Публикувано в Интернета още в 2009, в-к Фактор и другаде: http://www.factor-bs.com/news-12040.html и без да пише, че е преразказала Споменът на Петър Незнакомов, но и всичко друго, намерено в Нета. Има и материали от Уикипедия. Няма повторно да описвам откраднатите ткстове – ВСИЧКО е направено чрез Copy-Paste, дори не е преразказано. Можете и сами да сравните текстовете. Лошото е, че е И неверно!
Когато го прочетох за пръв път, кой знае защо помислих, че пише жената на поета Христо Фотев, с когото Б.А. беше приятел и много любезно направих поправки, и изпратих следното:
Безкрайно съм благодарна за чудесната статия и много точно намереното заглавие!
За съжаление – черпили сте сведенията си от недостоверен източник, може би емоционално ангажиран приятел, неточностите са прекалено големи, за да ги оставя некоментирани. Затова ще отбележа неправилните места и данните, които всъщност са верни.
„Скитникът евреин“ от Бургас
20.11.2009
Един от най-значимите за времето автори остава верен на морето, Бургас и България. От Израел поддържа кореспонденция с приятеля си Христо Фотев, изпраща му снимка на другата бургаска легенда Петьо Пандира
В библиотеките на много вече порастнали деца стои поне едно томче с приключенията на Лиско. С оръфани от прелистване страници, с препрочитани хиляди пъти любими места от приключенията на най-невероятното лисиче – любопитно, чаровно-нахално, храбро и наивно. Автор на тия съвременни приказки е писателят Борис Априлов. (преписано от и-нета, ако не се лъжа – авторът е Стоян Вълев) В Бургас той живее през най-хубавите си младежки години. Тук той чувства за първи път тръпката на морето, открива безкрайността на хоризонта и започва да пише.
Творчеството му е обемно и многообразно по жанр: хумористични разкази, очерци, фейлетони; сатирични повести, новели, пиеси, радиопиеси, сценарии за филми, телевизионни драми, сериали за деца, текстове за естрадни песни.
Бургас
Роден на 21 март 1921 г. в Малко Търново, освободено от турската робия само осем години преди това. Истинското му име е Атанас Василев Джавков. Семейството са тракийци, имали тежката участ на хилядите българи прокудени от родните места след Междусъюзническата война и намерили пристан в освободените територии на България.
В началото на тридесетте години (В сьщност по-рано. Брат му е роден вече в Бургас) бащата на Атанас Джавков прави ново преселение в космополитния и пъстър град Бургас. За да изхранва семейството си, той продава вестници в една будка срещу пристанището (…защото е бил инвалид от предшестващите войни).
В Бургас бъдещият писател обиква морето. Мечтае да стане мореплавател и да обиколи света със собствена яхта. На 12 години го откриват скрит в трюма на гръцки параход (Неизвестен за мен факт. Милсля, че това е една от забавните истории, които измисляше, за да забавлява компаниите, особено в присъствието на красиви жени. Подобно на онази, че искал да пресече нелегално границата, но не можел, защото е прекалено късоглед и нямало да види кога пресича граничната полоса!!! ХаааХаХа! – приета за истина от писателя ВС и описана в Спомен за Априлов по повод смъртта му.).
Както всяко бургаско момче е кроил планове да избяга по море отвъд хоризонта. Повечето от приятелите му са от богати еврейски семейства (Бих казала «много от тях», между които Мориц Йомтов – единия от «Братя Мормареви», починал също от рак в Тел Авив 2 години преди Априлов.) . Сближавал ги е фактът, че и те са в някакъв смисъл бежанци. Когато е ученик в гимназията, заедно с приятели правят собственоръчно две ветроходки (Надали! По-скоро е пооправил някоя малка лодчица, но я е нарекъл «Чайка» – вж. повестта «Далечно плаване») – едната е със странното име Ахасфер, а другата – Еол. С тях младите хора обикалят почти цялото Южно Черноморие от Несебър през света Анастасия и Созопол до Галасо (сегашното село Синеморец) (Неточно. «Йолата и «Ахасфер» са ветроходи от късните му години. «Йолата» е клас спортен ветроход, който купува заедно с приятеля си Жак Шемтов – журналист и я ползва 3-4 години, докато си построи първата частна яхта в България, с името «Ахасфер» – и последна яхта в живота му.) .
За първи път печата във в. ”Бургаски фар” през 1938. В него публикува разкази за рибарите. Когато през 1939 г. започва Втората световна война, младежът вече пише и печата в ученическия гимназиален литературен вестник. Под влияние на еврейските си приятели, учещи в Американски колеж в София, Ахото, както са го наричали те, започва усилено да изучава английски език. Заобиква английската и американска литература, особено книгите с морска тематика. Чете Джек Лондон, Марк Твен, Мелвил, Хумингуей, Киплинг, Конрад. Под тяхно влияние пише първите си морски разкази. Обича още джазовата музика, пее сам нюорлеанските негърски блусове. Близостта на морето му открива, че съществуват и други светове. Именно тогава се влюбва в едно еврейско момиче и любовта им трае през цялото време, докато момичето носи на гърдите си жълтата еврейска звезда, а той е войник в крайбрежната артилерия. Първият граждански брак, сключен в Бургас след 9. ІХ.1944 г. е техният.
Първите си хумористични разкази Атанас Джавков подписва с името Ахасфер. Странен е изборът на този псевдоним. Ахасфер е Скитникът евреин – символ на еврейския народ, който е осъден да се скита далече от отечеството си (Бил е омаян от книгата на Йожен Сю «Скитникът евреин», където Ахасфер е представен много романтично).
София
След 9 септември не приемат Атанас Джавков в университета в София, защото характеристиката му не е ремсистка. (Всъщност се е записал да следва право – за да получи временно софийско жителство. Когато е назначен в «Стършел» е прекъснал следването.). Едно младежко ”прегрешение”, според тогавашните разбирания, завинаги бележи пътят му. (Бих се изразила «завинаги препречва пътя му») Като ученик в гимназията, както повече момчета от бежански семейства (Дали? По-скоро, за да подражава на другите гимназисти, все от богати семейства. Не всеки бургаски младеж е завършвал образованието си, напр. брат му завърши 11 клас вече над 40 годишен), става ратник – член на националистическа организация, поставила си за цел осъществяването на национални идеали: отхвърлянето на Берлинския и Ньойския договори, виновни за разкъсването на България. Членува в организацията две-три години (Всъщност до първото трошене на прозорци в Еврейската махала), но когато в идеологията на тази организация започват да се прокрадват антисемитски влияния, юношата скъсва с нея. След 9 септември обаче му лепват етикета, че е членувал във фашистка организация и че е англофил, защото знае английски език.
Утвърдени вече по това време автори като Челкаш, Валери Петров, Петър Незнакомов (По негови думи – Радой Ралин) забелязват хумористичния му талант и това му помага да развие писателските си дарования. През 1947 г. той е поканен да работи в сатиричния вестник “Стършел” и се премества със семейството си в София. За първи път се отделя по-дълго време от морето.
От 1947 до 1959 г. е редактор във вестник „Стършел”. Подписва творбите си с псевдоними Ахасфер, А. Карабин и Лев Рубашкин.
Под перото му излизат разкази и с морска тематика. През 1953 г. издава първата си книга с хумористични разкази и фейлетони “Тревоги”. Това е рождението на писателя Борис Априлов. Редакторът на в. „Стършел” е можел да пише само „хумористични” неща, в рамките на тънкото пародиране на социалистическата действителност. В редакцията остава 8 години. По случай 7-годишнината от създаването на хумористичния вестник, писателите-сатирици Валери Петров, Васил Цонев, Петър Незнакомов, Борис Априлов, Челкаш, Хаим Бенадов, Тонич и Радой Ралин подготвят “Стършелов естрадно-сатиричен спектакъл” с музикално-литературни скечове. Повечето от артистите са студенти във висшето театрално училище – Нейчо Попов, Леда Тасева, Люба Алексиева, Хари Тороманов, Георги Радонов и др. Художествен ръководител на спектакъла е Стефан Сърчаджиев, режисьор на Народния театър “Кръстьо Сарафов” и приятел на вестник “Стършел”. Репетициите се ръководят от Атанас Михайлов, а музиката е композирана специално от Петър Ступел. Първото представление е през април 1953 г.
Следват още десет успешни излизания пред многобройна публика. И изведнъж ректорът на ВИТИЗ забранява на своите студенти да участват в спектакъла. Властта заподозряла прекалено волнодумство. Главният редактор Челкаш е привикан при отговорни другари на Партията, за да му кажат, че не е работа на вестника да прави театър. Представленията са спрени.
Но сатириците не се отказват от този вид хумор и за десетгодишнината на вестника отново организират втори “Стършелов театър”. Сценарият е изготвен отново от Валери Петров, Борис Априлов, Васил Цонев и Петър Незнакомов. Този път към останалите актьори се присъединяват Георги Калоянчев, Григор Вачков, Георги Парцалев и Енчо Багаров. Премиерата е през февруари 1956 г. и минава при небивал успех. Залата се тресе от смеха на публиката. Но този спектакъл просъществува още по-кратко. Критиките към него от страна на ЦК на Партията са още по-сурови. Тогава си спомнят за „младежките прегрешения” на Борис Априлов и той трябва да напусне редакцията на вестник ”Стършел” като неблагонадежден, но “по собствено” желание (Всъщност причината е донос от бургаски източник, след излизане на пътеписа му «Лондон без мъгла» от пътуването му 3 месеца до Лондон, Париж и Рим).
Опитва се да живее само с писателски труд, без да е на щат и без да получава сигурна заплата. Започва активна писателска дейност. Сътрудничи на радиото с радиопиеси, продължава да пише разкази и за “Стършел”, но се отказва завинаги от политическия фейлетон.
През 1957 г. излиза от печат книгата му „Приключенията на Лиско“, която отприщва таланта му на детски разказвач-приказник. Всъщност Борис Априлов открива езоповският социален език на приказката в най-опасното за отклонения от директивното и лозунгово писане време. Какво дават тези приключения? – не само познание за света, но най-вече познание за себе си, подтиквайки към един от основните философски въпроси, който героят наистина си задава: „Кой съм аз?”. Двадесет години Борис Априлов издава поредицата „Приключенията на Лиско” и никак не иска да се раздели с този образ, превръщайки го в неразделната своя сянка.
От 1959 до 1963 г. Борис Априлов е главен драматург в дирекцията на българските циркове. (Работи и 5 години като Драматург на Сливенския драматичен театър 1975-1980, за да получи право на… 80 лв. пенсия на 60 г.)
Отново на море
Морето все така го привлича неудържимо. Напуска София и се завръща в Созопол (Абсолютно неверно! ВИНАГИ живя в София, на ул. Добруджа #2 в половината апартамент на бившата Редакция «Стършел» Пишеше без почивка, но щом вземеше хонорар – разделяше сумата между семейството и… морето. Грабваше някой приятел с кола и отпрашваха към морето, където СБП имаше няколко Творчески дома, обикновено пусти извън сезона).С първите по-големи хонорари започва да строи малка яхта за двама души тип “финка”. Пътува до столицата само да предаде написаното, да го предложи на някой театър и хуква обратно към любимия Созопол. По това време се раждат детските пиески, които се играят в Кукления и Младежкия театри в София, поставят се в почти всички куклени театри в страната. “Игра на кукли”, ”Лиско на море”, “Шесте пингвинчета”, “Папагалчето Рони”… Пише пиеси и за възрастни: ”Островът”, “Дъждът”, “Кралят тръгва на война”, сценарии за телевизионни сериали като “Бягство в Ропотамо” (Това е игрален филм) и детски радиопредавания.
По негови сценарии са направени четири български филма. Един от най-запомнящите се е “Петимата от Моби Дик”. Пише също така текстове на забавна музика –«Всичко хубаво на този свът е синьо».
Незабравими са песните, изпълнени от Лиана Антонова, във филма българо-немската копродукция “Старинната монета”. Шлагери стават две от парчетата в него – „Любовта е море“ и „Една кутийка от кибрит“. Появяват се книгите му “Морето е за всички” и “Докосване”, в които за пореден път разкрива творческия си талант и трайния афинитет към морската тематика.
Приятелите му от столицата намират летен пристан при него. А той е правил своите пътешествия из Черно море. “Блажени години”, както пее в една от песните си Георги Минчев. Тогава Созопол е малък град, морската вода – прозрачно синя, а рибарите са ловели сафрид, змарид и калкан в големи количества.
Борис Априлов се е старал винаги да бъде независим, колкото и трудно да е било това. Едва когато жена му се разболява тежко, е принуден да постъпи отново на държавна работа, но далеч от София и по-близо до морето (Неверно! – жена му е хронично болна още от 1950 г., не е можел да постъпи на работа, освен заради пенсията в последните 5 години. Работата му в Сливен не го задължаваше да живее там, трябваше да пътува 2 пъти в месеца по 2-3 дни.) Близо шест години работи като драматург на Сливенския театър.
Израел
След промяната на 10 ноември 1989 г. (Цели три месеца преди – всъщност избягахме, без да можем и да подозираме, че комунизма ще си отиде така скоро!) двете дъщери на Борис Априлов се преселват със семействата и внуците му в Израел. Жена му от години е прикована(???) на легло от тежка болест, а неговата пенсия, поради недостатъчен трудов стаж, е пределно ниска. Това го принуждава през 1990 г. да замине в обетованата земя (Не! Не това, а желанието да види децата и внуците си, с които се беше разделил малко преди това завинаги, без надежда да види някога наново «бегълците»). Всяко лято обаче се връща в България и винаги носи нови разкази и новели, написани на български, каквито в Израел няма къде да печата. Макар да е превеждан в Европа и да получава прилични хонорари за детските си пиеси, Борис Априлов страда за България (Какво общо има едното с другото?). В Тел Авив чувства бездуховността (Не «бездуховността», а липсата на възможност за общуване – присъщо на българите в чужбина.) на тамошното общество, загрижено единствено за бизнеса си. (Тц-Тц-Тц!) Тъгува за приятелите си, на които пише дълги писма. Голямата му радост там е единствено морето, на 20 минути пеша от жилището му. Той се усамотява в едно заливче, посещавано рядко от хора, плува и наблюдава чайките (Всъщност – пишеше и четеше като луд! И имахме прекалено много познати. Живяхме в Хайфа и Тел Авив.). Морето навсякъде е еднакво.
За Борис Априлов с много тъга си спомни вдовицата на поета Христо Фотев, на която гостувахме в село Равадиново през лятото на 2009 година, заедно с Румяна Емануилиду. Виолета Фотева ни разказа за приятелството между двамата знаменити бургазлии. Когато Христо е главен редактор на Алманах „Море”, публикува част от негов роман. Този роман тогава не е издаден. Властта не харесва модерното, екзестенциално писане на Борис Априлов. Двамата си гостуват в София и Равадиново, а когато Борис Априлов напуска България, поддържат връзка чрез писма.
В едно от писмата си Борис Априлов пише: „Христо, много съм самотен тук. Вървя по улиците на Хайфа и навсякъде – евреи. Прибирам се в къщи и жена ми еврейката не мръднала от телевизора. В същото време, не знам защо ми хрумна това, започнах да проявявам стари филми. Проявих един и виждам на него Петьо Пандира с някаква чехкиня на плажа. Изпращам ти негова снимка, за да си спомниш старите хубави времена…” Христо е толкова щастлив с тази снимка на Пандира! Финалът на писмото е тъжен: „Единствено завиждам на Лора (дъщеря му – б.а.), чийто гроб е срещу морето и ми се иска и моят гроб да е там…” (Типичното за него черно чувство за хумор! – не мога да разбера защо се възприема така трагично у приятелите му?)
Последна година
През лятото на 1994 г. Борис Априлов си идва за последен път в България. Болен и съсипан от смъртта на дъщеря си Лора, той сякаш предчувства и своята смърт. Обикаля любимите си места край морето, вижда се с приятелите си. Същата година в списание “Пламък” е отпечатан неговият роман “ Цикладските острови” – вълнуващ разказ, наситен с любов към морето. Най-после се изпълнява детската му мечта да посети, за съжаление не със своя яхта, а с туристически кораб, сънуваните гръцки острови Парос, Наксос, Сикинос и Санторини (Тези пътувания са дълго преди да дойде в Израел. Придружаваше го приятелката му АА, а веднаж дори и жена му).
„Цикладските острови” не е последният роман на Априлов. Неизлечимо болен, докато е можел все още да трака на пишещата машина, той довършва друг голям роман “Хавайските острови”. (През 1997 г. издателство “Отечество” го издава посмъртно).
Борис Априлов гасне в непоносими мъки, накрая изгубва способността да говори. С голямо усилие се примъква до пишещата машина и буква по буква написва “Б-Ъ-Л-Г-А-Р-И-Я Б-У-Р-Г-А-С М-О-Р-Е-Т-О ”. На следващия ден 10 април 1995 г. този неспокоен дух отплава от земния свят. (Не беше така. Когато загуби способност да говори, го помолих да опита да пише на машината – за да го разбираме. За голямо мое учудване, той написа «България», но… с 2 грешки в правописа. Тогава разбрахме, че вероятно има разсейки и в мозъка. Говорът се появяваше спонтанно, а изчезваше при усилие да се изрази. Така продължи поне още 3 месеца. Аз се зачудих, че написа именно «България» – може да е било и случайно, но мен ме трогна…)
През целия си живот Борис Априлов не получава никакъв пост в писателската йерархия. Не му е връчено звание или орден (Връчени са му доста много награди, но без гласност в пресата. За звания дори не е помислял – те се раздаваха само за вярна служба). Неговите кръгли годишнини не са отбелязвани в печата. Името му рядко се споменава в обзори и доклади за състоянието на литературата. Е, това е до ден-днешен, когато съвременниците са заети единствено да ваят паметници на собствените си заслуги (Мисля, че е по-скоро от чувството на неудобство, да хвалят човек за честността и скромността му – тогава шонтрастът ще стане очевиден).
Борис Априлов проживява живота си неизкушен от облаги и призвания. Единствено през 1993 г. тогавашното Министерство на образованието и науката му присъжда литературната награда на името на Петко Рачев Славейков за цялостното му творчество. А то е завидно. Книгите му са четени от деца и възрастни и продължават да се преиздават. Особено популярна е поредицата за Лиско на издателство “Фют” в 6 тома излязли от печат през 2006 г. А това е част от безсмъртието –да бъдеш четен.
Това не го казвайте! Те твърдяха, че едвам са продали около 2-3000 бройки, затова не ни плащаха авторско право за 10 години
Коментар: НЕ ИСКАМ ДА ОБИДЯ НИКОГО, даже напротив! – трогната съм и безкрайно
благодарна за труда и вниманието на авторите към този лишен от лек късмет творец. (Например, мечтаното “освобождение” от Комунизма настъпи 5-6 месеца по-рано от необходимото, и го лиши от възможността да бъдат издадени няколко тома Пълно издание на творчеството му, по случай 70 години от рождението. Подготвяше ги и редактираше поне 3 години. Скъса му се сърцето, когато трябваше да ги върне в общата купчина. А когато научи, че “Хавайските острови няма да излезе в 1995, както му бяха обещали – се пречупи, спря да се бори – и в 2-3 седмици просто угасна – без никакви мъчения и болки, колкото и да е невероятно при тази диагноза.)
Правя тези анализи, защото от някъде биографите черпят неверни, преувеличено трагизирани, непотвърдени от фактите сведения за живота му. Виждам, че са писани с много доброжелателност, но истината беше достатъчно впечатлителна – така че не е нужно да се драматизира допълнително. Ако желаете – поправете статията си, или публикувайте коментарите под текста с апострофи?
borisaprilov 