваш това?

САШКО. Ами, чакахме те за утре.

ТОЙ. По български език как си?

САШКО. Много ми е лесен.

ТОЙ. И той е важен.

САШКО. Казват, че всичко е важно.

ТОЙ. Като пораснеш, ще разбереш, че всичко е важно. И математиката, и аритметиката. И физиката, и историята… Всичко е важно за изграждането на индивида.

САШКО. Какво е ИНДИВИД?

ТОЙ. Личност. Всеки представлява нещо като индивид.

САШКО. Ясно.

ТОЙ /многозначително/. Имам чувството, че на теб доста неща са ти ясни.

САШКО. Не зная. Някои не са ми много ясни.

ТОЙ. Няма човек, на когото всичко да му е ясно. Все пак, на теб не са ти ясни повече неща, отколкото на мен… Майка ти редовно ли ти оставя бележки?

САШО. Какви бележки?

ТОЙ. Като тази, на масата. Да си напишеш и да вечеряш?

САШКО. Тя не закъснява толкова често.

ТОЙ. Не питам дали закъснява. Говоря за бележките, които ти оставя.

САШКО. Все едно. Ти искаш да ме питаш дали закъснява всеки ден.

ТОЙ /гледа го леко изненадано/.

САШКО /поглежда го право в очите/. Напоследък между вас става нещо.

ТОЙ /сепнато/. Какво става?

САШКО. Много ме разпитвате. Ти за нея, тя за теб. Ако имате да се питате нещо, питайте се направо.

ТОЙ /след пауза, в която е замислен/. Значи напоследък между нас става нещо?

САШКО. Ами то е лесно да се разбере.

ТОЙ. Лъжеш се. Нищо не става.

САШКО. Тогава не ме разпитвай.

ТОЙ. Че кой те разпитва?… Сашко, да зарежем тоя разговор. Облечи си нещо. Ще ядем кебепчета и ще се качим на виенското колело.

САШКО. Какво да си облека?

ТОЙ. Нещо по-прилично.

САШКО. Само мама знае къде са нещата ми…

ТОЙ. Намери си едно палтенце. Не обичаш ли кебапчета?

САШКО /тръгва/. Обичам и кебепчета и Виенското колело. /излиза към стаята си/

Той сяда и пали цигара. Замислен е, няма вид на човек, който държи да се вози на виенско колело.

САШКО /връща се, облякъл палтенце/. Нали това?

ТОЙ. Видя ли как се промени… Ела! /вади гребен и сресва косата му/

САШКО. Татко, да си оставя ли бакембарди?

ТОЙ /усмихнат/. Остави си.

САШКО. Да, ама не ми растат.

ТОЙ. Там е работата…

САШКО. Кога ще започна да се бръсна?

ТОЙ. Ако искаш –  от утре.

САШКО /смее се/.

ТОЙ. Защо се смееш?

САШКО. Защото нямам брада.

ТОЙ. Това не ти пречи да се бръснеш.

САШКО. Много те обичам, когато правиш смях. Само че не правиш толкоз често.

ТОЙ. Много зает съм. Не виждаш ли каква работа имам?

САШКО. Това не ми харесва у вас, възрастните. Много ходите на работа. Когато порасна, няма да ходя на работа.

ТОЙ. Порастни, пък после лесно.

САШКО. Досега все си повтарял, че никога не е лесно, че винаги е трудно. Вие, възрастните, говорите каквото ви хрумне.

ТОЙ. Стани възрастен и говори каквото си щеш.

САШКО. Защо само възрастните? Нали всички сме хора?

ТОЙ. Децата не са хора, а деца.

САШКО. Ново двайсет! Винаги съм смятал, че и децата сме хора, но малки.

ТОЙ /завършил със сресването/. Вече си готов.

САШКО. Ще тръгваме ли?

ТОЙ /неубедено/. Много ли ти се излиза?

САШКО. Понеже ме покани…

ТОЙ. Поканих те, разбира се.

САШКО. Най-добре да ѝ оставим бележка.

ТОЙ /сепнато/. Какво?

САШКО. Да оставим на мама бележка. Ще ни намери в кебапчийницата или на люлките.

ТОЙ /изумено/. Как ти хрумна това?

САШКО. За бележката ли?

ТОЙ. Кое те накара да предложиш?

САШКО. Исках да бъдем тримата.

ТОЙ. Не, ти си имаш нещо наум… Ти, може би, мислиш, че… Ти може би мислиш някои неща, които не са за твоя малък мозък.

САШКО. Гладен съм.

ТОЙ. На обяд не яде ли?

САШКО. Ядох.

ТОЙ. Какво яде?

САШКО. Най-омразното нещо.

ТОЙ. Какво не ти е омразно?

САШКО. Кебапчета.

ТОЙ /усмихва се/. Не си толкоз оригинален.

САШКО. Татко, разбираш ли от футбол?

ТОЙ. Може би повече от теб.

САШКО. Тогава кажи ми кога съдията свири двойно фрики?

ТОЙ /затруднен/. Двойно фрики?… Какво беше двойно фрики? /Сашко се смее./ Чакай, знаех го… Ей сега ще си спомня.

САШКО. Не можеш.

ТОЙ /уверено/. Ще видиш.

САШО /примира от смях/.

ТОЙ. Защо се смееш?

САШКО. Защото няма такова.

ТОЙ. Двойно фрики ли?

САШКО. Да.

ТОЙ. Тогава защо ме питаш?

САШКО. Да ти премеря акъла.

ТОЙ. Да премериш акъла на баща си?

САШКО. Голяма работа! Веднага се обиди!

ТОЙ. Преди всичко не се казва акъл, а ум.

САШКО. Да му турим пепел.

ТОЙ /сепнато/. Какво?

САШКО. Да зарежем, викам, тоя въпрос… Татко, вие отколко години сте женени?

ТОЙ. Почти осем години.

САШКО. Значи вашият брак е на същата възраст както моята.

ТОЙ. Е, да… Почти.

САШКО. Тури му пепел.

ТОЙ. Къде си научил този израз?

САШКО. Не е израз, а лаф.

ТОЙ. Какво?

САШКО. А бе, татко, много започна да се сепваш!…

ТОЙ. Изглежда, че сме ти отпуснали верижката.

САШКО. Каква верижка?

ТОЙ. С която те държим вързан за доброто възпитание и дома.

САШКО. Всички хора ли си имат верижки?

ТОЙ. Някои трябва да имат… От кого си научил този израз „тури му пепел“? В нашия дом не го употребяваме.

САШКО. Лафовете си ги разменяме в махалата. Аз предлагам лафове от моя дом, другите деца ми предлагат лафове от техните родители. „Тури му пепел“ го научих от Ванчо.

ТОЙ. Кой Ванчо?

САШКО. Дето родителите му се развеждат.

ТОЙ. Така ли? От кога?

САШКО. Вече е минало и второто дело.

ТОЙ. Отде знаеш тия подробности?

САШКО. Ванчо ни съобщава всичко.

ТОЙ /удивено/. Ванчо споделя тия неща с вас?

САШКО. Абсолютно всичко… Развеждат се по вина на баща му. Той не е толкова виновен, но взима вината върху себе си. Имал си някаква мадама. Майка му ще се жени за един консул. Ванчо се радва, защото ще замине за чужбина. Ще ни прати на всички дънки…

ТОЙ. И ти слушаш тия глупости?

САШКО. Защо глупости?… Ванчо казва, че отначало било голяма трагедия.

ТОЙ /настоятелно/. Занимаваш се с тия клюки?

САШКО. Татко, какво ни засяга?… Да си гледаме нашия живот.

ТОЙ. Ти пък откъде знаеш какво е това живот?

САШКО. Животът е нещо сложно… и … противооо?…

ТОЙ. Противоречиво.

САШКО. Видя ли как знаеш?

ТОЙ. Аз знам, но ти откъде знаеш? Какво знаеш ти за живота?

САШКО. Ох, татко, понякога си много наивен.

ТОЙ. Но сега съм изумен. От тебе.

САШКО. Така ли? Защо?

ТОЙ. Защото вместо да си гледаш детските игри, вместо да се радваш на хубавите детски години, виж с какви работи се занимаваш.

САШКО /убедително/. Ама тези работи ги учим както си играем… Татко!…

ТОЙ. Какво?

САШКО. Наистина ли смяташ, че детските години са най-хубави?

ТОЙ. Това е общоизвестен факт.

САШКО. Ега ти…

ТОЙ /моментално/. Какво?

САШКО. Нищо… Аз пък с нетърпение чакам да порасна и никой да не ми заповяда. Ходиш където шеш, пушиш, гледаш филми за възрастни…

ТОЙ /внезапно/. Сашко?…

САШКО. Какво?

ТОЙ. Пушиш ли?

САШКО. Глупости!…

ТОЙ /сепнато/. Моля?

САШКО /сеща се, че е казал нещо обидно/. Не пуша.

ТОЙ. Никога ли не си пушил?

САШКО. Един път опитах, но се отказах… Това е най-неприятното хоби.

ТОЙ /извън себе си/. Опитвал си да пушиш?

САШКО. Всеки се е опитвал… Ти не си ли опитвал?

ТОЙ /зашлевява му плесница/.

САШКО /слага ръка на бузката си/.

ТОЙ /вади трескаво цигара и пали. Разхожда се насам-натам и пуши. Връща се при него. Поглежда го в очите./ Сашко, извинявай.

САШКО /през насълзени очи/. Тури му… Нищо, татко.

ТОЙ. Ядоса ме.

САШКО. Извинявай.

ТОЙ. Разбери, че и аз имам нерви. По цял ден се трудя, бягам, боря се с живота… Влез ми в положението! Пощади ме!

САШКО. Старая се, татко.

ТОЙ. Стараеш се!… Днес ми поднесе такива изненади… /още по-меко/ Ще ядем ли кебапчета?.

САШКО. Не съм гладен.

ТОЙ. И сега лъжеш!… Умираш за кебапчета.

САШКО. Гладът ми мина.

ТОЙ /ядосано/. Не усложнявай нещата!… Всеки баща може да удари детето си. Не можеш да се оплачеш, че те бия… Можеш ли?

САШКО /бърше сълзите си/. Не.

ТОЙ. Измий се!…

Сашко излиза към кухнята. Той се разхожда , пуши, смачква яростно цигарата

си. Сашко се връща.

ТОЙ /оглежда го/. Отново трябва да те среша. /започва да го реше/. Косата ти е хубава, знаеш ли?

САШКО. Имам идеална коса.

ТОЙ. Кой ти каза?

САШКО. Говори се.

ТОЙ /усмихва се/. Много бързо ти мина. Мислех, че ще се обидиш за по-дълго време.

САШКО. Смятах, но се отказах.

ТОЙ Защо?

САШКО. Защото си изнервен и ти влизам в положението.

ТОЙ. Отде знаеш, че съм изнервен. За какво съм изнервен? /гледа го подозрително/

САШКО /спокойно преодолява смущението си/. Ами, трудиш се, бориш се с живота…

ТОЙ. Иронизираш ли?

САШКО. Не.

ТОЙ. Или имаш нещо друго предвид?

САШКО. Какво друго?

ТОЙ. Де да знам… Слушай, Сашко, отношенията ни попаднаха в мъртва точка. Трябва да се измъкнем от нея. Хайде да опитаме!…

САШКО. Как?

ТОЙ. По правилата на най-простата игра – „Смей се!“ Смей се при всички положения. Ти започваш да се смееш,

САШКО. Как да се смея?

ТОЙ. И аз започвам да се смея, двамата започваме да се смеем, повече, още повече, съвсем… Умираме от смях,… Хайде!… Едно, две, три!… Почвай!…

Сашко разтяга устни в усмивка.

Той разтяга устни в усмивка.

Двамата. Още повече. Още повече. Появява се и шумният смях. Още повече. Още повече. Силен смях. Двамата примират от смях. Единият пада на стола от смях. Другият пада на пода от смях.

Той става от стола, взима шлифера си и все продължава да се смее. Отваря вратата за да излязат. Дава галантно път на сина си, който също примира от смях.

САШКО /внезапно се спира на прага/. Татко, какво може да се купи с петдесет цента?

ТОЙ /става сериозен/. Не знам. От къде имаш центове.

САШКО. Спечелих ги от Ванчо на топчета!…

ТОЙ. Не можеш да ми развалиш настроението.

Отново започва да се смее. Двамата се заливат от смях и излизат. Виждаме затворената зад гърба им врата, чуваме и смехът им.

Оставаме сами в самотния апартамент. Хвърляме погледи на уредбата, на празните столове и на мълчащия телефон. Смехът отвън се отдалечава, ние наблюдаваме мълчащия телефон.

В циферблата му са настанени кошчетата на виенското колело, което се завърта в ритъма на старинна музика и накрая четем имената на създателите

 

и надписа

К Р А Й.

КЕЯТ НА МАЛКИТЕ КОРАБИ – сценарий за детска филмова новела.

Моля, изтеглете пиесата от ТУК! – .pdf file за теглене, защото блогът не запазва форматирането в WORD,   а се стреми да го превърне в интернет страница, премахва ми новите редове и специални дизайни (за пиеси, например!), които се старая да правя, за да подготвя материала за бъдещи печатни издания – АКО писателят има късмета някой някога да се сети за него.

А ТУК, на титулните страници на произведенията, ще пиша по някоя дума за историята, или качествата на текста, когато имам какво да ви разкажа.

И така: „Кеят на малките кораби“ ТВ пиеса… (а НОВЕЛАТА с това заглавие разказва съвсем друга история: http://bit.ly/ZU0RzD  )

Бих искала да разкажа за историята на този сценарий, но преди всичко – да ви кажа, че е един ЧУДЕСЕН детски спектакъл, с много хумор, мечти, детски и недетски истории, вплетени в него.

Той има предистория на публикации като новела и радиопиеса за възрастни –  „Другият“ – които много харесвам също, защото много деликатно и без никаква пропаганда, Борис Априлов – Ахото, баща ми! – е включил типаж от тогавашната предпочитана литература (каквато той никога не написа)  – проникването на „младеж от съпротивата“, в своя любим пейзаж на Стария Бургас – градът на детството му, запазил завинаги място в душата и вълненията му.

Не искам да ви преразказвам тези произведения, само ще напомня, че те са за възрастни – и се развиват съвсем по друг начин.

И удоволствието от четенето на ТОЗИ текст, „детският“ – се увеличава поне десеторно, ако човек е чел вече предишните… „варианти“.

Можете да ги откриете „ДРУГИЯТ“ –  ТУК – новелата , а ТУК – радиопиесата.

Може би за някои хора с интереси в литературата, за критиците и литераторите, които в последната година посветиха част от времето си на този чудесен писател, ще е интересно да научат, че и тази „история“ – както и доста други, са започнати още в ученическата му възраст, и ги намерих в разни тетрадки, хвърчащи листове, нарязани позиви от следвоенните години, а части от тях – дори публикувани в местният вестник „БУРГАЗКИ ФАРЪ“ в годините преди и по време на войната.

За мен – като дъщеря и „свидетел“ на живота му, беше невероятно интересно да чета тези амбициозни юношески текстове; да прочета за детските му приятелства и увлечения, няколко бегли думи за семейството му, за Бургас – с провинциалните му „моди“ и суетности…

Изглежда, че там някога, в ОНЕЗИ впечатлителни години,  ДЕЙСТВИТЕЛНО се е развила тази история – за преследвания Непознат, защото има поне 5-6 „начала“ на литературното ѝ пресъздаване.

Има варианти от първо лице, или от очите на свидетел… Някои доста се отличават от публикуваните по-късно истории, но са вълнуващ източник на познания за автора и живота му в онова романтично малко градче.

В този последен от всички варианти – Ахото смесва три от любимите си типажа, за да пресъздаде, може би, своята най-предпочитаната тема – детството си в Бургас и живота в пристанищните пространства на различните слоеве на обществото: скитници, моряци, дребни занаятчии – и децата, в центъра на този свят – но и абсолютно изолирани и незасегнати от него.

Там се приплъзва по повърхността на „утайката“ и Неизвестният – така и неизяснен какво представлява – ДАЛИ прогресивен борец за права, или преследван от властта мошеник и крадец; и такъв – и такъв, той би се видял на детското въображение приказен герой.

Понякога съжалявам читателите – а дали изобщо ги има? – че не могат да усетят всички нюанси на изказа на Ахото така, както ги усещам аз. Мога да сравня усещането с „недостатъчно познаване на езика“,  когато четем чужда литература.

От друга страна – аз самата „прогледнах“ и видях много повече цветове и нюанси, които не съм могла да усетя преди да прочета изследванията на онези литератори, които написаха своите статии по творчеството му.

Иска ми се НЯКАК си да разкажа за него, да предам своите спомени колкото се може по-пълно! Да се опитам да обясня по някакъв начин как този заклет преследвач на женския пол, вечно съпътстван от поне една още „мадама“ – в същото време предано и неуморно се грижеше за вечно болнавата си жена, като я глезеше по най-невероятни начини, подреждаше около нея всичко, което би ѝ помогнало да се справи с деня – и след това на секундата си грабваше „капитанската“ шапка – и изчезваше в Другия си свят, където беше абсолютно свободен да прави каквото си пожелае.

А майка ми му се отплащаше, като му даваше пълна свобода за времето му извън дома…

Колко много ми липсват и двамата – с тяхната вътрешна гордост, но и скромност, непретенциозност към ежедневието – и нежелание да се смесват с „Другите“, с другарите… с натрапения живот…

Освен, разбира се, във най-доброто за онова време – творческите домове, където изживяхме много весели дни през годините…

Засега ще приключа, с надежда да си спомня повече детайли и връзки между живота на Ахото – и героите му. Ще потърся и линкове, или цитати от юношеските му текстове – те са публикувани, всъщност, в блога.

И се оттеглям пак в чудесната си заетост с тези всички ръкописи – с надежда, че НЯКОЙ НЯКОГА ще отвори и прочете!

И ще остане щастлив, като мен.

Дж. В.

ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИНТА, или… 1970. – за ТВ филм

ТУК! .pdf file за сваляне…

Борис Априлов

1970.

 

МАЛЪК БАР ДО ПЛАЖА

или

ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИНТА

 

(Сценарий за телевизионен филм)

 

 

„Слънчев бряг“ – рано сутринта.

Сградите, алеите, градините, плажът с най-ранни посетители.

Тишина и свежест.

НАДПИСИТЕ НА ФИЛМА

минават върху тези кадри.

 

Лятното барче на плажния хотел „Корморан“ е уютно, прохладно място, под навес, откъдето се вижда малко асфалт, малко море и малко пясък.

Под навеса са поставени само няколко маси, не е желателно клиентелата да се застоява – идваш, пиеш нещо, отиваш на плажа, или пък обратното – връщаш се от плажа, пиеш нещо и се прибираш да почиваш.

Сега е неделя сутринта, отваря се хубав ден за къпане.

Барманката Лили, която подрежда алхимията си, открехва вратичката на своята „крепост“ и излиза навън. След малко се връща, понесла кашон с коняк, който поставя на тезгяха, връща се повторно и донася втори. Отново е в крепостта си – хубавичка жена, особено върху фона на етикетите и рекламите за уиски.

Една от масите е вече заета от мъж и жена, пълнички, още бели чужденци.

Барманката отваря единия кашон, подрежда бутилките, отнася втория кашон в складчето, където изчезва.

Дебеличките чужденци търпеливо наблюдават всичко.

Влиза Бако – едър, изгорял льохман, аполон, дежурният спасител; по джапанки, наметнат с жълта хавлия.

Идва до барчето, поглежда вратичката към складчето, после се приближава към мюзикбокса. Пуща монета, натиска бутон. Приятен блуз.

Бако поглежда недоволно апарата. Удря го.

 

БАКО. Не тази, бе! Исках онази! /Удря пак./

Барманката се появява.

ЛИЛИ. Бако, не така!… Съсипа го!

БАКО. Исках друга песен.

ЛИЛИ. Защото на можеш да четеш.

Бако неочаквано се усмихва, загледан към асфалтовата алея, протяга се.

БАКО /блажено/. Ехааа!

ЛИЛИ /проследява погледа му и се усмихва/. От вчера има много нови.

БАКО. Гледай бе, гледай!… Краката им започват от синузитите!… /Докато гледа към отдалечаващите се момичета, които ние не виждаме – с променен тон./ Сто грама.

Спокойно сяда на високото столче. Лили поставя чаша пред него, взима бутилка с мента и му налива.

Бако вдига чашката, поема една глътка и започва да си прави гаргара, след което глътва съдържанието. Внезапно трепва, бързо се скрива зад барчета, като отнася и чашката си.

Лили най-спокойно върши работата си, не му обръща внимание.

Влиза младо момиче, оглежда заведението и си излиза.

ЛИЛИ /с усмивка, както забърсва чаша/. Отиде си.

Бако се връща на мястото си.

БАКО /след глътка от ментата/. Заминава си следобед.

ЛИЛИ. Омръзна ли ти?

БАКО. Десет дни!…

ЛИЛИ. Много бе.

БАКО. Цяла ера.

ЛИЛИ. Страшен си!… Знаеш да живееш.

БАКО /отпива/. Моето хоби е живота!

ЛИЛИ. Какво разбираш под „живот“?

БАКО. Живот, жени, джаз – всичко с буквата Ж. Всички жени са в краката ми, само ти ми се изплъзваш, ама до края на сезона има време. Или пък да те оставя за зимата, а? Когато духнат фъртуните… Много ми се изплъзваш, Лили. Не е прилично. Излагам се.

ЛИЛИ. Аз съм скромно момиче, Бако… Барманка. Освен това, не съм нито полякиня, нито германка.

БАКО. Море, знаеш ли как съм зажаднял за българка?

ЛИЛИ. Не ти подхождам и на интелекта.

БАКО. Ще се издигнеш… Покрай мен. /Изпива ментата от чашката./ Дай още една… Колко ти заборчнях?

ЛИЛИ /поглежда сметката/. Девет лева.

БАКО. Лелей! А заплатата не я виждам… Днес морето е като рендосано. Няма да падне работа. Освен някой инфаркт… В такива дни ми се отваря душата. Лили, имам чувството, че си единствената жена, която не ме харесва. А тялото ми е като на делфин.

ЛИЛИ /подрежда бутилките/. Знам.

БАКО. Аполо четиринайсет!… Този сезон така ще си умра без българка, ей!…

ЛИЛИ. Няма да стане.

БАКО. Да де, искаш да се жениш.

ЛИЛИ /смее се сърдечно/. За теб? /Примира от смях./

БАКО. Моля?

ЛИЛИ. Не те виждам на хоризонта, дори в навалицата.

БАКО. Мен?

ЛИЛИ. Теб.

БАКО. Обиждаш, понеже пия на вересия. И понеже имам добър характер. Не си ли забелязала, че такива като мен, херкулеси, имат добри характери.

ЛИЛИ. Не съм мислила по въпроса.

БАКО. Аз съм един от най-силните хора на България.

ЛИЛИ. Може.

БАКО. Затова нося шега.

Бако изпива съдържанието на втората чашка.

ЛИЛИ. Да ти налея ли?

БАКО. Сложи още една.

Лили налива.

ЛИЛИ. Не ти ли е забранено да пиеш, като си на работа?

БАКО. Според теб, това е пиене? /Усмихва се./

Влиза Керкенеза, нещастен оперетен рибар, дребен като скарида, с раирана моряшка фланелка и капитанска шапк – някаква капия, забавление на чужденците. Всичко голо в него е татуирано.

КЕРКЕНЕЗА. Саба карашик, Бако!

БАКО. Ясу, Керкенез!… Ти канис?

КЕРКЕНЕЗА. Кала. /Към Лили./ Нямаш гроздова, нали?

ЛИЛИ. Сливова.

КЕРКЕНЕЗА. Тук продават само скъпи ракии. Кацни не това място! /Посочва мястото на тезгяха./

Лили поставя чашка на посоченото място.

БАКО /гледа татуировките на Керкенеза/. Керкенез, ти си цяла Боянска църква!

КЕРКЕНЕЗА /вдига напълнената чашка/. Бог доброто!

Пият.

Докато протича следващия разговор между двамата, Лили приготвя сиропите с лед и сламки на чужденците.

КЕРКЕНЕЗА. Снощи не те видях.

БАКО. Не съществуваше такава възможност. Бях на затворено място, от всички страни стени. Как ще ме видиш?

КЕРКЕНЕЗА. С мадама?

Кафявият полубог Бако не отвръща, но продължава да се усмихва, а това е повече от отговор.

 

КЕРКЕНЕЗА. Пак ли с оная?

БАКО /многозначително/. Не помня. Бях разсеян.

КЕРКЕНЕЗА. Днеска ще бъде горещо. Много отрано препича.

БАКО. Плажът се пълни отсега.

ЛИЛИ /както приготвя сиропите/. Камионите!

БАКО /провиква се, след като е погледнал в указаната посока/. Хайдеее!… Панаирът започва!… Идат!…

КЕРКЕНЕЗА. Защо не им забранят? Маскарят плажа.

БАКО. Луд!… Те ги пращат нарочно, бе… Камиони им дават… Ехааа!… Вървят като пингвини!

КЕРКЕНЕЗА. Някои от мъжките се събличат…

БАКО. Виж, жените си дигат полите и газят!… Плацикат се!… Де бре, текезесари!

КЕРКЕНЕЗА /искрено учуден/. Не мога да разбера кога са станали, кога са тръгнали!…

БАКО. Не са като тебе. Лягат и стават с кокошките.

Към барчето се приближава дебелият бял чужденец. Плаща и взима готовите сиропи. Вътре ледените късчета от хладилника блестят като айсбергчета.

БАКО /зад гърба на чужденеца/. Две дебели лилии…

КЕРКЕНЕЗА. Само лилии!

БАКО. Снежинки!

ЛИЛИ /дискретно, да ги предпази/. Само че разбират български.

БАКО /неубедено/. Пука ми, като разбират…

Може би ще каже още нещо, но мъжът, се е обърнал, дава му да разбере, че е проумял.

Бако, въпреки всичко, чувствува неудобство.

КЕРКЕНЕЗА /да заглади впечатлението и да промени темата/. От девет ли си на работа?

БАКО. Да.

КЕРКЕНЕЗА. Няма да имаш алъшвериш.

БАКО. Дано.

КЕРКЕНЕЗА. Оня ден колко парчета извади?

БАКО. Четири.

КЕРКЕНЕЗА. Стига си кофтил! Нямаше голямо вълнение.

БАКО. Мо̀ре, ква чалкантия беше!

КЕРКЕНЕЗА. Обикновена.

БАКО. Обикновена, ама започнаха да им се схващат краката.

КЕРКЕНЕЗА. Днес няма ли да им се схващат?

БАКО /като капацитет/. Не знам, някой ден като тръгне – върви. Някой ден краката им не се схващат, а друг ден им се схващат като на врабчета. Не мога да разбера. /Искрено учуден./ Чудно как им се вдървяват краката. /Опъва своите,/ Така. Не могат да ги мърдат… Ни насам, ни натам. Гледаш го човек, а краката му схванати. Ей така – прави! Патерици!… Не може да ги мръдне… Щипеш го – не усеща.

КЕРКЕНЕЗА. Къде го щипеш?

БАКО /сериозно унесен/. За прасеца, къде… Не усеща. Питаш го: Идиот, усещаш ли? Той вика не… Не мога да разбера.

КЕРКЕНЕЗА. Кво се чудиш? Не ти ли се е случвало?

БАКО. Никс. Никога.

КЕРКЕНЕЗА. На мен ми се е случвало,

БАКО. А! /Маха с ръка./ Някой ден ще се вдървиш целия от пиянство.

КЕРКЕНЕЗА. Ама на суша.

БАКО. Пък окъпи се някой ден в морето.

КЕРКЕНЕЗА. Не остава време.

БАКО. Не знаеш да плуваш.

КЕРКЕНЕЗА. Кой бе?… Пет пъти!

БАКО. Какво пет пъти?

КЕРКЕНЕЗА. Пет пъти съм вадил кръста на Йордановден!

ЛИЛИ /подигравателно/. Когато го вадеше, ти беше ли там?

КЕРКЕНЕЗА /нервирано/. Честен кръст… /Започва да се кръсти и спира внезапно./

Защото Бако бързо изчезва за втори път под тезгяха на барчето.

Младото момиче се появява отново. Оглежда заведението и си излиза.

Лили и Керкенеза гледат след него.

ЛИЛИ /усмихнато/. Излизай!

Бако се появява с чашата си, поставя я на тезгяха и сяда.

БАКО /отегчено/. Кога ще стане обед, да си замине… Голям навлек!

КЕРКЕНЕЗА /учудено/. Защо им бягаш на такива бе, Бако. Такива се посрещат с отворен гард.

БАКО. Керкенез, не ги разбираш тия работи. Вече десет дена. Можеш ли да изкараш десет дена само на сафрид?

КЕРКЕНЕЗА. Това не беше сафрид. Такива мадами трябва да им забранят да излизат по улиците… Причиняват автомобилни катастрофи.

Двамата чужденци пият бавно, наблюдават и слушат. От време-навреме се усмихват. Забавляват се. За тях това е непознат свят, екзотичен.

Влизат две момичета, запътени към плажа. Бако гледа след тях, смига на Керкенеза, който няма отношение към тия работи, изобщо не ги забелязва.

Едното от момичетата застава до барчето, чака да получи кафетата.

Другото отива при мюзикбокса. Разглежда го, чете репертоара.

Влизат и две момчета, също тръгнали към плажа. И момичетата, и момчетата са облечени леко, понесли пъстри плажни торби, по джапанки.

КЕРКЕНЕЗА. Нова смяна май, а?

БАКО. От два дена.

КЕРКЕНЕЗА. Бели като снежинки! Нова смяна – нов късмет. /Пие./

БАКО. Още със старите не съм се справил.

КЕРКЕНЕЗА. Чакаш ли ги да се опекат, или ги консумираш направо.

БАКО. Както падне.

КЕРКЕНЕЗА. Цар си, Бако!… При тебе празно няма. И езиците владееш.

БАКО. Сега печатам речници.

Едно от момичетата се приближава да поръча. Другото се оглежда за маса.

БАКО /към едно от момичетата/. Подобни на теб имам три парчета.

ПЪРВОТО МОМИЧЕ /учудено, на немски/. На мен ли говорите?

КЕРКЕНЕЗА. Явол!

БАКО. Драй щуке! /Посочва с пръсти./ Майне лебен драй щуке, като теб… Същия тип. Всичко същото. Очи, уши, нос, гърло! /Керкенеза и Лили се смеят. Започва да изброява на пръсти./ Анелизе… Бригитте… Урсула!… Я?… Ферщеен зи?

ПЪРВОТО МОМИЧЕ /клати глава, останало е сериозно/. Нихт ферщеен… Не разбирам.

БАКО /през смях/. Не разбираш ти!… Не разбираш, защото не ти отърва. Когато искаш – разбираш.

ПЪРВОТО МОМИЧЕ. Не разбирам.

БАКО /маха с ръка/. Да де, да де – не разбираш! Разбрахме, че не разбираш… /Гледа я нахално и с нагла усмивка./ Море, как разбираш ти!…

ВТОРОТО МОМИЧЕ /намесва се с желание да му натрие фасона/. Моля, какфо искате?

КЕРКЕНЕЗА. Нищо бе, нищо!

ВТОРОТО МОМИЧЕ. Моля, какфо искате, питам!

БАКО. Не се разбрахме. Разминахме се като непознати в тъмна мъглива нощ!

КЕРКЕНЕЗА /иска да заглади работата/. Другарко… Фройлайн, мой камарад спасител… Ферщее?… Спасител! /Показва как плува./

БАКО /помага му/. Вадемайстер.

ВТОРОТО МОМИЧЕ /нахакано/. Ваш приятел бадемайстер?… Какфо иска?

БАКО /ядосано/. Няма да ти давам обяснение какво искам… Сега сме в България. Когато дойда в Германия, тогава ще ти давам обяснения.

КЕРКЕНЕЗА /решен да оправи работата/. (липсва текст!)…знаят. Алес. Ферщее?… Той иска говори. Практика. Дойче шпрехен. Булгария, Германия фройндшафт!… Алес фройнден… Добро момче. Зер гут… Обича да се шегува.

Без да отвърне какво и да е, момичето се оттегля при приятелката си, до тезгяха.

ЛИЛИ.  Натриха ви фасоните!… Бако пламна целия.

КЕРКЕНЕЗА. Добре, че оправих работата.

БАКО. Аз ли пламнах?… На такива като тях им знам душичката… Ей такива, като оная, три парчета ми станаха.

ЛИЛИ. Бако, не ми се гледа!… Забиха те в земята.

БАКО. Не ме ядосвай!…

ЛИЛИ /както са работи/. Голям кеф!

БАКО. Много голям… Фасони продават.

ЛИЛИ. Понеже мислиш, че всичко, което хвърчи, се яде.

КЕРКЕНЕЗА. Тури му пепел! Нали оправих работата?… Бако, кажи, не оправих ли работата?

БАКО. Ква работа, бе. Кво е станало?…

КЕРКЕНЕЗА. Е, могат да се оплачат, туй-онуй…

БАКО. Пука ми на жилетката!… Нека се оплакват. Млад съм, налитам!… Ние сме българи, бе!… Налитаме!… Млад съм – така мисля, така правя.

КЕРКЕНЕЗА. Не бе, понеже не те познават.

БАКО. Мани ги!… Да говорим за друго.

ЛИЛИ /както си работи/. За какво да говорим като все за туй мисля… Станахме за резил.

БАКО. Млъкни, ти казвам!

ЛИЛИ /усмихната/. Добре де. Ще млъкна.

КЕРКЕНЕЗА. В края на краищата – занаят е. Стават и аварии… Нали така, Бако?… Важното е, че оправих работата.

БАКО. Стига! /Променя темата./ Хубав ден!

КЕРКЕНЕЗА. А, денят е бомба!… Енде гут – алес гут!

БАКО /кипи/. Ти пак…

КЕРКЕНЕЗА. Искам да кажа, че… Понеже отначало се заядохме с белите чехи…

БАКО /рязко/. Хайде!

Момичетата изпиват лимонадите си и си отиват.

КЕРКЕНЕЗА /променя разговора/. Денят е бомба.

БАКО. Хубав ден.

ЛИЛИ /подсмихва се/. Наистина хубав ден… Няма да имаш и работа. Морето е като…

КЕРКЕНЕЗА. Рендосано… искаш да кажеш.

ЛИЛИ. Или пък като балатум.

КЕРКЕНЕЗА. Като паркет.

Лили прихва.

БАКО. Защо се смееш?

ЛИЛИ. Смешно ми е.

КЕРКЕНЕЗА. Остави момичето да се смее.

БАКО. Знам за какво се смее.

КЕРКЕНЕЗА /бута го/. А бе, всеки е свободен да се смее… После, който се смее, на себе си се смее.

БАКО. Ама и ти ги говориш едни…

КЕРКЕНЕЗА. Гледам да оправя работата.

БАКО. Много я оправи… Един немски извади!…

КЕРКЕНЕЗА. А ти защо млъкна?

БАКО. Дразниш ме!…

КЕРКЕНЕЗА. Добре де. Да говорим за нещо друго… Хубав ден, а?

Лили прихва.

БАКО /гледа я мрачно/. Пак ли?

ЛИЛИ /отпушено/. Боже, ако не стане нещо друго, така ще си умра от смях!

Керкенеза става и бута монета в мюзикбокса.

Загърмява марш.

БАКО /строго към него/. Това ли намери да пуснеш?

КЕРКЕНЕЗА /сяда на мястото си/. Любимата ми плоча.

БАКО /сега вече и той прихва/. Страшен си!… Завиждам ти на вкуса. /Смее се./

Маршът сякаш зазвучава специално за новите двама посетители. Те се появяват изведнъж и може да се каже, че поразяват.

Барманката, Бако и Керкенеза ококорват очи и на първо време не са в състояние нито да продумат, нито да се засмеят. Тримата никога не са допускали такова нахалство.

Най-напред се окопитва спасителят. Той слага ръка на лицето си – знак на изненада. Зад отворените пръсти очите му се смеят. След него на себе си идва барманката. Тя полага лакти върху тезгяха, но се сеща че има работа и се изправя.

Керкенеза оставя чашата си.

КЕРКЕНЕЗА /многозначително, почти подвиква/. Как си ти?

БАКО. Село Долна Гнойница ни е на гости!

КЕРКЕНЕЗА. Зоопаркът е отворен!

Барманката е заета доста и може би заради това запазва благоприличие.

Мъжът и жената гледат плахо а се стараят да разберат къде точно са попаднали. Курортният комплекс изобилства от чудеса, но какво ли е това?

Мъжът пристъпя пръв, и така трябва да бъде, ако е истински мъж и ако не е лишен от героизъм. Учудено разглежда хубавия навес, наредените маси с плексигласова повърхност, плетените столове, от които лъха лекомислие, дебелите бели чужденци, другите чужденци, а после кафявия спасител и шушумигавия рибар.

Обръща се я погледът му потъва в хладния хангар на бара. Стотиците бутилки вътре навярно му напомнят на бомби в погреб, а барманката – на часови, който всеки момент може да му извика: „Стой! Кой там?“ Новодошлият почти се е приготвил да отвърне „свой“, но се чувствува толкова чужд в тази обстановка, че едва ли би посмял да изрече малката думичка.

В дясната му ръка – пазарна мрежа, в която има нещо за ядене. Белее се хляб с отчупен краищник. Палтото му е окъсяло, панталонът е нов, дочен, широк, синее се с пресен фабричен цвят. Обущата му са груби, нито нови, нито стари. Лицето му е кораво, като засъхнала глина, избръснато без крем и одеколон. Сламената шапка на главата му е разпрана на две места, потъмняла от слънцето и времето.

Барманката, както си работи, го фиксира с ленивия си нехаен поглед и това поражда още по-голям смут в душата му.

Новодошлият се обръща и изчаква жената. Сега двамата чувствуват необходимост да бъдат един до друг.

Жената дори понечва да хване ръката му, нещо което не е правила от години.

БАКО /с присмехулно изражение/. Косваш ли пуловерчето? /Фиксира го в лицето./

СЕЛЯНИНЪТ. Какво?

БАКО. Да ми го продадеш, викам.

СЕЛЯНИНЪТ /смутено/. Защо?

БАКО /маха с ръка/. Разминахме се, не се разбрахме… Не ти ли е топло, казвам?… Палто, пуловерче, туй-онуй…

Мъжът се изчервява и се усмихва, но усмивката му е лишена от пластичност, къде ще ти се раздвижи това изгоряло и кораво лице.

БАКО /хили се и бегло сочи жената с глава/. Направо от етнографския музей!

Тя е облечена „официално“, в народна носия, която не блести особено, ала, както черната тъкан, така и белите ръкави са чисти.

В ръката си стиска кърпичка.

Не е млада, и все пак не може да се каже, че е стара, в нея все още има хляб, ако става дума за копане и друга кърска работа. Лицето ѝ е сухо, но очите са големи и жизнени. Косата е прибрана под забрадка, която убива и последната свежест на чертите ѝ.

КЕРКЕНЕЗА. /Ако търсите да си купите гумени шапки за плажа, магазинът е по-долу!

Някой е намалил силата на музиката.

Във внезапно настъпилата тишина новодошлите изглеждат безпомощни.

БАКО. За Истамбул записват в хотела.

КЕРКЕНЕЗА. Вадиш, плащаш и заминаваш!

БАКО. Босфора, туй-онуй!

Двамата се хилят, доволни от находчивостта си.

Мъжът усеща, че е попаднал на чужд терен, но не смята да се предаде току тъй. Решил е да напусне, но след като заглади положението. Затова сяда на един от столовете. Жената остава права до него.

Вниманието ѝ е насочено към мюзикбокса.

СЕЛЯНИНЪТ /кротко, към нея/. Седни малко.

СЕЛЯНКАТА. Нека тръгваме.

СЕЛЯНИНЪТ. Ще починем и ще продължим.

СЕЛЯНКАТА. Викам да настигнем другите.

СЕЛЯНИНЪТ /настойчиво/. Седни, ти казвам!

Селянката присяда плахо, изпълнена с напрежение.

СЕЛЯНИНЪТ. Да пием по една лимонада, а?

СЕЛЯНКАТА. По-добре да вървим.

Барманката Лили ококорва очи, предвкусвайки забавление. Хвърля погледи на Бако, смига му.

ЛИЛИ /на селянина/. Ела тук… Ние сме на самообслужване.

Мъжът оставя мрежата на стола и тръгва към тезгяха. Всичко се развива като в напрегната пиеса, сякаш ей сега ще последва отравянето на героите и финалът.

Мъжът, застанал до тезгяха, следи със страх движенията на барманката.

Лили взима две високи чаши, поставя ги пред клиента, връща се, измъква от леда бутилка ягодов сироп, отлива от нея в чашите, връща бутилката на мястото ѝ, отново бръква в ледената каша, този път измъква две бутилки с газирана минерална вода, напълва чашите, донася две бучки лед, пуща ги в кипящата вода и накрая залепва по една сламка върху чашите. Всичко прави бавно, с градация, сякаш извършва инквизиция.

Селянката е примряла от страх пред неизвестното, което може да се случи.

ЛИЛИ /небрежно, като бърше ръце/. Петдесет стотинки!

Мъжът си отдъхва незабележимо, но всички са видели, как му е олекнало. Плаща. Хваща чашите и ги понася към масата.

БАКО /подхвърля/. Театър „Сълза и смях“!

КЕРКЕНЕЗА. Напълни ми душата!

БАКО. Чакай де, да видиш какво става.

Селянинът е до масата.

Внезапно среща погледите на дебеличките чужденци. Лицата им се топли, очите им искат да му разкажат нещо, просто съзаклятничат с неговите очи.

Селянинът сякаш е подразбрал нещо. Сяда.

Погледите на всички присъстващи са върху селяните.

Ръцете на селянина поставят чашите върху масата.

Лицето на селянката е загубило цвета си.

Ами сега?

Чашите са на мястото си, тези неизвестни пръчки са залепени на чашите –  после?

По челото на селянина избива пот.

Бавно вдига глава и търси очите на добрите закрилници, дебеличките чужденци.

Умът му се старае да работи бързо, да разгадава, доколкото може.

Чужденците деликатно сочат с очи своите чаши на масата /съседната/, изпълнени със същата течност.

Чужденката демонстративно отвива хартийката, с която е обвита сламката.

Чужденецът, с разголена сламка, която сякаш показва нарочно, започва да бърка сиропа.

Пръстите на селянина вече развиват хартийката на сламката, подражават, макар и непохватно.

Изненада!

Та това е най-обикновена сламка!

Дали не са му направили шега? Поглед към чужденците. Същите сламки. Чужденците му кимат още веднъж.

 

БАКО /вече разочарован, разбрал че няма де види пълен спектакъл/. Да не започнеш да правиш сапунени мехури!…

КЕРКЕНЕЗА /да не остане по-назад/. Не се духа, а се смуче!

Селянката седи като гипсирана, но мъжът отвива и втората сламка и с това сякаш разгромява сеирджиите.

С победоносни дискретни усмивки чужденците демонстративно бъркат сиропа със сламките, просто водят играта, селяните правят същото и най-после започват да смучат.

Бако решава да мине в ново настъпление.

БАКО. На плаж ли сте тръгнали?

СЕЛЯНИНЪТ. А , не – да поразгледаме.

БАКО. Какво да поразгледате?

СЕЛЯНИНЪТ. Ами всички тия работи. Чували сме ги, та да ги видим.

БАКО. Добре, добре… Вие да ни видите, ние да ви видим… Хубаво!… Да ви се понарадваме.

СЕЛЯНИНЪТ. Защо? Забранено ли е?

БАКО. Не бе, не е забранено. Гледайте си!

КЕРКЕНЕЗА. Зяпайте!

БАКО. Паднало ви се – гледайте!

КЕРКЕНЕЗА. А работата ви кой ще я върши?

БАКО. Баш сега… В сезона.

КЕРКЕНЕЗА. На народа му трябва хляб, ей!

СЕЛЯНИНЪТ. Работата е свършена. Прибрахме хляба, сега чакаме гроздето.

БАКО. Кой знае… Вестниците всеки ден пишат, че изоставате.

КЕРКЕНЕЗА /смига/. Така ли пишат?

БАКО. Да бе, Керкенез… Само с тях се занимават.

КЕРКЕНЕЗА /към селянина/. Значи, не проявявате съзнание.

ЛИЛИ /нещо в нея се е обадило/. Не сте вие, които ще му държите сметка.

БАКО. Брей!… Че какви сме ние?

ЛИЛИ. Да не си отварям устата.

БАКО /амбицирано/. Непрекъснато им правят забележки, че не поливат.

КЕРКЕНЕЗА. Машини… всичко сме им дали, а те не поливат и не поливат.  Защо не поливате, а?

СЕЛЯНИНЪТ /неубедено/. Поливаме.

БАКО. Поливате!… Чакате на дядо господ. Няма господ, разбери!…

КЕРКЕНЕЗА. Чакат на облаците.

БАКО. Чу ли кво каза човека?… На облаците се надявате. Надяваш ли се на облаците – вятър работа! Кофти човек ставаш.

ЛИЛИ /възмущава се от Бако/. Боже, кой седнал да оправя хората!

БАКО. Ти мълчи!… Глей си бутилките.

ЛИЛИ. А ти?

БАКО. Аз си гледам удавниците… Спасявам. Рискувам живота си.

СЕЛЯНИНЪТ /заинтригуване/. Какво работиш, момче?

БАКО. Спасявам ви живота!

Селянинът и селянката го поглеждат с интерес и учудване.

КЕРКЕНЕЗА. Хвърля се във вълните и вади хората, това работи момчето… Рискува живота си за другите.

ЛИЛИ. Прави изкуствено дишане на мадамите!

БАКО. Лили, много си позволяваш!

ЛИЛИ /усмихнато/. Уста в уста.

БАКО /възмутено/. Лили, сега говорим сериозно.

ЛИЛИ. Брей, много сериозно.

Барманката се отдалечава, за да изпълни поръчка.

БАКО /към селянина/. На колко си лазарника?

СЕЛЯНИНЪТ. Какво?

БАКО. Годините ти колко са, питам.

СЕЛЯНИНЪТ. Петдесет.

БАКО. Тъкмо си за работа. /Става и се приближава към него./ Да видим как са прасенцата. /Посяга към ръката му./

СЕЛЯНИНЪТ /дръпва ръката си/. Какви прасенца?

БАКО. Мускулите, викам, как са мускулите!… /Успява да докопа ръката над лакътя му./ Има, има прасенца… добре си!

КЕРКЕНЕЗА. Бако, покажи му какво знача прасенца.

БАКО. Виж! /Свива ръката си и показва топчест мускул, бронзов, блестящ. След малко мускулът заиграва./ Видя ли?

СЕЛЯНИНЪТ. Харен е.

БАКО. Пипни!

СЕЛЯНИНЪТ /дърпа се/. А!…

БАКО. Пипни де, пипни! /Дърпа му ръката./

КЕРКЕНЕЗА. Пипни бе!

БАКО. Няма де те удари ток.

Селянинът поглежда няколко лица край себе си и смутено докосва мускула на Бако.

КЕРКЕНЕЗА. Как си?

БАКО. Арматурно желязо, а?

СЕЛЯНИНЪТ /усмихнат, готов да прави комплимент/. Камък… /Към селянката./ Корава работа.

ЛИЛИ. Природата си знае работата.

БАКО /към нея/. Какво искаш да кажеш?

ЛИЛИ. Карай да върви.

БАКО. Не, не – кажи.

ЛИЛИ. А бе… Не ти дала ум, дала ти мускули.

КЕРКЕНЕЗА /лично обиден/. Защо му е ум с такива мускули?… В България я има, я няма двама-трима с неговата сила.

ЛИЛИ. Ама едва ли има някой по-глупав.

БАКО /язвително/. Лили се чувства нещо засегната.

ЛИЛИ /както си върши работата/. Казах каквото казах!…

БАКО /към селянина/. Виж! /Протяга ръката си./ С един удар убивам не знам какво.

КЕРКЕНЕЗА. Всичко!… Оставя го на място.

БАКО /сериозно, сочи с глава селянина/. И неговата ръка си я бива… Гири ли вдигаш?

СЕЛЯНИНЪТ. Какво е това?

БАКО. Как си я направил ръката, питам.

СЕЛЯНИНЪТ. Не се шегувай, момче. Какво е моята ръка? Вятър работа. Служи ми само да себоря с земята.

БАКО /осенен от внезапна мисъл/. Подай я насам.

Селянинът инстинктивно дръпва ръката си.

БАКО /настойчиво/. Подай я насам.

СЕЛЯНИНЪТ. Защо?

БАКО. Все едно, че правим здрасти.

Селянинът се усмихва виновно, изчервява се и макар, че очаква някоя шмекерия, приема подадената му ръка.

Спасителят я обхватна като за ръкуване.

БАКО. Оооо, виж ти!… /Осенява го нова мисъл./ Да бяхме направили един мач, а?

СЕЛЯНИНЪТ /напразно се опитва да издърпа ръката си/. Какво?

БАКО. Да ти демонстрирам нещо, викам!

СЕЛЯНИНЬТ. А!…

КЕРКЕНЕЗА. Да отнесеш нещо интересно на село. Да поучиш там хората.

БАКО. Като те питат от кого си купил това, да кажеш – от Бако, прочутия спасител.

СЕЛЯНИНЪТ /учудено/. Какъв бако?

БАКО. Аз съм Бако. Така ми викат.

Спасителят избутва чашите в страничния ъгъл на масата и се намества на стола, точно срещу селянина.

Поставя лакът върху масата.

 

БАКО. Сложи ръката си тъй, като мен.

СЕЛЯНИНЪТ. Остави сега!

БАКО. Не бой се!

СЕЛЯНИНЪТ. Остави! Какво ще правим?

КЕРКЕНЕЗА. Не се дърпай!

БАКО. Нищо няма да ти стане.

СЕЛЯНИНЪТ /объркан/. Ами като не стане тогава, няма и смисъл…

КЕРКЕНЕЗА. Село, село!… Много те е страх, бе!

СЕЛЯНИНЪТ. Защо да ме е страх. Вие сте харни момчета.

БАКО. Тогава?

СЕЛЯНИНЪТ. Нищо… Само…

КЕРКЕНЕЗА. Слушай, бате, сложи си ръката да му направиш удоволствието.

СЕЛЯНИНЪТ. Ама защо?

БАКО. Да видим.

СЕЛЯНИНЪТ. Какво да видим?

БАКО. Колко ще ми издържиш.

Селянинът отново се хваща за чужденците.

Намира ги с поглед. Мъжът му дава знак да не приема.

СЕЛЯНИНЪТ. Не искам!

БАКО /хваща ръката му и почти насила я поставя с лакът на масата/. Знам, че не си трениран, бе човек. Опитай се да ми издържиш поне няколко секунди… Подгъни я! /Подгъва му ръката./ Ха така!… Двете ръце – прав ъгъл… Е, това е!

Държат си ръцете, подложени с лакти върху масата.

СЕЛЯНИНЪТ. Сега, какво?

БАКО. Нищо.

СЕЛЯНИНЪТ. Добре. /Става./

БАКО /издърпва го обратно/. Не разбра! Ти ще натискаш наляво, и аз наляво,

СЕЛЯНКАТА /уплашена/. Нашите чакат, Стояне.

СЕЛЯНИНЪТ, Е, ама видиш ли кво става? /Към Бако./ Наляво, така ли?

БАКО. Да… Натискаш само наляво. И аз наляво. Да видим колко ще ми издържиш.

Лицето на селянката е пребледняло. Барманката е излязла от тезгяха и е дошла при тях.

Керкенеза е отдавна тук, с чаша в ръка. Другите посетители са също нащрек. Да не говорим за дебеличките чужденци, които тръпнат и са доволни, че все пак могат да виждат добре от местата си.

СЕЛЯНИНЪТ. Намислил си някоя весела работа, ама да видим! /Лицето му е зачервено, съзнанието му е нащрек./ Какво искаш?

БАКО /натиска/. Да натискаш… Като мен…

КЕРКЕНЕЗА. Като него натискай!

БАКО. Точно така.

КЕРКЕНЕЗА /весело/. Да видим как ще устискаш,

ЛИЛИ. Натискай като него!

БАКО. Точно така!… Като мен натискай!… Чувствуваш ли как натискам аз?

СЕЛЯНИНЪТ. Не, викам да не е някоя такава, тарикатска.

ЛИЛИ. Стегнете се!

БАКО. Сега да видим… /Натиска./ Хоп!… /Радостно, доволно./ Охоо!… Добре, добре, малкия! Добре го даваш… Хоп! /Не успява./ Ааа, става интересно.

Става интересно, но цветът на лицето му се е променил.

Неочакван трепет минава като ток през лицата на зрителите – естествената склонност на кибика да събуди надеждата си към някаква евентуалност, да заложи на по-слабия в играта.

Само Керкенеза не усеща това, за него плажният спасител е бог, цар на физическата сила.

 

КЕРКЕНЕЗА. Бако, какво чакаш?

Бако се усмихва многозначително, сякаш отвръща „ей сега, бъди спокоен“.

Един поглед върху сключените в схватка ръце ще ви разкаже доста неща, да оставим настрана контрастът между блестящия исполин в жълта хавлия и скромния, изпечен като тухла селянин във никакво вехто палтенце, чиито сили извират сякаш от земята.

Лицето на селянина е учудено – какво пък толкоз важно става тук? Освен това, то е и спокойно. Парадокс – сега неговото лице е по-спокойно, понеже знае, че няма да се случи нещо ужасно. Най-много да му извият ръката. Голяма работа!… На него толкова и му пука за някакъв си там спортен дух и състезателска амбиция.

О, добър ден, жено!

Иде му да се усмихне пред гипсираното лице на жена си. Как да ѝ внуша, че няма опасност?

Най-после успява да срещне погледа ѝ. Едва, едва забележимо трепване на клепача, някакво загатване на усмивка. Но тя не е схванала, продължава да седи на крайчеца на стола, неподвижна.

 

КЕРКЕНЕЗА /извън себе си/. Ей, майка му стара – не мога да те разбера!

ЛИЛИ. Млъкни!

КЕРКЕНЕЗА. Защо?… Да не сме на погребение?… /Към Бако./ Защо не го гътнеш?

Един поглед отправен по лицата на другите обаче му подсказва, че става нещо сериозно.

Новодошлите се по-спокойна. Те не знаят предисловието на историята.

Но дебеличките чужденци са замръзнали в нямо очакване. За тях схватката е сякаш на живот и смърт. В тях е пламнала надеждата за възмездие, един удар върху мутрата на това самонадеяно копеле ще им падне като балсам на душата.

Чужденецът изважда кърпичка и бърше потта от лицето си.

БАКО /внезапно/. Керкенез.

КЕРКЕНЕЗА. Кажи, Бако.

БАКО. Избърши лицето ми.

Керкенеза се чуди с какво. Най-после се досеща – избърсва потта от челото на спасителя с пеша на собствената му хавлия.

Влиза посетителка – младо момиче, което се отправя към тезгяха на барчето, сигурно че ей сега ще получи лимонада срещу стотинките, които държи в ръката си. Застава до тезгяха, а после с обидено изражение на лицето се обръща към двубоя.

Кибиците вече са станали много. Това заприличва на истински мач, с публика.

Ето, влиза и една двойка. Двамата вървят загледани един в друг, дори се целуват, и когато отлепят лицата си изведнъж се натъкват на двубоя.

ЛИЛИ. Бако, краката!

БАКО. Какво краката?

ЛИЛИ. Не ги опирай на масата!

КЕРКЕНЕЗА. Какво се обаждаш?

ЛИЛИ. Няма право да ги опира.

КЕРКЕНЕЗА. Ти ли ще го учиш?… Бако е измислил тази игра.

ЛИЛИ. Все пак…

КЕРКЕНЕЗА /раздразнено/. Какво – все пак?

ЛИЛИ /ядосано/. Не играе честно!

КЕРКЕНЕЗА. Глупачке, не виждаш ли, че му доставя удоволствие да го мъчи.

ЛИЛИ /саркастично усмихната/. Не знам кой кого мъчи.

КЕРКЕНЕЗА. Тая, па, тая!… Що не си гледаш шишетата!

БАКО. Млъкнете де, ааа!

Керкенеза го поглежда учудено: тоя човек наистина ли взима всичко на сериозно?

Ръцете!

Лицето на спасителя отново плува в пот.

Погледът му е прикован в ръката на селянина: черна, окосмена. Откъде иде стоманената ѝ сила, спокойствието ѝ. Всичко у нея е толкова скромно: окъселият ръкав, грубият черен пигмент, който говори и за старост, малката драскотина, пресичаща напрегнатите жили.

Жилите!… Изглежда, че те вършат главната работа! Кабели – изпълнени до спукване от здравите сокове на чернозема.

Потта по лицето на спасителя вече шурти. Керкенеза се хваща отново за пеша на хавлията.

БАКО. Остави!

КЕРКЕНЕЗА /учудено/. Да те почистя.

БАКО /старае се да не е рязко/. Разсейваш ме!…

КЕРКЕНЕЗА /раздразнен/. Ама, какво му се чудиш?… Защо не го…

ЛИЛИ. Не му отвличай вниманието!

КЕРКЕНЕЗА /ще се пукне от яд/. Ама защо?… Достатъчно му е само да натисне както си знае…

ЛИЛИ /язвително/. Ами ако чичкото натисне!…

КЕРКЕНЕЗА /обидено/. Как ще натисне?… Може ли?

ЛИЛИ /сякаш подсказва/. Че защо да не може? Ако съм на негово място, ще мина в нападение.

БАКО. Лили, млъкни!

ЛИЛИ. Защо?… Може би човекът не знае, че трябва да напада.

СЕЛЯНИНЪТ. Как да нападам?

ЛИЛИ. Вие само се отбранявате.

БАКО. Лили, пречиш!

Барманката пак дига рамене в недоумение и се обръща. Вижда момичето, което хем чака лимонада, хем гледа, но не му обръща внимание.

Чужденецът се усмихва вече забележимо.

Дебеличката чужденка е навила ремъка на чантата си до краен предел. Той се е впил в дланта ѝ.

Селянката се размърдва не стола си. Може би нерви. Може би едва сега е проумяла, че става нещо интересно, че може да се получи нещо като обрат.

Усмивката на мъжа ѝ, отправена към нея.

Тя му отвръща с нещо като гримаса, може би му се сърди задето се е насадил.

Селянинът се усмихва така: какво да правя? Станалото – станало.

ЛИЛИ /поглежда часовника са/. Три минути !

КЕРКЕНЕЗА. Хайде, Бако!

ЛИЛИ. Без насърчения!

КЕРКЕНЕЗА. Ти ли забраняваш?

ЛИЛИ. Не е честно… Тогава ще викам за чичкото.

КЕРКЕНЕЗА. Викай!

Ръцете!

Ръката на Бако минава в настъпление. Натискът дава резултат. Получава се известен наклон във вреда на селянина.

Дълго така.

Напрежение.

Ръката на спасителя се опитва да продължи натиска. Двете ръце затреперват. Но от този момент, отпорът на селянина е явен. Бавно и мъчително той успява да върне старото положение.

Дебелият чужденец си отдъхва.

Партньорката му бързо отпива от сиропа, направо от чашата, без сламка.

 

КЕРКЕНЕЗА /още повече обидено/. Ами той ти изправи ръката! /Гледа изумено./

БАКО /почти изревара/. Млъкни!

Ръката на дебелия чужденец чупи сламката между пръстите си.

Двама от маловажните кибици се споглеждат и си смигват.

Някъде префучава кола. Изпищява чайка.

Някой на асфалта се смее безгрижно. Няколко души говорят едновременно на чужд език.

МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /възмутено, на немски/. Не така, не така!

КЕРКЕНЕЗА. Какво бе, плазмо?

МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /гледа краката под масата и продължава на немски/. Защо не гледате долу?

МЛАДОТО МОМИЧЕ /на немски/. Не е честно.

КЕРКЕНЕЗА /ядосано/. Какво има?… Това си е наша, вътрешна работа! Шпрехен зи нихт.

МЛАДИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /възмущава се още на немски/.

Момичето, което се готвеше да пие лимонада, стиска палци. За кого?… Остава да предположим.

ДРУГИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /на полски/. Кажете му и той да натисне!

КЕРКЕНЕЗА. Какво мели тоя?

ЛИЛИ. Иска и чичкото да натисне.

КЕРКЕНЕЗА /подигравателно, към поляка/. С какво ще натисне, бе?.. А?… Познаваш ли Бако?… Ще натисне!…

ДРУГИЯТ ЧУЖДЕНЕЦ /на полски/. Човекът не знае играта! /маха с ръка./

КЕРКЕНЕЗА. Глей си масата!

Момчето от влюбената двойка иска да целуне момичето си, но то е увлечено в играта и го отблъсква.

Учуденото лице на селянката вижда и това, и онова, чува всичко, обръща очи към всеки, който се обади – интересува я повече реакцията на публиката, изглежда, че схватката не я интересува толкова.

СЕЛЯНИНЪТ /към Лили/. Какво каза другарят?

ЛИЛИ. Каза да минеш в настъпление. Да станеш активен.

ДЕБЕЛАТА ЧУЖДЕНКА /не издържа/. Смениш тактика!

Дебелият чужденец я укротява с ръка и поглед. – Мълчи – иска да каже той. – Мълчи и гледай.

Тя отпива отново от сиропа си.

ЛИЛИ. Браво, чичко!… Издържа му седем минути!

КЕРКЕНЕЗА. Бако може да го смота за секунда, но не иска… /Обяснява на публиката./ За него тази игра е удоволствие.

СЕЛЯНИНЪТ. Здраво си е момчето… Младо. Аз… само така!…

ЛИЛИ. Ти се дръж и не философствай!

Селянката поглежда барманката с любопитство и сякаш я вижда в друга светлина. Вече ѝ е симпатична.

После премества погледа си към дебелата чужденка.

А!… Тя ѝ се усмихва насърчително. Показва ѝ как стиска палци, но това селянката не можне да разбере. Все пак, опитва се да се усмихне от учтивост, да отвърне на усмивката, но не се получава както трябва.

И все пак, нещо у селянката ѝ подсказва, че между хората не съществува кой знае колко голяма пропаст – ето, доскоро тя е мислила че никога не би могла да установи контакт с тия бели, непознати, говорещи друг език хора, хора от друг свят. Сега тази топлина процедена през мълчанието и полуусмивките е просто категорична, и струва повече от какъвто и да е разговор. Ето, и другите ѝ даряват същата топлина, това прилича на ярко проявена близост и солидарност.

Това е разбрала селянката, а и ние като зрители на пиесата трябва да го разберем, режисьорът трябва да ни го преведе чрез своя език.

КЕРКЕНЕЗА /радостно/. Глей сега, глей кво става!

Ръцете!

Ръката на спасителя минава в нова атака – бавно, умело, милиметър по милиметър, наклонът расте, все в полза на Бако.

КЕРКЕНЕЗА /въодушевено/. Браво, Бакооо! /Ръкопляска./

Но защо другите не ръкопляскат? Нима всички до един са застанали на страната на скромния човек, на този, който няма тренинг?

КЕРКЕНЕЗА. Хайде, наштеее! /Ръкопляска неудържимо./ Наклонът в полза на спасителя се увеличава още.

Този път разбираме – виждаме го по изражението на лицето му – че селянинът се „впряга“ сериозно. И по неговото чело се е появила пот. Вече не му е до шега.

Ръката му е само на няколко сантиметра от масата. Докосне ли повърхността ѝ –  край.

Сламката в ръцете на дебелия чужденец е станала на парченца.

Другите зрители се тюхкат. Полякът ще се изяде от яд, защото, според преценката му, е съществувала възможност за отпор.

КЕРКЕНЕЗА /реве/. Залепи го на тепиха!… Просни го!… Строши му кокалите!

ЛИЛИ /ядосано/. Млъкни!

КЕРКЕНЕЗА /обидено/. Защо да мълча? … А?… Защо да мълча, кажи!

ЛИЛИ. Млъкни, ти казвам!

КЕРКЕНЕЗА. Ха!… Да мълча. Кеф ми е – викам. Това е мач!… Публиката може да си вика!

ЛИЛИ /няма какво друго да каже/. Да, ама му издържа цели десет минути! /Гледа часовника си./

Селянинът е свалил поглед от Керкенеза. Сега цялото му внимание е съсредоточено в двубоя. Може би от този момент у него се е обадила амбицията и някакво кодирано у човека желание към спортното съревнование.

КЕРКЕНЕЗА. На Бако му е приятно да го мъчи!

В момента Лили не слуша. Погледът ѝ е втренчен в ръцете, по-скоро – в малката надеждица.

Ръката на селянина трепти и започва да се държи мъжки, сякаш е казала: до тук!… По-нататък – не!…

КЕРКЕНЕЗА /с променен тон/. Бако, внимавай!

Ръката на селянина е набрала два-три милиметра височина. Още малко височина. Още.

Дявол да го вземе, какво става? Какво кара публиката да забрави хубавия ден, плажа, лимонадата. Каква е тая нова надежда у всички, с изключение на Керкенеза?

Ръцете!… Те се издигат още нагоре.

КЕРКЕНЕЗА. Бако, какво правиш?

БАКО /ядосано/. Млъкни!

Ръцете се издигат още нагоре. Ами че те ей сега ще заемат старото си вертикално положение!

ЛИЛИ /радостно/. Давай, чичко!… Керкенез, защо не викаш?

КЕРКЕНЕЗА. Глей си работата!

ЛИЛИ. Единайсет минути!

КЕРКЕНЕЗА /неубедено/. Давам му най-много тринайсет!

ПОЛЯКЪТ /на полски/. Ама на кого?

КЕРКЕНЕЗА. Какво мели тоя?

ЛИЛИ. Пита – на кого.

КЕРКЕНЕЗА. Глей си работата!…

Ръцете отново заемат старото си вертикално положение, Бако е плувнал буквално в пот.

Какво става?… Май че везните започват да се накланят на другата страна.

КЕРКЕНЕЗА. Бако, излагаш бранша!

Бако внезапно се изправя и дръпва ръката си.

БАКО /разтрива ръката си/. Не мога така. Всеки се обажда… Тази игра се играе на пълна тишина.

ЛИЛИ /изненадано/. Че то какво стана? Ти се отказа.

БАКО. Няма условия… Тази игра… Освен това трябва да почвам работа.

КЕРКЕНЕЗА. Бако…

ЛИЛИ. Значи се отказваш?

БАКО. Издържа ми.

КЕРКЕНЕЗА. Добре, ама защо не го катурна.

БАКО. Исках да видя дали ще ми издържи. /Раздвижва пръстите си./ Експеримент, не разбирате ли?

ЛИЛИ. Той ти издържа, но ти май не му издържа.

БАКО. А кой ще работи?… Искаш да ме уволнят… Издържа ми човека.

Бако напуща полесражението.

БАКО. Довиждане /Излиза./

Момичето целува сама момчето, което преди малко искаше да го целуне.

Лили ръкопляска. Започват да ръкопляскат и другите, с изключение на дебеличките чужденци и Керкенеза.

Чужденците се усмихват доволно, душите им са се напълнили с наслада.

КЕРКЕНЕЗА /към селянина/. Чичко, как е?… Бако е здравеняк, нали?

СЕЛЯНИНЪТ. Ааа, здраво момче… Яко пипа! Не мога да се меря с него.

Селянинът хваща чашата със сиропа, този път без да обръща внимание на сламката.

СЕЛЯНИНЪТ /към селянката/. Да пием, че да вървим.

Двамата пият жадно и когато прекъсват след първата глътка, да си отдъхнат, срещат усмихнатите лица на дебеличките чужденци, които също са вдигнали чаши за „наздраве“.

След като са се поздравили с усмивки, четиримата допиват чашите.

Лили отдавна е зад тезгяха и работи чевръсто. Всеки който получава лимонадата си, се обръща към селяните – иска да ги погледа още малко, с отворени лица, с усмивки.

Селяните стават, прибират багажа си.

Едно от момичетата, което искаха да целуват, се притичва и целува селянката по страната.

Ето ги двамата, сега обърнати с гръб.

Всички ги изпращат мълчаливо.

Керкенеза  се е надвесил над новите сто грама.

КЕРКЕНЕЗА /извръща глава за изпращане/. Чудна работа!… Откъде ги извади тия сили бе!

ФИЛМОВА СТАВКА

Селската девойка се отдалечава по асфалта, край хотелите и морето.

Той вървя отначало малко напред, но този път жената не иска да изостане –  прави няколко ускорени крачки и се нарежда до него.

Може би изпитва гордост, че върви до такъв силен мъж?

Отдалечават се.

Върху тези кадри, за втори път

НАДПИСИТЕ НА ФИЛМА

Край

ДЕВЕТ МИЛИ НЕЖНОСТ – сценарий за телевизионен филм, 1971.

Още в 1971 г. Ахото пише:
ФИЛИП. Има си хас! В общото строителство защо да не застроите и брега... 
Докато ви усетят – на бърза ръка ще го застроите и край.
МАРИЯ. А вие как искате, да го оставим гол?
ФИЛИП. А, моля ви се, наблъскайте го с хотели! Задръстете го с механи и сервизи!... 
Брегът е безпомощен, не може да протестира, обковете го с камък, 
насмолете го с асфалт, да изчезне, да не се вижда, но после? Какво ще правите после?... 
Върху построеното ще построите нови хотели, върху тях – други и така нататък...

ТУК!  pdf.file за сваляне.

борис

априлов

*

Д Е В Е Т

М И Л И

Н Е Ж Н О С Т

*

телевизионна

пиеса

*

1971

.

.

Кеят на Мичурин.

Близо до вълноломната стена.

Това място на кея е заето от два риболовни кораба. Тъй като те са заели мястото за привързване, осемметровата лодка с кабина, под названието „Сириус“ е привързана към корпуса на рекето. Важно обстоятелство за постановчика – в „Сириус“ може да се влезе само, ако се мине през палубата на рекето.

Дишането на морето повдига лодката и я допира до обшивката на корабчето. В такива моменти се раздвижват мачтите и мъртвият кей сякаш оживява. Тогава проскърцват и въжетата.

Горе спи топло есенно небе. В омаслената вода мъчително поклащат чашите си едри, стари и гъбясали медузи, изживяващи последните си дни.

Филип скатава брезентно платнище. Застанал е с гръб към носа на лодката и към нас, използува покрива на кабината като маса. Край него е безпорядък. Така изглеждат всички лодки в разгара на паламудния сезон; наоколо е мръсно, разхвърляно, бакът е зацапан с изсъхнала рибя кръв. Личи си, че е падало доста работа.

Сега виждаме нашият герой отпред: четирийсет и пет годишен, висок,  небръснат от няколко дни. Облечен е в рибарска фланела с висока яка, която пада над мръсен кадифен панталон, втикнат в гумени ботуши. Ръцете, които скатават брезента, са мръсни, около ноктите сс е набила засъхнала кръв.

И лодката, и господарят ѝ са солидни, но това е въпрос на нашето въображение – иначе не си личи.

Брезентът е скатан. Филип го отнася, отваря вратичката и го пъха в кубрика. След това се изправя и поглежда по протежението на кея.

Машинистът от рекето, който лови попчета от борда на кораба, се усмихва.

МАШИНИСТЪТ. Още ли го няма?

ФИЛИП. Колко е часът?

МАШИНИСТЪТ /поглежда часовника си/. Дванайсет.

ФИЛИП /измъква своя часовник от джоба на панталона и го навива/. Закъснявам.

Филип поставя часовника на ръката си и взима кофата с въжето. Хвърля я в морето и я измъква пълна с вода. В кофата има медуза. Изхвърля обратно водата и извлича нова от морето. Поставя кофата на една от пейките на лодката, мие първо ръцете си, а след туй на две-на три – лицето. После измъква от кубрика кърпа за лице, оглежда я – мръсна; няма как – употребяла я и я захвърля обратно.

МАШИНИСТЪТ /гласът му/. Твоичкият пристига…

ФИЛИП /пали цигара и жадно вдишва дим/. Много е фиркан.

Барона прекосява палубата на кораба, от борда се прехвърля в „Сириус“. Той е нисък, мургав, с топчесто, прясно избръснато лице, готов да се усмихне добродушно на всеки, безволев и мързелив, почти винаги пиян. Очите му са подкупващо меки и добри. В ръцете си носи бидон, пълен с прясна вода.

Филип наблюдава мълчаливо как Барона оставя бидона в кубрика на хладно. Барона минава под носа му, но избягва погледа му, гузно гледа надолу, леко усмихнат; дяволитата му усмивка извира някъде от ракията. Влиза в кабинката.

Филип сяда на пейката и пуши. Барона излиза от кабината с фланела в ръка, смъква сравнително бялата си риза и нахлузва ежедневната си дреха. Главата му се подава от фланелата, която още не е облечена.

БАРОНА| /гледа надолу/. Бръснах се…

ФИЛИП /както пуши, спокойно/. Предполагам, без антисептични средства, тъй като си спиртосан.

БАРОНА. Таман навреме… Ще стигнем.

ФИЛИП /сякаш загубва търпение/. Пали!

БАРОНА /нахлузил фланелата/. Шефе!…

ФИЛИП /поглежда го/.

БАРОНА. Една мадама. /Примигва и не продължава./

ФИЛИП /учудено/. Какво?

БАРОНА. Иска да я вземем.

ФИЛИП. Каква мадама?

БАРОНА. Не знам… /Прозява се./ Ще я питаш.

ФИЛИП. Обеща ли ѝ?

БАРОНА. Много съм фиркан. /Скрива се в кабината./

ФИЛИП /по-високо и явно раздразнено/. Да не си обещал?

БАРОНА /подава глава/. Отива в Бургас…

ФИЛИП. Убивам те!

БАРОНА. Голяма работа, ако направим една услуга.

ФИЛИП /ядосано/. Върти манивелата!

БАРОНА /преди да влезе в кабината/. А, ако я видиш, ще запееш друго!

ФИЛИП /почти крещи/. Тръгваме!

БАРОНА. Добре. /Навежда се към машината./

Машината заработва.

Филип се отправя към въжето на носа, стъпя на бака. По кея тича жена с куфарче, облечена в шлифер.

Филип я зърва в момента, когато отвързва предното въже.

МАРИЯ /спира и маха/. Чакайте!

Барона се показва от кабината. Ухилен.

Филип го поглежда ядосано.

ФИЛИП /към Мария/. Елате!

Мария тича отново и спира на кея.

 

МАРИЯ /леко усмихната, а после смразена/. Но как?… Не мога?

ФИЛИП. По палубата на кораба!…

Мария влиза в рекето.

Прекосява го. Стъпя по кашони и въжета. Озовава се на десния му борд.

Тук, стъпил на пейката на „Сириус“, я чака Филип.

Двамата лице срещу лице: той – мръсен и брадясъл – долу, тя, блестяща – горе.

Филип поема куфарчето и го поставя в лодката.

После отново срещу нея и ниско долу, протяга нагоре ръце, хваща лактите ѝ.

Стоп.

НАДПИСИТЕ …

ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ТЕАТЪР ПРЕДСТАВЯ…

Филип почти пренася Мария от кораба в лодката. Тя е трийсет годишна, силно руса, със златни очила, чиста, блестяща.

МАРИЯ. Извинете, че ви се натрапих, но автобус има късно…

ФИЛИП. Да, да.

МАРИЯ. А  довечера трябва да взема влака за София.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Мислите ли, че ще успея?

ФИЛИП /неохотно/. Седнете там. /Сритва Барона, който е вече заспал. Барона се опулва./ Бароне, върти!

Барона се изправя лениво и се хваща за манивелата. Филип пъргаво освобождава швартовите въжета.

Моторът заработва.

Барона се прозява, усмихва се сънливо на „пасажерката“, която му махва с ръка и отново се изтяга до десния борд.

Филип сяда до руля. Лодката се откъсва от корпуса на кораба, прекосява акваторията на пристанището – гладка, запалена от ноемврийското слънце вода.

„Сириус“ минава край фара, пред него се открива меко и гладко море; движи се на среден ход, следата му остава дълго върху ламаринената повърхност на залива.

Мария съблича шлифера и се обръща с лице към бреговата ивица – наблюдава скалите и чугунените хълмове зад тях, забулени в омарата.

Филип пък наблюдава нея. Лицето ѝ е изработено както трябва, чак до най-дребната подробност, до извивката зад ухото.

Непознатата на бърза ръка му представя един спектакъл – палене на цигара, който може да се изгледа с удоволствие: всеки актьор изиграва чудесно ролята си, като се почне от ръцете, главата, устните и се свърши с десетте изящни пръста; измъкването на кутията и запалката от чантата, после цигарата, поднасянето ѝ към устните, щракането на запалката, всмукването на дима, прибирането на цигарите и запалката в чантата…

Блестящата жена контрастира с мръсната лодка. Знаете какво представляват лодките през риболовния сезон – разхвърляни касони, бензинови туби, замърсени брезенти, по пейките и кубрика блестят люспи, тъмнее засъхнала рибя кръв.

Филип се изправя, хвърля умело кофата в морето, загребва и мята водата върху бака. Разбира се, никакъв ефект, нищо не се измива. Той се връща и отново хваща руля.

Поведението му към пасажерката е едва ли не демонстративно неприязнено.

Наоколо, близо и далеч, чипаруват лодки. Просторът гърми от смесеното буботене на моторите.

Филип докопва някаква летва и удря Барона по задника. Ленивецът трепва и отваря очи. Изправя се.

Филип спира мотора.

С мързеливи движения Барона измъква чипарето и го подава на шефа си, който започва да откача въдиците от тапата една по една.

МАРИЯ /озадачена, прошепва почти в ухото на Барона, тъй като явно е респектирана от другия/. Какво ще правим?

БАРОНА. Вие нищо… А ние ще си опитаме късмета.

МАРИЯ. Ще ловите?

БАРОНА. Просто тъй.

МАРИЯ /поглежда куките/. Какво ще поставите на куките?

БАРОНА /смее се/. Нищо…. Паламудът и скумрията се хващат на празна въдица. /Поглежда към откритото море./ Шефе.

ФИЛИП /го поглежда/. Какво?

БАРОНА. Виж! /Сочи с глава./

ФИ1ИП /отправя поглед към откритото море и трепва/. Бинокъла!

Барона измъква бинокъла изпод седалката и му го подава.

БАРОНА. Главата си режа!

Филип оглежда пространството пред себе си.

БАРОНА. Главата си режа, ако не са те.

В зрителния кръг на бинокъла – хубава гемия с изящна мореходна линия.

БАРОНА /победоносно/. „Бялата ивица“!

ФИЛИП. Пали!

Моторът заработва отново.

Филип прибира чипарето.

Мария го наблюдава с интерес. Поглежда и към гемията в далечината.

„Сириус“ се устремява към гемията.

Филип измъква стара моряшка шапка с козирка и я поставя на главата си. Отново наблюдава с бинокъла.

Зад кабинката на мотора гледа Барона.

БАРОНА. Потеглиха!

„Бялата ивица“ в движение.

Мария поглежда въпросително към Барона.

БАРОНА /усмихнато/. Спокойно!… /Смига ѝ./

„Сириус“ е вече до гемията.

БАРОНА /провиква се весело, макар и да знае, че не го чуват/. Къде, къдее?… Нашият мотор е по-силен!

„Сириус“ пресича пътя на гемията.

Вече ясно си личи името на кораба – „Бялата ивица“. Корабът забавя хода си, моторът му е млъкнал, сега се движи по инерция.

Заглъхнал е и моторът на „Сириус“.

На руля вече е застанал Филип, изправен, направлява лодката спокойно към десния борд.

Палубата на гемията е безлюдна. Нищо, никакъв човек.

„Бялата ивица“ стои неподвижно в неподвижното море. На мачтата ѝ – нещо необичайно, наблюдателна площадка /кош/. Нещо като бойна кула.

Барона се надига и хваща с ръка фалшборда на гемията.

Придържа „Сириус“ към нея.

Филип привързва „Сириус“ към гемията.

Надига се по фалшборда и се прехвърля върху палубата. Спокойно се движи по нея. Започва да я оглежда отвсякъде. Тъй като вън не се виждат никакви хора, отваря вратата на кубрика и поглежда в него.

ФИЛИП /спокойно и с ирония/. Охо, вие спите.

ГЛАС /спокоен, нелишен от нахалство/. Понякога правим и това.

ФИЛИП. Но повече стреляте.

ВТОРИ ГЛАС. Кога си ни видял?

ФИЛИП. Корабът ви мирише на кръв. Макар че го миете.

ГЛАС. Обичаме чистотата.

ВТОРИ ГЛАС. Претърси ни и ако намериш някоя пушка…

ФИЛИП. Достатъчно е да вляза в кухнята.

Обръща се и тръгва към кухничката на кораба. Отваря вратата, измъква огромна тенджера вън. Поставя я на палубата и запалва цигара.

От кубрика се измъкват четиримата членове на екипажа. По брадясалите им лица – смущение.

Капитанът е едър, пълен и силно мургав. Машинистът е младо момче, красиво, силно мургаво и много мръсно. Бордовият моряк е най-възрастният от всички, много слаб, приведен напред, с прошарена брада и коса. Най-интересен от тях е СТРЕЛЕЦЪТ – дребен, почти незначителен на вид, с хлътнали бузи, слаб, най-рус от всички, мрачен и мълчалив.

Четиримата заемат различни места от палубата, сядат по касоните, или се облягат на фалшбордовете. Най-добър мизансцен ще се получи, ако тримата седнат, а стрелецът остане прав, по-настрана, току що запалил цигара.

Така ги заварва Барона, защото и той се промъква на палубата. Минава сред мълчанието, отваря капака и поглежда в тенджерата.

Барона подсвирква.

Захлупва тенджерата. Поглежда към Филип.

Филип му прави знак с глава.

Барона взима тенджерата и я понася към „Сириус“.

ФИЛИП /към Стрелеца/. Както виждаш, не само пушката е веществено доказателство.

СТРЕЛЕЦА /отправя погледа си право в него/.

ФИЛИП. Ще кажеш ли нещо?

СТРЕЛЕЦА /продължава да го фиксира мълчаливо/.

ФИЛИП /към капитана/. А ти, капитане?

КАПИТАНЪТ /фиксира го с презрение и процежда/. Ченге!…

СТРЕЛЕЦА /внезапно/. Милиционер!…

ФИЛИП /на Стрелеца/. Стояне, умирам да се докопам до бележника ти!… Отдавна забравих точния брой на жертвите ти.

Филип става и тръгва към „Сириус“. Прехвърля се в лодката.

ФИЛИП /хвърля яростно фаса в морето/. Хайде!…

Моторът заработва и лодката се понася напред.

 

НАДПИСИТЕ.

Заглавието на пиесата и авторът.

Филип седи на кърмата и направлява движението.

Пред кабината на мотора са седнали на Барона и Мария. Говорят с гръб към Филип.

МАРИЯ. Защо не ловихме риба?

БАРОНА. Защото закъсняваме.

МАРИЯ. Нещо важно ли има в тенджерата?

БАРОНА. Да не говорим по този въпрос.

МАРИЯ /примирено/. Ще запушим ли?

БАРОНА. Зависи от вас.

МАРИЯ /усмихнато му предлага цигарите си/. Капитанът винаги ли е такъв?

БАРОНА Не, само характера му е такъв.

МАРИЯ. Лош – така ли?

БАРОНА. Проклет!…

МАРИЯ. Не можете ли да го зарежете?

БАРОНА. Капитана?

МАРИЯ. Напуснете го и толкоз.

БАРОНА. А, опитвах няколко пъти…

МАРИЯ. И?

БАРОНА. Нищо… Само опитвах.

МАРИЯ /малко обидено/. Ясно.

БАРОНА. Не видя ли как се уплашиха?

МАРИЯ Гемиджиите ли?

БАРОНА. Гащите им затрепериха.

МАРИЯ Защо?

БАРОНА. Нашият е страшен.

МАРИЯ /изкушава се/. Да не е някакъв началник?

БАРОНА. Има тапия.

МАРИЯ. Каква тапия?

БАРОНА /бегло се обръща и поглежда Филип/. Хубаво време, ей!… Ноември, а като май!… Вие ходите ли в „Бамбука“?

МАРИЯ. Какво?

БАРОНА /поглежда я/. Каква ви е файдата, че живеете в София, щом не знаете „Бамбука“?… А на опера ходите ли?

МАРИЯ. Не…

БАРОНА. Много сте изостанала.

МАРИЯ. А вие ходите ли?

БАРОНА. Бил съм три пъти в София, но не съм ходил, понеже не мога да изляза от „Бамбука“.

МАРИЯ /смее се/. Е, да…

БАРОНА. Но някой път ще отида.

МАРИЯ. Защо казвате МИЛИ, а не КИЛОМЕТРИ?

БАРОНА /поглежда я с учудване/. Какво?

МАРИЯ. Тук никой не казва километри.

БАРОНА. Защото е различно. Една морска миля е равна на хиляда осемстотин петдесет и три метра.

МАРИЯ. Така ли?

БАРОНА. Ние сме бамбашка хора… /Изведнъж./ Охаа!…

МАРИЯ. Какво?

БАРОНА /веднага се обръща към Филип/. Видя ли какво става?

ФИЛИП /кимва в знак на утвърждение/.

МАРИЯ. Какво има?

БАРОНА Оная работа там /сочи неопределено с глава напред/ не ми харесва.

МАРИЯ. Коя работа? /Взира се./

БАРОНА /към капитана, надвиква шума на мотора/. Капитане, казвай!…

ФИЛИП /извърнат към хоризонта/. Не бързай.

БАРОНА. Аз не бързам. ТЯ бърза.

ФИЛИП. Ще видим.

МАРИЯ. За мен ли говорите?

БАРОНА. За друго… Не виждате ли?

МАРИЯ. Не… Какво има?

БАРОНА. Хоризонта, хоризонта!…

МАРИЯ /учудено/. Какво му е?

БАРОНА. Препаса си колана.

МАРИЯ. Нищо не виждам.

БАРОНА. Потъмнява.

МАРИЯ /уплашено/. Да не е някаква буря?

БАРОНА. А, не… Вие каква сте?

МАРИЯ. Моля?

БАРОНА. Какво работите?

МАРИЯ. Архитект.

БАРОНА. Архитектка?

МАРИЯ. Да.

БАРОНА. Много мангизи?

МАРИЯ. Значи, не е буря?

БАРОНА. Каква ти буря сега?

МАРИЯ. Тогава?

БАРОНА. Познаваш ли архитект Иванов?

МАРИЯ. Не.

БАРОНА. Голям архитект… Сто кила вино сме изпили.

В морето лодките са се раздвижили. Моторите загърмяват силно, на пълен ход.

БАРОНА /провиква се/. Хайдее! Прибирайте се!… На топлоо!… При женитеее!…

МАРИЯ /учудено/. Защо бягат?

БАРОНА. Защото ОНОВА иде!… Не го ли виждате?

МАРИЯ. Боже мой! /Гледа хоризонта./

БАРОНА. Иде, идее!…

МАРИЯ. Какво е това?

БАРОНА. Пълзи, пълзи насам!… Шефе, как казваще ти?

ФИЛИП /мълчи и гледа хоризонта/.

БАРОНА. Като стадо бизони!… Шефа каза така един ден…

МАРИЯ. А няма ли да правим нещо?

БАРОНА. Нищо… Ще пътуваме.

МАРИЯ. Буря ще има ли?

БАРОНА /смее се/. Каква ти буря!… Шефе, чу ли?… Ще ме скъсат тия архитекти.

Първите валма на мъглата се появяват наоколо. Те не са плътни, слънцето ги залива със светлината си, прави ги леки, ефирни. Лодките бягат.

МАРИЯ. Страхувам се.

БАРОНА. Спокойно. Ще си загубите красотата…

МАРИЯ /Загледана в настъпващата мъгла/. Колко бързо, нали?

БАРОНА. Като ламя.

„Сириус“ напредва по пътя си, рязко навлиза в дрипите на мъглата.

Следим го отдалеч, отзад.

Затъмнение. Оттъмнение.

 

„Сириус“ в мъглата. Стои. Тишина.

БАРОНА. Хубаво се насадихме.

ФИЛИП /рязко/. Бароне!

БАРОНА. Какво?

ФИЛИП. Млъкни!…

БАРОНА. Какво има?

ФИЛИП. Не чу ли?

БАРОНА. Не… Какво?

ФИЛИП. Не беше ли сирената на фара?

БАРОНА. Нищо не чух.

МАРИЯ. Аз чух нещо като сирена.

ФИЛИП. Сторило ми се е.

Мария седи спокойно на една от пейките.

Тримата мълчат.

Абсолютна тишина.

МАРИЯ /плахо/. Бих казала нещо, но се страхувам да не ми се скарате.

ФИЛИП /поглежда я право в лицето/. Кажете.

МАРИЯ. Това е абсолютната тишина. Сякаш добита по лабораторен начин. Струва ти се, че е невъзможно да съществува в естествено състояние.

ФИЛИП. След малко ще падне и нощта.

МАРИЯ. Тъмнината вече няма никакво значение. И без това се вижда само на два метра… Отново бих казала нещо, но се страхувам да не ме наругаете.

ФИЛИП. На вас пък кой ви е втълпил, че ще ви ругая?

МАРИЯ. Не знам. Вие можете ли да се усмихвате?

ФИЛИП /спокойно/. Какво искахте да кажете?

МАРИЯ. След малко ще потънем в абсолютната тъмнина и тишина. Бих казала – ще изчезнем от света.

ФИЛИП. Това мога да го кажа и аз.

МАРИЯ. Но не го казахте… Както не казвате много друго.

ФИЛИП. Например?

МАРИЯ. Например, че ви дразня.

ФИЛИП /отново рязко/. Тихо! /Ослушва се./ Нищо.

МАРИЯ. А как умеете да отклонявате разговора…

БАРОНА. Страхотно!

ФИЛИП /строго/. Какво?

БАРОНА. Умееш.

ФИЛИП. Млъкни.

БАРОНА. Хайде де!…

ФИЛИП /учудено/. Какво?

БАРОНА. Днес ще се наприказвам.

ФИЛИП. И ще те хвърля през борда.

БАРОНА. Ще се наприказвам и ще те зарежа. Щом стигнем в Бургас – търси си  друг будала!

ФИЛИП. Бароне, какво ти стана?

БАРОНА. Знам, че ще ми триеш пътничката на носа!…

ФИЛИП. Млъкни!…

БАРОНА. Защото АЗ я поканих. /Пауза./ Гледай ме! /Навира лицето си пред него./ Запомни ме!… /Още се навира./ Защото вече няма да ме видиш.

ФИЛИП. И отново ще ми плачеш да те взема.

БАРОНА. Ще плача на мук!

ФИЛИП. Сефте!…

БАРОНА. Мама му стара, който не ти избяга!… Само да се измъкнем от мъглата.

ФИЛИП /иронично/. Нали знаеш наказанията за бунт на екипажа?

МАРИЯ /засмива се/.

БАРОНА. Ще ме обесиш на мачтата, нали?

ФИЛИП. Ако я намеря в мъглата.

МАРИЯ /весело/. Сега ми харесвате.

ФИЛИП /не без злоба/. Умирам да ви се харесам!

МАРИЯ.  Това ви е хубавото – че не умирате.

ФИЛИП /отваря уста да каже нещо, но млъква/.

Рязко прозвучава звуковият сигнал на Созополския фар.

БАРОНА. Сега го чух и аз.

МАРИЯ. Фарът ли?

БАРОНА. Созополския.

МАРИЯ. Впрочем, знаете ли къде сме?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Бароне, къде сме?

БАРОНА. Около Созопол.

МАРИЯ. Близо или далеч?

ФИЛИП. На пет мили. А може би на пет метра.

МАРИЯ /оценява казаното и го гледа право в очите/. Стоим ли?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Така ли трябва?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Защо?

ФИЛИП. Нямаме право да се движим.

МАРИЯ. Кой забранява?

ФИЛИП. Морският правилник.

МАРИЯ /навежда глава и мълчи, а после отново вдига глава/. Далеч ли сме от Бургас?

ФИЛИП. Не повече от девет мили.

Замълчават. Слушат сигналите на гара.

Отсега нататък, сигналите ще звучат в пиесата на места, необходими на режисьора.

БАРОНА. Шефе, може ли?

ФИЛИП. Знаех, че ще кажеш това.

БАРОНА. Само десет минути.

ФИЛИП. Махай се.

БАРОНА. И без това стоим на място.

ФИЛИП. Добре… Махай се!…

БАРОНА /тръгва, към кабината/. Много си злобен, ей. /Преди да влезе в кабината./ Виждаш, че няма работа. /Излиза./

Мария гледа учудено след него.

Филип отива до кубрика, измъква петромаксовата лампа. На връщане запалва, светлината на мачтата, която е електрическа. Филип се заема с лампата.

МАРИЯ /плахо и в недоумение/. Съвсем ли не можем да се движим?

ФИЛИП /зает с петромакса/. Никак.

МАРИЯ. До кога?

ФИЛИП. Докато не се вдигне мъглата.

МАРИЯ. А кога ще се вдигне?

ФИЛИП /леко заядливо/. Утре.

МАРИЯ. Чак утре?

Петромаксът пламва.

ФИЛИП. Като я нагрее слънцето.

Филип понася петромакса към мачтата. Закачва го на нея. Изгася електрическата лампа.

МАРИЯ. И дотогава?…

ФИЛИП. Дотогава – все на едно място.

МАРИЯ. Боже мой!…

ФИЛИП. Съжалявам.

МАРИЯ. Съжалявате?

ФИЛИП. Ами  изтървахте влака.

Филип отива при носа на лодката. Мария го наблюдава.

Филип вдига котвата и я хвърля във водата.

Ефект от падането на котвата във водата. Филип отпуща въже.

ФИЛИП /обърнат към нея/. Облечете се.

МАРИЯ /глупавичко/. Трябва ли?

ФИЛИП. Както искате… Става хладно.

Мария облича шлифера и пъха ръце в джобовете му.

МАРИЯ /сякаш отнесено/. Едва сега разбрах какво значи мъгла. /Пауза./ Наистина действа на нервите.

ФИЛИП. Какво да правя – изненада ме.

МАРИЯ. Не ви се случва за първи път, нали?

ФИЛИП. Това е първата мъгла за тази година.

Продължителна пауза.

МАРИЯ. Често ли возите пътници?

ФИЛИП. Случва се.

МАРИЯ. Но пътнички – никога, нали? /Гледа но с полуусмивка./

ФИЛИП. Виж – това е изключено.

МАРИЯ. Струва ми се, че присъствието ми ви дразни.

ФИЛИП. На вас непрекъснато ви се струва нещо.

Филип отива при помпата и започва да изпомпва вода. Струята шурти глухо в морето.

МАРИЯ. Сега пък какво правите?

ФИЛИП. Изпомпвам водата.

МАРИЯ. Откъде е тази вода?

ФИЛИП. Прониква през обшивката.

МАРИЯ /след пауза/. Никога не съм предполагала.

ФИЛИП. Че в лодката влиза вода, ли?

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП /натъртва/. Вода прониква дори в „Куин Мери“… Страхувате ли се?

МАРИЯ /поглежда го в упор/. Не.

ФИЛИП. Редно е да се страхувате. Това е вода, не е шега.

МАРИЯ /троснато/. Разбрах.

ФИЛИП /поглежда я/. Имате самочувствие.

МАРИЯ. Понеже ви повиших тон.

ФИЛИП /с едва забележима усмивка/. Много ли съжалявате?

МАРИЯ. За кое?

ФИЛИП. Че тръгнахте,

МАРИЯ. Пътуваше ми се по вода. Но не очаквах да налетя на такъв капитан.

ФИЛИП. Така говори само жена със самочувствие. /Пауза. Неловко положение./ Тази година не сме имали мъгли.

МАРИЯ. Това го казахте.

ФИЛИП. Чакате да ви развличам ли?

МАРИЯ. Чакам да се дигне мъглата.

ФИЛИП /след пауза/. Тази светлина има за цел да ни пази. /Мария мълчи./ Някой може да се блъсне в нас. /Мълчание./ Всяка година по света стават хиляди катастрофи.

МАРИЯ /измъква цигарите си. Взима последната цигара от кутията, смачква кутията и я хвърля във водата, но след това посяга сякаш да я вземе обратно./ Ох!

ФИЛИП /учудено/. Какво има?

МАРИЯ. Направих нещо некрасиво. /Гледа го втренчено./

ФИЛИП /издържа на погледа ѝ/. Аз пък не разбрах.

МАРИЯ. Хвърлих кутията в морето.

ФИЛИП. Защо? Трябва ли ви?

МАРИЯ /пали със запалката си/. Някои не обичат да им се замърсява морето.

ФИЛИП /сякаш трепва и я поглежда особено/. Така ли?

МАРИЯ. Това им е противно.

ФИЛИП. Виж ти!…

МАРИЯ. Морето е чисто и трябва да си остане чисто, нали?

ФИЛИП /поглежда я изпитателно и с подозрение/. Кой ви каза това?

МАРИЯ. Никой?

ФИЛИП. Защо казахте така?

МАРИЯ. Така го чувствувам.

ФИЛИП /наблюдава я още и после сякаш се отърсва/. Мислите ли, че една кутия?…

МАРИЯ. Важен е принципа… Освен това – всичко е важно.

ФИЛИП. А откога?

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. Мислите така?

МАРИЯ /решително/. Нещо ми подсказва, че ще ви обидя, ако замърся морето.

ФИЛИП /отново я гледа директно/. Какво правихте в Мичурин?

МАРИЯ. Бях по работа.

ФИЛИП. Командировка.

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП. Навярно ще строите нещо.

МАРИЯ. Огледах местността за един строеж. Ще участвувам в конкурс.

ФИЛИП /грубо/. Сигурен съм, че ще го спечелите.

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. И вие сте с пиратите.

МАРИЯ. Да.

ФИЛИП. Които грабят брега, типовете от Балкантурист и държавата, която гадно ги насъсква и организира!… Грабете!… Стройте!… Кепазете!… Белите сгради, нали?… Хотелите!… Сега сте ударили око на Аркутинското блато, ще ви се да го пресушите и измисляте какви ли не хитрости да го циментирате!…

МАРИЯ. Вие сте луд!

ФИЛИП. Луд съм!… Наистина съм луд!… Защото гоня убийците на делфини, а зад гърба ми пъплят убийците на красотата!…

МАРИЯ /сепнато/. Аха!

ФИЛИП /ядосано/. Какво „аха“?

МАРИЯ. Как не се сетих!… Онези бяха делфиноловци!

ФИЛИП. Природата е създала Аркутинското блато за пет милиона години – тръстика по тръстика, костенурка по костенурка, изваяла е всяка лилия поотделно, за да дойдете ВИЕ и с един замах да превърнете блатото в аеродрум на Ка ел ем!

МАРИЯ /усмихнато/. Няма що – развеселихте ме!

ФИЛИП. Много ли ви е весело?

МАРИЯ. Разведрихте душата ми.

ФИЛИП /ядосано/. И как фарисейски заплакахте за една цигарена кутия в морето!…

МАРИЯ. Вие или наистина сте луд или…

ФИЛИП. Луд съм!

МАРИЯ. Или пък искате да ми се харесате. /Хладнокръвно/ Сега съм почти сигурна, че ви вълнувам.

ФИЛИП /поглежда я с ярост/. Ей, малката, с нежната кожа и златните очила, такива като вас са минавали през ръцете ми!

МАРИЯ /иронично/. И не сте ги пощадили.

ФИЛИП. Не ми се фукайте.

МАРИЯ /иронично/. Тогава не сте мислили за опазване на природата. /Нежно./ Защото всяка жена е създание на природата.

ФИЛИП. И все пак, иронията е въпрос на възпитание. Ако поискам, мога да ви ОБСИПЯ с ирония.

МАРИЯ. Ах, как се радвам, че се качих на лодката ви! А още повече, че се сблъсках с вас… Впрочем, чувала съм за вас. Трябваше да се досетя още като погнахте гемиджиите. Остава да разбера защо прибрахте готварските им съдове.

ФИЛИП /ядосано/. Защото вътре има мозъци!… Затуй!…

МАРИЯ /учудено/. Какви мозъци?

ФИЛИП. Мозък от делфини!… Любимото ядене на бракониерите!…

МАРИЯ. Боже мой!

ФИЛИП. Не врякайте!

МАРИЯ /не му обръща внимание/. Боже мой, възможно ли е?

ФИЛИП. Само не припадайте.

МАРИЯ /замълчава и след паузата/. Моля ви да приключим този диалог. /Мълчание, в което се прокрадва хъркането на Барона./ Какво това?

ФИЛИП. Кое?

МАРИЯ. Някакъв особен шум.

ФИЛИП. Това е Барона.

МАРИЯ. О, той вече спи?

ФИЛИП. ТРЕТИЯТ ЧОВЕК НА БОРДА… Хърка.

МАРИЯ /въздъхва/. Не знам… Може би трябва да му завидя.

ФИЛИП. Без обобщения.

МАРИЯ. Чувала съм, че имате семейство.

ФИЛИП. Да не говорим за тия, които са на брега.

МАРИЯ. Много говорят за вас.

ФИЛИП. Като за всеки луд… Да запушим ли?

МАРИЯ. Моите свършиха.

ФИЛИП. Имам достатъчно. Ще ни стигнат за цялата нощ. /Подава кутията си./

МАРИЯ. Благодаря. /Отказва се./

Филип запушва.

МАРИЯ. Чувате ли?

ФИЛИП. Нищо за забелязване.

МАРИЯ. Морето диша.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. То е около нас и диша… Чувствувате ли как повдига лодката?… /Потръпва в шлифера и се загръща по-добре, а след това се усмихва./ Нямам предвид душите на удавените моряци…

Филип измъква от кубрика дебел дълъг кожух го донася.

ФИЛИП. Ако не облечете това и вашата душа ще отлети при тях.

МАРИЯ. Наметнете ме.

ФИЛИП /намята шубата върху раменете ѝ/.

МАРИЯ. А вие?

ФИЛИП /измъква дебело яке/. Има и за мен и за още сто души.

МАРИЯ. Знаете ли нещо, което да е по-велико от морето?

ФИЛИП. Не обичам думи, казани от курортистки.

МАРИЯ /поглежда го с яд/. Извинете.

ФИЛИП. Няма защо… Това си е редно. Всяка дама в морето се разбъбря… Да пийнем ли нешо?

МАРИЯ. Какво?

ФИЛИП. Каквото и да е.

МАРИЯ. Наистина бих пила каквото и да е.

ФИЛИП. Предпочитам водка.

МАРИЯ. Умирам за чаша водка!

ФИЛИП. В  пластмасова чаша, други няма.

МАРИЯ. Умирам за водка, но мразя предвзетите мъже.

ФИЛИП. Имам руска и полска.

МАРИЯ. Каквато и да е.

ФИЛИП. И все пак, да започнем от столичная.

МАРИЯ. Искате да кажете нещо?

ФИЛИП. Ако Барона се събуди, ще трябва да наченем и полската.

МАРИЯ. Добре ли пие помощника ви?

ФИЛИП /отваря бутилката/. Най ме е страх, ако някой ден се удави. В него има толкова спирт, че рибите на световния океан ще изплуват с коремите нагоре… Ох, къде са чашите?

МАРИЯ. Защо не опитаме инак?

ФИЛИП. Как?

МАРИЯ. Класическия начин.

ФИЛИП. Направо от бутилката?

МАРИЯ. Разбира се.

ФИЛИП /поглежда я/. Интересно какво би казал за това мъжът ви.

МАРИЯ. Не е ли по-добре да не говорим за тия, които са на брега?

ФИЛИП /поднася ѝ бутилката/. Имате думата.

МАРИЯ /усмихва се/. Наздраве!…

ФИЛИП. Наздраве!

МАРИЯ /поглежда го/. Слушайте, да не би да ви смущавам?… Я дайте чашите!

ФИЛИП. Ако искате…

МАРИЯ. Не искам, но вие се смущавате.

ФИЛИП /троснато/. Пийте!

МАРИЯ /вдига бутилката/. Пия за тази чудна авантюра.

ФИЛИП. Много го усуквате.

МАРИЯ /поглежда го над бутилката/. Значи… това сте вие?

ФИЛИП. Имам нещо и за ядене.

МАРИЯ. Поне трима души са правили опит да ви опишат как изглеждате… Какво имате?

ФИЛИП. Консерви и сушена риба…

МАРИЯ. За вас се говорят лоши неща…. Предпочитам риба.

ФИЛИП. Знам… Много лоши неща… А хляб?

МАРИЯ. Нима имаме и хляб?

ФИЛИП. Черен.

МАРИЯ. Впрочем, не толкова лоши, отколкото странни неща… Не, не лоши!…

ФИЛИП. Обичате ли гарузи?

МАРИЯ. Ваше производство, нали?

ФИЛИП. Тук само лимоните не са мое производство.

МАРИЯ. С това ли си губите времето?

ФИЛИП /търси продукти и вилици/. Не ви разбрах.

МАРИЯ. Ловите риба, сушите я, консервирате дробовете ѝ, преследвате убийците на делфини…

ФИЛИП /иронично/. А бяхме започнали да пием.

МАРИЯ. Наздраве! /Вдига бутилката и пие./

Филип я наблюдава. Ръцете му са пълни с консерва, лимони, вилици…

МАРИЯ /смъква бутилката от устата си и му я подава/. Наблюдавахте ли ме?

ФИЛИП. Има какво да се види у вас. /Бутилката е вече в ръцете му./ Наздраве!

МАРИЯ. Непрекъснато ли ще си казваме наздраве?

ФИЛИП. Не е желателно.

МАРИЯ. Защо?

ФИЛИП. При тази дума Барона, колкото и дълбоко да спи, се събужда и иска своето. А то не е малко.

МАРИЯ. Откога е с вас?

ФИЛИП. От две години.

МАРИЯ. Барона несретник ли е?

ФИЛИП. Защо пък несретник?

МАРИЯ. Че кой друг би тръгнал след вас.

ФИЛИП. И за него ли ще говорим?

МАРИЯ. Няма да говорим само за тия, които са на брега, нали така казахте?

ФИЛИП /отпива едра глътка/. Вижте какво – жена ми ме остави.

МАРИЯ. Защо заговорихте за жена си?

ФИЛИП. Може би и вие като другите, мислите че АЗ я зарязах. Но ще ви кажа, а вие го кажете на другите – тя ме изрита, и с право; жените искат мъжете им да стоят до тях. Едва ли има жена, която би изтърпяла съпруг като мен, който не се прибира от морето, на петстотин километра от дома. Вечно мръсен и брадясъл.

МАРИЯ. Не се ли къпете?

ФИЛИП. Три пъти месечно, защото е сложно трябва да се отива в хотел Приморец в Бургас, пък пасажите идват, не те оставят свободен… А хигиенната норма на цивилизования човек е да се къпе всеки ден. Така ли е?

МАРИЯ. Забавлявате ме добре.

ФИЛИП. Но най-важното си остава отсъствието. Аз съм болен от море. Не мога и не мога да го напусна.

МАРИЯ. Знам.

ФИЛИП. Нищо не знаете.

МАРИЯ. Не взехте ли жена си при вас?

ФИЛИП. А вие как мислите?…

МАРИЯ. Значи, опитахте?

ФИЛИП. Стоя деветнайсет дни и избяга.

МАРИЯ. Обичахте ли я?

ФИЛИП. Тя ме обичаше повече… Слушайте, щом се върнете в София, пратете ми някаква жена, но да е съгласна да живее на лодка и в палатка. Готов съм на всички условия. Дори съм намислил да обявя във Вечерни новини.

МАРИЯ. Страхотен сте, да ви кажа!… Ненапразно се говори за вас.

ФИЛИП. Кажете ѝ, че напролет ще имам голям кораб с кабина, легла и кухня. В кабината ще може да пържи яйца и да ми плете пуловер.

МАРИЯ. Ще кажа. Ще се намерят доста кандидатки.

ФИЛИП /отпива/. Дано.

МАРИЯ. Но защо разправят, че сте лош?

ФИЛИП. Сигурно има причини… Кой е добър, а? Според вас може ли някой да бъде добър?

МАРИЯ. Знаете, че хората са добри.

ФИЛИП. Разбира се. Педрото също е добър.

МАРИЯ. Кой Педро?

ФИЛИП. Той е също добър, но бие рибата с бомби. Два път го предадох на граничните – нищо, затвориха си очите. Третият път го набих и го заплаших, че следващия път ще го убия. Сега не употребява бомби, но ме мрази, по цялото крайбрежие говори за мен като за побойник и ченге.

МАРИЯ. Боже мой, не знаех, че сте такъв приятен събеседник.

ФИЛИП /подава бутилката/. Пийте, но запушвайте бутилката. Барона ще подуши и ще ни се натрапи, а вие не сте интересна в компания на двама мъже.

МАРИЯ. Грубиян сте и сте убиец, но когато искате, можете да обиждате фино.

ФИЛИП. А, бе… Да убием времето. Знаете ли какво значи цяла нощ сред мъглата?

МАРИЯ. Тази лодка не се ли движи?

ФИЛИП. Разбира се, че се движи. Невидимо течение ни носи нанякъде, но къде, ще разберем утре.

МАРИЯ. Мисля, че пуснахте нещо като котва.

ФИЛИП. Но не до дъното. Виси на десет метра под нас.

МАРИЯ. Така ли?… Защо?

ФИЛИП. За да не целунем някоя скала. Котвата ще се закачи и ще се закотвим автоматически.

МАРИЯ. Не ви разбирам от работите.

ФИЛИП. Няма и защо. Вашето задължение е да сте жена.

МАРИЯ /подава му бутилката/. Лично аз не съм само жена.

ФИЛИП /язвително/. Да де… Вие строите.

МАРИЯ. Защо, лошо ли е?

ФИЛИП. Има си хас! В общото строителство защо да не застроите и брега… Докато ви усетят – на бърза ръка ще го застроите и край.

МАРИЯ. А вие как искате, да го оставим гол?

ФИЛИП. А, моля ви се, наблъскайте го с хотели! Задръстете го с механи и сервизи!… Брегът е безпомощен, не може да протестира, обковете го с камък, насмолете го с асфалт, да изчезне, да не се вижда, но после? Какво ще правите после?… Върху построеното ще построите нови хотели, върху тях – други и така нататък…

МАРИЯ. Говорете, говорете… Слушам.

ФИЛИП /многозначително/. Много ме интересува слушате или не слушате.

МАРИЯ. Защо? Интересно е да се чуе подобно реакционно гледище.

ФИЛИП. Охо, имаме си и гледища!…

МАРИЯ. А вие сте глупак, защото мислите, че казвате нещо ново. Слушайте какво ще ви кажа – и да плачете и да не плачете, брегът ще бъде застроен. Няма мърдане. Нищо не може да го спаси. Важното е как. Красиво или грозно – там е въпроса.

ФИЛИП. За мен е все едно дали ще бъде красиво или грозно.

МАРИЯ. Затова сте глупак. Всеки ден ще ставате все по-смешен.

ФИЛИП /решен да приключи спора/. Добре, добре… Ще се храним ли?

МАРИЯ. Предпочитам само да пия… /Отпива./

ФИЛИП /оставя продуктите/. Аз – също… Две одеала ще ви стигнат ли?

МАРИЯ. Нима ще трябва да се спи?

ФИЛИП. По-добре… отколкото да говорим.

МАРИЯ. На същото мнение съм… Останаха ли одеала за вас?

ФИЛИП. Едно… И шубата…

МАРИЯ. Прав сте… Нощта е дълга.

ФИЛИП. И ще стане тъй студено, че цялото ви добро настроение ще се изпари. /Подрежда леглото върху лявата пейка./

МАРИЯ /с бутилка в ръка/. Оня дребният все не ми излиза от мисълта.

ФИЛИП /подрежда/. Кой?

МАРИЯ. Най-дребният от екипажа на гемията, която спряхте.

ФИЛИП. Говорите за убиеца?

МАРИЯ. Искате да кажете – стрелеца.

ФИЛИП. За мен е чистокръвен убиец. Рецидивист. Досега е отнел живота на осем хиляди делфина.

МАРИЯ /трепва/. Боже мой!…

ФИЛИП. Какво говоря?… Повече.

МАРИЯ /замислено/. Осем хиляди!… Това е прекалено. И ги застрелва?

ФИЛИП. Той е добър стрелец.

МАРИЯ. Звяр.

ФИЛИП. Чудесен тих и добър човек. Единствената му вина се състои в това, че има вярно око. Стрелянето по делфини е забавно. То увлича и събужда страстта към интензивно стреляне.

МАРИЯ. Но нали делфините са забранени. Нали се оказа, че са нещо като хората.

ФИЛИП. Не е чак толкоз.

МАРИЯ. Как да не е?

ФИЛИП. Малко ги надценихме.

МАРИЯ. Но са забранени.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Тогава кой им дава право на тези…

ФИЛИП. Унищожаването на тия животни с мрежи е забранено категорично, но ловът им с пушка не е престанал. А и държавата си затваря очите.

МАРИЯ. Не може да бъде!

ФИЛИП /спокойно/. На известни отрасли са необходими мазнините на делфина и засега не могат да го заменят с друго.

МАРИЯ. Говорите ужасяващи неща.

ФИЛИП. Леглото ви е готово.

МАРИЯ. Вие къде ще легнете?

ФИЛИП. Долу. /Сочи пода на лодката./

МАРИЯ. Няма ли… на другата пейка?

ФИЛИП. Долу е по-топло.

МАРИЯ. А не го ли гризе съвестта?

ФИЛИП. Убиеца ли?…

МАРИЯ. Делфиноубиеца.

ФИЛИП. Тази възглавница е истинска.

МАРИЯ. Вашата.

ФИЛИП. Имам и друга… Не съм виждал по-гъста мъгла. /Вглежда се в мъглата./ Как ни затвори, а?

МАРИЯ. Сигурен ли сте, че утре няма да я има?

ФИЛИП. Утре ще бъде слънчево, ние ще продължим и вие ще вземете вместо влак – самолет.

МАРИЯ. А как ще разберете къде сме и накъде да потеглим?

ФИЛИП /с усмивка/. О, всичко ще заблести!… цялото море. Бреговете ще лъснат, пред нас ще се изблещи Бургас. Девет мили!… Час и половина пълен ход.

МАРИЯ. Ще има ли билет за самолета?

ФИЛИП. Това засяга само вас.

МАРИЯ. Не си ли служите със самолет?

ФИЛИП. Три или четири пъти в годината.

МАРИЯ. И обхождате всичките си приятели?

ФИЛИП. Обикновено приятелите идват при мен. Всеки знае къде съм… Ако му домъчнее, ще тръгне по брега и ще ме намери. Достатъчно е да дойдеш в Мичурин, а след това са достатъчни два дни да ме намериш. Не съм толкоз труден.

МАРИЯ. Изобщо търси ли ви някой?… Искам да кажа – имате ли приятели?

ФИЛИП. Като ме гледате, как мислите?

МАРИЯ Приличате ми на човек, който няма приятели.

ФИЛИП. А имам. Освен това Барона е винаги край мен. С него човек може да разговаря по всички въпроси, включително хороскопите. Защото какво правите в София всъщност? Говорите само за хороскопи. През лятото софиянките предават уроци на Барона по астрология.

МАРИЯ. А на вас?

ФИЛИП /поглежда я/. Аз знам всичко.

МАРИЯ. Много ли са софиянките?

ФИЛИП. Изпълват целия бряг.

МАРИЯ А вие?

ФИЛИП. Аз!… Аз съм в морето.

МАРИЯ. Измъквате се.

ФИЛИП. Понякога не мога…

МАРИЯ. Не се измъквате?

ФИЛИП. Е, не всякога.

МАРИЯ. Значи – не може без софиянки.

ФИЛИП. Може би.

МАРИЯ. Не може „може би“! Или – ИЛИ!…

ФИЛИП. Оставям на вас да решите.

МАРИЯ. Отговаряте доста уклончиво.

ФИЛИП. Струва ми се, че ревнувате.

МАРИЯ. Не… Понеже разговаряхме.

ФИЛИП. Да де… То е същото.

МАРИЯ /леко впрегната/. Чела съм един ваш труд.

ФИЛИП /играе изненадан/. А!…

МАРИЯ /натъртва/. Да!

ФИЛИП. Целия?

МАРИЯ. А, не… Понеже е невъзможно… Какво ме интересува мен движението на рибните пасажи!… Всичко е мъгла.

ФИЛИП. За книгата ли говорите?

МАРИЯ. Въпросът за пасажите. Никой не знае откъде идват и накъде отиват. Защо идват, защо отиват? Къде снасят и къде отиват малките… Вие сам не сте сигурен.

ФИЛИП. Това е въпрос на още проучвания.

МАРИЯ. Затова захвърлих книгата ви.

ФИЛИП. За тези приказки заслужавате да ви изхвърля през борда… А защо я зачетохте?

МАРИЯ. Някой ми каза, че имало нещо философско. Сравнявали сте пасажите с живота на човека. Не мога да ви обясня… Свързвали сте двете неща.

ФИЛИП. Не си спомням. Ако е вярно, бил съм доста глупав, защото книгата е научна и нямам право…

МАРИЯ. Изобщо обичате да се месите там, дето нямате право!

ФИЛИП /поглежда я остро/. А така!… по какво разбрахте?

МАРИЯ /леко объркано/. Боже, то си е ясно!… Днес не нападнахте ли гемията, не взехте ли съдовете на хората?

ФИЛИП. А вие не нарекохте ли стрелеца убиец?… Нали се възмутихте?

МАРИЯ. Всеки има право на възмущение…. Вие просто ги нападнахте… Както при абордаж.

ФИЛИП. Законите за обществото все още не са проникнали изцяло в морето. Тук още съществуват заканите на природата; нападай, убивай, защитавай… Да обяснявам ли повече? За да окепазите брега, вие се нуждаете от документи и подписи. Никой не ми е дал документ да защитавам делфините. Но и те нямат разрешително да ги избиват. Затова се намесвам.

МАРИЯ. Все пак, убийците на делфини могат да ви смачкат.

ФИЛИП. Затова обичам да работя в морето. Който изпревари.

МАРИЯ. Правото на по-силния.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Отде знаете, че сте по-силния?

ФИЛИП. Правата кауза е винаги по-силна.

МАРИЯ. Но някой ден ще ви пречукат.

ФИЛИП. Това окончателно ще спаси делфините.

МАРИЯ. Трудно се разговаря с вас… Дайте една цигара.

ФИЛИП. Вземете си. Кутията е там… През нощта ще се наложи да пушите.

МАРИЯ. Откъде знаете?

ФИЛИП. В нощ като тази, когато човек е заграден като в гроб, не заспива лесно, или се събужда и мисли. Истинският човек има за какво да мисли. В подобни необикновени нощи, увиснал в пространството, в безтегловността на мозъка, човекът започва да си дава сметка за много неща.

МАРИЯ. Случвало ли ви се е?

ФИЛИП. Да. Пък и на вас ще ви се случи… Още тази нощ. След два часа… Първо ще заспите, а после ще се събудите. Не от друго, а от студа. Тогава ще запомнете да мислите.

МАРИЯ. Струва ми се, че искате просто да ми натрапите да мисля.

ФИЛИП. Ааа, не… Не така, малката… Криво ме разбрахте Аз няма да ви ухажвам.

МАРИЯ /ядосана е, но скрива това, язвително/. Защо пък не? Не съм ли хубава жена?

ФИЛИП. Това няма значение.

МАРИЯ. Мисля, че имахте време да ме огледате.

ФИЛИП. Така оглеждам всяка уловена скумрия.

МАРИЯ. Смятате ли, че вече съм уловена?

ФИЛИП. Не съм ви спущал стръв.

МАРИЯ. Скумриите се ловят без стръв.

ФИЛИП. Но нещо трябва да им БЛЕСНЕ. Виждате ли нещо по мен, което може да блесне и да ви привлече?

МАРИЯ. А вие мислите ли, че ВЕДНАГА трябва да проговорим за това, което ни боли?

ФИЛИП /рязко и сякаш уплашено/. Не!… Само това не.

МАРИЯ. Сега ще кажете ли, че е време за сън?

ФИЛИП. Отдавна е настъпило това време.

МАРИЯ. За такива като Барона.

ФИЛИП. Не се различавате кой знае колко от Барона.

МАРИЯ. Ех, как бих искала… /Сподавя възмущението си и млъква./ И тук ще махна с ръка.

ФИЛИП. Май ще пием малко. /Надига шишето./ Винаги ме е интересувало в в този момент кой ще започне пръв.

МАРИЯ. И мен.

ФИЛИП. Интересува ме какво би ме интересувало МЕН. За ВАС не ме е грижа… Е, ще спим ли?

МАРИЯ. Някои обичат да се говори само за тях…  Какво ще си постелите?

ФИЛИП. Ей, как забравих!… Имам спален чувал. /Измъква го от кубрика./ Поне ВИЕ сте спасена.

МАРИЯ. Не обичам спалните чували.

ФИЛИП. Знаете ли колко е чист?

МАРИЯ. Не, вътре се чувствувам като в капан. Не мога да дишам.

ФЙЛИП. Ще ви дам и третото одеало. В чувала се чувствувам добре,

МАРИЯ. Направо на дъските?

ФИЛИП. Кожухът ще свърши работа… Легнете!

МАРИЯ. Защо АЗ?

ФИЛИП. Ще ви завия.

МАРИЯ. Все пак… Такава нощ!

ФИЛИП. Нищо, освен мъгла.

МАРИЯ. Необикновена нощ.

ФИЛИП. Малкото пространство, в което се намираме, може да бъде интересно само за двама, които имат да си кажат нещо. Един повреден асансьор за двамата в него, може да се окаже като космос, а космосът може да се окаже тесен като гроб за други, които не могат да се почувствуват.

МАРИЯ. Някой като си пийне казва неща, намиращи се някъде по средата.

ФИЛИП. Мислите ли?

МАРИЯ. Да. Говорите повече от неясно и глупаво.

ФИЛИП /спокойно/. Питах, мислите ли, че три глътки водка ще ме децентрират?… Това е обида.

МАРИЯ. Преди малко ме сравнихте с Барона.

ФИЛИП. Че откъде знаете какво е Барона.

МАРИЯ. Някои хора се изявяват за три минути.

ФИЛИП /гледа я/. Или пък в един миг.

МАРИЯ /сякаш се мъчи да прочете в лицето му/. Да.

ФИЛИП. А има хора, които не можеш да разбереш цял живот.

МАРИЯ /с досада/. Изтъркано, изтъркано…

ФИЛИП. Сега са модерни баналните изрази.

МАРИЯ. Ето че се интересувате и от модата. Впрочем, защо не? Това е присъщо за снобите.

ФИЛИП. Без сноби не може. Някои важни явления са немислими без тях. Снобите са ферментите за появата на доста неща.

МАРИЯ. Това исках да ви кажа – вие сте един доста издържан сноб. Самият факт, че не се къпете.

ФИЛИП. Думите ви не са проява на бон тон.

МАРИЯ. Защо? Сега спорим.

ФИЛИП. Неудобно е да се каже па мъж в лицето, че не се къпе – пет минути преди лягане.

МАРИЯ. И чувството ви за хумор е нечистоплътно.

ФИЛИП /измъква и поглежда някакво тефтерче, след което го скрива/. Да. Точно така.

МАРИЯ. Много лесно се съгласихте.

ФИЛИП. Погледнах бележника си. Тази нощ ще трябва да сънувам Хеопсовата пирамида. Моите сънища са програмирани.

МАРИЯ. Не е чак толкоз оригинално.

ФИЛИП. Гледам да отклоня разговора.

МАРИЯ. А не гледате ли да го привършите?

ФИЛИП. Умирам… Стига да се съгласите. /Внезапно променя тона./ Слушайте, утре ще се качите на самолета и ще си отлетите, в София ще си нанкате до насита, а аз имам да върша сума неща и да се връщам.

МАРИЯ /поглежда него, после „леглото“ и казва примирено/. Да свалям ли обущата?

ФИЛИП. Изключено!… Ще настинете.

МАРИЯ. Не мога с обуща.

ФИЛИП. Ще опитате. Това е извънредно положение.

МАРИЯ. Не мога с обуща, разберете!…

ФИЛИП. Знам!… /Окопитва се./ Предполагам. Но сега ще опитате.

МАРИЯ. Добре. /Ляга върху застланата пейка, подгъва ръце под главата си./

Филип започва да я покрива с одеалата. Едно по едно.

МАРИЯ. Засмяхте ли се?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ Защо?

ФИЛИП. Представих си шлифера ви… Утре… Ще бъде като сдъвкан.

МАРИЯ. Ще го огладя.

ФИЛИП /многозначително, но без да набляга/. Шлифера – да!

МАРИЯ /повдига глава/. А кое не?

ФИЛИП. Смятате ли, че ще се затоплите?

МАРИЯ. Не е толкоз студено.

ФИЛИП. Тази есен е изключителна. Незапомнена. От половин месец само тихо и топло време. Струва ми се, че вече изобщо няма да се промени. Това е най-за6еяежимия ноември в живота ми… Ако ви е кораво, имам един леководолазен костюм.

МАРИЯ. Добре ми е.

ФИЛИП. Върху дунапрен ще бъдете още по-добре.

МАРИЯ /връща главата си на възглавницата/. И все пак е чудно!… Тишината… Самотата… Изолацията… И пак тишината. /В нейното ослушване чуваме далечните призиви на Фаровата сирена./ Чувствувам се в люлка. Вися някъде в небитието.

Докато тя говори, той си приготвя постелята, извръща глава и го вижда как влиза в чувала.

МАРИЯ. Не се ли чувствате като в пашкул?

ФИЛИП. В замяна на това, ВИЕ ще се чувствувате спокойна. Във всеки мъж се потайва един нападател. Както виждате, ръцете ми ще бъдат вързани.

МАРИЯ. Не ме е страх от нищо.

ФИЛИП. Да де, вие сте еманципирана. /Пали цигара./

МАРИЯ. Може ли една и за мен?

ФИЛИП. Искате я запалена?

МАРИЯ. Познахте.

ФИЛИП /налапва една цигара, запалва я, взима я и я поднася направо в устата ѝ. Ръцете ѝ са под завивката./ Повторихме номера с бутилката. От моята уста – във вашата.

МАРИЯ /спокойно/. Още ли ви вълнуват тия неща?

ФИЛИП. Ох, как да ви обясня… Не става въпрос…

МАРИЯ. Знам, не го усуквайте. /Все пак измъква ръка и всмуква жадно дим./ Пепелник?

ФИЛИП. Морето.

МАРИЯ /изтърсва пепелта в морето/. Отново си помислих за убиеца… Защо убива този човек?

ФИЛИП. Навик… Страст… Хазарт… Отнеми му печалбата, пак ще убива… По едно време, като се зашумя за делфините, това де, че са хора, същият стрелец дойде при мен и ме запита „Вярно ли е, че са хора?“ Казах му, че в цялата история има преувеличени неща. „И аз мисля тъй.“ – рече той и си отиде.

МАРИЯ. Смятате ли, че ще му се размине?

ФИЛИП. Не.

МАРИЯ. Съдбата ще го накаже, така ли?

ФИЛИП. Сега-засега съдбата му съм аз.

МАРИЯ. И какво?

ФИЛИП. Не знам… Ще го съборя на колене.

МАРИЯ. Да де, това е любимата ви поза. Защитник на делфините.

ФИЛИП. Цял живот ще браня природата и морето.

МАРИЯ /след тишината/. И като си представи човек… Горе, зад мъглата, звездите си стоят… Как искам да ги зърна сега!… Да си припомня, че съществуват… Или по-добре е така.

ФИЛИП. Под звезди можете да спите винаги. Рядко можете да се намирате в затвореното кълбо на мъглата. Ще видите, утре ще се излюпите от него като малко пухкаво пиленце… Не бих казал невинно.

МАРИЯ. Някакъв намек ли е това?

ФИЛИП. Обичате ли подобни намеци?

МАРИЯ. Страхувах се да не поевтинее момента.

ФИЛИП. И аз.

МАРИЯ. Под нас сънливо се поклащат водораслите. В тъмнината плуват рибите… Боже мой!…

ФИЛИП. Крайно необходимо е един от нас да заспи.

МАРИЯ. Не сте в състояние да ме обидите.

ФИЛИП. Страхувам се, че след малко ще разговаряте сама.

Мария хвърля цигарата, потръпва от студ, загъва се по добре, обръща се на другата страна, отново се загъва, дори пъха глава под завивката.

Филип хвърля цигарата, вмъква ръце в чувала, издърпва ципа и намята качулката си.

От кабината излиза сънният Барон, прозява се, намира дамаджаната, надига я, нагълтва се с вода, хвърля безчувствен поглед на спящите и се прибира отново.

Затъмнение. Оттъмнение.

Мария се размърдва неспокойно. Студено е. Тръпне.

Загъва се още по-добре. Отново е неспокойна. Става, премества завивката си долу, при Филип. Ляга и се завива.

Опира гърба си на неговия. Така се търси човешката топлина, когато е студено. Загъва се старателно, скрива глава и може би заспива.

Сега се раздвижва Филип, отваря очи и изведнъж усеща човека до себе си. Леко извръща глава, поглежда празната пейка, после с крайчеца на окото си – НЕЯ.

 

МАРИЯ /неочаквано/. Студено, нали?

ФИЛИП. Не толкова, за да зъзнеш, но и не толкова топло, за да заспиш.

МАРИЯ. На пейката беше ужасно.

ФИЛИП. Съжалявам. Бе съобразих… Ако искате, мога да се преместя там.

МАРИЯ. Така е добре. Чувствувам топлината на гърба ви.

ФИЛИП. И аз… Но положението е доста унизително.

МАРИЯ. Защо? Положението е само извънредно. Останалото е предразсъдъци. Просто чувствувам топлината ви.

ФИЛИП. Наистина ме затоплихте.

МАРИЯ. Така се топлят кучетата на ескимосите.

ФИЛИП. Все пак, ще го раздрънкам… Навсякъде. Да знаят как сте спала цяла нощ с мен… Да стигне до НЕГОВИТЕ уши.

МАРИЯ. Интересно… Непрекъснато чувствам големия мек гръб на морето под себе си – чудесно живо същество, което ме поддържа здраво.

ФИЛИП. Тази командировка ще остане паметна в живота ви.

МАРИЯ. Не знам защо, но непрекъснато се взирам да зърна звездите.

ФИЛИП. А виждате само мъгла.

МАРИЯ. Що за копнеж, наистина. Искам да видя звезди.

ФИЛИП. Това е съвсем естествено. Темата за огънчето в далечината… Предлагам да поспим още малко.

Затъмнение.

Чува се нещо като песен. Гръцка песен.

Оттъмнение.

Мария едва ли не подскача от уплаха. Обляга се на лакът и се вслушва.

Нищо. Повече нищо.

МАРИЯ /тихо, почти шепти/. Филипе!

ФИЛИП. Спокойно!…

МАРИЯ. Слушай!.. /Съвзема се и отново минава на ВИ./ Не чухте ли?

ФИЛИП. Чух.

МАРИЯ. Какво беше? Някой пееше!…

ФИЛИП. Барона пее на сън.

МАРИЯ. Боже мой!

ФИЛИП. И винаги гръцки песни.

Барона запява отново. И млъква.

Мария се изправя и сяда на пейката. Придърпва едно одеяло и се загъва.

МАРИЯ. Що за човек е той?

ФИЛИП. Млад, мързелив непрокопсаник… Човек без гнездо. За покрив небето, за дом – морето. Небето и морето, а той по средата… Човек-сандвич.

МАРИЯ. Може ли една цигара?

ФИЛИП. На пейката са.

Мария запалва цигара и започва да пуши.

ФИЛИП /сърдитата нотка в гласа му си личи/. Някои хора не обичат удобствата.

МАРИЯ /нервно/. Какво!… Ще започваме ли?

ФИЛИП. Далеч съм от тази мисъл.

МАРИЯ. Но вече започна.

ФИЛИП /въздъхва/. Ох, няма да се разминем без пушене… Подайте кутията.

МАРИЯ /подава му цигарите/. Този път започна ТИ.

ФИЛИП. И през ум не ми е минавало, но карай да върви.

МАРИЯ. Не!… Ти сметна, че тук е най-удобното място и време.

ФИЛИП /не без досада се измъква от чувала, както пуши/. Въобразявате си… и предлагам да прекъснем този разговор.

МАРИЯ. Не ме лъжи!… Искаше отново да ми натриеш носа.

ФИЛИП. Защо пък ОТНОВО?

МАРИЯ. Точно така! Не ти е за първи път.

ФИЛИП. Уверявам ви, че щяхме да заспим и…

МАРИЯ /почти извиква/. Прекъсни да ми говориш на ВИ!

ФИЛИП. В тези часове на нощта се спи най-добре.

МАРИЯ. Така ли?

ФИЛИП. Нощта е за сън, а денят – за останалите неща.

МАРИЯ /извиква/. Искам да млъкнеш!

ФИЛИП. Добре е изобщо ДА МЛЪКНЕМ.

МАРИЯ. Не!… Ще говорим.

ФИЛИП. Достатъчно сме говорили.

МАРИЯ. Така ли?

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ. Ти твърдиш, че сме говорили достатъчно?

ФИЛИП. Дори много.

МАРИЯ. Аз пък мисля, че не сме казали нищо.

ФИЛИП. А пък аз твърдя, че нямаме да си кажем абсолютно нищо и е смешно да започнем точно сега, когато…

МАРИЯ. Ти и тогава…

ФИЛИП /спокойно/. Видя ли?… А казвахте, че съм ви натрил носа.

МАРИЯ /язвително/. Достатъчно говорихме на ВИ, комедианте.

ФИЛИП /въздъхва/. Добре!… Казвай.

МАРИЯ /учудено/. Аз ли?

ФИЛИП. А кой?… Да събудя Барона? ТОЙ да каже? Който не знае нищо?…

МАРИЯ. Не ме баламосвай с Барона… ТИ беше този, който започна темата с морето и небето… Ти спомена за сандвича. /Вяло./ И за УДОБСТВАТА.

ФИЛИП. Мария, да млъкнем и да заспим. Утрото ще изчисти мъглата, ще видим брега и ще се разминем, без да си ближем раните.

МАРИЯ. Но не пропусна да споменеш за удобствата.

ФИЛИП. Не мога и не мога да те разбера. Дори ТОГАВА, дори тогава, разбираш ли какво ти казвам, ние свършихме всичко без инфекции, и ти сякаш намери себе си, дори стана по-красива и когато вчера се приближи към мен, бях заслепен от добрия ти вид.

МАРИЯ /усмихва се/. Природната ти хитрост се проявява. Отново знаеш как да говориш с жени. Това вече не ме топли.

ФИЛИП. Може, може би си права, но не трябваше да се появиш изведнъж на кея, нито вчера, нито някой друг ден.

МАРИЯ /иронично усмихната/. И сигурно искаш да ми кажеш, че знаех кого ще срещна там?

ФИЛИП. Не съм казал това… Допуснах, но само за момент. Видях добре изненаданото ти лице, ти се стъписа, аз – също. Не те обвинявам в предумишленост.

МАРИЯ. Слава богу… Ако си искрен, разбира се. Защото какво ти пречи да допуснеш и това.

ФИЛИП. Станалото – станало… Предложих ти да млъкнем и да поспим. След няколко часа мъглата ще се вдигне.

МАРИЯ. А как добре играеше, а?

ФИЛИП. А ти? Бях очарован от ситуацията и ако щеш – доволен. Беше тъй хубаво, че съм готов за още две такива срещи.

МАРИЯ. Наясно ли си защо отиваш в Бургас?

ФИЛИП. А ти наясно ли си защо ме питаш?

МАРИЯ. И често ли отиваш?

ФИЛИП. Тук всички пътища водят към Бургас.

МАРИЯ. Да, де… /нещо като ирония./ Да се окъпеш в хотел „Приморец“.

ФИЛИП. И да поръчам ново витло. Имам да въртя куп неща.

МАРИЯ. Така и предполагах.

ФИЛИП /поглежда я директно/. Ей, какво става? /Нещо като усмивка./ Мария, ти ме шашваш!… /Тя скланя глава и отбягва погледа му, а той е още повече учуден./ А!… /Засмива се открито./ Боже мой!… Ако искаш… да пусна музика. Може би тук е необходима музика, а?… Имам транзистор.

МАРИЯ /извън себе си/. Млъкни!

ФИЛИП /натиска педала/. Моментът стана нежен, а?

МАРИЯ /с отпаднал глас/. Наистина трябва да млъкнеш.

ФИЛИП /сепнато/. Сега разбирам…

МАРИЯ /вдига глава/. Какво?

ФИЛИП. Разбирам защо виждаше звездите зад мъглата.

МАРИЯ /изправя се/. Защо не допуснеш, че те възприемам като непознат?

ФИЛИП /тържествуващо/. Чуваш ли се какво говориш?

МАРИЯ /отпуща се обратно на пейката/. Такава ситуация може да се създаде на сто години веднъж. Освен това… ти… беше като непознат. Не исках да бъдеш ти, но беше ТИ. Какво съм виновна, че беше ТИ!… Една жена може да живее цял живот за такъв ноемврийски ден, за такава гонитба на бракониери, а после мъглата и всемогъщото увисване в пространството на вселената.

ФИЛИП /почесва се/. Искаш да кажеш – нещо като звезден миг за жената.

МАРИЯ. Ако мислиш, че не е шаблонно…

ФИЛИП. Нямаш си представа колко е шаблонно… Не говоря за изречението, а за другото.

МАРИЯ. Аз… искам да ме целунеш.

ФИЛИП. Най-добре е да се успокоиш. След няколко часа брегът ще се разположи в далечината, слънцето ще блести по крановете на пристанището, ще видиш и белите петна на корабите, които чакат реда си пред фара, може би ще видиш как хиляда докери и крановици ще запъплят по кея… Те и сега са там, но мъглата пречи да ги видим. Ако се вслушаме, ще чуем шумът на тяхната работа. Животът е труд, мила моя, ти го знаеш, и той ще те повика, през докерите, към чертожната ти маса, защото трябва да се чертае… По твоите чертежи те ще строят, макар и хотели, но дори игралните домове се строят с труд.

МАРИЯ /полузлобно/. Ти ПАК хитруваш.

ФИЛИП /не ѝ обръща внимание/. Само аз ще остана тук, защото успях да намеря разковничето на всичко – да слея труда си с романтиката на морето, ще пиша изследвания за движението на рибните пасажи и ще браня делфините от пиратите.

МАРИЯ /по женски/. И някоя делфинка в Бургас.

ФИЛИП /не ѝ обръща внимание/. А ти ще бъдеш ДРУГА само девет мили, за толкова ти стигат силите. /Смее се./ Впрочем, твоят рекорд е деветнайсет дни…

МАРИЯ /бързо/. Ти се забучи тук за цял живот…

ФИЛИП. Колкото се отнася до делфинката и тя е човек. Мен ме остави настрана.

Мария изведнъж започва да хлипа, заплаква сърцераздирателно, независимо от разговора за съществуването на друга жена, това е плач, който изригва спонтанно, отвътре, спотаен от дълго време насам.

Да не забравяме нещо важно: разсъмнало се е. Това не значи че се е възвърнала видимостта, мъглата си е мъгла, но утрото си идва настойчиво, разсъмването е започнало отдавна.

Филип наблюдава плачещата жена спокойно, философски, тя му прилича на дете, което ТРЯБВА да се наплаче, за да се успокои.

МАРИЯ /най-после, като млъква и забърсва сълзите си/. Разсъмна ли се?

ФИЛИП. Почти… Но мъглата няма да се предаде лесно.

МАРИЯ /скрива кърпичката си/. Важното е, че се съмна. /Отново измъква кърпичката, избърсва носа си./ И както каза ти, брегът ще се появи.

ФИЛИП. И всичко, което е на брега.

МАРИЯ. Искам да разбереш едно – когато тръгнах към лодката не знаех, че в кея си ТИ… Нямаше автобуси и… просто исках да пътувам по море.

ФИЛИП. Казах, че ти вярвам. Видях изненадата в лицето ти. Но се учудвам, че си искала да пътуваш по море. Това ме учуди.

МАРИЯ. И мен… Но поисках. Може би… знаех, че ти си в него, иди пък че си част от него.

ФИЛИП. А като ме видя?

МАРИЯ. Тогава още бях в добро настроение. Тогава поисках да те докосна. Бях решила да те целуна.

ФИЛИП /изненадано/. А така!… Защо?

МАРИЯ. Исках да те прегърна и да целуна врата ти, небръснатото ти лице… Той има винаги бръснато лице.

ФИЛИП. Това е задължение на всеки мъж.

МАРИЯ. Но в къщи всичко е бръснато, стерилно.

ФИЛИП. Знам.

МАРИЯ /сепнато/. Откъде знаеш?

ФИЛИП. Един ден, когато бях в София, взех автобуса към Витоша, и видях домът ви.

МАРИЯ /изненадано/. Не вярвам.

ФИЛИП. Да.

МАРИЯ /още по-изненадано/. Самият ТИ… да дойдеш?… Да се заинтересуваш от мен?…

ФИЛИП. Тогава – да.  Исках да надзърна в твоя свят.

МАРИЯ. И смело се качи до вилата?

ФИЛИП Не беше толкоз смело.

МАРИЯ. А не се ли опасяваше, че ще те видя?

ФИЛИП. Бяха ми казали, че сте в Париж.

МАРИЯ. О, тогава ли?

ФИЛИП. Тогава… Озовах се…

МАРИЯ. Млъкни!… Знам какво ще кажеш.

ФИЛИП. Искам да кажа, че видях част от вашата стерилност. Видях светът в който живееш.

МАРИЯ. Но само отвън.

ФИЛИП. Представих си всичко и отвътре. Макар че капаците на прозорците бяха затворени, ролетката на гаража спусната и жълтата желязна врата на двора заключена… Страшна врата, прибра ми акъла, с пощенска кутия. Зад желязната ограда – стригана трева и борчета. Беседка, фенери от ковано желязо, фонтан с каменна риба. Сградата ми направи впечатление – камък, тухла и дърво; старинна стряха и турски керемиди, огромен комин със стряха, затревени плочи по двора, в дърветата пееха птици, по всяка вероятност не ваши. Всеки сантиметър от желязото и дървото бяше боядисан. Блясък и изрядна чистота. Веднага видях себе си, как изкормвам рибата и воня на нейната кръв, как се завирам в спалния чувал, видях се целия изплескан с машинно масло, защото моторът ми често отказва…

МАРИЯ /вяло/. Достатъчно…

ФИЛИП. Защо?… Има още.

МАРИЯ. Разбрах… Всичко.

ФИЛИП. А, имаше и ветропоказател…

МАРИЯ. Млъкни!…

ФИЛИП. Тогава разбрах, че никога няма да се върнеш при мен! Трудно се излиза от желязната ограда… /Неочаквано./ Виж!

МАРИЯ /поглежда пред себе си/. Да… Тя се разрежда.

ФИЛИП. Виж какъв коридор!… И тук!… /Сочи./ Отначало се появяват коридорите…

Изстрел. Още един.

Филип трепва. Бързо отива към кабината на мотора.

ФИЛИП /извиква/. Бароне! /Оглежда се тревожно./ Бароне, ставай!…

БАРОНА /подава разчорлена глава/. Какво, бе?…

ФИЛИП. Вдигни котвата!… /Влиза в кабината. Барона се измъква навън, вижда Мария и ѝ смига, след това се навежда над котвеното въже./ Бързо!…

БАРОНА. Сега, сега!

ФИЛИП /трескаво, както пали машината/. Не чу ли?

БАРОНА /тегли въжето/. Чух.

Шумът на мотора, който е заработил.

ФИЛИП /излиза от кабината и хваща руля/. Хайде!

БАРОНА. Сега.

ФИЛИП. Пипаш като баба!

Котвата е вън. Лодката потегля. На съвсем бавни обороти.

По повърхността на морето – слънчеви коридори между мъглата. Лодката се плъзга леко. Моторът работи тихо.

ФИЛИП. Наблизо са!…

БАРОНА. Какво наблизо?… Някъде край нас.

Нов изстрел. Още един.

БАРОНА. Шефе, да не ни чукнат?

ФИЛИП. Глупак!

БАРОНА. Мо̀ре!… Мадам, защо не влезете в кабината.

МАРИЯ. Има ли опасност?

БАРОНА. Както виждате – стрелят… Нищо чудно да пуснат едно желязо в главата на Шефа и да се отърват от него.

МАРИЯ. Филипе, те наистина могат да те…

ФИЛИП. Хайде!…

„Сириус“ напредва бавно. Барона се оглежда. Наблюдава и повърхността на морето.

БАРОНА /неочаквано/. Шефе!…

ФИЛИП. Кажи!

БАРОНА. Кръв! /Гледа водата./ Да!… Морето е кърваво!

ФИЛИП /оглежда/. Улучили са.

БАРОНА /внезапно/. Ето ги!

Изведнъж от мъглата се показва лодка с гребец. Капитанът на „Бялата ивица“ се е изправил с канджа в ръка, взира се в морето.

ФИЛИП /спира мотора/. Капитане, как си?

Капитанът се стресва, гледа го известно време и чак тогава се сеща да хвърли канджата.

Филип бързо пали мотора и „Сириус“ се понася напред. Приближава се към „Бялата ивица“ очертана в разредената мъгла.

Стрелецът Стоян гледа спокойно приближаващата се лодка. Дори не смята да хвърли или скрие пушката.

ФИЛИП /спира мотора, абсолютна тишина/. Стояне!

СТОЯН /спокойно/. Кажи.

ФИЛИП. Нищо.

СТОЯН. Какво искаш?

ФИЛИП. Цяла нощ сме били един до друг.

СТОЯН. Е?

ФИЛИП Искам да ти кажа нещо… Досега съм те гонил и всс пак съм те щадил. Ти знаеш това… Знаеш, че никога не съм те предавал. Но сега ще те предам… А и това не е най-важното… Най-важното е друго и ти го знаеш…. Каки де, знаеш ли го?

СТОЯН /мълчи/.

ФИЛИП. Мълчиш, а?… Знаеш го, но пак ще ти го кака. Да го чуят и другите…. Досега съм те обичал, отсега нататък ще те презирам!… Довиждане!

БАРОНА /навежда се да пали и после/. Разбра ли, бе?… Мръснико, напълни морето с кръв!…

„Сириус“ потегля обратно.

БАРОНА. Шефе, накъде?

ФИЛИП /мълчи/.

БАРОНА Към Бургас не мога… Мъглата е още пред нас.

ФИЛИП /мълчи/.

БАРОНА. Ще угася и ще чакаме.

Барона посяга към стартера и моторът утшева. Отново тишина.

БАРОНА. Мама му стара, завряхме се в нова мъгла!

МАРИЯ /тихо на Барона/. Нова мъгла ли?

БАРОНА. А, не… Тук не се е дигнала.

МАРИЯ. Отново ли ще чакаме.

БАРОНА /гледа Филип/. Малко… Мадам, поне засега да мълчим, че Шефа не е добре.

МАРИЯ /шепне/. Страхувате ли му се?

БАРОНА /за да приключи/. Страшен мъж. Затова не мога да го напусна.

Мария покрива лицето си с ръце и се разтърсва от тих, покъртващ плач.

Без да обръща внимание на никого, Филип измъква цигара и без да вижда, в своя унес, я поставя в устата си с филтъра навън. Запалва и пуши жадно. Не усеща нищо. Филтърът изгаря.

Появява се нов светъл коридор. Блесва слънцето. Мъглата се разчиства. Вече се вижда самото слънце. Бреговете зад лодката се очертават ясно.

Ето че се очертава и брегът на запад.

Всичко заблестява от слънчевата светлина. Бризът, който е помел мъглата, е набраздил водата.

На двайсет метра от „Сириус“ стои „Бялата ивица“. Капитанът и гребецът се качват от гребната лодка в кораба.

Барона поглежда въпросително Филип, който е навел глава, не обръща внимание на нищо и пуши ли пуши.

Барона повдига рамене. Погледът му попада на плачещата Мария. Отново повдига рамене.

Бяда на кърмата, хваща румпела и пали мотора.

Лодката се понася на запад.

Мария сякаш се успокоява, отгово избърсва очите си.

Мария бавно минава към кърмата и сяда до Барона.

Барона, както държи румпела, я поглежда.

Мария гледа напред.

МАРИЯ. Той ми беше мъж?

БАРОНА /ококорва се/. Какво?

МАРИЯ. Съпруг.

БАРОНА. Тогава сте за завиждане.

МАРИЯ. Сега не ми е.

БАРОНА /отрязва/. Въпреки това – завиждам ви!…

МАРИЯ. Защо?… От три години…

БАРОНА. Нищо!… Той трябва да бъде мъж и на други жени.

Лодката върви на запад. Море, небе, далечни брегове.

БАРОНА /след като е мълчал дълго/. Значи вие бяхте ОНАЯ?

МАРИЯ /поклаща утвърдително глава/.

БАРОНА /сякаш сега я вижда, фиксира я/. Виж ти!… Какви работи имало…

Мария отново скрива лице в шепите си.

Виждаме „Сириус“ откъм кърмата. Отдалечава се от нас. Далеч се очертават бреговете, все по-реално. „Сириус“ се отдалечава… с плачещата жена, с Барона и Филип, който още не е трепнал и мисли, мисли… може би за съдбата на делфините.

П О С Л Е Д Н И Т Е   Н А Д П И С И

в които се мяркат лицата на Барона, плачещата Мария и жестокото безкомпромисно лице на Филип, а после изчезващата лодка и следата оставена върху гладката повърхност на морето…

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design…

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
– илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
– без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
„Да спим на открито“ 1969  и
„Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
„Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.
–
много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор…

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО:  ТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…

0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   

0-2 ЧИМИ

0-3 ЧАСОВНИКЪТ

0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

„СЛЯПО ПЛАВАНЕ“ – 1982-1983, недовършен, уви! – роман.

борис

априлов

•

С Л Я П О

П Л А В А Н Е

•

роман

27 октомври, 1982 – Бояна II 3 стр.

27 фев. 1983 – Бояна II

1.

Още като слизахме по тесния неугледен път към пристанището, отгоре  съзрях двете металически мачти на „Ахасфер” и се успокоих, дотогава нищо не ми гарантираше, че ветроходът ще ме чака в точно определения час, тоя глупак Брилянтина като нищо можеше да е извел някоя от своите постоянно сменящи се мацки към хоризонта, той упорито уверяваше мацките, че ще им позволи да пипнат с ръката си и да се уверят, че такава черта съществува, чертата на хоризонта не е измислица. Изненадата ми се увеличи още повече, когато от кея още видях, че яхтата блести от чистота, палубите ѝ бяха подредени, всяко нещо върху тях заемаше точно определеното си място.

– Брили!– подвикнах весело аз.

От Брилянтина обаче нямаше следа. Повиках още малко, никой не ми се обади от кабините и разбрах, че ще пренеса багажите сам. В последния момент реших, че Брилянтина не би могъл да се забави където и да е, щом е оставил отворено и особено щом подухва толкова сладостно. Пренесох само нейните куфари; единият тежък като олово, но двата се оказаха леки и предположих, че са натъпкани само с рокли.

– Симпатично пристанище – рече тя – и виж каква бистра вода. Нима е възможно пристанище с толкова бистра вода? Как се нарича това пристанище?

– Мичурин – рекох аз и продължих да пренасям.

Тя все още стоеше на кея, а аз, след като стоварих куфарите на палубата, заех се да ги пренасям вътре.

Боже мой, каква чистота, Брилянтина заслужава похвала. Особено нейната кабина. Огледах чаршафите на леглото ѝ – няма грешка, нови, току-що купени и дезинфектирани, след като върху всеки от тях бяха избродирани инициалите ММ. В шкафчето бяха скътани всичките комплекти – трийсет долни, трийсет горни чаршафи и трийсет калъфки за възглавници – по един на вечер, равно на трийсет дни. Тя ми обеща толкова, месец, така се бяхме уговорили. Отворих тоалетната. Да. Чисто до втръсване, особено чинията с химическата смес отдолу, която изгаря всякакви екстреми. Върнах се в нейната кабина, огледах повторно постелята, страхувах се мръсните ръце на Брилянтина да не са оставили следи по белотата. Нищо. Всичко се оказа както трябва.

– Борис!

– Сега! – отвърнах отдолу аз.

– Спокойно – отвърна тя от кея – исках да ти кажа, че пристанището ми харесва наистина.

– Но не е много сигурно – подадох глава, от кабината – духне ли източният, става опасно.

Видях че тръгна към вълнолома, по всяка вероятност, канеше се да хвърли обзор към откритата, част на морето. Аз се прибрах и зорко заоглеждах кабините, не исках да бъда изненадан от нито една неуредица. Внезапно открих едно листче, откъснато от кесия за грозде или домати. Преди да го хвърля обаче разбрах, че това е бележка. Брилянтина ми съобщаваше: На брснар см там ще се потсриджа. Ясно, Брилянтина се подстригва и бръсне по случая. Хвърлих поглед и на основните провизии: лук, картофи, грах, дини, пъпеши, домати, грозде, краставички, червено цвекло, бял хляб, грахам, ръжен хляб, юфки, макарони, спагети, пресно агнешко месо, фъстъци; ама и аз какво съм се впуснал да изреждам – не мога всичко да ви изброя. Всъщност тя бе казала: ще гладувам докато умра от слабост, тогава ще ме съживяваш с по капка сок от целина. Изтръпнах за стерилността на всички продукти, представих си как Брилянтина, е пренасял хлябовете с мръсните си вмирисани на рибя кръв ръце, но се оказа че човекът се е погрижил до припадък, но изпълнил нарежданията ми – хлябът бил пренесен с найлънови торби, за тези три снабдителни дни моят помощник се окъпал няколко пъти с рексона.

2.

Докато извивахме край фара тя гледаше през зеленото стъкло на прозорчето, във всеки фар има нещо интересно, фаровете са толкоз еднакви и толкоз различни в самотата си, врязани в морето като смела мисъл; това е камък, стъкло, светлина и упорство. Колко ли фарове е виждала? Наистина, дали е виждала много фарове? Обръща ли им е внимание? Правят ли ѝ някакво впечатление? Изобщо, остава ли ѝ време за подобни неща? Напразно я очаквах да се появи на палубата, на бака бях поставил шезлонг, можеше да седне по бански и да се пече. Но тя не излезе вън, май че си легна.

Брилянтина държеше щурвала, той мълчеше и гледаше напред, дори да искаше не можеше да отвори устата си, ченето му се бе вкочанило, моят помощник бе чисто и просто уплашен; от както се помни, още от раждането си, Брилянтина нито е предполагал, нито пък е допускал, че може да предположи това. За мен Брилянтина беше изтребен, нямаше го, до щурвала стърчеше само неговата восъчна маска с две порязвания от бръснача. Бялата капитанска шапка бе прибрала гладката му черна коса, а мустачките му повече от всякога ми приличаха на неподвижна пеперудка, кацнала точно под носа му.  Доколкото разбирах, Брилянтина дори не можеше да диша, изкушаваше ме хрумването да го перна по главата, трябваше да се съвземе най-после, да си поеме и въздух, иначе можеше да умре на поста си в пълна бойна униформа, в открито море – вече влизахме в него – така, както си е мечтал цял живот и ми е казвал, той ми казваше често: искам да умра в морето с шапка и фланелката, на която пише АХАСФЕР.

Но да ви кажа от къде идва това Ахасфер. Той ми беше литературен псевдоним, употребявах го като начеващ хуморист в „Стършел”. Всички ме наричаха Ахасфер, после започнаха да го съкращават и ме превърнаха в Ахо. Отдавна съм се отказал от псевдонима си, но когато построих ветрохода, без да му мисля много, кръстих го с това име, което означава скитникът евреин, прокълнат цял живот да кръстосва по света без да намери пристанище и подслон за почивка. „Ахасфер” е вече стара яхта, стара концепция, само дето е по-красива, защото ни връща към удължените ветроходни форми, рязко ни отделя от съвременните  корита, с очертанията на половин яйце.

Както виждате, аз се чудя какво да правя, чудя се откъде да почна – споменах нещо за себе си, за Брилянтина, за яхтата, а трябва да започна точно и ясно романа си, но какво да правя, объркан съм, кажи речи колкото Брилянтина.

Да возиш такъв пътник на борда не е малка работа.

3.

Брилянтина все още има вид на унищожен в очакване на развръзката, очаква някакъв завършек на играта, но туй не ме интересува, нямам капка милост към него.

– Посоката! – Иска да знае накъде да потеглим и свива малко вляво, за да напълни платната, но не изрича нито дума повече.

– Няма посока!

Моят помощник прехапва устната си, след това пали цигара.

– Трийсет дни без брегове! – изяснявам се аз, сякаш му подхвърлям милостиня. – Където ни видят очите, само не на брега.

Прехапва повторно устната си, пеперудката под носа му потръпва и се кани да хвръкне. Долавям че устата му се готви да ме срази, ей сега ще изстреля някакъв аргумент.

– Не може! – заявява той.

– Може! – настоявам аз. – Тя не яде нищо, купил съм ѝ двайсет бутилки сок от целина.

Брилянтина все още се тули някъде, аз съм на седмото небе, той е толкова съсипан, че не може да намери отговор. Драскотината от бръсненето оживява, в това време очите му проследяват голямата мъртва вълна, тя е като хълм, повдига ни и се измъква изпод кила, чезне към брега.

– Няма да стане – държи на своето той – не можем да сядаме на същата тоалетна седалка, тук имаме само една тоалетна.

– Чашите винаги трябва да блестят – отвръщам аз – ще ги хващаш само отдолу и няма да пропущаш случаите да показваш по какъвто и да е начин, че ръцете ти са чисти.

Погледна ръцете си, май че остана доволен, аз също, от няколко дни Брилянтина бе неузнаваем, по повод на което след известно време ММ щеше да забележи: Нямате си представа колко сте смутени, доколкото разбирам, присъствието ми тук ви принуждава да промените начина си на живот. Помня че запазих хладнокръвие и отвърнах, че това си е в реда на нещата. Тя се усмихна: И няма нужда да сменяте чаршафите ми всеки ден.

Така потеглихме ние, с вятър върху мъртвото вълнение, завещано ни от предишната буря. Препрочитам „Идиот” на Достоевски, довършвах романа, милият запасен генерал Иволгин вече бе успял да разкаже на княза искрено и с присъщото на големите лъжци вътрешно вълнение измислените спомени за дните си, когато като дете е бил нещо като компаньон на Наполеон – едни от най-забележителните страници в световната литература.

4.

Четири дни преди отплаването, за което става дума, Мерилин Монро се яви при мен на кея и ми заяви, че бяга от света. Имаше нещо отчаяно в красотата ѝ, очите ѝ плачеха, стори ми се че световноизвестната биологическа кукла заплашва да се разпадне пред погледа ми, сякаш в нея съставните части и съставките на съставните ѝ части бяха отказали да работят. Дясната ѝ ръка потреперваше. Когато заявих сериозно, че съм готов да я приема на борда си и че ще запазя в тайна това повече от абсурдно пребиваване, великата кинозвезда ме целуна по лявата страна на лицето с топлите си, корави в своята вълшебна мекота устни.

Когато приготвих ветрохода за едномесечно пътешествие, отидох в бургаския хотел „България”; тя се криеше именно там, никъде не излизаше, беше дала в родината си сто и десет хиляди долара за фалшив паспорт, тръгваше от Патърсън, Ню-Джързи под името Кей Полинз и след десетдневна одисея по въздушните трасета на Съединените щати и Европа, се бе натресла в Бургас.

Ако не знаете точно развитието на по-нататъшните събития, може би ги разгадавате – почистихме ветрохода от последната прашинка, накупихме продукти, чаршафи за трийсет дни, дадохме ги в работилница, където избродираха инициала ММ, на горните чаршафи, на долните и на калъфките. Докато участвуваше в подготовката, Брилянтина очакваше, че ще взимаме някого, и то не кой да е; очакваше че с чаршафите ще бръмнем акъла на някаква гостенка, но хич и не допускаше, че всичко ще се развие чак в такива мащаби. Наистина, той не знаеше коя е ММ, но като я видя, тя го уби с красотата си, после го доунищожиха куфарите ѝ. От този момент събитията се заредиха като в сънищата. Вижте колко вярно реагира той: „Слушай, прошепна ми той, имаме само една тоалетна”. Милият! С такъв човек, особено след като почна да мие ръцете си, бяхме напълно готови за височайшето посещение.

– Кей, кажете, къде успяхте да заблудите журналистите.

– В Копенхаген, там загубиха следите ми.

– Сигурна ли сте?

– Борис.

/Колко сладко звънтеше в устата ѝ името ми./

– Кажете, Кей.

– Много е хубаво.

– Радвам се.

– Кабината ми е много уютна.

– Не знам дали ще ви допаднат книгите, събрах ги набързо.

– О, малко е вероятно да чета.

– Както искате, госпожо. Ще правите само това, което ви се прави.

– Наричайте ме Норма, уважаеми.

– Окей, мис Бейкър!

Двамата се засмяхме – тя от кабината си, аз от кърмата, а Брилянтина изблещи очи. Какво казахте? Защо се засмяхте? На мен ли се присмяхте? Успокоих го, уверих го доста старателно, че туй никога не може да се случи, понеже на борда си возим не коя да е, а „дамата на света”. Поиска да знае коя е точно тя и задоволих любопитството му: Норма Бейкър, каквото всъщност си беше истинското име на Мерилин Монро.

– Добре де, какво представлява? – помоли се Брилянтина. – Танцьорка, счетоводителка?

– Филмова актриса – рекох – холивудска звезда, най-великата!

– Да не си я докоснал с пръст – помоли и заплаши Брилянтина.

Този път се засмях само аз, смехът ми прозвуча, самотно.

5.

Привечер се привързахме за надводния кей на Ропотамския залив. С моя помощник поскитахме из дъбовата горичка за гъби. Цялата работа се състоеше в това, да оставим Мерилин насаме. Предполагах, че колкото повече подобни часове осигурим на красавицата, толкоз по-доволна щеше да бъде тя. За жалост не бяхме предвидили комарите. Гората сякаш ги бълваше, те се понесоха срещу ни като издухани от демон. Върнахме се със шест свежи печурки, показахме ги на гостенката и тя плесна с ръце, не зададе нито един въпрос относно това отровни ли са или не са отровни. Лицето и вече бе деформирано като нашите лица, две ухапвания на долната устна и едно по носа, мисля, ѝ бяха достатъчни. Бързо отблъснахме, навлизахме както в морето, така и в търбуха на нощта, но тук нямаше и половин комар. Лицето на Мерилин продължаваше да се деформира, най-страшното ми се стори затварянето на лявото ѝ око, то все още гледаше, но до кога? Не може да се каже, че поразеното ѝ лице не я смути, все пак, държеше се геройски, макар и огорчена, и очакваше гъбите. Според нея, тия шест гъби щели да решат вечерята ѝ, а според моите наблюдения, стори ми се, че вечерното море бе отворило апетита ѝ, а според моите рехави подозрения, Мерилин се очертаваше като жена с ясно изявен апетит и още повече изпъква упоритата ѝ съпротива на гостбите, които приготвяше през ония дни Брилянтина.

Тогава Брилянтина пламтеше от щастие и завъртя току-що измъкнатия тиган пред очите си. Заповядах му да не пържи в никакъв случай, а да ги задуши. Това го разочарова доста, но след като му изнесох лекцията си, той разбра и запомни завинаги – никога пържено, само задушено.

– Вижте, мадам – усмихна се той и метна тигана през борда. -Имаше тиган, няма тиган!

Идиотска постъпка, разбира се, но не можех да му се сърдя, такъв си беше винаги, в присъствието на жени бе готов на жестове и постъпки, насочени да вземат акъла, да предизвикат възхита.

– Нека рибите на дъното видят какво е тиган, после като ги пъхнат в него лда не се чудят.

Тази вечер ММ за първи път влезе в нашия бит, направи го почти непринудено, без да се тюхка кой знае колко за поразената си красота.

– И така бих я изкльопал – забеляза неочаквано Брилянтина, докато се занимаваше с вечерята, но аз му направих гневна забележка и той се извини по следния начин: – Говеда сме, Ахо, ние българите сме жалки сексманиаци. Вече няма да се повтаря. Момичето се държи чудесно.

Но не можах да се сдържа и прихнах. Помощникът ми ме уверяваше, че не би простил на кого – на Мерилин Монро, дори ако са я ухапали четири комара. Тук му е мястото все пак да отбележа, че този бе единствения неприличен израз, който Брилянтина си бе позволил, по-нататък той се държа като джентълмен.

И като си помисля – забеляза отново Брилянтина, – че в Ропотам-ската гора сега хвърчат четири комара, току-що вечеряли с кръвта на Мерилин Монро!…

Чудни работи стават наистина, помислих си и аз, какво ли не прави туризмът, а само преди две десетилетия тукашните комари разчитаха само на кръвта на овцете и говедатата.

Красавицата се появи с дебел тъмносин пуловер, дълъг шал яка, фиктивно коланче: – Прочетох две страници от „Повелителят на мухите“. Охо, гъбите!…

Прочутите ѝ ноздри потръпнаха в обилната светлина, заляла кокпита, присвитото ѝ ляво око придаваше известна вулгарност на лицето ѝ, която бих нарекъл чудесна. Помоли да намалим осветлението. Подчиних се веднага – и без това трябваше да щадя акумулатора.

Започнаха прекалено приятни минути, в които Брилянтина, който знаеше само трийсет и пет английски думи, без да владее глагола „get”, се постара да обясни на гостенката, че България е била петстотин години под турско робство, че територията ѝ е сто и единайсет хиляди квадратни километра, че през цяла България минава Стара планина, която дели страната на две половини – Северна България и Южна България. Досети се за картата, влезе при щурманската маса, донесе я и я разгъна. Така успя да обясни всичко, след което се впусна да обяснява, че българинът е трудолюбив и честен, стараеше се да ѝ го обясни, стараеше се също да ѝ обясни, че първите години на социализма са трудни, после, кой знае защо, този път съвсем без връзка, отскочи на зимните ни курорти, оплете се в името Пампорово, караше я да го произнесе правилно и накрая прехвърли темата на собствената си личност – заяви, че е петдесетгодишен, пожела да узнае нейната възраст. Тук по необходимост се намесих аз. Разказах за популярността на моя помощник, популярност, която граничи със славата, а славата пък от своя страна кажи-речи се доближава до легендата. Той вече е толкоз легендарен, че му биват приписвани чужди анекдоти за негови, на което той отначало се съпротивляваше, но по-късно започна да преглъща и премълчава, особено ако приписваните му анекдоти биваха добри. Разказах за прочутите отклонения на героя, запознае ли се с чужденка на плажа, където е старши на спасителите, обикновено я кани на „яхтинг” – чисто и просто я въвежда в моя „Ахасфер”, отвежда я в отдалечено заливче и заживява екзотично, а аз в това време търся ли търся ветрохода си. Гостенката се посмя добре, а после прояви интерес към екзотичните бягства на помощника ми. Пожела да узнае колко е продължило най-дългото бягство. Казах – петнайсет дни. ММ отново показа засмените си бисерни зъби – на нея такава почивка и се струвало дълга колкото столетие. Осведомих я, че животът на Брилянтина представлява непрекъсната и безметежна почивка. Обикновено живее на някакво корабче: една живописна фланелка на гърба, една капитанска шапка на главата и нищо повече, лете, зиме – той е украшение за всяка маса, за всеки ресторант в Бургас, канят го, не може да им насмогне.

6.

Към единайсет часът, преди да се оттегли в кабината си, Мерилин Монро ме помоли да си помисля и ако е възможно утре да ѝ представя списък от десетте най-добри световни писатели, по мой вкус. Те обичали да играят на тази игра с мъжа си Артър Милър, тази игра била доста популярна в интелектуалните и неинтелектуалните среди на Съединените щати. Възразих ѝ: може да бъде сигурна, че подобни игри се практикуват може би навсякъде, на което ММ отвърна: не оспорвам.

– Лека нощ – рече тя, а после се извърна към Брилянтина, който миеше съдовете – лека нощ, Брили.

– Гуд найт, мадам.

Погледнах небето, върху него се бе напластил тонът на септемврийската нощ, и звездите бяха септемврийски, самото море ухаеше по свой, характерен само за септемврийски… начин.

Налях си малко уиски и се вслушах в шепота на килватера, зад нас нещо съскаше, часовникът на нашето движение в тъмнината работеше приспивно.

– Легни си – рекох аз.

Брилянтина се съгласи и сякаш ми благодари, че съм готов да остана дежурен, горкият, спеше му се, бяхме прекарали тежък ден на снабдяване и последни приготовления. За да ви стане още нещо ясно, трябва да ви кажа, че ние обитавахме първата кабина, до кокпита, между нашата и Нейната кабина се намираше „буферната“ зона на тоалетната и складчето за платната и куфарите.

Мерилин Монро се промъкна през отдушника на нейната кабина и излезе на предната част на яхтата, след което легна в шезлонга. Беше по пижама, наметната с големия свой пуловер. Грота я закри, но лесно си я представях как лежи на стола и гледа през носа на „Ахасфер”, към тъмнината на нощта и към тъмнината на собствената си безизходица. Знаех, че ще лежи дълго така, страда от безсъница, а се старае да не погълне някоя от безбройните си таблетки. Една от целите на нейното бягство, между другото, беше, да прекара поне пет нощи без приспивателни специалитети.

И така: Кои са моите предпочитания за Великата десятка?

От една страна, можеш да си кажеш – това е много трудно да се каже, а от друга страна – струва ти се, че е най-лесното нещо. Нито убиваш човек ако сбъркаш, нито пък някой може да убие тебе. Казал си – казал си. Така си мислил, така си изредил имената. Понякога ставам подвластен на Робърт Луи Стивънзън. Това се случва обикновено, когато взема решение да драматизирам „Островът на съкровищата”. Тогава винаги заминавам за морето.

(ТУК като част от романа е отбелязано да  следва неговият разказ „Деликатно настроение” – ДАЛИ е писан към този вълнуващ НЕДОПИСАН роман? – надявам се да намеря още записки в архива?…)

7.

Няма да го предвидя, спокойно, няма да вместя моя Стивънсън в десетката! Вместо него…  Един момент: танкерът се движи срещу нас, осветен е като коледна елха. Може би са ни забелязали. Все пак, внимавам. Насочил се е право към нефтеното пристанище. Разминаваме се по всички правила.

За какво говорех?

– Борис, знаете ли?

– Знам, Норма – усмихнах се аз – очите ви се затварят.

– Невероятно, но факт.

Тя потъна през отвора в кабината си. След малко прибрах шезлонга. Останах сам. Зад кърмата водата продължаваше да шуми. Брилянтина подхъркваше. Бях му обещал да го събуждам при такива случаи, но не изпълних обещанието си, нека си хърка, кинозвездата се оказа свестен човек, искаше ни такива, каквито сме си.

В три часът трябваше да го събудя и да му предам дежурството, но се отказах, все още бях бодър, чоплех с поглед звездното небе и изравях едно след друго имената от паметта си, от времето, от великия мемориал на човешкото великолепие и извисяване; имената тупват едно след друго върху палубата, като уловени риби: Омир, Шекспир, Сервантес, Гогол, Достоевски, Чехов, Мелвил, Кафка, Пруст, Джойс.

В подобен избор пристрастията са най-вероятни, субективността е неизбежна; ако няма субективност, тогава защо ще правим избора, нали е по-добре да се разпространяват хвърчащи списъчета за сведение на читателите?…

ПОМАГАЛО за изпити „ЛИСКО“ !!!

Вместо да четете книгите за Лиско – и да се забавлявате неимоверно! – ви се предлага да препишете темата от сайта „ПОМАГАЛО“ – и ако учителите ви не познаят прочетения вече в други тетрадки текст – да изкарате изпита си, но и да си запазите за БЪДЕЩЕТО безкрайното удоволствие на прочита на книгите за Лиско! НЯКОГА, когато писателят Борис Априлов – също Ахото и Баща ми – носеше някоя новозакупена книга у дома – ми я подаваше с думите: Да знаеш КАК ти завиждам, че ЩЕ Я ПРОЧЕТЕШ ЗА ПЪРВИ ПЪТ! – и гледаше малко тъжно през очилата си – но и с видима радост, че ми дава такава прекрасна възможност! И аз – като него, макар и да не съм ви баща, НИТО дори и майка – създадох този блог – за да ви доставя безкрайното удоволствие ДА ПРОЧЕТЕТЕ – за първи път, НО И ИЗОБЩО – книгите на Борис Априлов, защото НИКОЙ ДРУГ от сега нататък няма да го направи! Издателствата, които се съгласиха да го издадат, ми предложиха тиражи по 250 до 500 бройки! – а тук са влизали – надявам се – И ЧЕЛИ – почти 13 000 читатели!!! Надявам се и ВИЕ да се присъедините към тях! Но да ви предоставя и ПОМАГАЛОТО!!! – И БОГ ДА ВИ Е НА ПОМОЩ! – ДАНО  ви се падне един ден и на матурата!  :) Дж. В. ============== „ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО…”  ОТ Б. АПРИЛОВ  – ПОВЕСТВОВАТЕЛЕН СТИЛ И ХУДОЖЕСТВЕН СМИСЪЛ :)))  Авторът е един чудесен човек – Доц. Д-р Петър Стефанов, с когото се запознах тази година покрай честванията на Борис Априлов; написал е тази чудесна статия по въпроса, но в сайта „ПОМАГАЛО“  вероятно са ви дали възможността И ВИЕ да напишете – без много-много да си давате зор да четете книги!? Поне ще прочетете един добър текст, дано ви помогне!! Поредицата от романи и повести на Борис Априлов  с общо заглавие  „Приключенията на Лиско…”, която може да се определи като своеобразен приказен епос (*), е без съмнение едно от най-значителните постижения на нашата детска литература от времето на социализма. Още появата на първата книга от този цикъл става важен знак за търсенето на нови духовни пространства, за стремежа да се погледне отвъд предписанията и догмите, отвъд тоталитарното царство на представите за човека и света. Като стъпва върху традициите на класическата приказка – народна  и литературна, писателят отива далеч в обновяването на жанра и извеждането му до една интелектуално извисена хуманистична концепция.  Макар героите да са познати – Мецан, жабокът Скокльо, Главния славей, Кукувицата, вълкът Кафявко, заекът Сивко, свраката Нешка и, разбира се, Лиско, писателят овладява непознати територии на приказното – и във формата, и в идеите. Освобождава се от всякакъв вид патерналистични художествени стандарти и създава повествование, което отвежда към шедьоври като „Малкия принц” и „Мечо Пух”. Всичко тук е бистро, леко, одухотворено, искрящо, защото е осветено от любопитната детска същност и е отворено напред и нагоре – към морето, към небето, към приключенията на духа. Основен вече  е топосът на Тихата гора, а не на Дивата гора, ако хвърлим мост към известното заглавие на О.Василев – знаково противопоставяне, израз на съвършено други художествено-педагогически намерения, и в същото време достатъчно двусмислено, съдържащо алюзия и към съвременната реалност. Когато авторът е започнал своята приказна история, едва ли е предполагал докъде ще стигне първоначалният замисъл. Трите романа за Лиско, уж напълно достатъчни, за да се изчерпи  „идеята”, са последвани от десет повести, факт, който ни  дава възможност да потърсим и начина, по който еволюира художествената концепция  в тази приказна сага. След „Приключенията на Лиско в гората” (1957) театърът на действие се разширява съобразно порастването на търсещия дух на протагониста. Последвалите  приключения на героя, тръгнал с магарето Мокси да обикаля света,  ще ни отдведат най-напред до морето, където след интересни запознанства и авантюри главният герой  ще се срещне дори със своя автор („Приключенията на Лиско по море”). Воден от неутолимата жажда за силни преживявания, малко по-късно той ще се озове в чудноватата страна Квадратия, за да ни направи съпричастни на една антиутопия за човешкото съществуване. След края  на това невероятно пътешествие повествованията за Лиско ще се съсредоточат отново  някъде около Тихата гора  и без да разширяват особено географията си, ще разширяват непрекъснато своя вътрешен смисъл. С времето писателят все по-често ще търси изненадата и очудняването в пределите на познатото, както и  в играта с приказната условност, при което ще се отключват множество значения.  Постепенно агоналността ще бъде някак минимизирана или поне в по-голяма степен обърната навътре – в борба на героите със самите себе си. Изображението ще се премества подчертано в игровото пространство на езика и ума, показвайки как понякога животът и приказките могат удивително да се объркат. Все по-често ще отсъстват ярките  антагонисти като орела Каменар или Синята акула, а като „опоненти” ще се появяват образи като  „проклетия” жабок Чими, който е повече жертва и обект на помощ, отколкото противник. Когато все пак се появи такъв (вълкът от Червената шапчица), видян през множество огледала от художествени условности,  поне за читателя той ще звучи някак „по на уж”, от което злото ще изглежда  овладяно и дисциплинирано. Ще се появят – незнайно откъде – важни нови актанти – Димби и Домби, които ще пречупят онтологичния статус на приказните герои и ще формират една устойчива и много забавна персонажна система, носеща корелативни хипостази  на детското. В „Червената шапчица”, за да прогонят скуката,  героите започват свой куклен театър, при това в „брехтовски” ключ. Освен че пребивават в собственото си приказно пространство, в него те разиграват втори приказен сюжет, създавайки го в момента. Ролята на главната героиня се „играе” от една обикновена маргаритка, а един  кръвожаден пън е в ролята на вълка. Тези два сюжета са допълнени от още един,  първичен спрямо оня, който разиграват. Неочаквано се появява истинската героиня  от всеизвестната приказка. Докато се питат, удивени от преживяното, била ли е сред тях Червената шапчица, или не, идва и Вълкът. След като успяват да го насочат в погрешна посока, героите решават да се заемат със спасяването на любимото на всички деца момиченце и т.н. Всичко в тази приказка онагледява детското (човешкото)  възприятие и въображение, което може да бъде активно, да вижда по-дълбоко и пълно, да досътворява действителността. Тук се обиграва идеята за преодоляване на миметичното начало, за утвърждаване на изкуството на намека и тънката асоциация. Лиско убеждава своите приятели, че ако си отворят очите, ще видят и  кошничката на маргаритката-Червена шапчица, и успява да  зарази с идеята за голямото значение на творчеството даже вечния скептик Мокси. Имитирйки най-общо схемата на традиционната приказка, авторът при всяка стъпка се стреми да наруши тази логика, да влезе в противоречие с рецептивния стереотип. Налице е подчертан  стремеж да се превъзмогне клишето – повествователно, сюжетно, фразеологично. Във всеки момент от разгръщането на текста е налице някакъв вид очудняване – в темпоритъма, фабулните детайли, диалозите. Периодично сюжетът спира движението напред (нещо подобно има и в народната приказка) и смисълът започва да осцилира в „отношение” към ставащото, героите започват да  рефлектират върху ситауцията и да се охарактеризират  сами. В прелестните и подчертано продължителни диалози езикът странно се разширява,  а действието става вътрешно действие. Чрез способността да субективизира нещата и по  този начин да чете себе си, съзнанието на героите твори втори план на художествената реалност. Върху традиционно приказното се наслагава още нещо – проява на модерно естетическо мислене, в което се отваря подчертано място за иронията, парадокса, двусмислицата. Текстът на всяка крачка предизвиква метафори, създава преносни значения, ражда иносказателност. Отделните образи, ситуации или съждения създават символични пространства, фигурализират идеи – морални, философски, социални. Много често образите и ситуаците получават необикновена изразителност, зазвучават с притчово-афористична дълбочина, вместват архетипен нравствено-психологически опит и екзистенциален смисъл. Формират се паралелни смислови структури, снопове от значения, които се застигат, застъпват, блъскат, опровергават и трудно могат да бъдат отчетливо артикулирани. У читателя се утаява чувството, че авторът може  да продължава тази игра, колкото си иска, да разтяга този увлекателен „парасюжет” като в телевизионен сериал. Обширните диалози на героите – важна част от приказната поетика – са по същество една грандиозна ретардация, която от време на време се прекъсва, защото първичният сюжет има нужда  все пак да се премества. Естествено тази важна стъпка не може да стане без активното участие на Лиско. Бидейки в повече от необходимото за една „нормална” комуникация, това забавяне създава абсурдистки елемент, превръща се в език на комичното, тъй като най-често служи за прикриване страха на героите от неизвестността. В „Чими” Димби и Домби чуват, че някой вика за помощ. От варела с надпис „Нафта” се обажда „чимиджимичамиджоми” и молбата му да го извадят от там се разтяга в продължителен разговор, в който става дума всичко, но не и за желание на двете момчета да откликнат на този призив за помощ. Задават се всякакви въпроси, проясняващи сюжетната ситуация, но липсва каквото и да е желание за действие. В основата си това е едно говорещо мълчание: мълчание – доколкото забавя прекия отговор; говорещо – доколкото отваря множество семантични валенции. При бързото превключване към неочаквани теми възникват допълнителни несъответствия от комично естество, очертават се различни нравствено-психологически типове и отношения, всеки от които звучи много познато, страшно напомняйки нашите „възрастни” нрави. (Не случайно смехът е във философското самосъзнание на приказната поредица. В „Лиско при квадратните същества” той е провидян като една от главните ценности за справяне със света на безчувствената цивилизация.) Високите идеи и намерения получават такава трактовка, в която, без да престават да бъдат високи, не изглеждат приповдигнато-патетични. Този леко бурлесков стил е неотделим от иронията, която (наред с играта с езикови клишета от различни области и с поведенческите стереотипи)  чрез елегантния намек отключва дълбоки пространства за вибрация на смисъла.  (Лиско, например, се обръща към опашката си по следния начин: „Стига си стърчала. И без това ме е срам да те разнасям насам-натам. У по-висшите животни опашките са изчезнали. Да не говорим за човека. Ясно ли е?”.) Интересно е, че първата книга за Лиско е  стилово неединна докрай – новият приказен стил е заявен, но като че ли не е окончателно избистрен. И това е разбираемо. Току- що литературата е започнала да се освобождава от схематизма и опростителството и да търси връщане към едно по-проникновено и психологически по-убедително преживяване, както и по- нееднозначно отношение към  света. Тук прави впечатление съчетаването на два самостойни плана на разказване – един многогласен, за който говорим, и друг – по-еднопланов. В епизодите с борбата срещу орела Каменар романът във формата на  задъхано едногласово емоционално-драматично описание  цитира достатъчно престижен стилов регистър, елемент на „високата” естетическа матрица. Този стилов регистър е презентиран  в миналото от повествования като „Дивата гора” на О. Василев, а в тогавашното настояще от творби като  „Бригадата на  майстор Чук” от Анастас  Павлов – приказка, появила се впрочем през същата 1957 г.  И за трите  произведения е характерно драматично пресъздадено колективно действие, свързано с постигането на някаква високо нравствена цел и граничещо с подвига. Подобно  напрежение от съполагането на различни стилови формации  липсва в следващите книги за Лиско, което е свидетелство за начина, по който приказният стил на Б. Априлов се ражда от традицията или, най-малкото, се опитва да се оразличи от нея. Вероятно достатъчно младият тогава писател бързо си е дал сметка, че това съполагане вече е намерило синтез в модерната интонация на неговия приказен дискурс и няма нужда от допълнителна експликация. Б. Априлов се домогва  до стил, почиващ върху специфичен знаков механизъм  на постоянни дискурсивни преображения. В непрекъснато преобръщане на нещата, в показване им от неочаквана страна светът разрушава своята застиналост и става богат и многомерен, непривичен, безумно интригуващ. Тук се корени до голяма степен антитоталитарният патос на тази приказна сага. Както в приказките на Валери Петров, и тук наблюдаваме като траен принцип в смислово-композиционното изграждане равноправието на всички градивни единици., отказа от йерахичното степенувене на мотиви,  на проблемно-тематични звена, от противопоставянето  сериозност-несериозност, възрастно-детско. Светът е  удивително богат, няма една абсолютна истина; естествената мъдрост на детето понякога надвишава  книжната мъдрост на големите; и най-мъдрият си е малко прост; светът, природата, човекът и животните са една  непрекъсната верига от загадки. Подобен смислотворен механизъм е разчетен на алегоричния и иносказателен прочит, страгегия, характерна въобще за приказното творчество от онова време, доколкото то е естествено податливо на мимикрията и  алегорията. Тук би могло навярно да се каже, че Борис Априлов е намерил подходящ начин да води подмолна битка с идеологемата, че едва ли не това са творби за възрастни, които се маскират като детска литература. Подобно допускане едва ли може да бъде прието, защото епосът за Лиско издава същностни характеристики на творчеството за деца. Работата е в това,  че като  истинско произведение за деца то отговаря на  утвърденото отдавна правило – хубавата детска книга да се харесва и на възрастните.  Съвсем естествено е много от посланията на тази поредица да са едновременно насочени към всички възрасти. Нали, ако използвам думите на Емилиян Станев, „няма нищо, което да обединява така всички възрасти както детската литература, защото самата душа е чиста, детска”. В повествователния дискурс, вплел множество от интенции, господства оня иронично-закачлив тон, изразяващ отношение на родителска симпатия – авторът полага ценностното си отношение преди всичко върху очарованието на ограничения детски опит. Познатите от фолклора герои са леко модернизирани, но по един достъпен начин, и това ги прави интересни за децата. Вълкът Кафявко подновява козината си и гледа все пак нравът му да си остане същият. Таралежко се учи да мирише цветята: като вдишва, той се превръща в голямо кълбо, а като издишва, отново става продълговат и т.н. Димби и Домби са уникално съчетание на безпомощността на  малкото дете пред опасностите на живота и в същото време на привилегията  да бъдат там, където стават важните събития. А и Лиско е преди всичко образ на умното и любопитно дете, притежаващо способността да се удивлява на всичко в света – онази човешка способност, от която се  ражда философията. Пред нас е един лъчезарен и очарователен хитрушко, подвижен, енергичен, вгледан в себе си и света около него и правещ открития, свойствени на детето, което опознава заобикалящата действителност,  задаващ си най- различни въпроси, които често изглеждат нонсенсови, но  неочаквано се докосват до най-важните въпроси на съществуването. Разбира се, детското тук е не само психология на детето, но и философски концепт за детето и детството, поради което много от моралните и екзистенциални послания са насочени към читателите с по-голям жизнен опит. Подобно на приказките на В. Петров, например, където  възрастният се завръща към изконната чистота на детската натура, проверявайки собствените си морални критерии, Б. Априлов изцяло полага своя морален и екзистенциален идеал в света на детското, свят безвъзвратно загубен от големите, съществуващ за тях само като утопия. Имаме работа с един от ония случаи, в които творецът дава израз на умението си да да се адаптира към детската публика, да изяви нови страни на писателското си майсторство, удовлетворявайки свои духовни потребности., т. е. да каже нещо за себе си, опирайки се на детския код. „За да се родят герои като Мокси, делфинчето Мони, Ленивия Рак, писателите често се превръщат в деца – иначе откъде ще се вземат книгите”, признава авторът. И още нещо. В леко бурлесково-абсурдисткия стил на повествованието не е винаги ясно дали  малкото е представено като голямо или голямото като малко. За да узнае какво е светът, Лиско отива при Великия Детектив Костенурко, у когото по мярата на диалектиката между „детско” и „възрастно” се наблюдават амбивалентни черти.  В неговите наглед банални поучения се разкриват най-важните черти на човешкото битие, двата основни начина да се живее:  по посока на вятъра и срещу вятъра. Неговата мъдрост в никакакъв случай не е абсолютна (даже многократно е иронизирана) и няма отговор на всички детски въпроси („Вие възрастните ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много”, му казва Лиско). Великият Детектив дори не е виждал морето, защото, за да отиде до него и да се върне, ще са му нужни шест години, но какво да се прави – това е ограничеността на човека въобще, който не може да излезе от кожата си. Все пак тази ограниченост не му пречи да пътува с мисълта си. Философът Кант например цял живот е гледал само съседната сграда от своя прозорец , без да е ходил почти никъде. В същото време Костенурко е мното самотен и неуверен, затова постоянно произнася фразата: „Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез”. Лиско най-накрая разгадава тази „професионална тайна” на възрастните – те са несъвършени и самотни и съвсем не са толкова проницателни, колкото изглеждат в очите на децата. В тази своя поредица Борис Апралов е в рамките на „високия” идеал на времето – живот, изпълнен с дълбок нравствен и битиен смисъл. Неговият герой  е алтруист, който води борба за по-добър свят. По-явните или по-скрити алюзии против несъвършенствата  и абсурдите на обществото са в името на този идеал. Повечето от тези послания надхвърлят конкретно-историческия контекст и се превръщат в размисъл за съдбата на човека: отношението цвилизация и природа, опасностите на техническия прогрес и т.н. Страната Квадратия е образ на онова, до което може да доведе абсолютизацията на материално-техническото съдържание на идеята за прогреса. Не случайно първият човек, когото срещат в Ламариния, е един брадясал мъж, който седи по турски и вече петдесет години се двоуми и не може да реши къде е по-добре: там, откъдето идват, или там, накъдето отиват. Други двама пък спорят има ли спиране, това което започне, или няма.  А и този варел с надпис „Нафта”, в който и около който стават главните събития в повестта „Чими”,  не току така е попаднал в гората и създава „проблеми” на нейните обитатели. Високата мяра за човешко поведение, утвърждаването на донкихотовското начало (Лиско освен всичко друго е и един малък Дон Кихот) е неотделимо обаче от едно снизходително разбиращо  отношение към човека, от  съзнанието, че идеалът е непостижим за множеството. За писателя всяко поведение е по-своему оправдано и уместно, стига да не вреди на другите. Всеки, и най-безталантният наглед, е ценност за света  със свое предназначение и носи в себе си възможността за духовен полет.  Дори липсата на „вкус” към промяната и движението  може да бъде извинена. Уви, магарето не може да бъде кон – това самопризнание на магарето Мокси е същевремнено морално убеждение и на самия автор.   Мокси е един завършен Санчо, прагматик и мърморко. Новите начинания го уморяват, не е готов на продължително усилие в гоненето на една цел („Хоризонтът непрестанно се местеше и това най-много дотегна на магарето”).   Макар че и в неговото съзнание има проблясъци на чувството за свобода и волност. Не му тежи да носи Лиско на гърба си, но като си помисли, че носи някого, става му тягостно. Въпреки ината му, и него го обхваща  страстта да пътува, и т.н. В тази двоякост на оценките също може да се съзре антитоталитарен импулс,  доколкото в литературата от онова време се изразяваше открито неодобрение и дори презрение  към „пасивността”, „еснафските амбиции”, „дребнавото живуркане” и пр. Като остава в рамките на идеала за високото предназначение на човека, за обществено служене, Борис Априлов  го облагородява и хуманизира, освобождава го от нормативно-императивния му характер, изпълва го вълнуващ екзистенциален смисъл. В предговора към втория роман той представя смисъла на творбата по следния образен начин: „Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които имат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Добре си представям как в отвъдната падина на хълма се трупат хиляди, натискат се в житата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то!? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не – то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.” С тази проста наглед метафора-притча писателят казва всичко за своя герой и за поредицата като цяло и по този начин напълно обезкуражава оня, който е решил да дава някакво свое обяснение. Обраслият с тръни хълм между сушата и морето не е ли фигура на екзистенциалната участ на човека, сбрала в едно свободата и робството, божествената му предзададеност и всичко онова, което му пречи да бъде истински – въпроси, около които векове се блъска художествено-философската мисъл. Това е въпросът за битието, за това, че човекът (възрастният) се е затворил за него. Колко голямо е морето (пространството на свободния дух) и колко малко хора се издигат до него. Някой мъдрец бе казал, че най-голямото чудо в живота е това, че въпреки хилядите смърти и нещастия, които ни заобикалят, човек живее така, сякащ това не се отнася за него. Ето този фундаментален екзистениал – „това не се отнася за мен” – персонифицира  Лиско. Той е непоправим оптимист, предпочитащ движението само за себе си,  изпълнен е с радост, отворен е постоянно за приключението.  Той е борец срещу преградите, стереотипите и рутината, пример за това как да се живее, образ на неосъществено ни аз, водач в царството на свободата. В текста на Б. Априлов самото понятие ”съществуване” се тематизира, създавайки отделно ниво на смисъла, което в същото време е неразграничено от общите правила на семиозис.  Във връзка с това, че Червената шапчица не познава Лиско (а както е известно, той е прочут далеч от границите на Тихата гора, за него се пишат дори книги), той прави многозначителното умозаключение, че тогава самата тя не съществува: „Някой не ме ли познава, значи не съществува”. За Лиско животът не  е нещо дадено завинаги, което може да се потребява ей така, колкото поискаш. Той е някакво, чудо, за което трябва да си даваш сметка, и героят показва, че умее да изпитва радостта от съществуването. („Да се живее е хубаво” – многократно настоява той.) Да съществуваш обаче, значи не само да пропускаш през себе си битието, но и да се себепревъзмогваш, да се издигнеш над  „страха, който изпитваш всеки ден, най-страшния страх”. Затова кредото на Лиско  съдържа висок нравствено-духовен потенциал: физическата сила не е решаваща, важна е силата на духа; не вярвай в прехвалени авторитети; винаги имаш възможност да се държиш достойно, ако презреш смъртта; няма беда, от която да не може да се измъкнеш – все истини, принадлежащи  на един морално-героичен лексикон. Най-яркият нравствен и символичен контрапункт на тази философия са медузите, които не мислят за нищо, носят се по течението, не усещат болка, не изпитват чувства и явно съществуват, за да бъдат сочени като негативен пример. Пред най-страшната опасност Лиско запазва присъствие на духа, великото достойнство на смъртен, презрял подлия страх за живота, или, по-точно – с детска невинност повярвал в своето безсмъртие. Като някаква свързваща мисъл през цялото повествование минава рефренът: ”Аз съм безсмъртен! Орли са ме яли, акули са ме гълтали и пак съм жив”. Издигнал се до мъдростта на детето над природния закон за себеизяждането (”Не може ли да се живее някакси другоче. Така, без да се ядем”) той е готов  на саможертва в името на другия ( ”Изпадне ли някой в беда, спасяваш”; ”Този, който те вика за помощ, значи има нужда от теб. Ако имаш възможност – спасяваш. И не мислиш”). С всичко това Лиско е безспорният авторитет в Тихата гора, към когото се обръщат при всяка неординерна ситуация – право, спечелено с изстрадан опит, с многобройни изпитания и морални жертви. Той е като някаква социална институция, осъществяваща инициация, създаваща порядък. При това  той е не просто  крепител на порядъка, а преди всичко фактор на необходимата промяна, на антизастоя. Точно в тази негова функция се проявява трикстерската му природа, неговият архетипен геном. Въпросният геном е леко смекчен в отношенията с неговите приятели, но се разкрива ярко при срещата му с техните антагонисти – орела, акулата, вълка. В тези случаи Лиско, подобно на хитреците във фолклора, дискредитира ценностната система на опонента и с това я обезсилва. Хитроумно убеждава вълка, че не си струва да ги яде (познат фолклорен мотив), а накрая му провежда истинска психоатака, върха на неговата храброст. Вместо да бяга като другите, Лиско казва: „Изяж ме, да видим какво ще стане”, едно решение, което внася смут в ценностните стереотипи  на вълка, предизвиква у него страх  и го принуждава унизително да се оттегли. Лиско надделява идейно и психологически и над Синята акула, като я разобличава  и  посрамва: ”Посиняхте от яд, защото не ме е страх да умра. Вие и подобните сте силни само пред страхливите. (…) Време е акулите да преминат на водорасли. Така ще се оправи светът”. Жив упрек срещу „слабостта” на човека да бъде не само благороден, но и жалък, не само милосърден, но и жесток, не само героичен, но и подъл, Лиско излъчва нещо много притегателно и чаровно, което прелъстява читателя. За всички ония, станали подвластни на магията на неговия образ, Лиско е любов и поради това не може да не бъде обичан. В същото време неговата история ни казва, че има неща, които не са във властта на човека, но на които той се оставя, за да усети великата тайна на своето присъствие  тук на земята. Това са онези най-дълбоки чувства, които са заложени в неговата изначална конституция, предзададени от загадката на битието. Преди всичко това е тъгата, която се появява изненадващо, непонятно, за да ни обхване в своята омаломощаваща прегръдка. Тя се ражда неочаквано, може би когато изведнъж почувстваме, че няма разлика между „абсолютния шум или абсолютната тишина”, „между абсолютното безгрижие или абсолютната мъка”, или пък когато осъзнаем безответствеността, липсата на споделимост, неизбежността на разделите. Тук без съмнение е най-дълбокото във ”възрастния” план на смисъла. Не случайно при срещата си с автора Лиско ще го упрекне за тъжното в книгите и многобройните  раздели. Този план се имплицира по множество начини в движението на сюжета: с леки намеци, сравнения, дребни случки или пък цели повествователни блокове, представляващи лирико-романтични поетизации на любовта и саможертвата. Делфините се появяват на хоризонта „като малки черни точки, както се появява плачът”.  Когато Лиско стига до оранжевата планина, където на места звукът (ответността) изчезва, го обхваща тъга. Като самостоятелен текст, сякаш дошъл от творчеството на Оскар Уайлд, звучи удивителната история на делфина с прозвището Мечтателя. Ако потърсим все пак някаква по базисна идея в творбата, доминираща над останалите, то можем да кажем, че „Приключенията на Лиско…”  е преди всичко  приказка за самопревъзмогването.  Писателят предупреждава, че това не е лесно, но е възможно. Защото какво  е този хубав свят без човешкото самопревъмогване.  И още: важно е да се връщаш. „Защото ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ти, все едно, че нищо не си”. Със способността за елегантна игра с образите и идеите, с невероятното чувство за мъдростта на езика, с богатия философски подтекст на своята поредица Б. Априлов обезцени традиционния тип приказност. Обръщането към нея става вече неблагодарно занятие, защото неминуемо  отпраща в зоната на тривиалното. И по всичко личи, именно поради това с времето „Приключенията на Лиско” не само няма да губят от  цената си, а напротив – ще я  увеличават. Знаем, че човекът е склонен да се люшка от едно робство към друго, а свободата – инвидуална и колективна,  е винаги в дефицит. Пълната свобода е илюзия и това ще прави винаги актуален въпроса за нея. Децата винаги ще имат нужда от любов и от някого, който да ги води към непознатото, да ги съпричастява с морето на духа. Ето защо винаги ще има нужда от Лиско, който като всеки значителен  художествен образ е по-голям от самия себе си. Защото е казано: „Някой не ме ли познава, значи не съществува!”. *  В пълното издание на издателство „Фют” (1999-2000) „Приключенията на Лиско…” обемат шест тома по 150 страници, факт, говорещ, че в случая не става дума за обикновена приказка с продължение, а за нещо много повече. *** (Отдавна изчерпана по магазините, освееен…  ако… все ощеее… знам ли?…)  Дж. В.

ОВЪРКИЛ – най-първи авторски вариант – тежък за четене…

Поставям този вариан специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия, този тук, съм сложила ПЪРВАТА АВТОРОВА редакция – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

И третата версия е вече напечатаното в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984.

 

 

БОРИС АПРИЛОВ

О В Ъ Р К И Л

1.

Пътниците си купуваха книжки и списания от гарата; по всяка вероятност единственото четиво в живота им – изглежда, че някои хора четат само когато пътуват или когато се явяват на изпити за шофиране. Те бяха спокойни, дори в добро настроение, и може би щастливи, а той, който бе прочел всичко, пътуваше мрачно към едно самоубийство.

И така, животът е безцветна луга, спотаена в невидими съсъди; отвратителна слуз от неизвестен произход и още по-неизвестно предназначение; той не извира, нито се влива някъде, накрая само се съсирва и толкоз. Знаеха ли тези хора, че всъщност не става въпрос за друго, а само за слуз?

Вече не бива да мисли за това, достатъчно време му е отделял, сега пътува за последен път и за последен път се любува на хората – неприятни гадини, изпълнени с неоправдано чувотво за превъзходство над останалите гадини. Да вземем глупака, който от две минути се мъчи да разгъне вестника, но не може, защото иска да го стори по най-сложния начин, а на всичко отгоре после му предстои и да го подгъне, за да остане насаме само със спортната рубрика. Страниците се съпротивляват, изтезават го, но не го нервират нито с упорството си, нито с шумотевицата си. Най-после! Победа!… Глупакът, който прилича на прасе, потъва в спортните вести, но както потъва, така се измъква от тях, захвърля всекидневника и този път разгъва топъл овлажнен пакет. Замирисва на горещи кебапчета. Прасето ги разполага върху масичката, където предварително е заела място бутилка евтина бира. Ами да, разбира се – кебапчета и бира; бира и скара. А някъде кебапчетата са заменени от кренвирши. Понякога му е хрумвало и това, че животът е само една бира-скара.

Седи на мястото си, без да ще наблюдава прасето, което яде сладко, а после надига бутилката по оня невероятен начин. Винаги се е учудвал на умението на народа да пие от бутилката без да я вдига високо; сто пъти се е опитвал, но се е отказвал, защото и сто пъти му се е струвало невъзможно. да пие от бутилка без да вдига глава.

Но стига е мислил за другите – да се позанимае и със себе си, например да помисли за своята сладка наивност. Такива неща на тази възраст? И точно на днешния ден? Да стигне чак дотам, че преди да напусне дома…

По едно време преди да излезе напусне дома си, неочаквано му хрумна, че може да изгори книгите си. Щеше ли да изрази нещо пред света? Може би, но лесно ли се изгарят четири хиляди тома с огнеупорни мисли? Звънна в „Балкан” и с учудване научи, че самолетите към морето не летят; мъгла. Трябваше ли да отложи? Ами! , ами! Щом няма самолети – има влакове. , макар че А от години не е пътувал с влак – за него железницата беше забравено превозно средство. Напоследък бе подочул някакви басни, говореха за експреси, прелитащи до Бургас за по-малко от пет часа. Звънна, и провери – слуховете се оказаха верни. Какво го забавя повече? Може да грабне багажа. Куфарът стоеше върху килима, върху куфара – шлиферът, а върху шлифера – очилата против слънце. Излишни предмети, но трябваше да ги вземе; случайно срещнатите познати трябваше да бъдат убедени, че заминава. Нима този поглед към кабинета е последен? Нима вече няма да седне до бюрото си? Там, до образците на световната литература, има кътче за неговите книги, написани от неговата ръка, видяни с неговото въображение. Вдигна багажа. Когато затвори вратата на кабинета, най-скъпият кът беше вече зад гърба му. По-нататък е сравнително лесно – остава да се преодоляват само разстояния, например – до външната врата, край банята и клозета. Трябваше ли да хвърли поглед и там? Нали уж без сантименталности? Дръпна вратата на апартамента. Тя щракна категорично. И тъй като ключът ѝ лежеше вътре, върху бюрото, той вече можеше да се върне у дома само чрез взлом. Натисна бутона. Асансьорът не реагира. Тръгна пеша. Ще срещне ли някого от съседите? Кой ще бъде късметлията да разкаже, че го е видял последен? Стълбището се оказа пусто.

На улицата нямаше и помен от мъгла, ясен ден от ранното лято; защо го бяха метнали ония от „Балкан”? Но мъглата може би съществува наистина. Там, в ранните летни дни, понякога се образуват такива неприятни подробности. „Балкан” си го каза ясно, какъв смисъл да лъже.

Отправи се към спирката на автобуса. Качи се с тълпата, която тя го всмукна, повдигна, понесе и притисна както си знаеше – плътно и отвсякъде. По това време хората още бяха с връхни палта, сгорещените тела миришеха силно на пот. Остави се да го притискат както си щат, но някои го обвини че се притиска той. Не сметна за необходимо да се извинява, дори се усмихна и схвана, че усмивката му предизвика известно раздразнение. В следващия миг го изтласкаха отново в съвсем друга среда. Там никой не се сърдеше, а понасяше безропотно неудобствата. Автобусът трещеше, и скрибуцаше. На спирките отваряше вратите си, поглъщаше бензиновата воня на улицата и адските трясъци на моторите. Шлиферът му се изплъзваше заедно с телата на две пълни дами. Реши да го остави. Но преди да слезе, някой му го подаде.

– Това е вашия шлифер!

– Така ли мислите?

Слезе. Оказа се че е избързал, до гарата се точеха още две спирки, но а време колкото щеш. И Тръгна пеша. Сбогуваше се с един град, който макар да не го бе родил, бе го създаде като писател. Беше си същият град, особено в тази част; да се нарече неприветлив е малко. В осем часът сутринта през ранното лято обикновено всичко е свежо, но не и тук, където отвсякъде те заграждат стари дворове на овехтели къщи с оръфани стени и окапали мазилки. По тях блещукат мръсните стъкла на прозорците. Новата зеленина вече е прашна. а и бензинът бърза да я порази. От мръсните входове на жилищата дъхти на пияна, току що повърнала уста. Омърляна Мърлява котка излиза отнякъде, изпружва се и се свива – става още по-мърлява. Погледът ѝ е враждебен, така гледат всички котешки очи. котките са от малкото домашни животни, които не се поддават на магията-човек. Тук-там деца бързат за училище. Техният вид е по-приветлив, те са спретнати, за туй са се погрижили родителите. – децата са винаги мили, те трябва да бъдат такива, да си осигуряват родителските грижи, така го иска природата, за да се съхрани. Несимпатични деца няма, но има доста несимпатични възрастни.

Будките за Афишите отразяваха мизерен театрален и концертен сезон. От заглавията и от имената лъхаше тръпчивост, и бездарие. а Името на Шекспир го накара да се усмихне; Шекспир е като сладоледа през горещините – дори да не го правят добре, разхлажда. Изобщо, с външния си вид тази част на града поощряваше настойчиво решението му.

Купи си билет със запазено място, поразтъпка се по из гарата, мина във втората зала и по навик заразглежда книжарските сергии. Единствените по-интересни неща му се сториха пътеуказателите, макар че бяха издадени по безобразен начин. Купи от всички видове. Погледна парите си. Какво ли би станало ако ги хвърли на земята? Отказа се, ще ги намери някое говедо и ще ги трупне при другите. Дори да попаднат в ръцете на бедняк – ще се зарадва, ще ги похарчи и после? Почувствува се като герой от книгите на първите десетилетия на века, стори му се че се докосва и до Фьодор Максимович и му стана приятно от допира до една стабилна, предпочитана от него епоха, в която ново нещо се окачествява като откритие; поне му се струваше така, че всяко ново нещо бе действително ново, не като сега, когато и старото и новото се ритмуват и повтарят до гадене.

Удиви, го, че по гарите все още преобладават хора от народа. И наистина, това което е прието да се нарича народ не е някаква фикция, и друг път се е натъквал на този факт – народът си съществува; той сигурно продължава да оре земята, да я сее, да я дълбае и да се бута в ония тъмни или светли сгради на производството, където изработва необходимите неща. Тайно в себе си винаги е смятал, че народът е именно за това – да създава реалните блага за другите. Сигурно е така, не може да бъде другояче. Боже мой, хората все още спят върху пейките, по цели нощи чакат своите влакове. И все още се мяркат шалвари, дори фереджета, а тук-там се срещат и оръфани каскети от шаяк. Светът е мръднал само на сантиметър. всъщност целият прогрес е за отбраните.

Но ако мисълта му продължава да се връща на едно и също настроение, пътуването ще заприлича на нищо. Поне сега, когато решението е взето, добре е да се върне към нещо по-весело, да речем, когато на деветгодишна възраст купи онази елхичка…

Прииждаха нови пътници, взираха се в билетите си, и минаваха край купето или нахлуваха с усещането за собственост. Гълтачът на кебапчета се посместваше, местата се запълваха, и скоро вече никой няма да ги безпокои. ..

До него седна някаква пощенска чиновничка с чиста свежа кожа. Лицето ѝ изразяваше спокойствие и самочувствие. Ако не е чиновничка в пощата, сигурно работи в някоя вносно-износна централа.

Боже, колко плешиви мъже населяват земята! Само в купето – петима.

Устните на пощенската чиновничка са очертани ясно, извивките им са категорични, изпъкват предизвикателно, а под червилото напират сокове. Виж ти какви устни у пощенска чиновничка и какво гладко лице. , с прекалено ситни пори. Съблечена ще заприлича на обелена ябълка, а търкулната в леглото до плешивия съпруг може да свърши доста приятна работа. Да бе, плешивите мъже се женят винаги само за сочни жени. със сочни устни и сочни очи. Тя пътуваше сама и сигурно до Пловдив, там е фрашкано с подобни…

Кебапчетата бяха изядени, бирата изпита, прасето притискаше амбалажа между дланите си, пресоваше го и поглеждаше под масичката. Там зееше огромна кутия за отпадъци, може би достатъчно голяма да погълне и самото прасе. Но то хвърли амбалажа и си остана на мястото. Постоя неподвижно няколко секунди, изправи се, смъкна великанска мръсна раница от багажника и натика празната бирена бутилка в един от джобовете ѝ. Отново погледна към вестника. Кирливите му Грубите му пръсти се плъзнаха по тъмната плешивост на главата. Прасето сигурно работи на открито, но какво? Как да отгатне това, как да изпълни ритуала си? Веднъж бе запитал някого: извинете, не сте ли точилар механик и оня учудено отвърна: откъде знаете. знам, понеже съм сигурен, бе отвърнал той. Но туй беше отдавна, по времето на шегаджийския му период, когато младият човек смята че чувството за хумор трябва да бъде изнесено силно напред. Ах, колко несправедлив е бил тогава към хората тогава, какво лекомислие е изливал срещу и тяхното драматично всекидневие; колко жестока е младостта!…

Дали пък не е тракторист? Не. Изкопчия? Не. Този човек работи само за себе си и от работене за себе си почти не му остава време да работи за държавата. Че в момента строи къща е повече от сигурно; огромна, достатъчна да побере двеста души – за собствени нужди. От там са тези груби ръце, поразени от цимента и варта. Празната бутилка ще отиде на мястото си в мазето, при другите празни бутилки и какви ли не буркани, и всичко туй всяка есен ще бъде пълнено, запечатвано, подреждано.

Заслужава внимание и костеливият човек в ъгъла, до вратата на купето. Пътува с гръб към посоката на движението. Въпреки топлия ден, той не сваля шлифера – износена дреха с кожена яка, пагони и колан – завещан от сина или зетя. Този костелив старец носи на гърба си празна раничка, която тя виси като издъхнала гайда. Под адамовата му ябълка е закопчана риза със старомодна яка, украсена с кафява вратовръзка. На този стар човек, сигурно му отиват всички цветове и всички вратовръзки, защото е изтънчено побелял, макар и плешив; за него вече няма значение никой цвят и никоя вратовръзка, той се е примирил и с цветовете и с вратовръзките. Писателят се впусна в неволни сравнения. Освен разликата в годините, разграничаваха ги много други подробности, но старият човек с раничката бе прекалено красив: ведри очи, светли ябълчни възвишения, прецизни устни, хубав костелив нос на интелигент и особена, приятна косичка, неподстригана, спуснала се кротко зад тила, с меката белота и нежността на спокойната старост. Плешивостта наистина накърняваше хармонията на образа, но каскетчето от шлиферен плат в ръката му винаги можеше да я скрие. Пощенската чиновничка обаче наистина не е за изхвърляне – от серията меки леговищни жени. А старецът е билкар, разбира се. Билкарите, колкото и да са глупави, щат не щат, с течение на времето започват да отразяват благородството на природата.

Във всяко купе има и по един войник. Тук войничето бе нещастно, плешиво – не много, но с обещание за бъдещето. Войникът не заслужаваше вниманието му, униформените хора не го занимаваха много… Но този войник…

И ето че влакът потегли.

Откога не е пътувал по релси. Боже, колко лесно бе забравил гаровите квартали! Те винаги са му навявали тъга. Има ли нещо по-унизително за човека от това да обитава гаров квартал? Туй важи навсякъде – от София до Сан Франциско. Струва ти се, че в къщичките на подобни квартали хората само живеят и нищо повече, тук никога не може да проникне поезията или пък искрата на науката, човекът няма време за тях, той има да се справя само с едно  с нещо вечно бедствие – да оцелее в заточението.

– Другарю, може ли вестника?

Беше гласът на човека седнал между войничето и пощенската чиновничка. Той искаше да почете, ала прасето вече подхъркваше. и сънуваше собствената къща с капаците за двеста души.

Писателят взе вестника и го подаде.

– Да видим в коя група сме – поясни човекът, седнал между войничето и пощенската чиновничка. Ако и този път нямаме шанс!…

– За кого става дума? – запита писателят.

– За нас, българите.

– Ужас! – обади се войникът. – Снощи съобщиха жребият.

– Така ли? – Младият човек, който седеше между войничето и пощенската чиновничка посърна. Вече търсеше заглавието.

– Тежка група! – поясни войникът. – Без аутсайдъри.

– Аз смятам обаче, че ще се справим. Напоследък ставаме все по-добри.

– А нападението?

– Ще оправим и него.

– Никога не сме имали нападение.

– Ще видите, че ще го оправим.

– Пък и отбраната…

Оптимистът, който мислеше че нападението може да бъде оправено, най-после намери заглавието и зацъка: Язък, няма да стане! Тежка група, не ни виждам и на второ място.

– Ще берем ядове – затюхка се и войничето.

Оптимистът, седнал между пощенската чиновничка и войничето, беше също плешив, на около трийсет години, с будно лице, приличаше на закупчик от голямо проспериращо предприятие. Имаше тънки ръце и ярки, спуснати надолу мустаци. Бледата кожа на лицето му загатваше болнавост или поне предричаше разклатено здраве за цял живот. Писателят забеляза, че гладката пощенска чиновничка не го интригуваше ни най-малко закупчика. Закупчикът беше и облагодетелствуван – освен пощенската чиновничка отдясно, точно срещу него, до билкаря, седете ученичка от последните класове на гимназията, с хубаво тъпичко лице…

– Извинете – обади се внезапно войникът и погледна право в очите на писателя – вие не сте ли писател?

Отрече рязко, без да се усмихне.

– Много, ама много приличате на един писател – въздъхна войникът. – Забравих как се казваше, виждал съм му снимката.

Повторно отрече с глава.

– Всеки случай, имате голяма прилика.

Ученичката изглеждаше безпомощна, направо си личеше че е глупава, дори повече от пощенската чиновничка. Представи си я в телефонна будка, подскачаща заедно със слушалката, задавена от кикот, а в същото време вън чакат няколко души.

Пощенската чиновничка се извърна и го погледна за да разбере какво толкоз писателско може да има у него. Стори му се много земна и обикновена, от категорията на жените, с които не е имал работа от младини. Демодирани в последно време, всички подобни жени не го интересуваха, интересуваха го само кльощавите, осведомени по главните точки на главните въпроси. Пощенската чиновничка изведнъж му напомни за пресни ухаещи курабии, удари го с уханието на забравени неща и той ненадейно усети копнеж да има поне още една такава преди да умре. Какво ли би станало, ако я убеди да го последва до Бургас?

Това приличаше на вик.

Нещо го бе позовало към естественото начало. Пълното бяло сияние до него бе яло без да спазва диети, то сигурно нямаше задръжки от подобен характер; освен задръжките с които е задръстена средната класа. Тя нямаше да се озове на поканата му, и нямаше да продължи до Бургас, за нейния прост мозък той е много стар мъж. Оставаше му да отгатне най-важното – изменя ли на съпруга си? Например, кого от купето би предпочела, да речем че всички присъствуващи попаднат на самотен остров до края на живота си, кого би предпочела? Закупчика, разбира се. Закупчикът е неин тип, освен ако ѝ е дошло до гуша от плешивост. Аз съм единствения неплешив мъж в купето, помисли, си писателят. Косата ми е гъста и бяла, но съм поне двайсет години по-възрастен от нея…

Ееее, ама страшно интересни мисли ме вълнуват вече!

И то – само няколко дни преди самоубийството.

Влакът напредваше сред зелени ниви, в един рядко хубав ден; той ще премине през цяла държава, която има претенциите да бъде негова родина; ще се отскубне от Софийското поле, ще влезе във възвишенията на Средногорието, ще се измъкне от тях, ще припне сред зеленчукови и овощни градини, сред рози и лавандула, край много парници и все край синия фас на Родопите, а после пак сред ниви, през скучните равнини на предморието, за да спре на осемдесет метра от морето. Това нещо, което експресът прекосява, има претенциите да бъде негова родина. Някога тя му се струваше голяма и сигурна, представляваше солидна, непоклатима реалност, възпята в песни и идеализирана в съчинения, преразказани после в ученическите тетрадки.

Родината!… Как не!... Родината!... Пфу!… Тя не е нито в планините, нито в равнините, нито в реките и моретата, родината е съставена от хора, а какви са хората на неговия народ, народът на неговата родина? Нищо – животни, които се борят за залък хляб;  други животни. които се стремят към пълни хладилници и гаражи, и трети, които се бият за постове. Всичко що годе добро, ако не се удави в морето на кариеризма, ще остане да тлее в самота, разкъсано от челюстите на въпросите. Страшно е да знаеш всичко, така както е страшно да остаряваш. А ужасът на мъдрите? Които, остаряват по-рано, след като са проникнали в глупостта на Всичкото? И после какво им остава освен самоубийството? Но никой не се самоубива. А това е едно от най-тъжните неща на света.

Движението по релсите предразполага към вътрешни диалози, помисли си писателят. Той си припомни няколко подобни пътувания, само че тогава продължаваха по цели петнайсет часа, с пътнически влак, защото не му достигаха парите за бързите влакове. А помни едно пътуване след войната, когато прекара цели дванайсет часа на крака. Композицията пълзеше през същата тази линия., само че в обратна посока – към София – във вагоните цареше абсолютна тъмнина, може ли да издържи подобно пътуване сега? И на каква цена? Няма такава цена. Което означава че няма и за какво да се живее. Но само след няколко дни, само да стигне там – и този въпрос ще намери логичното си решение. А Тогава той пътуваше към Столицата, към живите писатели, готов да плати най-скъпата цена, само да може да ги зърне отнякъде. Още на другия ден младият ентусиаст застана пред входа на ресторанта. Стоеше и чакаше. Един. двама. трима!. Четирима!. Четири идола минаха за три часа пред погледа му и нея нощ не можа да заспи от вълнение. Боже мой, добре ли е за един младеж да се вълнува така? Същите писатели, някогашните му идоли, сега са най-обикновени идиоти, а произведенията им са оплюти сто пъти от него самия. Защото са слаби, той се беше се учил от слаби писатели., а и самият той не е нищо друго освен един много слаб писател, пишещ глупак, предъвкващ това, което предъвкват хиляди те пишещи същества.

За какво тогава да живее?

Пощенската чиновничка не е на трийсет, на повече е. Прасето подхърква щастливо. В купето има доста щастливи хора, такива хора са необходими на света – те ще продължат човешкия род. Може би пълни трийсет и пет, но тя е млечна жена с гладко дребнопореста кожа, такива жени могат да правят чудеса. Ето на, ученичката няма и осемнайсет, но е лишена от редица необходими компоненти. Билкарят е свикнал да разговаря по влаковете и като нищо може да започне, вече оглежда присъстващите; по всяка вероятност ще захване от войничето. Закупчикът се сресва. Ето каква била работата – За него най-интересното нещо в купето са коленете на ученичката. Пощенската чиновничка измъква някакви документи и ги прелиства върху скута си. Срещу нея седи петият плешив спътник. който Той може спокойно да пропътува и десет часа без да бъде забелязан. А!. Писателят трепна. Билкарят го оглеждаше. Писателят допря глава на облегалката и притвори очи. Пощенската чиновничка ухае на люляк, а неговите жени ухаят на тънки парфюми, прилягащи повече на силно изтънени, кажи-речи излъчвани от прозрачни тела. Бонтонът изисква на всяка цена кльощава жена. В пощенската чиновничка, например, могат да се вместят спокойно две негови познати, да речем – Райна и Неси. Какво ли си мисли в момента Неси?… Слава богу, билкарят вече разговаря бъбри с войничето. Информира го, че има внук войник, който има бебе, негов правнук… Какво ли прави в момента Неси, след двудневие напразно двудневно звънене по телефона телефониране Да,  Той беше прекъснал връзката си със света. През дистанцията на последните два дни Неси неочаквано му се стори велика, заслужавала повече внимание. Видя я отново да се приближава към него, осветена от божествено сияние, оставила детето зад гърба си; видя я още веднъж идваща през вълните, скулптирана върху вълнореза на кораб, дъхтяща на липово дърво; видя я да души детето зад гърба си и да се качва с асансьора към неговото жилище, видя я да пада в краката му с мокро, сълзливо лице, готова да извърши още престъпления в името на един-единствен идеал – да остане в краката му. Същата Неси, която понякога старателно подсилваме самотата му с прекаленото си присъствие и която се нанася точно два пъти в масата на пощенската чиновничка.

-– Това е вярно – намеси се неочаквано безличният човек и всички чуха безличния му глас – вие приличате на един писател.

Писателят се съгласи, било наистина така, но какво се прави – приликата си е прилика. където и да отиде му я напомнят.

Тогава закупчикът заяви, че би било по-добре ако прилича на някой от актьорите, но не обясни защо. Безличният поиска да знае защо.

– По-добре – отвърна закупчикът.

Притвори повторно очи. Влакът напредваме бързо и леко в пространството, вагонът не скърцаше, беше удобен и чист, облицован изцяло със синтетични плоскости, лишен от приятното присъствие на истинското дърво. Дървото бавно, но сигурно изчезваше от всекидневието. Но там и двете кабини са облицовани с бор. Вътре винаги мирише на планина и сред острите миризми на морето неизменно го придружава сладкото ухание на горите. В първата рубка се влиза направо от кокпита; вътрешността ѝ веднага разкрива своя уют. Двете койки са широки и меки, изкуствената кожа, която ги покрива, е кафява. Ако си легне на дясната копка, над главата му остава малкото шкафче, под което е залепена картата на Черно море. Като се върти нощем в съня си, косата му мете водните простори, посреща теченията, скита по бреговете и се преплита в рибните пасажи. В същото време краката му са протегнати къд гардероба. В гардероба е сдиплено резервното бельо, там са одеялата и възглавниците за останалите три койка, няколко книги и пижамата на Неси. Остъклението е покрито с бели перденца, те са необходими, скриват го от любопитните очи на пристанищата. Лявата койка пък се допира до готварския кът с пропан-бутановата печка. На една от стените виси бинокъла, по-нататьк виси е барометърът, който комбиниран с хигрометър и термометър. Оказа се, че барометърът служи повече за украса, тъй като температурата и влажността на въздуха почти не го интересуваха, а промените на времето се извършват незабелязано от барометъра, който в повечето случаи остава бездушен, сякаш се усмихва и смига дяволито: видя ли какво стана? През малка вратичка се преминава във втората кабина. Там са сковани още две легла, но едното не се употребява, служи главно като платформа за сгъване на платната; там лежат платната да се проветряват, да бъдат винаги под ръка. От тази кабина през люка се минава направо върху бака, до подножието на мачтата…

Вече спи. Не е спал две нощи подред, тъй като трябваше да подготви всичко, до най-малките подробности –  за едно подобно самоубийство мероприятие човек трябва е задължен да се приготви сам, никой не може да му помогне, няма как. Предстояха му сума ти неща, да обмисли редица положения, да приеме ила отхвърли куп хрумвания, някои от тях от глупави по- глупави.

Спеше и спътниците му можеха да го разгледат спокойно, а имаше и какво да се види – писателят се отличаваше рязко от тях, по всичко. За учепичката той беше много стар, побелял човек, гладко избръснат и чист, облечен с вкус: бяло вълнено поло, тъмносин блейзър и светлосин панталон, металическите копчета по блейзъра просветваха закачливо, косата мму пламтеше, подчертана от тъмните му очила. Да, за нея той беше безумно стар, може би на три хиляди години. За билкаря обаче елегантният господин с полото беше много млад, младееше; гъвкав и подвижен побелял мъжага, съумял да съчетае бодростта на изминалите години с неизбежността. Всеки случай – мислеше си билкарят – у него има нещо неприятно, може би не толкоз неприятно, отколкото несимпатично и нищо чудно, ако се окаже наистина писател.

2.

Рано пристигнали чужденци по намалената тарифа на Балкантурист пъплеха из улиците на Бургас. Некадърно лустросан и безвкусно освежен от неуките си стопани, градът мъркаше котешки под светлата юнска топлина. Чул гласа на първия гларус, той трепна. Всъщност, това беше истински знак на водата. Преди да види морето го чуваше, така както го е чувал преди много години, в детството. Ето нещо, което ще му липсва завинаги в смъртта – този вик на отчаяние. Преди да събуди надеждите за далечните брегове, викът предупреждаваше; подсказваше, че морето е там, че то съществува, но не бива да се забравя, че е само обещание. То се изтяга в леговището си и винаги обещава, стига да му вярваш. Но той вече не вярва и на морето. Какво е морето – нищо: вода. /Както сушата пък е пръст./ Огромни количества натриев хлорид. Нека младите го боготворят, ще дойде време, и те ще проникнат в прозата му, възрастта ще им я разкаже. Водород, кислород, натрий, хлор и още няколко елемента които е забравил – това е морето; химическа и физическа смес. Като живота, който пък е смес от други неща. Може би по същата тая улица е вървял като юноша, когато за първи път чу най-смешната от всички възможни смешни фрази: животът е илюзия. По-късно му се случваше да чуе тази смешка много пъти и все от устата на ограничени хора. Тя предизвикваше неговото възмущение, беше смешка-фраза на пиячите по кръчмите, на кретените по пазарите, дори на циганите изкупващи старите вещи. И чак сега, на петдесет и пет, прочел вече всичко, което трябваше да се прочете и написал всичко, което можеше да напише, той разбра, че тази е едничката истина за живота, че животът наистина е илюзия.

Там. Необходимо е да кривне в онази уличка и спомените ще се разлистят за незнам койси път. Продадена преди четирийсет години от баща му, родната къща продължава да стои на калдаръмовата уличка – пропуква се и я кърпят, срутва се и я подпират, бедна и глупава, изчакваща реда си да бъде бутната от новия строителен план. Всъщност лъжа ли е, че е живял истински само на тази уличка? И лъжа ли е че животът се състои в туй, което изживее човек като дете? Друго няма, другото е илюзия. Човекът – това е детството му, останалото е кошмар!…

Беше ранен следобед и влезе в уличката, повикан от внушението, че застава за последен път пред къщичката. Между калдаръма вече не никнеше трева, тук-там се забелязваха петна от машинно масло, три автомобила дремеха до кривите тротоари, а върху керемидите писукаха гларусчета. И точно те овлажнижа очите му. Значи, покривите продължаваха да произвеждат птици. Виждал ги е всякакви – излизащи от яйцата, след туй като голички крехки късчета месце с млечнорозови клюнчета, после като пухкави пиленца, после като палави пъстри гларусчета с хитър защитен цвят, вече достатъчно глупави и подвижни да падат по улиците. Божичко, каква олелия се вдигаше тогава, как всички възрастни гларуси се стичаха да помагат, а и децата от махалата се втурваха, крещяха и искаха да уверят птиците, че помагат, че нямат намерение да похитят децата им, но разбират ли диви птици от добро  – чудесни слънчеви дни на обещания и трепети.

Видя и черницата. Учуди се на стоицизма ѝ. И тя, горката, се съпротивляваше, раждаше и продължаваше да хвърля сянката си, да приютява други деца, новоизлюпени човешки гларусчета, може би по-добре облечени, може би с повече знания, но и те като предците си вярващи, че животът е прелестен шедьовър с един единствен недостатък – нощите. Наистина, за какво са нощите? Кому са потребни те? Тогава не може да играе, трябва да се спи…

Боже мой, боже мой – това дете, което из-ли-за от неговата къща! Това детенце с ру-са-та ко-сич-ка, което гризе филията си и накуцва, защото той винаги накуцваше, единият крак беше винаги наранен и превързан.

– Ела тук,.

– Аз ли?

– Ти, ами кой!. Ела тук..

Момченцето се приближи. Беше на седем години. Върху долната му устна стърчеше трохичка. Самоубиецът протегна ръка и оправи косичката му.

– Не си много сресан!

– Мама ме среса.

– Но не си стоял, бързал си. Не можеш ли сам?

– Може и да мога.

– Знаеш ли кой съм аз?

– Не.

– И дори не подозираш, че ще умреш психически преди да умреш фактически, нали?

Момченцето се усмихна и едва сега го погледна над филията.

– И не вярваш, че съм твоят труп, нали?

Момченцето започна да го разглежда по-обстойно.

– Каква е тази лента на ръката ти?

– Траурна.

– Кой е умрял?

– Чичо ми.

– Какво? Какви ги разправяш?

– Е, не четохте ли вестника? Беше капитан на параход „Варна” и един пиян гръцки кораб го блъсна в Мраморно море. Всички загинаха.

– Слушай, сигурен ли си в това което разправяш?

– Че как, не четохте ли? Пишеше във всички вестници.

– Това знам, но сигурен ди си че капитанът на „Варна” е твой чичо?

– Сигурен съм.

– Не си ли въобразяваш?

– Не. Чичо ми загина и затова нося черна лента.

– Ти си едно много въобразяващо си момче.

– Моля?

– Ти си чаровно момче! – Той приклекна и си отхапа от филията. Хлябът му дъхна на истински хляб, мармаладът не беше конфитюр. – Ти си чудесно момче!

– Може ли да си вървя?

– Къде?

– Да поиграя.

– Добре де, ама като пораснеш какъв ще станеш?

– Капитан!

– А нещо друго?

– И каубой, по цял ден ще убивам!

– Но ще станеш съвсем друго – подхвърли писателят зад тичащото момченце. – И няма да убиеш никого, освен себе си.

На тази уличка бе донесъл елхичката, закупена от голямата улица…

3.

В пристанището и в акваторията на яхтклуба водата спеше, но извън вълноломната стена духаше лек бриз; подсказваха го платната в залива. Седнал в дежурната лодка, той наблюдаваше нескопосните загребвания на пазача. Пазачът го обсипваше с думи. Не бяха се виждали цял месец, съобщаваше му редица новини: някой си умрял, някакъв рибар изгорял пиян в бараката си, виждаш ли я там, едно черно петно – това остана от него. Пазачът не пропусна да му съобщи, че лично измивал палубите и покрива на рубката, защото гларусите са като черниците – цапат. Освен това, подсушавал е одеялата и всички дрехи, проветрявал е кабините, така че сега няма да усети дъх на застояло, както миналата година и този път няма да се скарат. Вместо с думи, писателят изрази задоволството си от чутото като постави своя шлифер на пейката пред гребеца. Гребецът се ококори. За малко да каже, че това е съвсем нова дреха, но се сдържа, вече знаеше, че шлиферът е негов, тъй като дарителят открай време си е будала. Правеше големи жестове за нищо и никакво проветряване на кабината. Слава богу, когато преди три дни отиде да открадне бутилка ром от запасите на яхтата, отвори всички врати и люкове, изнесе завивките и чаршафите, дори ветрилата, изсуши ги и. Шлиферът е шик.

Писателят скочи на “Психея” и освободи лодката. Пазачът загреба обратно. Писателят седна в кокпита и запали цигара; както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени, дълги юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето  – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки, обезплътени от собственото си доверие към светлината. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите с.и и пикаят мръсна вода на рейда. Още по-конкретни ги правят имената им и имената на родните им пристанища. Параходът е измерен от началото до края, до сантиметър; той гази толкоз сантиметри и измества толкоз кубически метри вода; на него могат да се товарят еди колко си тона, повече нито грам – не позволяват документите. На кораба единственото неконкретно нещо са моряците.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм. Александър. Сега ще направим нещо много конкретно, ще изнесем платната, ще ги вдигнем, ще хванем ветреца и ще отплаваме до центъра на Черно море. Там Александър ще пробие една дупка в обшивката ти и ще отидем на дъното. И никога няма да излезем горе, никое течение не ще ни изтръгне обратно, ще лежим на хиляди метра под водата, а светът да прави каквото си ще без нас. Александър всмукна от цигарата. – Този мръсен свят, с познатите ни до втръсване трикове.

Най-сладко се пуши в кокпита, това е известно отдавна.

– Ще бъде не самоубийство, а шедьовър!

Александър метна крак върху седалката.

– Кажи, Психея, как мислиш, ще повторим ли някого? Смяташ ли, че някой пред нас?. . Ако питаш мене – да, под слънцето наистина няма нищо ново!. и все пак, ще ми се да вярвам, че поне подобни самоубийства не превишават пръстите на две ръце. А може би съм първият, а? Твоят Александър не можа да напише нещо запред хората, но поне ще бъде първият човек легнал по собствено желание сред най-дяволското от всички дяволски морета. Снобско, но чудесно – лежиш под хиляда метра вода, вместо под два метра пръст. По-добре мъртъв на дъното, отколкото жив, но смешен по земята; защото, Психея, човекът е смешен, а тези които смятат, че не са смешни, са още по-смешни.

Ключът влезе весело в ключалката, тя изквича и вратата се отвори. Наистина не мирише на застояло. Прекоси предната кабина, премина във втората и отвори люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше, почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с копнеж и молба, молеха го да я вземе завинаги тук, точно тук, при „нашата плаваща мансарда“.

– Хубаво момиче!…

Гротът и стакселът бяха изхвърлени един след друг през люка; бяха мръсно бели и ухаеха на ветрове. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна да търси определения край на стаксела. Завърза го за кнехта, после завърза другия край на платното за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете, право в кокпита. Ето че стакселът беше готов за вдигане и се зае с грота. Най-напред наниза долната му шкаторина в ликпаза на гика, после завърза фаловия му ъгъл за фаловото въже, пристегна всичко, провери го добре и ето – ветрилата бяха готови за вдигане.

Александър се усмихна: всичко му напомняше пародия на морски разказ.

Най-напред вдигна грота, след туй – стаксела, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на яхтата, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв незабележим полъх. Че се движи, разбираше само по шамандурата, която се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Когато заобикаляше рейдовите кораби отдалеч, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

– Страшно момиче е Неси!

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът проработи и този път поривът беше продължителен, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата във финките; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите впрягаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

4.

Небето беше много високо и много ниско, с големи и малки звезди, простряно като пустиня и райска градина. Оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където се пресичаха началото и края се намираше “Психея”. Платната висяха отчаяно, като бръчки по лицето на старец. В затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника, два след полунощ.

След деветчасово препускане с умерен вятър, ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да преставлява: безлюдност и тъжно безгрижие; в подобен унил свят никой не може да унизи никого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепере от страх пред смъртта, или да страда от капризите на простатата жлеза. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди мили, Александър продължаваше да носи светлосиния панталон, тъмносиньото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно си помисли за самобръсначката в шкафчето. За консервите мислеше отдавна. Разбира се, на самоубийците им е все едно дали са бръснати, безразлично им е дали са гладни, но какао му пречи да се нахрани, щом яхтата пращи от запаси; нужни са му сили, мястото на самопотопяването се намира далеч, предстоят му няколко дни напрегнато пътуване. Е, може да се самопотопи и тук, но кое му гарантира че теченията няма да го отнесат на някои плаж, да речем, точно на писателския плаж във Варна, в краката на колегите.

Хайде, къде се бавиш?. Той вече усещаше вятъра в ноздрите си, подушваше го, чувствуваше го в ставите си, така както младият човек предугажда любовта. Бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, бонети ще дойде – да, ще опъне платната, ще го изнесе далеч от пътя на корабите. На това място да се стои е опасно, тук могат да ти отнемат дори правото на самоубийство, защото параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия и слабия? Заслужава ли да се взираш в тъмнината, да напрягаш нервите си, за да пощадиш някаква си лодка?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на бака и извика поаторно срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!. И нежността!. Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви ми е нужен вятър. А няма. Чакам го, но не идва!

На връщане към руля си спомни за пощенската чиновничка и това го порази. Тя е плътна и едра като погача, покрита е с тънка бяла кожа. Такива жени му харесваха някога, преди да стане сноб. По-късно, не само от снобизъм, а и от органическа необходимост, консумираше само изящни същества. И защо тази маса от плът. сега. на петдесет и пет. само няколко дни преди да се самоубие?. Преди всичко, подобни дами не подхождат на тези нощи с такива звезди и с обещание за вятър. Те са само за леглото. Всъщност, не се знае, неведнъж са го лъгали. Боже мой, защо всички мъже в купето бяха плешиви?. Драсна клечката и я поднесе към дюзата, печката пламна и замириса на газ. Като постави после джеззето на пламъка, той изтича в кокпита и извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя! Заради вас гълтам кафета и будувам като караконджул!. Проклети нафти!…

Като се навика добре, Александър се върна в кабината. Полегна си. Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часът след полунощ, може пък наистина да е пощенска чиновничка, а? И все пак, трябваше да я покани със себе си.

Както беше станало с Неси.

Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси. разправяше, че го познава от разказите. Той слушаше дълго и не се стърпя: добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Преди пет години Неси и не подозираше че съществува нещо наречено “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години Неси не излезе от там. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина. Така беше създадена „нашата плаваща мансарда”. Неси – да, но откъде накъде пощенската чиновничка?

Кафето кипна. Заедно с това, вятърът удари платната. “Психея” изстена. Александър изскочи от кокпита с чашка в ръка, изви руля и премести стаксела на левия борд. Ветрилата направиха пеперуда. Предстоеше му курс фордевинд, към открито море. Водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда и сладост, така както се беше случило преди малко с яхтата. Всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, трите тона чугун под кила, всеки болт и всяка оковка въздъхнаха, наместиха се и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път. Пет години вече откакто си задава въпроса: кое е по-съвършено – тялото на Неси или тялото на Психея, а отговорът е бил един – усмивката на собственик, който притежава и двете.

От няколко години водите под кила са безрибни, а небесата – без птици и ако отиде още по-нататък, ще види че и звездите са безлюдни. Колкото и да се напрягаше, а той се е опитвал хиляди пъти да зърне някакви същества по звездите, всичко остана напразно – не можа да открие никаква жива душа, никакъв признак на живот. Лично той вече е сигурен, че целият хаос е пустинен, че глупаците напразно насочват слушалките да чуят сигнали. Няма сигнали. Там няма никой, тъй както няма нищо в живота, предоставен ни да го изживеем. Както и да бъде уреден, светът ще си остане пуст – комфортно обзаведен, но пуст и изолиран. Ненапразно Земята е извергната от останалата част на вселената защото е покрита със струпеи, обрасла е със зараза. Докато цивилизацията ѝ не изчезне, Земята едва ли ще бъде приета отново в общността на вселената, където няма радост, но няма и мъка, няма светлина, но няма и мрак. Мъртвилото е безчувствен покой, сам по себе си страшен, но какво от туй – като го няма Оня, да го почувствува?…

Отегчителният курс фордевинд го изпълни с досада. Александър сви леко настрана и върна стаксела на мястото му. Новият курс бакщаг го отклоняваше малко, но му предоставяше редица удобства. След няколко операции, които приложи към румпела, рулят се превърна в полуавтоматичен. Вече можеше да плава без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше по ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше Алеесандър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне, да се изтърколи през борда; Психея ще отмине и всичко ще свърши без протакане. Би го извършил с удоволствие, но знаеше че морето по най-мръснишки начин ще го върне на брега, подпухнал и бял като призрак. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката при другите чашки, прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори сллаба, премести газовата лампа, усили струята ѝ. Вече можеше и да чете, но не смяташе да премине към тази глупост, поне до края на живота си. Искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в кубрика, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната край грота, по бикини, Неси наподобяваше втора мачта. По-голяма глупачка от тази жена-момиче не е срещал: топло и предано същество, което в безропотния си устрем към него не се спира пред нищо; дори не иска да знае, че между тях лежат двайсет и осем години…

Една сутрин като се събуди, му направиха впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин, и че на срещуположната койка спи Неси.

Разтърка очи, и повдигна рамене. Когато се събуди повторно, отдавна събудената Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита вой.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи, когато се качих на самолета, си казах; боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам. – За да се увери че това е невъзможно Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?. Призрак ли си, кажи!…

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, тъй като съм била най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш, ли че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата. Търсих мачтата ти.

– Но ако бях отишъл в Несебър, както смятах?…

– Ходих, и там. Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че си Мичурин?. Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках, но си бил пиян.

– Да бе, защо се нафирках?. Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам. Нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно е хора.

– Цялата нощ прекарах на кея, върху куфара. Разбираш ли   – цяла нощ, седя и гледам Психея. Мили, беше и страшно, и зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало,

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата рибарска лодка. която тръгваше за риба ,да ме отведе при теб. Но не посмях да те събудя, И не можех – никога не си спал така.

– А защо съм по пижама?

– Някакви си сто метра…

– Аз бях много облечен.

– Кой беше при тебе?

– Питам те!

– Не знаеш ли кой е бил при тебе?

– И, казваш, вече. свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе. Иначе не можеше.

– Но защо чай.

– Пие ми се чай.

– Можеш ли да го превърнеш в кафе?

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна, знаеш ли?. Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти, особено в психеи.

– Не издържах, какво да нравя.

– Отиде Вики!…

– Къде е кафето?

– По-долу. Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава. Защо не пиеш и кафе, и чай?

– Наспа ли се?

– Пет часа сън.

– За мен е предостатъчно.

– Партньорките на дъртаците навикват също да спят малко. Нося ти „Септември”. На мен ми хареса, знаеш ли? Но открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Исках да ти кажа, че…

– Не ти отива!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!. Докатосъм жив ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си, вдигна моста във въздуха и просто хариза детето си! . И за какво?. Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук. Имаш много хора, но как им е хрумнало да ме съблекат и да ми облекат пижамата?

– Това е невъзможно.

– Да съм го сторил аз?…

– По-вероятно.

– Не си спомням.

– Може би никои. Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!. добре, тогава кой ме е съблякъл?

– Повтарям ти го и сега – в теб живеят двама души.

– Недей!

– Единият те съблича, а другият те облича.

– Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея. След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, човек, над петдесетте не може да целува при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали?

– Бъди тактична с целувките.

– Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена в живота ми! Това са двайсет и осем години!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му: Мили, разбери, този когото оставих е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с тебе. Ти си един свят, а той е едно нищо. Е, добре ще е ако си по-млад, но какво да правим, станалото – станало; може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат доста лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не едно нищо…

5.

В продължение на четири денонощия, като използуваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, “Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето препече отрано. Александър не беше сигурен. че онова можеше да се зададе непременно, но когато се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново и да изкара още един сън, или пък излегнат в постелята, да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се усмихна подигравателно, просто му подхвърли идеята и се оттегли. Идеята остана в мозъка му и започна да се разполага като у дома ся – протяга се, покашля се иронично, тръгне да си отива, а не си отива, връща се и пита: какво, не става ли пиеса? Четири или пет дни преди смъртта – пиеса; когато цял живот дори не си и помислял за такова нещо. Това е гадна провокация на съдбата и не се казва Александър този, който ще се поддаде. Ето защо, вместо да легне, Александър се зае с грота. Разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване. Ставаше все по-забавно това… с пиесата, драмата изобщо не го е привличала никога и пиесата, появила се така неочаквано, го изплаши с фаталността си. Въпреки съпротивата му, подробностите изникваха изневиделица и което е най-страшното – мигновено добиваха стройни очертания, бликаха като чиста изворна вода, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света…

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност фалшкилът да се омотае в нейното въже. Наведе се от бака. Прозрачната вода му позволяваше да види всичко. Сега- засега въжето беше окей, рязко потънало надолу, на разстояние от фалшкила. Но не е ли по-добре да го прибере и да го фиксира с конец? Започна да го изтегля. Навиваше го на кравай върху бака и щом го прибра до необходимия предел, фиксира го за кнехта с конец. При внезапно връхлитане на вятъра, конецът ще се скъса и въжето ще се протегне от тежестта на плаващата котва безопасно. В пиесата нещата просто зовяха, викаха да бъдат нанесени върху листовете. Когато привърза и румпела, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и се джасна във водата.

Мислеше си за това, как ще се разхлади и как ще си поспи още, най-после да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Праведниците се пазят от дявола, страхуват се, пропъждат дори най-дребната помисъл за него. Сега-засега неговият дявол е мисълта за пиесата… Разбира се, може да духне изведнъж. Макар и обезплатнена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми, особено ако скоростта ѝ превишава леко скоростта на неговото плуване. Какво по-комично от това един самоубиец да гони една яхта, за да спаси живота си…

Така се роди експериментът…

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород.

Може би тук тя си е винаги чиста, може би не е чак толкоз близък денят, в който океанът ще се превърне в блато. Ароматният хлад проникваше през кожата чак в сърцето. Дишаше леко, плуваше му се страстно, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори  –  ако е лотария, да е лотария. Експеримент за милиони.

Отдалечава се, мислеше си той, Психея се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море. Какво ли прави сега пощенската чиновничка? А „плаващата мансарда” се отдалечава. Подобна мека и пространа жена е потребна понякога, става и за море, и за планина. Боже мой, трябва ли да търси някакво предзнаменование във факта, че всички мъже с изключение на него в купето бяха плешиви? Наистина, отразява ли се бензинната мараня на косопада. Преди всичко, не е сигурно дали косопадът се увеличава. Плешиви мъже е имало и ще има, както и глупаци които да мислят за тях, вместо да си плуват. Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? запита първият път той. Където свършат силите си, отвърна тя, там ще те прегърна и ще потънем. Защо? поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той. В момента пощенската чиновничка удря ли удря печати по разни места. На нея дясната ѝ ръка сигурно е страшно развита от печатите. Бяла и дребнопореста, закръглена и пухкава, от ония жени, които си презирал толкоз много. И ето, че дойде време да ги харесваш. Да бе, защо стана така?… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Не е вярно, че кислородът е безцветен – той е син и червен, жълт и зелен, той е много цветен и много необходим – както за света, така и за всяко живо същество, а може би и за него… Колко ли се е отдалечил? А може ли човешкото присъствие да замени кислорода? Необходими ли са хората за живота му? Никак: Човекът или трябва да се наведе и заживее на четири крака, или да се превърне в единак. Тогава ще изчезнат глупостите, страданието ще се стопи в животинските нагони. Най-смешното нещо е човекът. Особено възрастният, който е още по-смешен. Да се обърне ли назад? Не. Не подухна ли? Че кой знае. Този не е ли последният ден от живота ми? Нищо чудно. Достоен ли съм вече за уважение? Да, доказах, че съм сериозен самоубиец. Та, за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея. Психея е някъде на майната си. Ей, с кого се надбягваш? На кого тези номера? Ако е духнал ветрец, Психея се отдалечава още повече. Но и да не е духнал – каква полза – вече е невъзможно да я стигнеш. Нима? Дори да си е на мястото? Ами да.

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината, сред чудесния юнски ден – Психея.

Заплува бавно и спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си, но най-важното бе, че на север се очертаваше онова тъмно нещо, което в деведесет от сто случая се превръща в шквал. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да си купи жилище, най-после ще успее да умре поне както си е пожелал. Всъщност, ако е въпрос за рекапитулация, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия от всичко създадено през вековете – и една преданост, наречена Неси. Ако не се смята мисълта за пощенската чиновничка. Да бе, какво търси тази дама в подсъзнанието му в моменти като тоя? Това го обижда, кара го да мисли че не е завършен дори и като сноб. Какво търси тази подсладена домашна пита в изящното му съзнание? Да, човекът е смешен и само децата могат да не бъдат смешни. Докато плува безнадежно към далечната Психея, за милионен път ще помисли за децата и за милионен път ще се съгласи, че човекът живее само докато е дете. Останалото е подлост. Защото животът е подлост. Невъзможно е да живееш без да бъдеш подлец. И това, което разправят хората, че животът е илюзия, също е вярно. Всеки ден очакваш да се случи хубавото, а то не се случва. Най-после бе успял да си купи елха. Като другите. Е, хората купуваха свежи, зелени дръвчета и то преди Нова година, а той успя да си купи една увяхнала и употребена елха, десет дни подир Нова година. Иглите ѝ капеха, но вече я държеше в ръцете си, имаше я на безценица, тичаше с нея към дома…

Дявол да го вземе, бялото петно Психея се приближава, изглежда че няма вятър, който да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще стигне до него. И може би няма да умре. Ако става въпрос за днес. Може би му е писано да изиграе докрай красивата игра с потопяването на ветрохода. Психея ще се спусне като хиликоптер със своя тритонов баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава специфика. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка… нищо напомнящо за живот, само красивият бял мавзолей с оковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко необходимо на човека да живее далеч от хората, в една плаваща мансарда. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините и ако погледне през илюминатора, ще види, не може да не види брадясалото лице на капитана, седнал пред навигационната масичка, нанесъл последните географски данни и последното изречение в корабния дневник. Какво е то никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината, яхтата и бледният брадясъл капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината като в музей на мадам Тисо и не казвай какво си написал в дневника, дневникът е нещо интимно, то трябва да си остане интимно дори когато принадлежи на мъртвец. Ако някога някой глупак прочете книгите, които си написал горе и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството – запази присъствие, капитане, остани си на дъното, защото и това което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое, понеже всичко, ама абсолютно всичко са го казали извергите преди тебе. Разбираш ли жестокостта на всичкото? То е по-жестоко, отколкото можеш да си го помислиш. Е, сигурно знаеш да умираш по-оригинално от тях. И това все пак е нещо. То да ти е утехата. Затуй – без нови хрумвания, не се отделяй от Психея…

Слънцето се издигаше, водата край него беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а яхтата стоеше самотна в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха много бели, силно сбръчкани и сякаш готови да се разкъсат. Висеше на десния борд и дишаше, но умората не си отиваше, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия във водата, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно самоубийство може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят? Какво беше то? Творчеството никога не е било и никога няма да бъде за масата. То се прави за шестима. Важното е да се хареса на тях. Другото важно нещо е дали ще прозвучи правдоподобно. Може ли човек да се самоубие, ако не е предварително зареден със самоубийство? Защо не, известни са стотици случаи на революционери, избрали смъртта пред палачите. Както е с него сега, защото какво е животът, ако не палач.

Започна изкачването. Бавно поставяше ходилата върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си. Извън водата тялото му натежаваше още. При опита да прехвърли борда, рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето, дълго си почива преди да натрупа сили за ново движение. Напрегна мускули; гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда, кървеше; още малко напрежение; най-после успя да се строполи в кокпита, и заспа.

Събуди се късно следобед, без каквито и да е причини – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи, може би се беше наспал достатъчно и усетил болки, които съвсем не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла от слънцето. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи, се сети, че водата трябва да се пести. Отсега-нататък започваше нов живот на самотен мореплавател с оскъдни продукти. Постара се да ги изчисли, но се отказа, не успя да се съсредоточи: може би половин бидон вода, три пакета юфка, два пакета макарони, няколко консерви телешко варено, пет пакета бисквити и четири кутии кафе. Друго засега не можа да си спомни. Е, и бутилките, разбира се, много бутилки – за цяло околосветско пътешествие.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът. Никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорелите места го боляха непоносимо още сега, а как ще се чувствува утре, един дявол знае. Викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката. Налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко прочетено по книгите за яхти, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност.  Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с мичела и към нейното влакно привърза чипарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото. Десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно, до горе, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газа в бутилките. Докато изваждате сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане утре с рибата. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до прозрачно чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката. В тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите. Поглъщаше ги„ тикаше ги в устата си, подскачаше от болки, духаше, а щом се понасити, посегна и към бутилката с вино. Надигна я и я преполови – насищаше жажда.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля гъст барабанен ритъм срещу тях. Той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, танцуващ повече под тласъка на алкохола, отколкото от екзалтация. Брадясъл, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, със бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се щастливо с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че

под коравите устни на Джуди,

се крие меко сърце,

 сякаш на звездите не им бе известно и това, както всичко останало.

В бутилката вече се поклащаха само няколко грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия на всички страни, а по едно време дори понечиха да го съборят. Александър преодоля гордо и това, успя да се хване за вантите и така, паднал на колене с поглед устремен право в очите на бога, извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не ме упреквай, че съм човек, който само се прехранва. Разбра ли бе, говно такова? Не си въобразявай. И не вярвам в теб. Но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж каква нощ, какви звезди! А аз? Като плужек сред тях. Единственото живо същество на триста мили наоколо. За това ли си създал този полилей, а? Тези триста мили от света за мен ли си ги направил? Да ги обитавам така, такъв един… пикаещ, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята, падаща в морето: – Бог! Говно! Жалко нищожно копеле! Измамник! Лъжец! Поставяч на капани! На! – Той показа среден пръст на бога. – На, ще ме хванеш на мук!… В капана си. Ще се самоубия и ще си легна под водата, защото не съм преритал нито за рая ти, нито за пикливия ти ад. Предпочитам да си лежа долу в сероводорода, но плюя на тебе!… Хайде де, какво чакаш, защо не пратиш огън, защо не пратиш буря?… Таратанци! Не ми пука, разбра ли? Вече съм свободен и хич не ми пука от тебе. Няма храна, нямам вода и пак не ми дреме на това. – Александър показа на кое и си го прибра. – Разбра ли бе, гъз? Какво наказание можеш да ми пратиш? Ще измислиш ли нещо по-особено? Мълчиш, твойта кожа гъзовска!

Бавно, опипващ вантите по пътя си, той се спусна в кабината и падна върху койката, но изохка и после извика – болеше го навсякъде, по всички изгорени места.

Нови три денонощия в абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, да зърне онова възсиво петно, пълно с прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да му се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. “Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството, като въздушен кораб. Плаващата котва беше винаги пусната, капитанът не желаеше да бъде изненадан от внезапен шквал.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди грота в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с ледени топчета. Благословен шквал, навременен, тъкмо да напълни съдовете; отсега нататък животът започваше отново с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денят се бе превърнал в нощ раздирана от светкавици. Вантите пищяха зловещо, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Навързани, макар и безжизнени, те си оставаха верни на стадния инстинкт. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия, известяващ идването на слънцето. Блясъкът на лъчите този път беше брилянтен, подквасен от лудия мирис на колендро. Александър пълнеше съдовете с лед, усещаше как лудостта го обхваща и иска да запее.

– Аз съм на петдесет и пет! – извика внезапно той към слънцето. – И мога да разгадавам всеки ваш ход, там, на цялата ви пасмина от слънца, луни, морета и небета! Така ли е? Мълчиш… И ако наистина представлявате нещо като драматургия, знайте, че няма да го бъде, няма да ви позволя да ме въвлечете; кажете го на вашия велик драматург!… Разбрахте ли, ще ви преодолея и ще легна по собствено желание на дъното.

Викаше му се още, но се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря, внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа и се зае да постави мокрите. Влажните шкаторини на грота влизаха трудно във влажните ликпазове. И все пак голямото ветрило зае мястото си. По късно то бе последвано от стаксела. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд „Психея успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не само, че се задържа, но се и усили. Александър седна до румпела, решен да държи курс към югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използува западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Забременелите с вятър платна се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъци край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на “Психея” заработи и увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му се радваше на дърпането на шкота, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците, разбира се, преди всичко и над всичко доминираше лудешкото булбукане на килватера.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталона и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна се в огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръсната си от дълго време брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – не се обаждат нито сърцето, нито бъбреците, нито артериите; органите си мълчаха, спотайваха се, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за пощенската чиновничка.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по неересаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: Косата ти е чудна, обичам побеляващи коси. За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става един роман, но от онова хрумване наистина може да излезе нелоша пиеса, може би по-добра от пиесите на колегите драматурзи. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината и… Пишещата машинка я няма, но какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се струпват, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много дейетвуващи лица, колкото побере сцената! Вече се очертават някои по-важни характери, те ще доминират през цялата пиеса, ще създадат философското ядро. В края на краищата кой друг, ако не те, ще изразят всичко, което би трябвало да бъде изразено? Между отделни личности ще се породят стълкновения, дори любов – без това няма да се размине. Защото в зрителната зала не може да има само шест души, пълният салон е необходим за актьорите.

От романа му засега се очертава само началото. Изглежда, няма да бъде достатъчен единственият факт, че някакъв си умен иначе човек, напуща света на път към самоубийството си. И тук трябва да се случи нещо, да се включат някои епизоди. Но какви? Какво би могло да се случи на самотника в морето? Някаква среща. Да срещне някого? Някой риболовен кораб? Но защо риболовен? Ами ако срещне една яхта? да речем, някакъв американски милионер и семейството му. Голяма бяла яхта с две мачти и бизан – изцяло автоматик. Като „Браслет”. „Браслет” беше от Филаделфия, отби се в Бургас, искала да види и тази част на света. Ще измисли друго име на яхтата, персоналът може да остане същия: милионерът, съпругата, трите му деца и няма как – една любовница.

И така, имаме отчаян възрастен мъж, който пътува към смъртта си, имаме и жизнерадостен възрастен милионер, сред своя плаващ разкош. Готов е да даде милиони, ако може да продължи живота си макар и с една година. Двете яхти се срещат, спират, канят се на гости. Самоубиецът се качва на милионерската хала. Пият уиски с лед. От дума на дума, стига се до спора за щастието. Тук самоубиецът хвърля зърното на съмнението в идилията на милионера и си отива. „Браслет” продължава пътя си. Милионерът вече гледа мрачно и семейството, и любовницата, хоризонтите му потъмняват, бутилките летят изпразнени през борда. Самоубиецът свършва със себе си, доволен, че е отворил очите на още един човек,..

Ето как може да се изгради част от разговор в романа:

– Доколкото разбирам, господин Строубери, вие пътувате с жена си и любовницата си.

– Личи ли? – запита Строубери без да се усмихне.

– Не – призна твърдо самоубиецът – замаскирано е добре. Давам ви пълно право, пътешествието ви ще трае цели три години. Само със собствената…

– Би трябвало да се предположи, нали?

– Би трябвало да се предположи обаче и това, че съпругата ви няма да предположи същото…

– Искам да вярвам. Все пак, Лиз минава за моя секретарка. Жена ми вярва в това.

– Но децата?

– Макар и деца, те би трябвало да мислят същото. Иначе бих се почувствувал неудобно. В една яхта моралът трябва да бъде на висота.

– Щастлив ли сте?

– Ами вижте – жена, деца, любовница, море, вятър, декор, който се сменя…

– На колко сте?

– Петдесет и пет. Аз съм един от малкото умни милионери. Имам достатъчно, защо да не поскитам. Яхтите са в кръвта ми. Аз съм известен състезател от миналото.

– Знам.

– Яхтите не са ми хоби, а съдба.

– И това знам.

– А вие накъде?

– А, аз съм тръгнал да се самоубивам.

– Какво? – Джоузъф Строубери вдигна изпразнената чаша, върна я обратно на масичката и си наля. – Защо?

– Трябва.

– Аха… Е, добре, наздраве. Сигурно има причини. Предполагам, че съображенията ви са солидни, за да напуснете света. Не казвам живота. И точно в разцвета на възрастта си? Животът може да се напусне по-лесно, ала светът, драги господине, едва ли. Като си представя, че ще настъпи най-после моментът, в който няма да виждам въздуха, ми прилошава. Разбирате ли – въздуха!

– Аргументът святе по-значителен от аргумента живот, наистина е така. С тези думи вие се издигнахте в очите ми. Изглежда че сте един от умните милионери. Но какво е светът, господин Строубери? Светът е едно нищо, ние сме едно нищо и може би изобщо не съществуваме.

– А кое съществува?

– Нашият сън, нашата представа за света, за природата и за екзис-тенцията ни. Все ми се струва, че няма свят, няма вселена, защото къде може да бъде тя? Къде е началото ѝ, къде е краят ѝ, на какво се крепи, подпира ли я нещо, ако я подпира, какво е то, а онова пък което се подпира на него какво е то? Докъде стига, краят му става ли начало, или си остава така – без начало и без край, без началото и краят да се допират някъде, поне в някоя мислена точка? Това нещо има ли ръбове или е заоблено. Защо? Нима облата оформеност е най-функционална за този вид неща?… Ще кажете – то не е това, което го мислите, а е времето, или пък движението, хаосът от черни дупки, кванти и тутикванти… Ето, тази неизвестност ме обижда, това е подигравка. Главата си режа, че е направено с едничката цел да ни потиска и, помислим ли случайно за някои по-особени неща, вдигнем ли взор нагоре, да си кажем: е няма как, не може, предавам се. Така че, светът е нищо, ние сме едно нищо, няма вселена, няма живот, нито семена, нито амеби, всичко е сън, експеримент.

– Експеримент на кого?

– На някого, който също не съществува.

– Слушайте, господине – Джозеф Строубери се наведе леко напред. – Като милионер и човек-реалист мога да заявя, че както аз, така и вие, и светът, съществуваме.

– Тогава е много тъжно – въздъхна самоубиецът.

– Това е по-друго вече.

– Тогава е страшно!

– Добре, кое му е страшното?

– Ами туй, че на петдесет и пет поумняваме. А първата работа на човека като поумнее, е да разбере, че е смешен. Да вземем вас, например – един красив милионер. Приличате ми на мъжествен човек, който има много и може да го употреби умно. Сигурно ви завиждат, защото какво си нямате вие, какво ви липсва, нищо не ви липсва; пожелаете ли, можете да се озовете във всяка точка на земното кълбо, във всеки климат, а това не е малко. За вас светът е един гигантски еркондишън. Едва ли ще се намери жена, която би се отказала от възможността да ви стане любовница. На всичко отгоре – красива съпруга с благородни маниери, красиви деца, милиони бутилки уиски, айсберги от лед. Но вие си знаете онова.

– Кое?

– Че всъщност сте смешен.

– Пред кого?

– Най-вече пред себе си. Възрастният мъж разбира, че всеки ден става все по-смешен и по-смешен, и то пред себе си, което е най-драматичното, защото от себе си не можеш да се скриеш.

– Госдодине, приемам, че размислите ви не са лишени от логика, в тях е залегнала древна истина, но аз се вглеждам внимателно във фактите край мен и да ви кажа откровено, нямам сериозни основания да се отчайвам. Да вземем Лиз. – Александър се усмихна. – Тя е на двайсет. -– Александър поклати утвърдително глава. – И ме обича до припадък.

– Знам, знам, защото и моята Неси ме обича до смърт.

– Така че Лиз едва ли би ми се присмяла за нещо, тя е сляпа за всичко на света; за нея аз съм и малко нещо сатрап, неизбежно тирани-ческо присъствие. Като потискаш някого, не му даваш възможност да ти се присмива. Истинските мъже потискат партнъорките си. Това е тяхната хитрост. Кажете, как ще ви се присмее този, когото потискате?

– От самосебе си.

– Как о т самосебе си?

– Присмехът се заражда вътре, може би не и в мозъка, може би в стомаха или нещо подобно. Нищо чудно у жените присмехът да се ражда там, откъдето се раждат децата. Говоря грубо.

– Вижда се… Изобщо вие, славяните, усложнявате повече от необходимото.

– Тук не става въпрос за племена. Гордият знае, че е смешен, няма значение славянин ли е, или американец, ще го схване. Освен ако му липсва интелигентност. Човек без вродена интелигентност не може да го почувствува. Като писател аз също се чувствувам смешен, знам че всичко е написано, но продължавам да пиша, пет пъти по-лошо от първообраза, но продължавам – задоволявам инстинкт, прехранвам се и най-важното: фукам се. Някои читатели се възхищавам доста от една моя книга. Вместо да им отворя очите, мълча си, не издавам истината.

– Каква е тя?

– Всичко, което им харесва, е взето от другаде. Разбира се, че тайно предпочитам не толкоз умните читатели, които ме смятат за добър, искат ми автографи, давам им, макар че се срамувам. Аз също имам моя Лиз, повърхностно, заблудено момиче, то никога няма да узрее докрай и ще бъде дълго моя пленница. Вместо да му отворя очите, поддържам заблудата. Лиз ви обича заради вашата сила, тя ви смята за вълк, поразява я и туй, че сте срастнат с пяната на морето, това импонира. И все пак ви се присмива или ви съжалява. Старостта е смешна, знаете си го.

Джоузеф Строубери въздъхна и се усмихна. Красивата му гривеста глава на герой от комикс се заклати над чашата. Алекаандър гледаше здравите му изпечени ръце.

– И си го знаете – продължи той. – Разбирате го, когато отидете дори по нужда. Не мога да си представя нещо по-смешно от един милионер в клозета. За Лиз клозетът е подробност, а за вас – стряха. Ами страхът от смъртта?

– Това е страшното – съглааи се милионерът – но тук вече не става и въпрос за смях.

– Така ви се струва.

– И вас ли ви гложде това? – Джоузъф Строубери сякаш изстена. – Ако го нямаше този страх, животът би бил по-добър. Понякога ми се струва, че вече съм умрял; и то – когато съм най-щастлив.

– Е, да някой умира години преди да умре. Слиза в гроба, разполага се, създава си мрачен уют и подава глава от там. Това е най-унизителното. На туй трябва да се тури край. Разбирате ли? Защото, на шега наистина, вашата Лиз всъщност целува и обича един мъж, който се е подал наполовина от гроба.

Милионерът погълна три четвърти от съдържанието на чашата. Беше гладко избръснат и ухаеше на най-добри от добрите мъжки одеколони, помещенията на яхтата му даваха възможност да се бръсне всеки ден и да се къпе по два пъти на ден. Тук имаше две бани и всеки на борда притежавате отделна кабина.

– Знаете ли, че ние, богаташите на Америка, сме обявили един милиард долара награда на този хитрец, който успее да ни предложи средство против страха от смъртта?

– Ами и богаташите имате нужда от шеги, нали?

– Уви, говоря сериозно.

– Понякога ставате по-смешни от нас.

– Това е ужас! Смешни!…

– Отчаянието ражда глупащина, господин Строубери. Когато човек притежава милиони, е готов да шобеснее, че не може да се освободи от един нищо и никакъв страх, залегнал в него самия, вътре, страх на който може да се заповяда.

– Теоретически.

– Е, да. Практинески можете само да се самоубиете.

– Предпочитам да живея и така. Все пак, животът ми предлага доста.

– Не вярвам.

– Бие ме мразите. Мразите ме с естествената омраза на хората към милионерите и просто искате да ме изплашите, да ме унизите.

– Мечтаете ли?

– Това е изключено.

– Според мен човек живее само докато мечтае. Край на мечтите  – край на живота. Загубим ли склонността си към заблудите – край.  –Сега и Александър отпи голяма глътка. – Говорим си и сме смешни. Милиони хора са водили същите разговори, повтаряме повтаряни до припадък слова, а аз най-безсрамно бях решил да го опиша. За да се знае, че го знам. Мечтата изчезва с изчезването на заблудите. Остаряваш, поумняваш, заставаш над заблудата. Сега знаеш, че любовта на младите, които се целуват в трамваите, е смешна, че раждането на деца е смешно – всичко предложено от природата е смешно. С течение на времето, изчезнат ли заблудите, си казваш: човекът е наистина сам, той е сам не само когато е сред тълпата, но и когато е насаме със себе си.

– Е, да! – въздъхна Джоузъф Строубери.

– Животът е капан, верига от гадни трикове; светът ненапразно е изваян красив! Нарочно! Да разколебава!

– Кого?

– Очите искат да гледат – това е.

– Животните затова не се самоубиват – рече милионерът – край тях все красота, как да я напуснат.

– Може би на шега казахте истина. И те като хората. Ние не се самоубиваме по същите причини. Самоубиват се само кодираните и интелигентни люде, с елитарна чувствителност.

– Карате ме да се замисля, господине.

– След като се разочаровах от всичко – продължи Александър – хвърлих се в утехата, че истината е творчеството, какво по-хубаво от туй да създаваш красота. Часовете пред пишещата машина – ето сладостта от съществуването. Наоколо всичко е страшно, но седни до машинката и се спаси. Три часа пред нея и два часа в компанията на Неси, туй е моя контейнер.

– При мен е същото – съгласи се пламенно Джозеф Строубери. – Шест часа борба за увеличаване на печалбите и два часа борба с Лиз – това е моето спасение!

– Да, но скоро разбрах, че и творчеството е заблуда. Природата ми го беше подхвърлила, за да ме отклони от отчаянието.

– Според вас, излиза, че самоубийството е върховен акт.

– Вие също се заблуждавате с печалбите… добре де, ще ги направите десет милиарда – и какво?

– Да знаете само колко баналности си разменяме!

– Е затова се самоубивам, защото сае налага да се повтарям!

– Добре де, защо не погледнете морето, има ли по-висше удоволствие писателят.

– А при мен този акт ще вземе размерите на световно събитие. С кинокамера.

– Изглежда, че сме разговаряли напразно – въздъхна Александър и проследи как Лиз се шмугна обратно в кабината. – Мислех, че разговаряме.

– Все пак, едно такова самоубийство би трябвало да се превърне в епика.

– Но да остане и за наследниците, нали?

– Важното е, че си решил, че ще реша да умра така.

– Чакайте де, още не сте се самоубили.

– Да де, понеже вие сте се!

– Извинете господине, но аз ще се!

– Да, но все още живеете.

– Ако знаете само колко много съм самоубит!

– Не знам, за мен сте още жив.

…и така нататък, все неща от този род. Ясно, че от неговото самоубийство не става никакъв роман – ще прекипи от мухлясали истини, изразени вече от други и то, далеч по-добре.

Но пиесата го привличаше. Тя заслужаваше.

7.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост, реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход „Психея” се бе превърналаВ жалка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаща стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не хвърли проклетата плаваща котва в проклетото море – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота, те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Превързан по всички правила с предпазно въже, самозванецът-самоубиец участвуваше за първи път в подобна битка с морето и постепенно се превръщаше в изпечен, професионален самоубиец. И кой вече може да се усъмни в искрените му намерения? Ето го, няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през шпунтовия пояс ще нахлуе вода, вятърът всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до далака му. Освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше всички вещи, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене. С винаги напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси. Безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив. Може би най-после е престанал да бъде смешен!

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази. Никога не беше се извисявал така. Беглите изчисления по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това? Нима туй самоубийство е по-малко красиво от другото? Привързано към яхтата, тялото му не бе заплашено да бъде изхвърлено на брега, „Психея” ще го повлече с тежестта на чугунения си фалшкил…

Най-после се случи и това. Най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее. Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са останали живи, де – все още се кълнат, че изобщо не са сигурни да се е случило.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси изсипаната майонеза по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно че таванът е бил долу и майонезата е паднала върху него…..

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Преживя го на руля. Успя навреме да пусне румпела и се хвана за лееринга. Стисна се здраво и започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето. Смътно дочу няколко слаби механични шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантата, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов. Сега паразитните организми полепени по фалшкила са учудени. – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан – те с изненада наблюдават света сред въздуха, който ги задушава. Може би за тях това пребиваване в сухотата е като вечност. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е много сух и недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му харесва. Тя го затопли, беше нежна като майка и плътна като дългогодишна любовница, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в презрения сух свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше три тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя „Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжетата и ванти. Мачтата бе прекършена по всички правила, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Гротът и стакселът бяха свършили. Александър продължаваше да стиска лееринга, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е разбита главата му не можеше да разбере, и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил..

Но той не последва. В крайна сметка, строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртяване. Вече можеше да пусне лееринга, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. Ха сега открий, ако можеш, плаващата котва, намери я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към задната кабина. Започна да гази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторния радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за една кутия с бисквити. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на „Психея”, нещо не обобено леко за изпълнение сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното и усукано въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината си? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добро от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече от необходимото количество вода и нивото сигурно намалява с милиметри, но това ще се разбере едва утре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие, беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели в други морета; но с него? Никога не е свършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организма му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсва и кръв.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Хиляда неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, продължаваха да следват „Психея”, която продължаваше да трие стройното си тяло по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Някога, може би преди седем или осем години, му се струваше че Психея го привлича като жена. Един ден, както плуваше в бистрата вода под корема ѝ, той се притисна към нея, обгърна я и започна да я целува, милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа случката на някого, той го погледна с учудване и отвращение: нарече го перверзник. Още по-късно разправи туй и на Неси, която реагира с прекалено разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува и че предпочита да изпитва такава наслада от нея самата: наистина ли отдели нещо от себе си или лъжеш? Наистина, рече той, видях белотата му да се изкачва по бистрата вода, тя мина край подводната заобленост на Психея и изплува на повърхността. От него ден ми се струва, че по моретата може би плуват микроорганизми или риби, носещи частица от мен и моите гени. Ти си мръсник, извика тогава Неси, и в престорения ѝ гняв не липсваха проблясъците на възбудата.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода. Фалшбордите бяха нищожна преграда срещу наплива. Александър работеше безупречно, като машина, просто искаше да провери докъде ще стигне и как ще стане онова, изчерпването на силите, как именно ще грохне. Но каквото и да се случи, смяташе се за победител. Ако някой някога му кажеше, че ще извърши такова пътуване, че в разгара на осемте бала ще направи преобръщане и ще си дойде отново на мястото подобно оловните човечета, нямаше да повярва, а ето че стана и това, то беше факт – зад гърба му. За него свидетелства счупената мачта – върхът ѝ се удря по десния борд, а зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат. Би трябвало да се започне нещо, дявол знае какво, да се сложи някакъв ред на нещата…

Никога не се е извисявал толкоз пред собствените си очи.

Ако го опише ще му повярват ли? Никога. И дума да не става. Подвигът си остава само за него, той е почти герой, никога не се е чувствал по-добре; ситуацията може би граничеше някъде с величието. Александре, глупако мой, ти вече не си смешен, и можеш ли да ми кажеш по какво се отличаваш от ония, които след подобни пътешествия пишат по една, а и повече книги? Хайде, момчето ми, напиши един роман, та да грабнеш акъла на хората.

Но като изхвърли още вода, отново се убеди, че ако напише такова нещо, ще повтори по жалък начин мнозина. Виж, онова заслужава. В подмолието на съзнанието му, вместо романа, бавно и упорито се надигаше тестото на невероятна пиеса, за която си заслужаваше дори да се живее.

Ами да, отново един от поредните трикове на природата – да му пусне мухата и да го задържи жив. Иди разправяй, че човекът не е клоун по рождение и по призвание. Нима затуй бе инсценирано цялото му възвисяване, внушителния подем на духа – да се откаже от дъното на морето, от едно тъй добре омбислено и красиво развиващо се мероприятие? Нима това не идва да потвърди тезата му, че природата понякога е по-хитра дори от самата себе си? Да, понякога, ако се наложи, тя надминава и себе си, ще изтръгне изпод кожата си дори абсурда и пак ще побед. Защото, какво по-абсурдно от това да станеш автоматично смешен, тъкмо в момента когато смяташ, че си величествен.

Остави кофата и седна до румпела. Ето едно ненужно нещо – руля; имаш го, необходим ти е, но не ти трябва. Защото няма движение. Рул без движение е нищо, дърво. Вярна на правилата, обърната срещу вълните и вятъра благодарение на плаващата котва, „Психея” стоеше на място и изчакваше да отминат трудните часове. А рулят е ненужен, необходим е само когато има движение. Виж сега – площадна философия! Глупостите се въртят в главата му, кръвта е спряла да тече, челото само го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът му не е ветроход, а парцал, вятърът свири и вдига тонове вода по пътя си, мачтата стърчи жалка, като пречупена гордост, а в черепната му кутия зрее ли зрее вече и вторият план на пиесата… А? Кажи бе, Алекоандре, какво да те правя, защо не си запалиш поне цигара, нали така се прави в подобни момеити? Глупости – отвърна на това Александър,– ще запалиш цигара утре! Всичко е мокро, може би из кутиите съществува никое непромокаемо място с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш – кой ще та остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Непромокаемо място – нима в живота няма подобни непромокаеми места, в които живуркат непромокаеми животни, щастливи животни с непромокаеми интереси. А ти твърдиш, че щастието не съществува. Съществува разбира се, не съществува само непромокаемо място, където да съхраниш поне една идейка или солидна мисъл. Защото какво си бъбреш сега, защо разсъждаваш като човек седнал до камината, щом не си нищо повече от един жалък корабокрушенец. Рул без движение е нищо, глупост. Непромокаемите места са заети, но се строят нови, има много средства, отпуснати за тях, строят се нови убежища, ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край. Вятърът, който духа, трябва да спре, защото в противен случая откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да духне другият? А какво ще кажеш за една подобна плаваща котва в живота – наоколо страшно, мислиш че не можеш да преживееш, но пуснеш ли котва и край – държи те винаги срещу вълните и ветровете, няма опасност от обръщане, от овъркил. На кое нещо от живота би могла да прилича тази котва, а? Кажи де, нали знаеш много? Виж какво ще ти гукна аз на тебе, мили: слабият писател се залива от слаби съждения. Ами фалшкилът? Има ли нещо по-интересно от него? Тежи ти не отгоре, а отдолу, което е твърде различно от онова. Повалят те, но фалшкилът те изправя, събарят те, но той те издига отново, а наоколо ти ръкопляскат. Да, на изправящите се им ръкоплескат? Но кой успява да се изправи?…

Александър се опита да стане, но не можа, безсилието му го повлече отново, полегна сред мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се. Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втори план.

8.

Действащите лица се трупаха. Та /засега той нямаше да каже на публиката къде/ да речем – на сцената. Трябваше да ги рисува едро, с ярки черти, както се рисува по калканите на сградите, всички си имат проблеми, грижи, а някои от тях и радости. Сюжетната линия може да се прониже с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко – това: зрителят бавно се открива, пред него постепенно се изяснява, че вниманието на всеки от героите е насочено към нещо, което лежи оттатък. Може би далеч, може би близо, но то лежи, или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги посрещне и нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. /Но всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее като символ./ Някои от зрителите по-рано, а руги по-късно – според интелигентността си – ще открият, че морето което търсят да ги разхлади в жегата не е нищо друго освен един символ. В главата на зрителя още нищо не крещи. Не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесната увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата вече започнат да се подразбират, дискретността отива по дяволите, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига дотам, че всички почват да крещят едновременно. А след туй и да беснеят. Стига се дотам, че се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица да мине нататък, поне да надзърне към него, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята в която живее…

Заливана и мятана от вълните, „Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това което засега все още бе останало от стопанина ѝ, се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той падаше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му. Но изхвърлянето продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи без храна.

След като поваля, най-после попросветна. Слънцето освети гигантско то движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността като отчаяние. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и се лелееше шумно, всичко крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите усетили лъча, Александър долази върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградата, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше бясно, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина. Александър знаеше, че ще изгори, но му липсваше воля да се противопостави на топлината; знаеше че ще изгори не само кожата му, но и символът на неговата мьжествсност.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях да се мятат на вълните, внезапно му хрумна, че е прикован като Преметей и птиците ей сега ще изровят очите от дупките им и ще ги погълнат, но заспа отново, защото бе особено приятно да усещаш топлината на слънцето, която те изсушава чак до червата. При второто си събуждане видяи залязващото слънце, усети, че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава ла се люлее. При третото си събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно и мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и „Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва тази изящна розова тишина? Ослуша се, „Психея” се издигна и като слезе долу, водата в стомаха ѝ се разбълника. Какво мислиш, Александре, не разбра ли – ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен, отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по кожата и душата, внезапно го порази гледката наоколо – ужас, това се нарича крушение – върхът на мачтата продължаваше да плава до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти, платната приличаха на дрипи, поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата бе наред.

Но кабината!

Водата стигаме почти до койките. Всички важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежала на дъното. Най-напред посегна към корабния дневннк, който си плаваше, взе го и направи гримаса при вида на неговата херметичност. Да – корабът продължаваше да си има корабен днезник. А колко ли неща бяха изхвърлени през борда? И сега какво? По-нататък още веднъж почувства необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика:

– Господи, копеле гадно, ти който нямаш въображение за друго, освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, плаващия, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха красив и подвижен, лежат в морето. Психея е разрушена, което означава, че и аз съм разрушен! Освен това съм гладен, разбра ли бе, говньо, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа. Тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. Психея я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом имам воля, ще те псувам и ще се самоубивам колкото си ща! Разбра ли бе, диарио – ще стане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик. Извика зловещо и реално.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Викаше от болки и се обличаше. Болката в символа на неговата мъжественост го накара да изпищи. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление, психиката му, с която се бе изперчил преди малко, наистина не е на ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още малко, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на местото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се и вкара ръка вьв водата. Напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър – зелената пластмасова кофа плава пред очите ми! Измъкни я, изцеди солената вода от нея и си налей сладка вода! И си говори, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви, но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето. Все пак, голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платното можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени а конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно това е гибелно за изтощения му организъм. Наистина, Александре, поне в десет книги си чел за аналогични случаи с мореплаватели, които след гладуване се подхранват постепенно. Какво мислиш, ще ти се размине ли?

Чакай, откога започна пътуването, изтекоха ли вече поне триста години? Май повече. Оттогава не бе взимал лекарства, всичко което вършеше го вършеше все на пук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката, обвивката на тялото му.

Погледни се в огледалото, де! Няма! Гледката ще ме накара да заплача. Отправи се към помпата. Натисна няколко пъти лоста, но се отказа, нарече се глупак и хвана кофата. Какво ли представлява амбалажа ми, а? И остава ли за цял живот? Остава, разбира се. Но какво означава туй – цял живот?

Изхвърляше водата.

Поданиците на пиесата минаваха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… да позволи ли поне един от тях да извика? Не, още е рано, все още не е дошло време да се извика… Ето го и бинокъла. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един. Някои заемаха определените си места, други биваха подреждани за подсушаване, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха за нищо. Понечи да хвърли и транзистора, но в последния миг се сети че някъде е спастрил резервни батерии и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртника, Александър заряза изчерпването на водата, зае се с него. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подсуши цялата Психея, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, на всичко ще му дойде реда, но преди туй – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше че ще го заболи. Безспорно това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата на „плаващата мансарда”. А господ си крещеше, разбира се, лаеше си някъде и го дразнеше. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана (мъртвото вълнение), които минаваха отвреме-навреме, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да шепти. Може би там именно се излюпваше и гласът на господа, от там го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, със стомах натъпкан с корави сушени сафриди, не ходил по нужда от десетилетия, Александър обладаваше самочувствие на господар. Не, той не е жалък, не е смешен. Туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето, разбира се, ще си го пие сред руините, както му се полага, още повече, че изглежда красиво отстрани…

Пиеше горещата горчива течност и се вслушваше в бъбренето на увиращата юфка. Отвреме-навреме дочуваше как някой се стреми да му извика нещо, но знаеше че това е господ – говняната същност на всичко струпало се върху главата му.

Утрото на другия ден намери „Психея” на същото място, отрупана с одеала и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заеспи продължително бе завършвал с крах – болките по кожата го караха да подскача и да скимти. Освен това, на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухов мираж, че друго освен звезди нима. Нищичко. Тогава долови аромата на акацията – един друг мираж, на обонянието.

Никой не бе успял да отговори на въпроса му – нито лекарите, нито психиатрите – на какво можеше да се дължи това странно явление; в детството, дори през зимата, често пъти е долавял чудесния мирис на пресен акациев цвят. И точно сега, в тази нощ, излязъл в кокпита да разбере вика ли някои или не вика, той долови този мирис и изведнъж проумя колко много акациев аромат бе проникнал в него оня ден, когато пристъпваше по релсата и държеше ръката на Надка Хаджиандреева. Двамата вървяха по железопътната линия под арка от цъфнали акации. Защо става така? Защо човекът не се жени за момичето от детската си любов? Изтощеното му съзнание разбра чак сега, че ароматът на акацията го шиба по душата като упрек. Почти всички и все хубави детски любови се погребват и върху тяхната рохка купчина от пръст поникват по-нататъшните любови, нещо което не е нито красиво, нито етично.

Затова усещаш този странен мирис на акация след осемстотин години и то – сред океана, разбра ли?

Най-сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се че не е чак  толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на листото ѝ, как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне до там и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна върху дясната полупалуба. Оставаше да захвърли остатъците от ветрилата, всичко отиде в морето – и грота, и стаксела. Слава богу, притежаваше много ветрила, най-мокрите съхнеха заедно с одеалата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всьщност, имало ли е или е нямало овъркил? Беше ли се преметнал във водата? Сигурно. Излишно е да се дъмнява. Изобщо, с него напоследък се случват толкоз невероятни неща. И все пак, въпреки всичко, в туй непрекъснато отстъпление, сред хаоса на разгрома, узряваше и се изправяше на крака една пиеса; този презрян досега жанр – драматургията, се бе промъкнал в същостта му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие, когато можеше да отрази единствено само собственото си самоубийство, изведнаж се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът? Режисьорът – ето нещо без което може  да се преживее, ако не е необходим и онаследен.

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла а работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

9.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата. Предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е а ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И вече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. Само да обуе гумените обувки. Предстои му да се катери по мачтата. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега в шестата десетица от живота си му било писано да се катери по мачта, но не за удоволствие, а от крайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете не издържат, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината.  Спря да си почине. От височината му се откри по-голяма акватория, хоризонтьт отстъпи още назад и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този дмомент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността, стори му се, че вече е забравил как изгледа сушата с материците и градовете., Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в кунвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено. Ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек, как не, на тебе не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш грота, поне грота, та като излезе вятър, да не го посрещнеш невъоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успееш. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво.  През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура, на смолата, която му напомни за новогодишно елхово дръвче. Тогава той успя да купи това дръвче, защото мечтаеше да внесе най-после една елхичка у дома. Така правеха много хора в много къщи; една елхичка да му напомни за далечните планини. Малко го интересуваше него, че е минала Нова година, че дръвчето вече е изсъхнало, важното бе че му го продадоха за стотинки. Понесе го тичешком и се развика още от двора. Баща му се показа на прага, беше доста учуден човекът и като научи каква е работата, го нахока: купува боклуците от хората, не виждаш ли, че е сухо, бодлите му капят, махни го навън. И откъде взе пари да го купиш, а? Баща му се ядоса още повече, излезе на двора, натроши елхичката и я изгори. Смолата и игличките запукаха в печката и замириса замайващо на планина. Това му бе останало от реализираната мечта – уханието на боровата смола. А сега притежава тринайсет метрова мачта, изработена чрез слепване на лайсни от няколко мури. И пак му се плаче. Как да не напсуваш този живот!… И как да не се отвратиш.

– Вика ли никой?

Никой мучеше.

– Кой е?

Мучеше, да.

– Къде си бе, тикво?

Никои не му отвърна, ала този път Александър твърдо разбра, че вече не става въпрос нито за морски духове, нито за богове – чисто и просто някакъв човек викаше в морето. Взе бинокъла и огледа пустоша. Ами да – на седемстотин метра от Психея имаше човек във водата. Като се взря по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Да бе – човек.

Във водата. Там.

Това усложняваше всичко.

Обръщаше авантюрата с главата надолу.

Смиташе се за мъртъв още от деня в който бе напуснал „Психея” с плуване. Това че ветроходът тогава го бе дочакал е чиста случайност, това че не излезе вятър, че нямаше и подходящо течение е просто събитие – едно на един милион. Сега зовяха мъртвеца да спаси някого си. На път към самоубийство си трябваше да спасява някакъв нещастник, който впрочем може би виха за помощ от няколко дни…

Това, разбира се, няма да стане, няма да спасява никого, все едно, че Александър отсъства, липсва. Както си е всъщност.

Да, точно така, мога да му предложа „Сюркуф”. Заедно с веслото. С един бидон вода и една въдица. Промуши се под бака и издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста, камерите се изпънаха криво ляво, но повече и да го убиеш не може – не му достигаха силите. Боже мой, Длександре, как ще спасяваш, щом ти самия не си спасен! Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си на път към кончината си. Някъде далеч континентите се огьваха под тежестта на предрасъдъците, а от тях бягаше, а ето че се впряга да им служи в момент, когато се е считал за свободен. А е толкоз просто – остави удавника да си пукне, заслужава си го. Не може бе, Александре, не разбираш ли, че ще ти съсипе нервите от викане. Близо е, няма да те остави на мира.

Загреба спокойно. Стараеше се да дообмисли случая. Пред него се простираха няколко стотин метра. Но нищо не му идеше в главата. Напротив, напасваше простото нещо монтирано в същността на човешката природа – любопитството. Не за първи път спасява човек. Още като ученик в гимназията, през лятната ваканция, работеше като пясъкчия – товареха пясък във вагони някъде в индустриалната част  на Бургас, дотичаха и съобщиха, че се дави човек. Работниците зададоха няколко въпроса, но не се помръднаха от местата си. Втурна се само той. Измъкна на брега старец, нищо и никакъв човечец, простря го на плажната ивица и се зае да му прави изкуствено дишане. Работниците го наобиколиха. Някои насядаха да кибичат. Всички зяпаха. Уморен от бързото плуване, той едва успяваше да вдига и смъква ръцете на удавника. Няколко пъти погледна към пясъкчиите, но те продължаваха да си блеят. Най-после някой рече: не виждаш ли, че е хвърлил топа, какво се мъчиш? Друг добави, че мъртвец пусне ли си водата, вече е мъртъв. Той седна до трупа. Поемаше жадно дъх. Беше горещо, вълните се разливаха лениво на пясъка, работниците се прозяваха, а малки сини мушици вече се навираха а бездиханните ноздри на стареца. По-късно го викаха десет пъти в полицейския участък да дава показания, май че съществуваше възможност и за по-големи неприятности, как се размина после – не разбра.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. От потопеното му тяло над водата се подаваха глава, рамене и огромни ръце, обсипани с мускули. Кожата на непознатия беше тъмна, косата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо нито с тялото, нито с нервната му система.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър. – Ще хванеш внимателно задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха изражението си. – Виж какво, номадино, ще те замъкна до яхтата, но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем, Виж, едва се крепи над водата. Нищо не разбираш. Какъв си ти, бе? Що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, или Чнгизхан. Казвай, монголецо, на какъв език да ти говоря?

Непознатият изръмжа, Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Оле, какъвто си здрав, като нищо ще докачиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че ми приличаш не на брат, а на отломка от миналото.

Раменете и ръцете на удавника блестяха с блясъка на стара медна отливка. По тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението, тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение. Той приближи „Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше само това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ. Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с великански черни и неизрязани нокти. В адския си порив да вчепкат спасението, те яростно потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя, а всъщност опасността не идеше от там, тя идеше от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката. Докато успее да извика или реагира…

– Не! – изпищя Александър…

Смачканата предница отиде под водата и морето бясно нахлу в лодката. Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай, изверг! – изрева от водата спасителят. – Що за животно си, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монгольт изръмжа отново и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, което му подсказа, че удушването му е въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне. Глупости. Още веднъж. Изключено. Да, това е вече краят – този звяр а паническия си страх от липса на опора сред водата, ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът от нямай къде, доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи все под вода от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе жадно въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна. Малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си своя проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път Психея си го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга. Но ако доскоро на него му беше безразлично дали ще се върне, сега Александър бързаше, искаше да се спаси и се стахуваше да не подухне отнякъде.

И на какво може да се дължи това? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. – Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат. Какво, не е ли тъй? Той искаше да ме свърши. Един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нескафе. Нямаше сили, нямаше и нерви да чака увирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето, или пък само добро – Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от ня-какъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се. Нищо. Обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше спасителната му лодка, до нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне във водата и да ги прибере. Прекрачи борда и замря, дивакът стискаше стълбичката. В погледа му се четеше безумие. Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу с омраза. Най-после се наведе и протегна ръка, дивакът от своя страна протегна десница. Александър започна да дърпа, искаше да му подскаже какво трябва да прави и оня може би подразбра, но въпреки туй, отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго освен да донесе предпазния колан, привърза го за подмишниците, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостснин почиваше потопен във водата, домакинът успя с помощта на канджата, без да се мокри, да прибере лодката и веслото.

Малко иреди да се свечери гостът подсказа, че си е починал и че почва да се придвижва нагоре. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегли метален блок. Тъмното чудовище падна върху „Сюркуф” във кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружини и се опъна върху напомпаните бордове на ловката, едва сега Александър разбра, че гостът му не е чак гигант, гигантска беше само силата му, единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закьрпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосна татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката бяха раздалечени. Това го накара да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!… Малко.

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и страшно схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна а стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!…

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човек?…

Нумиан лежеше неподвижно, излят сякаш от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло без каквато и да е атлетическа хармония; неугледно скроен, грубо изработен татарин.

10.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре в утробата на Психея замириса на сухо. Случи се нецо странно – цом смени батериите, транзисторният приемник, престоял известно време под водата, заработи. Това даде възможност на самоубиеца да свери часовника си и да послуша музика. Прояви неочаквана воля, не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време, или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила втория вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, Психея можеше да го понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се самоубие ли, или да остане? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А какво ще стане, ако приеме друг вариант – да скита по водната пустиня, докато го покосят бурите. Виж колко хубаво е като ги побеждава, мъжко е и е достойно за духа. Накрая да рухне, но чак след като е изиграл такава велика игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва и запълва съзнанието му…

Александър вади пълните чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж. Публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите. Предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие, или пък самото щастие. Към него се стремят човеците, затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към плажа… Главата си режа, ако и това не е написано – помисли си Александър – всичко е написано, дори и туй което не е написано. Дори най-глупавите каламбури…

Но лошо ли е да гониш бурите по морето, да ги преодолявш, да се втурваш срещу им с вдигнати платна? Велик бяс, великолепно усещане!

Надхвърляш себе си.

Добре де, беше ли успял да надхвърли вече себе си? Не шикалкави ли? Не бяга ли от предишния замисъл? Обгорен, покрит с рани, брадясал и отслабнал – не се ли е превърнал в още по-ярка карикатура на глупак, който играе на герой? Сигурно, майка му стара, ако не е тъй – главата си режа! Природата е куртизанка, ще ми набута някоя залъгалка и ще ме отбие от великия замисъл…

Малко преди единайсет пейзажът се избистри съвсем. Полъхна неубедително, но въздухът отново увисна неподвижно. Морето се отпусна обезверено, меланхолично. Капитанът на „Психея” беше сигурен, че се появява източният, редовният вятър, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време на лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира като жена, предвкусваща любовта. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро нежно море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е неооходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да се напъха на всяка цена под мухъла на пръстта, а те си останат във времето векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила. И най-неочаквано се появи фрегатата.

Ееее, това е невероятно! След петнайсетгодишно отсъствие!…

Цели петнайсет години е преживял без нея; все години на поумняване, омъдряване и остаряване.

Тя се приближи и се долепи леко с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна „Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а румпелът се подчиняваше на най-нежното докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и плът на мулатки.

Като привърза румпела, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната па гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Май че се изненада. Признай, че предпочиташ мулатките.

– Признавам.

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от теб цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след теб. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай, защо фрегата? Защо не „Психея”? Къде е Психея?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата. Идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега идва с петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред теб, или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една единствена и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета и то… навсякъде.

– Добре добре – стивам си. Важното е че се появи огново, че отново пьтуваш с фрегатата. Разбиращ ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е Психея?

– Там.

– Кьде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан,

– Какво?

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък откъде се взе? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се опъти към централната зона на Черно море, но дявол го знае защо, се бави.

Защото не бяха поставени фаловете.

Той грабна раксите и макарите, и се насочи към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди до някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше вече втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете бяха поукрепнали.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е окей.

Фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне както щормовия грот, така и щормовия кливер. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният. Бризи колкото щеш, пресни, охлаждащи и тялото, и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действа равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да усети яхтата като пришпорена кобилка.

Дланите го сърбяха за меката твърдина на шкота.

Щом усети въжето в ръката си, той без да ще легна на курс бакщаг; знаеше че не е задълго, този курс го водеше точно в обратната посока, към присяанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Усетил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар от преди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей с една обезобразена мачта се връщаше в пристанището си. Но вече не толкоз смешен. А може би горд. Лесно е да се преодолее Атлантическия океан. Ела да минеш това малко Черно море и се похвали. Чакай, става ли от туй един роман? Не става, разбира се! Бъъррр! Блудкава история. Но пиесата?

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщаането. Напълни голямата тенджера с морска вода и сафрид, обвари сто парчета и изяде поне четирийсет – горещи-горещи. Бялото месо на рибите блестеше с белотата на женска гръд и ухаеше с всичките аромати на морето. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се отдаде и този дребен наглед факт го накара да се почувства човек. Предстоеше му доста работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше под здравите ванти на десния борд и поне засега не пречеше. Трябваше ли ла го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак, това беше част от тялото на Психея, нека си лежи там, може пак да потрябва. Добре де, глупако, къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – цепим към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса, да ти е ясно!

Трябваше да спасява кожата си и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време докато намери подходящ крем,

Намаза се навсякъде доколкото можа и все плътно. Тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява една не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен мъж с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с канджата; редно е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще дигне канджата и срещу делфините, живее му се, а докато стигне брега де да знае какво ще им хрумне на ветровете, де да знае и докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди, няма да спи вечно я!… И ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям, или ще замахна с канджата. Другите от стадото ще разпространят мълвата за мен, навсякъде и моментално, ще достигне до ушите на моите делфини, които ме познават от години. Боже мой, как ще ги погледна в очите? Ще намеря ли сили за това? Ще намеря ли лесно и харпуните, или ще трябва да употребя канджата? Добре де, сега не мисли за това, още никой не се е приближил. За всеки случай той стана и придърпа канджата. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание, Не е на добре, помисли си Александър, тия работи едва ли могат да означават нещо добро. Дали пък многопрехвалените глупаци, за които се изсипаха реки от мастило, не бяха доловили мислите му? Дали в техните големи мозъци не бе се извършила някаква реакция? Нима сензациите на научните списания ще се окажат реалност? Групата отплува на изток, черните точки изчезнаха, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата където се предполага че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари, запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал до румпела, загледан в платната, изящно откроени върху синия равен пейзаж, Малки, мизерни, импровизирани ветрила! Ниската мачта понася само малки платна. Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Заедно е живия товар и пиесата. Нещата а нея продължаваха да се избистрят, нюансите се увеличаваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако дневникът падне през борда? Какво ли биха си помислили хората като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, които нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, които е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК.Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК. Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне, за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК /въздъхва/. Дано,

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК /едва не подскача/. Какво?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Обичам я!

11.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори не се и опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна един анкерпласт.

– Ти си изверг, изрод и подьл печенег!… И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, молголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър – да умра не по собствено желание и не в борба със стихията, а от инфекция.

Погледите им най-после се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш, а?… На! – В момент като този печенегът едва ли бе а състояние да проумее какво може да означава един показан пръст, колкото и да минава за среден. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти и откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш. Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиам, как го измислих?… Внимавай сега!… Хоп!

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне уста към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя, не достигнаха силите.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстта, рибката изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изамка всичко, пък и него самия, заедно с въжетата и мачтата, заедно с железните оковки.

– Слушай, варварино, кажи докато е време – не върша ли грешка като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред самотно море и само двама на борда. Единият е  дивак, няма вода, няма храна. Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си? Кажи де, как си представяш нещата?…

Людоедьт мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно, решил да прати най-сетне по дяволите госта си, който продължаваме да лежи върху полунапомпаната спасителна лодка в кокпита.

В дни като тези, заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, ведро, след малко ще излезе и вятърът, сафридите скачат като бесни над водата, бризът ще омете омарата на хоризонта и изворно чист ще се втурне към мръсните брегове да им отнесе прохладата си, да погали скалите и пясъците, градовете и селата – всички чисти и мръсни места, ще опипа телата по плажовете, напоени с мазила, бензини и миризми, и натежал от отрови – ще рухне сред нажежените полета.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Защото няма. Разбери – няма. Има сурови, верените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, аз пък не се сетих. Боже мой, как не се сетих, че искаш сурови!… Ето!

Суровата рибка бе схрускана стръвно, сладко като другите преди малко. Започна поголовно хвърляне на рибки в пещта. Челюстта и зъбите работеха яростно, устата се пълнеше с кръв, кръвта потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си самоубиецът: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създадеш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв – зависи от обстоятелството. Така можеш да служиш на две епохи, на две идеи, на двама господари.

– Ще получа мускулна треска на ръката, дивако. Изяде цяла кофа сурови, край! Няма! Затваряме! Остана само един леген, за вечеря. Сърди се, ритаи, ръмжи – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън. Александър се съблече, поплува и се освежи, после се излегна върху кабината и усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го паническн страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си спомни за пощенската чиновничка. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела, които стават за всички годишни сезони. С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде  и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане, Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, копнее да бъде показвана, настоява за мястото си в „плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият заедно, ще подскочи от радост и ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще се постарае самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, го изсуши и лиши от философската му същност. Като нищо ще го извърти на любовна основа. Снобизмът е велико нещо, иначе нациите с традиции отдавна биха го изтръгнали от битието си.

Той мислеше за пощенската чиновничка, за Неси и за снобите, ала тичинката на творчеството, опрашена с нещо съвсем ново, го теглеше към кабината. По-едрите видения се очертаваха, както очакваше – пламна и пейзажът, защото беше наистина като пожар – единствен и единен пейзаж. Образите заливяха в него спонтанно – роди се разказът за елин плаващ в морето организъм.

Александър издърпа масичката. Всичко зрееше, зародишът набъбваше с минути. Чисто и просто, предстоеше му да нанесе в корабния дневник идеята за самотата на един кораб. Ръката му вдигна нежно химикалката, тя изщрака и показа писеца си. Сега зависеше какво ще изтече през дупчица на острието – умна или глупава течност.

Ето какво скицира:

Тук всичко е подчинено на тишината, дори вятърът не свири, нито съска, а вълните се разбиват безшумно, просто разцъфтяват и белите цветчета на пяната даряват въздуха с благоухания. Мачтата не скърца, вантите не свирят, платната не плещят – корабът се движи безшумно, сякаш е лишен от атмосфера, сигурно за да ни внуши, че действието може да се развива както сред космическото пространство. Корабът, направен от вечна материя, лети с ветровете, кръстосва без почивка и пристанища, никога не среща никого, справя се с бурите и затишията, приема даровете на дъждовете и плодовете на морето. Съществува. Понякога е весел, почти винаги е тъжен, но абсолютно винаги – в своя пашкул от самота. Каква е целта му, за какъв дявол обикаля – туй никой не знае.

Нито тия, които са на борда.

Капитан Бурлиан е олицетворение на изящната мисъл, а морякът Нумиан олицетворява грубата физическа сила. Двамата се допълват добре, те са еднакво необходими за съществуването и за движението на кораба. Капитанът Бурлиан чете дебели книги и се опива от красотата им. Нумиан, когато не вдига платна и не изчерпва вода от трюма, стои на палубата и гледа тъпо пред себе си. Но капитанът, след като изчита всички книги на корабната библиотека, сам започва да пише. Пише, пише, пише. Но след като натрупва много страници, Бурлиан изведнъж усеща, че написаното трябва да стане достояние на някого. На кого? Без да ще, той поглежда към Нумиан. В това време Нумиан зяпа към празното пространство пред себе си. Бурлиан започва да му чете. Нумиан е добър човек, той желае искрено да слуша и слуша внимателно. Но не разбира нищо, мислите минават през него без да го засегнат. И когато след дълго четене Бурлиан вдига глава да разбере какво впечатление произвежда върху спътника си, разбира уви, че спътникът му спи. Капитанът оставя ръкописа настрана, заема се да просветли съзнанието на своя екипаж. Зареждат се години и векове на адски труд. Нумиан успява да усвои азбуката. Той може вече да срича, но четенето на книги му създава непоносими мъчения. Горкият дивак!… Той пада на колене и моли господаря си сьс сълзи на очи да му възлага най-тежката работа, но да го освободи от бремето на четенето.

Корабът лети, вековете се нижат, Бурлиан твори, поглежда с надежда към Нумиан. Нумиан мига срещу погледа му, започват нови опити за облагородяване на дивака, нови молби за пощада, и все така и все така, вековете си текат – Бурлиан си е Бурлиан, а Нумиан – Нумиан: живеят си хармонично, обичат се, но никога не могат да проникнат в душевността си, живеят самотни на самотния кораб, който броди през бурите и затишията. Нито корабът, нито Нумиан могат да разберат безутешната тъга на капитана, който за да отвърне на своя вътрешен глас и отчаянието си, продължава да пише, после отново се заема да просвети добрия екипаж, екипажът прави нови искрени опити, но отново рухва на колене и моли сьс сълзи на очи да не го мъчат.

Минават милиони години, корабът плава през водите на вселенската пустиня, подвластен на тишината. Дори вятърът не свири, нито съска. Вълните се разбиват безшумно, разцъфтяват и заливат въздуха с аромати, мачтата не скърца, платната не плющят, никакво пристанище, нито една среща с друго живо същество. Едва сега Бурлиан разбира, че твзорчеството му е безмислено, че страданието му е било напусто, че Нумиан винаги е бил и ще бъде по-щастлив от него…

12.

Александър усети резкия удар на бриза върху грота. Изскочи в кокпита и едва не удари главата си в гика, който според новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше като кожата на жребец преди препускането.

Но онова нещо, което би трибвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на бака. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше. Гледаше към домакина и лапаше.

– Нумиане, пак ли бе?

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече хапни си!

Бялото на очите му лъщеше.

– Яж, но не гледай така! Гледаш като куче, което се бои че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческа треска, забременял с една пиеса и един разказ, Александър издърпа още фала. Гикът се повдигна повече. Стакселът и без това си потръпваше на необходимия за потеглянето галс. Върна се при руля и хвана шкота. „Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да могат да летят. И все пак, зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да корегира направлението – центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумишн изгледа дъното на празния леген и се изправи. Голата част на тнлото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, които сигурно притежаваха коравината на чакъл. Нищо в движенията му не издаваше пластичност, Нумиан представляваше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на вековни мазнини. Вонята на тези мазнини се сливаше с миризмите на животинската кожа, от която бе ушит панталона, плюс специфичната миризма от потта. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред, можеш да си го представиш на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александрийски книги, похищава жени в токущо нападнато селище, или участва в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупките на ушите. Ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци, разбира се, можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С този гъон ти в кабината ми няма да влезеш, а още по-малко да легнеш върху койката! Разбра ли бе, печенег? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунди. – Ето ти този анцунг, изхвърли животинската кожа в морето, макар че има опасност да изтровиш рибата!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и белъо, разбра ли?

Вместо да му отвърне с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна при бака. Поседя известно време, може би размислеше как да постъпи, после се изправи, взе анцуга и го хвърли към Александър, домакинът хвана дрехата във въздуха.

– Без такива номера! – извика Александър. – Трябва да се подчиняваш!…

Печенегьт се обърна с гръб и се изпика върху бака. Александър го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, напълни я с море и яростно заля бака.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?…  С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е поправило на домакина, но продължителното викане,с което го заливаха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи от там, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво ще заприлича, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма – ако не дванайсет, седем – но килограми, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това, смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша като бебе и се развива хармонично.

Панегирическото бръщолевене наистина оказа въздействие, дивакът се позасрами. И сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и без да погледне дарителя си, повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче вместо да се върне на бака, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се казва, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно, в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение утригур, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична „скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание към дивака, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори и необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата но честна природа на миналото, примитив, реликва, Натисна с палец косата му и доби чувството, че се е докосва до вековет…

Но в крайна сметка Александър виждаше в лицето на госта си необходимия багер, който ще вдигне счупения връх на мачтата, ще го отнесе горе като перце и ще го закове, да хванат най-сетне пълния вятър, да тръгнат като хората.

Но къде?

Купчина мръснокафяви мускули! Това не е ли олицетворение на неговия отдавна изразен копнеж към миналото, екзотиката към която често се е запътвал с мисълта си? Е, добре – ето я екзотиката, лежи в краката му и набира сили,

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото на дивака? Ще бъдеш ли по-щастлив като Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащият дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на Битието са прозрачни и монотонни – смешният Александър, който знае всеки момент колко е смешен, който е разбрал най-жестоката от жестоките истини, че няма човек на земята, който да не е смешен.

И живеещите в мизерия ли? залита се той.

И те, отвърна си той. И жалките бедни хорица и те дори са спешни.

Добре, а Нумиан?

Нумиан – не, диваците и животните не могат бъдат смешни. Пръстите на песимистическия скептицизъм го заопипваха отново, при-тиснаха се към лицето му, впиха се а брадата му, нервно обхванаха шията му.

Къде се връщаш? Накъде си тръгнал? Натам ли? На брега? Нататък ли бързаш? Към онези ли? Дето все още продължават да мислят, че животът е спирала? Там ли? При гърчещите се в спазми, предизвикани от собствените им удобства? При бреговете на помията и тъгата? При измамите? При илюзиите? Там ли, където дори детството е престанало да бъде обещание за нещо? И те са измама, и децата – измама за окото и душата, капан за чувствата, уникален стремеж на природата да се съхрани. Всяко мислещо същество, което може да отглежда деца, е смешно. И животните са смешни! И вълците, и мравките…

Къде се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила. А може да е сложила край на живота си, тя е способна на такива неща заради теб, тази сантиментална глупачка, която заряза съпруг-божество и дете-ангел, заради един запек на 55.

Къде, Александре ? Отново ли ще се навреш в гарсониерата, да пишеш за първи път това, което е написано за стотен път? Майка му стара, Александре, да се поддадеш на една глупава пиеса и един празен разказ!…

Добре де, съгласен съм – съгласи се Александър – но какво да правя с Нумиан?

А?

Кажи де!

Какво ще правиш с Нумиан!… Нищо няма да правиш!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един интелектуалец! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как се е получило туй на практика, а?

13.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом  изтеглиха осемте рибки от зводата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата самоубиецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми. Яж ги направо. Ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото а морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – Преди да те убия, ще те науча на интересни неща!

Главната мисъл която терзаеше домакина: има ли право да убие този, когото бе спасил и взел на борда си.

Имам разбира се: той се изпречи на пъти ми! Застана между мен и самоубийството ми. Да, но Нумиан няма вина, за да умира, добре де, какво да го правя? Закарай го на първия срещнат бряг. И после? Можеш да се върнеш обратно. Караш ме да усложнявам – тръгнал съм да свърша със себе си и фактът, че животното ми се натрапи по пътя няма да ме спре. Не знам, помисли. Да му дам лодката с водата и чипарето? По-добре от туй – здраве!… Ами, ами – все едно, че го осъждаш на смърт, но да умре, щом ми се пречка!…

– Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и разплете куките. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Дивакът изръмжа и потъна в заниманията си.

Какво ли си мислеше той? Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан засищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Няма ли да се обади нещо друго у него, освен стомаха? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чапарето.

– Видя ли?

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта. Като зрял плод. Цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата си вече имаше загадка, свой тунгуски метеорит. Въпроси колкото щеш: първо – откъде се е взел Нумиан, второ – какво представлява като степен на развитие, трето – принадлежи ли към познатите му народностни групи, четвърто – каква националност.

Амбула! На какъв език? Далечен? Близък?

– Амбула! – извика Алекеандър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава.

Каква ли е възрастта му? Трийсет? Четирийсет? Ако не беше огромния корем, вероятна последица от примитивно хранене, Нумиан можеше да блести с чудесно телосложение.

Неси.

Всеотдайност и вярност. И как ѝ се отплати? Бутна я през борда. Както е замислил да бутне дивака. Два трупа по пътя му към края. Едно нежно цвете и една скална отломка, която може само да ръмжи. Няма как. Ще ги принесе в жертва, защото… Най-милото и най-близкото същество заедно с някакъв утригур, по чиито гърди се чернее засъхнала кръв. Колко близка му е тя и колко далечен му е номадът. И колко много се лъже. Колко много е отдалечен от Неси, колко много досада и какво упорито отчуждение от нея, колко много любопитство и обещания за нови открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маложавен въпрос. Реликва? Резерват? Чергарство? Чингизханщина? Или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост? В крайна сметка – нещо по-интересно от Неси. Усещането за Нумиан се превърна в умиление и нежност към една онеправданост, благоговение към една балада с вкус на бакър и ятаган.

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват мили и свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, после схема за разказ, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същостта на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извая по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направи го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърни го в свое куче.

Но съдбата му праща печенега за да му се изсмее.

Печенегът трябва да умре.

„Психея” стоеше на място, Александър не смееше да прекъсне риболовната вакханалия на госта си – трябваше да натрупат много храна. Нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Александър окачваше сафридените връзки по всички възможни места на яхтата да се сушат – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирузите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазняна с цвят на кехлибар, която обезобразяваше палубата, но имаше ли значение? Психея вече няма да се върне на брега, една дупка при кила ще я прати в най-дълбокия кладенец на морето и никой никога повече няма да ахне пред стройната ѝ линия,

Александър гледаше на Нумиан като на бъдеща жертва. Дивакът му приличаше на нищожно морско свинче, обречено на смъртоносен опит. Не бързаше. Съсредоточено и хладно търсеше, по-скоро, изчисляваше тласъкът на необходимия жест. Той трябва да бъде силен и категоричен, печенегът трябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случаи не бива да се вкопчи по някакъв начин за фалшборда и да се задържи, туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, убиецът ще се превърне в жертва, в смачкана жаба. Бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, дори тези за пиесата и разказа, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се изработят методично.  А не може ли един единствен удар по главата? Може, разбира се, всеки глупак би предпочел това, но умният убиец е сигурен, че не съществува удар със сила достатъчна да ликвидира чудовище като Нумиан. А пробождането с нож? Докато спи? Боже, кой нож може да прободе скалната маса от мускули и кости, а само дяволът може да знае какво представлява обвивката на неговото сърце. Трудно е да се убие Нумиан със сила, но лекичко побутване през борда ще бъде ефикасно; да речем, когато се изправи и започне да откача рибките от чипарето.

Може би Неси не е вече между живите.

Новината за гибелта на „Психея” сигурно отдавна е възприета като факт и Неси е побързала да сложи край на живота си. Освен ако прословутото вътрешно чувство, да, като нищо – нейното вътрешно чувстзо е в състояние да ѝ подскаже, че Александър е все още жив, и нещо повече – че ще се върне.

Друг никой не го чака на брега.

Баща му, майка му – двамата лежат в гробището, отишли си по реда по най-обнкновен начин, като повечето обикновени хорица, неразбрани от сина си и неразбиращи сина си.

Друг никой не го чака на брега. Ужас, само Неси и той би трябвало да…

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан се изправи светкавично и, боже мои, как се промуши, как намери канджата /по-какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това/ той запълзя през кокпита над фалшборда, очите му следяха делфина. Замахна светкавично и направи дупка в гърба на жмнотното. Но нищо повече, не можа да го закачи с куката за устата.

Нумиан ръмжеше недоволно.

– Уви! – бъбреше домакиньт. – Амбула се приближи защото вярваше а нашата доброта. Повече нима да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна канджата на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази канджа дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахне с нея и пак остава открит въпроса – ще успее ли да прободе мускулите му. Виж, да го бутне с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа оня, само да не я хване с ръце! Гадно е да умреш от ръката на дивак, който дори не би и помислил, че убива мислещ бог: система от нежност, комплекси и интелект, едно усещане както за нищожество, така и за величие, верига от унижения, смехория, мощ и мизерно безсилие, една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Най-вероятното е тук амбула да нямаха никакъв пръст, но сафридите изчезнаха и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж. Потъва.. Няма я. Никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата. И то е тайна, разбираш ли, както небето и вселената. Никои не знае защо изчезват рибите, никой не знае какво е вселената. Ако ти мислиш, че земята е плоска, аз пък знам, че земята е кълбо. Ако ти мислиш че горе има небе за твоя бог, аз знам че небето е само планетен бульон, А моят бог е вътре, тук, в мене! И това е трагичното! Ти можеш да принасяш жертви на своя бог и да го омилостивяваш, но какво да правя аз с моя, който се е заврял страшно жестоко в мен?

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху мекия дюшек на лодката.

Александър напълни платната с вятър и пусна „Психея” по пътя ѝ. И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или към сушата?

– Към дъното! – извика Александър, доволен че напоследък има на кого да бъбре без да го разбират, защото по-рано говореше тия неща на Психея, но Психея подразбираше туй-онуй, все пак беше яхта, одушевен предмет, по интелигентност далеч над неканения гостенин. – Отиваме към централната зона, Нумиан. Там е най-дълбоко. Ще легнем сред сероводородните пространства, където цари смърт и неподвижност. Там няма течения, те не ще успеят да изтръгнат ковчега ни, да го разнасят насам-натам… Нумиане, разбери, страшно е, и е безпредметно… Всичко!… Разбираш ли, дори когато смяташ че си отчужден, ще се появи нещо да те излъже че не си, за да разбереш после още веднъж че си отчужден и ако намериш нова залъгалка, отново ще разбереш старата истина и тъй – докато полудееш. Разбираш ли, братко, не желая да ставам посмешище, аз сьм сноб и не мога да понеса това. Разбираш ли бе, говнъо, ти който пристигаш пресен-пресен от историята?

Уморен от рязане на глави и въртене на ятагани, от набези и пожари, от обезчестявания и грабежи, от изтърбушаане на бременни жени и изтръгване на детски мозъци, Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част, В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечния изток и къде почва далечния запад…

Удобен ли е този момент?

Беше ли вече дошъл?

С нож ли?

Ами ако номадът все още съхранява рефлексът против хладното оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави румпела и тихомълком се вмъкна в кабината. Намери острия стоманен нож и тръгна обратно. Когато подаде глава навън, замръзна. Нумиан бе отворил широко очи и гледаше с любопитство към него.

Дивакът беше зареден от вековете с предчувствието за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, което и без това беше невидимо за жертвата. Ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър взе транзистора и намери музика. Отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на „Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди, на него не му минаваха подобни брамсиади.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не може да напише. Задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на пет пъти повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Едната от линиите сигурно беше най-сполучлива, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него, там където се намираше предполагаемия негов бог, разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха за да чуят ясно прибоя му, чуха шумотевица от друга тичаща тълпа. Какао ставаше там? А!… Припадаха хора, много хора, тълпи които идваха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по добре, дори щастливо.

14.

Това е написано, разбира се, и то – поне деветстотин пъти. Макар че никъде не го е чел. Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил на пьт към своята голгота и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Битието беснееше от ярост, че не може да го отклони от пътя му. „Психея” напредваше добре, ватърьт духаше добре, риба вече нямаше. Нумиан посягаше на запасите от сушения сафрид. Сутришните изчисления подсказаха на капитана че до центъра на морето има не повече от шейсет мили. При най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собственият си вътрешен проблем, а не да мисли как да храни гостите и къде да ги дене.

Чакай, харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? И двата лежаха под койката на малката кабина, чак в яйчниците на Психея, но за колко ще ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци. Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът който държи сега е курс към небитието. Нима и като умира човек трябва да преодолява вятъра? Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опита чистия начин – през борда. А такава пиеса като замислената, все още не е написана, разбира се. Защо пък да не я напише той? С харпуна ще развие отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му хвърля лодката. Ами ако вместо дивак съдбата му бе пратила една пощенска чиновничка? И нея през борда! И тя да се пържи в лодката като корабокрушенец, докато се олющи, далеч от апартамента, от спестяванията за кола и други подобни неща. Майко моя, как се забива острието на харпу…

– Абу!

– Какво?

– Абу!

– Не те разбирам, Нскаш ли нещо?

– Абу!

– Келеш, какво е това абу?

– Абу!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърбите си – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу!

– Много си сигурен, чее получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, застана като статуя. Напоследък и погледът и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възтановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му, изобщо. Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън – статут, който слава богу, засега се спазваше добре.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовище, което сигурно играе всяка игра без правила, отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу!

– Няма абу! – изкрещя Александър. – Ще чакаш!

– Абу! – изкрещя на свой ред Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя повторно Александър.

Останалото бе игра на нерви. Въпросът се състоеше в това – кой ще отстъпи. В тишината „Психея” търкаше сладострастно белия си корем в синкавата плът на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред за да продължи триенето. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настои ли чудовището или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да му отпусне Още абу. И край. Борбата ще бъде загубена. Всъщност, развоят на събитията се заключваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е господар на положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти, ток изръмжа. Александър дебнеше зорко да не изтърве момента, да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Татаринът подгъна колене и седна. Канчето все още висеше в ръката му.

Александър се върна при румпела, обзет от чувството че неприятността не се е разминала, какво ще предприеме оня с канчето? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс висяха през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александроаци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика. Но не я повърна. Извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Ох!… Отдалечи се към форщевена.

Премеждието беше отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами до утре? При това, Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна.

Оставаше само надеждата, че през нещта западният ще оправи работата.

И вместо туй, какао? По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите се разбичка. След като вятърът се стопи, „Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се като ранен глиган и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата, Нумиан го взе тьй, както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу? – усмихна се Александър,

– Абу, абу!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Беше употребил крайно необходим тактически ход, иначе лошо. Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Комедията клонеше към своя край. Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща, най-после беше разбрал, че се е превърнал в карикатура, обитаваща огромно находище на мъки. Животът се бе оказал мизерен флипър – залагаш всичко за да играеш и разбира се, губиш, но ако само губиш – нищо, ти се и разпадаш.

– Това е Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Тук ще стане оная работа! Шегувах се, знаеш че няма да те убия. Защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра, И няма да позволя да попречиш на снобската ми смърт. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата Психея ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам Психея, с нея си имаме тайни, защото понякога я употребявах и като жена. Банкрутът ми се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за койхо знаех, но не вярвах че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва. Невежите се блъскат към морето с надеждата че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Но не само аз ти завиждам за това, завиждат ти дори спътниците ми от купето – завиждат за косата ти, която е гъста и няма да окапе до края на света. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказаам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и идеите за произведения.

– Улу!

– Какво?

– Ул, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казващ улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го биха разбрали, Нумиан грабна въдицата и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър – риба! Ули – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата и зяпочна да измъква кукичките от корка.

– Вече знам три думи от твоя език!. – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбула, абу, улу!… Дори не поглеждаш. Амбула!… Абу!… Виж как се набутвам в шамарите! Една от думите означава вода и ти ще поискаш, нали?…

Ставаше все по-горещо. Безцветното море спеше, а мъртвото помътено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си накрая на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане:

Господарят на „Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрасванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изкочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска, дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Тои искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на „Психея” се изтегна по лице върху бака. Топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и съннта люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Още веднъж му замириса на акация. Вдъхна дълбоко от уханието, и зад къдриците на Надка Хаджиандреева се появи фрегатата.

Боже мой, петнайсет години ни веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата, притича до руля и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомали!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомали, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив. А аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смутолеви той – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам гадно с теб, но разбери, смешен съм.

– Никога не си бил сменен.

– Тъй мислиш само ти.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле. Дори направих овъркил. И въпреки туй… Всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко. Не признавам жалката си родина и мизерната си държава… За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Само ти заслужаваш, но хайде, остави своя старец да си изработи самоубийството докрай.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ, а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на пощенската чиновничка. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?… Аха!…

– Какво – аха?

– Юношеската ми мечта.

– Защо, лошо ли е?

– Не, но вече търся само изящни неща, аз съм изтънчен!

– Извинете, но хич не умирам за старчоци! Нито за гемии…

– Неси е десет пъти по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала че съм стар.

– Защото е глупачка. Вие сте стар. Тя не иска го забележи. Това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. Слел като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ.

Работите потръгват, мислеше си господарят на „Психея”: и пиеса измисли, и разказ, и фрегатата започна да ти се появява отново, и Нумиан се учи на цивилизация. Къде си тръгнал да се самоубиваш?

Слънцето топлеше гърба му. Вече не съществуваше опасност за кожата, беше си обезобразена, и най-важното – свикнала. И все пак, цялото щастие, което изпитваше в момента бе една от поредните примки на битието, което се старае да го изтръгне от небитието. На стотици мили от тук пъшкаха и стенеха четири милиарда същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред, в очакване утрето да бъде по-добро от днес.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше. По гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава?

Удиви го особения блясък в очите му. Така може да гледа само този, който гледа беззлобно, ала странно.

15.

Появата на рибните ята просто удари дивака тъй, както южнякът напролет удря гората. Нумиан разцъфтя, силите му може би достигнаха своя зенит, ловеше и ядеше. Кръвта на сафридите отиваше направо в неговата кръв, тялото му започна да възвръща част от младежката си пластичност. Мътният досега поглед през който надничаше мракът на историята се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Само тъй не! Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, макар че играта се замърсява.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на бака, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш опрости замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро. Какво ме гледаш? 3ащо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, на втория ден от появата на рибите, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва останалите по съдовете сафриди. Нещо му бе прошепнало че рибите идват и си отиват, но стомахът остава. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги накачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни. И Александър на няколко пъти едва не се надигна.

„Психея” заприлича на подвижна сушилния. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което беше като люлка на целия му живот.

Всъщност, аз нямам родина, помисли си капитанът, моята родина е морето, макар че по-късно и то като всичко се оказа премного реално, гола жестокост след залеза на илюзиите…

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати и бензинна мараня.

На „Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор. Всичко е обмислено. Капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по вертикалния му разрез, ще остане на мястото си до последния миг, ако е възможно и до края на времето. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида, но стигне ли до раменете му, водата ще престане да се покачна – ще се образува водната камбана с въздух за дишане. Въздухът ще се изцежда през невидими процепи, а водата ще се покачва вече с милиметри. Капитанът ще умре от недостиг на въздух – така предпочита, главата му да остане до последния миг на сухо: очите да гледат. Очите искат да умрат последни, всичко умира, но те не искат – наблюдават докрай чудото наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мигове,

Въздухът и морето излъчваха безметежност. Комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира. Тихата лятна нечер обещаваше да прати на света леко звездно небе.

мМоже би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на „Психея” си помисли, че емдин подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, рехавото небе, безплътното море, симфонията и великолепното усешане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на „Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега, малко смях след упарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместта. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си. Домакинът на свой ред го гледаше леко усмихнат и си мислеше: няма да ме омилосхивиш, ще умреш, така както си слушаш симфонията, ще свършиш, полуоблагороден.

И се усмихна докрай, радваше се, че човешкият блясък в очите на утригура се сгъстява.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята тъмна бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра на борда – твърде реални в аморфните очертание на нощта? Кой прати тази музика и туй равномерно дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?…Кажи, бе, дивако, изречи едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо. Потните му рамене отразиха светлините на мощта. Замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред и дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Твоята протегната ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията. А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце§.

– Ееее!…

Господарят се чудеше какво да прави след иовил изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце. Хвана ги и докато шептеше усмихнах наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго. Ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта „Психея” наведе глава за да избегне една крайно нежелана целувка и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне. Изправи се.

– Какво бе, какво има!

Нумиан издебна най-подходящия момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и още след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зарови оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на „Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията вече го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и другия харпун. При залостена врата той се услуша продължително. Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като чу отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия. Последва нова напрегната тишина и най-после чу хъркането. Престорено или истинско, то идеше от най-отчалечената точка на борда. Останалото е ясно: Александър има лек сън, можеше да чуе и най-слабия натиск върху вратата, харпуните лежаха до него, можеше да улучва добре.

16.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и влезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава, доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощният инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща. Преди всичко, още сега можеше да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дьното, но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. Но имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за изблик на нежност? Ами ако печенегите изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го простреля веднага. Но как да убие човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземемеше натегнатия харпун, а още по лесно е да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит. Разбира се, без да се отдалечава от кабината. Зад шкафчето лежаха харпуните, ако оня опита отново – край, жаждата му за мъст е дива, и дявол да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света, може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един утригур, пролял потоци кръв, обезчестил стотици жени и опожарил десетки александрийски библиотеки.

Очертава се още един хубав ден. Вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до „Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават. Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нщо срещу това. Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе, в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега. Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. „Психея” стои с отпуснати платна. Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще потече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху бялата палуба.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе накарало да извика, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на природата. Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър. Така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване, а после мога и да се удавя.

Вадеше вода с кофа и се обливаше. През падащите струи нещата блестяха освежени. Боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света? В нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!…

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива. Дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър – да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е боял от Александър. Може би няма по-голямо падение за личността от туй да предизвикаш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне а кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан промължаааше да го глема, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него. Снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше позече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на „Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата. Постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна съдчето на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна от там и прибра канчето.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после момента? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна в лодката. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител. Нумиан спеше или се преструваше, че спи. Всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да му каже: накъпи се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък, ще видим,

– Платната!

Нумиан скочи уплашено и се озърна.

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо. Александър плуваше бясно към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към фаловете.

Успя.

Смогна да спусне платната, привърза грота към гика, а стаксела приюти в малката кабина, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе лодката в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни догоре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на ловката, Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече на домакина тихо, но постоянно ръмжене. Отвреме-навреме дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Алекаандър, че печенегът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживял такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа николко кофи с вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направи същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурух!

– Аха, мурух!… Радвам се че те е страх.

– Мурух!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър – не ме пипай… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята, и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря да си почине,

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, всичко е готово, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене сно-щи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… На! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо. Не можа да проумее жеста. Гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше. Александър изпуши почти цялата цигара без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се състояват…

Ударът едва не го изхвърли в морето. „Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха. За първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че утригуръг му е подарен от никакъв скорошен „Мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Изведнъж се появи неудържимият копнеж по сушата.

Да бе, каква е тази работа – откъде-накъде, точно в този момент, сред шквала – взрив от мисли по сушата. Защо му се обади брегът, и защо изведнъж – какво го зове там?

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицего на господаря. Може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине. Все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна аълни, а избръсна повърхността на водната пустош. „Психея” се наведе няколко пъти, но общо взето посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта!… Ха-ха-ха!

Брегът!

Какво става там? Какво прави Неси?

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака. Всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печено агне на тава, а носле го смъкваше обратно в локвата, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден. На Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени  в морето.

Вятърът позатихна, но големият дълго чакан дъжд така си остана да виси като въпрос. Поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой. Росеше като из пулверизатор и изведнъж, да се не надяваш, излезе източният.

Източният омете облаците от небето и пяната от морето.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и ще го пазиш. Отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да преливат водата от легените и тубите. Загребваха я с канчетата. Нищо работа. Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си. Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

17.

Източният се оказа силен и ги подкара добре. Ветрилата се опънаха яко. „Психея” успя да се накрени – настъпиха приятни дни на постоянен плещест вятър, който ги тласкаше право към целта. През нощта духваше обратният, но по това време на годината той беше по-слаб. Александър го преодоляваше с лавировки, или като спущаше платната. С източния отново се втурваха напред, наваксваха загубеното през нощт. Обикновено рибуваха привечер, в затишието. Капитанът държеше да имат много риба, повече храна – повече спокойствие.

Копнежът по сушата нарастваше. Капитанът правеше наблюдения и изчисляваше пътя си, просто мечтаеше да зърне Маслен нос. Корабният дневник се пълнеше с нови подробности за пиесата.

Възстановената нишка към живота събуди интереса му и към новините. Следеше бюлетините. Те не поднасяха изненади, но го приобщаваха към човечеството.

– Ще те поставя в клетка! – Нумиан вадеше сафридите, те проблясва със среброто си в сумрака. – Ако кротуваш, ако не вдигаш бунт за храна и вода, ще те отведа в Созопол. Там ще те разгадаят и ще те върнат в родината ти. – Номадът ловеше бързо, знаеше че след малко ще падне нощта. – И ще разкажа на всички как трепереше от страх и разчиташе само на мен. Ятаганист, а трепере. Ще те поставя в клетка и ще те показвам срещу двайсет стотинки. Пък може и да те продам. На Академията…

Чипарето излезе празно. Започна да навива влакното. Нумиан, който следеше движенията на господаря си, също се отказа от риболова.

В тихия вечерен час преди да полъхне обратният вятър, Александър се вмъкна в кабината и надигна бутилката.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка а бутилката. Запали цигара. Услуша се. Ятаганистът бе затихнал в леговището си.

Простако гаден, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му. Може би тьрсеше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че а кабината започна приятна вечер с цигара и водка, пред увиращата вода за калфето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка. Източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ. – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – целуна косата ѝ. – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади жестоко, а през илюминатора нощта му заприлича на зала, на онази зала от оня замък в Англия, където усети влечение към Патриша. Патриша бе австралийска комунистка и работеше в ежедневника на партията. Бяха му я придали и му казаха, че може да разполага с един чудесен гид. Тогава той бе само на трийсет, бе представител на една сравнително източна страна и не му бе съвсем ясно какао означава туй да разполага с един гид. Чисто и просто, беше помислил, че може и да си го приземи.

– О – засмя се развеселената Патриша – поканих ви у дома да пием чай, а не да разговаряме за коне!

Извини ѝ се искрено и добави:

– Наистина, Патриша, да се говори непрекъснато за коне е грозно.

– Въпреки че съм прекалено сама – отвърна австралийката. – Партията побърза да се възползува от това и ме направи една от ревностните си жертви, но съм много сама.

– Тогава ще ми разкажете живота си.

Нямаше как, той изслуша разказа за живота ѝ от Сидни до Лондон, до тази стая с тъмнозелени завеси и чудесен изглед към един кооперативен магазин.

– Представете ли си – рече Патриша – ние сме кооператори в този магазин и участваме в печалбите му!

Но защо я сравни с Неси? Коя жена може да се сравнява с нея? Боже мой, на Неси ѝ липсват дори най-обикновените рефлекси за самосъхранение. Тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта, дори съпругът ѝ, когато Неси го зарязваше, продължаваше да твърди, че тя е едно много добро момиче, което прави комплимент на света. Плачеше и повтаряше туй, като отвреме-назреме добавяше, че е и глупава.

Нумиан бе клекнал пред входа.

– Какво има?

Очите му бяха втренчени в очите на Господаря. Отначало Александър помисли,че дивакът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почди гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица подмамена от светлината, като куче привлечено от топлината, идва за да приклекне и наблюдава господаря си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милиони години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали наивни отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните биха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото жертваяа.

Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да сс затвърди.

– Нумиане, не се занасяй!

Панталонът му беше мръсен и вонящ.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

–Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо, бе, аНумиане? Не пиеш ли? – Проклинаше притъпената си бдителност. Ах, как успя да остави оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха демонстративно пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това. Не направи дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на „Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало,

ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще нападне, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се спрови нито с платната, нитхо о ветровете, а най-малко с посоките. Наоколо нямаше никаква суша, липсваше. Засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все още в господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойното оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак, с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше. Кракът му лежеше върху горното стъпало. Ноктите стърчаха напред, мигащата светлина освети няколко огромни бактерии, които се разхождаха между пръстите му. Нокътят на палеца бе ужасно деформиран, просто гъбясал…

Не можа да го изпревари и толкоз. Ножът си остана на масата. Нападателят се втурна светкавично и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нидо – само въртеше глава, всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обхвана ужас пред крайното безсилие, беше невъзможно да се противопостави на неимоверната сила.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя – боже мой, в момента не прилича ли на жена? Да, отбраняваше се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от него жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, една от ръцете се спусна надолу, започна да къса панталона му. Секунди за противодействие. Александър ги издебна и се почувствува извън клещите, но туй сякаш ядоса номада. Без да му мисли много, той стовари юмрук върху главата му.

Дявол да го взема! Нима е за вярване – третираха го като жена, стя

раеха се да му наложат една от ония процедури, така често налагани върху жените…

18.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, монастирите на Монголия. Не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че лежи в локва от кир и гной, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи, дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болката от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от проблеми, океан от филистерски комплекси и едно мрачно усещане за обиск, за конфискация, една нелепост – да вика безпомощно след жестокия секвестор. А най-безутешното бе, че не ставаше въпрос за епизод, а за цял бъдещ цикъл от който няма измъкване. И над всичко – може би комплексите на сноба.

Картина: надвесва се над Неси, прегръща я и я целува. Неси шепти: Зангадоре, пирате мой мъжествен, целуни ме още веднъжЪ

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да предизвика смях и да умре. Кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги право пропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях.

Вън е тихо. Но защо? Нима западният вятър му прави номера? Трябва да се стана, за да се живее или да се мре. Едно от двете. Трябва да се става, необходимо е да се премахне калта и гнуста от тялото; едва ли би могъл да преживее дори един час повече с тази омърсена кожа.

Александър се надигна и седна. Болките се раздвижиха с него. Прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужаваше ли да му придава такова значение? Каква е тази орисия на интелигента, способността му да си създава по всяко време собствен пъкъл? Пустинята на невежеството е безкрайна, просвещението ще продължи до края на безкрайността.

Излезе в кокпита. Нощта обещаваше вятър. Звездната вис му се стори по-безчувствена от когато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе на бака. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо вградено в организма му, Нумнан се събуди и надигна глава. Гледаха се без да се виждат в тъмницата, но знаеха че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода – чиста, погълнала далечният зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излиза от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността. Слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше с загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените течения, в които се реят и планктонът, и китовете, с черното си дъно от което понякога излизат забравени от други ери чудовища, от водите му изплуват суеверия и дегенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародеината му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни, и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го. Физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения. Там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към „Психея” и всичко му стана ясно. Внезапно завихряне я беше подгонило. Издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто, яхтата изчезваше, изоставаше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, румпела!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досешаш, простако?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан ие го виждаше. Александър трябваше да вика, Нумиан също викаше и то добре, раздираше се от викане, защото изпитваше ужаса на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, виковете отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианеееееее!

– Нумиааааааааааан!

– Нумиинииийиииииииииии!… Страх ли те ееееее?… Трепери, мръснико, пукни от страх!…

Дивакът ревеше като пред явна гибел, изглежда че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианееееееее!

– Ханнаааааааааааааа!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоят Ханна. Твоят Ханна е сам сред тъмнината, така както беше ти преди да те спасят, само че върху греда. А Ханна – стар, побелял, покрит с рани и циреи, гол и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочени. Тази топла вода, Мумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото. Тя ще го накара да побелее, после ще посинее и ще се озъби. Ти издържа по-дълго, твоето тяло е тяло на животно, но Ханна е нежно животно, той се чувствува добре само между други нежни животни.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, а не тази прилепнала пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Нищо. Нумиан мълчеше.

Това е. Туй преживяване, за което често е ставало дума – да остане сам в океана – го е занимавало поне сто пъти, а ето че дойде ред и за него, било му писано да изпита и него. Предполагаше че ще бъде страшно, ала никога не е допускал, че ще е ужасно. Особено в нощ като тази когато утрото се бави, бави…

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи да се самоубие, доказа му че е по-силната и че е решила да го убие. Може ли сега пък ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня*, от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумканееееееее!… Къде си?

* Мартин Идън! – както и предположих, още преди да прочета текста…

19.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посоката на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчаках идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен дрн от живота му. Тогава ще се намеси и светлината, ще прогони страха от сърцето му. Сърцето. Как добре си работи, и стомахът си действува, пък и черният дроб. Наистина, какво се беше случило напоследък? Той не взимаше лекарства, лекарствата бяха захвърлени и въпреки туй – ето го него: плува към безкрайното, на петдесет и пет, побелял, покрит с рани и циреи, окльощавял и осквернен, но в замяна на това – натежал с една пиеса и една новела! Трябваше ли да удави и тях в дълбочините? Имаше ли право на туй? Глупости: право, пиеса – всичко е глупости и заблуда. Подобни пиеси има поне сто. Но каквао от това? Той трябва да занесе и СВОЯТА на брега, да напише след това и новелата. Това са дарове, които могат да свършат работа на хората.

Александре, знаеш ли какво си леке? Защо? Ами, спомни си колко мизерен е животът, колко си жалък с твоя страх пред смъртта и трагичната неизбежност да си смешен. Може, отвърна си Александър, може наистина да е тъй, а може би в това се заключва щастието на умния човек – да знае че е тъй, и все пак, да създаде пиеса, да каже на хората, че спасителният плаж е мираж.

А с новелата ще им покаже как корабът лети през пустоша и носи двама толкоз различни и тъй потребни един на друг люде.

Никой никому не е потребен! Ти мислиш литературно. По-добре ще бъде ако…

Какво е това, което се удари в ръката му? Заприлича му на сламка, в която се лови удавника, по-скоро – на пън, или, по-точно…

Греда.

Вкопчи се за нея и задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, солидна. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше.

Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под права ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-скоро на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му напомня нещо, че му е позната, беше я пипал и друг път, тази извивка му беше известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианеееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхне дървото. Поседя така, но му стана студено. Зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и тя му се стори топла като майчипа утроба. Висеше тъй може би от трийсет минути – честица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува. Но е висял и е чакал без да прави изчисления, както Адександър, който пресмяташе вероятностите. Като стар скептик, знаеше че вероятности изобщо няма, пък и да има те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше добре как прониква студът в тялото; тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другихе деца и с потракаащи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата. Този спомен заслужава внимание – как се гмуркаха и пипаха краката на хубавите момичета и то на най-безинтересното място – бедрото над коляното, допирът тогава се равняваше на сто негови жени по-късно. Но защо бяха толкоз дръзки под водата?… Когато крачеше с Надка Хаджиандреева по релсите и вдъхваше уханието на акациите дори не помисли да протегне ръка към нейното бедро. Анонимността е велика сила. Под водата никой не ги виждаше, нападаха, опипваха и изчезваха в навалицата на плажа… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено. Съмва се, повърхността на морето се отваря. Слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави. Все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, набъбваше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слъинцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш бавно, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко красиво е наоколо и колко не е за оставяне.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и Психея; защо се навря във вакуума на нищото? Къде си тръгнал да се самоубиваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега – нека други, нека този утригур Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил и неприкосновения запас от консерви. Да, но как ще ги отвори? Как – ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко погълнато от Нумиан се превръща бързо в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ!

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чаики. Ето ги, те виках така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, красив ден, достоен завършек за един писател, който ако не е написал нещо добро, поне се е стремил към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханаааааааа!

– Нумианеееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – частицата от време му позволи да зърне „Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е „Психея”? Точка. Какво е гредата? Точка. Две точки в безкрая на морето. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Xаннааааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от незнам какво греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би не се досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защото е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Или да пуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риск да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– …а после къде ще търся гредата.

– Хаана! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх. Сега ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си. Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до „плаващата мансарда”. Зъбите му потракваха, студът беше навлязъл подло в тялото му, пневмонията не му мърдаше.

Успя да се хване за стълбичката. Вече беше докопал част от Психея. В този момент, извън умората и усещането за стула, той си обеща да не напуска борда на своя кораб, каквото и да става, ако ще да умира от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и с лекотата на багер го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката изработена от бор, мек дунапрен и чаршаф.

20.

Усещането за покой, както и усещането за движение обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от гибелното стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Огледа кабината. Нищо не му подсказа дали Нумиан се е възползувал от нея. На пода се върдаляше панталон. Съдран с две мощни дръпвания на една ръка. Някога е бил негов, прикривал е неговата голота, но ето че се бе оказал пречка за някого, който бе премахнал тази пречка. Трябваше ли да изтича при мачтата и да удари главата си в нея? Щеше му се. Щеше му се и да си поплаче, високо, да зареве и да се облее в сълзи, но не можеше, дори тук, сред зоната на нищото. Защото на борда имаше втори човек.

Измъкна друг панталон и го обу. Вдигна дрипите от пода и ги хвърли в морето.

Оня си беше все там, на бака – вадеше сафрид, дори не погледна към него.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна. Един до друг, две чудесни марки, известни, реномирани, заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото, запали цигара. Не му оставаше друго, освен да чака търпеливо. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек. Вън слънцето печеше.

И така – защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле, ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си, – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли че е същото? Ами, какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало лда се чувствува сит. Нищо подобно – можеше ла изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре е него се разтвори неочаквано, а нещо което също беше вътре в него, дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките. По-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата, събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духнат, пък и сега не е толкоз лошо, де – винаги си е мечтал да се намира в подобно обстоятелство сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкуса на телешкото. Освен това, положението доби нов, по-тъньк и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, говно такова, кажи бе лайно, не си ли едно говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде и да сере? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало в новия савят? Какво ще чиниш в него с тази психика на говняр и осквернител?… Какво ме гледаш? Какво мислиш? Презираш ли ме?… Жалък ли ти изглеждам? Приличам ли ти на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Виж го ти! Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… такова! После да ме нападнеш неочаквано, Както си знаеш. Както са те учили. Не, бате, туй няма да ти позволя. Ще те убия, макар че никой не знае, пък и надали някой шще узнае някога за падението ми, ще те убия. Не знам как би постъпил на мое място героят на Достоевски, но аз ще те убия!…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие. Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – пейзаж от страх и нищожество. Нумиан ревеше. Не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището. Виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смих на вселената.

– Полоний, не се крий, покажи се!… Хамлет не прощава! Хамлет забавя, но не забравя.

Нумиан сякаш се свличаше ох страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– А, ти знаеш какво е харпун! Че откъде? Това ме изненада… Хайде, момченце, хайде пикльо – покажи се, за да умреш. Да те вядя! Искам да видя как падаш като пикня ох страх.

Приведе се към лебедката и я отпусна. Брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и изпълваше с крясъци горещия ден.

Господарят на плаващата мансарда бъбреше каквото му падне, но и мислеше. Той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги. Оказа се, че дивакът познава пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно. Един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъшност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е било уж на шега – оня няма и да го разбере. И така, какво се казваше за случаи като този: извадиш ли оръжие – употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения. Сега пък трябваше и да убие. Всичко го водеше натам, дивакът е подъл, притежава рядка пъргавина, като нищо можеше да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само се скрие зад мачтата.

Ще стреля, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни, макар и утригур, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние на натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на „Психея” викаше повече от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй почти изглежда не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за уду! Да си ловиш уду!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата. Не се бави!. Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го подучиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Ломката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо! Адам трябваше да напусне рая, макар и прокуден не от бога, а от самата Ева. Ех, щом не стреля и при тази забавна мисъл, Александре, загубен си!… Дивакът се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!…

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо. Но продължаваше да виси., Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата, Нумиан го хвана и се свлече по него. Замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и уповаиие, покисна повечко във водата. За да се разхлади.

20.

„Психея” се превърна в обширен комфортен кораб. Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще на бака, без угрозата да се сблъска с никакви дремещи там утригури. Важна територия от яхтата му беше възвърната, той можеше да си лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкавосивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране, според него, бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си, дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. „Сюркуф” се намираше на десетина метра от яхтата – въпреки всичко, те не можеха да се разделят, можеше да ги раздели само вятърът, а той все още не бе дори една синкавосива тръпка на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаме, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше пълно спокойствие на Ханна. Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето, бягаха, изчезваха. Но къде да побегне „Психея”? Никъде. Тя стоеше и чакаше потръпването на платната.

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките в кабината, подреди покъщнината, изми косата си с пенофикс и усети, че главата му олеква, а пред очите му просветна. Макар че беше горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Е, бдителността му трябваше да бъде изострена, но временно, до излизането на вятъра.

Налови риба, запашли спиртника – замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше водка. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре в своята плаваща мансарда. Какво му липсваше? Нищо, разбира се. Само да се отдалечи от печенега, от неговата тиха заплаха.

При залез слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а вьв въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочакзвано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Повдигна глава, дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе, какво гледаш? Виждаш ли това? – Александър показа харауна. – Само да посмееш!

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна. Седеше и наблюдаваме своя бивш домакин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на „Психея” размаха оръжието. – Само да си посмял! Ще те прострелям без да ми мигне окото! От три метра! Да знаеш, няма да те допусна до себе си!…

Спеше му се, но за сън не можеше и да помисли, беше решил да спи само докато чува хъркането на врага си; секне ли хъркането – ще секне а неговия сън, нямаше как, трябва да навиква тъй, докато излезе вятърът. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с вечната заплаха на едно мръснокафяво животно? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада. Да, Александре, цял живот в застойл, в непрекъснат страх, че Нумиан може да нахлуе чрез абордаж.

Капиталът прибра стълбичката на яхтата, което не означаваше нищо – гигантът можеше да скочи в кокпита и без нейната помощ.

– Ханна!…

А!

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от „Сюркуф” продължаваше да го гледа.

През дните прекарани на „Психея” Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част нна лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а? Настъпва часът на набезите?…

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица, ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– А може би те е страх? Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили, но още по-тежко е да не си невежа. Тогава изобщо няма начнн да не си сам.

Ръмженето вече не секна. Отвреме-навреме само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено щом се появиха първите звезди. В ръмженето се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия, мръснишкия нагон на самеца и може би кроткият копнеж за нечие присъствие.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше от поглед жълтеникавата материя на „Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше седнал на пейката с оръжие в ръка, главата му климаше, очите му се притваряха, но не смееха да се затворят, клепачите му трептяха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра. Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на ветреца. Голямото платно вече тръпнеше от радост, а „Психея” налиташе на „”Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като земята на степта, муден като вековете и дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхтата, но краката му не напущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му. Номадът я погледна учудено и извика. Отпусна се, сви колене, приклекна в лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на „Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият. Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стрелата от тялото.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничък усет за хармония и не бе извикал.

„Психея” и „Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай, ти казвам!… Разбери, ще ги направя на пихтия!…

Ръката се пусна изведнъж и бързо сграби края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

„Психея” и „Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, тук някой упорствуваше, искаше да живее…

Трябваше да пусне веслото.

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на „Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво дивако, какво искаш от мен?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнаааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да използува цялата сила на слабия ветрец, поне засега трябваше да се придържа към курса изток-севвроизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само така можеше да ое отдалечи от кошмара наречен Нумиан. Като се увери, че румпелът е закрепен, измъкна вода с кофата и изми лицето си. Няколко кофи разля по палубата.

Кръвта на номеада изтече през шпигатите.

22.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието и си почина, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и десет духна хубав източен към България, Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеално място за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Заради пиесата! Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Ами Неси? Какво е виновна тя, защо да страда заради хищния ми егоизъм да умра? Има време за всичко, ше се намери малко и за едно самоубийство. Вече видях как човекът стъпва на друга планета, ще видя и нещо друго. Къде бързаш, Алекеандре?… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море и колко много делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва да има музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате пейте!… Но и вие не сте нищо друго, освен легенда, малка надежда на човека, утешителната му печалба…

Александър измъкна приемника, включи го, намери музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясъл и брадясъл човек, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно поради скъсената мачта, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивка и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш че го имаш, а го нямаш. Но фактите се трупаха там където трябваше, запълваха сините коридори на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкоз ведри. Изоставила пустинните простори, „Психея” може би вече препускаше във води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи, всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяваха пестеливо и само а кабината, как да се пази от корабите? Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в измислица, но не го пазеха.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото „звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Порази го факта, че знае почти толкова колкото и Анаксагор, който преди две хиляди и петстотин години твърдеше, че звездите са горели камъни откъснати от въртенето на земята. Сега Александър знае че са небесни тела и че земята не е център на вселената. Нищо повече. А един Нумиан, двайсет и пет века по-късно след гърка, би казал, че звездите са душите на умрелите. Хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър, но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката? За да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другите поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той никога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш, можеш само да я преглътнеш.

Знаеше си, че е банално и срамно да мисли за звездната вис, но какво да прави – звездната вис висеше над главата му и просто издърпваше въпросите от мълчанието му. Огромните разстояния отново го бяха накарали да се чувствува унизен и наново да се осъмни в смисъла на съществуването си. Особено като си спомни, че на сушата прогнозираха някакъв бъдещ човек, вече пораствал някъде и щял да носи друга, различна от неговата емоционалност. Предричаше се дори гибелта на сегашното изкуство, за литературата пък да не говорим – там всичко щяло да бъде затрито докрай.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество защо да жиаееш? Не виждаш ли, че си червей, който се гърчи в знойния зной на въпросите? Да оставим настрана,че като творец Александър служи на най-нискостоящия олтар на изящността – литературата. Там нещата трябва да се изразяват ясно, но за жалост, проклетниците преди него са ги изразили много по-нсно и отдавна, да те е срам да мислиш колко е изтекло от тогава.

Опита се да изяде една сурова риба, като Нумиан. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории, суровата плът на рибата му предлага влагата си. Водата в тубата привършване, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден, или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-косно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли или да се смее, да сс гордее или да се самобичува заради това. От една страна му ставаше тъжно за човека, а от друга – тържествуваше пред зараждалото се в него нумианстао. Не помни вече колко пъти в миналото е копнял да се превърне в дивак – ето ти го сега дивака: граби от кофата и лапа, а ъгълчето на устата му се е появила капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!… Не си само ти!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, въздухът е чист и напоен с тичинките на водорастлите, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надеждата да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да се мисли. Видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните „Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който ще иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане голямата драма на вечното му скитничество. В обзелото го безумие имаше нещо гордо, привлекателно. Съществува ли нещо по-достойно за умът от туй да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта и повече от всякога да сумтиш за млада женска плът? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този заяр който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, потайваше се гнъсно без отговор. Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваааше н се катереше с детинска лекота по мачтата, съжаляваше че мачтата свършва скоро и все на най-лесното мдото. Подобно на китобойците от миналото писателят стърчеше горе с часове – стъпил на краспицата, жадуващ за още по-широк хоризонт и за още нещо.

– Несииииииниии!

Ах, как му трябва тази жена!…

Къде си, миличка? Защо те няма при мен? Вярно, требваш ми за малко, не повече от час, но си ми нужна така, както кислородът за живота. Ела да видиш как спринтирам в морето и тичам по мачтата. Дай ми мачта до небето – ще отскоча и до там, ще го разроша с ръка това небе, звездите да изпадат като гниди!… Кажи, какво ми стана? Не взимам лекарства, сърцето ми е бомба, не ми дреме от инфаркти, нито от мозъчни удари, кръвното ми е като на Херкулес и ми се струва че никога няма да остарея!…

Магическата екзистенция щеше да свърши доста трагично една нощ, но слава богу, танкерът мина на пет метра от „Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена на парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към псувните и заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората, Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

23.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветреното море? Кога най-после ще се добере до брега.

Дъждецът и задухаха вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хораха. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира дъждд, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежно го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта, и към мисълта че човекът не е нищо друго освен жалък лакей на живота. А така, коя се оказа всъщност дръзката сила, застанала между него и единстаеното правилно решение? Кое точно го бе накарало да се превърне отново в комик и да приеме позора си?

Тикво, един мотор на борда можеше да реши всичко, сега нямаше да ти пука, че има затишие и брегът щеше да се осъществи три пъти по-бързо.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника. Разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настоение, отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата, пътувай в купе с петима плешивци и една пощенска чиновничка! Боже мой, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото, кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта? Колко тъжно му е сега сред екзистенцията в мрака и колко по-тъжно ще му бъде сред екзистенцията на другия мрак, озвучен от гласовете на хората!…

Всичко написано ще остарее, ще натежи като бреме, никой няма да намира време дори за образците. Дон Кихот ще спи пресован между страниците. Хамлет няма да има възможност дори да въздъхне! Всичко ще бъде превърнато в тор, в музей. Бъдещият човек, колкото и възпитан да е, колкото и да има чувство за такт, не ще успява при всички положения да прикрива усмивката си. Наследството ще предизвиква само смях. Тогава? За какво да пиша? След като не съм дори един Сервантес? За какво ми е тази пиеса? Щом творчеството се превръща в тор за какъв дявол пишеш, а щом като ти е необходимо да пишеш глупости за какъв дявол живееш? За какво препускаш към брега?

Спеше му се с жена. Неси го наблюдаваше от снимката – до низост земна, с нечисти помисли в бюста си, който обидено напираше сред ароматния затвор на банския – плът готова да изхвърчи и закрещи.

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кожата се стичаше плаха мътна струйка вода, която не става за пиене; тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капки. Не беше ли подобна и мисията на досегашното човечество, което тръбна да почисти планената от мъката и невежеството, да я подреди и да я поднесе в приличен вид на идващите готовановци, да им я предостави за приятен живот, тъй както камериерката отваря подредената хотелска стая на госта с пожелание за приятно прекарване? Никой не знае дали не е така. Може би съществуват двама или трима прозрели бъдещето, които не могат да изплуват над рекламната помия. В този мръсен живот има няколко възможности: иди да се затвориш в топла стая с Неси, като се утешаваш, че това е временно, или да твориш нещо с чувството че и това е временно, или да се самоунищожищ, като знаеш че туй също е временно: защото, ето, слагаш край на всичко, но вече си мъртъв и не можеш да му усетиш сладостта на този край; реализирал си най-героичната постъпка в живота си, а не можеш да и се нарадваш, нито да се изфукаш. Безумно трагична история, да се пръснеш от ярост!…

Водката обаче събужда другия човек у тебе. Успокояваш се и ето, отново се връщаш към детството, към дните когато постави черна лента на ръкава си и като те питаха кого жалиш, отвръщаше: моят чичо. Не четохте ли, капитанът на „Варна” загина с кораба и с целия екипаж… По-късно, когато се нагледа на цирк, превърна се в цирков ездач. Фучеше по манежа, премяташе се върху гърба на коня, а Надка Хаджиандреева седеше в ложата и ръкопляскаше или се свиваше от страх за живота на любимия си повелител. Ах, тази Надка Хаджиандреева, която не пожали нищо, за да се превърне в дебела съпруга на дебел чиновник, майка на дебело момченце с моряшка барета и панделка, живееща в етажа над фурната за бюреци. Надка, същата, която превързваше раните му сред прерията и вадеше отровните стрели от хълбока му.

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на бака, насапуниса тялото си, натърка се с дунапрен, премахна солта от порите, кожата задиша леко.

Тъгата за брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре.

Всяка тъжна мисъл мигновено биваше заливана с нова глътка, всичко тъжно биваше удавяно и унищожавано докрай. Остана само ефирната лекота на новия му характер, един съвсем нов Александър, който чу гласа си да бъбре, че този който мисли много за живота е абсолютен глупак, че животът си е живот, редовен и сладък, че остарелите хора трябва да умират, а който остане трябва да живее в сладост.

Стоиш на едно място? Че какво от това?

Безчестен си? Че какво от това? Щом има честни, ще има и безчестни. Честният човек е смешен, безчестният не е.

В живота трябва да има и мръсници, и подлизурки, и гадни души – в края на краищата, животът е може би резерват; може би е потребен някому, някой може би иска да докаже нещо с него – засега не знаем на кого, тайна, ако трябва – ще я научим, ако не – ще си остане тайна. Може би, като свърши експериментът, всички хора ще станат добри и животът ще се насели само от добряци. Но ще станем ли щастливи?

– Мисля че ще станем! – извика Александър и отпово налапа шишето. – Не е вярно че няма да станем!… Или пък, ако станем… Не, не може да бъде! Животът… Когато цялото земно кълбо се превърне в…

Ами те едно ли са, две ли са кълбетата? Нощем не можеш да ги преброиш. На, честен кръст – не можеш! Колко пъти съм се опитвал, ио стигна ли до два милиона – заспивам… А, сега пък подухна!… Как не!… Как няма да ти скоча сега и да ти излиза вън, да ти ловя вятъра аз на тебе! Как не!… Да не съм луд! Само с вятьр ще се занимавам, друга работа си нямам – ще се занимавам с вятъра!… И само завися! От вятъра. Вече умирам да не завися от вятъра!…

Вън подухваше и „Психея” леко поемаше по един път, който иаистииа не водеше никъде, защото някъде – това е правилният курс, а никъде – това е обратният на домашното огнище курс. Отдавна препълнената кофа преливаше от доволство, а бистрата струя на дъжда се пукаше от яд, че се излива в кокпита и от там – в морето.

Гол като бебе, налапал празната бутидка като биберон, собственикът на плаващата мансарда спеше и сънуваше всичко каквото му попадне – ох фрегатата с малайките, до туй което имаше претенции да се нарича негова родина, но накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала. Искам в охлюва си, и немпременно на спирала, на пружина, за да се напружния!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност, гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а „Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Да ти еба майката, Александре! – изрева Александър. – Проспа такъв хубав вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, една не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха в един момент и яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете, Подобно жена угадила хладката прегръдка на чаршафа в стаята на любимия, „Психея” се протегна и изскимтя. Вълничките обсипваха с мръснишки целувчици бедрата ѝ.

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо,  към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Нямаше никакво съмнение – приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата па харпуна, Нумиан гребеше бясно към „Психея“. Просто да не вярваш – зад кърмата на „Сюркуф” имаше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг,

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последната минута, Александър потръпваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно разбира се в туй съвсем голо старческо тяло, което, сред своя махмурлук, трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гумената лодка се приближи и гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време Александър замахна с канжата и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднъж, не обърна внимание и на кръвта по пръстите си, нито на болките.

Започна бавно да се надига. Александър разбра, че друг избор няма – трябваше да употреби канджата като копие.

Стоманеният връх се заби един път, после още веднъж, трети път. Кръвта шуртеше, но Нумиан се надигаше – като символ, като възмездие. И успя, разбира се, донякъде, поне успя да докопа канджата, леко я издърпа от ръцете на интелектуалеца,

Александър побягна назад. Трескаво затърси нещо, което би могло да му послужи за отбрана, Нямаше нищо наблизо. Хрумна му да скочи във водата, да обсеби „Сюркуф“ и да побегне с гребане.

Но защо такива усложнени действия, когато има втори харпун? Отвори гардеробчето и бързо се върна в кокпита.

Нумиан бе стъпил на кърмата. С едната ръка се държеше за щага, а с другата притискаше новата рана върху гърдите си. Беше изтощен, дишаше тежко, изглеждаше зловещо – един гигант с желязна пръчка, влизаща никъде под сърцето и излизаща на гърба му.

Александър стреля.

Втората стрела мина под първата и също се показа зад гърба на осквернителя.

Нумиан се олюля и се изхлузи във водата.

Когато видя туй, което стана след това, Александър помисли че сънува, но знаеше че всичко се развива наяве.

Да се неначудиш – макар и несръчно, Нумиан направи няколко маха с ръце и доплува до лодката си.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само безкрайните сили на номада. Ето го, сяда и взима греблото. Оставя го и се привежда напред. Иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раните кръв. Тя бликва и… Боже мой, цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата. „Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Дали пък няма, в уречен ден и час?… Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си… да се яви отново?… А?…

– Ханнаааааааааааааа!…

Александър заплака.

24.

Неси знаеше, че има цял час, но предпочете да си плати и да излезе. В кафенето бе пълно с пронизващи погледи на млади местни нахали. Созопол бе претъпкан с летовници, тя никога не е била тук по това време на лятото и никога не е предполагала, че между хилядната тълпа няма да срещне дори едно познато лице, за разлика от септември, когато между хилядната тълпа не можеше да зърне поне едно непознато лице.

Живееше в стаята на Александър, имаше си ключ. Вече трийсет и няколко дни очакваше морето да ѝ върне туй, което трябваше да ѝ бъде върнато. Не може така, не бива такава голяма обич като нейната да бъде подиграна. Александър си има хрумвания, те се отличават доста от хрумванията на останалите хора, но така и трябва да бъде: на него му е позволено да прави всичко, защото твори. Хрумнало му да тръгне далеч без дредупреждение, не се обадил дори на портовия надзор – нека пътува, да върши своите особени лудории. Но винаги ще се връща при нея. Защото го обича.

Неси не беше чак толкоз глупава, нещо ѝ  подсказваше и другото, че той е вече етар, а тя е много млада и неприлично красива, неща които Александър не може да не оцени. Освен това и тя не е по-малко луда от него – подробност доста важна за хора като Александър.

Много неща знаеше Неси, но и много не знаеше. Например – знаеше че той е тръгнал на пътешествие към самотата, но не знаеше че не се касае до пътешествие, а до самоубийство. Засега не знаеше и подробностите за спасяването му. Казаха и само, че военен катер ще го доведе, и ще го остави на кея, но как се е развило събитието а морето, не знаеше. Липсваха подробностите. А, то и едрите неща липсваха. Защото, не е дребен факт и този, например, че „Психея” е вече на дъното, тъй като не може да се стои дълго време и безнаказано нощем без светлини на пътя на корабите. Дори не подозираше, че Александър бе видял танкера, бе крещял с всички сили срещу него, но кой можеше да го чуе? Огромното вонящо на нефт чудовище прегазило крехкото изящно телце на „Психея”. Край на плаващата мансарда!…

Неси не знаеше, а щеше да научи с положителност и останалите подробности, най-вече това как Александър паднал вьв водата /слава богу – със спасителна риза/ и как, за голям късмет, при зазоряване го открил риболовния кораб „Керч”, прибрал го и съобщил на един военен катер.

Заедно с Неси на пристанището пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело, че след малко щели да докарат един удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, а друго поясняваше че не бил жив, но щели да го свестит в школата за спасяване, където майката на малчугана работела като чистачка. Децата поспориха дълго могат ли удавените да възкръсват или не могат. Някои твърдяха, че ако им се извади водата могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само като умират а къщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните местни хора посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя. Какво, загубил яхтата си? Тогава като нищо ще започне да строи нова.

Местните жени не откъсваха очи от Неси. За повечето от тях тя беше нещастно същество, обречено да ляга с дъртака, принудена, от страх пред побои или нещо друго. За други жени Неси беше чисто и просто парясница и уличница, защото – на, той е на осемдесет и пет, а тя на двайсет. Не на двайсет ма, повече, защото как тогава ще има дете? Добре де, повече от двайсет.

Привикнала да слуша всичко, дори и верните неща, Неси беше принудена да преглътне и другата версия – че е тайна дъщеря на писателя, това беше нещо съвършено прясно, чу го преди малко, както и другото – че не била никаква дъщеря, а обикновена сметкаджийка, решила да се ожени за парите му. И как го чака, кучката, а? Вече цял месец, всеки ден отива на пристанището и чака заради наследството, защото знае че ще му кажат как е идвала и той най-после ще се смили, ще се ожени за нея, за да ѝ даде спестовната си книжка в която имало триста хиляди, останали му след като купил сградата на турската легация…

Александър стъпи на кея. Не можа да направи и крачка напред. Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба. Прегърна го и започва да обсипва с целувки едно смалено, жалко и грозно обраснало лице.  Сред него блещукаха две мътни и трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и а подаде на тълпата,

– Неси, Несиии, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей. Не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна далечните хълмове над градчето.  – Нима само толкова?

Струваше му се, че е отсъстауаал от сушата повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда че е станала някаква магия, съвсем обратна на космическите одисеи. Трийсет и… Не… Невъз…

– Мили, защо направи тоаа?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в поглед ѝ. – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Знаеш, че бих дошла навсякъде, цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че, тогава…

– Какво тогава!

– Може би не сьм остарял.

– Никак – изльга мигновено Неси, – Ти са моето немирно момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-жалък от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и много очи.

– Пирате мой! – шепнеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае че животът е само една слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момченце!

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без кораб…

– Закрила моя!…

…осквернен по най-безжалостния начин.

Неси му шептеше още чудесни неща, а той тръгна към София, спря се пред входа на жилището си, но се досети че няма ключ, беше го оставил върху бюрото, нарочно, до пишещата машинка, защото нямаше да му трябва никога вече. А колко много му трябваше. Принуден е да натисне с рамо. Откъртва вратата на собственото си жилище. И вместо към бюрото, или към душа, отправя се към клозетната чиния. Налагаше се да седне незабавно.

– Ти си бог! Докоснал си се до божественото!…

Неси плачеше от радост, а Алекеандър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може ма стане още по-смешен.

ПЪРВАТА ВЕРСИЯ на романа „Овъркил“ 1974 – след първа авторска редакция…

Предлагам ви премахнатата от Цензурата ПЪРВА ЧАСТ на романа „Овъркил“, отхвърлена и отказана за печат от всички редакции, на които е предлагана – оцветена в бордо. :)  В последствие – романът е преработен няколко пъти и от 150 страници – е публикуван в сборник разкази като повест от 70-на страници. Засега публикувам „отнетата“ част, а постепенно ще добавя и целия роман, както е написан от Автора в 1974 година, но по-късно осакатен от цензурата, до издаването му в 1981 г.  (done!)

Пояснения и линкове към останалите версии:  

Можете да видите най-първият –  този ТУК вариант  – сложен специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия текст,  съм сложила и  ПЪРВАТА АВТОРОВА РЕДАКЦИЯ – тази, която сте разгърнали в момента! – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

Третата версия на ОВЪРКИЛ  – тази, която можете да видите тук – е последната, напечатаната в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984. Съкратена е поне на половина от първоначалната.

*** забележка от Дж. В.  МНОГО бих искала да мога да поясня какво се е опитал да ни разкаже Авторът. Но не мога. Една част от повествованието е доста ясна в символиката си, но се появява Нумиан – и всички шаблони и очаквания се строшават. Мога само да гадая какво символизира той! Дали Живота? Дали Комунизма? Дали подтисничеството на тълпата?

Ако ви хрумне нещо по-вероятно – запишете го…

БОРИС АПРИЛОВ

 О В Ъ Р К И Л 

първи, нецензуриран вариант

1974

1.

Пътниците си купуваха книжки и списания от гарата; по всяка вероятност единственото четиво в живота им – изглежда, че някои хора четат само когато пътуват или когато се явяват на изпити за шофиране. Те бяха спокойни, дори в добро настроение, и може би щастливи, а той, който бе прочел всичко, пътуваше мрачно към едно самоубийство.

И така, животът е безцветна луга, спотаена в невидими съсъди; отвратителна слуз от неизвестен произход и още по-неизвестно предназначение; той не извира, нито се влива някъде, накрая само се съсирва и толкоз. Знаеха ли тези хора, че всъщност не става въпрос за друго, а за слуз?

Вече не бива да мисли за това, достатъчно време му е отделял, сега пътува за последен път и за последен път се любува на хората – неприятни гадини, изпълнени с неоправдано чувство за превъзходство над останалите гадини. Да вземем глупака, който от две минути се мъчи да разгъне вестника, но не може, защото иска да го стори по най-сложния начин, а на всичко отгоре после му предстои и да го подгъне, за да остане насаме само със спортната рубрика. Страниците се съпротивляват, изтезават го, но не го нервират нито с упорството си, нито с шумотевицата си… Най-после, глупакът, който прилича на прасе, потъва в спортните вести, но както потъва, така се измъква от тях, захвърля всекидневника и този път разгъва топъл овлажнен пакет. Замирисва на горещи кебапчета. Прасето ги разполага върху масичката, където предварително е заела място бутилка евтина бира. Ами да, разбира се – кебапчета и бира; бира и скара. А някъде кебапчетата са заменени от кренвирши. Понякога му е хрумвало и това, че животът е само една бира-скара.

Седи на мястото си, без да ще наблюдава прасето, което яде сладко, а после надига бутилката по оня невероятен начин. Винаги се е учудвал на умението на народа да пие от бутилката без да я вдига високо; сто пъти се е опитвал и сто пъти му се е струвало невъзможно.

Но стига е мислил за другите – да се позанимае и със себе си, например да помисли за своята сладка наивност. Такива неща на тази възраст? И точно на днешния ден? Да стигне чак дотам, че преди да напусне дома…

По едно време преди да напусне дома си, неочаквано му хрумна, че може да изгори книгите си. Щеше ли да изрази нещо пред света? Може би, но лесно ли се изгарят четири хиляди тома с огнеупорни мисли? Звънна в „Балкан” и с учудване научи, че самолетите към морето не летят; мъгла. Трябваше ли да отложи? Ами! Щом няма самолети – има влакове. А от години не е пътувал с влак – за него железницата беше забравено превозно средство. Напоследък бе подочул някакви басни, говореха за експреси, прелитащи до Бургас за пет часа. Звънна, провери – слуховете се оказаха верни. Какво го забавя повече? Куфарът стоеше върху килима, върху куфара – шлиферът, а върху шлифера – очилата против слънце. Излишни предмети, но трябваше да ги вземе; случайно срещнатите познати трябваше да бъдат убедени, че заминава. Нима този поглед към кабинета е последен? Нима вече няма да седне до бюрото си? Там, до образците, има кътче за неговите книги, написани от неговата ръка, видяни с неговото въображение. Вдигна багажа. Когато затвори вратата на кабинета, най-скъпият кът беше вече зад гърба му. По-нататък е сравнително лесно – остава да се преодоляват само разстояния, например – до външната врата, край банята и клозета. Трябваше ли да хвърли поглед и там? Нали уж без сантименталности? Дръпна вратата на апартамента. Тя щракна категорично. И тъй като ключът лежеше вътре, върху бюрото, той вече можеше да се върне у дома само чрез взлом. Натисна бутона. Асансьорът не реагира. Тръгна пеша. Ще срещне ли някого от съседите? Кой ще бъде късметлията да разкаже, че го е видял последен? Стълбището се оказа пусто.

На улицата нямаше и помен от мъгла, ясен ден от ранното лято; защо го бяха метнали ония от „Балкан”? Но мъглата може би съществува наистина. Там, в ранните летни дни, понякога се образуват такива неприятни подробности. „Балкан” си го каза ясно, какъв смисъл да лъже.

Отправи се към спирката на автобуса. Качи се с тълпата, тя го всмукна, повдигна, понесе и притисна както си знаеше – плътно и отвсякъде. По това време хората още бяха с връхни палта, сгорещените тела миришеха силно на пот. Остави се да го притискат както си щат, но някои го обвини, че се притиска той. Не сметна за необходимо да се извинява, дори се усмихна и схвана, че усмивката му предизвика известно раздразнение. В следващия миг го изтласкаха отново в съвсем друга среда. Там никой не се сърдеше, а понасяше безропотно неудобствата. Автобусът трещеше, скрибуцаше. На спирките отваряше вратите си, поглъщаше бензиновата воня на улицата и адските трясъци на моторите. Шлиферът му се изплъзваше заедно с телата на две пълни дами. Реши да го остави. Но преди да слезе, някой му го подаде.

Оказа се че е избързал, до гарата се точеха още две спирки, а време колкото щеш. Тръгна пеша. Сбогуваше се с един град, който макар да не го бе родил, го създаде като писател. Беше си същият град, особено в тази част; да се нарече неприветлив е малко. В осем часът сутринта през ранното лято обикновено всичко е свежо, но не и тук, където отвсякъде те заграждат стари дворове на овехтели къщи с оръфани стени, окапали мазилки. По тях блещукат мръсните стъкла на прозорците. Новата зеленина вече е прашна. От мръсните входове на жилищата дъхти на пияна, току що повърнала уста. Мърлява котка излиза отнякъде, изпружва се и се свива – става още по-мърлява. Погледът ѝ е враждебен, така гледат всички котешки очи. Тук-там деца бързат за училище. Техният вид е по-приветлив, за туй са се погрижили родителите.

Афишите отразяваха мизерен театрален и концертен сезон. От заглавията и от имената лъхаше тръпчивост, бездарие. Името на Шекспир го накара да се усмихне; Шекспир е като сладоледа през горещините – дори да не го правят добре, разхлажда.

Купи си билет със запазено място, поразтъпка се из гарата, и по навик заразглежда книжарските сергии. Единствените по-интересни неща му се сториха пътеуказателите, издадени по безобразен начин. Купи от всички видове. Погледна парите си. Какво ли би станало ако ги хвърли на земята?

Удиви, го, че по гарите все още преобладават хора от народа. И наистина, това което е прието да се нарича народ не е някаква фикция, и друг път се е натъквал на този факт – народът си съществува; той сигурно продължава да оре земята, да я сее, да я дълбае и да се бута в ония тъмни или светли сгради на производството, където изработва необходимите неща. Тайно в себе си винаги е смятал, че народът е именно за това – да създава реалните блага за другите. Сигурно е така, не може да бъде другояче. Боже мой, хората все още спят върху пейките, по цели нощи чакат своите влакове. И все още се мяркат шалвари, дори фереджета, а тук-там се срещат и оръфани каскети от шаяк. Светът е мръднал само на сантиметър.

Прииждаха нови пътници, взираха се в билетите си, минаваха край купето или нахлуваха с усещането за собственост. Гълтачът на кебапчета се посместваше, местата се запълваха, скоро вече никой няма да ги безпокои…

До него седна пощенска чиновничка с чиста свежа кожа. Лицето ѝ изразяваше самочувствие. Ако не е чиновничка в пощата, сигурно работи в някоя вносно-износна централа.

Боже, колко плешиви мъже населяват земята! Само в купето – петима.

Устните на пощенската чиновничка са очертани ясно, извивките им са категорични, а под червилото напира сок. Виж ти какви устни у пощенска чиновничка и какво гладко лице. Съблечена ще заприлича на обелена ябълка, а търкулната в леглото до плешивия съпруг може да свърши приятна работа. Да бе, плешивите мъже се женят само за сочни жени.

Кебапчетата бяха изядени, бирата изпита, прасето притискаше амбалажа между дланите си, пресоваше го и поглеждаше под масичката. Там зееше огромна кутия за отпадъци, може би достатъчно голяма да погълне и самото прасе. Но то хвърли амбалажа и си остана на мястото. Постоя неподвижно няколко секунди, изправи се, смъкна великанска мръсна раница от багажника и натика празната бирена бутилка в един от джобовете ѝ. Отново погледна към вестника. Грубите му пръсти се плъзнаха по тъмната плешивост на главата. Прасето сигурно работи на открито, но какво? Как да отгатне това, как да изпълни ритуала си? Веднъж бе запитал някого: извинете, не сте ли механик и оня учудено отвърна: откъде знаете. Но туй беше отдавна, по времето на шегаджийския му период, когато младият човек смяташе, че чувството за хумор трябва да бъде изнесено силно напред. Ах, колко несправедлив е бил тогава към хората и тяхното драматично всекидневие; колко жестока е младостта!…

Дали пък не е тракторист? Не. Изкопчия? Не. Този човек работи само за себе си и от работене за себе си почти не му остава време да работи за държавата. Че в момента строи къща е повече от сигурно; огромна, достатъчна да побере двеста души – за собствени нужди. От там са тези груби ръце, поразени от цимента и варта. Празната бутилка ще отиде на мястото си в мазето, при другите празни бутилки и какви ли не буркани, и всичко туй всяка есен ще бъде пълнено, запечатвано, подреждано.

Заслужава внимание и костеливият човек в ъгъла, до вратата на купето. Пътува с гръб към посоката на движението. Въпреки топлия ден, той не сваля шлифера – износена дреха с кожена яка, пагони и колан – завещан от сина или зетя. Този костелив старец носи на гърба си празна раничка, тя виси като издъхнала гайда. Под адамовата му ябълка е закопчана риза със старомодна яка, украсена с кафява вратовръзка. На този стар човек, сигурно му отиват всички цветове и всички вратовръзки, защото е изтънчено побелял, макар и плешив; за него вече няма значение никой цвят и никоя вратовръзка, той се е примирил и с цветовете и с вратовръзките. Писателят се впусна в неволни сравнения. Освен разликата в годините, разграничаваха ги много други подробности, но старият човек с раничката бе прекалено красив: ведри очи, светли ябълчни възвишения, прецизни устни, хубав костелив нос на интелигент и особена, приятна косичка, неподстригана, спуснала се кротко зад тила, с меката белота и нежността на спокойната старост. Плешивостта наистина накърняваше хармонията на образа, но каскетчето от шлиферен плат в ръката му винаги можеше да я скрие. Пощенската чиновничка обаче наистина не е за изхвърляне – от серията меки леговищни жени. А старецът е билкар, разбира се. Билкарите, колкото и да са глупави, щат не щат, с течение на времето започват да отразяват благородството на природата.

Във всяко купе има и по един войник. Тук войничето бе нещастно, плешиво – не много, но с обещание за бъдещето. Войникът не заслужаваше вниманието му, униформените хора не го занимаваха много…

И ето че влакът потегли.

Откога не е пътувал по релси. Боже, колко лесно бе забравил гаровите квартали! Те винаги са му навявали тъга. Има ли нещо по-унизително за човека от това да обитава гаров квартал? Туй важи навсякъде – от София до Сан Франциско. Струва ти се, че в къщичките на подобни квартали хората само живеят и нищо повече, тук никога не може да проникне поезията или пък искрата на науката, човекът няма време за тях, той има да се справя с нещо вечно – да оцелее в заточението.

– Другарю, може ли вестника?

Беше гласът на човека седнал между войничето и пощенската чиновничка. Той искаше да почете, ала прасето вече подхъркваше.

Писателят взе вестника и го подаде.

– Да видим в коя група сме – поясни човекът, седнал между войничето и пощенската чиновничка. Ако и този път нямаме шанс!…

– За кого става дума? – запита писателят.

– За нас, българите.

– Ужас! – обади се войникът. – Снощи съобщиха жребия.

– Така ли? – Младият човек, който седеше между войничето и пощенската чиновничка посърна. Вече търсеше заглавието.

– Тежка група! – поясни войникът. – Без аутсайдъри.

– Аз смятам обаче, че ще се справим. Напоследък ставаме по-добри.

– А нападението?

– Ще оправим и него.

– Никога не сме имали нападение.

– Ще видите, че ще го оправим.

– Пък и отбраната…

Оптимистът, който мислеше че нападението може да бъде оправено, най-после намери заглавието и зацъка: Язък, няма да стане! Тежка група, не ни виждам и на второ място.

– Ще берем ядове – затюхка се и войничето.

Оптимистът, седнал между пощенската чиновничка и войничето, беше също плешив, на около трийсет години, с будно лице, приличаше на закупчик от голямо проспериращо предприятие. Имаше тънки ръце и ярки, спуснати надолу мустаци. Бледата кожа на лицето му загатваше болнавост или поне предричаше разклатено здраве за цял живот. Писателят забеляза, че гладката пощенска чиновничка не интригуваше закупчика. Той беше облагодетелствуван – освен пощенската чиновничка отдясно, точно срещу него, до билкаря, седеше ученичка от последните класове на гимназията, с хубаво тъпичко лице…

– Извинете – обади се внезапно войникът и погледна право в очите на писателя – вие не сте ли писател?

Отрече рязко, без да се усмихне.

– Много, ама много приличате на един писател – въздъхна войникът. – Забравих как се казваше, виждал съм му снимката.

Повторно отрече с глава.

– Всеки случай, имате голяма прилика.

Пощенската чиновничка се извърна и го погледна да разбере какво толкоз писателско може да има у него. Стори му се много земна и обикновена, от категорията на жените, с които не е имал работа от младини. Демодирани в последно време, всички подобни жени не го интересуваха, интересуваха го само кльощавите, осведомени по главните точки на главните въпроси. Пощенската чиновничка изведнъж му напомни за пресни ухаещи курабии, удари го с уханието на забравени неща и той ненадейно усети копнеж да има поне още една такава преди да умре. Какво ли би станало, ако я убеди да го последва до Бургас?

Това приличаше на вик.

Нещо го бе позовало към естественото начало. Пълното бяло сияние до него бе яло без да спазва диети, то сигурно нямаше задръжки от подобен характер; освен задръжките с които е задръстена средната класа. Тя нямаше да се озове на поканата му, нямаше да продължи до Бургас, за нейния прост мозък той е много стар мъж. Оставаше му да отгатне най-важното – изменя ли на съпруга си? Например, кого от купето би предпочела, да речем че всички присъствуващи попаднат на самотен остров до края на живота си, кого би предпочела? Закупчика, разбира се. Закупчикът е неин тип, освен ако ѝ е дошло до гуша от плешивост. Аз съм единствения неплешив мъж в купето, помисли, си писателят.

Влакът напредваше сред зелени ниви, в един рядко хубав ден; той ще премине през цяла държава, която има претенциите да бъде негова родина; ще се отскубне от Софийското поле, ще влезе във възвишенията на Средногорието, ще припне сред зеленчукови и овощни градини, сред рози и лавандула, сред ниви, през скучните равнини на предморието, за да спре на осемдесет метра от морето. Това нещо, което експресът прекосява, има претенциите да бъде негова родина. Някога тя му се струваше голяма и сигурна, представляваше солидна, непоклатима реалност, възпята в песни и идеализирана в съчинения, преразказани после в ученическите тетрадки.

Родината!… Пфу!… Тя не е нито в планините, нито в равнините, нито в реките и моретата, родината е съставена от хора, а какви са хората на неговия народ, народът на неговата родина? Нищо – животни.

Движението по релсите предразполага към вътрешни диалози, помисли си писателят. Той си припомни няколко подобни пътувания, само че тогава продължаваха по цели петнайсет часа, с пътнически влак, защото не му достигаха парите за бързите влакове. А помни едно пътуване след войната, когато прекара цели дванайсет часа на крака. Композицията пълзеше към София – във вагоните цареше абсолютна тъмнина, може ли да издържи подобно пътуване сега? И на каква цена? Няма такава цена. Тогава той пътуваше към Столицата, към живите писатели, готов да плати най-скъпата цена, само да може да ги зърне отнякъде. Още на другия ден младият ентусиаст застана пред входа на ресторанта. Стоеше и чакаше. Един… двама… трима!… Четирима!… Четири идола минаха за три часа пред погледа му и нея нощ не можа да заспи от вълнение. Боже мой, добре ли е за един младеж да се вълнува така? Същите писатели, някогашните му идоли, сега са най-обикновени идиоти, а произведенията им са оплюти сто пъти от него самия. Защото са слаби, беше се учил от слаби писатели, а и самият той не е нищо друго освен един много слаб писател, пишещ глупак, предъвкващ това, което предъвкват хиляди.

Пощенската чиновничка не е на трийсет, на повече е. Прасето подхърква щастливо. В купето има доста щастливи хора, такива хора са необходими на света – те ще продължат човешкия род… Може би пълни трийсет и пет. Ето на, ученичката няма и осемнайсет, но е лишена от редица необходими компоненти. Билкарят е свикнал да разговаря по влаковете и като нищо може да започне, вече оглежда присъстващите; по всяка вероятност ще захване от войничето. Закупчикът се сресва. За него най-интересното нещо в купето са коленете на ученичката. Пощенската чиновничка измъква някакви документи и ги прелиства върху скута си. Срещу нея седи петият плешив спътник. Той може спокойно да пропътува и десет часа без да бъде забелязан… А!… Писателят трепна. Билкарят го оглеждаше. Писателят допря глава на облегалката и притвори очи… Пощенската чиновничка ухае на люляк, а неговите жени ухаят на тънки парфюми, излъчвани от прозрачни тела. В пощенската чиновничка, например, могат да се вместят спокойно две негови познати, да речем – Райна и Неси. Какво ли си мисли в момента Неси?… Слава богу, билкарят вече бъбри с войничето. Информира го, че има внук войник, който има бебе, негов правнук… Какво ли прави в момента Неси, след напразно двудневно телефониране? Той беше прекъснал връзката си със света. През последните два дни Неси неочаквано му се стори велика, заслужаваща повече внимание. Видя я отново да се приближава към него, осветена от божествено сияние, оставила детето зад гърба си; видя я още веднъж идваща през вълните, скулптирана върху вълнореза на кораб, дъхтяща на липово дърво; видя я да души детето зад гърба си и да се качва с асансьора към неговото жилище, видя я да пада в краката му с мокро, сълзливо лице, готова да извърши още престъпления в името на един-единствен идеал – да остане в краката му. Същата Неси, която понякога старателно подсилваше самотата му с прекаленото си присъствие и която се нанася точно два пъти в масата на пощенската чиновничка.

– Това е вярно – намеси се неочаквано безличният човек и всички чуха безличния му глас – вие приличате на един писател.

Писателят се съгласи, било наистина така, но какво да се прави – приликата си е прилика.

Притвори повторно очи. Влакът напредваше бързо и леко в пространството, вагонът не скърцаше, беше удобен и чист, облицован изцяло със синтетични плоскости, лишен от приятното присъствие на истинското дърво.

Дървото бавно, но сигурно изчезваше от всекидневието. Но там и двете кабини са облицовани с бор. Вътре винаги мирише на планина и сред острите миризми на морето неизменно го придружава сладкото ухание на горите. В първата рубка се влиза направо от кокпита; вътрешността ѝ веднага разкрива своя уют. Двете койки са широки и меки, изкуствената кожа, която ги покрива, е кафява. Ако си легне на дясната копка, над главата му остава малкото шкафче, под което е залепена картата на Черно море. Като се върти нощем в съня си, косата му мете водните простори, посреща теченията, скита по бреговете и се преплита в рибните пасажи. В същото време краката му са протегнати къд гардероба. В гардероба е сдиплено резервното бельо, там са одеялата и възглавниците за останалите три койка, няколко книги и пижамата на Неси. Остъклението е покрито с бели перденца, те са необходими, скриват го от любопитните очи на пристанищата. Лявата койка пък се допира до готварския кът с пропан-бутановата печка. На една от стените виси бинокъла, по-нататьк е барометърът, комбиниран с хигрометър и термометър. Оказа се, че барометърът служи повече за украса, тъй като температурата и влажността на въздуха почти не го интересуваха, а промените на времето се извършват незабелязано от барометъра, който в повечето случаи остава бездушен, сякаш се усмихва и смига дяволито: видя ли какво стана? През малка вратичка се преминава във втората кабина. Там са сковани още две легла, но едното не се употребява, служи главно като платформа за сгъване на платната; там лежат да се проветряват, да бъдат винаги под ръка. От тази кабина през люка се минава направо върху бака, до подножието на мачтата…

Вече спи. Не е спал две нощи подред, тъй като трябваше да подготви всичко, до най-малките подробности –  за едно подобно мероприятие човек е задължен да се приготви сам, никой не може да му помогне, няма как. Предстояха му сума ти неща, да обмисли редица положения, да приеме ила отхвърли куп хрумвания, някои от тях глупави.

Спеше и спътниците му можеха да го разгледат спокойно, а имаше и какво да се види – писателят се отличаваше рязко от тях, по всичко. За учепичката той беше много стар, побелял човек, гладко избръснат и чист, облечен с вкус: бяло вълнено поло, тъмносин блейзър и светлосин панталон, металическите копчета по блейзъра просветваха, косата му пламтеше, подчертана от тъмните очила. Да, за нея той беше безумно стар, може би на три хиляди години. За билкаря обаче елегантният господин с полото младееше; гъвкав и подвижен побелял мъжага, съумял да съчетае бодростта на изминалите години с неизбежността. Всеки случай – мислеше си билкарят – у него има нещо неприятно, може би не толкоз неприятно, отколкото несимпатично и нищо чудно, ако се окаже наистина писател.

2.

Рано пристигнали чужденци по намалената тарифа на Балкантурист пъплеха из улиците на Бургас. Некадърно лустросан и безвкусно освежен от неуките си стопани, градът мъркаше котешки под светлата юнска топлина. Чул гласа на първия гларус, той трепна. Всъщност, това беше истински знак на водата. Преди да види морето го чуваше, така както го е чувал преди много години, в детството. Преди да събуди надеждите за далечни брегове, викът предупреждаваше; подсказваше, че морето е там, че то съществува, но не бива да се забравя, че е само обещание. То се изтяга в леговището си и винаги обещава, стига да му вярваш. А той вече не вярва и на морето. Какво е морето – нищо: вода. /Както сушата пък е пръст./ Огромни количества натриев хлорид. Нека младите го боготворят, ще дойде време, и те ще проникнат в прозата му, възрастта ще им я разкаже. Водород, кислород, натрий, хлор и още няколко елемента – това е морето; химическа и физическа смес. Като живота, който пък е смес от други неща. Може би по същата тая улица е вървял като юноша, когато за първи път чу най-смешната от възможните смешни фрази: животът е илюзия. По-късно му се случваше да чуе тази смешка често и все от устата на ограничени хора. Тя предизвикваше неговото възмущение, беше смешка-фраза на пиячите по кръчмите, на кретените по пазарите. И чак сега, на петдесет и пет, прочел вече всичко, което трябваше да се прочете и написал всичко, което можеше да напише, той разбра, че тази е едничката истина за живота.

Там. Необходимо е да кривне в онази уличка и спомените ще се разлистят. Продадена преди четирийсет години от баща му, родната къща продължава да стои на калдаръмената уличка – пропуква се и я кърпят, срутва се и я подпират; бедна и глупава, изчакваща реда си да бъде бутната от новия строителен план. Всъщност лъжа ли е, че е живял истински само на тази уличка? И лъжа ли е че животът се състои в туй, което изживее човек като дете? Друго няма, другото е илюзия. Човекът – това е детството му, останалото е кошмар!…

Видя и черницата. Учуди се на стоицизма ѝ. И тя, горката, се съпротивляваше, раждаше и продължаваше да хвърля сянката си, да приютява други деца, може би по-добре облечени, може би с повече знания, но и те като предците си вярващи, че животът е прелестен шедьовър с един единствен недостатък – нощите. Наистина, за какво са нощите? Кому са потребни те? Тогава не може да се играе.

Боже мой, боже мой – това дете, което излиза от неговата къща! Това детенце с русата косичка, което гризе филията си!

– Ела тук.

– Аз ли?

– Ела тук.

Момченцето се приближи. Беше на седем години. Върху долната му устна стърчеше троха. Писателят протегна ръка и оправи косичката му.

– Не си много сресан!

– Мама ме среса.

– Но не си стоял, бързал си… Не можеш ли сам?

– Може и да мога.

– Знаеш ли кой съм аз?

– Не.

– И дори не подозираш, че ще умреш психически преди да умреш фактически, нали?

Момченцето се усмихна.

– И не вярваш, че съм твоят труп, така ли?

Момченцето започна да го разглежда.

– Каква е тази лента на ръката ти?

– Траурна.

– Кой е умрял?

– Чичо ми.

– Какво?

– Беше капитан на параход „Варна” и един пиян гръцки кораб го блъсна в Мраморно море.

– Слушай, сигурен ли си в това което разправяш?

–  Пишеше във вестниците.

– Но сигурен ди си че капитанът на „Варна” е твой чичо?

– Сигурен съм.

– Не си ли въобразяваш?

– Не. Чичо ми загина и затова нося черна лента.

– Ти си едно много въобразяващо си момче.

– Моля?

– Ти си чаровно момче! – Той приклекна и си отхапа от филията. Хлябът му дъхна на истински хляб, мармаладът не беше конфитюр. – Ти си чудесно момче!

– Може ли да си вървя?

– Къде?

– Да поиграя.

– Добре де, ама като пораснеш какъв ще станеш?

– Капитан!… И каубой… По цял ден ще убивам.

– Но ще станеш съвсем друго – подхвърли писателят зад тичащото момченце. – И няма да убиеш никого.

3.

Писателят скочи на „Психея” и освободи лодката. Пазачът на яхтклуба загреба обратно. Писателят седна в кокпита. Запали цигара; както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени, дълги юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето  – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки, обезплътени от собственото си доверие към светлината. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите си, изхвърлят мръсна вода.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм… Александър… Сега ще направим нещо много конкретно, ще изнесем платната, ще ги вдигнем, ще хванем ветреца и ще отплаваме, а светът да прави каквото си ще без нас.

Най-сладко се пуши в кокпита, това е известно отдавна.

Александър метна крак върху седалката.

– Кажи, Психея, как мислиш, ще повторим ли някого? Смяташ ли, че някой пред нас?… Ако питаш мене – да, под слънцето наистина няма нищо ново!… и все пак, ще ми се да вярвам, че подобни мероприятия не превишават пръстите на две ръце… А може би съм първият, а? Твоят Александър не можа да напише нещо за пред хората, но поне… Снобско – да, но чудесно… Защото, Психея, човекът е смешен, а тези които смятат, че не са смешни, са още по-смешни.

Ключът влезе весело в ключалката, тя изквича, вратата се отвори. Прекоси предната кабина, премина във втората, отвори капака на люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше, почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с копнеж и молба.

Александър изхвърли голямото и малкото платно едно след друго през люка. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна да търси определения край на малкото платно. Завърза го за кнехта, после завърза другия му край за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете. Ето че малкото платно беше готово за вдигане и се зае с голямото. Най-напред наниза долната му част в процепа на гика, после завърза ъгъла му за фаловото въже, пристегна всичко, провери го добре и ето – ветрилата бяха готови за вдигане.

Най-напред вдигна малкото платно, след туй – голямото, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на яхтата, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв полъх. Че се движи разбираше само по шамандурата, тя се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Като заобикаляше рейдовите кораби отдалеч, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът проработи и този път. Появи се продължителен порив, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата във финките; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите впрягаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

4.

Небето беше много високо и много ниско, простряно като пустиня и райска градина. Оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където те се пресичаха, се намираше “Психея”. Платната висяха отчаяно, като бръчки по лицето на старец. В затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника, два след полунощ.

След деветчасово движение при умерен вятър, ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да представлява: безлюдност и тъжно безгрижие; в подобен унил свят никой не може да унизи никого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепери от страх пред смъртта, или да страда от капризите на бъбреците си. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди, Александър продължаваше да носи светлосиния панталон, бялото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно си помисли за самобръсначката в шкафчето. За консервите мислеше отдавна. Разбира се, на хора в подобни ситуации им е все едно дали са бръснати, безразлично им е дали са гладни, но какво му пречи да се нахрани, щом яхтата пращи от запаси; нужни са му сили, мястото, което гони, се намира далеч, предстоят му няколко дни напрегнато пътуване.

Вече усещаше вятъра в ноздрите си, чувствуваше го в ставите си, така както младият човек предугажда любовта. Бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, западният ще дойде – да, ще опъне платната, ще го изнесе далеч от пътя на корабите. На това място да се стои е опасно, параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия и слабия? Заслужава ли да се взираш в тъмнината, да напрягаш нервите си, за да пощадиш някаква си лодка?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на предната палуба и изговори срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!… И нежността!… Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви ми е нужен вятър. А няма… Чакам го, но не идва!

На връщане към руля си спомни за пощенската чиновничка и това го порази. Тя е плътна и едра като погача, покрита е с тънка бяла кожа. Такива жени му харесваха някога, преди да стане сноб. И защо тази маса от плът… сега… на петдесет и пет?… Преди всичко подобни дами не подхождат на тези нощи с такива звезди и с обещание за вятър. Те са само за леглото. Драсна клечката и я поднесе към дюзата, печката пламна и замириса на газ. Като постави после джезвето на пламъка, той извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя! Заради вас гълтам кафета и будувам!…

Като се навика добре, Александър се върна в кабината. Полегна си. Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часът след полунощ… Може пък наистина да е пощенска чиновничка, а? И все пак, трябваше да я покани със себе си.

Както беше станало с Неси.

Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси разправяше, че го познава от белетристиката му. Той слушаше дълго и не се стърпя: добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Тогава Неси и не подозираше, че съществува нещо наречено “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години тя не излезе от там. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина. Така беше създадена „нашата плаваща мансарда”. Неси – да, но откъде накъде пощенската чиновничка?

Кафето кипна. Заедно с това вятърът удари платната. “Психея” изстена. Александър изскочи с чашка в ръка, изви руля и премести малкото платно на левия борд. Ветрилата направиха пеперуда. Предстоеше му курс фордевинд, към открито море. Водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда и сладост, така както се беше случило преди малко с яхтата. Всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, трите тона чугун под кила, всеки болт и всяка обковка въздъхнаха, наместиха се и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път.

От няколко години водите под кила са безрибни, а небесата – без птици и ако отиде още по-нататък, ще види че и звездите са безлюдни. Колкото и да се напрягаше, а той се е опитвал да зърне някакви същества по звездите, всичко оставаше напразно – не можа да открие никаква жива душа, никакъв признак на живот. Вече е сигурен, че целият хаос е пустинен, че глупаците напразно насочват слушалките да чуят сигнали. Няма сигнали. Там няма никой, тъй както няма нищо в живота, предоставен ни да го изживеем. Както и да бъде уреден, светът ще си остане пуст – комфортно обзаведен, но пуст и изолиран. Земята е низвергната от останалата част на вселената, защото е покрита със струпеи, обрасла е със зараза. Докато цивилизацията ѝ не изчезне, Земята едва ли ще бъде приета отново в общността на вселената, където няма радост, но няма и мъка, няма светлина, но няма и мрак. Мъртвилото е безчувствен покой, сам по себе си страшен, но какво от туй – като го няма Оня, да го почувствува?…

Отегчителният курс фордевинд го изпълни с досада. Александър сви леко настрана и върна малкото платно на мястото му. Новият курс го отклоняваше малко, но му предоставяше редица удобства. След няколко операции, които приложи към руля, той се превърна в полуавтоматичен. Вече можеше да плава без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше по ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше, Александър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне, да се изтърколи през борда; Психея ще отмине и всичко ще свърши без протакане. Би го извършил с удоволствие, но знаеше че морето по най-мръснишки начин ще го върне на брега, подпухнал и бял като призрак. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката при другите чашки, прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори слаба, премести газовата лампа, усили струята ѝ. Вече можеше и да чете, но не смяташе да преминава към тази глупост, поне до края на живота си. Искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в малката кабина, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната край мачтата по бикини, Неси наподобяваше втора мачта. По-голяма глупачка от тази жена-момиче не е срещал: топло и предано същество, което в безропотния си устрем към него не се спира пред нищо; дори не иска да знае, че между тях лежат двайсет и осем години…

Една сутрин като се събуди, му направиха впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин, и че на срещуположната койка спи Неси.

Разтърка очи, повдигна рамене. Когато се събуди повторно, отдавна събудената Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита вой.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи, когато се качих на самолета, си казах; боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам. – За да се увери че това е невъзможно Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?… Призрак ли си, кажи!…

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, тъй като съм била най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш ли, че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата… Търсих мачтата ти.

– Но ако бях отишъл в Несебър, както смятах?…

– Ходих, и там. Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че в Мичурин?… Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках, но си бил пиян.

– Да бе, защо се нафирках?… Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам. Нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно е хора.

– Цялата нощ прекарах на кея, върху куфара. Разбираш ли   – цяла нощ, седя и гледам Психея. Мили, беше и страшно, и зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало,

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата рибарска лодка,. която тръгваше за риба, да ме отведе при теб. Но не посмях да те събудя, И не можех – никога не си спал така.

– А защо съм по пижама?

– Някакви си сто метра…

– Аз бях много облечен.

– Кой беше при тебе?

– Питам те!

– Не знаеш ли кой е бил при тебе?

– И, казваш, вече… свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе. Иначе не можеше.

– Но защо чай?

– Пие ми се чай.

– Можеш ли да го превърнеш в кафе?

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна, знаеш ли?… Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти, особено в психеи.

– Къде е кафето?

– По-долу. Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава. Защо не пиеш и кафе, и чай?

– Наспа ли се?

– Пет часа сън.

– За мен е предостатъчно.

– Партньорките на дъртаците навикват също да спят малко.

– Нося ти „Септември”. На мен ми хареса, знаеш ли? Но открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!… Докато съм жив ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си, вдигна моста във въздуха и просто хариза детето си!… И за какво?… Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук. Имаше много хора, но как им е хрумнало да ме съблекат и да ми облекат пижамата?

– Това е невъзможно.

– Да съм го сторил аз?…

– По-вероятно.

– Не си спомням.

– Може би някой… Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!… Добре, тогава кой ме е съблякъл?

– Повтарям ти го и сега – в теб живеят двама души.

– Недей!

– Единият те съблича, а другият те облича.

– Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея… След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, човек, над петдесетте не може да целува при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали?

– Бъди тактична с целувките.

– Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена в живота ми! Това са двайсет и осем години!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му: Мили, разбери, този когото оставих е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с теб. Ти си един свят, а той е едно нищо. Е, добре ще е ако си по-млад, но какво да правим, станалото – станало; може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат доста лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не едно нищо…

5.

В продължение на четири денонощия, като използваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, „Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето припече отрано. Александър не беше сигурен. че онова можеше да се зададе непременно, но когато се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново и да изкара още един сън, или пък излегнат в постелята, да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се усмихна подигравателно, просто му подхвърли идеята за една пиеса и се оттегли. Съдбата го предизвикваше, Александър цял живот дори не си е и помислял за пиеса. Ето защо вместо да легне, той се зае с голямото платно. Разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване… Ставаше все по-забавно това… с пиесата. Хрумването го плашеше с фаталността си. Въпреки съпротивата му, подробностите изникваха изневиделица и което е най-страшното – мигновено добиваха стройни очертания, бликаха като чиста изворна вода, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света…

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност баластовият метален кил да се омотае в нейното въже. Наведе се от носа. Прозрачната вода му позволяваше да види всичко. Сега-засега въжето беше окей, рязко потънало надолу, на разстояние от кила. Но не е ли по-добре да го прибере и да го фиксира с конец? Започна да го изтегля. Навиваше го на кравай върху палубата и щом го издърпа до необходимия предел, фиксира го за кнехта с конец. При внезапно връхлитане на вятъра, конецът ще се скъса, а въжето ще се опъне безопасно от тежестта на плаващата котва. В пиесата нещата просто зовяха, викаха да бъдат нанесени върху листовете… Когато привърза и руля, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и скочи във водата.

Мислеше си за това, как ще се разхлади и как ще си поспи още, да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Праведниците се пазят от дявола, пропъждат дори най-дребната помисъл за него. Сега-засега неговият дявол е мисълта за пиесата… Разбира се, може да духне изведнъж. Макар и обезплатнена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми, особено ако скоростта ѝ превишава леко скоростта на неговото плуване…

Така се роди експериментът…

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород.

Може би тук тя си е винаги чиста, може би не е близък денят, в който океанът ще се превърне в блато. Ароматният хлад проникваше чак до сърцето. Дишаше леко, плуваше му се страстно, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори  –  ако е лотария, да е лотария, ако е експеримент, да е експеримент.

Отдалечава се, мислеше си той, Психея се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море. Какво ли прави сега пощенската чиновничка? А „плаващата мансарда” се отдалечава. Подобна мека, просторна жена е потребна понякога, става и за море, и за планина. Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? запита първият път той. Където свършат силите, отвърна тя, там ще те прегърна и ще потънем. Защо? поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той. В момента пощенската чиновничка удря ли удря печати по разни места. На нея дясната ѝ ръка сигурно е страшно развита от печатите. Бяла и дребнопореста, закръглена и пухкава, от ония жени, които си презирал толкоз много. И ето, че дойде време да ги харесваш. Да бе, защо стана така?… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Не е вярно, че кислородът е безцветен – той е син и червен, жълт и зелен… Колко ли се е отдалечил? А може ли без човешкото присъствие? Необходими ли са хората за живота му? Да се обърне ли назад? Не. Не подухна ли? Че кой знае. Този не е ли последният ден от живота ми? Нищо чудно. Достоен ли съм вече за уважение? Да, доказах, че съм сериозен. Та, за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея, обаче, „Психея” е някъде далеч. Ей, с кого се надбягваш? На кого тези номера?

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината, сред седефения юнски ден – „Психея”.

Заплува бавно, спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си, но най-важното бе, че на север се очертаваше онова тъмно нещо, което в деветдесет от сто случая се превръща в буря. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да си купи жилище, най-сетне поне ще успее да умре като хората. Всъщност, ако е въпрос за рекапитулация, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия от всичко създадено през вековете – и една преданост, наречена Неси. Ако не се смята мисълта за пощенската чиновничка. Да бе, какво търси тази дама в подсъзнанието му в моменти като тоя? Това го обижда, кара го да мисли че не е съвършен дори и като сноб. Какво търси тази подсладена домашна пита точно в неговото съзнание? Човекът е смешен. И само децата могат да не бъдат смешни. Докато плува безнадеждно към далечната Психея, за милионен път ще помисли за децата и за милионен път ще се съгласи, че човекът живее само докато е дете. Останалото е подлост. Защото животът е подлост. Невъзможно е да живееш без да бъдеш подлец.

Дявол да го вземе, бялото петно Психея се приближава, изглежда че няма вятър, който да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще стигне до него. И може би няма да умре, ако става въпрос за днес. Може би му е писано да изиграе докрай красивата си игра, когато „Психея” ще се спусне като хеликоптер със своя тритонен баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава особеност. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка, нищо напомнящо за живот, само красивият бял мавзолей с оковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко необходимо на човека да живее далеч от хората в една плаваща мансарда. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините и ако погледне през илюминатора, ще види, не може да не види брадясалото лице на капитана, седнал пред щурманската масичка, нанесъл последните навигационни данни и прощалното изречение в корабния дневник. Какво е то никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината, яхтата и бледият брадясъл капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината като в музей на мадам Тисо и не казвай какво си написал в дневника, дневникът е нещо интимно, то трябва да си остане интимно, дори когато принадлежи на мъртвец. Ако някога някой глупак прочете книгите, които си написал горе и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството – запази присъствие, капитане, остани си на дъното, защото и това което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое, понеже всичко, ама абсолютно всичко са го казали ония преди тебе. Разбираш ли жестокостта на истината?

Слънцето се издигаше Водата край тялото му беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а яхтата стоеше самотна в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха прозрачно бели, сбръчкани, готови сякаш да се разкъсат. Висеше на десния борд, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия във водата, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно самоубийство може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят? Какво беше то? Творчеството никога не е било и никога няма да бъде за масата. То се прави за шестима, важното е да се хареса на тях.

Бавно поставяше ходила върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си. Извън водата тялото му натежаваше още. При опита да прехвърли борда, рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето, дълго си почива преди да натрупа сили за ново движение. Напрегна мускули; гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда; кървеше; още малко напрежение; най-после успя да се строполи в кокпита, и заспа.

Събуди се късно следобед без каквато и да е причина – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи. Може би се беше наспал достатъчно и усетил болки. Болките не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла от слънцето. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи се сети, че водата трябва да се пести. Отсега-нататък започваше нов живот на самотен мореплавател с оскъдни продукти. Постара се да ги изчисли, но се отказа, не успя да се съсредоточи: един бидон вода, три пакета юфка, два пакета макарони, няколко консерви телешко варено, пет пакета бисквити и четири кутии кафе. Друго засега не можа да си спомни. Е, и бутилките, разбира се, много бутилки – за цяло околосветско пътешествие.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът. Никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорелите места го боляха остро още сега, а как ще се чувствува утре, един дявол знае. Викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката. Налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко прочетено по книгите за яхти, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност.  Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с мичела и към нейното влакно привърза чипарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото. Десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно, до горе, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газ в бутилките. Докато изваждате сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане утре с рибата. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до прозрачно чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката. В тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите. Поглъщаше ги„ тикаше ги в устата си, подскачаше от болки, духаше, а щом се понасити, посегна и към бутилката с вино. Надигна я и я преполови – насищаше жажда.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля гъст барабанен ритъм срещу тях. Той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, танцуващ повече под тласъка на алкохола, отколкото от екзалтация. Брадясал, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, със бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че

под коравите устни на Джуди,

се крие меко сърце,

 сякаш на звездите не им бе известно и това, както всичко останало.

В бутилката вече се поклащаха само сто грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия на всички страни, а по едно време дори понечиха да го съборят. Александър преодоля гордо и това, успя да се хване за вантите и така, паднал на колене с поглед устремен право в очите на бога, извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не вярвам в теб. Но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж каква нощ, какви звезди! А аз? Като плужек сред тях. Единственото живо същество на триста мили наоколо. За това ли си създал този полилей, а? Тези триста мили от света за мен ли си ги направил? Да ги обитавам така, такъв един… пикаещ, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята, падаща в морето: – Бог! Жалко нищожно копеле! Измамник! Предпочитам да си лежа долу в сероводорода, но плюя на тебе!… Хайде де, какво чакаш, защо не пратиш огън, буря?… Не ми пука, разбра ли? Вече съм свободен и хич не ми пука от тебе!…

Бавно, опипващ вантите по пътя си, той се спусна в кабината и падна върху койката, но изохка и после извика – болеше го навсякъде, по всички изгорени места.

6.

Нови три денонощия. Абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, търсеше онова възсиво петно от прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да му се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. „Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството като въздушен кораб. Плаващата котва беше винаги във водата, капитанът не желаеше да бъде изненадан от внезапен шквал.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди голямото платно в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с лед. Благословен шквал, отсега нататък животът започваше отново с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денят се бе превърнал в нощ раздирана от светкавици. Вантите пищяха зловещо, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия. Блясъкът на лъчите този път беше подквасен от мирис на колендро. Александър пълнеше съдовете с лед и усещаше как полудява, как иска да запее.

По-късно се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря, внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа, залови се да постави мокрите. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд „Психея” успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не само че се задържа, но се усили. Александър седна при руля, решен да държи курс към югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използва западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Ветрилата се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъка край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на „Психея” заработи, увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му усещаше дърпането на платната, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталон и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна се в огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръсната си от дълго време брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – сърцето не се обажда, нито бъбреците, нито артериите; органите си мълчаха, спотайваха се, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за пощенската чиновничка.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по несресаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: Косата ти е чудна, обичам побеляващи коси. За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става роман, но от онова хрумване наистина може да излезе нелоша пиеса, може би по-добра от пиесите на колегите драматурзи. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината, какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се събират, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много действащи лица, колкото побере сцената! Вече се очертават някои по-важни характери, те ще доминират през цялата пиеса, ще създадат философското ядро. В края на краищата кой друг, ако не те, ще изразят това, което би трябвало да бъде изразено? Между отделни личности ще се породят стълкновения, дори любов – без това няма да се размине. Защото в зрителната зала не може да има само шест души, пълният салон е необходим за актьорите.

От романа му засега се очертава само началото. Изглежда, няма да бъде достатъчен единственият факт, че някакъв си умен иначе човек, напуща света на път към самоубийството си. И тук трябва да се случи нещо, да се включат някои епизоди. Но какви? Какво би могло да се случи на самотника в морето? Някаква среща. Някой риболовен кораб? Но защо риболовен? Ами ако срещне една яхта?

Да речем, някакъв американски милионер.

Голяма бяла яхта с две мачти – изцяло автоматик. Като „Браслет”. „Браслет” беше от Филаделфия, отби се в Бургас, искала да види и тази част на света. Ще измисли друго име на яхтата, персонажът може да остане същия: милионерът, съпругата, трите му деца и няма как – една любовница.

И така, имаме отчаян възрастен мъж, който пътува към смъртта си, имаме и жизнерадостен възрастен милионер, сред своя плаващ разкош. Готов е да даде милиони, ако може да продължи живота си макар и с една година. Двете яхти се срещат, спират, канят се на гости. Самоубиецът се качва на милионерската хала. Пият уиски. От дума на дума, стига се до спора за щастието. Тук самоубиецът хвърля зърното на съмнението в идилията на милионера и си отива. „Браслет” продължава пътя си. Милионерът вече гледа мрачно и семейството, и любовницата, хоризонтите му потъмняват, бутилките летят изпразнени през борда. Самоубиецът свършва със себе си, доволен, че е отворил очите на още един човек,..

Ето как може да се изгради част от разговор в романа:

– Доколкото разбирам, господин Строубъри, вие пътувате с жена си и любовницата си.

– Личи ли? – запита Строубъри без да се усмихне.

– Не – призна твърдо самоубиецът – замаскирано е добре. Давам ви пълно право, пътешествието ви ще трае цели три години. Само със собствената…

– Би трябвало да се предположи, нали?

– Би трябвало да се предположи обаче и това, че съпругата ви няма да предположи същото…

– Искам да вярвам. Все пак, Лиз минава за моя секретарка. Жена ми вярва в това.

– Но децата?

– Макар и деца, те би трябвало да мислят същото. Иначе бих се почувствувал неудобно. В една яхта моралът трябва да бъде на висота.

– Щастлив ли сте?

– Ами вижте – жена, деца, любовница, море, вятър, декор, който се сменя…

– На колко сте?

– Петдесет и пет. Аз съм един от малкото умни милионери. Имам достатъчно, защо да не поскитам. Яхтите са в кръвта ми. Аз съм известен състезател от миналото.

– Знам.

– Яхтите не са ми хоби, а съдба.

– И това знам.

– А вие накъде?

– А, аз съм тръгнал да се самоубивам.

– Какво? – Джоузъф Строубъри вдигна изпразнената чаша, върна я обратно на масичката и си наля. – Защо?

– Трябва.

– Аха… Е, добре, наздраве. Сигурно има причини. Предполагам, че съображенията ви са солидни, за да напуснете света. Не казвам живота. И точно в разцвета на възрастта си? Животът може да се напусне по-лесно, ала светът, драги господине, едва ли. Като си представя, че ще настъпи най-после моментът, в който няма да виждам въздуха, ми прилошава. Разбирате ли – въздуха!

– Аргументът свят е по-значителен от аргумента живот, наистина е така. С тези думи вие се издигнахте в очите ми. Изглежда че сте един от умните милионери. Но какво е светът, господин Строубъри? Светът е едно нищо, ние сме едно нищо и може би изобщо не съществуваме.

– А кое съществува?

– Нашият сън, нашата представа за света, за природата и за екзистенцията ни. Все ми се струва, че няма свят, няма вселена, защото къде може да бъде тя? Къде е началото ѝ, къде е краят ѝ, на какво се крепи, подпира ли я нещо, ако я подпира, какво е то, а онова пък което се подпира на него какво е то? Докъде стига, краят му става ли начало, или си остава така – без начало и без край, без началото и краят да се допират някъде, поне в някоя мислена точка? Това нещо има ли ръбове или е заоблено. Защо? Нима облата оформеност е най-функционална за този вид неща?… Ще кажете – то не е това, което го мислите, а е времето, или пък движението, хаосът от черни дупки, кванти и тутикванти… Ето, тази неизвестност ме обижда, това е подигравка. Главата си режа, че е направено с едничката цел да ни потиска и, помислим ли случайно за някои по-особени неща, вдигнем ли взор нагоре, щем не щем да си кажем: е няма как, не може, предавам се. Така че, светът е нищо, ние сме едно нищо, няма вселена, няма живот, нито семена, нито амеби, всичко е сън, експеримент.

– Експеримент на кого?

– На някого, който също не съществува.

– Слушайте, господине – Джоузъф Строубъри се наведе леко напред. – Като милионер и човек-реалист мога да заявя, че както аз, така и вие, и светът, съществуваме.

– Тогава е много тъжно – въздъхна самоубиецът.

– Това е вече по-друго.

– Тогава е страшно!

– Добре, кое му е страшното?

– Ами туй, че на петдесет и пет поумняваме. А първата работа на човека като поумнее, е да разбере, че е смешен. Да вземем вас, например – един красив милионер. Приличате ми на мъжествен човек, който има много и може да го употреби умно. Сигурно ви завиждат, защото какво си нямате вие, какво ви липсва, нищо не ви липсва; пожелаете ли, можете да се озовете във всяка точка на земното кълбо, във всеки климат, а това не е малко. За вас светът е един гигантски еркондишън. Едва ли ще се намери жена, която би се отказала от възможността да ви стане любовница. На всичко отгоре – красива съпруга с благородни маниери, красиви деца, милиони бутилки уиски, айсберги от лед. Но вие си знаете онова.

– Кое?

– Че всъщност сте смешен.

– Пред кого?

– Най-вече пред себе си. Възрастният мъж разбира, че всеки ден става все по-смешен и по-смешен, и то пред себе си, което е най-драматичното, защото от себе си не можеш да се скриеш.

– Госдодине, приемам, че размислите ви не са лишени от логика, в тях е залегнала древна истина, но аз се вглеждам внимателно във фактите край мен и да ви кажа откровено, нямам сериозни основания да се отчайвам. Да вземем Лиз. – Александър се усмихна. – Тя е на двайсет. -– Александър поклати утвърдително глава. – И ме обича до припадък.

– Знам, знам, защото и моята Неси…

– Така че Лиз едва ли би ми се присмяла за нещо, тя е сляпа за всичко на света; за нея аз съм и малко нещо сатрап, неизбежно тираническо присъствие. Като потискаш някого, не му даваш възможност да ти се присмива. Истинските мъже потискат партньорките си. Това е тяхната хитрост. Кажете, как ще ви се присмее този, когото потискате?

– От самосебе си.

– Как от самосебе си?

– Присмехът се заражда вътре, може би не и в мозъка, може би в далака или нещо подобно. Нищо чудно у жените присмехът да се ражда там, откъдето се раждат децата. Говоря грубо.

– Вижда се… Изобщо вие, славяните, усложнявате повече от необходимото.

– Тук не става въпрос за племена. Гордият знае, че е смешен, няма значение славянин ли е, или американец; ще го схване. Освен ако му липсва интелигентност. Човек без вродена интелигентност не може да го почувствува. Като писател аз също се чувствувам смешен, знам че всичко е написано, но продължавам да пиша, пет пъти по-лошо от първообраза, но продължавам – задоволявам инстинкт, прехранвам се и най-важното: фукам се. Някои читатели се възхищават доста от една моя книга. Вместо да им отворя очите, мълча си, не издавам истината.

– Каква е тя?

– Всичко, което им харесва, е взето от другаде. Разбира се, че тайно предпочитам не толкоз умните читатели, които ме смятат за добър, искат ми автографи, давам им, макар че се срамувам. Аз също имам моя Лиз, повърхностно, заблудено момиче, то никога няма да узрее докрай и ще бъде дълго моя пленница. Вместо да му отворя очите, поддържам заблудата. Лиз ви обича заради вашата сила, тя ви смята за вълк, поразява я и туй, че сте срастнат с пяната на морето, това импонира. И все пак ви се присмива или ви съжалява. Старостта е смешна, знаете си го.

Джоузеф Строубъри въздъхна и се усмихна. Красивата му гривеста глава на герой от комикс се заклати над чашата. Александър гледаше здравите му изпечени ръце.

– И си го знаете – продължи Александър. – Разбирате го, когато отидете дори по нужда. Не мога да си представя нещо по-смешно от един милионер в клозета. За Лиз клозетът е подробност, а за вас – стряха. Ами страхът от смъртта?

– Това е страшното – съгласи се милионерът – но тук вече не става и въпрос за смях.

– Така ви се струва.

– И вас ли ви гложди това? – Джоузъф Строубъри сякаш изстена. – Ако го нямаше този страх, животът би бил по-добър. Понякога ми се струва, че вече съм умрял; и то – когато съм най-щастлив.

– Е, да някой умира години преди да умре. Слиза в гроба, разполага се, създава си мрачен уют и подава глава от там. Това е най-унизителното. На туй трябва да се тури край. Разбирате ли? Защото, на шега наистина, вашата Лиз всъщност целува и обича един мъж, който се е подал наполовина от гроба.

Милионерът погълна три четвърти от съдържанието на чашата. Беше гладко избръснат и ухаеше на най-добри от добрите мъжки одеколони, помещенията на яхтата му даваха възможност да се бръсне всеки ден и да се къпе по два пъти на ден. Тук имаше две бани и всеки на борда притежавате отделна кабина.

– Знаете ли, че ние, богаташите на Америка, сме обявили един милиард долара награда на този хитрец, който успее да ни предложи средство против страха от смъртта?

– Ами и богаташите имате нужда от шеги, нали?

– Уви, говоря сериозно.

– Понякога ставате по-смешни от нас.

– Това е ужас! Смешни!…

– Отчаянието ражда глупащина, господин Строубъри. Когато човек притежава милиони, е готов да шобеснее, че не може да се освободи от един нищо и никакъв страх, залегнал в него самия, вътре, страх на който може да се заповяда.

– Теоретически.

– Е, да. Практически можете само да се самоубиете.

– Предпочитам да живея и така. Все пак, животът ми предлага доста.

– Не вярвам.

– Вие ме мразите. Мразите ме с естествената омраза, която хората изпитват към милионерите и просто искате да ме изплашите, да ме унизите.

– Мечтаете ли?

– Това е изключено.

– Според мен човек живее само докато мечтае. Край на мечтите  – край на живота. Загубим ли склонността си към заблудите – край.  –Сега и Александър отпи голяма глътка. – Говорим си и сме смешни. Милиони хора са водили същите разговори, повтаряме повтаряни до припадък слова, а аз най-безсрамно бях решил да го опиша. За да се знае, че го знам. Мечтата изчезва с изчезването на заблудите. Остаряваш, поумняваш, заставаш над заблудата. Сега знаеш, че любовта на младите, които се целуват в трамваите, е смешна, че раждането на деца е смешно – всичко предложено от природата е смешно. С течение на времето, изчезнат ли заблудите, си казваш: човекът е наистина сам, той е сам не само когато е сред тълпата, но и когато е насаме със себе си.

– Е, да! – въздъхна Джоузъф Строубъри.

– Животът е капан, верига от гадни трикове; светът ненапразно е изваян красив! Нарочно! Да разколебава!

– Кого?

– Очите искат да гледат – това е.

– Животните затова не се самоубиват – рече милионерът – край тях все красота, как да я напуснат.

– Може би на шега казахте истина. И те като хората. Ние не се самоубиваме по същите причини. Самоубиват се само кодираните и интелигентни люде, с елитарна чувствителност.

– Карате ме да се замисля, господине.

– След като се разочаровах от всичко – продължи Александър – хвърлих се в утехата, че истината е в творчеството, какво по-хубаво от туй да създаваш красота. Часовете пред пишещата машина – ето сладостта от съществуването. Наоколо всичко е страшно, но седни до машинката и се спаси. Три часа пред нея и два часа в компанията на Неси, туй е моя контейнер.

– При мен е същото – съгласи се пламенно Джоузъф Строубъри. – Шест часа борба за увеличаване на печалбите и два часа борба с Лиз – това е моето спасение!

– Да, но скоро разбрах, че и творчеството е заблуда. Природата ми го беше подхвърлила, за да ме отклони от отчаянието.

– Според вас, излиза, че самоубийството е върховен акт.

– Вие също се заблуждавате с печалбите… добре де, ще ги направите десет милиарда – и какво?

– Да знаете само колко баналности си разменяме!

– Е затова се самоубивам, защото се налага да се повтарям!

– Добре де, защо не погледнете морето, има ли по-висше удоволствие от ветроходството? Да препускаш по гребена на вълните – не знам нещо по-величествено.

– Някои намират наслада в борбата срещу злото.

– Пфу!

– Е, и за мен няма по-голяма наслада от ветроходството; морето – това е най-омайната субстанция. Но когато един ден разбрах, че съм изстинал и към него… Тогава именно реших, че светът не съществува, че и ние може би не съществуваме, че изобщо няма нищо, че всичко е само илюзия, черна дупка – мечта, която изчезва и се ражда в обикновеното човешко зачатие, което изобщо липсва, израства и узрява в детството, което на свой ред не съществува… Изобщо, не можеш да намериш мястото, където да поставиш точката и да кажеш: от тук почва, а тук свършва. Защото няма нищо, нищо не почва и нищо не свършва.

„Браслет” се полюляваше и тежко, и плавно, а до него „Психея” приличаше на подскачащо врабче. Малката яхтичка кандърдисваше голямата да се самоубие.

– Да ви кажа правата, ако стане нужда някога да се самоубивам – милионерът погледна почти голото тяло на Лиз, което се мерна при кърмата – да речем, при неизлечима болест, ще постъпя като вас. – Александър погледна Лиз и си помисли, че възможностите на тялото ѝ са почти неограничени. – Ще се кача на „Браслет” и право в океана. Красиво! Вестниците ще викнат, радиото ще кресне, телевизията ще стори чудеса. Това ще подобри работите на наследниците ми. Един филм за моята смърт по ваш маниер, с яхта, ще ми донесе милиони.

Да, но Лиз не е раждала като Неси, помисли си Александър, а гласно каза:

– Да, но вашата смърт ще бъде само подражание на моята.

– Да, но за вас не знае никой.

– Да. Всички ще предположат, че съм загинал при буря – съгласи се писателят.

– А при мен този акт ще вземе размерите на световно събитие. С кинокамера.

– Изглежда, че сме разговаряли напразно – въздъхна Александър и проследи как Лиз се шмугна обратно в кабината. – Мислех, че разговаряме.

– Все пак, едно такова самоубийство би трябвало да се превърне в епика.

– Но да остане и за наследниците, нали?

– Важното е, че си решил, че ще реша да умра така.

– Чакайте де, още не сте се самоубили.

– Да де, понеже вие сте се!

– Извинете господине, но аз ще се!

– Да, но все още живеете.

– Ако знаете само колко много съм самоубит!

– Не знам, за мен сте още жив.

И така нататък, все неща от този род… Ясно, че от неговото самоубийство не става никакъв роман – ще прекипи от мухлясали истини, изразени вече от други и то далеч по-добре.

7.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост, реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход „Психея” се бе превърнала в жалка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаща стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не хвърли проклетата плаваща котва в проклетото море – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота, те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Превързан по всички правила с предпазно въже, самозванецът-самоубиец участвуваше за първи път в подобна битка с морето и постепенно се превръщаше в изпечен, професионален самоубиец. И кой вече може да се усъмни в искрените му намерения? Ето го, няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през спойката на корпуса ще нахлуе вода, вятърът всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до далака му. Освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше всички вещи, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене, с винаги напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси. Безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив.

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази. Никога не беше се извисявал така. Беглите изчисления по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това? Нима туй самоубийство е по-малко красиво от другото? Привързано към яхтата, тялото му не бе заплашено да бъде изхвърлено на брега, „Психея” ще го повлече с тежестта на чугунения си баласт…

Най-после се случи и това. Най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее. Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са останали живи, де – все още се кълнат, че изобщо не са сигурни да се е случило.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси майонезата по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно че таванът е бил долу и майонезата е паднала върху него…

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Преживя го на руля. Успя навреме да пусне управлението и се хвана за леера. Стисна се здраво, започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето. Смътно дочу няколко слаби механични шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантата, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов. Сега паразитните организми полепени по кила са учудени – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан – те с изненада наблюдават света и въздуха, който ги задушава. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е много сух и недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му хареса. Тя го затопли, беше нежна като майка и плътна като дългогодишна любовница, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в презрения сух свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше три тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя „Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжетата и ванти. Мачтата бе прекършена по всички правила, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Голямото и малкото платно бяха свършили. Александър продължаваше да стиска леера, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е разбита главата му не можеше да се разбере, и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил.

Но той не последва. В крайна сметка строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртане. Вече можеше да пусне леера, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. Ха сега открий ако можеш, плаващата котва, намери я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към задната кабина. Започна да гази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторния радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за една кутия с бисквити. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на „Психея”, нещо не особено леко за изпълнение сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината си? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добре от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече вода и нивото сигурно намалява с милиметри, но това ще се разбере едва утре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие. Беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели в други морета; но с него? Никога не е свършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организма му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсва и кръв.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Хиляда неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, продължаваха да следват „Психея”, която продължаваше да се тътре по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Някога, може би преди седем или осем години, му се струваше че Психея го привлича като жена. Един ден, както плуваше в бистрата вода под корема ѝ, той се притисна към нея, обгърна я и започна да я целува, милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа случката на някого, той го погледна с учудване и отвращение: нарече го перверзен. Още по-късно разправи туй и на Неси, която реагира с прекалено разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува и че предпочита да изпитва такава наслада от нея самата: наистина ли отдели нещо от себе си или лъжеш? Наистина, рече той, видях белотата му да се изкачва по бистрата вода, тя мина край подводната заобленост на Психея и изплува на повърхността. От него ден ми се струва, че по моретата може би плуват микроорганизми или риби, носещи частица от мен и моите гени. Ти си мръсник, извика тогава Неси, и в престорения ѝ гняв не липсваха проблясъците на възбудата.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода. Фалшбордовете бяха нищожна преграда срещу наплива. Александър работеше безупречно, като машина, просто искаше да провери докъде ще стигне и как ще стане онова, изчерпването на силите, как именно ще грохне. Но каквото и да се случи, смяташе се за победител. Ако някой някога му кажеше, че ще извърши такова пътуване, че в разгара на осемте бала ще направи преобръщане и ще си дойде отново на мястото подобно оловните човечета, нямаше да повярва, а ето че стана и това, то беше факт – зад гърба му. За него свидетелства счупената мачта – върхът ѝ се удря по десния борд, а зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат. Би трябвало да се започне нещо, дявол знае какво, да се сложи някакъв ред на нещата…

Остави кофата и седна до руля. Ето едно ненужно нещо – руля; имаш го, необходим ти е, но не ти трябва. Защото няма движение. Рул без движение е нищо, желязо. Вярна на правилата, обърната срещу вълните и вятъра благодарение на плаващата котва, „Психея” изчакваше да отминат трудните часове. Кръвта е спряла да тече, само челото го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът му не е ветроход, а парцал, вятърът свири, вдига тонове вода по пътя си, мачтата стърчи жалка, като пречупена гордост, а в главата му зрее ли зрее вече и вторият план на пиесата… Всичко е мокро, може би из кутиите съществува някое непромокаемо място с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш – кой ще ти остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край. Вятърът, който духа, трябва да спре, в противен случай откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да духне другият?

Александър се опита да стане, но не можа, безсилието му го повлече отново, полегна сред мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се. Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втория план.

8.

Действащите лица се трупаха ТАМ (засега той нямаше да каже на публиката къде) да речем – на сцената. Трябваше да ги рисува едро, с ярки черти, както се рисува по калканите на сградите, всички си имат проблеми, грижи, а някои от тях и радости. Сюжетната линия може да се прониже с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко – това: зрителят бавно ще открива, пред него постепенно ще се изяснява, че вниманието на всеки от героите е насочено към нещо, което лежи оттатък. Може би далеч, може би близо, но то лежи, или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги посрещне и нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. /Всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее като символ./ Някои от зрителите по-рано, а други по-късно – според интелигентността си – ще прозрат, че морето което търсят да ги разхлади в жегата не е нищо друго освен един символ. В главата на зрителя още нищо не крещи. Не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесната увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата вече започнат да се подразбират, дискретността отива по дяволите, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига дотам, че всички почват да крещят едновременно. А след туй и да беснеят, докато накрая се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица да мине нататък, поне да надзърне, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята в която живее… (Дано разбирате, че сюжетът на тази ‘пиеса’ е символ на илюзията, в която ни убеждаваха в ОНЕЗИ години. Дж. В.)

Заливана и мятана от вълните, „Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това което засега все още бе останало от стопанина ѝ, се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той рухваше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му. Но изхвърлянето продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи без храна.

След като заваля, най-после просветна. Слънцето освети гигантското движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността като отчаяние. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и се люлееше шумно, всичко крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите, усетили лъча, Александър пропълзя върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградата, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина. Александър знаеше, че ще пострада, но му липсваше воля да се противопостави на топлината; знаеше че ще изгори не само кожата му, но и символът на неговата мъжественост.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях да се мятат над вълните, внезапно му хрумна, че е прикован като Прометей и птиците ей сега ще изровят очите му от дупките им и ще ги погълнат, но заспа отново – беше особено приятно да усещаш топлината на слънцето, която те изсушава чак до червата. При второто си събуждане видя залязващото слънце, усети че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава да се люлее. При третото събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно, мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и „Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва тази изящна розова тишина? Ослуша се, „Психея” се издигна и като слезе долу, водата в стомаха ѝ се разбълника. Александър разбра, че ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен; отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по кожата и душата, внезапно го порази гледката наоколо! Ужас, това се нарича крушение – върхът на мачтата продължаваше да плава до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти, платната приличаха на дрипи, поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата се оправи.

Но кабината!

Водата стигаше почти до койките. Всички важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежаха на дъното. Най-напред посегна към корабния дневник и направи гримаса при вида на неговата херметичност. Да – корабът продължаваше да си има корабен дневник. А колко ли неща бяха изхвърлени през борда? И сега какво? По-нататък? Още веднъж почувства необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика.

– Господи, ти който нямаш въображение за друго, освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, плаващия, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха красив и подвижен, лежат в морето. Психея е разрушена, което означава, че и аз съм разрушен! Освен това съм гладен, разбра ли, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа. Тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. Психея я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом имам воля, ще те псувам и ще се самоубивам колкото си ща! Разбра ли, ще стане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Скимтеше от болки и се обличаше. Болката в символа на неговата мъжественост го накара да изпищи. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление, психиката му, с която се бе изрепчил преди малко, наистина не е на ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на местото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се и вкара ръка във водата. Напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър – зелената пластмасова кофа плава пред очите ми! Измъкнѝ я, изцедѝ солената вода от нея и си налей сладка! И си говорѝ, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви, но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето. Все пак, голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платното можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени а конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно това е гибелно за изтощения му организъм. Наистина, Александре, поне в десет книги си чел за аналогични случаи с мореплаватели, които след гладуване се подхранват постепенно. Какво мислиш, ще ти се размине ли?

Чакай, откога започна пътуването, изтекоха ли вече поне триста години? Май повече. Оттогава не бе взимал лекарства, всичко което вършеше го вършеше все на пук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката на тялото му.

Погледни се в огледалото, де! Няма! Гледката ще ме накара да заплача. Отправи се към помпата. Натисна няколко пъти лоста, но се отказа и хвана кофата. Какво ли представлява амбалажа ми, а? И остава ли за цял живот? Остава, разбира се. Но какво беше туй – цял живот?

Изхвърляше водата.

Поданиците на пиесата минаваха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… Да позволи ли поне един от тях да извика? Не, още е рано, все още не е дошло време да се вика… Ето го и бинокълът. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един. Някои заемаха определените си места, други биваха подреждани за подсушаване, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха за нищо. Понечи да хвърли и транзистора, но в последния миг се сети, че някъде е спастрил резервни батерии и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртника, Александър заряза изчерпването на водата. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подсуши цялата „Психея”, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, на всичко ще му дойде реда, но преди туй – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше че ще го заболи. Безспорно това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата на „плаващата мансарда”. А господ си крещеше, разбира се, лаеше си някъде, дразнеше го. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана* (*мъртвото вълнение), които минаваха отвреме-навреме, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да шепти. Може би там именно се излюпваше и гласът на господа, от там го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, със стомах натъпкан с корави сушени сафриди, не ходил по нужда от десетилетия, Александър обладаваше самочувствие на господар. Не, той не е жалък, не е смешен. Туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето, разбира се, ще си го пие сред руините, както му се полага, още повече, че изглежда красиво отстрани…

Увиращата юфка бъбреше. От време-навреме дочуваше как някой се стреми да му извика нещо.

Утрото на другия ден намери „Психея” на същото място, отрупана с одеала и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заспи продължително бе завършил с крах – болките по кожата го караха да подскача и да скимти. Освен това, на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухов мираж, че друго освен звезди няма.

Най-сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се, че не е чак толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на мястото ѝ, как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне до там и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна върху дясната полупалуба. Оставаше да изхвърли остатъците от ветрилата, всичко отиде в морето – и голямото и малкото платно. Слава богу, притежаваше много ветрила, най-мокрите съхнеха заедно с одеалата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всъщност, имало ли е или е нямало овъркил? Беше ли се преметнал във водата? Сигурно. Излишно е да се съмнява. Изобщо, с него напоследък се случват толкова невероятни неща. И все пак, въпреки всичко, в непрекъснатото отстъпление сред хаоса на разгрома узряваше и се изправяше на крака нещо; този презиран досега жанр – драматургията – се бе промъкнал в същостта му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие, когато можеше да отрази единствено само собственото си самоубийство, изведнъж се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът?

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла а работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

9.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата. Предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е в ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И вече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега, в шестата десетица от живота си, му било писано да се катери по мачта, но не за удоволствие, а от крайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете – не, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината. Спря да си почине. От височината му се откри по-голяма акватория, хоризонтът отстъпи още назад и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този момент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността; стори му се, че вече е забравил как изглежда сушата с материците и градовете. Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в конвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено. Ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек. Как не, на тебе не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш голямото платно, поне голямото, та като излезе вятър, да го посрещнеш въоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успееш. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво. През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура.

– Вика ли някой?

Някой мучеше.

– Кой е?

Този път Александър разбра, че вече не става въпрос нито за морски духове, нито за богове – чисто и просто в морето викаше човек. Взе бинокъла и огледа пустоша. Ами да – на седемстотин метра. Като се взря по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Зовяха мъртвеца да спасява. На път към самоубийство си трябваше да спасява някакъв нещастник, който впрочем може би си вика от няколко дни…

Това, разбира се, няма да стане, все едно, че Александър отсъства, липсва. Както си е всъщност.

Можеше да му предложи „Сюркуф”. Заедно с веслото, с един бидон вода и една въдица. Промуши се под предната палуба, издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста. Гумените камери се изпънаха. Боже мой, Александре, как ще спасяваш, щом ти самия не си спасен! Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си. А е толкоз просто – остави удавника да си пукне, заслужава си го.

Загреба спокойно. Стараеше се да дообмисли случая. Пред него се простираха няколкостотин метра. Но нищо не му идеше в главата. Напротив, нарастваше простото нещо, монтирано в същността на човешката природа – любопитството.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. От потопеното му тяло над водата се подаваха глава, рамене и огромни ръце, обсипани с мускули. Кожата на непознатия беше тъмна, главата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо нито с тялото, нито с нервната му система.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър. – Ще хванеш внимателно задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха изражението си. – Виж какво, номадино, ще те замъкна до яхтата, но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем. Виж, едва се крепи над водата… Нищо не разбираш. Какъв си ти, бе? Що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, или Чингизхан.

Непознатият изръмжа. Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Оле, какъвто си здрав, като нищо ще изкачиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че ми приличаш не на брат, а на отломка от миналото.

Раменете и ръцете на удавника блестяха с блясъка на стара медна отливка. По тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението, тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение. Той приближи „Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше само това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ. Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с великански черни и неизрязани нокти. В безумния си порив да грабнат спасението, те яростно потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя, а всъщност опасността не идеше от там, тя идеше от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката.

– Не! – изпищя Александър…

Смачканата предница отиде под водата, морето бясно нахлу в „Сюркуф”, Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай, – изрева от водата спасителят, – що за животно си, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монголът изръмжа отново и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, което му подсказа, че удушаването му е въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне. Глупости, изключено. Звярът в паническия си страх от липса на опора сред водата, ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът от нямай къде, доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе жадно въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас, той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна. Малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си свой проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път Психея го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга. Но ако доскоро на него му беше безразлично това, сега Александър бързаше, искаше да се спаси, страхуваше се да не подухне отнякъде.

И на какво може да се дължи това? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. – Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат. Той искаше да ме довърши. Един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нескафе. Нямаше сили, нямаше и нерви да чака увирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето, Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от някакъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се. Обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше спасителната му лодка, до нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне и да ги прибере. Прекрачи борда и се уплаши.

Дивакът се държеше за стълбичката.

Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу с омраза. Най-после се наведе и протегна ръка. Започна да дърпа, искаше да му подскаже какво трябва да прави, а оня може би подразбра, но въпреки туй отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго освен да донесе предпазния колан. Привърза го за подмишниците на дивака, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостенин почиваше потопен във водата, домакинът успя с помощта на куката, без да се мокри да прибере лодката и веслото.

Малко преди да се свечери, гостът подсказа, че си е починал, че почва да се придвижва нагоре. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегли метален блок. Тъмното чудовище падна върху „Сюркуф” във кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружи и се опъна върху напомпаните бордове на ловката. Едва сега Александър разбра, че гостът му не е чак гигант, гигантска беше само силата му. Единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закърпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосна татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката бяха раздалечени. Това го накара да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!…

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и страшно схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна а стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!…

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човек?…

Нумиан лежеше неподвижно, излят сякаш от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло, неугледно скроено, грубо изработен татарин.

10.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре, в утробата на „Психея” замириса на сухо. Случи се нещо странно – щом смени батериите, транзисторният приемник заработи. Това даде възможност на самоубиеца да свери часовника си и да послуша музика. Не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време, или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила втория вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, Психея можеше да го понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се самоубие ли, или да остане? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А не може ли друг вариант – да скита по водната пустиня, докато го покосят бурите. Виж колко хубаво е като ги побеждава, мъжко е, достойно за духа. Накрая ще рухне, но чак след като е изиграл такава велика игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва и запълва съзнанието му…

Александър вади пълните чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж. Публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите. Предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие, или пък самото щастие. Към него се стремят човеците, затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към водата…

А лошо ли е да гониш бурите по морето, да ги преодоляваш, да се втурваш срещу им с вдигнати платна? Велик бяс, великолепно усещане!

Но обгорен, покрит с рани, брадясал и отслабнал – не се ли е превърнал в още по-ярка карикатура на глупак, който играе на герой?

Малко преди единайсет пейзажът се избистри съвсем. Полъхна неубедително, въздухът отново увисна неподвижно. Морето се отпусна обезверено, меланхолично. Капитанът на „Психея” беше сигурен, че се появява източният, редовният вятър, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време на лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира като жена, предвкусваща любовта. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро нежно море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е необходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да се напъха на всяка цена под мухъла на пръстта, а те си останат във времето векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила.

И най-неочаквано се появи фрегатата.

Ееее, невероятно! След петнайсетгодишно отсъствие!…

Цели петнайсет години е преживял без нея; все години на поумняване, омъдряване и остаряване.

Тя се приближи, долепи се леко с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна „Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а рулят се подчиняваше на най-нежното докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и плът на мулатки.

Като привърза руля, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната па гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Признай, че предпочиташ мулатките.

– Признавам.

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от теб цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след теб. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай, защо фрегата? Защо не „Психея”? Къде е тя?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата. Идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега идва след петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред теб, или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една единствена и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета и то… навсякъде.

– Добре де, добре – отивам си. Важното е, че се появи отново, че отново пътуваш с фрегатата. Разбираш ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е Психея?

– Там.

– Къде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан.

– Какво?

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай, че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък откъде се взе? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се упъти към централната зона на Черно море, но дявол го знае защо, се бави.

Грабна раксите и макарите, насочи се към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди до някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше вече втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете държаха.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е окей.

Фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне щормовите платна. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният. Бризи колкото щеш, пресни, благодат за тялото и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действа равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да усети яхтата като пришпорена кобилка.

Щом усети въжето в ръката си, без да ще легна на курс бакщаг; знаеше че не е задълго, този курс го водеше точно в обратната посока, към пристанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Усетил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар от преди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей с една обезобразена мачта се връщаше в пристанището си. Лесно е да се преодолее Атлантическия океан. Ела да минеш през това малко, но необуздано Черно море.

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщането. Напълни голямата тенджера с морска вода, обвари сто сафрида и изяде поне четирийсет. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се отдаде.. Предстоеше му работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше да проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше на десния борд и поне засега не пречеше. Трябваше ли ла го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак това беше част от тялото на Психея, нека си лежи там, може пак да потрябва. Но къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – караме към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса.

Трябваше да спасява кожата си и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време докато намери крем,

Намаза се. Тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен мъж с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с куката; добре е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще дигне ръка и срещу делфините, живее му се, брегът е още далеч и де да знае какво ще им хрумне на ветровете, де да знае и докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди!… Ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям, или ще замахна с куката. Ще намеря ли лесно харпуните, или ще трябва да употребя куката? Добре де, сега не мисли за това, още никой не се е приближил. За всеки случай той стана и придърпа куката. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание. Черните точки изчезнаха, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата където се предполага че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари, запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал до руля, загледан в платната, откроени върху синия равен пейзаж. Малки, мизерни, импровизирани ветрила! Ниската мачта понася само малки платна. Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Заедно е живия товар и пиесата. Нещата а нея продължаваха да се избистрят, нюансите се увеличаваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако книгата падне през борда? Какво ли биха си помислили хората като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, които нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, които е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК. Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК. Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне, за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК /въздъхва/. Дано,

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК /едва не подскача/. Какво?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Обичам я!

11.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но не стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори не се и опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна един анкерпласт.

– Ти си изверг!… И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, монголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър – да не умра от стихията, а от инфекция.

Погледите им най-после се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш, а?… На! – В момент като този печенегът едва ли бе а състояние да проумее какво може да означава един показан пръст, колкото и да минава за среден. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти и откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш… Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиан, как го измислих?… Внимавай сега!… Хоп!

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне глава към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстта, рибката изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изяде всичко, пък и него самия, заедно с въжетата и мачтата.

– Слушай, варварино, кажи докато е време – не върша ли грешка като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред самотно море и само двамата на борда. Няма вода, няма храна. Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си? Кажи де, как си представяш нещата?…

Людоедът мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно.

В дни като тези, заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, ведро; след малко ще излезе и вятърът; сафридите скачат като бесни над водата; бризът ще омете омарата на хоризонта и изворно чист ще се втурне към мръсните брегове да им отнесе прохладата си, да погали скалите и пясъците, градовете и селата – всички чисти и мръсни места; ще опипа телата по плажовете, напоени с мазила, бензини и миризми, и натежал от отрови – ще рухне сред нажежените поля.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Няма. Има сурови, варените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, не се сетих. Ето!

Суровата рибка бе схрускана сладко като другите преди малко. Започна поголовно хвърляне на рибки в дупката. Челюстта и зъбите работеха яростно, устата се пълнеше с кръв, тя потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си самоубиецът: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създадеш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв – зависи от обстоятелството. Така можеш да служиш на две епохи, на две идеи, на двама господари.

– Дивако, изяде цяла кофа сурови, край! Няма! Затваряме! Сърди се, ритай, ръмжи – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън. Александър се съблече, поплува и се освежи, после се излегна върху кабината и усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го панически страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си спомни за пощенската чиновничка. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела, те стават за всички годишни сезони. С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане. Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, копнее да бъде показвана, настоява за мястото си в „плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият, ще подскочи от радост и ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще положи усилия самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, накрая разбира се ще го изсуши и лиши от философската му същност. Като нищо ще го извърти на любовна основа. Снобизмът е велико нещо.

Той мислеше за пощенската чиновничка, за Неси и за снобите, ала тичинката на творчеството, опрашена с новото, го теглеше към кабината. По-едрите видения се очертаваха, както очакваше – пламна и пейзажът – единствен и единен пейзаж. Образите заживяха в него спонтанно.

12.

Александър усети резкия удар на бриза върху голямото платно.

Изскочи в кокпита и едва не удари главата си в гика, който според новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше като кожата на жребец преди препускането.

Но онова нещо, което би трябвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на предната палуба. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше. Гледаше към домакина и лапаше.

– Нумиане!

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече хапни си!

Бялото на очите му лъщеше.

– Яж, но не гледай като куче, което се бои че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческа треска, забременял с една пиеса, Александър издърпа още въжето. Гикът се повдигна повече. Малкото платно и без това си потръпваше на необходимия за потеглянето галс. Върна се при руля и хвана управлението. „Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да летят. И все пак, зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да коригира направлението. Центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумиан изгледа дъното на празния леген и се изправи. Голата част на тялото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, които сигурно притежаваха коравината на чакъл. Нищо в движенията му не издаваше пластичност, Нумиан представляваше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на животно. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред, можеш да си го представиш на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александрийски книги, похищава жени в току-що нападнато селище, или участва в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупките на ушите. Ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци, разбира се, можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С този гьон ти в кабината ми няма да влезеш, а още по-малко да легнеш върху койката! Разбра ли бе, печенег? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунди. – Ето ти анцуга, изхвърли животинската кожа в морето, макар че има опасност да изтровиш рибата!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и бельо, разбра ли?

Вместо да му отвърне с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна при бака. Поседя известно време, може би размислеше как да постъпи, после се изправи, взе анцуга и го хвърли към Александър, домакинът хвана дрехата във въздуха.

– Без такива номера! – извика Александър. – Трябва да се подчиняваш!…

Печенегът се обърна с гръб и се изпика върху палубата. Александър го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, напълни я с море и яростно заля мястото.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?…  С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е поправило на домакина, но продължителното викане, с което го заливаха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи от там, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво ще заприлича, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това, смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша като бебе и се развива хармонично.

Бръщолевенето оказа въздействие, дивакът се позасрами. И сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и без да погледне дарителя си, повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче вместо да се върне на предната палуба, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се казва, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно, в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение дивак, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична „скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание към дивака, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата, но честна природа на миналото, примитив, реликва, Натисна с палец косата му и доби чувството, че се е докосва до вековете…

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото на дивака? Ще бъдеш ли по-щастлив като Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащият дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на Битието са прозрачни и монотонни.

Къде се връщаш? Накъде си тръгнал? Натам ли? На брега? Нататък ли бързаш? Към онези ли? Дето все още продължават да мислят, че животът е спирала? Там ли? При гърчещите се в спазми, предизвикани от собствените им удобства? При бреговете на помията и тъгата? При измамите? При илюзиите? Там ли, където дори детството е престанало да бъде обещание за нещо? И те са измама, и децата – измама за окото и душата, капан за чувствата, уникален стремеж на природата да се съхрани. Всяко мислещо същество, което може да отглежда деца, е смешно. И животните са смешни! И вълците, и мравките…

Къде се връщаш? Натам ли? Към брега? Към онези ли? Дето все още мислят, че животът е спирала? Там ли? При бреговете на помията и тъгата? При илюзиите? Където детството е престанало да бъде обещание за нещо?

Защо се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила. А може да е сложила край на живота си, тя е способна на такива неща заради теб, тази сантиментална глупачка, която смени съпруг-божество и дете-ангел, за един запек на 55.

Къде, Александре? Отново ли ще се навреш в гарсониерата, да пишеш за първи път това, което е написано за стотен път? Да се поддадеш на една глупава пиеса!…

Добре де, – съгласи се Александър – но какво да правя с Нумиан?

Какво, нищо!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един интелектуалец! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как се е получило туй на практика?

13.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом  изтеглиха осемте рибки от водата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата самоубиецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми. Яж ги направо. Ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото а морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – Преди да те убия, ще те науча на интересни неща!

– Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и го разплете. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Дивакът изръмжа и потъна в заниманията си.

Какво ли си мислеше той? Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан засищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Няма ли да се обади нещо друго у него, освен стомаха? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чипарето.

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта като зрял плод, цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата вече си имаше загадка, свой тунгуски метеорит.

Амбула! На какъв език?

– Амбула! – извика Александър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава.

Каква ли е възрастта му? Трийсет? Четирийсет?

Неси.

Всеотдайност и вярност. И как ѝ се отплати? Бутна я през борда. Както е замислил да бутне дивака. Два трупа по пътя му към края. Едно нежно цвете и една скална отломка, която може само да ръмжи. Няма как. Ще ги принесе в жертва, защото… Най-милото и най-близкото същество заедно с някакъв номад, по чиито гърди се чернее засъхнала кръв. Колко близка му е тя и колко далечен му е номадът. И колко много се лъже. Колко много е отдалечен от Неси, колко много досада и какво упорито отчуждение от нея, колко много любопитство и обещания за нови открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маловажен въпрос. Чингизханщина, или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост? В крайна сметка – нещо по-интересно от Неси. Усещането за Нумиан се превърна в умиление и нежност към една онеправданост, благоговение към една балада с вкус на бакър и ятаган.

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват мили и свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същността на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извая по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направѝ го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърнѝ го в свое куче.

Но съдбата му праща дивака, за да му се изсмее.

Дивакът трябва да умре.

„Психея” стоеше на място, Александър не смееше да прекъсне риболовната вакханалия на госта си – трябваше да натрупат много храна. Нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Александър окачваше сафридените връзки по всички възможни места на яхтата да се сушат – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирозите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазнина с цвят на кехлибар, която обезобразяваше палубата, но имаше ли значение? Психея вече няма да се върне на брега, една дупка при кила ще я прати в най-дълбокия кладенец на морето и никой никога повече няма да ахне пред стройната ѝ линия,

Александър съсредоточено и хладнокръвно търсеше, по-скоро изчисляваше тласъкът на необходимия жест. Той трябва да бъде силен и категоричен, печенегът трябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случай не бива да се вкопчи по някакъв начин за фалшборда и да се задържи, туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, самоубиецът ще се превърне в жертва, в смачкана жаба. Бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се изработят методично.

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан се изправи бързо и, боже мой, как се промуши, как намери куката (по-какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това). Той запълзя през кокпита над фалшборда, очите му следяха делфина. Замахна светкавично и направи дупка в гърба на животното. Но нищо повече, не можа да го закачи с куката за устата.

Нумиан ръмжеше недоволно.

– Уви! – бъбреше домакинът. – Амбула се приближи защото вярваше а нашата доброта. Повече няма да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна куката на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази кука дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахне с нея и пак остава открит въпроса – ще успее ли да прободе мускулите му. Виж, да го бутне с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа оня, само да не я хване с ръце! Гадно е да умреш от ръката на дивак, който дори не би и помислил, че убива мислещ бог – система от нежност, комплекси, интелект; едно усещане както за нищожество, така и за величие; верига от унижения, смехория, мощ и мизерно безсилие; една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула, сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Най-вероятното е тук амбула да нямаха никакъв пръст, но сафридите потънаха някъде и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж. Няма я. Никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата… И то е тайна, разбираш ли, както небето и вселената. Никой не знае защо изчезват рибите, никой не знае какво е вселената. Ако ти мислиш, че земята е плоска, аз пък знам, че земята е кълбо. Ако ти мислиш, че горе има небе за твоя бог, аз знам че небето е само планетен бульон, А моят бог е вътре, тук, в мене! И това е трагичното! Ти можеш да принасяш жертви на своя бог и да го омилостивяваш, но какво да правя аз с моя, който се е заврял страшно жестоко в мен?

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху мекия дюшек на лодката.

Александър напълни платната с вятър и пусна „Психея” по пътя ѝ. И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или към сушата?

– Към дъното! – извика Александър, доволен че напоследък има на кого да бъбре без да го разбират, защото по-рано говореше тия неща на Психея, но Психея подразбираше туй-онуй.

Уморен от рязането на глави и въртенето на ятагани, от набези и пожари, от обезчестявания и грабежи, от изтърбушване на бременни жени и изтръгване на детски мозъци, Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част. В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечният изток и къде почва далечният запад…

Удобен ли е този момент?

Беше ли вече дошъл?

С нож ли?

Ами ако номадът все още съхранява рефлексът против хладното оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави руля и тихомълком се вмъкна в кабината. Намери острия стоманен нож и тръгна обратно. Когато подаде глава навън, замръзна. Нумиан бе отворил широко очи и гледаше с любопитство към него…

Дивакът беше зареден от вековете с предчувствие за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, което и без това беше невидимо за жертвата. Ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър взе транзистора и намери музика. Отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на „Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди, на него не му минаваха подобни брамсиади.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не може да напише. Задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на пет пъти повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Едната от линиите сигурно беше най-сполучлива, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха за да чуят ясно прибоя, чуха шумотевица от друга тичаща тълпа. Какво ставаше там? А!… Прииждаха хора, много хора, тълпи, които идваха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по добре, дори щастливо.

14.

Това е написано, разбира се, и то – поне деветстотин пъти. Макар че никъде не го е чел. Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил на път към своята голгота и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Но колебанията на капитана все още не значеше нищо. „Психея” напредваше добре, вятърът духаше добре, риба вече нямаше. Нумиан посягаше на запасите от сушения сафрид. Сутрешните изчисления подсказаха на капитана, че до центъра на морето има не повече от шейсет мили. При най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собственият си вътрешен проблем, а не да мисли как да го храни и къде да го дене.

Ами харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? И двата лежаха под койката на малката кабина, чак в яйчниците на Психея, но за колко ще ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци. Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът който държи сега, е курс към небитието. Нима и като умира, човек трябва да преодолява вятъра? Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опита чистия начин – през борда. А такава пиеса като замислената, все още не е написана, разбира се. Защо пък да не я напише той? С харпуна ще се развие отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му хвърля лодката.

– Абу̀!

– Какво?

– Абу̀!

– Не те разбирам.

– Абу̀!

– Келеш, какво е абу̀?

– Абу̀!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърбите си – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу̀!

– Много си сигурен, че ще получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, застана като статуя. Напоследък и погледът, и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възстановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му; изобщо. Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън – статут, който слава богу, засега се спазваше добре.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовище, което сигурно играе всяка игра без правила, отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу̀!

– Няма абу̀! – изкрещя Александър. – Ще чакаш!

– Абу̀! – изкрещя на свой ред Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя повторно Александър.

Останалото бе игра на нерви. Въпросът се състоеше в това – кой ще отстъпи. В тишината „Психея” търкаше сладострастно белия си корем в синкавата плът на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред за да продължи триенето. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настои ли чудовището или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да му отстъпи. И край. Борбата ще бъде загубена. Всъщност, развоят на събитията се заключваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е господар на положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти, той изръмжа. Александър дебнеше зорко да не изтърве момента, да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Татаринът подгъна колене и седна. Канчето все още висеше в ръката му.

Александър се върна при руля, обзет от чувството, че неприятността не се е разминала, какво ще предприеме оня с канчето? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс висяха през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александровци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика. Но не я повърна. Извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Ох!… Отдалечи се към предната палуба.

Премеждието беше отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами утре? При това, Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна.

Оставаше само надеждата, че през нощта западният ще оправи работата.

И вместо туй, какво? По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите не важи. След като вятърът се стопи, „Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се като ранен глиган и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата, Нумиан го взе тъй, както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу̀? – усмихна се Александър,

– Абу̀, абу̀!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Беше употребил крайно необходим тактически ход. Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал, че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Комедията клонеше към своя край. Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща, най-после беше разбрал, че се е превърнал в карикатура, обитаваща огромно находище на мъки. Животът се бе оказал мизерен флипър – залагаш всичко за да играеш и разбира се, губиш. Ако само губиш – нищо,  но ти се и разпадаш.

– Това е, Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Тук ще стане оная работа! Шегувах се, знаеш че няма да те убия. Защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра. И няма да позволя да попречиш на снобската ми смърт. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата Психея ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам Психея, с нея си имаме тайни, защото понякога я употребявах и като жена. Банкрутът ми се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за който знаех, но не вярвах че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва. Невежите се блъскат към морето с надеждата че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли, че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказвам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и идеите за произведения…

– Улу!

– Какво?

– Улу, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казваш улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го биха разбрали, Нумиан грабна чипарето и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър – риба! Улу – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата.

– Вече знам три думи от твоя език!… – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбула, абу̀, улу!… Дори не поглеждаш. Амбула!… Абу̀!… Улу!…

Ставаше все по-горещо. Безцветното море спеше, а мъртвото помътнено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си накрая на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане!

Господарят на „Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрасванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изскочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска, дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Той искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на „Психея” се изтегна по лице върху бака. Топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и синята люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Вдъхна дълбоко и отново видя фрегатата.

Боже мой, петнайсет години ни веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата ѝ, притича до руля и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомали!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомали, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив. А аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смутолеви той – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам гадно с теб, но разбери, смешен съм.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле. Дори направих овъркил. И въпреки туй… Всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко. Не признавам жалката си родина и мизерната си държава… За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Неси, остави своя старец да изработи самоубийството си докрай.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ, а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на пощенската чиновничка. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Извинете, но хич не умирам за старчоци!

– Неси е десет пъти по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала, че съм стар.

– Защото е глупачка. Вие сте стар. Тя не иска го забележи. Това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. След като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ.

Работите потръгват, мислеше си господарят на „Психея”: и пиеса измислих, и фрегатата започна да ми се появява, и Нумиан се учи на цивилизация.

Слънцето топлеше гърба му, беше чудесно, а на стотици мили от тук пъшкаха и стенеха четири милиарда същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше. По гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава?

Удиви го особения блясък в очите му.

15.

Появата на рибните ята просто удари дивака, тъй както южнякът напролет удря гората. Нумиан разцъфтя, силите му може би достигнаха своя зенит. Ловеше и ядеше. Кръвта на сафридите отиваше направо в неговата кръв, тялото му възвръщаше младежката си пластичност. Мътният досега поглед, през който надничаше мракът на историята, се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, макар че играта се замърсява.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на предната палуба, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш улесни замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро. Какво ме гледаш? 3ащо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва неизядените сафриди. Нещо му бе прошепнало, че рибите идват и си отиват, но стомахът остава. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги окачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни.

„Психея” заприлича на подвижна сушилния. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което е било като люлка на целия му живот.

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати, бензинна мараня.

На „Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор. Всичко е обмислено. Капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по вертикалния му разрез. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида. Очите ще умрат последни, всичко умира, но те не искат – наблюдават докрай чудото наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мигове,

Въздухът и морето излъчваха безметежност. Комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира. Тихата лятна вечер обещаваше да прати на света леко звездно небе.

Може би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на „Психея” си помисли, че един подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, рехавото небе, безплътното море, симфонията и великолепното усещане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на „Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега, малко смях след опарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместа. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята тъмна бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра на борда – твърде реални в аморфните очертания на нощта? Кой прати тази музика и туй равномерно дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?… Кажи, бе, дивако, изречи едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо. Потните му рамене отразиха светлините на нощта. Замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред и дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Твоята протегната ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията. А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце.

– Ееее!…

Господарят се чудеше какво да прави след новия изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце. Хвана ги и докато шептеше усмихнат наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго. Ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта „Психея” наведе глава, за да избегне една крайно нежелана целувка и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне. Изправи се.

– Какво бе, какво има!

Нумиан издебна най-подходящия момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и още след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зарови оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на „Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията вече го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и другия харпун. При залостена врата той се услуша продължително. Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като чу отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия. Последва нова напрегната тишина и най-после чу хъркането. Престорено или истинско, то идеше от най-отдалечената точка на борда. Останалото е ясно: Александър има лек сън, можеше да чуе и най-слабия натиск върху вратата, харпуните лежаха до него, можеше да стреля добре.

16.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и излезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава. Доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощният инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща. Преди всичко, още сега можеше да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дьното, но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. Но имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за нежност? Ами ако печенегите изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го простреля веднага, но как да убиеш човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземеш натегнатия харпун, а още по лесно е да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит. Разбира се, без да се отдалечава от кабината. Зад шкафчето лежаха харпуните, ако оня опита отново – край, жаждата му за мъст е дива, и дявол да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света, може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един монгол, пролял потоци кръв, обезчестил стотици жени и опожарил десетки александрийски библиотеки.

Очертава се още един хубав ден. Вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до „Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават. Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нищо срещу това. Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе, в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега. Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. „Психея” стои с отпуснати платна. Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще потече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху бялата палуба.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе накарало да извика, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на природата.

Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър. Така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване.

Вадеше вода с кофа и се обливаше. През падащите струи нещата блестяха освежени. Боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света? В нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!…

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива. Дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър – да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е боял от Александър. Може би няма по-голямо падение за човека от туй да предизвикаш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне в кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан продължаваше да го гледа, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него. Снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше повече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на „Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата. Постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна го на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна от там и прибра съдинката.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после момента? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна в лодката. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител. Нумиан спеше или се преструваше, че спи. Всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да му каже: накъпи се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък, ще видим,

– Платната!

Нумиан скочи уплашено и се озърна.

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо. Александър плуваше бясно към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към въжетата.

Смогна да спусне платната, привърза голямото към гика, а малкото приюти в кабината, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе спасителната лодка в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни догоре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на лодката, Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече на домакина тихо, но постоянно ръмжене. От време-навреме дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Александър, че печенегът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживял такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа нияколко кофи с вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направѝ същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурух!

– Аха, радвам се, че те е страх.

– Мурух!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър – не ме пипай… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята, и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря да си почине,

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене снощи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… На! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо. Не можа да проумее жеста. Гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше. Александър изпуши почти цялата цигара без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се състояват…

Ударът едва не го изхвърли в морето. „Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха. За първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че дивакът му е подарен от никакъв скорошен „Мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицето на господаря. Може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине. Все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна вълни, а избръсна повърхността на водната пустош. „Психея” се наведе няколко пъти, но общо взето посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта!… Ха-ха-ха!

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака. Всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печено агне на тава, а носле го смъкваше обратно в локвата, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден. На Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени  в морето.

Вятърът позатихна, но големият дълго чакан дъжд така си остана да виси като въпрос. Поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и ще го пазиш. Отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да преливат водата от легените и тубите. Загребваха я с канчетата. Нищо работа. Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си. Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

17.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка в бутилката. Запали цигара. Ослуша се. Ятаганистът бе затихнал в леговището си.

Простако гаден, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му. Може би търсеше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че в кабината започва приятна вечер с цигара и водка пред увиращата вода за кафето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка. Източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ. – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – целуна косата ѝ. – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади повечко, а през илюминатора нощта му заприлича на зала.

На Неси ѝ липсват най-обикновените рефлекси за самосъхранение. Тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта. Дори съпругът ѝ, когато Неси го зарязваше, продължаваше да твърди, че тя е едно много добро момиче, което прави комплимент на света. Плачеше и повтаряше туй, като от време-навреме добавяше, че е и глупава.

Нумиан бе клекнал пред входа.

– Какво има?

Очите му бяха втренчени в очите на Господаря. Отначало Александър помисли, че дивакът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почти гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица подмамена от светлината, като куче привлечено от топлината идва, за да приклекне и наблюдава господаря си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милиони години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали наивни отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните бяха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото жертвата.

Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да се затвърди.

– Нумиане, не се занасяй!

Панталонът му беше мръсен и вонящ.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

– Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо, бе, Нумиане? Не пиеш ли? – Проклинаше притъпената си бдителност. Ах, как успя да остави оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха демонстративно пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това. Не направи дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на „Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало, ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще предприеме нещо, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се справи нито с платната, нито с ветровете, а най-малко с посоките. Наоколо нямаше никаква суша, липсваше. Засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все насочени към господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойното оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак, с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше. Кракът му лежеше върху горното стъпало. Ноктите стърчаха напред, мигащата свещ освети няколко огромни бактерии, които се разхождаха между пръстите му. Нокътят на палеца бе ужасно деформиран, просто гъбясал…

Не можа да го изпревари и толкоз. Ножът си остана на масата. Нападателят се втурна светкавично и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нищо – само въртеше глава, всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обхвана ужас пред крайното безсилие, беше невъзможно да се противопостави на неимоверната сила.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя – боже мой, в момента не прилича ли на жена? Да, отбраняваше се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от него жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, една от ръцете се спусна надолу, започна да къса панталона му. Секунди за противодействие. Александър ги издебна и се почувствува извън клещите, но туй сякаш ядоса номада. Без да му мисли много, той стовари юмрук върху главата му.

Дявол да го взема! Нима е за вярване – третираха го като жена, стараеха се да му наложат една от ония процедури, така често налагани върху жените…

18.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, монастирите на Монголия. Не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че лежи в локва от кир и гной, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи, дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болката от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от проблеми, океан от филистерски комплекси и едно мрачно усещане за обиск, за конфискация, една нелепост – да вика безпомощно след жестокия секвестор. А най-безутешното бе, че не ставаше въпрос за епизод, а за цял бъдещ цикъл, от който няма измъкване. И над всичко – може би комплексите на сноба.

Картина: надвесва се над Неси, прегръща я, целува я. Неси шепти: Пирате мой мъжествен, целуни ме още веднъж:

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да създаде смях и да умре. Кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги право пропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях.

Вън е тихо. Но защо? Трябва да се става, за да се живее или да се мре. Едно от двете. Трябва да се става, необходимо е да се премахне калта и гнуста.

Александър се надигна и седна. Болките се раздвижиха с него. Прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо, достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужава ли да му придава такова значение? Каква е тази орисия на интелигента, способността му да си създава по всяко време собствен пъкъл? Пустинята на невежеството е безкрайна, просвещението ще продължи до края на безкрайността.

Излезе в кокпита. Звездната вис му се стори по-безчувствена от когато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе на предната палуба. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо, вградено в организма му, Нумиан се събуди и надигна глава. Гледаха се без да се виждат в тъмницата, но знаеха че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода – чиста, погълнала далечният зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излиза от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността. Слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше с загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените течения, в които се реят и планктонът, и китовете; с черното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища; от водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни, и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го. Физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения. Там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към „Психея” и всичко му стана ясно. Внезапно завихряне я беше подгонило. Издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто, яхтата изчезваше, изоставаше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, руля!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досещаш, простако?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан не го виждаше. Александър трябваше да вика, Нумиан също викаше и то добре, раздираше се от викане, защото изпитваше ужаса на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, виковете отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианеееееее!

Дивакът на свой ред ревеше като пред явна гибел, изглежда че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианееееееее!

– Ханнаааааааааааааа!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоят Ханна. Твоят Ханна е сам, както беше ти, преди да те спася, само че върху греда. А Ханна – стар и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочени. Тази топла вода, Нумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, да изчезне прилепналата пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Преживяването, за което често е ставало дума – да остане сам в океана – го е занимавало много пъти, а ето че дойде ред и за него, било му писано да изпита и него. Предполагаше че ще бъде страшно, а се оказа ужасно. Особено в нощ като тази, когато утрото се бави.

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи да се самоубие, доказа му че е по-силната, че е решила да го убие. Може ли сега пък ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня,* от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумианееееееее!… Къде си?

* Мартин Идън!!! – както и предполагах…

19.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посоката на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчаках идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен ден от живота му…

А! Не може да бъде.

Какво е това, то се удари в ръката му! Заприлича му на сламка, в която се лови удавника, по-скоро – на пън, или, по-точно…

Греда.

Вкопчи се за нея и задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, голяма. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше.

Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под права ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-скоро на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му напомня нещо, че му е позната, беше я пипал и друг път, тази извивка му беше известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианеееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхна дървото. Поседя така, но му стана студено. Зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и тя му се стори топла като майчина утроба. Висеше тъй, може би от трийсет минути – частица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува. Но е висял и е чакал, без да прави изчисления като Александър, който пресмяташе вероятностите. Като стар скептик, знаеше че вероятности изобщо няма, пък и да има, те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше добре как прониква студът в тялото; тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другите деца и с потракващи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата. Анонимността е велика сила. Под водата никой не ги виждаше, нападаха, опипваха и изчезваха в навалицата на плажа… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено. Съмва се, повърхността на морето се отваря. Слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави. Все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слънцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш бавно, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко красиво е наоколо и колко не е за оставяне.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и Психея; защо се навря във вакуума на нищото? Къде си тръгнал да се самоубиваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега – нека други, нека този номад Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил и неприкосновения запас от консерви. Да, но как ще ги отвори? Как – ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко погълнато от Нумиан се превръща бързо в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ!

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чайки. Ето ги, те виках така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, красив ден, достоен завършек за един писател, който ако не е написал нещо добро, поне се е стремил към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханаааааааа!

– Нумианеееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – за частица от времето зърна „Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е „Психея”? Точка. Какво е гредата? Точка. Две точки в безкрая на морето. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Xаннааааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от не знам какво греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би не се досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защото е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Или да пуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риск да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– …а после къде ще търся гредата.

– Хаана! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх. Сега ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си.

Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всpеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до „плаващата мансарда”. Зъбите му потракваха, студът беше навлязъл подло в тялото му.

Успя да се хване за стълбичката. Вече беше докопал част от Психея. В този момент, извън умората и усещането за студа, той си обеща да не напуска борда на своя кораб, каквото и да става, ако ще да умира от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и с лекотата на багер го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли, докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли, че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката изработена от бор, мек дунапрен и покрита с чаршаф.

20.

Усещането за покой, както и усещането за движение, обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му вече копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от гибелното стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Огледа кабината. Нищо не му подсказа дали Нумиан се е възползувал от нея. На пода се върдаляше панталон. Съдран с две мощни дръпвания на една ръка. Някога е бил негов, прикривал е неговата голота, но ето че се бе оказал пречка за някого, който бе премахнал тази пречка. Трябваше ли да изтича при мачтата и да удари главата си в нея? Щеше му се. Щеше му се и да си поплаче, високо, да зареве и да се облее в сълзи, но не можеше, дори тук, сред зоната на нищото. Защото на борда имаше… втори човек.

Измъкна друг панталон и го обу. Вдигна дрипите от пода и ги хвърли в морето.

Оня си беше все там, на предната палуба – вадеше сафрид, дори не погледна към него.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна. Един до друг, две чудесни марки, известни, реномирани, заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото, запали цигара. Не му оставаше друго, освен да чака. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек. Вън слънцето печеше.

И така – защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле. Ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си. – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли, че е същото? Ами какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало да се чувствува сит. Нищо подобно – можеше да изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре в него се разтвори неочаквано в нещо, което също беше вътре в него. Дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките. По-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата, събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духнат, пък и сега не е толкоз лошо, де! – винаги си е мечтал да се намира в подобни обстоятелства сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкуса на телешкото. Освен това, положението доби нов, по-тънък и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, кажи, не си ли говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде и да сере? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало в новия свят? Какво ще чиниш в него с тази психика на осквернител?… Какво ме гледаш? Какво мислиш? Презираш ли ме?… Жалък ли ти изглеждам? Приличам ли ти на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Виж го ти! Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… такова! После да ме нападнеш неочаквано. Както си знаеш. Както са те учили. Не, бате, туй няма да ти позволя. Ще те убия, макар че никой не знае, пък и надали някой ще узнае някога за падението ми, ще те убия…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие. Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – пейзаж от страх и нищожество. Нумиан ревеше. Не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището. Виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смих на вселената.

– Полоний, покажи се!… Хамлет не прощава! Забавя, но не забравя.

Нумиан сякаш се свличаше от страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– А, ти знаеш какво е харпун! Че откъде? Това ме изненадва… Хайде, момченце, хайде пикльо – покажи се, за да умреш. Да те видя! Искам да видя как падаш като пикня от страх.

Приведе се към лебедката и я отпусна. Брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и изпълваше с крясъци горещия ден.

Господарят на плаващата мансарда бъбреше каквото му падне, но и мислеше. Той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги. Оказа се, че дивакът познава пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно. Един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъщност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е било уж на шега – оня няма и да го разбере. И така, какво се казваше за случаи като този: извадиш ли оръжие – употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения. Сега пък трябваше и да убие. Всичко го водеше натам, дивакът е подъл, притежава рядка пъргавина, като нищо можеше да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само се скрие зад мачтата.

Ще стреля, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни, макар и номад, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние на натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на „Психея” викаше повече от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй почти изглежда не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за уду! Да си ловиш уду!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата. Не се бави!. Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го подучиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Лодката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо! Адам трябваше да напусне рая, макар и прокуден не от бога, а от самата Ева. Ех, щом не стреля и при тази забавна мисъл, Александре, загубен си!… Дивакът се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!…

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо. Но продължаваше да виси. Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата, Нумиан го хвана и се свлече по него. Замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и упование, покисна повечко във водата. За да се разхлади.

21.

„Психея” се превърна в обширен комфортен кораб. Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще и на предната палуба, без угрозата да се сблъска с някакви дремещи там примати. Важна територия от яхтата му беше възвърната, той можеше да си лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкавосивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране, според него, бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си, дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. „Сюркуф” се намираше на десетина метра – въпреки всичко, не можеха да се разделят, можеше да ги раздели само вятърът, а той все още не бе дори едно синкавосиво обещание на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаше, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше пълно спокойствие на Ханна. Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето, бягаха, изчезваха. Но къде да побегне „Психея”? Никъде. Тя стоеше и чакаше потрепването на платната.

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките в кабината, подреди покъщнината, изми косата си с пенофикс и усети, че главата му олеква, а пред очите му просветна. Макар че беше горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Е, бдителността му трябваше да бъде изострена, но временно, до излизането на вятъра.

Налови риба, запали спиртника – замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше водка. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре в своята плаваща мансарда. Какво му липсваше? Нищо, разбира се. Само да се отдалечи от печенега, от неговата тиха заплаха.

При залез слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а във въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочаквано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Повдигна глава, дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе, какво гледаш? Виждаш ли това? – Александър показа харпуна. – Само да посмееш!

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна. Седеше и наблюдаваме своя бивш домакин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на „Психея” размаха оръжието. – Само да си посмял! Ще те прострелям без да ми мигне окото! От три метра! Да знаеш, няма да те допусна до себе си!…

Спеше му се, но за сън не можеше и да помисли, беше решил да спи само докато чува хъркането на врага си; секне ли хъркането – ще секне а неговия сън, нямаше как, трябва да привиква, до появата на вятъра. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с вечната заплаха от едно мръснокафяво животно? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада. Да, Александре, цял живот в застой, в непрекъснат страх, че Нумиан може да нахлуе чрез абордаж.

Капитанът прибра стълбичката на яхтата, което не означаваше нищо – гигантът можеше да скочи в кокпита и без нейната помощ.

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от „Сюркуф” продължаваше да го гледа.

През дните прекарани на „Психея” Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част на лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а? Настъпва часът на набезите?…

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица, ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– А може би те е страх? Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили, но още по-тежко е да не си невежа. Тогава изобщо няма начин да не си сам.

Ръмженето вече не секна. От време-навреме само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено щом се появиха първите звезди. В ръмженето се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия, мръснишкия нагон на самеца и може би кроткият копнеж за нечие присъствие.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше от поглед жълтеникавата материя на „Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше седнал на пейката с оръжие в ръка, главата му климаше, очите му се притваряха, но не смееха да се затворят, клепачите му трептяха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра. Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на ветреца. Голямото платно вече тръпнеше от радост, а „Психея” налиташе на „Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като степта, муден като вековете и дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхтата, но краката му не напущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му. Номадът я погледна учудено и извика. Отпусна се, сви колене, приклекна в лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на „Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият. Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стрелата от тялото.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничък усет за хармония и не бе извикал.

„Психея” и „Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай, ти казвам!…

Ръката се пусна изведнъж и бързо сграби края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

„Психея” и „Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, тук някой упорствуваше, искаше да живее…

Трябваше да пусне веслото.

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на „Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво дивако, какво искаш от мен?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнаааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да използува цялата сила на слабия ветрец, поне засега трябваше да се придържа към курса изток-североизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само така можеше да се отдалечи от кошмара, наречен Нумиан. Като се увери, че румпелът е закрепен, измъкна вода с кофата и изми лицето си. Няколко кофи разля по палубата.

22.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието, почина си, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и десет духна хубав източен към България. Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеалното място за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Има време за всичко, ще се намери малко и за едно самоубийство. Вече видях как човекът стъпва на друга планета, ще видя и нещо друго. Къде бързаш, Александре?… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море, колко делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва да има музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате пейте!… Но и вие не сте нищо друго, освен легенда!…

Александър измъкна приемника, включи го, намери музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясъл и брадясъл човек, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно поради скъсената мачта, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивка и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш че го имаш, а го нямаш. Но фактите се трупаха там където трябваше, запълваха сините коридори на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкоз ведри. Изоставила пустинните простори, „Психея” може би вече препускаше във води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи, всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяваха пестеливо и само в кабината, как да се пази от корабите? Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в измислица, но не го пазеха.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото „звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Порази го факта, че знае почти толкова колкото и Анаксагор, който преди две хиляди и петстотин години твърдеше, че звездите са горещи камъни откъснати от въртенето на земята. Сега Александър знае, че са небесни тела и че земята не е център на вселената. Нищо повече. А един Нумиан, двайсет и пет века по-късно след гърка, би казал, че звездите са душите на умрелите. Хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър, но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката? За да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после, че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другите поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той някога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш, можеш само да я преглътнеш.

Знаеше си, че е банално и срамно да мисли за звездната вис, но какво да прави – звездната вис висеше над главата му и просто издърпваше въпросите от мълчанието му. Огромните разстояния отново го бяха накарали да се чувствува унизен и наново да се осъмни в смисъла на съществуването си. Особено като си спомни, че на сушата прогнозираха някакъв бъдещ човек, вече пораствал някъде и щял да носи друга, различна от неговата емоционалност. Предричаше се дори гибелта на сегашното изкуство, за литературата пък да не говорим – там всичко щяло да бъде затрито докрай.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество защо да живееш? Не виждаш ли, че си червей, който се гърчи в знойния зной на въпросите? Да оставим настрана, че като творец Александър служи на най-нискостоящия олтар на изящността – литературата. Там нещата трябва да се изразяват ясно, но за жалост, проклетниците преди него са ги изразили много по-ясно и отдавна, да те е срам да мислиш колко е изтекло от тогава.

Опита се да изяде една сурова риба, като Нумиан. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории, суровата плът на рибата му предлага влагата си. Водата в тубата привършване, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден, или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-късно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли или да се смее, да се гордее или да се самобичува заради това. От една страна му ставаше тъжно за човека, а от друга – тържествуваше пред зараждащото се в него нумианство. Не помни вече колко пъти в миналото е копнял да се превърне в дивак – ето ти го сега дивака: граби от кофата и лапа, а ъгълчето на устата му се е появила капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!… Не си само ти!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, въздухът е чист и напоен с тичинките на водораслите, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надеждата да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да се мисли. Видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните „Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който ще иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане голямата драма на вечното му скитничество. В обзелото го безумие имаше нещо гордо, привлекателно. Съществува ли нещо по-достойно за умът от туй, да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта и повече от всякога да сумтиш за млада женска плът? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този звяр, който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, потайваше се гнъсно без отговор. Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваваше и се катереше с детинска лекота по мачтата, съжаляваше че мачтата свършва скоро и все на най-лесното място. Подобно на китобойците от миналото писателят стърчеше горе с часове – стъпил на краспицата, жадуващ за още по-широк хоризонт и за още нещо.

– Несииииииниии!

Ах, как му трябва тази жена!…

Къде си, миличка? Защо те няма при мен? Вярно, трябваш ми за малко, не повече от час, но си ми нужна така, както кислородът за живота. Ела да видиш как спринтирам в морето и тичам по мачтата. Дай ми мачта до небето – ще отскоча и до там, ще го разроша с ръка това небе, звездите да изпадат като гниди!… Кажи, какво ми стана? Не взимам лекарства, сърцето ми е бомба, не ми дреме от инфаркти, нито от мозъчни удари, кръвното ми е като на Херкулес и ми се струва че никога няма да остарея!…

Магическата екзистенция щеше да свърши доста трагично една нощ, но слава богу, танкерът мина на пет метра от „Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена на парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към псувните и заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората, Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

23.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветреното море? Кога най-после ще се добере до брега.

Дъждецът и задухаха вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хораха. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира вода за пиене, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежно го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта, и към мисълта, че човекът не е нищо друго освен жалък лакей на живота. И така, коя се оказа всъщност дръзката сила, застанала между него и единственото правилно решение? Кое точно го бе накарало да се превърне отново в комик, да приеме позора си?

Тикво, един мотор на борда можеше да реши всичко, сега нямаше да ти пука, че има затишие и брегът щеше да се осъществи три пъти по-бързо.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника. Разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настроение, отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата, пътувай в купе с петима плешивци и една пощенска чиновничка! Боже мой, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта? Колко тъжно му е сега сред  мрака и колко по-тъжно ще му бъде сред другия мрак, озвучен от гласовете на хората!…

Всичко написано ще остарее, ще натежи като бреме, никой няма да намира време дори за образците. Дон Кихот ще спи пресован между страниците. Хамлет няма да има възможност дори да въздъхне! Всичко ще бъде превърнато в тор, в музей. Бъдещият човек, колкото и възпитан да е, колкото и да има чувство за такт, не ще успява при всички положения да прикрива усмивката си. Наследството ще предизвиква само смях. Тогава? За какво да пиша? След като не съм дори един Сервантес? За какво ми е тази пиеса? Щом творчеството се превръща в тор – за какъв дявол пишеш, а щом като ти е необходимо да пишеш глупости – за какъв дявол живееш? За какво препускаш към брега?

Неси го наблюдаваше от снимката – до низост земна, с нечисти помисли в бюста си, който обидено напираше сред ароматния затвор на банския – плът готова да изхвърчи и закрещи.

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кожата се стичаше плаха мътна струйка вода, която не става за пиене; тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капки. Не беше ли подобна и мисията на досегашното човечество, което тръбна да почисти планетата от мъката и невежеството, да я подреди и да я поднесе в приличен вид на идващите готованковци, да им я предостави за приятен живот, тъй както камериерката отваря подредената хотелска стая на госта с пожелание за приятно прекарване? Никой не може да го опровергае. Сигурно съществуват двама или трима прозрели бъдещето, но те не могат да изплуват над рекламната помия. В този мръсен живот има няколко възможности: иди да се затвориш в топла стая с Неси, като се утешаваш, че това е временно, или да твориш нещо с чувството че и това е временно, или да се самоунищожиш, като знаеш че туй също е временно. Защото, ето, слагаш край на всичко, но вече си мъртъв и не можеш да му усетиш сладостта на този край; реализирал си най-героичната постъпка в живота си, а не можеш да ѝ се нарадваш, нито да се изфукаш. Безумно трагична история, да се пръснеш от ярост!…

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на палубата, насапуниса тялото си, натърка се с гъба, премахна солта от порите, кожата задиша леко.

Тъгата за брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре.

Всяка тъжна мисъл мигновено биваше заливана с нова глътка, всичко мрачно давеше, унищожаваше докрай. Остана само ефирната лекота на новия му характер, един съвсем нов Александър, който чу гласа си да бъбре, че този който мисли много за живота е абсолютен глупак, че животът си е живот, редовен и сладък, че старците трябва да си умират, а който остане трябва да живее в сладост.

Стоиш на едно място? Че какво от това?

Безчестен си? Че какво от това? Щом има честни, ще има и безчестни. Честният човек е смешен, безчестният не е.

В живота трябва да има и мръсници, и подлизурки, и гадни души – в края на краищата, животът е може би резерват; може би е потребен някому, някой може би иска да докаже нещо с него – засега не знаем на кого, тайна, ако трябва – ще я научим, ако не – ще си остане тайна. Може би накрая всички хора ще станат добри и животът ще се насели само от добряци. Но ще бъдем ли щастливи?

– Мисля, че ще бъдем! – извика Александър и отново налапа шишето. – Не е вярно че няма да бъдем!… Или пък, ако… Не, не може да бъде! Животът… Когато цялото земно кълбо се превърне в…

Ами те едно ли са, две ли са кълбетата? Нощем не можеш да ги преброиш. На, честен кръст – не можеш! Колко пъти съм се опитвал, но стигна ли до два милиона – заспивам… А, сега пък подухна!… Как не!… Как няма да ти скоча сега, да ти изляза вън, да ти ловя вятъра аз на тебе! Как не!… Да не съм луд! Само с вятър ще се занимавам, друга работа си нямам – ще се занимавам с вятъра!… И само завися! От вятъра. Вече умирам да не завися от вятъра!…

Гол като бебе, налапал празната бутилка като биберон, собственикът на плаващата мансарда спеше и сънуваше всичко каквото му попадне – от фрегатата с малайките, до туй което имаше претенции да се нарича негова родина, но накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала. Искам в охлюва си, и непременно на спирала, на пружина, за да се изпружиня!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност, гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а „Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Глупако! – изрева Александър. – Проспа такъв хубав вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, една не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха, яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете. Подобно жена угадила хладката прегръдка на чаршафа в стаята на любимия, „Психея” се протегна и изскимтя. Вълничките обсипваха с мръснишки целувчици бедрата ѝ.

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо,  към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Нямаше никакво съмнение – приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата па харпуна, Нумиан гребеше бясно към „Психея“. Просто да не вярваш – зад кърмата на „Сюркуф” имаше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг.

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последната минута, Александър потръпваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно, разбира се, в туй съвсем голо старческо тяло, което сред своя махмурлук трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гумената лодка се приближи и гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време Александър замахна с куката и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднаж, олюля се и се изхлузи във водата.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само безкрайните сили на номада. Ето го, сяда и взима греблото. Оставя го и се привежда напред. Иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раната кръв. Тя бликва и… Боже мой, цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата, „Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Дали пък няма, в уречен ден и час?… Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си… да се яви отново?… А?…

– Ханнаааааааааааааа!…

Александър заплака.

24.

Заедно с Неси на Созополското пристанище пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело, че след малко щели да докарат един удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, а друго поясняваше че не бил жив, но щели да го съживят в школата за спасяване, където майката на малчугана работела като чистачка. Децата поспориха дълго могат ли удавените да възкръсват или не могат. Някои твърдяха, че ако им се извади водата могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само като умират а къщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните местни хора посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя.

Местните жени не откъсваха очи от Неси. За повечето от тях тя беше нещастно същество, обречено да ляга с дъртака, принудена, от страх пред побой или нещо друго. За други жени Неси беше чисто и просто парясница и уличница, защото – на, той е на осемдесет и пет, а тя на двайсет. Не на двайсет ма, повече, защото как тогава ще има дете? Добре де, повече от двайсет.

Привикнала да слуша всичко, дори и верните неща, Неси беше принудена да преглътне и другата версия – че е тайна дъщеря на писателя, това беше нещо съвършено прясно, чу го преди малко, както и другото – че не била никаква дъщеря, а обикновена сметкаджийка, решила да се ожени за парите му. И как го чака, кучката, ма? Вече цял месец, всеки ден отива на пристанището и чака заради наследството, защото знае че ще му кажат как е идвала и той най-после ще се смили, ще се ожени за нея, за да ѝ даде спестовната си книжка в която имало триста хиляди.

Александър стъпи на кея. Не можа да направи и крачка напред. Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба. Прегърна го и започва да обсипва с целувки едно смалено, жалко и грозно обраснало лице.  Сред него блещукаха две мътни и трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и а подаде на тълпата,

– Неси, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей. Не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна далечните хълмове над градчето.  – Нима само толкова?

Струваше му се, че е отсъстауаал повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда че е станала някаква магия, съвсем обратна на космическите одисеи. Трийсет и… Не… Невъз…

– Мили, защо направи това?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в поглед ѝ. – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Знаеш, че бих дошла навсякъде, цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че, тогава…

– Какво тогава!

– Може би не сьм остарял.

– Никак – излъга мигновено Неси, – Ти си моето немирно момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-жалък от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и много очи.

– Пирате мой! – шепнеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае че животът е само една слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момченце!

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без кораб…

– Закрила моя!…

…осквернен по най-безжалостния начин.

Неси му шептеше още чудесни неща, а той тръгна към София, спря се пред входа на жилището си, но се досети че няма ключ, беше го оставил върху бюрото, нарочно, до пишещата машинка, защото нямаше да му трябва никога вече. А колко много му трябваше. Принуден е да натисне с рамо. Откъртва вратата на собственото си жилище. И вместо към бюрото, или към душа, отправя се към клозетната чиния. Налагаше се да седне незабавно.

– Ти си бог! Докоснал си се до божественото!…

Неси плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

К Р А Й

1965. „ЧАСТ ОТ СВЕТА“ – второ начало…

Увод:                                                                                БОРИС АПРИЛОВ

Ч А С Т   О Т    С В Е Т А

второ начало на роман 1965 – недовършен;

а първото начало от 1963 тук!

21.11.1965.

Преди няколко дни в залива връхлетя буря. Пяната на огромна вълна удари една чайка, изпрати я върху камъните на вълнолома, а от там морето я преметна върху железобетонните блокове. Хилядолетия морето взима своите жертви и от ятата на птиците. Така можем да си обясним мъртвите чайки, които понякога срещаме по пясъка и се чудим как ли са умрели… Ей така са умрели!

Чайката изпищя няколко пъти от болка, после разбра, че да се крещи е безмислено и се укроти. Лявото ѝ крило увисна. Другарите ѝ продължаваха да летят над вълните и се преструваха, че не са я видели. Те се бореха за своята прехрана, защото всеки ден чувствуваха глад и всеки ден трябваше да се спущат за риба.

Ранената смътно си спомни времето, когато беше малка. Веднъж, се случи да изпадне в беда – тогава не само родителите, всички птици долетяха и се разкрещяха. Сега никой не обърка внимание.

Застанала върху гладкия гръб на вълнолома, чайката не знаеше какво да предприеме. Отдясно гърмеше морето, отляво кротко трептеше водата на пристанищния басейн. Но в тази затворена между стени вода винаги имаше движение и шумове. Там бяха хората и големите им железни чудовища.

Въпреки туй, инстинктът ѝ подсказа, че друг избор не съществува.. Чайката политна от високата стена и скочи в басейна. Крилото я заболя, чайката изпищя, но само веднъж ѝ веднага след туй се огледа и замълча. Тук трябваше да се живее безшумно.

1.

Има си хас!… Тя ускори крачките си и се развълнува, но общо взето, запази доброто си настроение. Ако онова се е отнасяло до нея, би трябвало само да я развесели. Като повървя още, по усет разбра, че отново е сама в навалицата. В този град напливът по улиците започваше от сутринта – шумен и странен град, според нея – град в който хората говореха високо и се смееха много. Нравеха ѝ се обгорените от слънцето лица, а беше само краят на пролетта, но какво имаше да става с тия лица през лятото?… Вечерта ѝ се стори по-бистра от предишната. Такива са именно вечерите, които настройват към безцелно скитане и внезапни хрумвания. В тълпата преобладаваха младите мъже и жени, учениците и морските офицери. Жените бяха сочни и първични. То и сезонът си беше такъв, но пак ѝ направи впечатление шеметната любовна гонитба. Мъжете спираха жените и ги заговаряха нахално, а жените се съпротивляваха, но не тъй енергично. Младостта им крещеше под тънките пролетни дрехи. В безцелното скитане по тротоарите, тя за сетен път разбра каква жестока младост настъпва да смени поколението ѝ.

Премина на другия тротоар и докато се колебаеше да изпие ли едно кафе в сладкарницата, той изникна до нея за втори път. Зърна го с крайчеца на погледа си, но сега не се изненада толкова. Младият човек маневрираше сръчно в ляво – изглежда че имаше навик да напада откъм тая страна – ловко се промъкна между навалицата и успя да се изравни с кея.

За някаква тревога не можеше и да се мисли. Край кея се лелееше тълпа, гаранция за сигурност, едно извикване и край, но я обхвана присъщото за женската ѝ природа безпокойство. Преди всичко, нямаше опит и особено я потискаше нейната подла възраст… Виж ти, онова което бе чула преди малко под градския – часовник се е отнасяло до нея!… Бе прошепнато нещо като „браво”, бе произнесено някакво смътно одобрение на външността ѝ, нещо придружено с аромата на мръсничката закачка… Тя се усмихна, защото е приятно да чуеш подобна оценка за външността си в пролетния здрач, на тази възраст, на четиристотин километра от дома.

И все пак, безпокойството ѝ се върна наново, тъй като младият човек продължаваше да крачи в ляво. Вървеше невъзмутимо, сякаш няма намерение да напада и тя не проумяваще какво още изчаква. Навярно се надява да кривнат в безлюдна уличка, може би очаква това от нея и колко много се лъже в очакванията си. За нея няма нищо по-лесно да хлътне в някое заведение. Подобни преследвачи обикновено не разполагат с достатъчно пари и са лесни за отстраняване. На няколко пъти бе успяла да го зърне: значително по-млад от нея, може би с десет години, среден на ръст, силно мургав с тесен панталон и огромен чер пуловер, удобен шкаф за мускулите му.

Без да разбере тя неусетно хвана уличката, която води към пристанището, но веднага се коригира и се върна към рибарския магазин. Оставаше ѝ малко време да избира: или да влезе в ресторанта, или да продължи пътя си по главната, нещо което би дало на преследвача да разбере, че жертвата наистина скита безцелно. „Какви са тия комбинации? – помисли си тя. – Какъв е този страх? Атакува ли – ще го парирам… Много ли е трудно?”… Решението ѝ да си поиграе с нападателя я изненада. Според нейния начин на мислене в него се криеше порочност, някакво смътно намерение да кокетничи. „Бунтувам се – помисли си отново тя. – С мен става нещо”.

Жената слезе на паважа и пропусна пред себе си две коли, прекоси улицата и се изправи пред витрината на спортния магазин. Започна да разглежда гирите. Не проумяваше защо вижда само тях, беше пълно с други стоки, какво интересно може да има в едни железни гири, които лежат пред нея и сякаш, от своя страна, също я наблюдават.

– И аз съм сам!

Широкото му тъмно лице изразяваше страдание. Имаше големи очи и плътни черни вежди. Млад, здрав, широки рамене, наподобява булдозер.

– На мен ли говорите?

– Само на вас,

– На мен?… Какво искате?

– Да се разходим.

Изненада я начинът по който нападателят бе започнал разговора. Не подхождаше на грубата му, глуповата външност.

– Защо искате да се разходите тъкмо с мен?

– Харесвате ми – рече обнадеждено той.

– Аз ви се харесвам?

– Много… Затова се осмелих. Вие не сте от тук, нали?

– Личи ли си?

– Не, но… Личи си, да.

– И аз мисля че си личи – съгласи се тя, като гледаше как надеждата му се превръща в недоумение. – Отличаваме се от пръв поглед, нали?… Как сте навикнал да ви режат – веднага или по-късно?

– Аз съм искрен, другарко… Нали може без да се режем?

– Добре, но като тръгнем заедно за какво ще разговаряме? Не съм нито полякиня, нито гермакка. Аз говоря български.

– Ще говорим за всичко – отвърна неуверено нападателят.

– Вие говорите за всичко?… Според мен – няма да можете. Чудно как сте научили текстът на запознанствата.

– Защо?… Аз мога да говоря за всичко.

– Добре де, ако поискам да говорим за Аристотел, вие какво ще правите през това време?

– Може и да не говорим… много.

– А, така ли?… Откачало обещавахте много… Щом не си държите на думата, не заслужавате.

– Моля ви се.

– Не – отсече жертвата. – Не си подхождаме. Като се оженим ще се караме,

Непознатият, който и без това се беше достатъчно объркал, зяпна. Усмихнатите ѝ очи го раздразниха.

– А бе, ти защо не си гледаш работата?… – Лицето му се напълни с кръв. – Само ми губиш времето!

Напсуваха я за първи път в живота, но и това не понижи доброто ѝ настроение. Когато пуловерът изчезна, тя се обърна към витрината и за втори път погледна гирите. Време беше да си поговори с тях.

Видяхте ли?

Мълчание.

Отдавна съм забравила времето, когато ме спираха по улицата.

Мълчание.

Има си хас, да важа още, а?

Мълчание.

Жената се усмихна и се върна на главната, но изведнъж реши, че най-добре ще бъде да се разходи до пристанището, и то по-скоро, преди да угаснат последните светлини на деня.

Сред навалицата човек се отдава най-добре на мислите си. Особено ако се здрачава. Особено след такава чаровна авантюра… Ах, как ѝ се кареса този град!… Ето още един поглед към нея, там друг поглед, някой се обърна, спря, може би се двоумив дали да я последва… Но жената ускори крачките си. Тя почувства как на извитите ѝ напред рамене порасват крилца и весело размаха чантата си.

Морският въздух се чувствуваше навсякъде, но като наближи пристанищния портал, жената усети всичките тайнствени миризми на солената вода. Миризмите на пристанището изведнъж опресниха най-смелите ѝ мечти… На пасажерския кей беше тихо, погледът отправен от него към големите кейове откриваше цял свят от движения и материи, които плуват в неповторими цветове и шумове. Върху сивото паспарту на небето се открояват десетки айфелови кули, които се навеждат над параходите и хамбарите. Между тях се промушват влакови композиции, пищят автокари. Слънцето бе пропаднало зад старинната част на града. Там въздухът бе пропит с хладка розова светлина. Жената наблюдаваше този малко недействителен свят и благославяше случая, който я бе довел тук.

Право към пътническия кей гребеше кануист. Зад него се носеше тъпата муцуна на влекач. Запотеното тяло на кануиста блестеше в спортна бронзова светлика. Гребецът и лодката му излъчваха мъжественост и красота. И ръцете му бяха красиви на този канукст, и лицето, и плешките му, и гъвкавите му подвижни мускули. Жената почувствува как по снагата ѝ минава тръпка. Кануистът приличаше на вдъхновено изваяна статуя, но само до оня момент, в който катерът изви в ляво, за да пристане. Вълните на ватерлинията му залюляха кануто, изненаданият младеж се опита да потърси опора в греблото, но лодчицата се обърна. Прелестната картина отиде по дяволите. Намерил се във водата, момъкът обра съоръженията си и бавно започна да ги тласка към брега. Тя изчака финала на малката трагедия, но той се оказа неприятен – младежът се разпсува. Да, той се секнеше непрекъснато и псуваше по посока на катера.

Беше невероятно. Жената изпитваше чувството, че е излязла на чист въздух и най-невероятното се състоеше в това, че пред нея не се простираха нито ливади, нито планини, а едно пристанище, изпълнено с труд и напрегнато рамжене на мотори. Тук хората бяха прашни, облечени с най-окъсаните си дрехи, а сладкото дихание на морето извираше от най-мръсната вода на света… Върху тази мръсна вода, недалеч от бялото пасажерско корабче, лежеше птица. Птицата плуваше бавно, едва забележимо, нейният силует пресичаше езичетата на светлините, които вече трептяха между корабите.

2.

Всички бяха заети, всички – докерите разтоварваха параходите, гемиджиите ремонтираха шхуните си и ги боядисваха в най-грозни цветове, лоцманите шареха насам-натам с катерите, екипажът на шалана се излежаваше в каютата в очакване на заплатите, художникът рисуваше картината си, а кинематографистите снимаха своя филм. Затова не можаха да видят чайката. Тя бе забелязана най-напред от едно хлапе. То наблюдаваше работата на художника, който напластяваше боите върху грунда. Сред тяхното безредие смътно се очертаваха крановете, параходите и морето.

–  Чичко, защо не нарисуваш и оная дъска дето плава до парахода?

Художникът повдигна светлото си каскетче и запали цигара. Бледото му лице не изразяваше готовност да отговаря на подобни въпроси.

– И шамандурата трябва да нарисуваш.

– А ти трябва да се поразходиш малко.

– Защо? Аз се разхождам по цял ден… Кажи, ще ги нарисуваш ли?

– Не всичко заслужава да бъде нарисувано.

– Защо.

– Моля ти се!… Когато пораснеш ще разбереш.

– Ами оная чайка не заслужава ли?

– Казах ти да се поразходиш… Друга работа нямаш ли?

– Не.

– Тогава, хайде!… Остави хората да работят.

Хлапето млъкна. Художникът се изправи и протегна уморените си ръце.

– Чичко бе, тази чайка не се движи.

– Слушай, малкия, как ти е името?

– Милчо.

– Хайде, Милчо, направи си една екскурзия. Виж какви интересни неща има наоколо. Там снимат филм.

– И те ме гонят…

– Ще те гонят я… Всеки си има работа.

– Знаеш ли какво, тази чайка постоянно стои на едно място.

– Може.

– Не може!… Цели два дена не хвръква. Виж другите какво правят.

Художникът погледна чайките във въздуха, които планираха с криле, спущаха се над водата, отново се издигаха. Всичко приличаше на забавление или на радост от това, че могат да летят и могат да го покажат.

– Видяхте ли какво могат да правят чайките?

– Тази навярно си почива.

– Не, чичко, не може да си почива два дена. Тя е болна… Защо ѝ тряб­ва да лежи в тази мръсна вода?

– Не знам… Ти нали щеше да се разкараш?

Хлапето тръгна по кея. То прескочи два варела, заобиколи една кабелна макара и закрачи по релсите. От тук нататък се издигаха силозите и белите пи­рамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикала давеше уханието на морето. Гърмеше влекач, хоботът на железния кран се издигаше към безцветното небе. Крановичката в стъклената кабинка приличате на кукличка. Трима японски моряци от палубата на парахода ѝ махаха с ръце. Тя им се усмихваше. Лицата на японци­те наподобяваха жълти топчета – съвсем еднакви, ама как пък да нямат поне ня­каква разлика… И зъбите им блестяха, но най-много блестяха скулите им – просто затъмняваха слънцето.

Чайката се полюлявяше до временния кей на гемиите. Беше омършавяла и гледаше към отвореното небе с птиците. Зад вълноломната стена се надигаха неукротените вълни, целите пропити от седефена светлина. Морето чупеше слънчевите лъчи като съчки. Хладният вятър подскачаше върху неравния му гръб. Но в басейна на пристанището топлината на слънцето се чувствуваше.

Момченцето се спусна от кея върху палубата на „Странджа”, където се скри, за да наблюдава чайката. За първи път се приближаваше толкова близо до птица, на два метра, можеше да вижда едното ѝ око, леко притворено и уморено, оцветено стъклено зърно. Клепачът му отвреме на време падаше и отново се вдигаше. Перушината не изглеждаше много чиста. Дясното крило на птицата висеше надолу и се потапяше във водата. Хлапето не издържа на изкушението, надвеси се през борда и протегна ръка. С няколко движения на плавниците си чайката се отдалечи и отново зае старата поза. Момченцето се обърна към пристанището. Лицето му бе развълнувано.

– Тя е раненааа!… Чайката е раненааа?…

Кранът продължаваше да се движи, лоцманският катер минаваше край корабите и очертаваше неизбежната парабола зад кърмата си, крановичката се усмихваше на тримата японски близнака, рибарите рендосваха обшивките на лодките, някъде пробваха дизелов мотор, докерите поемаха машините, които излизаха от търбусите на параходите. Отдалеч докерите приличаха на оловни човечета и като се движеха , закриваха и разкриваха с телата си червения надпис върху магазията – Мир, труд, социализъм.

Милчо се озърна. От тази гемия въдичарите всяка сутрин ловяха попчета и върху палубата винаги оставаше неупотребена стръв.  Момченцето намери няколко скариди и две засъхнали лапини. Започна да ги мята към птицата. Едната лапина падна точно пред човката ѝ. Чайката се стресна и отплува към средата на басейна.

– Чайке, яж!… За тебе бяха!…

Повече не можеше да се стори нищо. Хлапето излезе от гемията и тръгна към параходния кей. Скоро нагази в пясъка. Тук работниците разширяваха пристанището. Според момчето, това беше необходимо. За параходите винаги нямаше място, много от тях чакаха със дни отвън. После започна да се промушва под вагоните. С няколко прибягвания Милчо се озова при магазиите. На около гъмжеше от надписи: „Внимавай”, „Поглеждай нагоре”, „Оглеждай се”. Хлапето погледна нагоре и видя големия сандък над главата си. Какъв ти сандък – цяла барака. Кранът го държеше така, както вилицата държи хапката. Милчо се отмести, или пък го отместиха. С помощта на докерите, които викаха и подсвиркваха, бараката кацна на паважа… На това място, мекду съветския и англйския параход, се беше приютила чайката.

Милчо дръпна ризата на един огромен докер и извика:

– Чичко, тази чайка е ранена.

– Какво търсиш тук? – извика докерът. – Милиционерът видя ли те

– Не.

– Ако те види ще те арестува… Янко, още малко! Да си легне на мястото.

– Ела да тикаш! – рече Янко.

14.

Едрият докер отиде да тика. Хлапето потърси чайката, но не можа да я открие. То тръгна край борда на английския параход. Този път не четеше надписите, а се оглеждаше за милиционера. Страхуваше се. В ивицата между парахода и кея се повдигаше и снижаваше черна като смола вода. През малка дупчица от борда течеше гореща вода. Илюминаторите блестяха като стъкла на тъмни очила, но през тях не можеше да се надзърне. Човек трябва да е много висок и тогава, ако се надигне на пръсти, може би ще види крайно интересни неща от живота на моряците, освен ако те не спят.

Милиционерът стоеше на пътя му. Момченцетс го видя късно и вече не можеше да се направи нищо. Коленете му започнаха да треперят. Вдясно беше композицията на вагоните, вляво – високата стена на парахода. Милчо спря и се отказада диша. Милиционерът гледаше право към него, илиможе би, малко над него. Въртеше верижка около показалеца си. С треперещи колена, изпълнен до гърлото със страх, Милчо примирено тръгна към него и не откъсваше погледа си от пистолета му. Най-после се срещнаха и очите им. Милчо нямаше сили да направи следващата крачка.

– .Малкия, пази се!… Не виждаш ли?…

Милчо се обърна и се отмести, автокарът мина край него и проглуши ушите му със сигнали. Милиционерът каза нещо шеговито на автокариста. Милчо се промуши зад него и ръкавчето на ризката му почти докосна пистолета.

Най-после хлапето излезе на открито. Тук молеше да диша спокойно, нямаше нужда да се пази всяка секунда, и което е по-важно: точно пред погледа му, на няколко метра от военните глисери, плаваше чайката.

– Чичко, можете ли да ми кажете колко е часа?

– Четири.

Милчо хукна изведнъж. Тичаше право към изхода на пристанището, обърна се да погледне чайката – това беше докато изчака да мине локомотива, провря се между два камиона и се озова зад портала. Пристанището остана зад него.

Пред него се изправи градът. В градинката пред автобусната гара чакаха куп хора, все пътници за някъде. Те гризеха гевреци и ближеха сладолед. Завиждаше им. Не за гевреците, нито за сладоледа, а затуй, че бяха пътници.

3.

От два дни тя работеше с колектива на библиотеката и все още не допускаше, че е направила окончателен извод. Очакваше, че ще бъде опровергана. Затова се впускаше в дълги разговори с библиотечните работници, задаваше им уж случайни въпроси, искаше да се убеди в противното. Нищо!… Двете млади жени, понапълняли като възглавници от застоялия живот – даваха книги, приемаха ги, вписваха ги и нищо повече. Те не знаеха какво дават и какво приемат. Имената на авторите за тях бяха само имена на хора, нещо като етикети.

Този следобед реши да се намеси деликатно. Погледна червенокосото момче в очите и каза:

– Вие искате нещо от Шон О’Кейси…

– Да.

– Защо тъкмо от него?

Момчето се смути. Изглежда, че никога не бе очаквало този въпрос.

– Бил интересен автор.

– Знаете ли нещо за него?

– Не – призна чистосърдечно момъкът. – Казаха ми.

– Вие пишете, така ли?

Момъкът я погледна този път бегло и сведе очи, след това се усмихна. Тя веднага схвана, че той не е чак толкова срамежлив.

– Пиша.

– Белетристика?

– Да.

– Пишете без да печатате?

– Нашият вестник вече ми напечата две разказчета.

Тя погледна колежките си.

– Познавате ли другаря?

– Той е наш редовен клиент – отвърна шеговито по-възрастната, тази, за която ѝ казаха, че е жена на член на Окръжния комитет на партията.

– Знаете ли, че пише?

– Това чувам за първи път.

Много ѝ се искаше да запита тази библиотечна служителка дали знае нещо и за Шон 0’Кейси, но се отказа. Беше по-ясно от бял ден. Тя покани момъка при библиотечните рафтове, измъкна, пред него един от двата екземпляра на „Аз чукам на вратата“, постави го върху масата и поведе с него един според нея твърде приятен разговор. Разказа му всичко, което знаеше за автора. Драматургията му отмина с няколко думи, но на белетристиката му се спря по-обширно. След това разтвори първия лист и показа снимката му, момъкът с интерес започна да я разглежда.

– Невзрачно лице с очила на един полусляп мъж, нали? – усмихна се методистката. – Веднага разбрах, че сте разочарован.

– Защо? – смути се момъкът.

– Защото си е така… Уверявам ви, че като зачетете първите страници няма да останете много очарован. Затова пък ще продължите нататък и всичко ще се оправи. И така, от днес вие започвате запознанството си с един голям писател…

И другаде беше така, но в тази библиотека сухотата поразяваше. В нея работеха само чиновници. Нямаше мисли, нямаше очарования, нямаше творчество. Тук бяха назначавали с вързани очи. Помисли си колко по-достойни хора в същия момент работеха на съвсем неподходящи места и колко силно желаеха да се озоват в този чаровен свят на книгите.

Книжата и документите се водеха акуратно. В дъното на хладната стая работех двама суховати мъже с дългогодишна рутина, които класираха потока на новопристигащите книги, разпределяха ги и представляваха някаква канцеларска сила, която чака само пенсията си. Към тях тя прояви снизходителност, но безпощадно изля цялата си набрана строгост към новите служители, задължени да бъдат приятели както на възрастните, така и на малките читатели.

Нейното появяване в библиотеката стресна чиновниците, смрази ги, накара ги да се замислят за по-нататъшната си дейност и да я… заненавиждат. Според тях именно тя бе сухата и педантична служителка от столицата, кефнало ѝ да дойде тъкмо по това време в морския град, когато морето е вече затоплено и погледите на сухоземните са отправени към него. Само едно ги плашеше –  нейните познания, нейната примерна солидност и таланта ѝ да респектира естествено. Тук методистката се запозна и с подмазвачеството, и с тъпотата, и с високомерието. Нито се зачуди, нито се изненада – другаде беше почти същото.

Към четири часът следобяд, тя си взе довиждане с персонала до утре и се отправи към хотела.

Чувстваше се влюбена в този хотел. Високо, от малката ѝ стаичка на четвъртия етаж се виждаше морето до хоризонта и виолетовите възвишения на залива. Затворена тук, с банята, с тераската и с леглото си, потънало по това време в сенчеста прохлада, спокойно можеше да се почувствува откъсната ст света. Красивата самотност просто беше преобразила външността ѝ, а спокойствието и ароматният морски въздух излекуваха без остатък още от първия ден пренесеното от София главоболие, за което са ѝ казвали, че е характерно за много жени на нейната възраст – главоболие, което иде – може би – от застоялия живот, от внезапното натежаване на годините, или пък направо е причинено от съпруга.

Тя си купи вестници. Към нея се приближи десетгодишно момиченце, което ѝ предложи огромна декоративна черупка на охлюв. Момиченцетс извъднъж ѝ напомни за нейната дъщеря – като по чудо съвсем забравена през тези два дни.

– Какъв е тези охлюв? От морето ли е?

– От Япония.

– Кой ти каза, че е от Япония?

– От Япония е! – уверенс каза момиченцето. – Ако го сложите на ухото си, ще чуете вълните на океана.

Тя плати сувенира без да се пазари, но не посмя да го прилепи към ухото си, тъкмо тук, на улицата. Преди да го постави в чантата, успя да го разгледа и остана доволна. Наистина една красива вещ и не е много важно дали е от Япония. От литературата знаеше, че продавачите на сувенири по целия свят лъжат. Стана ѝ още по-приятно, че са излъгали и нея. Нима тук не изпитваше чувството, че се намира в друга страна?

Този следобед беше по-топъл от вчерашния, тя се движеше по-бавно, купи си сладолед и тръгна през алеята на малката градинка. Пътят към хотела водеше само през градинки, или по улички засенчени от платани. Паркингът бе задръстен с коли. Същото нещо е виждала на снимки – хотел и коли, такъв хотел и такива коли. Малко се поспря. Разгледа всички коли поотделно и се учуди, че еще е ранно лято, а има гости от най-отдалечените части на Европа.

Винаги са я считали за симпатична, според нея и служителите на хотела я считат за симпатична, нещо което потвърдиха не само с усмивките си, но и с това, че ѝ дадоха най-хубавата и най-евтината стаичка. Тя предвкусваше как портиерката ще се усмихне със своето „Добър ден, другарко Лилова!”.

– Добър ден, другарко Лилова!… Имате поздрави от съпруга си. Ще се обади отново.

– Кога?

– Потърси ви преди двайсетина минути. Каза, че ще звънне след половин час.

– Ще почакам.

Холът беше голям, през огромната му витрина се откриваше изглед към морето от ниско. Бездната на залива спеше в рамка от градински цветя.

Съпругът!… Може би у дома се е случило нещо неприятно. Нещо е станало. По всяка вероятност със Зита… Какво издува така чантата?… О, да – големият охлюв!… Навярно е болна… Страшно нещо е това семейството! Принадлежиш към него и не можеш да се отпуснеш дори да си на хиляди километра далеч. Едва ли някога е мислела, че ще бъде такъв егоист. Ако се погледне обективно, тази нейна командировка прилича повече на почивка, в която човек се разтапя в околната среда и потънал в нея, забравя всвчко, което го свързва със задълженията му. Най-хубавата командировка в нейния живот, да не бяха само тези две лелички със своята тъпота, сложени там да я дразнят и да не знаят че момчето пише!… Какви лелички – и двете са с десет години по-млади от нея… Какво ли се е случило у дома?…

Плешивият мъж седеше от другата страна на масичката. Коленете му бяха прибрани внимателно, лактите му стояха върху облегалата на креслото. По такъв начин, прилично и внимателно, можеше да седи само чужденец. Това бе един чужденец е чанта, с тъмен син костюм и изискани бели ръце, сключени върху чантата. Гледаше я деликатно, без да я смущава, сякаш това бе необходимо оказано внимание към дамата отсреща. Тя разбра, че не се заблуждава. Той я наблюдаваше… Дявол да го вземе! Какво става е нея? Все още се намират хора, на които може да направи впечатление. Вчера един професионален сваляч по улиците, днес един плешив мъж!… Плешив ли? Млад и хубав мъж със сочни черни очи, чист, елегантен и ако човек поразмисли по-добре, тази плешивост се превръщаше в дойстсйнство. Опита се да си го представи с гъста тъмна коса и разбра, че няма да му отива.

В дясно и назад, до радиото, и днес, както вчера по това време, прекарваше времето си естрадната певица от ресторанта. Сега тя въртеше ключа на радиоприемника и търсеше Анкара. От там зобеше професионалната си храна. И тъй като жените лесно разкриват хитростите си, макар и обзета от очите, които я фиксираха, жената предположи, че певицата е намерила най-доброто място да се покаже на гостите, един изпитан път път към женитбата и чужбина. До нея, както и вчера, продължаваше да седи нисичкият много млад барабанист, по къси гащета и изцяло разкопчана риза. Певицата се нуждаеше от подобен антураж. Когато той ѝ говореше нещо , тя все пак извръщаше към него осинените си клепачи, но погледът и блуждаеше към входа.

Други хора засега нямаше, влизаха и излизаха пасажери и всеки от тях като по задължение спираше погледа си на певицата. Само плешивият чужденец наблюдаваше нея, но по такъв начин, че вместо да я смути, я правеше щастлива.

Асансьорът слизаше и се качваше шумно, дори с трясък, но с то-зи шум се навиква, както се навиква с грохота на планинската река. Докато чакаше да я повикат в телефонната кабина, тя разглеждаше всичко това, без да пропуща ни най-малката подробност. Искаше да види всичко, което може да ѝ представи нейната необикновена „ваканция”.

Колкото и да бяха невинни, черните очи на чужденеца се мъчеха да ѝ разкажат неведоми неща. Между тях бе започнало мълчаливо и романтично съзаклятие, в което никой не се чувствува обвързан.

Върху стъклото на портиерната тракаха ключове, звъняха приятните гласове на служителките, проникваха и грубите гласове на чистачките, радио Анкара изпращаше сякаш за тях двамата нежна задъхана мелодия… Вссичко това преди да иззвъни телефонът.

Гласът на нейния съпруг беше плътен и ясен, неговият глас, сякаш двамата се разговаряха в кухнята:

– Ани!

– Мишо, ти ли си?

– Ани, какво правиш?

– Какво е станало? Нещо неприятно ли?

– Не… Какво неприятно?

– Защо ме викаш?

– Да те чуя. Какво правиш?

– Токущо излязох от библистегата. Чакам да ми се обадиш.

– А… в библиотеката ли беше?… Какво правиш, изобщо?’

– Нали знаеш, отмятам по малко от работата.

– Караш ли умната?

– Затова ли ми се обади?

– Не се сърди… Все пак трябва да те зная. ТИ първа трябваше да се обадиш.

– Щях да се обадя утре.

– Защо точно на третия ден?

– Така смятах,

– Не разбирам тези твои съображения… Верна ли си ми?

– На шега ли го казваш?

– Нали знаеш, че обичам да си правя вицове?… Все пак ти трябва да се държиш достойно. Говорил съм ти хиляди пъти за достойнството, което е най-голямото украшение на жената. След време никой от нас не бива да се срамува от другия… Ние имаме дете като приказка…

– Знам, знам.

– Знаеш, но имаш ли предвид всичко, което ти казвам.

– Имам всичко предвид… Знам, че трябва да бъдем едно от малкото семейства, живели без отклонения и сътресения…

– Иронизираш ли?

– А ти имаш ли ми доверие?

Малка пауза в репродуктора:

– Имам. Ти си единственото същество…

– Което не бива да измъчваш… Поздрави Зита.

– Само да я поздравя ли?

– Целуни я.

– Някак си особена. Нима е изстуденс майчиното чувство?

– Боже мой, какво говориш?

– Затварям, но знай, че мъжете, където и да са, както и да те ухажват, са авантюристи. Не прави неща от които утре да се срамуваш.

– Това ли ще ми кажеш – вместо довиждане?

– Приятна работа!… Кога ще се върнеш?

– Не знам… Може би в края на седмицата.

– Значи още пет дни?…

Ана Лилова почувствува как под дрехата и пълзи досада. Досада и пот. В кабината беше горещо. Учуди я фактът, че главоболието ѝ можа да се появи светкавично. Може би бракът и домът, в който живееше, приличаха на една такава кабина. Тя отвори вратата и въздухът в хола ѝ се стори хладен. Чужденецът продължаваше да стои на мястото си. Този път в погледа му имаше учудване и бегла тревога. Ана Дилова не можа да разбера как-стана теова. След като се усмихна, ей така, по инстинкт, сякаш искаше да го успокои и да му каже, че не е станало нещо особено, тя разбра колко се е забравила – направо върши неща, чужди на нейния стил.

Сега отново да се заеме с главоболието си. Като отвори стаичката си, вятърът от морето я блъсна и вратата към терасата се затвори с трясък. Тя съблече всичките си дрехи и отиде под душа. Водата засъска. Издигна лицето си към нея и я остави да го пронизва с невидимите си иглички. После вдигна ръцете си. Приличате на член от обожаваща природата секта, издигнала длани към водата и слънцето. Струите падаха върху тялото ѝ, падаха, падаха, свличаха се надолу, блъскаха главата ѝ, слепоочията ѝ, челото ѝ, все там, където се криеше коварното главоболие. „В такива моменти не мисля за нищо – казваше си тя. – За нищо, за нищо!”…  И мислеше, че не бива да  мокри косата си с тая варовита вода, че чужденецът е твърде интересен случай от гледище на човешките физиономии, че ако певицата постоянства, до края на лятото може да ѝ се осъществят мечтите, ако изобщо това са мечти… „Имаш страшен мъж! – помисли си тя. – Нима не те познава?”… „Не мисли за нищо, за нищо! Слушай йогите, не слушай себе си, ти, слабохарактерна такава!”… След това започна да мисли за тромавите библиотекарки с ленивите мисли и тъй като започна да ги оправдава, разбра, че главоболието ѝ е минало.

Излезе ст банята и взе кърпата. Започна да се бърше пред огледалото. Погледна тялото си и се усмихна. Приближи се още повече към стъклото: „Мога ли да видя кое е хубавото у теб?”. Разгледа се внимателно и реши, че ако не може да разбере кое е хубавото у нея, едно може да каже със сигурност – тя е на трийсет и пет и няма нищо лошо.

Боже мой, какъв е този вятър!… Какво има у този вятьр, който прониква през кожата и те кара да потръпваш от удоволствие?

Вятьрът идеше направо от хоризонта, омиташе цялото море, обираше сладостта му и я изсипваше върху града. Ана Лилова отвори чантата си и измъкна раковината. Както беше гола, изправена пред отворената врата на терасата, тя долепи раковината към ухото си и се ослуша.

4.

Тук, където спря колата, пътят се приближаваше, най-много до морето – трябваше да се прекоси една ливада и от там, едно спущане по скалите. Младата жепа погали волана с дланите си:

– Сега?

– Слизам – каза мъжът. – Не се грижи повече за мен. Като се изкъпя, до автобуса ще отида пеша.

– Настоявам да размислиш.

Той не отговори. Слезе от колата, отвори задната врата и започна да измъква багажа си.

– Настоявам да размислиш – повтори младата жена. Тя беше навела главата си напред и още държеше ръцете си върху волана. – Нямаме право да разрушаваме красивото, което сме изградили.

Той внимаваше. Стараеше се да не забрави нещо. Всичко бе нахвърляно върху седалката и сега като го измъкваше навън, грижливо го натъпкваше в саковете. Харпунът остана да стърчи с острието навън.

– Говори! – изгуби търпение тя и едва сега го погледна. –  Смяташ ли, че това е краят на всичко?

– Говорихме достатъчно – рече спокойно той. – Тая работа трябва да свърши без усложнения.

– Това бе възможно по-рано. Казвахме си го в началото. Сега е невъзможно. Това са пет години.

– Ще мине леко. Ще видиш.

Признавам се за виновна! – драматично проплака тя. – Можех да го изгоня от стаята, но не знам какво става с мен в такива моменти!… Ти трябва да ме придружаваш навсякъде!… Обичам те и ако искаш още днес е се откажа от този проклет филм!… Но и ти си виновен… с тези свои мании. Като  дете си!…

Той вдигна саковете и заоглежда ливадата.

– Смятам, че всичко свържи тук.

Тя ое поддаде на порива си и запали мотора. После обърна за последен път мъничкото си красиво лице към него:

– На връщане ще те взема!

– Няма нужда.

Колата тръгна полека.

Той нарами единия сак и го намести удобно върху рамото си.   Грабна втория сак като кофа и тръгна през ливадата. Земята беше корава, суха, грубата ѝ плът се чувстваше през килима на кафявата трева. И тази година по тия места не бяха падали дъждове. Като се спущаше по скалите, той гледаше ту къде поставя краката си, ту развълнуваното море, което го зовеше. Морето предизвикваше у него опияняващи усещания – сякаш го караше да рипне направо в него от скалата. Ивицата на каменистото заливче бе покрита с бели камъни и чакъл. Между тях блестяха черупки и изсъхнали цераниуми. Изхвърлените от вълните съчки бяха обилно полепени с тригона и тук-там по тях се ветрееха птичи пера. Мъжът хвърли саковете върху чакъла и се наведе да опипа водата. Каква можеше да бъде тя в началото на лятото – хладна. Хладна, но вода, която лежи в краката  ти, вълнува се и трепти по всички посоки, чак до скута на небето. Пипаш я, галиш я, чуваш нейния странен шум, а дълбоката страстна миризма се издига от нея и вълнува.

Той развърви саковете и най-напред измъкна неопреновия костюм. Последователно нареди всичко върху чакъла: плавниците, маската, шнорхелът, харпунът. Намери кутията с талк и наръси богато вътрешността на костюма. Облече се трудно. После нахлузи наплюнчената и промита с вода маска, налапа мундщука на шнорхела. На това място дъното беше плитко но той легна върху камъните и започна да се изтласква със свободната си ръка по тях. Измина няколко метра така и вкара в действие плавниците. Морето го пое. Между костюма и тялото му нахлу вода, която го изстуди от всички страни. Изведнъж стана дълбоко и все пак не биваше да се бърза с гмуркането. Търпеливо изчака да се затопли водата около кожата му. Тялото бързо даваше своята топлина. Видимостта го задоволи, не че я желаеше точно такава, но след скорошната буря друго не можеше да се очаква. Водораслите се поклащаха мудно, обхванати от цъфтеж, обагрени от оня обновителен блясък, известен само на гмуркачите, които умеят да наблюдават. Той е забелязъл, че прц такова цъфтене бодростта на гмуркача се увеличава, увеличава се и желанието му да прави глупости, да се спуска в големите дълбочини, или пък да преследва рибата без да се съобразява със запаса на кислород в дробовете.

Не очакваше да открие особен лов. По тия места не леководолази, бяха редки гости. Разчиташе да прониже някоя песийка, колкото да зодоволи страстта си и да произведе няколко тренировъчни изстрела. От години насам за него не съществуваше нищо, което да замени любовта му към морското дъно. Този шести континент бе станал за него извор на щастие, място, където може да осмисли празния си живот… Под него зина потънала в разсеяна тъмнина пропаст. Той напълни дробовете си с въздух и се устреми към нея. Провря се под каменната арка и понеже тъмнината изведнъж се сгъсти, започна да се оглежда – беше глупаво да попадне в капан още в началото на сезона. Стана му смешно, че може да умре тъкмо сега. Сега не биваше да се умира. На сушата щяха да кажат, че се е самоубил заради Лена.  Малко хора знаеха, че той не би се самоубил нито заради Лена, нито за коя и да е друга жена… Внимателно навлезе още навътре и като погледна в дясно, видя бледа, далечна светлина. Изви се и насочи към нея. Предположеаията му се оказаха верни. Такива ефектни места на дъното бяха безрибни – само лапини и дребни попчета влизаха и излизаха между водораслите. Все повече се убеждаваше, че днешния му ден ще има чисто изследователски характер. Измькна се на повърхността и отново пое въздух. Сега се върна малко назад, към „шареното дъно”. Тук се разтилаха все по широки пясъчни ивици, а после се откри и цяла пясъчна арена, типично находище на песийки и дракони…

В просторния аквариум на морето е спокойно, тихо. Тук светлината е убита и в това царство на полутоновете нищо не дразни нервната система на човека. Водата се допира с прохладни ръце до тялото, сърцетс работи интензивно и всичко говори за сигурност, за неизменност, датираща от хилядолетия. Щом слезе дори на един метър под повърхността, човекът се озовава в древността и се слива мигновено с природата. Той става риба и рибите го чувстват като риба.

В многобройните си гмуркания под водата, в стотиците натрупани часове на дъното, човекът започва да чувствува миримата на пясъка и на отделните отделните водорасли. Постепенно той започва да  води съвсем нормален живот, но преди да стане това, преди да почне да чувства миризмите, той започва да мисли както на повърхността. Това е единственото нещо, което чевекът-риба не може да преодолее…

Това е една малка, мизерна песийка! Тя е съвсем спокойна и като се движи докосва с тялото си дъното. Песъчинките се раздвижват под корема ѝ, после се утаяват и след тях настъпва стария покой. Удобна малка мишена за тренинг… Той насочи харпуна към нея и я прониза. Острието мина през тънкото ѝ като листо телце и се заби в пясъка. Той се спусна към стрелата, измъкна я и след туй изскочи на повърхността. Тук не ставаше дума за лов, рибата беше мъничка, затова той дръпна и разкъса тялото ѝ, след което го захвърли, зареди харпуна и отново потопи лице във водата…

„Лена беше такава писийка когато я срещна за първи път и кой можеше да предположи, че за пет години ще се превърне в подобно демонично същество?… Стига съм мислил за нея!”

Той се озова до онова място на пясъчното пространство, където започваше крехката нежна растителност. Зад тази линия се люлееха високите треви и се издигаха скалите. Водните пластове се търкаха по камъните и светът беше раздвижен, тъй като горе все пак имаше вълнение. Пясъчното дъно беше скучно, той го прекоси и се отправи към голямата заоблена скала. Спусна се в подножието ѝ и започна да пълзи по нея, увлечен от нейната импозантност. Имаше чувството, че изкачва красив затревен хълм, над който блести червената светлина на залеза. Опиянението му растеше и в този момент се чувствуваше премного силен. Край него подводната ливада цъфташе и дъхтеше, а от раздвижената водна пяна над гърба му нахлуваха безумни кислородни струи. Най-високата част на скалата тръпнеше. Водораслите се люлееха шеметно под напора на вълните, зелено и кафяво се месеше с блясъка на слънчевата светлина и в тази светлина се мяркаха сребърните коремчета на стотици атеринки. Попаднало в прибоя, ятото се гърчеше нагоре-надолу, обхванато от паника. Гмуркачът стъпи въвху скалатз и се изправи. В маската бе попаднала вода. Той я свали и я изтърси. След това я притегна по-здраво на лицето си. После потопи глава във водата и разгледа другата страна на скалата. Наклонът беше почти същия, само че тази част му се стари далеч по-обшнрна и се врязваше направо в пясъка, който тук блестеше от чистота. И както става често,  да не му се надяваш, в този лишен от растителност кът, му се натрапи голямата риба. Зад нея блеснаха тромавите тела на още пет-шест парчета. Всички стояха неподвижно и галеха с муцуните си най-незначителните покарали между пясъка тревички. Голямата риба олицетворяваше глупостта. Приличаше на излята от калай, безчувствено същество, лишено от сетива и инстинкт за самосъхранение.

Пое въздух. Гмурна се внимателно и леките движения на плавниците за няколко секунди го изтласкаха до най-удобната позиция, от където стреля по всички правила на играта. Стрелата прободе подхрилието на  рибата, контрата се промуши след острието, но кордата не се опъна докрай. В първите няколко мига кефалът не мръдна, сякааш не бе станало нищо. Но щом изживя изненадата, рибата се опъна остро и показа силата си. Гмуркачът почувства нужда от въздух. Измъкна глава от водата и когато потопи лицето си отново, вече чувстваше безумните пориви на животното, което теглеше стрелата, стремеше се да измъкне харпуна ст ръцете му. Той плаваше след рибата и постепенно набираше кордата, а сетне хвана стрелата.

Лена стоеше е на камъка, до дрехите му и го чакаше. Вятърът бе изпънал роклята ѝ назад, косичките ѝ се вееха назад, кожата на лицето ѝ се червенееше. Тъмните дупки на очилата ѝ бяха обърнати към него и той не можеше да види очите ѝ, но ги познаваше много добре – сериозни, меки и големи. Тя инстинктивно подръпваше роклята над коленете си, нещо което много го развесели, пък и наистина беше удивително, дявол да го вземе – що за необясним свян у същата жена, която снощи бе заварил в стаята на хотела с непознат за нея мъж, който просто настоявал и бил един такъв чешит, че нямало как..

– Аз съм тук! – извика високо Лена.

Той допълзя по плиткото каменисто дъно и показа рибата. Лицето му бе щастливо и като хвърли стрелата на сухите камъни рече с доволен леко заморен глас:

– Прибери тая работа!

Кефалът започна да се мята, стрелата се заудря по камъните и Лена знаеше че няма защо да се намесва, нищо не мшжеше да се прибере повече, но той трябваше да каже тъй, защото беше много щастлив.

– Реших да те чакам – каза тя.

– Просто неочаквано – продължа своите си мисли. той. – Никак не съм очаквал.

– Такава съм – удиви се тя. – Цял живот ще те изненадвам.

– Говоря за рибата – без какъвто и да е намек рече той. – Напипах я е най-неочакване. Никога не съм предполагал, че по тия места може да дойдат подобни екземплярн…. Може би има два килограма.

– Псвече.

– Повече – не. Най-много два килограма.

Той притисна контрата и измъкна стрелата.

– Ще си я изядем само двамата!

– Влизам отново. Ще падне голям лов.

– Аз те чакам.

– Измисли нещо да я скриеш от слънцето.

Погледна още веднъж кефала и се върна в морето.

Лена наблюдаване всяко негово движение и знаеше с абсолютна точност какво ще направи той, докато изчезне под водата. Пет години сс е възхищавала на похватността му. Сега той опря харпуна на стомаха си и го зареди. Ръцете му бяха дълги и силни, неопреновият костюм притискаше високо гъвкаво тяло. Ето, това е мяж!…

– Стефане, ще ти направя една изнедада!

Той не чу нищо – вече лягаше върху вълните. Лена се изкачи по стръмното, прекоси ливадата, влезе в колата и подкара по асфалта.

В селото купи сол, хляб и бира. Качи се отново в колата и се върна в заливчето.

Съблечена, по бански костюм тя натрупа съчки и започна да избира камъни за огнище. Като приготви всичко, приседна и започна да чака.

От време на време шнорхелът сифонираше и се показваше главата на Стефан. Той кръстосваше заливчето на шир и длъж и търсеше. Тя го е чакала с часове така и което си е право – беше скучно да се седи и очаква. Детската му лудост нямаше край. В такива моменти се е питала по сто пъти дали изобщо заема някакво място в живота му и си е отговаряла, че както всеки мъж и Стефан трябва да има край себе си една жена. Тази жена е тя. Толкова. У него нямаше нито страст, нито сантименталност, нещо което често я влудяваше и нервираше. Спокойствието, с което той започна да посреща нейните полови набези я обиждаше. Тя узряваше все повече и повече, растеше славата ѝ и нямаше защо да ѝ се присмиват: „Лена, ти си артистка с два филма и все още с един мъж”. Край нея гъмжеше от мъже, атакуваха я денонощно, а той каза само веднъж: „Когато поискаш ще се оженим”. Тя не можеше да поиска това и ако той я познава по-добре, можеше да настои, макар че това не е много важно. Най-важното е че този огромен мъж беше подредил работите си по значимост така: морето, графиката и Лена. Започна да мисли, че графиката му служи само като път към морето – всяка негова експедиция струваше пари. Той илюстрираше списанията, за да се гмурка с вечно изрядни екипа. Така се започна. Започна се преди три години. Намираха се смелчаци от филмовите продукции, които излизаха с предложения и с учудване разбираха, че предложенията им се приемат. Ако Стефан беше горд мъжествен мъж, тя беше истинска слаба жена, в която пламъкът на страстта гореше, както гори огънят под Триумфалната арка… Връзката им увисваше няколко пъти на конец. Този конец два или три пъти се скъса, но тя беше тази, която се връщаше, защото го обичаше – този, който бе влюбен преди всичко в морското дъно.

Лена видя добре, че Стефан се насочва определено към брега и запали съчките, димът добиваше особено весел цвят в подобни слънчеви заливчета, където всеки камък е напечен от лъчите – не се вижда нито жарта, нито пламъка на огъня. Тези изсъхнали дъски, преди да бъдат изхвърлени от вълните, са били частици от лодки и гемии. Те са пропити с безир, горят като борина и дават нетрайна, но хубава жар.

Стефан измъкна втора риба, далеч по-малка от първата. Отпуснат варху топлите камъни, извърнал глава към огнището, той наблюдаваше с безкрайно възхищение как Лена трупа още съчки. Хрумването ѝ го беше трогнало. Тя работеше така, сякаш не го е забелязала.

– Идеално! – каза той.

– Какво имаш предвид?

– Още първия ден ще печем риба.

– Добрият харпунист не пече по-малкоот две риби.

– Тук има още една – рече привидно небрежно той.

– Нима? – възхити се привидно тя.

– Какво не бих дал сега за щипка сол!

– А би ли целунал твоето добро момиче за цял килограм сол?

Лена измъкна скрития пакет, показа му го, приближи се до Стефан и целуна мокрите му, разтворени от учудване устни.

– Мисля, че един добър харпунист с удоволствие би целувал едно момиче, ако в такъв момент му поднесе цял целеничък типов хляб.

Тя му показа хляба и приседна до него. Стефан се надигна и докосна устните ѝ.

– По-добре от никак – забеляза тя и се върна при огъня.

– Как стана всичко това? – продължаваше де се удивлява той. – Днес ти ми поднесе най-голямата изненада.

Тя мълчеше. Вече издърпваше първата жар. Стефан смъкна неопреновия косткюм, простря го върху скалата и изпълнен с внезапно бликнало въодушевление, започна да се кълне, че няма да бъде учуден ако в чантата на най-доброто момиче не се намери малко хартия. Доброто момиче и този път напусна огъня, бръкна в чантата си и измъкна един вестник и последния брой на филмови новини.

Той разпори коремите на рибите, изчисти ги, остърга люспите им и ги уви поотделно в хартии. Корицата на списанието откъсна  внимателно и я провиси с камък върху скалата. От нея гледаше лицето на Лена, малко по-сериозно, отколкото беше в момента, когато тя търкаше очите си, ругаеше дима и деня, в който е срещнала един луд с перки на краката си.

Жарта започна да пепелее. Беше въпрос на мигове тъкмо сега да се зарият рибите с нея. Стефан извърши това със съзнанието, че демонстрира ритуал. После погледна часовника си. Трябваше да се изчакат необходимите петнайсет минути.

Не повече от петнайсет минути му бяха не обходими и за да се стопли. Той се излегна по гръб и се усмири. Вятърът тежеше с цялата си сила върху гърдите цу. Слънцето покри кожата му с топлина. Синьото небе дразнеше очите му и той ги затвори. Цялото му тяло се превърна в сетиво, с което долавяше и топлината, и мекия хлад на вятъра, и росата на морската пяна, и безумното ухание на морето. Стефан лежеше неподвижно и чакаше. Чакаше своя миг. Чакаше да се постопли кожата му и да се освободи съзнанието му… Ще дойде ли този миг? Дали няма да му изневери тъкмо тази година. В края на краищата нищо не трае вечно. Мечтите се променят, желанията остъпват място на други, непознати дотогава, човекът остарява и мъдростта на годините се присмива над лекомислените младежки пориви.

И неочаквано фрегата се появи. Стефан нямаше време дори да се усмихне от удовслствие. Той зае мястото си на кърмата и погледна всяка мачта поотделно. Всичко е наред. Вятърът е изпълнил платната до пръсване. Рулят е лек и се поддава на най-малкия натиск. Горе има бели високи облаци. Пяната на ватерлинията съска зад гърба му и по всичко личи, че ще бъде едно хубаво, почти неповторимо пътешествие. Вълните са гладки и отгоре са покрити със синя глеч, която се разпуква, но само край бордовете, иначе всичко до хоризонта е само синьо, цвят който мирише на риби и планктон.

– Къде ще направим снова – тук или в хотела?

Стефан не отговаря. Не се и сърди. Важното е, че фрегатът се бе  появил и тази година, и сега вече непрекъснато щеше да се появява, докато има слънце. Ръката на Лена милваше рамото му. Огнището-пръскаше благоухания по-хубави от градинските.

– Ти ли ще извадиш бирата от морето или всичко трябва да върша аз?

– Искаш да кажеш, че има и бира?

– Ще има, ако се държиш дсбре.

– Смятам, че ще е най-добре ако не се прибера в хотела.

– Как?… Къде ще се прибереш тогава?

– Ще прекарам целия следобед тук и ще нощувам тук.

– Пак ли започваш?

– Защо?… Какво лошо има?… Неопренът отдолу, ти ще ме дадеш едно одеало и пак ще започна моя див живот.

– Но в четири часа имам снимки.

– Отивай!… Утре ще дойдеш и ще ми донесеш нещо за ядене.

– Няма да те оставя!… Ще дойдеш с мен!

– Знаеш ли, днес носът ти не е толкова остър.

– Не ме будалкай!… Ти объркваш вспчко с твоите диви хрумвания! Тази вечер ще спиш в хотела!… Преди вспчко не си се закалил. Кожата ти е още е бяла. Не си подготвен за живота, който искаш.

5.

Този ден хлапето не се отби при художника, нито пък отиде да зяпа как правят филма. Там му доскуча – един човек от няколко дни насам непрекъснато падаше в морето, поне двайсет-трийсет пъти и защо, да се убиеш не можеш д разбереш. Милчо реши преди всичко да намери чайката. Той обиколи насам-натам и я откри на такова място, където нямаше движение на кораби и моторници – много се пазеше тази глупава на вид птица. Отново се качи на „Странджа“. Все пак от тук беше най-близко до нея. Започна да я наблюдава. Чайката беше обърната към него. Стъклените зърна на очите ѝ блестяха малко по-бодро, но в тях продължаваше да се чувства и тъгата, и умората. Крилото пак си висеше настрана. Под небесния капак, заедно с летящите на всички страни чайки и гларуси, плуваха малки бели облачета, наредени кажи речи едно зад друго. Приличаха на копчета – такива каквито би трябвало да има на огромната синя риза на света. Хлапето бръкна в джоба на панталонките си и измъкна шепа царевични зърна. Щом патките обичат царевица, пречи ли и на чайките да си клъвнат от нея? Зърната паднаха около птицата като сачми. Отнякъде долетя гларус. Той се спусна към тях, кажи речи-под самата човка на чайката и отлетя разочаровано. Ранената птица подплашено отплува към средата на басейна, където с осем мили в час летеше моторница. Ниският гърбав човек от борда се закани с ръка към момчето и изяика:

– Знаеш ли, аа!

Милчо се изплаши. Той беше виждал често този гърбав човек в пристанището, дори един път вървя след него да го наблюдава, тъй като му се струваше симпатичен. Гърбавият нямаше врат, а тялото му, както всичко у него, беше късо и широко, но въпреки това на момченцето хареса неговата сурова моряшка сила: хубавите му тъмни очи. Веднъж около прясно боядисана лодка се бяха събрали четирима души, които викаха „оу-хооуп“ и се мъчеха да я тикнат в морето. Всички бяха новаци, не знаеха как се прави това, лодката не помръдваше от мястото си. Тогава се появи гърбавият. Той ги нахока, отстрани ги, нареди по особен начин дървените филета, закова рамо върху кърмата, разклати лодката и на едш бърза ръка я раздвижи. Карината се хлъзна леко по филетата и леко влезе в слънчевата вода, която се разлюля като олио. Гърбавият облече палтото си и без да обели дума, тръгна да си гледа работата. Ето защо, Милчо хич и не искаше този човек да си помисли нещо лошо за него и макар че моторницата гърмеше, извика след нея:

– Чичкоо, аз я храня!

Разбира се, чичкото не чу какво му бяха казали, настроението на хлапака се счупи. Чайката се люшкаше върху облата вълна, оставена от моторницата. Срещу птицата сега летеше катер, Милчо извика. Но птицата и без това вече бягаше от грозното сплескано отпред чудовище, право към „Странджа“ и се приближи почти до борда на гемията. Милчо се учуди. Чайката днес му се стори някак по-чиста.  Бялата ѝ перушина блестеше като къпана, въпреки мръсната вода наоколо – да се удиви човек!…

Щом катерът отмина, чайката се върна обратно към средата на басейна и се движеше бая бързо. Милчо съжаляваше. За него беше удоволствие да я наблюдава отблизо, такава красива и реална – неговата чайка. Защо бяга тя? Толкова ли не можа да проумее, че момчето и желае само доброто? Няколко чайки се спущат над нея, тя повдига с копнеж глава и наблюдава здравите им криле, които режат пълния със слънце въздух. Хлапакът отново потърси нещо за ядене, което би заинтересувало птицата. Върху борда на „Странджа” имаше само няколко сухи главички от скариди. Той ги събра и ги хвърли в морето. Чайките се заблъскаха във водата и на бърза ръка ги пзлапаха. Милчо започна да чисти пръстите си от мустачките на скаридите, които се бяха впили в кожата му като трънчета. Тогава видя нещо, което го удиви. Чайките от въздуха се стовариха внезапно върху ято дребни рибки. Ранената им сестра неочаквано се устреми към тях. Разтворила човка тя цялата трептеше и писукаше, говореше им нещо на техния птичи език. Но здравите птици не ѝ обърнаха внимание. Те напълниха губите си и се изпариха. Ранената плуваше след тях, правеше всичко възможно да ги догони и по едно време разпери криле. Здравото крило започна да бие по водата, но болното легна безпомощно върху нея и птицата се завъртя намясто.

Милчо притича до художника.

– Чичко, как да изгоним тези проклети птици?

– Кои птици?

– Дет летят.

– Защо?

– Само я дразнят!… Карат я да върши глупости, причиняват ѝ болка в раненото крило!…

– Какво?

– Амк и тя иска да се издигне при тях, а не може!

– Ти пак за чайката ли говориш?

– Да, чичко! Знаеш ли колко е тъжно?… Не може и не може да политне, не се храни!… Какво ще стане с нея?

– Остави я на спокойствие. Всичко ще се разреши от самосебе си.

– Как от самосебе си?

– Чайката е част от природата, а природата умее да се запази сама.

Трънчетата забити в пръстите му го дразнеха. То отърка ръката си в панталонките, а после се опита да измъкне поне едно от тях с помощта на зъбите си. Налапал пръста си, Милчо едва сега се сети да погледне картината.

– А, какво стана?

– Както виждаш, започна да се оформя. – Художникът бръкна в джобчето на ризата си. – Мога ли да те почерпя една бонбона?

– Благодаря, чичко! – Хлапето внимателно бръкна с два пръста в пликчето. – Днес картината т се струва особена.

– Защото ми потръгна. Ако и утре продължава така, ще я завърша..

Бонбоната сладнеше и киселееше, Милчо я преметна няколко пъти с езика си и му се щеше да не свършва цял живот. С такива бонбони в устата вече може да се шивее прекрасно.

– Вчера картината беше по-хубава!

– Неподкупен си – засмя се художникът. – Ядеш ми бонбоните и ме нападаш… Вземи си още!…

– Благодаря!… Вчера всичко беше по-ясно. Като истинско…

– А днес?

– Не е като истинско… Това параходите ли са?

– Да.

– А това – крановете.

– Да.

– Чичко, ти си развалил хубавата картина… Цветовете не са същите… Петна, петна… Много си я развалил.

– А ти не рисуваш ли така?

– Е да, и аз правя такива петна.

– Защо?

– Защото съм малък.

– Аз искам да рисувам като малките деца.

– Сериозно ли? Че защо бе, чичко?

– Ами възрастните хора станаха много, а децата са кът… Всеки бърза да стане възрастен.

– Чичко, нямаш си на представа кослко много деца има. Ела в махалата да ни видиш.

– Така ли?… Тогава защо си винаги сам?

– Тук ми е по-добре сам.

– Много обичаш пристанището.

– Много.

– Баща ти знае ли че си тук?

– Аз имам само майка.

– Вземи си още бонбони. Много се стесняваш.

– Ще ти ги свърша.

– Голяма работа.

– Извинявай, чичко, за пръв път виждам голям човек да яде бонбони. Рисуваш като децата, ядеш бинбони…

Художникът се засмя от сърце.

– Старая се да не пуша.

– Виж я какво прави!

Хлапакът се затича към шалана. Той скочи на палубата и стъпките му отекнаха по металическия корпус на кораба. Закъсня. Не мока да види новия опит на чайката да полети. То едва ли беше опит, по-скоро опит да раздвижи схванатите си криле.

Вратата на каютата се отвори. Излезе един от шаланджиите.  Очите му още не можеха да се отворят от следобедния сън, косата му беше сплъстена, а дясната страна на лицето му бе нарязана от ръбовете на възглавницата. Той измина разстоянието до борда като на сън, погледна водата сякаш искаше да скочи в нея. През отворената врата се виждаше как другите двама шаланджии играят табла. Хлапето се учудваше защо тия хора се излежават по цял ден тук. Бяха тромави, много приличаха на кораба си. Шаланът беше дебел и откакто го помни все лежи на това място – тъп и отпред, и отзад, мръсен, негоден да се движи сам. Винаги го теглеха катерите. На търтей, на такова нещо му приличаше шалана, а на пияни  търтеи му приличаха тримата льохмани от екипажа му.

– Чичко, тя се мъчи да хвръкне!

– Какво бе?

– Чайката!

– Глей си работата!

Шаланджията със залитане влезе в каютата и затръшна вратата зад себе си. Чуваха се само острите чаткания на пуловете. След това вратата се отвори още веднъж и излезе друг много нисък шаланджия. Оня, сънливия, вдигаше нагоре бутилка и в тази поза приличаше на тромпетист.

– Колко е часът? – запита ниският като се прозяваше и протягаше косматите си ръце.

– Четири.

– Работният ден свърши!

Хлапето зяпаше рисунките по ръцете на ниския. Тези ръце му приличаха на страници от картинна книжка и колкото пъти ги гледаше, все не можеше да разбере какво точно е нарисувано. Чайката се бе отдалечила навътре. Стори му се уморена и замислена.

Милчо се покатери на кея и се отправи към параходите. Един автокар спря до него. Автокаристът се наведе и го издърпа при себе си. Хлапето се усмихна. Момъкът също се усмихна. След това започна да ругае камиона, който бе препречил пътя му. Тръгнаха. Милчо погледна няколко пъти към автокариста – чудеше се как оня е разбрал, че се е изпълнила най-голямата му мечта, да се вози на автокар – но момъкът не му обърна повече внимание: изчакваше, изпреварваше, заобикаляше, втурваше се стремително сред хаоса и все тананикаше една песничка, много проста и лесна, можеш да я запаметиш с първото чуване. Освен това, той много ръкомахаше и поздравяваше де кого срещне. Изглежда, че всички го познаваха. Ръцете му върху волана се тръскаха и русите им косъмчета светеха като звездички. Ей, че хубаво било да се провираш между всички интересни неща на пристанището, да познаваш всички хора и те да те познават, и да си пееш така безгрижно, и да ругаеш волно, да наричаш когото си щеш „хапльо”, „заплес”, „чучело”, „баба такава” и пр.

Докерите натовариха няколко сандъчета на платформата и автокарът потегли назад. Тичаха между влаковата композиция и параходите, промушваха се под крановете. Ето го едрият докер Янко и неговият колега, ето го милиционерът, който не излезе толкова страшен – всичко се ниже отляво и дясно, мирише на портокали, смазочно масло и каучук.

Тогава се случи голямата беда. Лицето на автокариста се смрази. Момъкът не знаеше какво да каже. Гледаше и мълчеше. Гледаше ту платформата, ту морето. Не проумяване как може да се търкулне сандъкът и защо трябваше да падне точно в морето. Не можеше ли да падне на кея, както е ставало няколко пъти досега? Милчо бе втренчил уплашените си очи в момъка.

– Батко, какво стана?

Момъкът продължаваше да мълчи. Насъбраха се докери, служители от Управлението на пристанището – много хора се струпаха, а по-добре да не беше ставало така. Кърмата на шведския параход се напълни с моряци. Сандъкът беше паднал близо до винта на кораба. Прииждаха и случайни посетители на пристанището.

– Баш като щяха да го приемат в партията – рече един докер.

– Кара като луд. – каза друг докер.

– Правил съм му забележки… Видях го как изви тук, сандъците се наклониха и най-горния – туп! – на дъното… Вадѝ го сега, ако си нямаш работа.,

– Какво имаше вътре?

– Резервни части.

– Тогава ще за гази.

– Баш преди влизането му в партията.

– Няма ли някой водолаз?

– Цялата бригада е на нефтеното пристанище. Хората си имат план. Няма да се занимават с Маринчовите бели.

Милиционерът се опита да разпръсне любопитните, но не успя. Автокаристът Марин продължаваше да мълчи. Милчо се изхлузи неусетно на кея и се нареди между зяпащите, чувствуваше се виновен за случилото се.

– Да му ги удържат от заплатата.

– То се знае… А, водолазите ще извадят сандъка.

– Ще извадят ама и Марин няма да се отърве без нищо.

– Едно на ръка!…

– Пазѝ се!

Викаше другият автокарист. Човекът искаше да мине.

6.

За първи път телефонът в стаята ѝ иззвъня, за първи път тя чу гласът на  администраторката по жицата, същият приятен и мил глас, който ѝ каза, че я търси някакъв млад човек. Ана Лилова не се учуди. Заради доброто настроение,ли, заради  дяволския вятър ли, тя смяташе, че не може да върви все така. Този телефон не може да не звънне най-после специално за нея и да ѝ поднесе някаква сладка неизвестност, нещо смътно и томително. Затова не се учуди, но се развълнува и просто не знаеше какво да отвърне, докато най-после смутолеви, че този който я търси може да почака малко долу, тъй като тя ей сега възнамерява да слезе, защото ѝ предстои излизане в града. Разбира се, това излизане трябваше да стане по-късно, след като си почине добре,  но да се почива може винаги. Пет следобеда и пет нощи са нейни. Тя се облече бързо и отдели пет минути за огледалото.

И така, кой може да бъде той?…. Професионалният спирач от ули­цата? Добре. Размисляше и предполагаше. В мислите и предположенията нямаше никаква логика. Каква логика у жена, която е потърсена внезапно по телефона?… Чужденецът? Нищо чудно. Още по-добре. Пак раз­мисли и върху това предположение, без каквато и да е логика.

Притиснатите ѝ от гилзата на червилото устни внезапно се разтвориха и Лилова чу гласа си, който каза:

– Ани, как си?

Транзисторният приемник от съседната стая съобщаваше с чудна сантиментална песен на английски език, че любовта се състои от няколко чаровни неща плюс двама души, които трябва да ги почувстват. Мелодията излизаше през отворения прозорец навън и пак този своднически вятър я пращаше при нея, до огледалото, където между зъбите на гребена пращеше изкъпаната ѝ коса. Според нея, тя никога не е имала по-лошо стърчаща коса, обвиняваше я в бунт и в нежелание да ѝ стори най-дребната услуга: тъкмо днес да легне мирно, да се подчинява на гребена и да заеме положението си от най-хубавите ѝ години.

Кой е той?

Ана Лилова заключи вратата и се спусна по стълбището.

– Охоо! – извика някой след нея на етажа.

„Охоо!” – отвърна му с мислите си тя, като продължаваше да се спуска и постепенно да се съвзема, неусетно да послуша хитрата си женска мисъл, кеято ѝ подсказа, че не бива да бърза толкова, защото тази игра се играе спокойно и колкото по-хладнокръвно, толкова по-лесно ще я спечели, а всъщност нямаше и какво да губи, тъй като е решила на всяка цена да си остане непокътната, да отнесе в София само прашецът на леката лятна авантюра.

Още с площадката на стълбището видя плешивия чужденец, който седеше на старото си място, този път по блестяща бяла риза и вратовръзка. Разглеждаше списание, внезапно вдигна глава и я видя. Лилова успокои още повече стъпките си. Погледите им бяха впримчени и тя не знаеше дали сега да се усмихне, или после, когато се приближи и стиснат ръцете си… Въпросът бе разрешен от другия, когото– Лилова до този момент не бе видяла. Той седеше на съседния стол и се изправи непохватно. Лицето му пламтеше, беше много висок, с червена ниско подстригана коса. Боже мой, къде е виждала това момче?

После младият белетрист, който вече бе успял да напечата два разказа в местния вестник успя да направя що годе сполучливо двете крачки към нея и да поеме ръката ѝ.

– Представа си нямате как искам да ме извините, искрено и изцяло.

– Всичко е наред – усмихна се тя. – Носите ми вашите разкази, нали?

– Да.

Момчето гореше от срам. Чужденецът беше много хубав – красив, оплешивял заради прищевка на природата мъж…

– Само един разказ – добави момчето. – Не бих си позволил да ви досаждам с повече. Написан е на машина.

– Как? Не ми ли носите нещо от печатаното?

– Мисля, че това което ви давам е по-добро. – Оня продължаваше да гледа право в очите ѝ. Разказваше ѝ много неща, в разказа си влагаше цялото свое „аз” и великото внушение, че идва от далеч сякаш сало за нея, че тя е една  от големите забележителности на страната си и до кога двамата ще се гледат така, кога ще стиснат ръцете си, кога ще стоят един до друг в безконечен разговор?… Младежът наистина чувстваше нужда да се оправдае и го правеше искрено, пред нея не стоеше маниак:

– Когато почетох Шон О’Кейси, неволно възпроизведох думите, които ми казахте в библиотеката и реших да чуя мнението ви за мен. Мисля, че наистина ще ми окажете помощ,

– Дано оправдая доверието ви… Разказът, ви е малък, обадете ми се утре в библиотеката, мисля че ще можем да си побъбрим за туй-онуй… А сега можете да ме придружите до спортния магазин.

Тя сложи ръкописа в чантата си, остави ключа на администраторката и се отдрави към изхода, чужденецът стана и влезе в асансьора.

Момъкът стърчеше с половин глава над нея. Нямаше и помен от първоначалното му смущение, държеше се естествено и тя на няколко пъти с интерес погледна право в бистрите му очи. Трябваше ли да му се сърди за това, че я лиши от следобедна почивка? Защо да му се сърди? Нали именно той стана причина да си „побъбри” малко с чужденеца, който все повече навлизаше в съзнанието ѝ?

– Спортувате ли? Имате вид на спортист.

– Гребане и ветроходство.

– Ветроходство?… Интересно, значи, пожелая ли една разходка с яхта и готово!…

– Само пожелайте.

– Знаете ли, че си навличате беля?

– Защо?

–Ами че аз мога да пожелая в най-скоро време.

– Гости на нашия град, искате ли да прекарате няколко приятни часове по море, позвънете на 47-23, Досев, по всяко време на денонощието!

Хуморът носеше лек провинциален оттенък, но тя се засмя широко и го накара да повтори телефонния номер.

Лилова нямаше работа в спортния магазин, но той беше за нея нещо като отправна точка към пристанището. Нищо друго не можеше да се прави в тези часове на деня. Първите летовници разглеждат града и се запознават с магазините му. Тук-там някакъв закъснял ремонт на ресторант. И местните, хора, наизлезли по главната улица, създаващи навалица преди да се свечери, хиляди разголени женски рамене, високото говорене и своеобразният смях на младите, вече добре познато на нея, заедно с любовните гонитби и лекото ваканционно изражение по лицата. Ето го и нашият професионалист от снощи. Абсолютно същият, само че тези път разговаря на немски с ръце и двете кльощави червени момичета примират ст смях, но същевременно са обзети от възхищение от масивния му черен врат, който пращи от мъжественост. Той я видя, тя му се усмихна и подвикна:

– Как е, върви ли?

Масивният врат се изчерви. Но и тя се изненада от себе си. Какво ставаше с нея? Нима са ѝ позволени подобни волности? От къде измъква тази самонадеяност? Боже мой, как се променя човекът, когато му се повиши самочувствието!… И сега някой я гледа, двоуми се дали да я заговори, но тази вечер Лилова крачи по-различно ст снощи по улицата, оня губи кураж и се връща. Хубаво се живее в този град!… С удоволствие би живяла тук… Но пристанището!… За нищо не би дала пристанището!

Една фиатка мина край нея и влезе в портала. Ана Лилова зърна на волана позната фигура и започна да рови в паметта си. Това лице ѝ беше познато, но от къде?… От къде, наистина?… От екрана. Разбира се – това беше Лена Сугарева, която отива на снимки. Вярно,  на кея се снимаше някакъв филм.

Фиатката префуча под носа на един локомотив, милиционерът махна неодобрително с ръка, после веригата на вагоните закри всичко. Лилова вървеше бавно и поглъщаше всички шумове, заедно с това поглъщаше и прелестната миризма на пристанището.

Този път реши да свие на дясно, да мине край пасажерския кей и да поскита в прашната част на пристанищния район. Вчера бе забелязала зад порутените бараки няколко мачти на яхти.

– Другарко, на оня свят ли искате да отидете?

Гърбавият човек я дръпна за ръката към себе си. Камионът се закова на място.

– Не – каза Лилова и погледна с усмивка грозното лице на здравеняка.

– Тя като зяпа, ти не виждаш ли бе?

– Виждам, затуй спрях! – рече шофьорът.

– Той и Марин не виждаше къде кара, че сега се чуди как да слезе на дъното за сандъка.

– Ти не ги разправяй на мен! Видя едно лъскаво парче и гледаш да го хванеш за ръката.

Шофьорът удари едно око на Ана и натисна газта. Гърбавия пусна ръката ѝ. Лилова почувствува облекчение. Сякаш се бе освободила от клещи.

– Трябва да си отваряш очите и ушите на четири!… Къде си тръгнала?

– На разходка.

– Ако искаш разходки, иди на булеварда. Не виждаш ли, че тук се работи?

Тя гледаше ръката си,

– Ще ти мине . Туй да ти е дерта в живота.

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озова в оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителство – бойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби…

Ръкописни 4 листа:

 

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озовав оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителство – бойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби малко време, като наблюдава как от тежкия железен кораб излизат трима мързеливци в летни сини куртки и красиви бели шапки с козирки и кокарди на българския морски флот. Шаланджиите се наредиха на чешмичката. Най-ниският запуши с пръст четвъртия водоскок да увеличи силата на струйките и всички едновременно се наведоха да пият.

– Какво става там?

– Верно бе, какво става там?

– Изтърван е някакъв съндък с резервни части.

– Защо?

– Паднал в морето…

Човекът, който ги информираше също се наведе да пие. Той държеше в ръката си винт за лодка и бързаше. Голият му гръб беше прашен.

– И сега?

– Намери се оня чалнат художник. Щял да се спусне да го извади.

– Там има най-малко десет метра.

– Щял да го извади.

Чалнатият художник вече навличаше неопреновата качулка, а милиционерър напразно се мъчеше да пропъди тълпата. Лилова се промъкна към групата на любопитните и реши, че няма нужда от много натискане – виждаше се добре и отстрани.

– Да благодариш на мен, че ти го доведох.

– Ще успее ли?

Младият автокарист беше прежълтял. При всеки курс на отиване и на връщане той се спираше за малко да разбере как вървят работите. За цялата работа сега се грижеше един хубав мъж с красиво мургаво лице, когото всички наричаха „капитана”.

Като го зърна, Лилова изтръпна и си помисли, че това не може да бъде човек от реалния живот, по-скороби го взела за герой от екзотичен западен филм.

Мъжът беше към четиридесетте, но кожата на лицето му блестеше от свежест и всяка черта на това лице се връзваше органично било с капитанската шапка, било с тъмните му очила. Докерите бяха донесли въже и сега показваха на леководолаза един от сандъците.

Този, когото наричаха Капитана му обяснаваше как да прокара въжето през сандъка, но гмуркачат, в чието лице Лилова позна художникът Стефан Лазаров, слушаше разсеяно наставленията, тъй като сигурно знаеше достатъчно добре как трябва да свърши работата си. Сега той беше почти готов и оставаше последната подробност – оловните тежести, които той опаса около кръста си.

Не го пускайте! Тук има най-малко десет метра.

– И повече.

– Нищо му няма. Такива леководолази слизат на двайсет метра.

– Чакайте да се върне тежководолазната бригада.

– Малко преди да се извърши спущането, пристигна автокарът. Водачът му слезе на кея, направиха му път и той застана пред гмуркача. Лицето му не изразяваше особена надежда.

Мисля, че няма защо да се безпокоите – каза художникът и тъй като момчето не отвърна, намери за нужно да се допълни: – След няколко минути сандъкът ще бъде на платформата ви.

– Тук има повече от десет метра дълбочина.

– Едва ли има повече от осем. Пък и петнайсет да са, пак ще успея.

– Ти не го познаваш – намеси се капитанът. – Той е мой приятел. Ако не успее така, ще си донесе апаратите ссъс сгъстен въздух.

Лилова слушаше капитана и си мислеше, че истинският мъжки глас трябва да бъде такъв. Това се казва мъжки глас. Акцията не можеше да не успее, щом се ръководи от този човек. Той създаде естествено впечатлението, че е организатор на спущането и че без неготази работа едва ли би завършила сполучливо.

Самата тя недоумяваше как е възможно да се слезе на такава голяма дълбочина и съжали, че през ръцете ѝ беше минала доста обширна литература за леководолазното дело без да предизвикака къвто и да е интерес у нея.

– Готово – рече капитанът. – Внимателно!

Той придържаше художника за рамото и го насочваше към граничната ивица на кея.

– Първо ще намериш сандъка и ще излезеш да поемеш въжето. Хайде!

 

1963. „СОЛЕНА ВОДА“ – Писателят.

БОРИС АПРИЛОВ

С О Л Е Н А   В О Д А

начало на роман 1963 – недовършен;

и второто начало от 1964 тук!

Лодката „Дунав“ – току що закупена; Ахото прав, Арон (Барона) клекнал до него.
Ноември 1960 пише на гърба. Старото пристанище на Бургас.

1.

8.9.63   Има нещо весело и празнично в боядисването на една лодка, когато морето блести на две крачки от тебе, а въздухът е прозрачен и небето спокойно бди над работата ти. Всяка дъсчица на корпуса е вече прикована, кълчищата е натикана в процепите, дупките са запълнени с маджун и вече остава най-лекото – да мажеш бялата боя. Боята носи търговска марка „Бисер” и наистина блести като бисер, макар че не е качествена. Все пак лодката става бяла като слонова кост. Кантовете около бордовете багрим със зелена боя, а дънната част – с отровна кафява боя, която предпазва дъските от най-опасния враг на корабите  – морският червей. Леко и приятно се боядисва мачтата и особено кабинката, която отгоре е покрита с брезент. Разбира се, изисква се известно майсторство да не зацапаш филистрините, онези дървени пръстени около кръглите прозорчета. Затова с тази работа се е заел Барона.

Външността на Барона е тривиална – морска. Той е сух и мургав, дребен на ръст, с прорязано от бръчки лице, но тези бръчки не са от старост, а от постоянно взиране срещу слънцето. Особено здраво са изрязани бръчките на песимизма, които минават край устата му. Но те не подхождат на неговия безгрижен характер, известен по цялото крайбрежие.

Лодката е стъпила върху няколко дървени филета. Дълга е седем метра и двайсет сантиметра, широка – два метра и висока метър и двайсет. Водоизместимост – три тона. На кърмата е монтиран голям бензинов мотор, много стар шевролет, забравил вече годините си. Мощността му е четирийсет коня. Помисля ли за тях, добивам чувството, че притежавай конеферма.

Намираме се в края на Бургаското пристанище, недалеч от големите параходи и крановете, които ми приличат на жирафи. За нас от ден на ден става все по-тежко. Кейовете непрекъснато се разширяват. Държавата иска да има голям порт и на етапи ни изтласква настрана. Всеки ден си имаме разправии с пристанищния надзор. Чиновниците от тази служба ни гонят и ни пращат на два километра далеч, а ние все още се съпротивляваме и казваме: „Добре де, като направите кея ще се махнем!” Това ги ядосва много. Кеят може да се изгради бързо, но работата върви мудно. Един нищо и никакъв насип се прави с ориенталски темп – на ден по камион и това ни кара да примираме от смях. Нашият смях дразни строителите и те се нахвърлят още по-стръвно срещу нас. Ние, притежателите на рибарски и пасажерски лодки, сме се съюзили на обща борба и я водим ефикасно. Да се води такава борба не е трудно, тъй като отстояваме личните си интереси, а чиновниците отстояват интересите на държавата.

Както вече казах, в боядисването на една лодка има нещо весело и празнично. Тогава е невъзможно да скучаеш. В тази част на пристанището е пълно със сеиржии. Един по един или двама по двама, те идват мълчаливо, сядат върху мекия насип и започват да наблюдават. Като се нагледат добре, стават и си отиват. Тяхното място веднага се заема от други. Най-приятни са тези, които се стараят да помогнат:

– Не така, по-тънко!

Аз не съм майстор в боядисването, затова благодаря за съвета и започвам по-тънко. Оня, след като се нагледа достатъчно, казва още нещо за поощрение и си отива. На неговото място идва друг, който казва:

– По-дебело, другарю!… Боята предпазва лодката!

Веднага се съгласявам с него и започвам да мажа по-дебело.

Барона ме поглежда и не казва нищо. След като си отиде кибикът, аз се обръщам към него:

– Защо мълчиш?… Дебело или тънко?

– Все едно – отвръща мързеливо той. – Вече сме към края. Няма ли да купим малко бира, че пресъхнах.

Бъркам в джоба си и подавам пари на Барона. Той оставя четката и се отправя към бюфета при входа на пристанището. Връща се след два часа. Безсмислено е да му искам сметка за забавянето, нито пък го питам защо не ми връща остатъка от парите. Само поемам бутилката и пия жадно. Хубаво е да се пие бира през време на работа. То кога ли не е хубаво да се пие бира, но сега е особено сладко. Вдигам повторно бутилката. Пия и гледам небето. В него, като блуждаещи микроби под микроскоп плават гларуси и чайки. Сякаш за първи път чувам разнообразните шумове на пристанището. Слушам ги и си мисля: това е то ритъмът на пристанищния живот, най-прелестното нещо на този свят и сега ти си част от него, макар че някои правят опити да те изгонят извън пределите му.

След това захвърлям празната бутилка и изваждам бележника си, в който записвам разходите направени по лодката. Написвам следното: за бира – 10 лева. С тази незначителна цифра досегашните разходи леко набъбват на петнайсет хиляди и осемнайсет лева. Всички едри и дребни суми се нареждат така:

Закупуване на лодката – 5500
американ за платна – 226
на майстор Паскал, за ушиване на платната – 120
за въжета – 90
на Барона, в заем – 50
за таксѝ, да търсим майстор за ремонта – 17
вечеря в казиното по случай закупуването на лодката на дванайсет познати и непознати – 172
таксѝ до този, който продава мотор – 11
таксѝ до друг, който продава мотор – 9
мотор – 3200
пренос на мотора –18
на Барона, в заем – 40
ремонт на мотора – 1100
винт – 70
на Барона, в заем – 30
боя, безир, маджун, шпатула, гласпапир, четки – 184
акумулатор – 368
подкуп на продавача от ведомствения магазин задето ни продаде акумулатора – 30
вечеря в казиното на няколко морски вълци – 92
на Барона, в заем – 20
пирони и други дребни – 18
на Барона, в заем – 3
разноски в съда по прехвърлянето на лодката на мое име /нотариален акт/ – 62
на Барона, за цигари – 2
и т. н. и т. н.

2.

Когато духне южният вятър
планините на Тафуа севиждат
и ти се струва, че на върха Као има хора.
                        Песен на едно тихоокеанско племе
У нас, когато духне източния вятър морето става още по-синьо, небето – от своя страна – става съвсем синьо и ти се струва, че на хоризонта се появяват мечтите. Ти гледаш как вълните прииждат срещу теб и внезапно те обзема желание да тръгнеш по тях. Но за да сториш това ти е необходима лодка. Лодка можеш да си поръчаш в корабостроителницата, или пък при някой стар майстор. Най-напред отидох при майстор Никита. За неговата слава знаех отдавна.

Намерих го в двора му, с ренде в ръка, до скелета на една нова гемийка. Той извърна старческата си руска глава към мен и ме погледна със сините си очи, пълни със сладост и поезия. Те бяха чисти и безхитростни, в тях тлееше неугасимия пламък на творчеството и сякаш разказваха, виж какво, аз не съм занаятчия, правя изкуство, за което да се говори дори след моята смърт. Наистина, малко му остава да живее на майстор Никита, но когато изчезне от света, хората ще гледат неговите лодки и ще казват: „Това е лодка! Направи я Никита. Вече няма такива майстори!”

Старецът заговори със своя сладък руски акцент, уви, за да ми каже, че засега има три поръчки и че с удоволствие ще ми направи една лодка, ако имам търпение да почакам до пролетта. Такова търпение нямах и тръгнах да обикалям останалите майстори, някои от тях също така известни, а други непознати за мен. Всички ми даваха един и същ отговор – на пролет. Качих се на кораба и заминах за Мичурин*. В корабостроителницата ми заявиха, че биха приели една извънредна поръчка, но това може да стане най-рано на пролет.

Трябваше да опитам късмета си при созополските майстори. Те нямаха такива безхитростни очи като на майстор Никита, а напротив, но това не е толкова важно, а важното е, че също приемаха поръчки за пролетта.

Отчаян и уморен, седнах на созополския кей. Беше един от последните дни на лятото. Залязващото слънце изпращаше тиха светлина. В обезлюденото казино няколко по-смели курортисти спокойно пиеха ракията си, като се радваха на щастието, че няма нито оркестър, нито певица, че няма шум, че градчето мирише омайващо на паламуд, грозде и смокини, и че всички тези дарове на земята и морето са техни. Водата между лодките беше гъста и блестяща, пълна със смърт. От умрелите загнили водорасли се издигаше смрад – неприятна за този, който не е навикнал и сладостно уханна за този, който обича всичко, което идва от морето. Старият лодкар Лефтер газеше в тази застояла вода с кепче и ловеше скариди. Тази скариди той продаваше на двама-трима летовници за стръв. Неусетно, както шареше пред мен, аз му разказах патилата си и той, без да вдига глава от водата, рече:

– Тогава защо не си купиш една готова лодка?

– На старо?

– На старо, разбира се… Сума ти лодки се продават.

– В края на краищата не ми остава друго – отвърнах аз, като наблюдавах серпантините на чайките. Птиците летяха с достойнство в крехкия слънчев въздух. – Ще обиколя цялото крайбрежие, но ще намеря една лодка за мен.

Тръгнах да търся моята лодка.

Нямате си представа колко е голямо крайбрежието ни. Като го погледнете на картата, то ще ви се стори едно смешно кътче от Черно море, но тръгнете ли по него, ще ви удиви разнообразието на всяка гънка от брега, на всяко негово пристанище, на всяко селище. Не само хората от всеки град и всяко село се отличават, отличават се и лодките. Една е конструкцията на лодките в Балчик, друга е в Созопол, по-друга е в Несебър, съвсем друга е в Мичурин, а да не говорим за Бургас, където лодките имат най-добра линия. Върнах се тук с убеждението да умра, но да намеря лодката си на това място.

Какви ли лодки не разгледах през време на моето скитане? Големи и малки, нови и стари. Тогава се убедих, че ние не умеем да наблюдаваме плавателните съдове и разбрах, че лодките са като хората, имат своя физиономия и своя душа.

9.9.63  Някой ден направете като мен. Седнете на кея и започнете да наблюдавате привързаните към него лодки. Ще ви учуди разнообразието им. Има лодки изнурени от труд и те веднага ще ви се натрапят със скромната си външност. Боята им е овехтяла, въжетата им са нащърбени, палубите им, доколкото ги имат, са винаги мръсни и върху тях цари безпорядък. Други техни сестри са боядисани в по-весели цветове, имат гладки бордове, прави, неогънати още весла, всички ръбове са остри, неизтъркани, имената и номерата им са написани свястно, а моторите им са прибрани в прилични кабинки, които се заключват с катинари. Трети са гиздави и шарени, върху тях личи само първия равен пласт боя, на мачтите им стърчат нови осветителни тела и като речеш да влезеш в тези красавици, ти иде да свалиш обущата си. Освен това, тъпите носови части на някои лодки им придават глупав дебелашки вид. Със тях си готов да се отнасяш като с добродушни откровени хора, които са глупавички, но никога няма да ти причинят зло. Други, напротив, имат заострена носова част, тънка и стройна линия и приличат на лисици-хитруши. Трети са лодки търтеи – тромави и тежки, изоставени, небоядисани, свикнали да бъдат теглени на буксир от други. Има щастливи лодки, има и нещастни, има лодки алкохолици, има и престъпници, крадци, клюкари, доносчици, лодки които чувстват превъзходството си и странят от сестрите си, а други лодки са се прилепили към цицките на държавата и сучат облаги от тях. Те също странят от сестрите си и почти винаги ще ги видите привързани към някой шалан* или влекач. Има лодки самотници, забравени от стопаните си, които стоят от години на едно и също място върху сушата и гледат с копнеж към морето. Има лодки несретници, на които не им е провървяло и лежат с разбити бордове върху някой наклон. Всяка година от тях изчезват ту ребро, ту дъска, ту летва, стопяват се, дават късчета от телата си да бъдат заздравени други лодки, или отиват в печката. Има гиздави празноскитащи яхти с бели прически-платна и високи стържещи небето мачти. В техните тела туптят и студени моторни сърца, които бият само за удоволствия. А най-после в нашите води се появиха и летящи глисери – толкова блестящи и соанирани, че приличат на холивудски гърли, пък и служат само на кинематографията, когато снима филми за прелестите на нашето крайбрежие.

Аз не съм добър психолог. Ако вие започнете да наблюдавате  лодките като мен, ще откриете още по-голямо разнообразие на характери – достатъчно е да се вгледате поотделно във всякоя от тях. Унесете ли се малко в разсъждения, ще отгадаете характера на лодката-мечтател, на лодката-грабител, на авантюриста и ако щете – на бракониера.

*шалан – плаваща платформа, нещо като сал, върху който се поставят товари, за да бъдат извлачени между кораби или други обекти в пристанищата. Нямат мотори или други приспособления за плаване.

3.

Към обед ние вдигнахме котвата и напуснахме мястото на подводната скала, от която все пак успяхме да измъкнем две връзки попчета. Заобиколихме фара и влязохме в басейна на пристанището. Аз гребях, а старецът, когото от уважение все още наричах бай Тодор, нижеше рибата на върви. Беше твърде стар и много окъсан, и пушеше цигарата си без да я пипа с ръце, като я мокреше от студения ѝ край. Така съм го запомнил, винаги с мокра цигара в уста, а и той някога беше се хванал на бас с всички от пристанището при такова условие: види ли го някой без да пуши, веднага да му поиска пари за ракия. Доколкото знам, на никого не се усмихна щастието. Бай Тодор палеше цигара от цигара. Опушваше не само мустаците си. Димът опушваше цялото му лице, чак големите му сиви вежди, под които спокойно гледаха примирените му добри очи. О, вие не знаете какво е това човешка доброта, пък и да твърдите обратното, няма да ви повярвам, докато не ми докажете, че познавате този старец. Никой никога не го е чувал да псува, разбирате ли? Да живееш в пристанище и да не псуваш, да не ругаеш децата, когато отвързват лодката му и я разкарват чак до отсрещния бряг на залива, когато пияни гемиджии взимат греблата му да си услужат и след това не ги връщат по три дни, и какво ли не още. Разказват, че дори чайките, почувствували неговата добрина кацат спокойно на лодката, но чак това не вярвам и ми се струва легенда, защото никой не е видял досега чайка да кацне на лодка в присъствието на човек.

10.9.63   – Борко, можеш ли да спреш за малко?

Прекъснах гребането и ударих няколко контри. Спряхме точно на онова място до вълнолома, където по това време ДОСО закотвяше яхтите си. Около нас мълчаливо летяха трийсетина гларуса. Едва сега забелязах тяхното присъствие, крайно учуден, че птиците летят безпокойно и въпреки това – безшумно, сякаш подготвяха конспирация. Когато лодката се успокои съвсем, птиците налягаха по водата, обърнали главите си към нас.

– Малко кино и театър – усмихна се бай Тодор. – Сега ще си погледаме.

Той отдели десетината лапини, хванали се на въдиците ни и се изправи. Гларусите чакаха само това ставане, за да се вдигнат отново във въздуха. Този път някои от тях издаваха нетърпеливи писукания.

– Гаро! – извика приятелски старият рибар.

В същия миг около нас се понесе хаотичен грач, една внезапно избухнала олелия, придружена с движението на десетки крила.

– Иванчо, мини по-напред!… Викторе, не така!… Хайде сега готови!…

Бай Тодор хвърли лапините в морето и борбата започна. Тя трая малко, но гледката бе чудесна и достойна за филмовата камера. Тогава си обещах каквото и да стане, да докарам някога един филмов оператор, и нека той заснеме това зрелище – как бай Тодор храни гларусите, пък да заснеме и самия рибар, за да го съхрани в киноархива, където сигурно има и някои по-незначителни кадри.

Преди да потеглим към нашия кей, запитах стария рибар защо не подхвърля лапините една по една. По този начин зрелището ще се проточи, удоволствието ще стане десет пъти по-голямо.

Той се усмихна и цигарата му клюмна. Бой Тодор наистина мокри повече, отколкото трябва цигарите.

– Така правех някога – рече той. – Тогава цялата риба се изяжда от няколко гладници и проклетници като Виктор. Те са силни и не дават на другите. А сега хвърлих десет рибки, ядоха десет птици.

– Защо си го кръстил Виктор?

Старецът се усмихна и ме погледна. След това взе цигарата между пръстите си и запита:

– Не се ли досещаш?

– Не – отвърнах учудено аз,

– Помисли де, помисли!

– Не разбирам.

– Виктор бе, Виктор!… Не си ли чувал за Виктор?

– Ясно! Виктор! Ей че си го измислил!… Старецът се смееше със своя тих замайващ смях. Изпеченото му лице блестеше на обедното слънце, между бръчиците му лъщеше пот. Загребах, а той продължаваше да се смее простодушно. Докато го слушах, попрехвърлих малко из паметта си образа на Виктор. Не му е тук мястото да ви го описвам. Уверявам ви, по-нататък не може да не стане дума за него.

Долепихме се към кея. Прибрах греблата. Поочистихме малко кувертата, поприбрахме туй онуй, изгребахме водата. Лодката на стареца отдавна си прави вода и когато някой му подхвърли нещо за нея, отговаря му: Нека си има водичка в лодката. Всичко става. Понякога човек може да си намокри челото.

Заех се да привържа лодката от двете ѝ страни – към нашата постоянна котва и към брега. После, като се наведох да издърпам баша към брега, за да слезе стареца, видях го да се огъва върху предната пейчица. Държеше се за корема и се превиваше. По това, че се сви на ер-голям разбрах, че изпитва страшна болка, но той не изстена нито веднаж. Продължавах да държа въжето. Чудех се да вляза ли при него, или да бягам за линейка. За мое учудване, старецът се успокои изведнаж. Той ми подаде рибата и скочи на брега.

– Какво ти стана?

– Имам си една болчица. Изведнъж ме свие, изведнъж ме отпусне.

– Каква е болката?

– Най-голямата болка е, че съм на седемдесет календара, момченце… Та, ти искаше да купиш лодка… Ела сега да те заведа при Чолака.

– Чолака?… Добре го познавам, но да продава лодката си, не ми се вярва.

Бай Тодор се приближи към мен, и въпреки че наоколо нямаше хора, ми прошепна:

– Прави се, че не продава, но продава. Ти се прави на човек, който не е примрял за лодка, ама ако намери нещо, е – ще вземе да го купи.

– Има си хас, тази лодка да се продава!…

4.

Има си хас „Дунав” да се продава!

Не исках да губя нито секунда. Отправих се към кея със шаланите. Там беше Чолака. Там беше „Дунав”, хубавата лодка с грозното име. За мен всякакво име беше грозно, освен едно. Но защо трябва да бързам? Нито човекът ще избяга, нито лодката. Умишлено забавих крачките. Но защо пък да не побързам? Какво като побързам? Започнах да тичам… Чакай! Така не става. Втурна ли се при него, ще ми поиска много по-голяма сума. После си помислих, че и да бягам и да не бягам, Чолака ще ми поиска два пъти повече от реалната цена. Знаех добре – каквото и да поиска, ще дам. Важното е да продава. Такава лодка не се продава. Все пак той е подшушнал, че я продава. Защо ще я продава? Трябва да има нещо нередно в лодката, за да я продава.

Двата шалана лежаха тежко в омаслената вода един зад друг, големи, тромави и мръсни. Отливът бе разкрил ивица от бордовете им, обрасли с миди и водорасли. Върху ръждясалите палуби в безпорядък бяха захвърлени въжета, кофи, сандъци, котви – цял склад от вещи. В слънчевия обеден час човек интуитивно долавя отдалеч топлината, която излъчва желязото.

До левия борд на първия шалан бе привързана „Дунав”. Спрях и за първи път я разгледах както трябва. Досега тя ми е правила впечатление на солидно изработен съд, който знае как да седи върху водата и как да покрива вълните. Изпъкналите ѝ гърди отпред, плавната заобленост на корема и значителната ѝ широчина осигуряват нейната устойчивост – нареди пет души на единия борд и ще получиш само един малък наклон, нищо повече. Моторът е прибран в малка кабина, на предната част е изградена по-голяма кабина с две койки за спане, но тя се подава толкова слабо над бака и е така майсторски заоблена, че е изключено всякакво съпротивление на вятъра. Красиво нещо е нейната бяло-червена мачта, прикрепена за двата фалшборда с металически ванти и съоръжена с автомобилни лампи отпред и отзад. Този съд няма нищо общо нито с рибарските лодки, нито с яхтите,

Скочих върху шалана, прекосих го и се спуснах върху имуществото на Чолака. Лодката дори не почувствува тежестта ми. Наведох се и започнах да разглеждам дъските. Бяха солидни, но твърде стари. Скрепяванията навсякъде бяха направени здраво. От двете страни на корпуса минаваха надлъжни пейки, притегнати с две напречни седалища от дебели дъбови дъски. Там където позволяваше вътрешната обшивка, успях да разгледам ребрата и останах възхитен от здравината им.

Търпението ми вече бе изчерпано. Прехвърлих се на шалана и тръгнах право към „каюткомпанията”. Влязох без да чукам и видях Чолака. Той лежеше върху коравата тапицировка на каютата така, както лежат колониалистите в тропиците. Късите му крака бяха вирнати над облегалката. На другата кушетка лежеше Петър, грамаден черен льохман с гладко бебешко лице. Върху масичката стърчеше малка бутилка на която пишеше „Плодова ракия”. Лицата и на двамата бяха потни. Голи до кръста, шаланджиите сякаш демонстрираха коремите си, върху които бяха накацали две-три мухи.

– Ще изпукате от жега – рекох аз.

– Нищо – отвърна Чолака. – Ти все пак затвори вратата. Сега е работно време… Ей там шишето, пий и легни някъде, че е горещо.

Дръпнах с крак стола и се отпуснах на него.

Нямах желание да пия. В това тясно и полутъмно помещение почти не се чуваха шумовете на пристанището. Имах чувството, че се намирам в камера, захвърлена извън времето и пространството.

– Не отдалечавай много бутилката – каза Чолака.

Ракията трябва да бъде до него – ръцете му са къси, имат малък радиус на действие. Главата му е голяма и обла. Лицето му е  брадясало. Това късо заоблено човече приличаше на шалана. Винаги ми е правело впечатление, че тези които дълго работят на шалан, постепенно заприличват на него.

11.9.63   Чудех се как да почна. Нервите ми повече не издържаха. Защо ли го усуквам? Започнах:

– Остава ли ти време да работиш с лодката?

– Кога да ми остава? Цял ден на работа. Не мога нито на риба да отида, нито да развеждам хора. Продавам я… Намери някой мющерия да му я шитнем.

– Ще се опитам да потърся някой. Не е ли много стара?

– За лодките няма старост. „Дунав” е известна по целия залив… Петре, така ли е?

– Няма да продаваш! – каза Петър, без да отваря очите си.

– Ще я продам. Какво да я правя? Само да я гледам ли?

– Колко ще ѝ искаш? – запитах аз.

– Ти намери мющерията, пък ще видим,

– Трябва да знам цената.

– Лесна работа за цената. Такава лодка не можеш намери. Знаеш ли какъв материал съм сложил?

– Добре де. Колко?

– Устойчива на вълните, сигурна. С нея няма обръщане.

– Питам те колко, а ти мълчиш.

– Произведение на майстор Никита…

– Нищо няма да продаваш!

– Ще я продам!.. Грехота е такава лодка да седи без работа!

– Никой не продава без да заяви цената – натъртих аз. Чолака стана и тръгна към клозета. Аз също се изправих. Започвах да обикалям около масата. Седнах на кушетката, станах, направих още една обиколка на масата, погледнах към вратата и вдигнах бутилката. Пиех и гледах през прозорчето. В пристанището влизаше параход. Познах го – японски. Хвърлих един поглед на Петър. Пиеше. Най-после вратата се отвори Чолака влезе като чешеше корема си

– Трябва да знам цената? – рекох аз.

Той се приближи до масичката и започна да пие.

– Жал ми е като я гледам – заяви Чолака. – Как да се разделя с нея.

– Няма да продаваш! – настоя отново Петър.

12.9.63   – Прав си. – каза внезапно Чолака – На октомври ще взема отпуската, ще изкарам паламудния сезон, пък после, ако ми дадат добра цена, ще я шитна.

Шаланджията се излегна отново на кушетката я опъна краката си нагоре. Бях попаднал в преса – от една страна горещината, от друга – това убиващо безразличие. Чувството ми работеше независимо от логиката. Ясно съзнавах, че на това място трябваш да си отида, но не си отивах и просто усещах, че съм съгласен на всичко. Бях далеч по-умен и по-интелигентен от двамата, разумът изискваше да изиграя картите си по-добре от тях, а чувството настояваше да се хвърля напред и да бъда излъган. Двамата прости шаланджии владееха добре нервите си и нямаше никакво съмнение, че знаеха кой търси да купи лодка и кой се навива все повече и повече. Те бяха врели и кипели в подобни покупко-продажби. Хитростта им беше прозрачна. Пред мен се намираха две деца, които ме изнудваха по най-примитивен начин и достатъчно е да си отида сега, да не им се мерна пред погледа два-три дни, за да се явят по-късно уж случайно пред очите ми и да се реализира един човешки пазарлък.

Но аз горях от нетърпение да имам тяхната лодка, аз си представях как навън се разстилат сините полета на морето, което в късното лято и предстоящата тиха есен ще стане още по-привлекателно, и не бива да го изгубя, както не бива да се пропуща началото на хубавия филм. Казах:

– Представи си, че някой балама ти даде добра цена.

– Ако някой ми даде шест хиляди – да му е хаирлия.

– Пет и петстотин!

– Не слизам от шест хиляди.

– И ти не знаеш какво искаш – обади се Петър. – За тази лодка, макар че е много хубава, не можеш да вземеш повече от пет и осемстотин!

– Не

– Казвам ти – дай я за пет и осемстотин! – настоя Петър.

Чолака се прозя и рече:

– Намерете мераклия да я купи и ще видим.

– Давам пет и осемстотин – опитах се да кажа спокойно аз, но излезе смешно и жалко,

– Бягай да купиш бутилка ракия! – рече Петър. – Да полеем пазарлъка. Мисля, че и аз помогнах малко.

Той наистина бе помогнал да се прекрати цялата комедия, за която все още се разправя в бургаското пристанище. За да не питате и разпитвате, ще ви кажа: все още се разправя, как в 1960 година един глупав писател закупи една стара лодка за пет хиляди и осемстотин лева, когато за същата лодка бившият ѝ собственик само преди няколко дни искал три хиляди. Още същия ден Чолака закупи едно прекрасно ново корито за четири хиляди.

5.

Но парите се изяждат и изпиват, а закупената вещ остава. С тази лаконична философия се утешава излъганият. Седнал на шалана, аз наблюдавам Чолака и катализатора на сделката Петър. Облечени в парадните си униформи – морски фуражки с котви и големи козирки, и избелели сиви куртки – двамата изпразват кабината, кубрика и  шкафчетата под седалките на „Дунав”. От там те изнасят кутии с корабна боя, скъпоценни въжета от манила, брезенти, дърводелски и железарски инструменти, парусина, кнехти, обтегачи, гвоздеи, кълчища, безир, спасителни пояси и какво ли не – всичко откраднато от държавата. Гледам ги как чевръсто измъкват предметите и как ловко ги прехвърлят в камбуза на шалана, и си мисля за тъжния факт колко много хора крадат от майката държава. Шаланджии, най-обикновени мишки, а крали, крали, та не питали.

Верният стар мотор на Чолака „щайер” е демонтиран още от вчера. Затова кърмата на „Дунав” се е повдигнала и външният вид на лодката е променен.

– Готово! – казва най-после Петър. – Изпразнихме я.

Скачам в лодката, отвързвам я, разполагам греблата на скармусите и загребвам. Необходимо е да я откарам само на двеста метра от тук, при пясъчния насип, където съм определил нейно постоянно място. Гребе се трудно, върху тази тежка тритонна лодка мъчно се придвижвам напред, но в сърцето ми е леко и радостно, а светът за мен е станал два пъти по-красив. Водата на пристанището сега не е мръсна, гларусите не грачат, а пеят като славеи, крановете не приличат на жирафи, а на струни – пейзажът е една трептяща слънчева музика.

– Здравей, японец! – викам аз и се усмихвам в лицето на жълтия моряк, който стои на кърмата и учудено гледа моята страна. – Тази лодка е моя!

Той показва зъбите си и маха за поздрав с ръка.

– Моя е! – викам аз. – Цялата е моя!

Морякът ми прави знаци с ръце, върти китките си, вика нещо „пъррр”, но като не разбирам японски, отминавам и започвам тур за овации през целия басейн на пристанището. Ще погреба малко повече, но ще покажа „Сириус” – вие за първи път чувате истинското име на лодката – на всички, ще го покажа.

– Отваряй си зъркелите, чучело!

Повече отгатвам, отколкото чувам ругатнята, която ми отправя разяреният възрастен мъж от пилотския кораб. Пилотският кораб профучава близо край мен, изчезва и вълните му ме залюляват. Да ме люлеят вълните, когато стоя на мой собствен кораб – това съм мечтал от години насам.

6.

Първата лодка, която съм имал още в ученическите години, беше една спортна русалка, бивша собственост на прочутия капитан Младен Марков и се казваше „Сириус”. Втората лодка, една катранена сеферка, закупена от рибаря Ватран, с гордост понесе на борда си същото име. Сега и тази лодка ще се казва „Сириус”, пък каквото ще да става. Корабите изгниват, загиват, потъват, но имената остават и по този начин осигуряват славата им във вечността. Такава е морската традиция, а който не зачита традициите на морето, вълните го изхвърлят на брега като непотребна и жалка вещ.

Носът на „Сириус” докосна пясъка. Привързах се към чужда плаваща котва, скочих на брега, привързах се и тук за една релса и седнах на пясъка.

Слизайки от лодката, почувствувах че слизам от небето на земята. А сега – какво? Нямам мотор, нямам платна, нямам витло, нямам акумулатор – имам само едно корито. Вече разбирам защо преди малко японският моряк ми правеше знаци с ръце и викаше „пърр”. Искаше да каже: къде ви е моторът?

Всичко в пристанището се движи и работи, прави нещо. Само аз стоя на една място, като обхванат от щил сред безчувствената повърхност на морето. Докерите разтоварват параходите, гемиджиите ремонтират шхуните си, рибарите стягат лодките си за есенния риболов, екипажът на шалана чака заплатата  :), някакъв художник зад мен рисува картината си, а кинематографистите при дълбокия кей снимат филма си.

Едно момченце с хубава червена косичка се приближава до мен и казва:

– Чичко, онази чайка виждаш ли я?

Птицата лежеше върху водата, точно срещу германския параход.

– Виждам я – отвърнах аз.

– Не мога да разбера какво става с нея – продължи момченцето. – Наблюдавам я от вчера. Върти се все на едно и също място. Защо не хвръква?

– Нейна си работа – рекох аз, – Ще хвръкне. Не се безпокой за тая работа.

Момченцето ме погледна, но не можах да разбера колко недоволство имаше в погледа му, защото не му обърнах внимание. Тъкмо си мислех за какъв дявол ми трябваше да купувам тази лодка. Няколко чайки и два гларуса летяха под небето, планираха с крила срещу вятъра, блестяха като снежни топки на слънцето, издигаха се отново нагоре. Трябваше ли да се спуснат за храна – спущаха се. Но никои от тях не оставаше върху водата. Само тази чайка, според думите на момченцето, продължава да плува още от вчера. Какво ли удоволствие ѝ доставя да се къпе на това място, където морето е нашарено с мазни нефтени петна и какви ли не щеш боклуци?

Виждам как момченцето върви по кея. То прескача два катраносани варела, заобикаля грамадна макара, увита в кабел и потегля по железопътната линия. На това място се възвишават силозите и белите пирамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикалите е погълнала уханието на морето. Гърми влекач. Крановете се издигат към безцветното небе. В кабината на отсрещния кран момичето, което го управлява, прилича на кукла. Тримата моряци от кърмата на високия японски параход махат с ръце на крановичката и тя им се усмихва, а лицата на моряците приличат на жълти топчета, съвсем еднакви – ама как пък нямат поне мъничко разлика – и зъбите им блестят. Но най-много блестят заоблените им скули. Просто затъмняват слънцето.

Момченцето се спуща върху палубата на двумачтовата шхуна „Странджа”. От нея то се прехвърля върху гемията „Орион”. Обляга се на борда ѝ. Сега разбирам какво го води на там: чайката е на два метра пред него. Никога не съм виждал по-мършава и грозна чайка. Тя лежи неподвижно във водата и наблюдава отвореното небе. Там летят сестрите ѝ. Зад кулата на фара се люлее развълнуваното от редовния бриз море, цялото обляно от слънцето. Морето чупи_ _ _ _ (страницата свършва тук, издирвам продължението…)

…и другите части…

„ЧАСТ ОТ СВЕТА“, „СОЛЕНА ВОДА“ – роман без край…

„СОЛЕНА ВОДА“ – 1963.

„ЧАСТ ОТ СВЕТА“ – 1965.

Чета прелестната „сага” на Чайката в пристанището и буквално се пренасям в годините, местата, събитията – участвам невидимо в действието, надничам иззад рамото на Автора.

Изпитвам нещо необикновено: виждам това, което вижда той едновременно във въображението и в спомена му. А аз съм въоръжена и със собствения си спомен – за него, за мечтите му – сбъднати и несбъднати, разпознавам истината и измислицата, мечтата и илюзията!… Виждам го едновременно и в образа на Момчето – и на Писателя; виждам хората, с които общува – и като момче, и като Писател; но най-ярко пред мен изплува неговият любим град – Бургас! – така безвъзвратно изчезнал, загубил романтиката си, загубил „чешитите” си, така естествено създали се ТОГАВА, но погубени сега, сред бруталността на днешната действителност…

Машина на времето ли? – ето я пред мен. Пътувам с нея. Уж участвам във всичко – но нищо не зависи от мен, не мога да променя или поправя Историята, създадена от баща ми, нито да продължа изоставената някога от него книга-роман – докато преписвам няколкото „начала”…

Заглавията са: „Солена вода” – през 1963 година, „Част от света” в 1965 година, а дали няма да намеря и други, сред още непрочетените ръкописи?…

Намирам и скица на романа – да, действително скица, в която са „разграфени” по типичния за баща ми „дизайнерски” подход главните действащи лица и съпровождащите ги „епизодици”. Скиците също са две, но не са датирани, затова не съм сигурна кога са правени.

Колебая се дали да разместя главите така, че да ги обединя в една история, или да спазя различните лични истории, които внезапно се обединяват в едно събитие?

Или просто да спазя последователността им според времето на написването?

Читателите са достатъчно интелигентни, за да усетят магията на Събитието: всички тези абсолютно разделени светове – едновременно така сплетени, размесени, като „зеленчуци в супата” би могъл да каже Ахото на мое място, и Светът мигом ще се превърне в една ЧОРБА, дали РИБАРСКА? –  в която плуват заедно най-различни съставки – всички запазили формата, вкуса и вида си, но събрани заедно – създават невероятният вкус и мирис на НЕГОВИЯ свят!…

Ако и на вас хареса така, както на мен – заповядайте и четете! Някъде там все още се лута Вечният скитник, вече Скиталец между звездите? – Наско. Джавката. Ахото. Писателят. Баща ми…

Дж. В. 17.07.2012, Тук.

„ОВЪРКИЛ“ – роман, 1974/1981 – последна версия.

Можете да видите най-първият –  този ТУК вариант  – сложен специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия,  съм сложила и  ПЪРВАТА АВТОРОВА редакция – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

Третата версия на ОВЪРКИЛ  – тази, която виждате тук – е последната, напечатаната в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984. Съкратена е поне на половина от първоначалната.

БОРИС АПРИЛОВ

О В Е Р К И Л *

Роман

1974-1981

На Любен Дилов

1.

Александър скочи на “Психея” и освободи лодката, а пазачът на яхт-клуба загреба обратно. Александър седна в кокпита, запали цигара – както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите си, изхвърлят мръсна вода.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм.

Ключът влезе в ключалката, тя изквича, вратата се отвори. Прекоси предната кабина, премина във втората, отметна капака на люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с молба.

Александър изхвърли голямото и малкото платно едно след друго през люка. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна работата си. Завърза малкото платно за кнехта, после привърза другия му край за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете. Ето че малкото платно беше готово за вдигане и се зае с голямото. Най-напред наниза долната му част в процепа на гика, после завърза ъгъла му за фаловото въже, пристегна всичко, провери го и ветрилата бяха готови за вдигане.

Най-напред издигна малкото платно, след туй – голямото, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на борда, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв полъх. Че се движи, разбираше само по шамандурата, тя се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Като заобикаляше рейдовите кораби отдалече, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки, пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно, обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът му проработи, появи се продължителен порив, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата в далечните ветроходки; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите влагаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

2.

Небето беше много високо и много ниско, оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където се пресичаха началото и краят, се намираше “Психея”. Платната висяха, в затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника. Два след полунощ.

След деветчасово движение при умерен вятър ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да представлява: безлюдност и мрачно безгрижие; в подобен свят никой не може да унизи някого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепере от страх пред смъртта или да страда от капризите на бъбреците си. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди, Александър продължаваше да носи светлосивия панталон, бялото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно помисли за самобръсначката в шкафчето. Разбира се, на хора в подобни ситуации им е все едно дали са бръснати, но какво му пречи да се нахрани, щом в яхтата има запаси; нужни му са сили, мястото, което гони, се намира далеч.

Вече усещаше вятъра в ноздрите си, чувствуваше го в ставите си, бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, западният ще се появи – да, ще опъне платната, ще изнесе яхтата далеч от пътя на корабите. На това място е опасно, параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на предната палуба и изговори срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!… И нежността!… Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви, ми е нужен вятър, а няма…

Драсна клечка и я поднесе към дюзата, плечката пламна, замириса на газ. Като постави после джезвето на пламъка, той извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя!

Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часа след полунощ.

Какво ли прави сега Неси?

… Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси разправяше, че го познава от белетристиката му. Той слушаше. Добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Тогава Неси и не подозираше, че съществува “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години тя не излезе оттам. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина…

Кафето кипна, заедно с това вятърът удари платната, “Психея” изстена, Александър изскочи с чашка в ръка, изви руля и премести малкото платно на левия борд, ветрилата направиха пеперуда, водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда, така както се беше случило и с яхтата: всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, двата тона чугун под кила, всеки болт и всяка обковка въздъхнаха, наместиха и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път.

Отегчителният фордевинд му омръзна, Александър сви настрана и върна малкото платно на мястото му. Новият курс го отклоняваше леко от пътя, но му предоставяше някои удобства. След няколко операции, които приложи към руля, той го превърна в полуавтоматичен, вече можеше да плава, без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше под ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше, Александър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне изцяло. “Психея” ще отмине и всичко ще свърши. Но знаеше, че теченията ще го върнат на брега, подпухнал и блед. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката на мястото ѝ , прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори слаба, премести газовата лампа, усили струята. Вече можеше и да чете, но не смяташе да преминава към тази глупост, искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в малката кабина, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната кръй мачтата, по бикини, Неси наподобяваше втора мачта…

… Една сутрин, като се събуди, направиха му впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин и че на срещуположната койка спи Неси. Разтърка очи, повдигна рамене. Когато се събуди повторно, Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита той.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен.

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи в самолета си казах: боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам! – За да се увери, че това е невъзможно, Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, била съм най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш ли, че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата…

– Но ако бях отишъл в Несебър?

– Ходих и там… Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че в Мичурин?… Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках.

– Много се напих. Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам, нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно.

– Цялата нощ прекарах на кея, цяла нощ седя и гледам “Психея”. Мили, беше зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало.

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата лодка, която тръгваше за риба, да ме отведе при теб, но не посмях да те събудя. И не можех – никога не си спал така.

– И вече… свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе.

– Но защо чай? Кафе.

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна!… Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти.

– Къде е кафето?

– По-долу… Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава… Нося ти списанието… На мен ми хареса, знаеш ли? Открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!… Докато съм жив, ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си и просто хариза детето!… И за какво?… Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук.

– Може би никой… Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!… Добре, тогава кой ме е съблякъл?

– В тебе живеят двама души.

– Единият ме съблича, а другият ме облича. Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея… След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, вече не мога да целувам при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали? Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена; двайсет и осем години разлика!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му:

– Мили, разбери, този, когото оставих, е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с тебе. Ти си един свят. Е, добре ще е, ако си по-млад, но какво да правим, може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не обикновен човек.

3.

В продължение на четири денонощия, като използуваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, “Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето запече отрано. Когато Александър се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново за още един сън или пък в постелята да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се бе подиграла, подхвърли му идея за една пиеса. Александър цял живот дори не се е и сещал за пиеса… Той се зае с голямото платно, разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване… Ставаше все по-забавно с пиесата. Въпреки съпротивата му подробностите изникваха изневиделица, добиваха очертания, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света.

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност баластовият метален кил да се омотае в нейното въже. Наведе се от носа. Сега-засега въжето беше о кей… В пиесата нещата просто зовяха да бъдат нанесени върху листовете… Когато привърза и руля, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и скочи във водата.

Мислеше си за това как ще се разхлади и как ще си поспи още, да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Може да духне изведнъж. Макар и обезплатена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми…

Така се роди експериментът.

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород, може би тук тя си е винаги чиста, може би не е близък денят, в който морето ще заприлича на блато; хладът проникваше до сърцето. Дишаше леко, плуваше му се, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори – ако е лотария, да е лотария.

Отдалечава се, мислеше си той, “Психея” се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море… Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? – запита той. Където свършват силите, отвърна тя, ще те прегърна и ще потънем. Защо? – поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Колко ли се е отдалечил?… Не подухна ли? Този не е ли последният ден от живота му?… Та за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея обаче – “Психея” е вече далеч.

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината сред юнския ден – “Психея”.

Заплува бавно и спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си. Но най-важното бе, че на север май се очертаваше онова тъмно нещо, което в деветдесет от сто случая се превръща в буря. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да напише нещо свястно, най-после поне ще успее да умре като хората. Всъщност, ако е въпрос за равносметка, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия – и една преданост, наречена Неси. Това го обижда, че той не е завършен дори като сноб.

Бялото петно “Психея” се приближава, изглежда, че няма вятър да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще доплува до яхтата. И може би няма да умре, може би му е писано да изиграе шоуто си, когато “Психея” ще се спусне като хеликоптер със своя двутонен баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава особеност. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години на дъното, без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка, нищо напомнящо за живот, само белият мавзолей с обковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко, необходимо на човека да живее далеч от хората, в една плаваща виличка. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините, ако погледне през илюминатора, ще види брадясалото лице на капитана, седнал пред щурманската масичка, нанесъл последните навигационни данни и прощалното изречение в корабния дневник. Какво е прощалното изречение, никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината яхтата и бледият капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината и не казвай какво си написал в дневника. Ако някога някой прочете книгите, които си оставил горе, и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството, – запазù присъствие на духа, капитане, остани си на дъното, защото и това, което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое.

Слънцето се издигаше, водата край тялото му беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а ветроходът стоеше самотен в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха прозрачни. Висеше на десния борд, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно приключение може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят! Какво беше то? Творчеството се прави за шестима, важното е да се хареса на тях.

Бавно поставяше ходилата върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си; извън водата тялото му натежа, при опита да прехвърли борда рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето. Дълго си почива, преди да натрупа сили за ново движение. Гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда, кървеше; най-после успя да се строполи в кокпита и заспа.

Събуди се късно следобед, без каквито и да е причини – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи, беше се наспал. Болките не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи, сети се, че водата трябва да се пести. Отсега нататък започваше живот на самотен мореплавател.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът, никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорените места го боляха остро, викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката, налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко, прочетено по книгите за ветроходи, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност. Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с митчела и към нейното влакно привърза чепарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото, десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно догоре, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газ в бутилките. Докато изваждаше сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане до утре. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката, в тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите, а щом се насити, надигна бутилката с вино и я преполови.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля бърз барабанен ритъм срещу тях; той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, затанцува. Брадясал, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, с бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че:

… под коравите устни на Джуди

се крие меко сърце.

В бутилката вече се поклащаха само сто грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия, а по едно време дори го събориха. Паднал на колене, с поглед, устремен право в очите на бога, Александър извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не вярвам в теб, но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж какви звезди! А аз? Като плужек сред тях, пикаеш, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята.

4.

Нови три денонощия. Абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, търсеше онова възсиво петно от прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да ми се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. “Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството като въздушен кораб.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди голямото платно в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с лед. Благословен шквал, отсега нататък животът започваше с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денут се бе превърнал в нощ, раздирана от светкавици. Вантите пищяха, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия. Александър пълнеше съдовете с лед и усещаше как полудява.

По-късно се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа, залови се да постави мокрите. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд “Психея” успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не сама че се задържа, но се усили. Александър седна при руля, решен да държи курс югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използува западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Ветрилата се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъка край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на “Психея” заработи, увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му усещаше дърпането на платната, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталон и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръснатата брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – сърцето не се обажда, нито бъбреците; органите се спотайваха, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за Неси.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по несресаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: обичам побеляващи кичури… За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става роман, но и от онова хрумване може да излезе нелоша пиеса. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината, какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се събират, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много действуващи лица, колкото побере сцената!

5.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход “Психея” се бе превърнала в малка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаше стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не свие някое ветрило – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Привързан по всички правила с предпазно въже, той участвуваше за първи път в подобна битка с морето; няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през спойката на корпуса ще нахлуе вода, вятър всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до панкреаса му; освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше вещите, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене, с напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси, безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив.

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази, никога не беше се извисявал така. Беглите изчисление по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това?

Най-после се случи и онова – най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее? Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са оставали живи де – се кълнат, че не са сигурни всъщност да се е случвало.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси майонезата по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно, таванът е бил  д о л у  и майонезата е паднала върху тавана…

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Посрещна го на руля, успя навреме да пусне управлението и да се хване за леера, стисна се здраво, започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта, сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето, смътно дочу няколко слаби шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантът, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов… Сега паразитните организми, полепнали по кила, са учудени – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан, – те с изненада наблюдават света и вдишват въздуха, който ги задушава. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, а на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му хареса, тя го топлеше като майка, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в поднебесния свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше два тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя “Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжета и ванти; мачтата бе прекършена, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Голямото и малкото платно бяха свършили. Александър продължаваше да стиска леера, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това, кой знае защо, създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е ранена главата му, не можеше да се разбере и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил.

Но той не последва.

В крайна сметка строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртяване. Вече можеше да пусне леера, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. А сега открий, ако можеш, плаващата котва, намерù я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към голямата кабина. Започва да лази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторният радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за бисквитите. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на “Психея”, нещо не особено леко за изпълнение, сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добре от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече вода и тя сигурно спадаше, макар и с милиметри, но това ще разбере едва етре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие. Беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели, в други морета; но с него? Никога не е завършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организмът му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсваше и кръвта.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Десетки неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, следваха своята “Психея”, която продължаваше да се тътре по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Преди година му се струваше, че “Психея” го привлича и като жена. Един ден, когато плуваше под корема ѝ , той се притисна към нея, обхвана я и започна да я целува. Милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше, че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа туй на Неси, тя реагира с разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува от “Психея”.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода, фалшбордовете се оказаха нищожна преграда срещу наплива, Александър работеше безупречно, като машина, искаше да провери докъде ще стигне и как ще се изрази изчерпването на силите му. Но каквото и да се случеше, вече се смяташе за победител. Ако някой някога му предскажеше, че ще извърши такова пътуване и в разгара на осемте бала ще направи преобръщане, за да си дойде отново на мястото – подобно оловните човечета, – нямаше да повярва, а ето че се случи. Доказва го счупената мачта – върхът ѝ сега почуква по десния борд, зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат; необходимо е да се започне нещо, да се сложи някакъв ред…

Остави кофата и седна до руля. Ето едно ненужно нещо – рул без движение е нищо, желязо. Обърната срещу вятъра”Психея” изчакваше да отминат трудните часове. Кръвта е спряла да тече, челото го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът е дрипа, вятърът свири, вдига тонове вода по пътя си, само две трети от мачтата стърчат, а в главата му зрее и вторият план на пиесата… Всичко е мокро, може би из кутиите се намира някое непромокаемо местенце с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш, кой ще ти остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край, вятърът, който духа, трябва да спре, в противен случай откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да започне другият?

Александър се опита да се изправи, но безсилието му го повлече отново върху мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се… Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втория план.

6.

Действуващите лица се трупаха (засега той нямаше да каже на публиката къде), да речем, на сцената. Трябваше да ги рисува едро, както се рисува по калканите на сградите. Всички си имат проблеми, много грижи, някои от тях си имат и радости. Сюжетната линия може да бъде пронизана с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко за зрителя постепенно ще се изяснява, че вниманието на героите е насочено към нещо, което лежи оттатък, може би далеч, може би близо, но то лежи или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. (Всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее.) Някои от зрителите по-рано, а други по-късно – според интелигентността им – ще прозрат, че морето, което героите търсят да ги разхлади в жегата, не е нищо друго освен символ. В главата на зрителя още нищо не крещи, не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесна увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата започнат вече да се подразбират, дискретността се разкапва, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига до там, че всички почват да викат, а след туй и да беснеят, докато накрая се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица, да мине нататък, поне да надзърне, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята, в която живее…

Заливана и мятана от вълните, “Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това, което засега все още бе останало от стопанина ѝ , се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той рухваше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му, но изгребването продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи, без храна.

7.

След като заваля, най-после просветна, слънцето освети гигантско движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и люлееше шумно, крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите, усетили лъча, Александър пропълзя върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградката, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина.

8.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях. Внезапно му хрумна, че е прикован като Прометей и птиците ей сега ще изровят очите му от дупките им, но заспа отново – беше му особено приятно да усеща топлината на слънцето, която го изсушава до червата. При второто събуждане видя залязващото слънце, усети, че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава да се люлее. При третото събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно, мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и “Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва розовата тишина? Ослуша се, “Психея” се издигна и като слезе, водата в стомаха ѝ се разбълника. Александър разбра, че ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен; отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по тялото и душата, внезапно го порази гледката наоколо – ужас, това се нарича крушение, – върхът на мачтата продължаваше да виси до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти. Поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата се оправи.

Но в кабината водата стигаше до койките, важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежаха на дъното. Най-напред посегна към корабния дневник и направи гримаса при вида на неговата херметичност – корабът продължаваше да си има корабен дневник. А колко ли неща бяха изпогубени през борда? И сега какво? Още веднъж почувствува необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика:

– Господи, ти, който нямаш въображение за друго освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха подвижен, лежат в морето. “Психея” е разрушена, а аз съм гладен, разбра ли, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа, тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. “Психея” я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом има воля, ще те псувам! Разбра ли, ще остане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Скимтеше от болки и се обличаше. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление психиката му, с която се бе изперчил преди малко, наистина не е в ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на мястото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се, напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър, – пластмасовата кофа плава пред очите ми! Измъкни я, изцеди солената вода от нея и си налей сладка вода! И си говорù, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви! Но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето му. Все пак голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платната можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени в конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно туй може би е гибелно за изтощения му организъм; пътешествието бе започнало преди триста или повече години, оттогава не бе взимал лекарства, всичко вършеше все напук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката на тялото му.

Не пожела да се погледне в огледалото; отправи се към помпата, натисна няколко пъти лоста, но се отказа и хвана кофата. Докато изхвърляше водата, поданиците на пиесата минаха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… Да позволи ли поне един от тях да обезумее? Не, още е рано, все още не е дошло време да се обезумява… Ето го и бинокъла. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един, някои заемаха определените си места, други се подсушаваха, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха вече за нищо. Понечи да хвърли транзистора, но в последния момент се сети, че някъде е спастрил резервни батерии, и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртникът, Александър заряза изчерпването на водата. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подреди цялата “Психея”, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, чакаше реда си, но най-напред – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше, че ще го заболи. Това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата в “плаващата мансарда”. А господ си крещеше, лаеше си някъде, дразнеше. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана, които минаваха от време на време, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да съска. Може би там се излюпваше и гласът на господа, отдолу го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, и стомах, натъпкан с корави сушени сафриди, неходил по нужда от десетилетия, Александър живееше със самочувствие на господар. Той не е жалък, не е смешен, туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето сред руините, както му се полага. Увиращата юфка бъбреше.

9.

Утрото на другия ден намери “Психея” на същото място, отрупана с одеяла и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заспи продължително бе завършвал с крах – болките по кожата го караха да подскача. Освен това на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухова халюцинация.

Най сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се, че не е чак толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на мястото ѝ , как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне дотам и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна на дясната полупалуба. Оставаше да изхвърли остатъците от ветрилата. Всичко отиде в морето – и голямото, и малкото платно. Слава богу, притежаваше много ветрила, те съхнеха с одеялата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всъщност имало ли е, или е нямало овъркил? Беше ли се превъртял във водата? Сигурно. Излишно е да се съмнява. Изобщо с него напоследък се случват толкова невероятни неща. И все пак въпреки непрекъснатото отстъпление сред хаоса на разгрома узряваше и се изправяше на крака нещо; този презрян досега жанр – драматургията – се бе промъкнал в същността му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие неочаквано се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът?

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла в работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

10.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата, предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е в ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И повече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. Предстои му да се катери. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега, в шестата десетица от живота си, му било писано да се катери по мачта, но не за игра, а от безкрайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете не, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината. Спря да си почине. От височината му се откри по-голям хоризонт и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този момент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността, стори му се, че вече е забравил как изглежда сушата с материците и градовете. Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в конвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено, ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек. Как не, не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш голямото платно, поне голямото, та като излезе вятър, да го посрещнеш въоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успеем. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво. През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура.

– Вика ли някой?

Някой мучеше.

– Кой е?

Този път Александър разбра, че вече не става въпрос нито за морските духове, нито за богове – в морето викаше човек. Ами да – на седемстотин метра. Като севзя по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Зовяха мъртвеца да спасява, дереше гърло някакъв нещастник, който впрочем може би си вика от дни…

Това, разбира се, няма да стане, все едно че Александър отсъствува, липсва, както си е всъщност, но можеше да предложи “Сюркуф”. Заедно с веслото. С един бидон вода. И една въдица. Промуши се и издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста. Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си, а е толкоз просто – оставù удавника да пукне, ти самият си удавник, сам си за спасяване.

Загреба спокойно, стараеше се да дообмисли случая, пред него се простираха няколкостотин метра, но нищо не му идеше в главата, само нарастваше простото нещо, монтирано в същността на човешката природа – любопитството.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. Над водата се подаваха глава, рамене и ръце. Кожата му беше тъмна, косата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега-засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо с нервната система на човека.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър, – ще хванеш задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха настроението си. – Ще те замъкна до яхтата. Но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем. Виж, едва се крепи над водата… Нищо не разбираш. Какъв си ти, що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, Чингиз Хан!…

Непознатият изръмжа. Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Какъвто си здрав, като нищо ще качиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че приличаш не на брат, а на чудовище.

Раменете и ръцете на удавника тръпнеха с блясъка на стара медна отливка, по тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение, той приближи “Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ . Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с измити до прозрачност неизрязани нокти. В безумния си порив да грабнат спасението те потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя. Всъщност опасността не идеше оттам, а от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката.

– Не!

Смачканата предница отиде под водата, морето нахлу в “Сюркуф”, Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай – изрева от водата спасителят, – животно, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монголът изръмжа повторно и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, удушването му бе въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне, глупости, изключено: звярът в паническия си страх ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна, малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си своя проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път “Психея” го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга.

И на какво може да се дължи? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат, той искаше да ме свърши, един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нес кафе; нямаше сили, нямаше и нерви да чака завирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето. Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от някакъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се, обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше надувната спасителна лодка “Сюркуф”. До нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне и да ги прибере. Прекрачи борда и замря.

Дивакът се държеше за тръбите.

Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу. Най-после се наведе и протегна ръка. Започна да дърпа, искаше му се да подскаже какво трябва да прави, а оня може би подразбира и въпреки туй отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго, освен да донесе предпазния колан. Привърза го за подмишците, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостенин почиваше, потопен във водата, Александър успя с помощта на куката, без да се мокри, да прибере лодката и веслото.

Малко преди да се свечери, гостът подсказа, че си е починал, и започна да се придвижва. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегля метален блок. Тъмното чудовище падна върху “Сюркуф”, в кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружини и се опъна върху напомпаните бордове на лодката. Едва сега Александър разбра, че гостът му не е гигант, гигантска беше само силата му. Единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закърпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосана татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката му бяха раздалечени. Това накара Александър да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна в стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човеко?

Нумиан лежеше неподвижно, излят само от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло, неугледно скроено, грубо изработен татарин.

11.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре, в утробата на “Психея”, замириса на сухо. Случи се нещо странно – щом смени батериите, транзисторният приемник заработи. Това даде възможност на Александър да свери часовника си и да послуша музика. Не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила вторият вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, “Психея” можеше да се понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се върне ли? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А не може ли другия вариант – да скита, докато го затрият бурите? Виж колко хубаво е, като ги побеждава, мъжко е, достойно за духа. Накрая ще рухне, но чак след като е изиграл великата си игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва…

Александър вади пълни чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж: публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите, предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие или пък самото щастие. Към него се стремят човеците; затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към водата…

Малко преди единайсет пейзажът се избистря съвсем. Полъхна неубедително, но въздухът отново увисна неподвижна. Морето се отпусна обезверено. Капитанът на “Психея” беше сигурен, че се появява източният, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време от лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е необходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да потъне на всяка цена, а те да си останат във времето, векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила.

И най-неочаквано се появи фрегатата.

След петнайсетгодишно отсъствие!…

Тя се приближи с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна “Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а щурвалът се подчиняваше на най-финото докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и мулатки.

Като привърза руля, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната на гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Признай, че предпочиташ мулатките.

– Е!…

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от тебе цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след тебе. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай… защо фрегата? Защо не “Психея”? Къде е тя?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти го сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата, идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега – след петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред тебе или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една-единствена, и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета, и то… навсякъде.

– Добре де, добре – отивам си. Важното е, че се появи отново, че отново пътуваш с фрегатата. Разбираш ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е “Психея”?

– Там.

– Къде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан.

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай, че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък от какво се измъти? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се упъти към централната зона на Черно море.

Грабна раксите и макарите, насочи се към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди по някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете държаха.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е о кей: фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне щормовите платна. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният, бризи колкото щеш, пресни, благодат за тялото и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действува равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да почувствува яхтата като пришпорена кобилка.

Щом усети въжето в ръката си, без да ще, легна на курс бакщаг; знаеше, че не е задълго, този курс го водеше точно в обратна посока, към пристанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му, се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили, – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Подушил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар отпреди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей, с една обезобразена мачта, се връщаше в пристанището си. Лесно е да се преодолее Атлантическият океан, ела да минеш това малко, но необуздано Черно море.

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщането. Напълни голямата тенджера с морска вода, обвари сто сафрида и изяде поне четирийсет. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се удаде. Предстоеше му работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше да проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре, че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше на десния борд и поне засега не пречеше. Трябва ли да го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак това беше част от тялото на “Психея”, нека си лежи там, може пак да потрябва. Но къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – караме към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса.

Трябваше да спасява кожата си, и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време, докато намери крем, намаза се, тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с куката; добре е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще вдигне ръка и срещу делфините, живее му се, брегът е още далеч и де да знае докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди?… Ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям или ще замахна с куката. Ще намеря ли лесно харпуните, или ще трябва да употребя куката? Все още нито един делфин не се приближаваше. За всеки случай той стана и придърпа куката. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание. Черните точки изчезнаха на изток, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата, където се предполага, че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари. Запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал на руля, загледан в платната, откроени върху синия равен пейзаж: мизерни, импровизирани ветрила! Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Нещата в пиесата продължаваха да се избистрят, нюансите се обогатяваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако книгата паднеше през борда? Какво ли биха си помислили хората, като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, който нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, който е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК (въздъхва): Дано.

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК (едва не подскача): Какно?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Обичам я!

12.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но не стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори и не се опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна анкерпласт.

– Ти си лош! И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, монголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър, – да умра от инфекция.

Погледите им най-сетне се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш!… Нà! – В момент като този печенегът едва ли бе в състояние да проумее какво може да означава един показан пръст. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти, откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш… Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиан, как го измислих? Внимавай сега!…

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне глава към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстите, тя изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изяде всичко, пък и него самия, заедно с въжетата.

– Слушай, варварино, кажи, докато е време – не върша ли грешка, като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред празно море и само двамата на борда. Няма вода, няма храна… Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си?

Людоедът мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно.

В дни като тези заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, богато; след малко ще излезе и вятърът; сафридите скачат като бесни над водата; бризът ще смете омарата на хоризонта и изворно бистър, ще се втурне към мръсните брегове.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Няма… Има сурова, варените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, не се досетих… Ето!

Суровата рибка бе схрускана като другите. Започна поголовно хвърляне на рибки в дупката. Челюстта и зъбите дъвчеха, устата се пълнеше с кръв; тя потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си Александър: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений, или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен, или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създаваш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв.

– Изяде цяла кофа! Край! Затваряме! Сърдù се, ритай – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън.

Александър се съблече, поплува и се освежи, излегна се върху кабината, усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си помисли за пълничка бяла жена. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела… С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане. Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, настоява за мястото си в “плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият заедно, тя ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще положи усилия самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, накрая, разбира се, ще го изсуши от философската му същност и по женски като нищо ще го извърти на любовна основа.

Той мислеше за овална бяла жена, за Неси и за снобите, ала опрашената вече тичинка на писането го теглеше към кабинета. По-едрите видения се очертаваха; както очакваше – пламна и пейзажът, единствен и единен; образите заживяха в него естествено.

13.

Александър усети резкия удар на бриза върху голямото платно.

Изскочи в кокпита и едва не блъсна главата си в гика, който след новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше.

Но онова нещо, което би трябвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на предната палуба. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше.

– Нумиане!

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече, хапни си!

Бялото на очите му лъщеше, дивакът ядеше като куче, което се бои, че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческо безумие, Александър издърпа още въжето. Гикът се повдигна повече. Малкото платно и без това си потрепваше на необходимия за потеглянето ъгъл. Върна се назад и хвана управлението, “Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да летят. И все пак зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да коригира направлението – центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумиан изгледа дъното на празния леген и се изправи; голата част на тялото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, нищо в движенията му не издаваше пластичност. Нумиан напомняше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на животно. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред; можеше да си го представи на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александриаски книги, похищава жени в току-що нападнато селище или участвува в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупки на ушите; ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С тази биволска кожа ти в кабината ми няма да влезеш, разбра ли? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунда. – Ето ти анцуга, захвърлù кожата в морето!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна, с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и бельо, разбра ли?

Вместо да му отговори с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна на мястото си. Поседя известно време, може би размисляше как да постъпи, изправи се, взе анцуга, хвърли го към Александър и се изпика върху палубата. Писателят го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, загреба от морето и яростно заля палубата.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?… С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е понравило, но продължителното викане, с което го обсипваха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето, – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи оттам, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща, които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво би заприличало, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша и се развива хармонично.

Бръщолевенето оказа въздействие, дивакът се позасрами и сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче, вместо да се върне на предната палуба, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се нарича, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение дивак, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична “скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата, но честна природа на миналото, примитив, реликва. Натисна с палец косата му и доби чувството, че се докосва до вековете…

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото му?

Ще бъдеш ли по-щастлив, ако си Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащия дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на битието са прозрачни и монотонни.

Къде се връщаш? Натам ли? Към брега? Защо се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила, тази сантиментална глупачка, която смени съпруг-божество и дете-ангел за един на 55!

Къде, Александре? Отново ли ще се навреш в гарсониерата си, да пишеш за първи път това, което е написано хиляди пъти? Да се поддадеш на една глупава пиеса!…

Добре де, няма – съгласи се Александър, – но какво да правя с Нумиан?

Какво, нищо!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един джентълмен! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как ли се е получило?

14.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба, пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом изтеглиха седемте рибки от водата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата интелектуалецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми, яж ги направо, ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото в морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – На интересни неща!… Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и го разплете. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Какво ли си мислеше той! Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан насищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чипарето.

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта като зрял плод, цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата вече си имаше загадка.

Амбула! На какъв език?

– Амбула! – извика Александър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава. Колко много любопитство и обещания за открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маловажен въпрос. Чингизханщина или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост?

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същността на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извае по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направи го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърни го в куче.

Но като размисли по-сериозно, капитанът на “Психея” реши, че дивакът трябва да умре.

“Психея” блуждаеше, Александър не смееше да прекъсне риболовния порив на госта си – трябваше да натрупат много храна, нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Писателят окачваше сафридените връзки по всички възможни места на ветрохода – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирозите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазнина, тя обезобразяваше палубата, но имаше ли значение?

Александър хладнокръвно изчисляваше тласъка, необходимия замах. Той трябва да бъде силен, категоричен, печенегът тлябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случай не бива да се вкопчи за фалшборда и да се задържи. Туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, писателят ще се превърне в смачкана жаба, бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се обмислят старателно.

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан подскочи и, боже мой, как се промуши, как намери куката? (По какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това?) Той запълзя през кокпита. Над фалшборда очите му проследиха делфина. Замапна светкавично и направи дупка в гърба на животното, но нищо повече – не можа да го закачи за устата.

Нумиан скимтеше, изглежда, изразяваше недоволство от себе си.

– Уви! – забъбри домакинът. – Амбула се приближи, защото вярваше в нашата доброта; повече няма да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна куката на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази кука дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахна и остава въпросът – ще успея ли да пробода мускулите му? Виж, да го бутна с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа, само да не ми я измъкне от ръцете! Гадно е да умреш от замаха на дивак, който дори не би и допуснал, че убива мислещ бог: система от нежност, комплекси, интелект; едно усещане както за нищожество, така и за величие; верига от унижения, смехории, мощ и мизерно безсилие; една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула, сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Сафридите потънаха някъде и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш, и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж, няма я, никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата… И то е тайна, разбираш ли, никой не знае защо изчезват рибите.

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху лодката. Александър напълни платната с вятър и пусна “Психея” по пътя ѝ . И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или съм сушата?

Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част. В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечният изток и къде почва далечният запад…

Удобен ли е моментът?

Беше ли дошъл?

Ами ако номадът все още съхранява рефлекса против това оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави руля и се върна в кабината, намери големия нож и когато подаде глава навън, изстина. Нумиан бе отворил очи и гледаше с любопитство към него, изглежда, зареден от вековете с предчувствието за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър грабна радиото и намери музика, отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на “Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не можа да напише, задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на много повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Една от линиите сигурно беше най-сполучливата, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха, за да чуят ясно прибоя, дочуха крясъците на друга тичаща тълпа. Какво ставаше там? А!… Прииждаха хора, много, тълпи излизаха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по-добре.

15.

Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил по време на пълното с рискове пътешествие и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже, че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Но колебанията на писателя все още не значеха нищо, “Психея” напредваше добре, вятърът духаше прилежно. Риба вече нямаше, Нумиан посягаше към сапасите от сушен сафрид. Сутрешните изчисления подсказаха на капитана, че до центъра на морето има не повече от шейсет мили; при най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собствения си вътрешен проблем, а не да мисли как да го храни и къде да го дене.

Ами харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? Намираха се под койката на малката кабина, чак в яйчниците на “Психея”, но колко му е да ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци… Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът, който държи сега, е курс към централната част на морето, което продължава да го зове… Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опитам чистия начин – през борда… А такава пиеса, като замислената, все още не е написана. Защо пък да не я напиша аз?… С харпуна ще разиграя отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му подхвърля лодката…

– Абỳ!

– Какво?

– Абу!

– Не те разбирам.

– Абу!

– Келеш, какво е абу?

– Абу!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърдите си, – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу!

– Много си сигурен, че ще получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, напоследък и погледът, и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възстановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, Александър предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му; изобщо Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовеще, което сигурно играе всяка игра без правила. Отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу!

– Няма абу! – ядоса се Александър. – Ще чакаш!

– Абу! – изкрещя Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя Александър.

Останалото бе игра на нерви, въпросът бе – кой ще отстъпи. В тишината “Психея” триеше сладострастно белия си корем в синкавата пяна на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настоява ли чудовището, или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да отстъпи господарят. И край. Битката е загубена. Всъщност развоят на събитията се заключаваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е овладял положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти. Александър дебнеше момента да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Нумиан подгъна колене и седна, но канчето остана в ръката му.

Александър се върна при руля, обзет от чувството, че неприятността не се е разминала. Какво ще предприеме неканеният гост? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско от фалшборда, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс увисна през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александровци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика, но не я повърна; извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Чудовището се отдалечи към предната палуба.

Премеждието бе отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами утре? При това Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна; оставаше само надеждата, че през нощта западният ще оправи играта.

И вместо туй какво? – По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите не важеше. След като вятърът се стопи, “Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата. Нумиан го взе, тъй както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу! – усмихна се Александър

– Абу, абу!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Употребил крайно необходим тактически ход, Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър, – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал, че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Какво би станало, ако доведе комедията към своя края? Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща най-после беше се превърнал в комедиант с фикс идея, че няма да е лошо, ако се самоубие – сега или утре, а може би вдругиден.

Това е, Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Снобската ми същност желае Тук да стане оная работа! Шегувах се, знаеш, че няма да те убия, защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра. И няма да позволя да попречиш на красивата ни гибел. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата “Психея” ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам “Психея”, с нея си имаме тайни. Банкрутът се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за който знаех, но не вярвах, че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва, невежите се блъскат към морето с надеждата, че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли, че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се, какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказвам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и една пиеса.

– Улỳ!

– Какво?

– Улу, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казваш улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го бяха разбрали, Нумиан грабна чипарето и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър, – риба! Улу – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата.

– Вече знам три думи на твоя език!… – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбỳла, абỳ, улỳ!…

Ставаше все по-горещо, безцветното море спеше, а мъртвото помътено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си на края на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане!

Господарят на “Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрастванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изскочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска. Дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Той искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на “Психея” се изтегна по лице върху бака, топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и синята люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Вдъхна дълбоко и отново видя фрегатата.

Боже мой, за петнайсет години нито веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата ѝ , притича до щурвала и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомалù!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомалù, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив, а аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смотолеви той, – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам некавалерски с теб, но разбери, смешен съм.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле… дори направих овъркил, и въпреки туй… всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко! За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Неси, остави своя старец да изработи самоубийството си докрай, ако може, разбира се, защото май че го е страх.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ , а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха, че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото, както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на заоблена жена. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Извинете, но хич не си падам по старчоци!

– Неси е по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала, че съм стар.

– Защото е глупачка, вие сте стар, тя не иска да го забележи, това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. След като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ .

Работите потръгват, мислеше си господарят на “Психея”: и пиеса измислих, и фрегатата започна да ми се появява, и Нумиан се цивилизова.

Слънцето топлеше гърба му, беше чудесно, а на стотици мили оттук пъшкаха и стенеха милиарди същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше, по гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава? Какъв е този блясък в очите му?

16.

Появата на рибните ята просто удари дивака, тъй както южнякът напролет удря гората. Нумиан заблестя, силите му стигнаха разцвета си, ловеше и ядеше, кръвта на сафридите отиваше направо в кръвта му, тялото му възвръщаше младежката си пластичност, мътният досега поглед, през който надничаше мракът на историята, се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, но играта се затормозва, защото не ми се вярва да посмея – хем ми се умира, хем не ми се умира.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на предната палуба, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш улесни замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро… Какво ме гледаш? Защо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя, ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва неизядените сафриди. Нещо му бе прошепнало, че рибите идват и си отиват. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги окачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни.

“Психея” заприлича на подвижна сушилня. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което е било като люлка на целия му живот.

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо, наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати.

На “Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор; всичко е обмислено, капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по отвесния му разрез. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида. Очите ще умрат последни; всичко ще умре, но те ще наблюдават докрай чудото, наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мига…

Въздухът и морето излъчваха безметежност, комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира, тихата лятна вечер обещаваше леко звездно небе.

Може би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на “Психея” си помисли, че един подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, морето, симфонията и великолепното усещане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на “Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега. Малко смях след опарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместа. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра – реални в аморфните очертания на нощта? Кой прати тази музика и туй дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?… Кажи бе, дивако, изрече едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо, потните му рамене отразиха светлиците на нощта, замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред, дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Протегнатата ти ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията… А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце.

– Неее!…

Господарят се чудеше какво да прави след новия изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце, хвана ги и докато шептеше усмихнат наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго, ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта “Психея” наведе глава, за да избегне една крайно нежелана целувка, и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне.

– Какво, какво има!

Нумиан издебна най-подходящият момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зареди оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на “Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията сега го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и пневматичния харпун. При залостена врата той се ослуша продължително, Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия, последва нова напрегната тишина и най-после хъркането, престорено или истинско, то идеше от най-отдалечената точка на палубата. Останалото е ясно: Александър има лек сън и за най-слабия натиск върху вратата харпуните лежаха до него, можеше да стреля добре.

17.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и излезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава. Доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощния инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща: преди всичко още сега да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дъното. Но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. А имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за нежност? Ами ако диваците изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го ликвидира веднага, но как да убиеш човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземеш натегнатия харпун, остава да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит, разбира се, без да се отдалечава от кабината. Жаждата му за мъст е дива и дявал да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един монгол, пролял потоци кръв, осквернил стотици жени и опожарил александрийската библиотека.

Очертаваше се още един хубав ден; вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до “Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават… Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нищо срещу това… Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега… Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. “Психея” стои с отпуснати платна… Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще протече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху палубата.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе предизвикало, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на навигацията.

Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър, така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване.

Вадеше вода с кофа и се обливаше, през падащите струи нещата блестяха, боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света?, в нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!… Я да си поживея още, колкото мога.

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива; дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър, да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е бояр от Александър, може би няма по-голямо падение за човека от туй, да предизвикваш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне в кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан продължаваше да го гледа, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него, снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше повече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на “Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата, постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна го на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна оттам и прибра съдината.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после моментът? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна на мястото си. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител Нумиан спеше или се преструваше, че спи, всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да каже: накъпù се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък ще видим.

– Платната!

Нумиан скочи и се озърна

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо.

Александър плуваше към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото, което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към въжетата.

Смогна да спусне платната, привърза голямото към гика, а малкото приюти в кабината, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе спасителната лодка в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни добре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на лодката. Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече тихо, но постоянно ръмжене. От време на време дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Александър, че дивакът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживявал такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа няколко кофи вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направù същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурỳх!

– Аха, радвам се, че те е страх.

– Мурỳх!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър, – не ме пипай!… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж, за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря, да си почине.

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене снощи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… Нà! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо, не можа да проумее жеста, гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше, Александър изпуши почти цялата цигара, без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се развиват…

Ударът едва не го изхвърли в морето, “Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха; за първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че дивакът му е подарен от някакъв скорошен “мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицето на господаря, може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине, все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна вълни, а избръсна повърхността на водната пустош. “Психея” се наведе няколко пъти, но, общо взето, посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта! Ха-ха-ха!

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака, всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печен овен на тава, а после го смъкваше обратно в лодката, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден, на Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени в морето.

Вятърът позатихна, но големият дългоочакван дъжд си остана да виси като въпрос; поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и пазиш, отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да пеливат водата от легените в тубите, загребваха я с канчетата, нищо работа, Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си, Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

18.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка в бутилката. Запали цигара, ослуша се, ятаганистът бе затихнал в леговището си.

– Простако, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му, може би си подбираше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че в кабината започва приятна вечер с цигара и водка, пред увиращата вода за кафето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка – източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ . – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – Целуна косата ѝ . – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади повече, а през илюминатора нощта му заприлича на зала.

На Неси ѝ липсват обикновените рефлекси за самосъхранение; тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта; дори съпругът, когато го зарязваше, продължаваше да твърди, че го напуща едно много добро момиче, което прави комплимент на света, плачеше и повтаряше твърдението си, като от време на време добавяше, че е и глупава.

Дивакът бе клекнал пред входа.

– Нумиане, какво има?

Очите му се бяха втренчили в очите на господаря. Отначало Александър помисли, че гостът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почти гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица, подмамена от светлината, като куче, привлечено от топлината, идва, за да приклекне и наблюдава повелителя си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милион години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните бяха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото до жертвата.

– Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да се затвърди.

– Нумиане, внимавай!

Панталонът му вонеше.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

– Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо бе, Нумиане? Не пиещ ли? – Проклинаше притъпената си бдителност, беше затворил оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това, не прави дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на “Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало, ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще предприеме нещо, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се справи нито с платната, нито с ветровете, а най-малко с посоките, наоколо нямаше никаква суша, липсваше; засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все още насочени към господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойно оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше, кракът му лежеше върху горното стъпало, ноктите стърчаха напред.

Не можа да го изпревари и толкоз, ножът си остана на масата, нападателят се втурна и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нищо – само въртеше глава. Всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обзе ужасът на крайното безсилие. Беше невъзможно да се противопостави на стихията.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя. Боже мой, нима ме взима за жена? Ето, отбранявам се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от мана жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, секунди за противодействие, Александър ги издебна и се почувствува извън клещите. Но туй сякаш ядоса номада, без да мисли много, той стовари юмрук върху главата му…

19.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, манастирите на Монголия – не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо, го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болките от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от филистерски комплекси и едно мрачно усещане, че са го обискирали.

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да създаде смях и да умре; кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги обратнопропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях…

Александър се надигна, седна, болките се раздвижиха с него, прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо, достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужава ли да му придава такова значение?

Излезе в кокпита. Нощта обещаваше вятър, звездната вис му се стори по-безчувствена откогато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе, на предната палуба. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо, вградено в организма му, Нумиан се събуди и надигна глава: гледаха се, без да се виждат в тъмнината, но знаеха, че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода, погълнала далечния зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излизаше от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността; слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше със загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените си течения, в които се реят и планктонът, и китовете; с червеното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища; от водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни; и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го, физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения, там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към “Психея” и всичко му стана ясно, внезапно завихряне я беше подгонило, издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто яхтата изчезваше, изоставяше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, руля!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досещаш?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан не го виждаше, Александър трябваше да вика. Нумиан също викаше, и то добре, раздираше се от крясъци, защото изпитваше ужасът на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, воплите отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианееееее!

Дивакът на свой ред ревеше като пред явна гибел, изглежда, че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока, отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианеееееееее!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоя Ханна, твоят Ханна е сам сред тъмнината, както беше ти, преди да те спася – само че върху греда, – а Ханна – стар и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочани; тази топла вода, Нумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, да изчезне прилепналата пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Преживяването, за което често е ставало дума – да се озове сам в океана, – го е занимавало много, а ето че дойде ред и до него, било му писано да го изпита на гърба си. Предполагаше, че ще бъде страшно, а се оказа ужасно, особено в нощ като тази, когато утрото се бави.

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи и да се самоубие, доказа му, че е по-силна, че ще го убие тя. Може ли сега път ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня, от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумианееееееее!

20.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посока на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчакат идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен ден от живота му…

А! Не може да бъде.

Какво е това, то се удари в ръката му! Заприлича на сламка, в която се лови удавникът, по-скоро – на прът или по-точно…

Греда.

Вкопчи се в нея, задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, голяма. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше. Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под прав ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-точно – на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му е позната, беше я пипал и друг път, извивката му бе известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхна дървото. Поседя така, но му стана студено, зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и се постопли, повися тъй, може би трийсет минути – частица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува, но е висял и е чакал, без да прави изчисления, както Александър; той пресмяташе вероятностите. Като стар скептик знаеше, че вероятности изобщо няма, пък и да има, те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше как прониква студът в тялото, тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другите деца и с потракващи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено, съмва се, повърхността на морето се отваря, слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави; все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слънцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете, да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко омайно е наоколо и колко не е за пренебрегване.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и “Психея”; защо се набута в това нищо? Къде си тръгнал да се доказваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега нека други, нека този номад Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил неприкосновения запас от консерви, ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко, погълнато от Нумиан, се превръща в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ !

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чайки. Ето ги, те викат така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, достоен за края на един писател, който, ако не е написал нещо добро, поне се е стремял към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханнааааааа!

– Нумианееееееееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – за частица от времето зърна “Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е “Психея”? Точка. Какво е гредата? Същото. Две точки в безсрая на океана. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Ханнаааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от не знам какво си греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би несе досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защоно е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Иди да спуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риска да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– … а после къде ще търся гредата.

– Ханна! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх.

Сага ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си. Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до яхтата, зъбите му потракваха, студът беше навлязъл в тялото му.

Успя да се хване за стълбичката, вече беше докопал част от “Психея”. В този момент извън умората и усещането за студа той си обеща да не напуска борда на своя кораб каквото и да става, ако ще да умре от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте, зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и като кран го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли, докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли, че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката, изработена от бор и мек дунапрен, покрита с чаршаф.

21.

Усещането за покой, както и усещането за движение обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му вече копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Оня си беше все на предната палуба – вадеше сафриди.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна един до друг, две чудесни марки, реномирани; заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото. Запали цигара, не му оставаше друго, освен да чака. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек.

Вън слънцето печеше.

И така: защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле. Ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си. – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли, че е същото? Ами какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало да се чувствува сит. Нищо подобно – можеше да изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре в него се разтвори неочаквано в нещо, което също беше вътре в него. Дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките, по-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духат, пък и сега не е толкоз лошо де – винаги си е мечтал да се намира в подобно обстоятелство сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкусът на телешкото. Освен това положението доби нов, по-тънък и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, кажи, не си ли говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало? Какво ще чиниш с тази психика на осквернител?… Какво ме гледаш? Презираш ли ме?… Приличам ли на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… нападнеш неочаквано. Не, туй вече няма да ти позволя. Ще те убия Макар че никой не знае, пък и надали някой ще узнае някога за падението ми, ще те убия…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие, Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – страх, Нумиан ревеше, не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището, виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смях на вселената.

– Полоний, покажи се!…

Нумиан сякаш се свличаше от страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– Ти знаеш какво е харпун! Това ме изненадва… Хайде, момченце – покажи се, за да умреш!… Да те видя! Искам да видя как падаш от страх.

Приведе се към леедката и я отпусна, брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и крещеше.

Господарят на ветрохода бъбреше каквото му падне, но и мислеше, той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги, оказа се, че на дивака е известна пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно: един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъщност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е уж на шега – кой ще го разбере? И така, какво се казваше за случай като този: извадиш ли оръжие, употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения; сега пък трябваше и да убива, всичко го водеше натам. Дивакът е подъл, като нищо може да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само да се скрие зад мачтата.

Ще стрелям, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни; макар и номад, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние да натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на “Психея” викаше повечче от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй  п о ч т и, изглежда, не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за улу! Да си ловиш улу!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата… Не се бави!… Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го получиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Лодката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо. Нумиан се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо, но продължаваше да виси. Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата. Нумиан го хвана и се свлече по него, замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и упование, покисна повечко във водата.

За да се разхлади.

22.

“Психея” се превърна в обширен комфортен кораб, Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще на предната палуба, без угрозата да се сблъска с дремещи там номади. Важна територия от яхтата му беше върната, сега той можеше да лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкаво-сивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране според него бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си. Дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. “Сюркуф” се намираше на десетина метра – въпреки всичко не можеха да се разделят, можеше да ги отдалечи само вятърът, а той все още не бе дори едно обещание на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаше, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше спокойствие на Ханна, Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето; бягаха, изчезваха. Но как да побегне “Психея”?

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките на възглавниците, подреди покъщнината, изми косата си с понофикс и усети, че главата му олекна, а пред очите му просветна. Макар да бе горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Напрежението обаче не спадаше заради винаги изострената бдителност и туй щеше да продължава до излизането на вятъра.

Налови риба, запали спиртника, замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре. Какво му липсваше? Нищо, разбира се, само да се отдалечи от тихата заплаха на Нумиан.

При залез-слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а във въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочаквано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Подигна глава. Дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе? – Александър показа харпуна. – Само да посмееш!…

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна, седеше и наблюдаваше своя хазяин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на “Психея” размаха оръжието. – Ше те прострелям!

Спеше му се, сега спеше малко, само докато чуваше хъркането на врага си; секнеше ли хъркането – секваше и неговият сън, нямаше как, трябваше да привиква, до появата на вятъра. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с постоянна та мръснокафява заплаха? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада, Нумиан можеше да нахлуе чрез абордаж.

Капитанът прибра стълбичката от борда, което не означаваше нищо – гигантът би могъл да скочи в кокпита и без нея.

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от “Сюркуф” го гледаше.

През дните, прекарани на “Психея”, Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част на лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а?

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица. Ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили.

Ръмженето вече не секна; от време на време само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено като се появиха първите звезди; в него се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше с поглед жълтеникавата материя на “Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше, седнал на пейката с оръжие в ръка; главата му клюмаше, очите му се притваряха, клепачите потръпваха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра.

Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на бриза. Голямото платно вече се поклащаше, а “Психея” налиташе на “Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като степта, муден като вековете, дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхатата, но краката му не изпущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му.

Номадът я погледна учудено и извика, отпусна се, сви колене, приклекна върху дюшека на лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на “Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият, Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стоманената пръчка от месата му.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничко усет за хармония и не бе извикал.

“Психея” и “Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай!

Ръката се отвори изведнъж и бързо сграбчи края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

“Психея” и “Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, някой упорствуваше, искаше да живее…

– Нумиане, пущам!…

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на “Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво, дивако, какво искаш?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да оползотвори цялата сила на слабия вятър, поне засега, трябваше да се придържа към курса изток-североизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само тъй можеше да се отдалечи от кошмара Нумиан. Като се увери, че рулят е закрепен, гребна вода с кофата и изми лицето си.

23.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието, почина си, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и дест духна хубав източен към България. Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му, че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеалното за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Има време за всичко, ще се намери и за едно умиране. Къде бързаш, Александре… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море, колко делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате, пейте!… Но и вие не сте нищо друго освен измислица!…

Александър измъкна приемника, включи го, фиксира музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясал и брадясал, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивки и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери, че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш, че я имаш, а я нямаш. Но фактите се трупаха там, където трябваше, запълваха коридорите на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкова ведри. Изоставила пустинните простори, “Психея” може би вече препускаше по води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяват пестеливо и само в кабината. Как да се пази от корабите! Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в декор, но не помагаха на капитана.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото “звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Нумиан би казал, че звездите са душите на умелите, хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър; но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли, или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката, за да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после, че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другия поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той някога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключаваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество, защо да живееш? Не виждаш ли че си червей, който се гърчи в зноя на въпросите?

Опита се да изяде една сурова риба. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории суровата плът на рибата му предлагаше влагата си. Водата в тубата привършваше, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-късно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли, или да се смее, да се гордее или да се самобичува заради това. Грабеше от кофата и лапаше, в ъгълчето на устата му се появяваше капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надежда да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да мисли, видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните “Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който още иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане драмата на вечното му скитничество. Съществува ли по-достойно за ума от туй, да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този звяр, който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваваше и се катереше с детинска лекота по мачтата.

Магическото всекидневие щеше да свърши доста трагично една нощ, но, слава богу, танкерът мина на пет метра от “Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

24.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветрено море? Кога най-после ще се добере до брега?

Дъждецът и задухата вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хората. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира дъжда, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежна го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника; разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настроение отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата! Боже, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта?

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кофата се стичаше струйка, която не става за пиене, тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капко.

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на бака, насапуниса тялото си, натърка се с дунапрен, премахна солта от порите, кожата задиша.

Тъгата по брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре?

Гол като бебе, налапал празната бутилка като биберон, собственикът на “Психея” спеше и сънуваше всичко, каквото му попадне – от фрегатата с малайките до счупената мачта, а накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а “Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Глупако – извика Александър, – проспа такъв вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, едва не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха веднага и яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете…

– Ханнаааа!

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо, към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата, Нумиан гребеше бясно към “Психея”. Просто да не вярваш – зад кърмата на “Сюркуф” струеше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг.

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последния миг, Александър потрепваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно, разбира се, в туй съвсем голо старческо тяло, което трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време, Александър замахна с куката и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднъж, не обърна внимание и на кръвта по пръстите си, нито на болките.

Започна бавно да се надига. Александър разбра, че друг избор няма.

Стоманеният връх на куката се заби един път, после още веднъж… Кръвта шуртеше, но Нумиан се надигаше, надигаше… И успя да издърпа куката от ръцете на убиеца си.

Александър побягна назад, затърси нещо, което би могло да му послужи за отбрана, нямаше нищо, хрумна му да скочи във водата, да обсеби “Сюркуф” и побегне с гребане.

Но защо, когато има втори харпун? Отвори гардеробчето и се върна в кокпита.

Нумиан бе стъпил на кърмата. С една ръка стискаше куката, а с другата притискаше новата рана върху гърдите си, дишаше тежко – един настъпващ гигант с желязна пръчка, влизаща някъде под сърцето и излизаща на гърба му.

– Ханна!…

Александър стреля.

Втората стрела мина под първата и също се показа зад гърба на осквернителя.

Нумиан се олюля и се преметна във водата.

Да се неначудиш – макар и несръчно, дивакът направи няколко маха с ръце и доплува до лодката си.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само простите неща. Нумиан сяда и взима греблото… оставя го и се привежда напред, иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раните кръв, тя бликва и… цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата, “Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си.

– Ханнааааааааааааааа!…

Александър заплака.

25.

На созополското пристанище пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело: след малко риболовните кораби щели да докарат удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, друго поясняваше, че не бил жив, но щели да го съживят в школата за спасяване. Децата поспориха могат ли удавените да възкръсват, или не могат, някои твърдяха, че ако им се извади водата, могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само когато умират вкъщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя.

Александър стъпи на кея, не можа да направи и крачка, Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба, прегърна го и започна да обсипва с целувки едно смалено, обрасло лице. Сред него блещукаха две мътни, трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и я подаде на тълпата.

– Неси, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей, не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна хълмовете зад градчето. – Само толкова?

Струваше му се, че е отсъствувал повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда, че е станала някаква магия, обратна на космическите одисеи. Не… Невъзможно…

– Мили, защо направи това?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в погледа ѝ . – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Нали бих дошла навсякъде. Цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че тогава…

– Какво тогава!

– Може би не съм остарял.

– Ти си моето момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-млад от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и очи.

–       Пирате мой! – шептеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае, че животът е само слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момче!…

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без мачта…

– Закрила моя!… Ти си бог, преминал си през подвига!

Неси плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

1974-1981 г.

“ ЛИСКО ЗАДАВА ВЪПРОСИ“ – откъс…

Предпоследната глава на книгата „Приключенията на Лиско по море“ :

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

ЛИСКО ЗАДАВА ВЪПРОСИ

Лиско избърса сълзите си и понеже му се плачеше още, направи опит да се усмихне. Така смяташе да прекъсне плача си. Отначало се получи нещо средно между усмивка и плач, а после всичко се превърна в чиста усмивка, украсена с лека влага по клепачите. Той се обърна и погледна пътечката. Тя се извиваше по скалите към хълма, провираше се между две дървета и отиваше към къщичката. Лиско вдигна краче и направи първата стъпка, но чу глас, който извика строго:

– Какво правиш тук?

– Нищо – отвърна по навик хлапето и бързо погледна към скалите.

Зад скалите се откриваше малко пясъчно заливче, но съвсем малко, широко три-четири скока. Върху пясъка лежеше изтеглена лодка. До лодката стърчеше висок човек с очила. Ръката му държеше четка. От четката капеше боя.

– Пак ли си избягал?

– А, не… Аз…

– Ела тук!

– Къде?

– Виж какво – на мен не минават. Знаеш много добре къде.

– Е, да, но исках да зная точно къде.

Лисичето заобиколи скалата и скочи на пясъка. Сега високият човек с очилата седеше на столче и боядисваше лодката. Панталоните и ризата му бяха изпоцапани. Лиско не можеше да види лицето му, застана зад гърба му и зачака. Понеже очилатият не се обърна, Лиско каза:

– Вече съм тук.

– Първо ми кажи защо напусна Тихата гора?

– Ами… аз…

– Обеща ли, че няма да бягаш?

– Обещах, но този път оставих бележка.

Едва сега очилатият се обърна и беглецът видя строгото му лице, прорязано от две бръчки, издаващи жестокост. Той се изправи и каза:

– Ела!

Лиско се стараеше да върви точно три крачки зад него. Изкачиха се по стръмния бряг и изведнъж се озоваха в равен двор с дървета, и беглецът вече можеше да разгледа къщичката. Стори му се малка, но щом се вмъкна под сянката на навеса, разбра, че тук е приятно. В двора стърчеше огромна ръждясала котва, съхнеше някаква рибарска мрежа, а над лятното огнище вреше нещо като супа. Човекът с очилата го въведе в хладна беседка с маса и столове. На масата лежеше съд с праскови. Щом видя прасковите, Лиско не пожела да отмести поглед от тях. Очилатият седна и запали цигара.

– И казваш, че си оставил бележка?

– Да.

Прасковите бяха големи и покрити с мъх.

– И веднага след това си тръгнал на път?

– Да.

Едната от тях беше добре узряла и особено жълта отляво, а отдясно тъмнееше.

– Баща ти не знае къде си, нали?

– Да.

Лиско се мъчеше да преброи плодовете, но все бъркаше и започваше отново по две причини: първо – погледът му се задържаше все върху най-голямата и второ – не можеше да брои, както трябва.

– Знаеш ли какво си направил?

– Да.

Тези праскови трябва да се изядат бавно, да им се усети сладостта и да не се допусне задавяне.

– Знаеш ли какво си глупаче?

– Да… Извинете, тези топки на масата какво представляват?

– Кои?

– Тези, в чинията.

– Праскови… А с какво дойде тук?

– Да… Значи на това нещо казват праскови?

– Ще ми кажеш ли как пристигна тук?

– Да… Ами прасковите ядат ли се?

– Кажи ми, докога ще бягаш от къщи да тревожиш всички?

– Да… Сладки ли са?

– Слушай, хлапако, само мен не можеш да изхитриш!… Знаеш ли кой съм аз?

– Има си хас!… И когато си искате си ги ядете, така ли?

– Аз съм твоят автор.

– Ами аз какво да направя, ако искам да изям една?

Авторът изви глава настрана и скри усмивката си, но не можа да я овладее и понеже имаше опасност да се издаде, закри лицето си с ръце.

– Искам да изям една от тия топки! – извика Лиско.

– Добре, изяж.

Хлапакът грабна две праскови и не знаеше от коя да почне. Поднасяше ту едната, ту другата към устата си. Авторът безмълвно върна по-малката на масата. Без да сваля поглед от нея, Лиско захапа другата.

– Искам още една!

– Добре.

Лиско изяде втората.

– Може ли да изям още една?

– Може.

Лиско изяде третата.

– А може ли още една, та да станат всичко две?

– Изяш всичките, хитрецо. Ще ти набера още.

– Има ли още?

– На дървото.

– Като свърша тези, ще ги разгледам.

Щом плодовете изчезнаха от чинията, Лиско погледна корема си, погали го и едва пое дъх.

– Знаете ли какво?… Прасковите на дървото не ме интересуват.

– Защо яде толкова?

– От приятелски чувства към Мони. Като си помислих, че той няма да си хапне, рекох: една ще изям за мене, една за него, една за мене, една за него… Нека си хапне и той.

– А защо не слушаше, когато ти говорех?

– Извинете, но когато съм гладен, не умея да слушам. Нямам опит.

– Какво да те правя сега?

– Не знам.

– Кажи какво да те правя?

– Не знам.

– Чуваш ли какво те питам?

– Не съм дошъл да ме питате, а да питам – извика Лиско. – Аз ще задавам въпроси.

– Виж го ти!… – Авторът загаси цигарата си.

– Да се разберем – продължи Лиско. – Минах да видя как изглеждате и да ви задам няколко въпроса. Затуй съм тръгнал. Мокси ме чака на Хълма на медените сокове. Ще си вървим.

– Какво ще питаш? Всичко е ясно.

– Не е толкоз ясно. Знаете ли колко мъчно ми стана, когато ми подхвърлят, че приличам на Мечо Пух?

Авторът се изправи и започна да се разхожда. Приближи се до чешмата, която капеше, и я затвори.

– Кой ти подхвърля?

– Някои от читателите.

– В известно отношение приличаш – съгласи се авторът.

– Знаете ли колко е досадно да приличаш на друг?… Кой е този мечо?

– Той е герой на един мил и уважаван от мен писател – отвърна авторът. – Може би си приличате. Все пак ти си нещо друго. Неговият Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.

– Тъжно ми е, че приличам на някой, искам този някой да прилича на мен.

– Знаеш ли колко много искаш?… Въпреки това, трябва да се гордееш. В теб има нещо хубаво и добро, някой може да те обикне и хареса.

– Тогава защо ми се карате?

– Трябва да стоиш в къщи. Децата не излизат без разрешение.

– А защо ни разделихте с Мони?

– Знаеш защо. И му го каза.

– Вие сте жесток!…

– Зададе ли си въпросите?

– Пъдите ли ме?

– Татко и мама те търсят.

– Но аз имам още въпроси… Защо накарахте момчето с бледото лице да страда? Защо медузите са толкоз отвратителни същества? Защо причинихте мъка на Мечтателя?

– Хлапенце – усмихна се авторът, – помисли и намери отговорите сам.

Лиско се почеса по челото, помълча и каза:

– Страшни сте вие, възрастните!… Говорите ни каквото си щете… Добре, а защо светлината блести най-добре върху гърбовете на делфините?

– И тук си отговори сам.

– А как попадна Синята акула в Черно море? Тя не помни нищо от момента, в който са я…

– Предполагам, че са я харпунирали с малка стреличка, намазана със силно приспивателно средство. Акулата е заспала и са я вдигнали на кораба с мрежа. Понякога ми се струва, че са я изсипали тук с научна цел, или пък това са извършили заинтересовани хора, които не могат да се примирят с факта, че туй море с обширни плажове без опасни акули ще стане любимо на туристите.

– Аха! – удиви се Лиско.

– Без „аха”!… Защото те познавам и ми е известно, че отговаряш тъй, когато нещо не ти е ясно… Татко и мама те чакат.

– Вие защо живеете тук?

– Къде!?

– Далеч от хората.

– Дошъл съм на спокойствие.

– Така ли правят писателите?

– Някои.

– Много ли е модерно?

– Не е твоя работа.

– А кое е моя работа?

– Да се върнеш в Тихата гора.

– Интересен сте. Искате да върша само това, което ми кажете. Нямам ли право на самостоятелност?

– Когато пораснеш – да.

– Не искам да порасна.

– Защо?

– Струва ми се, че ще е най-добре да си остана винаги малък.

– Да не чувам такива думи!…

– Май че заобиколихте въпроса. Аз искам да бъда самостоятелен.

– Искаш, но не може. Героите правят и мислят това, което им кажат авторите.

– Охооо!

– Какво?

– Не е честно.

– А честно ли е да бягаш от дома?

– Знаете къде да ударите. А бе аз хубаво съм се зарекъл да не споря с възрастни, ама…

– Така те искам.

– Е – въздъхна Лиско, – тогава обещавам и да порасна.

– Сега ми харесваш.

Авторът взе Лиско в ръцете си, вдигна го и го целуна. После го въведе в къщичката си. Показа му пишещата машина, книгите, леглото, запозна го с всички интересни предмети, които морето бе изхвърляло от години насам по брега и които бе събирал, а накрая му посочи стената с портретите.

– Това са те – рече авторът.

– Значи, това са те? – удиви се Лиско. – А кои са те?

– Големите.

– Тези ли са големите? Не личи, че са големи.

– Това са най-големите писатели.

Лиско подсвирна. Ставало дума за писатели.

– Значи, тези са най-големите?

– За мен са тези.

– А за другите не са ли големи?

– Всеки има право да избира писателите си, Лиско. Аз обичам тия.

Авторът отново взе лисичето в прегръдките си, спусна се по пътечката и вкара лодката във водата.

– Къде отиваме? – запита Лиско.

– Към Залива на Ленивия рак… Заминаваш!

– Трябва да изчакаме – рече Лиско.

Авторът пусна мотора и хвана руля:

– Какво да изчакаме?

– Да изсъхне боята.

– Пак ли хитруваш?

– Ще трябва да боядисвате отново.

– Един Лиско заслужава!

– Само вас не мога да изхитря – усмихна се лисичето и помилва с опашка носа на автора.

После се сгуши в скута на очилатия жесток човек н замърка от удоволствие.

 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

ЛИСКО, ЧАКАЙ МАЛКО!…

Лодката и авторът се отдалечаваха и ставаха все по-малки, изчезваха във въздуха, водата и времето, тъй както чезнат много лодки и автори – безследно. Лиско им махаше за сбогом, докато разбра, че вече маха само на облаците, погледна за последен път морето отблизо и тръгна към Хълма на медените сокове…

ВЕЛИКАТА СУЕТА – 1979.

борис
априлов
•
В Е Л И К АТА––С У Е Т А
•
роман

1.
Един ден, както си лежах върху тревата, някой ме потупа по рамото, събуди ме и ми каза, че в гората има шейсет мъже за мен. Не отвърнах нищо, обърнах се на другата страна и притворих очи, но непознатият ме потупа повторно по рамото, за да ми напомни, че ми подарява шейсет мьже, които чакали в гората, било му неудобно да ми ги покаже точно тук, на открито. Погледнах го: широко красиво лице на застаряващ скитник от добрите времена на човечеството, от ония бродници, за които сме чували без да сме ги виждали. Разбрахте ли какво ви казах, запита непознатият. Разбрах. Грижете се за тях и те ще се грижат за вас. Благодарни са да получат малко, а могат да дадат много. Коричка хляб на ден им е достатъчна. Шейсет са, ваши са и можете да правите каквото си щете с тях. Нещо да запитате? Нищо, отвърнах, спи ми се.
Събудих се по обед, когато рибата кълве най-малко, но все пак се приближих до реката и нанизах червейчета на куките. Избрах подходящ вир, замахнах с пръчката, метнах стръвта. Нещо клъвна мигновено. Измъкнах дребна пъстървичка, но побързах да я върна във водата. Продължих да замятам. Прострелях всички вирчета наоколо. Нищо. Оставих въдицата на мира, пийнах глътка от бутилката, легнах.
Този път обаче не можах да заспя, внезапно си спомних за съня; някакъв красив скитник ми беше подарил шейсет души. Повъртях се малко, изтегнах се по грьб, проврях ръце под тила си и вторачих поглед в небето, а там – празно. Как да заспиш, нещо те човърка, повтаря ти, че не си сънувал. Разбира се, бях сънувал, такива неща наяве не се случват. Но от друга страна пък си спомних, че оня ме потупа отначало по лявото, а после по дясното рамо. Изтъркаляха се двайстина минути в напразни усилия да се унеса, а от опит знам, че на две хиляди метра височина обикновено спя чудесно. Тогава? Тогава нещо се е случило. И за да си осигуря съня, реших да проверя в гората. Станах и тръгнах. Нямаше защо да вървя дълго, трябваше да направя само сто крачки. Отначало ме полази прохладата на вечната сянка под боровете, но после излязох на леко наклонена полянка, удавена в цветя и слънце. Мъжете, които дотогава спяха, ме усетиха и се надигнаха. Никой не стана, само приседнаха и ме погледнаха предано. Лицата и телата излъчваха сила, порази ме здравината на ръцете и челюстите. Отначало ми се стори че виждам представители на няколко човешки раси, но скоро се убедих, че се заблуждавам. Наистина, хората бяха много различни: светли и тъмни, къдрокоси и правокоси, тук-там се мяркаше някой с по-изтеглени очи. Брадати, да, всички бяха брадати, по простата причина, че скоро не са имали възможност да се бръснат. Всеки носеше по един евтин панталон, вехта плътна риза и по едно яке. На краката – сандали. Загледах се, не забелязах да са много окъсани. От шейсетте лъхаше на прясно окосено сено, различаваха се от безличните граждани взети от коя да е улица на градската тълпа. Напомняха за викинги, за одисеевци. Гледаха ясно, незаангажирано към нищо друго, освен към този когото гледат. Някой сякаш им бе прошепнал: отивам си и ви оставям на другия.
Разбира се, цялата тази картина беше видение, халюцинация, уморено съзнание. Без да кимна или продумам, аз се оттеглих при реката, но малко преди да полегна отново, нещо ме накара да стана и тръгна повторно към полянката.
Откъде се бяха взели тези хора тук, с тяхната кучешка всеотдайност? Повторният оглед затвърди убеждението ми, че всички до един ми казват: твои сме, защо се чудиш? Това убеждение и впечатлението, че се намирам пред непукисти, за които сложните координати на мръсното битие сякаш не съществуват, ме порази. И все пак – какво ще ги правя? Така или иначе, ставах собственик на шейсет човешки организма, а бях отдалечен на векове от феодалния или робовладелческия стой. Преди всичко, нямах необходимите условия да ги съхранявам. Майко моя, какво ме чака. Да бягам докато е време.
Прибрах риболовния екип, опаковах палатката, седнах зад волана и излязох на пътя. Тук мога да бъда по-спокоен. Моторът пърха равномерно, нежният му шепот ме връща в абсолютната реалност, дава ми спокойствие, гарантира ми сигурност – едно натискане на педала и – изчезвам. Това лесно, важното е друго, че ония на полянката съществуват, не са нито измислица, нито халюцинация, нещо повече – готови са да ме последват. Защо ми ги подариха, кой ми ги подари, кои са причините този човек да се откаже от своите шейсет поданици?… Слязох от колата, за трети път излязох на полянката. Момчетата ме погледнаха и въпреки леността си, започнаха да се надигат, но аз направих знак с ръка и ги успокоих. След малко реших да проверя.
– Стани.
Учудих се на гласа си, но това, което последва, ме порази. Момчетата – да ги наричаме засега така, макар че по външен вид надхвърляха трийсет и пет – се раздвижиха. За първи път ги видях прави. Нямаше нито един под метър и осемдесет. За сетен път трябваше да се уверя, че притежавам завидно богатство.
– Легни.
Боже мой, легнаха.
Обзет от уплаха, върнах се при колата, влязох в нея и затворих вратата. Моторът работеше. Планината лежеше откровено край мен, простряна навсякъде, додето видят очите, бездиханна, строго очертана с най-малките си подробности в прозрачния въздух на ранната есен, или по-скоро – на късното лято. Можеха да се видят и гиганските борове и ниските изкуствени насаждения на мястото, където някога е избухнал пожар, крехките тревисти полянки, нервният профил на хребетите, дори водния прах, който неизменно витае над водопадите. Чудесен ден, след малко ще почне и да кълве, само аз, глупакът, съм тръгнал да си вървя. И заради какво? Заради шейсет души, все мои хора, моя собственост, преди малко ми ги бяха подарили.
В раницата си имах два хляба, цял целеничък колбас, и други неща, необходими за предстоящите три дни на две хиляди метра височина и уединение. Постарах се да си представя как биха изглеждали два хляба разделени на шейсет равни части. Това са шейсет хапки, нищо повече. Какво да правя обаче, трябваше да им раздам тези шейсет хапки!… Взех ножа, разрязах единия от хлябовете на две. Двете равни половини разрязах на четири равни четвъртинки. Четирите равни четвъртинки разрязах на осем осминки. По-нататък? Трябваше да режа с хирургическа точност. Нямах сили да се справя. Освен хляба, предстоеше ми да разделя останалите продукти. Без помагачи не можех. Всъщност… защо не опитам? Или по-точно – не могат ли те, сами? Предстоеше ми да присъствувам на голямо зрелище. Освен ако…
Но те продължаваха да си лежат там и ме учуди това, че погледнаха към раницата. Станаха и се наредиха по двама, така както някога се нареждахме в казармата с канчета в ръка.
Четирима от тях се приближиха към мен. Предадох им раницата и се поколебах преди да им подам ножа, но накрая се реших. Те отвориха хладнокръвно раницата, измъкнаха кърпа за постилане, поставиха двата хляба върху нея, колбасът, два килограма домати, един килограм кашкавал и един конфитюр. На водката и на виното не обърнаха внимание, върнаха ми ги и си ги взех с готовност. Това което преди малко назовах хирургическа точност, започна да ми се демонстрира леко, сръчно. Побягнах, не можех да издържа, срам ме беше да гледам как шейсет души ще се нахранят с два хляба.
Не исках да зная повече за навлеците на полянката, нито за вълшебната планина, която ми ги бе тапосала на главата. Бягах към София, спущах се към втръсналата ми вече действителност. Там можех да си полегна и да помисля като хората, да потърся лекар за болното си съзнание. Натисках газта и бягах, доколкото ми беше възможно да правя това горе, а долу вече внимавах, движението се сгъсти, забави хода ми и сякаш от това, нещо в главата ми се разведри. Отвреме навреме си помислях и за някои хрумвания, например, дръзко ме споходи замисъл за композиция от леопарди, наобиколили нежна газела на водопой. Тук силно крещеше абсурдът – много леопарди, а една газела, докато истинското можеше да бъде: много газели, а един леопард. Но кой би могъл да се заинтересува от такава скулптурна композиция, за да приеме поръчката? Стараех се, гледах да пропъдя мисълта за шейсетте с хрумвания за работата си и това донякъде ми се отдаваше, доколкото не ми се натрапваше една друга мисъл: при кой лекар да отида. Безспорно, имах нужда от разговор със специалист, но щом изминах фиксираните сто километра до града, вместо при лекаря, отбих се при Дора и я отведох у дома.
Дора влезе направо в кухнята, избра си една бутилка и измъкна ледени блокчета от хладилника. Тръгна с чашите към мен. Ледените блокчета звънтяха. От дивана, където лежах, видях големите зелени пламъци в безкрайните зелени пампаси на очите й.
– Не си ме разбрала – рекох от дивана аз, тъй като усещах радостта й. След като вчера бях отказал да я заведа в планината, след като знаеше, че й предстоят три дни без мен, ето ти изненада, връщам се, отвеждам я у дома, направо в оазиса на събличането. Такива жестове мъжете-рибари не правят често. Налагаше се да бъда мек, човечен:
– Дора, върнах се внезапно от там, където трябваше да бъда няколко дни сам. Гласувам ти доверие, смятам те за най-близкия човек в живота си. Нямам друг, никой друг на когото да се доверя.
– Хак ти е да разбереш.
– Не искам с такъв тон.
– Пий.
– Поне тази вечер.
– Пийни си.
– Не бързай да ме напиеш.
– Имаш нужда.
– Имам нужда да говоря.
– Тогава защо избяга от мен?
– Имах нужда да помълча.
– Но се върна.
На тази логика не можех да противопоставя никаква моя логика. Станах от дивана, прекосих хола, излязох на терасата. От височината на седемнайстия етаж се виждаше декоративната планина зад която се криеше другата планина. От другата планина не се виждаше нищо, никога не се е виждало, а тогава ми се струваше че изобщо не е съществувала такава планина. Няма я нея там, никога не съм ходил горе за пъстърви и никой никога не ме е потупвал по рамото. Кой подарява сега шейсет души с едно потупване? Седнах на платнения стол. Дора побърза да донесе чашите.
– Кажи сега.
– Нищо.
– Лъжеш.
– Върнах се за да ти задам няколко въпроса, но виждам че е безмислено.
– Добре, кажи.
– Ще отида на лекар.
– Пий и говори.
– Предпочитам лекаря.
– Там ли разбра?
– Какво?
– Че имаш рак.
– Нямам рак.
– Тогава всичко е добре, – Тя легна в другия стол. Линията на ръката с чашата, линията на рамото, линиите на косата, носа, устата, брадичката, заедно с десетките линии на грубата модна блуза, чийто джобове бяха безсилни да замаскират дръзкото хукване нагоре на гърдите, всичко туй, комбинирано с линиите на панталона, изпод който крещяха краката й, създаваха зрелище на лукавост и нежност, на шемет и спокойствие. – Всичко друго е дребнавост, и трябва да забележа, че напоследък започна да се глезиш.
– Мислиш ли? – И какво забелязваш напоследък?
– Нищо, остаряваш. А като остарява, човек започва да се глези.
– Нещо конкретно?
– Трябва да работиш, това е, да се съсредоточаваш.
– Така ще ти бъда и под ръка.
– Кой знае,
– Но ще ти бъда сигурен.
– А ти да не мислиш, че съм ти сигурна? – Този е един от изпитаните начини да започнем. Лицето й при такива случаи потъмнява, става своеобразно красиво, а тялото й се изопва. – Но глупавата съм аз, защото позволих…
– Добре, млъкни! – После се поуспокоих и добавих. – Добре, според тебе, за какво мога да се върна внезапно?
– За да ме провериш.

2.
Вечерта преди да заспя се навих с мисълта, че утрото ще ми каже истината. Но сутринта, още с отварянето на очите, разбрах недвусмислено, че съм собственик на шейсет здрави и прави мъже, облечени, мизерно нахранени, мълчаливи, безропотни, самотни. Скочих на крака и докато вършех движенията, които всеки човек трябва да извърши преди да се вреже сред хората, обмислях действията си за деня. Най-добрите хрумвания ми дойдоха докато се бръснех. Всичко се развиваше сред възбудата, че съм собственик на група от човеци; те бяха мои, мое богатство, и ако трябва да ги изчислявам в пари… Опитах се, но не успях. Опитът ми да ги превърна поне в долари също претърпя крах. Забравил съм по колко долара струва един здрав мъж. Мисля че бях чел нещо по този въпрос, май че в списанията. Едно обаче е сигурно – здравите мъже в никакъв случай не струват малко, а шейсет парчета възлизат на колосална сума. По закон би трябвало да ги предам на държавата, още повече, че нямаха документи за самоличност. Да, сигурно нямаха. Но съществува ли подобен закон? Не, разбира се, напразно си внушавам това. И понеже са мои, подарени, не остава нищо друго, освен да се погрижа за тях, а не да ги оставя безпризорни на някаква си високопланинска полянка, сред цветята.
Седнах в колата и се отправих към Бояна. По пътя закупих петнайсет хляба и десет килограма телешки салам. Ателието ми в Бояна представлява огромна къща, заобиколена от пет декара двор, имот изграден някога от баща ми, известен художник, струва ми се – талантлив. Ако беше жив сега, едва ли би одобрил моите устремени, винаги напрегнати скулптури, но какво да се прави – не че не се оказах на висота, по-скоро поддадох се на конвейра.
Когато пристигнах, огледах имението си отвън, виждах го сякаш за първи път. Високият жив плет скриваше всичко, освен острото късче от покрива, забито в зеленото петно на планината. Дворът ме порази с запустението си, обрасъл в бурени, необработван от сътворението на света. Особено го загрозяваха първообразите на някои мои, осъществени вече, заели местата си по България, творби. Творбите ми размахваха ръце, вдигаха юмруци, хвърляха нещо, скачаха в басейн или се разгърдваха достойно пред врага. Немислимо беше засега да разположа сред тази динамика кротката идилия на газелата, която пие вода и леопардите, които я изпиват с очи.
Преместих хляба от колата в микробусчето. Влязох в къщата; тя ми се стори достатъчно голяма, особено ателието. Двоумях се – да почистя ли или да не почистя, но се усмихнах – спокойно можех да оставя тази работа на момчетата. Старият фолксваген запали веднага и тръгна радостно като куче, което отдавна не е било извеждано на улицата. Това автобусче ми върши голяма работа, седалките му са махнати и го употребявам за пренасяне на материали. Тръгнах по Околовръстния, предстояха ми да измина по сто километра натам и насам. Спрях на бензиностанцията. Напълних резервоара. Лично аз бях пълен догоре с мисли, възбуда, радост, недоумение и страх пред сериозното изпитание да пренеса хората от планината в ателието. Появиха се и минути на колебание, обмислях възможността да се откажа от замисъла, но си отвърнах бодро: вече си на петдесет, преживял си много удоволствия, защо да не изпиташ и това – да притежаваш собствена колекция от хора. Ужас, какво ще ги правя, как ще живеят, как ще ги крия и още по-важното – как ще ги погребвам, когато дойде време да умират? Нали ще трябва да умират накрая, ако не от друго, от старост? Разсъждавах глупашки, разбира се, егоистично. Всички бяха поне с петнайсет години по-млади от мен, значително по-здрави, видът им даваше възможност да се предполага, че ще се превърнат в столетници. И изведнъж си представих шейсет столетника в моята вила. Явно е, че ще трябва да ги завещавам. Но на кого? Добре съм се наредил в тоя живот, никому нищо не мога да оставя, освен на Дора. Присви ме смях като си представих, че Дора може да получи от мен рота красиви здравеняци.
Пътувах приятно, платното беше сравнително чисто, денят ведър, когато на някого му върви, всичко наоколо се изчиства, прояснява се, край него запяват птици. Планината ме посрещна с ласка, бях сигурен че в този ден мога да изловя всичките пъстърви на реката, но нямах време за подобни глупости, бързах.
На полянката видях мизерна палатка. До палатката се целуваха двама. Че са пристигнали с мотоциклет се разбираше по мотоциклета, изправен до палатката. Ветрец полюляваше връхчетата на боровете, всичко трептеше от опиянение, а аз се питах какво ли биха казали двамата целуващи се, ако се приближа и им подаря петнайсет хляба. Биха се учудили, защото е наистина за чудене. А аз, глупакът, не се учудих дори когато ми подариха шейсет мъжаги. Защото съм преживял доста и си имам мото: не се учудвай на нищо.
Момчето и момичето се търкаляха, смееха се, приличаха ми на диви планински животни, които си играят сред цветята, преди да се постигнат, но знаех, че това не са невинни планински животни, а жалки човешки отрепки, защото той има само няколко лева за бензин и сирене, а тя има стотинки за червила; може би той има съпруга и дете, а тя гледа да измести съпругата, докато той се прави че туй не е изключено, сигурен че е изключено.
Да те потупат по рамото когато си сам в планината е направо китайска смешка. Мислиш, че наоколо няма никой, а те потупват. Брадат господин, едно от момчетата!… Нямаше защо да задавам въпроси, тръгнах след него, веднага ми беше станало ясно какво се е случило. Трябвало е да се изместят, защото съществата с мотоциклета заели полянката. Тази съобразителност ме зарадва, изясни ми се важна подробност от бъдещето ми с момчетата. Намерихме ги на съседната полянка. Повиках двама, отидохме до колата и пренесохме продуктите. Всичко бе разпределено прецизно, пред мен, без да се бърза, спокойно, никакви признаци на лакомия. Накрая ме порази това, че хапнаха съвсем малко, кажи-речи нищо. Като прибраха грижливо всичко останало, момчетата погледнаха към мен. Аз се изправих, заявих че ми трябват десет души и се отправих към фолксвагена. Отворих вратата и се обърнах. Десетте стояха зад мен. Поканих ги. Обясних, че поради липса на седалки ще трябва да се позатруднят, но те сякаш не обърнаха внимание на казаното. Сядаха по турски, наместваха се чудесно. Направи ми впечатление, че лицата им не изразяват капка вълнение пред неизвестността, напротив – пленително красиво равнодушие, бих го нарекъл хладнокръвие на герои от приключенската литература.
Карах внимателно, нямах намерение да върша каквото и да е нарушение. Всяка среща с контролата на движението можеше да се окаже фатална: управлявах микробусче с частен номер, превозно средство, което винаги предизвиква милицията. Но главният страх идеше от товара в „трюма“. Десетте отзад седяха нагъсто както робите някога от Африка за Америка. Искам да си призная, че от момента в който потеглих с десетте, съвестта ми започна да се обажда. Нещо дълбоко скрито у мен вече плуваше към повърхността, излизаше простичко и естествено, както потопената топка излиза върху езерото. Кой съм аз, нали съм човек и то от ония човеци, които вечно претендират? Нали съм здраво привързан към духовното начало, устоявам възвишени принципи, а освен това служа на красотата, печеля хляба си от нея?
И ето сега, шофирам по един от пътищата на света, а трюмът ми е пълен с роби. Бях си внушил, че десятката отзад и петдесетте на полянката не са нещо друго, а предани роби, те няма да ми сторят нищо, изключено е да дигнат ръка, само ще слушат.
Обратният път взех за два часа, вкарах микробусчето в двора, затворих вратата и като се убедих, че съм сам, отворих вратата на сградата. Робите раздвижваха крайници и кротко влизаха във вилата. Събрахме се в антрето. Преброих ги още веднъж, заявих им че се намират в собствен дом, по всяка вероятност тук ще прекарат живота си. След туй ги запознах с обстановката. Най-напред им показах ателието. Те гледаха с удивление човешките глави. Мъчеха се да открият труповете им. Но труповете ги нямаше, отсъствуваха. Някой пипна въздуха под главата, търсеше. Обясних им че главите са от камък. Ето – чукаш – камък. Конят там е също от камък, и ако трябва да се уточним – от глина. Конете и хората трябва да се преместят, необходимо е да се почисти, това е най-голямото помещение, може да погълне двайсет души. Удивих се как думите ми проникнаха направо в съзнанието им. В следващата секунда десетката се хвана на работа, за две минути подът бе разчистен. Помолих ги да легнат един до друг. Тук спокойно можеха да спят шейсет роби. Край, спалнята е готова. Елате да ви покажа останалото, после вие ще ги покажете на другите. Ето още четири стаи, една огромна кухня, трапезария, коридори и коридорчета, стълбище между първия и втория етаж, два ватерклозета. Седнах на една от чиниите, накарах и те да седнат, демонстрирах пускането на водата, заведох ги при мивките, демонстрирах им измиване. След като се убедих, че съм ги запознал с необходимите неща на домашното пребиваване, казах им, че се отправям за втория курс към планината. Оставям ги сами, но трябва да внимават, ако някой случайно позвъни вън, да не отварят. Показах им как се звъни, но не им показах как се отваря. Поклащаха глави, май че разбираха прекалено бързо.
Бях решил да прекарам шейсетте на шест курса за три дни, но постепенно се запали амбицията ми да приключа работата за два дни по три курса на ден. Впрегнах се, унищожих се от умора и успях. Но случи се нещо непредвидено. Когато товарех последната десятка, оказа се че места за двама няма. Микробусчето се беше смалило. Затюхках се, накрая взех че преброих стоката. Ужас! Дванайсет. Двама повече. Помня добре, при всеки курс идваха винаги по десет души, преброявах ги точно. Защо дванайсет? – запитах най-после аз. Ние сме шейсет и двама, отвърна един от робите.
Дарителят ми е голям човек, подробностите не го занимават, казал е шейсет, защото е по-лесно. А ми е дал шейсет и двама. Значи, не съм притежател на шейсет, а на шейсет и двама души! Умората ми сякаш се изпари, тръгнах бодро към София с претоварен трюм, дори не понечих да се обърна, така и не разбрах какво става отзад.

3.
Ателието се оказа една нелоша спалня. Застелих го с черги и китеници, хвърлих два персийски килима. Робите лягаха по тях като по нарове. Насъбрах трийсетина одеяла, купих още толкова от магазина и мисля, че ако не създадох лукс, поне се отсрамих. Възглавниците се оказаха презрени, не ги интересуваха. Не бива да се забравя, че момчетата дотогава са познавали само одъра на твърдата земя. Удиви ме дисциплината, която си наложиха на бърза ръка: по стълбището се разминаваха от ляво и мълчаливо, изобщо бяха тихи, говореха спокойно, в клозета употребяваха тоалетна хартия, в умивалнята сапун. Влюбиха се в струята на душа. През деня не показваха и носа си навън. Нощем обаче всички излизаха на двора и се раздвижваха. Това тяхно раздвижване бих искал да ви покажа, но няма как, не съм в състояние и да ви го опиша като хората. То наподобяваше нещо като нощни олимпийски игри. Момчетата бягаха, скачаха, правеха стойки, вдигаха тежести, изобщо извършваха редица хитроумни упражнения за поддържане на мускулатурата. Построиха си висилки, купих им гири, пружини. Огромният двор се напълни с красота и хармония. Бурените изчезнаха, остана тревата и дърветата. При обилна лунна светлина обичах да наблюдавам древната прелест на състезанията и фавънската декаденщина на игрите им. Тези хора живееха сговорчиво, изглежда интересите им никъде не се разграничаваха. Внимавах. Стараех се да не възпламеня случайно голям или малък конфликт. Особено да не фаворизирам. Предпазвах се от изяви на симпатия към този или онзи, макар че това се оказа трудно, тъй като сред мнозинството се очертаваха няколко мъже с особена красота и приветливост, блестяха като представители на неизвестна, бих казал интелектуална раса. Така изглеждаха поне външно, защото тия тайнствени или поне странни същества, нямаха големи възможности за умствено развитие. Красиви, меки по характер и душа, роби; шейсет и двама!… В крайна сметка, дойдох до някакво заключение, а може да е било и внушение, че робите бяха твърде свободни и душевно очистени. Те сякаш дишаха и се развиваха като едно тяло; движението на отделния човек беше като потрепване от обшия opганизъм, тон от цялата симфония. Да, струваше ми се, че са много свободни: можеха да ядат къшей хляб на ден, да носят единствен панталон, по една риза на гърба си. Никога не ми се отдаде да разбера какво мислят, изобщо мислят ли нещо свое, те или бяха нежно-простовати или плуваха във високи, непознати за мен сфери. Така или иначе, но колективът, приютен от мен във вилата-ателие, далеч от погледите на хората, дишаше и живееше в завидно равновесие, без да се заинтересува или запита за повече. Сигурен съм, че никой не е откъснал нито една ябълка тайно и само за себе си. А плодовете висяха над главите им, трябваше само да протегнат ръка. Опитите ми да увелича дажбите удариха на камък, момчетата консумираха грамове, струваха ми далеч по-евтино, отколкото предполагах. Нямаха документи за самоличност никой не притежаваше нито една хартийка. Нещо повече, нямаха имена; поне за мен те обитаваха света като безименни същества. Преживях моменти на колебание, щеше ми се да им раздам по едно име. Но се отказах. Изглежда, че моето хитро замаскирано намерение да властвувам над тях, отхвърляше тази първа стъпка към индивидуализация. Шейсет и двамата си останаха в представите ми като красив загадъчен организъм, многоглав и многорък, вкоренен в някаква интимна, собствена митология.
Първите дни се залисах изцяло с тях, зарязах всичко – и работата си. Обяснявах им, запознавах ги с най-простите и обикновени неща, например как да боравят с електрическите уреди, показах им опасностите които електрическият ток крие за живота, а те ми демонстрираха умението си да схващат леко. Токът беше нещо важно за момчетата, осигуряваше им чай, препечени филийки и варени картофи. Варените картофи ги довеждаха до лудост. Когато ги запознавах с тях, те сякаш ме обикваха повече. Трябва да подчертая, че всички ме гледаха покорно, лицата им излъчваха благодарност и полинезийска вярност.
Един ден, някъде към свечеряване, звънецът на входа се обади. Нямаше нужда да поглеждам, знаех че може да бъде само Дора. Обзет от любовта си към поданиците, бях забравил изцяло за нея. Изскочих, готов за излизане, облечен, а и колата ненапразно стоеше на уличката.
При подобни случаи Дора изсипваше думите, заливаше ме с изобличителна лава и оставаше при мен; знаехме че цялата тази работа ще завърши в розовия облак на чаршафите. Но сега тя влезе и остана само в колата.. Направи ми впечатление, че този път моята любима не изрече нито една излишна дума и най-важното, дори не направи намек да проникне във вилата. Така и не стана необходимо да й отказвам.
Тя мълчеше. Мълчанието й изразяваше жестока болка, категорично и ясно взето решение. Дора се измъчваше, тормозеше се като вярна жена и другар, запътена към друг мъж. Представях си как би се изразило всичко туй в думи: Ти не ми се обади цели четири дни, чаках, бях решила да видя какво ще сториш. Преди два часа ми звъннаха други. Отказах им да се видим, но се ядосах и тръгнах към теб да ти заявя, че успя да ми нанесеш удар. Не забравяй, че все пак си на петдесет, а аз на трийсет и пет, което означава, че не можеш да ми се подиграваш безкрайно.
Страданието на Дора ме засягаше, в случая вече предусещах фронтално задаваща се заплаха. В крайна сметка, обичах тази жена по сто причини. И все пак, същността ми се отнесе спокойно към заплахата, мислите ме носеха към вилата, към момчетата.
– Моля те да спреш.
– Какво каза?
– Настоявам.
– Защо?
– Спри!
Изключих газта. Дора отвори вратата и слезе на асфалта.
– Върни се веднага! – извиках.
Но тя тръгна назад, към автобусната спирка. За щастие или нещастие, зададе се такси. Дора махна и се качи.
Останах сам. На пътя. В колата. На петдесет. Напуснат от една вярна жена и приятелка, към която се стичаха апетитите на много мъже, една жена, която сама не знаеше за какво ме обича, тя беше убедена че съм голям скулптор и аз подло подклаждах убеждението й. Би трябвало да съм съкрушен, в колата да е тъжно и все пак, като се замислих, дойдох до заключението, че не е така, напротив, почувствувах се като отвързан кон и хукнах обратно.
Момчетата вечеряха. В ръцете им димеше по един картоф, тяхното лакомство. Белеха го и го посоляваха. Този път си бяха позволили да консумират картофите печени. Ухаеше приятно. Въпреки навалицата, във вилата цареше уют, домашна топлина, тишина.

4.
Антилопата е вдигнала много леко глава, по-точно – извърнала е глава, тъкмо в момента когато е почнала да пие, или пък вече е пила вода. Нещо в стойката й подсказва, че е усетила опасността. А може и другояче: не е усетила нищо, продължава да уголява жаждата си; кротка, стройна, излизаща направо от саваната, или влизаща в нея, неотделима, слята с околната среда, синоним на красота и кротост. И ако нещо в стойката й подсказва, че е усетила надвисналата опасност, този миг ще ми струва много, голяма борба ще падне с камъка, ще се измъча. Но дори да го постигна, важно ли е?…
Ангелов продължава вече двайсет минути; очевадно е убеден в моя талант, ако го слуша човек, ще помисли че „Непримиримите“ ме издига сред най-големите пластици на съвремието. Досега с него стават трима, днес художественият съвет тръгна добре, най-после ще се отърва от този товар, от омръзналия ми вече ангажимент, ще получа пари и ще приключа с поръчките. Така смятам, имам спестени двайсет хиляди, „Непримиримите“ ще прибавят към тях още девет – две години ще мога да мисля, да се задълбочавам и ако наистина съм талантлив, да направя нещо извън рамките на договореността.
Сега говори някой си Петров, нов член на съвета, не го познавам, не знам откъде е дошъл. В лицето му има нещо недовършено, старае се да го заглади по някакъв начин, да го прикрие. Но какво е туй недовършено, все още не мога да открия и като истински скулптор, да залича. Затова сме ние, някъде може да се наложи интервенцията ни, да корегираме несръчността или недоглеждането на природата. В природата например не съществува антилопа заобиколена от леопарди. Да си припомним какво правят леопардите. Обикновено леодардите са самотни, или на двойки.
Когато са на лов, обаче, те са винаги сами. Леопардът се врязва сам в стадата и напада една единствена жертва, изяжда я, тя му е достатъчна. А една антилопа на няколко нападатели? В това се състои абсурдът… Петров ме отрича. Сега той говори за голяма сръчност. Чуя ли думата сръчност, разбирам че става дума за отрицание. Петров заявява, че не е далече времето, когато цялата страна, всеки площад, всеки парк, ще се напълнят със сръчно изработени творби, и ще се получи една приятна, сръчно постигната панорама. Петров заявява, че ще гласува за „Непримиримите“, но моли членовете на съвета да се замислят за бъдещия пейзаж на скулптурата… Отдъхвам си, деветте хиляди лева се върнаха отново в джоба ми, мога да се замисля върху водопоя. Добре де, какво би станало ако антилопата и леодардите пият заедно вода, пият кротко, мирно, никой не смята да напада никого. На пръв поглед – евтино, така би сметнал всеки умник, но я си представете нещата по-задълбочено. Не, не е за изхвърляне идеята.
Вървя по улиците, часът е дванайсет, денят е без слънце, но е приятен, свеж, може да се върви бързо или бавно, може да се мечтае. Смятам, че вече съм свободен човек, с изпълнени ангажименти, нямам определена жена, всички жени са мои, имам двайсет и девет хиляди и все пак, това е само капка в морето пред огромното богатство, което съм скрил в Бояна – шейсет и двама мъже, готови да ми робуват. Вървя и мисля за тях. Оглеждам витрините. Искам да им купя нещо, някакво подаръче, мъничко, но да се помни. Спирам тук и там. Оглеждам. По една носна кърпа, да речем. Или пък по едно огледалце; на туземците са подарявали огледалца.
Преди да направя покупката обаче размислям добре и се отказвам. Подаръците може би са вредни за здравето, те разглезват, искаш ли да владееш някого не бива да го привикваш към подаръци. Прекосявам градинката пред Народния театър, на път за ресторанта. Всички пейки са заети; деца и колички, колкото щеш. Майките сияят, те са горди с рожбите си. Всяка отглежда по едно сополиво дете. Децата ще порастнат, едни ще са хубави, други грозни, едни ще вървят добре в училище, други ще кретат, между тях няма да липсват и кретени. Едни ще умрат рано, други ще оцелеят, но общо взето, съмнително е дали ще станат хора. А моите са готови, живи и здрави, високи, стройни, красиви. Те са огромна сила. Впрегнати в работа ще сторят чудеса. Какво ли не могат, всичко! Те са преди всичко схватливи. Можеш да ги качиш на кран – да манипулират, на кораб – да го управляват, на веслата – да гребат, в рудника – да копаят подземни богатства, да забъркват бетон, да строят, да създават ценности, или пък да… покоряват. Ами да, не мога ли да покорявам? Стига да искам. Поведени напред, момчетата ще се превърнат във воини-нападатели. Ще ги предлагам за наемни убийци. Ще реализирам пъклени планове. Хубав ден! По дяволите Дора! Виж колко момичета има, седят по пейките, чакат. Заети са, винаги правят нещо, но всъщност чакат, не могат да ме заблудят те мен.
Решавам да свия край Мавзолея, до магазина за цигари, искам да си купя един кашон кент. Настроението ми е чудесно, няма нищо по-хубаво от хубавото настроение. Нито помен от ония мисли. Ето една от тях: ще си отида, ще изчезна, а тази градинка ще остане след мен, докато свят светува. В това кътче от тихия район на София се пръкват много деца и мисли, тук мислите политат от мозъка винаги шаблонни, но ти не обръщаш внимание на това, на теб просто ти хрумват мисли, защото градинката е такава, провокира. Слушай, човече, къде си тръгнал транзит? Защо не спреш? Тук имаш спомени от детството и от младостта. Кога ще ти се случи да минеш пак под столетните дървета? Тук съм се целувал поне с петдесет момичета.
Названието „антилопа“ поражда представа за линии, за красота, но ако се вгледате в една антилопа, може и да се разочаровате, нейната анатомия едва ли би покрила очакванията ви; на много места антилопата е направена грубо, но общо взето, тъкмо това огрубяване й придава най-големия финес и я отделя от сладникавата представа за грациозност. Тъкмо тази подробност трябва да изразя и аз. Сядам на една пейка. До мен двама старци са се оплели в разговор за миналото. Това не ми пречи да мисля. Защото има за какво да се разсъждава. Леопардите, които са кръвожадни животни, може би едни от най-кръвожадните животни на саваната, притежават своя грация. Понякога ми се струва, че леопардите са по-изящни от антилопите. И ето, това вече ще попречи, според мен, на композицията, пък и на идеята.
– Може ли?
Тези две думички се произнасят когато някой иска разрешение да седне. Казах че може. Вече станахме четирима на пейката, имаше още две свободни места. Тази мисъл просто се вплете в мислите ми за композицията, но после изчезна, отново потънах в компанията на леопардите и антилопата. Сега обмислях въпроса с бройката на леопардите, колко да бъдат те; по възможност по-малко и въпреки туй да внушават че са поне десет. Тук, според мен, ще се спъна в нова трудност, която е почти непреодолима: как да предам масовостта на нападателите с по-малко бройки и материал. Един леопард няма да каже нищо, два – също, три – едва ли, четири… Оха!… Може. Пет?… Петият на половина, да загатне масовостта. Значи, какво стана – четири и половина леопарда ще свършат работа. Боже господи, какво нещо е изкуството! Но съм доволен, ще стане…
Този род момичета са ми известни. Те дават илюзия че са дребнички, тяхната миниатюрност ги прави по-млади. В случая тя приличаше на петнайсетгодишно дете, а както ще видим по-късно, се оказа на двайсет. Повтарям, в този хубав безслънчев ден имах право да бъда щастлив, пълен с настроение. Затова не аз, а самочувствието ми проговори:
– Не съм смятал за кой знае колко вероятно, да ви срещна тъкмо в градинка.
Момичето ме погледна: – Моля?
– А, не така – рече самочувствието ми – току-що избягах от зелени очи!
Погледна ме ясно, с ония полуучудени проучвателни погледи на неделикатното женско разузнаване, а аз от своя страна четях всичко в очите й. Двоумеше се – да се обиди ли или да не се обиди, беше от ясно по-ясно че възрастта ми я шокира, а от друга страна, респектираше я всичко солидно у мен. Малката жена долавяше към коя категория принадлежа, а аз усещах че на нея тези хора не са й неприятни.
– Вижте какво – прошепнах съзаклятнически – няма защо да ме зяпате, а ми кажете, можете ли да шофирате или не можете. Малко съм пийнал, трябва да ме отведете до „Щастливеца“, имам среща. Ако не можете да шофирате, трябва да ме заведете до „Крим“ или „София“, но в никакъв случай в „Кристал“, където миналата седмица се бих с оберкелнера. – Зеленината в очите й просветля, но още не разбрах има ли чувство за хумор, засега се очертаваше като тъпаче, от ония, красивите, дребните на ръст тъпачета. – Ако отказвате, върнете ми ключовете.
– Не сте ми ги дали.
– Така ли? – Бръкнах в джоба си, измъкнах ключовете. – Можете ли или не можете?
– Какво?
– Да шофирате.
И така нататък…
Предавам ви част от разговора с тази млада жена, за да ви уверя още веднъж в какво хубаво разположение на духа се намирах, та чак изпробвах начините, останали ми от младостта…
Едва като се появи с кафетата на терасата, разбрах че Неди не е толкоз млада жена. Панталонът и ръкавите бяха навити за да не й висят, но общо взето, моята пижама й стоеше добре. Тя постави кафетата на масичката и понечи да седне на коленете ми. Отклоних я, посочих й насрещния стол. Погледът върху кафетата можеше да подскаже, че не са приготвени както трябва, че това не е работа за нея, но тя настоя решително, прати ме на терасата и сега трябваше да сърбам попарата, която сам си бях надробил. И друг път съм имал повод да си бия главата с такива случайни познанства, бях се зарекъл, но какво да правя, един мъж на петдесет, в повишено настроение, може да извърши и по-големи глупости.
– Значи, актриса, така ли?
– Догодина – за трети път.
– Завидна упоритост, Неди.
Чудех се какво да говоря.
– Докрай! – настоя Неди. – Докато имам право. Познавам някои, кандидатствували са по пет пъти и са влезли.
– Добре де, да речем, че влезеш и завършиш. После?
– В театъра.
– В театъра, но в провинцията.
– В провинцията, но в театъра.
– Актриса!
– Няма нищо по-велико.
– А пък аз бих ти казал, че едва ли има по-унизителна професия от актьорската. – Неди взе чашката от масичката и ме погледна тъй сякаш измерва ръста ми. – Или Лорънс Оливие, или ницо. Актьорите, моя мила, живеят по-зле от най-нисшия чиновник. Чиновникът е по-независим от тях, той може да съществува по-гордо. Да си актьор, това означава всекидневно, всекичасово подмазване на режисьори и директори, дори да си добър на сцената. Ти не си ти, не само заради интерпретирането, но и заради мизерната зависимост. Един силен индивид, превърнат в актьор, веднага поема върху себе си характерната за професията деформация. Всички актьори ако не се превърнат в сатрапи, се деформират, запомни го от мен. Има да лазиш по корем, ще бъдеш готова на всичко, само да фигурираш в списъците на някой столичен театър.
– И в провинцията живеят хора.
Усмихнах се, не казах нищо повече.
Само преди петнайсет минути Неди бе проявила великодушие, заяви, че може да остане и през нощта. Казах, че трябва да излизам служебно, но тя отвърна, че ще ме чака. Казах, че е неудобно, понеже все пак имам някаква приятелка, могат да се случат непредвидени посещения. Тя се съгласи, че това е твърде неприятно и обеща да си върви. Но кога ще стане туй? Небето тъмнее, планината изсивява, от седемнайстия етаж се вижда ясно как се свечерява, шумовете и те добиват сънливия си оттенък, всичко се приготвя да потъне в нощта, настъпва часът на бурния кипеж преди покоя. Настъпва и моят час. Новата ми познайница има тъмна кожа, но гърдите й светлеят с призалезното сияние, връхчетата им стърчат напред, със самотата на планински върхове. Това е моят час, когато нищо не може да ме спре. Днес целият ден не съм ги видял, тъгувам за тях и ако проклетницата не си отиде дс половин час, не знам как ще се разправяме. Пия кафе и си мисля, че трябва да благодаря на съдбата. Добре живях, макар и с компромиси, а и сега се чувствувам добре в тази нежна мансарда. Факт е, че съм добре, за това говори присъствието на това облаче до мен. Предстои му да се облече, сега сме в нищото, когато трябва да издържа още малко. Но на терасата разбирам, че моята нова познайница е по-хитра и по-безнравствена отколкото предполагах, само че, за съжаление, тя е далеч по-изящна като външност, далеч по-дръзка и много по-съблазнителна на терасата, отколкото на леглото. Дявол да го вземе, какви момичета кръстосват по света, а ние си отиваме.
Някъде към два след полунощ се разярих, заявих, че дрехите на жените служат не само за събличане, но и за обличане.
В четири часът сутринта вече летях към Бояна.
Отворих внимателно, стараех се да не накърня и с най-малкия шум тишината. Затворих вратата зад гърба си и погледнах прелестният разкош на нощната градина. В белезникавата дремливост на отиващата си тъмнина можех да виждам ябълките, крушите и дюлите, увиснали тежко към земята, върху която лежаха момчетата. Хладната нощ изглежда беше топла за тях, до изтласканите настрана одеяла те дишаха леко и разгърдени. Порази ме една подробност – никой не хъркаше. Внимателно се изкачих в малката стаичка и смъкнах завивките си в градината. Постелих одеяло долу, метнах едно върху гърдите си и заспах.

5.
Във вилата имаше двайсет чаши, чаят тук се пиеше на три тура. Погледнах циферблата. Шест. Бях спал час и половина, но не можех да лежа повече самичък сред градината. Върху тялото ми тежаха няколко одеяла, внимание, което човек запомня. Станах, поднесоха ми закуска. Всичко вършат те, отдавна не се грижа за нищо, само нося провизии. Мисля, че финансите ми позволяват да издържам шейсет и двама пансионера, които се хранят кажи-речи символично.
Скоро закуската приключи, дворът беше разчистен от одеялата, Хората ме гледаха право в очите и се страхуваха. Те най-много сс страхуваха да не си отида. От своя страна аз също ги гледах, чудех се – какво да предприема с тях? Да разговаряме за нещо по-значително не можехме, можех само да им се любувам и да се чув-ствувам горд, че всичките тук са мои и ако реша… Но какво да реша? Какво добро мога да сторя на света с хората си? Ако ги разпределя да помагат някъде, ще се разчуе и ще ми ги вземат. Боже мой, какви доходи могат да ми докарат, само да ги пусна, да речем, като изкопчии. Виж, зло мога да причиня, това е по-лесно, почти всички злини са на мое разположение. Възможни са хиляди нощни поразии, неизобретени още от човека забави, да се подигравам на хората и всички ние шейсет и тримата да се кискаме от удоволствие и злорадост. Мога да разиграя милицията, имам властта да паникьосам цяла София, да извърша серия от убийства, в които липсва логика. Или пък, представете си какво може да стане ако осея за една нощ десет квартала с десет трупа, все на мои хора, все неиндентифицирани. Ужас. София се тресе от паника, а ние, останалите петдесет и трима, тържествуваме. Знам, достатъчно е само да заповядам на хората си: идете и умрете, те ще отидат и ще умрат. Идете и убийте, те ще отидат и ще убият…
Стоят и чакат какво ще измисля за днес. Аз също бездействам, не ми хрумва нищо. Ето ги, куп здравеняци, предани, а какво да ги правя? Мога само да си ги преброя отново. Помолих ги да се подредят. Преброих ги – точно, нито един не липсваше. По-нататък? Гледат ме в очите. Наредете се по двама. Наредиха се. На трийсет и едно места по двама души. Мои. Сега по трима. Наредиха се. На двайсет места по трима и двама остават отзад. Все мои хора. Сега – класиката, както се редяхме в гимназията и в казармата. Наредиха се на петнайсет места по четирима и двама останаха да стърчат, както си е редно. Погледнах строените. Надравиха ми добро впечатление. Все мои, гледат с обожание, разбират че скуката си отива, тук ще се прави нещо. Но какво? Какво можем?
Освен да маршируваме. Потрудих се един час и потръгна. Научиха се да вървят в крак. Дощя ми се да им пусна един марш, но в магнетофонните си записи нямах подобно нещо. Тогава се досетих че от много години насам съм живял без този така характерен за младостта ми ритъм. А момчетата маршируваха, тактуваха си с уста, най-лесната маршова песничка, заучена без текста. Тъпчат по тревата и си тананикат. Гледам ги, любувам им се и се чудя какво не е в ред. Да, нещо не е в ред. Скоро се досещам – брадите.
Следобед накупих самобръсначки. До вечерта всички бради изчезнаха, лицата лъснаха, наоколо светна, добих впечатление, че нещо стана по-редовно.
На другата сутрин, без да го усукваме, налетяхме направо на маршировката. Вече не ги молех да се подреждат, заповядвах. Забелязах тази подробност, сепнах се, но играта беше забавна и продължих. Игри, забави, какво да прави човек, те бяха като деца и трябваше да ги владея.
Новият начин на живот, изпълнен с ритъм и дисциплина, допадна на хората ми, те му се подчиниха; сутрин след закуска се строяваха и ме чакаха. Понеже спях в София, пристигах към седем, за да ги поздравя. Това продължи няколко дни, докато се досетих, че така няма да може, че се обвързвам. Дотогава винаги съм се чувствувал свободен, аз съм независим човек, господар съм на времето си, на волята си. Ставаше лошо – момчетата искаха да играят на нещо, вече играеха и нямах право да им отнемам ритуала. Замислих се да им поставя мой заместник, един от тях, който да „приема парада“ и да ми докладва вечер. Но кой да бъде той? Оглеждах редиците – всички се стараеха, всеки вдигаше ревностно крак, всяко копче на панталона или на ризата беше закопчано, фигурите се изпъваха стремително; от разпасаната група, която доскоро блееше и се потриваше, нямаше и помен.
Но кой от тях? Набелязах си неколцина, повече по ръста, отколкото по старанието им, от тук нататък селекцията трябваше да продължи. Но кой от петимата? Сведох ги до двама, започнах наблюдения върху тях. Залисан в увлечението да си избера заместник, вече забравих всички останали задължения към бита си, да не говорил за това, че забравих да работя. Материалът беше струпан, идеята блуждаеше в главата ми, трябваше да почна всеки миг. Но кога?
Застанах над тези хора, вече обмислях съдбата им по най-банален начин – създавах си заместник, той от своя страна сигурно ще си измисли свой заместник, а другият няма да остане назад и така нататък, докато се изгради онова нещо… Аз и бъдещите ми помощници се готвехме да измайсторим иерархията, началничеството, разчиствахме пътя към потисничеството, това ме увличаше сериозно, погубваше желанието ми да творя.
Една сутрин реших да туря край на туй, което се зараждаше.
Качих се бързо на колата, натиснах газта, озовах се в Бояна. Видях ги как удрят крак и пеят; по лицата им бе изписано въодушевлението на децата, радост от живота. Това пък не съм очаквал ама ни най-малко. Момчета, извиках аз, след като ги строих на плаца и им дадох командата „свободно“, искам да забравите този период от живота ни. Това, което вършим, не е добро, ние вече се подготвяме, ние пеем в един глас, вървим като един, завиваме едновременно, в една посока, ухото започва да привиква към заповедите, към подчинението. Много скоро ще ви направя компактни и единодушни, ще създам от вас сила. Няма да мине време и ще поискам най-лошото – да ви употребя. Добре, ще пожелаете ли? Казаха, че са готови на всичко. Дори да умрете? Дори да умрем!… Хубаво се наредихме, рекох аз, но за какво да умрете? Къде да ви пратя?

6.
Есента се оказа чудесен период за образование и сприятеляване. Тактично се заех да отклоня стремежа на подарените ми хора към строя и унифицирането. С помощта на телевизията и радиото пристъпих към разширяване на познанията. Обяснявах всичко видяно на екрана, чутото по радиото. Библиотеката на татко свърши добра работа, тя ми помогна в просветителския бяс, който ме беше обхванал. Младите непокварени мозъци на учениците ми усвояваха бързо, всяка научена подробност предизвикваше радост у тях.
Зимата се превърна в период на задълбочаването. В дългите снежни нощи всяка информация се разясняваше подробно, тогава се показаха и кълновете на проникването. Но най-интересните моменти настъпиха по-късно, когато се обадиха музите. Първи се проявиха певците, след това художниците. Както едните, така и другите можеха да се изявят лесно, имаше къде да се пее, а художниците разполагаха с материали; ателието просто гъмжеше от флумастери, бои, четки, платна и огромно количество глина. Очертаха се и тези, които предпочитаха словото, те се затваряха някъде и четяха без прекъсване. В погледите на двама от тях долових онази закана, която обикновено отправят към света решените да пропишат.
Всеки се стараеше да увеличи знанията си, дори двамата, определени от мен за началници, през късия фашистки период. За тях не мога да твърдя, че възприемаха трудно, направи ми впечат ление обаче скритата им, бих казал подмолна съпротива, притаена та им носталгия по маршируването, към дните, в които те бяха командири. Започнах да ги наблюдавам, използувах всеки удобен момент да им внуша, че светът притежава друг аромат, а животът трябва да се живее меко, без крясъци, без заповеди и налагане на чужда воля. Учудването им на няколко пъти премина в опит за спор: защо, какво лошо има в това да се уеднаквят хората, да приемат принципа на единомислието; това означава ред, прегледност, контрол. Впуснах се в търпеливи обяснения, особено много наблегнах върху нюансирането, казах че всеки човек представлява отделен свят, нещо подобно казах, после споменах онези неща – за волята, а те се хванаха за волята, но успях да парирам и това. Мисля, че не ги убедих достатъчно, мисля че двамата се свиха само пред авторитета ми, просто се бяха подчинили. През цялото време на обучението не ги изпуснах от очи. Те гледаха повече телевизия, по-малко четяха, обичаха да слушат пеенето на другарите си, но към картините се отнасяха с пренебрежение.
Наследеният татков имот, с голямата топла вила и петте декара градина около вилата, вече приличаше на колеж, в който учениците се стараят да задоволят преподавателите си, дори ми се стори, че се престарават. В някои моменти обучението приемаше състезателен характер. Когато се връщах натоварен с продукти от града, преди да се приближа, спирах колата и отстрани наблюдавах сградата, по-скоро някои нейни фрагменти, подаващи се измежду елите. Застоявах се, правеше ми удоволствие да се замислям за факта, че вътре живеят шейсет и двама души, хора, те не са регистрирани никъде, не фигурират в никоя общинска книга нямат имена, но всички единодушно и всеотдайно се числят към мен, мога да ги възприемам както си ща, било като дух към духа ми, било като вещи към имота ми.
Веднъж, след един подобен размисъл отвън, отново ми се стори, че не може да бъде, и вместо да вмъкна колата в гаража, не очаквано подкарах към Витоша. Свечеряваше се, снегът сивееше; върху чистото небе припламваха първите чисти звезди. Тук, високо над града, исках да взема някакво решение и да го проведа незабавно, ако всичко не е само един сън, разбира се. Трябваше ли да предам питомците си на държавата? Нейни ли са те? Държавата сигурно има по-големи възможности от мен да ги разгадае, да се заеме с възпитанието им. Нямах никакво право над съдбата им. И тогава пред мен се изпречи нова загадка: нима всичките шейсет и двама имат еднаква съдба, нима представляват нещо неделимо? Как можех да разбера това?
Върнах се във вилата, за да се уверя – за кой ли път – че не сънувам: те съществуваха. Помогнаха ми да внеса продуктите и се събрахме в голямото помещение. Предстоеше ни празненство – щяхме да изслушаме цялостната програма, нещо като концерт на хоровата капела. Хористите изпълниха песнички от радиото и телевизията. Въоръжени с магнитофонната ми уредба, те можеха да записват сами всичко по-интересно от програмите. Двете песнички прозвучаха странно: детски, а ги изпълняват мъжаги. Странно звучаха и естрадните парчета. Мъжете не усещаха изцяло ритмите, не можеха и да ги предадат, те просто пееха всеотдайно, вдъхновено. Слушах и размислях – наистина не ставаше въпрос за единен организъм, това си бяха отделни хора, само че безпределно предани на мен, тях не ги интересуваше нищо извън подчинението им към моята личност.
Потръпнах.
Какво ли би станало ако пожелая да убия някого от тях?
Навън беше студено, при нас – топло, сигурно; имаше дихание, чувстваше се присъствието на приятели; всеки усещаше другия и като си помислех за дарителя, който ме беше посетил по време на риболова, отправях му благодарностите си. Къде ли се намира той сега? Не беше ли един от ония скитащи неспокойни демони? Не бяха ли демони и тези до мен? Бяха, разбира се, другояче не можеше да се обясни появата им през времето и пространството.
Тази вечер имаше по глътка ракия, чай, бисквити, пияни вишни и един казан сутляш. Няколко мъже минаваха и поднасяха лакомствата. Всеки посягаше и си избираше. Аз пиех. И точно когато се появи Дора, разбрах че оня е изчезнал.
А Дора се появи много обикновено, изведнъж си спомних за нея, като за хубава жена.

7.
Тръгнах с чашата си. Намерих го в някогашната спалня на татко. Тук по стените висяха три от прочутите таткови картини, а библиотечният шкаф приютяваше само албуми на прочути фирми и галерии. Беше се навел, разглеждаше трескаво, сякаш бързаше за някъде. За първи път ми се случваше да видя как някое от момчетата се отделя драстично от „групата“.
Повдигна глава и ме погледна, току-що овлажнил пръста си, за да прелисти следващата страница на Бош. Край него зееха разтворените издания на Рембранд, Пикасо, Ван Гог и Гоген. Взрях се в най-малката книжка и не без изненада открих част от призрачната галерия на Магрит.
– Сам ли ги подбра? – запитах аз.
– Какво?
– Тези албуми сам ли си ги измъкна измежду останалите? – Отворих шкафа и му посочих редиците. – Ето, виж!
– Не – отвърна той. – Те бяха тук.
Посочи нощното шкафче до леглото и на бърза ръка нареди книгите една върху друга, но сякаш спази строг ред. Разбрах, че ги е намерил така, сигурно оставени от мен, разглеждал съм ги през време на отдих, преди заспиване.
– Очите ти са зачервени – рекох – лицето ти е уморено. Слушай, да не би?… Малко ли спиш? – Кимна. – Три или четири часа?
Кимна повторно.
Без да влизам в подробности, стана ми ясно, този човек четеше и разглеждаше по цели дни и нощи, спеше малко, беше обхванат от простата човешка любознателност да поглъща безкрайно много информация. Посочих му повторно шкафа, дадох му да разбере, че всички останали албуми са на разположение, че спалнята на моя прочут татко е също на разположение, но трябва да включва електрическия радиатор и да внимава с прозореца, никаква светлина навън!… Тук му е мястото да отбележа, че повечето от прозорците на вилата бяха плътно покрити с черен картон, нощем вилата светеше само с кухнята и антрето си, така както беше светила винаги, преди да бъде пренаселена.
– Ти ми направи впечатление – казах тихо аз. – Искам да ти измисля име. Кажи си как да те наричам?
– Гоген!
– Настояваш!
– Гоген, да.
– Добре, ще те наричам Гоген. Не ти ли е студено?
Повечих да включа радиатора, но той ме спря. Заяви, че не чувствува да му е особено студено.
– Но ако усетиш студ?
– Тогава ще си пусна точно толкоз топлина, колкото ми е нужна.
Изглежда, че тези хора ми бяха не само предани, те внимаваха и за останалото, например, изразходваха тока разумно, пестяха в моя полза.
– Искам да се чукнем – посочих чашата си аз.
Човекът, когото трябваше занапред да наричам Гоген, излезе от стаята.
Загледах се в една от трите картини, тази която ми харесваше най-много, влязла и в енциклопедията. За татко съм мислел винаги по един начин, че е спокоен в безпокойството си художник, до голяма степен независим, разтворен в немските майстори; беше се учил при тях.
Гоген се върна с чаша в ръка. Поднесе я към мен, пресипах му от моята водка. Пихме с пожелания за успехи, както става по приемите. За да подхвана незначителен разговор от учтивост, посочих картината на татко.
– Харесва ли ти?
Той сякаш знаеше какво ще му посоча, просто не я погледна, взря се в очите ми.
– Не.
Усмихнах се. Гоген остана сериозен. Вдигнах чашата. Не знаех какво да сторя, а бях смутен. Каквото и да разправяме, прямотата от този род почти винаги ни обижда. Татко е безспорен художник, признанието му е всеизвестно, дори попрехвърлило границите на страната ни, осемнайсет от неговите картини отдавна се намират в Съединените щати.
Посочих му една от репродукциите на Магрит.
– А тази много ли ти харесва?
– Не знам дали ми харесва много – отвърна моят събеседник – но ми харесва, той ми казва други неща. А този ми казва съвсем друго, той ми харесва много – Ставаше дума за Бош. – Той ми разказва за неща, които тия премълчават. – Посочи Рембранд, Ван Гог, Гоген и Пикасо. После отново Бош и Магрит. – Тези ми са интересни, но тези четиримата ме карат да мечтая.
– Но не те вълнуват.
– Ами!…
Изтръпнах от естеството на разговора, който се водеше в някогашната спалня на татко, между неговия син и някакъв примитив от неизвестен произход. Той си имаше мнение, освен това изразяваше го така, както бихме желали да се изразяваме навсякъде в нашия живот, а не успяваме. Само за две секунди татко беше унищожен, аз леко смутен – и меко казано – раздразнен. Раздразнението ми отиде още по-далеч: накарах го да донесе картините си. Гоген се съпротивляваше успешно до момента в който му заповядах.
Донесе пет картини, погледнах ги, жалко за платната и материалите. Направи ми впечатление шаблонната отправна точка към строежа, цветовете се втурваха към зрителя по особен, но скучен начин. Освен цвят – нищо, никакъв сюжет или дори настроение, върху платната зееше дупка, хаос, картините не се сродяваха и с детските рисункови брътвежи.
Изведнъж ми стана ясно, че имам работа с маниак-многознайник, впрегнах се, за малко да му кажа, че няма право да пипа четката, но премълчах. Наредих му да ми донесе картините на другите трима. В тях също нямаше нищо, но се долавяше най-желаното – примитивизмът, неорганизираният детски разказ, характерен за начеващи, от които можеш поне да очакваш.
– Сигурно са ви нужни още платна – казах, докато близвах от чашата.
– Много – призна маниакът, който настояваше да бъде наричан Гоген – колкото може повече. Моля ви, донесете още платна.
– Рисува ти се, а?
– Непрекъснато.
– Ще донеса много платна – обещах – огромно количество!
– Позволявате ли ми да отварям шкафа с репродукциите?
– Колкото щеш.
Отговорът ми сякаш го успокои, повече не ми се и разговаряше, страхувах се да не поиска мнението ми за картините. Събеседникът ми се очертаваше като неприятен характер, което означаваше, че в групата започваха да се проявяват индивидуалности те.
А на всичко отгоре – бързах.

8.
В гаража отново ме споходи мисълта за антилопата и леопардите. Кога най-после ще започна? Бяха минали векове от последната мисъл за тази скулптура. Така ли ще продължава и занапред? Нима ще зарежа работата си заради тях? Плъзнах се по разчистения асфалтов път. Студено. Дора, антилопата, момчетата и този маниак, който хаби платната на вятъра… Леопардите трябва да бъдат точно четири и половина. Часът е точно девет, може да се предположи, че все още хората не са си легнали да спят. Знаят ли всички долу какви са звездите тук горе? Кола на КАТ, спряла е, минах край нея. Само туй оставаше, да ме проверат за алкохол, да се лиша от превоз, сега, когато отговарям за прехраната на шейсет и двама души!… Не е ли време да ги предам на държавата? Нали за това се бях качил привечер на Витоша да взема решението? Бяха ли минали шест месеца откакто… Не, не повече от четири месеца. Толкова дълго време без допир до женска кожа!… Всъщност, не става въпрос за антилопа, а за газела, първоначалното ми хрумване е било с газела и съм забравил. Колко много съм се откъснал от работата си…
На седемнайстия етаж ме очакваше необитаема суха топлина, която изпълваше всяко кътче на мансардата. Това се казва топлина, тя така ми липсваше оттатък, там поданиците пестяха електрическата енергия. Освен това, на седемнайстия етаж усетих край себе си простор и независимост, отървавах се от чувството на заетост, телефонът стоеше на мястото си – красива вещ, може да ти стори неописуеми добрини. Завъртях шайбата и тя запя познатата песен със съпровод от нечие дихание. Чаках, потъвах в топлината и мислех, че не мога да искам повече. Какво ми трябва още, аз съм задоволен, дори разглезен човек, нещо ме караше да се чувствувам и като султан: в бележника лежаха телефонните номера, а на края на жицата лежаха те, всяка от тях чакаше да бъде повикана. Предимството, естествено, се падаше на главната султанша.
Мембрана та пропука.
– Дора – рекох тихичко аз – хайде.
– Какво?
– Тръгвай.
– А, ти ли си?
– Какво?
– Няма да дойда, имам гости. Как си?
– Добре съм. Ела.
– Не – засмя се по много неприятен начин тя – не, мойто момче, довиждане.
Сега изпука сякаш целия отоплен хол, изпука с празнотата си. А телефонът се превърна в студена бакелитова мида. Трябваше малко да помълча, необходимо беше дори да не мисля, имах чувството, че нещо трябва да се утаи и докато това става, нито капка алкохол. Най-лесното е да посегна към хладилника, но не, добре е да се изсмея над себе си, да изконсумирам тайната наслада от подигравката.
Бавно се запътих към леглото и се изпънах. Пред очите ми се простря студената пустиня на тавана. Помъчих се да потърся там подробности, както ги намирах в детството, но нямаше, нямаше и оазиси, нито дюни, нито камили или бедуини, имаше само равна блла повърхност. Скочих на крака, отново вдигнах слушалката, но размислих и я тръснах върху вилката, гледах да не се поддам на гимназистки пориви, дори се усмихнах, но не над себе си, а над ситуацията. Докато бележникът ми е натъпкан с телефонни номера, докато имам всичко, което може да има човек в моята страна и докато мога да се изправям на ръце… Но мога ли? Приближих се до стената, наведох се, с длани към пода, изхвърлих краката си назад и ги опрях високо на стената. Кръвта нахлу в главата ми, свалих краката си и побързах да заема нормално положение. Все пак бях успял. От първия опит. А почна ли да тренирам, като нищо ще се докопам до старите постижения.. Всъщност не е ли все едно дали ще бъде газела или антилопа? Важното е нападателите да бъдат леопарди. Там, на водопоя, където антилопите отиват по принуждение… Ето че отново мисля за работата си, композицията може би ще стане, тъй както съм я намислил… А в бележника се потайват телефонните номера на стадо антилопи, време е да звънна, леопардът в мен трябва да получи вечерята си.
Леопардът е доста обиден, дори се изправи на ръце. Антилопата Дора го нарани, на леопарда не му се отваря бележника, не му се звъни, на леопарда му се прави нещо кой знае какво. Влязох в банята, намокрих лицето си, пуснах телевизора, затворих го, легнах, станах, ритнах нещо, запътих се решително към хладилника, спрях, погалих го, усмихнах се. Без да видя в огледало усмивката си, по усет разбрах, че е излязла малко нещо изкривена…
Колко дълго съм отсъствувал! Струва ми се, че не мога да се движа както някога между масите; удрям се и се препъвам, може би замаян от шума. Шумно заведение е клуба, но е приятно и най-важното – както бялото, така и червеното наливно вино са с твърди, неизменни качества. Празни места няма, нямам избор, ще седна при някого. Да, всъщност е толкова просто, ще седна и ще се наприказвам. Не съм водил разговори от месеци насам. Посрещнаха ме добре, дори ми се зарадваха, предположиха, че съм бил в чужбина, съгласих се, наляха и на мен.
Край двойната маса пиеха десетина души. Говореха за примитивизма. Доколкото разбрах още при сядането, тази вечер изобщо не е ставало и дума за спор, само че всеки се стараеше да увери другите, че статията отпечатана в ЛИК, превод от лондонското списание „Лиснър“, за примитивизма, е сериозен, кажи-речи обширен труд, написан с проникновение. Доколкото схванах още в първите минути, всеки от присьствуващите приемаше примитивизма като велико направление в изкуството, боравеше се с шедьоврите на родово-племенното изкуство, африканската скулптура, Митничаря Русо, амфорите, Давид, древноегипетските гробници, Рафаел, Пикасо и още, и още – изведнъж ми направи впечатление, че направлението е по-широко отколкото си го представях някога и че затова е добре да се посещава клуба, иначе щях да остана роб на старите си заблуждения. Порази ме усещането за един различен от моя живот – живот край маса, с хора, с разговори. На разговорите присъствуват и жени. Жените възприемах вече като същества, измайсторени от друга, непозната материя, от месец насам обществото в което се бях набутал бе подчертано мъжко и цялото мое, а сега тук има все чужди жени, все доведени от някого, който плаща вечерята. Пиех бързо, жадно, наваксвах, исках да ми стане леко. И успях, успях дотолкова, че край мен омекна всичко, включително лицата на хората, ръбовете на масата. Сега вървях по пътеките и не се блъсках никъде, носех се плавно между масите, разговарях с познати, обяснявах, че съм се изгубил в работата, а не в чужбина, а познатите отбелязваха, че работата в крайна сметка се превръща в пари, те чули че печеля много, че съм претоварен от поръчки.
– Какво правите сега, например?
Ръцете й натежаваха от старинни метални гривни.
– Нищо – отвърнах – скучая.
– Над какво работите, искам да кажа.
Погледнах я по-внимателно. Когато някой те пита над какво работиш, трябва малко да се замислиш, това е твой почитател, за него ти си авторитет, а над авторитета трябва да се бди, почитателите трябва да се уважават; в случай че са жени, както беше сега, с тях може да се преспива, но внимателно. Ама че съм се напил.
– Работя върху композиция – рекох аз. – Водопой, разбирате ли?
– Не.
0, тук много внимателно. Усетих, че не само украшенията, но и ръцете, които ги носеха, бяха грубо изковани. А лицето й ми направи впечатление с това, че се оказа плоско, леко деформирано, мисля че скулите не бяха на еднаква височина, направо некрасиво лице, да не кажа грозно. Да, и устните не са очертани. Абсолютен примитивизъм.
– На мястото където се пие вода, някъде в саваната, е спряла газела, или антилопа, още не съм решил. Малко преди да потопи муцунка, за да пие. Тялото й е напрегнато – тези животни изобщо са напрегнати – но е и красиво, защото тези животни са красиви. Те за нищо на света не биха отишли при реката, там ги дебнат опасности, но какво да се прави, жажда.
Вдигнах чашата. Тя също.
– Това ли е?
– Не, разбира се.
– Олекна ми, защото до тук беше глупаво.
– Имам още много за разказване, сюжетът е дълъг, но тук е шумно.
– А къде е тихо?
– Не бързайте, няма да ви поканя, там каня само доверени лица.
– Какво разбирате под…
– Които няма да разгласят това, което съм им казал.
– Аз съм бъбривка.
– Искам да кажа, на мъжете си.
– Вижте какво, вие сте пиян, временно. Но като художник сте незначителен и то за постоянно. Известен сте като човек който умее да продава труда си. На ваше място бих си мълчал и живуркал само с Дора, макар че Дора ви е къде-къде много. Такива като вас непрекъснато си имат по един сюжет и непрекъснато се канят да започнат сериозно. Иначе са неуморими на масата и свалят жени.

9.
Завивката ми тежеше, ставаше ми се, в леглото не се чувствувах добре. Нямаше го вчерашния светъл ден, валеше, снежинките бързаха, бяха много, прекалено много и невероятни, след ясната студена вечер. Гледах ги как падат зад прозореца и си мислех, че при всички обстоятелства снеговалежът ме е радвал, дори тогава, когато затрупва улиците. Часовникът показваше единадесет. Никак, ама никак не ми се отиваше до Бояна, може би няма да отида целия ден, там имат за ядене, а време е да се примирят с някои мои отсъствия. Време е и да ги предам където се полага, могат да ги направят войници, работници, нали и без това не достигат хора за прибирането на реколтата?… Станах от леглото, нито следа от махмурлук, снеговалежът ме караше да потръпвам от тайствена радост. Какво ли можех да очаквам от него? Снегът може само да затрупва. Стоях и гледах, той закриваше всичко, както земята, така и небето, получих усещането че летя заедно с жилището си, съвсем сам, с грижите си. Припомних си за спестените пари. Можех ли да се осланям само на тях? Не губех ли скорост? Не изоставах ли, когато и децата вече знаят, че при нашия занаят трябва да се работи непрекъснато, да се взимат поръчка след поръчка. И коя е тя да ми държи сметка! Измъкнах албум с фотографии. Ох, не е много леко за човека да погледне в творбите си с очи като тазсутрешните. Затворих албума, помислих си, че сега снегът пада върху творбите ми и колко хубаво ще бъде ако ги затрупа изцяло, макар че ще е нужен бая дебел сняг, някои от скулптурите ми се издигат твърде високо. Но докато има държава, ще има поръчки, ако не съм аз, ще бъде друг. Дали някога не сгреших като се отказах от живописта? Колко хубави думи се чуваха тогава за моите картини. Защо не продължих? Кой дявол ме накара да се присламча към монументалната скулптура? Боже, колко съм тъжен! Ето, в такъв момент те трябва да бъдат тук, да си поиграя с тях. Имам сто жени, а нямам нито една… Никой не ме премълчава, за мен – само добри думи по съветите и обсъжданията – хиляди думи, и все добри; по докладите все добро, във вестниците снимки, а колко искрено искам да бъда само като Оня живописец – нищо не продумват за него, никъде, а всички знаят, че е тъкмо той и всеки се надпреварва да си осигури по нещо от него. Веднъж се бяхме срещнали в ранен час, да, в някакво кафене. Той стана от стола си и седна при мен, пиян от снощи, но решително устремен към изтрезняването. Искаш ли да ти кажа нещо, запита той. Кажи, Мечтая да съм като теб. Отвърнах му, че знам добре какво представлявам. Напротив, рече той, ти беше добър живописец, но направи страшна, достойна за възхищение стъпка, като влезе в бизнеса. Лесно ти е да говориш така, въздъхнах аз, ние ще умрем, а ти ще останеш. Никой няма да остане, рече той, искаш ли да пием по нещо? Искам. Тогава да тръгнем. Отидохме в моята мансарда. Започнахме от сутринта. През целия ден той повтаряше само едно, че никой няма да остане, никой бе, разбираш ли какво ти казвам никой и ще спечелят само такива като тебе, а мога спокойно да ти кажа и това, че правиш нещата добре. Виждал ли си нещо от мен? – запитах. Сигурно, потвърди той, може би съм виждал, но има ли значение, чувал съм, че работиш добре, а това значи че оставяш след себе си камъни – нещо твърдо под небето, за векове, прав ли съм? Прав си. Прав съм я, ще минат години, ще си отидем, а твоите фигури ще стърчат на открито, разбираш ли, и хората искат не искат, ще ги гледат, а моите работи ще висят по стените на къщите, прав ли съм? Прав си. И колкото повече време изтече, твоите работи ще узряват – дъждът, вятърът и слънцето ще ги дообработват, разбираш ли? Разбирам, карай да върви. Не, аз наистина – колкото и да се будалкаме, има нещо вярно. Знам, колкото и да се шегуваш. Но с тази работа шега не бива… пък аз – нищо, ще оставя празни бутилки, ако съберат празните ми бутилки ще изградят две хеопсови пирамиди. Море, повече. Ти трябва да продължаваш, макар че и туй е вятър, всичко е вятър… И така нататък, докато се скапахме от препиване.
Най-после телефонът! Бях сигурен, че Дора ще се предаде, поне ще звънне.
– Искам да ви посетя.
־ Кой се обажда?
– Ванда.
– Ванда?…
– Снощи се държах неприлично.
– Защо?
– Хайде, идвам.
Затвори преди да й кажа адреса, как ще дойде когато не знае къде, но после разбрах, че съм тиква, справила се е с телефонния указател. Хвърлих си бързо един душ, започнах да се бръсна, духът ми тържествуваше, ухото ми се вслушваше – там трябваше да се звънне и грубата недодялана женска персона с многото гривни, която се бе подиграла с душата ми, ще се вмъкне като яребица през вратата, коравото й тяло ще седне в креслото, най-после ще опитам вкуса на коравите, неочертани както трябва устни и както е тръгнало, ще я оставя да напада първа, за да й извикам: Ванда, това е вандалщина, спокойно!…
– Всъщност, реших се тази сутрин – рече тя като влезе и седна право във въпросното кресло – и тъй и тъй трябва да пиша монография, защо да не бъде за вас. Познат сте ми, обичах ви, искам да кажа, че сте ми познат като художник. – Днес гривните не са на китките, тя не е толкова едра, а напротив. Лището й продължава да си е несиметрично, ала кожата й излъчва силен блясък на младост и здраве, струва ми се че е топла кожа, въпреки че иде направо от студа. – Но бях влюбена и като жена. Вървяла съм подир вас, знаете ли? Ние сме били често близо, но вие не подозирахте. Снощи пресилих нещата, за да ви жегна, изпросихте си го, трябваше да се държите като идол, не като просяк.
– Да, де, вие дойдохте да ми се извините.
– Не ви отива да очаквате извинения. Изглежда, че не вярвате ни най-малко на себе си.
– Този който вярва много на себе си е свършен.
– Или съвършен.
– Вижте какво, очаквах тук АЗ да правя каламбури, а не вие.
– Яд ме е на вас, вие убихте илюзията ми за твореца.
– Кой е творецът?
– Вие. И ще напиша монографията си. Дадоха ми бройка, до един месец трябва да представя заглавието, а до една година да предам ръкописа.
– Баща ви големец ли е?
– Мъжът ми!
– Уиски?
– Уиски.
– С лед ли?
– Да.
– Искате ли да се напием?
– Не.
Ванда се изправи и едва сега се понесе из помещенията – обходи спалнята, пъхна се във втората стая. Разглеждаше картините. Налях в чашите и се върнах до хладилника за лед. Никак не ми се пиеше, ни най-малко, но трябваше да се почне от там. Докато носех леда към масичката, мислех си за шаблона в който живея, тук са минали стада от жени и все по същия начин, и все като нещо ново, може би като обещание и, може би наистина съм ги обичал по малко.
Унизителен стереотип, но можех ли да сторя нещо против него? Точно сега? Когато не бях докосвал кожа от месеци? Заради някакви безлични, антисоциални и непотребни мъже, натъпкани в бащината вила, като в хан.
– Това са картини на баща ви, нали?
– Едната е моя.
– Не говоря за нея. Баща ви е точно това, което си е? Според мен този човек успя да извоюва безпогрешно мястото си и бъдещето едва ли ще може да нанесе някаква корекция спрямо него.
– Много лошо правите с тая монография.
– Защо?
– Връзвате ми ръцете.
– Телефонът звъни.
– Когато ми гостуват жени не посягам към него.
– Личи си че сте възрастен, да ви кажа, с тези принципи.
– Това – принципи?
– Ми как да го нарека?
– Защо не пиете?
Ванда се изправи повторно и тръгна направо към картината ми. Загледа я спокойно, без поза. Чаках я да приключи. Обърнала доверчиво гърба си изцяло към мен, тя сякаш ми разказваше нещо с тялото си, макар че може би си въобразявах, защото, до него поне ден, за мен жените са били вината само жени, които искат да ни се понравят преди всичко като жени. Като я наблюдавах неприлично отзад, повтарях си без да ща, че ако изпусна това, ако си отиде недокоснато, ще трябва да се ругая поне три дни. Малко ме интересуваше ще пишат ли за мен монография, това пък беше най-малкото което можеше да ме вълнува. Тази пикла, съпруга на някого си…
– Какво да ви кажа, ако ви издрънкам истината, отново ще подскочите. Но ще се реша, понеже съм си такава – като живописец ви виждам повече.
– А дялам камъни.
– И вие и аз сме искрени.
– Но не бъдете много искрена.
– Накрая ще ви изрека и нещо хубаво, няма да ви оставя отчаян.
– Ще ви бъда благодарен.
– Защото, като си помисля, едва ли има по-изящен скулптор от вас. Какво ми брътвехте за онази антилопа?
Разказах й сюжета си, но тя сякаш не го изслуша внимателно.
– Замисълът едва ли заслужава особения ви ентусиазъм – рече накрая гостенката. – Знам, на вас ви е нужно едно такова нещо като утешение и опора, но на мен ми импонират психологическите хватки.
– Ще си говорим когато го направя.
Лошо. Ако тази моя гостенка е дошла да ми каже крайната истина, мога и да я ударя.
– Сигурна съм, че в момента ме мразите – усмихна се Baнда, но повтарям, въпреки всичко, вие сте може би най-големият ни скулптор. – Погледна ме. Мълчах. Защо се потайвах така пред тази млада глезла, да ме пита човек. – За да бъдет е истински, обаче, ви липсва нещо важно.
Дълбоко в мъжката ми мисъл за мен се изясняваше, че това е номерът на Ванда, единственият начин да ме покори.
– Вие къде бяхте досега? – запитах аз. – Къде се потайвахте? Например по времето на Дора.
– Изтече ли й срока?
– Да.
– И вече не означава нищо?
– Къде се навъртахте през това време, ви питам, защо нахълтахте изведнъж?
– Напротив, нахълтахте вие, в клуба. И вие ме поискахте. Обидихте ме. Виж ти каква мизерна мъжка гадост! Бяхте достоен да ви ударя… Ако искате да знаете, за това и дойдох – да ударя, но не знам какво ме спира, може би това, че ви обичам от дете, че ще правя монография, може би възрастта ви. Оказахте се по-възрастен. Вече три години откакто не съм ви виждала, може би си мислите, че искам да ви вкопча по-здраво, но тогава знайте, че обичам мъжа си, и знайте още, че нямате право да предлагате жилището си на непознати жени, което сигурно е в практиката ви. Върнете се! Сама ще се облека. Стойте там, ще си отворя сама!…

10.
Неди обеща да дойде към два, но пристигна в пет, малко преди да завъртя другаде. Отворих развълнувано, отдавна загубил надежда. В зимни дрехи Неди нямаше вид на дете, в дете щеше се превърне след малко и благослових днешното динамично развитие на нещата – това, че главната султанша продължаваше да с потайва, и че новата познайница Ванда се оказа благоразумна съпруга. Хлапето превъзхождаше всякак набелязаните за повикване. Още на обед си припомних нещата за него: кандидатствува непрекъснато във ВИТИЗ, обича да носи пижамата ми, прави лошо кафе.
– Тогава кафето беше по-ароматно – забеляза Неди – но днес ме обичаш повече отпреди няколко месеца. Как мислиш, ще идва ли приятелката ти?
– Никой няма да идва.
Неди захвърли пижамата.
Тайно се справих с циферблата, наближаваше девет, за витрината на терасата се бе залепила огромна студена нощ, никой н ми даваше право да пъдя децата в дълбоката зимна тъмница, най-малко заради Дора. вече двайсет и четири часа мълчи, дори не проверява дали съм си у дома. Лежа. Малката включва телевизора, но бързо го изключва и пита за магнитофона. Мънкам, казвам че е на поправка. Интересува се как да включи грамофона. Никак не ми се става, но се изправям. Знам че тези часове са тежи и все пак вече проявявам търпимост – на петдесет години стават и небивалици: ето, днес беше дошла една и си излезе без да се съблече, а главната султанша, която ме е обичала години наред, продължава да се потайва. Необходима е търпимост – ще задвижвам грамофонни уредби, ще слушам плочи, които не ми се нравят вече, но трябва – отсега нататък ще настъпят и по-тежки времена.
Върнах се в леглото, хлапето се отдалечи, навярно бе решило да ме изненада с някакъв аламинут. И какво, то пусна плочата и изчезна, останах аз, да слушам нещо скучно. Неволно си припомних колко топла е кръвта под кожата на трийсет и пет годишната главна султанша, колко неспокойни са равните токове на тялото й, колко по-женствена е всяка линия, накъдето и да в тя. Малката в момента прави отчаяни опити да завоюва и кухнята, нещо й подсказва, че е необходимо и да ме храни.
Неочаквано звънна телефонът. По-бърза от каквото и да е на света Неди се върна от кухнята. Молбата й пулсираше не само в онези зеленикави плитчини на очите й, а и по тялото. Това момиче спокойно може да стои голо пред погледа без да заема пози. Едната й ръка държеше домат, а другата нож. Телефонът звънеше, лицето й молеше. Разбира се, че нямаше да я изгоня, важното че Дора най-после не издържа. Телефонът звъни, аз не вдигам слушалката, Неди стои гола с нож в ръка, аз съм на петдесет и лежа в постелята – нещата се оправят. Кимнах за успокоение посегнах към телефона.
– Вижте какво – каза гласът на Ванда – изглежда че ви обидих повторно, но не знам защо. А можех да ви нацелувам силно, понеже ви обичам.

11.
Ванда се втурна към мен изкъртвайки с ритници прегради! И тъй както се радвах на допълнителната си находка, съвсем неочаквано допуснах тази вехта, вече прогнила от шаблонни действия теза – любовта – да ме сграбчи за гърлото. Пръстите й бяха нежнорозови и кораво-кафяви. Като съзнавах напълно какво става с мен, вместо да се съпротивлявам, благодарение на закаленото си самочувствие, оставих се да бъда понесен от вълшебното резедаво течение на забравата.
Всеки квадратен сантиметър от обърканата, но зашеметява повърхност на Ванда, се защитаваше от дълбок, емоционален и изтънчен свят, пред който се оказах смутен и неподготвен, смален пред нравственото й превъзходство. Нямаше как, трябваше да играя едно към едно, така както не съм играл от трийсет години и най-малко при Дора, която ме направи горе-долу моногамен, но винаги нащрек и готов за бягство. Светът изведнъж се оказа такъв, какъвто може би си е – не сложен. Нещата в него си бяха нормално подредени, светли, вече не ги виждах през мътилката на интелектуалната мъгла. Погледнато през новите диоптри, промени се и изкуството, а още повече излъчването му. Сега вече познатите творби смениха трептенията си, цветовете си, започнаха да пулсират с нови послания към мен и живота. Оказа се, че притежавам остатъци от доброта, че мога да намеря език с по-широк кръг от човешки същества, а не само със сервитьорите. Тогава разбрах, че самотата е измислица, просто не съществува, че повечето от неприятностите си ги измайсторяваме сами, че снегът е бял и че през зимата е студено, защото си е зима, и е редно да е студено, а студът си е хубаво нещо, той е едно разнообразие. Мансардата се превърна във ветроход, който плавно прекосява далечни морета, ние живеехме на него, за никъде не бързахме и непрекъснато се целувахме, по най-обикновения начин, без дирим подходи и пътища към разнообразието. Издутите платна на ветрохода ни носеха напред в едно сляпо, откъснато от географски дължини и широти плаване, на всичко отгоре, не хвърляхме поглед и върху компаса. За първи път откакто се помня предложих на жена да се пресели при мен. Ванда не прие, но взе ключа – можеше да си отключва и влиза без предупреждение, по всяко време на денонощието. Позволих й да вдига слушалката и да отговаря вместо мен. Тя не се съгласи, разбира се, нито се нагърби с деликатното задължение да подслушва разговорите ми, както бях предложил. Обадиха се две-три момичета – всички бяха парирани и ликвидирани, игнорирах и Неди. Чаках вест от бившата главна султанша и чаках дълго, но това не се случи, Дора бе потънала, до нашия ветроход не долитаха никакви сигнали от нея. Ванда ме целуваше, аз я целувах, платната на забравата плющяха издути от винаги попътния вятър.

12.
Килватерът зад нас светлееше бял и розов, небето блестеше с закована, сякаш фиксирана за вечни времена синева.
Върху тази синева се появи бавно едно единствено облаче: моите странни, кажи-речи редовни изчезвания. Тя не можеше да си ги обясни, но приемаше веднъж завинаги че съм й верен – поне засега.
Отивах там.
Подарените хора вече ми тежаха, много, не вярвам Христос да е чувствувал тежестта на кръста си повече отколкото аз чувствувах наличието на ротата, складирана в Бояна. Историята, както се беше развила поне дотук, ми разкриваше срамната истина, че една жена може да замени шейсет и двама мъже. Подарените бяха занемарени, посещавах ги на два или три дни и то за малко, колкото да им занеса храна, да им повторя молбата си – тя се превръщаше май във заповед – да се пазят. Снабдявах Гоген с платна. Трябват ми много, настоя един ден той. Погледнах го вече строго, тъй като маниакът не молеше, а настояваше. Колко? Много! Добре де – пет? Двайсет! Не се интересувах от плодовете на неговия труд, нямах време да се осведомя и за останалите; бързах, минавах, споменавах по нещо и отминавах. Те четяха без прекъсване, гледаха телевизия, спореха, пееха, преразказваха забавни откъси от прочетеното, вдигаха гири, въртяха въже за скачане, поддържаха се, както исках аз. Доколкото схващах, не им оставаше минута свободна. Само онези, двамата фашисти, нещо се потриваха и при всяка среща ме питаха в това ли се състои смисъла на живота. Направи ми впечатление, че двама от художнците отпаднаха, преминаха към групата на пишещите. Групата на пишещите, както трябва да се предполага, нарастна доста, но общо взето всички, или почти всички, пееха, цялата група, с изключение на фашистите, обичаше да пее песента за Лорелай. Гоген гледаше на всички мрачно и странеше, не го интересуваше нищо друго, освен глупашкото общуване с боите и платната. Еди ден му заявих, че когато свърши рисунката си на едната стра на платното може да използува другата страна. Как? – изуми той. Така, рекох аз. Не, отвърна той.
– Завършената картина трябва да се уважава – рече тихо Гоген. – Нали ги закачате по стените?
– Добре, рисувай само на едната страна.
Исках да му кажа, че рамкираните платна се поръчват специално, с пари, щеше ми се да му открия, че той е най-скъпо струващия мой питомник, но можех ли да разчитам на разбиране – безумен, неприятен глупак, какво ще му обясняваш. По едно време ми направи впечатление, че мъжете гледат на него като към странен техен събрат, а фашистите направо го презираха, но и едните и другите, как да кажа, сякаш се плашеха, а може би ce възхищаваха от картините му – знам ли?
Гледах да ги приуча на по-голяма самостоятелност, трупах консерви – една консерва бе достатъчна за трима на ден – cмятах да разреждам посещенията си, да отслабя бдителността си. Като ги открият – какво? Да ги вземат, и без това ми тежат. Ако можех, само ако можех да ги подаря на някого! Често пъти, както си лежах върху косата на Ванда, отпъждах една страшна мисъл – да ги отведа в планината и да ги оставя на същото място, пък да става каквото ще.
Дните и месеците се нижеха, Лорелай звучеше все по-спонтанно, хорът който нарекох Хор на петдесетте – тъй като числото на редовно пеещите набъбна на петдесет – се шлифоваше; римте׳ на поетите ставаха по-разнообразни, парите хвърлени за платна – все повече – но резултатите му не поглеждах, защото се ядосвах – беседите се задълбочаваха, телевизията със своето кино и театър им се разкриваше все по-лесно, все по-ярко се очертаваха индивидуалностите; пред мен и зад гърба ми се разлистваше непознато красиво дърво, то вече цъфтеше и се готвеше да ме обсипе с плодове – нещо, което по-рано би ме замаяло от възторг, сега ми досаждаше. Повече от каквото и да е на света бях обсебен от едничкото вълшебство Ванда.
Една вечер влязох във вилата и събрах хората си:
– Момчета, налага се да се разделим, ще замина за десет дни. Оставям ви продукти, бъдете прилежни и ме чакайте, пишете и пейте, рисувайте и поетизирайте. Когато се върна ще видя резултатите. Някой да има нещо против?
Мълчание.
– Искате да не заминавам?
Мълчание.
– Момчета, налага се.

13.
Можехме да се пъхнем в Родопите или в някое Черноморско селище, но преди години, когато посетих за втори път този град, аз си обещах, че ако се влюбя някога истински, ще я доведа сред тази вакханалия на водата, небето и камъка, сред потъващата в морето красота, която само преди няколко десетилетия се е смятала за вечна. Пристигнахме в края на април, когато туристите тук преживяваха хазартна треска – дали денят ще бъде слънчев. Нямахме нищо против слънчевите дни, но и лошото време не можеше да ни стресне. Вървяхме навсякъде без да пуснем ръцете си, дори в хотела, и малко нещо приличахме на баща с дъщеря, но тъй като Венеция е понесла редица възходи и поражения, от всякакъв род, като нищо можеше да понесе и нас.
За трети път в същия хотел, по-скоро хотелче, дори в същата стая, с прозорец към тесен тъмен канал. В канала спи една и съща черна вода, по нея минават безшумни заблудени гондоли, или катери с много тихи двигатели. От катерите изнасят заклани телета, каси с бутилки, зеленчуци, риби – това, което ще изядем и изпием ние, посетителите на малкото старомодно ресторантче с кристални огледала, синкавобели покривки, барокови столове, тапети и възрастни келнери с хлътнали между челюстите страни. Няма защо да споменавам, че стаята ни е мрачна, някак разточително голяма за Венеция, персон и половина легла. А колко са удобни тези легла щом плувнеш във влага и започнеш да се въртиш под чаршафа, та ти се ще да отвориш уста и извикаш: как живеете в този пъкъл от изпарения? Но ти мълчиш и привикваш, вслушваш се в откъслечен смях или шепот, ставаш, поглеждаш през прозореца и виждаш как гондолата с влюбени се измъква като змия под погледа ти. Банята също е голяма, ваната удобна, зелена – придобиваш чувството, че сградата е правена преди столетия, когато никой не е мислел за туристически нашествия, че тогава хората не са и допускали да се къпят в тясна баня или лягат в тясно легло. А сушата в лагуната е незначителна, въпросните сто и осемнайсет острова са комично малки, за да бъде поместен в тях градът-държава, който е претърпял влияния, но от своя страна е влияел, а по-късно се превърнал в световна атракция. И все пак – оскъдно, тясно, а широко, удобно. Пищно. 3релищата и богатствата са струпани навсякъде, златото се придружава до задушаване от разточително пръснати естетически ценности.
Ванда идва тук за втори път. Направи опит още с пристигането:
– Сега ще ги видиш през моите очи и може би ще ти харесат повече.
– Кои?
– Белини и Карпачо, Джорджоне и Тициан, Веронезе и Тинторето.
– Няма да го бъде – отвърнах аз. – Ние ще блуждаем. Ако нещо ни се изпречи на пътя, ще го зърнем. Но само ще вървим и никъде няма да се отбиваме.
– Ти си варварин!
Този път вкусих от онази Венеция, която ми беше легнала като мечта – да я обходя с жена: уличките, мостовете, пазарче׳тата, каналите, леките кротки гостилнички и периферните островчета. Досега винаги съм вървял сам, грохвал съм по залите на дворците, ослепявал съм от взиране в картините, натрупваш, натрупваш, премаляваш, просто падаш, а край теб хитреците целуват, смеят се, или съзерцават.
Ванда ме разбра и бързо успя да се прислони до мен. Помня, че в един безслънчев ден прекарахме четири часа в кафененце, измъкнало осем стола до перилото на мостче. Беше тихо, отдалечено и единственото съвременно нещо си оставаха покривчиците на масичките. Останалото, за разлика от покривчиците, не се натрапваше и трябваше да го откриеш – предни или задни стени на къщи с малки прозорчета и отронени, ама как отронени мазилки, по оголените места се показваха ребрата на вековете. Тук може би не е минавал и Марко Поло, или пък е идвал тъкмо тук, за да набере копнежи и дързост за приключения. Доста преднамерено седяхме ние с Ванда него ден на едно място, пиехме си верму и гледахме всички чупки на безлюдния ансамбъл, пред очите ни дебели жени сменяха по въжетата сухото пране с мокро, но не забелязваха, привикнали вече на всичко.
– Той е луд – каза по едно време тя.
Мостчето ми се стори мизерно и мило, мостче-просяк, нито по него, нито под него минаваше някой. Колко ли главоболия създало на градската управа да го поддържа, но така, че хем го ремонтират, хем да изглежда автентично.
– По тебе ли? – запитах аз.
– И никога няма да ме освободи.
А времето си тече и ежедневието ни се изпълва с все повече неавтентични подробности, които се стараят да минат за автентични. И после си мисля, че няма защо да врякаме против ремонта, без него ще рухнем, а ремонти по всяка вероятност е имало и в миналото. Е това е почивка, това се казва откъсване – когато почнеш да философстваш. Представих си как ремонтирам моите паметници, после си представих как хората поставят венците си в подножието им, отдават почитта си на тези, в чиято чест са издигнати, а не искат и да знаят за създателя им. Ако човек се разрови, може би ще открие името и на този, който е създал това незначително мостче, втъкано в ансамбъла, някъде в книжата сигурно е отбелязано.
Сервитьорката, по всяка вероятност и собственица, носи две чаши, поставя ги на масата. Тя е зряла хубава жена с чудесни очертания. Питам я с доста труд, знае ли кой е направил мостчето. Засмя се и може би избъбра следното:
– Това мостче ли бе, синьор? Че какво ще стане ако почнем да знаем и за такива мостчета?
Отмина към заведенийцето си. Ванда гледаше след нея.
– Гърдите й са чудесни.
Ванда има комплекси за гърдите си, това съм го забелязал, бях положил доста усилия да избия предубеждението й, тя си де вид че е убедена и ето на – оказа се, че раничката не е заздравяла.
Неочаквано разбираме, че този път сме наистина сами, нищо не трепва, нищо не се чува, само леко подрънкване на чинийки, но то не иде от кафенето, а от прозорец. Някой приготвя обяда, скоро някой или някои ще се върнат, някакви хора с физиономии на созололци ще обядват.
В маратона на спокойствието се вмъкна и тази абсолютна тишина, дори гондолата мина под мостчето безшумно, като лястовица, остави ни отново с вехтите фасади и задните стени на старинните къщи. Радиото обаче побърза да се обади, вазата се счупи.
– Днес ли ще я платиш?
– Така смятам.
Ако утре просветне ще отидем на плажа в Лидо, ще ми се да се окъпя в края на април, искам да намокря банския си в Адриатическо море.
Изправихме се и платихме без да погледнем часовниците, ей така, точно когато трябваше да станем и да прекъснем мълчанието. Обгърнах коравото тяло на Ванда, усетих го, почувствах цялата му почтеност. Преминахме през мостчето прегърнати, за първи път минавахме по това мостче, и аз и тя, помислихме си го, но не си го казахме. Когато се извърнахме да видим мястото, където сме мълчали, стопанката стоеше сред четирите кръгли масички. Исках да се съглася с Ванда, можех да спомена нещо хубаво за бюста й, но премълчах.
Лутахме се, все пак намерихме пътя до някаква поща. Тук Ванда попълни телеграма. Текстът съобщаваше, че подателят се намира във Венеция. Тази телеграма трябваше да мине през океана, да бъде прочетена в една легация, в латиноамериканска страна. В легацията работеше мъжът на Ванда, в момента той се грижеше за детето.

14.
– Ти ме измами – заявих спокойно аз.
– Не може да бъде.
– Коварна си, разбирам го с всеки изминат ден.
– Ти си уморен.
Бях пребит от умора, навън горещината тормозеше града. Изтрезнях неочаквано, в една от залите на Двореца; направих си сметка, че два дни преди да завърши Венецианската епопея Ванда успя да ме прекара през всички стърги на дворците, църквите, площадите, очите ми погълнаха може би двеста картини и три пъти повече скулптури – всичко се превърна в красива топка от цветове, форми, реалност и мечти, в един общ спомен, вече не може да се ориентирам кое къде съм видял. А тя помни всичко, веднага ще каже къде се намира и най-малката икона. С такава памет човек наистина може да си съществува като съвестен изкуствовед.
Седнах на една пейка, Ванда изчезна, върна се след половин час. Торбата тежеше добре.
Пипнах, пръстите ми усетиха бутилката, вече можехме да вървим.
Обичам плажа на Лидо, макар че подобни подредени плажове не са по вкуса ми. Всяка песъчинка тук има какво да разкаже, тя е преживяла какви ли не авантюри, върху нея са лягали хиляди тела, от целия, буквално целия свят. Понякога, след силни бури, морето ще прибере уморените и изживели се песъчинки, но ще измъкне на тяхно място нови, а уморените ще си ги скрие в глъбините, да си починат, да се измият от човешката пот и миризма. Ще дойде време, отново ще ги изхвърли на слънце, като невидели и нечули.
Ванда лежи върху кърпа, дивото й неосъзнато тяло не се вързва ни най-малко с чертожно наредените кабини, павилиони, заслони. Тя е способна и щастлива, трудно долавям възбудата й от това пътешествие, да не говорим, че под всичко лежи тревогата. Има какво да мисли, мъжът й се интересува защо още се бави в България. Заминала е уж за два месеца, а изтича седмия. Не мога да си представя, че съществува заплахата да се разделим; това няма как да стане, не го виждам. Готов съм на всичко, на женитба, тук се хвърлям изцяло, двамата не оставяме никакви съмнения, нито резерви край себе си.
Днес е четвърти май, остават още два дни, а можем да ги увеличим на пет, но при едно условие – без изкуство, само на плажа и в най-забутаните кътчета. Ще ми се да се отбием и в Триест, имам някаква слабост и към него, но ме мързи да обмисля възможностите. Ние сме се слели със световната разноцветна орда, нахлула по това време във Венеция. Хората наоколо са еуфорични, ние се стараем да изглеждаме спокойни и привидно поне неутрални. Лежа на пясъка и се вслушвам в шумовете, в: то тече кротко, шумотевицата се размазва, изчезва, изчезва и Ванда, изхитрям се, отново успявам да се отдръпна, вече съм сам, всичко е утаено, антилопата заема мястото си, шията й протяга напред към водата, но тялото й се съпротивлява и тегли назад, краката са опънати, в тях трепти напрежението, трябва да бъдат готови да хукнат; назад е извърната и главата; изглежда че антилопите никога не са пили вода както се полага – спокойно, с усещането на вкуса й, с удоволствие, винаги са утолявали само жаждата и са бягали. Така ми се струва, това трябва да личи и в творбата. Дали и Ванда вече не подобява една антилопа на водопой? Колко различно беше с Дора, равно, широко, бих ли казал безинтересно? През нейното царуване работех като хала, а сега – нищо. Обмисляй, обмисляй – Ванда не позволява всичко, не одобрява и антилопата. Виж какво са направили хората – на всяка крачка ми повтаря тя – останало е и ще остане, остани и ти. Нищо няма да остане, отвръщам думите на моя колега живописец, нищо, от никого, поне да се наживеем. Тя мълчи, не дава своя отговор, но мълчанието й такова, сякаш не приема думите ми.
И сякаш наистина е така, какво по-добро от това: живея чудесно, имам пари, известен, аплодиран, крайно много ми е необходимо твърдението на живописеца, че няма защо да се силим – нищо, след нас – нищо. А колко е хубаво все пак, ако можеш истински, има някакъв страшен шемет в това да те споменават след като те няма, да вълнуваш хората и те да разкриват нови черти от тебе, да те разгадават, додешифрират.
– Това е необмислено – прошепна Ванда, но продължава да гледа небето. Извръщам се изненадано към нея, досега поне нито веднъж не се е разминавала с мислите ми. – Скулптура от животни, инфантилизъм, дилетанщина, почти няма здравомислещ майстор, който…
– Не искам да бъда здравомислещ – реагирам неуверено аз. – Време е да полудея, за да сторя нещо като хората.
– Не полудявай – шепти Ванда и гледа небето. – Никой не може да отиде срещу себе си, остани си ти, но като мъдрец, няма защо да полудяваш.
Дълбоко в себе си съм твърдо убеден, че мога да перефразирам материала по мое съновидение, да деформирам внимателно, докато се получи субстанция, трябва гли да предам границата спокойствието и неспокойствието у жертвата, хладнокръвието и вътрешното вълнение на нападателите, безпримерната им кръвожадност, маскирана с красива външност, защото, според мен, леопардите са по-красиви от антилопите.
Обаче за първи път в живота си усетих тогава, там, на пясъка в Лидо, че трябва да се помиря с известността си и званието си, да не се надявам на особен творчески жест, който би хвърлил меценатите срещу мен, а дързновените да викнат: старецът се взриви и се превърна в майстор. Това би могло да се случи наистина, ако бях останал верен на живописта.
Изправих се и хукнах към водата, скочих направо, заплувах бързо, не позволявах на студа да ме пререже, махах ритмично с ръце и нозе, усещах силата и младостта си, не виждах начин да се предам скоро… Бягам по пясъка, топлината ме завладя бързо, този път лягам на хавлия, задъхан, освежен.
Усещам нещо топло да лази по крака ми, оставям го, то продължава, сгорещеният крак на Ванда ме откъсва от лутането, поражда други мисли, дори трепети.
– Хей!
– Кажи.
– Ние с тебе много пренебрегваме хладната стая на хотела.
– Ще поплувам още веднъж.
– И после ще ми кажеш къде изчезваш отвреме-навреме, когато сме там, нали?
В София се върнахме привечер. Отведох я с такси у тях, Ванда не можеше да отсъства безразборно, живееше в апартамента на родителите си, те бдяха над нея плътно, бранеха честта на зетя-дипломат. Вече свободен, припнах към Бояна. Меденият месец и забравата се бяха стопили, сега се изправях пред ежедневието си, и то какво ежедневие – да отговарям за шейсет и двама души. Как успя да ми ги натресе съдбата? Ето, вместо да се тръшна в леглото, бързам, изпълнен със страхове. Всичко трябва да се развие светкавично – ще освободя таксито, ще хвърля поглед и уверя ли се, че работите са наред, измъквам колата от гаража – обратно към града, към леглото, оная ще ми дрънне всеки момент и ако ме няма…
Таксито отшумя надолу, останах сам, с ключ в ръка, пред вратата на градината. Едната четвърт от луната стоеше високо над Витоша сред свежо тъжносиньо небе и ярки, силни звезди. Младите листа, целият разкош на обновената природа се чувстваха веднага, песента на птиците ме блъсна рязко. Откдючих, влязох в градината и заключих след себе си. Предпочетох да тръгна през тревата, усещах я как се подгъва, рехава, разме на с диви цветя и глухарчета. Тъмната вила стоеше достойно красиво сред елите, тя сякаш ми се стори по-тъмна и по-тиха отколкото предполагах, така че отново ме озари надеждата да я намеря празна, да се почувствувам свободен, като всички хора; не исках да бъда собственик на човеци.
Натиснах сигналния звънец четири пъти, предупреждение че съм аз, отключих и влязох в антрето. От там съгледах слабата светлина на втория етаж. Още не стъпил на стълбището, а горе холът се напълни с хора. Кой знае защо, започнах да се ръкувам и май че постъпих добре, всеки се тикаше напред, искаше да стисне ръката ми. Зад нас остана най-продължителната ни раздяла.
Въведоха ме в общото помещение при телевизора. Екранът беше тъмен, мълчеше. Веднага ми се натрапи в очите нещо необикновено, то приличаше на украса или по-точно… да, боже мой приличаше по-скоро на декор, а – това си беше направо сцена
– Телевизорът се повреди още като заминахте – заговори някой.
– И цели четиринайсет дни без телевизия? – пошегувах се
– Петнайсет.
– Толкова ли изтекоха? – учудих се невинно, като обгърнах с поглед обидените лица край мен.
Мълчаха. Гледахме се. Не знаех какво да отвърна, знаех само, че няма да се прибера навреме, скоро няма да се спи, Ванда ще ме потърси, а това означава и за нея една безсънна нощ. Донеcoxa ми стол, погледнах часовника и седнах, останалите се изправиха до мен. В настъпилата тишина разбрах, че малко прибързано съм окачествил това, което виждах пред себе си, като сцена, приел съм я по-скоро интуитивно – в дъното на ателие бяха поставени само един дънер, два бели камъка и клонче от цъфнал люляк. Май че долових и уханието му. Запяха птички, ясно звънна поточе – тези хора боравеха добре със записната ми система – а ето че се обади и техният хор, някаква неутрална, бих рекъл наистина абстрактна мелодия. Откъде я бяха взели? Cега ли е композирана, или си я носеха отнякъде? Звуковата илюстрация или въведение прекъсна; отново тишина. Главният герой се втурна към дънера, спря се, извърна се натам откъдето бе влязъл. Очите му гледаха уплашено, дишането му изразяваше умора от тичането. Продължително колебание – дали да спре точно на това място, или да бяга нататък? Отиване, връщане, услушване. Напрежението бавно стихва, лицето става ведро, беглецът се успокоява наистина. И присяда. Птичките запяват отново, поточето щурти. Беглецът се оглежда, измъква от пазвата си нещо, гали го, въображението ми решава че е птичка, после подхвърля птичката във въздуха, щастливо гледа след полета й. Засилва ромона на потока. Беглецът се заглежда във водата, по тялоз му преминава тръпка, мята поглед по посоката от която е вля зъл, може би да се успокои изцяло. И започва да се съблича. През цялото време, докато трае събличането, тъй като всяко смъкване на дреха открива нова хармонична част от тялото му хорът звучи мощно, по Вагнеровски. Човекът е гол и не само съвършен, но велик в своята голота. Навежда се, „откъсва“ люляковото клонче и тържествено го поднася към носа си. Присяда на дънера, заема позата на мислител, докато пръстите на ръката играят с клончето и като резултат, може би от аромата на цветето, знакът на неговата мъжественост се втвърдява. Така, е минута в пълна тишина, докато започва да се промъква подозрението ни, че ще се случи нещо лошо. Унесен в мислите си, беглецът не чува далечните гласове, но ние ги чуваме. Ето че накрая беглецът долавя шумът на хората, трепва и се изправя. Знакът на неговата мъжественост омеква, беглецът пристъпва назад. Оглежда се сред нарастващите шумове на записа, навежда се и вдига дрехите си. Инстинктивно ги поставя там, където се чувства най-гол. Виковете на нахлуващата тълпа се усилват и внезапно секват, може би преследвачите са шокирани тъй като преследваният изтървава дрехата си, но бързо я вдига. След тази пауза виковете, които го обсипват, са на живо, издава ги публиката зад гърба ми, присъствуващите в „салона“ се включват естествено, органично; превръщат се в преследвачи. Какви са били прегрешенията на беглеца, за какви деяния го линчуват, това остава тайна докрай, така и не разбрах нищо по този тъй важен въпрос, а като си помисли човек колко много не ни е нужно това за спектакъла! Брожението у тълпата расте, очите на преследвания се разширяват от уплаха, тази уплаха стои някак неестествено върху лицето на красивия гигант, изглежда че това е важен щрих – Херкулес, но страхът си е страх, там са хората, обвинението, обществото с категоричната си присъда. Някой зад мен замахва. Втори човек замахва. Беглецът вдига ръце и поставя този път дрехите пред лицето си. Разбирам – към него са летели камъни. Тълпата вече ръмжи, всеки се навежда, избира камък и замерва. Линчуваният се мята на всички страни, прикляква, отскача, сгъва се и за първи път чуваме гласът му, някой го е улучил някъде – това е вик на улучен човек. Сега линчуваният захвърля дрехите на земята и бързо ляга зад дънера. Това обаче не му помага – виждаме как тялото му се огъва пластично при всеки удар. Изглежда че атаката не може да се изтрае, линчуваният бързо се изправя и вдига дънера пред главата си. Мигновение на стъписване – тълпата млъква, макар и за кратко време, след това отново викане и камъни. Старая се да разбера някои думи, чувам: „удрете“, „куче“, „мерете се в главата му“, „да го пречукаме“. Камъните попадат все по-добре, намират в капризни места по тялото, улученият стене, реве, улучващите ликуват, надават викове на тържество. И все повече ги обзема лудостта – чудя се какво да гледам: вдъхновената масова игра, или шеметната пластика на замервания, който се брани с ловки отскоци на всички страни, въпреки че реве от божите. Настъпва времето, когато откъм тълпата се носи само едно жужене и камъните летят като градушка. Замерваният извиква силно и захвърля дънера, след което пада върху него. Камъните летят с нестихваща ярост. Вече не чувам стонове, падналият се пържи върху горещата земя, отскача при ударите, но и умира по малко, накрая движенията му стават спорадични, тялото притихва; неподвижност. Смъртта на преследвания кара преследвачите да заработят още по-стръвно с камъните. Хат, хат – чувам зад себе си и виждам уморените им лица. Всеки излива злобата си, а тялото е отдавна мъртво, може би станало на пихтия. Постепенно бесът стихва, публиката-участник се заковава на място, пълна тишина, песен на птици, мрак – някой е загасил светлината.
Поздравявам главния изпълнител, а после и публиката, изричам искрени думи за похвала, нямам основание да се преструвам. Всички са радостни, отдъхват си, изглежда че са чакали с нетърпение тази премиера. На въпроса ми кой е автора на сценария, не можаха да отвърнат; запитах кой е режисьорът, отговориха че режисурата е тотална. Добре, вмъкнах се ловко аз, тогава откъде го имате всичко това, откъде го носите? Повдигнаха рамене. Видяли ли сте го някъде? Не. Телевизията? Не. От къде ви е хрумнало? – повишавам глас. Вдигане на рамене, нищо, напразни усилия да хвърля светлина върху загадката.
Нещо ми подсказваше, че Гоген не участвува в представле нието. Потърсих го в навалицата; напразно, липсваше. Време беше да се обадя на Ванда. Няма как, налагаше се да го сторя от тук. Запътих се към спалнята на татко, отворих вратата. Предчувствията ми се оказаха верни – Гоген стоеше пред статива, отслабнал, брадясъл, с отнесен от взиране и терзания поглед. Наведе глава, искаше да ми внуши, че съзнава огромната си вина.
Посегнах към телефона:
– Гоген, защо не беше на представлението?
– Необходими са ми бои. Моля ви, донесете ми синьо и жълто.
Върху татковия статив-ветеран стоеше голяма необрамчена картина. Боже мой, дали пък няма да припадна за първи пъз живота си? Господи, дай ми сили да остана прав, моля те, Господи!…

16.
Голяма мраморна тераса сред скалиста падина. В дъното на терасата се издигат три високи барокови врати. Но накъде водят вратите, щом от тях не започва никаква сграда? Пред трите стъпала, на земята, стои котенце. То гледа към терасата и най-вече към внушителните мраморни парапети. Каменният пеизаж и терасата са притиснати от равна по сила светлина и като помисли човек, ще си каже че е недостатъчна. Стоях пет или десет минути без да помръдна, без да отместя погледа си. Накрая се извърнах към лицето на художника, пропито от каменна, фанатична белота. Нямаше какво да търся в него, то не отговаряше; изработено бе сякаш от студената минерална сплав на расата. На това лице не можех да разчитам, то се интересуваше само от бои. Самият аз не можех да продумам каквото и да е, нито бях в състояние да понеса повече картината – за цялата тази история се изискваше героизъм, поне отпочинало тяло, а а аз се връщах от чужбина, току-що. На излизане от стаята с крайчеца на окото си забелязах другите картини, седем или осем, струпани една до друга върху пода, подпрени косо до стената. Какво ли представляваха те?
Измъкнах колата от гаража, подкарах бавно, нито ми се прибираше в София, нито ми се връщаше във вилата.
За обаждане по телефона не може да става и дума, умората май че се е изпарила, препълнен съм догоре с тъга. Не ми се спи, ако се върна на седемнайстия етаж ще бъде само заради банята – един топъл душ, как ми е необходим в момента! Карам към седемнайстия етаж, но не бързам, защото не знам дали като стигна до асансьора няма да ми хрумне друго. И все пак душът ми е необходим. Застанал под струята, аз се чувствувам по-изолиран от всякога, сребърната преграда на капките с нейния напевен сребърен шум се превръща в щит към посоките, откъдето може да нахлуе всеки. Включително демоните.
Асансьорът ме носи нагоре; отварям врата, затварям врата, отключвам врата, влизам, натискам врата, не вдигам слушалка, телефонът звъни, събличам се, мятам дрехите си по пода, гледам се в огледалото, сравнявам тялото си с херкулесовите пропорции на линчувания, но не ми става мъчно, сега не може да ми стане мъчно за нищо. Банята ме приема, струята е студена, но ще се затопли, само че трябва да внимавам, сега съм безчувствен и като нищо мога да се забравя под горещата вода. Ще бъде доста добре, всъщност, ще ме намерят обварен, готов за консумация. Внимателно дозирам студената и топлата, пъхам се под душа. Кой ли звъни? Знае се кой. Сякаш съскат гумите на автомобил, така шушне водата, унася; като нищо мога да заспя. Шейсет и двама души; щейсет и един са нищо, самодейци, а един от тях е белязан. Но защо е мраморния парапет, той тежи толкоз много на картината. Сигурно има защо, не си ти този, жалък сръчен скулпторе, да съдиш, не можеш да разбереш всичко! Излизам гол, вървя и мокря килима, оставям следи по паркета. Телефонът звъни. Вдигам слушалката: вървете по дяволите, разбрахте ли? Всички, до една!… Тряскам слушалката. Все пак трябва да се избърша, мокър не мога да вляза в пижамата. Изсушавам се, лягам, гася лампата, започвам да се въртя наляво, надясно, към стената. Няма да стане, отсега разбирам, че е невъзможно. Стъпям на пода, смъквам пижамата, започвам да се обличам. Но защо в тъмното, да ме пита човек? Запалвам, вече мога да се облека лесно, сега не е трудно да събера дрехите си от килима.
Подкарах с четирийсет километра в час към центъра на града. Не бързах, все пак обмислях, дали няма да сторя някоя глупост, и търсех уличките по които можех да се промъкна. Щом влязох в „Цар Шишман“ станах по-уверен, дори измислих първото изречение. Кривнах по „Аксаков“ и затърсих място за паркиране. Открих единствената възможност, като заприщих една кола, но в два часът след полунощ едва ли можеше да се случи нещо неприятно. Бях идвал някога тук, не помнех сградата, но я познах веднага. Посегнах към задната седалка, обхванах дръжките на сакчето. Бутилките издрънчаха. Сградата е била строена разточително, стълбището се раздаваше нашироко, с мило извит парапет от метал и дърво, дървото – излъскано, а металът – изплетен като в старинна дантела. Живописецът при когото отивах е непрактичен човек, все още не чувствуваше необходимост от удобно жилище, обитаваше мръсен таван, нямаше време нито да го чисти, нито да го обнови, той рисуваше. Когато натиснах звънеца и не чух звук, си казах, че друго не може и да се очаква. На вратата липсваше какъвто и да е надпис, но на мръсната стена някой бе написал с молив доста нервно: „Кога ще дойда и да те намеря, бе, глупако?“ Осветлението угасна, но не се втурнах да търся бутона, зачуках по вратата. Бях твърде изненадан, когато чух шум и се показа небръснатото му лице.
– Ти си ме будил няколко пъти, а аз те будя за първи път.
Измисленото изречение!
– Влизай! – рече той.
Вмъкнах се.
– Пил ли си? – прошепнах аз.
– Разбира се – отвърна живописецът.
– Тогава ще ни стигне.
– Защо шептиш?
– Сам ли си?
– Там спи една буболечка, но говори спокойно.
Така и не разбрах на кое място спи буболечката, може би стопанинът на това широко иначе помещение е отделил някакво кътче, да го превърне в място където има легло и може да се спи. Нищо чудно и това да се е случило. Влязохме в най-голямата стая, точно там, където беше статива. В единия от ъглите се оказа масичка, край нея четири столчета. Ъгълът ни отдалечи от всичко, просто се пъхнахме под най-голямата таванска чупка, там художникът щракна няколко пъти щракалката докато светна слаба светлина. Бяхме откъснати не само от света, но и от картините по стените. От прочутите платна, които познавах, към нас се излъчваха отделни сияния или просто цветове, бяха много платна, стопанинът на това ателие продаваше масово и евтино, но знаеше какво да задържи, а задържаното не можеше да го откупи никой, за нищо на света. Гъсто населените с картини стени се изправяха загадъчно край нас, мъждееха като тайнствени, по-скоро предполагаеми, отколкото действителни съкровища.
– Ледено студени – рече домакинът – от хладилника.
– Имах само две бутилки – рекох аз. – За теб седемстотин и петдесет грама, за мен двеста и петдесет.
– Пих доста вино и няма да ти партнирам добре.
– Въпросът е аз да ти партнирам, имам нужда, не мога да спя, необходимо ми е да будувам и говоря.
– Не го усуквай, можеш да идваш винаги.
– Защо не изплакнеш чашите?
– Мити са.
Карай да върви, нямаха вид на чисти, но вдигнах моята и я подложих, търпението ми се стопяваше. Домакинът не бързаше да налива, макар че първата бутилка вече зееше отворена; домакинът пиеше винаги спокойно и странно – тогава се превръщаше в дете; вършеше детински постъпки, говореше по детски. Нахален когато нахлува при другите, той безропотно приема всеки при себе си, пие бавно и говори по възможно най-наивния начин върху темата рисуване.
Призори, когато бяхме изчерпали думите за трайното и нетрайното, той успя да ми каже старото си мнение, че съм точно толкова талантлив, колкото да се обзаведа и да имам приятен живот. В избледнялата светлина на лампата и засилващата се светлина на северните прозорци, при нас влезе бубулечка малко лице, малки ръчички, малки крачета. Сънливите й очи погледнаха бегло, ръката й понечи да оправи малко нещо косичките, но се отказа. Без да я удостои с особено внимание, както говореше, домакинът предложи чашка на съществото, но то отказа и изчезна към леглото.
– На твое място бих потънал от срам – продължи домакинът. – Засрами се поне от парите си. Не е за добро, когато имаш всичко. Ами че ти какво си нямаш, кажи!…
Светлината на чистото майско утро придаде чудесна лекота на мрачното ателие, картините сякаш извикаха и дойдоха пред очите ми; един чародеен свят изплува от мрака – небе, дървета, земя, къщи, хора, коне, червени и жълти морета, /понякога простичко сини/, оранжеви дървета, бели лица, черни листа, при мене дойде всичко за което беше толкова говорено. Гледах картините и бавно потъвах в настъпващия отвсякъде непознат този ден страх, такъв страх бях изпитал само там, в спалнята на татко.
Мисленето, формите, багрите, проникновението и цялото внушение на това самостоятелно естетическо сияние, обаче, сивееше пред „Мраморната тераса“.

17.
Можеше да се случи и туй чудо – в седем часът сутринта да заспя на волана, да причиня беда по някоя от най-оживените улици. Водката в стомаха не ми създаваше проблеми, триста грама за четири часа не всякога се оказват фатални, но като си помисля само откога не съм спал, още от Венеция. Паркирах криво-ляво и се добрах до асансьора. Отсега нататък ми трябваше малко, само няколко минути, само да се задържа на крака, май че успях. С едно единствено заспиване до влизането в пижамата. Дявол да го вземе!… Слязох от леглото да изключа телефона.
Събудих се към обед, някой звънеше на входа, сигурно Ванда. Тя имаше ключ, но аз бях спуснал секретното резе. Нито Ванда, нито кой да е на света, можеше да разчита на милостта ми, ситуацията в която се намирах от снощи надминаваше границите на допустимите изненади, тя ме беше изтръгнала от всекидневието, беше ме залюляла, прекъснаха връзките ми със света, някои от сетивата ми направо отказаха да общуват с мен, чувството за отговорност секна – понесен от непозната динамика гледах само едно: да не загубя изцяло способността си да разсъждавам, да се предвардя от някоя глупост.
Къде се дяна мотото на живота ми: не се учудвай на нищ?
Какво означава Ванда? Или пък Дора? А Неди? Колко смешна изглежда сега Венецианската авантюра, заблуждението, че Ванда трябва да остане завинаги при мен! Припомнете си обаче какво става във вилата на татко, не съм забравил и за момент, че шейсет и двамата са факт от възможно най-вероятните факти, но и те, какво са те вече пред появата на шедьовъра? Ами останалите платна? Още не съм ги видял, но мога да подозирам; ръката, създала мраморната тераса, не се шегува.
Ванда, или Дора, а може би Неди, се отказа да звъни, отиде си, отново стана тихо, страхът и трудно обяснимата тъга ме притиснаха повторно. До вчерашния ден за мен все още съществуваше някакво разрешение, надежда за измъкване от ужаса; в края на краищата можех да натоваря хората на микробусчето и да ги върна на планинската полянка, където ми ги бяха подарили. Но сега? Какви обяснения можех да измисля за картините? Да ги унищожа?

18.
В следобедните часове подир събуждането дори не помислих да се обръсна, нямах никакво желание да се преоблека, или пък да се нахраня, липсваше ми апетит. Скитах из хола, мислех, пътешествувах. На терасата не излязох, искрено казано – криех се. От всичко. А имах да върша куп неща, главно покупки свързани с Бояна и трябваше да побързам, знаех добре защо – за да видя картините на дневна светлина. Включих телефона и излязох, но после се върнах, измъкнах на бял свят няколко туби с жълти и сини бои. Преди да ги отнеса нещо ми подсказа, че най-добре бъде ако взема всички опаковки – целите ми холандски запаси. Натоварих ги в багажника и погледнах часовника: имаше време, можех да използувам уличен телефон. Моят човек ме разбра добре, обеща ми да опъне и грундира двайсет платна. Като осигурих моя загадъчен Гоген с платна, пристъпих към останалите покупки – хляб, консерви, зарзавати, главно пресни картофи. Думите, които размених по необходимост с продавачите ме приземиха, усетих че нещо забравено се връща в мен, изтрезнявах. Постепенно се успокоих, наоколо бързаха хора, пред цветарничката имаше опашка, да, някои купуваха цветя, предстоеше им да отиват на рождени дни, може би имаше някакъв имен ден, ами знам ли, животът отстоеше на светлинни години от мен.
Когато се върнах в колата, помислих си, че отдавна не съм ходил на театър, че не съм гледал филм, че не съм сядал в кръчма, а вече ми предстои да прогоня и момичетата. Небръснат, непреоблечен, затворен в карцера на купето, спомних си и за пъстървите, подскачащи през праговете, през течното слънце. Колко дълго премятаха хората китките преди да си купят репички от щанда на зеленчуковия магазин, пръстите опипваха всяка репичка поотделно, търсеха коравината й. Кофичките с киселото мляко в бакалията биваха оглеждани, купувачите внимаваха да отнесат у дома си само пълни. Тези неща сега ми се сториха естествени и мили, не ги окачествявах като проява на еснафска дребнавост, напротив, почувствувах се ограбен, лишен от възможността да се радвам на пролетта. И за какво съм се оставил да ме тресе тази треска? Имам шейсет и двама души, дадоха ми ги, не съм ги откраднал. Едни от тях пеят, други пишат, трети си играят на театър, а някои рисуват. Какво съм виновен аз, че един, и то най-неприятният, според мен, се оказа гений. Ами да си бъде. Тези неща се срещат отвреме навреме, на сто години се ражда по един и като ми се е паднало, какво да правя, да се гръмна ли? Нищо подобно, ще го храня, ще му нося материали, нека рисува, това са ценности, съкровища, рано или късно ще останат за човечеството. Включих радиото. Ето, има и новини, стават събития. Музика. Това са хубави неща, обикновени, човек не може без тях, нито без репички.
Питомците ми обичаха да се перат. При всяко идване виждах, че на двора съхне пране. Въжетата за тази цел бяха опънати ниско, погледът отвън не можеше да ги забележи. Пренесохме продуктите, подредихме ги, заех се с оправянето на телевизора. Повредата се оказа по-голяма, наредих да го занесат в колата. Всичките ми действия, включително и размяната на думи – всеки искаше да си кажем по нещо – се извършваха така, че аз се приближавах постепенно към татковата спалня. Гоген седеше върху крайчеца на леглото. „Мраморната тераса“ все още стоеше в статива, изцяло завършена. Не можех да разбера любуваше ли й се, или вече беше успял да я намрази.
– Може ли?
Посегнах към купчината от загърбените картини.
Взех една, обърнах я към себе си. Затресе ме отново. Погледнах художника. Нищо, уморено спокойно лице, щастливо отпуснати ръце.
– Донесох ти много бои.
Стараех се да остана неподвижен. А ми се щеше да се втурна, да грабна ръцете му. Не знам успях ли или не успях да създам впечатление на не толкова развълнуван човек. Всеки случай, погледът ми трудно се откъсваше от картината.
– Скоро ще имаш двайсет нови платна.
Не се ориентирах лесно в нарисуваното. Май че имаше нещо много познато. Да – татковата вила, погледната откъм дворна полянка. Старата постройка изглеждаше още по-стара, но зато пък приличаше на живо същество, да речем – на човек с тъжни питащи очи, направо сфинкс, заграден от студени червеникави дървета, които по структура и настроение наподобяваха скали. Ето кое ми пречеше да се ориентирам, дърветата. Художникът се бе отдалечил от истината – погледната от това място, къщата се гушеше между грамадни борове. На картината боровете се бяха превърнали в широколистни дървета. Защо? По какви причини моят пансионер предпочиташе широколистните дървета и то голи? Щеше ми се да съзерцавам дълги часове къщата. Докато дърветата се изразяваха изведнъж, къщата правеше впечатление с бъбривостта си. Прозорците и стълбището, дървените парапети, вратата, мазилката на стените и особено стрехите, излъчваха непонятно трептене и се изявяваха като в описание на Пруст. Нарисувана бащина къща ми разказа много повече за детството, прекарано в нея, отколкото истинската, реално обитавана от мен. И защо тази странна благонравна трева? Тревата се стелеше в цялата средна и долна част на картината, направо лятна, затоплена, дъхава и денем и нощем, напълно контрастираща със зимната обстановка горе.
– Заменили сте боровете с брястове – забелязах видимо спокойно и продължих, понеже не получих какъвто и да е отговор. Така е по-добре, разбира се, но ви запитах от най-примитивно човешко любопитство, по-скоро да отгатна нещо друго.
Художникът се взираше заедно с мен в картината и се изнадах от това, че съвсем естествено и възпитано се обърнах към него на ви, така както би трябвало да се обръщаме към непознати. Този до мен ми се водеше като роб, беше мой подчинен, а всеки миг бях готов да падна в краката му.
Колко много трева и колко много дървета, а как силно стои между тях къщата-сфинкс – живото същество, заради което не жеш да наречеш картината пейзаж, а портрет. Щях да посегна към следващата творба от купчината, но се досетих че все пак съм господар.
Художникът се наведе напред, в средата стърчеше най-голямата. Зае се да я измъкне внимателно, старанието му ме трогна.
– Защо ги държите така? – запитах. – Накачете ги по стените.
Той вдигна глава, погледна стената пред себе си и измъкна рамката. Преди да я предостави на вниманието ми, върна сфинксът на мястото му.
Защо ми показва точно тази картина? Обича ли си я? Или предпочитанието му я насочва към моята личност? Общо взето – лошо композирани глави със стригани коси. Още от първия момен прозираше предизвикателството на нелишения от самочувствие художник, който може да си позволи известни грубости. По-късно картината заговори другояче, впечатлението от несръчната композиция се изгради от самосебе си. Шестте лица на стриганите глави се взряха в мен и ме накараха да изтръпна. Дълбоко в съзнанието ми се породи идеята за еднаквостта на хората, но и за тяхната подчинена на необясними сили индивидуалност. Затова главите нямаха коси, творецът искаше да ни ги покаже като новобранци-войници и оттам нататък да тръгне по трудните пътеки към психологията на отделната личност.

19.
Всичко нарисувано преди тези осем картини е било унищожено, създателят им го е окачествил като учебно, най-малко трийсет платна са изгорели без остатък в камината. Пипнах праха им, пронизан от страшната мисъл, че през кумина е излетяло съкровище, за което музеите могат само да съжаляват. Кое дава право на този маниак да постъпва така? Кой му е казал, че само неговият вкус е меродавен? Стоях пред оцелелите осем и ми се струваше че след малко ще полудея. Заедно с това, обмислях начина… Все повече се убеждавах, че не бива да ги изнеса наведнъж, но можех ли да издържа? Би следвало да ги награбя и – право в колата.
– Ще ми се да отнеса картините ви у дома – казах аз. Позволете ми да ги погледам насаме. – Той мълчеше, дори не смяташе за уместно да ме пита нещо, например, харесват ли ми. Моето мнение не го интересуваше никак. – Ще им се нагледам и ще ги върна. Смея ли да поискам това?
– Тук има само една добра – отвърна тихичко той.
– Според вас.
Направи няколко крачки напред, посочи „Мраморната тераса“
– Вземете ги щом можете, само ми донесете платна, много, рисува ми се денонощно.
– Трябва и да почивате.
– Кога ще дойдат платната?
– Но вижте картините си, пълно е с противоречия, всяка отрича другата. А в тези глави пък…
Млъкнах. Картината сякаш ме погледна от своя страна и затвори устата ми. Божичко, каква умела композиционна верига! Шестте глави стояха точно и строго по местата си. Освен това, разговорът ни се подслушваше – зад гърба ни бяха нахлули десетина от момчетата. Знаех какво ще ме питат: ще върна ли утре телевизора.
– Все пак, светът е това! – рече неочаквано художникът.
Обърнах се слисан към него.
– Кое?
– Не мога да го обясня. Нарисувал съм го.
Не им позволих да пипат картините, пренесох ги сам, не приех помощта и на създателя им, досегашните ми наблюдения ме бяха убедили, че и той самият ги съхранява грубо. До асансьора ги отнасях по две, криех ги от погледите на любопитните. На стълбището стоеше дете, не повече от пет години; не знам защо, внезапно обърнах картината към него. То я погледна. Продължавах да я държа пред очите му.
Детето повдигна глава:
– Това котенце е грозно.
– Ти си първият след мен, видял „терасата“ – рекох аз. – След време ще се гордееш.
Подредих картините до стената, гледах ги без прекъсване, размествах ги. „Терасата“ сякаш не умееше да стои между останалите, нещо ми подсказа, че трябва да я отделя. Осамотих я в спалнята. В майската нощ излизах на балкона да си отдъхна, чувствах необходимост да се откъсна от галерията си и се връщах отново при нея. Свалих татковите картини, изчистих стените и колкото повече потъвах в света на моя придворен художник, толкова повече полудявах. Една бутилка се изправи на масичката, но остана неотворена. Телефонът звънеше непрекъснато, не го изключих, стори ми се че имам нужда от него, не ми пречеше, напротив – по едно време ми идеше да грабна слушалката и извикам: Ванда, бързо, ела!
Все пак трябваше да чуя мнението на друг човек, вече не гарантирах за себе си, може би съм полудял наистина. А Оня там, във вилата, си е направо маниак. Реших да изтрия от съзнаниет си прозвището Гоген, така лековато го бях приел. Но как да го нарека? Какво ли прави Дора? Защо се отказах тъй лесно от нея. Не Ванда, а Дора ми е необходима в този ярък момент. Тя ми е била винаги необходима, всъщност, това е жената на живота ми, въздухът, кислородното опресняване. Ще погледне картината и тъй като няма професионалните анализаторски схващания на Ванда, ще ми каже простичко, съвсем естествено – лъжа ли се или не. Ще запази и тайната. Разбира се, при всички случаи бях решил да покажа само една от картините, нищо повече, при никакви обстоятелства. Ще кажа че съм я купил от непознат провинциалист за сто и двайсет лева.
Като дообмислих още някои подробности, набрах номера на Дора, но този път не ми се обади никой. Погледнах часовника. Полунощ. Не може да бъде. Отворих бутилката, затворих я. Набрах номера повторно и зачаках. Сънният глас на бащата ми обясни, че не се е прибрала и че напоследък той най-малко знае какво става с нея. Затворих. Като я няма, няма я, какво да се прави, нейна си работа. На мен ми трябва да покажа някому картината, обаче. Чудех се на кого, в същото време изпокрих седемте и пренесох „Терасата“ в хола. Разхождах се насам-натам, отварях, затварях бутилката, съпротивлявах й се. Да не пия можех, но как да заспя? Какво ще стане отсега нататък с мен? Към един часа слязох долу, качих се на колата и отпраших към Аксаков. Този път се ориентирах лесно; изобщо не обръщах внимание на нищо, накрая забравих дори да си послужа със звънеца, заудрях по вратата. Живописецът се подаде светкавично. Лицето му пращеше от яд. Окопити се и се облече набързо, панталонът му зееше. Карах несигурно, рискувах на пресечките, заковах се пред входа на блока, изхвърчахме нагоре, влязохме в хола и оставих нещата да се развиват от самосебе си.
Живописецът забеляза бутилката и седна точно пред нея. Погледна ме, искаше да знае къде са чашите. Донесох ги, тропнах ги до бутилката. Напълних ги. Живописецът вдигна своята. Погледът му падна вяло върху стената, избяга от нея, ръката му повдигна чашата, но погледът сякаш се досети за нещо и се върна повторно върху платното. Той остави чашата на масичката, изправи се и се опъти към картината.
Наблюдавах го известно време отзад, станах и аз, приближих до госта си. Двамата съзерцавахме заедно. Получих усещането, че виждам с неговите очи. Сега творбата ми се стори бледа, стори ми се, че се събуждам от сън. Изведнъж изтрезнях, просто изскочих от кръга на заблудите си. Но моят гост неочаквано падна в краката ми, взе десницата ми и започна да я целува.
Телефонът иззвъня. Лявата ми ръка беше свободна, протегнах към слушалката.
– Какво искаш? – запита Дора.
– Вече нищо – отвърнах колкото може по-меко.

20.
Никой не повярва че съм закупил картината, между събратята плъзна мълвата за експлозия на моя талант. Разкъсал веригите на бизнеса и рутината, аз съм ритнал вратата към живописта, разкъртил съм преградите, и само с първия опит съм застанал с две глави над останалите. Всеки честен човек би скочил срещу тези измислици, хванах се за главата и единственото което можех, бе да отричам. Отричах неуморимо, искрено; в края на краищата бурята щеше да стихне – този който е нарисувал една картина би трябвало да нарисува и втора – нямаше защо да се безпокоя. Важното е, че резултатът затвърди категоричната ми увереност: бях господар на гений. Той ще нарисува поне сто картини и всички ще останат за музеите. От мен се искаше нещо незначително – да депозирам писъмце, в банката ли, не знаех точно къде. В писъмцето щях да резюмирам скромно историята, която ви разказвам.
Ванда намери начин и се промъкна до мен. Целуна ме, наговори ми, че подобен взрив на таланта има власт над всички любови, дори над любов като нашата, че тя ме разбира най-добре. „Мраморната тераса“ я порази, гърлото й пресъхна, бъбренето й секна, накрая заяви, че се чувствува горда задето е спала с човек Кс мен. Какво можех да отвърна? Мълчах. Какво би трябвало да предприема? Да я съблека.
След премятанията, тя стихна, превърна се в ранена, изпълзяла сред цветна полянка сърна. Подаде глава изпод чаршафа и почна да съзерцава. Съзерцанието бавно премина в изследване, Ванда кротко се завръщаше в сигурната територия на своите изкуствоведски прерии, там тя бе следотърсач и ловец. Не мога да кажа, че останалото се е изродило в обикновена поза – момичето си замря, както се полага при такива случаи, застина в състояние на легнала гола жена, която, след като си е взела главното, вече мисли за другите неща.
– Рано или късно човекът излиза на една подобна тераса – рече тя и се обърна с лице към леглото, положила едрата си несиметрична брадичка в своите едри длани. Беше чудесна, мисълта имаше стойност на откритие, особено ако се вземе предвид че е направено от жена. – Картината е автобиографична.
– Какво?
– Ами то си е написано.
– Картината е закупена!
– Добре де, закупена, но си я направил автобиографична. Сега си на терасата, сред мраморната белота, личиш си, човек може да те разгледа. Мили, радвам се, че вече не си добрия скулптор, за когото казваха: да де, той е добър. Знаеш ли, че малко се… Срамувах се за теб! Не че не заслужаваше мястото си. Вече може да ти се каже всичко. Сега си гений, не бива да ти пука за миналото. Рисувай! Затрупай ни с картини! Ох, пак няма да замина за Южна Америка.
Мечтаех си за Дора.
Дора беше като вечно присъствие, придружено със скуката си и с трогателните загадки на копнежа, в който има и хитрост, и искреност, една повикана и крайно желана неизбежност.
– Ще я продадеш ли?
Постарах се да бъда тих, обясних на Ванда внимателно, че картината не е моя, че съм скулптор и че ще си остана скулптор за държавни поръчки.

21.
Мансардата на седемнайстия етаж се оживи, хората искаха да видят. Посещаваха ме във всичките часове на денонощието, самотата ми се разби на парчета. Живописецът идваше често, прекарваше по един час пред магията и си отиваше. Преди да го изпроводя, той казваше: Суетен човек, вместо да рисуваш – посрещанш и показваш.
Но можех ли да върна колегите си? Те не бяха обикновени посетители на изложби, те също се пържеха в тигана на мъченичеството. Между тях имаше и завистливци, но шедьовърът ги превърна в искрени хвалители. В продължение на два месеца – толкова време измина откакто бях измъкнал „Терасата“ на въздух – възхшенията се сипеха върху мен и разбрах, че когато те хвалят искрено, то си е наистина искрено, отличава се от хвалбите с които всекидневно заливат редица корифеи у нас, заради някои други показатели. Нощем се въртях в леглото и се питах как живеят тези хора, не знаят ли, че са жалки, толкоз ли не могат да се досетят? Една нощ дойдох до откритието, че корифеите за които става дума, знаят какво представляват всъщност, но приемат този начин на съществуване без да ги гризе съвестта.
В същата нощ – вън се развиваше юлска буря – моята собствена съвест бе впила зъби в гърлото ми. Не можех да отрека, че непрекъснатите адмирации ми харесваха, вече свиквах с тях, не минаваше ден без да ми отправят похвали. Край мен се създаде атмосфера на приятни усещания. Освен това, докато в мансардата ме обсипваха с ласки, във вилата пансионерите ме боготвореха – всички, без художника, ме смятаха за свой идол и не пропуска случай да ми го докажат. На няколко пъти ми подсказаха, че са готови да умрат, когато пожелая.
Заедно с настръхването на въздуха навън, настръхваше и моята същност. Че ще се будува до сутринта бях повече от сигурен, това можеше да се изтрае, но как да понеса спазмите в сърцето? Като останалите мъже на тази възраст, вече се боях от внезапната смърт. Станах, излязох на реалната тераса. Топъл вятър ме блъсна в лицето, той идеше от черния облак срещу мен. Някъде се счупи стъкло на прозорец. Лявата ми ръка изтръпваше по правилата, в критичната област ми тежеше – точно, ама точно както съм го чел по здравните колони на списанията. Имаше какво да ме стяга – броят на картините беше нарастнал на дванайсет, те стояха в изпразнения вграден гардероб, скрити от всякакво външно любопитство, заключени с две превъртявания на ключа. Достатъчно е да ги измъкна; само една да покажа и ще нанеса втория удар. Потърсих пулса си. Облакът се приближаваше бавно, идваше право към терасата ми, натежал от чернота. Продължавах да опипвам пулса си и същевременно се питах какво търся тук, през юли съм бил винаги на планина, а после се спускам към морето; къде отиде моята независимост? Какво търся в София през горещините?
Когато става въпрос за Дора мога да си позволя много неща, а също да я събудя в късните часове на нощта. Този път имах да от помощ, звъннах й като на самарянка.
Слава богу, случих.
– Какво има пак?
– Вземи такси и ела, струва ми се че ще умра.
– От бурята е – отвърна Дора – аз също не се чувствувам както трябва, но след малко ще завали и ще ти мине.
– Болката отива към ръката.
– Въобразяваш си.
– Уверявам те.
– Звънни на Върза помощ.
– Ела, обичам те.
– Ох, къде ще търся сега такси!…
Дора затвори, но телефонът се обади отново:
– Имаш ли нужда от мен?
– Неди, защо по това време?
– Не мога да спя.
– И ти ли?
– Някаква буря, нещо ми се върти, помислих си за теб.
– Виж какво, след малко ще завали и ще ти мине.
– Кога ще се обадиш?
– Други ден.
– Дано не забравиш.
Затворих и загледах слушалката. Чисто и просто си го очаквах.
– Ванда, какво има?
– С кого говореше?
– С облака.
– Да бе, какво става, събудих се.
– Ще завали и ще заспиш.
– Ти буден ли си?
– Аз съм стар човек.
Вятърът нахлу, изтрещя гръмотевица, след нея се обади втора.
– Не ме амбицирай.
– Моля?
– Ще дойда само за да ти докажа, че не си стар.
– Разговорът обаче стана обикновен.
– Добре, мили, прав си. Лека нощ.
Дора не ми направи впечатление на човек, който се чувства превъзходно, стори ми се поувяхнала, погледът й излъчваше подозрение, порази ме и това, че не държеше чак толкоз да се яви в блестящ вид при мен; обикновена лятна рокличка, известна до втръсване.
– Пак ли умираш?
– Мисля, че тази нощ…
Хвана ръката ми, потърси ударите.
– Ти изобщо имаш мек пулс и няма защо да се паникьосваш. Ето, малко забавен, това си ти… Шейсет. Както винаги.
Дора знае всичко за мен, тя е човекът, който ме дридружав през най-важния период от живота ми. Вън продължава да гърми яростно, облакът е довтасъл.
– Градушка! – услушва се Дора. – Това ли е картината?
Вярно че е градушка, озонът лъхва отвън, изненадвам се, че Дора не ми казва нищо с тялото си, за мен тя е свършена като източник на сексуална забрава. Жива и реална, присъствуваща тук в хола, моята гостенка се оказва бледо отражение на копнежа, просто съжалявам, че съм я повикал.
– Картината ти крещи от величие, изглежда че наистина си велик, а аз не го бях усетила. Кажи ми, как да вярвам вече на себе си, какво самочувствие мога да имам, за мен ти беше само занаятчия, човекът на когото страшно върви. Разбери, ти си късметлня, ти ей сега можеш да получиш огромно наследство, колосален подарък, нещо необикновено. Разбери бе, ти си щастливец. Продължаваш ли да рисуваш?
– Тази картина, така както я гледаш, не е нарисувана от мен.
– Да де, знам – непознат млад художник. Рисувай, глупако, ти си величие! Какво става със сърцето ти?
– Боли ме.
– Добре де, умри! Готова съм да умра три пъти ако оставя това след себе си.
– Тази картина не е нарисувана от мен.
– Слаб скулптор, но силен живописец!
– Дори слаб?
– Беше публична тайна. Сега я изричат на глас, защото имаш това. – Тя посочи стената, а аз усетих как сърцето ме стегна като за последен път и полегнах, но тя не разбра това, загледана в „Терасата“. – Ти си страшен бе, човек, откъде се пръкна такъв?…
Таблетката пари под езика ми, никакъв ефект, болката си стои там, като облакът. Градушката се сипе, въздухът вън свисти от триенето на ледените топчета. Поглеждам часовника – три и нещо, часът на демоните и архангелмихаиловците, Още малко и ще проговоря, имам чувството, че след минута ще разкажа на нея, към която нямам повече сексуално влечение, но която заради ме се превърна в самотник, че в гардероба се крие малък подарък, като благодарност за добротата и предаността. Да го вземе и отнесе където си ще. От друга страна, повтарям си, че всички мъже сме паникьори, вече вали, може би ще ми олекне неочаквано и няма да умра като бездарен скулптор, те няма да открият художника, който рисува във вилата и занапред ще имам възможност да изработя нещата както подобава. Значи така са мислили за мен?
Дора присяда, отново взима ръката ми, брои ударите, по лицето й разбирам, че няма изменение, проверявала ме е стотици пъти досега.
– Не съжалявам че съм дошла, мога до сутринта да стоя и гледам това боязливо същество, то не смее да се качи по стълбището, там е мрамор, там то няма да се чувствува добре.
– Това е котенце.
– Нищо подобно!
Извърнах глава към стената, за да се уверя, че съществото не е котенце, да бъда поразен от безспорната поливалентност картината.

22.
Целият този ден микробусчето се държа безупречно. Оставаше му да превъзмогне още няколко километра. Предстоеше да свърши последния рейс за днес; щях да обърна мъчителна страница от живота си. Фаровете осветяваха завоите, които се редяха един след друг, извеждаха ме все по-нагоре и аз все повече очаквах неочакваното. Какво можеше да се окаже то? Всичко, от всякакъв характер. Възможно ли е да свърши толкоз гладко? Стори ми се, че става нещо необикновено. Спрях. Загасих фаровете. Нищо, долу се блъскаше водопадът. В настъпилата тъмнина лумна звездната паплач. На това място Дора би казала: Виж ги как са се наредили, само за теб, засипват те с благополучие. Върнах се при волана и потеглих.
Предчувствията не ме излъгаха – оказа се, че робите ми ме чакат не на полянката, а на пътя. Бяха се наредили от двете страни, сред папратите. Спрях и отворих вратата. Кълбото от хора в микробусчето дори не се раздвижи. Хайде, подканих ги тихичко, слизайте. Не им се слизаше, вече сигурно знаеха замисъла ми, или поне го предугаждаха. На всичко отгоре заприиждха и останалите, наобикаляха колата. Все още убеден в тяхна преданост към мен, аз не се страхувах, но точно в този момент ме обхвана мисълта за някакъв обрат. Разберете, повиших гласа си, трябва да излезете, трябва да направим нещо ново, да поиграем на открито. Седнах зад волана, чаках. Единайсеторката също чакаше. Вратата зееше, двигателят работеше тихичко, щурците го надвикваха. Наоколо по всички посоки блуждаеха светулки – превъзходна свежа нощ с равнодушни шумове и светлинни. В пропастта подскачаха пъстърви. Лъжех, че ни предстоят забавления на открито. Единайсетте изглежда се разколебаваха, но не от моите лъжи, а от чувството за солидарност, колегите им чакаха вън. Най-напред напусна колата оня, който бе изпълнил роля на линчувания от представлението…
Избягах по много подъл начин, на заден ход. Робите стояха на пътя и гледаха как се отдалечавам, подпрени здраво от светлините на фаровете. Офейках благодарение на равния терен, на правото шосе, на възможността да направя бърза маневра и да хукна напред. Най-после бях свободен, уморен, превъртял шестстотин километра от сутринта. Фолксвагенът се спускаше леко, но рисковано. Ето защо, предпочетох да отбия встрани, да загася двигателя и да клюмна върху волана. Потънах в моя изпробван през годините, направо изтрениран сън.
Събудих се точно след петнайсет минути. Бързо налучках координатите на действителността, подкарах и заплаках.

23.
Домързя ме да вкарам микробусчето в гаража, или пък нямах търпение. Не мога да кажа, че ми се спеше. Изкачвайки се по стълбището погледнах часовника – точно, ама точно полунощ. Време е да спите, казах твърде спокойно за състоянието в което намирах, полунощ е, а трябваше да бъдете в леглото поне от единайсет. Той ме погледна. Декадентският начин на работа почти всякога се оказва неефикасен, продължих аз, ако искате да постигнете големите резултати, поне отчасти се вслушайте в мен Той тръгна. Чакайте. Спря. Обясних му, че отсега нататък няма защо да слиза в общата спалня, вече му е предоставена спалнята на баща ми, където и без това се е настанил да работи. Драстично дръпнах черната хартия от прозореца, после го отворих, хладният летен въздух полъхна гальовно с две нощни пеперуди, едната тях изпърха по лицето ми; в градината изстена дърво, може би се пукна от старост или от сладост че живее. Отворих куфара, издърпах от него чаршафите и застелих леглото, скъсах придружителния етикет на новата пижама, тикнах я в ръцете му. Отсега нататък самоназовалият се Гоген щеше да има нова самобръсначка, подновени тоалетни принадлежности, реномиран сапун, няколко чифта бельо, обуща, ризи, три пуловера и две якета. По желание можеше да остави брадата си, или да я махне, зависи как ще му хареса. Докато той се радваше на подаръците, аз приготвях кафета. Двамата седнахме в кухнята. Пиехме все тъй мълчаливо, по пижами. На мен кафето не можеше да ми попречи на съня, в неговата чаша имаше цикория. Много скоро върнах художника в стаята му, накарах го да си легне, просто като малко дете, загасих лампата и останах сам срещу цялата безмълвна вила.
Нещо ме притисна около сърцето, нещо ме заболя, наведох се към дланите си и този път заплаках на глас. Обходих общото спално помещение, огледах всяка постеля поотделно и продължг да плача. Стараех се да си припомня, поне горе-долу, кой от робите къде е спал. Всичко бе подредено, чисто, тънко и скромно, мило, с обич, с безрезервна и огромна преданост към мен.
Легнах си в моята стая. Мислите ми веднага литнаха към планината. Какво ли правят момчетата там? Всъщност, променено ли е нещо? Вяха горе и си останаха горе. С един по-малко. Голяма работа – какво е един човек пред цели шейсет и един човека? Нищо. А тъкмо заради него историята се разви по такъв начин заради този един бяха пожертвувани останалите. Как може един единствен човек да важи повече от всички? Погледнато справедливо, може би, Гоген бе с най-невзрачната външност между тях,
Напоследък рисуваше трудно, тежко. Настроенията прилепваха твърдо върху платното, но всяка нова картина се оформяше бавно, узряваше през терзания и може би самобичуване. Никога няма забравя какво се случи преди четири дни: Тогава той поиска специален разговор с мен, отделихме се от другите и ми бе тавен въпроса да върна всички картини.
Бях чул добре какво ми се каза, но не отговорих и напуснах стаята. Художникът обаче ме последва:
– Много ви моля, искам да ме разберете.
– Не, не ви разбрах.
– Крайно необходимо е да донесете обратно картините, които ми взехте.
– Не мога – рекох – искам да ги гледам.
– Моля ви.
– Аз им се радвам.
– Всички са лекомислени. Ще ви нарисувам нови. Ония не заслужават внимание.
– И „Терасата“ ли?
– Всичко е стремеж към външна изява.
– Оставете да реша сам.
– Вие също се стремите към самопоказването.

24.
Той рисуваше в недоспиване, в глад, лицето му се покриваше брада. Рисуваше мен, по-скоро, изгаряше в създаването на мой портрет. Обхванат от магията, дори не мислех да пропусна нещо. Гладувах заедно с него, недоспивах, не се бръснех, не мислех за преобличане – присъствах там, вътре, до него. Не ми обръщаше внимание, не ме забелязваше, все едно че ме нямаше. Два пъти го питах не трябва ли да му позирам, двата пъти махна с ръка. Помнеше ме, той ме помнеше така, както аз не се помнех. Но с какв дълбока жестокост избягваше очакваната прилика, боже мой! Целият процес се развиваше бавно, отегчително и всъщност интересно до умиране. През ум не ми минаваше да отскоча до София, не ми се отиваше дори до бакалията. Искрено казано – забравих да ям, аз присъствах, творях с ръката му, изгарях с горенето му. Външният свят заплашваше да ме изненада всеки момент, някой можеше да ме потърси за нещо; въоръжих се с нож – нямаше начин промъкналият се да се измъкне невредим обратно, никой не биваше да ни смущава. Никой нямаше право да види как всеки ден се рисувам, четка по четка, как се наслоявам сред една атмосфера, наподобяваща повече пъкъл, отколкото живот. Колко малко приличам на се си и колко много на този, който искам да бъда!…
Една сутрин предусетих, че може да се случи нежелателнот. Влязох навреме, тъкмо като посягаше да разкъса платното. Хванах ръцете му и го изтласках навън.
– Не така! – изревах аз. – Само не така!
Стиснах китката и се помъчих да извия десницата му. Не успях, разбира се, но ми направи впечатление, че силата му не е и чак толкоз голяма. И двамата бяхме изнемощели, но докато аз все пак гризвах по някоя коричка, той се хранеше само от изпаренията на боите.
– Хайде!
Мълчеше.
– Тръгваме!
Пуснах ръцете му, повлякох го по стълбището, слязохме прз колата. Вмъкнах го вътре и запалих.
За него излизането от вилата беше събитие. Седеше на мястото си и наблюдаваше света. Какво съдържаше въпросния свят? Минахме край бай Боре. Вай Боре крачеше, понесъл острата коса към ливадата. В незастроения парцел бай Мите пасеше неизбежните те си осем овце. Две деца се дебнеха през една телена ограда. Заковах на място – премина куче. Кривнахме в Панорамния път, там се разминахме с няколко коли и завръщащи се от бакалията жени. Излязохме на магистралата. Без да се двоумя, свих към Витоша.
Скитахме из поляните, скачахме от морена на морена, мокрехме се в потоците, препичахме голите си гърбове на слънцето, състезавахме се на дълъг скок, висяхме като парцали по клоните. Накрая, като се убедих че е уморен добре, без да му мисля много, вкарах го в ресторанта на Копитото. Брадясали, с измачкани дрехи, седнахме на централна маса. Сервитьорът се приближи, лицето му пламтеше от лошо прикрита закана, той заяви категорично, че единственото което може да ни сервира, е медалион с гъби. Погледнах го внимателно, малко са сервитьорите, които не ме познават – този се оказа много хищен, личеше си намерение му да ни прогони. Без да говоря излишни думи, измъкнах буцата от джоба си, отделих банкнота от двайсет лева, подадох му я и го помолих да отскочи до павилиона отвън.
– И какво?
– Там продават консерви, но купете и гроздова. Остатъкът задръжте за себе си.
Сервитьорът бе от ония разглезени простаци, които всеки момент можеха да започнат бой, той се обърна към колегите си, побързах да му изясня, че ако ги вика да се бием, ние сме готови.
– Ще се бием ли? – обърнах се към приятеля си.
Но приятелят ме предаде, той не обърна изобщо внимание на еуфоричното ми счепкване, за него тук сякаш нищо нямаше значение.
Сервитьорът долови на свой ред необяснимата реакция на моя спътник. Може би тъкмо това го стресна, той остави банкнотата на покривката и се върна към келнерската група. Там се завърза разговор, но нямах намерение да се вслушвам, наблюдавах спътника си.
– Ще я нарисувам отново – рече тихо той.
– Коя?
– Трябва да се заема пак, тя заслужава по-добра участ.
Сервитьорът, който се приближи сега, ми направи впечатле ние с възрастта си и с лекьосаната яка на сакото си. Назова ме по име, поклони се и ми подаде описанието на менюто. Оставих листа на масата и поръчах медалиони, салата, кока-кола. В мо та чаша с кока-кола да има сто грама водка. Преди да си трьгне му казах: Знаете ли какво? Какво? Светът е страшен за тези, които нямат пари. А, то си е известно, съгласи се старият сервитьор, по всяка вероятност пенсионер, дошъл да смени младите, отлетели по това време към морето.
Какво ли е еега на морето? На морето сега е един ужас, помислих си аз.
– Искате ли да ви заведа на море?
– Отне ми толкоз малко време, погледнах несериозно на нeя.
– За терасата ли говорим?
– Ще я нарисувам отново, нещо ме кара да я направя съвършена.
– Какво значи съвършена?
– Да ме измъчи повече, боите да имат друга плътност – както работя сега портрета ви.
– Това са две различни теми.
– Не знам – той се замисли – не ми се вярва, струва ми се че всеки създател има единствена тема.
– Създател?
Донесоха колите. Старият келнер се беше постарал, личеше си, че в чашите има нещо много студено. Пипнах моята и се уверих. Той взе чашата си и изпи съдържанието й. Погледнах към стареца, кимна ми в далечината. Не точно това ми се пиеше сега, или не по този начин, но нямах друг избор, пък и не ми се стори лошо – водката се чувствуваше добре в студената течност за момент като този – към два часът следобед, в средата на лятот, на хиляда и незнам колко си метра над морското равнище, високо над София. На масата ни този път кацнаха две коли в бутилки, „създателят“ вече имаше възможност да си налива сам. Той го стори по детски, сипа си бавно, като наблюдаваше струята.
– Нямам намерение да премълчавам докрай онова, за което мислим и двамата. – Подхванах и почаках, но не добих впечатление, че някой на масата се готви да ми потвърди с глас или с жест. Затова изпих водката си и продължих: – Откарах ги горе всички, оставих ги на същата поляна. Помните къде, там ви на мерих, там някой ви подари, всичките, на мен. Но съгласете се, че шейсет и двама души са едно твърде голямо число, изникнаха сериозни трудности. И пак щях да се справя, може би, ако не беше се явил този така неочакван проблем… Всичко щеше да бъде далеч по-лесно, ако вие не започнахте да рисувате. Когато съзнах, че сте именно „създател“, а не художник, започнах да се измъчвам от колебания, трябваше да взема незабавно решение, отлагах постепенно, защото ми бяхте много мили. Представяте си, какво означава да укриваш шейсет и двама души у дома си? Вие нямате какъвто и да е документ, не знаете нищо за себе си, мълчите за произхода си. Кажете тогава, какво да правя с милицията? Сега е друго, вече се грижа за един.
Започнах да се храня в очакване да чуя нешо. Медалионите не се оказаха на висота, не бяха и лоши обаче, но им липсваше сочност, изглежда че месото не бе качествено. Лапах бързо, не ме интересуваше гледа ли ме някой, чувствах непоносим глад. Десет ли бяха или двайсет дните, в които гладувахме? Нямах си представа; изтриха се и координатите на времето. Влязъл веднъж в стереотипа на истинските творци, приравних се поне в това отношение към тях.
– Не вярвам да довърша скоро портрета ви – рече Създателят като се хранеше спокойно – ще се измъча много, може би години!
– Какво?
– От друга страна, нещо ме хвърля повторно към „Терасата“. А си викам: довърши портрета, изкажи се, после захвани „терасата“. Задъхвам се, но как да се изкажа? Не мога и не мога да го нарисувам бързо. Мислите ли, че е лесно да внушиш идеята за това, какво сме всъщност и какво бихме желали да бъдем? Да изразите трагедията на една личност, принудена да твори, като знае добре, че не е никакъв творец, само безумно копнее да бъде творец, да остави нещо след себе си. Защото, какво е човекът?
Понеже Създателят замълча и се увлече от приборите си, казах:
– Какво е човекът?
– Не е тайна копнежът му да остане след като умре. Вашата лична трагедия е, че искате.
– Какво искам?
– Трагичното при вас е, че се занимавате с изкуство.
Тъкмо тези неща не бива да ми се казват, този самозванец можеше и да ги премълчи, нямах нужда от прямотата му.
– Вие, обаче, мълчахте деликатно през първата част на разговора. Нима не ви гризе съвестта, за дето другарите ви са запокитени в неизвестността, а вие се ширите из цялата вила?
– Така пожелахте вие.
– Но си мълчите.
– Ние сме ваша собственост.
– Тогава тръгваме!
– Накъде?
– Ще ви оставя при тях.
– Вие сте непоносим човек!
– Аз?
– Ужасен сте!
– Чувате ли се? Аз съм…
– Истинският господар би могъл да преглътне някои горчивини. По този начин не ми позволявате да се разприказвам. Нали трябва да разговаряме?
– Вие дори не трепнахте за съдбата на останалите!
– Никой не ме интересува, аз рисувам! Трябва да рисувам!
– Да създавате, нали?
– Какво искате от мен?
– Вие сте звяр!
Наблюдаваха ли ни? Сигурно. Крещяхме и сигурно приковавахме вниманието на посетителите, да не говорим за сервитьорите. Махнах на стария човек, поръчах му сирене, помислих малко, помолих за още водка. Разбира се, съзнавах че става опасно, отпаднал от глада, алкохолът ме хващаше здраво. Какви ли щях да ги забъркам нататък? Но копнеех да се разтоваря. Колкото може – повече.

25.
Чувствувах го близо до себе си, усещах дъха му. В тясната кабина на асансьора ми прилоша, но изкачването свърши скоро. Сега пък ми се опъна ключа – отказваше да влезе в бравата. Слава богу, вратата се отвори сама. Ванда не спада към хората, които могат да гледат уплашено, но аз и Създателя в него момент едва ли щяхме да очароваме някого. Че съм пиян, разбираше се на секундата, но защо бях брадясал и мръсен? Ами другият? Той ме прикрепяше да не се срутя и го правеше с лекота, и все пак, защо гледа трезво, когато е по-големият бараба от двамата? Ванда се включи в пренасянето, домъкнаха ме до канапето.
– Но как шофира, а? – бъбреше тя. – В подобно състояние е безпогрешен!…
Създателят мълчеше.
– Кой е този интересен тип? – обърна се Ванда към мен. – Това не е обикновен човек… Кажете, кой сте вие? Защо мълчите? Приличате на бог!
Ето каква е всъщност работата, Ванда го изрази изведнъж простичко. Колкото и да бях пиян, обаче, вече усещах нависнала опасност.
– Върви си! – прошепнах.
Ванда ме погледна: – На мен ли говориш?’
– Излез от тук.
– Аз ли?
– Иди си.
– Ти ме гониш?
– Махни се незабавно.
– Ооо, мили, разбира се, ще се махна! Ей сега ще се махна и ще те оставя на мира, след като за петнайсет дни си изкарах акъла да гадая къде можеш да потънеш. Тайно се надявах, че рисуваш и никак не си представях, че можеш да скиташ с този Христос или Мохамед.!
– Тръгни си.
– Дойдох да ти почистя и да ти оставя бележка – не само тръгвам, а заминавам.
– Замини.
– И вече няма да ме видиш.
– Махай се.
– Ще се махна, нищожество! Но преди това ще те пребия, заслужаваш да ти смачкам пияната старческа глава.
Тя изрече тези думи с прекъсвания, в интервалите, докато нанесе няколко силни и слаби удара по лицето. Един от тях попадна добре в носа ми и по-късно, след като си беше отишла, усетих мократа риза на гърдите си. Докато ме биеше, аз я наблюдавах внимателно, виждах как се събужда притаения у нея простак, този, който изразява гнева си по махленски начин; виждах как любовта по необясним път се превръща в омраза, виждах сълзите й и в онези светкавични секунди с дължината на векове, разбирах, че жената е същото неразгадаемо същество, както и мъжа. Това ли е човекът, умеещ да пише статии за изкуството? Сега той удря с гняв лицето на любимия си. Знаеше ли тя или не знаеше, че няма да отвърна с удар?
Вратата се трясна, настъпи тишина. От какво ли е мокра ризата ми? Пипнах я – кръв. Лежах на канапето, не заради туй, че ме бяха пребили, а от преиването. Подчертавам – триста грама водка са нищо, но след тези петнайсет дни прекарани в глад и рисуване…
– Имаше честта да присъствуваш на най-голямото ми падение – казах с яд. – Вече не мога да ти бъда господар.
Създателят се любуваше на своята картина. „Мраморната тераса“ блестеше с магическата си прелест, самотна сред самотата на огромната стена. Да, тя беше такава картина, не заслужаваше да стои сред други, не можеше да понесе присъствието им. Взирах се в нея сякаш я виждах за първи път, привлечен най-вече от тайнственото присъствие на трите барокови врати.
– Слушай, ти, който се нарече Създател, ще ми кажеш ли поне къде си виждал тези врати?
– Картината можеше да стане добра – отвърна той.
На вратата се звънна, Ванда се връщаше, за да каже нещо много обидно и да хвърли ключа в лицето ми. Трябваше да й позволя това, заслужавах си го на прощаване. На Създателя сигурно му беше особено удобно да поема задълженията си на роб в момент като този и тръгна да отвори. Хора сме; изведнъж ми хрумна, че у него може би звънна мъжката струна, нищо чудно Ванда да му е взеума с диващината си. Представих си каква каша може да се забърка. Хрумна ми още, че Ванда може да се върне заради него, като нищо – тези неща се случват при среща между две изключители личности.
Създателят въведе в хола пищно младо животинче. Първото впечатление, което предизвика то у мен, че е голо, разбира се, се опроверга. Оказа се, че потръпващата му кафява плът все пак е обуздана от сбруята на тънка памучна фланелка без ръкави.
– Тук е пълно с хора, а по телефона не се обажда никой! А, ранен ли си?
– На море ли беше?
– Вие… сте се заключили и се биете!…
– Да, Неди, разчистваме сметки. – Станах, нямаше как. Запътих се към нея. Трябваше да прекъсна потока на мислите й, да потисна предполагаемото, нещо, което може би се зараждаше в мъжката семенна торбичка на Създателя. – Хайде, мила.
– Дойдох да се окъпя. У нас има повреда.
– Хайде, хайде.
Рамото й се оказа топло, сухо – с крайчеца на пръстите просто усетих живота на всяка поричка, на гладката кожа, която обгръща нещото, срещано по улица.Раковски, готово да ви вну колко хубаво е да бъдеш актьор, дори в най-отдалечения окръжен град на България. Момичето си отиде кротко, но преди да си излезе, поиска да отнесе колкото може повече от непознатия мъж, то нямаше време да мисли сега за какво ли сме се сбили, защо сме така мръсни и брадясали, Неди си отиваше омагьосана от леда и излъчването на оставащото до мен божество.
– Има още една – казах, като се върнах в хола. – Остава да ми отнемеш и нея, да ме превърнеш в последен бедняк.– Наблюдаваше картината си. – Ще се окъпя пръв, понеже съм ранен. Ти спиш в хола, на това канапе.
Нямах време да разточителствувам със струята, спеше ми се, като нищо можех да рухна и да се удавя.

26.
Събуди ме грохотът на магистралата. Изтънелият ми сутрешен сън бе разкъсан от движение на кранове и панеловози. За кратко време се ориентирах: не нощувах във вилата, а на седемнайсетия етаж. Започваше истински летен ден. Лежах гол, само под чаршав, леко запотен. Преди да стана трябваше да направя някаква равносметка и да обмисля ходовете си. Най-напред, не можех да не се наругая – лекомислието ми бе надхвърлило някои допустими граници. Кой дявол ме биеше по главата да докарам Създателя тук? Мястото на Създателя е само във вилата, да произвежда, а аз да предприемам останалото. Какво имах да предприемам? Нещо много просто: бандитизъм. А този бандитизъм не се състоеше само в отнемането на картините му.
Ванда и Нели бяха видели моя спътник. И не само това – до колкото разбирам от женски погледи, те го бяха отнесли със себе си. Вече съществуваха двама души, които знаеха за присъствието на човек с божествен произход около мен. Това че Ванда се пръждоса към Южна Америка не ме утешава особено, тя не изчезва завинаги, а начинът по който ме наби доказа колко жестоко ме обича. Неди е малко по-страничен човек, но склонността й да се вре по снобски начин между хората на изкуството един ден като нищо може да я изправи на пътя ми. Освен това, тя непрекъснато ме търси; проявява слабост към личността ми, към колата, вилата, мансардата, защото туй обещава раздвижено съществуване, скитане. Да оставим настрана, че й харесвам; защо да не предположим, че си пада малко нещо геронтоманка.
Обаче ако Ванда и Неди бяха поразени от външността на създателя – това не можа да убегне от вниманието ми – какво да предположа за него? Той успя да остане непроницаем, но до някъде. Стори ми се, че в някои точки се издаде. Повторна среща межд тях? Никога.
Само във вилата, Създателю! Рисувай, произвеждай!
– Става късно – рече той, след като влезе без да почука.
– За къде става късно бе, човек? – Надигнах се и закрих голотата си с чаршафа. – Защо не спиш?
– Искам да ме заведете там.
– Ти снощи изкъпа ли се?
– Да, и спах добре, но ви моля да побързаме.
– Рисува ти се, така ли?
– Тази нощ ми станаха ясни още неща.
– Тази нощ?
Скочих с чаршафа, втурнах се в хола. Подозрението ми се потвърди – стената беше празна. Но това е нищо – на пода лежаха голите рамки на всички донесени от вилата картини. Казвам го – платната ги нямаше в рамките. Открих ги в един от ъглите на хола. Приближих се. Наведох се. Всички платна бяха разкъсани, Една от вратите на вградения гардероб зееше – ключалката висеше измъкната от гнездото й.
Нямах сили да беснея, сърцето ми плачеше, пък накрая заплакаха и очите ми.
– Човече, кажи, защо?
– Сега зная как се рисува. Моля ви.
– Да вървим, викаш.
– Ако днес не хвана четката, ще полудея.
– Не ти, аз ще полудея! – Не ми се обличаше, не ми се ходеше никъде, единственото което можех, бе да го мразя. Седнах, замълчах… Станах, щеше ми се да извърша жестокост. Тръгнах към него. – Гадино, кой ти позволи?
Нападнах го с пълен замахх и с цялата тежест на тялото си Ударих го точно където трябваше, Създателят подви нозе и рухна върху килима. Наведох се и продължих да удрям, убивах го, убивах човек без име и дом. Умираше човек, който дори не мислеше да се съпротивлява, сякаш се радваше че умира от моята ръка. Уморих се от бой, поизтрезнях. Надигнах се, задишах дълбоко. Пред мен се беше простнал хубав мъжки екземпляр с красиво светло лице и руса коса. Бог. Един мъртъв Леонардо. Но какво да го правя като е твърдоглав?
Запътих се към кухнята, включих котлона. Да не забравя, че съм включил котлона, казах си и се върнах в хола. Създателят лежеше по същия начин. Намерих джезвето, налях вода и го поставих върху котлона. Върнах се повторно в хола – Създателят продължаваше да лежи върху килима. Чак сега се уверих, че е наистина мъртъв, но защо, не можех да си обясня. Потърсих кафето – ужас, няма. Бурканът беше празен. Нахлузих панталон, обух се и облякох вмирисаната си риза. Да не забравя, че върху котлона има джезве с вода, казах си аз и започнах да си го повтарям. Слизах и си го напомнях, тръгнах по тротоара и си го напомнях, влязох в супермаркета и си го напомнях, дори го казах на касиерката. На връщане си го повтарях из целия път, дори го разказах, на един блед и синкав старец с бял костюм и бяла шапка.
– Оставих джезвето върху котлона – обясних му аз – и слязох да купя кафе, понеже се е свършило. Сега трябва да си напомням за това, иначе водата ще изври, джезвето ще се стопи, накрая ще изгори и котлона.
– Трябва да внимаваме – отвърна колегиално синкавият старец. – на мен ми се е случвало.
Мъртвецът си беше мъртъв, по този въпрос не можеше да се спори. Водата вреше на дъното. Наложи се да долея. Приготвих гъсто кафе. Взех горещата чаша в ръката си и като се подвоумих къде да седна, предпочетох канапето. От канапето се откриваше най-добре цялата празна стена, виждаше се гвоздеят, на който снощи е висяла „Мраморната тераса“. Споменът за картината ми стори по-хубав от самата картина. Ами другите? Сега всички картини ми се струваха по-ценни от целия Лувър. Ето ги там, лежат в ъгъла, акуратно разкъсани – дори обединените сили на цялото ч вечество не могат да ги възстановят. Изгърмя огромен пътнически самолет, извърнах се и го видях да преминава. Кой му е дал право на него да лети над града? Нали си има коридор? Може би е повреден, помислих си аз, ей сега ще се забие в центъра на София, изтичах с чашата на терасата. Самолетът се спускаше спокойно по посоката на летището. Всичко беше спокойно, в горещия ден по пътищата лазеха автомобили, навсякъде въздухът гореше, само Витоша стоеше в безкрая, хладна, синкаво-зеленикава. На терасата имаше шезлонг, масичка, няколко описания. Върху масичката, в широка плитка чиния, лежаха два посърнали резена от диня. Какво търсеше тази диня тук? Да, бе – Ванда, вчера, докато ме е чакала. Там е лятната кушетка. На терасата има всички условия за приятен живот, за това е създадена тя от архитекта. Но кога се задържам аз тук, ще ми остане ли време да прекарам поне един час сред тези удобни предмети? За какво съм блъскал, за чий дявол съм създал толкова фалшиви произведения, та съм пренебрегнал замисъл като газелата с леопардите? Нали за този дом, за тази удобна тераса с изглед към планината? Защо не стоя на терасата, защо съм брадясъл, а ръцете ми треперят от умора? Да се умъртви един човек е наистина уморително, налага се да удряш дълго, да упорстваш.
Няма ги. Не остана нито една. Аз съм свободен.
Ах, как завиждам на обикновените хора, които работят по осем часа на ден. Копнея за живот в рамка, за стереотипи. Знаеш какво си, знаеш си мястото и възможностите. А сега? Посредствеността е бедствие. Посредствен чиновник, посредствен работник… посредствен художник? Рано или късно, човек излиза на една гладка платформа, сам, петно върху терасата, пред погледа на света.
Вън е невъзможно да се живее, топлият въздух пари лицето. Поглеждам спаружените резени от динята и се промъквам към кухнята, при хладилника.
На един дъх изпих цяла кока-кола, отворих втора бутилка и напълних чашата си. С пълна чаша в ръка се запътих към канапето. Едва като седнах, забелязах, че мъртвият се е извърнал по лице. Приклекнах, вдигнах главата му и поднесих студеното искрящо питие към сухите му устни. Бавно, постепенно и все пак без прекъсване, Създателят изпи всичко.
Целия ден вървях из мансардата, мълчах, просто усещах как расте брадата ми. Неговата също растеше. Вечерта се промъкна бавно, стъмни се, градът влезе естествено в лятната нощ. Продължавах да вървя из мансардата, а телефонът звънеше ли звънеше.
Когато стана полунощ и когато минаха още два часа, много кротко си помислих, че най-после е настъпило времето за пренасяне на трупове. Вдигнах го на канапето, поставих го в седнало ложение и се замислих. После се наведох, преметнах го през рамо и тръгнах.
Когато отключих вратата на колата, до мен спря такси. От таксито слезе Дора. Въпреки всичко, не можа да извика. Погледнах я тъжно и натиках мъртвия върху задната седалка.

27.
В три часа без нещо отворих портата, вмъкнах колата в двора, слязох, затворих портата, измъкнах мъртвеца и го затътрих към вилата.
Нещо необикновено привлече вниманието ми в тъмнината. Оставих трупа пред стълбището и се запътих към плодните дървета. Върху неполиваната засъхваща трева, тук, там, оттатък, и чак до запустелия пародиен фонтан, между макетите на моите скулптурни творби, спяха пребити от умора мъже. Бяха съсипани, бяха срутени, разкървавени, бяха окъсани. Започнах да ги броя. Отне ми много време, но ги преброих – точно шейсет и един.

28.
Моят портрет, макар и недовършен както трябва, пренесох в мансардата. Предпочетох да го отдалеча от ръцете на злосторника. Изобщо, реших да му отнема картините малко преди тяхната пълна „восъчна зрелост“. Втората версия на „Мраморната тераса“ започна да се натрупва върху платно с размери деветдесет и три, на сто и трийсет и два сантиметра – малко по-голяма от първата версия. Безсмислено е да споменавам още сега, че Създателят работеше мълчаливо и убийствено бавно. Вече не си говорехме, разменяхме си само най-необходимите думи. Понякога мълчахме по три или четири дни. Присъствах плътно в съзиждането, мога да кажа спокойно дори, че участвах. Знаех с абсолютна точност къде какво петно ще бъде нанесено, предугаждах и тоновете, примесите на боите. Длъжен съм да ви кажа, че ако имах тази воля и този копнеж още някога, в младостта си, ако си бях създал навика да гладувам и изгарям пред платното в продължение на толкова много дни, сега едва ли бих висял като просяк в бившата таткова спалня, за да отмъкна безумното страстно горене на колегата си. Напоследък много често ми се струваше, че не той, а аз движа четката, а един ден не знам каква сила ме възспря да не му я отнема и му покажа как да се измъкне от ребуса на колорита. Двамата се хранехме рядко, дори не мислехме, че можем да се преоблечем, косите растяха надолу, брадите лудееха, стърчаха ноктите на ръцете, краката, очите ни се оттеглиха дълбоко в очните кухини, но пулсираха с налудничавата загадъчност на победителя.
Забравих да спомена, че преди да пораснат ноктите ни, показах портрета на някои близки; между тях, разбира се, и Живописеца.
– Знаеш ли – каза Живописеца – вече не ми остава нищо друго, освен да се прибера горе и да драсна кибрита на моите.
Мълвата нарече картината лаконично и както трябваше да се очаква „Автопортрет“. Не възразих, нямах намерение да влизам разправии по този въпрос – някакси непренудено ли да го кажем, закономерно ли, замълчах. Заявих, разбира се, че платното е недовършено, ала никой не обърна внимание на това. Останал насаме с картината, един ден я наблюдавах три часа наред, възприех цялата натрупана в нея енергия, а накрая прошепнах сам на себе си: Добър е, не си го направил лошо този автопортрет. Но всъщност какво съм нарисувал?
– Създателю – обърнах се към „колегата“, когато се върнах във вилата – всъщност какво сме нарисували ние с теб? Оня на платното съм аз, но като се вгледам, разбирам, колко много не съм аз, и тъй като не съм толкоз глупав, съзнавам, че представлявам онова, което бих искал да бъда. Не възразявам, разрешам ти да ме интерпретираш както си щеш – настоявам само да ми кажеш още много ли ще ме обидиш, ако ти позволя да го завършиш1? – Мълчание.. – Кажи, какво сме нарисували?
Продължаваше да мълчи, не отрони и дума за отговор, съсредоточено рисуваше. Но следобед, когато поседнахме да пием кафе, погледна ме над чашата си и рече:
– Понякога ми се струва, а може би си е така, че суетата е по-могъща дори от инстинкта за самосъхранение.

29.
Завърналата се човешка група се настани отново в атилието и заживя по най-тихия от тихите начини. Постепенно момчетата се изкъпаха, изпраха се и се позакърпиха. Дадох нови пари, закупих нови сандали. За пет дни очите възвърнаха блясъка си. Животът започна уж така както си е бил, а колко много се лъжех? На хората им липсваше самочувствие. Те и по-рано не можеха да се похвалят кой знае колко с този лукс, но сега състоянието им сякаш се влоши. Момчетата знаеха, че са станали излишни, усещаха, че в нашия дом се върши нещо извънредно, долавяха присъствието на някаква разрушителна сила, на която трябваше да се подчинят не само те, но и ние със Създателя. Робите разбираха, че всъщност не представляват нищо. Защо се бяха завърнали? Питай кучето защо се връща при господаря си. Само че аз не мога и да допусна куче да се върне чак от сто километра. Как са преминали това разстояние без да ги усети някой? Кога са пътували? Какви хитрости са прилагали? Пълна тайна. Можех да започна разпит, разбира се, да задам стотина въпроса, все някак ми се откриваше възможност да се докопам до някоя следичка, но оставаше ли време за това? Нещо повече – не ме интересуваше. Всецяло, без остатък и до забрава, бях погълнат само от един човек – този, който създаваше новото издание на „Мраморната тераса“ и натрупваше наследство за бъдещите поколения. Другите шейсет и един човека бяха „останалите“, те не можеха вече да послужат за нищо, дори за публика.
Постоянните хвалби към мен неизбежно вършеха своето. Усетих нектара на уважението и ако щете – преклонението. Хладен досега към подобни атрибути, вече признавах, че не е чак толкоз оскърбително да те хвалят и да ти оказват почит. Официално се мълчеше, разбира се, но мълвата за мен се носеше от уста на уста, просто усещах триумфалния й характер.
Но тъй като разговарям искрено с вас, още в тази минута искам да ви убедя и да ми повярвате, че не тези бяха истинските подбуди да се вкопча за Създателя, та чак да пренебрегна другите шейсет. Аз се бях надигнал вече на колене, позован не от обикновената, а от по-висша суета. Не мимолетните придобивки ме викаха, тресеше ме страшната мъчителна треска, че имам възможност да остана и след като умра. Приближавах се към възможността да извикам на хората: Да ви видя сега какво ще кажете!
В стремежа ми имаше нещо стихийно; то стоеше над дребнавостта, пътят му минаваше през мъката, през пожара на терзанията, заради него бях пратил по дяволите дори такива сладки сладострастни биологични скулптури като Дора, Неди и Ванда. Трите бяха различни; различни форми, устни, темперамент, топлина; телата им излъчваха различни изотопи. Затворен между четири стени с която и да е от тях, аз можех да убивам голям дял от самотата, да се присмея на скуката. Но запокитих и трите, скалпирах ги по най-безжалостен начин, прегазих и любовта си. И то за какво? Да речем, че за нещо свързано с пари? Макар че и парите вече се стопяваха. От незнам колко време само харчех, не припечелвах нищичко, прахосвах, без да си давам сметка за бъдещето. В това отношение бъдещето никак не ме вълнуваше.
Вълнуваше ме само едно – създаването.

30.
Един ден в началото на есента, когато наближаваше времето да узрее „Мраморната тераса“, погледът ми попадна върху шейсетте и мълниеносно ме порази най-налудничавата идея. По смелост тази идея надминаваше дори затриването на такава хубава любов, започнала на мансардата и разцъфтяла по невероятен за възрастта ми начин във Венеция. Видът на моите хора беше натрапчиво жалък не само заради обстоятелството, че преживяхме в глад цели два месеца. Аз също представлявах подобен на тях мършав червей, но лицето ми беше друго, погледът ми – както и погледът на Създателя – излъчваше сладостно вътрешно горене, често пъти наричано щастие. Ония бяха направо за окайване, от тях дъхтеше на мухлясала пустош; те бездействуваха, обезсилени от четката на Създателя. Макар и тълпа, подарените ми някога от някого хора, усещаха респекта на „терасата״, недостижимият бряг, който обезмисля пеенето им, театъра им, дори гледането на телевизия. Не само аз, те самите знаеха за себе си, че са излишни, че са били само множеството, торът, върху който е израстнал въоръженият с четката бог. Вече не желаех да ги виждам, да ги чувам – досаждаха ми, оскверняваха вълшебната обител на твореца.
Двамата фашисти все още се стремяха към известна дистанция. Забелязвах тази подробност отдавна и се усмихвах; просто съзнавах, че това си беше единственият техен талант – да чувствуват превъзходството си над останалите. И да чакат часа си. Каква беше тази необяснима, тази дяволски тайнствена надежда у тях, все още не мога да си обясня. Но щом дойде денят, за който ви споменах, това ме порази.
Лежаха под розовите вече ябълки и вероятно си мислеха за нещо лошо, присъщо на хората с подобен манталитет. Не знам, може би си казваха: Ах, ако не беше това леке с четката, ако не беше изобщо това предизвикано от изкуството забавление, тук можеше да се марширува и да се развие малко по-особена дейност.
Приближих се, но те не трепнаха, не очакваха да им обърна внимание. Така си минавах изобщо край тях. Този път спрях под дървото. Лицата им се обърнаха към мен. Приклекнах, откъснах тревичка и я пъхнах в устата си. Съживих ги още с началните думи. В края на разговора очите им се изпълниха с блясък. Можем и да не сравняваме този блясък с творческата радост, която бликаше в очите на Създателя, но трябва да ви кажа, че поне я наподобяваше.
Не ми остана нищо друго, освен да се отдалеча.
Няколко минути след това фашистите обиколиха двора, насъбраха момчетата и след известни обяснения, тъй като заповедите засега не вървяха, успяха да ги подредят. От прозореца на вилата забелязах, че това подреждане от своя страна предизвика оживление сред тълпата, лумна някаква надежда…
Божичко, колко дни откакто не бях сядал зад волана. За да не направи впечатление, обиколих няколко магазина. Върху седалките до мен и зад мен натрупах двайсет хляба, стотина консерви, сто килограма домати и други зеленчуци. Не успях да учудя никого с количеството на покупките, но поразих всички по пътя си със своята външност. На една от опашките усетих как някой се накланя да ме помирише.
Момчетата се понахраниха и живнаха; диктаторски настроената двойка пипаше умело – копачите и лопатите се появиха на третия ден от раздаването на хляба. В мазето на вилата намерих всичко на всичко три кирки и четири лопати. Можеше да се започне. По-късно закупих още пет кирки и две лопати. Работата потръгна, разголените тела на викингите заблестяха от пот. От тях се искаше нещо съвсем простичко – да изкопаят десетина ями. Избирах внимателно петната на изкопите, пръснах ги отдалечени един от друг, но без да спазвам някакъв принцип. Почувствували веднъж вниманието ми, робите показаха на какво са способни, превърнаха се в хора с мека човешка топлина, задишаха сякаш по-леко, по-ритмично – не мислете че казаното за труда е празнословица, трудът е велико нещо. Може би копаещите и изхвърлящите пръстта подозираха в цялата тази работа само един обикновен господарски трик, може би те допускаха, че с копането запълва само времето им. По всичко изглеждаше, че работата отива наа В градината зейнаха дванайсет трапа, издигнаха се дванайсет купчини мека пръст.
Сега?
Сега – нищо, отвърнах на фашистите, оставете копачите в мазето.
Е как, няма ли да продължим?
Да продължим ли? Какво да продължим?
Как какво, така ли ще оставим ямите?
Погледнах ги много внимателно, помъчих се да проникна както в смисъла на думите, така и в лицата им. Май че намекваха за нещо? Или си говореха просто така?
Разнежените от внезапното ми внимание мъже, обаче, започнаха да проявяват дейност, която се отличаваше слабо от глезенето Пуснаха телевизора, запяха, възстановиха някои от театралните си постановки, посегнаха към времето ми. А на мен времето ми трябваше за друго, всъщност аз не бях никакъв господар, а окаяник, който се присламчва към изграждането на едно съвършенство. Исках да бъда там непрекъснато, зловещо, да създавам със Създателя, да попреча на евентуалното му хрумване за надмощие. Как можеше да се изрази то – с рязко накъсване на платното. Дока блуждаех в подобни неврастенични, направо налудничави подозрения, момчетата ме подканваха да слушам песента на Лорелай.
Не мислете че взех решението лесно, но и състоянието в което се намирах не ми позволяваше да пролея много сълзи. Една вечер повиках фашистите и им заповядах да действуват по измисления не от тях, а от мен начин.

31.
Робите спяха винаги сладко, сънят при тях се раждаше от дълбочината на безупречната им нравственост, на чистата им съвест. Бяха здрави, цветущи хора, за тях нощта бе определена само за спане. Наблюдавал съм ги и тези наблюдения породиха у мен предположението, че нощем постелята им разкриваше нови светове и много по-различен живот от този, който водеха наяве. Може би в сънищата си херкулесовците дружеха с богини, яздеха жребци, побеждаваха в битки, или управляваха ветроходи. Никой никога дори не направи и опит да ми разкаже нещо от тези цветни приключения, за някои от тях можех да гадая само по чаршафите. Всъщност какво ли знаех за битието им от времето преди да се превърнат в моя собственост?
Знакът трябваше да бъде подаден от мен. Това се случи в определените за подобни деяния часове, след полунощ. Събудих се,, повъртях се в леглото, поплаках и се помъчих да заспя. Не можех, изгълтах две таблетки без успех. Нямаше как, надигнах се и се затътрих към ателието. Отворих вратата. Както винаги лампата светеше. Разказал съм ви как лежаха. Огромното помещние ги побираше всичките – трийсет и една постели към прозорците и толкова към стената, шейсет и една постели бяха заети, една зееше свободна – постелята на Създателя. Фашистите лежа в единия от ъглите, в дъното. Тръгнах по пътеката. Вървях между ходилата на мъжагите. Къде ли бродеха сега героите? Някои навярно се дуелираха, други слизаха на морското дъно при неизвестни съкровища, трети яздеха делфини, четвърти целуваха жени, избавяха ги от плен, изтръгваха ги от ръцете на злодеи и се превръщаха в прекалено усърдни любовници. Каква неизчерпаема мъжка красота се простираше от двете ми страни! Трудно ги събудих: макар и да очакваха този момент, фашистите не можаха дълго време да се приземят. Като се убедих, че са изтрезнели съвсем, минах обратно между краката на робите си и отидох в градината.
Не чаках кой знае колко. Фашистите излязоха от вилата, откриха силуета ми между дърветата и се приближиха. Между тях вървеше първият от обречените – още сънен, недоумяващ. Двама го хванаха бързо, но той измъкна рефлекс и заби лакти в ребрата им. Това означаваше, че всичко можеше да се усложни и превърне в бъркотия. Затова бях там. Дадох знак на фашистите да се от странят и с няколко думи обясних на жертвата, че трябва да се предаде, искам го аз, господарят. Добре, съгласи се жертвата, готов съм. Фашистите поставиха ръце около шията му. Когато го удушиха, забелязах, че двамата бяха леко запотени.
Колко… ще успеем… за тази нощ?
Десет, отвърна единият от фашистите.
Невъзможно, почти изстенах аз, най-много пет.
Тръгнах подир тях. Те отнесоха мъртвия до най-близката яма и го хвърлиха на дъното. Запътиха се обратно към вилата, но пресякох пътя им.
Няма нужда, рече единият от фашистите, после – наведнъж.
Не, рекох аз.
Те се върнаха, награбиха лопатите и покриха трупа с черна зема. Така исках, всяка от жертвите да бъде обградена отвсякде с пръст. Тук му е мястото да ви кажа, че фашистите бяха предложили да ликвидират хората с чук, чрез удар по тила, но се възпротивих, не исках да се пролива кръв и предложих този по-хуманен начин. Недостатъкът на предложения от мене начин, обаче, се състоеше в това, че трябваше да пристьствувам на всяка екзекуция.

32.
„Мраморната тераса“ се раждаше отново, изпод възмъжалата ръка на омьдрял майстор. Тъй като присъствувах неотклонно на създаването й, почти не бях в състояние да преценя готова ли или не. Последните няколко дни се изпълниха с особено напрежение и вниманието ми се изостри. Каквото и да ставаше, при всички случаи, налагаше се да улуча оптималния или почти оптимален момент. За да присвоя платното. Навикнал да рисува в мое при съствие – на него изобщо какво ли можеше да му пречи – Създателят наистина не ми обръщаше внимание. Но трябваше ли да се доверя докрай на спокойните му движения или пък на лицето му, то в някои случаи ме вълнуваше със своята непроницаемост?
И все пак той се издаде.
Един следобед, малко преди кафето, докато го приготвях, Създателят измъкнал рамка с чисто платно и я поставил настрана от статива. Може би е разчитал на моята занемарена наблюдателност, но явно се е излъгал – нямаше възможност да не забележа тъкмо новото платно, то ме удари в очите веднага, като внесох кафетата. Направих се на разсеян, гледах само „терасата“, вече напълно готова. Сега стани от своя страна непроницаем, рекох си, по-непроницаем от него. И наистина, трябваше да издържа десетина часа, десет часа са нищо за изтренирания ми вече opгaнизъм. Бях се научил да не ям, търпеливо да будувам край статива; дори се научих да рисувам. Чувствувах увереността, че ако хвана четката, ще сторя чудеса. Взирайки се с новия си поглед в картината, откривах по-лесно различията с предишната версия, преди всичко – единственото живо същество. Докато в старата картина то май наподобяваше котенце, сега можеше да събуди повече съмнение; предположението, че имаме работа с неопределено мило животинче, в което се е вселил демон, не подлежеше на разискване. Разсъждавах за животинчето, пиех кафето си. Създателят не подозираше, че е в полето на вниманието ми. Наблюдаваше новото чисто платно, направо проникваше в него; разполагаше, проектираше. Големите му нокти се бяха изпочупили. Както и моите.
Какво ли е намислил той? Не се и опитвам да предположа – по всяка вероятност ще повтори някой от предишните си сюжети. Да гадая ли? Какво значение? Важното засега е да отмъкна „терасата“. Да, този път „Мраморната тераса“ предизвикваше малко нещо ужас. Освен тъгата, освен унижението, което може да почувствува човек за себе си, като я гледа, сега – и малко ужас. Ах, колко много ми трябва и предишната версия; ах, как ми е необходима! Всички унищожени платна ми липсват. Бяха тъжни, наистина, но бяха и леки – плодове на ведър, подвижен човек, докато новите картини бавно и настъпателно навлизат в необяснимия засега свят на ужаса. Горкото котенце, защо му трябва на него да бъде и демон?
– Така е със всеки, който носи душа – обади се Създателят и ме стресна.

33.
Не обичам романи с къси глави, а моята изповед заприличва май на нещо такова и ме е яд, но какво да сторя, смятам че по този начин ще разкажа най-интригуващо събитията; пък и аз нямам кой знае колко време, страхувам се да не бъда прекъснат от най-непредвидени обстоятелства.
До момента, в който усетих, че трябва да грабна и отнеса творбата, а оня каза: това е със всеки, който носи душа, бяха ликвидирали двайсет човека. През нощта станах още в полунощ, дочаках два часът. Открехнах вратата на татковата спалня, уверих се, че създателя спи. През отворения прозорец хлуеше хлад, но той спеше гол, одеялото висеше през леглото. Тялото му беше бяло – нямаше време да го пече на слънце като другите – ребрата му стърчаха натуралистично, както и коленете, мъжката му издълженост висеше трагично настрана и надолу. Гладен и окльощавял, като мен. У този човек сякаш бяха останали само стихийните творчески намерения, бесният му устрем да създава, а после и да руши. Защо руши? Оставих лампата му да свети и минах в общата спалня, местата на погребаните зееха празни, в редиците постелите им приличаха на потрошени клавиши на пиано. Ликвидаторите не караха наред, не спазваха никаква система, отвежда към градината безразборно, на късмет. Представяте ли си какво чувствуваха живите всеки ден, представяте ли си напрежението им? Лесно ли е всяка нощ да чакаш реда си? Не вярвам. Но живите спяха, невероятно, но спяха, очакваха и спяха. Що за нервна система, що за философия? След като мислих дълго по този въпрос, дойдох до заключението, че хората умираха примирено, без да губят психическото си равновесие, защото знаеха, че ми доставя удоволствие. Това ме влудяваше. Но продължавах да убивам, ямите се пълнеха; малко трупове, малко пръст, още трупове, още пръст – горе се образуваха купчинки. Това не пречеше, никой не нарушаваше удушваческата идилия, бяхме далеч от хората…
Удушвачите се събудиха трудно, беше преди обикновеното им работно време. Въпреки туй, захванаха се усърдно с задачата макар и сънливо. Срещата ми с обречените ставаше винаги пред определения им трап. Нямаха основание да се оплакват, процедурата се извършваше в красива лунна обстановка. И винаги падаха по няколко листа. Помня един от случаите – пожълтял вишнев лист кацна върху главата на жертвата, и представете си, остана там, дори когато хвърлихме тялото. Листът беше последното нещо, което изчезна под пръстта.
Тази нощ между петимата осъдени се оказа и мимьт от етюда с линчуването. Казах му, че искам да умре, а той ми благодари с гореща интонация в гласа, после клекна и целуна коляното ми. Наистина, що за хора, що за инстинкти, как да си обясня възпитанието им, чувствата им? Смутих се, промърморих нещо, но линчуваният от пиесата не го чу, беше зает да изразява благодарността си. Покрихме и него с пръст. Преди да се отстраним от ямата обаче единият от фашистите извика нещо. Нямаше нужда да питам, стана ми ясно веднага, виждаше се в лунната светлина как пръстта се надига; после се размърда енергично. Без да губят време фашистите скочиха в ямата, изровиха главата на жертвата и я доудушиха. Що за глагол – д о у д у ш а в а м, интересен глагол.
Определените за днес минаха по реда си. Въведох палачите в стаята си, дадох им по един сухар. Единствени те се хранеха между нас, само на тях предоставях запасите си. Работата им не беше от най-леките – удушавай, хвърляй в ямата, събаряй пръст с лопатата, а накрая – трупай чернозема на купчини. Както винаги, изяждаха сухарите при мен, челюстите им работеха яко, съществуваше опасност шумът от хрускането да събуди спящите. Бях в особено настроение и поисках да знам, съгласни ли са когато свършим тук, да продължим делото си навън. Както заповяте, отвърнаха те. Добре де, съгласни ли сте да ви поставям в някой тъмен ъгъл в града, да душите самотни минувачи? Разбира се. Ами ако ви заповядам да удушите мен? Стига да сте заповядали, отвърнаха те. Посегнах инстинктивно към шията си. Лека нощ, рекох аз. Прибраха се да спят. Легнаха най-спокойно между бъдещите си жертви, прозяваха се и уморено затвориха очи.
Когато оставих лампата в спалнята на татко да свети, npoявих известна предвидливост. Нямаше нужда да я паля сега, да дразня тепърва ретината на очите му. Не загасих лампата и като излязох от спалнята. Сам във вилата, като привидение в часът привиденията, тихо се изплъзнах навън. Луната освети един изящен дух, който отнася картина. Ама те си съществуваха тези неща, другите: луна, дървета, небе; щурците също съществуват, съществуват и жълтите дюли между клоните, може би съществува и мъхът, който ги обвива; боже мой, светът продължава да стои на мястото си, земята се върти. От сега нататък, обаче, земята носи шеметно из вселената още две големи картини, моя собственост, нарисувани от моята ръка, когато умра ще влязат в моя музей, при другите платна, които ще нарисувам тепърва.
Уморих се да ги убеждавам, че не аз, че друг ги е нарисувал, не повярваха – тогава бъдете заблудени докрай, говорете за мен, гадайте и разгадавайте как е възможно, а аз ще ви удрям с шедьоврите си по главите и ще ви повтарям, че човекът, какъвто и да е той, рано или късно излиза на една тераса. Чак тогава може да се допусне някое предположение за него.
Слава богу, автомобилът, както и асансьорът, побраха картината, аз отключих и я внесох в хола на мансардата. Побързах д я закача на стената, до „Автопортрет“. Двечки висяха там! Утре започвам третата, ще ми станат три, после четири, пет… Бъде те спокойни, ще съумея да прекъсна производството навреме, преди да прекаля с броя. Чудесен съм, рисувам удивително. Автопортретът ме изненада, дълго време не бях го виждал и сега стоя пред него, така както бих стоял пред Леонардо. Не мога да откъсна погледа си, сядам на канапето, гледам, щастлив съм, боже мой, колко съм щастлив, ама то щастието било чудесно нещо, не описуемо. И защо разправят, че не съществува, някои глупаци непрекъснато повтарят, че го няма, разпространяват легенди за неговата илюзорност. Ето, щастлив съм, седя на канапето и съм щастлив. Не съм ял от месеци, не съм пил, от мене се разнася воня, а съм щастлив. Нямало щастие!…
Призори, преди да се съмне, за да не дам възможност на разни хора да ме видят такъв, успях да се откъсна от картините.
– Какво става, вие ли сте? Познах ви само по колата.
– Работя – рекох аз – затворил съм се и работя както луд.
– До горе ли?
– До горе.
Бензинджията прибра парите и ми пожела всичко хубаво, но само прекалено високият бакшиш му попречи да се впусне в допълнителни, при това не много безопасни, подозрения.
Разсъмването се задаваше. Успях да го изпреваря, прибрах и залостих портата. Хората, жените, виното – всичко остана зад оградата. Излязох от колата и се запътих към татковата спалня. Новото платно бе кацнало на статива. Първите няколко четки бя оставили следи върху него. Оттеглих се в кухнята, напълних джезвето с вода и го поставих върху котлона. Сипах бразилски зърна в кафемелачката, натиснах бутона и едва сега дойдох малко нещо на себе си; грубият шум ме пооправи и сякаш ми напомни, че почва нов ден. По-късно ме дооправи и кафето. Създателят явно ме чакаше. На него му се рисуваше, но ме чакаше. Какво, не можеш май без мен! Призна си. Така ти се пада. Започнахме да пием. Загледах се в платното. Нищо не беше ясно, там нямаше истински знак за бъдещата творба. Линчуването с камъни ли ще рисуваме? – запитах аз. Този път беше негов ред да се изненада. Не отвърна, но откъсна чашката от устата си. По брадата му потекоха две капчици от кафето. Капчиците се свличаха дълго, брадата беше дълга като моята, само че руса. А моята какво – бяла. На този човек му предстоеше да ме надживее.

34.
В последната яма тръшнахме само четирима души, а капацитетът й отговаряше за повече, тя беше по-дълбока от другите единайсет. Оставихме я да зее гостоприемно. Палачите дори не помислиха да питат, знаеха си, че празното пространство е за тях, но се чудеха какво още чакам. Не проумяваха как ще осъществим манипулацията – колкото и да обмисляха, достигаха до заключението, че не могат да се удушат взаимно, все един ще остане. Може би разчитам на любимеца си – рисуващото копеле, заради което се разви тази гробокопаческа илиада? Като добри авторитаристи, те го мразеха с естествената си омраза към хората на изкуството.
Без такива, рекоха те, само така не, никой от нас не иска да умира от ръката на този лигльо.
Спокойно, отвърнах аз.
Ако ни уважавате поне малко, поне заради работата, която свършихме.
Заповядах им да заживеят със сигурност за утрешния ден. Прибраха се горе – единствени обитатели на цялото ателие. Лицата им помръкнаха. Останали без творчество, ръцете им увиснах като излишни.

35.
Вилата потъна в запустение, никой дори не допускаше, че трябва да се почиства. Можех да сторя нещо, разбира се, достатъчно беше да заповядам на фашистите, веднага щяха да се заловят за работа. Но махнах с ръка. Те лежаха и денем и нощем, ставаха само за да слязат до градината, там изяждаха по някоя ябълка и отново се връщаха горе, лягаха в огромното помещение, заглеждаха се в тавана. Ние с моя човек пиехме кафета и рисувахме. Вървеше бавно, направи ми впечатление, че Създателя промени нещо темпото на работа, в някои дни дори не вземаше палитрата, или ако я вземаше, приближаваше се до статива, замисляше се, а след туй, вместо да почне, отиваше при разтворения албум на Ван Гог. Едната му ръка прелистваше репродукциите, другата стискаше четката – Създателя имаше вид на плагиатор, който ей сега ще започне да преписва, което, заклевам ви се, не беше така. Неговото майсторство не се допираше никъде до каквото и да е подражание, той стоеше самотен – майстор сред майсторите, чудесен, самият той неповторим. Искам да видя тези неща в действителност, каза той неочаквано, не можем ли да заминем? Не можем, казах, ти не можеш никога да прекрачиш границата, не можеш да зърнеш нито една галерия по света, разбери, ти си никой.
– Защо? – поиска да знае той.
– Нямаш документи.
– Какво като нямам?
– Без документи ти си никой.
– Не съм никой.
– А кой си?
– Не съм никой.
Картината, която трябваше да ни разкаже нещо за пребития с камъни човек, упорито се съпротивляваше, защото художникът се беше замислил отново и отново си задаваше въпроси, пак търсеше най-мъдрия пробив. Върху платното зееха „дупки“, все още се виждаха петната на грунта. В мъглата на основните тонове се показваха няколко от лицата на преследвачите. По тези лица можех веднага да разбера какво зловещо величие се ражда; тръпнех от очакване, но можех ли да направя нещо срещу твърдоглавеца, който баш сега зяпаше репродуцираните отпечатъци? Реших че трябва само да чакам, поне след туй ще последва щурм. Ах, колко бързах да поставя третата до другите две!’
Паднаха ранни есенни дъждове, бурените в двора се обновиха, пропълзяха по гумите на колата. До хранилището на сухарите припнаха мравешки кервани. Отиващите подскачаха леко, тези по обратния път тътреха огромни трохи; всяка мравка се нагърбваше с несъразмерим за ръста й товар. Но като ги наблюдавах, заключавах, че така или иначе, мравешките работи вървят добре. Всяка мравка лъщеше, струваше ми се, че тези упорити насекоми са направени от синкаво-черна стомана.
Дебел слой прах покриваше цялата вътрешност на сградата. Всички съдове се търкаляха немити, можех да ги срещна по необичайни за тях места, мивките бяха изчезнали под купищата на чашите. С чашите, разбира се, пиехме кафе и всички бяха мръсни до една, нищо не миехме, никога, повтаряхме и потретвахме, утайките по дъното набъбваха, но ние не обръщахме внимание на тези подробности. Помня, че веднъж в ръката ми попадна висока чаша за уиски – половината от нея бе пълна с кафеена утайка. Не посегнах към друга; налях си в нея. Бършех едно единствеа нещо – прозорците на татковата спалня, осигурявах на Създателя светлина.
– Все пак, не можем ли някакси?
– Не можем – отвърнах аз – за да минеш през границата трябва да покажеш паспорт.
Той прелисти последната страница от албума на холандеца посегна към Гоген.
– Сигурен съм, че ще мина.
– Без?
– Просто ще премина границата.
Настръхнах, спомних си завръщането на групата у дома – тя беше прекосила голямото разстояние без да има зрителна представа за пътя. И още по-учудващото – без да бъде видяна от някого.
– Слушай, можеш ли да ми кажеш как се върнаха те?
– С вървене.
– По непознати места? Сигурен съм, че са странели от пътищата.
– Това е толкоз просто… Заведи ме някъде – може Париж, може Лондон… Моля ти се.
– Добре, ще помисля. – Лицето му просветля. – Сега рисувай.
Поне в близките няколко дни можех да бъда спокоен за новата картина, нямаше вероятност да я скъса в началото. Това ме освобождаваше от постоянния надзор. Тръгнах из двора, протягах се срещу сладкото есенно слънце, зяпах небето, радвах се на катерещите се по въжето кабинки към Копитото, подсвирнах на катеричките. И разсъждавах, разбира се: човекът беше потеглил към Париж.

36.
Най-после линчуваният се появи. Очаквах повече летящи камъни, но край него профуча само един. Между прототипа и нарисувания нямаше нищо общо; нарисуваният – да го наречем условно така – носеше външните черти на съвременния човек, идеше направо от ежедневието. Това ми се видя твърде евтино; според разбиранията ми, Създателят за първи път грееше. Последваха два дни на абсолютен застой. Художникът висеше пред картината, гризеше душата си и се изтезаваше. Накрая заплака. Изживявахме тежки моменти. Някои от тях ме влудяваха, не можех да ги понеса. Излизах в двора между бурените, но ласкавият ден ми се виждаше черен и се връщах при мъката си. Ако някой можеше да ми се довери за съвет, незабавно бих му препоръчал да прибегне към персонаж от минали епохи. Но смея ли да се обадя? И тъй като на втория ден подир обед разбрах колко е трудно да се удържа, избягах навън, заритах бурените и се вмъкнах в колата. В теснината между волана и седалката гледах безчувственото табло с вградените уреди, взирах се в спидометъра и се питах: всъщност кой е робът, той или аз?
– Изтрих го – обади се Създателя – премахнах го, така реших.
Като ми съобщи това наведен към колата, през стъклото, Създателя на свой ред тръгна из двора, досущ като мен, дори ми се стори че подсвирна на катеричките. Тържествувах. Какво да сторя, кажете – радвах се, премалявах от удоволствие, че успях да спася творческата си чест, че в този дяволски кръг все пак успях да се докажа, да запазя последната частица от самочувствието си. Използувам повода, за да се изповядам: напоследък започнах да долавям как у мен се самозараждат някакви неизвестни, смътно доловими между хаотичните чувства и мисли, сили. И най странното ли, да го наречем, смешното ли – щеше ми се да грабна четката и да се скрия в моята стая..
Той отвори дясната врата и седна до мен. Мълчеше. Нямах никакво намерение да проговоря пръв, ставах все по-хитър, нещо ми подсказваше, че ако държа да господствам над Създателя, трябва да говоря по-малко. Неговото мълчание беше естествено; той сякаш ми заявяваше, че двама души могат да дружат продължително без да си говорят, че хората трябва да си говорят само когато имат да си кажат нещо важно, а пък ако е нужно да бъдем откровени докрай – истинският създател си е винаги самотен и мълчалив, особено когато се намира в компанията на друг създател.
– Трийсет и пет години – прошепна той – часове и дни хвърлени на вятъра. Поне двайсет години от тях можех да рисувам. Когато човек разбере, че у м е е, той вече не принадлежи на себе си, време му е да се затвори. Но къде е истината, кажете отново премина на Ви – нали трябва да се изпитат и другите неща? Завиждам им на тия от албумите, ами че те са си позволявали доста, а някои са били едва ли не глупаци, рисували са леко, без капчица страдание.
Мълчание.
Излязох от колата и се качих в кухнята. Измих две автентични чаши за кафе, напълних ги и ги понесох. Хрумна ми нещо, върнах се, намерих чинийките, които им се полагаха, и тръгнах надолу. Създателят ме видя как се приближавам с подносите, но това май не му направи впечатление. Така поднесено кафето, обаче, ми се стори по-ароматично. Чаках да чуя коментар по този случай, може и шега, вече очаквах да се случат и подобни неща, но Създателя пое безмълвно чинийката си. Пиехме черната течност и гледахме пред себе си. Малко подробности се виждаха от тук – преди всичко вратата на гаража, затворила вътре микробусчето, виждаше се кухненския прозорец на вилата, два бора, няколко овощни дървета, небе, прорязвано от електрически проводници.
Имах усещането, че се намираме в дупка под земята, или в дълбочината на живота, в тишината на някакво загадъчно подмолие, където готвим атентат срещу света. Изживях един от малкото моменти на щастие сред привидния покой, усещах как под сетива ми пъплят тръпки на нещо бъдно, нещо което няма да изглежда толкоз зле.
Здрачът си дойде както винаги, замрежи въздуха, между бурените мина фазан, грациозните му движения раздвижиха измислените цветове на перата му. Фашистите се появиха под дърветата и с върнаха с по една ябълка. Продължаваше да тъмнее, под борове тъмнината се сгъсти най-напред, там се вмъкна и фазанът. Между клоните на широколистните дървета тъмнината все още се колебаеше. Небето се предаде накрая, изчезна почти всичко. В чашите се потайваше по глътка. Не бързахме. От много щастие ли, от какво – взех че включих радиото. Създателя побърза да го изключи преди да му чуем гласа. Имаше ли смисъл да се обидя? Никакъв смисъл. Както не биваше да се наежвам срещу това, че партньорът ми отново изчезваше в собствените си ловни полета. Като помълчахме още един или два часа, изпихме последната капка от чашите и се прибрахме да спим.
Повъртах се доста в леглото, но все пак заспах; чувствах, че съм здравата уморен. От къде се беше взела умората? На този, както и на останалите въпроси, породени в иначе щастливия и най-вече важен за мене ден, не можех да отговоря.
Събуди ме много нежен допир. Не бързах да отворя очи, стараех се да се уверя, че не сънувам. Някаква ръка галеше рамото ми – бавно, леко, сякаш влюбена в мен.
– Помогнете ми – чух да казва гласът. – Имам нужда от вас.
Отворих очи.
– Трябва да ги погребем.
Извърнах се към него.
– Току-що ги удуших – обясни Създателя – трябва да ги зарием.

37.
Фашистите лежаха с разгневени лица и тела в различни пози. Очите им издаваха учудване и питаха: какво стана, нали уж ние?… Ръката на единия бе счупена от тежестта на собствения му задник; как е попаднала под бедрото и какъв зор е видяла, няма да узнаем никога. Докато се е съпротивлявал на удушаването, вторият фашист се е извъртял мъчително, така че издъхнал с крака на възглавието. Две купчинки, това представляваха сега хората, които мечтаеха да властуват над групата; сами, мъртви в огромното ателие.
Пренесохме ги един по един. Туй стана много трудно, на и ми се спеше; тътрехме ги по стълбищата, а очите ми се затваряха. Заравянето, обаче, ме измъчи най-много, рохката някога пръст се беше слегнала от дъждовете. Покрихме ги криво-ляво и седнахме да починем до ямата. Щурците яростно разкъсваха тишината, усещах хлад, беше си направо студено, а ние запотени. Острата бистра нощ ме върна в детството, тогава прекарвахме до късно на верандата с татко и мама, татко ме лъжеше че щурците си бъбрят като хората, караше ме да се услушвам и понеже тогава непрекъснато настоявах да ми се разказват приказки, татко ме уверяваше, че ако слушам добре, ще доловя как щурците разказват Червената шапчица и Храбрия шивач. Една нощ се амбицирах много, вслушах се здравата и започнах да долавям приказките от въздуха, изтръгвах ги с неизменното си детско въображение. Тримата седяхме на верандата завити в шотландски одеяла и мълчахме в плетените столове, само мама се изправяше внимателно, за да прибере съдините от вечерята. Тя се стараеше да извърши всичко безшумно, но не успяваше, татко изсумтяваше без да се сърди – щурците са си щурци, но и съдините трябва да се измият.
– Действуваха ми на нервите – рече Създателят. – Не можех да ги понасям. Да не мислите, че не знаех защо стоят там?
Направо измръзвах. Станах и се отправих към вилата, по-точно към хладилника. От месеци не бях се докосвал до бутилка. Но нямаше, имаше само неотворена мастика, много студена, буквално ледена, кристалите в нея ми се сториха снежинки. Потърсих още веднъж някаква забравена водка – напразно; отворих мастиката, питие, което не харесвам. Изплакнах две чаши и налях.
– Вие сигурно си мислите, че не знам защо стояха в спалнята двамата, нали? И как си представяте туй, на мое място как бихте рисували, щом знаете, че някъде живеят двама палачи, сществуват само заради вас, хранят се и чакат часа!…
Подадох му чашата.
– Така ли се рисува, когато знаеш, че двама души се излежават и чакат да те ликвидират по заповед?
Вдигнах чашата към устата си.
– Рисувах и трупах ненавист, обмислях. Те спят дълбоко, ние изобщо спим дълбоко.
– Кои сте вие? Ще ми кажете ли най-после?
– Как, нима не знаете?
– Не, нищо не знам, искам да ми кажете. Дойдохте сякаш с въздуха.
– Глупости – от въздуха!
– Какво?
– Ужасно е да рисуваш и да те дебнат, не искам да ме дебнат, искам да рисувам. Да живея. Искам да живея, за да рисувам, да живея много, а не колкото искате вие.
– Откъде се взехте, ще кажете ли?
– Живее ми се много, вечно, рисува ми се, много, безкрайно, денонощно, неспирно; да отхвърлям платно след платно, да откривм, непрестанно.
– И да унищожавате картините.
– Но правя по-добри.
– И старите бяха добри.
– Не бяха. Всичко трябва да се направи за трети, четвър път.
– Какво?
– Предпочетох да умрат ТЕ. Когато се спуснах към шията първия, аз се устремих. Знаех, че е необходимо да го удуша още в началото, иначе бях загубен. Знаех че другият не бива да с събуди, защото пак бях загубен. Хвърлих се и към него, той се въртя много, душата му не искаше да излезе, а аз стисках и премалявах; малко, много малко ми трябваше да отпусна ръце, но като си помислих за рисуването… Той се извърна много, и да ви кажа ли – той единствен разбра, че го душа аз, художникът, да не се надяваш, неговата жертва!..Той се учуди, откъде накъде ще ме душиш ти бе, жертво, нали затова ме хранят мен, не да ме душиш, а да те удуша!… Рисува ми се. Моля ви, оставете ме жив, защото ми се рисува, безкрайно, ненаситно.
Оставих чашата и се прибрах в стаята си. Беше топло, чудесно, напразно се бях наканил да си хвърля второ одеяло.

38.
Събудих се късно. Не разбрах кога. От няколко дни часовникът ми беше спрял. Станах. Нямаше защо да се обличам, спях с дрехите си. Не се измих – не се миех от месеци насам. Тръгнах замаяно из стаята, повъртях се безсвестно и седнах на леглото. Това май че помогна, влизах в себе си. Отсега нататък в цялата вила ще живеем само двама души. Той трябва да създава, да трупа ценности – богатството, което ще ощастливи човечеството, радост за милионите бъдещи хора. Те ще идват в България специално за картините, имотът на татко ще се превърне в своеобразна Мека на живописта.
Погледът, който метнах през прозореца, ми подсказа, че времето през деня няма да бъде блестящо, май че ръмеше. Кога успяха да се струпат облаците, къде се дяна снощния бистър звезден въздух? Имах цяла рота хора, сега ги нямам. Притежавах и други неща, някои от тях бяха доста хубави, но сега съм закъсал като последния бедняк. И все пак съм кажи-речи щастлив. Може би много щастлив. Като си спомня само за газелата и леопардите… Какви глупости съм замислял тогава!…
Толкоз време е минало, а брадата продължава да ме сърби, отслабнал съм, чувствувам че живея с лекотата на отшелник, застанал срещу проблемите само с кожата и костите си. Всичко е зад мен, захвърлено е най-позорното бедствие за човека – суетата; сега съм изправен пред бъдещето, просто се гмуркам в него, бодър, силен, омъдрял. Да, работите се нареждат добре. И това, че не те убиха него – за което всъщност ги държах на служба – а той тях, се оказа по-благоприятно. 3а кой ли път се уверявам, че всяко зло е наистина за добро. Нямам нужда от никого, ония не са ми необходими, никой не ми е нужен. И на него никой не му е нужен, двамата сме си добре, достатъчни сме си. Живеем без да причиняваме зло на никого, само дишаме и рисуваме, даваме без да искаме.
Наистина ми е добре, само дето брадата ме сърби. Като нищо мога да се обръсна, защо да не се обръсна? Имам време за всичко. За никъде не бързам, нямам нищо да правя, вече нямаме и кафе. Долу оня рисува, нека рисува известно време сам. Затоплям вода; насапунисвам се обилно и все пак е трудно, боли, самобръсначката се натъква на редица препятствия. Накрая се измивам, поръсвам се с одеколон, разтривам кожата си с нивеа. Просветва ми, струва ми се, че от гърба ми е паднал товар. Защо няма едно кафе, защо? Третата картина се изработва в момента, тя излиза бавно на бял свят, като неизвестно чудовище, което изплува от дълбините на океана, за да раздвижи духовете на туземците и учените. Четвъртата картина… Коя ли ще е тя? Шсз си за нея, предполагам че ще бъде загадката за шестте лица. Линчуването обаче не ми харесва. Няма кафе, но има почти всички видове чай.
Запарих силен цейлонски без захар, по правилата, в порицеланов съд, измих две порцеланови чаши. Понесох ги към бившата спалня на татко. Отворих вратата с лакет. Създателят бе излязъл някъде. Върху картината с линчуването бе теглен кръст от оранжева боя, тя лежеше на пода. На триножника чакаше реда си ново девствено платно. Седнах. Отпивах от чашата, наблюдавах пространството на грунта, радвах се отново, ласкаеше ме единодушието с моя съквартирант. Платното, палитрата, четката, той… Вече мога да кажа – и аз. Размерите на рамката подсказваха, че ще разкажем историята за шестте стригани глави, за втори път. Пиех си чая и си мислех, че и Създателят не е безпогрешен и той е човек като другите, и той може да се заблуди, а след туй да промени решението си. Празен, добре опънат плат, чист – боже мой, каква позорна глупост и какво велико послание могат да се заченат на него.
Върнах се в кухнята, взех порцелановия съд с намерение да изпия всичкия чай. Повторно седнах пред триножника.
Може би наближаваше обед, в мрачния ден от клоните се от късваха тежки мокри листа, жълтееха се дюли, внезапно тупваха на тревата учудени от собственото си падане круши. Можех да продължавам наблюденията си през прозореца, можех до утре да тренирам търпението си. Вече не си задавах въпроса избягал ли е или не е избягал, по-скоро, питах се, дали е тръгнал към Париж. Трудно е да си представя как изтерзаният от глад и творческа разруха човек върви по земята, за да прекоси пеша три хиляди километра, без документи, без понятия за гранични бразди и всичко свързано с тях. И какво ще стане по-нататък? Да речем, че пристигне и види – така както е гол посред зима – той ще виси до изнемощяване в галериите. Няма да намери сила да се откъсне от автентичността, ще потъне в оригиналите до загубване на паметта, не ще му остане време сам да заработи. Добре, ако заработи, къде ще стане туй? Къде ще живее? Ах, ако го напипа някой богаташ и го набута в къщата си… Извинявай, богаташо, но аз изстрадах всяка картина, всяко движение на неговата четка е минало през сърцето ми, така че прощавай, но той е мой, нямаш право да присвояваш избягал роб, неписаният закон на робовладелчеството ще ти каже, че той принадлежи на господаря си.

39.
Надзърнах във всяка стая, във всеки ъгъл, дори в тавана на вилата; обходих двора, огледах междуклонията на дърветата, последната незарита яма; след това се качих в колата. Минах бавно по околовръстното шосе, по изводите към международните пътища; дирех своя пешеходец. Не намерих нищо. Преди всичко, нямах представа кога е тръгнал, това може би е станало веднага след зариваното на фашистите.
Валеше глухо, студено; започваше едно от познатите есени захлаждания. Тези захлаждания предизвикват първите безрадостни размисли и ни насочват психологически към задаващата се зима. Седях в колата, карах през сумрака на дъжда, мислех си колко много съм сам, този път съвсем самичък и жалък, скъсал всяка жилчица до всяка живинка, която би могла да ми даде поне мъничко топлина. Нямах дори на кого да разкажа историята си.
Само там, високо някъде, на седемнайстия етаж, са остана две пулсиращи към бъдещето звезди, нагнездени с упоритост и гениалност, достатъчни да ги съхранят за вечността. Като си помисли човек и „Мраморната тераса“ и „Автопортрет“… Защо автопортрет? Нали беше п о р т р е т? Ще бъде туй, което пожелая, аз съм този, който ще реши.
Картините ме зоват, приближавам се към тях. Освен това, там се намира хладилникът, а хладилникът на мансардата не е като този на вилата, в него има разнообразие. Едва намирам място да паркирам. Двама души, съвсем млади хора, може би ученик и ученичка, си говорят на стълбището с онази тръпка, която предвещава много сладост и всеотдайност и води към тайнства, за които не искам и да си спомня. Какво всъщност представляват тия тръпки, що за измама е тази нежност? И едното и другото се износи с времето. Пронизали ни, за да продължим рода си, те отминават като мълнията. А онова в мансардата остава. Ах, колко много струва то, какъв мъчителен затвор, но какво обещание за надмощие, за преодоляване на земното притегляне.

40.
Вратата на мансардата зееше, някой я беше насилил, после придърпал и оставил така. Дъската около бравата бе счупена, този някой не се е церемонил, предпочел е ударът с рамо пред всякакви други фини средства за отваряне на заключени врати. Втурнах се право към хола. Предчувствувах какво ще видя – две разкъсани картини. Без да зная защо, коленичих и взех едно от парчетата. Вгледах се в тоновете, които ме пронизаха с могъществото си. Изправих се. Къде си, да те пребия, негоднико? Изобщо разбираш ли какво си сторил? Знаеш ли какво правиш? Каква е логиката ти? Никакъв отговор, злосторникът липсваше, освен мен, в моето топло интимно апартаментче нямаше никой.
Придърпах вратата доколкото бе възможно, но можех ли да предприема нещо повече – на секундата си личеше че е счупена. Малко ме интересуваше какво ще стане сега с мансардата, преди всичко ме вълнуваше предположението, че Създателят, ако не е отприщил към Париж, ще се върне във вилата. Подкарах към Бояна неспокойно, ръцете ми върху волана потръпваха, треперех от ярост повече към себе си, отколкото към него. Един мъж като мен на петдесет, би трябвало да предугади всичко, дори и това, че коварният съквартирант може да стигне до чупене на врати.

41.
Заварих го пред статива, отново вглъбен в създаването на някой от характерните за него поразяващи тонове, забъркваше боите и гледаше към мен. Известното ми вече ново платно определено за стриганите глави бе махнато от статива – там стърчеше съвсем друго платно, не тъй голямо, а сюжетът щеше да се развие във височина. За мен не представляваше никаква трудност отгатна, че става дума за втората версия на моя портрет. Създателят ме гледаше плахо, забъркваше боите и май че зъзнеше; дрехите, косата и брадата му бяха съвсем мокри от дъжда. Протегнах ръката си, направих му знак да ми даде четката. Той отстъпи назад. Тръгнах към него. Създателят разбра че искам да му приложа най-тежкото наказание и извика. Спрях, поуплаших се, робът нарушаваше стила на робското поведение. Не можех да разбера какво точно означава този крясък преди малко, стори ми се, че в него има нещо като предупреждение. Движението на ръката ми и този път подсказа, че настоявам да ми бъде дадена четката, което означава, че ще прибера изобщо четките и боите, чисто и просто, за наказание ще му забраня известно време да рисува Създателят се стараеше да разбере доколко ще бъда настойчив и дали изобщо смятам да проявя тази крайна жестокост. Постарах се да му докажа своята непоколебимост, изобщо, усещах как подивявам от факта, че съкровищата ту влизаха, ту излизаха от ръцете ми; в един момент ми идеше да стисна и счупя десницата му.
Ти искаш да ме ограбиш, извика Създателят, искаш да останеш и след като умреш. Заповядвам ти да ми дадеш четката, настоях. Остави ме да рисувам, помоли се той, сега се уча, достигна ли съвършенство, ще ти дам всичко и стани велик. Съвършенство няма, рекох аз, ще ме разиграваш докато сме живи; дай четката и върви да спиш; ще те окова във веригата с която някога вързвах кучето.
Създателят се хвърли върху мен и без да пуща четката, притисна гърлото ми. Освен неочаквано, туй действие беше опасно, този идиот в стремежа си да твори, можеше да се превърне в звяр, робът не искаше и да знае за задълженията си. Вместо да хвана ръцете му, аз също вкопчих пръсти в гърлото му. Стиснах, усещах, че имам някакво смътно предимство, чувствувах, че неговият стиск не е корав, наивникът бе поставил четката между врата ми и ръцете си, докато аз работех здраво и направо. Той стискаше, аз стисках. Не знам за какво мислеше Създателя в момента, но аз си мислех за това, че бях живял като поносим, дори известен скулптор, че някой някъде ми бе подарил роби, а аз ги убих, защото бяха безлични, и оставих жив само гения, че освен робите някъде се мяркат жени, например Дора, например Неди, или пък Ванда, мярна ми се и нещо като любов на стари години, именно с тази Ванда; като на диапозитиви изплуваха миговете във Венеция – всичко туй бе прегазено от мен, заради горещия стремеж да се изявя, пък ако може, да остана и след смъртта, Когато той рухна, започнах да търся начини да го свестявам, опитах изкуствено дишане, опитах с плесници, но не получих резултат. Нашега, наистина – Създателя си отиваше. Сломен от загубата, обхванах раменете му, раздрусах ги, заудрях главата му в пода. Нищо, Създателя си отиде. Тогава паднах върху него, впих устни в устата му, вкарах в дробовете му въздух от моя въздух.
Нищо. Създателя си беше отишъл безвъзвратно. Не ми остана друго, освен да го милвам и да плача, да целувам косата му, очите му, така и ги затворих – с целувки.
Боже, колко мокър беше той, колко бързо изстина тялото му как рязко се откъсна от мен; не можах да изтръгна от него поне тайната на преминаването от вилата до мансардата, завръщането – общо двайсет километра път в дъжда. За колко ли време му предстоеше да вземе разстоянието до Лувъра? И какво щеше да стане там? За такива неща мислех тогава, а ми предстоеше работа. Отначало го понесох на ръце. Скоро се уморих и го поставих на стълбището. Погледнах го докато си почивах, за последен път го виждах както трябва, в светлината на електрическата лампа – извън сградата започваше тъмнината и дъждът. Опитах се да го вдигна повторно, не можах, тогава го прегърнах, промуших ръце под мишниците и успях да вдигна половината от тялото му. Краката му се тътреха по стълбището. Но и така се уморих, оставих го, приседнах до него. Дишах зачестено, почивах си, не, не беше по силите ми – възможностите ми се изчерпваха, от месеци насам не бях ял, нито спях добре, от месеци насам само напрежение и страдания. А какво ли мислят трите дами за мен? Че съм се измъкнал по тривиален мъжкарски начин! Те не могат и да допуснат нещо друго, най-малкото мисълта за шейсет и двама души, отначало живи, после мъртви, нито за страшното решение на един добър скулптор да се превърне в нещо друго. Нямах сили повече, да, не можех да продължа така, а трябваше да отнеса този мил, чаровен труп, до ямата. Съществуваше един-единствен начин – да хвана краката му и повече не е за разправяне. Стараех се главата му да се удря по-леко в стъпалата, а долу, на верандата, просто го прехвърлих през перилото. Създателят висеше известно време през перилото, докато преминах и го подхванах отдолу. Свалих го на плочника и нататък ми се стори сравнително леко, особено като излязохме извън осветената част на градината. Като напуснахме осветената част на градината, ни погълна тъмнината и повече не виждах как по-важната част от тялото му, заедно с главата, се тътрят по мократа, подгизваща трева, отсега нататък и аз се превърнах в труп, мокър работещ труп, който премята през камарата от пръст мъртвеца. По-скоро си представих, в никакъв случай не може да се каже че видях, как падна в трапа; а той падна с главата надолу, краката се огънаха, кръстът му изрече нещо като хък и нагоре остана да стърчи само задника му.
Знаех добре мястото на лопатите. Избрах най-добрата права лопата. Запълзях към ямата, умората ме притискаше към локвите, но напредвах упорито към изровената някога пръст. Полазих до хребета й и щом прокарах ръка през мокрото си лице, откъртих се и паднах. Нямах сили да сторя нещо засега. Лежах в дупката и чаках, дъждът валеше прилежно над мен. Нещо кораво се беше впило в кръста ми. Как да го премахна. Лежах и чаках да се съвзема, а дъждът настойчиво ме притискаше към кльощавото тяло на Създателя.
Най-после настъпи момента, в който реших, че е време да предприема нещо. Предстоеше ми опит да се измъкна от трапа. Нямах намерения да остана при робите си – дъждът се усилваше, студът ме пронизваше и това, че понякога вятърът отронваше по някоя ябълка някъде до мен, не ме забавляваше. Помислих си, изям ли една, ще получа ли някакъв тласък от сока на ябълката? Само си помислих това и тръгнах нагоре. Най-напред се извърнах надясно, за да облекча болката в кръста. Оказа се, че това, което ми е убивало, е четката. Изтръгнах я от ръката му. Измъкнах се от ямата. Отново се озовах върху купчината, до лопатата.
Както лежах, за да се успокоя, започнах да къртя пръст с ръце, откъртвах буци и хвърлях в дупката, откъртвах и хвърлях, но туй нямаше никакъв ефект – капка в морето – ако исках да свърша работата, трябваше да се изправя и хвана лопатата.
Два или три часа след това Създателя изчезна завинаги под пръстта, а аз пропълзях до верандата. Полежах на сухо, вече нямаше дъжд, сега само го чувах, но ми ставаше все по-студено. Изкачвах стълбището по колене и длани. О, горе е съвсем тихо! Топло е, но съм капнал, занапред ще ми е трудно да лазя дори по килима. А какво ми остава? Остава ми да преодолея разстоянието до моята стая, да хвърля мокрите дрехи, да погълна някакви таблетки за сгряване. Само това, нямам друго за правене, край.
Но щом усетих, че се надигам от килима, извих се и потеглих към татковата спалня. Вече се тътрех като гъсеница. Промъкнах се през отворената врата и се опънах в подножието на статива с празното платно. Излегнах се. Тялото ми и волята ми се хванаха за един от краката на статива. Тъкмо туй беше най бавното ми и страдалческо изкатерване нагоре по триножника, чак до момента, в който чистото равно платно се оказа на височината на гърдите ми. Насочих четката към него. Боже мой, какво великолепно нещо може да се нарисува върху тази чистота!

 Написано в 1979.  Публикувано в Алманах МОРЕ в 1995.

ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ – пътеписен роман. (Чудесен!)

         

Борис Априлов

:

Ц И К Л А Д С К И Т Е

О С Т Р О В И

:

• пътеписен роман •

Това на нищо не прилича – ще повтаряме ли вечно и до втръсване

твърдението, че художествените измислици са направо жалки

пред измислиците на живота?

А н т ъ н и  Д ж е ф р и   . . . (Атанас Джавков)  :)

 

АТИНА

1.

Когато напуснах София, все пак имах в главата си смътен замисъл, нещо като програма; в плановете ми за Атина бяха определени само два дни, а вече се натрупаха седем-осем, но продължавах да се люлея в люлката на нищото. Всяка вечер се вглеждах в картата. Търсех острова си и не го намирах, не можех да реша този въпрос – всеки остров ме зовеше към себе си с крясък; оказа се, че Атина ми е омръзнала, но не заминавах най-вече от чист човешки фатализъм. Бях си внушил, че ако изменя на сладостната плажна летаргия, порцеланът на метеорологическото благополучие ще се счупи. Къпех се предиобед и следобед, не ме мързеше да пътувам до Пирея, опосках плажовете на Пасалимания, отскочих до Глифада. Там, както си лежиш на „пясъка“, всеки три минути в небето над главата ти става експлозия, след поредица от серия нови експлозии прелита огромен пътнически самолет и каца на близкото международно лeтище. Това е то прочутата Глифада, затова всяка втора обява в „Атенс нюз“ е за нея: продавам вила в Глифада. Обикалям пустите плажове, къпя се, полежавам си по мъничко, пазя зорко парите си, и почти всеки час, ако не аз, то, подсъзнанието, ме пита: кога най-после ще потеглиш и ще потеглиш ли изобщо? Продължавам да живея в „Аристидис“, напомням отново – порцеланът на метерологическата, а и психологическата ми ваза е здрав; само вечер, прибера ли се в стаята, разгъвам картата и ме обхваща най-сладкото безпокойство: къде да отида, на кой точно остров? Лесбос? Хиос? Итака? Корфу? Може би до Африка, на Крит? Какво ще кажеш за Родос? Мили мой, защо не си отплаваш отново на Идра, там няма нито един автомобил, хотелчето на мистър Дъглас – на три метра от пристанищния кей – те чака, а и мистър Дъглас те чака. Там гостите от деветте стаи всяка сутрин се събират в хола на кафе, задължително се опознават и си бъбрят сред рафтовете на книгите. В абсолютна библиотечна обстановка, тишината е гарантирана, гарантирано ти е общуването с приятни хора, а плажът е на десет крачки, плаж по вкуса ти, върху гладки терасовидни скали, скачаш направо в морето, първоначалната дълбочина е четири метра и шейсет сатиметра, връщаш се на скалата по железни стълбички, като в басейн, и тук вече единствената ти грижа е да не настъпиш някое от момичетата, които се излежават върху рогозките си… Кръстосвам всички острови с поглед, някои от тях опипвам с пръст, сякаш очаквам да ми разкажат по този начин за себе си. Но винаги старателно заобикалям и не посягам към Цикладския архипелаг, защото тайно, някак си много вътре в себе си, съм сигурен, че ще навра глава точно в неговата примка.

 ПИРЕЯ

2.

Както пеперудите усещат кога трябва да отлетят нанякъде, зa да снесат яйцата си и да умрат, така и аз усетих с всичко в моя организъм часът на тръгването, по точно – осъзнах го в еднa ранна утрин, когато станах и започнах да прибирам багажа си. Времето за бръсненето този път не ми послужи за обмисляне, стараех се да заобиколя плановете, отдавах се на опиянението от свободата си. В едно от пътническите бюра на Пирея застанах зад трима души. Все още не знаех закъде ще пътувам. Избягвах да се вглеждам в примамливите табла. По тях бяха изредени имената на трийсетина острова. Момичето пред мен си купи билет до Парос.

Щом застанах до гишето, изрекох простичко: Парос. И платих 1226 драхми.

Някой ми беше казал: Всички острови са им хубави, текстовете на песните им са хубави, а корабите им са мръсни. Този някой излезе прав, пък си го и знаех. „Наксос“ не прави изключение, но защо да се превземаме – чудесен ферибот за междуостровно плване, какво искаме от него, превозва местните хора, туристите, колите им, камионите им. Край мен гъмжи от момичета и момчета с големи дълги раници. Колко рано съм се родил!…

ПИРЕЯ

Чакаме да потеглим. Това ще стане в осем часът. Сега е седем и половина. Пирея мига сънливо в зараждащият се съботен ден на 17 октомври. В Атина бях прекарал точно осем дни. Усетил вече тръпката на пътешественическата наркоза, съжалявах за дългия престой там.

На кораба оставяш багажа където намериш за добре. Освободен от него се почувствувах още по-лек, взех си от бюфета горещо капучино и настроението ми изхвърча нагоре. Какво ти остава, остава ти да наблюдаваш Пирея от високо, белите – и сигурно много чисти – пасажерски лайнери в съседство; остава ти да се занимаваш с меланхолната мисъл, че си най-стар от всички в туристическата класа. Не без злоба се прехвърляш в бъдещето, виждаш как и тези млади хора ще остареят като теб, но сега-засега те са гъвкави, шумни, кожите им цвърчат от горещината на кръвта, гърдите на мацките са вирнати, а златните им коси тежат катастрофално към земята и ти се струва, че една такава коса може да измете тъгата на земното кълбо.

ПИРЕЯ

На палубата връхлита небръснат, мръсен продавач на гевреци промъкнал се е тайно, разтваря чувал, младите хора бърникат вътре, измъкват си или геврек, или кифла със стафиди. Продавачът показва дланите си, на едната с химикалка пише 20, на другата – 60. Дланите му са мръсни като на ваксаджия. Всеки бърка, рови избира, бръкнах и аз, стоката беше корава като цимент, стотици ръце са я обръщали и оглеждали цяла седмица, измъкнах кифла, платих шейсет драхми, останалите тук-там по кифлата стафиди бяха твърди като секретни копчета. Това е Гърция.

Туристическата класа на „Наксос“ наподобява киносалон. По меките кресла в редици седят, а най-често дремят, пътниците. Някои от тях се занимават с видеофилма – американски уестърн с надписи на гръцки език. Мисля че вече споменах – почти всички пасажери са млади, нито един не е дори на двадесет и пет. Тъй като времето днес е хубаво, те са оставили раниците и книгите си по креслата, шляят се по палубите, а има какво да се види – гръцкото море не е съставено само от вода – в полезрението винаги се натрапват големи или малки парчета от сушата.

Всеки си носи книга, това сякаш влиза в условията на пътуването. Не пропусках случаите, когато можех да погледна заглавията, по този начин успях да извърша малко „проучване“. То пък взе, че ме изненада, затуй и пиша тези редове. Очакванията ми бяха опровергани: като се изключат две или три много млади и много хубави женски патки с булевардни романчета, всичко друго четеше книги със сериозни корици, особено германчетата и скандинавчетата. Спокойно мога да заявя, че в този своеобразен „ноев ковчег“ на расите и националностите, към магическите острови на Цикладския архипелаг пътуваше младежта на света: американци, англичани, немци, скандинавци, японци, филипинци, индуси, африканци… Всички говореха тихо, смееха се прилично, общуваха вежливо, флиртуваха почти красиво, кажи-речи по детски. В продължение на месец наблюдавах внимателно, при какви ли не обстоятелства, младите туристически същества. Те бяха бедни, бих казал твърде бедни, замисляха се преди да похарчат и десет драхми, но никога не ми се случи да забележа у тях поне една проява на грубост. Контактите им бяха вежливи и винаги подплатени с необяснима за мен наивност.

Момичето, което в пътническото бюро ме бе позовало да предпочета Парос и да осъществя най-после избора си на остров, понякогато се явяваше в навалицата, прорязваше я с красотата си, но бързо се оттегляше на горната палуба, излягаше се на шезлонга и продължаваше да чете книгата си. Тогава си помислих, че при един блиц-конкурс, то без колебание, единодушно можеше да бъде избрано за „мис ферибот“; хубостта му, как да ви кажа, отразяваше един друг блясък, на някакъв друг свят, и, изкушавам се да бъда по-дързък – някакво друго мислене.

Успях да проникна в много от гънките на кораба, упорито пъхах носа си където трябва и не трябва, откривах някои неща, стараех се да си ги обясня сам, просто нямаше кого да питам. Когато влязох във втора класа да си купя сандвич от бюфета, затиснах ушите си с длани – боже, как се надвикват беседващите гъркини островитянки и как крещят децата им!…

3.

Пиша тези редове за приближаването към остров Парос като съм разтворил няколко туристически източници. Друг изход нямам, някой от читателите сигурно ще се заинтересува, затуй ще бъде добре ако знае, че Цикладските острови са пръснати в южната час на Егейско море, те са няколкостотин на брой, повечето от тях – дребни като трохи и само трийсет и три са населени. Парос се показа след като изтече шестия час на пътуването. (Не бъркайте Парос със Порос, двата острова нямат нищо общо.) Четвърти по големина в архипелага си, ако това може да ви подскаже нещо – той обхваща 187 квадратни километра суша, брегова линия 120 километра, население – 7881 души, намира се в центъра на цикладския лабиринт.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Приближаването към някой гръцки остров може да се сравни само с приближаването към друг гръцки остров. Взех куфара си и се загледах в пристанището като човек, зарадван от факта, че лотарийният му билет печели. Проследих очертанията на градчето, съставено от грозни къщи: бели еднообразни кубчета, тесни прозорчета, дълги или къси дувари, но винаги криви, всичко наблъскано, сгъчкано, разляло се където му е широко, проникнало навсякъде, където му е възможно, дори в най-тесните теснини, покачило се нагоре, внимателно заобиколило скалите, прегоряло, направо унищожено от слънцето, опоскано откъм зеленина. Но всичко взето заедно, това е вече друго; то те хваща за гушата. Там, например, вляво, се простира плаж с хотелчета, а ти не обръщаш никакво внимание на хотелите, ти зяпаш къщите на пристанището Парикя.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Вече не виждам нищо, сега съм долу, с багажа си, чакам. Най-после челюстите на ферибота се разтварят и тръгваме към кея. Слизат половината от пасажерите, другата половина продължава за остров Наксос. Важен момент, внимавай – внушавам си аз, поне се старая да си го набия в главата – спокойно, не избързвай, дори поседни и плюй на предложенията. Но се оказа невъзможно, нито можех да избягам, нито да седна в знак на протест на земята, напразно повтарях: имам стая, имам стая – хотелите „Аполон“, „Apго“ и „Алкион“ вече ме бяха притиснали. Всеки ме дърпаше към себе си. Не усетих как в ръцете ми напъхаха дипляните си. По-късно ги разгледах на спокойствие – красиви фасади до плажната ивица, снимки на барчета, на градини, на стаи с по две легла, на бани (обезателно с вана). Всеки от хотелите викаше в ушите ми, постепенно понижаваха цените от 1500 на 800, „Алкион“ слезе дори на 600. Представителите им се стараеха да ме вкарат в уморените си автобусчета. Лицата на мъжете бяха ядосани, те направо ми се караха и продължаваха да ме разкъсват. Никой не ми даваше възможност да погледна в дипляните. Винаги съм смятал, че ако попадна на подобен остров, ще си наема квартира някъде до пристанището. Но при тия съблазнителни хотелчета с извънсезонни цени!… Отказите ми означаваха чиста глупащина. Неусетно, като продължавах все пак да се съпротивлявам – трима души ме разкъсваха – аз се приближавах към микробусчето с надпис „Apro“.

– Мога ли да ви помогна?

Пред отворената врата на едно такси стоеше „Мис ферибот“. Приличаше на захарно изделие. Излята малко традиционно, тя се отдалечава от представите ни за съвременните красавици. Коя беше загадъчната сила, накарала непознатата да изрече „мога ли да ви помогна“? С тия думи, отправени към един три пъти по-възрастен от нея мъж, „Мис ферибот“ изведнъж се отдели от момичешката туристическа лавина.

– Вие може би не знаете, че искате да отидете в Науса – допълни тя, а старецът-шофьор вече скриваше куфара ми в багажника на таксито.

– Зная само, че идвам до Парос – отвърнах пообъркано.

– Но не в Парикя, нали? – Парикя сигурно е главният град на острова, осъзнавах се аз, административният му център, пристанището му. – Важното е да отидете в Науса. Аз живея от петнайсет дни там.

Таксито се движеше край уединени жилища от чисто цикладски тип, но занемарени. Асфалтовата настилка от двете ни страни бе оръфана, ръбовете й се губеха в прах. Морето се показа още няколко пъти и изчезна съвсем. Пътят проникна в монотонието на келяви хълмове с неопределен цвят и съмнителна надежда за плодородие.

Тя седеше до шофьора, през цялото пътуване бе извърната към задната седалка. Големите й тъмни очи ме гледаха открито: – За колко дни?

– Ако ми хареса…

– …ще останете повече?

– Обичам да се застоявам.

Моите думи я зарадваха. Продължавах да се учудвам. Оказа се, че е американка и това ме озадачи още повече. Винаги съм смятал, че пътешествията ми в самотата са нещо незаменимо, предпочитано, а излезе лъжа, мит – появата на „Мис ферибот“ сякаш изкрещя в ухото ми, че да си сам е глупаво, обидно, че това се равнява на поражение.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Пътят от Парикия до Науса е осем километра. През цялото време бях в плен на необяснима бъбривост, тя мелеше бавно, но продължително, стараеше се да изговаря думите отчетливо и въпреки това, голяма част от тях отлитаха неразбрани. Изясни ми подробно какви плажове има наоколо, отдели най-предпочитаните, препоръча ми ги, особено един от тях, намирал се на отсрещния бряг на залива, до там се отскача с корабче, 360 драхми за отиване и връщане, там е тихо, почти не се усеща кошмарния северен вятър, който, по думите на местните хора, тази есен упорито мете повърхността на цялото Егейско море и не стихва, всички се надяват да спре, а вятърът не спира. Каза ми, че мога да отседна в хотела на мадам Изабела – 1500 драхми – където живее тя. Благодарих, но веднага я запознах с навика си да търся нещо до пристанището.

Това й направи впечатление. Допълних, че винаги търся нещо по-евтино, това не й направи никакво впечатление.

Таксито спря, чак сега разбрах, че сме пристигнали. Спътницата ми слезе, шофьорът измъкна раницата й от багажника. Тя, естествено, поиска да знае какво дължи. Шофьорът отговори: По петстотин на двамата. Спътницата ми се изчерви: По отделно ли? Шофьорът се изчерви: По отделно. Тя плати, показа ми вдясно широко каменно стълбище, то се катереше по хълма заедно с бяло стадо цикладски къщи. Горе крещеше многоцветна фирма „Изабела Критику – апартаменти и стаи под наем“.

– Ето визитната картичка на хотела. Стая номер шест. Половин час след като ми звъннете ще бъда при вас.

Колата потегли.

– Сигурен ли сте, че от Парикя до Науса таксата ви е хиляда драхми?

Старецът не отговори.

Минута след като се разделихме с „Мис ферибот“ таксито спря на малко площадче очертано от кафенета, сладкарнички и туристически бюра. В центъра на площадчето плачеха две върби, имаше чешма, имаше и паметник. На една от върбите бе закачено разписанието на автобуса до Парикя.

– Вие ще платите четиристотин – продума накрая шофьорът.

Исках да му хвърля в лицето нещо много остро, но докато търсех израза на английски, някаква хетера отмъкна колесарчето с куфара ми.

– Хиляда! – изрече тя в движение. – Аз обаче хванах дръжката на куфара, а тя извряка: – Осемстотин!

– Пуснете багажа ми!

– На сто метра от кея!

Кривнахме в много тясна каменна уличка, хлътнахме в белота, така наречената „цикладска магия“ унищожи волята ми за съпротива. Махнах с ръка и се оставих да ме влече грозното кривогледо змиище.

4.

Оказа се, че от площадчето с плачещите върби ме е отвлякла съпругата на местния бръснар. Хотелчето им се намира над дюкяна, състои се от три стаички, скромна тоалетна с душ, в която винаги дежури по някой човек, и тясно антре. Вратите на стаичките бях остъклени, зад едното стъкло се мяркаха тихоразговарящите фигури на две немски момичета, зад другото мълчеше самотна канадка. Стори ми се, изобщо, че всички гости на Гърция гледахме да си пазим тишина и си го съзнавахме, а това ни правеше съзаклятници. Представете си тези три стаи с остъклени врати, да речем, в Несебър…

Ощастливен от привилегията да звъня когато си ща на „Мис ферибот“, от една страна, от друга страна аз бях нещастен и направо разярен заради факта, че мога да ставам лесна плячка на първите изпречили са по пътя ми хазяи. Идеше ми да изпочупя стъклата на вратите и корозиралото огледало в тоалетната, което едва побираше лицето ми. Бях наврял мутрата си в него, за да видя не само как изглежда най-глупавият от глупавите туристи, но и мъжът, предизвикал интереса на най-красивата жена от палубата на „Наксос“. Нахлузих бели джинси, бяла спортна риза, английски пуловер, сресах се и накрая предпочетох по-леко яке, то ме правеше по-изискан. Слязох на уличката, погледнах към бръснарницата на хазяите, за всеки случай; беше затворена, сетих се, че е събота, поех по каменния лабиринт. Безлюдното градче преливаше от обещания за очаквани и неочаквани вълшебства. Хладните пориви на мелтема нахлуваха дори в кривите защитени улички. Все пак успях да срещна местен човек, той определи посоката с ръка, квартирата ми наистина се намираше на пристанището. След няколко секунди се озовах на кея и чух гласът си да съска:

– Мамицата ви гръцка!

Тия думи изразяваха националната ми завист.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Да огледаме преди всичко кея. Не си го представяйте прав и голям, той е много крив, с много чупки и всяко кътче в него се открива постепенно. Представлява малко накъсано полуостровче в голям залив. Главната част на пристанището е обикновена, приютила е две товарни параходчета, два швартовани един до друг моторни кораба за туристически набези, десетки гемии от класическия, почти легендарен тип. Зарадва ме отсъствието на моторни и ветроходни яхти, туй ми говореше за по-голяма скромност и интимност на пристанището. По-интересната му част е начупена, в малките й убежища са се набутали рибарските лодки, риболовните гемийки, всичко обагрено в ослепително бяло и синьо, полегнало в прозрачна вода, заградено някъде с вековните си скали, другаде оковано в цимент,  вълноломна стена, две по-малки вълноломчета от натрупани камъни, два фара, останки от крепост, ето я и типичната за всяко гръцко пристанище – колкото и малко да е то – църквица, край църквицата обширна каменна площадка, пейки за сладки рибарски приказки, прострени да съхнат мрежи с приседналите рибари до тях, те оглежда мрежите, закърпват скъсаното, рибарите винаги кърпят и винаги бръщолевят, но какво бръщолевят, ако разбирате езика им ще си умрете от смях. С течението на времето до кейчетата са се доближили, ха, да пият вода, кръчмички, кафенета, гостилнички, натрапчиви пътнически бюра, бакалнички, в които има почти всичко – дори мотори за лодки. Времената са натрупали тук удобства до удобства предназначени да сторят живота на рибаря, а и пребиваването на госта, по-приятни. Разбира се, насам не пристават многотонажни товарни и пасажерски параходи, в пристанището няма място за тях, липсва дълбочина и това осигурява още по-голямото спокойствие на селището. То е съставено уж от скучни, убийствено еднообразни бели кубчета с мъртви очи-прозорци, грозни на вид, никакви, а всичко събрано и изсипано край водата, се превръща в бяла естетика. Човек би полудял като си помисли, че красотата е организирана от отделни грозни зарчета, защото какво по-мизерно може да има от едно миниатюрно каменно занданче…

https://www.google.com/search?q=naoussa+pics&hl=en&rlz=1T4GGHP?_enBG450BG450&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei?=8fxaT7n1LoHtsgafgrGtDA&ved=0CEYQsAQ&biw=1536&bih=708

Към мадам Анна се насочих по необходимост, нямаше как да се разминем, тя е собственичката на хотелчето „Галини“, то привлече вниманието ми щом тръгнах по крайбрежната улица за първото ми запознанство с градчето.

Хотелчето просто ми се натрапи и си казах: ще живея в него и само в него. Изкачих се по мраморното стълбище, то започваше от красивия свод на една каменна ограда, изведе ме на терасата, там грижлива стопанска ръка бе подредила средиземноморска ботаническа приумица. Обещах да се нанеса на утрешния ден. Мадам Анна каза:

– Може би няма да има никой, ние живеем отсреща, разгледайте стаите, изберете си една по вкус.

Напуснах хотела и от тук нататък май започнах да действам против здравия разсъдък, реших да платя пренощуването си на бръснаря, без да спя в скапаната му стаичка, навивах се веднага да се преместя в „Галини“. Но трябваше да получа обратно паспорта си. Така че – бръснарят! Нужен ми беше бръснарят! Да го открия, обаче, се оказа невъзможно, нямаше го никъде, уикенд. Чувствах се като в клопка, не само за една нощ, знае ли човек кога ще му скимне на семейството да се върне, след като е напълнило стаите си?

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Безлюдната Науса, хладният вятър, социалната самота на съквартирантките ми, усещането че си пленник на дребни шмекери, всичко взето заедно, ме потискаше. Зная лекарството – в такива смътни часове на съботната привечер можеш да му праснеш сто-двеста грама и готово – разкъсваш усмирителната риза на обстоятелствата… Всичко се нареждаше така, че да пропия отново, след като бях устискал цели пет месеца без капка. Озовах се при площадчето. Млади хора седяха по столовете на най-личната сладкарница. Над главите им се полюляваха тежки, уморени от лятото листа. Преброих клиентите на сладкарницата – заедно с мен, десет души. Избрах си масичка, от която можех да наблюдавам всичко. Мъжете бяхме само трима. Младите хора си дрънкаха тихичко, някои с смееха тихичко. Погледнах през площадчето. Зад ридаещите клони на върбите се мяркаше телефон. Говорещите се сменяха бързо. Беше добро време за обаждане. Прекосих площадчето, телефонът принадлежеше на една будка за цигари и други неща. Изчаках френско момиче да увери майка си, че наистина се чувства добре. Слушалката беше гореща от дланта му. Погледнах визитната картичка на мадам Изабела, номерът се оказа лесен за помнене 510-90. Освен номера на стаята, „Мис ферибот“ бе нанесла отдолу предварително с молив името си – Лена.

– Търся Лена.

– Лена?… О, сега.

Някой пееше, не радио, смееше се мъж, засмя се и жена, почаках доста, представих си как я викат от стая номер шест.

– Лена, тук е Борис.

– Борис?… Да! Чаках да се обадите! Къде сте? Идвам след петнайсет минути! Загубих търпение. Настанихте ли се? Ще видите, ще ви хареса.

Тъкмо случай да изпердаша сто грама!… Но си поръчах кафе. Лена!… Какво означава Лена? Кафето беше добро, до чешмата с върбите пристигна автобусът от Парикия, слезе един човек, две патки от съседната маса се разврякаха, изправиха се, понесоха раниците си към автобуса, влязоха, седнаха и останаха така цели десет минути. Вторачих се в автобуса. Беше ми писано в следващите дни често да го наблюдавам. Той идваше всеки час и си отиваше. Божеството, пъпната връв, която свързва Науса със Света.

Посетителите на сладкарницата не останаха безучастни към явяването на Лена. На кораба неведнъж бях свидетел как туристическото дихание по палубите се тонизираше при всяко нейно влизане. И тази вечер, тук, по масичките сякаш премина някакво събитие, което изтръгна духовете ни от достоверността и ни обеща надежда.

Преди да скрия бележника си Лена го видя и се учуди:

– Славянска азбука!

– Аз съм българин.

– А пък аз съм рускиня! – рече възбудено момичето и по този начин хвърли частична светлина върху загадката. – Московчанка. Семейството ми се изсели преди шест години в Съединените щати.

Помоли ме да стана и да тръгнем, какво говоря – издърпа ме, отказа да пие кафе, отказа водка, пъхна ръка под мишницата ми и ме поведе. С американката до мен Науса постесни размерите си и се приближи до младежките ми представи за подобни курортни места. „Мис ферибот“ се притискаше плътно, топлеше цялата дясна страна на гърдите ми през якенцето си, отровата на сладкото усещане, че рекапитулацията на живота ми се отлага, проникваше в кръвта ми, поотпуснах се, заговорих по-смело на английски, пратих по дяволите граматическите правила.

– Не бойте се – беше казала днес в таксито Лена. – Целият свят сега контактува така. Ако не се освободят от оксфордския си комплекс, хората ще се вкаменят.

– На мен той ми поиска четиристотин – рекох.

– Беше жалък – засмя се Лена и оправи косата си. Мелтемът продължаваше да си духа. – За този маршрут таксата е триста драхми и ако ти вземат повече можеш да се оплачеш на първия срещнат полицай. От туй се страхуват, отнемат им правото на таксиметър. Кога ще ми разкажете за хотела си?

Описах обстановката при мадам Анна, предложих й да напусне мадам Изабела, тъй като една разкошна стая в „Галини“ струва само осемстотин драхми.

– Не мога – тук долових някакъв особен оттенък в гласа й. Мадам Изабела е рускиня.

– Но взима двойно повече от мадам Анна.

– Бих се преместила с удоволствие при вас, но не мога.

– Искате ли да пийнем нещо? Вие – узо, а аз – пепси. Ще ми бъде приятно да гледам как някой си пие сладко и без страх за жлъчката.

– Искам да скитаме! – настоя и този път Лена. – Ще ви заведа в телефонната централа. После отново ще скитаме. Може би сте уморен?

– Ами!

– Нощта е чудесна, нали?

– Смятам, че такава нощ не може да се повтори.

– Шест дни духаше без прекъсване, за минута не спря и щях да полудея. Избягах в Атина, но само за ден. Все пак, успях да разкъсам обсадата на морето, угнетяващото усещане, че си заградена от вода…

– Островна болест – опитах се да поясня, но се досетих, че момичето ги знае по-добре от мен тия работи.

Минахме край две гостилнички, сториха ми се най-добрите, които съм виждал, вятърът люлееше висящите под навесите им светлини, зъзнещите двойки пред бутилките потъваха в полусянка, а после се появяваха отново с цялата си сила. Лодките стенеха, няколко въжета писукаха нежно, като котенца, не усещаха особен напън в туй защитено от всички страни пристанище.

– По това време на годината никога не е духало така, от сто години – за кой ли път се впусна да обяснява компаньонката ми. Това не подхождало на Егейско море, така разправят. И колко само продължава!…

– Ще се оправи – казах. – Обикновено съм късметлия.

Отначало влязохме в кривите улички, сами в селището, сами в целия свят, топлината на момичето продължаваше да прониква в кръвта ми, там ровеше нещо, подкопаваше, подготвяше някаква ужасяваща, проклета яма, в която се готвех да скоча. В момента за който говоря не можех да се задълбочавам в зейналия пред мен въпрос, бях погълнат от Науса. Градчето, потънало в светлината на нощта, показваше части от каменната си вечност, внезапно изникваха чародейни църкви с кипариси или без кипариси, изненадваха ни абстрактни чупки на огради, стълбище някое ни препъваше, току виж – спрели сме пред вятърна мелница, стоим, наблюдаваме я и в мисълта си се убеждаваме колко самотна е наистина всяка вятърна мелница. Започваме да се връщаме наново към сърцето на селището, мъча се да разчета наивните надписи и фирми на затворените до пролетта заведения.

– Животът тук се е свил до едно на сто в сравнение с лятото, така говорят.

Блазе й на „Мис Ферибот“, на мен никой нищичко не ми обяснява, представих си с какво удоволствие местните се надпреварват да й разясняват всяка подробност наоколо, а аз бях принуден да стигам до изводите – често погрешни – сам, сам си задавах въпросите, сам си отговарях.

Минахме по съвременен, много грозен мост, под нас в каменно корито течеше рекичка. Телефонната централа се оказа на другия бряг: заличка, телефонни кабини, електронни отражатели на минутите и секундите, един чиновник, нито един клиент, само ние. Седнах, отпуснах се, тук беше топло, закътано, през стъклото гласът на Лена звучеше неразбираемо, а аз си отдъхвах в откраднатите минути на безтегловност. Усещах как се затоплят ушите ми, гърдите. Тялото ми бе насъбрало вятър и напрежение, то имаше нужда от почивка, но знаех, че разговорът с Ню Джърси не ще продължава дълго, писано ми е отново да се върна при вятъра и спящия град, така е според младежкия кодекс. Тя ще напъха ръката си под ръката ми и ще забродим пак като бездомни между църкви и зазимени таверни, и отново ще настъпят моменти, когато ще започна да преценявам ще бъде ли по силите ми да понеса на ръце лекото й телце, както съм правил някога, както всеки мъж го е правил, но някога.

– Мама е добре. – Седна до мен. – Сестра ми също е добре.

– А татко?

– Татко почина— Но преди туй се бяха развели.

– Извинявай.

Бях много смутен. Лена не обърна внимание на гафа, славянският повик в нейната кръв се впусна да обяснява защо са се развели, всъщност ми казваше всичко за себе си, или се стремеше в това, без да се досеща, че не разбирам сума ти неща от бъбрене то й, а ми ставаше неудобно да я прекъсвам, не я карах да повтаря казаното, освен най-важното, и ми се струва, че повече от фактите нямаха особено значение. В Ню Джърси се посъбрали доста евреи. Преди да ми каже, бях разбрал че Лена е еврейка, но каква еврейка, приличаше ми на фантастичната синагога в Испания, превърната в джамия, а после и в католическа катедрала.

6.

В тясното хотелче на местния бръснар ние се сблъскахме няколко пъти и, както е редно, разменихме си по едно „добро утро“, но мога да се закълна, че трите ми съквартирантки тази сутрин се чувстваха като разгромени. Мен вчера всеки ме бе видял поне веднъж по уличките или пристанището. На съквартирантките не може да не им е направило впечатление как американската красавица висеше през цялото време на ръката ми. А какво ли са си помилили те, усетили стареца да се прибира в три след полунощ? Много мисли бях събудил аз у тях и цяла гама от предположения, над които сигурно се открояваше най-близкото до ума обяснение – красивата американка е геронтоманка. Както допусках и аз в надеждите си.

Така или иначе, сутринта не ми беше никак весело, понеже си представях как чудесният хотел „Галини“ стои празен на крайбрежната уличка, а аз, заради най-елементарната липса на упоритост в характера, съм се наврял в тясната клетка с прозорец към „Бар Анастаси“, също зазимен; поне това, оставаше само да загърми нощната му дискомузика. Моята потиснатост премина в тревога щом слязох на уличката. Там видях че дюкянът работеше, бръснарят сам небръснат, бръснеше клиент, други клиенти чакаха по столовете, всички се смееха, увлечени от своите приказки с местно значени

– Господине, искам да платя.

– Да.

Хазяинът просто бръкна в чекмеджето под бръснарския плот измъкна паспорта ми, разбирате ли – паспортът, за който смятах че е блокиран поне до понеделник, беше вече в ръцете ми. Притиснах го до гърдите си, заклех се никога повече да не го давам на хора, които не са ме поканили, а са ме пленили. Натиках всичко в куфара и помъкнах колесарчето по каменните настилки. Най-напред излязох на площадчето с плачещите върби, оттам се отправих към крайбрежната улица, свих по нея, минах по моста – тук рекичката се влива в морето – и щом подминах гаража, който дава „Бийч буги джип“ под наем, пристигнах. Нямаше помен от мадам Анна, нито от съпруга й, нямаше го и малкият Андон, ала имах разрешение да се разположа. Избрах си стая номер три. От тераската й се виждаха доста неща: бяла църква със син купол, камбанарийка, кипарис, надясно – част от пристанището с нескопосно изградена вълноломна стена от небрежно нахвърляни камъни, второ нескопосно вълноломче заграждаше малка акватория, два фара; изобщо – едно дребно пристанище, като пощенска марка. Натежали от влага облаци скитаха по небето, все още не пускаха капка. Опнах шезлонга на тераската, излегнах се, студено, обаче се чув-ствувах толкоз щастлив от добрия обрат, че търпеливо зъзнех и дори не мислех за пропуснатия ден. Очертаваше се дата без къпане. От улицата ми маха Андон. Зад него, с неизбежната си раница на гръб, върви още една окаяница, младо самотно момиче, самотата му се долавяше от разстояние.

Подреждам дрехите си в гардероба, има много място, броят на закачалките е неограничен, леглата са широки, към тях има всички видове възглавници, чаршафи, одеяла, премерих стаята – шест на пет, хем огромна, хем уютна, в нея дори картините са подбрани, ами банята! – едната й стена е в огледала, вана, цялото оборудване е комплектувано от мрамори, порцелани, кристали, кърпи за лице, кърпи за крака, огромни хавлии, всичко от памук, чистотата им може да те притесни; изобщо чистотата в хотела на мадам Анна плашеше.

Не ми се излизаше, привличаше ме тежкото бюро и стола до него, прииска ми се да напиша нещо, но какво, освен страници от дневника? Трябваше да изобразя появата на Лена в туристическата ми екзистенция, да нарисувам красотата й, а тя не се поддаваше на изобразяване, в нея липсваше каквато и да е забележителност, освен това налагаше се тъкмо в дневника да си отговоря на въпро са защо „мис Ферибот“ възнагради точно мен, от което възникваше другият, малко тревожен въпрос: нормална ли е Лена? В съзнание ми тя не фигурира ли като биологичен продукт, изплувал от стрг ниците на Достоевски? Занимавах се с дневника си до обед, след туй отново излязох на терасата. По обедните часове слънцето обикновено разкъсваше бронята на облаците, вятърът постихваше, аз се втурвах към най-близката пясъчна ивица, към най-удобната скала и взимах своето. Днес обаче, колкото и да се взирах, не открих надежда за проясняване, вятърът стържеше простите геометрични форми на къщите, той ме върна в стаята, но мисълта ми не се примири, тя продължаваше да чопли, докато накрая реших да опитам на пристанището.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Там където свършваше редицата на закотвените лодки, в чупката на вълноломчето, водата беше тиха, място само за плуване. Върнах се при рибарите, всички седяха по пейките на църквата, унесени в бъбренето си, което сякаш не бе прекъсвало от създаването на света. Попитах ги, отвърнаха, че къпането е забранено. Знаех си го, къпането в никое пристанище не е разрешено, но попиташ ли, то става още по-забранено. Знаех, че ще вляза във водата, бистротата й ме притегляше. Съблякох якето, в него бяха част от доларите, съблякох пуловера, смъкнах маратонките, после панталоните с другата част от доларите, съблякох и ризата в чието джобче се потайваха драхмите и така нататък, едно продължително събличане в хладния ветровит ден. Всяко влизане в Егейско море позовава у мен тръпката на душевно замайване. Тук водата ме затопли, най-после тялото ми се поотпусна и си дадох сметка, че при туй духане от север Цикладските острови са твърде неуютно място за живеене. Ако не включиш печка, дебелите каменни стени и мраморните настилки ще ти покажат на какво са способни в мрачните сенчести стаи. Все повече се доверявах на водата, тя настойчиво затопляше простудените ми стави. Плувах без да се обръщам към дрехите си. Пирея беше далеч, бяха далеч страховете за парите ми. В мислите ми се мяркаше Лена, идейка за разказ, или досещането, че трябва да пратя картички до близки хора, проблясваше и съпоставката с топлия октомври от миналата година, някаква мисъл за внучетата, запитах се: да скрия ли тяхното съществуване от Лена? Докато плува, човек може да си поразсъждава за какво не, а аз стигнах до там, че се опитах да зърна бъдещето на Андон извън хотела на родителите му, да речем – като литературен критик в Атина и си отговорих, че това е невъзможно; в Гърция децата от най-най-ранна възраст се включват в бизнеса на татко и мама, какъвто и да е, почти нищо не е в състояние да ги изтръгне от бакалничката или баничарницата.

Крайбрежните гостилнички винаги са ме привличали, предпочитам да сядам отвън, разбира се, но този път, за да се скрия от вятъра, влязох вътре и така понаучих нещо за собствениците. В тази гостилничка стожерът е Киро, не повече от двайсет и пет годишен, слаб и висок, с очила; когато контактува с клиентите достига до изтънченост, за него може да се каже че е мълчалив и не се усмихва никога. Две стари жени, едната сигурно е майка му, с готвачките. Приготвят главно балкански манджи, за каквито са зажаднели душите ни: мусака, имамбаялдъ, бамя яхния, слонски фасул, пълнени чушки, пълнени домати, сарми, различни риби-плакия. Гостбите са наредени в правоъгълни металически съдове под стъкло. Всеки ден си поръчвах и така наречената „гръцка салата“ от домати, едър червен лук, сирене, маслини, всичко поръсено със зехтин. Сметките ми се колебаеха от 250 до 400 драхми. Един долар беше равен на 135 драхми. Още две жени – сестрата и сестричката на Киро. Отборът се справяше с работата си добре, отвън всичко изглеждаше благополучно, но отвътре подуших някаква притаена нервност, сприхавост, склонност да се карат, от което подразбрах, но само по интуиция, че всеки, освен бизнеса, си има отделните проблеми, може би старомоминство при голямата, може би моминството при малката. Старите – със своята ретроградност. Четири жени без въображение, които пречат на Киро да се развихри на по-високо равнище. И ето го неизбежният въпрос – по-нататък? Трима са младите, един от тях все може да опита късмета си извън манджите. Обаче не. Само тук. От сутрин до късна нощ, седем дни останах в Науса, но никога не видях заведението затворено.

Поразтъпках се към площадчето. Изпих бавно едно кафе в сладкарничката. Не бързах и, без да правя впечатление, старателно наблюдавах сцената наоколо. На тази сцена актьорите играеха себе си, пред мен се разкриваха младите хора от края на осемдесетте години, бяха тихи, скромни и до такава степен, че ги подозиpax н неоправдана престореност. Те също пиеха кафетата си, разговаряха, или разглеждаха картите на Архипелага. Някои си четяха. Едно русо маце на съседната масичка се засмя високо на нещо от страницата, след което побърза да го прочете на момчето си, но то не се засмя, само се усмихна от учтивост. Умирах от желание да знам какво точно бе възпламенило кукличката, предполагах, че нещо глупаво, но можеш ли да разбереш, така и този детайл си остана загадка, както много от подробностите на пътешествието ми.

Капнал от умора – при такова пътуване човек е винаги обезсилен – ударих му още една обиколка по уличките, този път на дневна светлина, и ми се стори, че снощи, загледан в младото лице на Лена, което плуваше в сумрачието и сенките, не бях видял нищо от селището. Старата Науса се разраства, тя се попълва и допълва от нови строежи. Непривикналото око в първите дни все още не може да различи кои са старите и кои новите къщи, но после окото се тренира, взира се по-сполучливо и разликите се експонират – линиите на новите сгради са по-категорични, стените са по-гладки, прозорците – малко по-широки, все по-често ще ви се натрапят сводестите входове. Ансамбълът обаче си остава непоклатим; всичко е еднакво, повтаря се до втръсване, но това ослепително бяло каканижене край морето, покатерено по скалите, опънато около хълмовете, прилича на редове от перлени огърлици, които си имат собствен синтаксис, действуват ти като самостоятелни строфи на стихотворение, те започват да влияят на вкуса ти, създават необходимия за влюбването ти в тях усет и въпреки явната традиционна схема, всяко островно градче те бръмва по свой начин.

Преди да си легна за следобедния сън защипах мокрите гащета на въженцето и вятърът ги заблъска. Яркосиньото кубе на църквата подсказваше какъв би трябвало да бъде цветът на морето.

– Господине, моля ви.

– Разбира се, мис.

– Можете ли да ми подадете тази малка вещ?

Проследих посоката на показалеца й, предълго се взирах с късогледите си очи в мозайката на моята тераса, няколко пъти погледнах сочещия пръст и накрая открих за какво става дума.

– Вятърът, господине.

– Да, госпожице.

– Благодаря.

– Моля.

Подадох капачката през символичната преграда между моята и нейната тераса, съседката ми по стая я натика непохватно в гърлото на пластмасовата си бутилка с минерална вода, изчерви се, усмихна се и се прибра. Представих си я – прашинка в огромната стая с многозначителното присъствие на две легла, с едно панталонче, една ризка, една четка за коса, едно червило, един деодорант, една книга, една географска карта, едни маратонки, едно пуловерче, едно яке, един часовник, една пиличка за нокти, един лак за нокти, една химикалка, едно бележниче, един спален чувал, едно дунапреново дюшече, една плажна рогозчица (закупена сигурно преди три години в Испания) и така нататък – все по едно, но непременно два бански, или три.

Изпих глътка от моята бутилка „Лутраки“ и легнах. Минерал­ната вода е нещо което всеки турист носи обезателно и навсякъде със себе си. Струва от 43 до 100 драхми, кой както те прекара, обикновено – 70. През топлите месеци за двайсет дни можете да изпиете поне петнайсет бутилки: 1000 драхми или седем и половина долара. Зачетох романа в четвърта книжка от Синия бюлетин на пи­сателите. Джон Фаулз изразходваше неимоверни усилия да докаже, че ако става дума за порнографски роман, може да сложи всички колеги в джобчето на ризката си, а това, както и да е, но той се стараеше да ни го пробута за интелектуално събитие. Не можех да не се усмихна. Така, след като се усмихнах няколко пъти – преся­кох последната си усмивка наполовина и заспах дълбоко, грохнал, осолен от морето, нарочно пренебрегнал струята на душа, за да усещам сладкото щипене на солените кристалчета по кожата – един­ственото доказателство, че съм истински на море…

Стори ми се, че някой ме вика, изпървом по-тихо и неразбра­но, ала по-късно чух името си ясно и скочих. Показах се дори на терасата. Никой. Лена я нямаше. Ей, какво ще правя с тази исто­рия! Ако можех да вярвам на часовника, бях спал цели два часа. Чувствах се унищожен от умората. Приготвих си кафе, изпих го с намерението да се ободря, но не усетих такова нещо, не усетих и наслада, боляха ме очите, нещо притискаше слепоочията ми.

– Разочарова ме, Джон!… За какво те мислех, и ето че на­прави търговски жест в романите си. Засрами се и се съвземи.

От ясно по-ясно: настроението ми е никакво. Съблякох се и влязох в банята. Под острите стрелички на водата свалих солената опаковка на кожата си, задишах дълбоко и ме осени отрезвяването: повече не биваше да се държа глупаво с Лена. Каква е тази игричка! Ами че така постъпвах някога, сега всичко звучи смешно, необходимо е незабавно да й звънна.

От площадчето набрах 510-90. Обади се мадам Изабела на гръцки. Щом чу гласа ми, превключи на руски:

– Борисе, вие ли сте? Защо не се обаждате? – Започна да ми се кара. – Лена не е излизала никъде и ви чака. Къде се губите? Видели са ви да се къпете в пристанището.

Лена за първи път ми заговори на руски. Разбрахме се да се видим на площадчето.

– Изобщо, ще се чакаме само там. И ако стане недоразумение, тъй де – ако се загубим, ще се търсим в сладкарничката.

Навирих нос, прекосих площадчето по диагонал. Най-красивата жителка на Науса, една руса гепардка от представителното пътническо бюро тук, чакаше автобуса за Парикя. Видя ми се като маце от средна ръка. Влязох победоносно в сладкарницата, вътре нямах работа, търсех огледало. В огледалото се отрази един двойник на Грегори Пек, той умее да прави всичко добре, но най-добре умее да влудява младите момичета – не им звъни цял ден, настървява ги и вечерта ги пробожда с внезапно прозвучалия, дълго очакван глас.

– Следобед нарочно не пих кафе – рече Лена. – За да пием сега. Къде потънахте? Исках да ви заведа в Санта Мария.

– Какво е то?

– Манастир и плаж, намира се на другата страна на острова. При такъв вятър там е спокойно. Отива се с кораб.

7.

Тази сутрин забелязвам, че вятърът е поспаднал, слънцето се е разкрило, по залива шарят лодки. Това означава ли, че най-после навлизам в представата си за южно море и Циклади? Ето, виждам ги, пъплят, катерите кръстосват, напредват към набелязаните си рибни находища. Отсрещният бряг се е очертал ясно, небето се дави в светлина.

Тръгнах по крайбрежния асфалт, минах край „стълбището“, огледах го, то водеше към хотела на мадам Изабела. Подвоумих се: да поканя ли мацето? Отказах се, имахме фиксирана среща към дванайсет в пристанищната гостилничка.

Скалната част на градчето свърши, свършиха и къщите, оттук нататък започваше безкрайната дъга на плажа, докъдето видят очите – дъга от обли мраморни топки, големи и малки, топки за тенис и топчета за пинг-понг, неповторима белота, само при водолинията я загрозяваха мъртви, но свежи засега, изхвърлени от мелтема, водорасли. В далечината, върху дъгата лежеше един-единствен човек, някакъв такъв, като мен. Реших да не го подминавам, спрях и започнах да се събличам. Да вярвам ли на очите си – човекът започна да ми маха енергично, да, дочух дори името си, този път наистина.

Докато се приближавах към нея, Лена се изправи, постави смокиновия лист от плат там където трябва и седна. Както и предположих, тя лежеше на неизбежната си рогозка. Показа ми свободната част на постелята. Отказах енергично, уплаших се от остриетата на гърдите й. Лена затвори книгата, беше „Неточка Незванова“ Мадам Изабела предлагала много книги на руски.

Приближаваше лодка, очаквах поне сега да нахлузи горната част от своя оскъден бански, но Лена не се закри, голотата й сякаш допълняше хубавия ден, телцето й лежеше като мраморна скулптура сред реката от мраморни камъни – тежко и леко, плътско и нежно, трезво. Лодката докосна чакълестата ивица, на брега скочи юноша с кофа в ръка и заоглежда плажа. Понякога разравяше водораслите с крак. Момчето мина край нас, търсеше, но какво? Наведе се само два пъти, като че ли изрови нещо от водораслите и го хвърли в кофата. След туй се върна в лодчицата си.

– Нямате ли чувството, че ни обраха? – рече Лена. Неволно посегна към гащетата си, може би искаше да ги смъкне, но се отказа, навярно отложи пълното си събличане за друг път. – Той се наведе два пъти, разбирате ли, взе ни цели две неща.

– Мелтемът е хвърлил дребулии от дъното – опитах се да поясня аз. – Нещо, което другия сезон ще бъде продадено като сувенири от Парос. Стори ми се, че бяха сюнгери. Предполагам, че след бурите момчето събира сюнгери.

– Яд ме е – настоя Лена. – Каквото и да е, било е наше, двете неща се намираха пред нас, щяхме да си ги разделим, до края на живота биха ни напомняли за този хубав ден. Усещате ли колко е тихо? Преди няколко дни щях да полудея, никога няма да забравя денонощията, в които вятърът ме бе притиснал, тогава бях на ръба.

Започна. Отново. Темата от снощи. Колкото формите на тялото й бяха лаконични, толкоз разточителна бе мисълта й. Отведе ме на остров Санторини, дойде ред и на легендата за Атлантида. Тази легенда бях прочел не един и не два пъти, но сега наистина ми се стори по-интересна, тъй като ми я разказваше не кой да е, а студентката по история от Ню Джърси, защитила доктората си пролетес.

В ранните си блянове – както повечето деца – виждах Африка, после се появи Сан Франциско, по-късно Хавай; много географски авантюри идваха, обсебваха ме и си отиваха. Накрая ме връхлетяха Цикладите. Вече бях на петдесет, тези острови не се намираха далеч от София – два часа със самолет и още шест с параход. Докато живееше в мидата на бляновете ми архипелагът се превърна в космос и най-южният от него, остров Тира, бе заблестял като бисер. Полегнал на плажа до Лена вече знаех, че Тира няма къде да ми избяга, предстояха ми още шест часа с параход. Това добре, но къде бе изчезнало името Тира? Защо? Всеки повтаряше: Санторини, Санторини! В Атина ми казваха: Щом сте тръгнали натам, идете в Санторини, на всяка цена Санторини. Санторини се оказа другото име на Тира. Вътре в себе си знаех, че пътувам към Тира – единствената отломка от потъналата Атлантида. На 19 октомври 1987 година обаче аз все още не знаех, че на остров Тира ще се състои едно от големите събития в живота ми.

Запътих се към водата.

– По бански? – учуди се „Мис ферибот“. Всъщност не беше учудена, а шокирана. – Къпете се по бански костюм, когато няма хора?

Свалих гащетата си.

Приятно ме изненада дъното, беше пясъчно.

– Идвам! – извика „Мис ферибот“ докато смъкваше парчето плат от онова място. – Чакайте!

Заплувахме по посока на пристанището. Извърнах се и погледнах към брега. Там, самотни, едни до други лежаха нейните и моите дрехи. Във водата, самотни, един до друг – дори, като плувахме, несъзнателно се докосвахме – Лена и аз. Като младеж някога мечтаех да преживея подобно нещо в някоя лагуна на Тихия океан. Сега обаче като стар човек, преживявах наистина този филм, на остров Парос…

После седнахме под навеса, седяхме няколко двойки, всички говорехме тихо, отдавна бе излязъл вятър, слънцето бе изчезнало, надеждите ни за хубаво време се бяха скапали, лодките потръпваха нервно до кея.

Наруших сухия си режим. Нямаше сила на света, която да ме възпре. Може би заради провала на времето, рибарите по пейките се караха, бе възникнал някакъв спор, в него взеха участие всички, тези които кърпеха мрежите – също. Лицето на Киро остана каменно, той знаеше че не пия, но напълни чашите ни безмълвно. Лена се извини и си позволи малък каприз, помоли да залеят горещата риба с лимонов сок, разреден с малко вода и да хвърлят тринайсет зрънца захар. Приех еврейско-руско-американската измислица с одобрение. Рибата не стана по-вкусна от това, но проявих лицемерие.

– Надявам се, че не сте видели крепостта.

– Не съм – признах. – Как така, без вас?

– След малко ще ви я покажа.

Лена ме натири отново в историята на тукашните земи, започна от неолита, потопи ме изцяло в мъглата на периодите, но слава богу, помоли ме да запомня само Византийския период от 330 до 1204 и веднага след него Венецианското владичество от 1205 до 1537 година.

– Венецианците са оставили тази малка крепост, в която ще ви заведа. Виждате ли я?

Отдъхнах, крепостта отстоеше само на триста метра от гостилничката. Това, което бях възприел за стара вълноломна стена е било крепостта…

Дребни рачета пробягваха, за да спасяваха се от подметките ни, бързаха да се шмугнат в локвичките. Водата беше морска и лежеше по каменната настилка на овалната кула. Като се изключи дупката през която се промъквахме, понеже морето преграждаше пътя ни, от помещението към света гледаха осем дупки – сводестите прозорци на крепостта. Може би някои от тях са служили за бойници, знам ли. През тези дупки, заедно със светлината на деня, се вмъкваше и вятъра. Лена ме принуди да постоим на всеки прозорец поотделно, по този начин видяхме както главните, така и междинните посоки на света – нещо като огромен компас – аз и тя, на осем места, рамкирани от мраморни венециански сводове. При всяко преместване Лена хващаше ръката ми, притичвахме, прескачахме локвите (грайферите на маратонките ни спасяваха от подхлъзване) и заставахме кротко в поза под сводовете. Статичното състояние всъщност се напълваше с особена, лесно разбираема динамика – Лена пъхаше ръка под ръката ми, облягаше перфектно изваяната си главичка на рамото ми и се вглеждаше в далечината. Настояваше да се вглеждам и аз. Тогава тя стискаше ръката ми с длани. Стояхме. Топлината на младата й кръв проникваше, вече за кой ли път, боже мой, в тялото ми и не знаех какво да правя нататък. Трябваше ли да понаведа малко-малко лицето си към нейното? Предоставяше ли й се право на възражение ако целуна полуотворените й устнички?

Това е въпросът.

Кое е по-достойно за духа и за българската национална чест – да се въздържа или да нападна?

8.

Някаква допълнително придобита интелигентност ми диктува да не посягам – до това убеждение ме докараха следобедните мисли в леглото. Въртях се, не можех да поспя като хората и накрая станах. Но не заради банална любовна безсъница. Дразнеше ме силната светлина на деня, ококорваше ме усещането за загуба. Навярно щях да загубя много, слънцето се показваше все по-често, а аз, вместо да плувам, дъвчех ли дъвчех чаршафа. През стъклото на затворената врата виждах как яростно се мятат полуизсъхналите ми гащета на въженцето. Отворих, хавлията на мацето от съседната стая плющеше остро, студено. Долнището на банския й костюм беше мъничко, медалионче – и то, сиротното, зъзнеше на терасата. По уличката профуча „Бийч буги джип“. На асфалта се появи мадам Анна, следваше я Андон. Носеха обемисти леки вързопи. Вятърът повдигаше роклята на майката, белите свивки на краката й просветваха с хладно, неподобаващо за Егейското крайбрежие сияние.

Отново пуловер, отново зимното яке. Вървя към близкия плаж и зная, че няма да вляза във водата, но все пак ме тегли надеждата, че бог ще се смили над лудия. Дори не свърнах по посоката на морето, продължих към хълма и си казах: пък нека се разтъпча и аз малко по тази гръцка земя, да поскитам между храстите, скалите, недоразвитите диви смокини и десетки други неразраснали се, но жилави и упорити в своето отшелничество, съвсем непознати растения. Вятърът ме бута отзад, тласка ме и наклонът се топи под краката ми. Морето вдясно се разкрива все по-широко и все по-синьо, въпреки вълнението. Обърна ли се, виждам Науса, виждам пристанището с вълноломчетата и фарчетата, лодките, туристическите корабчета, виждам рибарската църквица Свети Никола и едва в този миг сякаш разбирам цената на моето пътешествие в залеза на живота ми. Аз съм тук, Лена е с мен и в студеното време продължавам да се къпя по два пъти на ден.

Вятърът ме тласка и вървя, катеря се по скали – места само за пепелянки.

Малко преди да се уморя, съдбата ме възнагради за усилията: от върха на баира огледах другата му страна; същите храсти, същите диворасляци, напечени скали. Но долу се откри другата част на залива. По тавата му препуска вятърът, всичко е кажи-речи като останалото зад гърба ми, но в скалите под мен се тули тиха водичка, жълтее се пясъчна ивичка. Белее се обърната с дъното нагоре лодка. Като огромен плажен чадър върху част от ивичката хвърлят сянка няколко скупчени дървета.

Избрах си зàветната част на заливчето, съблякох се в подножието на скалите. Можех да се скрия и зад лодката, но ми се стори че там не е тъй надеждно. Скоро разбрах че някои места са за други хора. Немкините дойдоха по моята пътечка през пущинака. Най-напред чух гласовете им, те направо се радваха – отгоре виждаха свободното си скривалище зад лодката, но все още не можеха да видят мен зад скалите. Поздравихме се, по такива места туристите обикновено измърморват по нещо и си кимат. Знаех, че преча, ако не бях аз те начаса щяха да хвърлят и долнищата на бикините си. Телата и бюстовете им бяха червено-бели, личеше си ненаситната им жажда за повече слънце… Наблизо би трябвало да има шосе, чух шумовете на мотори, мерна ми се покривът на автобус, шофьорът даде клаксон, по това разбрах, че отгоре се вижда добре мястото около лодката. Много просто – пътят Науса-Парикя! Това означаваше, че мога да го използвам, да пренебрегна пътеката през камънаците. Но пак по тази пътечка се появиха още две момичета и едно момче, явно американчета. По беглите ми изчисления плажчето можеше да побере най-много десет души. Мелтемът вършееше над главите ни, дъното се белееше със светлите си чакълести плочки, бюстовете на мацките се бяха отпуснали обидно безчувствени, момчето се зачете в книгата си. Нагазих във водата, поех въздух и изгмурках поне десетина метра. От тази по-добра гимнастика на тялото и духа не съществува, пред нея сивеят и йогите и тогите…

– Знам го туй място, то е само за лошо време. – Лена се приведе леко встрани, предоставяше възможност на хлапето от касата да ни сервира по-удобно. – „Фунията на рая“.

Изрече го на английски и на руски, помолих я да ми го дообясни. Струва ми се че успях да ви го предам точно на български, така го и записах в бележника си – „Фунията на рая“. Лена обичаше да изобретява названия, понякога наименованията на народната фантазия й се струваха брутални и тя предпочиташе да дамгосва местностите по своему.

– Така ще го наричаме с теб – заключи Лена.

– Днес морето е отново с познатата си прическа – подхвърлих аз.

С това й дадох възможност да повтори измисленото вчера.

– Афро! – изрече с удоволствие тя. – Навярно тази фризура сега е модна между– моретата.

Отскочих до будката, снабдих се с вчерашния брой на „Атенс нюз“. Огледах заглавията. Компаньонката ми не прояви интерес към събитията. Търпеливо изчакваше да изстине кафето, обикновено го изпиваше студено и на мравешки глътки. Момчетата по масите не я интересуваха, вниманието й можеше да бъде отправено само към местен, да речем, по-колоритен човек, от когото да изчопли легенда, случка, или загадъчно звучащо местно наименование.

– Опитайте сладоледа. – Съпротивлявах се, но тя напъха лъжичката в устата ми. – Заслужава си, нали?

Заслужаваше си.

Само че да бях поне шестнайсет години по-млад. За тия шестнайсет години бих продал душата си не само на дявола.

– Защо не опитаме столовете и на отсрещното кафене – рекох. – Предлагам утре да се чакаме там. Има повече слънце, струва ми се, че не духа толкоз. – Разтворих вестника съвсем. – Може би там кафето ще се окаже по-добро.

– Все тая! – Лена натика за втори път лъжичката в устата ми. Тя вършеше нещо, което изобщо ненавиждам, не понасям. При обикновени обстоятелства не бих допуснал чуждата лъжичка в устата си. Сега обаче всичко ми се стори неповторимо сладко. Спин ли? Глупости! – Онова кафене е на същите хора.

– На кои?

– На тези тук, на хлапето, което ни обслужва. Там се разпорежда по-голямата му сестра. Хлебарницата също е тяхна. Както магазина за бонбони. Целият площад е техен, разбирате ли?

– На хлапето.

– И на сестричката, и на по-голямата сестре, на майката, на бащата, на брата, на брата на майката, на брата на бащата. По-рано се интересувах, питах и научавах, сега имам какво да правя и повече не ми се пита. Може би ще разплета кълбото докрай, може би ще се окажат техни и павилиончетата, магазинът за сувенири, пътническото бюро, гаражът на „рент а кар“.

– Но вече имаш какво да правиш?…

– Ми как, вече не съм сама.

9.

Все повече се настройвах към цикламени преживявания. Студената стая, в която се събудих, ме предупреди, че бъдещето може да се окаже и неприятно. Не ми се ставаше, но нямах под ръка нещо за четене. Вятърът блъскаше терасата. Излязох от завивката, за всеки случай погледнах въженцето, гащетата ми все още се вееха там, извиваха се на всички страни и се гърчеха. Кубчето на църквата се синееше дежурно. Камбаната в камбанарийката не помръдваше; не можех да си обясня защо. Заливът беше пуст, фарчетата дремеха гуреливо, гларусите прорязваха пространството без да движат крила. Навлякох пуловер върху пижамата и се спуснах до рецепцията. На една от масичките пъстрееха забравени от гостите списания. Взех „Щерн“ и „Нюзуик“. На стълбището срещнах единствената друга жива душица в хотела. С раница на гръб, мацето напускаше мраморите и хладните чаршафи на „Галини“.

– Сироко.

– Сироко – съгласих се аз. – И се засилва.

Поставих ръка върху косичката й, безименният пръст и кутрето ми леко докоснаха ушенцето и слепоочието й. Погледнаха ме сиви безхитростни очи, те нито питаха, нито очакваха отговор, не се и страхуваха, само ме гледаха, не можах да отгатна казваха ли ми нещо или не ми казваха. Само аз й изрекох без да й го изричам на глас, че все пак двамата сме прекарали известно време в безлюдното хотелче, тихи един за друг, отделени от студена стена и символичната преграда на терасата. Прошепнах й още, че нейните пликчета, тласкани от мелтема, миналата нощ успяха да пропътуват дължината на въженцето и сутринта ги заварих да докосват слиповете ми. Каква затрогваща нежност. Не може да не е забелязала тази нощна авантюра на бельото ни; ако е имала въображение, разбира се.

Свалих ръката си. Останах съвсем сам, вече не ме съгряваше беглата сладостна мисълчица, че зад стената диша друго същество, при това женско, нежно, потънало в своята безпомощност да търси, и то като другите, ласката на Елада.

Прибрах се под завивката. Фееричните ваканционни реклами на списанията – предимно с палми и шоколадови жени – ме позамаяха. Отведох любимата си на Молукските острови, вместих я в картинката, поставих я сред телата по шезлонгите. Лена пасна навсякъде. Захвърлих „щерна“, скръстих ръце под главата си: Глупако, думай, ще се влюбиш ли? Тя ти бута сладолед в устата с нейната лъжичка. Казвай, ще се влюбиш ли? Искам да го заявиш на глас. – Не!

Опипах лицето си, прецених че няма защо да се бръсна, но се обръснах. – Не! – извиках на образа си в огледалото. А след малко допълних: – Ще бягам!.,.

Малкият пристанищен град Парикя ми се стори шумен, раздвижен, и въпреки туй – далеч по-автентичен от Науса. В него не видях много нови къщи. Два часа ми бяха достатъчни да обиколя по-живописните улички и туристическите средища. Пъстроцветната младежка сган кръстосваше край мен, всеки или идваше от вътрешността на острова, или отиваше нататък, или пък чакаше корабите към другите острови. Тук бяха отворени все още много магазини, стоките им заприщваха уличките, зяпачите убиваха сполучливо времето си край тях.

Поскитахме малко заедно, изпихме по една пепси-кола, помълчахме си. Бяхме седнали в „свърталището“ и чакахме кораба й за Пирея. Пак повтарям – мълчахме. Бившата ми съседка от хотела наблюдаваше втренчено вятърната мелница отсреща и мога да се закълна, че я възприемаше само като вятърна мелница, а не като туристическо бюро в каквото я бяха превърнали. Щеше ми се да й разкрия, че тя, и само тя е истинската ми любовна авантюра за петте поредни години, в които посещавам Гърция – онова докосване до косичката и ушенцето, нейното безмълвно очакване!… Може би и момичето си мислеше сега за този момент.

Моят автобус се появи преди нейният кораб. Сбогувахме се…

Когато седнах да обядвам, лицето на Киро, както винаги, си остана непроницаемо, но майката, лелята и сестрата, о, техните очи ми разкриха това, което очаквах.

Скоро се появи и упрекът:

– Защо не ме взе в Парикя?

Тя си ощипа едно картофче от гарнитурата.

– Тръгнах рано, смятах че спиш.

– А мислиш ли, че мога да спя, когато съм в такова напрегнато очакване?

Мамицата ти еврейска! Побърка ме. Как да разбирам думите ти? А даваш ли си сметка за моето напрежение?

Изпратих я до стълбището на нейния хотел, върнах се в стаята си, прелистих списанието и заспах. Събуди ме някакво извикване. Замаян изскочих на терасата. Лена сочеше наоколо. Небето и морето се пропукваха от силна слънчева светлина.

– Не духа ли?

– Какво от туй?

Разчистеното от облаците небе топлеше мащенски земята. Още един подарък, още един ден за къпане. Отправихме се към Фунията на рая. В гънката на най-голямата скала като миди се потайваха две розови голи тела. До лодката лежеше трето голо тяло. До третото голо тяло се въргаляше мърляв, дебело облечен – май че с два пуловера – местен гларус. На него сякаш не му се бръснеше, не му се разговаряше, направо не му се живееше. Спеше му се. Младежът сигурно се чудеше как да се отлепи от изконсумираната жертва, да се поприбере малко у дома, поне за кратък отдих. Но въпреки ситостта си, гларусът огледа твърде обстойно Лена, без да се съобрази с моето присъствие. Изглежда си знаеше от друг път, че с Лена хаби напразно енергия и я огледа по навик, без надежда, но повтарям – не му пукаше за мъжа до нея. Гларусът след малко се оттегли в дрямката си, но аз останах да се мятам в яростта на възрастния любовник. Мене гларусът не ме изобщо броеше, все едно че ме нямаше, за него старчето отсъстваше. И отново, за кой ли път в живота си, проклех бога, че не ме е създал здравеняк – да крачна до мърляча, да го шляпна с опакото на ръката си. Лена, браво на нея, прави й чест, този път легна на пясъка с двете парчета на бикините. Влязох в морето, заплувах, както се казва – наплувах се. Отделих се от заливчето и изчезнах от полезрението. В откритата част водата се оказа студеничка, левият бъбрек ме понаболяваше, но продължавах маратона към отсрещния бряг, исках да покажа на ленивото копеле, че спадам към неизвестна нему категория от възрастни хора, от тия, дето, ехееее…

10.

Късметът, който всички извадихме тази година в егейските острови, е направо невероятен; вятърът просто се изсипа върху Науса, зайчетата припкат по моравото море, всички врати на „Галини“ се тресат. Особено моята. Неизвестен демон настоява да влезе в стаята ми. Седем и половина. Само. Слънцето обаче започва да се промушва, навярно подир обед ще се повтори вчерашната история, ще взема да се окъпя отново за сметка на бъбреците. Ето, светлината се залепи по стените на църквата. Понякога идвам до убеждението, че градовете тук са крещящо бели тъкмо по тия причини – да поддържат оптимизма в мрачните островни дни, когато няма къде да избягаш. Психическото въздействие на отразената от стените светлина – когато вятърът насилва вратата ти – е поразяващо.

Мръднах до павилиона, купих си вестник и се хванах за сърцето. Само туй оставаше. Да, вятърът натискаше и там, клаустрофобията ме беше спипала за гърлото, усещах пръстите й, започнах да си повтарям: не се плаши, не се плаши. Направих опит да се усмихна, повиках на помощ самоиронията – старият мъж и момичето… Напразно, бях застанал пред прага на паниката, а тя ме насочваше към куфара, към автобуса.

Но тази внезапно пламнала любов? Да побегна от Лена? Сега? Когато ми е заявила, че живее в напрегнато очакване?

И все пак, въпросите отпаднаха пред уплахата, че може би съм свършен. Островът продължаваше да ме души. Днес е шестият ми ден в Науса. Двадесет и първият за Лена. Какво търси тя в тази малка точка на Гърция? Чака ли някого?

Отново нямам възможност да си задавам въпроси, островът ме притиска, задушавам се, старая се да вървя бавно. Пъхам се под завивката. В страха си пред внезапната смърт си задавам друг въпрос: Ами сега? Ти имаш среща на пристанището. По обед трябва да се намираш там. Ще отидеш ли?

Абсурд.

Към единайсет обаче старият човек се изправи и тръгна, любовникът потегли. Под небето се бяха разместили неведоми атмосферни пластове, светлината на деня стана категорична, гърдите ми се отвориха.

Седя на пейка, тук е припек, завет, пак наблюдавам лодките и рибарите. Кърпят, скатават мрежите. Гърбът ми се е подпрял на църквицата. Вратата й е отворена. Лена подава ръката си в движение, повлича ме. Вътре е празно, кажи-речи – нищо; четири кичови икони, очукан свещник, до него купчина свещи, лоясал шкаф с цепка за монетите. Пущаме. Взимаме си свещи. Запалваме ги от единствената, която гори. Нещо ни гнети.

– Рибарите са изправени пред сериозни изпитания – отбелязва Лена.

– Още малко, съвсем мъничко им е нужно – съгласявам се аз – и ще превърнат църквата в склад.

– За склад е чудесна – съгласява се Лена.

– Ако си наблюдателна, обаче…

– Вече са струпали мрежи в ъгъла, да.

– И все пак църквата се брани.

– Свети Никола ги респектира.

– А колко е красива отвън!

– Тук много от нещата са красиви отвън.

Днес няма да умра, мисля си аз, тъй като усещам глада. Киро е застанал до масичката ни. Слуша.

– Отвън е чудесна!

Киро отива да изпълни поръчката.

– Отвътре е обидно делнична – подхвърля Лена.

Настоявам да повтори бавно на английски, после на руски, искам да разбера безпогрешно трудния израз, в хотела ще го запиша точно.

Лена гледа слънчевия блясък по лодките.

– Днес май ще ти свирна отново.

– Естествено – отвръщам аз.

– Все пак си полегни. Ще те събудя.

– Естествено. – Смеем се. – Фунията на рая ни чака.

– Но днес няма да ме оставиш като вчера на пясъка сама, обещай.

– Обещавам.

Лена ми подава визитната си картичка.

– Това означава ли, че довечера ще се разхождаме до късно из Науса за сбогуване?

– Естествено.

Никой не се смее.

 11.

^,,Свърталището“ на Парикия се намира там, където започват асфалтовите изходи към пасажерските кейове. В Свърталището по необходимост престояват повечето туристи. Сладкарницата е просторна, масичките в нея са много, макар че навън те са десет пъти повече. Машините за кафе и тостерите за сандвичи бълват непрекъснато, братята с жените си и братята на жените им залягат мъжки, те са и шофьорите на камионетките и сладкарите, те пекат предпочитаните от клиентите кифлички – пред черния вход към заведението не секва потокът от тавите, касите с газираните напитки, гюмовете. Тук се консумира всичко, в големи количества, освен алкохолът. Ако сте забелязали, старая се да ви описвам поведението на младежите край мен, те привличат вниманието ми от самото начало на пътешествието. И ето че се натъкнах на сензационно откритие: като се изключи някъде някоя бира или бутилка рацина в интимна гостилничка, не видах момчетата и момичетата да пият.

Споменах вече, броят на масите отвън е по-голям. В момента са заети само няколко, всичко се е прибрало на топло, при това отвън е и прашно. Не можах да разбера откъде мелтемът довява праха, не ми се и пита.

Сякаш се радвам на свободата си.

В 11.15 часа фериботът „Наксос“ отнесе Лена към Атина. Поогледах пасажерките, по-красива от нея не видях, така че й предстоеше отново да се превърне в „мис ферибот“. Пак съм сам по неясно очертания ми път из Цикладието. На гръцки това означава нещо като окръжност и означава още, че мога да се въртя в окръжността до края на живота си, ако не буквално, поне в спомените си, щом съм допуснал лекомислието да се нахендря в любовната мъка.

По разписание моят кораб трябва да пристигне в 14 часа, да ме вземе и да ме отведе в обратната на Лена посока. До тогава има два часа. Оставих спокойно колесарчето си пред сладкарницата. Открих и купих разширена карта на Архипелага. Погледнах. Тира ми вдъхна надежда, от Тира до Крит разстоянието ми се стори назначително, туй означаваше, че се спущам още по-наюг. Тоя дето духаше обезсилваше духа ми, принуждаваше го да слиза колкото може по-ниско, към топлата Африка, към упованието, че там духането ще се стопи и духът ми най-сетне ще се успокои. Повтарям: останах сам с подмолното ликуване за освобождаване. Цяла нощ бях скитал по студените улички на Науса. Лена бе увиснала на дясната ми ръка, дълго, до сутринта. Сега ме гази нещо като мускулна треска и всяка фибра на тялото ми е нагнездена със студ.

12.

„Тира“ се вряза в развълнуваното море достойно, като стара аристократка с овехтели дрехи, която се е подчинила на съдбата, отдадена на самотните си еднообразни разходки. Хубаво-лошо времето, фериботът поглъща безропотно определеното му разстояние. Нощува само на две места: на остров Тира и в Пирея.

Много скоро спряхме на Наксос. Този остров си го бях заплюл, смятах да го помета на връщане. Потеглихме отново. Закусих в бюфета, позяпах някакъв екзотичен филм, след туй поседнах на десния подветрен борд, вторачих се в раздвижената вода. Едва след закуската и кафето, скрит на завет, започнах да усещам удоволствието от факта, че пътувам по Егейско море. Пред взора ми нямаше само вълни, наблизо винаги се намираха любопитни опорни точки за окото – сухи безименни островчета, голи самотни скали. Заглеждах се в някоя от тях – стърчи сиротна и ненужна, пречка се на вълните, дебне корабите с твърдата си опасна красота. Птица само ще кацне на нея, нищо повече; лоциите предупреждават да я заобикаляме. Освен подобните на нея скали, освен голите отчаяни в изолацията си островчета, погледът ми си беше намерил допълнителна опорна точка – неподвижното сурово лице на една жена.

Облегната спокойно на стола, жената се разграничаваше от туристите, преди всичко по възраст – четирийсет си ги беше набавила отнякъде всякак. Можеше да се поспори само дали да й се добавят оше пет отгоре. Тя не кръстосваше палубите и салоните, не се взираше в огледалце, не четеше, само седеше в ъгъла, до входа за туристическата класа, сякаш позираше на художник. Нито красива, нито грозна, нелишена от самочувствие, жената внушаваше усещането за непревзимаемост, кестенявата й коса се сгромолясваше зад облегалката, дебелият пуловер и прекалено широката горна дреха от дънков плат огрубяваха и без това едрото й тяло с дълги ръце и дълги, не по женски източени пръсти.

Заговорих я след като напуснахме остров Иос. Плавахме в абсолютна тъмнина и шом усетих, че „Наксос“ се готви да влезе в пристанище, изненадан от бързото пристигане, скочих на крака. Но преди да нарамя чантата си, съвсем непринудено, запитах;

– Това Тира ли е?

– Не, господине, това е Сикинос.

– Благодаря Ви.

В тъмнината нито ми се бърникаше в чантата, нито имах желание да се взирам в картата, но вие можете да погледнете във вашата карта и да разберете за какво става дума. От остров Иос се открива един-единствен път – право към Тира. Кой да предположи, че корабът ни ще се отклони до Сикинос.

Върнах се на стола си, вече не можех да виждам нищо в морето, не ме интересуваше как ще пристанем на Сикинос в тъмнината, бях обхванат от неизвестността наречена Тира. Непознатата, която така учтиво ме беше осведомила къде точно се намираме, обитаваше все тъй неподвижно своя ъгъл. Поразтъпках се, от скука изядох една баничка в бюфета на първа класа. Когато се върнах на мястото си, позата й си беше останала непроменена. Жената все повече ме интригуваше, след разменените между нас думи тя сякаш се отдалечи още от мен, прекалено забулена от мрака. Доколкото успях да схвана тогава, двамата бяхме вече съвсем сами в тази част на парахода. Преди да се разположа на стола си, „Наксос״ отново изяви намерение да спре. Този път нямаше никакво съмнение, презрамчих чантата и се приготвих да подкарам колесарчето по палуби и вити стълбички към изхода.

– Господине, това не е Тира.

– И това ли? – изненадах се аз. – Тогава какво може да бъде?

https://www.google.com/search?q=FOLEGANDROS&hl=en&client=gmail&rls=gm&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=FmtaT-O5FIbIsgav2OCLDA&ved=0CHsQsAQ&biw=1287&bih=980

– Фолегандрос.

– Чак Фолегандрос! Отишли сме толкоз встрани? Според мен, не пътуваме, а обикаляме.

– Все пак и по тия острови живеят хора.

В тъмнината, на крачка от мен, се потайваше един човек, с него бяхме разменили няколко думи; подир Лена и немското момиче от хотелчето, за трети път нарушавах мълчанието си. Това ми достави радост, някак си ми потръгваше. Но по-нататък разговорът продължи тромаво и не само поради факта че събеседникът ми се оказа норвежка. Долавях други причини, далеч по-сериозни и от класовите: чисто и просто норвежката принадлежеше към най-висшата категория на човешката общество, към кастата на интелектуалците.

Отначало ме взе за алжирец и ми даде рязко да разбера, че разговорът е свършил до тук. Три минути мислих по този въпрос, накрая, кой знае кое ме накара да повторя:

– Не „Алжерия“, мис, ״България“! Някакъв шум ви попречи да чуете добре.

– Аха.

Пояснението не допринесе кой знае колко за благоприятното продължение на разговора, само усетих, със сигурност мога да кажа, че събеседничката ми се поуспокои, може би подразбра, че няма да бъде отвлечена, изнасилена и посечена.

Трудно, с пот на челото изкопавах сведенията: художник, Осло, под наем вила на Тира, за осем месеца.

– Подвиг – рекох аз.

– Защо?

Този беше първият въпрос, който тя ми зададе, вече не питах само аз, бях довел все пак работата донякъде. Защо да крия от вас, към този човек се втурнах със всичките си сили, понякога участвах долнопробно, превръщах се в жалък созополски гларус, атакувах не само жената, подсъзнателно се стремях към вилата на топлия остров, към приятното задължение да нося триножника й из архипелага – тя рисува, аз кръстосвам наоколо. Представих си как се обаждам в Австралия на братовчедката си за пари, изчислих каква сума ще ми е нужна за цялата зима.

– Равнява се на подвиг с доста рискове – настоях аз. – Задуха ли продължително, нали разбирате, нарича се „островна клаустрофобия“.

– Не съм чувала за подобно нешо, но съм взела други неща предвид, че може да ми стане непоносимо от самота.

– Ако има летище, добре.

– Има.

– Взимате самолета и се спасявате.

Тази моя предвидливост и някои други неща, които й казах – имайте предвид, че ограниченият английски на двама ни, повторенията, дообясненията, образуваха мъгла сред която трудно можехме да се ориентираме за реалната интелектуална стойност на другия – тази моя предвидливост й се понрави, ала норвежката скала стърчеше непрестъпно сред мрака и хладината.

Поканих я в бюфета. Отказа. Подпален от „скандинавския синдром״ и сагите за северните жени, започнах по доста недостоен начин да говоря за себе си. За първи път в моите пътувания разкрих, че съм писател – дотогава навсякъде се представях за главен счетоводител на завод – казах че съм автор на много книги и драматург, пиесите ми се играят не само в България. Това май направи някакво впечатление, но нищо повече. И ето, че се хвърлих напред с последния си резерв: моя пиеса се играе по сцените на Германия, а накрая и бомбата – над сто представления в Лондон. Другото може би е заобиколило ухото й, но Лондон, постановка в Лондон! – туй се оказа идеалният ключ за портата. Бях леко послъгал, естествено, стоте представления в Англия бяха приключили предишния сезон, а не този. Попитах дали е излагала в Лондон. Край! Напуснахме тъмнината. В светлината на бюфета норвежката спечели, едрите форми на лицето й се сглобиха сполучливо и я превърнаха в една почти хубава жена, от тия, дето будят размисъл и даряват спокойствие на интериора.

– Ако това ви интригува, наричам се Борис.

И следа от усмивка…

– Моето име е Рус.

– Толкоз мъничко?

Щеше ми се да добавя „за такава голяма жена“.

– Кои художници харесвате?

– Шагал – отвърнах аз. – Брак – излъгах аз. – Русо митничаря… Освен, разбира се, импресионистите, които поставям пред тях, а класиците поставям преди всички изброени.

Не се засмя, но явно остана доволна от отговора. Ясно – подлагаше ме на тест, и все заради собствената си цялост, от страх да не допусне до себе си било злодей, било некомпетентен. На нея не й минаваше и през ум, че по този начин сама се разкрива. Вече знаех, че не е блестящ ум, оставаше ми да проверя дали е талантлива. И едното и другото не ме интересуваше особено – достатъчно ми бе, че съм успял все пак да проникна в света на една известна скандинавка. По всичка личеше, че ще проникна и в островната й вила.

– Излиза ви по-евтино да живеете тук, нали?

– Много по-евтино. – Изглежда че разговори като този й се нравеха. Западноевропейците обичат да изтъкват печалбите си от тоя род. Събеседничката ми се впусна да описва вилата, удобствата й, до най-незначителната подробност и чак накрая спомена за тишината, идиличността. – Ще рисувам през цялата зима, по всички острови.

– На Парос дълго ли престояхте?

– Пет дни!

– Не ви ли се струва че тук градчетата си приличат повече отколкото е необходимо?

Замисли се. Загледах се в очите й, които не преливаха нито от красота, нито от топлина, при това миглите й бяха възкъсички, редички. Не отговори на въпроса.

– Гоген или Ван Гог? – Все едно че питах „Моцарт или Бах“ както в примитивните интервюта. – Въпросът е лесен, признайте.

Събеседничката ми продължаваше да мълчи досущ като норвежка и мисля, че преценяваше дали не се старая да й наложа някакво превъзходство.

Преиграх, да, дотам я докарах, тя се отдръпна много бдително в себе си, настъпи една обидна според разбиранията ми пауза. Реших да не я нарушавам. Стори ми се приятно занимание – мълчим, колко удобно и за двама ни, не се обременяваме с въпроси, нито с отговори, уморените ни вече от пътуването умове не търсят английските думи-кошмари, боже мой, ами ако това е нещо като „великата мъдрост на северните народи“? Ако това е почивката им? Разтоварването им?

Тишина.

Млади глупави американчета се занимаваха с някаква ученическа игра на карти. Започнах да се вслушвам в смеха им, но тя – никак. Мина някаква длъжност от офицерския състав на кораба, събеседничката ми го попита къде ще акостираме – на Фира или на някакво „друго име“. (Това име аз не запомних.)

– Мадам, закъсняхме и ще спрем направо на Фира.

– На осем километра от дома ми – обърна се скандинавката към мен. Това явно я безпокоеше. – Трябва да взимам такси.

– Ще вземете – изрекох безгрижно аз.

– С този багаж!…

– Ще ви помогна.

Туристическата орда се раздвижи, раниците се подреждаха; книги, карти, чаши – всичко зае местата си в тях, преместваха се, запазваха се удобни изходни позиции към стълбищата. Кой знае защо, дори в тази част на света, по време на почивката си, младите представители на изтъкнати цивилизовани нации се готвеха да щурмуват огромната паст на ферибота, и то – отвътре навън, да стъпят секунда по-бързо на брега. Защо? Знам ли. Не можех да си обясня също защо и аз се понесох към изхода.

Норвежката пристъпваше бавно, никога в живота си не съм виждал по-натоварено животно. Приближих се до нея. Помолих да ми даде най-голямата чанта. Отказа. Горката, сега ми се струваше твърде жалка, но много-много мъжка и самостоятелна. Четири чанти, триножник, два пакета, на всичко отгоре най-главното – исполинска папка с картоните, които сигурно вече бяха превърнати в картини.

„Тира״ закрета на заден към кея, кърмата отвори огромния си капак с вериги, капакът се превърна в мост към сушата. В търбуха на ферибота припряно ръмжаха камионите и автомобилите, те знаеха че са длъжни да пуснат хората пред себе си и това ги вбесяваше. Притиснаха ме отвсякъде, притиснаха и скандинавката, стараех се уж да я пазя – най-вече папката с картините – но това ми се удаваше трудно. Някаква лава от хора се вклини между нас, разделиха ни, а общата лава от хора ни изтласка на кея. Там пък ни посрещна бойката стремглава орда на аборигените. Беше тъмно, ръмеше, получих усещането че се намирам в бетонобъркачка – завъртяха ме и в мрака започнаха да ме манипулират. Забих нозе в асфалта, напразно, те ме събориха, търкулнаха, вдигнаха. Никакви викове за помощ не биха помогнали сред хаоса от крясъци, сякаш не пристигахме на остров, а потъвахме с „Титаник“.

– Борис!

Далече! Зад мен!

– Борис!

Тя викаше, зовеше ме и точно в този момент разбрах, че я обичам, че залагам всичко на тази любов с такава хубава разлика от двайсет и три години помежду ни, а не онези фрапиращи четирсет и една години, както в случая с Лена.

– Рус!

– Борис!

Гласът й чезнеше, по всяка вероятност похитителите вече се гавреха с нея, може би затискаха с ръце устата й.

– Руууус!

Името й никак не го биваше за викане.

– Руууууууус!

– Борис!

Здрави ръце ме хванаха, разтърсиха ме, след малко едната ръка ме поотпусна и награби колесарчето.

– Руууууууус!

Никакъв отговор.

Здравите ръце ме теглеха или бутаха, зависеше от туй, дали успявах да им се изплъзна, докопваха ме наново – някой не искаше да се откаже от мен, за нищо на света.

– Руууус!… Руууус!

13.

Хлопна капак или врата, багажът ми беше похлупен. До мен влезе и седна човек. Той дръпна вратата и натисна клаксона. Моторът си работеше, бяха го включили предварително, преди да ме отвлекат. Бавно, с помощта на клаксона – наоколо свирукаха десетки клаксони – пресякохме кипящата лава на навалицата. Някаква светлина се промъкна при нас, видях мустакато лице. Зад гърба ми изскочиха фаровете на друга кола, извърнах се напразно, зърнах само силуетите на три глави – на задната седалка стърчаха трима души. Прах, твърд пясъчен или мраморен прах, покриваше облегалката и таблото, усещах го с пипане, с дишането си, по-късно го усетих с устата си. Изглежда с тази кола се пренасяха ту хора, ту строителни материали, може би цимент, моме би отломъци от мозайка. Нова светлина нахлу отстрани. Учтиво-неучтиво, извърнах се. Видях ангелските лица на млада, може би влюбена двойка. И бъдещата ми хазяйка. Не беше едра жена, тогава как успя да ме довлече през навалицата и да ме наблъска в мръсното им комби? Предположих, че с влюбените се беше справил мустакатият, който шофираше.

Изкачвахме се, комбито не вървеше, а преодоляваше стръмнина, завоите се редяха един след друг по серпентината, свиваха рязко, тогава успявах да се убедя, че пред нас и зад нас се е нанизала върволица от светлини, давеше ни гъст мирис на нафта и бензин, всички машини ръмжаха яростно, особено автобусите, катерехме се катерехме се, и, боже господи, отивахме, на небето ли?, на остров ли бях пристигнал или на планински курорт? След угнетителното двайсет минутно катерене колите се успокоиха, веригата се поразкъса, клаксоните млъкнаха. Повечето от светлините пред нас се отбиха вляво, ние обаче завихме вдясно. Отърсено от алпийското си напрежение, комбито сякаш препусна, май се бяхме озовали на плато, доколкото можех да преценя в тъмното, движехме се през хълмове. Пресякохме слабоосветени селища, отново тъмнина. Половин час след тръгването колата спря.

– Тук! – заяви бодро хазяйката.

Тя първа стъпи на земята. През отворената врата нахлу студен вятър и нещо ме удари в слепоочията. Бавно, бавно разбирах, че съм наранен от милиардния залп на щурци. Остър мирис на животински тор. В междуоблачните пространства, горе, с неизразимо бисерен блясък, на всички страни щъкаха, пробягваха като рибки в аквариум, звезди и телекомуникационни спътници. Повтарям, не висяха на равно небе, виждах ги стереоскопично. Младите влюбени заговориха оживено помежду си на немски. Мустакатият измъкваше багажите. Изрева магаре. Влюбените заговориха още по-бързо. Аз се питах: да се зарадвам ли или да не се зарадвам? Хазяйката започна да ни запознава с обстоятелствата и ме сломи.

– Надолу по хълма има бакалница, нагоре – също, утре ще ги видите. Всеки час има автобус.

– За къде? – учудих се аз.

– За Фира – учуди се хазяйката.

– Защо? Не сме ли във Фира?

– Фира! – засмя се хазяйката. – Фира е на осем километра. Във Фира е скъпо, наемите са по две хиляди драхми. Автобусът ще ви води там когато пожелаете.

Хазяите в Гърция владеят специален английски, състои се от сто думи, всичките точни, категорични. Освен туй, разстоянията по островите са все по осем километра, всичко отстои на осем километра.

– Тръгнал съм за Фира – настоях аз.

– Две хиляди – разбирате ли? А тук – осемстотин.

В светлината на селищната лампа погледнах часовника си.

– Сега има ли автобус?

– Има утре.

– Ще ви платя осемстотин.

– Утре, от шест.

Бях не само уморен, бях утрепан, сърцето ми искаше да се пукне от яд, не към хазяйката, а към мен самия, към бунака – на кея трябваше да падна, да умра, но да не се предавам. Как успя, как успя да ме отвлече тази сколофендра!

14.

Освен с усещането за студ, малката мраморна стаичка ме изненада с чистотата си. Всичко вътре беше ново, самата сградичка беше новопостроена, обаче студена и прашна. В символичната баня потече топла вода. Не посмях да взема душ. Какво щях да правя мокър в студа? Липсваше кърпа, а нямах намерение да отварям куфара, стоеше си привързан към колесарчето, чаках да съмне и да тръгна. Слава богу, пижамата си държах в чантата, набутах се под тънката завивка, изплюх известно количество пясък, станах, облякох пуловер, легнах повторно, пак станах, затворих единственото прозорче – двайсетсантиметрово – вятърът престана да вие, метнах върху завивката якето си. Не можах да затворя очи, вече разбирах, че тази нощ няма да спя, разкъсваше ме яростта от новата несполука. Повъртях се още в неуютния, неулегнал креват, пак станах, набутах един реланиум в устата си.

Таблетката ме отнесе за три часа. Зареден с предубеждения и страхове, отворих очи след полунощ. Събуди ме изплувалата от подсъзнанието тревога, че днес е петък, а утре е събота. Доколкото имах представа, в събота повечето хазяи изчезват, отиват на гости. И се връщат в неделя вечер. Добре, но кои са моите хазяи, какво да кажа утре в полицията за отвличането ми? Облякох зимното яке. Вън отново бръскаше дъждовна влага. Разгледах владенията на хазяите – броеница от новопостроени цикладски кубчета, някъде на два етажа, двор, заграден с нетолкоз безвкусно изплетена железна решетка. Прозорецът на немците светеше, „младоженката“ стенеше задъхано. Яростта ме обхвана още по-силно. Леко спокойствие в настръхналото ми състояние внесе комбито. Стоеше си на мястото, хазяите все още не бяха отпътували. Записах си номера на колата, по този номер полицията всякак щеше да открие имената на измамниците. Полицията в Гърция зачита сериозно оплаквания от този род.

15.

Разсъмна се с много светлина, това разбрах едва след като излязох от мрачната мраморна гробница. Вън нямаше улици, нямаше селище, жилищата и градините бяха пръснати по хълмовете. Разпокъсаното на малки кварталчета и отделни къщи селце висеше бодро под небето. Магарето пасеше до писана каручка пред отсрещния дом, домът бе коронясан от няколко широколистни дървета и гигантски чимшири. Чист въздух с чисти миризми докосваше лицето ми. От незнайно място долетя камбанен звън, тишината се разлюля, обади се магарето, пропяха и петли, но скоро шумовете се прибраха в руслото си, а над хълмовете остана да виси акварелно обещание за слънце.

Комбито обаче беше изчезнало, нямаше го, предположенията ми се сбъдваха. Не ми оставаше друго освен да опитам късмета си на градинската порта. Натиснах звънеца, приготвих се да го натискам дълго, но вратата на дома се открехна. Хазяйката се показа и изчезна, след туй пресече двора и отвори. Паспортът беше в ръцете й.

– Няма ли да закусите?

– Не.

Подадох парите, неочаквано ми стана ясно, че съм свободен.

– Автобусната спирка?

Посочиха ми и ми обясниха.

Задърпах колесарчето зад себе си. В края на въображаемата уличка спрях да си поема дъх от изненада: В гнездото си между баирите, като пухкаво пиленце спеше бяло селце с голяма църква. За нищо на света не можех да пристъпя напред, не ми се тръгваше, стоях и гледах как селцето уж лежи на мястото си, а и потръпва, диша някак си, подобно на всички наивни здрави същества призори, преди да се раздвижат. Защо да ви обяснявам къде ме прободе, сигурно разбирате сами – стоиш пред едно чуждоземно селце, то не е българско; първо – понеже е гръцко и второ – ние вече нямаме такива чисти, ама чисти във всяко отношение селца. На него нищо не му тежеше, нито фабрика някоя, нито цех, нито угрозата на миграцията. Отдалеч се забелязваха белезникавите кòзи пътеки по хълмовете. Сякаш само те бяха достатъчни да ми кажат всичко. Изрекох си, едва ли не наглас:

– Ето го, това е, ти си вече при него! Сто пъти си повтарял, че искаш да намериш едно мъничко-мъничко селце, обезателно в Гърция, да си наемеш една стаичка и да напишеш най-после онова, което отлежава в главата ти.

Постоях, помислих си още малко, па тръгнах. Надолу. Навлизах в тесни каменни улички. Позната картина – бели къщички, бели зидове, бели църквички, кипариси – всичко скърпено и по този начин здраво скрепено от светли мраморни плочи, от бял цимент. Малки магазинчета, малки кафененца, тук-там някакви асиметрични разширения на уличката – наречете ги площадчета; тук-там по някоя камионетка от японски произход, магарета, кози, мяркат се и човешки лица, всеки ти казва „добро утро“, брилянтна светлина, не духа, не вали, боже мой, запява ти се, истина ви казвам!… Разглеждах на слизане, разглеждах на изкачване, прекосих цялото селце и се въззех на билото, при автобусната спирка. На спирката, разбира се – отворена бакалничка. Един свещеник, той ме поздрави светски. Въздебеличък бакалин. Радва се на петгодишната си внучка.

– Хубаво време! – казва свещеникът.

– Хубаво време! – казвам аз.

– Няма вятър – казва бакалинът.

Мина камионетка, отнесе свещеника. Останахме с бакалина и внучката. Поисках си пепси-кола и пакетче бисквити. Внучката поиска от мен бисквит. Поднесох й. Тя си взе и ми поиска отново. Поднесох й. Бакалинът се зарадва на апетита й. Поиска ми отново. Дадох й. Бакалинът се зарадва още повече, но най-много се зарадва когато внучката му изяде всичките ми бисквити.

Отнякъде като насекомо изпълзя русоляво маце с къса и права, некултивирана коса. Очите му мигаха сънливо. Тръсна тежката раница на плочника, влезе в бакалничката и излезе с пепси и бисквити. Внучката си поиска бисквит. Мацето не му обърна внимание.

– И вие ли сте жертва? – запитах аз.

Само шведски, мацето не си служеше с друг език. И трийсет английски думи. Вгледах се по-внимателно в селското му недоизкусурено лице.

Платила седемстотин. Пожела да знае колко съм платил аз.

Казах: осемстотин.

Това май подобри настоението й.

Внучката на бакалина ни наблюдаваше. Голямо забавление в скучното детско всекидневие. Така и не запитах за името на селището, после го търсих на картата, но знам ли откъде се изкачихме в снощната тъмнина до него, нито знам на кое пристанище слязохме от кораба.

Спря такси. Поиска ни триста. Дадох две по сто. Шведката даде също две по сто. Таксистът й върна едната стотачка: Ще се разберете помежду си.

Приятно пътуване, леко, таксито ни остави в пъпа на Фира. Шведката тръгна да раздробява банкнотата. Засмях се и махнах с ръка. Мацето се изуми, не можа да скрие доволството си. Три дни след тази случка го срещнах няколко пъти из града, все саминко и все гледаше на обратната страна.

Дълго стоях до колесарчето си, никой не ме нападна да ме отвлече, това ме зарадва. Бях сред тълпа, навалица от младост и многоезичие, пънково-хипешко пъстроцветие. Стана ми горещо, съблякох якето, най-после се постоплих и разбрах, че има господ. До мен спря мотор. Две момчета.

– Господине, стая ли търсите?

Нали съм глупак:

– Да.

– Елате. – Едното момче слезе от мотора, хвана ръчката на колесарчето. – Насам.

– Колко?

– Хиляда и шестотин.

– Хиляда.

Момчето стисна ръчката и ме поведе. Хубаво слънце, съблякох и пуловера. Отново разбрах, че има господ, но разбрах също, че възможността да открия Рус в тази лятна шумотевица в най-добрия случай е незначителна.

Остров Тира напоследък упорито бива наричан Санторини заради Света Ирена – Агиа Ирини – Санта Ирини – Санторини. Сериозните хора, които обичат този остров задочно и отдавна, обаче, ще си го наричат винаги Тира. Така го пише и в сериозните географски карти. Една от най-южните точки на архипелага. Намерете го на картата и ще видите колко е оскърбителен за въображението като контур, никой не може да определи на какво прилича, но мнозина са готови да ви убедят, че той е наистина остатък от потъналта Атлантида. Много туристически агенции твърдят: „Тира е най-красивият и най-фантастичният остров на света.“ Жители – осем хиляди. Главен град – Фира. В него се намирам, живея в стая с две легла, маса, два стола, една слаба лампа, кошче за боклук; вън е горещо, но вътре е студено, както вече се досещате – мраморно. В този полуподземен етаж – де да беше лято! – има три стаи и една баня. До мен се е настанило младо датско семейство, а срещу мен – младоженци гърци; пристигнали от пътуване в Африка – това разбрах докато простирахме прането си на покрива – карат медения си месец. Понякога гръцките острови се посещават и от гърци. Най-вече – Тира.

Друго какво да ви разкажа в тази осведомителна част? За история? За археология? За наслоените култури? Не. Ще ви запозная само с афоризма отразен в дипляните на споменатите туристически агенции: „На Санторини има повече магарета отколкото жители, повече църкви отколкото къщи и повече вино отколкото вода.“ Това за църквите е абсолютна истина.

16.

„Свърталището“ на града се намира точно там, където ме остави таксито. От туй площадче можеш да вземеш всички автобуси, за всички населени места, за пристанищата и за плажовете. От тук можеш да слезеш долу (към ниската част на Фира), или да се изкачиш горе (към високата част), можеш да продължиш на север и на юг по главната улица. На това място обикновено се предприемат замислите, или пък се губи времето – купуваш си нещо от кафенетата, отнасяш го на масата и се превръщаш в съзерцател. От ранно утро до късна нощ има какво да се гледа. Тук за един час се изпиват стотици кафета и разхладителни течности, на ден се изяждат хиляди пици и сандвичи. На туриста са му под ръка всички видове магазинчета, по-голямата част от пътническите бюра. На туй площадче се създават плановете за по-нататъшното скитане, определят се срещите; тези които са се загубили по островите се търсят тук. Да не говорим, че в „свърталището“ можеш да чакаш този, който ще те догони, да речем, от Делхи.

На две големи табла се залепят обявите. Прочетох десетина бележки и вече знаех какво трябва да правя. Скъсах два листа от бележника си.

На първия лист написах: „РУС, ПОТЪРСИ АНГЛИЙСКИЯ МЛАДЕЖКИ ПАНСИОН И ПИТАЙ ЗА КЪЩАТА НА МАДАМ НОРА. БОРИС.“ Втората бележка: „АКО ЗНАЕТЕ НЕЩО ЗА НОРВЕЖКАТА ХУДОЖНИЧКА РУС, КОЯТО ЖИВЕЕ В НАЕТА ИЗВЪНСЕЗОНА ВИЛА, МОЛЯ ОСВЕДОМЕТЕ МЕ НА ТОЗИ ЛИСТ.“ Купих габърчета, забодох съобщенията на дъската.

Да отида ли или да не отида в полицията? Отказах се от хрумването си. В полицията щяха да ми се изсмеят, регистрацията на туристите не е популярна в Гърция.

Наскитах се, навървях се, накрая реших че така не бива да продължава; и утре е ден, и утре ще се ветрея, защо да бързам, за днес главата ми преливаше от впечатления. Освен това бях отчаян и трябваше някакси да се разведря.

До тази катастрофа в настроението ми се стигна така:

Отначало уличките ме поеха леко, сякаш на шега, разходка като другите разходки – това да видя, онова да разгледам, вървях край сергии и магазинчета, все нагоре, без да знам, че вървя по пътя към отчаянието. Проучвах случайните дворчета в които винаги се потайваше нещо интересно, влизах в църквите, запознавах се с менютата на ресторантчетата, в книжарницата хвърлих поглед на световната преса, купих си „Атенс нюз“ и отново нагоре, все нагоре, всички лазеха нагоре.

Най-после стъпих на билото и отчаянието ме прободе. За по-малко от секунда ми се натрапи лошо режисирания и несръчно монтиран филм на моя живот: жалко детство, бледо юношество, бедна младост и тръпчиво-горчива старост в комунистическа държава, живот в смрадливо мазе, така ми се стори той пред гледката, която се откри от билото. Дълбоко в пропастта, под краката ми, с мъртва светлина блестеше морето. Към хоризонта, като стражи, сякаш пазеха да не избяга нито една подробност от пейзажа, мълчаха остров Тиразия и дребното ненаселено островче Аспрониси. Между тях и мен, като стари черни дяволи, на смешна близост, не повече от двеста-триста метра, зловещо стърчаха вулканичните поразии Неа Камени и Палеа Камени. От двете угаснали сгурии полъхваше усещането за смърт и предупреждение. Това видях отгоре, от каменната крайбрежна алея. След това се вцепених сред вцепенените край мен, но продължавах да виждам и останалото: белия глетчер от къщички, микрохотели, кафенета и ресторантчета, вкопчени като репеи в почти отвесната скала. Те се спущаха смело по скалата, но там където спущането ставаше невъзможно, прекъсваха – човекът се бе предал на шеметната пропаст, нямаше как да строи повече, а е рентабилно, доходоносно, цените нарастват заради гледката; една стая в някой от реномираните панорамни хотели на това място е осем хиляди. На площадката до мен дремеха охранени потни мулета с разкошни твърди самари. До тях, снажни, по-здрави от мулетата, с мургави гладки кожи, черни коси, черни очи и черни мустаки, безмълвно стърчаха мулетарите в крещящи спортни фланелки с отличителни знаци на някой американски колеж или бейзболен отбор. Докато стоях там, само един проговори, изрече заучена английска фраза, крайно необходима за професията:

– Слизане с мулета до кея и връщане, седемстотин драхми.

Кеят! Също бял. До него три-четири бели туристически катера, бели в катранено-черната вода. Много долу, много ниско. Виждахме ги сякаш от птичи полет.

И изведнъж разбрах откъде се взима отчаянието – преди всичко, заради факта, че не може да бъде описано. Как да го опишеш? Как да го изобразиш? Купих десет различни картички, разгледах ги; нищо!, никаква представа. Сам не проумяваш как намразваш този град, острова, те ти стават враждебни заради туй, че ти се изплъзват. Видяното, с което ви занимавам сега, е само за един човек, остава само за тебе, ти нито можеш да го опишеш, нито да го разкажеш, а най-малко ще дадеш представа за него ако го фотографираш; височината не може да се изобрази; загубил своята стереоскопичност, пейзажът се превръща в плоска пощенска картичка.

Подслушах разговор на немски:

– Чудно!

– Вълшебно!

– Това е невъзможно!

– Чудесно е!

– Застани там да те снимам с вулкана.

Момичето приседна върху предпазния каменен парапет.

– Господине?

– Може.

Подадоха ми нагласения фотоапарат, щракнах и какво – в Щутгарт ще се видят един до друг на парапета, ще видят и действащия вулкан, но няма до видят точно това, което са искали и което ни прави тъжни – пронизващата убийствена красота.

Донесох си два албума от Тира ( на тях пише Санторини), там островът е фотографиран от всички възможни точки, включително с хеликоптер, по всяко време на деня, при най-различно осветление. Резултат никакъв.

Друга двойка, този път на японски:

– О, Санторини! (Предполагам че тя казва това.)

– Невиждано! (Предполагам че той изрича това.)

– Хайде! (Предположение.)

– Сега! (Предполагаема дума.)

Томико не нагласява фотоапарата, той се нагласява сам, електрониката работи вместо Томико. Преди да ме поканят, поемам снимаческото чудо, въоръжено със всички видове обективи. Двойката се усмихва и за снимката, и за мен. После се усмихвам и аз – и за тях, и за мен. Получих акуратно снимката. Високопрофесионална, всички цветове. Вулканът се зъби до левия ми лакът. И повече нищо.

Колко много снимки на колко много двойки направих тогава аз, имах чувството че за това съм се изкачил горе, да бъда полезен на хората в самотата си.

Стоях един час на алеята, разхождах се по нея, променях ъглите на виждане, сядах отново на парапета, дълго време проучвах дали парапетът наистина може да те предпази от падане при най-шеметните места; наблюдавах островите отсреща, настръхналите таралежообразни натрупвания на вулканите, черната повърхност на морето, обсипана със сребърните люспи на светлината, катерите-брошки в абсолютната чернота долу (там нямаше вятър и нищо не пречупваше лъчите на слънцето), мулетата, левентите мулетари, вдишвах мириса на мулешката урина, напоила от векове площадката. Под мен, по белите тераси на белите заведения, опънали бели крака по отсрещните празни столове, мацките се мъчеха да наберат тен. Момчетата не откъсвала очи от вулкана. Келнери разнасяха сладоледи. Те минаваха край запретнатите рокли на мацките и деликатно заобикаляха краката им. Отгоре виждах всичко, виждах и серпентината от забравих вече колко стъпала. По нея слизаха две мулета.

Смазан от отчаянието си, аз се прибрах в Свърталището, върнах се в реалния свят. В топлия ден младежите лежаха върху раниците си. Хвърлих поглед на обявите и седнах на тротоара. Младите се разговаряха тихичко. Някои четяха книгите си. Пристигна автобус. Слязоха хора. Огледах ги. Рус не беше между тях, но вярвах, че ще се появи, най-късно до утре. Да тръгна да я търся, не можех. Селищата на Тира са двайсет, вилите, навярно хиляди. Младите хора се надигнаха с раниците си и се качиха в автобуса. Индуска група заля площадчето. Тя донесе нова вълна от мълчание. Сладко ухаеше на кафе, на доброкачествени сандвичи, на пици. Споходи ме аромат на водка. Огледах се, никой не пиеше, отчаянието ми го искаше.

Стараех се да не мисля за туй, което бях видял от билото. Защо живееш, запитах се аз, защо се мъчиш на този твой мизерен свят? Дори да дойде Рус, какво?

18.

В понеделник, на 26 октомври, мелтемът задуха отново, плъзгащите се врати на къщата затракаха по особен начин, не както вратите на хотелчето в Науса. Седнах да пиша картичките си до София. Вятърът се провираше през пролуките на вратата, пронизваше ме и изчезваше навън през вечно отворената капандура на покрива. Радиото тихичко пееше неизбежните си гръцки песни, съставени от сто хиляди отделни мелодии – гювеч, в който се месеха популярни френски шансони, американски рагтайми, италиански канцонети, игриви немски кондиторайски фокстроти, разляти в мечтателния сагапо-сироп. Чух и „Подмосковные вечера“. Изпълнена на гръцки, в споменатия сагапо-маниер, песничката бе превърната в таверно-кръчмарска измислица. Пишех си картичките и си мислех за особените асимилаторски дарби на някои нации.

Мислех си освен това, че бяха изтекли цели три дни без да плувам. Най-невероятното за град Фира – а сигурно и за останалите селища на острова – е, че наблизо няма море. То те е заградило отвсякъде, виждаш го, чуваш го, но не можеш да слезеш до него. Ако настояваш да го достигнеш, трябва да се спуснеш като алпинист по стометровите отвесни скали. А това не означава ли че Тира е „сух“ остров, остров без флота, без рибари? Погледнат отстрани той прилича на торта, гарнирана отгоре с бял крем. Белият крем са селищата му. Хората щъкат по уличките и не могат да се доберат до водата.

Младото датско семейство от съседната стая, обаче, ми каза какво да направя. Нарамих чантата и тръгнах.

– Ясу! – Хазяйката ме поздрави бодро и ми се усмихна. Понякога тя се мяркаше към нас, млада, красива жена, отгледала левенти синове. – Не можете да перете, не можете!…

Усмихнах се и аз, тогава не разбрах какво иска да ми каже, макар че проследих погледа й. На терасата се ветрееха две мои ризи, бях ги изпрал сутринта. Усмихнах се още веднъж и се отдалечих.

Хванах Главната улица, право към „свърталището“: фурната, супермаркетът, туристическото бюро, златарският магазин, кръчмата в която – интересно защо – влизат само местни хора, пак туристическо бюро, пак златарски магазин, бар, гараж за „рент а кар“, където се наемат и мотоциклети, пак туристическо бюро, фотомагазин, златарски магазин, магазин за телевизори, златарски магазин, радиоапарати и електроника, сладкарница, златарски магазин, някаква специална религиозна мисия, но свързана с туризма, дискобар, златарски магазин и така нататък. След още пет туристически бюра пристигнах на любимото „площадче на надеждата“. Там са струпани още четири туристически бюра и шест златарски магазина. Пътищата на бюрата водят навсякъде. Моят път, обаче, беше смешно къс – само осем километра, тия прословути осем километра! – до плажа.

Намерих обявите си такива, каквито ги бях оставил. Другите обяви се движеха, сменяха се, в тях кипеше живот, те събираха хората, осведомяваха ги, направляваха ги, само Рус се потайваше. Колкото пъти си спомнях за нея, толкова пъти чувах нейното отчаяно: „Борис! Борииииис!“

Седнах пред витрината с екзотични плодове, изпих кафето си, нагледах се на група пънкове и автобусът дойде. Накачихме се. Всички пътувахме за Камàри и платихме по шейсет драхми на шофьора. Плажът на Камари е голям, много пуст и много черен. Открай до край дъгата му представлява щедра траурна лента, която погълна без остатък хората от автобуса. Загубихме се така един за друг, че спокойно се съблякохме голи. Въпросната траурна лента, по която налягахме, е съставена от черен вулканичен чакъл, тук-там се забелязват черни пясъчни килими, кошмарно място за непосветените, благодат за посветените, в късното октомврийско лято този плаж събира повече слънчева топлина; отпущаш се върху него и се топлиш. Дъното е черно, водата е черна, но като загребеш с шепи, убеждаваш се в нейната непорочна прозрачност. Гмурнах се, потънах и чак тогава сякаш поизтрезнях, тялото ми се освободи от някаква неизвестна тежест, безтегловността поразшири черепната ми кухина, там запърхаха оптимистични мисли, най-важното – кожата ми се отвори и се затопли.

Щом напуснах водата полегнах върху тънка ивица пясък. Колко хубава беше моята Рус! Жена като фиорд. Колко хубаво щяхме да изявяваме интелектуалните си пристрастия. Видях я много ясно, точно в този момент Рус прекоси „площадчето на надеждата“, приближи се до таблото с обявите и написа на едната от тях: „Борисе, чакай ме привечер. Тук. Само тук. Рус. 26 октомври, 12 ч.“ Придърпах обувката си, измъкнах часовника. Точно дванайсет. Времето в което обикновено се явяват такива като Рус.

Облякох се, запътих се към спирката, повървях малко и си казах: Автобусът още не е дошъл. Имам и двайсет минути път. Дотогава Рус ще отиде да обядва. Не, не можем да се видим сега. Ще я чакам привечер. Съблякох се и заплувах. Така, че този ден ми станаха общо две къпания; тъй ги и записах в календара си.

Автобусът ме свали на Свърталището към три часа. Нямате си представа колко самонадеяно тръгнах към обявите. Рус обаче не се оказа на мястото си. Започнах да си мисля лоши неща за норвежците, например че са тъпи и то много, щом като Рус не се досеща, че в град Фира не може да няма едно свърталище, където хипитата от цял свят си оставят бележки, намират се и започват да се целуват.

Целия следобед прекарах на билото отдаден на учудването, че на света може да съществува такава свирепа светлина, с такива черни острови, които всеки миг могат да забълват лава, дим. И тези стръмни мулешки пътеки! И толкоз много смазани от отчаянието хора, способни да намерят утеха само като се върнат у дома и позабравят ефекта. Спуснах се към Свърталището. Рус и този път не се оказа на мястото си. Прибрах се. Отдалеч си личеше, че ризите ми са изсъхнали. Качих се да ги прибера. Тогава ми направи впечатление, че са поставени на по-хубави закачалки, а белотата им е перфектна и се досетих, че се е намесила хазяйката. Такова нещо по нашето Черноморие вече – не, никога.

19.

Събудих се в пет сутринта, не защото се бях наспал, а от внезапния порив да тръгна на път. Паспортът лежеше в чантата ми, благослових вчерашната си предвидливост, тогава платих на хазяйката за трите дни. Вече нямах работа тук. Човек не бива да се застоява във Фира. Не се наемам да споря дали Санторини е най-изумителния остров на света, може би е така, но тук има голямо движение; пристигат, заминават, по улиците – навалица; този остров е може би като водопадът Виктория – виж го, нагледай му се един ден и си върви, какво ще правиш повече сред тълпата. И винаги на сто-двеста метра над морето!

Въздухът беше свеж. Мелтемът си върлуваше по главната улица, на него само един ден му беше почивката. По осветените витрини познах фурната с магазина за хляб, супермаркета, туристическото бюро, златарския магазин и така нататък – до площадчето.

На Свърталището, въпреки ранния час, вече дъвчеха или пиеха по нещо двадесетина души. Прииждаха нови хора. Приближих се до моето табло. Рус я нямаше там. Скъсах старите си послания до нея. Написах нова бележка: „Сбогом, Рус. Обичам те! 27 октомври 1987 г. Борис.“

На площадчето всички бюра работеха, конкурираха се. Купих си билет до остров Иос за 450 драхми. Заех мястото си пред магазина за екзотични плодове. Кой знае защо, изпитвах особена тъга. Пицата беше гореща, кафето беше горещо, но тъгата ме докосваше лекичко, настойчиво; все пак, напусках един мечтан през живота си остров. Вятърът довяваше като отбрулени листа още млади хора, трупаше ги край мен. Хич не ми беше ясно как ще ни побере автобусът. Никой не произнасяше дума, хората бяха превърнати в силуети, облизвани от светлините на витрините.

Автобусът пристигна. Една от вратите му се отвори. Зейна цялата му задна част. Тогава разбрах, че тя е без седалки. Именно там се появи шофьорът. Спокойно, сякаш се бяха уговорили, момчетата и момичетата безмълвно се появяваха пред отворената врата, подаваха раниците си и се оттегляха. Шофьорът ловко подреждаше багажите по най-оптималния начин. Дойде и моят ред. Подадох колесарчето. Шофьорът изрече нещо весело. Младежите спонтанно извикаха в чест на единствения куфар, но по такъв приятен начин, че ми доставиха удоволствие. Сетне все така хладнокръвно и подредено започнахме да влизаме през предната врата – в Гърция се влиза все през тази врата – пущахме по сто драхми в ръката на шофьора и се настанявахме. Колата се препълни, правостоящите се притиснаха здраво, повече отколкото можете да си представите. Обаче – нито дума. Няколко момичета изстенаха тихичко и се засмяха.

Осветените витрини ми подсказаха, че се движим по главната улица, по всекидневния мой маршрут. Но после потънахме в абсолютна тъмнина. И тишина. Още по-късно дочух да се шепти. Без да зная защо, заложих надеждите си в здравината на спирачките. Най-много ме учуди фактът, че младите хора край мен изпитваха страх. Предположих, че те не само знаят по какви серпентини се спущаме, но сигурно бяха подочули и нещо повече. Автобусът, според мен, се спускаше неблагоразумно – прекалено бързаше и после рязко забавяше ход на завоите, а завоите бяха повече от остри и нямаха свършване. Половин час напрежение, но какво напрежение!… Щом слязохме на пристанището всички изръкопляскаха, възнаграждаваха гърка с аплодисменти, сякаш не бе шофьор на автобус, а главен пилот на джъмбо.

Слязохме. Разсъмваше. Огледах се. Бях най-възрастният в навалицата – единственият куфар сред раниците-самари.

Старият познайник „Тира“ лежеше тежко до кея, огромен за малкия залив, самотен, пренебрегнат, загубил надежда за някакво сериозно подновяване – най-много да му теглят една боя, нищо повече. Като видях ферибота на туй уединено място, убедих се в неизбежната му обреченост. Влязохме в него доверчиво, бяхме сигурни, че ще ни скрие от вятъра, че ще ни предостави мек стол за отдих. Санторини се отдалечаваше, сега ми се стори че островът стърчи още по-високо, а градът Фира ми заприлича на снежен калпак върху темето му. Не избързах ли малко, не го ли изоставях лекомислено? По този въпрос можех да умувам дълго. Пък и да се кая. Но нямах време – пред вълнореза на кораба се появи Фолетандрос и погълна любопитството ми. Фериботът не влезе в пристанището на туй малко островче с 567 жители, той направи среща с моторна лодка на сто метра от брега. От лодката взехме две местни женици, двама мъже – единият от тях носеше кафез – и червенокосо туристче, което гледаше света през очила с прекалено дебели лещи. В замяна, срещу получените хора, дадохме на острова мърляв свещеник и дребен куц абориген с кафез. Потеглихме секунда след размяната. Тук му е мястото да отбележа, че по гръцките острови и корабите често срещах ловци на пойни птички, много птички се ловят по тия места и не знам туй хубаво ли е или лошо. Пристанището, което напуснахме, беше миниатюрно, незначително и ме позова; алчността ми към тихи, скрити за света местенца се обади и този път. А след половин час закопнях за следващия, остров Сикинос, където отново спряхме – 290  жители. Но къде по-напред, можех ли да обиколя архипелага?

Към Иос се приближавах сляпо. Не знаех нищо за него. Бях си купил билет и толкоз. Затова, щом видях край мен да минава четвъртият капитан, запитах:

– Извинете, според вас, да сляза ли на Иос или да продължа към Наксос?

– С Иос не сте сгрешили, господине. – И преди да отмине, офицерът допълни сякаш съзаклятнически. – Никак.

20.

Остров Иос!… 1451 жители. (Не бива да го бъркате с големия остров Хиос, по источното крайбрежие.) В тия месеци на годината той предлага доста от това, което може да си поиска една що годе завършена и успокоена личност. Преди всичко, става въпрос за едноименното градче Иос, то представлява хармонично разбирателство между един конусообразен хълм и гениална, макар и простичка на вид строителна дейност. Тя е подредила през вековете върху споменатия хълм с форма на изумително изваян конус, къщички, улички, зидове, църкви, кипариси, чешмички с имена на светии, вятърни мелници, стръмни каменни стъпала – всичко бяло, бяло, бяло – тръгнало нагоре, па се уплашило от надвесените при върха скали и спряло стъписано, но се успокоило в равен зелен двор с една гигантска палма, поне на триста години, и един синкавобял храм, чиято камбанария се вижда сигурно от Пирея. Нагоре могат да се катерят само козите, мулетата и здравите хора. А бабичките? – кажете как се черкуват бабичките?…

Но да се върна малко назад, да започна от момента в който фериботът ме изплю на кея. Щом стъпих на кея, на мен доста неща ми станаха ясни и си казах: четвъртият капитан на „Тира“ ми е открехнал истината; което си е право – и този път печелившият бях аз. Само че тогава все още не знаех истинската цена на печалбата си. Гледах сградичката с надпис „хотел“, неизбежните пътнически бюра наоколо, кафенетата, сладкарниците, после се извърнах наляво и обхванах с поглед огромния пясъчен плаж. За първи път ми се случваше да зърна в Гърция обширен пясъчен плаж. Цялата му дължина бе обрамчена от чиста кетонена алея. Край алеята се редяха заведенията; хотел до хотел, таверни, тихи скромни гостилнички, пансиони, всичко подредено, потънало в цитрусова зеленина; сега, разбира се, затворено. Вниманието ми се раздвои между пристанищния хотел и автобуса. Хотелът ми казваше:

– Ето ме, такьв, какъвто ме искаш – празен, на пристанище, какво повече?

– Прекалено си празен, обаче – отвърнах му аз. – И пристанището ти е празно.

Влязох в автобуса и подадох петдесет драхми на шофьора.

Вътре грачеха три много млади момичета с надменно изражение на лицата, лица които не зачитат никаква жива душа, ако тя не е на двайсет и пет години. Внезапнопородената ми злоба към тях се утешаваше с подозрението, че и трите патки бяха обречени на пълнеене и да ги питам тогава какво ще правят такива тлъсти в своята Америка.

Автобусът потегли и веднага влезе в цяла серия от завои. След всеки завой пристанищният залив и плажът придобиваха допълнителна импозантност, след всеки завой американките крещяха все по-възторжено, а с това сякаш заличаваха част от неприятното ми впечатление от тях. Щом заливът остана изцяло зад гърба ни, ние видяхме градчето. Лично аз изпитах чувството за директно отправена обида, чисто и просто, исках да зная, защо тази картина все още не ми е известна от туристическата пропаганда, защо я няма в учебниците и докога тази страна ще вади по непозволен начин неочаквани „кари-аса“ из ръкавите си.

Автобусът спря до сградата на общината. В нея се помещават също полицията и пощата. По-късно случайно щях да разбера, че стаята на полицията е заключена. В пощата работеха двама чиновници, единствената им работа бе да очакват петъчния ден, за да се ометат.

Нещо, което подразбрах веднага: на хълма се намира стария град, а в дясно от пътя – новата му част. Тръгнах след момичетата. В първата пряка уличка те запитаха за женския американски пансион на мадам Мери. Естествено, нямах работа там. Постоях малко да се съвзема и раздвоението ме обхвана веднага – в стария град е живописно, ала в новата му част квартирите са винаги по-съвременни. Докато се колебаех, женски глас до мен изрече:

– Елате.

Бях в ръцете на поредната хазяйка. Хрумна ми да окажа поне лека съпротива, но студеният вятър ме подгони по стръмния път, после заизкачвахме стъпала, минахме край дома на хазяйката, озовахме се във вътрешния двор, там изгря фасадата на традиционно десетстайно хотелче. Стая номер четири: чиста, блестяща, две легла, белота, мраморност. Банята също мраморна. Хазяйката отвори чешмата, потече топла вода. Осемстотин. Дори не попита за паспорта. Щом останах сам, отворих прозореца. Той гледаше към каменист баир. Срещнах погледа на един петел. Край него кълвяха пясък три кокошки. Вятърът нахлу и ме смрази. Затворих. Включих транзистора си. Гърците говореха за „охи дей“, това е голям празник, на този ден, 28 октомври, забравих коя година, през втората световна война, Гърция каза „не“ на Мусолини и доказа че е нация. Охи на гръцки означава не, охи-дей – денят в който Гърция каза не.

Прочетох нещо от „Морски обреди“ на Голдинг и заспах, но не задълго, ставаше ми се – навън имаше непознат град, зовеше ме да го обходя. Облякох се дебеличко. На уличката спрях. Загледах се в конусообразния Иос отсреща. Тогава усетих, че вятърът не пронизва, слънцето грееше силно, както се случваше почти всеки ден в ранните следобедни часове. Не ми оставаше нищо друго освен да се върна. Почуках на вратата. Хазяйката отвори и, както трябва да се предполага, усмихна се.

– Кафе?

– Не, мадам, плажът.

– Отивате при пощата.

– Да.

– Чакате автобуса.

– Да.

– Качвате се.

– В коя посока?

– В която и да е.

– А така!

Хазяйката се засмя, веднага след нея се засмя и хазяинът, защото и той цъфна на прага.

– Ако е насам – тя посочи с ръка – ще се окъпете на плажа до пристанището.

– Да.

– Ако автобусът е обърнат нататък – посочи – ще се окъпете в Милопотас.

– Какво е то?

– Ще видите.

– Автобусът минава всеки час – допълни хазяинът.

Автобусът ме чакаше пред Пощата. С гръб към пристанището.

Дадох петдесет. Шофьорът погледна часовника си. С това той искаше да ме увери, че спазва разписание. Започнахме да се спущаме и да лъкатушим, слалом. Слязохме чак до пясъка. Поехме по бяла бетонна алея. Долових погледа на шофьора. Искаше да му дам знак. Кимнах.

– Доколкото разбрах, разполагам с един час.

– Оставете това. Кога да дойда?

– След час и половина?

Отдалечи се на заден. Направи маневра. Закатери се обратно към Пощата. От Пощата към пристанището. После от Пристанището към Пощата. И така нататък. Мисълта за това ме потопи в спокойствие, възкреси самочувствието ми, накара ме да се усетя голям човек, почти равен на Бога.

А как бях зажъднял за море!… При подобни случаи започвам да се събличам трескаво, та чак късам по някое копче от ризите си. Но този път…

Този път се загледах към висините.

На едно място във „Вълшебната планина“ Томас Ман се вайка пред проблема дали „може да разкаже времето“, а пък аз си блъскам главата пред проблемчето как да ви разкажа увлекателно и правдиво нещичко, само нещичко за Цикладските острови, като разбирам добре, че в някои глави често ви занимавам с кафененцата, сладкарничките и гостилничките. Но да знаете само колко важно нещо е туй за туриста, както е важно да речем и туй, да добиете поне малка представа за Милопотас. Защото, какво ви пречи да се запалите и вие покрай мен по Иос, нищо чудно да ви подкокоросам, а попаднете ли там, ще ми благодарите за това описание. Аз например, замина ли отново за Гърция, ще прескоча всичко по пътя си и ще се затичам направо към Иос, ще се спусна в тази почти окръжност от пясък, казах „почти“, тъй като заливът все пак трябва да диша с някакъв отвор към откритото море. Не е подкова, разбирате ли, това е окръжност. И така – сам в хотелчето, сам в автобуса, а ето ме сега и сам-самичък в най-големия и най-красив плаж, който съм виждал в живота си. Състоянието „сам“ пред грандиозната скалиста и назъбена планина, която ме е заградила отвсякъде, пред гигантската пясъчна лента и защитеното гладко море ме карат да усетят как на петите ми порастват копитца, на гърба ми опашка, а на главата ми рогца; дивата планина кара дивашката течност в остатъците на моята мъжественост да напира и какво – най-много да измуча като бик. И понеже, ако потърся, няма какво да намеря нито в пясъка, нито в планината, аз се обръщам, джаскам се в морето с неутолимия копнеж да изкрещя към всички приятели и читатели, и най-вече към мацките на моя живот: вижте бе, вижте къде съм попаднал!…

21.

Градчето Иос има нещо като порта, единствената точка през която се прониква в старата част. Портата се оформя от църквите близначки: Св. Катерина и Св. Анна. Добре, но кой знае защо, до едната от тях е залепен огромният храм Св. Пелагия. Три светици на едно място – разточителство. Вътре в градчето сигурно са се разположили още поне петдесет светици. Отсам портата, преди да се влезе в истинския град, има трънясъл площад, там се търкалят в праха и чакат мулета. Какво чакат, не разбрах, все не искам да питам. Бих нарекъл келявия площад „свърталище на мулетата“. В този град няма свърталище за туристи, поне сега, тъй като няма и туристи. От време на време се мярка по някоя изтощена посърнала двойка, какво да правят горките в студа, покажат се, купят си нещо от бакалницата и бързат обратно в леглото.

Градчето зове, мами, не те оставя на мира докато не го изтърбушиш открай до край. Най-вече те дърпа нагоре, предлага ти изненада след изненада, на всяка крачка спираш, пулиш се, четеш надписите по сръчно изработените чешмички и се чудиш откъде са се взели. И откъде вода в прочутото по безводието си Цикладие. Опипваш с ръка настилката, търсиш дупка между стените и циментираните плочи по които се движиш, не можеш да пъхнеш пръст, да напипаш земя, всичко е като един каменен улей, който се влива в друг улей, в трети, четвърти и така нататък. Понякога се появява местен човек, поздравявате се, това ти доставя удоволствие, разговаряш. И продължаваш нагоре. Там ще минеш под арка, оттатък ще изкачиш вито каменно стълбище, няма коли, няма мотори, чувстваш се господар на тишината, нагоре всичко се стеснява, смалява се, ти също се смаляваш от умора, но си амбициран и стъпка по стъпка – сегис-тогис задминат от натоварено муле – стигаш до края. До споменатия вече храм. Той слага точка върху града. Заставаш под палмата, отправяш поглед към залива Милопотас, после към залива на пристанището и ти се струва че искаш да останеш с часове тук, под палмата, да се нарадваш и на полуострова и на себе си, но вятърът прави опити да те унищожи физически, подгонва те надолу, където тесните криви улички отново поемат закрилата ти.

Здрачът ме изпревари, но все пак смятам, че се прибрах навреме в гостилничката на Андрос. Стараех се да удължа престоя си там, беше топличко, гостбите ухаеха, етикетите на вината ми смигаха, вече съм узрял да пропия отново, създадена беше абсолютна психологическа обстановка. Позамислих се бая сериозно. Младата немска двойка на съседната маса пиеше, другата двойка на близката маса – холандци ли, шведи ли – също пиеше. Станах и отидox при гостбите. Андрос изчакваше търпеливо избора ми, не ме подкани, не похвали стоката си. Повечето от манджите бяха вчерашни или завчерашни, знаех го добре, но туй нямаше особено значение; за кого да готви човекът, през деня я влязат, я не влязат десетина клиенти. Помолих го да ми забърка една гръцка салата, но с повече лук, посочих му и тенджерата с бамята. Пред очите ми попарваше скариди. Поръчах си и от тях.

Андрос погледна към ,бутилките.

Поклатих отрицателно глава.

Той вдигна рамене и посегна към колата.

Поклатих утвърдително глава.

Андрос же погледна със съжаление.

Посочих му мястото на моя черен дроб, а после и жлъчката.

Андрос ме погледна с разбиране и посочи стомаха си.

Наградих го с нямо съчувствие.

В същата секунда немкинята поднесе розовата течност към устничките си, кристалната чаша се долепи до тях. Това ме накара да я напсувам, но в съзнанието си.

22.

Ако човек пренебрегне автобуса и тръгне към пристанището пеша – но не по шосето, а по стълбището – ще спечели; стъпалата и безбройните площадки към тях лъкатушат по надолнището между старинни вили с пищни звлени дворове, провират се край олеандри, жасмини, палми и гора, истинска гора от кактуси, това е един протрит от милиони подметки мраморен път и човек едва ли би могъл да мине по него, без да поспре задъхан от разнообразието на формите и ароматите, от безгрижието и строгостта на създаденото, от парадоксалността на крайния резултат, тъй като строителството е било извършвано най-педантично по план, но по-късно хората не са могли да сторят нищо пред необузданата греховна страст на растителността – развилнелите се растения вече се сплитаха горе в сводове, стъпалата и плочите се пукаха под напора на коренищата.

Съблякох се на един дансинг, там не духаше, напротив – в прикритието между две таверни слънцето печеше до изгаряне. Прекосих неизбежната бетонна алея, която свързва фасадите на хотелите и увеселителните заведения край плажа, стъпих на пясъка – тук вече си духаше с пълна сила – и влязох в прозрачността. Докато плувах проследих една яхта, тя нахлу в залива с всичките си платна, после направи ловка маневра, обезветри, огледа се, разузна обстановката и с включен двигател се отправи към кея.

Ветроходът се оказа шведският „Ариел 3“ от Ломма. Момиченце на четири или пет години помагаше съсредоточено на татко си, той опъваше въженца между някои от щаговете. Докато се чудех за какво могат да им послужат тези въженца, от кабинката на яхтата изникна майчето. Шведката постави леген с пране до себе си, тя се навеждаше, слабичкото й тяло се опъваше по джинсите, ръцете й измъкваха по някоя дрешка. Съпругът поемаше отърсените от нея дрешки и вършеше останалото. Щом простряха всичко и го предоставиха на вятъра, момиченцето скочи на кея, там се заигра. Майчето слезе в кабината и се появи отново. Този път ръцете й носеха мълчаливо, послушно бебе. То завъртя бавно главичка, сякаш огледа обстановката, може би сравняваше, де да знам. В туй време капитанът-баща изнесе детска количка, пъхнаха паячето в нея и майчето по най-прозаичен начин се зае да го разхожда. Преди да изчезнат в някоя от сладкарниците, момиченцето ги настигна. Бащата отново се зае с подреждането на палубата. Горките. И четиримата. Искам да кажа – петимата, защото изневиделица се пръкна и едно кученце, което приличаше на пуканка. И хората и кученцето се надяваха да прекарат приятна зима на юг, далеч от снеговете на Швеция, така са правили хиляди преди тях.

Кученцето неочаквано припна на кея и се затича към количката. Бащата го зърна късно за да го върне, само го проследи с поглед и като се убеди, че беглецът е вече при дъщеричката, отново се наведе над въжетата.

23.

Заживях в прегръдките на студения вятър и студената стая с чувството за временно изгубен рай. Всеки нов ден ме убеждаваше, че въпреки безобразното време, аз се намирам в единствената мечтана и премечтана точка на света. Обърнах гръб на пристанището, предпочетох всекидневните преходи до Милопотас. Уви, останаха ми само разходките. Вече не смеех да се къпя. Да зарежем болките в бъбреците, нямаше го слънцето. Мелтемът домъкна дебели светли облаци, които като обложиха небето, станаха сиви, дори черни. Празничните тонове на рая Иос избягаха. Всичко продължаваше да си бъде красиво, но без плуването аз осиротях, а самотата ми се превърна в прекалено тежък товар.

Една сутрин, като видях че в прозореца се блъска не само вятърът, но и дъждът, извиках нещо неразбираемо. От ярост. След туй казах на мокрия скалист баир, че го мразя.

– И ще се махна от тук, да знаеш, ще си замина!

Мокро бяло магаре мина бавно по билото, много бавно, и все пак очерта нещо като специфична магарешка треактория.

24.

Неврастеникът е дошъл още в 7.45 на пристанището, а корабът ще пристигне и замине след десет. Сутринта неврастеникът беше единственият пътник в автобуса. Сега се разхожда по кейовете и следи рибните ята, хвърля им бисквити. През нощта е валяло, всичко е мокро, морето е гладко, лилаво, след дъжд. Рибите подскачат над водата и блестят като лъжици. Неврастеникът все още не си е купил билет, той все още се пита да се отбие ли на остров Наксос или да цепи направо за Пирея.

В кокпита на яхтата се появява капитанът й. Неврастеникът сякаш едва сега забелязва, че шведът е много млад. Той се навежда, поема пекинезчето и го отнася на кея. Пекинезчето хуква нетърпеливо, уж не знае накъде, насам-натам, насам-натам, и ето го до железния осветителен стълб. Шведът го изчаква. После пекинезчето се приближава към господаря си, гледа го право в очите, двамата се любуват един на друг и се прибират при шведката, при шведчетата.

С неприятно, бих казал гадно подозрение, че неврастеникът съм може би аз, мернах най-отдалечения кът на кея. Там, незнайно кога, се беше присламчила втора яхта, но каква яхта, боже мой, един парцал и нищо повече. Отправих се към нея. Едномачтов шлюп. Отрепана работа. Гротът беше неприбран, разпилян, но и така си личеше, че платното е съдрано. Стакселът – също съдран – ветрееше се и плющеше. Що за стопанин е собственикът? Защо не го е спуснал? Вълнорезът бе разбит с хубав челен удар. Къде? Кога? Лошо привързаният съд се блъскаше в ръба на кея, коремната част на корпуса се лющеше. Без да мисля много дали е в реда на нещата, скочих на палубата и прибрах стаксела. Плющенето престана, настъпи тишина. Взех един кранец от свободния десен борд и го преместих на левия, пъхнах го там където корпусът се блъскаше в бордюра. Отстраняването на дразнещите шумове промени настроението на ветрохода. Можех ли да сторя нещо повече? Засега не, никой не ми бе дал разрешение за това. Върнах се на сушата. Отзад се вееше скъсаното знаме на Съединените американски щати. Няколко от звездите май липсваха. Гръцкото знаме на грота ми се видя ново, непокътнато. На кърмата пишеше: „Долopeс“ Сан Диего. Гневът ми сякаш се разсея – „Долорес“ идваше от другия край на света. Представих си прехода й: Тихият океан, Панамският канал, Карибско море, Атлантическият океан, Средиземно и Егейско море.

Поседнах на влажната пейка, бях длъжен да почакам, капитанът на тази развалина би трябвало да се появи, аз би трябвало все пак да му дам някакви обяснения, да се оправдая за качването си на неговата палуба. Гротът, с който бе покрит кокпита, се раздвижи при скъсаното, платното се отмести от една ръка и се показа леко оплешивяла глава.

– Извинете – обадих се аз.

Главата измърмори нещо сънливо.

– Помислих че няма никой – допълних. – Наложи се да сваля стаксела.

Младият човек погледна към посоката, измърмори повторно, май че нещо като благодарност.

– И тук. – Посочих ръба на кея. – Жалко за яхтата.

– Имате ли цигари?

– Да, но преди тринайсет години. Съжалявам.

– Нищо, аз и без туй не пуша.

– Разговорът ни напомня за „Алиса“.

– На мен наистина ми се припуши.

– Ферщевентът ви е обезобразен.

Младият човек отметна част от платното, с това разкри както кокпита, така и себе си.

– Някъде сте се блъснали.

– Блъснах се на много места.

– През нощта ли пътувате?

– Блъскам се и денем.

Капитанът на „Долорес“ предизвикваше симпатиите ми. Тялото му се оказа по-едричко, малко тромаво, раменете по-теснички от необходимото, с други думи, капитанът на „Долорес“ нямаше основание да се перчи с особена физическа красота.

– Стакселът вдигаше много шум.

– С това ме приспиваше.

– Съжалявам.

– Спокойно.

– Чакам „Тира“.

– Какво е то?

– Ще се прибера към Атина.

– Защо?

– Измръзнах.

– Защо не дойдете с мен?

– Какво?

– На остров Парос.

– Бях.

– Какво от това?

– Какво ще правите на Парос?

– Нищо.

– Живях в Науса.

– Там отивам.

– Науса?

– Нямам нито грам кафе.

– Почакайте.

Отидох при багажа си. Измъкнах от чантата моето вечно нескафе.

– Вода имате ли?

– Мисля, че напълних в Ираклион.

– От Крит ли идвате?

– Срещу вятъра.

– Не ви завиждам. Кога потеглихте?

– Вече не помня. Защо не донесете багажа си?

– Ще взема кораба за Атина. Плюя вече на Цикладските острови.

– И аз.

25.

Как да ви кажа, мразя яхтите, те предизвикват у мен отвращение. Дълго време ветроходите бяха крайната цел на съществуването ми. Построяването на „Ахасфер“ динамизира годините от преклонната ми възраст, благодарение на тази лично моя, създадена по моя поръчка яхта, аз преживях най-голямото щастие в живота си. Но заедно с това, пак „Ахасфер“ причини най-продължителния тормоз на духа ми, стовари купища ядове на главата ми. Като ставаш собственик на яхта в България, ти ставаш собственик на нещастия. Ето защо, мерне ли се пред мен задръстено с мачти пристанище, извръщам поглед; харесвам празните пристанища; безобидните рибарски лодки.

Орисия – правя-струвам, все до ветрило ще се озова. Така се случи, че през последните години сюжетите ми се въртят все край мачтите. А тази история направо ми се натресе, за да потвърди впечатлението, че Цикладските острови наистина са се превърнали в омагьосан кръг, от който не мога и не мога да се измъкна.

Навярно сте подразбрали, в края на краищата приех поканата на Дейвид Ашкрофт, пренесох багажа си в предната кабина, там ми предоставиха койка, която застелих с изрядно и чисто бельо. Веднага ме вкопчи подозрението, че това бельо е било предназначено за определен и много специален гост, този гост обаче не се е появил и отсега нататък надали щеше да се появи.

Разберете ме, бях много сам, прекалено; туй отначало се понасяше дори с известна доза ентусиазъм, но накрая започна да ме потиска, стана ми обидно, че се движа в общност от природа и хора, където никой не ми обръща внимание.

– Добре – отвърнах аз – ще донеса багажа си.

– Чудесно – каза Дейвид – омръзна ми да си говоря сам. Освен това, не разбирам от ветроходство.

– Моля? Не идвате ли от Сан Диего?

– Аз съм… – Направи пауза, въпросът ми май го обиди. -Аз съм от центъра на Манхатън.

– А яхтата?

– Продадоха ми я на остров Крит за две хиляди. Разбирате ли? Без пари!…

– И все пак, от Крит до Иос сте дошли сам.

– С мен беше Джей.

– Джей… Къде е Джей?

– Не знам, бяхме двамата, може би е изчезнал.

Взрях се старателно в очите зад очилата му: – По пътя ли, тук ли?

– Не знам.

– Боже мой!

– От известно време не го виждам.

– Багаж нямаше ли?

– И него не виждам.

– Имаше ли?

– Ами да, може да е дошъл без багаж. Поканих го, казах му, ела ме придружи до Науса, там имам работа. Идваш ли? Идвам. Повече – нищо. Така, като теб. Не разбирам от ветрове и компаси. Предложиха ми я евтино и се полъгах. А те защо ми я продадоха евтино, не знам. Направо без пари. Една яхта сега струва…

– Знам колко струва. Къде е Джей?

– Сигурно ме е изоставил.

– Разбираше ли от яхти?

– Много повече.

– От кого?

– От мен.

26.

Щом животът ти на шейсет и шест годишен мъж може да бъде сравняван с неподвижно блато, и щом в този унизителен застой получиш покана за приключение под витрила в непознато за теб море, от една точка до друга точка, хайде да го определим по-ясно – от остров Иос до остров Парос, а то не е повече от трийсет и шест мили, ти си в състояние или да отклониш поканата – най-разумното, тъй като вятърът е абсолютно насрещен – или дa приемеш, за да докажеш не на друг, а на себе си, че в теб все още има хляб. Подчинявах се на заложен в духа ми копнеж, да бъда признат и приет от млад човек; освен това, вътрешните ми очи виждаха в младежа отсреща личност, и не само поради факта, че някъде из кабината ми се мярна списание и разказ, подписан с името Дейвид Ашкрофт.

След като стопанинът на „Долорес“ ме убеди, за кой ли път, че има две леви ръце и не може да ми окаже помощ – санким аз не знаех това – предложи да накупи поне продуктите.

– Но да не напълните чантите с глупости!

– Няма – отвърна неубедено Дейвид, а плешивината та темето му поруменя и успях да видя това защото бях в кокпита, а той бърникаше долу в кабината и измъкваше саковете. – Поне това.

Предстоеше ми да извърша оглед, да реша окончателно, разумно ли е ако потеглим с такава ударена яхта срещу вятъра. Преди това обаче трябваше да вместя багажа си. Дневникът и колекцията от медикаменти реших да осигуря в най-сухото за целта шкафче – на височината на очите. Само да не е заключено. Дръпнах внимателно, вратичката не беше заключена, шкафчето зейна; махагоново, празно. На обратната страна на вратичката нескопосно, със скоч, бе прилепена голяма цветна снимка на изумително красиво момиче по бикини. Вгледах се – Лена. Момичето се оказа Лена.

27.

Форшевенът се нуждаеше от кръпка, там зееше рана. В складчето на яхтата намерих епоксидна смола и втвърдител. Представих си как можеше да изглежда бившата красавица след моята козметична намеса и не й завидях. Преди да срещна Дейвид Ашкрофт, винаги съм се смятал за пословично несръчен човек. Единственото нещо, което умеех да правя горе-долу добре на „Ахасфер“, бяха салатите към водката. За всичко друго си имах роби, пък и робини. Около един ветроход постоянно се навъртат работливи хорица, никой не може да разбере как се появяват и как изчезват те, винаги се намираше някой да вдигне котвата, платната, а накрая и да швартова; да не говорим за ремонтите. Сега обаче робът трябваше да бъда аз, друго разрешение не съществуваше. Погледнах още веднъж „раната“, форшевенът беше наистина цъфнал; но тъй като ремонтът тегнеше само на моите ръце, го пренебрегнах; прецених, че можем да си пътуваме и така. Големите вълни щяха да впръскват по малко водичка във форпика, но туй не пречеше за въртенето на Земята. Върнах смолата на мястото й. Втурнах се към платната. Прострях старателно грота на кея, след него – стаксела. Съдраното се очерта ясно, и гротът и стакселът бяха сцепени. Да се захвана ли с техния кърпеж? Не, разбира се. Забутах се в утробата на „Долорес“, отворих всички складови клетки, а те ми разкриха съкровищата си. Имах избор. Най-важното, измъкнах на бял свят куп резервни платна, намерих и топчета от дакронови ленти. С тия ленти можех да подлепя всяко съдрано ветрило. Резервният грот и стакселът бяха силно замърсени, многократната им употреба ги бе деформирала, но и туй не пречеше особено за въртенето на Земята. За всеки случай, на бърза ръка облепих с ленти всичко съдрано. Оставих платната прострени да съхнат, лепилото по протежението на лентите трябваше да свърши работата си. Съблякох се, предстоеше ми твърде неприятно слизане под водата. През ле-ководолазните очила проучих обрастванията по цялата невидима част на корпуса. Ракушка и водорасли!… С дървена шпатула ракушката се изтръгваше трудно. Отказах се от почистването, обрастваният на подводната част щяха да затормозват хода ни, но и това не пречеше за въртенето на Земята; не бързах за никъде, макар че мисълта за тромавия ход ме дразнеше. Подсуших се, облякох се и си сервирах горещо кафе. Посръбвах и наблюдавах двигателя. Не знам какво е отношението на Дейвид Ашкрофт към смъртта, но на мен все още не ми се умираше. Един добър двигател и повече гориво в тубите можеха да ме отдалечат от еластичната мисъл, че съдбата е решила да ме остави завинаги в челюстта на тези острови. Пообиколих пристанището и мисля, че попаднах на подходящ човек. Помолих го да ме последва. По пътя му намекнах, че не разбирам нищо от двигатели, без да му обяснявам, че ги ненавиждам. С него разговорът вървеше тежко, рибарят знаеше само няколко английски думи, но с пояснения и допълнения, все пак доведохме работата донякъде. Използвам случая да ви заявя, че разговорите ни с Дейвид Ашкрофт, които ви изглеждат гладки, също са резултат на подобни допълнения и доизяснявания, все заради моя сакат английски, обаче автентичността им не е за подценяване и почти никъде не ви лъжа.

Рибарят потупа бащински машината с ръка.

– Калб!… Гуд!

Това си го знаех. Бавно и упорито му обясних какво точно ме интересува. Захвана да „пали“ и „гаси“. Двайсет пъти! Наблюдавах ръцете му с тъпия си за техниката акъл. После започнах да върша същото със събствените си ръце. Двайсет пъти! Благодарих на човека. Напълних две чаши с бърбън. Той не забеляза, че не пия. Моят номер – поръчвам си, или си пълня, но не пия. Не ми е приятно да минавам за въздържател.

На сбогуване гостът посочи флага на Съединените американски щати.

– Знам – казах аз.

Според морските правилници тия работи трябва да са винаги здрави и в прилично състояние. Отворих складчето на знаменцата. Окачих на кърмата нов флаг, на този флаг всичките му звезди бяха по местата си.

Когато Дейвид Ашкрофт се върна, нарамихме тубите и се отправихме към нафтата.

– Ще можем ли да потеглим днес?

– Не искам да пътувам през нощта, Дейвид. Много ли бързаш?

– Да.

– Да, но бързаш много бавно.

Собственикът на „Долорес“ сякаш понечи да се усмихне, за малко да видя как просветва лицето му.

28.

Построена в началото на седемдесетте години според остарялата вече проектантска концепция, „Долорес“ все пак се държеше добре и доказваше качествата си на истински расов шлюп. Деформираните платна и обрастванията на подводната част не позволяваха на шлюпа да „катери“ оптимално, ние падахме и се възземахме, но, може да се каже, че напредвахме срещу суровия вятър. В открито море вятърът се оказа още по-студен. Дейвид Ашкрофт лежеше на койката си, но аз не можех да напусна кокпита, нито да оставя румпела. Посрещах вихрите с лицето си и само час подир потеглянето ме споходи втръсналата ми вече мисъл, че глупакът си остава глупак, дори като застарее. На днешния ден, 4 ноември, можех да лежа завит в хотел „Аристидис“ в Атина, или да се скрия на остров Наксос, да си чета книжки и да правя каквото си искам, щом имам суша под краката си, а не осемдесет метра вода, както ме уверяваше морската карта на Гърция. Сгушен в непромокаемата мушама от задължителната аварийна екипировка на ветрохода – със всеки допир до лицето мушамата предизвикваше не само допълнително усещане на студ, но и погнуса – аз се взирах в синкавата пяна на мрачното море и си повтарях злостно, че съм се насадил по собствена воля на най-логичния завършек, че съм изпросил от съдбата най-подходящата точка за последното изречение на мизерната ми цикладска новела.

– Дейвид.

Дъждът, който ни изненада сутринта, а по-късно »превърна в колебливо тъничко ръмене, започна да се засилва отново.

– Моля.

– Облечи се.

– Защо?

– Да ме смениш.

– За колко време?

– Докато приготвя чай.

– Ще ти го приготвя.

– Искам да се постопля.

– Студено ли ти е?

– Мисля, че е време да похванеш румпела.

– Включи машината.

– Горивото трябва да се пести.

В жълтата аварийна мушама собственикът на „Долорес“ не изглеждаше толкоз тромав, капишонът скриваше плешивостта му, на бял свят оставаше само хубавото му очилато и брадато лице.

– Дейвид, ще внимаваш, не бива да падаме много.

– Не мога, казах ти какъв съм, няма да се справя.

– Какъв си?

– Знаеш.

– А аз как мога? На тази възраст.

– На теб психиката ти позволява.

– Каква е психиката ми?

– Робска.

– Какво? – С лицето си усещах студения дъжд и топлите плисни на морето. – Кажи, какво?

– Вие там всички имате робска психика.

– Кои ние?

– В тези държави всички сте роби и ви се харесва да бъдете роби.

– Ти мен за роб ли ме броиш?

– Да.

– Понеже ти върша черната работа.

– Разбери, не мога нищо, не умея. Сега ще хвана руля и ще видиш, че ще паднем от курса. После ти отново ще трябва да наваксаш.

– Ще наваксам.

Слязох в кабината.

Тук са вградени две койки. Едната е неприкосновена, за собственика. На другата е спал Джей. Кабината към носовата част е била също неприкосновена, цялата, специално запазена за някого. Сега там съм аз. Завивките и чаршафите за този „някого“ завиват мен. Готварският кът е към кабината на Дейвид. Водата за чая вече е кипнала. Отварям една опаковка. Замирисва на остров Цейлон. Животът е хубав. Тук е топло, има книги, списания, библиотеката е била продадена на Дейвид заедно с яхтата, със завивките и съдовете; по чашите и чиниите фабрично е вписано „Долорес“. Този който е продал всичко туй за две хиляди долара е бил или луд, или притиснат от обстоятелствата. Не желая да обременявам собственика с въпроси. Мога само да му благодаря, че ми е предоставил цялата кабина. Неговата е разхвърляна, хаос, обаче моята „стаичка“ е подредена, завивките са прибрани в рундука, двете койки са изрядни в светлосивия си плюш, на етажерката до главата ми лежи „Морски обреди“ на Голдинг. Чета романа бавно, на час по лъжичка, трябва да ми стигне до деня за самолета. Джей! Какво е това Джей?… Вълните блъскат левия борд, разтърсват корпуса. Чудесно е, студът и влагата са вън, тук е сухо, светло.

Понесох нагоре чая на собственика. Подадох му чашата без да напускам прикритието. Брадата на Дейвид е мокра. Хем от дъжда, хем от пяната на вълните.

– Защо казваш, че е студено? – пита той.

– Студено е.

– Измисляш си.

Отварям списанието и се постаравам да проникна в разказа на Дейвид Ашкрофт. Трудно ми е. Две трети разбирам, една трета не разбирам. Пия своя чай. Едва сега свалям якето.

Излягам се. Вълните шамаросват стъклото на илюминатора. Всичко край мен е пълнозвучно, равновесието извън убежището ми изглежда непоклатимо: кренът е като гипсиран, успокоява се и духът ми, най-после е намерил опора в десния безветрен борд. Колко хубаво е когато едно човешко същество бди вместо теб на руля.

Но „Долорес“ се разколебава, яхтата започва да импровизира, сякаш се предава и се разклаща.

Подадох глава.

– Какво правиш?

– Не мога.

– Можеш!… Хвърли тая чаша.

Забравя че празната чаша не му е повече нужна. Стакселът потръпва несигурно.

– Опирай се на вятъра. Не го изтървавай.

– Не ме бива.

– Бива те!

Прибрах се, излегнах се. Кренът бе възстановен, закован. Прочетох няколко реда и заспах.

29.

– Искам да ти кажа нещо.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с презрение.

– Може ли да си поговорим?

Май че се учуди.

– Помирисах разказа ти в „Гранд стрийт“. – Презрението в очите му ее сгъсти. – Защо? Забранено ли е. Списанието лежеше койката. Помниш ли какво ми каза? Да ти припомня ли какво каза, когато не пожелах да те придружа? Хайде да не ти припомням

– С теб мога да разговарям само за плаването до Науса, мога да ти заповядвам и да ти се карам, ако пресолиш супата.

– Пък аз исках да си разправяме за „Гранд стрийт“.

– Ти си счетоводител. – Както му бях заявил. – А и не знаеш добре английски.

– Но мога да ти отворя малко очите.

– Отвори твоите! Отвори очите на всички там, дето сте се навели…

Лошо, морската карта беше при него. А не желаех да се усъмни. Вече търсех най-близкия бряг. Влезли в шаблона на плаването срещу вятъра, след като напуснахме пристанищния залив, ние се отворихме силно на запад, минахме над нос Малта на остров Сикинос. Изчаках хладнокръвно да се отворим още и преди да паднем нежелателно, направих поврът. Започнах втория шев от гигантската лавировка. Тя заплашваше да погълне силите ни. За мен беше любопитно да разбера, ще я бива ли „Долорес“, ще успее ли само на един халс да ни изхвърли отвъд назъбените северни скали на Иос. И тъй като вече май виждах точно тия скали под десния ни борд, не ми оставаше друго, освен да погледна картата. Надзърнах в моята туристическа, най-обикновена карта, закупена от будка. Уверих се, че съм прав. Трябваше да продължа на същия халс. Този халс ми предлагаше на тепсия остров Иракли. Ах, как се нуждаех в момента от една морска карта с подробности, но тя все още беше в ръцете на господаря. Туристическият диплян на Цикладските острови ми разказа оскъдни неща: Остров Иракли – 95 жители, пещера на име Св. Иван, забележителни сталактиди… Подразбрах още, че селището Иракли се намира в центъра на острова, пунктирът на морския път влизаше в едва забележимо на картата заливче, никакъв знак за пристанище. Там сигурно има някакво хотелче, не може да няма. А по-нататък? Къде да ги търся тия деветдесет и пет души? Докога ще чакам – почти самичък – кораб да ме отведе? На този незначителен остров духането не звучи ли по-зловещо от другаде? И все пак, нищо не можеше да застане между мен и замисъла ми. Господарят бе започнал да се зъби, ще му избягам.

„Долорес“ си имаше автоматичен пилот, но доколкото разбирах – всъщност не разбирах нищо от автоматични пилоти – той беше повреден. Оставаше ми да импровизирам полуавтомат. Привързах румпела към шкота на голямото платно и се отдалечих от руля. Яхтата трябваше да докаже расата си и да изкара поне половин час без каквато и да е наша намеса. Слязох в моята кабина, там разбрах, че куфарът ми е горе-долу прибран. Планът ми се отличаваше с трогателна яснота.

– Да се върнем на думата си, сахиб. – Избърсах мокрото си лице, свалих гумираните одежди. – Решил съм да ти отворя очите.

– Върни се при руля.

– Забрави руля! Отсега нататък ще бъдем на полуавтомат.

– Ще направиш ли отново чай?

– Ще го направиш ти, а в това време ще ти говоря за твоя разказ в „Гранд стрийт“. Не можах да преведа заглавието.

Влязох в неговата кабина, седнах.

Дейвид Ашкрофт се беше изправил до печката, стараеше се да разбере дали има достатъчно вода в чайника.

– Сахиб, ти тоя Джей уби ли го?

Балансирах на ръба, дълбока пропаст зееше до мен, младият американец излъчваше якост и сила; резултатът от един двубой можеше да се предугади лесно, стига да погледнех масивните му ръце и моите тънки свирки до тях. Да се сгромолясаш от яд! – превъзхождаше ме физически, по младост и – както смяташе той – по интелект. Последното ме дразнеше най-вече. За Дейвид аз бях дивак. В един мой роман, пак на ветроход, бях събрал литературния си герой-писател с истински дивак. Странна ирония на живота: на „Долорес“ пътуват също двама, този път обаче ролята на дивака се изпълнява от автора на романа. Това именно ме накара да напиша всички тия страници за Цикладските острови, този невероятен реванш на действителността.

– В твоя разказ, сахиб, става дума за някакъв квартален месар. Тоя месар получава стоката и я разпределя в магазина си по качествата й и по части от животинската анатомия. Сюжетът се състои в това – да бъде сортирано и разпределено животното. Героят реже с брадвичка и ножове, той е целия в кръв. Идват клиенти, обслужва ги, запознаваш ни и с трима жители на Бруклин, клиентите си отиват, а твоят герой продължава да реже и разпределя, изцяло потънал в кръв, сред своя особен свят, за който ти искаш да ни убедиш, че е вселена.

Дейвид Ашкрофт едва сега успя да напълни чайника; през цялото време се туткаше, търсеше отворена бутилка с минерална вода. Подадох глава под гика. Платната „спяха“ притиснати от вятъра. Ветроходът се врязваше във вълните, палубата се заливаше с пяна и пръски. Огледах кръпките по ветрилата. Нищо особено. В душата ми се промъкна позабравено усещане за бодрост.

– Борисе, ти наистина ли си счетоводител? – Презрението в очите му не беше войнствено. – В някакъв завод?…

– Придържай го, Дейвид!

– Придържам го.

Чайникът обаче падна. Част от водата се разсипа. Изпреварих спътника си, продължих вместо него работата до печката.

Не знам защо той се наливаше с чай, но с чая аз отпъждах бутилката. В подобно ветроходно време на човек му се появява желание да изпие водката на света. В шкафчето имаше и уиски, и водка, и вино; напразно очаквах младежът да посегне към тях, за сега той не им обръщаше внимание.

Думата „битие“ ми се губеше някъде. Отворих българо-англий-ския речник и я намерих.

– Дейвид, знаеш ли какво представлява битието?

– Всичко! – намръщи се той. – Битието може да представлява всичко, каквото ти хрумне, най-вече това, което сам си пожелаеш.

– Да, но битието не представлява нищо друго освен повторение. Това ти го казвам аз.–

– Да, но ти си стар човек.

Разгневявам се щом ми намекнат че съм стар. Ясно ви е какво изпитах, когато Дейвид Ашкрофт ми го каза направо и искрено.

– Вие, там, от ония страни – продължи той – прониквате до истините по-късно. Това, което ние научаваме в младежките години, до вас достига в старешките. Нямате си и литература от която да усвоите нещо навреме. Представям си и преводите ви. Ужас!…

Дейвид Ашкрофт махна с ръка, сякаш отпъждаше нелепа палячовщина, без да ще, той насочи към мен най-силното си психологическо оръжие – съжалението.

– Доколкото можах да схвана, сахиб, твоят разказ е силен, мъдър, да оставим настрана, че е написан талантливо; той принадлежи към гъстата многословна проза, наситена с много плътна психология. – Тези изрази дето изброявам сега са трудни за моя английски, но аз ги излагах опростено: вместо „плътна психология“ употребявах „дебела психология“ и, уверявам ви, усетът ми подсказваше, че така съм по-убедителен, разбирате ли, вместо „гъстата многословна проза“ пласирах: „много думи на тясно място“. – И все светли думи, сахиб. Ако думите ти бяха тъмни, щеше да се получи катастрофа, но думите ти са светли, може би и в мисленето ти се потайва нещо добро.

– Това не е никак важно, всеки може да бъде добър.

– Въвеждаш читателите в свят от месо и кръв, във остриета на брадви и ножове, полепваш по ръцете им кръвясали животински косми, костен мозък и съсирена лимфа. – Дейвид Ашкрофт ококори очи, там където лицето му не бе окосмено, побледня. – И в този много мръсен касапски момент влиза чистата, стерилна бруклинчанка мис Хейт. Купува си котлет, благодари, и месарят благодари, мис Хейт си отива у дома. Чудесно. Мислиш, че ще се случи нещо евтино и понеже не се случва нищо – нито евтино, нито криминално – читателят въздъхва и си казва „браво“, хубав разказ, умен. И нито една реплика, сахиб, нищо; пряката реч, колкото и оскъдна да е тя, би отнела частица от загадката, би открехнала завесата, би внесла простота, а туй за твоята литературна възраст е направо обидно.

– Виж какво, ти не си счетоводител, но не си и умен, не се смятай за голям умник.

– Искам да ти кажа само, че важно нещо в битието на човека е повторяемостта.

– Оу, моля те!…

– Понеже ми подражаваш.

– Какво??? – Дейвид Ашкрофт се превърна в разгневено момче. – Какво каза?

– „Гранд стрийт“ е престижно списание.

– Чак престижно – Ние с теб нямаме нищо общо.

– Е, как, нали сме обичали една и съща жена?

– Стой, каква жена?

– Мис Хейт – заблудих го аз. – Зърнах я за една минута в касапницата, макар и стара мома, нейната закоравяла вече гордост ме плени. А ти я обичаш отдавна.

– Говориш каквото ти скимне.

Вслушах се преднамерено, не се излъгах – стакселът вече потръпваше, „Долорес“ се канеше да кривне встрани. Излязох в кок-пита, привързах повторно шкота към румпела. Остров Иракли все още не се забелязваше напред. Щеше ми се да постоя малко на палубата, но бях по пуловер и на бърза ръка можех да се превърна в мокра кокошка.

– Недоумявам – Дейвид Ашкрофт плакнеше чашите, естествено, с минерална вода, а резервоарът ни беше пълен. – Никак не сте ми ясни всички там, в ония страни, как понасяте партийното насилие… И как ти подражавам?… Къде сме обичали заедно?

– Сахиб, смятам да ви напусна.

– Разбрах.

– След малко ще се появи остров.

– Всеки е свободен – подигна рамо той.

– Ти си хем маниак, хем изглупял от младост.

– И ти си глупав.

– А тоя… Джей… уби ли го?

– Напротив.

– Той ли искаше да те убие?

– Помоли ме да го убия.

– И не те досрамя да му откажеш?

– Не настоя.

– Как ще продължиш до Науса?

– Длъжен съм.

Като размисли човек – младежът не употребяваше алкохол, нито наркотици, какво имах против Дейвид, кое у него ме озлобяваше? А и разказът му не беше съвсем лош. Ами жестът да хвърлиш пари, за да се появиш на срещата с яхта? Не можех да си представя, че след час ще се разделим. Всъщност, за къде бързам? Съдбата ми предоставяше такъв забележителен случай.

– Оставам!

– Виждаш ли колко е хубаво, когато имаш право на избор – каза Дейвид. – За мен е по-добре да си ти, свикнал си да бъдеш роб, от туй печеля.

– Джей не беше ли роб?

– Не беше и не е, кучият син! Затова не е щастлив. На него, горкият, също като на мен, нищо не му е ясно. На свободния човек нищо не му е ясно. На роба всичко му е ясно и е щастлив. Ти си свикнал да бъдеш роб, затуй оставаш при мен, затуй се и съгласи да тръгнеш, ти скучаеш без господар.

– Ще затънеш някъде бе, копеле!

– Фактът, че идваш при мен, е красноречив – аз съм собственикът на платната, аз съм купил храната, водата и виното. Знаеш, че си на моя борд и съзнаваш, че си ми роб, свикнал си да бъдеш роб.

– Ветровете ще те хвърлят на някоя скала.

– За теб туй плаване не е естетическо преживяване.

– А за теб?

– Мен ме остави! Аз трябва да се явя някъде!… А за теб туй плаване е служене.

– В твоя разказ неяснотата е издигната в култ. Мистичните нишки в него не водят доникъде. Заравяш се в една яма, хвърляш пръст върху главата си и мислиш, че ставаш интересен. Всъщност, погребваш се на трийсет години, със самочувствието на новатор. Всички сме мислили като теб, всички сме откриватели. Битието не представлява нищо друго, освен повторение. Предимството ми е, че ти ще повториш мен, а аз теб никога.

30.

Най-после остров Иракли се показа и ми направи впечатление. В мрачния предиобед той пулсираше със своя собствена, несигурна и нежна сред суровото море светлина. Минахме високо над него. Видях няколко къщички на брега – може би пристанище – нямах време да изследвам и да си задавам въпроси; предстоеше ни поврът. Започвахме третия шев от голямото катерене на север. Дъждът и стихваше, и не стихваше, но вятърът – никога. Преди десет години в тази обстановка бих измучал от щастие, но сега, о, сега можех само да оплаквам лекомислието си и ако „господарят“ посмееше дг прибави дори думичка след наговореното, щях да го чукна с нещо по главата. Мокрите платна, мокрият рул, лебедките, талрепите, всяка подробност от сексапилното тяло на „Долорес“ напластяваше нова омраза към старата ненавист, към всичко носещо ветрила.

Оставаше ми Дейвид, единствената утеха в подземието от изнурителен труд, от безцелните разрушителни усилия да се придвижим срещу мелтема, да достигнем фиксираната точка от предварително заречения остров Парос. Боже мой, аз се влюбвах! В какво се влюбвах обаче – в една безпомощност и непригодност; Дейвид знаеше, че никога няма да достигне Науса, а продължаваше да се катери по паралелите, макар по най-неуместния, бих добавил – комичен начин. Беше ли туй плаване съществено нещо в живота на този младеж? Не знаех, не допусках. Дейвид Ашкрофт ми се струваше непоносимо разсеян. От друга страна неговата разсеяност не означаваше нищо, с тази своя разсеяност той се движеше навсякъде, дори в заблудите си.

Не можах да видя откъде бе измъкнал бордовия дневник, толкоз съм го търсил, още от първия ден. Нанесе нещо по него, вероятно отбеляза факта, че сме направили поврът северно от Иракли. Бордовият дневник на „Долорес“, ето кое дразнеше интереса ми, не за друго, исках да проследя пътя на яхтата от Сан Диего до Крит.

– Дневникът не бива да попада в ръцете ми, така ли?

– Да.

– Капитанът съм аз!

– Аз пък съм продуцентът!

– Нямаш право да нанасяш данни от интимен характер.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с разсеяните си очи.

– Изглеждаш разгневен, предизвикал съм те, струва ми се, че ако не беше толкоз стар, щяхме да се бием.

– Както с Джей.

Наведе се над дневника, избяга. Прибрах се в моята кабина и легнах, този път на койката при наветрената страна. Вълните разтърсваха борда, имах усещането че нанасят ударите си по тялото ми.

Събуди ме неритмично люлеене. Отворих очи. „Продуцентът“ надничаше в моята кабина, готвеше се да ме извика.

– Голямото платно се скъса.

Нахлузих мушамата. Гротът бе съдран близо до залепената лента. Островът не се виждаше, заради далечината или дъжда. Гикът фучеше над главата ми, дръпваше нервно шкота, „Долорес“ се поклащаше рязко, заканваше се да ме изплюе в морето. Неприятен момент, можех да полудея, да грабна секирата и да троша, докато превърна всичко на парчета.

– Заемам се с мотора. Прибери платната.

– Не мога.

– Тогава се удави!

Доставяше ми обяснимо удоволствие да го ругая. Докато се борех със запалването, успях да измърморя още няколко обиди. Той притискаше корабния дневник до гърдите си и се вслушваше в шумовете на бедствието, а не в ругатните.

Най-после моторът се предаде, това освежи настроението. Свалих платната, натиках ги в склада, палубата се оголи. Чиста работа! Напред към Парос! Без романтика, без ветрила! В замяна – без тегели по морето, без отклонения!… Направо! През вълните!

31.

След сгъването на платната кастово-идеологическите брожения на борда се уталожиха. Господарят замлъкна, той сякаш си призна, че цял живот не ще успее да развърже гордиевия възел, който го задушава. Замлъкна и слугата, който пък съзнаваше, че предпочита да общува не чрез логична човешка реч, а чрез шаради. Вятърът и дъждът блъскаха лицето му, но той не слезе на топло в кабините, не можеше да зареже руля. На всичко отгоре и това островче!

Туй, че келявото парченце от суша цъфна пред насъне означаваше нещо особено, но знае ли човек? По «м чужди )морета се

страхувах от всяка промяна.

Извивах. Дейвид Ашкрофт подаде глава до краката ми, беше

без очила, затова побърза да изчезне и ми се показа повторно.

– Картата!… Донеси я разгъната.

Слава богу!

– Само този ли е? – заинтересува се Дейвид.

– Няма подводни скали. На картата са нарисувани и други, но са далеч.

– Искам да спрем! Побърках се.

– Къде?

– На туй шибано островче.

Стараех се да вникна в красивото му и привидно флегматичнс лице. какво искаше той? Смяташе ли да продължаваме с шегата? Използвах момента, че господарят се оттегли долу.

– Сахиб, направи ми един сандвич.

Господарят се показа, този път бе помъкнал сака си. Разтвори ципа, вмъкна вътре корабния дневник и се качи при мен. – Хайде.

– Дейвид… – Замръзналият ми мозък не съумяваше да реагира веднага. – Доколкото чух, искаш да спра на островчето, добре, но това нещо там не е островче, нито сухо парче земя, това е скала, разбираш ли, скала! Приставането е немислимо.

Гледаше ме, мога да кажа, направо с лоши очи. – Забрави тази лудория. Като стигнем Парос ще те оставя да импровизираш много, да откриваш колкото искаш нови земи. Хайде, приготви ми сандвича. Твоят слуга е гладен.

– АЗ съм собственика…

Да, де, продуцент. Но няма да стане. Нито мога да те поставя на скалата, нито мога да те взема оттам.

Подадох му руля. Бях си направил сметката, докато приготвя сандвича „продуцентът“ да измръзне и копнежът му да стъпва пръв някъде да се изпари. Но можех ли да разчитам на умението му?… Нарязох малко сирене, отворих бурканче с конфитюр. Всъщност, налудничавото намерение на господаря ми харесваше, представях си скалата: самотна от сътворението на света, само птиците горе и рибите в подводната й част. Май си заслужаваше. Чисто и просто, бях забравил, че Дейвид Ашкрофт е млад. Стана ми още по-симпатичен. Обиквах го, наистина.

– Идваш ли?

Островчето имаше и нямаше двайсетина метра дължина. Приближавахме се откъм подветрената му част. Туй хич не означаваше, че можехме да се допрем до него.

– Дълбочината е добра, нали?

– Но ще се разбием.

– Мила ти е кожата, така ли?

– Мила ми е.

– Не се ли наживя?

– Никак.

– Какво искаш още?

– Трябва да скочиш доста.

– Готово.

– На връщане обаче ще поплуваш.

Беше открил стъпало. От яхтата до това стъпало можеше да скочи всеки млад човек, но такъв като Дейвид…

Дълбоко е, да, отдолу не ни заплашваше нищо. Прегърнал чантата си, Дейвид отиде на носа. Форщевенът лудееше. Мисля че включих задния ход навреме. Дейвид скочи и в същия миг, сам не зная по какъв начин, ме осени прозрението, че на младежа сякаш му беше все едно дали ще разбие главата си в скалата. Усетих и останалото, но вече беше късно…

Господарят се наведе бързо. Слава богу, успя да притисне очилата върху коленете си. В следващия миг залитна, олюля се и се задържа. Покатери се по скалата, седна. Очилата кацнаха върху носа му.

– По-бързо! – подканих го аз. Но вече, казах ви това, бях усетил истината. – Разглеждай и да тръгваме!…

Скоростите, стопът и задният ход на яхтата работеха безупречно, това ми позволяваше да балансирам на косъм от брега.

– Дейвид!

Неговите очи гледаха право в моите очи, проницателността му се забиваше дълбоко в мен, събуждаше юношески смут в душата ми. В същото време жонглирах с руля и скоростната кутия, беше много опасно, ала не намирах сили да извърна погледа си.

– Успокой се, човеко! Хайде, разтъпчи се по скалата и да тръгваме. Не ме поглеждай с наглост. – Напсувах го на български. – Не ме обвинявай, никого не обвинявай. Чакам те. – Дейвид Ашкрофт приседна на мократа скала, дъждът продължаваше да вали върху него, а неразгадаемото безмълвие се трупаше върху бледото му чело. – Ти нямаш право, разбра ли, трябва да изчакаш. Писателят трябва да живее и разбере предишните си заблуди!…

Не трепна.

– Много си болен, Дейвид, но на оня свят ще се тръшкаш от яд, че не си вървял докрая.

Абсолютно нищо, все едно, че ме нямаше.

– Махни се от очите ми!

Вятърът ме беше свлякъл малко, дадох преден, след туй стоп и заден. Отново се приближих до скалата и видях, че някакво растение се бе загнездило в нея.

– Хайде.

– Иди си на Парос!

Много восък имаше по кожата на растението и оня предпазен прашец, дъждовните капки отскачаха от него без да го намокрят, солените пръски също го достигаха, но не успяваха да го поразят.

Няколко пъти вятърът ме смъкна надолу и докато се връщах още няколко пъти, опитах се да отклоня младежа от гибелния му замисъл. По едно време Дейвид Ашкрофт се заоглежда, може би потърси камък да ме удари.

32.

В Наксос пристигнах малко преди полунощ. Пристанището беше осветено добре, ориентирах се сравнително лесно. Кейовете бяха пусти, безлюдни. Швартовах се хладнокръвно. Всички възли направих спокойно, просто ги изработих. Поизтеглих всяко въже, спуснах точно необходимите кранци. Изобщо не можех да бързам, гнетеше ме умората и безсънието. Мокрите дрехи ме свличаха надолу.

Като се стараех да не забравя нито една вещ, затворих куфара и го вдянах в ластика на колесарчето. Не ми беше ясно къде ще преспя в късната нощ. Бързах да зарежа кошмарният предмет „Долорес“.

Пресякох крайбрежната алея. Обърнах се и видях дъжда, зад дъжда пулсираше мълчаливото сияние на „Наксос“ – фериботът, който можеше да ме отнесе към Атина, в някой ден, в някой час, само ако успея да разкъсам лаокоонската съдбовност на Цикладите.

Натъкнах се на местното „свърталище“. Прониза ме усещането за безветрие, тишина, аромат на бюреци. Към мен се приближи непривлекателен, брадясъл островитянин.

– Стая, господине?

– Само ако е близо до пристанището.

– На десет метра от морето, господине.

Непоправим!

По-нататък – раздрънканата му камионетка, миризми на бензин и на цимент, което означава че аборигенът достроява „хотела“ си. Къщата на поредния ми хазяин се оказа точно на десет метра от морето, но на километър от пристанището. Въпреки късния час, смътно долових движение на млади хора край мен, напрежение, недоволство, закана още утре да напуснат хотела. Не разгледах интериора, мокър и облечен, паднах в леглото. Стори ми се, че съм попаднал в най-студената стая на света.

33.

Когато се събудих на другия ден в десет часа, всичките стаи на къщата мълчаха. Съблякох се, изнесох влажните дрехи на терасата. Под прозореца морето се тръшкаше като ранено животно. Облаците сякаш олекваха, не валеше, вълните събличаха нимбите си и прииждаха към града развенчани. Пясъкът между камъните изпръхваше, там се раждаше смътно обещание. Взех горещ душ, обръснах се, а като се обличах, забелязах че панталонът ми е нещо оширочал. Коремчето ми беше изчезнало, дишах леко, движех се по-гъвкаво, в огледалото се харесах, а това ме поуравновеси. „В Гърция си – казах си аз – но нямаш много дни, здрав си и хич не ти трябва да търсиш обяснения на някои неща. Погледай старата вятърна мелница отсреща, опитай се да изтръгнеш някаква поука и от нея.“

В Свърталището заварих познатата всекидневна суетня. Всичко се състоеше от движения, говор и смях. Насам-натам се придвижваха млади кожи, млади очи, коси, звънтяха приятни гласове на всички езици, смехът беше внимателен, бих казал едва ли не равнодушен, на хора, които сякаш са се уговорили да участват в нещо приятно, в съзаклятие за уют.

Отскочих до кея. „Долорес“ лежеше в тъмната вода – похитена и напусната жена. Загърбих я за втори път. Наоколо нито помен от пристанищни власти.

Пънково-хипешките свърталища по тия места са еднакви по дух, но заведенията са твърде различни. В главната сладкарница например тук предлагаха ароматни бюреци. Седнах, но видях, че облаците се сцепват. Отначало – далеч в морето, а после и върху главите ни, падна огромна и много тежка слънчева светлина, мракът се оттегли и всички в Свърталището разбрахме, че ноемврийските дни имат и друго лице. Не можах да схвана какво точно се случи, но явно нещо наоколо не беше в ред. По един, по двама, а после и повече, младите хора се изправяха и тръгваха към вълнолома. Тръгнах и аз. Сакън, да не изтърва нито една подробност. Вървяхме, небето продължаваше да се раздира. Сваляхме дреха подир дреха. А ето че ни притисна и горещината. Първите, които стигнаха до вълнолома, потеглиха по блоковете му. По цялото протежение на ниската каменна стена спеше плитка бисерна вода с накъдрено пясъчно дъно.

Събличаха се и влизаха, събличаха се и влизаха – изпървом момичетата оставаха само по долната част на бикините, но после захвърляха и тях. Момчетата помислиха не повече от секунда и също хвърляха гащетата си.

Всички нагазихме в бистротата. Водата дойде до пишките на мъжете и до делтите на жените. Каквото и да ми разправяте, светът трябва да си остане малко глупав, а чак тогава наситен с идеала за честността и истината. Момичешките гърди стърчаха като знамена и сочеха все напред. Любопитните очи поглеждаха и към стария мъж. Нямате си представа колко се радвах, че съм отслабнал, но все пак глътнах стомаха си. Човекът е преди всичко суета.

И в този момент, струва ми се, какво говоря – почти съм сигурен – някой запя, а останалите поехме след него „Гуд морнинг съншайн“, пронизани от шока на поредната измама.

Щях да забравя: Остров Наксос. Втори по големина в Цикладския архипелаг. 14 037 жители. Храм на Аполон. Византийски монастири, венециански крепости, стари църкви. Зевсова пещера. Главен град и пристанище – Наксос.“

1988.