ВЕЛИКАТА СУЕТА – 1979.

борис
априлов
•
В Е Л И К АТА––С У Е Т А
•
роман

1.
Един ден, както си лежах върху тревата, някой ме потупа по рамото, събуди ме и ми каза, че в гората има шейсет мъже за мен. Не отвърнах нищо, обърнах се на другата страна и притворих очи, но непознатият ме потупа повторно по рамото, за да ми напомни, че ми подарява шейсет мьже, които чакали в гората, било му неудобно да ми ги покаже точно тук, на открито. Погледнах го: широко красиво лице на застаряващ скитник от добрите времена на човечеството, от ония бродници, за които сме чували без да сме ги виждали. Разбрахте ли какво ви казах, запита непознатият. Разбрах. Грижете се за тях и те ще се грижат за вас. Благодарни са да получат малко, а могат да дадат много. Коричка хляб на ден им е достатъчна. Шейсет са, ваши са и можете да правите каквото си щете с тях. Нещо да запитате? Нищо, отвърнах, спи ми се.
Събудих се по обед, когато рибата кълве най-малко, но все пак се приближих до реката и нанизах червейчета на куките. Избрах подходящ вир, замахнах с пръчката, метнах стръвта. Нещо клъвна мигновено. Измъкнах дребна пъстървичка, но побързах да я върна във водата. Продължих да замятам. Прострелях всички вирчета наоколо. Нищо. Оставих въдицата на мира, пийнах глътка от бутилката, легнах.
Този път обаче не можах да заспя, внезапно си спомних за съня; някакъв красив скитник ми беше подарил шейсет души. Повъртях се малко, изтегнах се по грьб, проврях ръце под тила си и вторачих поглед в небето, а там – празно. Как да заспиш, нещо те човърка, повтаря ти, че не си сънувал. Разбира се, бях сънувал, такива неща наяве не се случват. Но от друга страна пък си спомних, че оня ме потупа отначало по лявото, а после по дясното рамо. Изтъркаляха се двайстина минути в напразни усилия да се унеса, а от опит знам, че на две хиляди метра височина обикновено спя чудесно. Тогава? Тогава нещо се е случило. И за да си осигуря съня, реших да проверя в гората. Станах и тръгнах. Нямаше защо да вървя дълго, трябваше да направя само сто крачки. Отначало ме полази прохладата на вечната сянка под боровете, но после излязох на леко наклонена полянка, удавена в цветя и слънце. Мъжете, които дотогава спяха, ме усетиха и се надигнаха. Никой не стана, само приседнаха и ме погледнаха предано. Лицата и телата излъчваха сила, порази ме здравината на ръцете и челюстите. Отначало ми се стори че виждам представители на няколко човешки раси, но скоро се убедих, че се заблуждавам. Наистина, хората бяха много различни: светли и тъмни, къдрокоси и правокоси, тук-там се мяркаше някой с по-изтеглени очи. Брадати, да, всички бяха брадати, по простата причина, че скоро не са имали възможност да се бръснат. Всеки носеше по един евтин панталон, вехта плътна риза и по едно яке. На краката – сандали. Загледах се, не забелязах да са много окъсани. От шейсетте лъхаше на прясно окосено сено, различаваха се от безличните граждани взети от коя да е улица на градската тълпа. Напомняха за викинги, за одисеевци. Гледаха ясно, незаангажирано към нищо друго, освен към този когото гледат. Някой сякаш им бе прошепнал: отивам си и ви оставям на другия.
Разбира се, цялата тази картина беше видение, халюцинация, уморено съзнание. Без да кимна или продумам, аз се оттеглих при реката, но малко преди да полегна отново, нещо ме накара да стана и тръгна повторно към полянката.
Откъде се бяха взели тези хора тук, с тяхната кучешка всеотдайност? Повторният оглед затвърди убеждението ми, че всички до един ми казват: твои сме, защо се чудиш? Това убеждение и впечатлението, че се намирам пред непукисти, за които сложните координати на мръсното битие сякаш не съществуват, ме порази. И все пак – какво ще ги правя? Така или иначе, ставах собственик на шейсет човешки организма, а бях отдалечен на векове от феодалния или робовладелческия стой. Преди всичко, нямах необходимите условия да ги съхранявам. Майко моя, какво ме чака. Да бягам докато е време.
Прибрах риболовния екип, опаковах палатката, седнах зад волана и излязох на пътя. Тук мога да бъда по-спокоен. Моторът пърха равномерно, нежният му шепот ме връща в абсолютната реалност, дава ми спокойствие, гарантира ми сигурност – едно натискане на педала и – изчезвам. Това лесно, важното е друго, че ония на полянката съществуват, не са нито измислица, нито халюцинация, нещо повече – готови са да ме последват. Защо ми ги подариха, кой ми ги подари, кои са причините този човек да се откаже от своите шейсет поданици?… Слязох от колата, за трети път излязох на полянката. Момчетата ме погледнаха и въпреки леността си, започнаха да се надигат, но аз направих знак с ръка и ги успокоих. След малко реших да проверя.
– Стани.
Учудих се на гласа си, но това, което последва, ме порази. Момчетата – да ги наричаме засега така, макар че по външен вид надхвърляха трийсет и пет – се раздвижиха. За първи път ги видях прави. Нямаше нито един под метър и осемдесет. За сетен път трябваше да се уверя, че притежавам завидно богатство.
– Легни.
Боже мой, легнаха.
Обзет от уплаха, върнах се при колата, влязох в нея и затворих вратата. Моторът работеше. Планината лежеше откровено край мен, простряна навсякъде, додето видят очите, бездиханна, строго очертана с най-малките си подробности в прозрачния въздух на ранната есен, или по-скоро – на късното лято. Можеха да се видят и гиганските борове и ниските изкуствени насаждения на мястото, където някога е избухнал пожар, крехките тревисти полянки, нервният профил на хребетите, дори водния прах, който неизменно витае над водопадите. Чудесен ден, след малко ще почне и да кълве, само аз, глупакът, съм тръгнал да си вървя. И заради какво? Заради шейсет души, все мои хора, моя собственост, преди малко ми ги бяха подарили.
В раницата си имах два хляба, цял целеничък колбас, и други неща, необходими за предстоящите три дни на две хиляди метра височина и уединение. Постарах се да си представя как биха изглеждали два хляба разделени на шейсет равни части. Това са шейсет хапки, нищо повече. Какво да правя обаче, трябваше да им раздам тези шейсет хапки!… Взех ножа, разрязах единия от хлябовете на две. Двете равни половини разрязах на четири равни четвъртинки. Четирите равни четвъртинки разрязах на осем осминки. По-нататък? Трябваше да режа с хирургическа точност. Нямах сили да се справя. Освен хляба, предстоеше ми да разделя останалите продукти. Без помагачи не можех. Всъщност… защо не опитам? Или по-точно – не могат ли те, сами? Предстоеше ми да присъствувам на голямо зрелище. Освен ако…
Но те продължаваха да си лежат там и ме учуди това, че погледнаха към раницата. Станаха и се наредиха по двама, така както някога се нареждахме в казармата с канчета в ръка.
Четирима от тях се приближиха към мен. Предадох им раницата и се поколебах преди да им подам ножа, но накрая се реших. Те отвориха хладнокръвно раницата, измъкнаха кърпа за постилане, поставиха двата хляба върху нея, колбасът, два килограма домати, един килограм кашкавал и един конфитюр. На водката и на виното не обърнаха внимание, върнаха ми ги и си ги взех с готовност. Това което преди малко назовах хирургическа точност, започна да ми се демонстрира леко, сръчно. Побягнах, не можех да издържа, срам ме беше да гледам как шейсет души ще се нахранят с два хляба.
Не исках да зная повече за навлеците на полянката, нито за вълшебната планина, която ми ги бе тапосала на главата. Бягах към София, спущах се към втръсналата ми вече действителност. Там можех да си полегна и да помисля като хората, да потърся лекар за болното си съзнание. Натисках газта и бягах, доколкото ми беше възможно да правя това горе, а долу вече внимавах, движението се сгъсти, забави хода ми и сякаш от това, нещо в главата ми се разведри. Отвреме навреме си помислях и за някои хрумвания, например, дръзко ме споходи замисъл за композиция от леопарди, наобиколили нежна газела на водопой. Тук силно крещеше абсурдът – много леопарди, а една газела, докато истинското можеше да бъде: много газели, а един леопард. Но кой би могъл да се заинтересува от такава скулптурна композиция, за да приеме поръчката? Стараех се, гледах да пропъдя мисълта за шейсетте с хрумвания за работата си и това донякъде ми се отдаваше, доколкото не ми се натрапваше една друга мисъл: при кой лекар да отида. Безспорно, имах нужда от разговор със специалист, но щом изминах фиксираните сто километра до града, вместо при лекаря, отбих се при Дора и я отведох у дома.
Дора влезе направо в кухнята, избра си една бутилка и измъкна ледени блокчета от хладилника. Тръгна с чашите към мен. Ледените блокчета звънтяха. От дивана, където лежах, видях големите зелени пламъци в безкрайните зелени пампаси на очите й.
– Не си ме разбрала – рекох от дивана аз, тъй като усещах радостта й. След като вчера бях отказал да я заведа в планината, след като знаеше, че й предстоят три дни без мен, ето ти изненада, връщам се, отвеждам я у дома, направо в оазиса на събличането. Такива жестове мъжете-рибари не правят често. Налагаше се да бъда мек, човечен:
– Дора, върнах се внезапно от там, където трябваше да бъда няколко дни сам. Гласувам ти доверие, смятам те за най-близкия човек в живота си. Нямам друг, никой друг на когото да се доверя.
– Хак ти е да разбереш.
– Не искам с такъв тон.
– Пий.
– Поне тази вечер.
– Пийни си.
– Не бързай да ме напиеш.
– Имаш нужда.
– Имам нужда да говоря.
– Тогава защо избяга от мен?
– Имах нужда да помълча.
– Но се върна.
На тази логика не можех да противопоставя никаква моя логика. Станах от дивана, прекосих хола, излязох на терасата. От височината на седемнайстия етаж се виждаше декоративната планина зад която се криеше другата планина. От другата планина не се виждаше нищо, никога не се е виждало, а тогава ми се струваше че изобщо не е съществувала такава планина. Няма я нея там, никога не съм ходил горе за пъстърви и никой никога не ме е потупвал по рамото. Кой подарява сега шейсет души с едно потупване? Седнах на платнения стол. Дора побърза да донесе чашите.
– Кажи сега.
– Нищо.
– Лъжеш.
– Върнах се за да ти задам няколко въпроса, но виждам че е безмислено.
– Добре, кажи.
– Ще отида на лекар.
– Пий и говори.
– Предпочитам лекаря.
– Там ли разбра?
– Какво?
– Че имаш рак.
– Нямам рак.
– Тогава всичко е добре, – Тя легна в другия стол. Линията на ръката с чашата, линията на рамото, линиите на косата, носа, устата, брадичката, заедно с десетките линии на грубата модна блуза, чийто джобове бяха безсилни да замаскират дръзкото хукване нагоре на гърдите, всичко туй, комбинирано с линиите на панталона, изпод който крещяха краката й, създаваха зрелище на лукавост и нежност, на шемет и спокойствие. – Всичко друго е дребнавост, и трябва да забележа, че напоследък започна да се глезиш.
– Мислиш ли? – И какво забелязваш напоследък?
– Нищо, остаряваш. А като остарява, човек започва да се глези.
– Нещо конкретно?
– Трябва да работиш, това е, да се съсредоточаваш.
– Така ще ти бъда и под ръка.
– Кой знае,
– Но ще ти бъда сигурен.
– А ти да не мислиш, че съм ти сигурна? – Този е един от изпитаните начини да започнем. Лицето й при такива случаи потъмнява, става своеобразно красиво, а тялото й се изопва. – Но глупавата съм аз, защото позволих…
– Добре, млъкни! – После се поуспокоих и добавих. – Добре, според тебе, за какво мога да се върна внезапно?
– За да ме провериш.

2.
Вечерта преди да заспя се навих с мисълта, че утрото ще ми каже истината. Но сутринта, още с отварянето на очите, разбрах недвусмислено, че съм собственик на шейсет здрави и прави мъже, облечени, мизерно нахранени, мълчаливи, безропотни, самотни. Скочих на крака и докато вършех движенията, които всеки човек трябва да извърши преди да се вреже сред хората, обмислях действията си за деня. Най-добрите хрумвания ми дойдоха докато се бръснех. Всичко се развиваше сред възбудата, че съм собственик на група от човеци; те бяха мои, мое богатство, и ако трябва да ги изчислявам в пари… Опитах се, но не успях. Опитът ми да ги превърна поне в долари също претърпя крах. Забравил съм по колко долара струва един здрав мъж. Мисля че бях чел нещо по този въпрос, май че в списанията. Едно обаче е сигурно – здравите мъже в никакъв случай не струват малко, а шейсет парчета възлизат на колосална сума. По закон би трябвало да ги предам на държавата, още повече, че нямаха документи за самоличност. Да, сигурно нямаха. Но съществува ли подобен закон? Не, разбира се, напразно си внушавам това. И понеже са мои, подарени, не остава нищо друго, освен да се погрижа за тях, а не да ги оставя безпризорни на някаква си високопланинска полянка, сред цветята.
Седнах в колата и се отправих към Бояна. По пътя закупих петнайсет хляба и десет килограма телешки салам. Ателието ми в Бояна представлява огромна къща, заобиколена от пет декара двор, имот изграден някога от баща ми, известен художник, струва ми се – талантлив. Ако беше жив сега, едва ли би одобрил моите устремени, винаги напрегнати скулптури, но какво да се прави – не че не се оказах на висота, по-скоро поддадох се на конвейра.
Когато пристигнах, огледах имението си отвън, виждах го сякаш за първи път. Високият жив плет скриваше всичко, освен острото късче от покрива, забито в зеленото петно на планината. Дворът ме порази с запустението си, обрасъл в бурени, необработван от сътворението на света. Особено го загрозяваха първообразите на някои мои, осъществени вече, заели местата си по България, творби. Творбите ми размахваха ръце, вдигаха юмруци, хвърляха нещо, скачаха в басейн или се разгърдваха достойно пред врага. Немислимо беше засега да разположа сред тази динамика кротката идилия на газелата, която пие вода и леопардите, които я изпиват с очи.
Преместих хляба от колата в микробусчето. Влязох в къщата; тя ми се стори достатъчно голяма, особено ателието. Двоумях се – да почистя ли или да не почистя, но се усмихнах – спокойно можех да оставя тази работа на момчетата. Старият фолксваген запали веднага и тръгна радостно като куче, което отдавна не е било извеждано на улицата. Това автобусче ми върши голяма работа, седалките му са махнати и го употребявам за пренасяне на материали. Тръгнах по Околовръстния, предстояха ми да измина по сто километра натам и насам. Спрях на бензиностанцията. Напълних резервоара. Лично аз бях пълен догоре с мисли, възбуда, радост, недоумение и страх пред сериозното изпитание да пренеса хората от планината в ателието. Появиха се и минути на колебание, обмислях възможността да се откажа от замисъла, но си отвърнах бодро: вече си на петдесет, преживял си много удоволствия, защо да не изпиташ и това – да притежаваш собствена колекция от хора. Ужас, какво ще ги правя, как ще живеят, как ще ги крия и още по-важното – как ще ги погребвам, когато дойде време да умират? Нали ще трябва да умират накрая, ако не от друго, от старост? Разсъждавах глупашки, разбира се, егоистично. Всички бяха поне с петнайсет години по-млади от мен, значително по-здрави, видът им даваше възможност да се предполага, че ще се превърнат в столетници. И изведнъж си представих шейсет столетника в моята вила. Явно е, че ще трябва да ги завещавам. Но на кого? Добре съм се наредил в тоя живот, никому нищо не мога да оставя, освен на Дора. Присви ме смях като си представих, че Дора може да получи от мен рота красиви здравеняци.
Пътувах приятно, платното беше сравнително чисто, денят ведър, когато на някого му върви, всичко наоколо се изчиства, прояснява се, край него запяват птици. Планината ме посрещна с ласка, бях сигурен че в този ден мога да изловя всичките пъстърви на реката, но нямах време за подобни глупости, бързах.
На полянката видях мизерна палатка. До палатката се целуваха двама. Че са пристигнали с мотоциклет се разбираше по мотоциклета, изправен до палатката. Ветрец полюляваше връхчетата на боровете, всичко трептеше от опиянение, а аз се питах какво ли биха казали двамата целуващи се, ако се приближа и им подаря петнайсет хляба. Биха се учудили, защото е наистина за чудене. А аз, глупакът, не се учудих дори когато ми подариха шейсет мъжаги. Защото съм преживял доста и си имам мото: не се учудвай на нищо.
Момчето и момичето се търкаляха, смееха се, приличаха ми на диви планински животни, които си играят сред цветята, преди да се постигнат, но знаех, че това не са невинни планински животни, а жалки човешки отрепки, защото той има само няколко лева за бензин и сирене, а тя има стотинки за червила; може би той има съпруга и дете, а тя гледа да измести съпругата, докато той се прави че туй не е изключено, сигурен че е изключено.
Да те потупат по рамото когато си сам в планината е направо китайска смешка. Мислиш, че наоколо няма никой, а те потупват. Брадат господин, едно от момчетата!… Нямаше защо да задавам въпроси, тръгнах след него, веднага ми беше станало ясно какво се е случило. Трябвало е да се изместят, защото съществата с мотоциклета заели полянката. Тази съобразителност ме зарадва, изясни ми се важна подробност от бъдещето ми с момчетата. Намерихме ги на съседната полянка. Повиках двама, отидохме до колата и пренесохме продуктите. Всичко бе разпределено прецизно, пред мен, без да се бърза, спокойно, никакви признаци на лакомия. Накрая ме порази това, че хапнаха съвсем малко, кажи-речи нищо. Като прибраха грижливо всичко останало, момчетата погледнаха към мен. Аз се изправих, заявих че ми трябват десет души и се отправих към фолксвагена. Отворих вратата и се обърнах. Десетте стояха зад мен. Поканих ги. Обясних, че поради липса на седалки ще трябва да се позатруднят, но те сякаш не обърнаха внимание на казаното. Сядаха по турски, наместваха се чудесно. Направи ми впечатление, че лицата им не изразяват капка вълнение пред неизвестността, напротив – пленително красиво равнодушие, бих го нарекъл хладнокръвие на герои от приключенската литература.
Карах внимателно, нямах намерение да върша каквото и да е нарушение. Всяка среща с контролата на движението можеше да се окаже фатална: управлявах микробусче с частен номер, превозно средство, което винаги предизвиква милицията. Но главният страх идеше от товара в „трюма“. Десетте отзад седяха нагъсто както робите някога от Африка за Америка. Искам да си призная, че от момента в който потеглих с десетте, съвестта ми започна да се обажда. Нещо дълбоко скрито у мен вече плуваше към повърхността, излизаше простичко и естествено, както потопената топка излиза върху езерото. Кой съм аз, нали съм човек и то от ония човеци, които вечно претендират? Нали съм здраво привързан към духовното начало, устоявам възвишени принципи, а освен това служа на красотата, печеля хляба си от нея?
И ето сега, шофирам по един от пътищата на света, а трюмът ми е пълен с роби. Бях си внушил, че десятката отзад и петдесетте на полянката не са нещо друго, а предани роби, те няма да ми сторят нищо, изключено е да дигнат ръка, само ще слушат.
Обратният път взех за два часа, вкарах микробусчето в двора, затворих вратата и като се убедих, че съм сам, отворих вратата на сградата. Робите раздвижваха крайници и кротко влизаха във вилата. Събрахме се в антрето. Преброих ги още веднъж, заявих им че се намират в собствен дом, по всяка вероятност тук ще прекарат живота си. След туй ги запознах с обстановката. Най-напред им показах ателието. Те гледаха с удивление човешките глави. Мъчеха се да открият труповете им. Но труповете ги нямаше, отсъствуваха. Някой пипна въздуха под главата, търсеше. Обясних им че главите са от камък. Ето – чукаш – камък. Конят там е също от камък, и ако трябва да се уточним – от глина. Конете и хората трябва да се преместят, необходимо е да се почисти, това е най-голямото помещение, може да погълне двайсет души. Удивих се как думите ми проникнаха направо в съзнанието им. В следващата секунда десетката се хвана на работа, за две минути подът бе разчистен. Помолих ги да легнат един до друг. Тук спокойно можеха да спят шейсет роби. Край, спалнята е готова. Елате да ви покажа останалото, после вие ще ги покажете на другите. Ето още четири стаи, една огромна кухня, трапезария, коридори и коридорчета, стълбище между първия и втория етаж, два ватерклозета. Седнах на една от чиниите, накарах и те да седнат, демонстрирах пускането на водата, заведох ги при мивките, демонстрирах им измиване. След като се убедих, че съм ги запознал с необходимите неща на домашното пребиваване, казах им, че се отправям за втория курс към планината. Оставям ги сами, но трябва да внимават, ако някой случайно позвъни вън, да не отварят. Показах им как се звъни, но не им показах как се отваря. Поклащаха глави, май че разбираха прекалено бързо.
Бях решил да прекарам шейсетте на шест курса за три дни, но постепенно се запали амбицията ми да приключа работата за два дни по три курса на ден. Впрегнах се, унищожих се от умора и успях. Но случи се нещо непредвидено. Когато товарех последната десятка, оказа се че места за двама няма. Микробусчето се беше смалило. Затюхках се, накрая взех че преброих стоката. Ужас! Дванайсет. Двама повече. Помня добре, при всеки курс идваха винаги по десет души, преброявах ги точно. Защо дванайсет? – запитах най-после аз. Ние сме шейсет и двама, отвърна един от робите.
Дарителят ми е голям човек, подробностите не го занимават, казал е шейсет, защото е по-лесно. А ми е дал шейсет и двама. Значи, не съм притежател на шейсет, а на шейсет и двама души! Умората ми сякаш се изпари, тръгнах бодро към София с претоварен трюм, дори не понечих да се обърна, така и не разбрах какво става отзад.

3.
Ателието се оказа една нелоша спалня. Застелих го с черги и китеници, хвърлих два персийски килима. Робите лягаха по тях като по нарове. Насъбрах трийсетина одеяла, купих още толкова от магазина и мисля, че ако не създадох лукс, поне се отсрамих. Възглавниците се оказаха презрени, не ги интересуваха. Не бива да се забравя, че момчетата дотогава са познавали само одъра на твърдата земя. Удиви ме дисциплината, която си наложиха на бърза ръка: по стълбището се разминаваха от ляво и мълчаливо, изобщо бяха тихи, говореха спокойно, в клозета употребяваха тоалетна хартия, в умивалнята сапун. Влюбиха се в струята на душа. През деня не показваха и носа си навън. Нощем обаче всички излизаха на двора и се раздвижваха. Това тяхно раздвижване бих искал да ви покажа, но няма как, не съм в състояние и да ви го опиша като хората. То наподобяваше нещо като нощни олимпийски игри. Момчетата бягаха, скачаха, правеха стойки, вдигаха тежести, изобщо извършваха редица хитроумни упражнения за поддържане на мускулатурата. Построиха си висилки, купих им гири, пружини. Огромният двор се напълни с красота и хармония. Бурените изчезнаха, остана тревата и дърветата. При обилна лунна светлина обичах да наблюдавам древната прелест на състезанията и фавънската декаденщина на игрите им. Тези хора живееха сговорчиво, изглежда интересите им никъде не се разграничаваха. Внимавах. Стараех се да не възпламеня случайно голям или малък конфликт. Особено да не фаворизирам. Предпазвах се от изяви на симпатия към този или онзи, макар че това се оказа трудно, тъй като сред мнозинството се очертаваха няколко мъже с особена красота и приветливост, блестяха като представители на неизвестна, бих казал интелектуална раса. Така изглеждаха поне външно, защото тия тайнствени или поне странни същества, нямаха големи възможности за умствено развитие. Красиви, меки по характер и душа, роби; шейсет и двама!… В крайна сметка, дойдох до някакво заключение, а може да е било и внушение, че робите бяха твърде свободни и душевно очистени. Те сякаш дишаха и се развиваха като едно тяло; движението на отделния човек беше като потрепване от обшия opганизъм, тон от цялата симфония. Да, струваше ми се, че са много свободни: можеха да ядат къшей хляб на ден, да носят единствен панталон, по една риза на гърба си. Никога не ми се отдаде да разбера какво мислят, изобщо мислят ли нещо свое, те или бяха нежно-простовати или плуваха във високи, непознати за мен сфери. Така или иначе, но колективът, приютен от мен във вилата-ателие, далеч от погледите на хората, дишаше и живееше в завидно равновесие, без да се заинтересува или запита за повече. Сигурен съм, че никой не е откъснал нито една ябълка тайно и само за себе си. А плодовете висяха над главите им, трябваше само да протегнат ръка. Опитите ми да увелича дажбите удариха на камък, момчетата консумираха грамове, струваха ми далеч по-евтино, отколкото предполагах. Нямаха документи за самоличност никой не притежаваше нито една хартийка. Нещо повече, нямаха имена; поне за мен те обитаваха света като безименни същества. Преживях моменти на колебание, щеше ми се да им раздам по едно име. Но се отказах. Изглежда, че моето хитро замаскирано намерение да властвувам над тях, отхвърляше тази първа стъпка към индивидуализация. Шейсет и двамата си останаха в представите ми като красив загадъчен организъм, многоглав и многорък, вкоренен в някаква интимна, собствена митология.
Първите дни се залисах изцяло с тях, зарязах всичко – и работата си. Обяснявах им, запознавах ги с най-простите и обикновени неща, например как да боравят с електрическите уреди, показах им опасностите които електрическият ток крие за живота, а те ми демонстрираха умението си да схващат леко. Токът беше нещо важно за момчетата, осигуряваше им чай, препечени филийки и варени картофи. Варените картофи ги довеждаха до лудост. Когато ги запознавах с тях, те сякаш ме обикваха повече. Трябва да подчертая, че всички ме гледаха покорно, лицата им излъчваха благодарност и полинезийска вярност.
Един ден, някъде към свечеряване, звънецът на входа се обади. Нямаше нужда да поглеждам, знаех че може да бъде само Дора. Обзет от любовта си към поданиците, бях забравил изцяло за нея. Изскочих, готов за излизане, облечен, а и колата ненапразно стоеше на уличката.
При подобни случаи Дора изсипваше думите, заливаше ме с изобличителна лава и оставаше при мен; знаехме че цялата тази работа ще завърши в розовия облак на чаршафите. Но сега тя влезе и остана само в колата.. Направи ми впечатление, че този път моята любима не изрече нито една излишна дума и най-важното, дори не направи намек да проникне във вилата. Така и не стана необходимо да й отказвам.
Тя мълчеше. Мълчанието й изразяваше жестока болка, категорично и ясно взето решение. Дора се измъчваше, тормозеше се като вярна жена и другар, запътена към друг мъж. Представях си как би се изразило всичко туй в думи: Ти не ми се обади цели четири дни, чаках, бях решила да видя какво ще сториш. Преди два часа ми звъннаха други. Отказах им да се видим, но се ядосах и тръгнах към теб да ти заявя, че успя да ми нанесеш удар. Не забравяй, че все пак си на петдесет, а аз на трийсет и пет, което означава, че не можеш да ми се подиграваш безкрайно.
Страданието на Дора ме засягаше, в случая вече предусещах фронтално задаваща се заплаха. В крайна сметка, обичах тази жена по сто причини. И все пак, същността ми се отнесе спокойно към заплахата, мислите ме носеха към вилата, към момчетата.
– Моля те да спреш.
– Какво каза?
– Настоявам.
– Защо?
– Спри!
Изключих газта. Дора отвори вратата и слезе на асфалта.
– Върни се веднага! – извиках.
Но тя тръгна назад, към автобусната спирка. За щастие или нещастие, зададе се такси. Дора махна и се качи.
Останах сам. На пътя. В колата. На петдесет. Напуснат от една вярна жена и приятелка, към която се стичаха апетитите на много мъже, една жена, която сама не знаеше за какво ме обича, тя беше убедена че съм голям скулптор и аз подло подклаждах убеждението й. Би трябвало да съм съкрушен, в колата да е тъжно и все пак, като се замислих, дойдох до заключението, че не е така, напротив, почувствувах се като отвързан кон и хукнах обратно.
Момчетата вечеряха. В ръцете им димеше по един картоф, тяхното лакомство. Белеха го и го посоляваха. Този път си бяха позволили да консумират картофите печени. Ухаеше приятно. Въпреки навалицата, във вилата цареше уют, домашна топлина, тишина.

4.
Антилопата е вдигнала много леко глава, по-точно – извърнала е глава, тъкмо в момента когато е почнала да пие, или пък вече е пила вода. Нещо в стойката й подсказва, че е усетила опасността. А може и другояче: не е усетила нищо, продължава да уголява жаждата си; кротка, стройна, излизаща направо от саваната, или влизаща в нея, неотделима, слята с околната среда, синоним на красота и кротост. И ако нещо в стойката й подсказва, че е усетила надвисналата опасност, този миг ще ми струва много, голяма борба ще падне с камъка, ще се измъча. Но дори да го постигна, важно ли е?…
Ангелов продължава вече двайсет минути; очевадно е убеден в моя талант, ако го слуша човек, ще помисли че „Непримиримите“ ме издига сред най-големите пластици на съвремието. Досега с него стават трима, днес художественият съвет тръгна добре, най-после ще се отърва от този товар, от омръзналия ми вече ангажимент, ще получа пари и ще приключа с поръчките. Така смятам, имам спестени двайсет хиляди, „Непримиримите“ ще прибавят към тях още девет – две години ще мога да мисля, да се задълбочавам и ако наистина съм талантлив, да направя нещо извън рамките на договореността.
Сега говори някой си Петров, нов член на съвета, не го познавам, не знам откъде е дошъл. В лицето му има нещо недовършено, старае се да го заглади по някакъв начин, да го прикрие. Но какво е туй недовършено, все още не мога да открия и като истински скулптор, да залича. Затова сме ние, някъде може да се наложи интервенцията ни, да корегираме несръчността или недоглеждането на природата. В природата например не съществува антилопа заобиколена от леопарди. Да си припомним какво правят леопардите. Обикновено леодардите са самотни, или на двойки.
Когато са на лов, обаче, те са винаги сами. Леопардът се врязва сам в стадата и напада една единствена жертва, изяжда я, тя му е достатъчна. А една антилопа на няколко нападатели? В това се състои абсурдът… Петров ме отрича. Сега той говори за голяма сръчност. Чуя ли думата сръчност, разбирам че става дума за отрицание. Петров заявява, че не е далече времето, когато цялата страна, всеки площад, всеки парк, ще се напълнят със сръчно изработени творби, и ще се получи една приятна, сръчно постигната панорама. Петров заявява, че ще гласува за „Непримиримите“, но моли членовете на съвета да се замислят за бъдещия пейзаж на скулптурата… Отдъхвам си, деветте хиляди лева се върнаха отново в джоба ми, мога да се замисля върху водопоя. Добре де, какво би станало ако антилопата и леодардите пият заедно вода, пият кротко, мирно, никой не смята да напада никого. На пръв поглед – евтино, така би сметнал всеки умник, но я си представете нещата по-задълбочено. Не, не е за изхвърляне идеята.
Вървя по улиците, часът е дванайсет, денят е без слънце, но е приятен, свеж, може да се върви бързо или бавно, може да се мечтае. Смятам, че вече съм свободен човек, с изпълнени ангажименти, нямам определена жена, всички жени са мои, имам двайсет и девет хиляди и все пак, това е само капка в морето пред огромното богатство, което съм скрил в Бояна – шейсет и двама мъже, готови да ми робуват. Вървя и мисля за тях. Оглеждам витрините. Искам да им купя нещо, някакво подаръче, мъничко, но да се помни. Спирам тук и там. Оглеждам. По една носна кърпа, да речем. Или пък по едно огледалце; на туземците са подарявали огледалца.
Преди да направя покупката обаче размислям добре и се отказвам. Подаръците може би са вредни за здравето, те разглезват, искаш ли да владееш някого не бива да го привикваш към подаръци. Прекосявам градинката пред Народния театър, на път за ресторанта. Всички пейки са заети; деца и колички, колкото щеш. Майките сияят, те са горди с рожбите си. Всяка отглежда по едно сополиво дете. Децата ще порастнат, едни ще са хубави, други грозни, едни ще вървят добре в училище, други ще кретат, между тях няма да липсват и кретени. Едни ще умрат рано, други ще оцелеят, но общо взето, съмнително е дали ще станат хора. А моите са готови, живи и здрави, високи, стройни, красиви. Те са огромна сила. Впрегнати в работа ще сторят чудеса. Какво ли не могат, всичко! Те са преди всичко схватливи. Можеш да ги качиш на кран – да манипулират, на кораб – да го управляват, на веслата – да гребат, в рудника – да копаят подземни богатства, да забъркват бетон, да строят, да създават ценности, или пък да… покоряват. Ами да, не мога ли да покорявам? Стига да искам. Поведени напред, момчетата ще се превърнат във воини-нападатели. Ще ги предлагам за наемни убийци. Ще реализирам пъклени планове. Хубав ден! По дяволите Дора! Виж колко момичета има, седят по пейките, чакат. Заети са, винаги правят нещо, но всъщност чакат, не могат да ме заблудят те мен.
Решавам да свия край Мавзолея, до магазина за цигари, искам да си купя един кашон кент. Настроението ми е чудесно, няма нищо по-хубаво от хубавото настроение. Нито помен от ония мисли. Ето една от тях: ще си отида, ще изчезна, а тази градинка ще остане след мен, докато свят светува. В това кътче от тихия район на София се пръкват много деца и мисли, тук мислите политат от мозъка винаги шаблонни, но ти не обръщаш внимание на това, на теб просто ти хрумват мисли, защото градинката е такава, провокира. Слушай, човече, къде си тръгнал транзит? Защо не спреш? Тук имаш спомени от детството и от младостта. Кога ще ти се случи да минеш пак под столетните дървета? Тук съм се целувал поне с петдесет момичета.
Названието „антилопа“ поражда представа за линии, за красота, но ако се вгледате в една антилопа, може и да се разочаровате, нейната анатомия едва ли би покрила очакванията ви; на много места антилопата е направена грубо, но общо взето, тъкмо това огрубяване й придава най-големия финес и я отделя от сладникавата представа за грациозност. Тъкмо тази подробност трябва да изразя и аз. Сядам на една пейка. До мен двама старци са се оплели в разговор за миналото. Това не ми пречи да мисля. Защото има за какво да се разсъждава. Леопардите, които са кръвожадни животни, може би едни от най-кръвожадните животни на саваната, притежават своя грация. Понякога ми се струва, че леопардите са по-изящни от антилопите. И ето, това вече ще попречи, според мен, на композицията, пък и на идеята.
– Може ли?
Тези две думички се произнасят когато някой иска разрешение да седне. Казах че може. Вече станахме четирима на пейката, имаше още две свободни места. Тази мисъл просто се вплете в мислите ми за композицията, но после изчезна, отново потънах в компанията на леопардите и антилопата. Сега обмислях въпроса с бройката на леопардите, колко да бъдат те; по възможност по-малко и въпреки туй да внушават че са поне десет. Тук, според мен, ще се спъна в нова трудност, която е почти непреодолима: как да предам масовостта на нападателите с по-малко бройки и материал. Един леопард няма да каже нищо, два – също, три – едва ли, четири… Оха!… Може. Пет?… Петият на половина, да загатне масовостта. Значи, какво стана – четири и половина леопарда ще свършат работа. Боже господи, какво нещо е изкуството! Но съм доволен, ще стане…
Този род момичета са ми известни. Те дават илюзия че са дребнички, тяхната миниатюрност ги прави по-млади. В случая тя приличаше на петнайсетгодишно дете, а както ще видим по-късно, се оказа на двайсет. Повтарям, в този хубав безслънчев ден имах право да бъда щастлив, пълен с настроение. Затова не аз, а самочувствието ми проговори:
– Не съм смятал за кой знае колко вероятно, да ви срещна тъкмо в градинка.
Момичето ме погледна: – Моля?
– А, не така – рече самочувствието ми – току-що избягах от зелени очи!
Погледна ме ясно, с ония полуучудени проучвателни погледи на неделикатното женско разузнаване, а аз от своя страна четях всичко в очите й. Двоумеше се – да се обиди ли или да не се обиди, беше от ясно по-ясно че възрастта ми я шокира, а от друга страна, респектираше я всичко солидно у мен. Малката жена долавяше към коя категория принадлежа, а аз усещах че на нея тези хора не са й неприятни.
– Вижте какво – прошепнах съзаклятнически – няма защо да ме зяпате, а ми кажете, можете ли да шофирате или не можете. Малко съм пийнал, трябва да ме отведете до „Щастливеца“, имам среща. Ако не можете да шофирате, трябва да ме заведете до „Крим“ или „София“, но в никакъв случай в „Кристал“, където миналата седмица се бих с оберкелнера. – Зеленината в очите й просветля, но още не разбрах има ли чувство за хумор, засега се очертаваше като тъпаче, от ония, красивите, дребните на ръст тъпачета. – Ако отказвате, върнете ми ключовете.
– Не сте ми ги дали.
– Така ли? – Бръкнах в джоба си, измъкнах ключовете. – Можете ли или не можете?
– Какво?
– Да шофирате.
И така нататък…
Предавам ви част от разговора с тази млада жена, за да ви уверя още веднъж в какво хубаво разположение на духа се намирах, та чак изпробвах начините, останали ми от младостта…
Едва като се появи с кафетата на терасата, разбрах че Неди не е толкоз млада жена. Панталонът и ръкавите бяха навити за да не й висят, но общо взето, моята пижама й стоеше добре. Тя постави кафетата на масичката и понечи да седне на коленете ми. Отклоних я, посочих й насрещния стол. Погледът върху кафетата можеше да подскаже, че не са приготвени както трябва, че това не е работа за нея, но тя настоя решително, прати ме на терасата и сега трябваше да сърбам попарата, която сам си бях надробил. И друг път съм имал повод да си бия главата с такива случайни познанства, бях се зарекъл, но какво да правя, един мъж на петдесет, в повишено настроение, може да извърши и по-големи глупости.
– Значи, актриса, така ли?
– Догодина – за трети път.
– Завидна упоритост, Неди.
Чудех се какво да говоря.
– Докрай! – настоя Неди. – Докато имам право. Познавам някои, кандидатствували са по пет пъти и са влезли.
– Добре де, да речем, че влезеш и завършиш. После?
– В театъра.
– В театъра, но в провинцията.
– В провинцията, но в театъра.
– Актриса!
– Няма нищо по-велико.
– А пък аз бих ти казал, че едва ли има по-унизителна професия от актьорската. – Неди взе чашката от масичката и ме погледна тъй сякаш измерва ръста ми. – Или Лорънс Оливие, или ницо. Актьорите, моя мила, живеят по-зле от най-нисшия чиновник. Чиновникът е по-независим от тях, той може да съществува по-гордо. Да си актьор, това означава всекидневно, всекичасово подмазване на режисьори и директори, дори да си добър на сцената. Ти не си ти, не само заради интерпретирането, но и заради мизерната зависимост. Един силен индивид, превърнат в актьор, веднага поема върху себе си характерната за професията деформация. Всички актьори ако не се превърнат в сатрапи, се деформират, запомни го от мен. Има да лазиш по корем, ще бъдеш готова на всичко, само да фигурираш в списъците на някой столичен театър.
– И в провинцията живеят хора.
Усмихнах се, не казах нищо повече.
Само преди петнайсет минути Неди бе проявила великодушие, заяви, че може да остане и през нощта. Казах, че трябва да излизам служебно, но тя отвърна, че ще ме чака. Казах, че е неудобно, понеже все пак имам някаква приятелка, могат да се случат непредвидени посещения. Тя се съгласи, че това е твърде неприятно и обеща да си върви. Но кога ще стане туй? Небето тъмнее, планината изсивява, от седемнайстия етаж се вижда ясно как се свечерява, шумовете и те добиват сънливия си оттенък, всичко се приготвя да потъне в нощта, настъпва часът на бурния кипеж преди покоя. Настъпва и моят час. Новата ми познайница има тъмна кожа, но гърдите й светлеят с призалезното сияние, връхчетата им стърчат напред, със самотата на планински върхове. Това е моят час, когато нищо не може да ме спре. Днес целият ден не съм ги видял, тъгувам за тях и ако проклетницата не си отиде дс половин час, не знам как ще се разправяме. Пия кафе и си мисля, че трябва да благодаря на съдбата. Добре живях, макар и с компромиси, а и сега се чувствувам добре в тази нежна мансарда. Факт е, че съм добре, за това говори присъствието на това облаче до мен. Предстои му да се облече, сега сме в нищото, когато трябва да издържа още малко. Но на терасата разбирам, че моята нова познайница е по-хитра и по-безнравствена отколкото предполагах, само че, за съжаление, тя е далеч по-изящна като външност, далеч по-дръзка и много по-съблазнителна на терасата, отколкото на леглото. Дявол да го вземе, какви момичета кръстосват по света, а ние си отиваме.
Някъде към два след полунощ се разярих, заявих, че дрехите на жените служат не само за събличане, но и за обличане.
В четири часът сутринта вече летях към Бояна.
Отворих внимателно, стараех се да не накърня и с най-малкия шум тишината. Затворих вратата зад гърба си и погледнах прелестният разкош на нощната градина. В белезникавата дремливост на отиващата си тъмнина можех да виждам ябълките, крушите и дюлите, увиснали тежко към земята, върху която лежаха момчетата. Хладната нощ изглежда беше топла за тях, до изтласканите настрана одеяла те дишаха леко и разгърдени. Порази ме една подробност – никой не хъркаше. Внимателно се изкачих в малката стаичка и смъкнах завивките си в градината. Постелих одеяло долу, метнах едно върху гърдите си и заспах.

5.
Във вилата имаше двайсет чаши, чаят тук се пиеше на три тура. Погледнах циферблата. Шест. Бях спал час и половина, но не можех да лежа повече самичък сред градината. Върху тялото ми тежаха няколко одеяла, внимание, което човек запомня. Станах, поднесоха ми закуска. Всичко вършат те, отдавна не се грижа за нищо, само нося провизии. Мисля, че финансите ми позволяват да издържам шейсет и двама пансионера, които се хранят кажи-речи символично.
Скоро закуската приключи, дворът беше разчистен от одеялата, Хората ме гледаха право в очите и се страхуваха. Те най-много сс страхуваха да не си отида. От своя страна аз също ги гледах, чудех се – какво да предприема с тях? Да разговаряме за нещо по-значително не можехме, можех само да им се любувам и да се чув-ствувам горд, че всичките тук са мои и ако реша… Но какво да реша? Какво добро мога да сторя на света с хората си? Ако ги разпределя да помагат някъде, ще се разчуе и ще ми ги вземат. Боже мой, какви доходи могат да ми докарат, само да ги пусна, да речем, като изкопчии. Виж, зло мога да причиня, това е по-лесно, почти всички злини са на мое разположение. Възможни са хиляди нощни поразии, неизобретени още от човека забави, да се подигравам на хората и всички ние шейсет и тримата да се кискаме от удоволствие и злорадост. Мога да разиграя милицията, имам властта да паникьосам цяла София, да извърша серия от убийства, в които липсва логика. Или пък, представете си какво може да стане ако осея за една нощ десет квартала с десет трупа, все на мои хора, все неиндентифицирани. Ужас. София се тресе от паника, а ние, останалите петдесет и трима, тържествуваме. Знам, достатъчно е само да заповядам на хората си: идете и умрете, те ще отидат и ще умрат. Идете и убийте, те ще отидат и ще убият…
Стоят и чакат какво ще измисля за днес. Аз също бездействам, не ми хрумва нищо. Ето ги, куп здравеняци, предани, а какво да ги правя? Мога само да си ги преброя отново. Помолих ги да се подредят. Преброих ги – точно, нито един не липсваше. По-нататък? Гледат ме в очите. Наредете се по двама. Наредиха се. На трийсет и едно места по двама души. Мои. Сега по трима. Наредиха се. На двайсет места по трима и двама остават отзад. Все мои хора. Сега – класиката, както се редяхме в гимназията и в казармата. Наредиха се на петнайсет места по четирима и двама останаха да стърчат, както си е редно. Погледнах строените. Надравиха ми добро впечатление. Все мои, гледат с обожание, разбират че скуката си отива, тук ще се прави нещо. Но какво? Какво можем?
Освен да маршируваме. Потрудих се един час и потръгна. Научиха се да вървят в крак. Дощя ми се да им пусна един марш, но в магнетофонните си записи нямах подобно нещо. Тогава се досетих че от много години насам съм живял без този така характерен за младостта ми ритъм. А момчетата маршируваха, тактуваха си с уста, най-лесната маршова песничка, заучена без текста. Тъпчат по тревата и си тананикат. Гледам ги, любувам им се и се чудя какво не е в ред. Да, нещо не е в ред. Скоро се досещам – брадите.
Следобед накупих самобръсначки. До вечерта всички бради изчезнаха, лицата лъснаха, наоколо светна, добих впечатление, че нещо стана по-редовно.
На другата сутрин, без да го усукваме, налетяхме направо на маршировката. Вече не ги молех да се подреждат, заповядвах. Забелязах тази подробност, сепнах се, но играта беше забавна и продължих. Игри, забави, какво да прави човек, те бяха като деца и трябваше да ги владея.
Новият начин на живот, изпълнен с ритъм и дисциплина, допадна на хората ми, те му се подчиниха; сутрин след закуска се строяваха и ме чакаха. Понеже спях в София, пристигах към седем, за да ги поздравя. Това продължи няколко дни, докато се досетих, че така няма да може, че се обвързвам. Дотогава винаги съм се чувствувал свободен, аз съм независим човек, господар съм на времето си, на волята си. Ставаше лошо – момчетата искаха да играят на нещо, вече играеха и нямах право да им отнемам ритуала. Замислих се да им поставя мой заместник, един от тях, който да „приема парада“ и да ми докладва вечер. Но кой да бъде той? Оглеждах редиците – всички се стараеха, всеки вдигаше ревностно крак, всяко копче на панталона или на ризата беше закопчано, фигурите се изпъваха стремително; от разпасаната група, която доскоро блееше и се потриваше, нямаше и помен.
Но кой от тях? Набелязах си неколцина, повече по ръста, отколкото по старанието им, от тук нататък селекцията трябваше да продължи. Но кой от петимата? Сведох ги до двама, започнах наблюдения върху тях. Залисан в увлечението да си избера заместник, вече забравих всички останали задължения към бита си, да не говорил за това, че забравих да работя. Материалът беше струпан, идеята блуждаеше в главата ми, трябваше да почна всеки миг. Но кога?
Застанах над тези хора, вече обмислях съдбата им по най-банален начин – създавах си заместник, той от своя страна сигурно ще си измисли свой заместник, а другият няма да остане назад и така нататък, докато се изгради онова нещо… Аз и бъдещите ми помощници се готвехме да измайсторим иерархията, началничеството, разчиствахме пътя към потисничеството, това ме увличаше сериозно, погубваше желанието ми да творя.
Една сутрин реших да туря край на туй, което се зараждаше.
Качих се бързо на колата, натиснах газта, озовах се в Бояна. Видях ги как удрят крак и пеят; по лицата им бе изписано въодушевлението на децата, радост от живота. Това пък не съм очаквал ама ни най-малко. Момчета, извиках аз, след като ги строих на плаца и им дадох командата „свободно“, искам да забравите този период от живота ни. Това, което вършим, не е добро, ние вече се подготвяме, ние пеем в един глас, вървим като един, завиваме едновременно, в една посока, ухото започва да привиква към заповедите, към подчинението. Много скоро ще ви направя компактни и единодушни, ще създам от вас сила. Няма да мине време и ще поискам най-лошото – да ви употребя. Добре, ще пожелаете ли? Казаха, че са готови на всичко. Дори да умрете? Дори да умрем!… Хубаво се наредихме, рекох аз, но за какво да умрете? Къде да ви пратя?

6.
Есента се оказа чудесен период за образование и сприятеляване. Тактично се заех да отклоня стремежа на подарените ми хора към строя и унифицирането. С помощта на телевизията и радиото пристъпих към разширяване на познанията. Обяснявах всичко видяно на екрана, чутото по радиото. Библиотеката на татко свърши добра работа, тя ми помогна в просветителския бяс, който ме беше обхванал. Младите непокварени мозъци на учениците ми усвояваха бързо, всяка научена подробност предизвикваше радост у тях.
Зимата се превърна в период на задълбочаването. В дългите снежни нощи всяка информация се разясняваше подробно, тогава се показаха и кълновете на проникването. Но най-интересните моменти настъпиха по-късно, когато се обадиха музите. Първи се проявиха певците, след това художниците. Както едните, така и другите можеха да се изявят лесно, имаше къде да се пее, а художниците разполагаха с материали; ателието просто гъмжеше от флумастери, бои, четки, платна и огромно количество глина. Очертаха се и тези, които предпочитаха словото, те се затваряха някъде и четяха без прекъсване. В погледите на двама от тях долових онази закана, която обикновено отправят към света решените да пропишат.
Всеки се стараеше да увеличи знанията си, дори двамата, определени от мен за началници, през късия фашистки период. За тях не мога да твърдя, че възприемаха трудно, направи ми впечат ление обаче скритата им, бих казал подмолна съпротива, притаена та им носталгия по маршируването, към дните, в които те бяха командири. Започнах да ги наблюдавам, използувах всеки удобен момент да им внуша, че светът притежава друг аромат, а животът трябва да се живее меко, без крясъци, без заповеди и налагане на чужда воля. Учудването им на няколко пъти премина в опит за спор: защо, какво лошо има в това да се уеднаквят хората, да приемат принципа на единомислието; това означава ред, прегледност, контрол. Впуснах се в търпеливи обяснения, особено много наблегнах върху нюансирането, казах че всеки човек представлява отделен свят, нещо подобно казах, после споменах онези неща – за волята, а те се хванаха за волята, но успях да парирам и това. Мисля, че не ги убедих достатъчно, мисля че двамата се свиха само пред авторитета ми, просто се бяха подчинили. През цялото време на обучението не ги изпуснах от очи. Те гледаха повече телевизия, по-малко четяха, обичаха да слушат пеенето на другарите си, но към картините се отнасяха с пренебрежение.
Наследеният татков имот, с голямата топла вила и петте декара градина около вилата, вече приличаше на колеж, в който учениците се стараят да задоволят преподавателите си, дори ми се стори, че се престарават. В някои моменти обучението приемаше състезателен характер. Когато се връщах натоварен с продукти от града, преди да се приближа, спирах колата и отстрани наблюдавах сградата, по-скоро някои нейни фрагменти, подаващи се измежду елите. Застоявах се, правеше ми удоволствие да се замислям за факта, че вътре живеят шейсет и двама души, хора, те не са регистрирани никъде, не фигурират в никоя общинска книга нямат имена, но всички единодушно и всеотдайно се числят към мен, мога да ги възприемам както си ща, било като дух към духа ми, било като вещи към имота ми.
Веднъж, след един подобен размисъл отвън, отново ми се стори, че не може да бъде, и вместо да вмъкна колата в гаража, не очаквано подкарах към Витоша. Свечеряваше се, снегът сивееше; върху чистото небе припламваха първите чисти звезди. Тук, високо над града, исках да взема някакво решение и да го проведа незабавно, ако всичко не е само един сън, разбира се. Трябваше ли да предам питомците си на държавата? Нейни ли са те? Държавата сигурно има по-големи възможности от мен да ги разгадае, да се заеме с възпитанието им. Нямах никакво право над съдбата им. И тогава пред мен се изпречи нова загадка: нима всичките шейсет и двама имат еднаква съдба, нима представляват нещо неделимо? Как можех да разбера това?
Върнах се във вилата, за да се уверя – за кой ли път – че не сънувам: те съществуваха. Помогнаха ми да внеса продуктите и се събрахме в голямото помещение. Предстоеше ни празненство – щяхме да изслушаме цялостната програма, нещо като концерт на хоровата капела. Хористите изпълниха песнички от радиото и телевизията. Въоръжени с магнитофонната ми уредба, те можеха да записват сами всичко по-интересно от програмите. Двете песнички прозвучаха странно: детски, а ги изпълняват мъжаги. Странно звучаха и естрадните парчета. Мъжете не усещаха изцяло ритмите, не можеха и да ги предадат, те просто пееха всеотдайно, вдъхновено. Слушах и размислях – наистина не ставаше въпрос за единен организъм, това си бяха отделни хора, само че безпределно предани на мен, тях не ги интересуваше нищо извън подчинението им към моята личност.
Потръпнах.
Какво ли би станало ако пожелая да убия някого от тях?
Навън беше студено, при нас – топло, сигурно; имаше дихание, чувстваше се присъствието на приятели; всеки усещаше другия и като си помислех за дарителя, който ме беше посетил по време на риболова, отправях му благодарностите си. Къде ли се намира той сега? Не беше ли един от ония скитащи неспокойни демони? Не бяха ли демони и тези до мен? Бяха, разбира се, другояче не можеше да се обясни появата им през времето и пространството.
Тази вечер имаше по глътка ракия, чай, бисквити, пияни вишни и един казан сутляш. Няколко мъже минаваха и поднасяха лакомствата. Всеки посягаше и си избираше. Аз пиех. И точно когато се появи Дора, разбрах че оня е изчезнал.
А Дора се появи много обикновено, изведнъж си спомних за нея, като за хубава жена.

7.
Тръгнах с чашата си. Намерих го в някогашната спалня на татко. Тук по стените висяха три от прочутите таткови картини, а библиотечният шкаф приютяваше само албуми на прочути фирми и галерии. Беше се навел, разглеждаше трескаво, сякаш бързаше за някъде. За първи път ми се случваше да видя как някое от момчетата се отделя драстично от „групата“.
Повдигна глава и ме погледна, току-що овлажнил пръста си, за да прелисти следващата страница на Бош. Край него зееха разтворените издания на Рембранд, Пикасо, Ван Гог и Гоген. Взрях се в най-малката книжка и не без изненада открих част от призрачната галерия на Магрит.
– Сам ли ги подбра? – запитах аз.
– Какво?
– Тези албуми сам ли си ги измъкна измежду останалите? – Отворих шкафа и му посочих редиците. – Ето, виж!
– Не – отвърна той. – Те бяха тук.
Посочи нощното шкафче до леглото и на бърза ръка нареди книгите една върху друга, но сякаш спази строг ред. Разбрах, че ги е намерил така, сигурно оставени от мен, разглеждал съм ги през време на отдих, преди заспиване.
– Очите ти са зачервени – рекох – лицето ти е уморено. Слушай, да не би?… Малко ли спиш? – Кимна. – Три или четири часа?
Кимна повторно.
Без да влизам в подробности, стана ми ясно, този човек четеше и разглеждаше по цели дни и нощи, спеше малко, беше обхванат от простата човешка любознателност да поглъща безкрайно много информация. Посочих му повторно шкафа, дадох му да разбере, че всички останали албуми са на разположение, че спалнята на моя прочут татко е също на разположение, но трябва да включва електрическия радиатор и да внимава с прозореца, никаква светлина навън!… Тук му е мястото да отбележа, че повечето от прозорците на вилата бяха плътно покрити с черен картон, нощем вилата светеше само с кухнята и антрето си, така както беше светила винаги, преди да бъде пренаселена.
– Ти ми направи впечатление – казах тихо аз. – Искам да ти измисля име. Кажи си как да те наричам?
– Гоген!
– Настояваш!
– Гоген, да.
– Добре, ще те наричам Гоген. Не ти ли е студено?
Повечих да включа радиатора, но той ме спря. Заяви, че не чувствува да му е особено студено.
– Но ако усетиш студ?
– Тогава ще си пусна точно толкоз топлина, колкото ми е нужна.
Изглежда, че тези хора ми бяха не само предани, те внимаваха и за останалото, например, изразходваха тока разумно, пестяха в моя полза.
– Искам да се чукнем – посочих чашата си аз.
Човекът, когото трябваше занапред да наричам Гоген, излезе от стаята.
Загледах се в една от трите картини, тази която ми харесваше най-много, влязла и в енциклопедията. За татко съм мислел винаги по един начин, че е спокоен в безпокойството си художник, до голяма степен независим, разтворен в немските майстори; беше се учил при тях.
Гоген се върна с чаша в ръка. Поднесе я към мен, пресипах му от моята водка. Пихме с пожелания за успехи, както става по приемите. За да подхвана незначителен разговор от учтивост, посочих картината на татко.
– Харесва ли ти?
Той сякаш знаеше какво ще му посоча, просто не я погледна, взря се в очите ми.
– Не.
Усмихнах се. Гоген остана сериозен. Вдигнах чашата. Не знаех какво да сторя, а бях смутен. Каквото и да разправяме, прямотата от този род почти винаги ни обижда. Татко е безспорен художник, признанието му е всеизвестно, дори попрехвърлило границите на страната ни, осемнайсет от неговите картини отдавна се намират в Съединените щати.
Посочих му една от репродукциите на Магрит.
– А тази много ли ти харесва?
– Не знам дали ми харесва много – отвърна моят събеседник – но ми харесва, той ми казва други неща. А този ми казва съвсем друго, той ми харесва много – Ставаше дума за Бош. – Той ми разказва за неща, които тия премълчават. – Посочи Рембранд, Ван Гог, Гоген и Пикасо. После отново Бош и Магрит. – Тези ми са интересни, но тези четиримата ме карат да мечтая.
– Но не те вълнуват.
– Ами!…
Изтръпнах от естеството на разговора, който се водеше в някогашната спалня на татко, между неговия син и някакъв примитив от неизвестен произход. Той си имаше мнение, освен това изразяваше го така, както бихме желали да се изразяваме навсякъде в нашия живот, а не успяваме. Само за две секунди татко беше унищожен, аз леко смутен – и меко казано – раздразнен. Раздразнението ми отиде още по-далеч: накарах го да донесе картините си. Гоген се съпротивляваше успешно до момента в който му заповядах.
Донесе пет картини, погледнах ги, жалко за платната и материалите. Направи ми впечатление шаблонната отправна точка към строежа, цветовете се втурваха към зрителя по особен, но скучен начин. Освен цвят – нищо, никакъв сюжет или дори настроение, върху платната зееше дупка, хаос, картините не се сродяваха и с детските рисункови брътвежи.
Изведнъж ми стана ясно, че имам работа с маниак-многознайник, впрегнах се, за малко да му кажа, че няма право да пипа четката, но премълчах. Наредих му да ми донесе картините на другите трима. В тях също нямаше нищо, но се долавяше най-желаното – примитивизмът, неорганизираният детски разказ, характерен за начеващи, от които можеш поне да очакваш.
– Сигурно са ви нужни още платна – казах, докато близвах от чашата.
– Много – призна маниакът, който настояваше да бъде наричан Гоген – колкото може повече. Моля ви, донесете още платна.
– Рисува ти се, а?
– Непрекъснато.
– Ще донеса много платна – обещах – огромно количество!
– Позволявате ли ми да отварям шкафа с репродукциите?
– Колкото щеш.
Отговорът ми сякаш го успокои, повече не ми се и разговаряше, страхувах се да не поиска мнението ми за картините. Събеседникът ми се очертаваше като неприятен характер, което означаваше, че в групата започваха да се проявяват индивидуалности те.
А на всичко отгоре – бързах.

8.
В гаража отново ме споходи мисълта за антилопата и леопардите. Кога най-после ще започна? Бяха минали векове от последната мисъл за тази скулптура. Така ли ще продължава и занапред? Нима ще зарежа работата си заради тях? Плъзнах се по разчистения асфалтов път. Студено. Дора, антилопата, момчетата и този маниак, който хаби платната на вятъра… Леопардите трябва да бъдат точно четири и половина. Часът е точно девет, може да се предположи, че все още хората не са си легнали да спят. Знаят ли всички долу какви са звездите тук горе? Кола на КАТ, спряла е, минах край нея. Само туй оставаше, да ме проверат за алкохол, да се лиша от превоз, сега, когато отговарям за прехраната на шейсет и двама души!… Не е ли време да ги предам на държавата? Нали за това се бях качил привечер на Витоша да взема решението? Бяха ли минали шест месеца откакто… Не, не повече от четири месеца. Толкова дълго време без допир до женска кожа!… Всъщност, не става въпрос за антилопа, а за газела, първоначалното ми хрумване е било с газела и съм забравил. Колко много съм се откъснал от работата си…
На седемнайстия етаж ме очакваше необитаема суха топлина, която изпълваше всяко кътче на мансардата. Това се казва топлина, тя така ми липсваше оттатък, там поданиците пестяха електрическата енергия. Освен това, на седемнайстия етаж усетих край себе си простор и независимост, отървавах се от чувството на заетост, телефонът стоеше на мястото си – красива вещ, може да ти стори неописуеми добрини. Завъртях шайбата и тя запя познатата песен със съпровод от нечие дихание. Чаках, потъвах в топлината и мислех, че не мога да искам повече. Какво ми трябва още, аз съм задоволен, дори разглезен човек, нещо ме караше да се чувствувам и като султан: в бележника лежаха телефонните номера, а на края на жицата лежаха те, всяка от тях чакаше да бъде повикана. Предимството, естествено, се падаше на главната султанша.
Мембрана та пропука.
– Дора – рекох тихичко аз – хайде.
– Какво?
– Тръгвай.
– А, ти ли си?
– Какво?
– Няма да дойда, имам гости. Как си?
– Добре съм. Ела.
– Не – засмя се по много неприятен начин тя – не, мойто момче, довиждане.
Сега изпука сякаш целия отоплен хол, изпука с празнотата си. А телефонът се превърна в студена бакелитова мида. Трябваше малко да помълча, необходимо беше дори да не мисля, имах чувството, че нещо трябва да се утаи и докато това става, нито капка алкохол. Най-лесното е да посегна към хладилника, но не, добре е да се изсмея над себе си, да изконсумирам тайната наслада от подигравката.
Бавно се запътих към леглото и се изпънах. Пред очите ми се простря студената пустиня на тавана. Помъчих се да потърся там подробности, както ги намирах в детството, но нямаше, нямаше и оазиси, нито дюни, нито камили или бедуини, имаше само равна блла повърхност. Скочих на крака, отново вдигнах слушалката, но размислих и я тръснах върху вилката, гледах да не се поддам на гимназистки пориви, дори се усмихнах, но не над себе си, а над ситуацията. Докато бележникът ми е натъпкан с телефонни номера, докато имам всичко, което може да има човек в моята страна и докато мога да се изправям на ръце… Но мога ли? Приближих се до стената, наведох се, с длани към пода, изхвърлих краката си назад и ги опрях високо на стената. Кръвта нахлу в главата ми, свалих краката си и побързах да заема нормално положение. Все пак бях успял. От първия опит. А почна ли да тренирам, като нищо ще се докопам до старите постижения.. Всъщност не е ли все едно дали ще бъде газела или антилопа? Важното е нападателите да бъдат леопарди. Там, на водопоя, където антилопите отиват по принуждение… Ето че отново мисля за работата си, композицията може би ще стане, тъй както съм я намислил… А в бележника се потайват телефонните номера на стадо антилопи, време е да звънна, леопардът в мен трябва да получи вечерята си.
Леопардът е доста обиден, дори се изправи на ръце. Антилопата Дора го нарани, на леопарда не му се отваря бележника, не му се звъни, на леопарда му се прави нещо кой знае какво. Влязох в банята, намокрих лицето си, пуснах телевизора, затворих го, легнах, станах, ритнах нещо, запътих се решително към хладилника, спрях, погалих го, усмихнах се. Без да видя в огледало усмивката си, по усет разбрах, че е излязла малко нещо изкривена…
Колко дълго съм отсъствувал! Струва ми се, че не мога да се движа както някога между масите; удрям се и се препъвам, може би замаян от шума. Шумно заведение е клуба, но е приятно и най-важното – както бялото, така и червеното наливно вино са с твърди, неизменни качества. Празни места няма, нямам избор, ще седна при някого. Да, всъщност е толкова просто, ще седна и ще се наприказвам. Не съм водил разговори от месеци насам. Посрещнаха ме добре, дори ми се зарадваха, предположиха, че съм бил в чужбина, съгласих се, наляха и на мен.
Край двойната маса пиеха десетина души. Говореха за примитивизма. Доколкото разбрах още при сядането, тази вечер изобщо не е ставало и дума за спор, само че всеки се стараеше да увери другите, че статията отпечатана в ЛИК, превод от лондонското списание „Лиснър“, за примитивизма, е сериозен, кажи-речи обширен труд, написан с проникновение. Доколкото схванах още в първите минути, всеки от присьствуващите приемаше примитивизма като велико направление в изкуството, боравеше се с шедьоврите на родово-племенното изкуство, африканската скулптура, Митничаря Русо, амфорите, Давид, древноегипетските гробници, Рафаел, Пикасо и още, и още – изведнъж ми направи впечатление, че направлението е по-широко отколкото си го представях някога и че затова е добре да се посещава клуба, иначе щях да остана роб на старите си заблуждения. Порази ме усещането за един различен от моя живот – живот край маса, с хора, с разговори. На разговорите присъствуват и жени. Жените възприемах вече като същества, измайсторени от друга, непозната материя, от месец насам обществото в което се бях набутал бе подчертано мъжко и цялото мое, а сега тук има все чужди жени, все доведени от някого, който плаща вечерята. Пиех бързо, жадно, наваксвах, исках да ми стане леко. И успях, успях дотолкова, че край мен омекна всичко, включително лицата на хората, ръбовете на масата. Сега вървях по пътеките и не се блъсках никъде, носех се плавно между масите, разговарях с познати, обяснявах, че съм се изгубил в работата, а не в чужбина, а познатите отбелязваха, че работата в крайна сметка се превръща в пари, те чули че печеля много, че съм претоварен от поръчки.
– Какво правите сега, например?
Ръцете й натежаваха от старинни метални гривни.
– Нищо – отвърнах – скучая.
– Над какво работите, искам да кажа.
Погледнах я по-внимателно. Когато някой те пита над какво работиш, трябва малко да се замислиш, това е твой почитател, за него ти си авторитет, а над авторитета трябва да се бди, почитателите трябва да се уважават; в случай че са жени, както беше сега, с тях може да се преспива, но внимателно. Ама че съм се напил.
– Работя върху композиция – рекох аз. – Водопой, разбирате ли?
– Не.
0, тук много внимателно. Усетих, че не само украшенията, но и ръцете, които ги носеха, бяха грубо изковани. А лицето й ми направи впечатление с това, че се оказа плоско, леко деформирано, мисля че скулите не бяха на еднаква височина, направо некрасиво лице, да не кажа грозно. Да, и устните не са очертани. Абсолютен примитивизъм.
– На мястото където се пие вода, някъде в саваната, е спряла газела, или антилопа, още не съм решил. Малко преди да потопи муцунка, за да пие. Тялото й е напрегнато – тези животни изобщо са напрегнати – но е и красиво, защото тези животни са красиви. Те за нищо на света не биха отишли при реката, там ги дебнат опасности, но какво да се прави, жажда.
Вдигнах чашата. Тя също.
– Това ли е?
– Не, разбира се.
– Олекна ми, защото до тук беше глупаво.
– Имам още много за разказване, сюжетът е дълъг, но тук е шумно.
– А къде е тихо?
– Не бързайте, няма да ви поканя, там каня само доверени лица.
– Какво разбирате под…
– Които няма да разгласят това, което съм им казал.
– Аз съм бъбривка.
– Искам да кажа, на мъжете си.
– Вижте какво, вие сте пиян, временно. Но като художник сте незначителен и то за постоянно. Известен сте като човек който умее да продава труда си. На ваше място бих си мълчал и живуркал само с Дора, макар че Дора ви е къде-къде много. Такива като вас непрекъснато си имат по един сюжет и непрекъснато се канят да започнат сериозно. Иначе са неуморими на масата и свалят жени.

9.
Завивката ми тежеше, ставаше ми се, в леглото не се чувствувах добре. Нямаше го вчерашния светъл ден, валеше, снежинките бързаха, бяха много, прекалено много и невероятни, след ясната студена вечер. Гледах ги как падат зад прозореца и си мислех, че при всички обстоятелства снеговалежът ме е радвал, дори тогава, когато затрупва улиците. Часовникът показваше единадесет. Никак, ама никак не ми се отиваше до Бояна, може би няма да отида целия ден, там имат за ядене, а време е да се примирят с някои мои отсъствия. Време е и да ги предам където се полага, могат да ги направят войници, работници, нали и без това не достигат хора за прибирането на реколтата?… Станах от леглото, нито следа от махмурлук, снеговалежът ме караше да потръпвам от тайствена радост. Какво ли можех да очаквам от него? Снегът може само да затрупва. Стоях и гледах, той закриваше всичко, както земята, така и небето, получих усещането че летя заедно с жилището си, съвсем сам, с грижите си. Припомних си за спестените пари. Можех ли да се осланям само на тях? Не губех ли скорост? Не изоставах ли, когато и децата вече знаят, че при нашия занаят трябва да се работи непрекъснато, да се взимат поръчка след поръчка. И коя е тя да ми държи сметка! Измъкнах албум с фотографии. Ох, не е много леко за човека да погледне в творбите си с очи като тазсутрешните. Затворих албума, помислих си, че сега снегът пада върху творбите ми и колко хубаво ще бъде ако ги затрупа изцяло, макар че ще е нужен бая дебел сняг, някои от скулптурите ми се издигат твърде високо. Но докато има държава, ще има поръчки, ако не съм аз, ще бъде друг. Дали някога не сгреших като се отказах от живописта? Колко хубави думи се чуваха тогава за моите картини. Защо не продължих? Кой дявол ме накара да се присламча към монументалната скулптура? Боже, колко съм тъжен! Ето, в такъв момент те трябва да бъдат тук, да си поиграя с тях. Имам сто жени, а нямам нито една… Никой не ме премълчава, за мен – само добри думи по съветите и обсъжданията – хиляди думи, и все добри; по докладите все добро, във вестниците снимки, а колко искрено искам да бъда само като Оня живописец – нищо не продумват за него, никъде, а всички знаят, че е тъкмо той и всеки се надпреварва да си осигури по нещо от него. Веднъж се бяхме срещнали в ранен час, да, в някакво кафене. Той стана от стола си и седна при мен, пиян от снощи, но решително устремен към изтрезняването. Искаш ли да ти кажа нещо, запита той. Кажи, Мечтая да съм като теб. Отвърнах му, че знам добре какво представлявам. Напротив, рече той, ти беше добър живописец, но направи страшна, достойна за възхищение стъпка, като влезе в бизнеса. Лесно ти е да говориш така, въздъхнах аз, ние ще умрем, а ти ще останеш. Никой няма да остане, рече той, искаш ли да пием по нещо? Искам. Тогава да тръгнем. Отидохме в моята мансарда. Започнахме от сутринта. През целия ден той повтаряше само едно, че никой няма да остане, никой бе, разбираш ли какво ти казвам никой и ще спечелят само такива като тебе, а мога спокойно да ти кажа и това, че правиш нещата добре. Виждал ли си нещо от мен? – запитах. Сигурно, потвърди той, може би съм виждал, но има ли значение, чувал съм, че работиш добре, а това значи че оставяш след себе си камъни – нещо твърдо под небето, за векове, прав ли съм? Прав си. Прав съм я, ще минат години, ще си отидем, а твоите фигури ще стърчат на открито, разбираш ли, и хората искат не искат, ще ги гледат, а моите работи ще висят по стените на къщите, прав ли съм? Прав си. И колкото повече време изтече, твоите работи ще узряват – дъждът, вятърът и слънцето ще ги дообработват, разбираш ли? Разбирам, карай да върви. Не, аз наистина – колкото и да се будалкаме, има нещо вярно. Знам, колкото и да се шегуваш. Но с тази работа шега не бива… пък аз – нищо, ще оставя празни бутилки, ако съберат празните ми бутилки ще изградят две хеопсови пирамиди. Море, повече. Ти трябва да продължаваш, макар че и туй е вятър, всичко е вятър… И така нататък, докато се скапахме от препиване.
Най-после телефонът! Бях сигурен, че Дора ще се предаде, поне ще звънне.
– Искам да ви посетя.
־ Кой се обажда?
– Ванда.
– Ванда?…
– Снощи се държах неприлично.
– Защо?
– Хайде, идвам.
Затвори преди да й кажа адреса, как ще дойде когато не знае къде, но после разбрах, че съм тиква, справила се е с телефонния указател. Хвърлих си бързо един душ, започнах да се бръсна, духът ми тържествуваше, ухото ми се вслушваше – там трябваше да се звънне и грубата недодялана женска персона с многото гривни, която се бе подиграла с душата ми, ще се вмъкне като яребица през вратата, коравото й тяло ще седне в креслото, най-после ще опитам вкуса на коравите, неочертани както трябва устни и както е тръгнало, ще я оставя да напада първа, за да й извикам: Ванда, това е вандалщина, спокойно!…
– Всъщност, реших се тази сутрин – рече тя като влезе и седна право във въпросното кресло – и тъй и тъй трябва да пиша монография, защо да не бъде за вас. Познат сте ми, обичах ви, искам да кажа, че сте ми познат като художник. – Днес гривните не са на китките, тя не е толкова едра, а напротив. Лището й продължава да си е несиметрично, ала кожата й излъчва силен блясък на младост и здраве, струва ми се че е топла кожа, въпреки че иде направо от студа. – Но бях влюбена и като жена. Вървяла съм подир вас, знаете ли? Ние сме били често близо, но вие не подозирахте. Снощи пресилих нещата, за да ви жегна, изпросихте си го, трябваше да се държите като идол, не като просяк.
– Да, де, вие дойдохте да ми се извините.
– Не ви отива да очаквате извинения. Изглежда, че не вярвате ни най-малко на себе си.
– Този който вярва много на себе си е свършен.
– Или съвършен.
– Вижте какво, очаквах тук АЗ да правя каламбури, а не вие.
– Яд ме е на вас, вие убихте илюзията ми за твореца.
– Кой е творецът?
– Вие. И ще напиша монографията си. Дадоха ми бройка, до един месец трябва да представя заглавието, а до една година да предам ръкописа.
– Баща ви големец ли е?
– Мъжът ми!
– Уиски?
– Уиски.
– С лед ли?
– Да.
– Искате ли да се напием?
– Не.
Ванда се изправи и едва сега се понесе из помещенията – обходи спалнята, пъхна се във втората стая. Разглеждаше картините. Налях в чашите и се върнах до хладилника за лед. Никак не ми се пиеше, ни най-малко, но трябваше да се почне от там. Докато носех леда към масичката, мислех си за шаблона в който живея, тук са минали стада от жени и все по същия начин, и все като нещо ново, може би като обещание и, може би наистина съм ги обичал по малко.
Унизителен стереотип, но можех ли да сторя нещо против него? Точно сега? Когато не бях докосвал кожа от месеци? Заради някакви безлични, антисоциални и непотребни мъже, натъпкани в бащината вила, като в хан.
– Това са картини на баща ви, нали?
– Едната е моя.
– Не говоря за нея. Баща ви е точно това, което си е? Според мен този човек успя да извоюва безпогрешно мястото си и бъдещето едва ли ще може да нанесе някаква корекция спрямо него.
– Много лошо правите с тая монография.
– Защо?
– Връзвате ми ръцете.
– Телефонът звъни.
– Когато ми гостуват жени не посягам към него.
– Личи си че сте възрастен, да ви кажа, с тези принципи.
– Това – принципи?
– Ми как да го нарека?
– Защо не пиете?
Ванда се изправи повторно и тръгна направо към картината ми. Загледа я спокойно, без поза. Чаках я да приключи. Обърнала доверчиво гърба си изцяло към мен, тя сякаш ми разказваше нещо с тялото си, макар че може би си въобразявах, защото, до него поне ден, за мен жените са били вината само жени, които искат да ни се понравят преди всичко като жени. Като я наблюдавах неприлично отзад, повтарях си без да ща, че ако изпусна това, ако си отиде недокоснато, ще трябва да се ругая поне три дни. Малко ме интересуваше ще пишат ли за мен монография, това пък беше най-малкото което можеше да ме вълнува. Тази пикла, съпруга на някого си…
– Какво да ви кажа, ако ви издрънкам истината, отново ще подскочите. Но ще се реша, понеже съм си такава – като живописец ви виждам повече.
– А дялам камъни.
– И вие и аз сме искрени.
– Но не бъдете много искрена.
– Накрая ще ви изрека и нещо хубаво, няма да ви оставя отчаян.
– Ще ви бъда благодарен.
– Защото, като си помисля, едва ли има по-изящен скулптор от вас. Какво ми брътвехте за онази антилопа?
Разказах й сюжета си, но тя сякаш не го изслуша внимателно.
– Замисълът едва ли заслужава особения ви ентусиазъм – рече накрая гостенката. – Знам, на вас ви е нужно едно такова нещо като утешение и опора, но на мен ми импонират психологическите хватки.
– Ще си говорим когато го направя.
Лошо. Ако тази моя гостенка е дошла да ми каже крайната истина, мога и да я ударя.
– Сигурна съм, че в момента ме мразите – усмихна се Baнда, но повтарям, въпреки всичко, вие сте може би най-големият ни скулптор. – Погледна ме. Мълчах. Защо се потайвах така пред тази млада глезла, да ме пита човек. – За да бъдет е истински, обаче, ви липсва нещо важно.
Дълбоко в мъжката ми мисъл за мен се изясняваше, че това е номерът на Ванда, единственият начин да ме покори.
– Вие къде бяхте досега? – запитах аз. – Къде се потайвахте? Например по времето на Дора.
– Изтече ли й срока?
– Да.
– И вече не означава нищо?
– Къде се навъртахте през това време, ви питам, защо нахълтахте изведнъж?
– Напротив, нахълтахте вие, в клуба. И вие ме поискахте. Обидихте ме. Виж ти каква мизерна мъжка гадост! Бяхте достоен да ви ударя… Ако искате да знаете, за това и дойдох – да ударя, но не знам какво ме спира, може би това, че ви обичам от дете, че ще правя монография, може би възрастта ви. Оказахте се по-възрастен. Вече три години откакто не съм ви виждала, може би си мислите, че искам да ви вкопча по-здраво, но тогава знайте, че обичам мъжа си, и знайте още, че нямате право да предлагате жилището си на непознати жени, което сигурно е в практиката ви. Върнете се! Сама ще се облека. Стойте там, ще си отворя сама!…

10.
Неди обеща да дойде към два, но пристигна в пет, малко преди да завъртя другаде. Отворих развълнувано, отдавна загубил надежда. В зимни дрехи Неди нямаше вид на дете, в дете щеше се превърне след малко и благослових днешното динамично развитие на нещата – това, че главната султанша продължаваше да с потайва, и че новата познайница Ванда се оказа благоразумна съпруга. Хлапето превъзхождаше всякак набелязаните за повикване. Още на обед си припомних нещата за него: кандидатствува непрекъснато във ВИТИЗ, обича да носи пижамата ми, прави лошо кафе.
– Тогава кафето беше по-ароматно – забеляза Неди – но днес ме обичаш повече отпреди няколко месеца. Как мислиш, ще идва ли приятелката ти?
– Никой няма да идва.
Неди захвърли пижамата.
Тайно се справих с циферблата, наближаваше девет, за витрината на терасата се бе залепила огромна студена нощ, никой н ми даваше право да пъдя децата в дълбоката зимна тъмница, най-малко заради Дора. вече двайсет и четири часа мълчи, дори не проверява дали съм си у дома. Лежа. Малката включва телевизора, но бързо го изключва и пита за магнитофона. Мънкам, казвам че е на поправка. Интересува се как да включи грамофона. Никак не ми се става, но се изправям. Знам че тези часове са тежи и все пак вече проявявам търпимост – на петдесет години стават и небивалици: ето, днес беше дошла една и си излезе без да се съблече, а главната султанша, която ме е обичала години наред, продължава да се потайва. Необходима е търпимост – ще задвижвам грамофонни уредби, ще слушам плочи, които не ми се нравят вече, но трябва – отсега нататък ще настъпят и по-тежки времена.
Върнах се в леглото, хлапето се отдалечи, навярно бе решило да ме изненада с някакъв аламинут. И какво, то пусна плочата и изчезна, останах аз, да слушам нещо скучно. Неволно си припомних колко топла е кръвта под кожата на трийсет и пет годишната главна султанша, колко неспокойни са равните токове на тялото й, колко по-женствена е всяка линия, накъдето и да в тя. Малката в момента прави отчаяни опити да завоюва и кухнята, нещо й подсказва, че е необходимо и да ме храни.
Неочаквано звънна телефонът. По-бърза от каквото и да е на света Неди се върна от кухнята. Молбата й пулсираше не само в онези зеленикави плитчини на очите й, а и по тялото. Това момиче спокойно може да стои голо пред погледа без да заема пози. Едната й ръка държеше домат, а другата нож. Телефонът звънеше, лицето й молеше. Разбира се, че нямаше да я изгоня, важното че Дора най-после не издържа. Телефонът звъни, аз не вдигам слушалката, Неди стои гола с нож в ръка, аз съм на петдесет и лежа в постелята – нещата се оправят. Кимнах за успокоение посегнах към телефона.
– Вижте какво – каза гласът на Ванда – изглежда че ви обидих повторно, но не знам защо. А можех да ви нацелувам силно, понеже ви обичам.

11.
Ванда се втурна към мен изкъртвайки с ритници прегради! И тъй както се радвах на допълнителната си находка, съвсем неочаквано допуснах тази вехта, вече прогнила от шаблонни действия теза – любовта – да ме сграбчи за гърлото. Пръстите й бяха нежнорозови и кораво-кафяви. Като съзнавах напълно какво става с мен, вместо да се съпротивлявам, благодарение на закаленото си самочувствие, оставих се да бъда понесен от вълшебното резедаво течение на забравата.
Всеки квадратен сантиметър от обърканата, но зашеметява повърхност на Ванда, се защитаваше от дълбок, емоционален и изтънчен свят, пред който се оказах смутен и неподготвен, смален пред нравственото й превъзходство. Нямаше как, трябваше да играя едно към едно, така както не съм играл от трийсет години и най-малко при Дора, която ме направи горе-долу моногамен, но винаги нащрек и готов за бягство. Светът изведнъж се оказа такъв, какъвто може би си е – не сложен. Нещата в него си бяха нормално подредени, светли, вече не ги виждах през мътилката на интелектуалната мъгла. Погледнато през новите диоптри, промени се и изкуството, а още повече излъчването му. Сега вече познатите творби смениха трептенията си, цветовете си, започнаха да пулсират с нови послания към мен и живота. Оказа се, че притежавам остатъци от доброта, че мога да намеря език с по-широк кръг от човешки същества, а не само със сервитьорите. Тогава разбрах, че самотата е измислица, просто не съществува, че повечето от неприятностите си ги измайсторяваме сами, че снегът е бял и че през зимата е студено, защото си е зима, и е редно да е студено, а студът си е хубаво нещо, той е едно разнообразие. Мансардата се превърна във ветроход, който плавно прекосява далечни морета, ние живеехме на него, за никъде не бързахме и непрекъснато се целувахме, по най-обикновения начин, без дирим подходи и пътища към разнообразието. Издутите платна на ветрохода ни носеха напред в едно сляпо, откъснато от географски дължини и широти плаване, на всичко отгоре, не хвърляхме поглед и върху компаса. За първи път откакто се помня предложих на жена да се пресели при мен. Ванда не прие, но взе ключа – можеше да си отключва и влиза без предупреждение, по всяко време на денонощието. Позволих й да вдига слушалката и да отговаря вместо мен. Тя не се съгласи, разбира се, нито се нагърби с деликатното задължение да подслушва разговорите ми, както бях предложил. Обадиха се две-три момичета – всички бяха парирани и ликвидирани, игнорирах и Неди. Чаках вест от бившата главна султанша и чаках дълго, но това не се случи, Дора бе потънала, до нашия ветроход не долитаха никакви сигнали от нея. Ванда ме целуваше, аз я целувах, платната на забравата плющяха издути от винаги попътния вятър.

12.
Килватерът зад нас светлееше бял и розов, небето блестеше с закована, сякаш фиксирана за вечни времена синева.
Върху тази синева се появи бавно едно единствено облаче: моите странни, кажи-речи редовни изчезвания. Тя не можеше да си ги обясни, но приемаше веднъж завинаги че съм й верен – поне засега.
Отивах там.
Подарените хора вече ми тежаха, много, не вярвам Христос да е чувствувал тежестта на кръста си повече отколкото аз чувствувах наличието на ротата, складирана в Бояна. Историята, както се беше развила поне дотук, ми разкриваше срамната истина, че една жена може да замени шейсет и двама мъже. Подарените бяха занемарени, посещавах ги на два или три дни и то за малко, колкото да им занеса храна, да им повторя молбата си – тя се превръщаше май във заповед – да се пазят. Снабдявах Гоген с платна. Трябват ми много, настоя един ден той. Погледнах го вече строго, тъй като маниакът не молеше, а настояваше. Колко? Много! Добре де – пет? Двайсет! Не се интересувах от плодовете на неговия труд, нямах време да се осведомя и за останалите; бързах, минавах, споменавах по нещо и отминавах. Те четяха без прекъсване, гледаха телевизия, спореха, пееха, преразказваха забавни откъси от прочетеното, вдигаха гири, въртяха въже за скачане, поддържаха се, както исках аз. Доколкото схващах, не им оставаше минута свободна. Само онези, двамата фашисти, нещо се потриваха и при всяка среща ме питаха в това ли се състои смисъла на живота. Направи ми впечатление, че двама от художнците отпаднаха, преминаха към групата на пишещите. Групата на пишещите, както трябва да се предполага, нарастна доста, но общо взето всички, или почти всички, пееха, цялата група, с изключение на фашистите, обичаше да пее песента за Лорелай. Гоген гледаше на всички мрачно и странеше, не го интересуваше нищо друго, освен глупашкото общуване с боите и платната. Еди ден му заявих, че когато свърши рисунката си на едната стра на платното може да използува другата страна. Как? – изуми той. Така, рекох аз. Не, отвърна той.
– Завършената картина трябва да се уважава – рече тихо Гоген. – Нали ги закачате по стените?
– Добре, рисувай само на едната страна.
Исках да му кажа, че рамкираните платна се поръчват специално, с пари, щеше ми се да му открия, че той е най-скъпо струващия мой питомник, но можех ли да разчитам на разбиране – безумен, неприятен глупак, какво ще му обясняваш. По едно време ми направи впечатление, че мъжете гледат на него като към странен техен събрат, а фашистите направо го презираха, но и едните и другите, как да кажа, сякаш се плашеха, а може би ce възхищаваха от картините му – знам ли?
Гледах да ги приуча на по-голяма самостоятелност, трупах консерви – една консерва бе достатъчна за трима на ден – cмятах да разреждам посещенията си, да отслабя бдителността си. Като ги открият – какво? Да ги вземат, и без това ми тежат. Ако можех, само ако можех да ги подаря на някого! Често пъти, както си лежах върху косата на Ванда, отпъждах една страшна мисъл – да ги отведа в планината и да ги оставя на същото място, пък да става каквото ще.
Дните и месеците се нижеха, Лорелай звучеше все по-спонтанно, хорът който нарекох Хор на петдесетте – тъй като числото на редовно пеещите набъбна на петдесет – се шлифоваше; римте׳ на поетите ставаха по-разнообразни, парите хвърлени за платна – все повече – но резултатите му не поглеждах, защото се ядосвах – беседите се задълбочаваха, телевизията със своето кино и театър им се разкриваше все по-лесно, все по-ярко се очертаваха индивидуалностите; пред мен и зад гърба ми се разлистваше непознато красиво дърво, то вече цъфтеше и се готвеше да ме обсипе с плодове – нещо, което по-рано би ме замаяло от възторг, сега ми досаждаше. Повече от каквото и да е на света бях обсебен от едничкото вълшебство Ванда.
Една вечер влязох във вилата и събрах хората си:
– Момчета, налага се да се разделим, ще замина за десет дни. Оставям ви продукти, бъдете прилежни и ме чакайте, пишете и пейте, рисувайте и поетизирайте. Когато се върна ще видя резултатите. Някой да има нещо против?
Мълчание.
– Искате да не заминавам?
Мълчание.
– Момчета, налага се.

13.
Можехме да се пъхнем в Родопите или в някое Черноморско селище, но преди години, когато посетих за втори път този град, аз си обещах, че ако се влюбя някога истински, ще я доведа сред тази вакханалия на водата, небето и камъка, сред потъващата в морето красота, която само преди няколко десетилетия се е смятала за вечна. Пристигнахме в края на април, когато туристите тук преживяваха хазартна треска – дали денят ще бъде слънчев. Нямахме нищо против слънчевите дни, но и лошото време не можеше да ни стресне. Вървяхме навсякъде без да пуснем ръцете си, дори в хотела, и малко нещо приличахме на баща с дъщеря, но тъй като Венеция е понесла редица възходи и поражения, от всякакъв род, като нищо можеше да понесе и нас.
За трети път в същия хотел, по-скоро хотелче, дори в същата стая, с прозорец към тесен тъмен канал. В канала спи една и съща черна вода, по нея минават безшумни заблудени гондоли, или катери с много тихи двигатели. От катерите изнасят заклани телета, каси с бутилки, зеленчуци, риби – това, което ще изядем и изпием ние, посетителите на малкото старомодно ресторантче с кристални огледала, синкавобели покривки, барокови столове, тапети и възрастни келнери с хлътнали между челюстите страни. Няма защо да споменавам, че стаята ни е мрачна, някак разточително голяма за Венеция, персон и половина легла. А колко са удобни тези легла щом плувнеш във влага и започнеш да се въртиш под чаршафа, та ти се ще да отвориш уста и извикаш: как живеете в този пъкъл от изпарения? Но ти мълчиш и привикваш, вслушваш се в откъслечен смях или шепот, ставаш, поглеждаш през прозореца и виждаш как гондолата с влюбени се измъква като змия под погледа ти. Банята също е голяма, ваната удобна, зелена – придобиваш чувството, че сградата е правена преди столетия, когато никой не е мислел за туристически нашествия, че тогава хората не са и допускали да се къпят в тясна баня или лягат в тясно легло. А сушата в лагуната е незначителна, въпросните сто и осемнайсет острова са комично малки, за да бъде поместен в тях градът-държава, който е претърпял влияния, но от своя страна е влияел, а по-късно се превърнал в световна атракция. И все пак – оскъдно, тясно, а широко, удобно. Пищно. 3релищата и богатствата са струпани навсякъде, златото се придружава до задушаване от разточително пръснати естетически ценности.
Ванда идва тук за втори път. Направи опит още с пристигането:
– Сега ще ги видиш през моите очи и може би ще ти харесат повече.
– Кои?
– Белини и Карпачо, Джорджоне и Тициан, Веронезе и Тинторето.
– Няма да го бъде – отвърнах аз. – Ние ще блуждаем. Ако нещо ни се изпречи на пътя, ще го зърнем. Но само ще вървим и никъде няма да се отбиваме.
– Ти си варварин!
Този път вкусих от онази Венеция, която ми беше легнала като мечта – да я обходя с жена: уличките, мостовете, пазарче׳тата, каналите, леките кротки гостилнички и периферните островчета. Досега винаги съм вървял сам, грохвал съм по залите на дворците, ослепявал съм от взиране в картините, натрупваш, натрупваш, премаляваш, просто падаш, а край теб хитреците целуват, смеят се, или съзерцават.
Ванда ме разбра и бързо успя да се прислони до мен. Помня, че в един безслънчев ден прекарахме четири часа в кафененце, измъкнало осем стола до перилото на мостче. Беше тихо, отдалечено и единственото съвременно нещо си оставаха покривчиците на масичките. Останалото, за разлика от покривчиците, не се натрапваше и трябваше да го откриеш – предни или задни стени на къщи с малки прозорчета и отронени, ама как отронени мазилки, по оголените места се показваха ребрата на вековете. Тук може би не е минавал и Марко Поло, или пък е идвал тъкмо тук, за да набере копнежи и дързост за приключения. Доста преднамерено седяхме ние с Ванда него ден на едно място, пиехме си верму и гледахме всички чупки на безлюдния ансамбъл, пред очите ни дебели жени сменяха по въжетата сухото пране с мокро, но не забелязваха, привикнали вече на всичко.
– Той е луд – каза по едно време тя.
Мостчето ми се стори мизерно и мило, мостче-просяк, нито по него, нито под него минаваше някой. Колко ли главоболия създало на градската управа да го поддържа, но така, че хем го ремонтират, хем да изглежда автентично.
– По тебе ли? – запитах аз.
– И никога няма да ме освободи.
А времето си тече и ежедневието ни се изпълва с все повече неавтентични подробности, които се стараят да минат за автентични. И после си мисля, че няма защо да врякаме против ремонта, без него ще рухнем, а ремонти по всяка вероятност е имало и в миналото. Е това е почивка, това се казва откъсване – когато почнеш да философстваш. Представих си как ремонтирам моите паметници, после си представих как хората поставят венците си в подножието им, отдават почитта си на тези, в чиято чест са издигнати, а не искат и да знаят за създателя им. Ако човек се разрови, може би ще открие името и на този, който е създал това незначително мостче, втъкано в ансамбъла, някъде в книжата сигурно е отбелязано.
Сервитьорката, по всяка вероятност и собственица, носи две чаши, поставя ги на масата. Тя е зряла хубава жена с чудесни очертания. Питам я с доста труд, знае ли кой е направил мостчето. Засмя се и може би избъбра следното:
– Това мостче ли бе, синьор? Че какво ще стане ако почнем да знаем и за такива мостчета?
Отмина към заведенийцето си. Ванда гледаше след нея.
– Гърдите й са чудесни.
Ванда има комплекси за гърдите си, това съм го забелязал, бях положил доста усилия да избия предубеждението й, тя си де вид че е убедена и ето на – оказа се, че раничката не е заздравяла.
Неочаквано разбираме, че този път сме наистина сами, нищо не трепва, нищо не се чува, само леко подрънкване на чинийки, но то не иде от кафенето, а от прозорец. Някой приготвя обяда, скоро някой или някои ще се върнат, някакви хора с физиономии на созололци ще обядват.
В маратона на спокойствието се вмъкна и тази абсолютна тишина, дори гондолата мина под мостчето безшумно, като лястовица, остави ни отново с вехтите фасади и задните стени на старинните къщи. Радиото обаче побърза да се обади, вазата се счупи.
– Днес ли ще я платиш?
– Така смятам.
Ако утре просветне ще отидем на плажа в Лидо, ще ми се да се окъпя в края на април, искам да намокря банския си в Адриатическо море.
Изправихме се и платихме без да погледнем часовниците, ей така, точно когато трябваше да станем и да прекъснем мълчанието. Обгърнах коравото тяло на Ванда, усетих го, почувствах цялата му почтеност. Преминахме през мостчето прегърнати, за първи път минавахме по това мостче, и аз и тя, помислихме си го, но не си го казахме. Когато се извърнахме да видим мястото, където сме мълчали, стопанката стоеше сред четирите кръгли масички. Исках да се съглася с Ванда, можех да спомена нещо хубаво за бюста й, но премълчах.
Лутахме се, все пак намерихме пътя до някаква поща. Тук Ванда попълни телеграма. Текстът съобщаваше, че подателят се намира във Венеция. Тази телеграма трябваше да мине през океана, да бъде прочетена в една легация, в латиноамериканска страна. В легацията работеше мъжът на Ванда, в момента той се грижеше за детето.

14.
– Ти ме измами – заявих спокойно аз.
– Не може да бъде.
– Коварна си, разбирам го с всеки изминат ден.
– Ти си уморен.
Бях пребит от умора, навън горещината тормозеше града. Изтрезнях неочаквано, в една от залите на Двореца; направих си сметка, че два дни преди да завърши Венецианската епопея Ванда успя да ме прекара през всички стърги на дворците, църквите, площадите, очите ми погълнаха може би двеста картини и три пъти повече скулптури – всичко се превърна в красива топка от цветове, форми, реалност и мечти, в един общ спомен, вече не може да се ориентирам кое къде съм видял. А тя помни всичко, веднага ще каже къде се намира и най-малката икона. С такава памет човек наистина може да си съществува като съвестен изкуствовед.
Седнах на една пейка, Ванда изчезна, върна се след половин час. Торбата тежеше добре.
Пипнах, пръстите ми усетиха бутилката, вече можехме да вървим.
Обичам плажа на Лидо, макар че подобни подредени плажове не са по вкуса ми. Всяка песъчинка тук има какво да разкаже, тя е преживяла какви ли не авантюри, върху нея са лягали хиляди тела, от целия, буквално целия свят. Понякога, след силни бури, морето ще прибере уморените и изживели се песъчинки, но ще измъкне на тяхно място нови, а уморените ще си ги скрие в глъбините, да си починат, да се измият от човешката пот и миризма. Ще дойде време, отново ще ги изхвърли на слънце, като невидели и нечули.
Ванда лежи върху кърпа, дивото й неосъзнато тяло не се вързва ни най-малко с чертожно наредените кабини, павилиони, заслони. Тя е способна и щастлива, трудно долавям възбудата й от това пътешествие, да не говорим, че под всичко лежи тревогата. Има какво да мисли, мъжът й се интересува защо още се бави в България. Заминала е уж за два месеца, а изтича седмия. Не мога да си представя, че съществува заплахата да се разделим; това няма как да стане, не го виждам. Готов съм на всичко, на женитба, тук се хвърлям изцяло, двамата не оставяме никакви съмнения, нито резерви край себе си.
Днес е четвърти май, остават още два дни, а можем да ги увеличим на пет, но при едно условие – без изкуство, само на плажа и в най-забутаните кътчета. Ще ми се да се отбием и в Триест, имам някаква слабост и към него, но ме мързи да обмисля възможностите. Ние сме се слели със световната разноцветна орда, нахлула по това време във Венеция. Хората наоколо са еуфорични, ние се стараем да изглеждаме спокойни и привидно поне неутрални. Лежа на пясъка и се вслушвам в шумовете, в: то тече кротко, шумотевицата се размазва, изчезва, изчезва и Ванда, изхитрям се, отново успявам да се отдръпна, вече съм сам, всичко е утаено, антилопата заема мястото си, шията й протяга напред към водата, но тялото й се съпротивлява и тегли назад, краката са опънати, в тях трепти напрежението, трябва да бъдат готови да хукнат; назад е извърната и главата; изглежда че антилопите никога не са пили вода както се полага – спокойно, с усещането на вкуса й, с удоволствие, винаги са утолявали само жаждата и са бягали. Така ми се струва, това трябва да личи и в творбата. Дали и Ванда вече не подобява една антилопа на водопой? Колко различно беше с Дора, равно, широко, бих ли казал безинтересно? През нейното царуване работех като хала, а сега – нищо. Обмисляй, обмисляй – Ванда не позволява всичко, не одобрява и антилопата. Виж какво са направили хората – на всяка крачка ми повтаря тя – останало е и ще остане, остани и ти. Нищо няма да остане, отвръщам думите на моя колега живописец, нищо, от никого, поне да се наживеем. Тя мълчи, не дава своя отговор, но мълчанието й такова, сякаш не приема думите ми.
И сякаш наистина е така, какво по-добро от това: живея чудесно, имам пари, известен, аплодиран, крайно много ми е необходимо твърдението на живописеца, че няма защо да се силим – нищо, след нас – нищо. А колко е хубаво все пак, ако можеш истински, има някакъв страшен шемет в това да те споменават след като те няма, да вълнуваш хората и те да разкриват нови черти от тебе, да те разгадават, додешифрират.
– Това е необмислено – прошепна Ванда, но продължава да гледа небето. Извръщам се изненадано към нея, досега поне нито веднъж не се е разминавала с мислите ми. – Скулптура от животни, инфантилизъм, дилетанщина, почти няма здравомислещ майстор, който…
– Не искам да бъда здравомислещ – реагирам неуверено аз. – Време е да полудея, за да сторя нещо като хората.
– Не полудявай – шепти Ванда и гледа небето. – Никой не може да отиде срещу себе си, остани си ти, но като мъдрец, няма защо да полудяваш.
Дълбоко в себе си съм твърдо убеден, че мога да перефразирам материала по мое съновидение, да деформирам внимателно, докато се получи субстанция, трябва гли да предам границата спокойствието и неспокойствието у жертвата, хладнокръвието и вътрешното вълнение на нападателите, безпримерната им кръвожадност, маскирана с красива външност, защото, според мен, леопардите са по-красиви от антилопите.
Обаче за първи път в живота си усетих тогава, там, на пясъка в Лидо, че трябва да се помиря с известността си и званието си, да не се надявам на особен творчески жест, който би хвърлил меценатите срещу мен, а дързновените да викнат: старецът се взриви и се превърна в майстор. Това би могло да се случи наистина, ако бях останал верен на живописта.
Изправих се и хукнах към водата, скочих направо, заплувах бързо, не позволявах на студа да ме пререже, махах ритмично с ръце и нозе, усещах силата и младостта си, не виждах начин да се предам скоро… Бягам по пясъка, топлината ме завладя бързо, този път лягам на хавлия, задъхан, освежен.
Усещам нещо топло да лази по крака ми, оставям го, то продължава, сгорещеният крак на Ванда ме откъсва от лутането, поражда други мисли, дори трепети.
– Хей!
– Кажи.
– Ние с тебе много пренебрегваме хладната стая на хотела.
– Ще поплувам още веднъж.
– И после ще ми кажеш къде изчезваш отвреме-навреме, когато сме там, нали?
В София се върнахме привечер. Отведох я с такси у тях, Ванда не можеше да отсъства безразборно, живееше в апартамента на родителите си, те бдяха над нея плътно, бранеха честта на зетя-дипломат. Вече свободен, припнах към Бояна. Меденият месец и забравата се бяха стопили, сега се изправях пред ежедневието си, и то какво ежедневие – да отговарям за шейсет и двама души. Как успя да ми ги натресе съдбата? Ето, вместо да се тръшна в леглото, бързам, изпълнен със страхове. Всичко трябва да се развие светкавично – ще освободя таксито, ще хвърля поглед и уверя ли се, че работите са наред, измъквам колата от гаража – обратно към града, към леглото, оная ще ми дрънне всеки момент и ако ме няма…
Таксито отшумя надолу, останах сам, с ключ в ръка, пред вратата на градината. Едната четвърт от луната стоеше високо над Витоша сред свежо тъжносиньо небе и ярки, силни звезди. Младите листа, целият разкош на обновената природа се чувстваха веднага, песента на птиците ме блъсна рязко. Откдючих, влязох в градината и заключих след себе си. Предпочетох да тръгна през тревата, усещах я как се подгъва, рехава, разме на с диви цветя и глухарчета. Тъмната вила стоеше достойно красиво сред елите, тя сякаш ми се стори по-тъмна и по-тиха отколкото предполагах, така че отново ме озари надеждата да я намеря празна, да се почувствувам свободен, като всички хора; не исках да бъда собственик на човеци.
Натиснах сигналния звънец четири пъти, предупреждение че съм аз, отключих и влязох в антрето. От там съгледах слабата светлина на втория етаж. Още не стъпил на стълбището, а горе холът се напълни с хора. Кой знае защо, започнах да се ръкувам и май че постъпих добре, всеки се тикаше напред, искаше да стисне ръката ми. Зад нас остана най-продължителната ни раздяла.
Въведоха ме в общото помещение при телевизора. Екранът беше тъмен, мълчеше. Веднага ми се натрапи в очите нещо необикновено, то приличаше на украса или по-точно… да, боже мой приличаше по-скоро на декор, а – това си беше направо сцена
– Телевизорът се повреди още като заминахте – заговори някой.
– И цели четиринайсет дни без телевизия? – пошегувах се
– Петнайсет.
– Толкова ли изтекоха? – учудих се невинно, като обгърнах с поглед обидените лица край мен.
Мълчаха. Гледахме се. Не знаех какво да отвърна, знаех само, че няма да се прибера навреме, скоро няма да се спи, Ванда ще ме потърси, а това означава и за нея една безсънна нощ. Донеcoxa ми стол, погледнах часовника и седнах, останалите се изправиха до мен. В настъпилата тишина разбрах, че малко прибързано съм окачествил това, което виждах пред себе си, като сцена, приел съм я по-скоро интуитивно – в дъното на ателие бяха поставени само един дънер, два бели камъка и клонче от цъфнал люляк. Май че долових и уханието му. Запяха птички, ясно звънна поточе – тези хора боравеха добре със записната ми система – а ето че се обади и техният хор, някаква неутрална, бих рекъл наистина абстрактна мелодия. Откъде я бяха взели? Cега ли е композирана, или си я носеха отнякъде? Звуковата илюстрация или въведение прекъсна; отново тишина. Главният герой се втурна към дънера, спря се, извърна се натам откъдето бе влязъл. Очите му гледаха уплашено, дишането му изразяваше умора от тичането. Продължително колебание – дали да спре точно на това място, или да бяга нататък? Отиване, връщане, услушване. Напрежението бавно стихва, лицето става ведро, беглецът се успокоява наистина. И присяда. Птичките запяват отново, поточето щурти. Беглецът се оглежда, измъква от пазвата си нещо, гали го, въображението ми решава че е птичка, после подхвърля птичката във въздуха, щастливо гледа след полета й. Засилва ромона на потока. Беглецът се заглежда във водата, по тялоз му преминава тръпка, мята поглед по посоката от която е вля зъл, може би да се успокои изцяло. И започва да се съблича. През цялото време, докато трае събличането, тъй като всяко смъкване на дреха открива нова хармонична част от тялото му хорът звучи мощно, по Вагнеровски. Човекът е гол и не само съвършен, но велик в своята голота. Навежда се, „откъсва“ люляковото клонче и тържествено го поднася към носа си. Присяда на дънера, заема позата на мислител, докато пръстите на ръката играят с клончето и като резултат, може би от аромата на цветето, знакът на неговата мъжественост се втвърдява. Така, е минута в пълна тишина, докато започва да се промъква подозрението ни, че ще се случи нещо лошо. Унесен в мислите си, беглецът не чува далечните гласове, но ние ги чуваме. Ето че накрая беглецът долавя шумът на хората, трепва и се изправя. Знакът на неговата мъжественост омеква, беглецът пристъпва назад. Оглежда се сред нарастващите шумове на записа, навежда се и вдига дрехите си. Инстинктивно ги поставя там, където се чувства най-гол. Виковете на нахлуващата тълпа се усилват и внезапно секват, може би преследвачите са шокирани тъй като преследваният изтървава дрехата си, но бързо я вдига. След тази пауза виковете, които го обсипват, са на живо, издава ги публиката зад гърба ми, присъствуващите в „салона“ се включват естествено, органично; превръщат се в преследвачи. Какви са били прегрешенията на беглеца, за какви деяния го линчуват, това остава тайна докрай, така и не разбрах нищо по този тъй важен въпрос, а като си помисли човек колко много не ни е нужно това за спектакъла! Брожението у тълпата расте, очите на преследвания се разширяват от уплаха, тази уплаха стои някак неестествено върху лицето на красивия гигант, изглежда че това е важен щрих – Херкулес, но страхът си е страх, там са хората, обвинението, обществото с категоричната си присъда. Някой зад мен замахва. Втори човек замахва. Беглецът вдига ръце и поставя този път дрехите пред лицето си. Разбирам – към него са летели камъни. Тълпата вече ръмжи, всеки се навежда, избира камък и замерва. Линчуваният се мята на всички страни, прикляква, отскача, сгъва се и за първи път чуваме гласът му, някой го е улучил някъде – това е вик на улучен човек. Сега линчуваният захвърля дрехите на земята и бързо ляга зад дънера. Това обаче не му помага – виждаме как тялото му се огъва пластично при всеки удар. Изглежда че атаката не може да се изтрае, линчуваният бързо се изправя и вдига дънера пред главата си. Мигновение на стъписване – тълпата млъква, макар и за кратко време, след това отново викане и камъни. Старая се да разбера някои думи, чувам: „удрете“, „куче“, „мерете се в главата му“, „да го пречукаме“. Камъните попадат все по-добре, намират в капризни места по тялото, улученият стене, реве, улучващите ликуват, надават викове на тържество. И все повече ги обзема лудостта – чудя се какво да гледам: вдъхновената масова игра, или шеметната пластика на замервания, който се брани с ловки отскоци на всички страни, въпреки че реве от божите. Настъпва времето, когато откъм тълпата се носи само едно жужене и камъните летят като градушка. Замерваният извиква силно и захвърля дънера, след което пада върху него. Камъните летят с нестихваща ярост. Вече не чувам стонове, падналият се пържи върху горещата земя, отскача при ударите, но и умира по малко, накрая движенията му стават спорадични, тялото притихва; неподвижност. Смъртта на преследвания кара преследвачите да заработят още по-стръвно с камъните. Хат, хат – чувам зад себе си и виждам уморените им лица. Всеки излива злобата си, а тялото е отдавна мъртво, може би станало на пихтия. Постепенно бесът стихва, публиката-участник се заковава на място, пълна тишина, песен на птици, мрак – някой е загасил светлината.
Поздравявам главния изпълнител, а после и публиката, изричам искрени думи за похвала, нямам основание да се преструвам. Всички са радостни, отдъхват си, изглежда че са чакали с нетърпение тази премиера. На въпроса ми кой е автора на сценария, не можаха да отвърнат; запитах кой е режисьорът, отговориха че режисурата е тотална. Добре, вмъкнах се ловко аз, тогава откъде го имате всичко това, откъде го носите? Повдигнаха рамене. Видяли ли сте го някъде? Не. Телевизията? Не. От къде ви е хрумнало? – повишавам глас. Вдигане на рамене, нищо, напразни усилия да хвърля светлина върху загадката.
Нещо ми подсказваше, че Гоген не участвува в представле нието. Потърсих го в навалицата; напразно, липсваше. Време беше да се обадя на Ванда. Няма как, налагаше се да го сторя от тук. Запътих се към спалнята на татко, отворих вратата. Предчувствията ми се оказаха верни – Гоген стоеше пред статива, отслабнал, брадясъл, с отнесен от взиране и терзания поглед. Наведе глава, искаше да ми внуши, че съзнава огромната си вина.
Посегнах към телефона:
– Гоген, защо не беше на представлението?
– Необходими са ми бои. Моля ви, донесете ми синьо и жълто.
Върху татковия статив-ветеран стоеше голяма необрамчена картина. Боже мой, дали пък няма да припадна за първи пъз живота си? Господи, дай ми сили да остана прав, моля те, Господи!…

16.
Голяма мраморна тераса сред скалиста падина. В дъното на терасата се издигат три високи барокови врати. Но накъде водят вратите, щом от тях не започва никаква сграда? Пред трите стъпала, на земята, стои котенце. То гледа към терасата и най-вече към внушителните мраморни парапети. Каменният пеизаж и терасата са притиснати от равна по сила светлина и като помисли човек, ще си каже че е недостатъчна. Стоях пет или десет минути без да помръдна, без да отместя погледа си. Накрая се извърнах към лицето на художника, пропито от каменна, фанатична белота. Нямаше какво да търся в него, то не отговаряше; изработено бе сякаш от студената минерална сплав на расата. На това лице не можех да разчитам, то се интересуваше само от бои. Самият аз не можех да продумам каквото и да е, нито бях в състояние да понеса повече картината – за цялата тази история се изискваше героизъм, поне отпочинало тяло, а а аз се връщах от чужбина, току-що. На излизане от стаята с крайчеца на окото си забелязах другите картини, седем или осем, струпани една до друга върху пода, подпрени косо до стената. Какво ли представляваха те?
Измъкнах колата от гаража, подкарах бавно, нито ми се прибираше в София, нито ми се връщаше във вилата.
За обаждане по телефона не може да става и дума, умората май че се е изпарила, препълнен съм догоре с тъга. Не ми се спи, ако се върна на седемнайстия етаж ще бъде само заради банята – един топъл душ, как ми е необходим в момента! Карам към седемнайстия етаж, но не бързам, защото не знам дали като стигна до асансьора няма да ми хрумне друго. И все пак душът ми е необходим. Застанал под струята, аз се чувствувам по-изолиран от всякога, сребърната преграда на капките с нейния напевен сребърен шум се превръща в щит към посоките, откъдето може да нахлуе всеки. Включително демоните.
Асансьорът ме носи нагоре; отварям врата, затварям врата, отключвам врата, влизам, натискам врата, не вдигам слушалка, телефонът звъни, събличам се, мятам дрехите си по пода, гледам се в огледалото, сравнявам тялото си с херкулесовите пропорции на линчувания, но не ми става мъчно, сега не може да ми стане мъчно за нищо. Банята ме приема, струята е студена, но ще се затопли, само че трябва да внимавам, сега съм безчувствен и като нищо мога да се забравя под горещата вода. Ще бъде доста добре, всъщност, ще ме намерят обварен, готов за консумация. Внимателно дозирам студената и топлата, пъхам се под душа. Кой ли звъни? Знае се кой. Сякаш съскат гумите на автомобил, така шушне водата, унася; като нищо мога да заспя. Шейсет и двама души; щейсет и един са нищо, самодейци, а един от тях е белязан. Но защо е мраморния парапет, той тежи толкоз много на картината. Сигурно има защо, не си ти този, жалък сръчен скулпторе, да съдиш, не можеш да разбереш всичко! Излизам гол, вървя и мокря килима, оставям следи по паркета. Телефонът звъни. Вдигам слушалката: вървете по дяволите, разбрахте ли? Всички, до една!… Тряскам слушалката. Все пак трябва да се избърша, мокър не мога да вляза в пижамата. Изсушавам се, лягам, гася лампата, започвам да се въртя наляво, надясно, към стената. Няма да стане, отсега разбирам, че е невъзможно. Стъпям на пода, смъквам пижамата, започвам да се обличам. Но защо в тъмното, да ме пита човек? Запалвам, вече мога да се облека лесно, сега не е трудно да събера дрехите си от килима.
Подкарах с четирийсет километра в час към центъра на града. Не бързах, все пак обмислях, дали няма да сторя някоя глупост, и търсех уличките по които можех да се промъкна. Щом влязох в „Цар Шишман“ станах по-уверен, дори измислих първото изречение. Кривнах по „Аксаков“ и затърсих място за паркиране. Открих единствената възможност, като заприщих една кола, но в два часът след полунощ едва ли можеше да се случи нещо неприятно. Бях идвал някога тук, не помнех сградата, но я познах веднага. Посегнах към задната седалка, обхванах дръжките на сакчето. Бутилките издрънчаха. Сградата е била строена разточително, стълбището се раздаваше нашироко, с мило извит парапет от метал и дърво, дървото – излъскано, а металът – изплетен като в старинна дантела. Живописецът при когото отивах е непрактичен човек, все още не чувствуваше необходимост от удобно жилище, обитаваше мръсен таван, нямаше време нито да го чисти, нито да го обнови, той рисуваше. Когато натиснах звънеца и не чух звук, си казах, че друго не може и да се очаква. На вратата липсваше какъвто и да е надпис, но на мръсната стена някой бе написал с молив доста нервно: „Кога ще дойда и да те намеря, бе, глупако?“ Осветлението угасна, но не се втурнах да търся бутона, зачуках по вратата. Бях твърде изненадан, когато чух шум и се показа небръснатото му лице.
– Ти си ме будил няколко пъти, а аз те будя за първи път.
Измисленото изречение!
– Влизай! – рече той.
Вмъкнах се.
– Пил ли си? – прошепнах аз.
– Разбира се – отвърна живописецът.
– Тогава ще ни стигне.
– Защо шептиш?
– Сам ли си?
– Там спи една буболечка, но говори спокойно.
Така и не разбрах на кое място спи буболечката, може би стопанинът на това широко иначе помещение е отделил някакво кътче, да го превърне в място където има легло и може да се спи. Нищо чудно и това да се е случило. Влязохме в най-голямата стая, точно там, където беше статива. В единия от ъглите се оказа масичка, край нея четири столчета. Ъгълът ни отдалечи от всичко, просто се пъхнахме под най-голямата таванска чупка, там художникът щракна няколко пъти щракалката докато светна слаба светлина. Бяхме откъснати не само от света, но и от картините по стените. От прочутите платна, които познавах, към нас се излъчваха отделни сияния или просто цветове, бяха много платна, стопанинът на това ателие продаваше масово и евтино, но знаеше какво да задържи, а задържаното не можеше да го откупи никой, за нищо на света. Гъсто населените с картини стени се изправяха загадъчно край нас, мъждееха като тайнствени, по-скоро предполагаеми, отколкото действителни съкровища.
– Ледено студени – рече домакинът – от хладилника.
– Имах само две бутилки – рекох аз. – За теб седемстотин и петдесет грама, за мен двеста и петдесет.
– Пих доста вино и няма да ти партнирам добре.
– Въпросът е аз да ти партнирам, имам нужда, не мога да спя, необходимо ми е да будувам и говоря.
– Не го усуквай, можеш да идваш винаги.
– Защо не изплакнеш чашите?
– Мити са.
Карай да върви, нямаха вид на чисти, но вдигнах моята и я подложих, търпението ми се стопяваше. Домакинът не бързаше да налива, макар че първата бутилка вече зееше отворена; домакинът пиеше винаги спокойно и странно – тогава се превръщаше в дете; вършеше детински постъпки, говореше по детски. Нахален когато нахлува при другите, той безропотно приема всеки при себе си, пие бавно и говори по възможно най-наивния начин върху темата рисуване.
Призори, когато бяхме изчерпали думите за трайното и нетрайното, той успя да ми каже старото си мнение, че съм точно толкова талантлив, колкото да се обзаведа и да имам приятен живот. В избледнялата светлина на лампата и засилващата се светлина на северните прозорци, при нас влезе бубулечка малко лице, малки ръчички, малки крачета. Сънливите й очи погледнаха бегло, ръката й понечи да оправи малко нещо косичките, но се отказа. Без да я удостои с особено внимание, както говореше, домакинът предложи чашка на съществото, но то отказа и изчезна към леглото.
– На твое място бих потънал от срам – продължи домакинът. – Засрами се поне от парите си. Не е за добро, когато имаш всичко. Ами че ти какво си нямаш, кажи!…
Светлината на чистото майско утро придаде чудесна лекота на мрачното ателие, картините сякаш извикаха и дойдоха пред очите ми; един чародеен свят изплува от мрака – небе, дървета, земя, къщи, хора, коне, червени и жълти морета, /понякога простичко сини/, оранжеви дървета, бели лица, черни листа, при мене дойде всичко за което беше толкова говорено. Гледах картините и бавно потъвах в настъпващия отвсякъде непознат този ден страх, такъв страх бях изпитал само там, в спалнята на татко.
Мисленето, формите, багрите, проникновението и цялото внушение на това самостоятелно естетическо сияние, обаче, сивееше пред „Мраморната тераса“.

17.
Можеше да се случи и туй чудо – в седем часът сутринта да заспя на волана, да причиня беда по някоя от най-оживените улици. Водката в стомаха не ми създаваше проблеми, триста грама за четири часа не всякога се оказват фатални, но като си помисля само откога не съм спал, още от Венеция. Паркирах криво-ляво и се добрах до асансьора. Отсега нататък ми трябваше малко, само няколко минути, само да се задържа на крака, май че успях. С едно единствено заспиване до влизането в пижамата. Дявол да го вземе!… Слязох от леглото да изключа телефона.
Събудих се към обед, някой звънеше на входа, сигурно Ванда. Тя имаше ключ, но аз бях спуснал секретното резе. Нито Ванда, нито кой да е на света, можеше да разчита на милостта ми, ситуацията в която се намирах от снощи надминаваше границите на допустимите изненади, тя ме беше изтръгнала от всекидневието, беше ме залюляла, прекъснаха връзките ми със света, някои от сетивата ми направо отказаха да общуват с мен, чувството за отговорност секна – понесен от непозната динамика гледах само едно: да не загубя изцяло способността си да разсъждавам, да се предвардя от някоя глупост.
Къде се дяна мотото на живота ми: не се учудвай на нищ?
Какво означава Ванда? Или пък Дора? А Неди? Колко смешна изглежда сега Венецианската авантюра, заблуждението, че Ванда трябва да остане завинаги при мен! Припомнете си обаче какво става във вилата на татко, не съм забравил и за момент, че шейсет и двамата са факт от възможно най-вероятните факти, но и те, какво са те вече пред появата на шедьовъра? Ами останалите платна? Още не съм ги видял, но мога да подозирам; ръката, създала мраморната тераса, не се шегува.
Ванда, или Дора, а може би Неди, се отказа да звъни, отиде си, отново стана тихо, страхът и трудно обяснимата тъга ме притиснаха повторно. До вчерашния ден за мен все още съществуваше някакво разрешение, надежда за измъкване от ужаса; в края на краищата можех да натоваря хората на микробусчето и да ги върна на планинската полянка, където ми ги бяха подарили. Но сега? Какви обяснения можех да измисля за картините? Да ги унищожа?

18.
В следобедните часове подир събуждането дори не помислих да се обръсна, нямах никакво желание да се преоблека, или пък да се нахраня, липсваше ми апетит. Скитах из хола, мислех, пътешествувах. На терасата не излязох, искрено казано – криех се. От всичко. А имах да върша куп неща, главно покупки свързани с Бояна и трябваше да побързам, знаех добре защо – за да видя картините на дневна светлина. Включих телефона и излязох, но после се върнах, измъкнах на бял свят няколко туби с жълти и сини бои. Преди да ги отнеса нещо ми подсказа, че най-добре бъде ако взема всички опаковки – целите ми холандски запаси. Натоварих ги в багажника и погледнах часовника: имаше време, можех да използувам уличен телефон. Моят човек ме разбра добре, обеща ми да опъне и грундира двайсет платна. Като осигурих моя загадъчен Гоген с платна, пристъпих към останалите покупки – хляб, консерви, зарзавати, главно пресни картофи. Думите, които размених по необходимост с продавачите ме приземиха, усетих че нещо забравено се връща в мен, изтрезнявах. Постепенно се успокоих, наоколо бързаха хора, пред цветарничката имаше опашка, да, някои купуваха цветя, предстоеше им да отиват на рождени дни, може би имаше някакъв имен ден, ами знам ли, животът отстоеше на светлинни години от мен.
Когато се върнах в колата, помислих си, че отдавна не съм ходил на театър, че не съм гледал филм, че не съм сядал в кръчма, а вече ми предстои да прогоня и момичетата. Небръснат, непреоблечен, затворен в карцера на купето, спомних си и за пъстървите, подскачащи през праговете, през течното слънце. Колко дълго премятаха хората китките преди да си купят репички от щанда на зеленчуковия магазин, пръстите опипваха всяка репичка поотделно, търсеха коравината й. Кофичките с киселото мляко в бакалията биваха оглеждани, купувачите внимаваха да отнесат у дома си само пълни. Тези неща сега ми се сториха естествени и мили, не ги окачествявах като проява на еснафска дребнавост, напротив, почувствувах се ограбен, лишен от възможността да се радвам на пролетта. И за какво съм се оставил да ме тресе тази треска? Имам шейсет и двама души, дадоха ми ги, не съм ги откраднал. Едни от тях пеят, други пишат, трети си играят на театър, а някои рисуват. Какво съм виновен аз, че един, и то най-неприятният, според мен, се оказа гений. Ами да си бъде. Тези неща се срещат отвреме навреме, на сто години се ражда по един и като ми се е паднало, какво да правя, да се гръмна ли? Нищо подобно, ще го храня, ще му нося материали, нека рисува, това са ценности, съкровища, рано или късно ще останат за човечеството. Включих радиото. Ето, има и новини, стават събития. Музика. Това са хубави неща, обикновени, човек не може без тях, нито без репички.
Питомците ми обичаха да се перат. При всяко идване виждах, че на двора съхне пране. Въжетата за тази цел бяха опънати ниско, погледът отвън не можеше да ги забележи. Пренесохме продуктите, подредихме ги, заех се с оправянето на телевизора. Повредата се оказа по-голяма, наредих да го занесат в колата. Всичките ми действия, включително и размяната на думи – всеки искаше да си кажем по нещо – се извършваха така, че аз се приближавах постепенно към татковата спалня. Гоген седеше върху крайчеца на леглото. „Мраморната тераса“ все още стоеше в статива, изцяло завършена. Не можех да разбера любуваше ли й се, или вече беше успял да я намрази.
– Може ли?
Посегнах към купчината от загърбените картини.
Взех една, обърнах я към себе си. Затресе ме отново. Погледнах художника. Нищо, уморено спокойно лице, щастливо отпуснати ръце.
– Донесох ти много бои.
Стараех се да остана неподвижен. А ми се щеше да се втурна, да грабна ръцете му. Не знам успях ли или не успях да създам впечатление на не толкова развълнуван човек. Всеки случай, погледът ми трудно се откъсваше от картината.
– Скоро ще имаш двайсет нови платна.
Не се ориентирах лесно в нарисуваното. Май че имаше нещо много познато. Да – татковата вила, погледната откъм дворна полянка. Старата постройка изглеждаше още по-стара, но зато пък приличаше на живо същество, да речем – на човек с тъжни питащи очи, направо сфинкс, заграден от студени червеникави дървета, които по структура и настроение наподобяваха скали. Ето кое ми пречеше да се ориентирам, дърветата. Художникът се бе отдалечил от истината – погледната от това място, къщата се гушеше между грамадни борове. На картината боровете се бяха превърнали в широколистни дървета. Защо? По какви причини моят пансионер предпочиташе широколистните дървета и то голи? Щеше ми се да съзерцавам дълги часове къщата. Докато дърветата се изразяваха изведнъж, къщата правеше впечатление с бъбривостта си. Прозорците и стълбището, дървените парапети, вратата, мазилката на стените и особено стрехите, излъчваха непонятно трептене и се изявяваха като в описание на Пруст. Нарисувана бащина къща ми разказа много повече за детството, прекарано в нея, отколкото истинската, реално обитавана от мен. И защо тази странна благонравна трева? Тревата се стелеше в цялата средна и долна част на картината, направо лятна, затоплена, дъхава и денем и нощем, напълно контрастираща със зимната обстановка горе.
– Заменили сте боровете с брястове – забелязах видимо спокойно и продължих, понеже не получих какъвто и да е отговор. Така е по-добре, разбира се, но ви запитах от най-примитивно човешко любопитство, по-скоро да отгатна нещо друго.
Художникът се взираше заедно с мен в картината и се изнадах от това, че съвсем естествено и възпитано се обърнах към него на ви, така както би трябвало да се обръщаме към непознати. Този до мен ми се водеше като роб, беше мой подчинен, а всеки миг бях готов да падна в краката му.
Колко много трева и колко много дървета, а как силно стои между тях къщата-сфинкс – живото същество, заради което не жеш да наречеш картината пейзаж, а портрет. Щях да посегна към следващата творба от купчината, но се досетих че все пак съм господар.
Художникът се наведе напред, в средата стърчеше най-голямата. Зае се да я измъкне внимателно, старанието му ме трогна.
– Защо ги държите така? – запитах. – Накачете ги по стените.
Той вдигна глава, погледна стената пред себе си и измъкна рамката. Преди да я предостави на вниманието ми, върна сфинксът на мястото му.
Защо ми показва точно тази картина? Обича ли си я? Или предпочитанието му я насочва към моята личност? Общо взето – лошо композирани глави със стригани коси. Още от първия момен прозираше предизвикателството на нелишения от самочувствие художник, който може да си позволи известни грубости. По-късно картината заговори другояче, впечатлението от несръчната композиция се изгради от самосебе си. Шестте лица на стриганите глави се взряха в мен и ме накараха да изтръпна. Дълбоко в съзнанието ми се породи идеята за еднаквостта на хората, но и за тяхната подчинена на необясними сили индивидуалност. Затова главите нямаха коси, творецът искаше да ни ги покаже като новобранци-войници и оттам нататък да тръгне по трудните пътеки към психологията на отделната личност.

19.
Всичко нарисувано преди тези осем картини е било унищожено, създателят им го е окачествил като учебно, най-малко трийсет платна са изгорели без остатък в камината. Пипнах праха им, пронизан от страшната мисъл, че през кумина е излетяло съкровище, за което музеите могат само да съжаляват. Кое дава право на този маниак да постъпва така? Кой му е казал, че само неговият вкус е меродавен? Стоях пред оцелелите осем и ми се струваше че след малко ще полудея. Заедно с това, обмислях начина… Все повече се убеждавах, че не бива да ги изнеса наведнъж, но можех ли да издържа? Би следвало да ги награбя и – право в колата.
– Ще ми се да отнеса картините ви у дома – казах аз. Позволете ми да ги погледам насаме. – Той мълчеше, дори не смяташе за уместно да ме пита нещо, например, харесват ли ми. Моето мнение не го интересуваше никак. – Ще им се нагледам и ще ги върна. Смея ли да поискам това?
– Тук има само една добра – отвърна тихичко той.
– Според вас.
Направи няколко крачки напред, посочи „Мраморната тераса“
– Вземете ги щом можете, само ми донесете платна, много, рисува ми се денонощно.
– Трябва и да почивате.
– Кога ще дойдат платната?
– Но вижте картините си, пълно е с противоречия, всяка отрича другата. А в тези глави пък…
Млъкнах. Картината сякаш ме погледна от своя страна и затвори устата ми. Божичко, каква умела композиционна верига! Шестте глави стояха точно и строго по местата си. Освен това, разговорът ни се подслушваше – зад гърба ни бяха нахлули десетина от момчетата. Знаех какво ще ме питат: ще върна ли утре телевизора.
– Все пак, светът е това! – рече неочаквано художникът.
Обърнах се слисан към него.
– Кое?
– Не мога да го обясня. Нарисувал съм го.
Не им позволих да пипат картините, пренесох ги сам, не приех помощта и на създателя им, досегашните ми наблюдения ме бяха убедили, че и той самият ги съхранява грубо. До асансьора ги отнасях по две, криех ги от погледите на любопитните. На стълбището стоеше дете, не повече от пет години; не знам защо, внезапно обърнах картината към него. То я погледна. Продължавах да я държа пред очите му.
Детето повдигна глава:
– Това котенце е грозно.
– Ти си първият след мен, видял „терасата“ – рекох аз. – След време ще се гордееш.
Подредих картините до стената, гледах ги без прекъсване, размествах ги. „Терасата“ сякаш не умееше да стои между останалите, нещо ми подсказа, че трябва да я отделя. Осамотих я в спалнята. В майската нощ излизах на балкона да си отдъхна, чувствах необходимост да се откъсна от галерията си и се връщах отново при нея. Свалих татковите картини, изчистих стените и колкото повече потъвах в света на моя придворен художник, толкова повече полудявах. Една бутилка се изправи на масичката, но остана неотворена. Телефонът звънеше непрекъснато, не го изключих, стори ми се че имам нужда от него, не ми пречеше, напротив – по едно време ми идеше да грабна слушалката и извикам: Ванда, бързо, ела!
Все пак трябваше да чуя мнението на друг човек, вече не гарантирах за себе си, може би съм полудял наистина. А Оня там, във вилата, си е направо маниак. Реших да изтрия от съзнаниет си прозвището Гоген, така лековато го бях приел. Но как да го нарека? Какво ли прави Дора? Защо се отказах тъй лесно от нея. Не Ванда, а Дора ми е необходима в този ярък момент. Тя ми е била винаги необходима, всъщност, това е жената на живота ми, въздухът, кислородното опресняване. Ще погледне картината и тъй като няма професионалните анализаторски схващания на Ванда, ще ми каже простичко, съвсем естествено – лъжа ли се или не. Ще запази и тайната. Разбира се, при всички случаи бях решил да покажа само една от картините, нищо повече, при никакви обстоятелства. Ще кажа че съм я купил от непознат провинциалист за сто и двайсет лева.
Като дообмислих още някои подробности, набрах номера на Дора, но този път не ми се обади никой. Погледнах часовника. Полунощ. Не може да бъде. Отворих бутилката, затворих я. Набрах номера повторно и зачаках. Сънният глас на бащата ми обясни, че не се е прибрала и че напоследък той най-малко знае какво става с нея. Затворих. Като я няма, няма я, какво да се прави, нейна си работа. На мен ми трябва да покажа някому картината, обаче. Чудех се на кого, в същото време изпокрих седемте и пренесох „Терасата“ в хола. Разхождах се насам-натам, отварях, затварях бутилката, съпротивлявах й се. Да не пия можех, но как да заспя? Какво ще стане отсега нататък с мен? Към един часа слязох долу, качих се на колата и отпраших към Аксаков. Този път се ориентирах лесно; изобщо не обръщах внимание на нищо, накрая забравих дори да си послужа със звънеца, заудрях по вратата. Живописецът се подаде светкавично. Лицето му пращеше от яд. Окопити се и се облече набързо, панталонът му зееше. Карах несигурно, рискувах на пресечките, заковах се пред входа на блока, изхвърчахме нагоре, влязохме в хола и оставих нещата да се развиват от самосебе си.
Живописецът забеляза бутилката и седна точно пред нея. Погледна ме, искаше да знае къде са чашите. Донесох ги, тропнах ги до бутилката. Напълних ги. Живописецът вдигна своята. Погледът му падна вяло върху стената, избяга от нея, ръката му повдигна чашата, но погледът сякаш се досети за нещо и се върна повторно върху платното. Той остави чашата на масичката, изправи се и се опъти към картината.
Наблюдавах го известно време отзад, станах и аз, приближих до госта си. Двамата съзерцавахме заедно. Получих усещането, че виждам с неговите очи. Сега творбата ми се стори бледа, стори ми се, че се събуждам от сън. Изведнъж изтрезнях, просто изскочих от кръга на заблудите си. Но моят гост неочаквано падна в краката ми, взе десницата ми и започна да я целува.
Телефонът иззвъня. Лявата ми ръка беше свободна, протегнах към слушалката.
– Какво искаш? – запита Дора.
– Вече нищо – отвърнах колкото може по-меко.

20.
Никой не повярва че съм закупил картината, между събратята плъзна мълвата за експлозия на моя талант. Разкъсал веригите на бизнеса и рутината, аз съм ритнал вратата към живописта, разкъртил съм преградите, и само с първия опит съм застанал с две глави над останалите. Всеки честен човек би скочил срещу тези измислици, хванах се за главата и единственото което можех, бе да отричам. Отричах неуморимо, искрено; в края на краищата бурята щеше да стихне – този който е нарисувал една картина би трябвало да нарисува и втора – нямаше защо да се безпокоя. Важното е, че резултатът затвърди категоричната ми увереност: бях господар на гений. Той ще нарисува поне сто картини и всички ще останат за музеите. От мен се искаше нещо незначително – да депозирам писъмце, в банката ли, не знаех точно къде. В писъмцето щях да резюмирам скромно историята, която ви разказвам.
Ванда намери начин и се промъкна до мен. Целуна ме, наговори ми, че подобен взрив на таланта има власт над всички любови, дори над любов като нашата, че тя ме разбира най-добре. „Мраморната тераса“ я порази, гърлото й пресъхна, бъбренето й секна, накрая заяви, че се чувствува горда задето е спала с човек Кс мен. Какво можех да отвърна? Мълчах. Какво би трябвало да предприема? Да я съблека.
След премятанията, тя стихна, превърна се в ранена, изпълзяла сред цветна полянка сърна. Подаде глава изпод чаршафа и почна да съзерцава. Съзерцанието бавно премина в изследване, Ванда кротко се завръщаше в сигурната територия на своите изкуствоведски прерии, там тя бе следотърсач и ловец. Не мога да кажа, че останалото се е изродило в обикновена поза – момичето си замря, както се полага при такива случаи, застина в състояние на легнала гола жена, която, след като си е взела главното, вече мисли за другите неща.
– Рано или късно човекът излиза на една подобна тераса – рече тя и се обърна с лице към леглото, положила едрата си несиметрична брадичка в своите едри длани. Беше чудесна, мисълта имаше стойност на откритие, особено ако се вземе предвид че е направено от жена. – Картината е автобиографична.
– Какво?
– Ами то си е написано.
– Картината е закупена!
– Добре де, закупена, но си я направил автобиографична. Сега си на терасата, сред мраморната белота, личиш си, човек може да те разгледа. Мили, радвам се, че вече не си добрия скулптор, за когото казваха: да де, той е добър. Знаеш ли, че малко се… Срамувах се за теб! Не че не заслужаваше мястото си. Вече може да ти се каже всичко. Сега си гений, не бива да ти пука за миналото. Рисувай! Затрупай ни с картини! Ох, пак няма да замина за Южна Америка.
Мечтаех си за Дора.
Дора беше като вечно присъствие, придружено със скуката си и с трогателните загадки на копнежа, в който има и хитрост, и искреност, една повикана и крайно желана неизбежност.
– Ще я продадеш ли?
Постарах се да бъда тих, обясних на Ванда внимателно, че картината не е моя, че съм скулптор и че ще си остана скулптор за държавни поръчки.

21.
Мансардата на седемнайстия етаж се оживи, хората искаха да видят. Посещаваха ме във всичките часове на денонощието, самотата ми се разби на парчета. Живописецът идваше често, прекарваше по един час пред магията и си отиваше. Преди да го изпроводя, той казваше: Суетен човек, вместо да рисуваш – посрещанш и показваш.
Но можех ли да върна колегите си? Те не бяха обикновени посетители на изложби, те също се пържеха в тигана на мъченичеството. Между тях имаше и завистливци, но шедьовърът ги превърна в искрени хвалители. В продължение на два месеца – толкова време измина откакто бях измъкнал „Терасата“ на въздух – възхшенията се сипеха върху мен и разбрах, че когато те хвалят искрено, то си е наистина искрено, отличава се от хвалбите с които всекидневно заливат редица корифеи у нас, заради някои други показатели. Нощем се въртях в леглото и се питах как живеят тези хора, не знаят ли, че са жалки, толкоз ли не могат да се досетят? Една нощ дойдох до откритието, че корифеите за които става дума, знаят какво представляват всъщност, но приемат този начин на съществуване без да ги гризе съвестта.
В същата нощ – вън се развиваше юлска буря – моята собствена съвест бе впила зъби в гърлото ми. Не можех да отрека, че непрекъснатите адмирации ми харесваха, вече свиквах с тях, не минаваше ден без да ми отправят похвали. Край мен се създаде атмосфера на приятни усещания. Освен това, докато в мансардата ме обсипваха с ласки, във вилата пансионерите ме боготвореха – всички, без художника, ме смятаха за свой идол и не пропуска случай да ми го докажат. На няколко пъти ми подсказаха, че са готови да умрат, когато пожелая.
Заедно с настръхването на въздуха навън, настръхваше и моята същност. Че ще се будува до сутринта бях повече от сигурен, това можеше да се изтрае, но как да понеса спазмите в сърцето? Като останалите мъже на тази възраст, вече се боях от внезапната смърт. Станах, излязох на реалната тераса. Топъл вятър ме блъсна в лицето, той идеше от черния облак срещу мен. Някъде се счупи стъкло на прозорец. Лявата ми ръка изтръпваше по правилата, в критичната област ми тежеше – точно, ама точно както съм го чел по здравните колони на списанията. Имаше какво да ме стяга – броят на картините беше нарастнал на дванайсет, те стояха в изпразнения вграден гардероб, скрити от всякакво външно любопитство, заключени с две превъртявания на ключа. Достатъчно е да ги измъкна; само една да покажа и ще нанеса втория удар. Потърсих пулса си. Облакът се приближаваше бавно, идваше право към терасата ми, натежал от чернота. Продължавах да опипвам пулса си и същевременно се питах какво търся тук, през юли съм бил винаги на планина, а после се спускам към морето; къде отиде моята независимост? Какво търся в София през горещините?
Когато става въпрос за Дора мога да си позволя много неща, а също да я събудя в късните часове на нощта. Този път имах да от помощ, звъннах й като на самарянка.
Слава богу, случих.
– Какво има пак?
– Вземи такси и ела, струва ми се че ще умра.
– От бурята е – отвърна Дора – аз също не се чувствувам както трябва, но след малко ще завали и ще ти мине.
– Болката отива към ръката.
– Въобразяваш си.
– Уверявам те.
– Звънни на Върза помощ.
– Ела, обичам те.
– Ох, къде ще търся сега такси!…
Дора затвори, но телефонът се обади отново:
– Имаш ли нужда от мен?
– Неди, защо по това време?
– Не мога да спя.
– И ти ли?
– Някаква буря, нещо ми се върти, помислих си за теб.
– Виж какво, след малко ще завали и ще ти мине.
– Кога ще се обадиш?
– Други ден.
– Дано не забравиш.
Затворих и загледах слушалката. Чисто и просто си го очаквах.
– Ванда, какво има?
– С кого говореше?
– С облака.
– Да бе, какво става, събудих се.
– Ще завали и ще заспиш.
– Ти буден ли си?
– Аз съм стар човек.
Вятърът нахлу, изтрещя гръмотевица, след нея се обади втора.
– Не ме амбицирай.
– Моля?
– Ще дойда само за да ти докажа, че не си стар.
– Разговорът обаче стана обикновен.
– Добре, мили, прав си. Лека нощ.
Дора не ми направи впечатление на човек, който се чувства превъзходно, стори ми се поувяхнала, погледът й излъчваше подозрение, порази ме и това, че не държеше чак толкоз да се яви в блестящ вид при мен; обикновена лятна рокличка, известна до втръсване.
– Пак ли умираш?
– Мисля, че тази нощ…
Хвана ръката ми, потърси ударите.
– Ти изобщо имаш мек пулс и няма защо да се паникьосваш. Ето, малко забавен, това си ти… Шейсет. Както винаги.
Дора знае всичко за мен, тя е човекът, който ме дридружав през най-важния период от живота ми. Вън продължава да гърми яростно, облакът е довтасъл.
– Градушка! – услушва се Дора. – Това ли е картината?
Вярно че е градушка, озонът лъхва отвън, изненадвам се, че Дора не ми казва нищо с тялото си, за мен тя е свършена като източник на сексуална забрава. Жива и реална, присъствуваща тук в хола, моята гостенка се оказва бледо отражение на копнежа, просто съжалявам, че съм я повикал.
– Картината ти крещи от величие, изглежда че наистина си велик, а аз не го бях усетила. Кажи ми, как да вярвам вече на себе си, какво самочувствие мога да имам, за мен ти беше само занаятчия, човекът на когото страшно върви. Разбери, ти си късметлня, ти ей сега можеш да получиш огромно наследство, колосален подарък, нещо необикновено. Разбери бе, ти си щастливец. Продължаваш ли да рисуваш?
– Тази картина, така както я гледаш, не е нарисувана от мен.
– Да де, знам – непознат млад художник. Рисувай, глупако, ти си величие! Какво става със сърцето ти?
– Боли ме.
– Добре де, умри! Готова съм да умра три пъти ако оставя това след себе си.
– Тази картина не е нарисувана от мен.
– Слаб скулптор, но силен живописец!
– Дори слаб?
– Беше публична тайна. Сега я изричат на глас, защото имаш това. – Тя посочи стената, а аз усетих как сърцето ме стегна като за последен път и полегнах, но тя не разбра това, загледана в „Терасата“. – Ти си страшен бе, човек, откъде се пръкна такъв?…
Таблетката пари под езика ми, никакъв ефект, болката си стои там, като облакът. Градушката се сипе, въздухът вън свисти от триенето на ледените топчета. Поглеждам часовника – три и нещо, часът на демоните и архангелмихаиловците, Още малко и ще проговоря, имам чувството, че след минута ще разкажа на нея, към която нямам повече сексуално влечение, но която заради ме се превърна в самотник, че в гардероба се крие малък подарък, като благодарност за добротата и предаността. Да го вземе и отнесе където си ще. От друга страна, повтарям си, че всички мъже сме паникьори, вече вали, може би ще ми олекне неочаквано и няма да умра като бездарен скулптор, те няма да открият художника, който рисува във вилата и занапред ще имам възможност да изработя нещата както подобава. Значи така са мислили за мен?
Дора присяда, отново взима ръката ми, брои ударите, по лицето й разбирам, че няма изменение, проверявала ме е стотици пъти досега.
– Не съжалявам че съм дошла, мога до сутринта да стоя и гледам това боязливо същество, то не смее да се качи по стълбището, там е мрамор, там то няма да се чувствува добре.
– Това е котенце.
– Нищо подобно!
Извърнах глава към стената, за да се уверя, че съществото не е котенце, да бъда поразен от безспорната поливалентност картината.

22.
Целият този ден микробусчето се държа безупречно. Оставаше му да превъзмогне още няколко километра. Предстоеше да свърши последния рейс за днес; щях да обърна мъчителна страница от живота си. Фаровете осветяваха завоите, които се редяха един след друг, извеждаха ме все по-нагоре и аз все повече очаквах неочакваното. Какво можеше да се окаже то? Всичко, от всякакъв характер. Възможно ли е да свърши толкоз гладко? Стори ми се, че става нещо необикновено. Спрях. Загасих фаровете. Нищо, долу се блъскаше водопадът. В настъпилата тъмнина лумна звездната паплач. На това място Дора би казала: Виж ги как са се наредили, само за теб, засипват те с благополучие. Върнах се при волана и потеглих.
Предчувствията не ме излъгаха – оказа се, че робите ми ме чакат не на полянката, а на пътя. Бяха се наредили от двете страни, сред папратите. Спрях и отворих вратата. Кълбото от хора в микробусчето дори не се раздвижи. Хайде, подканих ги тихичко, слизайте. Не им се слизаше, вече сигурно знаеха замисъла ми, или поне го предугаждаха. На всичко отгоре заприиждха и останалите, наобикаляха колата. Все още убеден в тяхна преданост към мен, аз не се страхувах, но точно в този момент ме обхвана мисълта за някакъв обрат. Разберете, повиших гласа си, трябва да излезете, трябва да направим нещо ново, да поиграем на открито. Седнах зад волана, чаках. Единайсеторката също чакаше. Вратата зееше, двигателят работеше тихичко, щурците го надвикваха. Наоколо по всички посоки блуждаеха светулки – превъзходна свежа нощ с равнодушни шумове и светлинни. В пропастта подскачаха пъстърви. Лъжех, че ни предстоят забавления на открито. Единайсетте изглежда се разколебаваха, но не от моите лъжи, а от чувството за солидарност, колегите им чакаха вън. Най-напред напусна колата оня, който бе изпълнил роля на линчувания от представлението…
Избягах по много подъл начин, на заден ход. Робите стояха на пътя и гледаха как се отдалечавам, подпрени здраво от светлините на фаровете. Офейках благодарение на равния терен, на правото шосе, на възможността да направя бърза маневра и да хукна напред. Най-после бях свободен, уморен, превъртял шестстотин километра от сутринта. Фолксвагенът се спускаше леко, но рисковано. Ето защо, предпочетох да отбия встрани, да загася двигателя и да клюмна върху волана. Потънах в моя изпробван през годините, направо изтрениран сън.
Събудих се точно след петнайсет минути. Бързо налучках координатите на действителността, подкарах и заплаках.

23.
Домързя ме да вкарам микробусчето в гаража, или пък нямах търпение. Не мога да кажа, че ми се спеше. Изкачвайки се по стълбището погледнах часовника – точно, ама точно полунощ. Време е да спите, казах твърде спокойно за състоянието в което намирах, полунощ е, а трябваше да бъдете в леглото поне от единайсет. Той ме погледна. Декадентският начин на работа почти всякога се оказва неефикасен, продължих аз, ако искате да постигнете големите резултати, поне отчасти се вслушайте в мен Той тръгна. Чакайте. Спря. Обясних му, че отсега нататък няма защо да слиза в общата спалня, вече му е предоставена спалнята на баща ми, където и без това се е настанил да работи. Драстично дръпнах черната хартия от прозореца, после го отворих, хладният летен въздух полъхна гальовно с две нощни пеперуди, едната тях изпърха по лицето ми; в градината изстена дърво, може би се пукна от старост или от сладост че живее. Отворих куфара, издърпах от него чаршафите и застелих леглото, скъсах придружителния етикет на новата пижама, тикнах я в ръцете му. Отсега нататък самоназовалият се Гоген щеше да има нова самобръсначка, подновени тоалетни принадлежности, реномиран сапун, няколко чифта бельо, обуща, ризи, три пуловера и две якета. По желание можеше да остави брадата си, или да я махне, зависи как ще му хареса. Докато той се радваше на подаръците, аз приготвях кафета. Двамата седнахме в кухнята. Пиехме все тъй мълчаливо, по пижами. На мен кафето не можеше да ми попречи на съня, в неговата чаша имаше цикория. Много скоро върнах художника в стаята му, накарах го да си легне, просто като малко дете, загасих лампата и останах сам срещу цялата безмълвна вила.
Нещо ме притисна около сърцето, нещо ме заболя, наведох се към дланите си и този път заплаках на глас. Обходих общото спално помещение, огледах всяка постеля поотделно и продължг да плача. Стараех се да си припомня, поне горе-долу, кой от робите къде е спал. Всичко бе подредено, чисто, тънко и скромно, мило, с обич, с безрезервна и огромна преданост към мен.
Легнах си в моята стая. Мислите ми веднага литнаха към планината. Какво ли правят момчетата там? Всъщност, променено ли е нещо? Вяха горе и си останаха горе. С един по-малко. Голяма работа – какво е един човек пред цели шейсет и един човека? Нищо. А тъкмо заради него историята се разви по такъв начин заради този един бяха пожертвувани останалите. Как може един единствен човек да важи повече от всички? Погледнато справедливо, може би, Гоген бе с най-невзрачната външност между тях,
Напоследък рисуваше трудно, тежко. Настроенията прилепваха твърдо върху платното, но всяка нова картина се оформяше бавно, узряваше през терзания и може би самобичуване. Никога няма забравя какво се случи преди четири дни: Тогава той поиска специален разговор с мен, отделихме се от другите и ми бе тавен въпроса да върна всички картини.
Бях чул добре какво ми се каза, но не отговорих и напуснах стаята. Художникът обаче ме последва:
– Много ви моля, искам да ме разберете.
– Не, не ви разбрах.
– Крайно необходимо е да донесете обратно картините, които ми взехте.
– Не мога – рекох – искам да ги гледам.
– Моля ви.
– Аз им се радвам.
– Всички са лекомислени. Ще ви нарисувам нови. Ония не заслужават внимание.
– И „Терасата“ ли?
– Всичко е стремеж към външна изява.
– Оставете да реша сам.
– Вие също се стремите към самопоказването.

24.
Той рисуваше в недоспиване, в глад, лицето му се покриваше брада. Рисуваше мен, по-скоро, изгаряше в създаването на мой портрет. Обхванат от магията, дори не мислех да пропусна нещо. Гладувах заедно с него, недоспивах, не се бръснех, не мислех за преобличане – присъствах там, вътре, до него. Не ми обръщаше внимание, не ме забелязваше, все едно че ме нямаше. Два пъти го питах не трябва ли да му позирам, двата пъти махна с ръка. Помнеше ме, той ме помнеше така, както аз не се помнех. Но с какв дълбока жестокост избягваше очакваната прилика, боже мой! Целият процес се развиваше бавно, отегчително и всъщност интересно до умиране. През ум не ми минаваше да отскоча до София, не ми се отиваше дори до бакалията. Искрено казано – забравих да ям, аз присъствах, творях с ръката му, изгарях с горенето му. Външният свят заплашваше да ме изненада всеки момент, някой можеше да ме потърси за нещо; въоръжих се с нож – нямаше начин промъкналият се да се измъкне невредим обратно, никой не биваше да ни смущава. Никой нямаше право да види как всеки ден се рисувам, четка по четка, как се наслоявам сред една атмосфера, наподобяваща повече пъкъл, отколкото живот. Колко малко приличам на се си и колко много на този, който искам да бъда!…
Една сутрин предусетих, че може да се случи нежелателнот. Влязох навреме, тъкмо като посягаше да разкъса платното. Хванах ръцете му и го изтласках навън.
– Не така! – изревах аз. – Само не така!
Стиснах китката и се помъчих да извия десницата му. Не успях, разбира се, но ми направи впечатление, че силата му не е и чак толкоз голяма. И двамата бяхме изнемощели, но докато аз все пак гризвах по някоя коричка, той се хранеше само от изпаренията на боите.
– Хайде!
Мълчеше.
– Тръгваме!
Пуснах ръцете му, повлякох го по стълбището, слязохме прз колата. Вмъкнах го вътре и запалих.
За него излизането от вилата беше събитие. Седеше на мястото си и наблюдаваше света. Какво съдържаше въпросния свят? Минахме край бай Боре. Вай Боре крачеше, понесъл острата коса към ливадата. В незастроения парцел бай Мите пасеше неизбежните те си осем овце. Две деца се дебнеха през една телена ограда. Заковах на място – премина куче. Кривнахме в Панорамния път, там се разминахме с няколко коли и завръщащи се от бакалията жени. Излязохме на магистралата. Без да се двоумя, свих към Витоша.
Скитахме из поляните, скачахме от морена на морена, мокрехме се в потоците, препичахме голите си гърбове на слънцето, състезавахме се на дълъг скок, висяхме като парцали по клоните. Накрая, като се убедих че е уморен добре, без да му мисля много, вкарах го в ресторанта на Копитото. Брадясали, с измачкани дрехи, седнахме на централна маса. Сервитьорът се приближи, лицето му пламтеше от лошо прикрита закана, той заяви категорично, че единственото което може да ни сервира, е медалион с гъби. Погледнах го внимателно, малко са сервитьорите, които не ме познават – този се оказа много хищен, личеше си намерение му да ни прогони. Без да говоря излишни думи, измъкнах буцата от джоба си, отделих банкнота от двайсет лева, подадох му я и го помолих да отскочи до павилиона отвън.
– И какво?
– Там продават консерви, но купете и гроздова. Остатъкът задръжте за себе си.
Сервитьорът бе от ония разглезени простаци, които всеки момент можеха да започнат бой, той се обърна към колегите си, побързах да му изясня, че ако ги вика да се бием, ние сме готови.
– Ще се бием ли? – обърнах се към приятеля си.
Но приятелят ме предаде, той не обърна изобщо внимание на еуфоричното ми счепкване, за него тук сякаш нищо нямаше значение.
Сервитьорът долови на свой ред необяснимата реакция на моя спътник. Може би тъкмо това го стресна, той остави банкнотата на покривката и се върна към келнерската група. Там се завърза разговор, но нямах намерение да се вслушвам, наблюдавах спътника си.
– Ще я нарисувам отново – рече тихо той.
– Коя?
– Трябва да се заема пак, тя заслужава по-добра участ.
Сервитьорът, който се приближи сега, ми направи впечатле ние с възрастта си и с лекьосаната яка на сакото си. Назова ме по име, поклони се и ми подаде описанието на менюто. Оставих листа на масата и поръчах медалиони, салата, кока-кола. В мо та чаша с кока-кола да има сто грама водка. Преди да си трьгне му казах: Знаете ли какво? Какво? Светът е страшен за тези, които нямат пари. А, то си е известно, съгласи се старият сервитьор, по всяка вероятност пенсионер, дошъл да смени младите, отлетели по това време към морето.
Какво ли е еега на морето? На морето сега е един ужас, помислих си аз.
– Искате ли да ви заведа на море?
– Отне ми толкоз малко време, погледнах несериозно на нeя.
– За терасата ли говорим?
– Ще я нарисувам отново, нещо ме кара да я направя съвършена.
– Какво значи съвършена?
– Да ме измъчи повече, боите да имат друга плътност – както работя сега портрета ви.
– Това са две различни теми.
– Не знам – той се замисли – не ми се вярва, струва ми се че всеки създател има единствена тема.
– Създател?
Донесоха колите. Старият келнер се беше постарал, личеше си, че в чашите има нещо много студено. Пипнах моята и се уверих. Той взе чашата си и изпи съдържанието й. Погледнах към стареца, кимна ми в далечината. Не точно това ми се пиеше сега, или не по този начин, но нямах друг избор, пък и не ми се стори лошо – водката се чувствуваше добре в студената течност за момент като този – към два часът следобед, в средата на лятот, на хиляда и незнам колко си метра над морското равнище, високо над София. На масата ни този път кацнаха две коли в бутилки, „създателят“ вече имаше възможност да си налива сам. Той го стори по детски, сипа си бавно, като наблюдаваше струята.
– Нямам намерение да премълчавам докрай онова, за което мислим и двамата. – Подхванах и почаках, но не добих впечатление, че някой на масата се готви да ми потвърди с глас или с жест. Затова изпих водката си и продължих: – Откарах ги горе всички, оставих ги на същата поляна. Помните къде, там ви на мерих, там някой ви подари, всичките, на мен. Но съгласете се, че шейсет и двама души са едно твърде голямо число, изникнаха сериозни трудности. И пак щях да се справя, може би, ако не беше се явил този така неочакван проблем… Всичко щеше да бъде далеч по-лесно, ако вие не започнахте да рисувате. Когато съзнах, че сте именно „създател“, а не художник, започнах да се измъчвам от колебания, трябваше да взема незабавно решение, отлагах постепенно, защото ми бяхте много мили. Представяте си, какво означава да укриваш шейсет и двама души у дома си? Вие нямате какъвто и да е документ, не знаете нищо за себе си, мълчите за произхода си. Кажете тогава, какво да правя с милицията? Сега е друго, вече се грижа за един.
Започнах да се храня в очакване да чуя нешо. Медалионите не се оказаха на висота, не бяха и лоши обаче, но им липсваше сочност, изглежда че месото не бе качествено. Лапах бързо, не ме интересуваше гледа ли ме някой, чувствах непоносим глад. Десет ли бяха или двайсет дните, в които гладувахме? Нямах си представа; изтриха се и координатите на времето. Влязъл веднъж в стереотипа на истинските творци, приравних се поне в това отношение към тях.
– Не вярвам да довърша скоро портрета ви – рече Създателят като се хранеше спокойно – ще се измъча много, може би години!
– Какво?
– От друга страна, нещо ме хвърля повторно към „Терасата“. А си викам: довърши портрета, изкажи се, после захвани „терасата“. Задъхвам се, но как да се изкажа? Не мога и не мога да го нарисувам бързо. Мислите ли, че е лесно да внушиш идеята за това, какво сме всъщност и какво бихме желали да бъдем? Да изразите трагедията на една личност, принудена да твори, като знае добре, че не е никакъв творец, само безумно копнее да бъде творец, да остави нещо след себе си. Защото, какво е човекът?
Понеже Създателят замълча и се увлече от приборите си, казах:
– Какво е човекът?
– Не е тайна копнежът му да остане след като умре. Вашата лична трагедия е, че искате.
– Какво искам?
– Трагичното при вас е, че се занимавате с изкуство.
Тъкмо тези неща не бива да ми се казват, този самозванец можеше и да ги премълчи, нямах нужда от прямотата му.
– Вие, обаче, мълчахте деликатно през първата част на разговора. Нима не ви гризе съвестта, за дето другарите ви са запокитени в неизвестността, а вие се ширите из цялата вила?
– Така пожелахте вие.
– Но си мълчите.
– Ние сме ваша собственост.
– Тогава тръгваме!
– Накъде?
– Ще ви оставя при тях.
– Вие сте непоносим човек!
– Аз?
– Ужасен сте!
– Чувате ли се? Аз съм…
– Истинският господар би могъл да преглътне някои горчивини. По този начин не ми позволявате да се разприказвам. Нали трябва да разговаряме?
– Вие дори не трепнахте за съдбата на останалите!
– Никой не ме интересува, аз рисувам! Трябва да рисувам!
– Да създавате, нали?
– Какво искате от мен?
– Вие сте звяр!
Наблюдаваха ли ни? Сигурно. Крещяхме и сигурно приковавахме вниманието на посетителите, да не говорим за сервитьорите. Махнах на стария човек, поръчах му сирене, помислих малко, помолих за още водка. Разбира се, съзнавах че става опасно, отпаднал от глада, алкохолът ме хващаше здраво. Какви ли щях да ги забъркам нататък? Но копнеех да се разтоваря. Колкото може – повече.

25.
Чувствувах го близо до себе си, усещах дъха му. В тясната кабина на асансьора ми прилоша, но изкачването свърши скоро. Сега пък ми се опъна ключа – отказваше да влезе в бравата. Слава богу, вратата се отвори сама. Ванда не спада към хората, които могат да гледат уплашено, но аз и Създателя в него момент едва ли щяхме да очароваме някого. Че съм пиян, разбираше се на секундата, но защо бях брадясал и мръсен? Ами другият? Той ме прикрепяше да не се срутя и го правеше с лекота, и все пак, защо гледа трезво, когато е по-големият бараба от двамата? Ванда се включи в пренасянето, домъкнаха ме до канапето.
– Но как шофира, а? – бъбреше тя. – В подобно състояние е безпогрешен!…
Създателят мълчеше.
– Кой е този интересен тип? – обърна се Ванда към мен. – Това не е обикновен човек… Кажете, кой сте вие? Защо мълчите? Приличате на бог!
Ето каква е всъщност работата, Ванда го изрази изведнъж простичко. Колкото и да бях пиян, обаче, вече усещах нависнала опасност.
– Върви си! – прошепнах.
Ванда ме погледна: – На мен ли говориш?’
– Излез от тук.
– Аз ли?
– Иди си.
– Ти ме гониш?
– Махни се незабавно.
– Ооо, мили, разбира се, ще се махна! Ей сега ще се махна и ще те оставя на мира, след като за петнайсет дни си изкарах акъла да гадая къде можеш да потънеш. Тайно се надявах, че рисуваш и никак не си представях, че можеш да скиташ с този Христос или Мохамед.!
– Тръгни си.
– Дойдох да ти почистя и да ти оставя бележка – не само тръгвам, а заминавам.
– Замини.
– И вече няма да ме видиш.
– Махай се.
– Ще се махна, нищожество! Но преди това ще те пребия, заслужаваш да ти смачкам пияната старческа глава.
Тя изрече тези думи с прекъсвания, в интервалите, докато нанесе няколко силни и слаби удара по лицето. Един от тях попадна добре в носа ми и по-късно, след като си беше отишла, усетих мократа риза на гърдите си. Докато ме биеше, аз я наблюдавах внимателно, виждах как се събужда притаения у нея простак, този, който изразява гнева си по махленски начин; виждах как любовта по необясним път се превръща в омраза, виждах сълзите й и в онези светкавични секунди с дължината на векове, разбирах, че жената е същото неразгадаемо същество, както и мъжа. Това ли е човекът, умеещ да пише статии за изкуството? Сега той удря с гняв лицето на любимия си. Знаеше ли тя или не знаеше, че няма да отвърна с удар?
Вратата се трясна, настъпи тишина. От какво ли е мокра ризата ми? Пипнах я – кръв. Лежах на канапето, не заради туй, че ме бяха пребили, а от преиването. Подчертавам – триста грама водка са нищо, но след тези петнайсет дни прекарани в глад и рисуване…
– Имаше честта да присъствуваш на най-голямото ми падение – казах с яд. – Вече не мога да ти бъда господар.
Създателят се любуваше на своята картина. „Мраморната тераса“ блестеше с магическата си прелест, самотна сред самотата на огромната стена. Да, тя беше такава картина, не заслужаваше да стои сред други, не можеше да понесе присъствието им. Взирах се в нея сякаш я виждах за първи път, привлечен най-вече от тайнственото присъствие на трите барокови врати.
– Слушай, ти, който се нарече Създател, ще ми кажеш ли поне къде си виждал тези врати?
– Картината можеше да стане добра – отвърна той.
На вратата се звънна, Ванда се връщаше, за да каже нещо много обидно и да хвърли ключа в лицето ми. Трябваше да й позволя това, заслужавах си го на прощаване. На Създателя сигурно му беше особено удобно да поема задълженията си на роб в момент като този и тръгна да отвори. Хора сме; изведнъж ми хрумна, че у него може би звънна мъжката струна, нищо чудно Ванда да му е взеума с диващината си. Представих си каква каша може да се забърка. Хрумна ми още, че Ванда може да се върне заради него, като нищо – тези неща се случват при среща между две изключители личности.
Създателят въведе в хола пищно младо животинче. Първото впечатление, което предизвика то у мен, че е голо, разбира се, се опроверга. Оказа се, че потръпващата му кафява плът все пак е обуздана от сбруята на тънка памучна фланелка без ръкави.
– Тук е пълно с хора, а по телефона не се обажда никой! А, ранен ли си?
– На море ли беше?
– Вие… сте се заключили и се биете!…
– Да, Неди, разчистваме сметки. – Станах, нямаше как. Запътих се към нея. Трябваше да прекъсна потока на мислите й, да потисна предполагаемото, нещо, което може би се зараждаше в мъжката семенна торбичка на Създателя. – Хайде, мила.
– Дойдох да се окъпя. У нас има повреда.
– Хайде, хайде.
Рамото й се оказа топло, сухо – с крайчеца на пръстите просто усетих живота на всяка поричка, на гладката кожа, която обгръща нещото, срещано по улица.Раковски, готово да ви вну колко хубаво е да бъдеш актьор, дори в най-отдалечения окръжен град на България. Момичето си отиде кротко, но преди да си излезе, поиска да отнесе колкото може повече от непознатия мъж, то нямаше време да мисли сега за какво ли сме се сбили, защо сме така мръсни и брадясали, Неди си отиваше омагьосана от леда и излъчването на оставащото до мен божество.
– Има още една – казах, като се върнах в хола. – Остава да ми отнемеш и нея, да ме превърнеш в последен бедняк.– Наблюдаваше картината си. – Ще се окъпя пръв, понеже съм ранен. Ти спиш в хола, на това канапе.
Нямах време да разточителствувам със струята, спеше ми се, като нищо можех да рухна и да се удавя.

26.
Събуди ме грохотът на магистралата. Изтънелият ми сутрешен сън бе разкъсан от движение на кранове и панеловози. За кратко време се ориентирах: не нощувах във вилата, а на седемнайсетия етаж. Започваше истински летен ден. Лежах гол, само под чаршав, леко запотен. Преди да стана трябваше да направя някаква равносметка и да обмисля ходовете си. Най-напред, не можех да не се наругая – лекомислието ми бе надхвърлило някои допустими граници. Кой дявол ме биеше по главата да докарам Създателя тук? Мястото на Създателя е само във вилата, да произвежда, а аз да предприемам останалото. Какво имах да предприемам? Нещо много просто: бандитизъм. А този бандитизъм не се състоеше само в отнемането на картините му.
Ванда и Нели бяха видели моя спътник. И не само това – до колкото разбирам от женски погледи, те го бяха отнесли със себе си. Вече съществуваха двама души, които знаеха за присъствието на човек с божествен произход около мен. Това че Ванда се пръждоса към Южна Америка не ме утешава особено, тя не изчезва завинаги, а начинът по който ме наби доказа колко жестоко ме обича. Неди е малко по-страничен човек, но склонността й да се вре по снобски начин между хората на изкуството един ден като нищо може да я изправи на пътя ми. Освен това, тя непрекъснато ме търси; проявява слабост към личността ми, към колата, вилата, мансардата, защото туй обещава раздвижено съществуване, скитане. Да оставим настрана, че й харесвам; защо да не предположим, че си пада малко нещо геронтоманка.
Обаче ако Ванда и Неди бяха поразени от външността на създателя – това не можа да убегне от вниманието ми – какво да предположа за него? Той успя да остане непроницаем, но до някъде. Стори ми се, че в някои точки се издаде. Повторна среща межд тях? Никога.
Само във вилата, Създателю! Рисувай, произвеждай!
– Става късно – рече той, след като влезе без да почука.
– За къде става късно бе, човек? – Надигнах се и закрих голотата си с чаршафа. – Защо не спиш?
– Искам да ме заведете там.
– Ти снощи изкъпа ли се?
– Да, и спах добре, но ви моля да побързаме.
– Рисува ти се, така ли?
– Тази нощ ми станаха ясни още неща.
– Тази нощ?
Скочих с чаршафа, втурнах се в хола. Подозрението ми се потвърди – стената беше празна. Но това е нищо – на пода лежаха голите рамки на всички донесени от вилата картини. Казвам го – платната ги нямаше в рамките. Открих ги в един от ъглите на хола. Приближих се. Наведох се. Всички платна бяха разкъсани, Една от вратите на вградения гардероб зееше – ключалката висеше измъкната от гнездото й.
Нямах сили да беснея, сърцето ми плачеше, пък накрая заплакаха и очите ми.
– Човече, кажи, защо?
– Сега зная как се рисува. Моля ви.
– Да вървим, викаш.
– Ако днес не хвана четката, ще полудея.
– Не ти, аз ще полудея! – Не ми се обличаше, не ми се ходеше никъде, единственото което можех, бе да го мразя. Седнах, замълчах… Станах, щеше ми се да извърша жестокост. Тръгнах към него. – Гадино, кой ти позволи?
Нападнах го с пълен замахх и с цялата тежест на тялото си Ударих го точно където трябваше, Създателят подви нозе и рухна върху килима. Наведох се и продължих да удрям, убивах го, убивах човек без име и дом. Умираше човек, който дори не мислеше да се съпротивлява, сякаш се радваше че умира от моята ръка. Уморих се от бой, поизтрезнях. Надигнах се, задишах дълбоко. Пред мен се беше простнал хубав мъжки екземпляр с красиво светло лице и руса коса. Бог. Един мъртъв Леонардо. Но какво да го правя като е твърдоглав?
Запътих се към кухнята, включих котлона. Да не забравя, че съм включил котлона, казах си и се върнах в хола. Създателят лежеше по същия начин. Намерих джезвето, налях вода и го поставих върху котлона. Върнах се повторно в хола – Създателят продължаваше да лежи върху килима. Чак сега се уверих, че е наистина мъртъв, но защо, не можех да си обясня. Потърсих кафето – ужас, няма. Бурканът беше празен. Нахлузих панталон, обух се и облякох вмирисаната си риза. Да не забравя, че върху котлона има джезве с вода, казах си аз и започнах да си го повтарям. Слизах и си го напомнях, тръгнах по тротоара и си го напомнях, влязох в супермаркета и си го напомнях, дори го казах на касиерката. На връщане си го повтарях из целия път, дори го разказах, на един блед и синкав старец с бял костюм и бяла шапка.
– Оставих джезвето върху котлона – обясних му аз – и слязох да купя кафе, понеже се е свършило. Сега трябва да си напомням за това, иначе водата ще изври, джезвето ще се стопи, накрая ще изгори и котлона.
– Трябва да внимаваме – отвърна колегиално синкавият старец. – на мен ми се е случвало.
Мъртвецът си беше мъртъв, по този въпрос не можеше да се спори. Водата вреше на дъното. Наложи се да долея. Приготвих гъсто кафе. Взех горещата чаша в ръката си и като се подвоумих къде да седна, предпочетох канапето. От канапето се откриваше най-добре цялата празна стена, виждаше се гвоздеят, на който снощи е висяла „Мраморната тераса“. Споменът за картината ми стори по-хубав от самата картина. Ами другите? Сега всички картини ми се струваха по-ценни от целия Лувър. Ето ги там, лежат в ъгъла, акуратно разкъсани – дори обединените сили на цялото ч вечество не могат да ги възстановят. Изгърмя огромен пътнически самолет, извърнах се и го видях да преминава. Кой му е дал право на него да лети над града? Нали си има коридор? Може би е повреден, помислих си аз, ей сега ще се забие в центъра на София, изтичах с чашата на терасата. Самолетът се спускаше спокойно по посоката на летището. Всичко беше спокойно, в горещия ден по пътищата лазеха автомобили, навсякъде въздухът гореше, само Витоша стоеше в безкрая, хладна, синкаво-зеленикава. На терасата имаше шезлонг, масичка, няколко описания. Върху масичката, в широка плитка чиния, лежаха два посърнали резена от диня. Какво търсеше тази диня тук? Да, бе – Ванда, вчера, докато ме е чакала. Там е лятната кушетка. На терасата има всички условия за приятен живот, за това е създадена тя от архитекта. Но кога се задържам аз тук, ще ми остане ли време да прекарам поне един час сред тези удобни предмети? За какво съм блъскал, за чий дявол съм създал толкова фалшиви произведения, та съм пренебрегнал замисъл като газелата с леопардите? Нали за този дом, за тази удобна тераса с изглед към планината? Защо не стоя на терасата, защо съм брадясъл, а ръцете ми треперят от умора? Да се умъртви един човек е наистина уморително, налага се да удряш дълго, да упорстваш.
Няма ги. Не остана нито една. Аз съм свободен.
Ах, как завиждам на обикновените хора, които работят по осем часа на ден. Копнея за живот в рамка, за стереотипи. Знаеш какво си, знаеш си мястото и възможностите. А сега? Посредствеността е бедствие. Посредствен чиновник, посредствен работник… посредствен художник? Рано или късно, човек излиза на една гладка платформа, сам, петно върху терасата, пред погледа на света.
Вън е невъзможно да се живее, топлият въздух пари лицето. Поглеждам спаружените резени от динята и се промъквам към кухнята, при хладилника.
На един дъх изпих цяла кока-кола, отворих втора бутилка и напълних чашата си. С пълна чаша в ръка се запътих към канапето. Едва като седнах, забелязах, че мъртвият се е извърнал по лице. Приклекнах, вдигнах главата му и поднесих студеното искрящо питие към сухите му устни. Бавно, постепенно и все пак без прекъсване, Създателят изпи всичко.
Целия ден вървях из мансардата, мълчах, просто усещах как расте брадата ми. Неговата също растеше. Вечерта се промъкна бавно, стъмни се, градът влезе естествено в лятната нощ. Продължавах да вървя из мансардата, а телефонът звънеше ли звънеше.
Когато стана полунощ и когато минаха още два часа, много кротко си помислих, че най-после е настъпило времето за пренасяне на трупове. Вдигнах го на канапето, поставих го в седнало ложение и се замислих. После се наведох, преметнах го през рамо и тръгнах.
Когато отключих вратата на колата, до мен спря такси. От таксито слезе Дора. Въпреки всичко, не можа да извика. Погледнах я тъжно и натиках мъртвия върху задната седалка.

27.
В три часа без нещо отворих портата, вмъкнах колата в двора, слязох, затворих портата, измъкнах мъртвеца и го затътрих към вилата.
Нещо необикновено привлече вниманието ми в тъмнината. Оставих трупа пред стълбището и се запътих към плодните дървета. Върху неполиваната засъхваща трева, тук, там, оттатък, и чак до запустелия пародиен фонтан, между макетите на моите скулптурни творби, спяха пребити от умора мъже. Бяха съсипани, бяха срутени, разкървавени, бяха окъсани. Започнах да ги броя. Отне ми много време, но ги преброих – точно шейсет и един.

28.
Моят портрет, макар и недовършен както трябва, пренесох в мансардата. Предпочетох да го отдалеча от ръцете на злосторника. Изобщо, реших да му отнема картините малко преди тяхната пълна „восъчна зрелост“. Втората версия на „Мраморната тераса“ започна да се натрупва върху платно с размери деветдесет и три, на сто и трийсет и два сантиметра – малко по-голяма от първата версия. Безсмислено е да споменавам още сега, че Създателят работеше мълчаливо и убийствено бавно. Вече не си говорехме, разменяхме си само най-необходимите думи. Понякога мълчахме по три или четири дни. Присъствах плътно в съзиждането, мога да кажа спокойно дори, че участвах. Знаех с абсолютна точност къде какво петно ще бъде нанесено, предугаждах и тоновете, примесите на боите. Длъжен съм да ви кажа, че ако имах тази воля и този копнеж още някога, в младостта си, ако си бях създал навика да гладувам и изгарям пред платното в продължение на толкова много дни, сега едва ли бих висял като просяк в бившата таткова спалня, за да отмъкна безумното страстно горене на колегата си. Напоследък много често ми се струваше, че не той, а аз движа четката, а един ден не знам каква сила ме възспря да не му я отнема и му покажа как да се измъкне от ребуса на колорита. Двамата се хранехме рядко, дори не мислехме, че можем да се преоблечем, косите растяха надолу, брадите лудееха, стърчаха ноктите на ръцете, краката, очите ни се оттеглиха дълбоко в очните кухини, но пулсираха с налудничавата загадъчност на победителя.
Забравих да спомена, че преди да пораснат ноктите ни, показах портрета на някои близки; между тях, разбира се, и Живописеца.
– Знаеш ли – каза Живописеца – вече не ми остава нищо друго, освен да се прибера горе и да драсна кибрита на моите.
Мълвата нарече картината лаконично и както трябваше да се очаква „Автопортрет“. Не възразих, нямах намерение да влизам разправии по този въпрос – някакси непренудено ли да го кажем, закономерно ли, замълчах. Заявих, разбира се, че платното е недовършено, ала никой не обърна внимание на това. Останал насаме с картината, един ден я наблюдавах три часа наред, възприех цялата натрупана в нея енергия, а накрая прошепнах сам на себе си: Добър е, не си го направил лошо този автопортрет. Но всъщност какво съм нарисувал?
– Създателю – обърнах се към „колегата“, когато се върнах във вилата – всъщност какво сме нарисували ние с теб? Оня на платното съм аз, но като се вгледам, разбирам, колко много не съм аз, и тъй като не съм толкоз глупав, съзнавам, че представлявам онова, което бих искал да бъда. Не възразявам, разрешам ти да ме интерпретираш както си щеш – настоявам само да ми кажеш още много ли ще ме обидиш, ако ти позволя да го завършиш1? – Мълчание.. – Кажи, какво сме нарисували?
Продължаваше да мълчи, не отрони и дума за отговор, съсредоточено рисуваше. Но следобед, когато поседнахме да пием кафе, погледна ме над чашата си и рече:
– Понякога ми се струва, а може би си е така, че суетата е по-могъща дори от инстинкта за самосъхранение.

29.
Завърналата се човешка група се настани отново в атилието и заживя по най-тихия от тихите начини. Постепенно момчетата се изкъпаха, изпраха се и се позакърпиха. Дадох нови пари, закупих нови сандали. За пет дни очите възвърнаха блясъка си. Животът започна уж така както си е бил, а колко много се лъжех? На хората им липсваше самочувствие. Те и по-рано не можеха да се похвалят кой знае колко с този лукс, но сега състоянието им сякаш се влоши. Момчетата знаеха, че са станали излишни, усещаха, че в нашия дом се върши нещо извънредно, долавяха присъствието на някаква разрушителна сила, на която трябваше да се подчинят не само те, но и ние със Създателя. Робите разбираха, че всъщност не представляват нищо. Защо се бяха завърнали? Питай кучето защо се връща при господаря си. Само че аз не мога и да допусна куче да се върне чак от сто километра. Как са преминали това разстояние без да ги усети някой? Кога са пътували? Какви хитрости са прилагали? Пълна тайна. Можех да започна разпит, разбира се, да задам стотина въпроса, все някак ми се откриваше възможност да се докопам до някоя следичка, но оставаше ли време за това? Нещо повече – не ме интересуваше. Всецяло, без остатък и до забрава, бях погълнат само от един човек – този, който създаваше новото издание на „Мраморната тераса“ и натрупваше наследство за бъдещите поколения. Другите шейсет и един човека бяха „останалите“, те не можеха вече да послужат за нищо, дори за публика.
Постоянните хвалби към мен неизбежно вършеха своето. Усетих нектара на уважението и ако щете – преклонението. Хладен досега към подобни атрибути, вече признавах, че не е чак толкоз оскърбително да те хвалят и да ти оказват почит. Официално се мълчеше, разбира се, но мълвата за мен се носеше от уста на уста, просто усещах триумфалния й характер.
Но тъй като разговарям искрено с вас, още в тази минута искам да ви убедя и да ми повярвате, че не тези бяха истинските подбуди да се вкопча за Създателя, та чак да пренебрегна другите шейсет. Аз се бях надигнал вече на колене, позован не от обикновената, а от по-висша суета. Не мимолетните придобивки ме викаха, тресеше ме страшната мъчителна треска, че имам възможност да остана и след като умра. Приближавах се към възможността да извикам на хората: Да ви видя сега какво ще кажете!
В стремежа ми имаше нещо стихийно; то стоеше над дребнавостта, пътят му минаваше през мъката, през пожара на терзанията, заради него бях пратил по дяволите дори такива сладки сладострастни биологични скулптури като Дора, Неди и Ванда. Трите бяха различни; различни форми, устни, темперамент, топлина; телата им излъчваха различни изотопи. Затворен между четири стени с която и да е от тях, аз можех да убивам голям дял от самотата, да се присмея на скуката. Но запокитих и трите, скалпирах ги по най-безжалостен начин, прегазих и любовта си. И то за какво? Да речем, че за нещо свързано с пари? Макар че и парите вече се стопяваха. От незнам колко време само харчех, не припечелвах нищичко, прахосвах, без да си давам сметка за бъдещето. В това отношение бъдещето никак не ме вълнуваше.
Вълнуваше ме само едно – създаването.

30.
Един ден в началото на есента, когато наближаваше времето да узрее „Мраморната тераса“, погледът ми попадна върху шейсетте и мълниеносно ме порази най-налудничавата идея. По смелост тази идея надминаваше дори затриването на такава хубава любов, започнала на мансардата и разцъфтяла по невероятен за възрастта ми начин във Венеция. Видът на моите хора беше натрапчиво жалък не само заради обстоятелството, че преживяхме в глад цели два месеца. Аз също представлявах подобен на тях мършав червей, но лицето ми беше друго, погледът ми – както и погледът на Създателя – излъчваше сладостно вътрешно горене, често пъти наричано щастие. Ония бяха направо за окайване, от тях дъхтеше на мухлясала пустош; те бездействуваха, обезсилени от четката на Създателя. Макар и тълпа, подарените ми някога от някого хора, усещаха респекта на „терасата״, недостижимият бряг, който обезмисля пеенето им, театъра им, дори гледането на телевизия. Не само аз, те самите знаеха за себе си, че са излишни, че са били само множеството, торът, върху който е израстнал въоръженият с четката бог. Вече не желаех да ги виждам, да ги чувам – досаждаха ми, оскверняваха вълшебната обител на твореца.
Двамата фашисти все още се стремяха към известна дистанция. Забелязвах тази подробност отдавна и се усмихвах; просто съзнавах, че това си беше единственият техен талант – да чувствуват превъзходството си над останалите. И да чакат часа си. Каква беше тази необяснима, тази дяволски тайнствена надежда у тях, все още не мога да си обясня. Но щом дойде денят, за който ви споменах, това ме порази.
Лежаха под розовите вече ябълки и вероятно си мислеха за нещо лошо, присъщо на хората с подобен манталитет. Не знам, може би си казваха: Ах, ако не беше това леке с четката, ако не беше изобщо това предизвикано от изкуството забавление, тук можеше да се марширува и да се развие малко по-особена дейност.
Приближих се, но те не трепнаха, не очакваха да им обърна внимание. Така си минавах изобщо край тях. Този път спрях под дървото. Лицата им се обърнаха към мен. Приклекнах, откъснах тревичка и я пъхнах в устата си. Съживих ги още с началните думи. В края на разговора очите им се изпълниха с блясък. Можем и да не сравняваме този блясък с творческата радост, която бликаше в очите на Създателя, но трябва да ви кажа, че поне я наподобяваше.
Не ми остана нищо друго, освен да се отдалеча.
Няколко минути след това фашистите обиколиха двора, насъбраха момчетата и след известни обяснения, тъй като заповедите засега не вървяха, успяха да ги подредят. От прозореца на вилата забелязах, че това подреждане от своя страна предизвика оживление сред тълпата, лумна някаква надежда…
Божичко, колко дни откакто не бях сядал зад волана. За да не направи впечатление, обиколих няколко магазина. Върху седалките до мен и зад мен натрупах двайсет хляба, стотина консерви, сто килограма домати и други зеленчуци. Не успях да учудя никого с количеството на покупките, но поразих всички по пътя си със своята външност. На една от опашките усетих как някой се накланя да ме помирише.
Момчетата се понахраниха и живнаха; диктаторски настроената двойка пипаше умело – копачите и лопатите се появиха на третия ден от раздаването на хляба. В мазето на вилата намерих всичко на всичко три кирки и четири лопати. Можеше да се започне. По-късно закупих още пет кирки и две лопати. Работата потръгна, разголените тела на викингите заблестяха от пот. От тях се искаше нещо съвсем простичко – да изкопаят десетина ями. Избирах внимателно петната на изкопите, пръснах ги отдалечени един от друг, но без да спазвам някакъв принцип. Почувствували веднъж вниманието ми, робите показаха на какво са способни, превърнаха се в хора с мека човешка топлина, задишаха сякаш по-леко, по-ритмично – не мислете че казаното за труда е празнословица, трудът е велико нещо. Може би копаещите и изхвърлящите пръстта подозираха в цялата тази работа само един обикновен господарски трик, може би те допускаха, че с копането запълва само времето им. По всичко изглеждаше, че работата отива наа В градината зейнаха дванайсет трапа, издигнаха се дванайсет купчини мека пръст.
Сега?
Сега – нищо, отвърнах на фашистите, оставете копачите в мазето.
Е как, няма ли да продължим?
Да продължим ли? Какво да продължим?
Как какво, така ли ще оставим ямите?
Погледнах ги много внимателно, помъчих се да проникна както в смисъла на думите, така и в лицата им. Май че намекваха за нещо? Или си говореха просто така?
Разнежените от внезапното ми внимание мъже, обаче, започнаха да проявяват дейност, която се отличаваше слабо от глезенето Пуснаха телевизора, запяха, възстановиха някои от театралните си постановки, посегнаха към времето ми. А на мен времето ми трябваше за друго, всъщност аз не бях никакъв господар, а окаяник, който се присламчва към изграждането на едно съвършенство. Исках да бъда там непрекъснато, зловещо, да създавам със Създателя, да попреча на евентуалното му хрумване за надмощие. Как можеше да се изрази то – с рязко накъсване на платното. Дока блуждаех в подобни неврастенични, направо налудничави подозрения, момчетата ме подканваха да слушам песента на Лорелай.
Не мислете че взех решението лесно, но и състоянието в което се намирах не ми позволяваше да пролея много сълзи. Една вечер повиках фашистите и им заповядах да действуват по измисления не от тях, а от мен начин.

31.
Робите спяха винаги сладко, сънят при тях се раждаше от дълбочината на безупречната им нравственост, на чистата им съвест. Бяха здрави, цветущи хора, за тях нощта бе определена само за спане. Наблюдавал съм ги и тези наблюдения породиха у мен предположението, че нощем постелята им разкриваше нови светове и много по-различен живот от този, който водеха наяве. Може би в сънищата си херкулесовците дружеха с богини, яздеха жребци, побеждаваха в битки, или управляваха ветроходи. Никой никога дори не направи и опит да ми разкаже нещо от тези цветни приключения, за някои от тях можех да гадая само по чаршафите. Всъщност какво ли знаех за битието им от времето преди да се превърнат в моя собственост?
Знакът трябваше да бъде подаден от мен. Това се случи в определените за подобни деяния часове, след полунощ. Събудих се,, повъртях се в леглото, поплаках и се помъчих да заспя. Не можех, изгълтах две таблетки без успех. Нямаше как, надигнах се и се затътрих към ателието. Отворих вратата. Както винаги лампата светеше. Разказал съм ви как лежаха. Огромното помещние ги побираше всичките – трийсет и една постели към прозорците и толкова към стената, шейсет и една постели бяха заети, една зееше свободна – постелята на Създателя. Фашистите лежа в единия от ъглите, в дъното. Тръгнах по пътеката. Вървях между ходилата на мъжагите. Къде ли бродеха сега героите? Някои навярно се дуелираха, други слизаха на морското дъно при неизвестни съкровища, трети яздеха делфини, четвърти целуваха жени, избавяха ги от плен, изтръгваха ги от ръцете на злодеи и се превръщаха в прекалено усърдни любовници. Каква неизчерпаема мъжка красота се простираше от двете ми страни! Трудно ги събудих: макар и да очакваха този момент, фашистите не можаха дълго време да се приземят. Като се убедих, че са изтрезнели съвсем, минах обратно между краката на робите си и отидох в градината.
Не чаках кой знае колко. Фашистите излязоха от вилата, откриха силуета ми между дърветата и се приближиха. Между тях вървеше първият от обречените – още сънен, недоумяващ. Двама го хванаха бързо, но той измъкна рефлекс и заби лакти в ребрата им. Това означаваше, че всичко можеше да се усложни и превърне в бъркотия. Затова бях там. Дадох знак на фашистите да се от странят и с няколко думи обясних на жертвата, че трябва да се предаде, искам го аз, господарят. Добре, съгласи се жертвата, готов съм. Фашистите поставиха ръце около шията му. Когато го удушиха, забелязах, че двамата бяха леко запотени.
Колко… ще успеем… за тази нощ?
Десет, отвърна единият от фашистите.
Невъзможно, почти изстенах аз, най-много пет.
Тръгнах подир тях. Те отнесоха мъртвия до най-близката яма и го хвърлиха на дъното. Запътиха се обратно към вилата, но пресякох пътя им.
Няма нужда, рече единият от фашистите, после – наведнъж.
Не, рекох аз.
Те се върнаха, награбиха лопатите и покриха трупа с черна зема. Така исках, всяка от жертвите да бъде обградена отвсякде с пръст. Тук му е мястото да ви кажа, че фашистите бяха предложили да ликвидират хората с чук, чрез удар по тила, но се възпротивих, не исках да се пролива кръв и предложих този по-хуманен начин. Недостатъкът на предложения от мене начин, обаче, се състоеше в това, че трябваше да пристьствувам на всяка екзекуция.

32.
„Мраморната тераса“ се раждаше отново, изпод възмъжалата ръка на омьдрял майстор. Тъй като присъствувах неотклонно на създаването й, почти не бях в състояние да преценя готова ли или не. Последните няколко дни се изпълниха с особено напрежение и вниманието ми се изостри. Каквото и да ставаше, при всички случаи, налагаше се да улуча оптималния или почти оптимален момент. За да присвоя платното. Навикнал да рисува в мое при съствие – на него изобщо какво ли можеше да му пречи – Създателят наистина не ми обръщаше внимание. Но трябваше ли да се доверя докрай на спокойните му движения или пък на лицето му, то в някои случаи ме вълнуваше със своята непроницаемост?
И все пак той се издаде.
Един следобед, малко преди кафето, докато го приготвях, Създателят измъкнал рамка с чисто платно и я поставил настрана от статива. Може би е разчитал на моята занемарена наблюдателност, но явно се е излъгал – нямаше възможност да не забележа тъкмо новото платно, то ме удари в очите веднага, като внесох кафетата. Направих се на разсеян, гледах само „терасата“, вече напълно готова. Сега стани от своя страна непроницаем, рекох си, по-непроницаем от него. И наистина, трябваше да издържа десетина часа, десет часа са нищо за изтренирания ми вече opгaнизъм. Бях се научил да не ям, търпеливо да будувам край статива; дори се научих да рисувам. Чувствувах увереността, че ако хвана четката, ще сторя чудеса. Взирайки се с новия си поглед в картината, откривах по-лесно различията с предишната версия, преди всичко – единственото живо същество. Докато в старата картина то май наподобяваше котенце, сега можеше да събуди повече съмнение; предположението, че имаме работа с неопределено мило животинче, в което се е вселил демон, не подлежеше на разискване. Разсъждавах за животинчето, пиех кафето си. Създателят не подозираше, че е в полето на вниманието ми. Наблюдаваше новото чисто платно, направо проникваше в него; разполагаше, проектираше. Големите му нокти се бяха изпочупили. Както и моите.
Какво ли е намислил той? Не се и опитвам да предположа – по всяка вероятност ще повтори някой от предишните си сюжети. Да гадая ли? Какво значение? Важното засега е да отмъкна „терасата“. Да, този път „Мраморната тераса“ предизвикваше малко нещо ужас. Освен тъгата, освен унижението, което може да почувствува човек за себе си, като я гледа, сега – и малко ужас. Ах, колко много ми трябва и предишната версия; ах, как ми е необходима! Всички унищожени платна ми липсват. Бяха тъжни, наистина, но бяха и леки – плодове на ведър, подвижен човек, докато новите картини бавно и настъпателно навлизат в необяснимия засега свят на ужаса. Горкото котенце, защо му трябва на него да бъде и демон?
– Така е със всеки, който носи душа – обади се Създателят и ме стресна.

33.
Не обичам романи с къси глави, а моята изповед заприличва май на нещо такова и ме е яд, но какво да сторя, смятам че по този начин ще разкажа най-интригуващо събитията; пък и аз нямам кой знае колко време, страхувам се да не бъда прекъснат от най-непредвидени обстоятелства.
До момента, в който усетих, че трябва да грабна и отнеса творбата, а оня каза: това е със всеки, който носи душа, бяха ликвидирали двайсет човека. През нощта станах още в полунощ, дочаках два часът. Открехнах вратата на татковата спалня, уверих се, че създателя спи. През отворения прозорец хлуеше хлад, но той спеше гол, одеялото висеше през леглото. Тялото му беше бяло – нямаше време да го пече на слънце като другите – ребрата му стърчаха натуралистично, както и коленете, мъжката му издълженост висеше трагично настрана и надолу. Гладен и окльощавял, като мен. У този човек сякаш бяха останали само стихийните творчески намерения, бесният му устрем да създава, а после и да руши. Защо руши? Оставих лампата му да свети и минах в общата спалня, местата на погребаните зееха празни, в редиците постелите им приличаха на потрошени клавиши на пиано. Ликвидаторите не караха наред, не спазваха никаква система, отвежда към градината безразборно, на късмет. Представяте ли си какво чувствуваха живите всеки ден, представяте ли си напрежението им? Лесно ли е всяка нощ да чакаш реда си? Не вярвам. Но живите спяха, невероятно, но спяха, очакваха и спяха. Що за нервна система, що за философия? След като мислих дълго по този въпрос, дойдох до заключението, че хората умираха примирено, без да губят психическото си равновесие, защото знаеха, че ми доставя удоволствие. Това ме влудяваше. Но продължавах да убивам, ямите се пълнеха; малко трупове, малко пръст, още трупове, още пръст – горе се образуваха купчинки. Това не пречеше, никой не нарушаваше удушваческата идилия, бяхме далеч от хората…
Удушвачите се събудиха трудно, беше преди обикновеното им работно време. Въпреки туй, захванаха се усърдно с задачата макар и сънливо. Срещата ми с обречените ставаше винаги пред определения им трап. Нямаха основание да се оплакват, процедурата се извършваше в красива лунна обстановка. И винаги падаха по няколко листа. Помня един от случаите – пожълтял вишнев лист кацна върху главата на жертвата, и представете си, остана там, дори когато хвърлихме тялото. Листът беше последното нещо, което изчезна под пръстта.
Тази нощ между петимата осъдени се оказа и мимьт от етюда с линчуването. Казах му, че искам да умре, а той ми благодари с гореща интонация в гласа, после клекна и целуна коляното ми. Наистина, що за хора, що за инстинкти, как да си обясня възпитанието им, чувствата им? Смутих се, промърморих нещо, но линчуваният от пиесата не го чу, беше зает да изразява благодарността си. Покрихме и него с пръст. Преди да се отстраним от ямата обаче единият от фашистите извика нещо. Нямаше нужда да питам, стана ми ясно веднага, виждаше се в лунната светлина как пръстта се надига; после се размърда енергично. Без да губят време фашистите скочиха в ямата, изровиха главата на жертвата и я доудушиха. Що за глагол – д о у д у ш а в а м, интересен глагол.
Определените за днес минаха по реда си. Въведох палачите в стаята си, дадох им по един сухар. Единствени те се хранеха между нас, само на тях предоставях запасите си. Работата им не беше от най-леките – удушавай, хвърляй в ямата, събаряй пръст с лопатата, а накрая – трупай чернозема на купчини. Както винаги, изяждаха сухарите при мен, челюстите им работеха яко, съществуваше опасност шумът от хрускането да събуди спящите. Бях в особено настроение и поисках да знам, съгласни ли са когато свършим тук, да продължим делото си навън. Както заповяте, отвърнаха те. Добре де, съгласни ли сте да ви поставям в някой тъмен ъгъл в града, да душите самотни минувачи? Разбира се. Ами ако ви заповядам да удушите мен? Стига да сте заповядали, отвърнаха те. Посегнах инстинктивно към шията си. Лека нощ, рекох аз. Прибраха се да спят. Легнаха най-спокойно между бъдещите си жертви, прозяваха се и уморено затвориха очи.
Когато оставих лампата в спалнята на татко да свети, npoявих известна предвидливост. Нямаше нужда да я паля сега, да дразня тепърва ретината на очите му. Не загасих лампата и като излязох от спалнята. Сам във вилата, като привидение в часът привиденията, тихо се изплъзнах навън. Луната освети един изящен дух, който отнася картина. Ама те си съществуваха тези неща, другите: луна, дървета, небе; щурците също съществуват, съществуват и жълтите дюли между клоните, може би съществува и мъхът, който ги обвива; боже мой, светът продължава да стои на мястото си, земята се върти. От сега нататък, обаче, земята носи шеметно из вселената още две големи картини, моя собственост, нарисувани от моята ръка, когато умра ще влязат в моя музей, при другите платна, които ще нарисувам тепърва.
Уморих се да ги убеждавам, че не аз, че друг ги е нарисувал, не повярваха – тогава бъдете заблудени докрай, говорете за мен, гадайте и разгадавайте как е възможно, а аз ще ви удрям с шедьоврите си по главите и ще ви повтарям, че човекът, какъвто и да е той, рано или късно излиза на една тераса. Чак тогава може да се допусне някое предположение за него.
Слава богу, автомобилът, както и асансьорът, побраха картината, аз отключих и я внесох в хола на мансардата. Побързах д я закача на стената, до „Автопортрет“. Двечки висяха там! Утре започвам третата, ще ми станат три, после четири, пет… Бъде те спокойни, ще съумея да прекъсна производството навреме, преди да прекаля с броя. Чудесен съм, рисувам удивително. Автопортретът ме изненада, дълго време не бях го виждал и сега стоя пред него, така както бих стоял пред Леонардо. Не мога да откъсна погледа си, сядам на канапето, гледам, щастлив съм, боже мой, колко съм щастлив, ама то щастието било чудесно нещо, не описуемо. И защо разправят, че не съществува, някои глупаци непрекъснато повтарят, че го няма, разпространяват легенди за неговата илюзорност. Ето, щастлив съм, седя на канапето и съм щастлив. Не съм ял от месеци, не съм пил, от мене се разнася воня, а съм щастлив. Нямало щастие!…
Призори, преди да се съмне, за да не дам възможност на разни хора да ме видят такъв, успях да се откъсна от картините.
– Какво става, вие ли сте? Познах ви само по колата.
– Работя – рекох аз – затворил съм се и работя както луд.
– До горе ли?
– До горе.
Бензинджията прибра парите и ми пожела всичко хубаво, но само прекалено високият бакшиш му попречи да се впусне в допълнителни, при това не много безопасни, подозрения.
Разсъмването се задаваше. Успях да го изпреваря, прибрах и залостих портата. Хората, жените, виното – всичко остана зад оградата. Излязох от колата и се запътих към татковата спалня. Новото платно бе кацнало на статива. Първите няколко четки бя оставили следи върху него. Оттеглих се в кухнята, напълних джезвето с вода и го поставих върху котлона. Сипах бразилски зърна в кафемелачката, натиснах бутона и едва сега дойдох малко нещо на себе си; грубият шум ме пооправи и сякаш ми напомни, че почва нов ден. По-късно ме дооправи и кафето. Създателят явно ме чакаше. На него му се рисуваше, но ме чакаше. Какво, не можеш май без мен! Призна си. Така ти се пада. Започнахме да пием. Загледах се в платното. Нищо не беше ясно, там нямаше истински знак за бъдещата творба. Линчуването с камъни ли ще рисуваме? – запитах аз. Този път беше негов ред да се изненада. Не отвърна, но откъсна чашката от устата си. По брадата му потекоха две капчици от кафето. Капчиците се свличаха дълго, брадата беше дълга като моята, само че руса. А моята какво – бяла. На този човек му предстоеше да ме надживее.

34.
В последната яма тръшнахме само четирима души, а капацитетът й отговаряше за повече, тя беше по-дълбока от другите единайсет. Оставихме я да зее гостоприемно. Палачите дори не помислиха да питат, знаеха си, че празното пространство е за тях, но се чудеха какво още чакам. Не проумяваха как ще осъществим манипулацията – колкото и да обмисляха, достигаха до заключението, че не могат да се удушат взаимно, все един ще остане. Може би разчитам на любимеца си – рисуващото копеле, заради което се разви тази гробокопаческа илиада? Като добри авторитаристи, те го мразеха с естествената си омраза към хората на изкуството.
Без такива, рекоха те, само така не, никой от нас не иска да умира от ръката на този лигльо.
Спокойно, отвърнах аз.
Ако ни уважавате поне малко, поне заради работата, която свършихме.
Заповядах им да заживеят със сигурност за утрешния ден. Прибраха се горе – единствени обитатели на цялото ателие. Лицата им помръкнаха. Останали без творчество, ръцете им увиснах като излишни.

35.
Вилата потъна в запустение, никой дори не допускаше, че трябва да се почиства. Можех да сторя нещо, разбира се, достатъчно беше да заповядам на фашистите, веднага щяха да се заловят за работа. Но махнах с ръка. Те лежаха и денем и нощем, ставаха само за да слязат до градината, там изяждаха по някоя ябълка и отново се връщаха горе, лягаха в огромното помещение, заглеждаха се в тавана. Ние с моя човек пиехме кафета и рисувахме. Вървеше бавно, направи ми впечатление, че Създателя промени нещо темпото на работа, в някои дни дори не вземаше палитрата, или ако я вземаше, приближаваше се до статива, замисляше се, а след туй, вместо да почне, отиваше при разтворения албум на Ван Гог. Едната му ръка прелистваше репродукциите, другата стискаше четката – Създателя имаше вид на плагиатор, който ей сега ще започне да преписва, което, заклевам ви се, не беше така. Неговото майсторство не се допираше никъде до каквото и да е подражание, той стоеше самотен – майстор сред майсторите, чудесен, самият той неповторим. Искам да видя тези неща в действителност, каза той неочаквано, не можем ли да заминем? Не можем, казах, ти не можеш никога да прекрачиш границата, не можеш да зърнеш нито една галерия по света, разбери, ти си никой.
– Защо? – поиска да знае той.
– Нямаш документи.
– Какво като нямам?
– Без документи ти си никой.
– Не съм никой.
– А кой си?
– Не съм никой.
Картината, която трябваше да ни разкаже нещо за пребития с камъни човек, упорито се съпротивляваше, защото художникът се беше замислил отново и отново си задаваше въпроси, пак търсеше най-мъдрия пробив. Върху платното зееха „дупки“, все още се виждаха петната на грунта. В мъглата на основните тонове се показваха няколко от лицата на преследвачите. По тези лица можех веднага да разбера какво зловещо величие се ражда; тръпнех от очакване, но можех ли да направя нещо срещу твърдоглавеца, който баш сега зяпаше репродуцираните отпечатъци? Реших че трябва само да чакам, поне след туй ще последва щурм. Ах, колко бързах да поставя третата до другите две!’
Паднаха ранни есенни дъждове, бурените в двора се обновиха, пропълзяха по гумите на колата. До хранилището на сухарите припнаха мравешки кервани. Отиващите подскачаха леко, тези по обратния път тътреха огромни трохи; всяка мравка се нагърбваше с несъразмерим за ръста й товар. Но като ги наблюдавах, заключавах, че така или иначе, мравешките работи вървят добре. Всяка мравка лъщеше, струваше ми се, че тези упорити насекоми са направени от синкаво-черна стомана.
Дебел слой прах покриваше цялата вътрешност на сградата. Всички съдове се търкаляха немити, можех да ги срещна по необичайни за тях места, мивките бяха изчезнали под купищата на чашите. С чашите, разбира се, пиехме кафе и всички бяха мръсни до една, нищо не миехме, никога, повтаряхме и потретвахме, утайките по дъното набъбваха, но ние не обръщахме внимание на тези подробности. Помня, че веднъж в ръката ми попадна висока чаша за уиски – половината от нея бе пълна с кафеена утайка. Не посегнах към друга; налях си в нея. Бършех едно единствеа нещо – прозорците на татковата спалня, осигурявах на Създателя светлина.
– Все пак, не можем ли някакси?
– Не можем – отвърнах аз – за да минеш през границата трябва да покажеш паспорт.
Той прелисти последната страница от албума на холандеца посегна към Гоген.
– Сигурен съм, че ще мина.
– Без?
– Просто ще премина границата.
Настръхнах, спомних си завръщането на групата у дома – тя беше прекосила голямото разстояние без да има зрителна представа за пътя. И още по-учудващото – без да бъде видяна от някого.
– Слушай, можеш ли да ми кажеш как се върнаха те?
– С вървене.
– По непознати места? Сигурен съм, че са странели от пътищата.
– Това е толкоз просто… Заведи ме някъде – може Париж, може Лондон… Моля ти се.
– Добре, ще помисля. – Лицето му просветля. – Сега рисувай.
Поне в близките няколко дни можех да бъда спокоен за новата картина, нямаше вероятност да я скъса в началото. Това ме освобождаваше от постоянния надзор. Тръгнах из двора, протягах се срещу сладкото есенно слънце, зяпах небето, радвах се на катерещите се по въжето кабинки към Копитото, подсвирнах на катеричките. И разсъждавах, разбира се: човекът беше потеглил към Париж.

36.
Най-после линчуваният се появи. Очаквах повече летящи камъни, но край него профуча само един. Между прототипа и нарисувания нямаше нищо общо; нарисуваният – да го наречем условно така – носеше външните черти на съвременния човек, идеше направо от ежедневието. Това ми се видя твърде евтино; според разбиранията ми, Създателят за първи път грееше. Последваха два дни на абсолютен застой. Художникът висеше пред картината, гризеше душата си и се изтезаваше. Накрая заплака. Изживявахме тежки моменти. Някои от тях ме влудяваха, не можех да ги понеса. Излизах в двора между бурените, но ласкавият ден ми се виждаше черен и се връщах при мъката си. Ако някой можеше да ми се довери за съвет, незабавно бих му препоръчал да прибегне към персонаж от минали епохи. Но смея ли да се обадя? И тъй като на втория ден подир обед разбрах колко е трудно да се удържа, избягах навън, заритах бурените и се вмъкнах в колата. В теснината между волана и седалката гледах безчувственото табло с вградените уреди, взирах се в спидометъра и се питах: всъщност кой е робът, той или аз?
– Изтрих го – обади се Създателя – премахнах го, така реших.
Като ми съобщи това наведен към колата, през стъклото, Създателя на свой ред тръгна из двора, досущ като мен, дори ми се стори че подсвирна на катеричките. Тържествувах. Какво да сторя, кажете – радвах се, премалявах от удоволствие, че успях да спася творческата си чест, че в този дяволски кръг все пак успях да се докажа, да запазя последната частица от самочувствието си. Използувам повода, за да се изповядам: напоследък започнах да долавям как у мен се самозараждат някакви неизвестни, смътно доловими между хаотичните чувства и мисли, сили. И най странното ли, да го наречем, смешното ли – щеше ми се да грабна четката и да се скрия в моята стая..
Той отвори дясната врата и седна до мен. Мълчеше. Нямах никакво намерение да проговоря пръв, ставах все по-хитър, нещо ми подсказваше, че ако държа да господствам над Създателя, трябва да говоря по-малко. Неговото мълчание беше естествено; той сякаш ми заявяваше, че двама души могат да дружат продължително без да си говорят, че хората трябва да си говорят само когато имат да си кажат нещо важно, а пък ако е нужно да бъдем откровени докрай – истинският създател си е винаги самотен и мълчалив, особено когато се намира в компанията на друг създател.
– Трийсет и пет години – прошепна той – часове и дни хвърлени на вятъра. Поне двайсет години от тях можех да рисувам. Когато човек разбере, че у м е е, той вече не принадлежи на себе си, време му е да се затвори. Но къде е истината, кажете отново премина на Ви – нали трябва да се изпитат и другите неща? Завиждам им на тия от албумите, ами че те са си позволявали доста, а някои са били едва ли не глупаци, рисували са леко, без капчица страдание.
Мълчание.
Излязох от колата и се качих в кухнята. Измих две автентични чаши за кафе, напълних ги и ги понесох. Хрумна ми нещо, върнах се, намерих чинийките, които им се полагаха, и тръгнах надолу. Създателят ме видя как се приближавам с подносите, но това май не му направи впечатление. Така поднесено кафето, обаче, ми се стори по-ароматично. Чаках да чуя коментар по този случай, може и шега, вече очаквах да се случат и подобни неща, но Създателя пое безмълвно чинийката си. Пиехме черната течност и гледахме пред себе си. Малко подробности се виждаха от тук – преди всичко вратата на гаража, затворила вътре микробусчето, виждаше се кухненския прозорец на вилата, два бора, няколко овощни дървета, небе, прорязвано от електрически проводници.
Имах усещането, че се намираме в дупка под земята, или в дълбочината на живота, в тишината на някакво загадъчно подмолие, където готвим атентат срещу света. Изживях един от малкото моменти на щастие сред привидния покой, усещах как под сетива ми пъплят тръпки на нещо бъдно, нещо което няма да изглежда толкоз зле.
Здрачът си дойде както винаги, замрежи въздуха, между бурените мина фазан, грациозните му движения раздвижиха измислените цветове на перата му. Фашистите се появиха под дърветата и с върнаха с по една ябълка. Продължаваше да тъмнее, под борове тъмнината се сгъсти най-напред, там се вмъкна и фазанът. Между клоните на широколистните дървета тъмнината все още се колебаеше. Небето се предаде накрая, изчезна почти всичко. В чашите се потайваше по глътка. Не бързахме. От много щастие ли, от какво – взех че включих радиото. Създателя побърза да го изключи преди да му чуем гласа. Имаше ли смисъл да се обидя? Никакъв смисъл. Както не биваше да се наежвам срещу това, че партньорът ми отново изчезваше в собствените си ловни полета. Като помълчахме още един или два часа, изпихме последната капка от чашите и се прибрахме да спим.
Повъртах се доста в леглото, но все пак заспах; чувствах, че съм здравата уморен. От къде се беше взела умората? На този, както и на останалите въпроси, породени в иначе щастливия и най-вече важен за мене ден, не можех да отговоря.
Събуди ме много нежен допир. Не бързах да отворя очи, стараех се да се уверя, че не сънувам. Някаква ръка галеше рамото ми – бавно, леко, сякаш влюбена в мен.
– Помогнете ми – чух да казва гласът. – Имам нужда от вас.
Отворих очи.
– Трябва да ги погребем.
Извърнах се към него.
– Току-що ги удуших – обясни Създателя – трябва да ги зарием.

37.
Фашистите лежаха с разгневени лица и тела в различни пози. Очите им издаваха учудване и питаха: какво стана, нали уж ние?… Ръката на единия бе счупена от тежестта на собствения му задник; как е попаднала под бедрото и какъв зор е видяла, няма да узнаем никога. Докато се е съпротивлявал на удушаването, вторият фашист се е извъртял мъчително, така че издъхнал с крака на възглавието. Две купчинки, това представляваха сега хората, които мечтаеха да властуват над групата; сами, мъртви в огромното ателие.
Пренесохме ги един по един. Туй стана много трудно, на и ми се спеше; тътрехме ги по стълбищата, а очите ми се затваряха. Заравянето, обаче, ме измъчи най-много, рохката някога пръст се беше слегнала от дъждовете. Покрихме ги криво-ляво и седнахме да починем до ямата. Щурците яростно разкъсваха тишината, усещах хлад, беше си направо студено, а ние запотени. Острата бистра нощ ме върна в детството, тогава прекарвахме до късно на верандата с татко и мама, татко ме лъжеше че щурците си бъбрят като хората, караше ме да се услушвам и понеже тогава непрекъснато настоявах да ми се разказват приказки, татко ме уверяваше, че ако слушам добре, ще доловя как щурците разказват Червената шапчица и Храбрия шивач. Една нощ се амбицирах много, вслушах се здравата и започнах да долавям приказките от въздуха, изтръгвах ги с неизменното си детско въображение. Тримата седяхме на верандата завити в шотландски одеяла и мълчахме в плетените столове, само мама се изправяше внимателно, за да прибере съдините от вечерята. Тя се стараеше да извърши всичко безшумно, но не успяваше, татко изсумтяваше без да се сърди – щурците са си щурци, но и съдините трябва да се измият.
– Действуваха ми на нервите – рече Създателят. – Не можех да ги понасям. Да не мислите, че не знаех защо стоят там?
Направо измръзвах. Станах и се отправих към вилата, по-точно към хладилника. От месеци не бях се докосвал до бутилка. Но нямаше, имаше само неотворена мастика, много студена, буквално ледена, кристалите в нея ми се сториха снежинки. Потърсих още веднъж някаква забравена водка – напразно; отворих мастиката, питие, което не харесвам. Изплакнах две чаши и налях.
– Вие сигурно си мислите, че не знам защо стояха в спалнята двамата, нали? И как си представяте туй, на мое място как бихте рисували, щом знаете, че някъде живеят двама палачи, сществуват само заради вас, хранят се и чакат часа!…
Подадох му чашата.
– Така ли се рисува, когато знаеш, че двама души се излежават и чакат да те ликвидират по заповед?
Вдигнах чашата към устата си.
– Рисувах и трупах ненавист, обмислях. Те спят дълбоко, ние изобщо спим дълбоко.
– Кои сте вие? Ще ми кажете ли най-после?
– Как, нима не знаете?
– Не, нищо не знам, искам да ми кажете. Дойдохте сякаш с въздуха.
– Глупости – от въздуха!
– Какво?
– Ужасно е да рисуваш и да те дебнат, не искам да ме дебнат, искам да рисувам. Да живея. Искам да живея, за да рисувам, да живея много, а не колкото искате вие.
– Откъде се взехте, ще кажете ли?
– Живее ми се много, вечно, рисува ми се, много, безкрайно, денонощно, неспирно; да отхвърлям платно след платно, да откривм, непрестанно.
– И да унищожавате картините.
– Но правя по-добри.
– И старите бяха добри.
– Не бяха. Всичко трябва да се направи за трети, четвър път.
– Какво?
– Предпочетох да умрат ТЕ. Когато се спуснах към шията първия, аз се устремих. Знаех, че е необходимо да го удуша още в началото, иначе бях загубен. Знаех че другият не бива да с събуди, защото пак бях загубен. Хвърлих се и към него, той се въртя много, душата му не искаше да излезе, а аз стисках и премалявах; малко, много малко ми трябваше да отпусна ръце, но като си помислих за рисуването… Той се извърна много, и да ви кажа ли – той единствен разбра, че го душа аз, художникът, да не се надяваш, неговата жертва!..Той се учуди, откъде накъде ще ме душиш ти бе, жертво, нали затова ме хранят мен, не да ме душиш, а да те удуша!… Рисува ми се. Моля ви, оставете ме жив, защото ми се рисува, безкрайно, ненаситно.
Оставих чашата и се прибрах в стаята си. Беше топло, чудесно, напразно се бях наканил да си хвърля второ одеяло.

38.
Събудих се късно. Не разбрах кога. От няколко дни часовникът ми беше спрял. Станах. Нямаше защо да се обличам, спях с дрехите си. Не се измих – не се миех от месеци насам. Тръгнах замаяно из стаята, повъртях се безсвестно и седнах на леглото. Това май че помогна, влизах в себе си. Отсега нататък в цялата вила ще живеем само двама души. Той трябва да създава, да трупа ценности – богатството, което ще ощастливи човечеството, радост за милионите бъдещи хора. Те ще идват в България специално за картините, имотът на татко ще се превърне в своеобразна Мека на живописта.
Погледът, който метнах през прозореца, ми подсказа, че времето през деня няма да бъде блестящо, май че ръмеше. Кога успяха да се струпат облаците, къде се дяна снощния бистър звезден въздух? Имах цяла рота хора, сега ги нямам. Притежавах и други неща, някои от тях бяха доста хубави, но сега съм закъсал като последния бедняк. И все пак съм кажи-речи щастлив. Може би много щастлив. Като си спомня само за газелата и леопардите… Какви глупости съм замислял тогава!…
Толкоз време е минало, а брадата продължава да ме сърби, отслабнал съм, чувствувам че живея с лекотата на отшелник, застанал срещу проблемите само с кожата и костите си. Всичко е зад мен, захвърлено е най-позорното бедствие за човека – суетата; сега съм изправен пред бъдещето, просто се гмуркам в него, бодър, силен, омъдрял. Да, работите се нареждат добре. И това, че не те убиха него – за което всъщност ги държах на служба – а той тях, се оказа по-благоприятно. 3а кой ли път се уверявам, че всяко зло е наистина за добро. Нямам нужда от никого, ония не са ми необходими, никой не ми е нужен. И на него никой не му е нужен, двамата сме си добре, достатъчни сме си. Живеем без да причиняваме зло на никого, само дишаме и рисуваме, даваме без да искаме.
Наистина ми е добре, само дето брадата ме сърби. Като нищо мога да се обръсна, защо да не се обръсна? Имам време за всичко. За никъде не бързам, нямам нищо да правя, вече нямаме и кафе. Долу оня рисува, нека рисува известно време сам. Затоплям вода; насапунисвам се обилно и все пак е трудно, боли, самобръсначката се натъква на редица препятствия. Накрая се измивам, поръсвам се с одеколон, разтривам кожата си с нивеа. Просветва ми, струва ми се, че от гърба ми е паднал товар. Защо няма едно кафе, защо? Третата картина се изработва в момента, тя излиза бавно на бял свят, като неизвестно чудовище, което изплува от дълбините на океана, за да раздвижи духовете на туземците и учените. Четвъртата картина… Коя ли ще е тя? Шсз си за нея, предполагам че ще бъде загадката за шестте лица. Линчуването обаче не ми харесва. Няма кафе, но има почти всички видове чай.
Запарих силен цейлонски без захар, по правилата, в порицеланов съд, измих две порцеланови чаши. Понесох ги към бившата спалня на татко. Отворих вратата с лакет. Създателят бе излязъл някъде. Върху картината с линчуването бе теглен кръст от оранжева боя, тя лежеше на пода. На триножника чакаше реда си ново девствено платно. Седнах. Отпивах от чашата, наблюдавах пространството на грунта, радвах се отново, ласкаеше ме единодушието с моя съквартирант. Платното, палитрата, четката, той… Вече мога да кажа – и аз. Размерите на рамката подсказваха, че ще разкажем историята за шестте стригани глави, за втори път. Пиех си чая и си мислех, че и Създателят не е безпогрешен и той е човек като другите, и той може да се заблуди, а след туй да промени решението си. Празен, добре опънат плат, чист – боже мой, каква позорна глупост и какво велико послание могат да се заченат на него.
Върнах се в кухнята, взех порцелановия съд с намерение да изпия всичкия чай. Повторно седнах пред триножника.
Може би наближаваше обед, в мрачния ден от клоните се от късваха тежки мокри листа, жълтееха се дюли, внезапно тупваха на тревата учудени от собственото си падане круши. Можех да продължавам наблюденията си през прозореца, можех до утре да тренирам търпението си. Вече не си задавах въпроса избягал ли е или не е избягал, по-скоро, питах се, дали е тръгнал към Париж. Трудно е да си представя как изтерзаният от глад и творческа разруха човек върви по земята, за да прекоси пеша три хиляди километра, без документи, без понятия за гранични бразди и всичко свързано с тях. И какво ще стане по-нататък? Да речем, че пристигне и види – така както е гол посред зима – той ще виси до изнемощяване в галериите. Няма да намери сила да се откъсне от автентичността, ще потъне в оригиналите до загубване на паметта, не ще му остане време сам да заработи. Добре, ако заработи, къде ще стане туй? Къде ще живее? Ах, ако го напипа някой богаташ и го набута в къщата си… Извинявай, богаташо, но аз изстрадах всяка картина, всяко движение на неговата четка е минало през сърцето ми, така че прощавай, но той е мой, нямаш право да присвояваш избягал роб, неписаният закон на робовладелчеството ще ти каже, че той принадлежи на господаря си.

39.
Надзърнах във всяка стая, във всеки ъгъл, дори в тавана на вилата; обходих двора, огледах междуклонията на дърветата, последната незарита яма; след това се качих в колата. Минах бавно по околовръстното шосе, по изводите към международните пътища; дирех своя пешеходец. Не намерих нищо. Преди всичко, нямах представа кога е тръгнал, това може би е станало веднага след зариваното на фашистите.
Валеше глухо, студено; започваше едно от познатите есени захлаждания. Тези захлаждания предизвикват първите безрадостни размисли и ни насочват психологически към задаващата се зима. Седях в колата, карах през сумрака на дъжда, мислех си колко много съм сам, този път съвсем самичък и жалък, скъсал всяка жилчица до всяка живинка, която би могла да ми даде поне мъничко топлина. Нямах дори на кого да разкажа историята си.
Само там, високо някъде, на седемнайстия етаж, са остана две пулсиращи към бъдещето звезди, нагнездени с упоритост и гениалност, достатъчни да ги съхранят за вечността. Като си помисли човек и „Мраморната тераса“ и „Автопортрет“… Защо автопортрет? Нали беше п о р т р е т? Ще бъде туй, което пожелая, аз съм този, който ще реши.
Картините ме зоват, приближавам се към тях. Освен това, там се намира хладилникът, а хладилникът на мансардата не е като този на вилата, в него има разнообразие. Едва намирам място да паркирам. Двама души, съвсем млади хора, може би ученик и ученичка, си говорят на стълбището с онази тръпка, която предвещава много сладост и всеотдайност и води към тайнства, за които не искам и да си спомня. Какво всъщност представляват тия тръпки, що за измама е тази нежност? И едното и другото се износи с времето. Пронизали ни, за да продължим рода си, те отминават като мълнията. А онова в мансардата остава. Ах, колко много струва то, какъв мъчителен затвор, но какво обещание за надмощие, за преодоляване на земното притегляне.

40.
Вратата на мансардата зееше, някой я беше насилил, после придърпал и оставил така. Дъската около бравата бе счупена, този някой не се е церемонил, предпочел е ударът с рамо пред всякакви други фини средства за отваряне на заключени врати. Втурнах се право към хола. Предчувствувах какво ще видя – две разкъсани картини. Без да зная защо, коленичих и взех едно от парчетата. Вгледах се в тоновете, които ме пронизаха с могъществото си. Изправих се. Къде си, да те пребия, негоднико? Изобщо разбираш ли какво си сторил? Знаеш ли какво правиш? Каква е логиката ти? Никакъв отговор, злосторникът липсваше, освен мен, в моето топло интимно апартаментче нямаше никой.
Придърпах вратата доколкото бе възможно, но можех ли да предприема нещо повече – на секундата си личеше че е счупена. Малко ме интересуваше какво ще стане сега с мансардата, преди всичко ме вълнуваше предположението, че Създателят, ако не е отприщил към Париж, ще се върне във вилата. Подкарах към Бояна неспокойно, ръцете ми върху волана потръпваха, треперех от ярост повече към себе си, отколкото към него. Един мъж като мен на петдесет, би трябвало да предугади всичко, дори и това, че коварният съквартирант може да стигне до чупене на врати.

41.
Заварих го пред статива, отново вглъбен в създаването на някой от характерните за него поразяващи тонове, забъркваше боите и гледаше към мен. Известното ми вече ново платно определено за стриганите глави бе махнато от статива – там стърчеше съвсем друго платно, не тъй голямо, а сюжетът щеше да се развие във височина. За мен не представляваше никаква трудност отгатна, че става дума за втората версия на моя портрет. Създателят ме гледаше плахо, забъркваше боите и май че зъзнеше; дрехите, косата и брадата му бяха съвсем мокри от дъжда. Протегнах ръката си, направих му знак да ми даде четката. Той отстъпи назад. Тръгнах към него. Създателят разбра че искам да му приложа най-тежкото наказание и извика. Спрях, поуплаших се, робът нарушаваше стила на робското поведение. Не можех да разбера какво точно означава този крясък преди малко, стори ми се, че в него има нещо като предупреждение. Движението на ръката ми и този път подсказа, че настоявам да ми бъде дадена четката, което означава, че ще прибера изобщо четките и боите, чисто и просто, за наказание ще му забраня известно време да рисува Създателят се стараеше да разбере доколко ще бъда настойчив и дали изобщо смятам да проявя тази крайна жестокост. Постарах се да му докажа своята непоколебимост, изобщо, усещах как подивявам от факта, че съкровищата ту влизаха, ту излизаха от ръцете ми; в един момент ми идеше да стисна и счупя десницата му.
Ти искаш да ме ограбиш, извика Създателят, искаш да останеш и след като умреш. Заповядвам ти да ми дадеш четката, настоях. Остави ме да рисувам, помоли се той, сега се уча, достигна ли съвършенство, ще ти дам всичко и стани велик. Съвършенство няма, рекох аз, ще ме разиграваш докато сме живи; дай четката и върви да спиш; ще те окова във веригата с която някога вързвах кучето.
Създателят се хвърли върху мен и без да пуща четката, притисна гърлото ми. Освен неочаквано, туй действие беше опасно, този идиот в стремежа си да твори, можеше да се превърне в звяр, робът не искаше и да знае за задълженията си. Вместо да хвана ръцете му, аз също вкопчих пръсти в гърлото му. Стиснах, усещах, че имам някакво смътно предимство, чувствувах, че неговият стиск не е корав, наивникът бе поставил четката между врата ми и ръцете си, докато аз работех здраво и направо. Той стискаше, аз стисках. Не знам за какво мислеше Създателя в момента, но аз си мислех за това, че бях живял като поносим, дори известен скулптор, че някой някъде ми бе подарил роби, а аз ги убих, защото бяха безлични, и оставих жив само гения, че освен робите някъде се мяркат жени, например Дора, например Неди, или пък Ванда, мярна ми се и нещо като любов на стари години, именно с тази Ванда; като на диапозитиви изплуваха миговете във Венеция – всичко туй бе прегазено от мен, заради горещия стремеж да се изявя, пък ако може, да остана и след смъртта, Когато той рухна, започнах да търся начини да го свестявам, опитах изкуствено дишане, опитах с плесници, но не получих резултат. Нашега, наистина – Създателя си отиваше. Сломен от загубата, обхванах раменете му, раздрусах ги, заудрях главата му в пода. Нищо, Създателя си отиде. Тогава паднах върху него, впих устни в устата му, вкарах в дробовете му въздух от моя въздух.
Нищо. Създателя си беше отишъл безвъзвратно. Не ми остана друго, освен да го милвам и да плача, да целувам косата му, очите му, така и ги затворих – с целувки.
Боже, колко мокър беше той, колко бързо изстина тялото му как рязко се откъсна от мен; не можах да изтръгна от него поне тайната на преминаването от вилата до мансардата, завръщането – общо двайсет километра път в дъжда. За колко ли време му предстоеше да вземе разстоянието до Лувъра? И какво щеше да стане там? За такива неща мислех тогава, а ми предстоеше работа. Отначало го понесох на ръце. Скоро се уморих и го поставих на стълбището. Погледнах го докато си почивах, за последен път го виждах както трябва, в светлината на електрическата лампа – извън сградата започваше тъмнината и дъждът. Опитах се да го вдигна повторно, не можах, тогава го прегърнах, промуших ръце под мишниците и успях да вдигна половината от тялото му. Краката му се тътреха по стълбището. Но и така се уморих, оставих го, приседнах до него. Дишах зачестено, почивах си, не, не беше по силите ми – възможностите ми се изчерпваха, от месеци насам не бях ял, нито спях добре, от месеци насам само напрежение и страдания. А какво ли мислят трите дами за мен? Че съм се измъкнал по тривиален мъжкарски начин! Те не могат и да допуснат нещо друго, най-малкото мисълта за шейсет и двама души, отначало живи, после мъртви, нито за страшното решение на един добър скулптор да се превърне в нещо друго. Нямах сили повече, да, не можех да продължа така, а трябваше да отнеса този мил, чаровен труп, до ямата. Съществуваше един-единствен начин – да хвана краката му и повече не е за разправяне. Стараех се главата му да се удря по-леко в стъпалата, а долу, на верандата, просто го прехвърлих през перилото. Създателят висеше известно време през перилото, докато преминах и го подхванах отдолу. Свалих го на плочника и нататък ми се стори сравнително леко, особено като излязохме извън осветената част на градината. Като напуснахме осветената част на градината, ни погълна тъмнината и повече не виждах как по-важната част от тялото му, заедно с главата, се тътрят по мократа, подгизваща трева, отсега нататък и аз се превърнах в труп, мокър работещ труп, който премята през камарата от пръст мъртвеца. По-скоро си представих, в никакъв случай не може да се каже че видях, как падна в трапа; а той падна с главата надолу, краката се огънаха, кръстът му изрече нещо като хък и нагоре остана да стърчи само задника му.
Знаех добре мястото на лопатите. Избрах най-добрата права лопата. Запълзях към ямата, умората ме притискаше към локвите, но напредвах упорито към изровената някога пръст. Полазих до хребета й и щом прокарах ръка през мокрото си лице, откъртих се и паднах. Нямах сили да сторя нещо засега. Лежах в дупката и чаках, дъждът валеше прилежно над мен. Нещо кораво се беше впило в кръста ми. Как да го премахна. Лежах и чаках да се съвзема, а дъждът настойчиво ме притискаше към кльощавото тяло на Създателя.
Най-после настъпи момента, в който реших, че е време да предприема нещо. Предстоеше ми опит да се измъкна от трапа. Нямах намерения да остана при робите си – дъждът се усилваше, студът ме пронизваше и това, че понякога вятърът отронваше по някоя ябълка някъде до мен, не ме забавляваше. Помислих си, изям ли една, ще получа ли някакъв тласък от сока на ябълката? Само си помислих това и тръгнах нагоре. Най-напред се извърнах надясно, за да облекча болката в кръста. Оказа се, че това, което ми е убивало, е четката. Изтръгнах я от ръката му. Измъкнах се от ямата. Отново се озовах върху купчината, до лопатата.
Както лежах, за да се успокоя, започнах да къртя пръст с ръце, откъртвах буци и хвърлях в дупката, откъртвах и хвърлях, но туй нямаше никакъв ефект – капка в морето – ако исках да свърша работата, трябваше да се изправя и хвана лопатата.
Два или три часа след това Създателя изчезна завинаги под пръстта, а аз пропълзях до верандата. Полежах на сухо, вече нямаше дъжд, сега само го чувах, но ми ставаше все по-студено. Изкачвах стълбището по колене и длани. О, горе е съвсем тихо! Топло е, но съм капнал, занапред ще ми е трудно да лазя дори по килима. А какво ми остава? Остава ми да преодолея разстоянието до моята стая, да хвърля мокрите дрехи, да погълна някакви таблетки за сгряване. Само това, нямам друго за правене, край.
Но щом усетих, че се надигам от килима, извих се и потеглих към татковата спалня. Вече се тътрех като гъсеница. Промъкнах се през отворената врата и се опънах в подножието на статива с празното платно. Излегнах се. Тялото ми и волята ми се хванаха за един от краката на статива. Тъкмо туй беше най бавното ми и страдалческо изкатерване нагоре по триножника, чак до момента, в който чистото равно платно се оказа на височината на гърдите ми. Насочих четката към него. Боже мой, какво великолепно нещо може да се нарисува върху тази чистота!

 Написано в 1979.  Публикувано в Алманах МОРЕ в 1995.

КОНФЕРЕНЦИЯ за Борис Априлов в Бургас, 19.03.2012.

http://bit.ly/WHMQEk

Плагиат 1 – Соня Кехлибарева

Публикувано в Интернета още в 2009, в-к Фактор и другаде: http://www.factor-bs.com/news-12040.html и без да пише, че е преразказала Споменът на Петър Незнакомов, но и всичко друго, намерено в Нета. Има и материали от Уикипедия. Няма повторно да описвам откраднатите ткстове – ВСИЧКО е направено чрез Copy-Paste, дори не е преразказано. Можете и сами да сравните текстовете. Лошото е, че е И неверно!

Когато го прочетох за пръв път, кой знае защо помислих, че пише жената на поета Христо Фотев, с когото Б.А. беше приятел и много любезно направих поправки, и изпратих следното:

Безкрайно съм благодарна за чудесната статия и много точно намереното заглавие!

За съжаление – черпили сте сведенията си от недостоверен източник, може би емоционално ангажиран приятел, неточностите са прекалено големи, за да ги оставя некоментирани. Затова ще отбележа неправилните места и данните, които всъщност са верни.

„Скитникът евреин“ от Бургас

20.11.2009

Един от най-значимите за времето автори остава верен на морето, Бургас и България. От Израел поддържа кореспонденция с приятеля си Христо Фотев, изпраща му снимка на другата бургаска легенда Петьо Пандира
В библиотеките на много вече порастнали деца стои поне едно томче с приключенията на Лиско. С оръфани от прелистване страници, с препрочитани хиляди пъти любими места от приключенията на най-невероятното лисиче – любопитно, чаровно-нахално, храбро и наивно. Автор на тия съвременни приказки е писателят Борис Априлов. (преписано от и-нета, ако не се лъжа – авторът е Стоян Вълев) В Бургас той живее през най-хубавите си младежки години. Тук той чувства за първи път тръпката на морето, открива безкрайността на хоризонта и започва да пише.

Творчеството му е обемно и многообразно по жанр: хумористични разкази, очерци, фейлетони; сатирични повести, новели, пиеси, радиопиеси, сценарии за филми, телевизионни драми, сериали за деца, текстове за естрадни песни.

Бургас

Роден на 21 март 1921 г. в Малко Търново, освободено от турската робия само осем години преди това. Истинското му име е Атанас Василев Джавков. Семейството са тракийци, имали тежката участ на хилядите българи прокудени от родните места след Междусъюзническата война и намерили пристан в освободените територии на България.

В началото на тридесетте години (В сьщност по-рано. Брат му е роден вече в Бургас) бащата на Атанас Джавков прави ново преселение в космополитния и пъстър град Бургас. За да изхранва семейството си, той продава вестници в една будка срещу пристанището (…защото е бил инвалид от предшестващите войни).
В Бургас бъдещият писател обиква морето. Мечтае да стане мореплавател и да обиколи света със собствена яхта. На 12 години го откриват скрит в трюма на гръцки параход (Неизвестен за мен факт. Милсля, че това е една от забавните истории, които измисляше, за да забавлява компаниите, особено в присъствието на красиви жени. Подобно на онази, че искал да пресече нелегално границата, но не можел, защото е прекалено късоглед и нямало да види кога пресича граничната полоса!!! ХаааХаХа! – приета за истина от писателя ВС и описана в Спомен за Априлов по повод смъртта му.).

Както всяко бургаско момче е кроил планове да избяга по море отвъд хоризонта. Повечето от приятелите му са от богати еврейски семейства (Бих казала «много от тях», между които Мориц Йомтов – единия от «Братя Мормареви», починал също от рак в Тел Авив 2 години преди Априлов.) . Сближавал ги е фактът, че и те са в някакъв смисъл бежанци. Когато е ученик в гимназията, заедно с приятели правят собственоръчно две ветроходки (Надали! По-скоро е пооправил някоя малка лодчица, но я е нарекъл «Чайка» – вж. повестта «Далечно плаване») – едната е със странното име Ахасфер, а другата – Еол. С тях младите хора обикалят почти цялото Южно Черноморие от Несебър през света Анастасия и Созопол до Галасо (сегашното село Синеморец) (Неточно. «Йолата и «Ахасфер» са ветроходи от късните му години. «Йолата» е клас спортен ветроход, който купува заедно с приятеля си Жак Шемтов – журналист и я ползва 3-4 години, докато си построи първата частна яхта в България, с името «Ахасфер» – и последна яхта в живота му.)    .

За първи път печата във в. ”Бургаски фар” през 1938. В него публикува разкази за рибарите. Когато през 1939 г. започва Втората световна война, младежът вече пише и печата в ученическия гимназиален литературен вестник. Под влияние на еврейските си приятели, учещи в Американски колеж в София, Ахото, както са го наричали те, започва усилено да изучава английски език. Заобиква английската и американска литература, особено книгите с морска тематика. Чете Джек Лондон, Марк Твен, Мелвил, Хумингуей, Киплинг, Конрад. Под тяхно влияние пише първите си морски разкази. Обича още джазовата музика, пее сам нюорлеанските негърски блусове. Близостта на морето му открива, че съществуват и други светове. Именно тогава се влюбва в едно еврейско момиче и любовта им трае през цялото време, докато момичето носи на гърдите си жълтата еврейска звезда, а той е войник в крайбрежната артилерия. Първият граждански брак, сключен в Бургас след  9. ІХ.1944 г. е техният.

Първите си хумористични разкази Атанас Джавков подписва с името Ахасфер. Странен е изборът на този псевдоним. Ахасфер е Скитникът евреин – символ на еврейския народ, който е осъден да се скита далече от отечеството си (Бил е омаян от книгата на Йожен Сю «Скитникът евреин», където Ахасфер е представен много романтично).

София

След 9 септември не приемат Атанас Джавков в университета в София, защото характеристиката му не е ремсистка. (Всъщност се е записал да следва право – за да получи временно софийско жителство. Когато е назначен в «Стършел» е прекъснал следването.). Едно младежко ”прегрешение”, според тогавашните разбирания, завинаги бележи пътят му. (Бих се изразила «завинаги препречва пътя му») Като ученик в гимназията, както повече момчета от бежански семейства (Дали? По-скоро, за да подражава на другите гимназисти, все от богати семейства. Не всеки бургаски младеж е завършвал образованието си, напр. брат му  завърши 11 клас вече над 40 годишен), става ратник – член на националистическа организация, поставила си за цел осъществяването на национални идеали: отхвърлянето на Берлинския и Ньойския договори, виновни за разкъсването на България. Членува в организацията две-три години (Всъщност до първото трошене на прозорци в Еврейската махала), но когато в идеологията на тази организация започват да се прокрадват антисемитски влияния, юношата скъсва с нея. След 9 септември обаче му лепват етикета, че е членувал във фашистка организация и че е англофил, защото знае английски език.

Утвърдени вече по това време автори като Челкаш, Валери Петров, Петър Незнакомов (По негови думи – Радой Ралин) забелязват хумористичния му талант и това му помага да развие писателските си дарования. През 1947 г. той е поканен да работи в сатиричния вестник “Стършел” и се премества със семейството си в София. За първи път се отделя по-дълго време от морето.

От 1947 до 1959 г. е редактор във вестник „Стършел”. Подписва творбите си с псевдоними Ахасфер, А. Карабин и Лев Рубашкин.

Под перото му излизат разкази и с морска тематика. През 1953 г. издава първата си книга с хумористични разкази и фейлетони “Тревоги”. Това е рождението на писателя Борис Априлов.  Редакторът на в. „Стършел” е можел да пише само „хумористични” неща, в рамките на тънкото пародиране на социалистическата действителност. В редакцията остава 8 години. По случай 7-годишнината от създаването на хумористичния вестник, писателите-сатирици Валери Петров, Васил Цонев, Петър Незнакомов, Борис Априлов, Челкаш, Хаим Бенадов, Тонич и  Радой Ралин  подготвят “Стършелов естрадно-сатиричен спектакъл” с  музикално-литературни скечове. Повечето от артистите са студенти във висшето театрално училище – Нейчо Попов, Леда Тасева, Люба Алексиева, Хари Тороманов, Георги Радонов и др. Художествен ръководител на спектакъла е Стефан Сърчаджиев, режисьор на Народния театър “Кръстьо Сарафов” и приятел на вестник “Стършел”. Репетициите се ръководят от Атанас Михайлов, а музиката е композирана специално от Петър Ступел. Първото представление е през април 1953 г.

Следват още десет успешни излизания пред многобройна публика. И изведнъж ректорът на ВИТИЗ забранява на своите студенти да участват в спектакъла. Властта  заподозряла прекалено волнодумство. Главният редактор Челкаш е привикан при отговорни другари на Партията, за да му кажат, че не е работа на вестника да прави театър. Представленията са спрени.

Но сатириците не се отказват от този вид хумор и за десетгодишнината на вестника отново организират втори “Стършелов театър”. Сценарият е изготвен отново от Валери Петров, Борис Априлов, Васил Цонев и Петър Незнакомов. Този път към останалите актьори се присъединяват Георги Калоянчев, Григор Вачков, Георги Парцалев и Енчо Багаров. Премиерата е през февруари 1956 г. и минава при небивал успех. Залата се тресе от смеха на публиката. Но този спектакъл просъществува още по-кратко. Критиките към него от страна на ЦК на Партията са още по-сурови. Тогава си спомнят за „младежките прегрешения” на Борис Априлов и той трябва да напусне редакцията на вестник ”Стършел” като неблагонадежден, но “по собствено” желание (Всъщност причината е донос от бургаски източник, след излизане на пътеписа му «Лондон без мъгла» от пътуването му 3 месеца до Лондон, Париж и Рим).
Опитва се да живее само с писателски труд, без да е на щат и без да получава сигурна заплата. Започва активна писателска дейност. Сътрудничи на радиото с радиопиеси, продължава да пише разкази и за “Стършел”, но се отказва завинаги от политическия фейлетон.

През 1957 г. излиза от печат книгата му „Приключенията на Лиско“, която отприщва таланта му на детски разказвач-приказник. Всъщност Борис Априлов открива езоповският социален език на приказката в най-опасното за отклонения от директивното и лозунгово писане време. Какво дават тези приключения? – не само познание за света, но най-вече познание за себе си, подтиквайки към един от основните философски въпроси, който героят наистина си задава: „Кой съм аз?”. Двадесет години Борис Априлов издава поредицата „Приключенията на Лиско” и никак не иска да се раздели с този образ, превръщайки го в неразделната своя сянка.
От 1959 до 1963 г. Борис Априлов е главен драматург в дирекцията на българските циркове. (Работи и 5 години като Драматург на Сливенския драматичен театър 1975-1980, за да получи право на… 80 лв. пенсия на 60 г.)

Отново на море

Морето все така го привлича неудържимо. Напуска  София и се завръща в Созопол (Абсолютно неверно! ВИНАГИ живя в София, на ул. Добруджа #2 в половината апартамент на бившата Редакция «Стършел» Пишеше без почивка, но щом вземеше хонорар – разделяше сумата между семейството и… морето. Грабваше някой приятел с кола и отпрашваха към морето, където СБП имаше няколко Творчески дома, обикновено пусти извън сезона).С първите по-големи хонорари започва да строи малка яхта за двама души тип “финка”. Пътува до столицата само да предаде написаното, да го предложи на някой театър и хуква обратно към любимия Созопол. По това време се раждат детските пиески, които се играят в Кукления и Младежкия театри в София, поставят се в почти всички куклени театри в страната. “Игра на кукли”, ”Лиско на море”, “Шесте пингвинчета”, “Папагалчето Рони”… Пише пиеси и за възрастни: ”Островът”, “Дъждът”, “Кралят тръгва на война”, сценарии за телевизионни сериали като “Бягство в Ропотамо” (Това е игрален филм) и детски радиопредавания.
По негови сценарии са направени четири български филма. Един от най-запомнящите се е “Петимата от Моби Дик”. Пише също така текстове на забавна музика –«Всичко хубаво на този свът е синьо».

Незабравими са песните, изпълнени от Лиана Антонова, във филма българо-немската копродукция “Старинната монета”. Шлагери стават две от парчетата в него – „Любовта е море“ и „Една кутийка от кибрит“. Появяват се книгите му “Морето е за всички” и “Докосване”, в които за пореден път разкрива творческия си талант и трайния афинитет към морската тематика.

Приятелите му от столицата намират летен пристан при него. А той е правил своите пътешествия из Черно море. “Блажени години”, както пее в една от песните си Георги Минчев. Тогава Созопол е малък град, морската вода – прозрачно синя, а рибарите са ловели сафрид, змарид и калкан в големи количества.

Борис Априлов се е старал винаги да бъде независим, колкото и трудно да е било това. Едва когато жена му се разболява тежко, е принуден да постъпи отново на държавна работа, но далеч от София и по-близо до морето (Неверно! – жена му е хронично болна още от 1950 г., не е можел да постъпи на работа, освен заради пенсията в последните 5 години. Работата му в Сливен не го задължаваше да живее там, трябваше да пътува 2 пъти в месеца по 2-3 дни.) Близо шест години работи като драматург на Сливенския театър.

Израел

След промяната на 10 ноември 1989 г. (Цели три месеца преди – всъщност избягахме, без да можем и да подозираме, че комунизма ще си отиде така скоро!) двете дъщери на Борис Априлов се преселват със семействата и внуците му в Израел. Жена му от години е прикована(???) на легло от тежка болест, а неговата пенсия, поради недостатъчен трудов стаж, е пределно ниска. Това го принуждава през 1990 г. да замине в обетованата земя (Не! Не това, а желанието да види децата и внуците си, с които се беше разделил малко преди това завинаги, без надежда да види някога наново «бегълците»). Всяко лято обаче се връща в България и винаги носи нови разкази и новели, написани на български, каквито в Израел няма къде да печата. Макар да е превеждан в Европа и да получава прилични хонорари за детските си пиеси, Борис Априлов страда за България (Какво общо има едното с другото?). В Тел Авив чувства бездуховността (Не «бездуховността», а липсата на възможност за общуване – присъщо на българите в чужбина.) на тамошното общество, загрижено единствено за бизнеса си. (Тц-Тц-Тц!) Тъгува за приятелите си, на които пише дълги писма. Голямата му радост там е единствено морето, на 20 минути пеша от жилището му. Той се усамотява в едно заливче, посещавано рядко от хора, плува и наблюдава чайките (Всъщност – пишеше и четеше като луд! И имахме прекалено много познати. Живяхме в Хайфа и Тел Авив.). Морето навсякъде е еднакво.

За Борис Априлов с много тъга си спомни вдовицата на поета Христо Фотев, на която гостувахме в село Равадиново през лятото на 2009 година, заедно с Румяна Емануилиду. Виолета Фотева ни разказа за приятелството между двамата знаменити бургазлии. Когато Христо е главен редактор на Алманах „Море”, публикува част от негов роман. Този роман тогава не е издаден. Властта не харесва модерното, екзестенциално писане на Борис Априлов. Двамата си гостуват в София и Равадиново, а когато Борис Априлов напуска България, поддържат връзка чрез писма.

В едно от писмата си Борис Априлов пише: „Христо, много съм самотен тук. Вървя по улиците на Хайфа и навсякъде – евреи. Прибирам се в къщи и жена ми еврейката не мръднала от телевизора. В същото време, не знам защо ми хрумна това, започнах да проявявам стари филми. Проявих един и виждам на него Петьо Пандира с някаква чехкиня на плажа. Изпращам ти негова снимка, за да си спомниш старите хубави времена…” Христо е толкова щастлив с тази снимка на Пандира! Финалът на писмото е тъжен: „Единствено завиждам на Лора (дъщеря му – б.а.), чийто гроб е срещу морето и ми се иска и моят гроб да е там…” (Типичното за него черно чувство за хумор! – не мога да разбера защо се възприема така трагично у приятелите му?)

Последна година

През лятото на 1994 г. Борис Априлов си идва за последен път в България. Болен и съсипан от смъртта на дъщеря си Лора, той сякаш предчувства и своята смърт. Обикаля любимите си места край морето, вижда се с приятелите си. Същата година в списание “Пламък” е отпечатан неговият роман “ Цикладските острови” – вълнуващ разказ, наситен с любов към морето. Най-после се изпълнява детската му мечта да посети, за съжаление не със своя яхта, а с туристически кораб, сънуваните гръцки острови Парос, Наксос, Сикинос и Санторини (Тези пътувания са дълго преди да дойде в Израел. Придружаваше го приятелката му АА, а веднаж дори и жена му).
„Цикладските острови” не е последният роман на Априлов. Неизлечимо болен, докато е можел все още да трака на пишещата машина, той довършва друг голям роман “Хавайските острови”. (През 1997 г. издателство “Отечество” го издава посмъртно).

Борис Априлов гасне в непоносими мъки, накрая изгубва способността да говори. С голямо усилие се примъква до пишещата машина и буква по буква написва “Б-Ъ-Л-Г-А-Р-И-Я  Б-У-Р-Г-А-С  М-О-Р-Е-Т-О ”. На следващия ден 10 април 1995 г. този неспокоен дух отплава от земния свят. (Не беше така. Когато загуби способност да говори, го помолих да опита да пише на машината – за да го разбираме. За голямо мое учудване, той написа «България», но… с 2 грешки в правописа. Тогава разбрахме, че вероятно има разсейки и в мозъка. Говорът се появяваше спонтанно, а изчезваше при усилие да се изрази. Така продължи поне още 3 месеца. Аз се зачудих, че написа именно «България» – може да е било и случайно, но мен ме трогна…)

През целия си живот Борис Априлов не получава никакъв пост в писателската йерархия. Не му е връчено звание или орден (Връчени са му доста много награди, но без гласност в пресата. За звания дори не е помислял – те се раздаваха само за вярна служба). Неговите кръгли годишнини не са отбелязвани в печата. Името му рядко се споменава в обзори и доклади за състоянието на литературата. Е, това е до ден-днешен, когато съвременниците са заети единствено да ваят паметници на собствените си заслуги (Мисля, че е по-скоро от чувството на неудобство, да хвалят човек за честността и скромността му – тогава шонтрастът ще стане очевиден).

Борис Априлов проживява живота си неизкушен от облаги и призвания. Единствено през 1993 г. тогавашното Министерство на образованието и науката му присъжда литературната награда на името на Петко Рачев Славейков за цялостното му творчество. А то е завидно. Книгите му са четени от деца и възрастни и продължават да се преиздават. Особено популярна е поредицата за Лиско на издателство “Фют”  в 6 тома излязли от печат през 2006 г. А това е част от безсмъртието –да бъдеш четен.

 Това не го казвайте! Те твърдяха, че едвам са продали около 2-3000 бройки,  затова не ни плащаха авторско право за 10 години

Коментар: НЕ ИСКАМ ДА ОБИДЯ НИКОГО, даже напротив! – трогната съм и безкрайно

благодарна за труда и вниманието на авторите към този лишен от лек късмет творец. (Например, мечтаното “освобождение” от Комунизма настъпи 5-6 месеца по-рано от необходимото, и го лиши от възможността да бъдат издадени няколко тома Пълно издание на творчеството му,  по случай 70 години от рождението. Подготвяше ги и редактираше поне 3 години. Скъса му се сърцето, когато трябваше да ги върне в общата купчина. А когато научи, че “Хавайските острови няма да излезе в 1995, както му бяха обещали – се пречупи, спря да се бори – и в 2-3 седмици просто угасна – без никакви мъчения и болки, колкото и да е невероятно при тази диагноза.)

Правя тези анализи, защото от някъде биографите черпят неверни, преувеличено  трагизирани, непотвърдени от фактите сведения за живота му. Виждам, че са писани с много доброжелателност, но истината беше достатъчно впечатлителна – така че не е нужно да се драматизира допълнително. Ако желаете – поправете статията си, или публикувайте коментарите под текста с апострофи?

СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ

Големият радостен вик 
Великолепният подарък 1980
Великата усмивка 1985.

ГОЛЕМИЯТ РАДОСТЕН ВИК – сценарий за мултфилм

БОРИС АПРИЛОВ

ГОЛЕМИЯТ РАДОСТЕН  ВИК

        Нещо като поглед в бъдещето. Нерадостна картина на морето. Ця­лото е задръстено с кораби. Танкери… танкери… Милиони!… И смешно се разминават, както колите в навалицата на улиците. Изчакват се, някой ако избърза веднага се връща назад и прави път.

А там два танкера не искат да отстъпят, никой на никого не дава предимство, докато се разярят и се изпречват един срещу друг, като козлета. Първи удар. Нищо. Корпусите им се разтърсват, отдалечават се, набират скорост и отново се спущат един срещу друг. Втори удар! Единият се разцепва на две части. Победителят се отърсва гордо и величествено се отдалечава.

А разцепеният танкер изпуща цялото си съдържание в морето, водата на океана и без това е мътилка, но нафтата се разпространява по нея като черен облак, бързо се разпростира – напред назад и в дълбочина. В недрата на морето настъпва още по-голям мрак.

Военни кораби идат срещу нас, настръхнали с оръдията си. Милиони. Спират. Главният кораб е между тях. Той се оглежда на всички страни и после бързо отваря някакъв капак на борда си. От там започ­ват да се изсипват огромно количество остарели атомни бомби, другите кораби правят същото. Всеки от тях сякаш снася яйцата си.

Към дъното на морето – дъжд от демодирани бомби, вървят си надолу в мътилката. Надолу водата става почти черна и разбира се – безжизнена. Бомбите отиват по местата си, върху огромните купища от консервени кутии, отпадъци, върху планини от скелети на умрели риби, китове и акули.      Тук-там съзираме потънали кораби и самолети забити с предниците си, опашките им стърчат нагоре.

Мъртвило.

Но…

Отнякъде, от безбройните гънки и лабиринти на дъното, може би от купчините на варелите и консервните кутии, или пък измежду контейнерите от радиоактивни вещества, измежду потъналите кораби и костите на китовете, или пък измежду погребаните снаряди, не знаем точно как и откъде, но сред тъмните маслени води, се появява една рибка. Тя е светла, почти златна. В чернилката блести феерично, и необичайно за мъртвата подводна природа рибката е много жива, бихме казали – весела. Пъргаво плува сред подводния пейзаж, а на моменти си тананика някаква песничка.

Ето я, появява се пред костницата на умрелите си прадеди, пули се пред гледката и възкликва:

– О!…

Виждаме я при забучен с опашката нагоре самолет.

– А!…

Пред скелета на една акула.

– Аха!…

С изящни движения рибката влиза и излиза в устата на скелета на акулата, смее се като дете на забавната игра, радва се.

След това тръгва по тъмната вода, плува си, подсвирква си своята песничка.

Два кораба натъкнати един във друг предизвикват нейния смях.

А после смехът се засилва. И как да не се смееш – цял самоле­тоносач с подредени върху палубата му самолети е кацнал на дъното, завинаги. Колко пари, колко труд и неспокойство, а сега – на дъното.

Съвсем развеселена от делата на човека, палавата рибка се понася вертикално към повърхността на морето, подскача на вълничките, отново подскача и извиква на воля… и пак… и пак…

– А! – извиква морякът с лулата, който съглежда рибката от палубата на кораба.

– А! – учудва се друг моряк на друг кораб и килва шапката си назад.

– Еее! – изненадва се трети моряк и лулата пада в морето. Рибката се затичва, помирисва лулата и кихва.

Палубите на всички кораби са задръстени от хора. Всички се възхи­щават на чудното животинче, шумно реагират на движенията му, дори го аплодират. Над морето сякаш преминава радостна тръпка, свеж по­лъх на отдавна забравено нещо.

Докато…

Точно така… Докато някой бързо изчезва в каютата и се появява с рибарска пръчка в ръка. Той изтичва задъхано към борда и още по-задъхано мята стръвта във водата.

Леко сепване у останалите хора. Възклицание. Тишина. Изведнъж всички хукват нанякъде и след това започват да се появяват един по един с пръчки в ръце.

Към рибката се появяват хиляди, милиони кораби. И всеки замята въдица. Сигнали. Радиосигнали. Всичко живо е призовано тук. Ето ги и траулерите.  Нови и нови риболовни кораби. Задават се китоловните кораби, които бързо започват да насоч­ват харпуните си. Бойните кораби насочват оръдията си.

Траулерите спущат тралите си. Риболовните кораби спущат мрежи­те си.

Все още весела и нищо неподозираща рибката си плува в морето. Безгрижно се провира между едрите карета на мрежите. Тя влиза между тях, „бродира“ с тялото си орнаменти – просто не знае какво да прави от радост, че живее, може би чувствува, че е определена да зачене новия живот на новите живи същества сред отдавна мъртвото море.

Но горе картината се сгъстява още. Прииждат нови кораби, нови сигнали прорязват просторите, наляво и дясно хвърчат светлинни раке­ти. Атмосферата е замрежена от блуждаещи радиосигнали. Точките и тиретата на тези сигнали, кой знае защо, наподобяват рибки. Присти­гат осем милиарда леководолази и още толкоз тежководолази. Леководо­лазите се нахвърлят в морето. Всеки е насочил харпуна си напред. И тъй като морето долу е задръстено от леководолази, те просто не мо­гат да действуват – всеки от тях неизбежно се намира срещу харпуна на колегата си.

Затова именно веселата рибка се провира между тях, дори се удря в очилата им. Но едно време се озовава в една от маските.. Злополуч­ният леководолаз кихва и рибката изхвръква на свобода.

И пак бяга през водолази и мрежи, през тралове и въдици, през по­мията на морето, сред чорбата от мрежи и водолази. Пее си.

Горе, на сушата работите влизат в нова фаза. Започват заседания и конференции, дебати в научните институти. Всички заседа­ват и се карат, но винаги сочат с пръчките-показалци рисунката на рибката, закачена на огромна карта по стените.

Ето го и плодът на заседанията.

Към водата се насочват лазерите и подводните електрически светка­вици.

Следим рибката отстрани. Виждаме как не всякога успява да се изплъзне от попаденията. Ритъмът на песничката и движенията се променя. Нещо като забавяне. Нещо започва да прекъсва. Секване. Наоколо трещят и блестят светкави­ци. Морето кипи наелектризирано. Вече е започнало да ври.

Песничката секва.

Златната рибка бавно се понася към повърхността с коремчето наго­ре. Ето я!… Бялото ѝ коремче блясва над черната вода.

Всички кораби и траулери тръгват към трофея си. Спират около него. Тишина. Бялото петънце е сред водата.

Хората са зяпнали от учудване и удивление. Най-после всички поемат дъх и извикват радостно. Това е радостният вик на задоволената страст.

CONCEPT DESIGN

ilustrations, animations, storyboards , selfportraits…

За презентацията е нужен JavaScript.

http://aprilpeter.com/CONC.htm

БИБЛИОТЕКА „Стършел“

ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД 1979;

КИФЛАТА НА НАЧАЛНИКА 1968;

ПИРАТСКА РОМАНТИКА 1964;

НОКАУТ 1959;

ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ:

ТРЕВОГИ  – 1953. (първа книга)
БИБЛИОТЕКА СТЪРШЕЛ – 4 книжки…

ПУБЛИКАЦИИ из пресата (недовършено):
Звездите са коварни  – много ме разсмя!…
Първомайска канонада – в-к “Стършел” – 1948.
Лондон без мъгла – в-к „Стършел“ – 1956 г. изрезка от вестник.
Камък на асфалта – изрезка от вестник…

About April Peter

ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design…

http://aprilpeter.com/
http://vimeo.com/35908790
http://www.lookatalltheanimals.com/
http://il.linkedin.com/in/aprilpeter
http://www.imdb.com/name/nm3381826/
http://www.behance.net/AprilPeter
http://www.aprilpeter.com/violently.htm

selfportraits

ilustrations, animations, storyboards , concept design…

За презентацията е нужен JavaScript.

animations – some of them…

http://www.aprilpeter.com/ANIM.htm some of them…
http://www.aprilpeter.com/violently.htm – done as FLASH animation lesson!…

* ако не тръгва клипът – вие се нуждаете от QuickTime:   http://support.apple.com/kb/DL837  – it is free!

ilustrations, storyboards , selfportraits, concept design…

storyboards

http://aprilpeter.com/SB.htm
NEWS: February 29-th, 2012
Argaman Creative have just posted a demo clip of Galactic Surfers, the gorgeous game they designed and animated for Omek Interactive. I worked with them on it last year, making lots of animations and some concept design. Check it out:
http://aprilpeter.com/index.htm

ilustrations, animations,  selfportraits, concept design…

За презентацията е нужен JavaScript.

April Peter – ilustrator

animations, storyboards , selfportraits, concept design…

 

 

animations, storyboards , selfportraits, concept design…

сп. Пламък, 3/90. МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест. Невероятна!

*** Изрезка от вестник от ’70 години…

*** I am using here photos from the Gorillas support book of Andy Rose, some Internet sites for gorillas and more. I use the photos for non profit activity only and for defense of the Gorillas in the world!

 

 

1.

В късните следобедни часове София му се мярна мръсна, удавена в газове. Довлече багажа си до асансьора. Стълбището на кооперацията се оказа безлюдно, сградата тънеше в тишина, зад вратите никакви гласове, никаква музика, шанс! – избавяше се от любопитните сумрачни лица, освобождаваше се от неизбежността да изразява ненавистта си: тук всички се мразеха, пък и той мразеше всеки от тях, мразеше ги искрено и хладнокръвно. Прибра се в апартамента на третия етаж, отвори прозорците и му стана приятно. Прокара пръст по масичката – слава богу, чистачката си е свършила работата през последните три дни, беше включила и хладилника. Пусна чешмата, копнееше да се напие с източена студена вода, провери изправността на телефона. Книгите стояха кротко в библиотеката, мълчаха с мълчанието на най-невинните и приятни същества. Всичко в неговия широк наследствен апартамент, взето вкупом, го освободи магически от пътищата и работата, а най-вече от напрегнатия живот в джунглата, където напоследък му се случи да кръстосва и да боде земята; апартаментът му предоставяше уютния и отдалечен от живота затвор, в който заспиват дори амбициите и сякаш се прокрадват реалните сигнали на истинското човешко щастие.

Което си е право, никак не му се обаждаше  т а м, щеше му се да отлага колкото може повече, да речем – до края на отпуската; за него беше достатъчен и само простичкия факт, че някъде си диша една жена, която го обича, толкова, нищо повече не искаше от всекидневието си, това му трябваше за задоволяване на мъжката суета; натуралният женски допир той си получаваше другаде, срещу заплащане, от черни жени; какво са белите жени, нищо, пластмаса. И все пак, налагаше се да телефонира, предстоеше му да се ожени, изискваше го неписаният статут на външнотърговското предприятие.

– Краси!
– Петре, ти ли си!
Сякаш се бяха видели вчера.
– Откъде се обаждаш?
– Искам да се видим.
– В София ли си?
– Утре съм при тебе.
– Утре – не.
– Вдругиден?
– И вдругиден.
Тонът на гласа ѝ леко сивееше, пенливото вино на някогашното ѝ настроение се губеше някъде. Петър Манев не можеше да понася подобни ъпъркъти у жените, особено у нея.
– Кажи кога – гласът му леко омекна. – сама определи.

Вслуша се в мълчанието, искаше да долови задъхване, какъвто и да е там признак на оживление – безбройни и разновидни са тълкуванията на тия паузи – пристигането му трябваше да породи само радост, нищо друго. Тази увереност обаче се стопяваше, десетините от секундите изтичаха, той поумняваше, мъглата на неговата самонадеяност се раздвижи, в дълбочината, зад увереността му се промъкна удивлението. Интелектът и опитът с жените му инсценираха сложна, недоизградена картина от отрицателни частици.

– Добре ще бъде, ако дойдеш още тази вечер – появи се най-после гласът ѝ. – Имам да ти кажа нещо.
– Друг път не може, така ли? – Отново мълчание. – Нося ти кожата.
– Каква кожа?
– Ти тогава помоли…
Май че се усмихваше, гласът ѝ тихичко и глухо допълзя по жицата до него:
– Ела да ти обясня.
Логиката на мъжката му гордост му подсказа, че е наложително да тропне слушалката.

2.

Красимира Станева прие целувката му, тя не наруши добрия тон, но той усети как се блъсна в завесата от хладина въпреки лютия блясък на нейните издадени напред устни. Тези устни не подхождаха на нравственото ѝ досие, но какво можеше да стори горката – бог я бе надарил с тях, те стърчаха почти винаги открехнати и разкриваха гневни зъбки на зверче, а всичко туй, коронясано с бухнала руса коса, подканяше: хищна съм и ставам само за леглото. А всеки, който я познаваше, можеше да опровергае тая нелепост.

Домакинята му убягваше, гостът не усещаше познатата ѝ преданост, дотегналата му вече женска раболепност; това нейно поведение май беше предадено на мебелите в жилището, на всеки предмет – някога тук вещите се държаха като негови собствени, сега всичко му чуждееше. Без да скрива отчуждението си, Красимира го въведе в хола, но побърза и затвори вратата на детската стая. Преди туй обаче той успя да зърне афиша с лудите глави на някаква рок-група, от което си даде сметка, че хлапето е пораснало повече отколкото бе очаквал.

– Пламен?
– Няма го.
– Ще дойде ли?
– Не.
Това „не“ означаваше нещо: къде ли би могло да се намира детето ѝ?

Тя наблюдаваше пакета с изражение на крайно незаинтересуван човек, загледан в тухла или да речем, в лакът. Без да губи време, той постави подаръка на масата и започна да развързва шнуровете. Оказа се, че шнуровете са усукани като удобна дръжка, само така пакетът можеше да се пренася. По-нататък трябваше да се разопакова гланцирана зелена хартия, отстрани я, след като разлепи скочовите лентички. Между двамата на масата лъсна голяма картонена кутия. Манев я отвори. Най-горе се намираше главата, той я измъкна като я хвана за гривата и я завъртя няколко пъти, да я разгледат. Домакинята пребледня, но и Манев потръпна, резна го тъмен ужас, а после, кой знае защо, свежа непокварена светлина, незнайно възхищение от някакво предполагаемо удоволствие. Домакинята обаче пребледняваше още повече, сега тя приличаше на красива героиня от холивудска продукция на ужасите, секунда преди да постави ръка пред уплашеното си лице. Красимира Станева не извика, но все пак го помоли с извърнати към стената очи да прибере маската в кутията.

– Ти я поиска – отвърна той, докато похлупваше капака и омотаваше шнуровете. – Писа ми че Пламен по цели дни играе на Кинг-Конг.

– Да! – Красимира Станева още не бе възвърнала истинския цвят на лицето си. – Тогава децата навсякъде възпроизвеждаха историята на тази горила, аз ти писах, да, признавам, той мечтаеше да му донесеш комплекта на Кинг Конг, но знаеш ли кога беше това? – В уплашените ѝ пепелявосиви очи избиваше ледена горчивина. – Кажи де, знаеш ли?

– Преди две години – рече той сякаш не на нея, а на себе си, – при последната ми отпуска. Не помниш ли?
– Помня! – Тя не изкрещя и този път, даде му само да подразбере, че ѝ е нужно още мъничко, за да извика. – Сега Пламен не играе на Кинг Конг!…
Петър Манев се чувствуваше като дете, извършило незначителна пакост, която лесно би могла да му се прости и на бърза ръка всичко да бъде забравено. Домакинята му посочи канапето, тя седна на отсрещния фотьойл.

– Ти не си само егоист и влюбен в себе си – тя се стараеше да посъбере всичко от нервната си система, да се организира по-добре, тъй както го е обмисляла от дълго време – ти си маниак, или за по-утешително – луд… Не скачай!… Много съм те преценявала: може би твоите четирийсет и три години контрастират на младежката ти подвижност, не знам какво точно, но нещо те обърква и те прави маниак.

Красимира Станева прояви хитрост – изчезна; не му остави време да реагира. През прозореца го погледна свечеряването, зад стъклата се трупаше розовото нищо на дългия ден. Тя донесе бутилка и лед, подкани го да налее, както си е било досега. Нищото зад прозореца и скочът се оказаха в еднакъв цвят.

– Пламен е с него, така ли?
– Наздраве. – Тя вдигна чашата си. – Добре дошъл.
Манев хвана своята чаша: – На море ли са?
– На езеро.
– И ще се върнат утре.
– Да.
– Затова не биваше утре.
– Аха.
– Само тази вечер, така ли?
Петър Манев не възнамеряваше да задава още въпроси, характерът и досегашното му поведение в живота създаваха у него увереност, че ще устои на този порив.
Мислеше си: Какво всъщност искаш ти, Петър Манев, липсвал си две години, кой може да устои две години, кой си ти, какво представляваш в края на краищата, не те ли знаем – за тебе казват, че вече не ти е приятно да бъдеш човек.
– Краси, преди шест месеца все пак ти се обадих. – Манев се изненада, че Красимира го гледа уверено в очите. – Доколкото си спомням, съобщих ти нещо важно, което би могло да се случи между нас.
– Дори тогава не успя да го кажеш като хората. – Домакинята остави чашата си, тя упорито отказваше да вкуси от уискито. – А беше уверен, че ще стане на всяка цена.
– А тогава за какъв дявол тътрих тая кожа през летища и митници?
– Ами ха де.
– Обичаш ли ме?
– Трудно е да се каже обратното. Но аз съм с него, той е всичко за сина ми, а аз съм всичко и за двамата.
Петър Манев се изправи, той смяташе да се хвърли върху нея, но тя го разбра погрешно и каза: – Прибери си пакета.

Представи си боричкането, което би могло да последва, можеше да се стигне и до хапане, роклята ще се превърне в парцал, а колко силно му се искаше да скочи върху Краси, да я смачка на канапето, да ѝ остави поне един спомен на грубост и похот. Чак сега разбра какво губи: в този момент от ежедневието му се отдалечаваше не само нежното пространство от съгласуваност и женска преданост, но и възможността да преживява стотици сексуални събития, затоплени от диханието на искреното съучастничество.

3.

Като се събуди на другия ден, Петър Манев почувства облекчението, че се е отървал от мрежата на всекидневието, но въпреки туй – знаеше си го отлично – снощи, в апартамента на Красимира, той се сблъска с най-голямото събитие в своя беден на приключения и загуби живот. Който губи – печели, рече си Манев и се протегна в удобното си легло, до шкафчето с удобната за четене лампа, до удобния си радиокасетофон и най-удобното за него от всичките уискита на вселената. Лекота и свобода, простори, спокоен, уравновесен дух, изпълнен с предчувствия, че на него могат да му се случат само приятни неща, дух който обитава жилаво и сякаш достигнало максималния си цъфтеж тяло, физика на футболист, годен да скача, да пружинира, при това не на двайсет или на трийсет, а на повече от четирийсет години. Най-сигурен се чувствуваш ако си сам, ако си сам ти плуваш в комфорта на безотговорността, тогава можеш да лудуваш, да иронизираш дори живота, дори света, тъй като те са наистина смешни и жалки, те затова се правят на важни, тормозят човека, не мирясват – докато го съсипят. Велика сила е необвързаната личност. Манев се е причислявал винаги към тази категория хора, гордееше се, че е собственик на хубаво жилище, то граничи само с безкрайността, към нея го водят книгите.

Влезе под душа, времето прекарано сред струите го подсети, че трябва да обмисли летуването си. Не се колеба продължително, предпочете южното крайбрежие: можеше да задвижи колата и да тръгне на минутата, но сметна, че още не се е наситил на домашните си удобства – не бе извъртял плочите на композиторите си, не бе позовал кораво хладно тяло върху чаршафа. Още мокър, той намери верния си бележник и потърси телефонните номера на всички свои тела. Знаеше, че по това врем телата се търкалят по плажовете, но от дузината поне два телефона щяха да откликнат.

Посегна към слушалката. В същото време телефонът иззвъня. Това го накара да се усмихне и пусне хазартна репличкa:
– Олекна ми, Краси, чаках това обаждане.
– Станала е грешка – изненада се гласът от другата страна. Нещо в набирането.
– Вие не можете да грешите. – Манев се окопити светкавично. – Ако е грешка, ще се окаже нелепост на съдбата. Отсега нататък нито вие, нито аз имаме право да грешим, животът на всяко живо същество е еднократен.
Гласът назова номера.
– Същият – съгласи се Манев. Той подобряваше все повече настроението си. – Само че отпред с 44.
– Извинете – каза тя.
– Ще затворите, така ли?
– Понеже не търсех вас.
– Ами, то, аслъ, кой ли може да ме търси мен? Мен кучета ме яли, нали? Да легна да умирам.
– Ми легнете си.
– Но с вас.
– Изглеждате ми маниак. – Гласът се луташе, двоумеше се да продължи ли, или да не продължи. – Смеете ли да кажете кой сте?
– Петър Манев.
– Наистина маниак. – Манев си представи как тя мисли за горещия летен предобед с празен въздух, празни крачки на хора, скучно нажежено време. – Погрешно сме се свързали, разбрахте ли?
– Но завинаги.
– И по евтин начин.
– Тогава хлопвам слушалката!
Наистина хлопна слушалката, но сметна че е заредил достатъчно подсъзнанието ѝ не само с телефонния си номер, но и с името си.

Хавлията бе попила влагата на кожата му, захвърли я и за втори път тая сутрин ритна кутията от Лондон. Сети се, че тъкмо сега му е времето да разгледа най-после маймунската дреха изцяло. Оказа се, че комплектът се състои от девет части. Подреди ги върху килима. Първото нещо, което разбра, го изненада – кожата не бе предназначена за деца, не за детски игри бе скроена тя; в нея можеше да се побере само възрастен. Пак го бяха метнали, него навсякъде го мамеха, при всички покупки в магазините; все повече се убеждаваше, че лицето му има будалешко излъчване.

4.

Към единадесет отиде в предприятието, остави няколко писма от Африка. Шефът го прие уж за десет минути, а празнословиха до дванайсет. После се полута из улиците, те отново не му харесаха, но реши, че София е неприятна само понякога, кога точно – не можа да си отговори. Най-приятното място в този град, естествено, винаги му се струваше неговото собствено жилище. Реши да обядва в „Кристал“, просто така, да се убеди че този претенциозен ресторант наистина не е за пред хора, поне за такива като него. В сенките на паважа младежи пиеха кафе, бяха потънали в странен забързан брътвеж, който нямаше нищо общо с горещината. За какво говореха, какво ги вълнуваше, можеше ли да се долови дори искрица от мисъл в изреченията им, Манев не знаеше, откъде да знае, как?

Докато келнерите го преценяваха, преди да се приближат, той се заизмъква.
– Няма ли да останете? – запита го този, който минаваше за обер и май го познаваше.
– Ще загубя доброто си настроение – отвърна Петър Манев и така поне мъничко помрачи настроението на келнерите.
Накупи зеленчуци, сирене, хляб; у дома се съблече по гащета; приготви класическа доматена салата и се наобядва с чувството, че само заради подобно удоволствие има смисъл да долетиш от който и да е континент.
– Краси, чакам те!

И този път не се оказа Красимира, обади се Славка, пожела му добре дошъл, а след това поиска да знае доволен ли е от почистването. Осведоми я, че ластичният чорап против разширени вени е купен, може да си го вземе от чекмеджето на шкафчето. Фактът, че още един човек притежава ключ за жилището му, събуждаше особено приятно чувство у него. Славка му бе завещана от родителите, по-точно от баща му, изглежда че някога тя е била жена и за допир – Манев смътно си спомняше някои факти, тази жена тогава често се изпречваше пред него, било в кухнята, било в хола. В сюблимни моменти Славка сигурно е отменяла болнавата му майка и е доставяла необходимите мигове в напрегнатите дни на видния столичен юрист Геро Манев. Манев-младши нерядко се е питал къде ли е ставало това, сега вече за него нямаше съмнение, че сливането им се е осъществявало в таванската стаичка.

Какво ли прави тази стаичка? Представи си я затворена, прахът се трупа ли трупа върху детските му играчки и големия холандски глобус на света; тишина и застояло време, ничие време, неприкосновено, затворено. Мястото на маймунската кожа, която му струваше 140 английски лири, беше само в тази стаичка, при глобуса и стария „Диамант“. Какво ли е станало и с велосипеда? Нарами кутията, после дълго търси ключа и като не го намери, все пак понесе излишната вещ по стълбището, решил да опита всеки един от многото ключове.

Вратата обаче се оказа отворена, прозорецът на стаичката открехнат; лъхна го характерната за подобни тавански кътчета горещина, но особено го изненада подредбата: радиото, което каканижеше тихичко и вентилаторчето, с неговата слаба разхладителна струйка. Сух спретнат мъж над седемдесетте вдигна глава. Като го видя, той се изправи и му напомни, че някога са се раждали значително по-възпитани хора. На Манев му стана ясно, че непознатият поправя часовник.

– Сигурно живеете тук и аз напразно ви безпокоя.
– Не се притеснявайте, господин Манев. – Непознатият махна монокъла от окото си. – Ще напусна до един час, нямам какво толкоз да прибирам.
– Навярно сте близък на Славка.
– Да, господин Манев, много близък.
– Часовникар ли сте?
– Не може да се каже определено. Заповядайте. – Той изключи радиото, погледна посетителя и сякаш направи своята мъдра и сурова оценка. – Оставете кутията на леглото.
– Не се безпокойте. – Кой знае защо, Манев притисна кутията към гърдите си. – Долу има предостатъчно място.
– Добре дошъл, господин Манев.
– Струва ми се, че сте доста приятен човек – рече собственикът на жилището. – Добре че се качих!
– Лично аз не мога да ви обясня много неща, това по всяка вероятност ще направи Славка, но повтарям: готов съм да напусна веднага, имам къде да отида, имам дъщеря, имам син. Казвам се Ангелов.
– Спокойно, господин Ангелов, продължавайте да си поправя те часовниците, изобщо – продължавайте си и ме смятайте за човек, който може да ви желае само доброто.
– В това съм сигурен, господин Манев. – Високо окаченото вентилаторче раздвижваше тънката му ярко бяла косичка. – Уверен съм.

По този начин кутията се озова отново в хола, но тя сега не го занимаваше толкоз, собственикът на апартамента неочаквано бе принуден да си припомни онова, което двайсет и седем години успешно забравяше – една сутрин в кухнята се притисна към доверчивия разкошен гръб на Славка, понесен от слепите нощни очи, напращял от мъгливите си юношески гърчове. Както бе залепен за нея, Славка – на колко ли е била тогава? – извърна ръка назад и я постави върху главата му, изви се внимателно и го отстрани деликатно от себе си и внимаваше да не го пресече, на нея ѝ беше съвършено ясно, че той вече мокри долнището на пижамата си…

Целия следобед слуша музика, спа и чете, накрая пак настана време за душа, после потърси чукче и гвоздейчета, мамеше го обширната стена на хола, обременена само с две картини – пейзаж от развълнувано, ала хармонично прииждащо към брега море на Мутафов и няколко софийски къщи на Георги Павлов. Без да си дава сметка за това, което върши, кич ли е или не, той внимателно прикова маймунската кожа върху бялото пространство. Като се оттегли и погледна към кожата, отначало тя му заприлича на експонат в музей, а после се превърна в гоблен.

5.
Всеки божи ден, без да ще, Манев съзерцаваше кожата; тя магнетизираше жилището, привличаше вниманието на собственика, предизвикваше у него особена порода ексхибиционизъм на човек, който наблюдава свитото знаме на собственото си любовно крушение. Това обаче от една страна. След време маймунската кожа показа, че притежава и друго въздействие – пукаше му на Манев за любовното крушение, – маймунската дреха, изработена по блестящ начин, до пълното наподобяване на истинската, бе започнала да го зове. По всяка вероятност, така предположи той, маймунските кожи, където и да се намират, истински или имитации, след продължително съзерцаване се превръщат в зов. В случая мисията на висящия в хола атрибут се състоеше в това да убеди Манев, че покупката в Лондон и грешката в магазина, където му пробутаха не кожа за детска игра, а горила за карнавал, не може да се възприеме като случайност, а за трик на съдбата. Всъщност, след като се взира десетина дни в придобивката си, постепенно събуди у себе си чуждото за неговата особа нелогично мечтание да се напъха в кожата.

6.
Комплектът се навличаше лесно. Манев се убеди в това една сутрин. За голям късмет както горнището, така и долнището му прилепнаха, и то дотолкова, че го накараха да ги усети по-удобно от всеки свой костюм. Едва сега обърна по-сериозно внимание на детайлите: силно впечатление му направиха ноктите на ръцете и краката, но изражението на „лицето“ го порази, в него липсваше каквато и да е бутафорност, там създателят си бе поиграл най-много, особено при отворите на устата и очите. Като повъртя още малко главата на маймуната в ръцете си, геологът Петър Манев взе, че нахлузи меката маска, усети как маската дружелюбно го приема за свое съдържание и спокойно се приближи до огледалото.

Стенното огледало отрази в цял ръст една истинска и, може да се каже, красива в своята свирепост горила. През цепките уж гледаха неговите очи, но къде бяха те, къде бяха хлътнали, удавени под навесите на изумително моделираните челни кости и подобие на вежди? Поразтъпка се по килима – паметта на окото го въведе сред безгранична гора, в която той витаеше като персонаж с неопределена идентичност – и разбра, че няма проблеми с вървенето. Тялото му се настаняваше дoвepчивo в новата своя обвивка, след всяка измината минута той усещаше как психиката му се стараеше да напусне регламента на човешкото поведение без никакви мотиви, ей така, навярно се подчиняваше на непознати, скрити в дън душата стремежи, да се взриви най-после характеристиката на възела от системи, съставляващи комплекса „хомо сапиенс“.

Телефонът звънна, Манев погледна апарата и се поколеба, накрая го прехвърли в скута си. Докато уплашено наблюдаваше в огледалото как една горила борави с комуникационна уредба, чу женски глас. Гласът изричаше нещо, то му се струваше важно, ала Манев не можеше да се съсредоточи – продължаваше да наблюдава с вълнение, дори с ужас, техническото съоръжение в лапите на чудовището.

– Обаждам се да продължим диалога – рече гласът. – На мен ми е любопитно какво може да мисли един мъж, който не се поколебава да открие името си, след като е изрекъл глупост. – Понеже от другата страна на телефона се мълчеше, тя почти извика. – Ало, греша ли?… Петър Манев!

Петър Манев изслушваше всяка дума, но не можеше да отвърне, ценните мигове да се включи в разговора изтичаха и той правеше усилия, обаче от процепа на маймунската глава изтичаха само хрипове. Стана му ясно, че през устата на озъбената горила е немислимо да се промъкне дори най-простата човешка реч.

Непознатата каза още няколко изречения и затвори. Манев върна слушалката на мястото ѝ, употреби усилия докато освободи главата си. Съжаляваше, беше претърпял нова загуба, но този път не му се щеше да изрече на глас любимата си фраза „който губи – печели“, не можеше да се откъсне от убеждението за явна липса на късмет, напоследък живееше в очакване на този звън: кажи, как да не те е яд, тъкмо тогава да бъдеш една безсловесна маймуна, която може да пълни мембраната само с неразбираеми звуци.

7.
И все пак раздразнението му се разсея бързо, непрекъснато прииждаха и го обсебваха нови усещания, те бяха наситени с приятна мекота и той не проумяваше с какво точно да си ги обясни – дали със студеното си интелектуализирано отношение към света, или с притаените прашинки от инфантилност.

Не мисли, глупако, каза си, не разсъждавай излишно, защото никой не те бие по главата да го правиш, а играй най-простата игра, както я играят децата; и достигна до заключението, че влизането в кожата на една маймуна може да предостави на някои хора един-единствен вариант – влизаш и нищо повече, най-много да се задушиш; но за други хора влизането в маймунската кожа разкрива известно разнообразие – от невинната весела игра, до спасителния кей за пробития кораб на някоя трагическа, или най-малкото отчаяна личност. Петър Манев обаче още с обличането на маймунската кожа откри единствения за себе си вариант – да обсеби нейния еднолинеен вътрешен смисъл: да задоволи дремещата в него религия за другата форма на живот. Ето защо, вместо да се ядоса от загубата на двете женски бедра, Петър Манев се приближи отново до огледалото и отново видя голямото, всяващо страх животно. Ала за да бъде истинско, поне по външния си вид, на животното му липсваше нещо съществено – стоеше прекалено изправено. Човекът в кожата се досети, че трябва да се поприведе, после той повдигна леко глава и отпусна ръцете си пред тялото, охо!, това е друго, туй се вместваше във вечния порядък и прилягаше на всяка уважаваща себе си горила.

8.
– Аз съм – каза Красимира Станева – това учудва ли те?
– Никак.
– Не бъди все същия фукльо, какъвто си откакто те помня.
– Че съм фукльо, фукльо съм, но наистина не се учудвам.
– Какво правиш?
– Двоумя се.
– Глупости, винаги си предпочитал Южното крайбрежие.
– Този път се чудя на море ли да отида, или на планина.
– Ти? – Мембраната се задави от смях. – Планина? Ти? Сега пък какво те прихвана, какво има, защо на планина?
– Не знам.
– Наистина не знаеш. – Беше сигурна в искреността му. – Много се завъртя из София. Видели те в басейна на японския хотел.
– Защо се обаждаш?
– Казах на Пламен, че си му донесъл най-после кожата.
– И подскочи.
– Подскочи другият.
– Това е интересно.
– Че е подскочил другият? И той не е малко луд. Намислил е сценарий, да си играят с Пламен.
– Искаш да му я подаря ли!
– Да му я продадеш.
– Обещавам, че след две години ще му донеса.
– А тази?
– Употребявам я аз.
– Ясно. – Гласът на Красимира влезе в равномерния си всекидневен ритъм, – Извинявай, не исках да те уязвя. Искам да ме разбереш, желая искрено да ти се извиня.
– А знаеш ли, че няма за какво?
– Ще ти се обадя пак.

9.
Пежото влизаше хладнокръвно в занемарените пътища, преодоляваше ги, държеше се мъжки по неравния, враждебен за автомобилите терен. По-неспокоен беше шофиращият, той не се взираше само напред, както правят шофиращите, той въртеше глава наляво и дясно, проучваше гората край пътя. От гората идеха разочарованията, нещо в нея не му харесваше, не му се нравеха боровете, Петър Манев изобщо игнорираше боровата гора, а доколкото схващаше в момента, иглолистниците преобладаваха навсякъде. По тези мизерни височини би трябвало да лудуват букаците и габърът, такава я помнеше той местността от детството, такава очакваше да я намери. Накрая разбра, че трябва да се примири с тия открития, както се беше примирил например с някогашния поток, сега на негово място пълзеше тихота, без ромон, никаква пенливост. Накрая успя, намери една полянка, тя би му свършила работата, колата стигна до нея, да, по тоя въпрос възраженията му отпадаха. Настроението се подобри още не само заради лешниковите храсти наоколо, но и от уханието на горските цветя. Встрани зрееха едри къпини – обичани плодове пак от детството – и като се заогледа, почти се убеди, че ще открие ягоди.

Поослуша се, не можа да долови грохота на магистралата, нищо не чу, нищичко, а това го зарадва допълнително.
После срещна стареца.
– Чичо, къде отиваш?
– Горе.
– Какво има горе?
– Нищо.
Човечецът си беше бая възрастен, небръснат, с отрита капа, мръсна риза без яка и закърпено тук-там елече. Очите му отразяваха вътрешна тъмнина и отчаяна безпросветност. На кръста му висеше мизерно избеляла, отъняла от употреба торба. Магарето му, изглежда, не е било почиствано от месеци, търкаляло се е, насъбрало е по себе си вековна прах и шума. На очукания разпарцален самар висеше много стара, вероятно още от балканската война матара с трудно разчитаеми драсканици, инициали на хора, войници, падали на бойното поле или пък умирали спокойно на одъра.
– А какво ще правиш там?
– Нищо.
– Няма ли да вземеш нещо, да го донесеш долу?
– Кво да донеса, нищо няма да донеса.
– Тогава защо се качваш?
– Ми работата.
– Каква ти е работата?
– Ми, никаква.
– На колко си години?
– Минах ги.
– Кое си минал?
– Осемдесете.
– Май ще събираш съчки.
– Такава работа.
– Кога се връщаш?
– Ще си ходя на село.
– То не е ли назад?
– Напред е.
– През планината?
– През.
– Добре де, планината прехвърляш ли я?
– Може.
– Не може ли да се заобиколи?
– Може.
– Значи няма да се връщаш.
– Няма.
– Да те почерпя ли ракия?
– А, не.

Старецът затътри нозе след магарето, на което, изглежда, разговорът му бе дотегнал, та взе да се отдалечава.

Манев отвори багажника и хвърли на тревата двата пакета на палатката, после бръкна в хладилния куфар, извади бутилка и глътна малко блек лейбъл, приседна върху топлата земя, загледа се в листата, между тях бледооранжевите разлистници на лешниците му напомниха, че земята все още се напъва и, слава богу, все още ражда по нещо и за катеричките, и за хората.

10.
Гората му поднасяше още приятни изненади, нейната сърцевина му натрапваше девствеността си, една непокътнатост, която той не очакваше, такава, каквато искаше да открие: митическа, разкошна ботаническа ритмика, обезобразена само в периферията. Където успя да проникне, той не видя нито един бор – широки листа, хармония, редуване на слънчеви петна със сенки, хладина и припеци, всичко потънало в шеметна тишина, ухаещо на корени и небе, на мъхове и гургуличи човки. Намери най-после ягоди, изяде шепа от тях и ако се наложеше да търси още, би могъл да открие. Разбира се, едва ли му предстоеше да стигне чак пък дотам, играта щеше да му омръзне, но колкото и да издържи – часове или дни, – на него му харесваше, нравеше му се новия образ, новата походка и не на последно място – съзнанието, че е първия човек на света, заживял доброволно като горила.

В началото опресняваше познанията си за гората, натрупвани през детските години: тогава природата му се изявяваше несъзнателно и еднозначно. На сегашната му възраст обаче след дългото лутане по железобетона и асфалта, подир хиляди изчетени книги и десетки философски концепции, той очакваше да проникне в заобикалящата го материя задълбочено, аналитично и диалектически. Така се бе отнесъл той за съжаление преди няколко години и към африканската джунгла – нямаше го поривът, нито опиянението от юношеските романи: всичко се оказа прагматизъм, стръв на добре дресирана геоложка хрътка. Сега опиянението бе налице – можеше да си го признае, – след като маймунската кожа му прилепна като ръкавица, усетил необяснимата надежда, че ще успее да се отскубне от човешкото си битие, мислеше само за едно – да избегне сложните преходи – ставаш горила и толкоз.

Че е луд си го знаеше, иначе как; и все пак, понякога му се струваше, че не е луд. Можеше ли да предположи, че претърпява възрастова деформация? Пък де да знае. Някакво психическо терзание? Стрес? Трагедия? Нищо подобно. Напоследък душата му ликуваше, вървеше му в работата, вървеше му в обикновението, само дето не му се женеше и тази пуста натрапчива мисъл, че си е роден за стар ерген, за самотно съществуване, без уханието на бебешките пеленки.

 

11.
През нощта захладня, студената лунна свежест го събуди няколко пъти. Вместо да тръгне към пежото, към опънатата за всеки случай палатка с пухен спален чувал, той измърка от щастие, само се присви още в леговището си, в шумоленето на ланските листа, събрани от мечка ли, вълк ли, един бог знае. В будните си мигове не пропускаше да се вслушва и в движението наоколо – истинско преселение на всички страни. Не желаеше да се самоизлъгва, но той бе сигурен, че някои от минаващите животинчета се спираха до него, за да преценят новото присъствие в гората на нещо колкото огромно, толкоз и непознато, примъкнало се отнякъде да ги безпокои, да отнеме част от храната им. Призори острите слънчеви шишове осветиха сърна и сърненце, зърна ги на няколко метра от леговището. Дали не може да удари с нещо малкото, а после все ще намери начин да го изяде, дори сурово. Всичко се развиваше благополучно, само това стържене в стомаха. Изправи се и раздвижи крайниците си. Жажда не изпитваше, нямаше смисъл да се спусне към поточето, зовеше го споменът за вчерашния къпинак.

Зрелите плодове заблестяха пред него и много му се щеше да се налапа набързо, но за тази цел се налагаше да оголи пръстите си, да смъкне ръкавиците на горилските ръце. Това той нямаше да стори, правилата на играта не го разрешаваха. Изяде почти всички узрели плодове бавно, стомахът му си остана празен и въпреки глада, радваше го лекотата на тялото, на движенията му. Беше удобно време за тренировки. Отначало преодоля остър скалист наклон, а после се качи на стара самотна круша. Твърдите ѝ плодове още не ставаха за ядене, но разкошно разположените клони улесняваха упражненията. Тук той започна за усвоява пребиваването по дърветата. Еластичното му тяло се справяше леко с препятствията, изобщо кожата, закупена за сто и четирийсет лири, му носеше само радост и предчувствия за неизпитвани досега вълшебства.

Мечката бе застанала на пролуката за къпинака. Наблюдаваше заниманията му – кой знае от колко време – навярно учудена и може би загрижена за съдбата си. Тя видя как между клоните шаваше уж човек, а не беше човек, човекът не може да лудува така по дърветата. Горилата, от своя страна, също съгледа мечката и също се замисли по свой начин: това, че се появи дори мечка е добре, гаранция че насам не се мяркат хора, но какво ли би се случило, ако сляза от клоните и застана мирно на земята? В същност не съществуваше голям риск – при първата заплаха горилата можеше да се върне в клонака. Така и реши тя, слезе. Стояха неподвижно по местата си и се гледаха, може би премерваха достойнството си, а може би ината. Все пак горилата бе разбрала далечната същност на диалога – да, тя стърчеше на пътя ѝ, – щом се покатери обратно на дървото, мечката мина бавно по пътеката си, която я заведе при къпинака. За съжаление там звярът не можа да намери зрели плодове. Случайно ли погледна той към ствола на крушата, горилата не съумя да отгатне, тя успя само да установи, че за къпинака, който дарява на света всеки ден зрелите си плодове, ще се породи съперничество. Това донесе допълнителни радости на Манев – ето че с появата си още на втория ден се включваше в суровото естество на гората.

 

12.
Двойка гривеци се настани в клоните на крушата, горилата усети пърхането им над главата си, беше чула дори свистенето им във въздуха. Погледна и видя, птиците се задъхваха в стремежа си да се налюбят. Бързината с която взе решение я изненада, горилата слезе на земята и грабна камък. Преди да го запокити, тя се поколеба, но правилата на играта я позоваваха да завърши започнатото – камъкът полетя и удари женската, слабо, силата му нагоре се бе умъртвила от земното притегляне. Мъжкият политна, ала се върна незабавно, учуден че любовницата му се мае между листата. Малко преди да падне, тя се закрепи във въздуха, после се издигна колебливо над дървото, а това подсказа на любовника, че нещо се е оправило. Злосторникът се взираше нагоре с угаснало упование, гривеците изчезнаха, без да осъзнаят какво се беше случило всъщност и как може така да им бъде прекъснато не какво да е, а непоносимото пъклено упорство да влязат един в друг.

Горилата ликуваше, тя тръгна към потока с убеждението, че е довела нещата до най-чистия им израз – запратила бе камъка точно в тялото на птицата, останалото е случайност – днес жертвата се измъкна, но утре едва ли ще ѝ се удаде; дълбоко посаденият нравствен зародиш в човешкото поведение постепенно трябва да залинее и накрая да бъде изтръгнат, иначе планината и гората не обещаваха добри времена за стомаха. Като се огледа на всички страни – вирчето на потока се намираше на открито – горилата полегна и доста трудно се напи с вода. Искаше да поостане на огряното от слънцето място. Огледа се още веднъж, водата мамеше животното, но рискът да се сблъска точно тук с най-големия му се враг, човекът, нарастваше. Излегна се на скалата, затопли се, пожела да напече настудувалите се през нощта стави. Така нямаше защо да се озърта, съблякъл кожата, вече гол, сигурен не само за безопасността си, но и за своята сила, върнал се в господарската общност на човека, Манев клекна в плиткото вирче. Водата го покри, погали тялото му, погълна солта на потта му. Изпълзя обратно на скалата. Слънцето печеше, както се полага за юли, небето гореше с трепетно сияние, всичко си беше на мястото, дори по-добре от предполагаемото, природата дишаше сърдечност и благородство, но Петър Манев сбърчи вежди и реши, че всичко е само празна празнота пред необузданото безумство да се напъха минута по-скоро в маймунската кожа.

13.
За осем дни беше отслабнал седем и половина килограма. Пристъпи под душа с намерение да прекара там поне половин час, а издържа само няколко минути; бързаше, бързаше да се нахрани. Както бе по хавлия, напълни тигана с шунка и яйца. Срам и позор – вместо да нареже хляба, той го начупи грубо и като си повтаряше: глупако, яж бавно, дъвчи прилично и спри до разумната граница, Петър Манев омете и тигана, и хляба, едва тогава дочу как касетата дрънчи Брукнер, а телефонът звъни ли, звъни.
– Подлудихте ме! – заговори тя. – Направихте ме на нищо! – Манев понечи все пак да се защити, но тя не му даде думата. – Заинтригувахте ме и звъня всеки ден. Когато го няма мъжът ми, звъня непрекъснато. Къде ходите! Трамвай ли ви блъсна? Трепя си главата и не проумявам какво можете да правите без мен. Кажете нещо, защо мълчите, говорете!
– Как ви е името?
– Мирослава.
– Вижте какво, Мирослава, вие знаете ли, че гората и планината не са в състояние да изхранят една маймуна?
– Знам, повтаряла съм го и другаде, но кой да повярва.
– Тогава, защо не ми казахте?
– Не ми дадохте думата, говорехте за „Илиадата“.
– Хей! – Сърцето му се препълни от възхищение. – Я елате насам, с вас ще могат да се направят някои неща.
– Покорихте ме с туй, че се представихте – повтори Мирослава когато Манев ѝ отвори. – Беше почти половин човече, мъничко, постно женче, можеше да се побере в чекмеджето на бюрото му, некрасиво момиченце с микроскопично вирнато носле, дребни крачета, дребни ръчички, дребни бедърца и дребни гърдички, които трудно личаха под блузката, по-скоро се предугаждаха. Загледа се в него. – Охо!
Прегърна я, отдели я от пода, докато я внасяше в хола обсипа лицето ѝ с целувки.
– Нали няма? – запита домакинът.
– Никога.
– Да си отидете?
– Обещах де, трябва ли да се повтаряме?
Целуваше го право в устата.
– Да не лъжете?
– Защо сте брадясал?
– Играя на маймуна.
Постави я в креслото.
Мирослава го изчака без да помръдне, загледана в картината на стената. Мъчеше се да реши неволно заложения в платното ребус: някакъв непознат млад художник се беше предоверил в повече на склонността си да подражава и тя сега се питаше, щеше ли да има картина, ако младият човек се беше доверил повече на таланта си. Манев се върна, пръскаше одеколон в избръснатото си лице. Отново я взе, пренесе я в спалнята. Нейната миниатюрност се оказа завършена отвсякъде, Мирослава си имаше от всичко по малко, домакинът я оприличи на арпаджик, стори му се, че ако я посее в земята, от нея догодина ще голяма сочна жена, с по-зрял и по-тежък аромат, а не като тоя – Мирослава ухаеше на пролетни мерзости.
– Приличаш ми на капчица по човката на канарче, което току що е пило вода – рече той.
– А ти ми приличаш на бизон в отпуска. И почти не си личи че си циник.
– Правя каквото мога да се превърна в маймуна – призна си Петър Манев след един час, когато се върнаха в хола. – Не зная защо, но усилено се стремя да напусна човешката си обвивка и чат-пат успявам.
– Ако успееш, като резултат ще влезеш в друга форма на живот, а от туй няма нищо по-приятно.
– Приятно? – Погледна я с подозрение, че го иронизира. – Само?
– Усещаш ли колко силно се обикнахме? – Тя отвръщаше на целувките му, той не спираше да я целува, удавен от миризмата на собственото си тяло, удавил миризмата на нейното прозрачно телце. – За мен ти си всичко, аз те обичам наистина.
– Ти си единственият човек на света…
– Знам, знам.
– …пред който разкрих тайната си и то само две минути след като те видях.
– И това разбрах, мили, ти мразиш хората и живота, но тъй като не ти липсва великодушие, мразиш и себе си.
– Искам да бъда нещо друго – замисли се той.
– Ако успееш, ще постигнеш непостижимото. Хората твърдят, че се прераждат в каквото и да е там животно. Ти ще го постигнеш обаче приживе и вместо мишка ще бродиш като горила. – Мирослава зърна ръцете си зад врата му, отново я удиви факта че са мънички, като ръцете на порцеланова кукла. – Кога заминаваш?

ВТОРА ЧАСТ

14.
Пред нея се разиграваше нещо познато, като да речем, от телевизионните научно-популярни филмчета: питонът отнасяше някакво животинче, то приличаше и на заек, и на катеричка, хрипливите крясъци наподобяваха скърцане. Захапала го за хълбочето, змията спря до ерозирал, обрасъл със суха тревица камък и започна да поглъща храната разсеяно, дори не си направи труда да я насочи към глътката си от друга, по-удобна страна. Безпомощните крясъци на нежното животинче заглъхнаха, преди да потъне в дупката; питонът се поотпусна лениво, може би си отдъхваше, по всяка вероятност вътрешностите му се гърчеха и придвижваха крехкия улов към стомаха, мозайката на кожата му потръпваше като повърхност на езеро, погалено от бриз. След като си свърни работата, питонът полежа с леко издут корем известно време под слънцето и се оттегли зад камъка. Горилата остана на мястото си със спомена за неговата зловеща, отразяваща късната светлина на следобеда пластичност, почувствува се щастлива, беше видяла класически епизод, но от друга страна, човекът в нея се усмихна иронично от мисълта, че джунглата му се разкриваше от самото начало с един от атрактивните си шаблони.

Ослуша се, шумът който чу, подсказа на човекоподобието, че нататък по пътя би трябвало да срещне река. Тръгна отново и скоро се натъкна на широк, накъсан тук-там от пяната си бъбрив водопад. На повечето места гладката завеса на водата отразяваше спокойното горене на залеза, миришеше на влага, пулсираха цветовете на дъга, падащата стихия пулверизираше облаци от воден прах и прохлада към горилата. Добро място за живеене, сметна тя, но от друга страна разсъди, че шумът на водопада постоянно ще дави опасните, застрашаващи живота ѝ шумове, а и този типичен за Африка воден спектакъл няма как да не тегли към себе си туристическата сган.

Стараеше се да проникне в невъзможни за обитаване зони, да ги прекоси, така си представяше тя – пресече ли поне една такава зона, обезателно ще се натъкне на рая. И понеже отново настъпи часът, в който ѝ се налагаше да избира мястото за нощуване, побърза да се отдалечи от водопада. Неочаквано се озова сред дървета-призраци – листовината и тънките клони на тези дървета липсваха, в безтревната сива площ стърчаха само дънери и овъглени стволове, устояли на отколешен случаен или нарочно предизвикан пожар. Щом влезе в мъртвото пространство, превърнато в застинала чугунена приказка, горилата му вдъхна обемност и го осмисли; като застана сред дърветата, тя обогати настроението на графиката с още по-дълбока безнадежност. Тук огънят бе разчистил всичко излишно и можеше да се нощува по-спокойно.

Избра място до широк, затоплен от слънцето дънер, сви се и веднага потъна в гърлото на съня.

Призори развиделяването не освежи много настроението на пейзажа – светлината изтъкна допълнително отчаянието на всяко дърво, но като се огледа, особено като се поразходи, горилата разбра, че предпочита да остане само тук. На север започваше неизвестно колко обширна полусавана; на юг – вече знаеше – водопадът, половин час път; на изток – река, а на запад изведнъж се изправяше като стена тъмната незасегната от пожара джунгла. На човекоподобието му предстоеше тепърва да обходи и проучи всичко, особено находищата на храна. Преди това обаче му се налагаше да свърши най-важното – да се отърве от пакета. Мъкнеше го вече шести ден от точката, при която го стовари таксито – началото на истинската африканска гора; там съблече дрехите си и облече кожата. Внушителен моряшки чувал от гумиран плат и неръждаеми ципове побра стратегическите му вещи, от сега нататък чувалът щеше да се превърне в метафорична поанта, пристанище по обратния път към реалния живот, в случай, че джунглата не можеше да му предостави жадувания по-съвършен свят.

15.
Торбата намери сигурното си за оцеляване място – привързана сред джунглата, прикрита отвсякъде с листа и лиани. Стъблото на избраното за тази цел дърво бе дамгосано долу с нож – три успоредни, дълбоко издълбани линии. В един от джобовете на сака се побра и бележника. На първата му страница пишеше: „Намирам се на половин час от Широкия водопад. Името на водопада е измислено от мен. Широкият водопад отстои на шест дни път от последното селище Ману. Селището Ману е крайната точка на дълъг асфалтов път в полите на планината. От селището Ману до известния град Хара има точно четиристотин километра. Изминах ги с такси. Всеки понеделник в Ману пристига автобус. Автобусът заминава на другия ден обратно. Ману можа да ми предложи единственото място за нощуване – къщата на отец Мортимър. Отец Мортимър е единственият човек на света, който знае, че съм тръгнал към най-тъмните зони на джунглата, но не знае защо. Петър Манев, България, София 1000, ул. Шейново 33.“

Щом закопча последния цип на чувала-склад, човекоподобието се спусна на земята и се запита: добре е да знам защо всъщност написах тия няколко реда и си отговори: може би ще загубя координатите на човешкото съзнание и ако случайно не съм забравил да чета, ще разбера кой съм бил и къде трябва да се върна, а в случай че съзнанието ми се е затрило съвсем, ще бъда още по-добре.

16.
Джунглата, реката и саваната внушаваха денонощното си загатване за ред, връзка и равенство. Всички физически, биологически и ботанически форми бяха строго осъразмерени и втъкани в равномерния ритъм на извечността, разбира се, без последния апостроф на опожарената зона, ала и тази досадна подробност сякаш се вместваше в пленителните мотиви на представите за черния континент. Сред свежестта и задухата, във вонята на гнилоча и аромата на орхидейните цветове, се изреждат непрестанните ритуали – от изяждането до раждането: поглъщане, рев, кръв, писъци, впръскване на отрова, задушаване, екстазна птича песен, пощене, крясъци; въздухът е наситен с нещо, което те прави сънлив, но нямаш право да заспиваш, за да не бъдеш изяден. Реката тече бистра, тя е в горното си течение, рибите подскачат, а саваната кънти от копита на бързоноги, накрая идват хиените, те се движат след леопардите и омитат всичко, дори копитата.

Горилата се научи да изравя два вида вкусни гулии, а познатото ѝ от по-рано джаму – ниски, почти пълзящи храсти с плодове малко по-едри от орехи – насищаха стомаха ѝ като хляб. Тя обелваше кафявата обвивка и лакомо изяждаше нишестето с вкус на банан и мляко. Горилата вече рядко оставаше гладна, но ето че отново започна да я тормози необяснимо изострящата се стръв към месото. Месо тя не искаше да яде, стараеше се да го заличи от менюто си, по простата причина, че не смяташе паленето на огън за любимо занимание на маймуните. И точно когато му се насъбраха десетина безмесни дни, една сутрин, недалеч от реката, погледът ѝ попадна върху гигантската земноводна жаба, наричана от камерунците виа-моа. Човекът, който се потайваше в горилата, беше чел нещо за вкусовите ѝ качества, той знаеше че гастрономите възнаграждават богато снабдителите си, заради този деликатес цяла мафия от ловци погазваха грубо забраната и малко се интересуваха, че трикилограмовите жаби са вписани в Червената книга на африканските животни. Човекът, който се потайваше в горилата, разглеждаше много внимателно екземпляра пред себе си. Тази виа-моа едва ли тежеше по-малко от два килограма. Той проучваше жабата отстрани, мислеше си за Червената книга и съжаляваше хиляди пъти, че не си е приготвил предварително едно най-примитивно копие, най-обикновена заострена тояга, тя можеше да му свърши работа, защото никой няма право при подобни обстоятелства да пренебрегва кулинарните дарове на тропика. Червената книга!… Въпросът не се свежда сега до каквито и да е книги, а до туй – какво да се прави по-нататък. Човекът се канеше да поумува още малко, но в това време горилата скочи и похлупи земноводното. Жертвата издаде някакъв може би несвойствен за нея звук, тъй като вече бе покрита от неизвестното космато и се настърви, постара се да окаже все-пак някаква съпротива с мускулатурата си, но туй не ѝ се удаде, косматата преса я притисна от всички страни и бавно промъкна пръсти към гушата ѝ. Щом се увери, че гигантската жаба вече не диша, горилата се изправи и забеляза как на смешно разстояние от нея преминават три носорога. Мъжкият водеше самката си и малкото, пристъпваха спокойно, по господарски, изобщо от трите бавни животни се излъчваше тежест и достолепна тромава красота. В естествената си среда носорозите нямаха вид нито на тъпи, нито на свирепи персони, а още по-малко на маски, които олицетворяват демоничното лице на фашизма и литературата и плакатното изкуство.

Човекоподобието вдигна улова си, стори му се, че жабата в никакъв случай не тежи по-малко от три килограма. Пренесе я в опожарената зона, там събра съчки и като употреби лупата – все смяташе, че ще бъде за последен път и все отлагаше запокитването на скъпоценната вещ – запали огън. Не знаеше как гастрономите се справят с тези лакомства; човекоподобието, въоръжено с втората си скъпоценна вещ – ножът, отдели стомашната част заедно с главата. Може би се лишаваше от някоя особено вкусна подробност, но как да узнае това – стомахът и главата бяха захвърлени. Върху жаравата легнаха четирите бута и скоро въздухът от тревата до небето се обогати.

Обгръщаше го спокойствие и тишина. Естествено, макар и неизвестно как, миризмата на печеното месо, заедно с вкусовите усещания в стомаха му изпълваха косматото човекоподобие със самовъзхищение. Докато се хранеше, то сякаш виждаше дърветата да му се кланят, но туй което видя наистина бе, че едно дребно зверче с лисича муцуна, без да отмества поглед от него, хем похапваше, хем отдалечаваше с придърпване захвърлените остатъци от жабата, а заострените му ушички през цялото туй време се извръщаха на всички страни. Зверчето внимаваше по особен начин да спази едно безопасно разстояние между двамата, но и да не се отдалечава чак пък толкоз от страшилището, в чиято компания се хранеше и което го предпазваше от други страшилища.

17.
Всичко съществуваше чрез движение: за да се нахрани човекоподобието извършваше подвизи, за да утоли жаждата си, извървяваше път до реката. Често пъти оставаше там дълго, тогава се къпеше. Петър Манев разполагаше внимателно всяка част от маймунската кожа на брега, по този начин все пак подсушаваше и проветряваше материята. Той плуваше, после се грееше на слънчевите лъчи, съзерцаваше страстното топло небе от което извираше магнетична прозрачна пустота. Извън маймунската кожа той често си спомняше за необятната предишна преданост на Красимира, за дребните твърди форми на Мирослава и за подлостите извършени от него в София. Нямаше начин да забрави как бе офейкал от дребната умна женичка, сам не можеше да проумее как стана тъй, че на бърза ръка се озова от улица „Шейново“ – в джунглата. И като продължаваше да гледа пустотата на небето, Петър Манев се стараеше да зачертае жените от живота си, но в долната част на тялото му все още тлееше твърдата сладост на спомена.

Разбра че го наблюдават, надигна се малко да се увери в това и отново се притисна до тревата, макар че тя не скри добре голото му тяло. Горилите стърчаха отвъд реката, застинали от изненада. Нито признак за безпокойство, по-скоро любопитство. Ленивата вода, горещината и тежката неподвижност на листата не предразполагаха към излишни движения и размисли. Най-после по-едрата горила се наведе да пие вода. По-дребната обаче – изглежда самката – стоеше все още загледана в непознатото притихнало същество.

Мъжкарят се изправи, от сплескания му, почти отсъствуващ нос и от надочията му се стичаха капки. Без да поглежда втори път към непознатото същество самецът изчака да се напие партньорката му, след което горилите поеха пътя си срещу течението на реката – мъжкият напред, а женската след водача си – груби, достолепни, в естествената им среда, пристъпващи уверено върху своята собствена земя.

18.
Срещата със „себеподобните“, които се бяха появили в оня паметен ден отвъд реката, порази съзнанието на човекоподобието: в езерото на неговото златисто всекидневие бе хвърлен камък, повърхността му се изпълни с меки концентричини видения, възбудили безкрайната му благодарност за решението да напусне бъркотията на човешкото битие. Зарадва го поразителното сходство на неговата изкуствена маймунска кожа – докарана както по цвят, така и по косъм – с кожите на истинските горили, да не говорим за изражението на „лицето“. Трябваше да се коригира нещо, разбира се, можеше да се пожелае повече в походката: още тромавост, категорично привеждане на тялото напред и да посее оня безстрастен, а може би безстрашен блясък в погледа си, с други думи – да бъде затрита и последната човешка мъглица в очите. В оня паметен ден човекоподобието завидя на горилите, освен това направо изревнува: женската крачеше тъй предано до своя огромен и страшен покровител. Откъде идеха и къде отиваха те в своята великолепна самота? Тайна. Тази загадка обаче не обезсърчи човекоподобието, а го въодушеви до такава степен, че то понечи да си подсвирне, но не се получи нищо – от горилската уста не можа да излезе звук.

19.
Невероятно вкусното месо от кълките на гигантската камерунска жаба виа-моа вече все по-рядко обогатяваше менюто на човекоподобието. След всеки изтекъл ден човекоподобието привикваше с надземните и изкопаемите плодове, превръщаше се от всеядно във вегетарианско животно, а това внасяше допълнително въодушевление в битието му. Друго за отбелязване – упорито се отделяше от земята, приспособяваше се към ниските разклонения на дърветата – макар че статута на горилския живот не го задължаваше на това – там сви и първото си гнездо, измайстори го, доизкусури го почти като хамак от лиани и палмови листа. Свикна да търпи отровните и неотровните змии, установи правила на взаимоотношенията си с лъвовете, леопардите и слоновете, както и с гъмжилото от дребни маймуни, научи се да не обръща внимание нито на термитите, нито пък на стотиците други насекоми, впрочем, те разбраха, че е съвсем безмислено да хапят кожа, лишена от нерви и кръвоносни съдове. Човекоподобието си служеше все по-сръчно при нужда с най-важния цип на „костюма“, разположен между нозете му. Все още употребяваше ножа и лупата, но възнамеряваше да ги захвърли в близко бъдеще. В най-лошия случай щеше да ги пъхне в привързания към белязаното дърво моряшки чувал.

Отвъд реката се появиха още няколко горили. Прикрито в храстите, човекоподобието ги наблюдаваше и проучваше някои от привичките им, после ги усвояваше, това го правеше все по-щастливо, заздравяваше оптимизма му за бъдещи подвизи в другата форма на живот. Не му се вярваше че ще свикне само с една-единствена подробност – да лови и изяжда разни дребни и не толкоз дребни животинки » например попови прасета и гущерчета, – това то май никога нямаше да си позволи, макар че мисълта в едно прекрасно бъдеще да преодолее и тази бариера, го занимаваше сериозно.

Тогава… О, тогава!… Да не мечтае чак за тогава.

Дългите наблюдения го убедиха, че истинските горили обитават само отвъдната страна на реката. Тази отвъдна област постепенно се превърна за него в нещо като обетована земя, страна на мечтите. Дали ще си позволи някога лукса? Реалистичните нишки в разсъжденията, а и предчувствията го караха да мисли, че все още е рано за преплуването, все още му предстоеше да се учи на подивяване; предстоеше му едно мъчително изтръгване от духовните зони на човека, изискваше се още тренинг, за да се спусне в най-дълбоките бездни на животинството, единственият път за изминаване, преди да стигне до дверите на метаморфозата.

20.
Изнизаха се още дни, изтекоха няколко месеца, времето предостави какви ли не възможности на новия горски обитател за тренировки, но всичко можеше да приключи за миг, да отиде на вятъра; туй щеше да се случи няколко пъти, поне два от инцидентите го приближиха до гибелта, до края на играта – счупи се клон на дърво, полетя надолу, но се хвана за друг клон и се спаси; когато се изкачи на висока скала, чу рикане, на върха го чакаше разгневен леопард, човекоподобието се върна пъргаво на земята и отново се спаси.
Очите – на четири.
Оглеждай се при всяка стъпка.
Да, ще отварям очите си, ще внимавам,  аз съм щастлив и няма да загубя по глупав начин завоеванията си.

21.
Небето се оцвети в розово, по него протече тръпката на потайна невроза , но освен коварното му мълчание горе нищо не можеше да се долови. Мирише ми на нещо, ще се случи нещо – помисли си човекът в горилата, – но какво ще бъде то, едва ли ще съумея да отгатна и все пак добре е да остана спокоен.

Запъти се към реката, съблече се на своето тайно място и заплува по гръб. Хладната, ленива при този разлив вода го носеше спокойно в спокойствието, което го разтваряше в себе си. Човекът си даваше съвършено ясна представа за цената на това спокойствие по пътя на размисъла и се обезсърчаваше. Той искаше горилата да погълне човека без остатък, а човекът продължаваше да се съпротивлява, размекваше се от такива обикновени състояния като тишина и хармония. Загребваше широко и плавно, изпитваше удоволствие, че владее себе си, тишината наоколо, реката, джунглата и призрачната гора от самотни опожарени дървета, всичко побрано под небесния купол – таван на неговия дом. Замайваше го още чувството за привидната му пасивност, за златната му самота, въпреки животинското гъмжило.

Щом чу смущаващо силните писъци на маймуните, неволно ги свърза с доловената заплаха на небето. По отсрещния бряг бягаха стада от гибони и резуси. Маймуните притичваха с необяснима за възможностите им скорост, стъписваха се пред водната преграда и се объркваха. Те бягаха панически от нещо, стараеха се да се отдалечат колкото може повече от него, но тази река… Тя не се интересуваше от ужаса в очите им.

Всички гледаха с очакване към водачите, крещяха срещу тях, искаха нещо, сърдито ги подканваха да вземат решение, а водачите не се решаваха на следващата стъпка, пред тях имаше три посоки: наляво – срещу течението, надясно – по течението и направо – реката, най-големия риск, водата.

Изборът се роди пак неочаквано, наложиха го антилопите. Антилопите също спряха до реката, неспокойните им кожи лъщяха на слънцето, потта им се изпаряваше, но те се подвоумиха кратко, веднага хукнаха на изток, срещу течението на реката.

Без да губят време маймуните се хвърлиха подире им.

От сега нататък цялата бягаща по неизвестни причини фауна вече знаеше пътя си, той водеше срещу течението на реката, край десния бряг на реката.

Без да губят време маймуните се хвърлиха подире им. От сега нататък цялата бягаща по неизвестни причини фауна вече знаеше пътя си, той водеше срещу течението на реката, край десния бряг на реката.

22.
Голият човек излезе от водата и легна под лъчите на слънцето. Докато нагряваше тялото си, той не извръщаше лице от преселението на отвъдния бряг. После облече кожата, решен да изчака крайния резултат на туй ново за него явление. Очертаваше ли се някаква развръзка? До кога ще продължи паническия бяг, в който започнаха да се включват и лъвовете? Сега пък засвири цигулка, далече, с най-тънките си струни, затрептяха пицикати. Накрая струните нададоха писъци, някой изстена, засъска, над полусаваната плъзна сянка, сребристият слънчев ден се превърна в приятно зелен въздух и плъпна измамата за примъкваща се из гърнето на времето необяснима прохладна струя. Слънцето прозираше през нещо особено приятно и зелено, но на края изчезна, само отражението му остана да трепти над необяснимата засега сянка. Сянката прииждаше, уголемяваше се и ставаше все по-плътна. Пицикатото се превърна в бръмчене, земните недра едва чуто протътнаха и все още не можеше да се разбере характера на явлението;  дълго, много дълго се чудеше човекоподобието, напъваше се да го дешифрира, то не знаеше какво да прави, дали пък да не побегне като другите, да хукне подир лъвовете, да се сдружи и разтвори във фауната на Африка, по древните неписани закони, когато се налага и лъвовете и антилопите да тичат един до друг, без да си обръщат внимание.

Най-после челната вълна на облака довтаса и на свой ред, подобно преминалите преди малко животни, се стъписа пред невъзмутимата всемогъща река. Облакът се надигна, сбръчка се, нагъна се и се отдръпна, ала от задните му пространства изпъплиха нови валма от мощни пулсации. Въпреки стъписването, тълпите се хвърлиха във водата, тя изгуби блясъка си и понесе надолу полужива зеленикава каша. Нови милиони скачаха във водата, кашата ставаше все по-гъста и в даден момент върху нея запъплиха милиардите; умираха милиони, но на другия бряг върху тях преминаваха милиарди тракащи с челюсти скакалци.

Горилата се сви в подножието на скалата, облакът я удари в гърба, но тя не трепна, зачака търпеливо развитието на нещата. Скакалците се струпваха по дърветата и тревата, по всяка възможна зеленинка, клоните натежаваха и увисваха, по-крехките се счупваха, летящите нашественици обаче не изпущаха плячката си, падаха с отломките по земята. Всичко се покри, до последния сантиметър, и все пак гощавката не започваше, горилата се учуди, че лакомниците само се настаниха и зачакаха, но какво? – още една загадка на природата.

Отговорът най-после дойде след изтичането на деня; щом падна нощта и се започна…

Призори всичко бе изядено.

След няколко часа скакалците потеглиха по широкия и дълъг път на новите опустошения. Горилата се изправи. Видя една картина от апокалипсиса, една оглозгана Африка, затрита, абсурдна, притисната от лакомо слънце, от сиво-черна несигурност. Дърветата стърчаха в чужда за тях зимна голота. Едно единствено цветно петно сред гората – моряшкият чувал.

23.
Вече трети ден горилата вървеше по пътеката на новата си одисея, край десния бряг на реката, все нагоре, по следите на побегналите антилопи и лъвове. Изтощена и гладна, далеч от моряшкия чувал – за него дори не си спомняше – тя се взираше напред, копнееше да види непознатите за нея места, недостигнати от скакалците, потънали в хлорофил и живот. Няколко пъти ѝ се мярнаха сребърни риби в реката, хвърли се да ги лови, не хвана нищо, после подостри върлина, измайстори си нещо като копие и се помъчи да харпунира каквото и да е, но и този път не успя, отказа се, зачопли земята. Напразно. Тук не намери любимите си гулии, изчопли само няколко попови прасета, които налапа без да му мисли. Горилата не помисли и по-късно върху този факт, на нея и през ум не ѝ мина, че прекрачва в нова фаза от новата форма на своя живот, че просто все повече и повече узряваше като маймуна.

Първото животно, което се блъсна в нея когато навлезе в пленителната савана на платото – как да не умреш от радост, – се оказа любимата ѝ гигантска жаба виа-моа. Скочи по привичния ѝ вече начин, похлупи жабата с тялото си, удуши я и веднага побърза да я разкъса, след това си направи пир от месо и кръв, забравила, че някъде из циповете е скътала ножче и лупа за палене на огън, не, горилата хич и не пожела да реже, нито да пече, никак, тя искаше само да яде.

 

24.
Отново се установи в удобна за живеене и за скиторене област, духът ѝ одобри разнообразието на местността, съставена от полусавана и полуджунгла. Същата река, същите животни, изобилие от виа-моа. Нямаше я само опожарената гора с магическата ѝ привлекателност.

Вече се надяваше, че едва ли ще е толкоз рисковано, ако си позволи някои приключения, искаше ѝ се да се движи, да изминава разстояния, изобщо, да остане вярна на природата на горилите, на техния предимно преселнически живот. Смяната на пейзажите можеше да направи самотата ѝ по-очарователна, по-достойна В душата на човекоподобието копнежите и инстинктите се спогаждаха.

Човекоподобието тръгна, запристъпя бавно с изработената си отколешна походка, озърташе се, внимаваше да не връхлети на нежелани срещи; взираше се, стомахът го предизвикваше да издирва – тук ще изрови коренче, там бубулечка – оказа се че всичко става за ядене, всичко, стига да се убедиш веднъж-завинаги в това. Зеленият свят, напръскан някъде с проблясъците на водите, брожението на сенките и лъчите, импулсите на вечната жизнена сила на земята, неочакваните срещи с известни и неизвестни животни, приятният гъдел предизвикан от несигурността за прехраната, нарастващото удоволствие да усеща, че може да поглъща апетитно дори живите гущерчета, всичко туй и още много дребни и не толкоз дребни неща, пораждаха у човекоподобието фантасмагорични моменти, в които неочаквано ферментираше чувството за всесилие, власт и непогрешимост.

ТРЕТА ЧАСТ

25.
Скитничеството, което прибави обяснимо очарование към всекидневието на горилата, превърна джунглата, планината и платото в градина, а градинската прелест на този свят породи у скитника наглото предчувствие, че предстои да изживее необикновено събитие, но горилата избягваше да се доверява на предчувствията си и си припомни това в същия миг когато двамата застанаха лице срещу лице, изненадани, направо шокирани.

Едва сега в същност проумя колко грозни животни са горилите. На няколко крачки пред човекоподобието беше застанала същата онази самка, същата – да, дето се бе появила някога отвъд реката и верноподанически следваше своя избраник и покровител, на когото, тогава още живият Петър Манев завидя. Чак сега човекоподобието забеляза колко черен е цветът на горилската козина, дълъг, безформен и тромав торс, къси криви крака – и това у една дама, боже-госеподи, това у една дама, предопределена да предизвиква, приласкава и продължава рода. В жестоките очи на звяра припламна нещо, човекоподобието не успя да го разгадае, но предположи, че може би не заслужаваше да се безпокои толкоз много. А колко важна беше следващата му крачка. Напред? Назад? Встрани? Досегашният опит от всичките срещи със зверове го подканяше да тръгне встрани, тук му се предоставяше и простор за това; не биваше да се връща, отстъплението можеше не само да го опозори, но да окуражи врага на пътеката. И естествено, дръзкият вариантът да мине кротко край самката, да демонстрира миролюбието си, след туй да се отдалечи и нищо повече.

Дързостта му обаче бе наказана, наложи му се да преодолява отвращение – от нея се отделяше непоносима воня. Докато минаваше край самката тя се извърна и ако човекоподобието подразбра, може би се обърна изцяло, за да го изгледа спокойно, докато се отдалечаваше. Наистина, запита се човекоподобието, какво ли правят две горили когато се срещат и разминават, когато всяка поема отново своя път? Казват ли си нещо? Ненавиждат ли се? Радват ли се от срещата? Или им е безразлично? Човекоподобието не искаше нищо от себеподобните освен равнодушието им, искаше да бъде в очите им само една съвсем обикновена горила, самотна горила, която дори не си прави илюзии че може да бъде приета в каквото и да е горилско общество.

Срещата със старата познайница се оказа щастлива, половин час след като повървя по склона, сред камънак и прегоряла зеленина, съгледа и бързо удуши един едър екземпляр виа-моа. Жабата се беше изпречила на пътя му не да го нахрани, а да препълни стомаха му. Човекоподобието лениво потърси място за почивка. То отнесе остатъка от улова между храстите, сметна че там е удобно и да се лежи и да не се безпокои за сигурността си. Накъса листа, уви грижливо месото, придърпа го близо, кажи-речи до главата си, на такова разстояние съществуваше малка вероятност някой да му го отнесе. Започна да се върти, търсеше най-удобното положение на тялото, тежестта в стомаха го притискаше: правилата, които спазваше някога като човек – например да похапва умерено – сега или ги бе забравило, или не им обръщаше внимание.

Приятно уморено още в началото на деня, човекоподобието лежеше откъснато от всичко в мъглявата яма на спонтанните форми и съзвучия и скоро вече нямаше да бъде в състояние да осъзнава, нито да свързва или пък да прави аналогии и само навикът, единствено навикът от всекидневното повторение щеше да му напомня, че между краката му се намира цип, който при нужда се отваря и затваря – нищожен навик свързан с благоприличието, остатък някакъв, атавизъм, атрибут към всяка добре скроена и изработена маймунска кожа в Лондон.

26.
Човекоподобието се събуди изведнъж и леко; след пълното от-почиване нишката на съня сякаш бе отсечена с нож. Посегна към месото, намери го на мястото му, вдигна го пред лицето си и без да се изправя започна да отхвърля горния пласт на листата, с мравките. Слънцето клонеше към хоризонта, но до залеза се простираха още часове. Удължените сенки на дърветата не донесоха прохлада, напротив – сега горещината се чувствуваше най-вече и въпреки туй, настроението му бе чудесно след смляната храна и изчезналата тежест в стомаха. Човекът в животното протегна ръце и пое дълбоко въздух, чу хриптене, то излизаше от собственото му гърло и го накара да усети задоволство от това. Щом надигна тяло обаче човекоподобието незабавно загуби настроението си, то усети че не лежи блажено във ваната на очарователната си самота. Приседна и се огледа. Не стана нужда да търси дълго – горилата с която се бяха разминали преди няколко часа не се прикриваше, горната половина на тялото ѝ стърчеше над триановия храст, нещо повече – лявата ѝ ръка притискаше клончетата отрупани с прегорели трианови цветове, по всяка вероятност храстът ѝ пречеше да го вижда добре

Едва сега човекоподобието разбра, че обстоятелствата от днешния ден се усложняват, че разминаването там не е било никакво разминаване и е започнало нещо като преследване. Можеше да побегне лесно, човекоподобието притежаваше пъргавината на човека, при това напълно тренирана, а преследвачът едва ли би могъл да надделее горилската си тромавост, да – човекоподобието можеше да драсне и да изчезне, в това не се съмняваше, ще изчезне, но докога? А по-нататък? После? Как ще живее в бъдеще? Отсега нататък сигурно му предстояха всекидневни срещи с побратимите, трябваше ли да бяга непрекъснато от всички? Беше ли възможно? Къде по дяволите се дяваше досегашното му спокойствие и хармонията, на която тъй искрено се радваше? Създаденият от него свят на спокойствие рухваше, блаженото време оставаше зад гърба му, започваше времето на конфликтите, на кръвопролитията, времето на истинската борба за оцеляване, заплахата на смъртта се превръщаше в негово всекидневие. Сега-засега окачествяваше срещата на двете горили като малък епизод от предстоящия грандиозен спектакъл-борба за оцеляване, една малка сценка от която след минута човекоподобието ще се измъкне лесно. Но утре? Но вдруги ден? Човекоподобието захвърли листата на земята и размаха пред себе си вкусното месо на камерунската жаба, искаше да го покаже добре на преследвача, после го окачи на храста и се отдалечи. Теренът тук предоставяше пътеки за бягство на всички страни, наоколо се простираха скали и храсти, равнина и хълмове, тук-там хилядолетни исполински дървета, милиони прикрития и твърди пътечки за тичане. Докато бягаше, човекоподобието усещаше край себе си живота като подмолие: дребни и не чак толкоз дребни твари се отстраняваха от пътя му, закрещяха маймуни от всички посоки, няколко по-едри екземпляра от рода на зигите го придружиха до подножието на хълма. Там човекоподобието спря, зигите се върнаха към стадото си, а човекоподобието тръгна спокойно по възвишението, вече виждаше всичко отгоре, оглеждаше голите места, по които би трябвало да мине преследвачът, но не го видя, забеляза само че слънцето бе пораснало, краят на великанския му размер вече докосваше ръба на западното възвишение, то всъщност не беше друго, а най-високата част на планината.

Както в повечето случаи, човекоподобието предпочете да нощува в подножието на едно дърво. Прецени, че дървото е удобно за катерене, опозна стволовете му още по светло. Излегна се. Преди да заспи, човекоподобието се зае да размисли; оказваше се, че няма да бъде толкова зле, ако реши да прекара на този хълм следващите няколко дни, пък и седмици, какво му пречеше, дълбоко в себе си усещаше, че околността обещава по-сериозно спокойствие, повече сигурност, тук непредвидените нашественици можеха да го изненадат по-трудно, а и дървета за катерене колкото щеш. Мислеше, обмисляше и неусетно потъваше в съня, след прекарания в приятна умора ден, след успешно измъкване от опасност и първата истинска среща със себеподобие. Изненада го неговата дива, но тъкмо затуй приятна грозота и едва не го задуши непоносимата му воня. Човекоподобието потъна не само в почивката, но и в сънищата, а то ненавиждаше сънищата си, само те, единствено те успяваха да го върнат в човешката сивота на живота, там проблясваха само две или три светлинки, две или три жени с гладки кожи, с шанелно ухаещи гърди, и там, в сънищата, те носеха категорични имена: Красимира, Мирослава и кой знае защо, Славка, прислужницата от бащиния му дом. След туй особено сутрешно усещане в подножието на удобното дърво, на удобния за отбрана хълм, когато бе предпочело Славка пред Красимира и Мирослава, човекоподобието се събуди и съгледа до себе си огромната самка. Малко силно казано „до себе си“, горилата стоеше пак на няколко метра от него – както първия път – и го наблюдаваше.

27.
Покачи се на дървото, но защо? Съществуваше ли здрав смисъл в това примитивно бягство? Преследвачът можеше да се озове до него на секундата, между клоните истинската горила щеше да се развихри по-добре. И какво всъщност искаше тя от човекоподобието? Защо не го нападна докато спеше? Защо се задоволяваше само с това – да стърчи на няколко метра от него? Защо го наблюдаваше така демонстративно? Лъчите на изгрева прорязваха пространството над главата му и се забиваха в планинския хребет, където вчера бе потънала последната светлина на деня. Стегната хладина и ведрост трептяха над хълма, старите дървета все още спяха, натежали от тропическото си великолепие. Истинската горила продължаваше да стърчи на мястото си, нито крачка напред, беше вдигнала поглед право към него.

В държането ѝ не забелязвам нищо враждебно към мен, помисли си най-после човекоподобието, тя ме преследва наистина, това си личи, но не съм сигурен че се готви за нападение, тя не ме мрази, нито подсказва с нещо, че има каквото и да е против мен.

Човекоподобието реши, че трябва да се спусне долу, то нямаше никаква работа на дървото, никакви шансове; след като бе обмислило обстоятелствата, заключи, че предимствата му сред клоните са равни на нула; наложеше ли се да бяга, туй можеше да стане само на земята. Слизането от дървото му се стори трудно, бавно се спущаше от ствол на ствол, а в особено глупаво положение изпадна като увисна, секунда преди да докосне тревата с крака. Все пак видя му се края и на туй премеждие, вече стоеше на земята, усещаше я добре под стъпалата си. Усещаше и дървото, тялото му докосваше стеблото, разчиташе то да запази гърба му. Ръцете едва забележимо стърчаха напред, с длани към предполагаемия нападател, така, както застават борците в очакване на началната схватка. И – нова причина за безпокойство – истинската горила напусна храста за първи път, откакто го дебнеше, тя застана без каквото и да е прикритие пред него, но и без да скъсява разстоянието. Човекоподобието отново тръгна по пътя си, то мислеше посоката на движението от вчера за свой път.   Прецени, че е вървяло достатъчно, и се обърна, искаше по-скоро да се увери, отколкото да провери, че истинската горила продължава да го следва. Тя го следваше хладнокръвно със стъпките на някаква необяснима обреченост.

Липсата на самочувствие у човекоподобието, откакто живееше в дивата тропическа част на света, не му позволяваше да приема по-смело фактите, но тъй като главната причина за безпокойството сега крачеше по петите му кротко, все пак на края успя да го убеди, че горилата, подобно на човека в дадени обстоятелства е склонна да страда от гнетящите скрупули на самотата. Така можеше да постъпва само едно удавено в самотата си същество. Човекоподобието спря, горилата също спря, човекоподобието тръгна, горилата тръгна след него. До обед разстоянието между тях се скъси. Когато полегнаха в сянката да починат, делеше ги само един метър, но привечер, о, привечер, когато човекоподобието се излегна преуморено от продължителното движение и напрежение, този път на всичкото отгоре – гладно, в тъмното усети как нечия топлина полазва по гърба му и разбра, че до него се е допряло друго живо същество, също тъй уморено и гладно.

Не само като се събуди няколко пъти през нощта, но дори като спеше дълбоко, човекоподобието не преставаше да усеща тази жива топлина, тя се вливаше в тялото му, караше го да чувства добротата и силата ѝ в хладната ръмжаща отвсякъде нощ на високото африканско плато.

28.
Сутринта те се надигнаха и тръгнаха естествено, сякаш са били заедно от векове. Изрязаха се в сумрака на сюрреалистичния пейзаж като най-едрите движещи се фигури. Щом приближиха до него, тигърът измърка нещо и се отдалечи. Водеше ги гладът. Човекоподобието чоплеше и търсеше, както се беше научило, но не пропускаше всяка възможност да наблюдава истинската горила. Колко сръчна беше тя, а колко безпомощен нейният фалшификат!.. Кога ще се научи да измъква така майсторски коренчетата и какви са, по дяволите, тези презирани досега от него луковици? И те ли влизаха в менюто?

29.
Какво ли се е случило с великолепната супергорила, едрият самец, забелязан – преди месеци ли, години ли – отвъд реката, когато другарката му вървеше така безгрижно и любовно с него? Къде се е стопил? Загинал ли е, или е избягал подмамен от друга самка? Последното му се струваше абсурдно, горилите май бяха известни като верни един на друг партньори. И все пак къде е сега едрият самец? Защо не придружава самката си? Изглежда, че някъде, някога се е случило нещо драматично, може би страшно, то ги е разделило, но нито женската може да му обясни това, нито пък човекоподобието имаше възможност да го разбере, защото и двамата бяха безсловесни, те не можеха да изразят дори най-дребните информации един към друг. Налагаше му се да приеме младата горила направо, с нейната внезапна поява, като неочакван сюрприз и подарък на джунглата. Вече си имаше  другар, самотата бе запокитена, маймунското му битие ставаше по-истинско.

Безсловесността на двамата гарантираше анонимността на човекоподобието. Понякога го обземаше спонтанното желание да ѝ каже, че е измислил хубаво име за нея, например Джилда, а самото човекоподобие ще носи името Горил, както подобава на мъж. Всичко туй, разбира се, остана да виси само в неговото съзнание, в съзнанието на Джилда съвсем неясно се мержелееше учудването, че там, където, според нейните разбирания трябва да виси нещо много важно, не виси нищо, тъй като дивата горска самка не познаваше предназначението на циповете.

30.
Горил се научи къде да търси и как по-лесно да изравя големите маймунски лакомства, все от необятните запаси на ботаниката. Особено вкусна се оказа споменатата луковица, над земята тя извисяваше крехка мечовидна зеленина, сред нея стърчеше невзрачен бял цвят без какъвто и да е аромат. Той вкуси и от зеленината, разбира се, изяде и един цвят, те му причиниха тридневно стомашно разстройство. Луковиците обаче му се харесаха, напомняха му за сърцевината на прясно отрязано зеле. Тази храна той усети добре по много-много особен начин, тя вля в организма му допълнителни, може да се каже – демонски сили, разтърси го някакво неочаквано подмладяване, дори подлудяване, то го приканваше стремително да скача, да върлува по дърветата, опита се няколко пъти да изреве. Започнаха поредици от неприлични сънища с Мирослава, подсъзнанието му си я беше избрало самостоятелно, навярно заради сувенирната ѝ миниатюрност и лекота – Горил я понесе насам-натам из джунглата, с помощта на лианите я прехвърляше от дърво на дърво, където я любеше ненаситно, нещо което лордгрейстокският произход не позволяваше на Тарзан да върши така безразборно тия неща с Джейн.

През три, през четири дни удушаваше по някоя виа-моа и насищаше всеядността си. Джилда отказа да си хапне от това месо, на нея никак не ѝ беше известна световната кулинарна слава на камерунската жаба, тя опита и плю с отвращение, при всяка гощавка с виа-моа заставаше отстрани и къде с любопитство, къде с възхищение, наблюдаваше спътника си, радваше се като го гледаше как нагъва месото. Тя не беше заклета вегетарианка, похапваше си насекоми, гущерчета и всякакви други дребни животинки, но виа-моа – пфу!… Горил консумираше месото без да го пече, Горил вече бе забравил, че в едно от потайните джобчета на кожата си има скътана за всеки случай лупа.

31.
В тяхното безгрижно скитничество, изпълнено с перманентната радост, че са двама, Горил и Джилда на два пъти се натъкваха на други горили, групи от по десетина екземпляра. Както при първата среща, така и при втората, Горил погледна спътницата си, очакваше тя да реши – де да знае, може би Джилда ще предпочете вече да се влеят в нечие общество, – но тя, изглежда, не прояви предпочитание към средата, за което ѝ благодари, без да го изрази по някакъв начин; човекоподобието, водено от усета си, сметна, че би трябвало да страни от компанията на повече горили, предполагаше, че туй ще усложни нещата; не, на човекоподобието не му се нравеше стадото, но от друга страна, то не можеше да не се запита какви, дявол да го вземе, бяха мотивите на спътничката му, да, Джилда – защо Джилда предпочете да продължат живота си в самота, както се казва: самота по двойки?

32.
Денем и нощем те вървяха един до друг, неразделни, влизаха в периоди на монотоние и в периоди на напрежение, от време на време им се стоварваше внезапна опасност; тогава Горил, въоръжен с опита на цивилизацията, измъкваше двамата от лапите на смъртта. Джилда окачествяваше проявите му като героизъм и кавалерство, това привърза още повече самката към непознатата, съмнително скитаща единица, която при това не миришеше на горила. Беше ѝ трудно да определи на какво най-точно ѝ напомня неговата миризма.

След време туй ѝ се изясни по крайно неприятен начин. Към края на сполучлив спокоен ден връхлетяха на хора. Джилда свърза бързо миризмата на човеците с неговата, но не ѝ остана време нито да се чуди, нито да се отдава на размисли.

Доколкото Горил схвана, на преден план имаше двама души, третият се мотаеше далече от тях, между палатка с лек пясъчен цвят и солиден покрит камион, от тия, с които най-често кръстосват насам-натам пътешествениците, сафаристите или контрабандистите на слонова кост. Преди да прецени опасността по блясъка на очите им – в ръцете им нямаше оръжие – Горил бе изненадан от бягството на Джилда. Тя изчезна веднага, без да прецени, без да го погледне, направо обхваната от ужас.

Докато се отдалечаваше в обратната посока със спокоен бяг и като подбираше места по които не могат да минат дори мотоциклетите им, Горил си обясни паническото отстъпление на Джилда с това, че е препатила от човеците.

33.
Колко съразмерен и цялостен беше светът преди и колко смутни станаха пределите му след появата на човека с неговата внушителна господарска самонадеяност. Човекоподобието почувства това не само като се отдалечаваше от лагера им, но и после, много пъти, непрекъснато го усещаше в новото си лутане; отсега нататък винаги трябваше да има наум, че може да се натъкне на хората. Трябваше да се завърне в затънтените, по-затворени области, където ставаше все по-трудно да открие женската горила, тя така добре се бе превърнала в негов верен спътник, приятел, и така остро му липсваше сега. Навярно и самката го търсеше, човекоподобието вярваше в туй, но и разбираше колко трудно може да се осъществи намирането им, колко малка е вероятността на двете движещи се в джунглата, саваната и планината точки да се съберат, беше почти изключено, особено като се знае, че и двете точки са безмълвни.

Изтичаше може би месец откакто човекоподобието кръстосваше познати и непознати местности. Накрая тръгна където му видят очите, потиснато от досадната невъзможност да извика. Нито човекоподобието нито самката можеха да се позоват, чисто и просто оставаше случайността – в най-щастливия момент двете лутащи се точки трябваше да се блъснат една в друга, но съществуваше ли подобна вероятност?

Какво ли не му се случи в туй отчаяно търсене. Един ден срещна нова горилска компания – седем или осем възрастни и две бебета. Какво трябваше да стори самотникът? Можеше ли да ги запита нещо? Те можеха ли да му отвърнат? Дори да бяха виждали спътницата на самотата му, можеха ли да го информират? Той не можеше да ги попита, те не можеха да му отговорят – бяха обрече ни на животинско безмълвие и точно в туй се състоеше тихото величие на новия свят, в който бе попаднал.

Когато изтече още един месец, човекоподобието се досети повече с интуицията отколкото с разсъдъка си, че последните дни се навърта по местата, където някога се бяха срещали с горилката, направи му впечатление, че постоянствува с преспиването до едно познато нему дърво; разбира се, където и да нощуваше, призори човекоподобието редовно сънуваше Мирослава, на нейното дребничко кукловидно телце човекоподобието дължеше много и все завидни нощни празненства, но една сутрин празненството започна толкова приятно, че Горил се събуди. По гърба му се разливаше топлина, туй стана далеч преди да се разсъмне, изтокът едва розовееше, в тъмнината не можеше да види кой го гали така майчински, в полусънието си дори не се постара да разгадае тайната на невидимата нежност, но все пак се обърна и с долната част на торса си потърси доказателства за присъствието не само на живата топлина, но и на плътската горещина, на женска плътска влага, която разкри пред него истината,, че тази сутрин не става и въпрос за сънуване, нито за Мирослава, а за нещо реално. Горил усети необузданото страстно дихание на Джилда в очите си, а той самият потъна не само в щастлива плътска сладост, но и в мекотата на собствената животинска забрава.

34.
През следващите три дни Горил се възползва няколко пъти от маймунската доброта на Джилда, на четвъртия ден обаче Джилда се превърна в строга викторианска лейди, която успя да му открие не само ледената страна на характера си, но при най-настойчивия опит му се озъби.

35.
Джилда живееше край него, без да разбере че го е обидила, предлагаше му най-едрите какавиди, в студените нощи непременно допираше гърба си до неговия. Горил се отдръпваше, но самката не разбираше нищо от сърдене и отново търсеше топлината на тялото му. Стъписването премина в трайна хладина, накрая изветря и все пак Горил не можеше да забрави озъбването ѝ, да, самецът трябваше да си припомни туй предупреждение, ако искаше да се съхрани за по-дълго време в битието, до което се беше домогнал.

Продължаваха да скитат, извършваха дълги преходи, нещо обаче внушаваше на мъжкаря да си мисли, че партньорката му не кръстосва пътеките, за да търси храна или заслон, напротив, тя не проявяваше интерес към заседяването, Джилда търсеше нещо друго, но какво? Бавно и настойчиво тя разви някакво ново отношение към него, не че се отдалечи, но по явни или тайни начини му подсказа, че той не я занимава сега чак толкоз много. Това пролича добре, когато се озоваха под дървото. Озоваха се под дървото случайно, Горил почти го подмина, но белегът върху дънера от ножа, трите успоредни линии, привлякоха вниманието му. Докато човекоподобието стоеше до дънера и не знаеше какво да си помисли, приятелката му продължи пътя си и приседна да го чака на разстояние. В съзнанието на човекоподобието нещо упорито напираше да се раздвижи, трите успоредни черти се мъчеха да събудят ленив спомен, но споменът така и не изплува от мътилката на забравата, така и не му подсказа, че се намират в някогашната опожарена гора, която се е посъвзела, че наблизо е дълбоката и широка част на реката, скалите, сред които някога се излежаваше след къпане, скакалците, които опустошиха зеленината нашир и длъж, и най-после – мястото отвъд реката, където за първи път беше съзрял горилката, съпровождана от нейния изчезнал по незнаен начин покровител. Тези три черти бяха изрязани старателно не за друго, а за да отличат дървото с моряшката торба. Сега Горил би трябвало да погледне между клоните,  но той не погледна към тях, мислеше да играе докрай; позяпа известно време чертите и настигна красавицата си. Тя се изправи и закрачи с безразличие пред него. В същия момент нещо проблясна в мозъка му, но изчезна. Загубването на паметта напоследък му се случваше все по-често, туй влизаше в опиянението на играта.

36.
Най-после загадката за странното поведение на женската горила започна да се разсейва, но туй създаде основания за нови, по-сериозни тревоги. Горил подразбра кое омаловажава присъствието му пред неговата спътничка и я кара да се озърта. Горилката търсеше „общество“, тя го отклоняваше от пътя им при всяко откриване на нови горилски групи. Двамата се приближаваха до маймуните, Джилда ги оглеждаше и даваше знак да тръгват отново. Да, тя се беше наситила на компанията му, може би вече скучаеше. Но защо отхвърляше една подир друга срещнатите по пътя им групи? Имаше ли точно определена цел? Много ясно – Джилда търсеше неспокойно своето някогашно стадо. Туй предположение породи болезнено усещане за ревност у Горил. Джилда се връщаше при стари познати, може би при определен мъжкар, най-вероятно при супергорилата.

Човекоподобието започна да обмисля бягството си, то не биваше да допусне да го въвлекат в многомаймунието. Както се беше устремила, горилата сигурно търсеше възлюбения си, а той щеше да види лесно сметката на изтънчената непозната горила с фини обноски и елегантна походка, на която обаче липсваше най-важното – силният смазващ удар. Но тъй като се случи най-малко желаното – внезапно попаднаха на търсеното стадо – човекоподобието не успя да предприеме нищо за спасението си и се остави в капризните ръце на съдбата.

Джилда не беше губила напразно времето си в продължителното търсене, горилското стадо, в което попаднаха, се оказа най-голямото – може би двадесетина екземпляра, без да се броят двете горилчета. Едното от тях, току що родено, имаше живи, светли очи, те се заглеждаха във всеки, който се заглеждаше в тях и с това създаваше впечатление у Горил за бъдещо интелектуално надмощие. Едва сега, след като съпостави своята самка на останали те жени от стадото, той се увери, че Джилда е наистина красавица, а туй си личеше и от погледите, които всички мъже ѝ отправяха. Супергорилата, мъжкарят от когото новоприобщеният се страхуваше, засега не се мяркаше никъде. С връщането си в стадото Джилда възвърна и интереса си към Горил, всеки ден, всеки час тя изтъкваше публично, че принадлежи само нему, а с това недвусмислено пресече насочените към тялото ѝ апетити. Горил постепенно се убеждаваше, че животът възвръща свежите си настроения. Една заран, след като отново влезе в безумствата на съновиденията си, където малтретираше Славка от юношеските си години, Красимира от вчера или Мирослава от днешния ден, той се обърна към Джилда и задиша горещо в лицето ѝ. Горилката обаче го изтласка, това тя извърши почти заспала, съвсем непринудено и за втори път смачка самочувствието му. Отново последва период на хладно отношение към Джилда, което тя и този път не разбра, а Горил се върна пак при Мирослава, тя, горката, трябваше да понесе целият удар на натрупания в слабините му сексуален гняв.

37.
Докато най-после се отвориха и неговите очи; най-после Горил започна да забелязва туй, което останалите горили отдавна знаеха, накрая и на него му направиха впечатление някои промени в походката на Джилда, известна нейна тромавост, някакво непривично за младостта ѝ спокойствие; забеляза още, че апетитът ѝ расте, а линията ѝ се заобля. Отначало Горил допусна че любимата му напълнява от лакомия, но в края на краищата все пак успя да се досети, че красавицата е бременна, а като се впусна в размисъл, неизбежно му се наложи да допусне и немислимото – поне дотогава, – че виновникът за нейната деформация може да бъде само той и никой друг, колкото и невероятно да звучеше, колкото и силно да противоречеше на биологичните постулати.

38.
Като всеки шок този също му причини известно изтрезняване, така че Петър Манев наново се увери колко сериозна бе станала играта, в началото той никога не бе допускал подобно развитие – разрушаваха се границите на вероятното. Петър Манев знаеше, че не участвува в представление на фантастиката (ненавиждаше фантастиката във всичките ѝ прояви), просто и естествено допусна най-невероятното: че понякога няма нищо по-вероятно от невероятното. Ето – в утробата на дивата и грозна до немай къде горила-красавица, от динамичен, жаден за приключения, готов да излапа всичко край себе си, негов собствен сперматозоид, се оформя едно горилче, дете, което, само да посмее, о, само да посмее да бъде мъжко, като нищо ще заноси името Геро, по този начин баща му, Геро Трендафилов Манев, ще престане да се премята в гроба и ще заспи щастливо във вечността.

39.
Изтрезняването приключи. Петър Манев се прибра в маймунската си кожа, превърна се в нежен съпруг. Съпруг той никога не бе желал да бъде. В староергенската си хралупа не бе мечтал да се жени, най-малко пък да има дете. Тези неща сега се оказаха проста, но велика радост, защо? – не можеше да си отговори, нямаше възможност повече да търси отговора. Върнал се отново в дълбочините на маймунското съзнание, Горил търчеше да дири известните лакомства за Джилда.

Една сутрин Горил се набута в най-гъстия храсталак, там намери напълно узрели латити. Топките на плода, големи колкото мандарини, винаги радваха горилите. Имаше доста, той напълни шепите си и щом напусна храсталака, видя да се приближава този, за когото не знаеше подробности, нито къде е изчезнал, само знаеше че е заел мястото му до горилката.

Загубеният се появяваше по особен начин, приближаваше на четири крака, направо пълзеше, мъкнеше нещо голямо със себе си. Застанаха един срещу друг. Супергорилата втренчи поглед в латитите, те може би му напомниха миналите дни. Горил се изненада от омършавелия вид на някогашния красавец, само жестокият черен блясък на очите му напомняше за него. Супергорилата може би реши, че няма защо да се занимава повече с непознатия и тръгна. Тя много старателно влачеше огромна топкообразна неясност със себе си. Когато се разминаха Горил погледна подир величието и изпита коварна радост – левият крак на съперника се влачеше безжизнено заедно с облата неясност отзад. При всяка нова „крачка“ сакатият го придърпваше, кракът се тътреше по земята и отново изоставаше, тази част от тялото вече не му трябваше, но горилата не можеше да я захвърли. Можеше да захвърли топкообразната неясност, но не захвърляше и нея – бавно, упорито напредваше към мястото, където най-вероятно би могъл да открие близките си.

Горил изпотъпка набраните плодове. Внимателно, макар и разстроен от възбуда, много внимателно, решен този път да се бие на живот и смърт, той последва съперника си.

Водачът на тайфата съгледа новодошлия преди другите, това си беше неговата работа, негово главно задължение. Появата на изчезналия и забравен вече член на задругата бе усетена постепенно, но някак естествено, тя направи впечатление дори на новородените, които не знаеха нищо за него. Животните се откъсваха от мързеливите си занимания едно след друго, повечето от горилите бяха заети от прозявки, за тях всичко се състоеше от една даденост – нямаше какво да се върши, нямаше какво да се гледа, трябваше само да се съществува.

Горилите довтасваха постепенно, бъбреха нещо неразбрано, наобикаляха сакатия, поглеждаха водача си, макар да знаеха, че не могат да очакват от него каквото и да е решение. Сакатият имаше право да живее сред тях колкото си ще, той е добре дошъл, само че защо е така изкривен и най-важното – какво носи със себе си? Вниманието на Сакатия обаче беше насочено единствено към НЕЯ. Горилката не даваше да се разбере по какъвто и да е начин, че е обезпокоена, навярно не чувствуваше естественото при такива срещи вълнение, нейната майчинска същност се занимаваше само с онуй в утробата ѝ. Въпреки всичко горилите се обърнаха внезапно към нея, задругата не можеше да пропусне шанса за едно допълнително зрелище, пък си беше и напълно в реда на нещата самката да направи още сега и тук избора си. Тия, които очакваха по-напрегнати и проточени моменти, се разочароваха. Горилката пренебрегна демонстративността и отброи само няколко крачки. Тези крачки я изправиха до Горил. Новодошлият все още не разбираше какво се е случило, той по-скоро почувствува, че е подминат и се обърна. Сакатият видя любимата си до оная наглед мъжка горила, помнеше я от пътя си край храстите, шепите ѝ бяха пълни с латити; особена беше тя, ужким всичко у нея изглеждаше горилско, но нещо ѝ липсваше. Някогашната му вярна партньорка обаче стоеше невъзмутимо до тоя самозван мъжкар и, което е още по-невероятно, в корема, където някога отлежаваха неговите горилчета – вече да се убие не може да ги разпознае, нито те него, нито пък можеха да разпознаят майка си – сега отлежаваше последицата на една чужда страст, бяха го изместили, в момента той стоеше настрана и не знаеше какво да стори, сакат, смазан от обида и мъка, след като бе оцелял заради нея, след като бе преодолял какви ли не болки и извървял милиони пътеки към диханието ѝ.

40.
Края на епизода поставиха дечурлигата, на тях появата на пълзящата маймуна им се стори интересна, но далеч по-забавно се оказа това, която тя донесе. Не беше камък, нито храна, не беше и растение, а нещо хем твърдо, хем меко, изобщо – една голяма неясност. Скоро възрастните изместиха малчуганите и заеха местата им. Всеки искаше да мине напред, да пипне неяснотата, по-старите я вдигаха от земята и дълго се вглеждаха в непознатата материя, удивляваха се на никаквата ѝ форма.

Водачът остана при Сакатия. Той все още не можеше да намери жеста, с който да го утеши. На него не му се стоеше там, не му се искаше да се гледат и да не знаят какво да си кажат, всичко е тъй просто – нямало го е, никой не знаеше какво е станало с него и ще се завърне ли, намерил се някой, сменил го и – край. На Водача му се ходеше при тълпата. Както му се струваше отстрани, горилите бяха силно възбудени, току що попадналият в ръце те им предмет ги вълнуваше. И докато се чудеше как би могло да завърши мълчанието между двамата, Сакатия тръгна и изчезна. Беше се появил по пътеката край храстите и изчезна по пътеката към тръстиката. В обширната бамбукова територия имаше място за всички, тя даваше подслон на много животни, приютяваше всеки, който искаше да се скрие.

41.
След като премина през всички и след като Водача я върдаля продължително в ръцете си – та я натиска, та я дърпа, мачка, гриза, дори я подхвърли и пусна на земята с надежда да я направи на парчета – топката бе изоставена, горилите сметнаха, че не им предлага нищо забавно. Чак тогава към нея се присламчи Горил. На него тя му беше позната, той дръпна едно метално езиче. Зъбчетата на ципа запяха, моряшката торба се отвори и в същия момент най-любопитните горили се нахвърлиха към нея.

От хралупата на гумирания моряшки чувал изскочи един наглед спокоен свят, населен с предмети – от самобръсначката до химикалката, – свят който създава впечатление, че е равнозначен по идиличността си на маймунския: всяка сутрин човекът се бръсне под ромона на радиото и всеки ден химикалката нанася върху успокояващо белия лист на бележника някоя красива мисъл. Това обаче не е вярно, човекът се бръсне бързо, преди да затича по улицата, докато се бръсне радиото го заплашва, че скоро ще бъде унищожен, а с химикалката нанася лаконично в бележника какво му предстои да върши през деня.

От чувала излязоха транзисторче, риза, пуловер, панталони, обуща, чорапи, бельо, часовник, спиртник, фенерче, одеколон, крем, карта на Африка, пари, медикаменти и още един пакет, той не се поддаваше на отваряне, така си остана облепен със скочове. Горил го гледа, гледа, но не можа да го отвори, не можа да се сети също, че пакетът съдържа втората маймунска кожа, закупена преди завръщането му в Африка, да смени първата, след нейното износване. Вещите бяха проучени от горилите и, разбира се, захвърлени. Тогава именно Горил успя да разгледа всеки предмет по-добре, съдържанието на чувала докосна по особен начин съзнанието му, но не събуди носталгия. Накрая човекоподобието вдигна от тревата бележника, там пишеше всичко, бяха нанесени и координатите на местоположението му, по тях човекоподобието би трябвало да открие пътя към дома на отец Мортимър, към цивилизацията и улица „Шейново“ в София. Край него – по тревата, храстите и камънаците – бе разхвърляна самоличността му.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

42.
Денят на Геро предизвика традиционна звънливост и старинно опиянение в съзнанието на Горил, поведението му пред стадото доказваше, че не забелязва никого, в маската му се появи гъргоренето, което, в подобни на този случаи искаше да се превърне във вик. У Горил се събуди задрямалата дотогава човешка склонност към ексцентричност – да открие лицето си, да извика пред всички, че има син. Новороденото му се стори красиво, мило същество, Горил го взе в ръцете си и за малко да хукне през гората с него, слава богу, Джилда го изтръгна от прегръдката му, след което горилчето незабавно налапа цицката ѝ.

Шокът, който бе предизвикал новото изтрезняване у Петър Манев, не приключи с това, Петър Манев напусна пределите на стадото и затича към горното течение на реката, там се съблече за първи път от векове насам и се джасна във водата, по стара негова привичка се обърна по гръб и запя към тихото небе не какво да е, а песничката „От днес имам вече нови панталонки“ и отново си помисли, че песничката е чудесна, макар че няма на света нито семки, нито бонбонки, които да дрънкат.

– Аз съм баща! – скара се той на небето. – Баща на син! А баща ми има внуче!

С кого да разговаря освен с небето? Кой друг можеше да го чуе?

Само Сакатия. Той минаваше в туй време край реката, чу звуците, но като се увери, че онова във водата е човек, побърза да се отдалечи, колкото може повече. Левият, премазан кой знае при какви обстоятелства крак, се тътреше след него.

Навика се Петър Манев, нарева се и се наигра добре, но привечер – почти цял ден прекара като гол човек – той се прибра в кожата, много трудно натика брадата и косата в маската, огледа ходилата си – все още се държаха, но докога – и потърси зрели латити.

43.
Картината, в която се блъсна „у дома“, май искаше да му подскаже  нещо. Горил почти се докосна до нейната истинска светлина, но така си остана само с докосването, така и не можа да я възприеме както трябва. Разположена върху постеля от бамбукови листа, доверчиво облегната на дънера, Джилда бе навела красивата си глава надолу. На скута ѝ, обхванато от изящните ѝ ръце, седеше горилчето, загледано в този, който идваше. Още мъничко, съвсем мъничко му трябваше на Горил да свърже гледката с картините на мадоните и младенците, така богато наситили духовната дейност на човеците.

Без да го интересува как ще реагира майката, Горил се наведе, изтръгна младенеца от лапите ѝ, притисна го към гърдите си и го целуна.

44.
Случи се и събитието, в което Водача доказа способностите си. Горилите чуха грохот, той идеше от земята под тях и от върховете на планината, после планината като че ли изпъшка, сякаш някой я беше хванал за гушата, сетне притъмня, денят постепенно се превърна в нощ, а накрая лумна огнена червенина, въздухът откъм върховете засвистя, свистенето се понесе над главите им и западаха камъни. Откъм бамбуковата гора просветна, вече можеха да виждат падащите димящи късове, те подлудиха тайфата, треперещите от уплаха горили се притискаха към Водача, той не беше по-спокоен от тях, но знаеше че е водач и туй се оказа достатъчно. Като се увери, че всички поданици са събрани, Водача ги поведе смело под огнената градушка, право към пещерата. С това той потвърди привилегията си да ги ръководи. Сакатия ги настигна пред дупката, издъхваше от умора, рамото му кървеше, засега само той бе улучен от Небето, на него не му вървеше, очертаваше се като горила-неудачник.
Горилите влизаха в спасителната тъмнина, изненадани, че измъкването от бедата било толкоз просто нещо, а никой не се досети, освен Водача, добре че си имат умен водач. Той стоеше все още отвън, подаваше ръка на уморените, внимателно оглеждаше дали няма съвсем изостанали, готов да се върне, да помогне още, ако трябва, макар че горещите камъни продължаваха да падат навсякъде и в цялата околност не се виждаше по-удобно скривалище. Подаде лапа и на Джилда. Горил обаче притича към тях и, както се беше научил вече, измъкна горилчето от прегръдката ѝ. Горил показа с държането си, че за нищо на света няма да влезе в пещерата, нещо повече – спусна се, измъкна и партньорката си, подаде ѝ детето, влезе в подслона, там прояви упоритост, която учуди всички, но успя да измъкне в предверието двете майки с децата им, после с допълнителни усилия, все пак се наложи: майките и мъжете им не можеха да си обяснят защо му се подчиняват, но поведението на Горил бе така категорично, че накара известна част от стадото да го последва. Водача наблюдаваше началото на „бунта“ с известно учудване, учудването прерастна в раздразнение, но малко преди да се разпали яростта му, стана късно – в пещерата нахлуха двадесетина уморени и наранени планински горили, кръвта от раните им сълзеше по дългите косми на телата. Нахлуването на втората задруга в дупката предизвика допълнителни бъркотии, вълната на новодошлите изтласка Водача навътре. Горил прецени, че моментът е подходящ и бързо поведе „убедените“.

Валежът на камъните се усилваше, наоколо ту притъмняваше, ту проблясваше огнената светлина, при тези проблясъци свистенето във въздуха се усилваше, камъните тупаха по тревата, пронизваха короните на дърветата, разкъсваха листата. И какво предлагаше Горил на тия, които се бяха доверили на упорството му? – Нищо, катерене по склона, все нагоре, там не се виждаше никаква пещера, само сиви отвесни скали, те пламваха и гаснеха – декори от Вагнерова опера. В свистенето на камъните се вляха всички звуци на уплашени животни, ревове на ударени биволи, крясъци на маймунски орди, хипопотами се търкаляха по нанадолнището, лъвове и зебри се мяркаха навсякъде, пронизвани от мимолетни ярки светлини.

Горил заедно с горилчето се притисна в подножието на скалата. Джилда се залепи до него. Тя видя, че детето им, поне засега, се намира в безопасност, сгушено между мъха на скалата и тялото на бащата. Тя видя още как всеки правеше като тях – сгушваше се в подножието на скалите и колко и тясно да му беше, чувствуваше, че е защитен; стихията идваше косо; макар да прелитаха близо, камъните не ги засягаха. Непрекъснатото притискане до скалата уморяваше, но време за връщане нямаше, вече всяка горила разбра, че колкото и да е изтощително, трябва да остане в тази поза, а после, то се знае, ще последва разчистване на сметките. Водача не може да не убие самозванеца, натикал ги под тази височина, прави и треперещи от страх, докато всички в пещерата са се разположили удобно и могат да изчакат края на всяко бедствие. Техните посестрими, планинските горили, например, дотичаха от високите плата и какъв късмет – навреме, за да видят, че могат и те да се набутат в тъмния, но съвсем надежден подслон. Притиснатите до скалите горили се учудиха на една подробност — Сакатия бавно пълзеше към тях. Той пък защо пълзи насам, кое го тегли? Когато се приближи видяха втора рана от камък, този път кървеше главата му. Сакатия може би изпитваше силна болка, но стремежът му да бъде близо до любимата си, го тласкаше към риска.

Човекоподобието знаеше че камъните летят на сантиметри от гърба му, най-напред те трябваше да поразят него, а при туй положение, горилчето, чиято тънка топлинка сега докосваше сърцето му, ще остане живо,.

Свистенето бе удавено в катастрофален грохот – огромна хала се задаваше, тя се спускаше по наклона, стичаше се по улея на двете възвишения, притискаше почвата, чупеше дърветата и като митичен змей облъхваше с горещина поднебесието, а от ноздрите му струеше дим.

45.
Два дни и две нощи горилите висяха под лекия наклон на скалите. Някои, където почвата позволяваше, успяха да изровят леговища в подножията, там се свиха и усещаха само щипането на глада. Другите си останаха прави и бдящи. Горил беше един от тях. Той и Джилда изровиха ниша за нея и малкия, но през цялото време на каменната градушка бащата будуваше, закрепен в отредената му теснотия.

В настъпилата тишина бащата усети не само че повече не падат камъни, но че закрепените по скалите горили поглеждат към него. Горил обаче не мръдна, изчака още няколко часа и чак тогава даде знак. В момента, когато напусна заслона и вдигна ръката си, той знаеше всичко.

Побързаха надолу, затичаха към пещерата. Нямаше я, не съществуваше. Големият и толкоз удобен вход бе циментиран от лавата. Над нейното ниво зееше процеп. От процепа долитаха крясъците на влудени дребни маймуни. Горилите, които стояха отвън и можеха да се считат за спасени, гледаха уплашено как през тясното отворче се провират разкървавени пръсти. Горилите отвътре учудени че голямата дупка е изчезнала, правеха отчаяни усилия да разширят отвора, да влезе поне въздух, малко повече въздух, поне това. Те не знаеха, нито спасените отвън знаеха туй, което бе известно само на човекоподобието, че всички в пещерата са зазидани, обречени на тъмнина и смърт; освен това човекоподобието знаеше, че вече е водач на задругата, да, дотук повествованието се развиваше благоприятно, само че, боже мой, епизодът с вулкана не биваше да се състоява: каменната градушка, спасителната акция и особено процепът, през който се провираха пръстите на обречените, възпламениха в съзнанието му едно неочаквано проясняване, а то не беше никак нужно нито за съзиданото с толкова упоритост душевно равновесие, нито за постигнатия в момента триумф.

46.
Въпреки грижите за детето, Джилда инстинктивно постопли малко отношението си към Горил. Освен че повиши авторитета си. Горил наследи една доста приятна привилегия: като водач можеше да ухажва която си иска самка, без да среща откази. Сега обаче не му беше до любов – отговорностите се оказаха наистина големи, проблемите безброй. Най-важният проблем се състоеше в предстоящото емигриране, лавата бе опустошила райските места на леговищата им, налагаше се да плюят на петите си. Това го искаше обаче горилата, а човекоподобието в горилата забавяше тръгването, човекът в човекоподобието все още не можеше да напусне зазиданата пещера – горилата можеше да изостави живите твари вътре, човекът – не. Пред недоумяващите погледи на поданиците си Горил береше плодове и ги напъхваше през процепа. Знаеше, че туй се равнява на капката в морето, знаеше че всички вътре са обречени, но нещо в него го караше да продължава. Съществуваше, разбира се, и най-обикновено човешка любопитство, заложената в човека жажда за откривателство – искаше да разбере ще го ударят ли горилите накрая на канибализъм, което за човеците бе доказано десетки пъти.

47.
Но устоява ли се на погледите, лесно ли е да долавяш всяка минута, че си в центъра па вниманието им? Бяха го избрали за водач, бяха затрили свободата му, сега той се грижеше не само за семейството си, отговаряше за цялото стадо, а то се чувствуваше осиротяло, бездомно, останало наполовина, плюс Сакатия – някогашният красавец. Сакатия се върна от бамбуковата гора, може би уплашен от самотата си, но по вероятно бе, че умираше да се навърта край Джилда. Горил знаеше какво го тегли към нея, разбираше го, от висотата на повишеното си самочувствие той му пращаше своята вътрешна горчива усмивка.

Малко преди да пламнат броженията – защо се моташ край тая пещера, зарежи обречените, спасявай нас – Горил даде знак и поведе тайфата: девет възрастни и три деца.

Обичаше да наблюдава самостоятелните занимания на синчето си. Минута преди да потеглят Геро прелистваше задграничния паспорт на баща си, по-точно, дърпаше и се стараеше да го измъкне от лавата. Половината му страници бяха циментирани в нея, а другата половина се ветрееха, ветрееше се и снимката му. Само туй бе останало от съдържанието на моряшкия чувал, всичко бе залято от магмата. Горил вдигна наследника си, откъсна го от заниманието му и го понесе. След това го подаде на Джилда, Геро бе наедрял, тежеше, бащата избягваше да го носи.

Като се отдалечаваха от старото местонахождение съзря друга вещ от разсипаната си самоличност – ножицата. Опита се да я изтръгне от лавата, но не успя. Всеки случай, вече знаеше за какво служи ножицата, а и паспортът – беше му ясно какво бе загубил с моряшкия чувал, но можеше ли да стори нещо, реализирал мечтата си докрай, сега той, освен че водеше живот на горила, но изкристализира като водач на стадо, имаше за съпруга горила и чаровно дете горилче. Тогава защо преди малко му се дояде хляб? Наместил се изцяло в другия живот, усетил търсения психологически баланс, изненада го внезапното хрумване за хляба.

Движеха се успоредно на бамбуковата гора по равен, осеян с храсти и уединени дървета терен, наоколо жълтееха свежите топки на латитите. Плодовете отбиваха преселниците от пътя им. Горил виждаше отдалече как Джилда понякога се осмелява да остави Геро на земята, приканваше го самичък да влезе между храстите, да си откъсне. След няколко такива опита синчето им най-после прояви някаква интелигентност. Това накара другите майки да опитат същото с дъщеричките си, но усилията им отидоха напразно, щерките им стояха пред плодовете и не посягаха, чакаха, бяха свикнали да поставят лакомствата направо в устите им.

Водачът се учеше на водаческия занаят, опитваше се да включи наблюденията си в рефлекторната система на своя организъм, а беше трудно, много трудно му се струваше тази висша организация на таланта да не изпуща от погледа си нито един от членовете на тайфата, да се вслушва и вглежда с невидими очи в пространството и едновременно с това да мисли за бъдещото поселище. Слава богу, поне туй му беше известно, Горил знаеше къде ги води: през дългите скитания по тия места той бе запомнил удобна за настаняване местност, можеше да им я предложи само след един ден, но защо да бързат? – колко хубаво се движат сега горилите, спокойни са, те изведнъж му се довериха, безрезервно, навярно си спомняха за ония в пещерата. Те спомняха ли си наистина за ужаса да бъдеш жив погребан? На Горил му се струваше че са забравили, у тях е останало само доверието им към него, нищо повече, другото е днешният ден и това сякаш е най-привлекателното от битието на животните – съществува само днешният ден, „сегато“, моментът. Както и друг път си е мислил по този въпрос – те не знаят какво е това – бъдещето, а вчерашният ден бива изтриван незабавно в съзнанието им, такива глупости като спомените не съществуват, за какво са им?

Само един ден трябваше да вървят и да стигнат. Но защо? Горил определи за този поход три залеза на слънцето. Той искаше да им каже нещо важно, но как? Искаше да им внуши, че тези дървета наоколо са хубави, че хребетите на планината са хубави, че бамбуковата гора, край която минават, е хубава, че трябва да я запомнят, може би вече никога няма да се върнат тук, а бамбукови гори не се срещат чак толкоз често, искаше да им втълпи, че нищо не им пречи да запомнят и този слънчев ден, денят на преселението; той принадлежи на тях, но и на света, принадлежи на Африка, великата черна Африка, тя може би ще остане, ала нищо чудно да изсъхне, да се спаружи, затова трябва да я запомнят такава, със сенките ѝ, с латитите, с хиените, които в момента минават отсреща. О, как искаше да внуши туй на синчето си, да вземе главичката му в дланите си, да го погледне в очите и да му прошепне с мисълта си: сине мой, това което виждаш е светът, той все още е жив, не е умрял, това е земята, по нея вървим, а горе е небето, то ни е предоставено за гледане – има неща за пипане, има неща за гледане, разбираш ли?

От тази сутрин, малко преди да потеглят, Горил можеше да полудее от яд, че няма как да внуши тези и много други подробности на сина си, в краен случай да му внуши, че бистрата вода, която пие, не е много просто нещо. По едно време му се струваше възможно да втълпи на сина си, че светът не се състои само от дървета и латити, о, как му се искаше да го отведе настрана, да му се покаже гол, да му докаже, че освен горилите съществуват други живи същества. Невъзможността да предаде тази информация на своя наследник го обезсърчаваше, внасяше тръпчива горчивина в щастливите часове на вървене, на опознаване и ядене.

48.
Сенките се удължиха достатъчно, Горил се надигна и реши, че вече може да прекъсне безгрижните часове на почивка, откриваха им се хладни пътеки през отворени пространства, в тях би трябвало и да нощуват, без заплахата от неприятни изненади. Джилда още спеше. Горил трепна. Горилчето им го нямаше, нито в ръцете ѝ, нито наблизо. Огледа се, видя го пак там, разбира се: лакомничето сучеше сока на любимите си плодове. Хубаво, и това беше хубаво, чудесен ден.

Докосна рамото на жена си, Джилда спокойно отвори очи и притисна ръце към гърдите си, но между ръцете и гърдите нямаше нищо, въздух. Тя скочи, Горил постави длан на рамото ѝ. Джилда усети спокойствието, после сама откри малкия, подаваше се и чезнеше между храстите. Джилда май на свой ред разбра, че е хубаво Събуждаш се, търсиш синчето, синчето го няма, трепваш и го съзираш как лапа плодове, далеч от теб, но все пак пред погледа ти. Джилда протегна ръка, малко остана да погали съпруга си, мъничко ѝ трябваше да се разнежи излишно, а с това да подчертае още повече превъзходството на партньора си, който напоследък и без туй е станал толкоз важен.

В това време Горил оглеждаше крайчеца на ходилото си, там маймунската кожа се беше протрила. Напоследък се правеше на сляп, маймунското му облекло цъфтеше по ръбовете и какво можеше да последва занапред, само господ знаеше. Но в такъв приятен ден не заслужаваше да се обсъжда този въпрос. Днес, например, за първи път сънува Мирослава по време на следобедната дрямка, въпреки дертовете покрай стадото и придвижването във великата неизвестност, само затуй, че денят беше забележителен и най-вече – защо да не си го признае – заради още по-великото съзнание, че в края на краищата Горил успя да спаси част от стадото.

49.
Джилда едва не подскочи, нещо я уплаши. Горил на свой ред чу шума на мотора и веднага видя хеликоптера. Стадото се раздвижи. Горил и Джилда, без да губят време, се насочиха към малкия. Но сред латитовите храсти хлапакът не се оказа на мястото си.

Настъпи тишина, моторът беше млъкнал, от точката на кацането към стадото тичаха двама бели и един чернокож. В опита си да прецени опасността от извършения десант, Горил разбра, че хеликоптерът принадлежи на Щутгардската зоологическа градина, прочете го на корпуса. Туй сякаш го поуспокои, но защо, все още не можеше да си отговори. Горилите се затичаха към бамбуковата гора, това бе най-правилното решение, поданиците му постъпваха разумно, по инстинкт.

Човеците се поразгънаха сякаш самостоятелно, без предварителни уговорки, от тях чернокожият прояви по-голяма съобразителност и се устреми също към гигантското бамбуково скривалище. Той знаеше, че спасението на животните можеше да дойде само от там, но надяваше ли се на успех? Засега горилите се придвижваха с по-голяма бързина, тъй като нападателите бяха сглупили малко с приземяването, не налучкаха най-добрата точка за тази цел. Но къде по дяволите е горилчето?

Към бамбуковия лес засега уверено бягаха първите от поданиците му. За съжаление, мадоните с бебетата липсваха сред тях. Къде ли се намираше техният син? Трябваше да го открият тепърва и после да тичат, можеха да се окажат последни, при по-добро развитие на събитията имаха възможност да подминат само Сакатия.

Нападателите напредваха към стадото с уинчестерите си, разговаряха се с викане, крещяха, бяха се отказали от всякаква дискретност.
– Няма да стреляш, Франк!
– Кажи го на черния!
– Той го знае добре.
– Гуму, няма да стреляш!
– Няма, няма.
Човеците не можеха да се придвижват толкоз лесно между храстите, бяха отдалечени един от друг, чувствуваха необходимост да изказват гласно мислите си, може би изпитваха страх от исполинската мощ на горилите, от свирепите им лица.

Най-сетне синчето се появи, беше излязло много напред, на открито, малчуганът се двоумеше да последва ли върволицата на тичащите или да търси мама. На него повече му се тичаше, струваше му се по-интересно, само че го уплашиха устремените към тях особени горили.
– Франк! – Дребният бял човек с очила и нежно лице не плашеше, напротив, предизвикваше да го гледаш и да се възхищаваш на това, че собствената ти представа за човешка интелектуалност се изяснява с него. – Франк, виж!
– Да, Вили, ясно! – Франк беше грамаден, плещест здравеняк, много мъж, отломък от касов приключенски филм, в ръцете му пушката стоеше естествено, изящно продължение на тялото му. – Да знаеш, че ще стрелям!
– Не, Франк, моля те!
– Не може, Вили, възрастните ще се намесят и ще запаткам.
– Хер Рюман— долетя гласът на чернокожия – а другите две?
– Ще убием майките! – предложи мъжагата.
– Там ще стреляме, да – съгласи се очилатият – но внимателно, да не раним малките.
Дори да не беше чул разговора им, Петър Манев знаеше точно за какво са дошли нашествениците, знаеше кога ще стрелят и при какви обстоятелства можеше да се мине без кръвопролития, шансът беше минимален.

Стрелбата започна от чернокожия, той нямаше друг изход, първата самка вече наближаваше неопределената граница на гората, съществуваше опасност да отнесе бебето си и два от куршумите попаднаха в тялото ѝ. Майката рухна, но се намеси бащата и още двама от мъжете, които самоотвержено изчакаха да помогнат на горилчетата. Бащата грабна дъщеричката си. Неговата намеса се оказа ефикасна, по всяка вероятност работите тръгвха добре, макар че го улучиха. Манев видя как мъжкарят се олюля точно когато навлизаше в сенките, малко преди да падне той се закрепи и изчезна. Човекът с очилата се разкрещя, грубостите му се отнасяха до кадърността на черния, обвини го в безперспективност, него и Африка, нещо подобно.
– Вили, млъкни! – ядоса се накрая Франк. Неговият речник се оказа по-горещ, мръсните му думи нервираха очилатия. Вили му напомни, че е шеф на хайката и му е позволено да храчи каквото си ще, но няма да позволи това на наемниците.
От хеликоптера слязоха още двама чернокожи, те може би чакаха първите изстрели, за да се включат. Не бяха въоръжени, нещо като носачи, вардачи, гонячи и тем подобни.
За проклетия, горилчето отнесено от баща му, се върна от гората, баща му беше свършил въздуха си, малкото излезе на открито и предизвика допълнителна бъркотия. Двамата мъжкари се притекоха към него, на всичко отгоре в групата връхлетя втората майка с бебето си, с бащата на бебето и още един мъжкар. Загърмяха всички пушки, затъркаля се кълбо от горили, горилчета и куршуми, един грабна сирачето и падна, втори грабна сирачето, но то май беше вече безжизнено, после падна другата майка, бащата и този, който искаше да спасява, а накрая можеше лесно да се отгатне, че и второто горилче не диша.

Точно тогава, навярно в най-подходящия момент, Манев стигна до синчето си и раздвои вниманието на стрелците. Горилчето, както винаги, му се стори тежичко, сърчицето му тупаше спокойно и сладко. Манев го притисна към гърдите си, наведе лице към неговото, усети нежното издишване на детето си и се извърна с гръб към Франк. От ясно по-ясно, Франк, пък ако е речено и шефът, бяха задължени да стрелят в него, всичко бе пресметнато, така както може да го реши само човекът. Петър Манев вече не можеше да чува за какво крещят европейците, оттатък чернокожият запатка усилено, тъй като една от дъщеричките се оказа жива, две горилки още бяха живи, те се надигнаха и усложниха за втори път обстановката. Чернокожият сякаш отначало се двоумеше, но когато белите откриха огън в „кашата“, побърза да се включи. Така че не се разбра кой успя да убие двете живи мъжки и дъщеричката.

Моментът ставаше все по-удобен за Манев, прикриваха го няколко храста, а Джилда се оказа почти по петите му, някакви си три метра зад него, ако горилата не бе в състояние да спаси горилчето, то човекът в горилата можеше да приложи сензационен трик. Манев видя жестоките очи на Франк и недоумяващите проблясъци в очилата на Вили, който вече сигурно допускаше, че експедицията може да завърши и безуспешно. Боже мой, човекът наистина е велик, те наистина не искаха да стрелят, а стреляха и щяха да стрелят; бяха дошли от далечините да отнесат поне едно бебе в Щутгарт, на тях дърти горили не им трябваха. Манев знаеше, че Франк ще запее с пушката си и отново се обърна с гръб, за да защити по-ефикасно сина си. Така обърнат той видя и Джилда, всичко беше мелодраматично, такова нещо другият живот не можеше да му сервира по никой начин. Той заплака, никога не беше плакал, плачеше и напредваше към живописните бамбукови дървета, секундите му се струваха часове, газеше тъмна мръсна кръв, край него се озъбваха в грозна животинска смърт няколко направени на решето горили.

Долови прохладата на гората. Пушките на белите затрещяха едновременно. Един от куршумите попадна в гърба му, Манев не го усети, само допусна, че е улучен, понеже си беше песимист. Тогава, докато все още имаше сила и се държеше на крака, той протегна напред ръце с горилчето. Джилда излезе от храста, грабна го и се втурна. Манев се обърна към Франк и Вили. Знаеше, че ще спаси живота на сина си, горилите в случая бяха безсилни, направо пушечно месо, но човекът пазеше големия свой трик за развръзката. Тържествено, като преценяваше резултата от действието си, Манев вдигна ръка да смъкне маймунската си маска. Уви, маската не пожела да се изхлузи, тя се беше сраснала със сплъстената коса, брадата и кожата на главата, вече не можеше да се нарича маска, а лице. Изненадата не се състоя, необходимото време за бягство не бе отвоювано, Джилда беше обречена. Да, точно така, секундите течаха, кръвта му изтичаше, белите насочваха пушките към него, засега само той беше преградата към малкото и неговата майка.

Манев вдигна повторно дясната си ръка точно когато ония насочваха пушките си. Доколкото можа, сви горилските си пръсти, прибра върховете на палеца и показалеца, за да изрази международния знак на леководолазите „окей“ – всичко се развива добре. Франк се опули. Били извика. Манев поклати глава, все още държеше високо ръката и знакът, пратениците на зоологическата градина не знаеха какво да предприемат, а Джилда бягаше ли бягаше.

Манев рухна изведнъж, той усещаше сили в себе си, но падна и не помръдна, искаше да мине за умрял, само така можеше да задоволи човешкото си любопитство, да види развръзката докрай. Божичко, оръжията трещяха и подскачаха яростно, но Джилда хлътна невредима в бамбуците. След нея, да не повярваш – Сакатия. Изчезнаха, изпариха се, тримата чернокожи ги последваха.
След малко двамата от тях се върнаха, те тичаха без да се обръщат, крещяха.
– Защо се връщате? – извика Франк. – Гонете!
– Убиха Гуму!
– Кой го уби?
– Куцата горила! – Чернокожият гоняч се мъчеше да поеме дъх.
– Черепа! – допълни вторият гоняч.
– Идиоти!
Белите не можеха да кажат нищо друго, Франк и Били изчезнаха в здрача на леса. Чернокожите се спогледаха и ги последваха.

Настъпи тишината: не, това все още не беше смъртта, ами че той може би нямаше и рана, нищо не го болеше, ядеше му се хляб. Започна да лази, изпълзя върху близката бабунка, от нея се виждаше отлично прохладната арка на гората. Двете момиченца лежаха бездиханни, един от мъжкарите риташе, една майка хъркаше, от гърлото ѝ бликаше червено гейзерче. Другите горили бяха мъртви, на тях не им минаваше през ум да се преструват. Но той се оказа любопитен, искаше да види истинския край. Пунтираше мъртвец, а главата му лежеше удобно, очите му нямаше да изпуснат нито една подробност. Беше доволен, знаеше, че ще го сполети човешка смърт. Преди да хвърлят труповете в ямата и заличат злодеянието, чернокожите щяха да отрежат лапите и главите на жертвите, за да ги изсушат и продадат като сувенири. Така че нямаше как да не направят откритието си. Тогава можеха да си обяснят и знакът на десницата му.

Накрая преследвачите се върнаха от гората с празни очи и още по-празни ръце.

Петър Манев усети последната си минута; преди да издъхне съвсем, той си припомни само приятни неща: предаността на Джилда, сърцето на рожбата си да тупа до гърдите му, и се зарадва като си представи колко бързо, почти светкавично, Сакатия побягна след нея.

сп. Пламък, 3/90.

 

ОТБРАНАТА НА СПАРТА – Сборник разкази и новели, 1982.

БОРИС АПРИЛОВ

 О Т Б Р А Н А Т А – Н А – С П А Р Т А

Разкази и новели. Първо издание. София, “Български писател”, 1982; редактор Върбан Стаматов.

СЪДЪРЖАНИЕ:

Отбраната на Спарта, Приключението, Гробът, Нежните скални мушици, Стълбата на гигантите, Островчето, Баба Тона, Деликатно настроение, Срещу империята, Статично приключение, Скривалището, Дискретен аромат, Грозното пате, Насаме, Към центъра на града, Кариатида, Ръждата блести като злато, Триумф, Господарят на Индийския океан, Възпоминание за лошия човек.

ОТБРАНАТА НА СПАРТА

     Той имаше собствена мъртва котва в акваторията на ветроходната база, сред воняща мътна вода, където се изтичаше мръсният канал на града. На тази котва, на сто метра от брега, завързваше своя “Мародер” – някогашна спасителна лодка на презокеански параход, чудесен велбот: осем и половина на два и половина метра. Двигателят на велбота беше дизелов. Собственикът му се гордееше много с просторната кабина и продълговатите илюминатори с перденца. Ще кажете, що за име на плавателен съд, защо пък мародер? Там е работата, че едва след като името бе нанесено в регистрите на пристанищната инспекция, а художникът го измайстори по бордовете, чак тогава собственикът разбра, че този, който се бори с биковете, не се нарича мародер, както е смятал, а матадор, но махна с ръка и заяви: пък аз да не съм нещо друго? Така остана позорното име на лодката, което, според желязното правило на традицията, прикачиха и на него.

Тази сутрин Мародера пренесе веслата в малката помощна лодка, загреба и се отправи към велбота. Прехвърли на него няколко дини, туба с вода и една чанта от панамериканските въздушни линии. В чантата имаше хляб, домати, сирене и пет пакетчета “Арда. Запали мотора, отвърза голямата лодка от шамандурката, привърза към нея малката и се отправи към открито море. В безслънчевия октомврийски ден морето и въздухът бяха меки, водата край бордовете се огъваше като клей. Половин час след потеглянето той успя да мине зад острова, опиянен от скоростта си, но там стана нещо, което го забави; там той спря и започна да съзерцава стадо делфини. Опита се да ги заговори. Делфините мълчаха упорито, един от тях едва не отърка десния борд, но никой не пожела да проговори, макар че Мародера им наприказва сто и две неща, като не забрави и да им се извини от името на човечеството; между другото упрекна ги и в неучтивост, а на края и в липса на проницателност, защото ако биха били по-проницателни, щели да разберат колко много обича той делфините и рибите, изобщо – всичко, което живее в морето, дори медузите. Верни на поведението си, делфините продължаваха да мълчат и Мародера им заяви, че те не са никакви интелигенти на животинския свят и че ако минават за такива, това трябва да се сметне за още една заблуда на човечеството, което всъщност, откакто се помни, живее в непрекъснати заблуди. Когато стадото се стопи в далечината, Мародера запали повторно мотора и се понесе по пътя си. Към девет наближи градчето, но вместо да влезе в пристанището като хората, той заобиколи вълноломната стена и хвърли котва в заливчето сред скалите. Котвата влезе плавно в дълбоката вода. Щом се убеди, че всичко е о’кей, Мародера седна при кабината си и разряза първата диня. Не прояви лакомия, изяде само четвърт от нея. Ядеше и разглеждаше къщите над скалите.

Две години не беше идвал насам, за тези две години старовремските дървени къщи бяха пометени. На техните места се издигаха съвременни жилищни фасади с веранди, балкони и тераси. Една от терасите му хареса особено. Там имаше жена. Другите тераси бяха пусти и сякаш мъртви, тая биеше на очи с присъствието на млада жена, която шеташе по нея. Прибра динята под седалката и понечи да хвърли корите в морето, но се отказа. Наблъска ги в кофата и започна да се съблича. Жената беше много млада и много руса, а тези качества той ценеше особено. Пушеше и се събличаше спокойно. Към това зовеше спокойствието на деня. Гол до кръста, той се сети нещо, наведе се през борда и пипна водата. Мòре, не беше толкова топла! Прибра се в кабината, махна панталона, събу долните си гащи и обу бански гащета. Тя е сама, помисли си Мародера и излезе от кабината. Младата жена побърза да изчезне в къщата. Малката, не те ли е страх в това голямо учреждение, а? На твое място ще загина от страх… Ти какво си застанал тука, право срещу мен? – запита жената от дълбокия лабиринт на къщата. Той седна и запуши. Тялото му излъчваше здраве и красота, известно тяло, наградено на две поредни Нептунови тържества, но вече готово да напълнее – под гръдния кош се зараждаше нещо като коремче. Не бързаше. Цигарата му се услаждаше винаги – и преди, и след гмуркането. Щом я допуши докрай, облече стар вълнен пуловер, постави маската и налапа шнорхела. Преди да скочи, зърна красавицата, която изнасяше пластмасов леген на терасата. Тази пък не позната лодка какво ли търси тук? – запита тя. Мародера, който вече набираше дълбочина, отвърна: ще видиш ма, кукло, не бързай и ще разбереш какво търси тази стара лодка тук. И докога ще стоиш под моя дом, а? Ами, де да знам, зависи. От кого? – запита тя. От тебе, отвърна той… Дъното, по което шеташе, му беше познато до втръсване. Долу лежаха няколко обширни, плоски скали, между които се въдеха дънни риби – добро място за лов на попчета с лодка. Оловото и куките можеха да падат леко върху гладката скална повърхност. Легнала сред ливадата от водорасли, белезникавата стръв се забелязваше отдалеч. Тук се въдеха по-дребни парчета. Рибарите предпочитаха това място само в краен случай, когато не можеха да отидат другаде, защото дъното беше истински капан за котвите им.

Ето едно въже! Мародера го улови и тръгна по него. То го заведе при щока на котвата. Натисна го. Напразно. Не се поддаде, бяха се затегнали двата рога. При това положение котвата никога не би могла да бъде изтеглена вертикално и рибарите правилно са я прежалили, заедно с тринайсетина метра въже. Голям зор са видели те, доста са се мъчили, такава котва не се оставя лесно. Кислородът в гръдния му кош свърши. Мародера се устреми нагоре, без да изпуска въжето от ръката си. Изскочи над водата и шумно глътна въздух. Морето го бе изхвърлило като зряла череша кокичката си. Господарката на терасата гледаше право към него. Той й се ухили под стъклото на маската. Бях малко на дъното, кукло! Точно единайсет метра дълбочина! Мъжът ти да се убие – не може. Ти била ли си някога там? Дъното е много хубаво нещо и ако си послушна, някой ден ще те заведа. Ръката му държеше края на обраслото с ракушки въже. Но като заплува към лодката, разбра, че тая работа няма да стене – въжето не достигаше. Като е нямал акъл в главата, трябва да го пусне отново на дъното и да го вади повторно. И всичко заради тази там, на терасата. Кукло, не видя ли какво направих? Заплеснах се по тебе и слязох на долния етаж без помощна връвчица. Мародера се опита да запомни мястото на котвата и се качи в лодката. Свали маската, съблече пуловера и се отпусна върху седалката. От опит знаеше, че първото спущане е винаги най-резултатно. Отсега нататък всяко ново отиване до дъното ще бъде по-краткотрайно. Ръмеше едва забележимо, приятно време, може да се каже – негово време: в подобен ден да седнеш край масата, че да не станеш. Но за спущане под вода – не, няма видимост. Облече шубата. После измъкна всички въженца с всички разноцветни пластмасови топки, определени да играят ролята на шамандурки. Грабна жълтата топка, хвърли я във водата и като бутна шубата на сухо в кабината, скочи повторно към дъното. Лесно откри въжето на котвата и ловко привърза към него връвчицата на шамандурката. Сега вече мястото на трофея бе набелязано. Имаше достатъчно кислород и тръгна към котвата. Но и повторното съприкосновение с нея го убеди, че няма да бъде лесно. Изскочи на повърхността и шумно налапа въздух. Когато успокои дишането си, Мародера погледна бегло към терасата, не видя нищо, пое отново въздух и този път се спусна право към котвата. Да, тя беше залостена яко и само няколко дръпвания надолу можеха да оправят работата. Започна да дърпа надолу. Нещо запука в ушите му – рогчетата късаха връзката си със скалата и се освобождаваха от леговищата си; тригоната се трошеше, а морският мъх се късаше. Тази котва му осигуряваше двайсет или трийсет лева, зависи на кого ще я продаде. А пипне ли някого от онези с яхтите, нищо чудно да откопчи и четирийсет. Изскочи на повърхността щастлив. Кукло, донесе ми късмет, знаеш ли? Тя простираше пране. Той изброи три нежни пликчета и един чорапогащник. В мрачния ден косата й светеше като слънце, пък и лицето й светеше, но най-силно се натрапваше нейният бюст. Макар и под блузката, той светеше по-силно от всички слънца на всички вселени, взети заедно. Главата си залагам, че е сама! Сама е в цялата къща и дълго време ще бъде сама, цели месеци, и да ми отрежат ушите, ако не е бременна. Такива ги напомпват и ги оставят да перат, докато мъжете им направят валута по траулерите. Че как се оставя подобна сексуална империя сама на терасата, а? Макар че терасата е скрита за погледите на града, ето, намери се един пират да нападне откъм морето!… Сърцето му изравни ударите си, дишането му се успокои. Вече можеше да направи третото спущане към дъното, но защо не опита чрез издърпване на въжето? Качи се на лодката и започна да тегли. Невъзможно. Трябваше да скача наново. Този път се озова зад котвата и започна да я изтегля надолу, после рязко нагоре. Щокът се освободи. С последни усилия изнесе цялата котва върху скалата и драсна нагоре. Струваше му се, че ей сега ще се пръсне на парчета под водата и от него няма да остане следа, или пък ще остане един бездиханен труп, който ще скита цяла зима по дъното на морето и влачен от теченията, ще изскочи чак през късна пролет, когато се стоплят водите, за ужас на гларусите, при някой пуст плаж. После гларусите ще свикнат и спокойно ще пощят перата си до него. Представяш ли си – лежиш наполовина във водата, а гларусите се пощят спокойно край теб или се любят… и цвъкат… Не само въздух нямаше в тялото му, нямаше и топлина. Дънните пластове на водата бяха студени, дявол знае какво щеше да става тази година, сигурно зимата ще настъпи рано.

Мародера заплува ускорено към лодката. Преметна се на палубата, захвърли маската, махна пуловера и се набута в шубата. Ръмеше. Ах, как се нуждае сега от едно жарко слънце, да го напече, че да разтопи чак бъбреците му. Но ръмеше. През рехавите облаци дифузираше далечна слънчева светлина. Императрицата си беше на сухо, вътре,  в някоя от залите на двореца, движеше се достойно сред стотиците накупии от Гибралтар и Халифакс, същите накупии, които украсяват стаите на съседните къщи, на всички домове в градчето: от покривките за легла до сувенирните коралови късчета. Макар че горните етажи на палата бяха пò шик, чудно защо, императрицата обитаваше само долния етаж. Горните са за чужденците, извика Мародера. Там са многото легла и фаянсите. Може да си хубава, може да приличаш на императрица, но си най-обикновена хотелиерка! Разбираш ли?… Той се прибра в кабината… Камериерка си!… Тя излезе отново на терасата с вид на жена, която не се интересува от това, че пред къщата й е закотвена лодка…

Въженцето на шамандурката измъкна на повърхността въжето. Той го хвана. Изработено от синтетични влакна, това въже можеше да издържи тежестта на всяка котва. Тази, която идваше нагоре, сета напущаше дългогодишното си леговище и се връщаше в сухия свят. Физическото напрежение раздвижваше мускулите и кръвта на Мародера, тялото му бавно се загряваше. Както бе предположил, котвата се оказа фабрична изработка, адмиралтейски тип, от ония, които ги имат яхтклубовете. И никога по-малко от трийсет лева… А градчето сякаш е изградено повторно – всички къщи са нови, изглежда, че жителите му наистина са фрашкани с пари. Ами да, те продават бяла чаршафна площ – всяка нощ по два лева на чаршаф… А ти ма, кукло, вместо да спиш горе, на огромно легло, най-малко четири декара, спиш долу, в кухнята, за да инкасираш повече! Язък ти за красотата! Ако си моя, няма да позволя. Никога!… Тя се появи отново на терасата и за миг му се стори, че не е бременна. Ако не е бременна, то мъжът й е тук. А може и да не работи в океана. Може да е в бакалията или зеленчука. Да, май че не е бременна. Но подобни красиви жени ги взимат главно океанджиите… Ами ако тя няма нищо общо с тази къща? А? Представи си, че е нещо друго, да речем – нещо, което се явява по терасите и само дразни моряците? Ами ако е богиня? Тази нежна кожа и тази руса коса не може да имат нещо общо с града, който е пълен с продавачи на чаршафни площи; неземно хубав град, населен с камериерки и камериери. Тя не може да бъде камериерка. Ако беше такава, щеше да бъде бременна. Защото кой океанец ще остави камериерката си така, ако не е бременна? Богиньо, извика Мародера, бременна ли си, или не? Тя поливаше цветята. Не съм бременна, отвърна камериерката и отново се превърна в богиня. Това накара ловеца на котви да влезе в кабината. Тук той смъкна шубата и измъкна своята жълта хавлия. Виж каква хавлия имам, рече той и влезе в нея. Беше се затоплил задоволително, беше изпушил две цигари. Русата богиня изтърсваше някакво чердже. Мародера палеше третата цигара. Тя изтърсваше черджето настрана от пликовете и чорапогащника. Виж каква хавлия имам, рече Мародера. Освен шубата!… Сега тя изтърсваше малко килимче, от тия, дето се постилат пред леглото. Морето спеше кротко под краката й. Крака или нозе, а? Кажи ма, богиньо, какво носиш долу, крака или нозе? Защото знам, че краката са само за хората. Виж ма, виж каква хубава хавлия имам! И какво тяло!

Мародера хвърли хавлията и остана по гащета. Той не скри хавлията в кабината, нямаше смисъл, вече не ръмеше. Взе маската и шнорхела. Изправи се на седалката и стоя дълго така. Богинята трябваше да се увери, че тялото му е наистина забележително и ненапразно е печелило конкурсите за Аполон на плажа. Виж как скачам в студената вода и слизам на дъното, където търся котви, рече Мародера. И допълни: защото съм горд и никога няма да продавам чаршафни площи. Той скочи във водата. Но тя, заета с работата си, не видя нищо. Нищо не видя ти, мислеше си Мародера на път към дъното. Язък! Край него се полюшнаха две медузи, по скалната ливада пробягаха попчета. Ето го второто въже. На другия му край има котва… Да. Четирирожка. Заварявана от четири извити железа. Лапите са прибавени допълнително. Тези цепнатина е истинска гробница на котви. Преди две години в същата дупка откри котва-красавица, за която му броиха двайсет и пет лева. Студено е, въздухът се изчерпва. Хайде, нагоре!… Богинята чистеше ориз или леща. По-вероятно – ориз. Тя седеше зад масата и пощеше тавата. Мародера подиша известно време над водата, напълни гърдите си и се гмурна. Този път обходи перваза на канарата и го проучи. Нищо. Лапини, лапини, лапини… И малки медузи, като брошки, а тук-там плавно се придвижват абажурите на родителите, които дори не подозират, че дребосъците са техни деца. Друго – нищо. Отново нагоре!… Богинята продължаваше да чопли тавата… Отново надолу!… Този път проучи другата страна на канарата и точно когато се отчая, намери нова четирирожка… Отново нагоре!… Бързай, Мародер! Ще се пукнеш… Богинята не го и погледна. Той бе изпръхтял силно, ала тя не вдигна поглед от тавата. Бъррр! Студено – извика той. Никакво внимание. Какво студено море! На нищо не прилича! Заплува към лодката и този път трепереше не на шега. Вмъкна се в кабината, смъкна гащетата си, облече първо хавлията, а върху нея – шубата. Дори не мислеше да се показва така опакован и треперещ навън. Отвори бутилката с рома. Пи две глътки. После още две. Това му позволи да захвърли шубата. Вече не трепереше. Запали цигара и излезе на седалката. Бледа слънчева светлина се мъчеше да стопи облаците. Кукло, ако ми паднеш между лапите, ще те удуша, да знаеш, и ще те целувам мъртва, но моя! Добре да го знаеш, на никого няма да те дам! Като поскача малко на седалката, той хвърли хавлията и отново надигна рома. Куклата остави тавата настрана и вдигна един голям кухненски нож. Доматите бяха измити и тя започна да ги реже. Чак сега Мародера забеляза, че в единия ъгъл на терасата върху котлон бе поставена тенджера. Жената наряза доматите, остави ги настрана и изсипа съдържанието на тавата в тенджерата. Богиньо, домати с ориз ли готвиш? Да, в ранната есен жената продължаваше да прекарва дните си на терасата. Тук е пренесена цялата кухня. Ами, разбира се, помисли си Мародера, цяло лято сте давали и кухненското помещение под наем! Достатъчно се е гмуркал. Още три котви му бяха вързани в кърпа, ще ги извади следобед, тогава може да грейне и слънце. Тя не беше бременна. В никакъв случай. Значи, по обед трябва да дойде този, който ще я направи тепърва бременна, за да замине. Тя готви за него, двамата ще седнат на терасата и ще се нахранят. Кауза пердута! Безсмислено е всичко останало. Лягай, Мародер, поспи си, стопли се, а после ще отидеш в казиното да се наплюскаш. Днес имаш четири котви, осемдесет лева, заслужава да обядваш в казиното. Той облече ризата си, обу панталон, дори обу и чорапи, защото още потреперваше въпреки рома. Това не е истински ром, мислеше си Мародера, ако е истински, ще го сгрее за минута, поне така беше чувал, че ставало другаде. Например в Джамайка. Пусна си музика и заспа. Няколко пъти в полусън дочу как дъждецът потропа по покрива на кабината. Когато се събуди, усети тялото си затоплено, отпочинало и гладно. Погледна часовника – четиринайсет часа. Бързо излезе вън. Императрицата обядваше. Абсолютно сама. Наоколо светлееше. Макар че слънцето продължаваше да се крие, беше топло, морето спеше дълбоко и изглеждаше мътно. Тя се хранеше по начин, който не подобава нито на богиня, нито на императрица – ядеше като човек, нетърпеливо предвкусвал гозбата. Нещо у нея му се стори променено, например косата. Освободена от превръзката си, тя падаше над раменете и дори пред лицето, беше дълга и права коса, достойна и за императрица, и за богиня. Нещо му подсказа, че прическата е променена заради него, заради присъствието на неговия флот в залива. Кукло ма, ти се храниш нарочно на терасата, а? И нарочно си дала свобода на косата си, нали? Чакай, преди това носеше ли рокля? А? Май че не носеше, а сега си с рокля. Поне си махнала престилката. Сега раменете й бяха открити, оттам започваха дълги бели ръце, достатъчно дълги, да стигнат до най-отдалечените кътчета на терасата, да вземат каквото си искат, дори ако се протегнат над морето, спокойно могат да погалят Мародера по косата. Става все по-интересно, извика той, аз съм тук, а ти си там и става все по-интересно, извика той. Ти си на сушата, а аз във водата, но те виждам като на кино, императрице, сама, в стоте стаи на самотния дворец. Заедно с косата си. С дългите си ръце. И със скуката си. Може би месеци не си виждала мъж. Може би зад теб няма нищо, а? Не знам защо, но ми се струва, че целият град зад гърба ти е мъртъв, да, ма Кукло – страшно прилича на мъртъв. И само ти си жива, само ти му даваш живот, там, на терасата, по-руса от русите, по-красива от красивите.

Мародера извади продуктите си на пейката и се постара да приготви един колкото се може по-естетичен обяд. Както ме виждаш, аз съм цар! – извика той. Пътувам с къщата си, където ми скимне, спирам, където искам, спя. Всички заливи са мои, не съм нито работник, нито чиновник, нито продавач – свободен съм и се прехранвам с плодовете на дъното. Ако искаш да те уважавам, напусни стоте стаи и ела в кабината ми. Ще те закарам на хоризонта, където морето и небето се взимат безшумно…

Той режеше домати, ножчето му беше остро, доматите мигновено се превръщаха в розетки или по-точно – в четирилистни детелини, а сокът им блестеше, доколкото някой може да блесне пред красотата на императрицата. Мародера разположи розетките върху пластмасова чинийка. Ще те целувам и в кабината, и навън. Ще отидем навсякъде. Стига, отвърна тя и се изправи, тъй като трябваше да си сипе още манджа. На кого ги разправяш? Това са измислици, тези неща не съществуват. Повярвай, рече той – зиме, лете, в пек и мраз, винаги, при всички обстоятелства, ще бъдем заедно, ще вадим котви и ще живеем като волни гларуси. Не, отвърна тя и понесе пълната чиния към масата, аз имам сто стаи, балатуми-малатуми и три бани с фаянси, разбираш ли? Разбирам, отвърна той, като нарязваше сиренето, но колко по-добре е вместо балатуми-малатуми да скитаме по водата и да вадим котви от дъното. Ами ти, както си руса ма, кукло, знаеш ли колко добре ще си паснеш с водораслите? Представяш ли си кво става, като се промушиш между тях? А? Знаеш ли, или не знаеш? Стараеше се да реже хляба тънко, изящно. Императрицата ядеше. Ще се промушваш между водораслите, а белият ти крак ще се мярка между рибите като светкавица, разбра ли? Разбрах, отвърна тя, както ядеше домати с ориз, но не ми харесва. На мен ми харесва тук. Ние се съсипахме, докато построихме тази къща, и сега трябва да чакам мъжа си, който ще донесе валута и много неща за обзавеждане от топлите страни. И само с него ли? – изкрещя Мародера. Само с него, изкрещя богинята. И защо си застанал срещу мен? Тя обираше чинията в движение, отправила се да си досипе още ядене. Подвоуми се, сипа си само две лъжици и се върна на масата. Мародера набождаше бучките сирене на върха на ножчето и ги поднасяше галантно към устата си, макар че пукаше от глад и можеше да изгълта цялата софра за две секунди. Ще стоя цели дни срещу теб, отвърна Мародера, цяла вечност, докато те подчиня на волята си. Какво ще ме правиш? – попита внезапно тя. Бе, ти ела и ще видиш какво ще те правя. Нали щеше да ме водиш уж на хоризонта? И на хоризонта ще те водя, и зад хоризонта, където искаш ще отидем, само ела. Махай се, извика тя. Не, аз няма да се махна, ще стоя и ще вадя котви пред очите ти. Цял живот ще вадя котви, ще ги превръщам в брошки и ще ги окачвам по бюста ти. За теб е важен само бюстът ми, така ли? Е, не чак, но е доста важен, всичко у теб е важно за мен, но бюстът ти ме омагьосва; омагьоса ме и косата ти, цялата ти руса богинщина ме грабна и ме отнесе. Нима не искаш да заживееш особено? Не, извика тя, защото за теб най-важното нещо си остава моят бюст. Не отричам, каза той, това е доста важна подробност от тялото ти, дори най-важната. Простак! Той отвори една бира с отвертка и я вдигна пред лицето си, с което искаше да каже нещо и тя сигурно разбра какво искаше да й каже, защото тръсна снага и изчезна в стаите си. Докато пиеше, Мародера си мислеше, че борбата за открадването на красавицата ще бъде жестока, пък и Спарта надали ще я отстъпи без бой, но реши да остане и да се бори докрай. Като почака и тя не се върна на терасата, той се съблече и се зае с изваждането на втората котва.

Изтръгна я и я привърза на въженцето. Бягайки нагоре, той зърна огромна морска лисица и отново си помисли, че му върви на морски животни – може би плуващият свят вече знае, че не употребява харпуни и въдици. Горе денят продължаваше да бъде навъсен. Смъкна маската и погледна към терасата. Нищо. Никой. Три котви за един ден, а? Това е доста добре, нали? Избърса тялото си, а после се разтри с най-сухия край на хавлията, глътна малко ром и навлече пуловера. Пиеше му се. Мародера взе китарата и излезе. Глътна още малко ром. Вече нямаше и помен от далечния зрак на слънцето. Държеше китарата в ръце и пиеше. Пръстът му погали безшумно струните, после по тях се плъзна дланта му, така както се гали кожа: Да отида ли в града, или да не отида? Няма да отида. Добре де, ако не отида, какво ще правя? Дланта му този път се плъзна по дължината на струните. Ще чакам тук, тя ще се появи отново, защото е грешно да не се появи. Тя е красива, но и аз съм красив. Двамата сме сами. На наши разположение са около трийсет легла и две койки. Във въздуха имаше много кислород. Забелязал е, и неведнъж, че след продължително гмуркане тялото му се изпълва с бодрост, пее му се, пие му се, иска да целува жени. Но тази спартанка е страшна жена – нещо средно между гълъбица и вълчица. Тя сигурно е ходила с много мъже, докато се появил океанджията да я налапа цялата, без остатък. Такива жени после се прибират и стават верни, но се разхубавяват непоносимо, чак до стъпалата си. Той пие и поглежда клипера на етикета. Колко пъти, в пияно състояние, е казвал, че затова обича рома, защото върви с мезето си: като пийваш, гледаш си платната на клипера, които те отнасят сред пасатите и лъскавите води, пак си пийваш и пак си поглеждаш платната – какво по-добро мезе от това?… Ето я! Излиза на терасата, взима нещо и се скрива. Аха, тя му се сърди.

Китарата му бърза да запее. За какво се сърдиш, красавице? Драм-драм-драм. На мен ли се сърдиш, или на безслънчевия ден? Драм-драм-драм! Ами, затова съм тук. Драм-драм-драм. Понеже няма слънце, бъди ти моя светлина. Драм!… Да бе, такива жени, като се приберат веднъж и – край! Мародера остави китарата, глътна малко ром и без да погледне този път клипера на етикета, влезе в кабината. Беше се почувствувал много сам, никому ненужен ловец на котви, тъжен човек в тъжен мокър ден. Добре де, извика той, докато се събуваше, къде е моят хоризонт, къде е моят ден, кога ще мога да целувам любимата си жена, потънал в щастие? Няма такъв ден, няма такъв хоризонт, не съществуват. Той се тръшна върху койката и реши да се наспи, а после да отиде в казиното, защото му се струваше, че ще пукне от тъга.

Мародера заспа към петнайсет и половина часа, спа два часа и бе събуден от първите викове на спартанците. Да, някой наистина го викаше, зовеше го да излезе, да се покаже. Преди да се разсъни както трябва, той измъкна главата си от кабината. Не много далеч, но не и близо, бяха спрели четири лодки.

― Какво? – запита Мародера.

― Махай се! – извика младият спартанец от едната лодка.

― Защо? – запита Мародера.

― Махай се оттук!

― Преча ли?

― Тук няма да стоиш! – извика вторият спартанец от втората лодка.

― Не разбирам защо обаче.

― Ти чу ли какво ти казваме? – запита третият, не толкова млад спартанец от третата лодка.

― Чух, не съм глух! Но защо? Преча ли, какво?

― Махай се! – каза четвъртият спартанец от четвъртата лодка. ― Засега ти казваме толкова.

― Добре де, кои сте вие?

― Ние сме нейните братя.

― Нейните? – удиви се Мародера. ― Четирима?

― Не искаме да й разваляш живота! Къде си се наврял тук? Тя е сама жена. Не искаме да е чува лоша дума за нея.

― Но аз – …

― Защо си застанал тук?

― Работя.

― Какво работиш?

― Това си е моя работа.

― Няма да работиш и ще се махнеш!

― Заповядвате?

― Сега ти казваме.

― А после? – озъби се Мародера.

― Ще видиш.

― Искате да се махна, така ли?

― Да.

― Добре де, щом ви е сестра, ще я оставя… Бях решил да й правя серенада, но няма да й правя. Хайде сега, оставете ме и си вървете.

― Ще си вървиш ти!

― Сестра ви няма да закачам, щом ви е сестра и щом сте дошли за това, но няма да си отида.

― Ще си отидеш!

― Ще си отидете вие, а аз ще остана, понеже имам да си върша някои работи. Като си ги свърша, чак тогава ще си отида, а вие ще си отидете още сега.

― Не знам – каза най-големият брат,  – сега ще си отидем и ще почакаме, но ако не си отидеш до вечерта, ще си изпатиш.

― Аз ще остана и ще си изпатите вие! А сестра ви няма да закачам, нито ще я фиксирам, разбрахте ли?

― Добре, но ако до вечерта не се махнеш, не отговаряме.

― Няма да се махна.

― Защо смяташ така?

― Ще се махна, когато пожелая. Утре, в други ден… Зависи от работата и от желанието ми. Но сестра ви няма да закачам, няма да падне и косъм от нея.

― Ще те махнем – рече някой от братята и поведе лодките към градчето.

Мародера се ядоса изведнъж и ги напсува, но понеже те не чуха от шума на моторите, ядоса се още повече заради мижитурството си, обърна се към терасата и размаха юмрук.

― Може да си направена от много хубави неща, но си само сглобена и те презирам!… Защото, когато свястната жена я закачат, си мълчи и никой не разбира, че са я закачали. Само пачаврите дигат аларма! Чули ма, богиньо крастава местна? И кажи на братята си, че когато Мародера спи, никой не смее да го буди, може да го събуди само бог и кварталният отговорник!

Той се върна в кабината и надигна бутилката. После се тръшна, но стана и се изпика и отново се тръшна на койката. Събуди се в полунощ, погледна часовника, разбра, че е късно за казиното, изпразни бутилката до дъно и заспа постепенно, вслушан в кокошките, които кълвяха по покрива. Вали, каза си Мародера, преди да потъне в големия сън…

А аз й предлагах да цепим хоризонтите, ядосваше се Мародера при събуждането си, третирах я като мечта. Той плю с отвращение и стана. Беше късно, вън нямаше и помен от ръмящия ден и дъждовната нощ; навсякъде – топла слънчева светлина. Излезе от кабината, протегна се, загледан в хоризонта, като си мислеше колко хубаво нещо е животът, когато има слънце на небето и котви на дъното. И днес ще извадя, извика високо той. Ако не извадя чужда, ще извадя своята собствена. Обърна се към градчето и се засмя на смешката си.

Пуловерът за гмуркане, който топли тъй добре под водата, сега е мокър и студен. Мародера го навлича и реве от допира до него, после бърза да се хвърли в морето, да изравни температурите. Ето яааааа!… Тя лежеше на петнайсет метра дълбочина, въжето й бе обрасло много – хубава котва, златна котва. Може би лежи пет или шест години. Два пъти е идвал тук, без да я види… Бързо нагоре!… Мародера изскочи високо, като делфин, пое дълбоко въздух, гмурна се отново, този път с тънкото въженце, откри бързо златната котва и я привърза, без да я разклати; нямаше нужда, откритието му лежеше сред “цветята” и чакаше само да бъде изтеглено. Отново нагоре!… Отново изскочи като делфин и заплува към лодката. Покачи се и се просна под слънцето, по цялото протежение на пейката, от кабината до кърмата. Лежеше с притворени очи, поглъщаше слънчевата топлина. През борда се изцеждаше пуловерът, половината от водата се връщаше в морето, а другата половина се стичаше към трите извадени от вчера котви. Те представляваха купчина ръжда и ракушки, но на всичко му идва редът – и на ръждата, и на ракушките, а след това почистените котви ще бъдат боядисани, за да хванат необходимата цена.

Далечният шум на моторите го накара да се повдигне на лакти и той бе учуден – за първи път виждаше толкова лодки да бързат през морето. Много лодки, може би сто. Мародера приседна и протегна ръка към цигарите. Запали, всмукна сладкия дим, облегна се на кабината. Такава картина наистина не е виждал никога. Къде ли са тръгнали? Да не би на празненство? Да е за риболов, не е, почти няма такава вероятност. Сигурно празненство, помисли си ловецът на котви, но олелията е чак до десетия етаж на небето. Лодките се приближаваха, нарастваха, моторите им гърмяха все по-мощно и сякаш се разгъваха… Да, те се прегрупирваха и се разгъваха флангово срещу него. Боже, тези са луди, ухили се Мародера. Ами да, те идват към мен, може би искат да правим втори Трафалгар.

Нещо му подсказа, че трябва да вдигне котва, но преди това трябваше да се изпробва моторът. Точно така, стартерът като никога отказа, та се наложи втори, трети, та чак и четвърти път… Слава богу, моторът заработи. Той не го чу, само усети вибрациите на корпуса. Загаси го и тръгна към котвата, но вече нямаше смисъл – лодките на Спарта го бяха заградили и нещо пак му подсказа, че трябва да си отваря очите. Моторите притихваха един след друг, настъпи древна тишина и, кой знае защо, в момент като този, когато беше обсаден, Мародера погледна към терасата. Чудно, царицата не беше там.

― Е?

Мълчаха и хората. Той огледа почти всички лица. Някои му напомниха за братята на царицата.

― Хайде де, ще мълчим ли? Затова ли се събрахме?

Един от моторите на спартанците заработи. Пред него застана лодката на възрастен мургав мъжага с късо остригана, почти нула номер коса, доколкото я имаше, защото повечето коса изобщо липсваше.

― Какво правиш тук? – запита стриганата глава.

― Ти ми кажи какво искаш, пък аз ще ти кажа какво правя – отвърна Мародера.

― Виж колко широко море, какво търсиш в нашия град?

― Разглеждам го – усмихна се Мародера. ― Аз съм курортист. Може да си купя и картички, да ги пращам тук-там.

― Ти не си курортист, ами работиш нещо по дъното. Какво търсиш по дъното?

― Брошки, брошки търся – захили се Мародера. ― Някои си губят брошките, аз ги намирам и после давам обявление за изгубени брошки.

― Лъже! – провикна се някой зад гърба на стриганата глава. ― Той вади котви!

― И друг път е идвал – намеси се втори човек зад гърба на стриганата глава. ― Преди две години също вадеше котви

― Видя ли? – започна отново стриганата глава в настъпилата тишина. ― Хората казват, че вадиш котви.

― Чакайте – учудено каза Мародера, – вие заради котвите ли идвате? Аз мислех, че има други причини. Не идвате ли за богинята си?

― Идваме заради котвите.

― Значи, не заради богинята. Боже мой, пък аз помислих, че идвате заради богинята си.

― И заради нея идваме. И за Елена, и за котвите идваме.

В лодките се понесе шепот и мърморене.

― Тихо! – обърна се към хората стриганата коса, а после отново погледна към Мародера. ― Искаме да знаем кой ти позволява да идваш и да отнасяш нашите котви?

― Всички сте луди! – отвърна весело Мародера. ― Слушайте, вие защо не се приберете? Имате да перете толкова чаршафи от лятото. Вместо да перете, се закачате. Защо се закачате толкова?

В следващия миг върху него се изсипа залп от псувни, но стриганата глава успя да овладее положението и този път.

― Колко котви си извадил?

― Сто и осем!… Долу е плантация за котви.

― Да ги даде! – провикна се някой.

― Каквото е извадил, да го предаде и да се маха! – провикна се друг.

― Защо? – поиска да знае Мародера. ― По какви причини? Къде е писано, че котвите от дъното трябва да се предават някъде?

― Те са наши котви!

Последните думи бяха изречени почти едновременно, от всички.

― Ахааа, ваши! Ами като са ваши, защо не слезете да си ги вземете? Защо чакате да ви ги извадя и тогава…

― Ти трябва да се махнеш и вече да не се явяваш насам. Ти вадиш котви и ги продаваш.

― Ами продавайте ги вие! Знам че ламтите за много, знам че искате да не се минете, но защо не си ги прибирате от дъното, а? Законът на морето е такъв – каквото намериш на дъното, е твое.

― Това е нашият град! – извикаха няколко души.

― Но дъното не е ваше.

― Наше е!

― И котвите са наши!

― Никой няма право да взима нашите котви!

― А пък аз няма да ви върна никакви котви и ще извадя всички други котви от дъното и ще ви ги дам само срещу заплащане! Разбрахте ли?

Моторите заръмжаха.

― Какво се ежите? – изрева Мародера и грабна брадвичката. ― На кого се ежите?… Вместо да перете, се зъбите!…

Той мина на бака, размаха брадвичката и отсече въжето на собствената си котва, така както се постъпва при внезапно бедствие, после се върна на кърмата и преряза въженцето на плячката си, а след това натисна стартера и моторът заработи.

― Перачки на чаршафи! – викаше той. ― По цели дни перете чаршафи! – Сега гласът му надвикваше всички шумове на моторите. ― Хайде де, гонете ме!… Да ви видя!…

Да говорим за мотора на Мародера сега е излишно, това е мотор с известност по цялото крайбрежие. Още в първата минута Мародера се изплъзна от преследвачите си, като ревеше и дразнеше хайката. Но спартанците не се отказаха от гонитбата. А и преследваният, вместо да изчезне по посока на своя град, започна да си прави шеги. Лодката му се върна на няколко пъти и се вряза в редиците на врага.

― Хайде де, няма ли да ме хванете?… Не можете!… Вас ви бива само да перете!

Преследваният викаше с пълен глас, но мисълта му се връщаше към тъжния факт, че днес му се бе случило за първи път да реже въжето на собствената си котва и че това не са хубави работи.

― Защо не ме хванете? – предизвикваше той, префучавайки под носовете на спартанците. ― Ха-ха-ха!… Ще ви закарам в открито море и ще ви потопя един подир друг, да знаете!… Перачки, с перач…

Едно весло го удари по главата. Мародера залитна и полегна върху мотора. В следващите секунди върху гърба му се стовариха още сто, пък може би и повече весла. Някои от тях го заръгаха яростно, отместиха го от мотора и го избутаха към борда. Тогава моторите започнаха да замлъкват, замряха и остана само приятното съскане от двигателя на преследвания.

― Ще краде котвите ни! – извика някой.

― Нашите котви! – извика друг.

Лодката на Мародера проряза флотилията на спартанците и се отправи към открития хоризонт. Главата, ръцете и торсът на разбойника висяха през борда и при всяко ново полюшване се приближаваха към повърхността на морето. Най-напред във водата се врязаха ръцете, после главата и тъй като всичко това натежа, тялото се изхлузи изцяло през борда и потъна под гланца на бездната. Като кон без ездач, лодката се устреми напред и просто не знаеше какво да прави с мощта на своите конски сили. А Мародера слизаше към дъното, между облаци атерина, между полилеи от медузи, кръвта му багреше обграждащата го бистрота и се разтваряше в морето, за се превърне във вода; тялото му слизаше надолу, бавно полегна сред пампасата и се извърна с лице към небето, а отворените му очи сякаш продължаваха да поглъщат чудесата на света.

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО

     Ах, това събуждане, ако не бяха ранните събуждания, животът можеше да протече и по-добре. Обидно е да се ококорваш самичък в тъмницата, докато градът все още спи, а повечето хора се надигат с помощта на часовникови звънци. Всички действия след ставането Иван Мишев извърши бавно и въпреки туй, като погледна стрелките, оказа се, че не минава четири и трийсет. Да си полегне ли пак? Изключено, не му се спи, той е бодър и дори му се върши нещо. Но какво? Няма нищо за правене, няма и къде да ходи в тъмницата.

Бръсненето, макар че го проточи, му отне само десет минути, стана пет без двайсет – да заплачеш от яд. И все пак нямаше друг избор, освен да се облече, и то внимателно, много тихо – в съседната стая спяха синът и снахата.

В пет без нещо излезе и премаля от нежна, сладка болка в гърдите. Над стария вледенен сняг бе паднал нов, тънък тензух, уличката дишаше леко, нито един автомобил не шаваше. Ето откъде се е взела бодростта тази сутрин, оттам извираше тя, от обновлението и тежката свежа тишина. В такива мигове му се струваше друг, само негов, но Иван Мишев не проумяваше дали от това му става по-приятно, както не знаеше напролет сред гората защо му тегне усещането за проточена до невъзможност тъга.

Най-после чу първия шум, това бе далечно изквичаване на трамвай, трамваите се обаждаха на завоя и само в гъстите часове на нощта. После чу и втория шум – портиер или портиерка метеше стълбище, стълбището беше лошо осветено и не можа да разбере, дори почака, това сякаш го интересуваше. Огънатата фигура работеше бавно и тромаво, скрита в огромно връхно палто и в крайна сметка какво значение има дали е мъж, или жена – просто фигура, която мете стълбище.

Внимаваше да не се подхлъзне, цяла зима се е съсредоточавал, защото знае цената на едно падане, на тази възраст Иван Мишев обмисляше всяко свое действие, дълбоко убеден, че от това само печели. Беше нелепо да се изтърси точно сега, когато се отваряха дверите на пролетта и се задаваше още едно цъфтене в живота му. Наистина негов град, ако не целият, поне малката заснежена уличка и другата до нея, след като се кривне в ъгъла. След ъгъла улицата имаше по-друг характер, беше и по-голяма, с магазини. Най-напред бакалията – според него наречена погрешно магазин за хранителни стоки. По това време на денонощието магазинът биеше на очи с прекаленото си осветление, нямаше квадратен сантиметър вътре неосветен, горяха може би десет лампи. Туй му се е струвало винаги глупаво, електрическата енергия не достигаше и защо трябваше да горят десет?  Заради крадците. А може ли без крадци? Може. Тогава няма да светят по десет лампи в магазин. Започна да изчислява, но не знаеше колко магазина има в София, не можа да реши задачата, защото пък, от друга страна, не знаеше и броя на магазините в страната. Но светеха ли петстотин хиляди крушки в момента, без да има каквато и да е нужда от тях? Може би петстотин и четирийсет хиляди. Ненужна светлина, излишно се хабеше енергия, нещо изгаряше, прахосваше се на вятъра и заради какво, заради крадците, които съвсем не бяха нужни. Бедната витрина привлече вниманието му: макарони, юфки, захар, олио, бисквити, вино, ракия, вермути, локуми, лимонови резанки… Всичко разгледа поотделно, проучи дизайна на опаковките, спря вниманието си на етикетите. Там е столът на касиерката, пред стола е сметачната ротативка, най-вероятно – повредена, колко пъти му се е случвало да чака търпеливо, а в това време несръчните ръце на касиерката вършеха точно обратното на необходимото. Вдясно и в дъното е щандът за саламите, до него се продават сиренето и кашкавалът. Досега не е виждал продавачка, която да не плюнчи пръстите си, всяка покупка се загъваше с наплюнчена хартия. Милиони пъти е обръщал внимание пред лицето на цялата опашка, но сякаш и самата опашка не разбираше какво иска да й каже. Иначе в бакалията се прекарва добре: влизаш, оставяш чантата, взимаш кошница и тръгваш между рафтовете. Киселото и прясното мляко, снежанките и сметаната са разположени долу, на неудобно място, принуден си да се наведеш. Сега да купиш дори пакетирана стока не е просто нещо. Пликовете с прясното мляко понякога текат или пък са зацапани от друг пробит плик. Трябва да се избере сух и студен, което означава, че е по-запазен. Кофичките с киселото мляко също крият изненади. Преди всичко не бива да се взимат издути, да се внимава за датата на опаковката и най-вече да са напълнени добре, в ръцете му са попадали кофички със силно намален грамаж – запечатани, като ги погледнеш, всичко наред, а всъщност направо измама. Обикновено купувачите бързат. Защо? Посещението в един магазин за самообслужване е забавно. Тук питаш и са длъжни да ти отговорят Питаш има ли овче сирене, те отговарят. Ако не отговорят, питаш повторно. Тук можеш да прередиш случайно или да те прередят, повежда се спор, разговор. Можеш да срещнеш и познат. Тогава става още по-интересно. Колко много неща имат да се кажат. Ако трябва да бъдем справедливи, спокойно може да се отбележи, че младите хора не знаят за какво да говорят, те изобщо не говорят, те работят и учат или комбинират, или нападат, или се защищават. А какво е животът? Животът е събеседване.

Тук е пунктът на спортния тотализатор: непозната територия, много хора влизат, но в цялата работа има нещо неизяснено, дори загадъчно, по простата причина, че му е непознато. До спортния тотализатор се намира магазинът за риба, до магазина за риба – месарницата, все хубави места, в тях има спомени и някои неприятни преживявания, в смисъл че са му повишавали тон. Всъщност какъв тон можеш да изискваш от продавачи на риба и месари, но и там се прекарва добре, там пък човек може да подхвърли някой намек за неритмичното снабдяване. Хубаво е, на човек му доставя удоволствие, когато изрази недоволството си на глас.

Хлебарницата, зеленчуковият магазин, работилницата за поправки на обуща, сладкарницата. Някога сладкарниците бяха гнезда, в тях посетителите седяха дълго, беше им приятно, сега и в сладкарниците се бърза, вместо гнездо – динамика, неугледност, лелки бършат масите с кърпа под носа ти, искат да ти кажат, че е крайно време да се измиташ.

Нещо в снежната тъмнина се раздвижваше невидимо, можеше да бъде доловено само от по-деликатни сетива или по навик, след дълго живеене на този свят: далечни нечути стъпки, далечни нечути звуци, напрежението на невидимото небе, което не знае ще отрони ли, или няма да отрони нов сняг. Но всичко туй се долавя главно в тъмната част на улицата, а тук са силно осветените витрини, богато осветен мир. Като се изключи обущарската работилница. В нея мъждука единствено крушка от двайсет и пет свещи, но и тя е достатъчна особено ако имаш въображение и най-главното – спомен. За Иван Мишев не е важно да види всеки предмет добре, достатъчно е да зърне ръба на шевната машина, железния станок, върху който се надява обувката. Останалото ще си го представи – дървените и железните чукчета, кутиите с лепила, клечките, гвоздейчетата, конците и канапите, всичко туй, заедно с рафтовете, създава спомен за един отмиращ бит на износване и кърпене, на подковаване, на смяна на подметки, на онази врязваща се в ноздрите миризма на гьон, миризма, за която е запазил също само спомен. Къде ти сега гьон, сега има само синтетика и лепила, а нищо чудно да няма вече и клечки. Приближи се и погледна към рафтовете. Поправените и чакащите обуща имаха нови форми, нови шевове, кръстосваха ги контрастни цветове, в цялата богата пъстротия просвяткваха ципове – все измислици, начини да се направи практично всичко в този практичен век. И все пак тук се тулеше присъствието на миналото: майсторите, престилките им, но най-вече типичните замърсени обущарски ръце, свързани със спомена за сръчност и работливост. Иван Мишев е влизал в малки обущарнички, свалял е обувката си, сядал е и не му е оставало нищо друго, освен да наблюдава пъргавите движения на ръцете, те извършват необходимото, закърпват, подковават.

Разбира се, можеше и да не броди по тъмната улица, притежаваше топъл дом на третия етаж, можеше да се върне веднага и вместо призрачните витрини щеше да наблюдава как снахата излиза от спалнята, после синът. Той се олюлява повече от нея и сякаш не знае къде е вратата на тоалетната. Понякога синът и снахата се сблъскват в суматохата или пък се разминават на милиметри. Единият включва котлон, другият се мие, обличане, сресване и ако не се допрат чашките, ако не извие кафемелачката, ще помислиш, че присъстваш на нямо кино.

Стъпките край него добиваха реалност, мяркаха се фигури. Фигурите не бързаха, придвижваха се бавно, плавно, замаяни от снежното опиянение. Прозорци светваха, сякаш невидим гигант запълваше квадратчетата на гигантска кръстословица.

Почака доста на спирката. Трамваят се оказа топъл, хич и не погледна номера му. Мълчаливи хора се носеха напред, нанякъде, носеше ги трамваят, на спирките влизаха още, мълчанието се задълбочаваше, а на Иван Мишев му се струваше, че край него е пълно с виновни хора, че вагончетата превозваха в тъмнината една огромна многоглава вина. Тази мисъл, че всички хора са виновни, напоследък го спохождаше нерядко, но той си я обясни като каприз на старчески мозък. Разглеждаше лицата – и възрастните, и младите бяха кротки, гузни, недоспали. Сега имаше място за всички, никой не се блъскаше, никой не гризеше нечий гръклян, между пътниците съществуваше разстояние, нямаше начин за възпламеняване. Топъл трамвай пронизваше топло заснежено утро преди разсъмването. На една спирка пътниците влязоха с вестници. Вестниците миришеха на печатарско мастило, бялнаха се тук-там, оповестиха новия ден. Иван Мишев започна да разглежда хубавото момиче вдясно. Момичето стоеше спокойно, дясната му ръка държеше облегалката на празната седалка. По русата му коса блестяха капчици, изглежда отново снежеше. Момичето беше много красиво, у него всичко беше и здраво, пораждаше дълбока неосълзена тъга, просто сломяваше. То стоеше право, нямаше защо да сяда, младата му кръв не чувстваше нужда от почивка. Беше си редно и естествено една такава сутрин да роди едно такова момиче, което пък от своя страна пораждаше хиляди тръпки, поразяваше с припламвания пътя си до работното място. Така е изработено всичко, помисли си Иван Мишев, да няма спокойствие за никого, да тръпнеш и на стари години, ако не от друго, от тъга. И не е вярно това, че с остаряването… Трамваят спря, всички се изправиха, Иван Мишев разбра, че са на последната спирка. Никак не му се слизаше. Останал за секунди сам, щеше му се да продължи така, единствен в целия трамвай, накъдето и да е, поне пет минути сам с това огромно превозно средство.

Знаеше, че ще стане така, очакваше го и когато ватманът му подвикна, Иван Мишев си рече: това е първото ми наругаване за деня. Нима ватманът е допуснал поне за момент, че старецът няма да слезе? Или загубената секунда можеше да се отрази катастрофално за графика на движението?

Намираше се далече от централната част на града, между стари дъсчени сгради. Доколкото можа да схване в тъмнината, кварталът беше нисък, мизерен, а снежната свежест бе примесена с мирис на дим. В носа го удари индустрията. Някъде бръмчаха автобуси, нататък се стичаха и тълпите. Тръгна с тях. Не че го бяха понесли, натам го влечеше авантюрата, остатъкът от магелановските му пориви, той си мислеше, че се бунтува, а всъщност го дърпаше копнежът да бъде отново сред действуващи хора. Действуващите хора действуваха добре и с краката, и с лактите. Автобусът се напълни за секунди и потегли. Иван Мишев дори не помисли да се опита. Останал долу, той инстинктивно се обърна към другия автобус. Другият автобус стоеше и ръмжеше, бъхтан, очукан отвсякъде, да ти се отще да го гледаш, а не да пътуваш с него. И все пак той го гледаше с надежда. Отвътре го гледаше шофьорът. Между стареца и шофьора стояха затворените врати. Шофьорът нанасяше някакви данни в някакъв тефтер, ръбаше баничка, поглеждаше към стареца, отново нанасяше данни, отново поглеждаше стареца и отново наръбваше баничката. По едно време той натисна някакъв бутон, вратата се отвори с трясък. Иван Мишев побърза да влезе, условният рефлекс му подсказа да бяга ловко от вратата, която се затръшна като капан. Автобусът го подхвана грубо и го затресе. Вътре бе по-студено от вън. Чистачките метяха стъклото, снежинките наедряваха. Шофьорът изгълта баничката заедно с част от хартията, смачка остатъка от амбалажа и го захвърли на площадчето. Времето течеше, шофьорът попълваше данните в тефтера си, автобусът се тресеше празен и все още никой не идваше Какъв беше този автобус, за къде се стягаше? Извинете, след колко време тръгвате? Шофьорът го мерна с поглед и продължи да си попълва. Иван Мишев не посмя да зададе втори въпрос, но си каза, че преди малко произнесе първите думи за деня.

Вратата зейна за втори път и си остана така, вече влизаха пътници, посипани със сняг. Автобусът тръгна тежко и несигурно  в тъмнината, през далечни непознати предградия, на всяка спирка се пълнеше още, навеждаше се, скърцаше, но продължаваше да напредва неуверено, докато стъпи на асфалта. Тогава нещо в него се успокои, изчезнаха и спирките. На стария пътник, облечен в черен костюм, бяла риза, вратовръзка, тъмносин балтон и тъмна мека шапка, му се стори, че се движат извън столицата. Отърка с длан стъклото, видя черна пустош, няколко дървета се мернаха до пътя, в далечината се сипнаха светлини. Лицето му беше добре избръснато, натъркано с одеколон, а после и с крем. Чист и светъл в тъмните си дрехи, Иван Мишев контрастираше до смях с набръчканата брадясала работническа тълпа. Зачакаха на някакъв прелез. В мръсното развиделяване край автобуса се наредиха камиони, кранове, бетонобъркачки – все груби бачкаторски машини, които най-неочаквано му заприличаха на уморени, недоспали животни от друга ера.

Да, нощта отстъпваше тежко и неприятно, зараждаше се утро с цвят на цимент. Бавно изникваха грозни корпуси на стари фабрики, високи и ниски комини. Комините бълваха дим, но този дим му се стори съвсем неподвижен, приличаше му на тиня. Тинята се тътреше над предприятията и сякаш пречеше на времето да се движи. Колоните по асфалта пълзяха, спираха, тръгваха и тъкмо да се засилят, отново спираха. Кал и сняг политаха настрана при някое избързване на нахален шофьор. Принуден да спре, нахалният шофьор се оказваше винаги пред погледа на стареца и старецът виждаше диво младежко лице със застинала псувня на устата.

Най-после пътниците се изсипаха в кашата на крайната спирка. Иван Мишев веднага разбра, че авантюрата му няма да излезе чак дотам сполучлива. Нищо не можеше да очаква от това селище, все едно че е попаднал в ада. На всичко отгоре нямаше и никакви изгледи да разсъмне повече, туй е, колкото беше досега. Може би тук е тъй и през лятото, де да знае. Край него прозвуча смях, двама души чисто и просто се смееха, напук на всичко, а в огромното хале на завода блестеше чиста, богата светлина. Иван Мишев погледна през остъклението, хората вътре работеха леко облечени, изглежда, че им беше топло; те се движеха навсякъде и произвеждаха нещо, но какво, нито можа да разбере, нито имаше смисъл да разбере. По-важното в случая бе това, че откриваше, както се казва, “живот под леда” – там имаше движение, успокоени лица, хора и те знаеха какво правят, един свят се изявяваше като под купола на изследователска станция, под пущеците и мрачния ден с цвят на циментова каша.

Вървя дълго, неспокойно; гонеха го камиони, пръскаха го, а по едно време го погна и влак, локомотив с един-единствен вагон. Стори му се, че локомотивът го преследва и извън релсовия път. Докато бягаше, Иван Мишев си казваше, че локомотивите не бива да излизат извън релсите, че това е нередно и противоречи на правилата., но все пак предпочете да побегне и пренебрегне правилата. Неочаквано се показа централната част на селището. Тук нещата се очертаха в по-спокойни контури, беше по-тихо, а съществуваше и нещо като градинка с пейки. Присъствието на пейките, макар и заснежени, поуспокои стареца, но щом съзря надписа “Сладкарница”, Иван Мишев се изпъна и опипа шапката си. Едва сега можеше да се съгласи, че авантюрата му се осъществява, да се успокои – намираше се в друго селище, на друго място, в друга обстановка, както си беше наумил. Е, нещата не са като в първоначалния му замисъл, първоначалният му замисъл беше грандиозен, трябваше да започне от аерогарата и да завърши при брега на морето; поводът си го заслужаваше. Но какво да се прави – намеси се страхът от неочакваната настинка или внезапна смърт. Такива са старците, навсякъде вървят със смъртта си. И вместо на четиристотин километра Иван Мишев се озова на трийсет километра от София. Знае той един хотел край морето, от него се вижда безкрайната вода, долу има ресторант, дневен бар и доколкото е чувал, барманката е бъбриво закръглено момиче. Това момиче говори много, но умее и да слуша, Иван Мишев можеше да се наприказва и да се върне у дома си като след курорт.

Сладкарницата се оказа препълнена. Хората чакаха за банички. Те плащаха и налапваха. Иван Мишев се нареди на опашката и запристъпя напред. Когато дойде редът му, поиска кафе. Продавачката не му отвърна. “Искам кафе” – каза повторно Иван Мишев. Продавачката загъваше баничка. “Не искам баничка, а кафе, другарко, всяка сутрин пия кафе.” Опашката се притисна към него, той долови по навик брожението. “И както забелязвам, другарко, вас не ви е страх от санитарните органи, а и санитарните органи дори не забелязват, че в цяла България продавачите плюнчат пръстите си и амбалажа.” Едва сега продавачката видя стареца. В последните му думи имаше нещо тревожно, но какво, засега не можеше да схване ясно. Доколкото бе чула, старецът говореше за това, че плюнчи пръстите си. “И не ми казахте има ли, или няма кафе.” След тия думи на стареца опашката зад гърба му не издържа – както си мърмореше неразбраните недодялани думи, тя го изтика настрана. Иван Мишев се обърна към всички и оправи килнатата си шапка. Отвори уста да каже нещо по-страшно, ала долови страхотната апатия на хората и се отказа. Хората сякаш го бяха забравили, всеки грабваше баничката си и хукваше навън.

Пръстите го наболяваха от студ, трябваше да се вмъкне някъде, преди да изстинат краката му. Градовете предлагаха много възможности за едно такова приютяване – можеше да влезе във всяко учреждение. Един следобед – преди няколко години – прекара в районния съвет; справка за някакъв документ. И си го получи, след като направи на маймуни чиновничките. Този документ не му притрябва никога, но тогава прекара добре, върна се у дома като победител. Налагаше се да влезе някъде. Зоркият му поглед проучваше не добре оформения площад на селището. И откри, разбира се – ето я пощата, в пощата можеш да седнеш и да седиш до затварянето й. Седна, свали ръкавиците, облегна се назад. Нафтовата печка пращаше топлината си към него, успокояваше го. Можеше да наблюдава посетителите. И да ги чува. Мнозина попълваха бланки или запечатваха колети, чудесни обекти за наблюдение. Но други говореха и това не бе съвсем безинтересно. Заслуша се към телефонните кабини. Вниманието му се вплете в съдбите на хората, те викаха в мембраните, просто крещяха разни неща от живота. Да бе, как не се е сетил досега да прекарва времето си в Централната поща на София? Че там е дворец, разкош, нейните зали ти разкриват възможности за цели пътешествия. Както си седеше на пейката, Иван Мишев тръгна из Централната поща, мъчеше се да си представи разположението на отделните помещения, огромните маси сред тях, столовете, на които можеш да седнеш, павилионите за марки, вестникарския кът, автоматите за купуване на пликове. Той скиташе из Централната поща, но и се вслушваше в телефонните разговори. Някой разговаряше със сина си. Синът беше някъде войник. Освен изброените зали там има и гишета за подаване на телеграми, пред гишетата са подредени удобни маси с бланки. Можеш да попълваш бланки, да речем. Бащата се сърдеше, че синът не се обажда, синът се оправдаваше ловко, но бащата го засичаше още по-ловко. Какво ли ще бъде, ако сега Иван Мишев поръча един телефонен разговор с внука? Това не може, няма как да се осъществи без предварителна покана до казармата. Краката му се затопляха. Свали шапката си, разкопча се, трябваше да вземе решение – да продължи ли нанякъде с влак, поне още една гара, или да се върне в София. Какво можеше да му предложи една друга гара? Нищо, и там същото. Но телеграма? Ами да, веднага. Бръкна в джоба си, измъкна портфейла, намери номера на поделението, поиска бланка и като застана пред наклонената маса, започна да съчинява истинска телеграма, до истински човек, той щеше да я получи наистина. Поне тук нямаше игра. Текстът дълго му бягаше, две бланки отидоха в кошчето, но на края се получи нещо свястно: “Иване, днес, 27 февруари, дядо ти навърши кръгли осемдесет. Пожелавам и на теб да бъдеш така здрав и бодър, дори да го надживееш. Лека ти служба.”

Най-после беше разменил думи с някого. Плати стотинките, сложи шапката на главата си, закопча балтона, нахлузи ръкавиците и излезе. Денят не даваше да се разбере, че ще разсъмне повече, но вече не валеше. Иван Мишев внимаваше къде и как стъпя, нямаше смисъл да пада към края на зимата, и то на рождения си ден. Попита за гарата, посочиха му, тръгна право към нея. Решението му да се върне в София, но този път с влак, бе категорично – беше пътувал, беше видял, беше поговорил с внука, не може да се каже, че е прекарал зле, сега му оставаше да пие кафе на софийската гара. Категорично му посочиха да върви по пътечката, през заснеженото поле. Като повървя, той се огледа на всички страни и му направи впечатление, че стърчи самотен сред полето. Чувстваше се здрав, усещаше необяснима бодрост. Малко пред гарата пътечката минаваше през мостче. Под мостчето лъкатушеше чудесна мръсна река. Това не го учуди, тук всичко грознееше, ръждееше, кирливееше. Обърна се към индустриалния пейзаж зад гърба си. Кашата на дима продължаваше да виси над заводите, наистина създаваше впечатление за застой. Край мостчето се издигаха стари мръсни дървета, приличаха на брястове. Водата на реката вонеше. На едно място тя миеше стара автомобилна гума, на друго обливаше изтърбушен дюшек. Клоните на дърветата се разстилаха мощно на всички страни, да не им се надяваш, държаха се здраво за дънерите, а дънерите бяха слезли дълбоко в земята, може би оттам смучеха сили, за да крепят красотата си, излязла смело над пръстта.

ГРОБЪТ

     Няколко дена след смъртта му разбра, че късчето земя, в което легна той, ще й създаде допълнителни грижи. Преди всичко трябваше да потърси каменоделец за плочата. Но възникнаха още въпроси. Най-важният се свеждаше до цената. Предлагаха й няколко вида граните и мрамори. Реши да помисли. Туй я накара да се разходи по алеите. Трудно би било да се каже, че предприетата разходка я потисна, по-скоро предизвика учудването й. Изненада я редът, вещината, с която всяко нещо кротко и красиво бе поставено на мястото си. Съществуваше ли по-пъстър свят от гробищата? Не, разбира се. Всички видове цветя! И сигурно всички видове пойни птици. Какви ли не бръшляни. Тишина! А градът в низината боботеше, скърцаше, забулен в далечната мъглица с цвят на ръжда… Преди да си отиде, отново мина край гроба на мъжа си – купчина пръст, обсипана с цветя. Слезе на пътя, изчака автобуса, седна. Двама дангалаци отстрани я гледаха продължително, подхвърлиха й някакви думички, но тя не отгатна добре смисъла им.

На последната спирка й провървя, хвана такси, успокои се, пристигна на време. Както обикновено, помъчи се да долови настроението му по светлинките в очите. Във вечната сянка на отегчението този път проблясваше нервната жилчица на радостта; може би добра новина, може би се осъществяваше нещо важно за него, което не я засягаше и нямаше защо да се интересува. Тя искаше много от този иначе отсъствуващ, но влюбен мъж и почти винаги успяваше да го получи, изпълнена с обидното усещане, че любовта й протича на пристанище или гара. Често се питаше откъде иде безпокойството, но не можеше да си отговори; предполагаше, че се дължи на неговото непрекъснато отдалечаване. Към това отдалечаване той се стремеше, той не искаше да обича докрай, дори не допускаше, че може да се обвърже по такъв стереотипен начин. Тя само се докосваше до него, копнееше да го задържи завинаги. В същото време край нея бушуваше истински наплив от мъже. Всеки от тях крещеше, че е готов да се превърне в роб, да лази по петите й. Но това за нея нямаше значение, нищо нямаше значение повече за живота й. Стигаше й неговото присъствие. През четирите часа, докато му гостуваше, тя не пропусна да помисли и за личните си проблеми, а когато беше на легло, дори светотатски я споходи и грижата за подреждането на гроба. Не можеше да го остави неугледен сред благополучието наоколо. Но на каква цена? Паметниците струваха по петстотин, седемстотин, деветстотин и хиляда и триста. Бяха от не знам какво си и с не знам какво си. Гробът, погълнал близкия човек, като нищо можеше да погълне и средствата й. Разбира се, без заем нямаше да мине. На първо време – взаимоспомагателната каса. Колко дълго ще изплаща след това! Останалите проблеми? Те са купища… Старите искаха да се прибира на време, те не чуваха стъпките й, но проверяваха стаята й. Обикновено заварваше сина си пред телевизора, сядаше до него, двамата гледаха и разговаряха. Много често се е питала подозира ли я той? Разбира се, не. Тези неща тя винаги е правила внимателно, открай време, още докато бащата беше между живите. Поддържаше дома чист, изряден и в тежките моменти на болестта му, дори през няколко дни в болницата, когато бдеше над смъртния му одър. Да, тя бе останала до него, той издъхна в ръцете й. Беше си отишъл най-близкият й човек, за него тя би се пожертвувала, без да се замисли, отиде си партньорът й, камилата, с която прекосяваше пустинята… Изведнъж се почувствува сама, потънала в грижи, безутешно сама. Но свободна. Вече нямаше от кого да се крие, стана много независима и сякаш внезапно умъдряла. Неочаквано хоризонтът се премести. Например: достатъчно беше да си вземе отпуска и можеше да замине, където й видят очите. Опита. Оказа се не само лесно, но и привлекателно. Заминаха и тя вече знаеше, че човек може да обитава един свят, който няма нищо общо с дома и с работата, че домът и службата са нещо необходимо, но ако можеш без тях, е някак си по-хубаво, по-достойно за духа. Разбира се, хоризонтът се беше преместил, без да изчезне съвсем – ученикът в къщи искаше своето, – но главното се беше случило: тежката брачна верига не съществуваше. Този, който я водеше отвъд хоризонта, се отличаваше доста от този, който лежеше под земята. Този, който лежеше под земята, приживе осигуряваше мекотата и спокойствието на дома. Той например нито веднъж не закъсня след работа, никога не повиши тон. Занимаваше се с невероятни къщни дела: доизмайсторяваше жилището, отстраняваше повредите на домакинските уреди, преграждаше, облицоваше, конструираше и полираше библиотечни кътове, четеше леки популярни романчета или пък дневниците на пътешествениците, интересуваше го природата, покоряването й, въпросите на нейното запазване. Най-добрият съпруг! За него й завиждаха колежките. Тя си знаеше, че е малко скучен – малко скучен е меко казано, – но го ценеше за много неща и най-вече за спокойствието, което й осигуряваше. И го обичаше, не можеше да си представи живота без него. Както не можеше да си представи и живота си без втория. Какво разбираше под това понятие втори, вторият нямаше нищо общо с флирта, тя винаги задълбаваше, загребваше надълбоко, крачеше през света като вярна любовница, а може да се каже и като вярна съпруга. Всичките й опити на времето да остане само при мъжа си се сгромолясаха, не можа да постигне това, желаеше го искрено, но не можа. Нямаше как, нейната жизненост, нейното въображение се нуждаеха от втори човек…

Гробът се изграждаше, оформяше се с всеки изминат ден – най-напред камъкът, после вградената снимка, след това фенерът, бордюрът, плочките наоколо, желязната сгъваема масичка под брезата и наред с тези неща всичките насаждения. Изграждането на този своеобразен кът я погълна неусетно – така, както поглъща всеки строеж, тя искаше да го привърши и отметне тази грижа, но отделните подробности я увлякоха и заангажираха, събудиха амбицията й да доведе делото до завършек – така, както човек не може да захвърли кръстословицата, ако решаването й върви благополучно. Два или три пъти в продължение на година и половина заведе втория на гробищата. Той се изуми. Освен ревност почувствува и нещо като завист, но не само за гроба, а и за мястото. Витоша се издигаше високо на юг и се изсипваше спокойно надолу, после се възвишаваше отново, но този път плавно, за да създаде хубаво оформен, почти класически хълм за гробища. Този хълм живите и мъртвите бяха превърнали в тиха хармония от гранит, мрамор, кипариси, цветя и чудесни мъдри върби. Тя се навеждаше да полива цветята и тук, точно на това място, той се убеждаваше за сетен път колко овални са нейните форми, колко е твърда в своята мекота плътта й. Вглъбена в делото си, тя привидно не му обръщаше внимание. Той я ревнуваше само тук, никъде другаде, тя не му даваше и повод за ревност. Но на това място, наведена над теменугите, той сякаш изчезваше за нея… Гробът най-после бе измайсторен, пренасаден. Изчезнаха дори съмненията за борчетата, и те се хванаха, бръшлянът вече пълзеше по паметника, а тревичката нагло провираше нежната си зеленинка по фугите на плочите. Боже мой, неочаквано се беше получило нещо, което най-често се нарича красота. Да, тя разбра това един ден, когато усети, че просто не й се тръгва към града. Седеше на столчето и не мислеше за нищо, наистина не й се слизаше към спирката. По пластичната заобленост на хълма блестеше предобедното слънце на ранното лято, тежката гъста зеленина ухаеше, напоена, спокойно разгъната, подредена, нагнездена с млади птичи човчици, с тънки гласчета на новоизлюпени. Не ставаше въпрос за природен кът, а за нещо, сътворено от човешка ръка, тя за първи път в живота си създаваше. Достатъчно бе да хвърли поглед наоколо, за да разбере съзаклятието. Всеки гроб участвуваше в заговора на мъртвите срещу суетата на живите да останат долу, сред отровната мараня и шума, сред зловонието на страха и лъжата, в безразличието, в безчувствието, докато тук всичко е така свободно, чисто, първоначално, закриляно от тържествената загадъчност на прародителството. На това място тя се чувстваше вярна на себе си, приближена към мъртвия, а мъртвият от своя страна всеки изминал ден сякаш се приближаваше отново към нея. С течение на времето тя успя да се увери, че в негово лице е изгубила нещо голямо, важно, че без него ще се чувствува много самотна, че отсега нататък ще потъва все повече в хлад и отегчение. Макар че в стаята на другия всичко беше както преди, гробът й предлагаше нещо по-истинско. Там тя намираше убежище от живота, а защо й беше нужно убежище, тя засега не можеше да разбере. В стаята всичко се развиваше добре, ала чисто женските й сетива долавяха великата отдалеченост на живия, готовността му да се откъсне в даден момент. Такова нещо от мъртвите не може да се очаква. Мъртвите предлагат и още нещо, което никой от живите не може да й предложи – да си поплаче искрено, да се наговори до насита или пък да си помълчи, без да дири каквато и да е многозначност в мълчанието… Времето течеше, тя все по-често се заседяваше на гроба. На това място сякаш узряваше, ставаше й ясно, че въпросът не е само в мисленето, че по-важното е да те спохождат прозрения. А голямото прозрение на нейния живот се изрази в нещо много просто и ясно: че не стои тук само заради природата и спокойствието. Приживе той беше незабележим, нещо като въздуха, човек си го диша и толкоз. Чак сега се усещаше неговото отсъствие; мъртвият е бил зареден с послания за нея. Посланието се отличаваше с ярката си простота: ще ме откриваш допълнително. Разкрепостена и свободна, тя разбра тежкия парадокс, че повече от всякога копнее за човека, на когото да се облегне. Светът край нея изтъняваше, живите същества живееха като сенки, вторият също, това бяха хора, с които разговаряше и се любеше. Посети я и друго прозрение: най-страшното – че само гробът излъчва топлина. Синът растеше, тя го обичаше, хората я ухажваха, светът беше добре разположен към нея, но защо все повече мисли за мъртвия?… Тя забеляза, че гробът е красив не само през месеците на цъфтежа, неговата сурова красота я привличаше и през зимата; да зиме пред неговата студена оголеност й се струваше, че усеща по-често излъчването на топлина. Тогава й се плачеше още повече, тогава си мислеше, че в подножието на паметника не лежи “камилата, с която прекосяваха пустинята”, а оня, за когото живее всеки на света, но май че такъв се появява само веднъж в живота. А това може да се усети чак когато човек легне под земята, когато се е превърнал отново в мечта.

НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ

     Пазачът се двоумеше, за първи път му правеха подобно предложение, непознатата му повтори още веднъж: вижте какво, вие и без това си стоите тук, а леглата са там, празни, така че можете спокойно да се съгласите. Пазачът се замисли и се убеди, че наистина е тъй – той си стои тук, в бараката, а леглата са там, празни; питаше се кое му пречи да се съгласи. Цепките на недоверчивите му очи оглеждаха внимателно непознатата, стараеха се да доловят къде точно се крие шмекерията, но непознатата го следваше открито и с цялото си присъствие му заявяваше, че шмекерия няма. На края пазачът каза, че нарушава закона, но прие десетачката. От този момент очите му станаха добри. Той вдигна куфара, а момичето понесе голямата ръчна чанта и касетофона. Всъщност чантата тежеше повече от куфара, в нея беше напъхала храната.

Всичко започна истински от подковата на заливчето, изпъстрено със смокинови дръвчета, дълги грозни сгради, лозе с дребни гроздове, изтеглени на суша лодки с педали, зазимена вече под навеса спасителна лодка, пейки засъхнали градинки, лозунги, написани с бели камъчета, висока мачта без знаме, останки от лагерен огън и сиви циментови мивки, над които стърчаха варели за затопляне на водата направо от слънцето. Всичко й напомни детските години, лагерния живот. Грозотията и евтинията, навявани от всяко кътче тук, се изкупваха от морето на заливчето, сивожълтия пясък на брега и тишината.

Притича до някаква дъсчена беседка и се върна по бански костюм. Слезе по пясъка, нагази във водата. Потръпна, обърна се и с учудване разбра, че грозните неща бяха маскирани от кафявозеленикавата пяна на дърветата. Само част от сградата и едно ъгълче на клозетите се подаваха някъде зад листата – екзотични петна в пейзажа. Нямаше стъпки по пясъка, плажът беше гладък, човек като нищо може да си въобрази някои неща, например, че това е кътче от рая, захвърлено на края на света. Да, подобни кътчета могат да се открият през септември; децата са се прибрали за училищни занятия и единственият жив човек в обезлюдените почивни станции е старецът-пазач, натикан в малка невзрачна барака. Тя газеше във водата и наблюдаваше рачетата, те прибягваха по пясъка, а прозрачните медузи поклащаха плавно прозрачното си спокойствие. После дъното се наведе рязко и момичето легна във водата. Какви неща има по света! Заплува. Извън заливчето сигурно духаше вятър, но тук водата спеше, момичето я пронизваше с бюста си и се стараеше да прогони връхлитащите мисли за детството. Защо прииждаха те, кое ги викаше? На хоризонта спяха плътни бели облаци като глетчери, но над главата й небето се простираше чисто, виждаше го, като се излегнеше по гръб. Тогава чуваше и оня шум в празното пространство на ушите си, покрити с наушниците на шапката. Струваше й се, че там шуми огромното световно море – от бреговете на Гренландия до Хонконг, – всички шумове: бели, черни, червени и жълти, на всички езици; струваше й се, че тя е навсякъде и най-вече там, където ще бъде най-сама, с един огромен мъж, който я носи на ръце по прохладен твърд пясък. През притворените си от щастие мигли вижда опънатата му напрегната ръка, усеща здравината й, потръпва от мисълта, че я носят към топлата пяна на вълните, тази пяна се разпуква шумно, почти както се разпукват памуковите кутийки. Глупаво е, много е банално, но коя жена не копнее за един мъж да я понесе? Това е, останалото е измислица, жените напразно се бунтуват за други придобивки, те искат само един мъж да ги носи на ръце. Гмурна се и зърна скалистото дъно. Долу се поклащаха водорасли, преминаха няколко рибки, една медуза стоеше на място, опиянена от своята безтегловност.

− Хей!

− Моля?

− Какво търсите тук?

− А вие?

− Обикалям имението си и стрелям по нарушители. Аз съм чудак, пропит от лунна светлина, и мразя жените, когато ги срещам под водата.

− Аз ви презирам.

− Ще ви убия, защото газите водата ми.

− Пропит от лунна светлина?

− Това, заграденото, което прилича на нещо, което не знаете, се нарича залив. Той е мой, аз съм негов господар и стрелям на месо по всеки, който дръзне…

Той издигна пояса си и показа две риби. После ги пусна и размаха харпуна:

− Докато броя до три милиона, да ви няма.

− Да, но аз ще повикам истинския господар и той ще ви убие по-напред.

− Кой е той?

− Този, който ме донесе.

− Доведе.

− Не, мен ме носят.

− Разнасят.

− Носят!

− И все мъже.

− Аха.

− Че тогава да си вървя.

− Най-добре.

− И колко смятате да останете?

− Зависи от мен.

− Мразя ви всички.

Той вдигна маската си, тя видя сиви, уморени от взиране очи.

− Кои всички? Кои сме ние?

− Тези, по които стрелям.

− Пък опитайте да не стреляте.

− Ще ви изтребя до един, няма да ви пусна в залива! Може би ще оставя само вас, да го красите. Не, ще убия и вас.

− Защо?

− За да не народите малки. Не искам туй място да се напълни с човечета.

− Ако са от вас, ще бъдат обременени.

− Но честни.

− И ще изтребят всички риби на моретата.

− Но по честен начин.

− В едно безрибно море един безрибен залив ще бъде като един празен пистолет, с който не можеш да застреляш дори мравка.

− Затуй ви гоня… Махнете се и ако дръзнете повторно, стрелата ми ще ви прониже през гръдния кош.

− Имате ли огнище?

− Там ли?

− Къде?

− Няма да ви кажа къде. Никой не знае къде и вие никога няма да узнаете мястото, където изкормвам рибите.

− Някои ги пекат направо с вътрешностите, месото им придобивало особен вкус.

− Не ме учете на вкус. Аз имам много вкус.

− Но не и тънък.

− Напротив… Уморена ли сте?

− Повече от присъствието ви, отколкото от плуването.

− Вие сте уморена и бяла, вие сте отскоро и сигурно ще ми досаждате. Предупреждавам ви, че ще ви прострелям, ако нарушавате покоя.

− Да, но не съм сама.

− Тогава сте интересна. Ще убия самеца и ще обсебя самката.

− Защо плувате с мен?

− За да не се удавите… Защо плувате към брега?

− Защото ме чакат.

− И пак ви предупреждавам – ще ви застрелям и ще ви опека с вътрешностите. Ще извадя само сърцето ви, ще го поставя в спирт и ще го наредя при другите.

− Колко на брой?

− Дванайсет.

− Само?

− Които имат бенки в лявата долна част на брадичките. Останалите са тълпа.

− Мразя, когато забелязват бенката ми.

− Ето, тук е границата. Хвана ли ви втори път, край…

Нямаше вече човек, беше изчезнал. Изобщо имало ли го е преди малко, или си го беше измислила? Почака известно време и тъй като никой не изскочи от водата, заплува към брега. Чувствуваше умора. Това бе първото й плуване за годината…

Юлия стъпи на пясъчното дъно и тръгна към брега. От тялото й се стичаха капки, оттичаше се умората от пътуването, нещо в главата й се опресни, пейзажът заблестя още по-силно. Свали шапката, тръсна коса. Само този миг и този поглед над заливчето изкупват всичко. Върху пясъка се очертаваха само нейните стъпки, боже мой, само нейните, а в това имаше толкоз много сладост и толкоз болка, дори жестокост, защото ненадейно съзря пътя си през една голяма пустиня. Останалото продължаваше да е ведро, тихо, нежно. Всичко. И каменните стъпала под яловия орех, и гущерчетата, които се шмугват под смокиновите сенки, и прегорелите бурени, характерни за този бездъждовен край по това време на годината. Вдигна крак, извади трънчето от петата си.

Сега отново може да се обърне назад; заливчето е рамкирано от дърветата, от скалите, завършва с два буруна. От левия бурун, навътре към морето, над водата, се подават отделни камъни. Между тях се движи някакво живо същество. Това не е тюлен. Махна му, той не отвърна, не я забелязваше, беше увлечен в гонитбата. Значи и той е реалност, не е видение, тя различава маската, шнорхела. Къде другаде можеш да се запознаеш с мъж, който е гол и маскиран по този марсиански начин? Никъде освен тук.

Вратата беше отворена, Юлия прекоси преддверието и влезе в спалното помещение. Стори й се, че не може да види края му. Простираше се по дължината на трийсетина легла, шейсет в две редици. Странна ли да нарече тази гледка, чудесна ли? От шейсет легла, само едно е застелено – бяло петънце сред сивотата на пружините. Излегна се върху чаршафа. Пътуването по въздуха от София до Бургас и с такси от Бургас дотук бе заангажирало съзнанието й, но вече всичко бе останало зад гърба й, а мъката пламна отново. Наистина, кое му дава право на туй нищожество, кое е то, какво представлява!… Във времето и пространството, или, казано по-просто – в живота всяко нещо тежи със собственото си тегло, има собствена цена. Тя протегна ръка и яростно натисна клавиша… Колкото и да минава за хубава, каквито и оценки да й дават, ето, дойде фаталната оценка… Записът тресеше сградата… Мамицата му на нищожеството!…

Изправи се и рязко тръгна към шкафа, отвори бутилка, отпи малко, колкото да се каже, че е опитала, защото какво е една запечатана бутилка, срам, а една отворена бутилка е съвсем друго… Туй нищожество пренебрегна неочаквано всички хубави неща, може да се каже, че плю на тях!… Ритъмът дънеше пространството, стъклата на прозорците трептяха, в очите й бликнаха сълзи. Цели две седмици, по-точно тринайсет дни се напрягаше да остави очите си сухи, но сега е време да се наплаче, сега е на четиристотин и четирийсет километра от мястото на произшествието… Чаршафите не ухаеха, а миришеха на долнокачествен сапун за пране, тази миризма съпровожда леглата на всички къщи по крайбрежието… Музиката от записа трещеше, но тя се отдалечи по странен начин от нея, всичките шейсет легла запяха звънко със звънките гласчета на детството, долови любимите си пионерски песни, хорчето пееше за родината, за бъдещето на тия, които пееха.

Стана и излезе, влезе в топлата нощ, пъхна се в общността на звездите, на водата и рибите, на пясъците и дърветата, на смокините и гроздето, на бостаните и градините, на градчетата и къмпингите.

Долазили отдалеч, хората се бяха вкупчили при морето, бяха спрели автомобилите си до пясъка, опънали шатрите си като керванджии – един до друг. Само тя се разполага самичка в самотно заливче, защото й хрумна да подкупи пазача.

В ушите й бръмчеше пионерската песничка, разказваше й за бъдещето, за мечтите й… Мръсно, гадно копеле! Презрян подлец!… Ах, как гальовна е нощта, боже мой, колко безчувствена е природата!… Гласчетата на нейните другарчета звънтяха, сълзите се появиха отново. Морето спеше неподвижно в краката й, но някъде се зараждаше нещо като плясък. Къде се създава той?, откъде се взема, щом водата кротува?… Как й се спи, ах, колко много й се спи!…

Сутринта морето беше все тъй тихо, струваше й се, че е рано, а то вече девет, беше изтървала най-хубавите мигове на утрото, но и сега всичко плаваше в мекота, слънчевата светлина проникваше като през абажур. Нагази във водата, заплува, започваше вторият й ден на море и за втори път почувствува страх, че след двайсет дни трябва да се върне в дъждовното всекидневие. Заплува към буруна. Дланите й легнаха върху затоплящ се мокет от морски мъх, отпусна крака и усети дъното с ходилата си. Полута се вляво и дясно, търсеше място за излизане – заоблената скала й предлагаше удобно леговище, можеше да се изпъне на нея, да се напече по известния си изпитан начин – безкрайно, без страх от изгаряне. Най-после, преди да се откаже и върне обратно, тя намери проход и се изкатери. Облизвана от вълните, тъпкана от хиляди човешки крака, скалата бе станала гладка и, кой знае защо – черна. По-нататък скалният масив се разкъсваше, тук-там зееха хралупи, а една от дупките приличаше на корито. В това корито имаше морска вода, по всяка вероятност останала от последното вълнение. Скалата й напомняше подобни скали по брега, където е била други години, ала никога сама, никога тъй плътно притисната от тишината… Лош човек, много лош човек!… Огледа се, наоколо нямаше никой, но не посмя да съблече банския. Отпусна се и вече се докосна до другото важно усещане – че няма нищо по-хубаво от септемврийското слънце, че някога е била глупачка, щом е идвала през юли… Къде ли е сега той? Ще се върне ли някога?… Опъна се, протегна ръце и ги подгъна под главата си… Чудесен беше, каквото и да си разправя, чудесен беше този глупак и един господ знае как природата може да си позволи подобни несъразмерности: да създаде организъм с хармонична външна красота – черупка на посредственост, на празнота… Умирам да го видя отново, но той няма да се върне, такъв е кодексът… При такова слънце се изгаря трудно, лъчите му само топлят.

− Слушайте – оня изтърси рибите на скалата и се изхвърли от водата след тях, − вие няма ли да се махнете от залива ми? − Седна с гръб към нея и се зае с изхлузването на плавниците. − Какво търсите тук? – смъкна маската от косата си, постави я до плавниците и се изсекна. − Нали ви изгоних? Казах ви, че ще ви пробода… Или не ви казах? Мисля, че ви казах, че ако не напуснете залива ми, ще ви харпунирам.

− Кожата ви е побеляла от студ – рече тя.

− От ярост – рече той. – Това, дето го виждате, е ярост, а всичко туй, дето лежи напред и насам, е мое, всичко туй, дето ви харесва, е само мое, аз съм господарят му и ви моля да напуснете пределите ми, защото не отговарям за последиците.

− Но туй, дето се изсекнахте пред дама, няма да ви го простя – каза тя.

− Дама! – Той плю и по навик прокара ръка през брадата си. – Не сте дама, а нарушител. Давам ви срок от десет минути да напуснете залива ми!

− Все пак цели десет минути… – Тя лежеше по гръб и гледаше небето.

− Какво… през тези десет минути? – поиска да знае той.

− Нищо.

− Не, вие искахте да кажете нещо.

Думите на този човек й звучаха странно, но все пак бяха реалност.

− Слушам тишината – каза тя.

− Не, аз бих ви набил веднага, но ръцете ми са мокри. – Той подреди рибите си. – А вие сте нажежена. – Бяха три на брой, едната доста голяма, може би два килограма. – Ако ви докосна, ще изцвърчите. – Чак сега се наведе от скалата, на която бе седнал, и в ръката му се появи харпунът. – И ще ме намразите. – Постави го до рибите, след това вдигна само най-голямата и се опита да усети тежестта й. Кожата му потръпваше, брадата му също. Кой знае колко часове беше киснал във водата. – Една голяма и две по-малки!… Всеки ден по три, нямам основание да се оплаквам, но вече сме двама и ще ни трябват повече парчета. Досега бях сам, стигаха ми, но от днес не съм и няма да ми стигат. Вие ще изядете голямата и малката, на мен ще ми оставите средната, а друг път си изяждам всичките три риби. В замяна на туй ще ги печете вие. Печени ли ги искате? Аз ги ям печени, вие също ще ги ядете печени; нямам олио, пък ми липсва и тиган, а печените риби се приготвят лесно – завиваш ги в хартия, поставяш ги на жарта и чакаш. Не дълго, но досега времето минаваше скучно, а сега, докато чакам, ще се целуваме. Обичате ли да се целувате? Хайде да не се целуваме и изобщо да си вървя. Но помнете – хващам ви втори път в имението си, ако ви спипам трети път, ще стрелям. Ще ви пробода през гръдния кош, ще изтръгна сърцето ви и ще го поставя в спирт, при другите дванайсет. Сърцата стават малки, особено след стотната година, те се свиват и се превръщат в бисери. Разберете – извика ядосано той, – сърцата на жените са бисери!

− Всички ли?

− До едно, няма лоши женски сърца, защото светът се заражда в доброта. Във вашите сърца пада семето на любовта.

− Тук не ви разбрах.

− Бебчетата не лежат в утробите ви.

− Така ли?

− А в сърцата ви. Там се създават те, а не където мислите вие.

− Кои ние?

− Хората.

Той нареди рибите върху скалата по големина, после – една зад друга, в една линия, и започна да любува на дългата черта, измери я с педи.

− Точно метър и петдесет.

− Най-много осемдесет сантиметра – каза тя.

− Добре, ще ми стигне. Досега съм убил към три километра риба.

− И цялата сам?

− Винаги сам. Вие хората не заслужавате компанията ми и не ме интересувате. Вие ми служите само за да ми произвеждате харпуните.

− А водката?

− И водката.

− Значи, не можете без нас.

− Един харпун и една бутилка, друго не ми трябва.

− И без жени?

− Пфу!

Той се обърна по гръб и притвори очи. Кожата й вече съхнеше, стопляше се, настъпваха познатите минути на удовлетворение, когато тялото усеща силата си, а съзнанието благодари на тялото. Беше потънала в онези мигове, заради което бе пестила левове през зимата: малко преди да долетят нежните скални мушици. Нежните скални мушици долитаха винаги и я безпокояха приятно. Те бяха създадени от сухата морска трева и от пяната, а може би от планктона, от въздуха, от допира на морето до сушата. Колко ли живеят? Сигурно по един ден. И защо живеят, какво е значението им, какво оставят след себе си? Сигурно оставят нещо, но какво? – тя не знае, би трябвало да попита някой професор. Ужас, колко малко неща знае.

− Голямата риба е за мен – каза тя, без да отваря очи. – Ще ми я изпечете внимателно, нито много, нито слабо. Ще си я развия самичка, ще хвърля хартията, ще я изям, както си е задушена, без лимон, без сол и без вино… Така искам, такава е волята ми. – Господарят на залива не каза нищо и тя продължи: – Ще махна само кожата и ще изям бялото месо, а на вас ще дам цялата кост, да видя ще съумеете ли да си направите нещо от нея. Как мислите, ще съумеете ли?

Усети мушиците, те се завъртяха около носа й, но после се спуснаха по кожата, там имаше пресен момински мъх, идеално пасбище за скалните мушици. Никой не отвърна на въпроса й, много просто, той си беше отишъл заедно с трите кефала – два по-малки и един огромен, нарочен за нейна вечеря, същия, който ще изяде и чиято кост ще му подари, да си приготви от нея гребен, един символичен гребен, за спомен от реалния рай. Може би не е чудак, може би е само маниак, но все пак е пропит от лунна светлина, помисли си тя, а може би е наистина чудак, защото само един чудак може да избяга и да я остави просната на скалата. Дявол да го вземе, все още има мъже, колкото и да е невероятно. Чудак, пропит от лунна светлина!… Мушиците гъделичкаха приятно кожата, слънцето притискаше клепачите – вътре в очите, дълбоко, до ретината, – вече бръмчеше унисащото мърморене на съня.  Унасяше се и усещаше, че е заобиколена от сладката умора на природата в края на лятото; морето, небето и сушата бяха отпуснати, готови да се предадат на когото и да е, на каквато и да е цена.. Някъде в просъницата й се мярна оня, истинския, който не я чака, но сигурно се чуди къде се е дянала. Е, той няма да пририта от болка, но тя…

Събуди се точно както трябваше – отпочинала след уморителната нощ. Плъзна се от скалата като змия, кожата й изсъска от допира с водата. Заплува към смокиновите дървета, към дългата къща с шейсетте легла, която й напомни детството. Плуваше лениво, сега приемаше прохладата на водата като благодат, освен туй усещаше глад, но знаеше, че след малко ще се нахрани прилично, ще поспи в леглото и ще се къпе отново. Чудак, пропит от лунна светлина! Значи, имало още такива, романтиката още не е мъртва, съществуват ловци на бисери, които скитат в слънчеви морета и измъкват от дъното слънчеви мисли. “Изглежда, че няма да мина без него – помисли си Юлия и се усмихна. – Както и да разсъждавам, не мога да измисля друго решение освен туй, че до падането на нощта ще се целуваме. Освен ако той не е друго яче, на какъвто ми изглежда, щом твърди, че не признава жените. Библейската правда трябва да се уважи – има рай, има Адам, трябва да има и Ева, която иска да изяде една риба…”

Таванът на помещението беше бял, наоколо кротуваха петдесет и девет празни легла с ръждиви пружини. Запотена от горещината, гола, тя продължаваше да лежи върху чаршафа. Беше станала още по-хубава. Изпъна се и извика от болка сред празното помещение.

Намери банския, беше мокър, трябваше да го изнесе навън. Облече рокличката си и го простря на смокинов клон, наряза няколко домата, отвори консерва свинско сварено в собствен сос и се наобядва под чардака на надвисналите гроздове. Докато обядваше, Юлия наблюдаваше пазача, от беседката можеше да се види как седи на пейката и също обядва – старателно реже нещо с ножчето, по всяка вероятност сирене. Тя се вгледа внимателно и разбра, че старецът режеше не само сиренето, режеше и хляба си, парченце по парченце, режеше ги на кубчета и се хранеше без апетит, сигурно му бе дотегнала сухата еднообразна храна. Юлия взе една сафридова консерва и се отправи към него. Той я погледна, благодари за консервата и я постави до себе си, после каза нещо, по всяка вероятност я осведоми, че ще я изяде за вечеря. Докато се прибираше при своя обяд в беседката, Юлия изведнъж си помисли, че това не е старец, а човек, който пести, неприятен тип от неприятна категория хора, за които винаги е имала насъбрано презрение.

Поспа още и отново заплува. И този път се изкачи по гладката черна скала, която се подаваше от морето, но не се изтегна върху нея, а тръгна да върви. Тази част на залива беше скрита от най-гъстата завеса на листата. Зад тази завеса лежаха пършиви, обрани вече лозя, един грамаден орех и няколко платана. Предположенията й се оправдаха: след внимателно взиране откри палатката, сбутана между храсти и млади смокинови дръвчета. Трудно можеше да бъде открита от милицията или от другите административни органи, бдящи за това – нито една палатка извън къмпингите. Чудакът, пропит от лунна светлина, се бе навел и духаше право в кладичката, там след малко би трябвало да лумне пламъчето, което да разгори огъня да създаде жаравата.

− Че ще се появите, го пише още в библията. – Той се извърна и седна. – Ето там съм поставил столче и чашка за вас. Само че този огън днес не иска да пламне, защото ме домързя да набера съчки.

− Може би в мотора ви има бензин.

− Има, разбира се.

− Тогава?

− На огън, подпален с бензин, не поставям рибите си и трябва да го знаете още сега, ако искате да останете повече години с мен. Разбрахте ли?

− Разбрах.

− Налейте и на мен.

Той се наведе отново, а тя отвори бутилката и като погледна в чашката си, оказа се, че е наистина пълна, оставаше да налее само неговата.

− Много ли ме чакахте?

− Колкото трябваше.

Пламъчето лумна.

− Догоре ли?

− Догоре.

Той се обърна сега изцяло към нея, дори се премести към бутилката, но не направи ни най-малък опит да замаскира безредието наоколо. Абсолютно безредие, всичко бе обърнато с главата надолу, само трофеите бяха подредени, седем или осем шипа от морски котки, навързани върху палатката.

− Наздраве!

− Наздраве!… Забравих да питам, обичате ли водка?

− Друго нямате, нали?

− Не.

− Цял живот ли позирате?

− Може би не – отвърна той. – Не съм се замислял по туй.

− Замислете се.

− И какво, не ме ли харесахте?

− Да ви кажа правата, нямам нужда от мъж.

− Бог да ви поживи – отдъхна си той. – Така се бях изплашил, че ще искате да ви услужвам, пък, както виждате, силите ми трябват, за да убивам: кефали, котки – всичко убивам. – Той стана, надвеси се над главата й, целуна я силно по устата и се върна на мястото си. – Поне да имаше кой да чисти рибата, а то всичко сам, не мога да смогна. През лятото как да е, но какво да правя, като паднат снеговете? Тогава да зъзна ли по-напред, или да чистя риба… Мислите ли, че през зимата има кефали?

− Сигурно.

− Иначе съм загубен, ще умра от глад.

− Ще изравяте корени.

− Добре, ще изравям… Сипете ми… На вас?

− Не съм я изпила.

− Изпийте я.

− Много бързате.

− Така ли?

− По-спокойно. Постепенно.

− Видяхте ли? А аз, глупакът, нямам стил, бързам, сякаш ще умирам. Викате, бавничко, а?

− Разбира се, хитрите хора не бързат.

− Е, умирам да стана хитър.

− Не мога да кажа.

− Какво?

− Че не сте.

− Хитър?

− Да.

− Това е вярно, знаете ли? Познавате мъжете. Гордея се с вас. – Той стана, хвана главата й, нанесе още една силна целувка върху устните й, след което се върна при огъня и го разбута. – Аз съм единственият хитър чудак, пропит от лунна светлина. Ето, не плащам и за къмпинг, ловя си рибата, ям си я, събирам дърва от плажовете, а ако намеря откъде да доя и водката – край!…

Според Юлия този бе мъжът на живота й, от това повече – здраве, ето го пред нея, жив, жизнен, цялостен, мъжествен и умен, бодър и преливащ от хумор, мъж – мечта за всяка жена, от него не можеш да чакаш изненади, освен приятни, разбира се, нито помен от скука. Но как да се хване такъв? Сигурно има начин, но кой е той? Какъв е пътят към същността му? Всеки мъж е потенциален глупак и може веднага да бъде докаран на кладата, но как да се подходи, как да се потърсят подстъпите към него?

− Вие сте журналистка, нали?

− Не.

− Защото всички на морето са журналистки.

− Работя в изчислителен център.

− Тогава ще ми трябвате.

− Мислите ли?

− А, на мен са ми нужни изчисления, не мога да изчислявам доходите си. Можете ли да карате мотор?

− Не.

− Все пак ВИЕ ще отидете за нова бутилка.

− Но аз не мога и ви го казах.

− Ще отидете. По-добре вие, отколкото аз, понеже съм пиян.

− Добре, ще отида.

Той бръкна в палатката и донесе пари. Тя ги взе.

− Ще се науча.

− Имате ли книжка?

− Не.

− Поне да имахте книжка!…

Мотоциклетът се понесе по пътеката към шосето. Юлия погледна в огъня и тръгна към леговището си. Наистина, какво може да облече; нещо, с което да е хем красива, хем ежедневна, но по никакъв начин да не се разбере, че е положила грижи. Труден въпрос, изобщо няма по-комплицирана материя от материята мъже. А те пък, наивните, мислят, че няма по-трудна материя от материята жени. Панталон, разбира се. Стефан е от тия, при които най-добре се отива с груб панталон и блузка, докато при другите по-добре минава тънка женствена рокличка, зад която формите правят заклинанията си. Труден е континентът на мъжете. И става все по-труден.

Чувството, че не е сама в залата с шейсетте легла, не се оказа вярно, тя си беше сама и това, че лицето на пазача надничаше през един от прозорците, нямаше особено значение – вътре беше сумрачно и той напразно се взираше да зърне нещо повече от една фигура, която се преоблича. Не, лицето не влизаше в сметката и все пак имаше друг, той не беше вън, а вътре. Юлия прилепи панталона до тялото си и се озърна. Една птичка. Тя отиде и отвори вратата, но птичката не разбра, че й отварят, а се заблъска в прозорците. Нямаше време да се разправя с нея, остави я да върши каквото си ще, в края на краищата довечера ще си правят компания, ако, разбира се, изобщо спи тук, а не в палатката.

Единственото предварително и внимателно организирано нещо при Стефан беше хартията, имаше много хартия, в нея увиваше рибите, преди да ги покрие с пепел и въглени. Докато го наблюдаваше как работи, тя си припомни няколко мъже и всички бяха различни, но този тук се различаваше от целия свят.

− Казах ли ви, че съм чудак?

− Да.

− Пропит от лунна светлина?

− И това ми казахте.

− Тогава нямам какво да кажа повече. Това е единственото ми качество. Така покрити, кефалите се изпичат, задушават и запарват. Някои поставят черен пипер и други боклуци, но аз не, искам рибата да си е риба. Като я разчупиш, да ухае на кефал, а не на кухня. Дявол да го вземе, откъде се взехте вие? Досега изяждах по три, а тази вечер ще трябва да се задоволя с две и половина.

− Голямата ще изям аз!

− Защо?

− Така искам!

− Знаех си аз, че над залива ми висне опасност. Но трябваше да ви привлека… за да ви унищожа.

− Чашата ми е празна.

− Много пиете.

− Само така мога да ви понеса.

− Никой не може да ме понася. Аз съм изхвърлен от глутницата, вия сам срещу луната. Не сте ли малко висока за мен?

− Малко нещо да.

− Туй трябва да се изправи. Трябва да вземем мерки. Елате. – Застанаха един до друг. Тя почувствува мъжката му пот, той беше все още по бански гащета: слаб, почти кльощав, изпечен. – Цял сантиметър над мен! Как ще ме понасяте?

− Но вие не сте нисък – рече тя. – Само аз съм висока.

− Напоследък жените стават все по-високи. Ами вие вчера бяхте по-ниска.

− Какво да правя!…

− На туй трябва да се сложи край, ще измисля начин.

− Например?

− Мъртвите не растат.

− Много ли ви тревожи?

− Слезте от обущата.

− Вижте, сега сме еднакви.

− Вие и без това ще ходите боса до мен.

Искаше да го помилва, да се притисне, да го задържи с ръцете си, да не го пуска никъде и да ходи цял живот боса до него.

− Ти си наистина пропит от лунна светлина.

− Никога с обуща, разбрахте ли? И тези гащи! Защо нахлузихте панталон, какво искате?

− Разберете – кресна изведнъж тя, – не мога да се съблека още от първия ден!

− Не знам – рече укротено той, − все пак ние сме първите Адам и Ева, облечени в рая… Щастлива ли сте?

− Да.

− Боже, колко проблеми ни чакат! Трябва да те взема на ръце и да те понеса срещу цялото човечество. Вижте ни, ще кажа, ние сме, идваме, искаме път! А човечеството ще се усмихне и ще каже, какво си мислите, вие не сте нищо повече освен едно сляпо продължение на рода, две точки, които се стремят към обединяване. Така че не мислете кой знае какво, никого няма да смаем, дори няма да ни повярват, че се обичаме. Я да видя!… Да, равни сме, но ако не носим обуща…

Тялото й не можа да отдели достатъчно радост и нежност за него, тя искаше да го направи много щастлив и да го почувствува като най-необходимото нещо, ала туй й се струваше поне засега невъзможно.

− Да ти кажа правата, това ми липсваше досега в моя рай. Тук си имам всичко: небе, море, риба. Липсваше ми допир до някого. Вече имам и него. Но сега какво да те правя, вече си ми излишна. Ето, ще трябва да мисля и за твоята прехрана, изяде ми едната риба. Всеки ден по една риба, а ще ми трябваш седмично само веднъж за допир. Нямам сметка, така няма да стигна доникъде, ще фалирам…

Юлия се смееше и галеше с нос рамото му. През отвора на палатката се виждаше част от полунощното звездно небе.

− Да не говорим за туй колко хубаво си бях сам в палатката, а при това положение липсват и завивки. Имаш си там някъде цяло легло на разположение, но не си отиваш, защото жените сте такива, знаеш, че няма спя нито аз, нито ти, но продължаваш да ми киснеш в палатката. Нищо, кисни си тук, досаждай ми, това няма да ти се удаде повече от утре следобед. Щом дойде Жанчето, и ще те прогони.

− Жанчето?

− Ами да.

− Ще пристигне, така ли?

− Жанчето пристига винаги, нито веднъж не е пропуснало да пристигне.

Юлия можеше да му зададе още няколко въпроса, дори да му поиска сметка, можеше и да го обиди, например като нищо можеше да му каже, че е подлец, който спекулира с чувството си за хумор, но знаеше, че ще бъде без полза – играта е жестока, понякога някои си служат и с подобни средства. А колко много и само допреди една минута той наистина приличаше на Чудак, пропит от лунна светлина. Ето, такъв чешит не беше срещала в живота си, а го срещна, какво ли няма по света. Знаеше точно местата на дрехите с, напипа ги сравнително лесно в тъмнината и излезе от палатката. И това не беше преживяла; вървеше по пътеката и се питаше дали пък не е нещо друго, дали пък светът си е наред и не е тъй жесток, а само тя е глупава, защото вижте: върви гола, изпъдена, като последна блудница по пътеката на един рай, който тя съумя на бърза ръка да превърне в ад. Вървеше между платаните, вече стъпяше по пясък и, кой знае защо – боже, колко глупава жена беше тази Юлия, – усещаше величието на природата, свежестта на нощта, възприемаше всичко с голотата си, с гърдите си, гордо вирнати напред, готови да порят въздуха пред нея. Страшно ми е леко, дявол да го вземе, и ми е радостно, че ме изгониха, иначе нямаше да разбера, че съм толкова необходима на природата около мен, че ъм нежно допълнение към нея, защото съм красива и здрава, а той беше не с един, а най-малко с четири сантиметра по-нисък от мене!…

Запали лампата; леглата се наредиха около нея, нейната бяла постеля изскочи пред всичко, самотно бяло петно сред мизерната светлина, в космоса на огромното помещение с размекнати, разтворени в полумрака ъгли. Събудената птичка запърха наоколо и се заблъска в стените.

СТЪЛБАТА НА ГИГАНТИТЕ

     И второто пътуване до Венеция затвърди усещането ми, че това е наистина измислен и крайно нефункционален град, при това повече, отколкото трябва, мокър, където не биха могли да живеят нито венецианските търговци, нито каквито и да било дожи. В неудобен град човек не може да се съсредоточи в работа или в творчество, нито може да изживее трайни любовни чувства – под него винаги ще пълзи заплахата на апокалипсиса, непоколебимата увереност, че един ден водата ще се покачи по стълбите и ще покрие дори раменете на гигантите. Представете си ги тези гиганти, застанали от двете страни на стълбището, съвсем на сухо и сигурно място, точно сред двореца на дожите, как потъват постепенно и как ужасът обхваща телата им, но не могат да извикат, защото са от камък.

Остава да извикат хората.

Преди свечеряване напуснах влажните чаршафи и погледнах през прозореца към тъмната мръсна вода на канала. Там се изхлузваше една гондола. Влязох във ваната. Според мен най-сухото място във Венеция е ваната. Тогава защо всички идват в този град? Излизам от ваната. Започвам да се бърша с мократа хавлия. Бърша се и наблюдавам как двама се целуват в гондолата, която идва и на свой ред се изхлузва под прозореца ми. Целуват се така, както сме гледали по филмите, пред очите на гондолиера, който е наето лице, двигател на лодката. Но от стаята на моя хотел видях чудесно как тя се целуваше със своя човек, а очите й бяха втренчени в очите на гондолиера. Тя се целуваше с любимия си и фиксираше наетия под наем предмет, който също я фиксираше. Дошли може би от Нешвил, двамата млади плащаха, за да се целуват по каналите на този скъп град заради колорита, но гондолиерът, който също е колорит, знае, че петдесет на сто от жените, когато се целуват, го фиксират с очи, които казват много. А останалото е въпрос на откъсване. Това е като резултат от общото демократизиране на света. Само преди трийсет години процентът на жените, които се целуваха с любимите си, а фиксираха гондолиерите, не надвишаваше петнайсет на сто. А какво ще стане след още трийсет години?

Обичам тези мрачни венециански хотелчета, в които се чувствуваш като дървеница до оня момент, когато се спускаш по стълбището в ресторанта. Попаднал в уюта на белите покривки, старинните лампиони и лъснатите до прималяващ блясък мраморни плочки, иска ти се да останеш задълго на масата. Но не оставаш, защото вън те чака лабиринт от вода, камъни, кубета, статуи, стени, дърво, мостове и кейчета, че вън те чака изкуство и живот, разположени сред старинна тишина въпреки тълпата, чака те една приказка, наречена Венеция, и от тази приказка по-интересна не е измислена.

Отново си спомних за Вахè. И какво смятате, че е това нещо Вахè? Едно арменче от Бургас, което в навечерието на войната замина за Венеция, просто емигрира с родителите си, собственици на магазин за конфекция. Вървя и се взирам във фасадите на магазините. Ще открия ли някъде съученика си Вахè? Ще се познаем ли? Ще успеем ли да си кажем нещо? Ще се разберем ли, като си кажем нещо? Всеки случай, вие нямате познат, който да се е преселил във Венеция, а аз имам – мисля, че такива хора се срещат много рядко.

Младата двойка – все така ми се струва, че е от Нешвил – крачи пред мен. Двамата са се прегърнали и единственото нещо, което носят със себе си, е един огромен кодак. Те са се возили в гондола и сега? Решавам да тръгна след тях, да видя как прекарват тук младите американци. Наоколо гъмжи от подобни двойки. Познатото ми момче притиска любимата си, но не пропуща да хвърли по един поглед и на другите момичета. Двамата си имат тайни и тайнички, но се държат здраво един за друг. Момичето е средно на ръст, с дълги червени коси, големи спокойни очи и рокличка на точици, която ми прилича по-скоро на блузка и едва покрива половината от белите му гащета. Момъкът е висок, с развити плешки, с дълга руса коса, голяма уста и пъпчиво лице, което не означава, че е грозен, напротив – той е мъжествен, с опъната по тялото му риза и широк панталон, горе впит в задник, на който липсват хълбоци. Скоро ги загубвам, уличката е буквално претъпкана от хора – този път много възрастни: баби, баби, баби, докъдето ти поглед стигне, баби и тук-там някой старец, всички облечени пъстро, с безгрижно лятно настроение по лицата, хора, които скоро ще потънат под пръстта, както Венеция под водата, но сега пътуват по света, защото какво друго да правят? Те наемат гондолиерите групово, разглеждат всичко групово, те гледат да са по много на едно място, защото там, където живеят, в родината, са изключително самотни – ония самотни старци, за които пишат вестниците в черните хроники и обявите за женитби. Струва ми се, че и те търсят своя човек. Колко хубаво би било да се завърнеш в родния град с един старец и после да разказваш в магазина за месо: Ами запознахме се във Венеция, където обикновено стават тия работи… Но старци няма, старците са малко. Наистина защо са толкоз малко старците? А са толкоз необходими… Не мога да разбера кое е по-добре за Венеция – да си сам ли, или да си с друг. Искрено ви казвам, не знам. Може би е по-добре да сте двама. Да, по всяка вероятност е така. Венеция трябва да се възприеме с друг човек, с разговор. А аз мълча. Само вървя и мълча и продължавам да се взирам, ще видя ли едно магазинче, в чиято кухина да се намира онова момче Вахè? Няма ли да срещна отново старите ми познати, младите хора от Нешвил?

Ах, тези малки кафенета край безименни за мен канали! Отбивам се и търся място. Има само една свободна масичка, една жена седи на нея, питам на английски мога ли, получавам отговор на лош като моя английски, че мога, сядам и си поръчвам кафе. Жената е светлокожа и светлокоса, леко, ама съвсем леко закръглена. Тоу-що е изпила кафето си и наблюдава канала, където се здрачава. На бялата покривка пред нея лежат две туби – аспирин байер и хинин. Келнерката донася кафето, плащам си предварително за всеки случай. Знам, че ще изпитам минути на блажен отдих с горещо кафе, преди да се преселя към Сан Марко. Наблизо издрънчава китара, доста стройно запява младежка група. Жената от моята масичка се обръща към певците. Те са облечени леко, струва ми се, доста вехто, личи си, че са изминали дълъг път, личи си, че носят раници, че спят по къмпинги и че нямат възможност редовно да пилеят топла вода. Те пеят и тактуват добре. Повече от сигурно е, че като изпият кафето си, ще се спуснат към Сан Марко. Жената от моята масичка се усмихна към тях и възкликна на полски. Ей, тези полякини, навсякъде са, дявол да ги вземе! Как не се сетих, че е полякиня! Освен това една много позната полякиня, ама извънредно много позната, повече, отколкото трябва. Ханка! – извиках аз. – Не – отвърна усмихнато тя, – не Ханка, а Алиция!… Ханка, настоях аз, Алиция, настоя тя. Извиних се искрено. Бях доста обиден от факта, че Ханка не беше на масата. Точно тъй трябваше да изглежда тя сега, след десет години, точно така – леко закръглена, защото винаги съм й казвал, че се храни лекомислено. Оказа се, че Алиция излязла да купи аспирин и хинин. Мъжът й днес почувствал, че го тресе. Те са от три дни във Венеция и живеят в пансион, където е много евтино. Най-после успяла да остане сама в този град, искала да се порадва на свободата си, преди да се прибере в пансиона. Продължаваше да пие кафе, продължаваше да гледа пеещите и да си тактува. Заяви, че с удоволствие ще се разходи с мен по тези страшни улички, но вече три часа, откакто е излязла да купи аспирин и хинин. Много й се искало да се разходи с чужд мъж по Венеция. Да си кажа правата, на мен също ми се разхождаше с полякиня по тия места. Едва не й се скарах, че не е Ханка. Познава ли Ханка? Разбира се, че я познава. Отново й се скарах, че не е тя, че тъкмо тук Ханка ми е крайно необходима. Да, но вече трети час… Знам, отвърнах аз! Тогава тя ме помоли да почакам до шейсет минути, ще се опита да излезе повторно. Останах сам и зачаках. Ето ги! Нешвилците минават край заведението. Но сега, при наличието на Алиция, не са ми интересни. Какво представлява това безлично сухо момиче пред полякинята Алиция? Нищо не представлява. Едното нещо е студено, а другото топло. Пристигна още една китара. Групата около тази китара си беше направо с раниците и спалните чували и се оказа от немски произход. Пееше само на английски. Докато първата група, която беше английска, пееше на много езици. Групите се разговориха и се разбраха, че отиват към Сан Марко. Попитах се: къде да заведа Алиция – на Сан Марко или другаде? Страшно ми се щеше да не я заведа на Сан Марко. Поръчах си кока-кола. Немската група се изпари. Масичките започнаха да се опразват. Движението на гондолите по канала зачести. Изведнъж ми се стори, че минава Вахè. Скочих и се приближих, но се оказа друг човек. Ханка имаше желание да надзърне в тайните на българската поезия и тъй като знаеше чат-пат български, дадох й нещо от Валери Петров. Две години след като се ожени в родината си, тя продължаваше да ми пише и всяко писмо бе украсявано горе с редове от този поет. Помня, че последното писмо носеше мото от два реда:

“… и както след падане колоездач, се усмихвам, при все че боли ме”.

Столът на Алиция бе зает от една американка на сто и четирийсет години. Тя адресира картичките си и ме запита дали съм виждал нещо по-хубаво на света от Венеция. Казах й, че не съм виждал. Тогава тя ми показа петте картички с еднакъв текст: “Не съм виждала нищо по-красиво на света от Венеция. Целува те Хилда.” Едната картичка беше без целувки. Запитах защо така. Била адресирана до пастора. Хилда е великолепна и здрава. Като я разгледах добре, разбрах, че ще ме надживее. От нея лъхаше на чистота и злато. Уверявам ви, златото ухае. В количествено отношение пръстените на Хилда бяха толкова, колкото да направят впечатление, и толкоз по грамаж, колкото да не предизвикат лекомислен крадец да я накълца заради тях. Гласът на Хилда звънтеше, нали знаете как звънти английският в устата на старите жени, особено на тия, които четат само бестселърите. Беше забавно с Хилда. Времето течеше неусетно. Дори не бе чувала името на България. Нито името на Турция. Чувала бе само за турско кафе. Наблюдавах я и си мислех, че ако не са тия старици, кривата на туризма би паднала наистина катастрофално.

Сто и двайсет минути чакам. Време е да стана вече и да потегля към Сан Марко. Проклех още веднъж и завинаги склонността си към авантюрите. Два часа, хвърлени на вятъра, когато на площада сега е тъй интересно. Няма нищо по-хубаво от това да си сам и независим. Вървя и се питам ще намеря ли безпогрешно пътя, или ще се полутам за тоя, дето духа. Вече не е шумно, тълпите ги няма, тази част на Венеция сега е предоставена за мръсниците и влюбените. Вляво водата на канала спи и отразява оскъдната светлина на лампите. Нито една гондола. Градът е същият, както по времето на Марко Поло и на ония известни проклетници, изваяли сградите, църквите, дворците и мостовете, изпълнили ги с каквито им хрумне художествени подробности – от миниатюрата до стълбата на гигантите. Представих си ги изведнъж двамата и се уплаших не на шега, защото най-неочаквано ги видях наистина един до друг. Да, гигантите бяха напуснали двореца и си почиваха след вечното вцепенение и самота. Седяха като деца върху кея, потопили нозе във водата, голи, всичките им движения бяха детски, само израженията на лицата им бяха строги, дори нещо повече, приличаха ми на лица, които дирят сметка. Седнах между тях. Гигантът отляво зарови смутено крак във водата, която започна да фосфоресцира между пръстите му. Така правеше той – загребваше водата с крак и тя изтичаше като течна светлина. Нищо не можех да им кажа, нито да им се извиня за всичко; нищо не исках да ми кажат и те, защото кой знае какви разбирания щяха да ми извадят. Станах и си тръгнах.

На площада се бяха струпали хиляди хора и хиляди разгулни гълъби, които покрай хората са се отучили да спят. Тук нещата вече бяха станали абсурдни и излизаха извън пределите на допустимото; нито да се очертае група, нито да се седне на плочите; песните се сливаха и губеха мелодичните си периметри; край мен клокочеше човешка плът от всички раси и нации, ехтеше глъч на всевъзможни езици и въпреки туй беше приятно. Младите хора пееха, но и старите не оставаха назад. След малко разбрах, че успееш ли да се присъединиш ярко, ще можеш да слушаш само една мелодия и ще се оправиш. Според мен Сан Марко е преди всичко средище на световната самота и ако светът се състои наистина от самотници, те се отправят насам да почувствуват за известно време нечие рамо до своето и да си попеят. Тези, които не пеят, се радват и слушат, с удоволствие участват във фиестата. Цялата суматоха е разделена на кръгове и кръгчета. Центровете са заети от китарите и от ядрата на певците. Край ядрата се струпват младите. По-нататък – останалите, смесицата, а в периферията пиходящите, непостоянните, които, когато си щат, напущат и обикалят по другите кръгове. Искаш ли да слушаш – ела, искаш ли да пееш – пей. През деня си скитал и разглеждал миналото, главата ти се е надула от гидове и история, до козирката си се налял с барок и ренесанс, ето те сега, бързаш да се върнеш в милото си съвремие, за това нещо ти е предоставена нощта. Пей и танцувай с ордите на китарите. Площадът Сан Марко е калейдоскоп на света, капчица, взета от седемдесетте години на века и подложена под микроскоп – там хората приличат на микроби, които пеят, на щастливи микроби в декор от история, вода и красота. Далеч зад този декор, вдън гори тилилейски, са останали събитията и проблемите на Азия, Африка, Европа, Австралия и Америка. Може би има още континенти? Може би има и неоткрити проблеми? Може би… Нека. Тук обаче се пее. Тук небрежно се попълват картички с розови и сини цветове… Ето я Алиция бе, кой питаше за нея? Държи за ръка едър красавец, поне пет пъти по-красив от мен, леко замаян от температурата. Смига ми и казва: Той е, какво да правя!” Какво нещо е човекът – мисля си, – държи един красавец в ръцете си, а иска да се разхожда с мен. Лошо нещо е човекът. Бе ти, ако не беше се изправил на крака, щях да ти кажа аз на тебе, ама карай да върви, си викам и наблюдавам през навалицата съпруга на Алиция, сега тя е между мен и мъжа си, усещам как друга, много свежа и млада ръка ме вкопчва отляво и… и боже мой, това е момичето от Нешвил, а до него е момчето от Нешвил, до момчето от Нешвил се е хванала сто и четирийсет годишната Хилда. Търся с очи Вахè. Него го няма. Тук местните хора ги няма. Те спят и се готвят за утре – да ни нахранят, да ни продадат едно друго.

Държим се за ръце, поклащаме се и пеем. Китарите дрънкат ли, дрънкат, момчетата врякат ли врякат. Питам момичето дали не е от Нешвил – не било от Нешвил, а от Хюстън. Питам Хилда дали не е от Нешвил – не, била само от Вашингтон, от Нешвил бил Жак. Не знам кой е Жак. Усещам как Алиция гали дланта ми. А ръката на момичето, което се фиксиреше с гондолиера, е студена като чанта. Друго нещо си е ръката на Алиция, дланта й флиртува, вече изневерява, но с дясната държи ръката на мъжа си, горката, какво да прави. Затова потъва Венеция, си мисля аз, защото сме грешни – и тази вляво, която се фиксираше с гондолиера, и тази вдясно, която протри дланта ми с дланта си, а и аз, който приемам това, а и момчето на момичето, загледало открито другите момичета, пък и вековната орлица Хилда, която за век и половина кой знае какви грехове е натрупала и ще натрупа. Сега обаче всички пеем, всички сме само един весел площад, в един много красив град, за който казват, че е неповторим – всички сме едно безгрижно човечество, забравило за Азия, Африка и тъй нататък, забравило, че морето се готви да погълне Венеция, че на края ще се покачи по стълбите, за да погълне и гигантите, които ще гледат с разширени от ужас очи, но не ще могат да извикат, защото са от камък… Трябва да извикат хората, но ние не викаме, защото дланта на Алиция е топла, очите на момичето от Хюстън мислят за очите на гондолиера, очите на момчето от Хюстън мислят за очите на другите момичета, с които са пълни улиците, пък и Хилда мисли как да се ожени на сто и четирийсет години, та като се върне във Вашингтон, да разправя в месарницата: “Срещнахме се във Венеция…” Остава само мъжът на Алиция, който засега си остава чиста загадка, понеже е трескав… Но, какво виждат очите ми – дясната му ръка гали лявата ръка на едно ново момиче, което го е хванало подръка. Всички пеем, но аз се провиквам към новото момиче, което е също с мъжа си: “Вие пък откъде се взехте?…” Аз съм от Нешвил – провикна се то. – Ей, най-после един човек от Нешвил!…

Само Вахè от Бургас го няма, а той ми липсва най-много сега – да си хоговорим като хората.

ОСТРОВЧЕТО

     То лежи във водата неубедително, килнато настрана, и наподобява потъващ петролоносач; толкоз му е и площта – колкото на танкер. По него се мяркат няколко дръвчета и храсти, това се вижда отдалеч, но тези, които са го посещавали, знаят зелената трева и цветята му напролет. Тълпите на курортистите обаче и не подозират как изглежда островчето напролет, е нахлуват през лятото и съзерцават късчето земя от брега на голямата суша. Те не знаят, че островчето е обрасло с кактуси, не са виждали змиите му, нито яйцата на гларусите, снесени в гънките на скалите. Откъм голямата земя се вижда само ниската му част, високата – не, а тя е внушителна и стръмна като на голям остров. Островчето стърчи стоически под палещата сребриста светлина или в мъглата, там е в дъждовете, в бурните дни и нощи, когато вълните го сапунисват с пяната си, лежи във водата и поражда тъга, предизвиква разочарования, разпалва фантазии, видения и особено необяснимото желание на хората да го преместят. Да, островчето, за което ви говоря, направо дразни нервите.

Никога няма да забравя първото си посещение на него. Тогава там рядко стъпваше човешки крак; от време на време някой рибар. Рибарите обсебваха яйцата на птиците или пък наесен обираха червените плодове на кактусите, които са сладки за ядене, а на всичко отгоре – тогава поне се мислеше така – лековити. Не си спомням добре плодове ли бяха, или цветове, нещо е размазано в паметта ми. Пристигнахме с платноходка през едно хамелеоново море, менящо всяка минута цветовете си. Помня, че вятърът падна скоро, та не стана нужда да прибираме платната, оставихме ги да висят по местата им. Бяхме хвърлили котва на южната страна, тук водата се тъмнееше особено, изниза се дълго котвено въже, а заоблените камъни ни се сториха меки. Ветроходът се отрази като в огледало. Нахвърлихме се във водата, накъпахме се и полегнахме върху споменатите камъни. Тишина, покой. Прохлада и топлина. Чувство за отдалеченост и неприкосновеност, усещания, които пораждат обикновено островите. Всичко туй ни покори. Бяхме млади, силни, вярващи, можехме все още да мечтаем, копнеехме за времето, когато ще прекосим големи морета и ще хвърлим котва при далечни острови. Камъните под нас ни се струваха временни, мимолетни – километрични знаци по пътя ни нататък. Избягвахме да поглеждаме към западната страна на островчето, извърнехме ли се натам, всичко отиваше по дяволите, вместо очарование в сърцата ни пламваше обида. И яд, разбира се, просто се пукахме от яд.

Много хора са виждали островчето, хиляди, и предполагам, че повечето от тях, особено по-чувствителните, са изпитвали неизбежно същите усещания на обида, яд или тъга поради безмилостната подигравка на природата, заради нейната крайно злостна ирония.

Когато открих островчето за себе си, вече не пропущах и най-незначителните случаи да го посещавам. Напролет обичах да лягам върху тревата му. Предварително прогонвах с пръчка змиите наоколо, поставях гърба си на иначе твърдата земна плът и лежах дълго, докато почувствувам влажния хлад на моравата. В късчето небе пред очите ми се мяркаха чайки и гларуси. Те или профучаваха като метеорити, или оставаха задълго да се реят, но и едните, и другите ме предизвикваха да ги броя, правех си нещо като лотария, да отгатна колко години ще живея. Веднъж преброих четирийсет и осем птици и си казах, боже, колко дълго ще живея и колко отвратително стар ще стана!… Вътре в себе си тайно се надявах, че ще успея някак си да се самоубия на четирийсет, защо ми е да се тътря като старец.

По него време островчето ми се разкриваше особено, приличаше ми на богата торта с изненади: дърветата и тревата с кактусите, скалите на североизточната му част, от които се вижда висок хоризонт, по-ниските скали за къпане, повърхността на морето, плиткото чакълесто дъно на омразната западна страна, градините от разноцветни водорасли, между които пробягваха раци, тъмните дънни тайги. Тогава нямахме маски и шнорхели, нито плавници, не бяхме и чували за апаратите със сгъстен въздух. Гмуркахме се направо, трескаво, бързахме да използуваме всяка кислородна секунда и каквото видехме за смешно кратко време на дъното – това ни оставаше. Малко виждахме, но пък много си въобразявахме. Тогава дъното беше тайнствено, пълно с риби, а сега какво е дъното – скука, известност и нито една риба. Тогава лавраците долу ни посрещаха спокойно и ни се чудеха, дори се мръщеха – кой си ти, какво дириш сред нас? Нямаше време да им отвърнеш, бързаш обратно, нагоре, към въздуха, водата те изплюва като тапа, вдишваш шумно, после дълго регулираш пулса си, а съзнанието ти възстановява дънните видения: тъмни сенки, хвърлени от рязко извисени скали, глухи пречупени светлини, които оживяват безмълвието и равната зелена светлина на деня, слязъл под нивото на водата, за да оплоди висшите и низшите организми. Колониите на мидите и стридите зеят, рибите зеят, сребърните глави на по-едрите риби се пулят с очите си, морска лисица се изплъзва от погледа или пък две, понякога три морски котки наведнъж пробягват нанякъде. По-късно лежиш на скалата, набираш топлина и обмисляш. Тогава разбираш, че всички тези неща си ги видял с няколко гмуркания на седем метра дълбочина. Трийсет пъти трябваше да се спуснеш тогава, за да направиш половин час под водата, а сега това може да се осъществи с едно слизане с апарат, и то на двайсетметрова дълбочина. Проучването на дъното с пълна леководолазна екипировка обаче доскучава. Какво се оказва? Нищо, навсякъде едно и също. Въображението го няма, липсва, а има ли нещо по-велико от въображението?

Напоследък посещавам островчето с моторен ветроход, дванайсетметров, има четири легла, кухня. А някога отскачахме до него с четириметрова платноходка, без мотор, без каквото и да е. Сега шкафчето на ветрохода ни е пълно с провизии, лакомства, бутилки и газирани течности. А тогава? Тогава хляб и сиренце. Кафе ли? Ха!… Изкъртим две кофи миди от скалите, накладем огън, нахвърлим мидите върху жаравата, те се разпукват, разтварят се кристално чисти, ядките им наистина като бисери, изгълтваш ги, изпиваш и сока от черупките, а после не знаеш какво да сториш от радост и тичаш ли, тичаш по тревата, скачаш отвисоко във водата. Докато потъваш, над тебе светлее пяната, мехурите, слънцето; всеки мехур е зареден с няколко тона кислородно опиянение. Ще ти се да извикаш.

Но никога не ти се ще да погледнеш към западната страна, за да не рухне илюзията.

Островчето, тъй както ви го описах, с всичките му удоволствия и тайни, се намира само на сто метра от сушата. И как да не се пукнеш от яд, когато и асфалтовият път минава до него, всеки зяпач от автомобила го поглежда с презрение, а по-чувствителните хора страдат от тази жестока несправедливост на природата – цялото море безостровно, а тя,
природата, взела, че прилепила тъй хубавото парче земя до сушата. Всеки по-чувствителен човек гледа към островчето и мислено се старае да го премести към хоризонта, но не успява, досега никой не е успял да стори това и няма да успее, дори да се съберат пет милиона души и едновременно да се напрегнат. Не, островчето ще си остане там, на смешно разстояние от сушата, с тревата и кактусите, с дръвчетата си и всички останали неща, и о, ужас, о, смях, дори децата го достигат със своите гумени лодки и надувни дюшеци, а само ние се правим на мореплаватели и го посещаваме от посоката на хоризонта.

Лично аз ще бъда безкрайно признателен на себе си, ако продължавам да го посещавам така и докато съм жив, да се правя, че не забелязвам близостта на брутално домъкналия се до усамотението ми континент.

БАБА ТОНА

     Слизаха на юг и питаха, но им отговаряха с отрицание, а те не се отчайваха и слизаха още пò на юг, където лятото ставаше по-горещо, но квартири все нямаше и нямаше, докато на края се ядосаха и спряха в едно никакво село. Това село издъхваше на брега на морето, без плажове; само скали и рифове. Пет или шест на брой летовници, по всяка вероятност луди. Посочиха им недотам внушителна къща със самотна баба. Бабата ги въведе в тъмна прохладна стая. В стаята подът се люлееше, заедно с него се люлееха два железни кревата, стар евтин скрин, модерен евтин бюфет с чинии, с чаши и снимки, втъкнати между плъзгащи се стъкла. Две ракли и две закачалки. На закачалките не висеше нищо, но те ги отрупаха с рокли, панталони, ризи. Останалите неща легнаха върху столовете. Докато подреждаха вещите си, наемателите отправяха удивени погледи към графа, свитата му и елените, избродирани на стената. На края двамата се засмяха. Всичко е наред, те са на море, летуват, а колкото до плажовете, имаха ги на разположение, колата им ги осигуряваше.

– Шантаво село – рече по едно време мъжът, – поставили го на никакъв бряг: нито бизнес, нито разнообразие.

Но стопанката, направена от вехта тракийска кал, възрази:

– Хубаво е, и на вас ще ви бъде хубаво.

Стопанката се грижеше за прасето, за кокошките и за зеленчуковата градина. Едра колкото си ще, с мощно, обгоряло лице и корави изпечени прасци, тя, кажи-речи, им се помоли да останат.

– Сигурно си много сама – запита мъжът.

– Сега не съм – отвърна старата жена, – понеже готвя на комбайнерите, които чакат всеки ден да ги нахраня. После ще бъда сама, но вие няма да бързате, нали?

Наемателите, мъж на петдесет и жена на четирийсет, не разбраха добре какво им се казва, сякаш не знаеха български, но после си помислиха малко и дойдоха до заключението, че в края на краищата сега е лято, а през лятото освен че се ходи на море, се прибира и реколтата, тъй като понятието комбайнери се свързва с жетвата или нещо подобно.

От къщата – тия къщи, бежанските, еднокатни, направо в земята – се излизаше под лозница. В сянката на лозницата разточително заемаше място дълга маса, покрита с мушама. Нататък започваха постройките на стопанския двор. Наблизо димеше примитивно огнище. На огнището къкреше гигантска емайлирана тенджера. Много чинии и прибори се изцеждаха на масата. Мъжът-наемател ги наблюдаваше и си мислеше, че трябва да се омита, той не можеше в никакъв случай да остане на това място повече.

– Пък да се опитаме – подхвърли плахо жената-наемателка. – Може би.

Партньорът й я погледна:

– Говориш, без да анализираш, добре е да анализираш, когато говориш.

Това си беше техен хумор.

– И да анализираш, и да не анализираш – отвърна му партньорката, – стаи няма. На мен ми омръзна да питам, но си прав.

– Как омръзна, а съм прав?

– Защо пък не, на човек може наистина да му се случи да му омръзне и пак ти да си прав.

– Бъди спокойна, и ти…

– Съм била права понякога, така ли?

– Добре, край!

– Сигурен ли си, че не можеш да изтърпиш няколко души да се нахранят в твое отсъствие на тази маса, понеже в туй време обикновено сме на плажа.

– Нещо ми подсказва, че не мога.

– Защото си сноб.

– Напоследък злоупотребяваш с тази дума – натърти с привидна сериозност мъжът, – но ще мине време и най-после ще загрея какво разбираш под сноб.

– Багажа обаче ще опаковаш ти!

– Толкоз рокли!…

Стопанката домъкна половин агне, простря го на масата, намери най-големия нож и започна да го разкроява. Къде умело, къде не, но все пак успя да го нареже на седем големи къса.

– Това порции ли са?

– Седмина гладни мъжаги, булке, седем хали!

– С ориз ли?

– Аха.

– А защо ти?

– Ми дойдоха от наместничеството, питаха мога ли…

– Срещу заплащане.

– Ми да.

– И сервираш.

– Само закуска и обед.

– И всички тези съдини!…

– Мене чакат.

– И идват?

– Как да идват?

– Тук.

Жената-наемателка посочи масата.

Стопанката се засмя. Беше разбрала. А работата била много по-проста: комбайнерите работят на осем километра от селото, взимат я с камион, отива, разсипва на всички, нахранва ги и се връща.

Нямаше нужда да търсят нова квартира, изясни се, че цялото пространство под лозницата е за тях, цялата маса, цялата тишина, а тази тишина се оказа дълбока, многозначна, те потъваха в нея, тя ги обгърна, двамата се озърнаха, почувствуваха се освободени от нещо тяхно си, втренчиха се един в друг. Любовта им докопа с корените си нови сокове, роди неочаквани пориви, понесоха се от плаж на плаж, но все по ъгълчетата на заливите, далеч от хората. Скоро се отказаха и от ресторантите, отвратиха се от чакането, погнусиха се от мръсните потни сервитьори, от пладнешкото им обирничество. Привлече ги кротката планина, нейната нежност, непретенциозната заобленост на хълмовете, затаената загадъчност на дъбовете. И точно в пазвите на планината, кой знае защо, двамата си мислеха за хазайката. Мъжът си представяше как тази старица се е взела именно от топлата спечена пръст, от късата прегоряла тревица, поръсена с пресушени кози сачми, че тази старица не може да бъде друго освен субстанция от дъбовата гора и странната замисленост на въздуха тук, на онова неочаквано повикване от далечината, родило се дявол знае как, може би чиста измислица, а може би внезапен зов на овчар, на умиращ от удар с нож пътник.

– Това е тя – прошепна той веднъж.

– Какво?

– Боже мой, като си представим, че туй сега ни е нужно като украшение, а утре ще ни потрябва като въздух за дишане!…

– За бабата ли?

– Какво ще правим тогава?

– Дано не ни притрябва.

– Тогава ще бъдат изяснени толкоз неща, но тази субстанция…

– Дано не притрябва, ти казах. Знаеш ли колко ще те вълнува туй, като се върнем в София?

С изнизването на дните до продуктите на комбайнерите в хладилника влязоха водката и вермутът на гостите. Привечер измъкваха бутилките, сядаха край масата. До тях, на въжето, съхнеха банските им костюми. Стопанката на дома направи няколко опита да нареже салатите, но гостите не приеха, просто я канеха, нищо повече. Старицата сядаше пред чашите с вермут, задоволяваше се да гледа сръчните движения на гражданката, лекотата, с която тя приготвяше необходимото за хубава лека вечеря. Всъщност наемателите бяха маниаци на тема стерилност, не се доверяваха на никого, но това домакинята така и не разбра. Старицата усвои вермута, пиеше го с удоволствие. Привечерните часове се сливаха с часовете на нощта. Наемателите мълчеха, говореше старицата. На нея лятото беше поднесло две изненади: комбайнерите и курортистите. Те щяха да изпълнят живота й до деня, в който можеха да пристигнат някои от синовете с внуците.

Вечер след вечеря, пред чашата с вермут, старицата разказваше за себе си, за синовете, за дяволското явление в живота, където, без да има защо, нещата се променят и често пъти хората не живеят с тези, които обичат, чисто и просто живеят разделени, че младостта е коварна. Тук мъжът се намеси и употреби думата  ж е с т о к а.

– И не виждат ли какво става – продължи леко замаяната от вермута старица, – отивам на гости у синовете, влизам в апартаментите им, апартаментите пълни със секции. Но гости няма, никой не иде да им види секциите.

Не минаваше вечер обаче да не спомене комбайнерите. По този начин курортистите разбраха, че дъждът заплашва прибирането на реколтата. Дъждовете, които напоследък ги разхлаждаха така добре след задухата на плажа, просто съсипвали жетвата. Това беше нереална действителност, далечна, те бяха забравили, че съществува подобен проблем, че пшеницата все пак трябва да се прибере от нивите. Помнеха много неща, можеха да разговарят за какво ли не… Но пшеницата? Защо пшеницата? Пшеницата се сее, жъне се и се меле. Какво толкоз пшеницата? А ето че тази приятна баба ги занимава с нея. Днес комбайнерите това, днес онова; един се разболял, другият правел смешки, на трети жена му избягала, но всички без изключение харесвали гозбите й, нарекли я баба Тонка, а тя наистина се казвала тъй, само че Тона; как се криели под крушата от дъжда, тази круша била стара, голяма, като огромен чадър. Докато домакинята бърбореше за тия неща, гостите си пиеха и се учудваха, че им е приятно, че разказът едва ли не ги вълнува.

А още по-късно, в леглото, той чу гласа се да казва:

– Удивен съм.

– И аз – звънна нейният глас.

– Разбрах, а старицата ни вълнува.

– Всичко ме вълнува бе, дявол да го вземе, всичко, изречено от нея, ме интригува. Сега например мечтая да видя тази голяма круша.

– И аз.

– Самотна сред нивите.

– Блока.

– Нивите!

– Може би наистина съществува импозантна самота.

– И утре дали ще вали?

На другия ден той лежеше на пясъка.

– Според теб ще вали ли?

– Облаците са там – отвърна тя, както четеше, излегната на хавлията.

Наблюдателността на жените го изненадва. Ето, и тази сега, уж чете, уж е вглъбена, а не изпуска нищо, дори нещата, които са на небето. Седна, озърна се и облаците си бяха наистина там, където трябваше да бъдат, за да завали. Почти всеки ден ставаше тъй, но пречи ли им – не; чудесна прохлада след плажа.

Банският костюм от две малки парченца плат, извивките на тялото й, стремежът й на всяка цена да почернее плътно и навсякъде, грижливо постланата хавлия, щампована с компаси и котви, удобно поставената и полуразтворена чанта, нещата, които са в нея и надават муцунки навън, неговата книга на пясъка, запалката, цигарите, очилата – цял един свят, техен, от познати предмети и познати настроения, познати реакции, един свят от погалване на бедрото, щракване на запалката и натискане на газта на пежото, изцяло техен свят, нежен. Погледнат отстрани, този свят сигурно би изглеждал обикновен, може би банален, може би отегчителен, и то до втръсване, но двамата не можеха да си представят своя живот без него.

Той се изправи и тръгна към водата. Обърна се да я погледне, самичка на цялото пясъчно пространство. Въздухът около него омекна, светлината се пречупи, крайчец на облак погали слънцето. Най-тънката част на водата, пълна със слуз от медузи, се нагъна безшумно. После всичко се оправи, въздухът закоравя, светлината се съвзе, крайчецът на облака се отдалечи от слънцето и най-тънката част на водата изстена с плясъка си, а слузта на медузата остана върху пясъка. Беше като миг, но натежа като вечност, притъмняването раздвижи нещо в мозъка му, позова мисъл и мисълта му каза, че не е това… което е той, че нещо си е отишло на вятъра, нещо дълго и мъчително е буксувало, а той не е знаел, че е буксувало. Нагази, потъна, заплува. Високият близък бряг започна да се рони, оттук така му се стори, че брегът се рони, а като погледна дъното, видя, че и там нещо се движи – заобикалящата го материя се срутваше. По всяка вероятност е така, съгласи се той, нещо съм сбъркал. Извърна глава и повторно я видя как чете на пясъка. Зад нея на асфалта минаваше камион, прибоят заглушаваше шума на прибоя, но клаксонът прозвуча остро – шофьорът закачаше голата жена. Шофьорът нямаше никакви шансове да постигне голата плът на пясъка, но свиреше, може би протестираше, ревеше срещу луната. А иначе господар на голата плът е самият той, който е господар и на пежото, и на други неща в София, но не е господар на себе си, защото в главата му е хаос.

Дъното го посрещна отново като свой, като приятел, той не за първи път се спуща тук, те се познават. Ето, познават се и с кучешкото попче, което бързо прекосява пустинното пясъчно пространство от водораслите до водораслите, за да се скрие. Така е и с човека – ражда се и прекосява голо пространство, преди да се скрие. Тогава или го виждат, или не го виждат. Може би не си отива незабелязано, сигурно не си отива, без да го зърнат и запомнят.

Изскочи навън, пое си въздух, но се отказа от второ гмуркане, дъното вече му се струваше безинтересно. Не му се и плуваше, просто се беше разхладил и това бе достатъчно.

Излезе от морето и я видя на същото място, неизменна, тънка, гола, извита и опъната, четяща върху пустинното пространство или нещо подобно. Той ли е по-важен, тя ли? Или и двамата имат една-единствена мисия, да продължат рода и да си отидат? Така, както четат, творят или показват телата си.

– Още колко дни останаха според теб?

– Четири – отвърна тя, както четеше.

– Това много ли е, или малко?

– Достатъчно – усмихна се тя, но не вдигна глава от страницата.

Легна до нея на пясъка и си представи как подрежда багажа в багажника и как напуща къщата на баба Тона; и всъщност така и стана, и когато се отдалечаваха от глухото безплажово селце, си помисли, че можеше да отиде при комбайнерите, да ги зърне поне отдалеч, да види най-после какво представляват и за какво служат.

– Така и не видяхме крушата – забеляза тя.

Беше се извърнала назад, подреждаше роклите върху задната седалка, обгоряла навсякъде, с цигара в уста.

ДЕЛИКАТНО НАСТРОЕНИЕ

     Взема ли решение да драматизирам “Островът на съкровищата”, винаги заминавам за морето, избирам си местенце с много скали и се облещвам срещу белия лист на машината, която в такива дни сякаш получава душа на зъл човек – зъби се, присмива ми се и редовно излиза победителка в нямата борба. Аз се разнищвам по всичките си ръбове като изразител на амбиции, но като приключение, о, в този смисъл се оживявам, напълвам се с вятър, с шум на вълни, осолявам се като бекон. В София се завръща един подивял, оглупял, но преживял хиляди авантюри мъж, който може отново да люби, да пие и спори с приятели. Още някога, на младини, си бях обещал да превърна романа в пиеса, много пъти сядах и толкова пъти отстъпвах съкрушен; така си е – някой мечтае да обиколи света, а моята мечта е да събера целия остров на съкровищата в няколко квадратни метра на сцената. Какво е направил, какво е струвал този Робърт Луиз Стивънсън, но, изглежда, успял, написал е тази дяволска библия на приключението. Сега, докато свят светува, романът ще се чете или слуша, може да се променят вкусовете, може всичко да рухне, но това ще остане, защото вътре е заложено необходимото на човека. Човекът пътува към бъдещето, той се е погрижил, всичко си е взел или ще си вземе и може би ще го потири по пътя, може да загуби дори Шекспир или Сервантес, но Стивънсън ще си го запази, няма да разбере как ще си го скъта в пазвата.

Интересното се случи, когато ми звъннаха от Пернишкия драматичен театър. Казаха ми направо: “Слушай, защо не вземеш да драматизираш “Том Сойер” за нас?” А аз им казах: “Мога да драматизирам “Островът на съкровищата”. Отсреща замълчаха и отвърнаха: “Кога ще го дадеш?…” Сега мечтата ми за драматизацията живееше по-силно отпреди. А една вечер, когато се прибрах малко пийнал от Клуба на журналистите, у дома се почувствувах толкоз сам, че без да му мисля особено, награбих торбата и тръгнах към гарата. Тролеят си пробиваше път през топла снежна виелица, вътре хората мълчаха, потънали в грижите си, на гарата пътуващите изглеждаха още по-зле, като се изключат двама пияни, зацепили в свои води пред мрачните погледи на старци, баби и всички други възрасти; някои надзъртаха през ключалката на своята бедност, други от храсталака на своите комбинации, а трети – уплашено, от дъното на своята тъмнина. Само аз единствен сред тъжния коктейл от грижи пътувах с книгата на Стивънсън към зимното море, понесъл със себе си южните ширини, пасатите и търговските ветрове. Всички тези хора щяха да бъдат изтърсени по пътя, щяха да поемат през виелицата, на някои им предстоеше да минат през затрупани със сняг пътечки нагоре към самотни къщички, повечето ще влязат в топли или студени стаи, а аз, призори, излязъл съсипан от спалното купе, се набутах в едно такси и потеглих през тъмния сънен град.

Тук също валеше сняг и това ме учуди, но утрото беше тихо, от морето към езерото прелитаха забързани патици, чух гласовете им, когато отворих прозорчето на колата, за да поема въздух. Разсъмваше се през валежа или пък така ми се струваше, може би сетивата ми, свикнали на пейзажа, усещаха отровения и обуклочен бряг между тръстиките вдясно, както и студените железни псета, нагазили в залива, очакващи реда си да влязат в пристанището. Разсъмваше се обаче; вече няма съмнение, денят се раждаше между парцалите на снеговалежа. Поглеждах към глуповатото лице на шофьора, а после към работещите чистачки и съзнавайки какво ме чака там напред, си припомних стиховете, които те грабват, щом разгърнеш страниците:

Ако с предания моряшки,

гемии, кораби, пирати,

вихрушки, подвизи юнашки

и крадено червено злато

романтиката тъй позната

от моите момчешки дни,

отново вдигнала платната,

сегашните деца плени –

за прочит тая книга става.

Мисля, че ми направи чест да пътувам сега към суровото море със “съкровището” в торбата, а вече съм на преклонна възраст, съзнанието ми е заангажирано от субстанции като Достоевски, Кафка, Пруст и Джойс, а напоследък започнах да се питам дали пък “Три сестри” не е по-велико произведение и от “Хамлет”. В тялото ми са се загнездили няколко болести, предстои ми операция и сякаш тъкмо затуй бягам в мрака на самотата, сред самотното море и самотните брегове и не такива тихи ги искам аз, а гневни, към бърлогата ми долитат солени пръски.

Но може палавците вече

да не обичат стара слава,

ни битки сред вълните млечни,

ни хубавици отдалече?

С пиратските платна тогаз

и с припевите си сърдечни

да ида вдън земята аз!

Дори от този превод, взет направо от изданието от хиляда деветстотин шейсет и трета година, си личи, че Стивънсън умее да те перне с тежка длан по рамото и да те отведе където си ще. В случая той те понася към жестоката красота на приключението, а това приключение, изглежда, е заложено в човешката ни същност, ние никога няма да му избягаме, както не може да се избяга от любовта или от смъртта. Ако се замислим върху естеството на пиратската действителност, но такава, каквато ни е сервирана от легендите, в нея неизбежно присъствуват кръвопролитието, жестоката разплата, безнравствеността. Нападаш, грабиш, пронизваш и бягаш – все срамни дейности. Но в същото време вдигаш платна, пътуваш с ветровете, сражаваш се с бурите, показваш моряшка сръчност и капитанска виртуозност, откриваш нови острови. Не напразно Дрейк е и такъв, и инакъв. Това го няма в другите професии, то лежи на отвъдната плоскост на човешкото съществуване, то плюе право в окото на бюргерството, на селската идилия, на работническо-индустриалния пейзаж, на чиновническата сага, на кантораджийството…

Минахме нос Атия и тук ми направи впечатление, че съмна докрай. Чистачките полегнаха кротко, стоманеносивата плът на морето изскочи високо и напред, изведнъж се сетих, че поне в момента не вали, но духа лекичко и то откъм гърба, от северозапад, което ми подсказа, че скоро небето няма да се изчисти. Така да е, поради липса на други приключения ще приема схватката с времето. В това отношение трябва да добавя, че ми провървя: свирепото духане започна още като се настаних там, където исках. Топлината от включената електрическа печка се издигна плахо над реотана и май че си остана там. Бунгалото беше смразено, завивките ледени, влажни, вятърът блъскаше отвън по талашитените плоскости, а на втория ден водите се вдигнаха така хубаво, че пяната на гнева им ме обливаше, щом си покажех носа навън. Често показвах носа си навън, мога да кажа дори, че не го скривах, скитах натъпкан в топлата дреха, крачех по крайбрежните пътеки, оставени от курортистите, винаги високо, над скалите и вълните, лицето ми беше мокро, студено, ала свежо. В главата ми всичко се избистряше, болките в стомаха и сърцето изчезнаха и колкото повече скитах, толкова повече усещах да расте опиянението ми от живота, което заплашваше да се превърне в особена еуфория, и мисля, че се превърна, защото един ден оставих вратата незаключена, а върху пишещата машина бележка: Ако имаш да пишеш нещо, пиши, но не изнасяй машината навън, защото имам важна работа с нея… Вече духаше североизточният, морето бе побеляло, наоколо цареше необходимият хаос и се отваряха чудесни условия за драматизация на “Островът на съкровищата”. Натиках масата в дъното на бунгалото, където би трябвало да духа най-малко, и започнах работа. Работата се състоеше в това, че поставих лист в машината и разтворих книгата. Останалото се изрази в размисъл. Преди всичко как да се размина с дикторския текст, все някъде трябваше да се разкрият някои обстоятелства, на което същността ми се противеше яростно. Години обмислях този проблем, в главата ми се въртяха няколко хватки да го реша чрез разговори, да речем двама коментатори с взаимоотношения, дори с пистолети в ръка. Но най-вече ме спъваше главният герой, момчето Джим; това е катастрофа за театъра, знам, че навсякъде ще го интерпретират актьори, отдавна забравили да бъдат деца; освен това режисьорите на детските пиеси в повечето случаи не изненадват приятно, че за тези пиеси се заделят непредставителни актьори и така нататък, обстоятелства, които ме обезсърчаваха, аз ставах, обличах се и отново тръгвах по бреговете. Те бяха сравнително закътани, с нервно раздвижена повърхност, предлагаха ми се изцяло, додето поглед стигне, но аз с късогледството си пропущах много хубави излитания и кацания на непознати птици. През моите очила те изглеждаха огромни и тайнствени, когато излитаха, се очертаваха ясно върху сивотата на гората, а после изпепеляваха в небето или, обратното, в зависимост от дневното осветление, от положението на невидимото слънце. Понякога си мислех и за слънцето, питах се дали изобщо съществува и съществува ли изобщо светът на хората. Един ден си представих, че онова е избухнало и че съм останал наистина сам. За да се уверя в това, отправих се към градчето, но като стигнах до мотела, реших да проверя именно в него дали цивилизацията съществува. Барманът ми предложи водка, изпих първите сто грама, кажи-речи, наведнъж и неочаквано открих света на хората, но това беше един далечен свят, много млад, много шумен и пълен с жаргон. Младите хора разтоварваха весело състезателните си лодки от камионите – канута, каяци и съдове за академично гребане. Между тях имаше малко жени и трябва да кажа, че бяха доста непривлекателни, но и аз от своя страна не блестях особено. Гребците нахлуваха към Ропотамо като прелетни птици, търсеха топли води да преживеят зимата, да поддържат формата си. Без да искам, подслушвах разговорите им и без да го съзнавам някак си, ми се отщя да комуникирам с когото и да е от тях. Върнах се към бармана. На втората чаша ми стана тъжно, изведнъж се досетих за какво съм дошъл, платих и тръгнах обратно към бунгалото. Морето се прибираше в гнездото си, от гънките на скалите се изцеждаше останалата тук-там вода, по дългия плаж зад дюните се виждаха изхвърлените от бурята пънове и сандъци. Омърлушени гларуси дремеха обидено край остатъците на летовищните банди: разни пластмасови опаковки на разкрасяващи и хранителни продукти, които пречат на плажовете да възвърнат девствеността си. Друго е било по времето на Джон Силвър и Били Бонс. Ех, друго е било, разбира се… Струва ми се, че най-голямото достойнство на книгата се заключава в комплектуването на героите – например: нежната момчешка душа на Джим с барутно грубата, ругаеща и псуваща пиратска сган. Позволявам си да ви занимавам с мои, по всяка вероятност субективни открития, заангажирам ви да четете за пирати. Но ако пиратите не могат да се превърнат в каквато и да е философска категория, защо да изключваме възможността с тях да се прави естетическа връзка или естетически заключения? Макар че бих се осмелил да допусна и първото, това за философията. Да оставим настрана носталгията. Ще мине още време, ще дойдат нови поколения, човечеството обаче, запътено към своята космическа одисея, не е изключено да каже: “А бе тия пикльовци от миналото дали пък не са живели по-интересно от нас, щом са написали книги като тази?… И отново моето субективно мнение: наистина, какво може да се прави в един космически кораб, може ли космическият кораб да предложи разкоша на пиратския кораб?

Разположих действуващите лица в бележника си, без да прелиствам книгата, бях ги запомнил от дългогодишното четене и мислене по тях. После подредих положителните и отрицателните герои. Дяволе, и тук отрицателните!… Налагат се, какво да правим. Нещо повече, сякаш само те се запомнят.

Най-после дойде ред до машината, натиснах един клавиш и написах първата буква на драматизацията. След това потръгна. В страница и половина обрисувах сценичните особености и странноприемницата “Адмирал Бенбоу”. За първи път от много години насам материализирах началото. Пет или шест пъти бях заминавал със заканата да започна и приключа, но нито започвах, нито приключвах, а сега вече страница и половина, и то на бърза ръка. Облегнах се доволно назад, усетих уюта на стаичката и се замислих за личността на Робърт Луиз Стивънсън, но някой отвън извика и преди да помисля каквото и да е, вратата се отвори. Напразно чаках, никой не влезе, само студен въздух. Станах от стола, излязох, огледах се на всички страни – наоколо нищо: бунгалата, голите дървета и осемте кипариса, наподобяващи самотни вдовици. Право напред и далеч, към Созопол, бързаше премръзнал риболовен кораб. Заобиколих бунгалото, извиках, но никой не откликна. Обитавах най-предното, кацнало на буруна бунгало на една почивна станция. Бях взел ключ от домакина, софиянец, по това време си живееше в София. Тръгнах към пазача. Той спеше в сградата. Намерих го да обядва. Поклати отрицателно глава, никой не е минавал през входа. Пазачът прекъсна обеда си и излезе с мен, повъртяхме се из станцията, но после всеки се прибра на топло, не можахме да открием нито човек, нито куче. Огледах бравата, направих нещо като проучване в механизма на затварянето и отварянето, нищо – защракваше се прецизно и натискът по вратата не даде резултата, бравата се поддаваше само след натискане на дръжката. Да оставим настрана, че някой беше извикал, някой чисто и просто ме беше поздравил бодро, дори чух името си; той извика и влезе, по-право, отвори вратата, но не влезе, по много тайнствени причини. Дълго разсъждавах по този въпрос, но не измислих нищо. Тръгнах отново по брега, хвърлях камъни във водата, продължавах да мисля. На края се върнах да огледам повторно затварянето на вратата. Огледът бе съпроводен с отварянето на една бутилка. След като изпих триста грама, отмерени на око, дойдох до заключението, че в живота на всеки човек една врата има право да се отвори веднъж самичка и някой да го повика, без да се покаже.

Привечер се събудих отрезнял и бодър, но тъжен; бях изправен пред нощта. Вече не се чувствувах толкоз самотен, знаех, че вън стои някой, той ще отвори в даден момент вратата и ще ме прониже с мистика. За съжаление с него не можех да говоря, а ми се говореше. Пазачът не говореше изобщо. Той няма вътрешен живот. Но има велосипед. Качих се на велосипеда и се отправих към Приморско с надежда. На Ропотамския мост спрях, двама души помпаха гума на кола. В колата имаше две жени. Слязох от велосипеда и се загледах в помпането. Реката отразяваше чудесни студени звезди.

– Гума ли?

– Един пирон, да му…

– Нямате ли резервна?

– И тя спукана, да й… Оня ден ме домързя да я лепя.

– Гумите са такова нещо – рекох мъдро аз, – като почнат да се пукат, пукат се, а после дълго не се пукат.

Мъжете напомпаха гумата и се качиха при жените. Колата тръгна. Яхнах велосипеда, но се отказах да продължа, бях си поговорил вече. Слязох на брега, отидох до хангарите. Дългите лодки на академично гребане бяха подредени внимателно. Избрах си най-красивата и я погалих. Повърхността й беше гладка като стъкло и студена. Отклоних се към кея. Ропотамо спеше в краката ми, нагнездената със звезди вода не потрепваше. Помислих си – да взема ли един каяк, да погреба. Потърсих между съдовете. Имаше няколко каяка. Залових се за работа, издърпах лодката до реката и загребах. Минах под моста, отправих се към началото на реката, взрях се в планината. Знаех, че върша нещо, което никой досега не беше вършил тук – в студената декемврийска нощ сам-самичък греба към извора на реката, наоколо освен зверове, нищо. Бреговете се приближават, коритото се стеснява, дърветата стърчат с разперени голи клони край мен, по-тъмни от тъмната нощ. Да върши нещо, което никой преди него не е вършил, изглежда, това е залегнало в психическата структура на човека…

Сутринта препуснах по белите бойни полета на листовете. Не ми трябваха ни коментатори, ни дяволи. Романът се предлагаше сам, разкриваше чаровете си като жена, която има какво да покаже. Събитията, станали в “Адмирал Бенбоу”, бяха толкоз богати, че се чудех кое да подбера. Образите идваха и заемаха местата си, характерите се открояваха от само себе си; над всички гърмеше гласът на “стария загорял от слънцето моряк с белег от сабя на лицето”:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца,

йо-хо-хо, и бутилка ром!…

Наистина, какъв е бил този Робърт? От снимките ни гледа бледото му туберкулозно лице, то ни харесва, на някого може и да не се понрави, въпрос на вкус, на усет, но какъв е бил Робърт? Чел съм доста за него и все пак твърдя, че ми е крайно много непознат. Принуден съм да обичам един непознат за мен човек, а аз наистина го обичам. Сигурен съм, че е добър човек, всички са сигурни, а всъщност нищо не ми пречи да запазя известни резерви за тази представа. Никой никого не познава. Човекът е непознаваем, той е скрита картинка, преди всичко човекът е поредица от възрасти, настроения, в него са заложени многобройни подбуди, които се тласкат от комплекси. Какъвто и да е, обаче Робърт Луиз Стивънсън ми е непознат, както Яворов или Кафка, или Пруст. Впрочем какво ли са мислили Кафка и Джойс за Стивънсън? Тези толкоз противоположни писатели, затънали до гуша в сивотата на всекидневието и калта на човешката дейност. Чели ли са го? Как им е подействувал слънчевият остров, където се гърми и действува, а сюжетът просто триумфира? Дали пък всъщност и тримата нямат нещо общо, по-общо, отколкото можем да допуснем? Дали пък Кафка не би се оказал романтик? Нищо не се знае, писателят е също непознаваем. Затова не съм склонен да повярвам изцяло на коментаторите и пътешествениците, те се стараят да ни очертаят добър човек, обичан от туземците в Самоа, богороден, сякаш всичко се изчерпва с това. Повтарям, сигурен съм, че Стивънсън е бил един прекрасен характер, но бързам да добавя, че когато се касае за писател, всичко е предположение.

В случая имаме работа с автор, пропит до кости от романтизма, всичките му книги са такива и все пак кой знае какво е мислел всъщност. В литературата е играл като романтик и спечелил. Останалите му книги може и да не се споменават, но “Островът на съкровищата” е шедьовър, той тепърва ще заблести, както се полага, и ако ми позволите да стана още по-субективен, не е изключено да се нареди в двайсетте най-добри книги на човечеството. Защо? Помислете защо, като изходите от същността на човека…

Пазачът ми донесе телеграма. Той вонеше на чесън, стори ми се, че и дрехите му са пропити от тази миризма, но какво да прави човекът – трябва да се яде и да се пести същевременно. В този край на България пестяха много, както впрочем по всички краища на България, но пазачът ядеше само хляб и чесън, Не че парите му трябваха за нещо, едва ли, но… това е човекът, непознаваем е.

Театърът ми пожелаваше успех в работата и не скриваше надеждата си, че ще може да получи пиесата до два месеца. От този момент разбрах, че поне засега драматизацията е обречена, така и ще си замина, на петнайсетата страница, понеже не мога да понасям срокове. Но все още не се предавах, облякох се, запраших към селището. Слязох направо на пристанището. Всички лодки бяха изтеглени далеч от водата, зъзнеха в студа, скътали в утробите си студени железни двигатели. Нито една мачта за вдигане на платна, само мотори, всеки осигурява прилична скорост с минимално отдалечаване от брега, колкото да се улови рибата. Лодките олицетворяваха строга насоченост, прагматизъм, човек и за момент не би допуснал, че с тях може да търси съкровища.

Върнах се отново в селището. Уличките ми се сториха обидно прави, досадно асфалтирани, набъкани от двете си страни с еклектика: от мекичарницата до супермаркета. Дворовете пустееха като уличките, нищо не се мяркаше по тях освен някоя котка; неизмазаните къщи бяха грозни с това, че бяха неизмазани, а измазаните с това, че бяха измазани. Асмите натрапваха тъжната си голота от профилирано желязо и тръби, по рамките личеше всяка връзка, всяка заварка – лозите се чувствуваха сиротни върху тези пиедестали. Прозорците на къщите гледаха безизразно, както гледат очите на безличен човек. От време на време ще излезе някой, ще вземе нещо и бърза да се шмугне на топло. Външността му подсказва, че знае какво е построил, в смисъл че е построил нещо нечувано, надвишаващо построеното от дядо му.

Озовах се до пощата, прииска ми се да се обадя на някого, да речем, в София, но на кого? Трябваше незабавно да заговоря с човешко същество. Звъннах, притаих дъх, слава богу – жицата се смили, отвърна ми необходимият за подобни случаи глас. Заговорих неспокойно, казах, че имам нужда от присъствие, че летят самолети, че се наемат таксита, разноските поемам аз. Жицата се засмя: Хей, ти как си го представяш, да не мислиш, че всички са свободни като теб, къде живееш? Казаха се и други неща, забравих ги веднага.

Отново вървя, не виждам нищо край себе си, трябва да се случи нещо, не бива да не се случи, и дума да не става за прибиране в бунгалото, а ме чакат още петдесет страници. И все пак, помислих си по едно време, трийсет години съм се канил, трийсет години съм нанасял на листа само заглавието, а ето че стигнах изведнъж на петнайсетата страница. Няма да минат дори пет години и драматизацията ще бъде готова. Но може ли сцената да придаде поне една хилядна от чара на книгата?…

Стоя на място, вдишвам с погнуса и гледам прасетата. Наредени са в кочини, кочините са наблъскани по гънките на дълбокия дол, край рекичката. Хитрите хора са ги скрили тук от забраната да отглеждат прасета. Реших да разгледам всяко прасе поотделно. Животните лежат, наоколо вони, не се понася, чуват се отделни грухтения – мир, покой, ядене. Една свиня ми направи особено впечатление преди всичко с туй, че кочината й беше високо. Оставаше да се изправи, да покачи предните си крачка на преградата, за да види морето.

СРЕЩУ ИМПЕРИЯТА

     Точно в петнайсет часа автобусът я изтърси на автогарата. Тя се озърна и се почувствува щастлива. Духаше познатия западен вятър, грееше ослепително слънце, градчето блестеше до звънтене в неделния следобед; всеки прозорец, всяка керемида, всяко листо отразяваше лъчите му. Ориентира се веднага въпреки някои промени – видоизменени фасади, нови магазини. Зад градинката шумеше морето, вляво и право нагоре се простираше старата част на града. Тя признаваше само тази част, там се намираше и стаичката й. Наблизо пък живееше той. Кога ли ще го види? Може би още привечер, в кафенето. Хубаво, тези неща са хубави, щом знаеш, че най-късно до двайсет и четири часа ще срещнеш този, за когото си мислила цяла година – човека, който вече няколко сезона придава аромат на лятната ти ваканция.

Зад покривите и зад морето се простираше нейната смътна мечта, там лежеше илюзията й за света, страшно примесена с реалните сметки за дом и деца. Да, това градче по особен начин й натрапваше мисълта за семейството, защото и то бе изпълнено със семейства, тя никъде не е виждала повече детски колички – уж море, ветрове, уж красота и мечти, а всъщност проза до втръсване; уж мимолетност и усещане за лекота, а всъщност строг, почти казармен ред на чувствата и отношенията. Всяка година пред нейния наблюдателен поглед хладнокръвно зрееха подробностите от живота, пред очите й вчерашните хлапета-гларуси днес тикаха колички и угаждаха на съпругите си; момчетата рядко се женеха зад граница, прибираха се и се подчиняваха на неписаните закони на градчето-крепост, най-еснафското от всички еснафски селища на света. И защо така, боже мой, питаше се Юла и не можеше да си отговори, защо тези хлапаци – приятели на чужденките, предпочитаха местните ограничени и лишени от вкус момичета? От ден на ден й ставаше по-ясно, че мъжете се обособяват като непобедима империя, че настоящето е тяхно, сега командуват те, защото нещо в света се е променило, все в полза на мъжа… Може би книгите от миналото са фалшиви, може би и тогава не мъжете, а жените са страдали за трохичка съчувствие?

Понесе куфарите по улицата. Улицата се изкачваше нагоре. Тя знаеше всяка подробност: от магазина за плодове до старата църквица и старите окелявени платани, уморени да бъдат допълнение към пейзажа, сломени от ветровете и обективите на камерите. Тя знаеше, че отдолу и вляво ще полъхне на улов, трябваше да полъхне от корабите и мрежите, пак оттам ще замирише на нафта, а отдясно ще ухае на чистота и ведрина. По улицата вони на мазила за човешки тела, хората са безумно изобретателни, всяка година откриват нови и все по-нови смеси – от нивеата до олиото. Хората се мажеха, мажеше се и тя, участвуваше на равни начала в кашата, наречена лято; лятото е само от двайсет дни, лъже се този, който мисли, че лятото се състои от три месеца; само двайсет дни се живее през лятото, и то в този град, основан преди столетия от практични древни люде, намерили завет в залива, вино в земята и риба в откритите води.

Шест години от нейния кратък живот не са малко и всички са минали тук, шест по двайсет – сто и двайсет дни и нощи!

Неговият гръб не беше обгорял, той нямаше особено изпъкнали прешлени, но тя бе покорена от атмосферата на всичко, което го заобикаляше, и на словото божие, което носеше със себе си. Да, той вървеше в навалицата и носеше словото божие със себе си, а с това се издигаше над другите. Светлосивото му расо се мяркаше като небесна светлина сред ошмулените от ветровете къщи, под древните лозници, пред носовете на корабите и в модерната обстановка на кафенето. Говореше тихо, напевно, сякаш четеше евангелието. Бъбреше за луната, за скалите, за разходки по пясъка, но понякога й се струваше, че си е обикновен глупак, висок и черен, красив глупак. Всъщност, казваше тя, особено когато си пийнеше повече, ти си само екзотика. Тогава той полагаше ръка на ръката й (ръката му беше много черна, топла и слаба, ръка на бог или пък на човек, който си мисли, че е заслужил правото да представлява бога): не се озлобявай, да се убия, не мога да бъда само твой. Ставаше й тъжно, особено първата година, а една вечер дори помисли да сложи край на живота си. Как могат мъжете да бъдат толкова коравосърдечни, а острият егоизъм да се потайва дори в сърцето на човек като този, който носи със себе си утехата на човечеството… Къде ли ще го види за първи път това лято? Дали няма да бъде утре, или в другиден?…

Беше се появил пред нея и тя помисли, че умира; беше се появил в блестящия следобед, когато всяка подробност от улицата и разноцветните шишета на лимонададжийницата лъщяха до пукване от светлина, когато вдясно, зад музея и градинката се надигна лъскавото синьо на морето, когато във въздуха изпищя гларус, да, когато градчето бе най-лъскаво и курортно, той се бе появил сам пред нея, и то в пълно бойно снаряжение, висок най-малко четири метра, и Юла най-напред видя голямата му дясна ръка. Голямата му дясна ръка беше изтеглена напред и държеше кадилницата. От кадилницата се надигаше пушекът на тамяна, дори й се стори, че усети аромата му и чак тогава видя едрото мъжко лице с брадичката, както винаги без мустаци, макар че тя го е молила да си пусне мустаци, да го промени. Тя го е виждала няколко пъти в черно расо, служебното, защото е посещавала църквата по време на литургия, но така, както го видя тук, на улицата, и то още с пристигането, изскочил внезапно, дори не е сънувала. Черното расо наистина го правеше по-изтòчен, много висок. През него беше преметната онази служебна пъстра одежда, на която не можа да научи названието. Изобщо тя не знаеше названията на нито един църковен атрибут, църквите не я интересуваха, интересуваше я само той – посланикът на бога на туй натикано в скалите, пясъците и вълните градче.

Пееше ли? Пееше ли, или не пееше? Малко е вероятно. Нямаше защо да пее, беше на десет метра пред ковчега. Мъртвецът и опечалените негови близки можеха да виждат само гърба му, но свещеникът изпълняваше добросъвестно задължението си и пееше. Очите му се засмяха. В тях се запалиха потайните свещички на страстта, а в същото време лицето му изразяваше сдържаност, то вършеше работата си, задължението си. Той се обърна към процесията. Чак тогава и тя погледна нататък. Два мръснобели коня се бяха оклюмали пред катафалка с избелял черен цвят. На капрата седеше безгрижен човек без възраст, с мършаво брадясало лице, облечен в бяла риза и черен панталон, изобщо тази риза беше единственото бяло петно в спектакъла. Няколко мъже в овехтели тъмни дрехи, а другите, облечени в дебели и груби празнични костюми, носеха ковчега. В ковчега спокойно лежеше старица с едро месесто лице без бръчки и без особена умора от живота. Нейното лице излъчваше по-скоро упреци и предупреждения към близките млади хора, но за какво, не се разбираше; така си представи работите Юла. Юла се стараеше да проумее какво се прави в момента с мъртвата. Носачите на ковчега сякаш го размахаха и го обърнаха по всички посоки. Може би посочваха градчето на мъртвите й очи, искаха да го види за последен път. Наистина те напущаха старата му част и им предстоеше да навлязат в новата, но нещо на Юла подсказа, че за придружителите на мъртвата жена градът свършва дотук, новата му част не ги интересуваше, за тях тя бе измислица. Да, те повдигаха ковчега и старицата видя омаскарената му фасада, пълна с компромиси и конформизъм. Нямаше ги вече искрените дъсчени къщи със скромно, малко срамежливо изражение, с леките тесни прозорчета, от които поглеждаха плахите очи на човека, изправен пред стихията. Там сега зееха огромни прозорци и тераси, някъде се виждаше и стара турска керемида, но навсякъде блестяха червените редици на новите керемиди и към небето се втурваха причудливо навитите тръби на телевизионните антени. Тук-там се подаваше лицето на някоя реставрирана къща, ухаеща на нови дъски, бес дървояди. Той се обърна към Юла. Защо се забави? Наложи се, ще ти обясня. Пак ще излъжеш нещо. Аз ли? Ти. Моля ти се, ще ти обясня. Ще излъжеш нещо. Стаята ми готова ли е? Хазаите те чакат, всичко е готово. Но този път ще ми отделиш повече дни, нали? Да. Да, ти винаги обещаваш в началото, а после ме забравяш, все тогава става нещо важно с жена ти, все тогава трябва да се заемеш със сина си, нали те знам какъв си. Моля ти се, този път ще ти отделя повече дни. Колко? Много.

С кадилница в ръка той гледаше тази Юла от Варшава, която му идва всяка година на крака и носи всичко със себе си – острите живи гърди, онова загадъчно потръпване на снагата, неизследваната сивосиня област на очите, които можеха да стават само сини и само зелени, а никога сиви, донасяше всеотдайно всичко туй от север със себе си, беше го помъкнала по гарите, беше го прокарала през няколко митници и в момента е пред него като финал на целогодишно чакане и отговор на десетки писма.

На погребението присъствуваха може би сто души. Лицата на жените бяха бели, а лицата на мъжете загорели и груби, прилични досущ на лица на мафиозите от остров Сицилия. Боже мой, помисли си Юла, все едно че виждам погребение на човек от мафията. Тогава тя направи едно откритие за местните жители; внезапно й хрумна, че и те са нещо като мафия, която се държи здраво един за друг, правят се, че те приемат, а те държат далеч, само като клиент.

Най-близките хора на мъртвата плачеха искрено, личеше си, че я жалеха наистина, че в тази мафия дори старците не можеха да се чувствуват самотни, тук никой не можеше да се чувствува самотен, за тях самотата е нещо непознато, неразбираемо. Лицето на мъртвата беше доволно. Юла се изуми: то менеше изражението си. Направи й впечатление, че се намръщи, когато му показаха бакалницата; старицата сигурно си беше спомнила как се е редила на опашка да чака реда си. Да, старицата държеше на много неща и търсеше сметка дори у присъствуващите. Доколкото можеше да се разбере, тя не изрази определено недоволство, напротив – погледна всеки от съпровождащите с благодарност; знаеше кой е тук и кой не е могъл да дойде по уважителни причини, всичко знаеше тя, защото беше привикнала да знае всичко.

Най-после положиха ковчега в катафалка и хората тръгнаха по-бързо. Вече оставаше само разстоянието до гробищата. Къде са гробищата, Юла щеше да разбере сега. Тръгна с куфара си край него, на пет крачки от неговата кадилница и на десет крачки пред придружителите на покойната. Така, на десет крачки от смъртта, двамата влюбени вървяха и си разказваха редица хубави неща. Не ти ли тежи? – запита той. Не, отвърна тя и му показа тежкия куфар. Тежи ти. Добре де, тежи ми, но аз те обичам. И не ми ли изневери? Почти не… никак. Какво значи почти? Нищо, казах го така. Тя си спомни, че с мъже се говори категорично и само с отричане. Никак, рече решително тя, дори и не съм си помисляла да ти изневеря. Точно така, мислеше си Юла, като вървеше край своя любим, висок и снажен представител на бога и сам полубог. Ако е вярно, че не си ми изневерила, ще ти бъда много благодарен, рече посланикът на бога. Уверявам те, отвърна тя. Закълни се. Заклевам се. В какво? В бога. Не искам в бога, закълни се в нещо друго. Мили, колко си пораснал! Закълни се. Знаеш ли, че имаш бели коси? Закълни се в майка си. Боже, колко бели коси имаш вече, мили мой! Защо не се заклеваш? Къде мога да оставя куфара си? Във всеки дом.

Юла влезе в първия двор и помоли за куфара, изхвърча навън и тръгна с лекота. Този път той запя отново. Тя слушаше гласа му, опиваше се и от време на време поглеждаше с любопитство към върволицата. Вече не плачеше никой или почти никой, всеки пазеше сълзите си за гробищата. Не се заклеваш, което означава, че си ми изменила, и то неведнъж, рече той, докато пееше. Днес е един от най-щастливите ми дни, отвърна тя, защото те виждам на погребение. Всички сте изчадия на ада! Кои? Жените. Тя се засмя без глас. Не се смей, защото е така! Не е така. Така е.

Тълпата вървеше по асфалта, но след това се отдели надясно по мек, още нов път, нагоре, по билото на изящно изваян хълм. Там се мярнаха първите бели петна на кръстовете и паметниците. Гробището беше ново, още ги нямаше сенките, дърветата бяха само фиданки, слънцето свободно се люлееше върху кръстовете. Духаше свежият следобеден вятър. Юла се извърна, погледна морето. То прииждаше, хвърляше весели ленти върху пясъка и си отиваше да донесе нови и нови, така както животът изхвърляше сред кръстовете мъртвите тела и измъкваше нови живи телца от утробите на ония, които трябваше да се превърнат в мъртви. Юла никога не беше присъствала на такова красиво погребение. И всичко заради една старица. Тя й завидя. Мечтаеше за подобно нещо върху подобен хълм, с такъв вятър и такова море, да не говорим за свещеника, почти неповторим, да се убиеш, не можеш го намери нито във Вехтия, нито в Новия завет.

Всички се струпаха около прясно изкопания гроб и стана още по-красиво. Той запя за трети път, сега плачеха мнозина, даваха свобода на сълзите си, цялата картина се извиси още нагоре, като неповторимо видение, издигаше се с лекотата на чайка, но отсега нататък Юла не виждаше другите хора освен него и себе си, издигнати над дребното и нищожното.. Тя се извиси толкоз, че по едно време се засрами от себе си, реши да си признае туй-онуй, в края на краищата това е свещеник, би трябвало да му се казва и по някоя истина. Ах, как го обича тя, колко предано я наблюдава той, докато пее и нарежда прочутите текстове от църковните книги за смъртта и безсмъртието, за тъгата и нейната относителност. Ах, колко е щастлива тя, щом изведнъж се озова на такова велико погребение, в което бе насаме с любимия си, и колко нищожни се оказаха всички мъже, останали по пътя й до този пресен гроб с влюбеното пеене на любимия.

Изпълнена с наслада, тя вдигна гордо очи да срещне отново очите му и видя няколко пъстро облечени жени. Тези жени едва ли можеха да имат нещо общо с погребението, по-скоро имаха нещо общо с този, който в момента пееше само за нея. Всички тия германки, унгарки и чехкини бяха дошли да видят любимия си в една особена служба, но те не знаеха, че сега той пее само за нея, новодошлата.

СТАТИЧНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

     Имаше мъгла с цвят на окаляни рози, завивките ни бяха мокри, но въпреки туй можехме да поспим още, ако моторите на рибарските лодки не вдигнаха врява. Измъкнахме се от кабинета и без да се измием, потеглихме към градчето. Искахме да хапнем нещо топло. Оказа се, че закусвалните са затворени, есента бе прогонила курортния бизнес, а местните продавачи бяха изчезнали вдън земя. Върнахме се обратно, сварихме си кафе, но с това не сторихме нещо особено за себе си; мъчеше ни глад, шкафчето за продукти зееше празно, за десет дни скитане бяхме омели всичко.

Рибарските лодки се изпокараха хубаво с моторите си и изчезнаха в мъглата. Останахме сами на пристана, готови да вдигнем платна, но как да вдигнеш платна, като няма вятър. Какво да правим, можем само да чакаме. А чакането за вятър при нас обикновено не завършва с добро. По всяка вероятност и тази сутрин можеше да се случи така. Да, някой се осмели да забележи, че като няма вятър, пак няма да бездействуваме я, и посегна към шкафчето. Друг обаче беше скрил бутилките. Питахме се кой ли е умният между нас. Четири души, четири възможности. Докато се разправяхме, духна. Мъглата тръгна по морето, повърхността му добиваше цвят на бакалска хартия. Всеки се зае да допринесе за потеглянето. На това пикливо пристанище му беше висока вълноломната стена, някой си бе играл навремето да я направи добре, тя го украсяваше, създаваше и завет, но, от друга страна, лъжеше окото – мислиш си, че си се скрил на сигурно, а то – нищо. От края на стената, под прав ъгъл към нас, се врязваше допълнителна дървена скеля, измайсторена за пътническите корабчета през лятото. Тази скеля в момента ни се пречкаше до полуда; как да я заобиколим, като сме притиснати от вятъра? Котва ли да вадим по-напред, да отвържем ли?… В миниакваторията скалите се зъбеха на няколко метра от яхтата. Лошо духна, лошо ни притисна.

Когато накрая се измъкнахме, някой въздъхна и подвикна към руля: всичко е о’кей. Да, съгласи се рулевия: насмалко о кея. Вятърът ни подкара добре, просто изхвърчахме от залива и подгонихме откритото море, без скали, без плитчини; искахме да отидем НЯКЪДЕ, да влезем в пристанище с ресторант, в ресторанта да има бяла покривка и мил сервитьор. Но вятърът пак ни се подигра, започна да стихва. Няма по-глупаво изживяване от това да висиш няколко часа пред бурун, и то след десетдневно пътуване без посока. Мъглата вече не съществуваше, пейзажът бе прецизен, но мрачен, прихлупен, с кирливи порцеланови облаци. И докато се тюхкахме, от запад връхлетя нов вятър, яхтата изстена и се наведе надясно, вантите звъннаха, опънаха се, понесоха се стремглаво, морето край бордовете клокна, в килватера запукаха мехури. Вече летяхме и би следвало да изпищим от радост, но лицата ни се вкаменяваха, погледите ни не се отместваха от ръждивите ванти. Достатъчно е да се скъса една, само една, за да се прекърши мачтата. Движехме се успередно на брега, от брега идваше и стихията, нямаше никакви вълни, само вятър, той притискаше платната, платната дърпаха мачтата, а мачтата опъваше до скъсване износените ванти. Подплашени лодки бягаха панически край нас. Те са по-добре, имат мотори, нямат ветрила. Но защо се насочват към брега? Къде отиват? Какво ги тегли към скалите? Два риболовни кораба! И те! Натам Какво има там? Спогледахме се. Всичко се беше втурнало към някаква загадъчна точка. Какво да сторим ние? Може би завет? Питаме се с очи, поглеждаме и към вантите. Необяснима уплаха се предаде по повърхността на морето, от корабите към нас; де да знаеш, корабите разполагат с прогнозите, информирани са.

На първо време не решихме нищо, дълбоко в нас все още крещеше възторгът от шеметната скорост. Но когато няколко порива на вятъра удариха рязко платната и нещо в долната шкаторина се пропука, лицето на рулевия промени цвета си. Някак естествено свихме към “точката”. Нека наречем така тайнствената сила, притегляща лодки и кораби към себе си; сега засега – въпрос, загадка… Бавно идваше просветлението, като след събуждане, мудничко прониквахме в тайната. Просто казано, там имаше фуния. Тази фуния всмукваше. Още по-просто казано, тя всмукваше и въвеждаше в покоя. Вече виждахме повече подробности от брега: хубави скали – високи, ниски, диви, грациозни, някои с цвят на катран, други с цвят на пустинен пясък – ярко очертани върху кафяволилавия тен на водата и небето. Скалите дишаха, живееха, говореха, очертаваха се, доказваха някаква необикновеност, гордееха се със своята неповторимост.

Вижте, обади се някой от нас, там спят тюлени. Може би спяха, може би не, може би е нямало никакви тюлени, макар че ни се щеше да има. Съзнанието ни в момента бе заето с толкоз много неща и непрекъснато трябваше да разгадаваме тайни. Влизахме в декор, влизахме в храм, да, влизахме в дълбок и тесен залив, вмъквахме се във фиорд, застелен с гладна прозрачна вода. Движехме се леко, с полъх – невидимо същество духаше в платната. Двата бряга на фиорда се стесняваха, скалите се приближаваха, искаха да се допрат до раменете ни, но след това полегнаха, внезапно изскочи дъбова гора с омировска замисленост, с тежка прохладна тъмнина между клоните. Риболовните кораби тук се оказаха не два, а три. Край тях се гушеха двайсетина лодки, върховете на дъбовете се олюляваха с достойнство – горе вятърът продължаваше делото си.

Приближихме до един от корабите, изпросихме си риба и решихме да избягаме чак в дъното на фиорда, защото, какво да ви кажа, как да ви го кажа, че да ме разберете… тук имаше хора. Да, те ни дадоха рибата, но… Имаше хора, разбирате ли?

Плъзгахме се бавно към матката на заливчето; ветрилата се отразяваха с цялата си лекота във водата, водата ги приемаше, те не й тежаха, нещо повече – тя им се радваше. Гледахме златното руно на гората, мълчахме омагьосани, питахме се: бяхме ли видели тюлени в преддверието на фиорда?

Неочаквано фиордът зави остро, корабите и лодките изчезнаха, изчезнаха и хората, настъпваше краят на врязването ни, водата изтъняваше, през бистротата й съгледахме дъното. Видяхме пясък, чакъл, камъни и водорасли; видяхме жълти и зелени подводни градини. Те цъфтяха със зрелостта на есенната си замая. От дъното към нас, като земен газ, се издигаше оплоденост, насоченост. После зърнахме останките на кей, някой го е градил на времето от едри камъни и цимент; по-точно, започнал го и се отказал, но защо? Сред камъните стърчеше кол за връзване. Хвърлихме котва, отпуснахме въжето й, зачакахме секундите, в определения миг един от нас скочи на кея и улови кола в примка. Край, вързахме се.

Огледахме се. Не можехме да твърдим, че сме недоволни; фиордът завършваше с малка пясъчна ивица, с форма на устна и ни заприлича на усмивка. Имаше пясък за двайсетина души, не повече. Зад плажчето се издигаше хълм като подкова, гората също като подкова, само че съставена от млади дъбчета; гъста, с цвят на прегоряла лула.

Отварям бутилка, обади се някой. Този някой, видеше ли красиво място, отваряше бутилка, той не можеше да консумира пейзажите трезвен. Какво да правим – съгласихме се с него. Това беше първото нещо, което сторихме тук. Седнахме, напълнихме чашите и млъкнахме. Ветроходът дори и не мислеше да се поклати – вкаменелост, срасната с останалото; изглежда, ветроходите умеят да намират местата си. Отпихме. Някой глупаво забеляза, че е щастлив, друг се съгласи лекомислено с него, но намери се и такъв, който заяви, че все пак нещо му пречи да се почувствува, както трябва, и подхвърли, че за тази работа сигурно са виновни другите хора в залива. Отново потънахме в мълчаливо пиене и мислехме за другите в залива.

Ах, че леко дишахме!…

Имахме и проблем, разбира се: в кабината или в горичката? Накрая предпочетохме горичката. Втурнахме се, пренесохме туй-онуй под дъбчетата, където открихме останки от огнище. Набрахме съчки, стъкмихме огън, поставихме тигана върху огъня, сипахме олио и нахвърляхме рибите. Един остана да пържи, другите тръгнахме напосоки и открихме изворче. Ланската шума тук-там беше разровена от диви прасета, горе вятърът стихваше, листата почти не го усещаха, водата в извора изведнъж светна, слънцето се показа между облаците.

Но мачтите на корабите продължаваха да стърчат над дърветата. Съблякохме се. Скоро ще си тръгнат, забеляза някой. Заплувахме. Напипахме колония от миди. Мидите бяха едри и се къртеха лесно. По-късно ядките им се оказаха чисти, вкусни. Излегнахме се върху пясъка. Пясъкът се оказа твърд, но на подобно място какъв друг пясък му е нужен на човека, за какво му е по-хубав? Още ли са там, запита някой. Да, отвърна някой, но в замяна на туй вятърът стихна. И без туй знаехме, че вятърът е стихнал.

Нов проблем, тежък проблем: на сушата ли да се храним, или в кабината. Надделя мнението да се храним в кабината. Седнахме край застланата маса, измъкнахме порцеланови чинии, сребърни вилици, салфетки, подредихме всички нужни и ненужни подправки. А, страхотно стана. Само корабите дето не си отиваха.

Рибите бяха зачервени, както трябва, ядките на мидите също, фиордът се нагнездваше с непоносими цветове, много от тях не си пасваха. И птиците се обадиха, рече някой, при това положение трябва да пия. Той пък не издържаше на птици. Пийнахме си аперитива и започнахме да се храним. Наблюдавахме се зорко, стараехме се да ядем прилично, да уважим красотата, и все поглеждахме през илюминаторите, но мачтите на враждебните кораби стърчаха над дърветата.

Ева после, когато миехме съдовете и ги подреждахме в шкафчетата, някой отвън подхвърли, че корабите си отиват. От този момент нататък денят стана по-хубав. Ръсна и малко дъждец, чухме го по покрива на кабината, докато спяхме. Този, който отиде някъде и се върна, доложи, че сме съвсем сами. Денят стана чудесен.

Гората блестеше от дъждеца, гласовете на птиците звънтяха, а някой предложи да останем до утре. Не възразихме. Как да не останеш, други хора в залива нямаше, бяхме сами и вярвахме, че на скалите се излежават тюлени.

СКРИВАЛИЩЕТО

     Една сутрин, след като цяла нощ се бях въртял в постелята, реших, че ще е най-добре, ако стана и се спася. Седнах на леглото, сдъвканият чаршаф събуди усещането ми, че сам съм сдъвкан от нощно чудовище и изплют в тази позната и непозната моя стая с враждебни стени и мрачни ъгли. Като седях така и мислех, дойдох до убеждението, че съм сломен, че ще умра от ярост. Надявах се да се оправя през деня, но не можах, напротив, привечер рецесията ми се изостри рязко и само като си представих, че отново трябва да вляза в леглото, извиках от болка. Щом мракът се сгъсти, разбирайки, че няма къде да избягам от леглото, никак не се учудих, когато се видях вън от стаята и тръгнал. Преди да потегля обаче, както трябва, седнах на една пейка и се опитах да размисля спокойно, това ми отне няколко часа, до момента, в който се изправих рязко, а след това прекосих безлюдния нощен град. Заобиколих само няколко пияни мъже и се озовах в най-крайния от всички крайни квартали. Тук ме залаяха кучета, но не ме уплашиха, знаех, че най-поривисто лаят вързаните, отвързаните кучета са тихи, гледат да се разминете от разстояние, да не заангажират достойнството си. Всъщност заради туй пусто достойнство стават всичките тези събития, но това е по-дълга история и ще гледам да я премълча, а вие се задоволете само с приключението ми по маршрута от напуснатото легло до мястото, за което се бях упътил.

Луната осветяваше тополи, миризлива вада, кочини, съборетини, приличащи на къщи, и много железарии, плюс стари тенекии и парцали, каквито може да изхвърли градът от смрадливата си утроба, след като хората са изтръгнали всичко възможно от тях, а ръждата ги е захапала по уязвимите места. Богохулната обстановка наоколо ме караше да се пръждосам минута по-скоро от нея, но тая работа не беше много лесна, боклуците се простираха навсякъде, край мен се издигаха хълмове и заставаха категорично пред крачката ми; не можех да ги заобикалям, трябваше да ги изкачвам, а изкачването на места беше придружено от лазене. Някъде ми се наложи да измъкна и преместя пружини за легла, ръждата им се пръскаше във въздуха, усещах блудкавия й прах, убодох ръката си и потече кръвчица. Вървях и изстисквах мръсната кръв от пръста си, за да избегна инфекцията, но не от страх пред смъртта, чисто и просто у мен се беше събудило любопитството към финала на започнатия поход. Да крачиш далеч от хората, да се промъкваш между парцали и кучета, преследван единствено от студения ирис на луната, това ме увличаше и теглеше напред. Внимавах само за посоката, гонех изток, изгрева на слънцето. Слънцето ме интересуваше слабо, само да ме стопли сутринта, сакън ако си помислите, че бързах към източните мъдреци и богове, никак, хич не ме интересуваха нито те, нито подобните на тях, виж, отделен е въпросът, ако някоя свръхземна сила ме превърнеше по някакъв начин в огромен силен мъжага, в супермен, тогава нещата биха се променили съвсем. Като супермен, мисля, че бих могъл да бродя между хората, но в този си вид – никога, тъй като представлявам слабандрак, година преди пенсионирането му, в едно от модерните предприятия, където превеждам писма и проспекти от три езика. Единственото, което мога, е да превеждам от немски, английски и испански. Не мога и да вървя. Ако сте забелязали, самотниците вървят. Тренирал съм по алеите на Витоша и по пътеките на Черноморието; от туй скитане сред природата краката и долните части на тялото ми заякнаха.

Призори вървях все още бодро, но вече се оглеждах, смятах да се скрия през деня, да пътувам само нощем, да избягвам хората. Привлече ме малка рекичка, тя течеше в дъното на широко чакълесто корито, наоколо се простираха лескови храсти, земята не беше кой знае колко утъпкана, не забелязах и следи от добитък, така че можех да полегна спокойно, пък и да се освежа в рекичката. Промъкнах се между храстите, наведох се и заопипвах земята, дланите ми трябваше да разберат дали е меко и сухо, те избраха такова място, изпънах се по гръб и се заслушах в ранните звукове на птиците. Светът ме преследваше с далечни влакове, камион премина с трясък наблизо, нищо чудно, ако магистралата се окажеше на метри от леговището ми. Изглежда съм поспал добре, събуди ме силната топлина на слънцето. Отпочинал, просто рипнах на крака и веднага усетих, че притежавам сили да стигна до екватора. Освен това хрумна ми, че ако избягам ефикасно главните пътища, спокойно ще мога да се движа и през деня. Изглежда, че земното кълбо все още не е претъпкано чак дотам с хора, все още е възможно човек да премине по-отстрани, да не се натрапва, никой пък някой да му се натрапва на него. Така разбрах, че осъществяването на замисъла ми ще се окаже по-лесно. Нагазих в рекичката, обърнах се към гората и видях всичките й листа: те поглъщаха слънчевата светлина, страстно отдадени на фотосинтезата си. Водата ме охлаждаше, близки и далечни бързейчета припламваха между камъните, слънцето затопляше намръзналия ми от земята гръб, от небето валеше радост, всичко тържествуваше, но туй не ме трогваше, красотата на природата бе загубила вече властта си над мен. Нагазил в поточето гол, аз се видях как продължавам на изток, като звяр, усещайки удоволствието от това, че съм звяр, че се тътря в пустотата на пътеките или по инстинктивно налучкани пролуки, метър по метър, докато една сутрин, на трийсет и първото денонощие, най-после усетих миризмата му…

Оставаше ми само да открия мястото, заоглеждах се, през деня нямаше да ми бъде трудно, ала в сумрака, колкото и да се взирах, не можех и не можех да зърна скалата, а тя ми беше крайно необходима за пълното ориентиране. От асфалта, върху който стоях, се откриваха няколко възможности за спущане до брега, но как да разбера къде е точно онова заливче, което ме интересува повече от всичко? Втурнах се надолу, заспущах се, падах, ставах, заплитах се в къпини, накрая щях да връхлетя направо в морето и все търсех и търсех скалата или поне четирите вкупчени дъбчета и едно встрани, сякаш ги пази. Нито те, нито скалата можеха да се съгледат в тъмния, изгубил своята съразмерност свят, нямаше ги дори врязаните във водата буруни. Имаше ли смисъл да се блъскам още? Седнах и зачаках да просветне. Заслушах се в глезения шум на прибоя, зад мен лежаха отхвърлените няколкостотин километра, умората и другите неща, заради които бях потеглил. Петите ми тежаха, прасците ме боляха остро, по тялото ми висяха дрипи, но най-силно усещах разрухата с очите си, те сякаш отчитаха насъбраното безсъние, налудничавостта ми. Бавно опипах косата си, после брадясалото си лице на светец, почувствувах изострените му черти. И все пак целта беше достигната, морето лежеше в краката ми, вече се провиждаше повърхността му; понесла тръпката на изгрева, тя се подаваше от дъното на нощната тиня. Изплуваха и скалите, мярнаха ми се четирите дъбчета, скалата, която приличаше на олигофрен, се изправи на мястото си и разбрах, че не ми остава нищо повече, освен да вляза във водата и да заплувам, до заливчето другояче не можеше да се стигне, то беше непристъпно по суша. Никаква душа не се мяркаше наоколо, освен прибоят нищо не нараняваше тишината, спокойно можех да изчакам слънцето, то ми трябваше да свърши работата си. Когато слънцето се дигна високо, стопли се въздухът, стоплиха се и скалите, вече можех да се спусна. Нагазих във водата и заплувах, бавно, почти ритуално заобиколих буруна, бавно и ритуално изпълзях между камъните, много, много бавно се излегнах върху дългата нагорещена скала и съблякох дрипите си по най-мързеливия начин, без да ставам, изхлузвайки се от тях като змия от кожата си. Ах, колко съм затворен, аз съм вътре в скалите, като в клещи, непристъпен и уединен. Лекият прибой шъпне приспивно, той пък ме изолира от шумовете на сушата. Морето тук почти не млъква, прибоят изчезва може би само два или три пъти в годината, така че само два или три пъти годишно ще имам нещастието да чуя мърморенето на света, през останалото време в ушите ми ще бучат само вълните, и то докато оглушея, оглушея ли – край, спасявам се.

Затоплих се и се обърнах към заливчето и май че се усмихнах с остатъка на човешкото си подобие, отсега нататък щях да се усмихвам все по-вяло, съзнателно бързах да напусна човешката си същност, предвкусвайки зараждащото се удоволствие да се превърна в животно. Влагалището на заливчето завършваше в дъното си с пещера, тя се чернееше и белееше с милионите курешки на скалните гълъби. На гълъбите им предстоеше да бъдат прогонени, друг е въпросът, ако ме приемеха като равноправен обитател на скривалището. Изправих се, опипах парцалите си, предстоеше им да съхнат още малко, нека съхнат, в това време ще проуча убежището си. Както и по-рано, когато го бях открил преди години, то ми хареса с пълната си изолираност и защитеност, а след това и с хралупата си, тя ми допадна особено, представих си я застелена с дъски и слама, можех да си лежа вътре и да съзерцавам през дупката като през бинокъл: морето цветовете, птиците във въздуха, звездите в небето, корабите на хоризонта; цял живот, никой няма да ме открие, тук лодки не влизат – плитчини. Години наред вълните са изхвърляли сандъци, талпи, дъски, какво ли няма в заливчето, наведи се и събирай, пренеси го в пещерата, създай си робинзоновски уют – през зимата един капак ще ме предпази от връхлитащия вятър, но надали ще стане нужда, предстои ми да се превърна в животно…

Възприемете ме като побъркан, но не и като човекомразец. О, ако съществуваше свръхземна сила, някоя особена мощ да ме превърне в супермен или поне в боксьор, тогава не бих и помислил да идвам тук, нямаше да предприема похода, щях да си остана в града, да се бия, да пазя достойнството си, а то какво – посегнеш ли да се защитиш, ще те смачкат, нали съм се опитвал – счупиха ми носа. Примирих се и заживях със страх пред насилието, започнах да се правя на ударен, макар че е тежко и не чак безболезнено. Живеех си, но когато преди трийсет и два дни в някакъв киносалон няколко млади копелета, ученичета, тормозеха в продължение на цялата прожекция зрителите с крясъци и замятаха неугасените си угарки върху главите на публиката, а ние всички мълчахме и не се намери един да извика, не скочихме поне петима да ги смач… Да, подобно нещо ми хрумна тогава, пожелах да ги смачкаме. Но туй не е нищо в сравнение с мислите, които ме връхлетяха по-късно, в постелята. Тъй като не можех да мигна, въртях се в леглото и плачех от обида, в яростта си отидох толкоз далеч, че започнах да измислям начини за наказание. Разбира се, първото, което ми хрумна, бе да се превърна в мъжага със стоманени мускули, а после изобретих наказателните отреди. Тогава именно, като измислих наказателните отреди, си рекох – бягай, човече, стани и бягай, само една година имаш до пенсионирането, но стани и се спаси, вече не си за никъде освен за пещерата… Същността на отделите се състоеше в идеална организация от въоръжени ядра, подвижни групички, готови да се окажат навсякъде и направо без съд – бой; нищо повече, никакво друго наказание – само бой; на насилието – с насилие; да видим какво би станало след няколко месеца, ще си гледаме ли спокойно филмите, ще се возим ли тихичко в автобусите, ще си караме ли нежно старостта.

Злорадството и вътрешното щастие, което изживях при създаването на наказателните отреди, ме довърши; добре замисленото отмъщение ме дигна на крака, измъкна ме от душевната разруха и ме понесе към морето, натикаме в тъмната дупка на отшелничеството и сега съм сигурен, вече няма опасност за мен, защото ми омръзнаха моментите, в които някой презрян пияница държи в напрежение цял трамвай, подиграва се с гражданите, а те, само да решат, ще скочат като един и ще го пре… Ох!…

Е, затова съм в пещерата, сам, край мене – гълъби, ами има ли по-миловидно нещо от гълъбите; лежа си като тюлен на камъните, наблюдавам хоризонта, не мисля за нищо. Тихо, чудно, от света към убежището ми не може да долети и стон – шумът на прибоя го поглъща, преди да влезе в ушите ми, а ето че ми предстои и великолепното събитие да оглушея. О, как чакам само да оглушея от шума на вълните, повече нищо не ме заплашва, да остане само радостното очакване на пълното ослепяване, за него ще се погрижат слънцето и водата… Настървено смуча солената морска вода с надеждата, че повече няма да видя автобус и трамвай; за мен те не означават само превоз, а места, където човечетата дори не смеят да погледнат към този, който мачка достойнството им.

ДИСКРЕТЕН АРОМАТ

    Не знам как се нарича, не съм се осведомявал за названието на това растение, но на поляната жълтите му стръкове горяха като свещи. Откъснах си един и го отнесох у дома. Беше още неразцъфтял, надявах се това да стане във вазата. На другия ден стотиците цветчета по стръка се разтвориха като очи на бебчета и светлината им напълни пространството край камината. Цветето сякаш отрази слънцето и го прати по всички посоки на отвратителната ми стая, чак до сумрачните гипсови ъгли на тавана, където дебнеше хищното мълчание на паяците. За първи път внасях цвете у дома и се оказа, че то ненадейно ме научи на някои неща. Преди всичко, благодарение на него забелязах безпорядъка – тук захвърлена пижама, там чехли, по килима пепелници, стотици пликове за грамофонни плочи с обидените ликове на Моцарт и Брамс. Тях ги натъпках в каталозите, чехлите заеха мястото си под леглото, а ризите и панталоните нахвърлях в гардероба. Едва тогава забелязах праха. Грабнах прахосмукачката, ликвидирах го, прочистих пепелниците, забърсах с кърпа плоскостите, те заблестяха, стаята замириса на чисто и закопня. Обади се копнежът и за други живи същества. Звъннах на много приятели, дойдоха само четирима и по този начин станахме петима мъже на четири бутилки водка.

– Това цвете ми взе акъла! – забеляза някой.

– Интересно цвете! – съгласи се друг.

– Направо прекрасно – съгласих се аз.

– Глупости! – рече някой, както отпиваше от водката. – Това е бурен.

– Ей, вярно бе… Пък аз помислих, че е цвете.

– Аха – цвете… Бурен!… И то от най-натрапчивите.

– Защо? – пожелах да зная аз. – Какво му е натрапчивото?

– Срещаш ги навсякъде – отвърна един от познатите. – С тях е фрашкано.

– До козирката – рече някой. – Навсякъде.

– А бе какво ще говорим – бурен!

– Не знам – възразих отново аз. – На мен ми харесва.

– А, не че е грозно като цвете… Напротив. Но – бурен.

– Абсолютен бурен!

– Вглеждал съм се в него – обади се друг от познатите ми. – Всяко цветче е чаровно, като отделна слънчева микроприказка, но…

– Венчетата му просто се задъхват от нежност, но – бурен!

– Абсолютен!

– Слушайте – готвех се да кипна аз, – знам, че е бурен, но красиво ли е? Разгледайте го като цвете и кажете, не е ли по-красиво от другите цветя?

– Бе красиво е, кой казва, че не е красиво, но всеки знае, че е бурен.

– Но е красиво! – извиках аз.

– Но бурен!

Изкрещях и изгоних гостите. Те напуснаха стаята доста учудени и поуплашени. Тръснах вратата и тръгнах към камината. Плеядата от цветчетата искреше мило и с примиреното раболепие на вечно зависещите от някого кучета или хора. Седнах пред тях. Отпих от чашата си и отново се загледах в жълтото съзвездие над вазата. Цветето се срамуваше, сякаш се извиняваше за някакви свои грехове. Сто пъти бях помирисвал стръка и знаех, че му липсва какъвто и да е аромат, но сега ми се стори, че всичките цветенца се настървиха и подариха на стаята ми неподозираното си ухание, явен израз на благодарност, недвусмислен признак за създадения между мен и цветето контакт. Потръпнах от изненада. Станах и се приближих до камината. Вдигнах ръка и погалих цветчетата. Дланта ми се обля от аромат. Бързо наведох глава и започнах да галя цветето с лице.

На входа се звънна. Беше баба Иванка портиерката, искаше два и шейсет за не знам какво си. Докато търсех парите, тя извика:

– Бе, чедо, защо си тапосал този бурен във вазата? Не можа ли да си намериш някое истинско цвете, айол?

Дадох й парите.

– Ми това си е див-дивеничък бурен. Ние тези цветя не ги и поглеждаме и ги скубем… Ми сега като нямам дребни да ти върна… Като нямам четирийсет стотинки, а?

– Ми тогава няма да ми върнеш – рекох аз.

– Добре де, ама защо си го тапосал този бурен баш върху камината!… Довиждане!…

Изведнъж ми се доцелува жена и отново заврях лице в цветето. После си полегнах на кушетката, радвах се на чистотата на стаята, на свободата си и на самотата. Потърсих с очи големия паяк, беше ми домъчняло за него, не го открих и отново затворих очи… Тогава отново усетих тънкия мирис на голямото цвете, което всъщност представляваше съзвездие от малки цветчета. Благодарих му хиляди пъти, но изведнъж ми се доцелува повторно. Грабнах телефонната слушалка. Ох, слава богу, тя си беше у дома, същата, която обичах да целувам, готова по всяко време да прекоси прерии, пампаси и тайги, за да пристигне.

Отворих и я въведох в стаята. Тя се огледа, изблещи очи и заяви, че тук е идвала друга. Тук е много чисто и е идвала някоя друга, нещо, което тя не може да понесе и ще си тръгне и вече никога няма да прекоси този праг. Заприказвах бързо и мисля, че успях да я убедя. Останалото го извърши Брамс, тя много обичаше Брамс и човекът свърши работата си добре.

– Тази стая е само за Брамс – рече тя. – Не знам защо, сякаш е създадена за музиката на Брамс. Осветлението ли, наредбата ли, не знам точно кое, може би и това, че е винаги непочистено, но тази стая сякаш е създадена за Брамс.

– Май че е тъй – съгласих се аз и понечих да я целуна.

– Чакай малко – рече тя.

– Какво има? – рекох аз.

– Тия чаши.

– Какво?

– Какви са тия чаши?… Ти си имал гости. Тук е имало жени. Това са чисто женски чаши!…

– Как женски?

– Е така – женски… Тия чаши миришат на жени. – Тя въздъхна по-дълбоко. – Тук е имало жени. Какво са правили тия жени тук?

– Имаше само мъже – отвърнах аз. – Нито една жена. Ти си първата.

– Откога? – погледна ме в очите тя.

– Оттогава! – погледнах я в очите аз.

– Сигурен ли си?

– Вярвай.

– Склонна съм да ти вярвам – рече тя. – Защо да не ти вярвам… Но чудно… – Тя въздъхна още по-дълбоко. – Долавям много тънък мирис на жена, която е била и си е отишла… А ти казваш, че нямало жена, а?

– Нямаше.

– Склонна си да ти вярвам, знаеш, че обичам да ти вярвам, но този мирис…

– Какъв мирис?

– На жена с вкус!

– Защо с вкус? Какво пък сега? Какво искаш?

– Знае, кучката, какви парфюми да употребява… Туй не е евтиният аромат на тълпата, тук има нещо тънко, което струва поне трийсет и два лева. Хайде, довиждане!…

– Чакай!

– Ти ли й подари парфюма?

– Слушай какво – нервирах се най-после аз, – на мен ми се целува! Да се изясним и да почнем… Предполагам, че ароматът, за който става дума, изтича от цветето.

– Кое цвете?

– Там във вазата.

(Тук не знам с какво да го запълня.)

– И това нещо ти наричаш цвете?… Боже мой, знаеш ли какво си набутал в тази стилна ваза?… Бурен! В тази дизайнерска ваза си набутал един никакъв бурен, който моментално трябва да изхвърлиш през прозореца, ако ме уважаваш… Или пък, ако не уважаваш мен, направи го заради Брамс!… Слушай, къде си намерил този бурен?

– На полето.

– Кога?

– Вчера.

– Какво си правил там?

– Разхождах се.

– С кого?

– Сам.

– Изхвърли тази гадост навън!

Тази жена вече не ставаше за целуване и я изхвърлих. Преди да си излезе, тя ме помоли поне да изключа музиката на Брамс, защото двете вървели заедно. Изпълних молбата й.

Отново стана тихо и спокойно, отново бях свободен и сам, а по едно време ми се стори, че големият паяк се появи в ъгъла си, а във вазата по-силно от всякога искреше жълтият цвят, пак от вазата изтичаше чудесният дискретен аромат.

ГРОЗНОТО ПАТЕ

    Патицата просто усещаше пръкването, то идеше отдолу, изпод топлината й, засега беше херметически затворено, но часът наближаваше. Първото, може би най-нахалното, пате прасна черупката и изскочи като пуканка. То се огледа, разбра, че това е неговият свят, успокои се и изрече своето първо па-па. Квачката се усмихна. Второто и третото изскочиха едновременно и веднага започнаха да помагат на четвъртото, което блъскаше яростно отвътре килията си, но петото изпревари четвъртото, стана четвърто, а четвъртото се задоволи с петото място, с утехата, че все пак не е шесто и последно. Петте патета се спогледаха, изрекоха десетина пъти па-па и се обърнаха към майка си. Майката обаче им посочи шестото яйце. Шестото яйце мълчеше загадъчно – никакви признаци за живот. Наобиколиха го, наведоха се към него, ослушаха се, повдигнаха глави към майката.

– Па-па! – каза майката и разтвори криле. Петте се набутаха в перушината, разбраха, че е приятно, но не останаха дълго там, подадоха глави, за да видят отново света.

Утринен полъх поклащаше перушината на тръстиките, някаква огнена топка се отразяваше във водата, беше приятно да се гледа и да се диша, но засега под мекотата на майка им се струваше по-уютно, а на всичко отгоре и интересно, след като шестото братче се инатеше и все още не излизаше.

Това стана чак на другото утро. След като почука няколко пъти по черупката и след като чу папакането, идващо отвън, шестото счупи яйцето. Като го видяха, петте извикаха “аха”. Майка им направи строга забележка: не “аха” – па-па!

– Па-па-па! – извикаха петте.

– Га-га! – обади се шестото.

Поведе ги към водата.

Изостанало на опашката, шестото се подчиняваше, вървеше, без да знае накъде, но не пееше.

Щом стигнаха до брега, Патаранка спря и остави новоизлюпените сами да възприемат картината. В светлината на пролетното утро повърхността на блатото блестеше, разчупена тук-там от плаващите по нея птици. Патетата подвикваха кротко и плаваха; насочвани от майка си, някои се гмуркаха – изобщо тук можеше да се вършат много приятни работи, тук се намираше раят, заграден от небе, в което се вместваха водата, тръстиките и облите хълмове с млада дъбова гора; все приятни и меки неща.

Патаранка влезе във водата. Без да му мислят, едно след друго петте патета я последваха, но шестото, за което с право казваха, че е грозно, се заинати. Патаранка се върна обезпокоена на брега, поговори му тихичко, обясни му, че няма нищо страшно, заяви му, че водата за патката е най-важното нещо, защото в нея протича животът й, че от водата идва храната, изобщо всичките приятни неща от живота се дължат на блатото.

Но грозното пате мълчеше. Това нервира майката, тя повиши леко тон и ловко го набута във водата, ала секунда след това съжали за постъпката си, защото трябваше да го вади отново на сушата, тъй като проклетникът щеше да се удави.

– Срам за блатото! – пошушна една патка на друга патка.

– Остави се! – отвърна другата патка. – Ще патим.

– То бива грозно, но чак дотам!

Така се разговаряха не само въпросните две патки, всички говореха нещо подобно и ако възрастните все пак спазваха някакво приличие, малките патета, както подобава на децата, понякога изврякваха истината за ужас на родителите им, които назидателно ги клъвваха.

Сърцето на Патаранка се сви, тя прибра челядта си и я поведе обратно. Напъха се в най-гъстата тръстика, беше решила да живее скрита с позора си и да излиза само нощем, когато тъмнината ще скрива грозотата на нейното пате.

Така се изнизаха няколко дни зад паравана на тръстиките и в мрака на нощта. Нощем тя отвеждаше шесторката до водата, но вече без песен, тихомълком. Петте вървяха нетърпеливо, следвани от изоставащото шесто, за което това пътешествие означаваше проклятие. Докато Патаранка и петте се къпеха, то стоеше на брега и чакаше с безразличие. Всеки нов опит на майката да го вкара във водата, се придружаваше с крясъци. Грозничето на всичко отгоре започна да показва клюнчето си.

Патешкият свят на блатото вече привикваше със странното поведение на Патаранка и челядта й, възрастните разбираха трагедията на майката, съчувствуваха й, но същото не можеше да се каже за децата. Напоследък стана забавно, нещо като развлечение, патетата да се събират при гъстите тръстики и да дразнят. Туй ставаше за кратко време, докато майките им ги приберат и нахокат за нетактичността, но се повтаряше всеки ден. Петте патета започнаха да подразбират нещо, дори задаваха и въпроси, искаха да знаят защо не им е позволено да се къпят през деня и нямат ли право най-после да си поиграят с десетките интересни патета. Майката мълчеше, поглеждаше скришно грозната си рожба и страдаше.

Дванадесетият ден от излюпването обаче ще остане като забележителен, като връхна ситуационна точка от хороскопа на грозното пате. В този ден отнякъде долетя огромен и мъдър паток. Никой не го попита откъде е и защо е дошъл, предположиха, че е претърпял любовна мъка или ловна стрелба, но същият този паток подочу нещо от бъбренето на патките.

– Какво бъбрете толкоз! – обърна се патокът към една от патките.

– А, нищо – отвърна патката, – имаме си една сензация и си я коментираме.

След което, разбира се, на патока бе разказано всичко, от игла до конец. Като чу историята, той промълви, че настоява да види патето, за което става дума.

Заведоха го, показаха му го и мъдрият паток изрече:

– Вие сте смешни!

– Защо?

– Вие сте луди бе, патки такива, толкоз ли не се досещате!

– Какво има!

– Боже мой, нима не знаете!

– Не знаем.

– Не знаете приказката!

– Божееее! – казаха няколко патки едновременно. – Каква грешка щяхме да допуснем.

– Поради ниска интелигентност – заключи патокът и разочаровано отлетя към блато с по-интелигентни жители.

Няколко патки посетиха тогава най-гъстата част на тръстиката и казаха на Патаранка да не си създава излишни комплекси, тъй като това грозно пате след известно време ще се превърне в…

– Боже – каза Патаранка, – как не се сетих досега! Хем знаех приказката за грозното пате, на което отначало всички се смеят, а после…

– После лебед! – извикаха патките.

Патаранка измъкна патетата си на открито, оправи тук-там перушинката на грозното си чедо и го постави начело на редицата. Останалите патета протестираха, но им се обясни, че не бива да пищят излишно, защото след време ще видят и ще разберат. Сега и да им обясняват какво е това лебед, не са виждали и няма да проумеят и най-добре ще бъде да се въоръжат с търпение.

– Бре да му се не види – рекоха си патенцата, – хич не ни е ясно как от това черно пиле ще излезе бял лебед.

Грозното пате вървеше напред, патетата пристъпваха зад него, шестте вървяха след Патаранка и така вървеше животът, докато един ден Патаранка сметна за уместно да постави грозното пате и пред себе си. По всяка вероятност искаше да го подчертае. И без това вниманието на всички патки бе обърнато към нейното семейство.

Вървеше семейството от тръстиките към блатото и от блатото към тръстиките, плаваше, пощеше се, проплескваше с криле, папакаше. Но тъй като грозното пате не желаеше да се мокри, Патаранка обикновено го взимаше на гърба си и гордо го разхождаше из блатото. В такива мигове, за общо учудване и възхищение, грозното пате програкваше своето грапаво га-га.

– Това е прочутата лебедова песен – подсказваха по-старите патки.

Мина още известно време и какво да чуят патките – патетата им започнаха тук-там да програчват.

Големите слушаха, слушаха, пък не усетиха кога заграчиха и те.

Един ден в блатния рай кацна някакъв щъркел. Ослуша се и какво, не може да повярва: всички патки в блатото и край него вместо традиционното па-па, грачат га-га.

– А бе вие патки ли сте, или гарги! – запита щъркелът.

– Това тук виждаш ли го! – запитаха патките.

– Е!

– Така, както го гледаш, това тук не е патка.

– Че не е патка, не е, но какво е!

– Лебед!

– Ха! – каза щъркелът и отлетя, а от блатото към него се надигна общ хор: га-га!

Игрите на грозното пате завършваха с побоища. Кой знае защо, грозното пате се оформяше като яка и агресивна птица, с остро клюнче, което умееше да удря, и много патета си изпатиха. Родителите съветваха децата си да не дразнят излишно грозничето, защото ще мине време и то ще се превърне в лебед. Грозничето обаче разбра, че представлява нещо ценно, то започна да налита и към възрастните.

– Брей, този палав лебед ще ни изтепе! – усмихваха се патките и се отдръпваха да отърват някой и друг удар по главите си.

Малките се покриха с пера, крилете и нозете им заякваха, вече не ги наричаха патета, а патки и погледите на всички все по-често се вперваха в грозното пате, всеки искаше да присъствува на оня момент, когато грозното пате ще се превърне в лебед.

Една сутрин на единственото дърво сред тръстиките кацна гарванка, погледна надолу и каза:

– Хайде бе, глупак, защо не отлиташ!

– На мен ли говориш! – запита грозното пате.

– На теб, разбира се, време е да литнеш, защото си мое яйце!

– Махни се оттук! – каза нервно грозното пате. – Не съм никакъв гарван, а лебед. Тук ми е добре, хранят ме и ми се подчиняват.

– Я не говори глупости! – ревна гарванката. – Веднага при мен!

Грозното пате погледна тъжно подчинените си, помисли още малко и отлетя на клона.

– А! – извикаха патките.

Гарванката и гарванчето разпериха криле и изчезнаха зад хълмовете.

Патките зяпнаха, яростно заграчиха га-га.

НАСАМЕ

     Призори, но далеч преди разсъмване, той се събуди няколко пъти с усещането, че ще се случат мистериозни неща. По едно време му се стори, че някой броди из стаите. Това не го задължаваше да стане и да затваря врати – усещанията идваха смътно, изявяваха се загадъчно и си отиваха по невъзможен за проумяване начин. Дори го повикаха, нечие присъствие му подсказваше да стане и тръгне; не каза накъде да тръгне, присъствието се отличаваше с интелигентност и, изглежда, разчиташе да се разберат без думи, но на него му се спеше и никаква сила не бе в състояние да го изтръгне от постелята. По-късно светлината на утрото извърши своето, вдигна го и той тръгна към банята. Докато миеше зъбите си, събуденият се досети за нещо и както беше с пяна в устата, премина в кухнята, включи котлона и наля вода в джезвето. Върна се при умивалника, изплю пяната, изплакна устата си. Обикновено, докато се бръснеше, обмисляше всичко предстоящо за деня или пък философствуваше, а най-често скиташе – няколко минути пред огледалото се превръщаха във вечност, малката кубатура на банята приемаше размерите на безкрайността. Изми лицето си, избърса го с мека, сменена вчера кърпа. Докато притискаше силно очите си, в тъмнината, пред зениците му мина жена, после някаква конница, появи се загрижената смалена фигура на майка му, а визията завърши с тласъци на вълни по бъбрив чакълест бряг. Но от ставането до този момент той си припомни редица празни и безплодни периоди от живота, неуспехите си, по-значителните си крахове. Припомни си и нещо хубаво, разбира се, но то се оказа смътно, неподатливо на изображение. И въпреки всичко, когато почна да върши равносметка, човекът си каза, че все пак живее, че горе-долу е здрав и обитава тази стара къща в подножието на планината, далеч от града, но близо до автобуса, че работното му време е кратко, че никой не му забранява да отива късно на работа – все неща, на които едва ли може да се радва и едната четвърт на човечеството. А може би по-малко от една четвърт. Това “по-малко” сякаш го зарадва, чувствуваше страшна нужда в момента някоя дреболия да го ободри или нещо от тоя род, щеше му се да се усмихне поне веднъж насаме. Усмивка насаме. Да се усмихнеш, когато си сам! Как може да се случи това! Кое е в състояние да го предизвика? А в живота му е имало и подобни приключения, понякога това ставаше често, придружено дори от протягане на ръце и дълбоко, плътно поемане на сладки глътки въздух… Чу някакъв шум.

Наруга се на глас, захвърли кърпата, изтича в кухнята. Водата клокочеше чак в дъното на джезвето. Помисли си колко често му се случва туй напоследък и доля отново.

Когато доливаше, без да ще, погледна през прозореца и видя човек. Човекът шареше под дюлята, облечен в износено, тъмно, неподходящо за ранната есен пардесю. На главата си непознатият носеше изпомачкана черна шапка с широка периферия.

Водата кипна повторно. Собственикът на самотната къща в подножието на планината се спусна към джезвето и постави две лъжички кафе, а секунда след това топлата течност изпълни чашката. Човекът с пардесюто в това време изчезна, нямаше го поне в тази част на двора. Собственикът на къщата (просто не знам как да го наричаме, тъй като преди малко го бяхме нарекли събудения) взе чашката и се оттегли в стаята си. Седна в мек стол и се облегна на старо, запазило завидно достолепие наследствено бюро. Зад димящата чашка стърчеше радиоприемник. Собственикът на къщата го включи. Предаваха сутрешните новини, намесваше се далечна музика, но той не чуваше нито едното, нито другото, а чакаше да захладее кафето. Ароматната пара в дома му и външният свят, влязъл при него чрез радиото сутрин, бяха особени усещания, пъпната връв, която го свързваше по приятен начин с всекидневието.

Посегна към копчето и оправи приемането. Беше предпочел музиката. Докато слушаше тихата мелодия и отпиваше скъпернически глътки, собственикът на къщата наблюдаваше рязко извисената планина, друга негова привилегия – да вижда, когато си ще, планината, която му се натрапваше ту зелена, ту кафява, червена и жълта, черна и бяла, или пък изчезваща – било зад далечните облаци, било зад примъкналата се до стъклата мъгла. Над планината винаги стоеше живо или мъртво небе, според атмосферните обстоятелства. Погледнеше ли направо, той виждаше електрически стълб с лампата и порцелановите чашки. От чашките се отклоняваха двете жици. През жиците проникваше токът за дома му: топлината, удобствата. Погледнеше ли надолу, собственикът на къщата можеше да види няколко плодни дървета, трева, поточе. Поточето пронизваше двора и изчезваше, вливаше се в бързащата към града река.

Ето го.

Непознатият прекоси видимото пространство и се изпари. Собственикът на къщата притича до другия прозорец. Непознатият се приближаваше отново към дюлята, крачеше делово, сякаш му предстоеше важна работа. Главата и шапката не се виждаха, закриваха ги клоните. Под дюлята обаче фигурата изплува цяла, но се обърна с гръб. Какво търсеше този човек в двора му? Докато собственикът на къщата си задаваше въпроси, непознатият се върна изведнъж по маршрута си, но не се появи в зрителното поле на другия прозорец.

Може би се е долепил до стената?

Собственикът на къщата тръгна решително надолу, отключи вратата и се озова на външното стълбище. Нямаше го. Нямаше никой. Слезе по стъпалата, упъти се към портата. Както предполагаше, оказа се заключена, винаги е заключена. Това означаваше ли, че непознатият се е прехвърлил през оградата? Когато си тръгна обратно, собственикът на къщата изтръпна. Ами ако… Той застана пред вратата на собствения си дом и извика: Хей, има ли някой вътре? Защото непознатият можеше спокойно да се вмъкне в жилището по време на глупавата екскурзия до портата. Има ли някой вътре? – повторно извика собственикът. Вмъкна се внимателно, дръпна вратата зад гърба си и тръгна да обикаля вътрешността…

Когато се върна при радиото, кафето в чашката беше изстинало. Отново включи музиката и седна, можеше да стои още на стола си, обръснат, освежен, ухаещ на одеколон и нивеа, да прецежда глътчиците на кафето и да си мисли. Какво, по дяволите, му хрумна тази сутрин, равносметка ли му е притрябвала? За равносметка е рано, той е едва на петдесет и няколко, дори не са го пенсионирали. И като се замисли по-сериозно, разбра защо е така особен днес – беше се оставил да се утаява. Нещо неопределено, нещо като тъга и нещо като сладост, може би сладостна тъга или нежна тъга, или пък неизбежна тъга бавно и зряло се утаяваше някъде в тялото му, там, където трябва, където стават тия работи, може би в главата. Не само в главата обаче; тъгуваше цялото тяло, в тъгуването участвуваха дори костите му. За какво? Повдигна рамене. За какво може да тъгува човек? Един човек може да тъгува за всичко и по всичко. Бил ли е щастлив? (Когато и да е?) Едва ли. Съществува ли щастието? Съмняваше се. И отново, може би за стотен път в живота му, го споходи похабената от повтаряне негова измислица, че щастливи могат да бъдат само глупаците, мисъл, която сигурно е изразена от мнозина други, но на него му е дошла по собствен път, просмукала се е някъде от глъбините на собственото му съществуване.

Вниманието му бе отклонено на няколко пъти; той мислеше за тъгата си, а очите му оглеждаха багрите. Багрите се спущаха от горе на долу, просто слизаха от планината – онази деликатна боя, която по-късно ще се превърне в пламък, но сега те кара да се взираш, за да я забележиш – по далечните листа, по гората, която се спуща подобно лава, баграта предизвикваше познати до втръсване сравнения.

Облече се, изключи радиото, излезе и заключи. Като прекосяваше двора, видя непознатия. Непознатият, както преди малко, се движеше под дърветата и отправяше очи към дюлята, където зрееха тежки плодове.

– Извинете! – Собственикът на къщата се окашля, усещаше някаква твърдост в гърлото си. – Какво търсите тук?

Непознатият се извърна към него. В старото пардесю и с тази черна шапка му заприлича на клоун. Небръснатото бледо лице излъчваше умора и пустота. Наподобяваше лице на несретник, лице на отвикнал да очаква нещо човек.

– Защо мълчите? – Гърлото му продължаваше да се втвърдява. – Как влязохте тук?

– Не знам.

Мътен, тих глас. С подобен глас би говорил човек, притиснат на земята от сандък.

– Кой сте вие?

– Не знам.

– Не знаете кой сте?

– Не знам.

– Не знаете как сте влязъл, не знаете кой сте! Какво търсите?

– Не знам.

– Ама вие сериозно ли не знаете кой сте? И ме карате да ви вярвам!…

– Вие пък много знаете кой сте, нали? – Непознатият започна да се отдалечава. – Знаете кой сте, нали?… А сигурно знаете и какво искате?…

Той си отиде, остави само спомена за голямото тъмно петно, наподобяващо пардесю и шапка.

КЪМ ЦЕНТЪРА НА ГРАДА

     Трамваят, който слиза от скута на Витоша към града, е мокър и сив, месинговите му части са студени, при пипане хапят; той иде от мъглата и отива към мъгла, не може да се разбере къде е по-гъста тя – долу или в планината, във всеки случай планината е изчезнала в нея, изчезнал е и градът и всъщност трамваят отива от никъде за никъде. Само хората вътре са наясно, че пътуват към центъра, който в някои отношения е далеч. Мълчат, макар че се познават, но какво ли могат да си промълвят засега – може би в такива дни човек изрича само най-необходимото, и нищо повече.

Вдясно се нижат къщи и къщички с хубави и грозни фасади, те надничат през оградите и градинките. В градинките се чернеят мокри дървета с не изцяло окапали листа, посърналите хризантеми се съпротивяват на гибелта, мокрите топки на цветовете им не пламтят, просто изживяват дните си. И все пак не е чак толкоз тъжно, тук е краен квартал, предградие на столицата, всичко наоколо излъчва тъкмо оная проста интимност, от която напоследък все повече се нуждаем. На мен ми е приятно да пътувам по това направление, когато се спускам от планината, дори в мъглата ми е добре. Седя до една от вратите на трамвая и доколкото мога, наблюдавам поведението на хората, като си въобразявам, че отгатвам мислите им, понякога ми се струва, че знам кой накъде пътува. Двете стари жени с мрежестите торби например ще слязат в Красно село за хляб, те са си наумили, че там хлябът е по-добър от хляба на Княжево. Изтънченият чист старец с пардесюто е професор от вилите, той ще купи от зеленчуковия пазар някакви плодове. Там ще слязат доста хора, включително грубиянът с мръсните, сгънати вече чували. Чувалите са били пълни със смески за животни, нахранил е някъде по кочините надеждата си и се връща, за да събира нови смески, ежедневието му минава в събиране на смески, всеки килограм от тях се равнява на килограм месо, така изглежда в мечтите му.

Точно пред мен е седнал млад човек, няма повече от трийсет и пет. За възрастта му съдя само по косата, по врата и ушите. Носи късо яке от изкуствена кожа с пришита овча яка. Лицето му е скрито, не го е извърнал нито веднъж настрана, поне да види кой се качва от спирките. Младият човек чете вестник, вестникът го е погълнал.

На всяка нова спирка трамваят се пълни, а това не ми позволява да продължавам наблюденията си върху хората. Започвам да се вслушвам в зараждащите се разговори. Най-ясно долавям някакъв брътвеж за дограма – единият не търси дограма, но другият търси и занимава събеседника си с проблемите на дограмата. Този, който не търси дограма, е задължен да вземе участие във вълненията около дограмата или от учтивост, или за обща култура – тук хората се изслушват. Много сложни проблеми, не мога да ви ги предам, нещо много заплетено и дори несвързано, абсурдно и влудяващо, енигма някаква, нали разбирате – става дума за строеж, за материали, за майстори. Увличам се, без да ща, в дразнещия ме шопски диалект чак до момента, в който ме хваща друг разговор:

– Къде си се понесъл?

– Надолу, слизам към центъра да набия един. Счупил ченето на едно наше момче. Ти накъде?

– Пуснали са ботуши.

– Заслужават ли?

– Де да знам, ще видя.

Този, който пътува към центъра на града, за да набие някого си, е младият човек пред мен. Той вече не чете вестник, разговаря с изправения негов познат, също млад човек, също с яке, само че без пришита агнешка яка. Имам чувството, че двамата рядко се виждат в ежедневието си, но някаква отколешна близост крепи връзката им, може би ученическите години или махленските юношески лудории. Разговорът им върви леко, непринудено и не блести вече с оригиналност, разговор за общи познати. Да, всичко се завъртя около старите познати, от които някои се оказали в заводите, втори в някои ведомства, а трети в Либия или подобни на нея страни. По този начин яркото начало на тяхната среща избледнява, това ме разочарова, вече преставам да се вслушвам, повече ме занимава същността на този, който ще отмъсти за счупеното чене. Вече виждам и лицето му, извърнато към събеседника си – бледа кожа, ярко тъмни очи с изразена раздвиженост на духа, мека, много младежка уста и релефно очертан нос – хубав човек, твърде отдалечен от представата ми за побойник.

Отдясно продължават да се редуват попарени хризантеми и други есенни цветя, проблясват дюли, но се появяват и нови административни сгради с неизбежните си твърди очертания и бели фасади, изплуват из мъглата с апокалиптична заплаха да унищожат и хризантемите, и дюлите, заедно с потъналите в своя благ характер къщурки, завоювали терена си от памтивека. В тези къщурки все още живее духът на отмъщението. Помислям си неизбежно за факта, че край мен е страшно. Представям си какво би станало, ако счупят моето чене. Ще се намери ли някой да отмъсти? Би ли тръгнал така, като този човек, в почивния си ден? По всяка вероятност той се е отправил да отмъщава именно в своя почивен ден. Никой не би тръгнал към такова отмъщение заради мен, нямам си нито един приятел, който би дръзнал, а което е още по-тежко, едва ли ще се намери един – поне да позове с мисълта си желание за отмъщение.

Много се бъбре вече в този трамвай, сякаш всеки говори с всеки – за заплатите, за пенсиите, за внуците; момичетата говорят за момчета и дрехи, момчетата говорят за футбола и работата. Самотниците като мен си кротуват, някои от тях висят по дръжките с отегчени, изпразнени лица, други се вслушват в брътвежите, а намират се и такива, които отправят забележки към учениците, дори зараждат скандал.

Трамваят напредва в мъглата, спира, отново потегля. Зачитам се във фирми на магазини, вглеждам се в новопостроени комплекси, те се простират в мъглата като призраци. Една от сградите се забива в невидимостта като вълнолом, друга до нея с височината си наподобява фарова кула. Още малко и ще чуя сирената на фара да предупреждава за нещо. Гледам мъглата и се питам дали лудешкото кикотене и бесуване на учениците не се равнява на насилие за изтормозените от живота старци. Ами отмъщението? Насилие ли ще бъде туй, което ще се случи след малко? Може би само след пет минути отмъстителят ще намери човека, който му трябва. Това жестокост ли е, светът жесток ли е, или ние остаряваме?… Най-после градът ни вкопчва плътно в клещите си, бетонните сгради ни притисват отвсякъде. Тук всичко се вижда по-добре, няма далечина, мъглата не може да се изяви.

На Руски паметник слизат много хора, слизат и двамата събеседници с якетата. Следвам ги, любопитно ми е, искам да чуя ще си кажат ли нещо, особено на раздяла. Но раздялата се извършва бързо, този, който идва в центъра за ботуши, преди да си тръгне, казва:

– Ако искаш, да дойда и аз.

– Ха – разсмива се отмъстителят, – ще си свърша работата сам.

– Тогава чао.

– Чао.

Постаравам се да вървя подир отмъстителя и донякъде ми се удава. Надявам се да свърне в някоя от сградите, но той крачи направо по булеварда, напредва бързо, аз изоставам, той върви още по-бързо и изчезва в мъглата.

КАРИАТИДА

     Веднъж Иван Симеонов се загледа към северната част на оградата и забеляза, че ъгловият кол е клюмнал. Затича се и видя това, което се полагаше да види: циментовият кол висеше във въздуха. Това е то имот край дере, извика Иван Симеонов, вече ми липсват най-малко два квадратни метра. Без да ще, той се извърна към постройката и измери разстоянието с очи. Пет нищожни метра деляха дерето от калкана на вилата. Пет или шест корена от малините липсваха, търкаляха се долу край вадата. Свирепа болка и тъжно отчаяние свиха бойкото сърце на стопанина. Създаден, за да действува, той се хвърли към лопатата, скочи в дерето, започна да връща пръстта към мястото й. Но пръстта падаше обратно в краката му, дори нещо повече – срина се още една част от брега, а туй го накара да загуби и най-дрипавата частица от духа си. Като подложи длани под пръстта, Иван Симеонов завика. Какво викаше, трудно се разбираше, но той продра гърлото си и въпреки туй никой не му се притече на помощ. Мария Симеонова готвеше в кухнята, а децата още спяха. Ръцете подпираха хубавата студена пръст, черна и пълна с бъдещ живот: милиони семенца и бактерии, бледи рехави жилчици, наситени с влага и обещания. Но пръстта тежеше не горе, където й беше мястото, а в дланите му. Иван Симеонов най-после разбра, че не може да стои така и да подпира почвата вечно, че доколкото му подсказва огледът, брегът тепърва захваща да се руши. Пусна пръстта в потока. Понечи да изплакне ръце, но, кой знае защо, се отказа и отчаяно се закатери към имота си. При това положение той можеше да изпълзи изпод зейналата ограда, но не изпълзя, а заобиколи и влезе през портата. От това място вилата имаше вид на спокойна охранена буржоазка, задоволена във всяко отношение, която и не подозира, че тайна болест я разяжда подмолно. Упоритост, мъжество и нахалство бяха необходими за издигането на този гигант, скътал в себе си не по-малко от десет стаи, два гаража, сухо мазе за натурия и битов кът – една микротеритория, в която влезеш ли, погълнат си от миналото, тук то те шиба с писък на гайди и те гали с шепот на кавали. Много безсънни нощи, присвоявания, комбинации и кражби бяха вградени тук и когато на края творецът трябваше да се радва, да обитава, една нищо и никаква вадичка там, в дерето, започваше задкулисната си дейност на подкопаване и сриване. Иван Симеонов погледна калните си ръце и чак сега се наведе над влажната, попарена от няколко слани трева. Тя наподобяваше перушина, обърсваше меко калта. Иван Симеонов усещаше мекотата на тревата, на неговата трева, поникнала и отгледана в неговия двор, в предната му част, която едва ли би могла да пострада от свличането. Забърсваше дланите, гънките на пръстите и мислеше за неземни сили, за гигантски благородни машини, с възможности да изтръгнат вилата му от предишното й място и я преместят поне пет метра напред. Това е напредък, това е техника, а сегашното какво е – нищо, напразно го наричат прогрес, то е нищо… Иван Симеонов се приближи към дворната чешма, наведе широкия си загладен под якето гръб и почна да мие ръцете си.

Кърпите, както винаги, висяха по местата си: за него, за Мария, за децата. В кухнята властвуваше редът. И каква чистота, боже мой!… Мария Симеонова отваряше консерва гювеч-зарзават, дебеличките й отрудени пръсти работеха чевръсто, но не бързаха, преместваха ножа милиметър след милиметър, за да пазят капачката. Същата капачка догодина може да затвори нова консерва. Пестеливостта и чистотата бяха в кръвта на жена му.

Иван Симеонов разказа с няколко думи за колищата. Мария Симеонова остави буркана неотворен и се запъти към мястото на произшествието. Върху пострадалото ъглово колище се клатеше сврака, птица, която винаги докарва яростта на Симеонови. Иван Симеонов бе избил няколко свраки с ловна пушка, но гадините продължаваха да долитат и сякаш наистина предпочитаха неговия двор за провокационните си крясъци. Мария Симеонова извика “къш” и се озова при колищата. Картината предизвика остра болка в сърцето й, после болката премина в уплаха. Без да ще, стопанката на имота се дръпна назад, уплаши се, че почвата може да се срути заедно с нея.

“Казах ти, Иване, още тогава ти виках да не вземаме туй място край дерето, но ти го купи, изкорени габърака и зася малини. Сега ще погинем заедно с къщата. Пръстта се кърти и пада връз вадата и ние тук, ако не циментираме, ще пропаднем за тоя, дето духа. Жалко за труда ни, с децата ще се издавим в тая река, ако не циментираме. Тук трябваше, значи, цялото дере да се напълни с бетон, да се ангажират камиони, да носят и да хвърлят, а откъде ще ги вземеш камионите, като вече не работиш там, като си се скарал с всички хора покрай строежа. Тук, значи, трябва да потече друга река, от цимент, да блокира пръстта, да я стегне, да не мърда.”

Мария Симеонова изрече туй в дерето, а Иван Симеонов отвори устата си чак в кухнята, след като отначало клюмна върху стола:

“Само за цимент не ми говори, не ми говори за железобетон, защото ме хващат дяволите и не знам, значи, какво мога да сторя. На мен най-хубавите ми години отидоха тук да изкоренявам, да разширявам площ, да строя, да създавам условия за човешки живот на теб и децата ти и не ми говори за бетон, защото ще хвана нещо, значи, и ще сторя беля. Аз вече, като видя цимент или бетон, мога да повърна… Или дограма! Или плочки!”

“И ти не ми говори, каза му Мария Симеонова, защото ха не си набивал цимент и желязо, ха сме се срутили.”

На туй Иван Симеонов отвърна мрачно, че тук вече не помага нито циментът, нито желязото, тук нищо не може да се хване, защото всичко е обречено на общо срутване и положението не може да се спаси, дори ако стоиш денонощно долу и връщаш падналата пръст на мястото й.

Ще стоим, хвана се Мария Симеонова за думите му, ще стоим и ще мятаме обратно пръстта. Ти, аз, децата. Туй, дето е издигнато, трябва да се спаси.

Иван Симеонов не отговори, сгромоляса се върху масата и зарида. От плътното декемврийско небе заваля ситно… Ситно тук, а кой знае как в планината, откъдето иде туй нищожно поточе, то ще се напълни отново и отново ще започне да подкопава. Вън закрещяха две свраки, свраките крещят най-оживено при ръмеж.

Този декемврийски ден бе първият, началото. После се случиха много други неща, но всичко бе свързано с валежите и прииждането на потока. Земята се срутваше, колищата легнаха във водата и се покриха с кал, мрежата на оградата ръждясваше и се ронеше като пудра, времето ръфаше двора, примляскваше от удоволствие и ехидно повръщаше изяденото, което потичаше надолу. Отвърнал поглед от дерето, Иван Симеонов дълбаеше отбранителната линия на два метра от калкана, слизаше надолу в землянката и оформяше красив окоп. Като довърши окопа, въпреки отвращението, което хранеше към цимента и строителното желязо, той хукна из града. Започна да възстановява връзките си. Сега трябваше да заплаща. Камионите искаха, циментаджиите искаха, за желязото искаха, за чакъла искаха. Майко, колко струва, ако го строиш като другите, извика на края Иван Симеонов, грешни пари троша за дреболии.

Докараха торбите с цимента, докараха чакъла, варта, зачакаха желязото. Докато чакаше желязото, Иван Симеонов подреди материалите на сухо, но въпреки туй материалите потекоха към окопа, самички, без да ги викат, позовани от нещо прадядовско, искаха да си свършат работата, но как да ги пуснеш без желязото!

Дните минаваха, времето течеше, течеше и потокът.

Най-после желязото пристигна. Камионът довтаса пред вилата. Камионджията повика известно време отвън, па влезе в двора. Почука на вратата, позвъня и тъй като не му отвориха, заобиколи и мина в задния двор.

Тук камионджията видя едно живо същество. Краката на това същество бяха забити във водите на потока, а раменете му подпираха основите на вилата. Съществото обладаваше гигантска сила, крепеше цялата сграда. Задният двор липсваше изобщо, потокът беше отнесъл всичко заедно с отбранителната линия и строителните материали. Водата течеше в краката на съществото, размиваше пръстта, но краката – не, те си оставаха там, забити във вечността.

Камионджията се загледа в кариатидата, постара се да разпознае в нея самия Иван Симеонов, но не успя. Иван Симеонов бе полепнал с кал, вар, цимент и се бе втвърдил. Нищо, нищичко не се виждаше от стопанина. Само по едно вре на камионджията му се стори, че лявото око на Иван Симеонов се открехва, сякаш да каже нещо, но вместо да остане там и да разбере какво му казва, камионджията хукна панически към камиона си.

РЪЖДАТА БЛЕСТИ КАТО ЗЛАТО

     Като ви наблюдавам, вас, жителите на този град, прави ми впечатление, че не обръщате внимание на входовете; обитавате топлите си жилища, входовете ви служат само за преминаване. Вие ги мислите за еднакви, но се лъжете, има входове и входове, някои започват и свършват веднага, като врати те са безинтересни, говоря за големите входове, които се превръщат дори в тунели, а много от тунелите се разклоняват, вратите към мазетата им са отключени, достъпът до парните инсталации е свободен – влизай и се разполагай. Нямате си представа колко е хубаво да си легнеш по гръб в едно загрято мазе и да заръбаш хляба. Един ден по този начин изядох две пити и спах чудесно, не е вярно, че преяждането затормозва стомаха, нямам основание да потвърдя това суеверие.

Прави ми впечатление, че не забелязвате и прегазените котки. Напоследък по улиците се срещат много мъртви котки, те лежат на асфалта дълго, никой и не помисля за тях. Вярно е, че съществуват служби по чистотата, но службите по чистотата не притежават очи, а кой от вас ще вдигне телефона, а? Но да речем, че вдигнете телефона, повече от сигурно е, че ще ви отговорят да си гледате работата – службите по чистотата не смогват изобщо; какво би станало, ако се втурнат и към котките; прегазени котки колкото щеш и все на определени места, друг въпрос ще бъде, ако котките започнат да умират в точно фиксирани пунктове, по регламент; засега обаче те избягват да постъпват така.

Може би подразбрахте, че съм този, който се грижи за умрелите котки. Никой не ми нарежда, но видя ли просната котка, сърцето ми се свива, пъхам я в някоя от безбройните си торби и продължавам работата си. Работата ми е да пребърквам боклукчийските гюмове, едно интересно занимание, но вие едва ли ще ме разберете, освен ако не ви е чужд хазартът. Но и тогава не бихте проумели същността – за да проумеете, трябва да сте боклукчийски преровач, най-нищожната издънка на социалната стълба, не знам как да ви го обясня, но, да речем, можете ли да си представите човек с годишен доход осемдесет лева, по трийсет и няколко стотинки на ден? Това съм аз, затова ме занимават входовете. За мен всяка хартийка е скъпоценна, трябва да я измъкна измежду сметта и трапезните остатъци, не много приятно занимание, дори отвратително, и все пак вече си го обичам и трудно бих го заменил за друго, особено ако “Вторични суровини” повиши поне малко цената на предаваната от нас хартия. Не съществува кой знае какъв чар и в това, да събираш котки, разбира се. Какви ругатни съм дочул от шофьорите, когато се промъквам към труповете. Вместо да ми кажат браво, те ме псуват. Но да се върнем при входовете. Край големите кофи за смет се навъртаме аз и живите котки. Сигурно сте забелязали колко много котки се навъдиха напоследък, хиляди, и главната част от тях обитава мазетата като мен. Там, в мазетата, се раждат и котенцата, те се появяват внезапно пред очите ви, за да се потъркалят в слънчевата трева, а вие се чудите откъде се взимат чудесните котенца, оттам се вземат, от коремите на майките, от утробата на града, от подземията, от тъмнината, в тази тъмнина мяукат последиците от сладкото керемидено пулсиране. Тези котенца се създават, за да ви предпазят от плъховете. Сякаш не помните плъховете! Няма ги сега, не представляват сила, тези котенца именно са застанали между тях и вас, на тях е предопределено да поддържат равновесието. Но пак се отплеснах за котките, а думата ми не е за тях, думата ми е за мен, искам да научите нещо за моето присъствие на този свят.

Предпочитам центъра на града, старата част, там има гънки, интимност. Новите квартали – пфу! Не ме интересуват. Блоковете. Отвратително. Не давам старата демократична част на града с улегнали, ферментирали вече нрави, с остарели врати по мазетата, на такива врати не им работят и ключалките, а собствениците не слизат с месеци в подземията. Защо, какво да правят там, долу отдавна е наблъскано със стари мебели, дюшеци, пружини, туби, автомобилни гуми, пукнати клозетни чинии – уж ще потрябват, а не трябват, – стари книги, стари списания – всичко, каквото може да бъде изхвърлено при един ремонт, основно почистване или смяна на мебелите. Четвърта зима вече спя в общото помещение, определено за парното (поне двайсет и пет градуса), и не виждам повод да се преместя. Обитавам най-централната част на София, при Коня, лежа върху три дюшека. Денем мога и да чета, светлината на прозореца пада точно върху разтворените страници. Библиотеката ми е разнообразна, стари книги, стотинка не съм давал, всичко е измъкнато от щедрата томбола на боклукчийските кофи. Най-дебело са подвързани съчиненията на Хайне. Споменавам ги не защото имам предпочитания към тях, а защото са свързани с преживяване. Ах, как мразя спомените, как не подхождат на боклукчийското ми всекидневие, изобщо не знам какво е това спомен, но… тогава бе застрашен животът ми. Наближаваше краят на лятото, периодът, в който си търся зимно скривалище. Вече имах някаква ориентация, огледите ме отведоха на улица “Шейново”, три високи огради там образуват нещо като кладенец. Какво да ви кажа – пет входа, подземната част – лабиринт, сградите стари, повечето врати към мазетата отворени. Избрах си нещо с южно изложение, с топлопроводни тръби и чешма. Започнах да нощувам експериментално, временно напуснах лятната си резиденция в стария автобус извън града.

Прекарах няколко дни в новата квартира, уверих се, че е добра, но малко преди да се изтегля, се случи неприятност. Въпреки проявената предпазливост, изглежда, че все пак някой ме е зърнал или не знам какво, но една сутрин, към девет в неделя, чух зараждащата се опасност – далечни звуци, присъствието на разтревожени хора. Грабнах чувала и изскочих в подземния коридор. Помъчих се да си припомня горе-долу изходите, ослушах се още веднъж и хукнах към тишината. Внимателно отворих вратата на двора, но и там дебнеха. Върнах се, притулих се в най-тъмния кът, зачаках с туптящо сърце. Вън глъчката се усилваше. Доколкото можех да схвана, от етажите слизаха нови хора; долових отделни думи, изречения, разбрах, че става опасно. Шумовете, които отначало ми звучаха нестройно, май че с изтичането на времето се организираха, напред излязоха по-мъжките гласове. Уплаших се и реших да се предам. Тръгнах през коридора – мазетата сякаш едва сега ме удариха с миризмата си, изкачих се по каменното стълбище, бавно отворих вратата; право в лицето ме плисна ужасът: двайсет или трийсет души, въоръжени с ножове. Затворих вратата, побягнах обратно в тъмнината, сред най-гъстите миризми. Не озверените погледи, не хората ме бяха уплашили, а страшното им единодушие. Нима това не бяха мразещите се един друг, непрекъснато воюващите помежду си собственици? Какво ги беше обединило? Пресметнах, че е глупаво да изляза насреща им, но можеше ли да ме спаси и криенето? На тях нищо не им пречи да нахлуят, а в суматохата се убива лесно. Нещо обаче ми подсказа, че е по-добре да изчакам. Какво да изчакам? Нещо ми внушаваше, че долу съм по-защитен. Макар и многобройни, собствениците се страхуваха. Те се пенеха и размахваха оръжията си вън, ако им паднех в ръцете можеха и да ме надупчат, но не смееха да нахълтат. Съвсем ненадейно една от вратите се отвори. Не тази, която очаквах. Дневната светлина се спусна по стълбището. Какво беше пък туй? Възможност да изляза? Отново се зашумя, този път гласове на жени и деца идеха отдалеч, аха, вече се обаждаха зрителите. После чух стъпки, ботуши минаваха решително по плочите. Спряха. Трийсетина гърла едновременно започнаха да обясняват. Отново тишина. Излез, извика внезапно милиционерът, но и той не се отличаваше с особена решителност. Това е вече друго, рекох си, и потеглих. О, колко бавно изминах пътя по коридора, неимоверно тежко се изкачих по стълбището, на входа истинската дневна светлина ме заслепи и затворих очи. Затворих очи, но видях ясно как тълпата ме гледа и вдига ножовете, милиционера, възбудените лица на децата, уплашените жени, които очакват всеки момент да се завърже нежеланата престрелка, готови да се скрият зад ъгъла. Представете си как съм изглеждал тогава, с празен чувал и Хайне под мишницата. Разочарование? Учудване? Ново раздразнение? Някой издигна лозунг да ме разкъсат. Милиционерът избърса потното си чело, скара се на тълпата и ме поведе.

В районното ме подхвана дежурният, събраха се и други, гледаха ме; дори не докоснаха чувала, разгънаха книгата – де който влезе, все книгата поглежда, а после мене, взира се внимателно, но и с досада. Абсолютно униние. Кой си ти? Не знам. Къде си раждан? Не знам, нищо не знам, нито помня, знам само, че вървя по улиците и бъркам в боклуците, това съм аз. Какво да те правим? Ваша си работа. Там е работата, какво да ме правят, аз съм една голяма бъркотия, какво могат да ме правят, нито да ме задържат, нито да ме съдят, нищо, най-добре да ме пуснат. Дежурният махна с ръка, внуши си, че не съществувам, и мисля, че постъпи мъдро. Няма ме, не може и да ме има. Това съм аз, ако искате да знаете, на всичко отгоре – без паспорт. Посочиха ми вратата, но тръгнах към бюрото, взех си книгата. Най-напред свих през задния вход на ресторант “Грозд”, дадоха ми малко хляб и се качих в автобуса. Мина контролата, но и контролата махна с ръка, все пак успях да кажа на контрольорката, че притежавам подобен автобус, почти лична собственост. Прибрах се при гнездата на птичките, изядох хляба и легнах върху сламеника, решен да си дам почивка, макар че беше неделя, а неделя е най-работния ден за боклукчиите. Като се опънах добре, замислих се и чак тогава се уплаших, тялото ми започна да трепере. Чакай, кой съм аз наистина; откъде съм се взел, на колко години, бил ли съм някога дете? Треперя от нерви, но си задавам и въпроси. Най ме обиди това, че и милицията дигна ръце. За първи, но и за последен път ми стана мъчно, че съм нищо. Това отчаяние трая доста дълго, попречи ми дори да си подремна през деня, но привечер се оправих, привечер слънцето заседна между гнездата на птиците, а ръждата на автобуса ми заблестя като злато; рекичката лъсна, жабите изврякаха изведнъж, нещо хубаво прониза света, всъщност то не е било в природата, а у мен – едно олекване, едно кръцване не знам къде и – край. Защо, запитах се аз, защо подобно настроение, какво ти липсва, нищо не ти липсва, всичко си имаш, и сега нещо ти се е приглезило, понеже носиш душа и искаш някой да ти обърне внимание, е, няма кой да ти обърне внимание, затова помисли, сам ли си, или не си сам. Не си сам, разбира се, ами че с теб е рекичката, в края на краищата с теб са жабите, я виж колко жаби, къде има толкоз много жаби, това са най-бъбривите жаби на света. Олекна ми, извиках от радост, прииска ми се да запея, но какво да запея, не знам нито една песен. Затова пък се протегнах и извиках на глас. Ето, това е!…

Този е единственият спомен в живота ми…

Когато събера много хартия, пък и някои по-ценни неща, отнасям хартията и я продавам, дето трябва, а след това се връщам, взимам ценните неща и торбата с убитата котка, купувам си хляб, качвам се на трамвай, автобус или на тролейбус, зависи от коя част на града съм тръгнал, и се отправям към моя ръждясал автобус. Зиме, лете, няма значение – има ли убита котка, аз идвам при рекичката, оставям ценните неща при натуриите си, измъквам правата лопата и започвам да копая дупка в земята, малка, незначителна, колкото да поеме една мъртва котка. Няма тържественост, няма ритуали, просто заривам котката, и толкоз. Но важното е, че животното е вече под земята, че не съм позволил на автомобилите да изтърбушат червата й, попречил съм на едно разлагане, осигурил съм мир на праха й, а най-важното, вие, които живеете там и минавате край изтърбушените котки, толкоз ли не се досещате, че е неестетично? Не ви търся сметка, само ви напомням, че някой ден, ако видите едно нищо, една неизвестност да се навежда между автомобилите, не плюйте с отвращение. Поставям котката в торбата си, идвам при рекичката, погребвам я и винаги се любувам на делото си. Колко много гробове, колко много мъртви котки! Всяка е носила душа, сега е само тяло, но под земята, а това е достатъчно. Защо съм такъв, да ме пита човек, защо тъкмо аз, не мога ли да си гледам живота? Такъв съм си. Боже мой, хора, дали не съм нещо не на себе си? Защото, като ви наблюдавам, идвам до заключение, че все изкуфелите, малко мръднали дами съжаляват котенцата, все те ще се намерят да ги погалят или приютят. Боже мой, какво стана, нима милосърдието е останало само у изкукуригалите?

Но и аз съм користен, да ви кажа, дето го върша, не го върша току-тъй, без печалба. Защото в някоя лятна привечер, когато слънцето стане хладен кръг и ръждата по автобуса ми заблести като злато, мятам поглед зад рекичката, чувам птиците и ми става приятно, хубаво, а бе – чувствувам се направо щастлив.

ТРИУМФ

     Чувството, че има да върши много неща през деня, го накара да стане рано. Ниската му понакуцваща фигура тръгна по глухите улички, край дебели каменни зидове и дворчета, в които други подранили стопани подклаждаха огньове. Всеки имаше да вари по нещо в казана си, наоколо като безброй очи дебнеха чисто измити буркани. Градинките и саксиите пламтяха като есенни цветя, лозниците едва носеха тежките вимета на гроздовете. Дъждовното лято бе отминало, градчето вече осъмваше в бистрия слънчев въздух на октомври, месецът се заниза тих и нежен като струна. В пристанището шумовете на моторите се умножаваха, беше сезонът на паламуда, но тези шумове сякаш не достигаха до хората, на хората им се струваше, че е тихо, че им е леко, че всичко, което вършат сега, произтича от соковете на плодовете.

Накуцващият влезе от новата част на градчето и се упъти по брега. Овехтялата му дочена дреха се мяркаше по пясъчните ивици, по скалите, изчезваше зад дюните, показваше се отново: човекът залягаше, пълзеше.

Най-после може би той откри мястото. Бурунът бе дълбоко врязан в морето, потънал в спокойствие, силно насечен, скалист. В тънката есенна топлина там се пощеха гларуси. Някои гледаха към простора и дебнеха, други стояха спокойно като мъдреци или пристъпваха лениво между курешките.

Накуцващият човек запълзя отново, промъкна се, кажи-речи, до птиците и постави рибката на скалата. Върна се назад и залегна. За всеки случай омота ръката си. Небръснатото му лице беше едро, леко кривогледо. Въпреки кривогледството изражението на очите му излъчваше добронамереност, наивност.

Мъртвата рибка лежеше на скалата, куката, която я пронизваше, почти не се виждаше, виждаше се синтетичното влакно от рибката до ръката на човека, но можеше ли то да направи впечатление на птиците? По водата и брега се търкаляха милиони синтетични предмети – от надувните детски поясчета до тубите за мазила. Те се жълтееха и синееха, плаваха или лежаха на дъното, подаваха се от пясъка на плажовете, дразнеха погледите, направо нервираха сред хармонията на великото природно цветосъчетание.

Най-едрият изпревари всички, стрелна се и нагълта рибката. Ръката на човека не пропусна мига, дръпна влакното, куката се вряза в гърлото на гларуса. Птицата се вцепени от изненада. Нищо не я болеше. Само това дръпване… Какво ли можеше да означава то? Разпери криле, полетя, но невидима сила я притегли рязко надолу, а острото нещо се вряза още по-дълбоко в гърлото й. Тя падна и се преметна. Рибката изхвръкна от клюна окървавена. Птицата стъпи на краката си, силно притисна криле към земята.

На двайсет метра от нея човекът навиваше влакното.

Гларусът не знаеше, че горещината в гърлото е от кръвта му, той стоеше прилепен до земята и понеже нямаше какво друго да стори, политна отново и отново падна. Най-после разбра, че невидимата сила, която го притегля надолу, е влакното, но не можеше да направи нищо: то влизаше в него, беше вътре в него.

Човекът навиваше и се приближаваше, не бързаше, пестеше резките движения, тях той предоставяше на птицата. Най-после гларусът предприе нещо по-сериозно – вдигна се над главата му и полетя в кръг. Това изненада човека, той се стресна, забрави да навива, а сякаш не му достигаха и сили, само гледаше как горе в яростни напъни кръжи огромният мъжки гларус. Полетът теглеше влакното до скъсване, човекът усети това и леко размота. Отпущането подлъга птицата, тя за миг помисли, че е свободна, и реши да разчупи кръга, но туй проклето дръпване отново я събори върху скалата.

Нито далеч, нито близо до нея тревожно летяха и грачеха другите гларуси. Човекът в дочената дрипа държеше здраво влакното и наблюдаваше предизвикания от него хаос: птиците в небето и мятащия се в камъните мъжкар. Картината го бе зашеметила до такава степен, че бе забравил да навива. И все пак мъжкарят се приближаваше, туй ставаше сякаш по силата на необяснима логика, продиктувана от здравината на влакното и от куката.

Чувалът лежеше настрана. Не става и дума за ония памучни или манилени чували, а за нещо синтетично, полупрозрачно, гладко и достатъчно голямо да скрие птица.

Човекът се хвърли върху птицата рязко, защото познаваше силата й, бързината й, цялата жилавост на крилете и шията, остротата на нейния клюн. Като я похлупи с тяло, преди да бъде изкълван, накуцващият притисна главата й към скалата, прибра криво-ляво крилете към тялото, обгърна ги. Свободни останаха само краката, те дращеха въздуха, загребваха го с плавниците си. Въпреки всичко главата успя да се измъкне от лявата ръка на човека, острието на клюна се заби във врата му, човекът изрева, прихвана повторно главата на птицата. Острата болка във врата го караше да действува грубо, жестоко. Той не пипаше, а стискаше – до счупване, до задушаване. Чувалът прибра птицата. Вътре тя се отпусна и най-важното усети, че сега нищо не придърпва главата й откъм гърлото, че повече нищо не се врязва в нея. Човекът чисто и просто бе отрязал влакното.

Като завърза чувала, накуцващият победител нагази в морето, загреба шепа вода и заплакна изкълвания си врат, който леко кървеше. Върна се при чувала, нарами го и потегли.

Победителят не тръгна по бреговата ивица – той се изкачи до магистралата, предпочете да върви по асфалта. Отляво се простираха по-големите, зашумени с дървета лозя. Отдясно се редуваха малките лозя, те бяха криви и жълти, разположени по дюните. Имаше нещо абсурдно в това, че лозите излизаха направо от жълтия нагорещен пясък и въпреки туй раждаха гроздове. Дори без да вкуси зърната, човек сякаш усещаше, че сокът им е гъст, сладък и предугаждаше какво може да бъде виното. В тия малки имоти всяка лоза беше самотна сред своята оранжева пустиня. Трева липсваше, тук-там стърчеше по някое дръвче. Но имаше много смокини, много блясък на море, много сол във въздуха, а през лятото – жега.

Гларусът кротуваше в чувала, учуден, че светът се е смалил, че го притиска отвсякъде. Той не мислеше, само усещаше. От необичайното клатушкане в стомаха му се надигаше нещо като морска болест.

Гларусът повърна няколко полуразложени рибки, но човекът, който го носеше, не разбра това, човекът бе отправил поглед към върха на своето смокиново дърво. Дървото се издигаше в лозенцето. Клоните му се простираха широко, на всички страни, отрупани с тежки мъхести листа, голямо дърво, достойно дърво, плодовете му бяха колкото звездите в небето. Нямаше ламя на света, която би могла да обере смокините му: различно големи, някои съвсем зелени, други съвсем узрели, черни, готови да се скапят. Обираха едни, зрееха други и отново, и отново дървото даваше с пълни шепи…

Може да се каже, че това беше най-интересното лозенце: микроскопично, криво, килнато на всички възможни страни според гънките на дюната, спечено, дори сега – през октомври. Една малка Сахара – това представляваше лозенцето, защото първото впечатление, което предизвикваше то, бе за много пясък. Стопанинът се бе погрижил добре за пълното му загрозяване. Тук стърчаха две нескопосани плашила, по дръвчетата висяха шарени парцали и полиетиленови торби. По клоните на смокинята бяха обесени врабчета. Изглеждаха леки и въздушни, не тежаха на дървото и тъй като бяха обесени с краката нагоре, крилцата им се ветрееха винаги разперени.

Цялото лозе бе оградено с дворна телена мрежа, с желязна врата, катинар и ключалка. Накуцващият кривоглед човек отключи и влезе в имението си, остави чувала с гларуса и веднага започна да пляска с ръце. Изхвърчаха косове, полетяха към морето. Достатъчно бе да се загледа по-внимателно човек, за да открие колко много птици живееха в есенното изобилие на околността. Стопанинът пляскаше и викаше.

Като се убеди, че е прогонил всичко пернато от територията си, победителя опипа засъхналата кръвчица по врата си и се обърна към стълбите. Грубо сковани, стълбите пронизваха на две места короната на смокиновото дърво. По-ниската извеждаше до голям разклонен ствол, а по-високата се изкачваше до върха. Кой знае защо, може би поради неизвестна болест върховите клони съхнеха, дървото оплешивяваше. Затова пък удобно за окачване на врабци. Стопанинът взе чувала, отвърза го и го притисна до земята. Прикованата по този начин птица не можеше да кълве. Бръкна и намери краката й. Измъкна само тях, привърза ги добре с въженце. Чак сега измъкна цялата птица, но лявата му ръка стискаше здраво главата й. Като държеше птицата, стопанинът на имението се изправи и се обърна към дървото. Прецени нещо важно и отново вкара птицата в чувала. Така му беше по-удобно да се катери. Стълбата се огъваше, пружинираше, но опитният стопанин знаеше, че няма да се счупи – беше се качвал безброй пъти, стълбите му служеха да го отвеждат до плодовете.

От върха на дървото той огледа пейзажа, сякаш го виждаше от върха на величието си; на запад възвишенията на прозрачната планина, а на изток есенното море с лодките, които търсеха риба. Всичко се виждаше – и старото, и новото градче, и островът, и вълноломът до другия остров, и селото в далечината зад острова, всичко живееше кротко в кроткия ден и всичко се виждаше оттук, от неговата земя, от неговите лози, от неговата смокиня.

Без да измъква птицата от чувала, човекът привърза краката й към най-високия сух клон. Като се убеди, че всичко е готово, той се смъкна на безопасно място и дръпна чувала. Гларусът увисна с цялата си чистота в лъчите на слънцето.

Човекът слизаше по стълбата. Усетил пясъка под краката си, той погледна нагоре, но видя само листа. Измъкна се от чадъра на дървото и сега успя да види птицата. Тя висеше, висеше добре и гледката му се стори задоволителна. Отдалечи се още, качи се на дюната. Оттук картината му се стори още по-добра. Особено когато птицата, съвзела се вече, започна да поклаща криле. Беше чудесно. Стопанинът на имението изръкопляска. Но на какво? Вече нямаше косове, нямаше врабчета. Тогава човекът разбра, че е изръкопляскал на себе си.

  

ГОСПОДАРЯТ НА ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

     Географията на това заливче от Южното Черноморие не е много сложна – едно сурово място с твърди остри скали, повърхността им ситно разядена, по тях е изключено да тъпчеш бос, не става и за къпане, рядко ще се намери глупак да се потопи точно тук. Наоколо е само плитчини, но има някаква ивица, тя е известна само на Капитана. По нея той се прибира с лодката си от риболов, промъква се чак до брега, там го чака малък дървен кей. Когато лодката се прибира от риболов, собственикът й може да види отдалеч своята дъсчена къщичка, а зад нея – горичката. Пред къщичката има навес, има пейки и маса, шава човек. Това е жена му, тя шета там, подрежда обяда или вечерята. Заливчето е защитено от някои ветрове, но при влошаване на времето лодката се изтегля на брега, така че с прилежна упоритост и твърдоглавие човек би могъл да живее тук, стига да е нащрек. Капитана не признава друг живот освен този, така е навикнал. Той е някогашният господар на Индийския океан, така го знаят хората от пристанищата, макар че всъщност е бил господар на всички океани, защото къде не е пътувал и водил корабите си, но сега е пенсионер, от десетина години се е примирил само с туй черно заливче от Черно море. А искат да му отнемат и него. Тук често се отбива техникът на съвета в съседното градче, известният пияница и рушветчия Мишо Чолаков. Мишо Чолаков настоява да се махне къщичката на Капитана, тя грози, така смята законът, по крайбрежието трябва да се метлосат всички подобни постройки. Капитана мълчи, досега не е промълвил дума с него, предоставя туй на жена си. Тя предава точно мислите му: няма да получиш нито лев, нито грам ракия, не се надявай на рушвет и стой далеч. На шейсет, с десет години по-млада от Капитана, у нея още се утаяват токовете на някогашната красавица, дори сега задържа погледа, предизвиква преценка, размисъл, събужда предположения, макар че е потънала в безпорядъка на вечното движение между огнището и мивката, лодката, мрежите, метлата, чиниите и селските магазини. Цялата дневна умора привечер се награждава, идва един час, малко след като е приготвила салатата. Тогава капитаншата поставя голямо блюдо на масата, покривката блести от белота, изправя бутилката, до нея двете чинийки и двете чашки, всичко за двама души, капитаншата сяда на стола и първото, което вижда, са двете вилици, вечните вилици от трийсет години насам, купени в арабско пристанище. Тя не може да не ги погледне, те я връщат за момент в миналото, това сякаш е необходимо. После капитаншата запалва цигара, запушва. Това е най-сладката цигара през денонощието. Почива си и пуши, кротко гледа към устата на заливчето. Първо ще чуе мотора, а после ще се появи лодката, сякаш я изстрелват скалите. Какво по-хубаво, кое може да се сравнява с това, какво повече могат да искат двама стари приятели от този час на очакване и завръщане. Преди да влезе в заливчето и види жена си, Капитана неминуемо си представя оня септемврийски следобед в Калкута, когато кметът на града бе поканил всички налични капитани от пристанището на прием в някаква резиденция с много зали и градини.. Хиляда ли се събраха? Май че хиляда капитани и всички накуп; и колко езици се вплетоха тогава в празненството, колко нещо се изпи, само мъже, единствена жена – съпругата на кмета, останалото мъже, мъже, мъже, докъдето ти види окото, касапница от съдби и преживелици, милиони бруто-регистър тонове, ветрове, плитчини, бурени, но всичко туй избледня пред единственото, най-великото: когато съпругата на кмета нарече българина “Господаря на Индийския океан”. Защо? По какви причини? Не е важно, никой не може да разгадае съображенията, поради които една дама може да каже нещо, важното е, че му лепнаха това прозвище и той не се обиди по лесно обясними причини. Първата му брачна нощ и този прием в Индия – няма по-големи събития в живота му, а битието на Капитана гъмжи от преживелици… Той се вслушва в двигателя, така разбира, че всичко е наред, сърцето на машината работи спокойно, в него има поне още пет години живот, чак тогава ще може да мисли за ремонт. Така си е, откакто се е поселил тук, не е ставало нужда да сменя нито лодката, нито мотора, нито мрежите, нито жената, всичко му служи прилично, а и той самият е прилежен, два пъти дневно излиза за риба и два пъти се прибира редовно, как не му хрумна поне веднъж да се отбие в казиното или в къмпинга. Нещо остаряваме, признава си Капитана, май че нещо ни тегли все към дома, към еднообразието – всеки ден едно и също, питието и то едно и също, а всъщност не е безинтересно, хубаво е; ставаш от леглото и изведнъж виждаш, че е добре: слънцето го няма, наоколо е хармонично меко, тихо, заковано за вечността, но дълбоко в същността си е раздвижено, зад морето клокочат лъчите, много скоро ще се разпукат като цвят и ще те обсипят с перли, както си сам сред водата, ама съвсем сам. Западният ветрец духа нежно, повърхността на морето тръпне – кожа на жребче, това е от вечната му младост, от вечността. След малко всичко порозовява, тук-там се показва топъл гръб на делфин. И делфинът е вечен, и розовият цвят на изгрева, и гларусът, който, ако го питаш, едва ли ще съумее да каже защо седи във водата и мълчи, какво му е необходимо, като го гледаш – нищо не му е нужно и разбираш – стои за украшение, забодено върху гърдите на морето, като брошка. И това си има значението, заключава Капитана, и то е важно. Както е много важно да види отдалеч ръцете й. Когато се прибира, той най-напред вижда ръцете й, понякога те още работят с ножа, режат, но повечето пъти са полегнали върху масата и чакат, а между пръстите на едната ръка дими цигарата. Няма по-хубава жена, няма по-кокетна къщичка, не съществува по-уютна верандичка и туй май че бие по сила всичките му плавания накуп и всичките му приключения. Ако сега ми кажат – какво искаш: отново в Калкута, или да останеш в залива, веднага ще предпочете залива, но върни ме, боже, поне пет години назад, само пет ти прося с най-голямата искреност, каквато може да си представи човек. Как не съм се сетил по-рано да се вкопча на младини в залива, че да не мръдна до края на живота си. Така мисли Капитана сега, на седемдесет, когато се прибира от мизерното си плаване, понесъл няколко килограма попчета към тигана. На брега, върху продънената прогнила лодка, е седнал Мишо Чолаков, лицето му се чернее отдалеч, до Мишо Чолаков е седнал друг човек, сигурно придружител, пратеникът на общината никога не идва сам. Моторът пърха равномерно и сладко. Капитана и Мишо Чолаков се наблюдават, шумът на двигателя не им пречи да си проведат разговора.

– Отново ли си дошъл – намръщва се Капитана.

– Този път ти нося голяма новина – казва техникът, – предупреждавам те, че утре пристигам с булдозера. Казах го и на жена ти, но тя държи точно туй нещо да го заявя и на тебе. С мен е булдозеристът, да види ще може ли да събори бараката. Оказа се, че може.

– Ти си мръсник и рушветчия.

– Изпълнявам заповед. По крайбрежието не бива да има незаконни постройки, ти нямаш разрешение, сто пъти сме ти го казвали, а ти сто пъти си заявявал на кмета, че бараката ти не грози, а краси. Трябва да събориш и кея. Идват курортисти, идват чужденци, крайбрежието трябва да бъде красиво.

– Понеже не ти дадох сто лева, мръснико.

– Това е, капитане, утре пристигаме.

– Добре, но почакай да изляза.

– Не, бързам.

– Почакай, моля те.

– Стар си и не можеш да ме биеш.

– Няма да те бия, ще те убия.

– Е, това не искам да става и си отивам, защото си луд петел. Жена ти ме помоли да си тръгна, преди да слезеш на брега.

– Почакай, моля те, искам само да те убия, нищо повече, сега ще те стисна за гърлото, моля те, направи ми това удоволствие.

Мишо Чолаков се изправя, изправя се и придружителят. Той е нисък силен мъжага, погледът му е объркан, а когато тръгва след техника, леко се извръща, едва забележимо махва с ръце, извинява се за нещо. Лодката целува кейчето. Капитана се хваща за него, скача, привързва се. Преди да прекрачи във верандичката, застава до колата си, гледа я, мисли, дори отваря вратата й, дори сяда, но преди да запали, се отказва – струва му се безсмислено, унизително му е да отива сега до общината, все едно че тръгва против разбиранията си, да моли за отсрочка, макар че понякога е мислил и за това, да се яви най-после пред тези тайнствени хора и да им каже, че това мизерно кътче от морето не струва нищо пред стоте милиона лева, които са били в ръцете му и които са оцелявали само поради него, освен това може да им подметне, че си имат работа не с другиго, а с Господаря на Индийския океан. Капитана слиза от колата, вече му предстои най-тежкото – да застане пред жена си. Бутилката стърчи самотна върху масата, няма ги двете бели ръце. Той не влиза вътре, сяда на стола, напълва чашите и поглежда към хоризонта. Морето е гладко, морето е глухо, то тежи страшно, просто тегне с хубавата си ясно очертана линия, с черните назъбени скали в заливчето, с кейчето и привързаната към него като кученце лодка. Майчицата му мръсна, от всичко ми остана само туй и пак ми го вземат, сякаш не могат да почакат още някоя година, докато хвърля топа. Ти няма да хвърлиш скоро топа, появява се жена му, ти си здрав и ще живееш още и моля те, да не правим трагедия, знаехме си, че ще ни бутнат, какво искаме, поживяхме си добре, ще се приберем в Бургас, там си имаме всичко, ще се радваме на внуците. Така ще стане, съгласява се Капитана, той не иска да тревожи добрата си съпруга, но все пак ме е яд, притежавал съм всички морета, а сега не мога да имам едно петънце от тях. Пият и се вслушват в щурците, свечерява се, от селото долита магнетофонен запис, там на някого му е весело, той няма нищо общо с преживяванията на пенсионерите. Какво да си говорят, могат само да пият, макар че и пиенето не върви, нищо не им се услажда, нито искат да пуснат радио, не палят лампи, могат да седят и да мълчат. Само сто лева, проговорва изведнъж Капитана, само да не бях толкоз твърдоглав, сто лева щяха да оправят работата, но не мога, разбери, разбираш ли ме? Мълчи, моли жена му.

Призори тя чу някакъв шум до себе си, но не обърна внимание, защото Капитана бе плакал цялата нощ. Призори нещо до нея хлъцна и той заспа, но изглежда, че не бе заспал както се полага, изглежда, че бе умрял точно тогава и този е бил последният му звук. Тя лежа дълго в леглото до мъртвия, но не заплака, само обмисляше какво да прави. Не измисли нищо, лежеше безсилна, изпълнена с нарастващ яд към хората. Когато утрото напредна, тя стана и започна да се бори с мъжа си, трябваше да го облече, а после да го домъкне до колата. Но пък стана добре – Капитана успя да седне, както се полага, само главата му клюмна встрани, сякаш подрямваше. Капитаншата затвори вратата и мина от другата страна, намести се зад волана и малко преди да подкара, чу булдозера.

На мекия път, който свързваше заливчето с магистралата, се разминаха. Виж го, рече Мишо Чолаков на булдозериста, натряскал се е от сутринта. Така си помислиха и другите от селото, като видяха как Капитана спи кротко до вярната си жена, вечната му жертва, която при подобни случаи шофира, която някога го чакаше търпеливо, докато палавникът се перчеше по някои места и минаваше за господар на океаните.

ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА ЛОШИЯ ЧОВЕК

     Катерчето е полегнало безпомощно върху няколко букови трупи, подпряно е отстрани като с патерици. Наоколо се простира каменна настилка, зеленее трева, цъфтят храсти, нощем светят флуоресцентни лампи. През деня по катерчето се гонят дечурлига, тежат му снегове, мокрят го дъждове, пече го слънце, корабчето лежи на сушата, сляпо, затворено, прозорчетата му са заковани с насмолена хартия, цялото е обковано с плоскости, опаковано е, така е зазимено, защитено от злосторници, от крадци и чака ли, чака своя час малко преди да замирише на лято. Тогава ще му махнат опаковката, ще го боядисат, до него ще долази един кран, ще го повдигне и внимателно ще го постави във водата – за кой ли път, може би за двайсети, двайсет години “Сирил” плава в добро и лошо време. Повече в добро време, разбира се – при лошо време риболовните корабчета нямат работа в морето. Дължината му е осем метра, а ширината му два метра и трийсет сантиметра, гази малко, корпусът му е покрит с епоксидна смола, тя го предпазва от ракушките, от морския червей. На вода корабчето се държи добре, стои упорито, притежава завидна възвращаемост при поклащане, така че можеш да му повярваш, да му повериш сигурността си. Ако вдигнем капака на задната палуба, ще открием помещението за мотора. Моторът е българско издание на пъркинз, петнайсет коня, винаги е в ред, готов да запали при всяко положение. На предната палуба е котвата, трябва да бъде там, но сега е в кубрика, няма нужда от нея, сега катерчето е на сухо, всяка дъсчица по него, всяка негова частица вече тръпне, напира към морето. Катерчето гледа от сушата как другите лодки се полюляват до кея, излизат от пристанището или се връщат. А Оня все не иде, няма го, забавя се нещо, сякаш този път рибата не го вика. Щурвалът стърчи самотен, кой да го подхване истински, само децата го въртят напосоки – те или си играят, или си въобразяват, че тръгват нанякъде. Вратата на кабината е закована, в кабината е тъмно, влажно, мирише на студ, на остатъци от зима, никой не е разковал капаците на илюминаторите, за да се видят койките, масата, столчетата, гардеробчетата, лавиците, библиотечката, мивката, кухничката, навигационните уреди, от които няма нужда, но все пак са там, заради самочувствието на капитана, да му напомнят за неосъществените намерения, за угасналите мечти по далечните острови. Той познава всяко заливче и всяко бурунче по това крайбрежие, оправя се и със затворени очи, тук капитанът не пътешествува, а лови риба. Само веднъж му се удаде да отпътува надалеч, но всичко се разви по суша, той отиде до Париж, там му продупчиха гърлото, премахнаха му говора, поставиха му клапа до адамовата ябълка, което от само себе си означаваше, че капитанът никога няма право да влезе или да падне в морето, ако му се ще да поживее още. Но да се върнем в кабината на неговото катерче, там са скътани чипаретата и обикновените въдици за попчета – други уреди за риболов той няма, мрежи няма, но лови много, прехранва се с риба, продава риба, налага му се да продава.

Като вярно куче е погледнало катерчето в очакване на своя господар, той ще дойде отдалеч, чак от София, ще разкове опаковката, корабчето ще изпръхти на свобода и ще се остави да го освежат с бяла боя по бордовете и палубите, малко зелено по буртиците и съвсем, ама съвсем малко черна боя за името и граничния номер. Кабината трябва само да се проветри и да се мине с мокър парцал навсякъде, леглата да се застелят с прани одеяла и нови чаршафи, но това е женска работа, върши я жена, коя ще бъде тя тази година, ще се разбере скоро, капитанът ще я доведе от София. Жената ще остане известно време и ще се върне, ще пристигне друга, другата ще я смени друга и тъй нататък – при това положение корабчето се усмихва съзаклятнически – такива ми ти ги върши собственикът на “Сирил”, с това е известен. По-умните му познати разправят, че по този начин капитанът избива комплекси заради ниския си ръст, смачкания си ръждив вид и дупката на гърлото. Жителите на градчето се пукат от любопитство, някои – от яд; не могат да проумеят кое в края на краищата кара млади хубави момичета да се набутат в тази кабина с това овъглено човече, но очевидци разправят, че дойде ли времето на която и да е от жените да си отива – плаче или пък дига скандал, заклева го друга да не стъпи след нея на палубата. Замине ли тя, вечерта пристига другата, дори може да са се разминали по въздушното трасе в обратни посоки. Новата влиза в корабчето, настанява куфара си и оглежда с любопитни очи безпорядъка на кабината. Новопристигналата е още бяла, нежна, с рокля, още не е нахлузила панталон и се готви да вечеря в казиното. Там вечерят новодошлите и втората вечер прекарват там, и третата, но постепенно потъват до шия в живота на корабчето и се сливат с него. Рибарите я виждат на пристанището или сред морето и си казват с полуусмивка: охо, новата вече е дошла; след това я преценяват, питат се дали е по-хубава от другата, по-ниска ли е, по-висока ли е; освен това веднага си личи дали е по-добра домакиня. Пристанището помни една, която щом пристигна, легна на своята койка и не стана от нея, пропадна в четенето на криминални романи, замина си почти бяла и само нощем караше капитана да вилнеят по дискотеките. Капитанът, какво да прави, вилнее, трябва, доказва, че го бива за повече неща. Ето защо катерчето е нетърпеливо и поглежда по посока към София, скучно му е на сушата, живее му се и на него. То е обърнато на изток, точно срещу морето и Острова, но сякаш гледа на запад и се ослушва, може би ще успее да чуе особения шум на симката.

Горкото корабче, не знае и как да знае, когато никой не му е казал, че капитанът е мъртъв. Няма го вече, няма да дойде, никой няма да види френската му капитанска шапка повече, нито пък ще съгледа него как лежи под своя плавателен съд с четка в ръка, с чукче или какъвто и да е друг инструмент. Чисто и просто изчезна, стопи се, отиде под земята – вместо на дъното, където е за предпочитане, капитанът отиде под земята като всички обикновени хора, на петдесет и няколко години, а на такава възраст морето му се струва на моряка най-сладко, тогава той го обича най-силно, има най-неотложна нужда от него. Всъщност човек би трябвало да се запита… да… капитанът наистина предизвиква недоумение и изтръгва от ума на хората въпроси. Аз например се питам често: господи, от какво е направено морето, материя ли е, дух ли е то, само частица ли е, или само цвят, съществува ли, или не съществува, та притежава тази притегателна сила да улавя в себе си и лошите хора, като капитана на “Сирил”? Защото не познавам по-голям егоист от него, по-самотен и недружелюбен скитник, по-неприятен обитател на нашия свят. Срещнеш го сред водната пустош, погледнеш да те поздрави, а той или ще те подмине с презрение, или ще ти кимне само с остатъка на изтръгната от дъното на душата си учтивост, за да не го разнасяш после по масите на кръчмите. А винаги го срещаш, дявол да го вземе, няма начин да се разминете с него, той е непрекъснато на вода, непрестанно гони рибата, устремено преследва знаците й, тъй като разшифрова по свой собствен начин признаците за нейното движение, сякаш между него и рибните кервани съществува загадъчна емоционална връзка, каквато връзка сигурно съществува, мисля аз, между него и многовековните водни пластове на морето. Не знам, ще се осмеля да ви намекна, че все пак има нещо, някои хора просто се раждат с вградено устройство към морето, няма значение къде ще се родят, може на пет хиляди мили от водата. Ако не им се случи да видят морето, така и ще си умрат, без да знаят за него, но видят ли го, двамата се съединяват, химическата реакция ще се получи, ще се слеят и взаимно ще се оплодят. И кажете тогава, какво е това нещо море, какво съдържа в себе си, та превръща и лошите хора в мечтатели? Това се питах винаги, когато срещах капитана на “Сирил” сред пустошта.

Но от тази пролет това няма да ми се случи, освен ако не остане призракът му. Ние сме свикнали с него и не е изключено да си го проектираме в далечината като мираж – достатъчно е само да ни проблесне катерче или чуем равномерен шум на мотор. Това може да ни се случи по всяко време на денонощието, независимо какъв цвят е легнал над водата и под какъв ъгъл падат слънчевите лъчи – катерчето лети напред в гонитбата на рибата и я улавя.

Това е другият въпрос, ще отворя дума и за него. Добре, помислете си малко и кажете ще продължавате ли да вярвате още в традицията, или ще се разколебаете, защото, откакто се помним, знаем, че градчето-пристанище е известно като мястото, в което живеят най-знатните рибари. Така ли е? Така е, разбира се, това ни е известно не само от легендите, ами и от фактите, а и от литературата. Да, но капитанът на “Сирил”, който дойде някъде от най-вътрешната вътрешност на сушата, надмина всички рибари накуп, разби ги на пух и прах, взе им акъла и въпреки че го мразеха, те не могат сега да споменат името му без уважение. Защото той винаги ловеше повече риба от тях. Дори когато нямаше риба, когато всеки потомствен рибар се връщаше с празни ръце, нашият лош човек ще домъкне нещо със себе си. Той никога не показваше това нещо, неговата риба рядко се виждаше на бял свят, но всеки си знаеше, че “Сирил” докарва риба и как ще я изнесе навън, как ще я пласира – тайна, абсолютна. В това се състои именно чудото и повече не вярвам на легендите, защото видях, пред очите ми се разби легендата за потомствените рибари – появи се отнякъде някой, но съвсем сам, съвсем, съвсем самичък, у него ни традиции, ни професионални тайни, а гений. Кажете, защо геният не се роди измежду тях, а се пръкна другаде? Ленивото наследяване на умението, отпущането по течението на традицията, липсата на размисъл? Да, рибарите от градчето, за което става дума, не са артисти. А той е творец. И лош човек, неприятен човек е капитанът, който вече не е жив; може да те обиди просто като се разминавате, без да те погледне дори, без да знае, че е минал край теб, нещо повече, без ти самият да знаеш, че си минал край него. Но коя е тази сила, господи, какво е туй чародейно чудо, тази фикция МОРЕ, която кара и лошите хора да падат на колене пред него?

Лежи сега корабчето върху земята, жестоко обидено, че не са го разковали. Приближа ли се до него, струва ми се, че ще изкрещи и ще отхвърли патериците си. Няма го крана да го повдигне, защото го няма капитана, капитанът лежи под земята. И ако неговият дух се смили над нас да ни позволи все пак сегиз-тогиз да го виждаме като мираж по вълните – добре, ако ли не – лошо, осиротели сме, тъжно е, когато от някоя красота изтръгнат една подробност, привидна уж, а се оказва важна. Лично аз не мога да предскажа какво бих чувствувал занапред, когато ще знам, че и най-силното напрягане на въображението ми няма да извика на живот силуета на бялото корабче в далечината, и да ви кажа ли, вече съм взел това корабче с въображението си и съм го поставил на почетно място в градчето, да ни напомня, че е имало един човек, боравил безпогрешно с материята море. За вечни времена.

ПРЕРИЯ – повест.

БОРИС АПРИЛОВ
ПРЕРИЯ

Повест

.
Нина Монева не разбираше по какви точно причини стои у дома си този следобед, вместо да тръгне из града; какво ще й струва да отскочи, да речем, до Шипка 6 или до Княжево, защо не вземе автобус до някое софийско село, както е правила вече, или пък да поседне в любимото си кафене на Външни линии, със заминаващи и пристигащи пътници, което в никакъв случай не е свързано с отрицателни емоции. Не, тя си стои у дома и почиства. Понеже всичко е почистено отдавна и всекидневно, тя обърсва рамката на една картина. От картината я следи погледът на момиче, както го е нарисувал Бенчо Обрешков – в прости, но динамични тонове, някъде твърде контрастни. Очите на портрета изразяват доверие към света и самочувствие, повикани от младостта и хубостта на модела.

Иззвъняването я изненада, ня просто награби слушалката. Нищо, разбира се, търсеха общежитие и Нина Монева им заяви, че са сгрешили номера много, понеже тя е обратно на каквото и да е общежитие. С това даде да се разбере, че е в добро настроение, но ония не загряха и домакинята се върна към картината си.

Новото иззвъняване бе посрещнато по същия начин. Нина се озова светкавично до апарата и светкавично вдигна слушалката. Извика няколко пъти в мембраната, но мембраната не й отвърна, телефонът мълчеше, накрая нещо пропука и затвори.

Момичето от картината се въртеше нагоре-надолу в ръцете й, четката потупваше по дървото и платното. Отнесена в дълбочината на стаята, картината потъна в своеобразната за изкуството мистика. Напоследък Нина Монева все по-често поглеждаше тази картина на стената, но защо – не може да обясни.

Този път се звънна на входа. Спокойна, освободена от досегашната си припряност, като човек, който не може да очаква нещо особено откъм вратата, Нина отнесе четката и едва тогава отвори.

– Заповядайте.

– Моля? – Непознатата беше доста изненадана. – Не разбирам куража ви да каните непознати.

– Не се страхувам от нищо, госпожо.

– И сте сигурна, че идвам при вас?

– Напротив.

– А аз идвам при вас.

– Това не е вярно – рече Нина Монева, докато влизаха в хола. – Седнете и ще видите, че не идвате при мен.

Непознатата се усмихна, усмивката й потвърди – тя държеше на своето.

– Все пак помислете си. – Кой знае защо, Монева изпитваше необяснимо смущение, посетителката я наблюдаваше с онова внимание, което хората си позволяват, когато проучват някого. – Трябва да ви призная, че при мен не идва никой.

– Защо?

– Въпросът ви ме изненадва с това, че изисква отговор.

– Или както бих могла да помисля – усмихна се и този път посетителката, но не тъй дружелюбно, – въпросът ми не е лишен от това, което би могло да се назове нахалство. Може ли да запуша?

– Мислите ли, че трябва?

– Налага се, моля ви.

– Искате да кажете…

– Да.

– Колко?

– Повече, отколкото предполагате. – Посетителката щракна запалката си. – Наистина се налага.

– Да поостанете? – Посетителката кимна. – И какво ще пожелаете да чуете от мен?

– Едно обяснение.

Хубав ден, току-що й бяха заявили, че ей сега ще трябва да дава обяснение, такива дни са редки, би трябвало да оцени този трептящ следобед.

– Тази картина не е толкоз лоша – рече посетителката. Тя стана от креслото и се приближи. – От кого е?

– Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?

Посетителката се оплака, че се чувствува в известен смисъл безсилна пред картината, според нея погледът на момичето не бил много лесен, този поглед е в състояние да те поеме и разстрои.

– Навярно чухте, че казах нещо – рече Нина. – Мисля, че се изразих определено.

– Животът е объркан – започна да се връща към креслото посетителката, – картините и те объркани.

– На ваше място бих забелязала, че прикривам раздразнението си. – Посетителката седна в креслото и придърпа пепелника от масичката към себе си. Нещо хубаво и незамарено проблесна върху коляното на подгънатия крак, който тя не без основание преплете върху десния. – Не чувствувате ли, че проявявате леко нахалство?

– Аз ли? – Да, очите й жълтееха. – Наричате ме нахална? – Ирисите им станаха още по-жълти. – Смеете да ме обвините в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?

– Мен? – стъписа се Нина. – Слушайте, защо започнахте така?

– За да не почна направо! – отвърна гневно посетителката. – За да се овладея.

– Направо? – обърка се домакинята. – Направо с кое?

– С обвинението.

– Госпожо…

Нина Монева млъкна, за подобни разговори й липсваше опит или стил. Цял живот се беше излнизал край нея в тишина; ами да – тя не помни някакви особени крясъци или движения край себе си, само покой, и сега изведнъж, някаква с жълти коси и жълти очи… Не, Монева не може да продължи.

– Само не се обърквайте – рече по-спокойно непознатата, – не съм дошла да ви обърквам, а да проведем съдържателен разговор, но така – мъжествено – погледът й се изостри, – както подобава на истински жени.

– Добре, вие знаете ли как се казвам?

– А вие допущате ли, че ще вляза при някого, без да имам представа за името му?

– Вече не знам – наведе глава Монева, – не знам какво да мисля, светът сякаш нарасна повече, и животът стана сложен…

– А човешката душа е… пространна.

Монева вдигна главата си:

– Какво казахте? – Монева трепна: – Влагате ли в думата нещо определено? – Непознатата изпъна крака и се облегна назад. . Вие се разположихте удобно.

– Разположете се и вие.

– Извършихте го много спокойно.

– За което се учудвам на себе си – призна непознатата. – В момента се възхищавам на хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.

– Величие, казвате? На мен ми липсва подобна самоувереност.

– Нищо чудно.

– Дори в собствения ми дом.

– И когато говорите по телефона ли?

– Чакайте – Нина Монева изпитваше усещането, че плува в басейн в състояние на безтегловност, – може би трябва да търся причината на посещението ви…

– Важното е да запазим присъствието на духа – каза нежно посетителката и продължи покровителствено: – И да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.

– Това, което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно – възрази Монева.

– А туй, да наречеш човешката душа пространна, остроумно ли е – усмихна се посетителката.

Нина Монева преодоля паузата трудно.

– Все пак предимството ми пред вас е в това, че се намирам в къщата си.

– Стига с тази къща! – изправи се посетителката. – Разбрахме, че сте в къщата си!…

На Монева й се прииска да викне, ала се овладя:

– Вижте какво, аз съм тих човек, така ме знаят всички.

– Всички? – Доста иронично: – За вас говорят така?

– Познатите.

– Имате познати.

– Поне познати не липсват на този свят.

– Непрекъснато говорите за света.

– В него живеем.

– Вие лично добре ли живеете?

– Анкета ли провеждате?

– Старая се да запазя самообладание. – Дългите сухи пръсти на посетителката бърникаха в полуразтворената кожена чанта, май че търсеха носна кърпичка. – Да не захленча. Най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.

– Заплашвате с плач, имате доста начини за заплашване.

Непознатата прихлупи глава върху страничната облегалка на креслото, тесните й рамене потръпнаха и се успокоиха, на Монева й се стори, че непознатата се старае по всички възможни начини да прикрие плача си, но все пак се запита дали пред нея не се разиграва театър; смътно в себе си почувствува такива подозрения и ги отпъди; защо, по каква причина някой можеше да нахълта в дома й и да предизвика подобна сърцераздирателна експлозия? Все още се надяваше, че все пак адресът е сгрешен и всичко ще се разясни само след няколко минути. Засега все още беше забавно, следобедът се зареждаше с преживяване. Непознатата се успокои, доколкото Монева схвана, тя упорито се стараеше да се успокои, преди да надигне глава. Все още объркана, Нина протегна ръка към рамото й да го погали, но се отказа, чисто и просто бе сметнала, че няма право на покровителствени жестове пред никого. Тя тръгна из хола. Непознатата допря кърпичка до очите си.

Телефонът иззвъня навреме, а домакинята, без да губи секунди, сграбчи слушалката. След като извика няколко пъти “ало”, но не получи отговор, Монева върна слушалката върху апарата. От звънването до този момент за Нина Монева не съществуваха нито непознатата позьорка – защото какво друго освен поза носеше със себе си тази жена, – нито домът, нито картината, нито денят навън; освен слушалката наоколо нямаше нищо.

– Причинихте ми най-голямата беда – изрече тихичко непознатата, – затрихте ме.

– Аз ли?

– Разглеждам ви и да ви кажа, не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.

– В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте злорадо миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го боли, а аз ще се опитам да ви разбера.

– Да ме разберете?

– Кафе?

– Нищо не желая! – Тази решителност и категоричният тон се вливаха в общата стихия, създала внезапния шемет на днешния ден, очертаваха загадката, която Нина Монева не бързаше да разкрие, искаше да я остави да се развива постепенно, защото подозираше, че накрая няма да остане нищо, в нейната екзистенция обикновено нямаше нищо, след малко всичко ще се изпари, след като се разсее недоразумението. – Нищо от вас, разбрахте ли?

– Успокойте се и разкажете.

– Само чаша вода.

– Нектар?

– Поисках вода.

– Би трябвало не да поискате, а да помолите – подхвърли Нина и се отправи към кухничката. Както всичко останало в нейния свиден апартамент, кухничката сияеше от белота. Останала насаме в най-истинската килия на женското битие, Монева се замисли върху това, че на света съществува разнообразие, например тази жена, с нейната мъка, която се отличава от равната всекидневна болка на Нина Монева. В хола седеше една стихия, в нея животът не течеше, а клокочеше. Докато мислеше, ръцете й взимаха чаша, отваряха чешма, пълнеха чашата.

Непознатата чакаше вдървено в креслото. Ръката й пое чашата, вдигна я, водата изчезна изведнъж.

– Може би ви няма нищо – допусна домакинята, – може би бяхте само жадна.

– Моля ви! – изхлипа непознатата и отново сведе глава.

Този път в изненадата си Монева просто не знаеше какво да стори и предприе нещо, което й се случваше рядко – отиде до бюрото при библиотеката, отвори чекмеджето му, измъкна пакет английски цигари и запали. Седна пред гостенката си, задави се от дима, очакваше.

– Слушайте – надигна рязко глава непознатата, – вие лесно ли давате на хората телефонния си номер?

– Стига да ми го поискат.

– Дааа. – Непознатата извърна главата си към нея, без да намери достатъчно дързост да я погледне в очите. – Може би ще позволите да ви запитам какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.

– Моят номер в бележника на съпруга ви?

– Осем, седем, четирийсет и две… дванайсет.

– Да, това е наистина моят телефон. Лицето на Монева се помрачи, но след това се избистри, напълни се с ведри тонове, човек би казал, че след мъничко по него ще светне усмивка. – И кой е съпругът ви?

– Ставате жалка.

Презрението, с което непознатата избълва думите, разтовари вече домакинята и тя нямаше къде да ходи – засмя се, без да се съобразява нито с присъствуващата, нито с момента:

– Хей, вие, като ме гледате, допущате ли, че мога да… Вижте се, мадам, вижте и мене!… – Не, тя продължаваше да се смее и твърде трудно намери сили да се успокои. – Аз съм човек, който се е примирил с тези неща, и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви уведомя, и то открито, че тук наистина става въпрос за недоразумение, на което, ако имате малко търпение, ще сложим край. – Непознатата наблюдаваше с любопитство и с постоянно нарастваща злоба внезапното оживяване на домакинята, която сега си позволяваше да говори бързо и дори си помагаше с жестове, изразявайки с тях нарасналото си самочувствие. – Ако телефонът е мой, просто не мога да си представя какво търси в бележника на вашия съпруг. Никой не ми се обажда.

– Никой ли?

– По – паузата си дойде естествено и необходимо – чти.

– Това  п о ч т и  ме вълнува.

– Мадам – отвърна с болка Нина Монева, – знаете ли какво означава  п о ч т и?

– Обадих се и проверих.

– И кой ви отговори?

– Вие ми отговорихте!

– Сигурно – отвърна Нина Монева, ей така, сякаш на вятъра, задухал сред листата на голяма нощна гора, – друг не може… да ви се обади… от моя дом.

– Този ваш дом…

– Единственото, което имам.

– И глас на много млада жена! – Непознатата изстреля фразата и тя блъсна дима на цигарата й. – Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.

– Това пък е още по-малко вероятно.

– Само голи цифри…

– Да ви кажа, много го усуквате.

– Понеже страдам.

– За първи път ли ви се случва?

– Женени сме трийсет години, нито веднъж не е закъснявал, бележникът му е бил винаги чист.

– И как… открихте номера?

– Е, все пак, жена съм.

– Проверки по джобовете.

– Смятам, че това може да предпази от неприятности. – Посетителката желаеше да прескочи подробностите, за които ставаше дума. – Ето защо съм при вас. Ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки.

– Успяхте да ме развлечете – каза честно Нина Монева. Засега, увлечена от разговора, бе престанала да се измъчва с цигарата. – Забавлявахте ме и не мога да не ви предложа кафе.

Непознатата се изправи на крака и се възмути, че в такъв момент си позволяват да й предлагат кафе, тя заяви, че сега не й е до кафе.

– Разбрах – рече весело Монева и излезе от хола.

Отвори хладилника, от него полъхна приятен студ, продуктите бяха наредени стриктно, опаковани, тук бе изключено всякакво изпаряване, но липсваше нещо свястно за пиене. Когато Монева се върна в хола с бутилка и чаши, непознатата ликуваше.

– Така се радвам – рече Нина, – освежихте ме… Какво, искате да ми кажете нещо важно?

– Заявих ви, че не искам нищо, освен да разкрия някои неща.

– Знаете ли откога е тази бутилка? От три години, непокътната. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата или казанчето на клозета, ще се издуе паркетът или ще поддадат вратите, бях сигурна, че ще надойдат майстори, да ги почерпя.

– Да, но не съм при вас да ми разигравате комедии.

– За вас е комедия, но мисля, че няма по-страшно от туй, да чакаш дори водопроводчика.

– Тук нищо не ми пречи да ви уязвя, като ви кажа, че може би вашата стръв не би секнала дори пред водопроводчиците, но карай да върви. – Нина Монева се усмихваше приятно пред лицето й. – Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото всъщност АЗ съм обидената.

Усмивката бе разтопила бръчките по лицето на домакинята, тя наливаше в чашите и поклащаше щастливо глава:

– Изневерената.

– Моля ви! – извика непознатата.

– Нека пием и забравим – подкани Монева, – любовта идва и си отива.

– Какво?

– Пийнете си – домакинята подаде чашата, – наздраве.

Непознатата стоеше с чаша в ръка и нямаше намерение да пие, нямаше настроение за това. Нина Монева пи и се закашля. Едва сега непознатата изнесе коняка пред очите си, тя гледаше през стъклото деформираното кашлящо лице – една жена направо за съжаление.

– Наздраве – рече непознатата.

– Мъжът ви, а? – преди да закашля отново, рече Монева, а след това добави: – Някой се стрелна и ви го грабна, викате… Отнесе го. – И се престраши да пийне повторно. – А вие се втурвате да спасите каквото остане, така ли?

– Чувала съм, че дава резултат.

– Може би. – Монева пийна за трети път. – Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам, целия. – Монева въртеше чашата между дланите си.

Непознатата тропна своята върху масичката.

– Вие сте длъжна да сторите това. – Отправи се към прозореца, застана до него, дръпна пердето, сякаш да опита лесно ли се движат ролките, и го върна на мястото му. – Освен ако сте…

Домакинята чакаше:

– Какво?

– Изверг.

– Мечтая да стана изверг. Извергите са може би по-щастливи, лошите хора са сигурно по-щастливи.

– Искате да отклоните вниманието ми?

– Искам да разговарям.

– А аз съм дошла да ми дадете обяснение, например да ми кажете какво търси телефонният ви номер в бележника на съпруга ми?

– И как се казва мъжлето ви? – Нина Монева отпи още веднъж, конякът започваше да й харесва. – Името му.

– Бих желала да бъда поривисто лоша – Велев!…

– Вече не кашлям от коняка, нали?… Велев!… Не фигурира в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. – Домакинята си наля още мъничко. – Е, спомням си един Велев, беше заместник-директор при нас…

– Не позволявам! – извика непознатата. – На кого се подигравате? Засрамете си от…

Нина Монева чу детски гласчета навън, както всеки следобед, там играеха хлапетата на съседите, а посетителката имаше вид на разкайващ се човек.

– От какво да се засрамя? – запита Монева. – От белите си коси?… Ако сте дошли тук да си говорим истини, кажете направо, от какво да се засрамя?

– Извинете.

– Мила моя, нямате си представа какъв комплимент ми сторихте с това нахлуване, за да ми искате сметка и мъжа си обратно; да ви го дам, да си бъде отново ваш и всичко у дома ви да си тръгне, както е било.

– Всъщност не е вървяло добре – отвърна гостенката тъжно.

– Така ли?… Деца?

– Няма да ви кажа.

– Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а можете да бъдете сигурна, че няма и да имам.

Гостенката едва сега намери кураж да я погледне отново с притворство.

– Съмнявате се – каза Монева. – Кое ви кара да се съмнявате?

– Ще се напиете.

– Кажете, кое ви кара да мислите така за мен?

– Не ви ли виждам ноктите! – гостенката взе чашата си. – Сляпа ли съм? Косата ви блести, лицето ви е направено докрай, лъхате на чистота, долавям скъп одеколон. Жената, ако се е предала…

– Как се казвате?

– Роза.

– Аз съм Нина.

– Знам… След като открих телефонния номер, започна най-унизителното действие в живота ми. Обадих се на справки, отказаха. Исках да зная кой абонат се крие зад тези цифри. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките, не намерих и се заех с най-унизителното.

– Да ровите в указателя.

– Четири дни!… Целия телефонен указател, всички номера, докато се натъкнах на вашия. Срещу него видях името ви, адреса ви.

– Боже мой!…

– Това са най-мизерните дни от живота ми.

– Представям си какво ще предприемете срещу мъжа си.

– Дошла съм да си го върна.

– Предлагам да прекъснем – уморена съм от самота и безпомощност.

– Но ме ограбихте.

– Вървете си!

– Ах, какво чудовище! – Роза Велева стискаше чашата в ръцете си с усещането, че ей сега ще я счупи. – Можете ли да ми кажете какво означава тази дума  п р е р и я?

– Моля?… Какво?

– Спокойно.

– Какво търси тя в устата ви, откъде я взехте?

– Децата вън викаха, както никога досега, но Нина Монева отсъствуваше, и не само от тях, не само от своя дом, тя бе изчезнала от света, беше потънала в нищото, в глупостта и безтегловността, рееше се под безлунно нощно небе и отвсякъде я обграждаше безсмислие.

– От бележника на мъжа ми – говореше някой там, – изписана срещу телефонния ви номер.

Това летене в нищото се равняваше на унищожение, Нина Монева бе получила усещането, че се раздробява, че е унищожена от една сянка, тази сянка стърчи срещу нея с чаша в ръка, може да пие колкото си ще, без да се закашля, тя идва от живота – там, отвън, където е пълно с радост и скръб, с целувки и омраза, със смях и скандали, с някакъв необходим за дишането гъдел… Нима той?… Е, как може да бъде той?… Тази тук твърди…

– Госпожо, коя сте вие?

– Съпругата.

Как да й обясни, че е невъзможно, няма начин да бъде истина, защото…

– Сега разбирам – прошепна Роза Велева. В нейния тон се долавяше нещо от човека, който може да гледа отгоре, нещо покровителствено. – Боже, колко страшно стана! – Роза Велева млъкна и дълго не можа да продължи. – Нима е постъпил детински? – Тя седна и силно три слепоочията си, изглежда, бе получила главоболие. – Не мога да повярвам, Емил не може да постъпи така. – Роза Велева не забеляза трепването на домакинята, то убягна от вниманието й, а Монева вдигна високо главата си и упорито загледа в далечината през разрушения свят, един тръпчиво сив пейзаж от абстрактни останки, пара някаква, или прах, все едно, това е тъй маловажно сега. Оная продължаваше да говори, внезапно оказалата се Роза Велева: – Това ме кара да се замисля. Значи… той… Това ще ме принуди да изостря повече вниманието си, тази шмекерия не е чак толкоз маловажна.

– Никога не съм го питала – отбеляза домакинята.

– Има ли значение?

– Не е ставало и въпрос… Аз мислех…

– Че не е женен.

– Макар че и това няма значение.

– Откога се познавате?

– Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.

– Според мен най-малко от шест месеца. И съм сигурна, че лично вие отброявате всеки ден от щастието си. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно. Обзалагам се, че си водите дневник.

– Не забравяйте, че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…

Нина Монева не можа да продължи, смяташе, че не би й достигнало нахалство да обвини една жена в издребняване при подобни обстоятелства.

– Попаднахме в яма – рече накрая неканената посетителка и заопипва цигарите си. Преди да запали, тя погледна замисленото отдалечено лице на домакинята. – Къде се срещате?

– Какво?

– Тук ли? – Тя погълна много дим и го задържа в гърдите си. – При идеални условия за усамотяване. – Домакинята обаче се бе оттеглила много далеч в замислеността си. – Харесвате ли го? – Никой не й отговаряше. – Обичате ли го?… Вас питам – обичате ли го?

– Много лесно подразбрахте, че съм добър човек – отвърна кротко Монева. – Но все още не мога да схвана: ревнувате ли, или инквизирате.

– Само наивникът би могъл да допусне, че не се виждате всеки ден.

Отново настъпи мълчание, домакинята обмисляше, личеше си, че иска да доложи нещо особено важно, но се двоуми, може би все още беше зашеметена от внезапно връхлетелия удар.

– А? Всеки ден ли се виждахте? Представете си, че това ме интересува особено.

– А представете си, че не съм го зърнала.

– Моля?

– Никога – допълни спокойно домакинята.

– А така!

– Нито той мен.

– Изплъзвате ли се?

– Казах, че не сме се виждали. – Посетителката изглеждаше дълбоко обидена. – Вие сте жена му, така ли?

– Така излиза.

Нина тръгна към прозореца, макар че нямаше никаква работа нито там, нито където и да е другаде, по-добре ще е, ако се изпари веднага и изчезне, или пък да се върне с няколко месеца назад в живота си.

– Емил е ваш съпруг, така ли?

– Нямате си представа колко много ми е съпруг; понякога повече, отколкото трябва.

От прозореца не се виждаше нищо, макар че там имаше много неща; освен децата вече шареха и възрастни хора, особено старци и почти всички делови; виждаше се следобедното оживление на града, след работния ден, в един прекалено дълъг следобед, изпълнен с безгласни фигури. В прозорците на отсрещната жилищна сграда се размърдаха няколко сенки, може би привидения, градът се нагаждаше към най-безличния час, малко преди да се изнесе пред телевизорите.

Монева се извърна към посетителката си:

– Е?

– Убихте ме…

– И вече можете да си вървите.

– … с това, че не сте се виждали. – Двете жени се наблюдаваха. – Слушайте… – Посетителката махна с ръка, отказа се да говори, но после промени решението си. – Дошла съм да се разберем.

– Най-добре ще се разберем, като напуснете тази територия.

– И не знаете как изглежда ли?

– Представям си го.

– Опишете го.

– Какво искате от мен?

– Вече не знам – рече безпомощна посетителката. Тя замълча, имаше вид на обезсилена. – И все пак… тази работа не може да остане така. Ние трябва… Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?

– На този въпрос си отговорете вън, уединете се и помислете – това, което измислите, ще бъде отговорът, който очаквате.

– Колкото повече мисля, идвам до заключението, че го обичате; дори нещо повече.

Пред Нина Монева седеше с угаснала цигара една сломена хубава жена. Нина Монева отговори не без желание да прави хумор:

– Не може да се каже, че не го обичам.

– Не говорете направо – извика посетителката, – пощадете ме. Не разбирате ли най-после – убивате ме. В сърцето ви няма ли място поне за капчица състрадание?

– Не, но ако си отидете, ще се намери. От разстояние съм готова да ви съчувствувам.

– Да, но пък няма да ви доставя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря. Какво си въобразявате!…

Между крясъците на разгневената непозната жена изкрещя и телефонът. Звънът разтърси Монева, и още веднъж, и още веднъж. Неканената посетителка беше млъкнала, сега двете жени гледаха само апарата. Монева преценяваше, че моментът не е подходящ да вдигне слушалката. Докато очакваше, посетителката премести погледа си върху домакинята, в очите й имаше нещо като уплаха или пък като присмех. Монева не посмя да погледне дълбоко в тях, тя бе навела глава, всеки нов звън на телефона бе удар върху нея. Тогава си помисли, че все пак може да се противопостави и попречи на събитията, но непознатата вдигна слушалката.

– Емиле, тук е Роза – каза тя, – твоята жена. Искам да дойдеш. Тук… където съм аз. Ако откажеш, ще скоча на тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца… Заповядвам ти. Не вярваш ли? Аха, не го знаеш… Ще го намериш в указателя, на Монева, Нина Монева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не дойдеш, ще скоча от прозореца.

Роза похлупи апарата със слушалката. Дори не се опита да погледне към домакинята, а след няколко секунди Нина Монева с уплаха я видя, че отива до бутилката и си налива. Роза изпи всичко, което си бе сипала, сипа си още.

– Как се запознахте! Говорете, докато не съм полудяла.

– Преплитане на телефонните разговори.

– И започнахте?

– Да.

– А се прави на невинен. У дома нито думичка, на вас не казва, че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла цели шест месеца!… Сигурна ли сте, че не сте се виждали? – Монева мълчеше и мислеше колко тъжно е всичко туй. – Сега мълчите, затваряте се, не отронвате сричка.

– Искате да кажете, че той ще дойде тук? – Нина Монева говореше тихо, кротко.

– Налага се, мадам

– Вие сте жестока.

– Нямам друг изход. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.

Велева пи и си наля още.

– А питате ли, дали съм съгласна? – все тъй тихичко продължи Монева. – Трябваше да ме питате.

– Не сте съгласна да видите този, когото обичате? – изненада се Велева. – Когато ви се дава такава възможност?

– Не съм готова за срещата.

– Това пък какво е? Навярно трябва да се съобразявам и с вас. – Велева пи решително и си наля още. – На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук!

– И каква е целта ви?

– Да се разберем – замълча и добави – като хора.

Като хора, отекна в съзнанието на Нина Монева и сякаш я унесе, но в унеса си тя оправяше косата си и се оглеждаше в огледалото, придърпваше нещо по дрехата, ръцете й действуваха.

– Постегнете се, пригладете се, предстои ви първа среща, първото впечатление е важно. Искам да ми кажете, на колко ви се струва той? – Монева мълчеше. – На колко ви се представи? – Мълчание. – Да не мислите, че ще видите хокеист? Шейсетгодишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без торбата той не излиза навън, така съм го научила.

– Вижте какво, малка е вероятността да ме засегнете.

– Да ви засегна ли? Говоря за съпруга си – засягате се вие?

– Млъкнете.

– Ще разбера какво е това прерия, какво е значението на този знак, на този символ или код и изобщо има ли някакво значение, заема ли особено място в емоциите на моя съпруг. Тази дума  п р е р и я може би открехва частица от загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома си, а пред близките си не е повече от една пазарска чанта. Ще кажете ли какво означава тази дума?

– Моля ви.

– Защото ще ви накарам да говорите пред него.

– Не!

– Вие ли сте прерията?

– Много ви моля.

– Какво е прерия? – Посетителката, която преди малко се беше нарекла Роза, заявяваше с това, че ще бъде много настойчива. – Напомня ми за пустота и безкрайност, за растителност, която ту се възмогва, ту съхне, говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго, зове ме към безлюдност и отчаяние… Това ли сте вие, това ли успяхте да измислите?

– Искам да знам – посъвзе се домакинята – съществува ли начин да си отидете?

– Че откъде пък му е хрумнало, ако го е измислил той? – Посетителката се приближи до картината и се взря в нея. – У дома Емил се подвизава като човек с ограничено въображение.

– Млъкнете!

Посетителката се извърна и загърби картината, чашата просветваше в ръцете й:

– Така де, семпличък си е.

– Ако не престанете ще ви изгоня, пък ако щете – скачайте на тротоара.

– Боже, колко ви заболя, колко сте омагьосана!

– Забранявам ви!

– Слушайте, Нина, вие ме изненадвате, усложнявате нещата. – Посетителката отиде този път до масата и постави чашата до бутилката. – Смятах, че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, брътвеж по жицата, а то? Оказа се нещо сериозно. Кажете, наистина ли?

– Какво?

– Не сте го виждали? – Монева отрече с глава. – Нито той вас? – Нина поклащаше глава и това сякаш поуспокои съпругата. – Ако сте искрена, аз наистина вдигнах напразна пукотевица и започвам да се кая. Това момиче сте вие, нали? – Ставаше въпрос за момичето от картината. – Ако сте вие и ако сте успели да съхраните същата си дързост… И все пак трябва да му се даде урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?

– Не желая да ви отговарям.

– Значи, всеки ден. Вие сте били в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден… щеше да дойде и… последицата.

– Не забравяйте, че съм ви изгонила.

– Щяхте да осъществите и срещата; готови, втасали, влюбени… Аз…

– Решението ми беше категорично.

– Да не се срещнете?

– Никога.

– А неговото? – Монева не отговаряше. – А той?

– Не знам. – Монева усещаше, че не диша, както трябва. – Мисля, че щях да му наложа.

– И защо ви са тези отношения, какво печелите и какво бихте загубили, ако се видите?

– Ами разгледайте ме.

– Нищо ви няма, липсва ви малко самочувствие.

– Никога не бих дала адреса си, не бих се съгласила да се видим.

– Но примирате да го видите.

Посетителката чакаше, Нина Монева наведе глава.

– Не знам, може би след случилото се… Имайте предвид, че още е съм решила. В последния момент мога да ви изгоня.

– Значи, може и да се сдърпаме – рече посетителката. – Хубаво, две жени се бият за един мухльо.

– Мисля, че ви помолих нещо.

– Да не го обиждам – усмихна се посетителката. – Мой си е и ще си го обиждам.

– Щом е ваш, защо сте у дома ми?

– За да си го осигуря.

– Бъдете сигурна, че вече не е ваш.

– Показвате зъбите си.

– Не ме разбрахте.

– Та за какво си говорехте в тези сини часове?

– Влизаме в територия, където съм по-добре. Казвахме си неща, каквито вие с него трудно бихте могли да си кажете. – Нина Монева отиде под картината и се обърна по такъв начин, че момичето кацна над главата й. – И да ви заявя искрено, смятам, че не познавате съпруга си.

– Наивността ви ме опечалява.

– Не познавате човека, с когото живеете от трийсет години. Той не е мухльо и мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е ще оцените.

– Всъщност такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен. В нея има нещо сладко, обещаващо. Разбира се, става въпрос за кратка телефонна връзка, лек флирт, а не като вашата сериозна любов. – Роза Велева се засмя с добро сърце. – Я си кажете, ако не бях се намесила, докога щеше да продължи?

– До края на живота.

– И сега да вярвам ли, че ще прекъснете?

– Обещавам.

– Но ако ви се обади?

– Моля ви, не го въвеждайте тук.

– Искрена ли сте?

– Това се питам и аз.

– Ще ви се да го зърнете, нали? И искате, и не искате, хем боли, хем сърби.

– Ако не желая да го видя, не е за туй, което си мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си, госпожо. Все пак, имам да живея още и голямото нещо ми беше необходимо.

– Не знам, на мен ми е нужен Емил.

– Май че сте и глупавичка.

– Вън липсват мъже, мадам, жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпускам

– Празноглавка.

– Ще ми се смеят, че съм го отстъпила на някаква нещастница.

– Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.

– Така си мислите. Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се? Нищо, само по жицата. И ви наричаше прерия. Държа да ви види, за да избяга.

– През тия шест месеца обаче вие бяхте жалка.

– Днес жалката сте вие.

– Роза, нека не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие съпруг с пазарска торба. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене…

– Озарение.

– И надежда.

– Виж го ти!

– Един полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, наречена живот.

– Прерията изплува из мъглата – изненада се Роза Велева. – Значи, вие с такива символи запълвате часовете си? С такива литературни смехории замърсявате телефонната мрежа. Нищо чудно, ако сте говорили по цял час.

– Един път разговаряхме цели три часа!

– А с мен не може и три минути.

– След като доказах, че съм ви превъзхождала и че нямате право да ми се присмивате, моля ви да напуснете моя дом.

– Мила моя негоднице, нима не разбирате, че от това място ще изляза само придружена от съпруга си?

– Причакайте си го вън.

– Той ще влезе тук! – настоя посетителката.

– А аз казвам, че няма! – Нина Монева грабна вазата и изкрещя. – Разбрахте ли, хлапачке?

Звънна се на входа, Нина Монева държеше вазата високо, звънна се повторно. Монева смъкна бавно вазата и тръгна с нея. Гостенката се отдръпна малко и я проследи с поглед. Вместо към вратата обаче Монева се насочи към огледалото, остави вазата, напипа гребена и започна да се реши. На входа се звъннеше. Както се решеше, без да се извръща, домакинята изрече спокойно:

– Какво чакате, доведете съпруга си.

Той се появи бързо, имаше вид на човек, който се втурва да предотврати нежелателни събития, а съпругата му го догони, сякаш се страхуваше да ги остави насаме дори за секунда.

– Роза, мога ли да те помоля?

– Да си излезем, нали? Да й спестим една сцена, една тревога по-малко на любовницата, за сметка, разбира се, на съпругата.

– Твърдя, че сме попаднали в комично положение.

– В жалко положение.

– Един от нас…

– … е жалък, да.

– И заплашва, че ще скочи от прозореца. Един от нас шантажира.

– А който изневерява, не е жалък, нали? Този, който офейка от семейството си, не е никак жалък.

– Жалки сме и двамата.

– А тя?

– Настоявам да си вървим и ще ти обещая нещо.

– Не съм склонна.

– Настоявам! – Гласът му се стараеше да подскаже, че в случая съвсем не става въпрос за мъж без характер. – Тръгваме.

– Шантажирам, а?

Роза Велева се затича. Мъжът се оказа не дотам бърз, но все пак успя, и то заради високия праг на прозореца, тъй като всички прозорци на старите масивни сгради са поставени на високи прагове.

– Остави ме! – извика Роза Велева. – Остави ме да видим шантажирам ли!

– Той държеше здраво жена си, беше успял да прихване ръцете й към тялото и едва сега се обърна към домакинята:

– Моля ви да ме извините. – Стори й се малко по-нисък, но това нямаше никакво значение, като се изключи ръстът, Емил Велев май отговаряше на представата й. – Много ви моля – повтори той.

– Говорите си, а? – Велева направи сериозен опит да се измъкне от примката си. – Мястото ми е на тротоара!

– Роза, моля те! – Велев я разтърси.

– Пусни ме, лъжецо!

– Обещай, че няма да правиш глупости.

– Обичаш ли я? Не навеждай глава!

– Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.

– Обичаш ли я?

– Тръгваме ли?

– Ако не признаеш, ще скоча на улицата, ако ми попречиш тук, ще скоча под трамвая, ще се отровя, ще видиш!

– У дома ще ти разкажа всичко.

– Искам да зная обичаш ли я.

Емил Велев отправи поглед към Монева. Монева го погледна на свой ред в очите и долови мъката му, постара се да му подскаже, че разбира колко много е притиснат, а всъщност не излезе нищо подобно, тя не можеше да му подскаже нищо, тя беше направо щастлива.

Емил Велев се отдалечи от жена си, посегна към страничната облегалка на креслото, опипа я, като че ли проверяваше дали креслото няма да рухне под тежестта му, и седна.

– Говори.

Той притисна слепоочията си с длан и помоли жена си да напуснат жилището, в което са нахлули непоканени.

– Обичаш я, така ли?

Велева се отпусна в другото кресло.

– Обичаш я, дори сега, след като я видя с очите си.

– Ти си чудовище.

Велева затресе рамене по най-известния, втръснал се вече начин, а в това време Монева и Велев, без да искат и без да съзнават как, се погледнаха за втори път и на Монева й се стори, че едва сега установяват нещо, което в краен случай може да се нарече контакт.

– Сега разбрахте ли на какво сте способни? – надигна глава изневерената. – Невинната кошута… самотната… която не може да пласира и бутилка коняк! – Роза показа мокрите си очи. – А би докопала дори водопроводчика.

Нина сякаш не чуваше или не обръщаше внимание на думите й, гледаше си право в лицето му. Но Емил Велев не можа да издържи и прошепна по посока на жена си:

– Сега се виждаме за първи път, глупачко, ако не ме бе повикала ти… може би… нямаше да се видим… никога.

– Никога или “може би” никога?

– Има ли значение?

– Голямо.

– Нямаше да се видим! – намеси се домакинята. – Никога, разбирате ли?

– Значи, ако не бях аз?

– Вървете си! – прошепна Нина Монева.

– И двамата ли?

Нина помълча малко:

– Да.

– Как не! – възрази ликуващо вече Велева. – Признайте, че не желаете да си отиде, искате да го гледате колкото може повече, ако е възможно, да остане завинаги, ако тук има някой за отиване – да бъда аз, да вървя по дяволите, само да ви оставя сами, да разберете, че всъщност сте искали да чувате естествените си гласове, това искате, нищо повече. Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените, нищо по-кръвожадно не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно. Особено такива, на вашата възраст. Кажи, мерзавецо, с какво те плениха толкова; с какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозната? Или по-старата? Виж ни, разгледай ни добре!

Нина Монева се извърна към стената.

– Ако не млъкнеш, ще съжаляваш! – изкрещя съпругът. – Поспри се малко и се опомни! Ако не млъкнеш, ще проговоря аз.

– И какво ще ми надумаш?

– Горчивини.

Роза Велева изпита внезапната нужда от малко мълчание, през това време тя гледаше мъжа си проницателно и най-после се реши:

– Много ли ще горчи, съпруже?

– Ще ти наговоря някои неща за годините на моята каторга.

– Така те искам и аз, съпруже мой, да говориш, а не да се потайваш… Каторга! Така кажи, може би оная дума е свързана със свободата, а?

– Напразно налучкваш, миличка, ти никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.

– И аз него! – Нина Монева не можеше да разбере какво става с нея, не можеше да си обясни защо подскача.

– Ето, хазяйке, това се искаше! – Роза Велева отново премина в пределите на иронията. – Да се отпуснете, белким излетят изреченията на съзаклятието. Емиле, твоята кошута се разбъбра.

– Набирай пара, чакам.

Велева изкрещя:

– Ще заплача от яд! Погледни жената, която обичаш. Сляп ли си? Слушайте, мадам Монева, какво ще му дадете вие? Можете ли да му обещаете нещо? – Монева отново погледна натам, където не се виждаше нищо, а Роза Велева продължи: – На какво се надявате, какви могат да бъдат радостите ви? А ти, мъжо, защо не прекъснеш жена си, не виждаш ли, че се озлобявам?

– Вие казвате истината – обади се Монева.

– Не можеш да ни уязвиш – поклати глава Велев, – случаят ни е много истински и не можеш да ни се подиграеш. Обичам тази жена, това да ти е ясно, когато ни замерваш с кал.

Велева се огледа, искаше да намери опорна точка, щеше й се отново да изкрещи, но разбираше своята запокитеност, безпомощността й позволи само да прошепне с тон на човек, който се е предал:

– Емиле.

– Обичам я – спотаено каза Велев, – тя ме издигна, ние се извисихме над обречеността, ако щеш – над възрастта. Нашите разговори бяха чисти, устремени, копнежни, думите не звучаха като думи, а като възвания. Двамата трептяхме, стремяхме се всяка минута да се втурнем. В какво – не знаехме, никой не го е и разбрал досега. – Монева слушаше думите му, той беше в стихията си: – Не искаме нищо повече, не искахме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с още една, искахме да ни оставите в нашия си свят, да си го обитаваме невидими един за друг. Нашият свят не се интересува как белее косата и как се множат бръчките, ние стояхме над дните и месеците.

– Тя се грижи за външността си.

– Защото бях с него!…

– Тогава за какво ми говорите и двамата, за какво втурване, щом си прави маникюри? На кого ги разправяте, къде дават така – по телефона? Лъжете ме, а тя е имала цел – да си те превземе.

– Не чу ли, никога нямаше да се видим, ако не беше жалката ти намеса.

– Но се обичахте.

– Аз я обичам.

– Дори ако скоча на тротоара?

– Ти си махленка.

– Защото се намесих да спася един брак, така ли? – Роза Велева се оживи. – И не вярвам в любовта по телефона! Това е за наивните. Какво? Само ще говорите? И нищо повече? Ха-ха!

– Брутално същество!… Може би ще си ме прибереш у дома, но знай: вече нямаш власт над мен.

– Ами ако започна да ти се обаждам по телефона?

– Не се връщай при иронията, макар че я предпочитам пред сълзите и заплахите. Няма да ни уязвиш, нас никой не може да ни нарани, не може да ни достигне.

– И какво ще искаш, развод?

– Гледай сега, защо бързаш?

– Защото не мога да те деля.

Емил Велев си позволи преднамерено дълга пауза. Доколкото си го познаваше, Роза Велева предугади, че мъжът й ще каже нещо важно. Той се усмихна дружелюбно:

– Аз как те делих.

– Сага ме затрудняваш. – Велева допусна малък пропуск в реакциите си, пролича си смущението й, тя беше трепнала. – Някакви съмнения?

Велев пожела да бъде великодушен.

– Хайде да помълчим.

– Проклетнико, наистина ли се съмняваш? – Роза Велева се задяваше в изумлението си. – Ти смееш да намекваш, че жена ти не е била изрядна?

– Роза, защо не вземем да млъкнем тук? – Велев мярна с поглед домакинята, той може би съжаляваше, че разговорът се запътва в такава мизерна посока, но както се случва в потока на човешките настроения, май че внезапно реше да стане по-лош. – И защо, мила моя, споменаваш тази думичка  и з р я д н а? В случая тя прозвучава нежно.

– Може би ще твърдиш, че съм ти изневерила?

Велев чувствуваше, че озлобява:

– Ами да.

Велева направи опит да се шегува:

– По телефона?

– Напротив!

– Какво означава напротив?

– Обратното на телефона.

– Чакай сега, тук трябва да се замисля. Според тебе кое е обратното на телефона?

– Според мен съществува нещо, което е наистина твърде обратно на телефона, но предлагам да вземем да си вървим.

– Значи, туй успя да измъдри подлата ти душа?

– Не искам да водя подобни разговори пред  н е я. Тона, което може да последва след малко, ще се окаже динамично.

– А пък аз настоявам да кажеш всичко тук, пред нея, не искам да я щадиш, позволявам ти да ме уязвяваш, колкото си щеш.

– Тръгваме ли?

– Чакам да чуя докъде можеш да стигнеш в мъжкото си падение, какво ще измислиш.

– А, ще измисля, само смятах да ти прошепна нещо за Жоро Гинев.

– Ти можеш да припишеш такива гадости на приятеля си?

– На теб.

– И какво?

– Но не само той.

– Ти си безсрамник! – Велева се стремеше да се овладее и най-важното – да не прехапе устната си, нещо, което би я издало веднага, знаеше си го от опит. – Едновременно ли?

– Последователно.

– Видя ли какъв си? И защо не каза, че знаеш? – Тя помълча известно време, но Емил Велев не даде очакваните обяснения, съпругът й се държеше загадъчно, имаше вид на човек, който напуща досегашната си форма на поведение, който скъсва с нещо. – Вместо да ми кажеш направо и още на времето, вместо да ме предпазиш от евентуални увлечения, предпочел си подлостта на мълчанието. Видя ли какъв си, проумяваш ли низостта си? Вместо да дойдеш, да ме набиеш като хората… – Велев поклащаше отчаяно глава. – Долен човек. Че ти тогава не си ме и обичал.

– А ти от обич ли ми изменяше?

Нина Монева следеше всяка негова дума, възхищаваше се на мъжеството му и на странните сили, които му позволяваха да произнася само необходимото.

– Задкулисен човек си, Емиле, вместо да ми беше казал, вместо да ми беше доказал любовта си… – Велева вече се давеше в сълзите си. – Гаден си и напразно се боря за тебе. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази… Тогава ще видиш… Значи, знаеш всичко, така ли? – Велев само се усмихна. – И си траеше! Боже господи. Тя се обърна към домакинята. – Чухте ли? Видяхте ли го? Знаел е, че го лъжа, а се потайва. Разбрахте ли с какъв човек се свързвате? – Сега вече – към Велев: – Че ти тогава изобщо не си ме обичал! И трябваше… И си знаел всичко, навярно как изглежда новият?

– Знам и къде се срещате.

– Млъкни! Ти не ме обичаш.

– Никак.

– Че тогава… Боже, колко съм сама, боже, колко много съм била самичка!… И сега какво? Продължавай.

– Повече – не! – намеси се Монева. Тя усещаше тялото си като схванато, нещо притискаше главата й от двете страни, а ръцете й не можеха да се движат, личеше си зле прикритото чувство на отвращение, макар че лицето й преди малко сияеше от възхищение и обожание. – Мисля, че повече не мога да издържа.

– Вас никой не ви пита, Монева.

– Роза! – След като извика на жена си, Велев се обърна към домакинята и тя видя внезапно състареното му измъчено лице. – Извинете, но трябваше, този стил ми бе наложен.

– Аз съм окаяна самотница! – настоя Велева.

Велев отново се взираше в очите на Монева.

– Просто мечтая да се отдалеча и да ви се обадя по телефона, ще ми се да се отдалеча.

– Но днес е особен ден, нали? – Монева се съвземаше.

– Наистина – съгласи се мъжът.

– Поне за мен.

– Стана шумно обаче.

– Никога не съм допускала, че ще ви видя. Вярвате ли?

– За съжаление, обстоятелствата…

– Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте се сблъскали с добри обстоятелства? Обстоятелствата – Монева произнесе думата провлечено, подчерта неуважението си към нея и нейното звучене – са винаги неблагоприятни и все пак – вече го погледна с очите на влюбена жена – вие сте тук. Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…

– Чудесна сте, млъкнете!

Той се отправи към нея, тя съгледа слисаното лице на съпругата му. Роза Велева се бе смълчала, за да разбере какво всъщност би могло да произлезе по-нататък. Без да се усети, Монева направи своята стъпка към него и спря и звънна великата тишина между тях, тя се вместваше в този метър, който ги разделяше, и те сякаш не можеха да преодолеят нито разстоянието, нито мълчанието си.

– Просто не разбирам – каза най-после Велев.

– И вие ли – каза Монева.

– И аз си помислих колко по-лесно е по телефона.

– Как естествено почвахме.

– Спонтанно.

– Знам началото на всеки наш разговор – просия Монева.

– На всичките? – изуми се Велев.

– Познайте колко са?

– Никога няма да позная.

– Сто и петнайсет! За сто и деветдесет дни!

– И аз си спомням по нещо.

– Без да ми казвате, знам за кой разговор става дума.

– Когато ме нарекохте  п о л ъ х.

– След като ме нарекохте  п р е р и я.

– И след като се получи изречението.

– П о л ъ х  н а д  п р е р и я т а! – Нина Монева летеше над зелените облаци на няколко дървета. – Мога да ви резюмирам целия разговор. – Тя събра щастливо ръце край лицето си. – Вие ме нарекохте прерия, тогава ви заявих, че навярно става дума за неподвижност или за пустиня, и отначало измислих повей, но го смених с полъх, казах ви, че сте полъх над моята прерия.

– А пък аз помня, когато ми прочетохте дванайсет страници от Уолт Уитмън.

– Петнайсет.

– Казахте дванайсет.

– И ви излъгах – трептеше щастливо гласът й.

– Знам – рече весело Велев.

– За да помислите, че ще ви чета по-кратко.

– Разбрах.

– А вие по-късно ми четохте “Дамата с кученцето”.

– И това ли съм правил? – Беше уж смутен.

– Тъкмо когато го гледах по телевизията.

– Аз съм хитрец.

– И аз! Помните ли когато помирисах карамфилите?

– И ме накарахте да доловя аромата им по жицата.

– И го доловихте!

– Заклевам се!

– И пожелах да отгатнете броя им. – Монева едва не подскочи. – Помните ли?

– И казах седем.

– А аз се съгласих, а бяха осем!

– Защо?

– Защото не исках да бъда конвенционална.

– И ме излъгахте за първи път.

– А втория?

– Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.

– Вие искахте да ме видите и ме уплашихте!

– “Дамата с кученцето” – продължи Велев, – а вие гледахте телевизора.

– А вие четохте в синхрон, четенето ви ми хареса повече от филма.

– Колко хубаво си живеехме!

– Беше чудесно!

– И все пак – Велев се стараеше да измисли едно предложение – позволете ми – по-право предложението беше измислено, но не знаеше как да го пласира – от време на време да ви се обаждам и занапред.

– А помните ли – Нина Монева сякаш не чу, – когато ненадейно преминахте на ТИ?

– Не ми напомняйте.

– Допадна ми.

– Но не приехте.

– Скрупули.

– Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи, прашецът им не отлетя.

Монева пожела да се пошегува:

– Дума, която ви забавлява.

– Защо? – Имаше вид на съкрушен. – Споменавам ли я често?

– Досега три пъти.

– При вашата нетърпимост към тривиалното? – Имаше безкрайно отчаян вид.

– Без тривиалното обаче не можем да минем. И солта на живота е тривиална.

– Обичате да сте мила към партньора си.

– Сега ви чувствувам повече от всякога партньор.

Произнесеното от Монева накара двамата да погледнат към Роза Велева, тя се държеше като зрител, увлечен от динамиката на пиесата.

– Говорете си – насърчи ги Велева, – бъбрете си, но като си помисля каква глупачка съм била. – Тя се обърна към него: – А ти защо не си заявил, че можеш да бъдеш мил?

– Гледах филма – на Монева не й се щеше да прекъсва, – а от слушалката долиташе вашият глас.

– Така ли?

– И вие разбрахте, хитрецо, не се правете на наивен. Вие нарочно…

Велев се засмя, Монева се увлече и също се засмя.

– Никога не съм и помислял, че ще ми помогне киното.

– Но съчетано с Чехов, всъщност Чехов свърши истинската работа.

– Който е в състояние да те направи и тъжен, и щастлив, но човек така и не знае понякога тъжен ли е, щастлив ли е. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие изпитвали ли сте някога обида от обстоятелството, че сте щастлива?

– И какво правите сега? Вече потегляте? По магическата пътека на кабела?

– Извинете – смути се Велев, – по навик.

– Готова съм, мили! – извика щастливата Монева. – Готова съм да възприема както вълшебството, така и истината за екзотика, да повярвам, че щастието е и в болката, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!

– Единственото, което мога да ви дам.

Вместо да му отвърне, вместо да продължи забавата, Нина Монева се обърна към съпругата му:

– Вие ме изненадахте, госпожо, началните ви реакции бяха по-човешки, стремяхте се да спасите нещо, което ви принадлежи. Не ви ли се струва, че се предавате бързо?

– Ами не чухте ли? Той знае всичко.

– Отричайте.

– Страхувам се от подробности.

– Хайде, Роза! – Лицето на Велев бе придобило цвят на пепел. – Казахме си всичко, да се приберем в нашия двустаен затвор.

Роза Велева се изненада:

– Какво? С мен ли си? – И прибави нота на абсолютна недоверчивост: – Уха.

– Друг изход не съзирам.

– Вие си отивате? – Монева се олюля.

– Ще ви звънна веднага.

– Моля ви, още малко.

Емил Велев хвана ръката й. Роза Велева вдигна стола и удари с него пода.

– Не чупи столовете – посъветва я Велев, – какво искаш?

– Щяхме да тръгваме.

– Това беше отдавна.

– Какво каза?

– Ох, Роза! – Велев пусна ръката на Монева. – Как да ти обясня, как да го изрека, че да ме разбереш…

– Ти грабна ръката й.

– Всъщност никой нищо не знае – извърна се Велев към Монева, в поведението му сега нямаше видима логика, – нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на изгърбено мостче във Венеция и съм се питал: това ли е важно? На Шан-з-Елизе отново съм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмица духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха, бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пък и приличаха на магически и се запитах: това много важно ли е? Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не е важно. Разбрахте ли ме?

– Не. – Монева мислеше, че ей сега ще припадне. – И затова обичам да ви слушам.

След това двамата се засмяха, обхванати от усещането, че се намират на края на света или върху тъжен айсберг.

– На няколко пъти се изкушавам да ви разкажа за бразилеца ди Моранс. Ето текст на негова песен:

Има дни – седя

и си мисля за живота,

и повярвайте,

не виждам изход.

Как става така,

как да го разбера –

едва допели,

започваме да умираме;

след пристигането

все идва заминаването,

защото няма нищо

без раздяла.

Какво знам аз, какво знам аз –

животът е една голяма илюзия.

Какво знам аз, какво знам аз –

знам единствено, че само той има право.

Роза Велева хвана за втори път стола, имаше намерение да полудее, но Велев постави длани върху ръцете й.

– В поведението ти наистина няма последователност, моя скъпа съпруго, държиш се или комично, или трагично, което е едно и също, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш.

Роза Велева изтегли ръцете си изпод неговите върху облегалката на стола, може би изразяваше погнусата си или проявяваше хитрост, която би трябвало да бъде доловена от другия.

– С мен ли искаш да живееш? – Велев този път беше настойчив. – Или с него?

– Нужни сте ми.

– И двамата.

Роза Велева поклати глава.

– Това пък е нещо съвсем друго. – Загледа я продължително. – Съпруго моя, ще ме оставиш ли на мира?

– Не мога.

– И аз не мога… без тази жена.

В ситуация като тази плаченето му се стори най-невероятното нещо, но Роза Велева захлипа. Емил Велев я наблюдаваше отстрани как хленчи, почака я да престане, но накрая хвана дръжката на вратата.

– Отначало се самоубиваше. – Велев не снемаше ръка от дръжката на вратата. –  После плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плачеш, сълзите разтапят душата на мъжа, разбери.

– Обещай, че няма да говорите по телефона. – Велев мълчеше. – Ще говорите, така ли?

– Ти защо не вземеш да отидеш при другия си?

– И мислиш, че е лесно? Грабвам багажа – тръгвам.

– Не го ли обичаш?

– Обичам го.

– Тогава?

– Така се отива при мъж, така се грабва бохчата… Изобщо, знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие сте мерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загубена – мъжът офейква.

– Защо дружиш с подобни?

– Всички сте еднакви, видят ли те само с бохчата…

– Боже мой, Роза! – Велев падна безпомощно в креслото и пипна чашата. Нина Монева изтича, донесе трета чаша и му наля. Той не благодари, вдигна чашата, повъртя я в пръстите си. – Защо не каза в началото?

– Да тръгваме – предложи този път Велева.

Велев все още въртеше чашата в ръцете си.

– Имаш го.

– Тук ми е неудобно – призна си Велева.

– На мен още повече. – Велев се изправи и върна чашата на масичката, той изобщо не близна коняка. – Да беше казала, да не усложняваме, имаш го веднага, още утре го уреждаме.

– Емиле, наблюдават ни.

– Да ти кажа откровено, става ми безразлично. – Лицето му се умори изведнъж. – Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.

– Защо, какво й е?

Емил Велев огледа жена си като предмет или като местност, в която попада за първи път. Ъгълчето на устата му набираше сили за презрение или усмивка.

– Ставаш прекалено директна, миличка. Вземи я.

– И все пак по всичко личи, че избягваш да ме разбереш – прошепна Велева. – Аз съм жена, не мога да отида без…

– Добре! – прекъсна я Велев грубо. – Друго!

Роза Велева сега се извърна фронтално към домакинята:

– Едно кафе.

Лицето на Нина Монева се проясни, тя поиска да каже нещо, може би щеше да изрази радостта си, но благоразумието я накара да напусне хола, без да произнесе каквато и да е дума. Влезе в кухничката. Чакай сега, къде е джезвето, къде е кафето, къде са чашките, искат ли захар, нямам време да питам. Нина Монева включи котлона и седна. Чуваше ясно гласовете им, Велев изрази недоволство и пожела отново да излязат. Съпругата ме обеща, че ще излязат веднага след кафето, Велев подчерта, че искреността, с която са започнали новия разговор, му харесва; по-добре така, отколкото… На това място Роза Велева извика и го прекъсна:

– Разбери, той няма да ме приеме!

Велев помоли за тишина. Ръцете на Монева трепереха, вън свечеряваше, между сградите плъзваше предизвестието на нощта, в гъстите клони на познатото дърво, дето котките дебнеха и улавяха птички, беше тихо и тъмно, тъмнината сякаш я удари като очаквана и желана радост, а смъртите на птичките, които винаги са я вълнували, сега й се струваха едва ли не като забавни неизбежности от красивото възхождане на живота. В хола мъжът отново помоли за тишина, а жената заяви нагло, че няма нужда от тишина, тя каза, че за домакинята този обрат на събитията е като дар от небето. Млъкни! Ах, тия смешни мъже – засмя се Велева. Велев възбудено се втурна да й обяснява, че домакинята притежава деликатна душевност, тя е човек с различна от тяхната чувствителност. Роза Велева се засмя още веднъж, тя заяви, че кафето след малко ще покаже колко старателно е приготвено, от кафето понякога се подразбира колко хищно се кани да скочи върху жертвата си тази, която го е приготвила. Ти си негодница, заяви Велев. Ще получим кафе, приготвено от жена, която най-после си е отдъхнала, допълни Велева. Тук Велев май че подскочи, но после се поумори и помоли съпругата си да не докосва със смрадливата си реч тъжния самотен свят на Нина Монева, особено красивото вълшебство на отношенията им. Ние сме над тези неща, поясни той, и ако продължаваш…

– Какво, какво би станало, ако продължавам?

– Остави ни на мира – помоли се Велев. – При нас нещата са други, ние сме хора от друга планета.

– Глупако, какво ще правиш с тая дъртачка?

– Ще те ударя! – гръмна гласът му.

Последваха мигове на дребнавост, характерни за охладнели един към друг съпрузи, които са навлезли в периода на омразата. Монева се появи навреме с подноса.

– Турско кафе! – Гласът й трептеше от жизнерадост. – Забравих да ви предупредя, че кафето е турско.

– Идеално за този турчин тук – засмя се Велева. – По едно време някъде имаше коняк.

– Роза!

– Не, аз ставам нахална, така е най-добре. Нина, и малко коняк? – Монева взе бутилката и я подаде на гостенката си. – Какво нещо сме жените, а? На северния полюс ни прати – ще искаме да се женим. Аз бягам към него, той бяга към вас. – Сега всеки имаше чашката си с коняк, всеки бе взел кафето си, седяха удобно. – Бяга към новото… Не ми обръщайте внимание, склонна съм да бъбря, от нерви… Бяга към романтичното, екзотичното, то привлича, примамва, зове. – Роза Велева млъкна, съсредоточи се в насладите от глътките и май че се откъсна от присъствуващите. – В голяма авантюра се впущам, но де да видим. На голяма експедиция потеглям в моята прерия или джунгла, където всеки мъж е звяр и иска да те изяде. Съблича, консумира и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с тебе, с душата ти, той е консуматор, ти си вещ, и вещо сменя вещите.

– Отново ми харесваш – отбеляза Велев.

– Олекна ли ти?

– Бисквити! – подскочи Монева. – Забравих, че имам.

– Много се движите – подхвърли Велева, когато Нина Монева се върна от кухнята. – Прекалено много се оживихте.

– Изглежда, подхвърлихте нещо за мен. – В забележката на Монева прозвучаха тонове на запазено достойнство.

– Подхвърлих – призна си Велева.

– За мен е лесно да се говори, Велева, аз съм лесна тема, и за белетристика съм лесна, и за пиеси. Принадлежа към ярко очертана категория, бих добавила армия, най-безобидната армия на света. – Почака, но никой не посмя да я прекъсне. – Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете, вярвайте, но този следобед е много богат за мен. – Тя предупреди с усмивка: – Не в този смисъл, не защото най-после съм с него. Представете си – донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена докрай, пълна с изненади – жена, от която в една и съща минута могат да се излюпят и смехът, и сълзите.

– Вие трябва да си пийнете – подкани я Велева.

– Голям ден в живота ми! – Нина Монева се замисли, искаше да се изрази най-точно. – Да ви кажа правата, ако бих била сигурна, че сте винаги забавна… Щях да кажа глупост.

– Бихте я предпочели – намеси се весело Велев.

– Разбира се – призна си Монева.

– Пред него? – изненада се Велева.

– Нищо не може да замени другарството между жени.

– Да знаете колко сте права – заяви живо Велева. – Мъжете са бедствие, не могат и да те забавляват, у тях всичко е егоистично.

– Да де, затова ми измъкна жилището и колата.

Роза Велева притисна чашата към бюста си.

– Глей сега, глей го кво говори. Винаги ще се намери някой да ти прекъсне хубавия разговор. Ниж сега – за кво говорим, а той кво говори. – Гласът й се люлееше, Велев и Монева се смееха. – Ние говорим за възвишени неща, а той за автомобили.

– Роза! – Емил Велев познаваше добре жена си и вече се тревожеше. – Не почвай.

– Полъх над прерията! – смигна съпругата. – Карай!…

– Роза, чу ли какво ти казах? – Роза Велева избегна погледа му и си наля. – Мисля… че… как да ти кажа… Вече…

– … си се откупил, така ли? Свободен!… Ами ти никак не си ме обичал бе, Емо… Знаел си, че ти изневерявам, и си траел, потайвал си се като подлец, без да вдигнеш скандал. Това не мога и не мога да ти простя, в туй има нещо нечовешко. Какъвто и полъх да станеш, над каквато и прерия да подухнеш, не съм съгласна с теб, мъчно ми е, плаче ми се!…

– Предпочитам да не ставаме отново сериозни.

– Ще бъде жестоко – съгласи се с глух глас и Монева. – При това вече сте ми симпатична.

Роза Велева скочи от креслото и извика, вдигна високо чашата си, човек би допуснал, че имитира Статуята на свободата. Емил Велев посегна към нея, може би искаше да реагира по някакъв начин, но се отказа, разбрал сякаш, че повече не може да й се помогне, нито може да предотврати нещо, което се задава неизбежно.

– Засрами се, колко лесно се откупи с едно двустайно и с купчина ламарина. – Велева заплака, гласът й потъна в страданието. – Тъжно ми е за теб, мъжленце, толкоз лесно се откупи.

Емил Велев с изненада откри, че очите и на Нина Монева се овлажняват, той стисна отново ръката й, но тя побърза да я изтегли към себе си:

– Стана ми мъчно за нея, вие нямате право!

– Нина, съвземете се! – Велев не знаеше какво да предприеме. – Това са етюди, сега като нищо ще ми отнеме и друго.

– Ще отмъкна ли? – Не, Роза Велева не беше пияна. – Значи, АЗ отмъквам? Виж го ти – измита се, излита, а после аз измъквам, аз правя етюди. Питай сърцето ми, етюдите изскачат оттук – тя постави длан върху гърдите си, – от дълбочината, от наслоената мъка.

Сега изкрещя домакинята:

– Млъкнете!

– А! – Велева изблещи студени очи, в които все още просветваше студена роса. – На вас пък какво ви стана?

– Смрачи се – прошепна безнадеждно Нина Монева, – нещата загубиха забавната си шеговитост. Вие разбирате ли, че вече се чувствувам злодей? Аз ограбих тази жена.

– Нина, моля ви! – Емил Велев не знаеше към коя от двете жени да се обърне. – Роза, ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо крайно нежелателно.

– Ти си палач!

– Слушай, ще се махнеш ли от пътя ми?

– Знаеш ли какво искаш от мен, грубиянино, имаш ли поне елементарна представа за живота, който ми предстои? Къде ме пращаш? Да не мислиш, че отивам на курорт? Ти знаеш ли какво е туй сама жена в живота?

– Дадох ти имуществото си. – Велев правеше истински усилия да не викне от радост. – Това малко ли ти е?

– Не ме пронизвай с погледи, мъжо, и не ме залъгвай с любовници. Знаеш какво представлява любовникът – нищо, фикция, човек, който е винаги готов да се изпари. Какво ми завиждаш на любовниците, не разбирам защо ми го натякваш. Докато вие вече си имате всичко, аз съм като опустошена.

– Роза, да се разберем, излезем ли оттук, вече няма да пристъпя този праг.

– И отново жицата!…

– Да!

– Боже, луди хора, вие сте побъркани! – Велева продължи примирено: – Пък де да знаеш, може би да е по-добре.

– Но не знам колко.

– Четири.

– Жалко дамско човече!

Роза Велева пое въздух:

– Поставяш ме в нови ситуации.

– Давам ти всичко от книжката.

– Ще почакам да спечелиш още хиляда.

– Ще бъде равносилно на гилотина. – Тук нервите му не издържаха. – Хайде да се прибираме, откога те моля да си вървим. – Велев положи ръка върху рамото на жена си и се обърна към Монева. – Ще ви се обадя.

– Чакайте!

Монева докосна лицето си с пръсти, може би искаше да се увери, че съществува нейна кожа, нейна уста, нейни очи, че самата тя присъствува тук и че не друг, а тя е изрекла думата-молба, за да ги спре да не изчезнат. Двамата се извърнаха и видяха, че домакинята се мъчи да измисли някакви допълнителни думи, но те й се струваха сложни и трудни за измисляне. Все още с пръсти на лицето си Монева изчезна от хола, сякаш изтласкана от тишината. Появи се твърде бързо, лицето й сега беше избледняло съвсем.

Пъхна пачката насила в ръцете й.

Роза Велева се разплака отново, но в плача си успя да вмъкне някак си думата “изнудвачи”.

– Нина! – извика слисаният Велев. – Вие луда ли сте?

– Защо да говорим в момента за пари – отвърна домакинята със спокойния тон на мъдрата жена. Цветът на кожата й се възстановяваше, това, че Велева прие парите, макар и с плач, имаше значение. – Щом хиляда оправят съдбата ви.

– Как можахте! Това е мой личен въпрос.

– Моля ви да не говорим повече.

Велев гледаше объркано.

– Не я познавате, тя може…

– Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? – Роза Велева захвърли пачката в креслото и побягна, Монева грабна парите оттам и я подгони. Външната врата бе оставена да зее, Монева изхвърча на стълбището и въпреки всичко успя да натика и този път банкнотите в ръцете на обидената.

Като се връщаше, домакинята се блъсна в съпруга, в разминаването той успя да я упрекне, че е сглупила, и го чу да зове жена си на стълбището, след това се върна позеленял от яд.

– Може да ни метне и двамата, не я познавате! Кажете, кой ви позволи?

Монева мълчеше, а той продължаваше да я обсипва с упреци, докато тя вдигна глава и каза тихичко:

– Мисля, че засега ще бъде най-добре, ако се разотидем. Нещо ми подсказва, че трябва да стане така. Ще ми се да помисля още малко върху туй, което се случи днес.

– Да помислите… – Велев изговори думите бавно и равно, после искаше да каже още нещо, готвеше се да изсипе куп думи, но единственото, което можа, бе, че вдигна ръката си и погали два пъти косата й. Отдалечи се, но не намери сили да отвори вратата изведнъж. – Как да ти го кажа, мила моя, никак не знам… По-късно, като помислиш, не може да не разбереш, че онова нещо припламна.

Нина не наруши своята неподвижност, тя остана до края замислена, докато най-после се усмихна, а след това с леките движения на щастливия човек тръгна към струпаната в ъгъла магнито-радиотехника на дома си, натисната бутона за възпроизвеждане, бликна музика, в хола влезе Брамс, но туй в момента май че не задоволи домакинята, Нина Монева се наведе, измъкна друга касета и посрещна сладкия й ритъм с меки поклащания на тялото, тя се залюля, понесена от мелодията. Нина Монева тръгна към масичката и все тъй подчинена на ритъма, започна да обира чашите. Отново се усмихна, пийна си малко коняк и продължи да си шета, засилила вече полюляването на тялото в старанието си да имитира черните певици.

Някой звънна на входа. Монева погледна чашите в ръцете си, почуди се какво да прави с тях и тъй като се звънна повторно, тя тръгна да отваря със заети ръце. Докато се мъчеше с вратата, отвън някакъв мъжки глас ломотеше неразбрано.

Най-после тя отвори.

Какво казахте?

Измънках извиненията си – рече Непознатият.

За какво се извинявате? – Зададе въпроса наивно, сладко, с опиянение, като все пак полагаше усилия да не изпусне чашите. – Вие пък се извинявате.

За нахлуването си – поясни с полуусмивка Непознатият мъж, – просто се врязах.

Че лошо ли е? – Нина Монева се даваше в еуфорията си. – Но кой сте вие, човече?

Ритъмът все още се оттичаше по ханшовете й.

Там е работата. – Непознатият посегна към ръцете й. – Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.

Имах гости.

Добре де, какво ви пречи да ги оставите някъде?

Наистина – засмя се Монева и тръгна.

Непознатият посетител бе изоставен в хола, останал сам, той започна да разглежда без особен интерес обстановката. Монева се върна и натисна бутон от магнитофона.

Защо го изключихте?

Доколкото ми е известно, непознатите обикновено не обичат музика.

А вие пък допуснете, че не съм непознат. – Монева го разгледа внимателно. – Защо не си представите да речем, че съм ваш добър познат, допуснете, че съм вашата трезва мисъл например.

Да, ама знаете ли колко не сте ми необходим сега?

Добре де – Вашият Разум.

Никак, хич! – Нина Монева се досети, че говори ако не глупаво, поне невъзпитано. – Извинете.

Вие извинете.

Интересно защо не се уплаших.

Това ме радва.

Спокойна ли съм?

По-скоро – щастлива.

Как да ви наричам?

Тук ме затруднихте – отвърна с нейния тон Непознатият.

А сигурен ли сте, че идвате при мен?

Абсолютно.

Днес имам богат ден, но туй не е за разговор с непознати.

Има си хас.

Щастлива съм!… Коняк?

Като нищо.

Винаги ми се е струвало, че непознатите посетите ли произлизат от тъмните представи за мистерията. – Монева отскочи до кухничката, върна бутилката с чисти чаши. – И че нямат маниери, че са груби. – Подаде бутилката на мъжа. – Дойде някой непознат, да речем, да ни покани да чистим снега. – Мъжът сипа обидно малко за себе си. – Влиза, кара се, влязохте вие – викате “има си хас”.

Ще се кара, разбира се, как няма да се кара, не изривате снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви денем?

Тя се взря още по-добре в него:

А вие?

Какво аз?

Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?

Вижте какво, мадам, ако смятате, че съм сторил нещо много грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми е нужно много малко, за да си отида.

Имам само коняк.

А аз – язва.

Ужас! Ракия нямам.

Ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.

Това опростява малко нещата. Имахте вид на прекалено измислен, персоната, която оправя края на романите.

Радвам се, че ви се харесвам.

Да пием, господине

Наздраве, другарко Монева.

Знаете името ми?

Иначе как ще ви намеря.

Откъде го знаете?

На вратата го пише.

Така ли? Наздраве.

Днес конякът й се услаждаше. Той пийна мъничко и я погледна:

Бяха забавни, нали?

Кои?

Непознатият остави чашата до бутилката:

Емил и Роза.

Защо, какво е станало? – Ръката й потрепера, златната течност в чашата се залюля. – Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?

Нищо не е станало, само са ми забавни, тия хора ме забавляват.

Откъде знаете, че са идвали, защо се интересувате?

Маалко се успокойте.

Спокойна съм, но вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.

Сигурна ли сте, че се нарича Емил?

На вас сигурно ви се ще да не съм сигурна.

Де да знам вече какво искам аз. Ето, станах ви и несимпатичен, намразвате ме.

Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. – В златната повърхност на течността се отразяваше смаленият сто пъти прозорец, цялата тъжна сивота на деня, който си отиваше. – Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но тази личност е много скъпа за мен… Как да се изразя, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.

Тази картина – посетителят пък сега възнамеряваше да се позанимае с картината – е от периода, в който притесняваха художника.

От известно време я гледам с други очи – призна Монева, – не като някога, но изобщо художникът е голям, изглежда, че нещо в естетическите ми сетива се е променило.

Може би отскоро.

Не знам, не съм се замисляла… Защо ми говорите за Емил?

Аз нямам картини.

Да не е станало нещо?

Какво да ви кажа, госпожо Монева, не зная как да започна, впрочем моето доброжелателство е от незначителен мащаб и наистина не мога да намеря подход, нито мога да ви обясня кой съм.

Но не сте дошли да си говорим за картината.

И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък – съвсем малко.

Може би сте дошли да ми кажете, че Емил е мошеник.

Помагате ми, вече ми поолеква, но защо да допускаме подобни предположения за един великолепен възрастен човек, който умее да конструира меки светове, за да посели в тях не  повече от двама души. Разточителство, разбирате ли, само двама в обширен, комфортен мир.

Да – съгласи се унесено Монева, – но когато доброжелателят иде у дома ти и започва да говори за някого…

И все пак ми олекна, да пием.

Настоявам веднага да ми откриете защо се интересувате от Емил.

Не само от него.

И от мен, разбира се.

Роза, Роза.

Аха, да.

Може би е Роза, може би не, всеки случай не е цвете за мирисане.

На мен ми се стори интересна, пластичен характер, може да те побърка с настроенията си.

И да те подведе.

От нея ли се интересувате?

И от нея, разбира се, просто да ви предупредя.

Твърдите, че сте моят разум. – Непознатият кимна. – Трезвата нота на моето Аз. – Мъжът кимна с благодарност повторно. Замълчаха. – Какво точно искате да знаете?

Някои любопитни, ако щете – екзотични подробности.

И ако откажа да разговарям за тях? – Монева замълча, внезапно обзета от простата мисъл, че никой няма право да нахлува в дома ти и да те подлага на разпит. – Впрочем, какво ви се церемоня, отказвам! Какво ще сторите?

Най-простото. – Непознатият се обърна към вратата и потегли.

Представете си, че мога да се обидя – подвикна след него Монева. – Някои разговори обиждат човека. – Непознатият се отдалечаваше. – Моля ви!

Непознатият спря, той се обърна и пъхна ръце в джобовете на сакото си.

Мисля, че утре ще се почувствувате още по-обидена, мадам.

Как ?

Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.

Дадох ги сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.

А така! – Непознатият посетител направи гримаса, сякаш сумата е била броена лично от него. – Вие пък, за беля, сте имали хиляда лева на живо.

Аз съм жена, която е спестила нещо през живота си, парите могат да ми осигурят някои емоции.

Сигурно.

Тогава какво да ги правя, да пазя всичките стриктно в банката? За кога, за какво?… За кого?

Лошо – съгласи се непознатият, – логиката ви ме съсипва.

Пътувах къде ли не, до Съединените щати отидох, но какво от туй. Всичко е празнота, празна кутия с тъмнина… Неподвижно, празно – една неумолима празна празнота, без минало, без бъдеще.

А настояще?

Нямаше

Сега има.

Да.

Сигурна сте.

Да се спукаш от смях, но сега има, никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент от някъде се пръква някакъв човек, настоящето разцъфтява, звънват звънчета…

Посетителят се усмихна, дори смигна:

Над прерията повява.

Прерията заблестява! – кимна домакинята, с което даде да се разбере, че не се е обидила от израза. – В организма нахлува кислород, тревите наоколо потрепват, звънят – има полъх!… Значи, известно ви е и за прерията?

Да знаете колко прерии се навъдиха в София! – Непознатият пое въздух и помоли за разрешение да запуши. – И откога?

Сто и деветдесет! – не без гордост отвърна Монева

Дни!

Аха!

А откога го обичате?

От третия.

Ден?

Месец!

Много ли?

Пространствата на света са били пълни с животни, непознати господине, много животни, но животът се е превърнал в живот с появата на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата ни: рисунките по скалите, размисълът за танцуването на огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, вие как мислите?

Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври, госпожо?

Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.

Там е работата, Монева, че ще е интересно, ако си поговорим сега.

И да превърнете битието ми отново в пустиня?

Представете си, уважаема Монева, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е излюпил поради случайно преплитане на жиците, а нарочно.

Не мога да си представя.

Допуснете, че за вас са събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.

Трудно ми е да допусна.

Ловецът се обажда, разговаряте, минават дни, става все по-хубаво, вече сте назована  п р е р и я, а след още няколко дни вече сте го нарекли  п о л ъ х. Прерията вече си има своя полъх.

Че лошо ли е?

Говорите, говорите…

Това са хубави неща.

Дните се нижат, а вие говорите.

Чудесно.

Ослепявате за действителността край вас.

Възхитително.

Хлътвате.

Необходимост

И един ден – наблюдаваше я внимателно – след шестия месец – много старателно – обикновено тогава – мълчание – една жена звъни на входа, влиза , дома ви и ви пита какво дири вашият телефонен номер в личния бележник на съпруга й.

Ех, че хубаво.

Хубаво, какво му е хубавото?

Не е напразно.

Вдига скандал, карате се, тя ви обвинява.

Забавно е да те обвиняват.

В това, че сте обсебили съпруга й, разбирате ли?

Какво по-сладко на тая възраст?

Непознатият като че ли започна да губи усещането за превъзходство.

Тогава звъни телефонът. – Той замълча, изглежда, отмерваше напрежението. – Вместо вас телефонната слушалка вдига Роза. – Монева най-после се съсредоточи. – Разбира се, звъни мъжът й. Тя го заплашва, казва, че ще скочи на тротоара – вика го на очна ставка. Той идва, започва нещо като театър, сцена след сцена. – Непознатият взе чашата с коняка и сякаш се запита да пие или да не пие. – До кулминацията.

Голяма работа.

А малка ли е? Това са хиляда лева.

Но се превръщат в прерия.

Много прерии обаче.

Е това е малко досадно

А бе вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? – извика извън себе си Непознатият. – Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от всяка наивна самотница.

Говорите твърде високо.

Искам да ви внуша, да ви набия в съзнанието.

И да ме спасите, да.

Да! – извика отново Непознатият. – Не ми отговаряйте с ирония.

Вие се мамите – каза спокойно Монева.

Непознатият бе изумен:

Какво?

Той не може да бъде такъв. Впрочем може да бъде какъвто си ще, но ме обича.

Вас.

Не забравяйте маниерите.

Не забравяйте, че сте жертва.

Може би съм жертва, знам, че съм жертва, но на кого?

На така наречения Емил.

Лъжете се. – Монева положи длан върху ръката на Непознатия, който продължаваше да стиска чашата. Непознатият долови в тази женска ръка живот, пулсации. – Изобщо, господине, вие се лъжете много повече, отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го премахнете. Какво ще ми дадете вместо него? Кажете де… Знаете ли какво бях преди появата му? Отрепка, нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а в огледалото въздъхваше стара, предала се вече жена.

Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?

Бях сигурна, че няма да се видим, достатъчно съм умна за това.

Тогава защо се рисувате, за кого?

За себе си. Нали е неприлично да говоря за красиви неща с мъж, който говори красиво, а да съм повлекана, потна бивша лъвица във вонеща бърлога… Разберете, ние си имаме зала, в която не можех да влизам всякаква.

Каква зала?

Тържествена, наша, уредена по взаимен вкус, с наши книги, наши картини, наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето над прерията, там текат потоци, шумят морета, плават платноходки, оглеждат се звезди.

Трамваи?

Моля?

Трамваи няма ли?

Нина Монева рухна неочаквано и се разплака, психиката й не издържа, тя плачеше свободно, на глас, просто ридаеше, като ясно осъзнаваше, че се освобождава от натрупаната мъка. Непознатият я прегърна.

Извинете – той галеше косата й, – искам да ме извините, да ми простите изцяло. – Монева стисна ръцете му. – Постъпих глупашки. – Монева свлече глава на гърдите му, една капка падна върху ръката му. – Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.

Нямата си представа колко сте жестоки вие, младите – хлипаше Монева. – Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокостта на младостта? Най-безсърдечното нещо на света. Нина Монева отриваше очите си с кърпичка, правеше усилия да се успокои. – А той, така нареченият Емил, знае всичко: умее да бъде и млад, и стар, може да конструира отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.

Той повторно погали косата й.

Разбрах.

Тя мълчаливо поклати глава: нищо не сте разбрали, прочете в погледа й той.

Щадите ме – рече Монева. – А аз разбирам и вас, и себе си, и всички като мен. Разбирам го и него, но това не е важно, той е самостоятелен вълшебен случай в живота, дар божи, без него какво – пустиня… Хиляда лева! Според вас много. Нищо! Какво му плащаме? Това е феноменален занаят, малцина го умеят, а други като него едва ли. Представете си, ко днес трябва да се обади на четири жени, всяка една с отделни привички, отделна култура, чувствителност, слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан! Да не говорим за темперамента и интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой днес е в състояние да ти предложи подобна искреност, у кого ще я откриеш? А той ти я дава, длъжен е, той е професионалист. Ако не работи добре, трябва да фалира. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. – Монева разгледа мократа си кърпичка, потърси някое по-сухо местенце. – Искате да се откажа от този свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от присъствието му. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. Съществуват жени, които биха били доволни от брак с мъж, който ги бие всеки ден – те си представят нищото. Знаете ли какво представлява това нищо?… – Монева изхълца. – Хиляда лева! Тези пари не възнаграждават, както се полага, труда му. Знам, че претърпявам крах, това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво друго да правя.

Обичате ли го?

Страшно!

Дълго останаха загледани един в друг, притиснати от мълчанието, той на няколко пъти искаше да й подскаже, че всичко е о’кей, щом телефонът звъни, дори посочи с очи апарата и чак тогава Монева изплува от мъката си, чак тогава чу звъна. Спусна се и грабна слушалката.

– Да, да, мили, чувам те! – Сияеше, всичко у нея сияеше, дори сълзата в окото й. – Един момент!

Обърна се към непознатия и го погледна.

Той сложи пръст на устата си и прошепна:

Довиждане.

Довиждане – прошепна и тя.

Като се стараеше да бъде учтива докрай, Монева тръгна след него, изпрати го до вратата, върна се и стисна слушалката:

– Мили мой!…

– За първи път ме наричаш мили.

– И ти ми говориш на ТИ.

– Нещата зреят, какво да правя.

– От само себе си, нали?

– Както трябва да бъде.

– Мили, добре ли си?

– Не.

– Плашиш ме.

– Уитмън, мила, този проклетник Уолт Уитмън, ме издебна отново. Да ти прочета ли една поема?

– Да, да, да!

– Приготви се да слушаш.

Тя не искаше да извика, но извика:

– Ти си велик!

– Какво каза?

– Единствен и величествен, вълшебник, който създава светове само за двама!…

– Да почвам ли?

– Говори, мили, няма по-велико нещо от думите!

Нина Монева оглеждаше хола си, картината, радиото, телевизора, взираше се в златистото око на коняка в бутилката, слушаше далечния глас и плачеше, плачеше – сълзите й се стичаха, стичаха…

УБИЙСТВОТО – повест.

УБИЙСТВОТО

1

    Преди да се прибере у дома, той се забави на уличката, зареден с необяснимото си безпокойство, което нямаше нищо общо с паркирането и дъжда. Дъждът продължаваше да си вали, някаква светлина се люлееше над главата му. Но накрая се качи на втория етаж и всичко свърши – нямаше дъжд, в хола беше сухо, топло. Въпреки запалената лампа той сякаш не различаваше предметите около себе си, пък не му се и струваше необходимо да ги различи, в момента едва ли би могъл да проумее предназначението им.

Жена му седеше в леглото и четеше една от безкрайните си книги, всички те му наподобяваха единствен проточен роман. Тя не извърна поглед към него. Васил Милев се запита дали наистина е забелязала проникването му.

Върна се в антрето, там съблече шлифера си.

– Да донеса ли и за теб?

В кухнята отвори хладилника и извика:

– Питам искаш ли кафе!

Райна Милева остави книгата, погледна часовника си и започна да рови в чекмеджето на бюрото. Таблетките се оказаха на лесно място, намери се и чаша с вода.

Зад гърба й се появи Роза, усети я, винаги усещаше появата й. Извърна се, видя големите й питащи очи, тънката материя на пижамата й, под нея дишаше крехко девиче тяло. Този път Райна Милева не се усмихна приятелски на дъщеря си, само поклати глава с отрицание. Момичето се приближи, взе леко ръката на майка си и потърси стрелките на часовничето. Райна Милева повторно поклати глава, прегърна дъщеря си и бавно я изведе от хола.

Когато се върна, видя мъжа си, оставяше бутилка и чаши на масата.

– Забавих се много – призна си той. – Можех да се върна преди три часа.

Ръката му наливаше.

– Стига.

Васил Милев трябваше да се наведе над чашата, не можеше да види колко е сиал.

– Достатъчно.

– Роза спи ли?

– Не, разбира се.

– Да я видя ли?

– В никакъв случай.

– Гладен съм.

– Може би и аз.

– Гладен съм, пие ми се кафе, пие ми се уиски, но трябва да почакаме. – Погледна я, тя поглъщаше таблетката. – Може би ще имаме гости.

Чу какво й казват, но казаното сякаш мина край нея и се върна, стори й се, че го чува за втори път.

– Гости ли?

Намери за необходимо да обясни: – Гост.

Или разбра, или не й се вярваше.

– Защо закъсня?

– Случиха ми се премеждия.

Като повечето жени в подобни случаи Райна Милева изрече нещо друго: – Мързи ме да пренасям, ще вечеряш в кухнята.

– Добре, но ще почакам.

– Нали си гладен?

– Поне половин час.

Предвидената буря се разминаваше, Васил Милев схвана, че съпругата му добросъвестно се старае да се овладее, съсредоточеното й лице, което наскоро наподобяваше обредна маска, вече се отпускаше, мрачното безпокойство по него се разсейваше.

– Какво ще стане след половин час? – запита тя след първата глътка.

– Ще позвъни.

– Гостът.

Васил Милев поклати глава.

– Който ще преспи тук? – Устните й се събраха за присмех. – В стаята за гости?

– Ще се обади дори в случай, че намери хотел, така се уговорихме.

Едва сега Райна Милева разбра, че става дума за сериозни неща – очертаваше се възможност тази нощ в дома им да преспи човек.

– Ти май наистина си решил да ми дотътриш някакъв роднина.

– Непознат – отвърна хладно Милев, – един много непознат човек.

Обикновено в часовете на неговото прибиране жена му редовно откриваше, че холът им не е много безличен, че формите в него са изваяни по-най-благоприятния начин и картините по стените са нарисувани от художници, които времето няма да затрие; така обичаше тя часовете на неговото влизане тук, но сега усети в устата си крайно неприятен вкус.

– Туй няма да се случи. – Искаше да замахне, да отхвърли обидата. – Ти няма да направиш това, не ти позволявам.

– Няма как. – Той си знаеше, че ще се наложи.

– Това ми е неприятно и на теб ти е добре известно. Откъде накъде? Пита ли ме?

– Приготви нещо за вечеря.

– Има само за двама.

– Измисли още нещо, ще вечерям и аз, може би ще се наложи да седнем тримата. Съществува подобна вероятност, макар и малка.

– Искаш да кажеш, че тази нощ тук ще се вечеря и ще преспи още един човек?

– Приготви му леглото.

– Каза, че може би…

– Нищо чудно и да не дойде, но ти прегледай леглото в стаичката. – Погледите им се кръстосаха, на Васил Милев му стана смешно, че вродената сериозност на лицето й се възвръща, обидата нарастваше и неусетно се приближаваше до точката на кипенето. – Ти не си лош човек и ще послушаш мъжа си, нали?

Мракът в очите й отново започна да се разсейва; не беше натрупаната от векове склонност към покорство пред мъжа, което бавно я поведе по посока на въпросната стаичка, не то я подчини, а потайващото се в нея разбиране, потисканата доброта. Звънът на телефона я завари пред вратата. Тя спря и се ослуша. Милев вдигна слушалката, чу го да казва: тогава тръгнете насам, хайде, хайде, чакаме ви; видя го да затваря телефона.

– Няма хотел – осведоми я той.

– Хотели никога няма, ти го знаеш, всеки знае това.

Милев подпираше с върха на пръстите си слушалката, не обръщаше внимание на жена си и нареждаше тихичко: – Какви говна сме хората, какви сме дребни фъшкии, как умеем да минаваме и заминаваме: профучаваме.

– Стаичката не е проветрена – каза тя.

– Бягаме наникъде.

– Няма да ме трогнеш с бърборенето си, не ме интересува нищо, искаш легло за един човек и ще го имаш, ще имаш и вечеря… Боже господи – вечеря!…

Райна Милева влезе в стаичката, отвори прозореца. Всичко беше на мястото си, дори чаршафите, нищо не биваше да се пипа, само да се открехне завивката – стаичката си съществуваше по всички правила на тяхната си някогашна мечта; тогава, като бездомници, те си повтаряха често: забогатеем ли, сдобием ли се с жилище, ще отделим спалня за гости, само за гости, няма нищо по-хубаво от туй да подслониш бездомен човек в София.

2

     Райна Маркова се върна в хола и доложи, че всичко е готово.

– Тази вечер нещо ме пресече – каза Васил Милев. Беше си налял още мъничко. – Тази вечер нюансите на човешките усещания при мен потънаха някъде и се появиха само едрите планове.

– Яростта – поясни тя.

– Точно! – съгласи се Милев

Милева се разтревожи: – Някакви болки ли?

– Нещо в душата.

– Душата трябваше да те заболи заради мен и дъщеря ти, мили мой. Седим и те чакаме, не знаем какво е станало. – Тя отново потегли нанякъде и се върна с една възглавница. – Мисля, че е добре, нали? – Ставаше дума за възглавницата, обличаше я с калъфка. – Тревожехме се, седим и те чакаме. Да не мислиш, че е лесно? – Възглавницата беше готова. – Чист човек ли е?

– Да се надяваме.

Милева предпочете да потисне гнева си с ново изчезване. Този път той си позволи една здрава глътка. Тя се появи без възглавницата и също надигна чашата.

– Ще отворя консерва, имаш ли нещо против?

– Ще заяви, че не е гладен, може би. – Милев се взираше в етикета на бутилката, стори му се, че нещо в него е релефно, пипна го и се убеди, че не е – зрителна измама, шмекерия на дизайнера. – Почти съм сигурен, че ще откаже.

– Както и да е, ще плюскате консерви. Знаеш, че никой на света не примира за манджите ми.

– Той няма настроение.

Милева се отправи към кухнята. – Но ще вечеря.

– Райно!

Милева се спря насред хола.

– Ела тук!

– Не!

– Върни се! – настоя той.

– Слушай – рече тя, като се приближаваше към него, – какво искаш?

– Да не се държиш като идиот. – Хвана ръката й. – Да не се държим като глупаци. Ти знаеш ли, че вече не сме никакви човеци? – Гледаше го с ненавист. – И лесно може да се допусне, че сме заслужили наказанието си.

– Млъкни! – изкрещя Милева. – Не те е срам! Ти нямаш право на такива упреци, разбра ли? И ако сега се разрева, ще рева до сутринта и никой не е в състояние да ме спре. Нека изтекат сълзите ми, до една, да умра, да пукна!…

– Предлагам да се успокоим.

– Нямаш право, разбираш ли, ти нямаш право при каквито и да е обстоятелства да казваш това!

– А ти пък трябва да знаеш, че е също така важно човек да може без задръжки да предложи подслон някому. Навън е хладна нощ, дъждът не си поплюва, навън се намират хора, които няма къде да прекарат нощта. Разбираш ли това? Забрави ли сме радостта от туй да подслониш някого, да го нахраниш.

– Не ти позволявам да ми хвърляш упреци, а най-малко да окачествяваш сполетялото ни нещастие като наказание. – Той отвори уста, тя разбра, че ще възрази и добави: – Преди малко успя.

– Предлагам да си легнеш – рече Милев, – а аз ще посрещна госта сам. Ако си легнеш, ще ми направиш услуга. Поканих някакъв човек – развикахме се до небето.

Милева може би сметна, че ще запази достойнството си, ако се разплаче тайно от мъжа си и тръгна към спалнята.

Милев усети сладостта на уискито, при подобни случаи уискито му сладнеше повече, между него самия и мрачното му настроение се спускаше копринена завеса с апликации от лебеди и водни лилии, горчиво свитата му уста се открехваше, юмрукът му се разтваряше.

3

    Отначало Роза застана неподвижно пред него, стараеше се да отгатне настроението му, но за всеки случай реши да му подари една усмивка, усмивка, изтръгната от нейния безметежен и до неузнаваемост мек свят. След туй направи крачка напред. Бащата обаче не намери сили да й отвърне с усмивка. Както седеше на креслото, той само показа коляното си. Момичето побърза да седне на него, положи ръка върху рамото му, притисна лице към лицето му със страст на човек, който загребва жадно от топлите сладки неща на живота. Милев погали ръката й, усети, че чашата му пречи и я постави на масичката. В тишината измамно прошумоля дъждът. Роза взе чашата на баща си, помириса я, направи предполагаемата гримаса на отвращение, потърси баща си с очи и допря устни до ръба й. Милев побърза да обгърне чашата с пръсти: Не, Роза, недей. – Погледна страдалчески очите й. – Недей, момичето ми, дори на шега не опитвай. Макар че… какво като опиташ – ще се намръщиш и край. Неприятният вкус на течността ще те отблъсне, но понеже нямаш много радости в живота, като нищо ще опиташ и втори път, и още веднъж, докато разбереш, че не е чак толкоз неприятно, защото хубавите неща отначало нагарчат… Защо ти преча, кажи, защо ти преча да вмъкнеш още една приятна подробност в сладкото си еднообразие? Защо не ти подаря още една капчица щастие? Но ти си по-щастлива от мен, и от майка си, и от другите. Всъщност, Роза, ти си по-щастлива от всички ни и ние напразно сме се загрижили за теб. Ти си наша скръб, но ти самата нямаш подобни скърби на душата си. Може би там, при тебе, всичко плува в кротко, нежно равновесие. – Докато Милев говореше, а може би мислеше, Роза се усмихваше, от нея излизаше светлина, сега тя галеше лицето и косата на баща си с две ръце. – На теб никой не ти мисли злото, напротив – всеки би се погрижил да живееш безбурно, без излишни прозрения на мисълта. Твоето тихо и сладостно пребиваване на земята се крепи върху нашата непрекъсната тревога. Не чуваш дъжда, никога не си чувала морето, за тебе е тайна песента и на славея, но пък не чуваш и крясъците на грубияна, нито парадирането на простака.

Роза възприемаше думите на баща си според болката, изразена по лицето му, по дланите, които се движеха върху гърба й, според пръстите, които стискаха раменете й. Роза бе щастлива, тази вечер баща й се отнесе особено внимателно към нея, макар че, доколкото разбираше, на него му беше тъжно, нелепо. И тъй като хубавите неща винаги си имат край, по трепета, който мина през бащата, момичето разбра, че на мхода се звъни. Знаеше какво ще последва, при такива случаи обикновено я пренебрегваха, тя се помоли с очи това да не става и въпреки туй, поведоха я към стаята й.

4

     Все пак на нея й се отдаде да види госта, тя зърна висок трийсетгодишен мъж с мрачно лице, което й кимна. Милев забеляза това, изтича и затвори вратата. Останал сам, гостът не мръдна от мястото си.

– Напразно си загубихте времето да търсите хотел – рече Милев, като се обърна. – Съблечете се. – Той пое шлифера, отнесе го в антрето. – Вече съм сигурен, че не сте и гладен, поне така ще кажете.

– Никак.

– Странен човек. Седнете тук. Трябва да ви се посочи точно и мястото. – Непознатият седна в креслото. – Държите се като дете. Ще пием ли?

– Да.

– Има си хас да се окажете и сух. – Домакинът се стараеше да съживи разговора. – С лед ли го предпочитате?

– Без лед.

Милев донесе бутилката, държеше прочутия етикет към себе си, за да го скрие, наля в чашите леко, с отмерени движения, изобщо даваше да се разбере, че вечерта може да мине естествено и спокойно.

– Алкохолът е най-верният приятел на човека – пошегува се той. – Когато съм сам и си налея, до масата неизбежно ставаме двама… Имате вид на много здрав екземпляр, гъвкав представител на човешката раса. – Мълчание. – Може би сте удивително силен. – Мълчание. – Да пием за нашето запознанство. – Пиха. – Може и да вечеряме; ако ни се вечеря – ще вечеряме. Ще правим каквото си щем. А вие бяхте хукнали да търсите хотел. Няма хотели, но при нас има свободна стаичка. Защо не пиете?

– Пия по-бавно.

– Опитайте по-ускорено, разтоварете се. – Милев бе решил на всяка цена да разчупи мълчанието на непознатия. – Лекарят, на когото го предадохме, е чудесен, аз ви го казвам.

– Забелязах.

Милев не скри намерението си да иронизира: – Доцент.

– Всъщност на мен не ми е съвсем ясно какво е това доцент – доложи най-дългото си изречение гостът.

– Малко преди да стане професор, човекът е доцент.

– Той ще стане ли?

– Бъдете спокоен – засмя се Милев, – ще стане! И за баща ви ще бъде сторено всичко необходимо. Пийте. – Като наруши обичая си, Милев поднесе чашата си, двете чаши се чукнаха. Но последва нова пауза. – Имате огромни ръце. – Непознатият погледна ръцете си. – Каква е професията ви?

– Умея много неща, кажи-речи – всичко.

– В момента какво работите?

– Сега съм шприцьор… в работилница за пластмасови играчки. Натискам няколко хиляди пъти на ден една ръчка.

– Хиляди – на ден?

– Да.

– И печелите повече, отколкото мога да си представя.

Непознатият не се поколеба особено: – Да.

Почака го сега да заговори по-свободно, но не се случи нищо подобно.

– Откровено – ще ядете ли?

– Не.

– Защото вече и на мен не ми се яде.

– Вечеряйте си спокойно. Аз не мога, обикновено не вечерям.

– Само пиете – засмя се Милев.

– Да.

– Много ли?

– Понякога много.

– И тогава ли сте такъв?

– Не съм много мрачен, но не съм и особено жив. Все пак да не забравяме, че ме намерихте в напрегнат момент.

– Сигурно обичате баща си.

Едва сега го погледна в очите. – Баща ми е нещастен човек. Не е много добър, но е нещастен, от известно време, от известно време му тръгна назад и ми е мъка за него.

– Млад ли е, не го видях добре в тъмницата.

– Седемдесет.

– Като го прикрепяхте на седалката, закривахте го от погледа ми. Да ви кажа правата, по едно време се помъчих да го зърна в огледалото. Когато минавахме през светлини. Но вие го закривахте.

– Беше извънредно здрав, но рухна, след като майка ми избяга.

– Извинете, просто исках да разговаряме, не да ви разпитвам.

– Тя е на четирийсет и седем. Седемнайсет повече от мен.

– Говорите за истинската си майка.

– Която ме е родила.

– Банята ми е на разположение, ако желаете…

– Татко е бил на четирийсет, а тя само на седемнайсет.

– Къде е сега майка ви?

– Живее с един шофьор на камион. Той е на петдесет и пет, има четири деца.

– Баща ви успя ли да я намрази?

– Мразеше я, но един ден тя се върна и татко полудя от радост.

– Значи се върна.

– Но избяга повторно.

– Кога?

– Преди години.

– Ако се върне пак?

– Старецът ще полудее от радост… Мислите ли, че ще се наложи операция?

– Това ще научим утре.

– Кажете – поетите глътки не бяха предизвикали нито едно просветление по лицето му, – какво ви накара да спрете и да ни вземете.

– Да ви кажа откровено – не знам.

– Преди вас минаха сто коли.

Беше редът на домакина да поспести малко думите, той си наля и сякаш обясни постъпката си: – За мен утре е свободен ден.

– За мен всеки ден може да бъде свободен – поясни гостът.

– Плащат ви на произведено?

– Да.

– Няколко хиляди удара дневно!… – Продължителна пауза. – Утре ще се наспим, сега ще седим и ще се гледаме.

– Не ми се спи.

– А аз умирам за сън. – Гостът се раздвижи, Милев пипна ръката му. – Спокойно. Първо ще си пийнем. Обичам такива нощни запивания, макар че за първи път ми се случва с непознат. Аз пия тихо. Вие?

– Не толкова тихо – смути се непознатият.

– Какво, да не би да пеете – засмя се Милев.

– Да.

– Това ме изненадва. Нямате вид на пеещ човек. – Разглеждаше го. – По всяка вероятност, като пиете, се променяте.

– Казват, че имам лошо пиянство.

– Обикновено е тъй.

– Не се безпокойте. – Поне сега можеше да се усмихне. – Това става, когато съм в шумна компания, в кръчма. Казват, че у мен спи дяволът, той се събужда само в такива моменти и тръгва.

– Накъде?

– Да върши лудории.

– Правите впечатление на затворен човек.

– Напивам се рядко.

– Сигурно от скука.

– От самота.

– Същият съм.

– Обикновено си пия у дома.

– При вас ме изненадват най-много ръцете, здрави са, едри, а в движенията им се потайва нещо, което би могло да се назове финес. Казвал ли ви го е някой?

Гостът се замисли. – Може би, не си спомням. Не, никой.

– Не са го забелязвали. Сигурно се движите сред хора, които не могат да забележат тази подробност, макар че всъщност не е подробност и бие на очи. За всеки случай, да ви покажа стаята и сервизните помещения.

5

     Милев се върна сам до масичката, доволен от досетливостта си; седна и сипа по малко в чашите. Чувството, че навън вали, а в неговото жилище е топло, и особено чувството, че на другия ден е свободен, създаваха мекото усещане, че прекарва хубави часове с хубав човек. Хубав човек – точно така – много хубав човек, може да мълчи до тебе и пак да не ти е скучно, има хора, които не мъкнат скуката със себе си и по всяка вероятност това може да се каже за този шприцьор, производител на кичовите детски играчки, с които е затрупан пазарът. Зарадва го откритието, че след посещението на тоалетната, гостът бе измил ръцете си, кожата им излъчваше усещане за освежителна влага.

– Ръцете ми са сръчни – каза шприцьорът, като седна. – И то много. Понякога…

Тук той замълча.

– Какво понякога?

– … се плаша.

– Не ви разбрах, но карай да върви.

– Ако се наложи операция, този същият ли ще я прави?

– Доцентът.

– Приятел ли ви е?

– Мисля, че да.

– И ще предприеме всичко необходимо, нали?

– Бъдете спокоен.

– Още не мога да разбера защо спряхте в дъжда.

– И аз не мога да си го обясня, вече ви го казах.

– Вие сте добър човек.

– И като се напиете какво, почвате да пеете?

– Да.

– И ставате лош.

– Казват.

– Ставате или не ставате?

– Ставам неузнаваем.

– Дъждът май спря, но ние няма да спрем и ще си пием.

– Искам да ви кажа нещо.

– Не се безпокойте.

– Не, аз искам да ви кажа нещо важно.

– Не ставайте смешен. Какво важно можем да си разкрием по това време на нощта, когато градът спи… А моето пиянство е красиво; ставам ведър, тогава всички ме обикват, предразполагам към искреност, предизвиквам хората да говорят приятни неща. Казах ли, че съм химик?

– Не.

– Химик съм и работя в институт… От десет или единайсет години не сме посрещали гост у дома, това известно ли ви е? – Непознатият сякаш изрази желанието да вземе думата за по-дълго изказване, ала домакинът не му позволи. – Допускате ли такова нещо?… Дайте си чашата… Тогава определихме специална стаичка за гости, бяхме решили с жената в нея да нощуват всяка нощ различни приятели, защото като студенти сме се измъчвали достатъчно, но след като подредихме стаичката, забравихме… Какво стана с нас, момчето ми?… На колко сте години?

– Трийсет.

– Да, майка ви беше със седемнайсет години по-възрастна от вас. Боже мой, защо запомних тези подробности?

– Защото ви ги казах.

– Всъщност вие ми говорехте така, както ми говорят много хора, но казаното от тях го забравям, а казаното от вас запомних. Баща ви е на седемдесет, нали?

– Да.

Милев явно искаше да се чувствува пийнал или пък да покаже това на партньора си до масичката. – Виж как помня, значи съм ви слушал. Чакайте, майка ви беше избягала от баща ви, но се върнала и пак избягала, и ако се върне отново, вашият старец ще полудее от радост… Дявол да го вземе, защо запомних това? Тези подробности обикновено преминават през разговора, но не оставят следа.

– Моля ви да ме изслушате.

– Извинете за глупавия ми въпрос: проблеми с парите имате ли?

– Никога.

– Да де, вие сте в състояние да нанесете пет хиляди удара дневно върху ръчката на шприца, да си осигурите двайсет лева.

– Четирийсет!… Но мислех за друго.

– Друго?

– Мога да имам много пари.

– Кола обаче нямате.

– Имам и кола, за беля – счупи се оня ден. С нея пренасям произведеното.

– Казахте, че можете да имате много пари?

– Колкото си искам.

– Кога?

– Винаги.

– По кой начин?

– Може би ви заявих, че съм много сръчен, просто съм талантлив, ръцете ми са като антени… Не знам дали се изразих правилно.

– Не проумявам какво ми казвате.

Милев видя срещу себе си най-хладнокръвното лице, то каза бавно: – Сега мога да изляза, да обера един магазин и да се върна. Никой никога няма да узнае кой е крадецът, вярвате ли ми?

– Носят се слухове – Милев се взираше в очите на госта си, – че всяко престъпление накрая се разкрива.

– Това не важи за мен.

– Вие сте леко фиркан.

– Не съм убеден.

– Само магазини ли можете?

– Каквото пожелаете, пожелайте да обера нещо голямо и ще го обера, до сутринта ще струпам тук цялото му съдържание.

– Не излизайте, толкоз хубаво си пием.

– Това е вярно… Ако искате, мога да донеса уиски.

– Намира ми се още една бутилка. Смятате ли, че няма да стигне?

– Смятам, че е предостатъчно, но става въпрос за…

Той млъкна и се изправи.

6

    – Колко хубаво си приказвате – изрече Райна Милева в движение, – а аз в това време се мъча да заспя. – Тя бе изненадана от лаконичното и простичко движение, което гостът извърши, докато се изправи, нещо я поласка, мисъл за далечни прилични обноски я прониза и смекчи тона й. – Не наливай, ще пийна от твоята чаша. – Тя хвана чашата на мъжа си. – Значи, това е нашият гост.

– От Пловдив – обясни Милев, – баща му живее в Ихтиман. Срещнах ги на пътя. Старият умираше от нещо в стомаха.

– Защо не го заведохте при Жоро?

– Повиках го от къщи, Жоро лично настани стария в болницата и пое грижата за него.

– Постъпил си като мъж.

– Сам не зная как.

– С остаряването, Василе, може да се дължи само на остаряването. – Райна Милева поднесе чашата към устата си. – Моля ви да седнете. Наздраве.

Васил Милев прояви упоритост, която се оказа необходима – донесе нова чаша, сипа си в нея и тримата пиха едновременно. В халата си Райна Милева изглеждаше по-едра, но лицето й младееше по известния си свой начин и само леките сенки под очите издаваха някаква притаена в нея болест, може би само това упорито главоболие или постоянната мъка за дъщерята.

– Мярнаха ми се в дъжда – продължи своя разказ Милев, – бяха вече отчаяни и не вдигаха ръка за автостоп, смрачаваше се и се страхувах със страховете за случайни пътници, които могат да те прободат с нож, но въпреки туй – спрях. Да ме убиеш, не знам защо.

– Възрастта – повтори своето Райна Милева.

– Стига с тая възраст.

– Човек оглупява.

– Какво, да ги оставя на шосето ли?

– Не, но това, което си сторил, е глупашка постъпка. – Тя обърна глава към госта. – Говоря по принцип. По принцип никога не бива да се спира. Знаете ли какви са хората? Малко ли му треснаха на главата? Още не може да се оправи.

– Райно.

– Само казвам. – Милева вдигна чашата си, личеше си как потиска пламващо в себе си негодувание. – Нали сега говорим.

– По-добре да млъкнем.

– А може би и той не заслужава. – Би могло да се допусне, че в реагирането й има нещо хлапашко, но това в най-добрия случай. – Познаваш ли го? Не. Има благонадежден вид, но ако се окаже убиец?

– Рени, гостът не ни познава и сигурно не проумява нашия начин на говорене.

– Хората от различни пояси не бива да общуват. – Домакинята се изправи, май че не стъпи добре и залитна, но малко след това надигна и изпразни чашата си. – Омешат ли се, става страшно. – Не се стряскай, не губи цвета на лицето си… няма да почна – допълни тя.

Той придържаше рамото на госта си. – Вече си почнала.

– Исках само да му кажа, че може да облече твоята пижама, приготвена е, чиста, прозорецът е отворен, но може да го затвори, когато си ще, и исках да му кажа още, че той е първият гост, който ще пренощува тук от безброй години насам.

– Десет.

– Но не биваше да го каниш. Страхувам се от…

Милева заплува в познатата си гореща зона. Милев запуши устата й с ръка и бързо я поведе към спалнята. Тя протестираше, дръпна се няколко пъти, но съпругът се наложи. Двамата излязоха, гостът чуваше само гласовете им, не разбра повече нито дума от това, което си казаха. Противно на всякакви предположения, не изглеждаше много смутен – седеше в креслото и гледаше другата врата, не тази, в която бяха изчезнали домакините.

7

    Тя се отвори и се появи Роза. Момичето стоеше там в бледосинята си пижама. То още стискаше дръжката на вратата, загледано в непознатия човек; лицето му се готвеше за усмивка, в него се изразяваше интереса, а може би и възхищението от стройния представител на противния пол, към него Роза сигурно е започнала да усеща не много ясно изразени пробождания. Сега например тя се питаше да се усмихне ли, или да не се усмихне. Направи крачка напред, остави вратата отворена. През затворената врата се чуваше диалогът на Милев и Милева, те вече се караха, уреждаха нещо, което сигурно никога няма да бъде уредено. Гостът дори не направи опит да се вслуша, зад вратата бе неразбираемото, но още по-неразбираемото бе пред него – Роза се приближаваше тихичко, вече не го фиксираше, по-скоро разглеждаше го така, както съвсем младите момичета разглеждат статуята на Роденовия мислител, заобиколи го един път, после се усмихна с розовите си страни, с най-чистата чистота на детето-момиче и тъй като не можа да удържи повече възхищението си, протегна бледата си мраморна ръчичка напред и погали лицето му.

Гостът вдигна силната си ръка и кротко смъкна нейната от лицето си, но Роза се оказа упорита, погали за втори път само челото му, обърна се и изчезна в стаята си.

8

    Милев се върна в хола спокойно, лицето му се бе освободило от напрежението.

– Наливате ли си?

– Наливам си.

– Навсякъде се срещат такива моменти – каза Милев и пийна. – Нали разбирате? – Гостът кимна. – Всяко семейство е натъпкано с тайни, от тайни не остава място за семейството. И всеки знае себе си, а всъщност всички семейства са почти еднакви. Дори семействата на подлеците не са спасени от тази мътилка. Да не говорим за големците. – Двамата пиха едновременно и замълчаха за дълго. – На мен тази нощ ми харесва, щастлив съм, че си пия с вас уискита, във вашата компания се чувствувам неангажиран, почти свободен, с вас нямаме сметки за уреждане и ми се струва, че дори като приключим бащиния ви случай, все ще понамерим време да се видим поне още два пъти.

– Мислите ли, че може да бъде нещо сериозно?

– От стомаха рядко може да дойде най-страшното.

– Искам да ви кажа нещо важно.

– Вие, откакто сте влезли тук, все искате да ми кажете нещо важно. И може би ще ми предложите да оберете някой супермаркет заради мен. Досега правили ли сте такива работи?

– Не, разбира се.

– Тогава откъде знаете, че можете?

– Вярвам в ръцете си. Имате ли някакво заключено чекмедже?

Васил Милев се огледа, играта вземаше интересни очертания. – Ето, чекмеджето на това бюро е заключено от жена ми.

– Някакъв гвоздей?

Милев отиде до бюрото си, взе вазичката за моливи, измъкна моливите, обърна вазичката с гърлото към дланта си и изсипа дреболиите от нея.

– Гвоздеи няма, но има кламери.

Гостът се надвеси над ръката му и започна да рови. Избра най-големите кламери, изправи ги, а след туй огъна единия по определен начин. Милев върна всичко във вазата. Загледа се в работата на непознатия. Непознатият, изглежда, не остана доволен от твърдостта на кламера, затова прибави още един и усука този път двете телчета едно о друго. Надвеси се над ключалката, потруди се известно време и отвори чекмеджето. Домакинът го взе в ръцете си. Вътре всичко беше подредено, главно книжа – няколко в стъклена кутийка, два-три бележника, документи и два вързопа пликове.

– Ако разбере, сме загубени – подхвърли Милев. – Тук има неща, които за нея са безкрайно интересни и много тайни, а за мен отдавна може би са се превърнали в смешки. Ето, куп писма, завързани с панделка. Още един куп. – Васил Милев се усмихна по обиден за жена си начин. – Едната купчина е от мен.

Той постави чекмеджето обратно в гнездото му, гостът се наведе и го заключи. Милев провери, да, всичко беше в ред.

– За подобна сръчност само съм чувал – рече домакинът, – но никога не съм вярвал. Изглежда, че можете да отворите всичко.

– Абсолютно.

– Че да поотворите шкафа на моя Личен състав, а? Да ми покажете досието.

– Когато пожелаете – отвърна спокойно гостът.

– Да, но не искам да си развалям настроението.

– Искам да ви се отплатя за големия жест. Изглежда, още не сте разбрали какво сторихте тази вечер за мен. Никой не спираше, никой изобщо вече не спира, особено в дъжд и мрак. А вие не само че спряхте, не само че докарахте лекаря от дома му и настанихте баща ми в болницата, а и на всичко отгоре и ме подслонихте. Особено туй – с подслоняването, ако го кажа някъде, ще ми се изсмеят – човек от София да предложи покрив на непознат.

– Нали ви казвам, и аз се чудя.

– Вие сте добър човек.

– Няма добри хора!

– Трябва да ви се отблагодаря.

– Глупости.

– Настоявам.

– Но не можете, на мен не ми е нужно нищо, само спокойствие. – Помълча. – С тъгата тук свикнахме. – Погледна госта си косо. – Кажете, разбира ли се колко тъга се е събрала между тези стени?

Непознатият пое въздух, погледна лицето на домакина и се върна до масичката, което означаваше, че трябва незабавно да вдигне чашата си.

– Проличава ли, кажете?

– Да.

– Веднага, нали?

– Да.

– А помогнете тогава, изпъдете мъката от този дом. – Гостът забрави дори да пие. – Защо млъкнахте? Преди това говорехте много, искате да се реабилитирате, тогава прогонете страданието от този покрив. – Гостът отпи едва сега. Паузата се проточи. Домакинът взе своята чаша. – Извинете, но си го изпросихте. Понеже искахте да ми помогнете, да се отплатите за добрината… Задето съм взел на автостоп двама души.

Милев отвори уста да продължи още, но този път гостът го прекъсна и то твърде рязко.

– Мога да ви помогна само по един начин! – Васил Милев усърдно започна да изтрива петно от химикалка върху дланта си. – Ако проявите интерес, разбира се.

– Не проявявам интерес към нищо.

– Мога например да убия някого.

9

    Милев не реагира, сякаш му бяха казали нещо обикновено. Петното от химикалката върху дланта му – изглежда, като прехвърляше моливите от вазата – упорито отказваше да се махне, такива петна понякога не излизат до другия ден, и не пречат, разбира се, но човек, кой знае защо, не може да ги търпи и се постарава да ги изтрие.

– Какво казахте? Вие изрекохте нещо.

– Заради вас – гласът му прозвуча студено, равно, отчуждено – мога да убия човек.

– Че – Васил Милев сега го погледна объркано – защо ми е…

– Не знам – прекъсна го повторно гостът, – мога да убия, когото си щете.

– Нямам за убиване.

– Тогава – да забравим.

Васил Милев на няколко пъти досега се бе опитал да погледне и проучи непознатия подробно, да хвърли върху присъствието му някакви съмнения, но се отказваше, сякаш го домързяваше; този път обаче той естествено го подпря с поглед, който целеше да потвърди внезапно породените му страхове. Гостът изпразни чашата си рязко и се надигна.

– Може би…

– Спи ли ви се?

– Може би обърках целия ви стереотип.

– Тогава седнете.

– Късно е.

– Седнете, ви казвам! – Гостът се върна на мястото си. – Предложихте ми да убиете някого… Заради мен… За да ми помогнете.

– Другояче не мога да ви се отплатя за огромната услуга.

– И искате да убиете?

– Ако кажете.

– И можете да убиете?

– Да.

– Аз съм учуден. Кого да убиете?

– Вие си знаете, всеки си има някой за убиване.

Една от вратите се отвори, влезе Райна Милева, носеше чаша с вода. Дори не ги погледна. Приближи се до бюрото, издърпа едно от безбройните чекмеджета, взе таблетката, която й трябваше, пусна я във водата и тримата, без да щат, се вторачиха в шумящото разтапяне. Подгонена от напъна на въздушните гранули, таблетката прониза няколко пъти пространството в чашата и легна на дъното й.

– Не ми обръщайте внимание – заяви Райна Милева и започна да разклаща течността, – мен винаги си ме боли.

Отвори се и другата врата, влезе Роза. Милев тръгна тревожно към нея.

– Тя усеща, когато не мога да спя – обясни Райна Милева.

Роза прегърна майка си.

– Не бой се, мамичко, нищо ми няма.

Но Роза искаше да се увери, тя гледа дълго очите на майка си, а нейните очи питаха и чакаха ново потвърждение.

– Роза, хайде да поспим.

– Може би иска при теб – обади се Милев.

– При мен ли искаш? – Майката кимна с глава към стаята си. Момичето се усмихна. – Хайде!… Извинете.

10

    Мъжете се отдръпнаха отново в креслата с чаши в ръце. Кога бяха седнали пак, кой беше налял – тайна, но те седяха с чашите си и им се струваше, че е хубаво, приятно, уютно.

– Все ми се струва, че ви се спи – подхвана своята нишка гостът.

– Особено сега… Как си представяте тая работа, лесна ли е? Интересува ме, тъй като откакто се помним, литературата, психологията и философията се занимават с това, което преди малко споменахте и всеки автор доказва, че работата не е лесна.

– За мен е лесна, никакви проблеми.

– Добре се наредих, след полунощ, насаме с вас… Много лесна, така ли?

– Залъгалка.

– Отивате и убивате.

– Разбира се.

– Когото ви посоча.

– Да.

Някъде имаше цигари, Васил Милев бе забравил вкуса на цигарите от години насам, но някъде имаше цигари. Не можа да се сети, стана и излезе от хола. Майката и дъщерята дремеха прегърнати. Цигарите на Райна прошумоляха в ръцете му, пакетчето се оказа благоуханно. Върна се в хола и седна.

– И после?

– Какво после?

– Ще се укриете ли?

– Не.

– Ще се предадете?

Гостът се учуди искрено. – Защо?

– Ще избягате?

– Защо да бягам?

– За да не ви уловят?

– За какво да ме уловят?

– Задето сте убили човек.

– Защо, ще им кажете ли?

– Не, разбира се.

– Тогава?

– Ще ви открият.

– Как?

– Имат си хиляди методи, кучета, всичко, каквото им падне под ръка, ще тръгнат по следите ви.

– Кажете, искате или не искате?

– Кучетата ще се юрнат по следите ви! – изкрещя Васил Милев и потърси кибрит. Търсеше с длани по масичката, сякаш кибритът го чакаше там. – Ще ви подушат и ще ви хванат за гърлото!

На Милев му се стори, че в момента тайнственият гост иска да види пръстите на дясната си ръка през гривната на чашата, през студения кехлибарен цвят на уискито. – Мога да убия този, когото ми посочите, без да оставя каквито и да е следи. Никой никога няма да узнае.

– До дълбока старост, нали? – Кибрит на масата нямаше и нямаше. – Ще изживеете в пълно спокойствие старините си.

– Аз съм ловък, мога да се вмъкна навсякъде и да се измъкна, мога да измисля най-остроумните начини на убийство, само ми кажете.

– Досега убивали ли сте?

Този път гостът поигра малко на драматизъм, изправи се и понесе чашата със себе си. Като кръстоса два пъти килима, той спря и каза: – Не си спомням. – По израза на лицето му не се разбираше нищо. – Но за да ви докажа, че е лесно и просто, мога веднага да изляза, да убия някого и ще се уверите, че никой никога няма да разбере, защото…

– Да де – липсва нишката на логиката.

– Можете да бъдете абсолютно сигурен, че ако ми посочите обекта, ще го убия безболезнено и тихо…

– Бихте ли убили мен?

– Вас? А сега де. Защо?

– Ако ви помоля.

– Не вярвам. – Няколко секунди размисъл. – Не, не мога. Мога само да ви стана слуга. Така съм ви признателен, че мога да ви слугувам до края на живота си. Както се казва, ще ви нося вода на старини.

Ето че и Милев се изправи, той също тръгна да пътешествува по килима, накрая застана срещу опонента си и се усмихна: – Интересно предложение. Изведнъж се почувствувах богат, стана ми приятно, усетих могъщество в себе си. Боже мой, къде ми се паднахте! Къде ви намерих! Отначало помислих, че сте ограничен, дори тъпичък. А то – можете да убивате. Вие имате едно от най-големите богатства, за по-лесно да го наречем предимство – можете да убивате.

– Заради вас.

– С какво ще го убиете?

– Ще изнамеря начин, но можете да бъдете съвършено спокоен, няма да се разбере.

– Уверен ли сте?

– Защо да ви убеждавам отново?

– Вие сериозно ли говорите?

– Мога да убия някой от вашите врагове.

– Откъде сте сигурен, че имам врагове?

– Ако нямате, няма да убия никого, но ви заявявам, че мога да убия всекиго и колкото пъти искате и никой никога няма да разбере кой е убиецът.

Но и този път прекъснаха разговора им. Милева бе прегърнала дъщеря си.

– Сега пък настоява да спя при нея.

– Така е най-добре – рече Милев.

– А не ми се спи, мили. Тази нощ ми се струва особена.

– На нощта й няма нищо.

– Защо не ме повикате да си пийна и аз като хората?

– Това няма да стане.

– Ще кротувам.

– Не!

– Обещавам.

– Лека нощ!

Очите на момичето бяха отворени, будни, молещи.

– Видя ли какъв си? – каза Милева.

11

    Този път мъжете се отърваха по-трудно, на Милев му се щеше час по-скоро да продължат “пиянския” си разговор, той искрено се надяваше, че е само пиянски.

– Дъщеря ми е развълнувана.

– От какво?

– В този късен час… вие раздвижихте всички ни.

– Вече не вали.

– Млъкнете.

– Ще отида на гарата, тя предлага покрив, светлина.

– Глупости! Колко добре си говорим за убийства, за чудаци.

– Аз ли?

– Нощта ще мине забавно.

– Не съм никакъв чудак, аз съм най-обикновен човек, работя по десет часа на ден… Обичам баща си, изглежда, че го обичам, той е такъв безпомощен без мен.

– Човек би трябвало да разбере и майка ви.

– Постарах се, мисля, че я разбирам, но не мога да й простя… Има неща, които би трябвало да се поставят над онова.

– Защото засяга баща ви.

– Може би – съгласи се гостът, – може би сте прав.

– Прав съм, разбира се.

– Казах: може би.

– Бихте ли убили човека, който е с майка ви? – Гостът го погледна живо. – Извинете, че разговарям така, но вече сме малко фиркани, пък и тази ваша откровеност… Става дума за камионджията.

– Бих, разбира се, или, по-скоро – бих помислил.

– Досега не сте мислили?

– Ще ме пипнат веднага, ще трябва да лежа поне петнайсет години.

Ставаше още по-забавно, Васил Милев се удиви от факта, че гостът му има доста здраво чувство за самосъхранение. – И не ви се лежи?

– Никак. – Не само чувство за самосъхранение. Сега гласът му звучеше по-сигурно, дори самоуверено. – Живее ми се.

– А на оня не му ли се живее?

– На кого?

– Този – Васил Милев заговори много бавно, с маниера на човек, роден да доминира, – когото… бихте утрепали заради мен.

– Може би съществуват хора, които не бива да живеят… Щом си е позволил да причини злини не на друг, а на вас…

– Видяхте ли колко добре се разговаряме с малко уиски в главите?

– Аз говоря сериозно.

– Но сте пиян.

– Така ви се струва.

– Аз съм фиркан – призна си домакинът, – вече съм готов… Затова ми е приятно. С вас е приятно да се говори дори за утрепване. Наздраве!… Приятно очистване.

– Наздраве – съгласи се да пие гостът, – но не съм никак, както смятате.

– Чудесна нощ. Обещайте, че ще идвате често.

– Зависи от здравето на баща ми.

– Оставете баща ви, той е добре, Жоро ще го оправи.

– Вярвате ли в него?

– Много е перспективен, но да не повтаряме едно и също нещо. Баща ви ще бъде добре. – Милев усети, че дъждът е спрял, през отворения прозорец нахлу омекнал въздух, който сякаш го развесели повече. – Дайте сега да убиваме. Че то, щом можем, да вземем да изпотръшкаме няколко хиляди, а? Щом няма да ни хванат.

Гостът отново се надигна от мястото си, може би малко нещо раздразнен. – Думата ми беше за един или двама. И говорех сериозно. Обичам ви и съм готов да премахна от пътя ви някой човек.

– Седнете.

– Трябва да изляза.

– Не ме ядосвайте. Нали ме обичате?

– Обичам ви.

– Значи – опита се да го придърпа към креслото, – тук става въпрос за един или двама души.

– Разбира се.

Васил Милев доказа, че наистина е малко пиян. – А трима не може ли?

Гостът се замисли: – Може, разбира се, но не е желателно. Все пак, трябва да заслужават.

– Не бойте се, скъпи мой госте, ще убием само един, най-много двама, трима наистина са много.

– Трябва да изляза.

– Как мислите, не е ли обидно за приятел, ако наистина ме считате приятел, да ви приготвя леглото, а вие да тръгнете из града?

– Искам да видя баща си.

– Какво?

– Трябва.

– Вие сте луд! Болницата е затворена, никой няма да ви пусне.

– Няма защо да ме пускат.

– Ще влезете?

– Нещо ми подсказва, че трябва да го видя.

– Предчувствие ли?

– Трябва да тръгна.

– Ако е предчувствие – да, но ако е така, за нищо… Ето ви ключовете.

– Какво?

Непознатият се взираше в протегнатата напред ръка, пръстите на домакина отделиха ключовете на колата, сякаш го запознаваха с тях, а после и ключа на апартамента.

– Давате ми ключовете си?

– За да не звъните, направо ще се приберете и ще си легнете.

Милев го изпроводи до вратата.

– Като се приберете, оставете ги на
масичката до бутилката. Макар че не биваше да излизате.

– Вие ми давате ключовете си?

– Колата е в ред.

Милев затвори вратата, приближи се до прозореца и погледна отгоре. Непознатият излезе на уличката и намери безпогрешно колата. После се извърна и махна с ръка, сякаш знаеше отлично, че ще го наблюдават от етажа. Колата изръмжа лекичко и изчезна от осветеното пространство. Милев затвори прозореца, върна се до масичката, постоя замислен, развърза вратовръзката си, разкопча ризата си, после ръкавите, подвоуми се малко, седна, взе бързо чашата и започна да я върти между пръстите си.

В същото време, от същото кресло, на което седеше домакинът, бавно се надигна жена, облечена в тъмно. Тя се обърна към Милев, взе чашата от ръката му и я върна на масичката.

Милев направи всичко възможно да не извика.

Не пипай чашата, рече спокойно непознатата и го погали по страната, най-добре да си легнем.

Милев задържа ръката й на лицето си и започна горещо да я целува.

12

    Роза отвори очи, може би не й се спеше, може би някой до нея бе я събудил, малко по-късно тя се досети, че спи с майка си – майка й се е извърнала в съня си, друго не може да бъде. Роза погали в тъмното косата на спящата, след туй приближи уста до лицето й, целуна го внимателно, почти символично. Нещо странно и непознато блуждаеше в мрака на юношеската й кръв. Държеше очите си отворени, втренчени в небулозите на стената. Там, сега невидими, се кършеха и играеха омагьосания си танц орнаментите на тапета, нейният нощен свят, самотното й скитничество. Топлината на спящата до нея жена проникваше в нейната топлина, стараеше се да успокои духа й, но точно тази нощ Роза беше неукротима, тя се изхлузи от леглото, намери в тъмното чехлите си и отвори вратата. Учуди я загасената лампа в хола, тя не очакваше такава изненада, не можеше дори да предположи, че него го няма, запали лампата и огледа пространството, заградено от стени и картини, в което се поместваха мебели, килими, телевизори, радиоуредби и нито помен от него, освен чашата му и креслото, в което бе седял. Тя се приближи до креслото, прокара ръце по облегалката му и седна в него. Усмихнатото й лице проговори: “Той седеше тук. Тук ли седеше? Тук, разбира се, той седеше и аз го гледах, а после го помилвах и пак го гледах, но той не знаеше, че го гледам, не подозираше. Всички тези неща бяха отдавна, оттогава има може би три часа. Да, часовникът го потвърждаваше. – Роза отново погали страничните облегалки на креслото. – Той не подозираше, че го наблюдавам, но аз го наблюдавах и разбрах, че той не е човек, да, той не е човек, той е принц или нещо подобно.” Райна Милева вече назърташе през открехнатата врата, по нощница, разтревоженото й лице следеше копнежните реакции на момичето й. “Колко много се различава от другите, и от татко, и от мама, макар че ръцете му и лицето му са много груби, ръката му едва не одраска ръката ми. О, колко мъка изплувва в очите му, когато сваляше ръката ми от лицето си. Но какво исках аз от него? Защо присъствието ми поражда мъка в очите на тези, които ме заобикалят? Защо го погалих? А той защо не ме погали? Един човек веднъж ме погали на стълбището, но не по лицето, а тук, където е най-меко, той искаше да ме гали още, но аз избягах, уплаших се. Защо не се уплаших от този, който допреди три часа разговаряше много с татко? Защо не ме погали той? Защо не ме погали, когато видя, че аз го галя и исках още да го галя, да го милвам, а после да го целуна, но не както целувам татко или мама, а както мама целуваше татко някога. – Дланите й търкаха страстно креслото. – Тук седеше той, а сега спи, в онази стая, която винаги е била затворена и сега за първи път в нея спи човек. Докога ще спи? Ще спи ли и утре? А вдругиден?”

Дясната страна на лицето й усети внезапен полъх откъм външната врата, Роза извърна главата си и видя как гостът влиза в хола, как спира изненадан, погледите им се срещнаха, двамата се взряха един в друг, но това беше само за миг, той наруши единството, лицето му се вкамени, той мина на няколко сантиметра от нея и постави ключовете на масичката. Но тя не можа да издържи, изправи се и тръгна със сериозно лице към него. Стояха един срещу друг, много близо, но трябва още малко. Най-после Роза направи необходимата силно желана крачка напред, застана плътно до него, повдигна ръка, започна да гали лицето му, после се повдигна на пръсти и се устреми към целувката.

Много трезво и много леко гостът осуети всичко, смъкна ръцете й с ръцете си, погали бащински косичката й, поведе я към стаята й, затвори след нея вратата.

Когато се отправи към своята стаичка, едва не се блъсна в Милева. Милева хлипаше в дланите си. Гостът я заобиколи и изчезна зад вратата.

13

    Васил Милев бе облякъл пижама с тревистозелен цвят, а Неканената компаньонка блестеше с черната си нощница, в чиито тъкани бяха вплетени малко по-плътно изработени нарциси.

Вземи нещо за сън, помоли го Компаньонката.

Няма да помогне, отвърна Васил Милев, най-после ще запаля тая цигара.

Все пак, спахме цели два часа.

Но защо се събудих?

Защо питаш? Тази нощ всички сме неспокойни. – Компаньонката запали цигарата.

Какъв проклетник!

Да.

Чу ли какво каза?

Не му обръщай внимание, помоли Компаньонката. – На твое място бих се усмихвала и нищо повече.

Защо ми взе цигарата?

За да не я запалиш. Не си пушил толкова дълго.

Проклетник!

Тури му пепел и да спим.

Остави ме, помоли се кротко Милев.

Има нещо грозно във въздуха. – Компаньонката седна в другото кресло. – А нощта е направо неспокойна.

Той се е прибрал. – Милев взе ключовете от масичката.

Не ми е приятно да говориш за него, разбери.

Казах, че се е прибрал.

Помисли малко за Роза.

Видял е баща си.

Предлагам да мислим за хубави неща: как ще заминеш за там, цели шест месеца няма да те има.

Въобразяваш си.

Последните два месеца ще повикаш и тях.

Знаеш, че няма да стане.

Може и да стане. Ти си единственият, който не е ходил в Париж, и единственият, който заслужава. Всички знаят това, те си го шептят по ъглите.

И пак няма да стане, ще видиш.

Защо, може и да се е уморил, може да те остави на мира.

Той никога няма да ме остави на мира, този човек е роден да ме ненавижда цял живот.

Да говорим за нещо друго.

Вярваш ли, че моят гостенин може да убие?

Противна тема.

Заяви го съвсем сериозно и доказа.

Нищо не е доказал.

Но е готов да докаже, а този, който е готов да докаже нещо, все едно, че го е доказал.

И какво като може да убива и изчезва?

Всеки може да убие и изчезне. Важното е да изчезнеш така, че изобщо да не те открият.

Всички убийства се разкриват.

Моят гост твърди, че…

Стига!

Внимавай в тона си към мен.

Престани.

Много ти позволявам.

АЗ ти позволявам.

Напоследък прекаляваш.

Напоследък си невъзможен.

Но и тя е невъзможна – рече Васил Милев, – просто не ми се прибира у дома. Скандалите почват ненадейно, дори без повод… Вече не търсим и поводи. Но ти заставаш все на нейна страна, сякаш съм чудовище и натрапник в този дом.

Ти си мъж.

Нима са малко неприятностите ми там?

И тя си има неприятности.

Васил Милев смени гамата. – Гостът ми го заяви сериозно. И да ти кажа правата, това е много вероятно. Човек може да отиде някъде, да убие някого и никой не е в състояние да открие следите му. Липсва нишката. Криминалистите трябва да потеглят по нишката. А нишка няма. Убитият е там, трупът си е на мястото, фотографират го, кучета, всичко, няма го само този, който го е превърнал в труп.

Ти си идиот. Кой е този, който ще тръгне да убива заради някой си почти непознат?

Има ги всякакви.

Да поспим още малко, а?

Имай предвид, че този човек говореше сериозно.

Добре де, дори да е така. – Компаньонката изрази стремеж да извика, но сякаш се овладя. – Това топли ли те? Нещо да ти е станало по-добре?

Да мисля, че ми е станало по-добре.

По лицето на Компаньонката се изписа недоумение.

Друго си е, когато знаеш. – Милев се чудеше как да продължи, – че на този свят съществува човешка личност, която е готова незабавно да убие незабавно някого заради тебе.

Василе, внимавай, още малко и ще ме предизвикаш да започна по-откровено.

Хвърли цигарата!…

Ако е въпросът да започнем съвсем направо, кажи. – Васил Милев наведе глава, тя продължи: – Едно от малкото ти задължения към мен е да не ми създаваш безпокойства.

Добре, пуши си цигарата.

Компаньонката погледна цигарата в ръката си и я смачка в пепелника.

Милев се засмя.

Компаньонката удари с юмрук по масата.

Милев също удари по масата.

Както виждаш, заяви той, и аз мога. Да се удря по масата не е толкоз трудно.

Слушай, според мен тази нощ става нещо извънредно, кажи какво става.

ТИ знаеш, ти ги разбираш тия работи.

Говорù, говорù!

Просто исках да знам – Милев се опита да разсее по-нататъшната част на изречението си – дали човек може да убие някого заради друг, да му направи услуга.

Той може да стори това, съгласна съм… Но какво от туй?

Нищо. Какво съм направил, предприел ли съм нещо? Да не би да съм го накарал да тръгне, да сее трупове по земята? Или пък да краде?

Компаньонката разтри сънливите си очи, пръстите му й се сториха нежни и дълги, под тънката копринена нощница подскачаха корави в мекотата си гърдички, зърната им се бяха залепили за материята на дрехата. – Мисля, че го смяташ за своя собственост, каза тя.

Отиваш далеч. – Милев имаше намерение да опровергава, но гласът му не прозвуча уверено. – Фантазираш и не реагираш трезво. А забелязвам и малко злобичка в думите ти.

Не е зле да притежаваш такъв жив организъм като твоя гост, нали? – Злобата й се примеси с ирония. – Хубав, силен, твой човек, оръдие на твоите желания.

Аз ще пия. – Милев побърза да си налее.

Една кукла, допълни компаньонката.

Не е зле да притежаваш нещо такова, призна си Милев и пи.

Налей и на мен!

Васил Милев погледна уплашено празната чаша, а след това вдигна очи към лицето на жената: Никога не си пила.

Налей!

Внимавай да не се търкулнеш.

Защо пък само ти.

Пияна жена и пияна съвест! Пфу!

Той наля малко на дъното, тя пи и се закашля. Трябваше да я удари по гърба.

Не удряй!

Оправям те!

Не ме докосвай, мръснико!

Къде намираш тези лоши думи?

Тя протегна ръка. – Сипи ми!

Не, ти се напи за секунди.

Не за секунди, а за секунда. Сипи!

Няма кой да ти гледа сеира.

Все пак той сипа още малко уиски в чашата й.

Искам да седна.

Вече развеселен, Милев пое ръката на компаньонката си, която сега изглеждаше като златна, и я поведе към креслото. Златната жена седна грациозно.

Хубаво е.

Да си пияна ли?

Да те таксуват за дама. За първи път манипулираш с мен като с дама.

Влезе Райна Милева. Нейната нощница не се отличаваше с особена смелост.

Не си ли пиян? – запита компаньонката.

Едва започвам, отвърна Милев

– Поспах цели седем минути – рече Райна Милева. – Може би осем.

– Постижение – рече Милев.

– За подобна нощ е наистина постижение – съгласи се Милева.

За мен не е много безинтересно дали си пиян, или не си, рече компаньонката.

– Ще пия от бутилката – заяви Милева.

Предпочиташ да не съм пиян, нали? – запита Милев.

Да – призна си компаньонката.

– Не така – Милев отне бутилката от ръцете на жена си и поднесе чашата си. – Стилът трябва да се спазва. После се обърна към компаньонката: Мислиш си, че като пия, ще се разкрия, така ли?

– Сега намери да държиш за стила.

Ще се разкриеш, отвърна му компаньонката.

– По това време на нощта какъв стил искаш? – Милева надигна чашата.

– Щом има чаши, ще пием с чаши.

– Издребняваш.

Бъди спокойна, мила моя, обърна се Милев към компаньонката, напразно се страхуваш от такава развръзка.

– Дори е по-красиво – настоя Милева.

– Какво красиво има в това да надуеш бутилката – възмути се Васил Милев.

Страхувам се дали страховете ми са напразни, заяви компаньонката.

Милата, за какво мисли. – Васил Милев погали компаньонката по страната.

– Бутилките са за това, да се надуват – отбеляза домакинята. – Една вдигната нагоре бутилка…

Кажи де, напразни ли са подозренията ми?

– … едва тогава – бъбреше си Милева.

– Какво тогава? – обърна й внимание Милев.

– Бутилката е бутилка – довърши мисълта си Милева.

Дължиш ми отговор – подкани го компаньонката.

– От много хумор боли глава – отвърна Милев на жена си.

– Бутилката трябва да стои нормално само в хладилника – отвърна съпругата.

Изобщо взимаш много трагично нещата.

– Иначе трябва да стои ненормално.

Страхувам се, призна си компаньонката.

– Обратно – продължи размислите си на пийнал човек съпругата. Напразно.

– С дъното нагоре – искаше да обърне внимание съпругата.

Ти не разговаряш искрено, извика компаньонката.

– Тия каламбури с бутилката не ми допадат – обърна се най-после Милев към жена си. – Говорят или за лош хумор…

– Или за добро настроение, мъжо.

Ти замисляш нещо, така ли? – извика повторно компаньонката.

Ти си мнителна – отвърна й Милев, а след това се обърна към жена си:

– Доброто настроение в очите ми е балсам за сърцето ми.

Компаньонката настояваше с високия си тон. – Сигурна съм.

– Доброто настроение от лицето ми – рече язвително съпругата – трудно достига до сърцето ми.

– Слушай, не ме тревожи.

Компаньонката този път изкрещя: Криеш намеренията си дори от мен!

От теб не мога да се скрия! – изкрещя в очите й и Милев.

– Много ли те тревожа? – запита Милева.

– Сега си привидно весела.

– В такива моменти замислям нещо, нали?

– Да!

Милев се обърна към другата: Дотук, посочи гърлото си, от мнителни персони.

Роза Влезе, но те не можаха да разберат дали се е събудила наистина.

14

    Васил Милев се отправи към дъщеря си. Милева вдигна ръката си и го спря.

– Не я закачай.

– Защо? Къде отива?

– Не виждаш ли, че е влюбена?

Роза погледна бегло родителите си и направи няколко стъпки към стаята на госта. Майката тръгна към нея, прегърна я и я поведе към мъжа си.

– Сериозно ли? – запита Милев.

– Тази нощ е прекалено дълга – отвърна Милева.

– Това е важно за тебе – рече Милев, – да се увериш най-после, че дъщеря ти…

– Уверих се.

Васил Милев пое въздух. – Доживяхме да видим и това.

– Обича го.

– Голяма каша надробихме.

– Все пак проверихме реакциите й.

– Съмняваше ли се?

– Как да ти кажа…

– Млъкни!

Роза предугади избухването на скандалчето. Усмихна се, приближи се към баща си. Васил Милев я прегърна. Погледна я в очите, сякаш й казваше: “Какво, Роза, и туй ли се случи, мило мое дете? В него ли? Когото доведох ли?”

– Ще го забрави още утре – каза спокойно Милева. – Стига да не го водиш у дома. Веднъж да съмне, ох, веднъж да съмне.

– И работите ще се уредят?

– Поне няма да е тук.

– Но ние ще останем.

Милев поведе дъщеря си към стаята й, той искаше тя да заспи, да не мисли за нищо, да се измъкне от водовъртежа на събитията. Искаше да мисли за първия си любовен трепет и да заспи с тези вълнения. Роза им беше създала нова радост и нова мъка. Колко сме глупави, казваше си Милев, като завиваше дъщеря си, ами че и тя е човек.

15

    Милева се поуплаши леко, но май че след това се овладя, или поне така изглеждаше, тя искаше да е спокойна пред него и само с леко движение поприбра деколтето на нощницата си. Непознатият се оказа все още облечен.

– И вие ли! – Направи всичко възможно да издаде дружелюбен глас.

– Трябва да ви се извиня много – рече непознатият, – но почувствувах нужда от една глътка.

Подаде му втората бутилка да я отвори, освен това говореше, уплахата й я беше тласнала към излишно бърборене: – Щом дори вие, при тия дебели нерви и херкулесово здраве не можете да спите, какво остава до нас. – Пръстите му отвинтваха капачката на бутилката. Едва сега Райна Милева забеляза, че в тях липсва изящност, само драскотини и напластени пластмасови бои. – Ах, каква нощ, не ви ли се струва, че нощта ни подсказва нещо?

– Права сте. – Той наля в чашите. – Обикновено спя чудесно.

– Но тази нощ.

– Позволете ми да пия.

Пиха.

– Навярно забелязахте какво се случи с дъщеря ни.

– Баща й знае ли?

– Току-що му отворих очите.

– Тя спи ли?

– Старае се да я приспи, но едва ли ще му се отдаде. – Дявол знае защо бъбре така. – Роза мисли за вас… Много поглеждате часовника си, а е толкова рано… Все пак, това с дъщерята, ни позарадва малко… Ние мислехме, че тя… Не предполагахме, че е възможно… Вие странен човек ли сте? – Пауза. – Може би не сте странен човек… Всъщност тук и без това си цареше известен хаос… Искам да кажа, преди вас. И друг път сме имали подобни нощи. Животът е сложен, дразнители много, как да им излезеш насреща? Но тогава изживявахме всичко сами, а сега имаме свидетел… Знаете ли, че Васил, у когото привидно всичко е наред, всъщност е неудачник?… Според вас бъбря ли? Изглежда, че бъбря… Всичко уж е наред, а го потискат, не искат да го забележат, без него не могат, а не искат да го… Точно така – не искат, а това убива човека. В института все едно, че не съществува. Не могат без него, а все едно, че го няма. Всички знаят, че той е най-кадърният, но е винаги зачертан.

Сух глас, глух глас: – Защо?

– Просто така искат, да не съществува, да го няма, да не възбужда духовете, както се казва – да не замерва блатото с камъни. Ах…

– Пиете на големи глътки.

– И говоря излишни неща.

– Той обича много дъщеря си – рече гостът.

– Безумно… Това е нашето наказание. Тя не може да чува и да говори, знаете ли?

– Ще се прибера – изрече тихо гостът.

– Защо?

– Все пак трябва да се прибера.

– Но нали пием? – Домакинята гледаше обидено. – Нали пием? Къде отивате? – Гостът тръгна към стаята си. – Нямата право. – Гостът спря. – Когато пием, нямате никакво право да напущате компанията. Вие бягате, вие сте дезертьор, имам чувството, че сте готов да се измъкнете от всякакво обкръжение и при всякакви обстоятелства. И защо мълчите тъй обидно? Защо не говорите? Ако не говорим сега?… Вижте какво, ако ние сега не си говорим, когато се обкръжени от нощта, става много страшно, и всъщност се очертавате като голям неблагодарник. Ние ви взехме от мокрия път, приютихме ви и ви поднесохме чаша уиски, както подобава на добри хора, а вие бягате, измъквате се!…

– Извинете, какво искате?

– Искам да видя какво представлява  п о х и т и т е л я т  на моята дъщеря. Човекът, който носи със себе си брожението и прави нощите безсънни.

– Моля ви, пожалете ме.

– Аз ли? – Райна Милева не знаеше накъде да гледа. – Вие искате това от мен, когато сам виждате, че пред вас се намира една отрепка?

– Какво говорите?

– Вие ме мислите за отрепка. Вие сега си мислите, че се набутахте в един скандал, който ще ви бъде вдигнат от една пияна скандалджийка. На всичко отгоре мислите, че съм мнителна или алкохоличка, и в никакъв случай няма да ви хрумне да ме оправдаете, да си кажете, че съм само една отчаяна жена, а не истеричка. Така ли мислите? Кажете де! – Високо изречените думи се превърнаха в крясъци. – Защо мълчите, защо не креснете и вие? В лицето ми! Да ме наругаете!…

– Не мога, другарко – непознатият гледаше безсилно наоколо и говореше много кротко, – нямам настроение, преди един час баща ми почина в ръцете ми.

16

    Компаньонката сложи ръката си върху рамото му. Вече спи, не виждаш ли?

Всичко спи – съгласи се Васил Милев и нежно отърка брадичката си в ръката й, – тишина, чувам само червея, който дълбае мозъка ми.

Мили мой Хамлете! – усмихна се компаньонката.

Само ние с теб не спим, отвърна Милев.

Хайде в леглото, мили.

Да погледнем фактите право в лицето, мила. Той заяви, че е готов да убие човек. Отначало се изсмях, стори ми се невъзможно, но по-късно започнах да се убеждавам, че е възможно. Ти също се убеди. Той може и е готов, никой няма да го пипне.

Трябва да спим.

Ще спим, разбира се, има време и за сън, но заслужава ли да се помисли?

Сънят ще заличи всичко – жената в черно погали челото му, – утрото ще дойде ведро и ти ще отидеш на работа…

За да ги видя отново.

Ще ги видиш и ще се правиш на човек, който не ги вижда, ще си работиш, можеш и да не заминеш за Париж, никъде не е писано, че хората трябва непременно да специализират в Париж.

Париж! – Васил Милев махна с ръка. – Стига с това! Тук става въпрос, че един мръсник е жив, и то много.

Хайде да лягаме.

Дръпни се!

Какво искаш? – изненада се компаньонката.

Той ми каза да си помисля, той ми заяви, че ако човек помисли добре, не може да не измисли един човек за убиване.

Млъкни!… Незабавно млъкни!

Спокойно, миличка, още не сме тръгнали да убиваме; сега разсъждаваме.

Не!

Васил Милев не й обърна внимание. Имаме под ръка човек, готов да отиде и да убие. Как ще го стори, това си е негова работа. Чувствува се задължен и ще отиде. При този, когото му посоча.

Не искам! – извика жената в черно.

Чунким аз искам… Но е забавно да си помечтаем.

Това наричаш мечтаене?

Милев излезе от стаята на дъщеря си и се озова в хола до бутилката. Компаньонката го последва с грациозна походка, без да затрива тревогата от лицето си.

Остави ме сам, да помечтая – усмихна се Милев. – Каква по-хубава мечта от тази, да убиеш най-омразния тип?

Никой няма право да убива.

Кротко, сега мечтаем. – И понеже тя отвори уста, той побърза. – Спокойно, остави ме да изпитам малко удоволствие. Не зяпай така. – Тя затвори устата си. – Човекът предложи да убие. Такова нещо не се случва често в живота.

Гостът влезе с празна чаша в ръка, не погледна никого, насочи се право към бутилката, наля си малко и тръгна право към стаята си.

– Извинете – рече Васил Милев. Гостът се извърна и го погледна. – Държите ли все още на  о н о в а? – Мълчание. – Бяхте ми предложили нещо. – Мълчание. – Не си ли спомняте? Да убиете, когото ви посоча. – Мълчание. – Нима забравихте, боже мой, че ми предложихте да претрепете някого, за да ми докажете приятелството си? – Мълчание. – Слушайте, непознати човече, готов ли сте да убиете човек заради мен?

– Заявих ви го няколко пъти – отвърна гостът. – Достатъчно е само да ми го посочите.

Гостът изрече това простичко и спокойно. Много бавно и много спокойно той напусна хола.

17

    Заключителните думи на непознатия май не бяха по силите на компаньонката, тя се олюля, а след това помисли, че кръвта й се втвърдява. Избягваше да погледне лицето на господаря си, но знаеше как изглежда в момента – цялото изпълнено сияние. Той й сипа в чашата и също се стараеше да гледа в страни, смяташе това за джентълменско.

Сега мога да си избера.

Какво?

Жертвата.

Внимавай, полудяваш! – Жената в черно сякаш почувствува, че се задушава, дръпна нощницата си и разголи мраморно рамо. Забрави, че в чашата й бяха сипали. Според мен, мили, ти вече не си какъвто би трябвало да бъдеш и като нищо можеш да се навреш в някаква фатална неприятност.

Защо неприятност, толкоз е приятно.

Кое?

Да си мечтаеш. А да си помечтаем, да си изберем някого, чудесно е, дявол да го вземе: имаш на разположение убиеца, остава да си подбереш жертвата. Измежду всички хора на света. В момента някъде съществува един човек, който дори не подозира, че може да бъде избраника ти. Спи си той, дори не сънува какво преживяване му се готви; чудесно; чудесно, неповторимо преживяване – да умре. По мое желание, по мой каприз. Васил Милев се вгледа в рамото на своята постоянна компаньонка, зарадва го гладката кожа, топлото присъствие на кръвта под нея, масивността на плътта, силната, макар и изумително женствена ръка – продължение на рамото.

Нима си готов да убиеш по каприз?

Моля те, сега мечтая.

По странен начин.

А може пък… Той млъкна.

Какво? Кажи, кажи!

Нищо. Васил Милев се усмихна, но веднага стана сериозен. Един човек заявява, че е готов да убие заради мен, заявява отговорно, че може да очисти някого и да изчезне безследно. Повече от сигурно е, че никога няма да бъде хванат и никой няма да ме уличи като подбудител. Посочената от мен жертва ще изстине…

Тя предпочете ироничния тон. – Остана да си я набереш.

Вглъбен изцяло в себе си, той не обърна внимание на тона. – Там е работата, кой да бъде? Кажи де, според тебе кого да посочим?

Макар че се шегуваш, напомням ти най-старата максима, че никой няма право да отнема живота на другия.

Жалко! – каза Васил Милев. В момента той вероятно играеше. – Ако няма такова правило, като нищо можехме да очистим някого и да се кискаме отстрани.

Така ли? Кого?

Всеки си има някого за убиване.

Искам да млъкнеш!

Така каза ТОЙ, не аз.

Да поспим.

По-добре да помислим. Дали пък нямаме някого за убиване, а?

Виж какво, Василе, ако е игра, да си поиграем, но ако го мислиш наистина…

Мислиш ли, че човек като мен може да си позволи…

Немислимо.

Защо немислимо? Не е съвсем немислимо, само че не съм точно аз човекът, който ще тръгне да убива.

Компаньонката беше доволна. – Точно това исках да кажа.

Защо точно АЗ да нямам право? Всички други имат право, а Аз нямам право да убивам?

Ти мислиш, ти знаеш законите на обществото, ти имаш скрупули, ти си интелект. Интелектите преглъщат горчивините. Огледай се и виж кой убива. Убиват изостаналите, простаците, хората с ниско умствено равнище.

И какво, нас могат само да ни убиват?

Имаш нужда от сън, мое мило момче.

Махни се.

Нуждаеш се от равновесие, на теб ти пъхнаха муха. Това е много човешко – пъхнаха ти муха и сега не знаеш какво да правиш с нея.

Настоявам да не ми се месиш.

Знаеш, че ще се намеся. В теб назрява нещо, усещам го добре; това е заговор срещу същината ти, срещу твоето АЗ.

Но е съвсем човешко.

Хайде да спим.

Сама призна, че това е човешко. И примамливо. В края на краищата – една възможност.

Която не бива да се използува.

И да оставим злото на спокойствие, нали?

Неизбежно.

Защо?

Сега съм уморена и не мога да ти отговоря, но не е този и начинът, щом е свързан с отнемане на човешки живот. Както и да помислиш, ще дойдеш до заключението за насилие. Права ли съм?

Не толкоз, колкото мислиш.

А ти ненавиждаш насилието.

Васил Милев отпи голяма глътка, наля си отново и се изправи, после изтри с кърпа многодиоптровите си очила, без да има съществена причина. Отсрещният прозорец на улицата също светеше, но там бяха спуснали пердетата, а в прозореца на Милеви се зъбеше тъжната голота на хола, изпълнен с нелепата самота на едно страдание.

Не ти препоръчвам да пиеш още.

Милев стисна чашата в ръцете си. Злото трябва да бъде унищожено.

А винаги си повтарял, че злото е неунищожимо. При това, ти не убиваш злото изобщо, а един човек; определен човек, който засяга тебе. И ето ти го егоизма.

Това е така. – Васил Милев искаше да схруска чашата. – Но мога да ти кажа искрено, че с чиста съвест бих… При това положение, разбираш ли ме?

Когато… друг…

Да! Най-спокойно бих… – Ах, как му се искаше да схруска чашата между зъбите си. – Преди всичко, миличка, той…

Той е вреден не само за теб, той е вреден изобщо, това ли искаше да кажеш?

Да.

Ако предприемеш нещо, ще застана срещу тебе.

А уж се шегуваме.

Не се шегуваш, хитруваш.

Пред теб? Ще си налея.

Налей си

И все пак, убиецът каза, че всеки си има някого за убиване.

Започна.

Какво?

Да го наричаш убиец.

В случая ти си една много неканена персона, в момента не ми трябваш, разбра ли, в момента те мразя!…

Знам… И все пак, не ме подценявай.

Напусни хола!

На няколко пъти ме подведе, уверяваше ме, че се шегуваш.

Виж какво, всъщност разговаряме за разни глупости, но си мисля, викам си, шегуваме се, а всичко може да се развие не на шега. Ще кажеш, защо. Човекът си го заяви, че ще убие когото му посочим, останалото си е негова работа. Трябва само да му посочим.

Мечтая да съмне.

И всичко ще се уреди?

Ще те заведем на психиатър.

Разбираш за кого става дума, нали? Той е и простак, а простаците ни превишават по жизненост. Ненавиждам много жизнените хора.

А не се ли срамуваш?

Не.

Би трябвало.

Той съсипва всичко край себе си, пакости на десетки хора, тормози семействата им, мачка кадърните, изтъква некадърниците, затормозва института.

И – хайде да го пречукаме.

Не знам, чувствувам вътрешно убеждение, че не би трепнала ръката ми.

Ръката МУ!

Ще те ударя!

Но няма да престана. Отваря ти се възможност и даваш съгласието си. Иначе оня щеше да си живее.

Уви.

Всекидневният му тормоз щеше да продължава, ще се огъваш от спазми, ще страдаш, но нищо повече. Тук там някое мъркане на глас, пред познати, някое подхвърляне пред човек от института, вкъщи викане с всички сили, и нищо повече. Но сега го осъждаш на смърт.

Вкъщи ни е дошло до гуша, жена ми затова е така, сянката на този човек виси върху семейството ми! Какво иска? Какво съм му сторил? – Васил Милев извика: – Сега ще умре!

Компаньонката в черно отвърна тихичко: – Не бива.

Но защо? – Васил Милев бе готов да заплаче. – Кажи, защо?

Защото ще рухнеш като личност, ще оскверниш всичко, което си създал у себе си в продължение на четирийсет и пет години, ще се унищожиш сред удоволствието на отмъщението.

Нека! – съгласи се с дълбока болка Милев. – Да ти кажа правата – Милев положи глава в топлия скут на дамата и долепи дланта на ръката й до лицето си – ще ми олекне и ще възликувам; в края на краищата заслужава си да възтържествува искрицата на малката правда, нека си отиде един мръсник, нека просветне над няколко честни човек, да видим най-после как ще се заогъват лакеите му и как ще се откажат от него.

Беден добър човек! – Сега заплака дамата: – Човече малко, направено от нищожни материали, между които мъждука малка капчица дух, малко амбиции и доста самоизмама!…

Страшно е! – Милев плачеше безгласно.

Стани! – Дамата забърса сълзите си. – Изправи се!

Не мога да заспя, мила.

Ще се разходим.

Къде?

По улиците, в градината. След дъжд градът е чист, сега има най-малко хора. Запали колата, ако щеш, но да излезем.

Не, мила моя, разходките след полунощ отдавна престанаха да ми влияят. Напротив, замислям се още по-сериозно и мъката ми се задълбочава.

Тогава да пием докрай.

Слушай, миличка, това са скрупули и протестираш напразно. Знаеш, че не бих убил и мравка, но, уверявам те, за този човек не би трепнала нито една струна в душата ми. – Васил Милев направи пауза. – Имаме възможност, защо не използуваме обстоятелствата? Той и подобните нему просто не умират от естествена смърт. Не си ли забелязала, мръсниците почти не умират. Отиват си добрите хора, лошите ги закриля съдбата и което е по-тревожното, понякога ми се струва, че ги закриля собствената им лошота. След продължителни размисли дойдох до убеждението, че лошотията е здраве, гаранция за дълъг живот.

Дамата с черната нощница наля. – Сега ще пием и ще забравим.

Васил Милев сякаш не обърна внимание на думите й. – Сега ще вземем решение. Съмне ли, ще предоставим необходимите данни на убиеца. Останалото е негова работа.

Да пием!

Не хитрувай, любима моя, която си най-вътре в мен, не ще успееш да ме отклониш. – Васил Милев взе чашата. – И да пия, и да не пия – все тая.

Бе, ти пий, пък ще видим. Дамата-компаньонка, чиито форми прозираха през черната нощница, пи.

Милев последва примера й. – Така, както се наливам бавно, ще се орося навсякъде и ще се ободря. Жал ми е за теб – ще се натряскаш и ще паднеш, а аз ще върша каквото си ща.

Ето че ставаш откровен.

Милев погледна часовника си. Такъв е часът. – Милев замълча. – Но какво доверие към мен, а? Без капка страх, че мога да го издам… Кажи нещо, какво стана с аргументацията ти?

Моите аргументи са залегнали в твоята правота.

Атакуваш непочтено.

В това се състои величието на хора като теб. Вие сте красивите черти в изкорубеното лице на човечеството. Като заставате над подлостта, вие изстрадвате страданието си, изгаряте, но димът, който остава във въздуха, все пак се долавя от чувствителното обоняние на истинските хора.

Ах, колко си глупава! – Васил Милев беше направо разочарован. – Предпочитам да пием, но да не говорим глупости. Инфантилна си. – Той се надигна застрашително. – Тук става въпрос да убием един идиот и хем да си отмъстим, хем да отървем няколко кадърни човека от неговия гнет. Какво ще го усукваме – трепем, и толкоз! Защо да умуваме? Какво ще спечелим? Убиецът ни днеска е тук, утре го няма, къде ще го дириш? Не ще позволя да си блъскам главата от яд, че съм се поддал на твоята инфантилност.

Нямаш право да убиваш! – извика компаньонката.

Знам! – изкрещя Милев.

Това е! Седни си на задника и пий или пък спи. Натъпчи се с таблетки, напълни леглото със спокойствие, а утре изгрей късно и се надсмей над хрумването си да очистваме хора, които всъщност никога не са те атакували открито.

Искаш също да го атакувам тайно?

Нито едното, нито другото. Страдай. Жребият ти е да страдаш и да понасяш болки. В края на краищата няма да живеем кой знае колко – поне да живеем гордо.

И да оставим мръсниците живи? Сега поне имаме възможност да се спасим от един.

Да си отмъстим на един! – подхвърли злобно компаньонката. Дори да е тъй, пак аз съм правият. Ще го премахна, разбра ли?

Така, направо, вече можем да разговаряме – усмихна се коварно компаньонката – това е вече друго, вече не бъбрем за хуманизъм… Убий и отмъсти!

Ще убия и ще отмъстя!

Но знаеш, че съм тук да ти попреча!

Ще убия и теб!

Опитай!

Ще те смачкам!

Тогава ти си свършен като човек и не заслужаваш да говорим.

18

    В известен смисъл може да се каже, че гостът изненада и двамата. Той отвори вратата и се появи отново с празна чаша в ръка. Все още беше облечен, не бе свалил дори сакото от гърба си, сякаш си бе наложил специално нощно бдение. Лицето му бе загубило здравия си досегашен мургав оттенък, то светеше с внезапно появила се белота.

Преди гостът да затвори вратата, Милев направи крачка. Компаньонката се спусна и застана пред него, след туй се обърна и го притисна към себе си.

Пусни ме! – рече Милев.

Не позволявам! – Тя го сграбчи още по здраво.

Кучко! – Милев я блъсна грубо и с цялата си сила. Компаньонката залитна назад и падна в креслото. Нощницата се усука около краката й, накрая се вдигна и разголи едно от бедрата й.

Ти чу ли как ме нарече? – Седеше в креслото, тялото й остана назад като вкочанено. – Свършен си, глупако, наистина си свършен! – Тя се изтласка с ръце, успя да се изправи и започна да нанася удари по гърдите му, биеше, биеше, и продължаваше да стиска красивите си юмруци. – Назад, проклетнико! – Васил Милев се постара повторно да мине към госта, но тя отново го отблъсна.

Най-после Милев хвана ръцете й, просто ги награби и въпреки туй, не можа да ги удържи. Това му се удаде едва като ги изви зад гърба й.

Гостът се приближи до масата, наля в чашата си и безмълвно се оттегли в стаичката.

Ще ти счупя ръцете!

Тя дишаше зачестено в лицето му. – А няма ли да ме… убиеш! За да ти е… по-лесно.

Милев я блъсна още веднъж в креслото, просто я натика в него. – Няма да мърдаш, за да не ти избия зъбите!

Васил Милев се упъти към вратата, през която бе изчезнал гостът. Компаньонката побърза да се изправи и скочи върху него, този път в ръката й блестеше старинният нож за разрязване на книги. Милев не загуби много време, той нямаше друг избор, хвана нападателката си за шията. Почувствувала, че дъхът й чезне, компаньонката започна да нанася удари с ножа през ризата му. В устата й се давеха гърлени звуци.

Милев усещаше бодванията на остриета, чувствуваше и болка, но това не му пречеше да стиска все по-силно гърлото на своята най-близка жена, на тази, която цял живот е живяла в него. – Как се чувствуваш? Дъхът ти свършва, нали? Да стискам ли още? Готова ли си да умреш? – Милев се засмя. – Видя ли колко е лесно? Нищо и никаква работа! – Пръстите му натискаха. Просто умираш и те няма. – Гърлени звуци от устата на душената. – Липсваш, разбираш ли, не можеш да отговаряш на въпроси, пука ти за всичко, което става, пука ти мрак ли е наоколо, или светлина. Радост на душата ти, волност на духа ти! Смъртта е безкрайна забава, вселената ще умре, но смъртта няма да умре, никога, смъртта ще живее вечно…

Милев извика и разтвори пръстите си, бавно махна ръцете си от шията на своята компаньонка, компаньонката се стопи като дим, а Милев се свлече на креслото, успя да седне на него и клюмна на едната му облегалка.

Едва сега се разбра, че в хола има стенен часовник, той включи предварителните си шумове и сякаш се приготви да бие дълго, но нанесе само три строги удара на тишината и млъкна. Мълчанието удави креслото, масичката, бюрото, лампите, падналите очила и големия френски прозорец без пердета; всички те, както и антикварният нож за разрязване на книги, все още нямаха изравнени температури с още топлото тяло на Васил Милев, който погазваше нагло джентълменските си възгледи и напускаше света намръщено, очите му гледаха строго и силно, смъртта сякаш нямаше сила над тях.

БОСТАНЪТ (Нежни хълмове) – повест

БОСТАНЪТ

Първото нещо, което видях, беше чичо. Не знам на какво се дължеше, може би чиста случайност, но още като пристигнах с каручката, зърнах спящото лице на чичо, седнал на сянка до входа на къщичката. Тази къщичка в детството си наричахме колибата, а и сега във всичките си писма леля винаги я назоваваше така, макар че това си беше къщичка с две малки помещения от греди и кал, с пръстен под и клюмнал на едната си страна оджак – така измайсторен някога, още от дядо ми Атанас. Небръснатото лице на чичо висеше надолу и отначало помислих, че виждам пресен мъртвец, но като се вторачих малко, забелязах дишането му; дишаха слабите му кокалести рамене под чиста, но не съвсем бяла риза от изчезващите старинни тъкани, на които съм забравил името. Бях забравил, кажи-речи, всичко – почти всички названия на растенията, поклонили ми се по пътя; помнех само къпините и сякаш ги чух да ми казват: охоо, къде се губиш, по какъв случай? Гледах ги от каручката и си виках, че няма смисъл да им разказвам случая, той е невероятен, пък и на вас да го разкажа, няма да повярвате и ще се усмихнете скептично, а си беше точно така, както ви го описвам сега. Направи ми впечатление, че чичо спи на такова място, където не може да го напече слънцето, както и да се извърти. Върху дочения му панталон дремеха няколко мухи, по тънкия му, замрежен с бръчици врат блестеше влага, пот – слънцето изливаше цялата си августовска злост над хълма, направо топеше земята, тя олекваше, пръстта не приличаше на пръст, а на непозната гореща и враждебна материя. Задникът на магарето димеше, опашката му дори не помръдваше, в горещината на животното не му се щеше да пъди дори мухите, а и те не налитаха кой знае с каква стръв върху него.

Чакай сега, къде се падаше изворчето? Доколкото си спомнях, намираше се откъм гърба на колибата, значи на север, да, точно така – в дола. Разпрегнах магарето и отново му се доверих. Както ме бе довело дотук от градчето, така ме заведе и до изворчето. Сега някаква грижовна ръка, сигурно чичовата, бе превърнала изворчето в малко кладенче. Водата му не ми се видя така бистра, както някога, стори ми се застояла, а като се наведох и пих, не ме прониза острата й студенина от спомените. Но все пак бе вода, хладна, макар и твърда – никога по-рано не съм намирал тази вода твърда, – без да ща, я сравнявах със софийската, вече по навик сравнявах всичко със София. Огледах дерето, припомнях си някои ярки неща, но смътно; дори дерето си спомнях смътно, повече си спомнях за случки в него – да речем, как съм убивал смоци, как съм ял най-едрите къпини точно тук и лешници, според мен надали на света съществува по-голямо находище на лешници. Тръгнах по пътечката, повървях малко и се уверих, че лесковите храсти си бяха на мястото, зърнах и плодовете им, дори си откъснах един лешник и го счупих, вътре открих нещо меко, изядох го и ми се услади. Може би както някога. И тогава изведнъж нахлуха братовчедките и братовчедите, игрите ни, продължителните детски препирни, които днес бихме нарекли дебати. Но къде са те? Няма ги, аз съм единствен и затова съм тук, отзовал се на четири поредни писма на леля.

Магарето ме поведе обратно нагоре, то бързаше. После разбрах, знаеше си определената сянка под крушата. Да, имаше и круша, да, спомням си добре, ето я – стара, разклонена както трябва, спокойна, велика в тихата си скръб. Но защо скръб? Не знам защо, така ми се стори. По кората на дънера й лазеха хиляди мравки, лъщяха със синкав метален блясък, бързаха нагоре и надолу. Че не бяха същите, не бяха, но колко ли поколения мравки са се сменили оттогава? Да бе, колко живее всъщност една мравка? Въпросите валят един след друг. Откакто бях пристигнал снощи в градчето, въпросите просто ме съсипваха и все нямах време да им отговоря. Когато си легнах, омаян от мекото вино на леля, останал сам в стаята, понечих да си дам някой и друг отговор, но вместо отговори отново заваляха въпроси. Виж, къщата си спомних добре, от лозата до хладното мазе, пък и стаята, която леля ми посочи да спя. Може би таванът. Как съм скитал по дъсчения таван! Преди да заспя. Ми то не беше таван, а прерия. Скалистите планини или суровите брегове на Огнена земя – това беше таванът, а сега над мене висяха дъски, застрашаващи да паднат от огъване, плачеха за ремонт.

Сутринта прекосих каменния двор, измих се на чешмата и докато бършех голите си гърди с кърпата, долавях зачеващата се горещина на деня. Светлината се промъкваше през градината. В задния двор кокошките и петелът кротуваха, отдадени на предчувствие за задухата. Младото вино тежеше мощно над главата ми, чардакът едва одържаше гроздовете на хамбургския мискет. Оттук се виждаше малка част от градчето, но аз знаех как стои то, опряно на планината и загледано със страх към равнината, откъдето обикновено идеха злините: всички удари, които го сполетяваха, идеха оттам.

Запазила някогашната си пъргавина, леля Златка шеташе край мен. Съживена от пристигането ми, приготвяше закуска, стараеше се да не забрави нито една подробност, искаше да постави всичко необходимо в каручката. Поседнах под лозницата и погледнах прочутите цветя, чиито пленници всъщност бяхме – тази къща се намира в истински плен на цветята, те се навират в тебе отвсякъде, преследват те, натрапват ти се дори и там, където най-малко можеш да ги очакваш. Ами като съм забравил имената им!… Как да ги спомена, как да ви предам автентичната красота на всички цветове, нахлули в задушната утрин тук, ароматите им, как да ви опиша всяко съдче, саксия, консервна кутия или продънена тенджерка, съдържащи по едно растение, без да се броят цветята в градината, израсли от самата земя. Всичко това е описано, знам, прилежните синове на селото са го изобразили толкоз подробно, че ще бъде излишно и аз да се бутам с моите скромни познания на чужденец в родното си градче.

Суха, прегоряла от живота и слънцето, на седемдесет и четири години, леля Златка продължаваше да прекосява мълниеносно пространството пред погледа ми, усмихваше се, когато видеше очите ми, и потъваше някъде, за да се появи я с трите хляба, я с хамута. Можех ли да й помогна? Не стоях ли тука като льохман, чакащ наготово? Не, аз не можех да правя нищо друго, освен да разглеждам двора и къщата, да възкресявам спомени, да потъвам в красотата, защото какво друго освен извънредна красота може да бъде имотът на чичо Киро и леля Златка, тъй дивашко и зашеметяващо съчетание на природната нежност с грубата безвкусица, превърната вече в традиция и станала по-приемлива и от най-завършената английска декоративна градина. Боже, как се наричат тези цветя, някога съм ги познавал, преди четирийсет-петдесет години бих ги назовавал поотделно, а сега съм забравил всичко и се чувствувам недостоен да обитавам нито къщата, нито бостана, където трябваше да ме отведе магарето.

Щом закусих, хвърлих поглед на каручката, уверих се, че и моят багаж е в нея – куфар, чанта и транзисторен приемник с касетофон. Леля Златка ми каза за четвърти път, че едната стаичка на колибата е подредена чисто за мен. (По-късно, като влязох в стаичката, разбрах, че жената е купила нови чаршафи и калъфки за възглавниците специално за мен и трябва да ви кажа, че не е сбъркала – същността ми на столично денди изискваше това.) Магарето тръпнеше, то знаеше къде отива и предстоящото пътешествие го изпълваше с радост. Още като седнахме, то потегли и не спря през целия път. Леля направляваше каручката през градчето. Трябва да ви кажа, че не бе тъй просто, много камиони и коли. Някъде пресякохме светофар. Вляво и вдясно се нижеха все нови къщи, все големи, с грозни гаражи, всички хубави дървени къщи се бяха изпарили, включително и родният ми дом, където съм изврякъл за първи път. Заобиколихме централната част на града. Доколкото виждах отдалеч, не беше много лоша, правеше впечатление на подредена, чиста, подчинена на модерната мрамориада.

След като излязохме на другия край на градчето, леля слезе от каручката и ми даде дизгините. Беше ми казала сто пъти какво трябва да правя, знаех вече всичко наизуст, знаех, че магарето ще ме отведе безпогрешно на Рудата при чичо. Има нещо наистина потресаващо за един изнежен интелигент да остане насаме с магаре, което трябва да ръководи. Забравил съм от колко години вече не съм бил в такава компания, но цялата работа се оказа лесна, по-сетнешният развой на пътуването ме успокои, отпуснах се и дори почувствувах тръпка, трепет някакъв, че съм отново върху древния каменист път. Древният каменист път лъкатушеше мило по лекото нанагорнище. Всички хълмове наоколо се отличаваха с ефирността си, части от най-нежната и ниска планина на света, задрямала под зелената си дъбова и букова дреха, ухаеща на мляко и пресни кози барбунки, накичена с прозрачни вълнени вълма до храстите, удавена в тъжната пяна на тъжните си песни. Но бяха най-горещите дни от най-горещата година, та леля предвидливо ме събуди рано, като повтаряше, че чичо ще се зарадва много, види ли ме, и ще му олекне, ще му съмне просто, душата му ще се разтвори, защото знаел, че вече умира, а няма на кого да остави бостана.

Бях единственият роднина, братов син, чичовият син умря от рак в Питсбърг, пет дни след като се ожени на петдесет и пет годишна възраст за някаква своя колежка от някакъв строителен институт. По заповед на чичо леля му писала дванайсет писма, и то не просто писма, а заповеди – нареждал на сина да се върне незабавно от Америка, понеже умира и няма кой да наследи бостана. Но не получи съгласието му, а после синът й почина.

По този път някога минавали римляни, отивали до рудниците, там били и пещите им, добивали метали и ги отнасяли към сърцето на империята; важен път, сега води до лозята и бостаните, потънал в птича тишина и аромати на плодородието. Магарето пристъпя равномерно, не спира никъде, сигурно и то предчувствува, че скоро ще стане още по-горещо, гони сянката на крушата. Тази круша ми направи впечатление с ръста и великолепното си несиметрично разклонение, удобно гнездо да се настани там наблюдателна площадка, но нито дядо, нито чичо Киро са посмели да нарушат хармонията на гиганта, изковали са отделна вардилня, застилана всяка година – площадката с папрат, а навесът с шума. Магарето ме тегли нагоре, седя в каручката занемял, мъча се да си припомня някои неща и все не мога и не мога, всичко ми е хем близко, хем далечно, иде ми да заплача от мъка, че животът ми е изтекъл, от срам, задето пропуснах толкова много години, без да се вестя насам, да зачета детство и спомени…

Чичо Киро все още спи, не ми се ще да го будя, имам да свърша толкоз много неща. Най-напред пренесох куфара, оставих го до леглото, отворих го и измъкнах машинката. Наместих я върху грубата масичка, без да махам бродираната покривка. Хермес-бейбито не се върза много-много с нея, но какво да се прави, започваха дни на компромиси. Транзистора закачих на стената, тя беше богата на пирони. На пирони висяха две газени лампи, освен петромаксовия фенер вън. Внесох и чантата, измъкнах Пруст, настаних Мелвил до машинката. В чекмеджето на масичката пъхнах листите заедно с писалката. Докато работех за своя уют, често се усмихвах, питах се дали им се е случвало на Пруст и Мелвил да посещават подобна колиба, особено на Пруст. Излязох вън, погледнах още веднъж чичо и понеже не долових каквито и да е признаци, че може да се събуди скоро, отворих и куфара: пижама, четка за зъби, бръснарски принадлежности – всичко отиде по местата си. Бях твърде търпелив, не бързах, най-важното оставих за по-късно. Но тъй като чичо продължаваше да спи, облегнат на колибата, пристъпих и към най-важното – обиколката на имота.

Бостанът се простираше изцяло пред колибата и крушата, съвсем леко наклонен на юг по хълма; огромен и силен, той просто тежеше на земята с плодородието си. От пръв поглед си личеше, че става въпрос за нещо извънредно, за чудо – всяка диня беше голяма и гладка, а от нагретите, някъде разпукани пъпеши се надигаха гъсти аромати, те се носеха над хълма като мъгла. Май че и дините, и пъпешите крещяха със зрелостта си, просто викаха да ги откъснеш и нарежеш. Вървях сред плодородието и не усещах горещината, обикалях възбудено, исках да видя всичко, спуснах се до долната граница на имота. След като се наскитах, като навестих и лехите на зеленчуковия кът, спрях се и приседнах до плашилото. Трудно мога да ви внуша чувствата си, не лесно бихте разбрали колко остро ме удари бостанът, право в сърцето, прониза същността ми и отново събуди болката по онуй, което е изтекло и няма да се върне. Боже мой, чак до такава степен ли е силно то? Нима са още живи тези чудесни пламъци, в които си готов да изгориш без остатък. Само на пет километра от хората? Как може това? Във всяка диня, вътре в утробата й се потайваха сокове, зърнеста материя, в тази материя спяха семки, гушеха се една до друга; през деня им е топло, вечер хладно, а призори им е студено; всяка диня представляваше склад от дива сладост, тишина, любов, мъдрост, утеха, носталгия, младост, детство; всеки пъпеш, който лежеше долу, е полегнала жена, неосъзнатост, топлина, дъхавост, мъдро дразнене, готовност да се отдадеш на глупостите, силата, която може да те накара да извикаш или да припнеш по склона и да напъхаш глава в извора, да откачиш просто от мъка, че все още съществува всичко туй, обсипано с прашеца на девствеността – да, всяка зелена диня е посипана с такъв прашец, той е струпан най-много по опашчицата й; понякога ти се струва, че прашецът е виновен за всичко, че той е тайната, сам не знаеш как ти действува динята – на стомаха ли, или на сърцето.

Станах от камъка и се върнах при чичо. Този човек май не мислеше да се събужда. Погалих го по рамото. Чичо Киро мигновено отвори очи. Колко лесно било. Погледът му ме намери веднага, задържа се дълго върху лицето ми. В него нямаше кой знае колко сънливост, напротив, направи ми впечатление, че съзнанието му се бе пробудило бързо, беше се вкопчило в мен и се мъчеше да ме разгледа. По усмивката, която не мога да ви опиша в никакъв случай, разбрах, че най-после чичо ме позна. О, каква усмивка!… Предизвика дори шепот:

– Най-после – чух го да шепне той, но и да не съм го чул, бях сигурен, че казва само това и нищо друго.

– Вече съм тук – отвърнах високо аз, понеже предполагах, че старият човек чува тежко. – Заповядал си на леля Златка да ми пише. Разбираш ли? – Чичо Киро поклати усмихнато глава. – На петото писмо не издържах и тръгнах… Нали е безсмислено да се съпротивявам, писмата можеха да пристигат до безкрайност. – чичо Киро се усмихна до изхилване. – Прекъснах работата си, разбра ли, и потеглих. – Е това се нарича блаженство, това, което се изписа по лицето му. – Тук съм, разположих се, обиколих наоколо и поех бостана. – Чичо Киро събра уста, май че искаше да подсвирне от удоволствие. – Няма ли да станеш?

Чичо Киро се поизмъчи, докато ми внуши, че не бива да го пипам, така се чувствувал отлично – да го оставя облегнат на колибата, с поглед към мен и бостана и нощем да не го пипам, хич да не се безпокоя, хич, чувствувал се отлично, направо щастлив, май че този бил най-щастливият ден от живота му.

Наближаваше обед, бостанът бе притиснат от горещината, нажежената пръст крещеше от жажда, никъде нищо не помръдваше, стаичката ми – пещ; затова отворих прозорчето, надявах се на нещо, уви, напразно, всичко, каквото можех, отворих – фурна. Тук човек няма къде да побегне, няма повече какво да отвори, нито хладилник, нищичко, освен да се съблече гол и да полегне върху одеялото си под крушата, на няколко метра от магарето. Не обядвах, не ми се хапваше, само намерих най-големия от всички големи ножове на чичо Киро. Великанската диня изпука няколко пъти, сякаш изрече с човешки език: твоя съм, твоя съм, и се разтвори пред мен, а аз, както си бях наумил, безжалостно изтръгнах най-напред сърцето й. То приличаше на огромна буца сьомга хайвер. Впих зъби в зърнестата топла еманация и в същия момент видях как от ануса на магарето изскачат весели кестени, тупват върху прегорялата трева, подскачат. Майко моя, да има да взима цивилизацията, която сега се дави в собственото си безсилие! Не мога да кажа, че съм за оплакване с обеда си, само да не беше чак толкова сладка динята и да можеше да полъхне отнякъде, поне мъничко, частица от морския ветрец, който духа на петдесет километра оттук, по плажовете. Като си представих плажовете на прочутите курорти, изтръпнах. Нима е възможно човекът да е чак толкова глупав, че да се тълпи и задушава заедно с автомобилите на точно определени места? От точката, която заемах върху повърхността на земята, това нещо ми се струваше невероятно, изобщо целият ми досегашен живот бе отминал сън – реалност е тревата, която шумоли под одеялото, твърдата земя под плешките ми, сладката миризма на фъшкиите. Намирах се високо в Хималаите, върху покрива на света, чувствувах се бог или обожествено животно, защото само преди няколко минути бях изял динята по най-животински начин, като се олях, а стомахът ми се изду и се намразих. Гледах корема си и се сравнявах с Буда, май че само горещината може би пречеше на поклонниците да изпълзят към мене, да изпотъпчат бостана с невежествените си крака. Чичо Киро продължаваше да си спи, сега лицето му грееше от усмивката на щастието – дините стояха кротко, спокойни за бъдещето си, тъй като наследникът бе пристигнал най-после и се бе заел с по-нататъшната им съдба; бостанът не ще остане сиротен в чужди ръце, той ще премине в ръцете на Наско, внука на дядо Атанас, ще принадлежи на една и съща кръв поне още двайсет години!… Наско лежеше и галеше корема си, мързеше го да стане, а трябваше да вземе чаршаф против мухите и “Моби Дик” на Мелвил, само осем дни му оставаха на Наско да представи на една редакция своето собствено тълкуване върху поведението на великия Ахав. Още един поглед към Моби Дик! Светът е изразил вече поне сто мнения по този въпрос, а чичо Киро не знае нито едно от тях, дори не е чувал за Белия кит, макар че и той си има един свой Бял кит – равнината долу, цивилизацията, прогреса, строежите, дълбаенето на земята за руди, инженерите, атомните учени, въоръжаването, пресата, радиото и телевизията – многоглавата ламя, потеглила към неговите предели, към височините на Хималаите, да го намери и там, да го убие на осемдесет и пет години, да заграби бостана му, да пресуши древните сокове на дините, които е отглеждал повече от петдесет години. Чичо Киро не бил умрял така лесно, преди да се убеди, че е дошъл наследникът на колибата и пейката пред колибата, на лозницата и гроздовете под лозницата. И има право човекът, градове много, атомни физици много, автомобили колкото щеш, а колко са бостаните? Николко, прашинка във всичкото.

Май че е прав, казах си аз и започнах да лазя към колибата. Взех чаршафа, взех Мелвил, понесох и транзистора. Излязох с тях навън. Боже мой, горещо е, пъкъл е, няма нито един хладилник за отваряне, но колко е хубаво! Поставих транзистора под главата си, метнах върху него възглавницата, така главата ми се надигна, разтворих книгата и отправих поглед към страниците, но видях милиардната листна вселена на крушата и си помислих, че ако в книгите има сто истини, в милиардната листна вселена, осигуряваща сянката, има само една истина – земята.

Чаршафът ме пазеше от мухите, но много скоро го отхвърлих настрана – задушавах се. Останах отново гол, осквернявах местността, тя чисто и просто не можеше да ме понесе такъв, тук не беше плаж, нито тераса на хотел, а бостан с колиба, където никой никога не е дръзвал да се съблече дори до кръста. Направо бях извън стила на тази частица от света, бях нещо необичайно, някакъв глезльо. Но какво друго можех да сторя, след като радиото съобщи, че е трийсет и осем на сянка. Ако е въпрос за стил, тук не вървеше и Мелвил, за Пруст да не говорим, а аз трябваше да напиша откритието си, да го изразя колкото може по-красиво, да убедя аудиторията, че Ахав не тръгва да отмъщава, Ахав тръгва след неизвестното. Сигурно и по това е писано сто пъти, но тъй като се бях добрал до него самостоятелно, едно от най-големите ми задължения беше да го изстрелям в научния си труд и да се освободя.

Привечер не се случи нищо, чичо Киро продължаваше да спи щастливо, слънцето изчезна някъде, заличи се, сякаш някой го изтри с гума, а горещината остана. Дишах трудно, направо болезнено и се сетих, че наближавам шейсетте, но си рекох, че сега навсякъде е горещо, но не навсякъде ги и ма тези налети със сокове стомни. Започнаха да прелитат птички, май че свиваха към дерето, навярно пиеха вода, после се връщаха по дърветата и най-много в крушата. Някой изпищя, далечен вик от дъното на равнината, за помощ, така май викат обсадените. Дочух писъка, но не се трогнах, кой му е крив – да не живее в равнината. Тръгнах между дините, заоглеждах ги, стараех се да запомня всяка една от тях, запознавахме се, вече ми се струваха по-близки, въобразих си, че и те ме приемат, макар и в този вид – по гащета. Чувствувах се като Александър Велики, водещ към победи походниците си, обхващаше ме сладък неподражаем дух на тържество и величие. Навеждах се и почуквах коравината на дините, помирисвах вълнуващата дъхавост на пъпешите. В мен все повече и повече влизаше пронизващото усещане за укрепнали плешки, за храброст, все по-еуфоричното желание да разперя ръце и да полетя около имота си. Но тъй като не можех да летя – обикалях. Наистина, какво ме кара да обикалям повторно границите на бостана, и то малко преди да падне нощта? Усмихнах се, какво друго да правя, когато си беше за смях. Слава богу, място за безпокойство нямаше – по границите на моята империя се блещеха набъбнали памиди, заграждаха ме само лозя.

Откъснах три домата и две чушки. Доматите топлеха дланите ми, така не ми харесваха, но можеше ли да се направи нещо, не, в замяна на това пък бяха пресни и човек, без да ги захапе, може да предугади вкуса им. Нарязах ги, нарязах и чушките, накълцах малко лук, сипах олио и разбърках салатата, като през цялото време си мислех какъв съм глупак – само на сто метра оттук има студено изворче, а водката е топла, водката на нищо не прилича. Измъкнах две чашки. Едната напълних за мен, в другата налях мъничко на дъното и тръгнах към чичо. Щом допрях чашата до устата му, усмивката на чичо стана още по-щастлива, а когато я надигнах, спиртът го парна така, че той отвори очи и доколкото можах да подразбера, каза: ха така де, че то на какво беше заприличало, а едното око затрептя колебливо, май че искаше да ми смигне.

Някъде имаше война, другаде бедствие, спасителни команди се мъчеха да преодолеят лошите атмосферни условия, които застрашаваха акцията им с неуспех, терористи предния ден бяха убили още десетина души и все незаангажирани… Бях гладен и се приготвих да вечерям. Измъкнах буца сирене, отрязах филия хляб, а в дълбока стара паница донарязах динята от обеда. Докато се хранех под лозницата на колибата, виждах как се разпадат очертанията на света – първи изчезваха далечините, щурците от всички посоки стържеха с лъковете си и люлееха земята, появяваха се звезди, по-късно ги видях добре всичките, небето се простря над мене голо и свежо, не бях виждал от години такова звездно и същинско небе, а накрая подухна и някакво подобие на вятър, който не донесе никаква прохлада. Вечерях добре, класически, точно както в детството, услаждаха ми се и динята, и сиренето, и хлябът. Продължавах да седя гол на пейката, изобщо не виждах смисъл да се обличам, единственото, което ми предстоеше, бе да запаля лампа и да потърся място за нощуване навън, да нощувам в колибата дори не допущах. Завиждах на чичо, седеше си облегнат на стеничката, не усещаше нито горещина, нито глад, чувствуваше се само щастлив. Накрая предпочетох да се кача на вардилнята, постлах си върху папратта. Папратта дъхтеше и шумеше. Като се въртях около оста си, имах усещането, че не съм сам. След като загасих лампата, уплаши ме страшното присъствие на звездите, ами те се бяха напъхали до главата ми – чисти, ярки, мощни…

На петия ден от пристигането ми чичо Киро умря, или пък ми се стори, че е умрял. Макар че не бях сигурен, подредих сеното в каручката и поставих чичо върху него, малко сгънат, не можах да го опъна, както се полага, каручката се оказа по-късичка, а не исках да пусна краката му да стърчат, щеше ми се да го закарам тихомълком. През цялото време, докато го возех, магарето беше в добро настроение, денят повече от чудесен, нямаше я вече горещината, пееха птици и всички камъни по пътя се смееха, а и на мен не ми беше чак толкоз тъжно, знаех, че пренасям един напълно щастлив човек.

На другия ден вечерта се върнах отново на бостана. Всичко беше свършило, на погребението дойдоха много хора, изпратихме чичо по човешки. Там някои се приближаваха до мен, изказваха съболезнованията си и подхващаха темата за бостана. Хубав бостан ти оставиха, казваха, блазе ти, такъв бостан не се е помнил и трябва да го запазиш. Такива дини никъде не се раждат, чичо ти Киро ги отгледа по тайнствен начин, само той си знаеше кръстоската, сега имаше семките, копай, сей, поливай доколкото можеш, и нищо друго. Така говореха, всяко изказване се свеждаше до едно – грехота е да се изостави бостанът.

Тази вечер можех поне да си пийна, заслужих си го, два горещи дни бягах по погребението, макар че в земята сякаш не пуснахме мъртвец, а най-големия щастливец на света. Първата водка се намести в умората ми доста сполучливо. Исках да се понаправя малко, в трезво състояние не можех да обмисля положението: от една страна – Моби Дик, от друга – бостанът. Съкратеният вариант на труда ми за Моби Дик вече не можех да предам за печат, срокът изтичаше и това ме злепоставяше пред редакторите. На всичко отгоре мързеше ме да им пратя писмо за извинение; нищо не ми се правеше, сега-засега ми се съзерцаваше, предстоеше ми да взема и решение – кога горе-долу да си тръгна. С леля Златка се бяхме уговорили така – да дойда, чичо да ме види и да издъхне спокойно. Предстоеше ми да се връщам. Но кога? За първи път в живота си се чувствувах господар. Край мен лежеше хубава истинска земя, плодородна и гостоприемна, неосквернена – нито грам изкуствен тор, никакви пестициди, майчински нежна, моя. Пия си водката и я наблюдавам, сърцето ми се уголемява и диша с нейното дишане, двамата сме се намерили сполучливо като любовници и отсега нататък не ни остава нищо друго, освен да се любим и да си обещаваме вярност. Така си мислех, докато пийвах, и това, което ми хрумваше тогава, беше трепетно и искрено, то се насъбираше в мен в оня сумрачен час, когато се размекваха контурите на света и когато отнякъде всеки миг можеше да изкрещи някой за помощ или нещо подобно, и с нарушаването на спокойствието да го подчертае.

А то наистина се чу някакъв шум, по-точно долових го, нещо ставаше в долния край на имота. Скочих и се покатерих по стълбата на вардилнята. От наблюдателницата съзрях две фигури с непривични движения. Те са бяха навели, но и пообъркали, сториха ми се крайно несръчни, може би крадяха за първи път в живота си.

– Виждам, виждааам!

Откъде беше изскочил този вик? Моето гърло ли го роди? А откъде го е взело? В този вик се спотайваше нещо забравено, бях отишъл спонтанно при него. Крадците изчезнаха в съседното лозе, паникьосани: стана ми жал за тях. Спуснах се на земята и се отправих към мястото на произшествието. Оказа се, че е откъснат един пъпеш, крадците искаха пъпеши, бяха пренебрегнали дините. Взех пъпеша, изправих се и извиках още веднъж, този път нещо друго, прилично на заплаха, и се върнах при бутилката. Продължих да си пия, а нощта се докопа кротко под лозницата. В тъмното намирах безпогрешно чашата си, само пъпешът светеше с лимоновото си сияние и дъхтеше. Усещах магарето, усещах каручката, папратта в леговището на наблюдателницата, меката постеля зад гърба ми в стаичката, лампата, която щеше след малко да ми светне, усещах чак извора в дерето – всичко много познато и близко, цялата тази частица от света, до границата, пълзяща на метър от бостана, пък и зад границата, защото и там ми беше познато, виждах се как като малък прегазвах реката и бера лешници, турски лешници, тогава се надпреварвахме с другите деца кой да набере най-много турски лешници. Територията, за която ви разказвам, е чиста, неопетнена, в нея няма дори първата лъжа, няма жена, нито притворство, нито минималното естествено нагаждане, приспособяването към живота и всичко, произтичащо от това; всичко е безупречно чисто, само аз съм мръсникът, бутилката, Мелвил и Пруст.

Извикай, извикай, хайде, надигни гласа си. Засрамих се и надигнах чашата. Не знам рекох аз, просто не ми е ясно как викът рипна в гърлото ми. А донесе пъпеша, нали? Ми там ли да го оставя?

Големи проблеми, велики проблеми. Такива бяха вълненията ми тогава; би казал човек – дребни, но и те произтичаха от натрупаните ми предубеждения. Знам, чичо Киро би направил същото, чичо Киро ще изреве, ще прогони крадците и ще донесе пъпеша на масата. Тогава? Каква е разликата за тия петдесет години, за всичко прочетено и натрупано в главата, след като извиках досущ като чичо Киро, досущ като дядо Атанас? И пак повтарям – откъде се взе моят вик?

Пийнал и олекнал като пеперуда, разрязах пъпеша на две. Оставих половинките на масата, но защо направих това, не можах да си отговоря, може би за да усетя още по-силно страшния аромат на плода или пък натюрмортът да ми напомня, че имам много, изобилие. Върви ли с водката? Отрязах си парченце и го изядох. Върви. Всъщност какво търся аз тук, в тази глинена къщичка? Тук човек не може да си изстуди дори вечерното питие.

– Виждам, виждааам!

Този път излезе по-добре, по-силно, без задръжки, тъй като бях наквасил главата, но, кой знае защо, преди да извикам, се изправих – изобщо и по-късно забелязах, че винаги, когато ми се наложеше да надам своята пъдарска заплаха, изправях се на крака – може би синдромът на Боримечката.

Пиян си вече, лягай си! Не знам хубаво ли е, лошо ли е да си пиян, а хората да ги няма, да си високо м Хималаите, където можеш да си говориш на глас и да пееш и… нищо, никой. Смътно и много дълбоко в себе си разбирах, че се държа глупаво, но ми беше приятно, смятах, че се разтоварвам на петстотин километра от кафенетата. Разсипах малко от чашата си върху пръстта за бог да прости на чичо, който настойчиво бе пращал писмо след писмо в София, докато ме докара до тоя хал. С леля бяхме извършили нещо като ритуал, сега ритуалът приключва и какво? По-нататък какво? И леля мълчеше, и аз мълчах по този въпрос. Но важното е, че чичо Киро е неимоверно щастлив сега, той знае, че Наско остава горе между дините и вика ли, вика…

Събудих се за първи път в леглото си, утрото пръскаше блясък през отвореното прозорче, свежа ранна светлина пълнеше стаичката, в която винаги съм имал чувството, че живея в подводница. Погледнах през перископа, видях как магарето помирисваше разрязания пъпеш. Направиха ми впечатление едрите семки на плода. Излязох и започнах да гриза резените, отрязах нещо и за магарето, но то поклати глава. Взех и му го поднесох. Чак тогава животното посмя да похапне, изглежда, имаше някаква дресировка – да не яде подобни лакомства, преди да му ги предложат. Да, но какво ли си мисли то за мен? Пита ли се къде е старият му господар и какъв е сега този… нестандартен такъв? Какво ли впечатление правех на кроткия си компаньон? Май че бях променил и режима му. Старият господар сигурно се е разговарял с него, може би го е милвал, хранил го е по друг начин, изобщо – бил е старият господар, запомнен от векове. А какво бях аз – оставях го на произвола да си пасе и изобщо не му обръщах внимание. Бях забравил да питам за името му, но туй надали имаше особено значение. Както и да е, пред него стоеше вече друг повелител, персона някаква, господин с панталон, закупен в Лондон, риза във Венеция, обуща в Монте Карло и очила в Кьолн.

Още като видя, че взимам дамаджаната и кофата, магарето разбра какво трябва да прави и тръгна преди мен, то обичаше да отива на извора по лесно разбираеми причини – пиеше му се вода. Докато се спущахме надолу, на мен ми мина през ума мисълта да го използувам, да се метна на гърба му. Подканих го да спре, животното се подчини. Огледах го, погледът ми се застоя най-вече на гърба му, комфортна площадка, просто покана за сядане. Прекрачих го и седнах, но слязох отново на земята – бях забравил дамаджаната и кофата. Взех дамаджаната и кофата, качих се повторно на магарето, но кърпата за бърсане, която до този момент висеше на врата ми, падна. Слязох, увих кърпата на врата си, взех дамаджаната и кофата в една ръка и се качих на магарето. Е, хубаво, какво друго може да се каже, вече не вървя към извора пеша, магарето се движи бавно и, струва ми се, плавно, сякаш внимава да не изтърси някъде несръчния си стопанин. Хубаво е, дявол да го вземе, яздиш и наблюдаваш пейзажа, вдишваш пресния сутрешен въздух и си мислиш само за приятни неща, всичко около теб е безметежно, къпините се навират в очите ти, там са лешниците, зад гърба ти са дините и пъпешите, в бахчата има краставички, домати, чушки, под сянката на крушата е шишето, в колибата са другите бутилки, ето една катеричка, ето втора, гугутките разплитат приятно тишината, гущерчетата пробягват, още една катеричка – за какво могат да стават катеричките? За нищо, само красят. Стой! Магарето спира. Изворчето е прозрачно, стъклено, с всеки изминал ден водата му става все по-студена, а не като първия път, когато още не бях адаптиран и сравнявах с Рилския водопровод. Магарето се отдалечи към вадичката, там наведе глава, а аз взех канчето от камъка, пих и започнах да изсипвам в кофата. Няколко канчета бяха достатъчни да се измия. Но когато се бършех, внезапно си представих една скромна мивчица с чучурче да виси на източната стена на колибата. Докато се бършех, непрекъснато се питах за какво ли е тази хубавичка тенекиена мивчица, която виси на източната стена? Едва като напълних кофата и започнах да наливам в дамаджаната, ми хрумна, че тази старинна зеленясала мивчица е може би за миене, чичо Киро не вярвам да е бил чак пък толкоз примитивен – имал си е мивчица, а сигурно и някои други неща, но аз все още не съм ги открил и ето че този малък имотец може да се окаже една вселена за покоряване. Напълних дамаджаната, натиках сапунерката в джоба си и погледнах магарето. То скубеше свежозелените тревички край вадичката. Заредиха се няколко опита да се кача на гърба му с водата. Напразно. Тръгнах пеша и си казах наум, че горе сигурно има приспособление за гърба на магарето и съдовете и това приспособление съм го виждал много пъти, но тъй като съм невежа столичанин, сега ще мъкна по хълма, да ми дойде умът в главата. Ами да, имаше си туби там, самар и дисаги, виждал съм ги, навирали са се в очите ми… Какво да се прави, животът е пред мен, предстои ми да овладея наследството си.

Всъщност, Наско, ти кога ще заминаваш?

Утре.

Разбира се, утре ставаш и тръгваш; предаваш каручката на леля Златка и се качваш на автобуса.

Щом се върнах при колибата, без да зная как, обърнах се на юг и се провикнах:

– Виждам, виждааам!

Изядох още един резен от пъпеша. Намерих някакъв всекидневник в багажа си, проснах го на тревата и изсипах семките върху него – така съм виждал, така го правя, семето да се суши, може да го посее някой, сладък пъпеш не бива да се затрива.

И тръгнах, това можеше да го наречете утринна обиколка на бостана; потеглих, решен да обхвана с поглед всяка диня; вече се бях убедил, че има лоши хора, те не зачитат труда на другия, тук са събрани хубави плодове, но те не са паднали от небето, човекът ги е създал със свой труд, освен дъжда и водата върху тях той е пролял своята солена пот; затова са сладки. Но никой няма право да дойде и да ги откъсне наготово. Вървях и се радвах на бостана си. Понякога се навеждах над по-едрите екземпляри, почуквах ги, вслушвах се в зрелия им кънтеж, а после ги погалвах с длан, да усетя насъбрания хлад от нощта. На връщане откъснах една диня за себе си, исках да я изям, докато е студена.

Носех динята към колибата и не си давах много труд да отговоря на въпроса, какво ще ги правя другите. Разрязах я, впих зъби в студената й зърнеста плът и докато поглъщах сока, си казах: Ядеш малките, а какво ще правиш големите? Колко ли живее една диня на корена си? – попитах се по-късно, докато подсушавах ножа. Колко ли може да издържи една диня? – попитах се аз, докато подавах корите на магарето. После погалих издутия си корем – добре е, закуска с пъпеш и диня, добре.

– Виждам, виждааам!

Сутрин, обед, вечер – дини, никакво връщане в София, докато не изям всичко наоколо, няма връщане. Протегнах се няколко пъти, погледнах слънцето и започнах да се събличам. Този път смъкнах и гащетата, ами то няма жива душичка наоколо освен пернатите жители на крушата. Исках ли да изпитам истинска наслада, обръщах се към крушата и я наблюдавах няколко секунди, нуждаех се от това, както Антей е усещал необходимостта от докосването си до земята. Величието на огромното дърво, тръгнало нанякъде, пък се отказало и разклонило в друга посока, а и там се разклонило, но единият от клоните среща по пътя си съвършено непознат клон, той принадлежи също на майката дърво, и други принадлежат нему – криви, стари, мъдри, напукани и плодородни, готови да подслонят всяка летяща твар, а и моите кахъри, да дадат отмора на психиката, да накарат някого да се замисли. Мен ме вълнуваше мисълта, че цялото дърво ми принадлежи. И ми хрумна да му се кача и на него. Беше лесно, от каручката право на ствола, нагоре – разкош, клон след клон ти се предлагат, подлагат ти стъпала и те приемат. Изкачвам се все по-нагоре, лек и гол като Адам, един стар Тарзан с очила и издут корем от изядената диня. Ехее, до върха няма смисъл, там е за по-младите, и оттук се вижда нежната женска планина, вижда се Турция, само морето липсва. Понечих да извикам: виждам, виждам, но се отказах; от тази височина работите взимаха сериозно развитие и нито въпросите, нито отговорите биха могли да се омаловажат. Слушай, глезльо, на почивка ли се намираш? Какво смяташ да правиш? Кога ще си заминеш? Ей, че голям бостан! Колко ли са дините в него? Хиляда? Две хиляди? Знаеш, че плашилото е едно. Ето, това се нарича въпрос. Още не ти е известен броят им, а то освен броя трябва да знаеш и килограмите. Поне горе-долу. Защото на пазара дините днес вървят най-малко четирийсет стотинки килограма!…

Това жестоко хрумване донесох от върха на крушата. Мисълта да преброя най-после дините се загнезди в мен и си я носих през целия ден. През нощта се мятах в леглото, ставах и докато небето гърмеше и трещеше, аз стоях под лозницата, пушех и си повтарях наум, че човекът е крайно смешно същество. Заваля чак на другия ден. Понесох се гол под дъжда, подложих се на тази терапия, за да охладя разсъдъка си, да изтрезнея най-после, но мина не мина час и се видях сред бостана. Което е най-важното – въоръжен с огромен ръждясал гвоздей. Номерирах; иначе да се убиеш, не можеш да преброиш дини в бостан, все едно да броиш звездите над главата си. Денят се оказа чудесен за броене на дини – прохладен, облачен, можеш да се привеждаш и изправяш безкрайно, да пишеш върху корите. Откакто бях дошъл на бостана, за пръв път се хващах на сериозна работа, труд, който изискваше съсредоточаване. По обед усетих нещо като умора, а и кръстът ме наболяваше, затова се оттеглих с наслада под лозницата. Извадих малко салам, малко сиренце, измъкнах втората бутилка от запасите и накълцах салата. Но когато почнах да обядвам, се отказах от водката – предстоеше ми работа, бях стигнал едва до числото четиристотин, за водка има време, пиенето довечера. Проявеното благоразумие ме порази, но не се усмихнах. Усмихнах се чак като реших, че няма да си откъсна диня за десерт, свидеха ми се дините, намалявах броя им, това сякаш им се отразяваше. Човекът е смешно и жалко същество, рекох яростно аз и тръгнах из бостана. Но вместо да откъсна хубава диня, избрах отново една мъничка, никаква – като я отрязах, ме лъхна мирис на зелено. Вместо да я захвърля обаче, седнах и започнах да я режа в кастрона. Излезе блудкава, никаква, преглъщах и се утешавах, че е поне диетична. Преглъщах и наблюдавах пейзажа, не ми се беше случвало да го гледам без слънцето, под заоблачено небе. Дъждецът, който поваля, отдавна бе погълнат от сухата земя, сега тя се пулеше обидено, сякаш съзнаваше комичното положение, в което бе изпаднала – хем валя, хем горе лазят ниски облаци, хем земята е жадна, подиграна.

Вървя между плодовете, навеждам се и драскам по корите им, кръстът отдавна ме боли, ляга ми се, но ме е обхванала амбицията да свърша с маркирането още днес. Слава богу, денят е дълъг и май ще ми стигне. Пъпешите – утре, техният брой е малък. Реших доматите и краставиците да не закачам, не възнамерявах да издребнея дотам.

Маркировката на дините завърши на другия ден, някъде към девет. Оказаха се хиляда и деветнайсет. На целия последен ред, който лежи на най-южната част на бостана, написах с гвоздея: “Крадецо, засрами се!” Върнах се при северната част на бостана, огледах имуществото си, след което се спуснах отново, този път към средата на бостана, при пъпешите. Пъпешите се оказаха петдесет.

Притежавах хиляда и деветнайсет дини и петдесет пъпеша.

– Виждам, виждааам!

Дойде ред на старата очукана паландза, тя непрекъснато ми се мяркаше пред очите, висеше над оджака. Взех я в ръцете си, разгледах я, веднага разбрах, че мога да й се доверя. С нея претеглих пет различни големини, без да ги късам от корените им. Тежаха между два и седем килограма. Това ми даде право спокойно да приема за средно аритметично число четири. Нямах основание да се съмнявам, че мога да умножа четирийсет стотинки по четири килограма. Получи се по лев и шейсет на диня. Лев и шейсет трябваше да умножа по хиляда и деветнайсет. Седнах под лозницата, залових се за писалката. Крайният резултат се оказа хиляда шестстотин и трийсет лева и четирийсет стотинки. Приех за средно тегло при пъпешите пак четири, но пъпешите вървяха по седемдесет стотинки. Ново изчисление. Резултатът: четиристотин и шейсет лева. Общо всички дини и пъпеши струваха две хиляди и деветдесет лева. На толкоз възлизаше богатството ми, това бяха пари, те лежаха натъркаляни на земята, мои, на леля Златка, макар че леля Златка ми бе дала да разбера, че не се интересува от пари. Прибрах се в колибата и полегнах. Надигнах се, нещо ми убиваше под плешката. Оказа се, че е Мелвил. Захвърлих го настрана и потънах в размисъл.

На другия ден вече крачех по пътя на древните римляни зад каручката и се радвах на новото слънце. Типичното влошаване на времето през август и тази година не продължи повече от три денонощия; на четвъртия ден всичко като по магия отиде на мястото си, сякаш пластовете на въздуха се разместиха. Изплакнатите от дъждеца къпини блестяха стерилно, канеха ме да си откъсна. Магарето отново знаеше пътя си. Колко много птици. Нищо не краси къра повече от птиците и те са толкова различни, а аз не разпознавам и половината от тях. Знаел ли съм ги някога? Не си спомням, спомням си само, че като малък съм ловил два вида пойни птички, но улавял ли съм – и това не си спомням. Докато лазех в спомените на птичките, внезапно си помислих за чичо Киро. Той почина на осемдесет и пет, бостанът му е поне четири декара, тези четири декара искат мотика. Добре, кой е въртял мотиката?

Градецът се показа долу; уголемен и нов, той пълзеше към деретата, влизаше в тях като разлята вода. Редуваха се бели готови къщи с новостроящи се домове, колкото по-нови бяха къщите, толкова по-големи ги правеха – четирикатни къщи за един едничък стопанин; четерикатните къщи се строяха много хитро – по-високи тавани, по-дълбоки мазета; преброиш ли ги – четири апартамента един над друг. Аз и магарето гледахме тихата картинка, в която имаше и движение, например камионите. Камионите се движеха безшумно и свиваха по уличките като детски влакчета. Аз и магарето стояхме в сянката на голям орех; май че съм спирал и друг път тук, макар и несъзнателно. Отбрулих си два ореха. Кората им се отдели трудно от черупките. Под нежните кожички ядките бяха бели и млечни, но ги изядох с удоволствие и сега вече си спомних с положителност, че на същото място съм ял и друг път орехи, че пръстите ми са ставали и друг път кафяви, само че много кафяви, черно-кафяви. В детството всичко беше такова – ярко, силно, стигаше до крайностите си.

Колкото наближавах града, толкова се събуждаха скрупулите ми. Най-напред запитах къде се намира пазарът. Посочиха ми и се отправих натам. Оказа се малко празно пазарче, на него двама души продаваха памид. Продавачите ме изгледаха с любопитство, явно нямах вид на човек, дошъл да предлага стоката си, а каручката зад гърба ми, изглежда, не можеха никак да свържат с мен. Не разпрегнах магарето, само дръпнах чергилото и показах на небето дините си. Опашката се наниза много леко. На въпроса колко, отвърнах спокойно: петдесет стотинки. Никой не възрази. Пет минути след това скрупулите ми изчезнаха. Малко се измъчвах с паландзата, не можех да боравя леко, но все пак се справях, пък и хората виждаха как стоят работите, пред тях манипулираше никаквец с очила и външност на професор. Никой не ме запита защо, как така, откъде накъде – всеки бързаше да отнесе дините си и мога да кажа, че хората не гледаха много какво дават – повечето бяха миньори.

Петдесет дини изчезнаха за половин час, толкоз можеше да побере каручката. Веднага се прибрах при леля Златка, оставих парите и тръгнах да търся камион. Намерих камион, но шофьорът поиска по сто лева на курс. Сто лева за пет километра ми се сториха много, зарязах камиона и се върнах при магарето си.

Леля Златка закла пиле, обядвахме късно и пийнах хладно вино от мазето, което ме позамая. Сто и двата лева, оставени от мен на масата, все още лежаха там и предвещаваха разговор.

– Тези пари, Наско, няма какво да ги правя, леля. Пари имаме много, пък и синът прати долари за два автомобила. Защо се измъчваш, не се измъчвай с продажби, остави ги да изгният на бостана. Хич работа за тебе ли е? Остави ги там, да късат хората и да ядат, да споменават чичо ти Киро с добро. Пари имаме.

“Имаме”, казваше тя, все още не можеше да свикне с мисълта, че е сама.

– Слушай, лельо, чичо Киро как обработваше бостана?

– За копането ли? За копането викаше трактор.

– Кой трактор?

– На бай ти Мечев момчето. Защо се интересуваш?

– Питам.

Четири дни поред отнасях по една каручка дини на пазара и ги продавах веднага, парите връчвах на леля Златка, трупахме ги в шкафчето за чинии, под кърпите за бърсане. Ала темпото не ми хареса, чувствувах се в подем и опитах другото – всеки ден по два пъти, два курса, сутрин и следобед. На магарето му се събираха по пет часа път, но, както го гледах, поражения по него не се забелязваха, през часовете на почивка то потъваше в познатото ми вече равно спокойствие, с деликатно протегната към тревата шия хрупаше и поклащаше опашката си. По туй поклащане и по наедряването на знака на неговата мъжественост разбирах, че самочувствието му е великолепно, че удвояването на пътя дори го е съживило.

Всеки ден все повече навиквах с присъствието на животното. Където и да се намирах – в стаичката, под крушата, из бостана за дини или на разходка из околността, – навсякъде ме съпровождаше сигурността, че край мен живее едно равнодушие, една вечност, която е мой безконфликтен, безотказен приятел, разсейваше усещането, че съм сам, правеше ме щастлив. Една нощ, когато се събудих през редовните си бели часове, отдаден на гложденето и вътрешните си вълнения – онези безсънни часове, когато човек си задава въпроси и не може да им отговори, – излязох от колибата и влязох в мекото сребро на луната. Видях крушата, вардилнята, каручката, плашилото в далечината и гипсираната фигура на магарето. То стоеше като паметник, с вдигната глава към небето. Приближих се. Магарето не трепна. Застанах до него, постоях с ръка на хълбока му и само след половин минута презрях тревогите си. Нещо от загадъчността на непукизма на дългоухия сфинкс преля у мен и завидях на неговата безчувственост, магарето не се трогваше нито от луната, нито от крушата, на него не му минаваха фокусите на шарената каручка, която с всяка багра по капаците си и с всяка главина по колелетата си повтаряше носталгично: отивам си, отивам си и ще ви видя какво ще правите без мен. На магарето не му минаваха номерата нито на хубавото минало, нито на идващото бъдеще, то не се трогваше ни най-малко от бялата нощ, едва ли забелязваше императорското присъствие на крушата. Тогава ми се стори, че нещо такова трябва да бъде голямата истина, да сме като магарето, да не омекваме и да не хлипаме по туй-онуй…

Като изнасях стоката си по два пъти на ден за продан, успях да съкратя времето и контактите си с хората, вместо за двайсет дни, продадох това, което трябваше да продам, за тринайсет дни. Сметката ми се оказа не съвсем точна, не събрах две хиляди, а хиляда и шестстотин. От само себе си се разбра, че не трябва да пласирам всички дини и пъпеши, с минаването на дните охладнях към тази авантюра – оставих много плодове за себе си, а това означаваше, че отделих семе за посев. Всъщност аз и леля изядохме най-хубавите дини и пъпеши. Няма да бъде излишно, ако спомена, че леля Златка бе поразена от поведението ми. Отскочила до гроба и разказала всичко на чичо. Всичко му разказах – рече тя – и за продажбата, и за семето, успокоих го, накарах го да разбере, че бостанът си е намерил отново майстора и чичо ти ме чу, както ме чуваш ти сега.

Най-забавното от всичко обаче се оказа, че в разгара на търговията, и то винаги в моментите, когато обслужвах опашката, започнаха да ме спохождат видения за моя литературен труд, за откритието ми. В такива моменти ме засърбяваха ръцете да седна пред пишещата машинка, тъй като Моби Дик нахлуваше отнякъде, понесъл гения на автора си. Аз отмервах и пресмятах, а озарението ме изпълваше от главата до ушите, които, струва ми се, пламваха. Но тъй като дините не можеха да чакат, все отлагах и отлагах свещенодействието на сливането с клавишите. Един ден сметнах, че съм продал достатъчно стока, бях оставил петдесет-шейсет парчета за зор-заман, все край колибата да ми са подръка и да ги пазя лесно – и се отказах да слизам до града. Вляво и надолу пространството на бостана вече пустееше, но това съвсем не означаваше, че е настъпил краят на беритбата. Измъкнах машинката навън, поставих я на скованата дядова маса под лозницата и започнах. Пишех втрещено, отмятах редове и на всяка нова страница пред мен изплуваше образът на столицата с нейните гербови знаци – кафенетата, клубовете, редакциите, а по едно време ми се яви и стаята на Марина; пробляснаха млечно рамо, коляното, нещо, прилично на ръка с пръстени. След едно подобно видение се изправих, излязох малко напред, протегнах копнежно ръце нагоре и извиках:

– Виждам, виждааам!

Доколкото се познавах, това означаваше, че наближава време да плюя на всичко, да прибера багажа си и да драсна, но все още беше август, топло, това означаваше, че от мен се иска воля да преодолея инертността си, все категории, с които рядко съм бил на ти.

Дааа, трябваше да предприема нещо.

Ако се напия обаче – по-лошо; не бива нито капка. Приближих се до магарето и положих длан на хълбока му. Половината от желанието да бягам се стопи. Покачих се на вардилнята, погледнах към Турция, сякаш усещах как оттам дъхти на мързел, такава ми се стори турската част на планината – мързелива, дембелска, ама и сякаш маалко по-хубава, някак си по-завършена. Слязох от вардилнята, грабнах самара, тръгнах към животното, но се отказах, окачих самара на мястото му и потеглих към дерето. За първи път хващах тази посока, тя ме отведе до стари букови гори, разкри ми десетки пътечки. Тръгнах по най-тясната, изкачих се на нащърбено каменисто било – цялото от мраморни жилки, камъните бяха напечени и нашарени с гущери, които притичваха с бързината на пъстърви. Спуснах се от другата страна на билото и след като излязох на обширна полянка, изпълнена с диви храсти, между купчина дъбове открих малък параклис. Параклисът бе изработен примитивно от бели мраморници, насложени и внимателно пасвани, без замазка. Замазка имаше само горе, при покрива. Глупак някакъв, без да знае какво прави, бе подменил старите турски керемиди с нови, от тези, дето срещаме навсякъде. Старите керемиди се търкаляха наоколо, идеше ми да ги събера и да ги върна отново на мястото им, но се отказах, защото знаех предварително, че и аз съм глупак, че търся начин да се забравя и да не се върна някак си в тая проклета столица, понеже – виж, виж добре къде се намираш, човече, виж колко е прекрасно наоколо!…

На западната страна, до вратата на параклиса имаше корито на чешмичка. Чучурът стърчеше сух и горещ. Отдалечих се няколко крачки от сградичката, огледах я и преди да заплача пред красотата й, взех, че се прекръстих три пъти, но защо никога не можах да си отговоря. Тогава ме порази една страшна мисъл, че това не е параклис, а видение. Никога никой не е споменавал, че наблизо някъде има параклис, нито дядо, нито чичо Киро, нито леля Златка, нито татко и майка. Такива неща обикновено се споменават и се знаят, ние децата сме чували за всеки параклис, за всяко манастирче, за всеки камък или изворче – те все носят имена на светии. Мираж е – рекох си аз и го пипнах за всеки случай, – мираж е, повторих аз и се отдалечих, но сякаш знаех предварително, че ще се загубя.

Лутах се три часа, докато намерих пътя за дерето. Как се бях заблудил? Беше ли възможно? Пребит от умора и жажда, паднах до изворчето и заврях главата си във водата. После полегнах до пътечката на сянка, починах половин час и се дотътрах до колибата. Боже мой, колко е хубаво! Залязващото слънце багреше всичко с конячената си светлина, самият аз се чувствувах като в дъно на бутилка, заграден отвсякъде с небе и спокойствие.

Но призори неочаквано ми хрумна, че морето е само на петдесет километра от мен. Без да му мисля повече, дори без да съзнавам какво върша, впрегнах каручката.

Просто чувствувах как обидата стяга гърдите ми, как ме обзема усещането, че съм измамен и подигран, а след това ме обхвана и срам за човека изобщо. Седнах на пейка до оградата на градската градина, иначе можех да се срутя върху плочника. Дори нямаше и да падна, гъстата навалица не би ми позволила това удоволствие, щеше да ме понесе със себе си. До мен плачеше дете, майка му го заплашваше с бой. Седях, притиснат от двете си страни, и слушах ръмженето на автомобилите. Нямаше как да поставя куфара до себе си, можех само да го прехвърля през оградата на градинката, зад гърба си, в тревата. Хиляди потни хора край мен се измъчваха, без това особено да се отразява по лицата им, те все още излъчваха отмаляла светлина на ваканционното настроение, може би не знаеха, че се измъчват. Моят дух беше вече рухнал, след като обходих всички познати хазаи и – нищо; не посмях да оставя при тях дори куфара си, влачех го навсякъде с мен. Хазаите ме посрещнаха с ледени лица, нито една чертичка не показваше, че се познаваме, бяха заети с навалицата. Тълпата вилнееше по техните стаи, дворове, умивални клозети, улици, площадчета, ресторанти, магазини, въргаляше се в чаршафните им площи. Два опита направих да се промъкна човешки до морето – напразно, мравуняците го защищаваха ревностно и не ме допуснаха до него. А и морето ми се видя мизерно, водата му се плискаше, пълна с мръсотии като в акваториите на пристанищата. Всички крещяха, всички до един, а над крясъците им се издигаха острите свирки на спасителите. Можеше ли тук някой да спаси някого? Абсурд. Никой никого. Всичко бе само заблуда. Но трябваше да се изкъпя, за това бях дошъл отдалеч, заради онова магическо допиране на водата до кожата, заради тръпчиво-соления вкус в устната кухина, да усетя плавното безтегловно разперване на ръцете в морето, зашеметяващото си превръщане на човек в жаба, зоологическото връщане на живота от сушата във водата.

– Лари!

Напразно се озърнах, не можех да се взирам до безкрайност, бях и уморен, затова се отпуснах, на когото му трябвам – да ме намери.

– Не мога да се промъкна до вас – каза тя, постави куфарчето си върху плочника и седна на него. – Невъзможно е да се пробие тълпата, тук всичко е невъзможно. – Говореше и плачеше, стана ми смешно, не ми се е случвало често да забележа подобно отчаяние по такова младо лице. – Цяла година съм пестила за тези двайсет дни, снощи спах в градината, а днес заминавам. – Момичето ми се стори доста непознато. – Обещаха ми едно легло в подземие, но ме излъгаха, този, който трябва да напусне, не заминал и нищо повече не можело да се направи. Вие сте единственият познат, когото срещам; моля ви, знам всичко за вас, вие тук можете всичко, това е ваш град, моля ви, намерете ми едно легло.

– Изглежда, че ме познавате много, щом ме наричате Лари.

– Много ви познавам – призна непознатата, – вие бяхте приятел на моя приятелка. Извинете, че си позволих.

– Нито ви се сърдя, нито мога да ви помогна – отвърнах аз. – Като вас съм, куфарът е зад гърба ми.

– Какво? – В очите й хаос, бъркотия. – Че нали?… Нали уж?…

– Да, съгласих се аз, – и както виждате… Но не мога да се сърдя на тукашните хора, през сезона всички полудяват.

– Това не са хора!

– Само че на моята възраст едва ли бих си позволил да спя в градината, дори с вас.

– И тогава? Какво ще правим?

Това “какво ще правим” направо стопли душата ми.

– Казвате, че знаете някои неща за мен.

– Не някои, а всичко, аз знам всичко за вас… Боже, как съм уморена, ще се сгромолясам. Не съм се и измила, наплисках лицето си на чешмичката.

– Добре сте – реших да я успокоя и се пошегувах дори. – Харесвате ми. Ето, седим си, говорим си, какво по-хубаво от това. Двайсет и пет дни не съм разговарял.

– Как, с никого?

– С една круша, но не се разбрахме.

– Разговаряхте с круша?

– С дървото. За мен то беше живо, но не се разбрахме, защото не можах да му обясня всичко. Понякога не сте ли хлътвали в подобно състояние? Чисто и просто не можете да обясните нещо на някого, не са измислени думите, понеже душата е по-богата от думите. Нали ме разбирате?

– Уморена съм.

– Обядвахте ли?

– Това е невъзможно.

– Да опитаме в рибния.

– Мога само след вас, вече нямам сили да пробивам. А трябва да се нахраня, преди да се кача на влака. Боже, да не говорим за влака, той е в Бургас, кога ще се стигне до Бургас?

– Решена сте.

– Тук нищо не може да ме задържи повече.

– Изкъпахте ли се?

– Вие сте чуден човек.

– Вижте какво… Как се казвате?

– Саня.

– Саня, ето ви тези пари. Наредете се на Рибния, вън има отделен щанд. Вземете две порции и четири бири. Имате ли торба?

– Поне да си осигуря автобус до Бургас.

– Слушайте какво ви казват! Отивайте на Рибния. Знаете ли откъде тръгват лодките за отсрещния плаж?

– Не знам нищо, идвам за първи път, други години съм била винаги във Варна.

– Че там има ли море?… Като купите рибите, ще слезете на пристанището и ще питате откъде тръгват лодките за отсрещния плаж. Хайде, багажа ви ще взема аз. Без храна и бира да не се връщате. В това време ще свърша нещо важно.

Нейната задача беше по-лека. Рибният ресторант се намираше на петдесет крачки, а моята задача тънеше в неизвестност. Тръгвах направо срещу няколко хикса. Най-големият хикс се състоеше в това, дали са запомнили жестовете ми.

Промуших се позорно през тълпата, край мене всичко лижеше сладолед, за сладолед се чакаше най-малко, продаваха го на всяка крачка, от него продавачите се обогатяваха. Това ме накара да си помисля, че чаршафната империя, в която се намирах, се състои от глупци, те ламтяха за печалби и въпреки това не знаеха как да докопат повече. Изобщо целият град се състоеше от подобни люде, те го бяха объркали и променили до неузнаваемост – каша от лоша администрация и неизмислена както трябва архитектура, мешавица от претенции, а всъщност нищо, трагизъм, гибел, всички задружно бяха успели да превърнат древното ритмично градче в шумен бум и катастрофа, за която бъдещето сигурно щеше да потърси сметка.

Сега да видим ще бъдат разбрани жестовете ми. Освен това – ще имам ли поне маалко-малко късмет. Вероятността той да бъде там беше петдесет на сто. Или е там, или го няма. Ако го няма – или е тръгнал, или се връща. Ако е тръгнал – лошо, ако се връща – добре.

Нямаше го, разбира се, на мене днес не ми вървеше и ми идеше да замахна срещу някого, а тази любима моя поговорка “всяко зло за добро” да се метлосва по дяволите. Понякога си я припомнях в горещината и ми се струваше, че тогава дъвча хартия. Хиляди, милиони хора чакаха или се блъскаха, за да скочат в лодките, сякаш се спасяваха от корабокрушение, всяка заминаваща моторница се превръщаше в сал на медузата, със строго определен маршрут – двайсет минути до спасителния плаж отсреща, където е другата блъсканица, друга горещина, ала се намира другаде. Когато попитах за Никос, отвърнаха ми, че идва и, слава богу, туй ме измъкваше от необходимостта да замахна срещу някого. Тази хитра мушица Никос неочаквано се промъкваше между държавните лодки, заграбваше дванайсет пасажери и взимаше пая си. В прогнилата му прастара лодка дори спасителните пояси бяха фалшиви.

Слава богу, още като ме видя отдалеч, лодкарят разбра жестовете ми. Нямах повече работа на този кей, знаех как ще се развие всичко по-нататък, оставаше ми само да пресрещна възсухичката, немного привлекателна Саня. Тази пълна с комплекси млада жена беше пестила цяла година и въпреки туй сега не можеше да си позволи лукса да вземе самолет и ще се блъска цяла нощ с влака.

Поведох я към яхтения кей. В това време Никос сигурно разтоварва пасажерите от отсрещния плаж и внезапно дава заден пред учудените погледи на чакащата го сгорещена сган. Да, чувам мотора му, лодката заобикаля два риболовни кораба и се показва зад кърмата на бившата гемия “Леда”, превърната в научноизследователски съд.

– Позволих си и кока-кола – рече Саня.

– Изненадвате ме – отвърнах аз.

– Моля?

– Нищо.

– Нещо лошо ли направих?

– Напротив – засмях се аз.

– Понеже…

– Да де, няма да пиете бира.

– Добре, ще пия!

За да се уважаваме от самото начало, бутнах в ръката на Никос двайсетачка и допълнително за ледена бира и печено пиле от механата. Ледената бира ни посъживи още при тръгването, това го призна и Саня. Тъй като чувствувах глад на хищник, щеше ми се да разопаковам горещото пиле по пътя, но се отказах, оставих го за “там”. И рибите бяха топли, а в горещината на деня нямаше изгледи скоро да изстинат.

Врязахме се в един от фиордите на североизточната страна на острова – прозрачна вана с открити топли плитчини и тъмни хладни дълбочини. Тук можеше да се преживее горещината, имаше и сянка, и слънце, всичко тънеше в невероятна, просто убийствена тишина, както на бостана. Саня ме погледна уплашено, тя се уплаши от изненада, погледът й ме питаше защо ги няма летовниците и аз й казах, че на този остров се стреля без предупреждение, военен обект.

– По вас няма да стрелят – успокои се тя. – По вас никога няма да стрелят.

– Защо мислите така?

– На вас ви върви, вие сте разглезен мъж и ще живеете много.

– Откъде имате тази погрешна представа за мен? Коя е най-после тая ваша приятелка?

– Беше приятелка на сестра ми – призна Саня. – Бяхте гаджета, тя лудееше по вас и разказваше всичко, аз знам всичко за вас, подслушвах ги, знам и най-малката подробност за живота ви и изобщо, и бях влюбена във вас от четиринайсетгодишно хлапе. Нощем шептях името ви, изричах го по четирийсет пъти, преди да заспя.

– Прякора ми.

– Той беше всичко за мен.

– И мразехте приятелката на сестра ви?

– Презирах я.

– И как се казва тя?

– Няма да ви кажа.

– Тогава предлагам, преди да обядваме, да се изкъпем. Правилата го препоръчват.

– И ще обядваме леко.

– За да се къпем още цели три часа.

– Докато ни вземат обратно.

Във фиорда беше тясно, нямаше как да се отдалечим един от друг: най-напред се обърнах с гръб аз, после тя – нещо необходимо, за да облечем банските си костюми. Съблечена, Саня се оказа не чак такава мръвка, но всичко, което си имаше, имаше го оскъдно: и гърдите, и задника, и устните. Единственото нещо в изобилие бяха очите. И младостта, разбира се. Много младост, наспорил бог, и много изрусена коса. Някъде липсваше вкус, например в облеклото. Нелош крак, но грозни стъпала и пръсти. Всички нейни недостатъци вкупом обаче едва ли можеха да компенсират бръчките по моята шия.

Влязох първи във водата. По стара моя традиция най-напред се гмурнах и се спуснах на дъното. (По-късно Саня ми каза, че знаела този мой номер, да взимам акъла на момичетата.) Вече съм  д о л у. Край на всичко, край. Заедно с фукането, което в този случай беше моя традиция, изпитвах и нещо много истинско, дори съдбоносно. Водата се допира до кожата ми, в устата ми се плакне горчивата йодносолна смес, водораслите се поклащат кротко и във всяка секунда престой на дъното се вмества един час живот на повърхността. Така е и с мислите, тук повествованията се сгъстяват до размерите на афоризма. Слушай, старец, какво търсиш ти на тоя твой бостан? Какво има там? Водата е всичко за теб. Ако ти е необходимо някакво връщане, върни се във водата – това е същинското затваряне на кръга, – животът е излязъл е излязъл от водата и трябва да се върне във водата. Виж сега, може ли нещо да се сравнява с туй слизане на дъното? Помисли си за булевард “Руски”, представи си живота в редакциите, “Раковски” – какво има там, какво може да ти предложи бостанът? Виж как лазиш по водораслите в безтегловност, вече си риба, медуза, а няма нищо по-чудесно от медузата, в нея е влязъл направо Еклесиаст. Момичето горе е хубаво, разбери, нищо, че не го харесваш…

Стана и топло, и прохладно, бяхме потънали в митичното великолепие на фиорда. Макар и бройлер, пилето ни се стори истинско, а скумриите сочни. Хранихме се с пръсти, оплескахме се и отново влязохме във водата. Този път си поплувах, но бавно и предпазливо, със страх. Като се върнах, Саня вече лежеше на скалата. Мокрото й тяло светеше като слънце. Избрах си удобно чакълесто място, опънах се и аз, обгърнат от топлата прохлада на момента. От един час насам ме спохождаше неизбежното усещане, че вече не съм самичък; до мен, вместо магарето, кротуваше човешко същество и което е най-важното – жена, и което е още по-важно – помежду ни лежеше разлика от трийсет години, намирах се само на един метър от младостта. Всеки орган на отпуснатото до мен тяло функционираше безупречно, безотказно, витално.

– Всъщност защо да не взема самолета – рече тя, – не съм похарчила почти никакви пари и мога да си позволя. Имало някакъв ТУ-134 късно вечерта с много свободни места.

– Баш много…

– На вас ще ви дадат.

Тя мислеше, че за мен много неща са леснодостъпни, ако не и всички, навярно ме смяташе за един от първите триста в страната, представите й за света бяха явно юношески, нещо, което събуди надеждите ми, че ако искам, мога и да се възползувам. Беше ми хубаво, желаех да не свършва, за си остана завинаги легнал, а през комина на скалите все така да се синее това небесно спокойствие, а и тялото ми се чувствуваше силно, леко – полегнал Херкулес, рекох си аз и се усмихнах. Както във всички случаи, когато се излежавах по скалите, морето и сега се плакнеше вяло, надигаше се лекичко, облизваше засъхналата сол по камъните и въздишаше от удоволствие. Продължавах да чувам и раците; раците вече ги няма, отдавна са изтровени, просто ги няма, но аз по навик от младите си години продължавах да чувам как пукат дихателните им органи, щом наизлязат по камъните.

И на вас се е случвало сигурно, но когато бях на двайсет, си обещах, дори се заклех да се самоубия, щом стана на четирийсет. Смятах, че старостта е позор и нищо повече. После отложих заканата за времето, когато ще стана на петдесет. Сега съм на шейсет, и макар лениво, без много напрежение, в мисълта ми напира подличкото хрумване да покоря Саня.

– Роден сте в онази планина, нали?

– Да.

– С нежните хълмове.

– Аха.

– Но като бебе са ви донесли в пристанищния град. – Това че съм го дрънкал, дрънкал съм го, но къде ли? – Според мен вие нямате родно място.

– Може би сте права, но продавам дини. Вие в Родопите ли отивате?

Тя сякаш не ме чу, но беше ми казала, че в Пампорово при леля си ще намери тишина и истинска почивка за тройно по-малка сума. Тя може би не ме чуваше, но събраните й под главата ръце се раздвижиха, лявата тръгна по чакъла и май че към мен. Ръката полегна, притихна, а после извърна дланта си нагоре. Очакваше ли? Боже мой, това за мен ли се отнасяше? Съзерцавах я, потръпвах, дълбоко в мен нещо припламваше. Но не протегнах десницата си.

Магарето не ме посрещна дружелюбно, направо ме съсипа. А толкова бързах да го видя отново. Дори не извърна глава, не поклати поне едното си ухо, нищо в него не трепна, наказа ме с онова равнодушие, на което често се възхищавах. Впрегнах го в каручката, качих се и потеглих. Леля Златка затвори портата зад мен и ми пожела на добър час. А някакъв по уличките на градчето взе, че ме запита ще докарам ли утре дини на пазара. Постепенно влязох в миролюбието на планината, то ме порази след кошмара на вчерашния плажен ден. По едно време магарето спря и нямах нищо против това. Загледах се в градчето от птичи полет. Какво ли чувствуват тия, които могат да видят родната си къща, когато пожелаят? А някои дори живеят в нея – представете си; където са се родили, там прекарват живота си, там умират. Нещо неразбираемо за мен. Моята родна къща не съществува. Ето, виждам всичко долу, а нея не. На нейно място се издига жилищен блок за офицерски семейства. Ами дядовците ми? Зная ли нещо за тях? Единият дошъл някъде от Панагюрище, другият от Турция – напуснал я внезапно, побягнал с дребен багаж. Значи и в Турция имам корени, в някакъв непознат, приказен по думите на баба ми град – Лозенград. Но какво е всъщност Лозенград, не знам, никога не съм го виждал, не мога да отида там. За завиждане са лордовете – самите те – бащите им, дядовците, бащите на дядовците, а и техните бащи и техните дядовци, всички родени на едно място, всичко, завързано в един важен възел, от който се тръгва и към който се връща. Къде да се завърна аз? Към какво? Към спомена? Или към една представа за спомена! Защото и спомените ми са натрупани само от летните ученически ваканции – крушата, колибата, бостана, извора… Останалото е морето, пристанищният град, ръката на мама, която ме дърпа към морето, паническият ми страх и плачът, по-късно хленченето да ме пуснат във водата, още по-късно – първото бягство от къщи, първото давене, първата любов в забавачката, първите прояви на мързел и безотговорност в гимназията, първата собствена лодка – всичко първо е там.

Тогава? Накъде съм се понесъл?

Преброих дините – точно петдесет и две с пъпешите; нищо не липсваше, никой не бе влизал в бостана да краде. Защо? Не е ли малко обидно?

Разрязах най-голямата диня и я захапах. Щом усетих сока й, отново си спомних за гърчовете на света, за спазмите на живота, за нещастниците, които пълзят по улиците на градовете, за усилията им да се спасят от машините, отровите и шума, да оцелеят сред подлостта и амбициите, сами роби на собствени амбиции или бедност, или страх от бъдещето, заслушани в прогнозите за времето, зачетени в статистиките, тестовете, футурологията, пренаселеността, зодиите, заплахите отвсякъде и от всекиго, вечните въпроси, кое е канцерогенно и кое не, за всички видове насилие… Соковете на динята, тези чисти дядовски сокове на дядовската земя, които поглъщах жадно и винаги ми разказват нещо много интимно, ми разкриваха тайни и ме опияняваха, вдъхваха ми сили и ме успокояваха. Полегналите край мен дини и пъпеши сякаш ми казваха: не бой се, с теб сме, ние сме истината, друго няма, стой си тук, за нищо не мисли.

Но аз мислех за темата си и да си го кажа направо, до известна степен разколебано. Нима изключвам капитан Ахав да тръгне срещу Моби Дик заради ужаса, че на тази възраст вече няма какво друго да прави? Аз например продавам дини.

Коремът ми направо натежа, не знам за кой път вече, а винаги се заричах да не ям много дини. Трябваше незабавно да си легна за следобеден сън и без това предната нощ не бях спал като хората. Полегнах си, естествено, с мисълта за Саня. Когато я оставих на летището към единайсет през нощта, аз се върнах в Бургас и наех стая в хотел “България”. Щом влязох в стаята, преди да запаля лампата, отидох до прозореца и погледнах от шестнайсетия етаж. Нищо, само светлини. Парна ме чувството за сиротност и наказание. Тук бе протекъл детският, юношеският и младежкият ми живот, тук се бях оженил, тук се бяха родили децата ми. Сега в този град нямам нито едно местенце, където да се подслоня поне за една нощ, наел съм хотел, и това е. На сутринта пред погледа ми се разкри голяма част от града. Виждах улици, виждах сгради, къщи, училища, черкви, виждах площади, някои от тях някога не бяха площади, виждах високи студени и чужди за мене сгради по местата на разрушени познати кътчета, в някои от тези кътчета съм живял, аз съм живял на много места, баща ми и майка ми цял живот си останаха преселници, не можаха да струпат поне мъничка къщичка и все се местеха, все премествахме багажи и се разправяхме с хазаи. Под наем сме живели, кажи-речи, във всички квартали и най-много, разбира се, до пристанището. Това сутрешно съзерцаване на Бургас от шестнайсетия етаж за мен се превърна в тъжно приключение с просълзяване. И така – коя е опорната ми точка – земята или морето? Или изобщо уединението? И понеже ми беше мъчно, казах си: Страхливецо, не разбра ли, че истинският човек трябва да обитава центъра на големия град, в най-жестокото движение, там, където клокочи вулканът, при трясъците и стресовете, при подлостите, при амбициите, в емоциите.

Където живее Саня.

Превъртях се няколко пъти върху чаршафа и станах. Усещах необходимостта да тръгна нанякъде. Обиколих бостана, върнах се, изнесох пишещата машина под лозницата, но не я отворих и повторно тръгнах из бостана. Изправих се пред плашилото. По думите на леля плашилото бе устояло на годините заради своята портативност – можело да се прибира в колибата и да се изнася всяка пролет. Като се вгледах добре в избелялото сако, шапката и вратовръзката, по-скоро усетих, отколкото разбрах, че плашилото не е за отминаване, не беше направено толкова лошо, в известен смисъл можеше да се приеме като сполучлив попарт, навярно изразяваше неудържимия копнеж на чичо Киро по някакво творчество, явно, че с него той е задоволявал естетически потребности, някакъв стремеж на рода ни към изкуство. Всъщност каква полза можеше да донесе плашилото за опазване на бостана – никаква, но то стърчеше на постоянното си място, не съвсем лошо скулптирано от слама и облечено по модата от трийсетте години. Нарочно оставих за края най-интересната подробност на творбата – обущата. Те бяха вехти черни боти, прехвърлени през рамото на “господина”, висящи на връзките си. Обущата говореха направо, че “господинът” е скитник. Да, ако се вгледа човек внимателно в творбата, не може да не усети скитника, роден от икономическите закони на някогашните години, а сега вдълбан във времето като “вечния скитник”, по неволя прикован на едно място – до края на живота си. Какво искаше моят чичо Киро, нима очакваше да разшифроваме някакво послание? Виж ти, плашилото ме бе изненадало, бостанът неочаквано ми показа и втория си план, навярно разкриваше частица от вътрешния живот на мъртвия си вече създател, участвувал във всички войни, отскочил за няколко години по Европа и Америка, а след това забил нозе в бостана на баща си, в който хвърля силите си, удвоява земята и я завещава на мен. Пък каквото и да стане, няма да предам завоюваното – няма да го удвоя, но няма и да го затрия, ще остана верен на племето си…

За пет-шест дни оплюсках сума ти дини, промих организма си, почувствувах се чист като светец. Два пъти отскочих до градчето, за да се осведомя за технологията на бостаните. Оказа се, че не е чак толкоз сложно. Осигурих предварително трактор, леля ме увери, че винаги е намирала, ще намери и тази година оборски тор. Доверих се и на двама копачи, те трябваше да ми помогнат да приготвим всички гнезда за семките. Какво повече, очертавах се като предвидлив стопанин, достоен приемник на дядо и чичо. Трябваше да си намирам много работа, само така се разминавах със спомена за ръката, която бе извърнала дланта си нагоре. Далеч преди да му дойде времето, започнах да изтръгвам празните коренища на дините, скубех ги настървено и ги трупах за изгаряне, а когато не се занимавах с тях, блъсках клавишите и отхвърлях страниците на моя труд. Всяка сутрин обаче, преди да стана от леглото, а и всяка вечер виждах как ръката потегля и се извръща с дланта към небето. Към мен ли бе протегната тя? Засега тази бе единствената, надвиснала над бостана опасност. От прочетеното и от практиката знаех, пък и дълбоко в душата си чувствувах, че любовта можеше да помете и уединението ми, и Моби Дик, безжалостно да разкъсва окръжеността, която човек сключва по пътя на завръщането си към корена.

– Виждам, виждааам!

Веднага долетя кикот, някой в далечината се изсмя, май че не беше в далечината, в лозята беше. Това ме смути, забравил съм, че зрееше гроздето, а и прохладните преддверия на есента примамваха вече повече хора из къра, така че сега не бях сам и трябваше да се съобразявам. Като нищо можеше да тръгне приказката за един смахнат, който си има всичко в София, но ето че се полакомил и награбил бостана на чичо си, продава дини на пазара и вика ли, вика, настръхнал от ужас, че могат да скъсат някакъв плод от наследството му. Какво, не е ли така? Трябваше да се съобразявам с някои неща. Присъствието на хората по лозята ме и обиждаше, не можех да ги приема другояче освен като нашественици в двореца на моята самота. Колко наивен съм бил. Дори не подозирах, че за мен в градчето отдавна се знаело всичко, до най-малките подробности, дори до София достигнала мълвата за някакъв луд професор, мòре – те и името ми цитирали, професор, жаден за пари и имоти.

Септември обаче бе извършил магията си, по хълмовете плъпна нова, вече плътно доловима нежност, която ме удари здравата и ме замая. Всички тревожни мисли изчезнаха, скъсаха се нишките към ежедневието, поразяващата ръка се отдръпна, стопи се някъде в забравата – пред мен пак изплува тържественото чувство, че съм се докоснал до абсолютната истина и тази истина се състои от нещо много просто – слей се с природата, разтопи се в земята и не бой се. Боже мой, ами то си било точно така! Виж колко е простичко, до него могат да се докопат и мъдрецът, и глупакът. А е така, копче не можеш му каза.

Паяжините, ах, тези паяжини, забравени от мен, те пак се появиха, замрежваха сутрешния въздух, пречкаха ми се и ме разнежваха още повече, значи още съществували, докато аз съм се подвизавал насам-натам по житейските улици, те все още се появявали и чезнели и вплитат ли, вплитат в себе си добрите същества. Сутрин крушата просто светваше от тях, а вечер не оставаше нито една паяжина – птиците ги разкъсваха, отнасяха ги с перушините си. Вярна на своята съдба, империята на дървото показа на света плодовете си. Крушите наедряха и продължаваха да наедряват с всеки изминат ден, майката дърво ги носеше с лекота, а бяха тонове, може би стигаха за цялата ни консервна промишленост. Твърди на пипане, крушите обещаваха мекота и сладост по-късно, през зимата, в снега, когато няма да ги има нито дините, нито гроздето; тръпчиви сега, те ще се изявят в критичните дни и ще ни докоснат с дискретния си аромат, достатъчно е да им се доверим и да ги приберем в колибата. Аз не живеех, аз се радвах, идваше ми да викам от съчувствие към горките хора, от които в тези дни долавях само откъслечен смях и клокоченето им в транзисторния приемник.

Но един ден при мен се появи човек, който каза: Комшу, здравей бе, какво правиш, какво чиниш? Нося ти малко грозде, да си хапнеш. Живеем един до друг, а не се виждаме. Тук погивам, говори ми се, а ти мълчиш. Съседът изсипа гроздето върху масата и седна с намерение да се наприказва до насищане. Казах нещо от учтивост и побързах да се отплатя за гроздето, върнах се с хубава диня. С това подсказах, че визитата може да завърши. Човекът май разбра, усмихна се и си отиде, но се закани, че няма да се отърва лесно от него, ще дойде пак да донесе грозде, защото, виж каква голяма диня съм му дал, а колко малко грозде ми е донесъл. Посетителят ми направи добро впечатление, значи имах добри съседи, само да са по-мълчаливи. Малко и се засрамих, посетителят бе донесъл гроздето тъкмо навреме, него ден смятах вечерта да си открадна някоя чепка – чисто и просто, вкусваше ми се.

Душевното равновесие, в което заплувах, ми донесе не само покой, не само ме направи почти щастлив, но неусетно изостри чувството ми за предвидливост. Сам не усетих как започнах да събирам дърва, настървено ги мъкнех от дерето и ги трупах под вардилнята. Стоварвах и кълцах, сортирах ги по дължина, след като предварително бях взел мярката на огнището. Разчистих яхърчето зад колибата, подредих всички налични съдове за вода и за готвене – оказа се, че колибата е запазена с много необходими предмети, като се почне от петромаксовата лампа, та се стигне до калъфката на четката за зъби. Чичо Киро бе приготвил едно хубаво убежище за сина си от Питсбърг. Накупих си зимни дрехи, високи обуща за кал и сняг, евтина работническа шуба, ушанка, ръкавици, запасих се с батерии, за всеки случай, набавих триста литра нафта и нафтово кюмбе, но ги оставих настрана с намерението да ги забравя. Веднъж, докато товарех багажи на каручката, леля ми показа едно писмо и като отвори уста да ми спомене за него, рязко я прекъснах, накарах я да хвърли писмото в една празна тенджера и за да загладя острата си неприлична реакция, се усмихнах. Леля се учуди доста, но се успокои. Него ден отнасях към колибата продукти – боб, юфка, макарони, ориз, брашно, захар, буркани с туршии и консерви. Докато обикалях бакалниците, аз си казвах, че това писмо си е чиста логическа последица, но аз няма да постъпя логично и няма да отворя тенджерата изобщо. Тенджерата отворих още вечерта, бръкнах в нея, измъкнах писмото и без да го погледна, го хвърлих под дюшека. Така занапред щях да нощувам върху мислите на едно много младо същество и това ме вълнуваше само няколко дни, после подготовката за зимата ме унесе, спокойствието ме залюля в топлата си прегръдка, все повече се чувствувах господар на библейските хълмове наоколо.

Кърът се изправи отново, лозята бяха обрани, паднаха дъждове, валя два или три пъти, земята омекна, изорахме я, тя ми се разкри с носталгичен есенен дъх. Този дъх ме докарваше до полуда, май че предизвика нечисти страсти у мен и ха – да скоча и заровя зурла в рохката пръст. Сладост ме обзе, когато изгарях нощем коренищата на открито. Блясъкът на огъня ми разкриваше учудени заешки и лисичи очи в тъмнината и примамваше патрулната гранична двойка. Войничетата се отбиваха при мен, почерпвах ги по една цигара, кучето им дремеше до нас и заедно с мен слушаше единствената тема, която разискваха – уволнението. Обходната двойка си отиваше, оставах сам с огъня, продължавах да си пуша и докато обмислях какво имам да върша на другия ден, протягах се доволно и си мислех, че повестта на живота ми завършва красиво, един малък Одисей се завърнал в една малка Итака; един литературен критик намери своето пристанище и каквото напише отсега нататък, ще бъде мъдро и спокойно, той няма да се поддаде на Ахавовия комплекс, защото Ахав вместо да се радва на спокойните си старини, ядовито тръгва да отмъщава на Белия кит и загива.

Пристигна хубав оборски тор, пристигнаха и копачите на гнездата, дупките се заредиха една след друга, във всяка от тях посипвахме по малко тор, а останалото зависеше от небето, от валежите. Копачите си отидоха, оставих за себе си двайсетина дупки, последните, да имам с какво да се занимавам. Когато копаех, не мислех за нищо, отдавах се само на споменатото, внезапно бликнало сладострастие към пръстта. Вече духаха хладни ветрове, вечерите прекарвах в колибата, няколко пъти запалих оджака, бутах джезвето направо в пепелта; може би си въобразявах, а може би си е истина, но сварèно по такъв начин, кафето ми се услаждаше повече. Светлината на петромакса ми позволяваше да чета колкото си ща в постоянната моя галактическа тишина, нарушавана от пукането на съчките или от потропването в яхъра.

И ето че нямам какво да ви кажа повече, просто ви разказах за един човек, който успя да надхитри условията и да си намери убежище в приятно изваяна природа, сред розови хълмове. Страниците излизаха една подир друга от машинката и си виках строго, че ще прочета всичко чак напролет, ще го преработя отново и едва тогава ще го отнеса в издателството.

Една нощ обаче писмото под дюшека ми се раздвижи. Вие не знаете как могат да се раздвижват такива неща, но аз вече знам, усетих писмото да ме повдига, то просто ме бодеше под гръбначния стълб и това ме разтревожи. След като разбрах, че става непоносимо, скочих и грабнах лопатата. Излязох навън. Изскочих под тъмното небе с ниски облаци и засилващ се северозападен вятър. Тръгнах през бостана, паднах в една дупка, изправих се и поех отново. Спрях до някакъв непознат, погледнах го и излезе, че се познаваме. Забих лопатата в земята и започнах трескаво да копая. Познатият ме наблюдаваше учудено. Понякога вятърът повдигаше пешовете на сакото му, а по едно време поклати една от обувките, увиснали през рамото му. Това видях, като се облегнах на лопатата, за да си отдъхна и да продължа отново. Забивах и отхвърлях рохката пръст, слизах все по-надолу, сантиметър след сантиметър се спущах към ядрото на земното кълбо с намерение да го пробия и да се покажа от другата му страна. Вятърът се усилваше, но сега това едва ли имаше значение, той си духаше горе, а аз си дълбаех долу, вихрите му рошеха само косата ми. И продължавах да слизам, ароматът на пръстта блъскаше лицето ми и ми разказваше нещо за утробата на мама, за пъпната връв, за топлината, която се намира в един корем, за кръвта, която осигурява безконфликтността на зародиша. Няма да се поддам, няма, не ще ви допусна до себе си, нечестиви мисли, няма да рухна, ще сляза толкоз дълбоко, че и да искам, не ще се измъкна!…

Призори, когато най-после успя да завали както трябва, бледата светлина на зараждащия се ден ме намери на сто метра под земята, все пак не бях успял да се покажа от другата страна на земното кълбо. Изпитах страшното желание да изпия едно кафе и да отворя писмото. Започнах да пълзя нагоре, напредвах и падах, надигах се и като забивах пръсти, кàлен и мокър до жлъчката, аз се проснах във въображаемите нозе на плашилото. Като надигнах глава, погледнах го и се сетих, че тия неща през зимата трябва да се прибират. Изправих се, награбих скитника и го измъкнах от кухата му стойка. Бавно го понесох към колибата. Подпрях до огнището на топло. Тук беше тихо, дори дъждецът не се чуваше, само онези смешни шумове на магарето. Запалих огъня и прострях тръпнещите си пръсти към него. Когато стоплих ръцете си, пръстите вече можеха да ми служат поне за отварянето на писма.

Хайде сега, това пък какво е… Това е едно никакво писмо от някаква си Нанси, Нанси от Питсбърг. Нанси-съпруга, на чист английски език Нанси заявява, че желае да види прочутия бостан на чичо Киро, ще пристигне идното лято, ще остане единайсет дни, да, мила майко Златке, твоята снаха Нанси те целува.

Излизай, извиках грубо аз и измъкнах магарето навън, влизай във впряга, бързо, чуваш ли? Саня не ми е писала, а тя няма право на това, тя няма право да не ми се обади, след като й завещах адреса си. Само така не, Саня, това не ще ти го простя, ще те намеря в аптека номер осемнайсет в София и ще видиш!…

Къпините по пътя ме погледнаха отново, все още необрани, нямаше и да ги оберат, така щяха да си погинат. Каручката се спущаше по римския път, който предизвикваше у мен древни мисли: не съществува възраст на примирението, няма защо да се сърдя на капитан Ахав, разбирам го. Само плашилото може да остане със забити в земята нозе и може би тъкмо в това се крие тъжното послание на чичо ми Киро, изразено с неговия скромен попарт.

ЗА SONPET и непослушния й син!

https://borisaprilov.wordpress.com/wp-admin/edit-comments.php

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ 3. – последна.

ТРЕТА ЧАСТ

1.

Изпречи ли ми се някъде мъж със сини очи, обхваща ме смут, чувствам се като виновен за чуждо престъпление, или пък потъвам в неловкото състояние, че сме се срещнали двама, облечени в еднаква конфекция. Но на Джалил моите сини очи не му направиха впечатление.

– В едно писмо госпожа Кларк ми препоръча да се явя при вас – казах.

Джалил май не разбра цялото изречение и туй едва ли имаше някакво значение, той беше проумял най-важното, че вече съм дошъл. С някакъв смешен, допиращ се до бурлеската английски, пазачът от Яхтклуба ми обясни, че в момента госпожа Кларк не е на кораба и че мога да я почакам тук. Когато излизала по работа от марината, тя обикновено му казвала къде отива. Сега купувала продукти. Арабинът със сините очи препичаше хляб, нареждаше филийките върху нагорещен тиган. Докато ги изчакваше, мизерното ламаринено бунгалце се изпълваше с най-хубавия аромат на света. Намирахме се в задния двор на марината, наоколо боклуци колкото щеш. Джалил се подвизаваше тук като нагледвач на един от кейовете, на главата му бе надяната избеляла чичестерка, с нея може би си спеше. Велик арабски нос, сухо лице, родено като глупаво и оглупяло още повече сред посредствените по ум яхтсмени. Мръсните му ръце и най-вече предположението, че подир малко ще ми подаде препечена филийка с маргарин, ме  накараха да му обясня колко не мога да чакам и отивам направо на кораба.

Вятър и мъгла – „Илюзия“ представляваше, същата майна, намерих я такава, каквато я бях оставил: ръждясала, олющена, парцалива. И тоя акселрод, капитанът ѝ, продължаваше да търчи по палубата като магаре, на което са пуснали конски мухи. Ремонт, какъв ремонт, никакъв ремонт – нищо не беше пипнато, поне една боя да бяха прекарали тук-там. Като се вгледах по-добре, най-сетне открих нещо и трябва да призная, съществено, „Илюзия“ си имаше нова грот-мачта, всъщност нова-стара, надеждна, сигурно подарена от някой почитател на скитниците. А и подводната част изглежда е била основно изстъргана, личеше си че е боядисана с „отровна“ корабна боя, да предпази обшивката от обраствания. Нагоре от водолинията, обаче – нищо, наименованието и то недокоснато, посивяло. За сетен път останах с впечатлението, че капитан Кларк се отвращава както от подреждането на вещите, така и от чистотата им. Поспрях се малко встрани, да го наблюдавам, исках да открия каквато и да е логика, някаква макар и бегла връзка между бързането и туй, което вършеше но не ми се удаде.

Приближих се.

– Капитан Кларк.

В исполинските му лапи се губеше ръждясал капан за мишки. Защракалката на капана завършваше накрая с парче спечено като вар, силно пожълтяло от времето сирене.

– Викате ли ме?

– Ще ми се да отнема малко от времето ви, капитане.

– Нищо не ми отнемате, момко, елате.

Най-после кракът ми стъпи на „Илюзия“.

– На петдесет и седем съм.

– За мен сте момче, аз съм на седемдесет и шест.

– И пет!

Очите му се засмяха. Вие, които сега четете тая повест, губите. И то много. Задето не сте виждали отблизо този човек. За съжаление сте, защото ще получите представа за външността му от моята несръчна в писането ръка. Отблизо капитан Кларк престава да бъде както велик, така и грубиян, той мигновено се превръща в красавец без възраст, натъпкан с чар. Но ще изложа портретуването му в течението на разказа.

– Откъде знаете тия работи за мен?

– От госпожа Кларк.

– Да поседнем ли?

Спуснахме се. Леле-мале!… И това ако е кабина!…

– Ще ви помоля за едно, капитане, никакво кафе, нито чай, ще ви откажа незабавно. – Не можех да си представя как допирам някоя от чашите му до устата си. – Капитане, ще ме вземете ли?

– До къде искате?

– Знам, че сте се запътили към Хавайските острови.

– Готов ли сте?

– Тук съм написал името си, стаята и телефона на хотела. За всеки случай. Остава да си купя някоя дрешка и малко лични вещи.

– Имате ли макар и дребни познания за морето?

– Да.

– Като казвам море…

– Разбирам ви.

– Мисля, че ще тръгнем до три дни.

– Но ако решите, това да стане утре?…

– Поднесе с два пръста визитната картичка на хотела пред очите си. Така си го и запомних този морски пътешественик – картичката, която означаваше лукс, изискана прислуга, световно известен готвач и така нататък, беше кацнала плакатно върху неизрязани, почернели нокти, сред разрошена коса и луда посейдоновска брада. Но преди всичко, буйни, забравили посоката на растежа си вежди, подслонили очи, пораждащи надежда, страх и внушението, че човекът все пак ще преодолее всичко и ще пребъде.

– Радвам се, че се появихте, момко.

– Ако се появят по-млади от мен?

– Има място за всички ни.

2.

Собственикът на „Илюзия“ се беше изплюл върху предварителната ми представа за него. На кея се върнах като зашлевен на публично място. Непредвидено осъзнавах, че ми предстои да поживея няколко месеца – месеца ли казах? – върху трийсетина квадратни метра площ не с кривокрако насекомо, нито с чучело, предстоеше ми да деля жена със съперник, който ме превъзхожда.

От друга страна, все ми убягваше от ума, че насам върви френския. Като се сетих, започнах да извиквам думи и цели изречения от езика на една залязла империя, която доскоро се е радвала на приоритет, но си е отишла, за да докаже за кой ли път, че всичко е преходно, а най-вече културите и имперските великолепия. Извинете за оригиналната мисъл.

– Искам да ме отведете – казах на епилептичен френски – там, откъдето започват туристите.

Арабинът се позамисли.

– Господине, вие сте в Танджер, разбирате ли, в Танджер може да се започне отвсякъде. Ще ви заведа на Крепостта.

В таксито се почувствах приятно не толкоз заради кадрите отляво и дясно, а поради туй, че беше топло. Улисан с приближаването си към „Илюзия“ допреди малко, просто не можах да усетя хапливостта на подлия вятър. Сега ми се щеше понятието „крепост“ да се поотложи някак, да се нагнетя с топлина. По този повод ми хрумна идеята да си купя шапка. Купих си не една, а три – две яхтсменски и една чичестерка. Прииска ми се да захвърля старите удобни ръкавици, но си зададох въпроса защо. И като имам пари, необходимо ли е да ги пилея? В този магазин за първи път ме стрелна трезвата мисълчица, че все пак би трябвало да спазвам някакво благоприличие към богатството си.

Преди да възляза на нос Спартел, минах през салата от криви и прави улички, къщи и къщички, дворчета, нагиздени с ветреещи се пранета, площадчета, отрупани от сувенири, сергии с дантели, кафенета, закусвални, ту влизах, ту излизах от владенията на Крепостта и всичко туй се оказа повече отколкото съм очаквал от Танджер, звездата от съзвездието, което някога палеше бляновете на младостта ми. А и нещата, описани в туристическия справочник, се оказаха верни, истина се оказа и твърдението, че застанеш ли на буруна и протегнеш ли от него ръка, като нищо можеш да докоснеш Испания. През прозрачното пространство на вятъра Гибралтарската скала отсреща ми заприлича на сфинкс и този сфинкс не бе по-малко загадъчен от оригинала, защото в лицето му се бяха скупчили тъжните черти на старата многострадална Европа. Бях доживял най-после до времето, когато можех да погледна към родния си континент, стъпнал на друг континент. Но след разменените макар и няколко думи с капитан Кларк, не само Европа, целият свят се сгърчи в мрачна гримаса. Да бе, какво търся тук? Имах пари, имах обширен дом, в него шаваха все близки същества, най-сетне на вратата ми бе почукало щастието да поживея спокойно с жената, която ме беше стоплила през въшливия мой период, имах си внук, единият от синовете ми преуспяваше в бизнеса, другият в литературата, уютни снахи, спретната майка, фуклив, но важещ баща, обществеността ме готвеше за кмет на град с бъдеще, обърнат към забележителен залив… И не на последно място – обираше ме три пъти по-младо от мен момиче с гърди и задник от страниците на „Плейбой“. Какво търся тук? Защо е необходимо да зарежа разкоша и да се набутам в една вмирисана гемия, в тясна кабина с кораво легълце, да ходя по нужда в тоалетна за джуджета, да се пуля срещу вятъра в безкрайните дежурства до щурвала, заливан от противна солена вода, която пронизва чак в ануса?

Чайките само пикираха, сякаш им беше противно да докосват морето, съпротивляваха се на вятъра, а аз не свалях поглед от сфинкса, надрънкал ми тия истини. Почувствах се смачкан, овъглен. По обратния път не погледнах нито сувенирите, нито проститутките, които настояваха да ми кажат нещо важно.

3.

Сега вече се убедих, че хотелът ми е наистина отвратителен, по  бароковия разкош на салона му седяха гипсирани фигури, към рецепцията се приближаваха и отдалечаваха лица, отразили снобската светлина на душите им и си нямах представа какво впечатление съм произвел като влязох с два вързопа, особено като махнах на едно от момчетата при бара. Понатрупал вятър по себе си, хич не ми се качваше направо в стаята, държах на всяка цена да преметна сто грама ром, да се нагледам на барок, та по този начин, ако успея, да стопя част от мъртвешкото си настроение, което ме подтикваше към доста примитивен ход – да се преместя веднага в друг хотел и още утре да избягам от Танджер. Някакво много човешко присъствие ми се мярна към ъгъла на салона, то в какво му се състоеше човешкото, сигурно същата снобска майна, но една жена, колкото и да е превзета, вкараш ли я в леглото си, веднага се очовечва, а в повечето случаи и освинства. Чашата пристигна навреме, иначе какви ли още можех да си ги надумам по адрес на жените, но тази от ъгъла, честно казано, ме ядосваше с непостижимостта си. О, в битието ми на крайбрежен гларус имах удивителни случаи… Тук ще спра. Блясъкът на прочутия френски хотел и плавността на човешките придвижвания в него ме респектираха. Ето, някакъв, много гъвкав, направен сякаш от силикон баровец, се приближава към чаровницата, привежда се, взима ръката ѝ, целува я, произнася няколко думи и се отдалечава. Запитах се, ще мога ли и аз някога така? Пари вече имам, домашно възпитание дал бог, но как да придобия туй придвижване и поднасяне на ръката към устата? Правил съм го много пъти, но не по същия начин, джанъм.

Хубаво! Колко мъничко му трябва на героя. Вдигнах чашата, погледнах цвета на рома, хареса ми, не ми се харесаха двете последователни глътки, трябва да внимавам какви ги върша. Но по-важното е, сметнах аз, че вятърът от тялото ми изчезна. Олекна ми. Нещо прогони мрака от главата ми, облегнах се удобно и започнах да се наслаждавам на мисълта си. Чудесно е.

И какво да видя – сервитьорчето от бара се е изправило до мен. Потърсих повторно цвета на рома, ром нямаше. Момчето взе чашата. Напоследък работите ми вървяха повече от добре, всичко се подреждаше от само себе си: пари колкото щеш, хубав дом, стабилизирани деца, умно внуче, предлагат ми да стана кмет, красиво момиче с забележителни очертания, а на всичко отгоре, като капак, влюбих се за първи път в живота във влюбена в мен жена и ми предстоеше тепърва да разбера какво е истинската любов, при това – върху яхта, в обиколка на света с отбиване в Хавайските острови.

– Какво бе, и сега ли? – Умопомрачителната дама от ъгъла на залата стоеше до мен. – Все аз ли ще те заговарям първа? – Тя отправи момчето с рома обратно. – Не ме целувай тук, познават ме.

Тъкмо бях взел решение да се отнасям почтително към парите си. И какво – платих си две нощи вместо една. Плюс заангажираната стая за Дейзи. Така че едно преспиване в „Император“ ми излезе хиляда и четиристотин долара. В хотел „Роял“ наехме пак две стаи, този път по сто долара. И тъй като не разполагахме с много време – на другия ден следобед трябваше да заема безплатната си „кабина“ в „презокеанския“ – заключихме се в моята стая до зори. Уж до зори, но успяхме да се съвземем по обед.

4.

– Жалко – изрече Дейзи докато обядвахме набързо, – бях предвидила да те водя при бедуините и при едно интересно племе в Атласките планини, хората там са забравени и от Аллаха. Дай списъка. – Подадох ѝ списъка. – Всичко туй можем да го купим на една известна улица, но трябва да повикаме такси. Не, отначало ще повървим.

Пъхна ръка под мишницата ми, ние станахме най-важното нещо на улицата, изпълнихме я цялата, животът по тротоарите и асфалта замря, хората потънаха в сградите, колите изчезнаха в пресечките, пред нас се ококори залязващо слънце, то се готвеше да потъне в Атлантика или да умре сред разлятата си по облаците кръв. Уплаших се. Деветдесет на са сто бях уверен, че туй съм го нарисувал в стихотворение – както вървим аз и тази, с която се обичаме, към залязващото слънце, в далечен непознат град, в далечна непозната страна, само че оная вървеше кротко до мен опряла чело до рамото ми, а тази какво – тази потърси дланта ми, пъхна пръсти в джоба ми, но там се оказа тясно за двете ни ръце, та мина от другата ми страна, хвана другата ми ръка и как ли не смени позите, все недоволна, все нещо не ѝ харесваше, докато накрая метна ръката ми на рамото си, обгърна с лява ръка кръста ми и се успокои. Продължихме все в тази крайнокварталска поза, идеше ми да се пукна от срам, тъй като и двамата не бяхме в първата си младост, но добре, че всичко се развиваше в безветрие, безвремие и безлюдие.

– Дейзи, ще ми кажеш ли най-после по какъв начин си се превърнала красавица? Ти там, на Милос, не представляваше чак такова събитие.

Дейзи не отговори, гледаше напред, гаснещата светлина стоеше на устните ѝ като червило. Сетих се, че не съм чул гласа си, което би трябвало да означава, че не го е чула и тя.

– Там и кожата ти беше по-друга – казах. Но отново не чух гласа си.  Пък, мама му стара, стряскаш ме и с елегантността си.

– Джими, тогава на острова бях все още пътуваща. – Тия думи тя ми ги издума по-късно, на една вахта, когато отново ѝ зададох същите въпроси. – Бяха минали само няколко дни след едномесечно препускане и ядосваници по Червено море. Попаднахме на пирати,  разбираш ли, сомалийски несретници, хем виждат мизерията ни, хем не вярват.

– Може би са искали теб.

– Ти мен ме остави, мен в подобни случаи капитанът има къде да си ме скрие и се представя за самотен мореплавател. Разбойниците се перкулясали, как може американец да няма пари. Отървахме се от пиратите, налетяхме на Суецкия канал. Началниците сменени. Искат ни такса. Капитанът посиня. Ние този канал сме го минавали повече от двайсет пъти и сигурно ще го минем още двайсет пъти, къде ще му излезе края, ако плащаме. „Илюзия“ се движи без такси… Капитанът държи на установеното, това за него е въпрос чест. Арестуваха ни. Неочаквано се обадиха нисшите чиновници, решиха в наша полза, началниците разбраха каква е работата. Влязохме в Средиземното. Хвана ни северният. Помолих да се скрием, напоследък избягваме бабаитлъците – изчакваме да мине лошото и тогава тръгваме. Добре, но този път капитанът се заинати, заигра му се на младост, бяхме взели две копелета от Суец. Съдба – за да те срещна. В Милос пристигнахме овърдаляни, изпокъсани, холандчетата се заклеха повече да не помирисват ветрила. На острова пък ни похлупи затишието. Съдба – за да те срещна. Капитанът се зае да кърпи. Аз спях. Пиех кафета в кокпита, където ме намери… Друго нещо си е Танджер. Тук в яхтклуба ни носят на ръце, предоставят ни всичко, знаят че мизерстваме и ни обсипват с луксове. Капитанът не напусна, естествено, дупката си, но аз обитавам разкошна стая, къпя се по два пъти на ден, прислужват ми, нощем на „Илюзия“ правим каюткомпания със световни богаташи. Починах си, омекнах, добих истинските си цветове, накупих си дрехи, чаках героя си.

– Там кой ти целуна ръка?

– Май някакъв продуцент от испански произход. Тур Хейердал ме нарече Дамата на моретата, а проклетникът Кусто нареди всички морски благородници да целуват ръката ми. В него момент не можех да забелязвам продуцентите, чаках да се появиш, капитанът ми даде хотела ти. Като те видях, пожелах да си поиграя на „ще ме познае ли или няма да ме познае“. Друго да питаш?

– Какво търсеше оръжието в апартамента на ясновидката?

– Леля Заруи ли? Тя предсказала на Джими, че ще умре от холера, той, горкият, не я послуша и умря от полицай. Леля Заруи живеела в имот на леля Бренда, правела си бизнеса и непрекъснато чакала гаджето си. Трябвало всеки ден да пристигне от Индокитай. А пистолетът държала, за да го убие.

– До тук добре, но знаем, че виси ли на стената оръжие през първото действие, през третото трябва да гръмне.

– Да, ама забравяш, че Дейзи тогава не живееше в пиеса, ами в живота. И все пак, да си чул случайно някога Чехов да не излезе прав? Този пистолет Джими си го нарами с надеждата да му се нарадва, в смисъл – да убие още някого. Джими си беше такъв, Стояне, убиваше му се.

– И въпреки туй, ти…

– Пък може би и затуй. Не се стряскай. Човек не знае. Нищичко не знае. Този пистолет по-сетне можеше да ми свърши една чудесна услуга. Карах си катера в тъмнината с трупа му. Пълна самота. Отчаяние. Да беше се появила поне една сълза да ми прави компания. Обезумявах. Знаех си, че всеки момент ще спра мотора и ще се прострелям.

– Но остана жива.

– Сигурно.

Къси са декемврийските дни, в Танджер те са и ветровити, а в края на улицата, по която вървяхме, небето угасваше, бяхме забравили че отиваме за одеяла и чаршафи, Дейзи я тресеше от щастие, и аз бях щастлив, но в същото време не можех да не се запитвам как е възможно всичко туй, как могат да се осъществят толкоз много блянове наведнъж в тъй кратък период от живота на един човек и ще намери ли той сили в себе си да понесе товара им, особено ако се вземе предвид обстоятелството, че ми липсваше дори най-малка опитност в истинската, помитаща любов.

5.

Притежавам необяснима страст към подреждане на нови квартири, но тази вечер не ми провървя, налагаше ми се да нахвърля покупките в кабината си и да побързам. Горе вече пристигаха. Дамите и господата от съседните яхти се трупаха в кокпита, а трупаха и по нещо за пиене, у нас бихме казали „за изпроводяк“. Сигурен съм, че в света на ветроходството съществува отвратително кастово деление, но когато става дума за партитата на „Илюзия“, за гостуване при капитан Кларк, всички превзетости отпадаха, всички се изравняваха и оставаха да важат другите показатели – кадърността, умението да бъдеш забавен, и, разбира се, чувството за хумор. Най ме изненада отчайващата елегантност на гостите. Като погледнах Дейзи – и тя, същата, както оня ден в салона на „Император“, само че този път си беше позволила един шарж, разбран може би само от мен, обеците ѝ слизаха много долу и ми приличаха на две бисерни козички, спуснали се да пият вода от котловинките на ключиците ѝ. Аз си бях и без това изряден, изобщо, почти винаги изглеждам добре, такъв си ми е джинса, очите на жените ми го подсказаха, а пък Дейзи ми го сигнализира с триумфираща полуусмивчица. Капитан Кларк обаче бе заел мястото си непроменен, непипнат – същите мръсни маратонки, полуджинсовият омаскарен от няколко корабни бои панталон и стар вълнен пуловер, изпод който надничаше риза с неопределени шарки и сдъвкана яка. Помъчих се да си представя домакина издокаран и веднага го зачертах, капитанът беше роден и уютно посаден само в старите си дрехи и да ви кажа ли – неизкъпан и рошав, плът от плътта на кораба си, отражение на платната му, на вехтата надстройка; поставѝ го на форщевена като емблема и няма да сбъркаш.

Забележителна смесица, лица от няколко националности, грозни. Богатите – до един красиви. Общо взето – повтарям се – бедните ентусиазирани лодки бъкат от грозни жени. И мъже. Луди. Ветроходците са луди. Свалям шапка на комунистическата власт, тя всъщност бе забранила ветроходството, за да не ѝ бягат жертвите по море и така бе попречила на лудите в Източна Европа да се увеличават.

Бях донесъл два литра домашно поморийско тъкмо за такъв случай, да полеем тръгването, но се отказах да разпечатвам – на кого по-напред, палубата гъмжеше от говорещи глупаци, всеки държеше чашата си и разправяше нещо. Говореха едновременно, всички. За метеорология, за скъсани платна, за калпави мотори, занемарени яхтклубове, където гледат да ти вземат таксата срещу нищо, говореха и за всичко останало. В такъв момент как да им предложиш българско вино, какво ще им кажеш и ще те чуе ли някой, друг е въпросът и дали някой ще разбере какво пие.

Постепенно обаче брътвежът се разсея. Не успях да разбера как вниманието на гостите непринудено се насочи към домакините. Присламчих се и аз. Както вече споменах „пресконференцията“ се осъществяваше на открито, все оня ветрец продължаваше да си работи неприятно, обилна светлина ни заливаше от лампата на кея, а комбинацията от стария кораб, напълнен със съвременни мъже и жени, всички с уиски в ръце, събуждаше асоциации с някои от идиотщините на Фелини. Още в началото на разговора схванах, че участниците в купона стъпват за първи път на „Илюзия“. Техният бог в момента приличаше на истински бог, мистичен завоевател, или шаман, но поклонниците му кощунствено настояваха да узнаят как точно е започнало всичко. На нас ни е известно, че ще го прочетем в неиздадената ви още книга – започна някой – но все пак, къде всъщност срещнахте уважаемата госпожа Кларк, как започнахте? Този въпрос бих искал да задам и аз. Той беше много прост. А отговорът, макар и проточен, се оказа, също така прост. Като повечето от жителите на Нантъкет, учителят по математика Айвъри Кларк се насочил към океана. Тази гибелна треска обаче го друснала в по-напреднала възраст, вече прехвърлял трийсет и пет. С жена си, също учителка, неусетно пропаднали в бездната на ветрилата, но успоредно с това ги погълнала и една друга дейност – да приготвят и издадат по възможност най-пълната и най-достоверната история на нантъкетското китоловство, същото, да, което знаем от „Моби Дик“. Покосена обаче от оная болест, госпожа Кларк номер едно починала по-бързо отколкото предполагали лекарите. Тази смърт извадила учителя от строя поне за една година, той се втренчил в отчаянието на нищото и се вцепенил. В туй състояние пред очите му попаднала вестникарската обява. Тя е известна на света от първата книга на капитана, тъй капитанът научил, че в Плимът се продава огромна, неизлязла още от строителните стапели яхта, една от първите лястовици на алуминиевите корита. Айвъри Кларк незабавно се появил Англия и какво да види – корпусът е готов и не само корпусът. Но до крайния резултат, ако се продължава по същия начин, остават не по-малко от осем месеца. Математикът и капитанът в зародиш седнали пред строежа и започнали да обмислят. Много ясно, покупката, била от глупава по-глупава, потрошаването на големите пари предстояли отсега нататък, математикът решил да се върне в Америката си, и тъй като бацилът на платната в този прочут град на ветроходството го бил заразил вече неизлечимо, предпочел в Нантъкет да си купи нещо старо и да изчезне от брега. Добре, но капитанът в зародиш се покачил още няколко пъти на палубата, пък се и спуснал долу и тъкмо долната част – многобройните нехарактерни за една яхта кабинки, предвещаващи живот сред морето, а не състезателно перчене, наклонило везните. Бившият учител се върнал в родния си град, но не за да остане, а да продаде бащината къща.

Точно след осем месеца – всичкото туй време капитанът в зародиш прекарал в търбуха на рожбата си – „Илюзия“ нагазила във водата и, разбира се, предизвикала по една лека усмивчица у посветените, тя не била нито риба, нито рак, приличала ту на голяма яхта, ту на малко корабче. За скоростта да не говорим. Но се държала достойно, обещавала по-голяма от предполагаемата стабилност. Докато изкусурявал някои последните детайли по палубата, от няколко дни насам в погледа му взело да се пъха някакво дамско-момичешко подобие. Накрая бъдещият мореплавател прекъснал работата си.

– Продължавайте – чул той грубия, направо нахален глас на момичето – взема ли решение, ще ви кажа. Още не съм се убедила ще ми бъде ли изгодно да тръгна с вас.

– А някой поканил ли ви е?

Нахалницата посочила надписа. На един картон било изразено кратко и ясно: Търся придружител до Нантъкет.

– Важи само за мъже – осведомил я този път математикът.

– Бе, за мен е важно да взема решението, после ще гледаме кой е мъж и кой жена.

Математикът се понамръщил, а мореплавателят се поухилил. Огледал я. (На това място пресконференцията се засмя гръмогласно. Мен пък ме учуди начинът на стария капитан да изразява ситуации.)

– Баща ти пуска ли те?

– Баща ми е свикнал да научава нещата по-късно.

– На колко си?

– Двайсет.

– А аз на четирийсет и пет.

– Това не ме интересува, интересува ме кораба ви.

Той седнал и запалил цигара. Поднесъл ѝ пакетчето си през борда. Дейзи го осведомила, че не пуши, нито е вкусвала алкохол, започнала го уверява, че гласът ѝ не е прегракнал, просто се е родила така, както, да речем, той се е родил с глупостта си и с наследствения си пуританизъм.

– Е, за това съжалявам, че не сте мъж – отвърнал капитанът в зародиш. – Ако бяхте мъж, щях да ви взема веднага, та да си ви бия на воля в открито море, където никой няма да се застъпи за вас.

– Корабът ви е никакъв, но вие сте красив и ще дойда.

Докато изричала, това, Дейзи прескочила борда.

– Казахте, че ви интересува преди всичко корабът.

– Не обръщайте внимание на думите ми, говоря каквото ми скимне.

– Слезте от палубата.

– Ще сляза само за да си взема, някой парцал. Тази табела я метлосайте, не ви трябва повече.

Много дълго мълчание. През това време Дейзи се пъхнала в търбуха яхтата, поразгледала го, върнала се горе.

– Тръгвам заради кораба. – Върнала се на кея, оттам показала папката. В нея била цялата покнижнина на строежа, документът за собственост и парите на собственика. /Тук много силен смях./ – За да не тръгнете без мен.

На следващия ден Дейзи пристигнала с два куфара. Довела я с кола някаква нейна леля Бренда. Лелята изгледала мрачно учителя по математика, изрекла едно „хм“, подала двеста паунда на „племенницата“ и си отишла.

Големи усложнения се получили покрай женитбата им, Айвъри Кларк заявил, че няма да тръгне никъде, докато не се оженят. Дейзи свила рамене, нямала нищо против. Но работата била другаде – Айвъри Кларк бил дал дума, не пред кого да е, а пред себе си, отсега, нататък никога да не напуща „Илюзия“, можел да направи компромис само за района на пристанището и то при крайни обстоятелства.

– Тогава няма защо да се женим – рекла спътницата му – ще си караме така.

– Не мога така! – опънал се бъдещият мореплавател. – Какво ще каже на децата си?

Дейзи се ядосала, тя бързала да изчезне минута по-скоро от тази част на света, такива бяха моите предположения, по всяка вероятност за нея е било непоносимо да живее повече в Пензънс при създадените обстоятелства, да не говорим, че момичето било скроено по съвсем друг начин, за съвсем други мащаби. То изчезнало за половин ден и повтори се появила с „леля“ си, няколко свидетели и един свещеник.

Историята и без това си беше захаросана, но в тази си част случаят Айвъри-Дейзи ми стана почти отвратителен. И не само на мен, погледнах – Дейзи я нямаше. Докато всички примираха от кеф, двойката от една холандска яхта остана твърде сериозна, както мъжът, така и жената предпочитаха да си пият, да се радват на факта, че са попаднали веднъж в живота си на мрачната, получила величествен цвят и слава „Илюзия“ нежели да обръщат внимание на капитана, който, поне според мен, не биваше да ни занимава със сватбата си.

След малко научих, че Дейзи има трийсетгодишен син. Хлапето било изработено и израсло на яхтата, изпекло се като трети член на екипажа, незаменим помощник, истинско морско тигърче, бащата тръпнел от сензацията, която готвел на океанския свят – синът му изобщо да не стъпи на гадната суша. Да, ама щом станал на двайсет, майка му го дръпнала настрана и му казала: Хенри, баща ти е луд. На теб вече са ти нужни жени и разни други преживявания. След два дни пристигаме на Мадейра. Там имаме чудесен приятел, държи школа по сърф, дресира делфини и скучаещи шведки.  Опитай се да поживееш при него, не успееш ли, сигнализирай, ще си те вземем.

Веднага след туй научих, че утре се отправяме за остров Мадейра. Капитан Кларк изгарял от копнеж да види внучката си, вече станала на месец. Щял да иска сметка от сина си – откъде на къде кръстили бебето Дейзи, а не някакво подобно на неговото име. (Отново смях.)

И най-важното, научих го към края на приема, от внучката на Дейзи отправяме се направо към Хавайските острови.

Всяка година, където и да се намира, в която и точка на света, наближи ли декември, „Илюзия“ зарязва всичко и се насочва към Хавайските острови, с огромен венец на борда. Вече трийсет години – тия пусти трийсет години: откакто яхтата е нагазила във водата, трийсет години брак, трийсетгодишен син, трийсет години откакто капитан Кларк не е стъпвал като хората на суша, трийсет години откакто на всеки седми декември „Илюзия“ се приближава до Пърл Харбър. Там капитанът хвърля в морето венеца, в памет на непрежалимия си брат Джонатан. На седми декември 1941 година, при нападението им над Пърл Харбър, японците потопили и крайцера „Аризона“ с Джонатан и още 1099 души екипаж.

За първи път от трийсет години насам обаче по независими от капитана причини, венецът ще бъде хвърлен в акваторията на лобното място с два, три или четири месеца закъснение.

6.

Сънувах че се събуждам. Но блясъкът в илюминаторите ме отрезви с някаква дявол знае откъде взела се по това време пролетна светлина. В тишината чух как океанът се трие в десния борд. Заедно с туй пееха птици. После осъзнах, че океанът го имаше, но птиците са измислица, хрумване на съживеното ми от младост тяло, което освен останалото, искаше да се надигне рязко от леглото. Чудя се кое все пак ми внуши внезапно, че не се събуждам в спалня, а в кубрик и се налага да пестя по-резките движения. Всъщност, какво да сторя, тялото ми цвилеше от здраве. Хаосът край мен не ме уплаши, казах си: има време, ще ги подредим тия вещи, накупени от паникьосания стар човек, усетил гъдела на дългия път. Отчая ме видът на елегантната пижама, тя предизвика младежки прилив на ирония – хубава работа, и това ми било ветроходец, запътил се по извивката на планетата в пижама. Изглежда снощи съм би доста фиркан, щом съм успял да се маскирам по такъв начин. Оставаше само да се покажа в този си вид пред капитана.

Той пък кога се е наспал, кога е потеглил, защо не съм чул мотора из лабиринта на марината, що за юнга съм аз, да проспя и вдигането на платната, за какво са ме подслонили тия добри хора. Съблякох пижамата, нахлузих вехти джинси и непретенциозна  памучна риза. Какво ли чини в момента Дейзи? Влязох в тоалетната. Не ми се стори много тясна. Организмът ми се държеше като младежки.

– Хай!

– Хай! – Едва успях да отвърна на поздрава му. И тук, разбира се, бях сгафил, би трябвало пръв да го поздравя.

– Знаете ли, момко, седя до щурвала, пия си кафето и си мисля как да ви наричам. Кажете ми най-после едно име.

– Името ми е много делнично – отвърнах – в България минава за грозно, там вече почти никой не се нарича Стоян.

– Харесва ми.

– Но вие ще предпочетете по-късо.

– Да.

– Викат ми Тачо.

– Ще ви наричам Стин, струва ми се, че произлиза от Стоян.

– Благодаря ви.

– Направете си кафе.

Леле-мале, тук беше не само кухнята, но и койката на капитана, щурманската маса с ценни, подарявани отвсякъде карти, част от библиотеката му, няколко негови снимки и нито една на жена му, някоя и друга лоция, уреди за измерване и изчисления, корабният дневник, можеше да се види портрета на „Илюзия“ като млада (сега тя ми харесва повече), десетина пълни бутилки от снощи, донесени и сякаш забравени от гости чаши, няколко неизмити, засъхнали чаши за кафе, още топлото джезве, в което капитанът си е приготвил кафето, но хич и не помислил поне да го изплакне, хаос – гребен до отворена консерва с херинга, нямаше местенце да поставиш поне лъжичката, която преди малко си измил. Измих и голяма чаена чаша, измих джезвето, напълних го с вода. Задръстената дюза на газта не пламна веднага, а и като пламна, загоря само с няколко дупчици, беше задръстена с дебел слой засъхнала мазнина. В края на краищата ще мия съдовете и пак ще оправдая очакванията на собствениците, повели ме така благородно по пътеката към моята мечта, помислих бодро аз. Бавно възлизах нагоре с кафето си. Европа и Африка ме заслепиха изведнъж, далеч в измитото утро пламтяха Пиренеите, вдясно розовееха Атласките планини.

– Май не обичате да говорите много. Дейзи ми откри, че ветроходството е нещо като част от познанието ви за света. Състезател ли каза, нещо подобно.

– Дори треньор – подчертах. Нарочно. – И какво? Тази сутрин за първи път пътувам с истински ветроход. Някога притежавахме семейна яхтичка. Наричаше се малко иронично с претенциозното име „Ножът на ветровете“. Никога не посмяхме да се отдалечим от брега.

– Такова ли ви е морето?

– Морето си е в ред, капитане, но граничарите стреляха.

– Стреляха?

– Когато се опиянявахме от далечините.

Капитан Кларк не зададе допълнителен въпрос, сметна че нещо не сме се разбрали, поогледа ме, почака и не подхвана отново темата. С това може би му се харесах повече, изглежда имаше слабост към хората, които в дадени моменти се скриват в сянката на замисленото си мълчание. Обратно на неговия обичай да изказва започнатото докрай.

– И за вас ли светът представлява неизмеримо пространство?

– За мен светът е бил и май ще си остане една огромна, необозрима пространственост. Необятността му именно ме омайва и ме държи нащрек

– Всичко е наистина относително, Стин. – Хайде, името ми вече потегля. – За „Илюзия“ обаче светът представлява лъжепространственост. Вече трийсет години обитавам все туй псевдопространство и все съм някъде наблизо, колкото и да съм далеч. „Илюзия“ успя да свие пространството, да го сбръчка и да го сведе до големината на топка за тенис. Докато се замислиш, тя е вече другаде, за нея не съществува Екватора, нито Гринуич, Тропика на Рака и Тропика на Козирога, „Илюзия“ не мечтае за която и да е точка от пространствата на моретата, помисля ли си за нея, тя тръгва и я постига. Толкоз.

– Тогава вие сте много нещастен човек, капитане. Нима нищо на този свят не може да ви уплаши с размерите си?

– Може, разбира се – „Илюзия“. – Мярна ми се лицето ѝ, мярна се и изчезна, изглежда Дейзи бе разбрала, че съпругът ѝ развива идеите си пред нова жертва. – Яхтата не е само трийсетина квадратни метра площ, за чуждия поглед тия трийсетина метра са нищо, но за мен и Дейзи, а ще видите, след време и за вас, ще се окажат огромна територия от предна палуба, задна палуба, кокпит, четири кабини, тоалетна, предна мачта, задна мачта, предно платно, средно платно, задно платно. Това е необозримо пространство, далечина… Но защо да ви убеждавам, ще се уверите сами.

Появи се Дейзи с чаша в ръка. Край нея вонеше на остров Цейлон. Без да каже дума, тя седна и веднага се очерта равнобедрения любовен триъгълник. Удиви ме начинът ѝ на възлизане, изплуването ѝ от утробата на кораба, само в бикини, изпървом главата ѝ в битпазара. на палубата, после върху мръсното платно на грота и накрая, голото ѝ рамо, безброй пъти целувано от мен, фиксирано върху бавния, импотентен океан. Това е, седна, удави се в чая си, в мълчанието. Сигурна, че вече владее и двама ни, Дейзи не направи и опит да опъне коремчето си. Сега тя нямаше нищо общо с дамата от салона на „Император“, но и в „домашната си обстановка“, сред тромавите вълни, особено след първото ми преспиване на „Илюзия“, бях готов на още по-необмислени постъпки заради нея. Когато пъхна чашата си в ръцете ми и изчезна необяснимо, заедно с топлината на чая, тя сякаш ми подари малко от телесната си топлина, защото, какво да ви кажа, от вчера, откакто бяхме извършили покупките ми в оная търговска улица на Танджер, се чувствах изоставен, зарязан, отначало сред навалицата. на купона, после в разделението на кабините ни, та чак до този момент, пронизан от топлината на порцелана.

– Не се наемам да твърдя, че работите върху палубата на „Илюзия“ са вървели винаги гладко. – Гласът на капитан Кларк ме събуди. – Не всеки може да се роди с моя инат, нито пък с моята издръжливост. През последните десет години Дейзи се провали четири пъти, четири пъти я напускаше и отиваше при своя Хенри. –  Майка му стара, кой беше Хенри. Сърцето ми се стопи от ревност. – Но се завръщаше. Не ѝ се разсърдих нито веднъж, Дейзи винаги е била свободна да върши каквото си ще. Освен че е млада, тя е и майка. А аз,  какво, аз съм коравосърдечен баща. Когато Хенри ни напусна, за една бройка да го отлъча и залича от живота си. Стин, с какво ще си обясниш бъбривостта ми пред теб?

– Не се казва Стин! – обади се в движение Дейзи. – От балканска скромност, но най-вече от балканска липса на самочувствие, нашият приятел не посмя да се представи с най-приблизителното си име, Джими.

– Обичам туй име, знаете ли? – Богатата брада на капитана се хилеше. – И ви отива. Дейзи, виж човека и кажи, не му ли отива?

– Такава ми беше думата.

Като взимаше чашата, тя докосна ръката ми тук-там, а с това ме съживи. Щом разбра, че жена му сяда за по-продължително време, господарят на „Илюзия“ се изправи, изглежда отказал се от намерението си да ми наговори всичко още в първия ден. И автоматически се превърна в скитащия, вършещ нещо по палубата човек.

7.

Тласкаше ни страничен вятър. Той не беше безименен. С тукашните ветрове бях запознат някога от моите си, събирани с такава любов учебници по мореплаване. Местните ветрове се зараждат някъде край Азорските острови, на тях се подчиняват всички в региона, би следвало да ги уважи и Дейзи, да се пооблече малко в декемврийския ден. Но тя седеше до мен почти гола. Пиеше чая, нослето ѝ се виреше още повече, отваряха се и ноздричките ѝ. Като не можех друго, наблюдавах с наслада устните ѝ, особено при допира им до чашата и все повече ми се изясняваха страстите на Джими в ония времена, когато, когато Дейзи се е състояла, само от устни. Не съм вече нищо друго освен наследник на онова скачащо във водата момче, очертавах се като удължител, продължител на нечий угаснал преди трийсет години живот. Но заслужава ли тази чест копелето му с копеле? От разказаното ми за него добих представата, че е било склонно да убива хора. А пък аз едва ли бих посегнал и на къртица. Но се позамислих. Не заради къртицата. Например, мога ли да изпадна в такова състояние, че да убия капитан Кларк?

– На теб сигурно ти е направило впечатление колко свободно се движа по сушата – каза тя. – Мога да нощувам в хотели и да водя разни случайни мъже на борда, да ги зачислявам в екипажа ни и да си правя с тях околосветски пътешествия.

– Удивлявало ме е – отвърнах. – И тъй като не можах да налучкам друго обяснение, сметнах че капитан Кларк е едромащабно скроен.

– Глупости.

Бизанът беше единственото по-здраво, макар и мръсно до делириум платно. Зад него – ако се вземе предвид погледът ми откъм руля – върху надеждната, подновена мачта на грота, платното приличаше на самарското знаме. Същото важеше и за стаксела, при носа на яхтата. Макар и напълнени с вятър, трите платна можеха да предизвикат отчаянието и у най-смелия оптимист. Защо? Нима бе толкоз трудно постепенно да се подновят, вместо да се кърпят?

Паузата ми се стори необходима, имах нужда да си поема въздух преди да продължа подхванатия разговор. Тъкмо да отворя уста обаче, хрумна ми да се пиша мъдрец и замълчах. Дейзи се усмихна.

– Можеш да идваш по всяко време в кабината ми, да стоиш колкото щеш при мен на вахтите ми. Разбра ли какво ти се каза?… Ави няма да трепне. – За първи път го наричаше с малкото му име. – Има ми сляпо доверие. Разбра ли какво ти се казва? На него и през ум не може да му мине, че съм в състояние да го излъжа. И беше прав. Той знае всичко за мен, но не знае за Джими, аз можех да се закълна в името на сина си за своята целомъдреност, но само до момента, когато Джими се появи отново.

– Аз ли съм Джими? – Всъщност бях смаян.

– Нито едно отклонение, нито следа от присъствието на друг мъж. Затова му се предоставя правото да ми вярва изцяло. Но си има и други причини. Капитан Кларк е маниак.

– Чакай малко, той знае ли за изнасилването ти?

– От игла до конец, както си е, не знае само името Джими.

– Боже мой!

– Макар че имам глас на пачавра…

– Майко моя, капитан Кларк – маниак!

– И всичко друго от този род… Започваме да се обезветряваме. Засече ли времето?

Преди да отвърна, че не съм засякъл времето, тъй като никой не ми е нареждал, капитанът дотърча и се зае с автопилота. Освен това каза, че от три часа и петнайсет минути не сме се докосвали до щурвала. И тъй като вятърът продължаваше да си духа все със същата плътност, без да променя посоката, веднага схванах, че нещо в центровката на кораба куца. Когато капитанът се отдалечи, споделих туй с жена му.

– Защото не е достатъчно сръчен – отвърна Дейзи. – Един от малцината сакати в ръцете капитани.

– С това ми става още по-симпатичен – рекох. – И така ли ще стоиш все до мен, през цялото пътуване?

– Поне докато се наситя да те гледам. Дълго те чаках, мили, – по цели нощи се питах ще дойдеш ли. Сега те виждам до мен, ако протегна ръка, ще те докосна.

– Което ще бъде глупаво, разбира се.

Но ръката ѝ ме докосна.

– Той е гибелно сигурен в мен, мога да върша недопустими за човешките представи за брака деяния, но той ще продължава да е катастрофално сигурен в моята вярност, не защото има някакво идеалистическо отношение към моята личност, а защото е сляпо убеден в неповторимостта си, в божествеността си… Нали ти казах, капитанът е маниак, големите яхтмени са луди, но най-големите между тях са и маниаци.

Доколкото си спомням, в дните и нощите на остров Милос Дейзи ми се представи в друга светлина, тя беше земна, дръзка и силова, помня как смъкна и захвърли роклята си в тъмнината, та после я търсихме няколко минути, и като захвърли роклята оказа се че е дошла без гащички, нарочно, да не пречат, да не забавят макар и със секунди жертвоприношението…

– Тук ти си друга – прошепнах аз – освен че си по-красива, но си нежна, вече притежаваш необходимата за всяка екзотична жена тайнственост, това ме превръща от влюбен старик в гибелно потънал младеж, решен на всичко. Като казвам „всичко“, разбираш ли горе-долу за какво става дума?

– Джими, аз бях длъжна да те покоря, ние трябва да живеем отсега нататък при изравнени шансове, не като в Гърция, там ти ми избяга с такава лекота.

– Дейзи, ти нормална жена ли си?

– Не, разбира се, някога бях избягала от хората в гората, единствена, застанала срещу всички деца на Пензънс. Да оставим миналото. Сега си при мен и вече си имам цел.

– За каква цел ми говориш, не усещаш ли, че съм твой чак до вътрешността на далака си?

– Работата е, че трябва да полудееш, да станеш като Джими, дори да го надминеш. И моля те, не шепти, тук никой не подслушва.

Тези от вас, които са пътували под платна, знаят, че до щурвала или до руля се водят само несериозни разговори, породени от духането на вятъра, свистенето на вантите, или от внушението, че се намираш някъде между две точки – точката на тръгването и точката на пристигането – все едно че висиш във въздуха и олекваш, а какво можеш да очакваш от олекнали събеседници? Доколкото можех да проникна с погледа си в горнището на бикините, гърдите на Дейзи не бяха онези ръбани до насита от зъбите ми гърди, в улеите между плата и плътта се потайваха огромни и неизследвани от мен соломонови рудници, галерии и пространства, в които ми се щеше да изчезна, да бродя като самотен откривател и това да стане още сега, на секундата, тук, върху мръсната палуба, по възможност на предната палуба, под крясъците на албатросите, краката ѝ да ритнат една от кръпките на стаксела, да го пробият, да оставят дупката на вечния спомен от неудържимата страст на двама, тръгнали да се намерят и намерили се. Завземаше ме перкулясващото убеждение, че тази мека, полугола жена ми е непозната и ако я тръшна върху палубата, ще осъществим премиерата си.

Ах, колко излишен беше тук капитан Кларк.

8.

В кабината имаше много шкафчета, но и аз бях накупил достатъчно вещи да ги напълня. Преди всичко застлах койката, поизпънах се върху чистия чаршаф, помирисах девствените възглавници, а те ме позоваха да си почина поне четвърт час. В този четвърт час размислях откъде да започна. Всичко бе натрупано върху втората койка. Можех да взема някои от нещата и да ги хвърля направо в океана, така казах и на Дейзи като пристигна, а тя ми рече:

– По непознатите острови ще ги подаряваме, било на вожда, било на магьосника, с тях ще си заплащаш и сексуалните услуги на полинезийките.

– Така може – отвърнах, – хич не бях се досетил.

– Като се подредиш, ела горе. Намирам, че с теб дежурството ми тече неусетно.

Веднага се домъкна капитанът. Той не сметна, че съм довлякъл излишни глупости. Показах му четирите пижами.

– Защо, много добре, никъде не е писано, че яхтмените не обличат пижами.

– Ще си изберете ли две от тях?

– Не – засмя се очарователно той – аз съм капитан Кларк.

Засмях се и аз.

– Да ти помогна, Джими?

– Не е работа за капитани, мистър. Пък ми доставя и удоволствие. Обичам да подреждам кабините си.

Капитан Кларк измънка едно „чудна работа“ и излезе да ниже тегелите си по палубата. Дотърча жена му.

– Ти ли си пожелал?

– Дейзи, какво искаш?

– Праща ме да помагам.

Изглежда съм я погледнал не с моите, а с очите на звяр, чиято самка са убили преди месец. Дейзи изхвърча навън и веднага чух гласа ѝ.

– Ави, защо ме излъга, Джими не приема никаква помощ.

– Туй момче няма капка самочувствие – отвърна загрижен глас. – Трябва да му се внуши, че на „Илюзия“ пътуват гиганти, а не наплашени от комунизма човечета.

На най-достъпното място подредих бутилките, после бельото, за книгите се замислих, но и те наскачаха по лавицата, само че легнали, после – чаршафите, двете неразопаковани одеяла, панталоните, ризите, непромокаемите защитни облекла и така нататък, до въдиците, харпуна и неопреновия костюм – една вещ, повече за хвърляне в морето отколкото да заема цяло шкафче. Горкият аз, де да знам, че само след няколко часа ще ми се наложи да сефтосам скъпоструващата дреха.

Щом прибрах вещите зад вратичките на шкафчетата, почувствах че съм приятно уморен и повече от необходимото щастлив. Полегнах си повторно. Намирах се в собствено, може да се каже, неприкосновено убежище и то не къде да е, а в една от привлекателните точки на Атлантическия океан. Имах си кътче само за мен и то, къде мислите, в утробата на световно известната яхта „Илюзия“, капитанът ѝ ми беше заповядал да престана да се чувствам наплашено от комунизма човече и ме бе произвел в чин бог.

Пак не успях да си отдъхна като хората, надигнах се за втори път. Изправих сгъваемата масичка на крачето ѝ. Домашното червено застана прелестно върху нея. Отидох в кабината на капитана, измих три винени чаши, орисани за сефтосване, но не каквито си ги помислихте – на високи столчета, а обикновени, като за корабче.

Като изпихме първата чаша, капитанът пожела да му разкажа нещо повече за Поморие. Започнах да му разказвам. В това време Дейзи отпиваше по една капка и на свой ред слушаше, тя, горката, вече искаше искаше искрено да научи още факти за България, тъй като се бе продънила от любов към един българин.

Не се безпокойте, не проявих никакъв бабаитлък и не представих родината си като седмото чудо на света, разказах толкоз, колкото трябваше, само че виното, тази огромна бутилка, подарена ми от безимен помориец, надскочи възможностите си – първи в рая прекрачих аз, но и собственикът на „Илюзия“ ме настигна бързо, разбрах го, като заляхме заедно „Всичко на този свят е любов“. Стана прекалено шеметно, кабината ми разшири размерите си и полетя. Дейзи се почувства малко неудобно, излезе да се вахтосва, а ние се прегърнахме и продължавахме да повтаряме, че всичко на този свят е любов: аз – винаги с верни тонове, капитанът – щастливо фалшиво. Накрая ме прегърна и изфъфли: – Джими, къде си бил досега бе, човек!

9.

– Не съм те довела тук да се целуваш с капитана, а с мен – изсъска Дейзи, като я сменях в кокпита.

– Не сме се целували.

– Но се прегръщахте.

– Беше ми приятно, знаеш ли?

Отдалечи се. Задникът ѝ опъваше повече от всякога панталона. Слънцето залязваше загрижено. Първият ми атлантически залез, който наблюдавах от яхта. Хубавото вино бе напоило душата ми с лека, лъчезарна тъга заради факта, че светът е прелестен, а надали ти остават повече от петдесет-шейсет години да му се радваш. Над главата ми прелетя стрела от ято. Откъм левия борд се разминавахме с танкер, по-надолу, пак по същата посока, бързаше лайнер. Хъркането на капитана стържеше тишината и поднебесието. Дейзи се появи с горещи чайове и пуловер, когато взимах пуловера от ръката ѝ, понечих да опипам бюста под нейния пуловер, но не успях. За първи път от години пиех чай. Дейзи посочи водата край бордовете – бяхме нагазили в океанска прерия, така наричах зелените вълни край нас.

– Водорасли.

– Не са водорасли – възрази любимата ми.

Наведох се през борда, не можах да схвана добре, взех канджата, загребах с нея. Дейзи имаше и нямаше право – измъкнах огромни вълма от тръстикови листа и коренища на тръстики, те плаваха в луга от водорасли. Насочих канджата към очите ѝ. Тя се увери и кимна в знак на съгласие.

– Ходът ни е силно забавен.

– Надявам се да прекосим тази гадост преди да падне нощта – отвърнах.

Устните ѝ, насочени към ръба на чашата зовяха, завиждах на китайския мандарин от рисунката, той редовно си целуваше моята Дейзи, а в същото време обсипаната му с жасмин поба долу се надигаше от възбуда, докарваше ревността на повърхността на съзнанието ми, всеки миг можех да дигна ръка и да ударя чашата. Такъв китаец заслужава наистина да му строшиш главата.

– Винаги, когато пресичаме такава зона, Джими, обхваща ме тягостното чувство, че крача през разрухата, която никога няма да свърши. Всичко туй, което ни огражда, е доплавало от съседни брегове, там е ставало нещо без нас, без присъствието ни, а още по-навътре в сушата се състояват още по-големи събития, които ние никога няма да видим. Някъде се издигат планини, греят зелени плодородни долини, там живеят хора с друг светоглед, така наречените сухоземни, но ние не знаем нищо за тях, ние бродим само по най-меката част на планетата, контактуваме с пристанищата, пък в повечето случаи не стигаме и до пристанищата, само до марините, до яхтклубове. Закопняла съм да се изкача на някой връх с лифт, да пренощувам в палатка, да се загубя в гора, или да побъбря с жители на Памир. Няма такова нещо. Ние обитаваме меката част на света, тази, в която можеш да се удавиш.

Мандаринът отново целуна устните на Дейзи, робата му се надигна повторно и най-вече от туй дяволско изпъкване на дрехата му извадих заключението, че домашното вино, което бях домъкнал от хиляди километри, е чудесно.

– Караш ме да се замисля и по туй нещо – отвърнах. – Сякаш са малко натрупаните край нас други поводи. Да, Дейзи, това заслужава да се обсъди, вие наистина сте загубили в живота. Боже мой, откакто се помня, мечтая само за моретата, а ето какво ми надума един човек, който живее в тях.

– Понякога ми се ще да ловя пеперуди, да се събудя в неизвестен пустинен оазис, да наблюдавам стадата как пият вода, да чуя звънците им.

Слънцето се продъни на запад и остави напрегната отровна светлина върху вълните. Малко преди да изчезне и тя, видях как се измъкваме – коренищата, лугата, гниенето се разреждаха, вече очаквах да добием нормалния си ход. Без да каже дума повече, макар че също видя увеличаващата се бистрота край нас, Дейзи се изправи, ослуша се, чу хъркането на капитана, целуна ме и изчезна, отнесе мандарина. Останах само аз и хъркането. Включих светлините на яхтата. Учуди ме, че работеха. Но въпреки измъкването ни от „прерията“, ходът не се оправи. Преди мракът да се сгъсти съвсем, успях да забележа, че морето се изчисти изцяло. Нещо ни теглеше назад обаче, ние нямахме ход, веднага трябваше да събудя капитана. Каква неприятност, точно на първото ми дежурство. Или пък да повикам Дейзи? Тя можеше да каже точно как да постъпя.

Като се питам, и днес още не мога да си отговоря защо не тръгнах към нейната кабина, нито към койката на капитана. Отворих шкафчето с неопреновия костюм. Съблякох дрехите си, навлякох неопрена и чак тогава се уверих, че съм си го купил по мярка. Хванах се за шурвала, обезветрих, старите кръпка до кръпка кранти дигнаха шум до небето. При хаотичното ни полюшваме и при този шум, капитанът нямаше как да не се събуди. Бях изключил от сметката българското домашно вино. Вместо капитана, събуди се и довтаса Дейзи. Бог да я благослови. Схвана веднага какво трябва да прави. Казах ѝ на първо време да не го прави, да чака знак от мен. Привързах се с осигурителното въже, спуснах се откъм кърмата, насочих се към витлото. Опипах го добре – голямо разочарование, витлото бе обрало по пътя си не само коренища, край него се беше усукало и сега висеше надолу парче от трал. Слава богу, нишката, от която бе изплетена торбата на риболовното съоръжение, не ми се видя от най-дебелите. Задърпах, насам, натам, нищо. Голяма беля, закачалката нямаше нито начало, нито край. Откъде да започнеш. Подадох се от водата. Поисках нож. Дейзи се забави, браво на нея, беше разбрала, че не става дума за кухненския нож. Поех го и я помолих да напълни ветрилата. „Илюзия“ потегли, но ходът се отрази слабо на „опашката“, тя не щръкна, както очаквах. И все пак ми позволи да заработя с ножа. Спореше ми слабо, прерязвах мрежата влакно по влакно, заедно с тръстиките: действах в пълна тъмнина и си знаех, че ако търкам търпеливо с острието, ще изтече доста време, но ще си свърша работата. Хващаше ме яд заради шибания ми късмет да вися като изсъхнал комар над океанската бездна. Два часа рязане. Толкоз отчете часовника ми. Най-упоритите влакна бяха останали впити около метала, те нямаше да окажат фатално съпротивление и можехме да се справим с тях в марината на Мадейра. Поне почистих руля, с него нямаше да имаме проблеми.

Първото нещо, което видях горе, беше светещата Дейзи, отразяваше звездните пулсации и светеше.

– Джими, знаеш ли какво – поех горещото кафе от ръката ѝ – все си мислех, че не си сторил нищо полезно на този свят, но тази нощ записвам в актива ти премиера.

Погледнах платната, автопилота, ослушах се в тишината на хода, опитах кафето.

– Дейзи, защо ме обиждаш така, ами Харпо?

– Какъв Харпо?

– Съпротивляваше се на насилието. За малко да остане с нищо и никакъв гроб. Сега има два, вторият за чудо и приказ, а аз горкият – без нито един.

Дейзи изтърси, че съм хвалипръцко и отиде да спи.

10.

Александър Вутимски навремето беше запял една песен с негов текст, от който в главата ми се е съхранил най-жизненият ѝ куплет:

Къде са седемте пияни негри,

развилнели се в оранжевия бар,

под звуците на саксофона

в нощта на Занзибар…

Поетът ни представя Занзибар като декадентски остров. Съвсем обратното на острова с „оранжевите барове“ е Мадейра: кротък, населен с трудолюбиви жители, подчинени на етнографията си и традициите, здраво привързани с пъпната си връв към майка Португалия. Съдбата бе определила именно тази разработена, терасирана, култивирана земя да се изпречи на пътя ми като първо пристанище по започналото вече мое странстване. Тогава не ми беше много ясно радваше ли ме, или ме дразнеше прекъсването. Едва тръгнали, трябваше да спираме. Заради едно бебе.

Мадейра лежи прелестно в океана, четири острова, видях ги в лоцията, на 380 мили (към 600 километра) западно от Мароко и 260 мили (400 километра) северно от Канарските острови. Когато влизахме във Фуншал, валеше равен напоителен дъжд, който тук неизбежно се превръща във вино. Пренебрегнахме пристанището и се набутахме в марината. На кея ни очакваха десетина души. Както разбрах по-късно – и началникът на пристанището. Сред тълпичката обаче рязко се врязваше в погледа ми Хенри, висок и златен англосаксонец, откъснал главата на майка си. За съжаление, в лицето, a и в тялото на младежа долових присъствието на леко обезпокояваща инфантилност.

– Къде е Дейзи? – изгърмя зад гърба ми гласът на капитан Кларк.

Хенри докопа ловко въжето, което му хвърлих.

– Ави, млъкни!

Това пък беше гласът на съпругата му.

– Хенри, не чу ли какво те питам? Къде е внучката ми?

Синът привързваше яхтата.

Изненадващо, поне за мен, Дейзи скочи на кея и се отправи не към сина си, не и към началника на пристанището, а към най-възрастния от посрещачите. Сигурен съм, че туй противоречи на етикецията, а може би още повече на местните обичаи, но след като се ръкува сърдечно с бащата на булката, тя го прегърна и го целуна. Веднага искам да изясня, че детето Хенри беше объркало много нещата. Навремето майка му го бе свалила на този бряг да го спаси от чикиите, да задушава на воля скандинавки, а Хенри, глупакът, взел, че се влюбил в една аборигенка, дъщеря на този местен производител на вино, заграден в момента от четиримата си сина. Синовете не знаеха как да реагират. Като видяха, че Хенри се качва в яхтата, последваха го. Хенри прегърна баща си. Изглежда това не трогна капитана. Докато братята се ръкуваха с капитана и го приветстваха, Хенри се опита да обясни някои неща – според доктора бебето не бивало да бъде извеждано в такова време.

– Какво му е на времето? – поиска, да знае капитанът.

– От вчера непрекъснато вали.

– Какво като вали?

– Опасяваме се, леко покашля.

– Не плашете внучката ми с времето, ние никога не се от времето. Тя трябваше да ме чака тук, това щеше да се отбележи като първото нейно посрещане на дядо ѝ.

– Татко, ще те закараме у дома, затова сме дошли. Хем ще видиш къде живея.

– Никъде няма да ме закарате. Сине, ти забрави ли, че баща ти никога не напуска кораба си?

– Да но… – Хенри изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото изненадан. – Смятах, че поне заради малката Дейзи.

– Сине, ти откога вече не познаваш баща си?

– Добре, татко, ще я доведем.

– Няма! – Лицето на Дейзи се беше разкрасило още повече от яростта. – Момчета, какво чакате, нали тръгваме?

Всички бяхме мокри, в разправията никому не бе дошло наум да се пази от дъжда. Дейзи поведе посрещачите към микробусчето.

На кея беше останал само началникът на пристанището, вир-вода, слисан, качи се ловко при нас, капитан Кларк го прегърна страстно.

– Джими, готов ли си да забавляваш господин Паутильо, докато приготвя кафето?

Това е то капитан Кларк, това исках да ви кажа, внучката бе забравена, а той, макар и капитан, не ми заповяда да се заема със сервирането. Допуснах, че е тактика, нещо напълно обикновено при такива случаи, но когато предложих аз да приготвя всичко, той ме натисна към седалката и измъкна джезвето. Тази негова реакция изтри от съзнанието ми цялата предишна случка в дъжда.

Господин Паутильо извади забавен португалски английски, но с него се оказа приятно да се разговаря. Ако бива да се направи с две думи характеристиката му, преди всичко трябва да се отбележи: луд по явлението „Илюзия“. Повече кафяв, поради слънцето, и повече германец, отколкото португалец – липсваха му и мустачките, и тъмната лесно застаряваща кожа – началникът на пристанището в главния град на остров Мадейра – Фуншал, ми се видя доволно щастлив от пристигането ни.

Капитан Кларк се появи не само с подноса, а и с думите:

– Джими ти преди малко успя ли да разбереш, че след случилото се на кея вече нямам син и ако не дай боже се случи нещо с мен, наследникът на този мухлясал, но славен кораб ставаш ти?

Докато се съвземем от изненадата, старецът продължи:

– Нарочно казвам това сега, пред приятеля и длъжностното лице господин Паутильо, понеже тъкмо той може да оформи на книга подробностите.

– Капитан Кларк – зяпнах аз.

– Не мисли, че не забелязах онова нещо. – Останах безмълвен, хабер си нямах за по-нататъшния развой на мислите му. – Преди четири нощи. – Наля кафето в две еднакви и една от друг сервиз чашки, захабени от недоизмиване, някъде по ръбовете чукнати. – Когато разчисти витлото.

– Вижте какво, капитан Кларк – започнах. – Навън вали, не само господин Паутильо, но и ние с вас сме намокрени, та предлагам да донеса нещо друго за пиене.

– Джими, още от първото ни виждане те харесах.

Отдалечих се в моята кабина. Докато ровичках в личния си склад за бутилката, кой знае защо, мисълта ми опоскваше един-единствен епизод – как този палавник Хенри бе успял да събере на кея две различни, ама съвсем различни една за друга фамилии: местните работяги, спретнати къщовници, от векове приведени към земята, да я чоплят и изсмукват от недрата ѝ вино, без да са мръднали където и да е от острова, а от другата страна – Дейзи, Айвъри и Хенри, които не само че не притежават поне по два квадратни метра собствена земя, ами не са се и спирали на определено място за повече от седмица. Освен в случаите, когато им се налага ремонт или изчакват да стихне някой особено свиреп вятър.

Към бутилката прибавих три от моите чаши.

Налях точно така, както обикновено се налива рома, пожелахме взаимно да ни се случат някои приятни неща и капитанът продължи да ми се кълне в любов. Мълчах и го слушах слисано. Дори не направих опит да му възразя, защото схващах, че всяка изказана дума бе предварително премислена. Изведнъж си представих огромната самота на исполина и ролята, която този забележителен артист изпълнява върху необятната сцена на океаните, мислите му напоследък за неизбежния край – „Яхтата ще ме надживее на всяка цена, защото човекът умира, но илюзията остава да броди над останките му“ – и тогава този кораб ще увисне като воденичен камък върху шията на Дейзи, за Хенри няма никакъв смисъл да говорим, а капитанът бил привърженик на това, корабите да умират от логична смърт, те нямат място в музеите, както се надява общинарите в Нантъкет, или началникът на пристанището във Фуншал.

– Логичният гроб на корабите, драги приятели, си остава само дъното, вечният си покой те трябва да търсят там, а не в музеите, както смятат някои. Разбра ли, Джими? Казвам го на теб, защото Дейзи е жена, тя като нищо може да зареже гнилата кръпка заради внучката си. И тъй като отворих уста, той почти изкрещя. – Корабът вече ти е завещан и това те превръща в негов пленник!… Джими, кажи ми, защо обикнах?

– Говорите като човек тръгнал да умира утре – успях да изрека.

– Утре, други ден, по-други ден…

Гласът му този път прозвуча съвсем загадъчно. Наведох глава и се втренчих във вишневото око на. чашата.

11.

Дейзи се върна на другия ден, по обяд. Лицето ѝ беше затворено, красиво и щастливо. Тя направо изтича в кабината ми.

– Джими, ставай да се увериш, че те обичам.

Пристигаше тъкмо навреме, защото вече и аз я обичах много. В очите ѝ прочетох, че е замислила някакво събитие.

– Вземи си и малко пари да платим едно мълчание.

– Според теб, колко струва по тия места мълчанието?

– Ми, знам ли, може би петдесет.

Казахме довиждане на капитана. Той също ни каза довиждане. Занимаваше се с нещо особено важно, този път над щурманската маса – сменяше батериите на радиото.

Натика ме в някакъв утрепан лендроувър, даде ми да разбера, че мястото ми е зад волана. Заповяда ми да карам по указанията ѝ.

– Не се учудвай, Джими, взех го от роднините.

– Можеш ли да кормуваш?

– Почти не, нямам и документ, но тук всички са мои хора.

– А как си се дотътрила до кея?

– С налучкване на педали и туй-онуй. Просто имах шанс.

Някои от улиците вече ми бяха известни. Научих ги преди обяд от импровизирана разходка. Дейзи не беше съвсем уверена, но каза, че всички улички водят винаги към изходната артерия на града, а тя пък задължително те повежда край морето. Отивали сме в едно чудесно рибарско селище, натъпкано с рибни ресторантчета, но няма да видим почти нищо и много жалко. Полута се малко из паметта си и изрови името на градчето – Камара де Лобос, на пет мили от яхтата ни. Имах да ѝ казвам много неща, предстоеше ни да проведем обширен разговор, но виждах и усещах, че сега не е моментът.

– Джими, слушай кво ще ти изпея – там съм виждала едно хотелче с не толкова пуританска фасадка и мисля, че няма какво да ти обяснявам повече. Също така мисля, че в това градче не ме познават особено, поне се надявам на това.

И хотелчето, и фасадата му се оказаха повече отколкото предполагах почтени, защото в този остров абсолютно всичко си беше такова, но нямахме време да търсим нещо друго, наехме апартаментчето, съблякохме се и на бърза ръка възвърнахме всичките си сексуални хрумвания, взехме душ, пак възвръщахме хрумвания, пак душ, и накрая се отпуснахме в нашите си разговори, които този път не приличаха на брътвеж.

– Дейзи, капитан Кларк ме прави наследник на „Илюзия“.

– Джими, ти убеди ли се, че от ден на ден все повече те обиква

– Убедих се – отвърнах без желание.

– А ти ме обичаш все еднакво.

– Мъжът ти ме прави наследник на „Илюзия“, бе, разбираш ли?

– Убивам те, ако си отклонил.

– Не съм казал нито да, нито не.

– Ще се съгласиш.

– Той не иска да знае изобщо съгласен ли съм, сплетничат нещо с началника на пристанището, подготвят документ, взеха ми и паспорта.

– Сигурно е необходимо.

Тя си играеше с подробностите ми.

– Но аз нямам никакви намерения… Дошъл съм само до Хавайските острови.

– Значи не ме обичаш.

– А ти знаеш ли какво ме чака на сушата?

– Какво наричаш суша?

– У дома.

– Джими, не ставай подъл, искам да кажа, малък човек. Какво ще правиш на шибаната суша? Всички човечета живеят на сушата, ти си роден да живееш в морето, с Дейзи, на „Илюзия“. На сушата изсъхват какавидите, китовете плуват.

– Мила, не ми говори като на юноша. И каква е тази фиксидея у мъжа ти да умира.

– И ти ли го долови?

– Доловил… Каза си го направо.

– На меч не го е заявил, но нещо става с този човек, внушил си е, че ще умре скоро и най-важното – че със смъртта си ще извлече печалба. Искам да кажа, че няма да стане смешен… Хайде, тръгваме.

Хенри живееше от другата страна, източно от Фуншал, в голяма къща с висока бяла ограда. В пристройките към къщата кротуваха няколко представителни бъчви с луда течност, няколко кипариса, няколко палми, гаражи, едно полуизтощено от служене куче и една стара талига под навес, реликва някаква, спомен от времето, когато реколтата се е прибирала с конска тяга. В спокойния ден, докато дъждът се оттегляше някъде другаде, замлъкналите от няколко дни птици се разпяваха. Всичко бе варосано, боядисано, чисто, и въпреки туй, от къщата, от складовете, от навесите, дори от кипарисите намирисваше на старо, залежало вино.

Жената на Хенри гледаше щастливо уплашена, досущ като Богородица, а Дейзи номер две спеше под излишно за здравето, но сякаш задължително за португалския интериор на стаята розово балдахинче, потънала в собствената си бебешка грозота. Влязоха две снахи, и те, горките, от португалското ежедневие, но след малко влезе третата снаха – финландка и веднага напълни помещението с блясък. Поговорих малко с Хенри, един истински будала, който накрая се оказва печеливш, защото – какво? – ще скита, ще скита с „Илюзия“, ще се лиши от този спокоен рай с бъчвите, в които можеш да скочиш и да плуваш. Понеже не мога да гледам дълго време бебета, ловко изместих интереса си към двора, излязох, копнеех да остана сам в крепостта. Слънцето започна да се закача с покривите, калдъръма и снежнобелите стени. Изгърмя самолет, сигурно докарваше нови туристи. Искаше ми се да остана поне пет-шест дни на Мадейра, знаех че има какво да се види, но бях сигурен в опърничавия характер на капитан Кларк. Нищо чудно, приберем ли се подир малко в „Илюзия“, да потеглим. Дейзи можеше да отложи отплаването, разбира се, в крайна сметка в повечето случаи умееше да се налага, но нещо ми подсказваше, че и тя не обича да блее дълго време по такива същества като внучки и тем подобни.

Най-малкият брат ни върна на кея. Свечеряваше.

– Отнехте ми чудесната плячка – рече господин Паутильо с присторено обиден тон. – А и кметът на града бе определил видно място за „Илюзия“. Но, карай да върви, на каика изглежда му е писано да служи и на втори господар.

– Дейзи, знаеш ли какво съм намислил? – започна да фъфли  капитан Кларк.

– Добре, Ави, тръгваме!

– Чака ни път – добави хрисимо капитанът.

Началникът на пристанището се учуди и на туй, но най-много го изненада факта, че капитан Кларк напуска Мадейра без да види новородената си внучка.

Което щеше да укрепи още повече легендата за великия актьор на водните пространства.

12.

Още една захабена от употреба мисъл: Щастливи са тия, които пишат, могат да обитават мизерен затвор, но да летят по всички посоки на света. Преди много години, като млад мъж, наняколко пъти се хванах за писалката, копнеех да нарисувам вселената по която бленувах. А ето че сега съм възседнал тази вселена и копнежът ми да съчинявам се е изпарил, но въпреки туй пиша всеки ден, запълвам моя собствен корабен дневник, вече като хроникьор на всекидневието, а не като автор. Водя си дневника на български и мога да го оставям навсякъде, без опасения, че някой ще прочете написаното. Защо правя това ли – изработвам си черна кутия на поведението, на новото ми битие, в случай, че изчезна някъде, синовете ми да узнаят какви ги е забъркал баща им, докъде е стигнал, да им спестя догадките. Ние – като имате предвид „Илюзия“, капитан Кларк, Дейзи и моя бургаска милост – не представляваме нищо повече от един „призрак на океана“. В тази спокойна или развълнувана атлантическа бездна, както ви е известно, трафикът е винаги гъст. Много съдове минават близо до нас, кажи-речи ще ни се тръкнат, та мога да видя с просто око как някои се пулят от изненада, да не говорим за туристите, накамарили се по левия или десния борд на лайнерите, за да фотографират кораба-фантом, белким после, като проявят негативите, на гланца им да проличи доколко „Илюзия“та е действителност, а не фантом, на какъвто им е заприличал. Срещаме и такива, които не виждат дрипавата черна яхта за първи път, те често ни махат приятелски, но и те са изненадани по своему – вместо двама налудничави, виждат трима. Но и тримата красиви, стари, забележителни. Както и да е, в личния си корабен дневник си позволявам някои отклонения, например на едно място съм записал: „Туристите или яхтаджиите махат приятелски на „Илюзия“, но намират се между тях нахалници, дето си мислят: да, тази славна отрепка вече отнася от стария към новия свят един добре изработен любовен триъгълник.“

Големи бяха тъкмежите ни за остров Мадейра, надявахме се да останем там поне седмица. Дейзи и аз смятахме да се налудуваме преди да хванем дългото трасе до Панамския канал. Инатът на капитан Кларк обаче смачка кроежите ни, задоволихме се само с ония три часа в почтеното хотелче на Камара де Лобос, където, ако бях дал петдесетте като бакшиш на собственика, за да мълчи, можеше да ме изгледат учудено, слава богу, собственикът се учуди само от факта, че напущаме в същия ден хотела му и, нищо чудно, късно следобед да се е досетил каква е работата, но почти сигурно е, че не познава Дейзи.

Сутринта на другия ден не успяхме да тръгнем рано, така се беше канил капитанът, но какво да сторим – чакахме венеца. Венецът се оказа пищен, на хора, които са се престарали, изработен само от свежи восъчни растения, тип „евъргрийн“. Донесе го господин Паутильо и някакъв друг местен португалец, той зяпаше по такъв начин капитана, сякаш се канеше да го изяде и да го запази само за себе си.

Понякога дълго наблюдавах картите. Атлантическият океан и там изглеждаше красив, от първи поглед още си личеше, че съдържа ценни вещества, от тях най-ценни ми се струваха островите на Карибското море, едно пространство, натъпканото до пресита от имена като Доменика, Санта Лучия, Барбадос, Гренада, Бахами, Ямайка, Тринидад, Пуерто Рико и да спра дотук, защото трябва да напълня цяла страница. Как ли ще се чувстват след няколко дни или седмици, когато се врежем в общността на всички тия, разпилени от бога бисери?

Откакто сме напуснали Мадейра, ни подухна само веднъж, разпъна ни на кръст, наистина, но приех това като бойно кръщение, изпитание повече за предпазното ми облекло, отколкото за духа ми. При дневните, пък и при някои от нощните ми дежурства, Дейзи се наместваше при мен и започваха безкрайните ни разговори, уж незначителни, но кои влюбени могат да сторят разлика между разговор и брътвеж. Денем ни покриваше покриваше променливото небе, а нощем звездния шарф, отдолу водата ни подплискваше, барабанеше по металната обшивка на каика, скромното мъждукане на компаса облизваше устните на гаджето ми, те и без помощта на компаса показваха къде се крие част от голямата сладост на Дейзи, а това общо взето се отразяваше много неблагоприятно за здравето, тъй като и аз, и тя вече изнемогвахме. Видеше ли ни отблизо или отдалеч, капитан Кларк искрено ни се радваше. Радваше ни се, но не съзнаваше горкия на каква инквизиция ни е подхвърлил, нас, чувствата ни, душите ни и опънатите ни като струни пред скъсване, желания. Не че нямахме възможност да си свършим работата, докато капитанът хърка юнашки; ние бяхме в състояние да извършим чудеса, но Дейзи, след няколко откъслечни пламенни докосвания с ръце и бърни, реши, че на палубата би трябвало да държим почтено към капитана, скрупулите ѝ се събудиха изведнъж и вече, привсе че изгаряхме един за друг, започнахме да избягваме дори най-невинните докосвания. За себе си мога да кажа също така, че след като бях признат за втори господар на яхтата, и особено след като усетих чара на този проклет иначе по детски инат, на свой ред се бронирах с почтеност. Ето по какъв начин върху палубата на сиво-черната парцалива, разхвърляна и мръсна до отчаяние „фрегата“ настъпи адът. Не настоявам, че съм обичал необикновено, обичах, както се обича за първи път и ако някой по него време се бе осмелил да ми каже в лицето, че ще мога да живея без Дейзи, бих му счупил носа. Дейзи какво, Дейзи обичаше също за първи път, тя ме обичаше от трийсет години насам, само дето не беше ясно кога ще дойде туй време да ѝ потърся сметка за наглостта да обожава в мое лице един някогашен изнасилвач и безпросветен резач на трупове, на всичко отгоре, да ми прикачи и името му.

Усещах океана като живо същество, като гигантска амеба, която не само че диша и шава, но е информирана за моето съществувание, за присъствието ми. Като гледах как по гърба на тази амеба се движат и други кораби, аз се мръщех, копнеех да бъда единствен, животното животното под мен да знае, че само аз го газя, най-щастлив бивах в самотните си дежурства, когато капитанът и съпругата му спяха долу и повърхносттана моята амеба биваше пуста, тогава именно се осмелявах да ѝ пусна по някоя плаха думичка, задавах и въпроси, а тя ми отговаряше – океанът проумяваше, че най-сетне, след толкова години, съм при него, че той е само мой. През годините на съзнателното си съществование винаги съм бил пленник на идеята, че няма нищо по-красиво от туй да прекараш живота си под ветрила и низко, колкото може по-близо до люспите на чудовището-океан, което да те…

Прекалено внезапно се появи Дейзи, изведнъж се настани до щурвала, уцели момента, когато нямах нужда от друго присъствие до себе си. Едва я виждах в тъмнината, по-скоро, долавях повишената ѝ от леглото телесна топлина. Не ми се щеше да я заподозра в сомнамбулизъм, навярно я душеше някаква безсъница, някаква залепена за съзнанието ѝ мисъл, а туй никак не подхождаше на някогашното зверче от гората в околността на Пензънс. Балканската ми природа ме подканяше да я заговоря, а навиците които придобивах върху палубата на „Илюзия“ ме дърпаха към мълчанието, и точно в този нощен час разбрах още веднъж колко важно за организма е мълчанието. Дейзи продължаваше да стои неподвижно на пейчицата, в ръцете ѝ нямаше нито чаша чай, нито кафе, нито цигара. Постоя още малко и си отиде. Поблъсках си главата над загадката, какво ли би могло да я развълнува по такъв странен начин? Нищо, ако не се смята странното подмятане на капитан Кларк за предстоящото му умиране.

13.

Настъпиха калпави времена, ветровете започнаха да играят, простихме се с твърдия курс и влязохме в „танцувалната зала“ – всеки нов курс изискваше смяна на ветрилата, автопилотът се превърна в чучело, през тия дни и нощи не се усетих нито веднъж сух, нямахме възможност да говорим за каквото и да е, само действахме, понякога бавно, безволево, друг път, както се полага при такива случаи, енергично, но винаги в стила на механичните кукли. Тези денонощия по- късно бяха отбелязани в корабния ми дневник като „животинския период на пътешествието“, защото докато траеха, ние не само не говорехме, ние и не мислехме. Нито идвахме от миналото, нито отивахме в бъдещето, имах чувството тогава, че от сътворението на света живеем само в настоящето, със всичките му хиксове – удряне на главите в гика, подхлъзвания, падания и навлеченото от капитан Кларк бедствие, произтичащото от страстта му към лучена салата с хайвер от забравих каква риба. Но този път хайверът се оказа малко вехт, та съпружеската двойка получи семейно стомашно разстройство. Аз останах здрав благодарение на обещанието си да не приемам нищо за ядене от ръката на стареца, който освен че не се съобразяваше с хигиената, ами проявяваше някаква плюшкинова небрежност към продуктите за готвене. Той ми поднесе блюдото докато бях при щурвала. Благодарих му горещо и след малко хвърлих прочутата му салата в океана. Горката Дейзи, застанала от другата страна на масата, ще не ще опитала от шедьовъра, и все пак се отърва леко, но старецът създаде доста смях сред разлюляното и без това пространство от платна, мачти, вода, вълни, облаци и късчета от небето, които отвреме-навреме се показваха, колкото да внушат утехата, че все пак не става дума за потоп, а за обикновено продънване на времето. Аз бях този, който прекарах почти цялото това време при щурвала като герой, а героят капитан бе превърнат в отрепка. Но, както споменах, всичко се разви пред облаците и вълните, остана скрито за публиката, тя си боготвореше капитана и нямаше никаква представа от неговите задкулисни патила.

14.

– Иди да поспиш – каза един следобед Дейзи. Тя сложи ръка върху щурвала, но точно там, където лежеше тогава моята ръка. С това сякаш ми заяви, че както лошото време, така и стомашното разстройство са безсилни срещу голямата любов. Водното пространство край яхтата бе изпълнено с милиони неорганизирани вълни без гребени, без пяна, с овална заобленост и метален блясък. Блясъкът се изстрелваше от синьото слънчево небе. Платната висяха като бездиханни птици, а ние се клатушкаме неопределено. Блясъкът обаче, само блясъкът и калайдисаните вълни ми напомняха за най-хубавите мигове от живота ми, когато привечер се връщах от Созопол, насочен към Бургас и платната на „Ножът на ветровете“ се издуваха като сутиен в пеперуда стил, на бай-дъ-уинд. Никакъв шум, пълна тишина, само ритъмът от мелодията на радиото и пияното чувство, че стоиш на място. Тия подиробедни мигове никога няма да ги забравя. – Честита нова година!

Исках да попитам Дейзи кога е влязла тая Нова година и защо не сме празнували снощи настъпването ѝ, но не ми достигаха сили за въпроси. Бавно се надигнах и с клатушкане тръгнах към кабината си.

Сякаш схванала моята смъртна замаяност и пълната ми дезинформираност за времето, гласът ѝ добави:

– Днес е пети януари.

Тогава не разбрах какво ми се казва, ала щом легнах, преди да заспя, на първата минута от залюляването ми в неспирното клатушкане си помислих: Боже мой, наистина ли е пети януари?

15.

Съпоставях нашето плаване с лудешките състезателни епопеи на другите, от световни־те регати. А и за мен плаването под ветрила в младостта ми означаваше само надпрепускане, нерви, амбиции, неуморно прилагане на някаква тактика. В лодките ние не плавахме, ние бягахме, подскачахме, промушвахме се, увисвахме, откренявахме, опъвахме, натягахме, ние мразехме хубавото време с приятен умерен вятър, търсехме само силните ветрове. Ако не беше успокояващата ласка, която ми даряваше семейната ни яхтичка, едва ли бих се докоснал до наркозата на морето, нямаше да го забележа, да се влюбя в него и може би нямаше да узрея за стремежа си към Хаваите.

Дейзи почука на вратичката и каза, че ще сторя нещо добро за психиката си, ако се кача при нея. Психиката ми напоследък се чувстваше перфектно и не разбирах какво би могло да я накара да се почувства още по-добре, пък и никак не ми се ставаше от койката, но бива ли да откаже човек, когато го зове жена? Часовникът сочеше дванайсет. Бяха ми се събрали четири часа сън. Ослушах се. Не чух хъркането на капитана. Кабината ми се задавяше от дневна светлина. Излязох без се обличам, знаех, че не е много шик по бански гащета, но в тия ширини, след като бяхме слезли вече на юг, не можех да спя облечен.

Денят можеше да изкриви човека с блясъка си и синята си светлина, която излизаше от океана като дихание, но направи ми впечатление нещо друго – бяхме обградени от китове. За малко да изврякам към капитана, той в това време извършваше обедните си изчисления по слънцето и сякаш не забелязваше обсадата. Навреме се досетих, че капитан Кларк сигурно е виждал подобни зрелища стотици пъти.

– Такова нещо и ние не сме забелязвали много често – рече Дейзи. Най-много два или три пъти. Затова те повиках. Виж ги, тия животни вече нямат нито страх, нито срам, ще се отрият о бордовете ни. Картината ти е позната сигурно от телевизията, ето ти я и на живо.

– Дейзи, капитанът не ми харесва.

– Защото продължаваш да му обръщаш внимание. Гледай китовете, не гледай капитаните.

– Все ми се струва, че ни подозира.

– Ами време е да не ти се струва, на него и през ум не му минава, защото е маниак, не ме карай да те целуна пред очите му, той не може и да помисли, разбираш ли – някой да посмее, който и да е той – както ти да посегнеш на мен, така и аз на теб.

Не бях в състояние да си обясня доверчивостта на китката, тя пък какво диреше на десетина метра от десния борд на „Илюзия“. Що се отнася до китчето, хлапето беше длъжно да не се отделя от майка си. Освободих щурвала и обезветрих. Застанахме на място. Майката и детето ѝ се полутаха учудено наоколо и отново се нанизаха, този път край левия ни борд. Стадото поотмина. Нито майката, нито бебето имаха вид на същества, които ни обръщат внимание. Държанието ме обиждаше. Върнах се в кабината, взех маската и един шнорхел. Капитанът бе изчезнал, сигурно в складовата кабина на бака. Допълнително ме изненада пълната му апатия към туй, което предприемахме.

Скочих във водата. Направих няколко маха и докоснах кожата на китката. Когато допрях цялата си длан , стори ми се, че усещам ударите на спокойното ѝ сърце, животът на огромния ѝ организъм, плискането на кръвта в него, въздухът в дробовете, процесите, плъзнали по капилярите, усетих химията на един далечен, забулен в мъглата на незнанието свят, който ме върна към ученическата скамейка, книгите, копнежите и ме накара да си помисля за кой ли път, че вече не съм оня сив човек от всекидневието.

Бебето изчезна. Поех въздух и го последвах. Слязох при циците на китката. Бебето си отхапа късче мляко и изчезна повторно, но аз се оказах изобретателен – дощя ми се да вкуся от неизвестното. Налапах едно от зърната на майката. Всмукнах. Млякото ме опари. В мен кипна духът на откривателството. Вълнуваше ме усещането, че съм първият от хората. Плъзнах се край тялото ѝ, запътих се към опашката. Натъкнах се на Дейзи. Беше се гмурнала без маска, целунах я, пъхнах ръка в горнището на бикините, напипах гърдата ѝ, стори ми се по-привлекателна от цицата на китката. Ненадейно се настроих към по-мащабна лудория. Посмъкнах леко долнището на бикините, целунах храсталачето ѝ, усетих го как се запалва, а женището край него потръпва. Долу никой не ни виждаше, прикриваше ни тялото на китката. Добре, но бебето обърка замисъла ми, то просто се навря помежду ни и усетих колко е по-нежна е кожата му от кожата на майката. Почесах китката. Дейзи тръгна към повърхността, пое си въздух и се върна. Навря ръката си там. Искаше да узнае дали съм се втвърдил. Бях се втвърдил. Посочих към китката. Дейзи веднага схвана какво ѝ казвам и ме стисна силно. Заболя ме, въздухът ми секна и се засилих нагоре. Тя ме последва.

– Джими, не обичам подобен хумор!

Болеше ме, навярно лицето ми е било сгърчено от болка, но въпреки болката забелязах, че капитан Кларк е отново в добро настроение, беше се облегнал на релинга и ни се любуваше.

– Дебелак! – изкрещя допълнително Дейзи. – Ще ти го откъсна!

Майка му стара, ревнуваше ме от една китка.

Като видя съпругата си ядосана, капитанът, който и без това се забавляваше с играта ни, се засмя гърлено, като холандец в бъчва.

Като изтеглях съпругата на палубата, макар и задъхан от играта и от дългото задържане на въздуха, отново се натъкнах на гърдите ѝ. Те излязоха от бездната мокри, напрегнати. И тъй като преди малко, долу, се намирахме извън пределите на „Илюзия“, на нас ни бяха позволени доста неща, които всъщност не можехме да реализираме – или въздухът се изчерпваше, или ни пречеше законът за гравитацията – вече стояхме един срещу друг, мокри, задъхани и се мразехме, но не по-малко мразехме и капитана, демоничната преграда, застанала между моята мъжка изпъкналост и нейната вглъбнатина.

16.

Живеех в необятна безметежност. Приближавахме към най-просторната дължина на Северния Атлантик, устремени към горещите Карибски острови. Като казвам „устремени“ не разбирайте „забързани“, напротив, движехме се яваш-яваш, все в традиционния стил „Илюзия“, при силни ветрове не измъчвахме всички платна, а затишията не ни дразнеха. Обичах дежурствата си. В ония часове отнякъде изплуваше могъщото, безкомпромисно A3. Единственият буден човек на борда! Представях си, че корабът е мой, докаран до туй състояние според моя вкус и сега препускам по вълните със самочувствието на мъж, който е спечелил всичките си биологически и екзистенциални лотарии.

Личният ми корабен дневник набъбваше. Притиснат от слънцето, не можех да измисля и нанеса в него кой знае какви открития на умствената човешка деятелност, но в замяна на туй пък, никой не надзърташе в страниците ми, да прецени колко струвам. Чувствах се перманентно щастлив. Освен това, на два пъти си спомних, че съм богат, та по този повод си въобразих, че съм митично същество, великан, нагазил с единия си крак в океана, а с другия стъпил върху далечната провинциална суша. Побързах да удавя това усещане с уиски. Трябва да ви призная – успях, както си седях до шурвала. долових звездите над себе си като съвсем близко физическо присъствие, замислих се о по това явление, накрая го възприех като следствие на нещо не по-малко тревожно за духовното ми здраве и долях допълнителни дози уиски в огъня. Напоследък забелязвам, че повече ми се пише, отколкото ми се чете. Вторачвам се в дневника. Лошо. Застрашена е жанровата му чистота, избива ме на съчинителство. Това означава, че се е обадил един отколешен мой порок. На тази възраст той може да се разрази като мизерна старческа графомания. Ето, в цели четири страници съм развил някаква странна визия за странен четириъгълник: Дейзи, капитан Кларк, Моя милост и „Илюзия“. Не се подсмихвайте – „Илюзия“. Към нея клоня. Бавно, на етапи, ден след ден, вахта след вахта, потъвам в нея, сраствам се със старите кости на яхтата, с всяка нейна вехта или подменена част, с несменяемия ѝ корпус от метал или със съвършено новото ѝ, подарено наскоро радио, с кръпките ѝ, с потайните ѝ тъмни кътчета на мишките, с всяка потребна и излишна вещ по снагата ѝ. В резюмето на разказа, не особено сполучливо като литература, е отбелязано как изчезват те – най-напред капитана, след него Дейзи. Оставаме АЗ и „Илюзия“. Единство в двойна плът. Аз и старата кранта оставаме като органична потребност не само на пейзажа и на любопитството на хората, но и на извънземните цивилизации. Корабите по-красиви от хората, особено старите, a излязат ли от мода, те стават очарователни, натоварват се с допълнителна индивидуалност, с душа… Тази новела както и да е, но другата, не мога да си обясня зачеването на другата и как да си отговоря какво търси в корабния дневник? Става дума за деня на китовете, а още по-точно – за подводната игра на Стоян Жечев, Дейзи, китката и рожбата на китката. Всъщност оня момент, когато Стоян Жечев се устремява към задната част на кита, тоест – към путката на китката, но по пътя се сблъсква с Дейзи. Дейзи направо го спира и парира стремежа му да обладае една самка в периода, в който кърми бебето си и е забранено от самата природа да допуща болни содомисти до себе си.

В дневника, за който става дума, започнах да изграждам и образа на капитан Кларк. Не знаех за какво можеше да ми послужи, навярно за нищо. Всеки ден наслагвах парченце по парченце, пирамидата растеше, събирах, залепвах, както лястовицата залепва дребните късчета кал, за да изработи гнездото. Всъщност извайвах паметник, тъй като възнамерявах да му се поклоня, пък ако се случи да потънем някъде и дневникът попадне в ръцете на наследниците ми, да се разбере с кого точно съм тръгнал на път. Зовеше ме обаянието му, трудно обяснимият чар на мореплавателя, който ме покори в първата секунда на приближаването ми към него. Прегледах книгите му, нищо особено, бяха написали с повече от необходимия при такива случаи захлас, но изобилстваха с преживелици, много факти, а декорът се променяше шеметно, страниците гъмжаха от импресии, а вглъбяването и задълбочаването липсваха, долавяше се себепоказването, дори фукането. Спокойно мога да призная, че книгите на капитана не допринесоха за влюбването ми в него. От тях обаче разбрах, че авторът им обожава Дейзи и сина си Хенри, жертви, пленници на налудничавата му идея да ги превърне в нещо като мачта и кил на кораба му. И тук му е мястото да си призная, че обичта ми към тази личност се разрази неспасяемо, след трудно обяснимия ѝ жест да ме направи пряк и единствен наследник на легендарната „Илюзия“.

17.

Изградих и втори образ на капитан Кларк. Този образ не го поставих на пиедестал, а направо върху мръсната палуба. Към него отправих ненавистта си. Аз и Дейзи направо намразихме нейния Айвъри, омразата ни взе такива размери, че вече предпочитахме да го няма, да се пръждоса, да изчезне от очите ни. Това не го изразявахме гласно, какво говоря, не го допускахме и в мислите си, омразата витаеше дълбоко в организмите ни, не знам къде, тя не беше и в духа ни, по-вероятно, поне допущах, че се потайва в неизвестен, съществуваш само в телата на силно влюбените орган, определен само за такъв вид омраза, както черният дроб е определен да филтрира и съхранява токсичната ни химия. Айвъри пречеше, стоеше между двама ни, спъваше любовта ни, възпираше ни да се нахвърлим един във друг. Надали бих преувеличил, ако кажа, че денонощно вървях по палубата щръкнал. Някъде край мен, ама много близо до мен, с вечно наточени и изнесени напред гърди, шаваше Дейзи. Бях сигурен, че лудее за мен. В деня на китовете, долу, под най-нежната, розово-белезникава кожа на китката, усетила че сме защитени от всякакъв поглед, тя бе готова на всичко, дори да умре от недостиг на кислород, виждах мехурчетата пред устата ѝ, разбирах я, побеснялата Дейзи искаше да ми се навре докрай, но как? Въздухът винаги свършваше, налагаше се да се отделяме един от друг, да изплуваме, да глътнем пресен кислород и отново да се спуснем под белезникавото сияние на китката, където въздухът ни отново се изчерпваше, и пак на повърхността и пак долу – игра с началото без край, а то с има един естествен край, разбира се, стига да бъде премахната пречката Айвъри, стига да намеря сили в себе си, да го убия. Никога не сме си разменяли и намеци за такава дейност. Аз и Дейзи мълчахме и се пържехме в тигана на собствения си ад. Но един ден…

– Ще пренебрегнеш ли най-после скрупулите си! – изкрещях един ден. – Чуй го как хърка! Трябват ни само три минути.

– Не мога, Джими, тая работа няма да стане тук, знаеш, че на тая тема съм шантава.

– И никакъв остров насам!…

– Въпросът ни ще се уреди в Панама.

– С тази мръсна, парцалива кранта, с този вмирисан на мишевини кораб туй означава не по-малко от месец… Ще го убия!

– По-скоро – аз.

О, как обичах тази обезумяла по мен англичанка!

19.

Мислите ми пълзяха по небето, търсеха да изцедят нещичко от звездите, а както ни е известно, звездите са се отказали да отговарят на въпроси; оказа се, че са сухи, празни, излезе че цялото звездно пространство било пусто, из него се срещат само искрящи блясъци, но отправим ли се към тия блясъци, ще останем с пръст в устата, защото изведнъж ще се окаже, че те са отдавна угаснали камънаци.  На такова небе наподобява и световната философия, в която се давя. Някои от самотните звезди ми приличат на философи-пустинници, а съзвездията – на философски школи. И едните и другите обаче сякаш имат за цел да се отричат един друг, създава се хаос от противоречия. От този хаос лично към моето съзнание успява да се шмугне някоя временна мисъл, като тази, да речем: Всичко е суета на суетите. От суета ли се обичаме двамата с Дейзи? Или пък, ако приемем, че всичко e егоизъм – от чист егоизъм ли се измъчваме и бродим по нажежения тиган? А може би от най-първична биология? Колкото и да се старая, не мога да надскоча ръста си, ние, обикновените хора, не сме в състояние да строим теореми, да извличаме формули, да мислим дълбоко. Ние, обикновените хора, ще продължаваме да мислим повърхностно, защото, пак според мен, повърхностната философия е по-вярната. Както е рекъл Хераклит,  хората търсят знанието в своите си малки светове, а не в големия и общ свят. Цитирам Хераклит не за да се перча, срещал съм го някога, и съвсем случайно, когато се бях запътил към Френсис Бейкън заради мълвата, че моят идол Шекспир и този англичанин са едно и също лице.

Такъв съм, когато дежуря нощем, сред спокойно море и под кротки звезди, заглеждам се в небето, а загледа ли се човек в небето, няма начин да не потъне в размисли, разбира се – повърхностни…

Допрях леко ръка до брадата му, така обичаше да го събуждаме. Капитанът отвори очи и както винаги при такива случаи, загледа се няколко мига в будната синя точка на радиото. Като седна на койката, вече можеше да се каже, че е излязъл от съня. В това седнало положение едрият му ръст смали още повече размерите на кабината. Едва сега запалих лампата и всичко, което до този момент беше сянка, предположения, се превърна в реалност. От няколко нощи насам, по-точно, откакто бяхме навлезли в по-топлите предели на Атлантика, той спеше само по ризка и бермуди. Щом палвах лампата, заглеждах се в огромните и много груби пръсти на краката му, те винаги ми говореха за сила и човешка доброта.

Изкачих се обратно в кокпита. Спеше ми се. Подир малко капитанът се приближи с неизбежното си горещо кафе.

– Джими, ти отново ме събуди по-късно. – Погледна по навик компаса и автоматичния пилот. – Пак си будувал цял час повече.

– Не ми се спеше – отвърнах. От друга страна, сетих се, че може ме заговори задълго и добавих. – Но сега умирам за сън.

– Много ме щадиш, Джими, душата ти е прекалено добра. А не бива ме щадиш, ние, старците, не заслужаваме милост.

– Кокетничите със старостта, капитане, вие сте по-млад от всички ни на борда.

– Ще ти повторя още веднъж, Джими, страхувам се, че Дейзи ще ме изиграе, подозирам я, че като умра ще ме излъже и няма да ме хвърли в морето.

– И със смъртта кокетничите, сър, стига вече, омръзнахте ни.

– Надеждата ми е, че ще се наложиш и ще ме хвърлите на акулите, дето и да се намираме, чуваш ли?

– Добре, капитане, вие умрете, а другото го искайте от мен.

Тръгнах си. Чух го колко шумно сръбна от кафето и заби едно много кратичко, но остро изреченийце в гърба ми.

– Ще видите.

Главата ми тежеше за сън, краката ми се влачеха, трудно се проврях до кабината си. Тази нощ, далеч преди да се разсъмне, дори не помислих за най-обикновеното – как Дейзи сега спи на две крачки от мен, в дълбокия сън са укротени гърдите ѝ, очите ѝ, вечно открехнатите ѝ, наляти с любовна отрова устни, спи си и чашата между краката ѝ, будуват единствено легендарните ѝ ноздрички, но как да ги види човек в тъмното, тръпнещи, открехващи се като актинии.

Щом усетих леглото под плещите си, помирисах спокойствието, онова спокойствие, което обгръща само здравите, щастливи хора малко преди потънат в съня. И точно една секунда преди да заспя, стреснат от умирането на капитан Кларк, примигна светкавично въпросът: За какъв дявол този човек започна да ни повтаря почти всеки ден, че ще умре скоро? Да не би, за да ни остави на спокойствие в голямата изгаряща любов? Дали пък не знаеше много за нас, повече отколкото двама влюбени могат да предположат?

Ха сега иди да спиш, капитан Жечев!… Така ли ми викаха някога? Такова ли беше името ми?

Надигнах се, приготвих си кафе пред учудения му поглед. Приседнах. Небето беше същото, само на изток вече се очертаваше въображаемото розово ръбче, повтарям – въображаемо, все още далечно, предполагаемо.

– Джими, какво става с теб?

– Нищо, капитане, само дето се сепнах и скочих, опарен от една мисъл – гузен негонен бягах – че може би знаеш и се надсмиваш зад гърба ни.

– Почти съм сигурен, Джими, но туй не бива да те тревожи. Иди да спиш, момчето ми, ти беше като никога капнал за сън.

– Вече не ми се спи.

– Да, но нарушаваме хубавия ритъм на хубавите ни дежурства. Не бива да го разчупваме, този ритъм е много важен за вечно плаващите

– Капитан Кларк, не ме предизвиквайте да извикам, та да ни чуят сплесканите чудовища на дъното – какво целите с тая ваша смърт?

– Нищо – отвърна тихо капитан Кларк, или Айвъри, пък имаше и някакво много свойско название на този човек, употребено два или три пъти от жена му. Така и не го запомних, но ми направи впечатление, защото ми доказа ясно, че тия двамата са скрепени от нещо много по-силно от любовта. – Нищо, освен това, че искам, ако умра, да умра скоро, преди да стана прекалено смешен.

– Вие сам ли разбрахте, че вече сте смешен?

– А ти схвана ли го?

– Вие ми го внушавате.

– Джими, този разговор не може да има ясен край. Трябва да го за режем и да си поговорим за хубави неща, например, как ти ще продължиш да плаваш с „Илюзия“ и как ще се откажеш в името на капитан Кларк, да модернизираш и стерилизираш тази чудесна илюзия за туй, което трябва да бъде.

– На това ли казвате „хубави неща“?

– Завиждам ти, Джими, на теб тепърва ти предстоят радостите. Че ти още не си видял остров Тринидад, не си прекосил Екватора. За съжаление сега не ни предстои този празник, но след като хвърлим венеца върху брат ми Джонатан и се наситиш на Хавайските острови…

– Това ми е достатъчно – казах бързо. – Нищо повече не ми е нужно. Искам да опровергая легендата, че никой никога не е постигнал мечтата си.

Казах „лека нощ“ и оставих чашата си до чашата му. Капитан Кларк не отговори честно на въпроса ми, но пък и аз едва ли го бях задал честно, искам да кажа, че при един подобен разговор би трябвало да спомена и името на съпругата му… Знаеше, че го мамим? Дори и не подозираше, маниакът му с маниак.

Преди да се прибера повторно, нагло погледнах в каютата на спящата, вратата ѝ напоследък беше винаги отворена заради подухването, но в тъмнината не видях нищо. Посегнах към лампата. Отказах се. Умирах да видя жената, която обичах и която пазеше прелестите си само за мен. Намерих запалката си. Щракнах. Светлината облиза всичко, каквото можеше да бъде облизано от спящата Дейзи. От щракането и от светлинката тя потръпна цялата, усмихна се и отвори още повече бременните си от страст устни…

Капитан Кларк, от кога си заумирал, дявол да те вземе, умирай по бързо, преди да съм умрял аз! Едва пренесох туй срамно и тежко за плещите ми пожелание до леглото си. Тръшнах се отчаяно и мисля, че заспах, но все пак не бях сигурен… Може би. Може би спях, а може би и не спях.

Но засънувах, сънувах че устните ѝ се допират до устата ми, усещах ги като полъх на невероятен пасат, тя ги отъркваше леко, сякаш обърсваше любовната ми слюнка, а всъщност изсушаваше аромата на току що изпитото от мен кафе.

– Няма да издържа, мили мой, не съм толкова силна, за каквато се имах, не съм вече зверчето от гората край родното ми градче, а усещам, че и Джими вече умира в мен, проумяваш ли какво ти се шепне, капитан Жечев, ти преставаш да бъдеш повече продължението, ти си! – ти си началото на най-голямата ми любов, любовта на дъртата шафрантия Дейзи, която, както подозирам, няма да издържи и ще наруши желязното си правило. Най-добре ще стане ако пристъпя обета си и те изям без остатък – шептяха устните в ушите ми – отколкото да го убия. Никак не ми се ще да го премахна, но ако ти не сториш това, ще го убия аз, защото не мога повече да издържа на страстта, издънвам се, не от друго, а от страст, разбираш ли, от великата първична страст, която би прегазил дори живота, досущ като в старите гръцки трагедии.

Накрая шептенето ѝ замря, тя вкара езика си в ухото ми, овлажни съня ми, направи го още по-красив.

– Лека нощ, капитан Жечев.

Сънят ми бе започнал и се беше развил като по поръчка, сън на победилия вече мъж, точно както си го мечтаех и иди после да разправяш, Стояне, че мечтите на хората никога не се сбъдват.

19.

Вятърът беше накренил „черната дама“ добре, а и кръпките ѝ се държаха прилично. Зад нас се очертаваше ярка, синкаво-бяла струя, по-ярка от всякога върху потъмнелия океан. Дейзи стоеше като закована под дъжда, в гумираната си мантия, в гумираната си качулка. От качулката ѝ се стичаше вода, мярна ми се мокър кичур, от веждите ѝ капеше. Англичанката ми се стори по-миловидна от всякога, напомняше ми мокро врабче.

– Здравейте, капитан Жечев.

В кафетата, които носех, валеше. Дейзи посегна и награби голямата моя чаша. Правеше го за първи път, а това означаваше, че в момента умираше за повече гореща течност. Сега хъркането достигаше до нас съвсем приглушено от дъжда, от приятното свистене на вятъра. Видимостта ми се стори мизерна. Погледнах още веднъж часовника, наближаваше един, обедно време. Направих си сметката. Спал съм цели седем часа, и то дълбоко. През тия часове бе изтекло дежурството на капитана плюс два часа от дежурството на Дейзи… Трябва да се има предвид, че капитан Кларк винаги дежуреше повече от целия екипаж.

Отново ме бяха нарекли „капитан Жечев“, това нещо го чувах за втори път този ден. Момент, първият път не го ли сънувах? И какво е това невероятно съвпадение? Сънувал си нещо, а то след малко ти се появява на живо. Май че туй кафе беше най-сполучливото в живота ми… Пиех и си мислех за съвпаденията. Вече втори път ме наричаха с истинското ми име. Замислих се допълнително, напрегнах се, мъглата на тайнственото започна да се поразрежда. Знаех, че всичко можеше да ми се изясни изведнъж, ако запитам, но не исках да задавам въпроси, беше ми приятно да разнищвам бримка по бримка. Очертаваше се предположението, че онова приятно приключение тази сутрин не го бях сънувал, по всяка вероятност Дейзи бе дошла на живо в кабината ми и е натикала наистина шестоъгълния си шептящ език в ухото ми. Да, капитан Жечев, точно така – Джими вече умира. На неговото място идваш ти и по този повод, както се казва, е наложително да черпиш.

Донесох бутилката и чашите.

Дейзи каза:

– Знаеш, че не пия.

Капитан Жечев каза:

– Днес обаче ще пиеш!

– Защото вали ли?

– И защото вали.

– По какъв случай?

– Капитан Жечев черпи.

Студената ѝ мокра ръка легна върху ръката ми. Глътнах добре, тя както винаги – вяло, но малко повече от друг път.

– Къде си се забързала с тия натегнати платна?

– Знам ли? Надявам се да връхлетим по-бързо на някой от островите, да стъпим на суша, да си взема всичко, което ми се полага от теб. Иначе ще ми се наложи да го убия.

– Вместо да го убиваш, няма ли да бъде по-изгодно, ако слезем в кабината ми? Снощи те чух да мълвиш, че си готова да пратиш по дяволите табуто си.

– Така – мокри?

– Мокри!

– И да се блъснем в някой кораб?

– Пък да се блъснем – изсъсках аз.– Вече ми е все едно.

Ноздричките ѝ щракнаха няколко пъти, усетих я как задиша по-дълбоко, а след това се вгледа в завесата на дъжда., сякаш да се увери, че насреща не се задава каквото и да е. В туй време аз проучих надеждното застопоряване на автомата, накреняването. Дишах също дълбоко. Сърце ми промени ритъма си. Допих всичко от чашата. Хванах ръката ѝ. Повлякох мократа плът и гуминираната материя зад себе си.

В кабината се целунахме до пускане на кръв. Тя изобщо не се интересуваше повече от нищо, но аз се ослушах. Стори ми се, че хъркането, което досега пробиваше редицата на кабините, секна. Дейзи разкопчаваше мантията си, трескаво посягаше и към моите копчета, дърпаше, те не се даваха, тя се отказваше и се залавяше отново за своето облекло. Продължавах да. стоя неподвижно и да се ослушвам. Чаках да чуя хъркането.

– Дейзи.

Дейзи се укроти.

– Дейзи!…

Дейзи напусна спокойно кабината ми.

– Какво правиш бе, Дейзи, защо не си на мястото си, не виждаш ли какво ни заобикаля?

– Виждам!

– Ще връхлетим.

– Да връхлетим!

– Какво? – учуди се капитана.

– Омръзна ми.

– Какво каза?

– Казах, че си ми омръзнал. Защо се събуди по никое време?

– Нали знаеш какъв е сънят ми, когато нямаме видимост.

– Знам! – извика Дейзи. – Знам!!!

– Прибери се на сухо. – Изпъшка няколко пъти. Това означаваше, че влиза в ботушите си. – В такова време нямам вяра никому… Джими!

Обадих се.

– Буден ли си?

– Да, капитане.

– Свободен си до полунощ.

– Не, капитане.

– Спокойно, Джими. Дейзи може да те увери, че в такова време мога да издържа и двайсет часа.

– Добре, капитане.

Дейзи приготви кафето, поднесе му го и се прибра.

Подадох глава навън, видях дъжда, исполина до руля, огромната му, винаги весела брада, по нея светлееха отделни капчици, така беше само отначало, след туй брадата се намокри и доби миньорен цвят. На подобна на гледка трудно можех да издържа. Повтарям: Дъждът, щурвалът, исполинският капитан в исполинското си защитно облекло, исполинските крака, исполинските гумени ботуши – всичко туй вместено под гика на голямо ветрило, но какво ветрило, боже мой, закърпено, не като ония педерастки бели-беленички дакрончета на лакираните яхти. В този момент капитан Кларк ми заприлича на последния мохикан от великата океанска прерия и не само, че не можах да отместя погледа си от тая картина, но тръгнах към нея.

– Чудесно време, Джими, луд съм по такива преживявания – водата е не само под краката ти, тя шурти и над главата ти, трудно се взиращ пред себе си, но пък знаеш, че ходът ти е блестящ и руля ти се подчинява повече от всякога.

Какво можех да отвърна на стария човек, същите усещания вилнееха и у мен. Предстоеше ми да изживея още едно от мечтаните ми изпитания. Копнеех за дежурството си. Бях уверен, че ще имам същото време, плюс пълната нощна тъмнина.

– Джими, какво има?

– Нищо, капитане, гледам ви.

– Обичам да ме гледат и да ми се възхищават – отвърна той.

Какво да го правиш, закоравял маниак.

Отправих се към леговището си, там пред мен се откриваха три възможности: да се вмъкне и без това разгневената Дейзи, и да продължим, да се наспя допълнително, или пък да почета. При гротмачтата се натъкнах на една метаморфоза в нейната сублимна фаза – върху наветрената палуба, изпод разкошно бухнала пяна, започваха да се появяват части от тялото на Афродита. Дъждът изми и разголи най-напред раменете, след туй бюста ѝ, лъсна корем, пъпа, който го украсяваше, сапунената пяна се спускаше по нозете на хубавицата, която впрочем несъзнателно се обърна с гръб към мен и ми показа задника си, пак се обърна с лице към мен и ми показа този път не какво да е, а тъмното облаче над делтата си. Ръцете на Афродита зачестено търкаха очите, там на богинята ѝ пареше, пречеше ѝ да прогледне. Накрая дъждът изми и косата ѝ, грейна грозната при къпане глава на Дейзи.

20.

Джими е мъртъв. Изчезна. От днес преставам да бъда продължение на друга, непозната и нищо незначеща за мен личност. На хиляди мили от Бургас! Намирах се в средата на океана, устремен към Карибските острови. Няма значение към кой от тях ще налетим, стига не е комунистическата Куба. Аз и Дейзи веднага ще напуснем кораба, ше се затворим в някой хотел и ще се борим, докато рухнем. Такъв е обикновено естествения финал на всяко любовно натрупване, напрежението трябва да се разгради, да заприличаме на нормални хора. За да възвърнем симпатиите си към един човек, когото сега мразим. Малко е да се каже мразим, ние сме готови да го убием. При открити и освободени от условности човешки отношения, аз и тази жена, жена му де, трябва да се устремим един към друг без да му мислим и хич да не ни пука какво ще рече повелителят на моретата, капитан Кларк. Но ние не можем да се устремим един към друг, капитан Кларк притежава документ за собственост, квитанция, че жената, която ме обича, е негова жена, а и тя самата се подчинява на свои, написани някъде в характера ѝ закони и така нататък. Така беше поне допреди час. Много добре видях как преди малко съпругата на Повелителя се изкъпа и запали надеждата ми, че подредената ми кабина в най-скоро време може да изгърми от събития, при които да изпадат дори книгите от лавицата.

Измъкнах личния си дневник от гумирания калъф. С калъф ми го бяха продали в магазина на марината. Досещате се защо – да не потъва. Отворих го и нанесох датата. Дневникът ми се стори по-ведър, по-весел, страниците му вече бяха подушили че Джими е аут. Отразих точно този факт, смъртта на младия лъчезарен негодник и възстановяването на Стоян Калоянов Жечев като автентичност и нещо повече – като един о собствениците на „Илюзия“. Налагаше ли ни се да плачем за Джими? Едва ли. Кой беше той? Едно плимътско копеле, едно състезателче по скокове във вода, тъпкач на курортистки, изнасилвач на подрастващи момиченца, убиец, хладнокръвен резач на трупове. А кой бях аз? Изтръпнах, уплаших се; едно бургаско хулиганче, състезателче по ветроходство, оправяч на курортистки, младеж с пресъхнали чувства, екскурзовод, който не е убивал, не е и изнасилвал, може би защото не ставало нужда, но ето го и като петдесет и седем годишен чичко, как изненадващо тръгна към путката на китовата самка, тъй като всеки на тоя свят живее със своята изявена или неосъзната перверзия. Сега, като пиша тези редове, ако не широката читателска сган, то поне психиатрите ще бъдат заинтересувани от моята повест – тя ще види бял свят, не може да не бъде отпечатана, защото съм богат и ще си я издам сам – та въпросните детективи на човешките души ще кажат, ако не друго, това: и този перверзен тип са го гласили за кмет на един град?

Вратичката се отвори рязко, в кабината ми се пъхна Дейзи, тя влезе неочаквано, така както би влязла Съдбата или Смъртта. Косата ѝ беше нито суха нито мокра, но ми се стори замайваща и уханна. Устните ѝ предяха, бяха като инфектирани, нацапани със светло виолетово червило, предполагам, че такъв може да бъде само цветът на натуралния цианкалий. Същите обеци, като в бароковия танджерски хотел. Виолетова блузка с подчертани шевове. Дейзи сякаш държеше да ми докаже, че разполага с много дрехи, но панталонките, с които ми се натрапи, какво да ви кажа, без да ме гризе съвестта бих забранил на жените да излиза по улиците с подобни шорти, за да се спестят редица автомобилни катастрофи. Най-важната част на гъза ѝ се намираше извън дрехата.

Не, тази жена не можеше да бъде моя жена, но тази жена каза:

– Стояне, обичам те, луда съм по теб.

Смешни думи, комични, искам да кажа, че такива думи биха могли  да изстрелят, както бейбитата от холивудските романчета, така и героини на Чеховите драми.

Ударихме се един във друг. От сътресението обецата на лявото ѝ ухо изпадна. Посегнах да извадя и обецата от дясното ухо.

– Стин, ти луд ли си? Остави го да си живее.

А това, според мен, е също перверзия. Гърдите ѝ ми се предлагаха, бяха почти изхвръкнали от гнездата си, но аз не посегнах към тях, бръкнах направо в чашата ѝ, тъй като умирах, едва се крепях на краката си. Дейзи ритна последователно въздуха с двата си крака, обсипани със скъпоценни камъни сандалки полетяха нанякъде, там мигновено заблещукаха лакираните ѝ нокътчета. Погледнато отстрани сигурно е било много смешно, но на мен тогава не ми беше до смях като видях как от светския маскарад партньорката ми се превърна за секунди в зверчето от клоните на дърветата. Дейзи ме събори върху койката и след малко се уверих, че насъбраната женска страст е способна да погълне мъжката, защото аз именно бях този, който усети, че платната са обезветрени. „Илюзия“ се олюляваше като пияна, крила та ѝ припляскваха остро, а гика на задното платно нанасяше удари по нещо твърдо. Дейзи ме стискаше, не ми позволяваше да се надигна и произнасяше някакво неразбираемо за мен проклятие към съпруга си. Напрегнах се и я победих, успях да се изправя.

21.

При кърмата, в ляво от спасителната лодка, беше най-чисто, дъждът блъскаше върху измитата палуба с амбицията да я измие още повече. Капитан Кларк сякаш нарочно си е избирал точно това място да коленичи, такава представа се създаде тогава у мен, че старият морски тигър е коленичил да целуне кораба си, но е паднал по лице. Гумираната пелерина го закриляше от дъжда, не съществуваше опасност да бъде намокрен, но аз вече бях вир-вода. Смъртта с положителност е настъпила, когато е променял курса, но преди да застопори автопилота. Без да го обръщам с лицето нагоре опипах всички точки на пулса. Пулс нямаше. С капитана се бе случило най-страшното и като възприех тази информация без съмнения, дощя ми се да изкрещя от мъка, да извися гласно протеста си към небето, където в туй време, зад пороя и облаците мижитурски се потайваше подлият бог.

Най-после се появи и Дейзи, екипирана против влагата. Под стряхата на капишона очите ѝ изстрелваха гневни блясъци, присъщи на ненашибана вълчица. По сведеното ми лице, след като не можа да намери очите ми, Дейзи най-после се досети, че е време да погледне и към съпруга си. Това което не успях да сторя аз – да извикам, го направи тя. Кой знае защо, след като извика, Дейзи отметна капишона и се хвърли към мъртвия. Наведох се и аз, докато в ушите ми звучаха писъците ѝ, успяхме да извърнем исполина към небето. Дейзи закрещя, припълзя до гърдите на успокоения вече човек, започна да обсипва лицето и брадата му с целувки.

Според мен, очерта се най-удобното време да се заема със стабилизирането на кораба. Хвърлих се към шкота, хванах вятъра.

– Дейзи, подръж за малко.

Не ми обърна внимание.

– Помогни де!

Все едно че ме нямаше, Дейзи прегръщаше, целуваше и плачеше, така че напразни се оказаха опитите ми да я измъкна поне за момент от сътресението. Извърших процедурите сам, „Илюзия“ се укроти, полегна на левия си борд, всичко влезе в ритъма си, подчини се на руля и компаса, остана само тази нелепа смърт на капитана, цивренето на жена му и факта, че никога не ми се е случвало да бъда по-мокър през последните трийсет години. Съблякох се пред кабината, вмъкнах се вътре зъзнещ и първото нещо, което ми хрумна да сторя, бе да надигна бутилката. Награбих хавлия, подсуших се, отворих шкафчето с бельото си. Всяка облечена дрешка ме загряваше допълнително. Нахлузих джинси. Преди да облека обаче най-дебелия си пуловер, усетих че нещо в джоба на панталона ми убива. Измъкнах дребна пластмасова фигурка. Вгледах се – фигурката носеше пожарникарско облекло. По дяволите, какво пък беше туй? Боже, колко късно се досетих – пожарникарският командир от пожарникарската кола на моя внук. Само дето не можах да се досетя как се наричаше внукът ми.

22.

Човек живее, за да сменя ризи и заблуди. Вече не съм склонен да твърдя, че най-важното нещо на този свят е любовта, нито вкарването и изкарването, а съществуването – да виждаш въздуха пред себе си.

23.

Трети ден върху капитана вали, но място за безпокойство няма, Дейзи го е покрила добре. Трудно беше, ала все пак успяхме да го изтеглим напред, настанихме го на десния борд, до грота. Така пожела съпругата му, сигурно не е искала двамата да бъдат непрекъснато пред очите ми. Дейзи се прибираше понякога в кабината си и може би поспиваше, после идваше при него, за да продължи плача си, с изтощени, сухи очи. При всяка промяна на курса, приключех ли с застопоряването, аз също поспивах, най-много по два часа, събуждаше ме часовникът. Когато бивах в кабината, без да сме се уговаряли, Дейзи също оглеждаше пространството под дъжда, ние винаги се взирахме за кораб. Няколко пъти предложих да пуснем капитана в морето, да изпълним най-после желанието му, но Дейзи мълчешком отказваше да изберем този вариант. От настъпването на смъртта Дейзи само мълчеше.

Защо споменах този трети ден, споменах го, защото тогава зад гърба ни най-после се появи кораб. За съжаления – лайнър. Лайнърите са високомерни, капризни за спиране. Побързах, изстрелях три червени ракети, почаках, изстрелях още три. Сигнализираха ми, че са ни видели. Великанът се приближи внимателно, с намален ход. Вмъкнах се в подветрената му страна при свалени ветрила, на мотор. Оказа се „американец“ от Бостън, наричаше се „Браун хорс“. Както винаги при подобни случаи, старческата му туристическа паплач се струпа по всичките етажи на борда. Дъжд не дъжд, камерите и фотоапаратите се задъхваха. Представях си как ни виждат отгоре, като на длан, смъкнати платна, оголена палуба, трупът, Дейзи до него и аз, единственият който се движеше, действаше и разговаряше с тях. Капитанът ми се представи с името Бъркли, аз му се представих с името Жечев. Докато разговаряхме очаквах Дейзи да се включи, това можеше да увеличи шансовете ни, но Дейзи не помръдна, съзнателно или несъзнателно, предостави всичко на мен. Схванах, че капитан Бъркли дори не е чувал за „Илюзия“, но един от помощниците му се появи до него и май го осведоми. Струва ми се, че и без намесата на помощника работата щеше да се уреди, първият капитан ми направи впечатление на разбран, делови северняк, не сметна, че е нужно да губи време с лекарски оглед, ами нареди да започне прехвърлянето. За мое учудване то се осъществи блестящо, без помощта на десетината механизирани приспособления, само с четири морячета и една моторна лодка. Прехвърлиха най-напред трупа, а после кавалерски пренесоха и Дейзи, а и вещите ѝ, натъпкани в две прогнили, вонящи на мухъл торби.

24.

Стопяването на Дейзи във въздуха и вклиняването в съзнанието на втвърдения от мъжко самочувствие Стоян Жечев, че жената на живота му се е изпарила завинаги, вцепени не само мен, но и кораба, в чийто пълен господар се бях превърнал. Вече пътувах без смисъл, подчинявах се само на ветровете, техните посоки се превърнаха в мои посоки. Представете си, забравих къде съм запокитил личния си дневник. Друго, най-после имах свободен достъп до всички сегашни дневници на „Илюзия“, цял куп, библиотека, те сигурно представляваха едно от богатствата, плаващи по морето, мечта за редица океански музеи, но не сторих и опит да надзърна в тях. Плавах. Само това. И допущах само една-единствена мисъл отвреме-навреме да се доближи до мен, то не беше и мисъл, а направо рутинен, много прост въпрос – какво търся тук бос и гол, когато там съм богат и знатен човек? Сам не знаех колко поносимо е било всичко първите двайсетина дни, докато духаха ветровете. Сепнах се, когато ме натисна затишието.

В абсолютното безветрие неочаквано ме споходи отсъствието на капитан Кларк. Капитан Кларк го нямаше вече. Той пък защо. Хайде, Дейзи го бе последвала, тя доказа, че не е чак толкоз свободен човек, или пък, че не е на очакваната висота, но той защо си тръгна толкоз рано? Бях повече от сигурен, че този мъж сам бе поискал смъртта си, просто я беше изпросил от волята си. Както и да е, капитанът вече не е между живите. Тогава защо държа венеца му долу? Спуснах се в малкото складче. Изнесох венеца на палубата. Огледах го. Хареса ми. И в началото го бях харесал. Замахнах с всички сили. Метнах го през десния борд. Венецът цопна прилично върху дисциплинирано гладката синева на Карибско море. Задържа се над водата. Някой се беше погрижил предварително за неговата плаваемост. Погледах малко зеления кръг, порадвах му се, дори измислих някаква мисълчица по случая, няколко не толкоз обикновени думи за стария собственик на „Илюзия“ , но на палубата беше толкоз горещо, че побързах да се прибера в кабината си, където беше още по-горещо. Издърпах влажния чаршаф от койката. Застелих сух. Притиснах го с потния си гръб. Усетих кратко тъничко удоволствие. Зачаках. Именно зачаках. Аз чаках. Какво? Когато има затишие, се чака. Поне знаеш какво очакваш. А сега аз чаках нещо друго. Какво е то?… Глупако, на теб кой ти даде право да се разпореждаш с венците? Откъде накъде един венец, определен за Пърл Харбър, го хвърляш в Карибското море? Всеки мъртвец си има свой венец.

Излязох горе, намерих канджата и изтеглих зеления кръг обратно  на палубата, където той сякаш пламна и изсъхна моментално. Легнах върху мокрия чаршаф, чаршафи има много, можех да взема и Дейзините, но ме мързеше да сменям постоянно.

В съня ми се позавъртя много приятна музика. По-късно тя премина в неочакван и още по-приятен женски смях. Поизвърнах се лекичко. Бях готов да се усмихна, тъй като дори в полусънното си състояни долавях здравеняка в себе си, само така може да помисли човек за тялото си, което е съумяло в такава горещина не само да заспи, но да има и хубави сънища. Стори ми се, че се усмихвам. Смехът вече заблестя. Но ето, че настъпи и тишината. Стана ми някак скучно, ала удобно да си спя. И съвсем внезапно дочух скандирането.

Да, скандиране, много близо до мен звънливи женски и мъжки гласове скандираха нещо неразбираемо. Отначало неразбираемо, по-късно стана разбираемо.

– Ка – пи – тан Хикс!… Ка – пи– тан Хикс!

Още мъничко ми трябваше да отгатна, че се отнася до мен. В тези горещи и лилави на цвят моментчета, по-досетливите умове би трябвало да схванат, че скандирането не се отнася до капитан Кларк, а другия капитан, неизвестният.

Помислих още мъничко. Реших, че вече е необходимо да се покажа, ако не за друго, да разгадая слуховия мираж от музика, смях и скандиране.

До левия ми борд бе спряла дванайсетметрова, дръзко и смело конструирана моторна яхта с прекалено висок мостик. По палубите на мостика стърчаха подсъдно млади монокинчета, от всички цветове на човешките раси. Между тях се мяркаха няколко мъже. Гърдите на момичетата стърчаха нагло, яхтата приличаше на елха, окичена с портокали.

Собственикът на този плаващ куклен театър ми махна прекалено приветливо. Отвърнах му.

– Все още не сме усвоили името ви, капитане. Не знаем как да ви наричаме.

Казах името си. Моето име извън България наподобява звук, който може да бъде получен от падането на много суха дива круша върху ръждясал ламаринен покрив.

Собственикът на яхтата прояви такт, макар че не разбра точното звукосъчетание, отвори уста за по-нататъшен разговор, но едно от придружаващите го по пътя на удоволствията патенце, настоя да чуе всичко както си е. Потретих, почетвъртих. Патенцата, с името ми на уста, внезапно наскачаха във водата, доплуваха до „Илюзия“ и се накатериха по борда. Наобиколиха ме. Разноцветните им цици, вече мокри, отразяваха по различен начин изпълнения с крясъците им залез. От мостика ни следеше някакво подобие на професионална камера. Не знаех как да се държа, тяхната цел беше да ме пипнат и хвърлят във водата. Успяха. Поплувахме си както трябва. Разхладих се, освежих се. Качих се на палубата. За моя изненада, патенцата ме последваха и нещата можеха да вземат доста неприятен характер, но една незначителна подробност ме спаси. Едно от голите маймунчета за удоволствие на мъжете от яхтата, взе че нахлузи неочаквано венеца върху раменете си.

– Това не е за вас – рекох.

– А за кого?

– За Джонатан.

– Кой е той?

– Моряче от гибелта при Пърл Харбър.

Патенцата нададоха писъци, захвърлиха венеца и се върнаха в гълъбарника си. Мъжете примираха от смях.

– Миналата година изкъпахме и капитан Кларк – поясни собственикът на гълъбарника. – Показахме го на целия свят.

Това ме поуспокои. Щом и старият капитан… Нека ме видят.

Богаташът ми предложи напитки. Отказах. Поисках студена вода. Подариха ми три литра. Изгъзицата, декорирана с името „Алеф“ – до днес не съм проумял какво означава – потегли към залеза. Заех се с подаръка. Започнах, глътка след глътка. Докато привърших първата бутилка, раздвижен от прохладата, проникнала във вътрешностите ми, си мислех какво ли не, най-вече за моя морски провинциализъм. Колко дни вече вися в горещината и не смея да скоча във водата заради тоя пусти страх от прословутите карибски акули. Погледнах другата бутилка и скочих повторно в морето. Обиколих няколко пъти старата брънтия, върнах се при прохладната вода. Тази вода не бих разменил за нито едно прочуто уиски на света.

25.

„Илюзия“ започна да се съпротивлява скоро след като излезе вятъра. Тук искам да си призная, че натъпкан с много описания и за тази част на света, като по абсолютно правило, след затишието заочаквах ураган. Не произлезе нищо подобно, задуха хубав, повече от благоприятен вятър, който обещаваше да ме изстреля право в Панамския канал.

Когато се появи вятърът, пътят ми логично се напълни с ония няколко трилиона сребърни частици, които правят животът светъл, а светът обитаем и много неща, дотогава бягали от теб, сега ти се предлагат сами. Неочаквано започваш да се убеждаваш, че светлите частици, нахлули по пътя ти, всъщност са и в теб, вече са станали твои, немислимо е нещо да ти ги отнеме. Направо ми вървеше. Да не говорим за работите станали там. Да погледнем тук. Сам съм, но с едно нещо, в което и всичко останало е мое. Провирам се през огромния каньон на светлината. Пее ми се. Това ми напомня връщането от Созопол до Бургас със следобедния източен вятър и „Ножът на ветровете“ отворила платната си като пеперуда. Там ми предстояха да измина всеки път само девет мили, а тук – няколко стотин, но тогава през тези девет мили с мен препускаше и младостта.

Яхтата изпъшка. Издаде звук, от който ме заболя сърцето. Тази тежка въздишка се изтръгна от корпуса, от кабините, от мачтите. В нея имаше болка, породена от осъзната безнадежност. Бих казал, изпъшкаха славните трийсет години. Чудесното ми настроение се помрачи. Възприех въздишката на „Илюзия“ като изява на лошо поведение, дори като лична обида към новия капитан. Докато преглътна обидата, скъса се бизана. По цялата дължина, без видима причина, скъса се, през цепнатината съзрях морето и минаващо корабче.

Забравих да ви кажа, че от страх да не налетя на остров Куба, където можеха да ми стрелят на месо, бях влязъл в Карибието като се проврях между Санто Доминго и Порто Рико. Корабчето ми се стори бито и пребито, изглежда вършеше някаква непривлекателна или направо проклета работа, мярнаха ми се две-три много негърски лица, в които не видях и отблясъче от доброта.

Слязох в „подземието“ за платно. Лесно намерих бизан, сам бях подредил и сортирал платната, за ужас на капитан Кларк. Тогава той направи и някакво изявление: „Този Джими занимава вниманието ми“. Тъкмо си мислех за „този Джими“, както се бях привел да вдигна платното, и подуших най-неприятната миризма за един моряк. Да, Стоянчо, това е – в кораба ти е проникнала водичка. Докато бях зает с преместването на всички платна върху по-горните лавици, стараех се да разгадая какво ли са помислили черните лица при вида на един още по-мърляв кораб от техния. Така правя обикновено, когато се натъкна на нещо много тревожно. Хвърлям мислите си другаде.

Изнесох платното. „Дежурното“ се беше спраскало отгоре до долу. Зееше като злокобна усмивка. Какво искаше корабът от мен? „Илюзия“ си правеше илюзии, че ще ме стресне, тя, горката, не познаваше инатът ми във ветроходството. Бях потомък на страшилище, прегазило няколко чудесни дъбови гори. Току що поставеният бизан ми се ухили с безбройните си кръпки, но тук какво ли не беше закърпено десетки пъти, като се изключи радиостанцията. Пътят пред мен продължаваше да блести с трилионите си звездички. Представих си как ще вляза в марината на Панамския канал. „Моля ви се, яхтата ми е бедна и ако искате да я снимате, пуснете два долара в касичката пред вас. “ С това искам да ви напомня, че традицията си е традиция. И другата обява: „Търся придружител до Хавайските острови.“

Надали има втори тип като мен, така добре да овладява нервите си при всякакви изненади в морето. Сега, например, вие едва ли предполагате, че цялата оптимистична визия за Панама съм я изградил върху много сериозната тревога, че в „Илюзия“ прониква вода.

26.

Когато сметнах, че е минало едно достойно време за изчакване, много спокойно обезветрих и освободих от задължения бунтовничката, наречена „Илюзия“. Старата мърлява дама се залюля в неопределени посоки, учудена, че са я поставили в най-неизгодния ѝ режим. Стараех се да удължа колкото мога пътя до дъното на кораба. Хрумна ми да се отбия и до огледалото. Видях лицето си за първи път от дълго време, небръснато. Майчице моя, бях очарователен и с брада. Тези сини очи, ах, тези сини очи!… Ненапразно едно от дупенцата на „Алеф“, което също ме хвърляше във водата, извряка в ухото ми: Ама вие сте абсолютен!…

Добре, но какво е това под петите ми?… Влага. Вода. Нямаше защо да ходя по-далеч, картината се изясни. Особено когато брантията се залюшка по двете посоки на кила си. Тогава и чух водата, тя бълбукна ясно между подовата дъсчена настилка и външната метална обшивка, с която майсторите от яхтостроителницата така силно се перчили и взимали акъла на младия и не още капитан Кларк.

27.

Колумбия. Ко-лум-би-я.  Заглавие на страна, която не ме е вълнувала. Написах го надълго, защото сега виждам почти целия ѝ бряг, опънат край левия ми борд. Движа се косо, компромисно. Или, или… Второто „или“ означава Панама.

Преди това, предвидливото бургаско хашлаче Барбуна, бе натъпкало „пашкула“ с най-необходимото. Смятах, че ще се наложи да ударя няколко допълнителни помпи на лодчицата, но като опипах бордовете ѝ, ми се харесаха. Най-напред настаних на сигурно място трийсете дневника на капитан Кларк и чифт от тъмните очила на Дейзи.

На автопилота повече не можех да се уповавам, водата в трюма караше „Илюзия“ да танцува. Наложи ми се да се хвана плътно за щурвала. Дейзи ми е споменавала, че „Илюзия“ е кораб на няколко челни удара. Всичко е минавало без неприятности. Обшивката е издържала винаги. Добре, но ето, хубав вятър, чудесно море, време само за пришпорване на платната, а старата дама изохка, защото долу, най-неочаквано, са изпукали няколко заварки. Можех ли да се сърдя на бижуто си? Глупости. Сега да видим как ще се справя с проблемите. Ще успея ли да издаяна до Панама? Задача само за капитан Жечев.

– Харпо, цинико свински, видя ли какви ги надробихме – на теб два гроба, на мен – нито един. Само един венец, но и той е на друг човек и ако го употребя, ще се превърна в мародер!…

Тия глупости си ги говорех с пълен глас, както си бях свикнал от „Ножа на ветровете“.

Стисках щурвала и блъсках тишината с отдавна неупотребявания с глас.

– В края на краищата, ще писна с радиостанцията, но знаеш кой ще дойде да ме спасява – лекетата от Бермудските острови, в антуража си от разноцветни цици. Те умират да дават помощ на на давещите се и след туй да разправят всичко в каюткомпаниите. Не, капитан Жечев няма да ви достави това удоволствие.

Стояне, озлобяваш! Не усещаш ли, че липсата на някаква строго фиксирана жена те измъква от равновесие? Прикътах бутилката. Цапнах му една глътка. Първата мисъл, която се появи след глътката бе, че „пашкула“, както си е подреден и готов, ми гарантира живота.

28.

Но събитията се развиха малко по-припряно от очакваното. Корабът променяше държането си всеки половин час и се съпротивляваше още по-нагло. „Илюзия“ вече приличаше на дебела бременна в деветия месец жена… Сбогом Панама! Колумбия, няма как, виждаш какво става… Свих рязко към Колумбия. Освен това включих и мотора. Защото направо потъвах. Майка му стара, какъв близък човек имах в Колумбия, в тази страна живееше някакъв много мой човек. Да бе, майката на Джими. Леля Бренда – така ли беше името ѝ – преди прословутите трийсет години пращаше племенника си Джими да докара тая нимфоманка, зарязала баща му, да ѝ я докарат в Плимът, не откъде да е, ами от Колумбия, по-точно Картахена, та там, в Плимът, леля Бренда да каже на нимфоманката „ти защо заряза така нагло брат ми, ма!“ и да ѝ зашлеви шамар, а после да си я пусне на свобода… Ако трябва да разсъждаваме по дейзински (какво ли чини в момента Дейзи?) тази нимфоманка се пада малко нещо и моя майка. На колко ли години е сега? Жива ли е? Обзе ме необяснимо настървение да видя майка си. Иначе за какво да отивам в тази страна? Нали всяко пътуване трябва да има цел? Глътнах още малко.

– Дръж се, Джими!

Боже, колко е далече още Колумбия!…

29.

Много интерес звук от тръкването на фалшкила по дъното. Такъв звук съм чувал няколко пъти в заливчето на остров Света Анастасия, до Бургас. Веднага реших и познах – „Илюзия“ се тръкна с кила си върху загладена скала, покрита с тънък слой пясък и нанос от празни мидени черупки. Прокаженицата полегна внимателно и не много драматично на десния си борд. Вълната след нас побърза да ни залее – първо „пашкула“, който въпреки това остана сух, после кърмата и мен. Усетих как водата незабавно се превърна в сол, през нея слънцето побърза да ме захапе. Следващите гриви ни заобикаляха и продължаваха към брега. До пясъчната ивица оставаха не повече от двайсетина метра. Най-лошото бе зад гърба ми. Прекръстих се неграмотно и се учудих на размекването си. Наоколо не приличаше на рай. Преди всичко усетих, че мирисът на море се дави в неизвестен за мен тръпчиво-кисел мирис на химия. Поогледах се още малко – никаква опасност от повторно срутване, крантата си остана в същата класическа поза, макар приведена, но с гордо и високо издигнати мачти на смел ветроход. Освободих шкотите. Платната рухнаха, натежали от смъртна, органична умора. Тогава пред очите ми се откри бряг нито от първи, нито от втори, нито от трети тип – видях ометена, употребена и изоставена територия, прорязана от стари циментови канализации.

Седнах в „пашкула“ и го освободих от скрипците. Хубаво весло, хубава лодчица, това беше най-ценния предмет след радиостанцията на яхтата. В приятния прибой изтеглих спасителката на безопасно разстояние от водата. Седнах на кърмата ѝ. Мислех. Благославях. Преценявах. Джаснах се в някаква философска екскурзия за ценностите и тяхната преходност.

Погледнах часовника. Четири без десет. Изтръпнах. Нагазих във водата. Заплувах към крушението. В четири без пет включих радиостанцията. Само пет минути оставаха до времето на днешния сеанс. Зачаках. С писукания, с плачове и с какво ли не – обади се целия свят. Само Дейзи не се обади. Изчаках цели трийсет минути. Върнах се на брега. Измъкнах една тениска и едни бермуди. Облякох се. По навик бръкнах в джоба на бермудите. Извадих нещо дребно, върху което си поблъсках главата. Накрая се досетих, че това не нищо друго, само пластмасовия пожарен командир. Просълзих се, върнах командира в джоба си и не мога точно да си спомня как го изрекох, на глас ли или си го помислих:

– Няма хавайски острови.

Ослушах се. Наблизо пердашеха коли, изглежда минаваше някакъв път. Взех неотклонния най-важен за мен пакет с парите, документите и кредитните карти.

30.

Шосе като шосе. Какво не мина по него. Само таксито, което ми трябваше, дойде след половин час. В замяна на това шофьорът се оказа комунист, от съпротивата, пълничък, спечен и готов да действа. С лекота се съгласи да напуснем шосето и да с запътим по лошия терен, към морето. Попитах го убивал ли е. Погледна ме учудено. Че как така, нали затова бях там. Бяхме решили избием всички. Добър, жертвоготовен човек. Скоро се убедих в това

Пашкулът не се оказа там, където го бях оставил. Видяхме го  го водата. До него бяха нагазили две метисчета със сурови погледи и остри, лъскави мускулчета. Те вадеха от лодката дневниците на капитан Кларк и ги хвърляха в прибоя. Бутилките с минерална вода – също. Притичахме. Без да му обясня всичко, шофьорът бе разбрал ситуацията. Извика им нещо. Плячкаджиите отвърнаха, с думи, които почти разбрах, без да ми се превеждат, те твърдяха, че лодката не се намирала на сушата, а във водата, а всяка вещ, която е в морето сама, не е на никого. Разярен и трогателен без предел, шофьорът нагази в прибоя, дори видях как един от дневниците се удари в коляното му. В ръката на единия от метисите блесна нож. Притичах, издърпах безумеца на сухо. Той бързо влезе в колата и захвана да зове полицията. Чух го да им обяснява местонахождението ни. Погледнах към плячкаджиите. Продължаваха да изхвърлят ненужния за тях товар и преценяваха, но много спокойно, коя вещ ще им свърши работа. Оставиха облеклото, секстантата, компасите, една демодирана камера и много модерен фотоапарат. Без да ни погледнат дори, те се метнаха на лодката и загребаха към майната си.

Наведох се и взех от пясъка очилата на Дейзи.

31.

Събудих се богат и могъщ. Ах, как трудно се обръснах. Но като се обръснах, се почувствах още по-могъщ. В басейна падаха огромни капки дъжд, примесени със слънце. Между капките плуваше едра стогодишна баба, с нехайно прихлупена гумена шапка. Влязох във водата тихичко, да не изплаша мастодонта. Заплувах. Бабата излезе и си отиде без да ме усети. Почувствах се още по-богат. Спря да вали. Напуснах басейна. Не знаех какво да хвана – пътеката, очертана с мраморни плочи, или посоката през мократа крехка трева. Доверих се на фирмата, запраших през тревата, понесъл сандалите си в ръце. Допирът на ходилата до майката трева ме направи още по-могъщ, нещо повече – развесели ме. Провирах се между неизвестни за мен цветя и храсти от райски тип, все измислици на местната екваториална флора, по всяка вероятност кръстени с испански имена. Целият този алхабренски разкош, наблъскан с петдесетина огромни къщи, бунгала и апартаментчета, заграден от висок бели стени, се нарича „Дона бланка“. Апартаментът ми се потайваше под две огромни орехови приумици, само че с по-светли листа. И палми, разбира се. Палми – колкото щеш. Хвърлих си един душ и полегнах. Беше ми хубаво. Гъделът от допира на тревата до ходила наистина ме бе развеселил. През витрината, видях, че отново вали. Пак с ония капки. Те падаха тежко върху цветята, цапардосваха ги, наказваха ги за нещо. След като си отдъхнах добре, започнах битката с телефона..

– Татко, откъде се обаждаш? И сега ли намери. Със Сия бързаме за важна бизнес вечеря… Говорѝ с жена си. Не, давам ти Стоянчо. Стоянчо, говорѝ с дядо си.

Малкият забоботи нещо неразбираемо. Оставих го да се изкаже. От думите му прецедих само две къси изречения:

– Ти не си хубав дядо. Ти си лош дядо.

Затворих.

Капитан Жечев, я тръгни сега по тревата да видим ще се развеселиш ли отново.

Следобед, още към три, наех едно от плажните автомобилчета на мотела. По много комичен начин преваляваше и спираше. Това се усещаше най-вече по ламаринената обвивка на колата.

„Дона Бланка“ ми се стори най-представителната от всички летовни формации край брега. Всичко насам беше много красиво, но аз бързах само към най-грозната, замърсена и наказана от безлюдие част на морето. Нямаше вятър, нямаше прибой. „Илюзия“ стоеше великолепно полегнала, с впечатляващ наклон на мачтите, красива в платнените си дрипи и малко нещо напомняше Търнър. Не много самотна. Дребни, едва забележими креолчета влизаха и излизаха откъм моята каюта. Понякога победоносно, но безшумно показваха съкровищата си – бутилка с нещо специално. Тъй като наближаваше четири, започнах да се събличам. Когато се запътих към брега, смая ме ненадейното появяване на човек от щурманската кабина. Щом ме видя, индианец май, той изчезна обратно в кабината и се появи с опашка от още двама много дебели индианци. Едва сега забелязах и привързаната към кърмата на яхтата работна лодка. Тримата се прибраха. По всяка вероятност демонтираха радиостанцията. Недалеч от мен спря камион-отрепка с четирима бели. Довтаса нова работна лодка, но с мотор. Двама бели. Четиримата от камиона нагазиха в морето и заплуваха. Скоро в  щурманската кабина избухна олелия. Индианците едва не полетяха във водата, наблъскаха ги в очуканата им сеферка. Отдалечиха се и се превърнаха в наблюдатели. Нали знаете, най-важните са битките за радиостанциите. Камионджиите се заловиха за мачтите и цялото останало скатаване. Инстинктивно се опипах за цигари. Включих мотора и драснах. Върнах се след половин час. Гребната работна лодка на индианците беше изчезнала. Чудно, появи се „пашкула“. Разбойниците погледаха малко и също се изпариха. Пушех и наблюдавах как събличат старата дама. Камионджиите действаха ловко, те разбираха от ветроходство и знаеха цената на нещата – например, че гротмачтата може да надскочи поне петдесет хиляди долара. Оная същата, старата на богаташката яхта и нова-новеничката за тях, която им беше подарена в Танджер. Сега тя, бизанът, тиковете им, вантите и всичко останало биваше привързвано върху камиона. Преди да завали сериозно, моторницата се отвърза от кърмата на кораба и се отдалечи. Хич не ми стана ясно защо трябваше да отнасят радиостанцията по вода. Да, те знаеха как да осигурят превоза на грота, но въпреки туй, поклатих скептично глава. Три флагчета привързаха към опашката на мачтата, а тя стърчеше далеч и далеч назад. Пристигна такси, запали фарове, и тръгна точно на пет метра разстояние от флагчетата. Да им свалиш шапка на тези бандити. Край яхтата и в търбуха ѝ пъплеха дребни плячкаджии. Едно дете изнесе венеца, погледа го, погледа го, па го захвърли.

Разсъблечена, оглозгана и омаскарена, старицата най-сетне бе оставена самичка под силния дъжд. Очаквах, че ще завали още по- настойчиво, но не съм и допускал, че стихията ще вземе точно сега екваториалните си размери. Струите направо удавиха останките на кораба, останаха да се белеят само буквите, с които бе изписана думата илюзия, но скоро и те се размазаха, отидоха, както обичам да казвам аз, по дяволите.

1 август 1993 – 23 август 1994

 Тел Авив

ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ – 1988.

БОРИС АПРИЛОВ

ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ

(3 повести)

/”Далечно плаване”, “Плаващата мансарда”, “Овъркил”/

Издателство “Български писател”

София, 1988

(първо издание)

Редактор: Ивайло Дичев

ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ

                                                 Далечината е в тебе. А. Джефри

1.

Зърнах я, когато се показа високо, чак в най-горната площадка на стълбището, до палмата, онази палма, която общинската управа не без гордост вкопава всяка пролет и изкопава всяка есен до казиното с наивното намерение да внуши на курортистите, че Бургас е нещо като средиземноморски град. Карела Алечкович спря там, от този момент тя напусна пространството на моето въображение и влезе в полезрението ми като реален образ. Започна да се суети, не можеше да не се посуети малко – м чудесното утринно спокойствие тя искаше да види и морето с далечините му, а същевременно и терасата на казиното, където снощи бе танцувала с мен. От дълбочината на пейзажа – искам да кажа от пясъчната ивица и кабините за събличане – наблюдавах изнизващата се по стъпалата плът и тръпнех, направо се попикавах от страх: към мен се приближаваше биологично торпедо в копринена рокля и аз, седемнайсет и половина годишен, се задъхвах от лекомислената си постъпка снощи да я поканя на пътешествие. Все още имаше време за бягство, на нея й предстоеше да слезе по сто и петдесет стъпала, да премине през няколко каменни площадки, все още разполагах с достатъчно секунди да се спася. Вместо да предприема обаче тази решителна, а защо не и героична стъпка, аз продължавах да стърча върху пясъка. Беше ясно, че тази игра е невъзможно да се играе само с разсъдъка, към нея ме тласкаха ранни младежки копнежи, ергенски пъпки, смътни амбиции да докажа нещо на себе си и околните; знае ли човек какво точно е туй – тичане към женския идеал или нещо друго; и само като си помисля, че някои автори биха го отнесли към тиковете за продължение на рода, бих полудял от радост.

Цялата нощ не бях спал, истина ви казвам, не можах да мигна до зори. Усещате ли как бързам, правя го от вълнение, вълнувам се дори в момента, когато пиша туй, на двайсет и седми февруари хиляда деветстотин осем десет и пета година, четирийсет и седем години след събитието, май че толкоз измина от септемврийската вечер на хиляда деветстотин трийсет и осма година, когато седях с други трима хлапаци в морското казино, на вино и сирене. Тогава сме разговаряли за момичета и за Достоевски – лъжехме се и за момичетата, и за Достоевски – гимназистите обикновено бъкат от комплекси както за жените, така и за Достоевски; чоплехме братята Карамазови, а бяхме чели само “Престъпление и наказание”…

В дъното на терасата собственикът съедини и подреди три маси. Клиентите се оказаха осем жени и двама мъже. Като мернахме толкоз свободни дами в заведението, на нас ни се стори, че въздухът се сгъстява, това го усетиха всички мъжкари в ресторанта, отваряха се възможности за танцуване, пламваха смътни надежди, дори лампите заблестяха по-ярко, оркестърът засвири по-смело, водещият инструмент, акордеонът, се уголеми, нещо важно се зароди и изплува край масите, този път то не дойде от градината, не и от морето, нито от носталгичното лятно небе, то се зароди вътре в нас, то накара ставите на интуицията ни да пропукат. В следващия миг наскачахме, втурнахме се към групата, не дадохме възможност на гостите да поръчат вечерята си.

Жените не се поколебаха особено; и ние бяхме нахални, но и те зарязаха кавалерите си нетактично; към дансинга ги дърпаха лятната плазма на нощта и румбата. Не виждах кого държа в ръцете си, пълна мъгла, тя се оказа половин глава по-ниска от мене, косата й се допираше до лицето ми, гърдите й докосваха ризата ми, дланта на дясната ми ръка притискаше съдбовно гърба й; дланта на дясната ми ръка тогава изричаше много заклинания, най-главното от тях се свеждаше до нещо простичко и ясно: “Коя си ти, откъде се взе изведнъж, но която и да си, аз тебе не ще те дам повече никому, нито доброволно, нито насила, ще се бия до последна капка кръв за присъствието ти, ще падна мъртъв в краката ти, но разбери, няма и няма да те отстъпя.” Повтарям, не можех да видя покорителката си, само я усещах, обхванат от сладострастния ток на тялото й. Можех да виждам лицата на другите жени, те се мяркаха и чезнеха пред очите ми, понякога чувах гласовете им, което означаваше, че колегите гларуси не са такива хапльовци като мен, те вече разговаряха. От гласовете на непознатите жени подразбирах, че са чужденки, говореха на български с катастрофален акцент. Кои бяха те? Що за пришълци?

След румбата оркестърът щеше да потъне в тангото, това го знаех предварително, нетърпеливо очаквах момента и щом той настъпи, притиснах неизвестната към гърдите си.

– Мога да ви разходя по море. – Гласът ми се оказа смачкан, полепнал с хрипове. – Предлагам ви пътешествие. – Представях си как очите й гледат над рамото ми. – До острова.

– Какъв остров?

– Има едно островче.

В мълчанието й нещо в непознатата й за мен душа се съпротивляваше.

– Кога?

– Когато искате.

– Тук сме от три часа.

– Когато кажете.

– Зърнахме морето от прозореца на влака.

– Утре сутрин?

– Само мен ли каните?

– Всички! – Гласът ми гръмна в ухото й. – До един! Цялата група! Но нямам такава лодка.

– С лодка ли?

– Само за двама.

– Само за двама – повтори тя след мен, навярно искаше да си го представи безпогрешно на български, да вникне в стойността на израза “само за двама”, а това означаваше, че трябва да проумее какво ще се случи в утрешния ден – предстоеше й да рискува в открито море с малка лодчица и непознат хлапак, искаше се от нея да даде отговор във времетраенето на едно танго.

– Може.

Малко остана да попитам какво може, думичката ме срази; думичката намери най-пустинните пространства на душата ми, разсея мрачините в тях, изпълни ме с щастие, материята, от която бях съставен, се разруши, изгубих теглото си, олекнах, искаше ми се да оставя достижението си сред дансинга, да хукна в нощта и да душа хора…

Карела Алечкович спря на втората площадка, приближаваше се мноого-много бавно, даваше ми още възможност за отстъпление. Вече я виждах само от кръста нагоре, над парапета и листата. Тя не можеше да не спре, в Белград нямаше къде да види подобен сребрист път по морето. Сега нейните колеги по славянска филология спяха в хотела, а нея утрото я възнаграждаваше за ранното ставане: милиони чайки кълвяха коравите блясъци на водата, няколко лодки край тях вадеха попчета, в пристанището мучеше параход – наоколо се изреждаха все лениви събития.

Трябваше да се съблека. Навлякох банските си гащета. Ризата, панталона и обувките навъртях в калпазански пакет, пакета мушнах в импровизираното шкафче под бака, там поместих и ученическата си чанта. Ученическата чанта съдържаше две топли пити, от фурната на ул. “Богориди”, и половин килограм салам от колбасарница “Будапеща” на главната. Снощи, след късното си прибиране от ресторанта, все пак успях да открадна някой лев от дрехите на спящите родители. Легнах, но така си и останах с отворени очи, утрото ме завари загледан в тавана. Въртях се, тръпнех, обмислях действията си, думите си, изграждах арката, под която предстоеше да мина – едър и здрав клондайкски тип, макар и на седемнайсет години, понесъл на ръце двайсет и две годишното крехко същество с думите: “Богове, аз съм по-голям бог от вас!”

Тя тръгна по стълбището.

Все още имах време да избягам; вместо да избягам обаче, побързах да изнеса веслата от стаята на спасителите. Погледнах кораба си – нищо му нямаше, хубав кораб, стори ми се прилично чист и бял, с няколко черни букви; струпани на носа, те комбинираха най-великото от всички велики имена за лодки – “Чайка”, – название за чудо и приказ, оригинално, издаващо молекулярната интелигентност на стопанина.

Но лавината продължаваше да се свлича към мен. За тогавашните ми представи Карела Алечкович олицетворяваше не само една сексуална корпорация, но и “жената-всичко”, “жена-завинаги”. Едва сега вече мога усмихнато да заявя, че всъщност завоеванието ми е представлявало плагиат на хубавица, многократно размножен ксероксен екземпляр, досадно разпространен по градовете, но за грозноватичкото учениче като мен, което при това упорито търси женския си идол в живота – хе, защо да говорим! – достатъчно бе наличието на огромните й гърди.

– Чудесна лодка! – извика Карела Алечкович.

И друг път съм имал случай да ви говоря за първата ми собствена лодка, знам, че ми вярвате, класическият читател е като кучетата – притежава безпогрешно обоняние за истината. В случая съм мазохистично навит да ви разказвам за това, което се е случило, честно – като ви заявявам, че Карела Алечкович е издумала тези думи при появата си на плажа, значи е произнесла точно тези думи. Думите диалози в повествованието нямат буквален еквивалент, но вие, като читатели, на които съм спечелил доверието, знаете, че смисълът им се покрива изцяло. Е, ще дойде време, ще разберете къде ви изневерявам, но аз и тогава не ще ви лъжа, все ще намеря начин да ви подскажа лъжата: ако се наложи да надуя случката тенденциозно., за да постигна по-силно звучене.

– Чудесна лодка! – Тя примижа срещу слънцето, това сякаш я подсети, бръкна в чантичката си и измъкна тъмни очила. – Закъснях ли?

Как да й кажа, че е закъсняла, когато хич не съм се и надявал да дойде, как да й обясня, че ми е като дар от небето, помислих да захвана някаква подобна сага, но колкото и да бях зелен, предпазвах се – можех да се удавя в блатото на изреченията, беше ми се случвало. Обгръщах я с поглед, прониквах в нея, поглъщах настроението й, диханието й. За съжаление сивокафявите й очи – да, те не бяха нито сини, нито зелени – изчезнаха зад очилата, отсега нататък се лишавах от светлината им, освен когато сваляше очилата да пече клепачките си или да се къпе. Възприемах новата си познайница като пространство, далечина, като нещо, за което трябва да се боря, да го завоювам, но и да го отстоявам, ако се наложи да жертвувам живота си. Това нещо не го мислех, чувствувах го, усещанията пълзяха в мен, обсебваха ме, правеха ме щастлив и нещастен – всичко беше дамгосано с неизвестността.

Сега-засега обаче се намирахме в реалността, стъпили на пясъка; на девет метра от нас морето създаваше орхидеите си, въздухът бе и тежък, и лек, наситен с гъстата си мидена миризма.

– Бански имате ли?

– Не, откъде-накъде бански, нямам.

Заех се да й обяснявам, че в моята лодка може да се пътува само по бански костюм, в тази плаваща ивица тип “каяк” да си облечен е немислимо, ставаш вир-вода. Разбра веднага и все пак откъде да вземе бански, те не са дошли в България да се къпят.

Направи ми впечатление, че Карела Алечкович не се развълнува много:

– Не мога ли по сутиен?

– Как по сутиен?

Тя вдигна роклята и я преметна през главата си, остана по комбинезон – тогава жените носеха комбинезони, – бялнаха се краката, видях леко загорели рамене.

– Така може ли?

– Може.

Карела Алечкович видя сметката и на комбинезона си, плажът се напълни с гърдите й, наблизо изкрещя гларус.

– А така?

Ликувах, слабо е да се каже – радостта ме разнищваше, формулата “жена до себе си” вече не ме тормозеше, имах жена до себе си, беше реална, жива, дори много жива, със замах разчупваше преградите, натриваше носа ми, червях се заради провинциалната си изостаналост. Само за секунда тя се превърна в другар и помощник, започна да тика заедно с мен лодката, насочихме “Чайка” към морето, скоро носът й докосна водата. Неповторим момент, велик, завоювах непристъпен замък, в чиито достолепни шкафове и ракли се съхраняват неподатливи за съхраняване тайни; бях навикнал да гледам полуголи жени на плажа, но тази до мен беше почти гола – има разлика между жена в бански костюм и жена по сутиен и пликчета, – моята жена беше почти гола, моето момиче, моята Рут, трябваше да направя и невъзможното, но да се превърна в нейния Мартин Идън.

Огледах още веднъж багажа, подредих го по-старателно, поканих гостенката си да седне, поставих веслото в ръцете й, показах й как да гребе: по възможност да не вдига перата високо. Изтиках каяка изцяло във водата, наместих се отзад, косата на пасажерката ми пламна пред мен като кипарис при залез, затворих очи и поех няколко пъти въздух, загребах, партньорката безпомощно се извърна към мен да се включи в ритъма, забележителен миг, секунда на превъзходството ми над нея.

2.

Когато вечерта предложих на българистката от белградския университет Карела Алечкович да я отведа на остров Света Анастасия, не подозирах какво точно предприемам, на този остров дотогава не бях и стъпвал. Не знам дали Света Анастасия е вплетен много сполучливо в орнаментиката на Бургаския залив, така или иначе парчето от скала и пръст стърчи на две мили от града и възбужда въображението. Като гребец от ял-шесторка са ме отвеждали няколко пъти до острова, но инструкторите садистично държаха да го заобикаляме, не се отбивахме, връщахме се без почивка в спортната база, претренирали, с празни очи, отнесли оттам само спомена за един фар и една манастирска сграда. Така че в този ден ми предстояха две премиери – да бъда близо до жена и да стъпя на остров.

Закалени в състезателните “шесторки”, моите плешки вършеха работата си добре, гребяха, тласкаха бялата изострена категоричност на каяка напред. Нямах чувството, че навлизаме само в морето, ние се врязвахме в света, съставен от светли води, светло небе, светли птици и стопени в собствената си нестабилност заливни очертания, над които слънцето се гърчи в собствената си недостоверност. Което виждах пред себе си – част от лодката, веслата, раменете на момичето, – също ми се струваше недостоверно. Къде отивах, да ме пита човек, и то само няколко дни преди започването на учебната година?

Не знаех къде отивах, не исках и да знам, разумът ми агонизираше, просто недоумявах как все още мога да забелязвам някои подробности от пейзажа, защото освен розовите копчета на розовия сутиен аз виждах и рибарите чиконтаджии. Те отеляха попчетата от кукичките и поглеждаха към нас. Съвсем ясно знаех какво мислят, боях се, че всеки момент могат да хвърлят към нея серкме от мръсни думи. Но можех ли да връхлетя срещу тях, бях ли готов за бой? Можех да връхлетя, бях се подготвил и психологически за това, тогава ме люлееха ветровете на други настроения, считах, че човек трябва да живее гордо, да отстоява достойнството си докрай, дори с цената на живота си. Сега, когато пиша тези редове, продължавам да мисля, че човек трябва да живее гордо, но не и да рискува чак живота си. На шестнайсетгодишна възраст аз се бих с един Любомир, Любомир Христов, съученик, по-късно той изчезна в боевете при Драва. Обявих му дуел чрез ръкопашен бой заради обида, нанесена ми по обед. Дуелът се състоя вечерта към десет, на пуст плаж, където само звездите ни бяха свидетели. За достойна ръкопашна битка, според разбиранията ми тогава, аз считах размяната на поредни удари, но се оказа, че противникът ми не е бил на същото мнение – със серия на вихрени юмручни попадения в лицето той ме повали бързо на пясъка, устата ми се напълни с кръв, двете ми устни отвътре цъфнаха. Веднъж паднал на земята, според регламента, аз бях победен. Криво-ляво се надигнах, загребах вода с шепи от морето, тя фосфоресцираше между пръстите ми като течен огън, устата ми усети балсамната й целебност. Както би трябвало да се предположи, Любомир Христов ми помогна да се пооправя.

Ето защо твърдя, че него ден се приготвих за саморазправа с рибарите, така ме бяха възпитали книгите, не става въпрос само за Джек Лондон. Тогава четях много.

Чиконтаджиите преглътнаха мръснишките си изрази, “Чайка” вече се измъкваше край тях и докато се стараех туй да стане по-бързо, пасажерката ми изненадващо престана да гребе, постави веслото си върху фалшбордовете и зяпна в риболовните им манипулации. При това положение нямаше начин Кирливия да не бръкне в панталона си; Кирливия едва ли щеше да пропусне такъв удобен момент да се погаври. Слава богу, разминахме се и с тази опасност, избягна се необходимостта да замахна с греблото, бях решил твърдо да разцепя главата му на две, да сплескам гуреливото му брадясало лице, от което поглеждаха мътножълти очи, огледала на поразения му от пиене черен дроб.

След като напуснахме тази микроскопична сфера на непоетично мислене, ние отново останахме сами сред ослепителната струя на пейзажа, само че аз напразно се стараех да преместя погледа си от копчетата на сутиена. Вие, изглежда, не знаете как се седи в лодка “каяк” – седи се един зад друг, предният гребец не може да види задния, но задният гребец, ще не ще, завира поглед главно в гърба на предния, така че на вниманието ми винаги се натрапваха косата, раменете кръстът и пъклените копчета на розовия сутиен; за бедрата, стегнати в розовите пликчета, не искам да говоря, но добре е да се знае, че макар и седемнайсетгодишен, като Вертер, аз бях същевременно и куче на пристанищния квартал, понесло въздействието на полубездомници като Търмỳша, Кобилàра и Панàгото; сред слънчевия рай на уединения каменен вълнолом с тези хъшлаци прекарвахме голи по цели дни, къпехме се, гълтахме сурови стриди и се отдавахме на безплатното, най-достъпно за тогавашната ми възраст удоволствие – устройвахме състезания с играчките си; победител излизаше винаги Кобилара; от облия топъл камък, където седяхме, той прострелваше с еманацията си тръбата на “Стандарт ойл къмпани”, отстояща на метър и десет сантиметра.. Това го казвам, за да се поразкрия още мъничко, току-що бях преживял периода, когато хъшлакът у мен се готвеше да удуши мечтаещия юноша, но въпросният юноша се противопостави, помогнаха му хаотичните светове на книгите, в техния океан аз ту потъвах като жертва, ту изплувах с амбицията сам да разкажа нещо на читателите, разбира се, в никакъв случай истината., само лъжата; готвех се да сервирам на хората серия подражания на Бромфийлд, Вики Баум и Ремарк; какво да сторя, имах ли вина? Тогава те, главно те, се разпореждаха с литературните ми закани.

Свежото празнословие на деня ни поглъщаше неусетно, за Карела Алечкович изненадите се навързваха последователно, понякога те идваха по две, например английският кораб “Салли” от Ливърпул по някое, по някое време се изравни, близо до нас, с влекача “Левски”; влекачът буксираше шалан с павета от каменоломна Атия. Дежурното стадо от делфини все още се бавеше, то така и не се появи до острова. Неявяването на делфините приех като лична обида, липса на късмет, делфините щяха да ми предоставят възможност да изрека повечко думи, ами че аз се чудех за какво да говоря по пътя, ние се движехме, кажи-речи, мълчаливо, беше ме завладяло чувството, че пасажерката на моя кораб избягва да води по-дълъг разговор с мен, което сигурно не се дължи на друго освен на възрастовото й превъзходство. Най-много проклинах тая пуста разлика в годините.

От гледна точка на корабоплаването остров Света Анастасия представлява сквернословие, пречка по пътя през залива към Бургас, система от опасни плитчини, но за окото и духа той е естетическа опорна точка, надежда за нещо приятно, да речем, че в безостровното Черно море туй късче от суша би се оказало като споричка за поникването на още островчета.

Промъкнах лодчицата между кея и фара, форщевенът се вряза в пясъчната бърничка на плажчето. Останахме известно време неподвижни, нито пасажерката, нито аз намирахме за уместно да напущаме “Чайка”. Обхванати от приятна отмалялост, ние седяхме по местата си и сами не знаехме какво гледаме; бих казал, че просто долавяхме нещата, по-точно, присъствувахме на пиеса без конфликти и действуващи лица, нещо като гатанка или пък сфинкс, той питаше: “Какво искате? Накъде? Смятате ли, че така трябва да бъде?” И прочие. През цялото плаване дотук, по-точно от нощта, докато будувах и се въртях в леглото, аз си внушавах смелост точно за този миг, догато ще докоснем брега; обещавах си да нагазя във водата, да се усмихна и да вдигна пасажерката си, копнеех да я понеса на ръце, така ставаше у Зжек Лондон и у Вики Баум. Преценявах шансовете за успех, надявах се тя да не зарита, да потърси допълнително опора у мен, да обхване врата ми с ръцете си. Моментът беше настъпил, продължавахме да седим по местата си и аз наистина се запитах, не че не се запитах, да се заема ли с тъй трескаво замисления план, на което си отговорих, че постъпката ще прозвучи глупашки – действителността ми се натрапваше с малко по-сериозни тонове: лодката беше направена от твърдо дърво, гащетата ми бяха проядени от молци, на косата й потръпваше някаква сива перушинка, по пясъка лазеха рачета, копчетата на сутиена бяха дамгосали със синичко кожата й, между скаличките встрани някой се беше изходил, макар и отдавна (надявах се, че само аз виждам това). Веднага се отказах от замисъла си – нелепост наистина.

Гларусите не трепваха, какво бе туй самочувствие, навярно знаеха, че не отиваме при тях. Напуснах лодката, нагазих до колене. Карела остана на мястото си, напрягаше се да види колкото може повече, нагребваше от първото впечатление, в тази светлина островчето приличаше на умряло; сиротно и никому ненужно, то натрапваше твърдите си очертания без организация на линиите, само фаровата кула и къщичката към нея не се подчиняваха на някаква геометрия, останалото се крепеше да не падне, поддържаше го неясен исторически инат – държеше се манастирската сграда, държаха се каменният кладенец със стряхата, камбанарията, църквичката; видя ми се чудно как е възможно това при тези ветрове и вълни – бучка захар сред водата. Изгазих на сушата, замахнах рязко с веслото, забих го в пясъка, но докато забия и второто, първото весло тупна в краката ми, изложих се, не можах да поставя категорична точка на плаването дотук. Залових се с дрехите и провизиите, измъкнах ги, но какво да правя с тях, къде да ги дяна, не беше ли по-добре да си останат в шкафчето?

– В лодката са на сянка – обади се Карела. – Защо ги вадиш?

– Роклята. – Дирех начин да спася авторитета си. – Ще се измачка.

– Остави роклята, виж какво е хубаво, това манастир ли е?

– Манастир е, женски, само за жени.

Карела завъртя бавно глава да обхване пейзажа, раменете й станаха златни, косата й златна, перушинката към нея ме отведе при райските птици, сочната й тропическа уста изпращаше към мен ухания на карамфили. По набразденото пясъчно дъно бягаха рачета, светлосиви пустинничета препускаха през всекидневието си заедно с къщичките, завъртя се блясък от рибки, приличаха на иглички; Карела посегна, блясъкът се превърна в мълния и изчезна, а Карела се засмя по детски и ме погледна с очи, които сега не изглеждаха толкоз бедни на багри.

3.

Бях посмял да си представя и други неща, например как я нося на ръце по цялата суша; обикаляме, показвам й всяка подробност, чак до вкаменения пиратски кораб; всичко знаех аз от рибарските приказки и от статиите за острова; но пасажерката ме изненада, заяви, че ще легне на пясъка и с това сипа вода в огъня. В онези години жаждата да опозная всеки кът на залива бе не по-малко силна от стремежа ми да изградя до себе си вярната на кипящата у мен мъжка същност приятелка. Оставих херцогинята да се пече на пясъка, изкачих се на пристана, оттам на платото, отгоре видях трогателната белота на лодката, розовото тяло на спътницата ми, размаханата за приветствие ръка. Има господ, въздъхнах възторжено аз, докато махах за отговор, има господ, да знаеш, ти не си вече оня неопределен и грозноват младеж, не е като да нямаш, имаш с кого да си говориш, да ходиш по острови, а това естествено ще стане и в писмата, които ще си разменяте отсега нататък; туй малко ли е, да пишеш и да чакаш писма!… Закрачих гордо. Чак тогава ми стана ясно колко оскъдно съм бил информиран за острова. Подробностите се оказаха решаващи, те ме поразяваха, влизаха в сърцето ми; да си се вглеждал, да речем, в църквичката от морето е едно, съвсем друго е обаче да разглеждаш отблизо камъните, гредите, дъските и керемидите, които я съставят, да не говорим за плочниците пред вратата, за сенчестия свод, за прохладната и тъмна вътрешност на постройката, претъпкана със старинни книжа, ковчежета и икони. Обиколих навсякъде, добих все пак някаква представа за самотните, обречени на опустошения здания, но без да се спирам където и да е, нищо не надарих с предполагаемото време, само си обещавах, горях и се заклевах да дойда повторно, сам; и удържах на думата си – върнах се по-късно там не един, а двайсет пъти, натам ме зовеше споменът за най-далечното плаване в моя живот.

Безпокоеше ме усещането, че съм неразбран, не биваше да се губя дълго насам-натам, копнежът ме свличаше към пясъка, там лежеше едно нещо за убеждаване и подчиняване, то трябваше да разбере, че имам стремеж да се втурна към света като вестител на силната личност и добротата, да напоя всекидневието на хората с разказите си и със зараждащите се по загадъчен начин репортажи за скитниците от най-тъмните ъгли на пристанищния ареал.

Но Карела Алечкович бе захвърлила сутиена си. От скалите съгледах големите й сферични гърди. Малко разногледи, зениците им сочеха към различни паралели на света и – първото разочарование: полусферите не се извисяваха както трябва, бяха оклюмани, тогава още не знаех, че в подобна поза тази част от женската анатомия малко нещо издиша.

При тези обстоятелства нямаше начин да сляза при херцогинята си, налагаше ми се да изчакам. Карела не можеше да лежи там без сутиен цяла вечност, знаеше, че ще се върна. Почаках известно време, дявол знае колко, може би половин час, тогава нямах часовник, но нищо не се промени. Извиках, приканих я към кладенеца, без да я виждам, попитах дали не й се пие вода. Карела ми отвърна, че не й се пие вода. Повторих въпроса си, тя повтори отговора си. Ясно, можех да се приближа. Озовах се на скалата, погледнах към пясъка. Карела ми махаше възторжено, сутиенът лежеше до чантата й.

След като се убедих, че ме викат настойчиво, тръгнах, гърдите й ставаха все по-големи, стараех се да не гледам в тях, но ги виждах от ясно по-ясно, тяхната достоверност ме плашеше, приличаха ми на реални призраци.

– Няма ли да се къпем?

– Разбира се.

– Ами хайде, къде се бавиш?

– Трябва да разгледаш острова.

– Има време.

Ами да, предстоеше ни много-много време, един обед и един дълъг следобед, а може би и цялата нощ, може би още един ден, и още един ден, можехме да останем на острова, докато наскубем и изядем всички миди и всички стриди от скалите наоколо, изобщо започваше моето време, времето на доказването, часовете, в които ми предстоеше ролята на Том Сойер.

Изправих се на кея, след като се уверих, че съществувам в обсега на вниманието й, скочих прилично с глава, вложих умението си (хиляди скокове преди това) да не вдигна пяна зад себе си. Може би съм успял, но ако съм успял, оценила ли го е? Зареях се в дълбочината, не бързах да се върна в сухия свят, продължих да се забивам надолу, а подир туй се плъзнах по дъното, изчезнах в сенките на водораслите; там се притаих, бях сигурен, че горе вече се тревожат за мен: какво му стана? Удави ли се? Когато пресметнах, че нервите на публиката сега са разбити, изскочиш шумно на повърхността.

– Не мога оттук – суетеше се Карела Алечкович. Целият мой спектакъл бе отишъл на вятъра. – Кажи ми откъде да вляза.

– От плажчето – насочих я аз. – По пясъчното дъно.

Бях пред нея, тя беше клекнала на кея, гърдите й ме заплашваха; не, немислимо е повече, накрая Карела би трябвало най-сетне да разбере, че така няма да върви, време е да постави проклетия си сутиен на мястото му.

– Има ли островни животни?

– Няма – засмях се аз. – Влизай! Не искаш ли да скочиш оттук?

Спокойно се върна на плажчето, нагази и се отпусна. Заобиколих кея и я посрещнах. Плуваше като удавник, пазеше да не намокри косата си, страхуваше се и да не глътне вода.

Отказах се от предварителния си замисъл да отскоча до хоризонта и да се върна, вече знаех, че няма да шашна никого, Дулцинея не даваше пукната пара за подвизите на своя рицар.

Приседна върху носа на лодчицата, беше мокра, миришеше на прохлада, наведе глава и затърси мидички, емайлирана от слънчевата светлина, Карела Алечкович отново ми се стори недостъпна, питах се по какви физически закони мократа обвивка я отдалечаваше от мен и възстановяваше предимствата й.

– Голям поет си имате, Гребецо. – Забравих да ви спомена, тя избягваше да си служи с името ми, още при потеглянето от бургаския плаж сутринта побърза да заяви: “Ти си гребец, за мен си гребец, ще те наричам Гребеца.” На нея туй прозвище й хареса. – Обичам Ботев. Ти харесваш ли го? – Не успях да отвърна, тя бързаше, чоплеше пясъчната жарава, отделяше ефектните черупки и оцветените камъчета. Зад косата й подскачаха цветистите зърна на морето, в дремливата носталгична далечина на късното лято прозираха къщите на града и пристанищните хамбари.

До този миг навярно виждах, но не приемах или не желаех да приема за факт, че Карела Алечкович не може да ме изненада с дълги крака, прасците й бяха тромави; сега обаче приех тия недостатъци безрезервно, побързах да прибавя към тях и новооткрития неин недостатък – предразположението й към Ботев. Поне да не беше го заявявала. По него време скиторех из чуждоземни литературни “салони”, подобни хвалби към който и да е наш, ако ще той да е Ботев, бих добавил, особено Ботев, посрещах с тъничка, но нарочно неприкрита усмивка. Събеседничката ми не забеляза усмивката, тя не бе и допуснала, че някой може да си позволи подобно кощунство; докато отделяше скъпоценните си пъстри камъчета и охлюви, Карела ми цитираше; в орхидейния блясък на моя необикновен ден бях принуден да изслушам няколко Ботеви куплета от една словенка, та тя не бе могла да проумее, че нейният гребец преди малко бе направил едно не толкоз обикновено гмуркане, на нея едва ли ще й се случи да види в Белград или Любляна такъв подвиг.

– Гладна съм.

Пренесохме се на кея, тя се прибра в сутиена си, разгънах хартията, постлах я на цимента. Карела се зае с колбаса, наряза го неочаквано грубо, замириса на истински унгарски салам, а как бях гладен, боже мой, как бях гладен! Начупихме питките и се изправих пред единствения проблем: как да се удържа; с тоя мой глад можех да рухна пред очите на любимата си; кое ми гарантираше, че няма да загрухтя?

– Сега ще ядем здравата!

– Какво?

– Гладна съм като прасе. Гребецо, никога не съм била по-гладна в живота си. Ти?

– А.

– Какво а?

– Не мога да кажа същото.

– След това гребане? И след гмуркането? Ти изчезна и ме изплаши. Пък да взема да ти викам Гмуркача, а?

Гълтах питата, гълтах салама, виждах се отразен в тъмните стъкла на очилата й, слънцето нагряваше раменете ми, в древния омайващ въздух и тишината се чувствувах като истински покровител, признат вожд на племето; в такъв въздух и в такава тишина наистина могат да съществуват и красотата, и щастието, да се замислят десетки житейски сражения – предстояха ми още завоевания, сега вече светът би трябвало да ми се предаде, съзирах се богат и известен, тръгнал по земното кълбо, от влак на влак, от параход на параход сред заспалия мир на джонките, навсякъде с Карела Алечкович, а като корона на всичко изгряваше видението за тръстиково щастие край морето или аржентинска хациенда, но най-властно от всичко ме притегляше идилията под страстните мигли на палмите, там, да речем, южно от Паго-Паго, да я заведа с голяма гемия, щом стигнем, да опожаря гемията, след това да взема любимата си на ръце, да я отведа до рекичката, да обруля няколко кокосови ореха.

Трошици от питата светлееха на коленете й, трошици бяха паднали и върху пликчето й, точно там, където започваше Заливът на голямата мечта. Тези трошици ме върнаха в реалността, спомних си как снощи бях концентрирал цялото си хлапашко умение, как измъкнах от джоба на спящия си баща пари за хляб и салам. Ами ако не бях успял? Там е работата, че всичко се подреждаше добре, дори бяха забелязали продължителното ми изчезване под водата, зараждаше се надеждицата да бъда наречен Гмуркача.

4.

Когато разгледахме острова изцяло и пихме вода от кладенеца, отведох херцогинята си на северната страна, където сега е ресторантът. Тук брегът е най-висок, на едно местенце долу вълничките се размиваха в гигантска каменна вана, тя прилича на корабно корито и според легендата представлява вкаменен двумачтник. Пиратите нападнали манастира и ограбили златото му, но щом потеглили, висши небесни сили му пратили буря, халите разпарцалили ветрилата, оголили реите и хвърлили кораба върху скалите, където същите сили го вкаменили.

Карела Алечкович стоеше загледана в логиката на легендата, долу вълничките подрипваха между вкаменените бордове, моята принцеса може би се напрягаше да отхвърли истинността на историята по простата причина, че ето нà, размерите на реалните кораби превишават няколко пъти размера на анатемосания кораб.

– Благодаря ти, Гмуркачо, доволна съм, че снощи се срещнахме. Сега колегите ми скучаят по улиците, никой от тях не подозира за преживяването ми. Ще мога ли да им го предам? Това е удивително, по-интересно от София.

По-интересно от София. Трябва да се помисли. Тогава София изпращаше светлината си към мен, оттам идваха учебниците, вестниците, книгите. София ми доставяше филмите, превеждаше ми ги, напечатваше надписите им, Радио София ми подаряваше мелодиите на Дюк Елингтън и Ъруин Бърлин, омайваше ме с изпълненията на Алис Фей, там се намираше военното училище, мечтата ми, тъй като можех да постъпя в него с мизерен бал, като син на военноинвалид, но то не ме прие; в София се намираше и американският колеж, там изчезваха богатите ми приятели, от тях научавах, че някога на света са живели хора като Уолт Уитмън и Джон Милтън. Как е възможно туй късче скала да е по-интересно от София? Какви ми ги бъбре тая моя любима?

Копнежът ми да я грабна и понеса се възпламени наново, този път бях решил твърдо, че ако я отнеса, като нищо ще си позволя своеволието да допра бузата си до косата й. Карела Алечкович се облегна с длан на голото ми рамо и повдигна крака си. Видях цялото й ходило, опипваше го с пръсти, търсеше трънчето, оказа се, че трънче няма, тя потърка петата си навсякъде и стъпи с двата си крака на земята; дланта й слезе от рамото ми, целият кипях, бях се превърнал в бутилка с щастие.

– Карела, не си ли отново гладна?

– Не, но мога да ям повторно. – Не знаеше да се засмее ли, или да не се засмее. – Нима остана нещо в хартиите? – Хвърли око на часовничето си. – Минали са три часа.

Толкоз беше часът – три, както казваха някога спасителите от плажа: мидено време. Докато херцогинята ми се забавляваше в плитчините – изследваше движението на пясъчното дъно, – аз открих гостоприемна скала само на човешки бой под водата. Гмурнах се няколко пъти, натрупах купчина миди до огнището – всички бяха едри и тежки. Последва онова приятно събиране на съчки, оказа се, че да събираш съчки с Карела Алечкович е забележително удоволствие, тя се вживя в дейността си и поработи здравата.

– Мисля, че ще стигнат и за утре.

– За утре?

Този път херцогинята ми се засмя:

– Какво ни пречи.

Главозамайваща приятелка, държи се простичко, не създава проблеми, точно когато се канех да я питам дали няма да дойдем и утре.

– Пък не съм видяла и делфините.

Докато нажежавах ламарината за печенето и обгарях рибените мазнини по нея, хвърлих поглед на морето – нищо, кьорав делфин. Последва ново приятно занимание – подреждането на мидите върху ламарината. Карела видя как го правя, оставих я да довърши, а аз се заех да изтривам ракушките по черупките. По ламарината падаха водорасли, засъскаха, това бяха първите ухания на пиршеството.

– Тук има ли къде да нощуваме?

Проява на импулсивност? Необмислени думи?

– Под навеса… Целият манастир е празен.

Лекомислен отговор от моя страна.

– Да бяхме взели поне пуловери, така ще измръзнем.

– А и четки за зъби не носим – забелязах аз. – Тъй би казал Съмърсет  Моам.

Изфукването ми с Моам и този път не намери отклик, преди това няколко пъти се опитах да пробутам името му, но ударих на камък. Карела имаше само понятие от него.

Мидите започнаха да се отварят, сега върху огъня зацвърчаха соковете им. Няколко черупки зяпнаха като макове, разпукаха се изведнъж, както се казва, с трясък – в бисерните дънца на долните черупки вряха белите ядки с черните точици на онова, което се яде.

– Не! – заяви неочаквано Карела Алечкович. – Няма.

– Какво няма?

– Да се върна в Белград. Нито в Любляна. Аз и без туй не зная какво съм: сръбкиня, словенка, унгарка или австрийка. Някой ме убеждава непрекъснато, че имам и българска кръв.

5.

Излезе малко вятър, вълничките ни удариха в борд точно като се изхвърляхме на бургаския плаж. Едно зайче се преметна през фалшборда, намокри гащетата й. Карела Алечкович стъпи на пясъка и се опипа, после се втурна да гони веслото си, пообърка се. Заповядах й незабавно да излезе от морето, настигнах отдалечаващото се от нас весло, насочих лодката с тикане към брега и чак сега помолих херцогинята си да ми помогне. Изтеглихме “Чайка” на пясъка, по навик огледах небето, нищо особено, можехме да я оставим тук, нямаше опасност от усилване на вълнението. Измъкнах дрехите от шкафчето, изтръсках ги по няколко пъти, но не се оправиха. Херцогинята облече роклята си, обу се. Опакована и с чантичка в ръка, тя се превърна отново в мадамче, само че сдъвкано. Доколкото схванах, не й пукаше, друга на нейно място би запитала сто пъти как изглежда, но тя се въздържа – дразнеше я само подмокрянето. Обаче намери цаката му, херцогинята смъкна гащетата и си ги прибра в чантата.

В гнилочния плажен здрач Бениамино Джили пееше своята “Торна пичина миа” – може би цитирам грубо, – песента заливаше чрез високоговорителите не само морската градина и казиното, озвучаването я доставяше и долу, при кабините и мостика, сакън да не бъде ощетен някой откъм музика. Но не се дразнехме, трябва да ви призная, че слушахме с удоволствие, това се считаше за шик – младост.

Карела Алечкович ме помоли утре да отплаваме един час по-късно, малко да си доспи. Изпроводих я до първата тераса на стълбището, мечовете на разните екзотични растения пробождаха мрачината и в тази обстановка се случи нещо непредвидено – херцогинята ме целуна там, където завършва устата ми и започва бузата. Побягна. Като се върнах при лодката, струваше ми се, че мога да я изтегля като перце до кабините. Смъкнах банските гащета, ритнах ги весело и затанцувах гол, този път под ритъма на “Ай роу”, танцувах и навличах панталона, губех равновесие, падах на пясъка, вирвах крака, изправях се и продължавах да се обличам, не обръщах каквото и да е внимание на мокрите си крака, обувах чорапите, обувах обущата, въртях се по оста си, развявах ризата си.

Мисля, че тогава не тръгнах, а политнах, крила ми бяха веслата. Щом прибрах дреболиите от оборудването на “Чайка” в помещението на спасителите, останах само с ученическата чанта в ръце. Чантата ми се стори неповторима, скъпоценност, в тези минути просто я обожавах, дори я прегърнах и целунах, но защо – и до днес не мога да си обясня.

Пред казиното се бяха накупчили сума ти приятели, нула внимание обаче, сториха ми се жалки махленчета. Глупачките, разбира се, продължаваха да не ме забелязват. Минах гордо по главната алея като собственик на лодка; кой друг, кажете, кой друг ученик по това време притежаваше собствена лодка; но имаше и по-важни неща – принадлежеше ми и едно женско същество, съставено от сума ти нации.

По него време живеех много далеч, предстоеше ми да прекося града от самия изток до самия запад, от морето до езерото, може би двайсет минути вървене, ако не и повече – време да маршируваш и да пееш. Пеех. Но изтрезнявах. Постепенно идвах на себе си. Това нещо “до утре” ме занимаваше сериозно. Защо до утре? Къде е писано, че не мога да видя моята Карела довечера? Достатъчно е само да отида в казиното, групата им ще бъде там, ще танцуваме отново, този път ще я притисна плътно, време ми е да стана по-смел: когато двама се обичат, те са заедно, притискат се, дори нещо повече. Докато скитахме днеска по острова, на мен ми беше хрумнало да вечеряме в казиното, мечтаех да се покажа пред публиката. Но за тази работа са необходими пари, мъжът покорява, но плаща и сметките в ресторанта. В далечното бъдеще ми предстоеше да имам много пари, луди пари, така си мислех и бях абсолютно сигурен в туй, но точно нея вечер нямах, нито пък разполагах с нещо за продаване, а и да разполагах, кога да продам, от вечерните часове до сутринта се простираше само една нощ, за почивка, за сън, да се наспя и да тичам на срещата.

Преди да кривна към бащината къща на “Цар Самуил” 88, минах край фурната на вуйчо, на “Гладстон”. В оскъдното осветление на фурната вуйчо Йовко четеше вестник “Утро”. Топлината от непродадените още хлябове дремеше във въздуха, тук господствуваше такова ухание, каквото никоя френска фирма за производство на парфюми не би могла да постигне, макар че е светотатство на сравняваме: ухаеше на труд и убедително човешко спокойствие. Неизбежното щурче пееше. В стаичката над пекарнята пееше чиракът. Неравният му глас на непогражданен още селски момък не нараняваше спокойствието, той нямаше сила за това, нямаше и самочувствие, чиракът притежаваше неизчерпаема енергия само да копнее през всички свободни часове, обикновено за едни и същи клиенти, зърваше ги през прозорчето и това му беше достатъчно. Момъкът си пееше, но вуйчо така и не го чуваше, той чуваше само грохота на света, с всичките му тревоги и сътресения – от Китай до Испания, от България до нова Зеландия; тогава аз, облепен със захарта на лъжелитературата и холивудските филми, препусках по заглавията на вестниците като сляп и не разбирах какво се крие зад въпросите му.

– Как смяташ, ще си намеря ли майстора?

Така разговаряше вуйчо ми.

И ме предизвикваше да кажа:

– Кой?

– Франковецът.

Не казваше Франко, казваше франковецът.

А аз мълчах, нищо не знаех.

– Как смяташ, мусолиновецът ще се скара ли с Него?

Смътно долавях, че може би зад Него се крие Хитлер, отговорих:

– Труден въпрос.

– Кой знае – смееше се с очите си вуйчо ми, о, как се усмихваше той само с тези свои хубави недоверчиви очи, той се съмняваше с тях, обещаваше, отричаше – всичко правеше с очите си. – Не се знае дали въпросът е труден. Ти ги познаваш, нали се размесихте. Мислиш ли, че знаят всичко?

Ха сега де, кой да знае с кого съм се размесил.

– Нали им носиш да ти ги печатат там.

Аха, носех им по нещичко и ми го печатаха, туй означаваше, че вуйчо Йовко се досещаше от някои репортажи за ранните ми журналистически приключения и както беше наивен – а според мен само се правеше на такъв, – той може би допускаше, че редакторите на трите местни вестника знаят повече от него; не знаеха, разбира се; вуйчо се отличаваше с по-висока вродена интелигентност от тяхната; изключвам Светлозар Ловджиев от “Бургаски фар”. Дори сега трудно намирам критерия за истинска оценка, но все ми се ще да вярвам, че вуйчо Йовко представляваше цялостна, почти съвършена личност, и все още не мога да проумея в кое главно се осъществяваше той – като фурнаджия, в най-идеалната форма на тази професия, произвеждаше чудесен честен хляб за хората; или като чувствителна струна на човешките и обществените пулсации.

Когато нея вечер преминах в територията на щурчето, чирака и четящия в дрезгавината брат на майка ми, бях поразен от осезаемостта на далечния техен свят, този свят нямаше нищо общо нито с мокрите гащички на словенката, нито с неспокойния ми стремеж да намеря пари за ресторант и за повторно плаване до острова. Влизах тук комай само при нужда. Той знаеше за какво мога да го посетя, аз знаех, че той знае, на всичко отгоре знаех още, че той знае колко пъти бях изтръгвал от него пари с обещание да му ги върна, а не му ги връщах. Бях сигурен, че ще ми даде някаква сумичка, но преди това щеше да ме разпъне на кръст в дълъг-предълъг разговор – появявах се в удобен момент, в най-дълбоките му и отчаяни часове на самота. Усетих настроението му в доловимото напрежение, то се изяви в погледа му, излезе напред, извън привлекателната статичност и прекалената белота на лицето му, живяло без какъвто и да е досег със слънцето, отразило може би бялото алхимическо сияние на брашното. Жизнената прецизност на този човек се изявяваше бавно, трезво, ще ми се да употребя и думата мъдро; подобни личности обикновено се появяват някъде и понякога, за да защитят легендата за човека, неговата висока естетическа неприкосновеност. Тогава трябва да е бил на петдесет, беше най красивият представител на рода ни, живееше сговорно с бездетната ми вуйна Манда, домъкнали се от мраморната гръд на Странджа – оттам прииждаха тогава всички мои лели и чичовци, баща ми и майка ми, дядовците и бабите – от Малко Търново и Лозенград. Нея вечер вуйчо Йовко се усмихваше с благородното си притворство в сивожълтата дрезгавина и ме запрати в дивите хайдушки поляни на разговора.

Едва в полунощ успях да напусна фурната. Парите обаче бяха в джоба ми. Прибрах се заспал у дома. Вече нямаше време за нищо освен за чаршафите. Плъзнах се по коравината на леглото и се вмъкнах в копринения пашкул на мечтанията, със сладостни предчувствия за утрешния ден. По някое време се събудих от страх да не съм е нещо разтопил. Нищо ми нямаше. Усмихнах се в тъмнината и заспах отново.

6.

От седем сутринта стърча до лодката и гледам нагоре към казиното. Карела Алечкович би трябвало да се покаже отдавна там, да се “съедини” с палмата, после да се отдели от нея и да се понесе към мен. Горе се появяват посетителите на септемврийския плаж, десет минути преди това се натръшват съблечени край мен – преподаватели от италианското и немското училище, близначките на немския консул с всичките им лунички, унгарският консул господин Зенович, английският консул мистър Кендъл, художникът Задгорски, семейство Сярови – трийсетина фанатици на късното слънце. Телата им имат цвета на шоколада. Цяло лято съм бил на открито, но сравнен с тях, приличам на снежинка и как да си обясня тая работа, никак не ми е ясно.

Шкафчето на “Чайка” тая сутрин е приютило няколко изненади, освен салама и питките в него съм затворил две бири, две пасти два лимона за мидите и въдица – днес ще наловя малко попчета. Само че кога ще дойде най-сетне херцогинята, наближава девет, ако се появи сега, ще тръгнем с два часа закъснение. Все пак в това се крие и някакво преимущество – всички тия шоколадови тюлени ще видят с очите си каква кинозвезда отнасям към хоризонта. Останали са ми гулдени и за вечерта, дори за другия ден, изглежда, че ще се танцува здравата, финансовата ми мощ ме прави дързък, ами че то било съвсем друго, като си имам пари, усещам как ставам и по-красив. Мидите ще бъдат залети с лимонов сок, ще се пие бира, ще ядем попчета и ще лапаме горещото им печено месо; това са все деликатеси, за мангизлии. Най-същественото обаче се състои в туй, че си имам далечен замисъл, в него се крие нещо наистина пъклено и коварно – донесъл съм ученическия си шинел и два пуловера; този път ще настоя сериозно да пренощуваме под навеса на църквичката. Горката Карела, няма къде да ми избяга, цяла нощ е това, не може да не отделим малко време и за целуване. Призори, след като сме се нацелували, ще я взема най-после на ръце и ще я понеса към морето. Все пак ще видим, можем и да не бързаме толкоз рано за морето, каквото реши тя, за нея туй е първото преживяване на остров (трябва да помисли, че за мен тия приключения са едва ли не всекидневие). По-нататък ще й дам да подразбере, че колкото и да съм авантюрист по отношение на жените, все пак най-после съм си намерил и аз майстора, дори нещо повече – направо съм се превърнал в неин подчинен. Подобни победи правят жените горди. Постепенно ще дойде подходящият момент за най-важното, то ще се случи някъде на острова или докато танцуваме в казиното: направо ще й предложа нещо като женитба, тя да си определи по-точно какво, ала да бъдем свързани за цял живот, с вярност до смърт, ако е възможно, ще го подпечатаме с клетви.

Не искам това – денят няма никакво право да се изнизва, часовникът няма право да сочи десет! Трябваше да потеглим преди три чàса! Ами че какво означава туй: времето лети, Карела Алечкович закъснява и както е тръгнало, ще гребем в най-голямата горещина. Нещо се е случило, може би нещо я възпира, някаква от глупава по-глупава подробност. Каква ли е тя? Какво ли би станало, ако изтърча до центъра на града и проверя? Но къде точно? Знам ли? Не, трябва да чакам тук, само тук, ще тръгнем от това място и цялата работа вече не може да се размине без преспиване на острова, от ясно по ясно, ще падне голямо целуване. И всички тия мъртви под фасадния си шоколадов тен известни жители на града ще умрат от завист, като видят как отнасям под носа им една голяма жена с една малка лодчица; те ще гледат дълго от пясъчните си леговища как изчезваме, стопени в разточителната предесенна нежност, сред предпазения от излишни жестове пейзаж.

Стрелките на плажния часовник продължават да се придвижват, усещам нахалния им ход, но се правя на равнодушен, все едно че са замръзнали на седем и петнайсет, да речем; какво са петнайсет минути, в края на краищата какво са и три часа. Нима не беше тя, която ме целуна и изтича нагоре към звездната здрачевина? Ще чакам още, колкото си искам, мога да стърча при вярната си лодка и до вечерта.

Както и стана, моля ви се, дочаках и мръкването.

Несъзнателно проследявах изреждането на по-малките и по-големите събития наоколо; те бележеха развитието на деня – от завръщането на лодките до вечерните разходкаджии по мостика. Лодката на Кирливия се прибра първа от сутрешната чиконта, привързаха я в края на мостика, оттам долетя гранясалият му пиянски глас, сякаш се караше без прекъсване, нанизваше чевръсто с двамата помощници рибите на връзки за продан и псуваше; за какво псуваше този човек, никога не можеше да се разбере. За разлика от Кирливия собственикът на втората лодка, Олелебатето, мълчеше. Сътрудниците му също мълчаха. Разсъблеченото до кръста тяло на Олелебатето гъмжеше от несвързани по тематика и жанрово изпълнение татуировка. Татуировките присъствуваха върху тъмната му кожа без каквото и да е творческо равновесие, нито опит за някакво композиране – главно женски тела с натрапчиво подчертани делти и гърди. Край грубите им лица се стичаха още по-груби къдрици, изобщо жените от харема на Олелебатето с грозотата си можеха да съблазнят само войници от известния по него време чуждестранен френски легион в Северна Африка. И дати, естествено; много дати, съставени от неграмотно нанесени цифри, точки, удивителни – датата на постъпването, да речем, във флотата и датата на уволнението, датата на влизането във флотския затвор и датата на излизането – все от този род.

Лежащите на плажа бездействуваха не само върху пясъка, но и в мислите си. Една гостенка на немския консул – беше се съблякла по-късно от другите – от време на време сядаше върху хавлията си и наблюдаваше поразеното от безветрието море. Виждах лицето й в профил, виждах острия й прегърбен нос, търсех липсващите й гърди. Чувствителното ми сърце се свиваше при мисълта за равното, по принуда дълбоконравствено старомоминство, което я очакваше. Виждах островърхите къщички на баварско градче, чувах стъпките на госпожицата по уличките и страдах, може би колкото нея, така откликвах в младежките си години при подобни находки. Добрият господин Зенович – никога не ще го забравя, трудно се изтрива в съзнанието подобна приятна и сякаш необходима за града личност, която не е сторила никому зло – дремеше в познатата му сладостна премала, а слънцето продължаваше да върши известната си вече работа върху кожата му; тогава никой и не мислеше да свързва продължителното нагряване нито с рака, нито със склерозата, беше времето на сладострастни незнания и заблуди, блажено време и за мен, не само защото бях млад, а защото мислех, че едно момиче каже ли “утре идвам”, то ще дойде непременно на срещата.

Когато при лодките приготвиха рибните нанизи за продаване, по стълбището се спуснаха двама стражари с бели куртки, бели шапки и черни карабини. Водеше ги цивилното ченге Димо. Подобно нещо не бях виждал никога на плажа. Стражарите огледаха кабините за събличане, пръснаха се между плажуващите, взираха се в нас, тримата търсеха някого. Отидоха си. Сякаш не беше се случило нищо – плажуващите си трупаха слънчевата енергия, рибарите си понесоха рибите към града, а аз продължавах да чакам Карела Алечкович. Пукаше ни на нас всички там какво може да стане по него време из света. Към петнайсет часа си отиде художникът Задгорски, останалите – трупове.

Кирливия и Олелебатето се върнаха обратно с хората си. Движеха се като преяли и препили. Отвързаха лодките и излязоха на следобедната чиконта. Вече подухваше, морето се беше пораздвижило. Към мостика се приближиха делфини, заиграха се, никой не ги забеляза, мисля, че само гостенката на немския консул им обърна малко внимание. Шведски параход напусна пристанището. Появи се директорът на Италианската банка, не му знам името, знам го само по физиономия, много бял, къде се беше дянал този господин цяло лято, знае ли човек какви са пътищата на по-знатните бургаски граждани? Притичаха голи циганчета. Отначало бяха две. Цамбурнаха се във водата. Като се показаха, на мен ми се сториха три, а после четири или пет. Пак се цамбурнаха, останах с впечатление, че се цамбурнаха пет, но на повърхността излязоха само три. По-право – четири или две. Ха сега де, колко бяха отначало, колко станаха после, колко се цамбурнаха и колко излязоха, като се има предвид, че накрая към дрешките се затичаха само две. Нямах настроение да се занимавам с губещи се циганчета, чаках Карела Алечкович. Накрая едно от циганчетата започна да пишка и да пее. Близначките на немския консул проявиха тактичност и изтичаха в морето. След малко излязоха от водата три. Като се вгледах по-старателно, какво да видя – едното е циганче. Включих го в сметката, то и двете на пясъка правеха три парчета. В цялата работа имаше някаква загадка. Това ме интересуваше слабо, чаках Карела Алечкович…

Лодките се върнаха отново, този път от следобедна чиконта. Облякох се. Плажът беше пуст, всички го бяха напуснали отдавна. Взирах се в здрача, все ми се струваше, че ще притича някое от циганчетата. Огледах небето, нищо особено, “Чайка” можеше да остане на мястото си, този път заредена с храна, бира и топли дрехи. Отворих стаичката на спасителите – спасители отдавна нямаше, беше им свършил сезонът, – наведох греблата, проврях ги през входа. Как да ви кажа, при други обстоятелства навярно бих преживял момента съвсем различно, но сега видях само очите, а може би исках да видя само тях, лицето му никак не ме интересуваше, то ми се загуби изцяло от вниманието, възприемах единствено очите му, те също се взираха в мен и може би бяха сигурни, че в следващия миг ще последва нещо нежелано. Изправих греблата в ъгъла, по този начин дадох възможност на човека, ако поиска, да ме нападне отзад, а същевременно му демонстрирах и доверието си. Днес още си мисля за този мой жест и постоянно се убеждавам, че тогава направих достатъчно – подсказах му, че няма да го издам, какъвто и да е той – крадец или убиец.

7.

Вече седях на маса с чиста покривка, близо до палмата, листата й в светлината на белите глобуси бяха придобили по-осезаема восъчна бутафорност, но както и да ги иронизирам сега, тогава те ме отпращаха в тихоокенските атоли, виждах се като капитан на шхуна – продал съм вече копрата, седнал съм в крайбрежния ресторант, полъхът разсейва дима на лулата ми, укулелето ме гали с тоновете си, очаквам само да дойде крайната точка на далечината: лъкът, тетивата и стрелата на живота ми – гладката хавайка Карела Алечкович.

Най-после българистите пристигнаха, този път те бяха придружени от д-р Болгуров и други интелектуалци. Насядаха. Много дългата маса беше подредена специално, намирисваше на официалност, мрачни сили се вклиняваха между мен и хавайката. Но къде е тя? Тя все още не се мяркаше. Какво ли може да й е попречило? Скочих, изтичах до тоалетната, повъртях се малко наоколо, никой не се появи, върнах се на терасата, огледах масата на д-р Болгуров, слава богу, Карела Алечкович още липсваше. Туй ми даваше известно предимство; отново излязох, застанах на алеята; отсега нататък никой не можеше да влезе в ресторанта, без да го видя.

Почаках около час; в тия шейсетина минути притъпените ми сетива все пак успяха да доловят далечни обезпокоителни сигнали, но тогава не им обърнах достатъчно внимание, едва по-късно, когато развитието на историята ме тласна в най-интимната зона на моя живот, осъзнах, че съм се запътил към обезличаването си. Ето нà, не помислих кога съм се втурнал към българистите, нито кога съм дръпнал за рамото предполагаемата нейна приятелка.

– Карела болна ли е?

– Какво?

– Къде е Карела?

Смях.

– Кажете къде е Карела? Защо не е тук?

Към смеха на предполагаемата нейна приятелка се присъединиха смеховете на още няколко колежки.

– Кажете в кой хотел сте?

Този път не ме дразнеше толкоз смехът на югославянките, повече ме дразнеха възмутителните погледи на д-р Болгуров и местните негови сателити – ако трябва да бъда справедлив, – все кротки и добронамерени иначе хора. В споменатия вече момент обаче разбрах, че до тази дълга маса с преполовени бутилки не бива да оставам нито миг.

Бързах по “Богориди” към Главната; къде отивах – не знаех; гонех само класическия център на града, вътрешен глас ми повтаряше, че там и само там би могло да започне и да завърши всичко, каквото и да е то: раждане, смърт, любов, изневяра, раздяла, убийство – съществен елемент според мен от стандартното мислене на провинциалиста.

Колкото аз се движех бързо, толкоз всичко край мен ми се струваше застояло, гипсирано; улиците, градът, минувачите бяха сковани от катастрофален паралич, замръзнали като восъчни макети и кукли.

Само една кола, само един спортен форд с открит гюрук се плъзна нито бавно, нито бързо край мен. Махна ми ръка. Бодър женски глас извика, прободе ме през гърдите, излезе през гърба ми:

– Гмуркач!

Карела Алечкович се беше извърнала честно към мен с вдигната ръка до момента, в който фордът на индустриалецът Д. В. Я отнесе в загадката.

Градът оживя и хората се раздвижиха; мина евреинът Шимон с портативната си сергийка, дебел мъж и дребна жена с криви крака се караха по семейному, брадясал несретник повръщаше вино върху бордюра, градският часовник показваше осем и половина, тънък бензинов остатък витаеше във въздуха на чистата септемврийска вечер. Но раздвижената и озвучена картина се смрази отново, усетих се повторно сам сред декора, потънал до гуша в мизерията на отчайващо несправедлива, безчовечна дисквалификация. Усетих още, че съм готов да вдигна юмрук, щеше ми се да се заканя някому, да произнеса проклятие или пък да скоча от висок прозорец на тротоара.

Тръгнах.

Какво друго – тръгнах; нямах особен избор, в главата ми бе напрегнато от мисли и емоции, а никакви възможности да действувам, да предприема нещо. Можех само да вървя привидно без определена посока, банално състояние, единствената ми версия бе тази – да се движа, навярно духът ми е разчитал, че през време на вървенето ще му хрумне нещо по-добро. Извървях няколко пресечки, уличката с липите ме изведе в хубавия квартал. Спрях пред бялата фасада на новоизградена двуетажна къща – рязък контраст на другите жълти старинни къщи, – с метална ограда от прави железни пръчки, без орнаментика, дворче с кипариси и гараж. За тази къща казваха, че била построена в арабски стил, защо казваха така, какво разбираха хората под арабски стил, не ми бе ясно.

Вратата се оказа заключена. Преди да опитам през оградата, натиснах портала за колите. Беше само притворен. Озовах се в двора. Изненада ме перверзен аромат на култивирани рози. Кипарисите стърчаха наоколо в стойки на лунатици. Май духаше вятър, тук той не се усещаше, но дърветата в съседните дворове вече шумяха. Входът на гаража зееше, вътре светеше слаба крушка. Шевролетът ме погледна в някакво тъпо очакване с фаровете си. Допуснах, че се чувствува самотен без своя форд. Огледах се. Можех ли да извърша сериозна пакост? Върнах се в двора, преминах по алейката, изкачих няколкото стъпала до площадката.

Тогава пеньоарът се славеше като важна съставна част от бита на буржоазията, но жената не беше по пеньоар, разоръженото й категорично тяло се вместваше разкошно в копринена пижама с един от най-крехките нюанси на синия цвят. Тази нежносиня светлина прекоси стаята, застана до дъщеричката си и погали косата й. Дъщеричката, изглежда, разбра какво се иска от нея, изправи се, последва целувка, докоснаха се две разглезени от приятен живот лица. Малката изчезна към спалнята си, майката усили музиката от радиото, отегчено прелисти филмово списание. Ръката й се протегна към телефона, съпругата на Д. В. се усмихна в мембраната, видях профила й, в нейното лице бе влюбен целият град, в устата й блеснаха перлички. От корицата на списанието гледаше Марлен Дитрих – нищо в сравнение със стопанката на дома. Довтаса прислужничка, постави на масичката едри ябълки. На излизане прислужничката се размина с дъщеричката, вече по нощничка. Майката подаде слушалката, детето изрече нещо в мембраната и се засмя. Тук изтръпнах, но бързо разбрах, че не разговаря с баща си, изражението на лицето й ми го подсказа. Слушалката се върна в ръката на майката, тя приключи разговора и ме погледна. Направих крачка назад, не последва нищо, домакинята отправи строги думи към дъщеричката си и а отпрати категорично. Разполови една от ябълките, после се отказа, загледа се в една котка, котката мина далече от нея, май че проявяваше враждебност, покачи се в креслото и изчезна от взора ми. Стопанката на дома отново разгъна списанието, движенията на крайниците й си бяха все същите – сърнешки, – само че много спокойни, защитени с всичко, което я заобикаляше наоколо, и да ви призная ли – всяко нейно раздвижване предизвикваше невидими сътресения по тялото й; трепет, който повишаваше кръвообращението в слабините на мъжа.

Слязох на плочника, нагазих в затревена земя, сега се намирах под отворения прозорец на стаята, всъщност хол, прозорецът се извисяваше високо над главата ми, но ясно чувах синкопите на кларнет; след като бях възприел беззвучната картина от дома на Д. В., сега търсех и неговите шумове. Не се чуваше обаче нищо друго освен изпълнението на Арти Шоу. В мрежата на прозореца се блъскаха комари, аз и комарите блуждаехме извън предпазната преграда; инсектите бяха безпомощни, не можеха да се промъкнат вътре, кръвта на красавицата беше недостижима за тях, но аз като нищо можех да изобретя нещо, само че се двоумях какво точно да извърша – да удуша детето или да изнасиля сърнището с нежносинята обвивка. Прислужницата объркваше сметките ми, тя не бе предвидена, нейната смърт ми се виждаше някак в повече, увеличаваха се и разстоянията – щеше да се наложи да търся стаичката й в таванското етажче. Най-доброто разрешение за мен си оставаше изнасилването на съпругата, без да пострада детето, без да умъртвявам прислужницата. Проникването в хола е просто и ясно – през отворения прозорец; разкъсвам мрежата и край. В гаража бях зърнал някаква стълбичка, само че ножът, сервиран с ябълките, не ми харесваше, липсваше му внушителност, никакво острие, как да го насочиш към гърлото, как да заплашиш жертвата? Не, съпругата на Д. В. трябваше да ми се отдаде доброволно и с хъс, ако викне, да викне по други причини, не да търси помощ; тя трябва да отмъсти по най-първобитния начин на съпруга изверг. Той не е на вечеря с индустриалците на града, той сега се гаври с Карела Алечкович, защото има спортен форд, защото е красив като Кари Грант, и тенисист, и подвижен като тигър, но той е тъп, той не е чел нито Достоевски, нито Голсуърти, неговата жалка ранна младост не е била зареждана от физическата и духовната мощ на Джек Лондон, Д. В. никога не се е крил в трюма на параход, за да отплава за Америка, нито може да се гмурне на пет метра за стриди…

Сега пък Шопен!

Музиката от радиото продължаваше да стриже тишината, но върху нея неочаквано се насложи някакво пиано. Изкачих се повторно на площадката, ясно, в дъното на хола! В неговата чупка! Красавицата чоплеше по клавишите. Всъщност не знаех кой точно беше с нея, допуснах, че е Шопен, в ученическите години признавахме Бетховен, Вагнер и Шопен.

Котката слезе от креслото, лицето на домакинята се извърна към нея, котката и жената се вгледаха, жената разбра каквото трябваше, но аз, глупакът, не разбрах, не можах да се досетя и да се отстраня; жената остави клавишите на мира, изправи се, изчезна и отвори външната врата. Това стана под носа ми, котката се отри в краката ми. Вратата остана открехната, съпругата на Д. В. се върна при пианото, предостави ми неочаквана възможност да се вмъкна при нея. Можех да я изненадам откъм гърба; докато тя се занимаваше с тоновете, а радиото си тананикаше друго, можех да взема ножа от масичката, да го насоча към шията й, но все още не бях измислил простичките и категорични думи на заплахата.

Тихо слязох по стълбите, оттеглих се в най-тъмното прикритие на храстите. Спечените летни листа на дърветата шумоляха вече остро, вятърът огъваше клоните. Котката търсеше подходящо място, започна да рови на метър от прикритието ми, клекна, призрачни облаци закриваха и откриваха части от звездното небе, лежах и ми се струваше, че сънувам, плавах в спокойствие, не усещах никаква горчивина в устата си, долавях шепота, хладината и миризмите на една от ония нощи на късното лято, когато метеорологическото време се променя и влива допълнителна жизненост в клетките на младите организми. Извитата като дъга котка се напъваше и страстно се доверяваше на земята, без да се интересува особено, че сценарият се озвучава не от кой да е, а от самия Шопен. В съседния двор се изкашля старец, напомни ми, че не сънувам, а участвувам. Притворената врата се отвори изцяло, в рамката на входа бликна правоъгълник от мътна розова каша – светлината от дъното на хола, неубедителна, предразполагаща към престъпления. Секунда след това в розовата каша се очерта тялото на индустриалката, хем абстрактно, хем реално, изградено от невидимите си мускули, кости и кожа и от раздвижената от вятъра материя на коприната. Май че поклащането на пижамата бе онова, което повторно запали пожара в слабините ми. Дамата на този дом извика котката по име, котката не се отзова, напротив, отдалечи се, изчезна в плътната тъмнина и се показа отново, преди да влезе в гаража. Индустриалката слезе по стълбището, стопи се в мрака. Гласът й повтаряше името на котката, той идеше към мен, накрая видението изплува от мрака, за да се покаже в здрача на отразената полусветлина. Изправи се близо до мястото, където бе дращила котката. Красивото й безпомощно лице грееше като луна. Можех да протегна ръка, да погаля бедрото й, можех да я притегля цялата към тревата, да се потопя в тази свежо узряла кайсиева долина на заобленост, дъхавост, изобилие.

Съпругата на Д. В. обходи двора и накрая се вмъкна в гаража. Котката издебна мига, изхлузи се, без да я забележат. Докато в гаража изговаряха името му, животното с достойнство – защо ми се струваше, че и с враждебност? – се върна в къщата. Гаражът безспорно беше най-удобното място за изнасилване на индустриалки, предизвикателството вече бе доведено до своята връхна точка, повече нямаше какво да ми пречи, предстоеше ми само да нахлуя вътре и да я сплескам върху цимента, Д. В. си го беше заслужил, око за око, зъб за зъб.

Индустриалката също се прибра, отново останах сам, господар на алейките, кипарисите, розите, гаража с шевролета и особено прозореца, който ме отвеждаше в интериора на богаташкия дом. Сновях насам-натам, бих казал – сраствах се с имота, споходен от усещането, че все пак имам някакви права над него. Прозорецът угасна. Няма го вече мъркането на радиото, няма го и Шопен, възбудата ми омекна, уморен ли съм? Не знам – чакам от шест часа сутринта, от зори съм на крак и чакам, сигурно наближава полунощ, а аз продължавам да чакам, осемнайсет часа се взирам да зърна някого – хайде, когато чаках херцогинята, както и да е, но какво  чакам сега?

Внезапно нощта се превърна в ден, градината светна – фордът застана нетърпеливо пред портала, докато Д. В. отваряше, после колата се вмъкна в двора. Д. В. затвори и доколкото разбрах, заключи портала. Скрит в моя храст, разтреперан от ярост, видях как фордът влезе в гаража си. Чух стъпките на Д. В., струваше ми се, че ще полудея. Високата му фигура в летен костюм се появи пред стълбището, изкачи се леко по тях, отключи. Д. В. изчезна в къщата си.

Е? Какво сега?

8.

До този ден, четиринадесети септември, хиляда деветстотин тридесет и осма година, не бях изживявал такова събуждане. Усетих реалния свят едва като зърнах двата крака в легена. Преди това ръката на майка ми навярно дълго е побутвала рамото ми:

– Стани.

Сигурно не съм реагирал.

– Събудù се.

Може би съм се обърнал на другата страна, може би, това са само предположения.

– Отивай да отваряш.

Толкова съм чул.

– Баща ти не е добре.

Някоя думичка, изглежда, се е промъкнала до съзнанието ми.

– Хайде, съмва се.

Изглежда, съм подочул нещо, все пак разклащането на рамото се е отразило, аз съм слязъл от леглото, дори съм се пооблякъл – нищо не съзнавах до момента, в който не видях краката на баща ми в легена, дебели и бели, покрити със зараснали и незараснали рани, особено левия крак – тогава там се възпаляваха няколко огнища на некадърно извадени или направо недоизвадени частици от снаряди. Бащина му работа, балканска му война.

Мама ми напомни, че е пет часът, според сънливите ми изчисления бях спал четири часа. Четирийсет ми трябваха, за да се съвзема.

– Времето се променя – обясняваше мама – и раните на баща ти…

Щях да отвърна “знам”, но не отвърнах, по този начин преглътнах първата дума за днешния ми ден.

Поех кесийката с дребни и едри монети, поех ключовете на великия семеен бизнес, който хранеше баща ми, майка ми, братчето ми и мен. Неволно погледнах татко. Пълното му, отпуснало се вече от хапване и пийване тяло седеше на кревата по бели, навити гащи. Татко мълчеше, необяснимите тогава за мен болки го гризяха. В тази поза съм го виждал не един и два пъти, в същата поза вечер той обикновено ни четеше от новоизлезлите свитъци на “Мъртвите сибирски полета”, а по късно и от “Гарибалди” – първият, роман в петдесет и пет, а вторият, в шейсет и две брошури. Но туй – някога. По времето, за което ви говоря, и да имаше такива четения, едва ли можеха да разчитат на моето участие.

Излязох в тъмнината несъбуден. Земята ме всмукваше към себе си. Проклинах всичко, проклинах и родителите си. Дори парите в джоба не оправяха настроението ми, макар че утринните часове, в които понякога ме пращаха да отворя павилиона, винаги са ме възбуждали с обещания за предвидени и непредвидени радости. В други случаи, докато измина дългото разстояние от къщи до павилиона, аз пеех, пеех по разбираеми и неразбираеми причини; тържествувах от внезапната си автономия и заради икономическото си възмъжаване – предстоеше ми да си присвоя двадесетина лева от бащините. Този път обаче намеренията ми бяха други, бях се надявал на повече сън, после щях да потърся Карела Алечкович. Бях решил да обходя централната част на града, да проникна в сносните хотели, на всичко отгоре си имах и утеха – югославската група заминаваше довечера – предстоеше ми призрачна битка, виждах се като скитащо куче, ръмжащо за статуквото от ония, кажи-речи, библейски отношения между двама ни, в несмущаваните часове на нашето островно щастие. Като си представя само – тогава единственият въпрос за мене беше да понеса ли, или да не понеса херцогинята си на ръце; да не говорим за брилянтната секунда, в която херцогинята ме целуна и изтича нагоре. Боже, колко хубаво беше!…

Павилионът представляваше осмоъгълник от дъсчени плоскости – миниатюрна крепост, която се отваряше всяка сутрин по тъмно и се затваряше в късна вечер. Отварянето на дюкянчето, поне по онова време, ми се струваше дълга и досадна дейност – отключваше се тежък катинар, след това ключалка, отвъртяваха се седем гайки отвътре, измъкваха се седем клина отвън, смъкваха се горните капаци, откриваха се седем прозорци и прозорчета. Зад стъклата в колонки бяха подредени всички български цигари. След разголването на барачката пристъпвах към изнасянето на вестниците. Върху предната външна козирка нареждах софийските и бургаските всекидневници, седмичниците и някои по-ефектни списания. Разпределях парите в чекмеджето. Вдясно от мен се намираше класьорът за гербови и пощенски марки, картичките, пликовете, презервативите, изгледите от Бургас (преди всичко казиното с палмата) и много други дребни стоки, сега не мога да си ги припомня.

Осветен и нагизден, павилионът бе готов да посрещне клиентите си, преди всичко – пристанищните работници; спокойно можем да си ги наречем хамали, както си ги казвахме тогава; докери – никой не я знаеше тази дума. Застанали пред главния вход на пристанището, барачката привличаше със светлинката си прииждащите от тъмнината хамали. Бяха все грозни кашлящи мъже от дневната смяна, устремени към кейовете. Те идваха със свежи сили към мен да си купят цигари, а после пък хората от нощната смяна, вече омаломощени и обезсънени, пак се отбиваха да си купят цигари; така се въртяха дните. И едните, и другите оставяха левчета в чекмеджето ни или наблюдаваха как отбелязваме вересиите им в мизерно бележниче; в него, с бащиния полуграмотен почерк, бяха нанесени десетки имена.. Някои от тях все още дължат на баща ми. И той, и те вече са мъртви, но още не са се разплатили.

До обед изчетох списанията и подремнах, какво говоря – поспах здравата над чекмеджето, върху ръцете си, дори посънувах. В съня си обсебих кантората на Д. В. Отправих му някои заплахи като тази: Ако не Я оставите на мира, ще излея яда си върху жена ви!

Баща ми ме завари заспал. Не ми се скара. Навярно у дома долавяха нещо от вълненията ми. Отчетен към семейния бизнес, напуснах павилиона. Влязох отсреща, в “Корона”. Видът на гозбите ме замая, огледах подредените тенджери при входа на гостилницата. Готвачът бай Тодор знаеше коя ще избера и не се излъга. Докато чаках да ми сервират, обходих с поглед гарата с нейната кула, градинката, писуара, желязната ограда на пристанището с митницата и нашия павилион. Баща ми несръчно заради пълнотата си подреждаше стоката. Загриженото му лице се мяркаше зад стъклата. След малко той изнесе “Илюстрована политика” и я закачи така, че да се вижда цялата цветна първа страница. Като се прибираше обратно, баща ми се облегна, май изчака да премине някаква болка, наведе се, тромаво разтри крака си. Дори през ум не ми бе минало да го питам нещо за болките, хич, какво си казвахме тогава ние? – щом е възрастен, да го боли; какво толкоз!…

Тя се появи бавно и лениво на тротоара, извървя мързеливо витрината на гостилницата от дясно на ляво; идваше откъм гарата, отиваше към пощата. Половината част от лицето й, което виждах засега, събуждаше представа за невъзприемчивост и акварелно простодушие, дори за чистота; докарваше го малко на ваканция, на щастие. Карела Алечкович се движеше по улицата като същество, махнало с ръка на вечно изплъзващата се истина.

Все още не можех да зърна добре лицето му, но го познах по ръката, полегнала върху хълбока й. През ония години в нашия град малко мъже бинтоваха китките на десниците си като Бъби.

9.

Сега срещаме мнозина като него, и то навсякъде, но май че в ония години той беше единственият за града ни – според зелените ми ученически представи – неразбираем, нелогичен; никога не можех да разбера как този двайсет и три годишен гамен намираше кипящата точка, в която ще избухне скандалът, или по какви незнайни начини Бъби съумяваше, ако липсва повод, да създаде няколко повода едновременно, за да набие някого. Щом ги видях заедно, и то прегърнати, почувствувах импулс да изтичам до Д. В. – аз с моята хитрост на слабия, а той със силата на богатия да изтръгнем нищо неподозиращото момиче от лапите на монстъра. Но в същото време в най-коварната точка на съзнанието ми заработи подозрението, че двамата се люшкат в единно силово пространство, те просто се търсят и ако не се намерят сега тук, ще се съберат утре другаде. Тази изтънчена за тогавашните ми познания на човешката природа мисълчица се изпари обаче тъкмо заради своята изтънченост.

Карела и Бъби отминаха. Платих. Излязох, без да губя време. Те продължаваха проточеното си вървене. Беше много ранен следобед с невидимо слънце, без сенки, спарено такова, никакво време – часове, в които би могло да се очаква само пораждането на неочаквана мизерия или някаква вулгарност. Бъби пристъпваше с характерната си, твърде позната на всички ни походка, сякаш танцуваше самба или шареше по ринга. Рингът впрочем се очертаваше като единственото място, където Бъби се биеше регламентирано и където често го биеха. Не виждах лицето му, но можех да се закълна, че дори в този момент очите му търсеха да се заядат с някого. За нищо, за тоя, дето духа: Два пъти бях сърбал попарата му: първия път пред сладкарница “Албания” – спря се заедно с придружителите си, погали с пръст брадичката ми, заяви ми, че имам лице за шамари, и ме ступа; втория път ме налетя сам в морската градина, пушехме със съученици в най-глухата алея, декларира, че не знае защо, но където и да ме види, ще си ме бие, не можел да си го обясни по какви точно причини – и пак ме ступа. Съучениците наблюдаваха, без да се намесят, всеки се радваше, че не той е жертвата, никога не съм и очаквал някой да ми помогне, знаехме, че при съпротива Бъби налита с глава. За главата му обаче да не говорим – чук!

Приготвих се да пълзя предпазливо след тях, бяха лесни за следене, глухи и слепи. Сигурно им предстоеше да извървят улицата до крайбрежния булевард. Бъби нямаше възможностите на Д. В., можеше да й предложи само пейка с изглед към морето. Докато се потайвах зад гърбовете им, изненадващо си задавах въпроса какво ли би рекъл за поведението ми някой от героите на Джек Лондон, да речем Мартин Идън, и се гнусях от себе си. Но не мислех да се откажа от следенето. Да се явя внезапно пред тях? Това не смеех и да допусна – страхът ми от Бъби беше съдбовен. И все пак душата ми гореше от тайно и недостъпно за обяснение ликуване – в момента я виждах, а тя не ме виждаше, бях обхванат от сладостното тържество на човека, който може да малтретира във въображението си своя победител: Карела беше свършена, хваната на местопрестъплението, изобличена, тя бе потъпкала висшите ни чувства, беше паднала ниско, движеше се в центъра на града до Бъби с бинтованата китка, побойника на Бургас; та той едва успя да завърши механотехническото училище и сега от дъжд на вятър работи като стругар. Карела, Карела, как се осмели да прегазиш Гребеца и Гмуркача, философа и поета, нима си забравила? Казах ти го от ясно по-ясно – вече ме печатат, признава ме не само “Вечерна поща”, но и “Бургаски фар”.

Неочаквано ми се изясни, че набирам все повече предимство. Д. В. виждаше Карела, виждаше и Бъби, но те не го виждаха. Обаче аз виждах и тримата, изобщо на главата ми се струпа голямо количество предимство, да оставим настрана, че имах честта да деля поражението си не с кого да е, а с известния индустриалец, и атлетически красавец от игрищата на цариградския Робърт колеж. Д. В. следеше двойката с любопитство. Стори ми се, че това любопитство го забавлява, но дали пък в дъното на цялата работа не лежеше нещо друго? Сега можех да си позволявам известни луксове, например да не следя двойката директно, достатъчно бе да наглеждам лицето на богаташе. Това се осъществяваше все по-лесно. Д. В. слезе от насрещния тротоар и се изравни с мен, вървяхме рамо до рамо, можех да го пипна, да го спъна или пък нещо друго, той си нямаше ни най-малка представа за моето участие.

Хубавото му мъжко лице, което ми напомняше за някакво животно, се усмихна. Подсказа ми,    че се е случило нещо. Бързо погледнах към двойката. Развоят на събитията се променяше рязко. Бъби избърза и кривна във входа на четириетажния хотел “Виктория”.

– Е, да – прошепна до мен богаташът, за малко не се изкиска, обърна се и се отдалечи.

Бавно, бавно, с бързината на гъсеница Карела Алечкович продължи пътя си. Когато стигна пред входа на хотела, нито се замисли, нито се огледа – на това много разчитах, за да ме види, – най-естествено направи крачка вляво и изчезна.

Хотел “Виктория”, какво да ви кажа за хотел “Виктория”, което си помислихте – това е: влизаш –излизаш, по стълбището му пърхат оксиженираните сплъстени коси на богините, всички говорят грубо, не могат да се отърват от тромави задници и увиснали гърди, там всяка врата си има дупчица, това е шпионка, през дупчицата се наблюдава, за реклама на предприятието, а и сводниците контролират пчеличките си. Много ученици отнасят парите си в този хотел. По етажите на хотел “Виктория” съм срещал идеалната женска грозота, грубостта там цъфти в съвършения си вид, но най-ме е изненадвала прямотата от този род: “Хайде, момче, плàти-клàти.” Посредниците и те същата стока – никакъв такт, липса на концепция, играят винаги с фалове. В същия този хотел, когато ме заведе Васко К., през шпионката видях любов на хубаво момче с космат тритон, в мръсна стая с кирливо бельо, скърцащо легло, лазещи по стените дървеници и повърнах.

Двоумях се: да се кача или да не се кача: гнетеше ме Бъби, не дай си боже, не исках и да помисля какво би произлязло, само да ме зърне отнякъде. Но както се двоумях, така си бях и уверен, че ще се кача. Завидях на Д. В. колко високомерно и искрено се усмихна и отпраши! За подобен жест нямах сила. Смятах, че се е случило неаргументирано от съдбата недоразумение, исках да се срещна най-после по някакъв начин с херцогинята си, за да върнем песента в естествената й гама, а все още не можехме и не можехме да се съберем; неведомо незачитане на хубавото между нас драматизираше напрежението, пречеше ни да застанем един срещу друг, да се вгледаме влюбено и да плюем в окото на демона.

– Ето го и момчето, което ни продава цигарите.

Каза го човек, беше глас.

На себе си ли го рече, на някой друг ли, не разбрах; озърнах се, не видях никого, в тъмното апендикснообразно коридорче нямаше хора. Далечен мръсен прозорец в дъното впръскваше полумрак от кладенеца на сградата. Стреснаха ме задъхани женски вопли. Вслушах се и се успокоих – никой не умираше; пореден опит на весталка да абсолютизира действията си.

Сега накъде?

Можех да тръгна напред, можех и назад, наляво, надясно, нагоре, по прашните стълби.

Намирах се в лабиринт, лабиринтът нямаше нищо общо с живота на светло: един замислен и реализиран по различен начин свят. Макар и мръсен, макар и неугледен, този сивосив сексуален лайнер “Виктория” пътуваше през времето повече като метафора, отколкото като действителност и ме респектираше не само заради девиза, който понякога пораждаше у мен, че светът е такъв, какъвто ни го показва хотел “Виктория”, но и заради желязната схема на неговия привидно хаотичен бит. Малко по-свежото въображение би видяло тук много неща, от рая за далечните моряци и не толкова далечните цариградски гемиджии до платеното убежище на търговските пътници. Все пак лайнерът се врязваше във вълните на всекидневието, понесъл на борда си заедно с мрачния товар мъничко сладост, капчица признателност.

– Синът на будкаджията.

Този път зърнах бегло поне гърба на изчезващ човек, всмукна го врата. Чак пък такава известност!…

Ами да, хотелът отстоеше на петдесет метра от бащиния бизнес, изглежда, хората му са наши клиенти. Но кои точно бяха? Колко на брой? И парливият въпрос: баща ми идвал ли е тук?

Продължавах пътя си от врата на врата, поглеждах през дупчиците и се отдалечавах, оглеждах стаите. Долавях с гърба си някакво движение зад мен – мъж, жена, все някой преминаваше, шумно, на пръсти – оживлението си съществуваше, но в замяна на туй пък, прави ми чест, никой не обръщаше внимание на взирането ми през шпионките.

– Наско!

Така ме наричаха тогава.

От мрака изплуваха златни, навити нагоре мустаци, прецизно избръснато лице, златна побеляваща коса, сресана по хайдушки на път, подстригана, подредена. Показаха се очите, чистата риза, старомодна вратовръзка, евтин, но винаги изгладен и освежаван костюм. Бай Вельо.

Запомнил съм го с единия крак върху сандъчето за лъскане на обуща. Обущата прострелваха улицата с блясъка си. За него имам спомен още, че ако не разговаря усмихнато с параходния агент г-н Панайот Георгиев, ако не се шегува с Гошо Хашлака или бръснаря Кеворк и ако не убеждава певицата на бар “Македония” за нещо, което така и не разбрах – може би да му изпее някоя добруджанска песен, – винаги стои до сандъчето на циганина Валентин. Защо Валентин ли? Ами че на името на Рудолф Валентино; бяха му втълпили, че прилича на Рудолф Валентино.

– Трябва ли ти нещо?

Какво да му отвърна, какво да ми трябва, какво може да ми даде и какво общо има този най-благ от благите хора на пристанищния квартал с хотел “Виктория”, освен ако… Никога не съм знаел с какво се занимава, спретнат и златен, той купуваше цигарите си, пеейки, изгладен и чист, той въртеше верижката си и пееше, дали пък не е свързан с хотела? Ще пукна от изненада, ако се окаже една от едрите риби в аквариума, а не ми остава друго, освен да се разлея на земята от смях, ако се разкрие, че бай Вельо е главният сутеньор на хотел “Виктория”.

Тъй като забавих отговора, бай Вельо пипна непринудено джобовете си за цигари и изчезна като илюзионист. Нито при следващата ни среща на улицата, нито по-късно, където и да е, той не отвори дума за моето проникване в неговата сумрачна крепост.

10.

От строго очертаното по форма и почти винаги усмихнато човешко същество Карела Алечкович след събличането му на кревата бе останало да присъства само часовничето!

Първият порив ме подова назад, да се засиля и блъсна вратата с рамо, вече се намирах извън пределите на страха, трябваше да спасявам пристигналото отдалеч момиченце, което не познава страшилището на града и лековерно се е отпуснало в смъртоносните му ръчища; да, вече не ставаше и въпрос за страх, бях готов да се пожертвувам, ала в последната секунда, преди да се втурна, видях притворените очи и щастливата полуусмивка на жертвата.

Окото ми засълзя, душеше ме отвращение. До този момент имах идеи, дори конкретен идеал, изработен любовно, с помощта на библиотечни умове, и какво – шаблонна развръзка, красавец с пари и здравеняк с осъзната приложна грубост ме бяха ограбили посред бял ден, в центъра на града. Станах малък, стопен в мухлясалите коридорчета на хотела, чувствувах се безпомощен, плачеше ми се, а не можех и да заплача, трябваше час по-скоро да изляза на въздух.

На улицата светлината си беше все така обилна, без наличието на слънцето. Край мен се движеха студени, жестоки хора, все великани, провирах се между тях като в гора, без посока, окото ми сълзеше, нима съм заплакал?

Баща ми се бе навел към превръзката на крака си, сигурно наглеждаше раните си. Дори в тази поза, дори той ми се стори жесток и чужд. Влязох в градинката. Къде отивах? Надявах ли се на нещо? Нищо. Нищо. При подобни случаи нали знаете какво му остава на човек – да върви. Чувствувах се като дребна частица от деня, по-дребна от прелитащите мухи. При това положение вече се страхувах и от стрелкащите лястовици. Защо свих надясно? Какво ми пречеше да избера лявата посока на пристанището? Наляво бяха корабите, примамливите далечини. Надясно, в праха и миризмите на изтърбушените паламудни черва, дремеше рибната борса. Скапани гемии, натежали катранени лодки, клюмнали бараки, грамадни употребени вече траверси, купища гниещи мрежи – все сънлива пустота, без илюзии, без крясък, без надежда за крясък, безпаметна и безотечествена мизерия, населена със сенки.

Съгледах камък, седнах, привлече ме димът на горяща лодка; в огъня заедно с дървото изгаряха няколко поколения смоли, бои, морски червеи, изгаряше солта на тонове морска вода, изгаряше време, спомени, разговори, псувни. Къса дебелокожа ръка подреждаше остатъците от скапаната лодка върху жаравата. Мухи налитаха на два изкормени паламуда, паламудите чакаха да узрее жаравата. Тежък нисък човек, който имаше не само къси ръце, но и къси крака, щеше да опече и изяде паламудите – хората от тази част на пристанището навлизаха в райския период на годината, рибните пасажи идваха насам, голямо ядене предстоеше. Първо бях аз, седнал на камъка, после – огънят, накрая, между два нàреда траверси – жилището на късия човек, който освен къси ръце и крака имаше и къс врат. Покривът на жилището се състоеше от трета купчина траверси – кацнала върху двете купчини траверси, така че спокойно бихте могли да назовете обитателя на подслона “хомо-траверс”. На борсата някой викаше, друг пееше, трети правеше опит да вкара в действие двигател на гемия, двигателят се обаждаше плахо и млъкваше, вместо него в небето писваха чайки, но не точно те писваха, а други, кацнали на земята, ония само се виждаха. Нямаше защо да поглеждам в “жилището”, представях си наредбата от стари дюшеци и гнили гемиджийски платна, две три консервни кутии за съдове, газена тенекия, стомна.

Не аз се вглеждах в късия човек, той се вглеждаше в мен. От време на време изричаше по нещичко с ръмжене, какво ми казваше, дявол знае; не му обръщах внимание, вторачен в огъня, мълчах. Това, изглежда, го изненада, хомо-траверс се стараеше да подразбере по какви точно причини му гостувам. Досега не бяхме разменяли нито дума. Знаех го, знаеше ме, продавах му цигари. Пристигна друг човек. Той беше висок. Крив. Рамото му беше извито на една страна, носът му голям, ушите му огромни, на дясната му ръка липсваха два пръста. Размениха си няма информация за мен: “Какво търси тук синът на будкаджията?” “Не знам, дойде и седна.” “Нещо каза ли?” “Само седна.” “Нищо, нека седи.”

Кривият човек излезе по-голям майстор, издърпа готовите въглени настрана и остави другите дъски да догарят. Върху въглените положи своите риби. Те бяха едри, истински, не като другите – циганки. Запалиха цигари. Кривият човек се изкашля, овърдаля огромна храчка в устата си и я изстреля на един километър, пред френския пансион.

Замириса на печена риба. Кривият се надвеси към огъня. Реши да обърне рибата, но се отказа, стори му се раничко. Отвори уста да каже още нещо, но не сметна за нужно. Предпочете да почисти някакво петно на роклята си, а то – какъв смисъл, цялата рокля беше в петна. Забравих да ви кажа – късият човек беше жена, наричаха я Дан Колов, наистина докарваше на бореца Дан Колов.

Станах. В луксозната част на пристанището измуча параход. Моторът на гемията заработи ритмично и туй успокои въздуха. Отбих се в “Димитър”. “Димитър” е необичайно име за плавателен съд, но туй нямаше значение, на прогнилата и проядена от ракушка гемия й беше писано да не се връща във водата; подпряна отстрани с траверси, тя поддържаше равновесие и даваше подслон на двама души – единия не го познавах, познавах Мими, харесваше ми се, задето беше скитал по света и задето му предстоеше да замине за Соломоновите острови, само че не замина, Мими изчезна някъде, стопиха го гладът и мързелът.

Напуснах безлюдната гемия. Никак не се изненадах, като се натъкнах на Генко. Рисуваше акварел. Загърбил “аристократическата” част на пристанището, погледът му търсеше само дървените скели, прогнилите платна на гемиите, гробището на лодките и призрачното присъствие на бездомниците.

– Ви-виж кво ще ти кажа.

Не му отвърнах, оставих го да се учудва, позволих си да не му обърна внимание, беше с две години по-млад от мен, тогава той нямаше нищо общо с днешния Генко Генков, чиито картини се разграбват.

Стъпих на параходния кей, вървях бавно, пристанищните работници пъплеха като мравки край мен, изкачвах се към търбусите на корабите, а после тичаха с товара надолу, железните хоботи на крановете се надвесваха колебливо, на тях закачаха големи бали суров каучук, балите се олюляваха и почти винаги създаваха впечатление за несигурност. Встрани, до склад номер две, бяха катурнати няколко разкъсани бали, от тях се продаваха листовете на чудесния продукт. Четири момчета, вместо да си откраднат, както правехме всички, се молеха наивно на митническия стражар. Митническият стражар се ядоса, изтегли от купчината четири листа и им ги раздаде. Три от момчетата офейкаха, остана Чочо, о, той така потъна в радостта си от придобивката – притисна краищата на листа и се помъчи да ги оправи още тук, после ги отпусна, сви листа на руло, погали релефните му пресовки, помири са го и отнесен от далечната тропическа миризма на каучуковото дърво, мечтателно се замисли за ползата от каучуковото фолио. По изражението на лицето му си личеше, че му хрумват едно от друго по-момчешки и екстравагантни приложения на ластичната материя, с която се беше сдобил. Тогава Чочо нямаше как да знае, че след години димитровградският драматичен театър ще носи неговото име.

Отново тръгнах – кокошка с отрязана глава, – насочих се към трапа на “Сèле”, норвежки кораб, чист, макар че беше натоварен с едър рогат добитък. Животните бяха подредени, привързани, гледаха ме от клетките си с голямо като екран око; него наистина бих могъл да нарека огледало на сивата утайка. Ни едно от добичетата не помръдна опашка., мъртвило, само рогата изразяваха загадъчна форма на живот, но защо, как не можех да си обясня. И все пак долавях нещо топло от общата редица на душите им. Откъде ли бяха ги изтръгнали? Къде ли ги запокитваха? Гладка, неосъзната скръб бе завързана по протежението на палубите.

Изпълнени с любопитство посетители кръстосваха из кораба. По онова време, скимне ли ти, можеше да се качиш на който кораб си избереш, да го разглеждаш до припадък. Аз вървях, без да разглеждам, слизах, спущах се по всички възможни стълбички, завирах се из дупките на чудовището, тъй както дървениците се завират в цепнатините. Накрая стигнах до нещо, което задоволи намеренията ми; натиснах врата, отвори се, завъртях електрически ключ, светна микроскопична крушка. Мярнаха ми се подредени гумени ботуши, гумирани дрехи и шапки, цяла полùца с ръкавици, в най-тъмния кът зърнах маркучи и кабели, може би бяха сортирани по цолове; оказа се, че съм попаднал в едно от десетките складчета. Затворих. Ослушах се. Загасих лампата и отново се ослушах, измина може би минута – плъхове не се чуха. Запалих повторно лампата.

Заминавам, вече никога няма да се намеря сред моите хомо-траверс; след малко “Селе” ще вдигне котвата си; този въпрос, както и въпросът за Карела Алечкович ще остане в далечината, докато изчезне в облака на новите въпроси; новите въпроси се задават от обратната величина; след като отплаваме, след като ръцете ми се подуят от белене на картофи и миене на палубата. Заминавам, напускам България, родителите, братчето си Гошо, приятелите, “Чайка”, залива, който ме беше отгледал, вестника, в който вече печатах, градската библиотека, съпругата на Д. В. Това пък какво е, как да си обясня присъствието на тази дама в съзнанието ми?

Беше рано за плъховете, все още не налитаха, само притичваха, опознаваха ме, но докато ме възприемат съвсем, параходът ще понесе говеждия си товар по морето и ще изляза сред екипажа. Може би няма да ми обърнат внимание, само ще ми посочат кухнята, и там – до първото пристанище. Ааа, не така, не – тия плъхове са от друга порода, направо са ме обкръжили. Замахнах с най-близкия до ръката ми капишон, гризачите се отдръпнаха, стараех се да им внуша, че няма да им се дам…

В полуосветеното пространство на складчето враговете ми се очертаваха като по-хладнокръвните, по-опитните, но и аз притежавах едно силно средство – възможността да отворя вратата и да избягам. Бягството от България тежеше в устата ми като отвратителна горчивина, но и ликуването ми, че ще накажа най-после тая моя родина заради всичките нейни грехове спрямо младостта ми, подклаждаше намерението ми.

Колко ли е часът? Тъмно ли е, светло ли е навън? Параходът е натоварен, той е готов, какво чака? По корпуса му, по металните му клетки е спокойно, говедо някое само ако тупне с крак по палубата, частиците на “Селе” потръпват, трепетът преминава като мисъл от горе на долу, после отново тишина по всичките детайли на корабната конструкция. Имал ли съм хубави моменти в досегашния си живот? Сигурно.

Охо!

Усетих включването на машините – може би въображаема вибрация под стъпалата, – “Селе” скръцна, тишината се отпусна, плъховете изчезнаха, светлината угасна за част от секундата и се върна по-силна, дробовете и стомахът ми се сгорещиха, кисела тежест изпълзя към гърлото ми, завладя ме непринуден, дългоочакван страх. Най-после бях успял, бях удържал, доживях и великия момент, всичко е вече факт, няма връщане. Стресна ме и сирената. Не можех повече да стърча сред складчето, седнах, оказа се, че и седнал не ми олеква – изопнах се по гръб, тялото ми се отпусна, отпуснаха ми се и нервите. Допрях длани до ушите си, затворих очи, правех всичко възможно да изляза извън времето, исках да спестя някои моменти. Плъховете зацвърчаха и се върнаха; ако се налага да бъда по-точен – запяха; искам да ви уверя, че някои от тях, пеейки, преминаха през краката ми.

Де ще ти зная колко време съм прекарал в тази поза. Задвижи се валът, заработи витлото, но доколкото разбирах от потегляне на параходи, въжетата все още не бяха отвързани. Това ме накара да се изправя; изведнъж осъзнах ужаса, в който потъвах, складчето ми замириса на мокър парцал, прониза ме чувството за порочна пустота, за пораснали нокти и умряло куче. Обичах ли Карела Алечкович – обичах, предоставяше ли ми се възможност да я видя тази вечер – предоставяше ми се; тогава какво диря тук, за какво ми е Америка, каква Америка, щом Карела Алечкович обитава обратната страна на глобуса? Големият плъх бе застанал между мен и изхода, ритнах го, той се удари във вратата, преметна се, изсвири с ранените си гърди, изплю кръвчица и започна да кръжи около мен.

Сирената – за втори път.

Напуснах складчето, тръгнах по стъпалата, изкачих се на първата площадка и оттук нататък не знаех накъде да се отправя. Все пак трябваше да бързам, а корабът правеше всичко възможно, за да ми попречи, усука ме в мрежа от стълби и стълбички, те ме извеждаха или в машинното отделение, или на капитанския мостик, понякога ме въвеждаха в каюти, складове, каюткомпании, само не където трябва – на откритата палуба. Изкачвах се и притичвах все по-задъхано, почти изгубил надежда да се измъкна от капилярите на желязното чудовище. Блъсках се в хора и врати: отварях, затварях, равнодушни лица, равнодушно движение наоколо, понякога и смях, думи, изречени с равен тон, татуировки, руси перчеми, закачалки, закачалки, по които висят капитански шапки, щурмански прозорец, рул, компас, барометър; в лявата страна на прозореца се завъртя пристанищен склад; пак отляво маршируваха кранове; едва сега подразбирах нещо и се устремих в желаната посока; сивите жертвени очи на кравите, женствен привечерен въздух, в който се забърква сместа на скорошна метеорологическа промяна; все още не бяхме напуснали акваторията на пристанището, изтичах към кърмата, стиснах здраво релинга, прекрачих го и видях водата под себе си, ужас – устремих се към нея, без да вложа каквото и да е старание, без стил, с краката надолу.

11.

Изплувах до вълноломната стена. Предпазливо се придърпах по опасващите я камъни, без да се нараня. Правех усилия да не повърна, отвратен от бледожълтото петно сред акваторията, която бях преплувал – говнени и какви ли не други параходни отпадъци проникнаха в косата, кожата и дрехите ми. Никаква представа за часовете на следобеда, слънцето все още липсваше, във въздуха горчеше сивата му светлина, “Селе” беше изчезнал, пристанището гъргореше напрегнато. Нямаше начин да се изтръгна от себе си, да хвърля облеклото и кожата си, да излетя от гадната си воняща обвивка. И тъй като водата край вълноломните отломъци ми се стори бистра, предпочетох да се върна в нея. Измих косата и лицето си, отърках с длани колкото можах дрехите.

Оставях влажна следа зад себе си, изнизвах се по целия пристанищен кей, провирах се между гъмжилото на хамалите, развявах ризата и фланелката, бързах, исках да ги изсуша, кажи-речи, за минута, пред Карела можех да се явя само сух. Стараех се да не мисля за времето, прекарано в мръсотията, но често и сякаш напук си го припомнях, натъквах се на подробностите, много подробности ми се насъбраха, докато прекосявах противната ловна смрад и все пак благославях внезапния си порив да скоча от палубата, боже мой, на мен тогава страшно ми се живееше в България и само в България.

Барабите седяха по траверсите и вечеряха. Някои от тях имаха вид на господари; господари? Господари на какво? Да речем – на света. Всички вечеряха, всеки бъркаше с лъжица в дълбока консервна кутия, хранеше се с апетита на вечно гладните; на скитниците им даваха войнишка чорба, те посещаваха вечер казармата на “24-ти на Нейно Величество Елеонора полк”; дневалните пълнеха кутиите им от баките.

Кривия вече стържеше с лъжицата си дъното на кутията. Дан Колов обаче се хранеше мудно, почти замислено. Кривия не се смути от приближаването ми, той облиза внимателно алуминиевата си протрита на върха лъжица. Промъкнах се до огъня, придърпах съчки, съживих пламъка. Топлината погали тялото ми, притресе ме, май че бях настинал. Заградих огъня с траверси, на траверсите подредих ризата, фланелката, панталона, чорапите. Надявах се банският да изсъхне на задника ми. Помислих си и за сандалите, накрая намерих начина, изправих ги срещу топлината. Дрехите вече бяха наред, но не и аз, треперех, направо зъзнех, на няколко пъти чух зъбите си. Видях гаснещия ден, видях как кривият човек запалва фас, видях как все още хранещата се мъжка жена става златна от залязващото над рибната борса слънце. Златната пендара на слънцето, която накрая бе успяла да разсее въздушната кир, бе разполовена от покрива на един склад. Мокрите бански ме разхлаждаха. Без да мисля, аз се наведох и се вмъкнах в леговището на Дан Колов. В полумрака напипах корав миризлив дюшек, дървен кашон за риба, някакъв въшлив юрган. Легнах на дюшека, покрих се с юргана, потърсих с ръка наоколо нещо, което поне да наподобява възглавница, но не намерих. Тресеше ме, тресеше ме от студ и отвращение. Бръкнах под юргана и измъкнах гащетата си. Малко ме интересуваше къде ги запокитвам, мен ме тресеше, тръпнех, коленете ми се свиваха не по волята ми и се изпружинваха. Треската ме залюля до такава степен, че забравих отвращението си, дръпнах юргана още, покрих се изцяло, в така създадения пашкул вибрирах и издавах звуци, които много напомняха скимтящо псе.

В пашкула между дюшека и юргана сигурно беше по-мръсно, отколкото в бледожълтото водно петно на пристанището, но докато скимтях в треската си, аз успях да повикам вътре Небето и Земята. Благословена Земя! Усетих я как долепва мекия си гръб към юргана, да, вижте какво, уверявам ви, че Земята се притискаше предано и майчински към мен с най-дивашко желание да ме стопли и тъй като това не можеше да стане толкова лесно през юргана, Земята отметна единия му край, пъхна се при мен и ме придърпа към себе си. Много топлина се изля от нея към мен, всичко друго беше изчезнало, остана само тази най-нежна от всички нежни топлини. Топлинните вълни прииждаха с плавни пулсации към тялото ми, те търсеха всички уязвими за треската места и ги поразяваха, наложи се до тялото ми да бъде допрян корем, после две огромни като гемиджийски платна гърди, а понякога усещах нечии уста. Устата си открадваше по някоя целувка от мене – младото момче, тя винаги търсеше врата ми и ключиците ми, но докато траеше треската, аз все още не разбирах какво е това нещо с голям топъл корем, големи топли овали, които успяха не само да ме стоплят, но накрая ме направиха и щастлив. Притихнал и унищожен, аз ги галех в тъмното, а всъщност яздех облаците и летях над света. Не разбирах и тази загадка – как магията, чрез която пристанищната проститутка Дан Колов бе успяла по недопустимо за нея нежен начин да ме превърне от ученик в исполин. Като си мисля за този случай, сега вече разбирам – видял съм и патил съм и разбирам, – в оня трескав час между мръсните юргани проститутката се бе превърнала в тиха майка, сестра и любовница, а и самата тя бе изтръгнала от мен гълъбовата нежност на юношата.

Доста се поцелувах в живота си и са ме целували, но мислите ли, че така лесно се забравят тия откраднати от шията и ключиците ми целувки? Никога. Тези целувки просто не й прилягаха, а тя си ги откъсна плахо и затова няма да ги забравя.

– Гащетата?

Дан Колов се изправи и излезе гола под звездите. Като се върна, тя се наведе над мен и ми ги подаде. Гърдите й ме удариха тежко по лицето. Воняха на отлежала нечистоплътност. Гащетата се оказаха сухи, топли.

12.

Крачех.

В нея вечер, на четиринадесети септември хиляда деветстотин тридесет и осма година, нахлух в перона на гарата – само на триста метра от мястото, където бях изсушил дрехите си – с шемета, че съм прегазил самата Джийн Херлоу и съм преминал в поляните на Арденската гора и всички хора са длъжни да се съобразяват с туй, в противен случай да вървят по дяволите, ако не искат да ги накажа с нещо по-лошо от презрението си. Но при все че бях разкрепостен, потънал до гуша в хъшлашкото си самочувствие, аз не можех и не можех да се отърва от усещането, че в тоя навярно най-забележителен ден ме е докоснало и божественото замайване; от постелята на жената горила аз бях отнесъл мъничко нежност, онази копринена паяжина, в която по-късно не можеха да ме обвият и най-фините кристиандиорки.

Зърнах я веднага, отдалеч, Карела Алечкович привличаше погледа най-силно от групата. Българистите стояха пред второкласен вагон на вечерния влак за София – тогава имаше и третокласни вагони – заедно с десетина изпращачи. Между изпращачите ме респектираха най-вече Стефан Станчев и Паулина Станчева, тогава тези писатели съпрузи живееха в Бургас. О, как ми се щеше да натрия муцунката на моята херцогиня, като й кажа, че само преди половин час съм я пратил по дяволите, че за мен тя не струва пукната пара, но как да стане това, как да се приближа? Доктор Болгуров каза нещо смешно, всички се засмяха, най-много той. Светлозар Ловджиев разговаряше тихичко с ръководителя на групата; едва ли бих сгрешил, ако кажа, че са се питали, за кой ли път, ще има ли, или няма да има война. Всички около нея ми се струваха като безформени мъгляви абстракции. Заминаващата Карела Алечкович отнасяше образа си през границата, за да изчезне от живота ми завинаги, но аз стоях твърдо на перона и единственото, което ме възпираше да се вмъкна в пръстена на групата, бе, че все още не можех да намеря най-язвителните думи.

– Гмуркач! – Десницата й се вдигна високо, херцогинята разкъса пръстена. – Гмуркачо!

Карела Алечкович ме притисна до себе си и целуна ухото ми, дори го сръфа, стори ми се, че иска да си го откъсне и отнесе в Белград.

– Къде се губиш бе, Гмуркачо, стопи ли се, не мога да те открия!

Хвана ръката ми, поведе ме, минавахме през заминаващите и изпращачите, издърпа ме по стъпалата във вагона, наблъска ме в купето си и докато гледах осветеното й от умората лице, слушах омайните й думи за хубавия град Бургас и най-вече за чудесното Черно море, което съм й разкрил по единствения на света начин, друг начин не съществувал, начинът на свалячите, на авантюристите, които съзират във всяка гостенка жертвата на мъжката си суетност, а на тия разглезени тарзановци и на ум не им минава, че жертвите се влюбват и страдат, че отпътуват съсипани.

Разбрахте ли?

Докато изричаше всичко това, дори не усетих как купето се напълни с нейни колеги, херцогинята говореше и ме целуваше, а влакът не се съобрази с положението, тръгна. Някъде към гара Българово или Камено, не си спомням точно, аз се поозърнах и пак, докато слушах замайващите думи, си помислих, че ако дойде кондукторът все пак, имам двайсет и осем лева и ми хрумна какво би станало, ако този път не тя, а аз река да я целуна. Целунах я, Карела отвърна горещо на целувката, стана, отведе ме в коридора на вагона, беше крайно време да освободи мястото на колежката си.

В коридорчето си позволих да я целуна още няколко пъти, беше много сладко, сгъстено, наново полетях по света, заскитах от параход на параход, от хотел на хотел, видях как приятно запотени чернокожи носят куфарите ни към хотел “Улдорф астория”, мярна ми се хотел “Риц”, а пък докато диктувах адреса си и херцогинята го записваше, влакът спря на гара Айтос.

Слязох.

Обърнах се към прозореца.

Карела Алечкович имаше вид на жена, която ей сега ще скочи през него.

Случи се и това де – потичах, отначало заедно с влака, после подир него.

Спрях, извиках от болка, откъде се взе на пътя ми, женска горило, мръсницо, защо ме прелъсти сред траверсите, кой ти даде право на тебе, проститутко никаква, да позориш седемнайсет и половина годишен юноша?

Отвратен от всичко и най-вече от себе си, плюх. Това плюване сякаш заличи мръсотията, пречисти ме и отвори достойни пътеки към цветните видения за Карела Алечкович.

13.

Осведомиха ме, че обратен влак има чак сутринта. Намирах се на трийсет километра от Бургас, изтощен, гладен, но много млад и най-важното – обичан. В опиянението си, че съм обичан, исках да сторя нещо необикновено, да скоча до небето или да заколя някого. Тридесет километра! Ами аз щях да си ги изкльопам с песен, да ги прелетя. Какво се бе оказало в края на краищата – беше се оказало, че Карела Алечкови е моя, тя си заминаваше моя, с адреса ми, освен туй листчето с нейния адрес бе пъхнато в джоба на панталона ми; между нас предстоеше да се опънат хиляда и петстотин километра, това е вярно, не отричам, но какво са хиляда и петстотин километра, щом тя ме целуваше и ме оставяше с удоволствие да я целувам?

Надигнах лице към небето, исках да му се похваля, да се подиграя на звездите, но тях, разбира се, ги нямаше и хич не ми пукаше; какво, като ги няма? Разперих ръце встрани за полет, стига да исках, с тях можех да разроша облаците, но не пожелах – нека са си там, и те имат право на живот. Тръгнах и запях, беше тъмно, не знаех къде отивам, посоката не ме интересуваше, дремеше ми на мен къде ще отида сега, хич! Крачех и пеех.

Все пак нещо у мен е било будно, някои от сетивата ми са си останали на мястото, защото вървях косо на вятъра и го усещах как се усилва, същия вятър, очаквания от северозапад, понесъл като метла топлите септемврийски дни.

Заспивах, вървях, събуждах се, вървях и отново заспивах, наново вървях, не знаех вятърът ободрява ли ме, или ме унася; меко, забележимо само от мен сияние ме отнасяше към дома като в люлка – птичка в летящо гнездо, лодка някаква или нещо съвсем непознато от рода на катапултите. Понякога минаваше камион или кола, те тласкаха богата светлина пред себе си, обливаха ме с нея, превръщаха нощта в ден и изчезваха, за да стане край мен още по-тъмно, крачките ми да станат още по-тежки. И все пак ме теглеше към канавката, сухата прегоряла трева ме викаше. Наистина, да ме пита човек, защо всъщност тръгнах, какво ми пречеше да изчакам сутрешния влак, на айтоската гара имаше такава удобна пейка…

Помирисах лозе, син камък, тежки хрупкави зърна, усетих гладния зов на стомаха си, не бях слагал хапка в устата си от незапомнени времена. В тъмното бдеше невероятна светлинка. Застанала в дълбочината на нощта, тя сякаш нямаше нищо общо с действителността; откъде толкоз дълги кабели, нима съм вече близо до Бургас? Това, че сред лозето има светлинка и живот, нечие присъствие, ме накара да се поколебая, но все пак се отделих от шосето. Издрънча камион-таратайка, фаровете му осветиха високи култивирани лози. Нагазих в лозето. Затършувах между шумолящите листа. Напипах опъната тел, докоснах хладни гроздове. С върховете на пръстите си търсех нещо голямо и зряло, грозд с рехави зърна. Излая куче. Определих, че лаят иде от посоката на светлинката. Запазих самообладание. Бях направил и избора си, гроздът безспорно обещаваше да бъде хубав. Впих пръсти в дръжката му, оказа се жилава, забих ноктите си, задърпах нагоре, подръпвах надолу. Кучето си лаеше. Човешки глас питаше високо има ли някой в лозето. Не ми се разговаряше. Знаех, че всъщност никой не ме вижда, питаха ей така, наизуст. Но щом гроздът увисна в ръката ми, усетих, че до мен е застанал друг човек, а кучето, явно вече освободено от синджира си, тичаше към нас. То вече не лаеше, ръмжеше. Приближих се инстинктивно до невидимия човек, търсех спасение, едва не го прегърнах, пречеше ми пушката му.

– Пред мен!

Подчиних се. Пъдарят улови каишката на кучето.

– Хвана ли го?

Някой, застанал в светлината, се интересуваше дали съм вече хванат. Този, който ме водеше обаче, не му отговори.

– Хвана ли го?

Този, който ме водеше, продължаваше да мълчи, по всяка вероятност двамата имаха специални взаимоотношения, той не искаше да му отговаря нито в момента, нито когато и да е. На светло пъдарят се оказа пършив, кирлив човечец с окъсана риза и огромен цирей на врата. Пушката – и тя никаква. Другият – за него пък да не говорим – истинска фъшкия, пишман, че се е родил, само дето беше малко по-висок. От тях тримата кучето се оказа най-представително, красив вълк, чисти хубави зъби, широки и могъщи гърди. Успокоих се, като го вързаха. Двете шушумиги стояха пред мен, а аз пред тях с чепката в ръце. Зърната й ми се видяха силни, кехлибарени, приятно опръскани с прах, чудесно десертно грозде, афузали.

– Да събудим ли господин Ганев?

– Не!

– Аз казвам да събудим господин Ганев.

След като се поинатиха още малко, двамата ме поведоха. Влязохме в антренцето на къщата, в антренцето имаше закачалка, на нея висяха работни дрехи, под закачалката стърчаха гумени ботуши. От антрето влязохме в нещо като хол със старинни столове и канапе, в средата – голяма маса и ваза с цветя. По стените бяха накачени фотографии в рамки. На две от тях фигурираше красив офицер с мустачки. Пършивият пъдар и фъшкията почукаха едновременно, обади се бистър глас, в никакъв случай на заспал човек. Пъдарят побърза:

– Крадец, господин Ганев.

– Разбрах – отвърна гласът, – почакайте.

Много ясно, че господарят на имота е чул преди това виковете, лая на кучето, караницата. След малко вратата на спалнята се отвори, кръстосах поглед с хубав позастаряващ мъж, да речем, на петдесет, висок и слаб, мъж ако не със стойност, поне със стойка; лице, набраздено от хубави ситни бръчици, светлосиня пижама с монограм. Пижамата зееше горе и сякаш преднамерено разкриваше подшийното пространство на гърдите, там, малко педерастки, блестеше медальон.

Той ме хвана под ръка, приятелски ме поведе навън, погледна грозда върху масата и ми нанесе много тежка плесница, с която едва не ме прати на земята. Олюлях се, успях да се задържа за плетения стол и като замахнах, направо разбих носа му. Съпротивлявах се, бих се, както подобава за избраника на Карела Алечкович, ала те нямаха милост тримата, не пожалиха нито една частица от лицето и тялото ми. Когато се строполих на земята, едва успях да зърна как човекът-фъшкия ме рита по главата с малките си немощни крачета, точно така – господарят му беше извадил от кладенеца кофа вода и плакнеше кръвта по лицето си, а мекерето ме риташе. По-нататък, ако кажа, че не помня нищо, ще ви излъжа, мога да добавя само, че почти не съзнавах реда на нещата, когато тримата ме пренесоха през лозето и ме хвърлиха в канавката.

14.

Влязох в покрайнините на Бургас след разсъмване от северозапад; живеех в тази част на града. Минувачите се вглеждаха в обезобразеното ми лице. Напипвах засъхналата кръв по косата си, боляха ме гърдите. По-късно се оказа, че имам вътрешни кръвоизливи, едно счупено и две пукнати ребра. Някой ме беше ритнал по опашката. В съдраната ми риза кръвта и прахът се бяха смесили.

Към училището “Братя Миладинови” бързаха деца, напомниха ми, че е първият учебен ден; както вървях, сгънат и нащърбен, се замислих за какво ли не, стана ми тъжно; в живота ми вече се събираха доста загуби, дори поражения, лично аз често се гледах в огледалото и се възприемах като величие, а фактите ми напомняха друго, достатъчно бе само да си помисля, че тази година се записвах повторно в седми клас. Слава богу, поне сега, в момента, се прибрах да спя, а това сякаш бе най-важното нещо в живота ми; нищо, нищо друго не ме интересуваше, освен да измия кръвта от лицето си и да заспя.

Голяма изненада, заварих баща си у дома; обикновено той отваряше павилиона още в тъмно, какво търсеше този човек тук? Това най-малко влизаше в сметките ми. Оказа се, че търси мен. Отишъл, отворил павилиона, но започнал да се безпокои, върнал се у дома, искал да провери дали съм се прибрал.

– Тате, не ме бий! – помолих се аз. – Биха ме достатъчно.

Майка ми плесна отчаяно с ръце, баща ми наведе глава, не можах да се овладея, заплаках. Защо да не заплача – стоях пред тях пребит и прегънат, готов да рухна върху дъсчения, покрит с тракийски черги под – надеждата им, упованието им. Защо да не заплача – спях на дъски, поставени върху газени сандъчета, не си спомням имах ли, нямах ли дюшек, почти съм сигурен, че нямах, лягах върху черги. А в същото време бях член на английския клуб, довършвах реферат за Съмърсет Моам, бленувах за Хавайските острови, имах сносни дрехи и лодка.

Баща ми и майка ми мълчаха; приближих се до огледалото. Лошо. Едното ми око бе затворено, носът ми бе счупен и изметнат, зъбите ми при всички понесени удари бяха продупчили както горната, така и долната устна, ухото ми обрулено, при долната му свитка усещах пареща болка, сигурно бе леко откъснато, две рани по шията и челото, друга парлива болка ме накара да скъсам остатъка от ризата. Ужас – рамото ми бе захапано. Не вярвах да е работа на кучето, но кой ли от тримата? Най-вероятно господин Ганев.

Измих се, подсуших се, майка ми наложи всичко със спирт, направих опит да се среша, но гребенът така и не успя да се провре през слепената ми от кръв и кал коса. Легнах. Майка ми и баща ми застанаха до леглото като при мъртвец. Татко не посмя да напомни дори, че днес е първият учебен ден, че трябва да се острижа. Извърнах глава, не можех да ги гледам в очите, погледнах през прозореца, навън мрачният вятър огъваше клоните на дюлята, плодовете на дървото се олюляваха, правеха ми знаци, по-право – заклинания, сякаш искаха да ми съобщят нещо. Да, те се стараеха да ми изпратят някакво послание, но какво, дявол да го вземе! – сега ми се спи и не мога да дешифрирам послания.

Стоп!

Край!

Скочих, навлякох нова риза и хукнах по улиците.

15.

Морето се бе оказало немилостиво, вълната – голяма, зайчетата не бяха зайчета, а синкавобяла гневна пяна, която се трупаше край брега. Там, където завчера бях оставил “Чайка”, сега стенеха въртопи от вода, пясък и водорасли. Огледах се, дали пък някоя рибарска душа не е изтеглила и моята черупка? Не, нямаше я между издърпаните до кабините лодки. Пожелах да се уверя изцяло, поразходих се, потърсих още. Не. Очите ми повторно се върнаха на точката, където бях оставил съкровището си. Там вълните продължаваха да дъвчат пясъка. Лекичко росеше, така си росеше от снощи, по всичките трийсет километра от Айтос до Бургас, но истинският дъжд все не почваше и не почваше. Взирах се във водите, не знаех какво да предприема, великанът море стенеше и блъскаше челото си о брега.

Ръцете ми искаха да вършат нещо, но висяха тъпо надолу, трябваше да се съвзема, да предприема каквото и да е, някакво издирване, дявол знае – все пак лодката притежаваше положителна плаваемост (както пише в теорията на корабостроенето), така че би трябвало да се намира не другаде, а някъде до брега, тя не можеше да бъде на дъното, можеше да бъде само горе.

За всеки случай нарамих едно от греблата, представях си, че ще ми послужи, ако успея да изпразня водата от лодката, да приведа “Чайка” в някакъв ред, да си я прибера с гребане. Така смеех да вярвам в него ден и най-напред се отправих към Офицерския плаж. На Офицерския плаж се убедих, че морето върти и изхвърля всичко в обратна посока. Извървях отново цялото разстояние. Този път продължих по посоката на вълнолома, натам, където сега е хотел “Приморец”, така силно нарастваше у мен убеждението, че логиката ми не е безпочвена. Видях няколко талпи и един дънер – стихията върдаляше и изхвърляше всичко плаващо в това запустяло и мръсно място на трънаци, кочини, изоставени бараки и буренясал релсов път. Някакво ченге с мека шапка даваше команди на двамата стражари. Стражарите влизаха в барачките и излизаха, те плюеха паяжини и отърсваха униформите си. Горките, поглеждаха шефа с надежда да преустанови най-после командите си, да се приберат, но шефът неуморимо им сочеше да продължават.

Трудно е да се определи какво точно изпитах в момента, когато отначало ми се мярна нещо прилично на кил – онази петметрова гръбначна греда, която започва от носа и завършва при кърмата, – а после зърнах и форщевена. Не ги разпознах лесно, “Чайка” се повдигаше тежко, само се поклащаше, покрита с тонове морска трева, чужда на апокалиптичната динамика край нея. Белотата й сред мътилката ме прободе като светлинка в мрака, лъч на надеждата, победа на доброто над злото. Оставих греблото на пясъка, стиснах здраво въжето, в съзнанието ми се сборичкаха двете начала – да действувам веднага или да изчакам търпеливо. Хубаво би било да изчакам, това би подхождало на всеки член на английския клуб и на лигата на говорещите английски в Бургас. Знаех добре, че морето, макар и развълнувано, в същото време представлява един педантичен организъм: от началото на бурята досега вълните са отнесли съкровището ми със себе си и са го върнали на брега поне сто пъти; как да ви обясня – туй влиза примерно в условно приетия закон за деветата вълна. Достатъчно е само да се почака.

Това не можех да приема. То бе чуждо на природата ми.

Съблякох се и понесох въжето към ада. Нагазих, пристъпих смело и май че повече отколкото трябваше смело, вълните се нахвърлиха върху ми, заляха ме и още като почувствувах колко мощно изтеглят краката ми към посоката на хоризонта, би трябвало да се вразумя. Не се вразумих, все пак бях си направил някаква сметка – понесат ли ме не по мое желание, на пътя ми непременно ще се изпречи корпусът на “Чайка”. Така и стана. А само два тласъка му бяха нужни на морето да отнеме земята под краката ми. Леко паникьосан, аз награбих лодката и сам не зная как, успях да прекарам ръце бързо ръце под фалшкила.

Оказа се, че това е идеалният начин да попадна в една доста неприятна ситуация – тръгнал да спасявам лодката, вече не ми оставаше нищо друго, освен да се държа за нея докрай и ако тя ме спаси, добре, ако не – многоточие. Без да ви се оплаквам, сами можете да разберете какви мръсотии прехвърляше през главата ми стихията в този ъгъл между вълнолома и плажната ивица, и какво бях принуден да плюя непрекъснато, ако знаете, че по принцип бурята струпваше всичко тук, включително отпадъчните води на главния бургаски канал. Много ми се насъбра наистина. Освен всичко друго достатъчно е да спомена, че в този ъгъл на пъкъла всяка година се давят по двама-трима души. След като се бях набутал лекомислено в драматичния ендшпил, увиснал с краката надолу, докато чаках милостта на вълните, без да съм напълно уверен, че ще бъда изхвърлен на брега, аз все пак вършех някаква полезна работа – завързвах единия край на въжето за кнехтите. Това ставаше под обърнатата лодка, не виждах какво правят ръцете ми, но явно успявах: подръпванията доказваха, че възлите са сполучливи. За по-сигурно омотах и двата кнехта. Не ми оставаше друго, освен да чакам развитието.

Преди да докопам дъното с крака, “Чайка” си позволи известни капризи, тя например се обърна два пъти около оста си, но туй не ми донесе особени усложнения, само ми позволи да забележа, че скарата за сядане се е изръсила някъде. Ще я намеря, утеших се аз, след бурята ще ми се мерне по пясъка. Нагазих, вече само до кръста, бях почти уверен, че прибоят няма да ме издърпа към дълбочините, пуснах лодката и тръгнах, понесъл свободния край на въжето към сушата.

Продължаваше да роси, зъзнех; сушата ми се стори нещо много хубаво, дори великолепно, наблъскано с неподвижност и сигурност. Сега стражарите бяха тия, които дремеха, а цивилният с пистолета се губеше из кочините. Помислих си: на този свят всеки гледа работата си. Седнах да почина. Ръката ми продължаваше да стиска свободния край на въжето; това означаваше, че на другия край е привързано моето съкровище, то нямаше де да отиде, не можеше повече да ми избяга. Задърпах. “Чайка” покорно се приближи до пясъчната ивица.

Седнах на бака, едва сега усетих, че гърдите ме болят много, тогава все още не знаех, че имам счупени ребра. Не се чувствувах добре не поради умората, не поради безсънието – раните. Кърмата на лодката продължаваше да тъне в пяната на вълните, но оттук нататък ми се стори, че съм безпомощен, силите ми не стигнаха дори да проуча с поглед има ли, или няма възможност да привържа свободния край на въжето за нещо, каквото и да е то. С фланелката избърсах тялото си, облякох се полумокър. Отново седнах на бака, започнах да се обувам, все пак не ми беше чак толкоз студено, топлеше ме сполучливият завършек на работата, спасеният каяк лежеше предано под мен.

Бъби ли е това? Да, това е Бъби…

Тичаше към мен. Напредваше неубедително, неустойчиво, не само пясъкът, вятърът също му пречеше. Това важеше и за преследвачите, те също се приближаваха бавно. Неустойчивостта на тази черна фигура в живота ми в момента не бе само физическа, Бъби ми се стори уплашен – в ръката на единия от преследвачите проблясваше нож; двамата, които бягаха по петите му, бяха по-силни. Докато Бъби потъваше вече в ужаса, преследвачите долавяха пораждането на оная наслада, която изпитват всички преследвачи, когато догонват жертвата си. Щом ме видя пред себе си, бургаският побойник се стъписа и ми заприлича досущ на животно, ала в следващата секунда той сякаш ме забрави и се обърна. Нямаше време за губене, бяха го настигнали, на него му предстоеше да изневери неочаквано на принципа си – да застане сам срещу двама, а това означаваше направо гибел; преследвачите бяха бесни, готови на най-страшното и това ме правеше щастлив; драмата, която предстоеше да се развие пред очите ми, обещаваше коварни наслади за прегазената ми и стъпкана душа. Тогава забелязах една много важна подробност – единият от преследвачите, този, който бе решил да употреби ножа, бе обезобразен, сякаш виждах собственото си пребито тази нощ лице. Това ми подсказа, че след забързания ритъм ще последва светкавично разчистване на сметките – двамата просто връхлитаха, особено другият, здравият – великолепен, разлистен екземпляр с хубаво, спокойно лице, заредено с вътрешна, садистична енергия.

Бъби ме погледна още веднъж, този път за частица от секундата, мен той не ме броеше за живо същество, не влизах в сметките му. Доколкото можех да гадая, побойникът погледна над главата ми морето, преценяваше дали да влезе в него. И май че се реши. За Бъби вълните не представляваха особен риск. Малко преди да побегне в стихията, Бъби се обърна да зърне двамата и погледът му попадна на греблото. Наведе се дръзко, кажи-речи, пред носовете на преследвачите, вдигна го и се завъртя. От този миг нататък надеждата ми да видя пребит, дори убит, своя проклет враг се отдалечи. Бъби превърна греблото в оръдие с поразяваща ударна мощ. Докато го въртеше около себе си, той настойчиво се измести по-близо до морето. Веднага схванах съображението му – по този начин не можеха да го заобиколят; при по-продължителна самоотбрана той неминуемо щеше да се умори, така че бушуващата вода трябваше да се намира на две крачки от него. Какво щеше да прави този омразен тип в морето, не знаех, предполагах, че като доказан плувец можеше да заобиколи фара, да влезе в пристанището и да се озове на кея при разтоварачите, сред тях имаше познати, може би и приятели, там никой не можеше да го убие. До този момент нападателите се държаха на безопасно за тях разстояние; макар и напрегнати, те даваха да се разбере, че събитията ще се развият спокойно и неизбежно фатално за притиснатия към водата, каквото и да е намислил и независимо от силите, с които разполага. Пресметнах, че двамата могат да разчитат на успех само ако рискуват. При опит да се влезе в кръга на развилнялото се витло обаче съществуваше опасност от смъртоносен удар по главата, една глава трябваше да се пожали, да рискува. Усетих, че везните на симпатиите ми се накланят към Бъби, защо – не ми беше много ясно, може би поради численото превъзходство на непознатите или пък заради жестоката мощ, с която Бъби се въртеше до жестокото разпенено море. Иначе нападателите бяха приятни мъже, грозеше ги само ножът. Какви са, що са, не знаех, виждах ги за първи път, не ми приличаха на бургазлии.

Бъби се стараеше да пести енергията си, той забави темпото, но сетивата му бяха изострени. При това положение с право очаквах отговора на нападателите – ще продължават ли да бездействуват, не, разбира се, те се постараха да изразят своята интелигентност, досетиха се какво да сторят – двамата се изтеглиха мъничко назад, озоваха се до купчина с камъни. И този път успях да разкрия намерението им, то се оказа страшно и ефикасно. Приклекнаха, напълниха ръцете си с камъни. Изправиха се, започнаха да замерят Бъби. Бъби инстинктивно извика, но тихичко, чух го само аз, после постави едно от перата на греблото пред лицето си. Бялнаха се прословутите бинтове около китките му. Заешката му устна се сцепи съвсем. Долната му устна кървеше, кървеше и челото му, не от сега, разбира се.

Камъните зафучаха, някои от тях удряха веслото, други попаднаха в перото на веслото. По едно време Бъби извика високо, чуха го и те. Помислих, че са го улучили фатално, огледах го – главата му все още бе недокосната. Беше ужасно, на негово място бих дигнал ръце, бих побягнал във вълните.

Но Бъби се хвърли рязко встрани и се приближи до мен. Градушката от камъни секна; някакво необяснимо или пък напълно обяснимо поведение на нападателите. Надеждите ми обаче се оказаха напразни. Двамата се наведоха и отново напълниха ръцете си. Използувах секундите и побягнах

Бъби изрева. Спрях се. Обърнах се към него.

– Ела!

В очите му – ярост, заплаха.

– Върни се!

Заплаках.

– На тебе казвам!

Извърнах се към непознатите, давах си сметка, че в момента и те са изненадани; питаха се ще се върна ли, или няма да се върна, и що за глупак съм, задето все още стърча в средата на бойното поле, вместо да драсна. Направих крачка към Бъби. Спрях. Що за човек е Бъби? Докога ще играе все демонското присъствие в живота ми?

Неочаквано го почувствувах зад себе си. Едната му ръка стискаше греблото, другата сграби и усука ризата зад гърба ми.

– Не мърдай!

Бях превърнат в щит. Плачех и наблюдавах лицата на нападателите.

Този  с хубавото лице изрева:

– Ти защо не избяга?

Битият ме обиди:

– Келеш!

Силната ръка зад гърба ме раздруса. Времето се проточи. Чаках. Въоръжените с камъни трябваше да решат: ще ме пречукат ли по пътя към истинската си жертва?

Откъм барачките проблесна надеждица, стражарите, между тях вървеше непознат брадясал мъж с белезници.

– Димо!

– Сотире, ти ли си?

– Аз съм

Бъби ме раздруса.

– Какво правиш там? – извика ченгето.

– Тия искат да ме убият.

– Ми да те убият най-после!

Нападателите захвърлиха камъните, никой не може да каже какви бяха съображенията им, обърнаха се към града и си отидоха, преди това обаче заявиха тихичко, но много ясно, че ще дойдат повторно в Бургас, специално за Сотир. “Вече знаем името ти.” Отдалечиха се бавно, достойно, с това ми станаха наново симпатични, дощя ми се да изтичам и да ги върна, да убият накрая демона, да спасят не само мен, но и града от присъствието му.

– Какво става тук?

Цялата група се бе приближила до нас.

– Нищо.

– Защо лаеш?

– Някакви софиянци.

– Е?

– Нищо.

Арестуваният ме гледаше с изсушени от безсъние очи.

Останах толкоз сам, че почувствувах вълнолома като много близко до душата ми животно. Взех свободния край на въжето, опънах го до железопътната линия. Вързах го за релсата. Върнах се при съкровището си. Всичко ми се стори наред, вързано, осигурено, стабилно и много, много мое. Предстоеше ми утре да отида на училище, започвах за втори път седми гимназиален клас, понесъл в съзнанието си далечната копринена реалност Карела Алечкович.

1985 г.

ПЛАВАЩАТА МАНСАРДА

    1.

В един пролетен ден на хиляда деветстотин седемдесет и първа година напуснахме София с кола и се отправихме към Родопите. Шофираше Рангел Вълчанов, до него седях аз, а на задната седалка проблясваха очилата на Коко. По него време той не носеше контактни лещи. По-сетне вие ще познавате Коко като капитан Николай Джамбазов, а още по-късно той ще заобиколи нос Хорн със своята “Тангра”, за да регистрира най-големия подвиг в нашата мореплавателска история.

Пътувахме с вдъхновение, смеехме се, Рангел имаше грижата за това, тогава и нямахме особени причини да не бъдем весели – приближавахме се към важен етап, зад гърба си отмятахме редица проблеми, нещо се отхвърляше към миналото. След около два часа можехме да стиснем ръката на една важна за нас личност, сега- засега обаче тази личност все още се намираше далече, преди всичко трябваше да стигнем на гара Септември.

Като стигнахме, паркирахме и зачакахме влака от Бургас. Цели четирийсет минути! Цяла вечност! Най-после влакът пристигна. В навалицата трудно открихме дребната фигура на Коста Никитов, облечен в тъмен костюм. Странно, Коста Никитов носеше чадър. По-късно щеше да ми се изясни – пазеше главата си от слънцето. Извънредно странен факт за един морски тигър, прочут състезател по ветроходство и още по-прочут майстор на плавателни съдове – ръцете му бяха изваяли цяла флотилия. Забелязах, че той е по-нисък, отколкото ми се е струвало, но в ония години възхищението ми от този човек бе така безгранично, че възприемах това като преимущество: просто го виждах как се катери по мачтите, промушва се между платна и такелаж, притичва светкавично по палубата.

Настанихме се в ладата и се отправихме към планината. Нощувахме в Пампорово. Вечерта в ресторанта на хотела развързахме приказките, много неща си разказахме, но главно слушахме Коста Никитов, в неговата уста някои истини около измайсторяването на една лодка звучаха като закони. Той споменаваше и името на баща си бай Никита, още по-известен корабостроител – главно гемии, – име, превърнало се вече в легенда; естествено, обречено на забрава, защото какво друго освен забвение може да очаква ония хубави времена на честните корабостроители, които с тесла и трион вършеха вълшебства? В морето вече рядко, но все пак може да се зърне как плава някоя тяхна гемия или пък на сушата как доизгниват проядени от червеи ребрата на стари скитници с известни някога имена. Стопяват се и последните веществени доказателства, това, което е останало, тлее в паметта на стари моряци или рибари, но и то ще изчезне, а ще се намери ли някъде някой доброволец да документира поне частица от миналото? Няма такива! Участниците в гемиджийството, особено в гемиджийството с платна, са скарани с писането, пък и с четенето, така че тази епоха ще умре безславно и безпощадно и, да ви кажа правата, като пиша тия редове, плаче ми се. Защо, о, господи, защо е наредено така, че ония от бъдещето няма да вкусят сол от истинско море, да чуят плясъка на ветрило, направено от истински плат!

Веднъж в Созопол, спомням си, като да бе вчера, хайде да го уточним – през лятото на хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, – далеч преди да стане капитан на “Кор Кароли”, Георги Георгиев изникна до кърмата на моя ветроход. Стоеше на кея и гледаше към мен. Аз се изтезавах с някаква отворена бутилка, в смисъл питах се мога ли, или не мога да започна, макар че бе горещо, а в горещо време не е прието да се отварят бутилки от тоя вид. Жоро ми се представи направо – капитан на пътническото корабче “Калиакра”, ей го там, на корабния кей, а после изрече горе-долу следното:

– Ние сме малко, ние сме толкоз малко на брой, че сме длъжни да се издирим и опознаем. – Направи ми впечатление, че едва забележимо заеква. – Значи това е “Ахасфер”, производство на Коста Никитов?

Отворихме бутилката, тя се оказа първата, на която е било орисано да изпием заедно. Жоро поглеждаше от време на време към кораба си и отбелязваше с тъга, че зората на ветроходството у нас не е документирана, а и сега се пропущат много факти.

– Ето – допълни той, – да вземем твоя “Ахасфер”. Струва ми се, че това е първата яхта у нас, поръчана на майстор; частно лице си поръчва, плаща си и му я построяват.

– Иначе щях да умра – отвърнах. – Бях полудял, нощем не можех да спя, напусках леглото и тръгвах да вървя, където ми видят очите; ако не тръгвах, сядах до масата и започвах за милионен път да чертая, все една и съща просъница – непременно с две кабини, четири легла. Ако не чертаех, разтварях протритите от прелистване яхтенски списания, взирах се в снимките и търсех идеалния за мен вариант.

– Разбирам те – прошепна Жоро. – Аз съм по-щастлив от тебе. Във Варна има няколко яхти, които са ми винаги подръка.

Но и Жоро в него момент ремонтираше саморъчно един стар йолинкройцер, за свои лични нужди; беше открил захвърленото корито край язовир Искър. Да се разберем, говоря за хиляда деветстотин седемдесет и четвърта.

2.

Както винаги Рангел спеше непробудно, а аз се въртях в хотелското легло и мислех, мислех, все за другия ден. Сутринта закусихме в ресторанта, тръгнахме рано. Взирах се в боровите гори край пътя, снежните петна между дърветата ме караха да потръпвам от неприятния спомен за току-що изминалата зима. Планината ми се стори негостоприемна, сурова, сезонът горе беше такъв – нито зима, нито пролет. Най-после влязохме в Девин и се врязахме в делника на градчето, но за кратко време, колкото да питаме къде се намира дъскорезницата.

Колко много трупи!… Отсечени борове, които идваха и се нареждаха пред кланицата си; безропотни, примирени, красиви, някои от тях още носеха нагнезден сняг в корите си. В дола шуртеше силна река. Подухвах премръзналите си пръсти, потичвах на място да постопля краката си и макар че наблюдавах отдалеч, стараех се да не пропусна нито една подробност от спектакъла. Защото какво друго освен спектакъл можеше да се нарече това, което Коста Никитов ни представяше! Той си набелязваше най-стройните трупи, приближаваше се към всяка една поотделно, оглеждаше ги за всеки случай по още веднъж, после отиваше към по-широката им отрязана страна, вглеждаше се в годишните кръгове, но не така, както предполагате, а задълбочено, мислеше си нещо и после – после най-неочаквано завираше нос в дървесината и я душеше.

– Хубавото дърво мирише на хубаво – заяви той, – а лошото дърво мирише лошо.

И така, като лазеше между купчините, като се взираше и помирисваше, постепенно и много бавно, не бих казал, че не и без тържественост, той отдели трупите, които му бяха нужни за построяването на две яхти – най-напред по споразумение щеше да изработи “Ахасфер”, а след това “Ани” на Рангел. Избраните трупи бяха довлечени при гатера, той ги пое с похотлива страст и ги превърна в дъски с нежен лимоновожълт цвят. Какво правеше в това време Николай Джамбазов ли? Николай Джамбазов през цялото време бе следвал Коста Никитов по петите, задаваше въпрос след въпрос, засищаше любопитството си, попиваше и трябва да ви кажа, че след няколко години той ни порази, като построи сам, с двете си големи ръце, “Тангра”.

Аз и Рангел стояхме край гатера от учтивост, като чисти работодатели, тъй като нямаше къде другаде да се денем.

3.

Родопската експедиция се оказа първата, но не и последната. По-късно посетихме Странджа, в корабостроителницата на град Мичурин открихме чудесно закривени дъбови трупи, точно такива му били нужни на Коста Никитов за форщевена на яхтата, имаше, разбира се, и прави, за кила, но първите се оказаха идеални и за ребрата. Заминахме и за Русе, там поръчахме да ни изтъкат специално, така нареченото сухарно платно. Такъв плат някога се е произвеждал само за нуждите на войската, вече никой не го употребява, само Коста Никитов се интересуваше от него, трябваше му необработен, както си е с мъха, така бил по-здрав, от него щял да скрои стаксела и грота – с други думи: предното и задното ветрило. На Коста Никитов му бяха нужни триста метра (за двете яхти), поръчахме ги в завода, и то след непосилно тичане, чрез връзки в Министерството на леката промишленост. Министърът на вътрешната търговия ни отпусна плоска и валцована неръждаема стомана и може би най-главното – водоупорен авиационен шперплат, който трябваше да покрие палубите и кабините. Мисля, че е излишно да изброявам всичко, читателят може би ще се отегчи, не бяха един, нито два, бяха стотици и все дефицитни материали; успяхме да се снабдим с необходимото, но само заради популярността на Рангел Вълчанов, без неговото име развитието на събитията сигурно щеше да се проточи до безкрайност.

А така строежът на “Ахасфер” продължи само две години и два месеца. Период на изнемощяване. През тия години бях на път да загубя равновесието си, позволих от време на време на отчаянието си да ме навестява, допуснах да ме овладее омразата. Но и Коста Никитов ме намрази, намразихме се до такава степен, че нещата стигнаха до бой и ако не беше самопожертвувателната намеса на жена му Златка, която се хвърли като лъвица да ни разтървава, събитията можеха да се развият фатално. Явно губех търпение, а яхтата ми не искаше да се роди. Намесваха се десетки обективни и още повече субективни причини. Понякога си казвах така: сега ще изчакам цели три месеца и чак тогава ще се появя в Бургас, да видим какво ново е направено. Изчаквах, взимах самолета, пристигах в Бургас и вече съвсем нетърпеливо припвах към кейовете на яхтклуба, където бе работилницата му. Натискам вратата, работилницата затворена; поглеждам през прозорчето и какво да зърна – нито една нова дъсчица не е прибавена, всичко си стои, както съм го оставил. Къде ли е Коста Никитов? След продължително търсене го откривам все на абсурдни места, повечето пъти е направил главата и сладко-сладко говори, пленява всички с преживелиците си, едва ли има втори като него по крайбрежието с повече авантюри. Тогава той беше собственик на гемията “Богатир”, на две лодки и една платформа за сондиране на морското дъно. Тази платформа прехранваше него и семейството му. Нека се разберем, Коста Никитов е абсолютен продукт на морето, на взаимоотношенията между водата, сушата, ветровете и всички други капризи на времето; той не е далечен мореплавател, неговите схватки с щормовете са се състоявали, кажи-речи, до брега, но тия, които познават морските работи, знаят, че това не ги омаловажава и в никакъв случай не понижава степента на опасностите. Трябва да се води борба за спасяване на платформата, “Богатир” трябва да бъде прекаран през бурята до пристанището, непокътнат, разбирате ли – той храни жената и дъщерите; изобщо прехраната и пиенето излизат само от морето, Коста Никитов не може и да помисли за други източници. Е, той влиза в стихията и като състезател. Тук пък друга трагедия – все втори и все втори, пред него винаги се класира един и същи човек – Николай Александров-Никоса, обаче Никоса се състезава с италиански “летящ холандец”, а летящият холандец на Коста Никитов е направен саморъчно от него. Зли езици твърдяха, че ако двамата национални състезатели разменят съдовете си, навярно ще се получи обратен резултат, но тава ще си остане завинаги в сферата на предположенията, към размяната никога не се е пристъпило и второто място ме е карало да гледам особено на тази орис – през цяла една състезателска дейност да бъдеш втори и нито веднъж първи, е, как да не го уважаваш този Коста Никитов и как да му се сърдиш, че вместо да ти работи поръчката, ниже омайните си думи за платна и бризи, а тайфата го слуша със зяпнали уста.

4.

Понякога съм склонен да мисля, че животът ми се дели на следните периоди:

времето на “Чайка”,

времето на “Сириус”,

времето на петметровата яхтичка тип “йола” и

времето на “Ахасфер”.

Когато съм бил на две години, родителите ми са се преселили от Малко Търново в Бургас. Първият ми спомен от морето – четиригодишен, тогава бягах от дома и ме намираха на пристанището. При едно такова намиране майка ми ме уплаши добре, уж че ме хвърля от кея във водата. Представете си ужаса: плача надвесен над водата.

Когато бях пък в шести клас на бургаската реална гимназия, което ще рече на около шестнайсет години, закупих една русалка. Тогава русалки наричахме днешните каяци. Вече не си спомням кой ми я беше продал, знаех само, че в миналото е била собственост на Младен Марков, една друга морска личност; по-късно Младен Марков ще стане капитан от крайбрежното плаване. Слуховете говореха, че моята русалка е била строена в Румъния. И досега не съм разбрал това за комплимент ли се смяташе. Без да се колебая, разбира се, с юношеския си акъл кръстих лодката “Чайка”. Може би знаете какво представляват каяците – двуместно тясно и дълго изящество, в което сядаш сам или с някой друг. Въртят се едно или две гребла. В повечето случаи предното място се предоставяше на момичетата. Доста се поскитах с нея, имам и спомени, и снимки; от снимките винаги ме гледа собственото ми усмихнато и до болка младо лице, ръцете размахват греблото, а отпред е неизбежното момичешко присъствие. Бях грозен юноша, момичетата идваха и се возеха с удоволствие, но “Чайка” така и не можа да ми осигури поне една целувка, никакво сърдечно приключение освен една любовна драма. С тази лодка възмъжавах, правех мускули и прониквах в солената магия. Вадех я на стария бургаски плаж, оттам я бутах във водата, всяка сутрин започваше ново празненство – поглеждах сините коридори, по тях подскачаше слънчев блясък, потръпвах от младежки възторг, потеглях. Къде? Ами навътре, въпросът се свеждаше до единственото – да съм заобиколен от вода. После започнах да откривам не особено далечни, но съвсем непознати за мен брегове – на юг до остров Света Анастасия или нос Атия, на запад Отманли с неговите бисерни заливчета, а още по на запад – езерата. Там смущавах необичайни, невиждани дотогава от мен птици. Спокойно мога да кажа, че от пет до двайсет и пет годишната си възраст съм се чувствувал неотменна подробност от морето, влизал съм в него и съм излизал от него естествено, както го прави, да речем, едно раче. Как съм се научил да плувам и да боравя с лодки, не знам, знам само едно, че усещането за шеметно щастие, което те прави пиян, съм изпитвал само в морето. “Чайка” ми разкри простора, завоевателството, аз покорявах непознати, скрити за живеещия на сушата тайни – капризи на брега, пещери, пейзажи. Но никога няма да забравя един заспал сякаш есенен ден, над който се очертаваше ясно доловим знак за съдбовност. Бях сам, усещах мощ в ръцете си, размахвах греблото, от него се процеждаха светли топли капки, острият нос на лодката се врязваше сладко в гладката вода, разделяше я, край Чайка израстваха две калаени крила, вдишвах дръзко въздуха на моя собствен свят, на моята младост и макар да знаех, че напредвам само към устието на Мандренското езеро, струваше ми се, че така устремен, като нищо мога да изхвърча до Сингапур. Тогава в един неподлежащ на описание миг по-скоро усетих, отколкото чух някакво необяснимо неземно шумолене. Може би така ефирно шумолят крилете на ангелите. Само след секунда слънцето се скри, шумоленето се засили, наоколо направо притъмня. Инстинктивно поставих греблото върху бордовете, вдигнах глава и видях, че над мен летят пеликани, хиляда пеликана се плъзгаха във въздуха и беше притъмняло като в параклис и продължаваше незабравимият шум на крилете им, той никога няма да утихне в ушите ми, нито пък ще забравя как слънцето се показа отново, а облака от птици изчезна по посока на езерото. Бях на шестнайсет или седемнайсет, беше вероятно 1937 година, времето, когато над главата ти можеха да прелетят хиляда пеликана.

5.

Не му е сега моментът да описвам изброените периоди на живота си, ще го сторя, да речем, ако ми се наложи да пиша спомени, тук ви говоря за “Ахасфер”, най-голямото събитие в морското ми битие – малка плаваща къщичка, в нея възнамерявах да живея, дори да пиша, съпътствуващата годините ми мечта, сега-засега – в грубите мургави ръце на майстора; той си играеше брутално с нея, надсмиваше ми се; като забавяше осъществяването й, хвърляше ме в неописуема паника; нито можех да пиша като хората, нито бях годен да се грижа за семейството си; на петдесет години аз се чувствувах чужденец в заобикалящия ме реален свят и само купувах всичко необходимо и ненужно за оборудването, като се почне от пропанбутановия примус, та се стигне до най-дребните шегелчета. Шегели и талрепи например натрупах не за една, а за двайсет яхти, днес още раздавам от тях на ентусиастите, които прекарват тази болест сега. Нощем се въртях в постелята и възкликвах: Боже господи, нима някога съм допускал, че ще мога да се оставя в ръцете на човек като Коста Никитов; един писател, който, ако не друго, е създал мъничко радост поне на младите читатели, сега се огъва в ръцете на случайно изпречил се на пътя му тип и няма, и няма отърваване. А колко лесно може да свърши цялата работа, достатъчно е Коста Никитов да прояви капчица добросъвестност, да се съсредоточи, още два месеца са му нужни, дори по-малко… Ах, кога ще вдигна ветрилата, та те не са и скроени, платът все още лежи на топ в омразното му жилище. Не зная какви проклятия съм излял върху себе си, задето навремето съм напуснал Бургас да ставам писател в София, можех да си живея цял живот край морето, сам да си измайсторя мечтата. И тичах, купувах компаси, трупах барометри, сакън, само туй ми липсваше, чунким не знаех по-добре от всекиго, че компасите и барометрите ще ми трябват най-малко от всичко; беше ми известно, че няма да пресичам Атлантика.

6.

И все пак в началните месеци на хиляда деветстотин седемдесет и трета година започна да ми се мержелее краят. При едно посещение в работилницата обиколих няколко пъти корпуса, проврях се в кабината и в рубката и се убедих, че отсега нататък няма начин да не стане; само най-нарочната злонамереност можеше да попречи. С Коста не разменяхме думичка, посещавах строежа само в негово отсъствие, което беше лесно, той винаги отсъствуваше. Трябва да ви призная, че си отдъхнах; каквото, ама каквото и да става отсега нататък, мечтата ми ще бъде реализирана, ако не по-рано, то до есента.

Върнах се в София, хукнах подир задълженията си, сутрин залягах над ръкописа, трябваха ми пари, нуждаех се от тях като никога. Така вървеше, докато един юнски ден някакъв познат ми се обади по телефона; осведоми ме, че пристига от Бургас, яхтата ми била на вода, плавала. След като зададох няколко въпроса, за да се уверя, че ми казват истината, аз се разтреперах, щеше ми се да изрева от радост, но запазих благоразумие и незабавно се отправих към околовръстното шосе. Там, зад ограда от храсти, в малка ниска къщичка под дърветата, самотно и, бих добавил, скотски живееше Николай Джамбазов. Какво значи самотно, при него винаги беше пълно с луди като мен! Казах му новината, той натисна газта на своя утрепан запорожец и начаса се озовахме в Княжево. Слава богу, Божидар Станоев като никога беше у дома си. Божидар Станоев е друга фигура, пленява те в първата минута. Най-важното за него е да помага всекиму, когато и да е, за каквото и да е. Лошото е, че едновременно се хваща за трийсет и девет дела, та не му остава време да свърши поне едното.

Божидар предложи да тръгнем на минутата с неговия фолксваген. Успях да отложа за утре. Смятах, че е редно да поканя поне един човек от семейството си. Тази жертва се оказа дъщеря ми Лора.

7.

Не знам съществува ли второ яхтено пристанище на света като бургаското. Добре защитено от ветровете, като се изключи южният, неговата неповторимост се състои в това, че мирише на лайна; в акваторията му се излива един от мръсните канали на града, водата му винаги прилича на боза. Тук никой никога не потапя тялото си освен при крайна нужда – да извади от дъното паднал инструмент, да откачи заплетено във фалшкила въже. И все пак от сутрин до вечер има оживление, шават хора, проблясват стройните тела на яхтичките, белите ветрила.

“Ахасфер” лежеше добре във водата, привързан към шамандура, на стотина метра от кея. Божидар, Коко, Лора и аз го наблюдавахме безмълвно. Стараех се да не заплача. Взехме дежурната лодка и загребахме. Мисля, че първи на палубата стъпи Коко. Търпеливо изчаках да се качат и другите, кой знае защо имах нужда да наблюдавам яхтата още, сякаш следях държането й при всяко ново качване. Стори ми се малко лека, несериозна, но това бях почувствувал дълбоко в себе си, неосъзнато. Пък и не исках да придирям много. Беше ли готова? Беше. Имаше ли в нея рубка и кабина с четири легла? Имаше. За останалото можех да се погрижа допълнително. Какво бих могъл да правя по-нататък в живота си освен допълнения? Просто усещах как Божидар тръпне от нетърпение да дооборудва. Докато Коко се впусна да обследва всичко с критичния си поглед, аз само седях на кърмата и гледах към Бургас, града, който ме беше изкалъпил такъв, кажи-речи, никакъв: на петдесет и две години, вместо да си построя жилище като хората и да залегна в него до машинката, аз вършех тъкмо обратното – обръщах гръб на сигурната суша и се отдалечавах към вероломното, пълно с ядове и загуби, неуредено още за яхти море, където в най-добрия случай можеш да се измъкнеш само с неврастения.

Бургас шаваше някъде пред погледа ми, невидимо, съглеждах само автомобилите му, а най-вероятно така ми се е струвало, обаче тътенът на града се чуваше от ясно по-ясно, тътенът на града, в който бях израснал и неизлечимо заболял от лудостта да уловиш вятъра в платната си. Без да искам, си спомних тясната и дълга като копие “Чайка”, тромавата моторница “Сириус”, с която гонех паламудите, и петметровата безименна йола, която в продължение на шест години ми бе разкрила радостите на ветроходството.

8.

Коста Никитов пристигна с бутилка ракия и неизбежната тумба от предани обожатели. Прегърнахме се спонтанно, притиснахме се продължително и усетих стоманената коравина на мускулите му. Неволно си помислих какво ли би станало, ако жена му Златка тогава не бе застанала между нас да ни разтървава, дали нямаше да бъда убит с първия удар? Питомците му (с тях станахме тринадесет на борда) измъкнаха от рубката окъсани ветрила от “дракон”, вдигнаха ги, Коста Никитов освободи шамандурата и “Ахасфер” улови неуверено слабия вятър. Платната бяха кирливи и ми се струваше, че като се допира до тях, чистият източен бриз се замърсява. Както държеше руля, Коста Никитов подаде бутилката за отваряне. Потомците я отвориха и му я върнаха, но той подаде бутилката на мен. Този жест май изтри и последните остатъци на разменените обиди. В продължение на само на няколко секунди си представих трудния живот на този дребен, дори смешен на ръст, а иначе истински морски гигант; борбата му да оцелее заедно със семейството и необходимите бутилки, а на всичко отгоре цял живот да бъде все втори, все зад гърба на презрения сухоземен софиянец, който бе и петнайсетина години по-млад. Ах, защо не се състоя тази размяна на яхтите! Сега е вече късно, експериментът никога не може да се осъществи, постоянните съперници вече не се състезават и ветроходните потомства никога няма да узнаят реалното съотношение на силите. Единият е наредил у дома си двайсетина купи за първото място, другият – двайсетина отличия за второто място. Кажете, това търпи ли се?

Бутилката пътуваше от ръка на ръка, аз стоях в кокпита до Майстора, но тайно успях да намеря погледа на Коко. Николай Джамбазов ми смигна незабележимо за другите, издебнах момент, приближих се до него и чух как изговаря тихо на ухото ми:

– Вървим добре, макар че платната не са оригиналните; яхтата е лека, подчинява се незабавно на руля и се катери достойно срещу вятъра. Интериорът е ужасен, но ще го подобрим.

Потомците на Никитовата ветроходна школа се изредиха да стискат ръката ми. От време на време проследявах браздата на килватера, после, като огледах контурите на брега, трепнах. Бяхме се озовали на онова място в морето, близо до Мандренското езеро, където преди повече от три десетилетия бях видял как над главата ми прелетяха хиляда пеликана. Сега небето ми се стори сиво, а и водата беше сива и вонеше. Дявол да го вземе, какво търсим тук, трябва час по-скоро да измъкна “Ахасфер” от клопката и да го поведа към чисти заливи.

9.

Но не се оказа лесно. Коста Никитов не желаеше да се раздели със своето творение под предлог, че ветрилата не са готови. Той канеше нови хора всеки ден, искаше да покаже “Ахасфер”, ако не на целия град, поне на професионалистите. Изпитваше разбираема за мен творческа радост, такава радост сигурно облива писателя, довършил новия си роман. Досега от ръцете на този корабостроител бяха излезли гемии, лодки и състезателни яхтички, тази му беше първата туристическа яхта, а виж ти – движи се като състезателна.

Всеки ден излизахме и търсехме ветрове, все по-често плавахме сами – той и аз. Душата на Коста Никитов се оказа открита, лесна за проучване, бих добавил безинтересна; между нас не можеше да се породи някакво особено приятелство; като се изключи морето, ние нямахме друга обща тема, но с него си отдъхвах, беше ми приятно, все още го идеализирах, отъждествявах го с Хари Морган на Хемингуей. Ако някъде ми се наложи да потвърдя, че Коста Никитов е един от най-морските хора на нацията ни, няма да се поколебая.

Струва ми се, че той имаше пренебрежително отношение към моряшкия ми опит, за него може би си оставах само един писателствуващ, някъде там, в столицата, глезльо някакъв, хрантутник и пр. Така поне мисля, сигурно съм повече, отколкото трябва, мнителен. И все пак след около една година най-после успях да изтръгна от студеното му достолепие нещо прилично на одобрение.

Движех се с хубав, почти силен източен от Созопол към Бургас. “Богатир” се изпречи на пътя ми. Махнах на собственика му и продължих пътя си. Но Коста Никитов се провикна след мен, искаше да го почакам. Извърнах се срещу курса си и обезветрих платната. Времето минаваше, а гемията все не се приближаваше. Зачудих се какво ли може да я задържи. Най-после “Богатир” се дотътри.

– Вземи ме на буксир – помоли се Коста Никитов. – Моторът ми прави въртели.

Извърших маневрата, както се полага, и хвърлих въжето право в ръцете му. Коста се завърза, но не определи дистанцията между двата съда, остави това на мен. Прецених разстоянието и завързах, после се извърнах по посока на вятъра и “Ахасфер” започна да тегли гемията.

– Охо! – чух зад себе си гласът на собственика й.

– Каза ли нещо? – провикнах се аз.

– Добре, добре!

И усетих, че “Ахасфер” се втурва напред олекнал, Коста бе освободил буксирното въже и се смееше, моторът на гемията му работеше. Разбрах, че ме е подложил на малък внезапен изпит.

Притежаваше особено чувство за хумор.

Веднъж, като приставах на остров Болшевик, проявих небрежност, бях еуфорично настроен от чудесното пътуване, забравих, че трябва да се съсредоточавам, и позволих на яхтата да се чукне в кея. Два или три месеца след това, като минавах край сондата му с малък вятър, чух Коста да се провиква:

– И ако някой ден решиш да отидеш на острова, потърси го десетина метра в дясно!

Предчувствувах нещо, но за да му доставя удоволствие, запитах:

–      Защо?

– Защото някакъв софиянец го ударил и го изместил.

Продължих пътя си, беше ми станало весело от хапливия му хумор и от факта, че заливът е пълен с негови агенти. Те са навсякъде, донасят му всичко, но като истински бургазлии предпочитат да преувеличават.

10.

Обръчът около мен се разхлабваше, усещах, че опекунът ми се готви да ме пусне на свобода. Новите ветрила бяха заели местата си. “Ахасфер” се бялна още повече. Копнеех за чистите води на юг, ние плавахме и там, но всяка вечер се прибирахме в миризливата акватория на ахтклуба. (По-късно, когато се прехвърлих в Созопол, закопнях за Бургас, созополското пристанище вонеше на нафта, водата му лъщеше мазно с метален блясък, котвата, въжетата и бордовете почерняваха като от катран.) Докато изчаквах обаче, аз не стоях със скръстени ръце, а товарех. Всичко, купувано и трупано с годините, пренесох с десетина брезентови чувала. Обзет от неизказана възбуда, разполагах вещите по шкафовете, пълнех всяко празно кътче. Ако ви изброя пренесените багажи, няма да ми стигнат и пет страници – от леководолазните и риболовните уреди през спалните чували, чаршафите и одеялата до тубите и кофите, но какво друго? Всичко! Всичко, каквото бихте могли и не бихте могли да си представите. Може би петстотин предмета.

– Ще потънем – забеляза Коста Никитов един ден, но не добави нищо повече.

Туй не ми попречи да продължа. Новодомец, мания за обзавеждане. Трупах, скатавах, подреждах гардероба, разпределях спасителните ризи, фиксирах компаси, провисвах бинокли, изправях книгите в библиотечката (там бяха всички мореплаватели от поредиците), тенджери, тигани, чинии, прибори за кафе (кафе се пиеше в индустриални количества), сервизи за водка и вино – стараех се да създам всички удобства в моята плаваща деветметрова мансарда.

11.

Един ден неочаквано ме удари минутно изтрезняване. Рекох си: Що за човек съм станал, намирам се в Бургас, това е градът, в който съм пораснал и възмъжал, защо не взема да изляза поне веднъж по улиците му, да срещна познат или приятел? Обръснах се и слязох на кея, извървях по наниза на няколко вагонни композиции, минах край гарата, после през пристанището и се озовах в градинката. На това място ми трябваше малко време да намеря точката на моето “отстоене”. Чак тогава позволих на една сълза да се подаде от окото ми.

Баща ми беше военноинвалид. Военноинвалидите някога имаха привилегията да търгуват с цигари, марки и вестници. Притежаваха остъклени павилиончета, будки, в тях седяха почти неподвижно и продаваха. В тази дейност бях включен и аз, баща ми започна да ме оставя в малкото прозрачно затворче. Научих се да се справям. Нашата килийка в продължение на осем години се намираше на едно и също място – точката, върху която капна сълзата него ден, през минутното изтрезняване. (Тази точка се падна на баща ми по жребий, военноинвалидите теглеха жребий за местата на павилионите.) По този начин ми бе отсъдено да прекарам няколко години пред входа на пристанището; не става въпрос за днешния вход, а за някогашния, истинския. То бе важно стратегическо място. Освен че носеше необходимите за преживяване приходи на семейството, павилионът се бе превърнал в мой наблюдателен пункт, батискаф. Седях си вътре, изчитах всички вестници и списания и наблюдавах живота. Край мен минаваха пристанищните служители, хамалите, моряците, капитаните, гемиджиите, търговците на риба, персоналът на рибната борса, скитниците (о, тогавашните скитници!), митническите чиновници, митническите стражари, проститутките, пътешествениците. На двайсет метра от мен се намираше гарата, точно пред очите ми, с разтворените си врати зееха бар “Македония” и бар “Америка”, утрепаната гостилница “Корона”, претъпканият с ония жени хотел “Виктория”, десетки параходни агенции, зад гърба ми – един ламаринен писоар, до него – оживената градинка, сутрин пълна с презервативи. Всички новопостроени гемии в града бяха длъжни да минат край мен, за да влязат в морето; това ставаше с тикане по намазани с масло греди, с много шум и олелия, но се създаваше една незабравима празничност. Имаше и няколко кафенета, винаги пълни с бездомници, окаяни люде, снабдяваха се от казармата с чорба, донасяха я с консервни кутии и я изяждаха надробена; лъжиците им бяха протрити от употреба, алуминиеви. Знаех всичките прякори на проститутките, най-интересният прякор бе Дан Колов, жената, която го носеше, наистина приличаше на бореца Дан Колов, цената й бе една кариока, кутийка с осем цигари. Горката жена, нямаше си нищичко, спеше под открито небе между купчините траверси на рибната борса; там спяха всички скитници, включително Мими. Мими е смешно име за скитник, на него по му подхождаше да му викат Зангадора или нещо подобно; имаше достойнство, плътен глас, блестяща руса коса, сини очи и пленителна бронзова кожа. Нито веднъж не ме завлече, давах му редовно цигари на вересия, забавяше, но не забравяше. Докато един служител в пристанищното управление, в когото се бях влюбил заради капитанската му шапка, когато се премести на работа в Русе, забрави, че ми дължи триста петдесет и пет лева. За тях, разбира се, баща ми не знаеше, родителите ми знаеха твърде малко неща за мен; те например и не подозираха, че много пъти съм затварял павилиона, за да скитам по пристанището и рибната борса; заставах до някой заминаващ параход и се колебаех до лудост да замина или да не замина. През есенните дни се изправях пред гемиите, наоколо миришеше на паламуд, водата е гладка, прозрачна и призивна, време е поне за малки преживявания – идеше ми да тръгна към Созопол или Ахтопол, далечни-далечни пристанища, до тях се стигаше само по това призивно и сладко море, което при брега е пълно с вътрешностите на изтърбушени паламуди, а нататък разкрива чудесии.

Но да се върна в павилиона. Там четях до усмъртяване, продавах стоката слепешката, не вдигах очи от книгите и как не успяхме да фалираме още тогава, а чак след десетина години, още не може да ми се изясни. Сегашните павилиони ги затварят по светло, но тогава стоях до полунощ, влакът докарваше ежедневниците от София, продавах ги всичките, а после вървяха главно цигарите. Алъшверишът се правеше от хамалите, дошли за нощна смяна, и блуждаещите насам-натам моряци. В късните часове, за които ви говоря сега, животът в двата бара се нажежаваше; оксиженираната певица в бар “Македония” (абсолютна кръчма) вече пищеше и отскачаше истерично – от моята наблюдателница се виждаше всяка маса, изражението на музикантите – полудяването на моряците. Тези моряци отначало сядаха кротко, после се оживяваха, а накрая, при песента “Роземунда”, освен че пропяваха, но изчезваха за действителността. Обикновено тогава почваха и побоищата. От моя наблюдателен пункт съм виждал много битки, някои от тях се състояваха непосредствено до стъклата на нашия павилион, обстоятелство, което ме е приканвало често да напиша нещо върху психологията на тогавашните моряшки скарвания и схватките, които произтичаха след това; те са особени, те нямат нищо общо със сегашните кокошкарски свади, при които се вадят и ножчета. Това, което ми се демонстрираше някога, бе като в забавена прожекция: спокоен замах на ръката, удар, и ето че се дава възможност на противника също да удари, понеже е негов ред, ставаше буквална размяна на юмруци, никой не бързаше за никъде, всичко се изработваше и се вършеше със замах, красиво: удрям аз – удряш ти, пак аз – пак ти, така се биеха шведите и норвежците, изобщо скандинавците; да ти е драго да гледаш, нямаше я днешната вихрушка на дребно. Спазваше се и численото равновесие – един срещу един, двама срещу двама. Падне ли някой на земята, боят се прекратява, липсват ритници по устата на падналия, помагат му да се изправи, в повечето случаи си подаваха ръце и спорът приключваше; прегърнати, се връщаха при певицата. Хубави битки бяха, нито веднъж не счупиха стъклата ни. Същото важеше и за бар “Америка” (абсолютна кръчма), само че там нямаше такава пищна певица. Единственото неестетично нещо – моряците обичаха да се изпикават пред витрината на бюрото за световен туризъм “Европа” на Йорданов. Какво ми казваха с това, така и не разбрах.

Чуйте нещо и за Гошо Хъшлака, гавроша на рибната борса. Появи се с песен още като юноша, от скитник израсна в гемиджия и така си го запомнихме, с песен на уста; така и умрял, казват, с песен на уста; млад, зелен, изтърбушен от мизерията, но с песен на уста. Мими също пееше; виж, с него не знам какво е станало; изчезна той, затри го животът някъде, но не вярвам да е стигнал до Хавайските острови, за които обичаше да бръщолеви. Боже мой, какво ли е станало с Мими?

Стоя на “точката”, усещам как се ражда и втората сълза, а имам толкоз много неща да си спомня за Бургас; стоя си аз на “точката” и по какво се различавам от Мими? Той мечтаеше за далечните острови, аз вече не мечтаех за тях, мечтаех само за едно – да бъда колкото може по-близо до разголената кожа на водата.

12.

Пристигна Рангел Вълчанов; струва ми се, че се беше откъснал от поредния си филм. Искаше да види “Ахасфер” и да проведе сериозен разговор с майстора за своята “Ани”. Вдигнахме ветрилата и тръгнахме безцелно. Към Рангел имах голям грях, именно аз бях този; той упорито и с право се съпротивляваше на ветроходната лудост, но случи му се да прекара две лета в моята йола и туй реши всичко. Човек никога не подозира откъде може да му се струпа тази беля, някои я наричат болест. Тогава седяхме с него в кокпита и от време на време се споглеждахме. Рангел се чудеше как да започне разговора си с Коста. А аз какво можех да му кажа, как да му влея надежда, сам бях убеден, че неговата няма да се осъществи. Но ето че съм се излъгал. Не минаха нови четири години, и “Ани” влезе в морето. Тя бе по-усъвършенствувана яхта, с по-високи бордове и най-важното – имаше мотор.

13.

Най-после се изтръгнах от лапите на Коста Никитов. Това се случи на осми септември, три месеца след построяването на “Ахасфер”. Беше и Коко, простихме се мислено с Бургас, край на вонящото пристанище, хубав западен вятър ни подгони, посоката ни бе категорична – Созопол. Минахме край параходите от рейда, попадахме във ветровите им сенки, измъквахме се и продължавахме. Времето чудесно, само нещо във въздуха смущаваше. През септември и октомври човек никога не трябва да вярва на вятъра, нито пък да предвижда промените. Споменавам това, тъй като този ден се случиха точно такива неща… Към остров Болшевик силата на западния понамаля. Слязохме на кея, ние рядко подминавахме острова, там винаги имаше някой за виждане, ако не друг – фаропазача Стамат или пък Май Сяров. Май Сяров отдавна живееше в София, но искаш ли да го видиш, по-добре е да отскочиш до Болшевик. Той е един от малцината, които, ако се хванат сериозно, ще съумеят да отразят на книга ерата на бургаското гемиджийство; познава материята добре и помни неща, отдавна забравени от мен.

Островът е свързан най-вече с юношеството ми. Май че споменах преди, посещавал съм го главно с моята “Чайка”. Стъпя ли на територията му днес, хваща ме яд на мен самия и както се казва, започвам да си блъскам главата заради огромното си тъпоумие, невежество и липсата на елементарна прозорливост. Помня неговото запустение, десетки години там не живееше ни човек, ни куче. Вратата на неповторимата манастирска църква зееше, полюшвана от вятъра; вляза ли вътре, потискаха ме отчаяните лица на светиите; иконите висяха безпомощно в полумрака и примирено чакаха бавната си кончина. Скъпоценни старинни книги и евангелия – на гръцки и църковнославянски език, – подвързани, илюстрирани, надписани от дарителите, в повечето случаи украсени с главозамайващи метални обковки, бяха струпани на олтара. Какво ли нямаше в старинната каменна църква, а аз в редицата посещения там гледах как всичко се руши, пред очите ми просто се стопяваха ценности и не можех, и не можех да проумея това. Жестока невежествена младост! Да не говорим за един хладен ден с остър вятър. На острова заварих чепарджийска група. Рибарите бяха насядали под неповторимия църковен навес. Бъбреха си, сръбваха си ракийка и се грееха на огън. Като погледнах, какво да видя – горят евангелия. С течение на годините, естествено, като свършиха томовете, дойде ред и на иконите. Сега често се вайкам и си викам: Говедо си, да знаеш, безпросветен тъпак и глупак; трябваше да отнесеш всичко, и книгите, и иконите, да ги присвоиш, нека после те съдят по създадените след десетилетия закони.

Докато разказвах тези истории на Коко, вятърът стихна още малко, налагаше се да отплаваме. Отвързахме се. Бяхме щастливи, свободни, придружени от сладостното усещане за осъществената мечта. Изобщо с Коко прекарвахме часове и дни, без да си омръзнем, темата на общата ни болест е безкрайна. Помня, времето за разговори не достигаше, случвало се е, отивах с него в завод “Витоша”. Там през време на нощното му дежурство (наблюдаваше за повреди в машините), продължавахме да си бъбрем до изтичане на смяната. Е, той обича да споменава често малката думичка “аз” и да се заканва със силни изрази на бъдещето, но както видяхме по-късно, заканите му се материализираха и “азът” зае мястото си в историята на българския яхтинг. Николай Джамбазов е човекът, който не само че осъществи, но и надхвърли призрачната висота на бляновете си.

По обед увиснахме, както се казва, като паяци между Атия и Черноморец. Пълно затишие, мъртвило. Обядвахме, приготвихме си кафе и бръщолевехме, бръщолевехме – нямаше свършване. Но нямаше край и затишието. Стояхме като забодени с карфица, като перличка върху емайлната гръд на морето. Който си няма мотор – чака.

– Предпочитам да чакам денонощия, но да не поставям мотор – заявих на Коко. – Ненавиждам шума, не понасям миризмата на нафтата.

Той знае това, декларирал съм поне сто пъти, че никога няма да допусна подобен резил. Уви, десет години по-късно Божидар Станоев успя да се наложи и под претекст, че пристанищните наредби налагат това, той се промъкна в утробата на яхтата и монтира един италиански “акме”, удължи корпуса с един метър и увеличи мачтите на две, а платната на три.

Липсата на мотор често ми е докарвала излишни и неприятни преживявания. Веднъж нощувах на петстотин метра от фара на Приморско – не можеше и не можеше да се влезе в пристанището; друг ден, на път за Ропотамо, се гипсирах някъде към Змийския остров и край – какво можех, само да чакам. В замяна срещу тези неудобства каква е наградата – нищо не ти бръмчи, въздухът край теб и в кабината не вони на бензин, върнал си се в пубертета на платната; легни си, поспи си и чакай. Е, пропускаш влаковете, самолетите излитат без тебе за София, но какво от това? Маневрираш дълго и се блъскаш като муха в лампа – но какво от това?

Тъкмо както си чакахме и губехме надежда, вятърът взе, че излезе, но обратен, точно срещу курса ни, при това – силен. Започнахме да лавираме. И какво лавиране, завоювахме метър по метър. По него време лавирането не ни отегчаваше, считахме го за мъжествена схватка с морето и нищо повече.

Колко мислите, десет часа ни бяха необходими да се вмъкнем в Созополския залив. Тук друга беда – абсолютно затишие, завет. Още два часа! Улавяхме случайни повеи. А как се въртяхме около мигалката! Но не това вече ни безпокоеше. Тревожеше ни другото – в тъмната нощ към нас се бяха насочили два мощни прожектора. Те ни заслепяваха. Просто ни връщаха назад. Край нас витаеше необяснима тревога.

Накрая успяхме да се докопаме до кея. Там нещата се изусниха: чакаха ни въоръжени моряци и войници от граничните войски. Взели сме им акъла – гледат, през нощната тъмнина в пристанището се вмъква бял ветроход без име и без граничен номер, със загасен мотор и най-важното – без предварителна заявка, а както е известно, бреговата ни ивица понякога не представлява нищо друго освен граница на България. Дълго се двоумяха да ни арестуват ли, или да не ни арестуват. Надделяха морските – да не ни арестуват.

– Ще правим ли кафе – обърнах се към Коко, но той вече спеше.

Рухнах на другата койка, иначе можех да падна в кокпита.

14.

Вече сме жители на созополското пристанище, завързваме се там, където някога приютявах йолата. Споменах нещо за това пристанище, при спокойно време акваторията му блести от нафтови и маслени облагания, но е защитено, доказало се е през вековете и най-важното – оттук разстоянието до предпочитаните ми точки от южния бряг на залива се скъсява с девет мили. Едно е да блъскаш от Бургас до Ропотамо, съвсем друго е от Созопол до Ропотамо. Наистина, в Бургас хората се делят на неприятни и приятни, но карай да върви, ще гледаме да стоим повече в морето.

Но да оставим шеговитите намеци; Созопол както за мнозина, така и за мен се е очертавал като жизнена стратегия на духа. С него съм свързан от ранната си младост. Всяка година по два пъти повеждах приятелите си съученици на походи до Ропотамо. Тогава отиването до реката, ако не ставаше по море, можеше да се нарича само поход. Мъничко корабче ни отвеждаше до Созопол, там нарамвахме багажа си и тръгвахме пешком, само този беше начинът и изминавахме осемнайсет километра до устието. Какви бяха тия километри обаче. Капвахме от умора Пясъците на дюните ни съсипваха и защо това? За да отидем там, където една малка, смешна за представите на чужденците река извършва своя простичка магия. Тя ни привличаше наистина като магнит. Отивахме, дивеехме по няколко дни край нея. И всички до един, и петимата, хванахме малария, после се мъкнахме по маларични институти, инжекции, тресеше ни, най-младият от нас Коста Светлия почина, но продължихме да посещаваме устието, да откриваме всяка нова гънка на природата за първи път. И винаги се отбивахме при самотника Игнат, наречен от пресата Робинзон, гостувахме му в колибата край блатото Алепу, обезателно виждахме домашния му смок, който го бранеше от мишките. Очите на ловеца (той снабдяваше царската зоологическа градина с животни) бяха въоръжени със смешни многодиоптрови очила, а ръцете му с още по-смешна ловна пушка, май че някъде пристегната с ръждива тел. Но как убиваше тая пушка! По него време впрочем и слепите можеха да убиват дивеч, наоколо гъмжеше, имаше всичко, а сега – зловещо! Пред хиляда деветстотин осемдесет и втора година направих пешеходен преход от Аркутино до устието на реката, този път сам, но точно през споменатата година ме порази ужасът, че пък съм съвършено сам: нямаше пеперуди, нямаше бръмбари, нито веднъж не шавна гущерче, нито една змия във водата, само комари в листата на дъбчетата. Как мислите, какво ще стане по-нататък, какво ни предстои?

Пак в Созопол, в бившето морско училище на остров Св. Кирил, прекарах четири месеца, пратиха ни от бреговата артилерия на обучение в кандидатподофицерската школа. Бяхме като в затвор, духнеше ли североизточният, вълните заливаха вълноломната стена, а по нея единствено се отиваше в града. Помня, при един щорм два дни цялата школа бе откъсната от света. Помня и други случаи, когато ни пускаха в градски отпуск. Заставаш на вълнолома, чакаш вълната, пробягваш и отново чакаш, дебнеш да се промушиш пред втората, третата и четвъртата вълна, не успееш ли – тежко ти, на секундата ставаш мокър, а не дай си боже стихията да те събори в предветрената част на стената. Живеехме под неизбежния подофицерски тормоз, скатавахме шинели, подреждахме шкафчета, миехме се в морето поради липсата на сладка вода, но бяхме млади, край нас се разстилаше симфония от скали, пред очите ни мигаше синият безкрай и една реалност – близкият остров Св. Иван, – където провеждахме стрелбите с пушки. Почти всеки ден с маршировка прекосявахме градчето, за да отидем на учение, по кривите мрачни и осеяни с помийни ями улички гърмеше “Велик е нашият войник”, а свитите от войната хорица ни гледаха със студени очи, отдръпнати, уплашени и подгонени, ако щете, само заради това, че говорят родния си гръцки език. Щях да забравя, морето беше минирано, в него не се мяркаха кораби. В една студена, много бурна нощ откъсната от гнездото си мина експлодира във вълнолома. Експлозията счупи прозорците на градчето, няколко души в спалното ни помещение паднаха от леглата на пода, а вятърът побърза да нахлуе през дупките на счупените стъкла. Имаше и момичета тогава, през време на градския ни отпуск те ни гледаха от мрака на порутените си къщи и естествено нещо е пламвало вътре в тях, по необходимост нещо пламваше и в нас, но този контакт бе почти мистичен, да не говорим за отчаяното му безплодие. Над мръсното миризливо градче освен туберкулозата витаеше и пуританската строгост на родителите, на традицията. Така си кръстосвахме по уличките, шляехме се и ако някой тогава се намереше да ни каже, че вървим по пътеките на бъдещата курортна фурия, можехме само да му се изсмеем. Но имаше и вятърни мелници тогава, те стърчаха навсякъде, бяха стари, красиви и най-важното здрави. И те, горките, си отидоха, и те изгоряха, кажи-речи, пред очите ми, в продължение на годините успявах да зърна как хората си откъртват от тях гориво, особено за варене на петмез.

15.

Стори ми се невероятно да бъда събуден тъкмо от този шум, но като се ослушах, уверих се, че по обшивката се удрят вълнички. И къде, боже господи, отиде снощната свежа вечер? Какво стана с черното стъкло на морето, което отразяваше всички пристанищни светлини? Тогава си пиех нещо, почивах си и слушах разговорите на летовниците. Те разправяха, че не са виждали по-приятна вечер. Добре де, какво стана с нея? Ослушах се още и разбрах, че няма място за съмнения – това, което блъска по корпуса, е кипналото море. Но дори и не мислех да ставам, спеше ми се много. Обърнах се на другата страна и притеглих одеялото под брадата си. Отсега нататък и спях, и чувах шумовете, а те се усилваха, “Ахасфер” вече се полюшваше неритмично, по възможно най-неприятния начин. В полусън си мислех, че от няколко дни се каня да купя батерии за електрическите фенерчета и да дам чаршафите за пране. Изглежда, мисълта за чистите чаршафи ме е приспала отново, но не след дълго се събудих повторно, този път разтърсен от силни удари. Почаках, ударите не се подновиха и заспах, за да се събудя за трети път от няколко неизвестни труса. Явно, че в корпуса се блъскаше нещо, може би някоя съседна лодка. Щракнах фенерчето, но светлината му се оказа смешна и запалих свещта. Погледнах часовника – един и половина след полунощ. Силните удари бяха потънали вдън земя, останаха само неприятните отривисти поклащания и непрекъснатите плесници на вълничките. Все пак изскочих навън. Северозападният, разбира се!… Духаше ли, духаше в тъмнината. И ръмеше. Горе нямаше нито една звезда, просто усещах присъствието на плътните облаци върху невидимото небе. Огледах бордовете. Нищо не се блъскаше в тях. Тогава? Какво ли е било онуй? Легнах, но веднага станах и отново запалих свещта. Глупако, от ясно по-ясно е, че имаше някакви удари!… Облякох една шуба. Мойто момче, щом НИЩО не се блъска в тебе, значи ТИ се блъскаш в нещо. Погледнах кърмата. Трябва да ви обясня още сега, че към кея се привързвам с кърмата, като използувам две въжета, а носовата част се държи за котва, която съм хвърлил навътре, така че яхтата е разположена перпендикулярно на кея. Наблюдавах кърмата и чаках… Разстоянието между кърмата и сушата намаляваше, стопяваше се, после изчезна съвсем и кърмата се чукна в кея. И още веднъж. Котвата е поддала!… Сигурно ще поддаде още и след известно време задната част на “Ахасфер” ще се разбие. Беше се случило най-нежеланото. Просто извиках от яд. Ръмежът се превърна в дъжд, вятърът се усилваше. Грабнах някаква шапка, защитих главата си, скочих на кея и подложих крак на металната лайсна, очертаваща ръба на кърмата. Едва успявах да задържа корпуса. Яхтата подскачаше като див кон срещу мен и сякаш не искаше да знае за нищо друго освен за едно – как да се удари и да се разбие. Бях чувал за животни самоубийци, но поне до този момент не ми беше известен случай на самоубиец предмет.

Натисках с пета. Какво да предприема? Засега положението, както се казва, бе спасено, ала какво ще стане по-късно? Дъждът се усилваше и проникваше все по-дълбоко в шубата. Созопол се зъбеше срещу мен с няколкото си осветени от пристанищните светлини къщи. Тъй кротките снощи рибарски лодки сега лудуваха, но постоянните им мъртви котви гарантираха тяхната сигурност. Право срещу мен лежаха осветените военни кораби, нищо не ги заплашваше, бяха у дома си, както и риболовните кораби, както и корабът на Червения кръст и огромната стара гемия. Вратата и капакът на люка ми бяха отворени, в кабината на “Ахасфер” валеше, а светлината на свещта примигваше, заплашваше да угасне. Можех да виждам чак до преградата на втората кабина. На тези прегради висяка картата на българското Черноморие, барометърът, хигрометърът и термометърът. На пода се търкаляше чашка за кафе, някаква лъжичка потракваше по нея.

Кракът ми се мокри от дъжда, мъча се да покрия крачолът на пижамата с пеша на шубата. Шубата е много стара, два пъти съм се отказвал от нея, захвърлял съм я и съм я връщал в кабината и ето, писано е било да се намеси в тази решителна, бих казал, направо съдбоносна битка за яхтата. Все още не мога да измисля нещо, нищичко не ражда мократа ми глава, но поне мога да затворя люка. Скачам на палубата и дръпвам силно капака; в кабината вече не вали или почти не вали, тъй като вратата е отворена и трябва да остане отворена. Оглеждам обстановката вътре. Нищо особено за безпокоене: свещта си гори и осветява най-обикновен безпорядък, характерен за всяка кабина. Бързам да се върна на кея. Заемам мястото си и започвам да наблюдавам придвижването на кърмата. Тя се придвижва към циментовия ръб постепенно, дявол знае по силата на какъв закон, за да се удари три-четири пъти, да се отдалечи и да започне новото приближаване. Чакам, наблюдавам и отново издебвам последната секунда да подложа крак. Но съжалявам – едва успявам да предотвратя удара. Това означава, че трябва да се намесвам отрано.

Нищо, ама абсолютно нищо не може да се направи, освен да се чака до сутринта. Когато ще се появят хората. Поне до пет или шест часа, за да опитам късмета си; все някой ще се съгласи да подпира малко вместо мен, а аз ще намеря лодка, ще отплавам до котвата, за да я изнеса далеч напред, да обезсиля напъните на вятъра. Необходимо е да изчакам някакви си четири или пет часа. Ще ги изчакам, разбира се, друг изход нямам, ще престоя така с опънат крак, ще извърша своя малък подвиг, но ще спася имуществото си, което е всичко за мен – моят дом, моята крепост!…

Поглеждам ръката си, часовника ми го няма, влизам в кабината и го взимам. Часът е един и трийсет и пет – пет минути откакто стоя на дъжда и вятъра; само пет! Майко моя, какво предстои да стане!… Оглеждам се, не се вижда никакъв човек, наоколо няма жива душа, само лампите, определени да осветяват пустоша, наречен пристанище. Вече се олюляват и риболовните кораби. Ударите върху петата ми стават още по-силни, за да устоя, трябва да ги посрещам отдалеч. Ужас, моят ветроход, който обичам с неестествена, фанатична любов, за който съм дал всичко на този свят – мечти, време и пари, – ми нанесе ненадеен удар по крака, след това се изплъзна и се стовари върху кея. Добре, извиках високо аз, много добре, изревах в нощта аз, удряй се, чупи си главата, щом ми правиш напук! Кърмата се бе отдалечила и може би очакваше своята девета вълна, яхтата сигурно събираше сили, но този път ще я оставя да се счупи, нека, щом ме издебва и ми се изплъзва!… Но не изпълних заканата си – когато кърмата се втурна срещу кея, аз се намесих.

Гадно време, вятърът се извъртя и се превърна в чист северен, студеният дъжд ме удря по лицето, през шията вече се стича в тялото. Вдигам яката на шубата, но е късно – тя е мокра. Поглеждам към града. Десетина къщи до пристанището са нови, вътре спят много хора, почиват си блажено, защото е хладно, не ги безпокои горещината, телата им са сухи, лицата спокойни и може би щастливи. Да, само на няколко метра от мен хъркат поне триста души, а в целия град може би двайсет хиляди. Мразя ги всичките и ги проклинам. Какво, никой ли няма да се втурне към мен? Градът в момента ми се струва като вселена, в която няма нито едно живо същество. Никой ли не иска да се затича към мен? Да извикам ли? Не викам, няма кой да ме чуе, пък и да ме чуе, ще хукне ли към мене в дъжда? Знаеш ли какво е да се събудиш от сладък сън и да се затичаш към нещо, което не те интересува? Представи си, че си ти, че спиш и чуваш вик за помощ. А?… Мръсен свят!… Добре де, за какво да идват, какво да спасяват? Яхтата? Какво е това яхта? Нещо свързано с безделието и удоволствието!… Както ТИ завиждаш на НЕГОВИЯ обширен дом, така ще ти завижда и ТОЙ… Спокойно! Подпирай с крак и чакай. Ще съмне, не може да не съмне, тогава ще склониш някого да виси вместо теб, а ти все ще помолиш за някоя лодка, да изнесеш котвата си.

Ударите по обшивката са лишени от каквато и да е последователност. Това е нещо като идеалната машина за измъчване, защото има ли нещо по затормозяващо от неритмичните звуци? Вали чак вътре в мен. В момента усещам как капе върху черния ми дроб. Зад вълнолома се надига голяма вода, която утре ще започне да го прехвърля. Краката ми са изтръпнали и мокри. Крачолите на пижамата са прилепнали към глезените.

Погледнах часовника – минали са още десет минути, половин час откакто браня своята осемнайсет квадратни метра територия върху вода. Трябва да издържа още осем пъти по половин час, което ми се струва невероятно, немислимо и най-важното – глупаво. Да, съгласен съм да правя подвизи, да речем, сред океана, но тук, на брега, в пристанището, само на няколко метра от хората? Иде ми да завия от гняв! Нима не съществува нито един човек, когото мога да събудя? Прехвърлям в мисълта си познатите, претеглям ги и ги изхвърлям от вниманието си… Тъмнината рязко се сгъстява, няколко лампи угасват, човечеството пести електроенергията си, отнема ми възможността вече да се справям и с часовника. Поглеждам циферблата. Да, нищо не се вижда, ето че спря да тече и времето… Той блъска яхтата отстрани, по целия борд, което е най-лошото. Друг е въпросът, ако успея да я извърна поне малко срещу вятъра, но не мога, това сега е немислимо без помощта на още един човек.

Вече се страхувам, че въжетата, които придържат кърмата към кея, могат да се скъсат от обратните напъни. Зарязвам позицията си и отново се вмъквам в кабината. Ох че приятно е тук – сухо, топло, има постеля, светлината на свещта е коледна, ето го и пропанбутановото огнище, запали го и кеф ти кафе, кеф ти чай. Но трябва да се бърза към кея; вълната, която условно наричам девета, наближава. В последния момент ми хрумва нещо, отварям шкафа и грабвам бутилката. Никак не ми се напуща кабината, но излизам и скачам на сушата. Безцеремонно сядам на мокрия цимент, протягам крак в очакване на удара и отварям бутилката. Но за какво бях влязъл в кабината? За въжета, глупако! Оставям бутилката и се връщам в кабината. Ровя се във въжетата. Намирам подходящо, грабвам го и бягам на кърмата, където привързвам единия му край. Другия край отнасям на кея, навеждам се, напипвам желязната халка. Сядам и протягам крак към яхтата. Същевременно посягам към бутилката. Първата глътка ми се стори гигантска, тя наистина се разля във вътрешността ми и ме затопли. Още една!… Нещо ми олекна. Още една… Нима наистина положението е толкова сериозно? Чак пък толкоз! Ами ако си легна и оставя нещата да се разрешат сами? Например тази метална лайсна не случайно опасва целия ръб на кърмата, затова е поставена – да посреща ударите, да пази с риск да се изкърти. Добре де, нека се изкърти и яхтата. По-добре тя, отколкото да хвана пневмония… Защото една пневмония е нещо по-различно от една изкъртена яхта… Това е лоша болест с лоши изненади. Прибирам бутилката, вмъквам се в кабината и смъквам шубата. “Вандреди трез”, което на български означава “Петък тринайсети”, препуска с огромните си бели стаксели през океана. Около тази яхта е топло, носят я пасатите, плъзгат се по ветрилата, скроени сякаш от модната къща “Карден”. Чак сега забелязвам, че корпусът на тази яхта е черен, той ми се мярна, докато навличах сух пуловер и бързах да вляза под завивката. Жан-Ив Терлен е бил сам-самичък върху трийсет и деветте метровия съд, но всичко около него е автоматизирано, или както Коста оня ден бе казал: това не е яхта, а перверзия!… Внимавай, доста си пиян, казвам си аз. Много ти е топло и си много пиян. Забрàви да духнеш свещта, ти си толкоз пиян, че забрави да видиш дори колко е часът. С “Вандреди трез” можеш да прекосиш и ада, и пъкъла, и преизподнята, бе казал Коста.

Хубави и леки мисли посещават човека, когато си пийне, става му топло и, разбира се, зарязва глупавите пози като тази, да подпира някаква си яхта, с някакъв си крак. Ще крепиш яхта с крак! Как не! Откъде-накъде? На когото му е писано да се разбие, ще се разбие. Слабото и немощното да си върви, да открива път на здравото и годното… Сладостното потъвах в съня, тъй както се потъва в снежната смърт. Малко преди да заспя, дочух ударите. Удря се, рекох си аз в полусън, щом й е писано да се удря, ще се удря, няма защо да висиш там с протегнат крак като някое висящо същество, нали така?…

Стори ми се, че падам от леглото… Трас!… Ей, момчето ми, ставай и бягай навън! Не се излагай, по-добре умри от пневмония, но спаси мечтата си, дълга девет и двайсет и пет, широка два и шейсет. Скачам и навличам панталон, след туй – върху пуловера – гумирана мантия с капишон. Третият силен удар ме завари навън. Залитнах, не можах да се задържа и паднах. Ударих си главата в нещо, хванах се за удареното и бързо се прехвърлих на кея. Седнах за не знам кой път на цимента и протегнах крак. Металната лайсна бе полуоткъртена, а под нея махагоновият транец – наранен. Сърцето ми се сви. Огледах се отново – наоколо никой. Хораа, къде сте? Какво правите? Защо спите? Не виждате ли какво става с брат ви? Имуществото му се руши!… Никой, разбира се – жива душа! Само дежурните лампи на пристанището и безстрастната светлина на островния фар, който на равни трезви интервали мята заревото си над вълноломната стена. Пипнах главата си, пръстите ми се овлажниха с кръв. Ами вие там, военните, защо сте, а? Защо са ви тия големи кораби, когато на крачка от вас един мирен човек загива?… Дъждът се плъзга по гумираната мантия и се стича по краката ми. Водата в пристанището клокочи, тя е черна и само там, където отразява светлинките, пламва отровният й блясък. Няма по-мръсно нещо от морето, гадно нещо е то; и то като бога – тъкмо когато си станал най-добър, ти се отплаща със зло.

Стори ми се, че някой минава по кея за пасажерските кораби.

– Другарюууу! – извика устата ми.

Дълго виках, но напразно, човекът мина и замина, без да ми обърне внимание. Може би думите ми бяха отнесени от вятъра, може би минаващото да не е било човек, по всяка вероятност не е минавал никой. Къде ще ходи по това време? Какъв кораб ще взима от пасажерския кей и закъде? Викал съм напразно, за тоя, дето духа. Взрях се в циферблата, нищо не се вижда. Влязох в кабината – два и четирийсет. Майко моя, нима течащото време е изчезнало и е останало само с метеорологическото?

Кракът ми вече трепери, сменям го, но и другият трепери, краката ми са уморени, а е необходимо да издържа още три пъти по толкоз. Мачтата потръпва, понякога се олюлява; някои от вантите свирят, падащото въже бие по кръстачката и всички тия шумове ме дразнят, защото са една зловеща аритмия на природата… Хрумва ми да рискувам. Какво ли би станало, дали няма да сполуча, ако изтегля яхтата по котвеното въже, да я отделя поне с половин метър от сушата? Минах по протежението на палубата и се озовах на носовата част. Наведох се и грабнах въжето. И изведнъж се разколебах. Това е може би най-глупавият вариант. Ами ако котвата се изплъзне още? Върнах се на моето си място и протегнах крак. По време на екскурзията до носовата част кърмата бе понесла още два удара. Слушай, мойто момче, казах си аз, защо ти е този съд? Нима удоволствието ти от скитането по море не се заплаща прескъпо само с това нощно бдене и с пневмонията, която ти се готви отвътре? Изобщо какво търсиш в морето? Подвизи ли? Това са глупости. В момента си заплашен, а човечеството се търкаля в топлото си легло.

И защо, да те пита човек, не се обърнеш за помощ към бай Лефтер лодкаря? Този човек винаги ще скочи от сън. Да бе! Как не се сетих досега. Тръгнах към градчето. Влязох в уличката, където беше тихо и дъждецът ръмеше приятно. Сушата е комфортно нещо, тук всичко си е уредено, закътано. Да не говорим за къщите, в които е още по-закътано, при тава – сухо и най-важното – нито един дом не се люлее, къщите си стоят по местата, здраво забити м почвата, непоклатими во веки веков. Калдъръмът е мокър, мокри са лозниците над главата ми, през оградите надничат мокри смокинови листа, между тях – мокри плодове. Тази мокрота милва душата, в нея не можеш да се удавиш. Къде живееше моят спасител? Вървя и оглеждам старите някога, сега нови, но имитиращи старинност жилища и търся една фасада с котва. Брей, че тишина! И колко е топло, а? Разкопчавам мантията, смъквам капишона, дъждът, който роси по косата, ме ободрява. Ето я къщата. Бай Лефтер живее в мазето, заобиколен от сто хиляди предмета, събирани по плюшкиновски из бреговете и пристанищата.

Почуках на прозорчето.

– Бай Лефтере, ставай!

Спасителят не дойде лесно на себе си, но постепенно се оправи. Учуди го фактът, че духа силно и вали. Той си ляга в светло и помни времето от вчера, а вчера беше най-тихото време за сезона.

Разбираме се с няколко думи и бягам обратно на пристанището, сядам на кея и протягам крак, яхтата ме ритва злобно, чакам и се взирам по посока на пасажерския кей. Най-после там се появи познатата лодка за разходка. Моят спасител гребе, пести бензин, трудно се гребе срещу вятъра, едва напредва, но той пести бензин. Движенията му са сръчни, древни, при този човек в морето не могат да стават грешки.

Ето го, кажи-речи, пред яхтата. Лодката продължава да напредва бавно и малко косо. Оставих кърмата и притичах на носа. Бай Лефтер хвана котвеното въже и започна да се обира по него. Все към котвата. Приготвих се. Той се изтегли до края и измъкна котвата. Чух я как се удари в лодката му. После загреба навътре, по посока на военните кораби. Лодката се отдалечаваше. Най-после старецът пусна котвата на желаната далечина. Започнах да тегля въжето, чувствувах как този път лапите захапват здраво, усещах ги как се забиват. Яхтата се намираше вече на няколко метра от кея. Фиксирах котвеното въже и се върнах при кърмата, където фиксирах и швартовите въжета. Готово. Всичко беше о кей.

– Чуден човек си – възмути се моят спасител, – не разбирам защо се мъчиш, когато можеш да ме събудиш и – готово. Защо се трепеш като грешен дявол, нали за това сме хора, да си помагаме. В края на краищата – човещина.

Беше десети септември, два дни след като пристигнах в Созопол. Един ден след като Коко си бе заминал за София.

16.

Движех се несигурно, бих добавил – непохватно; вятърът се колебаеше, стихваше, прибираше се в загадъчния си недостъпен замък. Но все още имаше движение, то ми позволяваше криво ляво да се вмъкна в пристанището. Така и стана, накрая се промуших зад фара и под неприятното прикритие на вълноломната стена зачаках милостта на случайните повеи. Не бързах, нямах работа, нямах цел. Спокойно се долепих към кея. Никакви други кораби, само катерът на граничните войски. Няколко глупаци ловяха риба, бяха въоръжени със спининги, смешни с модерната си автоматика срещу дребосъците, които от време на време измъкваха. Пристанището на Мичурин винаги ми е харесвало, можеш да скочиш направо от борда, да се освежиш, водата е чиста. Колко пъти съм решавал да се прехвърля от Созопол в Мичурин! Но туй пристанище е застрашено от източния вятър, така са ми казвали, не можеш да оставиш лодката и да прескочиш за няколко дни до София, винаги си неспокоен.

Изкачих се по стълбището до града и още в първия момент се запитах какво търся тук. Не искам да твърдя, че Мичурин е неприятно място, напротив, но всичко в него ми е много познато и лишено от изненади. В подобни моменти човек неволно си спомня афористичната мисъл: “Ветроходството е най-трудният, най-бавният и най-скъпият начин да се придвижите от едно пристанище в друго, където при това нямате никаква работа.” Влязох в бакалницата, след това в хлебарницата, на път за сладкарницата се отбих в книжарницата, там се взирах в заглавията. Не открих нищо. В тихия следобед последните летовници се шляеха пред пощата.

Старици в сиви дрехи, повечето от тях забрадени в черно, седяха пред домовете си. Вехтите им, спечени до болка земни лица напоследък са лишени от проблясващото някога в погледите им любопитство, няма го вече интереса в очите им, има неосъзната тревога, да не кажем, страх пред бъдещето. Стариците и малобройните старци вече са разбрали своята обреченост. Прокудени някога от Беломорска Тракия, те са населили черноморския бряг, заживели са в построени от тях или от държавата малки къщички-гнезда, в които са настанили посуда, деца, традиции. Градчетата и селцата са ги залюлели в люлката на годините, на всекидневието. Звучат тракийски и странджански песни, животът тече в руслото си. И ето го курортния бум! Мамо, къщата ни е малка. Добре, сине, съборете я. Едно след друго падат гвездата, угасват пъстрите пламъци в градинките, днес тук, утре там – една след друга израстват триетажни сгради с по десет-дванайсет стаи, три бани, три тоалетни, двайсет и пет легла. Мамо, през лятото ще се посвием. Добре, сине, добре, дъще. Старците се завират в най-тъмните апендикси на жилището и сякаш изчезват, превърнали се в сенки. Привечер, преди залез, призраците изпълзяват от скривалищата си, заемат столовете пред къщите и сякаш не виждат, не чуват. В стаите зад тях е светло, там шумят хора от други планети, по въженцата съхнат бански костюми, хавлии, касетофоните и радиото блъскат покоя, нараняват нежната и мила психика на дядовците и бабите, пронизващо пищят ватерклозетите, свистят душовете, бръмчат хладилниците, нощем под лозниците се пее на всички езици и отново касетофоните – небето над градчето се тресе, старците подскачат в бърлогите си, измъчени, обезсънени, да не говорим за патилата на тия, които са принудени да спят навън под навеса; всичко туй още повече засилва обидата и усещането им, че отдавна са ненужни. Сивата тъкан на крайбрежието – така наричам аз туй все още живуркащо малцинство, което не може да бъде скрито от погледите, – тази сива тъкан изплува привечер и опасва градчето, тя има цвят на прилеп, тази сива тъкан мълчи и крее пред пъстротата на автомобилите, федербалите, надувните дюшеци, топките, харпуните, плажните чанти и тоалетите на другоземците. Синовете, дъщерите и внуците сякаш не забелязват това, не съзнават колко са брутални. Мамо, ще ти постелем в мазето. Добре дъще. В мазето е тъмно и влажно, мазилката тук е още мокра, старите кости всмукват мрака, ставите болят, омършавелите тела се въртят върху одъра, а над главите им са се подредили десетки слънчеви, отдавна изсъхнали стаи. Но там е бизнесът на децата. Как да им направиш забележка, сам виждаш, че и те са се наврели в кухнята. Мълчи си и си трай. Така че сивата тъкан на Черноморието ни, съставена все от мили нежни душици, тлее и гасне в мъката си. Всяка къща си има своята черна пеперуда на входа, снимките от некролозите показват, че нежните душици ни напущат, отлитат от гнездата си огорчени.

А бизнесът все още не е показал истинските си зъби.

Понякога ми се дощява, както си вървя по асфалтираните улички на Мичурин или Ахтопол, пък и другаде, да се отбия две крачки встрани и да целуна скупчените върху тояжката ръце. Но туй си остава в сферата на минутната слабост, то се поддава по-лесно на описване, отколкото на реализиране.

17.

Вечерях в ресторант. Нервиран, както се полага от келнерите, тръгнах бавно към пристанището. Неизказано тиха октомврийска нощ. Само далечен тътен на дискотека. Пристанищните светлини се отразяват в кристал. “Ахасфер” е осветен от тях, яхтата е придобила нещо като призрачна глазура, станала е още по гиздава и този път наистина ми заприлича на Мерилин Монро. Така са ми казвали: яхтата ти прилича на Мерилин Монро. Днес вече ми е ясно, че стройната източена линия на “Ахасфер” е остаряла, тя стои несериозно до десетките навъдили се модерни фабрични конструкции – тумбести, широки и дълбоки, но удобни за обитаване. А хубостта на Мерилин Монро не остарява, в нея е втъкана устойчивост срещу времето. Колко смешни ни изглеждат днес някогашните филмови звезди, прорязали небосклона с красотата си, ни е се чудим на какво сме се възхищавали; демодирани са те, демодирана е обстановката, дрехите, начинът на снимане. Само тя остава незасегната от коварството на времето, като произведенията на класиката, без да носи, разбира се, някакво особено послание, но очарова и сега, възприемаме я като съвременна.

Повъртях се в кокпита, па се мушнах в кабината и отворих една бутилка да си допия. В тия плаващи къщички ако не друго, поне се пийва добре. “Ахасфер” стои като закован, скитникът евреин най-после е намерил покой. Фарът плюе светлинката си. Музика? Не. Вестникът, който си купил? Не. Оставù се на самотата, подай пръстче на тъгата си, пък и не си и толкоз самотен бе, мама му стара, със сянката си ставате двама, какво искаш повече? Запалил съм свещ. Сянката ми шава край мен, гърчи се, пречупва се, изкорубва се. Тази вечер нощта ми е достатъчна, нямам нужда от фенер. Оскъдната светлина помага и на кинозвездата, тя напуска мисълта ми и сяда на койката. Мога да си я представя отлично, тъй като съм я виждал на живо през август на хиляда деветстотин петдесет и шеста година в Лондон, когато правеше рекламната си покупка от магазина за вълнен трикотаж на Риджънстрийт. Виж кой е там, оживи се внезапно жена ми и двамата пресякохме улицата. Обзалагам се, че никой не може да устои, дори Айнщайн, и той би пресякъл улицата. На тротоара пред магазина, малко преди да влязат в колата си, сияеха кожата, устните, косата, очите, ноздрите, раменете, краката – всички съставки на общността Мерилин Монро. Поразиха ни не те, а откритието, че тази жена на паважа е по-красива от екранната, какво говоря – тя просто пронизва. Усмивката, очите, устните, кожата са неподатливи, камерата не може да ги експлоатира докрай, все остава нещо недоизказано, което и тогава, докато я гледахме, оставаше недоловимо за мисълта, то е подвластно може би само на шестото чувство.

– Да ви налея ли?

Поклащане на косата, Мерилин Монро се настанява удобно срещу мен и оглежда обстановката. Наливам и благославям полумрака, гостенката ми няма да забележи, че чашата не е измита блестящо.

– Ще ме приемете ли за един месец при вас? – Този път глава поклащам аз. – Искам да избягам от всичко, навсякъде биха ме намерили, само тук не, искам да си отдъхна, да се наспя.

– Успокойте се – рекох аз.

Имах чисти чаршафи, но преди отплаването трябваше да закупя още трийсет горни и трийсет долни чаршафа от магазина и да ги занеса някъде, да избродират на всички ММ. Точно така, трийсет денонощия, трийсет чифта чаршафи. Ами храната? Какво да й купя за ядене?

– Целина! – отгатна мислите ми тя. – Целина, домати и няколко дини, разбрахте ли?

Естествено. Щом си казах “естествено”, усетих как ме пробожда мисълта, че кинохимерата не е вече жива, да, тя е в земята, тя се самоубила, но щом седи на койката…

– Наздраве!

Повдигам чашата си, гледаме се в очите. Какво ли си мисли за мен? Косата й фосфоресцира. Ще те питам аз как ще фосфоресцираш след няколко дни без вана, кремове и масажи!…

– Ще се опитам да мина без тях – отговаря на мисълта ми Мерилин Монро. – Вие разбирате ли, аз съм скапана, иде ми да сложа край на живота си.

Плаче, разтърсва рамене, как ми се иска да положа длан върху рамото й!

– Знаете ли – не обръщам внимание на хлипането й, – присъствието ви тук ми подсказва факта за вечната неуловимост на идеята. Пламне ли идея в главата ми, напиша ли я, винаги, ама винаги ме заболява до смърт от това, че не съм изказал намисленото докрай, все остава нещо недоизказано и все не знам как да нарека това нещо, което не съм успял да разкрия. Туй сигурно важи и за екранния ви образ. Като ви гледам и сравнявам с екрана, въпреки магията на Холивуд идвам до усещането, че киното ви е длъжник, вие губите туй, което бихте могли да спечелите от реалния контакт с тълпата.

– Вземете ме – бърше сълзи тя, – ще ви помагам на палубата, ще ви готвя!…

– Е, щом ще ми готвите, съгласен! – успокоявам я аз и се изтягам на койката.

Какво пречи? Нещо ми пречи. Ставам и духвам свещта. Фиркан съм, но ще спя добре. Всъщност съм се излъгал, сънят не идва и не идва. Затварям очи и започвам да броя.

И чувам:

Кръц-кръц.

18.

Не бива така, това е удар под пояса! Но дали не съм се излъгал? Ослушвам се. Кръц-кръц-кръц… Лицето ми се налива с горещина, сърцето не може да си намери място. Да стана ли? Ослушвам се повторно. Къса пауза, а след това: кръц-кръц-кръц… Боже мой! Спущам крака на пода, сядам, ръцете ми обхващат главата, сещам се, че реагирам като жена, но нямам сили да се стегна. И колко бързо съм изтрезнял! Кръц-кръц-кръц… Дали пък не скърца въже? Излизам в кокпита, никакво въже, светът е като умрял, нищо не помръдва, линолеумът на морето някъде светлее, отразява мичуринските светлини; пристанищните лампи са угасени. Безсмислено е да се отдалечавам до кърмата, вън скърцането не се чува, не съществува. Сядам до руля. Ще ми бъде ли възможно да оживея, ще мога ли отново да се върна към предишните си радостни дни? Беше само преди пет минути, не повече от пет, едно нищо и никакво “кръц-кръц” обаче постави край на безгрижието. Възможно ли е? Трябва да проверя пак. Връщам се в кабината, ослушвам се, чакам, чувам сърцето си, другото е тишина… И ето: кръц-кръц-кръц… До безкрайност. Секва и започва наново.

19.

Излязох на кея, покрусата ме поведе в нощта, трябваше да вървя, да се отдалечавам. Спокойно минах през пристанищната част на града, заобиколих покрай дъгата на залива и влязох в стария квартал. В далечината, върху гърбицата на брега, ми се мярна известната гръцка църква. С тази църква също ме свързва спомен. В едно мое скитане по тия места през 1961 година попаднах тук и бях поразен от отчайващото безотговорно отношение на местната общественост и гражданите към небезинтересното находище на реликви. Намерих портата отворена, вътрешността на църквата зееше, върху пода й имаше слама, а на сламата лежаха две магарета, криеха се от лъчите на горещото слънце. Прекрачих входа и ме залюля смях, а може би плач, по-вероятно и едното, и другото, беше хем комично, хем трагично: магаретата ме гледаха с отегчение, а зад тях свободно нахлулата дневна светлина блъскаше цяла колекция от икони; дърво, натежало от плодове – на такова нещо ми заприлича църквата тогава. В Бургас написах гневен фейлетон по този повод и го поместих в “Черноморски фронт”.

На другата година ми се случи отново път със “Сириус” край стария квартал и ми хрумна да направя и аз един удар в живота си. Накарах Арон да се промъкнем между скалите. Морето беше спокойно, нищо не пречеше на намеренията ми. Арон Коен е брат на жена ми, все едно че ви говоря за Дани от “Тортила флет” на Стайнбек; тогава той се грижеше за движението на моторницата; от мотори не разбирах. Помолих го да ме чака, нарамих брезентов чувал и скочих на скалата. Спокойно се изкачих до църквата. Преди да се приближа до нея, си казах: “Ако вратата е затворена, ще се върна.” Добре, но вратата и този път беше широко отворена, просто ме канеше да вляза. Сламата жълтееше на пода, магаретата липсваха, огледах се и видях само едното – пасеше на източната страна. Трепнах от възбуда, пътят към големия удар бе открит. Влязох и огледах светиите. От кого да започна? Иконите една от друга по-хубави. Все големи. И толкова много, че ми налагаха поне десет слизания до “Сириус”, докато ги отнеса. Място за безпокойство нямаше, навън се стелеше запустение и безмълвие. Само гларусите. Но и те мълчаха. Вълнението ми идеше отдругаде – предстоеше ми да се докосна до едно съкровище. Но от кого да започна? А да бъде от св. Никола, той е покровител на морските труженици. Откачих иконата. В следващата секунда от нея заваля прах, св. Никола се изпари, изръси се на земята, в ръцете ми остана всичко друго освен изображението. Не помня дълго ли трая вцепенението ми, погледнах още малко дървенията в ръцете си и я захвърлих. Посегнах към втора икона. Щом я откачих, боята също се отлепи и се изръси на земята, но във въздуха остана облаче от пудра, виждах го ясно във обилната дневна светлина. Реших да се изхитря, отправих се към другата страна на помещението. И там се случи същото, богородиците, светиите и апостолите със сериозни лица се възнасяха, аз хвърлях ненужните рамки и накрая разбрах, че трябва да прекъсна грабежа, бях напълно убеден, че съкровището на църквата е поразено, но от какво, от нарушения режим във вътрешността? Може би през зимите тук шурти вода? Не знам, предоставям думата на специалистите.

Това приключение от времето на “Сириус” си спомних десет години по-късно, в нощта на покрусата, когато видях прочутата Василиковска църква на хълма…

Ами сега накъде? Реших да събудя Васил Станилов, да се наприказвам – гладкото море и космическата тишина ме влудяваха. Знаех как се отваря вратата на двора му, вмъкнах се и се озовах под навеса на вилата. В тъмнината напипах известната на мнозина маса от тежко дърво. Наместих се на пейката, все пак би трябвало да обмисля намерението си, изглежда, не е толкоз лесно да събудиш човек и да го занимаваш със себе си. От масата намирисваше на риба, върху плота й са изядени не един и не два кефала, край него понякога са сядали и двайсет души. Вече не помня събудих ли сатирика, но помня разговора, който проведохме, както си бях седнал на пейката и облегнат на масата.

– Кажи, Ахо, какво те вълнува? – Ахо идва от Ахасфер, псевдонимът ми от стършеловия период. – Защо ме събуди?

– Случи се нещо непоправимо, в обшивката се появи червей.

– Сигурен ли си?

– Току-що го чух, той гризе дървото.

– Неприятно – забеляза сатирикът. – Как си допуснал?

– Не става въпрос за подводната част, там е чисто, не става въпрос за морски червей, а за дървояд, сух червей, разбираш ли? Някъде над главата ми. Но скърца, дълбае, все едно че пробива душата ми.

– Къде точно?

– До покрива на кабината.

– Може би не е толкоз страшно.

– Засега не, но после?

Васил повдигна ръка, може би искаше да почеше главата си, но се отказа, навярно си е спомнил, че е шаблонно. Сетих се, че и аз трябва да го запитам нещо.

– Днес удари ли риба?

– Не съм излизал, посрещах гости… Над главата, викаш.

– Над койката.

– Ще го унищожиш. Да, ще го откриеш и ще го ликвидираш?

– Как?

– Не може да няма начин.

– Сигурно няма. – Бях готов да се вайкам. – Чувал съм, влезе ли веднъж червей в дървото, отърваване няма. Ще направи обшивката на сюнгер.

– Чудно, как е попаднал този червей, не подбирахте ли дъските?

– Ходихме чак в Родопите, Коста Никитов пълзеше и помирисваше, той познава дървото по миризмата му, дърветата миришат приятно и неприятно, нашите дъски миришеха само приятно.

– Какво ми говориш?

– Говоря ти, че дъските миришат приятно и неприятно.

Замълчахме. Васил като че се прозя. Изправих се и тръгнах в безгласната нощ. Вървях, вървях и стигнах до църквата. На вратата имаше катинар. Някой се приближи зад гърба ми. Защо да се обръщам, знам, че е магарето. Продължих пътя си, изправих се на ръба, под мен бяха скалите, още по-долу – морето; вляво – светлините на Мичурин. Нещо шумеше. Какво пък шуми? Нали е най-тихата нощ? В скалите се плискаха вълнички. Ами събуди се бе, Ахо!… Излязъл е вятър!

Това е вече друго, при тези обстоятелства мога да се прибера. Заспах и тръгнах край залива, заобиколих го по обратния път, спуснах се в кабината и легнах. Естествено ослушах се, но напразно, морето и вятърът бяха създали дълбоко подмолно шумолене, достатъчно да покрие скърцането на презрения дървояд.

20.

На сутринта вантите запяха – вятър от запад. Швартовото въже се превърна в струна, а яхтата потръпваше – жребец, надушил кобилка. Навлякох шубата и отидох в контролно-пропусквателния пункт. Без да му мисля много, задавен от яростта си, направих заявка за Бургас, но как ще стане това срещу вятъра, не си дадох сметка; тайно се надявах на промени, през октомври ветровете менят посоките си по няколко пъти на ден. Отвързах се от кея. Докато вдигах грота, усетих удара върху котвеното въже – жребецът вече риеше пред себе си. Измъкнах котвата и се понесох. Не усетих кога вълноломната стена остана зад гърба ми. Стисках здраво румпела и се радвах на скоростта си, но, общо взето, настроението ми беше лошо, мисълта за червея в корпуса бе минирала съзнанието ми – край на спокойствието, край на радостта. За по-малко от три минути извърших простата манипулация с шкота и румпела, нагодих си полуавтомата. На него ме бе научил Коко. “Ахасфер” легна на курс към нос Емине, а аз се освободих, поне за един час. Приготвих конска доза кафе, напълних чашата и я изпих в кабината на топло. Порових в книгите, все някъде можеше да пише нещо за червеите. Оказа се, че никъде, сегашният морски свят не се интересуваше от тия животинки, живеем във времето на пластмасите, дървото все по-рядко влизаше във вниманието на яхтостроителите. Отново седнах на руля, бях паднал малко от курса. Коригирах. Край мен минаваха лодки, чепарджиите се връщаха в Мичурин с обидени лица, вятърът им бе изиграл лоша шега. Връщаха се и риболовните кораби; завиждах им, имаха път само до Созопол, а аз може би ще лавирам до вечерта, предстоеше ми да прокарвам шевове по морето, до побъркване. Пътят ми е око петнайсет мили, но с този вятър ще ми се наложи май да правя четирийсет. За първи път съжалих, че нямам мотор; нали ви казвам – гневът ме душеше.

При последната точка от вряза на първия тегел, когато се намирах най-далеч от сушата, малко преди повръта, вятърът неочаквано предупреди, че си отива. Не мина половин час и той изпълни заканата си. Отново, не знам за кой път в живота си, увиснах. Стана топло, отначало се показа някакво подобие на слънцето, но то узря и се превърна в истинско слънце. Раздвиженото море придоби ведър цвят. Захвърлих шубата. Наблизо мина самотен риболовен кораб, някой ме повика по прякор. Мина и замина. Да беше ме взел на буксир!…

Слънцето се изявяваше, небето край него стана златисто, облаците се оттегляха далече. Водата полегна, по нея мина светла жизнена ласка, сякаш огромно паламудно стадо излезе на повърхността за глътка кислород. Съблякох се и се джаснах. Поплувах малко наоколо. Като се отдалечих, погледнах своя осъществен блян. С чистата си бяла боя ветроходката ми заприлича на милосърдна сестра, истинска красавица, която дори не подозира, че е болна от неизлечима болест. Мъката ме притисна с познатата си хватка, издигнах глава над водата и с пълен глас отправих ругатня към Коста Никитов.

21.

Наистина, защо се случва така в живота и какво бе попречило на съдбата ми да подмине тази дребна подробност, да не инжектира микроскопичното червейче в корпуса на моята мечта? И защо е необходимо винаги да не достига нещо за пълното тържество на щастието? Спонтанно бликналата ярост възбуди духа ми и задвижи отдавна ръждясали скрипци на съзнанието ми; с груба дивашка сила, с разтърсваща езическа мощ ме покори омразата, която накрая придоби сценариен завършек – виждах се как разтварям треперещи от гняв пръсти, докопвам шията му и стискам, докато езикът и очите изскочат от проклетите им дупки.

Заплувах към яхтата. Тя вече не беше кротката бяла хубавица отпреди няколко минути, а боен кораб на възмездието и наказанието. Войнствената й красота ме зовеше на поход. Изхвърлих се от водата на кърмата, подсуших тялото си с хавлията и се облякох. Ето го и вятъра към града – най-после ми провървя – духна толкоз, колкото ми трябваше, платната въздъхнаха, а вантите скръцнаха със зъби; “Ахасфер” усети, че му се възлага странната мисия и правото да наруши един установен ред – да попадне в зоната на граничната ситуация, да вземе участие в едно убийство, заедно с мен да сложи край на една несправедливост. Моравите призраци у мен, които дремеха във всяка човешка душа, се надигнаха, отвориха мътни гуреливи очи. След като омразата бе успяла да раздвижи изцяло енергията на същността ми, нататък, за собствената ми философия, се оказа по-леко. В края на краищата защо да не полудея, нима не мога да дам божествена багра на гнева си и да прекрача отвъд линията на досегашното си поведение? Нима ще бъде лошо, ако навляза в моравите пространства на друга житейска тоналност, на други, драстично различни от досегашните ми усещания и преживявания?

Пред мен се изпречи свят за покоряване, предоставяше ми се възможност да се превърна в господар на силни страсти, да разголя епично душата си в космическа тържественост, сред силно контрастни, бели и черни цветове. В света, който се втурвах да превземам, щях най-после да бъда свободен, сладостно подчинен само на разтърсващи съзнанието емоции.

Да, приемам предизвикателството на съдбата, щом тя бе проявила мръсната си наглост да постави червей в ароматната ябълка на моето щастие!

22.

Морето се солидаризира с мен, промени се и неговото настроение, то почерня, но преди това почерня небето, над главата ми се струпаха железни, натоварени с гибел облаци. Превърнал се в чист северен, вятърът затъркаля яхтата пред себе си. Пред себе си той търкаляше и хиляди голи жени, на това ми приличаше пяната на вълните, на бели съблечени гърли, които се премятат с писъци по неравната повърхност, потъват и пак се появяват, безпомощни да прикрият голите си форми, безпомощни да се заловят за нещо. Огромната маса вода неудържимо се стремеше да изхвърли всички бели красавици на брега, изобщо да изтласка цялата водна пустиня на сушата, да удави де що срещне, да извърши всички възможни злодеяния. Заедно с морето препускаше и времето, но то ми се виждаше уморено въпреки вечността си, жизнените му сили ми се струваха изчерпани, в лицето на това време не се четеше никакво безпристрастие, липсваше строгият съдник, обратното – само жаждата за мъст и зловещото намерение да прояви пагубната си несправедливост, като помете с безстрастен замах не само некадърното, но и кадърното.

– И нека! – извиках към ветрилата аз. – Така ще бъде по-добре, щом възхваляваме и носим на ръце глутница бездарници, да ги удавим и тях; по-добре да изчезне всичко, иначе няма начин да бъдат унищожени хлебарките недоносчета, накичили се с щедро раздадените им ореоли…

И виждах как гневното море-време безпощадно дави плеядата почетени самодоволници, а те крещяха и се молеха да им вземат ореолите, но да им върнат живота и никак не ги утешаваше фактът, че до тях също умираха премълчаваните дотогава кадърни хора, за които знаеха, че са кадърни.

Омразата ми към един-единствен човек вече преливаше и се насочваше към човека изобщо. То се знае, може да се подразбере веднага, причислявах се към пренебрегнатите. Към естествено породената у мен мизантропия се прибавяше и ненадейно изплувалата, дявол знае къде спотаявалата се до този момент злост.

Стисках румпела и се взирах напред, но колкото и да се съсредоточавах, откривах само едно – светът се превръщаше в смес от плесен, тиня и ръжда.

23.

Нощта падна рязко, без здрачаване, на всичко отгоре липсваха каквито и да са брегови светлини, напразно търсех познатите фарови импулси – напред и вляво мержелееше една-единствена светлинка, но тя не премигваше, усилията ми да я вкарам в дузината познати характеристики на пристанищата и островите се оказаха безплодни. Погледнах компаса, той блуждаеше, стрелката му се бе освободила от притеглянето на Полярната звезда. И докато се досетя, че съм влязъл в шантавата област на рудниците, усетих под краката си и чух как флашкилът застърга по дъното. Тогава светлините на целия бургаски залив се запалиха отново. През уплахата ме порази кристално ясната мисъл, че съм заседнал в плитчините на Биволите. “Биволите” моряците наричат перфектно загладените и излъчващи гранитен блясък черни камъни, които в спокойно време се подават над водата и приличат на полегнали в морето биволи. Може да ги видите винаги пред нос Свети Никола. В техните плитчини са намерили гибелта си десетки кораби. В навигационните карти е нанесена магнитната аномалия на местността, но дали по тази или по “друга причина” корабите стават зян там? “Другата причина”, за която споменах, не е толкова невинна; упорито се носи от уста на уста, че нощем, в мъгла или в бурно време, светиниколци поставят измамни светлини на подходящи места по брега, насочват корабите в плитчините и търпеливо чакат спасените екипажи да бъдат отведени до Бургас. Тогава светиниколци нападат безлюдните съдове и ги разграбват. Не бях ли подмамен така и аз от подобна светлина? Но тия събития са се случвали някога, когато селото не се е наричало Черноморец, а Свети Никола. Какво всъщност бе сполетяло “Ахасфер”?

Сега имам време да ви занимавам с минали събития и ще се върна повторно на тях, но тогава не ми беше до легенди и слухове; тогава аз направо скочих при платната и трескаво заработих. Както трябва да се очаква при такива случаи, гротът заяде, но все пак се справих, спасих яхтата от излишно по-силно накреняване. Вълните блъскаха корпуса, на моменти “Ахасфер” се накланяше застрашително и упорито се стремеше да загребе вода с левия фалшборд.

Не биваше да губя дори секунди. Започнах да се събличам. Ръцете ми трепереха от уплаха, пръстите отказваха да разкопчават, зъбите затракаха не от студ, а от възбуда. Спуснах се от подветрения борд и се гмурнах в абсолютната тъмнина. Разчитах на опипването. Намерих с пръсти мястото, където чугуненият фалшкил лежеше върху килим от нискостеблени водорасли и дребни мидички. “Ахасфер” бе легнал върху сравнително равния гръб на подводна канара. Поех глътка въздух и се гмурнах повторно, с опипване се постарах да отгатна къде свършва скалата. Слава богу, между фалшкила и бездната нямаше повече от два метра. Това обаче означаваше, че незабавно трябва да се върна на палубата. Изхвърлих се по моя си начин от водата на кърмата и както постъпих през деня след къпането, подсуших се с хавлията. Навлякох вълнени дрехи. Преди да се затопля, както се полага, заех се да вдигна отново платната. Без вдигнати платна бях направо загубен, “Ахасфер” се олюляваше от тласъците на вълните и както предположих, отместваше се сантиметър по сантиметър към ръба на скалата. Без да ми е известно бързо или бавно, предстоеше му да се озове в дълбоката вода, а дълбоката вода означаваше каналът между Биволите и близкия бряг. Като казвам близкия бряг, разбирайте двайсет-трийсет метра. В тях ми предстоеше да извърша (ако мога) няколко бързи маневри, да опитам късмета си. Ще успея ли да се измъкна? Как ще стане това в тъмнината, не знаех, но бях длъжен да се подготвя, бях длъжен да изчакам събитията с вдигнати платна, иначе как да се отърва, отивах право в брега.

Ветрилата попляскваха, стараех се да ги държа хем свободни, хем немного свободни, така поне мислех, че е правилно. Можех да опитам и друг вариант – да ги натегна за много силен крен, това положително би ме изтласкало от капана, но пусти страх, как да го преодолея! Разчитах на бавното придвижване към ръба на скалата, яхтата да се откачи и да потегли. И колко да чакам така? Кога ще настъпи моментът?

24.

Небесната алхимия сутринта ми поднесе един златен изток. Вятърът като да бе тръгнал на разходка върху лениво, наситило се на злодеяния море. “Ахасфер” лежеше килнат наляво, вълничките му нанасяха закачливи шамарчета. Войнствената красота на бойния кораб, тръгнал да отмъщава, се беше стопила. Загубил надежда, че вятърът може да я откърти от скалата, оглеждах плаващата мансарда с отчаяние. Щеше ми се да заплача неудържимо, на глас, както в детските градини. Ставаше все по-ясно, че в личната ми жизнена сфера всичко се разнебитва и рухва. Много близкият бряг, по който различавах подробности, да речем, като зрелите млечки между камъните, отвори уста и ме предупреди: “Слушай, наивнико, вече ми досаждаш, позволи ми да ти дам един съвет, я зарежи “разкоша” на морето и слезни в “мизерията” на презряната от теб земя; ритни каика си по задника, виж докъде я докара. Това е моето предупреждение, днес те заметнаха върху скалата, но си невредим, утре може да ти се случи и по-лошото. Вслушай се в думите на старата си мащеха земя – плюй на лудориите!”

Обаче аз плюх по посока на брега.

Цяла нощ не бях мигнал, лицето ми се вцепеняваше от изтощение. Влязох в кабината и се опънах на лявата койка, заради наклона тя бе по-удобната.

Отворих очи към единайсет. Стоплих си малко кафе и излязох в кокпита. Не ми оставаше друго, освен да затопля този топъл октомври, слънчевият ден ми се натрапваше с умиротвореното си море, набръчкано от светъл като сребро бриз. На мен тогава ми бяха нужни не бризи, а силни плещести вълни – да разклатят корпуса, да го подигнат и запратят в тъмните дълбочини на спасението.

И все пак не можех да се въртя само в кокпита и да чакам, трябваше да измисля бързи и умни мерки, да докарам хора, много хора, да ги наредя като бурлаки по брега, да забият нозе в сушата, да усучат въже през рамо, да се напрегнат. Съзирах някаква надежда в разклащането на каика, в неговото издърпване, да влезе най-после в дълбоката вода и да се сбъдне прословутото пожелание “три фута под кила”.

Залових се да помпам гумената лодчица.

25.

Обикалям по уличките на селото. От половин час се питам къде всъщност се намирам. Ако трябва да си призная искрено, почти съм сигурен, че се намирам в кошмар. Колко слабо съм познавал Черноморец! Защо? Заради глупавия ми страх от радиацията. Близо до това село, в чудесен, огромен пясъчен залив, между нос Свети Никола и нос Атия, се влива невинна микрорекичка. Тази рекичка идва от мина Росен. Тя има ръждив, понякога оранжев цвят, за нея казват, че е силно радиоактивна; водата й в мината се използувала за флотация, а след туй най-безотговорно я отпращат към морето. Споменатият залив е вълшебен, но почти безлюден. Казвам почти, защото през лятото съм виждал в него стотици наивници, предимно чужденци, които не могат да прочетат табелата “къпането забранено”; плуват, играят си безгрижно с вълничките, децата им крещят от възторг. Защото никой не ги е предупредил. Щом радиацията в повечето случаи е равнозначна на смъртта, какво да търся в село Черноморец?

Сега търся двадесетина здравеняци или един трактор. Не виждам обаче нито едното, нито другото; уличките са пусти, всичко край мен е забулено в сумрачина. Вече не знам колко пъти по половин час са изтекли и повече не става дума как да намеря двадесетина души или един трактор, а как да се измъкна обратно от капана. Струва ми се невъзможно. Поне да срещна някой, никой не се мярка по уличките. Кого да питам за изхода към пристана? Няма никакъв човек, няма и кокошка. Продължавам да вървя, казвам си – напредвам ли по надолнището, ще намеря пристана, където съм оставил милата ми надувна лодчица. Но уличките са прокарани по енигматичен начин; на най-ниската точка, дето трябва да се предполага, че лежи пристанището, не лежи нищо, изправяш се, да речем, пред къща и трябва да се връщаш обратно по нагорнището. Добре, връщаш се, но горе също няма нищо, отново къща и трябва да избираш – или наляво, или надясно Добре, каквото и да избереш, пак ще се върнеш на старото място. Напразно дириш площадче, няма площадче.

Почувствувах се уморен. Седнах направо на земята. Замислих се. Всичко бе започнало от този презрян червей. Той бе предизвикал гнева ми, гневът бе предизвикал омразата, омразата бе предизвикала яростта ми, яростта ме беше вкарала в своя бесен мрак и оттам се заредиха последвалите го нещастия – засядането върху канарата, а после – влизането ми в кафкианския лабиринт.

И къде в този хаос се намираше Майстора? Имаше ли начин да го открия? Ето, отново мисля за Него и забравям, че нямам възможност да изляза от селото.

Скочих на крака, взех един камък и го запратих в прозореца на най-близката къща. Стъклото се строши, шумът от чупенето се превърна в трясък, след туй настъпи познатата тишина. Но прозорецът се отвори. Показа се пресушено от пости и полска работа, леко докоснато от слънцето лице на жена със забрадка.

– Другарко – извиках, – вече полудявам! Кажете ми как мога да напусна проклетото ви село!

Лицето на жената изчезна, прозорецът се затвори.

Наведох се, затърсих втори камък. Но този път долу се отвори стара, опасана с ръждиви окови порта.

Пред мен застана нисък, навързан сякаш от мускули мъж с брадясало, широко кокалесто лице. Сплесканият му костелив нос заемаше логичното си положение между силно изпъкнали крайочия. Приказносините му очи гледаха по детски, светлината в тях се състоеше от истина и наивност. Нищо и никакъв шаячен панталон, без цвят;  възкъсичък и възтесничък пуловер от груба прежда, с оръфано биè, продупчен от молци. Под пуловера стопанинът на къщата носеше риза без яка, също безцветна. Поведението му ме зовеше да вляза. Прекрачих под керемидения свод на портата и се озовах в дворче, което в никакъв случай не можеше да се назове градинка, макар че там растяха няколко хризантеми. На хризантемите им беше тясно да виреят в педята земя, между натуриите. Преди всичко, преди да зърна останалите предмети, в очите ми влезе вехта спасителна лодка. Вгледах се внимателно за надписа, но не го открих, беше наивно маскиран от дебела катранена мазка, така и не разбрах тази лодка на кой параход е принадлежала. Много бъчонки имаше, бяха навсякъде, ония весели качèта от жълти липови дъски с още по-весели дървени обръчета. Помня ги от някогашните години, с тях в страната ни се внасяха маслини. В дворчето имаше и тенекиени кутии с надписи от топлите ширини на земното кълбо, пак за маслини. Докато си отговоря, съгледах спасителните пояси. Те лежаха един върху друг в преддверието на избата. Този път успях, разчетох надписа, беше името на италианския Кампидолио”. Изтръпнах. Ако ви се случи да разлистите стари броеве на “Бургаски фар” или “Вечерна поща”, не може да не ви направи впечатление описанието за гибелта на “Кампидолио”. Той бе завършил скитническия си живот в плитчините на Биволите.

Но не това е краят, историята има свое продължение. Както се случва обикновено по силата на неписаната традиция, едноличният собственик или италианската параходна компания – мисля, че се именуваше “Лонд Триестино” – поръчва друг кораб и му дава същото име “Кампидолио”. Колко години е плавал и вторият “Кампидолио” по морските си пътища, не ми е известно, но в даден час и той се подчинява на съдбата си, отправя се към същите тия Биволи, нанизва се на същите плитчини.

И вече е въпрос на подробности дали от първия или от втория “Кампидолио” са плячкосани бъчонките, спасителната лодка и спасителните пояси; вероятно от двата. Нямах време да разгледам останалите трофеи, стопанинът ме поведе към избата. Придружени от характерната за подобни помещения миризма на мухъл, терпентин, старо дърво и паяжини, започнахме да се изкачваме към горния етаж. Направи ми впечатление, че стълбата не скърца, огледах я по-внимателно и какво да видя – корабна стълба.

Стаята, в която ме въведоха, се оказа просторна, но ми се натрапи несъвършеното й обзавеждане. Железният персон и половина креват заемаше обичайното си място. Ковьорът над кревата ми се стори сбъркан, изработката и цветовете май бяха скъсали корените си със селото. И креватът, и ковьорът обаче не можеха в никакъв случай да се вържат с щурвала, облегнат на масата. Как е бил демонтиран този щурвал от командния мостик на парахода, само свети Никола можеше да разкрие. И какво търси в тази стая, как може да се обясни присъствието на радиослушалките и корабния часовник? Мъртвите стрелки ми подсказаха, че и часовникът не върши работа. Огромната карта на света ме порази с удивителното си по техника и яркост оцветяване. Приближих се да разгадая произхода й. Географските наименования се оказаха на английски. Гумирани моряшки манти и капишони се търкаляха пред краката ми. На пода береше душа персийски килим. В мизерен, кремаво боядисан кухненски бюфет събираше прах превъзходен винен сервиз. За да го разгледам по-добре, разместих два стола от неръждаема стомана и черна кожа. Отворих остъклените вратички на бюфета. В една от чашите гранясваше олио, в олиото плаваше кръстачка с тапички и фитил, стопанката в даден момент се бе принудила да импровизира кандило. Върху три грозни кухненски стола бяха скатани десетина одеяла. Разлистих ъглите им и открих предполагаемите инициали на латиница, но буквите бяха отчаяно преплетени и не успях да ги разгранича.

Влезе стопанката, тя внесе със себе си повея на древна тракийска кротост и съпружеска преданост. Носеше огромна табла за сервиране. Върху таблата потракваха кристални чинийки със сладко от зелени доматчета, кристални чаши с вода, сребърни лъжички и порцеланова кана. В каната сигурно имаше още вода.

Доколкото разбирах от обикновена човешка психология, собствениците на този дом се гърчеха в самотата си, по лицето на жената сякаш бе изразено чувството за вина заради нейната безплодност. Наистина, наоколо не ми се мярна дете, а и галерията от снимки не ми подсказа каквото и да е детско присъствие.

– Искам да се махна от селото ви – заявих. Поех чинийката и лъжичката. – Трябва да ми посочите пътя към пристанището.

– Лесна работа – рече мъжът.

– Лесна работа! – казах сякаш на себе си. – Три часа се въртя по илиците, лесна работа!…

– Няма страшно – успокояваше ме мъжът.

Доматчетата в моята чинийка бяха трички, захаросани, навярно сладкото е било приготвено по-миналото лято; то не ми се понрави, преглъщах.

– Селото ви има лоша слава – забелязах. Пиеше ми се вода, но се отказах, кристалът ми се стори недоизмит от предишни употреби на чашата. – Много лошо се говори за вас.

– Не знам – отвърна мъжът.

– Как да не знаете, не сте ли чували?

– Не.

– Доколкото ми е известно, бургаският съд се занимава само с вас.

– А!

Металната дантела, която обрамчваше таблата, с положителност бе позлатена; от плоскостта й, между чашите и каната, надничаше одалиската на Енгър; наистина хубава жена, но прашна.

– Това например откъде е?

– Кое?

– Кормилото! – Посочих щурвала. – С него управляват параходите.

– Не знам – рече мъжът, – намерих го.

Посочих часовника.

– А това?

– Намерих го.

– Бе много лесно ги намирате тия хубави неща! – реагирах аз. – Кажете къде, и ние да си намерим.

– В селото – отвърна мъжът.

– И сервизите.

Мъжът поклати глава.

– Във всяка къща ли има подобни предмети?

Преди да отвърне, мъжът помисли.

– Не във всяка.

Чак сега той посегна към доматчетата. Захрупка с удоволствие. Докато той се занимаваше със сладкото, тръгнах да разглеждам снимките по стените. Много от тях бяха чудесно обрамчени. Особено една. Между рамката от слонова кост ме погледнаха благородна възрастна дама и достолепен мъжествен старец – забележителна, поживяла вече на света двойка. Дамата седеше в солидно тапицирано кресло зад тънкокрака, доказала расата си масичка. Вляво от жената стърчеше другарят й. За разлика от други идентични снимки старецът не бе положил ръка върху рамото на дамата си. Беше подгънал десница под елегатна куртка без пагони. Пръстите на десницата стискаха без видимо напрежение стародавна флотска фуражка.

Постарах се да намеря кураж за ирония:

– Това са сигурно родителите ви.

– А!…

– Тогава кои са? – настоях аз.

– Не знам.

– А тази лодка?

Посочих надувната лодка. Тя лежеше върху медальона на килима, което ще рече – в средата на стаята. Греблата й бяха подпрени на поомекналите бордове.

– Това нещо лодка ли е? – заинтересува се искрено мъжът и върна празната чинийка в подноса. Надвеси се над лодката. – С жената се чудехме какво ли може да бъде.

– И нея ли я намерихте?

– И нея.

– Къде?

– На пристанището.

Искрен човек.

– И я прибрахте?

– Ми какво да сторим?

– И да знаете случайно на кого е?

– Не знаем.

– Моя е.

Надувната лодка минаваше за най-функционалния придатък към “Ахасфер”. С нея излизах на плажовете. Мъжът гледаше ту лодката, ту мен.

– Беше на пристанището – настоя той. – Захвърлена.

– Не беше захвърлена, а оставена.

– Чакай сега, твоя ли е?

– Моя е!

– Не знаех – рече незаангажирано мъжът. – Ако си я оставил ТИ на кея, вземи си я.

– Ще си я взема, разбира се.

– Извинявай.

Това “извинявай” за малко не ме разсмя. Овладях се. Щях да се усмихна за първи път, откакто чух червея в корпуса и паднах в мрака на гнева.

Разположих греблата по-надеждно, подхванах левия борд с дланта на дясната си ръка и се изправих. За да не се допира лодката до пода, подгънах леко ръката си.

– Накъде да вървя?

– Към пристанището.

– Къде е то? Три часа се лутам.

– Надолу.

– Какво значи надолу?

– Спущаш се.

– Добре, но като се спущам, уличката долу свършва без пристанище, а като продължа по другата, тя пък започва да се връща обратно.

– Къде обратно?

– Нагоре.

– Трябва надолу.

– Питам, къде е пристанището?

– Където си оставил лодката.

Махнах с ръка.

26.

И какво стана, отново вървя сред селото-инкрустация, в музейна светлина и тишина, само че този път натоварен, наказан да влача двайсет килограма, сякаш някаква неприкосновена сила ме подлага на допълнителни и увеличаващи се изпитания. Кога най-после ще намеря пристанището? Засега търся нещо, после ще търся заседналата, килната настрана яхта. О, веднъж да стигна до нея, да изпия едно кафе, да полегна, да се завия! Но какво стана с големия ми устрем? Бях тръгнал да изсипя гнева си върху майстора, да го убия и да го излежа – да докажа на света, че най-после се е намерил един човек, осъществил възмездието, поне един под небето е успял, отмъстил е на злото, което дръзва да минира щастието.

Къщите край мен са без прозорци, трябва да се вгледам, за да ги видя; зидовете на дворовете са без врати, трябва да се съсредоточа, за да ги открия. Небето е рехаво, безцветно, обезгларусено. Слава богу, мирише на море, носът ми долавя присъствието му, но къде е то?

Копнеех да видя жива душа, стига да не е някой от моите морави призраци, населяващи моравата селва на духа ми. Къде се дява мизантропията ми?

Този, който се зададе срещу мен обаче, не приличаше на призрак, призраците не носят шуби, главите им не са декорирани с шапки на норвежкия търговски флот.

Застанах на пътя му.

– Къде?

Онделните съставни части и техните най-прости съединения на този не толкова млад, но не и толкова стар човек бяха скрити под шубата. Между шубата и шапката надзъртаха свирепи черни очи, зееше разцепена от удар горна устна, в чийто отвор сговорчиво се потайваха два кафяви зъба.

– Къде отиваш, питам.

– Тази лодка е на Христо – рече човекът с шубата. – Къде я носиш? Тя е на Христо.

– Не е на Христо.

– На Христо е, той първи я видя и си я взе.

– А ти откъде си взе това?

Посочих газовата бутилка и котлона с двете гривни. На въпросните гривни сполучливо си правех кафето и гозбите. Целият пропанбутанов комплект беше в ръцете на непознатия светиниколец. Той ме наблюдаваше в упор, нещо преценяваше.

– От каика ли ги взе?

– Той беше захвърлен.

– Къде?

– Там.

– На Биволите!

– Аха.

– И как отиде?

– Имам си лодка, аз съм рибар.

– Тази шуба, тази шапка?

– Намерих ги вътре.

– В каика?

Примигваше.

– Знаеш ли чии са? – казах.

Двата зъба ме гледаха и май се съвещаваха, сигурно се питаха този да го ударим ли с нещо по главата, или да не го ударим.

– Ние там си намираме много неща – отвърна гласът му.

– Откога?

– Баща ми си е намирал, дядо ми…

– И що маслини сте изяли!… Ти колко бъчонки си свил?

– Ние си ги намираме – каза гласът му, сякаш светиниколецът нямаше нищо общо с него.

– Сваляй шубата!

Двата кафяви зъба заспориха припряно – да го ударим или да не го ударим. Въпреки уплахата си стоях невъзмутимо срещу тях и привидно нищо не можеше да ме накара да отстъпя. Пропанбутановата печка, шубата и шапката бяха част от моето имущество, компоненти от моя плаващ минирай.

Светиниколецът остави печката на земята, свали шапката от главата си, съблече шубата.

– Сега ще ми кажеш ли как да се добера до пристанището? – запитах.

– Надолу! – той махна с ръка към посоката, от която се беше появил.

Не можах да му кажа какво мислех за неговото “надолу”, той си отиде, изчезна нагоре; музейният декор от мъртви къщи и огради го погълна.

27.

Но се появи друг. Носеше одеялата и възглавниците. Наложи се да поспорим: той твърдеше, че са негови, аз го уверявах, че са мои. Докато дискутирахме, оглеждаше струпаните наоколо вещи и те го разколебаваха. В даден момент опонентът ми хвърли товара си в общия куп, усети, че му олеква, и си отдъхна. Какво ли ми трябваше – взех, че му се скапах. Отвори една уста!…

Нарече ме неблагодарник, обиждал съм го, наместо да му благодаря, задето ми ги носи на крака.

Възразих му.

Той отново настоя, че ми ги носи наготово, направо от каика, просто ми ги поставя в краката.

Поисках да зная какво значи наготово.

– Без да си правиш труда.

– Благодаря ти.

Тогава той се отдалечи.

Но се появи друг, той ми остави тенджерите и тиганите.

Привечер, малко преди да се стъмни, на купчината легна последната задигната вещ – рамкираната снимка на “Вандреди трез”. Донесе я човекът с най-кръвожадната външност, притискаше я нервно под мишницата си. Повлиян от свирепото му лице, неволно огледах десницата му. Логично очаквах вместо пръсти да зърна кука. Предположенията ми обаче не се потвърдиха, човекът нямаше кука, имаше си ръка.

– Извинявай за проявеното любопитство – рекох, – но… само това ли… успя да…

– Закъснях – отвърна той, – днеска водих детето на лекар в Бургас. Като се върнах…

– Каикът бе ометен, викаш.

– Да.

– Само картината.

– За да не се прибирам с празни ръце.

Очите му шареха между покъщнината ми.

– Можеш да си я задържиш – омекнах аз.

– А, моля ти се.

– Тогава избери си нещо по-интересно.

– Моля ти се!…

Отиде си, тесният му гръб с клюмнало дясно рамо хлътна в една от преките на лабиринта.

28.

Налагаше се да изпреваря тъмнината. Измъкнах от купчината един дунапренов дюшек и го разположих на земята. Подредих шестте одеяла като листа на баница. Върху дюшека разположих две пухени възглавници, до тях – електрическото фенерче и радиото. Съблякох пуловера си, останах по поло. Мушнах се под одеялата. Повъртях се наляво и надясно, а накрая се разположих по гръб. Туй положение ми се стори най-удобно за заспиване. Затоплих се. Ослушах се. Познатата, втръснала ми се вече тишина! И тъмнина, разбира се, къщите край мен не светеха. По едно време ми се счу шум, наподобяваше стържене, някой сякаш точеше острието на огромен нож, може и ятаган. Вслушах се по-съсредоточено – нищо, тишина. Изглежда – слухова халюцинация. Щеше ми се небето да се пооткрехне, да покаже някоя звездичка, мечтаех да се заловя за светлинка, разчитах да ми помогне, да освети поне една от нишките, да лумне някоя спасителна мисъл, да се задействува логическата верига на задачата. Въпреки тъмнината обаче вътрешният ми взор бе замрежен от сложен рисунък, в него нахлуваха съзвездия от орнаменти и арабески, развихрени линии и пунктири, млечни пътища и галактики, накрая погълнати от убийственото всмукване на една черна дупка. Погледнах в дъното й – там весело и безгрижно като в детски трикфилм подскачаше мъничко, безкрайно симпатично червейче. То си подскачаше и подсвиркваше, но само докато се появи злото, олицетворено от Майстора. Щом се появи Мастора, червейчето загуби безобидния си характер, в отворената и пееща дотогава устичка израснаха остри зъбчета, в оченцата трепна проклетия. Майстора се наведе, постави червейчето в дланта си и се огледа, търсеше къде да го пъхне. Наоколо се появиха улици с големи сгради и къщички с градинки, автомобили, отрупани с плодове дървета, в канали и заливи плаваха кораби, дефилираха мебели и замъци от слонова кост.

Разнородността на тази фантастика не ми се хареса, нито символиката ми допадна, реалността крещеше по-силно от тях – едно мизерно червейче бе запратило на бърза ръка каика ми на скалите, а мен сред село Черноморец, легнал на улицата, обграден от вещите си, купувани и събирани с такава любов през годините…

Разсъних се съвсем и станах. Припуши ми се. Потърсих цигари. Някъде бях скътал една кутия за всеки случай. Две години откакто бях загасил последната цигара. И какво – започвах отново. Слава богу, не намерих кутията. Наметнах се с едно одеяло и тръгнах по улицата, трябваше да се поразтъпча, да огледам все пак къщите, може би някоя светеше.

Никъде не светеше, така пропадна лудото ми решение за зачупя прозорци, докато ми отворят и допуснат до светлината. Говореше ми се с някого – в края на краищата не всички в това село са пирати и в още по-крайна сметка – не се ли бях отпуснал в топлата пазва на легендата, не плащах ли в момента заради склонността си да манипулирам с измислиците?

Върнах се и отново се сгуших под одеялата. Този път заспах и се събудих кой знае кога, от студ. Някой бе задигнал завивките, вече имах смътното усещане, че могилката от вещите е изчезнала, протегнах ръка и не напипах радиото, нито фенерчето.

Затрещяха мотори.

Изправих се. Няма да ми е студено ли? – завивката беше паднала долу. Изтръпнал от страх, че може да ме сполети незабавно беля, излязох в кокпита. Успокоих се. Светлината ми дежуреше, фенерът висеше прилежно на бакщага. Това, значи, съм го предвидил вчера. Край мен врякаха лодките на чепарджиите от Черноморец. Сред гръмотевичния шум на моторите фигурките на човеците ми се струваха жалки и особено мълчаливи. Никой не ми махна за “добро утро”, но и аз не махнах на никого.

29.

Бургас се потайваше в дъното на залива. Светлините му се скапваха, опръскани от напрежението на зората. Откъм Отманли блъвна нов залп, ново ято от лодки. Всичко се устремяваше към паламудните стада. Засега стадата плаваха само във въображението на рибарите, по-точно – в спомените им. Погледнах още веднъж към тъмната повърхност на морето. Цимент! Върнах се в кабината. Запалих свещ. Вдигнах завивката от пода. Налях в чашата няколко грама. Неочаквано се почувствувах човек. Намирах се на каика си. Той беше здрав, плаваше, имуществото му си беше разположено вътре по най-удобния начин.

Изпразних чашата и сипах още един пръст.

Къде бързаш, собственико? Накъде си се засилил? На кого ще отмъщаваш. Защо позволи на дивашката си ярост да те превземе? Добре, че ветровете ти помогнаха. Ветровете се погрижиха да не стигнеш навреме, отправиха те в лабиринта на легендата, натикаха те в ръцете на светиниколци. Помисли си още веднъж, може би не бива да се дразниш и задето не ти обръщат внимание като писател. Ти си скромна пишеща машинка, в написаното от теб шават скромни мисли, радвай се, че си сред морето, разчупил си поне шаблоните на жизнената система.

Лодките отминаха, шумът на моторите отлетя с тях. Вслушах се в тишината, исках да доловя спящите хора на Бургас.

И дочух: скръц-скръц.

Той напредваше там и се хранеше без прекъсване, дълбаеше своите тунелчета в дъската, плетеше мрежата на разрушението, гризеше душата ми, вмъкваше се под най-дълбоките й пластове, събуждаше опасните й гибелни страсти, задрямали в подмолието на спотаения убиец. Какво програмно отношение сме си изработили към убийството! Човек поне веднъж в живота си трябва да разтегне докрай регистъра на битието си, да убие поне един себеподобен.

Захвърлих чашата, треперещ от страх, че ръцете ми няма да останат празни, за да обвия пръсти около шията му.

О, как ми трябва вятър сега!

Но този път вятърът не ме пощади, нахлу драматично и ме понесе право към бърлогата на злото.

30.

Коста Никитов седеше върху сандъче от гвоздеи. Дъсчиците на сандъчето някога са били ласкаво бели, ясно са личели жилките на дървесната нервна система и кръвоносните съдове, по които вместо кръв е пулсирала смола. Сега страните на сандъчето са потъмнели, по тях са останали отпечатъците на стотици човешки ръце, хората са придърпвали сандъчето, намествали са го удобно и са сядали на него, зяпали са действията на майстора. Уравновесеният посетител на това място може да седи с часове неподвижно, да следи хармонията от движения и творчество; неуравновесеният пък може да се откъсне от дразнителите си, да получи уроци по спокойствие. На кибика тук може да му се стори, че е попаднал сред строги математически и правилни форми, които замайват приятно главата му и го въвеждат в чертозите на фокусничеството. Теслата, трионът и рендето извършват неотменните си тайнствени заклинания, упойващо мирише на талаш и стърготини, трионът звучи като соната, иска ти се тези меки и сигурни удари на теслата да не секват, ако си имал главоболие, може да ти помине, а и болест някаква, мога ли да кажа каква, да ти се размине.

Точно срещу Коста Никитов, върху тежки мазни траверси, подпрян от двете страни с летви, за да не се катурне, лежи “Богатир”. Горката стара гемия, съвсем утрепана, в ракушки и водорасли, нито едно светло петънце по нея! Нещо от горната част на кубрика го нямаше, в подводната част на корпуса, отстрани, зееха две дупки – едната колкото кофа, другата колкото две кофи. Какво ли се беше случило? Господарят на старата дама мълчеше. Самият той беше скапан и опожарен; дребен, брадясал, с изпито сиво лице и изпъкнали повече от всякога скули. Погледът му беше угаснал, тъмен и подвластен на отчаянието.

Най-после ме погледна, както се полага, прониза ме с презрение, и в момент като този, когато нахълтах при него запъхтян и готов да стрелям.

– Тогава пълзеше, нали? – Старанията ми да се овладея отидоха на вятъра. – Лазеше по трупите и душеше! – Колко трудно ми беше да поема въздух. – Душеше и позираше! Правеше се на палячо! Взимаше акъла на непосветените!

Презрението в очите му се сгъстяваше.

– Спомни си! Там! В Родопите! Когато купувахме дъските!…

Известно недоумение.

– Когато ни правеше маймунджулуци!

Недоумението нарастваше.

– И какво се оказа? – Отсега нататък викането ми се превърна в крясък. – Оказа се, че в прехвалените ти и дълго подбирани дъски има червей! Разбра ли? Този червей сега дълбае каика и ще го направи на решето! Сърцето ми също ще стане решето!… Разбираш ли какво си направил?

Тъмното му кавказко лице се сви, стана ясно, че в следващите мигове ще се втурнем един срещу друг, но тъй като бях готов да го ударя с теслата, не се уплаших.

– Червей ли? – Гласът му в този момент се оказа смачкан, мидерен. – Червей в ахасфера?

– Да!

Замисли се, преценяваше думите ми.

– Ти чуваш ли се какво говориш?

– И въпреки туй червеят скърца там, чопли!

Замисли се още. Жилата, която се спущаше от лявата част на челото му до гърлото, поомекна.

– Аха, прояснява ми се. – Гласът му се поочисти. – Къде точно?

– Горе! – извиках с всички сили аз. – Под покрива на кабината!

– Представям си колко ме мразиш. – Гласът му отново потъмняваше. – Намразил си ме силно, ядосвал си се, не зная как не си се задавил от гняв. Напразно си ме мразил, напразно си пръскал отрова, Ахо.

– Стига пози, миличък мой, известно ми е, че се готвиш отново да ме баламосаш Не знам кога, но яхтата, с която се фукаше пред целия град, ще се разпадне!

– Няма да се разпадне. – Коста Никитов се канеше наистина отново да ме срази с някоя от формулите си: – Сега си спомням: двете кници под покрива ги направих от отлежали дъски. Нищо чудно да съм ти цвъкнал и едно червейче. Но туй червейче не е опасно, Ахо.

Искрата на надеждата проблесна: Не е?

– То не се размножава, самичко е, няма с кого. Живее си в дъската и не върши бели. – Зяпнах. Топлата струя на надеждата се разливаше в тялото ми. Коста Никитов продължи тихичко и необичайно спокойно: – Каквото изяде до пролетта, това ще му остане. Напролет ще забележиш дупчица в борда. Горе!… Червейчето е излетяло през дупчицата.

– Как излетяло?

– Махай се от главата ми!

31.

Не вървях, а летях.

Бургас ми се струваше прелестен, град без кусури, хората – ангели; ако щете, вярвайте, но наистина ми се искаше да ги прегърна, както в стиховете на ентусиастите.

Чудесното чувство за освобождаване от гнета на безмилостната съдба ме теглеше да посетя споменни места, например морската градина или сградата, където съм работил като библиотекар; исках да споходя всяко пътче, обвеяно от младостта, дори дебелите лелки, някогашните ученически фиданки, дулцинеите, които може би не знаеха, че съм ги обичал, нито са и подозирали, че съм дежурял пред жилищата им, но и да знаеха – все тая, тогава нямаше да благоволят.

Най-много ме теглеше към някоя маса с приятели и непременно – вино, никакви концентрати. Приятелите, разбира се, по това време на деня бяха на работа; оставаше само Христо Фотев, само той можеше да ме разбере, но с концентрати.

Влязох в клубчето на бургаските писатели. Оказа се хем отворено, хем празно. Седнах и придърпах няколко вестника към себе си. По особеното мълчание на стаята долових, че Христо Фотев ще се върне всеки момент – беше десет, най-късно до петнайсет часа можеше да се появи. Аз ще му разкажа нещо, той ще ми разкаже, че е роден в Инстанбул, и ще се разкрепостим.

Докато го чаках в мълчанието на празното клубче, мислите ми се върнаха към Коста Никитов. Горещ вятър полъхна в душата ми, сърцето ми клокна и ме заболя.

Той седи на сандъчето. Срещу него лежи гемията му. Двамата се оглеждат. Лицето на майстора, както вече се изразих, е подвластно на отчаянието. Защо? Може би заради дупките в обшивката на гемията. А какво е гемията за него? Всичко. Тя и сондата му са главните опорни точки на семейството му. С тях Коста Никитов осигурява прехраната; няма ли ги – катастрофа, без тях той е само една наведена към земята глава. Нещо бе сполетяло гемията, “Богатир” бе прекарал тежко премеждие, дупките отдолу крещяха ясно за това. На моя приятел сега му е мъчно, може би преживява непоносимо тежки минути, а за беля – при него няма нито един от поданиците.

Само аз го посетих, наругах го и си отидох, след като ми даде утехата си. Нещата ми отново се бяха оправили, отново се наместих в удобното си собственическо ложе, а опожареният Коста Никитов седеше срещу пробития свой “Богатир” и се чудеше откъде да започне. Аз седях в клубчето и се удивлявах на жестокостта си.

Станах.

Влязох в един магазин.

Купих две бутилки.

Помислих си за съпругата му Златка, тя се противопоставяше винаги на тия жестове. Какво да се прави обаче, прецених, ситуацията този път е малко по-различна.

Коста Никитов продължаваше да седи на сандъчето си, поражението го бе изгърбило съвсем. Приближих се, поставих бутилките на такова място, че да ги забележи. Забеляза ги, разбира се, но не трепна и не ги удостои с внимание. Това ме размаза изцяло. Приклекнах и го прегърнах. Допрях лице до лицето му, усетих порасналата му брада, а после стоманата у него се затопли, тялото му поомекна, той раздвижи ръцете си и на свой ред ме прегърна. Страната ми усети студените му татарски сълзи.

1984 г.

ОВЪРКИЛ

    1.

Александър скочи на “Психея” и освободи лодката, а пазачът на яхт-клуба загреба обратно. Александър седна в кокпита, запали цигара – както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите си, изхвърлят мръсна вода.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм.

Ключът влезе в ключалката, тя изквича, вратата се отвори. Прекоси предната кабина, премина във втората, отметна капака на люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше почти гола, а очите й гледаха право в него с молба.

Александър изхвърли голямото и малкото платно едно след друго през люка. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна работата си. Завърза малкото платно за кнехта, после привърза другия му край за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете. Ето че малкото платно беше готово за вдигане и се зае с голямото. Най-напред наниза долната му част в процепа на гика, после завърза ъгъла му за фаловото въже, пристегна всичко, провери го и ветрилата бяха готови за вдигане.

Най-напред издигна малкото платно, след туй – голямото, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на борда, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв полъх. Че се движи, разбираше само по шамандурата, тя се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Като заобикаляше рейдовите кораби отдалече, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки, пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно, обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът му проработи, появи се продължителен порив, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата в далечните ветроходки; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите влагаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

2.

Небето беше много високо и много ниско, оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където се пресичаха началото и краят, се намираше “Психея”. Платната висяха, в затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника. Два след полунощ.

След деветчасово движение при умерен вятър ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да представлява: безлюдност и мрачно безгрижие; в подобен свят никой не може да унизи някого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепере от страх пред смъртта или да страда от капризите на бъбреците си. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди, Александър продължаваше да носи светлосивия панталон, бялото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно помисли за самобръсначката в шкафчето. Разбира се, на хора в подобни ситуации им е все едно дали са бръснати, но какво му пречи да се нахрани, щом в яхтата има запаси; нужни му са сили, мястото, което гони, се намира далеч.

Вече усещаше вятъра в ноздрите си, чувствуваше го в ставите си, бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, западният ще се появи – да, ще опъне платната, ще изнесе яхтата далеч от пътя на корабите. На това място е опасно, параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на предната палуба и изговори срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!… И нежността!… Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви, ми е нужен вятър, а няма…

Драсна клечка и я поднесе към дюзата, плечката пламна, замириса на газ. Като постави после джезвето на пламъка, той извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя!

Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часа след полунощ.

Какво ли прави сега Неси?

… Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси разправяше, че го познава от белетристиката му. Той слушаше. Добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Тогава Неси и не подозираше, че съществува “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години тя не излезе оттам. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина…

Кафето кипна, заедно с това вятърът удари платната, “Психея” изстена, Александър изскочи с чашка в ръка, изви руля и премести малкото платно на левия борд, ветрилата направиха пеперуда, водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда, така както се беше случило и с яхтата: всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, двата тона чугун под кила, всеки болт и всяка обковка въздъхнаха, наместиха и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път.

Отегчителният фордевинд му омръзна, Александър сви настрана и върна малкото платно на мястото му. Новият курс го отклоняваше леко от пътя, но му предоставяше някои удобства. След няколко операции, които приложи към руля, той го превърна в полуавтоматичен, вече можеше да плава, без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше под ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше, Александър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне изцяло. “Психея” ще отмине и всичко ще свърши. Но знаеше, че теченията ще го върнат на брега, подпухнал и блед. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката на мястото й, прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори слаба, премести газовата лампа, усили струята. Вече можеше и да чете, но не смяташе да преминава към тази глупост, искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в малката кабина, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната кръй мачтата, по бикини, Неси наподобяваше втора мачта…

… Една сутрин, като се събуди, направиха му впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин и че на срещуположната койка спи Неси. Разтърка очи, повдигна рамене. Когато се събуди повторно, Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита той.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен.

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи в самолета си казах: боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам! – За да се увери, че това е невъзможно, Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, била съм най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш ли, че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата…

– Но ако бях отишъл в Несебър?

– Ходих и там… Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че в Мичурин?… Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках.

– Много се напих. Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам, нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно.

– Цялата нощ прекарах на кея, цяла нощ седя и гледам “Психея”. Мили, беше зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало.

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата лодка, която тръгваше за риба, да ме отведе при теб, но не посмях да те събудя. И не можех – никога не си спал така.

– И вече… свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе.

– Но защо чай? Кафе.

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна!… Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти.

– Къде е кафето?

– По-долу… Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава… Нося ти списанието… На мен ми хареса, знаеш ли? Открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!… Докато съм жив, ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си и просто хариза детето!… И за какво?… Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук.

– Може би никой… Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!… Добре, тогава кой ме е съблякъл?

– В тебе живеят двама души.

– Единият ме съблича, а другият ме облича. Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея… След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, вече не мога да целувам при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали? Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена; двайсет и осем години разлика!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му:

– Мили, разбери, този, когото оставих, е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с тебе. Ти си един свят. Е, добре ще е, ако си по-млад, но какво да правим, може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не обикновен човек.

3.

В продължение на четири денонощия, като използуваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, “Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето запече отрано. Когато Александър се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново за още един сън или пък в постелята да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се бе подиграла, подхвърли му идея за една пиеса. Александър цял живот дори не се е и сещал за пиеса… Той се зае с голямото платно, разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване… Ставаше все по-забавно с пиесата. Въпреки съпротивата му подробностите изникваха изневиделица, добиваха очертания, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света.

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност баластовият метален кил да се омотае в нейното въже. Наведе се от носа. Сега-засега въжето беше о кей… В пиесата нещата просто зовяха да бъдат нанесени върху листовете… Когато привърза и руля, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и скочи във водата.

Мислеше си за това как ще се разхлади и как ще си поспи още, да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Може да духне изведнъж. Макар и обезплатена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми…

Така се роди експериментът.

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород, може би тук тя си е винаги чиста, може би не е близък денят, в който морето ще заприлича на блато; хладът проникваше до сърцето. Дишаше леко, плуваше му се, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори – ако е лотария, да е лотария.

Отдалечава се, мислеше си той, “Психея” се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море… Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? – запита той. Където свършват силите, отвърна тя, ще те прегърна и ще потънем. Защо? – поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Колко ли се е отдалечил?… Не подухна ли? Този не е ли последният ден от живота му?… Та за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея обаче – “Психея” е вече далеч.

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината сред юнския ден – “Психея”.

Заплува бавно и спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си. Но най-важното бе, че на север май се очертаваше онова тъмно нещо, което в деветдесет от сто случая се превръща в буря. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да напише нещо свястно, най-после поне ще успее да умре като хората. Всъщност, ако е въпрос за равносметка, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия – и една преданост, наречена Неси. Това го обижда, че той не е завършен дори като сноб.

Бялото петно “Психея” се приближава, изглежда, че няма вятър да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще доплува до яхтата. И може би няма да умре, може би му е писано да изиграе шоуто си, когато “Психея” ще се спусне като хеликоптер със своя двутонен баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава особеност. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години на дъното, без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка, нищо напомнящо за живот, само белият мавзолей с обковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко, необходимо на човека да живее далеч от хората, в една плаваща виличка. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините, ако погледне през илюминатора, ще види брадясалото лице на капитана, седнал пред щурманската масичка, нанесъл последните навигационни данни и прощалното изречение в корабния дневник. Какво е прощалното изречение, никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината яхтата и бледият капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината и не казвай какво си написал в дневника. Ако някога някой прочете книгите, които си оставил горе, и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството, – запазù присъствие на духа, капитане, остани си на дъното, защото и това, което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое.

Слънцето се издигаше, водата край тялото му беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а ветроходът стоеше самотен в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха прозрачни. Висеше на десния борд, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно приключение може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят! Какво беше то? Творчеството се прави за шестима, важното е да се хареса на тях.

Бавно поставяше ходилата върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си; извън водата тялото му натежа, при опита да прехвърли борда рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето. Дълго си почива, преди да натрупа сили за ново движение. Гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда, кървеше; най-после успя да се строполи в кокпита и заспа.

Събуди се късно следобед, без каквито и да е причини – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи, беше се наспал. Болките не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи, сети се, че водата трябва да се пести. Отсега нататък започваше живот на самотен мореплавател.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът, никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорените места го боляха остро, викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката, налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко, прочетено по книгите за ветроходи, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност. Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с митчела и към нейното влакно привърза чепарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото, десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно догоре, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газ в бутилките. Докато изваждаше сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане до утре. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката, в тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите, а щом се насити, надигна бутилката с вино и я преполови.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля бърз барабанен ритъм срещу тях; той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, затанцува. Брадясал, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, с бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че:

… под коравите устни на Джуди

се крие меко сърце.

В бутилката вече се поклащаха само сто грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия, а по едно време дори го събориха. Паднал на колене, с поглед, устремен право в очите на бога, Александър извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не вярвам в теб, но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж какви звезди! А аз? Като плужек сред тях, пикаеш, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята.

4.

Нови три денонощия. Абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, търсеше онова възсиво петно от прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да ми се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. “Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството като въздушен кораб.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди голямото платно в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с лед. Благословен шквал, отсега нататък животът започваше с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денут се бе превърнал в нощ, раздирана от светкавици. Вантите пищяха, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия. Александър пълнеше съдовете с лед и усещаше как полудява.

По-късно се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа, залови се да постави мокрите. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд “Психея” успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не сама че се задържа, но се усили. Александър седна при руля, решен да държи курс югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използува западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Ветрилата се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъка край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на “Психея” заработи, увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му усещаше дърпането на платната, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталон и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръснатата брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – сърцето не се обажда, нито бъбреците; органите се спотайваха, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за Неси.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по несресаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: обичам побеляващи кичури… За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става роман, но и от онова хрумване може да излезе нелоша пиеса. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината, какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се събират, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много действуващи лица, колкото побере сцената!

5.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход “Психея” се бе превърнала в малка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаше стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не свие някое ветрило – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Привързан по всички правила с предпазно въже, той участвуваше за първи път в подобна битка с морето; няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през спойката на корпуса ще нахлуе вода, вятър всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до панкреаса му; освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше вещите, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене, с напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси, безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив.

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази, никога не беше се извисявал така. Беглите изчисление по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това?

Най-после се случи и онова – най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее? Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са оставали живи де – се кълнат, че не са сигурни всъщност да се е случвало.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси майонезата по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно, таванът е бил  д о л у  и майонезата е паднала върху тавана…

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Посрещна го на руля, успя навреме да пусне управлението и да се хване за леера, стисна се здраво, започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта, сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето, смътно дочу няколко слаби шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантът, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов… Сега паразитните организми, полепнали по кила, са учудени – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан, – те с изненада наблюдават света и вдишват въздуха, който ги задушава. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, а на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му хареса, тя го топлеше като майка, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в поднебесния свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше два тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя “Психея” около надлъжната й ос. Палубата й се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжета и ванти; мачтата бе прекършена, върхът й вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Голямото и малкото платно бяха свършили. Александър продължаваше да стиска леера, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това, кой знае защо, създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е ранена главата му, не можеше да се разбере и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил.

Но той не последва.

В крайна сметка строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртяване. Вече можеше да пусне леера, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. А сега открий, ако можеш, плаващата котва, намерù я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към голямата кабина. Започва да лази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторният радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за бисквитите. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на “Психея”, нещо не особено леко за изпълнение, сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добре от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече вода и тя сигурно спадаше, макар и с милиметри, но това ще разбере едва етре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие. Беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели, в други морета; но с него? Никога не е завършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организмът му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсваше и кръвта.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Десетки неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, следваха своята “Психея”, която продължаваше да се тътре по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Преди година му се струваше, че “Психея” го привлича и като жена. Един ден, когато плуваше под корема й, той се притисна към нея, обхвана я и започна да я целува. Милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше, че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа туй на Неси, тя реагира с разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува от “Психея”.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода, фалшбордовете се оказаха нищожна преграда срещу наплива, Александър работеше безупречно, като машина, искаше да провери докъде ще стигне и как ще се изрази изчерпването на силите му. Но каквото и да се случеше, вече се смяташе за победител. Ако някой някога му предскажеше, че ще извърши такова пътуване и в разгара на осемте бала ще направи преобръщане, за да си дойде отново на мястото – подобно оловните човечета, – нямаше да повярва, а ето че се случи. Доказва го счупената мачта – върхът й сега почуква по десния борд, зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат; необходимо е да се започне нещо, да се сложи някакъв ред…

Остави кофата и седна до руля. Ето едно ненужно нещо – рул без движение е нищо, желязо. Обърната срещу вятъра”Психея” изчакваше да отминат трудните часове. Кръвта е спряла да тече, челото го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът е дрипа, вятърът свири, вдига тонове вода по пътя си, само две трети от мачтата стърчат, а в главата му зрее и вторият план на пиесата… Всичко е мокро, може би из кутиите се намира някое непромокаемо местенце с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш, кой ще ти остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край, вятърът, който духа, трябва да спре, в противен случай откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да започне другият?

Александър се опита да се изправи, но безсилието му го повлече отново върху мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се… Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втория план.

6.

Действуващите лица се трупаха (засега той нямаше да каже на публиката къде), да речем, на сцената. Трябваше да ги рисува едро, както се рисува по калканите на сградите. Всички си имат проблеми, много грижи, някои от тях си имат и радости. Сюжетната линия може да бъде пронизана с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко за зрителя постепенно ще се изяснява, че вниманието на героите е насочено към нещо, което лежи оттатък, може би далеч, може би близо, но то лежи или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. (Всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее.) Някои от зрителите по-рано, а други по-късно – според интелигентността им – ще прозрат, че морето, което героите търсят да ги разхлади в жегата, не е нищо друго освен символ. В главата на зрителя още нищо не крещи, не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесна увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата започнат вече да се подразбират, дискретността се разкапва, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига до там, че всички почват да викат, а след туй и да беснеят, докато накрая се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица, да мине нататък, поне да надзърне, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята, в която живее…

Заливана и мятана от вълните, “Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това, което засега все още бе останало от стопанина й, се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той рухваше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му, но изгребването продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи, без храна.

7.

След като заваля, най-после просветна, слънцето освети гигантско движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и люлееше шумно, крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите, усетили лъча, Александър пропълзя върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградката, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина.

8.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях. Внезапно му хрумна, че е прикован като Прометей и птиците ей сега ще изровят очите му от дупките им, но заспа отново – беше му особено приятно да усеща топлината на слънцето, която го изсушава до червата. При второто събуждане видя залязващото слънце, усети, че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава да се люлее. При третото събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно, мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и “Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва розовата тишина? Ослуша се, “Психея” се издигна и като слезе, водата в стомаха й се разбълника. Александър разбра, че ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен; отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по тялото и душата, внезапно го порази гледката наоколо – ужас, това се нарича крушение, – върхът на мачтата продължаваше да виси до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти. Поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата се оправи.

Но в кабината водата стигаше до койките, важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежаха на дъното. Най-напред посегна към корабния дневник и направи гримаса при вида на неговата херметичност – корабът продължаваше да си има корабен дневник. А колко ли неща бяха изпогубени през борда? И сега какво? Още веднъж почувствува необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика:

– Господи, ти, който нямаш въображение за друго освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха подвижен, лежат в морето. “Психея” е разрушена, а аз съм гладен, разбра ли, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа, тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. “Психея” я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом има воля, ще те псувам! Разбра ли, ще остане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Скимтеше от болки и се обличаше. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление психиката му, с която се бе изперчил преди малко, наистина не е в ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на мястото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се, напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър, – пластмасовата кофа плава пред очите ми! Измъкни я, изцеди солената вода от нея и си налей сладка вода! И си говорù, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви! Но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето му. Все пак голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платната можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени в конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно туй може би е гибелно за изтощения му организъм; пътешествието бе започнало преди триста или повече години, оттогава не бе взимал лекарства, всичко вършеше все напук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката на тялото му.

Не пожела да се погледне в огледалото; отправи се към помпата, натисна няколко пъти лоста, но се отказа и хвана кофата. Докато изхвърляше водата, поданиците на пиесата минаха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… Да позволи ли поне един от тях да обезумее? Не, още е рано, все още не е дошло време да се обезумява… Ето го и бинокъла. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един, някои заемаха определените си места, други се подсушаваха, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха вече за нищо. Понечи да хвърли транзистора, но в последния момент се сети, че някъде е спастрил резервни батерии, и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртникът, Александър заряза изчерпването на водата. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подреди цялата “Психея”, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, чакаше реда си, но най-напред – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше, че ще го заболи. Това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата в “плаващата мансарда”. А господ си крещеше, лаеше си някъде, дразнеше. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана, които минаваха от време на време, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да съска. Може би там се излюпваше и гласът на господа, отдолу го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, и стомах, натъпкан с корави сушени сафриди, неходил по нужда от десетилетия, Александър живееше със самочувствие на господар. Той не е жалък, не е смешен, туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето сред руините, както му се полага. Увиращата юфка бъбреше.

9.

Утрото на другия ден намери “Психея” на същото място, отрупана с одеяла и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заспи продължително бе завършвал с крах – болките по кожата го караха да подскача. Освен това на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухова халюцинация.

Най сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се, че не е чак толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на мястото й, как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне дотам и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна на дясната полупалуба. Оставаше да изхвърли остатъците от ветрилата. Всичко отиде в морето – и голямото, и малкото платно. Слава богу, притежаваше много ветрила, те съхнеха с одеялата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всъщност имало ли е, или е нямало овъркил? Беше ли се превъртял във водата? Сигурно. Излишно е да се съмнява. Изобщо с него напоследък се случват толкова невероятни неща. И все пак въпреки непрекъснатото отстъпление сред хаоса на разгрома узряваше и се изправяше на крака нещо; този презрян досега жанр – драматургията – се бе промъкнал в същността му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие неочаквано се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът?

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла в работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

10.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата, предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е в ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И повече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. Предстои му да се катери. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега, в шестата десетица от живота си, му било писано да се катери по мачта, но не за игра, а от безкрайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете не, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината. Спря да си почине. От височината му се откри по-голям хоризонт и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този момент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността, стори му се, че вече е забравил как изглежда сушата с материците и градовете. Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в конвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено, ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек. Как не, не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш голямото платно, поне голямото, та като излезе вятър, да го посрещнеш въоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успеем. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво. През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура.

– Вика ли някой?

Някой мучеше.

– Кой е?

Този път Александър разбра, че вече не става въпрос нито за морските духове, нито за богове – в морето викаше човек. Ами да – на седемстотин метра. Като севзя по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Зовяха мъртвеца да спасява, дереше гърло някакъв нещастник, който впрочем може би си вика от дни…

Това, разбира се, няма да стане, все едно че Александър отсъствува, липсва, както си е всъщност, но можеше да предложи “Сюркуф”. Заедно с веслото. С един бидон вода. И една въдица. Промуши се и издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста. Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си, а е толкоз просто – оставù удавника да пукне, ти самият си удавник, сам си за спасяване.

Загреба спокойно, стараеше се да дообмисли случая, пред него се простираха няколкостотин метра, но нищо не му идеше в главата, само нарастваше простото нещо, монтирано в същността на човешката природа – любопитството.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. Над водата се подаваха глава, рамене и ръце. Кожата му беше тъмна, косата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега-засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо с нервната система на човека.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър, – ще хванеш задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха настроението си. – Ще те замъкна до яхтата. Но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем. Виж, едва се крепи над водата… Нищо не разбираш. Какъв си ти, що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, Чингиз Хан!…

Непознатият изръмжа. Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Какъвто си здрав, като нищо ще качиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че приличаш не на брат, а на чудовище.

Раменете и ръцете на удавника тръпнеха с блясъка на стара медна отливка, по тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение, той приближи “Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата й. Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с измити до прозрачност неизрязани нокти. В безумния си порив да грабнат спасението те потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя. Всъщност опасността не идеше оттам, а от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката.

– Не!

Смачканата предница отиде под водата, морето нахлу в “Сюркуф”, Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай – изрева от водата спасителят, – животно, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монголът изръмжа повторно и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, удушването му бе въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне, глупости, изключено: звярът в паническия си страх ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна, малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си своя проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път “Психея” го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга.

И на какво може да се дължи? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат, той искаше да ме свърши, един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нес кафе; нямаше сили, нямаше и нерви да чака завирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето. Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от някакъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се, обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше надувната спасителна лодка “Сюркуф”. До нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне и да ги прибере. Прекрачи борда и замря.

Дивакът се държеше за тръбите.

Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу. Най-после се наведе и протегна ръка. Започна да дърпа, искаше му се да подскаже какво трябва да прави, а оня може би подразбира и въпреки туй отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго, освен да донесе предпазния колан. Привърза го за подмишците, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостенин почиваше, потопен във водата, Александър успя с помощта на куката, без да се мокри, да прибере лодката и веслото.

Малко преди да се свечери, гостът подсказа, че си е починал, и започна да се придвижва. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегля метален блок. Тъмното чудовище падна върху “Сюркуф”, в кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружини и се опъна върху напомпаните бордове на лодката. Едва сега Александър разбра, че гостът му не е гигант, гигантска беше само силата му. Единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закърпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосана татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката му бяха раздалечени. Това накара Александър да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна в стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човеко?

Нумиан лежеше неподвижно, излят само от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло, неугледно скроено, грубо изработен татарин.

11.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре, в утробата на “Психея”, замириса на сухо. Случи се нещо странно – щом смени батериите, транзисторният приемник заработи. Това даде възможност на Александър да свери часовника си и да послуша музика. Не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила вторият вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, “Психея” можеше да се понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се върне ли? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А не може ли другия вариант – да скита, докато го затрият бурите? Виж колко хубаво е, като ги побеждава, мъжко е, достойно за духа. Накрая ще рухне, но чак след като е изиграл великата си игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва…

Александър вади пълни чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж: публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите, предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие или пък самото щастие. Към него се стремят човеците; затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към водата…

Малко преди единайсет пейзажът се избистря съвсем. Полъхна неубедително, но въздухът отново увисна неподвижна. Морето се отпусна обезверено. Капитанът на “Психея” беше сигурен, че се появява източният, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време от лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е необходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да потъне на всяка цена, а те да си останат във времето, векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила.

И най-неочаквано се появи фрегатата.

След петнайсетгодишно отсъствие!…

Тя се приближи с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата й – просто напусна “Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а щурвалът се подчиняваше на най-финото докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и мулатки.

Като привърза руля, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната на гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Признай, че предпочиташ мулатките.

– Е!…

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от тебе цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след тебе. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай… защо фрегата? Защо не “Психея”? Къде е тя?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти го сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата, идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега – след петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред тебе или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една-единствена, и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета, и то… навсякъде.

– Добре де, добре – отивам си. Важното е, че се появи отново, че отново пътуваш с фрегатата. Разбираш ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е “Психея”?

– Там.

– Къде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан.

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай, че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък от какво се измъти? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се упъти към централната зона на Черно море.

Грабна раксите и макарите, насочи се към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди по някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете държаха.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е о кей: фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне щормовите платна. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният, бризи колкото щеш, пресни, благодат за тялото и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действува равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да почувствува яхтата като пришпорена кобилка.

Щом усети въжето в ръката си, без да ще, легна на курс бакщаг; знаеше, че не е задълго, този курс го водеше точно в обратна посока, към пристанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му, се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили, – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Подушил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар отпреди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей, с една обезобразена мачта, се връщаше в пристанището си. Лесно е да се преодолее Атлантическият океан, ела да минеш това малко, но необуздано Черно море.

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщането. Напълни голямата тенджера с морска вода, обвари сто сафрида и изяде поне четирийсет. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се удаде. Предстоеше му работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше да проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре, че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше на десния борд и поне засега не пречеше. Трябва ли да го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак това беше част от тялото на “Психея”, нека си лежи там, може пак да потрябва. Но къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – караме към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса.

Трябваше да спасява кожата си, и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време, докато намери крем, намаза се, тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с куката; добре е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще вдигне ръка и срещу делфините, живее му се, брегът е още далеч и де да знае докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди?… Ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям или ще замахна с куката. Ще намеря ли лесно харпуните, или ще трябва да употребя куката? Все още нито един делфин не се приближаваше. За всеки случай той стана и придърпа куката. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание. Черните точки изчезнаха на изток, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата, където се предполага, че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари. Запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал на руля, загледан в платната, откроени върху синия равен пейзаж: мизерни, импровизирани ветрила! Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Нещата в пиесата продължаваха да се избистрят, нюансите се обогатяваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако книгата паднеше през борда? Какво ли биха си помислили хората, като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, който нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, който е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК (въздъхва): Дано.

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК (едва не подскача): Какно?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Обичам я!

12.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но не стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори и не се опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна анкерпласт.

– Ти си лош! И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, монголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър, – да умра от инфекция.

Погледите им най-сетне се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш!… Нà! – В момент като този печенегът едва ли бе в състояние да проумее какво може да означава един показан пръст. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти, откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш… Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиан, как го измислих? Внимавай сега!…

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне глава към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстите, тя изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изяде всичко, пък и него самия, заедно с въжетата.

– Слушай, варварино, кажи, докато е време – не върша ли грешка, като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред празно море и само двамата на борда. Няма вода, няма храна… Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си?

Людоедът мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно.

В дни като тези заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, богато; след малко ще излезе и вятърът; сафридите скачат като бесни над водата; бризът ще смете омарата на хоризонта и изворно бистър, ще се втурне към мръсните брегове.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Няма… Има сурова, варените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, не се досетих… Ето!

Суровата рибка бе схрускана като другите. Започна поголовно хвърляне на рибки в дупката. Челюстта и зъбите дъвчеха, устата се пълнеше с кръв; тя потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си Александър: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений, или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен, или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създаваш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв.

– Изяде цяла кофа! Край! Затваряме! Сърдù се, ритай – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън.

Александър се съблече, поплува и се освежи, излегна се върху кабината, усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си помисли за пълничка бяла жена. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела… С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане. Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, настоява за мястото си в “плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако й предложи да се самоубият заедно, тя ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще положи усилия самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, накрая, разбира се, ще го изсуши от философската му същност и по женски като нищо ще го извърти на любовна основа.

Той мислеше за овална бяла жена, за Неси и за снобите, ала опрашената вече тичинка на писането го теглеше към кабинета. По-едрите видения се очертаваха; както очакваше – пламна и пейзажът, единствен и единен; образите заживяха в него естествено.

13.

Александър усети резкия удар на бриза върху голямото платно.

Изскочи в кокпита и едва не блъсна главата си в гика, който след новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше.

Но онова нещо, което би трябвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на предната палуба. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше.

– Нумиане!

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече, хапни си!

Бялото на очите му лъщеше, дивакът ядеше като куче, което се бои, че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческо безумие, Александър издърпа още въжето. Гикът се повдигна повече. Малкото платно и без това си потрепваше на необходимия за потеглянето ъгъл. Върна се назад и хвана управлението, “Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да летят. И все пак зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да коригира направлението – центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумиан изгледа дъното на празния леген и се изправи; голата част на тялото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, нищо в движенията му не издаваше пластичност. Нумиан напомняше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на животно. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред; можеше да си го представи на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александриаски книги, похищава жени в току-що нападнато селище или участвува в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупки на ушите; ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С тази биволска кожа ти в кабината ми няма да влезеш, разбра ли? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунда. – Ето ти анцуга, захвърлù кожата в морето!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна, с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и бельо, разбра ли?

Вместо да му отговори с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна на мястото си. Поседя известно време, може би размисляше как да постъпи, изправи се, взе анцуга, хвърли го към Александър и се изпика върху палубата. Писателят го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, загреба от морето и яростно заля палубата.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?… С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е понравило, но продължителното викане, с което го обсипваха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето, – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи оттам, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща, които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво би заприличало, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша и се развива хармонично.

Бръщолевенето оказа въздействие, дивакът се позасрами и сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче, вместо да се върне на предната палуба, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се нарича, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение дивак, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична “скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата, но честна природа на миналото, примитив, реликва. Натисна с палец косата му и доби чувството, че се докосва до вековете…

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото му?

Ще бъдеш ли по-щастлив, ако си Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащия дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на битието са прозрачни и монотонни.

Къде се връщаш? Натам ли? Към брега? Защо се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила, тази сантиментална глупачка, която смени съпруг-божество и дете-ангел за един на 55!

Къде, Александре? Отново ли ще се навреш в гарсониерата си, да пишеш за първи път това, което е написано хиляди пъти? Да се поддадеш на една глупава пиеса!…

Добре де, няма – съгласи се Александър, – но какво да правя с Нумиан?

Какво, нищо!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един джентълмен! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как ли се е получило?

14.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба, пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом изтеглиха седемте рибки от водата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата интелектуалецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми, яж ги направо, ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото в морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – На интересни неща!… Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и го разплете. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Какво ли си мислеше той! Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан насищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чипарето.

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта като зрял плод, цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата вече си имаше загадка.

Амбула! На какъв език?

– Амбула! – извика Александър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава. Колко много любопитство и обещания за открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маловажен въпрос. Чингизханщина или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост?

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същността на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извае по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направи го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърни го в куче.

Но като размисли по-сериозно, капитанът на “Психея” реши, че дивакът трябва да умре.

“Психея” блуждаеше, Александър не смееше да прекъсне риболовния порив на госта си – трябваше да натрупат много храна, нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Писателят окачваше сафридените връзки по всички възможни места на ветрохода – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирозите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазнина, тя обезобразяваше палубата, но имаше ли значение?

Александър хладнокръвно изчисляваше тласъка, необходимия замах. Той трябва да бъде силен, категоричен, печенегът тлябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случай не бива да се вкопчи за фалшборда и да се задържи. Туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, писателят ще се превърне в смачкана жаба, бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се обмислят старателно.

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан подскочи и, боже мой, как се промуши, как намери куката? (По какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това?) Той запълзя през кокпита. Над фалшборда очите му проследиха делфина. Замапна светкавично и направи дупка в гърба на животното, но нищо повече – не можа да го закачи за устата.

Нумиан скимтеше, изглежда, изразяваше недоволство от себе си.

– Уви! – забъбри домакинът. – Амбула се приближи, защото вярваше в нашата доброта; повече няма да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна куката на мястото й и отново се залови за риболова.

Тази кука дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахна и остава въпросът – ще успея ли да пробода мускулите му? Виж, да го бутна с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа, само да не ми я измъкне от ръцете! Гадно е да умреш от замаха на дивак, който дори не би и допуснал, че убива мислещ бог: система от нежност, комплекси, интелект; едно усещане както за нищожество, така и за величие; верига от унижения, смехории, мощ и мизерно безсилие; една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула, сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Сафридите потънаха някъде и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш, и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж, няма я, никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата… И то е тайна, разбираш ли, никой не знае защо изчезват рибите.

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху лодката. Александър напълни платната с вятър и пусна “Психея” по пътя й. И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или съм сушата?

Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част. В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечният изток и къде почва далечният запад…

Удобен ли е моментът?

Беше ли дошъл?

Ами ако номадът все още съхранява рефлекса против това оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави руля и се върна в кабината, намери големия нож и когато подаде глава навън, изстина. Нумиан бе отворил очи и гледаше с любопитство към него, изглежда, зареден от вековете с предчувствието за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър грабна радиото и намери музика, отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на “Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не можа да напише, задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на много повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Една от линиите сигурно беше най-сполучливата, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха, за да чуят ясно прибоя, дочуха крясъците на друга тичаща тълпа. Какво ставаше там? А!… Прииждаха хора, много, тълпи излизаха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по-добре.

15.

Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил по време на пълното с рискове пътешествие и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже, че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Но колебанията на писателя все още не значеха нищо, “Психея” напредваше добре, вятърът духаше прилежно. Риба вече нямаше, Нумиан посягаше към сапасите от сушен сафрид. Сутрешните изчисления подсказаха на капитана, че до центъра на морето има не повече от шейсет мили; при най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собствения си вътрешен проблем, а не да мисли как да го храни и къде да го дене.

Ами харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? Намираха се под койката на малката кабина, чак в яйчниците на “Психея”, но колко му е да ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци… Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът, който държи сега, е курс към централната част на морето, което продължава да го зове… Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опитам чистия начин – през борда… А такава пиеса, като замислената, все още не е написана. Защо пък да не я напиша аз?… С харпуна ще разиграя отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му подхвърля лодката…

– Абỳ!

– Какво?

– Абу!

– Не те разбирам.

– Абу!

– Келеш, какво е абу?

– Абу!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърдите си, – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу!

– Много си сигурен, че ще получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, напоследък и погледът, и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възстановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, Александър предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му; изобщо Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовеще, което сигурно играе всяка игра без правила. Отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу!

– Няма абу! – ядоса се Александър. – Ще чакаш!

– Абу! – изкрещя Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя Александър.

Останалото бе игра на нерви, въпросът бе – кой ще отстъпи. В тишината “Психея” триеше сладострастно белия си корем в синкавата пяна на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настоява ли чудовището, или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да отстъпи господарят. И край. Битката е загубена. Всъщност развоят на събитията се заключаваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е овладял положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти. Александър дебнеше момента да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Нумиан подгъна колене и седна, но канчето остана в ръката му.

Александър се върна при руля, обзет от чувството, че неприятността не се е разминала. Какво ще предприеме неканеният гост? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско от фалшборда, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс увисна през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александровци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика, но не я повърна; извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Чудовището се отдалечи към предната палуба.

Премеждието бе отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами утре? При това Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна; оставаше само надеждата, че през нощта западният ще оправи играта.

И вместо туй какво? – По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите не важеше. След като вятърът се стопи, “Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата. Нумиан го взе, тъй както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу! – усмихна се Александър

– Абу, абу!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Употребил крайно необходим тактически ход, Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър, – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал, че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Какво би станало, ако доведе комедията към своя края? Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща най-после беше се превърнал в комедиант с фикс идея, че няма да е лошо, ако се самоубие – сега или утре, а може би вдругиден.

Това е, Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Снобската ми същност желае Тук да стане оная работа! Шегувах се, знаеш, че няма да те убия, защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра. И няма да позволя да попречиш на красивата ни гибел. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата “Психея” ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам “Психея”, с нея си имаме тайни. Банкрутът се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за който знаех, но не вярвах, че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва, невежите се блъскат към морето с надеждата, че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли, че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се, какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказвам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и една пиеса.

– Улỳ!

– Какво?

– Улу, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казваш улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го бяха разбрали, Нумиан грабна чипарето и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър, – риба! Улу – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата.

– Вече знам три думи на твоя език!… – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбỳла, абỳ, улỳ!…

Ставаше все по-горещо, безцветното море спеше, а мъртвото помътено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си на края на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане!

Господарят на “Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрастванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изскочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска. Дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Той искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на “Психея” се изтегна по лице върху бака, топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и синята люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Вдъхна дълбоко и отново видя фрегатата.

Боже мой, за петнайсет години нито веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата й, притича до щурвала и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомалù!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомалù, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив, а аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смотолеви той, – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам некавалерски с теб, но разбери, смешен съм.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле… дори направих овъркил, и въпреки туй… всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко! За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Неси, остави своя старец да изработи самоубийството си докрай, ако може, разбира се, защото май че го е страх.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето й, а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха, че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото, както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на заоблена жена. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Извинете, но хич не си падам по старчоци!

– Неси е по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала, че съм стар.

– Защото е глупачка, вие сте стар, тя не иска да го забележи, това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. След като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото й.

Работите потръгват, мислеше си господарят на “Психея”: и пиеса измислих, и фрегатата започна да ми се появява, и Нумиан се цивилизова.

Слънцето топлеше гърба му, беше чудесно, а на стотици мили оттук пъшкаха и стенеха милиарди същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше, по гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава? Какъв е този блясък в очите му?

16.

Появата на рибните ята просто удари дивака, тъй както южнякът напролет удря гората. Нумиан заблестя, силите му стигнаха разцвета си, ловеше и ядеше, кръвта на сафридите отиваше направо в кръвта му, тялото му възвръщаше младежката си пластичност, мътният досега поглед, през който надничаше мракът на историята, се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, но играта се затормозва, защото не ми се вярва да посмея – хем ми се умира, хем не ми се умира.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на предната палуба, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш улесни замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро… Какво ме гледаш? Защо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя, ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва неизядените сафриди. Нещо му бе прошепнало, че рибите идват и си отиват. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги окачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни.

“Психея” заприлича на подвижна сушилня. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което е било като люлка на целия му живот.

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо, наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати.

На “Психея” й предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор; всичко е обмислено, капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по отвесния му разрез. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида. Очите ще умрат последни; всичко ще умре, но те ще наблюдават докрай чудото, наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мига…

Въздухът и морето излъчваха безметежност, комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира, тихата лятна вечер обещаваше леко звездно небе.

Може би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на “Психея” си помисли, че един подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, морето, симфонията и великолепното усещане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на “Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега. Малко смях след опарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместа. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра – реални в аморфните очертания на нощта? Кой прати тази музика и туй дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?… Кажи бе, дивако, изрече едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо, потните му рамене отразиха светлиците на нощта, замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред, дланта й легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Протегнатата ти ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията… А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце.

– Неее!…

Господарят се чудеше какво да прави след новия изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце, хвана ги и докато шептеше усмихнат наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго, ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта “Психея” наведе глава, за да избегне една крайно нежелана целувка, и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне.

– Какво, какво има!

Нумиан издебна най-подходящият момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зареди оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на “Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията сега го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и пневматичния харпун. При залостена врата той се ослуша продължително, Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия, последва нова напрегната тишина и най-после хъркането, престорено или истинско, то идеше от най-отдалечената точка на палубата. Останалото е ясно: Александър има лек сън и за най-слабия натиск върху вратата харпуните лежаха до него, можеше да стреля добре.

17.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и излезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава. Доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощния инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща: преди всичко още сега да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дъното. Но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. А имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за нежност? Ами ако диваците изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го ликвидира веднага, но как да убиеш човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземеш натегнатия харпун, остава да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит, разбира се, без да се отдалечава от кабината. Жаждата му за мъст е дива и дявал да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един монгол, пролял потоци кръв, осквернил стотици жени и опожарил александрийската библиотека.

Очертаваше се още един хубав ден; вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до “Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават… Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нищо срещу това… Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега… Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. “Психея” стои с отпуснати платна… Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще протече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху палубата.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе предизвикало, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на навигацията.

Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър, така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване.

Вадеше вода с кофа и се обливаше, през падащите струи нещата блестяха, боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света?, в нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!… Я да си поживея още, колкото мога.

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива; дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър, да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е бояр от Александър, може би няма по-голямо падение за човека от туй, да предизвикваш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне в кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан продължаваше да го гледа, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него, снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше повече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на “Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата, постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна го на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна оттам и прибра съдината.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после моментът? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна на мястото си. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител Нумиан спеше или се преструваше, че спи, всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да каже: накъпù се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък ще видим.

– Платната!

Нумиан скочи и се озърна

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо.

Александър плуваше към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото, което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към въжетата.

Смогна да спусне платната, привърза голямото към гика, а малкото приюти в кабината, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе спасителната лодка в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни добре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на лодката. Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече тихо, но постоянно ръмжене. От време на време дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Александър, че дивакът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживявал такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа няколко кофи вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направù същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурỳх!

– Аха, радвам се, че те е страх.

– Мурỳх!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър, – не ме пипай!… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж, за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря, да си почине.

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене снощи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… Нà! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо, не можа да проумее жеста, гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше, Александър изпуши почти цялата цигара, без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се развиват…

Ударът едва не го изхвърли в морето, “Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха; за първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че дивакът му е подарен от някакъв скорошен “мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицето на господаря, може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине, все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна вълни, а избръсна повърхността на водната пустош. “Психея” се наведе няколко пъти, но, общо взето, посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта! Ха-ха-ха!

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака, всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печен овен на тава, а после го смъкваше обратно в лодката, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден, на Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени в морето.

Вятърът позатихна, но големият дългоочакван дъжд си остана да виси като въпрос; поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и пазиш, отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да пеливат водата от легените в тубите, загребваха я с канчетата, нищо работа, Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си, Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

18.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка в бутилката. Запали цигара, ослуша се, ятаганистът бе затихнал в леговището си.

– Простако, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му, може би си подбираше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че в кабината започва приятна вечер с цигара и водка, пред увиращата вода за кафето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка – източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото й. – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – Целуна косата й. – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади повече, а през илюминатора нощта му заприлича на зала.

На Неси й липсват обикновените рефлекси за самосъхранение; тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта; дори съпругът, когато го зарязваше, продължаваше да твърди, че го напуща едно много добро момиче, което прави комплимент на света, плачеше и повтаряше твърдението си, като от време на време добавяше, че е и глупава.

Дивакът бе клекнал пред входа.

– Нумиане, какво има?

Очите му се бяха втренчили в очите на господаря. Отначало Александър помисли, че гостът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почти гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица, подмамена от светлината, като куче, привлечено от топлината, идва, за да приклекне и наблюдава повелителя си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милион години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните бяха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото до жертвата.

– Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да се затвърди.

– Нумиане, внимавай!

Панталонът му вонеше.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

– Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо бе, Нумиане? Не пиещ ли? – Проклинаше притъпената си бдителност, беше затворил оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това, не прави дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на “Психея” така и не разбра дали дивакът й обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало, ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще предприеме нещо, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се справи нито с платната, нито с ветровете, а най-малко с посоките, наоколо нямаше никаква суша, липсваше; засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все още насочени към господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойно оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше, кракът му лежеше върху горното стъпало, ноктите стърчаха напред.

Не можа да го изпревари и толкоз, ножът си остана на масата, нападателят се втурна и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нищо – само въртеше глава. Всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обзе ужасът на крайното безсилие. Беше невъзможно да се противопостави на стихията.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя. Боже мой, нима ме взима за жена? Ето, отбранявам се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от мана жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, секунди за противодействие, Александър ги издебна и се почувствува извън клещите. Но туй сякаш ядоса номада, без да мисли много, той стовари юмрук върху главата му…

19.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, манастирите на Монголия – не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо, го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болките от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от филистерски комплекси и едно мрачно усещане, че са го обискирали.

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да създаде смях и да умре; кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги обратнопропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях…

Александър се надигна, седна, болките се раздвижиха с него, прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо, достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужава ли да му придава такова значение?

Излезе в кокпита. Нощта обещаваше вятър, звездната вис му се стори по-безчувствена откогато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе, на предната палуба. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо, вградено в организма му, Нумиан се събуди и надигна глава: гледаха се, без да се виждат в тъмнината, но знаеха, че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода, погълнала далечния зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излизаше от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността; слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше със загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените си течения, в които се реят и планктонът, и китовете; с червеното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища; от водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни; и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го, физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения, там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към “Психея” и всичко му стана ясно, внезапно завихряне я беше подгонило, издутите й платна я носеха под звездите, белотата й се стопяваше в тъмнината – чисто и просто яхтата изчезваше, изоставяше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, руля!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досещаш?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан не го виждаше, Александър трябваше да вика. Нумиан също викаше, и то добре, раздираше се от крясъци, защото изпитваше ужасът на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, воплите отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианееееее!

Дивакът на свой ред ревеше като пред явна гибел, изглежда, че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока, отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианеееееееее!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоя Ханна, твоят Ханна е сам сред тъмнината, както беше ти, преди да те спася – само че върху греда, – а Ханна – стар и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочани; тази топла вода, Нумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, да изчезне прилепналата пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Преживяването, за което често е ставало дума – да се озове сам в океана, – го е занимавало много, а ето че дойде ред и до него, било му писано да го изпита на гърба си. Предполагаше, че ще бъде страшно, а се оказа ужасно, особено в нощ като тази, когато утрото се бави.

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи и да се самоубие, доказа му, че е по-силна, че ще го убие тя. Може ли сега път ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня, от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумианееееееее!

20.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посока на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчакат идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен ден от живота му…

А! Не може да бъде.

Какво е това, то се удари в ръката му! Заприлича на сламка, в която се лови удавникът, по-скоро – на прът или по-точно…

Греда.

Вкопчи се в нея, задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, голяма. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше. Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под прав ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-точно – на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му е позната, беше я пипал и друг път, извивката му бе известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхна дървото. Поседя така, но му стана студено, зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и се постопли, повися тъй, може би трийсет минути – частица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува, но е висял и е чакал, без да прави изчисления, както Александър; той пресмяташе вероятностите. Като стар скептик знаеше, че вероятности изобщо няма, пък и да има, те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше как прониква студът в тялото, тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другите деца и с потракващи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено, съмва се, повърхността на морето се отваря, слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави; все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слънцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете, да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко омайно е наоколо и колко не е за пренебрегване.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и “Психея”; защо се набута в това нищо? Къде си тръгнал да се доказваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега нека други, нека този номад Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил неприкосновения запас от консерви, ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко, погълнато от Нумиан, се превръща в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката й!

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чайки. Ето ги, те викат така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, достоен за края на един писател, който, ако не е написал нещо добро, поне се е стремял към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханнааааааа!

– Нумианееееееееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – за частица от времето зърна “Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е “Психея”? Точка. Какво е гредата? Същото. Две точки в безсрая на океана. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Ханнаааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от не знам какво си греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би несе досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защоно е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Иди да спуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риска да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– … а после къде ще търся гредата.

– Ханна! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх.

Сага ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си. Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до яхтата, зъбите му потракваха, студът беше навлязъл в тялото му.

Успя да се хване за стълбичката, вече беше докопал част от “Психея”. В този момент извън умората и усещането за студа той си обеща да не напуска борда на своя кораб каквото и да става, ако ще да умре от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте, зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и като кран го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли, докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли, че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката, изработена от бор и мек дунапрен, покрита с чаршаф.

21.

Усещането за покой, както и усещането за движение обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му вече копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Оня си беше все на предната палуба – вадеше сафриди.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна един до друг, две чудесни марки, реномирани; заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото. Запали цигара, не му оставаше друго, освен да чака. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек.

Вън слънцето печеше.

И така: защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле. Ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си. – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли, че е същото? Ами какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало да се чувствува сит. Нищо подобно – можеше да изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре в него се разтвори неочаквано в нещо, което също беше вътре в него. Дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките, по-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духат, пък и сега не е толкоз лошо де – винаги си е мечтал да се намира в подобно обстоятелство сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкусът на телешкото. Освен това положението доби нов, по-тънък и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, кажи, не си ли говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало? Какво ще чиниш с тази психика на осквернител?… Какво ме гледаш? Презираш ли ме?… Приличам ли на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… нападнеш неочаквано. Не, туй вече няма да ти позволя. Ще те убия Макар че никой не знае, пък и надали някой ще узнае някога за падението ми, ще те убия…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие, Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – страх, Нумиан ревеше, не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището, виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смях на вселената.

– Полоний, покажи се!…

Нумиан сякаш се свличаше от страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– Ти знаеш какво е харпун! Това ме изненадва… Хайде, момченце – покажи се, за да умреш!… Да те видя! Искам да видя как падаш от страх.

Приведе се към леедката и я отпусна, брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и крещеше.

Господарят на ветрохода бъбреше каквото му падне, но и мислеше, той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги, оказа се, че на дивака е известна пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно: един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъщност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е уж на шега – кой ще го разбере? И така, какво се казваше за случай като този: извадиш ли оръжие, употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения; сега пък трябваше и да убива, всичко го водеше натам. Дивакът е подъл, като нищо може да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само да се скрие зад мачтата.

Ще стрелям, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни; макар и номад, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние да натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на “Психея” викаше повечче от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй  п о ч т и, изглежда, не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за улу! Да си ловиш улу!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата… Не се бави!… Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го получиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Лодката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо. Нумиан се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо, но продължаваше да виси. Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата. Нумиан го хвана и се свлече по него, замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и упование, покисна повечко във водата.

За да се разхлади.

22.

“Психея” се превърна в обширен комфортен кораб, Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще на предната палуба, без угрозата да се сблъска с дремещи там номади. Важна територия от яхтата му беше върната, сега той можеше да лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкаво-сивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране според него бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си. Дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. “Сюркуф” се намираше на десетина метра – въпреки всичко не можеха да се разделят, можеше да ги отдалечи само вятърът, а той все още не бе дори едно обещание на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаше, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше спокойствие на Ханна, Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето; бягаха, изчезваха. Но как да побегне “Психея”?

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките на възглавниците, подреди покъщнината, изми косата си с понофикс и усети, че главата му олекна, а пред очите му просветна. Макар да бе горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Напрежението обаче не спадаше заради винаги изострената бдителност и туй щеше да продължава до излизането на вятъра.

Налови риба, запали спиртника, замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре. Какво му липсваше? Нищо, разбира се, само да се отдалечи от тихата заплаха на Нумиан.

При залез-слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а във въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочаквано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Подигна глава. Дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе? – Александър показа харпуна. – Само да посмееш!…

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна, седеше и наблюдаваше своя хазяин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на “Психея” размаха оръжието. – Ше те прострелям!

Спеше му се, сега спеше малко, само докато чуваше хъркането на врага си; секнеше ли хъркането – секваше и неговият сън, нямаше как, трябваше да привиква, до появата на вятъра. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с постоянна та мръснокафява заплаха? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада, Нумиан можеше да нахлуе чрез абордаж.

Капитанът прибра стълбичката от борда, което не означаваше нищо – гигантът би могъл да скочи в кокпита и без нея.

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от “Сюркуф” го гледаше.

През дните, прекарани на “Психея”, Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част на лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а?

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица. Ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили.

Ръмженето вече не секна; от време на време само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено като се появиха първите звезди; в него се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше с поглед жълтеникавата материя на “Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше, седнал на пейката с оръжие в ръка; главата му клюмаше, очите му се притваряха, клепачите потръпваха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра.

Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на бриза. Голямото платно вече се поклащаше, а “Психея” налиташе на “Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като степта, муден като вековете, дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхатата, но краката му не изпущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му.

Номадът я погледна учудено и извика, отпусна се, сви колене, приклекна върху дюшека на лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на “Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият, Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стоманената пръчка от месата му.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничко усет за хармония и не бе извикал.

“Психея” и “Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай!

Ръката се отвори изведнъж и бързо сграбчи края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

“Психея” и “Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, някой упорствуваше, искаше да живее…

– Нумиане, пущам!…

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на “Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво, дивако, какво искаш?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да оползотвори цялата сила на слабия вятър, поне засега, трябваше да се придържа към курса изток-североизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само тъй можеше да се отдалечи от кошмара Нумиан. Като се увери, че рулят е закрепен, гребна вода с кофата и изми лицето си.

23.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието, почина си, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и дест духна хубав източен към България. Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му, че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеалното за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Има време за всичко, ще се намери и за едно умиране. Къде бързаш, Александре… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море, колко делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате, пейте!… Но и вие не сте нищо друго освен измислица!…

Александър измъкна приемника, включи го, фиксира музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясал и брадясал, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивки и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери, че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш, че я имаш, а я нямаш. Но фактите се трупаха там, където трябваше, запълваха коридорите на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкова ведри. Изоставила пустинните простори, “Психея” може би вече препускаше по води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяват пестеливо и само в кабината. Как да се пази от корабите! Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в декор, но не помагаха на капитана.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото “звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Нумиан би казал, че звездите са душите на умелите, хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър; но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли, или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката, за да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после, че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другия поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той някога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключаваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество, защо да живееш? Не виждаш ли че си червей, който се гърчи в зноя на въпросите?

Опита се да изяде една сурова риба. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории суровата плът на рибата му предлагаше влагата си. Водата в тубата привършваше, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-късно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли, или да се смее, да се гордее или да се самобичува заради това. Грабеше от кофата и лапаше, в ъгълчето на устата му се появяваше капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надежда да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да мисли, видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните “Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който още иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане драмата на вечното му скитничество. Съществува ли по-достойно за ума от туй, да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този звяр, който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваваше и се катереше с детинска лекота по мачтата.

Магическото всекидневие щеше да свърши доста трагично една нощ, но, слава богу, танкерът мина на пет метра от “Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

24.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветрено море? Кога най-после ще се добере до брега?

Дъждецът и задухата вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хората. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира дъжда, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежна го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника; разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настроение отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата! Боже, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта?

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кофата се стичаше струйка, която не става за пиене, тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капко.

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на бака, насапуниса тялото си, натърка се с дунапрен, премахна солта от порите, кожата задиша.

Тъгата по брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре?

Гол като бебе, налапал празната бутилка като биберон, собственикът на “Психея” спеше и сънуваше всичко, каквото му попадне – от фрегатата с малайките до счупената мачта, а накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а “Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Глупако – извика Александър, – проспа такъв вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, едва не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха веднага и яхтата усети оня приятен удар, който й обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете…

– Ханнаааа!

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо, към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата, Нумиан гребеше бясно към “Психея”. Просто да не вярваш – зад кърмата на “Сюркуф” струеше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг.

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последния миг, Александър потрепваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно, разбира се, в туй съвсем голо старческо тяло, което трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време, Александър замахна с куката и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднъж, не обърна внимание и на кръвта по пръстите си, нито на болките.

Започна бавно да се надига. Александър разбра, че друг избор няма.

Стоманеният връх на куката се заби един път, после още веднъж… Кръвта шуртеше, но Нумиан се надигаше, надигаше… И успя да издърпа куката от ръцете на убиеца си.

Александър побягна назад, затърси нещо, което би могло да му послужи за отбрана, нямаше нищо, хрумна му да скочи във водата, да обсеби “Сюркуф” и побегне с гребане.

Но защо, когато има втори харпун? Отвори гардеробчето и се върна в кокпита.

Нумиан бе стъпил на кърмата. С една ръка стискаше куката, а с другата притискаше новата рана върху гърдите си, дишаше тежко – един настъпващ гигант с желязна пръчка, влизаща някъде под сърцето и излизаща на гърба му.

– Ханна!…

Александър стреля.

Втората стрела мина под първата и също се показа зад гърба на осквернителя.

Нумиан се олюля и се преметна във водата.

Да се неначудиш – макар и несръчно, дивакът направи няколко маха с ръце и доплува до лодката си.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само простите неща. Нумиан сяда и взима греблото… оставя го и се привежда напред, иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раните кръв, тя бликва и… цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата, “Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си.

– Ханнааааааааааааааа!…

Александър заплака.

25.

На созополското пристанище пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело: след малко риболовните кораби щели да докарат удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, друго поясняваше, че не бил жив, но щели да го съживят в школата за спасяване. Децата поспориха могат ли удавените да възкръсват, или не могат, някои твърдяха, че ако им се извади водата, могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само когато умират вкъщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя.

Александър стъпи на кея, не можа да направи и крачка, Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба, прегърна го и започна да обсипва с целувки едно смалено, обрасло лице. Сред него блещукаха две мътни, трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и я подаде на тълпата.

– Неси, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей, не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна хълмовете зад градчето. – Само толкова?

Струваше му се, че е отсъствувал повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда, че е станала някаква магия, обратна на космическите одисеи. Не… Невъзможно…

– Мили, защо направи това?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в погледа й. – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Нали бих дошла навсякъде. Цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че тогава…

– Какво тогава!

– Може би не съм остарял.

– Ти си моето момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-млад от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и очи.

–      Пирате мой! – шептеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае, че животът е само слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момче!…

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без мачта…

– Закрила моя!… Ти си бог, преминал си през подвига!

Неси плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

1974 г.

ЧАСЪТ НА ИЗТОЧНИЯ БРИЗ – 1986.

ЧАСЪТ НА ИЗТОЧНИЯ БРИЗ

(разкази и новели)

Български писател, София, 1986   (първо издание)

редактор: Христиана Василева, рецензент: Боян Ничев

СВЕТЪТ

Всяка изтекла минута го убеждаваше, че не бива да съжалява, задето се бе отклонил от групата и сега скиташе в неизвестното. Вече откриваше нещата сам и повечето пъти му се налагаше да гадае. От североизток подухваше прохладен слънчев вятър, къщите, хотелчетата и магазинчетата за сувенири искряха, градчето блестеше като скъпоценен камък върху гръдта на планината, а долу, много ниско и далече вдясно, с ранна пролетна радост, неуверено сияеше частица от Йонийско море. В залива лежаха няколко парахода и всичко бе тъй внезапно, така съвършено, че самоотлъчилият се от групата свали очилата си, прекъсна видението, потъна за малко в мъгла и накрая върна очилата на очите си с увереността, че се е излъгал, че такова нещо не може да бъде, но корабите се върнаха по местата си, планинската височина се изрази повторно, а градчето затрептя с тишината си, с двете си улици, безкрайния низ от туристически автобуси по паркинга и отделни лутащи се като него самотници или самотни двойки, които зяпаха ту към планината, ту към залива и не можеха да се нарадват, че са попаднали в това зашеметяващо сборище на оракули и история. Освен двете успоредни улици, други сякаш нямаше, имаше стълбища, ставаше въпрос само за изкачване и слизане, такава, изглежда, бе съдбата на местните хора – да се катерят към жилищата си и те се катереха къде с краката си, къде с магарета. Самоотлъчилият се от групата тръгна по стъпалата, срещна скромно облечени мъже и жени, кой знае защо, започна да ги поздравява, а те му отвръщаха с готовност и пак магарета; всекидневието на градчето си течеше, ако и да се наричаше Делфи, въпреки неделния ден, въпреки туристическия бизнес и натъпканите със златни накити магазини, останали под него, при хотелите.

И колко много кич! А колко хубаво! Животът е немислим без своя кич. Ето и сега, стените са нашарени по най-преднамерен начин с черти и букви, смешно нарисувани чаши, дори една луна, чийто край е захапан от дулото на бутилка, върху която е написано “уиски” на английски, сгрешено, разбира се, една буква липсва и тя е прибавено с друг цвят, изглежда, от някой весел турист. Всички Тулуз-Лотрекови шарки тук ти говорят само едно – че в този дом се намира нещо като кръчмичка. Защо пък де не влезе в тъкмо такова нещо? Той се вмъкна и потъна в смехотворна обстановка, но макар че всичко вътре беше по детски наивно, сервираха му точно туй, което си пожела – чаша студена рицина, вино с мирис и вкус на благородна смола. Голяма тигрова котка играеше с двете си тигрови котенца, върдаляха се в бяло слънчево петно, а мъжът и жената, собствениците на това предприятие, се разговаряха високо някъде в кухничката. Звънтяха чаши, шуртеше вода. Виното разтвори сърцето на посетителя, той се почувствува щастлив, дълбоко в съзнанието му покълна оптимистичното чувство, че се намира точно на мястото си, че именно, ако се говори често за света, това е то светът – планината нагоре, заливът надолу и встрани, чашата пред него и… влизащата жена.

Може би скандинавка, може би на четирийсет, тънка и висока, с широко, отворено лице, по което като светлина бягаха хиляди дребни бръчици. Бръчиците красяха лицето й, правеха го драматично, над него пламтеше чиста и гъста синкавобяла коса. Като видя котките, жената приклекна до слънчевия лъч и взе малките в ръцете си. По опънатия й бял панталон премина токът на коравите й километрични крака. Котката майка я изгледа с меланхолично диви очи”Това, което обичам в котките, е тяхната омраза”, каза жената. Може би думите бяха отправени към него. Във всеки случай тя не му каза нищо повече, нацелува животинчетата, върна ги на майка им и се оттегли при най-отдалечената маса. Поръча си уиски, не поиска нито лед, нито дяволи за разреждане, само огледа заведенийцето, запали цигара и когато се попремести към слънчевата част на масата, той видя, че под спортната й блуза напират малки твърди гърдички, които сякаш му казваха, че не са жадни нито за погледи, нито за опипване.

Повика собственика, за да си плати, очите на собственика гледаха към финансовия резултат на живота, под тях носът им служеше за дишане, а мустачките под носа кой знае за какво. Докато плащаше виното си, самотният човек, който се бе отлъчил от своята група, склонен да разсъждава повече, отколкото трябва, си помисли за миг, че цялото това неописуемо с обикновени думи градче се състои все от такива хора, и какво? Какъв е в крайна сметка резултатът? Кое е по-важно – къщите с планината и заливът или хората? Какво от туй, че планината беше загадъчна, че Йонийското море поглеждаше с едно оченце към нея, че в древността тук се е подвизавал оракул, че наоколо има декоративни останки от тиранични храмове – тук гъмжи от хотелиери, гостилничари и златари, те се смесват с природата, една магма, от която се възхищават всички, и тогава къде му е смисълът, защо трябва да му се възхищаваме?

Виното го караше да мисли така. Той се изкачваше все по-нагоре, виждаше нови къщи и накрая откри трета улица, на тази трета улица слухът му долови черковно пеене, обърна се наляво и съгледа храм. Беше се озовал в задната му част, но богослужението кънтеше силно, отчетливо. Когато заобиколи храма и се озова пред лицето му, той се ухили – високоговорители. Влезе в сградата и потъна в полумрака й; горящи свещи затрептяха пред очите му, старозаветни хора седяха в двете страни на залата – мъжете отдясно, жените отляво, всички облечени празнично, всички притиснати от богослужението. Внезапно се сети за майка си, за баща си, пусна десет драхми в касичката, взе две свещи и ги запали. “Сине, много те моля, когато умра, запали по една свещичка за мен и баща ти някъде, някога; бъди спокоен, ние ще видим отгоре това и ще ти благодарим.” Когато запали свещите и се оттегли, в очите му блъвна сълза, беше си спомнил и за баща си, и за майка си и си помисли за другата измама: взаимоотношенията родители – деца. Стоеше прав, слушаше пеенето, отначало помисли, че е записано на лента, но като се огледа, видя в един кът пригласящите на свещеника. Тогава си помисли за свещеника. Боже, в каква бъркотия живеем! Трябваше да стои и да слуша, чашата вино щеше да се размие в кръвта му до последната си капка и нещата отново можеха да заемат местата си.

Ето че влезе и скандинавката, с нея станаха две бели петна в храма, съвсем драстични, почти всички богомолци се извърнаха и ги погледнаха. Стори му се, че скандинавката се олюлява, но от нея се излъчваше странен мирис на далечини, на рутина, на зряла красота и на него му се прииска да се приближи към ръката й, да я погали.

Излезе от храма, бунтът му се утаяваше, той си каза, че всеки човек поотделно е глупав и неприятен, но всички хора взети заедно са мъдри и нравствени, че народът с планината дава добра сплав, че народът с морето дава добра сплав и че в крайна сметка все пак има смисъл и ако сега той се е отделил от групата си, може би е сбъркал, групата е видяла древните развалини, за които ставаше дума в проспекта на Балкантурист, а той не ги видя, вместо това видя малките саможиви гърди на една висока залутана уискимем, а малките саможиви гърди на въпросната уискимем едва ли могат да се мерят с древните развалини, с планината и със заливчето на Йонийско море, в което лежат параходи.

Бавно се спущаше надолу и ето че навлезе в улицата на богатите златарски магазини. Въпреки неделния ден всичко бе отворено, всичко, и той можеше да влезе, да посочи най-скъпото украшение във витрината, което струва колкото два мерцедеса, и да го купи, ако принадлежеше към богаташите, които можеха да си позволят този каприз. Това го накара да се замисли за богаташите. Какво, беше ли в крайна сметка щастлив Онасис? Беше, разбира се; който смее да твърди обратното, е лицемер; Онасис е бил един щастлив човек, всички богаташи са щастливи хора, по-щастливи от всички бедняци.

Групата му се трупаше до автобуса, той влезе и зае мястото си до прозореца, отсега нататък се превърна в единица от общата бройка. Моторът запали, трябваше му малко да загрее, преди да подгони километрите. Най-после каросерията се заклати, преди да тръгне, и в същия момент някой почука отвън. Беше скандинавката. Тя постави длан върху стъклото, сякаш показваше ръката си. Той извика и скочи на крака. Искаше да спрат, молеше се, но автобусът набираше скорост, ръката от стъклото изчезна, скандинавката тичаше известно време успоредно с автобуса, той викаше ли викаше, другите го гледаха учудено, не го разбираха, той го удари на молба и накрая зарева яростно, което отначало предизвика допълнително учудване, а после гръмогласен смях.

СТРАХ

Натиснах румпела и свих към селището; вятърът духаше добре, позволяваше да влезем в това неудобно пристанище и да си излезем спокойно, като на разходка. Все пак Маноли разбра какво целя и изскочи от кабината. Несъбуденото му още лице изразяваше мъглява решителност да се противопостави рязко на нещо, дори да вдигне ръка, да изкрещи или стисне някого за гърлото. Но изражението на моето лице пък беше спокойно, той се задоволи само с това да се оплаче. Изрази огорчението, че се подигравам с нрава му, накрая ме обяви за луд.

– Помисли – отвърнах уж кротко аз, – за три бутилки не ми се слиза до Созопол, това са пет мили.

– Но не взимаш предвид, че можем да се скараме, нали? – Тривиалната, но иначе привлекателна архитектура на лицето му бе загрозена от бръчка, изглежда главата му е тежала доста върху възглавницата. – На теб не ти минава през ума, че можем да се скараме.

– Преди да се скараме, помисли! И стига! Омръзна ми!

Може би сте чували за Маноли, разправял съм ви, но все пак да ви припомня: Маноли мрази едно селище, цялото, не само хората му, той мрази и децата, и къщите, заедно с дворовете, оградите и вратите, ведно с кокошките и яйцата на кокошките.

– Ще се изприщя! – заплаши той.

– Изприщи се!

– Не си човек!

– Не съм човек!

В интереса на истината е да река, че с този вятър можехме да влизаме и излизаме дори в ада, без да хвърляме котва, без да си играем с платната.

Демонстративно или не, Маноли се прибра в кабината. Останалото се разви нормално – свих край фара, направих поврат и обезветрих. Слава богу, там се въртеше някакъв софиянец, собственик на лодка, затова хвърлих котва далече от кея, така че моят ортак би трябвало да оцени жеста ми – да не се докосвам до презряното от него селище. Грабнах два празни сака и софиянецът ме откара до кея. Запътих се нагоре. Щом се изкачих, свих край градинката и погледна към “Ахасфер”. Маноли излезе от кабината и свали грота. Засмях се, очаквах да стори това, платното плющеше и безпокоеше съня му. После Маноли се извърна към селището и го заплю. Голям кеф ми достави, посмях се от сърце и почаках, но Маноли не се изплю повторно, а се прибра.

Селището, за което ви говоря, по него време бе претърпяло курортен бум, разцъфтя, напълни се с почивни станции, къмпинги и всички видове ресторанти. Жителите му наиздигаха малки хилтони, натъпкаха ги с легла, заградиха се с железни огради, нашариха ги, поставиха им пощенски кутии, ковани фенери, звънци и пластмасови изтривалки за крака, изпоназначиха се за продавачи в магазините, симбиозните учрежденийца или в павилионите за сувенири. Там те нервираха летовниците с бавните си реакции и абсолютното си отсъствие както в широкия, така и в тесния смисъл на думата.

В този ден от късната пролет, за който ви говоря, разглеждах променените неща и се връщах с години назад, при тихите божи хорица, при техните обърнати с гръб към морето къщички, а точно тук пък, дявол да го вземе, морето се пъчи и позира до митични пясъчни плажове, начупени от шизофренични дюни, глигански гори и две кефалови реки.

Както предполагах, магазините се оказаха затворени; по тия часове работи само ресторантът. Тук се хранят ябанджиите, които трябва да приготвят селището за предстоящия сезон: мазачи, дърводелци, бояджии, паркетчии и управителите на почивните станции.

Интериорът на ресторанта е отвратителен, но тези крака са ми непознати, виждал съм ги и друг път да пристъпват по същия начин. Спомням си, тогава ги бях нарекъл  п о р а з я в а щ и т е  к р а к а. Посетителите на ресторанта гледат само тях. Разговарят, смеят се, разменят си и важни информации, но наблюдават само тях; на идване към масата им ги посрещат, а на отиване ги изпращат с очи. Да, но не само краката; изглежда, познавам и лицето и, а косите й горят, опустошават, докато очите охлаждат със зелената си апатия, която при друго осветление се превръща в сиво, но не е това сиво, за което си помислихте, а друго.

Масата ми се обслужваше от колежката й, дебела и точна. Тя заяви, че разполагам само с две минути за поръчка, след малко затварят. И удари циферблата на часовника ми с пръст; с това тя породи у мен необяснимото намерение да захапя пръста и да го изплюя на пода. Поръчах три бутилки, добавих десет соди, а за консумация на място – сто грама и кока-кола. Платих, останах сам. В ресторанта е хладно, можеш да се отпуснеш, вече няма защо да бързам. Освен това има и какво да се наблюдава: сервитьорката с дългите крака пристъпва като фламинго.

В момента се приближава към мен, мога да виждам коленете й, това са колене! Какво ли няма в тях, дори гатанки, а има и виц.

– Добър ден.

– Добър ден.

– Сам ли сте?

– Ами – да.

– Позволявате ли да поседна? Вече приключих… Да, вие пак – водка!… Виж ги, виж ги как се втрещиха.

– Ще им се възпалят очите.

– Ми кво да ги правя, прости хора, не видели.

– Мисля, че късата ви поличка е прекалено къса.

– Прав сте – засмя се тя, – казахте ми и по-рано, че вместо рокля нося апликация.

Къде ли съм го казвал? А цялото туй нещо ми е познато – от петите до косата.

– Освен това казахте… Чакайте, какво казахте тогава?… Да, казахте, че животът е порив.

– Знаете ли какво е порив?

– Не. И музикантите не можаха да ми обяснят.

– Кои музиканти?

– От ресторанта… Освен това казахте, че животът е една погрешна теория.

– Да – изчервих се аз, – и сигурно съм добавил, че някои напразно се стремят да го практикуват.

– Все такива неща – съгласи се тя. – Бяхте много приятен. Още не съм ви забравила. Сега пък ме викат. – Тя се изправи. – Но помните ли? В Бургас. Но вие, изглежда, не помните.

Отдалечи се. Защо да си блъскам главата, махнах с ръка, продължих да си пия, усещах се като пресъхнал, с Маноли бяхме готови да убием де що срещнем в морето за капка каквото и да е.

– Какво прави Маноли?

– Добре е.

Сервитьорката седна, все още загледана към касата, там бе дала някаква справка.

– Виж сега, виж какво върши простият човек – прошепна тя, – обясних му всичко и още проверява, още не може да пресметне… Къде е Маноли?

– Тук.

– С него изкарахме хубава любов… Тук ли, казахте?

– Долу.

Хубавото й светло лице се терзаеше от обикновена човешка суетня на мисли, асоциации, предположения и догадки: – Какво значи долу?

– На пристанището.

– А, вие сте с лодката. Защо не го доведохте?

Подреждах моментите, измъквах се от абстрактните словесни структури, влизах в точните картини, бавно изплувах от мъглата и си спомних сума ти неща.

– Сега сме с друга лодка.

– Оная беше лоша – поклати глава момичето, – вонеше на нафта и риба.

– Отде знаете?

– Маноли ме заведе, там спахме.

– Сега имаме и друга – рекох аз. – Не мирише, движи се само с вятър.

– Да, той казваше, че строите някаква, с платнища.

– Платна – уточних аз. – Ветроход. Коста Никитов го направи.

Стресна ме смешното желание да доуточнявам, сякаш беше много важно, пред мен седеше същество, което дори и да иска, не може да поеме разговора, понеже е на стотици светлинни години от материята.

– Друг такъв мъж не съм срещала – изрече с чистота и мечтателност момичето, но стоеше като чуждо както в чистотата, така и в мечтателността. – Тъй си и останах лапнала по него. – Облегна се на масата. – Той не познава постоянните отношения, нали?

Моментът заприлича на критичен, би трябвало да отвърна нещо, може би от мен се чакаше нещо като отговор, но всичко можеше да се окаже неуместно, пък и рисковано.

– Така ми заяви – призна си момичето. – Освен ако е излъгал.

– Да е излъгал, не вярвам – казах. – Маноли не лъже.

– Значи е долу?

– Вие какво търсите тук? Нали сте в Бургас?

– Питай ме, че да ти кажа. – В нея имаше по нещичко от пухкавичкото, току-що излюпено пиленце и самотното розово облаче в утринния хоризонт. – Като се откъртих от Плевен и…

– От там ли сте?

– Не, аз съм от Русе, но като се откъртих от Русе, та – в Плевен. От Плевен – право във Варна. Варна – София. Погнаха ме за жителство – право в Бургас. Колко… една година и – право тук. Маноли защо не дойде с вас?

– Не иска.

– Защо не иска?

– Ще пукне, но няма да дойде.

– Я го повикайте. Кажете му, че съм тук. Сирма.

– Той мрази това място.

– Всеки случай, голям любовник.

– Дори се разсърди, че го докарах в това пристанище.

– Защо не го повикате?

– Това ви обяснявам.

– Да де, вие казахте… Но защо?

– Не може да понася тукашните хора.

– И аз не мога.

– Но сте тук.

– Не ги разбирам тия хора.

– Веднъж му се наложило да престои на пристанището три часа и повърнал.

– Браво на Маноли! Защо не го повикате?

– Май не чувате какво ви казвам. Обясних ви.

– Ами ако разбере, че го викам АЗ?

– Напразно.

– Маноли е голям любовник, но не се задържа на едно място. Нали не се задържа?… Аз си поплаках малко де.

– Така ли?

– Такива сълзи направих. – Момичето показа какви, изглежда свикваше с крайбрежието, включваше се и в жаргона. – Маноли е… чакай, че отново ме викат. Какво бе, шефе, какво има? Не виждаш ли, че говоря с приятел? – Тя стана, поразправи се известно време с касиера и се върна. – Глей ти, да бъде долу и да не дойде. Кажете му, че работя тук.

– Това – да.

– Чакай, той не се ли е женил насам?

– Има подобно нещо.

– Точно тук, да! Тук се е женил.

– Баш да се е оженил, не вярвам.

– Моля ви се!

– Маноли не може да се ожени. И най-малкото – тук. Тукашните хора не го понасят, защото е обратното на тях.

– Голям мъж, нали? Косата му още ли е жълта?

– Единственият с жълта коса!

– Ще му пратя една бутилка.

– Ще ви наругае.

– Къде е сега?

– Сто пъти ви казах!

– Че защо не слезем?

– Какво?

– Да го видя.

– Това е друг въпрос.

Седнах на пейка сред кипарисите и се загледах в крайбрежната уличка. Там все още стояха на пост няколко стари къщи, пристанищното управление, популярната банка и складът – вехти сградички с дълбоко-нравствена външност, топли, скромни, като второстепенни герои от нашумяла пиеса.

Оле, каква дама!

Съвършено завършени крака; понякога стават и такива неща, нелогични, но спонтанни – изведнъж току се появят не на мястото си, та чак не могат да се оценят както подобава; ставите и коленете на тези крака потръпваха гневно, над тях тялото пружинираше, сякаш се готвеше да скочи някъде, може би в неизвестна планета, където му е мястото.

Слязохме мълчаливо на пристанището.

– Тази ли?

Яхтата лежеше самотно върху водата и се поклащаше с невидимото поклащане на морето.

– Туй не е ли гемия?

– Ветроход! – поясних аз. – Яхта.

– И в това нещо спите?

Огледах се за лодка, нямаше, а цели петнайсет метра ни деляха от ветрохода.

– Маноли!

Маноли мълчеше.

– Маноли! – извика този път тя.

Най-напред се показа жълтата му косичка. Чак сега съзрях, че сънливото му лице беше брадясало и, да ви призная, Маноли за първи път не ми хареса.

– А!…

– Хей!

– Какво правиш тук?

– Търся те!

– Питам те какво правиш в това говняно село?

– Виж как ме посреща! – Сервитьорката търсеше помощ в погледа ми. – Кажете му!

– Престани да позираш! – изкрещях аз. – Момичето ти е дошло на гости.

Маноли се наведе, взе дългото въже и го хвърли към мен, после отпусна котвеното въже, а аз започнах да изтеглям яхтата към кея. Накрая се швартовахме като хората, прилепихме се до сушата.

– Тя не е глупава – започна да обяснява Маноли. Носеше я като хляб насущний от кея право в кокпита. Постави я седнала върху пейката. – Отначало пунтира, че е глупава, но после става умна.

– Кой ти казва, че е глупава? – смутих се аз.

– Не ми разправяй! Ще видиш, че не е глупава, макар че я смяташ за много глупава.

– Защо? – Сирма оправяше косите си. – И ти самият си ми казвал, че съм много глупава.

– Сега говоря на него!

– Жена като мачта! – Прекъснах неприятната част на разговора. – Поставù я на яхтата и опъни платната на нея. Не разбирам защо й се чупиш.

– Били сме едно към две! – Сирма бързаше да даде отговори на всичко. – Сякаш е важно.

– Това пък какво е?

– Понеже съм била на двайсет.

– Деветнайсет! – Зло куче се оказа Маноли, повтори веднага. – Деветнайсет!

– Твърдеше, че комбинациите едно към две били неубедителни.

– За да се изплъзне – рекох аз.

– А така! – Очите й се напълниха с искри. – Кажете му го! Маноли, обичам те, разбери?… Тук мръсно ли е?

– Седни, не бой се.

– Къде ви е моторът?

– Работим без мотор.

– Ами, хайде де!

– Какво искаш?

– Да видя.

Маноли направи лице, с което сякаш ми заявяваше, че ей сега ще се хвърли в морето. Свих рамене. Беше ми безразлично. Той отиде до мачтата и започна да вдига грота. Аз пък се залових за стаксела. Вятърът напълни горните части на платната, изскочили над вълноломната стена. Отвързахме се и потеглихме бавно, но щом завихме край фара, източният ни пое, мачтата изпука от здраве и се врязахме в синьото убежище за душите ни. Верен на себе си, Маноли се извърна към селището и се изплю с отвращение.

– Понасяте ли морето? – обърнах се към кукличката аз.

– Не знам. – Сирма наблюдаваше върха на грота. – Сега ми е много добре.

– Маноли, приготви кафе! – Но после се досетих: – Остави на мен.

– Не пия кафе.

– Тя не пие нищо – обясни Маноли.

– Много е хубаво! – извика момичето. – Къде отиваме?

– Където ни скимне.

– Искам навътре, много, да не се вижда брегът!

– Не може – намръщи се Маноли. – Ще вземе да падне вятърът и после как ще те върнем на работа?

– Не искам на работа.

Маноли ме погледна.

– Чули я?

– Маноли, заведи ме да видя колибата ти!

– Видя ли?

– Ще закъснеем наистина – намесих се аз. – Ще ни завари нощта.

– И какво? Светът ли ще свърши?

Момичето май бе родено за яхта, то веднага се превърна в нещо като нейна важна част. Седна върху кабината и се облегна на мачтата. Ако питате мен, бях доволен, че доставяме радост на едно бездомно същество. Освен това, изглежда, че сред морето и платната някои се поддават на божествената лудост. Нашата гостенка неочаквано се умълча, сякаш омъдря, забрави дори Маноли.

Това изненада съдружника ми. Маноли е хубав. Маноли е изобретение на природата със своето магическо, некъщно лице. Ръцете му са огромни и здрави, а плешките му – струва ми се, че плешките на Маноли си имат свой независим живот и собствена съдба, че няма на света жена, която би отказала да сложи длан върху тях. Малко пренебрегнат в момента, той бе развълнуван по особен начин, може би доволен, дори щастлив; изгаряше от стремеж да се изфука и в това отношение по нищо не се отличаваше от останалите моряци. Държеше здраво румпела и направляваше ветрохода по най-заядливия ъгъл срещу вълните, целеше да намокри лицето на момичето с пръски.

Навлизахме в широтата, промъквахме се в кристалната наранима хармония, мехурите на пяната се пукаха като цъфтеж и ни обсипваха с кислород, издутите платна напомняха на огромен сутиен, придържащ великолепните цицки на природата.

– Маноли, защо не ме вземеш със себе си?

Тишина.

– Ще те обичам винаги.

Тишина.

– Колкото щеш. Ако не щеш – няма да те обичам. Само ще ти прислужвам.

Тишина.

– Моля те.

– Вие никога не знаете кога да си отидете – обади се най-сетне съдружникът ми.

Сервитьорката замълча.

– Най-хитрото нещо на тоя свят са жените – увлече се подир мислите си Маноли. – Като лисиците, вмъкнат ли се в курника, вместо да лапнат едно пиле, изпотръшват всичко. – Никой не се засмя. Отново мълчание. След като мълчанието се проточи повече от допустимото, Маноли продължи, като сметна, че променя ориентацията на изказването си и в известна степен уж смекчава вулгарността си. – Жените не сте като хората, да дойдете да си хапнем и пийнем, а на сутринта да си отидете по живо по здраво, не, вие искате да перете, да кърпите, умирате да останете докрай.

– Защо не ме задържиш при себе си?

Момичето като че ли не бе чуло нито една от думите му.

Мълчание.

– Вече не ми се живее.

– Това е глупаво – рече Маноли.

– Не мога, Маноли.

– Заради селото ли?

– Изобщо.

– Наговори много лоши приказки. – Най-после съдружникът погледна и към мен, може би търсеше помощ, но срещна затвореното ми жестоко изражение. – И си много лош човек, ако искаш да се самоубиваш… Ти защо не остана в Бургас, къде си хукнала?

– Не знам.

– А знаеш ли какво е за една сервитьорка да работи в “Интернационал”, а, кажи де – знаеш ли?

– Знам.

– Тогава защо напусна? Накъде си се насочила?

Мълчание.

– Какво те накара?

– Обичам те.

Слязох в кабината, бръкнах в сака и измъкнах една от бутилките. Не ми се пиеше, разбира се, смътно ми се струваше, че взимам бутилката в ръка, за да ударя с нея Маноли по главата. При подобни сцени с жени, които ги обичат, мъжете стават пошло раболепни и слизат в един отвратително низш свят, по законите на неизвестната алотропия.

– Не изчезвай! – извика горе Маноли. – Не ме оставяй сам. Сирма трябва да стои на мястото си! – Разбирате ли, той крещеше на мен. – “Интернационал” е велик ресторант, тя не трябва да го напуска!

– Не мога – достигна до мен гласът на момичето. То най-после изплю камъчето: – Аз те търся.

– Аха, търсиш. И на колко други си бутнала, докато ме търсиш? За да сравняваш!…

– Обичам те!

Разкъсах металическата капачка на бутилката.

– Ако ги наредиш така… един до друг… аверите… ще стигне ли опашката до Русе?

Маноли плуваше в гнусна мъжка слуз.

– Ти разбираш ли, че те обичам?

– Багажа взе ли си?

– Нищо не ме интересува, аз те обичам.

– Глей сега… Да не се пошегува човек! – Излязох при тях и надигнах бутилката. – Ти чу ли ква стана? Нарочно споменах за багажа, а тя – веднага! Измервам й акъла, а тя – моментално! Дори парцалите си зарязва.

Сметнах, че мигът е удобен да подам и на него.

– Не искам! – ядоса се той. – Майка му стара, готови сте по една рокля да тръгнете, само и само да… Съдружник, чу ли, готова е, веднага е навита да се ожени!… Това искаш, нали?

– Обичам те.

– Мааалко отпуснах и – хоп! Веднага!… Значи така, а? Сега да ти кажа ела в колибата, и идваш?

– Лош свят се увърта край мен.

– Идваш, нали?

– Много съм сама, Маноли!

– Ама идваш в колибата, нали?

– Ще те ударя! – намесих се най-после аз и му подадох настойчиво бутилката.

– Махни я! – Маноли блъсна бутилката. Такъв не съм го познавал никога. – Не виждаш ли тук какво става? Готова е така, по рокля! Само да се набута в колибата! Сега да й кажа идвай, и ще дойде!…

– Ти също не можеш без мен.

Маноли се изсмя, той пусна шкота, платната се обезветриха, гикът профуча над главите ни, въздушната струя удари този път ветрилата от другата страна, гротът се наля отново с вятър, след него стакселът, рязко легнахме на левия борд.

– Сега ще видим! – закани се несръчно и напълно по детски съдружникът ми.

– Не искам да се връщаме!

– … Мога или не мога!

– Моля те!

– Дали мога, или не мога!

– Маноли!

– Да видим, мога ли, или не мога без теб!

Маноли не е лош човек, всеки знае това, лично аз смятам, че е чудесна, почти завършена личност, а за тогава бях почти сигурен, че всичко ще завърши добре. Затова не се и намесвах, бях схванал, че съдружникът ми, макар че в момента действуваше като жалка безформена плазма, не е равнодушен към момичето.

– Какво гледаш? – озъби ми се той. – Защо не ревнеш? Удари ме, цапни ме с нещо по главата, да разбера, че си ми приятел!

Безмълвно вдигнах бутилката към устата си, усещах неизчерпаеми сили да се справя в психологическата война ли да я наречеш, бъркотия ли, не знам.

– Докара ми тук два женски крака и, хайдеее!… Маноли!… Останалото – Маноли!

Щеше ми се да се изкискам, но и този път удържах.

– Все Маноли! Баламата! Глупака на глупаците!

Докато говореше, защото Маноли изрече и други неща, забелязах, че неусетно натиска румпела в обратна посока, но, когато вече бях сигурен, че ще правим нов поврът, яхтата се насочи към селището.

В очите й бликнаха отблясъците на първите сълзи.

– Ще те обичам цял живот! Не знаеш какъв човек съм. Обичам те, разбери!

Приставането на Маноли, естествено, бе далеч по-майсторско от моето. “Ахасфер” докосна почти интуитивно кея. Очаквах, че на това място, в тези мигове ще се разиграе кулминацията на пиесата, за да приключи с неизбежния си хепиенд, но то какво стана, оказа се, че животът има неизчерпаеми по броя си ходове – сервитьорката с дългите крака, така както си носеше влагата в очите, неочаквано прекрачи борда и стъпи на паветата. Там се извърна към нас, цялата мокра от морски пръски и сълзи.

Отдалечавахме се бавно, ръцете ни тежаха от тишина, платната отново поеха въздушните струи над вълнолома, само с върховете си, но и това се оказа достатъчно за едно подобно проклето отдалечаване. Сирма стърчеше на кея, висока, едва сега съзрях колко бели бяха краката й, с дълги прави коси – жена като мачта; забоди я на ветрохода и опъни на нея всичките си платна. Дори не се опита да играе на гордост и да побегне, нито пък да се моли, само стърчеше и гледаше своя Маноли, човекът, който за нея бе не само мъж, беше и бог.

Когато заобиколихме фаровата кула и поехме пътя си, нямаше как да не се обърна, не издържах. Сега момичето стърчеше на вълнолома и ни махаше.

– Е, това е жена! – издъхна Маноли.

Не му отвърнах, бях усетил непреодолимо желание да извърша поне някакъв жест, затова вдигнах ръка и започнах да махам.

– ТАКИВА жени харесвам! – извика Маноли.

Скочих до мачтата и започнах да махам енергично, докато накрая ми хрумна най-неочакваното – отвързах фала и спуснах флага на яхтата.

– Браво! – изненада се Маноли. – Как се досети?

Момичето тичаше по вълнолома, искаше да бъде с нас до края, чак докато завихме и изчезнахме зад буруна. Едва сега и Маноли реши да се извърне, трябваше да изпълни ритуала си към селището.

– Простак! – изревах в лицето му аз.

– Няма да плюя – рече кротко той. – Докато тя е там, вече няма да плюя.

Изчезнах в кабината, полегнах. През отворената вратичка видях как посегна към бутилката. Жълтата му косичка се ветрееше суетно, но лицето му, о, лицето му, почерняло от въпроси, всяка минута можеше да вземе някакво ново решение.

Да, но ние влязохме в Ропотамо и свалихме платната пред колибата му. Тук всичко си беше наред – същият хаос, същите осемстотин и петдесет предмета, един от друг по-невероятни; търкаляха се наоколо. Ритнах една тенджера, Маноли продъни с юмрук един кашон. Седнахме и напълнихме чашите. Беше тихо, морският вятър поклащаше само върховете на дъбовете, клончетата се олюляваха бавно, замислено, натежали от божествена доброта.

– И красива, мръсницата! – Притискаше чашата към гърдите си. – Нали е много красива?

Обичам привечерните часове край реката. Седиш пред колибата на Маноли и си пиеш, пиеш си и наблюдаваш стихването на вятъра, водата се гланцира внезапно, острата зеленина на тръстиките избледнява, кефалчетата започват да подскачат, леко притъмнява, жабите още мълчат, тук-там писукат пиленца, младите листа въздишат, отдалечават се тираничните миризми на морето, вече дишаш благоуханията на Странджа.

След третата чаша се изправих, леко се подпрях на пейката, не казах нито дума, вмъкнах се в колибата и си легнах. Настъпи неимоверна тишина, чувах как комарите се блъскат в мрежата зад прозорчето.

А после започна гигантска пукотевица, голямо дрънчане избухна, предполагам, че Маноли шутираше де каквото му падне пред краката.

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ

Автобусът минаваше край маслинови и слънчогледови насаждения, с други думи, пресичаше пространство от монотоние, равнина и неузряло юнско небе, ала човекът от седалка номер осем си беше измислил игра, за да не скучае; игра-капан, от нея не можеше да го откъсне дори филмът. В телевизионния екран бандата вече отмъкваше парите от сейфовете, но не това предпочиташе да гледа мъжът от седалка номер осем, а подлите бели петънца сред зелената листовина на слънчогледите. Автобусът неизбежно го приближаваше към петънцата, те се превръщаха в петна, а петната в хациенди; зад високите хладни огради едва забележимо се подаваше простата архитектурна геометрия на сградичките, но преди той да надзърне в тайнството на жилищата, автобусът отминаваше, оставаше само илюзията и в това именно се състоеше капанът на играта – да се изчаква появяването на нови и нови хациенди. Всяко бяло петно му говореше за самостоятелност и отдалеченост – поне три километра едно от друго – за уединение, за свобода: човекът е най-свободен, когато е сам. Колко песни за хациенди! И колко ли нови щяха да бъдат измислени! Тези скромни земеделски жилища в неговата младост обещаваха приют за екзотичните му брожения. Сега пак му обещаваха нещо, но какво? Жестоко се отнасяше с него автобусът, така и не пожела да поспре до някоя от избродираните край пътя къщички и тяхната сърцевина щеше да си остане все така неразгадана, завинаги, до смъртта му, което всъщност не означаваше кой знае колко време.

С колекционираните градове мъжът от седалка номер осем си направи каламбур: толèдокорсевùлгранададрùд. Тази словесна дъвка той бе завъртял между зъбите си, но, слава богу, другите трийсет и шест спътника не го чуха и нямаха основание да го сметнат за луд. А той, с хлапашко постоянство, характерно за такъв вид хора и подобни пътувания, продължаваше: толедо-корсевил-гранада-дрид. Ако разполагаше по някакъв начин с исполински шейкър, в него непременно би нахвърлил тези пет града, една корида, едно скучно фламенко, един донкихот, един санчопанса, няколко католически катедрали, синагоги, арабски джамии, дворци, градини с фонтани, палми, хациенди, едно прадо, шепа елгрековци и пет хотела – всичко добре разбито и полято с херес, в малка крайпътна кръчмичка с бели покриви и ротативки.

Автобусът най-сетне влезе в поредната точка от програмата. Извън балдахина на климатичната инсталация на мъжа от седалка номер осем му се стори, че градът е олекнал от горещината и сега лети с мъртвешки вцепенените си палми във въздуха. Но студената катедрала погълна групата и въпросът с жегата се уреди. Колко много и все дебели зидове. Не полумрак, а мрак. Камък. Мрамор. Тежки кедрови кресла за знатни богомолци. Изнурителни дърворезби. Злато. Сребро. Железни решетки. Лишени от спомени за слънцето сводове. Пластове от време – можеш да ги пипнеш с пръст, ако ти стига смелост да протегнеш ръка. Респект. Учудване. Защо? По какви причини? Ами кръвта? Кръв, кръв, кръв… Канонични енигми. Власт. Жажда за власт. Себелюбие. Себеизтъкване. Страх. И пак страх. Много страх. Страхът е в основата на всичко. Страхуват се управляваните. Страхуват се управляващите. Мъжът от седалка номер осем усещаше студа между стените и ръждивата омара на страха, спотаена по ъглите, някъде превърната в плесен или – любимото на повечето хора понятие – патина.

Извърна се няколко пъти, огледа възможностите за бягство. Всяко стадо бе наобиколило пастира си екскурзовод; хората имаха клюмнали рамене, дори камерите вече клюмаха от умора при трийсет и осем градуса на сянка. Храмовете са гостоприемни, мислеше си екскурзиантът от седалка номер осем, и дворците са гостоприемни, хотелите ми се кланят, приютяват ме, напълних се с храмове и хотели, галерии, дворци, площади и улици, душата ми се насели с паметници, в очите ми потънаха триста картини, вече се мумифицирах от история и куриози, наситих се на лесни екскурзоводски духовитости, като екскурзиант принадлежа към всички, които ме заобикалят, а те са хора от друг параграф, с възглупави изражения на лицата. Това, което бих искал сега, е само да изпия чаша студена вода.

Не можеше да си представи как ще се осъществи тая работа, но продължаваше да се провира между разноезичните групи, като си помагаше и с ръце. Най-после излезе в двора на катедралата. Предстоеше му малък подвиг – да пресече няколко декара слънчево пространство, тук-там нашарено с палмови сенки. Сенките му заприличаха на беззъби вицове. Би трябвало да се усмихва на ленивите си хрумвания, но къде ти сили за това – стремеше се към своята чаша с вода.

На улицата продаваха диплени, албуми, картички, кока-кола, пепси, всички видове цитронади и няколко скандинавски бири, но не това го зовеше него, а една обикновена чаша вода. Всъщност не можеше да си обясни какво точно има предвид, вървеше и се взираше, напредваше в горещината и търсеше, може би вярваше, че ей сега ще изскочи някой от някъде и ще му поднесе чашата – имаше го този някой някъде, не можеше да го няма, просто го съзираше да се приближава с усмивка, а чашата в ръката му е изпотена от студ.

Вървеше по жестока, нажежена уличка – отгоре слънце, отдолу павета, встрани белосани зидове, искрящи варосани стени на жилища, тук-там малки прозорчета, пред него само далечина, в далечината пак същото – слънце и паваж, зидове и стени, но и по някоя желязна решетка.

Туристът от седалка номер осем на комфортния автобус тук можеше или да падне на земята, или да отвори врата…

Зад свежо варосания зид се криеше дворче с цветя и циментови алейки. Цветя пламтяха и по фасадата на къщата, бяха насадени във висящи глинени съдове. Печената глеч на саксиите пееше с тоновете си, а цялото невидимо за външните погледи дворче преливаше от тишина, грижовност и затрогваща безвкусица. Спокойствието на този кът – дворчетата в тази част на града бяха навързани едно зад друго и наредени пред залепените една до друга къщи – всъщност издаваше някакво тайно напрежение, старателно вложен собственически труд, сред пълно безметежие и устойчиво състояние на духа. Ръката на стопанина бе помела навсякъде, след туй измила и излъскала с миловидно, може би показано чувство за ред и традиционно упорство. До такава степен се беше потрудила тая ръка, че дворчето вече внушаваше усещането за безтегловност. Под две цитрусови дръвчета заемаше мястото си непрофесионално изкована маса, ненужно боядисвана сигурно всяка пролет с чужд за съседните тонове кафяв лак. Пет примитивно измайсторени стола, по същия начин лакирани, опасваха тясното пространство край масата. Между тях се вклиняваше модерно плажно кресло. Прелитаха пчели. През отворената врата на жилището излезе черна котка. Под ленивата й външност напираше дива животинска енергия. След като се убеди, че навън горещината няма намерение да се разсее, котката се върна в къщата.

Той я последва.

Северните прозорци зееха с надеждица, че през тях може да проникне поне мирис на хладина. Най-важният човек в стаята седеше като другите, край масата. Той вдигна глава и го погледна. Най-важният човек навярно мислеше как най-естествено да го възприеме. Неканеният прецени, че няма защо да се рови в погледите на останалите; тъй като бе попаднал в силовото поле на властното му присъствие, той търсеше отговор единствено в очите на най-важния човек, а най-важният човек само кимна и от стола се надигна най-младият от семейството, момък на седемнайсет или осемнайсет години. Непознатият седна, момъкът си донесе стол от друга стая на жилище[то?].

До този момент край масата са били шестима: майката на най-важния човек – старица към осемдесетте поне на вид, поне така му се стори на чужденеца, че старата жена отсъствува и от общността на семейството и от стаята, рак или нещо подобно бе извършило поразии върху сгърчената й кожа; съпругата на най-важния човек – към петдесет и пет, сякаш безлична, може би по неволя, пред яркото присъствие на такъв съпруг; дъщерята – млада жена, към трийсетте, отблясък на посредствеността, с дълбоки тъмни очи и подчертан мъх над горната устна, кажи-речи, мустак, склонност към потене; зетят – костелив, заплашен от бързо побеляване и оплешивяване, към трийсет и пет, но вече доволен, че се стабилизира в някаква професия; момъкът – красив мъжкар, плещест, с безотговорно, ала силно уплашено лице, изглежда в момента всички се занимаваха с него и накрая – самият важен човек, пълен и здрав, може да бъде оприличен на бутилка бира, със зачервени, опасно изпъкнали очи, почти гол череп, тъмна ослънчена кожа, къси чугунени ръце и мускули, които заплашват да скъсат на парчета памучната спортна фланела. За него непознатият предположи непоколебимо, че е шофьор на голям камион, да речем, от рода на тировете.

Съпругата му сервира – боже мой, какъв късмет и сякаш по поръчка – паеля. От чинията го удари мирисът на морското дъно, навярно от черупките на мидите. Наведе се и започна да се храни, всички край масата се хранеха, да, те обядваха и разговаряха, а думите се въртяха върху ясно фиксирана тема – младият жребец. Само жребецът не говореше, не се и хранеше, тежката му хубава глава клюмаше съкрушено над чинията.

Гостът не разбираше езика им, той само схващаше, доверяваше се на интуицията си и възприемаше най-истинската същност на разговора. Домакинът наля в неговата чаша; както сипваше виното, така и бързаше да обсипе с горчиви истини всекидневието на своя син – в това всекидневие сигурно присъствуваше безделието, липсата на сериозни интереси, пилеенето на време подир финландки, скитането с мотоциклети (аз този твой мотоциклет ще го заключа в мазето). Гостът надигна чашата си. Виното го опари със студа си, езикът му загуби способност да долавя вкуса на каквото и да е, течността вля у него необуздан копнеж да напусне пределите на човешкото поведение, например горещо му се прииска да заяви, че младостта е нещо уникално, тя трябва да навърти безброй километри, да натръшка купчина финландки, полепналият плажен пясък по гъза й никога да не се изчисти; младият тъмнокос нерез бе едно привично отклонение от семейния дух в къщата, рожба на съвременността и туризма; него го бе създала красотата на родината му – заливите, островите, пъстървовите реки на планината, “червените устни и виното на Арагона”. Това искаше да каже полуделият в катедралата джунгла турист от седалка номер осем, но той съзря строгото лице на бащата, угрижената синя коса на майката, вцепенеността на останалите – дори котката усещаше, че на масата, заедно с храненето, се решава важен проблем. Поради тези причини гостът не продума. Ставаха и му досипваха, посягаха и му доливаха, накрая кафето. И всъщност цялата буря беше буря в чаша вода; всекидневието си продължаваше с волана, дребните спестявания, градинката с дворчето, мотоциклетът, успехите на оплешивяващия зет, безработицата, атентатите тук и там, ракът върху кожата на старицата, въпросът на въпросите – ще забременее или няма да забременее дъщерята, един друг кахър, който не обещаваше да прерасне в буря, но винаги ще се стича като гъсто мълчание по лицата и ръцете на семейството, което в края на краищата може да каже за себе си: одържахме, крепим се на повърхността; когато искаме, можем да отворим хладилника, да извадим бутилка, можем да поседнем в градинката, зидът ни отделя от света, котката се отрива в краката ни и оттуй се получават искрите на спокойствието.

В напредналия следобед леко-леко захладя, а май че му се стори така. Неканеният гостенин се надигна и тръгна. След него се изправи бащата, последван от майката, дъщерята, зетя, жребеца и накрая коренът на родословието – майката на бащата. Неканеният гостенин се обърна, потърси точно нея, пое ръката й и я целуна.

ИНТЕРВЮ

Васил Брайков постави телефонната слушалка върху вилката, излезе от кабината и предпочете да плати разговора веднага. Администраторката на хотела нямаше нищо против, прибра парите и му издаде квитанция. Семейството на Васил Брайков вече знаеше, че е пристигнал благополучно още снощи в Бургас. Като късаше квитанцията на парченца, той се върна в дневния бар на хотела. Мима не му зададе въпрос, тя ненавиждаше до ярост тези обаждания у дома, бяха й втръснали, но можеше ли да стори нещо против тях?, не, затова по-добре а си мълчи, само се двоумеше да изпие ли, или да не изпие един коняк с кафето. Предпочете да не изпие, крайно необходимо беше да преодолее наплива от ненавист без помощта на алкохола; командировката му бе започнала добре и само от Мима зависеше да завърши добре. Всички мъже са женени и закопчани за семействата си, поне на нея й вървеше само на такива. За съжаление обичаше го до гибел и затова си заслужаваше да изпие не един, а два коняка и, разбира се, най-добре ще бъде, ако не сложи нито капка в устата си. Васил Брайков взе своето кафе и се постара да не погледне към нея, отлично знаеше какво става в душата й, много пъти се бе заричал да не я взема със себе си, но пък цялата работа си имаше и добрите страни, Мима прибавяше някои необходими допълнения към пътешествията – до него на седалката и в леглото дишаше онази потребна нежност, без която животът се превръща в степ.

– Няма да ти поръчам нищо, разбра ли? – каза той. – Знам какво искаш, но сме тръгнали да вършим една работа, без която не държа да се върна в София, и няма да ти позволя да ме разсейваш.

– Добре, но ще ме заведеш на плажа. – Запали цигара от цигарата; в този момент освен от цигара имаше нужда от една чашка с каквото и да е. – Оставù ме на плажа и иди да вършиш работата си.

– Не – рече той, – държа да си с мен.

Едва сега погледна към нея, нямаше защо да гадае по лицето й, знаеше какво я вълнува.

– На интервюто ли?

– Да.

– Ще ме вземеш?

– Ами да, друг път надали ще ти се отдаде подобен случай; тези хора си отиват, на привършване са, а той е техният шампион.

Мима се опита да не каже нищо, но не й се удаде и вдигна глава.

– Благодаря ти.

Васил знаеше, че е изненадана, това, че я допускаше до себе си, направо в работата му, й подействува като шок, Мима вдигна дългата си ръка и я постави като неговата, радостта просто се видя, тя се изрази върху грубата и почти мъжка кожа – от тънките пръсти до голото костеливо рамо.

Решиха да не закусват, надигнаха се, ламарината на шкодата гореше в един от последните летни дни на годината, уморени гларуси мълчаха по покривите, пощеха се и пускаха перушинки върху летовниците. И местните хора бяха уморени, и сервитьорите, умората тегнеше дори над белите метални масички по тротоарите, вече не беше така чисто, мяркаха се ученически униформи. Васил и Мима трябваше да се измъкнат от хаоса, гонеха най-южната част на града, знаеха името на улицата, знаеха номера на къщата, а Васил Брайков смътно допускаше, че познава и човека, ако не го познава, поне го е виждал, нямаше начин да не са се засекли в някое пристанище, заливче или пък в устията на реките. Трудно се освободиха от енигмата на иначе симпатичната бъркотия по тесните улички край хотела и успяха да се влеят в потока, там си поотдъхнаха; макар и бавно, вече се движеха; движеха се, няма шега, дори стъпиха на първия павиран път, вляво от тях виждаха новото, не се знае кое по ред, разширение на пристанището. Промушиха се в стария индустриален квартал с дребни, останали от някога предприятия, които дори не могат да бъдат разширени – толкоз са на гъсто, наблъскани едно в друго; грозна картина, унила старост, порутеност, човек с удоволствие извръща поглед от този пейзаж. Васил Брайков се опита да си представи как един гигантски, несъздаден до днес булдозер потегля и помита фабриките, изравнява терена и го предоставя за по-големи глупости на архитектите. Кварталът е построен на пясъчна основа, така се и нарича – Пясъците, лента между морето и блатото, при силни зимни бури жилищата се наводняват, настъпват бедствени дни и нощи, но и сега, в горещината, тук не е много розово. Къщурките се потайват между оградите си и пристройки от всякакъв възможен вид: бараки, курници, гаражи, които може би са повече от жилищата – същият хаос както при фабричната част, само че тук всичко тъне в тежката сивота на праха, навсякъде просто мирише на прах. Колата се луташе и душеше като животно, Васил и Мима търсеха да зърнат табелката на улицата и гласно изричаха имената, които им се изпречваха по ъглите. Няколко пъти се озоваха при морската ивица, веднъж, кой знае защо, спряха, загледаха мръсотиите във водата.

– Вонù – забеляза Мима, – на какво вони?

– На черва.

– Как на черва?

– Наблизо има кланица, оттам пък изтича каналът на града.

– А това?

– Останки от кораб. Като си представиш, че там е стърчал капитанът…

– Значи не е стърчал както трябва.

– Съществуват сто начина, ако някой параход трябва да заседне.

– Защо трябва?

– Не ставай глупава.

– Заяждаш ли се?

– Не, разбира се, никак не искам, и друг е въпросът, ако ти се ще да отмъщаваш.

– Чакай, недоразумение – не виждаш ли, че съм добре?

– Тогава се извинявам искрено.

– Голям мрак – рече тя, но се уплаши, че отново може да се получи двусмислие и побърза да се изясни: – Защо се лутаме, не можем ли да попитаме?

– Понякога изпитвам удоволствие да се мотая тук.

Но започнаха да питат, малко хора се мяркаха по улиците, никой от запитаните не можа да отговори къде се намира улица “Кон”; някои бяха чували, имало такава. Накрая започнаха да питат за човека.

– Какво?

– Делфиноловец.

– Какво?

– Прочут делфиноловец!

– Как се казва?

– Само туй не знаем, но е много известен, казват, че всички го знаели.

– Не го познавам.

Прах покриваше лозниците и невените, прахът висеше във въздуха; по някои улици им се наложи да минат повторно и там ги чакаше вдигнатият преди това от шкодата облак, в горещия ден затваряха стъклата на купето изцяло, но колата продължаваше да се върти в сухото мъртвило като престарял бръмбар в очакване на своята гибел. На четвъртото озоваване край морето видяха циганчета да се къпят сред мръсотиите и останаха да им се порадват – тайфичката лудееше, едно от момиченцата вече връзваше гърдички, засега само обещание, но радостта на децата и това обещание за бъдеща жена оправиха настроението на Васил и Мима, те зяпаха, а до колата стоеше и ги наблюдаваше невиждащо дръглив кон, със заразени от нещо сълзящи очи.

– Добре, че дойдохме – Васил смъкна стъклото си, – хубаво е.

Тя се радваше на всяко негово удоволствие в нейно присъствие и му се възхищаваше, а той имаше възможност да адресира настроенията си до нея, да, сам човек в една кола представлява едно досадно тягостно мълчание, докато двама души в една кола са едно упование, както сега например – като се съветваха и предполагаха на глас, най-после намериха къщата, за която бяха тръгнали от София; в тясно дворче с асма и прашна леха от домати, зад нов, безвкусно боядисан гараж се издигаше двукатно жилище с груби, варосани парапети край циментово стълбище, което водеше към втория, изглежда, значително по-добър етаж. Посрещнаха ги две деца, момиченце на предучилищна възраст и четиригодишно момченце, то беше бъбриво и поиска да им обясни нещо, което посетителите не можеха да разберат, но ето че се появи жена над шейсетте, тя изясни нещата и ги покани. Вътре нямаше защо да влизат, оказа се, че са дошли напразно; според думите на жената – съпруга на търсения човек, търсеният човек бил заведен от сина им на поликлиника; упорит цирей, той го измъчвал сега. Щели да се върнат следобед, така казал синът. Защо чак следобед, не можеха да разберат, обещаха да дойдат повторно и се сбогуваха. Васил беше направил сметката си добре – спря на първия магазин, накупи някои неща за ядене, бутилки и подкара на юг. Мима си мълчеше, тя бе предугадила, че ще се къпят. Посоката беше една – Созопол, но той сви много скоро наляво, колата тръгна по тесен асфалт, а после навлезе в гора от млада дъбова шума. Мима не можеше да прецени това дъбчета ли са или остатъци от изсечена стара дъбрава. Изненада се от туй, което се разкри след напущането на гората: преди всичко – градът и пристанището му, на две крачки, точно срещу тях, зад гладкото море на залива; виждаха движенията на крановете, чуваха шумовете на разтоварването, повечето кораби чакаха извън вълнолома и чакаха реда си. И образът, и звукът им се струваха поразително ясни. Вляво от асфалта се мяркаха малки плажчета, отново гора, после камъни, пак плажчета, пак камъни, пясък и камъни, по пясъците лежаха хора. Мима поглеждаше към Васил, но не се решаваше да запита къде отиват, щом всичко е наблъскано с коли и летовници. Изненада я, че лицето на Васил не трепна от навалицата, той спря на точно определено място: телена ограда, врата и катинар. Васил измъкна веригата от катинара, без да отключва; отвориха вратата и пренесоха необходимия багаж зад оградата. Мима и този път се постара да не реагира, освен това преодоля изкушението да разгледа веднага всичко – слава богу, вече можеше да разпознава рибарските хижи навсякъде, беше я довел на рибарска хижа, по всяка вероятност талян, с пясък и лодки. Чувствуваше неудържимо желание да му благодари с целувка, целуна го внезапно, без да му казва защо, макар че се подразбираше, но всичко туй по-късно, след като се разположиха. Имаше кейче, от него скочиха във водата, плуваха и се взираха във високите бели блокове на града, в гората пееха птици. Мима се обръщаше назад да запамети картинката от хижичката, двете лодки на пясъка, кейчето, огнището до хижичката, колата отвъд оградата и ниския нагорещен от слънцето хълм.

– Няма да ти готвя сега – заяви тя, докато плуваха, – само ще лежа.

– Добре, ще лежиш.

– Лесно се съгласи, но как ще преживееш без миш-маш?

– Ще помина някак.

– И ще ми дадеш глътка, нали?

– Малко бира.

– Колко малко?

– Една бутилка.

– Такова хубаво място и само една, превръщаш рая в ад.

– За да не го превърнеш ти.

– Тук е толкова хубаво, а ти се страхуваш. Не те ли е срам? Виж, засрами се от Бургас, виж как ни гледа и казва: този мухльо се страхува от една жена… Как е възможно, това е невъзможно!…

– Кое?

– Ако посегна, ще пипна града!

– Обещай, че няма да вкусиш водка.

– А там какво е?

– Нефтеното пристанище.

– А не е – засмя се Васил Брайков, – хайде.

Заплуваха обратно, към брега.

– Водата е чиста.

– Аномалия, Мима, течението е такова.

– Толкоз ми е хубаво…

– … че ти се ще да си пийнеш.

– Спокойно е.

– Заредено с енергия.

– Не се страхувай.

– Все още не знам какво ще ми струва обаждането по телефона.

– Не биваше да ми казваш.

– Сега си бия главата.

Пясъчното леговище тук беше тънко и кораво, изпъстрено със сенки на дървета, наоколо жълтееше трева, в морето влизаха скали, горе висяха бели облаци, откъм хоризонта се потайваше предчувствие за вятър, който можеше да духне и откъм гората. Васил Брайков се зае да обяснява на Мима кои ветрове кога духат, без да се досети, че вече се повтаря, а Мима отдавна бе дала да се разбере чрез погледа й, че не е запомнила нищо, нито от първия, нито от втория път, а няма да запомни нещо и сега. Единственото, от което се интересуваше Мима, беше Васил, и то само във връзка с нея самата. Е, понякога инцидентна някаква темичка, да речем, като тая с делфиноловеца.

– На колко години е, има ли шейсет?

– Може би седемдесет и пет. – Васил знаеше, че преди това е говорил напразно, рядко се сърдеше на тия неща. – Ако не и повече.

– Толкова много?… И как е правил това?

– От коша. Казал съм ти, но ти и тогава не си ме слушала. Делфиноловните гемийки имат по едно гнездо за стрелеца.

– Стрелеца?

– Да, стрелеца!… Те стрелят!

– С какво?

– И това съм ти обяснявал – с пушка!

– С пушка? Това е…

– Жестоко, знам, всеки знае, че е жестоко, но тогава така са хващали делфините, като са ги стреляли. Казал съм ти го сто пъти, казал съм ти и защо.

– Защо?

– За делфинската мас, трябвала за самолетите, поне така уверяваха.

– Не се сърди. – Тя се отмести от овлажнения пясък, избра си по-сухо място. – Забравям или не си ми казвал.

В ранните следобедни часове влязоха в сянката на дивата слива. Васил Брайков се изтегна, а Мима подложи сгънато одеяло под главата му. Той лежеше и наблюдаваше високото й тяло, съвсем тънките й крака режеха светлината като спици и над всичко светлееше русият калпак на косата й.

– И какво искаш от човека? – Тя отиде до колата и донесе нещо за закуската. – За какво ти трябва?

– Ще го запиша.

– Защо?

– Защото е единственият. – тези нейни екскурзии до колата не бяха ли свързани с водката? – Вече никой няма да убие три хиляди седемстотин и петдесет делфина. – Не му се вярваше да е отскочила до бутилката. – Ще имаш в касета гласа му, ще разкаже много неща, ще разкрие някои тайни, след време хората ще се удивяват повече отсега, че е имало такова унищожение на делфини в Черно море, ще чуят гласа на шампиона.

– На убиеца.

– Тогава е било обикновено нещо, десетки гемии са скитали по морето и са стреляли, съществувала е специална длъжност – стрелец.

– Гад.

– Била е наистина мъжка професия. Човек с точно око, бузупречна нервна система, по всяка вероятност – с достойнство, той е бил най-важният човек на борда. Все ми се струва, че съм зърнал някъде този, когото търсим, красив екземпляр, и чакам с нетърпение да го видя.

– Ще видиш и цирея му, но знаеш как съм ти благодарна, че ме повика с тебе; днес хем ме обиди, хем ме направи щастлива.

– Но не забравяш, нали?

(Всъщност опасността беше реална, при последното им излизане от водата, докато гледаха ветроходите и изтръсваха плувните си шапки, Васил я нарече Лина, а тя се казваше Мима – Мария, през техните пет години досега за трети път я наричаше така.) Мима разкри пакета с храна, наряза шунката, малко ементал, изми домати в морето и отвори две бири. В скалите засъскаха вълнички, подгонени от бриза, а откъм града долетяха взривове.

– Там нещо експлодира, какво експлодира?

– Не мога да разбера – отвърна Васил Брайков. – Май че е слухов мираж.

Загледаха се към Бургас, очакваха да видят как сгради и квартали политат във въздуха; докато отпиваха направо от бутилките, струваше им се естествено градът да експлодира, по-скоро на нея й се искаше така, беше съгласна да види света на парчета и само двамата незасегнати под дървото, с хижичката, с коравия черен пясък между камъните – само това; без жена му, децата му и внучетата.

– И откъде е стрелял?

– Ха – засмя се той от сърце, – от коша, едно гнезденце на мачтата, оттам е виждал надалеч, търсил е стадата на делфините, подвиквал е към кормчията, изменял е курса на корабчето и е гърмял, разбира се, събират му се по хиляда изстрела на ден.

– Ужасно, странно.

– Искаш да кажеш възхитително.

– А как са събирали убитите?

– Застигали ги, преди да потънат, ранените доубивали; било е касапница.

– И днес ще го видим?

– Затова сме дошли.

– Защо… тъкмо него… си решил?…

– Той е шампионът, Мима, никой не е достигнал бройката му.

– Благодаря ти, че ме водиш, ще знае ли, че го записваме?

– Ще се опитаме.

– Мога да нося касетофона като чанта.

– Все пак качеството на записа е важно, ще послужи и за радиото.

– И вече няма такива?

Май че е пила.

– Няма, делфините изчезнаха и най-после излезе забраната, макар че…

– Не вярваш да се спазва.

– На нищо не вярвам.

– Ще отворя още.

– Кога я изпи?

– Жадна съм.

– Ти не ядеш.

– Стопаните на този талян кога идват?

– Винаги могат да дойдат.

– И ще ни се скарат.

– Махни бутилката от устата си.

– Искам после да се целуваме, но там.

– Къде?

– Там градът няма да ни гледа, искам да ме целуваш без града, той непрестанно се взира в нас.

Полумистичното лице на Бургас наистина ги наблюдаваше; дошли невероятно близо до тях, сградите стояха като създадени по нова концепция сфинксове; но те не мълчаха, а шептяха нещо неразбираемо, градът мърмореше под носа си, може би сплетничеха хилядите му обитатели, така както си пълзяха по стаите, качваха се и слизаха по стълбищата.

– Приближава се – прошепна Мима, – виж го как иде към заливчето, право към нас.

– Смени се осветлението – отвърна Васил Брайков, – водната плоскост лъже окото, скъсява разстоянията.

– Страхувам се.

– Бирата те е хванала.

– Бирата? Да ме хване?

– Понеже го искаш.

– Защо?

– За да ми викнеш, чудиш се как да започнеш; за обаждането по телефона и дето те нарекох с името на жена си.

– Слушай, не ми е приятно да се занимавам с тая твоя жена, не заслужава вниманието ми, изобщо не ме интересува и ако теб те интересува, ако искаш да мислиш само за нея, по-добре да си беше останал при фустата й. Не ме интересува жена ти, тя не е нито жена, нито човек!

– А какво е?

– Нищожество и нямаш право да се обръщаш към мен с нейното име, имам си име, което знаеш добре, ако искаш да споменаваш нейното име, замини за София и го повтаряй, без да спреш.

– Добре, разбрах.

– Затова съм тук, да съм далеч от нея и името й, а не да ми го напомнят, когато си отдъхвам. Не ме оставяш да се отпусна като хората.

Знаеше, че не бива да спори, и този път си даде дума да мълчи стоически, спасението беше само в мълчанието, но можеше ли да издържи докрай? След като изчерпи обидите, отправени към жена му, злобата й се изостри, както обикновено при подобни случаи, превърна се в ярост и започна да плющи по неговия гръб. Васил стискаше бутилката в ръката си и слушаше как Мима го нарича нищожество, и той се беше превърнал в нищожество, мухльо, подложен на експлоатация от съпругата и от синовете, не вижда какво всъщност става край него, остатъците от малкия му талантец залиняват, той се превръща в послушна безименна сянка с торба за продукти, носач на блага за готвене, угаждач, с което даде да се разбере, че бирата у нея закипява още по-силно, че монологът замирисва на водка: той разбра, че не е само нищожество и бездарник, а идиот, прост човек, който произлиза от най-съмнителните слоеве на някакъв квартал, Васил Брайков проточи мълчанието си, ала не вярваше да издържи още кой знае колко, щеше му се да я зашлеви, но малко преди да го стори, стана и тръгна към колата. Бутилката се оказа отворена, три-четири глътки липсваха, той не можеше да слуша повече, върна се и я шляпна. Това означаваше, че започват, Мима не се поколеба, големите й ръце се вдигнаха нагоре и тя се втурна. Две минути след това, нагазил в морето, той миеше лицето си, драскотината по челото го щипеше, а Мима виеше на пясъка. Наведен над водата, Васил Брайков се презираше (за кой ли път), че мъкне истерички със себе си. Виенето се превърна в стенание, зад гърба му тя оплакваше загубените си на вятъра пет години с него, дъртака, който не си прави дори труда да надзърне в огледалото и да разбере на какво прилича…

Подремна малко на тревата. Щом отвори очи, видя я да плува, а по-късно да излиза от морето: един и осемдесет, жълтоока, руса, със силни жилави ръце, със силни дълги крака, фигурата категорично зачертаваше белия град зад гърба й, изпълнена до краен предел с трагизма на болезнено влюбената жена, завинаги загнезден в нея, довеждащ я до безумства. Тя поне може да удря, помисли си Васил Брайков, след като усети, че раничката на челото му го наболява, но какво да сторят другите като нея? А колко много са те, можеш ли да ги преброиш? – армия, ако се наредят, ще опашат няколко пъти земното кълбо по екватора – безкрайна опашка от самотни страдащи души, без надежда за каквото и да е развитие.

– Искам да ме нацелуваш.

Приближаваше се, в едната й ръка висеше плувната шапка, а в другата горнището на банския костюм. Приличаше му на кротка зайкиня.

– Не ме интересува нищо, искам да ме нацелуваш пред лицето на града, искам да го надделея, тук е най-хубавото място за целуване. Чуваш ли? Разсъни се, имам нужда от теб.

– Нуждая се от цитопласт – отвърна Брайков.

Тя тръгна към колата, лъчите на слънцето се заплетоха в мокрите й крака, върна се и грижливо залепи цитопласта върху драскотината. Васил Брайков усети докосването на грубите й пръсти до кожата си, от тях изтече нежността на света, а зърната на гърдите й закоравяха и станаха още по-нагли…

Другата лудост, от целувките, угасна на свой ред, сега заспа тя; неспокойното й лице се озари от гладкото равнодушие на съня, а Брайков усети страстната жажда за море, да почувствува водата до гърлото си, навсякъде, и най-вече там. Гледаше затворените й очи и внимателно отместваше ръката й от рамото си. Щом се изправи, забеляза, че няма какво повече да види. Погледна и към оградата – и там никой; навлече гащетата си. Заплува, изми своите и нейните частици от себе си и отново заплува, а после се отправи към мястото, което познаваше; там се гмурна – подводният пейзаж си беше същият, но Васил Брайков го обходи като откривател няколко пъти, накрая се вмъкна в каньона, полегна по гръб сред водораслите и от това най-тихо ложе погледна към небето. Небето му се разкри само като светлина, най-обикновената и най-проста от всички възможни светлини, но в нея бяха грижите му, успехите, лъжеуспехите и категоричните несполуки, хората, които може би го обичат, и тези, които го мразят, тия, които го замерват с подлости или присмех, а в каньона – нищо, само тишината, неравномерното поклащане на водораслите, няколко лапини и овалното стъкло на една медуза, инжектирана сякаш с морфин.

“Кажи сега, защо е необходимо това?” – запита той от низината на подводната клисура.

“Обичам те, отвърна тя от дълбочината на съня си, орисано ми е да те обичам, да те изстрадам, да те изпия като горчив сок, като отрова, но какво да ти разправям, защо да диря съчувствие, когато знам, че няма да го получа, а участта ми е само да вървя подир тече, тази форма на човешко съществуване ми лежи най-добре.”

“Изтръгни ме от себе си”, помоли се той от дъното на морето.

“Бих го сторила с устрем, защото те мразя, откликна тя от дъното на съня си, но не мога без теб.”

“Убиваш ме, разбираш ли, срутваш ме.”

“Дано, макар че и аз се срутвам с тебе.”

“Нищожество ли съм?”

“Това си.”

“Тогава защо не ме оставиш?”

“Защото и аз съм нищожество.”

Минутата без въздух изтече, по навик той съзря пурпурночервените гроздове над себе си, знака, че е крайно време да изплува – кой знае защо, гроздовете бяха съставени от зърна на ориенталска броеница, имаха си дупчици, дори ги чуваше да потракват и накърняват абсолютната тишина. Поплува още малко, отдалечи се от брега и този път се гмурна отвесно. Долният пласт на водата се оказа студен, по изчисленията му дъното се намираше на седем метра, но Васил Брайков успя и този път да гребне пясък с десницата си, а после изскочи шумно на повърхността. Докато проследяваше как пясъкът се размива между пръстите му, усети болка в главата и си каза, че напоследък това му се случва често при подобни лудории, но накрая се утеши – спомни си, че е на шейсет, а слиза на седем метра под водата и следователно трудно може да се приеме за нищожество.

Мима продължаваше да спи, тя спеше тежко, при всички условия, дълбоко и при събуждането мъчително заемаше мястото си в пространството. Васил не бързаше, имаше нужда да сгрее тялото си в огъня на залязващото слънце. Край тях всички сенки се удължиха и сякаш от сенките плъпваше привечерната задуха, привична повече за лятото, отколкото за края на лятото. Мима лежеше по гръб, дишаше с полуотворени устни, не като устните на останалите жени, нейните оформяха буквата О, а над тях прелестно се издигаше нагоре чипото й носле, за да се отворят големите й чувствени ноздри. Не за първи път през замъглените помисли на Васил Брайков проблясваше хрумването да се наведе и да я удуши, да отхвърли най-после капака на своя кладенец и излезе под небето. Спираше го само страхът от последиците, иначе, при възможност да се окаже извън подозренията, ще я убие като нищо, преди да го убие тя, защото знаеше, че отърваване по друг начин от тази жена няма; нейното демонично, прекалено силно тяло го откриваше навсякъде, той не можеше да се предпази; на другата страна стърчеше стена – страхът от публичен скандал, преследвачката му беше в състояние да се разридае навсякъде, можеше да счупи с рамо вратата на дома му.

Бризът бе пропаднал някъде отдавна, върху загладената вода в залива стърчаха ветроходите с надеждата за последен порив на вятъра, поне да ги прибере до яхтклуба. Мима скочи изведнъж, остана неподвижна и втренчена пред себе си, а след това завъртя глава, ориентира се постепенно, накрая видя гърдите си и побърза да ги покрие с одеялото. В голямото бледо слънце можеше да се взира направо, без примижаване, тя видя и застиналите ветроходи, видя него – облечен, седеше настрана, търпеливо чакаше и се радваше на спокойствието.

– Сънувах стрелеца. – Ръцете й търсеха дрехи. – Стоеше в коша, както ти спомена, и стреляше по двама ни, ние плувахме и загърмяха по нас, от цялата гемия; тебе те раниха, морето се превърна в червено езеро. Той беше мощен и едър на мачтата, извиках му да не стреля по тебе, но стрелецът се изсмя, тогава заплаках, но той продължи да стреля и всички му пригласяха… Мили, така ли съм спала? Без бански костюм?… Боже, ти си жив!… Мразя този убиец!… Ще ходим ли при него?

– Да.

Тя се облече и тъй като знаеше урока си, сръчно прибра всичко, което трябваше да се върне в колата, в един вестник загъна отпадъците, остави ги на задната седалка и се среса.

– Няма да вляза – заяви Мима, – ще те чакам на улицата, не искам да се срещам с

палачи. Как може да избие толкоз делфини!…

– Хиляди.

– Такива мили животинки.

– Три хиляди седемстотин петдесет и няколко, не си спомням точната бройка, макар че е важно, ако ще се определя един шампион.

– Презирам го, не бих могла да го понеса… Боже мой, тия мили създания!… И той ги убива, разлива кръвта им по морето.

– Ядяха мозъците им.

– Какво?

– Голям деликатес, аз също съм ял.

– Поне не казвай.

– Тръгваме ли?

– Ако не сме забравили нещо.

– Утре ще дойдем пак.

– Тук ли?

– Хареса ми, че градът е под носа ни, а сме на края на света.

– На мене ми хареса повече и ти благодаря, без тебе не бих познавала тези райски заливчета… При него няма да вляза, той приличаше на звяр и го даваше малко суперменски.

– А!…

– В съня ми имаше мъжки ръце, жилав врат, очите му стреляха заедно с пушката. На твое място бих влязла да го заплюя, не да го записвам.

По обратния път отново минаха между брега и горичката, по пясъчните петна все още лежаха проснати тъмни тела, натежали от гъсто кафяво, на Брайков му се стори, че телата и не мислят да си вървят, допусна, че изобщо не са мърдали там, че лежат от миналата и по-миналата година, побеляват през зимата, почерняват през лятото.

Влязоха в магистралата, минаха по големия мост на Пода, движеха се между морето и блатото, блатото миришеше на нефтен завод, рибари предлагаха риба, уловена в нафтата, но въпреки това беше хубаво, тя усещаше присъствието му до себе си, виждаше рибарите с връзките попчета, тръстиките, блатото, хълмовете зад блатото, небето над хълмовете, в съзнанието й винаги звънтеше обещанието му, че и утре ще се къпят в същото райско място, там блуждаеше мечтата й тези пет или шест дни да се проточат до безкрайност, тъй като оттук София е далече, отново са само двамата, двамата, двамата…

Навлязоха в прашните улички на прашния квартал, в крайна сметка пясъкът и той се превръща в прах, помисли си Мима, тя сега се чудеше откъде може да се вземе това прашно изобилие, когато почвата е пясъчна, и си го обясняваше с постепенното внасяне на кал от другите части на града, като съзнаваше много добре, че в главата й бръмчат глупости, но нека бръмчат, щом е щастлива, а ето го и заседналия кораб, от който е останал само капитанският мостик и абстрактният спомен за невежата капитан; тук пак се къпеха циганчетата и Васил гледаше зараждащите се гърдички на онова момиче, а тя, вътре в себе си, ревнуваше, но той не разбра, макар че е малко вероятно да не е разбрал, понеже си я познава. Мир и покой над света. Този път задухата бе по-голяма, но от микроскопичните градинки между къщите ухаеше на прясна влага, на прясно намокрена зеленина – кварталците бързаха да полеят имотите си тайно от надзора за пестене на водата. Улица “Кон” ги посрещна достойно с древен прашен облак като ореол; някой насилваше радиото, радио Истанбул занимаваше кварталците с едно от безкрайните си маанета, другаде поправяха стар автомобил, автомобилът вонеше на бензин, но слава богу, около номер единайсет беше тихо, липсваха дори децата.

– Ще слезеш ли?

– Ще те чакам в колата; ако не ме намериш тук, отскочила съм до морето.

– При мръсотиите?

– Сега е чудесно.

– Май че няма да чакаш много – рече той, оглеждайки всяко кътче на дворчето, – струва ми се, че и този път…

– Влез де, провери.

Мима погледна тъмнеещото огледало и хареса тривиалното си лице на котенце, то се срещаше повече в карикатурите на жълтата преса и рисунките на модните списания, а твърде рядко в живота; мъжете го харесваха обаче, пък и жените я забелязваха май още повече. Нарамил касетофона, Васил Брайков отвори портата. Две котки извърнаха към него зловещи глави, дворната чешма капеше, по циментовата платформа на чешмата се зеленееха люспи от сапун, там зееше отворена сигурно от месеци сапунерка, до нея, върху цимента, бе пуснало ръждата си ножче за бръснене. Почука на вратата, никой не му отвори, натисна я, влезе. Озова се веднага в една от ония стаи, които местните хора обичат да назовават кухни, в тях винаги се намират по едно или две легла с ковьорчета, в тази кухня имаше легло и диван, разбира се, и умивалникът си беше на мястото, и съдовете. Вътре вонеше, две жени се бяха надвесили над леглото. В едната от тях Васил позна жената на стрелеца. Жените се занимаваха с някаква отрепка – старче със склеротични движения и безпомощен бебешки поглед.

– Човекът дойде – обърна се към него жена му, – дето те търсеше, дойде.

Все едно че не бяха казали нищо; лицето му, което наподобяваше стафида, остана безучастно.

– Кво да го правя – обърна се повторно жената към Брайков, – насра се, кажи кво да го правя сега, за никъде не е.

– Разбирам – отвърна Брайков, – ще дойда отново утре.

– Както пожелаеш, същата работа, но както си пожелал.

– Á ела утре, момчето ми – намеси се другата жена, истинска бабичка, – сега му сменяме гащите.

Този път котките не го възнаградиха с вниманието си, над квартала зееше празно небе, чешмата капеше в празно, мрачината също беше празна.

– Какво, няма ли го убиеца?

– Там си е. – Васил Брайков подаде касетофона и седна зад волана. – Ще трябва да минем утре.

– Защо?

– В момента му сменят гащите.

Шкодата се върна и мина повторно край радио Истанбул; макар и пуснато с всичка сила, маането се лееше мудно и мъдро, внушаваше на хората да не бързат, понеже има време за абсолютно всичко.

– Какво, така ли ще мълчиш?

– Според мен, ти би казала за него, че е нищожество – отвърна Васил Брайков. – В хотела ли ще вечеряме?

Не знаеше какво да му отвърне.

КОМЕДИЯ ОТ НАСТРОЕНИЯ

Трудно е да се повярва, че там си влязъл отведен само от искрения интерес към шедьоврите, а не подгонен от стадния бяс за поглъщане на туристически атракции, но той си повярва. Постоя около час, видя не повече от четири неща, обаче Дамата го умори много. Преди всичко тя се държеше недружелюбно. Озова се при нея убеден, че се познават добре, нима бяха малко срещите им през годините? Той я познаваше и от написаното за нея, а накрая се оказа, че оригиналът го притесни. Като застана пред погледа й, потръпна от разрушителното излъчване. Усмивката й разтапяше убежденията му, хуманистичната представа за света разколебаваше склонността да се прекланя пред човешкия гений и кой знае как породи у него отвратителното чувство, че е схоластик, непреодолял още границите на реформацията. Развълнува се наистина, но с вълнението на поразения, осакатен човек. Спокойствието на пейзажа зад Дамата не възвърна душевния му баланс, единственото, което можеше да предприеме засега, беше незабавно да излезе и подобно на юноша, претърпял първото си фиаско пред проститутката, да се върне отново на другия ден.

Избяга сполучливо и далече, по пътя раздробяваше музейния билет на късчета, стискаше ги в дланта си, а щом слезе от автобуса, огледа се и разбра, че е попаднал на непознато площадче, притиснато от моторен бръм, сухи чужди гласове и равнодушие. Наоколо се боричкаха сладострастни гълъби. Ядосан на себе си, той избягваше да признае, че все пак е хубаво в този обеден час, че тук липсва тъкмо сухотата и равнодушието, особено когато престарелият, ухаещ на дезодорант господин се приведе към него и поиска разрешение да поседнат на пейката с придружаващата го престаряла съпруга с кремави ръкавици. Двамата заговориха с тихи спокойни гласове. Чужденецът се учуди от факта, че старците се чуват. Двойката притежаваше нещо като исторически чар, стърчеше, без да се обляга назад – естествен биологичен завършек на града, на реката, на мостовете, на кулата в миньорно съзвучие със сградите и магазинчетата, втъкана в синтаксиса и ритъма на улицата. Говореха си със задоволство, загледани в отсрещните прозорци, от време на време самотният чужденец долавяше многозначни сантиментални нотки в гласовете им, струваше му се, че те сякаш се милват с думи.

Той се изправи и хвърли накъсания билет в кошчето; подвоуми се, не знаеше накъде да тръгне, накрая се върна до пейката и извади цигарите си. Старецът схвана повторното му колебание и изрече на лош английски, че господинът не бива да се безпокои, тъй като той и жена му понасят отлично дима. Чужденецът благодари с малко по-добър английски и запали. Все още се сърдеше на Дамата. Почувствува познатата си нервна склонност към самоирония, като отбеляза, че ситуацията е прединфарктна и утре няма да посети за втори път музея, нито други ден, кракът му повече няма да стъпи там, защото какво е тя – фалшификат, какво е музеят – склад от естетически мерзости.

– Ние сядаме всеки ден на тази пейка, господине – обади се повторно старецът. – Дори по два пъти на ден. Прозорците на третия етаж са наши, там е домът ни, седим тук и се радваме на нашите прозорци, в това жилище сме прекарали последните шейсет години от живота си.

Чужденецът даде да се разбере, че информацията го е развълнувала.

– Нямате си представа колко ви разбирам – заключи той.

– Морùс – обади се старицата на същия елементарен английски – можеш да кажеш на любезния господин, че сме почти сигурни, за което много се радваме, че ще умрем в същия този дом. Може би господинът знае какво забележително събитие е да притежаваш собствен покрив не къде да е, а точно тук, в Париж.

– Това ми е известно, мадам – съгласи се чужденецът, като внимаваше да не приемат думите му за ирония, – и ви завиждам. Навярно е чудесно да имаш подобен спокоен дом на такова типично парижко площадче. Струва ми се, че Едит Пиаф ще се появи изведнъж до фонтанчето и ще запее.

– Ние сме горди, че сме се родили и живеем в този град. Ние сме се пенсионирали тук, господине. – В уморените розови очи на стария човек не се долавяше и следа от маниакалност. – И като си представим, че сега милиарди хора по света не могат да схванат това…

Двамата погледнаха почти едновременно часовниците си. Чужденецът предположи, че като всички възрастни хора събеседниците му обичаха да си похапват и търпението им е вече на привършване.

– Разбирате ли, господине, ние не сме напускали никога града си. – Гримът на старицата издаваше както нейната сръчност, така и нейното безсилие да го поддържа все още настойчиво, тук-там се позабелязваше нещичко недогледано. – Дори през Втората световна война. Нали, Морис?

– Затова сядаме точно на тази пейка и наблюдаваме прозорците си – потвърди Морис. – Вътре е всичко, което е наше, и всичко наше е вътре, до най-дребната подробност.

– Но много прах, господине. Чистачките станаха скъпи.

Ах, колко му се щеше да ги попита тогава те как успяват да бъдат чак пък толкова чисти, но се отказа. Старците се понадигнаха, заявиха, че отиват да обядват, “забележете, господине, ние обядваме и вечеряме в едно определено ресторантче и забележете още, че сме живели може би най-щастливо от всички хора на света… А бяхте ли вече “там”, видяхте ли “усмивката”?

– Бях.

– Тя има дванадесет копия. С оригинала стават тринадесет.

Чужденецът май се зарадва от изчезването на събеседниците.

Мъжествеността на мъжките гълъби клокочеше в изпъкналите им пулсиращи гуши, те се въртяха шумно около спокойните и сякаш подплашени гълъбици, които изглеждаха толкоз невинни, че събуждаха съмнение. Защо беше нужна тази шмекерия на природата? Защо гълъбиците трябва да се държат така, сякаш не знаят какво ще последва подир малко? Чак толкова притворство от страна на природата той не очакваше, но от Дамата можеше да се надява на всякакви изненади. И защо тъкмо притворството, лукавството и загадъчността на нейната усмивка са успели да превърнат картината в шедьовър на шедьоврите?

Чужденецът вече знаеше, че в този полуслънчев септемврийски ден е загърбил една от мечтите си: най-сетне бе успял да застане – на петдесетгодишна възраст – лице в лице с “истинската”, както се вика, беше се докоснал реално до нея, а не само чрез прелистване на репродукции. Срещата им се бе оказала малко неприятна и разрушаваща, но той ще посети музея и утре, може и други ден – предстои му възможност да посвикне с усмивката, да оправи настроението си.

Два часа по-късно се прибра в хотела. Както постъпват в подобни състояния разумните хора по целия свят, влезе в банята, набута се под душа. Кръвообращението му се активизира, напрежението изтече във ваната, приядоха му се сарми с лозови листа, това предизвика усмивката му сред водната завеса и заканата веднага да открие някъде гръцко ресторантче…

При втората среща на другия ден отношенията им се пооправиха – тя отново го прониза с погледа си, край него отново повя хладен вятър, ала той посрещна нейната жестокост с житейска компетентност на съзрелия вече мъж. Леонардо му махна с ръка, с този жест маестрото изтри разстоянието от пет века, чужденецът турист пое голяма глътка въздух. Уж стоеше пред картината, а плаваше; летеше във времето и пространството – знаеше, че не е първият, нито пък ще бъде последният, – летеше под мъртвото празно небе, нар росни слънчеви треви, сред светлина и мрак, в радост и мъка, но накрая всички мрачни тонове се разпаднаха, остана само лъчезарната лекота, която го въвлече в най-голямата авантюра в живота му – да се извърне към най-щастливите хора от вчерашния ден на пейката и да им заяви: аз съм по-щастлив от вас.

Това е вече друго, съвсем различно, то повика у него зародиша на надеждата, искрицата на възторга, пламъчето на изгубилата се някъде по извървените пътища вяра, едно впръскване в собствения му алгоритъм, оздравително нахлуване на кислород в гърдите. Няма как, преди пет века проклетникът Леонардо си беше свършил работата. Повече какво – нищо, гледай.

Продължаваше да гледа, но вече по особен начин – той се взираше, стараеше се да проникне в материята на усмивката, защото тази усмивка в крайна сметка бе направена от мазнина и багрила. Какво представляват те? Как е боравил с тях маестрото? Как ги е разполагал? Трудно ли му е било?

Взираше се, стремеше се да открехне поне крайчеца на булото, сякаш можеше да се добере дори до най-дребната тайна от лабораторията. Освен това напрягаше цялата си духовна мощ да не мисли по оня банален въпрос, предизвикваше психологическата си устойчивост, стараеше се да озапти тиковете на нервната си система. Въпреки туй съмнението се оказа по-упорито от всичко. Както при другите случаи, то и сега успя да се промуши, на първо време с един-единствен въпрос: “Ти сигурен ли си, че се намираш пред оригинала?”

Този първи въпрос се превърна в огнище на останалите въпроси, те бяха навързани за него, горещи, обгарящи, вече откъснати от анекдотичната атмосфера на кафенето. Колко лесно им беше в софийското кафене, говореха си за фалшифицирането на картините, смееха се, думите подскачаха насам-натам, а сега в Лувъра фактите звучаха трагично.

Влуден от величието на шедьовъра, той стоеше пред него и усещаше как го обзема обяснимо и необяснимо съмнение за стабилността на целия видим и невидим свят, защото, какво, Джокондата е тиражирана; не едно, не две – дванадесет са станали копията, всяка от тях блести и както се чува напоследък, май никой не може да ги различи; експертите са безсилни, комисиите идват и си отиват с напразни опити за идентифициране. Вече се твърди, че някои от копията били по-сполучливи от оригинала. Но кой всъщност е оригиналът, сега никой не може да определи, няма го него, може би изобщо не е връщан от крадците, възможно ли е някой да ти каже точно колко са били и кражбите?

И туй означава ли, че картината все още има цената на едно съкровище? Може би е обратното, може би цената й се е покачила, но къде е самата картина? Пред него ли е, или е в склада? Сега първото копие ли съзерцава или дванадесетото? Къде са останалите? Съществува ли наистина възможност оригиналът да не е тук, нито в сейфа? Ако го няма и в склада, и на стената, изобщо има ли го? Ами ако живеем само със спомена за него? Да речем, че го има и че сега е пред очите му, оригиналът вече притежавали особено значение, щом съществуват дванайсет неразличими дори с компютъра подобия?

Помислиш ли по този въпрос, може да ти стане страшно. Горкият Леонардо, толкоз му е на него майсторлъкът, фалшифицират си го, както си щат, правят го за смях на света.

Мотиви от подобен характер се въргаляха в злобеещото съзнание на самотния турист. Съмнения, съмнения, съмнения… Вън той се извърна и мерна тълпата, в обзора му попаднаха милиони наивни хора, те са се трупали да видят шедьовъра, трупат се и ще продължават да прииждат като на поклонение; мнозина се затрогват искрено, останалите по инерция, но потокът ще продължи да тече до края на света, без да му е ясно дали гледа първата или тринадесетата, а и музейните експерти ще умрат, ще дойдат други, но и те ще умрат и ако наистина съществува редовен оригинал, като нищо могат да му забравят нишана и тогава?

Потри злобарски ръце.

Беше се върнал в любимото му мрачно и според него достойно за всеки умен човек настроение. Махна рязко с ръка, таксито спря, грабна самотника и го снесе на друго място, малко по-голямо от вчерашното площадче. Имаше заведенийце с изнесени масички, край тях седяха хора, те се радваха, че в момента не са другаде, а в Париж.

– Италианско вино – рече злобно той. Сервитьорката го прониза уморено, погледът й тежеше от безсъница.

Това е то: Париж, тротоар, бутилка, по тротоара минават най-грозните жени, сегиз-тогиз и хубави, ти си на петдесет, консумацията на онова нещо не е задължителна, любимото ти мрачно настроение, което те мачка, не е по лични причини, а заради някой си нещастник отпреди пет века… Какво по-хубаво за сам човек в чужда страна!…

Виното влизаше в него и се разполагаше като у дома си, само ароматът му беше достатъчен да стопи отровата на мъката. На всичко отгоре ледено, а студът сгорещяваше приятно центровете, пораждащи приятните усещания; изглежда, че от това клетките на организма набъбват и ето ти олекотяването, за което се споменава обикновено при такива случаи.

Когато бутилката изблещи дъно, той вдигна усмихнато показалец, сервитьорката схвана и тръгна за втората; тогава самотният чужденец разбра, че задничето й е оформено по правилата.

Неочаквано се извърна към съседната маса:

– Може да го фалшифицират, могат да правят всичко с него, дори по-добре, отколкото самият той, но кой измисли и създаде всичко това, кой даде хляб на имитаторите, кой им предостави правото да го рисуват по-добре и от самия него?

– Кой? – учуди се момчето, което стискаше в прегръдките си момичето.

– Кой измисли усмивката, а?

Момчето и момичето се засмяха, най-неочаквано вдигнаха чашките си във въздуха, а самотният чужденец разбра, че е необичайно пиян.

КРИСТИЯН

– Предупредих ви да не носите нищо за миене – каза високият белокос мъж, – измийте го в морето.

Младият човек излезе от корабчето и се огледа, той беше донесъл доматите неизмити – той трябваше да ги измие. Но къде? Морето вонеше на нафта.

– Досетете се – долетя гласът на белокосия.

Чешма наблизо не се виждаше, означаваше ли това, че е необходимо да пали колата? Младежът се озърна отново – нищо прилично на чешма. И въпреки неприятната миризма на нафтата удари го прелестта на белите лодки върху лилавата повърхност на акваторията.

– Погледнете на север – долетя гласът на белокосия.

Обърна се и видя вълноломната стена; на това място тя беше ниска и лесна за прехвърляне; като я преодоля, младежът се изправи срещу открито море с хоризонт и остров. В краката му се чупеха вълнички. Лесно се изнесе на удобен за стъпване камък. Доматите, които бе купил, му се сториха топли. Водата също се оказа топла, но прозрачна и миеше добре, дори предизвикваше усещането за стерилност, може би заради йода. Свечеряваше се и все пак ясно се виждаше плиткото дъно, ято рибки се разпиля между водораслите, събра се отново, рибките бяха като ечемичета. От тази страна на вълнолома морето ухаеше на нещо свидно и чезнещо. Приклекнал до вълничките, с домати и мокра кесия в ръце, младият човек наново усети мъката си, раната му се отвори, тук той сякаш за първи път проумя, че няма разрешение на въпроса, а надали ще има и край.

Преди да влезе обратно в корабчето, той го огледа, може би имаше нужда да се увери още веднъж, че то няма да се килне нито наляво, нито надясно, защото лежи здраво върху талпите, а букови гредички го придържат надеждно отстрани. Вътре се смееха; всъщност смееше се само Лени, а туй бе достатъчно, тя реагираше отзивчиво и искрено на остроумията на домакина. Наоколо изпотъпкана, под корема на корабчето тревата се издигаше право нагоре, някъде дори влизаше през процепите на дървената обшивка. Лени се засмя отново пак на нещо изречено от белокосия. Младежът бе изненадан от склонността на възрастния мъж да се шегува, той нямаше вид на човек с решени житейски проблеми. Момент, да не би да се смеят на него? Отхвърли тази мисъл, тук такова нещо не можеше да се случи, готов е да се закълне.

Лени седеше непринудено на койката и нарязваше чушките за салатата, младият човек се настани на мястото си до нея и постави размекнатата кесия с доматите върху масата.

– Отново плачеш – забеляза тихичко Лени, – за малко остана сам и се разциври.

Белокосият разглеждаше чашите, обяви ги за чисти, осведоми гостите си, че на двайсет метра, в къщата на бай Стефан, се намират истинските им кухненски удобства, и нареди чашите като шахматни фигури между нарязания хляб, чиниите, зеленчука и салфетките. В дъното на кабината седяха двама много влюбени, те държаха ръцете си и сякаш не участвуваха във вечерята.

– И сега едва ли ще проумеете за какво сте дошли тази вечер при нас – обълна се към тях белокосият – и не можете да отгатнете за какво сме ви поканили. – Влюбените разбраха, че вече влизат във вниманието на домакина. – Повикали сме ви да ви пратим за кебапчета, иначе за какво сте ни, вие сте толкова влюбени, че не ставате за нищо.

– Кебапчета? – рече слисано влюбеният. – Разбира се, да, веднага, сега ли?

– С удоволствие, да свършим и ние нещо – допълни влюбената.

– Ще отидете, но едва когато всичко бъде готово.

– Горещи – рече Лени, – ясно ли е?

– Ще се целуват много и ще забравят – забеляза белокосият.

– Няма да се целуват – обади се от кубрика гласът на невидима засега жена.

– Те така ще се нервират с келнерите, че няма да се целуват поне още два дни – каза белокосият.

– Два дни са множко – заяви влюбеният.

От кубрика в кабината влезе висока тъмна жена, тя внесе две бутилки и две свещи, но никой не гледаше бутилките и свещите, всеки гледаше краката й в теснияя бял панталон как прекрачват прагчето между кабината и кубрика. Когато запалиха свещите, всички погълнаха в съзнанието си светлината на бутилките и меката далечна езерна гатанка в очите на високата тъмна жена. Влюбените се посмутиха, те за първи път я виждаха соанирана и сякаш позагубиха част от самочувствието си, все по-често поглеждаха към лицето на домакинята, единствената след високия белокос мъж, която се навеждаше под тавана на кабината. Белокосият знаеше, че съзнанието на гостите в момента е заето с високата тъмна жена, и наливаше, а високата тъмна жена взе втория нож от масата и се залови с доматите. Косата й рукна напред и закри лицето й.

– Това ще пием – рече високият белокос мъж.

– И никакво вино? – запита влюбеният.

– По-добре да си останем така – отвърна белокосият.

– А защо “Сиракуза”? – заинтересува се неочаквано влюбената. – Има ли нещо общо с града?

– Едва ли – рече високата тъмна жена. – И никой не знае защо, може би Христо Фотев го е подхвърлил на Кристиян заради музиката на думата. Кристиян би обяснил, разбира се, но при крайно специални обстоятелства.

– Какви разбираш под специални обстоятелства – поиска да знае Лени.

– Това не ми е много ясно.

– На Кристиян винаги може да му стори впечатление едно звукосъчетание – съгласи се високият белокос мъж.

– Пък може и да не е “звуко” – усмихна се най-после домакинята.

– Прави ми впечатление, че кабината е много висока за този вид корабчета – забеляза плачливият млад човек.

– Въпрос на комплекси – усмихна се повторно домакинята. – Не ме поглеждай, мили.

– Тук трябва да помълчим – помоли белокосият висок мъж.

– Разбирам – рече след настъпилото мълчание Лени. – Кристиян е нисък на ръст, но нарочно е поръчал висока кабина, Кристиян е пълен с комплекси.

– Но тъкмо затова би тряб…

– Той пък поръча кабината висока, допусна, че хората ще си помислят нещо.

– Но пак е ниска за вас – каза влюбеният.

– И тясна за косата й – допълни белокосият.

Високата тъмна жена и Лени събраха нарязаните домати, чушките и лука в стъклен съд, заляха ги с олио, сипаха оцет, прибавиха малко сол и захар, накрая високата тъмна жена забърка всичко и донесе от кубрика нови чинийки за салатата.

– Трябва ли да тръгваме? – запита влюбеният.

– Първо да пийнем по глътка – предложи високият белокос мъж. – Плашите ли се от КАТ?

– Надявам се на шанса си.

Белокосият раздаде студените бутилки с кока-колата на мъжете, бутилките изгърмяха, пяната зашумя в чашите, в другите чаши белокосият сипа водка.

– Колко хубаво и достойно ще бъде, ако не отидете за проклетите ви кебапчета – каза тъмната висока жена.

– Гладен съм – призна си високият белокос мъж. – Ще пием ли?

Изпиха първата глътка и почти веднага усетиха, че тясната кабина на корабчето се разширява, че вън е пристанище, че е хубаво, привечер е, но най е добре, че са се събрали заедно, просто съдбата е помогнала да се случи така.

– Вече да – рече високият белокос мъж.

Влюбените не можеха да се разделят дори като отиваха да купят нещо от ресторанта, за да се измъкнат от местата си, трябваше да разбутат и Лени, и младия човек. Влюбените седнаха в колата, влюбеният натисна педала, колата тръгна бавно и мина по цялото протежение на пристанището. По нея се разхождаха летовници, бягаха деца, въдичари прибираха пръчките си, от яхтите се чуваше музика, някъде се бяха напили, говореха високо, в небето се зараждаше цветът на теменугата.

– Приятни са, нали?

– Ще купим и вино – рече влюбеният.

– Може – отвърна влюбената.

Много хора се пречкаха по пътя им, в началото на септември градчето все още кипеше. Влюбената държеше ръката си върху ръката на своя партньор и гледаше вечерната светлина на запад; над хълмовете кротуваше абстрактно небе; горещият ден си отиваше и все още беше топло, но пълно с обещания за хладина.

– Ще поръчаме скарата и докато я приготвят, ще отскочим до квартирата, мисля да вземем онова.

– Очаквах да го предложиш – отдъхна си влюбената, – понеже хората ми харесаха, а на тебе също, признай.

– Остава да видим и този – Кристиян.

– Именно за него говореха, че непрекъснато го няма.

– А корабчето е негово.

– Чудна работа!…

– Бих казал мистериозна.

Тя остана в колата, а той изчезна в навалицата, промъкна се успешно зад оградата на заведението, където имаше милион маси, и в същия миг разбра, че мисията му е трудна и се отличава съществено от мисията на онова приятно момче, изпратено да измие доматите в морето. Преди всичко трудно му бе да пробие танцуващите, те танцуваха навсякъде, бяха задръстили всички пътеки, голи рамене и запотена плът го обграждаха, притискаха го. Включи се няколко пъти в танца и успя най-после да проникне в пространството на сервитьорите, където започна да се унижава. Обръщаше се към този, молеше се на онзи, а всеки от тях, включително сервитьорките, имаха вид на хора, готови да ти счупят носа от нерви. Накрая сграбчи един за раменете, обърна го към себе си и каза, че тази пиклива зелена банкнота ще бъде негова, ако поръча трийсет добре изпечени кебапчета и му ги предаде грижливо опаковани. Сервитьорът се оказа добро момче, той лесно разбра какво му се казва и обеща, а влюбеният се върна в колата и подкара към квартирата.

– Някакъв тип упорито искаше да ме измъкне от колата – рече влюбената и постави ръката си върху ръката му. – Дори отвори и ме задърпа, трябвала съм му.

– За какво? – Кръвта му заигра.

– Не знам, може би за танцуване.

– Ами!

– Не знам, не каза точно за какво.

– Защо не извика?

– Извиках и избяга.

– Не чух нищо.

– Май че никой не чу.

Като покара още малко, влюбеният заяви, че вече е запален.

– Моля?

– За да ти дойде акълът в главата, ще се качиш с мен за бутилката.

Бяха наели стая в грамадна многолюдна къща с тераси, многоезично гъмжило, асми и грозни нови мебели.

– Действаш ми страшно – призна той, докато бързаше пред нея по стълбището. – Не биваше да ми казваш, макар че държа да ми казваш всичко. Ако си го измислила, също не биваше, понеже бързаме, но сега не мога да ти простя за нищо на света… Коя беше вратата ни? Не, тук се любят други.

Той затвори погрешно отворената врата

– Ето – посочи тя.

Влюбената отвори и влезе преди него, знаеше, че бързат и се съблече светкавично. Не стана нужда да палят лампа, уличното осветление блъскаше право в леглото им, те заиграха като в куклен театър, ту в сянка, ту в блясък, по-точно като в дискотека, само че без да се спазва какъвто и да е ритъм…

Много преди да се случи това, още докато влюбените напускаха “Сиракуза”, Лени предложи на младия човек да го заведе до пощата, както се бяха уговорили. Тя този ден му беше обещала две неща: да го заведе на гости при приятни хора и на пощата. Младият човек й се подчиняваше, слушаше я като дете. Преди да напуснат корабчето, те отпиха още малко от чашите си и тръгнаха, но не по дължината на кея, а пресякоха старата част на градчето. Лени познаваше тук всяка уличка, всяко тясно проходче между стените на къщите, водеше го безпогрешно, без да бърза, защото знаеше какво предстоеше да се случи в пощата, или по-точно знаеше, че нищо няма да се случи, дори нещата ще отидат към по-лошото. Чудеше се какво да прави с мекушавия младеж, той плачеше със сълзи, с надежда се вслушваше в думите й, но не предприемаше нищо и продължаваше да хленчи.

Лени седна на открито пред бара, а младият човек се отправи към пощата.

– Още ли реве? – запита я някой от масата.

– Да.

– Оставù го да се нареве.

– Да отреагира – допълни друг.

– Това и правя – отвърна Лени, – но нищо не помага.

– Дори подсилвай.

– Чак пък толкоз. Не съм убедена, че трябва.

– Подсилвай страданието му и докарай катарзиса.

Някои се засмяха, но повечето от насядалите край масата се съгласиха, че не бива да се отива много далече; някакъв невидим хитрец забеляза, че все пак класическата формула е най-добра – клин клин избива; това не бивало да се забравя, потвърждавала го и народната мъдрост.

– Пък, Лени, ако ти не можеш да се справиш, остави го на друга.

Този път се засмяха всички и Лени прехапа устната си.

– Глупаци сте – рече тя – и дори не можете да допуснете, че на света все още дишат чисти човеци, които не се вместват в представите ви, хора, които реагират традиционно.

Присъствуващите се умълчаха, те вярваха на Лени, тя им внушаваше това доверие по неведоми пътища, може би чрез красотата си, която, изглежда, се крепеше на вътрешно женско равновесие и спокойствие.

– Добре де, можеш ли да се влюбиш в такъв ревльо?

– Да – отвърна Лени, – и мисля, че го обичам.

Никой не се опита да прибави нещо към изреченото, Лени отказа да пийне, искаше всичко да се развие в “Сиракуза”, те знаеха, че е поканена в “Сиракуза”. Това даде повод да бъде променен разговорът, зарязаха темата и отскочиха при Кристиян. Първо се впуснаха в коментари за сумата. Почти всеки от присъствуващите на масата знаеше, че корабчето до този момент струва на собственика си десет хиляди,, добави се, че собственикът плаща месечно по трийсет лева на пазач, който взима парите, но не пази, тъй като някой откъртил вече вратата на главната кабина и ако не бил високият белокос мъж и неговата смахната тъмна любовница…

– Не е смахната! – реагира Лени.

– Но е неизвестна.

– Тя е много неизвестен човек.

– Защо, казват, че е зъболекарка.

– Казват.

– Много е динамична.

– Страшна.

– Колко? Станаха ри пет години?

– Поне аз ги виждам тук седма година – поясни някакъв женски глас от дълбочината на компанията.

– Лени, кажи какво представлява тази матова мълния?

– Доста неща заедно – рече Лени.

– И спят в корабчето?

– Те спасиха “Сиракуза” от разграбване.

– А Кристиян нито веднъж, поне веднъж да преспи, десет хиляди е дал.

– Туй лято щял да идва – обади се някой.

– Кога?

– Лятото изтече.

– Като всяко лято – все идва.

– Печели пари.

– Навярно не е сексуален.

– Белокосият ли?

– Твоят икономист. Щом страда, значи не е.

– Лени, посяга ли?

Лени дори не мислеше да отговаря.

– Представяш ли си колко по-добре щяхме да се чувствуваме, ако “Сиракуза” плаваше?

Той не отвърна веднага, сякаш наистина трябваше да размисли:

– Не знам, не съм сигурен, нещо ми подсказва, че така е по-добре.

– Ти си гибелно стар.

Два риболовни кораба се прибираха един след друг, бяха много близо някой оттам им махна.

– Вдигни ръка – рече високият белокос мъж.

Двамата замахаха с ръце, те не можеха да познаят човека от кораба, но човекът от кораба сигурно знаеше, че двамата, седнали на вълнолома, са белокосият и тъмната, той може би знаеше, че в ръцете им има водка.

– Не съм сигурен, че трябва да им махам – рече високата тъмна жена, – мисля, че в техния поздрав не всичко е наред.

– Така си е – засмя се високият белокос мъж, – но трябва да отговорим на поздрава им. Всъщност те се интересуват само от тебе. – Високата тъмна жена мълчеше. – Интригуваш ги, всяка година повече. Знаеш ли, че сега изглеждаш по-добре?

Кроткото съскане на вълничките не пречеше, тишината бе заляла тази част на градчето, макар че в далечината крещяха деца, а и яхтите се надвикваха с транзисторите си.

– С всеки изминат ден се доближавам до убеждението, че нищо не е важно. – Белокосият погали чашата. – Нищо. И няма защо да съжаляваме, че стоим на място и не вършим кой знае какво. Понякога съжалявам, да речем, че не съм бил в Далечния изток или Америка, а се оказва, че няма никакво значение… Разбери, нищо няма значение.

Тя мълчеше, не знаеше дали трябва да потърси отговор. Когато се е опитвала да му противоречи, винаги след това е идвала до убеждението, че все пак е бил прав, поне мъничко, поне наполовина, макар че в някои случаи изразяваше крайни мнения. По-рано му възразяваше, а сега предпочиташе да премълчава; защо да говори, щом й е добре до него, а ако го няма, фактически би изчезнало всичко. Тя пък беше ходила в Далечния изток, беше живяла и в Австралия и какво? Нищо. Без него е изтръгната от възможността да балансира, без него няма спокойствие. А колко е добре в сянката на мислите му.

– Защо не отскочим до София, да го хванем най-после този Кристиян за гушата, да го домъкнем – прошепна тя. – Нека види кораба си, може би разсъхването ще го трогне.

– Безсмислено – отвърна белокосият, – нещо ми подсказва, че този човек няма да дойде при лодката си.

– Винаги има нещо – въздъхна тъмната, – той не е свободен, може би не е и виждал “Сиракуза”.

– Така твърдят лошите хора. – Високият белокос мъж наблюдаваше тесния бял панталон върху дългите подвити крака на високата тъмна жена. Острите й колене пробождаха хоризонта. – Никога не му го казвай. Става му мъчно.

– А не е виждал кораба си, корабът му беше нов, прясно боядисан, всичко по него блестеше.

– Млъкни, казвала си го.

– А сега тревата влиза през процепите.

– Пий и мълчи.

– Ако си му истински приятел, ще отидеш и ще го откраднеш от София, нека види как се е скапала мечтата му. И не е вярно, че струва десет, дванайсет хиляди е пръснал, ей тука нà, зад гърба ни, и всеки си краде по нещо, отнася, добре, че спасихме кабината, и не знаем какво ще стане, като заминем.

– Ще заковем капаци на входа.

– Ще ми кажеш ли най-после, този луд човек виждал ли е, или не е виждал кораба си? – Тя грабна чашата и отпи. – Цели пет години!… Казвай, защото и ти си виновен, ти го насъска.

– Виждал го е – усмихна се белокосият.

– За пет минути, нали? Видя го, плати на майстора и си замина.

– Той остана до вечерта. Нарисува името.

– О, да, името!… Говори се, че името е нарисувано от  н е г о. Тогава – наздраве, но иди го доведи. Лично мен ме боли душата, като гледам. Много си виновен, ти го подгизна, това са дванайсет хиляди!…

– Мисля, че закъсняваме. – Влюбената търсеше настойчиво дрехите си в сумрака повече с ръце, отколкото с очи.

– Аз съм виновен! – влюбеният не можеше да открие нито една своя дреха, тя му ги подаваше. – Не можах да издържа, като чух, че някой друг искал да прави тези неща с тебе.

– Ето ти ризата.

– А бутилката?

– Взех я.

– Ти си безупречна.

– Хайде, ще се обличаш по стълбите.

–Знаеш ли, че немците ни чуха?

– Разбрах, да не са се вслушвали.

Вън нощта си беше станала редовна, по дворовете светеха всички лампи, всички летовници се смееха, пържеха, ударните инструменти на ресторанта разтърсваха небето, танцуващите летяха между звездите, сервитьорът им подаде горещ, ухаещ на скара и салата пакет…

Лени се уплаши от мъртвото лице на приятеля си, като го видя да излиза от пощата, тя помисли, че срещу нея върви умрял човек.

– Ах, тези мъже! – Тя смяташе, че ще бъде добре, ако се взриви от възмущение. – Виж се, погледни се в огледалото, ти си черен, лицето ти е въглен и няма да доживееш до утре!… На нищо не приличаш, разбра ли? Ти си свършен!

– Каза ми да не звъня повече и ми затвори телефона. Позвъних й отново и ми каза, че ще се омъжи за него, и пак ми затвори, а аз я потърсих пак и тя ми каза, че не ме обича никак и че ме е лъгала винаги, и че ще се омъжи скоро.

– Баш скоро едва ли, понеже се е омъжила за тебе.

– Наела е адвокат, тя ще се разведе, ще видиш. Помолих я да не се жени, ще ги оставя свободни, но тя иска развод и това ще ме убие, ще видиш, че ще умра.

– Пък умри бе, глупако, пукни! Да не си първият на света! Умри заради една нимфоманка, която спи с всеки, тя е спала и с шофьор на самосвал! – Лени говореше и се стараеше да прецени по държането му дали няма да предизвика нещо неочаквано. Младият човек, по професия икономист, се вслушваше все по-внимателно, а Лени започна да се страхува, като нищо може да замахне срещу нея, да защити честта на съпругата си, докато на всеки е известно, че Фани Грозданова от шоубизнеса е кучка. – Виж, огледай как спокойно се движат и си почиват хората, отпусни се и ти, почувствувай го най-сетне туй старинно градче, вникни в написаното от времето под стрехите, уличките, след малко ще ти покажа и морето – да видиш как всичко е стабилно и се крепи въпреки мръсотията, която залива света. – Той крачеше мълчаливо до нея. – След малко ще влезем в корабчето, ще влезем при хора със светли души и ще изпием по една чаша. Какво искаш повече, какво по-велико има от туй да седнеш с добри хора и да изпиете по чаша? А ти не се сети да купиш една бутилка, разбра ли? Една бутилка не си им занесъл!

– Казаха ми да купя само домати.

– Ти си глупак, ти не се сети да занесеш един коняк на красивата висока дама. Тя обича “Мартел”, но ти хич и не си забелязал, че по витрините има “Мартел”.

Икономистът извади от джоба си банкноти, той продължаваше да върви до Лени, тя не прекъсваше да му бъбре и умело го водеше към павилиона. Настояха бутилката да бъде опакована старателно. От павилиона се слизаше направо до рибната борса, минаваше се през къса тъмна уличка, там Лени стисна пръстите на ръката му и целуна устата му отстрани, надяваше се да усети колко топли са устните й, но той не разбра това.

– Ето ти го и морето, виж, къде си виждал такова нещо, таковай й майката на болката, усетù момента, къде си виждал подобно нещо, на почивка си.

– Лени, тя ме убива!

– Най се опасявам като промълвиш името ми, след туй винаги започват нови плачове. Ти си егоист, не усети дори топлината на устата ми.

– Не мога, аз страдам.

– Цяла година не съм се допирала до мъж.

– Не мога, разбирам те, но не мога да ти услужа.

– Е, разсмя ме, най-после ме разсмя!

Погали с благодарност ръката му, докато се смееше и се разтоварваше. Той се учуди на искрената й веселост. Някакъв тип от кораба срещу тях извика името й, Лени му отвърна, изрекоха си няколко думи за общ познат, който бил на далечно плаване, изведнъж угасна осветлението на града, хората извикаха, след малко по небето изплуваха звезди и стана съвсем тихо, защото млъкнаха всички оркестри, телевизори и радиоприемници.

– Човекът до тебе е хубав! – извика морякът от кораба. – Хубав човек.

– Знам! – Лени се обърна към икономиста: – Известно ли ти е какво означава хубав човек? Отнася се до всичко у човека. Ти си наистина хубав човек.

Раменете й бяха голи, той положи ръката си там, страхуваше се да не му избяга в тъмнината, на него му беше необходимо рамо, да му плаче…

Влюбените внесоха горещия ароматен пакет в “Сиракуза” и заеха местата си. Пламъците на свещите се люлееха бавно, те не потръпнаха нито веднъж, нито изсъскаха, подчиняваха се на стила на корабчето. Високият белокос мъж пое бутилката от ръката на високата тъмна жена, погледна етикета и се усмихна. Всичко се развиваше без излишни думи, никой никому не даваше обяснения. Влюбените разчитаха, че домакините не са разбрали, че са се любили, а домакините разчитаха, че влюбените не са разбрали, че домакините са разбрали, че влюбените са се любили преди малко набързо. Четиримата си казваха всеки на себе си: я колко добре би бил уреден светът, ако никой не задава неуместни въпроси. Градът извика, навън бе дошло осветлението.

Това се случи малко преди икономистът и придружителката му да влязат в кабината. Лени поднесе бутилката на високата тъмна жена, тя благодари на икономиста и се зае да разпределя скарата в чиниите. Когато вдигнаха чашите, отново стана тихо, дочуха как скръцна въже на кея.

– Помислих, че е въжето на “Сиракуза”. – Белокосият се усмихна, усмивката при него сякаш се появяваше да погълне всяка преднамереност за хумор.

– А тя никога не е била привързана към кея – замисли се Лени.

– И не е влизала в морето, така ли? – Влюбената откриваше тайната на корабчето.

– Никога – отговори високата тъмна жена. – Наздраве. Добре дошли на борда. И да си пожелаем само осъществими неща.

– И утре да няма хора на плажчето…

– … където се запознахме.

На икономиста внезапно му се стори, че е отгатнал истинската възраст на домакинята, но като поразмисли още малко, отказа се повече да гадае. За белокосия той знаеше, че е на петдесет и пет, и не му се щеше между тях да лежи такава голяма разлика, на него не му се щеше тази експлозивна красива жена да му изневерява и не можеше да допусне, нямаше как да си представи обстоятелствата. Пфу! С кого! Кой може да й замени този гъвкав във възрастта си мъж, кой можеше да имитира неговите своеобразни пластични движения, умният му приятен глас, който винаги трептеше на границата на иронията? Икономистът не искаше и не можеше да си представи лошото, затова не усети как изрече:

– За вас двамата!

Лени му благодари с поглед и се хвана за приборите; тя пък, с тези свои рамене, прииждаше от времето на езичеството като бронзов идол. До нея седеше със сладка земна тежест влюбената, реално мека, лишена от зримия външен хлад на другите две жени, неспокойна за нещо, което сама не знае какво е, направо влюбена.

– Наздраве! – обади се влюбеният.

– Животът е най-голямата необходимост! – усмихна се отново високият белокос мъж и добави: – В туй корабче всички тук сме влюбени.

– Понеже животът е най-голямата необходимост! – допълни високата тъмна жена, след което се засмяха всички – и младият тъжен човек.

СТЕНА СРЕЩУ ВЯТЪРА

Говоря за оня горещ юни, който ме ядоса и ме накара да напусна Созопол на петия ден, а бях отишъл за петнайсет. Ами какво, горещо; влизаш във водата – и там горещо, не можеш да се разхладиш. На всичко отгоре отново цъфтеше планктонът, морето ме дразнеше с керемидения си цвят и каква е тази аномалия, не разбирам – в страната 28 градуса, по крайбрежието 32 градуса. Грабнах торбата, разплатих се и се качих на автобуса, бягах позорно и някъде към единайсет часа се озовах в Бургас. До следващия влак за София имаше цели пет часа, какво може да прави човек в бездействие цели пет часа, и то в неделя? Закусих, пих кафе, стопих първите двайсет минути. Ами нататък? Ако беше делничен ден, нямаше да му мисля, щях да отида при Христо Фотев, с него човек може да прекара не само часовете, но и дните. Затова, като минах край работното му място, натиснах безцелно вратата, а тя взе, че се отвори. В полумрака на помещението Христо Фотев преглеждаше вестниците, той погледна към мен, но не вярваше, аз също не вярвах – двамата изпитвахме усещането, че виждаме призрак, защото, нали ви казах, беше неделя, време никакво, при това двамата не бяхме се помирисвали от година. Той не можа да измисли нито една дума, само взе ключа и разбрах, че излизаме. Аз също не можах да измисля никакво подходящо за такава абсурдна среща изречение, знаех само, че след малко ще се случи нещо, или по-точно, че няма да се случат определени преди това неща. Както се разбра след това, той чакал кола – затова бил на работното си място в неделя – чакал такси, с което да заведе жена си и двама приятели някъде, после се разбра, че трябвало да ги отведе в село Равадиново. А пък аз, както вече знаете, си бях купил билет за София. Горещината притискаше улицата, но ние вече не усещахме нищо, само вървяхме, доколкото разбирах, май че Христо Фотев ме водеше, а аз го следвах и защо да не си го кажа направо – му се подчинявах. За нас лятното гъмжило бе изчезнало, ние само вървяхме, сами на улицата, сами в града, предвзето изразено – сами в целия свят. Вмъкнахме се в хотел “България”. Едното място беше затворено, второто още не било отворено, ала третото ни прие, ние потънахме в меки столове, полумрак, мъркащ вентилатор, светещи рекламни картони на световноизвестни напитки, тук-там някой гол женски гръб, рамо с много слънце, но ние с поета седим един срещу друг и се гледаме. Онова нещо ни го доставиха в големи чаши на масата. И много лед. Поетът загреба с лъжицата и започна да пуска студените топчета в моята чаша. Ледените топчета влязоха в златистата течност и от там ни наблюдаваха като очи. Христо Фотев ми се стори по-остарял, свикнал съм да го възприемам винаги много млад, дори като дете, пък и така действува понякога – като дете. Преди доста години двамата бяхме заедно в чужбина, единственото нещо, което си купи там, се оказа стативче за рисуване – защо, убий се, няма да разбереш – щял да рисува. А когато се връщахме към хотела поетът съвсем естествено рече на едно дете: подарявам ти го, и му подари статива пред учудените ми очи… Христо Фотев вдигна чашата, вдигнах чашата и аз, погледнахме се яко и отпорихме първата глътка. Като професионалист той отпи съвсем малко, но аз глътнах повечко и веднага си казах: защо бързаш, къде бързаш, виж как се пие, имаш достатъчно време. Не мога да ви кажа проникваше ли някаква музика, или не проникваше; влизаха и излизаха млади хора, за които барът е мястото на най-висшата наслада. Май че по някое време рамото с многото слънце изчезна от полезрението ми, но това са подробности, които се мъча да вмъкна в повествованието си за атмосфера, макар че не се нуждаехме от атмосфера, просто се бяхме прикътали в една от дупките на чудовището-хотел и се чувствувахме добре. Христо Фотев ми разказа малко повече от това за закупената от него къща в село Равадиново. Не ми разказа всичко, разбира се, пък и аз не питах, тъй като знаех къщата добре; голяма и здрава, с дебели стени, широка каменна ограда, в нея спокойно можеш да се скриеш во веки веков. Както другите хора, аз също бях изумен от факта, че не кой да е, а Христо Фотев се снабдява с къща за криене, тъй като този човек най-малко е проявявал стремежи към недвижим имот и предполагам, че цялата работа се дължи на жена му, иначе той би закупил, да речем, ветроход, тъй като цял живот ми се заканваше, че ще си построи ветроход, а ето че сега вместо ветроход си има солидна къща в Равадиново, нещо, което пооживи духа му и сякаш изостри стремежа му към нови стихове… Както се гледахме в очите и мързеливо попийвахме, изслушвахме мислите си, без да си отваряме устите. Например в момента му казвам, че жена му и приятелите вече поглеждат часовника, нервничат, ослушват се за шума на таксито. Той от своя страна ме моли да не се разсейвам със странични мисли. Настоявам, че това не са странични мисли. Той настоява, че това са странични мисли. Едновременно махваме към сервитьора. При всяко такова махване пристигаше по едно малко и винаги с лед, ледените топчета влизаха в златистата течност и се превръщаха в тъжно съзерцаващи очи. Продължавахме да се разговаряме без думи за недвижими имоти и ветроходи, но все тъй търсехме в ирисите си възможните отговори на възможните въпроси, след което си пожелавахме взаимно: дано напоследък е написал нещо по-добро, и в размяната на тези пожелания всеки откриваше, че другият отсреща остарява, че времето минава с ледена непримиримост край нас и сега този миг в хралупата на суперхотела ще остане един от малкото, затова да не го пропущаме. Десетки пъти съм виждал поета като дете, как тича босоного край кейовете на пристанището, а и той е виждал мен да тичам като босоного хлапе по кейовете, понеже и двамата имаме еднакво бургаско детство, макар че разликата ни във възрастта е дванайсет години. Той се е къпал в морето по същия начин, бягал е от къщи по същия начин, като мен е вдигал глава към високите кораби, за да срещне погледа на облакътен на борда моряк, морякът гледа разсеяно надолу, а хлапето, това малко камъче на кея, не влиза дори във вниманието му. Ех, да знаеха тези мързеливци какви чудовищни светове представляват за хлапака, да го удостоят поне с грамче внимание, да му се усмихнат, да му подвикнат, а то – нищо, забравили, че са били деца… Вслушвам се в мислите на поета, той ми изрича ясно, сякаш го казва гласно: пожелаеш ли да се скриеш, ела, стаята с прозорец към морето е твоя, живей там колкото си щеш. Благодаря му за поканата, отправя ми я не за първи път, беше пратил човек у дома да ми я поднесе. А сега допълва: и през зимата, разбра ли? Къщата е на хълма, вятърът идва направо, но не може да ти стори нищо. Махаме към сервитьора, чашите пристигат пълни и си отиват празни, барът вдига ветрила. Влакът сигурно е потеглил – минава през мисълта ми, – но виждам, че платната са напълнени, барът полегна под натиска на страничния вятър, инстинктивно хванахме чашите да не паднат. Исках да му напомня, че трябва да се обади вкъщи, поне да не се тревожат, но си го познавам, това няма да стане, той не обича да прекъсва добрите мигове, а и ония, дето го чакат, си го знаят, най-много да се ядосат; немислимо е да напусне в такива мигове масата, това е кощунство, в такива моменти трябва да се съсредоточиш, да запомниш миговете. Когато ти потрябва съсредоточаване или имаш нужда да избягаш от някого – продължава да ми внушава поетът, – нали знаеш какво! Да, отвръщам аз, ще ми дадеш стаята към морето. Точно така, съгласява се поетът. Христо Фотев се радваше много, че има къща някъде си, и аз се радвах на неговата радост, макар че някога той не беше мислил за къща, беше мислил за ветроход. Появи се друго женско рамо, бяло; вентилаторът ни прати нов хладен повей, някой ни гледаше, друг обясняваше някому: Това е Христо Фотев. Туй ме накара да погледна с ново проучващо око събеседника си, след което си казах: образуван е от съзвучия, мисъл и метафори. В същото време той водеше свой вътрешен монолог за мен. А колко малко се познаваме всъщност…

Към три часа след полунощ станахме и тръгнахме. Излязохме на улица “Богориди”, извървяхме я цялата, озовахме се в Морската градина, по стълбището слязохме на плажа и направихме последните двеста крачки до края на мостика. Отвсякъде ни заграждаше вода – само още една крачка, и сме в морето.

– Сега разбра ли – каза Христо Фотев, – потрябва ли ти усамотение, идваш право при мен, давам ти ключа и заемаш стаята към морето. Разбра ли?

– Разбрах.

– Когато искаш.

Стояхме мирно загледани в невидимия хоризонт, нещо край нас шумеше както трябва, слушах шума и си мислех за въпросната стая: тя наистина гледа в обещаното, само че съществува малка подробност – село Равадиново се намира на три километра от морето.

ПЯСЪК

С лявата ръка държи сандалите си, а с дясната е обхванала тънкия кръст на моряка. Току-що са станали от вмирисания на пот плаж. Отпуща кръста му и прокарва ръка по бедрото си. Усеща как песъчинките се ронят при допира на пръстите й, но част от пясъка е полепнал здраво върху младата й гореща кожа. Отдавна е минало полунощ. Над пристанищния вълнолом блика сиянието на корабните светлини, затова тук е много тъмно. В чашата на небето звездите блестят като капки.

Пясъчната лента свършва. Вече стъпват върху трева, в градината са, пред хотела. Мъжът върви съвсем бавно и много близо до нея, но тя казва на английски:

– Почакай.

Обича да си служи с английски думи, макар че знае само няколко. Сяда на пейката и започва да изтърсва сандалите си. Тук е височко, вижда се по-голямата част от пристанището, натъпкано с параходи. Пред фара са застанали два самотни кораба. За тях няма място на кея и приличат на бездомници.

Той поглежда часовника си, навежда се и я целува. Докато приема целувките му, тя се обува, изправя се и потегля отново. Уморено прекосяват градинката, заобикалят хотела и излизат на крайбрежната улица. По нея няма жива душа. Едната й страна граничи с желязната ограда на пристанището. Тук лежат топлите сенки на дърветата. Тротоарът още не е изстинал след горещия ден. Короните на платаните са побелели от светлината на лампите. Летят рояци комари и еднодневки. Еднодневките вече агонизират и падат върху паважа. Тихо е, топло е, гъстото звездно небе покрива целия град.

–                       Той крачи с грубата си моряшка походка, задоволен и щастлив до нейното жилаво тяло. Тя има дълги крака, тънки глезени и обгорени от слънцето прасци.

–                       До портала на пристанището спират. Тя не бива да влиза през този портал. Притаяват се до каменната колона и започват да се целуват за раздяла. Разменят си някои съвети, без които животът им е немислим. Той настоява за документите, които тя трябва да си набави, след туй отново го обзема нежност и пак я притиска, и пак се редуват ту наставления, ту любовни пориви. Нито веднъж не й напомня да му бъде вярна. Във верността й е сигурен. Знае що за момиче е, такива моряшки момичета е виждал много, пък и начинът, по който се люби на пясъка, му говори достатъчно за същността й, но също така знае, че за нея той е “големият шанс”, единствената й възможност. Жени с такива физически качества в неговата родина са рядкост: мургава кожа, черни коси, дръпнати очи с дълги мигли и наелектризирано тяло, горещо, южно. Той гризе устните й, сред опиянението си чува сирената на парахода, тя го зове. Пуща я и отново я привлича към себе си. Отхапва си още една целувка и побягва. Но след малко се обръща и казва на български:

– Довиждане.

– Добро плаване.

Тя остава сама до колоната, наблюдава фигурата, която чезне в тъмнината, продължава да маха с ръка. Едва сега по-скоро усеща, отколкото забелязва, че сокът на зарята постепенно се впръсква в тъмнината на нощта.

– Вече загубих търпение!

Стресва се, пробожда я болка в стомаха, но бързо се съвзема от уплахата и се обръща. Този път е решила да се съпротивява.

– Махни се!

– След като съм чакал цяла нощ?

Тя тръгва с големи крачки към града, оглежда се с надежда да зърне минувач, той върви спокоен след нея и казва:

– Не така… Знаеш как бия.

Защо няма поне един минувач? Но може ли да помогне и той? Забавя стъпките си.

– Ще викам!

– Така ли?

– Какво искаш пак?

– Да си повървим заедно.

Тя проявява евтина хитрост, в която не влага кой знае каква надежда:

– Изпрати ме до нас.

– Да, ама ще минем през пясъка.

– Кой пясък?

– Дето бяхте с кльощавия немец.

– Той ми е годеник!

– Добре, това да се чува.

– Ще се женим, заминавам за Хамбург.

– Замини, казвам ли ти нещо?

– Моля ти се, не настоявай!… Аз го обичам.

– Добре де, свивай към плажа!

Той разговаря меко и върви сякаш неохотно, тя лесно минава пред него – нещо, което би я улеснило при случайна среща с хора.

Безсилието й я отчайва. Към него храни постоянна омраза, която расте и се изостря с всеки изминат ден, тормози я, кара я да стене на глас и всичко туй, защото не може да му стори нищо освен във виденията си, когато го привързва към един изплувал във фантазията й стълб и го бие. Тогава яростта й расте – премазва главата му с камъни, и то така, че от свирепия му поглед и от животинските му бърни не остава следа. В такива блажени за нея мигове той плаче, моли за пощада, но тя се нахвърля още по-свирепо към него: “Нà ти за това, нà ти за онова, нà ти за всичко, което си ми причинил, животно!”… Но това е само във виденията й… Няма ли най-после някой да се справи с него? Каква е тази държава, каква е тази власт, защо не го поставят на мястото му?…

– Уморена съм – отново хитрува тя и без да ще, увлечена от гальовния си, по женски обещаващ глас, добавя: – Ако искаш – утре…

Той се усмихва и обвива ръка около тялото й, там, където може би още е запазена топлината от ръката на немеца. По обратния път отново минават под платаните, по паважа лежат хиляди щастливо умрели еднодневки. Пак заобикалят хотела, пак нагазват в прегорялата трева и тръгват по тъмния пясък, а отдясно пак блестят светлините на корабите, а небето е вече леко разредено и олекнало. И морето лежи неподвижно в края на тъмнината – безчувствено, противно.

– Ще му ставам жена – прошепва умолително тя.

– Разбрах – отвръща той. – Щастието ти се усмихва. А и на мен. Ще ми пращаш ли колети?

– Ще ти пращам! – казва тя с дълбока искреност. – Знаеш ли колко хубави неща ще ти пратя?… Пусни ме да си вървя.

– Ти пак ще пращаш.

– Звяр!

– Ела тук, до лодката?

Силен и груб е, с широк гръб и огромни стоманени ръце. Слаба, взела се кой знае откъде светлина, пада върху големите му скули и късата руса коса. Устата му е в сянка, но тя си я представя – разположена от единия до другия край на лицето, дъхти на лук.

– Ето, тук!

– Не искам!

Тя потъва в пясъка – по-дълбоко, отколкото с германеца, и колкото повече се съпротивлява, толкова повече лактите й се забиват в изстудения плаж. Тя гледа небето над косите му и се вбесява от коварната сладост… Тази подла сладост идва въпреки омразата, въпреки съпротивата, не желае да е така, но е така…

За втори път тази нощ тя седи на пейката и изтърсва пясъка от сандалите си, сега звездите са се стопили, а светлините на пристанището са избледнели. Зад фара се показва заминаващия параход, в който е Хелмут. Добре се виждат пясъците, морето, градината и изплувалия от тъмнината град. Гларусите налитат с писъци от покривите и се отправят към широката гладка вода. Това е ничий час – нито на деня, нито на нощта. Долавя се нещо неопределено и празно.

Става и тръгва – през градината, край хотела, край паркираните коли. Градът продължава да спи, но както всеки град, и този си има подранили за някъде хора, първите, с които започва всекидневието.

Върви, залита от умора и безсъние, представя си как ще се тръшне върху леглото и как ще спи през целия ден. Косата й е разпиляна, погледът й е разстроен, но въпреки тази отпадналост младостта й все тъй здраво напира в прасците, трепти в бедрата, мислите й летят към Хелмут, а пръстите й лениво отброяват един по един документите, които трябва да извади, ако иска да замине за Хамбург, да заживее в малката зелена къщичка, където сега скучае старата моряшка майка.

Все повече са бързащите по улицата. Не ги поглежда, но ги усеща и с притворени очи си мисли: “Тези пък закъде ли са тръгнали толкова рано?” И понеже знае много добре закъде са тръгнали, но не иска да знае нещата в душата си, получава усещане за влага в очите и пясък в устата, и суха тъмна празнота, която я отделя от света.

ИЗКАЧВАНЕТО

Градчето е упорито вкопчано в глината, залепено е по скалите като лишей. По кривите му улички е гъмжило, хората кръстосват насам-натам без работа, нямат какво да вършат, най-често се излежават на слънце или си отдъхват в сянката на покривите. Това са ниски жилави човечета, известни на света като херфи. Изискванията на херфите към живота са незначителни, за тях най-важното условие е да се включат поне в две експедиции годишно, повече не им трябва, останалото е вървене по уличките и зяпане пред хотелите. В хотелите са отседнали потеглилите към върховете. По предварително изработен ред от тук тръгват много групи, походите започват от всички страни на върховете, дори от невъзможните за преодоляване, всеки се старае да извърши нещо, което никой преди него не е вършил, особено пък ако предишният се е провалил, ако се е върнал предивременно или ако е загинал. Някои не загиват, само изчезват, остават след себе си шум в световноизвестните вестници. Върховете приемат и не приемат покорителите си, понякога се съпротивляват почти злостно, ненапразно пътеките към тях са осеяни с вкочанени трупове. И въпреки туй всеки връх, след като е устоял десетилетия на набезите, накрая се предава, човекът стъпва на него, а след това често пъти започва буквалното му прегазване от нови експедиции. Качват се десетки хора, развихря се голямата подигравка с непостижимото. На това херфите не възразяваха, не се сърдеха никому, напротив, радваха се, наемаха ги постоянно, те бяха носачите на денкове по базите, те бяха и водачите. Планината и херфите бяха приятели, допълваха се и нито херфите можеха без планината, нито планината можеше без херфите.

Ето защо, когато напролет пристигна бледият мъж, пребиваването му в градчето по-сетне се изрази в сензация. Бледият мъж пристигна с много багаж, отначало той не заяви за какво е дошъл, но с течение на времето хората започнаха да го подозират, че ще изкачва, особено когато научиха, че е закупил четири яка. Така в Баманду плъпна мълвата, че някакъв съвсем смахнат самотник ще си поиграе на покоряване без херфи, посмяха се на това и го отстраниха от вниманието си; нямаха време да се занимават с него, всеки ден пристигаха групи, сезонът на изкачванията чукаше на вратата. Забравен от всички, бледият мъж сякаш се затвори в себе си, между яковете – в края на града, и хотелската стая – в центъра. В стаята той прекарваше по-голямата част от времето си, подреждаше вещите, уредите, изчисляваше товара в килограми, разпределяше го в денкове, подреждаше консервите, комплектуваше ги по калории и витамини, навиваше въжета, изчисляваше дължината им, стараеше се да не остане и сантиметър в повече, във всичко търсеше неговата оптималност, то биваше нанасяно в тетрадки, описвано; в тетрадките се сортираха и индикациите на медикаментите. На един стол в центъра на стаята бяха изправени бутилките с кислород. От време на време, но не по-малко от два пъти дневно, бледият мъж взимаше една бутилка в ръцете си и я наблюдаваше в позата на Хамлет. С бутилка или без бутилка? – това е въпросът. Освен туй той взимаше камерата и по същия начин се питаше: с камера или без камера? Ако трябва да доказвам на някого, необходимо е да взема камера, но защо да го доказвам, какъв е смисълът, нали това интересува само мен? И така, кое е по-важно за изкачването – да го реализирам за себе си или за другите? Ако го направя заради сензацията, ще предизвикам шум и ще спечеля пари, но ще продължавам ли да бъда и тогава аз? Всъщност какво е човекът, не е ли преди всичко суета?

В същото време Баманду се тресеше от шумотевицата на журналистите. Членовете на експедицията избягваха да правят изявления, но водачите им бъбреха и заради тях. Всяка експедиция биваше субсидирана или от кралско дружество, или от нещо друго. В шумотевицата бледият мъж изчезна съвсем. Продал наскоро жилището си, пестил в продължение на десет години, с такива скромни средства бе подготвил своята съвсем частна експедиция просто защото така му се искаше, такава беше природата му.

Налагаше се да чете много книги, проучваше опита на миналите преди него по пътеките, вникваше в неуспехите на тия, които не са се върнали. Запознаваше се с всяка точка за лагеруване, върху скиците на своя маршрут рисуваше лагерите и описваше вещите, които трябваше да остави на всеки от тях. Яковете ще изнесат багажа до мястото, където могат да стигат якове, там ще го чакат. Колко ли дълго може да чака един як? Ето още един допълнителен въпрос. В края на краищата трябва да реши и тази задача – колко време биха го чакали яковете, какво е тяхното търпение и разбиране, да не кажем чувство за отговорност. Ужас, хиляди въпроси и въпросчета. Но самотният мъж мислеше за всичко съсредоточено и упорито нанасяше всяка подробност в бележниците. Заети с големите експедиции, журналистите рядко го зърваха тук или там, понякога правеха и опити, той само ги поглеждаше с тъжния си поглед на самотник, те махаха с ръка и притичваха към по-интересните обекти. Въпросите към него обикновено се свеждаха до това, дали чака някого, тези, които чака, колко са на брой, от каква националност са и накрая винаги: внимавай, ей, да не си намислил нещо съвсем оригинално и да ни изиграеш.

Бледият мъж често гледаше от прозореца си към планината, потънала до гуша в легенди. Беше проучил поне сто от тях, не му направиха особено впечатление, на него такива не му минаваха, гледаше иронично на мистицизма, намираше го за белег на страх, бедните на преживявания местни хора бяха бедни и на мислене. Планината наистина криеше много загадки, но легендите имаха формални връзки с тях; снежни човеци не го интересуваха, интересуваше го само да намери най-благоприятните места за минаване, през най-благоприятните дни (дори и часове), при най-благоприятни атмосферни условия и особено благоприятно здравословно състояние.

Вече копнееше за изкачването, катеренето за него беше най-висшата форма на човешката страст, то запалваше най-елитните центрове на емоционалната му дейност, възпламенена от десетки алпийски одисеи преди това. Бледият мъж отначало участвуваше в групови походи, но с течение на времето и омъдряването – то не можеше да не дойде на четирийсет и пет годишна възраст – той се отдели от навалицата и потъна във философската същина на катеренето, в болезнено сладкото усещане за предимството на уединяването. Какво ли не изкачи тогава той, но винаги сам и тайно. Веднъж на някакъв връх го завари група от четирима задъхани, погледнаха го изненадано и го запитаха какво дири самичък тук, а той им отвърна, че откакто се помни, си е тук, оттегли се надолу и изчезна. След като го срещнаха на няколко подобни места, хората допуснаха, че е дух или халюцинация, породена от кислородната разреденост и някак спонтанно го нарекоха Бледен мъж, други отидоха по далеч и го клеймосаха с прозвището Високият призрак.

В очакване на лятото бледият мъж скиташе в полите на планината, тренираше, поддържаше здравината на мускулите си, изпитваше всяка нова дреха, новите си обуща. Не пропускаше нито една пресконференция. Сгушен сред слушателите, попиваше всяка изтървана в повече дума, стараеше се да долови някои от секретите на експедициите, връщаше се в хотела и отново прехвърляше (за кой ли път) дневниците на предшествениците. Понякога висеше над случайно измъкната маршрутна скица и я наблюдаваше, отначало съсредоточено, след това разсеяно, вече сто пъти обсъдил от всички страни своя собствен вариант.

На четирийсет и пет годишна възраст, сред самотата и планината, в тренировките и спокойствието, един ден високият бледен мъж усети пролетта, тя го докосна една сутрин с нежността на съня. Това го накара да забележи журналистката. Обикновено тя го преследваше, а той се изплъзваше. Изглежда, че журналистката бе доста опитна като жена и много бързо разбра, тя просто угади настроението. За подобни случаи разполагаше с добро въоръжение – бедра, наподобяващи пейзаж, и спокойни гърди, които се извисяваха като стряха. Знаеше, че трябва да го улесни, виждаше колко е самотен и му заяви: Защо в хола на хотела, защо не дойдете в стаята ми? Или пък аз да дойда при вас? Но при вас е много разхвърляно. Номерът на стаята ми е триста и единайсет. Нямаше какво друго да прави, трябваше да приеме, по улиците на Баманду се разхождаха само мъже, жените тук приличаха на мъже.

Въпросите се оказаха неприемливи, журналистката искаше да разбере най-важното, с други думи – всичко. Такава цена той никога не е и мислел да даде на жена за каквото и да е. И не само на жена. Извини се и си излезе, тя извика и тръгна след него, заяви му, че ще намали броя на въпросите, но бледият мъж бе изтрезнял, в края на краищата за какво му бяха тия якове, нали яковете стават за всичко?Беше трудно, разбира се, ако планината можеше да говори, би разказала редица комични подробности, но работата все пак потръгна и журналистката остана на сухо.

Най-после пристигна писмото, викаха го за справка, той замина за столицата, там се яви пред комисия от трима души. Поканиха го да седне и отвориха папката с молбата му.

Много сте висок, рече някой от комисията.

Бледият мъж не отвърна нищо.

Подали сте молба да изкачите най-трудния връх – Пама.

Да, отвърна той, там съм описал всичко.

Но не обяснявате нищо, а се шегувате; тук например пише, че ще бъдете сам.

Това съм искал да кажа.

Тримата го погледнаха.

Много сте висок, повтори някой от тях.

Чакам да ми определите дати, отвърна бледият мъж. Искам да изкача Пама по най-обикновения маршрут, там вече никой не върви, но аз ще мина по него.

Сам.

Сам.

Ние сме тук обаче да издаваме разрешения за изкачване, а не за самоубийства.

Без група е немислимо да достигнете Пама.

Моята цел е тази.

Обичате сензациите.

Обичам да съм сам. За моето изкачване няма да правя пресконференция, само вие знаете за какво съм пристигнал в Баманду, вдигне ли се шум, изобщо няма да тръгна.

Добре, но можете ли да запознаете комисията с начина?

Например как ще щурмувате върха.

Кой ще бъде последният ви лагер?

Бледият мъж ги погледна разсеяно и заяви, че си има точен план.

Можете ли да изчислите шансовете си в проценти?

Може би пет на сто.

И настоявате за разрешение?

Смятам, че ще успея.

На кого ще продадете филма?

Ще мина без филм.

Дори… без… филм?

А как ще документирате?

Как ще докажете?

Няма да доказвам.

Добре, обади се най-после председателят на комисията, колко херфи ще наемете?

Нито един.

Става въпрос… донякъде.

Купил съм четири яка.

Какво?

Двамата, без председателя, се изправиха. Стаята излъчваше необходимата тържественост: меки кресла, тежък килим, полилей, край прозорците падаха тъмнозелени завеси, между завесите се вместваха небе, вишна, камбанария на католическа църква и далечен сняг върху суров планински масив. На една от стените висеше знамето на държавата, под него – ликът на държавния глава, това бе представителна зала, тук посрещаха хора от цял свят, и то не какви да е хора, все корави мъжаги с нашумели имена, със силно пигментирани лица, познати от илюстрованите списания и рекламите за оборудване по алпинизъм. Шефът на комисията, човек с уморено умно лице, също се изправи и отиде до прозореца, но едва ли видя нещо интересно навън. Помощниците го гледаха право в гърба. Тъкмо тогава бледият мъж седна в посоченото му още от самото влизане кресло. Дългите му крака изскочиха напред, ръцете му полегнаха върху облегалките. Бледият мъж подразбра, че съдбата му зависи само от шефа на комисията, който в момента се правеше, че се взира силно в кръста на католическата мисия. Другите двама са украшение, протокол, ако разчита на тях, по-добре да си тръгне веднага, те никога няма да обърнат внимание на молбата му, а сега с учудване се питат защо пък чак толкоз се е замислил шефът, защо не реже, вън чакат представители на друга експедиция, тя ще им отнеме четири часа. Шефът на комисията се обърна към стаята и започна да се любува на русата му, почти детска косичка.

Без херфи, прошепна той, разбирате ли какво означава това без херфи? Равнява се на революция, досега нямаме подобен случай. Може би нямате да им платите?

Изкачването е скъпо удоволствие, отвърна бледият мъж, и който няма пари, изобщо не бива да тръгва.

Вие сте фанатик?

Да.

Наясно ли сте какво означава да тръгнете без херфи, това означава, че ви изчезват дори тези пет процента за успех.

Ще опитам

С якове.

Държа да бъдат якове, не хора.

Досега никой не се е изкачвал без херфи, не е и помислял, дори не е допуснал мисълта, че може да помисли.

Бледият мъж замълча, двамата членове на комисията отвориха усти, но шефът им ги прекъсна със знак. Той напусна мястото край прозореца и се отправи към съседното кресло. Сега вече можеше да вижда посетителя в лицето, особено ако посетителят се извърнеше малко. Бледият мъж се извърна, той бе усетил, че има за какво да разговаря с човека до него.

Искате ли да запушим?

Не пуша.

Уиски?

Малко.

Може би думата уиски да е била подаденият знак, но двамата подгласници просто отвориха вратата и излязоха. Шефът на комисията се върна зад бюрото, промъкваше се към цигарите и удобствата, дребните му розови пръсти отвориха чекмеджето, поровиха и измъкнаха малка извита луличка. Докато той палеше луличката, бледият мъж се възхищаваше на сръчността, с която пръстите извършваха необходимите манипулации. Щом се появи димът, пръстите се успокоиха.

Може би разбрахте, че ще получите разрешението, за което сте дошли при нас. – По изваяното му сякаш от порцелан лице не се забелязваше нито един дефект, никаква пъпчица. – Ще ви го издам на моя отговорност, ако щете – мой риск, без да се съобразявам с мнението на подгласниците си. – Бледият мъж остана неподвижен, не направи и опит да благодари. – Но искам да си поговорим откровено, никак не ви виждам при катеренето.

Това е моя луда необходимост, отвърна бледият мъж.

Тя е необходимост за мнозина, тези алпийски подвизи са подвластни на суетата, а вие…

Вратата се отвори, подгласниците изтикаха напред масичка с колелца, настаниха я до бюрото и отново излязоха. Шефът на комисията наля в чашите и погледна своя гост, гостът кимна, ледът звънна в чашите.

Принадлежим на две различни раси, подхвана домакинът, а сме почти еднакви.

Вдигна чашата пред себе си.

Бледият мъж също.

За покоряването на върховете си има хора, рече домакинът, те сякаш са родени за туй, извън катеренето биха били нищо. Но вие… Да продадете къщата си… Пама не можете да изкачите и си го знаете, рекорд не можете да поставите; ако успеете, ще бъде подвиг за векове, но няма да успеете, сам никой не би дръзнал, пък да предположим, че успеете, веднага ще се превърнете в сензация, а сензациите не ви интересуват.

Никак.

Тогава защо?

Бледият мъж повдигна искрено рамене, но този жест му се стори неучтив и побърза да изрече също тъй искрено: Не знам, вие сте човекът, на когото бих казал, но не знам.

Изкачването с херфи не е само необходимост, това е и традиция, свещено право, ако щете – монопол.

Мислите ли, че не знам?

Една истина, като всички простички истини – като гората, като водата.

Колко деца имате?

Шест.

В кръвта ви тече ли нещо от херфите?

Не бих имал нищо против.

Те имат много деца.

Ако заемете поне двама, ще бъде съвсем друго.

Мисля, че ще ви огорча.

Ще огорчите тях, ще им нанесете удар. Представяте ли си, прекъсвате традицията. Да оставим настрана, че им отнемате по някой лев.

И все пак предпочитам яковете.

Мизантроп ли сте?

Направихте много за мен, отвърна посетителят, без документи не бих могъл да започна изкачването.

*  *  *

Натовари багажа си на яковете. Бледият мъж остана сам срещу планината. Постара се всеки як да получи по равни килограми. Една палатка бе опъната да го чака, палатката се намираше на 3430 метра. Сбогува се с нея и се отправи към четири хиляди и шестстотинте метра, точката, до която можеха да му служат животните. Там разтовари багажа, опъна нова палатка, оборудва я, привърза яковете към забити в земята клинове, пренощува и на другия ден започна да пренася пакетите на гърба си. След три дни успя да изкачи всичките си вещи до базовия лагер на 5340 метра; тук разположи най-голямата палатка, монтира най-удобната печка, подреди главната част от провизиите и медикаментите. Докато работеше, усещаше възбудата, туй беше кипящото от радост тяло, ясното просто усещане, че е щастлив. Нататък му предстоеше да построи четири по-малки лагера. Работеше стегнато, внимателно, пестеше силите си, подчиняваше се на спартанска методика, спеше достатъчно и всичко се развиваше по предварителния замисъл. Не бързаше, не целеше да изпревари прогнозирани метеорологически условия, за времето си нямаше график – движеше се на късмет. На бърза ръка преживя два ледени вихъра. Първия прекара на път, вторият го връхлетя на завет, в палатката. При първия вихър се притаи в пукнатина на скала; когато вихърът отмина, в разсеяната светлина пред него се появиха орел и орлица, те се любеха на издатината встрани, бледият мъж бе един от малцината на света, видели такова чудо. Той стоеше в пукнатината и наблюдаваше скромното отдаване на орлицата, без каквото и да е кокетство, в достойнството си тя не си позволяваше особено подчертани движения, най-често търсеше да допре шията си в неговата, отъркваше се нежно и сладостно, докато орелът бесуваше. Май че по някое време го зърнаха, така му се стори поне, ала най-сладкия миг преодоля и в този случай инстинкта за самосъхранение, орлите отлетяха едва след като мъжкият се насити. Бледият мъж си мислеше, че тези птици не живеят чак толкоз високо, гнездото им е сигурно поне две хиляди метра по-надолу. Тогава защо се качват във висините да се съешават? Заслужаваше да си помисли върху тази загадка, но къде време за това?

Беше се започнало.

Вървеше по отъпканите пътеки на няколко експедиции, нямаше нужда да забива клинове по стените, намираше си ги готови, по тях висяха дори въжетата, той им се доверяваше, защото обичаше да рискува, неговото изкачване можеше да завърши успешно само през риска, на това разчиташе; като тръгваше, той си знаеше, че ще се движи със стръвта на мародер. В една гънка намери опъната палатка, вътре имаше всичко, храната беше непокътната, палатката все още чакаше стопаните си, които никога нямаше да се завърнат. Разчисти снега, вмъкна се в нея, запали печката и преспа. Вечерта и сутринта яде от собствените припаси, остави всичко непокътнато за своето завръщане. Въпреки студа, виелиците и умората усещаше познатата бодрост, просто помирисваше как най-трудната точка, ревниво пазена от ледници, отвесни стени, пропасти, мъгли и връхлитащи ледени бури, се приближава. Поне досега не можеше да се порадва на някаква поносима температура, през цялото време зъзнеше, а какво ли му предстои занапред?

Но последва абсурден период, в решителните последни фази настъпи небивало затишие, заблестя слънце и всяка мъчнотия го подканяше: ела и ме преодолей. Той преодоляваше при незапомнени атмосферни условия, незарегистрирани в историята на изкачванията. Продължаваше да открива безпогрешно стари клинове и въжета, това го развесели, изпадна в еуфоричност и захвърли кислородната маска. Олекна му още повече, вече си подсвиркваше и си мислеше, че когато човек види любовното опиянение на орли, неизбежно му потръгва. Захвърли и фотоапарата, отказа се да документира, работеше за собствено удоволствие, нямаше никакво намерение след години да разказва за подвига си пред камината на някой клуб.

Когато застана на върха, отначало го обхвана страх, че може да полудее от възбуда, а след това трябваше да преодолява внезапно обзелото го чувство да се поддаде: Да остави ли, или да не остави белег? Наоколо беше пълно с такива неща, тук бе отразена не само личната суета, но и суетата на нациите. Една минута прекара на Пама и всяка секунда от тази минута се изрази с вътрешния наплив и вътрешната му съпротива да преодолее поривите си към парадност. А светът лежеше в краката му спокойно, балансирано, потънал във великолепната си тишина, един от редките мигове на върха, подарен само на него, награда за безшумния му подвиг. Подобни метеорологически явления тук се появяват сигурно веднъж на столетие. В тази минута бледият мъж допусна за частица от секундата, че се е превърнал в бог.

*  *  *

Вестниците и туристическите бюлетини на Баманду шумяха за четири експедиции, трите от тях бяха наели по триста и петдесет, а четвъртата петстотин херфи, радиото гърмеше, всеки от водачите на групите допускаше до трийсет процента за неуспехи, а няколко дни преди потеглянето благоприятните възможности слязоха на петдесет процента; началото на сезона бе отбелязано с три жертви и осем измръзвания на крайници; сред катераческите общества плъзна мрачният полъх на песимизма. Бледият мъж спеше вече трето денонощие и прислугата на хотела напразно се услушваше пред вратата на стаята му. Събуди се на четвъртия ден по обед, усещаше, че е гладен, премазан от изтощение и че по крайно необясними причини му се влиза в жена, например в журналистката. Дълго преди да се изправи на крака, тъй като се събуждаше в поредици от часове, той се люлееше между видения от орли, якове, въжета, глетчери, журналистката, вихрите. Вмъкваше се постепенно в реалния свят на стаята, осъзна, че над него има таван, край него – стени, сигурност, на пода се простира персийски килим, а отвори ли вратата, на всяка цена ще срещне една вана. След като завъртя крана, видя в огледалото високото си омършавяло, просто стопено тяло, загубило поне петнайсет килограма от теглото си – направо скелет. Брадясалото му лице продължаваше да създава впечатление на бледост, но по какъв начин, трудно можеше да се разбере – с напластения загар. Скелетът потъна във водата, покри се с нейната мекота. Завет, никакъв вятър, пръстите на краката му се движеха по негова воля, пръстите на ръцете му усещаха предметите при докосване; радиоприемникът му даряваше музика, нещо като Дебюси, който прииждаше от стаята. Затвори очи и видя келнерите, те сновяха по мокета на долния етаж, тикаха колички с напитки, разнасяха сребърни табли с гореща храна, от чистите им тихи дрехи дъхтеше на вечност.

Предпочете овнешко бутче без гарнитура и салатата отделно, нищо повече, от вината избра френско червено; стремеше се да поглъща спокойно, сдъвкваше бавно и гледаше пред себе си, през пространството със стерилно бели покривки. През сигурната стъклена витрина се виждаше планината, увенчана с чист сняг. Сега планината му се струваше близка и крехка, като дълго желана холивудска звезда, с която вече е преспал. Нахълта неспокойна журналистическа група, тишината отиде по дяволите, след групата влезе журналистката, махна му отдалеч и се уедини през една маса. Стори му се по-хубава отпреди, а деловитите й иначе движения бяха сякаш затоплени от дремеща все пак във вътрешността й женска природа. Тя остави камерата и записната уредба до себе си, избра нещо от менюто и потъна в страниците на бележника си. Надойдоха още хора, говореха високо, бледият мъж долови изречения, от които разбра, че току-що е потеглила най-голямата експедиционна формация, че Пама ще бъде атакуван по две посоки едновременно и че преди час пристигнала неприятна вест: на връх Мунца – нови четири жертви. Телефоните на хотела бяха изпратили тези новини по всички краища на света, Баманду се тресеше от тревожно напрежение, никой сезон не можеше да се равнява по нещастни случаи с тазгодишния, над улиците и къщите виснеше заплахата на нови нещастия. Херфи намериха наядени от лешояди три трупа на якове – това също се изнесе в пресата; някои се заеха да разнищят загадката, страниците на вестниците се кичеха с хипотези, но всички трябваше да започнат отново, тъй като един ден в крайнините на града се появи четвърти як, беше жив и здрав, но като всички останали якове на света крайно мълчалив, нито знаеше откъде иде, нито можеше да съобщи накъде отива.

Бледият мъж продължаваше да живее в хотела, той все тръгваше и все не тръгваше към родината си, бездействието сякаш му беше необходимо, внушаваше си, че още се възстановява. Средствата за масова информация го бяха забравили, бледият мъж се чувствуваше по-самостоятелен от всякога. Само журналистката веднъж го запита дали няма някаква връзка между оръфаните от лешоядите якове и неговите. Подведен от повишеното си настроение, той отвърна весело, че връзка съществува само женския як и нея. И още лоши новини – горе се подхлъзваха, премръзваха, изчезваха, чу се за два счупени гръбнака, появиха се стъпки на снежен човек. Лоша година, до този момент нито една победа. Силни, натежали от загар мъже с тъмни очила и бради се завръщаха с виновни погледи, махаха безпомощно ръце, което понякога трябваше да се приеме като единственият им отговор. Заговори се, че все пак трябва да се подбудят някои следствия, подочуха се слухове за изоставени другари, някъде зачестиха случаите на необичайно малодушие в решителни моменти, другаде – направо за проявен страх, но най-често се споменаваше за проявен егоизъм. Като се вслушваше във всичко, бледият мъж разбираше, че великанът Пама се съпротивлява ожесточено и същевременно предизвиква; не по-гостоприемно се държаха и останалите осемхилядници; май настъпваха времена, в които на човек е предоставена възможността да разбере, че не бива да се перчи с особено могъщество, че понякога на природата й кипва и започва да се брани, като не държи сметка и за смъртоносните си удари.

Всеки отминал ден увеличаваше цената на неговия успех; както се развиваха нещата, логичната мисъл едва ли можеше да допусне, че тази година ще бъде записан някакъв победен поход до Пама, а който би допуснал това да бъде извършено от сам човек, поне до сто години, направо би минал за луд. Бледият мъж бе отбелязал не само световен рекорд, той бе постигнал непостижимото. Стоеше му се в Баманду, не му се заминаваше от мястото на реализираното си величие, сред суетата и снобизма; обичаше да се надсмива тайно на всички. Но един ден, както се бръснеше, пламна осенението му, че стоенето в Баманду, че това безпричинно киснене в този скучен град не е съвсем невинно, че това прилича на мазохизъм. Като продължаваше да се бръсне обаче, той се опита да докаже на себе си, че поне досега е действувал безкористно.

Нима е малко това, че преодолях порива си да оставя белег?

Във великите секунди на върха бледият мъж, тренирал скромността си в продължение на десетилетия, се побори мъжки и потисна колебанията си. Там той се оказа на сантиметър от срама – за малко да забие в скалата свой собствен клин с инициалите на името си. Но сега вече е чист, бледият мъж няма как да докаже изкачването и работите на неговия вътрешен човешки баланс са наред.

Но това, че продължавам да вися тук и се подсмивам по пресконференциите, какво е? Това е любов, оправдаваше се той, аз вече обичам и не заминавам заради нея. Но скоро рухна и това оправдание. Една сутрин журналистката заудря по вратата му, не мога повече, заяви журналистката, нуждая се от мъж, не издържам повече, потребен ми е мъж, сънувам еротични измислици, ако ще е мъж, бъди поне ти, харесваш ми и умееш да мълчиш. Беше по пижама, топлината от постелята още лепнеше по нея, щом се вкопчиха, не се пуснаха три часа, чак до минутата, в която бледият мъж се убеди, че не а е обичал, и то никак, че любовта му към нея е била само претекст. Тя се надигна, намери някаква бутилка и отсипа в чашите.

Така може да се живее, въздъхна тя, сега спокойно бих могла да върша работата си, а и друг път ще прибягвам към вас, тъй като сте дискретен и хубав. Ако трябва, ще си платя.

Погледна я отдолу нагоре, както се гледа връх, в нея нямаше нищо розово, нито нежно, тялото й отразяваше кафявия блясък на светските плажове, кожата й крещеше от загар, гърдите й също бяха кафяви, личеше си, че не е обличала бански костюм, а горнищата им не е обличала дори на публични места. Подаде му чашата и легна до него, той близна, искаше само да усети вкуса на уискито, но това събуди желанието му да си пийне, стана му приятно, само дето вече чувствуваше, че жената до него му е малко излишна. Тя говореше: планината гъмжала от събития, непрекъснато връхлитат новини, вест след вест, нещастие след нещастие; отделът на вестника й наредил да стои в Баманду до второто пришествие и все пак не може само да се стои, трябва и да се полегне. Беше осведомена за всичко, заредена с невероятни подробности; херфите се изнервили, годината била фатална, злите духове от ледниците се събудили, очаквало се снежният човек този път да покаже лошата страна на характера си. Снежният човек според херфите е много силен, пръстите му хващат за гърлото и стискат, докато езикът ти изхвръкне навън, после очите; или пък сплесква главата, мозъка. Тя описвала всичко туй и го пращала, но не може само да се пише, трябва и да се полегне. За любов между двамата не можело и да се помисли, тя е готова да му заплати, илюзиите са изключени, вестникарската й деловитост създавали от само себе си стоманените й принципи. Бледият мъж изслуша всичко това и заяви, че няма да й вземе нито грош.

Той продължаваше да обитава хотела и не знаеше какво би могъл да предприеме по-нататък, не знаеше накъде да тръгне, къде да отиде – никъде, досега го мамеха върховете, сега най-трудният бе легнал под него, отваряше се място за досадата, но минаваше още време и след досадата се отваряше място за по-страшни чувства. Сега накъде? – питаше се бледият мъж. Какво още да покоря?

Тя идваше и лягаше до него, предоставяше му часове на акробатика, уискито му се услаждаше все повече. Освен това привикваше с подробностите на тялото й, с капризите й върху чаршафа, започнаха да се разбират без думи, неочаквано усетиха, че са се домогнали до естествен синхрон. Планината сипеше още изненади, но най-голямата се изрази в това, че експедициите приключиха с крах. Краят на катераческия сезон настъпваше. Отделът й нареди да се завърне в редакцията, Баманду се обезлюдяваше, колоритните личности, които бяха успели да се изтръгнат от смъртта, изчезваха.

В един безцветен ден тя пак легна до него, двамата погледнаха към тавана.

Все забравям да ви питам за името, рече той, тъй като разбра, че е настъпил часът на раздялата, как се казвате?

Миранда, отвърна тя.

Не е чак толкоз лошо.

Името ли?

А, другото е ужасно.

Не ви се ще да замина, нали?

Е, ще се справя някак.

Защо не дойдете с мен?

Какво има там?

Ще бъдем заедно. Тя се изметна нагоре и издърпа гащетата си. Впрочем вие защо се появихте, какво търсите в Баманду?

Дойдох да изкачвам.

Кое?

Той мълчеше.

Мен ме изкачихте добре, нали?

Дойдох да изкача Пама.

Пама!

Журналистката се изправи, грабна гащетата си и бледият мъж разбра, че се е изплашила. Обличаше се бързо, ръцете й потреперваха, на нея никак не й се щеше да бъде нарязана на парчета от непознат маниак, този неясен, висок и бледен мъж вече показваше зъбите си, през оскъдните му по брой думи тя зърна в далечината психопата.

Излезе си, без да се дооблече, напоследък така преминаваше коридорите, недооблечена и сладко уморена. Бледият мъж лежеше, зяпаше тавана и отпийваше от чашата, мислите му го носеха към шефа на тричленната комисия, която издава разрешенията на експедициите, шефът се очертаваше като единственият човек на света, с когото вероятно е възможно и да не се скучае.

На обед тя седна до него, оказа се, че са сами в ресторанта, върховете зад витрината изглеждаха по-бели отпреди, а келнерите по-услужливи от всякога.

Днес уискито ви дойде малко повече, усмихна се журналистката. Храната ви е сервирана, защо не почвате?

Вярно е, че съм малко повече, съгласи се той.

Там някъде е Пама, посочи тя с глава.

Да.

И ви предстои.

Не отговори.

Кажете най-после какво искате, какво търсите тук!

Бяхте сензация, след туй – нищо, по едно време изчезнахте, но сте тук, без да сте журналист. Кажете какво сте, защо ви бяха тези якове, защо говорите малко, докога ще останете?

По едно време изчезнах, съгласи се бледият мъж.

Как се казвате? Поне това да знам.

Ерик.

Ери, така ли?

Но вие помните, че по едно време изчезнах.

Искам да зарежем масата и да се прехвърлим в стаята. Заминавам утре, не разбрахте ли? На вас не ви ли е вече достатъчно ясно, че започвам да ви обичам? Ери! Слушате ли ме?

Не можете ли още днес?

Ще замина утре, разберете, а сега ще отидем в стаята ви! Тя грабна чашата от ръцете му. И съм сигурна, че не се наричате Ерик, нито Ери, нито нещо близко до това…

Държеше главата му и търсеше отговор на загадката в очите му, там се потайваха неизследвани мрачини и много фанатизъм, съпротива, бавно и неизвестно защо гаснеща жизненост. За първи път в живота си Миранда полудяваше от гняв, че не може да подчини някого на амбициите си и сякаш в полусън разбираше, че става тъкмо обратното, затова в даден момент допусна, че се намира близо до сатаната и ако не беше склонният й към авантюризъм характер – довел я впрочем до алпийския профил на вестника, – би побягнала повторно, а тя вече преодоляваше страха си и бързаше да усети как сатаната ще влезе в нея. От гънките на планината идеше той и може би след малко, след като я налюби, ще се превърне в космата горила, която тъпче девствените снегове и оставя загадки зад гърба си.

Помните ли, когато ме нямаше? – запита внезапно той.

Помня, целунете ме.

Тогава ме нямаше, рече той, без да я целуне. Тя скочи върху него и започна да го целува. Отсъствувах, каза той и се отбраняваше, огъваше се под тежестта й, понякога успяваше да се измъкне, но тя наново връхлиташе. Нямаше ме, защото бях на Пама, успя да изръмжи той, а тя жадно търсеше устата му, като съзнаваше, че няма да замине от Баманду, че постави на карта не само кариерата си на световна журналистка, но и живота си. Изкачих Пама, успя да повтори той и тя, въпреки дълбокото си страстно дишане, го чу, но продължаваше да диша шумно и точно когато изблещи очи, той изстена: изкачих се сам, без херфи!

Тя се отпусна до него, полегна от дясната му страна и се почувствува като в топъл, наситен с теменужни аромати басейн. Не виждаше по-нататък бъдещето си без него, не можеше да си представи, че утре няма да милва рамото му, тя загиваше без диханието му и още сега трябваше да подхване разговор, да го повлече със себе си. Докато обмисляше първите думи на апела си, неочаквано си спомни, че в кулминацията на тяхното заедно той я убеждаваше, че е изкачил Пама, сам, без херфи. Усещането за едно нищо незначещо твърдение постепенно се превръщаше в нещо, по което можеше поне да се помъдрува. Човекът до нея бе изрекъл: изкачих се до най-трудния връх сам. Това изкачване бе недопустимо, то нямаше нищо общо с действителността. От друга страна изказваше го човек, който говори оскъдно или изобщо не говори. Край нея плаваха лилии, цветовете им се отваряха и продължаваше да ухае на теменуги, костеливото му жилаво тяло беше отпусната струна, в стаята беше тихо, тишината притискаше целия град, от далечните върхове се отронваха лавини, лавините се свличаха, повикани от присъствието му. Боже мой, загубена съм, обърквам живота си, той ще ме подчини.

Миранда ли се казвате?

Преди малко ме убеждавахте, че сте изкачили Пама.

Само ви осведомих.

Гоните ли ме?

Защо?

Все едно че ме подканяте.

Той й заяви, че преди двайсет и шест дни се е изкачил на Пама, сам, без херфи, само четири якове до базовия лагер; запозна я с навика си да върши всичко сам, да живее далеч от шумотевиците, само така се чувствува щастлив, поне така е било досега, защото след изкачването на Пама не може да се похвали, че се чувствува щастлив.

Вие твърдите, че сте изкачили върха, в който този сезон се разбиха две експедиции, придружени от осемстотин херфи?

Да.

Ери!

Тя изтри с длан във въздуха изреченото име.

Ерик ли се казвате?

Не.

Оставихте ли знак?

Той отвърна, че не оставя следи по върховете, призна си, че тъкмо на Пама се е двоумял, мъничко му е трябвало да се приобщи към стадото. Слава богу – преодолял се и сега гледа спокойно света в очите. Вие вярвате ли, че се изкачих?

Не.

Удари градски часовник, звуците му направиха града по-уютен, всеки звук отекна в тялото й, бедрата й потръпнаха, чашата на устните й се олюля, след часовниковите звуци стана тъжно и празно.

Никой няма да ви повярва.

Знаете ли колко ме интересува!

Ще дойдете ли с ме?

Къде?

В един голям град.

Заминете сама, може и да дойда.

Защо не с мен?

Трябва да разбера.

Какво става с вас самия ли?

Да.

Смятате ли, че с вас става нещо?

Бледият мъж продължаваше да лежи неподвижно, тя напразно очакваше да се извърне към нея, да я докосне поне с края на пръстите си. Стана и се облече. Не можа да схване дали е видял, че очите й са печални, той само лежеше.

Когато разбра, че отново е сам, бледият мъж се изправи; стаята беше пълна догоре с тъга; той включи касетата с Моцарт, но скоро сметна, че Моцарт не върви на пейзажа в прозореца и все пак го остави, защото знаеше, че Моцарт върви на всичко. По стъклата потече водичка, валеше. Влезе във ваната, покисна в тъгата си, излезе, изсуши се и почна да се облича. Ами сега? Сега накъде? Помоли да го свържат с най-авторитетното списание, свързаха го за минута, той каза на спортния редактор, че е изкачил Пама. Спортният редактор го напсува и затвори телефона. Пред хотела както винаги висяха една или две дузини херфи, но от по-главните, но от по-главните, водачите – бледият мъж им каза, че преди няколко седмици е изкачил Пама. Погледнаха го унесено. Той им изброи всички предмети, оставени от другите експедиции. Херфите мълчаха, всеки знаеше от пресата и телевизията какво има горе. Бледият мъж влезе в дневния бар и поръча уиски. Аз изкачих Пама, каза той. Барманът примигна и се съгласи. Не вярвате, но го изкачих, настоя бледият мъж. Радвам се, рече барманът. Вие сте длъжен да ми вярвате, извика бледият мъж, затова са ви поставили тук – да вярвате, аз никога не съм лъгал.

Само три дни бяха достатъчни за града, там всеки разбра, че самотникът с бледото лице е изкачил върха, той умислено твърдеше, че се е промушил през най-благоприятните дни, и то в сезона на големите несполуки. Миранда отлагаше заминаването си, тя вървеше подир избраника си и присъствуваше почти на всеки разговор – той разказваше ли разказваше. Те не вярват, обръщаше се той печално към нея, изслушват ме, но едва сдържат присмеха си, а аз се изкачих наистина, видях света отгоре, видях как се любят орли, ти разбираш ли, орлите се стопиха в страстта си пред очите ми!…

Знам, каза шефът на тричленната комисия, която издаваше разрешенията на експедициите, казаха ми, че сте изкачили Пама. Седнете. Уиски, обърна се той към подгласниците си и те напуснаха кабинета.

Вече знаете, учуди се бледият мъж.

Новината за вашето изкачване достигна при нас като смях.

Посмяхте ли се?

Лично аз не, аз съм сигурен, че сте го изкачили.

Защо сте сигурен?

Вие не знаете да лъжете. Защо чака вън? Дамата ви може да влезе. Той целуна ръката на журналистката и посрещна с открити очи погледа й: кажете какво да правим?

Не знам, отвърна журналистката, боли ме, обичам го и ме боли. Просто не знам кога ще му мине, предполагам, че е временно, криза.

Имайте предвид, мадам, че този човек е изкачил Пама, и то съвсем сам.

И ще му  издадете сертификат?

Едва ли, усмихна се порцелановото лице на шефа, сертификатът няма да му послужи, няма да му го издам, ще сметнат и мен за луд, веднага ще ме уволнят.

Видях как се любят орел и орлица, рече с детски възторг бледият мъж, те тръпнеха, пред очите, на края на света, където може само да се умира.

Вие извършихте подвига на всички времена, шефът на комисията хвана ръката му, и за всички хора. Горе се двоумяхте, нали?

Доста.

Но няма да ви издам документа, за който сте дошъл.

Дойдох само да ви кажа, предположих, че ще ми повярвате.

Бледият мъж и журналистката напуснаха държавната сграда, те тръгнаха бавно през непознатия град, тя с чувството, че крачи до един луд, но необикновен мъж, когото обича, плюла на предишните си земни амбиции; той – пред полудяване, защото беше постигнал непостижимото, а никой не му вярваше и много му се искаше да заблъска главата си в първия изпречил му се зид, задето не бе оставил следа за подвига си на върха. О, само да тръгне веднъж с мене, казваше си тя, ще го отведа при много известни психиатри, а те знаят как да избият фикциите от главата му. Журналистката не вярваше, че измамата, с която си бе послужило порцелановото лице, може да се приеме за друго освен за ход с лечебна цел, тя нито за момент не допускаше, че порцелановото лице е говорило истината.

В това време подгласниците се върнаха в кабинета на шефа си, намериха го с гръб към тях, загледан през прозореца в мъжа и жената, които се отдалечаваха; подгласниците се стараеха да потиснат смеха си, вън се бяха насмяли достатъчно.

Не може, рече шефът им и се обърна с лице към тях, невъзможно е, никой не може да устои.

ЗАМЪКЪТ КРАЙ ЕЗЕРОТО

Едва ли би могъл да определи хрумването си като любопитство, по-скоро му приличаше на предизвикателство. Туй предизвикателство не се породи у него невинно, а мъчително; след като прониза тъканта на равновесието му, то го прикова към волана. Държеше волана и направляваше, но все още се двоумеше – да измине ли тия стотина километра натам и насам, да ги извърти ли за тоя, дето духа, по мокър асфалт и непрестанен дъжд, освен това – да направи ли опит да вземе и Соня; не дай си боже да се съгласи, тогава екскурзията ще се окаже забележителна. Без да му мисли повече, сви в улицата и паркира пред “Техноекспорт” с тайната надежда, че тъкмо днес тя няма да намери сили за съпротива.

В светлата си килия, сред опушеното стъкло и алуминия, Соня Димова приличаше на кукла от порцелан и коприна. Тя вдигна глава от преводите си и тогава Стоян Белев за първи път видя очите й зад кристално прозрачни очила. Преди да се усмихне и да изрази не без основание учудването си, Соня Димова почти незабелязано смъкна очилата – неимоверна сръчност на ръката, – на него му се стори, че се намира пред илюзионист, ирисите й грейнаха с познатата му метафизична смес от зелено и синьо.

– Какви са тия шеги? – На входа сякаш не беше той, а призрак. Тя погледна часовника си. – Нещо да се е случило?

– Единственото, което би могло да се случи, е да зарежеш работата.

– Има цял час – осведоми го тя.

– Докажи, че си авантюрист.

– С колата ли си?

– Не си намирам място в този дъжд.

– Не го усещам. – Соня Димова прибираше книжата в бюрото. – Край мен всички са потиснати, някои твърдят, че дъждът ги е смазал, разтворил и ги е отнесъл в каналите.

– Шефът няма ли да те търси?

– Мен не ме търсят, аз съм винаги в графика си. – Преди да облече шлифера си от ръцете на Белев, тя за втори път погледна часовника. – Какво те е прихванало?

Струите се стичаха. Чистачките се трудеха усърдно. Вярна на себе си, Соня Димова, кой знае защо, ги възприе като дребни извънземни същества, които дращят по стъклото с молба да ги приютят на сухо. Стоян Белев бе поставил чадъра й на задната седалка. Сега й помагаше да съблече шлифера. Соня сгъна дрехата и я положи до чадъра. Повече проблеми нямаха, оставаше им да се измъкнат по оживените улици до околовръстното шосе. От тялото на спътничката му бавно се отдели дискретното ухание на липов цвят, което шофиращият познаваше. С крайчеца на погледа си той зърна хладната порцеланова пустиня на кожата й, шията, лицевите форми, охлювите на ушите и по неосъзнат според него критерий те го отнесоха към древното съвършенство на източните ваяния.

– Все още ли съм “лар пур лар”?

Не знаеше къде да дири подобието на усмивката й, до него седеше труден човек, сфинкс или масон, но с гърдите на Клеопатра.

– И още ли си на мнение, че като жена съм сбъркана?

На Околовръстното срещу тях се втурнаха летящи динозаври-тирове. Наводненият пейзаж тежеше зловещо над асфалта, отстоянията между предметите и масивите бяха лъжливи – някъде скъсени, другаде удължени – всичко видимо, което се побираше в предното стъкло на колата, приличаше на скапан морфинист в очакване на дозата си.

– Не си лишен от душевна изтънченост. – Соня Димова запали цигара и открехна леко стъклото, но то се оказа на по-ветрената страна и побърза да го затвори. – Никога не съм чувала за този замък.

Стоян Белев открехна своето стъкло и тя му благодари.

– Ще го видиш – отвърна Стоян Белев. – Стои край езерото и често ме безпокои. Понякога ме повиква, тръгвал съм и нощем да го зърна, да, има такива случаи, поне един – трябваше да се приближа на няколко метра, не различавах никакво очертание в полунощната тъмнина, преодолях последните метри и го пипнах.

– Това те издига в очите ми.

– Че го пипнах ли?

– Достатъчно е само, че те повиква и тръгваш, както сега, но защо взе и мен?

– Знам ли! – Помълча известно време, навярно не е имал намерение да отговори. – Не виждаш ли какъв дъжд?

Отбиха се по шосето за планината и зърнаха сивите облаци на цъфналите череши. Пътят се стесни, още по-нататък асфалтът се прибра в най-тясното си русло между два бордюра. По дясната страна на дефилето отсечените заради пътя скатове им се зъбеха. Подгизнали неустойчиви скални маси падаха и се разбиваха върху платното. Трябваше да спират, да се оглеждат, на един завой шофиращият слезе от колата и се напрегна да отмести отломък. Не успя. Наложи се бавно да го заобиколи отляво, там прегази бордюра непосредствено до стръмнината на реката.

– Но не се отказваш – удиви се Соня Димова. – Обичам мъжете, които не се предават. Изглежда, че замъкът се е превърнал в нещо като комплекс на живота ти.

– Да се надяваме, че не си познала.

– Обичам такива мъже.

– Ти изобщо обичаш ли нещо, каквото и да е?

– Внимавай!…

– Видях го преди теб.

Спря и се оттегли назад, така се разминаха с камиона. Той бе влязъл в тяхното платно, за да избегне паднал камък.

При ресторанта Стоян Белев зави и зае място между чертите на площадката; с неговото рено на паркинга станаха всичко на всичко три коли, по всяка вероятност другите две принадлежаха на сервитьорите. Над мократа трева денят имаше цвят на сребрист молец, не валеше, свитото в дълбочината на чашата си езеро кротуваше с изразходвана енергия, липсваше му каквото и да е самочувствие сред полегналите голи хълмове.

Тя пъхна ръка под мишницата му. По тръпката на ръката й той разбра, че му казва: нима е възможно, виж каква гладка розова вода. А като влизаха в сградата, Соня измъкна ръката си, но пак чрез нея успя да му внуши: обичам празни ресторанти.

– Вече съществуват малко превъзходни неща – каза тя сега с гласа си. – Към тях причислявам и празните ресторанти.

Нямаха много работа тук, изпиха по чаша кафе, после отново видяха езерото, тя се вглъбяваше в спокойната тяжест на водата, колата се отдалечи и влезе в пътя си между боровете.

Притихнала, Соня Димова побърза да си възвърне най-пресния спомен – как преди малко седяха в очакване на кафето – и тя наблюдаваше рамкираната в прозореца частица от езерото, късчето хълмиста земя на отвъдния бряг и бялото петънце, което с ярката си простота й подсказа, че е къщичка.

– А замъкът?

Стоян Белев се усмихна, в същия момент изпита неудържим копнеж да погали горната част на ръката й, но като се досети, че и този жест може да бъде възприет като проява на братството им, отказа се и се върна на мисълта, завладяла го преди малко: какви дъждове паднаха, що води се изляха, а язовирът е празен.

Вече виждаха реката, тя правеше езерото, виждаха зелените огледала на разливите, дебело облечените рибари край брега. Прелетя ято непознати за тях птици като отглас на една все още в сила закономерност: навигация, път, летящи пролетни тайнства, понесли със себе си любов и яйчени зародиши. Така възприемаше Стоян Белев прелетите на ятата по това време на годината и ясно си представяше как двойките падат като топки в шаварите, препрели тела и перушини още във въздуха. Това май го възпламени, той погледна гладкото лице на спътницата си, червените й устни се виреха напред, ноздри на млада необуздана кобилка.

– Някой ден ще те ударя с него по главата – заяви внезапно той. Тя наостри уши. – Ще те омаломощя, ще разкъсам дрехите ти и най-сетне ще си взема каквото ми трябва от теб.

– Хайде де, кога!…

И все пак, забелязва се как върху лицето й падат първите коси лъчи на здрача, годините са струпали неведоми сили, те сякаш ненадейно ще видят сметката на този забележителен биологичен резерват и полуусмивката на Соня по-нататък едва ли ще опарва тъй осезаемо мъжете. Мисли от този род често запалваха надеждите му, той им се поддаваше неосъзнато, напълно по човешки.

От завоите на пътя, през пролуките на разредените борове Стоян Белев отдавна съзираше замъка, но не бързаше да й го посочи, струваше му се, че далечното разстояние ще намали силата на внушението му, от високата точка първото впечатление нямаше да бъде така поразяващо.

Отдалечиха се още от разклона за ресторанта, после свиха вляво, промъкнаха се край реката, но се отдалечиха и от нея, Стоян Белев караше с възможно най-малка скорост по разнебитен изоставен път – старото шосе, залято от язовира. Движеха се под ниско гъсто небе, сред неразлистени храсти, миришеше на калища, подгизнали скали, гнили съчки и свежи пролетни цветя. Вдясно на хълма дремеха изкуствено засадени борчета с цвят на старо олово, под тях като свещички жълтееха новите им връхчета. Борчетата сякаш гледаха и не вярваха, че колата, която пълзи във вулканичния пейзаж, може да събуди надежди или обещание за връщане. На шофиращия по някое време дори му се стори, че реното, подобно на поведен от инстинктите си слон, се е запътило да умре в глухата мокра безнадеждност, че и този зад волана ще умре, ще умре и жената до него, изпълнена със студена аристократична красота.

– Тревожа се – призна тя, след като двамата бяха подскочили рязко от седалките. – Безпокоя се.

– Не бой се – усмихна се той, – не идвам за първи път.

– Започвам да разбирам.

– Чакай, не бързай.

– Направо се страхувам.

– Отпусни се. – Взираше се в пътя, понякога моторът гаснеше. – Местността оказва необяснимо влияние над мен, позовава ме в невероятни за посещения часове. Така че познавам всяка дупка по този кошмарен път.

– А!…

Заради снизената вода на езерото зелената тревна гърбица на хълма се виреше значително повече и замъкът изглеждаше по-внушителен. Умиращата светлина тлееше зад изтънелия облачен бинт и облизваше западната част на сградата. Тревата наоколо изглеждаше девствено чиста, а езерото черно, готово всеки момент да блъвне своето праисторическо чудовище. Лишена от особена чувствителност, Соня Димова не се отличаваше и с преданост към природата, но на това място не природата можеше да я развълнува, дразнеше я присъствието на замъка, тя знаеше много добре, че в България няма нито един замък. Този тук, макар да приличаше на някакъв еквивалент, лежеше здраво на моравата, вместен организирано и досетливо сред пропорциите от суша, вода, облаци и меланхолия. Загледан във фасадата му, човек можеше да очаква всеки момент да се отвори парадната врата над двукрилото стълбище, да се появи лакей или нещо подобно, свързано с отминала епоха. В същия момент я безпокоеше и усещането за нестабилност, за присъствието на нещо като безсмислие, несъстоятелност.

Стоян Белев, който ни най-малко не възнамеряваше да се вмества в мислите й, каза сякаш нещо на себе си:

– Лъжà.

– Точно така. – Тя потръпна, ръката й потърси цигарите, но кутията си остана неразтворена. – Всъщност, фантом!

– Само ти, само ти успя най-после да намериш думата. – Стоян Белев погледна спътницата си с вълнение. – Същото определение може би е хрумвало и на мен, но не съм му обръщал внимание, понеже знам за какво става дума, а ти го изрече.

– А, аз съм само изумена и признавам, че не разбирам нищо.

– Фантом – прошепна той с ясно доловимите интонации, че тя го е надраснала. – Или нещо подобно.

Стоян Белев отвори вратата на реното и слезе. Соня Димова не облече шлифера си. Той я чакаше пред сградата. Тя се приближи и оттук нататък не знаеше какво да бъде поведението й, всичко се усложни, особено след като усети сключените около себе си ръце, а после трогателно жалкия момент, в който лявата страна на лицето му жадно се впи в чистия рус блясък на косата й. Поривисто всмукваше сладост от косата й, нейният лек копринен допир го разнежваше, гъделът в охлюва на ухото му го влудяваше. В борчетата писна птица. Държеше я в прегръдката си, времето течеше, а помътеното му съзнание започна да се утаява, и когато всичко се избистри, зад рухналата завеса на “любовната възбуда” Стоян Белев усети, че държи в ръцете си и милва с лицето си порцеланова кукла с копринена, ухаеща на липа коса.

Заобиколиха сградата, огледаха я, потръпнаха от самотата й, самота на изоставена любовница привечер. Изкачиха се по стълбището. Стоян Белев натисна силно тежката врата, тя се открехна и го пусна вътре. Соня Димова се опита да различи нещо в здрача между стените, но не успя, двамата усетиха в празнотата предполагаеми стълби към горния етаж, площадки със статуи, мълчаливи мъже и жени от мрамор, обречени на праха и паяжините, застоялият край тях въздух можеше да се раздвижи само ако прелети прилеп.

– Това е игра – прошепна Соня Димова. – Но каква?

– Филм! – отвърна спокойно мъжът до нея. – Кино. Френско-българска продукция.

– Боже мой! – Соня Димова излезе на външното стълбище и пое глътка чист въздух. – Нали съм голяма глупачка?

– Замъкът стърчи от години, би трябвало да си чувала.

– Но какво те води при него, кажи, с какво те привлича?

Стоян Белев стисна устни и впери упорит поглед към вечерната светлина, но не видя нито прииждащите отново облаци, нито прелитащите пред тях врани.

– Става студено – рече примирено тя.

– Някой ден ще го подпаля. – Той слизаше след нея по стълбите и смяташе, че бъбре сам на себе си. – Повече не мога да му издържам. Той ме изтезава. Без никакъв повод, по никое време сядам и тръгвам, пристигам и го зяпам.

– Какво зяпаш, какво – да те пита човек!

Стоян Белев замълча и този път.

Моторът заръмжа. Соня Димова се извърна и хвърли прощален поглед на постройката. Замъкът я порази, беше много истински, на мястото си, прекалено много на мястото си, сред най-подходящия декор за подобен тип замъци, приседнал исполински, но кротко, като сфинкс в меланхолно голия пейзаж, загледан с прозорците си към сменящите се цветове на сезоните. А уж бе издигнат за временно ползване, докато свършат външните снимки на филма.

– Стояне, защо са го… тъй… здраво? Това не е декор, той е като истински.

– За да укрепят вярата на актьорите.

– Че играят пред истинска сграда.

– Трябвало е да го възприемат като абсолютна реалност. – Отново се задрусаха и заподскачаха по седалките. Шофиращият по едно време запали фаровете, но се убеди, че все още е рано за тях, и ги угаси. – Едно хубаво нещо без приложение.

– Какво?

– Затова идвам тук. Наблюдавам го и се терзая от мисълта, че всичко отвътре е кухо.

– А красиво!

– Изящно, емоционално, ала напразно; вътре никога няма да заживее човек, няма да извряка новородено. Ужасно! За това изминавам километрите… Туй няма да го видиш никъде в България.

– Сега си спомням филма – рече Соня Димова. – Извъртя се и се забрави, но този замък… Започна да влияе и на мен.

– Празно, красиво нещо, не служи никому.

Последните думи на Стоян Белев сякаш сложиха край на коментарите. Притъмняваше все по-бързо. Отново заваля. Решиха да вечерят в ресторанта край езерото. Притичаха през капките и се наместиха в отделна заличка. Тя съблече шлифера си, а той якето, почувствуваха се освободени от мрака на мислите. Дрехите им съхнеха на закачалката, светеха силни лампи, сервитьорът се появи във вечерно облекло, пред очите им грейнаха картите на менюто и си поръчаха телешки филета. Соня Димова реши да се пожертвува, предложи му да шофира, а той да си почука главата върху проблема вино, водка или е двете. Стоян Белев прие предложението.

Към края на тази хубава вечеря, малко преди да изпие последната глътка от виното, с чаша в ръка, той каза:

– Соня, ти лесбийка ли си?

Соня Димова се засмя прилично и честно.

– Не, разбира се, ни най-малко. Какви ги дрънкаш?

Не забеляза изчервяването по лицето й, нито смущение в гласа й. Беше му казала истината. Щом се изправиха, страшно му се прииска да я нарече “фантом”, но се отказа.

ЧАСЪТ НА ИЗТОЧНИЯ БРИЗ

Човекът стърчеше смешно на скалата и сам си знаеше, че е смешен, но друг изход на тая възраст за него нямаше, трябваше да стои с въдица в ръка и от време на време да улавя по някоя рибка, иначе летуването му на море не се оправдаваше. Оставаше му да лови още половин час, греенето на слънцето щеше да го пропъди към сянката на квартирата, при жена му, тя ще се върне от евиния плаж и ще импровизира обед за двама.

Вляво от скалата, в плитчините на малко каменисто плажче, играеха деца, крещяха с откривателски шемет, след като видеха да протича кучешко попче или да проблесне скарида; тези прояви на живот в слънчево зеленото тайнство на водораслите ги шокираше. Децата сякаш не дразнеха, старият човек може би не ги забелязваше, той гледаше как зад тях скалите се струпват да пият вода от морето – огромни, притиснати един до друг бизони с излъскани изпосталели гърбове. Далеч зад тях, с достойнство се бяха подредили хълмовете. Пред незабравимата им синева лежеше нещо кафяво, оттук не можеше да се отгатне какво, но старият въдичар знаеше, че там се ширят тръстиките, а между тръстиките лежеше вода – бистрият лабиринт на прочуто блато, за чието опазване бяха написани поне триста статии. Блатото не се виждаше, но силното око можеше да забележи как над него отлитат и падат чапли. Старият човек си даваше сметка, че въдичарството го е запознало с хиляди подробности от природата, които иначе биха избягали от вниманието му. Освен подобни празници въдичарството му осигуряваше великата възможност, докато наблюдава плувката, да се съсредоточава, мислите му в повечето случаи го отвеждаха на жизнено важни места, НЯКЪДЕ; той можеше да разнищва докрай това някъде. Стоенето на място и очакването го бяха научили да се рови чак в интимните глъбини на нещата, след което резултатите се раждаха от само себе си.

Всъщност децата долу не представляваха кой знае колко невинна гледка, бяха три момиченца по на дванайсет-тринайсет и едно момченце на четири, занимаваха се с камъчета и рибки, но за проклетия той никога не е предполагал, че ще го нападне подобна нечестивост, защото, както и да ги отпъждаше, мислите му този път се трупаха все около юношеската им заобленост. Линиите на момичешките телца уж му се виждаха и чисти, и хармонични и все пак някъде под банските костюмчета успяваше да се пръкне нещо наподобяващо моминска зрелост. Старият човек не бе приритал за такива гледки сега, но какво да прави, децата се навираха в погледа му по-силно от пейзажа, засядаха натрапчиво в съзнанието му. Едното от момичетата имаше красиво, вече затоплено от младежка кръв лице, но всичките три момиченца и момченцето се събираха в една-единствена точка – точката на живота, на началото и на бъдещето. Тези корави животинчета на плажчето бяха точно онова, което би могло да се нарече начало и бъдеще, при тях липсваше настоящето; самите деца може би усещаха, че всичко у тях трепти и се готви за скок към идващите години.

Плувката се накланяше от време на време или се поклащаше, но той не засичаше, знаеше, че дребните рибки ръфат стръвта, измъкваше спокойно кукичките и нанизваше нова стръв. Старческите му пръсти работеха сръчно. Те ми напомнят хубава мелодия, поиска да си прошепне той. Едва ли, едва ли, усмихна се нещо, което се намираше много вътре у него, едва ли само мелодия… Морето доскоро му приличаше на мраморна плоча, но ето че се появиха люспите, милиарди еднакви блясъчета, водата пламна и във въздуха се олюля колебанието на полъха от изток. Сафридите можеха да се обадят отново, заслужаваше си да остане още малко, появата на ветреца почти винаги му подаряваше няколко риби повече, долу се раздвижваха стадата и това ставаше обикновено когато изчезват аскетичните тонове на пейзажа, нещо припламваше и рибите го усещаха с вградените си за тази цел сетива. Май че нещо подобно май е вградено и в човешката биология, той знаеше за присъствието му в тялото си, затова не се разсърди особено, когато се улови, че го вълнуват коравите овали на момиченцата, не биваше да го смята чак за грях, познаваше се добре и можеше да отхвърли всякакви обвинения за нечестивост, откъдето и да идваха те. Друг е въпросът, че той усети своята жизненост, всеобхватността на процесите, които се извършваха в него, навярно бе доловил символично безсмъртието си. Може би и под пръстта ще усещаме тия неща, чу да пришепва гласът у него, и ще бъде жалко, защото туй може да се окаже най-важното нещо за човека, а ако то е наистина най-важното, няма да има нищо по-тъжно от това. Защо тогава трябва да се остарява, нима обещаваното спокойствие на възрастта е също химера? В същия този миг му се стори – а това беше най-изненадващото от всичко, – че самият той продължава да живее не за настоящето, а за бъдещето, ей така – направо все още се надяваше на нещо, но какво – не знаеше.

Знаеше, че блатото, където кацат и отлитат чаплите, е много разклонено, хиляди водни ръкави между тръстиките – това е блато, но трябва да си бил там, за да го знаеш, иначе не би допуснал, че го има. Другите, които не са били там, мислят, че всичко е само тръстики и нищо повече, те дори не предполагат, че водата между тръстиките е кладенчово бистра, на всичко отгоре хладна, че големите риби показват лениво гърбовете си навън, а погледнеш ли от лодчицата, виждаш хълмовете по-добре, пред тях – лонгоза с лианите си. Тази гора е неподвижна, като застреляна, тръстиките са също неподвижни, само чаплите падат тежко във водата, да, от тук природата изглежда по-съвършена, а сигурно съществува някаква точка, от която и човекът изглежда по-съвършен…

– Чичко, виж колко рибки! – обади се най-красивото от трите красиви момиченца.

– Ела да ги уловиш! – извика момченцето.

Децата гледаха към стария човек и чакаха да реагира, той беше леко приведен напред и приличаше на жив, тъй като децата не виждаха отдолу, че го крепи върхът на скалата; само пръчката се беше предала, върхът й бе влязъл под водата, което не е обичайно за риболов от този вид.

ДА ПОГЛЕДАМЕ КАК ИДВА ДЪЖДЪТ

От вчера Милев изпитва почти непознато за него напрежение, което няма нищо общо с всекидневието му. Сега той се облича пред огледалото, скептично разглежда дрехите си, едрото си, недотам симетрично лице. Външният му вид не го кара да тръпне от удоволствие. Как е възможно да имам такова лице? Преди всичко липсва ми цвят, а косата ми стърчи на всички посоки. Милев чувствува, че много неща в облеклото му не са в ред, но не може и не може да разбере какво точно. Не съм наясно с модата, изостанал съм и винаги ще си бъде така, защото за тази работа сякаш си има специални хора, а аз и десет заплати да пожертвувам – пак ще си остана мърльо. Всъщност на него му се случва да се облече само два или три пъти в годината. На строежа си го знаят така: Инженер Милев ли търсите? Тръгнете оттук и щом видите човек със зелено яке – той е!

От бараката, в която се облича, се вижда целият терен на строежа. Гради се ново пристанище. Сега всичко е хаос, бъркотия, не се долавя нито началото му, нито краят. Погледне ли в тази посока, инженерът винаги си мисли: в момента тук единственото подредено нещо си остава морето. В този тих следобед от първите дни на юни стъкленото море отразява плътните бели облаци и прилича на вода в корито. Празничният ден е обезлюдил строежа. От сутринта всичко е потънало в такава неподвижност, че Милев започва да се безпокои. Струва му се, че няма сила, която би могла отново да раздвижи пейзажа, да създаде темпото. Гребачката мълчи, ремонтната мълчи, бетонобъркачката мълчи – всичко се е спотаило и той е сам-самичък в мълчанието.

Тя е също тук. Двамата са останали единствени на строежа и се обличат: той – в своята стаичка, тя – в женската барака. Как ли ще се премени? Ще се преоблече ли изобщо?… Ще дойде ли?

Вчера, горе-долу по същото време на деня, като преглътна няколко пъти от смущение, той се приближи до нея и каза:

– Утре няма да ходя на празненството в града. Много искам да те видя. Можеш ли да дойдеш в пет часа на хълма?

Тя го погледна сериозно, помисли малко и отвърна:

– На хълма ли?… Защо на хълма?… Добре, другарю инженер!

Той не можа да отговори защо тъкмо на хълма – трябваше да се срещнат някъде високо, а не долу. Така трябваше да се срещнат, защото, според него, няма нищо непорядъчно в това инженер да определя среща на работничка…

Като я съглежда да излиза от бараката, Милев се изненадва. До пет има цели двайсет минути, а тя вече започва да се изкачва нагоре. Нима това е Маринка?… Тя е много по-хубава в сините си работни дрехи. Боже, в това имприме момичето не прилича на нищо! Ами тези непретенциозни черни обуща? Едно деветнайсетгодишно момиче все пак трябва да разбира нещо от обличане – мисли си той. – Нима и аз съм толкова смешен?

Последен поглед в огледалото. Карай да върви!… Той се понася към върха. Трябва да се изкачи пръв, от друга страна, и да я чака. Така трябва да бъде – той да чака, не тя.

Наоколо природата е потънала в пълен застой. Спрели са облаците в небето, спрял е да се движи въздухът, всичко е като нарисувано и може би тревите също са спрели да растат. Струва му се, че в необяснима неподвижност са застанали чучулигите, кой ги знае къде са – навярно покоят е заварил много от тях във въздуха и сега продължават да висят там, без да падат, но той не може да ги зърне, защото какво представлява една чучулига в огромния простор – прашинка! Топло е, въздухът е гъст, спарен. На запад се е издигнала едноцветна облачна завеса. Зад нея е слънцето. Светлината му блика над тази преграда, минава под небето като прожектор и пада на изток върху моравото море.

Стъпките му раздвижват тревите и от полските цветя се надига аромат, тежко подскачат отровени от благоуханията скакалци, ронят се семена, политва прашец.

Той е на върха. Оттук се разкриват хоризонтите. На запад по посока на облаците се дипли тъмнозелена земя и се вият пътищата към близките села. Там живеят повечето от работниците на строежа. На север е белият пристанищен град, захаросан с призрачна светлина. В него сега си допиват празнично ръководителите на строежа, представители на бригадите и чиновниците от администрацията. Разкопчали колани, те пеят уморено в банкетната зала… На изток се разстила морето. Неговият хоризонт е все още бистър.

Върху наклона вече трябва да се появи Маринка и тя ще се появи сигурно, защото днес му провървя. Само като си представи колко пъти е чакал напразно други момичета на други места и колко жалък е изглеждал тогава… Денят му се струва наистина празничен. Остава само да престане този неравен трепет на сърцето, но нека, нека си трепти сърцето – това му е работата.

– Другарю инженер!

Милев махна с ръка. Блесва мълния. Маринка също махна с ръка и пада. Чува смеха й. Момичето се изправя и се смее. Ръката й стиска снопче маргаритки. Не е ли шаблон? – пита се Милев. – Не е ли шаблонно инженер да си прави срещи с работничка? Има го написано и в книгите. Интересно, дали и Калев не е определял срещи на Маринка?

– Защо по най-стръмната пътека? – извика той.

– Исках да ви изпреваря! – отвръща тя. – Видях ви да бързате и си викам: да видим кой ще стигне пръв.

Маринка прави още няколко крачки. Диша ускорено. В улейчетата край носа й блести пот. Трудно се поема този гъст въздух. Прави последните крачки и застава до него.

– Нямате си представа колко е стръмно!…

– Уморена си!…

– Вие… защо… не сте на… банкета?

– Нали имаме среща?

– Трябваше да отидете.

– Ти защо не отиде?

– Вижте, вижте как святка! Ще вали… Ах, ах, че е хубаво тук!… За пръв път се качвам… Това там островът ли е?

– Островът.

– Какво ли има на островите?

– Нищо няма.

– А сигурно има нещо. Ще ми се да отида на някой остров.

Вее лицето си с маргаритките. Косата й е сресана гладко. Няма и помен от избуялата й руса косичка, която винаги се забелязва отдалеч. За пръв път я вижда с начервени устни и се изумява: много червило, цял килограм, наслагано е несръчно – половината от горната устна е значително по-голяма. Как не го е забелязала в огледалото? И това ако е Маринка!

Милев не може да гледа жените право в очите. Смята, че по този начин все пак успява да прикрие част от лицето си. Нито пък се усмихва както трябва. Единственото нещо, което може да им покаже спокойно, са ръцето му. Но какво могат да направят едни ръце? Колкото и да са нормални, все пак – ръце, нуждаят се от лице.

– Виждате ли онова градче?

– Виждам. Чакай… как му беше името?…

– Искам да бъда и там.

– Човек би трябвало да види брега от север до юг, но няма време – казва Милев и думите му се нареждат една зад друга сухи, лишени от живот. Не ни остава време.

– Така си е – замисля се Маринка. – А щом свършим строежа, и хайдее – ще ни лашнат другаде… Не мога да се нагледам на морето. Вие?

– И аз.

– Добре, че дойдох да работя тук. Иначе нямаше да знам какво е море. И как става къпането в него? Събличаш се и влизаш, а?

– Да – гледа я учудено той, – просто се събличаш и влизаш.

Ето този начин на разговаряне не му харесва, той е майстор на безсмислените разговори.

– Вие къпали ли сте се в морето? – пита тя.

– Да.

– Сигурно знаете да плувате?

– А, да – неуверено отвръща той. – Ти също ще се къпеш. След някой ден ще се стопли повече и всички ще се къпем.

– Страх ме е – казва замислено тя. – Другарю инженер, аз отскоро познавам света. От две години. Ако не бях постъпила в строителството, така и щях да си изгния там.

– Къде?

– На село.

– И аз съм от село. Всички сме от село.

– А, не!… Инженер Калев не е от село.

– Слушай, Маринке, какво си помисли, като те поканих да се видим?

– Нищо.

– Защо прие?

Отново говори глупости и нахълтва в опасна територия, където могат да му отрежат квитанцията.

Маринка се усмихва унесено и пуща две маргаритки върху тревата.

– Ако ви кажа защо дойдох, ще ми се смеете – навежда глава тя.

– Интересува ме – настоява Милев.

– Дойдох, защото ме повикахте на хълма.

– Да, оттук се открива гледка.

– Не затова.

– Кажи!

– Мен са ме викали много. Не знам защо, но всеки ми определя среща някъде на скрито, а вие казахте – на хълма, и аз се съгласих.

– Отдавна исках да те видя.

– Защо?

– Не си ли разбрала, че те харесвам?

– Всички ми казват, че ме харесват… Вас хората ви одобряват, много ви одобряват. Казват, че сте добър и като човек, и като инженер, но твърдят още, че сте балама.

– Балама?

– Казват, че не знаете да се вреждате. Оставяте другите да ви минават.

– Как да ме минават?

– Например за Алжир. Всички смятаха, че вие трябваше да заминете. Никой не говореше за инженер Калев. А той отиде. Предложили вас, но той се разтичал и ви изместил.

– На мен ми е добре и тук.

– Казвам само какво разправят за вас. – Тя започва да се киска, вдига маргаритките пред устата си. – И момичетата ви се смеят… Ах, как се изчервихте!… Казват, че сте били смотан. Казват: загубена работа… Защо сте такъв, кажете!

– Не знаех, че изглеждам така. Нищо не знам. Не знам, че са ти предлагали срещи.

– Всички мъже предлагат. И фактически набарат ли те някъде сама – налитат. Трябва да им се изплъзнеш със сила… Затова дойдох при вас.

– Защото съм смотан?

– Да – смее се тя. – И защото сте първият, който поиска да се срещнем на такова високо място. Че тук може да ни види целият свят!

Отново мълния. Този път Милев отброява няколко секунди, докато чуе приглушения грохот на гръмотевицата. Небето на запад е почерняло, облаците прииждат и носят със себе си тъмна мощ.

– Значи така… Все на закрито?

– На тъмно – отвръща Маринка. – Все някъде на закътано.

– А ти… отиваш.

– Отивах – отговаря полуусмихнато тя. – Стига да се върне и да ме потърси. Ама той няма да ме потърси, пък и аз ще бъда някъде другаде.

– Кой да се върне?

– Инженер Калев.

– Калев?… Мислех, че говориш за другите.

– Всички ми предлагат, но се научих да се пазя. Не отивам. Инженер Калев ме научи какво да правя.

– При него ходеше, така ли?

– Винаги. Сега да се яви отнякъде и да ме повика само с пръстче, ще хукна!… Тя се оттегля назад и го поглежда в очите. – Вие сте първият, който научава, защото ви имам доверие. Никой друг не знае и няма да узнае. Ние пазим в тайна любовта си.

– Любов!

– Да.

Милев чувствува как земята омеква под краката му, струва му се, че виси безпомощно във въздуха.

– Не го обичат него – продължава Маринка, много й се говори за това. – Знам, че не го обичат. Казват, че има тъмна душа. Като ги слушам, идва ми да изкрещя, ама трябва  да се мълчи в името на любовта. Много говорят и за това как ви подливал вода, но не го познават, той не е такъв.

– Откъде знаеш?

– Ами по това, че все ми се иска да бъда с него. Ако беше лош, щях ли да искам?… Сега да ме повика, и тръгвам.

– Къде се срещахте?

– На най-тъмните места и на угасено електричество в квартирата му… Питах го защо така, а той се смее и ме гали. Казах му какво мислят хората за него, но той се засмя и ми отговори, че хората са прости. Нали е така?… Защо говорят, че в него нямало нищо човешко?

– И ти ходеше при него. Защо?

– Нали ви казах, обичах го.

– И още го обичаш?

– Казват, че е гаден, пък… може и да е вярно, но какво да правя, като го обичам.

– Пише ли ти?

– Защо да пише? Аз съм проста работничка.

– Добре де, като го обичаш толкова, защо си тук?

– Е, защо! Останахме двама на строежа, вие сте добър, поканихте ме на високо. За първи път имам среща посред бял ден, на открито. Исках да ви разкажа тези работи. Вие сте единственият, който заслужава, и знам, че няма да го раздрънкате…

Изтрещява, светва се и изгърмява още веднъж, пак подухва вятър и облаците изведнъж забързват, сякаш излизат от обхванало ги дотогава вцепенение. Падат първите капки, тревата потъмнява и остро замирисва на небесна влага.

Маринка гледа бледото лице на инженера и се чуди. Тя иска да говори още.

– Другарю инженер… искаше ми се да поговоря с вас и да ви повлияя. Много сте смотан. Всеки ви изтласква и ставате смешен. Трябва да бъдете по-нахален и как да кажа… по-зъл. В днешния живот трябва да бъдеш нахален.

Сега цялото небе виси над тях, черно от начало до край и отвсякъде гърми, а дъждът зачестява и там, където падат едрите му капки, тревите се привеждат, но след това се изправят и се отърсват, мокрите им връхчета проблясват; все по-остро мирише на облаци.

Маринка вдишва дълбоко, малките й ноздрички потрепват, под новата, голяма за ръста й рокля, се надигат гърдите й.

– Сега да ви запитам аз – проговаря тя, след като изчаква две гръмотевици, – защо ме повикахте на хълма?

– Кой, аз ли?… – Милев бавно излиза от мислите си и гледа съвсем открито младото лице на момичето. – Повиках те ей така, да погледаме как идва дъждът.

Маринка също се взира в очите му, погледът й се смее:

– А как можехте да знаете вчера, че днес по това време ще вали!

– Знаех.

Дъждът се сгъстяваше, светкавиците се преплитат, наоколо всичко тътне под бомбардировката.

– Трябва да се прибереш – продумва той. – Новата ти рокля ще се намокри.

– Че и вие сте с нов костюм. Аз обичам дъжда. Вие обичате ли дъжда?

– Да.

– Нека ни мокри тогава!

Вали над тревите, над строежа, над хълмовете и над селата, вали над морето – синкаво-черно сега, и вятърът, който сам не знае откъде духа, носи от повърхността на водата разредения, не толкова солен мирис.

ГНЯВ

Здравият разум не би допуснал, че някой някога ще се наеме да оправдае туй пътуване, но всяка година, в средата на януари, всичко край мен сякаш се срутва, духът ми остава без опорни точки и неизбежно посягам към приготвената – забележете – предварително приготвената чанта. В годината, за която става въпрос обаче, аз тръгнах поведен само от гнева си, с ясното намерение да вляза в саморазправа с близък човек. Както си четях край парното лаконичните вестникарски набори за зимни бедствия, гневът се надигна в мен, аз изревах и тръгнах по заледения булевард към автобуса за летището. Предстояха ми четиристотин километра със самолет, четирийсет километра с такси и три километра пеша. В Бургас, разбира се, видях зор, докато наема кола, но след това ми потръгна – разплатих се с шофьора в Аркутино, влязох в ресторанта, обядвах. Бях сам, обслужиха ме двама облечени в тъмни костюми сервитьори. Не ми оставаше нищо повече, само да измина тези три километра през дюните.

Нямаше помен от сняг, но духаше умерен североизточен. В ляво се мръщеше гладно море. Безмълвни гларуси се олюляваха по плажовете. Нерядко се отбивах от пътя си, нещо все привличаше вниманието ми: огромен сандък, пънове, талпи, дори едно легло, да, тапицирано дървено легло – неща изхвърлени от бурите, приели причудливи, в повечето случаи загадъчни силуети; някои от тях толкоз невероятни, че държаха на почетно разстояние от себе си и птиците. Пътечката сред дюните беше корава, по нея се стъпяше по-леко, отколкото през лятото, а и студът правеше крачката ми бодра. Не усетих кога съм загърбил плажа на Аркутино и кога съм влязъл в младата дъбова горичка. Прясно разровена шума от диви прасета, безмълвие, близък и мил на душата мирис на диви жълъди, останал сякаш от терциера. След туй се занизаха познати равнодушни заливчета с безцветни скали, безинтересно море и обездвижени птици. Отново излязох на открито. Преградите на нудисткия плаж – това смешно смокиново листо на морала – бяха пометени от ветровете.

Пет минути след това застанах пред празен, неаргументиран  пейзаж, той не ми даваше представа нито за центъра, нито за края на света, преди всичко не можеше да се разбере реката ли се влива в морето или морето в реката, нито проумявах студено ли е или топло. Слава богу, долетя ято юрдечки, извряка и падна като по принуда в сладководието. Това ме събуди, живнах и разперих мечтите си – нещо ставаше тук, ограждаше ме различно от софийското всекидневие.

Обърнах се и видях колибата, този път ярко изнесена напред, поради липсата на листа край нея, на храсти и на каквато и да е зеленина. Полетяла във времето като своеобразна птица с тръстиковите си покриви-криле и прозорчетата си-очи, тя се превръщаше в силова линия на пейзажа, на негов каприз или ярко органично допълнение. Ужас, над нея не димеше.

Бръкнах припряно в джоба на панталона си, бях напипал топлите ключове, затоплени от моя скут и всичко поместено в него. Катинарът липсваше, това означаваше, че Маноли е някъде наблизо или че ще се върне скоро. Оставаше ми да употребя само ключа за бравата.

Много бързо свикнах с тъмнината, едно след друго се отърсваха от мрака леглата, масата, столчетата, резервните весла, дебелите дрехи, ботушите, печката и останалите предмети – цяла армия от тенджери и чинии, те лежаха или висяха по кухненските рафтове и тананикаха позната мелодийка за познат уют. Отворих печката, пипнах пепелта – студена; Маноли е излязъл поне вчера и ако се съди по катинара, би трябвало да се завърне до един ден, но де да го знаеш; късметлия човек е Маноли, изплъзваше се от гнева ми, така ще си остане ненаказан, защото, като се захвана сега да паля и зърна езиците на огнището, като нищо ще премине яростта ми, а заради нея бях потеглил от София, заради нея бях преминал четиристотин четирийсет и три километра.

Езиците на огъня, сплитането, гърчовете – това е най-странната пантомима и може би най-внушителният драматизъм в хижата; можеш да си полегнеш и с часове да наблюдаваш тихата спазмояда от светлини и сенки. Но преди да полегна, погледнах леглото си. Дори го помирисах. Чаршафите все още ухаеха на нина ричи, шанел или някоя друга от техните посестрими. Ясно, Маноли е имал посетителка. Най-вероятно вчера са потеглили с лодката, върнал е гостенката си на същото място, от което я е взел. Прибрах и скатах бельото. Отворих гардероба, намерих моето бельо, застлах леглото си, то изскочи значително нагоре в полумрака с хладната си белота и пресните си още ръбове. Потърсих кафето; кафе нямаше, открих четири пакета грузински чай, но в тази шетба, докато поставях водата на печката, забелязах, че колибата е пометена, изтупана, подредена. За ужас на стопанина си – той знаете ли как ги обича тези дамски гамбити – не му допадат те, дори го изтръгват от тлъстото мъжко равновесие. Ще изръкопляскам – заявявал е – на тази жена, която преспи в колибата и остави зад себе си панаир.

Познати шумове зад вратата, отворих, влезе Линда, отри се в ръката ми, но козината й се оказа ледена и я прогоних към мечката. Линда ме дразни; онеправдана в сексуално отношение поради отдалечеността от цивилизацията – заради нея през дюните и гората се промъкваше чат-пат някой котарак от Аркутинския ресторант – тя бе греховно натежала от кръвта и угасеното вдъхновение на стотици пойни птичета.

Ами сега? Докато чакам завирането? Изтегнах се върху леглото, свих ръце под главата си, съсредоточих се да събудя отново своя гняв. Обмислях поведението си, подреждах първите думи; отначало – с мълчание, докато проговори той, ще предизвикам психологическо струпване, нажежаване, неизбежните въпроси и – срив, първи трябва да извряка той.

Вратата се отвори. Маноли се изкашля. Приближи се към печката, вдигна чайника, открехна го, водата му се видя малко, доля до чертата на капака. Студеният вятър бе в него, вътре, в порите на лицето и ръцете му, под кожуха, под наушниците на шапката му, в очите, в мозъка, студ примесен със сол; Маноли бе обрал пръските на цялото пътуване с лодката през залива до устието на Ропотамо; уф!, как лошо мирише кожух набъкан с море. Домакинът закачи палтото си отвън; досети се нещо, отново излезе, върна се натоварен. Какво можеше да има в торбите – хляб, месо, салам, бутилки.

Капакът на чайника дрънна, станах, напълних чашата си, след което се върнах в моя си кът. Той се разшета. Гривата му жълтееше демонично, ботушите му съхнеха, влагата им се стичаше надолу, изобщо целият Маноли съхнеше отгоре-надолу, набъбваше; изпълваше колибата с красота и сила, насищаше до пръсване схващането за необузданост, за извоювана свобода и човешки идеал. Лесно можеше да се разбере, че е къпан, къде е станало туй, в Бургас ли или другаде – сам ще ми отговори, без да го питам, но сега е така ядосан; Маноли е непоносим, когато е бил с жена, чувствува се ограбен, манипулиран, въпреки сатанинско ироничните си излияния: те се впиват, разбираш ли, искат да те изядат, пуснеш ли ги в колибата, след туй трябва да ги пъдиш и нито една, моля ти се, не се досеща, че би могла да остане само ако си отиде бързо.

При подобни завръщания Маноли се чувствува малко нещо и престъпник, дори убиец; по всяка вероятност тази е причината да мълчи овнешки и да рита де що види пред краката си.

Съдините в шкафа задрънчаха, защо да поглеждам, търсеше джезвето. И сигурно ругаеше наум гостенката си, задето е подреждала, та нищо не е на мястото си. След това порови из торбите. Скоро замириса на кафе. Силите се очертаха: в единия ъгъл – аз и чашата чай, в другия – той и чашата с кафе. В напрежението Линда пресметна, че ако иска да остане на топло, може да си кротува само до печката, да не се ориентира към което и да е от леглата. Маноли включи транзистора, клокна бюлетинът за нивото на Дунав. Станах и захлопнах приемника. Стараехме се да не сърбаме, вслушвах се, вятърът подсвиркваше в тръстиката на покрива, стори ми се непоносимо приятен този златен полумрак, затворен в нашата топла микровселена, зареяна в безкрайната, студена и оглозгана истинска вселена.

– Миналата година ти знаеш ли какво ми каза? – започнах аз. Маноли отвърна с почукване на чашата по зъбите. Някога, по времето на необикновените си лудости, когато беше шампион на скокове във вода, като всеки бабант, той дъвчеше чаши. Преди да започне, Маноли удряше по същия начин чашата в зъбите си. – Ти ми каза, че си ял лебед!

Като изцвилих фразата, заради която бях изминал всичките четиристотин четирийсет и три километра, станах и излязох. Трябваше да угася възникването на ненужния засега патос, задъханите думи – на втори план, тихо, кротко, хладнокръвно, да го вбеся; закрещи ли някой, да не бъда аз. Кой проклет художник е измислил зимния дизайн на дърветата и хълмовете край Ропотамо, кому е нужно стриването на формите, стопяването на цветовете и натрупването на тази ненужна реалност? Не е и реалност, реалността е по-красива. Маноли май е втасал. Време е да се върна.

Седеше на леглото, приведен към печката, лицето му вече беше “във форма”, ръката с чашата стърчеше напред. Хванах моята чаша, заех, кажи-речи, същата поза. Какво става? Защо мълчи?

Линда ме съзерцаваше с надежда, везната на симпатиите й започна да се накланя към мен, само аз си отварях устата, само това за нея означава признак на живот; изглежда, необяснимото мълчание на двама ни я удивляваше – как така две говорещи същества мълчат, съберат ли се две говорещи същества, те говорят.

– Сам ми го каза; тогава никой не те питаше ял ли си, или не си ял!

Маноли остави чашата и се зае с ботушите. На него, изглежда, му доставяше удоволствие хем да си пийва, хем да се събува. Издигна всеки ботуш поотделно, огледа го отвсякъде, предполагам, че е търсил местата, през които ботушите могат евентуално да таят. Опипа чорапите си, навярно ги е намерил за сухи и предположението за теч се е оказало само внушение.

– Простаците донесоха тук лебеда и го сготвиха! – Търпението ми се разклащаше, клетките на тялото ми се разнищваха, толкоз можах, толкоз изтраях. – И яде! Призна си го! Миналата година! – Усещах физическо удоволствие от думите си. – Яде ли? Яде! Наплюска се!

Маноли погледна празната чаша, имаше вид на човек, забравил по какви причини чашата е попаднала отново в ръцете му. Като се нагледа по този начин на фаянса, може би съзнанието за неговото аз и присъствието му в топлата летяща хижичка се възвърна. Изправи се, излезе. Върна се и се съблече. Една подир друга свали дрехите си. Както го бях научил, Маноли облече пижамата си – грижливо надиплена от мацето, – нави часовника си и влезе в прохладните простори на чаршафите.

– Без да ти мигне окото, нали? – Побеснявах, жертвата ми се изплъзваше. Бях изминал километри, бях похарчил пари. – Наплюска се с лебедово месо заедно с простаците!…

Дочух равно дишане, по навик се ослушах внимателно да доловя хъркане, а хъркане липсваше, имаше предположение за него, другояче как да спи такъв гепард като Маноли, доказал привързаността си към съня.

ГИРЛЯНДИ ЗА МЪРТВИТЕ

На това място морето е изхвърляло пясък от милиони години, натрупало го е на пластове, тук-там по пясъка са поникнали жилави храсти. Щом докараха багера, той започна да гребе и да пълни каруците. След туй дойдохме ние и започнахме да поставяме траверси. Върху траверсите опъвахме релси. Сега багерът пълнеше вагоните на цели влакови композиции. Работата ни се състоеше в това – да продължаваме железопътната линия, да подлагаме под траверсите баластра и да ги нивелираме. Бяхме осем души с осем лопати, по чиито дръжки издълбахме имената си: Иван, Атанас,Личо, Коста, Щилян, Лорда и моето име.

Наблизо едва се крепеше на вятъра мизерна рибарска хижа. Обитателите й бяха добри хора, даваха ни по малко риба и ние извихме линията – заобиколихме хижата, спасихме я от разрушение. Багерът изрина зад хижата целия пясък, тя се дигна в облаците и заприлича на замък, нещо като шильонски затвор, защото в издълбания ров нахлу вода и се образува езеро. При силен вятър, когато морето се вълнуваше, ние се къпехме в езерото, направо – плувен басейн.

И… какво исках да ви кажа?… Да. Него ден духаше обикновен вятър и нямаше кой знае какво вълнение, но вече разглезени, предпочитахме да си правим кефа в езерцето. Обедната почивка през лятото е голяма – имаш време и да се нахраниш, и да си поплуваш. Помня, че тогава гърчето Щилян се катереше по багера и скачаше във водата от стрелката му. Излегнати на топлия пясък, гледахме ту гърчето, ту работничките, които се мяркаха отсреща, до маслодайната фабрика. Вятърът развяваше полите на момичетата, които газеха в морето и разкриваше краката им – нищо интересно за вас, а за нас – вариете.

Загледани в краката, усетихме хлапето едва като се приближи. А то, горкото – викало, викало, но кой да го чуе. Най-после разбрахме, някой се удавил. Работниците не обърнаха внимание на думите му и рекоха: баш сега ли, но аз се изправих и тръгнах след него. То крачеше неспокойно напред; почернял от слънцето, малчуганът подскачаше по неравния терен и на два-три пъти поспря да ме дочака. Слабичко телце с изпъкнали ребърца, наподобяващи ролетка, много би трябвало да яде това хлапе, ако иска да стане човек.

Вятърът ни блъскаше и морето нервничеше, гирляндите на пяната му се нареждаха една зад друга и пълзяха към брега, там чезнеха по дяволски начин, но зад тях веднага израстваха нови, и те изчезваха, и пак се раждаха нови и тъй нататък.

Съгледах удавника и се втурнах, дъното беше плитко и трябваше да бягам продължително срещу вълните, знаете колко е уморително това. Щом уситих, че в краката ми няма сили, започнах да плувам, така се приближих до удавения. Хванах го с ръка под мишницата и започнах да го извличам. Много ми помогна морето, не теглеше навътре, а ме тласкаше към брега. Най-после стъпих на дъното и подхванах удавника с две ръце, стараех се да поддържам главата му над водата, но това беше трудно, защото вълните заливаха и двама ни.

Изтеглих го на сухия пясък, ония, седемте, пристигнаха и насядаха върху обърната с дъното нагоре лодка. Дотътриха се и двама от рибарската хижа. Никакъв интерес към трагедията. Лорда продължаваше да си дояжда.

– Абисинеца! – проговори Щилян. – Най-после се отърва.

Знаех, че съм измъкнал Абисинеца, целият град го познаваше, виждали сме го неведнъж на улицата – припаднал, и тогава минувачите обикновено казваха: оставете го, ще си стане сам. Абисинеца се изправяше сам и си тръгваше по пътя.

Но сега беше немислимо да се изправи.

– Помогнете да му изкараме водата! – помолих аз и го хванах за краката.

Насядалите върху лодката се изсмяха.

– Можем да го спасим! – извиках аз. – Човешки живот е това…

– Хайде да не го спасиш! – рече Атанас, той засенчваше лицето си с мускулеста ръка.

– Половин час изкуствено! – убедително казах аз. – Ще го спасим!

Но те казаха, че напразно си губя силите. Започнах да крещя, хлапето гледаше ту към тях, ту към мен. Когато крещях, то заставаше на моя страна – лицето му посиняваше от негодувание, но засмееха ли се ония, то също се засмиваше и ме поглеждаше подигравателно. И понеже те бяха повече, накрая малчуганът се облегна при тях на лодката и се превърна също в наблюдател.

Имаше какво да наблюдава.

Криво-ляво обърнах удавника с главата надолу и успях да извадя голяма част от водата. Стори ми се, че след тази операция тялото му олекна. После го опънах по гръб върху пясъка, наведох се над него и започнах да движа ръцете му. Ръцете на епилептика бяха тънки и черни, въобще целият си беше черен. Знаех по правило, че трябва да продължавам това движение двайсетина минути – да свивам и разпущам ръцете, като притискам с тях гръдния кош. Отначало вървеше леко, но по-късно започнах да се уморявам. Слънцето изгаряше гърба ми, само вятърът ме ободряваше и облизваше рукналата по мене пот. Докато движех ръцете на Абисинеца, мъчех се да си спомня колко време трябва да продължи изкуственото дишане – половин час или два часа, едно от двете беше, но кое? И все повече ме хващаше яд на деветте здрави мъже, които ме гледаха отстрани.

– Помогнете – обърнах се отново към тях, – изкуственото дишане може да съживи всеки удавник!

Те пак се засмяха.

– Остави го – рече Атанас. – Той е мъртъв.

– Интелигенцията е чалната – забеляза Иван и другите се засмяха още по-силно.

Какъв смях беше, да знаете, мощен, здравеняшки, запомних го за цял живот.

– Вие сте зверове! – изръмжах аз.

– Остави мъртвия на спокойствие – обади се Лорда.

Продължавах с последни сили, главата ми натежа, натежаха ръцете ми, тялото ми искаше да си легне, но аз не спирах. Вече нямах и мисли, в мозъка ми бе нахлула тежка топлина и случайно родените хрумвания се върдаляха тромаво вътре. Абисинеца беше бездомник, но ние все пак гледахме на него със страхопочитание, защото умееше да извършва сложни аритметични действия. Кажеш му например: “Абисинец, колко прави триста шейсет и четири по хиляда осемстотин и три?” и той на секундата отговаря, или пък: “Абисинец, колко букви съдържа думата “окачествявам”?” и Абисинеца на секундата дава броя на буквите и издекламирва думата отзад напред – “мавявтсечако”.

Продължавах да движа ръцете му, сега бавно. Работниците върху лодката бяха вече отегчени.

– Ти така се измори, че няма да можеш да работиш – рече Коста.

Лорда беше изял крайщника, през рехавата тъмнина на замъгления си поглед го видях да отива до морето и да плакне замърсената си от мармалада ръка. Другите пушеха. Като се върна при лодката, дадоха на Лорда цигара. Той запуши сладко, както се пуши след ядене и на чист въздух.

– Диша! – промълви по едно време хлапето, приближи се до удавника и допря тънкия си пестник върху гърдите му.

– Не, не диша – отговори след това то и се върна при лодката.

– Минаха петнайсет минути – каза подигравателно Щилян. – Сега започни от краката.

Останалите се закикотиха, заедно с тях и хлапето, то изцяло бе преминало на тяхна страна.

Изправих се и тръснах ръцете си, свих и разпуснах няколко пъти пръстите си, нямах сили да почна отново.

– Продължи ти – помолих се на Лорда. – За мой хатър.

– Човекът се отървал, а ти… Неговото живот ли беше?

– Не е там работата – каза Атанас. – Той си е мъртъв от самото начало.

Другите сериозно потвърдиха това.

– Все пак…

Тръгнаха един след друг към багера, тръгнах и аз. После се обърнах и видях до лодката удавника. Белите гирлянди на морето прииждаха към него и се стопяваха, кажи-речи, до краката му; стори ми се, че природата хвърля венци пред смъртта на повелителя си – човека. Така ми се стори тогава. Над Абисинеца се бе надвесило хлапето. После и то тръгна нанякъде.

ЕЗЕРО ЗА ПРЕЛЕТНИТЕ ПТИЦИ

Предразположението към този автобус се пораждаше не само от факта, че води към аерогарата, е не само от спретнатия му вид, но и от двойната цена на билетите. Освен това тогава се качвахме от площад Народно събрание, а не от някаква периферна спирка с кошници и бохчи. Автобусът и сега преминава пред един от най-хубавите сектори на София, известно време се движи край Парка на свободата; изобщо пътуването до аерогарата, ако не бързате за самолет, е приятно занимание, убедих се в един прохладен следобед, когато се разви и безметежното събитие на този разказ.

Независимо от прохладния ден обаче в автобуса си беше задушно, просто не случих на нещо по-празно, бях се натикал в самолетното оживление. Висях с една ръка на лоста, но се чувствувах превъзходно пред затормозените от багажите си пътници. Тогава именно си спомних онази подробност, която илюстрира великолепно човешката глупост и изостаналост, но не му е времето да ви я разкрия тук, а по-нататък, щом влезем в ресторанта. Две подранили за сезона полякинчета се навеждаха да поглеждат през стъклата и лекомислено разкриваха белите си още неосквернени от лъчите задници, които сигурно носят радост не само в автобуса, но навсякъде, където минат. Огромните им шапки за сянка към куфарите подсказваха на току-що излезлите от зимата софиянци, че някъде вече се е започнало и че трябва да се бърза, защото лятото клони да си отива още от първите си дни.

Друго интересно по пътя не се случи, автобусът спря и започнахме да слизаме. Някои бързаха към вътрешните, а други към външните линии. Лично аз не бързах за никъде и ще видите защо, нека му дойде времето. Без да знам по какви причини, тръгнах към ресторанта. Там нямаше хора, беше приятно като всеки ресторант с бели покривки и бяла, подшита с тънкото звънтене на сребърни прибори тишина. Естествено тук тишината липсваше, чуваше се яростното бучене на самолетен мотор, което ми припомни въпросната подробност, илюстрираща неповторимата човешка глупост – съобщението в радиорекламите, дадено от управата на същия този ресторант: “Граждани, посетете ресторанта на аерогарата. Тук, сред уютна обстановка и шума на пристигащите и отлитащите самолети, ще прекарате приятни, незабравими часове.” Този изблик на народния гений ни връща неочаквано в древността, говори за силна нервна система и обещава дългоденствие на тоя, който е измислил съобщението.

За съжаление нямаше какво да правя в безлюдния ресторант – все още не бях гладен и най-важното комплексът на летището ме мамеше, зовеше ме приятната му бъбривост от цветове и движения. Безспорно летищата са в състояние да породят някои мисли, ако не за смърт, поне за далечни страни. Освен това тук някой ще те запита на английски къде е пощенското гише или пък кафето и ако знаеш, ще отговориш; можеш да седнеш в някое кресло, да наблюдаваш как хората заминават.

Възприемах всичко мимоходом, тъй като внимавах, отварях очите си на четири, ще видите защо, обещал съм и ще ви го кажа, когато му дойде времето… Хоп, двете полякинчета; изглежда, засега тук те са сензацията, но ще заминат, ще дойдат нови, после други, ще изтекат години и през този салон ще профучават хиляди момичета, още по-голи, а може би съвсем голи, нещо, което може би и тогава ще продължава да прави впечатление, тъй като сексуалната революция може би е вечна като останалите неща и все ще се прави, докато човек най-после не вземе да стопли равномерно климата на цялото земно кълбо, че всичко да се съблече докрай. Само там е спасението, а не в някакви частични разсъбличания, които само объркват мъжете.

Два огромни вентилатора се въртят под тавана на Големия бюфет, цялата му стъклена стена е заета от стъклопис, през разноцветната рисунка се процежда разноцветна светлина, тя озарява странно лицата на бюфетчиите, отнема част от присъщата им официалност. Бюфетчийката е диво красива и явно губи от липсата на нормална дневна светлина. В този аквариум, под въртящите се пропелери са се приютили двайсетина пътници, ближат сладолед, пият кока-кола или кафе, някои закусват със сандвичи, над белите неръждаеми ламарини и бутилки с нектари, през апаратите за кафе и какви ли не други фаеми и през силното лице на бюфетчийката се открива част от другия бюфет, който обслужва преминалите през митническия преглед пасажери. Те са вече отвъд, изчакват минутите до отлитането.

Открих свободен стол на удобно място, седнах при майка с две тихи деца, по-удобно място от туй – здраве, можех да виждам всичко и тъй като сервитьорът в момента беше до мен, поръчах му кафе. Бях само на метър от познатата ми все още небоядисана коса, все още по младежки тъмна, белите коси във влакна все още се чувствуват като самотници. Тесните приведени раменца откъм гърба!… Не можех да ги сбъркам с други на света.

Седеше до стената, на масичка за двама, в ъгъла, любимите й места бяха все някъде по ъглите, в тишината, в полумрака – като любимите места на паяците. Столът срещу нея едва ли щеше да остане свободен, нямаше начин, пристигаха нови посетители.

Този, който се приближи, поиска разрешение, тя кимна, той остави куфара си до масичката и седна. Нещо твърде интересно за нея. Представих си как започва да го проучва. Той да се убие, няма да разбере, че го проучват и никога няма да узнае, че е бил разследван от най-наблюдателния човек на света. Млад човек с меланхолен поглед зад очила, средно на ръст, гъвкаво тяло, облечено наистина без претенции за елегантност, напреднала плешивост на темето. Поръча си кафе и кока-кола, коката изпи на три глътки и сякаш забрави, че му е сервирано кафе. Четиримата араби, оформящи тъмна розетка около масичката, скучаеха. Лицето на единия от тях лъщеше особено силно, потеше се и отразяваше по крайно интересен начин стъклописа. Докато тримата вече не се интересуваха от нея, той продължаваше да я оглежда, сякаш си бе наумил нещо, изглежда, че тя го интересуваше като секс. Какво да прави човекът, наблизо нямаше друга самотна жена, а арабите по тези въпроси не обичат да се минават. Потното лице, за което стана дума, я виждаше почти фронтално – отлична позиция за такъв род контактуване.

Младежът с меланхолния поглед под очилата каза нещо, което подочух, той запита дали не е попречил и се извини, този път особено настойчиво, задето е седнал на свободния стол, но какво да прави, други места няма.

Илиана отвърна стеснително на английски, че всъщност туй е най-доброто стечение на обстоятелствата, тъй като обичала да седи сама.

Но мислите ли, че и сега сте сама, забеляза младежът. (Впрочем не знам вече дали един човек на трийсет може все още да бъде наричан младеж.)

Илиана отвърна, че когато човек е с непознат, може да мине за сам.

Младежът измъкна някаква карта от чантата си и я разгърна. Посочи нещо, мисля, че посочи българското крайбрежие, така ми се стори.

Нито чух какво запита той, нито чух какво отвърна Илиана, само видях как нейният не толкова свеж показалец посочи нещо.

Младежът сдипли картата и си я прибра, след туй надигна кафето.

Арабинът с потното лице бе страшно заинтригуван от обстоятелството, че обектът приема разговори с непознати, и сякаш се приготви за офанзива, но в същия момент, като по даден знак, една от масите се опразни и бе заета от три пъстри момичета.

Розетката на арабите се извърна изцяло нататък.

Децата от моята маса се разприказваха, искаха да ядат сладолед, майката се съгласи, обеща им и зачака сервитьора. Но децата вече шумяха, пречеха ми да слушам разговора между Илиана и нейния партньор по маса.

Мога да кажа само, че двамата разговаряха добре, представих си колко много се е изумил в себе си младежът от внезапната бъбривост на самотната дама.

Вие се оказахте кречетало, би рекъл той, но трябва да ви призная, че бъбрете добре.

Ами като се навирате на масата ми и ме питате, ще бъбря, разбира се, обичам да разговарям с непознати.

Представих си и другото – как Илиана прилага любимия си маниер да слисва самонадеяните чужденци: назове някоя тяхна личност, па изтърси купчина факти за нея, каквито събеседниците й дори не са сънували.

Успях да чуя само едно: младежът заяви, че на този свят най-вече мрази абревиатурите, а Илиана не се съгласи, и излъга, разбира се.

Младежът погледна часовника си, сбогува се със съжаление и напусна заведението.

Илиана също погледна часовника си, повика келнера и плати. Мина край мен, но не ме забеляза.

Тръгнах след нея.

Изведе ме в чакалнята с големите полирани пейки, имаше много празни места, тя седна и с това ме изуми. Не ми се седеше повече тук, вече ненавиждам местата, от които се заминава – и гарите, и пристанищата мразя, там е пълно с егоисти.

Приближих се зад гърба й:

– Докога смяташ да стърчиш на това противно място?

Илиана отвърна, без да се извръща.

– Ще посрещна парижкия самолет.

– И после?

– Ще се кача да вечерям.

– А после?

– Ще сляза да пия още едно кафе.

– А после?

– Има един чартърен, от Копенхаген, тъкмо ще стане дванайсет, ще взема някой от последните автобуси за дома.

Обърна се към мен, лицето й буквално сияеше.

– Следя те – признах си аз.

– Вече са ти казали.

– Да.

– И това трябваше да стане някой ден.

– Няколко души!

– Мнозина са ме виждали, а си нямаш представа как се крия от познатите.

– Напротив, представям си.

– Изненада ме приятно.

– И киснеш винаги тук?

– Кажи, какво друго да правя?

– Изпортиха те, че идваш дори от сутринта.

– Когато те няма, прекарвам по цели дни тук… Виж, пътниците са най-интересни на митническото гише, виж изражения! Поле се чудят… А то си личи по лицата. Онази е много смутена, това означава, че носи дреболии. Горката, не знае какво носят другите… Този митничар не ти ли е познат?

– Мисля, че го знам отнякъде.

– Тук е като езеро за прелетните птици.

– Ами!

– И никой не идва с постоянната си маска.

– Отдавна ли идваш?

– Да.

– Откога?

– Втора година.

– Две години!

Илиана е гримирана приятно, леко – особено очите.

– Понякога не идвам по цели месеци, а понякога – всеки ден.

– Учудваш ме. Не прави ли впечатление?

– Прави, разбира се.

– Какво ли си мислят познатите!

– Все лоши неща.

– А хората, които работят тук?

– А, персоналът е направо гръмнат, сигурно ме взимат за особено ченге.

– Добре, но какво правиш с познатите?

– Крия се… Не ме интересува кой ти е съобщил.

– Едва днес реших да те проследя.

– Да се качим в ресторанта, искаш ли? – Без да ща, погледнах часовника. – Пак досадата от мен. Пак ли ще ме оставиш?

– Глупости! – побързах да кажа аз. – Просто исках да знам дали вече…

– Да се вечеря може винаги.

Имаше малко хора, оркестърът не беше още пристигнал, в края на краищата ресторантът не правеше впечатление на неприятно място, макар че в клуба на журналистите…

– Там е по-шумно – рече Илиана. – Тук крещят само моторите и оркестърът.

Тази жена винаги е знаела какво мога да предложа.

Седнахме на дълга маса, заехме крайните места, до прозореца.

– Чудят се – усмихна се Илиана, – сега са заети с това, да се чудят.

– Задето си с мъж ли?

– И ще го коментират, но никой няма да ти го каже. Онова момче ще ми подхвърли нещо утре, много плещи и ми говори на ти, за него аз съм просто изкуфяла бабичка.

– Нищо.

– Не ти стана приятно.

– Хайде.

– За теб е лесно – Илиана взе картата с менюто и я разтвори, – отидеш на работа, бавиш се колкото си щеш и после където ти скимне другаде… Летището ми предлага много неща, преди всичко – тук липсва ежедневието. Знаеш ли какво представлява едно летище?

– Ненавиждам летищата.

– Много неща заедно.

– Езеро за прелетните птици – усмихнах се аз.

Погледът на Илиана овлажняваше, помръднах ръка, за малко да я поставя върху нейната, но се сетих, че ще стана жалък в очите й. Боже, колко много е остаряла! Кажете, какво да ги правим тия стари хора? Особено непримиримите, които тръгват по летищата…

– Илиана, не те ли е срам? – Наблюдавах сълзите й. – Как търпиш другите да летят, а ти само да съзерцаваш?

– Те не знаят да летят! – Илиана избърса сълзите си. – Аз летя по-добре от тях.

Наведох глава, на свой ред тя също разбра, че съм застрашен от просълзяване, тя знае всичко за мен, опознала ме е някак си за тия трийсет години.

МАСА С БЯЛА ПОКРИВКА

Решава да поседне, крайно време е. Едва ли усеща някаква особена умора, по-вероятно е, че нещо го примамва към този П-образен площад, отворен към залива. Как се именува площада, не му е известно, езикът на тази страна му е чужд, макар че много от неговите думи са проникнали в паметта му от науката. Площадът се очертава от фасадите на няколко хотела; поне два от тях са с международна известност. Приземните етажи на хотелите са отворили широки гърла, от тях върху тротоарите и асфалта се изсипват порои от столове. Столовете на всеки хотел са оцветени различно, масите също – в тази територия не остава сантиметър празно пространство, не бива да има, поне през сезона. Сега е краят на март, топло е, има и слънце, но морето блести с някаква студена закана, насъбрана от зимата.

Оглежда се. Столовете са безброй и само няколко от тях са заети. Сяда. Не знае на кой хотел е клиент, може би е попаднал не на мястото си и цените подир малко ще го уплашат. Иска да не се вълнува и ако е възможно да се поосвободи от комплекса на провинциалиста. Край на този страх, че може да бъде нокаутиран с голяма сметка.

Обръща гръб на фасадите, такъв е и смисълът на посядането – човек да погледа морето. Морето, естествено, е зад булеварда, където в двете посоки с дивашка разюзданост беснеят автомобили и мотоциклети. Шумът заедно с газовете и дима го блъскат в лицето; да се стърчи тук е нездравословно, но къде-къде по-добре от вътрешността на града, там е преизподня. Тук е специално кътче за самотници и мълчаливци по принуждение. Вълнуват го тези хотели гиганти зад гърба му, това е архипелагът на вечерното облекло, тихите стъпки, мекото подрънване на прибори, позастоял хлад в старинни апартаменти, където понякога повишава тон само отварянето на шампанското. Е, той си представи и тава, да речем, как Сократис е повръщал в мивката или как Мирна Лой е запращала тампона си в клозетната чиния и е създавала главоболия на чистачите. Туй породи сякаш сардоничното му усещане за превъзходство, но то се стопи скоро след появата на сервитьора.

Сервитьорът изгря при най-отдалечената маса и клиентът, за когото става дума тук, го оприличи на знака за удивление, а след малко, дявол знае как, напомни му за балада; той олицетворяваше легендарното минало на една действителност, на баснословни богаташи, които хвърлят много пари на масата, а сега какво – клиентът, за когото става дума тук, ще му поръча баналното уиски с лед. Да, у него келнерският синдром е вкоренен за вечни времена, не може да го избие с нищо и най-малко с едри бакшиши. Проследи го с крайчеца на погледа си. Сервитьорът се спря. Нещо бе привлякло вниманието му. Наведе се между масите, после се изправи и се върна. Тази подробност сякаш внесе известно успокоение у клиента; той отново погледна морето и забеляза, че в целия залив е закотвена една-единствена лодчица с мачта. Фучащите наляво и дясно автомобили закриваха и разкриваха лодчицата, но мачтата оставаше да стърчи над тях.

Колко много маси и столове, колко бели покривки – застланата маса може да зачертае тежестта на необяснимото настроение, върху покривката пониква чашата и ето, човекът съгражда своя вал, отбраната си, в крайна нужда решава да мине в настъпление, но в почти всички случаи дава покой на съзнанието си. През този мост лесно се минава към миналото, от натрупаните години се извлича някакъв хубав момент, да речем нещо с жена… Аха, започва да разбира, на него му се изяснява защо вече пътешествията му зад граница са изпълнени само с мъглява сладостна сивота. Те не съдържат главното – екстазът на разменените погледи, златото на полуусмивката, стихийната младежка дързост да излаеш спонтанно “хелоу” срещу вибриращото под усмивката бюстче. Няма ги тия неща, повече не си участник във всеобщото улично съзаклятие; ако някой ти обърне внимание, ще се окаже я търговче-количкар, я просяк. Какво ти остава? Храмовете и музеите. Но съзнанието не е приритало за тях, не ги желае, паметта е отслабнала, не иска повече информация, къде ще струпаш видяното, за кого, колко ти остава до края? Остава ти настоящето, тези рафинирани моменти край масата, епичните битки с келнерите и стремежа да се измъкнеш достойно от схватките.

Противникът, с когото му предстоеше да кръстосва шпаги в дългоочаквания двубой, излезе повторно от ресторанта. Този път носеше малка чинийка. Като се движеше, той сякаш рисуваше във въздуха с походката си; към него се приближаваше не човешка фигура, а мура. Интересно, сервитьорът и този път се наведе между две от крайните маси. Като се изправи, ръката му се оказа празна, чинийката я нямаше. Клиентът изпита нужда да запали цигара. Измъкна пакета от джоба на спортната си риза. Сервитьорът се пречупи, в ръката му проблесна запалка. Доколкото се простираха сведенията на клиента, това противоречеше на големия етикет, противникът проявяваше спрямо него демократизъм и го подценяваше; рутината беше направила вярната си психологическа преценка.

Всмукна първата глътка дим и погледна двуметровия великан. По него нямаше грам излишно тегло, но най-отгоре беше нещо сгрешен – лицето му бе направено от бебешка кожа, която се изтъняваше най-много при закръглените бузки, с други думи, великанът носеше вместо глава кофичка, бебешката главичка не пасваше особено на тялото. При ръцете работите стояха по-добре, изглеждаха по-млади за годините си, с тънки пръсти и два силно златни пръстена, единият от тях – целомъдрена брачна халка, готова да разкаже история за спокойно, може би набожно семейство с традиции.

– Аз също съм психолог – след като видя смут в лицето на човека, който рядко се смущава, клиентът продължи на английски. – Нещо неприятно у дома?

(Трик за такива случаи, навсякъде винаги има по нещо неприятно.)

– Да, господине. Как познахте?

– Има ли място на света, където да не сте били?

– Много места, господине – Клиентът изрази с лицето си нещо прилично на недоверие и сервитьорът продължи: – Канада например, източната част на Африка с Мадагаскар, Русия…

Замисли се. Но преди той да продължи, клиентът избърза:

– А къде се задържахте най-дълго?

– Кони Айлънд, господине; Ню Йорк. Имахме фургон, в него нощувахме и сервирахме гръцки яхнии. Жена ми ги прави сполучливо.

Английският на сервитьора се оказа далеч по-добър, това накара клиента да запита: – И колко години там?

– Шест.

– А като моряк?

– Векове; проникнах навсякъде.

– Готвач?

– Разбира се. – Голямо чудене. – Вие португалец ли сте?

– Българин.

– Така ли? Трябва да ви кажа, че харесвам България.

– Защо?

– Не знам. Варна, Бургас…

– Нахранихте ли го?

Бебешкото лице с безупречно бялата косичка се стресна:

– Разбрахте ли?

– Видях… Струва ми се, че тук лесно бих изпил едно уиски с лед. Балканска доза обаче.

– Разбира се, господине. Денят е хубав, слънчев.

Стори му се, че се бе държал драстично и много жестоко с човека. И всичко заради пустите му комплекси на бедняка.

Автомобилите вилнееха на булеварда, но шумът им сега не го блъскаше толкова силно в лицето; необяснима топлина прониза залива; кристалите на леда кръстосваха хаотично ограниченото пространство на кристалния съд; фасадите на хотелите му се усмихнаха, чашата му се стори прекалено чиста.

– Жена ми е много болна, господине. Никога не съм предполагал, че артритът е такова ужасно нещо.

– От него страда и професор Барнард – отвърна клиентът. – Вече толкоз години не оперира.

На отдалечена маса седнаха жени с панталони и камери. Исполинът се насочи към тях. Клиентът ощипа един леден кристал с машичката и го пусна в чашата; помисли малко и добави втори. Отпи първата глътка. Фасадите на хотелите му се поклониха. Някой дръпна чорапа при глезена му. Погледна към крака си. Малко сиво котенце измечи. Устичката му се отвори и той видя розовото му езиче.

ВИСОКИЯТ ЕТАЖ

Голям късмет извади тази вечер Минев, потръгна му, не може да каже точно как, но изведнъж усети, че подробностите, наречени от хората обстоятелства, се наредиха в негова полза. Особено като му се обади Петър Желязков. Петър Желязков му звънна по телефона и го покани у една приятелка. Приятелката се обадила с отчаян глас: ако тази вечер никой не дойде на гости, ще се случи нещо страшно, чувствувам, че нервите ми не издържат.

Хубаво стана, Минев тъкмо смяташе, че и неговите нерви ще изгърмят, ето че ще може да убие вечерните часове. Денят се беше проточил по всичките правила на ноември, удавен от топящ се сняг и мъгла; във въздуха се спотайваше закана, някой заплашваше с пръст, предупреждаваше за всесилието на вечността и безсилието на личността; в дълбокия сумрак и студа лицата на хората му изглеждаха като лица от восъчен музей, на всичко отгоре носовете им се удължаваха, но никой не предизвикваше смях, какъв ти смях в това замислено бързане между трамваите и колите, с прескачане на локви, какъв ти смях, когато снежната вода мокри краката през обущата.

Жена му четеше, дори не беше включила телевизора. Той влезе при нея, тя извърна глава, големите й очи излъчваха редовете на скучната книга. Както винаги отказа да тръгне с него.

– Не забравяй, че е петък вечер – рече Минев.

– Аз чета.

– Прекъсни, ела да направим нещо.

– Какво?

– Ще видим.

– Студено е. – Тя се поколеба малко. – Чета.

Той тръгна и се замисли за четенето. Четенето е страшно удобство. Четенето може да се сравни с източен сарай, в който се разполагаш и се опускаш. Където и да се облегнеш – мекота, фонтани, ядеш баклави и ти е хубаво. Докато мислеше за тези неща, той си спомни чародейните часове на младостта, когато беше насаме с книгите и колко малко самотен се чувствуваше, колко много сред хората. Ако всички започнат поголовно да четат няма да има скука и напиване, ще има само висши четящи същества в компанията на велики умове. Какво е за него сега например това малко посещение при някакво женско същество, което хленчи от скука, пред общуването с един Гогол? О, при истинският Гогол всичко е комфортно и забавно, както при изкусно направен филм. Но Минев все пак не остана при Гогол, а крачи към мизерното женско същество; при него се отива без цветя, осведомява Петър Желязков.

Мизерното женско същество живееше на седемнайсетия етаж, там го отведе бързо движещ се асансьор. Докато влизаше в асансьора, направи му впечатление, че жилищната сграда е нова, боядисана в свежи цветове.

– Как няма да плачете – заяви Минев, – тук е чудесно, с тераса, от която се открива и небето, и Витоша, и дърветата долу. Ако искате да сте щастлива, живейте в мрачно жилище, в подножието на калкани. Един поизронен калкан пред погледа и нищо друго, това е разковничето. А вие какво – планини, простор, хора колкото щеш. Долу много хора, горе самичка жена. И много за пиене. Човек, като види толкоз неща за пиене, си вика: ами по-добре да се напия, отколкото другото.

– Кое друго? – запита Петър Желязков.

– Всичко друго – отвърна Минев.

– Добре, че дойдохте – рече домакинята, докато показваше етикетите на бутилките. – Иначе не знам.

Петър Желязков кимна, даде да се разбере, че се спира на този етикет. Но Минев посочи с пръст към водката; предпочитал водката пред уискито. – Погрешно е да се живее в красиви жилища – продължи Минев, – тук имаш всичко, пък и природа, и какво ти остава, остава ти да скочиш долу, а ако ги нямаше тези седемнайсет етажа, не ти се скача никъде. Погрешно е да се живее високо и пред Витоша. Поне да не беше тази тераса, а терасата ти предоставя пейзаж, все едно че имаш и апартамент, и вила. Вие спите на терасата, нали?

– През лятото.

– Трябва да живеете на партера, срещу калкан, който ръси хоросан. Духне ли вятър, мазилката влиза между зъбите, зъбите скърцат, мислиш си как да преодолееш скърцането и не остава време да скучаеш. Къде се е чуло за самотен човек, на когото зъбите скърцат, никъде не се е чуло. Като идвах насам, обаче видях, че носовете на хората са дълги; през зимата носовете на хората се удължават, а през лятото се скъсяват.

– Точно това и разправях, преди да дойдеш – рече Петър Желязков, – да не скача от седемнайсетия етаж, защото…

– Напротив, такъв скок е полет.

– Ще полети, но към хората, а трябва да се лети от хората нататък – рече Петър Желязков.

– Хората около теб, а ти размазан – забеляза инцидентно поканеният. – Долу тротоар ли е?

– Теменуги.

– Ха така, хората идват и те намират сред теменугите. Ужас.

– Но вие как успяхте да видите Витоша? – учуди се домакинята. – Вижда се само нощта.

– Но ако не беше нощта?

– Щеше да бъде мъглата, зимата.

– Да, но има време, когато няма нито зима, нито мъгла.

– Ох, лятото!…

– И тогава ли скучаете?

Домакинята се замисли.

– Много.

– Това е – рече весело инцидентно поканеният Минев.

– Тя ме е викала и през лятото – рече Петър Желязков. – Спасявал съм я и през лятото. От терасата наистина се вижда Витоша и е много просторно, а долу е пълно с тополи и хора.

Петър Желязков и домакинята отпиха от уискито, а Минев от водката. Без да го питат, инцидентно поканеният допълни, че това е най-хубавото жилище, което може да се желае, след като разбра, че всъщност терасите са две; тук има всички условия за удобен живот, заедно с това се чувствуваш в планината, близо си до звездите, но в подобни жилища се случват доста непредвидени случки.

– В смисъл? – попита домакинята.

– Стига сме говорили за лошото – рече Петър Желязков.

За да отклони настроението в друга посока, домакинята включи магнетофона. Докато натискаше бутона, запита: – Бах или Моцарт?

– Моцарт! – казаха едновременно мъжете.

Насъбраха се доста неща – хубаво жилище, хубави хора, хубаво пиене, на всичко отгоре и Моцарт. Това принуди домакинята да въздъхне:

– Нещо ми олеква! А преди това, може би от времето…

– Не е от времето! – отсече Минев. – Не месете времето.

– Точно от времето е! – рече Петър Желязков.

– Ами!

– Слушай мен, от времето е!

– Моцарт наистина успокоява – рече домакинята.

– Но ми напомня за бедна епоха. – И понеже го погледнаха учудено: – Придвижвали са се с коне, по улиците фенери. Представям си как е миришело на газ и фъшкии. Където отидеш, вони. По дворовете боклуци…

– Вярно, как ли е ставало изхвърлянето на боклуците от градовете?

– Ами както у Дикенс – поясни Минев.

– Как е у Дикенс?

– Зле.

– Харесва ли ви водката?

– В такива вечери ми харесва всичко. Мога ли да погледна от терасата?

Минев излезе на терасата и погледна през рехавото сено на мъглата. Долу пробягваха светлинките на колите, някъде напред, встрани и в дълбочина се простираше нощта, пълна с нищото, отделяща техния малък свят от световете на другите. Той почувствува тръпката на студа, но не побърза да се прибере, а си помисли колко малко му трябва на човека, много малко, две-три думи, може да са хубави, може да са лоши, на някои хора сигурно им стигат и няколко псувни, но изведнъж на човек му олеква. Инцидентно поканеният Минев се почувствува ефирен, приближи се до перилото и погледна надолу. Мъглата можеше да го задържи дълго във въздуха, а и той е вече толкоз лек, не е изключено да пада поне половин час. Как му се ще да опита. Хвана парапета с лявата ръка, постави чашата върху него. Студената материя на желязото го призова към прескачане. Той мислеше за всичките тия неща, включително за неизживяното дотогава усещане – студът на желязото да те предизвиква към скок.

– Допускаш ли? – рече тихо домакинята.

– Не вярвам – отвърна тихичко Петър Желязков, без да отделя чашата от устата си.

– Може би е позьор.

– Е, как…

– Няма човек, който да не е позьор. Нека си достави удоволствие да ни помъчи. Важното е, че те спасихме.

– Безкрайно съм ти благодарна. Беше страшно… Чакай!

– Телефонът. – Тя мина в антрето и се върна – Тебе търсят, Петре.

Домакинята излезе на терасата.

– Вече ми е противно да стоя на терасата, най-хубавата територия ми стана неприятна. А по-рано я обичах, прекарвах цялото си време тук, през лятото спях ей там, на кушетка.

– Вие имате толкоз много неща – забеляза Минев.

– В смисъл?

– Всяко нещо от вашия дом е прецизно. Човек може да наблюдава дълго дори само пишещата ви машина. Тя сякаш се свързва с интериора. Всеки предмет блести от чистота… Приготвили сте се сигурно за дълъг, удобен живот.

– Представете си, търсят Петър.

– Той има такива навици.

– Да го търсят ли?

– Оставя следа на майка си.

– Не съм виждала човек с повече приятели – рече домакинята.

– Наистина – съгласи се Минев.

– Той никога няма да усети истинска самота.

– Според мен – голям самотник!

Прибраха се в топлината и се заслушаха в Моцарт. През стената бучеше гласът на Петър Желязков. Накрая Петър Желязков трясна слушалката и нахълта при тях.

– Един приятел… Заплашва! – той изпразни чашата си. – Ако не отида, щял да стори нещо страшно, но ще отида, защото не е малко луд.

– Какво му е? – запита домакинята.

– Не знае, нещо му тегне.

– Тръгваш ли?

– С него шега не бива.

– А защо не го поканиш тук?

Домакинята и инцидентно поканеният Минев отново заслушаха Моцарт. Петър Желязков отиде при телефона. Върна се и домакинята му наля уиски. Тримата слушаха и пиеха.

– Музиката ме прави щастлива! – въздъхна по едно време домакинята. – Ще дойде ли?

– Да.

– Защо се беше разврякал?

– Говорело му се с някого – рече Петър Желязков и добави тихо: – Всеки иска да говори. Това на нищо не прилича…

– Млъкни! – Минев гледаше мрачно. – Теб ли ще слушаме или Моцарт?

– Моцарт – отвърна Петър Желязков, но потънал в музиката, той се ослушваше и за звънеца на входа.

СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ

На Емил Кьостебеков

Младата жена чу телефонния звън още на стълбището и побърза, но в подобни моменти ключът обикновено се намира трудно, дупката на бравата бяга, а времето изтича. Вътре телефонът мълчеше по обиден начин и въпреки това младата жена вдигна слушалката. Нищо, само сигналът на свободната линия. Остави торбата с покупките върху масичката, за да набере номера, този номер винаги набираше с нетърпение, искаше да се свърже с него в службата му, почака, заслушана в сигнала, но накрая разбра, че няма смисъл да стои със слушалка в ръка. Изнесе торбата в кухнята, върна се, набра повторно, зачака, а си знаеше, че и този път няма да има резултат, освободи прибраната си досега коса, косата се сгромоляса край раменете, съблече роклята си и остана само по гащета, но после махна и тях, изрита обущата си, захвърли чорапите си; останала гола обаче, младата жена не почувствува, че се охлажда особено, затова отвори прозореца, постоя срещу топлия петъчен следобед, срещу съботата и неделята, над покривите, в приглушения привичен шум на града, с далечните трамваи и автомобили и близкия плясък на гугутките. Както седеше до прозореца, тя се загледа в бакелитовия апарат, но се отказа, според нея вече нямаше особен смисъл да върти непрекъснато, нека се обади той в края на краищата. Натисна клавиша на магнетофона, ритъмът я удари по ханшовете, беше в онази възраст, когато жените усещат силно телата си. Танцуваше между чорапи, обувки и пликчета, в движение пусна вентилатора и когато се приближаваше към него, косата й оживяваше. Без да излиза от ритъма, навеждаше се, прибираше вещите си от килима, отнасяше ги в спалнята и се връщаше, играеше, докато мелодията свърши и почна друга, безинтересна. Влезе в банята, тук, между керамиката и фаянса, се потайваше хладинка, кранове и душът бяха почти студени. Младата жена опипа с длани металните детайли, преди да чуе призивното съскане на струята и добие усещането, че влиза в оазис. Стоя под душа векове с плажна шапка, когато облече хавлията, вече я наболяваше от студ. В хола следобедът блестеше в отворения прозорец, всяка вещ стоеше на мястото си и мълчеше, включително телефонът. Протегна ръка, смени касетата, топлината на деня вече й доставяше удоволствие, настроението й се промени, нямаше нужда от вентилатор; щом съблече хавлията, тя влезе в кухнята и отвори хладилника. Надделя решението да изпие чаша оранжада, пъхна една сламка в течността и се върна в хола. За нея холът бе най-съществената част от жилището, там се намираха телефонът, телевизорът, радиото.

Завъртя шайбата, ослуша се, не чу нещо особено, върна слушалката на мястото й, но когато налапа сламката, стресна я така очакваният звън. Гласът му вибрираше от нежелание, каза, че нещата не се нареждат по удобен за двамата начин, по-нататък нямаше защо и да слуша; обясненията се свеждаха до едно: тази вечер е изключено, но утре, о, за утре вече шансовете са значителни, ще й звънне някъде по обед, ще я осведоми, утре по обед тя ще знае точния резултат. Чакай, не искаш ли да поизлезеш; разходи се някъде, иди на кино. О, не, мили, не се безпокой, ще стоя и ще чакам. Слушай, ти ме плашиш, тези работи не са ми толкоз приятни, излез. Не се безпокой, скъпи, ще чакам да ми се обадиш. Гласът отсреща като че ли изръмжа и последва едно щрак, сякаш затръшваха врата. Все пак той се беше обадил, чу гласа му, заявиха й открито, че поне за утре съществуват възможности, може би е сигурно. Беше взела телефонния апарат в скута си, бакелитът се допираше до най-интересните гънки на тялото й, тя го върна на масичката и изпита желание да долее нещо в оранжадата, например сто грама от неговата бутилка. Понякога си приготвяше тази смес, феята на първата чаша духваше в лицето й, всички мисли загубваха твърдостта си, втората чаша размекваше света, а в главата й започваха да пърхат радости, промъкваха се розовите думи: не си струва, не си струва, не си струва; краката й обуваха пантофките на Пепеляшка, страховете изчезваха, животът се оказваше превзимаем.

Но този път, след като пийна само две глътки от първата чаша, погледът й откри, че на прозореца се е подало нещо заоблено – изгряващо слънце или крайчецът на неразгадаемо по материя кълбо. Малко вероятно й се струваше от долния етаж шегобиец да й показва картонен кръг, прикован към летва. В опияненото й съзнание се появи предчувствието, че непознатото нещо подава само частица от себе си, а останалото е безформено и плахо, така че не си заслужава човек да извика от страх. За всеки случай обитателката на самотното апартаментче покри с ръце най-рехавата местност на тялото си и побърза да изчезне към спалнята.

Непознатото кълбовидно нещо остана на прозореца, все още неподвижно, очакващо, но тъй като не се случи каквото и да е събитие, неканеният посетител започна да се изтегля, стопяваше се сантиметър по сантиметър, изхлузваше се надолу.

Младата жена се върна бавно от спалнята, вече в халат, пристъпваше колебливо към хола, но дори първият поглед към прозоречната рамка я убеди, че там повече няма нищо, колкото и да се учудваше – нито следа от нечие пребиваване. Изтича до прозореца и направи необходимия оглед, пипна с ръка, надвеси се над петте етажа, върна се при канапето и притисна длани към слепоочията си, надяваше се, че някакъв макар и елементарен масаж може би ще възвърне способността й да се усети като реално същество в реалния свят. Всъщност за какви дяволи се беше изплашила, какви необясними сили я бяха прогонили да се облече, имаше ли нещо чак толкоз страшно, нима можеше да се сравни то с убийствената самота и скука на започналия, но безкраен тягостен уикенд, който може би обещава едно едничко събитие – да й се обадят, за да и обещаят ново обаждане? Вдигна чашата и я изпразни наведнъж, наля си повторно, този път чисто, както го пиеше ТОЙ. Колко много й бяха ясни нещата за НЕГО и колко безпомощна беше тя след внезапните пориви да възприеме истината и вземе решение. Включи радиото и заскита по скàлата; избра си музика по вкус, тръгна с ритъма, този път бързо, темпераментно. Можеше ли да отиде довечера там и да се натанцува? – можеше; можеше ли да се посмее заедно с другите в киното? – можеше; не, тя предпочита да лети по килима си и да отпива от чашата, да бъде свързана единствено с радиостанцията, чието име не знае.

Сега то е полегнало на прозоречния праг с повече от своите части, но това не са и части, това е тесто. Непознатото същество и младата жена се наблюдаваха, макар че непознатото същество не можеше да вижда, нямаше очи, нищо нямаше; тесто.

Здравей, прошепна младата жена, понеже се страхуваше, че ще го прогони. Какво правиш? Тя изпи по-добра глътка. Стоиш, стой там, полежи си и ме остави да те погледам; ако не си ти, какво да гледам, града ли? Познавам всичко, което се вижда от този прозорец. Моля ти се, стой, почти извика младата жена, тъй като съществото потегли. Ето, отдръпвам се на разстояние, макар че не ми е известно с кое точно те плаша. Виж, пийвам си, малко, връзките със света се разсейват, а без нишките към света добивам самочувствие. Знаеш ли какво е самочувствие? Там, където работя, го имам в изобилие, но тук, където живея, ми липсва. Тесто си ти и не разбираш. Тесто? Откъде? Да ти търся ли обяснението? Не, разбира се, на този свят всичко има правото си да бъде. Не бягай, няма да те изям.

Тя направи две крачки към прозореца, съществото се опита да прояви безстрашие, но не издържа и се скри. Стопанката успя да го зърне как изчезва с лекота зад ъгъла на сградата. Тя се върна при канапето, разкопча халата си, отново включи вентилатора; всичко вършеше с чаша в ръка. Щом седна, погледна към прозореца, усмихна се и пийна мъничко, просто да опари устата си.

Този път съществото се подаде още по-страхливо в горната част на прозореца. Без да се изправи, младата жена протегна ръка и изключи вентилатора, остана само музиката от радиото, трябваше да изключи и нея, но не биваше да се движи, това не се харесваше на посетителя. Отново натрапчивото усещане, че се фиксират. Над града изтрещя самолет, съществото побягна, ала се появи след време. За да му покаже, че е настроена приятелски, младата жена вдигна плавно чашата към устата си, устните й прошепнаха: ела. То не помръдна. Защо тогава се издигаше на прозореца? Какво го привличаше? Между широко разтворения халат се показваше розовото й тяло – от шията до пръстите на краката, едната гръд стърчеше самотно, по-надолу, коремчето, пъпа и долината на женската съкровеност. Чакаше напразно, съществото упорито отказваше да контактува. Имаше ли начин да бъде откъснато от рамката на прозореца? Младата жена взе една круша от фруктиерата и я хвърли на килима, след което се оттегли в спалнята; през открехнатата врата можеше да наблюдава поведението на госта си, безлюдният хол май че го насърчи, освен това плодът на килима благоухаеше. Тестото се спусна от горната част на рамката, то сякаш потече върху прозоречния праг, където се струпа и може би чак сега се показа в целия си ръст, но какво значи ръст – тук тази дума се обезценява, няма ръст, съществото можеше да се изправи колкото си ще нагоре; няма форма – съществото се разтягаше, свиваше, разливаше и събираше. Най-после то слезе на пода и се разстла като дюшек; да, дебел дюшек за единично легло – на това може да го оприлича младата жена от дъното на скривалището си. Правоъгълното му очертание я разочарова, тя глътна мъничко от чашата си и й се дощя да му кресне, да го обвини в липса на вкус, беше ясно, беше ясно, че съществото е взело преднамерено тази форма в стремежа си да й се хареса. Но така си остана да лежи на метър от крушата, все още упорствуваше да се приближи. Младата жена, от засадата си, изгуби търпение, но щом пожела да се появи, направи го извънредно внимателно, не допусна нито едно рязко движение, а това се оказа важно – като я видя, съществото прояви явно безпокойство, набъбна и се превърна от дюшек в кълбо, по-точно в яйце, огромно меко яйце. Жената избута с крак крушата към него и зачака. Съществото запази неподвижността си дълго – жената и съществото стояха в застинали пози край крушата чак до момента, в който съществото се престраши; повърхността на яйцето някъде набъбна, появи се нещо като цирей, циреят се уголеми и се превърна в сетиво, което се протегна напред и се допря до крушата, то я опипа отвсякъде, а може би я помириса, но уханието на плода не му направи впечатление, пипалото избута крушата, дезинтересира се от нея и се прибра. Непознатият гост доказа още веднъж, че е направен от силно пластична материя, а ето че бе демонстрирал и рефлекси, които го карат да приема каквато си иска форма. А усещания? Чувства?

Като се увери, че неканеният гостенин в хола е труден за покоряване, домакинята измъкна една книга от библиотеката, тръшна се на канапето и се зачете, без да чете, тя се замисли за чудесното свойство на чашата да разрушава остриетата на реалността, замисли се върху факта, че напоследък все по-често прибягва до наливането на нещо по-силно в чашата и я порази споменът за прочетеното, в което самотните героини прекарват следобедите си по същия начин, само че без пластични същества на килима. Но то бе потеглило, съществото се насочваше към канапето с едно силно удължение на част от себе си, едно огромно пипало се протегна нагоре и докосна книгата. Неканеният следобеден гостенин проявяваше необясним интерес не към нея, а към предметите, допрели се до ръцете й. Протегнатото към книгата сетиво проучи добре корицата, отърка се по страниците и скоро се отказа от тях. Затова пък се отправи към масичката, тръгна по нея и допря върха си до чашата. Домакинята успя да удържи смеха си, само се усмихна и зачака. Върхът на пипалото се изкачи по стъклената преграда, после увисна към течността, близна я и след това цялото същество отскочи до прозореца, там материята му затрепера, може би от отвращение, може би от болка.

Горещината и смехът изправиха младата жена на крака, тя остави книгата, захвърли халата, влезе в банята, взе си втория за следобеда душ. Когато попиваше капките от тялото си с хавлията, зърна съществото. Този път се беше наместило в креслото, може би усетило благоразположението на домакинята, както винаги недоверчиво и съвсем чуждо на уюта в широкия стол – купчина пластилин; създаваше впечатление, че не заема част от пространството, придвижваше се безшумно, безплътно.

Ти си една мъглявина, усмихна се домакинята; тя подсушаваше подмишията си; ти си едно минаващо през въображението облаче, повикано от скуката, ти си подвластно на самотата и тъгата, но имай предвид, че не съм тъжна, аз съм млада, аз съм много красива, само че съм подчинена на един мъж, когото обичам до обезумяване, а знам, че не ме заслужава, о, аз зная всичко… Развличаш ме, разбери, харесва ми любопитството ти, твоето чисто присъствие, ти си като котенце, разбираш ли?

Отначало вкупчено, с изтичането на минутите съществото започна да намира мястото си в креслото, може би се отърсваше от вцепенението си, разполагаше се, то “седна”. Младата жена наля още малко течност в чашата си и седна на канапето. По този начин двамата се настаниха досущ като домакиня и гост. Този път обаче изпищя чайникът в кухнята, гостът настръхна и слезе на пода, озърна се и потегли към прозореца, но домакинята изтича пред него и го затвори, а после влезе в кухнята. Когато се върна в хола с подноса за чай, завари го да опипва стъклата, които го отделяха от външния свят. То се извърна безпомощно към нея, тя се смееше и подреждаше сервиза върху масичката, след това издърпа масичката между канапето и креслото. Съществото наблюдаваше движенията на младата жена, но едва ли разбираше, че тя е увлечена от ритуала на гостоприемството, оживена, гола, забравила за самотата си. Много ясно, че гостът не можеше да остане повече до прозореца като страничен наблюдател, приятното потракване на чинийките, чашите, лъжичките, уханието и сиянието на домакинята, която не преставаше да се усмихва, го повикаха повторно, гостът се върна и се настани по познатия вече начин в креслото, но този път той сякаш се облакъти на облегалките. Като забеляза това, домакинята се постара да не прихне и така се увлече от представата си, че има гости, че ха – да проговори за времето, например за горещините през последните три дни. Тя поднесе чая по всички правила, както го правят в Англия и както е правила това с НЕГО. А и непознатият все повече взимаше участие, вече отделяше крака, да, той пущаше крака към пода, от тесто наистина, но сега наподобяваше седнал човек, така би могъл да седне, да речем, ТОЙ; лактите започнаха да се превръщат в ръце, по-скоро – израстъци, прилични на ръце. Съществува ли още повод за тревога? Младата жена сипваше захарта и подлагаше явлението на оценка, но накрая реши, че е поне неоправдано да се страхува – пред нея седеше един бивш дюшек, нищо повече; една забава, пародия на авантюра в скучните часове на уединението; по-добре това, отколкото нищото, нищото е по-страшно от всичко останало.

Сега малко чай, усмихна се младата лейди и пипна дръжката на чашата с изящните си пръсти, опитайте, може да ви хареса, чаят няма нищо общо с изгарящата течност в стъклената чаша. Освен това е качествен, на мен ми харесва, подариха ми го наскоро и ми се струва, че в него има ясно определен аромат, нито следа от каквито и да са опити за букет. Не ви ли се струва, че букетите крият обикновени хитрини, които с повече смелост можем да наречем фалшификации? Не ви питах за захарта. Лично аз – половин лъжичка, по-скоро – на върха на лъжичката… Голяма задуха, днес е ужасно горещо. На вас не ви ли е горещо? По това време се чувствувам най-добре на залива Арапя, където духа добре, а някои следобеди трябва да се влиза в палатката, иначе е невъзможно, просто студено!… Тя се засмя с кокетство и кокетно посръбна. Не чух къде прекарвате летните си дни. Казват, че в Гърция е горещо, чувала съм баснословни думи за Бахамите, но как – само двайсет дни отпуска. Сега той не може да открадне дори пет дни, взимат му всичко у дома, те го обсебват, но искате ли да бъда откровена, понеже сте много учтив и дискретен слушател; той се прави на обсебен, по-рано те нямаха власт над него, властта беше моя, но както знаете, човешките отношения са сложно нещо, не говоря само за любовните, а изобщо, вие знаете де, може би по-добре, защото сигурно сте по-възрастен от мен. Говоря ви спокойно за възрасти, защото съм много млада и е лесно да бъдете по-възрастен от мен. Той също е по-възрастен от мен. Пийте, защо не пиете?

Гостът не помръдна.

Тогава ще пия сама, ще пия и ще ви гледам, ще се гледаме и ще разговаряме все така увлекателно за времето, за любовта, а може да подхванем и други теми. Слушайте, вие разумно същество ли сте? За другите, които са вън, може би сте чудо, но за мен сте гост и няма да търся начин да ви квалифицирам. Смятам, че имате мислене на джентълмен, приемете ме за дама, колкото и да съм гола, не ме взимайте за чудо, много съм обикновена.

Съществото бавно се изсипа на пода.

Моля ви, не бягайте, много ви моля, прозорецът е затворен. Разберете, оттук ще излезете, когато кажа аз.

Съществото обаче тръгна към канапето.

Тук ли предпочитате?

Тестото се смали, обхвана го досегашната неувереност.

Май че се двоумите? Младата жена посегна над чая си и напипа стъклената чаша.

Съществото се придвижи още малко напред, спря се отново, сякаш проучваше дали няма да му реагират. Не последва нищо, домакинята седеше на мястото си, отпиваше от стъклената чаша и го наблюдаваше. Престраши се и този път се приближи до подножието на канапето.

Качете се, не се смущавайте.

Съществото, което сега отново наподобяваше нещо като дюшек, се заиздига, то се стремеше към лявата част на канапето, нагърчи се там, прие обичайната си свенлива форма на купчина, но след като изтече малко време, прекарано в неподвижност, спусна “краката” си на килима.

Наздраве, пошегува се младата лейди и си пийна.

Тази приветливост може би бе изтълкувана погрешно от съществото – то се помести едва забележимо към домакинята. Тя дръпна чашата от устата си. Съществото прояви досетливост и се върна в своя ляв ъгъл.

Трябва ли да се изплаша? – запита се младата жена. – Има ли нещо страшно в необикновения факт, че през прозореца ми е влязло животно от неорганизирана материя (която е под съмнение) и боязън? Това тесто там е с душата на зайче и ако реша да го помилвам, така ще си полудее от ужас. Преди всичко нямам никакви гаранции, че в хола има друго живо същество освен мен. Всичко у него е под съмнение, живеем във време на символи, повечето явления край нас са метафорични, знаем, че животът е глупост, и въпреки туй го живеем, знаем, че обитаваме празнотата, и продължаваме да я обитаваме; тогава – има ли повод за безпокойство? – няма, напротив – забавно е, следобедът най-после се получи: уискито, горещината, обидата и самотничеството могат да породят само това там облаче; без него какво – без него не само че няма да се случи нещо, но липсват и изгледи за това.

Въпреки туй реши да изостри бдителността си, някои симптоми вече й бяха подсказали, че съществото се колебае между страховете си и нещо много смътно, залегнало в дълбочината на неясната му засега душа… Аха, съществото засилва склонността си към метаморфозните закачки – туй, което е на пода, все повече наподобява крака, а ето че и горе се очертават израстъци, които по-наглата фантазия би могла да приеме за ръце. Или лапи. Вече става по-забавно, една бездиханна доскоро маса, едно никакво тесто си позволява да се самоизвайва, да еволюира. На музиката ли се дължи? На красотата, която излъчва тялото й? Трябва ли да предположи, че красотата на тялото й е способна да очовечи материята? Тази многозначност на явлението я озадачаваше.

Слушай, Същество, да не би случайно да съм аз Красивото Живо Нещо за тебе? Защото за себе си съм само Едно Глупаво Нещо. Ти знаеш ли, че ТОЙ сега може би не е при жена си и децата си, може да е някъде другаде, а аз дори нямам правото да го проверя. Единственото, което мога, е да странствувам гола по килима, да слушам музика, да включа телевизора или пък да си избера един край по желание. Всъщност чакам звън. Но не на вратата, о, това се случва толкоз рядко, аз се вслушвам само в телефона, ако го нямаше и телефонът, не знам, навярно щях да полудея.

Съществото слушаше. И се местеше. Тя продължаваше да го осведомява, а то се местеше сантиметър по сантиметър. Докато разказваше за Неговите три деца, младата жена разсеяно зърна как по облегалката бе плъзнала една от лапите. Лапата се движеше бавно, внимаваше да не прекали, лапата се страхуваше. Когато младата жена разказваше за най-малкото му дете, крайчецът на лапата докосна рамото й. Остана неподвижна в своето велико допиране. Младата жена усети докосването на непознатата материя, но така и не позна излъчва ли се от нея топлина, или не се излъчва. И докога ще продължава това? Лапата разбра, че е прекалила, тя се оттегли, младата жена въздъхна, отново се усмихна, усетила, че съществото бе готово да се разпадне от щастие; то не можеше да изрази удоволствието, не знаеше как, само се превърна отново в топка, после в яйце, яйцето се раздвижи, разпусна се, в него нещо започна да пулсира, материята се разтегна в дължина, след това се издигна нагоре, целуна тавана, сниши се, просна се в ширина и това й заприлича на протягане; гостът изразяваше опиянение, радост. И пак започна да демонстрира краката си, отново показа лапите си, а този път отгоре май поникна и глава. Интересно, помисли си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

Лапата потегли отново на път по облегалката. Когато стигна до косата, тя потръпна, остана няколко секунди в покой. Красивото Живо Нещо пазеше самообладание. Лапата най-сетне се допря до косата и замря, потънала в блаженство. Младата жена си помисли тогава, че никой не е галил по-нежно и обожествяващо косата й, тя бе удивена от деликатността на своя гост, но всичко у нея сега не е ли суета? Не се ли възхищава от възможностите си да събужда копнежи дори в една тестообразна смес?

Тя извърна глава към него, лицето й изрази приветливост и доброта. Тази приветливост, изглежда, поощри надеждите на ухажора, той помилва плътно косата, а в това време формата му се удължаваше упорито, придобиваше все повече очертанията на човешкото тяло.

Моята красота е ненужна за Оня, помисли си младата жена, притежавам вътрешно присъствие и очарователно човешко дихание, което възбужда дори материята, а Оня не иска и да знае.

Но оттук нататък? Мога ли да спра развитието на събитията? Мога, аз съм силна, поне в този случай съм господар на положението, ухажорът ми е жалък, той се свива при най-лекото ми реагиране и все търси път към прозореца.

Младата жена избягваше неудобни мисли от рода на тази, да речем, че следобедната й авантюра може да бъде резултат само на женска суета, окачествяваше я като победа на нейния чар, на стремежа й безстрашно да изживее извънпланетно приключение – всичко май се свеждаше до нещо подобно. О, боже, всичко е тъй объркано. Дясната лапа продължаваше да гали косата й. Но ето че по своя неизвестен засега път потегли и лявата лапа; тя нарастваше и се изкачваше нагоре, пак по облегалото, и полегна върху лявото рамо на домакинята, домакинята този път се помъчи да усети топлина по нея, но не усети, лапата не беше нито студена, нито топла, само беше нежна, нежност пулсираше в цялото “тяло” на ухажора, младата жена вече беше сигурна, че никой не й е дарявал подобен устрем. Главата обаче, главата, както до този момент се държеше като кротка заоблена изпъкналост, неочаквано се проточи, допря се до косата на домакинята и започна да я обсипва с целувки. Младата жена плесна леко немирника по “страната” и се изправи. Немирникът се оттегли в своя кът на канапето, сви се в невинна малка топка. Топката плахо наблюдаваше нервните крачки на младата жена по килима, по едно време тя рязко отвори прозореца и посочи с пръст. Топката постоя още малко на канапето, не й се излизаше, по всяка вероятност на нея пък й беше скучно там, където я пращаха, там няма нищо друго освен един следобед, а може би и нощ, безкрайни дни и нощи без нищо. Но тъй като младата жена посочи повторно навън, неканеният пластелинов гостенин се спусна на пода и се отправи към прозореца. Мина бавно край краката на голата млада жена, дори поспря, трудно му се стори да се откъсне от магията на своя идол. Озовал се до прозореца, изпъденият започна да набъбва, изнесе по-голямата си част на перваза и по-гледна към тази, която го пъдеше. Младата жена стоеше непоколебимо на мястото си. Изпъденият се покачи изцяло на перваза и отново погледна към идола си. Домакинята сякаш не можа да издържи “погледа” му, обърна се към радиоапарата, намери нова музика. Непознатата материя стоеше скупчена на прозоречния праг. Домакинята се отпусна на канапето и зарида в шепите си. Непознатата материя потръпна, избра най-подходящия момент, отправи прощален поглед към голата плачеща плът и започна да изчезва към празнотата на открития град.

Младата жена се изправи и извика, сякаш изкрещя душата й. Душата й искаше да внуши на излитащата непозната фикция-гост, че не бива да я напуска, тъй като без него ще стане още по-страшно, и непознатата фикция-гост, изглежда, разбра това, върна се на перваза, откъдето видя как младата жена падна на канапето, потъна в плача си.

Изчезнала в сълзите си, младата жена не можа да разбере най-обезпокояващото, тя не видя колко смело се свлече на пода непознатата материя, и вече като поканена, колко дръзко се източи нагоре, от нея отново се отделиха израстъци, прилични на ръце, те рязко затръшнаха прозореца и го затвориха с превъртяване на дръжката.

Тя усещаше неопределено, че до нея става нещо още по-нелогично, долови го може би по това, че светлината на прозореца намаля – там вече стоеше не същество, а чудовище. То се стремеше да се превърне в човек. Докато младата жена се стараеше да осъзнае новосъздаденото положение, Чудовището притича до вратата, чисто и просто пресече пътя й към другата част на апартамента. Радиото разбра, че моментът не е подходящ за музика, и млъкна, но след няколко секунди напълни хола с вай-нежната мелодия на света. Чудовището направи първата си стъпка. Тя се дръпна назад, а след туй се втурна към прозореца, отвори го и извика, но почти не чу гласа си, чу само града, неговия оръдеен изстрел от грохот и глъч. Чудовищното тесто се свлече в краката й. Както би трябвало да се предположи, Чудовището бе паднало пред нея на колене, лапите му обгърнаха глезените й, то бе вече хванало своя блян и, изглежда, нямаше намерение да го пусне. Младата жена трудно направи няколко стъпки към средата на хола, тя тътреше краката си, влачеше тестото със себе си, а тестото неусетно пълзеше нагоре по тялото й, все по-определено се превръщаше в човек и това все не му се удаваше, получаваше се нещо като горила – еволюция на тестената маса в допира й до топлата женска плът. Израстъците-ръце, след като се удължиха достатъчно, отделиха от себе си пръсти, подобно нещо се случи и с израстъците-крака, после дойде ред на главата – масата упорито се стремеше хъм хармонията на мъжкото тяло, изглежда, Чудовището страстно желаеше да бъде харесано от идола си, докато идолът гледаше да се измъкне от примката и никак не желаеше да знае, че допирът до него предизвиква най-чудесната магия – очовечаването. Може би е потребно още мъничко, само вътрешното съгласие на жертвата. Докато Чудовището обсипваше лицето и очите й с целувки, жертвата би трябвало да отвърне само на една от тях, но тя нямаше нито желание, нито смелост за това, жертвата бе жертва на предубежденията си към чудовищата. Нападателят пламтеше от любов и обожание, той целуваше, целуваше и тръпнеше и само един подаден от жертвата знак може би щеше да го превърне в Херкулес, но това засега не ставаше. Като продължаваше да я притиска и целува, ръцете му усещаха, че топлината на младата жена чезне, а тялото й ставаше все по-тежко и все по-негово. Накрая похитителят хвана раменете й, взря се в лицето й, потърси живота в очите й, разтърси я, но тъй като не намери ни най-малката искрица от него, обхвана тялото й и го вдигна. Главата, ръцете и краката на младата жена увиснаха. Чудовището я разтърси още веднъж и сякаш се озърна безпомощно, чудеше се какво да предприеме, а накрая се изправи пред отворения прозорец. То вдигна жертвата високо, може би я показваше на града. Видя покривите, чу далечното буботене, постоя още малко, целуна челото на жената и прекрачи перваза. Но преди да излезе, удари го звънът на телефона. Чудовището се върна заедно с тялото, вдигна непохватно слушалката, без да знае какво да прави с нея. Докато я разглеждаше, през слушалката се чу далечен глас: Мила, разбери ме, не мога и утре, нито другиден, чак в понеделник. Ще пием кафе там. Чуваш ли? Защо не говориш? Казах ти нещо, говоря, реагирай. Ало, защо мълчиш? Върви по дяволите!…

Чудовището погледа още известно време замлъкналата слушалка в ръката му, сякаш се чудеше какво да я прави, накрая просто я пусна. Слушалката падна край масичката и се залюля на шнура си. Чудовището грижовно и с любов прегърна жертвата си, прекрачи за сетен път прозореца и понесе своя красив товар срещу нахлуващия шум.

ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД

В редиците на ятото се понесе мълва, патиците започнаха да си шептят и да се оглеждат; подозренията, възникнали от известно време насам, се оправдаха.

– Виж ти! – рече някой.

– Ами то, наистина… – отвърна друг. – Ами сега?

– Ръководството се събра за случая – подхвърли трети.

Ръководството на ятото се оттегли в най-гъстата част на тръстиката.

– Говорете – предложи старейшината.

Членовете на ръководството мълчаха, какво да говорят, всичко беше ясно.

– Хайде – подкани повторно старейшината, – казвайте кво да правим, пръкна се от нашите яйца, вече е между нас.

Старейшината погледна към водача, водачът примигна няколко пъти.

– Вижте какво – подхвана той, – засега го виждаме само ние, той не може да се забележи, а и не знае какво е. Най-добре е да си мълчим, никой да не му казва, че е лебед. Това предлагам, това измисли главата ми.

Настъпи мълчание. Ръководството обмисляше.

– Добре – обади се най-после старейшината, – така ще стане, няма да му казваме, нека си живее между нас, сивите патки, и да се мисли за сива незабележителна патка. Разпространете сред ятото никой да не му продумва дума по въпроса! Особено младите, глупавите.

Патиците сториха тъй, както те бяха намислили, ятото заживя ежедневието си, всичко сякаш потръгна.

Но ето че се наложи повторно свикване на ръководството.

– Мама му стара! – въздъхна някой.

– Да бе… – подхвана втори, но млъкна.

– Уж си казвам “няма да гледам натам”, пък гледам. Викам си “виж какво, не му обръщай внимание”, пък му обръщам внимание.

Да, ятото бе заживяло неспокойно, по повод и без повод всеки поглеждаше към оформящия се лебед, наблюдаваше го, съзерцаваше, забравяше за другите неща.

– Разстроихме живота си – съгласи се водачът. – Вместо да си гледаме ежедневието и сивотата, всички гледаме него. Кажете какво да правим. Не можем да го прогоним я.

Всички наведоха глави. Да го изгонят беше жестоко, нямаха такива традиции.

– Думай! – обърна се водачът към втория по възраст паток. – Кажи как да излезем от ситуацията.

Вторият по възраст паток примигна няколко пъти.

– Няма как, ще го намацаме.

Членовете на ръководството въздъхнаха. Притичаха да привикат лебеда. Лебедът пристигна и членовете на ръководството се заеха с мацането. Нацапаха хубаво перушината му с кал и му казаха: “Това си ти, да знаеш.”

Лебедът се учуди, но какво да прави, отплава си и се смеси с патките. Патките го видяха и си казаха: “Ух, че мръсна птица!” И вече сякаш не го забелязваха.

Но ето че дойде време за третото събиране на ръководството: за да се храни, младият лебед трябваше да лови риба, за да лови риба, трябваше да се гмурка, а като се гмуркаше, измиваше полепналата по перушината кал.

– Е? – запита старейшината.

– Не можем да го оставим гладен – отвърна някой.

– Но калта пада, младокът става лебед.

– Ще му забраним да се гмурка, той е изпълнителен.

– Но ще умре от глад.

– А иначе ще разбере, че е лебед!

– И после ела да видиш какво става с ятото.

– Повикайте го! – нареди водачът.

Повикаха го и го намацаха хубаво с кал.

– Виж какво – рече водачът, – отсега нататък няма да мислиш за прехраната си, няма да се гмуркаш. Ние ще те храним.

– Добре – съгласи се съгласяващият се на всичко лебед и се оттегли.

Така заживя ятото вече – лебедът си плаваше мръсен сред сивотата, не ставаше нужда да се гмурка за храна, хранеха го патките.

Но ръководството се събра още веднъж. Сега пък трябваше да решава въпроса с утихването на вятъра. Утихването на вятъра щеше да направи повърхността на езерото огледална, а в такава вода всеки може да се огледа и после иди да кажеш на лебеда, че не е лебед, ами нестандартна патка.

– Ще му забраним да влиза във водата – предложи някой.

Предложението се прие, забраниха на лебеда да влиза във водата, наложиха му да живее на брега.

Но в хубав бистър ден прелетя ято лебеди. Без да знае защо, младият мръсен лебед разпери криле и вече нищо не можа да го спре. Той се издигна и изчезна в белотата.

– Слава богу! – въздъхна един от членовете на ръководството.

– Това е вече друго – подкрепи го водачът. – Сега трудно ще се разбере колко сме сиви.

– Но най-важното е, че ще изчезне завистта – допълни мъдро старейшината.

ТУР ЗА ОВАЦИИ

Тази сутрин Маноли се надигна от леглото по-късно и вместо да тръгне към лодката, извърна се към съквартиранта си; бедни сме, Мечо, много сме бедни и сме незначителни. Мечока, който гледаше от дъното на колибата, бе изненадан най-вече от печалния тон, но му стана почти ясно, че днес няма да излизат на риболов или нещо подобно. Той стоеше и чакаше да му се дадат по-големи обяснения, господарят на колибата и лодката би трябвало да направи това. Маноли ритна една туба, дръпна предпазната рибарска мрежа на вратата и излезе. На изток небето прегаряше, а между тръстиките береше душа нощният бриз, в блатото куркаха костенурки, от водите му излиташе онова тайнствено и заемащо мястото си в деня нещо, но какво беше то, както винаги, не можеше да се разбере. Лодката лежеше като замръзнала в ръкава, насечена с правите линии на тръстиковите мечове. Денят напредваше навсякъде, не можеше да проникне само в колибата, там смърдеше на мрак и застоял въздух, вонеше на убивани през годините мухи и комари. Бедни сме, обърна се този път Маноли към слънцето, много сме бедни и като ни види човек, трябва да плюе. Мечока седна наблизо и постави дългите си ръце на коленете. Мечок, кажи, не сме ли мизерно бедни? Мечока не каза нищо. Не ти ли се пие уиски, кажи, но не на къмпинга, а сред богати и много красиви хора!… Мечока знаеше къде се намират богатите и красиви хора, но дотам имаше не по-малко от дванайсет мили и повече, това е време, гориво, не, Мечока не е и допускал подобен вариант за днес; той все още седеше и гледаше в ръцете си, сякаш търсеше там смисъла на предложението.

Маноли се приближи до мивката, насапуниса бронзовото си лице и започна да се бръсне; по средата на бръсненето влезе в колибата и натисна бутона на транзистора, с което освободи духа на някакъв заключен в кутията ритъм, ритъмът изхвърча на свобода и затресе утрото. Самобръсначката сновеше плътно и леко върху кожата му, разкриваше прелестни бръчици; запомнете, вече не става дума за някогашния Маноли, сега Маноли наближаваше седемдесетте, някогашната му игрива жълта косичка вече е синкавобяла, тя пак го краси, но вече е кацнала върху жилаво спечено тяло, което никога не би пропуснало възможността да покаже, че не се предава, особено когато трябва да го доказва с движенията си – в движенията му има нещо не само жилаво, те са направо жизнерадостни.

Мечока погледна още малко ръцете си и взе също да се бръсне, по неговата грозна кожа ножчето се измъчваше и стенеше. Маноли обра последния сапун под носа си и внезапно запя, после размаха ръце и заигра в ритъма на румбата, макар че в транзистора не ставаше въпрос за румба, там ставаше въпрос за по-нови неща, твърде чужди нему, знаеше горе-долу само названията им; Маноли подобно самотен мореплавател лъкатушеше през времето с колибата си, блатото, морето и котките, които умираха и се раждаха, той поддържаше връзка със света само с телефункена си, който му съобщаваше някои координати, не винаги необходими.

Потеглиха през море с цвят на калай право към другия бряг на Бургаския залив, почти към най-отдалечената му точка, сърцето на двигателя биеше тихичко, лодката се плъзгаше достолепно сред най-простия от всички прости светове, създадени само от две плоскости – едната горе, другата долу. Мечока, навлякъл кафявия си раиран панталон, който минаваше за официален, беше успял да заспи върху кубрика, а Маноли седеше до руля, гол, с прочутите си жълти бански гащета голдфиш, кръпнати вече на две места, отънели, герб на стара бойна слава, от времето, когато притежателят им печелеше състезанията по скок във вода от трамплин; бойно знаме, развявано по всички плажове на залива. Мълчаливи гларуси пронизваха въздуха, души на удавници излизаха от дъното и се пукаха като мехурчета с един-единствен възглас: А, че то нищо!, някъде някой приготвяше вятъра за деня, някой мълчеше многозначително.

Слънчев бряг показа най-напред хладния си бял мираж, но много скоро миражът се оказа купчина от правоъгълници – несериозно изглеждащи хотели, по които сигурно са умували колективи и комисии, пресмятали са ги инженери, начертавали са ги архитекти, със строго съобразени прозорци и тераси. Разминаха се с няколко яхти, край тях профучаваха глисери, тези нахални механични животни размърдаха мъдрата повърхност на водата и всичко отиде по дяволите, после се юрнаха и водните ски – същият шум, същото пренебрежително око на някой фукльо, наобиколиха ги уиндсърфисти, всяко от техните платна се стараеше да бъде по-цветно и по-ярко; удари ги гъста бензинна воня и едновременно с това, още като изключиха двигателя си, гръмна плажната глъч. Маноли пусна котва, за да се огледа и съвземе, на него му се стори, че картината се оказва обезпокоителна – в цялата раздвижена или стояща на място панорама имаше нещо заплашително. Мечока погледна шефа си, след това погледна панталона си. Маноли разкъса пакетче ротмън и запуши, изобщо търсеше да се улови за сламка, трябваше му опора, нещо ставаше със самочувствието му. Отвори шкафчето и измъкна новата си парадна униформа. Най-напред навлече лимоновожълта памучна фланела, на нея бе изобразен китоловен ветроход от миналото столетие, под кораба на латиница и дъговидно бе написано Нантъкет. Тази фланелка бе определена да се превърне в ново бойно знаме за бившия шампион по скокове във вода от трамплин, да смени до известна степен отишлите си по реда гащета голдфиш. За долу следваше втората изненада – ослепително бели джинси; и тъй като на Маноли изобщо му липсваше задник, панталонът се впи в него и придаде на фигурата му още по-сериозна изящност. Сандалите не отстъпваха нито на панталона, нито на фланелката. Към всичко туй се придаваха солидна газова запалка, цигарите ротмън, за които вече стана дума, и коланът, разбира се, от истинска кожа.

Оставаше открит само един въпрос – на кое място да излязат; друг не по-малко важен въпрос – дали пък няма да ги изгонят; лодката, с която Маноли обираше овации там, тук приличаше на тапа, една нищо и никаква тапа. Но никой не им обърна внимание, насочиха се към мостика, хвърлиха повторно котва и се швартоваха по завиден начин, само че и този път никой не забеляза това, да го оцени. Погледни се поне в огледалото бе, глупако, среши косата си, слизаме не къде да е, а на Слънчев бряг, центъра на красотата, тук по възловите места работят поне хиляда души, които ме познават, а тези, които не ме познават, поне са чували за мен. Мечока се погледна в огледалото, но то сякаш не го посъветва да употреби гребен, докато Маноли си поигра доста с косичката. Мечок, това, което виждаш, не е обикновен кораб, а китоловен, разбираш ли, а долу пише Нантикът; ще видиш, че тук никой няма да извади същата фланелка. Мечока примигна и погледна панталона си. В този панталон се губиш като карфица, приятелю, ако искаш да ти купим нов. Вместо да му отвърне, Мечока повдигна панталона си и придърпа колана му с още една дупка, панталонът се сгърчи повече, някъде гайките му се приближаваха, а райетата горе се деформираха. От мостика двамата се извърнаха и погледнаха плаващото си съкровище, лодката им се стори далеч по-хубава от яхтите и глисерите наоколо, Маноли я намери за твърде миловидна със старата си гемиджийска концепция.

Едва си проправяха път през голотата, момичетата край тях бяха като бисери, безброй много и прекалено бляскави бисери, нагъсто, допираха се, някои показваха гърди, други задничета, всичко хвърчеше навън, радваше се на слънчевата си свобода, дишаше, перчеше се с каквото можеше, и какви очи, боже мой, какви очила и какви коси, какво разнообразие на дрехи и бански костюмчета. Маноли се изпъна както трябва, но за съжаление тук нямаше достатъчно свободно място, за да разгъне походка, те просто трябваше да се провират. Маноли обърна внимание на Мечока, че банските костюми са се смалили бая и ако продължава така, след време неминуемо ще изчезнат, но за съжаление ние няма да сме живи да видим това неминуемо чудо на живота. Думата неминуемо беше любимата му дума: неминуемо ще заседнем, неминуемо ще се ударим в кея, в тази неминуемо ще се влюбя… Мечок, сега разбра ли колко сме бедни и как сме се забутали в оня комарник, а тука тече златна река, живот, виж тай. Мечока видя, лицето му си остана все пак сериозно, ала това му се удаде трудно и Маноли се усмихна. Някога беше фрашкано край мен от подобни, забеляза той, но добави: не точно същите, мамицата му на живота, сега ги пуща по-хубави, много хубави жени са пуснали напоследък бе, Мечок, това на нищо не прилича и неминуемо ще причини катастрофа. Наистина жените край тях бяха хубави, те виждаха само тях, грозните и мъжете не. Маноли вървеше и беше сигурен, че ще го забележат, защото така е било и нямаше причини да не е. Засега напредваха срещу златната река от слънце и свежи уханни кожи, гледаха сградите, взираха се във фирмите им, просто не знаеха откъде да започнат, Маноли искаше да пие, да стреля при флиперите, да се вози на влакчето и, разбира се, накрая неминуемо да прекара три часа в стаята на някоя от тия рибки, да ги поучи, да им покаже някои неща. Усмихваше се, Мечока го принуждаваше непрекъснато да се усмихва, тъй като Маноли знаеше добре какво привлича погледа на съдружника му – съдружникът му се вглеждаше в пъповете, имаше слабост към пъповете на жените, според него всяка дама се състои преди всичко от пъп, той е възел, от пъпа започва човекът, започва всичко. Сега разбра ли какви пъпове има по света? – запита Маноли. Мечока продължаваше да мълчи. И пъповете се промениха, Мечок, но по мое мнение в този хотел има хладно заведение. Мечока не възрази, той направо сви към посоката.

Мечок, какво ще кажеш, запита Маноли, като огледа обстановката, не сме ли унизително бедни с това наше заточение в блатото, сравни туй с колибата и ще разбереш защо те доведох. Но Мечока упорито отказа да пие уиски, настояваше за бира. Маноли се хвана за главата и поръча; преди да се спре на уискито, поиска да му се изброят марките, изброиха му ги, той помисли, помисли и изрази категоричното си предпочитание към джони уокър, заяви на келнера, че джони уокър все пак си остава джони уокър, а келнерът се съгласи и изчезна да изпълни поръчката: без лед, само студена кока-кола и радебергер за оня, потънал в широкия раиран панталон. Маноли пиеше сладко и не толкова бавно, защото им предстоеше да пият на още няколко места, да поиграят на ротативка и преди всичко, ако може, да поканят някоя от перличките на обяд или кафе. Двамата излязоха и отново тръгнаха между тъмните гладки кожи, в една от алеите мина празно такси, наеха го, то ги премести бързо на още по-оживено място, и отново тръгнаха, морският вятър ги намери на една пъстра тераска под канадски тополи, листата на дърветата заиграха, Маноли вдигна нос към тях и усети своя приятел в ноздрите си. По този повод ще глътнем още малко джони уокър, изрече леко Маноли, а след това неминуемо ще загубя десет лева на ротативките. Стана така, както каза – той изпи джони уокъра си, Мечока една загорка, а после ръката на Маноли хвана ръчката на автомата и запуска жетоните. Когато загуби трийсет лева, Мечока поиска да заплаче, но се сети, че днес е ден на удоволствията, и преглътна сълзите си. Вместо перлички поканиха две перли по на петдесет години, те се кискаха и искаха да знаят къде ги канят, Маноли заяви: където искате вие, но поканените удавиха сериозната оферта в кикот и изчезнаха. Маноли се погледна в едно огледало и се хареса, ами нищо не му липсваше в края на краищата, какво – строен, слаб, жилав като дрян, собственик на моторница и тръстикова вила край морето, пачката от банкноти издува панталона му, дори кривù походката му и китоловният кораб непрекъснато трябва да коригира курса си.

Слънчев бряг кипеше, животът и перличките пулсираха по пясъка, алеите и заведенията, Маноли и Мечока виждаха само тях, те дори не допущаха, че има мъже, старци, бабички, чистачи и чистачки, келнери, в краен случай виждаха и сервитьорките, но и сервитьорките отказваха. Какво става със света? – запита се Маноли, нещо се е променило, изглежда, че се очакват събития. Качиха се на влакче, ядоха телешко печено, пиха евксиноградско (Мечока направи компромис, предаде каузата на бирата), изкачиха се на просторна тераса, пиха кафе, обясниха на немска група, че големите са гларуси, а малките чайки. Маноли посочи далеч през морската шир и спомена думата колиба, придружи я с думата тръстика, той каза на немците, че на другия бряг на залива има тръстикова колиба, потънала в тишина и чапли, много чапли, водни костенурки, котки, два пъти на ден риболов – той изстреля всички думи срещу групата, като искаше да й каже, че е готов веднага да я натовари на кораба си и да я отведе, но групата разбира ли от дума, групата само недоумяваше чак до момента, в който собственикът на лимоновожълтата фланелка с издутите платна махна нервно с ръка и яростно плати с цяла банкнота. Мечока тръгна след него, обърна се към групата, за да се поизвини, и когато тръгна повторно, препъна се и едва не падна на плочите.

Влязоха във всички заведения на комплекса, пиха навсякъде, Мечока също мина на уиски и от този момент нататък Маноли започна да обяснява на келнерите, че се казва Маноли, че навремето не е отстъпвал първото място по скокове във вода от трамплин и това години наред, келнерите изслушваха всичко внимателно, Маноли плащаше бакшишите предварително, за да го слушат. Те обиколиха всяко кътче на Слънчев бряг, проникнаха и до неизвестни, ненужно според тях места, слизаха от таксита и поръчваха да ги вземат от същото място след десет минути, докато накрая Маноли заповяда да ги отведат на мостика.

Лодката се гушеше между няколко яхти, в яхтите се смееха мъже и жени, бризът духаше кротко, сладко, денят се готвеше да си върви, а летовищната глъч се усилваше. Слънчев бряг очакваше нощта, за да се изрази още по-ярко.

Мечока отвърза при запален мотор, след това изтегли котвата и изтича към руля, тъй като Маноли то нямаше, липсваше, търсеше нещо за пиене в кабината и май че намери, защото се появи придружен от бутилка най-долнопробен ром, и то останал на дъното кой знае откога. Мечока гледаше пред себе си, внимаваше да не блъсне някого и напразно очакваше да чуе коментар. Нито дума. Когато лодката остана насаме с морето и светът отново се превърна в най-простия от всички прости светове и тогава Маноли продължаваше да мълчи, дори не надигна бутилката, тя остана сгушена в ръката му, тялото му бе обхванато от страшна слабост, удушено от жестока тъга. Маноли искаше, не че не искаше да се обърне към приятеля си, но се съмняваше, че ще бъде разбран, защото в края на краищата, като помисли човек, става много страшно, ами че то какво – там никой не го позна, никой не си спомни за него дори когато сам отвори въпрос за себе си, следователно човекът изчезва, пропада без следа, и то човек като Маноли, а какво остава до другите.

СЪДЪРЖАНИЕ

Светът…………………………………………………………………………………….   5

Страх……………………………………………………………………………………..  10

Ловецът на хациенди………………………………………………………………  24

Интервю…………………………………………………………………………………  30

Комедия от настроения…………………………………………………………..  47

Кристиян………………………………………………………………………………..  54

Стена срещу вятъра…………………………………………………………………  69

Пясък………………………………………………………………………………………  74

Изкачването…………………………………………………………………………….  79

Замъкът край езерото……………………………………………………………… 101

Часът на източния бриз…………………………………………………………… 110

Да погледаме как идва дъждът………………………………………………..  114

Гняв……………………………………………………………………………………….  122

Гирлянди за мъртвите……………………………………………………………… 128

Езеро за прелетните птици………………………………………………………. 133

Маса с бяла покривка………………………………………………………………  140

Високият етаж…………………………………………………………………………  145

Следобедът на едно чудовище………………………………………………….  151

История с лебед……………………………………………………………………….. 165

Тур за овации…………………………………………………………………………… 168

ЧЕТИРИ ПОВЕСТИ – 1984.

БОРИС АПРИЛОВ

ЧЕТИРИ ПОВЕСТИ

(“Български писател”, София, 1984)

Рецензенти: Божидар Кунчев

              Тодор Янчев

Редактор: Георги Величков

СЪДЪРЖАНИЕ

Бостанът…………………………………………………………………………………………… 5

Убийството………………………………………………………………………………………. 51

Прерия………………………………………………………………………………………………102

Стената……………………………………………………………………………………………..153

БОСТАНЪТ

Първото нещо, което видях, беше чичо. Не знам на какво се дължеше, може би чиста случайност, но още като пристигнах с каручката, зърнах спящото лице на чичо, седнал на сянка до входа на къщичката. Тази къщичка в детството си наричахме колибата, а и сега във всичките си писма леля винаги я назоваваше така, макар че това си беше къщичка с две малки помещения от греди и кал, с пръстен под и клюмнал на едната си страна оджак – така измайсторен някога, още от дядо ми Атанас. Небръснатото лице на чичо висеше надолу и отначало помислих, че виждам пресен мъртвец, но като се вторачих малко, забелязах дишането му; дишаха слабите му кокалести рамене под чиста, но не съвсем бяла риза от изчезващите старинни тъкани, на които съм забравил името. Бях забравил, кажи-речи, всичко – почти всички названия на растенията, поклонили ми се по пътя; помнех само къпините и сякаш ги чух да ми казват: охоо, къде се губиш, по какъв случай? Гледах ги от каручката и си виках, че няма смисъл да им разказвам случая, той е невероятен, пък и на вас да го разкажа, няма да повярвате и ще се усмихнете скептично, а си беше точно така, както ви го описвам сега. Направи ми впечатление, че чичо спи на такова място, където не може да го напече слънцето, както и да се извърти. Върху дочения му панталон дремеха няколко мухи, по тънкия му, замрежен с бръчици врат блестеше влага, пот – слънцето изливаше цялата си августовска злост над хълма, направо топеше земята, тя олекваше, пръстта не приличаше на пръст, а на непозната гореща и враждебна материя. Задникът на магарето димеше, опашката му дори не помръдваше, в горещината на животното не му се щеше да пъди дори мухите, а и те не налитаха кой знае с каква стръв върху него.

Чакай сега, къде се падаше изворчето? Доколкото си спомнях, намираше се откъм гърба на колибата, значи на север, да, точно така – в дола. Разпрегнах магарето и отново му се доверих. Както ме бе довело дотук от градчето, така ме заведе и до изворчето. Сега някаква грижовна ръка, сигурно чичовата, бе превърнала изворчето в малко кладенче. Водата му не ми се видя така бистра, както някога, стори ми се застояла, а като се наведох и пих, не ме прониза острата й студенина от спомените. Но все пак бе вода, хладна, макар и твърда – никога по-рано не съм намирал тази вода твърда, – без да ща, я сравнявах със софийската, вече по навик сравнявах всичко със София. Огледах дерето, припомнях си някои ярки неща, но смътно; дори дерето си спомнях смътно, повече си спомнях за случки в него – да речем, как съм убивал смоци, как съм ял най-едрите къпини точно тук и лешници, според мен надали на света съществува по-голямо находище на лешници. Тръгнах по пътечката, повървях малко и се уверих, че лесковите храсти си бяха на мястото, зърнах и плодовете им, дори си откъснах един лешник и го счупих, вътре открих нещо меко, изядох го и ми се услади. Може би както някога. И тогава изведнъж нахлуха братовчедките и братовчедите, игрите ни, продължителните детски препирни, които днес бихме нарекли дебати. Но къде са те? Няма ги, аз съм единствен и затова съм тук, отзовал се на четири поредни писма на леля.

Магарето ме поведе обратно нагоре, то бързаше. После разбрах, знаеше си определената сянка под крушата. Да, имаше и круша, да, спомням си добре, ето я – стара, разклонена както трябва, спокойна, велика в тихата си скръб. Но защо скръб? Не знам защо, така ми се стори. По кората на дънера й лазеха хиляди мравки, лъщяха със синкав метален блясък, бързаха нагоре и надолу. Че не бяха същите, не бяха, но колко ли поколения мравки са се сменили оттогава? Да бе, колко живее всъщност една мравка? Въпросите валят един след друг. Откакто бях пристигнал снощи в градчето, въпросите просто ме съсипваха и все нямах време да им отговоря. Когато си легнах, омаян от мекото вино на леля, останал сам в стаята, понечих да си дам някой и друг отговор, но вместо отговори отново заваляха въпроси. Виж, къщата си спомних добре, от лозата до хладното мазе, пък и стаята, която леля ми посочи да спя. Може би таванът. Как съм скитал по дъсчения таван! Преди да заспя. Ми то не беше таван, а прерия. Скалистите планини или суровите брегове на Огнена земя – това беше таванът, а сега над мене висяха дъски, застрашаващи да паднат от огъване, плачеха за ремонт.

Сутринта прекосих каменния двор, измих се на чешмата и докато бършех голите си гърди с кърпата, долавях зачеващата се горещина на деня. Светлината се промъкваше през градината. В задния двор кокошките и петелът кротуваха, отдадени на предчувствие за задухата. Младото вино тежеше мощно над главата ми, чардакът едва одържаше гроздовете на хамбургския мискет. Оттук се виждаше малка част от градчето, но аз знаех как стои то, опряно на планината и загледано със страх към равнината, откъдето обикновено идеха злините: всички удари, които го сполетяваха, идеха оттам.

Запазила някогашната си пъргавина, леля Златка шеташе край мен. Съживена от пристигането ми, приготвяше закуска, стараеше се да не забрави нито една подробност, искаше да постави всичко необходимо в каручката. Поседнах под лозницата и погледнах прочутите цветя, чиито пленници всъщност бяхме – тази къща се намира в истински плен на цветята, те се навират в тебе отвсякъде, преследват те, натрапват ти се дори и там, където най-малко можеш да ги очакваш. Ами като съм забравил имената им!… Как да ги спомена, как да ви предам автентичната красота на всички цветове, нахлули в задушната утрин тук, ароматите им, как да ви опиша всяко съдче, саксия, консервна кутия или продънена тенджерка, съдържащи по едно растение, без да се броят цветята в градината, израсли от самата земя. Всичко това е описано, знам, прилежните синове на селото са го изобразили толкоз подробно, че ще бъде излишно и аз да се бутам с моите скромни познания на чужденец в родното си градче.

Суха, прегоряла от живота и слънцето, на седемдесет и четири години, леля Златка продължаваше да прекосява мълниеносно пространството пред погледа ми, усмихваше се, когато видеше очите ми, и потъваше някъде, за да се появи я с трите хляба, я с хамута. Можех ли да й помогна? Не стоях ли тука като льохман, чакащ наготово? Не, аз не можех да правя нищо друго, освен да разглеждам двора и къщата, да възкресявам спомени, да потъвам в красотата, защото какво друго освен извънредна красота може да бъде имотът на чичо Киро и леля Златка, тъй дивашко и зашеметяващо съчетание на природната нежност с грубата безвкусица, превърната вече в традиция и станала по-приемлива и от най-завършената английска декоративна градина. Боже, как се наричат тези цветя, някога съм ги познавал, преди четирийсет-петдесет години бих ги назовавал поотделно, а сега съм забравил всичко и се чувствувам недостоен да обитавам нито къщата, нито бостана, където трябваше да ме отведе магарето.

Щом закусих, хвърлих поглед на каручката, уверих се, че и моят багаж е в нея – куфар, чанта и транзисторен приемник с касетофон. Леля Златка ми каза за четвърти път, че едната стаичка на колибата е подредена чисто за мен. (По-късно, като влязох в стаичката, разбрах, че жената е купила нови чаршафи и калъфки за възглавниците специално за мен и трябва да ви кажа, че не е сбъркала – същността ми на столично денди изискваше това.) Магарето тръпнеше, то знаеше къде отива и предстоящото пътешествие го изпълваше с радост. Още като седнахме, то потегли и не спря през целия път. Леля направляваше каручката през градчето. Трябва да ви кажа, че не бе тъй просто, много камиони и коли. Някъде пресякохме светофар. Вляво и вдясно се нижеха все нови къщи, все големи, с грозни гаражи, всички хубави дървени къщи се бяха изпарили, включително и родният ми дом, където съм изврякъл за първи път. Заобиколихме централната част на града. Доколкото виждах отдалеч, не беше много лоша, правеше впечатление на подредена, чиста, подчинена на модерната мрамориада.

След като излязохме на другия край на градчето, леля слезе от каручката и ми даде дизгините. Беше ми казала сто пъти какво трябва да правя, знаех вече всичко наизуст, знаех, че магарето ще ме отведе безпогрешно на Рудата при чичо. Има нещо наистина потресаващо за един изнежен интелигент да остане насаме с магаре, което трябва да ръководи. Забравил съм от колко години вече не съм бил в такава компания, но цялата работа се оказа лесна, по-сетнешният развой на пътуването ме успокои, отпуснах се и дори почувствувах тръпка, трепет някакъв, че съм отново върху древния каменист път. Древният каменист път лъкатушеше мило по лекото нанагорнище. Всички хълмове наоколо се отличаваха с ефирността си, части от най-нежната и ниска планина на света, задрямала под зелената си дъбова и букова дреха, ухаеща на мляко и пресни кози барбунки, накичена с прозрачни вълнени вълма до храстите, удавена в тъжната пяна на тъжните си песни. Но бяха най-горещите дни от най-горещата година, та леля предвидливо ме събуди рано, като повтаряше, че чичо ще се зарадва много, види ли ме, и ще му олекне, ще му съмне просто, душата му ще се разтвори, защото знаел, че вече умира, а няма на кого да остави бостана.

Бях единственият роднина, братов син, чичовият син умря от рак в Питсбърг, пет дни след като се ожени на петдесет и пет годишна възраст за някаква своя колежка от някакъв строителен институт. По заповед на чичо леля му писала дванайсет писма, и то не просто писма, а заповеди – нареждал на сина да се върне незабавно от Америка, понеже умира и няма кой да наследи бостана. Но не получи съгласието му, а после синът й почина.

По този път някога минавали римляни, отивали до рудниците, там били и пещите им, добивали метали и ги отнасяли към сърцето на империята; важен път, сега води до лозята и бостаните, потънал в птича тишина и аромати на плодородието. Магарето пристъпя равномерно, не спира никъде, сигурно и то предчувствува, че скоро ще стане още по-горещо, гони сянката на крушата. Тази круша ми направи впечатление с ръста и великолепното си несиметрично разклонение, удобно гнездо да се настани там наблюдателна площадка, но нито дядо, нито чичо Киро са посмели да нарушат хармонията на гиганта, изковали са отделна вардилня, застилана всяка година – площадката с папрат, а навесът с шума. Магарето ме тегли нагоре, седя в каручката занемял, мъча се да си припомня някои неща и все не мога и не мога, всичко ми е хем близко, хем далечно, иде ми да заплача от мъка, че животът ми е изтекъл, от срам, задето пропуснах толкова много години, без да се вестя насам, да зачета детство и спомени…

Чичо Киро все още спи, не ми се ще да го будя, имам да свърша толкоз много неща. Най-напред пренесох куфара, оставих го до леглото, отворих го и измъкнах машинката. Наместих я върху грубата масичка, без да махам бродираната покривка. Хермес-бейбито не се върза много-много с нея, но какво да се прави, започваха дни на компромиси. Транзистора закачих на стената, тя беше богата на пирони. На пирони висяха две газени лампи, освен петромаксовия фенер вън. Внесох и чантата, измъкнах Пруст, настаних Мелвил до машинката. В чекмеджето на масичката пъхнах листите заедно с писалката. Докато работех за своя уют, често се усмихвах, питах се дали им се е случвало на Пруст и Мелвил да посещават подобна колиба, особено на Пруст. Излязох вън, погледнах още веднъж чичо и понеже не долових каквито и да е признаци, че може да се събуди скоро, отворих и куфара: пижама, четка за зъби, бръснарски принадлежности – всичко отиде по местата си. Бях твърде търпелив, не бързах, най-важното оставих за по-късно. Но тъй като чичо продължаваше да спи, облегнат на колибата, пристъпих и към най-важното – обиколката на имота.

Бостанът се простираше изцяло пред колибата и крушата, съвсем леко наклонен на юг по хълма; огромен и силен, той просто тежеше на земята с плодородието си. От пръв поглед си личеше, че става въпрос за нещо извънредно, за чудо – всяка диня беше голяма и гладка, а от нагретите, някъде разпукани пъпеши се надигаха гъсти аромати, те се носеха над хълма като мъгла. Май че и дините, и пъпешите крещяха със зрелостта си, просто викаха да ги откъснеш и нарежеш. Вървях сред плодородието и не усещах горещината, обикалях възбудено, исках да видя всичко, спуснах се до долната граница на имота. След като се наскитах, като навестих и лехите на зеленчуковия кът, спрях се и приседнах до плашилото. Трудно мога да ви внуша чувствата си, не лесно бихте разбрали колко остро ме удари бостанът, право в сърцето, прониза същността ми и отново събуди болката по онуй, което е изтекло и няма да се върне. Боже мой, чак до такава степен ли е силно то? Нима са още живи тези чудесни пламъци, в които си готов да изгориш без остатък. Само на пет километра от хората? Как може това? Във всяка диня, вътре в утробата й се потайваха сокове, зърнеста материя, в тази материя спяха семки, гушеха се една до друга; през деня им е топло, вечер хладно, а призори им е студено; всяка диня представляваше склад от дива сладост, тишина, любов, мъдрост, утеха, носталгия, младост, детство; всеки пъпеш, който лежеше долу, е полегнала жена, неосъзнатост, топлина, дъхавост, мъдро дразнене, готовност да се отдадеш на глупостите, силата, която може да те накара да извикаш или да припнеш по склона и да напъхаш глава в извора, да откачиш просто от мъка, че все още съществува всичко туй, обсипано с прашеца на девствеността – да, всяка зелена диня е посипана с такъв прашец, той е струпан най-много по опашчицата й; понякога ти се струва, че прашецът е виновен за всичко, че той е тайната, сам не знаеш как ти действува динята – на стомаха ли, или на сърцето.

Станах от камъка и се върнах при чичо. Този човек май не мислеше да се събужда. Погалих го по рамото. Чичо Киро мигновено отвори очи. Колко лесно било. Погледът му ме намери веднага, задържа се дълго върху лицето ми. В него нямаше кой знае колко сънливост, напротив, направи ми впечатление, че съзнанието му се бе пробудило бързо, беше се вкопчило в мен и се мъчеше да ме разгледа. По усмивката, която не мога да ви опиша в никакъв случай, разбрах, че най-после чичо ме позна. О, каква усмивка!… Предизвика дори шепот:

– Най-после – чух го да шепне той, но и да не съм го чул, бях сигурен, че казва само това и нищо друго.

– Вече съм тук – отвърнах високо аз, понеже предполагах, че старият човек чува тежко. – Заповядал си на леля Златка да ми пише. Разбираш ли? – Чичо Киро поклати усмихнато глава. – На петото писмо не издържах и тръгнах… Нали е безсмислено да се съпротивявам, писмата можеха да пристигат до безкрайност. – чичо Киро се усмихна до изхилване. – Прекъснах работата си, разбра ли, и потеглих. – Е това се нарича блаженство, това, което се изписа по лицето му. – Тук съм, разположих се, обиколих наоколо и поех бостана. – Чичо Киро събра уста, май че искаше да подсвирне от удоволствие. – Няма ли да станеш?

Чичо Киро се поизмъчи, докато ми внуши, че не бива да го пипам, така се чувствувал отлично – да го оставя облегнат на колибата, с поглед към мен и бостана и нощем да не го пипам, хич да не се безпокоя, хич, чувствувал се отлично, направо щастлив, май че този бил най-щастливият ден от живота му.

Наближаваше обед, бостанът бе притиснат от горещината, нажежената пръст крещеше от жажда, никъде нищо не помръдваше, стаичката ми – пещ; затова отворих прозорчето, надявах се на нещо, уви, напразно, всичко, каквото можех, отворих – фурна. Тук човек няма къде да побегне, няма повече какво да отвори, нито хладилник, нищичко, освен да се съблече гол и да полегне върху одеялото си под крушата, на няколко метра от магарето. Не обядвах, не ми се хапваше, само намерих най-големия от всички големи ножове на чичо Киро. Великанската диня изпука няколко пъти, сякаш изрече с човешки език: твоя съм, твоя съм, и се разтвори пред мен, а аз, както си бях наумил, безжалостно изтръгнах най-напред сърцето й. То приличаше на огромна буца сьомга хайвер. Впих зъби в зърнестата топла еманация и в същия момент видях как от ануса на магарето изскачат весели кестени, тупват върху прегорялата трева, подскачат. Майко моя, да има да взима цивилизацията, която сега се дави в собственото си безсилие! Не мога да кажа, че съм за оплакване с обеда си, само да не беше чак толкова сладка динята и да можеше да полъхне отнякъде, поне мъничко, частица от морския ветрец, който духа на петдесет километра оттук, по плажовете. Като си представих плажовете на прочутите курорти, изтръпнах. Нима е възможно човекът да е чак толкова глупав, че да се тълпи и задушава заедно с автомобилите на точно определени места? От точката, която заемах върху повърхността на земята, това нещо ми се струваше невероятно, изобщо целият ми досегашен живот бе отминал сън – реалност е тревата, която шумоли под одеялото, твърдата земя под плешките ми, сладката миризма на фъшкиите. Намирах се високо в Хималаите, върху покрива на света, чувствувах се бог или обожествено животно, защото само преди няколко минути бях изял динята по най-животински начин, като се олях, а стомахът ми се изду и се намразих. Гледах корема си и се сравнявах с Буда, май че само горещината може би пречеше на поклонниците да изпълзят към мене, да изпотъпчат бостана с невежествените си крака. Чичо Киро продължаваше да си спи, сега лицето му грееше от усмивката на щастието – дините стояха кротко, спокойни за бъдещето си, тъй като наследникът бе пристигнал най-после и се бе заел с по-нататъшната им съдба; бостанът не ще остане сиротен в чужди ръце, той ще премине в ръцете на Наско, внука на дядо Атанас, ще принадлежи на една и съща кръв поне още двайсет години!… Наско лежеше и галеше корема си, мързеше го да стане, а трябваше да вземе чаршаф против мухите и “Моби Дик” на Мелвил, само осем дни му оставаха на Наско да представи на една редакция своето собствено тълкуване върху поведението на великия Ахав. Още един поглед към Моби Дик! Светът е изразил вече поне сто мнения по този въпрос, а чичо Киро не знае нито едно от тях, дори не е чувал за Белия кит, макар че и той си има един свой Бял кит – равнината долу, цивилизацията, прогреса, строежите, дълбаенето на земята за руди, инженерите, атомните учени, въоръжаването, пресата, радиото и телевизията – многоглавата ламя, потеглила към неговите предели, към височините на Хималаите, да го намери и там, да го убие на осемдесет и пет години, да заграби бостана му, да пресуши древните сокове на дините, които е отглеждал повече от петдесет години. Чичо Киро не бил умрял така лесно, преди да се убеди, че е дошъл наследникът на колибата и пейката пред колибата, на лозницата и гроздовете под лозницата. И има право човекът, градове много, атомни физици много, автомобили колкото щеш, а колко са бостаните? Николко, прашинка във всичкото.

Май че е прав, казах си аз и започнах да лазя към колибата. Взех чаршафа, взех Мелвил, понесох и транзистора. Излязох с тях навън. Боже мой, горещо е, пъкъл е, няма нито един хладилник за отваряне, но колко е хубаво! Поставих транзистора под главата си, метнах върху него възглавницата, така главата ми се надигна, разтворих книгата и отправих поглед към страниците, но видях милиардната листна вселена на крушата и си помислих, че ако в книгите има сто истини, в милиардната листна вселена, осигуряваща сянката, има само една истина – земята.

Чаршафът ме пазеше от мухите, но много скоро го отхвърлих настрана – задушавах се. Останах отново гол, осквернявах местността, тя чисто и просто не можеше да ме понесе такъв, тук не беше плаж, нито тераса на хотел, а бостан с колиба, където никой никога не е дръзвал да се съблече дори до кръста. Направо бях извън стила на тази частица от света, бях нещо необичайно, някакъв глезльо. Но какво друго можех да сторя, след като радиото съобщи, че е трийсет и осем на сянка. Ако е въпрос за стил, тук не вървеше и Мелвил, за Пруст да не говорим, а аз трябваше да напиша откритието си, да го изразя колкото може по-красиво, да убедя аудиторията, че Ахав не тръгва да отмъщава, Ахав тръгва след неизвестното. Сигурно и по това е писано сто пъти, но тъй като се бях добрал до него самостоятелно, едно от най-големите ми задължения беше да го изстрелям в научния си труд и да се освободя.

Привечер не се случи нищо, чичо Киро продължаваше да спи щастливо, слънцето изчезна някъде, заличи се, сякаш някой го изтри с гума, а горещината остана. Дишах трудно, направо болезнено и се сетих, че наближавам шейсетте, но си рекох, че сега навсякъде е горещо, но не навсякъде ги и ма тези налети със сокове стомни. Започнаха да прелитат птички, май че свиваха към дерето, навярно пиеха вода, после се връщаха по дърветата и най-много в крушата. Някой изпищя, далечен вик от дъното на равнината, за помощ, така май викат обсадените. Дочух писъка, но не се трогнах, кой му е крив – да не живее в равнината. Тръгнах между дините, заоглеждах ги, стараех се да запомня всяка една от тях, запознавахме се, вече ми се струваха по-близки, въобразих си, че и те ме приемат, макар и в този вид – по гащета. Чувствувах се като Александър Велики, водещ към победи походниците си, обхващаше ме сладък неподражаем дух на тържество и величие. Навеждах се и почуквах коравината на дините, помирисвах вълнуващата дъхавост на пъпешите. В мен все повече и повече влизаше пронизващото усещане за укрепнали плешки, за храброст, все по-еуфоричното желание да разперя ръце и да полетя около имота си. Но тъй като не можех да летя – обикалях. Наистина, какво ме кара да обикалям повторно границите на бостана, и то малко преди да падне нощта? Усмихнах се, какво друго да правя, когато си беше за смях. Слава богу, място за безпокойство нямаше – по границите на моята империя се блещеха набъбнали памиди, заграждаха ме само лозя.

Откъснах три домата и две чушки. Доматите топлеха дланите ми, така не ми харесваха, но можеше ли да се направи нещо, не, в замяна на това пък бяха пресни и човек, без да ги захапе, може да предугади вкуса им. Нарязах ги, нарязах и чушките, накълцах малко лук, сипах олио и разбърках салатата, като през цялото време си мислех какъв съм глупак – само на сто метра оттук има студено изворче, а водката е топла, водката на нищо не прилича. Измъкнах две чашки. Едната напълних за мен, в другата налях мъничко на дъното и тръгнах към чичо. Щом допрях чашата до устата му, усмивката на чичо стана още по-щастлива, а когато я надигнах, спиртът го парна така, че той отвори очи и доколкото можах да подразбера, каза: ха така де, че то на какво беше заприличало, а едното око затрептя колебливо, май че искаше да ми смигне.

Някъде имаше война, другаде бедствие, спасителни команди се мъчеха да преодолеят лошите атмосферни условия, които застрашаваха акцията им с неуспех, терористи предния ден бяха убили още десетина души и все незаангажирани… Бях гладен и се приготвих да вечерям. Измъкнах буца сирене, отрязах филия хляб, а в дълбока стара паница донарязах динята от обеда. Докато се хранех под лозницата на колибата, виждах как се разпадат очертанията на света – първи изчезваха далечините, щурците от всички посоки стържеха с лъковете си и люлееха земята, появяваха се звезди, по-късно ги видях добре всичките, небето се простря над мене голо и свежо, не бях виждал от години такова звездно и същинско небе, а накрая подухна и някакво подобие на вятър, който не донесе никаква прохлада. Вечерях добре, класически, точно както в детството, услаждаха ми се и динята, и сиренето, и хлябът. Продължавах да седя гол на пейката, изобщо не виждах смисъл да се обличам, единственото, което ми предстоеше, бе да запаля лампа и да потърся място за нощуване навън, да нощувам в колибата дори не допущах. Завиждах на чичо, седеше си облегнат на стеничката, не усещаше нито горещина, нито глад, чувствуваше се само щастлив. Накрая предпочетох да се кача на вардилнята, постлах си върху папратта. Папратта дъхтеше и шумеше. Като се въртях около оста си, имах усещането, че не съм сам. След като загасих лампата, уплаши ме страшното присъствие на звездите, ами те се бяха напъхали до главата ми – чисти, ярки, мощни…

На петия ден от пристигането ми чичо Киро умря, или пък ми се стори, че е умрял. Макар че не бях сигурен, подредих сеното в каручката и поставих чичо върху него, малко сгънат, не можах да го опъна, както се полага, каручката се оказа по-късичка, а не исках да пусна краката му да стърчат, щеше ми се да го закарам тихомълком. През цялото време, докато го возех, магарето беше в добро настроение, денят повече от чудесен, нямаше я вече горещината, пееха птици и всички камъни по пътя се смееха, а и на мен не ми беше чак толкоз тъжно, знаех, че пренасям един напълно щастлив човек.

На другия ден вечерта се върнах отново на бостана. Всичко беше свършило, на погребението дойдоха много хора, изпратихме чичо по човешки. Там някои се приближаваха до мен, изказваха съболезнованията си и подхващаха темата за бостана. Хубав бостан ти оставиха, казваха, блазе ти, такъв бостан не се е помнил и трябва да го запазиш. Такива дини никъде не се раждат, чичо ти Киро ги отгледа по тайнствен начин, само той си знаеше кръстоската, сега имаше семките, копай, сей, поливай доколкото можеш, и нищо друго. Така говореха, всяко изказване се свеждаше до едно – грехота е да се изостави бостанът.

Тази вечер можех поне да си пийна, заслужих си го, два горещи дни бягах по погребението, макар че в земята сякаш не пуснахме мъртвец, а най-големия щастливец на света. Първата водка се намести в умората ми доста сполучливо. Исках да се понаправя малко, в трезво състояние не можех да обмисля положението: от една страна – Моби Дик, от друга – бостанът. Съкратеният вариант на труда ми за Моби Дик вече не можех да предам за печат, срокът изтичаше и това ме злепоставяше пред редакторите. На всичко отгоре мързеше ме да им пратя писмо за извинение; нищо не ми се правеше, сега-засега ми се съзерцаваше, предстоеше ми да взема и решение – кога горе-долу да си тръгна. С леля Златка се бяхме уговорили така – да дойда, чичо да ме види и да издъхне спокойно. Предстоеше ми да се връщам. Но кога? За първи път в живота си се чувствувах господар. Край мен лежеше хубава истинска земя, плодородна и гостоприемна, неосквернена – нито грам изкуствен тор, никакви пестициди, майчински нежна, моя. Пия си водката и я наблюдавам, сърцето ми се уголемява и диша с нейното дишане, двамата сме се намерили сполучливо като любовници и отсега нататък не ни остава нищо друго, освен да се любим и да си обещаваме вярност. Така си мислех, докато пийвах, и това, което ми хрумваше тогава, беше трепетно и искрено, то се насъбираше в мен в оня сумрачен час, когато се размекваха контурите на света и когато отнякъде всеки миг можеше да изкрещи някой за помощ или нещо подобно, и с нарушаването на спокойствието да го подчертае.

А то наистина се чу някакъв шум, по-точно долових го, нещо ставаше в долния край на имота. Скочих и се покатерих по стълбата на вардилнята. От наблюдателницата съзрях две фигури с непривични движения. Те са бяха навели, но и пообъркали, сториха ми се крайно несръчни, може би крадяха за първи път в живота си.

– Виждам, виждааам!

Откъде беше изскочил този вик? Моето гърло ли го роди? А откъде го е взело? В този вик се спотайваше нещо забравено, бях отишъл спонтанно при него. Крадците изчезнаха в съседното лозе, паникьосани: стана ми жал за тях. Спуснах се на земята и се отправих към мястото на произшествието. Оказа се, че е откъснат един пъпеш, крадците искаха пъпеши, бяха пренебрегнали дините. Взех пъпеша, изправих се и извиках още веднъж, този път нещо друго, прилично на заплаха, и се върнах при бутилката. Продължих да си пия, а нощта се докопа кротко под лозницата. В тъмното намирах безпогрешно чашата си, само пъпешът светеше с лимоновото си сияние и дъхтеше. Усещах магарето, усещах каручката, папратта в леговището на наблюдателницата, меката постеля зад гърба ми в стаичката, лампата, която щеше след малко да ми светне, усещах чак извора в дерето – всичко много познато и близко, цялата тази частица от света, до границата, пълзяща на метър от бостана, пък и зад границата, защото и там ми беше познато, виждах се как като малък прегазвах реката и бера лешници, турски лешници, тогава се надпреварвахме с другите деца кой да набере най-много турски лешници. Територията, за която ви разказвам, е чиста, неопетнена, в нея няма дори първата лъжа, няма жена, нито притворство, нито минималното естествено нагаждане, приспособяването към живота и всичко, произтичащо от това; всичко е безупречно чисто, само аз съм мръсникът, бутилката, Мелвил и Пруст.

Извикай, извикай, хайде, надигни гласа си. Засрамих се и надигнах чашата. Не знам рекох аз, просто не ми е ясно как викът рипна в гърлото ми. А донесе пъпеша, нали? Ми там ли да го оставя?

Големи проблеми, велики проблеми. Такива бяха вълненията ми тогава; би казал човек – дребни, но и те произтичаха от натрупаните ми предубеждения. Знам, чичо Киро би направил същото, чичо Киро ще изреве, ще прогони крадците и ще донесе пъпеша на масата. Тогава? Каква е разликата за тия петдесет години, за всичко прочетено и натрупано в главата, след като извиках досущ като чичо Киро, досущ като дядо Атанас? И пак повтарям – откъде се взе моят вик?

Пийнал и олекнал като пеперуда, разрязах пъпеша на две. Оставих половинките на масата, но защо направих това, не можах да си отговоря, може би за да усетя още по-силно страшния аромат на плода или пък натюрмортът да ми напомня, че имам много, изобилие. Върви ли с водката? Отрязах си парченце и го изядох. Върви. Всъщност какво търся аз тук, в тази глинена къщичка? Тук човек не може да си изстуди дори вечерното питие.

– Виждам, виждааам!

Този път излезе по-добре, по-силно, без задръжки, тъй като бях наквасил главата, но, кой знае защо, преди да извикам, се изправих – изобщо и по-късно забелязах, че винаги, когато ми се наложеше да надам своята пъдарска заплаха, изправях се на крака – може би синдромът на Боримечката.

Пиян си вече, лягай си! Не знам хубаво ли е, лошо ли е да си пиян, а хората да ги няма, да си високо м Хималаите, където можеш да си говориш на глас и да пееш и… нищо, никой. Смътно и много дълбоко в себе си разбирах, че се държа глупаво, но ми беше приятно, смятах, че се разтоварвам на петстотин километра от кафенетата. Разсипах малко от чашата си върху пръстта за бог да прости на чичо, който настойчиво бе пращал писмо след писмо в София, докато ме докара до тоя хал. С леля бяхме извършили нещо като ритуал, сега ритуалът приключва и какво? По-нататък какво? И леля мълчеше, и аз мълчах по този въпрос. Но важното е, че чичо Киро е неимоверно щастлив сега, той знае, че Наско остава горе между дините и вика ли, вика…

Събудих се за първи път в леглото си, утрото пръскаше блясък през отвореното прозорче, свежа ранна светлина пълнеше стаичката, в която винаги съм имал чувството, че живея в подводница. Погледнах през перископа, видях как магарето помирисваше разрязания пъпеш. Направиха ми впечатление едрите семки на плода. Излязох и започнах да гриза резените, отрязах нещо и за магарето, но то поклати глава. Взех и му го поднесох. Чак тогава животното посмя да похапне, изглежда, имаше някаква дресировка – да не яде подобни лакомства, преди да му ги предложат. Да, но какво ли си мисли то за мен? Пита ли се къде е старият му господар и какъв е сега този… нестандартен такъв? Какво ли впечатление правех на кроткия си компаньон? Май че бях променил и режима му. Старият господар сигурно се е разговарял с него, може би го е милвал, хранил го е по друг начин, изобщо – бил е старият господар, запомнен от векове. А какво бях аз – оставях го на произвола да си пасе и изобщо не му обръщах внимание. Бях забравил да питам за името му, но туй надали имаше особено значение. Както и да е, пред него стоеше вече друг повелител, персона някаква, господин с панталон, закупен в Лондон, риза във Венеция, обуща в Монте Карло и очила в Кьолн.

Още като видя, че взимам дамаджаната и кофата, магарето разбра какво трябва да прави и тръгна преди мен, то обичаше да отива на извора по лесно разбираеми причини – пиеше му се вода. Докато се спущахме надолу, на мен ми мина през ума мисълта да го използувам, да се метна на гърба му. Подканих го да спре, животното се подчини. Огледах го, погледът ми се застоя най-вече на гърба му, комфортна площадка, просто покана за сядане. Прекрачих го и седнах, но слязох отново на земята – бях забравил дамаджаната и кофата. Взех дамаджаната и кофата, качих се повторно на магарето, но кърпата за бърсане, която до този момент висеше на врата ми, падна. Слязох, увих кърпата на врата си, взех дамаджаната и кофата в една ръка и се качих на магарето. Е, хубаво, какво друго може да се каже, вече не вървя към извора пеша, магарето се движи бавно и, струва ми се, плавно, сякаш внимава да не изтърси някъде несръчния си стопанин. Хубаво е, дявол да го вземе, яздиш и наблюдаваш пейзажа, вдишваш пресния сутрешен въздух и си мислиш само за приятни неща, всичко около теб е безметежно, къпините се навират в очите ти, там са лешниците, зад гърба ти са дините и пъпешите, в бахчата има краставички, домати, чушки, под сянката на крушата е шишето, в колибата са другите бутилки, ето една катеричка, ето втора, гугутките разплитат приятно тишината, гущерчетата пробягват, още една катеричка – за какво могат да стават катеричките? За нищо, само красят. Стой! Магарето спира. Изворчето е прозрачно, стъклено, с всеки изминал ден водата му става все по-студена, а не като първия път, когато още не бях адаптиран и сравнявах с Рилския водопровод. Магарето се отдалечи към вадичката, там наведе глава, а аз взех канчето от камъка, пих и започнах да изсипвам в кофата. Няколко канчета бяха достатъчни да се измия. Но когато се бършех, внезапно си представих една скромна мивчица с чучурче да виси на източната стена на колибата. Докато се бършех, непрекъснато се питах за какво ли е тази хубавичка тенекиена мивчица, която виси на източната стена? Едва като напълних кофата и започнах да наливам в дамаджаната, ми хрумна, че тази старинна зеленясала мивчица е може би за миене, чичо Киро не вярвам да е бил чак пък толкоз примитивен – имал си е мивчица, а сигурно и някои други неща, но аз все още не съм ги открил и ето че този малък имотец може да се окаже една вселена за покоряване. Напълних дамаджаната, натиках сапунерката в джоба си и погледнах магарето. То скубеше свежозелените тревички край вадичката. Заредиха се няколко опита да се кача на гърба му с водата. Напразно. Тръгнах пеша и си казах наум, че горе сигурно има приспособление за гърба на магарето и съдовете и това приспособление съм го виждал много пъти, но тъй като съм невежа столичанин, сега ще мъкна по хълма, да ми дойде умът в главата. Ами да, имаше си туби там, самар и дисаги, виждал съм ги, навирали са се в очите ми… Какво да се прави, животът е пред мен, предстои ми да овладея наследството си.

Всъщност, Наско, ти кога ще заминаваш?

Утре.

Разбира се, утре ставаш и тръгваш; предаваш каручката на леля Златка и се качваш на автобуса.

Щом се върнах при колибата, без да зная как, обърнах се на юг и се провикнах:

– Виждам, виждааам!

Изядох още един резен от пъпеша. Намерих някакъв всекидневник в багажа си, проснах го на тревата и изсипах семките върху него – така съм виждал, така го правя, семето да се суши, може да го посее някой, сладък пъпеш не бива да се затрива.

И тръгнах, това можеше да го наречете утринна обиколка на бостана; потеглих, решен да обхвана с поглед всяка диня; вече се бях убедил, че има лоши хора, те не зачитат труда на другия, тук са събрани хубави плодове, но те не са паднали от небето, човекът ги е създал със свой труд, освен дъжда и водата върху тях той е пролял своята солена пот; затова са сладки. Но никой няма право да дойде и да ги откъсне наготово. Вървях и се радвах на бостана си. Понякога се навеждах над по-едрите екземпляри, почуквах ги, вслушвах се в зрелия им кънтеж, а после ги погалвах с длан, да усетя насъбрания хлад от нощта. На връщане откъснах една диня за себе си, исках да я изям, докато е студена.

Носех динята към колибата и не си давах много труд да отговоря на въпроса, какво ще ги правя другите. Разрязах я, впих зъби в студената й зърнеста плът и докато поглъщах сока, си казах: Ядеш малките, а какво ще правиш големите? Колко ли живее една диня на корена си? – попитах се по-късно, докато подсушавах ножа. Колко ли може да издържи една диня? – попитах се аз, докато подавах корите на магарето. После погалих издутия си корем – добре е, закуска с пъпеш и диня, добре.

– Виждам, виждааам!

Сутрин, обед, вечер – дини, никакво връщане в София, докато не изям всичко наоколо, няма връщане. Протегнах се няколко пъти, погледнах слънцето и започнах да се събличам. Този път смъкнах и гащетата, ами то няма жива душичка наоколо освен пернатите жители на крушата. Исках ли да изпитам истинска наслада, обръщах се към крушата и я наблюдавах няколко секунди, нуждаех се от това, както Антей е усещал необходимостта от докосването си до земята. Величието на огромното дърво, тръгнало нанякъде, пък се отказало и разклонило в друга посока, а и там се разклонило, но единият от клоните среща по пътя си съвършено непознат клон, той принадлежи също на майката дърво, и други принадлежат нему – криви, стари, мъдри, напукани и плодородни, готови да подслонят всяка летяща твар, а и моите кахъри, да дадат отмора на психиката, да накарат някого да се замисли. Мен ме вълнуваше мисълта, че цялото дърво ми принадлежи. И ми хрумна да му се кача и на него. Беше лесно, от каручката право на ствола, нагоре – разкош, клон след клон ти се предлагат, подлагат ти стъпала и те приемат. Изкачвам се все по-нагоре, лек и гол като Адам, един стар Тарзан с очила и издут корем от изядената диня. Ехее, до върха няма смисъл, там е за по-младите, и оттук се вижда нежната женска планина, вижда се Турция, само морето липсва. Понечих да извикам: виждам, виждам, но се отказах; от тази височина работите взимаха сериозно развитие и нито въпросите, нито отговорите биха могли да се омаловажат. Слушай, глезльо, на почивка ли се намираш? Какво смяташ да правиш? Кога ще си заминеш? Ей, че голям бостан! Колко ли са дините в него? Хиляда? Две хиляди? Знаеш, че плашилото е едно. Ето, това се нарича въпрос. Още не ти е известен броят им, а то освен броя трябва да знаеш и килограмите. Поне горе-долу. Защото на пазара дините днес вървят най-малко четирийсет стотинки килограма!…

Това жестоко хрумване донесох от върха на крушата. Мисълта да преброя най-после дините се загнезди в мен и си я носих през целия ден. През нощта се мятах в леглото, ставах и докато небето гърмеше и трещеше, аз стоях под лозницата, пушех и си повтарях наум, че човекът е крайно смешно същество. Заваля чак на другия ден. Понесох се гол под дъжда, подложих се на тази терапия, за да охладя разсъдъка си, да изтрезнея най-после, но мина не мина час и се видях сред бостана. Което е най-важното – въоръжен с огромен ръждясал гвоздей. Номерирах; иначе да се убиеш, не можеш да преброиш дини в бостан, все едно да броиш звездите над главата си. Денят се оказа чудесен за броене на дини – прохладен, облачен, можеш да се привеждаш и изправяш безкрайно, да пишеш върху корите. Откакто бях дошъл на бостана, за пръв път се хващах на сериозна работа, труд, който изискваше съсредоточаване. По обед усетих нещо като умора, а и кръстът ме наболяваше, затова се оттеглих с наслада под лозницата. Извадих малко салам, малко сиренце, измъкнах втората бутилка от запасите и накълцах салата. Но когато почнах да обядвам, се отказах от водката – предстоеше ми работа, бях стигнал едва до числото четиристотин, за водка има време, пиенето довечера. Проявеното благоразумие ме порази, но не се усмихнах. Усмихнах се чак като реших, че няма да си откъсна диня за десерт, свидеха ми се дините, намалявах броя им, това сякаш им се отразяваше. Човекът е смешно и жалко същество, рекох яростно аз и тръгнах из бостана. Но вместо да откъсна хубава диня, избрах отново една мъничка, никаква – като я отрязах, ме лъхна мирис на зелено. Вместо да я захвърля обаче, седнах и започнах да я режа в кастрона. Излезе блудкава, никаква, преглъщах и се утешавах, че е поне диетична. Преглъщах и наблюдавах пейзажа, не ми се беше случвало да го гледам без слънцето, под заоблачено небе. Дъждецът, който поваля, отдавна бе погълнат от сухата земя, сега тя се пулеше обидено, сякаш съзнаваше комичното положение, в което бе изпаднала – хем валя, хем горе лазят ниски облаци, хем земята е жадна, подиграна.

Вървя между плодовете, навеждам се и драскам по корите им, кръстът отдавна ме боли, ляга ми се, но ме е обхванала амбицията да свърша с маркирането още днес. Слава богу, денят е дълъг и май ще ми стигне. Пъпешите – утре, техният брой е малък. Реших доматите и краставиците да не закачам, не възнамерявах да издребнея дотам.

Маркировката на дините завърши на другия ден, някъде към девет. Оказаха се хиляда и деветнайсет. На целия последен ред, който лежи на най-южната част на бостана, написах с гвоздея: “Крадецо, засрами се!” Върнах се при северната част на бостана, огледах имуществото си, след което се спуснах отново, този път към средата на бостана, при пъпешите. Пъпешите се оказаха петдесет.

Притежавах хиляда и деветнайсет дини и петдесет пъпеша.

– Виждам, виждааам!

Дойде ред на старата очукана паландза, тя непрекъснато ми се мяркаше пред очите, висеше над оджака. Взех я в ръцете си, разгледах я, веднага разбрах, че мога да й се доверя. С нея претеглих пет различни големини, без да ги късам от корените им. Тежаха между два и седем килограма. Това ми даде право спокойно да приема за средно аритметично число четири. Нямах основание да се съмнявам, че мога да умножа четирийсет стотинки по четири килограма. Получи се по лев и шейсет на диня. Лев и шейсет трябваше да умножа по хиляда и деветнайсет. Седнах под лозницата, залових се за писалката. Крайният резултат се оказа хиляда шестстотин и трийсет лева и четирийсет стотинки. Приех за средно тегло при пъпешите пак четири, но пъпешите вървяха по седемдесет стотинки. Ново изчисление. Резултатът: четиристотин и шейсет лева. Общо всички дини и пъпеши струваха две хиляди и деветдесет лева. На толкоз възлизаше богатството ми, това бяха пари, те лежаха натъркаляни на земята, мои, на леля Златка, макар че леля Златка ми бе дала да разбера, че не се интересува от пари. Прибрах се в колибата и полегнах. Надигнах се, нещо ми убиваше под плешката. Оказа се, че е Мелвил. Захвърлих го настрана и потънах в размисъл.

На другия ден вече крачех по пътя на древните римляни зад каручката и се радвах на новото слънце. Типичното влошаване на времето през август и тази година не продължи повече от три денонощия; на четвъртия ден всичко като по магия отиде на мястото си, сякаш пластовете на въздуха се разместиха. Изплакнатите от дъждеца къпини блестяха стерилно, канеха ме да си откъсна. Магарето отново знаеше пътя си. Колко много птици. Нищо не краси къра повече от птиците и те са толкова различни, а аз не разпознавам и половината от тях. Знаел ли съм ги някога? Не си спомням, спомням си само, че като малък съм ловил два вида пойни птички, но улавял ли съм – и това не си спомням. Докато лазех в спомените на птичките, внезапно си помислих за чичо Киро. Той почина на осемдесет и пет, бостанът му е поне четири декара, тези четири декара искат мотика. Добре, кой е въртял мотиката?

Градецът се показа долу; уголемен и нов, той пълзеше към деретата, влизаше в тях като разлята вода. Редуваха се бели готови къщи с новостроящи се домове, колкото по-нови бяха къщите, толкова по-големи ги правеха – четирикатни къщи за един едничък стопанин; четерикатните къщи се строяха много хитро – по-високи тавани, по-дълбоки мазета; преброиш ли ги – четири апартамента един над друг. Аз и магарето гледахме тихата картинка, в която имаше и движение, например камионите. Камионите се движеха безшумно и свиваха по уличките като детски влакчета. Аз и магарето стояхме в сянката на голям орех; май че съм спирал и друг път тук, макар и несъзнателно. Отбрулих си два ореха. Кората им се отдели трудно от черупките. Под нежните кожички ядките бяха бели и млечни, но ги изядох с удоволствие и сега вече си спомних с положителност, че на същото място съм ял и друг път орехи, че пръстите ми са ставали и друг път кафяви, само че много кафяви, черно-кафяви. В детството всичко беше такова – ярко, силно, стигаше до крайностите си.

Колкото наближавах града, толкова се събуждаха скрупулите ми. Най-напред запитах къде се намира пазарът. Посочиха ми и се отправих натам. Оказа се малко празно пазарче, на него двама души продаваха памид. Продавачите ме изгледаха с любопитство, явно нямах вид на човек, дошъл да предлага стоката си, а каручката зад гърба ми, изглежда, не можеха никак да свържат с мен. Не разпрегнах магарето, само дръпнах чергилото и показах на небето дините си. Опашката се наниза много леко. На въпроса колко, отвърнах спокойно: петдесет стотинки. Никой не възрази. Пет минути след това скрупулите ми изчезнаха. Малко се измъчвах с паландзата, не можех да боравя леко, но все пак се справях, пък и хората виждаха как стоят работите, пред тях манипулираше никаквец с очила и външност на професор. Никой не ме запита защо, как така, откъде накъде – всеки бързаше да отнесе дините си и мога да кажа, че хората не гледаха много какво дават – повечето бяха миньори.

Петдесет дини изчезнаха за половин час, толкоз можеше да побере каручката. Веднага се прибрах при леля Златка, оставих парите и тръгнах да търся камион. Намерих камион, но шофьорът поиска по сто лева на курс. Сто лева за пет километра ми се сториха много, зарязах камиона и се върнах при магарето си.

Леля Златка закла пиле, обядвахме късно и пийнах хладно вино от мазето, което ме позамая. Сто и двата лева, оставени от мен на масата, все още лежаха там и предвещаваха разговор.

– Тези пари, Наско, няма какво да ги правя, леля. Пари имаме много, пък и синът прати долари за два автомобила. Защо се измъчваш, не се измъчвай с продажби, остави ги да изгният на бостана. Хич работа за тебе ли е? Остави ги там, да късат хората и да ядат, да споменават чичо ти Киро с добро. Пари имаме.

“Имаме”, казваше тя, все още не можеше да свикне с мисълта, че е сама.

– Слушай, лельо, чичо Киро как обработваше бостана?

– За копането ли? За копането викаше трактор.

– Кой трактор?

– На бай ти Мечев момчето. Защо се интересуваш?

– Питам.

Четири дни поред отнасях по една каручка дини на пазара и ги продавах веднага, парите връчвах на леля Златка, трупахме ги в шкафчето за чинии, под кърпите за бърсане. Ала темпото не ми хареса, чувствувах се в подем и опитах другото – всеки ден по два пъти, два курса, сутрин и следобед. На магарето му се събираха по пет часа път, но, както го гледах, поражения по него не се забелязваха, през часовете на почивка то потъваше в познатото ми вече равно спокойствие, с деликатно протегната към тревата шия хрупаше и поклащаше опашката си. По туй поклащане и по наедряването на знака на неговата мъжественост разбирах, че самочувствието му е великолепно, че удвояването на пътя дори го е съживило.

Всеки ден все повече навиквах с присъствието на животното. Където и да се намирах – в стаичката, под крушата, из бостана за дини или на разходка из околността, – навсякъде ме съпровождаше сигурността, че край мен живее едно равнодушие, една вечност, която е мой безконфликтен, безотказен приятел, разсейваше усещането, че съм сам, правеше ме щастлив. Една нощ, когато се събудих през редовните си бели часове, отдаден на гложденето и вътрешните си вълнения – онези безсънни часове, когато човек си задава въпроси и не може да им отговори, – излязох от колибата и влязох в мекото сребро на луната. Видях крушата, вардилнята, каручката, плашилото в далечината и гипсираната фигура на магарето. То стоеше като паметник, с вдигната глава към небето. Приближих се. Магарето не трепна. Застанах до него, постоях с ръка на хълбока му и само след половин минута презрях тревогите си. Нещо от загадъчността на непукизма на дългоухия сфинкс преля у мен и завидях на неговата безчувственост, магарето не се трогваше нито от луната, нито от крушата, на него не му минаваха фокусите на шарената каручка, която с всяка багра по капаците си и с всяка главина по колелетата си повтаряше носталгично: отивам си, отивам си и ще ви видя какво ще правите без мен. На магарето не му минаваха номерата нито на хубавото минало, нито на идващото бъдеще, то не се трогваше ни най-малко от бялата нощ, едва ли забелязваше императорското присъствие на крушата. Тогава ми се стори, че нещо такова трябва да бъде голямата истина, да сме като магарето, да не омекваме и да не хлипаме по туй-онуй…

Като изнасях стоката си по два пъти на ден за продан, успях да съкратя времето и контактите си с хората, вместо за двайсет дни, продадох това, което трябваше да продам, за тринайсет дни. Сметката ми се оказа не съвсем точна, не събрах две хиляди, а хиляда и шестстотин. От само себе си се разбра, че не трябва да пласирам всички дини и пъпеши, с минаването на дните охладнях към тази авантюра – оставих много плодове за себе си, а това означаваше, че отделих семе за посев. Всъщност аз и леля изядохме най-хубавите дини и пъпеши. Няма да бъде излишно, ако спомена, че леля Златка бе поразена от поведението ми. Отскочила до гроба и разказала всичко на чичо. Всичко му разказах – рече тя – и за продажбата, и за семето, успокоих го, накарах го да разбере, че бостанът си е намерил отново майстора и чичо ти ме чу, както ме чуваш ти сега.

Най-забавното от всичко обаче се оказа, че в разгара на търговията, и то винаги в моментите, когато обслужвах опашката, започнаха да ме спохождат видения за моя литературен труд, за откритието ми. В такива моменти ме засърбяваха ръцете да седна пред пишещата машинка, тъй като Моби Дик нахлуваше отнякъде, понесъл гения на автора си. Аз отмервах и пресмятах, а озарението ме изпълваше от главата до ушите, които, струва ми се, пламваха. Но тъй като дините не можеха да чакат, все отлагах и отлагах свещенодействието на сливането с клавишите. Един ден сметнах, че съм продал достатъчно стока, бях оставил петдесет-шейсет парчета за зор-заман, все край колибата да ми са подръка и да ги пазя лесно – и се отказах да слизам до града. Вляво и надолу пространството на бостана вече пустееше, но това съвсем не означаваше, че е настъпил краят на беритбата. Измъкнах машинката навън, поставих я на скованата дядова маса под лозницата и започнах. Пишех втрещено, отмятах редове и на всяка нова страница пред мен изплуваше образът на столицата с нейните гербови знаци – кафенетата, клубовете, редакциите, а по едно време ми се яви и стаята на Марина; пробляснаха млечно рамо, коляното, нещо, прилично на ръка с пръстени. След едно подобно видение се изправих, излязох малко напред, протегнах копнежно ръце нагоре и извиках:

– Виждам, виждааам!

Доколкото се познавах, това означаваше, че наближава време да плюя на всичко, да прибера багажа си и да драсна, но все още беше август, топло, това означаваше, че от мен се иска воля да преодолея инертността си, все категории, с които рядко съм бил на ти.

Дааа, трябваше да предприема нещо.

Ако се напия обаче – по-лошо; не бива нито капка. Приближих се до магарето и положих длан на хълбока му. Половината от желанието да бягам се стопи. Покачих се на вардилнята, погледнах към Турция, сякаш усещах как оттам дъхти на мързел, такава ми се стори турската част на планината – мързелива, дембелска, ама и сякаш маалко по-хубава, някак си по-завършена. Слязох от вардилнята, грабнах самара, тръгнах към животното, но се отказах, окачих самара на мястото му и потеглих към дерето. За първи път хващах тази посока, тя ме отведе до стари букови гори, разкри ми десетки пътечки. Тръгнах по най-тясната, изкачих се на нащърбено каменисто било – цялото от мраморни жилки, камъните бяха напечени и нашарени с гущери, които притичваха с бързината на пъстърви. Спуснах се от другата страна на билото и след като излязох на обширна полянка, изпълнена с диви храсти, между купчина дъбове открих малък параклис. Параклисът бе изработен примитивно от бели мраморници, насложени и внимателно пасвани, без замазка. Замазка имаше само горе, при покрива. Глупак някакъв, без да знае какво прави, бе подменил старите турски керемиди с нови, от тези, дето срещаме навсякъде. Старите керемиди се търкаляха наоколо, идеше ми да ги събера и да ги върна отново на мястото им, но се отказах, защото знаех предварително, че и аз съм глупак, че търся начин да се забравя и да не се върна някак си в тая проклета столица, понеже – виж, виж добре къде се намираш, човече, виж колко е прекрасно наоколо!…

На западната страна, до вратата на параклиса имаше корито на чешмичка. Чучурът стърчеше сух и горещ. Отдалечих се няколко крачки от сградичката, огледах я и преди да заплача пред красотата й, взех, че се прекръстих три пъти, но защо никога не можах да си отговоря. Тогава ме порази една страшна мисъл, че това не е параклис, а видение. Никога никой не е споменавал, че наблизо някъде има параклис, нито дядо, нито чичо Киро, нито леля Златка, нито татко и майка. Такива неща обикновено се споменават и се знаят, ние децата сме чували за всеки параклис, за всяко манастирче, за всеки камък или изворче – те все носят имена на светии. Мираж е – рекох си аз и го пипнах за всеки случай, – мираж е, повторих аз и се отдалечих, но сякаш знаех предварително, че ще се загубя.

Лутах се три часа, докато намерих пътя за дерето. Как се бях заблудил? Беше ли възможно? Пребит от умора и жажда, паднах до изворчето и заврях главата си във водата. После полегнах до пътечката на сянка, починах половин час и се дотътрах до колибата. Боже мой, колко е хубаво! Залязващото слънце багреше всичко с конячената си светлина, самият аз се чувствувах като в дъно на бутилка, заграден отвсякъде с небе и спокойствие.

Но призори неочаквано ми хрумна, че морето е само на петдесет километра от мен. Без да му мисля повече, дори без да съзнавам какво върша, впрегнах каручката.

Просто чувствувах как обидата стяга гърдите ми, как ме обзема усещането, че съм измамен и подигран, а след това ме обхвана и срам за човека изобщо. Седнах на пейка до оградата на градската градина, иначе можех да се срутя върху плочника. Дори нямаше и да падна, гъстата навалица не би ми позволила това удоволствие, щеше да ме понесе със себе си. До мен плачеше дете, майка му го заплашваше с бой. Седях, притиснат от двете си страни, и слушах ръмженето на автомобилите. Нямаше как да поставя куфара до себе си, можех само да го прехвърля през оградата на градинката, зад гърба си, в тревата. Хиляди потни хора край мен се измъчваха, без това особено да се отразява по лицата им, те все още излъчваха отмаляла светлина на ваканционното настроение, може би не знаеха, че се измъчват. Моят дух беше вече рухнал, след като обходих всички познати хазаи и – нищо; не посмях да оставя при тях дори куфара си, влачех го навсякъде с мен. Хазаите ме посрещнаха с ледени лица, нито една чертичка не показваше, че се познаваме, бяха заети с навалицата. Тълпата вилнееше по техните стаи, дворове, умивални клозети, улици, площадчета, ресторанти, магазини, въргаляше се в чаршафните им площи. Два опита направих да се промъкна човешки до морето – напразно, мравуняците го защищаваха ревностно и не ме допуснаха до него. А и морето ми се видя мизерно, водата му се плискаше, пълна с мръсотии като в акваториите на пристанищата. Всички крещяха, всички до един, а над крясъците им се издигаха острите свирки на спасителите. Можеше ли тук някой да спаси някого? Абсурд. Никой никого. Всичко бе само заблуда. Но трябваше да се изкъпя, за това бях дошъл отдалеч, заради онова магическо допиране на водата до кожата, заради тръпчиво-соления вкус в устната кухина, да усетя плавното безтегловно разперване на ръцете в морето, зашеметяващото си превръщане на човек в жаба, зоологическото връщане на живота от сушата във водата.

– Лари!

Напразно се озърнах, не можех да се взирам до безкрайност, бях и уморен, затова се отпуснах, на когото му трябвам – да ме намери.

– Не мога да се промъкна до вас – каза тя, постави куфарчето си върху плочника и седна на него. – Невъзможно е да се пробие тълпата, тук всичко е невъзможно. – Говореше и плачеше, стана ми смешно, не ми се е случвало често да забележа подобно отчаяние по такова младо лице. – Цяла година съм пестила за тези двайсет дни, снощи спах в градината, а днес заминавам. – Момичето ми се стори доста непознато. – Обещаха ми едно легло в подземие, но ме излъгаха, този, който трябва да напусне, не заминал и нищо повече не можело да се направи. Вие сте единственият познат, когото срещам; моля ви, знам всичко за вас, вие тук можете всичко, това е ваш град, моля ви, намерете ми едно легло.

– Изглежда, че ме познавате много, щом ме наричате Лари.

– Много ви познавам – призна непознатата, – вие бяхте приятел на моя приятелка. Извинете, че си позволих.

– Нито ви се сърдя, нито мога да ви помогна – отвърнах аз. – Като вас съм, куфарът е зад гърба ми.

– Какво? – В очите й хаос, бъркотия. – Че нали?… Нали уж?…

– Да, съгласих се аз, – и както виждате… Но не мога да се сърдя на тукашните хора, през сезона всички полудяват.

– Това не са хора!

– Само че на моята възраст едва ли бих си позволил да спя в градината, дори с вас.

– И тогава? Какво ще правим?

Това “какво ще правим” направо стопли душата ми.

– Казвате, че знаете някои неща за мен.

– Не някои, а всичко, аз знам всичко за вас… Боже, как съм уморена, ще се сгромолясам. Не съм се и измила, наплисках лицето си на чешмичката.

– Добре сте – реших да я успокоя и се пошегувах дори. – Харесвате ми. Ето, седим си, говорим си, какво по-хубаво от това. Двайсет и пет дни не съм разговарял.

– Как, с никого?

– С една круша, но не се разбрахме.

– Разговаряхте с круша?

– С дървото. За мен то беше живо, но не се разбрахме, защото не можах да му обясня всичко. Понякога не сте ли хлътвали в подобно състояние? Чисто и просто не можете да обясните нещо на някого, не са измислени думите, понеже душата е по-богата от думите. Нали ме разбирате?

– Уморена съм.

– Обядвахте ли?

– Това е невъзможно.

– Да опитаме в рибния.

– Мога само след вас, вече нямам сили да пробивам. А трябва да се нахраня, преди да се кача на влака. Боже, да не говорим за влака, той е в Бургас, кога ще се стигне до Бургас?

– Решена сте.

– Тук нищо не може да ме задържи повече.

– Изкъпахте ли се?

– Вие сте чуден човек.

– Вижте какво… Как се казвате?

– Саня.

– Саня, ето ви тези пари. Наредете се на Рибния, вън има отделен щанд. Вземете две порции и четири бири. Имате ли торба?

– Поне да си осигуря автобус до Бургас.

– Слушайте какво ви казват! Отивайте на Рибния. Знаете ли откъде тръгват лодките за отсрещния плаж?

– Не знам нищо, идвам за първи път, други години съм била винаги във Варна.

– Че там има ли море?… Като купите рибите, ще слезете на пристанището и ще питате откъде тръгват лодките за отсрещния плаж. Хайде, багажа ви ще взема аз. Без храна и бира да не се връщате. В това време ще свърша нещо важно.

Нейната задача беше по-лека. Рибният ресторант се намираше на петдесет крачки, а моята задача тънеше в неизвестност. Тръгвах направо срещу няколко хикса. Най-големият хикс се състоеше в това, дали са запомнили жестовете ми.

Промуших се позорно през тълпата, край мене всичко лижеше сладолед, за сладолед се чакаше най-малко, продаваха го на всяка крачка, от него продавачите се обогатяваха. Това ме накара да си помисля, че чаршафната империя, в която се намирах, се състои от глупци, те ламтяха за печалби и въпреки това не знаеха как да докопат повече. Изобщо целият град се състоеше от подобни люде, те го бяха объркали и променили до неузнаваемост – каша от лоша администрация и неизмислена както трябва архитектура, мешавица от претенции, а всъщност нищо, трагизъм, гибел, всички задружно бяха успели да превърнат древното ритмично градче в шумен бум и катастрофа, за която бъдещето сигурно щеше да потърси сметка.

Сега да видим ще бъдат разбрани жестовете ми. Освен това – ще имам ли поне маалко-малко късмет. Вероятността той да бъде там беше петдесет на сто. Или е там, или го няма. Ако го няма – или е тръгнал, или се връща. Ако е тръгнал – лошо, ако се връща – добре.

Нямаше го, разбира се, на мене днес не ми вървеше и ми идеше да замахна срещу някого, а тази любима моя поговорка “всяко зло за добро” да се метлосва по дяволите. Понякога си я припомнях в горещината и ми се струваше, че тогава дъвча хартия. Хиляди, милиони хора чакаха или се блъскаха, за да скочат в лодките, сякаш се спасяваха от корабокрушение, всяка заминаваща моторница се превръщаше в сал на медузата, със строго определен маршрут – двайсет минути до спасителния плаж отсреща, където е другата блъсканица, друга горещина, ала се намира другаде. Когато попитах за Никос, отвърнаха ми, че идва и, слава богу, туй ме измъкваше от необходимостта да замахна срещу някого. Тази хитра мушица Никос неочаквано се промъкваше между държавните лодки, заграбваше дванайсет пасажери и взимаше пая си. В прогнилата му прастара лодка дори спасителните пояси бяха фалшиви.

Слава богу, още като ме видя отдалеч, лодкарят разбра жестовете ми. Нямах повече работа на този кей, знаех как ще се развие всичко по-нататък, оставаше ми само да пресрещна възсухичката, немного привлекателна Саня. Тази пълна с комплекси млада жена беше пестила цяла година и въпреки туй сега не можеше да си позволи лукса да вземе самолет и ще се блъска цяла нощ с влака.

Поведох я към яхтения кей. В това време Никос сигурно разтоварва пасажерите от отсрещния плаж и внезапно дава заден пред учудените погледи на чакащата го сгорещена сган. Да, чувам мотора му, лодката заобикаля два риболовни кораба и се показва зад кърмата на бившата гемия “Леда”, превърната в научноизследователски съд.

– Позволих си и кока-кола – рече Саня.

– Изненадвате ме – отвърнах аз.

– Моля?

– Нищо.

– Нещо лошо ли направих?

– Напротив – засмях се аз.

– Понеже…

– Да де, няма да пиете бира.

– Добре, ще пия!

За да се уважаваме от самото начало, бутнах в ръката на Никос двайсетачка и допълнително за ледена бира и печено пиле от механата. Ледената бира ни посъживи още при тръгването, това го призна и Саня. Тъй като чувствувах глад на хищник, щеше ми се да разопаковам горещото пиле по пътя, но се отказах, оставих го за “там”. И рибите бяха топли, а в горещината на деня нямаше изгледи скоро да изстинат.

Врязахме се в един от фиордите на североизточната страна на острова – прозрачна вана с открити топли плитчини и тъмни хладни дълбочини. Тук можеше да се преживее горещината, имаше и сянка, и слънце, всичко тънеше в невероятна, просто убийствена тишина, както на бостана. Саня ме погледна уплашено, тя се уплаши от изненада, погледът й ме питаше защо ги няма летовниците и аз й казах, че на този остров се стреля без предупреждение, военен обект.

– По вас няма да стрелят – успокои се тя. – По вас никога няма да стрелят.

– Защо мислите така?

– На вас ви върви, вие сте разглезен мъж и ще живеете много.

– Откъде имате тази погрешна представа за мен? Коя е най-после тая ваша приятелка?

– Беше приятелка на сестра ми – призна Саня. – Бяхте гаджета, тя лудееше по вас и разказваше всичко, аз знам всичко за вас, подслушвах ги, знам и най-малката подробност за живота ви и изобщо, и бях влюбена във вас от четиринайсетгодишно хлапе. Нощем шептях името ви, изричах го по четирийсет пъти, преди да заспя.

– Прякора ми.

– Той беше всичко за мен.

– И мразехте приятелката на сестра ви?

– Презирах я.

– И как се казва тя?

– Няма да ви кажа.

– Тогава предлагам, преди да обядваме, да се изкъпем. Правилата го препоръчват.

– И ще обядваме леко.

– За да се къпем още цели три часа.

– Докато ни вземат обратно.

Във фиорда беше тясно, нямаше как да се отдалечим един от друг: най-напред се обърнах с гръб аз, после тя – нещо необходимо, за да облечем банските си костюми. Съблечена, Саня се оказа не чак такава мръвка, но всичко, което си имаше, имаше го оскъдно: и гърдите, и задника, и устните. Единственото нещо в изобилие бяха очите. И младостта, разбира се. Много младост, наспорил бог, и много изрусена коса. Някъде липсваше вкус, например в облеклото. Нелош крак, но грозни стъпала и пръсти. Всички нейни недостатъци вкупом обаче едва ли можеха да компенсират бръчките по моята шия.

Влязох първи във водата. По стара моя традиция най-напред се гмурнах и се спуснах на дъното. (По-късно Саня ми каза, че знаела този мой номер, да взимам акъла на момичетата.) Вече съм  д о л у. Край на всичко, край. Заедно с фукането, което в този случай беше моя традиция, изпитвах и нещо много истинско, дори съдбоносно. Водата се допира до кожата ми, в устата ми се плакне горчивата йодносолна смес, водораслите се поклащат кротко и във всяка секунда престой на дъното се вмества един час живот на повърхността. Така е и с мислите, тук повествованията се сгъстяват до размерите на афоризма. Слушай, старец, какво търсиш ти на тоя твой бостан? Какво има там? Водата е всичко за теб. Ако ти е необходимо някакво връщане, върни се във водата – това е същинското затваряне на кръга, – животът е излязъл е излязъл от водата и трябва да се върне във водата. Виж сега, може ли нещо да се сравнява с туй слизане на дъното? Помисли си за булевард “Руски”, представи си живота в редакциите, “Раковски” – какво има там, какво може да ти предложи бостанът? Виж как лазиш по водораслите в безтегловност, вече си риба, медуза, а няма нищо по-чудесно от медузата, в нея е влязъл направо Еклесиаст. Момичето горе е хубаво, разбери, нищо, че не го харесваш…

Стана и топло, и прохладно, бяхме потънали в митичното великолепие на фиорда. Макар и бройлер, пилето ни се стори истинско, а скумриите сочни. Хранихме се с пръсти, оплескахме се и отново влязохме във водата. Този път си поплувах, но бавно и предпазливо, със страх. Като се върнах, Саня вече лежеше на скалата. Мокрото й тяло светеше като слънце. Избрах си удобно чакълесто място, опънах се и аз, обгърнат от топлата прохлада на момента. От един час насам ме спохождаше неизбежното усещане, че вече не съм самичък; до мен, вместо магарето, кротуваше човешко същество и което е най-важното – жена, и което е още по-важно – помежду ни лежеше разлика от трийсет години, намирах се само на един метър от младостта. Всеки орган на отпуснатото до мен тяло функционираше безупречно, безотказно, витално.

– Всъщност защо да не взема самолета – рече тя, – не съм похарчила почти никакви пари и мога да си позволя. Имало някакъв ТУ-134 късно вечерта с много свободни места.

– Баш много…

– На вас ще ви дадат.

Тя мислеше, че за мен много неща са леснодостъпни, ако не и всички, навярно ме смяташе за един от първите триста в страната, представите й за света бяха явно юношески, нещо, което събуди надеждите ми, че ако искам, мога и да се възползувам. Беше ми хубаво, желаех да не свършва, за си остана завинаги легнал, а през комина на скалите все така да се синее това небесно спокойствие, а и тялото ми се чувствуваше силно, леко – полегнал Херкулес, рекох си аз и се усмихнах. Както във всички случаи, когато се излежавах по скалите, морето и сега се плакнеше вяло, надигаше се лекичко, облизваше засъхналата сол по камъните и въздишаше от удоволствие. Продължавах да чувам и раците; раците вече ги няма, отдавна са изтровени, просто ги няма, но аз по навик от младите си години продължавах да чувам как пукат дихателните им органи, щом наизлязат по камъните.

И на вас се е случвало сигурно, но когато бях на двайсет, си обещах, дори се заклех да се самоубия, щом стана на четирийсет. Смятах, че старостта е позор и нищо повече. После отложих заканата за времето, когато ще стана на петдесет. Сега съм на шейсет, и макар лениво, без много напрежение, в мисълта ми напира подличкото хрумване да покоря Саня.

– Роден сте в онази планина, нали?

– Да.

– С нежните хълмове.

– Аха.

– Но като бебе са ви донесли в пристанищния град. – Това че съм го дрънкал, дрънкал съм го, но къде ли? – Според мен вие нямате родно място.

– Може би сте права, но продавам дини. Вие в Родопите ли отивате?

Тя сякаш не ме чу, но беше ми казала, че в Пампорово при леля си ще намери тишина и истинска почивка за тройно по-малка сума. Тя може би не ме чуваше, но събраните й под главата ръце се раздвижиха, лявата тръгна по чакъла и май че към мен. Ръката полегна, притихна, а после извърна дланта си нагоре. Очакваше ли? Боже мой, това за мен ли се отнасяше? Съзерцавах я, потръпвах, дълбоко в мен нещо припламваше. Но не протегнах десницата си.

Магарето не ме посрещна дружелюбно, направо ме съсипа. А толкова бързах да го видя отново. Дори не извърна глава, не поклати поне едното си ухо, нищо в него не трепна, наказа ме с онова равнодушие, на което често се възхищавах. Впрегнах го в каручката, качих се и потеглих. Леля Златка затвори портата зад мен и ми пожела на добър час. А някакъв по уличките на градчето взе, че ме запита ще докарам ли утре дини на пазара. Постепенно влязох в миролюбието на планината, то ме порази след кошмара на вчерашния плажен ден. По едно време магарето спря и нямах нищо против това. Загледах се в градчето от птичи полет. Какво ли чувствуват тия, които могат да видят родната си къща, когато пожелаят? А някои дори живеят в нея – представете си; където са се родили, там прекарват живота си, там умират. Нещо неразбираемо за мен. Моята родна къща не съществува. Ето, виждам всичко долу, а нея не. На нейно място се издига жилищен блок за офицерски семейства. Ами дядовците ми? Зная ли нещо за тях? Единият дошъл някъде от Панагюрище, другият от Турция – напуснал я внезапно, побягнал с дребен багаж. Значи и в Турция имам корени, в някакъв непознат, приказен по думите на баба ми град – Лозенград. Но какво е всъщност Лозенград, не знам, никога не съм го виждал, не мога да отида там. За завиждане са лордовете – самите те – бащите им, дядовците, бащите на дядовците, а и техните бащи и техните дядовци, всички родени на едно място, всичко, завързано в един важен възел, от който се тръгва и към който се връща. Къде да се завърна аз? Към какво? Към спомена? Или към една представа за спомена! Защото и спомените ми са натрупани само от летните ученически ваканции – крушата, колибата, бостана, извора… Останалото е морето, пристанищният град, ръката на мама, която ме дърпа към морето, паническият ми страх и плачът, по-късно хленченето да ме пуснат във водата, още по-късно – първото бягство от къщи, първото давене, първата любов в забавачката, първите прояви на мързел и безотговорност в гимназията, първата собствена лодка – всичко първо е там.

Тогава? Накъде съм се понесъл?

Преброих дините – точно петдесет и две с пъпешите; нищо не липсваше, никой не бе влизал в бостана да краде. Защо? Не е ли малко обидно?

Разрязах най-голямата диня и я захапах. Щом усетих сока й, отново си спомних за гърчовете на света, за спазмите на живота, за нещастниците, които пълзят по улиците на градовете, за усилията им да се спасят от машините, отровите и шума, да оцелеят сред подлостта и амбициите, сами роби на собствени амбиции или бедност, или страх от бъдещето, заслушани в прогнозите за времето, зачетени в статистиките, тестовете, футурологията, пренаселеността, зодиите, заплахите отвсякъде и от всекиго, вечните въпроси, кое е канцерогенно и кое не, за всички видове насилие… Соковете на динята, тези чисти дядовски сокове на дядовската земя, които поглъщах жадно и винаги ми разказват нещо много интимно, ми разкриваха тайни и ме опияняваха, вдъхваха ми сили и ме успокояваха. Полегналите край мен дини и пъпеши сякаш ми казваха: не бой се, с теб сме, ние сме истината, друго няма, стой си тук, за нищо не мисли.

Но аз мислех за темата си и да си го кажа направо, до известна степен разколебано. Нима изключвам капитан Ахав да тръгне срещу Моби Дик заради ужаса, че на тази възраст вече няма какво друго да прави? Аз например продавам дини.

Коремът ми направо натежа, не знам за кой път вече, а винаги се заричах да не ям много дини. Трябваше незабавно да си легна за следобеден сън и без това предната нощ не бях спал като хората. Полегнах си, естествено, с мисълта за Саня. Когато я оставих на летището към единайсет през нощта, аз се върнах в Бургас и наех стая в хотел “България”. Щом влязох в стаята, преди да запаля лампата, отидох до прозореца и погледнах от шестнайсетия етаж. Нищо, само светлини. Парна ме чувството за сиротност и наказание. Тук бе протекъл детският, юношеският и младежкият ми живот, тук се бях оженил, тук се бяха родили децата ми. Сега в този град нямам нито едно местенце, където да се подслоня поне за една нощ, наел съм хотел, и това е. На сутринта пред погледа ми се разкри голяма част от града. Виждах улици, виждах сгради, къщи, училища, черкви, виждах площади, някои от тях някога не бяха площади, виждах високи студени и чужди за мене сгради по местата на разрушени познати кътчета, в някои от тези кътчета съм живял, аз съм живял на много места, баща ми и майка ми цял живот си останаха преселници, не можаха да струпат поне мъничка къщичка и все се местеха, все премествахме багажи и се разправяхме с хазаи. Под наем сме живели, кажи-речи, във всички квартали и най-много, разбира се, до пристанището. Това сутрешно съзерцаване на Бургас от шестнайсетия етаж за мен се превърна в тъжно приключение с просълзяване. И така – коя е опорната ми точка – земята или морето? Или изобщо уединението? И понеже ми беше мъчно, казах си: Страхливецо, не разбра ли, че истинският човек трябва да обитава центъра на големия град, в най-жестокото движение, там, където клокочи вулканът, при трясъците и стресовете, при подлостите, при амбициите, в емоциите.

Където живее Саня.

Превъртях се няколко пъти върху чаршафа и станах. Усещах необходимостта да тръгна нанякъде. Обиколих бостана, върнах се, изнесох пишещата машина под лозницата, но не я отворих и повторно тръгнах из бостана. Изправих се пред плашилото. По думите на леля плашилото бе устояло на годините заради своята портативност – можело да се прибира в колибата и да се изнася всяка пролет. Като се вгледах добре в избелялото сако, шапката и вратовръзката, по-скоро усетих, отколкото разбрах, че плашилото не е за отминаване, не беше направено толкова лошо, в известен смисъл можеше да се приеме като сполучлив попарт, навярно изразяваше неудържимия копнеж на чичо Киро по някакво творчество, явно, че с него той е задоволявал естетически потребности, някакъв стремеж на рода ни към изкуство. Всъщност каква полза можеше да донесе плашилото за опазване на бостана – никаква, но то стърчеше на постоянното си място, не съвсем лошо скулптирано от слама и облечено по модата от трийсетте години. Нарочно оставих за края най-интересната подробност на творбата – обущата. Те бяха вехти черни боти, прехвърлени през рамото на “господина”, висящи на връзките си. Обущата говореха направо, че “господинът” е скитник. Да, ако се вгледа човек внимателно в творбата, не може да не усети скитника, роден от икономическите закони на някогашните години, а сега вдълбан във времето като “вечния скитник”, по неволя прикован на едно място – до края на живота си. Какво искаше моят чичо Киро, нима очакваше да разшифроваме някакво послание? Виж ти, плашилото ме бе изненадало, бостанът неочаквано ми показа и втория си план, навярно разкриваше частица от вътрешния живот на мъртвия си вече създател, участвувал във всички войни, отскочил за няколко години по Европа и Америка, а след това забил нозе в бостана на баща си, в който хвърля силите си, удвоява земята и я завещава на мен. Пък каквото и да стане, няма да предам завоюваното – няма да го удвоя, но няма и да го затрия, ще остана верен на племето си…

За пет-шест дни оплюсках сума ти дини, промих организма си, почувствувах се чист като светец. Два пъти отскочих до градчето, за да се осведомя за технологията на бостаните. Оказа се, че не е чак толкоз сложно. Осигурих предварително трактор, леля ме увери, че винаги е намирала, ще намери и тази година оборски тор. Доверих се и на двама копачи, те трябваше да ми помогнат да приготвим всички гнезда за семките. Какво повече, очертавах се като предвидлив стопанин, достоен приемник на дядо и чичо. Трябваше да си намирам много работа, само така се разминавах със спомена за ръката, която бе извърнала дланта си нагоре. Далеч преди да му дойде времето, започнах да изтръгвам празните коренища на дините, скубех ги настървено и ги трупах за изгаряне, а когато не се занимавах с тях, блъсках клавишите и отхвърлях страниците на моя труд. Всяка сутрин обаче, преди да стана от леглото, а и всяка вечер виждах как ръката потегля и се извръща с дланта към небето. Към мен ли бе протегната тя? Засега тази бе единствената, надвиснала над бостана опасност. От прочетеното и от практиката знаех, пък и дълбоко в душата си чувствувах, че любовта можеше да помете и уединението ми, и Моби Дик, безжалостно да разкъсва окръжеността, която човек сключва по пътя на завръщането си към корена.

– Виждам, виждааам!

Веднага долетя кикот, някой в далечината се изсмя, май че не беше в далечината, в лозята беше. Това ме смути, забравил съм, че зрееше гроздето, а и прохладните преддверия на есента примамваха вече повече хора из къра, така че сега не бях сам и трябваше да се съобразявам. Като нищо можеше да тръгне приказката за един смахнат, който си има всичко в София, но ето че се полакомил и награбил бостана на чичо си, продава дини на пазара и вика ли, вика, настръхнал от ужас, че могат да скъсат някакъв плод от наследството му. Какво, не е ли така? Трябваше да се съобразявам с някои неща. Присъствието на хората по лозята ме и обиждаше, не можех да ги приема другояче освен като нашественици в двореца на моята самота. Колко наивен съм бил. Дори не подозирах, че за мен в градчето отдавна се знаело всичко, до най-малките подробности, дори до София достигнала мълвата за някакъв луд професор, мòре – те и името ми цитирали, професор, жаден за пари и имоти.

Септември обаче бе извършил магията си, по хълмовете плъпна нова, вече плътно доловима нежност, която ме удари здравата и ме замая. Всички тревожни мисли изчезнаха, скъсаха се нишките към ежедневието, поразяващата ръка се отдръпна, стопи се някъде в забравата – пред мен пак изплува тържественото чувство, че съм се докоснал до абсолютната истина и тази истина се състои от нещо много просто – слей се с природата, разтопи се в земята и не бой се. Боже мой, ами то си било точно така! Виж колко е простичко, до него могат да се докопат и мъдрецът, и глупакът. А е така, копче не можеш му каза.

Паяжините, ах, тези паяжини, забравени от мен, те пак се появиха, замрежваха сутрешния въздух, пречкаха ми се и ме разнежваха още повече, значи още съществували, докато аз съм се подвизавал насам-натам по житейските улици, те все още се появявали и чезнели и вплитат ли, вплитат в себе си добрите същества. Сутрин крушата просто светваше от тях, а вечер не оставаше нито една паяжина – птиците ги разкъсваха, отнасяха ги с перушините си. Вярна на своята съдба, империята на дървото показа на света плодовете си. Крушите наедряха и продължаваха да наедряват с всеки изминат ден, майката дърво ги носеше с лекота, а бяха тонове, може би стигаха за цялата ни консервна промишленост. Твърди на пипане, крушите обещаваха мекота и сладост по-късно, през зимата, в снега, когато няма да ги има нито дините, нито гроздето; тръпчиви сега, те ще се изявят в критичните дни и ще ни докоснат с дискретния си аромат, достатъчно е да им се доверим и да ги приберем в колибата. Аз не живеех, аз се радвах, идваше ми да викам от съчувствие към горките хора, от които в тези дни долавях само откъслечен смях и клокоченето им в транзисторния приемник.

Но един ден при мен се появи човек, който каза: Комшу, здравей бе, какво правиш, какво чиниш? Нося ти малко грозде, да си хапнеш. Живеем един до друг, а не се виждаме. Тук погивам, говори ми се, а ти мълчиш. Съседът изсипа гроздето върху масата и седна с намерение да се наприказва до насищане. Казах нещо от учтивост и побързах да се отплатя за гроздето, върнах се с хубава диня. С това подсказах, че визитата може да завърши. Човекът май разбра, усмихна се и си отиде, но се закани, че няма да се отърва лесно от него, ще дойде пак да донесе грозде, защото, виж каква голяма диня съм му дал, а колко малко грозде ми е донесъл. Посетителят ми направи добро впечатление, значи имах добри съседи, само да са по-мълчаливи. Малко и се засрамих, посетителят бе донесъл гроздето тъкмо навреме, него ден смятах вечерта да си открадна някоя чепка – чисто и просто, вкусваше ми се.

Душевното равновесие, в което заплувах, ми донесе не само покой, не само ме направи почти щастлив, но неусетно изостри чувството ми за предвидливост. Сам не усетих как започнах да събирам дърва, настървено ги мъкнех от дерето и ги трупах под вардилнята. Стоварвах и кълцах, сортирах ги по дължина, след като предварително бях взел мярката на огнището. Разчистих яхърчето зад колибата, подредих всички налични съдове за вода и за готвене – оказа се, че колибата е запазена с много необходими предмети, като се почне от петромаксовата лампа, та се стигне до калъфката на четката за зъби. Чичо Киро бе приготвил едно хубаво убежище за сина си от Питсбърг. Накупих си зимни дрехи, високи обуща за кал и сняг, евтина работническа шуба, ушанка, ръкавици, запасих се с батерии, за всеки случай, набавих триста литра нафта и нафтово кюмбе, но ги оставих настрана с намерението да ги забравя. Веднъж, докато товарех багажи на каручката, леля ми показа едно писмо и като отвори уста да ми спомене за него, рязко я прекъснах, накарах я да хвърли писмото в една празна тенджера и за да загладя острата си неприлична реакция, се усмихнах. Леля се учуди доста, но се успокои. Него ден отнасях към колибата продукти – боб, юфка, макарони, ориз, брашно, захар, буркани с туршии и консерви. Докато обикалях бакалниците, аз си казвах, че това писмо си е чиста логическа последица, но аз няма да постъпя логично и няма да отворя тенджерата изобщо. Тенджерата отворих още вечерта, бръкнах в нея, измъкнах писмото и без да го погледна, го хвърлих под дюшека. Така занапред щях да нощувам върху мислите на едно много младо същество и това ме вълнуваше само няколко дни, после подготовката за зимата ме унесе, спокойствието ме залюля в топлата си прегръдка, все повече се чувствувах господар на библейските хълмове наоколо.

Кърът се изправи отново, лозята бяха обрани, паднаха дъждове, валя два или три пъти, земята омекна, изорахме я, тя ми се разкри с носталгичен есенен дъх. Този дъх ме докарваше до полуда, май че предизвика нечисти страсти у мен и ха – да скоча и заровя зурла в рохката пръст. Сладост ме обзе, когато изгарях нощем коренищата на открито. Блясъкът на огъня ми разкриваше учудени заешки и лисичи очи в тъмнината и примамваше патрулната гранична двойка. Войничетата се отбиваха при мен, почерпвах ги по една цигара, кучето им дремеше до нас и заедно с мен слушаше единствената тема, която разискваха – уволнението. Обходната двойка си отиваше, оставах сам с огъня, продължавах да си пуша и докато обмислях какво имам да върша на другия ден, протягах се доволно и си мислех, че повестта на живота ми завършва красиво, един малък Одисей се завърнал в една малка Итака; един литературен критик намери своето пристанище и каквото напише отсега нататък, ще бъде мъдро и спокойно, той няма да се поддаде на Ахавовия комплекс, защото Ахав вместо да се радва на спокойните си старини, ядовито тръгва да отмъщава на Белия кит и загива.

Пристигна хубав оборски тор, пристигнаха и копачите на гнездата, дупките се заредиха една след друга, във всяка от тях посипвахме по малко тор, а останалото зависеше от небето, от валежите. Копачите си отидоха, оставих за себе си двайсетина дупки, последните, да имам с какво да се занимавам. Когато копаех, не мислех за нищо, отдавах се само на споменатото, внезапно бликнало сладострастие към пръстта. Вече духаха хладни ветрове, вечерите прекарвах в колибата, няколко пъти запалих оджака, бутах джезвето направо в пепелта; може би си въобразявах, а може би си е истина, но сварèно по такъв начин, кафето ми се услаждаше повече. Светлината на петромакса ми позволяваше да чета колкото си ща в постоянната моя галактическа тишина, нарушавана от пукането на съчките или от потропването в яхъра.

И ето че нямам какво да ви кажа повече, просто ви разказах за един човек, който успя да надхитри условията и да си намери убежище в приятно изваяна природа, сред розови хълмове. Страниците излизаха една подир друга от машинката и си виках строго, че ще прочета всичко чак напролет, ще го преработя отново и едва тогава ще го отнеса в издателството.

Една нощ обаче писмото под дюшека ми се раздвижи. Вие не знаете как могат да се раздвижват такива неща, но аз вече знам, усетих писмото да ме повдига, то просто ме бодеше под гръбначния стълб и това ме разтревожи. След като разбрах, че става непоносимо, скочих и грабнах лопатата. Излязох навън. Изскочих под тъмното небе с ниски облаци и засилващ се северозападен вятър. Тръгнах през бостана, паднах в една дупка, изправих се и поех отново. Спрях до някакъв непознат, погледнах го и излезе, че се познаваме. Забих лопатата в земята и започнах трескаво да копая. Познатият ме наблюдаваше учудено. Понякога вятърът повдигаше пешовете на сакото му, а по едно време поклати една от обувките, увиснали през рамото му. Това видях, като се облегнах на лопатата, за да си отдъхна и да продължа отново. Забивах и отхвърлях рохката пръст, слизах все по-надолу, сантиметър след сантиметър се спущах към ядрото на земното кълбо с намерение да го пробия и да се покажа от другата му страна. Вятърът се усилваше, но сега това едва ли имаше значение, той си духаше горе, а аз си дълбаех долу, вихрите му рошеха само косата ми. И продължавах да слизам, ароматът на пръстта блъскаше лицето ми и ми разказваше нещо за утробата на мама, за пъпната връв, за топлината, която се намира в един корем, за кръвта, която осигурява безконфликтността на зародиша. Няма да се поддам, няма, не ще ви допусна до себе си, нечестиви мисли, няма да рухна, ще сляза толкоз дълбоко, че и да искам, не ще се измъкна!…

Призори, когато най-после успя да завали както трябва, бледата светлина на зараждащия се ден ме намери на сто метра под земята, все пак не бях успял да се покажа от другата страна на земното кълбо. Изпитах страшното желание да изпия едно кафе и да отворя писмото. Започнах да пълзя нагоре, напредвах и падах, надигах се и като забивах пръсти, кàлен и мокър до жлъчката, аз се проснах във въображаемите нозе на плашилото. Като надигнах глава, погледнах го и се сетих, че тия неща през зимата трябва да се прибират. Изправих се, награбих скитника и го измъкнах от кухата му стойка. Бавно го понесох към колибата. Подпрях до огнището на топло. Тук беше тихо, дори дъждецът не се чуваше, само онези смешни шумове на магарето. Запалих огъня и прострях тръпнещите си пръсти към него. Когато стоплих ръцете си, пръстите вече можеха да ми служат поне за отварянето на писма.

Хайде сега, това пък какво е… Това е едно никакво писмо от някаква си Нанси, Нанси от Питсбърг. Нанси-съпруга, на чист английски език Нанси заявява, че желае да види прочутия бостан на чичо Киро, ще пристигне идното лято, ще остане единайсет дни, да, мила майко Златке, твоята снаха Нанси те целува.

Излизай, извиках грубо аз и измъкнах магарето навън, влизай във впряга, бързо, чуваш ли? Саня не ми е писала, а тя няма право на това, тя няма право да не ми се обади, след като й завещах адреса си. Само така не, Саня, това не ще ти го простя, ще те намеря в аптека номер осемнайсет в София и ще видиш!…

Къпините по пътя ме погледнаха отново, все още необрани, нямаше и да ги оберат, така щяха да си погинат. Каручката се спущаше по римския път, който предизвикваше у мен древни мисли: не съществува възраст на примирението, няма защо да се сърдя на капитан Ахав, разбирам го. Само плашилото може да остане със забити в земята нозе и може би тъкмо в това се крие тъжното послание на чичо ми Киро, изразено с неговия скромен попарт.

УБИЙСТВОТО

1

    Преди да се прибере у дома, той се забави на уличката, зареден с необяснимото си безпокойство, което нямаше нищо общо с паркирането и дъжда. Дъждът продължаваше да си вали, някаква светлина се люлееше над главата му. Но накрая се качи на втория етаж и всичко свърши – нямаше дъжд, в хола беше сухо, топло. Въпреки запалената лампа той сякаш не различаваше предметите около себе си, пък не му се и струваше необходимо да ги различи, в момента едва ли би могъл да проумее предназначението им.

Жена му седеше в леглото и четеше една от безкрайните си книги, всички те му наподобяваха единствен проточен роман. Тя не извърна поглед към него. Васил Милев се запита дали наистина е забелязала проникването му.

Върна се в антрето, там съблече шлифера си.

– Да донеса ли и за теб?

В кухнята отвори хладилника и извика:

– Питам искаш ли кафе!

Райна Милева остави книгата, погледна часовника си и започна да рови в чекмеджето на бюрото. Таблетките се оказаха на лесно място, намери се и чаша с вода.

Зад гърба й се появи Роза, усети я, винаги усещаше появата й. Извърна се, видя големите й питащи очи, тънката материя на пижамата й, под нея дишаше крехко девиче тяло. Този път Райна Милева не се усмихна приятелски на дъщеря си, само поклати глава с отрицание. Момичето се приближи, взе леко ръката на майка си и потърси стрелките на часовничето. Райна Милева повторно поклати глава, прегърна дъщеря си и бавно я изведе от хола.

Когато се върна, видя мъжа си, оставяше бутилка и чаши на масата.

– Забавих се много – призна си той. – Можех да се върна преди три часа.

Ръката му наливаше.

– Стига.

Васил Милев трябваше да се наведе над чашата, не можеше да види колко е сиал.

– Достатъчно.

– Роза спи ли?

– Не, разбира се.

– Да я видя ли?

– В никакъв случай.

– Гладен съм.

– Може би и аз.

– Гладен съм, пие ми се кафе, пие ми се уиски, но трябва да почакаме. – Погледна я, тя поглъщаше таблетката. – Може би ще имаме гости.

Чу какво й казват, но казаното сякаш мина край нея и се върна, стори й се, че го чува за втори път.

– Гости ли?

Намери за необходимо да обясни: – Гост.

Или разбра, или не й се вярваше. – Защо закъсня?

– Случиха ми се премеждия.

Като повечето жени в подобни случаи Райна Милева изрече нещо друго: – Мързи ме да пренасям, ще вечеряш в кухнята.

– Добре, но ще почакам.

– Нали си гладен?

– Поне половин час.

Предвидената буря се разминаваше, Васил Милев схвана, че съпругата му добросъвестно се старае да се овладее, съсредоточеното й лице, което наскоро наподобяваше обредна маска, вече се отпускаше, мрачното безпокойство по него се разсейваше.

– Какво ще стане след половин час? – запита тя след първата глътка.

– Ще позвъни.

– Гостът.

Васил Милев поклати глава.

– Който ще преспи тук? – Устните й се събраха за присмех. – В стаята за гости?

– Ще се обади дори в случай, че намери хотел, така се уговорихме.

Едва сега Райна Милева разбра, че става дума за сериозни неща – очертаваше се възможност тази нощ в дома им да преспи човек.

– Ти май наистина си решил да ми дотътриш някакъв роднина.

– Непознат – отвърна хладно Милев, – един много непознат човек.

Обикновено в часовете на неговото прибиране жена му редовно откриваше, че холът им не е много безличен, че формите в него са изваяни по-най-благоприятния начин и картините по стените са нарисувани от художници, които времето няма да затрие; така обичаше тя часовете на неговото влизане тук, но сега усети в устата си крайно неприятен вкус.

– Туй няма да се случи. – Искаше да замахне, да отхвърли обидата. – Ти няма да направиш това, не ти позволявам.

– Няма как. – Той си знаеше, че ще се наложи.

– Това ми е неприятно и на теб ти е добре известно. Откъде накъде? Пита ли ме?

– Приготви нещо за вечеря.

– Има само за двама.

– Измисли още нещо, ще вечерям и аз, може би ще се наложи да седнем тримата. Съществува подобна вероятност, макар и малка.

– Искаш да кажеш, че тази нощ тук ще се вечеря и ще преспи още един човек?

– Приготви му леглото.

– Каза, че може би…

– Нищо чудно и да не дойде, но ти прегледай леглото в стаичката. – Погледите им се кръстосаха, на Васил Милев му стана смешно, че вродената сериозност на лицето й се възвръща, обидата нарастваше и неусетно се приближаваше до точката на кипенето. – Ти не си лош човек и ще послушаш мъжа си, нали?

Мракът в очите й отново започна да се разсейва; не беше натрупаната от векове склонност към покорство пред мъжа, което бавно я поведе по посока на въпросната стаичка, не то я подчини, а потайващото се в нея разбиране, потисканата доброта. Звънът на телефона я завари пред вратата. Тя спря и се ослуша. Милев вдигна слушалката, чу го да казва: тогава тръгнете насам, хайде, хайде, чакаме ви; видя го да затваря телефона.

– Няма хотел – осведоми я той.

– Хотели никога няма, ти го знаеш, всеки знае това.

Милев подпираше с върха на пръстите си слушалката, не обръщаше внимание на жена си и нареждаше тихичко: – Какви говна сме хората, какви сме дребни фъшкии, как умеем да минаваме и заминаваме: профучаваме.

– Стаичката не е проветрена – каза тя.

– Бягаме наникъде.

– Няма да ме трогнеш с бърборенето си, не ме интересува нищо, искаш легло за един човек и ще го имаш, ще имаш и вечеря… Боже господи – вечеря!…

Райна Милева влезе в стаичката, отвори прозореца. Всичко беше на мястото си, дори чаршафите, нищо не биваше да се пипа, само да се открехне завивката – стаичката си съществуваше по всички правила на тяхната си някогашна мечта; тогава, като бездомници, те си повтаряха често: забогатеем ли, сдобием ли се с жилище, ще отделим спалня за гости, само за гости, няма нищо по-хубаво от туй да подслониш бездомен човек в София.

2

    Райна Милева се върна в хола и доложи, че всичко е готово.

– Тази вечер нещо ме пресече – каза Васил Милев. Беше си налял още мъничко. – Тази вечер нюансите на човешките усещания при мен потънаха някъде и се появиха само едрите планове.

– Яростта – поясни тя.

– Точно! – съгласи се Милев

Милева се разтревожи: – Някакви болки ли?

– Нещо в душата.

– Душата трябваше да те заболи заради мен и дъщеря ти, мили мой. Седим и те чакаме, не знаем какво е станало. – Тя отново потегли нанякъде и се върна с една възглавница. – Мисля, че е добре, нали? – Ставаше дума за възглавницата, обличаше я с калъфка. – Тревожехме се, седим и те чакаме. Да не мислиш, че е лесно? – Възглавницата беше готова. – Чист човек ли е?

– Да се надяваме.

Милева предпочете да потисне гнева си с ново изчезване. Този път той си позволи една здрава глътка. Тя се появи без възглавницата и също надигна чашата.

– Ще отворя консерва, имаш ли нещо против?

– Ще заяви, че не е гладен, може би. – Милев се взираше в етикета на бутилката, стори му се, че нещо в него е релефно, пипна го и се убеди, че не е – зрителна измама, шмекерия на дизайнера. – Почти съм сигурен, че ще откаже.

– Както и да е, ще плюскате консерви. Знаеш, че никой на света не примира за манджите ми.

– Той няма настроение.

Милева се отправи към кухнята. – Но ще вечеря.

– Райно!

Милева се спря насред хола.

– Ела тук!

– Не!

– Върни се! – настоя той.

– Слушай – рече тя, като се приближаваше към него, – какво искаш?

– Да не се държиш като идиот. – Хвана ръката й. – Да не се държим като глупаци. Ти знаеш ли, че вече не сме никакви човеци? – Гледаше го с ненавист. – И лесно може да се допусне, че сме заслужили наказанието си.

– Млъкни! – изкрещя Милева. – Не те е срам! Ти нямаш право на такива упреци, разбра ли? И ако сега се разрева, ще рева до сутринта и никой не е в състояние да ме спре. Нека изтекат сълзите ми, до една, да умра, да пукна!…

– Предлагам да се успокоим.

– Нямаш право, разбираш ли, ти нямаш право при каквито и да е обстоятелства да казваш това!

– А ти пък трябва да знаеш, че е също така важно човек да може без задръжки да предложи подслон някому. Навън е хладна нощ, дъждът не си поплюва, навън се намират хора, които няма къде да прекарат нощта. Разбираш ли това? Забравили сме радостта от туй да подслониш някого, да го нахраниш.

– Не ти позволявам да ми хвърляш упреци, а най-малко да окачествяваш сполетялото ни нещастие като наказание. – Той отвори уста, тя разбра, че ще възрази и добави: – Преди малко успя.

– Предлагам да си легнеш – рече Милев, – а аз ще посрещна госта сам. Ако си легнеш, ще ми направиш услуга. Поканих някакъв човек – развикахме се до небето.

Милева може би сметна, че ще запази достойнството си, ако се разплаче тайно от мъжа си и тръгна към спалнята.

Милев усети сладостта на уискито, при подобни случаи уискито му сладнеше повече, между него самия и мрачното му настроение се спускаше копринена завеса с апликации от лебеди и водни лилии, горчиво свитата му уста се открехваше, юмрукът му се разтваряше.

3

    Отначало Роза застана неподвижно пред него, стараеше се да отгатне настроението му, но за всеки случай реши да му подари една усмивка, усмивка, изтръгната от нейния безметежен и до неузнаваемост мек свят. След туй направи крачка напред. Бащата обаче не намери сили да й отвърне с усмивка. Както седеше на креслото, той само показа коляното си. Момичето побърза да седне на него, положи ръка върху рамото му, притисна лице към лицето му със страст на човек, който загребва жадно от топлите сладки неща на живота. Милев погали ръката й, усети, че чашата му пречи и я постави на масичката. В тишината измамно прошумоля дъждът. Роза взе чашата на баща си, помириса я, направи предполагаемата гримаса на отвращение, потърси баща си с очи и допря устни до ръба й. Милев побърза да обгърне чашата с пръсти: Не, Роза, недей. – Погледна страдалчески очите й. – Недей, момичето ми, дори на шега не опитвай. Макар че… какво като опиташ – ще се намръщиш и край. Неприятният вкус на течността ще те отблъсне, но понеже нямаш много радости в живота, като нищо ще опиташ и втори път, и още веднъж, докато разбереш, че не е чак толкоз неприятно, защото хубавите неща отначало нагарчат… Защо ти преча, кажи, защо ти преча да вмъкнеш още една приятна подробност в сладкото си еднообразие? Защо не ти подаря още една капчица щастие? Но ти си по-щастлива от мен, и от майка си, и от другите. Всъщност, Роза, ти си по-щастлива от всички ни и ние напразно сме се загрижили за теб. Ти си наша скръб, но ти самата нямаш подобни скърби на душата си. Може би там, при тебе, всичко плува в кротко, нежно равновесие. – Докато Милев говореше, а може би мислеше, Роза се усмихваше, от нея излизаше светлина, сега тя галеше лицето и косата на баща си с две ръце. – На теб никой не ти мисли злото, напротив – всеки би се погрижил да живееш безбурно, без излишни прозрения на мисълта. Твоето тихо и сладостно пребиваване на земята се крепи върху нашата непрекъсната тревога. Не чуваш дъжда, никога не си чувала морето, за тебе е тайна песента и на славея, но пък не чуваш и крясъците на грубияна, нито парадирането на простака.

Роза възприемаше думите на баща си според болката, изразена по лицето му, по дланите, които се движеха върху гърба й, според пръстите, които стискаха раменете й. Роза бе щастлива, тази вечер баща й се отнесе особено внимателно към нея, макар че, доколкото разбираше, на него му беше тъжно, нелепо. И тъй като хубавите неща винаги си имат край, по трепета, който мина през бащата, момичето разбра, че на входа се звъни. Знаеше какво ще последва, при такива случаи обикновено я пренебрегваха, тя се помоли с очи това да не става и въпреки туй, поведоха я към стаята й.

4

    Все пак на нея й се отдаде да види госта, тя зърна висок трийсетгодишен мъж с мрачно лице, което й кимна. Милев забеляза това, изтича и затвори вратата. Останал сам, гостът не мръдна от мястото си.

– Напразно си загубихте времето да търсите хотел – рече Милев, като се обърна. – Съблечете се. – Той пое шлифера, отнесе го в антрето. – Вече съм сигурен, че не сте и гладен, поне така ще кажете.

– Никак.

– Странен човек. Седнете тук. Трябва да ви се посочи точно и мястото. – Непознатият седна в креслото. – Държите се като дете. Ще пием ли?

– Да.

– Има си хас да се окажете и сух. – Домакинът се стараеше да съживи разговора. – С лед ли го предпочитате?

– Без лед.

Милев донесе бутилката, държеше прочутия етикет към себе си, за да го скрие, наля в чашите леко, с отмерени движения, изобщо даваше да се разбере, че вечерта може да мине естествено и спокойно.

– Алкохолът е най-верният приятел на човека – пошегува се той. – Когато съм сам и си налея, до масата неизбежно ставаме двама… Имате вид на много здрав екземпляр, гъвкав представител на човешката раса. – Мълчание. – Може би сте удивително силен. – Мълчание. – Да пием за нашето запознанство. – Пиха. – Може и да вечеряме; ако ни се вечеря – ще вечеряме. Ще правим каквото си щем. А вие бяхте хукнали да търсите хотел. Няма хотели, но при нас има свободна стаичка. Защо не пиете?

– Пия по-бавно.

– Опитайте по-ускорено, разтоварете се. – Милев бе решил на всяка цена да разчупи мълчанието на непознатия. – Лекарят, на когото го предадохме, е чудесен, аз ви го казвам.

– Забелязах.

Милев не скри намерението си да иронизира: – Доцент.

– Всъщност на мен не ми е съвсем ясно какво е това доцент – доложи най-дългото си изречение гостът.

– Малко преди да стане професор, човекът е доцент.

– Той ще стане ли?

– Бъдете спокоен – засмя се Милев, – ще стане! И за баща ви ще бъде сторено всичко необходимо. Пийте. – Като наруши обичая си, Милев поднесе чашата си, двете чаши се чукнаха. Но последва нова пауза. – Имате огромни ръце. – Непознатият погледна ръцете си. – Каква е професията ви?

– Умея много неща, кажи-речи – всичко.

– В момента какво работите?

– Сега съм шприцьор… в работилница за пластмасови играчки. Натискам няколко хиляди пъти на ден една ръчка.

– Хиляди – на ден?

– Да.

– И печелите повече, отколкото мога да си представя.

Непознатият не се поколеба особено: – Да.

Почака го сега да заговори по-свободно, но не се случи нищо подобно.

– Откровено – ще ядете ли?

– Не.

– Защото вече и на мен не ми се яде.

– Вечеряйте си спокойно. Аз не мога, обикновено не вечерям.

– Само пиете – засмя се Милев.

– Да.

– Много ли?

– Понякога много.

– И тогава ли сте такъв?

– Не съм много мрачен, но не съм и особено жив. Все пак да не забравяме, че ме намерихте в напрегнат момент.

– Сигурно обичате баща си.

Едва сега го погледна в очите. – Баща ми е нещастен човек. Не е много добър, но е нещастен, от известно време, от известно време му тръгна назад и ми е мъка за него.

– Млад ли е, не го видях добре в тъмницата.

– Седемдесет.

– Като го прикрепяхте на седалката, закривахте го от погледа ми. Да ви кажа правата, по едно време се помъчих да го зърна в огледалото. Когато минавахме през светлини. Но вие го закривахте.

– Беше извънредно здрав, но рухна, след като майка ми избяга.

– Извинете, просто исках да разговаряме, не да ви разпитвам.

– Тя е на четирийсет и седем. Седемнайсет повече от мен.

– Говорите за истинската си майка.

– Която ме е родила.

– Банята ми е на разположение, ако желаете…

– Татко е бил на четирийсет, а тя само на седемнайсет.

– Къде е сега майка ви?

– Живее с един шофьор на камион. Той е на петдесет и пет, има четири деца.

– Баща ви успя ли да я намрази?

– Мразеше я, но един ден тя се върна и татко полудя от радост.

– Значи се върна.

– Но избяга повторно.

– Кога?

– Преди години.

– Ако се върне пак?

– Старецът ще полудее от радост… Мислите ли, че ще се наложи операция?

– Това ще научим утре.

– Кажете – поетите глътки не бяха предизвикали нито едно просветление по лицето му, – какво ви накара да спрете и да ни вземете.

– Да ви кажа откровено – не знам.

– Преди вас минаха сто коли.

Беше редът на домакина да поспести малко думите, той си наля и сякаш обясни постъпката си: – За мен утре е свободен ден.

– За мен всеки ден може да бъде свободен – поясни гостът.

– Плащат ви на произведено?

– Да.

– Няколко хиляди удара дневно!… – Продължителна пауза. – Утре ще се наспим, сега ще седим и ще се гледаме.

– Не ми се спи.

– А аз умирам за сън. – Гостът се раздвижи, Милев пипна ръката му. – Спокойно. Първо ще си пийнем. Обичам такива нощни запивания, макар че за първи път ми се случва с непознат. Аз пия тихо. Вие?

– Не толкова тихо – смути се непознатият.

– Какво, да не би да пеете – засмя се Милев.

– Да.

– Това ме изненадва. Нямате вид на пеещ човек. – Разглеждаше го. – По всяка вероятност, като пиете, се променяте.

– Казват, че имам лошо пиянство.

– Обикновено е тъй.

– Не се безпокойте. – Поне сега можеше да се усмихне. – Това става, когато съм в шумна компания, в кръчма. Казват, че у мен спи дяволът, той се събужда само в такива моменти и тръгва.

– Накъде?

– Да върши лудории.

– Правите впечатление на затворен човек.

– Напивам се рядко.

– Сигурно от скука.

– От самота.

– Същият съм.

– Обикновено си пия у дома.

– При вас ме изненадват най-много ръцете, здрави са, едри, а в движенията им се потайва нещо, което би могло да се назове финес. Казвал ли ви го е някой?

Гостът се замисли. – Може би, не си спомням. Не, никой.

– Не са го забелязвали. Сигурно се движите сред хора, които не могат да забележат тази подробност, макар че всъщност не е подробност и бие на очи. За всеки случай, да ви покажа стаята и сервизните помещения.

5

    Милев се върна сам до масичката, доволен от досетливостта си; седна и сипа по малко в чашите. Чувството, че навън вали, а в неговото жилище е топло, и особено чувството, че на другия ден е свободен, създаваха мекото усещане, че прекарва хубави часове с хубав човек. Хубав човек – точно така – много хубав човек, може да мълчи до тебе и пак да не ти е скучно, има хора, които не мъкнат скуката със себе си и по всяка вероятност това може да се каже за този шприцьор, производител на кичовите детски играчки, с които е затрупан пазарът. Зарадва го откритието, че след посещението на тоалетната, гостът бе измил ръцете си, кожата им излъчваше усещане за освежителна влага.

– Ръцете ми са сръчни – каза шприцьорът, като седна. – И то много. Понякога…

Тук той замълча.

– Какво понякога?

– … се плаша.

– Не ви разбрах, но карай да върви.

– Ако се наложи операция, този същият ли ще я прави?

– Доцентът.

– Приятел ли ви е?

– Мисля, че да.

– И ще предприеме всичко необходимо, нали?

– Бъдете спокоен.

– Още не мога да разбера защо спряхте в дъжда.

– И аз не мога да си го обясня, вече ви го казах.

– Вие сте добър човек.

– И като се напиете какво, почвате да пеете?

– Да.

– И ставате лош.

– Казват.

– Ставате или не ставате?

– Ставам неузнаваем.

– Дъждът май спря, но ние няма да спрем и ще си пием.

– Искам да ви кажа нещо.

– Не се безпокойте.

– Не, аз искам да ви кажа нещо важно.

– Не ставайте смешен. Какво важно можем да си разкрием по това време на нощта, когато градът спи… А моето пиянство е красиво; ставам ведър, тогава всички ме обикват, предразполагам към искреност, предизвиквам хората да говорят приятни неща. Казах ли, че съм химик?

– Не.

– Химик съм и работя в институт… От десет или единайсет години не сме посрещали гост у дома, това известно ли ви е? – Непознатият сякаш изрази желанието да вземе думата за по-дълго изказване, ала домакинът не му позволи. – Допускате ли такова нещо?… Дайте си чашата… Тогава определихме специална стаичка за гости, бяхме решили с жената в нея да нощуват всяка нощ различни приятели, защото като студенти сме се измъчвали достатъчно, но след като подредихме стаичката, забравихме… Какво стана с нас, момчето ми?… На колко сте години?

– Трийсет.

– Да, майка ви беше със седемнайсет години по-възрастна от вас. Боже мой, защо запомних тези подробности?

– Защото ви ги казах.

– Всъщност вие ми говорехте така, както ми говорят много хора, но казаното от тях го забравям, а казаното от вас запомних. Баща ви е на седемдесет, нали?

– Да.

Милев явно искаше да се чувствува пийнал или пък да покаже това на партньора си до масичката. – Виж как помня, значи съм ви слушал. Чакайте, майка ви беше избягала от баща ви, но се върнала и пак избягала, и ако се върне отново, вашият старец ще полудее от радост… Дявол да го вземе, защо запомних това? Тези подробности обикновено преминават през разговора, но не оставят следа.

– Моля ви да ме изслушате.

– Извинете за глупавия ми въпрос: проблеми с парите имате ли?

– Никога.

– Да де, вие сте в състояние да нанесете пет хиляди удара дневно върху ръчката на шприца, да си осигурите двайсет лева.

– Четирийсет!… Но мислех за друго.

– Друго?

– Мога да имам много пари.

– Кола обаче нямате.

– Имам и кола, за беля – счупи се оня ден. С нея пренасям произведеното.

– Казахте, че можете да имате много пари?

– Колкото си искам.

– Кога?

– Винаги.

– По кой начин?

– Може би ви заявих, че съм много сръчен, просто съм талантлив, ръцете ми са като антени… Не знам дали се изразих правилно.

– Не проумявам какво ми казвате.

Милев видя срещу себе си най-хладнокръвното лице, то каза бавно: – Сега мога да изляза, да обера един магазин и да се върна. Никой никога няма да узнае кой е крадецът, вярвате ли ми?

– Носят се слухове – Милев се взираше в очите на госта си, – че всяко престъпление накрая се разкрива.

– Това не важи за мен.

– Вие сте леко фиркан.

– Не съм убеден.

– Само магазини ли можете?

– Каквото пожелаете, пожелайте да обера нещо голямо и ще го обера, до сутринта ще струпам тук цялото му съдържание.

– Не излизайте, толкоз хубаво си пием.

– Това е вярно… Ако искате, мога да донеса уиски.

– Намира ми се още една бутилка. Смятате ли, че няма да стигне?

– Смятам, че е предостатъчно, но става въпрос за…

Той млъкна и се изправи.

6

    – Колко хубаво си приказвате – изрече Райна Милева в движение, – а аз в това време се мъча да заспя. – Тя бе изненадана от лаконичното и простичко движение, което гостът извърши, докато се изправи, нещо я поласка, мисъл за далечни прилични обноски я прониза и смекчи тона й. – Не наливай, ще пийна от твоята чаша. – Тя хвана чашата на мъжа си. – Значи, това е нашият гост.

– От Пловдив – обясни Милев, – баща му живее в Ихтиман. Срещнах ги на пътя. Старият умираше от нещо в стомаха.

– Защо не го заведохте при Жоро?

– Повиках го от къщи, Жоро лично настани стария в болницата и пое грижата за него.

– Постъпил си като мъж.

– Сам не зная как.

– С остаряването, Василе, може да се дължи само на остаряването. – Райна Милева поднесе чашата към устата си. – Моля ви да седнете. Наздраве.

Васил Милев прояви упоритост, която се оказа необходима – донесе нова чаша, сипа си в нея и тримата пиха едновременно. В халата си Райна Милева изглеждаше по-едра, но лицето й младееше по известния си свой начин и само леките сенки под очите издаваха някаква притаена в нея болест, може би само това упорито главоболие или постоянната мъка за дъщерята.

– Мярнаха ми се в дъжда – продължи своя разказ Милев, – бяха вече отчаяни и не вдигаха ръка за автостоп, смрачаваше се и се страхувах със страховете за случайни пътници, които могат да те прободат с нож, но въпреки туй – спрях. Да ме убиеш, не знам защо.

– Възрастта – повтори своето Райна Милева.

– Стига с тая възраст.

– Човек оглупява.

– Какво, да ги оставя на шосето ли?

– Не, но това, което си сторил, е глупашка постъпка. – Тя обърна глава към госта. – Говоря по принцип. По принцип никога не бива да се спира. Знаете ли какви са хората? Малко ли му треснаха на главата? Още не може да се оправи.

– Райно.

– Само казвам. – Милева вдигна чашата си, личеше си как потиска пламващо в себе си негодувание. – Нали сега говорим.

– По-добре да млъкнем.

– А може би и той не заслужава. – Би могло да се допусне, че в реагирането й има нещо хлапашко, но това в най-добрия случай. – Познаваш ли го? Не. Има благонадежден вид, но ако се окаже убиец?

– Рени, гостът не ни познава и сигурно не проумява нашия начин на говорене.

– Хората от различни пояси не бива да общуват. – Домакинята се изправи, май че не стъпи добре и залитна, но малко след това надигна и изпразни чашата си. – Омешат ли се, става страшно. – Не се стряскай, не губи цвета на лицето си… няма да почна – допълни тя.

Той придържаше рамото на госта си. – Вече си почнала.

– Исках само да му кажа, че може да облече твоята пижама, приготвена е, чиста, прозорецът е отворен, но може да го затвори, когато си ще, и исках да му кажа още, че той е първият гост, който ще пренощува тук от безброй години насам.

– Десет.

– Но не биваше да го каниш. Страхувам се от…

Милева заплува в познатата си гореща зона. Милев запуши устата й с ръка и бързо я поведе към спалнята. Тя протестираше, дръпна се няколко пъти, но съпругът се наложи. Двамата излязоха, гостът чуваше само гласовете им, не разбра повече нито дума от това, което си казаха. Противно на всякакви предположения, не изглеждаше много смутен – седеше в креслото и гледаше другата врата, не тази, в която бяха изчезнали домакините.

7

    Тя се отвори и се появи Роза. Момичето стоеше там в бледосинята си пижама. То още стискаше дръжката на вратата, загледано в непознатия човек; лицето му се готвеше за усмивка, в него се изразяваше интереса, а може би и възхищението от стройния представител на противния пол, към него Роза сигурно е започнала да усеща не много ясно изразени пробождания. Сега например тя се питаше да се усмихне ли, или да не се усмихне. Направи крачка напред, остави вратата отворена. През затворената врата се чуваше диалогът на Милев и Милева, те вече се караха, уреждаха нещо, което сигурно никога няма да бъде уредено. Гостът дори не направи опит да се вслуша, зад вратата бе неразбираемото, но още по-неразбираемото бе пред него – Роза се приближаваше тихичко, вече не го фиксираше, по-скоро разглеждаше го така, както съвсем младите момичета разглеждат статуята на Роденовия мислител, заобиколи го един път, после се усмихна с розовите си страни, с най-чистата чистота на детето-момиче и тъй като не можа да удържи повече възхищението си, протегна бледата си мраморна ръчичка напред и погали лицето му.

Гостът вдигна силната си ръка и кротко смъкна нейната от лицето си, но Роза се оказа упорита, погали за втори път само челото му, обърна се и изчезна в стаята си.

8

    Милев се върна в хола спокойно, лицето му се бе освободило от напрежението.

– Наливате ли си?

– Наливам си.

– Навсякъде се срещат такива моменти – каза Милев и пийна. – Нали разбирате? – Гостът кимна. – Всяко семейство е натъпкано с тайни, от тайни не остава място за семейството. И всеки знае себе си, а всъщност всички семейства са почти еднакви. Дори семействата на подлеците не са спасени от тази мътилка. Да не говорим за големците. – Двамата пиха едновременно и замълчаха за дълго. – На мен тази нощ ми харесва, щастлив съм, че си пия с вас уискита, във вашата компания се чувствувам неангажиран, почти свободен, с вас нямаме сметки за уреждане и ми се струва, че дори като приключим бащиния ви случай, все ще понамерим време да се видим поне още два пъти.

– Мислите ли, че може да бъде нещо сериозно?

– От стомаха рядко може да дойде най-страшното.

– Искам да ви кажа нещо важно.

– Вие, откакто сте влезли тук, все искате да ми кажете нещо важно. И може би ще ми предложите да оберете някой супермаркет заради мен. Досега правили ли сте такива работи?

– Не, разбира се.

– Тогава откъде знаете, че можете?

– Вярвам в ръцете си. Имате ли някакво заключено чекмедже?

Васил Милев се огледа, играта вземаше интересни очертания. – Ето, чекмеджето на това бюро е заключено от жена ми.

– Някакъв гвоздей?

Милев отиде до бюрото си, взе вазичката за моливи, измъкна моливите, обърна вазичката с гърлото към дланта си и изсипа дреболиите от нея.

– Гвоздеи няма, но има кламери.

Гостът се надвеси над ръката му и започна да рови. Избра най-големите кламери, изправи ги, а след туй огъна единия по определен начин. Милев върна всичко във вазата. Загледа се в работата на непознатия. Непознатият, изглежда, не остана доволен от твърдостта на кламера, затова прибави още един и усука този път двете телчета едно о друго. Надвеси се над ключалката, потруди се известно време и отвори чекмеджето. Домакинът го взе в ръцете си. Вътре всичко беше подредено, главно книжа – няколко в стъклена кутийка, два-три бележника, документи и два вързопа пликове.

– Ако разбере, сме загубени – подхвърли Милев. – Тук има неща, които за нея са безкрайно интересни и много тайни, а за мен отдавна може би са се превърнали в смешки. Ето, куп писма, завързани с панделка. Още един куп. – Васил Милев се усмихна по обиден за жена си начин. – Едната купчина е от мен.

Той постави чекмеджето обратно в гнездото му, гостът се наведе и го заключи. Милев провери, да, всичко беше в ред.

– За подобна сръчност само съм чувал – рече домакинът, – но никога не съм вярвал. Изглежда, че можете да отворите всичко.

– Абсолютно.

– Че да поотворите шкафа на моя Личен състав, а? Да ми покажете досието.

– Когато пожелаете – отвърна спокойно гостът.

– Да, но не искам да си развалям настроението.

– Искам да ви се отплатя за големия жест. Изглежда, още не сте разбрали какво сторихте тази вечер за мен. Никой не спираше, никой изобщо вече не спира, особено в дъжд и мрак. А вие не само че спряхте, не само че докарахте лекаря от дома му и настанихте баща ми в болницата, а и на всичко отгоре и ме подслонихте. Особено туй – с подслоняването, ако го кажа някъде, ще ми се изсмеят – човек от София да предложи покрив на непознат.

– Нали ви казвам, и аз се чудя.

– Вие сте добър човек.

– Няма добри хора!

– Трябва да ви се отблагодаря.

– Глупости.

– Настоявам.

– Но не можете, на мен не ми е нужно нищо, само спокойствие. – Помълча. – С тъгата тук свикнахме. – Погледна госта си косо. – Кажете, разбира ли се колко тъга се е събрала между тези стени?

Непознатият пое въздух, погледна лицето на домакина и се върна до масичката, което означаваше, че трябва незабавно да вдигне чашата си.

– Проличава ли, кажете?

– Да.

– Веднага, нали?

– Да.

– А помогнете тогава, изпъдете мъката от този дом. – Гостът забрави дори да пие. – Защо млъкнахте? Преди това говорехте много, искате да се реабилитирате, тогава прогонете страданието от този покрив. – Гостът отпи едва сега. Паузата се проточи. Домакинът взе своята чаша. – Извинете, но си го изпросихте. Понеже искахте да ми помогнете, да се отплатите за добрината… Задето съм взел на автостоп двама души.

Милев отвори уста да продължи още, но този път гостът го прекъсна и то твърде рязко.

– Мога да ви помогна само по един начин! – Васил Милев усърдно започна да изтрива петно от химикалка върху дланта си. – Ако проявите интерес, разбира се.

– Не проявявам интерес към нищо.

– Мога например да убия някого.

9

    Милев не реагира, сякаш му бяха казали нещо обикновено. Петното от химикалката върху дланта му – изглежда, като прехвърляше моливите от вазата – упорито отказваше да се махне, такива петна понякога не излизат до другия ден, и не пречат, разбира се, но човек, кой знае защо, не може да ги търпи и се постарава да ги изтрие.

– Какво казахте? Вие изрекохте нещо.

– Заради вас – гласът му прозвуча студено, равно, отчуждено – мога да убия човек.

– Че – Васил Милев сега го погледна объркано – защо ми е…

– Не знам – прекъсна го повторно гостът, – мога да убия, когото си щете.

– Нямам за убиване.

– Тогава – да забравим.

Васил Милев на няколко пъти досега се бе опитал да погледне и проучи непознатия подробно, да хвърли върху присъствието му някакви съмнения, но се отказваше, сякаш го домързяваше; този път обаче той естествено го подпря с поглед, който целеше да потвърди внезапно породените му страхове. Гостът изпразни чашата си рязко и се надигна.

– Може би…

– Спи ли ви се?

– Може би обърках целия ви стереотип.

– Тогава седнете.

– Късно е.

– Седнете, ви казвам! – Гостът се върна на мястото си. – Предложихте ми да убиете някого… Заради мен… За да ми помогнете.

– Другояче не мога да ви се отплатя за огромната услуга.

– И искате да убиете?

– Ако кажете.

– И можете да убиете?

– Да.

– Аз съм учуден. Кого да убиете?

– Вие си знаете, всеки си има някой за убиване.

Една от вратите се отвори, влезе Райна Милева, носеше чаша с вода. Дори не ги погледна. Приближи се до бюрото, издърпа едно от безбройните чекмеджета, взе таблетката, която й трябваше, пусна я във водата и тримата, без да щат, се вторачиха в шумящото разтапяне. Подгонена от напъна на въздушните гранули, таблетката прониза няколко пъти пространството в чашата и легна на дъното й.

– Не ми обръщайте внимание – заяви Райна Милева и започна да разклаща течността, – мен винаги си ме боли.

Отвори се и другата врата, влезе Роза. Милев тръгна тревожно към нея.

– Тя усеща, когато не мога да спя – обясни Райна Милева.

Роза прегърна майка си.

– Не бой се, мамичко, нищо ми няма.

Но Роза искаше да се увери, тя гледа дълго очите на майка си, а нейните очи питаха и чакаха ново потвърждение.

– Роза, хайде да поспим.

– Може би иска при теб – обади се Милев.

– При мен ли искаш? – Майката кимна с глава към стаята си. Момичето се усмихна. – Хайде!… Извинете.

10

    Мъжете се отдръпнаха отново в креслата с чаши в ръце. Кога бяха седнали пак, кой беше налял – тайна, но те седяха с чашите си и им се струваше, че е хубаво, приятно, уютно.

– Все ми се струва, че ви се спи – подхвана своята нишка гостът.

– Особено сега… Как си представяте тая работа, лесна ли е? Интересува ме, тъй като откакто се помним, литературата, психологията и философията се занимават с това, което преди малко споменахте, и всеки автор доказва, че работата не е лесна.

– За мен е лесна, никакви проблеми.

– Добре се наредих, след полунощ, насаме с вас… Много лесна, така ли?

– Залъгалка.

– Отивате и убивате.

– Разбира се.

– Когото ви посоча.

– Да.

Някъде имаше цигари, Васил Милев бе забравил вкуса на цигарите от години насам, но някъде имаше цигари. Не можа да се сети, стана и излезе от хола. Майката и дъщерята дремеха прегърнати. Цигарите на Райна прошумоляха в ръцете му, пакетчето се оказа благоуханно. Върна се в хола и седна.

– И после?

– Какво после?

– Ще се укриете ли?

– Не.

– Ще се предадете?

Гостът се учуди искрено. – Защо?

– Ще избягате?

– Защо да бягам?

– За да не ви уловят?

– За какво да ме уловят?

– Задето сте убили човек.

– Защо, ще им кажете ли?

– Не, разбира се.

– Тогава?

– Ще ви открият.

– Как?

– Имат си хиляди методи, кучета, всичко, каквото им падне под ръка, ще тръгнат по следите ви.

– Кажете, искате или не искате?

– Кучетата ще се юрнат по следите ви! – изкрещя Васил Милев и потърси кибрит. Търсеше с длани по масичката, сякаш кибритът го чакаше там. – Ще ви подушат и ще ви хванат за гърлото!

На Милев му се стори, че в момента тайнственият гост иска да види пръстите на дясната си ръка през гривната на чашата, през студения кехлибарен цвят на уискито. – Мога да убия този, когото ми посочите, без да оставя каквито и да е следи. Никой никога няма да узнае.

– До дълбока старост, нали? – Кибрит на масата нямаше и нямаше. – Ще изживеете в пълно спокойствие старините си.

– Аз съм ловък, мога да се вмъкна навсякъде и да се измъкна, мога да измисля най-остроумните начини на убийство, само ми кажете.

– Досега убивали ли сте?

Този път гостът поигра малко на драматизъм, изправи се и понесе чашата със себе си. Като кръстоса два пъти килима, той спря и каза: – Не си спомням. – По израза на лицето му не се разбираше нищо. – Но за да ви докажа, че е лесно и просто, мога веднага да изляза, да убия някого и ще се уверите, че никой никога няма да разбере, защото…

– Да де – липсва нишката на логиката.

– Можете да бъдете абсолютно сигурен, че ако ми посочите обекта, ще го убия безболезнено и тихо…

– Бихте ли убили мен?

– Вас? А сега де. Защо?

– Ако ви помоля.

– Не вярвам. – Няколко секунди размисъл. – Не, не мога. Мога само да ви стана слуга. Така съм ви признателен, че мога да ви слугувам до края на живота си. Както се казва, ще ви нося вода на старини.

Ето че и Милев се изправи, той също тръгна да пътешествува по килима, накрая застана срещу опонента си и се усмихна: – Интересно предложение. Изведнъж се почувствувах богат, стана ми приятно, усетих могъщество в себе си. Боже мой, къде ми се паднахте! Къде ви намерих! Отначало помислих, че сте ограничен, дори тъпичък. А то – можете да убивате. Вие имате едно от най-големите богатства, за по-лесно да го наречем предимство – можете да убивате.

– Заради вас.

– С какво ще го убиете?

– Ще изнамеря начин, но можете да бъдете съвършено спокоен, няма да се разбере.

– Уверен ли сте?

– Защо да ви убеждавам отново?

– Вие сериозно ли говорите?

– Мога да убия някой от вашите врагове.

– Откъде сте сигурен, че имам врагове?

– Ако нямате, няма да убия никого, но ви заявявам, че мога да убия всекиго и колкото пъти искате и никой никога няма да разбере кой е убиецът.

Но и този път прекъснаха разговора им. Милева бе прегърнала дъщеря си.

– Сега пък настоява да спя при нея.

– Така е най-добре – рече Милев.

– А не ми се спи, мили. Тази нощ ми се струва особена.

– На нощта й няма нищо.

– Защо не ме повикате да си пийна и аз като хората?

– Това няма да стане.

– Ще кротувам.

– Не!

– Обещавам.

– Лека нощ!

Очите на момичето бяха отворени, будни, молещи.

– Видя ли какъв си? – каза Милева.

11

    Този път мъжете се отърваха по-трудно, на Милев му се щеше час по-скоро да продължат “пиянския” си разговор, той искрено се надяваше, че е само пиянски.

– Дъщеря ми е развълнувана.

– От какво?

– В този късен час… вие раздвижихте всички ни.

– Вече не вали.

– Млъкнете.

– Ще отида на гарата, тя предлага покрив, светлина.

– Глупости! Колко добре си говорим за убийства, за чудаци.

– Аз ли?

– Нощта ще мине забавно.

– Не съм никакъв чудак, аз съм най-обикновен човек, работя по десет часа на ден… Обичам баща си, изглежда, че го обичам, той е такъв безпомощен без мен.

– Човек би трябвало да разбере и майка ви.

– Постарах се, мисля, че я разбирам, но не мога да й простя… Има неща, които би трябвало да се поставят над онова.

– Защото засяга баща ви.

– Може би – съгласи се гостът, – може би сте прав.

– Прав съм, разбира се.

– Казах: може би.

– Бихте ли убили човека, който е с майка ви? – Гостът го погледна живо. – Извинете, че разговарям така, но вече сме малко фиркани, пък и тази ваша откровеност… Става дума за камионджията.

– Бих, разбира се, или, по-скоро – бих помислил.

– Досега не сте мислили?

– Ще ме пипнат веднага, ще трябва да лежа поне петнайсет години.

Ставаше още по-забавно, Васил Милев се удиви от факта, че гостът му има доста здраво чувство за самосъхранение. – И не ви се лежи?

– Никак. – Не само чувство за самосъхранение. Сега гласът му звучеше по-сигурно, дори самоуверено. – Живее ми се.

– А на оня не му ли се живее?

– На кого?

– Този – Васил Милев заговори много бавно, с маниера на човек, роден да доминира, – когото… бихте утрепали заради мен.

– Може би съществуват хора, които не бива да живеят… Щом си е позволил да причини злини не на друг, а на вас…

– Видяхте ли колко добре се разговаряме с малко уиски в главите?

– Аз говоря сериозно.

– Но сте пиян.

– Така ви се струва.

– Аз съм фиркан – призна си домакинът, – вече съм готов… Затова ми е приятно. С вас е приятно да се говори дори за утрепване. Наздраве!… Приятно очистване.

– Наздраве – съгласи се да пие гостът, – но не съм никак, както смятате.

– Чудесна нощ. Обещайте, че ще идвате често.

– Зависи от здравето на баща ми.

– Оставете баща ви, той е добре, Жоро ще го оправи.

– Вярвате ли в него?

– Много е перспективен, но да не повтаряме едно и също нещо. Баща ви ще бъде добре. – Милев усети, че дъждът е спрял, през отворения прозорец нахлу омекнал въздух, който сякаш го развесели повече. – Дайте сега да убиваме. Че то, щом можем, да вземем да изпотръшкаме няколко хиляди, а? Щом няма да ни хванат.

Гостът отново се надигна от мястото си, може би малко нещо раздразнен. – Думата ми беше за един или двама. И говорех сериозно. Обичам ви и съм готов да премахна от пътя ви някой човек.

– Седнете.

– Трябва да изляза.

– Не ме ядосвайте. Нали ме обичате?

– Обичам ви.

– Значи – опита се да го придърпа към креслото, – тук става въпрос за един или двама души.

– Разбира се.

Васил Милев доказа, че наистина е малко пиян. – А трима не може ли?

Гостът се замисли: – Може, разбира се, но не е желателно. Все пак, трябва да заслужават.

– Не бойте се, скъпи мой госте, ще убием само един, най-много двама, трима наистина са много.

– Трябва да изляза.

– Как мислите, не е ли обидно за приятел, ако наистина ме считате приятел, да ви приготвя леглото, а вие да тръгнете из града?

– Искам да видя баща си.

– Какво?

– Трябва.

– Вие сте луд! Болницата е затворена, никой няма да ви пусне.

– Няма защо да ме пускат.

– Ще влезете?

– Нещо ми подсказва, че трябва да го видя.

– Предчувствие ли?

– Трябва да тръгна.

– Ако е предчувствие – да, но ако е така, за нищо… Ето ви ключовете.

– Какво?

Непознатият се взираше в протегнатата напред ръка, пръстите на домакина отделиха ключовете на колата, сякаш го запознаваха с тях, а после и ключа на апартамента.

– Давате ми ключовете си?

– За да не звъните, направо ще се приберете и ще си легнете.

Милев го изпроводи до вратата.

– Като се приберете, оставете ги на масичката до бутилката. Макар че не биваше да излизате.

– Вие ми давате ключовете си?

– Колата е в ред.

Милев затвори вратата, приближи се до прозореца и погледна отгоре. Непознатият излезе на уличката и намери безпогрешно колата. После се извърна и махна с ръка, сякаш знаеше отлично, че ще го наблюдават от етажа. Колата изръмжа лекичко и изчезна от осветеното пространство. Милев затвори прозореца, върна се до масичката, постоя замислен, развърза вратовръзката си, разкопча ризата си, после ръкавите, подвоуми се малко, седна, взе бързо чашата и започна да я върти между пръстите си.

В същото време, от същото кресло, на което седеше домакинът, бавно се надигна жена, облечена в тъмно. Тя се обърна към Милев, взе чашата от ръката му и я върна на масичката.

Милев направи всичко възможно да не извика.

Не пипай чашата, рече спокойно непознатата и го погали по страната, най-добре да си легнем.

Милев задържа ръката й на лицето си и започна горещо да я целува.

12

    Роза отвори очи, може би не й се спеше, може би някой до нея бе я събудил, малко по-късно тя се досети, че спи с майка си – майка й се е извърнала в съня си, друго не може да бъде. Роза погали в тъмното косата на спящата, след туй приближи уста до лицето й, целуна го внимателно, почти символично. Нещо странно и непознато блуждаеше в мрака на юношеската й кръв. Държеше очите си отворени, втренчени в небулозите на стената. Там, сега невидими, се кършеха и играеха омагьосания си танц орнаментите на тапета, нейният нощен свят, самотното й скитничество. Топлината на спящата до нея жена проникваше в нейната топлина, стараеше се да успокои духа й, но точно тази нощ Роза беше неукротима, тя се изхлузи от леглото, намери в тъмното чехлите си и отвори вратата. Учуди я загасената лампа в хола, тя не очакваше такава изненада, не можеше дори да предположи, че него го няма, запали лампата и огледа пространството, заградено от стени и картини, в което се поместваха мебели, килими, телевизори, радиоуредби и нито помен от него, освен чашата му и креслото, в което бе седял. Тя се приближи до креслото, прокара ръце по облегалката му и седна в него. Усмихнатото й лице проговори: “Той седеше тук. Тук ли седеше? Тук, разбира се, той седеше и аз го гледах, а после го помилвах и пак го гледах, но той не знаеше, че го гледам, не подозираше. Всички тези неща бяха отдавна, оттогава има може би три часа. Да, часовникът го потвърждаваше. – Роза отново погали страничните облегалки на креслото. – Той не подозираше, че го наблюдавам, но аз го наблюдавах и разбрах, че той не е човек, да, той не е човек, той е принц или нещо подобно.” Райна Милева вече назърташе през открехнатата врата, по нощница, разтревоженото й лице следеше копнежните реакции на момичето й. “Колко много се различава от другите, и от татко, и от мама, макар че ръцете му и лицето му са много груби, ръката му едва не одраска ръката ми. О, колко мъка изплува в очите му, когато сваляше ръката ми от лицето си. Но какво исках аз от него? Защо присъствието ми поражда мъка в очите на тези, които ме заобикалят? Защо го погалих? А той защо не ме погали? Един човек веднъж ме погали на стълбището, но не по лицето, а тук, където е най-меко, той искаше да ме гали още, но аз избягах, уплаших се. Защо не се уплаших от този, който допреди три часа разговаряше много с татко? Защо не ме погали той? Защо не ме погали, когато видя, че аз го галя и исках още да го галя, да го милвам, а после да го целуна, но не както целувам татко или мама, а както мама целуваше татко някога. – Дланите й търкаха страстно креслото. – Тук седеше той, а сега спи, в онази стая, която винаги е била затворена и сега за първи път в нея спи човек. Докога ще спи? Ще спи ли и утре? А вдругиден?”

Дясната страна на лицето й усети внезапен полъх откъм външната врата, Роза извърна главата си и видя как гостът влиза в хола, как спира изненадан, погледите им се срещнаха, двамата се взряха един в друг, но това беше само за миг, той наруши единството, лицето му се вкамени, той мина на няколко сантиметра от нея и постави ключовете на масичката. Но тя не можа да издържи, изправи се и тръгна със сериозно лице към него. Стояха един срещу друг, много близо, но трябва още малко. Най-после Роза направи необходимата силно желана крачка напред, застана плътно до него, повдигна ръка, започна да гали лицето му, после се повдигна на пръсти и се устреми към целувката.

Много трезво и много леко гостът осуети всичко, смъкна ръцете й с ръцете си, погали бащински косичката й, поведе я към стаята й, затвори след нея вратата.

Когато се отправи към своята стаичка, едва не се блъсна в Милева. Милева хлипаше в дланите си. Гостът я заобиколи и изчезна зад вратата.

13

    Васил Милев бе облякъл пижама с тревистозелен цвят, а Неканената компаньонка блестеше с черната си нощница, в чиито тъкани бяха вплетени малко по-плътно изработени нарциси.

Вземи нещо за сън, помоли го Компаньонката.

Няма да помогне, отвърна Васил Милев, най-после ще запаля тая цигара.

Все пак, спахме цели два часа.

Но защо се събудих?

Защо питаш? Тази нощ всички сме неспокойни. – Компаньонката запали цигарата.

Какъв проклетник!

Да.

Чу ли какво каза?

Не му обръщай внимание, помоли Компаньонката. – На твое място бих се усмихвала и нищо повече.

Защо ми взе цигарата?

За да не я запалиш. Не си пушил толкова дълго.

Проклетник!

Тури му пепел и да спим.

Остави ме, помоли се кротко Милев.

Има нещо грозно във въздуха. – Компаньонката седна в другото кресло. – А нощта е направо неспокойна.

Той се е прибрал. – Милев взе ключовете от масичката.

Не ми е приятно да говориш за него, разбери.

Казах, че се е прибрал.

Помисли малко за Роза.

Видял е баща си.

Предлагам да мислим за хубави неща: как ще заминеш за там, цели шест месеца няма да те има.

Въобразяваш си.

Последните два месеца ще повикаш и тях.

Знаеш, че няма да стане.

Може и да стане. Ти си единственият, който не е ходил в Париж, и единственият, който заслужава. Всички знаят това, те си го шептят по ъглите.

И пак няма да стане, ще видиш.

Защо, може и да се е уморил, може да те остави на мира.

Той никога няма да ме остави на мира, този човек е роден да ме ненавижда цял живот.

Да говорим за нещо друго.

Вярваш ли, че моят гостенин може да убие?

Противна тема.

Заяви го съвсем сериозно и доказа.

Нищо не е доказал.

Но е готов да докаже, а този, който е готов да докаже нещо, все едно, че го е доказал.

И какво като може да убива и изчезва?

Всеки може да убие и изчезне. Важното е да изчезнеш така, че изобщо да не те открият.

Всички убийства се разкриват.

Моят гост твърди, че…

Стига!

Внимавай в тона си към мен.

Престани.

Много ти позволявам.

АЗ ти позволявам.

Напоследък прекаляваш.

Напоследък си невъзможен.

Но и тя е невъзможна – рече Васил Милев, – просто не ми се прибира у дома. Скандалите почват ненадейно, дори без повод… Вече не търсим и поводи. Но ти заставаш все на нейна страна, сякаш съм чудовище и натрапник в този дом.

Ти си мъж.

Нима са малко неприятностите ми там?

И тя си има неприятности.

Васил Милев смени гамата. – Гостът ми го заяви сериозно. И да ти кажа правата, това е много вероятно. Човек може да отиде някъде, да убие някого и никой не е в състояние да открие следите му. Липсва нишката. Криминалистите трябва да потеглят по нишката. А нишка няма. Убитият е там, трупът си е на мястото, фотографират го, кучета, всичко, няма го само този, който го е превърнал в труп.

Ти си идиот. Кой е този, който ще тръгне да убива заради някой си почти непознат?

Има ги всякакви.

Да поспим още малко, а?

Имай предвид, че този човек говореше сериозно.

Добре де, дори да е така. – Компаньонката изрази стремеж да извика, но сякаш се овладя. – Това топли ли те? Нещо да ти е станало по-добре?

Да мисля, че ми е станало по-добре.

По лицето на Компаньонката се изписа недоумение.

Друго си е, когато знаеш. – Милев се чудеше как да продължи, – че на този свят съществува човешка личност, която е готова незабавно да убие незабавно някого заради тебе.

Василе, внимавай, още малко и ще ме предизвикаш да започна по-откровено.

Хвърли цигарата!…

Ако е въпросът да започнем съвсем направо, кажи. – Васил Милев наведе глава, тя продължи: – Едно от малкото ти задължения към мен е да не ми създаваш безпокойства.

Добре, пуши си цигарата.

Компаньонката погледна цигарата в ръката си и я смачка в пепелника.

Милев се засмя.

Компаньонката удари с юмрук по масата.

Милев също удари по масата.

Както виждаш, заяви той, и аз мога. Да се удря по масата не е толкоз трудно.

Слушай, според мен тази нощ става нещо извънредно, кажи какво става.

ТИ знаеш, ти ги разбираш тия работи.

Говорù, говорù!

Просто исках да знам – Милев се опита да разсее по-нататъшната част на изречението си – дали човек може да убие някого заради друг, да му направи услуга.

Той може да стори това, съгласна съм… Но какво от туй?

Нищо. Какво съм направил, предприел ли съм нещо? Да не би да съм го накарал да тръгне, да сее трупове по земята? Или пък да краде?

Компаньонката разтри сънливите си очи, пръстите му й се сториха нежни и дълги, под тънката копринена нощница подскачаха корави в мекотата си гърдички, зърната им се бяха залепили за материята на дрехата. – Мисля, че го смяташ за своя собственост, каза тя.

Отиваш далеч. – Милев имаше намерение да опровергава, но гласът му не прозвуча уверено. – Фантазираш и не реагираш трезво. А забелязвам и малко злобичка в думите ти.

Не е зле да притежаваш такъв жив организъм като твоя гост, нали? – Злобата й се примеси с ирония. – Хубав, силен, твой човек, оръдие на твоите желания.

Аз ще пия. – Милев побърза да си налее.

Една кукла, допълни Компаньонката.

Не е зле да притежаваш нещо такова, призна си Милев и пи.

Налей и на мен!

Васил Милев погледна уплашено празната чаша, а след това вдигна очи към лицето на жената: Никога не си пила.

Налей!

Внимавай да не се търкулнеш.

Защо пък само ти.

Пияна жена и пияна съвест! Пфу!

Той наля малко на дъното, тя пи и се закашля. Трябваше да я удари по гърба.

Не удряй!

Оправям те!

Не ме докосвай, мръснико!

Къде намираш тези лоши думи?

Тя протегна ръка. – Сипи ми!

Не, ти се напи за секунди.

Не за секунди, а за секунда. Сипи!

Няма кой да ти гледа сеира.

Все пак той сипа още малко уиски в чашата й.

Искам да седна.

Вече развеселен, Милев пое ръката на компаньонката си, която сега изглеждаше като златна, и я поведе към креслото. Златната жена седна грациозно.

Хубаво е.

Да си пияна ли?

Да те таксуват за дама. За първи път манипулираш с мен като с дама.

Влезе Райна Милева. Нейната нощница не се отличаваше с особена смелост.

Не си ли пиян? – запита компаньонката.

Едва започвам, отвърна Милев

– Поспах цели седем минути – рече Райна Милева. – Може би осем.

– Постижение – рече Милев.

– За подобна нощ е наистина постижение – съгласи се Милева.

За мен не е много безинтересно дали си пиян, или не си, рече компаньонката.

– Ще пия от бутилката – заяви Милева.

Предпочиташ да не съм пиян, нали? – запита Милев.

Да – призна си компаньонката.

– Не така – Милев отне бутилката от ръцете на жена си и поднесе чашата си. – Стилът трябва да се спазва. После се обърна към компаньонката: Мислиш си, че като пия, ще се разкрия, така ли?

– Сега намери да държиш за стила.

Ще се разкриеш, отвърна му компаньонката.

– По това време на нощта какъв стил искаш? – Милева надигна чашата.

– Щом има чаши, ще пием с чаши.

– Издребняваш.

Бъди спокойна, мила моя, обърна се Милев към компаньонката, напразно се страхуваш от такава развръзка.

– Дори е по-красиво – настоя Милева.

– Какво красиво има в това да надуеш бутилката – възмути се Васил Милев.

Страхувам се дали страховете ми са напразни, заяви компаньонката.

Милата, за какво мисли. – Васил Милев погали компаньонката по страната.

– Бутилките са за това, да се надуват – отбеляза домакинята. – Една вдигната нагоре бутилка…

Кажи де, напразни ли са подозренията ми?

– … едва тогава – бъбреше си Милева.

– Какво тогава? – обърна й внимание Милев.

– Бутилката е бутилка – довърши мисълта си Милева.

Дължиш ми отговор – подкани го компаньонката.

– От много хумор боли глава – отвърна Милев на жена си.

– Бутилката трябва да стои нормално само в хладилника – отвърна съпругата.

Изобщо взимаш много трагично нещата.

– Иначе трябва да стои ненормално.

Страхувам се, призна си компаньонката.

– Обратно – продължи размислите си на пийнал човек съпругата. Напразно.

– С дъното нагоре – искаше да обърне внимание съпругата.

Ти не разговаряш искрено, извика Компаньонката.

– Тия каламбури с бутилката не ми допадат – обърна се най-после Милев към жена си. – Говорят или за лош хумор…

– Или за добро настроение, мъжо.

Ти замисляш нещо, така ли? – извика повторно компаньонката.

Ти си мнителна – отвърна й Милев, а след това се обърна към жена си:

– Доброто настроение в очите ти е балсам за сърцето ми.

Компаньонката настояваше с високия си тон. – Сигурна съм.

– Доброто настроение от лицето ми – рече язвително съпругата – трудно достига до сърцето ми.

– Слушай, не ме тревожи.

Компаньонката този път изкрещя: Криеш намеренията си дори от мен!

От теб не мога да се скрия! – изкрещя в очите й и Милев.

– Много ли те тревожа? – запита Милева.

– Сега си привидно весела.

– В такива моменти замислям нещо, нали?

– Да!

Милев се обърна към другата: Дотук, посочи гърлото си, от мнителни персони.

Роза влезе, но те не можаха да разберат дали се е събудила наистина.

14

    Васил Милев се отправи към дъщеря си. Милева вдигна ръката си и го спря.

– Не я закачай.

– Защо? Къде отива?

– Не виждаш ли, че е влюбена?

Роза погледна бегло родителите си и направи няколко стъпки към стаята на госта. Майката тръгна към нея, прегърна я и я поведе към мъжа си.

– Сериозно ли? – запита Милев.

– Тази нощ е прекалено дълга – отвърна Милева.

– Това е важно за тебе – рече Милев, – да се увериш най-после, че дъщеря ти…

– Уверих се.

Васил Милев пое въздух. – Доживяхме да видим и това.

– Обича го.

– Голяма каша надробихме.

– Все пак проверихме реакциите й.

– Съмняваше ли се?

– Как да ти кажа…

– Млъкни!

Роза предугади избухването на скандалчето. Усмихна се, приближи се към баща си. Васил Милев я прегърна. Погледна я в очите, сякаш й казваше: “Какво, Роза, и туй ли се случи, мило мое дете? В него ли? Когото доведох ли?”

– Ще го забрави още утре – каза спокойно Милева. – Стига да не го водиш у дома. Веднъж да съмне, ох, веднъж да съмне.

– И работите ще се уредят?

– Поне няма да е тук.

– Но ние ще останем.

Милев поведе дъщеря си към стаята й, той искаше тя да заспи, да не мисли за нищо, да се измъкне от водовъртежа на събитията. Искаше да мисли за първия си любовен трепет и да заспи с тези вълнения. Роза им беше създала нова радост и нова мъка. Колко сме глупави, казваше си Милев, като завиваше дъщеря си, ами че и тя е човек.

15

    Милева се поуплаши леко, но май че след това се овладя, или поне така изглеждаше, тя искаше да е спокойна пред него и само с леко движение поприбра деколтето на нощницата си. Непознатият се оказа все още облечен.

– И вие ли! – Направи всичко възможно да издаде дружелюбен глас.

– Трябва да ви се извиня много – рече непознатият, – но почувствувах нужда от една глътка.

Подаде му втората бутилка да я отвори, освен това говореше, уплахата й я беше тласнала към излишно бърборене: – Щом дори вие, при тия дебели нерви и херкулесово здраве не можете да спите, какво остава до нас. – Пръстите му отвинтваха капачката на бутилката. Едва сега Райна Милева забеляза, че в тях липсва изящност, само драскотини и напластени пластмасови бои. – Ах, каква нощ, не ви ли се струва, че нощта ни подсказва нещо?

– Права сте. – Той наля в чашите. – Обикновено спя чудесно.

– Но тази нощ.

– Позволете ми да пия.

Пиха.

– Навярно забелязахте какво се случи с дъщеря ни.

– Баща й знае ли?

– Току-що му отворих очите.

– Тя спи ли?

– Старае се да я приспи, но едва ли ще му се отдаде. – Дявол знае защо бъбре така. – Роза мисли за вас… Много поглеждате часовника си, а е толкова рано… Все пак, това с дъщерята, ни позарадва малко… Ние мислехме, че тя… Не предполагахме, че е възможно… Вие странен човек ли сте? – Пауза. – Може би не сте странен човек… Всъщност тук и без това си цареше известен хаос… Искам да кажа, преди вас. И друг път сме имали подобни нощи. Животът е сложен, дразнители много, как да им излезеш насреща? Но тогава изживявахме всичко сами, а сега имаме свидетел… Знаете ли, че Васил, у когото привидно всичко е наред, всъщност е неудачник?… Според вас бъбря ли? Изглежда, че бъбря… Всичко уж е наред, а го потискат, не искат да го забележат, без него не могат, а не искат да го… Точно така – не искат, а това убива човека. В института все едно, че не съществува. Не могат без него, а все едно, че го няма. Всички знаят, че той е най-кадърният, но е винаги зачертан.

Сух глас, глух глас: – Защо?

– Просто така искат, да не съществува, да го няма, да не възбужда духовете, както се казва – да не замерва блатото с камъни. Ах…

– Пиете на големи глътки.

– И говоря излишни неща.

– Той обича много дъщеря си – рече гостът.

– Безумно… Това е нашето наказание. Тя не може да чува и да говори, знаете ли?

– Ще се прибера – изрече тихо гостът.

– Защо?

– Все пак трябва да се прибера.

– Но нали пием? – Домакинята гледаше обидено. – Нали пием? Къде отивате? – Гостът тръгна към стаята си. – Нямата право. – Гостът спря. – Когато пием, нямате никакво право да напущате компанията. Вие бягате, вие сте дезертьор, имам чувството, че сте готов да се измъкнете от всякакво обкръжение и при всякакви обстоятелства. И защо мълчите тъй обидно? Защо не говорите? Ако не говорим сега?… Вижте какво, ако ние сега не си говорим, когато се обкръжени от нощта, става много страшно, и всъщност се очертавате като голям неблагодарник. Ние ви взехме от мокрия път, приютихме ви и ви поднесохме чаша уиски, както подобава на добри хора, а вие бягате, измъквате се!…

– Извинете, какво искате?

– Искам да видя какво представлява  п о х и т и т е л я т  на моята дъщеря. Човекът, който носи със себе си брожението и прави нощите безсънни.

– Моля ви, пожалете ме.

– Аз ли? – Райна Милева не знаеше накъде да гледа. – Вие искате това от мен, когато сам виждате, че пред вас се намира една отрепка?

– Какво говорите?

– Вие ме мислите за отрепка. Вие сега си мислите, че се набутахте в един скандал, който ще ви бъде вдигнат от една пияна скандалджийка. На всичко отгоре мислите, че съм мнителна или алкохоличка, и в никакъв случай няма да ви хрумне да ме оправдаете, да си кажете, че съм само една отчаяна жена, а не истеричка. Така ли мислите? Кажете де! – Високо изречените думи се превърнаха в крясъци. – Защо мълчите, защо не креснете и вие? В лицето ми! Да ме наругаете!…

– Не мога, другарко – непознатият гледаше безсилно наоколо и говореше много кротко, – нямам настроение, преди един час баща ми почина в ръцете ми.

16

    Компаньонката сложи ръката си върху рамото му. Вече спи, не виждаш ли?

Всичко спи – съгласи се Васил Милев и нежно отърка брадичката си в ръката й, – тишина, чувам само червея, който дълбае мозъка ми.

Мили мой Хамлете! – усмихна се компаньонката.

Само ние с теб не спим, отвърна Милев.

Хайде в леглото, мили.

Да погледнем фактите право в лицето, мила. Той заяви, че е готов да убие човек. Отначало се изсмях, стори ми се невъзможно, но по-късно започнах да се убеждавам, че е възможно. Ти също се убеди. Той може и е готов, никой няма да го пипне.

Трябва да спим.

Ще спим, разбира се, има време и за сън, но заслужава ли да се помисли?

Сънят ще заличи всичко – жената в черно погали челото му, – утрото ще дойде ведро и ти ще отидеш на работа…

За да ги видя отново.

Ще ги видиш и ще се правиш на човек, който не ги вижда, ще си работиш, можеш и да не заминеш за Париж, никъде не е писано, че хората трябва непременно да специализират в Париж.

Париж! – Васил Милев махна с ръка. – Стига с това! Тук става въпрос, че един мръсник е жив, и то много.

Хайде да лягаме.

Дръпни се!

Какво искаш? – изненада се компаньонката.

Той ми каза да си помисля, той ми заяви, че ако човек помисли добре, не може да не измисли един човек за убиване.

Млъкни!… Незабавно млъкни!

Спокойно, миличка, още не сме тръгнали да убиваме; сега разсъждаваме.

Не!

Васил Милев не й обърна внимание. Имаме под ръка човек, готов да отиде и да убие. Как ще го стори, това си е негова работа. Чувствува се задължен и ще отиде. При този, когото му посоча.

Не искам! – извика жената в черно.

Чунким аз искам… Но е забавно да си помечтаем.

Това наричаш мечтаене?

Милев излезе от стаята на дъщеря си и се озова в хола до бутилката. Компаньонката го последва с грациозна походка, без да затрива тревогата от лицето си.

Остави ме сам, да помечтая – усмихна се Милев. – Каква по-хубава мечта от тази, да убиеш най-омразния тип?

Никой няма право да убива.

Кротко, сега мечтаем. – И понеже тя отвори уста, той побърза. – Спокойно, остави ме да изпитам малко удоволствие. Не зяпай така. – Тя затвори устата си. – Човекът предложи да убие. Такова нещо не се случва често в живота.

Гостът влезе с празна чаша в ръка, не погледна никого, насочи се право към бутилката, наля си малко и тръгна право към стаята си.

– Извинете – рече Васил Милев. Гостът се извърна и го погледна. – Държите ли все още на  о н о в а? – Мълчание. – Бяхте ми предложили нещо. – Мълчание. – Не си ли спомняте? Да убиете, когото ви посоча. – Мълчание. – Нима забравихте, боже мой, че ми предложихте да претрепете някого, за да ми докажете приятелството си? – Мълчание. – Слушайте, непознати човече, готов ли сте да убиете човек заради мен?

– Заявих ви го няколко пъти – отвърна гостът. – Достатъчно е само да ми го посочите.

Гостът изрече това простичко и спокойно. Много бавно и много спокойно той напусна хола.

17

    Заключителните думи на непознатия май не бяха по силите на компаньонката, тя се олюля, а след това помисли, че кръвта й се втвърдява. Избягваше да погледне лицето на господаря си, но знаеше как изглежда в момента – цялото изпълнено сияние. Той й сипа в чашата и също се стараеше да гледа встрани, смяташе това за джентълменско.

Сега мога да си избера.

Какво?

Жертвата.

Внимавай, полудяваш! – Жената в черно сякаш почувствува, че се задушава, дръпна нощницата си и разголи мраморно рамо. Забрави, че в чашата й бяха сипали. Според мен, мили, ти вече не си какъвто би трябвало да бъдеш и като нищо можеш да се навреш в някаква фатална неприятност.

Защо неприятност, толкоз е приятно.

Кое?

Да си мечтаеш. А да си помечтаем, да си изберем някого, чудесно е, дявол да го вземе: имаш на разположение убиеца, остава да си подбереш жертвата. Измежду всички хора на света. В момента някъде съществува един човек, който дори не подозира, че може да бъде избраника ти. Спи си той, дори не сънува какво преживяване му се готви; чудесно; чудесно, неповторимо преживяване – да умре. По мое желание, по мой каприз. Васил Милев се вгледа в рамото на своята постоянна компаньонка, зарадва го гладката кожа, топлото присъствие на кръвта под нея, масивността на плътта, силната, макар и изумително женствена ръка – продължение на рамото.

Нима си готов да убиеш по каприз?

Моля те, сега мечтая.

По странен начин.

А може пък… Той млъкна.

Какво? Кажи, кажи!

Нищо. Васил Милев се усмихна, но веднага стана сериозен. Един човек заявява, че е готов да убие заради мен, заявява отговорно, че може да очисти някого и да изчезне безследно. Повече от сигурно е, че никога няма да бъде хванат и никой няма да ме уличи като подбудител. Посочената от мен жертва ще изстине…

Тя предпочете ироничния тон. – Остана да си я набереш.

Вглъбен изцяло в себе си, той не обърна внимание на тона. – Там е работата, кой да бъде? Кажи де, според тебе кого да посочим?

Макар че се шегуваш, напомням ти най-старата максима, че никой няма право да отнема живота на другия.

Жалко! – каза Васил Милев. В момента той вероятно играеше. – Ако няма такова правило, като нищо можехме да очистим някого и да се кискаме отстрани.

Така ли? Кого?

Всеки си има някого за убиване.

Искам да млъкнеш!

Така каза ТОЙ, не аз.

Да поспим.

По-добре да помислим. Дали пък нямаме някого за убиване, а?

Виж какво, Василе, ако е игра, да си поиграем, но ако го мислиш наистина…

Мислиш ли, че човек като мен може да си позволи…

Немислимо.

Защо немислимо? Не е съвсем немислимо, само че не съм точно аз човекът, който ще тръгне да убива.

Компаньонката беше доволна. – Точно това исках да кажа.

Защо точно АЗ да нямам право? Всички други имат право, а Аз нямам право да убивам?

Ти мислиш, ти знаеш законите на обществото, ти имаш скрупули, ти си интелект. Интелектите преглъщат горчивините. Огледай се и виж кой убива. Убиват изостаналите, простаците, хората с ниско умствено равнище.

И какво, нас могат само да ни убиват?

Имаш нужда от сън, мое мило момче.

Махни се.

Нуждаеш се от равновесие, на теб ти пъхнаха муха. Това е много човешко – пъхнаха ти муха и сега не знаеш какво да правиш с нея.

Настоявам да не ми се месиш.

Знаеш, че ще се намеся. В теб назрява нещо, усещам го добре; това е заговор срещу същината ти, срещу твоето АЗ.

Но е съвсем човешко.

Хайде да спим.

Сама призна, че това е човешко. И примамливо. В края на краищата – една възможност.

Която не бива да се използува.

И да оставим злото на спокойствие, нали?

Неизбежно.

Защо?

Сега съм уморена и не мога да ти отговоря, но не е този и начинът, щом е свързан с отнемане на човешки живот. Както и да помислиш, ще дойдеш до заключението за насилие. Права ли съм?

Не толкоз, колкото мислиш.

А ти ненавиждаш насилието.

Васил Милев отпи голяма глътка, наля си отново и се изправи, после изтри с кърпа многодиоптровите си очила, без да има съществена причина. Отсрещният прозорец на улицата също светеше, но там бяха спуснали пердетата, а в прозореца на Милеви се зъбеше тъжната голота на хола, изпълнен с нелепата самота на едно страдание.

Не ти препоръчвам да пиеш още.

Милев стисна чашата в ръцете си. Злото трябва да бъде унищожено.

А винаги си повтарял, че злото е неунищожимо. При това, ти не убиваш злото изобщо, а един човек; определен човек, който засяга тебе. И ето ти го егоизма.

Това е така. – Васил Милев искаше да схруска чашата. – Но мога да ти кажа искрено, че с чиста съвест бих… При това положение, разбираш ли ме?

Когато… друг…

Да! Най-спокойно бих… – Ах, как му се искаше да схруска чашата между зъбите си. – Преди всичко, миличка, той…

Той е вреден не само за теб, той е вреден изобщо, това ли искаше да кажеш?

Да.

Ако предприемеш нещо, ще застана срещу тебе.

А уж се шегуваме.

Не се шегуваш, хитруваш.

Пред теб? Ще си налея.

Налей си

И все пак, убиецът каза, че всеки си има някого за убиване.

Започна.

Какво?

Да го наричаш убиец.

В случая ти си една много неканена персона, в момента не ми трябваш, разбра ли, в момента те мразя!…

Знам… И все пак, не ме подценявай.

Напусни хола!

На няколко пъти ме подведе, уверяваше ме, че се шегуваш.

Виж какво, всъщност разговаряме за разни глупости, но си мисля, викам си, шегуваме се, а всичко може да се развие не на шега. Ще кажеш, защо. Човекът си го заяви, че ще убие когото му посочим, останалото си е негова работа. Трябва само да му посочим.

Мечтая да съмне.

И всичко ще се уреди?

Ще те заведем на психиатър.

Разбираш за кого става дума, нали? Той е и простак, а простаците ни превишават по жизненост. Ненавиждам много жизнените хора.

А не се ли срамуваш?

Не.

Би трябвало.

Той съсипва всичко край себе си, пакости на десетки хора, тормози семействата им, мачка кадърните, изтъква некадърниците, затормозва института.

И – хайде да го пречукаме.

Не знам, чувствувам вътрешно убеждение, че не би трепнала ръката ми.

Ръката МУ!

Ще те ударя!

Но няма да престана. Отваря ти се възможност и даваш съгласието си. Иначе оня щеше да си живее.

Уви.

Всекидневният му тормоз щеше да продължава, ще се огъваш от спазми, ще страдаш, но нищо повече. Тук там някое мъркане на глас, пред познати, някое подхвърляне пред човек от института, вкъщи викане с всички сили, и нищо повече. Но сега го осъждаш на смърт.

Вкъщи ни е дошло до гуша, жена ми затова е така, сянката на този човек виси върху семейството ми! Какво иска? Какво съм му сторил? – Васил Милев извика: – Сега ще умре!

Компаньонката в черно отвърна тихичко: – Не бива.

Но защо? – Васил Милев бе готов да заплаче. – Кажи, защо?

Защото ще рухнеш като личност, ще оскверниш всичко, което си създал у себе си в продължение на четирийсет и пет години, ще се унищожиш сред удоволствието на отмъщението.

Нека! – съгласи се с дълбока болка Милев. – Да ти кажа правата – Милев положи глава в топлия скут на дамата и долепи дланта на ръката й до лицето си – ще ми олекне и ще възликувам; в края на краищата заслужава си да възтържествува искрицата на малката правда, нека си отиде един мръсник, нека просветне над няколко честни човек, да видим най-после как ще се заогъват лакеите му и как ще се откажат от него.

Беден добър човек! – Сега заплака дамата: – Човече малко, направено от нищожни материали, между които мъждука малка капчица дух, малко амбиции и доста самоизмама!…

Страшно е! – Милев плачеше безгласно.

Стани! – Дамата забърса сълзите си. – Изправи се!

Не мога да заспя, мила.

Ще се разходим.

Къде?

По улиците, в градината. След дъжд градът е чист, сега има най-малко хора. Запали колата, ако щеш, но да излезем.

Не, мила моя, разходките след полунощ отдавна престанаха да ми влияят. Напротив, замислям се още по-сериозно и мъката ми се задълбочава.

Тогава да пием докрай.

Слушай, миличка, това са скрупули и протестираш напразно. Знаеш, че не бих убил и мравка, но, уверявам те, за този човек не би трепнала нито една струна в душата ми. – Васил Милев направи пауза. – Имаме възможност, защо не използуваме обстоятелствата? Той и подобните нему просто не умират от естествена смърт. Не си ли забелязала, мръсниците почти не умират. Отиват си добрите хора, лошите ги закриля съдбата и което е по-тревожното, понякога ми се струва, че ги закриля собствената им лошота. След продължителни размисли дойдох до убеждението, че лошотията е здраве, гаранция за дълъг живот.

Дамата с черната нощница наля. – Сега ще пием и ще забравим.

Васил Милев сякаш не обърна внимание на думите й. – Сега ще вземем решение. Съмне ли, ще предоставим необходимите данни на убиеца. Останалото е негова работа.

Да пием!

Не хитрувай, любима моя, която си най-вътре в мен, не ще успееш да ме отклониш. – Васил Милев взе чашата. – И да пия, и да не пия – все тая.

Бе, ти пий, пък ще видим. Дамата-компаньонка, чиито форми прозираха през черната нощница, пи.

Милев последва примера й. – Така, както се наливам бавно, ще се орося навсякъде и ще се ободря. Жал ми е за теб – ще се натряскаш и ще паднеш, а аз ще върша каквото си ща.

Ето че ставаш откровен.

Милев погледна часовника си. Такъв е часът. – Милев замълча. – Но какво доверие към мен, а? Без капка страх, че мога да го издам… Кажи нещо, какво стана с аргументацията ти?

Моите аргументи са залегнали в твоята правота.

Атакуваш непочтено.

В това се състои величието на хора като теб. Вие сте красивите черти в изкорубеното лице на човечеството. Като заставате над подлостта, вие изстрадвате страданието си, изгаряте, но димът, който остава във въздуха, все пак се долавя от чувствителното обоняние на истинските хора.

Ах, колко си глупава! – Васил Милев беше направо разочарован. – Предпочитам да пием, но да не говорим глупости. Инфантилна си. – Той се надигна застрашително. – Тук става въпрос да убием един идиот и хем да си отмъстим, хем да отървем няколко кадърни човека от неговия гнет. Какво ще го усукваме – трепем, и толкоз! Защо да умуваме? Какво ще спечелим? Убиецът ни днеска е тук, утре го няма, къде ще го дириш? Не ще позволя да си блъскам главата от яд, че съм се поддал на твоята инфантилност.

Нямаш право да убиваш! – извика компаньонката.

Знам! – изкрещя Милев.

Това е! Седни си на задника и пий или пък спи. Натъпчи се с таблетки, напълни леглото със спокойствие, а утре изгрей късно и се надсмей над хрумването си да очистваме хора, които всъщност никога не са те атакували открито.

Искаш също да го атакувам тайно?

Нито едното, нито другото. Страдай. Жребият ти е да страдаш и да понасяш болки. В края на краищата няма да живеем кой знае колко – поне да живеем гордо.

И да оставим мръсниците живи? Сега поне имаме възможност да се спасим от един.

Да си отмъстим на един! – подхвърли злобно компаньонката. Дори да е тъй, пак аз съм правият. Ще го премахна, разбра ли?

Така, направо, вече можем да разговаряме – усмихна се коварно компаньонката – това е вече друго, вече не бъбрем за хуманизъм… Убий и отмъсти!

Ще убия и ще отмъстя!

Но знаеш, че съм тук да ти попреча!

Ще убия и теб!

Опитай!

Ще те смачкам!

Тогава ти си свършен като човек и не заслужаваш да говорим.

18

    В известен смисъл може да се каже, че гостът изненада и двамата. Той отвори вратата и се появи отново с празна чаша в ръка. Все още беше облечен, не бе свалил дори сакото от гърба си, сякаш си бе наложил специално нощно бдение. Лицето му бе загубило здравия си досегашен мургав оттенък, то светеше с внезапно появила се белота.

Преди гостът да затвори вратата, Милев направи крачка. Компаньонката се спусна и застана пред него, след туй се обърна и го притисна към себе си.

Пусни ме! – рече Милев.

Не позволявам! – Тя го сграбчи още по-здраво.

Кучко! – Милев я блъсна грубо и с цялата си сила. Компаньонката залитна назад и падна в креслото. Нощницата се усука около краката й, накрая се вдигна и разголи едно от бедрата й.

Ти чу ли как ме нарече? – Седеше в креслото, тялото й остана назад като вкочанено. – Свършен си, глупако, наистина си свършен! – Тя се изтласка с ръце, успя да се изправи и започна да нанася удари по гърдите му, биеше, биеше, и продължаваше да стиска красивите си юмруци. – Назад, проклетнико! – Васил Милев се постара повторно да мине към госта, но тя отново го отблъсна.

Най-после Милев хвана ръцете й, просто ги награби и въпреки туй, не можа да ги удържи. Това му се удаде едва като ги изви зад гърба й.

Гостът се приближи до масата, наля в чашата си и безмълвно се оттегли в стаичката.

Ще ти счупя ръцете!

Тя дишаше зачестено в лицето му. – А няма ли да ме… убиеш! За да ти е… по-лесно.

Милев я блъсна още веднъж в креслото, просто я натика в него. – Няма да мърдаш, за да не ти избия зъбите!

Васил Милев се упъти към вратата, през която бе изчезнал гостът. Компаньонката побърза да се изправи и скочи върху него, този път в ръката й блестеше старинният нож за разрязване на книги. Милев не загуби много време, той нямаше друг избор, хвана нападателката си за шията. Почувствувала, че дъхът й чезне, компаньонката започна да нанася удари с ножа през ризата му. В устата й се давеха гърлени звуци.

Милев усещаше бодванията на остриета, чувствуваше и болка, но това не му пречеше да стиска все по-силно гърлото на своята най-близка жена, на тази, която цял живот е живяла в него. – Как се чувствуваш? Дъхът ти свършва, нали? Да стискам ли още? Готова ли си да умреш? – Милев се засмя. – Видя ли колко е лесно? Нищо и никаква работа! – Пръстите му натискаха. Просто умираш и те няма. – Гърлени звуци от устата на душената. – Липсваш, разбираш ли, не можеш да отговаряш на въпроси, пука ти за всичко, което става, пука ти мрак ли е наоколо, или светлина. Радост на душата ти, волност на духа ти! Смъртта е безкрайна забава, вселената ще умре, но смъртта няма да умре, никога, смъртта ще живее вечно…

Милев извика и разтвори пръстите си, бавно махна ръцете си от шията на своята компаньонка, компаньонката се стопи като дим, а Милев се свлече на креслото, успя да седне на него и клюмна на едната му облегалка.

Едва сега се разбра, че в хола има стенен часовник, той включи предварителните си шумове и сякаш се приготви да бие дълго, но нанесе само три строги удара на тишината и млъкна. Мълчанието удави креслото, масичката, бюрото, лампите, падналите очила и големия френски прозорец без пердета; всички те, както и антикварният нож за разрязване на книги, все още нямаха изравнени температури с още топлото тяло на Васил Милев, който погазваше нагло джентълменските си възгледи и напускаше света намръщено, очите му гледаха строго и силно, смъртта сякаш нямаше сила над тях.

ПРЕРИЯ

    Нина Монева не разбираше по какви точно причини стои у дома си този следобед, вместо да тръгне из града; какво ще й струва да отскочи, да речем, до Шипка 6 или до Княжево, защо не вземе автобус до някое софийско село, както е правила вече, или пък да поседне в любимото си кафене на Външни линии, със заминаващи и пристигащи пътници, което в никакъв случай не е свързано с отрицателни емоции. Не, тя си стои у дома и почиства. Понеже всичко е почистено отдавна и всекидневно, тя обърсва рамката на една картина. От картината я следи погледът на момиче, както го е нарисувал Бенчо Обрешков – в прости, но динамични тонове, някъде твърде контрастни. Очите на портрета изразяват доверие към света и самочувствие, повикани от младостта и хубостта на модела.

Иззвъняването я изненада, ня просто награби слушалката. Нищо, разбира се, търсеха общежитие и Нина Монева им заяви, че са сгрешили номера много, понеже тя е обратно на каквото и да е общежитие. С това даде да се разбере, че е в добро настроение, но ония не загряха и домакинята се върна към картината си.

Новото иззвъняване бе посрещнато по същия начин. Нина се озова светкавично до апарата и светкавично вдигна слушалката. Извика няколко пъти в мембраната, но мембраната не й отвърна, телефонът мълчеше, накрая нещо пропука и затвори.

Момичето от картината се въртеше нагоре-надолу в ръцете й, четката потупваше по дървото и платното. Отнесена в дълбочината на стаята, картината потъна в своеобразната за изкуството мистика. Напоследък Нина Монева все по-често поглеждаше тази картина на стената, но защо – не може да обясни.

Този път се звънна на входа. Спокойна, освободена от досегашната си припряност, като човек, който не може да очаква нещо особено откъм вратата, Нина отнесе четката и едва тогава отвори.

– Заповядайте.

– Моля? – Непознатата беше доста изненадана. – Не разбирам куража ви да каните непознати.

– Не се страхувам от нищо, госпожо.

– И сте сигурна, че идвам при вас?

– Напротив.

– А аз идвам при вас.

– Това не е вярно – рече Нина Монева, докато влизаха в хола. – Седнете и ще видите, че не идвате при мен.

Непознатата се усмихна, усмивката й потвърди – тя държеше на своето.

– Все пак помислете си. – Кой знае защо, Монева изпитваше необяснимо смущение, посетителката я наблюдаваше с онова внимание, което хората си позволяват, когато проучват някого. – Трябва да ви призная, че при мен не идва никой.

– Защо?

– Въпросът ви ме изненадва с това, че изисква отговор.

– Или както бих могла да помисля – усмихна се и този път посетителката, но не тъй дружелюбно, – въпросът ми не е лишен от това, което би могло да се назове нахалство. Може ли да запуша?

– Мислите ли, че трябва?

– Налага се, моля ви.

– Искате да кажете…

– Да.

– Колко?

– Повече, отколкото предполагате. – Посетителката щракна запалката си. – Наистина се налага.

– Да поостанете? – Посетителката кимна. – И какво ще пожелаете да чуете от мен?

– Едно обяснение.

Хубав ден, току-що й бяха заявили, че ей сега ще трябва да дава обяснение, такива дни са редки, би трябвало да оцени този трептящ следобед.

– Тази картина не е толкоз лоша – рече посетителката. Тя стана от креслото и се приближи. – От кого е?

– Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?

Посетителката се оплака, че се чувствува в известен смисъл безсилна пред картината, според нея погледът на момичето не бил много лесен, този поглед е в състояние да те поеме и разстрои.

– Навярно чухте, че казах нещо – рече Нина. – Мисля, че се изразих определено.

– Животът е объркан – започна да се връща към креслото посетителката, – картините и те объркани.

– На ваше място бих забелязала, че прикривам раздразнението си. – Посетителката седна в креслото и придърпа пепелника от масичката към себе си. Нещо хубаво и незамарено проблесна върху коляното на подгънатия крак, който тя не без основание преплете върху десния. – Не чувствувате ли, че проявявате леко нахалство?

– Аз ли? – Да, очите й жълтееха. – Наричате ме нахална? – Ирисите им станаха още по-жълти. – Смеете да ме обвините в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?

– Мен? – стъписа се Нина. – Слушайте, защо започнахте така?

– За да не почна направо! – отвърна гневно посетителката. – За да се овладея.

– Направо? – обърка се домакинята. – Направо с кое?

– С обвинението.

– Госпожо…

Нина Монева млъкна, за подобни разговори й липсваше опит или стил. Цял живот се беше излнизал край нея в тишина; ами да – тя не помни някакви особени крясъци или движения край себе си, само покой, и сега изведнъж, някаква с жълти коси и жълти очи… Не, Монева не може да продължи.

– Само не се обърквайте – рече по-спокойно непознатата, – не съм дошла да ви обърквам, а да проведем съдържателен разговор, но така – мъжествено – погледът й се изостри, – както подобава на истински жени.

– Добре, вие знаете ли как се казвам?

– А вие допущате ли, че ще вляза при някого, без да имам представа за името му?

– Вече не знам – наведе глава Монева, – не знам какво да мисля, светът сякаш нарасна повече, и животът стана сложен…

– А човешката душа е… пространна.

Монева вдигна главата си:

– Какво казахте? – Монева трепна: – Влагате ли в думата нещо определено? – Непознатата изпъна крака и се облегна назад. . Вие се разположихте удобно.

– Разположете се и вие.

– Извършихте го много спокойно.

– За което се учудвам на себе си – призна непознатата. – В момента се възхищавам на хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.

– Величие, казвате? На мен ми липсва подобна самоувереност.

– Нищо чудно.

– Дори в собствения ми дом.

– И когато говорите по телефона ли?

– Чакайте – Нина Монева изпитваше усещането, че плува в басейн в състояние на безтегловност, – може би трябва да търся причината на посещението ви…

– Важното е да запазим присъствието на духа – каза нежно посетителката и продължи покровителствено: – И да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.

– Това, което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно – възрази Монева.

– А туй, да наречеш човешката душа пространна, остроумно ли е – усмихна се посетителката.

Нина Монева преодоля паузата трудно.

– Все пак предимството ми пред вас е в това, че се намирам в къщата си.

– Стига с тази къща! – изправи се посетителката. – Разбрахме, че сте в къщата си!…

На Монева й се прииска да викне, ала се овладя:

– Вижте какво, аз съм тих човек, така ме знаят всички.

– Всички? – Доста иронично: – За вас говорят така?

– Познатите.

– Имате познати.

– Поне познати не липсват на този свят.

– Непрекъснато говорите за света.

– В него живеем.

– Вие лично добре ли живеете?

– Анкета ли провеждате?

– Старая се да запазя самообладание. – Дългите сухи пръсти на посетителката бърникаха в полуразтворената кожена чанта, май че търсеха носна кърпичка. – Да не захленча. Най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.

– Заплашвате с плач, имате доста начини за заплашване.

Непознатата прихлупи глава върху страничната облегалка на креслото, тесните й рамене потръпнаха и се успокоиха, на Монева й се стори, че непознатата се старае по всички възможни начини да прикрие плача си, но все пак се запита дали пред нея не се разиграва театър; смътно в себе си почувствува такива подозрения и ги отпъди; защо, по каква причина някой можеше да нахълта в дома й и да предизвика подобна сърцераздирателна експлозия? Все още се надяваше, че все пак адресът е сгрешен и всичко ще се разясни само след няколко минути. Засега все още беше забавно, следобедът се зареждаше с преживяване. Непознатата се успокои, доколкото Монева схвана, тя упорито се стараеше да се успокои, преди да надигне глава. Все още объркана, Нина протегна ръка към рамото й да го погали, но се отказа, чисто и просто бе сметнала, че няма право на покровителствени жестове пред никого. Тя тръгна из хола. Непознатата допря кърпичка до очите си.

Телефонът иззвъня навреме, а домакинята, без да губи секунди, сграбчи слушалката. След като извика няколко пъти “ало”, но не получи отговор, Монева върна слушалката върху апарата. От звънването до този момент за Нина Монева не съществуваха нито непознатата позьорка – защото какво друго освен поза носеше със себе си тази жена, – нито домът, нито картината, нито денят навън; освен слушалката наоколо нямаше нищо.

– Причинихте ми най-голямата беда – изрече тихичко непознатата, – затрихте ме.

– Аз ли?

– Разглеждам ви и да ви кажа, не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.

– В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте злорадо миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го боли, а аз ще се опитам да ви разбера.

– Да ме разберете?

– Кафе?

– Нищо не желая! – Тази решителност и категоричният тон се вливаха в общата стихия, създала внезапния шемет на днешния ден, очертаваха загадката, която Нина Монева не бързаше да разкрие, искаше да я остави да се развива постепенно, защото подозираше, че накрая няма да остане нищо, в нейната екзистенция обикновено нямаше нищо, след малко всичко ще се изпари, след като се разсее недоразумението. – Нищо от вас, разбрахте ли?

– Успокойте се и разкажете.

– Само чаша вода.

– Нектар?

– Поисках вода.

– Би трябвало не да поискате, а да помолите – подхвърли Нина и се отправи към кухничката. Както всичко останало в нейния свиден апартамент, кухничката сияеше от белота. Останала насаме в най-истинската килия на женското битие, Монева се замисли върху това, че на света съществува разнообразие, например тази жена, с нейната мъка, която се отличава от равната всекидневна болка на Нина Монева. В хола седеше една стихия, в нея животът не течеше, а клокочеше. Докато мислеше, ръцете й взимаха чаша, отваряха чешма, пълнеха чашата.

Непознатата чакаше вдървено в креслото. Ръката й пое чашата, вдигна я, водата изчезна изведнъж.

– Може би ви няма нищо – допусна домакинята, – може би бяхте само жадна.

– Моля ви! – изхлипа непознатата и отново сведе глава.

Този път в изненадата си Монева просто не знаеше какво да стори и предприе нещо, което й се случваше рядко – отиде до бюрото при библиотеката, отвори чекмеджето му, измъкна пакет английски цигари и запали. Седна пред гостенката си, задави се от дима, очакваше.

– Слушайте – надигна рязко глава непознатата, – вие лесно ли давате на хората телефонния си номер?

– Стига да ми го поискат.

– Дааа. – Непознатата извърна главата си към нея, без да намери достатъчно дързост да я погледне в очите. – Може би ще позволите да ви запитам какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.

– Моят номер в бележника на съпруга ви?

– Осем, седем, четирийсет и две… дванайсет.

– Да, това е наистина моят телефон. Лицето на Монева се помрачи, но след това се избистри, напълни се с ведри тонове, човек би казал, че след мъничко по него ще светне усмивка. – И кой е съпругът ви?

– Ставате жалка.

Презрението, с което непознатата избълва думите, разтовари вече домакинята и тя нямаше къде да ходи – засмя се, без да се съобразява нито с присъствуващата, нито с момента:

– Хей, вие, като ме гледате, допущате ли, че мога да… Вижте се, мадам, вижте и мене!… – Не, тя продължаваше да се смее и твърде трудно намери сили да се успокои. – Аз съм човек, който се е примирил с тези неща, и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви уведомя, и то открито, че тук наистина става въпрос за недоразумение, на което, ако имате малко търпение, ще сложим край. – Непознатата наблюдаваше с любопитство и с постоянно нарастваща злоба внезапното оживяване на домакинята, която сега си позволяваше да говори бързо и дори си помагаше с жестове, изразявайки с тях нарасналото си самочувствие. – Ако телефонът е мой, просто не мога да си представя какво търси в бележника на вашия съпруг. Никой не ми се обажда.

– Никой ли?

– По – паузата си дойде естествено и необходимо – чти.

– Това  п о ч т и  ме вълнува.

– Мадам – отвърна с болка Нина Монева, – знаете ли какво означава  п о ч т и?

– Обадих се и проверих.

– И кой ви отговори?

– Вие ми отговорихте!

– Сигурно – отвърна Нина Монева, ей така, сякаш на вятъра, задухал сред листата на голяма нощна гора, – друг не може… да ви се обади… от моя дом.

– Този ваш дом…

– Единственото, което имам.

– И глас на много млада жена! – Непознатата изстреля фразата и тя блъсна дима на цигарата й. – Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.

– Това пък е още по-малко вероятно.

– Само голи цифри…

– Да ви кажа, много го усуквате.

– Понеже страдам.

– За първи път ли ви се случва?

– Женени сме трийсет години, нито веднъж не е закъснявал, бележникът му е бил винаги чист.

– И как… открихте номера?

– Е, все пак, жена съм.

– Проверки по джобовете.

– Смятам, че това може да предпази от неприятности. – Посетителката желаеше да прескочи подробностите, за които ставаше дума. – Ето защо съм при вас. Ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки.

– Успяхте да ме развлечете – каза честно Нина Монева. Засега, увлечена от разговора, бе престанала да се измъчва с цигарата. – Забавлявахте ме и не мога да не ви предложа кафе.

Непознатата се изправи на крака и се възмути, че в такъв момент си позволяват да й предлагат кафе, тя заяви, че сега не й е до кафе.

– Разбрах – рече весело Монева и излезе от хола.

Отвори хладилника, от него полъхна приятен студ, продуктите бяха наредени стриктно, опаковани, тук бе изключено всякакво изпаряване, но липсваше нещо свястно за пиене. Когато Монева се върна в хола с бутилка и чаши, непознатата ликуваше.

– Така се радвам – рече Нина, – освежихте ме… Какво, искате да ми кажете нещо важно?

– Заявих ви, че не искам нищо, освен да разкрия някои неща.

– Знаете ли откога е тази бутилка? От три години, непокътната. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата или казанчето на клозета, ще се издуе паркетът или ще поддадат вратите, бях сигурна, че ще надойдат майстори, да ги почерпя.

– Да, но не съм при вас да ми разигравате комедии.

– За вас е комедия, но мисля, че няма по-страшно от туй, да чакаш дори водопроводчика.

– Тук нищо не ми пречи да ви уязвя, като ви кажа, че може би вашата стръв не би секнала дори пред водопроводчиците, но карай да върви. – Нина Монева се усмихваше приятно пред лицето й. – Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото всъщност АЗ съм обидената.

Усмивката бе разтопила бръчките по лицето на домакинята, тя наливаше в чашите и поклащаше щастливо глава:

– Изневерената.

– Моля ви! – извика непознатата.

– Нека пием и забравим – подкани Монева, – любовта идва и си отива.

– Какво?

– Пийнете си – домакинята подаде чашата, – наздраве.

Непознатата стоеше с чаша в ръка и нямаше намерение да пие, нямаше настроение за това. Нина Монева пи и се закашля. Едва сега непознатата изнесе коняка пред очите си, тя гледаше през стъклото деформираното кашлящо лице – една жена направо за съжаление.

– Наздраве – рече непознатата.

– Мъжът ви, а? – преди да закашля отново, рече Монева, а след това добави: – Някой се стрелна и ви го грабна, викате… Отнесе го. – И се престраши да пийне повторно. – А вие се втурвате да спасите каквото остане, така ли?

– Чувала съм, че дава резултат.

– Може би. – Монева пийна за трети път. – Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам, целия. – Монева въртеше чашата между дланите си.

Непознатата тропна своята върху масичката.

– Вие сте длъжна да сторите това. – Отправи се към прозореца, застана до него, дръпна пердето, сякаш да опита лесно ли се движат ролките, и го върна на мястото му. – Освен ако сте…

Домакинята чакаше:

– Какво?

– Изверг.

– Мечтая да стана изверг. Извергите са може би по-щастливи, лошите хора са сигурно по-щастливи.

– Искате да отклоните вниманието ми?

– Искам да разговарям.

– А аз съм дошла да ми дадете обяснение, например да ми кажете какво търси телефонният ви номер в бележника на съпруга ми?

– И как се казва мъжлето ви? – Нина Монева отпи още веднъж, конякът започваше да й харесва. – Името му.

– Бих желала да бъда поривисто лоша – Велев!…

– Вече не кашлям от коняка, нали?… Велев!… Не фигурира в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. – Домакинята си наля още мъничко. – Е, спомням си един Велев, беше заместник-директор при нас…

– Не позволявам! – извика непознатата. – На кого се подигравате? Засрамете си от…

Нина Монева чу детски гласчета навън, както всеки следобед, там играеха хлапетата на съседите, а посетителката имаше вид на разкайващ се човек.

– От какво да се засрамя? – запита Монева. – От белите си коси?… Ако сте дошли тук да си говорим истини, кажете направо, от какво да се засрамя?

– Извинете.

– Мила моя, нямате си представа какъв комплимент ми сторихте с това нахлуване, за да ми искате сметка и мъжа си обратно; да ви го дам, да си бъде отново ваш и всичко у дома ви да си тръгне, както е било.

– Всъщност не е вървяло добре – отвърна гостенката тъжно.

– Така ли?… Деца?

– Няма да ви кажа.

– Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а можете да бъдете сигурна, че няма и да имам.

Гостенката едва сега намери кураж да я погледне отново с притворство.

– Съмнявате се – каза Монева. – Кое ви кара да се съмнявате?

– Ще се напиете.

– Кажете, кое ви кара да мислите така за мен?

– Не ви ли виждам ноктите! – гостенката взе чашата си. – Сляпа ли съм? Косата ви блести, лицето ви е направено докрай, лъхате на чистота, долавям скъп одеколон. Жената, ако се е предала…

– Как се казвате?

– Роза.

– Аз съм Нина.

– Знам… След като открих телефонния номер, започна най-унизителното действие в живота ми. Обадих се на справки, отказаха. Исках да зная кой абонат се крие зад тези цифри. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките, не намерих и се заех с най-унизителното.

– Да ровите в указателя.

– Четири дни!… Целия телефонен указател, всички номера, докато се натъкнах на вашия. Срещу него видях името ви, адреса ви.

– Боже мой!…

– Това са най-мизерните дни от живота ми.

– Представям си какво ще предприемете срещу мъжа си.

– Дошла съм да си го върна.

– Предлагам да прекъснем – уморена съм от самота и безпомощност.

– Но ме ограбихте.

– Вървете си!

– Ах, какво чудовище! – Роза Велева стискаше чашата в ръцете си с усещането, че ей сега ще я счупи. – Можете ли да ми кажете какво означава тази дума  п р е р и я?

– Моля?… Какво?

– Спокойно.

– Какво търси тя в устата ви, откъде я взехте?

– Децата вън викаха, както никога досега, но Нина Монева отсъствуваше, и не само от тях, не само от своя дом, тя бе изчезнала от света, беше потънала в нищото, в глупостта и безтегловността, рееше се под безлунно нощно небе и отвсякъде я обграждаше безсмислие.

– От бележника на мъжа ми – говореше някой там, – изписана срещу телефонния ви номер.

Това летене в нищото се равняваше на унищожение, Нина Монева бе получила усещането, че се раздробява, че е унищожена от една сянка, тази сянка стърчи срещу нея с чаша в ръка, може да пие колкото си ще, без да се закашля, тя идва от живота – там, отвън, където е пълно с радост и скръб, с целувки и омраза, със смях и скандали, с някакъв необходим за дишането гъдел… Нима той?… Е, как може да бъде той?… Тази тук твърди…

– Госпожо, коя сте вие?

– Съпругата.

Как да й обясни, че е невъзможно, няма начин да бъде истина, защото…

– Сега разбирам – прошепна Роза Велева. В нейния тон се долавяше нещо от човека, който може да гледа отгоре, нещо покровителствено. – Боже, колко страшно стана! – Роза Велева млъкна и дълго не можа да продължи. – Нима е постъпил детински? – Тя седна и силно три слепоочията си, изглежда, бе получила главоболие. – Не мога да повярвам, Емил не може да постъпи така. – Роза Велева не забеляза трепването на домакинята, то убягна от вниманието й, а Монева вдигна високо главата си и упорито загледа в далечината през разрушения свят, един тръпчиво сив пейзаж от абстрактни останки, пара някаква, или прах, все едно, това е тъй маловажно сега. Оная продължаваше да говори, внезапно оказалата се Роза Велева: – Това ме кара да се замисля. Значи… той… Това ще ме принуди да изостря повече вниманието си, тази шмекерия не е чак толкоз маловажна.

– Никога не съм го питала – отбеляза домакинята.

– Има ли значение?

– Не е ставало и въпрос… Аз мислех…

– Че не е женен.

– Макар че и това няма значение.

– Откога се познавате?

– Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.

– Според мен най-малко от шест месеца. И съм сигурна, че лично вие отброявате всеки ден от щастието си. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно. Обзалагам се, че си водите дневник.

– Не забравяйте, че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…

Нина Монева не можа да продължи, смяташе, че не би й достигнало нахалство да обвини една жена в издребняване при подобни обстоятелства.

– Попаднахме в яма – рече накрая неканената посетителка и заопипва цигарите си. Преди да запали, тя погледна замисленото отдалечено лице на домакинята. – Къде се срещате?

– Какво?

– Тук ли? – Тя погълна много дим и го задържа в гърдите си. – При идеални условия за усамотяване. – Домакинята обаче се бе оттеглила много далеч в замислеността си. – Харесвате ли го? – Никой не й отговаряше. – Обичате ли го?… Вас питам – обичате ли го?

– Много лесно подразбрахте, че съм добър човек – отвърна кротко Монева. – Но все още не мога да схвана: ревнувате ли, или инквизирате.

– Само наивникът би могъл да допусне, че не се виждате всеки ден.

Отново настъпи мълчание, домакинята обмисляше, личеше си, че иска да доложи нещо особено важно, но се двоуми, може би все още беше зашеметена от внезапно връхлетелия удар.

– А? Всеки ден ли се виждахте? Представете си, че това ме интересува особено.

– А представете си, че не съм го зърнала.

– Моля?

– Никога – допълни спокойно домакинята.

– А така!

– Нито той мен.

– Изплъзвате ли се?

– Казах, че не сме се виждали. – Посетителката изглеждаше дълбоко обидена. – Вие сте жена му, така ли?

– Така излиза.

Нина тръгна към прозореца, макар че нямаше никаква работа нито там, нито където и да е другаде, по-добре ще е, ако се изпари веднага и изчезне, или пък да се върне с няколко месеца назад в живота си.

– Емил е ваш съпруг, така ли?

– Нямате си представа колко много ми е съпруг; понякога повече, отколкото трябва.

От прозореца не се виждаше нищо, макар че там имаше много неща; освен децата вече шареха и възрастни хора, особено старци и почти всички делови; виждаше се следобедното оживление на града, след работния ден, в един прекалено дълъг следобед, изпълнен с безгласни фигури. В прозорците на отсрещната жилищна сграда се размърдаха няколко сенки, може би привидения, градът се нагаждаше към най-безличния час, малко преди да се изнесе пред телевизорите.

Монева се извърна към посетителката си:

– Е?

– Убихте ме…

– И вече можете да си вървите.

– … с това, че не сте се виждали. – Двете жени се наблюдаваха. – Слушайте… – Посетителката махна с ръка, отказа се да говори, но после промени решението си. – Дошла съм да се разберем.

– Най-добре ще се разберем, като напуснете тази територия.

– И не знаете как изглежда ли?

– Представям си го.

– Опишете го.

– Какво искате от мен?

– Вече не знам – рече безпомощна посетителката. Тя замълча, имаше вид на обезсилена. – И все пак… тази работа не може да остане така. Ние трябва… Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?

– На този въпрос си отговорете вън, уединете се и помислете – това, което измислите, ще бъде отговорът, който очаквате.

– Колкото повече мисля, идвам до заключението, че го обичате; дори нещо повече.

Пред Нина Монева седеше с угаснала цигара една сломена хубава жена. Нина Монева отговори не без желание да прави хумор:

– Не може да се каже, че не го обичам.

– Не говорете направо – извика посетителката, – пощадете ме. Не разбирате ли най-после – убивате ме. В сърцето ви няма ли място поне за капчица състрадание?

– Не, но ако си отидете, ще се намери. От разстояние съм готова да ви съчувствувам.

– Да, но пък няма да ви доставя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря. Какво си въобразявате!…

Между крясъците на разгневената непозната жена изкрещя и телефонът. Звънът разтърси Монева, и още веднъж, и още веднъж. Неканената посетителка беше млъкнала, сега двете жени гледаха само апарата. Монева преценяваше, че моментът не е подходящ да вдигне слушалката. Докато очакваше, посетителката премести погледа си върху домакинята, в очите й имаше нещо като уплаха или пък като присмех. Монева не посмя да погледне дълбоко в тях, тя бе навела глава, всеки нов звън на телефона бе удар върху нея. Тогава си помисли, че все пак може да се противопостави и попречи на събитията, но непознатата вдигна слушалката.

– Емиле, тук е Роза – каза тя, – твоята жена. Искам да дойдеш. Тук… където съм аз. Ако откажеш, ще скоча на тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца… Заповядвам ти. Не вярваш ли? Аха, не го знаеш… Ще го намериш в указателя, на Монева, Нина Монева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не дойдеш, ще скоча от прозореца.

Роза похлупи апарата със слушалката. Дори не се опита да погледне към домакинята, а след няколко секунди Нина Монева с уплаха я видя, че отива до бутилката и си налива. Роза изпи всичко, което си бе сипала, сипа си още.

– Как се запознахте! Говорете, докато не съм полудяла.

– Преплитане на телефонните разговори.

– И започнахте?

– Да.

– А се прави на невинен. У дома нито думичка, на вас не казва, че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла цели шест месеца!… Сигурна ли сте, че не сте се виждали? – Монева мълчеше и мислеше колко тъжно е всичко туй. – Сега мълчите, затваряте се, не отронвате сричка.

– Искате да кажете, че той ще дойде тук? – Нина Монева говореше тихо, кротко.

– Налага се, мадам

– Вие сте жестока.

– Нямам друг изход. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.

Велева пи и си наля още.

– А питате ли, дали съм съгласна? – все тъй тихичко продължи Монева. – Трябваше да ме питате.

– Не сте съгласна да видите този, когото обичате? – изненада се Велева. – Когато ви се дава такава възможност?

– Не съм готова за срещата.

– Това пък какво е? Навярно трябва да се съобразявам и с вас. – Велева пи решително и си наля още. – На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук!

– И каква е целта ви?

– Да се разберем – замълча и добави – като хора.

Като хора, отекна в съзнанието на Нина Монева и сякаш я унесе, но в унеса си тя оправяше косата си и се оглеждаше в огледалото, придърпваше нещо по дрехата, ръцете й действуваха.

– Постегнете се, пригладете се, предстои ви първа среща, първото впечатление е важно. Искам да ми кажете, на колко ви се струва той? – Монева мълчеше. – На колко ви се представи? – Мълчание. – Да не мислите, че ще видите хокеист? Шейсетгодишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без торбата той не излиза навън, така съм го научила.

– Вижте какво, малка е вероятността да ме засегнете.

– Да ви засегна ли? Говоря за съпруга си – засягате се вие?

– Млъкнете.

– Ще разбера какво е това прерия, какво е значението на този знак, на този символ или код и изобщо има ли някакво значение, заема ли особено място в емоциите на моя съпруг. Тази дума  п р е р и я може би открехва частица от загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома си, а пред близките си не е повече от една пазарска чанта. Ще кажете ли какво означава тази дума?

– Моля ви.

– Защото ще ви накарам да говорите пред него.

– Не!

– Вие ли сте прерията?

– Много ви моля.

– Какво е прерия? – Посетителката, която преди малко се беше нарекла Роза, заявяваше с това, че ще бъде много настойчива. – Напомня ми за пустота и безкрайност, за растителност, която ту се възмогва, ту съхне, говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго, зове ме към безлюдност и отчаяние… Това ли сте вие, това ли успяхте да измислите?

– Искам да знам – посъвзе се домакинята – съществува ли начин да си отидете?

– Че откъде пък му е хрумнало, ако го е измислил той? – Посетителката се приближи до картината и се взря в нея. – У дома Емил се подвизава като човек с ограничено въображение.

– Млъкнете!

Посетителката се извърна и загърби картината, чашата просветваше в ръцете й:

– Така де, семпличък си е.

– Ако не престанете ще ви изгоня, пък ако щете – скачайте на тротоара.

– Боже, колко ви заболя, колко сте омагьосана!

– Забранявам ви!

– Слушайте, Нина, вие ме изненадвате, усложнявате нещата. – Посетителката отиде този път до масата и постави чашата до бутилката. – Смятах, че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, брътвеж по жицата, а то? Оказа се нещо сериозно. Кажете, наистина ли?

– Какво?

– Не сте го виждали? – Монева отрече с глава. – Нито той вас? – Нина поклащаше глава и това сякаш поуспокои съпругата. – Ако сте искрена, аз наистина вдигнах напразна пукотевица и започвам да се кая. Това момиче сте вие, нали? – Ставаше въпрос за момичето от картината. – Ако сте вие и ако сте успели да съхраните същата си дързост… И все пак трябва да му се даде урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?

– Не желая да ви отговарям.

– Значи, всеки ден. Вие сте били в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден… щеше да дойде и… последицата.

– Не забравяйте, че съм ви изгонила.

– Щяхте да осъществите и срещата; готови, втасали, влюбени… Аз…

– Решението ми беше категорично.

– Да не се срещнете?

– Никога.

– А неговото? – Монева не отговаряше. – А той?

– Не знам. – Монева усещаше, че не диша, както трябва. – Мисля, че щях да му наложа.

– И защо ви са тези отношения, какво печелите и какво бихте загубили, ако се видите?

– Ами разгледайте ме.

– Нищо ви няма, липсва ви малко самочувствие.

– Никога не бих дала адреса си, не бих се съгласила да се видим.

– Но примирате да го видите.

Посетителката чакаше, Нина Монева наведе глава.

– Не знам, може би след случилото се… Имайте предвид, че още е съм решила. В последния момент мога да ви изгоня.

– Значи, може и да се сдърпаме – рече посетителката. – Хубаво, две жени се бият за един мухльо.

– Мисля, че ви помолих нещо.

– Да не го обиждам – усмихна се посетителката. – Мой си е и ще си го обиждам.

– Щом е ваш, защо сте у дома ми?

– За да си го осигуря.

– Бъдете сигурна, че вече не е ваш.

– Показвате зъбите си.

– Не ме разбрахте.

– Та за какво си говорехте в тези сини часове?

– Влизаме в територия, където съм по-добре. Казвахме си неща, каквито вие с него трудно бихте могли да си кажете. – Нина Монева отиде под картината и се обърна по такъв начин, че момичето кацна над главата й. – И да ви заявя искрено, смятам, че не познавате съпруга си.

– Наивността ви ме опечалява.

– Не познавате човека, с когото живеете от трийсет години. Той не е мухльо и мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е ще оцените.

– Всъщност такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен. В нея има нещо сладко, обещаващо. Разбира се, става въпрос за кратка телефонна връзка, лек флирт, а не като вашата сериозна любов. – Роза Велева се засмя с добро сърце. – Я си кажете, ако не бях се намесила, докога щеше да продължи?

– До края на живота.

– И сега да вярвам ли, че ще прекъснете?

– Обещавам.

– Но ако ви се обади?

– Моля ви, не го въвеждайте тук.

– Искрена ли сте?

– Това се питам и аз.

– Ще ви се да го зърнете, нали? И искате, и не искате, хем боли, хем сърби.

– Ако не желая да го видя, не е за туй, което си мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си, госпожо. Все пак, имам да живея още и голямото нещо ми беше необходимо.

– Не знам, на мен ми е нужен Емил.

– Май че сте и глупавичка.

– Вън липсват мъже, мадам, жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпускам

– Празноглавка.

– Ще ми се смеят, че съм го отстъпила на някаква нещастница.

– Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.

– Така си мислите. Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се? Нищо, само по жицата. И ви наричаше прерия. Държа да ви види, за да избяга.

– През тия шест месеца обаче вие бяхте жалка.

– Днес жалката сте вие.

– Роза, нека не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие съпруг с пазарска торба. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене…

– Озарение.

– И надежда.

– Виж го ти!

– Един полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, наречена живот.

– Прерията изплува из мъглата – изненада се Роза Велева. – Значи, вие с такива символи запълвате часовете си? С такива литературни смехории замърсявате телефонната мрежа. Нищо чудно, ако сте говорили по цял час.

– Един път разговаряхме цели три часа!

– А с мен не може и три минути.

– След като доказах, че съм ви превъзхождала и че нямате право да ми се присмивате, моля ви да напуснете моя дом.

– Мила моя негоднице, нима не разбирате, че от това място ще изляза само придружена от съпруга си?

– Причакайте си го вън.

– Той ще влезе тук! – настоя посетителката.

– А аз казвам, че няма! – Нина Монева грабна вазата и изкрещя. – Разбрахте ли, хлапачке?

Звънна се на входа, Нина Монева държеше вазата високо, звънна се повторно. Монева смъкна бавно вазата и тръгна с нея. Гостенката се отдръпна малко и я проследи с поглед. Вместо към вратата обаче Монева се насочи към огледалото, остави вазата, напипа гребена и започна да се реши. На входа се звъннеше. Както се решеше, без да се извръща, домакинята изрече спокойно:

– Какво чакате, доведете съпруга си.

Той се появи бързо, имаше вид на човек, който се втурва да предотврати нежелателни събития, а съпругата му го догони, сякаш се страхуваше да ги остави насаме дори за секунда.

– Роза, мога ли да те помоля?

– Да си излезем, нали? Да й спестим една сцена, една тревога по-малко на любовницата, за сметка, разбира се, на съпругата.

– Твърдя, че сме попаднали в комично положение.

– В жалко положение.

– Един от нас…

– … е жалък, да.

– И заплашва, че ще скочи от прозореца. Един от нас шантажира.

– А който изневерява, не е жалък, нали? Този, който офейка от семейството си, не е никак жалък.

– Жалки сме и двамата.

– А тя?

– Настоявам да си вървим и ще ти обещая нещо.

– Не съм склонна.

– Настоявам! – Гласът му се стараеше да подскаже, че в случая съвсем не става въпрос за мъж без характер. – Тръгваме.

– Шантажирам, а?

Роза Велева се затича. Мъжът се оказа не дотам бърз, но все пак успя, и то заради високия праг на прозореца, тъй като всички прозорци на старите масивни сгради са поставени на високи прагове.

– Остави ме! – извика Роза Велева. – Остави ме да видим шантажирам ли!

– Той държеше здраво жена си, беше успял да прихване ръцете й към тялото и едва сега се обърна към домакинята:

– Моля ви да ме извините. – Стори й се малко по-нисък, но това нямаше никакво значение, като се изключи ръстът, Емил Велев май отговаряше на представата й. – Много ви моля – повтори той.

– Говорите си, а? – Велева направи сериозен опит да се измъкне от примката си. – Мястото ми е на тротоара!

– Роза, моля те! – Велев я разтърси.

– Пусни ме, лъжецо!

– Обещай, че няма да правиш глупости.

– Обичаш ли я? Не навеждай глава!

– Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.

– Обичаш ли я?

– Тръгваме ли?

– Ако не признаеш, ще скоча на улицата, ако ми попречиш тук, ще скоча под трамвая, ще се отровя, ще видиш!

– У дома ще ти разкажа всичко.

– Искам да зная обичаш ли я.

Емил Велев отправи поглед към Монева. Монева го погледна на свой ред в очите и долови мъката му, постара се да му подскаже, че разбира колко много е притиснат, а всъщност не излезе нищо подобно, тя не можеше да му подскаже нищо, тя беше направо щастлива.

Емил Велев се отдалечи от жена си, посегна към страничната облегалка на креслото, опипа я, като че ли проверяваше дали креслото няма да рухне под тежестта му, и седна.

– Говори.

Той притисна слепоочията си с длан и помоли жена си да напуснат жилището, в което са нахлули непоканени.

– Обичаш я, така ли?

Велева се отпусна в другото кресло.

– Обичаш я, дори сега, след като я видя с очите си.

– Ти си чудовище.

Велева затресе рамене по най-известния, втръснал се вече начин, а в това време Монева и Велев, без да искат и без да съзнават как, се погледнаха за втори път и на Монева й се стори, че едва сега установяват нещо, което в краен случай може да се нарече контакт.

– Сега разбрахте ли на какво сте способни? – надигна глава изневерената. – Невинната кошута… самотната… която не може да пласира и бутилка коняк! – Роза показа мокрите си очи. – А би докопала дори водопроводчика.

Нина сякаш не чуваше или не обръщаше внимание на думите й, гледаше си право в лицето му. Но Емил Велев не можа да издържи и прошепна по посока на жена си:

– Сега се виждаме за първи път, глупачко, ако не ме бе повикала ти… може би… нямаше да се видим… никога.

– Никога или “може би” никога?

– Има ли значение?

– Голямо.

– Нямаше да се видим! – намеси се домакинята. – Никога, разбирате ли?

– Значи, ако не бях аз?

– Вървете си! – прошепна Нина Монева.

– И двамата ли?

Нина помълча малко:

– Да.

– Как не! – възрази ликуващо вече Велева. – Признайте, че не желаете да си отиде, искате да го гледате колкото може повече, ако е възможно, да остане завинаги, ако тук има някой за отиване – да бъда аз, да вървя по дяволите, само да ви оставя сами, да разберете, че всъщност сте искали да чувате естествените си гласове, това искате, нищо повече. Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените, нищо по-кръвожадно не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно. Особено такива, на вашата възраст. Кажи, мерзавецо, с какво те плениха толкова; с какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозната? Или по-старата? Виж ни, разгледай ни добре!

Нина Монева се извърна към стената.

– Ако не млъкнеш, ще съжаляваш! – изкрещя съпругът. – Поспри се малко и се опомни! Ако не млъкнеш, ще проговоря аз.

– И какво ще ми надумаш?

– Горчивини.

Роза Велева изпита внезапната нужда от малко мълчание, през това време тя гледаше мъжа си проницателно и най-после се реши:

– Много ли ще горчи, съпруже?

– Ще ти наговоря някои неща за годините на моята каторга.

– Така те искам и аз, съпруже мой, да говориш, а не да се потайваш… Каторга! Така кажи, може би оная дума е свързана със свободата, а?

– Напразно налучкваш, миличка, ти никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.

– И аз него! – Нина Монева не можеше да разбере какво става с нея, не можеше да си обясни защо подскача.

– Ето, хазяйке, това се искаше! – Роза Велева отново премина в пределите на иронията. – Да се отпуснете, белким излетят изреченията на съзаклятието. Емиле, твоята кошута се разбъбра.

– Набирай пара, чакам.

Велева изкрещя:

– Ще заплача от яд! Погледни жената, която обичаш. Сляп ли си? Слушайте, мадам Монева, какво ще му дадете вие? Можете ли да му обещаете нещо? – Монева отново погледна натам, където не се виждаше нищо, а Роза Велева продължи: – На какво се надявате, какви могат да бъдат радостите ви? А ти, мъжо, защо не прекъснеш жена си, не виждаш ли, че се озлобявам?

– Вие казвате истината – обади се Монева.

– Не можеш да ни уязвиш – поклати глава Велев, – случаят ни е много истински и не можеш да ни се подиграеш. Обичам тази жена, това да ти е ясно, когато ни замерваш с кал.

Велева се огледа, искаше да намери опорна точка, щеше й се отново да изкрещи, но разбираше своята запокитеност, безпомощността й позволи само да прошепне с тон на човек, който се е предал:

– Емиле.

– Обичам я – спотаено каза Велев, – тя ме издигна, ние се извисихме над обречеността, ако щеш – над възрастта. Нашите разговори бяха чисти, устремени, копнежни, думите не звучаха като думи, а като възвания. Двамата трептяхме, стремяхме се всяка минута да се втурнем. В какво – не знаехме, никой не го е и разбрал досега. – Монева слушаше думите му, той беше в стихията си: – Не искаме нищо повече, не искахме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с още една, искахме да ни оставите в нашия си свят, да си го обитаваме невидими един за друг. Нашият свят не се интересува как белее косата и как се множат бръчките, ние стояхме над дните и месеците.

– Тя се грижи за външността си.

– Защото бях с него!…

– Тогава за какво ми говорите и двамата, за какво втурване, щом си прави маникюри? На кого ги разправяте, къде дават така – по телефона? Лъжете ме, а тя е имала цел – да си те превземе.

– Не чу ли, никога нямаше да се видим, ако не беше жалката ти намеса.

– Но се обичахте.

– Аз я обичам.

– Дори ако скоча на тротоара?

– Ти си махленка.

– Защото се намесих да спася един брак, така ли? – Роза Велева се оживи. – И не вярвам в любовта по телефона! Това е за наивните. Какво? Само ще говорите? И нищо повече? Ха-ха!

– Брутално същество!… Може би ще си ме прибереш у дома, но знай: вече нямаш власт над мен.

– Ами ако започна да ти се обаждам по телефона?

– Не се връщай при иронията, макар че я предпочитам пред сълзите и заплахите. Няма да ни уязвиш, нас никой не може да ни нарани, не може да ни достигне.

– И какво ще искаш, развод?

– Гледай сега, защо бързаш?

– Защото не мога да те деля.

Емил Велев си позволи преднамерено дълга пауза. Доколкото си го познаваше, Роза Велева предугади, че мъжът й ще каже нещо важно. Той се усмихна дружелюбно:

– Аз как те делих.

– Сага ме затрудняваш. – Велева допусна малък пропуск в реакциите си, пролича си смущението й, тя беше трепнала. – Някакви съмнения?

Велев пожела да бъде великодушен.

– Хайде да помълчим.

– Проклетнико, наистина ли се съмняваш? – Роза Велева се задяваше в изумлението си. – Ти смееш да намекваш, че жена ти не е била изрядна?

– Роза, защо не вземем да млъкнем тук? – Велев мярна с поглед домакинята, той може би съжаляваше, че разговорът се запътва в такава мизерна посока, но както се случва в потока на човешките настроения, май че внезапно реше да стане по-лош. – И защо, мила моя, споменаваш тази думичка  и з р я д н а? В случая тя прозвучава нежно.

– Може би ще твърдиш, че съм ти изневерила?

Велев чувствуваше, че озлобява:

– Ами да.

Велева направи опит да се шегува:

– По телефона?

– Напротив!

– Какво означава напротив?

– Обратното на телефона.

– Чакай сега, тук трябва да се замисля. Според тебе кое е обратното на телефона?

– Според мен съществува нещо, което е наистина твърде обратно на телефона, но предлагам да вземем да си вървим.

– Значи, туй успя да измъдри подлата ти душа?

– Не искам да водя подобни разговори пред  н е я. Тона, което може да последва след малко, ще се окаже динамично.

– А пък аз настоявам да кажеш всичко тук, пред нея, не искам да я щадиш, позволявам ти да ме уязвяваш, колкото си щеш.

– Тръгваме ли?

– Чакам да чуя докъде можеш да стигнеш в мъжкото си падение, какво ще измислиш.

– А, ще измисля, само смятах да ти прошепна нещо за Жоро Гинев.

– Ти можеш да припишеш такива гадости на приятеля си?

– На теб.

– И какво?

– Но не само той.

– Ти си безсрамник! – Велева се стремеше да се овладее и най-важното – да не прехапе устната си, нещо, което би я издало веднага, знаеше си го от опит. – Едновременно ли?

– Последователно.

– Видя ли какъв си? И защо не каза, че знаеш? – Тя помълча известно време, но Емил Велев не даде очакваните обяснения, съпругът й се държеше загадъчно, имаше вид на човек, който напуща досегашната си форма на поведение, който скъсва с нещо. – Вместо да ми кажеш направо и още на времето, вместо да ме предпазиш от евентуални увлечения, предпочел си подлостта на мълчанието. Видя ли какъв си, проумяваш ли низостта си? Вместо да дойдеш, да ме набиеш като хората… – Велев поклащаше отчаяно глава. – Долен човек. Че ти тогава не си ме и обичал.

– А ти от обич ли ми изменяше?

Нина Монева следеше всяка негова дума, възхищаваше се на мъжеството му и на странните сили, които му позволяваха да произнася само необходимото.

– Задкулисен човек си, Емиле, вместо да ми беше казал, вместо да ми беше доказал любовта си… – Велева вече се давеше в сълзите си. – Гаден си и напразно се боря за тебе. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази… Тогава ще видиш… Значи, знаеш всичко, така ли? – Велев само се усмихна. – И си траеше! Боже господи. Тя се обърна към домакинята. – Чухте ли? Видяхте ли го? Знаел е, че го лъжа, а се потайва. Разбрахте ли с какъв човек се свързвате? – Сега вече – към Велев: – Че ти тогава изобщо не си ме обичал! И трябваше… И си знаел всичко, навярно как изглежда новият?

– Знам и къде се срещате.

– Млъкни! Ти не ме обичаш.

– Никак.

– Че тогава… Боже, колко съм сама, боже, колко много съм била самичка!… И сега какво? Продължавай.

– Повече – не! – намеси се Монева. Тя усещаше тялото си като схванато, нещо притискаше главата й от двете страни, а ръцете й не можеха да се движат, личеше си зле прикритото чувство на отвращение, макар че лицето й преди малко сияеше от възхищение и обожание. – Мисля, че повече не мога да издържа.

– Вас никой не ви пита, Монева.

– Роза! – След като извика на жена си, Велев се обърна към домакинята и тя видя внезапно състареното му измъчено лице. – Извинете, но трябваше, този стил ми бе наложен.

– Аз съм окаяна самотница! – настоя Велева.

Велев отново се взираше в очите на Монева.

– Просто мечтая да се отдалеча и да ви се обадя по телефона, ще ми се да се отдалеча.

– Но днес е особен ден, нали? – Монева се съвземаше.

– Наистина – съгласи се мъжът.

– Поне за мен.

– Стана шумно обаче.

– Никога не съм допускала, че ще ви видя. Вярвате ли?

– За съжаление, обстоятелствата…

– Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте се сблъскали с добри обстоятелства? Обстоятелствата – Монева произнесе думата провлечено, подчерта неуважението си към нея и нейното звучене – са винаги неблагоприятни и все пак – вече го погледна с очите на влюбена жена – вие сте тук. Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…

– Чудесна сте, млъкнете!

Той се отправи към нея, тя съгледа слисаното лице на съпругата му. Роза Велева се бе смълчала, за да разбере какво всъщност би могло да произлезе по-нататък. Без да се усети, Монева направи своята стъпка към него и спря и звънна великата тишина между тях, тя се вместваше в този метър, който ги разделяше, и те сякаш не можеха да преодолеят нито разстоянието, нито мълчанието си.

– Просто не разбирам – каза най-после Велев.

– И вие ли – каза Монева.

– И аз си помислих колко по-лесно е по телефона.

– Как естествено почвахме.

– Спонтанно.

– Знам началото на всеки наш разговор – просия Монева.

– На всичките? – изуми се Велев.

– Познайте колко са?

– Никога няма да позная.

– Сто и петнайсет! За сто и деветдесет дни!

– И аз си спомням по нещо.

– Без да ми казвате, знам за кой разговор става дума.

– Когато ме нарекохте  п о л ъ х.

– След като ме нарекохте  п р е р и я.

– И след като се получи изречението.

– П о л ъ х  н а д  п р е р и я т а! – Нина Монева летеше над зелените облаци на няколко дървета. – Мога да ви резюмирам целия разговор. – Тя събра щастливо ръце край лицето си. – Вие ме нарекохте прерия, тогава ви заявих, че навярно става дума за неподвижност или за пустиня, и отначало измислих повей, но го смених с полъх, казах ви, че сте полъх над моята прерия.

– А пък аз помня, когато ми прочетохте дванайсет страници от Уолт Уитмън.

– Петнайсет.

– Казахте дванайсет.

– И ви излъгах – трептеше щастливо гласът й.

– Знам – рече весело Велев.

– За да помислите, че ще ви чета по-кратко.

– Разбрах.

– А вие по-късно ми четохте “Дамата с кученцето”.

– И това ли съм правил? – Беше уж смутен.

– Тъкмо когато го гледах по телевизията.

– Аз съм хитрец.

– И аз! Помните ли когато помирисах карамфилите?

– И ме накарахте да доловя аромата им по жицата.

– И го доловихте!

– Заклевам се!

– И пожелах да отгатнете броя им. – Монева едва не подскочи. – Помните ли?

– И казах седем.

– А аз се съгласих, а бяха осем!

– Защо?

– Защото не исках да бъда конвенционална.

– И ме излъгахте за първи път.

– А втория?

– Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.

– Вие искахте да ме видите и ме уплашихте!

– “Дамата с кученцето” – продължи Велев, – а вие гледахте телевизора.

– А вие четохте в синхрон, четенето ви ми хареса повече от филма.

– Колко хубаво си живеехме!

– Беше чудесно!

– И все пак – Велев се стараеше да измисли едно предложение – позволете ми – по-право предложението беше измислено, но не знаеше как да го пласира – от време на време да ви се обаждам и занапред.

– А помните ли – Нина Монева сякаш не чу, – когато ненадейно преминахте на ТИ?

– Не ми напомняйте.

– Допадна ми.

– Но не приехте.

– Скрупули.

– Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи, прашецът им не отлетя.

Монева пожела да се пошегува:

– Дума, която ви забавлява.

– Защо? – Имаше вид на съкрушен. – Споменавам ли я често?

– Досега три пъти.

– При вашата нетърпимост към тривиалното? – Имаше безкрайно отчаян вид.

– Без тривиалното обаче не можем да минем. И солта на живота е тривиална.

– Обичате да сте мила към партньора си.

– Сега ви чувствувам повече от всякога партньор.

Произнесеното от Монева накара двамата да погледнат към Роза Велева, тя се държеше като зрител, увлечен от динамиката на пиесата.

– Говорете си – насърчи ги Велева, – бъбрете си, но като си помисля каква глупачка съм била. – Тя се обърна към него: – А ти защо не си заявил, че можеш да бъдеш мил?

– Гледах филма – на Монева не й се щеше да прекъсва, – а от слушалката долиташе вашият глас.

– Така ли?

– И вие разбрахте, хитрецо, не се правете на наивен. Вие нарочно…

Велев се засмя, Монева се увлече и също се засмя.

– Никога не съм и помислял, че ще ми помогне киното.

– Но съчетано с Чехов, всъщност Чехов свърши истинската работа.

– Който е в състояние да те направи и тъжен, и щастлив, но човек така и не знае понякога тъжен ли е, щастлив ли е. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие изпитвали ли сте някога обида от обстоятелството, че сте щастлива?

– И какво правите сега? Вече потегляте? По магическата пътека на кабела?

– Извинете – смути се Велев, – по навик.

– Готова съм, мили! – извика щастливата Монева. – Готова съм да възприема както вълшебството, така и истината за екзотика, да повярвам, че щастието е и в болката, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!

– Единственото, което мога да ви дам.

Вместо да му отвърне, вместо да продължи забавата, Нина Монева се обърна към съпругата му:

– Вие ме изненадахте, госпожо, началните ви реакции бяха по-човешки, стремяхте се да спасите нещо, което ви принадлежи. Не ви ли се струва, че се предавате бързо?

– Ами не чухте ли? Той знае всичко.

– Отричайте.

– Страхувам се от подробности.

– Хайде, Роза! – Лицето на Велев бе придобило цвят на пепел. – Казахме си всичко, да се приберем в нашия двустаен затвор.

Роза Велева се изненада:

– Какво? С мен ли си? – И прибави нота на абсолютна недоверчивост: – Уха.

– Друг изход не съзирам.

– Вие си отивате? – Монева се олюля.

– Ще ви звънна веднага.

– Моля ви, още малко.

Емил Велев хвана ръката й. Роза Велева вдигна стола и удари с него пода.

– Не чупи столовете – посъветва я Велев, – какво искаш?

– Щяхме да тръгваме.

– Това беше отдавна.

– Какво каза?

– Ох, Роза! – Велев пусна ръката на Монева. – Как да ти обясня, как да го изрека, че да ме разбереш…

– Ти грабна ръката й.

– Всъщност никой нищо не знае – извърна се Велев към Монева, в поведението му сега нямаше видима логика, – нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на изгърбено мостче във Венеция и съм се питал: това ли е важно? На Шан-з-Елизе отново съм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмица духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха, бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пък и приличаха на магически и се запитах: това много важно ли е? Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не е важно. Разбрахте ли ме?

– Не. – Монева мислеше, че ей сега ще припадне. – И затова обичам да ви слушам.

След това двамата се засмяха, обхванати от усещането, че се намират на края на света или върху тъжен айсберг.

– На няколко пъти се изкушавам да ви разкажа за бразилеца ди Моранс. Ето текст на негова песен:

Има дни – седя

и си мисля за живота,

и повярвайте,

не виждам изход.

Как става така,

как да го разбера –

едва допели,

започваме да умираме;

след пристигането

все идва заминаването,

защото няма нищо

без раздяла.

Какво знам аз, какво знам аз –

животът е една голяма илюзия.

Какво знам аз, какво знам аз –

знам единствено, че само той има право.

Роза Велева хвана за втори път стола, имаше намерение да полудее, но Велев постави длани върху ръцете й.

– В поведението ти наистина няма последователност, моя скъпа съпруго, държиш се или комично, или трагично, което е едно и също, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш.

Роза Велева изтегли ръцете си изпод неговите върху облегалката на стола, може би изразяваше погнусата си или проявяваше хитрост, която би трябвало да бъде доловена от другия.

– С мен ли искаш да живееш? – Велев този път беше настойчив. – Или с него?

– Нужни сте ми.

– И двамата.

Роза Велева поклати глава.

– Това пък е нещо съвсем друго. – Загледа я продължително. – Съпруго моя, ще ме оставиш ли на мира?

– Не мога.

– И аз не мога… без тази жена.

В ситуация като тази плаченето му се стори най-невероятното нещо, но Роза Велева захлипа. Емил Велев я наблюдаваше отстрани как хленчи, почака я да престане, но накрая хвана дръжката на вратата.

– Отначало се самоубиваше. – Велев не снемаше ръка от дръжката на вратата. –  После плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плачеш, сълзите разтапят душата на мъжа, разбери.

– Обещай, че няма да говорите по телефона. – Велев мълчеше. – Ще говорите, така ли?

– Ти защо не вземеш да отидеш при другия си?

– И мислиш, че е лесно? Грабвам багажа – тръгвам.

– Не го ли обичаш?

– Обичам го.

– Тогава?

– Така се отива при мъж, така се грабва бохчата… Изобщо, знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие сте мерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загубена – мъжът офейква.

– Защо дружиш с подобни?

– Всички сте еднакви, видят ли те само с бохчата…

– Боже мой, Роза! – Велев падна безпомощно в креслото и пипна чашата. Нина Монева изтича, донесе трета чаша и му наля. Той не благодари, вдигна чашата, повъртя я в пръстите си. – Защо не каза в началото?

– Да тръгваме – предложи този път Велева.

Велев все още въртеше чашата в ръцете си.

– Имаш го.

– Тук ми е неудобно – призна си Велева.

– На мен още повече. – Велев се изправи и върна чашата на масичката, той изобщо не близна коняка. – Да беше казала, да не усложняваме, имаш го веднага, още утре го уреждаме.

– Емиле, наблюдават ни.

– Да ти кажа откровено, става ми безразлично. – Лицето му се умори изведнъж. – Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.

– Защо, какво й е?

Емил Велев огледа жена си като предмет или като местност, в която попада за първи път. Ъгълчето на устата му набираше сили за презрение или усмивка.

– Ставаш прекалено директна, миличка. Вземи я.

– И все пак по всичко личи, че избягваш да ме разбереш – прошепна Велева. – Аз съм жена, не мога да отида без…

– Добре! – прекъсна я Велев грубо. – Друго!

Роза Велева сега се извърна фронтално към домакинята:

– Едно кафе.

Лицето на Нина Монева се проясни, тя поиска да каже нещо, може би щеше да изрази радостта си, но благоразумието я накара да напусне хола, без да произнесе каквато и да е дума. Влезе в кухничката. Чакай сега, къде е джезвето, къде е кафето, къде са чашките, искат ли захар, нямам време да питам. Нина Монева включи котлона и седна. Чуваше ясно гласовете им, Велев изрази недоволство и пожела отново да излязат. Съпругата ме обеща, че ще излязат веднага след кафето, Велев подчерта, че искреността, с която са започнали новия разговор, му харесва; по-добре така, отколкото… На това място Роза Велева извика и го прекъсна:

– Разбери, той няма да ме приеме!

Велев помоли за тишина. Ръцете на Монева трепереха, вън свечеряваше, между сградите плъзваше предизвестието на нощта, в гъстите клони на познатото дърво, дето котките дебнеха и улавяха птички, беше тихо и тъмно, тъмнината сякаш я удари като очаквана и желана радост, а смъртите на птичките, които винаги са я вълнували, сега й се струваха едва ли не като забавни неизбежности от красивото възхождане на живота. В хола мъжът отново помоли за тишина, а жената заяви нагло, че няма нужда от тишина, тя каза, че за домакинята този обрат на събитията е като дар от небето. Млъкни! Ах, тия смешни мъже – засмя се Велева. Велев възбудено се втурна да й обяснява, че домакинята притежава деликатна душевност, тя е човек с различна от тяхната чувствителност. Роза Велева се засмя още веднъж, тя заяви, че кафето след малко ще покаже колко старателно е приготвено, от кафето понякога се подразбира колко хищно се кани да скочи върху жертвата си тази, която го е приготвила. Ти си негодница, заяви Велев. Ще получим кафе, приготвено от жена, която най-после си е отдъхнала, допълни Велева. Тук Велев май че подскочи, но после се поумори и помоли съпругата си да не докосва със смрадливата си реч тъжния самотен свят на Нина Монева, особено красивото вълшебство на отношенията им. Ние сме над тези неща, поясни той, и ако продължаваш…

– Какво, какво би станало, ако продължавам?

– Остави ни на мира – помоли се Велев. – При нас нещата са други, ние сме хора от друга планета.

– Глупако, какво ще правиш с тая дъртачка?

– Ще те ударя! – гръмна гласът му.

Последваха мигове на дребнавост, характерни за охладнели един към друг съпрузи, които са навлезли в периода на омразата. Монева се появи навреме с подноса.

– Турско кафе! – Гласът й трептеше от жизнерадост. – Забравих да ви предупредя, че кафето е турско.

– Идеално за този турчин тук – засмя се Велева. – По едно време някъде имаше коняк.

– Роза!

– Не, аз ставам нахална, така е най-добре. Нина, и малко коняк? – Монева взе бутилката и я подаде на гостенката си. – Какво нещо сме жените, а? На северния полюс ни прати – ще искаме да се женим. Аз бягам към него, той бяга към вас. – Сега всеки имаше чашката си с коняк, всеки бе взел кафето си, седяха удобно. – Бяга към новото… Не ми обръщайте внимание, склонна съм да бъбря, от нерви… Бяга към романтичното, екзотичното, то привлича, примамва, зове. – Роза Велева млъкна, съсредоточи се в насладите от глътките и май че се откъсна от присъствуващите. – В голяма авантюра се впущам, но де да видим. На голяма експедиция потеглям в моята прерия или джунгла, където всеки мъж е звяр и иска да те изяде. Съблича, консумира и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с тебе, с душата ти, той е консуматор, ти си вещ, и вещо сменя вещите.

– Отново ми харесваш – отбеляза Велев.

– Олекна ли ти?

– Бисквити! – подскочи Монева. – Забравих, че имам.

– Много се движите – подхвърли Велева, когато Нина Монева се върна от кухнята. – Прекалено много се оживихте.

– Изглежда, подхвърлихте нещо за мен. – В забележката на Монева прозвучаха тонове на запазено достойнство.

– Подхвърлих – призна си Велева.

– За мен е лесно да се говори, Велева, аз съм лесна тема, и за белетристика съм лесна, и за пиеси. Принадлежа към ярко очертана категория, бих добавила армия, най-безобидната армия на света. – Почака, но никой не посмя да я прекъсне. – Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете, вярвайте, но този следобед е много богат за мен. – Тя предупреди с усмивка: – Не в този смисъл, не защото най-после съм с него. Представете си – донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена докрай, пълна с изненади – жена, от която в една и съща минута могат да се излюпят и смехът, и сълзите.

– Вие трябва да си пийнете – подкани я Велева.

– Голям ден в живота ми! – Нина Монева се замисли, искаше да се изрази най-точно. – Да ви кажа правата, ако бих била сигурна, че сте винаги забавна… Щях да кажа глупост.

– Бихте я предпочели – намеси се весело Велев.

– Разбира се – призна си Монева.

– Пред него? – изненада се Велева.

– Нищо не може да замени другарството между жени.

– Да знаете колко сте права – заяви живо Велева. – Мъжете са бедствие, не могат и да те забавляват, у тях всичко е егоистично.

– Да де, затова ми измъкна жилището и колата.

Роза Велева притисна чашата към бюста си.

– Глей сега, глей го кво говори. Винаги ще се намери някой да ти прекъсне хубавия разговор. Ниж сега – за кво говорим, а той кво говори. – Гласът й се люлееше, Велев и Монева се смееха. – Ние говорим за възвишени неща, а той за автомобили.

– Роза! – Емил Велев познаваше добре жена си и вече се тревожеше. – Не почвай.

– Полъх над прерията! – смигна съпругата. – Карай!…

– Роза, чу ли какво ти казах? – Роза Велева избегна погледа му и си наля. – Мисля… че… как да ти кажа… Вече…

– … си се откупил, така ли? Свободен!… Ами ти никак не си ме обичал бе, Емо… Знаел си, че ти изневерявам, и си траел, потайвал си се като подлец, без да вдигнеш скандал. Това не мога и не мога да ти простя, в туй има нещо нечовешко. Какъвто и полъх да станеш, над каквато и прерия да подухнеш, не съм съгласна с теб, мъчно ми е, плаче ми се!…

– Предпочитам да не ставаме отново сериозни.

– Ще бъде жестоко – съгласи се с глух глас и Монева. – При това вече сте ми симпатична.

Роза Велева скочи от креслото и извика, вдигна високо чашата си, човек би допуснал, че имитира Статуята на свободата. Емил Велев посегна към нея, може би искаше да реагира по някакъв начин, но се отказа, разбрал сякаш, че повече не може да й се помогне, нито може да предотврати нещо, което се задава неизбежно.

– Засрами се, колко лесно се откупи с едно двустайно и с купчина ламарина. – Велева заплака, гласът й потъна в страданието. – Тъжно ми е за теб, мъжленце, толкоз лесно се откупи.

Емил Велев с изненада откри, че очите и на Нина Монева се овлажняват, той стисна отново ръката й, но тя побърза да я изтегли към себе си:

– Стана ми мъчно за нея, вие нямате право!

– Нина, съвземете се! – Велев не знаеше какво да предприеме. – Това са етюди, сега като нищо ще ми отнеме и друго.

– Ще отмъкна ли? – Не, Роза Велева не беше пияна. – Значи, АЗ отмъквам? Виж го ти – измита се, излита, а после аз измъквам, аз правя етюди. Питай сърцето ми, етюдите изскачат оттук – тя постави длан върху гърдите си, – от дълбочината, от наслоената мъка.

Сега изкрещя домакинята:

– Млъкнете!

– А! – Велева изблещи студени очи, в които все още просветваше студена роса. – На вас пък какво ви стана?

– Смрачи се – прошепна безнадеждно Нина Монева, – нещата загубиха забавната си шеговитост. Вие разбирате ли, че вече се чувствувам злодей? Аз ограбих тази жена.

– Нина, моля ви! – Емил Велев не знаеше към коя от двете жени да се обърне. – Роза, ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо крайно нежелателно.

– Ти си палач!

– Слушай, ще се махнеш ли от пътя ми?

– Знаеш ли какво искаш от мен, грубиянино, имаш ли поне елементарна представа за живота, който ми предстои? Къде ме пращаш? Да не мислиш, че отивам на курорт? Ти знаеш ли какво е туй сама жена в живота?

– Дадох ти имуществото си. – Велев правеше истински усилия да не викне от радост. – Това малко ли ти е?

– Не ме пронизвай с погледи, мъжо, и не ме залъгвай с любовници. Знаеш какво представлява любовникът – нищо, фикция, човек, който е винаги готов да се изпари. Какво ми завиждаш на любовниците, не разбирам защо ми го натякваш. Докато вие вече си имате всичко, аз съм като опустошена.

– Роза, да се разберем, излезем ли оттук, вече няма да пристъпя този праг.

– И отново жицата!…

– Да!

– Боже, луди хора, вие сте побъркани! – Велева продължи примирено: – Пък де да знаеш, може би да е по-добре.

– Но не знам колко.

– Четири.

– Жалко дамско човече!

Роза Велева пое въздух:

– Поставяш ме в нови ситуации.

– Давам ти всичко от книжката.

– Ще почакам да спечелиш още хиляда.

– Ще бъде равносилно на гилотина. – Тук нервите му не издържаха. – Хайде да се прибираме, откога те моля да си вървим. – Велев положи ръка върху рамото на жена си и се обърна към Монева. – Ще ви се обадя.

– Чакайте!

Монева докосна лицето си с пръсти, може би искаше да се увери, че съществува нейна кожа, нейна уста, нейни очи, че самата тя присъствува тук и че не друг, а тя е изрекла думата-молба, за да ги спре да не изчезнат. Двамата се извърнаха и видяха, че домакинята се мъчи да измисли някакви допълнителни думи, но те й се струваха сложни и трудни за измисляне. Все още с пръсти на лицето си Монева изчезна от хола, сякаш изтласкана от тишината. Появи се твърде бързо, лицето й сега беше избледняло съвсем.

Пъхна пачката насила в ръцете й.

Роза Велева се разплака отново, но в плача си успя да вмъкне някак си думата “изнудвачи”.

– Нина! – извика слисаният Велев. – Вие луда ли сте?

– Защо да говорим в момента за пари – отвърна домакинята със спокойния тон на мъдрата жена. Цветът на кожата й се възстановяваше, това, че Велева прие парите, макар и с плач, имаше значение. – Щом хиляда оправят съдбата ви.

– Как можахте! Това е мой личен въпрос.

– Моля ви да не говорим повече.

Велев гледаше объркано.

– Не я познавате, тя може…

– Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? – Роза Велева захвърли пачката в креслото и побягна, Монева грабна парите оттам и я подгони. Външната врата бе оставена да зее, Монева изхвърча на стълбището и въпреки всичко успя да натика и този път банкнотите в ръцете на обидената.

Като се връщаше, домакинята се блъсна в съпруга, в разминаването той успя да я упрекне, че е сглупила, и го чу да зове жена си на стълбището, след това се върна позеленял от яд.

– Може да ни метне и двамата, не я познавате! Кажете, кой ви позволи?

Монева мълчеше, а той продължаваше да я обсипва с упреци, докато тя вдигна глава и каза тихичко:

– Мисля, че засега ще бъде най-добре, ако се разотидем. Нещо ми подсказва, че трябва да стане така. Ще ми се да помисля още малко върху туй, което се случи днес.

– Да помислите… – Велев изговори думите бавно и равно, после искаше да каже още нещо, готвеше се да изсипе куп думи, но единственото, което можа, бе, че вдигна ръката си и погали два пъти косата й. Отдалечи се, но не намери сили да отвори вратата изведнъж. – Как да ти го кажа, мила моя, никак не знам… По-късно, като помислиш, не може да не разбереш, че онова нещо припламна.

Нина не наруши своята неподвижност, тя остана до края замислена, докато най-после се усмихна, а след това с леките движения на щастливия човек тръгна към струпаната в ъгъла магнито-радиотехника на дома си, натисната бутона за възпроизвеждане, бликна музика, в хола влезе Брамс, но туй в момента май че не задоволи домакинята, Нина Монева се наведе, измъкна друга касета и посрещна сладкия й ритъм с меки поклащания на тялото, тя се залюля, понесена от мелодията. Нина Монева тръгна към масичката и все тъй подчинена на ритъма, започна да обира чашите. Отново се усмихна, пийна си малко коняк и продължи да си шета, засилила вече полюляването на тялото в старанието си да имитира черните певици.

Някой звънна на входа. Монева погледна чашите в ръцете си, почуди се какво да прави с тях и тъй като се звънна повторно, тя тръгна да отваря със заети ръце. Докато се мъчеше с вратата, отвън някакъв мъжки глас ломотеше неразбрано.

Най-после тя отвори.

Какво казахте?

Измънках извиненията си – рече Непознатият.

За какво се извинявате? – Зададе въпроса наивно, сладко, с опиянение, като все пак полагаше усилия да не изпусне чашите. – Вие пък се извинявате.

За нахлуването си – поясни с полуусмивка Непознатият мъж, – просто се врязах.

Че лошо ли е? – Нина Монева се даваше в еуфорията си. – Но кой сте вие, човече?

Ритъмът все още се оттичаше по ханшовете й.

Там е работата. – Непознатият посегна към ръцете й. – Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.

Имах гости.

Добре де, какво ви пречи да ги оставите някъде?

Наистина – засмя се Монева и тръгна.

Непознатият посетител бе изоставен в хола, останал сам, той започна да разглежда без особен интерес обстановката. Монева се върна и натисна бутон от магнитофона.

Защо го изключихте?

Доколкото ми е известно, непознатите обикновено не обичат музика.

А вие пък допуснете, че не съм непознат. – Монева го разгледа внимателно. – Защо не си представите да речем, че съм ваш добър познат, допуснете, че съм вашата трезва мисъл например.

Да, ама знаете ли колко не сте ми необходим сега?

Добре де – Вашият Разум.

Никак, хич! – Нина Монева се досети, че говори ако не глупаво, поне невъзпитано. – Извинете.

Вие извинете.

Интересно защо не се уплаших.

Това ме радва.

Спокойна ли съм?

По-скоро – щастлива.

Как да ви наричам?

Тук ме затруднихте – отвърна с нейния тон Непознатият.

А сигурен ли сте, че идвате при мен?

Абсолютно.

Днес имам богат ден, но туй не е за разговор с непознати.

Има си хас.

Щастлива съм!… Коняк?

Като нищо.

Винаги ми се е струвало, че непознатите посетите ли произлизат от тъмните представи за мистерията. – Монева отскочи до кухничката, върна бутилката с чисти чаши. – И че нямат маниери, че са груби. – Подаде бутилката на мъжа. – Дойде някой непознат, да речем, да ни покани да чистим снега. – Мъжът сипа обидно малко за себе си. – Влиза, кара се, влязохте вие – викате “има си хас”.

Ще се кара, разбира се, как няма да се кара, не изривате снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви денем?

Тя се взря още по-добре в него:

А вие?

Какво аз?

Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?

Вижте какво, мадам, ако смятате, че съм сторил нещо много грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми е нужно много малко, за да си отида.

Имам само коняк.

А аз – язва.

Ужас! Ракия нямам.

Ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.

Това опростява малко нещата. Имахте вид на прекалено измислен, персоната, която оправя края на романите.

Радвам се, че ви се харесвам.

Да пием, господине

Наздраве, другарко Монева.

Знаете името ми?

Иначе как ще ви намеря.

Откъде го знаете?

На вратата го пише.

Така ли? Наздраве.

Днес конякът й се услаждаше. Той пийна мъничко и я погледна:

Бяха забавни, нали?

Кои?

Непознатият остави чашата до бутилката:

Емил и Роза.

Защо, какво е станало? – Ръката й потрепера, златната течност в чашата се залюля. – Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?

Нищо не е станало, само са ми забавни, тия хора ме забавляват.

Откъде знаете, че са идвали, защо се интересувате?

Маалко се успокойте.

Спокойна съм, но вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.

Сигурна ли сте, че се нарича Емил?

На вас сигурно ви се ще да не съм сигурна.

Де да знам вече какво искам аз. Ето, станах ви и несимпатичен, намразвате ме.

Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. – В златната повърхност на течността се отразяваше смаленият сто пъти прозорец, цялата тъжна сивота на деня, който си отиваше. – Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но тази личност е много скъпа за мен… Как да се изразя, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.

Тази картина – посетителят пък сега възнамеряваше да се позанимае с картината – е от периода, в който притесняваха художника.

От известно време я гледам с други очи – призна Монева, – не като някога, но изобщо художникът е голям, изглежда, че нещо в естетическите ми сетива се е променило.

Може би отскоро.

Не знам, не съм се замисляла… Защо ми говорите за Емил?

Аз нямам картини.

Да не е станало нещо?

Какво да ви кажа, госпожо Монева, не зная как да започна, впрочем моето доброжелателство е от незначителен мащаб и наистина не мога да намеря подход, нито мога да ви обясня кой съм.

Но не сте дошли да си говорим за картината.

И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък – съвсем малко.

Може би сте дошли да ми кажете, че Емил е мошеник.

Помагате ми, вече ми поолеква, но защо да допускаме подобни предположения за един великолепен възрастен човек, който умее да конструира меки светове, за да посели в тях не  повече от двама души. Разточителство, разбирате ли, само двама в обширен, комфортен мир.

Да – съгласи се унесено Монева, – но когато доброжелателят иде у дома ти и започва да говори за някого…

И все пак ми олекна, да пием.

Настоявам веднага да ми откриете защо се интересувате от Емил.

Не само от него.

И от мен, разбира се.

Роза, Роза.

Аха, да.

Може би е Роза, може би не, всеки случай не е цвете за мирисане.

На мен ми се стори интересна, пластичен характер, може да те побърка с настроенията си.

И да те подведе.

От нея ли се интересувате?

И от нея, разбира се, просто да ви предупредя.

Твърдите, че сте моят разум. – Непознатият кимна. – Трезвата нота на моето Аз. – Мъжът кимна с благодарност повторно. Замълчаха. – Какво точно искате да знаете?

Някои любопитни, ако щете – екзотични подробности.

И ако откажа да разговарям за тях? – Монева замълча, внезапно обзета от простата мисъл, че никой няма право да нахлува в дома ти и да те подлага на разпит. – Впрочем, какво ви се церемоня, отказвам! Какво ще сторите?

Най-простото. – Непознатият се обърна към вратата и потегли.

Представете си, че мога да се обидя – подвикна след него Монева. – Някои разговори обиждат човека. – Непознатият се отдалечаваше. – Моля ви!

Непознатият спря, той се обърна и пъхна ръце в джобовете на сакото си.

Мисля, че утре ще се почувствувате още по-обидена, мадам.

Как ?

Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.

Дадох ги сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.

А така! – Непознатият посетител направи гримаса, сякаш сумата е била броена лично от него. – Вие пък, за беля, сте имали хиляда лева на живо.

Аз съм жена, която е спестила нещо през живота си, парите могат да ми осигурят някои емоции.

Сигурно.

Тогава какво да ги правя, да пазя всичките стриктно в банката? За кога, за какво?… За кого?

Лошо – съгласи се непознатият, – логиката ви ме съсипва.

Пътувах къде ли не, до Съединените щати отидох, но какво от туй. Всичко е празнота, празна кутия с тъмнина… Неподвижно, празно – една неумолима празна празнота, без минало, без бъдеще.

А настояще?

Нямаше

Сега има.

Да.

Сигурна сте.

Да се спукаш от смях, но сега има, никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент от някъде се пръква някакъв човек, настоящето разцъфтява, звънват звънчета…

Посетителят се усмихна, дори смигна:

Над прерията повява.

Прерията заблестява! – кимна домакинята, с което даде да се разбере, че не се е обидила от израза. – В организма нахлува кислород, тревите наоколо потрепват, звънят – има полъх!… Значи, известно ви е и за прерията?

Да знаете колко прерии се навъдиха в София! – Непознатият пое въздух и помоли за разрешение да запуши. – И откога?

Сто и деветдесет! – не без гордост отвърна Монева

Дни!

Аха!

А откога го обичате?

От третия.

Ден?

Месец!

Много ли?

Пространствата на света са били пълни с животни, непознати господине, много животни, но животът се е превърнал в живот с появата на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата ни: рисунките по скалите, размисълът за танцуването на огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, вие как мислите?

Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври, госпожо?

Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.

Там е работата, Монева, че ще е интересно, ако си поговорим сега.

И да превърнете битието ми отново в пустиня?

Представете си, уважаема Монева, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е излюпил поради случайно преплитане на жиците, а нарочно.

Не мога да си представя.

Допуснете, че за вас са събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.

Трудно ми е да допусна.

Ловецът се обажда, разговаряте, минават дни, става все по-хубаво, вече сте назована  п р е р и я, а след още няколко дни вече сте го нарекли  п о л ъ х. Прерията вече си има своя полъх.

Че лошо ли е?

Говорите, говорите…

Това са хубави неща.

Дните се нижат, а вие говорите.

Чудесно.

Ослепявате за действителността край вас.

Възхитително.

Хлътвате.

Необходимост

И един ден – наблюдаваше я внимателно – след шестия месец – много старателно – обикновено тогава – мълчание – една жена звъни на входа, влиза , дома ви и ви пита какво дири вашият телефонен номер в личния бележник на съпруга й.

Ех, че хубаво.

Хубаво, какво му е хубавото?

Не е напразно.

Вдига скандал, карате се, тя ви обвинява.

Забавно е да те обвиняват.

В това, че сте обсебили съпруга й, разбирате ли?

Какво по-сладко на тая възраст?

Непознатият като че ли започна да губи усещането за превъзходство.

Тогава звъни телефонът. – Той замълча, изглежда, отмерваше напрежението. – Вместо вас телефонната слушалка вдига Роза. – Монева най-после се съсредоточи. – Разбира се, звъни мъжът й. Тя го заплашва, казва, че ще скочи на тротоара – вика го на очна ставка. Той идва, започва нещо като театър, сцена след сцена. – Непознатият взе чашата с коняка и сякаш се запита да пие или да не пие. – До кулминацията.

Голяма работа.

А малка ли е? Това са хиляда лева.

Но се превръщат в прерия.

Много прерии обаче.

Е това е малко досадно

А бе вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? – извика извън себе си Непознатият. – Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от всяка наивна самотница.

Говорите твърде високо.

Искам да ви внуша, да ви набия в съзнанието.

И да ме спасите, да.

Да! – извика отново Непознатият. – Не ми отговаряйте с ирония.

Вие се мамите – каза спокойно Монева.

Непознатият бе изумен:

Какво?

Той не може да бъде такъв. Впрочем може да бъде какъвто си ще, но ме обича.

Вас.

Не забравяйте маниерите.

Не забравяйте, че сте жертва.

Може би съм жертва, знам, че съм жертва, но на кого?

На така наречения Емил.

Лъжете се. – Монева положи длан върху ръката на Непознатия, който продължаваше да стиска чашата. Непознатият долови в тази женска ръка живот, пулсации. – Изобщо, господине, вие се лъжете много повече, отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го премахнете. Какво ще ми дадете вместо него? Кажете де… Знаете ли какво бях преди появата му? Отрепка, нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а в огледалото въздъхваше стара, предала се вече жена.

Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?

Бях сигурна, че няма да се видим, достатъчно съм умна за това.

Тогава защо се рисувате, за кого?

За себе си. Нали е неприлично да говоря за красиви неща с мъж, който говори красиво, а да съм повлекана, потна бивша лъвица във вонеща бърлога… Разберете, ние си имаме зала, в която не можех да влизам всякаква.

Каква зала?

Тържествена, наша, уредена по взаимен вкус, с наши книги, наши картини, наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето над прерията, там текат потоци, шумят морета, плават платноходки, оглеждат се звезди.

Трамваи?

Моля?

Трамваи няма ли?

Нина Монева рухна неочаквано и се разплака, психиката й не издържа, тя плачеше свободно, на глас, просто ридаеше, като ясно осъзнаваше, че се освобождава от натрупаната мъка. Непознатият я прегърна.

Извинете – той галеше косата й, – искам да ме извините, да ми простите изцяло. – Монева стисна ръцете му. – Постъпих глупашки. – Монева свлече глава на гърдите му, една капка падна върху ръката му. – Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.

Нямата си представа колко сте жестоки вие, младите – хлипаше Монева. – Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокостта на младостта? Най-безсърдечното нещо на света. Нина Монева отриваше очите си с кърпичка, правеше усилия да се успокои. – А той, така нареченият Емил, знае всичко: умее да бъде и млад, и стар, може да конструира отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.

Той повторно погали косата й.

Разбрах.

Тя мълчаливо поклати глава: нищо не сте разбрали, прочете в погледа й той.

Щадите ме – рече Монева. – А аз разбирам и вас, и себе си, и всички като мен. Разбирам го и него, но това не е важно, той е самостоятелен вълшебен случай в живота, дар божи, без него какво – пустиня… Хиляда лева! Според вас много. Нищо! Какво му плащаме? Това е феноменален занаят, малцина го умеят, а други като него едва ли. Представете си, ко днес трябва да се обади на четири жени, всяка една с отделни привички, отделна култура, чувствителност, слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан! Да не говорим за темперамента и интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой днес е в състояние да ти предложи подобна искреност, у кого ще я откриеш? А той ти я дава, длъжен е, той е професионалист. Ако не работи добре, трябва да фалира. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. – Монева разгледа мократа си кърпичка, потърси някое по-сухо местенце. – Искате да се откажа от този свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от присъствието му. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. Съществуват жени, които биха били доволни от брак с мъж, който ги бие всеки ден – те си представят нищото. Знаете ли какво представлява това нищо?… – Монева изхълца. – Хиляда лева! Тези пари не възнаграждават, както се полага, труда му. Знам, че претърпявам крах, това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво друго да правя.

Обичате ли го?

Страшно!

Дълго останаха загледани един в друг, притиснати от мълчанието, той на няколко пъти искаше да й подскаже, че всичко е о’кей, щом телефонът звъни, дори посочи с очи апарата и чак тогава Монева изплува от мъката си, чак тогава чу звъна. Спусна се и грабна слушалката.

– Да, да, мили, чувам те! – Сияеше, всичко у нея сияеше, дори сълзата в окото й. – Един момент!

Обърна се към непознатия и го погледна.

Той сложи пръст на устата си и прошепна:

Довиждане.

Довиждане – прошепна и тя.

Като се стараеше да бъде учтива докрай, Монева тръгна след него, изпрати го до вратата, върна се и стисна слушалката:

– Мили мой!…

– За първи път ме наричаш мили.

– И ти ми говориш на ТИ.

– Нещата зреят, какво да правя.

– От само себе си, нали?

– Както трябва да бъде.

– Мили, добре ли си?

– Не.

– Плашиш ме.

– Уитмън, мила, този проклетник Уолт Уитмън, ме издебна отново. Да ти прочета ли една поема?

– Да, да, да!

– Приготви се да слушаш.

Тя не искаше да извика, но извика:

– Ти си велик!

– Какво каза?

– Единствен и величествен, вълшебник, който създава светове само за двама!…

– Да почвам ли?

– Говори, мили, няма по-велико нещо от думите!

Нина Монева оглеждаше хола си, картината, радиото, телевизора, взираше се в златистото око на коняка в бутилката, слушаше далечния глас и плачеше, плачеше – сълзите й се стичаха, стичаха…

СТЕНАТА

1

    На десети юни, хиляда деветстотин осемдесет и втора година заскитах по улиците с почти реалното предчувствие за приключение и не останах особено изненадан, когато видях как човекът се беше залепил за стената, решил да й се противопостави или да я предпази от падане. Той я подпираше с ръцете си, без да се интересува какво впечатление създава у минаващите по улицата хора. Като съжалявах, че съм загубил правото си на първооткривателство, отклоних се от тротоара и се върнах във втори подпиращ. Предшественикът, когото за улеснение в по-нататъшното повествование може би ще наричам Първооткривателят, сякаш не забеляза моето присъединяване. Виждах само лявата част на лицето му – безинтересен профил, не ми казваше нищо. Тялото му бе наклонено; над средния човешки ръст, тесни рамене; те не запълваха оръфаното му старомодно сако. Какво да кажа за стената, не знам, стърчеше самотно, остатък от съборена преди години сграда, изглежда, че са смятали да строят там нещо, не са се отказали и сега наоколо пламтеше тревичка, трева растеше и на гърба на стената, направо я красеше, създаваше впечатление хем за тленност, хем за обновление, но да се търси някакъв особен символ в червеникавата тухлена съборетина смятам за пресилено, въпреки факта, че вече се бяхме намерили двама да се залепим на нея и да я крепим.

Най-после другият извъртя главата си към мен, все пак би трябвало да ме погледне. Лицето му веднага затри недотам приятното впечатление от профила, стори ми се хубаво, дори сладникаво хубаво, обрасло с тиха слънчева брада, над която страдаха горящите му очи.

– Подпираме ли? – запитах горчиво аз.

Но той не отговори.

– Да не падне ли? – зададох втори въпрос. – Може би стената е застрашена от рухване?

– Да – отвърна подпиращият.

Мислех, че по този начин, поне така си представях началото му, най-благоприятно би започнал разговорът ви, а всъщност не зададох въпрос и не получих отговор, бях дълбоко убеден, че хората от този тип не би трябвало да бъдат заговаряни за щяло и нещяло – те лежат в мълчанието си като лъжицата в маслото.

Все пак добре ще е да спомена още в началото нещо за обстановката – стената стърчеше някъде в средния пояс на София, но по-близо до центъра, на седем или осем метра от един тротоар, по паважа минаваха автомобили, на другата страна на улицата се намираше кафене, няколко негови масички бяха наизлезли под липите, имаше и детска площадка с чешмичка, върху чешмичката бе кацнало фламинго, в пясъчния квадрат пясъкът бе сменен наскоро, освен това имаше четири пейки и паметник.

– Осмелих се – заявих, – залепих се и аз, поддадох се на необясним човешки магнетизъм, ако изобщо има обясним магнетизъм.

– Хм! – отвърна залепеният на стената човек.

Разбира се, и този разговор бе проведен въображаемо. Продължих:

– Пък и името на кафенето си го бива.

– Да – съгласи се Първооткривателят.

Разстоянието между двама ни не надвишаваше повече от четири метра, можех да следя преминаващите по лицето му сенки. Както ще разберете по-късно, Първооткривателят наложи необикновеното си присъствие в тази повест и за мен стана повече от необходимо да следя настроенията му.

Хората по тротоара обикновено не забелязваха и реагираха естествено с учудване, те спираха, наблюдаваха ни известно време, разменяха си коментари, потънали до уши в изненадата си, други ни подминаваха с уплаха, трети с пренебрежение, някои с яд, с присмех, намираха се и такива, които се обръщаха към възможните посоки, търсеха снимачна група на телевизията, така си мислеха те – по такъв начин могат да се държат хората, ако участвуват във филм.

Зарадва ме откритието, че мога да подпирам и с гръб. Той ми го доказа нагледно, обърна се, допря рамене до стената и се отпусна. При този начин на подпиране човек си отдъхва, само да издържи, само да устои на тълпата. Обърнах се и аз. Тя ни наблюдаваше, никой обаче не коментираше.

Най-после, боже мой, най-после – гласът му се оказа малко неприятен, леко фалциращ.

– Ще ви оставя за известно време – обърна се той внезапно към мен, – ще изпия едно кафе и ще се върна.

Бях толкоз изненадан, че не можах да кажа нещо особено, просто измънках, а след това проследих походката му на тънък пластичен мъж. Той прекоси уличката, заобиколи пясъчната площадка на децата и потъна в кафенето.

2

    В живота си рядко съм влизал направо в зрителното поле на тълпата. Тук изключвам, разбира се, че всеки ден заставам пред учениците си. При стената обаче е различно, при стената си като на екран, спират, гледат те, чудят се на ума ти – непоносимо е, в такива моменти мога да се срутя, невъзможно е да се стои и да се търпи, а тълпата от своя страна не разбира, че стената всеки момент може да падне, ако не си ти и някои като тебе да я подпират. А какво като падне ли? Не бива, стените не бива да падат.

3

    Първооткривателят разтвори с лявата си ръка резедавите ресни, които преграждаха пътя на мухите към вътрешността на заведението, и изнесе кафето си. Той се намести в сянката, тя се оказа пъстра и го обагри в защитен цвят, така че трудно го различавах. При него седна някакъв гладник от Чистотата с опаковка кисело мляко и половин дузина кифли. Той опря метлата си на масичката и се втурна да поглъща. Първооткривателят сякаш се уплаши, премести се в равната сянка на друга масичка и вече можех да наблюдавам блаженството му, защото само блаженство би трябвало да се назове неговото пиене на кафе в разлят ориенталски ритъм, с малки глътки и добре овладяно умение да съзерцава както околния свят, така и самия себе си, дълбоката си тиха самота. Уличният метач сякаш се беше юрнал да се самоубива с ядене, той натъпкваше кифлите в устата си и надигаше пластмасовата кофичка, после донесе втора кофичка, нахрани се богато и изчезна.

Първооткривателят излезе от вцепенението на отдиха си, вече се готвеше да става, но преди това втренчи погледа си в мен. Двамата сега се гледахме. Постарах се да отгатна какво иска да ми каже и от моя страна да му внуша някои неща, по които и аз самият все още не бях наясно, така както не бях наясно какво точно изпитвах към човека, който ме беше изпреварил. Наистина да се спукаш от яд, колко отдавна познавах тази стена и въпреки туй не съм се досетил, че мога да я подпирам. Трябваше да се появи някой си отнякъде, за да разбера, че не съм роден за месия.

Ето го и третия! Да му се ненадяваш – толкова бързо се улови, излезе направо от зяпачите. Застана близо до мен, да речем – два метра, заби нозе в тревата, залепи старческите си плещи в най-ронливата част и веднага зацапа черното си сако с хоросан.

– Добър ден.

– Добър ден – отвърнах аз.

Значи, този ще ни трови – дядката с черния костюм, залепил се е да се набъбре. Вече бях склонен да оправдая мълчанието на Първия, какво по-комично от това – до стената да се подредят няколко говорещи човека, – затова мълчеше, изглежда, той, да не поощрява многословието.

Старецът ми се стори спретнат, абсолютен, годините му възлизаха може би на осемдесет, но очите му гледаха трезво. Исках да разбера докъде може да се проточи склонността му да пита, за да го парирам, но той се затвори доста и с това ме уби.

В сянката на дървото шефът ни се изправи и тръгна спокойно през площадчето. Две деца в гонитбата си се блъснаха едновременно в него и паднаха. Той ги вдигна последователно и продължи към нас, без да се глези и доказа с усмивки колко са му мили хлапетата. Заобиколи групата на зяпачите, застана на мястото си. От него вече ме разделяше старецът. Прелетя ято гълъби, чухме плясъците на крилете им, въздухът се раздвижи, замириса на липи.

– Той е първият. – Бях решил да осведомя стареца. – Аз съм след него.

– Знам – откликна старецът,  – той е от вчера.

– Така ли?

– Така ми се струва. Цяла нощ се въртях в леглото си, мислих, докато накрая измислих, че трябва да се присъединя, нещо ми подсказа, че ще сторя добре, ако го последвам.

– Защо?

– Ами какво да правя там? – Измъкна бяла носна кърпа и забърса носа си. – Там няма нищо, повярвайте, казва ви го човекът, който е минал осемдесетте.

– Сам ли сте?

– С дъщеря си и нейния съпруг.

– Които живеят във вашия…

– Да, те живеят при мен.

– Но не ви забелязват.

– Не ме забелязват.

– Вие сте в стаята си, нали?

– И внуци имам, и те не ме забелязват, старците никой не ги забелязва. Ние предпочитаме компанията на по-младите хора, но това е невъзможно, неосъществимо, на практика старците дружат със старци и младите изпитват нещо като отвращение от нас. Знам го от опит, и аз съм бил млад и всичко на този свят се връща. Ние старите си знаем местата, там се търсим, като корабокрушенци.

– Партньорка нямате ли си?

– Имах, почина в леглото си, цели дванайсет часа не осведомих децата, нито властите, исках да лежи там и да я гледам, не изпитвам вече смущения от мъртъвци. Леглото й беше до отсрещната стена и знаете ли какво – жена ми, тогава на седемдесет и пет години, подмладяваше, с всеки изминат час… Слушайте, вие сте виновен да се разбъбря.

4

    Пред тълпата вече сме трима, нещо ми поолекна, така е по-различно, беше кошмарно, когато сеирджиите се занимаваха само с мен. И въпреки това обърнах се с гръб към тях, да си почина, промяната на позата отморява. Този път се загледах в стената, но с поглед на дете. Стената отстоеше на пет сантиметра от очите ми. Погълна ме изучаването на всяка отделна грапавина, на песъчинките, които я съставяха. Някъде открих дупка от гвоздей. През тази дупка влязох в стената, проникнах в структурата й, зареях се в лабиринтите на нейните капиляри, провиквах се във всяка шупла и чувах ехото си, но абсолютната тъмнина ме изплаши и предпочетох да се върна на повърхността, където дупката от гвоздея се превърна в кратер на вулкан, въображението ме повлече край ръба на вулкана, а после заскитах по повърхността на непозната планета, изкачих скалисти планини, прекосих пустини с пясъчни бури, слязох в дъното на кратера и всичко беше безводно, безлюдно, пясъчно, каменисто, над главата ми висеше заклинателно горещо небе с цвят на вар.

Повторно загърбих стената и се спасих.

Зяпачите стояха по местата си в свежия юнски следобед, зад тях децата си играеха с гейзерчето на чешмичката, а зад децата се потайваха уплашени сгради и дървета, просветваха бъбривите цветове на кафененцето, тежаха сенките на липите. Учуди ме нарасналият брой на кибиците; наизлезли от работа, хората увеличаваха навалицата по тротоара. Те ме разглеждаха; добре, туй пречеше ли да ги разглеждам и аз? Преценявах ги – нито един от тях нямаше вид на свободен човек, всички ми се сториха впрегнати коне. Само един ми бягаше от обобщението, направих усилие, но не можах да прелистя страниците на психологията му, беше и хубав на всичко отгоре, току-що избръснатото му лице проблясваше като стар бакър, а косата му, няма да повярвате, жълтееше. Да, той убягваше от класификацията ми, но много скоро опознах и него, човекът с жълтата коса се откъсна от тълпата, за да се нареди до нас. Но това ще стане по-късно, имайте търпение.

5

    Мисля, че споменах колко чист и подреден ми се стори старият човек, ризата му се белееше с акациев цвят, а вратовръзката му висеше безупречно между реверите на сакото, по възела нямаше следи от опипване.

– Сутрин съм в кафене “Будапеща” – осведоми ме той и ние с Първооткривателя не му се разсърдихме, задето продължава, – следобед съм във верандата на кафене “Прага”, сред пяната на уличното движение, там “Раковска” е плътна и силна. Сутрин съм при моите стари хора, с тях разговаряме до изтощаване, а следобед в “Прага” мълча, наблюдавам, там почти всички са престъпно млади хора, тяхната младост може да те доведе до лудост. Тогава сякаш придобивам усещането, че съм в друга страна, сред хора, които не са податливи на контакти, и да си призная, просто не разбирам какво точно става край мен.

– И само мълчите – добавих аз, за да се отчета.

– А, понякога задавам въпроси, разбира се, дори почерпвам младите момичета, кавалерствувам с недотам съхраненото достойнство на човек, който се спасява. И от какво се страхувам, питам ви аз, на осемдесет години, истинското време на моята независимост, когато никой не може да ми причини беда? И аз не към нещо, а младостта може да бъде каквото си иска, но много рядко е оригинална, както е казал Честъртън. Обаче аз си стърча между младите и бих стърчал до края на живота си.

– И за какво говорят вашите млади в тяхното си кафене?

– За всичко, и все прагматично, те искат да просъществуват, да пробият, в “Прага” е фрашкано с амбиции, до тавана, много порочност и безсрамие – да не забравяме, че говоря за нещо като свърталище.

– В момента не се ли чувствувате неудобно? Вижте как ни гледат, учудват ни се, присмиват ни се.

– Лично аз съм доста спокоен – отвърна старецът. – Всички, които ме познаваха добре, са измрели, а сегашните ми познати едва ли са ме запаметили визуално.

– Затова ли се залепихте така лесно на стената?

Старият човек отрече: – Не за това.

Той може би щеше да продължи, но предпочетох да се допитам и се обърнах към Първооткривателя.

– Може ли да се говори?

– Да – каза лаконично той, с това искаше да заяви, че наистина можем да си говорим, и ме успокои.

Погледнах отново стария елегантен човек. Той дремеше. Това поведение от негова страна не ми хареса, попитах тихичко: дремете ли? Той ми отвърна, че е изключено да дреме, обидно е.

– За какво е обидно? – попитах аз.

– За каузата.

Боже мой, старецът си мислеше, че става въпрос за кауза, той пък търсеше в цялата тази работа някаква кауза, навярно още искаше да вярва в нещо.

6

    От трима станахме петима. Малко след като градът се отърси от съня си, не един, а двама души прегазиха росната трева и за наистина безкрайно наше учудване, залепиха се на стената и се включиха в подпирането. Тяхното присъединяване ни обърка, и двамата бяха по на трийсет години, подобни, както се казва, ни би трябвало да ги допущаме да припарят до нас, без писмено разрешение от майките им. Най-много се изненада Първооткривателят, той нека си разправя каквото си ще, но долових неясно изразеното му изумление, дори уплаха. Представяте ли си какво би могло да произлезе нататък, ако почнат да нахлуват младите?

Младежът имаше широко лице и сплескан като у боксьорите нос и въпреки туй – хубавец, а здравото му тяло със силни рамене и ръце можеше да покорява която си ще жена. Наистина какво търси тоя тигър при нас?

Момичето ми се стори малко мършаво, човек би предположил, че може да се натроши на парчета поради крехкостта си, не ми се видя и чак дотам красива, за да бъде избраница на оня, но какво да се прави – младо, нежно женско същество, хубав миниатюрен бюст, дръзко издадени напред устни, устни – свят, цяла вселена.

Дааа, между нас вече дишаше животинче от другия пол.

В което се влюбих още от първия час.

7

    На другата сутрин към десет часа почувствувах неудържим копнеж да се поразтъпча, в противен случай съществуваше опасност да изквича от любов и да наруша хармонията на малочисленото ни общество. Без да ми е напълно ясно какво върша, преминах нагло през групата на зяпачите, те се извърнаха към мен, просто усетих как дишат в лицето ми. Вместо да ми стане добре обаче от това, че не подпирам, почувствувах досада от света, в който се гмурках, и тогава за първи път разбрах какво ще означава занапред за мен стената.

Помолих за кафе и чаша бял кубински ром, доколкото ми е известно от опит, ромът превръща мислите в блянове, а бляновете в сияние. Предпочетох да седна в заведението, а не под дърветата, не исках тя сега да се мярка пред очите ми, тази мършава проклетница, пратена от най-тъмните сили сред нас.

Тя се появи с очила, оказа се очилата, големите кръгли рамки заемаха една трета от лицето й, два опушени кръга на цайс. Не ме и погледна, поръча си кафе, взе си го и тръгна право към моята масичка, не ме удостои с каквото и да е внимание дори когато седна на стола и отпи. Бременните й устни докоснаха горещата чаша, кожата на лицето й отблизо се оказа много гладка, бледорозова, косата й приличаше на огромен черен кристал.

– Обичам те – изрече не много тихо момичето, – обикнах те, щом те видях и сега те последвах, защото не можех да не те последвам. – Тя взе моя ром от масата и пийна глътчица. – И без това съм откачена, но за първи път ми се случва такова внезапно влюбване и просто не знам какво ще правим.

– Как се наричате? – запитах аз.

– Калина. Усещате ли липите? – Не дочака отговор и продължи: – Като две рибки сме с вас, като две рибки в аквариума на уханията… Интересен старец, нали? А колко е чист. Пенсионирал се е като банков чиновник.

– Даваше признаци, че ще говори много – забелязах аз, – но опасенията ни не се оправдаха, нещата, които говори, са интересни.

– Той е пътешественик – допълни Калина, – когато не седи в кафенето, пътува, качва се на първия му попаднал автобус и посещава близките селища. Предполагам, че иска да умре на път, както се казва – в движение.

– А господинът с вас?

– Оставете, ще бъде сложно, той ме обича и ще страда, вече разбра колко е гибелно бликналото ми чувство към вас.

– Значи, такива са нещата около стареца?

– Той е много щастлив, че съм до него, навикнал е да общува по кафенетата със случайни момичета. Обичам те, разбираш ли?

– Добре де, какво ще правим? – смутих се аз. – Как виждате бъдещето ни?

– Ще подпираме – отвърна Калина, тя надигна рома повторно. – Защо не пиете? Трябва да полеем любовта ни.

– Ще подпираме, викате.

– За случая, който ни събра!

– И ще подпираме.

– Разбира се, мили, иначе тази хубава стена може да падне.

Тя – с устни-пространства, аз – със своята жажда, като се редувахме и усмихвахме, пресушихме чашата, излязохме вън, пясъчният квадрат вече пъстрееше от деца, тълпата от кибици бе набъбнала до обичайните си за това време на деня размери, заобиколихме я и се притиснахме към стената.

Колко по-лесно е сега, о боже, когато сме петима, макар че те са около четири милиарда.

8

    Малко по-късно осъзнах, че съвсем до мен стърчи нов, шестият – оня, за когото ви споменах, човекът от тълпата, от завчера, с жълтата коса и прегорялото като стар меден съд лице.

– Хелоу! – подвикнах аз. Кой знае защо, но сметнах, че така ще го приветствам най-добре.

– Как сте? – отвърна той и още с първите думи даде да се разбере, че не е обикновен човек, а феерия. – Идвам от морето, разбирате ли какво ви казвам, от морето. Живях в тръстиковата колиба при устието на Ропотамо. Може би сте чували за мен, Маноли се казвам.

– Загрях – усмихнах се аз, – чувал съм, дори съм си мечтал да ви видя. Ама че малък свят, какво правите тук?

– Подпирам – рече Маноли, – два дни си задавах въпроси и накрая реших да се присъединя. За мен беше доста трудно, понеже не съм бедняк като вас, аз имам едно голямо море и едно голямо небе.

– А какво ви доведе в София?

– Дойдох да разбера дали нямам рак.

Калина ми прани малко листче по веригата. На листчето пишеше: Обичам те, обичам те!

– И какво, имате ли рак?

– Ми кога да се прегледам, кажете, видях ви още първия ден как висите. Днес, вместо на преглед, дойдох при вас.

Прочетох още веднъж бележката и усетих как пламват ръцете ми, коленете, страните на лицето ми, носът ми – от един много познат и много забравен огън.

– Там всички ни изгониха – рече Маноли, – разчистиха цялата местност, за резерват. Гордея се, че мен ме махнаха последен, заседаваха няколко месеца, все за мен, разбирате ли – дали да ме разкарат, или да ме оставят като единствен човек в резервата. Разбирате ли – единствен индивид, всичко друго животни: лисици, вълци, чакали, орли и делфини, тук-там някой тюлен. Направиха протокол за мен, красял съм околната среда, но понеже заприиждаха хиляди на поклонение пред колибата ми, анулираха решението си, дай боже всекиму да преживее четирийсет години като мен в най-красивото място на света. Сега, ако отидете там и се вслушате, не може да не чуете как нахлуващите в устието вълни шептят: Маноли, Маноли… Е, няма го вече Маноли, няма я и колибата му, Маноли е вече в София. Разбра ли, Вожде?

“Вождът” се беше заслушал в сладките приказки на чародееца, за първи път Вождът се вслушваше, накрая не издържа и се обади: – Искате да кажете, че сте преживели четирийсет години при едно море и една река?

– Това е всеизвестно – потвърди Маноли.

– И бяхте ли щастлив?

Маноли мълча дълго и накрая отвърна тихичко: – Да, Вожде.

Но помълча.

9

    Погледите ни се срещнаха няколко пъти, не намерих в очите му нито омраза, нито ненавист – приятелят на Калина успя да създаде чудесно впечатление у всички ни, беше от ония млади хора, които те завладяват още при първия контакт, приемаш ги и им се доверяваш. С пристигането на тази двойка край нас просветна, стената се подмлади, компанията ни придоби по-оптимистичен вид, сега човек трудно би рекъл, че приличаме на корабокрушенци.

С присъщата си завладяваща веселост Маноли запита девойката какво търси при нас, когато и двамата все още не са започнали да зреят, а младите хора му отговориха по доста сложен и объркан начин, та накрая Маноли заключи: – Да, всичко разбрах, не разбрах само защо не отговорихте на въпроса ми. Младите хора се засмяха, засмяхме се и ние, само лицето на Вожда сякаш остана недокоснато от създаденото настроение. Маноли продължи сред общата възбуда: – Млади човече, на времето бях не само по-красив, но и по-чаровен от теб, тялото ми се извисяваше като събирателна точка за чужденките по южното крайбрежие, бях и шампион по скокове във вода, бях велик рибар, разбира се, нямаше риба, която да ми се изплъзне. По онова време едва ли бих увиснал тук да подпирам.

– Аз съм ви посещавал – каза внезапно младежът, – като малък татко и мама ме доведоха при колибата да ви видя, у дома се говореше за вас.

В окото на Маноли бликна сълза, прииска му се да извика: Тълпа, какво зяпащ, защо стоиш тук, и спри да чоплиш семки, застани най-после мирно!

Маноли не извика тези думи срещу сеирджиите, наближаваше седемдесет, макар че беше чудо на природата и едва ли би се намерил на света глупак, да му даде повече от четирийсет и седем.

10

    На колкото бях аз.

Обаче ми приписваха повече.

Стърчех с гръб към стената, разглеждах многооката ламя и се питах ще издържа ли. Откакто Калина влезе в мен, почувствувах, че ме обзема душевността на обикновения човек, който не може лесно да устои на втренчените погледи. Мислех си, че можем да се превърнем в атракция. Столичният градски съвет като нищо можеше да ни разгласи по света, надали имаше друга такава стена и шестима глупаци да я подпират. Ако стената се превърне в забележителност, вече, обхванат от чувствителността на влюбения, аз едва ли бих издържал. Любовта се загнездваше все по-дълбоко в мен, мисълта за Калина ме обсебваше – всеки ден се питах защо не вземем да се метлосаме двамата, да се затворим в една стая и да се изядем от любов. Като нищо бих я изял, така както се похвали Маноли, един ден той се похвали, че изял едно русо миньонче, цялото, нищо не останало от миньончето.

– Често прекарвам времето си в централната поща – чух гласа на Симеон Симеонов, – това се случва обикновено зиме, навън е неприятно студено, мокро, в пощата е тихо, светло, мирише на лепило и на марки, има няколко зали, в едната се борави с пари, в другата с писма, в третата с телеграми. Обикалям ги бавно, давам съвети на неуките, попивам всичко край себе си, помагам в попълването на бланките, хората питат, аз питам, разговаряме, разговорът става, разбирате ли, а има ли разговор, има живот, от разговора се получава човекът, няма скука, няма самота, не мисля за дъщерята, не се ядосвам, че внукът и той не ме поглежда. Най-добре ми е, когато разговарям, разбира се, с домашните мои хора, но това е рядко, не става, не искат, само кратки, необходими думи. А в пощата е топло и се реализираш, чакаш вестниците, четеш, разменяш мисли, аз веднага познавам човека, готов да си поговорим. В пощата се и влюбих, унесох се в една млада продавачка на марки, тресе ме няколко месеца, и то наистина, бях на седемдесет и осем, но слава богу, момичето не разбра, разминахме се с няколко подаръка от моя страна, а то се чудеше, къде ще ти проумее, че го обичам, не допускаше изобщо, че мъжът може да се влюби и на осемдесет.

– Иди обяснявай на мацките, че мога да чукам още – прекъсна го Маноли, – и то качествено.

– Един ден разговарях с Радой Ралин – продължи Симеон Симеонов, – той ме попита защо в тази поща няма колетно отделение, а аз му обясних, че за колетното отделение трябва да излезеш и да влезеш отново, само че през другия вход.

11

    Навлизайки в химеричната сфера на мислите си, виждах Калина до мен, държа ръката й, въвеждам я в нежна лаврова горичка, лавровата горичка свършва скоро, тъй като почва едно спокойно море. Спущаме се по ронлив бряг, стъпяме на скали, по груби циментови недоизкусурени стъпала, захванати в камънаците, слизаме при рибарски далян и се провираме под съхнещи мрежи. Пътят ни свършва на продънен от вълните кей – стъпиш ли невнимателно, падаш  във водата, – на кея е привързана лодка, скачам в лодката и протягам нагоре ръце, Калина се отпуща доверчиво в тях, прихващам тясното й кръстче, лодката се олюлява, любимата жена е все още в ръцете ми, не искам да я пусна, тя цялата ухае на лаврова гора…

Не, това не се понася, отлепвам се от стената и тръгвам към кафенето. Едно от децата облива по-малко от него дете с кофичка пясък, по-малкото дете прави движения на къпещ се под душа човек. Провирам се през ресните и си купувам необходимото. Белият кубински ром е много студен, благодаря с поглед на бюфетчийката, а тя поглежда към входа – очаква. Ресните наистина се разтварят, Калина сяда до мен и надига чашата ми.

– Ще ми се да предприемем нещо – казвам аз.

– Искам да видя училището – казва тя, – класа, на който си класен, да зърна учениците ти, само три въпроса ще им задам и ще разбера кой си, ще си обясня защо толкоз те обичам.

Отново й обяснявам, че учителствувам само от две години, преди това си бях истински химик, че в учителската професия няма нищо интересно, каквото тя си мисли и каквото аз си мислех преди да оставя химическата лаборатория. Непрекъснато й повтарям: не мога да се появя в училището, ще ми искат строга сметка, изоставих ги малко преди края на учебната година, а така, като не знам какво става там, е чудесно. И добавих: – Преди малко сънувах, че ухаеш на лаврова гора.

– Обичам те! – рече тя с присъщата си настойчивост.

Капчица ром кацна върху джинсите й, Калина само погледна и ми върна чашата. Отидох на бюфета, поръчах втори ром, но не го пипнахме, додето не изпразнихме първата чаша – така си пиехме, от една-единствена чаша.

– Боли ме за Асен – заяви тя, – много ме боли, но какво да се прави, връзката ни е изконсумирана, заедно сме от ученическите чинове.

– Може би и него го боли.

– Старецът Симеонов и Маноли са странна комбинация, нали? Боже мой, страхувам се да не се влюбя в Маноли!…

– И аз си мислех за това.

– Че са странна комбинация ли?

– Да, първият е работил цял живот зад бюро, сигурно е носил и ръкавели, а вторият е бил шампион по скокове във вода.

12

    Същия ден, привечер, какво привечер, какво разправям – след като се стъмни, към нас се приближи една фигура и се присъедини. Напразно се взирах към новия, не можех да го видя добре, до сутринта външността му си остана загадка за нас. Вече мога да ви кажа – това беше Чико, четирийсет годишен, преводач от английски и испански. Живеел сам в таван, притежавал папагал, Петрико, циничен, зъл, непрестанно го иронизирал. Чико се чувствувал самотен под керемидите и се чудел какво да стори, но внезапно му хрумнала идеята да дава обявления във “Вечерни новини”. Последвало великото му общуване с определена категория хора, той направо се забавлявал с тях. Продавал чрез обявите всичко, каквото му хрумне; апартаменти, вили, коли, парцели, стари мебели, трактори, автобуси, радарни инсталации. Идвали клиенти, забавлявал се, всяка вечер в неговия таван се състоявали леки представления. Веднъж обявил, че продава жираф, притекли се мнозина, искали да си купят и жираф, но дошъл и следовател. На следователя му направило впечатление, че един и същ човек продава много чрез вестника. Чико си признал, следователят се усмихнал, дори пили нещо прилично на водка и се разделили. Чико има слабост към една главна тема на живота си: сините китове са на изчезване. Девизът му е: пази се от себе си. В някои случаи, като наблюдавам поведението му и начина му да говори, ми се струва, че аз и Чико сме едно и също лице.

13

    – Оставил съм рибите неуловени – уверяваше ни един ден Маноли, – в разгара на пасажите, когато лодките се пълнеха догоре! Напущал съм риболова заради жени. – Той погледна тълпата пред себе си и продължи: – Задуха ли южният вятър, никой не може да ме спре, оставям мрежите, зарязвам помощника си, затоплям варел вода, изкъпвам се, обличам бойните си дрехи, запалвам мотора и право в Бургас. Лодката ме носи към залива, наблюдавам раздвижената природа, пея, надвиквам гларусите и след два часа съм на спортния кей в града. – Лицето на Маноли цъфтеше от оживление. – Хубаво е, лежите на чаршафа голи, пушите, имате си доверие, вие сте едно, няма скърби, няма грижи, опиянени сте, и това е. Хубаво! После, разбира се, завалява дъжд – след южния винаги вали, става ти сбръчкано, всичко край теб се намокря, подгизваш, душата ти вкисва, съжаляваш за пропуснатите риби, изчисляваш ги в пари. Тогава и двигателят пее особено, свиваш се в шубата, лицето ти се блъска в насрещния дъжд. Но прибереш ли се, усетиш ли тръстиковия покрив над главата си, веднага щом се затоплиш, разперваш ръце, усмихваш се, помощникът гледа онемял, а ти продължаваш да се усмихваш и неочаквано за самия себе си изкрещяваш: Хубаво е, маймуни, вижте колко е хубаво, светът е хубав, да се живее е хубаво! Протягаш се отново, спомняш си за меката кожа в чаршафа и се пишеш победител. Ние, истинските мъже, сме мръдници – нараняваме и бягаме, а жените искат да останеш още при тях.

– Зависи от жените – обади се Калина. – Има и други жени.

– Няма други жени! – настоя Маноли. – Мъжете са животни, аз съм звяр, казах ви, че изядох една блондинка, изкльопах я! Вожде, позволи на звяра една волност, само че да стане полунощ.

14

    В полунощ Маноли изчезна, побави се и се върна с бутилка уиски. Нямаше никой срещу нас, бяхме сами, жива душа по улиците. Кой знае защо, докато рибарят отваряше бутилката, реших, че трябва да хвърля поглед на колегите си. Всеки от тях бе ретуширан от мрака, забелязвахме се, се пак далечните улични лампи ни пращаха оскъдна светлина, но се различавахме главно по гласовете. Нямахме постоянни места, обичахме да се местим, това разнообразие сякаш ни позволяваше да си почиваме и създаваше впечатлението, че сме безукорно равни един на друг, включително Вождът, както го бе нарекъл Маноли. Е това наричам аз вожд – знаем си, че го имаме, а не си личи да го озаряват някакви, особено издигащи го над нас функции. И все пак, когато Маноли отвори бутилката, всички погледнахме към Вожда. Маноли бавно протегна ръката си. Бяхме като умрели: аз, Симеон Симеонов, Калина, Асен, Маноли и Чико.

Вождът пое бутилката.

Вождът пое бутилката, огледа ни и я вдигна спокойно, а след това отпра хубава глътка.

Отдъхнахме си, уискито тръгна от ръка на ръка, на вас предоставям картината: седем души наредени до стената, подаващи си стъклото. Уискито ни обедини още повече, въпреки метафизичния прах на тъмнината, който се стараеше да ни отдалечи. Градът изчезна, представяхме си го как диша в притихващи и пламващи неврастенични пристъпи само че преместен на друга планета, мнооого-много далеч от нас. Загънати в мекия шал на спокойствието, вече бяхме сигурни, че стената няма да падне, няма да позволим. Пийвахме си с благодарност към Маноли, добре, че съществуват подобни хора по света, те са като брошки върху сивата дреха на всекидневието, каквото и да причинят на жените, изкупват го само с факта, че дишат някъде до нас. Според мен Маноли живее от хиляда години насам, много слънца и ветрове са нагнездили загара по кожата му, безброй бури са го калявали и милиони вълни са го осолявали.

– Вожде, знаеш ли какво се питам – обади се най-после той, – не се питам какъв е смисълът на подпирането, според мен – трябва, виж колко хубаво е, като подпираме стената, само се питам и не мога да си отговоря как се казваш?

– Йосиф се казвам.

– Това обаче не значи, че си господ, нали?

– Опазил ме бог.

Вождът се засмя за първи път като хората, а никъде не съм чувал, че на боговете им са позволени такива отклонения.

– Чико, кажи нещо умно!

– Не сега, Маноли, друг път.

– Но ще повториш текста на песничката си, моля те, съжали ме.

– Добре – съгласи се Чико, – макар че, както знаеш, съм измислил само първия куплет:

Слънце розово изгрява на света.

Моят кораб е със розови платна.

Вятър няма, ала корабът лети.

Как лети, иди го разбери!…

Толкоз, повече няма.

– И няма нужда – обади се Вождът.

Замълчахме и се замислихме за песничката на Чико – безобидна ли беше тя, или криеше подмолното в себе си?

– Не се замисляйте! – обади се Чико. – У кого е бутилката?

Подадоха му я.

Усетих дъха на липите, а те отдавна бяха прецъфтели, бяхме в средата на юли. Калина дишаше в лицето ми. Ръката й се плъзна по стената, ноктите й боднаха дланта ми, после долових топлината на пръстите й. Е за подобен миг заслужава да се живее.

– Симеонов, пиете ли? – поиска да знае Асен.

– Разбира се – озова се старецът. – Хубаво ми е.

– Вожде, ти евреин ли си? – запита Маноли.

– Там е работата – отвърна Вождът.

– Защо? – учуди се Маноли. – Нищо ти няма.

15

    Точно по обед, в горещината, когато маркучът на напояването съскаше някъде вдясно, по мократа трева като самодива мина млада жена, застана пред Чико и го помоли да я последва.

Чико мълчеше.

– Искам още сега да си тръгнеш с мен – настоя жената.

Чико не отвърна.

– Моля те.

Чико си мълчеше.

– Подписах договор за панò, мили, и втори договор за оформяне на супермаркет, ще имаме достатъчно пари, ще можеш да превеждаш, което сам си избереш, ще се хванеш най-после за Джойс, ще работиш спокойно, разбираш ли?

– Нямаш си представа колко се радвам, че ти потръгна, мила, най-после се случи и това, но няма да дойда. Нещо ми е хубаво, тук нещо ми харесва все повече и повече. Ако искаш, заповядай, има място.

– Но защо? – учуди се момичето. – Какъв е смисълът?

– Това се питаме и ние, но въпреки всичко опитай, може да ти хареса.

– Искам да творя – рече момичето, – да направя нещо. А ти трябва да преведеш най-зрелите работи на Джойс. Кой друг ще стори това?

– Привлекателно предложение – съгласи се Чико, – но тук ми е доста добре.

– Преди всичко, мили, тази стена не е застрашена от падане!…

– Знам.

Момичето на Чико заплака, тя ни проследи с погледа си, търсеше поне мъничко съчувствие, особено от Симеон Симеонов, но след малко сведе глава, после пипна лицето на Чико и пусна сълзите си да вилнеят.

– Не знам дали си много прав – рече Маноли, след като момичето се отдалечи, – но това е хубава мацка!

– Най-после й потръгна – отвърна унесено Чико. – Отдавна чакан момент.

– А кой е този Джойс?

Чико мълчеше.

– Моля те.

– Нещо като океан, Маноли. Дано само не ми се струва така.

– Щяха да ни станат две хубави мацки – заключи Маноли.

16

    Маноли умря на шести септември, към девет часа вечерта, свлече се върху петите си и остана неподвижен, с гръб, залепен на стената. Да търсим помощ ни се стори безсмислено. Вождът пипна ръката му и, изглежда, заплака. Като се надигна, сълзите му отразиха светлинките на града. Ние също заплакахме. Калина прегърна мъртвия и зарида.

17

    В десет часа и пет минути вечерта Вождът помоли Чико да каже няколко думи. Чико възрази, не можел да се изразява простичко и човешки. Но Вождът помоли повторно.

Маноли лежеше успоредно на стената, почти невидим, но ние, залерени по местата си, бяхме длъжни да си го представим такъв, какъвто си го знаехме, дори по-хубав.

Няма нищо по-привлекателно от това да не знаеш какъв си и всеки ден да откриваш себе си – започна Чико. – Той достигна висок професионализъм в изкуството да живее сам. Маноли беше самотен като кипарис, но туй не му пречеше да бъде красиво влюбен в себе си с любов, която не пречеше на другите. – Ораторът стана нелогичен: – В повечето случаи се оказва, че за да бъдеш човек, трябва да водиш борба не само с негативните сили, а най-вече със себе си. – Гласът на Чико заглъхна, но все пак успя да се съвземе. – Нашият мил побратим Маноли ни кара да се замислим за средното интелектуално равнище на рибарите. Мир на праха му, спокойствие за неговия скитнически дух!…

18

    В десет часа и десет минути вечерта Калина отвори капака на опела, поставихме Маноли в багажника, побра се, след като го подгънахме. Хлопнахме капака. Асен седна отзад, аз заех досегашното му място на предната седалка, Калина подкара.

Когато напуснахме града, стана много тихо, изчезнаха дори привичните шумове на нашата кола. Мълчахме. Стори ми се, че не проговорихме до края. В това мълчание ме споходи хрумването, че Калина може би не ме обича повече.  Разминавахме се с камиони и тирове, взривовете им разтърсваха тишината ни, но след това отново усещахме мълчанието си. Някъде встрани от нас видях звезди. Не съм очаквал, че Калина ще се окаже разумен шофьор, по някакъв начин тя обикновено разсейваше впечатлението за напълно уравновесен човек. Обаче още от първия час на пътуването разбрах, че не ни грози опасност да не видя стената и по-нататъшния развой на нашата мисия.

Пътувахме напред, врязвахме се в дълбочината на нощта, но аз често връщах мисълта си при Вожда, Стареца и Чико – представях си ги как подпират и от своя страна мислят за нас.

В три и половина сутринта усетих вонята на морето и бургаските блата, после видях водата с отразените светлини на пристанището, изпитах загадъчното чувство, че съм се допрял до нещо гигантско, което ме приближава, да речем, до Сингапур.

Навлизахме в империята на плажовете, хотелите и къмпингите, пронизвахме един свят на безгрижието, нямащ нищо общо с града, който бяхме напуснали. Но и този свят засега спеше. Продължавахме да мълчим, въобразявахме си, че извършваме своеобразно бдение за Маноли, а той не можеше да не ни бъде признателен за това, макар и намъкнат в багажника, а не изпънат като всички нормални мъртъвци.

Обхванат от усещането, че край нас лежи разлагащ се мастодонт, аз вдишвах лошия мирис на блатото и се мъчех да си припомня как изглежда лицето на Калина. В призрачната светлина от таблото виждах само очилата й. Боже господи, почти нямах спомен за нейното лице. Зад волана на собствената й кола Калина ме респектираше и вече предполагах, че съм я изгубил по разбираеми от първи поглед причини. Впрочем какво търси тя на стената? За Асен не мислех, оставих го непокътнат зад гърба си, непознат, безличен може би, заблуден; подчинен на магията Калина, той нямаше сили да възрази, дори да страда.

19

    Точно в четири и половина бяхме на Ропотамския мост, свихме вляво и се скрихме в гората. Като се ориентирах по-добре, прецених, че сме близо до кея на лодките, ослушах се и долових не само тишината, но и отчаяната самота на природата. Измъкнахме Маноли от багажника и го пренесохме на кея, той легна доверчиво върху дъските, под него безстрастно кротуваше любимата му река.

Настъпваха истинските минути на Асен, той намери лодката по името й – “Далечина”, измъкна ключа от джобовете си, отключи кубрика, отвори вратичката му, дойде при нас и разбрахме, че отново трябва да вдигнем Маноли на ръце. Маноли, извинявай, братко, отново те натикахме, този път в кубрика, тъй като бързахме, представи си, ако някой ни беше съгледал, и ужасът да разбере, че трупът, с който си играем, е твоят.

Всяка изминала секунда ме караше да се възхищавам от сръчността и техническите познания на Асен. Двигателят например запали трудно, но младежът не загуби търпение, изчака хладнокръвно момента. Накара ме да отвържа лодката от кея и ми даде румпела. Докато се движехме, той отвори капака на носовото шкафче и затърси двете котви. Всичко се развиваше по сценарий, разказан ни преди това от самия Маноли – изпълнявахме неговата молба ли да кажа, заповед ли – не знам. Докато Асен и притеклата се към него Калина търсеха котвите, аз се взирах, за да откривам очертанията на реката и внимавах да не забием нос в тръстиките. Тук-там над водата подскачаха кефалчета: безукорният, безшумен дизел на лодката ми позволяваше да чувам дори как рибите падат обратно. Изтокът розовееше, тъмнината се отместваше. Асен погледна към мен, увери се, че се справям с управлението, и отново затърси между стотиците едри и дребни натурии под кувертата. Най-после издърпа първата котва, по-малката, помня, че Калина успя да я вдигне и да я отмести. Постепенно се отърсвахме от напрежението; разсъмването, спокойствието, гората, тръстиката и приближаващото се обещание за чисто море ни обхващаха, лично аз благодарих сто пъти, че ме бяха включили в експедицията. В тези минути на разсъмване започнах да се колебая, позволявах си да допусна, че стената не е нищо друго освен наказание, че няма нужда от никакви стени, щом съществува такава природа, че на света едва ли е живял по-щастлив човек от Маноли.

20

    Наближихме устието, там Асен вдигна ръка и ни посочи лявата част на брега. Разбрахме, показваше мястото на колибата. Нищо не видяхме, сринали са я до основи, така се създават резерватите.

При устието на реката хоризонтът на морето пламна право срещу нас, спряхме малко и потърсихме канала. По-рано в реката са влизали и риболовни кораби, но сега никой не разчиства наносите, съществува само естествен улей. Стараехме се да си припомним по-точно указанията на Маноли, той ни обясняваше с подробности как да излезем от реката и да влезем в морето. Асен взе от ръцете ми управлението, даде пълен напред и се справи, пред нас изведнъж се отвориха много пътища и най-хубавото беше, че зазоряването изпълни не само простора, но и душите ни. Почувствувах нуждата да погледна към Калина, бях така инжектиран от изгрева, че забравих за смъртта. Калина обаче тънеше в скръбното си вцепенение, дори не ме погледна, тя мислеше за Маноли. Отново ми дадоха управлението, вече бяхме открили втората котва, но предстоеше измъкването й.

Плъзгахме се по най-прелестната светлина на планетата. Като притури човек необичайните обстоятелства, например – трупът в кубрика, пътуването ни придобиваше величествен характер, в някои отношения се приближаваше до юношеските книги, а когато край нас се наредиха и няколко делфина, просто завидях на Маноли. Кортежът ни придружаваше дълго, накрая се разпръсна, стана шумно от мотори на рибарски лодки, пътят ни бе пресечен от два риболовни кораба. Пазехме се, бягахме от лодките, нашата цел си оставаше една – колкото може по-далеч и по-дълбоко.

Асен издърпа голямата котва, намери веригата и синтетичните въжета, направи ни знак, измъкнахме трупа. Вече трябваше да внимавам в направлението – далеч от всяка лодка; мъртвият лежеше сега при нас, на открито. Асен го привързваше с веригата и въжето към котвите.

Когато резервоарът се изпразни, дадох знак, спряхме и настъпи, ако мога така да се изразя – ритуалната тишина. Първо преметнахме през борда голямата котва, после трупа, накрая малката котва, всичко се спусна стремглаво към дъното, но все ми се струва, че последното нещо, което видяха очите ми, бе лицето на Маноли, неговия поглед към въздуха, към нас.

За мое удивление Калина не заплака, Асен наля Нафта в резервоара.

21

    Край нас хората живееха без проблеми или пък с незначителни проблеми, а нашият въпрос бе разрешен неочаквано – в Аркутино ни дадоха две бунгала, Асен ги извоюва, администраторката се оказа близък негов човек. В четирийсет и седем настанихме Калина, в четирийсет и осем влязохме ние, мъжете. Комарите ни тормозеха още от сутринта, какво ще е довечера, не знам. Заспахме веднага. Събудих се следобед, боляха ме очите, стягаха ме слепоочията за сън. Не е както при стената, тук всичко е обикновено, трябва да спиш, трябва да ядеш. Асен все още спеше. Излязох, застанах до бунгалото на Калина и се ослушах. Нищо, тишина. Спи.

Отидох на павилиона, купих си бански гащета, пресякох дюните, влязох в пяната на морето.

Предпочетох да плувам по гръб, вълните идваха срещу мен, заливаха ме, закриваха за момент небето, но после то отново се отваряше пред очите ми, гледах го и не можех да му се наситя, сякаш се прощавах с него или пък бях възкръснал мъртвец. Разхладих се добре, уморих се, паднах на пясъка като в детските години, придърпах топлина под гърдите си, заспах.

22

    Удължената сянка на изсъхналата трева ми подсказа нещо, към мен се спущаше и сянката на дюната, септемврийското слънце бе напекло косата ми, май че се чувствувах отпочинал, беше ми станало приятно. Калина остави бледосиня плажна кърпа до мен, нахлузи плувна шапка върху косата си и се отдалечи. Навлезе бавно в морето, защо бавно – не знам, това е мъчително. Заплува стилно, бързо, стопи се пред погледа ми, остана само петънцето на розовата й шапка. Обзе ме тъга заради разрушени илюзии, хвана ме яд, ненавист.

– Асен замина.

Отворих очи, отърсих се от дрямката.

Стоеше до мен, мокра, на коляното й бе залепнало водорасло.

– Как… замина? – Нищо не разбрах. – Защо?

Свали шапката си, отпусна косата си.

– С администраторката.

Това ме изненада невероятно. Асен нямаше вид на такъв.

Калина седна на хавлията.

– Бил е стар мерак на момичето, Асен е летувал само тук… Ти защо не ме събуди да плуваме заедно, мечтаех да плуваме един до друг, а после да се пръскаме с вода.

Но мен – кой знае защо – ме вълнуваше другото: – Това значи ли, че няма да се върне на стената?

– Измънка нещо, не се разбра.

– Доколкото го познаваш?

– Не го виждам там.

Калина легна до мен, след малко вдигна главата си и ме целуна някъде около врата. Тъгата ме напусна, илюзиите ми се върнаха.

23

    Полъхът откъм морето бе престанал, бризът откъм сушата не бе излязъл – истинското време на комарите, щяха да вилнеят поне час, но ние се стараехме да не им обръщаме внимание. Седяхме до стъклото на верандата, от стъклото нататък са дюните, все още нямаше хора, някакви немкини през две маси се кискаха, келнерите се движеха като охлюви. Чувствувахме се на километри един от друг, аз мислех за това, че след няколко дни започва учебната година, спомних си за учениците, домъчня ми за тях, бях ги изоставил без предупреждение и какво ли допускат за мен – дявол знае.

Ръката на Калина, както винаги и сега, докосна моята, Калина искаше да върне мисълта ми на масата, при себе си.

Отворих уста, но тя ми даде знак да млъкна. Права беше, какво да говорим в момента: бяхме сами, на море, лятото се изнизваше. Чувствувах се болезнено, бих добавил – перверзно щастлив.

Но трябваше да предприема нещо и вдигнах чашата. Тя одобри това, също вдигна своята, погледнахме се и аз, както си му е обичаят, отсипах малко на плочите.

– Мир на праха му.

Тя повтори жеста ми, после пихме – колкото и да е невероятно, ала първата глътка сякаш отключи врата. Нахлуха немците, заемаха масите си, после звъннаха китарите, неизбежното даде да се разбере, че е тук, и аз повторно заскитах надалеч: дюни, малки селски стаички под наем, заливи, наблизо ласкава планина, можехме да се заврем да речем в Ахтопол, там никой не е в състояние да ни открие.

– Наистина ли го обичаше?

– Леко увлечение – отвърна Калина. – Маноли ме беше хипнотизирал, а аз съм жена на поривите.

– Знам, разбрах.

– Ами тогава да танцуваме.

24

    Малко преди полунощ застанахме пред бунгалата си, казах избирай, тя избра нейното, там свари кафе, то ми дойде добре, почувствувах се не толкоз зле, макар да долавях вече, че в това бунгало, поне тази нощ, няма да се случат събития.

– Животът е нещо еднопосочно – изрече тя. – Живеем го бързо и бих казала хищно, колкото да отричаме това.

– И може би еднакво – допълних аз.

– Затова се старая да търся нюансите му… Знаеш ли, затъжих се за приятелите при стената. Ах, старецът, старецът, какво ли прави сега Симеон Симеонов?

– И в него ли си влюбена?

– Защо не.

Въпреки късния час по близкото шосе фучаха коли, кафето притежаваше истински аромат на кафе, край мен бе пълно с удобства: Машинка за мелене, кафеварка, касетофон, леководолазни уреди, обитателката на бунгалото се е била приготвила както се полага за експедицията.

– Да – каза тя, след като разбра какво мисля, – щеше ми се да останем повече, младостта си е младост, а тук не е от най-грозните кътчета на света… Знаеш ли, непрекъснато виждам Маноли. Мъча се да си го представя какво прави на дъното, какво мисли, продължава ли да е с нас, или е предпочел отново другия си живот, на покорител? Радвам се, че поне аз се сетих от по-рано за стената.

Не ми се стори особено несвързано.

– Смятах, че поне тук няма да си спомняме…

– Харесваш ми, и немкините те харесаха, ти си направо хубав.

– Пусни музика.

– Искрен ли си?

– Хайде.

– Хем искам да запазя неутралитет, хем те ревнувам, ако мислиш за друго, а не за мен. Искаш да мислиш за мен. Ах, как искам да поживея с теб, но ако може не банално, сама не знам как би могло да стане това – да не живеем банално. Всичко се банализира, разбираш ли?

– Маноли живя оригинално.

– А дойде на стената, искаш да кажеш. Ти искаш да кажеш, че Симеон Симеонов живя най-обикновено, но и той…

– Един момент.

Ослушахме се, на бунгалото беше кацнала кукумявка.

– Хубаво пътуване си правим, и кукумявка чухме, утре ще поплуваме един до друг надалеч, а после ще се пръскаме с вода като деца.

– Лека нощ.

Моето бунгало ми се стори голо, несретно. Легнах си с очакването на втория ден.

25

    В ранни зори някой нахлу при мен, хвърли одеялото на пода и се тръшна на леглото ми. Какво мъничко високо телце, колко страхливи гърдички и застрашително издадени напред устни, тръгнали да нацелуват целия свят.

Обстановката се промени, бунгалото забогатя, дори се получи нещо като разкош, излишек.

Тези жени, тези жени, колко прав е Маноли, не знаят ога да престанат, всеки момент очаквах да ме запитат мога ли да обичам завинаги и да получа предложение за бягство към Ахтопол.

– Донеси банските – рече тя.

Излязох на верандичката, хиляди врабчета цвърчаха в късния предиобед, наближаваше десет, чистачките се надвикваха.

Моите гащета и нейният бански висяха на въженцето, спрях за мъничко, загледах ги, нещо сладостно ме изпълни до ушите и за миг си помислих, че няма нищо по-хубаво от живота, че той не е само неизбежност.

Незатоплени както трябва, дюните ни се сториха по-корави, немците лежаха голи в подножията им, снощното младо немкинче ми се усмихна, дори махна нагло с ръка, но и Калина не му остана длъжна, отвърна с ръкомахане, дори извика хелоу. Немското момиче се изправи, продължаваше да ни маха, но го направи повече за да видя, че има хубаво тяло.

– Незабавно ме вземи на ръце!

Грабнах Калина, понесох я към водата и пак си спомних думите на Маноли: жени, жени! Бях седемнайсет години по-възрастен от нея.

– Сетих се – казах аз, преди да я пусна на пясъка, – ще вземем лодката на Маноли, ще обиколим крайбрежието!

– Не, мили мой, ще поплуваме, ще се налюбим още веднъж и ще потеглим за София.

26

    Вкарахме колата в гаража. Калина ме помоли да я придружа, имаше доста багаж, помагах с удоволствие. Както предполагах, домът й се оказа голям. Бяхме жадни, изпихме по чаша швепс и поставихме джезвето. Денят ни се отличаваше с много събития – доказвахме се в леглото, плувахме, пекохме се, а после карахме непрекъснато до София. Погледнах към улица “Любен Каравелов”, където се намирахме; навън притъмняваше, а в здрача на жилището предметите и мебелите стояха достойно по местата си, миловидни, топли, нито една модерна вещ; само кухнята правеше изключение. От бегли думички знаех, че Калина има само баща, майката починала в болница, бащата е в чужбина – май някаква история с чужбинска жена, – преуспяващ мъжага, който напразно апелира към дъщеря си да го посети поне за малко.

– Признай, че гориш от нетърпение.

– Така е – отвърнах аз, – искам да видя дали се е залепил някой нов.

– И аз, но въпреки туй ще изпием кафето си бавно. Постарай се да бъдеш спокоен.

Срещу погледа ми висеше огромен старинен часовник, стрелките му показваха три без двайсет. На коя дата беше спрял? Ще се намери ли някой някога да го навие? Тя запали цигара, за първи път виждах Калина да пуши. Запуших и аз. Стори ми се, че няма нищо по-хубаво на света от цигарите, макар че оттогава не съм запалил ни една. Просто имахме нужда да пушим, аз гледах дима, в такъв дом е добре да дими нещо, кощунство е да бъде оставен празен. Но какво й имаше на Калина, че още не се е омъжила? Всичко при нея беше наред, дори повече. Какво търси и тя на стената?

27

    Имаше, да, имаше.

Дори двама.

С привичните ни навици, които се стараехме да култивираме сред нас, ние се присъединихме към приятелите си мълчаливо и започнахме да подпираме. Те разбраха, че всичко е окей. В тъмнината съгледах зяпачите, няколко на брой и се учудих, че вече не ми правят впечатление, стърчах гордо пред очите им, дори съжалявах, че не са повече, но знаех си аз, утре ще съмне и броят им ще се умножи.

Стената предлага проникване, като я подпираш да не падне, ти щеш не щеш се замисляш, а после анализираш. Денонощно висиш и мислиш, а когато мислиш дълго, колкото и да си посредствен, не може да не се добереш до нещо.

28

    Кимнах дружелюбно на човека до мен още преди да се разсъмне. Оказа се жена. По-късно я видях добре, върху откритото й лице се разсейваха стари сенки на самотата.

– Здравейте – усмихнах се аз. – Добре ли се чувствувате?

Стана й приятно от дружелюбието ми: – Вие сте Високият, нали?

– Да.

Така са ме наричали, значи. Ами да, не съм си заявил името. Колко просто – Високият, нищо повече.

– Аз съм Нина Монева.

– Изглеждате чудесно.

– На шейсет.

– Няма как – отвърнах, – това е.

Нина Монева се засмя.

После каза: – Това кафене е поставено на място

Кимнах.

– “Никарагуа” – продължи Монева. – Вàжи, нали?

– А кой е другият нов?

– Не знаем, дойде няколко часа след мен и все още не сме чули гласа му. Може би ще го наречем Мълчаливият.

Погледнах към Вожда. Калина му разказваше нещо, сигурно му обясняваше за Асен. Бях забравил за Асен. Какво ли прави сега? Каква ли скука е край него? Дали ще се отврати? Боже мой, как могат, как хората могат да живеят в живота!…

Тълпата набъбваше. Мълчаливият покашляше. Направи ми впечатление още нощес, стараеше се да сподави кашлицата. Трябва да намеря начин, на този човек трябва да му се каже, че може да си кашля спокойно, не пречи, на стената никой никога не спи.

Започнах да се забавлявам, откакто се върнах от живота, виждам зяпачите в друга светлина, като обект за проучване. До един са ми смешни, с всичко: ставането, лягането, бягането, блъскането, подлагането, спъването, размножаването, дори страданието. Какви лица, какви изражения. Комизъм.

Спомних си за Маноли, бях го видял най-напред сред тълпата, наблюдаваше ни отсреща, после дойде при нас. И каква разлика от първия до втория Маноли!…

Симеон Симеонов се запъти към кафенето – редовното сутрешно кафе, ние не се нуждаем от нищо, и от кафе, но – ритуалче някакво, понякога имаме нужда да си кажем нещо поотделно.

Чико също проучва тълпата, тук той няма възможност да разговаря с “клиенти” както на тавана, принуден е да гледа. Отдавна не е публикувал обяви във вестника, вече няма нужда да върши това.

Вождът по всяка вероятност се е издигнал до някоя непозната за нас фаза, погледът му прескача тълпата, забил се е в сухите листа на липите, там дълбае, човърка. Вожда вече е стигнал поне в преддверието на туй, което гоним.

Калина е в сравнително по-неизгодно положение, може да се каже, че е център на внимание – тълпата се взира най-много в нея. А сега пък някакъв тип е насочил камера към нас; имали сме случаи на фотографиране, камера никога. Типът задържа обектива особено дълго върху Калина. Тя е вдигнала глава, гледа го и се старае да вложи колкото може повече презрение в очите си, за тази цел смъква дори очилата си.

Заръмява дъждец, най-добре сме, когато вали силно, зяпачите изчезват. С нетърпение чакаме есенните дъждове, снежните бури, сковаващия мраз.

29

    Октомври ни завари все същите, никой вече не пририта за обществото ни. Да си припомним кои сме: Вождът, Високият, старецът Симеон Симеонов, Калина, Чико, Нина Монева, Мълчаливият.

Тук му е мястото да ви информирам, че преди няколко дни проследих Мълчаливия и седнах на масичката му в “Никарагуа”.

– Няма да ви отнема много време и няма да ви карам да говорите – рекох, – не потискайте кашлицата си.

– Не дразня ли?

– Ни най-малко, разбирате ли, кашляйте си на воля.

– Не съм опасен – смънка той.

– За това никой не ви пита. Довиждане.

Оставих го сам.

30

    Любовта на Калина нарастваше всеки ден. Разбирах я, но не можех да й помогна. Тя просто ослепя, навярно си представяше, че е сама, всички отгатнаха, че обича, долавях съчувствие към нея, а любовта й пълзеше край стената като тънък аромат на цъфнали овошки.

Вълнувах се, може би само аз съзнавах какви последици може да има това, де да знае човек дали Калина няма да обърка живота ни, да разстрои подпирането и стената да рухне. Винаги ще се намери нещо да попречи, в повечето случаи, разбира се, любовта на една жена.

Какво чака той, защо не се намесва?

На осми октомври по обед Въждът се запъти към кафенето, но не остана вътре, а изнесе сервизчето си вън. Беше топъл ден, коронясан с жълти листа, в пясъчния квадрат отново играеха деца, майките показваха коленете си. Прелетяха гарги, много, крещяха. Това създаде у мен настроение, обичам гаргите.

Калина се отдели от стената, дори не влезе в кафенето, не я интересуваше кафето, тя седна срещу Вожда и продума нещо лаконично, което разбрах само аз, все едно, че го чух.

Вождът вдигна чашката си и отпи.

“Обичам те!” – повтори тя.

Вождът я погледна над чашката си. Ех, че хубав човек, макар че е облечен сякаш в чужди дрехи; ужас, откъде е взел това клошарско сако?

Симеон Симеонов ме потърси с очи, смигнах му, той разбра, че и на мене ми е ясно.

“Обичам те!” – потретиха устните й.

Вождът остави чашката в чинийката и започна да говори. Доколкото схващах от мястото си, думите му излизаха спокойно от устата, този път многобройни, но сигурно точни, да не говорим, че на всяка цена – умни. Какво ли не бих дал да ги чуя. Край двамата падаха листа, по някое време той постави ръка върху ръката й, пак листа, колко много жълти листа замрежваха почти сецесионната картина на момиче и брадат старомоден кавалер! Ятото на гаргите се върна, връхлетя върху голяма канадска топола, денят ставаше все по-топъл, ако и да нямаше слънце.

Дойде ред на последните му думи.

Калина отдавна бършеше очите си.

Още една, съвсем последна дума.

Калина се изправи, столът й падна, тя дори не забеляза това, тръгна към нас. Приближаваше с олюляваща се походка, още веднъж забърса очите си, щом се приближи съвсем, погледна само мен с поглед, който ми разказа всичко: Обичах го до безумие, а той ме сломи, но не му се сърдя, велик човек е Вождът.

В това време Вождът стана, изправи падналия стол.

Долових успокоението край стената, пък май и жертвата се бе укротила, обществото ни бе защитило успешно целостта си.

Изтеглих се малко напред, огледах приятелите си и разбрах, че иде редът на Чико и Мълчаливия, в кого ли щеше да се влюби тепърва Калина?

Бъдещето ме опроверга, тя не се влюби в никого повече.

Забравих да кажа още нещо, забравих да спомена, че Вождът влезе повторно в кафенето и излезе с чаша ром.

31

    С Нина Монева нямахме проблеми. Може би и тя да се е влюбила във Вожда, но тайно, и е изконсумирала всичко дълбоко в същността си. Нина Монева ни заливаше с благодатното си спокойствие и всекидневната си благодарност, че е между нас. Добре се разбираха със Симеон Симеонов. Понеже тя не бе чувала за приключенията му, на него му се удаде естествен случай да ги разкаже още веднъж, нещо крайно необходимо за старците, като слънцето и въздуха. Понеже се случих наблизо, чух и за централната поща, и за студените сърца на децата му.

32

    Чико сякаш потъна между нас, той млъкна неочаквано, но никой дори и не помисли, че се е обезличил. Предполагах, че предъвква чувствата към момичето си, художничката. Все пак, обичал я, години били заедно на тавана, пасване на характерите, еднакви мечти и тъй нататък.

Казвам тези думи като предисловие на веселата сцена, развила се край нас, като последица от неговите търговски обяви във “Вечерни новини”.

Една нощ, на двайсет и първи октомври, към нас се приближиха двама души, по-скоро – две ниски фигури, не можехме да различим нищо от тях. Запитаха кой тук от нас е Чико.

– Аз съм Чико.

– Идваме от жилището ви, във връзка с обявата, приятелката ви ни насочи насам. Можем ли да седнем на пейката?

– Предпочитам да разговаряме тук.

– Не може ли на пейката?

– Само тук – настоя Чико, – тези хора са много мои, все едно че говорим пред камъни.

– Много е тайно – настоя по-ниската фигура.

– Само тук! – настоя Чико.

– Това е извънредно тайно – обясни първият, който бе започнал разговора. – Немислимо е да говорим пред други хора.

– Говорете спокойно – настоя Чико. – Все едно, че съм сам, смятайте ги за неодушевени предмети.

Фигурите се спогледаха, накрая сякаш приеха, по-високата фигура плъзна погледа си върху подпиращите, но всеки от подпиращите гледаше право пред себе си, не хора – мумии. Туй посъживи фигурите.

– Преди всичко, един въпрос, от който зависи по-нататъшният ни разговор – започна по-високият, – продадохте ли локомотива?

Чико забави малко: – Ми то, минаха месеци от обявата и никой…

Фигурите въздъхнаха.

– В обявата пише – стар.

– Много стар, много запазен, всяка седмица лъскам месинговите му детайли.

– На Запад бил ли сте?

– Две години в Лондон и две в Мадрид.

– Да поотидем на пейката, не разбрахте ли?

– Говорете, ви казвам.

– От най-старите ли е?

– Белгийска машина, единствената у нас.

– В движение? – Фигурите май не вярваха.

– Абсолютно! – отвърна твърдо Чико. – Палиш и тръгваш, дори е зареден с въглища, има гориво до Канада.

Фигурите трепнаха.

– Сега вече убедихте ли се, че трябва да посетим пейката?

– За дискретността отговарям с главата си!

– Добре – намеси се по-ниската фигура, – тъй като предложението ни обвързва достатъчно и вас.

– Кога можем да го видим? – побърза по-високата фигура.

– Още утре.

– Къде?

– Една глуха линия, в една малка гаричка.

– Слушайте – по-високата фигура погледна мумиите в мрака, – предлагаме ви да направим една голяма работа.

– Доста голяма – не изтрая по-ниската фигура, – от порядъка на два милиона.

– Лева?

– Долара.

– А почти не участвувате – продължи бързо по-високата фигура.

– Така ли?

– Ще получите двеста хиляди долара.

– От вас се иска да дадете само локомотива.

– Давам го!… Друго какво искате?

– Тайна до гроб. Каквото и да се случи.

– И да умирате?

– Защо да умирам?

– Така си е думата.

– Добре, но аз участвувам с локомотив, а вие с какво участвувате?

– С останалото.

– Добре де, локомотивът е локомотив, можете да го видите, да го пипнете, ако му се изпречите, може и да ви сгази. Давам ви го. А вие какво давате?

– Фигурите се спогледаха.

По-ниската фигура прошепна: – Рискът.

– Какъв риск?

– Можем да влезем в затвора.

– Слушам ви.

– Взимаме локомотива – намеси се по-ниската фигура – и тръгваме от София. София – Белград, Белград – Амстердам.

– Амстердам?

– Амстердам.

– През толкова държави? Смятате да го прекарате? Това е невъзможно. Кой ще го кара?

– Ние.

– Кой ще ви пуща?

– Началниците на гарите.

– Много пари, разбирате ли, Чико? Много.

– Петстотин хиляди само за подкупи.

– Ааа, ма това е гениално! – удиви се продавачът. – Вие сигурно сте машинисти от международния жепетранспорт.

– Какво сме – не е важно.

– Двеста хиляди за мен?

– Да.

– Защо двеста?

– В Амстердам ще получим чисти милион и половина. Вярваме, че тук никой няма да ви даде двеста хиляди долара за желязото.

– А там на вас… как?

– Открихме един холандец, събира стари локомотиви.

– Всичко е уговорено!

– Уредили сме!

– Изглежда, че там локомотивите са скъпи – рече замислено Чико.

– Там – да, но тук – нищо.

– А трудно се стига дотам – съгласи се Чико.

– Международна конспирация! – рече живо по-високата от ниските, общо взето, фигури.

– Ще се напълним с пари – рече по-ниската фигура – и ще заживеем като хората.

– Тая работа ми допада много – каза Чико – ще я направим.

– И така – да отсечем…

– Кога ще видим локомотива?

– Утре ви чакам на Централната гара, пред информацията.

– Фигурите стиснаха ръката на Чико и си отидоха.

– Е така се занимавах досега – каза весело нашият приятел Чико. – Идват клиенти, разговаряме, общувам с хората.

33

    На другия ден към десет часà числото ни се покачи от седем на осем. Пристигна Художникът, наистина бил художник, омръзнало му обаче да бъде слаб художник, засрамил се от факта, че тъпче на място и върви по отъпканите от колегите си пътеки и се залепи до Вожда. Нямаше брада, дрехите му не миришеха на терпентин.

– Трудно е там – заяви той, – трябва непрекъснато да се доказваш, и все прииждат нови. Гледаш, всеки краде от някого, въпросът не е какво ще нарисуваш, а как да прикриеш чуждото в себе си. Карах така и чаках да се отърся от туй, което не е мое, чувал съм, че добрият художник постепенно се отърсва. Но не се получи. Казват, че посредствените са тор, върху който израстват цветята на таланта. Омръзна ми обаче да бъда тор. Вие как се чувствувате?

– Добре дошъл – рече Вождът. – Позираме на тълпата, тя ни наблюдава.

– Щели да ви излъчват по телевизията – осведоми ни художникът, – един оператор ми каза.

– Малко ни интересува! – обадих се аз.

– Пък нека ни видят – рече Монева. – Не съм и допущала, че ще ме покажат.

– Но нещо материалът се е повредил – допълни художникът, – май ще дойдат повторно.

– Тяхна си работа – рече Вождът.

В деня, за който ви говоря, едно дете се приближи с кофичката си до нас. То се залепи, започна да подпира, подражаваше. В кофичката имаше вода и малка рибка. Рибката береше душа. Калина не издържа, взе кофичката и тръгна из града да търси басейн. Детето заплака след нея, след детето потегли и майка му. Калина ги изгледа строго и продължи. Върна се след час, басейн не намерила, пуснала рибката във ваната на магазин за жива риба.

Засмяхме се. Казала на продавача да не я продава за консумация, само за аквариум. Продавачът се съгласил, харесал Калина, поискал телефонния й номер. Дала го с готовност и го помолила да звъни всеки ден. Представихме си как продавачът вече не си гледа печалбите, а изгаря от надежди.

34

    Както предположихме, фигурите не се появиха през деня, а късно вечерта, когато трудно можехме да различим някаква черта от външността им и когато нямаше никакви зяпачи.

– Защо не дойдохте на гарата? – запита още от движение по-високата фигура. – Чакахме ви до шестнайсет часа.

– Да ви кажа правата, забравих – отвърна Чико. – Имах работа и забравих.

– Кога ще ни заведете на локомотива?

– Винаги.

– Сега не може ли?

– В тъмното? – Чико изрази разочарование от въпроса. – Господа, искам да видите стоката, както трябва. Не продавам на тъмно.

– Тогава какво се маете, това са двеста хиляди долара.

– А за вас?

– Как за нас? Ние поемаме риска. Освен това, ние сме двама. – Той показа два пръста. – А вие сте един. – Показа един пръст.

– Неудобно ми е като видя пръст.

– Шегата ми харесва – каза по-високата фигура, – но работата си е работа.

– Но за вас остават милион и триста хиляди – каза Чико. – Предлагам на тримата по петстотин хиляди.

– Добре – съгласи се по-високата фигура.

– Тръгваме ли? – запита по-ниската фигура.

– Да го видим най-после този локомотив – настоя по-високата фигура.

– Ще го видите – успокои ги Чико, – но най-напред да се разберем: ще правим ли някакви документи?

– Не е нужно – рече по-високата фигура, – локомотивът си е ваш. В Амстердам получавате парите и ги делим. Ние ви имаме доверие. Локомотивът си е ваш.

– А от вас какво?

– Какво от нас? От нас рискът. Това малко ли е, да прекараш цял локомотив от България до Холандия, това са линии, релси, траверси, гари, гарички, някъде ще трябва да задържат експреси, за да минем ние, има началници на гари, които се подкупват трудно, ами интерпола? Рискът е голям.

– Отначало казахте, че риск почти няма.

Фигурите се спогледаха отново.

– Чакайте – въздъхна първата фигура, – какво става?

– Искам да се разберем предварително.

– Това е добре – съгласи се втората фигура, – чисти сметки, добри приятели.

– Аз давам локомотив.

– Да.

– А вие нищо, бакшиш.

– Нещо се закучи – отбеляза първата фигура.

– Закучи се той! – повиши тон втората фигура.

– Защо, какво съм казал? – отвърна наивно продавачът.

– Ти се измъкваш! – извика втората фигура, по-ниската.

– Напротив! – извика Чико. – Давам ви цял белгийски локомотив отпреди сто години, а вие нищо, риск. Кажете, могат ли да се сравняват рискът и локомотивът?

– Ами разноските по гарите?

– Добре де, къде ви е проектносметната документация? – каза Чико.

Двете фигури направиха по крачка назад, защото не бяха сигурни, че няма да замахнат, но оправиха дишането си.

– Добре де, какво искаш? – прошепна по-високата фигура.

Чико каза спокойно: – Един милион за мен, по двеста и петдесет хиляди за вас.

Фигурите пъхнаха ръце в джобовете на шлиферите си, по-ниската фигура започна да гази тревата. По-високата фигура заговори много тихо и отново премина на ВИ: – Искате един милион?

– Когато ви даваме цели петстотин хиляди?

– Петстотин хиляди, какво са петстотин хиляди! – възмути се Чико.

– А по двеста и петдесет хиляди според вас какво са?

– Това са вече пари.

Фигурите затепаха неспокойно по тревата, разминаваха се пред очите ни. Ние, мумиите, стояхме неподвижно и следяхме развоя на пазарлъка. По-високата фигура отиде при Чико.

– А бе, вие какво? Нали уж щяхме да… правим бизнес?

– Бизнес, на равни начала. А вие искате да ме изхитрите. Според мен най-справедливото е на вас по двеста и петдесет хиляди, а на мен един милион. Когото и да попитате, ще ви каже, че е разумно. Ето, чуйте: на вас по двеста и петдесет, на мен… Чакай, да не е обратното ей.

Усетихме как фигурите се отпуснаха.

– Не е обратното – съвзе се Чико, – как ще е обратното. На вас по двеста и петдесет хиляди.

По-високата фигура повиши глас: – Другарю, вие как се казвате?

– Чико се казвам.

– Презимето?

– Нямам презиме, имам локомотив.

– Нека питаме и господата, които слушат.

– Те не ме интересуват, аз ги мразя тях!

По-ниският почти се втурна към Чико: – Искаш да ни измъкнеш цял милион?

– На мен ми трябват пари – измънка Чико.

Неочаквано фигурите изчезнаха.

35

    Фигурите изчезнаха, понеже се появи друга фигура. Когато се приближи съвсем, забелязахме, че новата фигура е почти толкова елегантна, колкото Симеон Симеонов, докато Симеонов обаче се обличаше главно в черно, тази фигура, изглежда, предпочиташе светли, радостни тонове.

– Наричайте ме Йордан – свали шапка фигурата.

Гласът на непознатия ни погали по лицата. Той върна шапката на главата си и запали цигара. Изпуши я много-много сладко и изчезна, ала след половин минута се върна и боже мой, залепи се до нас, да подпира.

– Трябваше да хвърля угарката – отново ни погали по лицата с гласа си, – трябваше да намеря кошче за отпадъци. Освен туй захвърлих и кутията, отказах ги, тук навярно никой не пуши. Щях да се присъединя още по обед, но не можах да взема крайно решение, все още се колебаех, съмнявах се дали сте прави. Накрая дойдох до убеждението, че сте прави, но как ще забравя цигарите, не знам.

– Можете да си пушите отсреща.

Калина посочи “Никарагуа”.

– Не е там работата – отвърна Йордан, – ако ще е, да е.

36

    На другия ден през нощта валеше, дъждът не попречи обаче на двете фигури, двете фигури се появиха за трети път, за радост на Чико, пък и за наше развлечение.

– Радвам се, че се върнахте – каза Чико, – изобщо идвайте, с вас ми е приятно, за мен вие сте най-интересните клиенти.

Отново започна по-високата фигура: – Върнахме се, понеже сме сигурни, че ще намерим база.

– Това са хубави думи. – Тази нощ Чико стана особено бъбрив, играта май го поувлече повече от необходимото. – Базата трябва да се намери, не може някъде да няма някоя база, върху която да изградим…

– Но тя в никакъв случай не може да бъде по двеста и петдесет хиляди за нас и един милион за вас.

– Разбира се, че не може! – възмути се Чико. – Кой идиот предложи това?

– Вие!

– Така ли? – Много искрено: – Че аз съм искал просто да ви измамя. – Интересно, че по-ниската фигура стоеше малко назад и избягваше да проговаря. – Това е наистина идиотско, АЗ да предложа такава нелепост.

– Стига! – Лицето на по-високата фигура е било сигурно мораво от яд.

– Моля? – Усещахме как Чико ликува вътрешно.

– Какви са тия маймунджулуци!

– Ааа, ма вие пък защо викате, какво искате, да плача ли, аз съм весел човек и не мога да плача.

– Мòре, ще те накарам да заплачеш! – Най-после и по-ниската фигура: – Ще заревеш.

– Тихо – скара й се по-високата фигура.

– Да си призная – започна отново Чико, – аз… тогава… проявявах лакомия.

– Точно така!

– Като чух за много пари, и си викам, я да грабна голямата част…

– Което е направо мошеничество – рече Калина.

– Затова предложих само половин милион за вас, а цял за мен.

– Безочливо! – настоя Калина.

– Това наистина беше опит за изнудване – призна си Чико.

– Той направо ви мами! – Калина се включваше.

– Ти не се обаждай! – извика по-ниската фигура.

– Остави момичето – рече по-високата фигура.

– Тая не искам да се обажда! – рече остро по-ниската фигура.

– Не, ти не виждаш ли, че е на наша страна?

– Мòре, тя е най-големият гявол тук.

– Прави сте – засмя се Чико, – това момиче е голям гявол.

– Добре де – по-високата фигура бързаше, – колко за тебе и колко за нас?

Чико започна отново да се почесва, той мислеше, явно беше, че се притеснява…

– Защо не дойдете утре?

– Сега! – извика по-ниската фигура, тя измести по-високата и застана пред Чико. – Само сега! Казвай!

– Искате да отстъпя.

– Да.

По-високата фигура сякаш бе изчезнала, тя стоеше настрана, вече безгласна, изгърмяла патроните си.

– Говори! – почти изрева по-ниската фигура.

– Ох! – Чико явно се тормозеше. – Това е все пак локомотив, сега ги няма, белгийска изработка, има месингови части по него, пълен, до Канада, тези неща сега струват скъпо, особено на Запад, там дават луди пари…

– Говори! – повторно извика по-ниската фигура и пъхна ръце в шлифера си.

– Добре! – отсече Чико. – От мен да мине, давам по десет долара повече.

Храс!

Фигурите избягаха.

Чико стърчеше на мястото си.

– Удариха ли те? – запитах го аз.

– Успяха – отвърна Чико. – Заслужих си го. Който се шегува – умира.

Погледнах към него. От гърдите му се подаваше дръжка на нож.

– Ти наистина се шегуваше с хората – рече тихичко Симеон Симеонов. С безупречно бяла кърпичка поемаше своите бистри старчески сълзи. – Те си имат идеи, замисли, това са си техни неща, дори ако са престъпни. И ти нямаш право да се майтапиш с тях.

– Старец, знаеш ли колко си прав – Чико говореше искрено. – Бях коравосърдечен, исках да си остана млад, младостта рядко разбира съдбата на другите.

Всички се суетяхме, не знаехме какво да правим, някой предлагаше да измъкнем ножа, друг се противопоставяше. Мълчаливият хукна да търси телефонна кабина, но кабини наблизо нямаше, знаехме това.

Чико все още стоеше изправен.

– Много се подигравах с недъзите на хората а, Вожде?

Вождът ме запита тихичко да измъкне ли ножа.

Повдигнах рамене.

Никой не знаеше ще напакостим ли, или няма да напакостим.

Калина, след като се наслуша на умуването ни, хвана дръжката, но не можа да се справи, ножът бе забит здраво.

– Изглежда, че не е трябвало – говореше вече повече на себе си пронизаният. – Да, не е трябвало, това не би помогнало никому.

Чак сега забелязахме – Чико се свличаше много бавно към земята, не като Маноли, който рухна направо – кой знае колко е стискал и той зъби, докато е паднал.

Хванахме пронизания, отнесохме го на пейката. Мълчаливият се върна, съобщил.

– Извинявайте – прошепна Чико. – Джойс, извинявай и ти. Български читателю, извинявай. На нея кажете, че… Нищо.

Безмислено е вече. Чико не диша, сърцето му спря да работи, един по един започнахме да се връщаме при стената, при пейката остана само Калина. Чухме я да говори, тя обясняваше чудесно на милицията.

Колата на Бърза помощ пристигна безшумно, ненужно бе да пищи, по улиците нямаше хора, минаваше полунощ, валеше.

37

    Редно е да ви разкажа и за един ден, в който не се случи нищо, ама нищичко…

Беше двайсет и пети декември, наближаваше Нова година.

Всичко е покрито със сняг, стената има шапка от сняг, ние имаме шапки от сняг, по раменете ни стърчат еполети от сняг.

– Много ви досаждам с кашлицата си – рече Мълчаливият.

– Моля ти се! – смъмрах го аз.

Снегът продължава да вали. Между нас има трима нови. Въпреки снеженето денят е приятен, хората спират и ни гледат, ние вече не ги гледаме, не ги виждаме, свикнахме с тълпата, но тълпата не свикна с нас. Може би сте забравили кои сме тия, дето подпираме стената да не падне: Вождът, Високият (аз), старецът Симеон Симеонов, Калина, Нина Монева, Мълчаливият, Художникът, Петър (нов), Александър (нов), Надежда (нова) и Йордан. А, къде е Йордан? Няма го, май че от вчера не го виждам, не е издържал без цигарите си.

Но ще довтаса след някой ден, ще се мерне сред кибиците, с филтър в уста. По изражението на лицето му ще се опитаме да разберем дали го измъчва алтернативата. Ще прочетем ли терзанията в очите му? Ще видим ли в тях тъгата му по нашия ареал? Или пък ще видим само ликуването на отскубналия се от стената победител, който си пуши, върви си по улиците, радва се на всяко свое движение, така както се радват рибките в океана.

Чешмичката е зазимена и не тече, щастливото доскоро, изящното бронзово фламинго, се е стъписало от студената белота, никой не сяда по пейките, пясъчният квадрат се е превърнал в тепих, “Никарагуа” губи тропическата си загадъчност, мраморната мозайка на заведението е ледена и мокра от стъпките на клиентите, които тук получават глътка кафе. До прозореца е седнал Вождът, бавно надига рома си, поглежда към нас и навярно е щастлив, въпреки оръфаното си сако, което през зимата се превръща в мизерия. Вождът не може обаче да разбере, че също е наблюдаван, следят го привидно заспалите копнежни очи на бюфетчийката, която е влюбена отскоро в него: ах, как напираме да се откъснем от всекидневието, а то как не ни пуска, не ни пуска…

Иначе е тихо, може би приятно, тълпата сякаш е спокойна, разглежда ни кротко, но усети ли, че краката й измръзват, бързо потегля нанякъде – привидно хаотична, недисциплинирана.

СЪДЪРЖАНИЕ

Бостанът……………………………………………………………………………………………   5

Убийството……………………………………………………………………………………….  51

Прерия………………………………………………………………………………………………102

Стената……………………………………………………………………………………………..153

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ 2. – продължение…

ВТОРА ЧАСТ                  Към трета част:  >>> http://bit.ly/Lpar5O

1.

Аз съм закоравял провинциалист, но нямам нищо общо със затънтената провинциална ненавист към София. Не съм убеден, че столицата ни е дискомфортно място за живеене. Като изричам това, не твърдя, че съм единственото изключение, но от друга страна, все пак имам известни основания да се перча – навремето още дядо ми Стоян Жечев и баща ми Калоян Жечев са проявили предвидливостта, а може би глупостта, да закупят една хотелска сграда в София, голяма вила в Банкя, помещение за магазин на бул. Дондуков. Тези имоти скоро са им били отчуждени от комунистическата власт, а преди няколко месеца най-изненадващо ми бяха набутани в ръцете от реституцията. С други думи, стана точно като в приказките – бедният екскурзовод от крайбрежието се превърна в богаташ.

Така че когато самолетът ми се появи над софийските покриви, погледнах отгоре като хазаин, а не като гост на града. Наех такси от летището и си заплюх хотел „Рила“, атавистичен нагон за изразяване на нещо като мъст – доскоро хотелът се славеше като престижно свърталище на партийната върхушка.

Телефонирах на адвокатите за осем часът. Поканих ги на вечеря. Помолих администратора да ме събуди в седем. Стараех се да ми остане повече време за сън, действах светкавично. Преди всичко – куфарът. Като го отключвах, забелязах, че се е скъсал и пропаднал някъде по пътя етикетът с адресните ми данни. Направи ми впечатление, че куфарът съдържа само хаос, сбъхтани по варварски дрехи и вещи. Подобна гледка навремето представляваше моряшката ми торба в службата. Мръсните и чистите дрехи се бяха вкупчили в непоколебимо цяло, два чифта от банските ми гащета – мокри, голямата хавлия – почти мокра, изобщо, с този огромен куфар от островите си носех бая егейска влага. Едва в сухата хотелска стая ми направи впечатление, че всички дрехи и вещи, дори радиото ми, са пропити от приятни и неприятни миризми, докарващи на мухъл. Криво-ляво комбинирах чифт бельо и чорапи. След душа, като обличах пижамата, ми стана съвсем ясно – трябва да се примиря с прословутия „дъх на сол и водорасли“, да си го отнеса у дома. От казаното дотук се подразбира, че заспах светкавично.

2.

Двамата още влизането, за кой ли път, ми напомниха, дори само с външността си и усмивките, че са мошеници. Третият, за когото знаех че е почтен, пристигна след тях, глътнал бастун. Лицето му отразяваше студа на света. През времето, за което ви говоря, в България много трудно можеше да се намери честен адвокат, но ето че си го имах, благодарение на приятели с връзки. Комбинирана по този начин, тройката се възприемаше доста трудно от въображението, но от Калоян Жечев си знаех – прави каквото правиш, не излизай от рамките закона.

Както им бях рекъл по телефона, условието за срещата ни е повече от просто – докато вечеряме ще разговаряме само за пейзажи и едва при кафето – делово. Единият от мошениците се залови буквално за пейзажите и тъй като се оказа заклет витошки турист, ловко изложи на вниманието ни няколко приказки, от които разбрахме, че най-красиви изгреви могат да се забележат на Ком, а най-впечатляващите залези все още са се залазили тук-там из гънките на Пирин. Вторият от мошениците, почти нисък на ръст шехерезадец, изглежда, под пейзажи разбирал жени. Пласира ни няколко пикантни свои дела, без да споменава имена, но ние лесно разпознавахме героините, все поппевици и театрални лъвици. Почтеният адвокат вече надхвърляше шейсетте, седеше все тъй източен на стола си и недоумяваше. Горкият, не можеше да възприеме дори анонимно разказаните истории от адвокатското битие. Лицето му едва забележимо се постопли единствено от разказите на колегата-турист, просто забелязах как страните му се обагриха от далечните изгреви и залези. Изтръпнах при мисълта – нали така казва в случая – че почтеността на тази мила буржоазна издънка се дължи не само на сковаващата я строгост, но и на изящната липса на чувство за хумор. Хранеше се много изискано, през цялото време някак учудено, този човек ме накара да повярвам, че все пак съществува известна приемственост на ценностната психология. Той ме принуди да си припомня нашия род – е, дядо ми Стоян бе работил грубо, колил е безмислостно горите, експлоатирал е циганите, но тогава туй се е считало за напълно естествено. Колкото се отнася до Калоян Жечев, поне до този ден бе живял без грешка, а и майка се пенсионира чиста, напразни останаха усилията на туристическите мафии да я натопят в комбинациите си. Аз ли? Боже мой, какво представлявам аз? Състезател по вятърничавост, моряк от подводния флот, пак състезател, беглец, затворник, концлагерист, люшкащ се бургаски хашлак, треньор по ветроходство, най-после – заради авторитета на мама, осанката на татко и застъпничеството на подполковника от граничните войски – екскурзовод на английски език в комплекса „Слънчев бряг“. Наближавам шейсетте,а още не съм се доказал. Май че така ще си отида от света – жертва на Чърчил, който на времето лекомислено отстъпи България на Съветския съюз, но не само на Чърчил, а и на стремежа към топлите острови. Хайде сега да не се отплесваме, в момента сме с адвокатите. Занимавам ви с тях, за да разберете в какъв мръсен казан вреше и кипеше България, пък и десетина още страни като нея по време на пост-тота.

С поднасянето на кафето сякаш бе направен знак да се започне. Усетих как Зафиров се размърда. Побързах да го настъпя под масата. Слава богу, загря, думите се парализираха в устата му. Бях поканил този адвокат само да слуша, двамата мошеници щяха да разкажат какво са извършили в мое отсъствие.

На стари години съдбата ме обсипваше с ласки. Най-важният обект, четириетажната сграда в абсолютния център на София, се връщаше на семейството ни. Предстояха ми незначителни главоболия, главно от изваждането на една общинска служба, набутана от десетилетия по етажите. Трябваше да ѝ се намери място от общината, която се правеше на ударена, но беше здраво притисната от моите мошеници. Двамата работеха вместо мен срещу главозамайващ хонорар. Тази сграда, този бивш хотел, ми осигуряваше в най-лошия вариант  хиляда долара дневно. Вилата в Банкя се нуждаеше от генерален ремонт за много пари, но пък след това… Махнах им с ръка да не продължават за туй, което трябваше да последва „след това“. Магазинът на булевард Дондуков отдавна ми снасяше по четири хиляди долара месечно. Следващата година, с новия договор, ще се отиде на шест хиляди, потриваха ръце агентите ми. Захванаха се да ми излагат редица технически подробности. Най-главното си оставаше борбата за изхвърляне на общинската служба от хотела. Просто се усещаше възбудата на копоите ми пред схватката…

Преди да се отвори вратата на асансьора, в крайчеца на зрениетс ми се пъхна токущо изкъпана блондинка с дълги крака, но изглежла, в изражението на лицето ми се е потайвало такова отвращение към креватното себеизтъкване, в случая пък и платено, че главозамайващата хотелска невестулка за секунда приключи случая.

Почаках малко, изчислявах, лениво прелиствах вестник „Континент“. Накрая сметнах, че Зафиров се е прибрал и помолих да ме свържат.

– Сега можете да говорите.

– Мисля, че всичко е наред.

– И по закон?

– Засега нямате проблеми. – Необяснима пауза. Може би очакваше да задам въпрос, но и аз си мълчах. – Опасенията могат да възникнат при ремонта на вилата. Големите разходи ще създадат широко поле за действие.

– Какво разбирате под „действие“.

– Присвоявания.

– Искате да кажета – кражби.

– Трябва да наемете много ваш човек.

– Ще се съгласите ли на сто и петдесет хиляди?

– Господин Жечев, намерете много млад човек, да бъде прекалено близък, да речем – роднина, със здрави нерви. Може би ще се опитам да помисля.

– Да, ама вие без да щете ме насочихте към една личност. Да, господин Зафиров – Измислих такъв човек.

– Радвам се. Друго нещо?

– Опасявам се опонентите ми да не обещаят по-голям хонорар на собствените ми адвокати.

– За това най-вече внимавам, господин Жечев. И се разбрахме, нали?

– Вие сте чудесен.

Щом загасих лампата до главата си, помирисах израза „Мисля, че всичко е наред“, усмихнах се и заспах.

3.

Рядко съм имал случаи като този. Сега Августин седеше точно срещу мен, в модерен, макар и конфекционен костюм, с бяла риза и вратовръзка на райета. Искам да отбележа, че според наблюденията ми, младежите по костюми в туй рокаджийско време се броят на пръсти.

Дори аз съм забравил вече класическия начин на обличане. Бях го поставил срещу светлината. Въпреки това, лицето му не загуби нищо. Откраднал колкото може повече от кабалистичната красота на майка си, младият мой гост в хотела, сякаш се стараеше да завоалира с нея пренесената през две поколения отворена грубоватост на прадядо си.

Храчехме се спокойно. Въпреки дарбата му да овладява положението в непредвидени обстоятелства, гостът не можа да устиска пред многогодишния ми опит и се огъна. Щом обхвана чашата с виното, разбрах, че ще проговори.

– И в самолета си блъсках главата, а и сега още се чудя какво те е принудило да ме повикаш внезапно.

– Първо опитай виното. – По изпитания, но наивен, според мен, начин постъпвах и го съзнавах. Партньорът ми не беше от тия, дето няма да се ориентират в психологическото натягане. Самият аз надигнах чашата си, бялото вино стоеше в нея като обречено. Чудех се какво да кажа и изтърсих. – Забеляза ли марката? Всичко е в твоя чест.

– Татко, в Бургас пъпле един много любопитен слух, че ставаме собственици на някогашния хотел „Любимец“.

Мръсно копеле, прицели се право в сънната ми артерия. Опасенията ми, че съм отгледал студенокръвно животно, се потвърждаваха. Този мой хубостник представляваше едно идеално изпипано невежество. То беше прочел каквато и да. е книга, нито вестник, не се интересуваш дори от мачове. Когато преди шест години стана дума за университета, Августин се учуди: – Защо? Това са пет загубени години.

– Искам да зарежеш производството на плодови сокове. – Нищо не отвърна, досадно живописната му глава отбеляза едно категорично отрицание. – След малко ще те заведа в Банкя, там ще видиш една вила. Голяма вила – малка почивна станция. Нуждае се от основен ремонт. Може би, нова архитектурна намеса, нещо да се стесни, нещо да се разшири. – Много ясно видях как всички облечени и необлечени части на тялото му се впрегнаха. – За ремонта ще хвърлим много пари. Ето за какво съм те повикал. Да контролираш.

Очите му станаха много приятни.

– Кого?

– Двама адвокати. Те ще се грижат за всичко.

–И за какво е този ремонт?

– За да превърнем една вехтория в красив бароков замък.

– За какво ни е замък?

– Знам ли? Мисля, че ще потрябва. Сега е времето за какво ли не. От всичко може да се извлече полза.

– В Банкя, викаш…

– Ще ти наема апартамент. Докато свърши ремонтът ще живееш в София. Докарай Сия, докарай Калоянчо, майка си, ако щеш. И ако няма нищо против… Тя умира за малкия. Пък и аз, ако…

– Може ли да се намеся в архитектурните промени?

– Къде се научи да прекъсваш по-възрастните от теб?

– Извинявай, татко.

Въпреки всичко, бях доволен. Нарочно го изчаках. Исках да продължи. Като се увери, че наистина му се дава тази привилегия, Августин изтропа: – За какво са ми тия глупаци?

– Адвокатите ли?

– Вие, възрастните, навсякъде вървите с адвокатите си, без адвокати не можете да дишате.

– Такива сме старците.

– Не стазаше дума за старци.

– Ти още ли се съобразяваш с посоките на света като си лягаш?

Изгледа ме пообъркано. Все още владеех положението.

– Татко, това е много важно.

-– Главата на изток ли трябва да сочи?

Загадъчните му майчини очи ме проучваха с тревога.

– Да.

– Разбери се с администратора за леглото.

Колкото се отнася до виното, стори ми се чудесно. Особено след туй развитие на разговора ни. Помислих си, че все още им доминираме, но докога?

– Можеш да не докарваш таратайката, а да си купиш нещо свястно.

– Умните хора днес карат само таратайки.

Беше отговорът му.

Въпреки туй, пратих го да купи някаква евтина кола. Покупката и регистрацията ни отнеха два дни. Заповядах му да скъсява сроковете, като бута големи бакшиши, но Августин прояви упоритост и тук. Парите се появили на света не за да бъдат харчени, а да привличат други пари.

– Имаме много – възразих аз. – Три от фирмите ни предплатиха цяла година, скоро ще потекат и други зЩя¡ áa какво са ни толко

– Парите са нужни винаги. Дори да си мъртъв – и тогава ще ти пстрябват.

Попитах го как.

– Не знам – подигна рамене моят син, – но съм сигурен, че могат ми свършат работа и под земята… Татко, двамата мошеници ще ги уволниш, ще оставиш само този приятен човек Зафиров, да ми помага.

– Да ти помага? Не ти на него?

– Ще им дадеш обезщетение и ще ги пръждосаш.

– Августине, в „Любимец“ ще се настанят поне двайсет фирми и три магазина. Трябва да се приготвят повече от двайсет договора.

– Страхувам се от двамата.

– Не проумявам какво могат да ни сторят. Най-много да ни излъжат с двеста хиляди, триста хиляди…

– Ще се свържат с рекетьори. Ще се полакомят да клъвнат и от тях. Засега рекета и не подозира, че излизаме на сцената.

Тази реплика ме смути, порази ме. Все пак, окопитих се.

– Повикал съм те само като контрольор.

– Без мен ти не можеш да направиш и крачка. Още ли не разбра, ставаме сила? Пъхни в джобовете им големичка сума, кажи им едно мерси и пални свещичка в църквата, че сме се отървали навреме. Те ще вземат каквото ще вземат от теб и веднага ще се обърнат към ония с мускулите. Съветвам те да побързаш, докато не им е дошло на ума.

Не позволих на динамиката да ме завърти и оплете, оставих всичко на синчето. И без туй Августин вече бе изпаднал в транс. Влюби се в Зафиров. Зафиров се влюби в Августин.

4.

Още с кацането в София започнах да мисля за Харпо. Харпо е най-злобната биологична единица, която познавам. Тогава ни строиха, стояхме прави, принудиха ни да гледаме как милиционерът и надзирателят го бият. През една от паузите Харпо им изсъска в лицето че са пръдльовци. Повалиха го, започнаха го ритат. И по главата. Май че беше дошъл моментът да го ликвидират. По такъв начин можеха да си поделят вината за смъртта му. Знаехме, рано или късно този човек трябваше да плати за злобата си. Но кой да се заеме с унищожението му. От Харпо, макар че се намираше изцяло в ръцете им, по необясним, направо тайнствен начин, представителите на административната власт сякаш се страхуваха. Ето и сега, колкото и да бяха озверели, биячите се оттеглиха от премазания парцал най-неочаквано, стори ми се, че нито милиционерът, нито надзирателят се нагърбваха да носят до края на живота си презрителния поглед на умиращия. Харпо полежа известно време по лице, после, сякаш засрамен от позата си, той се извърна настрана. Когато редицата се разпиля, донесох му вода. Приклекнах. Горещо слънце залязваше зад далечни прегорели хълмове.

– Барбуно, ти ли си?

– Спокойно – прошепнах аз.

Прякорът не ми се харесваше, но можех ли да протестирам, лепна ми го спонтанно, само защото бях бургазлия. Нямаше възможност да ме види, едното му око беше затворено, а другото се пълнеше с кръв, която се стичаше от разцепената вежда. В горещия августовски следобед кръвта засъхна бързо по клепача и го залепи. Изпи водата от цялата матара. Донесох още. Мокрех ръката си, миех лицето му с длан, клепачът се освободи, окото му се втренчи в лицето ми.

– Там имаше ли храсти?

– Какво?

– Край пещерата имаше ли храсти?

– Нямаше.

– Видя ли добре?

– Защо?

– Трябваше да го пречукаш и завреш в храстите.

– Носът ти е счупен, знаеш ли?

– На твое място аз този овчар бих го… Като го видя, трябваше да му се усмихнеш. Разбираш ли? Да му се усмихнеш и да се приближиш към него. Няколко приятни думи и храс! – по главата.

– Да го ударя?

– Мозъкът му да изтече. Нож имаше ли?

– Да.

– На твое място бих му отрязал главата.

– Харпо!…

– Ако беше му я отрязал, сега щеше да се мъчиш в Америка, а не по затворите и лагерите.

– Можеш ли да се изправиш?

– Разбира се.

Разбира се, но не можа, рухна и изплю парче от зъб. Огледах се. Другите се бяха отдалечили, правеха се на ударени, никой не го обичаше, Харпо всеки ден докарваше до ярост мъчителите ни с не дотам деликатни намеци, че всичко на този свят се плаща, включително конфетите. Какво искаше да каже с това, не се разбра. Заблудени от присъствието на някаква вродена мъдрост в организма на вицаджията – защото Харпо представляваше от себе си само един непрекъснат разказвач на вицове срещу властта – както ние, така и милиционерите търсехме в думите му на всяка цена дълбочина и гатанки. Яростта на милиционерите влошаваше още повече режима ни.

Опитах се да обхвана ръцете му. Изстена. В тях нещо беше счупено, изкълчено или изместено.

– Хвани ме за краката – предложи той.

– И да те влача като умрял?

– Ха!

Обичаше да твърди, че в лагера всички са трупове и само той понякога проявява признаци на живот. Хванах го за краката. Почивах често. Не заради себе си, заради коравата му, иначе не много грозна глава. Тя ми създаде най-големите трудности, бързо се уморяваше да стърчи, лесно падаше, удряше се в прашния плац, забележителната му руса коса метеше боклуците. Двама души ми помогнаха едва като го вкарвах в бараката. Някой донесе празната войнишка матара. Напълних я за трети път. Харпо най-сетне насити жаждата си. Отдалечи се в нещо, което трудно бих нарекъл сън – охкаше, проплакваше, прохъркваше, а понякога и псуваше.

Двамата се бяхме натрапили взаимно, аз – на него, той – на мен.

Съдбата ни събра в затвора, а по-късно едновременно попаднахме в лагер за чудо и приказ. Забелязъл съм обаче, в лагерите, както влизането, така и излизането, се осъществяват без логика.

Десетина дни след споменатия побой Харпо внезапно бе освободен, четири месеца преди моето излизане.

– Твойта майка, Барбун – забави се той преди да напусне бараката, – заради теб не ми се мърда от тук, но ще си ида, защото всъщност те лъжа. В Народния едва ли ще ме приемат отново, ще опитам в останалите театри. Мисля, че ще ме приютят в Музикалния.

– Защо не заработиш на частно?

– Барбун, казал съм ти, че съм лош тапицер.

Все пак стиснахме ръцете си. Нямахме никакво намерение да се пущаме. Тръгна и се върна.

– Барбун – подхвана Харпо, – искам да запомниш една, мисля, чисто моя констатация, важна за света. Казвам ти я, понеже ме ръфа предчувствието, че като минавам по дерето ще ме пречукат.

– Не вярвам, Харпо. Все пак, кажи какво имаш да завещаеш на глупаците, дето те смятат за мъдрец.

– Евреите принадлежат към най-отвратителната нация на света. За съжаление, другите нации са още по-отвратителни. И въпреки туй, не мога да простя на майка ми, че е еврейка.

5.

От името на Харпо се надигаше воня на забрава. Общото ми впечатление за този човек е, че не е успял да се приближи до когото и да е в живота си, нито пък е допуснал някого до себе Той е употребявал заобикалящите го хора – колеги, гаджета, непознати тук и там – само като аудитория за вицовете си. Според мен, майка му е била щастлива покрай него два пъти в живота си – когато го е раждала и когато се е женил. Оженил се само да достави радост на старицата. Както трябва да се предполага, след няколко месеца натирил булката. С това погубил живота на единственото мило за него същество „мама Тами“. Харпо останал да живее сам-самичък на булевард Скобелев – стая с антре и тоалетна на партера. Намерих тази квартирка, видях я, обитаваше я – изненадващо за мен – съпругата му, безкомпасна жена с поглед на водкаджийка, единствената наследница на „имота“.

– Харпо? Загубеняк. Не умееше нищо, ама нищо, знаеше само да казва хубаво вицове. Дори не се разведохме като хората, домързя го да се яви в съда. Така си ни оставиха неразведени. Късмет, иначе нямаше да наследя туй нещо.

– Туй? Късмет?

– Стая в центъра на София, кво искате?

– От какво почина?

– Не знам – домакинята вдигна рамене – мисля, че от лошотия. Като е умирал бяхме далече, бях се прибрала в Суворово.

– Варненско?

– Варненско. Откакто се разделихме, не съм го виждала. Нито знаех, че е умрял. Миналата година дойдох да искам развод, някой беше нaлетял да се женим. Идвам, Кръстан умрял, тук празно. Хукнах по документи. И не се върнах да се женя. Имам си центъра на София, работя в един ресторант, кво повече.

– Знаете ли гроба му? – Домакинята се почуди, никак не ми стана ясно дали ме е чула. – Искам да знам къде е погребан.

– Никой не ми е казвал.

– Не знаете къде лежи Харпо? Едно цвете не сте ли занесли на гроба му?

– Не. – Помълча. Същата руса коса като неговата, Изглеждаше прекалено млада. Всъщност, познавах моя затворнически приятел от младите му години, а беше изтекло време и време. – Умрелият си е умрял. Умрелите са мъртви, ще разберат ли,че си отишла специално за тях, в тази лудница? Да му занеса цвете, викате. И защо? Ако има задгробен живот, както разправят навсякъде напоследък, този мой Кръстан, дето ме търпя само четири месеца и седем дни, може да ми се изкиска и да ме стресне.

– Нещо да е оставил?

– Какво да е оставил, нищо не е оставил, само тази стая и то в мизерно състояние. Четири месеца тичах за документите. Разбирате ли, стая и клозет, но в центъра на София. Хич не се върнах да се женя. Работата ми порасна.

Пустият му Харпо, къде ли е намерил тази съпруга, да зарадва тъкмо с нея майка си Тами.

– Тетрадка някаква, някакви записки? Може би е записвал вицове. Поне измислените от него.

– Измислени? Нищо не е измислял. Повтаряше и повтаряше, от постоянното повтаряне най-неочаквано му хрумваше идеята, че вицът е измислен от него.

Което допущах и аз.

Най-напред прерових в Централните гробища, след това в Бакърената фабрика. Късметът ми се усмихна чак в Малашевци. Откриха името му в списъците за 1990 година. Дадоха ми бележчица за парцела, реда и номера на гроба. Поразходих се богато, ръмеше, тревите и бурените мокреха панталона ми. В края на изтощението Харпо ми се озъби с повален дървен кръст. На дъската с полуразмити букви бе написано Кръст. К. Кръстанов – тапицер. Няколко от бившите му колеги в театъра изглежда все пак са се притекли на помощ в последния момент, намерил се е човек да забучи кръст и да отбележи най-важното на него – тапицер. Най-голямата подигравка за мъртъвци от този род. Плоча, камък – не, само бурени, никъде не съм виждал по-жилави и натрапчиви бурени, растителността правеше всичко възможно да скрие от света останките на вечния концлагерист. Оказа се, че след нашето общо заточение Харпо е пребивавал допълнително в още два лагера. Неговият гроб беше изчезнал, но и другите край него не бяха видели хаир – всичките им плочи лежаха изпочупени на земята, или изобщо ги нямаше. Вестниците редовно осведомяваха за подвизите на среднощните каратисти и за крадците на плочи, които заличаваха имената на старите мъртъвци и ги даваха на нови. Гледах бурените, взирах се безсмислено в поваления кръст, прочитах за незнаен път името и се чудех откъде да започна. И тъй като наоколо се смрачаваше, прибрах се на топло в хотела.

6.

– До гуша съм потънал в бакиите ти, татко, и не мога да ти помогна. Мога да ти дам само акъл. Ще намериш някой от важните гробищни цигани.

– И?

– И ще му наредиш да действа.

– Има цигани, които държат на думата си – намеси се Зафиров – трябва да откриете един от тях. За тази цел, препоръчвам ви да се завъртите около Централните гробища. Някой от цветарите ще свърши работа

Ладата ми служеше предано. Като я промушвах през най-оживените улици на София, усетих цялата напрегнатост на делото, с което се бях заловил. Питах се, за какъв дявол съм тръгнал да обикалям гробищата и за какъв дявол съм се наел да напомням на света за Харпо, и като напомня, ще ме чуе ли някой, отделен въпрос е и туй, че ако ме чуе, ще окаже ли някакво влияние това за въртенето на земята. Ще загубя малко време и малко пари, отговорих си аз, но ще се отблагодаря на един отвратително злобен човек, който, въпреки всичко, навремето преодоля себе си и изрече: Майка му стара, Барбун, не ми се излиза от туй проклето място, само заради теб.

Цветарят, на когото попаднах, се оказа цветарски бос. И не аз го намерих, а той налетя на мен. Направо ме подуши като перспективна жертва.

– Господине, вие май не търсите цветя.

– Цветята засега не ме интересуват, шефе.

– Кажете, господине. – Правех се, че се взирам в него, че го преценявам, а от опит си знаех, че хората от тази категория са неразгадаеми. – Готов съм да ви помогна.

– Вие честен човек ли сте?

Забавлявах се. Доколкото подразбрах, на него също му се играеше. И то много. Пристрастието му към такива игри се изписа върху едрото му бузесто лице, там нямаше много място за интелигентност, пък и за деловитост.

– А бе, човек, сега ли му е времето да търсиш честни хора? Не виждаш ли, че съм циганин? Его те тебе, и аз съм тук, а там са гробищата. Кажи какво те води насам. Поръчвай и ще ти изпълня поръчката. Ще ти взема точно колкото се полага. Друго какво – няма да го правя аз, мои хора ще го правят. Става ли?

– На Малашевци имам запустял гроб.

Отвори се вратата на ново бе-ем-ве и нали се забавлявах, влязох. Заведох го право при бурените. Предприемачът погледна падналия кръст. Стана ми неудобно. Поклати глава. Стори ми се, че ей сега ще избяга с новеничката си кола, за да не цапа ръцете си. Лицето му беше тлъсто, безизразно, с такова лице можеш да играеш не само покер, но и опасни за живота игри.

– След три дена тук ще имаш първокачествен гроб.

– Чак първокачествен…

– Каквото поръчаш.

– На честни начала.

Гробищно-цветарският бос със бе-ем-вето заобиколи съсредоточено бурените и се върна при мен.

– Мрамор ли?

– Добре, мрамор.

– Черният е много скъп.

– Бял.

– Снимка на човека имаш ли?

– Не.

Предприемачът погледна към изпотрошените плочи наоколо. Стори ми се, че нито една вандалска проява не убягна от окото му.

– Полегнала плоча, да не се чупи, да не се краде.

– Добре де, полегнала.

Босът влезе в себе си. После още веднъж обиколи бурените. Нещо го измъчваше, бореше се май с концепцията си за поведение в обществото.

– Този човек твой ли е?

– Да.

– Много ли е твой? – Поколебах се. – Защото, господине, ако човекът е много твой, мога да ти предложа нещо друго.

– Добре де, да речем, че ми е много близък.

– Тогава ще го преместим на по-хубаво място… Като за много твой човек.

– Погребан е тук.

– Да де. – Босът се наведе и вдигна кръста от тревата. Зачете с в „текста“, направо се задълбочи, а думата тапицер сякаш го опияни. – Ето, човек тапицер, на такива хора мястото им не е тук, а и като много твой човек, той трябва да бъде погребан в Централните гробища.

Какво ли не бях чувал за Централните гробища на столицата, какви ли не легенди се носеха за туй, че в тях няма нито един свободен парцел, какъв скандал възникна за една национална поетеса, докато я наместят някъде си. А този тук дори не ме и поглежда като ми предлага високата чест.

– Там няма и десет сантиметра свободни – възразих аз.

– За сантиметрите ти не се безпокой, това е мой проблем. От теб искам само да кажеш даваш ли или не даваш петнайсет хиляди.

– Ще пренесете костите, така ли?

– Ще пренесем кокалите, ще дигнем хубав гроб с плоча от бял мрамор, ще посадим цветя, а и тук ще направим бордюр, с обикновена плоча.

Изненадах се.

– Виж какво, господине, аз мога всичко, не мога само да зачертая гроб.

– Искаш да кажеш, че моят човек ще има два гроба?

– Два гроба, да.

– А аз нито един!

Взря се в мен, мамка му циганска, загря, но въпреки туй не се засмя и се издигна още повече в очите ми.

– Какво ти е капарото?

– След пет дни ще платиш цялата сметка.

7.

Трябва да си призная, не ми се заминаваше от София. Не знам защо. Друг път такова нещо с мен не се е случвало. Бих казал, че ми доставяше удоволствие да наблюдавам Августин. Подобно удоволствие май изпитваше и адвокатът Зафиров. Няколко пъти посетих наетия апартамент. Привличаше ме главно мебелировката, картините по стените, терасата към Витоша и не на последно място – библиотеката. Работа тъкмо за Августин.

– Не те ли дразни?

– Защо? – учуди се синът ми.– Напротив, предполагам, че всеки от авторите тук си е гледал съвестно работата, това е вложен труд, резултатът стои по рафтовете, черно на бяло. Не отричам културното и литературното наследство. Картините ми харесват, разгледах ги добре, щом ще живея заедно с тях, трябва да са ми известни. Утре-други ден може ми дойде на гости някой от министрите, нищо чудно да излезе интелигентен, добре е поне да съм ориентиран за туй, което виси по стените!

– Августине, какво говориш, защо са ти министрите?

– После, картините струват пари и това за мен е достатъчно.

Умее да заобикаля въпросите, кучият му син.

Видях част от софийските си гаджета. Тези, които нямаха ревниви мъже, канех на вечери, с другите обядвах. Беше ми и скучно и забавно. Поразкърших се, припомних си пилигримските екскурзоводски години, когато живеех като волен гларус, а безплатната ми хотелска стаичка бе превърната в кланица.

Смятах да изпоканя всичките си дами, откривах ги една след друга в телефонния указател или пък по изпитаната верижна система, но се отказах внезапно. Това се случи един следобед в Боровец. Макар и поувяхнала, Ели К. бе съхранила пренесената си от възрожденските родове красота и слабостта си да обича силно. Тази обич някога я накара да ми предложи брак. Казах, че съм женен. Ще се разведеш. Помня как ме притесни. Цялата беше за обичане, отгоре до долу. И за женене. Знаех, че ще се измъкна, но как, беше успяла да ме притисне, сви ме само за себе си – цели тринайсет дни. Траех си. Дните на всички любови в Слънчев бряг са преброени. Ели, разбира се, успя да измрънка още четири дни по телефона от баща си. Изтърпях и тях.

Сега ми се стори много приятна, рилското слънце през витрината на ресторанта бе запалило косата ѝ, а очите ѝ, запазили блясъка на копривщенските черги, ме гледаха заплашително. Очаквах всеки момент да се промушим в някоя от стаите на хотела. Но заплахата ѝ изби на друго място.

– Научих страшни неща за жена ти.

– Чак пък страшни.

– Оженил си се скандално, от чисто инфантилни подбуди.

За мой късмет келнерът се намираше наблизо и уредих бързо сметката. До София мълчах. Ели опита дамската си белетристика в любимата, дълбоко спотаена досега в душата ѝ болка. Някъде към язовир Искър изкрещях. Изненадах се от себе си. Защо изкрещях? Ели се уплаши, сви се, а аз не направих каквото и да е усилие да разведря настроението.

На другата сутрин ми телефонира неочаквано, извини се, настоя да се видим отново. Как да се видим, отивах на гробищата. Чудесно, моля те, вземи ме със себе си.

Циганинът ме чакаше встрани от главния вход. Не трепна. Видя ми се по-височък. Кой знае защо, но си внуших, че е и по-изтънчен. Ели избра и моите, и нейните цветя. Погледнах още веднъж бележчицата с последния адрес на моя приятел. Беше ми го продиктувал снощи босът по телефона. Въпреки туй, почувствах се безпомощен в лабиринта от камъни, кръстове и зеленина. Ели пое „адреса“ от ръцете ми. Придърпа ме под чадъра си, поведе ме почти ентусиазирано, хвана ме под ръка, усети че е неудобно, накара ме да я хвана аз. Щастлива жена. Да ѝ се неначудиш.

Вбесих се, залюлях се от ярост. Върху белия полулегнал мрамор, който не можеше да бъде нито счупен, нито откраднат, бе залепена голяма типично гробищна снимка. Вгледах се. Там нямаше никакъв образ. В елипсата на порцелана сякаш пулсираше неспокойна светлинаили сянка, а може би отражение на нещо като човешко лице. Всъщност никакво човешко лице, нито каквото и да е друго. Можеше да се възприеме като пространство, като небулозие, като фотографиран отблизо мозък. Ще премахна тази циганска мистификация, рекох си аз. Иначе гробът ми се стори изпипан, не много богат, но и не много скромен, особено с теменугите между бордюра. „КРЪСТАН КРЪСТАНОВ КРЪСТАНОВ – ХАРПО. Човекът, който си въобразяваше“. Точно както го бях поискал. Но теменуги в късната есен!… Чак сега ме порази нещо особено важно в случая: плочата с името и изречението, но без „снимката“ – макар и като случайно получена абстракция – нямаше да струва пукната пара. Петното просто завършваше композицията на гроба. Престанах да се ядосвам.

Наведох се и поставих хризантемите в краката на Харпо. След това се наведе Ели. Якето с кожичката се понадигна, под панталона се очерта познатото ми от толкоз години задниче, внезапно в гадното ми съзнание изчурулика перверзното, известно откакто съществуват гробищата, желание да се саморазправя с него сред кръстовете.

– Какъв е този човек? – заинтересува се още веднъж тя.

– Никакъв – отвърнах най-сетне на любопитството ѝ аз, – разказваше вицове против властта.

– Тогавашната или сегашната?

– Срещу властта.

Озърнах се и се вледених. Намирахме се между грижливо отгледани кипариси, плачещи върби и прочути гробове, повечето на писатели и подобни на тях хора.

Заведох Ели в колата на сухо. Върнах се. Подадох му плика.

– Доволен съм – казах. Защото знаех, че очаква рецензия.

– Другият не е като този. Нали ще го видите?

– Естествено.

– Надявам се, че в плика не са петнайсет, а шестнайсет.

Поклатих глава и махнах с ръка за довиждане. От снимката с небулозния пейзаж, който отсега нататък щеше да краси гроба на Харпо и от последната реплика на боса направих известен извод. Той ме споходи още там, докато проумявах, че фотографията върху камъка съвсем не е излишна и си помислих за предстоящата роля на циганското присъствие в живота на бъдещата цивилизация.

Валеше силно. Вливах се отново в познатото ми улично оживление, от гробищата към живота, влизах в навалицата с усещането, че все пак бях надхитрил циганина и то невероятно – в плика, вместо шестнайсет, както горкият смяташе, бях поставил двайсет хиляди.

Поразмислих се, за какво ли ги върша тия и реших — от нерви. И само от нерви блеех нагоре-надолу по София, ден след ден, наместо да замина за Бургас, да се озова час по-скоро при внука си.

8.

В моята нова, но непретенциозна кола, заедно с мен у дома се прибираше куфарът, в него освен няколкото сушени морски таралежи за Стоянчо, се намираха много албуми от Гърция и небрежно водени записки за остров Милос. С тази вече ми се събираха четири тетрадки от четири поредни октомврийски обхождания на Цикладския архипелаг. Откакто преди четири години се отвориха възможностите ми за пътувания – с ограничени средства – аз се нахвърлих необуздано към тази най-близка до България и най-евтина за мен част на света. С това, разбира се, спечелих. От този месец нататък обаче пред скитническия ми дух се откриваше целият свят, при това, можех да отсядам в по-добри хотели, а и в прочути богаташки изгъзици, в случай че оглупеех до такава чак степен.

Бургас си стоеше на мястото, все същият, удавен в отровната смрад на нефтохимическия си завод. Връщах се у дома чист, искам да кажа – без кахъри. Имах проблеми, да, всички до един бяха само бели, като се почне с въпроса за външното боядисване на бащиния дом и се свърши с перманетната тъга, че свободата и парите ме споходиха кажи-речи на стари години, което придаваше на щастието ми наистина горчиво-тръпчив вкус.

Его я и първата ми неприятност – бащиният ми дом ме посрещна окован в скеле. Външният му ремонт бе започнал в мое отсъствие и като нищо можеше да се проточи през тягостните дъждовни дни. За туй трябваше да виня или Августин, или стария ми, за съжаление оглупяващ баща. Сигнализирах. Почаках. Къщата изглеждаше празна. В дъното на стълбището се появи Сия, махна ми и се върна за ключа. Ключът ѝ беше нужен да отвори железния портал. Предлагаше ми се възможност да прибера колата направо в гаража без да слизам, през протежението на двора, под стария бадем, между двата поразени от досегашните неканени наематели кипариси. Целувките на Сия винаги са ме освежавали. От младата жена, освен бодрост, лъхаше на жилаво спортно здраве. Августин ни беше изненадал преди няколко години с добър избор. Второто разочарование – Стоянчо го нямаше, поизлязъл с баба си, но ще се върне всеки момент.

Огромният хол на прочутата бащина къща, която ни бе върната в доста добро състояние, поне отвътре, та се разминахме само с лек ремонт, грееше от чистота и светлина. Радиаторите вече работеха. Една единствена врата зееше – към библиотеката. Повтаряше ми се постоянно, туй помещение е само мое, личен мой кабинет и аз почти вярвах на подхвърлянията, но от друга страна, усмихвах се злобничко, понеже съзирах колко настойчиво към този прелестен свят пълзи Калоян. Не става дума за татко, а за големия син.

Смрачаваше се. Сия донесе кафетата и дръпна завесите към терасата. Сия знаеше, че компанията ѝ ми е приятна. Гъделичкаше ни мека музика, спущаше се направо от стаите на младото семейство.

– Августин ли ни надруса туй неприятно боядисване?

– Този път не е той – засмя се снаха ми – а гранпапа, който иска да вкара в ред имуществото си за най-кратък срок, под предлог че ще умре в най-скоро време. Бояджиите обещаха да приключат за една седмица.

Малко грандоманка си падаше нашата Сия, винаги наричаше дядо си гранпапа, но при нея туй никога не звучеше некрасиво. Казах ѝ да се готви за София. Готова била, Августин я предупредил още на първия ден след като наел апартамента. Мама щяла да ги придружи.

– Ще ти помогне и в шофирането.

Сия замълча.

– Тя как е, според теб? Алцхаймерът обажда ли се?

– Исках да ви кажа точно това, вчера кризата продължи малко повече.

– Уплаши ли ви?

Снаха ми поклати глава.

– Ще трябва да я изтраем такава – рекох. – Друг избор нямаме.

– Господин Жечев, снощи тя неочаквано спомена за самоубийство.

Кой твърдеше преди малко, че ще ми липсват грижите?

– Не се безпокой, мила, докато е край внука си, това ще ѝ се отдаде трудно.

– Настоява на всяка цена да дойде с нас в София. Августин още повече.

– Понякога ми се струва, че туй момче обича майка си повече от любовница.

– Особено като се вземе предвид колко трудно изобщо обича този мой съпруг, ако не съм изрекла глупост, разбира се, тъй като забравих Стоян. Вие все още ли твърдите, че нито синовете, нито дори внуците трябва да бъдат обичани силно?

Малко шум откъм входа, струя хладен въздух. Стоянчо влезе, но не се получи очакваното, внучето се насочи към мен, но без да гледа към мен. Носеше огромна шишарка.

– Дядо, ти виждал ли си шишарка? Бабо, той виждал ли е шишарки?

– Той е виждал много шишарки. – Дафина се засмя. Не изглеждаше много добре. – Дядо ти е виждал всичко, но точно такава шишарка едва ли е виждал.

– Дядо, видя ли, че не си виждал.

– Точно такава не съм виждал – съгласих се аз.

Независимо от неприятните знаци, които ѝ правеше от време на време алцхаймерът, моята жена остаряваше постепенно и отвсякъде по малко, като брезите. Опрях с неудоволствие устата си до лицето ѝ. И отново преживях усещането за измама от нейна страна. Макар че тогава не я бях оставил на мира, направо я принудих. Сто пъти ми напомни, че върша непоправима глупост, колкото и да се обичаме, ние не бива да се женим, много скоро ще усетим гибелните последици, след като тя е цели петнайсет години по-възрастна от мен. Тогава аз се бях върнал от затвора и заточението, бях като скот, бях озверен не само от хората, мен ме бяха упрекнали, че не съм счупил в решителния момент главата на овчаря-предател, но по такъв начин, че да му изтече мозъка и точно затова награбих Дафина за гърлото, сплаших я, че след секунда ще я удуша, ако си позволи да ме ритне, като всички в този живот. Докато я притисках с двете си ръце, аз ненаситно се доубеждавах колко е красива и мъдра едновременно, каква приятна мека мебел представлява тя за мен след изтощителното време от безвремието ми, освен това, като се взрях в дълбоките ѝ очи, открих, че там е пълно с любов, много любов, примесена с мъка и сълзи – всичко туй заради мен. Да, тя заплака, целуна ме, а аз се втвърдих от страст. По-късно Дафина понесе много ужасии, особено с развода, отстраняваше от себе си не кого да е, а капитанът от далечното плаване Йорданов, почти национален герой, обект на очерци и репортажи, поне дузина журналистки бяха готови да го последват до края на света. Дафина трябваше да понесе презрението на града, а Бургас вече достигаше двеста хиляди. Кой тогава не я заплю. Всички я обругаха. Само Калоян Жечев, щом научи от хората, че синчето му се готви да се жени за дъртата Дафина Йорданова, заяви: – Завиждам му, за такава жена бих се оженил и аз.

Допирът на детската кожа отвори порите на лицето ми. Поех дълбоко въздух. Макар че помирисах пушеците на комбината зад езерото в косичката, част от енергията му преля в кръвта ми. Помислих си, че отсега нататък на малкия му предстои да диша по-качествен въздух там. В южната част на София.

9.

Няколко години вече откакто баща ми не е стъпвал в Кварталчето. Там съкварталците напразно очакват своя кмет. „Пенелопа“ доскоро се озърташе, но сега май и тя е загубила надежда. След рухването на Червената империя, татко и мама хукнаха към митингите. Политиканството им ги вкара в едно непрестанно опиянение. Настъпването на нощта ги превръщаше в жалки телевизионни насекоми, те водеха живот на нисши организми чак до полунощ. След това заспиваха, набираха сили и прекарваха деня в лудо четене на вестници, спорове, закани към противниците. Пасажите продължаваха да си идват в морето по реда, ловяха ги другите, Калоян Жечев не искаше и да му се споменава за тази забравена вече дейност.

Но те пък взеха, че върнаха имотите ни.

Тази нова изненада отначало предизвика опасни за живота ни вълнения и можехме да се отървем само с леки неприятности, обаче, както ще видите по-нататък, не било писано. Най-напред, понеже имахме късмет, ни върнаха къщата. Помня деня, когато с татко прекрачихме в двора. Като отворихме желязната порта, Калоян Жечев не можа да удържи вълнението си, та приседна върху градинския камък. За този камък той направи изявление: Не е наш, внесли са го допълнително, но едва ли ще го изхвърлим, одобрявам го. Не бързаше да влезем в къщата, никак, и мисля че по такива признаци може да се схване най-добре отношението на остарелия човек към живота. Градината. Обхвана с поглед почти всяко кътче от двора. Колкото и да бе озверен към неканените си, току-що напуснали квартиранти, баща ми не можа да скрие, поне от мен, изненадата си.

– Какво ще кажеш?

– Не помня точно как беше – отвърнах – но доколкото схващам, не си разочарован. Всъщност, известно ли ти е какви са живели тук?

– Изглежда, че и между тях има хора. Искали са да купят имота от държавата, но не са успели, общината го е предвиждала за детска градина.  В това ни се състои късметът. – Поразрови рохката пръст с обувката си.  – Все пак, майка ти…

Искаше да каже, че мама ще открие кусури и ще засади някои от любимите си цветя.

– Тия хора обаче не са знаели да съхраняват кипариси.

Най-големият кипарис наистина бе залинял от едната си страна.

Че ръката на „наемателя“ е била грижовна си пролича най-вече като влязохме в сградата. Малко му трябваше на дома отвътре, за да ни приеме. Това предизвика татко да заяви още същия ден, че колкото и да ни бъде тясно, отначало всички трябва да се съберем под този покрив. Хвърлихме повече от необходимото на майсторите, поставихме им рекордни срокове и в ранен летен ден се нанесохме. За всеки се намери по една стая, само Сия и Стоянчо получиха по половин. Няма що да говорим – библиотеката, трапезарията и разточително голямата кухня не пипнахме. И се приготвихме за спокоен живот.

Една вечер, пред телевизора, татко се извърна към мен и каза:

– Ние с майка ти сме дотук. Спокойствие, тишина, правнук, какво повече… Но в София имаме да получаваме цяла държава. Мисли му какво ще чиниш. С майка ти вече седнахме. Доскучае ли ми, ще отскачам до Кварталчето, защото суриите се появяват в съня ми и питат къде се губя. Как да им обясня на тия малоумни риби, че съм над осемдесетте, ще разберат ли?

Напоследък казваше „над осемдесетте“, никой не го чу да определи точно колко.

10.

Великото изкукуригване на Калоян Жечев се изрази неочаквано, по време на „великото спокойствие“, когато дъбът на фамилията и съпругата му се интересуваха единствено от изказванията на партийните лидери и лидерчета по телевизията, в разгара на борбата им за власт, която моите родители възприемаха като импозантен идеологически двубой на враждуващите системи.

Най-после освободиха и помещението на кантората. Обявихме, че го даваме под наем. Още на следващия ден се обади първият кандидат и татко рече – не. Аз приех предложението по телефона. Тъй като бях сигурен, че ще доставя удоволствие на стария, побързах да му дам слушалката. Тогава именно старият каза „не“ и се започна.

– Татко, поне да го беше изслушал.

– Не.

На лицето му се появи особена възбуда. Изопна се сякаш и тялото! По много странен начин плът и дух се вкопчиха един за друг, готови да действат.

Промените започнаха под суровия поглед на собственика. Мама си позволяваше понякога да го съветва, той възприемаше искрено препоръките, но след като я послуша само за цвета на стените, отново започна да прави каквото си ще. Мама се наложи и за телефоните, а накрая изтърси, че предпочита „Макинтош“ пред „Ай би ем“. Калоян Жечев не разбираше, той изобщо не беше се доближавал до компютър, та последва забавен драматичен момент. Слава богу, призна си. Мама потърси помощ от чиновничката на някогашното ѝ туристическо бюро. Накрая се включих и аз. Обърнах се към архитект Лечев, старо младо състезателче от детската ветроходна школа. Бях му треньор.

Архитектът влезе при татко, огледа ремонта на помещенията и каза:

– Господин Жечев, вие спретвате офис в стила на 1936 година. Съвременните параходни агенции са други.

– Защо, какво ѝ е на тая?

– Трябва да бъде същата, но съвършено друга.

Извърнах се и се засмях. Аз помолих Лечев да говори по този начин.

– Друга витрина – продължи Лечев – друг цвят стъкло. Да не говорим за вътре – същото, но трябва много да се измени, при това – не с тези, а с други материали, които ще внесем от Италия.

Татко ме погледна в лицето. Там сигурно беше останала опашката на смеха ми.

– Добре – изгъргори той, ядосан, но и зачервен от срам.

Мама се притисна до него, хвана го под ръка.

11.

От три месеца насам не стихва сражението на Калоян Жечев със света. На „Ллойд’с“* им писна, но нали се славят с акуратността си, продължаваха да го информират. Татко сега знае, че осем от някогашните му партньори са починали. Успя да говори с Асадурян от Марсилия, с мистър Барнард от Сингапур и ме осведоми, че много добре се споразумял с някаква шведска агенция, благодарение на връзката, която му направил Борнези от Триест. Но не същия Борнези, той починал преди две години, а синът му Луко Борнези. Той като разбрал, че говори със стар приятел на баща си, веднага направил каквото трябва. Както виждаш, Стояне, колелото е на път да се завърти.

Какво означава туй не ми е много ясно. Както казах, борбата продължава. Татко смята, докато приключи супермодерния ремонт на кантората, да изгради мрежа от стари и нови партньори. На петия ден след като се върнах от Милос хвърлих поглед на работата. Офис за чудо и приказ! Гласът на татко идеше от готовата вече стаичка. Разговаряше с Ливърпул, радваше се че чува приятелски глас. Но от Ливърпул май се учудиха на смелостта му – тези работи днес не стават така, както ги правехме ние с тебе, мили Жечев… Измъкнах се тихичко, хич не му се и обадих.

Изглежда съм негодяй. В най-добрия случай – неудачник. Да оставим настрана, че съм мързеливец. Като се замисля, никъде не се задържах. В нищо не успях. Като състезател също не се оказах на висота. На няколко пъти се захващах с писане, а нямах воля да продължа, пък и като преводач се провалих – все недоволен от себе си, все търсех по-точния израз, думата, която да не се повтаря на същата страница. Бях умен треньор, момчетата ме залюбиха, а напуснах и тази дейност – готвех състезателите само до границата, зад нея не ме пускаха – затворническо минало за бягство, лагер… В чужбина питомците ми трябваше да се подчиняват на други треньори; ядосах се, метлосах се. Провървя ми в екскурзоводството, работа за гларус като мен. Дафина гледаше децата в Бургас. Тя, горката, родила толкоз късно, след четирийсетте – друг път никога не бе имала деца – примираше от щастие с левентите си, хич не се интересуваше какво върши мъжлето ѝ по Черноморието с англосаксонките.

С парите си, избягал от главоболията на ремонтите, и разправиите с документите и адвокатите в София, увиснах в Бургас. Видях се закачен на паяжина във въздуха, необяснимо нервен, сред психически вакуум, дори в присъствието на Стоянчо. Радвах се на широкия, много собствен дом, на съзнанието, че в него живеем четири поколения, все жечевци, под огромния портрет на сухоземния пират, тракиецът Стоян Калоянов Жечев, изклал свирепо хиляди дъбове и дъбчета, в името на бизнеса и цариградските скари. Прекарвах времето си в библиотеката, подреждах уж книгите, писалищната маса, вглеждах се безумно в зъбите на пишещата машина, изписвах неведнъж по цели страници с думичката „непротивоконституционствувателствувайте“, скъсвах ги, започвах за стотен път новелата за едно крайбрежно плейбойче, с тази новела си играех забавно на смачкване и хвърляне. Обиколих няколко ателиета на познати и непознати художници, накупих картини, отнесох вкъщи най-скъпите им сюжети – с тях те изобщо не са смятали да се разделят когато и да било, надупчих няколко стени, без да ми е известно как точно се прави тая работа, накачих картините като последен презрян новобогаташ. Когато вдигнах шум със забиването на гвоздеите, при мен влезе жена ми, погледа ме, па си отиде. Веднъж Сия предложи да ми помогне. Пратих я да пасе. А ето че в библиотеката се намърда и Стоянчо. Мъкнеше някаква пожарникарска кола, въоръжена със стълби, цистерни и маркучи.

– Дядо, какво правиш, защо дупчиш?

Прекъснах дупченето, взех малкия на коленете си, погалих го няколко пъти, но и туй ми омръзна.

– Стоянчо, знаеш ли какво е туй?

– Какво е?

– Синдромът на богатия скучаещ човек.

Стоянчо спусна крачетата си на килима. Няколко пожарникари изпадаха от местата си. Дафина – тя винаги се е появявала навреме – се зае да събира и пъха пожарникарите в колата.

– Баща ти – ужким подхвърли тя – при такива схватки със себе си, обикновено се спасяваше в Кварталчето.

– Ще имаш да вземаш – отвърнах. – Не съм от тия, които превръщат просташката си скука в дизайн.

12.

Глупака го хвърлихме на задната седалка. Той продължаваше все тъй страстно да притиска пожарникарската кола към якето си. Дафина седна до мен. Оставихме портала отворен, но като се поразмислих малко повече, спрях ладата, върнах се и затворих. Знаех, че все някак ще реагира, проклетницата, погледнах и забелязах, че профилът ѝ се усмихва с незначителна част от възможностите си.

Горе висеше сгъстено, обесено небе, край нас върлуваше мъртъв ден. Над блатата прелитаха юрдечки. В провлака към Пода** – там отляво спи пристанищната акватория с параходите, а отдясно вони утайката на преработения нефт – видяхме двойка престарели лебеда. За такива ги възприех поне аз, тежко се носеха над водата, струваха ми се натоварени с умора и старост. И си помислих колко отчайващо стар съм самият аз, оженен за много стара жена, баща ми стар, майка ми и тя стара, изобщо, предстоеше ми да прекарам завидна спокойна старост сред стари хора, о, да не говорим за старите ми любовници в София. Какво чак толкоз може да ме затопли мисълта, че на задната седалка шава някакво си идиотче, изработено от измамно подкупваща материя! То е дошло на света да послужи като утешителна печалба на такива като Дафина, на татко, на мама. Ужас, ужас.

Щеше ми се да направя няколко отбивки по пътя – село Черноморец, Созопол, Царево. Но се отказах. Започна да ме дави магията и призивът на „заливчето, в което семейството ми има собствено домче и собствена лодка, привързана към собствено пристанче“.

Най-напред ми направи впечатление, че Кварталчето се е смалило и се е пооръфало, но веднага си обясних това с отместването на погледа от цикладските къщи към сиротното мое крайбрежие. Две или три от хижичките димяха. Нашата хижа не димеше. Видях таратайката. След туй ми направи впечатление самотата на пристанчето. Това означаваше, че Калоян е излязъл за риба. Нашата хижа не димеше, но вътре беше топличко… Оживено. Зад пишещата машина на сина ми се надигна момиче ли, жена ли, не знам как да я нарека.. Поиска ми се да бъда естествен и казах сърдечно:

– Вие сигурно сте гаджето на Калоян.

Момичето – вече се разбра, че е момиче – кой знае защо, се смути.

– Той не каза това, за да ви уплаши – намеси се мъдрата ми съпруга, – а за да ви се хареса.

– Знам – отвърна момичето – но все пак за първи път ми се случва да говоря с господин Жечев.

– За когото сте чували толкова много, нали?

– И за вас съм чувала, но само хубави неща, а за господин Жечев знам и някои ужасии.

Е това се казва млада динамика! Браво на моя загубеняк! Просто не мога да си обясня как я е задушил. Една от електрическите печки грееше и отопляваше пищно само с петстотин вата. Запалих всички лампи. Кварталчето е съставено предимно от тъмни бараки. Нашият дворец също не можеше да се похвали с изобилие от прозорци.

Калоян се върна само с четири паламуда, купихме още два от съседите. Дафина и Фрина излязоха при огнището. Мисля, че бях го наклал добре, не постъпиха рекламации. Като проверих, видях каква добра жарава е узряла, само че паламудите бяха още бедни на мазнина, не зацвърчаха силно, но въпреки туй възбудиха духа на Стоянчо. Той викаше и прегръщаше чичо си Калоян. Може да се каже, че това дете обича големия ми син повече от собствения си баща. И да ви кажа правата, Калоян е наистина за обичане, áко и да е възедричък, натежал и оплешивял. От меките заоблени черти на лицето му се стича благородство и кротка вътрешна красота. Очите му са много красиви, взел ги е от майка си, заедно с тях той е взел от нея мъдростта ѝ, която и сега проличава в разказите му, но обещава да избухне с по-голяма сила в бъдещите му романи.

Отидохме да поразчистим лодката. Изнесохме мръсните и излишните риболовни натурии по кейчето.

– Татко бе, в Бургас усилено се говори, че сме станали много богати.

– Остави ги, сине, те не знаят какво точно е това, богатството.

– Злослови се за голяма хотелска сграда.

– С която сега брат ти се мъчи, да ни я поднесе на тепсия, а ти тук си караш кефа с разни фльорци.

Погледна ме и не се впрегна, естествено. Както аз си имам начин да изразя мнението си за човек, който ми харесва, така и синът ми си има свои собствени начини да си ме разбира.

– Радвам се, че забогатяхме.

– Разбери бе, глупако, забогатяхме здравата!

– Виж какво, татенце, че ще харча много от тия пари, ще харча. Но не мисли, че ще се впусна да ги увеличавам.

– И да искаш не можеш. Ти си спънат, вързан си, в очите на дядо Стоян направо би изглеждал негодник. Но знай едно и то не е много маловажно – голям стимул за литературните завоевания са парите, ти сега какво ще чиниш без стимул? – Зяпна да каже нещо, но го прекъснах. – Иди му кресни на оня да побърза.

Проследих едрата фигура на сина си, тя се отдалечаваше по протежението на пристанчето тромаво. Голяма грижа ми беше този мой тридесетгодишен льохман, според мен не може да си върже гащите, да не говорим, че го считах за лишен от талант изгряващ писател. Сега обаче няма как да умре от глад.

Смятах, че ще прекарам поне един час насаме с внука си, но се излъгах.

– Не мога да го оставя в ръцете ти – настоя Дафина. – Познавам те, ще поискаш да му продаваш мурафети и ще се подложите на рискове.

Пак беше права, давол да я вземе, познаваше ме повече от необходимото, известни са ѝ всичките ми начини на изявяване пред дечурлигата. Нали пред ужасените ѝ очи учех синовете ни на плуване, ветроходство и подводни авантюри, без да се съобразявам с вълните и останалите номера на природата. Денят, както вече споменах, беше гъст, но наситен с мрачна морска красота. Возех се в една лодка с жена, от която бях обсебил главозамайващи часове и удоволствия, с внука ни. В хижата ме чакаше синът, пишещата му машина, приятелката му. За нея вече знаех, че е интелектуалка от София. Най-чувствителната част на мерзкото ми мъжкарско обоняние бе доловило и някои не чак толкоз значителни подробности, например, че е омъжена, че има дете, а най-вероятно две, което означаваше в близко бъдеще броят на внучетата ми да се утрои.

Както миналия път, малкият настоя да покара. Взех ръчичката му. Тя ме опари. Поставих я върху румпела. Пръстчетата му се смалиха още. С крайчеца на коляното си притиснах тайно. „Пенелопа 2“ се отклони от пътя си. Направи хубав плавен завой. Стоянчо потръпна. Погледна ме вцепенено. Дафина побърза да ми се скара. Веднага казах, че не съм аз.

– Аз съм, бабо, аз извих лодката!

Такива ми ти преживявания…

Калоян и Фрина бяха подредили багажите си в ладата. Седнаха отзад. Дафина ги помоли да минат до волана. Ладата потегли в тъмно. Остави ме сам до таратайката. Като се обърнах, видях осветената веранда. Невидимата водичка долу съскаше като усойница. Една котка се появи на първото стъпало.

Прибраха се едновременно две лодки. Извикаха ми. Не виждах хората, но те ме виждаха, затова им махнах. Надяваха се да дойдат на верандата. Щяха да ги последват и други. Не ги поканих. Самотата, нощта, невидимото море ми се усладиха. Облякох шубата на татко. Настъпих нещо, вдигнах го – пожарникарският командир. Пъхнах го в джоба си. Изнесох малко огнена вода върху масата. Потънах в тонизиращата мисъл, че съм негодяй. Налях си допълнително. Но и като негодяй не бях завършен. Нищо у мен не беше като хората. Котката се покачи на второто стъпало.

13.

На верандата е приятно, знам, но през ноември вътре е още по-приятно. Махнах шубата. Дафина беше подредила леглата, масата, бюрото в дъното на стаята, килимът беше пометен, възглавниците и одеалата бяха прибрани в шкафа. Казвам Дафина, а може би Фрина. Понякога бъдещите снахи се престарават. Както винаги, в Кварталчето отварях голяма уста. В хладилника имаше всичко, Дафина си знаеше работата, но извадих останалия от следобеда паламуд. Вечерях без да го стопля, мързеше ме, не забравих да го полея обаче с малко бяло вино. Така се случи, през цялото време докато се хранех, насам-натам из стаята щъкаше болерото на Равел. То пристигаше като безкраен керван от вечното минало и се изнизваше към вечното бъдеще, направо съгледах опашката му, оплескана с носталгия и тъга. И тъй като радиото нямаше какво повече да ми даде, станах и го изключих. Тогава забелязах, че в стаята има още едно радио. Това с Равел беше нашето, но другото… Реших, че е на Фрина. До транзистора на Фрина лежеше моята черна пластмасова чантичка със старателно закопчан цип. Върху чантата лежеше „Моби Дик“. Тази тухла навсякъде го следваше. Или пък той следваш нея. Включих телевизора. Изключих го. Прочетох осем реда от книгата. Помощникът ни Киро, в залепеното до хижичката ни бунгало, се изкашля. Затворих книгата, поставих я на мястото ѝ върху чантата, отметнах покривката на леглото, измъкнах възглавници от щкафа.

Лампата светна. Не одобрих този нов начин на Киро да ме буди.

– Татко, извинявай, Калоян е! – Стараех се да дойда на себе си, напразно се взирах със заслепените си очи да открия къде са се дянали стрелките. – Полунощ е.

Така може да говори само Калоян, други биха определили часът и минутите. Калоян погледна към транзистора, чантата и книгата. Взе ги, върна се до вратата, там избъбра нещо за забравяне. Добави, че друг път ще ми обясни и си отиде. А аз, колкото и замаян, успях все пак да пресметна, че ми остава още много време за спане.

14.

Сутрин не се допирах до водата, беше ми студена, противна. Но не можех да избегна и другата неприятност – сваряването на кафето. Напълвах термуса догоре. При разсъмване в открито море, когато брегът далеч отдясно на борда още дори няма намерение да се събуди, нищо не можеше да се сравни с първата сръбка кафе. Брадясъл, потънал без вест в ковчега на мрака, аз се посъживявах само от блясъка на рибите. Навървени по чипаретата, те излизаха неми и притропваха чак върху настилката на лодката. Киро се радваше. Привечер на пристана уловът ни се разграбваше. Киро ликуваше, броеше банкнотите, заглаждаше Той не знаеше до кога ще продължи празникът, но аз знаех, че ще продължи дълго – парите при пари отиват, на семейството ни му беше потръгнало. Само че и от риболова ми догорчаваше, мигновенията от сребърните блясъци над водата идваха и отминаваха. Накрая започнаха да ми досаждат. Само от инертност и от милост към помощника продължавах да се спущам в тъмни зори от верандата, по стръмното стълбище към пристана. Следобед си давах сметка, че туй което върша е отражение на някакво неблагополучие в духа ми, но се питах какво друго бих могъл да измисля, полагах усилия да го измисля, но още при първите опити заспивах, умъртвен от умората.

На четвъртия или на петия ден като се прибирахме, отдалеч съгледах ладата. При подобни ненавременни посещения аз и старияобикновено си помисляхме, че се е случило нещо лошо.

15.

В такъв вид трудно ще ме принудите да се явя пред млада жена, но тъй като в случая не можех да сторя друго, бързах към хациендата. Най-сетне забелязах, че младата жена размахва нещо в ръката си. За да изключи отрано всякакви тревожни предположения, Сия се усмихваше и размахваше плик.

– Нищо особено – отбеляза тя. Вече ми беше подала плика и целунала. Писмо от остров Малта.

– Не съм се къпал от векове – рекох аз.

– Миришете на мъж – отвърна Сия. – Пощаджийката ми го поднесе направо в ръцете.

Погледнах я не знам как, особено.

– Преди да са го видели другите, така ли?

Издържа на погледа ми по обикновения си неин начин, уж че не е станало нищо особено, не ми отговори, далечните ѝ, кой знае защо малко дръпнати очи, в момента като че ли се бяха вгледали в джезвето. Да, точно в джезвето.

– Хем ще ми дадете няколко риби. Утре заминаваме.

Захванах се с кафето. Нищо не стана. Сия ме отмести, настани се до газовото огнище…Малта!… Така се прави кафе, сръчно, не както го правя аз. Всъщност пишеше Валета… Сия донесе чашите на масата… Валета е столица на Малта!…

– Може би не е писмо – предположи снаха ми. – Тежичко е, навярно е книга.

– Да – казах аз.

Стараех се да не обръщам внимание на плика, а Сия, колкото и да демонстрираше тактичност, все пак не можеше да скрие насладата си, че ме е зарадвала и то по какъв начин – тайно от старите и от съпругата.

16.

Нарамих малко чисти дрехи, яхнах таратайката и се отправих към „Дюни“. Един от апартаментите се оказа свободен, по-точно целият комплекс беше празен, просто кънтеше от празнота. Поставих малтийският предмет върху масичката. Огледах го от всички страни. Не ми хареса легнал. Пренесох една чаша в центъра на масичката и го подпрях.

При всяко пипане писмото ми се струваше да става все по-тежко. Докато ваната се пълнеше, седнах на едно кресло и му се радвах. Не ми се киснеше много в горещата вода, писмото ме зовеше към себе си. След като се изсуших, изпитах особен вид перверзия да наблюдавам малтийската реликва гол. Усещах как в наблюдението се включва и най-тъмната област на тялото ми, същата, на която обикновено се възлага мисията за продължаването на човешкия род…

Сервитьорките се взираха тайно, търсеха да разберат къде ли съм могъл да скрия втория човек. Те аранжираха масата с филетата, гарнитурата, салатите, питката, бутилката с червено вино, чашата за виното и накрая, както им наредих – чашите с ром, една срещу друга, а и втори стол до другата чаша, стол, на който евентуално би седнала скритата персона. Предположиха, че тя може да се крие само в банята или тоалетната, но как да надзърнат там, не можеха, не им го разрешаваше кодексът на буржоазното хотелиерство, и все пак, докато старшата отваряше бутилката, докато дегустирах и докато ми се пълнеше чашата, младшата сервитьорка се поопита да хвърли поглед към сервизната част на апартамента. Бакшишът в края на краищата уравновеси и двете дами, поправи настроението им и до голяма степен угаси пламъка на тракийското им любопитство.

Бавно се нахраних, прилежно. Да не говорим колко учтиво и спокойно изпразних бутилката. При глътките не забравях да отделя внимание на писмото, не му отправях наздравици и други подобни глупости, само го обожавах, обсипвах го с красиви думи, но в мисълта си, думите ги пазех за после. Писмото стоеше пред мен като човек. Сервитьорките пристигнаха повторно, насъбраха си инвентара. На масата останаха да стърчат само писмото и двете чаши с ром. Този декор ги перкуляса допълнително. По такъв начин именно достигнах до финала, абсолютно очистен от битовите подробности. Срам ме е да повторя пред вас словата, които натрупах върху отсрещната чаша и то не за друго, а защото са изречени в малко шорано настроение. Шоран на бургаски език  означава нетрезв човек, по-точно – моряк, фиркан. По всяка вероятност иде от английската дума шор – бряг. Някога моряците са се напивали само на брега.

17.

Пукам се от яд – най-баналната, осополена и олигавена тема – любовта, накрая ще се окаже най-важната за човека, за човешката история, за света.

18.

„Мили мой, още тогава те заплаших, че си запазвам правото да те убия с една отегчителна история. Подобна на твоята. Ха сега да те видя как ще я преглътнеш… Знаеш вече, надула съм ти главата с родния ми град Пензънс – едно мърляво за балканските ти представи градче, в което не живеят повече от двайсетина хиляди провинциални мърши. Сред тях най-голямата провинциалистка и изявена мърша бях аз, защото нямах гърди. Това ме вбесяваше. И без това се очертавах като луда за връзване, но като поглеждах към циците на връстничките ми, обезумявах от яд и постепенно от злоба го ударих на самота. Не такава самота, каквато всеки би си представил, а буйна, пораждаща лошотии и пакостничества. Свободните си от училището и от дома часове обичах да прекарвам в дъбовата гора извън града, далеч от къщите, плажовете, музикбоксовете, рибарските кейове и летовищните пазарчета с дрънкулки. Обикновено само привечер напущах гората, за да се прибера. Преди това плувах из най-забутаните плажчета, гола-голеничка – нямаше какво да скривам, нито гърди отпред, нито дупе отзад. Не се нуждаех нито от горницата, нито от долницата на банските, които татко Били усърдно ми купуваше. Връстниците край мен винаги ме наричаха ту „дива котка“, ту „бесен рис“, а и „ненаситна на кръв пантера“. В интереса на истината – дращех, в схватките преди всичко участвах с нокти. Да оставим настрана, че голяма част от времето си прекарвах по дърветата. Добре е да знаеш, че Кромуол, югозападната част на Англия, гъмжи от чудесни дъбови гори, тъй като навремето в Острова не се е намерил нито един мерзавец като дядо ти да ги…“

На това място от писмото иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката. Чу се смях, кикотеха се жени, звучаха ми момичешки. Напразно настоявах да узная какво се искаше от мен. Никой нищо не ми искаше, навън хората се смееха. Като се насмяха, момичетата затвориха телефона. Не се ядосах, ни най-малко. Побеснял от любовно щастие, вече нищо не можеше да ме изтръгне от лапите му.

„…мерзавец като дядо ти да ги посече. Между другото, искам да ти кажа, че този твой дядо сигурно е бил злодей от по-голям мащаб, не само палавник, за какъвто си го мислиш ти; според мен той е бил варварин за баба ти, държал я е затворена вкъщи, докато е скитал по мръсни бардаци на твоя мръсен град, експлоатирал е и труда на циганите, но съм сигурна, че е спял безогледно с по-хубавите циганки на племето. – Тя предполагаше, че циганите живеят на племена. Беше ли далеч от истината? Във всеки случай, не беше далеч от истината за дядо ми, тайничко в подсъзнанието си така си го представях и аз. – За циганките съм сигурна, нали познавам поне теб и то по-добре отколкото сам се познаваш. Искам да кажа…“

Телефонът този път не само звънна, но и проговори.

– Господин Жечев, вие ли сте?

– Аз съм.

– Безпокои ви току-що постъпилата на смяна администраторка. Не се опитвайте да отгатнете подбудите ми.

– Кой ви е рекъл, че се опитвам?

– Вие най-после ми паднахте в ръцете.

– Че по-хубаво от туй има ли? – Лек смут отсреща. – Долу или горе?

Пауза.

– Вие разбихте живота на майка ми.

– Затова ли примирахте от смях?

– Беше колежката.

– Добре, да дойде колежката.

– Тя си отиде.

– Тогава вие.

– Не мога да напусна работното си място.

– Много ви пука на вас за работата, госпожо. Страхувате се от yвoлнение. Коя е майка ви?

– Рени.

– Знаете ли колко много ренита?..

– Тя ви е била любовница.

– Говоря тъкмо за това.

– Баща ми я пребиваше.

– Сега бие ли я?

– Говоря за някога.

– Вас има ли кой да ви бие, ако…

– Разбира се.

– Тогава да приключим.

– Скучно ми е.

– Добре, елате.

– Казах ви, че не мога да оставя гишето. Освобождавам се утре вечер, но ще уредя да ме сменят на обед.

19.

В дисниленда на посткомунистическа България не ме изненада звъненето на телефона, нито начинът на администраторката да разговаря с клиентите на хотела, от който си вадеше хляба. Сред взривените автомобили, обирите по пътищата, убийствата, корупцията и проституцията, лицето на младата дама присъстваше обяснимо спокойно срещу мен. Младата дама също ме проучваше.

– Какво си избрахте?

– Не мога да се съсредоточа, гледам ви.

Очите ѝ над картата за менюто, ми се сториха отвратително големи, безмилостни и чисти, без каквито и да е примеси от нещата, които ви изброих по-горе. Затова пък ги възприемах като сигурен знак, че седя пред опасен за здравето субект.

– Как се казвате?

– Марта.

Беше повече от сигурна, че ще последва разпит. Предпочетох да задълбая в менюто. Обичам масите с бели покривки, салфетките и обърнатите кристални чаши, които само след минута ще заемат нормалната си стойка Особено добре се чувствам, когато от другата страна на покривката седи жена, дай боже непозната, а пък ако отгоре на всичко е и млада – това е идеалният случай. Вън прехвърчаха снежинки. Зад снежинките няколко нови яхти вече яздеха постаментите си. Един катамаран, също нов, олюляваше мачта във водата. Наоколо всичко миришеше на ново, всичко беше изкуствено, преднамерено, изградено и създадено по строгите чертежи на еди-кой си архитектурен колектив, набързо проектирано, набързо построено, набързо пуснато в експлоатация, да привлича чужденците, да им взима парите. Ресторантът не правеше изключение. Освен блясъкът на новотиите си, той не предлагаше нищо интересно, нито уют, а келнерът ни принадлежеше към най-бандитската част на сервитьорската сган. Въпреки туй, примирам от захлас, когато сядам до бяла покривка с жена и ми се предоставя право на избор. След петдневното зъзнене в кръвясалата воня на риболова, снощната гореща вана, преобличането, телефонното ми застрелване и днешният обяд с големите очи отсреща, ме бяха зашеметили. Струваше ми се, че от векове не бях обядвал с канарче. Това се иска от теб, бе, Стоянчо, отсега нататък можеш да си осигуряваш тия неща всеки ден, къде си тръгнал да те плискат студените, вонящи води на морето? Листът ми предлагаше и калкан, но от опит знаех, че ще ми сервират  отново залежала в хладилника стока. Обирджията в черно и бяло обаче ме убеди, че за моруната не е сигурен, но за калкана гарантира. Погледнах очите над листа. Съгласиха се. Погледнах ги още веднъж, когато поръчвах червено,  вместо бяло вино. Съгласиха се. Трябва да ви призная, че ние, старите, откакто са навъдиха сензационните статии за чистотата на кръвоносните съдове на французите, преминахме изцяло на червени вина, прегазваме дори катехизиса за рибата… Живее ни се. Не ни се тръгва.

– Господин Жечев, защо с такава кола?

Тук – продължителна пауза.

– Марта, вас още ли ви вълнуват марките?

– Богаташ като вас!…

– Богаташът обаче забрави да ви предложи аперитив.

– Ще пия само вино. – Посегна. – Искам да се чукнем. Да си пожелаем красиви моменти.

Вдигнах чашата си.

– Пожелавам ви да се справите блестящо с живота, който е пред вас.

– Искам да се справя само с вас, нищо друго не искам и не ме интересува. – Мамичката ѝ мръсна, каква бяла, колко отчайващо нежна ръка. Пръстите ѝ сякаш бяха изработени за чаши. Под кожата им прозираше живот, бъдеще. – Искам да ме обикнете мрачно, да ме презрете от любов, да не можете да дишате без мен, да ме нарежете на парчета от ревност.

– Това е толкоз лесно.

– Чак тогава ще разберете как обичам и аз.

Кой можеше да говори по същия или поне подобен на този начин? Сетих се – Фрина. Гаджето на големия ми син беше в състояние да пердаши безкрайно и в повечето случаи без логика, само че на по-високо интелектуално равнище и на повече от една тема. Какви ли са в постелята момичетата от този род? Да, Марта и останалите като нея се нагаждаха към гърчовете на новия свят, защото само така можеха да оцелеят, да се противопоставят на самозараждащата се прогресивна перверзия в човешките отношения.

20.

Старият човек се събуди и погледна през прозореца. Вятърът огъваше жилавите треви на дюните. Върху мокрия пясък се пощеха гларуси. Те стояха на място, всеки от тях наподобяваше птица от бронз върху чешмичка в квартална градинка. Морето отразяваше тъмно снежно небе, от което напразно се очаква сняг. Старият човек включи радиатора. Затвори открехнатия през нощта прозорец. Душата му се раздвижи. Тя не му създаде проблеми, а го зарадва със спокойната си скромност. Всичко в стаята му се виждаше чудесно, неприятният ден навън му се стори ласкав. Часовникът му подсказа, че се лъжеше, не е никакво утро и стрелките вече са прехвърлили единайсет. Излезе в коридора, без да почука отвори вратата на съседната стая. Тъмнина. Дръпна завесите. Зимната светлина удари голото ѝ рамо, косата ѝ. Ръката ѝ се показа из под завивката, махна му лениво. В стаята беше горещо. Момичето се извърна по гръб. Дори под одеялата можеше да се види как разтваря краката си. Може би така се прозяваше. Старият човек се изненада – милиардите целувки през нощта не бяха накърнили целостта на устните ѝ, напротив, бяха ги напомпали и извърнали като зов.

– Разбрах, че е късно. Целуни ме.

Любовникът се наведе. Ръката ѝ го докопа, обгърна тила му.

– Чакам те долу!

Устните ѝ лепнеха от щастие, ръката ѝ продължаваше да го притиска, най-нежната част на кожата ѝ галеше ухото му.

– В ресторанта.

– Kротко, сладък!

Въпреки всичко, измъкна се. Отложи бръсненето, само се изми и облече. Управителят го чакаше на масата. Натягаше го гадна подробност, налагаше му се да имитира пиене.

– От всички ни само ти остана слаб и висок. – Кой знае защо, Хари се изправи до масата, сякаш да видя по-добре колко е напълнял. Пуловерът пращеше върху корема му. Липсваше най-значителната част на косата. Но споменът за ветровете още стоеше на лицето му, изписан завинаги върху бакърената кожа, дамгосана с колкото трябва бръчици, на точно определени места, за да придадат постоянната ведрост на изражението на неговите вечно смеещи се очи. Хари приличаше доста на баща ми. – Пък си и хубав, дяволе, красив и богат.

Той още от състезателските си години фиксираше точно нещата, понякога ме плашеше с формулировките си. Прякорите, които измисли на момчетата, сякаш се залепиха на задниците им.

– Хари, откога се научи да ставаш пред богатите? Не очаквах, че и ти ще се смалиш пред такива като нас.

– Тачо, да се разберем като стари ветроходци. Днес всички забогатяват обирджийски. Само ти си легитимен. Разбираш ли? Как да не ти се изправя на крака. Вярно, че дядо ти бил малко нещо хайдук, но ти нямаш вина, а и се настрада повече от всички ни. Всеки от нас заслужаваше да го набутат в затвора, но вкараха само теб. Да знаеш, ще ти ставам винаги.

Докривя ми, че споменават дядо ми с лошо, не ми стана добре и от факта, че със забогатяването вече плъзваха приказките за предците ми, но не можех да се сърдя, Хари си беше Хари, претегляше точно и посхапваше на място. Ако трябва и аз да проявя някаква по-прецизирана присмехулност, осмелявам се да добавя, че като управител на хотел „Лада“ моят приятел разполагаше с достатъчно време и за пиене и за творчество. „Твореше“ епиграми от съмнителен тип, с оспорвани рими от любителски характер, те го издигаха в очите на невежите, а посветените го награждаваха  само с горчиви усмивки.

Когато дамичката се появи, изправихме се и двамата. Марта дължеше да ми се хареса много, но мисля, че се стараеше напразно – природата бе нахвърляла доста върху нея. Колкото се отнася до очите и коефициента на тялото, там природата се бе проявила като прахосница. Отказа да вкуси каквото и да е. Хари я наблюдаваше с възхищение. Изпи едно силно кафе и се сбогува. Изпратих я до колата ѝ. Спадам към мъжете, които се радват, когато им дойде гаджето и примират от щастие, когато си отиде. Тъкмо ми олекна и видях, че таксито се връща на заден. Забравил съм да я целуна. Целунахме се. Неизкъпана, тъй като бързаше много, Марта вонеше на изневяра, на разврат.

Хари ме покани да отскочим до Слънчев бряг. Някакво съвещание. Отказах. Ходеше ми се, но отказах. Бързах да се кача в стаята си – имах нещо интересно за четене. И все пак, глупако – така си казвах по стълбището – мислиш ли си, че кяриш като пускаш такова парче да си отива, в мрачен ден като този?

Отворих четивото си.

„ …За циганките съм сигурна, нали познавам поне теб и то по-добре, отколкото сам се познаваш. Искам да кажа, че може би тук нямаш вина и всичко дължиш на наследената кръв. А аз пък, глупачката, вместо да се придържам към собствената си история, все гледам да се занимавам с теб. Представяш ли си колко не си ми безразличен? И колко миниатюрна съм като англичанка.

Погледнеш ли картата на Великобритания, ще разбереш, че Пензънс е долу. Градът сякаш иска да се откъсне от Севера, мерак му е да потъне в Юга. И не само заради някои субтропични растения, които отлично виреят при нас. Повечето от истинските моряци и пиратите на моята страна, още с възмъжаването си потегляха да пресекат екватора и ако не са родени в Пензънс, поне са се налудували в него. Сега, разбира се, в Пензънс идват да лудуват летовниците. Ненавиждах ги, всичките им жени имаха зовящи гърди. Така ми се струваше. Скитах между лодките, все такава се помня – скитаща, мразеща и малко-малко копнееща за не знам какво. Още не мога да ти кажа. Посрещах риболовните кораби, помагах, пренасях, но и усвоявах. Жестовете, жаргона. После, насаме в гората, чувах гласа си да псува по рибарски, но не успявах да налучквам интонациите и това ме отчайваше, тъй като започнах да схващам, че никога няма да се откъсна от женската половина на света. А бях скъсала не един и два джинса. Сега още не мога да си обясня какво точно ме е викало в гората, към самотните плажове и суровите скални буруни. И как съм успявала да прахосвам времето си в непросветната, абсолютно неосъзната дивотия. Не става дума за отделни часове, прахосвала съм дни, месеци. Татко и мама отначало търчаха да ме прибират, претърсваха всички мои скривалища, понякога ме спипваха, прикъткваха си ме. Страданието им ме заразяваше, страдах и аз. Обаче започнах да усещам, че с времето клетите хорица привикват с дивотиите ми – за тях те сигурно не бяха нищо повече от палавост, – какво да правят горките, невзрачният пензънски нотариус непрестанно зареждаше корема на майка ми с деца, а тя ги изстрелваше без грешка и пълнеше къщата ни чак до тавана с тях. Кой да ти държи сметка в суматохата за най-голямото от деветте . Е, от време на време учителите искаха да знаят това-онова. Те пък се удивляваха как мога да се уча толкоз добре, ами че аз бях измежду най-добрите по математика и хоп – скеч на природата – недостижима в съчиненията по литература. Великолепният господин Мортимър, никога няма да го забравя, хващаше ръката ми и противно на всички установености – и това няма да го забравя, защото животът ме е научил да търся и другите му тълкувания – искам да кажа, че него хич не го беше еня какво ще помислят тук и там, галеше ръката ми, дори я целуваше и шептеше: Дейзи, миличка моя, ти си вторият Дикенс на Англия. Сладкият господин Мортимър, за него не съществуваше друго географско пространство освен Англия и по-висок литературен връх от Дикенс. По-късно, когато изчезнах не само от дома, но от свърталищата си, той ме е търсил отчаяно, дори след като и полицията дигнала ръце.

Другите подобни на мен скитници по горите и по бреговете – чувала съм за такива случаи – обикновено са се сприятелявали, ако не с диви зверове, то с мравуняците. Аз – не. Аз лежах по стволовете и гледах върховете на дърветата, листата им, тяхното илюзорно странстване по небето и притеснено си мислех за най-главното: Добре де, ще дойде време, ще родя, имам с какво, знаех че е между краката ми, да, ще си родя едно момченце за гордост и приказки, но с какво ще го нахраня, нали туй мое момче ще поиска да суче, да порасне, как ще порасне, откъде ще засуче млякото си? Случваше се да плача от яд, от мъка, не намирах мястото си дори в гората, веднъж тръгнах като безумна към морето, пресякох разсъблечената навалица от щастливи хора, между тях жените до една с гърди, и влязох във вълните, Така – с джинсите и ризата. И като се разсвириха ония ми ти спасители, вдигнали черен флаг, издърпаха ме от вълните, наругаха ме.

Случваше се да се саморазправям с подигравчиите от училището, биеха ме, пребиваха ме, и аз биех, хапех, дращех, кръв течеше и от мен и от тях. Веднъж, не само момчетата, включиха се и някои момичета, организираха хайка, намериха ме, разкрещяха се и ме погнаха из гората, но извадих по-бързи крака от техните. Спасих се. Това обаче ги амбицира, враговете ми ликуваха, смятаха се за победители. Спуках се от яд и не само от яд. Тогава именно насъбрах най-острите камъни, наставих ги по моите си стратегически дървета. Когато се появи втората хайка, вече бях решила да убивам. Замерих ги отгоре, никой не ме виждаше, но аз ги виждах и се премервах в когото си искам. Някой изрева, легна и започна да рита, от главата му шурна кръв, другите закрещяха, камъните падаха до тях, втори гамен изрева, побягна, останалите го последваха.

Никога не се научих да ликувам, след победите дори не се усмихвах, а ставах все по-мрачна, изобщо, потъвах в необяснима за най-романтичните ми юношески години тъмнина!“

Телефонът. Марта намерила заместница. Тамара била готова да прекъсне отпуската си.

– Какво означава това?

– Не излизай, идвам след два часа. И сега, ако случайно се излъжеш да звъннеш на момичето си, имай предвид, че съм в банята.

– Знаеш, че няма.

– А искам.

– Добре де, може и да се науча.

Забравих да ви осведомя – след като ме задушиха, напуснах комплекса. Преместих се на дванайсет километра от Мартините дежурства. При Хари.

21.

Минавахме край залива с Кварталчето. Отбиехме ли се от главния път, можех да ѝ покажа хациендата и „Пенелопа 2“, но нещо в мен се опъна. Инстинктивно сметнах за излишно да вкарвам момичето толкоз вътре в географията на живота ми. Заливът остана зад нас. Марта шофираше трезво, но в същото време не спираше да бъбре – за работата, за колежките Тамара и Теменужка. Особено за Теменужка. И нито дума за момчето си, нито за мама Рени. Според радиото във вътрешността на страната бяха паднали първите снегове, зимата се появяваше с някои от известните си трикове, но при нас, в южното крайбрежие, времето продължаваше да си е неприятно. Заради което не ми пукаше. С появата си до мен Марта бе създала интимна стаичка. Зад прозорчето на стаичката бяха останали студът, примесен с мокър сняг и дъжд, вятърът. Вляво от борда на тикото враждебното море се блъскаше в брега и се пенеше от яд, но между пяната на гнева му и мен сияеше завършения художествен факт на лицето ѝ, което приказваше ли приказваше.

– Ти, Тачо, си стар човек и си позабравил какво представлява истинската любов. Ти сега, например, още не можеш да схванеш, че съм влюбена. Но ще кажеш, защо, и аз не знам защо. Оная вечер, като постъпвах смяна, Теменужка изпя: Познай кой е заел апартамента?… На секундата зърнах името ти в дневника и се изблещих… Теменужка ликуваше: Да те видя сега ще можеш ли да го изкльопаш… Преди да се хванем на бас, че ще те изкльопам, Теменужка започна да разправя, че ѝ приличаш на тенисмен от първата десятка.

Заинтересувах се на кого.

– На всички, рече тя, забъркай цялата десятка и ще получиш Стоян Жечев…

Колежката ѝ Теменужка, изглежда, е тъпа и празна като тийнейджърче, в това нямаше никакво съмнение, но какво представлява тогава моята Марта? Нали тя беше създала оня не много безинтересен диалог по телефона, нима не усещах всеки момент интелигентното ѝ присъствие – от телефона, през леглото, и по-нататък. Не толкоз злобният като Харпо, но известният с точността си Хари не изрече ли – къде го намери това, такова не съм срещал досега.

– Теменужка е чудесно същество, Тачо, и ми е чудно защо мъжете не могат да я оценят – продължаваше Марта – макар, че горе-долу се досещам на какво може да се дължи. Сигурна съм, че на тебе пък ти е съвършено ясна, без да я познаваш, ей така, от туй което ти тропосах, защото и ти спадаш към най-свирепата част на човечеството, мъжете… В повечето случаи парите са при вас, скептичните усмивки са при вас… Да знаете само колко сте смешни със този ваш скепсис към нас и към нашата глупост, да оставим настрана сексуалния ви героизъм, който всъщност е най-комичното нещо у вас.

– Ти пък защо злобееш срещу мъжете?

– Заради Теменужка! И такива като нея! Знаеш ли колко познати имам като нея?… Това не е ли отклонението за Ахтопол?

– Ахтопол е, свий.

Като стъпихме на пристанищния кей, спътницата ми изчезна, присламчи се към якето ми, сви се и потъна някъде в мен, тя се стараеше да избяга не само от вятъра, но и от усещането, че градчето е чумосано. Порутеното вълноломче ми заприлича на детско юмруче срещу бизонско нахлуване. Измъкнатите от водата лодки се катереха по склона, подгонени от пяната. Студеният мрак тежеше над тях като мъртвец. Тази безизходица и тази самота в подобни ситуации ми се е харесвала винаги, но сега до мен, по-точно – вътре в мен, туптеше сърцето на друго същество и ми се струваше, че то, а не моето сърце е моторът на кръвообращението ми.

– Ох, мили мой!…

– Какво?

– Май че е хубаво!

В това пристанище никога не съм пропущал възможността да се врежа между лодките. Не знам как се получава, имената на лодките, лицата им в такива моменти ми доразказват по нещичко за господарите им. Този ден те ми разказаха, че бедняците са се измъкнали от беднотията, дори са забогатели, само за няколко сезона – няма ги вече деформираните катранени сеферки, а между имената на присъстващите моторници ще срещнеш и „Бригите“, и „Ханка“ и „Луиза“, все спомени някакви от пристигнали и заминали феи.

Докато оглеждах уплашеното стадо на лодчиците, спътницата ми прекрачи един борд и се загуби. Подир малко чух гласът ѝ. Вятърът мандахерцаше вратичките на някакъв изоставен съд, пантите им скрибуцаха, но заедно със скрибуцането до мен достигаше и зовът на Марта. Вмъкнах се в кабината. Вътре беше тихо и топло. Марта отвори уста. Целунах я. Постояхме така, топличкахме се, заслушани в онези шумове на малко черноморско пристанище и малко вълноломче, които винаги са ме трогвали. Марта погали койката.

– Е, ако можеш и тук да ми видиш сметката, в такова време, навлечени като пашкули!…

Издърпах я навън.

– Шегувах се, естествено, не разбра ли?

Извърнах се да видя коя беше гостоприемната ръждясала развалина, така щедро разтворила вратата на кабината си. Изтръпнах, нещо ме прониза. До такава ли степен можеше да изпадне един от най-бързоходните катери на елитните ни някога гранични войски? Върнах се малко, любопитството ми се стремеше към допълнителна информация. Ами да – 333. Щастливото число на живота ми. За втори път отказвах да се възползвам от услугите на туй корабче.

Бяхме се отбили в Ахтопол заради ресторантчето. Искахме да поседнем там. Според игрите на Марта, колекционирахме ресторанти – колкото ресторанти, толкоз години щастлива любов. Защо да се лъжем – с какъвто се събереш, такъв ставаш. Затворено, ремонт.

– Отиваме в Царево!

Но сега и аз си имах едно хрумване: – Преди туй ще се обадим на дядо Дико.

– Гладна съм.

– Държа да се обадим на този старец.

Най-после съгледахме човек на улицата, грозен, сбръчкан, думите едва излизаха от устата му. Слава богу, поне знаеше къде живее дядо Дико. И не прахосахме време да го дирим. Къщата ме уплаши с трите си етажа. Преди няколко години на същото място едва креташе бежанска постройка от така наречените „шаронски жилища“, нацвъкани за бегълците от Турска Тракия. Влязохме в двора. Озовахме се между унили прегорели хризантеми без аромат. Някакво дете през прозореца ни видя. Вратата на къщата се отвори, показа се младо каяче от предказармена възраст, нажежено, зачервено. На приземния етаж сякаш имаше пожар, такава горещина. Край три нанизан маси в хола седяха поне петнайсет души – дядовци, баби, мъже, жени, деца.  Настаниха ни преди да ни питат кои сме, напълниха ни чаши с наливно червено. Както си беше някога в България – слагат ти манджата, напълват ти чашата, казват ти наздраве и чак тогава те питат кой си. Днес туй може да се случи при едно условие – ако влезеш с Марта. Вгледах се в хората, търсех дядо Дико. Открих го в другия край на трапезата. Предположих че е той, защото нямаше друг стар човек в стаята. Нисичък, понапълнял, разбира се побелял, мъничко небръснат, въпреки случая. Из тоя край старците не обичат да прекаляват с бръсненето.

Някаква шегобийка, негова дъщеря или снаха, рече:

– Ето на, имаш хубава дъщеря, ние хубаво момче, имаме и хубава къща, горният етаж празен, таман да направим сватбата.

Марта обаче веднага обясни на всички присъстващи, че не ми е никаква дъщеря, а съпруга. Някой се изкиска, но общо взето хората проявиха приствие на духа, пролича си, че курортния бизнес е отракал дори тракийците. Един от зетьовете, с вид на плажен спасител, вдигна чашата, пожелахме си наздраве. Най-после се намери човек да пита по какъв случай. Обясних, съм дошъл да видя дядо Дико.

– Ми кой си ти?

– Никой, дядо Дико. Твой квартирант. Две лета наемах северната стая на старата къща. Беше ми много хубаво, хубави спомени имам с теб, но си ме забравил.

Дядо Дико отвърна, че много хора са минали през старата му къща, а през новата минават сурии, много народ, и дай боже да се видим отново следващото лято. Младите и още по-младите собственици на триетажния шератън впрегнаха мозъците си, но и те не можаха да се досетят за мен.

– Чакай, подскочи дядо Дико – ти не си ли професорът?

– А така! – отвърнах аз.

– Добре дошъл тогава.

Чукнахме се отново. И те се питаха кой професор, защото сигурно през ръцете им бяха минали сума ти професори, но и аз си задавах някои мои въпроси.

Старецът, бабата, челядта, внуците и правнучетата се оживиха допълнително, на всички им беше станало приятно, че в такъв сив ден са ги връхлетели такива приятни гости от София. За тях всички приятни гости идваха все от София. В разгара на празненството – туй събиране край масата те го наричаха дори тържество – било заради пристигането на Вълчан и Шарлоте от Магдебург. Тук са се оженили, но там живеят, да но отсега нататък, май че… Както трябва да се предположи, Шарлоте се оказа светло момиче, при това сръчно, гледаше открито и май че движеше нещата около масата, сервирането и ликвидирането на паузите. Точно тя постави много хубава кълка пред Марта, а после двете непринудено се разприказваха.

– Професоре, знаеш ли, че не те помня? – сепна се дядо Дико.

– Нищо, дядо, то и аз май че те бях забравил. Наздраве.

– Мен много ме помнят с тая къща, много софиянци ме помнят, и от Пловдив ме помнят.

Трудно ни пуснаха да си вървим. Беше се стъмнило. Дечурлигата ни показваха техните си коли на улицата. Дядо Дико се подпираше на бастун. И неговият, ама и погледът на бабичката се овлажни. Шарлоте вкара главата си чак до волана, целуна Марта.

Потеглихме бавно, сякаш не ни се тръгваше. Марта махаше. И аз махнах.

– Забележително прекарване, Тачо. – Спътницата ми най-после успя да отвори уста. – Трогателни хора. Страшен съпруг имате, прошепна ми Шарлоте. Освен това, каза, че в техните три етажа имат шест апартамента и щяла лично да се заеме с експлоатацията им. За съжаление, повече от четири не могат да отстъпват през сезона, тъй като са много хора вкъщи. Ще организира закуските по немски образец. Признай, че прекарахме по-интересно от ресторанта. – Отвърнах, че ми е трудно да се съглася съвсем, но хората наистина бяха мили. – Калпазанино, кажи с коя си живял две лета наред в северната стая.

– Не съм стъпял нито в северната им, нито в която и да е тяхна стая. И аз като теб виждам тия хора за първи път.

– Тогава отде го познаваш?

– Бегло виждане, някога.

– Нещо слънготваш. Какво търсехме там?

– Питай че да ти кажа… Ако не беше дядо ти Дико, сега щях да живея в Малибу, а ти да си седиш в рецепцията и изобщо нямаше да имаме хабер един от друг.

Извърна глава към мен. Лицето ѝ изразяваше досада от глупостите, които чува.

22.

Понякога ме спохожда най-баналната, избеляла от употреба и прозрачност мисъл, че най-важното за човека, за развитието на човешката история и за света, е сексът, вкарването и изкарването.

23.

„В късен юлски следобед, започнах да се обличам на закътано ъгълче сред скалите, върху пясъчна пелена, за съжаление винаги замърсена от клечки и стари, спечени водорасли, разсадници на морски мухи. Бях се забравила в плуването, набрах доста студ, а слънцето вече го нямаше и бързах да се облека на мокро. Блузата ми залепна на гърба. Краката ми отказваха да се пъхнат в панталона. Поотпуснах се да поема дъх. Макар навела глава, усетих силует на човек. Между морето и небето стърчеше младежко подобие на мъж, заредено с енергия и заплаха.“

Съчинението сменяше регистъра си. Нещо в него изщрака, освободи се пружина. Пружината задвижи напрежението. Напрегнатият момент ме изправи на крака. Отворих хладилника. Както си знаех, едната чаша поставих отсреща, другата – до себе си. Налях. Пийнах. Ослушах се. Съседната стая отдавна мълчеше, беше повече от сигурно, че Марта спи.

„Краката ми бяха спънати, наподобявах кобилка в букаи, Човекът срещу мен внушаваше мисълта, че е безкрайно свободен, но и няма много време за губене. Приближи се и клекна. Усещах как иска да изрече нещо, но не може. Аз също исках да промълвя нещо, но ми липсваше повод, той само ме гледаше, не предприемаше нищо. Големите му ръце излизаха могъщо из ръкавките на прогизнала от пот тениска. Това видях преди всичко друго и знаех добре защо. Хубавото му костеливо лице не ме интересуваше, нито сините му, пламтящи и потънали в гурели очи. Следях ръцете му, сто на сто уверена, че всичко ще започне от тях. Изродът най-после вдигна дясната си ръка. Миризливите му пръсти докоснаха устните ми. Майчице моя, веднага си припомних думите на едно дребно негодниче от съседния клас: Ти имаш само устни, ма, нищо друго нямаш!… Пръстите му миришеха на печени миди и на нещо неизвестно, тогава не познавах вонята на неизмит от дълго време мъжки член. Непознатият ме остави и се обърна към морето, искаше да види нещо, не можа, изправи се, явно скаличките му се пречкаха. Май чакаше някого. Когато отново ми обърна внимание, остана крайно недоволен от туй, че се мъчех да вляза в панталона си. Втренчи се в гърдите ми. Знаех точно какво вижда – две зърна като копчета, притиснати от полумокра блузка. Веднага дръпна панталона ми и аз, без да му удрям плесник – от други побоища знаех, че такава отбрана е само губене на време – забих нокти в очите му. Изродът остави панталона, сграбчи ръцете ми, притисна ме към камъка и захвана да ръба устните ми. Така зарегистрирах първата целувка в живота си. Тресях се от ужас, но и се учудвах на устрема, с който ме целуваха. Учудваше ме и лакомото насам-натам шарене на езика му. Защо? От скулите му капеше кръвчица, усещах я, по-късно той я размаза с лицето си по лицето ми, а езикът му вкара нещичко от нея в устата ми. Лявата му ръка изтръгваше джинсите от краката ми. При едно освобождаване, устата ми го заплю. Никакво отвращение. Сякаш обратното. После освободих дясната си ръка и одрасках ухото му. Изродът изрева не от болка, от ярост. За пръв път чух гласа му. Удари ме по главата. Това ме замая, видях как небето се завъртя, усетих жестока хладина по краката си. Явно ме бяха разголили. А ето че и гащичките увиснаха разпарцалени. Гласът ми и той полетя разпарцален, чух го да крещи, но не за помощ, а злобно, съскащо. И коленете ми ритаха злобно, ударих го както си бяхме разправяли някога момичетата от махлата – в тестисите. Нищо. Захапах китката му. Отново ме удари, този път по лицето и соленият вкус в устата ми сега беше вкусът на собствената ми кръв. Якичка съм била, още тогава съм била здравенячка и както даянех на болки, трудно му се виждаше да се справи с ръцете ми, без да ме приспи с юмруци. Разбра го и той, и ме удари с юмрук. Ясно, че накрая щеше да ме получи като заклана коза.

– Елате бе, хванете я тая за ръцете.

Двамата, които пристигнаха, веднага се заловиха за ръцете ми, опънаха ги нагоре и встрани, прилепиха ги към пясъка. Краката ми ритаха и никой не ги закачеше. Злодеят сваляше панталона си.

– Я, тази няма гърди бе!

– Затова ми харесва.

Злодеят хвана краката ми.

– Виж ква уста, защо не ѝ го вкараш в устата?

– Ще ме сръба, глупаци!

Нищо повече. Само стенех. Двете новодошли копелета ме подканяха да викам, но аз точно заради туй не виках, макар че ми се щеше да издера небесното спокойствие с крясъците си. Бях чувала, че туй нещо трае кратко. Нищо подобно. Стъмни се. Вече стенех от яд. Накрая се оттегли.

– Тръгваме – каза той.

Копелетата нещо протестираха.

– Шефе – рече едното, – искам и аз.

Този, когото бяха нарекли „шефа“ мълчеше.

– И аз искам – обади се второто копеле.

Шефа запита колко е часът, осведомиха го.

– Добре, но бързо – съгласи се. – Ще се измия и ви чакам в лодката.

Като сравнявам моето изнасилване с тия, за които сега четем, във вестниците…“

Вън затрещяха изстрели. Пукотевицата заудря прозореца. Стреляше се с автомати и това ставаше откъм фасадната страна на хотела. Последва тишина, още един откос и отново тишина. Май че представлението беше свършило. Може би е имало и допълнителни шумове, но аз бях „спуснал кепенците“ към света. Очаквах Марта да дотича всеки момент. Изтекоха няколко такива моменти – Марта не се появи. Измъкнах четивото си изпод възглавницата. Надвесих бутилката към чашата. Направи ми впечатление, че струйката този път се отличава с по-голяма прозрачност, но и с по-дълбока чувственост на брътвежа.

„Като сравнявам моето изнасилване с тия, за които сега четем във вестниците, не намирам почти никаква разлика, ако става въпрос за техниката на изпълнението. Лежах. Тежах на земята. Бях пълна с кръв, с пясък и оная отвратителна за несъбудилото се още, макар и осемнайсет годишно момиче,  течност. Гледах звездите през сълзите си, питах се има ли смисъл да оживявам. Да, разбира се, има смисъл, как да няма, нали само така ще мога да ги намеря и да ги убия? Още там, върху миризливите фашкиени водорасли се пъхнах в един изпипан от жестокост и фантазия паноптикум, там видях ясно как убивам изнасилвачите си. В гъстата юлска вечер, която вече ми тежеше като юрган, неочаквано усетих, че познавам всеки от тримата и то до най-незначителните подробности, те нямаше къде да ми избягат и, ако щеш вярвай, мили, представих си безпогрешно как ги намирам, един след друг, убивам ги по оригинални начини и с унищожаването на всеки от тях, изпитах все различно удоволствие.

Добре, но когато двамата се върнаха и ме вдигнаха от пясъка, затресе ме студен, олюляващ тялото страх. Този, когото бяха назовали Шефа чакаше в лодката. Никой не изрече нито дума. Хвърлиха ме на кувертата, натириха върху мен джинсите и остатъка от гащетата. Моторът работеше на малки обороти, увеличиха ги още и по такъв внимателен начин се изхлузихме от тясното ръкавче между скалите. Планът им беше прозрачен, разбира се, вълните щяха да ме изхвърлят още на другия ден и за съдебната медицина в Пензънс оставаше само детската игричка да разкрие изнасилването и убийството. Преметнах се в най-удобния момент. Разбраха на секундата. Разчитах на тъмнината. Компресът на морето ме съвзе, волята за живот се обади. Моторницата изчезна за момент с инерцията си, но скоро се появи като силен, присъстващ до мене звук. Отначало тримата говореха едновременно, ала главният изверг се наложи и сега. Започнаха да се вслушват в тихите му заповеди. Най-напред мръсникът угаси мотора. Омразна тишина. Отпуснала ръце във водата, не си позволявах нито едно движение. Гаднярът нареди все тъй тихо да се хванат за веслата. Едно от копелетата опъна веслата, а другото – щурвала. Минаха близо до мен и мисля, че ги видях така, онези, както ти казах, а Шефа, полегнал по гърди, с лице над форщевена. Минаха, но се върнаха и започнаха тропоските. Откриха ме. Шефа хвана косата ми. Смятах да го ухапя, но не ми даде възможност. Издърпаха ме. Не губиха време с мен. Бързаха. Този път ме набутаха в кабината. Чак когато дадоха пълен, си позволиха да запалят цигари. В кабината миришеше на нафта. Лежах върху тапицирана с кожа койка. През отворената вратичка виждах как светулкат цигарите им. Игривите светлинки ми се сториха предвестници на примирие. Май че убиването ми се отлагаше. Нито един от тях нито веднъж не остави ръката си без цигара, много запалки припламнаха, много вода се отърка край бордовете и много време.  Накрая по-дребното от копелетата се вмъкна в кабината, изпружини се на отсрещната койка и заспа. Обух джинсите. Пликчетата пъхнах в джоба им. Горе си бях все тъй гола. Зъзнех. Издърпах една от спасителните ризи изпод койката. Облякох я. Неизвестността, която ме очакваше, ми оставяше малко време за размисъл, почти не се вайках за станалото. Влезе другото копеле. Събуди спящото. Излязоха на кърмата. Шефа напусна щурвала и отсега нататък се превърна в наблюдател.

И да гледах, и да не гледах – все едно, нищо нямаше да видя, ни да схвана. Моторницата не се допря до кей. Нагазихме малко, излязохме на пясък. Дъски, наклон, нещо като хелинг. В края на хелинга се очертаваше кораб. Да, този кораб беше изваден на ремонт. Шефа и другият сополанко ме изкачиха по несръчно изкована стълба. Доколкото все пак успях да се ориентирам, намирахме се на риболовен сейнер от най-стария тип, обаче направо скапан. Вкараха ме в каютата. Копелето запали лампа. Шефа се огледа. Веднага разбрах, че на това място стъпва за първи път…“

Телефонът беше звъннал малко по-горе, но изчетох изречението и тогава вдигнах. Хари ме осведоми, че пред хотела се състоял лек инцидент, пристигнали полицаи, може би на Марта няма да ѝ е особено приятно да разговаря с тях. Схванах направлението на мисълта му. Благодарих.

Но всичко до тук ми се стори като забавление пред събуждането на Марта. Честно казано, тя изобщо не успя да се събуди. Разтърсвах я, крещях, изправях я да седне, пусках я, тя падаше, мръщеше се, усмихваше се, дори разговаряше, само дето не се събуждаше.

– Марта, идва полиция… Трябва да се облечеш… И да се метлосаш! – кипнах аз. – Те знаят, че си администратор в хотел, разбираш ли?

Какви ги думах, на кого? Тя седеше. Държах раменете ѝ, разтърсвах говорех. Но чуваше ли ме някой? Не, разбира се – спеше.

– Марта, ще научи годеника ти!…

Усмихна се само с рамо. Повдигна ръка. Искаше да ме погали. Ръката падна.

– Майка ти…

– Ти защо не оставиш майка ми на мира?…

Заспа. Или така мислех, обаче съм се излъгал, Марта отвори устенце: – Мили, ти много се притесняваш.

Оттук нататък тя се разтвори в съня, в стаята, в мисълта ми, във всичко, което можете и не можете да допуснете.

24.

Върху асфалта пред хотела, без да ги принуждава някой, студуваха четирима келнери и няколко посетители от ресторанта. До бяла мазда, вляво от входа лежаха два трупа, по-дребният – в твърде неприлична поза. На волана стенеше ранен. За него се грижеше лекар, случайно попаднал сред посетителите на ресторанта. Келнерите и клиентите им разнищваха инцидента оживено, според мен, те знаеха точно какво се е случило, каква банда какъв ответен удар е нанесла, всички удари по него време се оказваха все ответни. Изострих уши напразно, коментарите им не стигнаха до мен.

Както ми разправи накрая Хари, Лепилото и телохранителите му станали от масата към един без нещо. Вторият телохранител вече бил докарал маздата пред входа. Малко преди Лепилото и дясната му ръка, Стефан, да стигнат до колата, автоматите запели от храстите. Хари ме посъветва да се прибера, обзалагаше се, че ще изстина, но аз бях облякъл голямото пухено яке. Войната на бандите в туй гъсто време вълнуваше и мен. Да видиш най-после как Лепилото лежи на земята!… До него – Стефан, опънал задник към небето!…

Лекарят поиска помощ от келнерите. Келнерите побързаха да помогнат, всички бяха в приповдигнато настроение. Донесоха покривки за маси. Под компетентните заповеди на медицинското лице, се наеха да измъкнат колкото може по-внимателно пострадалия навън. Човекът му бил нужен опънат. Направи ми впечатление, че раненият повече не се глезеше, започна да се държи завидно мъжки, докато го опъваха на равното не простена нито веднъж. Медицинското лице го похвали за държането му, но след малко ни осведоми, че раненият е мъртъв.

– Три трупа за една нощ – рече Хари, но трудно скриваше неудобното си за момента вълнение. – За нашия скромен хотел това е сякаш прекалено.

Очаквах ей сега да издумка някоя съвсем импровизирана епитафия, да речем че Лепилото са е залепило за смъртта и вече нищо не може да го отлепи от нея.

– На теб може и да ти е тъжно – погледнах го ведро аз – но на мен не. Вътре в себе си ликувам – от това трио трепереше цялата област, заедно с полицаите – като почнеш от най-нисшия до най-висшия чин.

– Все пак – заломоти някогашното второ място на Бургас по ветроходство Харалампи Хранов – бяха ми клиенти. Сядаха все на трета маса, пристигаха винаги без жени.

– Да, те навсякъде влизаха с жени, дори в банята.

– При мен обаче без. Трябваше да спазвам само едно условие – никой да не сяда на трета маса. Заварят ли някого там, застрелват ме на място. Така разправяха.

– И те, горките, с навиците си. Сега остава да убият и убийците им.

– Ела да се сгреем.

Заявих, че работя нещо горе и не бива да пия. По-точно, докато исках да кажа това, с гръм и трясък пристигнаха две полицейски коли. Осем секунди след тях пред хотела се изтъпанчиха и две трошки на „Бърза помощ“. И първите, и вторите, изглежда, са бързали много, не за друго, а за да се уверят. Като се увериха, че на асфалта наистина лежи Лепилото, едните и другите се впрегнаха на работа с вдъхновение. Каква подигравка с тираните!…

Като застанах пред нейната чаша, налях си за трети път тая нощ. Верен на обещанието си, стремях се да отпратя най-хубавите си мисли към ония петдесет грамчета ром, понеже, те пък имаха мисията да препратят хубавите ми мисли за нея, някъде из пространствата на Средиземно море.

Добре, но мислите ме подгониха другаде, мислите ме понесоха към мрачния мартенски ден на 1953. Бяха ни навредили в училищния двор по класове. Категорична траурна тишина. В очите ни тежеше траурна влага. Директорът преодоля себе си, дори той не посмя да пророни няколко думи. Сред двора стърчеше маса. Върху масата бяха опънали плюш. Върху плюша бяха поставили бюста му. Средноголям, гипсов, бял. Не ми се вярва и в този ден да са пуснали специални надзиратели за правилното ни  поведение. Никой не се съмняваше в сълзите ни. Нямаше го повече не кой да е, а баща ни, Бащата на народите. Ах, колко лесно ми беше да се преструвам, много лесно е, когато цялата ти същност ще се пукне от ликуване, при това положение колко му е на човека дори да заплаче, и то – искрено. Застанал в училищния строй, още на седемнайсет годишна възраст успях да разбера, че не съществува по-голяма радост от подмолната радост.

„Суровите факти от живота ми могат и да те отвратят, засипвам те безмилостно с тях, настроена съм малко мазохистично, раздразнена съм от бъбривостта ти в таверната. Там, наместо да коментираме и то колкото можем повече чудото, че съдбата все пак се е смилила над нас да ни събере в една точка на земното кълбо, ти ме занимаваше с безинтересната си биография. Тогава преглътни коравите залъци на моя житейски примитивизъм. Само да не получиш отвращение, мили, дано фактите не те извърнат от мен. Защото те обичам. От друга страна, ще се старая вече да бъда по-лаконична, писмото ми набъбва, не знам кога ще успея да ти го пратя. И откъде.

Благословено мое, присъщо на споменатия мой примитивизъм, хрумване! Тогава скъсах адресното етикетче на куфара ти. Иначе щях да пиша на плика така: За Стоян – треньор по ветроходство и екскурзовод – Бургас, България…“

Откъснах се от четивото си и се замислих – нашега-наистина, пощаджиите можеха да ме открият и така. Усмихвах се и обсъждах вероятностите. По този начин неочаквано пък отскочих към вероятността одевешната пукотевица да е причинила щети на Марта. Слязох. Пред хотела всичко се развиваше все тъй рутинно, оптимистичните трупове си лежаха по местата, в познатото повдигнато настроение полицаите разпитваха келнерите, те отговаряха в подобно повдигнато настроение и само служителите от „Бърза помощ“ нервничеха, искаха по-скоро да товарят, да се прибират. По тикото не се забелязваше нито една драскотина. Таратайката – непокътната. Някои от съседките им бяха понадупчени. А по линията на най-допустимото песимистично предположение, внезапно ми текна, че е имало поне трийсет процента възможност да съм се намирал в епицентъра на сражението. Слава богу!… Пъхнах ръка в джоба на панталона си. Haпипах пожарникарския командир. Докато се прибирах, инстинктивно го стисках в дланта си, сякаш държах ръчичката на Стоянчо.

Какво, не забелязвате ли колко трудно чета писмото от остров Малта? Тя има право, успях да почувствам нещо като отвращение, една жена, която може да бъде изнасилена от трима негодяи едновременно, заслужава само презрението ни. Според мен, има си жени родени да бъдат изнасилени, по този начин – наказани с низвержение. Боже мой, що за дума, щъкна ми изведнъж, може би изобщо не съществува.

„Плюя на балканската глина, от която си изваян и минавам нататък. Впусна ли се да ти разправям подробно как негодяите продължаваха да ме изнасилват всеки божи ден, навярно ще ти прилошее. Пребиваха ме и ме постигаха. След десетина дни малко ми поолекна. Най-младото муле изчезна. Навярно го погълна армията. Останаха двамата. Шефа почти не напускаше каютата. Може да се каже, че живееше неразделно с мен. Криеше се от света. Постепенно, като монтирах в съзнанието си подхвърлени вкъщи думи, заглавия от вестници и най-вече дочутото от прошепнатото между съученичките ми, подразбрах, че разделям един покрив с професионален изнасилвач. Хранеше ни другият изрод, наричаше се Тъки, носеше ни продукти, чат-пат блузки и пликчета за мен, нощем сменяше главния изнасилвач – да се поразтъпче малко в тъмнината. Тези часове бяха най-кошмарните. И двамата се отличаваха с ненаситността си, но Тъки се залостваше в мен и забравяше да излезе.

Няколко пъти повърнах от отвращение, но той лудееше за тялото ми. Докато стенех и хапех, Тъки измисляше невероятни словосъчетания, нечувани и за великия ъндърграунд гадости, а на финалите направо оглупяваше. Изтощаваше се физически, омършавяваше и пак не прекъсваше набезите си. Имах чувството, че едва дочаква падането на нощта. Вечер ме смъкваха в трюма, да не бягам. Там спях. В абсолютна тъмнина. Десет рибарски койки и аз. Нищо друго. Изродът се спускаше при мен винаги с две свещи, запалваше ги и върлуваше.

Струва ми се, че изтече повече от месец, когато един ден големият изрод забрани на малкия изрод да ме докосва. Май че и друг път е ставало дума за това. Него ден над главата ми обаче се разрази буря, те крещяха, затуй именно чух някои реплики.

—Тъки, разбра ли какво се иска от теб?

Тъки отвърна нещо, което не дочух.

– Бе ти разбираш ли – няма да я пипаш!…

Примирителни нотки, нещо като обещание.

– Не, Тъки, ти няколко пъти вече казваш „няма“, но от днес трябва да знаеш, че ще те пречукам. Чу ли, ще те убия?

Никакъв звук, но съм сигурна, че Тъки е обещал.

На другия ден пак чух стъпките му.  Големият изрод излезе от скапания сейнер и влезе в нощта. Пазачът ми си пусна транзистор, носеше си го, на кораба нямахме радио, похитителите ми не искаха да зная дали ме търсят още, Чух Нат. Едва проникваше до мен. Старомодният тембър на тъмнокожия бог се носеше извън вълните на времето и вкара лъч в бездната, събуди носталгията ми за света. Лежах на койката и слушах. Бях спокойна, защитена, унесена в двусмислено щастие. Радиото пускаше песничките една след друга, виждах ги как излизат от кутията, приличаха ми на сапунени мехури, прозрачни, многоцветни, летяха известно време и се пукаха, но всяка от тях оставяше следа от сладост в душата ми. Най-после дадоха точното време и започна изстрелването на новините. Говнярчето се оказа на поста си, транзисторът млъкна. Бездната край мен се разтвори още по-страшно. Изолацията ме погълна отново.

Не ми било писано да скучая дълго. След като се навървя над главата ми, мръсникът излезе вън, върна се, повървя още, извика истерично, пак се върна, извика още веднъж и с това сякаш си вдъхна отчаян кураж. Чух познатото отлостване. Желязната вратичка се отвори и започна гонитбата. Не беше донесъл свещи и в тъмнината шансовете ми се увеличаваха. В какъв смисъл – успеех ли да се добера до изхода, отвън можех лесно да залостя и да избягам накъдето ми видят очите. Звярът ръмжеше, роптаеше, зовеше ме – в цялата тъмна зверилница от звуци и грубиянски дъх се долавяше някакъв необясним за мен, скрит вопъл на мъжка зависимост, на обещание за преданост – уверяваше, че ме иска за последен път, вече няма, подлецът шеф му забранява, по едно време заплака, заяви че ме обича, че не вижда как ще живее без мен, дори предложи да убием оня, да останем двама в целия свят. Мълчах и сантиметър по сантиметър се приближавах до изхода. Навярно си подразбрал, мили мой, че освен крясъците ми и стоновете ми, похитителите не бяха успели да изтръгнат от устата ми думичка. Там е работата, вратата се отваряше навътре – едно движение, две секунди повече. Обаче достатъчно за него. Тъки постави ръката си върху ръката ми. Отдавна не бях оказвала такава съпротива, но много скоро разбрах, че упорството ми може да излезе катастрофално. В отчаянието си, с мощта на цялата задъханост, Тъки ме увери, че ще ме удуши за една минута, добави че ще ме вземе и топло-мъртва, пък да става каквото ще. Разбрах с какъв небалансиран тип си имам работа, но той все още не бе разбрал какъв краен чешит се бори с него. Чисто и просто бях решила да умра. Той удряше, аз дращех. Когато Шефа влезе и двамата пищяхме.

– Един момент, Тъки.

Шефа се качи горе и се върна със запалена свещ. Залепи свещта на рамката на койката. В играещата светлина тялото му порасна до размерите на динозавър. На три метра от него Тъки ми заприлича на джудже. Джудже с нож. Шефа сякаш не му обърна внимание. Главният мръсник и виновникът на унищожения ми живот се обърна само към мен и ревна:

– Там! – Сочеше дъното на трюма. – Бързо! – Това означаваше, че трябва да се преместя близо до оня с ножа и далеч от вратата. – При най-малкия опит да бягаш ще отрежа главата ти и ще я дигна на мачтата!

Повече никакво внимание, все едно че ме забрави. Най-напред сянката му, после самият той тръгнаха към ножа. Тъки се разкрещя, накрая се разплака и да го пита човек за какъв дявол бе понесъл този нож, и кой го биеше по ръцете да го вади… Главата в лапите на монстъра заприлича на бейзболна топка. За да изпроси милостта на шефа – какъв шеф, хич не ми беше ясно, – Тъки демонстративно хвърли ножа на пода. Нищо. Никаква промяна в очите на великана. Той отмести жертвата си към най-крайната койка и заблъска главата ѝ в ръба на рамката. Сега вече, на еднакво разстояние от светлината, Шефа бе приел нормалния си ръст, както и Тъки, и много ясно се видя, че Тъки е само с половин глава по-нисък от шефа си. Не можах да преброя ударите върху койката, нямах сили за това, беше ужасно, кадри от филм, ръбът и главата се срещаха, чуваше се тъп звук и повече никакъв вопъл от убивания, мъртвите говорят ли, не говорят. Шефа се умори. Пусна жертвата си. Тъки се срути особено тежко на пода, седна. Шефа погледна ръцете си. На мен те ми се сториха прилично зацапани. Все пак заповяда да извадя цигарите от джобчето на ризата му. Извадих кутията, измъкнах една бройка, пъхнах я в устата му, щракнах, след  туй върнах и пакета, и запалката в джобчето.

Мраз полази по мен като си спомних колко пъти съм замисляла да убия този сукин син, с каквото ми падне под ръка – дори с тенджерата, в която обичаше да вари макарони. Наблюдавах го колко спокойно пуши, върнах се няколко мига назад, отново видях главата на Тъки, чух тъпите звуци които издаваше. За една бройка да си представя как същите звуци се издават от моята собствена глава. Изпари се проявения досега бабаитлък, прословутото ми девиче упорство.

– Ти трябваше да умреш, нали знаеш, не съм ли ти казал, че бях на мислил да те убия. В този затвор ми беше нужно дупе. Но като се махна, къде ще мъкна дупето ти със себе си. Щеше да си умреш и никой нямаше да разбере, че съм аз. А сега всеки ще каже: Шефа уби Тъки. Някои хора знаят, че рано или късно трябваше да го убия. Затова ще живееш, разбра ли, само ти можеш да кажеш в съда, че Тъки ми извади нож.

Щом изпуши цигарата, той се изправи, изчезна и се върна с брезент.

– Дръж тук.

Оказа се моряшки чувал. Заповяда ми да го положа на пода. По-нататък от мен се искаше само да държа отвора му отворен. Шефа  хвана доскорошния си жив приятел под мишците и го задърпа.

– Този изрод кога умря и кога натежа. – Огледа трупа, огледа и чувала. Не помня по-глупава моя поза в живота си, стоях приклекнала и държах един полегнал чувал отворен. – Няма да стане.

Изчезна отново. Върна се почти натоварен. Носеше още един чувал, но и огромен брезент, от тия, дето покриват сандъците с улова. Постели го.

– Стъпи тук.

Стъпих върху единия от краищата му. Джими прехвърли Тъки върху тази постеля. Моята мисия се състоеше в това да не позволя прегъването на краищата. Сексгангстерът изчезна отново и се върна с голям кухненски нож.

– Махни крака си.

Оттеглих се настрана. Сексгангстерът разкопча панталона на Тъки, смъкна го надолу, разголи кръста му.

Много неща направиха с мен, какво ли не извършиха с тялото и с психиката ми, но процедурата с Тъки щеше да ми дойде в повече и се обърнах. По някое време ми се прииска да погледна. Интересуваше ме как ще пререже гръбнака. Този епизод от похищаването ми е най-твърдия, но се надявах касапското блудство в трюма най-сетне да постави точка на жестокостите…“

Направи ми впечатление спокойния цвят на рома. Чашата ѝ ме занимаваше постоянно. На моменти се държеше много сериозно и гълтах всички факти без резерви, но в случая как да ѝ повярвам? Лъжеш, скъпа моя. Лъжеш.

Все забравям да ви уведомя – стилът на нейното разказване се отличава от стила на моето разказване, но като превеждам, не знам защо, старая се да стопявам разликата.

Погледнах часовника си.

25.

В кабинета ми има всичко – от енциклопедиите до пиличката за нокти, помагала и удобства колкото щеш. Похвалих се вече един път, че има уют, тишина, но през лятото не липсват и малко автомобили, а и истерични шумове на пристанищни кранове. Сега-засега обаче, докато не съм се нарадвал на новата стара бащина къща, тук ми е по-приятно дори и от Кварталчето. Обикновено сме двамина в целия дом, аз – долу, Калоян – горе, и чувам далечният приспивен картеч на машинката му. Татко и мама доизкусуряват. Фрина им помага. Върви ни на хитри снахи: Сия, Фрина… Не знам доколко е искрен интересът на Фрина към офиса. Може да си е направила сметката – в невероятно лошите дни за поетите, по-сигурно е човек да се набута в бизнеса. Че ще ги женим, няма съмнение и все пак туй момиче и то ли не може да проумее, че параходната агенция на Калоян Жечев е мираж?

– Искам да знам какво правиш в момента.

Как да ѝ кажа, че в момента съм отворил четивото си на една от най-интересните страници и се готвя да почна.

– Подреждам бюрото си, Марта. А ти?

– Скучая, мечтая за теб и се чудя как ще изтекат още петнайсет часа. Целувам те. Ще те потърся отново, да знаеш. – И тъкмо да затвори. – Мили, какво е това „португалски мрамор“?

– Качествен мрамор, прочут… Сигурно са сравнявали кожата ти.

– Страшен си.

– Радвам се, че имам такова гадже.

– Наистина си за завиждане. Ще те потърся пак.

„…Беше уморен. Поседна отново. Досетих се какво се иска от мен Запалих цигарата му. Странна ведрост завладяваше не само тялото ми. Мигащата свещ осветяваше една кървава хралупа. Стояхме един срещу друг, един на един. Отдавна липсваше третият, а ето че и вторият го нямаше повече. Лежеше между двама ни, в отделни вързопи. Чаках. Хубостникът можеше да излае всеки момент. Какво ще каже, горе-долу предполагах, но туй не можеше да накърни комфорта на настроението ми, пак повтарям, не ми беше ясно откъде, през ужаса се промъкна надеждицата, може би защо бяхме останали един на един и бандитът пушеше с мрачно лице, без да знае какво точно му предстои. Като изпуши цигарата, убиецът се изправи, последователно изкачи двата пакета горе, накрая нави брезента, сви го, изнесе и него, върна се, помислих, че сега вече ще каже нещо, но той се върна за свещта. Никога не ми оставяха горящи свещи, страхуваха се в отчаянието си да не подпаля кораба. Чух залостването. Останах сама с омръзналата ми тъмнина, с кофата, с кърпата за лице. Изтегнах се и просто се радвах на обзелата ме лекота, Тъки го нямаше, не можеше да връхлети нито по програма, нито внезапно и да ме започне. Заслушах се. Щеше ми се да узная какво ще ми разкажат стъпките. От стъпките разбрах, че мръсникът-убиец отиде до десния борд и се върна. След това повторно отиде до десния борд и се върна. Накрая – още веднъж. Тишина. Чаках. Едва се чу едно „туп“, нещо падна на земята. Втори път – „туп“, отново нещо падна на земята. Тъки. В туй свое състояние Тъки беше усвоил невероятната възможност да скача два пъти през борда на земята и да слиза само веднъж – целият. Тишина. Стъпките се върнаха, някой отлостваше. Надигнах се премаляла от страх. Усещах отворената врата, но не виждах нищо освен тъмнината.

– Курво! – Това пък какво е. – Чуваш ли ме? – Знаеше, че няма да му отговоря. – Изчезвам за малко. Известно ти е, че ако викаш и удряш по стените, никой няма да те чуе. А чуя ли те аз – лошо, защото няма да те убия, но ще забия с чук един кол в гъзъ ти. Разбра ли?

Случвало се е и друг път да ме оставят самичка, но днес това осамотяване ме уплаши. По-рано, ако не първият изверг, ще се върне вторият изверг, ще ми отвори и ще ме прибере горе. Горе е разкош, там има светлина и една книга. А сега съм зависима от един-единствен мръсник.  Внезапно ме споходи мисълта какво може да ми се случи, ако мръсникът не се прибере – ако го подгонят, ако го арестуват, ако го убият. Видях се запечатана в този железен саркофаг. Туй ще бъде крайния предел на ужаса. Нищичко, само дупката на металната врата, през нея влиза въздухът, дето го  дишам, останалото е тъмнина, тъмнина, тъмнина…

В тъмнината не можех да разбера дали се е съмнало. Намерих се ококорена след не знам колко часа сън, може би три, може би пет, десет, двайсет. Заслушах се с надеждата да чуя корабната сирена. Някакво корабче от крайбрежното плаване в далечината се обаждаше сутрин по разписание. Къде отиваше то? Долавях почти нечуваемите му сигнали с животински младия си организъм. Вграденото в него прословуто биологическо устройство снощи ми помогна да се изтръгна от кървавия кошмар, да заспя, да се възстановя. Младостта стопяваше бързо синините на побоищата. Вече съумявах да изразявам погнусата си от допира на чудовищата без да предизвиквам яростта им. Все по-малко ме биеха. Но и още по-силно усещаха омразата ми. Дали пък точно туй не пораждаше неудържимата им страст към постното ми юношеско тяло?

Непредсказуем, както в повечето случаи, убиецът отвори вратата и заповяда да го последвам. Нарамих кърпата, понесох нагоре кофата. Като минах през „двореца“, хлъцнах – часовникът показваше дванайсет и нещо. Оставих кофата в тоалетната, при кофата на убиеца. Негово задължение беше при падането на нощта да изхвърля всичко в морето. Върнах се в двореца. Така наричах в мисълта си някогашната каюткомпания на кораба – тук имаше светлина, маса, пропан-бутан и разни други неща. Сексбандитът сгорещяваше вода. За себе си всяка сутрин приготвяше кафе, за мен – чай с мляко на прах. Докато се миех, прехвърлях някои въпроси през главата си. Учудваше ме зловещата предвидливост на хазяина – вчера Тъки беше донесъл транзистор, сега от радиото нямаше помен. Друго – хазяинът ми, който снощи беше убивал и кълцал, днес изглеждаше завидно свеж, избръснат, спокоен… Втренчих се в огледалото докато бършех лицето си… До вчера снабдяването ни се извършваше от Тъки. От днес нататък?… Устните ми се пълнеха с нещо непознато, но приятно… Трябваше ли да очаквам, че ще се появи ново лице в драмата ми?… Косата ми забогатяваше на блясък, ноздрите ми се отваряха впечатляващо… По-добре да не си задавам въпроси,.. Нослето ми се навирваше все повече, напук на всичко, нослетата от подобен тип винаги са ме отвращавали.

Мръсникът вече пиеше кафето си. Тръгнах към масата. Стори ми се, че погледът му се задържа върху лицето ми. Това означаваше неприятностите да започнат веднага. Натам вървеше работата, погледна ме повторно. С чая изяждах няколко бисквита или парче корав кейк с пълнеж от маково семе. Наистина, кой щеше да се грижи по-нататък за кейка ми? Ами за храната на чудовището срещу мен? То ядеше за двама. И какво друго да прави горкият човек от сутринта до вечерта насаме с жертвата си? Живеехме толкоз близо един до друг, метафорично изразено, при разминаване се допирахме. Беше ми строго забранено – с извиване на врата – да показвам дори носа си навън. Бандитът можеше да излиза когато си ще, но избягваше това, както споменах, правеше го само нощем. И винаги след като ме залости в „мазето“, непременно при наличието на Тъки. Боже мой, кое ли говедо ще смени Тъки?… “

От последните изречения в главата ми се заби кадърът, когато бандитът – изнасилил, убил, насякъл – накрая пие кафе. Излязох от кабинета и извиках към горния етаж. Преди да влезе при мен, Калоян се бе досетил за какво може да ми трябва, та отиде направо в кухнята. Отдалеч усетих колко горещи са кафетата. Щях да го питам накъде върви романа му, но въпросът ми се стори банален. Само се кафевосвахме. Намирах това за сладостно – срещу мен седи един от синовете ми, той е зарязал за малко пишещата машина и е слязъл в кабинета ми, с огромен, почти просторен пуловер и умен поглед, с такъв поглед той не може да не напише поне умно насочен роман.

– Тачо…

– Да помълчим, сине. И без туй нямаме какво да си кажем. Жени се за когото ти се жени и когато искаш. В момента да се радваме, че сме здрави, да се оглеждаме и не само да виждаме, а и да усещаме, че живеем в забележителен дом. Помниш ли къде ни бяха натикали всички? Светът става неудобен за обитаване, само ние обитаваме едно чудесно местенце.

– Горе-долу по този въпрос, татенце. Ти все обичаш да отгатваш мислите ми, но ето че се лъжеш. Слушай, капитане, имам приятел – лидер. Няма да ти кажа на коя партия, нали знаеш колко ги любя, пиши го демократ. Няколко пъти ме моли, иска среща с теб.

– Убивам те.

– Тачо, ти пак избърза. Не те викат за член. За друго те гласят.

– Гласят?

– До тук им било от корумпирани личности. Поне кметът на града да бъде на място. Нямало значение партията. Бил си независим и честен.

– А така.

– Дори не обещах да говорим. Казах им, че ще подскочиш от ярост.

– Кога те помолиха?

– Пет-шест дни. Уверих ги, че ще ми креснеш.

– Добре си ги уверил, Кали. Само че нито ще подскоча от ярост, нито ще ти кресна, а ми стана приятно.

– Какво?

– Комунистите?

– Май че точно те.

– Ме предложили?

– Сигурно защото си богат и трудно ще заламтиш.

Майко моя, кой ме предлага! Какво доживях. Калоян трудно би могъл да си представи, че разговорът ме обърна с краката нагоре. Ах, как ми се щеше да коментираме още дълго! Но нали съм си хитрец, промених беседата.

– Калоянчо, ти спомняш ли си дреболията в Кварталчето? Върна се посреднощ, събуди ме, забравил си едно радио и чантата. Само не казвай, че радиото е трябвало много на Фрината ти.

– Не, разбира се. За това събуждане обещах да ти се извиня. – Наблюдавах го. Не ми се видя смутен. – В чантата беше схемата на романа.

– Добре, край.

– Не, Тачо, не край, в романа описвам нашия род.

– Твоя си работа.

– Не, Тачо, работата е, че там всички сме лоши, не само дядо Стоян, всички. До един!

– Това е твое писателско право.

– И ти.

– Не възразявам.

– И ти! Там тя не е познатата ни хубава и целомъдрена блондинка, която блести в системата на „Балкантурист“. Тя е любовница на някои от шефовете.

– А аз?

– Ти си безобразен женкар и егоист.

– Добре де, в този твой роман ще има ли поне един свестен човек?

– Жена ти.

– Майка ти?

– Майка ми.

– Да допусна ли, че все пак спазваш някаква авторска почтеност?

– Към кое?

– Фактите интересуват ли те?

– Понякога ме вълнуват. – Едрите му рамене се повдигнаха за „не знам“. Думите му потъваха между тях, попиваше ги пуловерът, синът ми като че ли чезнеше в неочаквана и за самия него неувереност. – Омръзнаха ми разказчетата.

– Бяха такива хвалби.

– Привлича ме голямото пространство, татко. Мечтая да издам поне четиристотин страници. – Отворих уста. – Знам това, но разбрах, че не съм конструиран за романите от твоя тип. Така че, няма да ти се изплезя с някоя басня от сто и петдесет страници. Виждам се само в нещо обемисто и тромаво, като мен. И много в традицията. Това направо ми приляга и не ми създава мъчнотии. А дали е модерно, не ме интересува. Във времето на общия белетристичен безстрес нищо не се знае. Тръгвам по най-утъпкания път, разказвам за един род и за да ми бъде още лесно, разпъвам на кръст Жечевците. Всичко както си е. Разбираш ли?

– И с имената.

– Говориш глупости, капитане. Имената ми бяха нужни само за схема за лесна ориентация.

– Но смяташ, че всички сме хаирсъзи.

– Да.

– И Фрина.

– И тя. Допускаш ли, че Сия е кацнала в нашето фамилно гнездо като невинна птичка? Наемаш ли се да изброиш колко Фрини и Сии са минали през ръчагите ти?

– Да ти кажа правата – не.

– Те после се женят за някого. Моя позната веднъж ми призна: Мечтая да изживея поне една нощ с твоя висок и кокалест, побеляващ русолявец със сини очи, баща.

– И, казваш, баба ти… Поголовна любовница.

– Смяташ ли, че е било възможно да се опази в оная зверилница?

– Този въпрос съм си го задавал.

– Но си бягал от отговора.

– Ще сгъстиш боите, нали?

– Ще разкажа както си е: отгоре – спокойният речен пейзаж, отдолу подмолието – впиват се зъби, летят люспи, облаци от хайвери вилнея безпосочно. В центъра – ти. Егоистът, създаденият да консумира, негодният да добави и една буква за повестта на живота. – Облегна се назад, натежалото му тяло търсеше винаги най-удобните пози. – Пък – ако стане! Не сполуча ли – имаме пари, ще опитвам до изнемога. Умирам да вляза в световната енциклопедия.

– Знаеш много добре, че някога ми попречиха.

– Ако беше избягал – същото, всъщност тук се оказа по-добре за теб и си го знаеш. И тъй, и тъй съм заговорил нагло: съмнявам се, че би потеглил. Щеше да те спре нещо в последния момент. Ти не си авантюрист в красивия смисъл на думата. В теб никога не би се обадил дори най-дребния порив.

– Знаеш ли при какви обстоятелства се ожених за майка ти?

– Е да, току що излязъл от затвора и лагера, въшлясал, смачкан.

– А сега ме викат за кмет.

– То си е съвсем отделно нещо и е в стила на привлекателния речен пейзаж.

„Докато пиеше кафето си, чудовището не отместваше поглед от лицето ми. Закусвам бавно, изобщо се храня бавно. Чудовището продължаваше да ме гледа, вече облегнато назад, очите му се премрежваха от нещо, наподобяващо дрямка, дори отегчение. Протаках, разбира се, отлагах пъклените минути, но каква полза, пред двама ни се изтягаше безкраен юлски ден и то къде – върху тринайсет квадратни метра, каюткомпанията на неизвестен сейнер, името му хич не ме интересуваше. Като изпих чая, не се изправих, трябваше да отнеса чашите в мивката, предвидливо свързана чрез маркуч с водопровода. – но не ги отнесох, защото се страхувах, че ще ме сграбят изотзад. Протегнах ръка. Край мен винаги се навърташе „Синият хотел“ на Крейн. Прелистих парцаливите, прочетени от незнаен брой рибари, странички. Дадох си вид, че започвам, макар да бях обърнала повестта поне три пъти през изтеклите дни от сексуалната ми каторга.

Изглежда не друго, а книжката активизира чудовището. Ревност ли, знам ли. Не че го стори брутално, не, чудовището се изправи мълчаливо и заобиколи масата. Понеже не вдигнах глава, то докосна брадичката ми и повече с волята, отколкото с ръката си извърна лицето ми към себе си. Наведе се. Неочаквано се отказа. Заопипва устните ми. И този път се отвратих, но изострих любопитството си. В опипването долавях някакво наистина неосъзнато признание към зараждащата се отскоро жена. Чудовището търсеше тайнството в бърните ми, преди всичко – с най-сензитивните връхчета на ръката си. В тези мигове сексгангстерът се отдалечи от дивака. Помня, че той опипа устните ми и първия път, на лобното мое място, върху спечените, овърдаляни в пясък водорасли. Но тогава не беше същото. И не само поради факта, че днес ръката му не вонеше. Боже мой, тази ръка снощи ли бе убила човек?

Сексгангстерът се приведе за втори път. Знаех, че ще иска да целува. Без да губя време, поставих шепи върху устата си. Той стисна китките ми. С много познат вече похват, разтвори ръцете ми и започна да ме целува. Употребих овладяното напоследък средство за защита – замръзнах в позата на статуя. Де да знаех тогава, че това е класическата защита на жената срещу неканени гости. Тази поза обикновено обезсмисляше стръвта на Шефа към устата ми, отправяше го към долната част на тялото ми, а с това по-бързо се стигаше до финала.

Добре, но не било писано. Днешният ден е бил отреден за разчупване на шаблоните. Например: не бързаше, направо муден. Друг пример: нито веднъж не ме сръба. Държеше ръцете ми назад и ме целуваше беззвучно. Устните му се допираха леко до моите, само ги докосваше, местеше се повърхността им, отъркваше издутините им, облизваше ги с гадния си мокър език. Рядко се впущаше в някоя плътна целувка, този ден говнярът май полагаше някакво двусмислено старание да се докаже като кротък любовник. Това до известна степен ме занимаваше, защото, заклевам се, ухаеше на искреност, но общо взето ме вбесяваше. Най ме ядосваше начина му да оттегля лицето си от мен, тогава той оглеждаше любовно или почти любовно нослето ми, дупчиците в ноздричките ми, май че търсеше да открие най-малката промяна в блясъка на погледа ми. В такива моменти аз виждах лицето му. Като че ли за първи път ми се мяркаха жестоките му сини очи, закоравелите му от хищничество устни, силният му врат и неподстриганата му руса коса. Накрая ме понесе най-сетне към койката и в случая не ми е приятно да ти описвам събличането ми, неговото… Обаче и сега приключението не потегли към финала си. Макар че тежеше с всичките си кости и мускули върху мен, сексганстерът продължаваше само да ме целува, вече не толкоз безшумно, внесе и допълнителен елемент – втикваше езика си в мръсното ми, немито от месец ухо, после прошепваше – но само той си мислеше че прошепва – името ми гърмеше чак до главния ми мозък: Дей! Дей! Дей!… До някое време следях голямата стрелка на часовника, но се отказах, не за друго, а защото ме занимаваха особени неща – вълнуваше ме как това мощно, хищническо тяло на изнасилвач и убиец изхвърля от себе си вълни от себеотдайност. Ужас, внезапно загрях, че ръцете ми са свободни, осъзнах, че туй не е отскоро и ето – не съм ги поставила между двама ни, лактите ми не се стараят да прогонят негодника, а и да ги пита човек какво търсят дланите ми на слабините му. Умрях от срам, че чудовището може би е усетило тази подробност от едночасовата вече фиеста, не, чувствах се като изобличена, хваната на местопрестъплението, но нямах време да се презирам, хищникът в това време се промъкна в мен, задращи ме и от зачестеното му дишане се разбра, че краят на мъката наближава много по-рано от прогнозираното; тялото му, кръвта му, мозъкът му отдавна пламтяха, ето че пламнаха и думите му: Аз убих, аз убих, аз убих!… Заради теб!

Ето това „заради теб“ докара пожарът, изгарянето, края на тласъците, шеметното думкане на сърцето му и неочакваният лунен прилив в самото мое телце, изгарянето ми без остатък – изгоря дивачката, побойничката, катерачката по дърветата – усетих се удавена в пот, учудване, лекота, всичко предизвикано от думичките „заради теб“. Дланта му полегна върху сърцето ми. Защо ли му трябваше да проверява с длан, когато и с просто ухо можеше да се чуе камбанката под ребърцата ми.

– Дей, знаеш ли, гърдите ти вече тръгнаха]

Хищникът излезе от мен и започна да целува капачките им.

– Отприщиха се!

Тогава изскимтях ударена от втори лунен прилив. Защо прилив – защото приличаше на лунно море, което приижда и пълни залив.

– Мила моя Дей!

Този път сърцето ми се блъскаше чак в тавана, прелистените страници на „Синия хотел“ трептяха. Отчаяно се чудех какво да правя с ръцете си – те лежаха опънати надолу и встрани, а чувствах, че не им е там мястото.

Хищникът се изпъна, повдигна глава. Стресна го някакъв шум. Ослушахме се.

– Джими! – викаше женски глас отвън. – Къде си, Джими!…“

Стоп. Тук, трябва, да, поспрем, както, би, казал, мечо, Пух.

Голям лъжец излезе тази жена. По-голям от мен. Не крия, че ме и поуплаши. Изхвърчах в хола. После в антрето. Къщата ни беше от по-стар тип, нещо като стил модерн; при входа за всички ни бдеше голямо огледало. Запалих лампата. Видях се отразен.

– Здравей, Барбун!

Докато се разглеждах, запитах се по какъв точно повод стоя и се взирам в лицето си. Не намерих отговора. Изплуваха няколко мисли за проблемите на град Бургас. Всички градове на света имат своите проблеми, но моят град сякаш бе заседнал в тинята. В огледалото видях още как Калоян ми внушава, че не мога да бъда автор на нито един свестен порив, да внеса дори една чертичка в дописването на каквото и да е. Тогава, как ще ставам кмет? Откъде се взимаха кадърните за кметове и други подобни неща? Много просто, няма кадърни, всички сме негодници. Така върви животът. А аз не бях се изтъпанчил пред огледалото да си задавам тъкмо тия въпроси. Огледах се още веднъж.

– Здравей, Барбун!

Какво ли прави Харпо в момента, под земята? Изхитрил се с два гроба! Мъртвецът може да се сдобие с два гроба, хрумна ми, само в посткомунистическото общество.

„ …Мръсникът-убиец ме грабна от койката и ме отнесе долу. Xвъpли и цялата купчина от дрехи след мен. Нещо по-тежичко тупна на пода. Като опипах по-късно тъмнината, докопах „Синият хотел“.

– Ако вдигнеш шум, ще изтръгна с ножче сърцето ти и ще те накарам да го изядеш пред мен, докато слушам Бетховен! Запомни това!

Последните думи се сляха със залостването на вратата. Този ден, след изгонването ми от Двореца направо в преизподнята, щях да изпсувам за първи и последен път в живота си, но гласът, който ме бе заплашил, ми се видя толкова кървав, че съсири псувнята в гърлото ми.

Единственото, което можех да върша в тъмнината, бе да докосвам капачките на гърдите си. Там наистина ставаше нещо, бушуваха неизвестни за мен до този час процеси. Нали така биха рекли много хора? Тази беше приятната страна на момента. Имаше и неприятна – в това ли се състоеше искреното поведение на негодника тогава? Извикаха го и веднага ме изостави, захвърли ме – както казват в Пензънс – като оглозгана стръв за акули.

Горе се говореше и се мълчеше. Говореше се за нещо важно и се замълчаваше по съществени неща. Не знаех какво да правя – да се вслушвам ли в разговора, или да обмислям новата думичка „Джими“. Името разсея мъглата върху беглия ми спомен. Така се наричаше изнасилвачът от близкия град Плимът. Тъкмо него търсеше полицията, по-точно, беше го спипала и изтървала. Бягството на изнасилвача Джими се друсаше из всички кръгове на обществото, сред ученичките, а и вкъщи. Мама държеше да ни сплаши: Дейзи, Сали, внимавайте, оня отново е на свобода! Това бягство мен ме вълнуваше слабо. Пет пари не давах, че някакъв мръсник се е откачил от полицията. Чувствах се свободна, силна, нагла, Ами нали ще му прегризя гръкляна аз на тоя, ако се срещнем. Името му влезе през едното ми ухо и излезе през другото. И, ето ти го сега. Горе. Не можах да му прехапя гръкляна, на всичко отгоре, той побърза да ме натири гола в кюмюрлука. Разговаряше се с някоя, кой знае коя. На светло. Аз – сама – на тъмно. Може би си пият кафето. Друго за изнасилвача? Май, че скачаше във водата, искам да кажа – състезател по скок във вода. Имаше още, по-важни неща. Американките по плажовете обичали да се занимават с него – ама доста, пишело из вестниците. Той пък взел, че изнасилил в хотела дъщерята на любовницата си. Спомням си, да. Точно така. Друго? Много имаше, но кой да помни, живеех в гората, интересуваше ме гората.

Женският глас загърмя. Вилня доста. Нищо не му се разбираше. Схванах само едно, беше узрял, завършен като глас, от него повече не можеше да се очаква. Животното мълчеше. Помислих си – изчаква я, изкаже ли се докрай, веднага ще я посече на парченца, па ще ме повика да я разпределяме в сакове. Женският глас свърши, стана и си тръгна. Май ще минем без кръв. Тягостна тишина. Стържене по левия борд. Прибираше стълбата.

– Само не се обличай! – извика изнасилвачът преди да отлости.

Грабна ме както си бях, метна ме на същата койка и тръгна да се съблича. Гледам го – готов, силно изнесен напред. Не може да махне панталона си. Взирах се там, но не изпущах от вниманието си и обстановката: кафе не се е пило, съществени изменения не се забелязваха, само върху другата койка някой е оставил два пакета.

Изнасилвачът се впусна в заниманията си, а аз, горкичката, трябваше отново да понасям потисничеството му.

– Дейзи – и погледът, и гласът му бяха слисани – гърдите ти растат с часове!

Това го втвърди и ожесточи допълнително, а аз омекнах и поставих едната си ръка върху плешката му. Какво друго да правя? Знаеш ли колко дълги са проклетите му юлски дни?

Но точно този ден изтече незабелязано, тъй като през цялото врем изпитвах новооткрити сладости, които започваха от слабините и се разпращаха нататък. Целият този разкош се примесваше с радостта от растежа на гърдите ми. Монстърът се надигна и предложи да се окъпем в морето. Лежах и мълчах, но той схвана изненадата ми. Обясни, че сме задръстени от мръсно семе и пот. Всичко трябвало да се измие, тялото да се очисти, да се отвори място за ново мръсно семе и нова пот.

Помоли да му помагам. Хванах единия край на стълбата. Тази работа монстърът си я вършеше винаги сам, Тъки също, но вече знаех, че на монстъра му е безкрайно приятно да ме включва в заниманията си, Първи слезе той. Причака ме, пое ме от стъпалата. Понесе ме към морето. Никога не са ме носили към морето. Виждала съм да носят други момичета и съм завиждала. Хубаво е да те носят към морето. Освен това виждах отново света: хелинга отляво, няколко измити юлски звезди горе и океанът, само с миризмата му и с загадъчните му, най-вече предполагаеми шумове. Монстърът ме пусна внимателно. Петите ми почувстваха топла вода и всъщност това не беше никакво къпане, по-скоро любопитство как ще се осъществи цялата работа с неопитно момиче като менв морето.

Какво да ти кажа, мили мой балканецо, знаеш го по-добре от мен – това е като любов с двама, от едната страна той, от другата – океанът! Татко и мама бяха „сухи“ изкопаеми, не са и стъпвали на плаж, не мога да си обясня моята лудост по моретата.

Когато монстърът ме понесе обратно, звездите бяха по-узрели, а откъм сушата повяваше топъл вятър. Носеше ме бавно, май че искаше да се изсушим изцяло. Дланите му ми се сториха все още алчни.

– От днес те заобичах – каза неочаквано той. Никой не го питаше, нито му го искаше да произнесе такава изповед, но монстърът я повтори няколко пъти. – Пък може би съм те заобичал и от по-отдавна, когато вестниците заврякаха като жаби за теб. – Дланите му се нажежаваха, пръстите инстинктивно търсеха по-мекички кътчета по коравото ми, крайно неуютно за пипане тяло. Спряхме. Може би не му се искаше да прекъсне тия моменти, това преминаване по чакълестия пясък от океана до каюткомпанията на бракуваното корабче. – Тия, които те познаваха добре, твърдяха, че си жива и здрава, но се криеш заради лудостта ти да не живееш като останалите хора. Питаха баща ти вярно ли е, той каза да. Майка ти също каза да. Съучениците ти казаха, че сега сигурно им се хилиш отнякъде, да речем – от Ливърпул. Една учителка сподели с някакъв много заинтересуван репортер, че може би играеш някъде с диви котки. Журналистът запита как може да се играе с диви котки. Учителката отвърна: Дейзи ще му намери колая… още по него време реших да не изпущам такава перла, щом и без това е в ръцете ми. Накрая и убих заради теб. Но Тъки си го заслужи. Ако случайно се съживи, ще го убия още веднъж.

Спряхме пред стълбата, монстърът се запита дали не би могъл да ме изнесе на палубата без да ме пуща. Разбра, че е невъзможно и ме постави на първото стъпало. Закатери се след мен. През цялото време  обсипваше с целувки задничето ми. Не само търпях всичко туй, но го одобрявах. Бях повече от сигурна, че тези емоции предизвикваха буен растеж на гърдите ми.

Накрая все пак се дотътрихме до помещението. Монстърът продължаваше да се взира в долната част на тялото си.

– Какво предпочиташ – рече той – веднага ли да вечеряме или после?

Хуморът му, придобит по плажовете и басейните, тогава ме вълнуваше, както сега ме вълнуват твоите опити да правиш автентичен, но все пак в някои отношения, балкански смях. Стоях си забита в мълчанието. Втвърденото му второ „аз“ отдавна си беше част от интериора на мухлясалата каюткомпания, но какво ли съдържаха пакетите? Коя бе жената? Каква му е, щом си отиде здрава и читава, без да бъде накълцана? Знае ли за съществуването ми? Лесно беше да се разбере, че блъфирам с насоченото си към пакетите внимание. Пакетите не ме интересуваха чак толкоз. В никакъв случай повече от туй, че отново ще се намеря на постелята и чудовището ще допре втвърдената си индивидуалност до мен, за да ме изтласка извън границата на трезвия човешки разсъдък.

Мили, доста се занимавам с твоя балканизъм, но това е защото съм ти малко озлобена. Както и усещаш, ставам още по-бъбрива. По всяка вероятност, дължи се на мерака ми да белетризирам. Бях ти споменала за мистър Мортимър. Той е единственото светло петънце в бледото ми учителско съзвездие. Колкото се отнася до еротичните ми финтове в съчинението, използвам повода който не друг, а ти ми даде – да преживея повторно миговете на съзряването си, най-щастливото време от живота ми. В тия еротични странички съм втъкала и подлата си цел да те подпаля, тъй като все още настоявам, че с теб сме заклещени кучета и те призовавам минута по-скоро да тръгнеш към „Илюзия“…“

Марта бе обещала, но все още не се обаждаше. Погледнах часовника. Предстояха ми куп работи. Колите пръскаха помия от асфалта към тротоарите. Намокрените псуваха в мръсния ден, типичен за калните зими на крайбрежието. Татко и мама ми обърнаха слабо внимание. На това се надявах. Те ликуваха в стерилната офисна обстановка и вечната тумба почитатели. Фрина наливаше от бутилка в чашите на приятелите, но се усмихна, махна ми, а побърза и да ме изпроводи до входа. Втора Сия, от нея също лъхаше на здраве и останалите, присъщи за една приятна жена, неща. Горката, знаеше ли, че свързва живота си с потенциален, при това доста озлобен хомосексуалист? Подозираше ли тази подробност?

Движех се по тротоара като кмет на града. Влязох в бюрото на Въздушните линии. Взех няколко новополучени разписания. И тъй като не можах да си измисля никаква друга закачалка, вмъкнах се в хотел „България“. Толкова за работите, които имах да върша! Провинциална рапсодия!… Прозрачният мрак на кафето гъмжеше от гангстери, рекетьори, бандити и някой и друг интелектуалец. Последният израз бях запомнил от интервю за писателския ресторант в София. Край мен беше напрегнато, струваше ми се, че всеки момент може да започне, ако не експлозия, престрелка.

Хари пристигна с чашата си. Постави я на масата и седна. Не можахме да започнем разговор, изтърси се сервитьорката. И без това нямахме какво да си кажем. Във въздуха блуждаеха сивите драперии на престъплението и греха. Хари седеше неподвижно, забил поглед в чашата с лед. Личеше си, че гледката го отвращава. Изглежда го отвращаваха и случайно дочутите разговорчета.

Много късно, малко преди да си тръгнем, Хари се издаде:

– Ще те питам как ще се справиш.

Платихме, станахме и минахме в ресторанта.

– Изненадваш ме – отвърнах аз. – Бях сигурен, че ме познаваш.

Хари се успокои, но не се усмихна и с това запази изискания стил на разговора.

27.

„Събуди ме светлината. И захладняването. Светлината идеше от лампата, а хладината – както след малко разбрах – от разсъмването. Чудовището лежеше по гръб. Аз лежах на лявата си страна. Заемах ивица от койката, по-голямата част от мен бе пренощувала върху чудовището. За първи път, вече не знам от кога, се събуждах на светло. Стана ми приятно. Но бях ли спала повече от два-три часа? Съмнявах се. Ето защо заспах повторно. При повторното си събуждане, станах. От съседната койка ме гледаха пакетите. Преди да се отдалеча от чудовището, обсъдих лицето му на спокойствие. Досега туй не ми се беше отдало. Хубаво-нехубаво, това лице оставаше в представата ми за насилник и убиец. Щеше ми се да целуна ъгълчето на устата му, тази уста, която бе направила толкоз много за набъбването на моя бюст. Отворих вратата. Погледът ми влезе в деня. Направих крачка. Оттук видях океана. Гладък, летен, безупречен. Върнах се. Затворих. Смъкнах затулките от прозорците. Загасих лампата. В естествената утринна светлина монстърът изпъкна по-убедително. Да се облека ли, или да не се облека? Наметнах се с одеяло. Не ми се слизаше в избата за джинсите. Нали знаеш, в тоалетната на човека му хрумват най-добрите идеи. Помислих си да хвана белия свят. Домързя ме. Помислих си да грабна нещо от палубата и да халосам монстъра по главата. Отново ме домързя.

Върнах се в каюткомпанията, измих се, изпастих зъбите си. Когато започнах да се сресвам, надигнах се на пръсти – вкарах гърдите си в огледалото и се намръщих — там нищо не беше пораснало.

Монстърът ме наблюдаваше. Също намръщен. Знам за какво. Ужасът, че ме бе забравил върху себе си след любовната игра. Със ставането започна да се чуди как да постъпи, да заключи ли или да не заключи. Не можа да вземе решение и това затвори още повече настроението му. Като затърка лицето си пред умивалника, онова нещо се залюля насам-натам и аз, нали съм си експлозивна, изкисках се. Монстърът  извърна мокрото си лице към мен.

– Какво, ти най-после проговори.

Изкисках се повторно. Отново. Стана ми много смешно. Метнах одеялото върху себе си. Монстърът го дръпна и го захвърли. Най-забележителното на туй утро му беше, дето хазяинът не отвори уста да ме похвали. Нито пък по-късно отворихме дума за избора ми да остана на кораба, вместо да отпраша към Пензънс и всичко свързано с него.

Единият от пакетите съдържаше продукти за лакомници. Приготвихме си великанска закуска и се наплюскахме. Настроението на хазяина се подобри. При едно минаване край него, ръката му се плъзна по бедрото ми. Ами сега? Пред двама ни се стелеше нов летен ден. Слязох долу, донесох „Синия хотел“. Наметнах се с одеялото, зачетох се. В туй време хазяинът се зае с втория пакет. Отдалеч запрати към мен едни нови джинси. После – тениска. Шест гащички с различни цветове. И чифт грозни сандалки. Паснаха ми само пликчетата. Всичко останало трябваше да изчака порастването ми.

– Сега си бия главата – рече монстърът – задето не те показах на леля Бренда.

Зачетох се отново.

– Тя изнемогваше да те види.

Задълбочих се в текста.

– Но аз, нали съм си тиква!…

Всъщност фиксирах буквите, но не четях.

– Дейзи, нали знаеш кво става като зърна тая книга в ръцете ти?

Захвърлих „хотела“.

– На обяд ще залеем макароните с един много забавен сос. Такъв сос ти не си и сънувала. – Очите му скитореха все там. – На тия пликчета им е писано да ги изпокъсам.

Свалих пликчетата.

И така нататък, мили мой. Но да ти дам някои обяснения. Ще спестя мъничко време. Всъщност, пише ми се, но карай да върви. Внимавай ceга.

Бренда Брайън, леля, сестра на баща му, седемдесет, собственица на два сейнера и един траулер, без да се броят крайбрежните рибарски черупки. Започнала е с „Бренда“. В момента живеем на него. Замразен. Талисман. О, как си го обича. Лудо е обичала и брат си, бащата на Джими. Самоубил се. Жена му, майката на Джими, оставила брутално мъжа си и заминала за Колумбия с някакъв баровец. Но най-много на този свят леля Бренда обича Джими. Единственият ѝ наследник, смятала от догодина да го вкара в бизнеса. Добре, но Джими ги свършил едни… Блазнело го да бъде примамката на крайбрежието. Американките – имало и такива маниачки, предпочитали Плимът пред всички острови на света, понеже бил стара пиратска слава – предавали са си нерезчето като щафета. Но една от тях го задържала повече, а и бил малко нещо впечатлен от туй, че почти нямала бюст. Добре, но дъщеря ѝ, която била само на петнайсет, а бюстът ѝ се простирал до Зелени нос, решила да го покори и нагло се вмъкнала в стаята му. Джими се шашнал. Ударил ѝ плесник. Да, но момиченцето му показало гърдите си и разни други неща. Нали знаеш, някои пикли или умират да тренират с любовниците на майките си, или се влюбват до смърт в тях. Заплашила го, че ще се самоубие. А Джими, как да ти обясня, няма нужда чак от такива заплахи, лесен си е, горкият, започнал я и в този момент влиза майчето. Писъци и всичко останало. Хлапето, разбира се, викнало още по-силно от нея, че са го изнасилили.

Искам да амнистирам поне отчасти Джими. Човек – бъркотия. Расово конче, озлобено най-напред от майката-нимфоманка, която с бягството убила кроткия, заслужил по-друга участ баща. Плюс идеите. Момчето е било натъпкано с тогавашните хипешки дръзновения. Леля Бренда, една ръбеста харпия, но романтична пиратска издънка – и то не наужким – веднаж го повикала в стаята с котките и както галела едновременно две сиамски зверчета, с няколко изречения го въвела в нещо като старинна приказка.

– Джими, слушай какво ще ти кажа. Аз съм само една бедна, жалка, цинично богата жена, в предверието на седемдесетте. Започнала съм в стила на куртизанките от доброто старо време и се гнуся до посиране от съвременните нимфоманки. – Слушаш ли или си мислиш за твоите глупости?

– Слушам, лельо.

– Знаеш, че си нямам никого на света, един брат си имах, но майка ти взе, че ми го уби. Остана ми само ти. Слушаш, нали?

– Слушам, лельо.

– Корабите, игралният ми дом и сухите ми пари общо възлизат на няколко милиона. Известно ти е кой ще ги наследи. Известно ли ти е?

– Разбира се, лельо.

– Внимавай сега, за какво съм те повикала. Ще те направя мой съдружник, но само след като ми свършиш една хубава работа. Ще вземеш Тъки, ще се качите на аероплана и ще отлетите за Богота. От Богота – в Картагена. Ще ти кажа къде ще намериш майка си. Чуваш ли какво ти разправям?

– Чувам, лельо.

– Ще ми я доведеш.

– Какво?

– Ще пуснеш целия си чар и синовна обич, но ще ми я доведеш. Трябва ми само за три минути. И да си върви. Тъки ще ти помага. Мислиш ли, че ще я подлъжеш?

– Мисля.

– Тъки е готов. Колкото да не си сам по дългия път, разбираш ли? Ако се наложи, ще и тупнеш на колене, ще заплачеш, но ще ми я доставиш, за три минути.

– Добре, лельо.

– Гледай да тръгнете до четири-пет месеца.

– Идеално.

– Хайде, бягай да шибаш глупачките си.

– Ще бягам, лельо, но защо не ми хвърлиш, като ти доведа мама, какво ще ѝ кажеш.

– Ще ѝ кажа, нищо няма да ѝ кажа, ще ѝ ударя плесница!

Очите на Джими щръкнали от удивление. Момчето и без туй си знаело, че притежава неповторима леля.

Тъки не му бил симпатичен, у него имало нещо отблъскващо по рождение, но нямало как, в интереса на мисията се сприятелили още повече. Тъки слязъл преди три години от кораб на леля Бренда, направила го нещо в охраната на игралния дом. След като майката на Джими офейкала, Тъки се изтървал някъде, че преспал няколко пъти с нея, пък взел че го издумкал и на синчето ѝ. Хипешкото вино, което бушувало във вените на Джими тогава, щяло да изгърми, но момчето си казало – не, тази работа ще стане след като докараме мама от Колумбия в Плимът.

– Какво си направило, синигерче мое!

Тия думи ги изхрачи леля Бренда. На мен. Този път тя ни връхлетя към полунощ. Преди да спусне стълбата, Джими и сега ме натири в мазето. После ме повика. Леля Бренда прелистваше „хотела“. Предложи на племенника си да се поразходи. Джими се направи на ударен. Предложи втори път. Хазяинът ме изгледа с псуващи очи и излезе да влезе в нощта.

– Какво си направило, синигерче мое, какви си ми ги подредило? Не знаеш ли, че на рибарските кораби точно затуй не дават да стъпи женски крак. Сега къде да те дяна?

Мълчах. Ако беше друга жена вече да съм ѝ креснала, но как да викнеш на тая. Тя не ме плашеше нито с корабите си, нито с казиното си, още по-малко с парите си, респектираше ме легендарното ѝ курвенско минало.

– Заради тебе, разбираш ли, заради тебе Джеймс уби човек и от сега нататък не става за нищо. Не отваряй уста, млъкни! Джеймс беше кротко момче, примерно, скачаше си от пет и от десет метра във водата, но фльорците го награбиха, развалиха го, а ти го довърши. Сега не ти ли е мъчно за момчето?

– Вие този ваш говнян Джеймс, госпожо, да вземете да си го напъхате в задника, защото…

– А така! Наредихме се. Целият си съзнателен живот съм прекарала между хотелски хипопотами, но такова нещо не съм чувала. Вадиш глас на сбръчкан кактус. Млък! Не възразявай! За съжаление, нищо не мога да ти сторя преди да се явиш в съда като свидетел. След туй – ще видим. Но ти затри момчето ми, а доколкото схващам, преди него бил полудя и Тъки. – Леля Бренда притвори очи. Те бяха млади. Проучваше ме. – По теб! Плажовете пълни с цици и такива гъзове, а те, глупаците, да вземат да налапат по един шперплат. Не се обаждай, не врякай, да не изядеш плесника.

Погледнах ръката ѝ, стори ми се добра на вид, само че малко по-тежичка и не само за сметка на скъпоценностите по нея.

– И двамата са перверзни, изглежда, приели са те за юноша. Лесно обяснимо – юноша с такива бременни устни и такова носле, с вечно зейнали ноздрички!… Струваш милиони. Само че всичко ще трае ден до пладне, докато ти пораснат гърдите. Вече те сърбят, нали? Спадаш към ония, дето се развиват късно.

Проклета жена! Наду ми главата с ободряващи думи. Идеше ми да я нацелувам.

– Защо ми връщаш панталоните?

– Големи са ми.

– Боже, какъв глас!… Ще донеса други. Вестниците те обругаха, чак луда те обявиха, но за такива като мен ти си много интересно човече. Обзалагам се обаче, като наедрееш отпред, Джими ще те зареже, освен ако не те е харесал като чвор. Приемаш ли, че си чвор?

– Да.

– Да! Говори повече, гласът ти гали душата ми. – Поизчака малко, чудеше се още какво да добави. – Можеше и да се поусмихнеш… Трябва да се грижиш много за Джими. Чудесен е, нежен, обичлив. Ти видя ли онова с очите си?

Потвърдих с глава.

– Раздели го на две?

Потвърдих.

– Да му се ненадяваш. Ще го кажеш ли там?

– Сигурно.

– И ще предадеш Джими?

– Направи го пред очите ми.

– Мислиш, че ще кажеш, но няма да кажеш, защото дотогава ще се влюбиш, ти и сега си влюбена.

Нито да, нито не; нито издадох звук, нито направих знак. Не можех да се начудя на акъла си, стоях в каюткомпанията и разговарях с красива, но явно отвратителна бабушкера, изпълнена с усещането че не ми е досадно.

Джими се върна. Заяви, че ни е предоставил достатъчно време да се наговорим. Леля Бренда му каза, че с чвор като мен може да се разговаря пространно. Изпратихме я до колата, половин километър от морето. Седна до волана и чак сега ѝ скимна да съобщи най-важното.

– Деца, търся идеално мой адвокат. Като го открия, ще се посъветвам какво да предприемем. Може би Джими ще трябва да се предаде веднага. Не знам, може би.

– Лельо, ами те още не знаят какво е станало с Тъки.

– Какво е станало с този изверг, който е изнасилил майка ти, ще каже само адвокатът. Дейзи, ще се целунем ли или не?

– Не, мадам.

– Добре, като ти донеса дрехите. Сега вече те видях и ти взех мярката.

Миришеше на зряла трева, на поддържани храсти и на кипариси. Джими седна на тревата, а после се излегна. Аз също седнах, но разбрах, че така ще ми бъде трудно да наблюдавам звездите. Допрях гърба си до земята. Горе беше хаос от светлина, тъмнина и тишина. Сексгангстерът се присламчи до мен. Също гледаше нагоре. Ръката му избра най-мръсния кичур от косата ми и започна да си играе с него.

Мили мой, мили мой, мили мой.

Щом същността ми те обича, изглежда в теб наистина може да се потайва нещо забележително. Не само изумителната външна прилика с Джими Кенгъл Брайън. Горкият, сега той също щеше да бъде на петдесет и седем. Твърде често ти повтарям, че си малък човек. Не ми вярвай. Пак ти напомням – понеже ми избяга. Какво те уплаши толкова? Дори да ме беше видял с баща ми. Какво от това? Не можа ли да разбереш – обичам те и това е достатъчно да компенсира всичко. Обичах на осемнадесет години и сега – на петдесет. Всъщност, моето е една и съща любов, към един и същ човек.

Това гигантско писмо до теб, написано внезапно и по никое време, да не говорим при какви условия, ме извърна. То ми разкри другият начин да бъда щастлива – като се връщам повторно в годините и местата на вълненията ми. Боже мой, колко хубаво било да си писател. Можеш да правиш каквото си щеш, да се движиш напред, да се връщаш назад, да изпълняваш най-чудовищните си желания. Без да даваш сметка някому. Освен ако те схапе някой роден с гъза напред критик, който би потърсил не знам какви си подбуди, все от компетенцията на ония, от чикиджийската банда на Фройд.

Жалко, много жалко,че не съм писател. Но въпреки туй, остане ли ми време на „Илюзия “, ще отразя черно на бяло цялата тази история с мен и двамата джимовци… “

Рядко запалвам, колко време вече от последната изпушена цигара. Но сега запалих. Не твърдя, че ми се услади. А чувствах необходимост. Димът имаше за задача да убие неприятния дъх на неприятните мисли. Неприятните мисли бяха породени от още по-дълбокото ми вникване в непривичния мироглед на Дейзи. Тя и живееше непривично, а и сама си признаваше, без да ѝ мигне окото – много неща, например за мръсната ѝ коса. Толкова ли не можа туй момиченце да се поизмие, хайде, ако не като англичанка, поне като хората. Условия няма, ясно, а и къпането нощем в морето, без шапка, също усложнява хигиената, но все пак… Все пак, все пак – какво все пак!…

Притиснах цигарата към пепелника.

Заредена с мислите на сина ми, пишещата машина прострелваше света и просто виждах как отваря пътя му към енциклопедиите. В гърдите ми беше тясно, в главата ми – твърдо, настроение само за Марта. Набрах я. Зачуди се, че сам предлагам да тръгна към нея, зарадва се, това се случваше за първи път. След малко я набрах повторно, помолих я да чака допълнително обаждане, а това я поразочарова…. Рени, коя по дяволите беше тая пуста Рени, майката на Марта – в момента ми се прииска да бъда с нея – наистина, сума ти Ренита бях навързал в сексуалния паноптикум, коя от тях?

Извиках го. Загледа се в лицето ми, бях събудил интереса му.

– Какво ще кажеш, ако…

– Нямам друг избор, нито друг баща.

Заедно с балантайна донесе и ром.

– Върни го.

– Напоследък ти…

– Сега го върни, за него ми е необходима специална навивка.

– Подозирам нещо такова, след като се върна от Милос.

– Не се пиши много наблюдателен.

– Какво ще кажеш, да се пооженя ли?

– Съгласен съм.

– Жени ми се.

– Фрина ми харесва.

Целуваше ми се майката на Марта.

Привиквах го да слиза при мен на кафе и други течности, но точно днес, в този момент той ми беше необходим като санбернарско куче за премръзнал в снега.

– Нищо особено, неприятна смесица от гореща проза и гнусотии.

– Днес видът ти е на заминаващ.

– Заминаващ?

– Дори ми се струва, че си тръгнал. – Внимавах как го гледам, все пак ми беше син. – Този път не към Дюни, а по-надалеч.

– Ма ти наистина ще станеш писател.

– Отвързан човек си ми ти, капитане, ти си най-щастливият циганин във фамилния ни катун.

„Няколко дни след като леля Бренда ни донесе новината, че най-после взела решение на кой адвокат да се довери за нашия случай, а на мен остави нов пакет с дрехи, долу се появиха деца.

Децата търсеха начин да се качат на палубата. Да, те смятаха това за велико приключение, за овладяване на неприятелски кораб. Обиколиха веднъж, чухме гласовете им откъм всички бордове, едното момчурляче изглежда не идваше нито за първи, нито за втори път, та информираше приятелчето си. Едва тогава и ние „научихме “, че „Бренда“ била стара пиратска слава, но в нея внезапно са се появили духове, от духовете избягали дори плъховете и тогава собствениците измъкнали кораба на суша, обаче въпреки туй духовете не се метлосали, метлосали се хората. Със задълбочаването на разговора гласовете на момчетата стихваха. И все пак аз и Джими схванахме туй-онуй – търсеха по какво да се катерят, предлагаха начини, отказваха се, изчезнаха из гората да търсят пънове, накрая се върнаха омърлушени. Поспориха още малко и то не за друго, а дали да не хвърлят запалени насмолени парцали на палубата, да изгори най-после проклетият му кораб, та да изгорят и упорито вкопчилите се в него духове. Сега засега обаче хлапаците са безсилни, „Бренда“ стърчеше високо, надеждно легнала на стапелите

В момента повече ме интересуваше поведението на Джими. Джими слушаше разговора на хлапаците много внимателно.

– Ако се покачат, ще ги убиеш ли?

– А ми де да знам, човек знае ли какво може да му текне като налети такава напаст.

Така и предполагах. В повечето случаи от този род, Джими беше готов на всичко.

Слава богу, децата най-после се убедиха, че за днес е невъзможно да превземат кораба, та отложиха мероприятието за друг път, тогава щели да дойдат с въжета и куки за абордаж.

Благословена тишина. И усамотеност. Джими погали рамото ми. Отдръпнах се. Усещах как се затварям. Бях убедена, че накрая няма да устоя, но затварянето ми настъпи спонтанно. Джими веднага схвана нелепостта на положението. На него тези състояния хич не му допадаха, напомняха му за доскорошните ни отношения.

– Дейзи, ти акъл имаш ли, как мога да посегна и да пречукам деца? Щом усетих тия глупачета долу, за секунда взех решението. 0ще ли не си схванала, че всички решения ги взимам на секундата? – Погледнах го с надежда. Изглежда, че устата ми в този момент е зеела. Протегна ръка, погали долната ми устна. – Ако бяха се качили – целуна ме не толкоз бегло – ако бяха се качили, щях да ги затворя в трюма, а после щяхме да звъннем в полицията да ги освободят, но след излитането ни.

Вечерта издърпахме рогозката. Като я махнахме, сред тръстиките се показа катерчето. Криеха го в лимана, стоеше си там така, оставено още от Тъки, но подозирам, че с него Джими е отнесъл в неизвестна за мен посока двата кървави пакета. Джими работеше спокойно, изтърси рогозката, нави я на руло. Помогнах му да я нагънем няколко пъти.

Бутнахме я под койките. Носех пакета с дрехите си и „Синият хотел“ на Стивън Крейн, защо съм я взела не мога да ти кажа. Изтикването на лодката до устието на лимана беше леко. Влязохме в неспокойното море. Сексгангстерът ми предложи да си полегна в кабината, но седнах до него. Това, което казват по адрес на августовските звезди е вярно, едри са, тежки са. Притежават и свойството да внушават – погледаш ли ги, приисква ти се да пипнеш най-милия предмет, който се намира до теб. Надигнах се и целунах Джими по врата. Абсолютно никаква реакция. Говедо. Целунах го повторно.

Морето ми вдъхна опиянение от усещането за свобода. Това ме натъжи, изпълни ме с оная прелестна омърлушеност, присъща на младостта, за годините, когато нямаме големи възможности, а ни мамят просторните богатства на света. Чувстваше ли подобно нещо сексгангстерът? Можех да го попитам и нищо чудно да ми беше отговорил. Но не го попитах, чаках, филмът продължаваше, наивната приключенска литература прелистваше страниците си.

Много преди зазоряване се изравнихме с един от безбройните кейове на Плимът. В тъмната тишина прозираше бедност и дъх на стари корита, но – какво по дяволите говоря – между гемиите като призраци изникваха бели корпуси, а замириса и на дакрон. Доколкото схванах, катерчето ни зае свое собствено място. Умълчахме се, ослушахме се, всичко беше реално, спокойно. Джими скочи на кея, наниза както предното, така и кърмовото вързало на пушките. Отново се ослушахме. В същият миг забелязах, че на сексгангстерът му се спи. Безпокойството в мен не ме оставяше на мира и още веднъж ме удиви напористата склонност на партньора ми да се движи по чертата на риска. Вече заспал, Джими взе пакета от ръката ми, подхвана ме леко и ме поведе. Стараехме се да крачим безшумно. Умирах от страх, но слава богу, само като пресякохме крайбрежната улица, застанахме пред сградата. Изкачвахме се без да палим стълбищното осветление. На втория етаж нямаше как, светнахме. Джими се огледа и пъхна един ключ някъде.

Късно сутринта се събудих в широк натруфен свят, стана ми забавно, тъй като нямаше с какво да се занимавам и хич не ми пукаше, че Джими още спи. Отворих и видях тераската, през нощта я бях само усетила. Мярна ми се и морето, то ме изненада с липсата на сутрешна пристанищна суматоха. Отнесох се внимателно към присъствието му, дори не помислих да изляза на тераската. Обширната стая и високите стени ме обидиха. Старомодните кафяви тапети затъмняваха още повече спалнята. От прекалено високия таван стремглаво се спукаше, тежък на вид, явно тенекиен кандилабър с дванадесет гнезда. Там светеха три апатични крушки. Под високо изцъклено огледало се потайваше богата тоалетка с много чекмеджета и нито една тоалетна принадлежност. Дамаската на табуретката е била подменяна скоро, изобщо всички дамаски в апартамента бяха нови. Върху освежения под, навсякъде – както разбрах по-късно, лежаха нови килими с пресни десени, в никакъв случай персийски. Много предмети пълнеха спалнята, от плюшените завеси до фарфорчетата върху шкафа. Единствената подробност, която привлече сериозно вниманието ми, се оказа фотопортретът на жена в кажи-речи старинна рамка. Там е работата, че жената ми се видя позната, искам да кажа известна, но не като кинозвезда или нещо друго, става дума за жена от обкръжението ми.

Отворих вратата. Озовах се в огромен, също така натруфен хол. Най-забележителното нещо в хола беше Джими. Джими спеше върху богато канапе, облечен, с изтъркулени на килима обуща.

Когато се промъквах към банята, стресна ме познат, но този път близък крясък на сирена – сигналът на корабчето, което чувах в ранните утрини в търбуха на сейнера. Този път корабчето тръгваше по обедния си маршрут.

Разкош, горещата вода текна без да я изчаквам. За първи път от месеци насам се отразявах в цял ръст и гола, под силна електрическа светлина, в безупречно кристално огледало. Стресна ме сияйно присъствие на ангел с втасало за любов лице, очи с цвят на гълъбово крило – само че от външната му страна – ноздрички без еквивалент нито в живата, нито в мъртвата природа и устни на тайландска проститутка. Почти редовна госпожица, само че без бюст. Чак сега проумях защо сексгангстерът ме е заобичал. И нещо допълнително – колкото по-силно биваше огледалото, толкоз по-убедително се долавяше цъфтенето ми. Гърдите си вече не ги търсех в отражението, те сами се навираха в очите ми.

Седнах до отворената към тераската врата. Надявах се бризът да изсуши косата ми. Мила домашна картинка: съпругът още спи, съпругата се грижи за външността си. Все още не бях отваряла хладилника, а ми предстоеше да нахраня гладника, себе си, дори не бях пила чай… Седях върху табуретката и се вслушвах в шумовете на улицата. Зажаднелият ми слух ги възприемаше като музика, отново се намирах между хората, макар и мъничко скрита. Изведнъж си спомних за гадателката на Пензънс. Приемната ѝ се намираше до къщата ни. Пристигаше напролет, стоеше три-четири месеца. Хората чакаха на опашка, ученичките също, само аз, естествено – не. Лицето на тази гадателка сега ме гледаше от стената. Какво, търсеше нейната фотография тук?

Дочух гласа на възлюбления, говореше с някого по телефона. На парапета кацна чайка, заби враждебен поглед в мен. Погледнах я дружелюбно. Дива, корава, изваяна. Приличахме си. Реших да проверя кой от двама ни ще издържи. Но възлюбленият ме извика. Побързах, бях се затъжила за него. Срещна ме протегнатата му ръка. В ръката му беше слушалката. Леля Бренда настоявала да говори с мен.

– Синигерче.

– Да, госпожице Кенгъл.

– Дейзи, не те ли е срам, не съм никаква Кенгъл, а съм леля ти Бренда.

– Да, лельо.

– Джеймс ми разказа всичко. Внимавай сега, казах на  Джеймс, но ми се струва, че по-добре е да го кажа и на теб. Намирате се в апартамента на госпожица Манукян, врачката. Почина тази пролет. Искам да се чувстваш като у дома си. В хола ще намериш едно часовниче, постави го на ръката си. Чакай, не благодари. Джеймс подразбра какво се иска от него. След няколко дни ще ви се обадя. Чисто и просто, ще му кажа как точно да отиде и да се предаде. Слушаш ли ме?

– Да, лельо.

– Ще се разделите за няколко години. Ще се върнеш в Пензънс. Сега най-важното, ако пожелаеш, можеш да дойдеш при мен. Не разбра ли, че те обичам? Защо мълчиш?

– Разбрах, лельо Бренда.

– Ще го чакаме заедно. Хайде, целувайте се, имате няколко дни да се нацелувате хубаво. Кажи на Джеймс да не се обажда без сериозен повод. И никакво излизане навън.

Вцепенение. Аз, той. Джими взе слушалката от ръката ми. Постави върху вилката…“

28.

Отдясно съседът се държеше добре, но съседът до илюминатора – случи се почти познат – бъбреше ли бъбреше, при това с неприятен твърд глас. Само когато минаваше някоя от стюардесите, гласът му забележимо омекваше. Тогава познатият подлагаше на критика самолетната компания, например, че в „Балкан“ доскоро не са допускали на борда некрасива стюардеса, а сега – нито една красива. Можех да го моля за малко тишина, разбира се, но, от друга страна, беше ми забавно, научих сума ти неща от съвременното битие на хората. Добре, но осведомителят ми млъкна ненадейно. Погледнах към илюминатора. Спеше. Измъкнах писмото. Поръчах си много сух джин. Цяла седмица откакто не бях се докосвал до измислиците на Дейзи. Освен това, запомнете от мен, летите ли – джин.

„ – Вече знаеш ли какво точно ще кажеш у дома?

– Намислила съм го – отвърнах.

Джими върна слушалката в ръката ми. Погледнах часовника му – един. В момента всички са там, децата са се върнали от училище. И татко е дошъл да обядва.

– Меми.

Мама извика. Искаше да знае откъде се обаждам.

– От Лондон, много съм добре, правя каквото си искам и като се налудувам ще се прибера, но не зная точно кога.

Децата вдигнаха врява, втурнаха се към телефона. Побързах да затворя.

– Чудесно – удиви се Джими – по-добре никой не би го измислил.

Знаех, че го направих сполучливо. И все пак… Бях се уплашила от себе си. Обаждането вкъщи не ме беше раздвижило  гласът на Сали, нито дечурлигата; в края на краищата това бяха мои братчета и сестрички, мълчанието на татко – кои бяха всъщност там, събрани да обядват? Ехо от забравено време. За сетен път се уверих, че съм излетяла. Ако тогава се беше появило отнякъде някое чудовище да ме запита кого обичаш повече, баща си или Джими…

И така нататък.

Между мен и Джими не беше по-весело. В затвореното пространство между завесите, банята, хладилникът, портретът на старата госпожица Манукян и жестокият стъклен поглед на чайката, която имаше навика да каца на парапета по няколко пъти на ден, ние разляхме една безрадостна тъмнозелена страст от която хем исках да забременея, хем се страхувах, защото бях сигурна, че ще родя тъжно тъмнозелено момиченце… “

Погледнах чашата с джина, слава богу – цветът му не беше тъмнозелен. Беглопознатият ми бъбривец спеше, леко килнат встрани. През илюминатора много ясно се виждаше нищото. И всичко друго, което човек поиска. Премина стюардеса. Видя ли стюардеса, неизбежно си спомням Василий Аксьонов и великият му разказ „На половината път до луната“. Млад, безперспективен работяга от най-безперспективната страна на света, години наред се трепе в диамантените или златните рудници – не си спомням точно – на сибирската си майна. Натъпква джобовете си с пари и се качва на самолета за Москва, да прекара няколко дни на почивка и забрава. В самолета красивата стюардеса му подарява дежурната си усмивка и съответния пай внимание. Малко усмивка и малко внимание, но това е предостатъчно за подземния бачкатор, той е пленен от чара, съществуващ все пак някъде извън рудника, извън смърдящия на водка и сухоежбина живот. Когато слиза в Москва, младежът незабавно си купува обратен билет, но приказната стюардеса, за съжаление, не е в самолета. В Иркутск или Якутск младият човек си купува нов билет, пристига в Москва, там си купува билет за Иркутск или Якутск – все с копнежа и надеждата да види отново красавицата, която му се е усмихнала. И така, докато стопил всичките си натрупани заплати, преминал кажи-речи половината път до луната. И колкото пъти си спомня този разказ, толкова пъти ми се приисква да взема писалката и поставя най-после една хубава точка точно на онова място, където свършва великолепната повест и започва излишието.

„…Още от споменаваното време не вярвам на гледачки, но Джими, кои знае защо, впрегна красноречието си на тема госпожица Заруи Манукян. Масажът от нейните ръце бил магьоснически целебен, леля Бренда я наела като лична масажистка и приятелка за цял живот, предоставила ѝ този апартамент, позволила четири месеца от годината да врачува. Арменският английски на закоравялата госпожица придавал особена сериозност на предсказанията ѝ, освен това, тя умеела ловко да се ориентира в психологическите лабиринти на клиентите си.

– И туй ти го разказах – добави накрая Джими, – за да те осведомя, че щом вляза да лежа, веднага можеш да свалиш портрета, дето го виждаш на стената и да закачиш своя портрет.

Мили мой, какво става с мен, защо ти ги изреждам тия лигави подробности, коя е тази сила, която иска от Дейзи  да бъде друга? А нямам и време за брътвежи, налага се да завърша час по-скоро писмото, да го пусна на първата изпречила ми се суша, да го получиш, да го прочетеш, а пък и да размислиш, та белким се запътиш към мен.

И отново го усуках, нали, вместо да започна направо от обаждането на леля Бренда. Тя звънна една вечер и заповяда на Джими да се предаде на следващия ден. Според адвоката всичко щяло да се развие много по-добре от предполагаемото. Ще се затрудня, ако ти опиша какви допълнителни емоции предизвика това последно обаждане. Спасителният, изведен до неговото съвършенство план от добрата фея и адвокатът ни смаза.

Сутринта заключихме жилището, Джими пусна ключа в джоба си и слязохме на тротоара. Двамата влязохме едновременно в града, в тълпата, в света. Предстоеше ни да извършим само прости действия – да се качим  на катерчето, за да го оставим на Ветеранския яхтклуб, но преди това да не забравим да хвърлим броунинга заедно с двата резервни пълнителя в залива, от Ветеранския яхтклуб да отидем на пътническия кей, Джими да ми купи билет, да ме качи на корабчето за Пензънс, да се целунем, да се разделим и той да се отправи към Пристанищния полицейски офис… “

Прислугата засъбира приборите. Моторите промениха шумовете си. Самолетът започна да се държи като за пред слизане. Спящият не мръдна, но не го събудих, оставих го на мира поне докато прехвърля още малко от фантасмагориите на тази безобразна лъжкиня.

„ … Най-сетне набрах кураж:

– Не излизаме ли от залива?

Поне да беше извикала чайка, параходна сирена или каквото и да е, пълно мълчание, Джими дори не ме наруга, кротуваше, кротуваше, кротуваше. По едно време започнах да се смятам за много виновна, за щяло и нещяло.

И пак не се предадох:

– Струва ми се, че се отдалечаваме.

Както стискаше щурвала, Джими най-после изкрещя:

– От какво?

Не посмях да уточня от какво. През дните прекарани в апартамента, морето буйстваше без спиране, обхванато от обичайната си августовска лудост, но ето го сега легнало, превърнало се в полегати огромни овали, в безветрие и отвратителна сивота. Рибарски съдове колкото щеш сновяха насам-натам, съществуваше реална вероятност да ни видят, да познаят Джими на руля. И все пак, колко хубаво беше! Възприемах плаването ни като измислица на пиян ангел – до мен стоеше човекът, когото обичах повече от всичко на света, а гърдите ми растяха ли растяха, не с дни, а с часове.

– Джими – креснах и аз – защо излязохме от залива? Каква е тая работа? Нали щеше да ме качваш на корабчето? Нищо не разбирам. Отваряме се повече и повече. Какво, не се ли отваряме?

– Отваряме се!

– Добре де, не ми крещи, разбрах, че се отваряме! – Докопах чантата си. – Ще хвърля оръжието.

– Дейзи, не схвана ли?

Джими заплака. Или нещо подобно.

– Хайде сега – ще плачем.

– Дейзи виж! – посочи напред с ръка. – Всичко туй! И ти! И те обичам.

– Разбрах.

– Искам да кажа…

– Млъкни!

– Няма да се предам.

– Добре де.

– Предпочитам седем дни с теб, но сега, пред петдесет години след седем години.

Гръдният ми кош се разтвори, бронхите ми се напълниха с луд въздух, почувствах се отново като някога – в гората, сред рисовете и бухалите… Кой ще ти тръгне да се предава сега, възрастните хора нямат никакъв акъл в главите си…. “

29.

Излизах от нецивилизована и влизах в цивилизована банкова зона, която някои все пак с пълно право наричат „вълча зона“. Три часа от предиобеда прахосах, за да се снабдя с кредитна карта, един таксист така ме изнерви, че вместо да разгледам нещо от града, прибрах се в хотела. От седмия етаж чух неразбираемия мълвеж на Казабланка – хаотично съвършенство, струпано до един образован океан.

– Ако не се казвате Хасан, кажете как да ви наричам.

– Хасан се казвам.

Лицето му се състоеше само от гладки овални бузи, идеални за бръснене. Постави двата рома на масичката и се изправи. В очите му – хиляда и три нощи. Никакво учудване, никакво озъртане да открие другия, който ще изпие втория ром.

– Хасане, слушайте какво ще ви помоля – говорех бавно, извадих най-разбираемия английски – може би греша, но ми се струва, че мароканските шофьори обичат да нервират чужденците. – Хасан се усмихна отчаяно. – Питам те, дали не можеш да ми намериш за утре едно такси, което да не ядосва клиента си и да говори поне мъничко английски.

Хасан се избистри още:

– Баща ми.

– Чудесно! Ще ме закара на сто мили оттук. Утре в девет да ми звънне отдолу.

И Хасан доволен, и Стоян доволен.

Погалих чашата на Дейзи, изрекох няколко меки думи, срамувам се кажа кои, ушите ми пламнаха, почувствувах се чист, спокоен. Отпих от моята чаша, разгънах писмото-тетрадка, намерих страницата от която може да се извлече формулата за младостта, но въпреки туй, нали съм си старец, все пак си помислих – да, ама сега Джими щеше да си бъде жив и Дейзи щеше да си има двама джимовци, защото, повярвайте, както ми е нарисуван по външност, той и аз си приличаме като близнаци, áко и да не сме от една и съща зодия. Бъррр, мразя да говоря за зодии.

„ … Отвори се най-сладкото време от живота ни, меденият месец на нашата връзка. Бяхме се проврели в лабиринта на Сили – сто и петдесет острова – южно от Корнуол, под Пензънс. Те ни глътнаха и ни скриха. Ах, как чаках да ти опиша точно този период. Но няма да мога, утре или други ден пристигаме в Малта. Длъжна съм да пусна писмото само там, никъде другаде, ако изобщо съществува шансът да попадне в ръцете ти навреме.

Капитанът е припрян, той нямаше намерение да се отбиваме в Малта, но там трябва да оставим двете английски момчета. Взехме ги на остров Милос. Благословени деца! Примират за живот върху палуба, справят се удивително, не само с платната, усвоиха и лавировките. На тях дължа възможността да пиша продължително. До Малта. Там ни напускат, напразно се опитахме да ги отвлечем „надолу“, иска им се, но на Малта ги чака компания, а после и университета. Във Валета ще останем два дни. Там винаги сме хващали жертви, надяваме се да ни провърви и този път. Хванем ли ги през първия ден, потегляме в първия ден, бързаме към ремонта. На отделен лист ти давам координатите за Танджер и за Азорските острови. Не дойдеш ли в Танджер, струва ми се ще умра. Това съм аз.

Сега – отново на повестта: бързо, светкавично, няма време. И е трудно, признавам, почти е невъзможно да ти опиша обстановката, характеристиката на лабиринта, на пейзажа. На пръсти се брояха тогава хората, готови да се справят със сложния живот между диво озъбените скали, меките пясъци, човешките свърталища – някои обитавани, други заключени. Освен че познаваше географията на архипелага, Джими притежаваше учудващ нюх да открива заключените за по-дълъг период вили. Без този нюх, трудно можехме да устискаме и изживеем медения си месец, за който ти споменах.

Потънахме до гуша в удоволствия – удоволствието да отваряме всяка седмица нов катинар, удоволствието да хапем телата си на ново легло и най-вече – да съзерцаваме с часове как растат гърдите ми.

Но имахме и цел — непознатият нежен хаос на топлите острови, да се изплъзнем от ръката на закона. Нощем, маскирани като рибари, излизахме уж за улов, а дебнехме из покрайнината на Ламанша, стремяхме се да попаднем на запътена към Америка яхта. Тъй като ни вървеше във всичко, надявахме се да ни вземат като черноработници по дългия изтощителен път. Една нощ за малко да успеем. Попречиха двете жени на борда. В мен кривоносите съпруги подушиха потенциалната опасност, мацето, което застрашаваше да взриви пропан-бутановата им идилия.

Ламаншът гъмжеше от заминаващи пътешественици, но нас ни интересуваше съд, който се е прицелил в най-далечните далечини.

Идеалният случай не се забави много. При благоприятен, но слаб бриз откъм сушата, тромаво се движеше голям шлюп. Изравнихме се, угасихме мотора и Джими запя заучения си от повторенията текст: Бедни сме, а мечтаем за платна, вземете ни и няма да съжалявате, ще поемем всичките вахти, ако не ви се харесаме, махнете ни на първото пристанище по маршрута ви. Бяха двама мъже, как да ти кажа, недобре екипирани и зафъфлиха нещо, от което разбрахме, че имаме шанс, стига да поправим повредата в мотора. Хвърлихме им въже. Катерчето се затътра на буксир – аз на него, а Джими слезе при мотора. След малко чух гласа му: Ще го оправя.

Притихнах. Септемврийска нощ, топла, уравновесена. Коригирах движението на катерчето с щурвала. Стисках палци. Едва се виждаше фигурата на този, който седеше до техния рул. Компонентите, от които се състои епизода, ми се видяха несериозни, някой сякаш ни будалкаше – при тоз почти прав ветрец гротът и стакселът плачеха за по-друго третиране, ми правеше впечатление, че собствениците на ветрохода залагаха подозрително на мотора, излизането му от строя направо ги беше паникьосало. Наоколо вонеше на гориво. В тъмнината не можех да се уверя с очите си, но яхтата явно бе натъпкана с нафта.

В тишината усещах зараждането на искрата. Но преди това чух гласа на Джими. Каза им, че трябва да си запалят бордовите светлини. Оня долу, до него, му отвърна с мълчание. Репликата на Джими беше излишна, ние също се движехме без светлини. От каютата на ветрохода, обаче, сега заради ремонта на мотора, бликаше богато сияние и май от туй сияние пламна пожара, по-точно, последвалото, което приличаше на пожар. Най-напред изтрещя тишината, прониза я полицейска сирена, а после се счупи и тъмнината – от прожектора на полицейския катер.

Отдавна съзнавах, че Джими е надарен от бога крими-бой, талантлив, ловък, богат на най-непредвидени хрумвания. Зърнах фигурата му, тя се мярна за секунда в снопа на прожектора и изчезна. Катерът връхлетя върху яхтата, гуменият му пояс се удари в обшивката ѝ. Двама от полицейската тройка скочиха на яхтата. Третият, приведен напред, държеше здраво една от вантите ѝ, готвеше се за привързване.

Докато следях шеметно въртящия се филм, зад гърба ми изскочи Джими.

– Това не е нашата лодка. – Не само дрехите, и гласът му беше мокър. – Нашата лодка е тяхната!

Придърпваше ни с буксирното въже. В пълна тъмнина – светлината бе насочена към яхтата – целунахме полицейския катер. Джими изпълзя на него, ритна повисналия над водата полицай и почти извика:

– Дейзи, какво чакаш!

Скочих през бордовете. Джими вече даваше газ. В същото време изтрещяха няколко изстрела. Бях паднала в кокпита. Усетих Джими над себе си. Беше полудял – хем направляваше, хем с тялото си закриляше тялото ми. Оръжието на полицаите побесня повторно.

– Джими, нещо не се ли заби в тебе?

– Не.

Ръката му шареше по таблото, прожекторът най-после угасна. Летяхме, с полицейския катер и времето и разстоянията бяха наши. Но тъмнината ни погълна и се налагаше да отваряме очите си на четири. Бяхме кажи-речи заобиколени от пътуващи светлинки.

Пипнах дрехата му.

– Спокойно, Дейзи, топло ми е.

Не му повярвах. Но Джими беше казал истината – кръвта, която течеше от гърба му го топлеше. Тогава тази подробност все още не ми беше известна.

– Не търсеха нас – изрече той.

– Разбрах, Джими.

– Умната моя женичка!

Целуна вратлето ми.

Питахме се – накъде? Към Великобритания или към Островчетата? Там ни чакаше шикозната вила на адвоката Хенсъм, в нея живеехме от няколко дни.

– Дейзи, хвани кормилото.

– Защо, мили?

– Курсът ни е право срещу вятъра.

– И право в ръцете им.

– Обичам те само защото си луда и неосъзната, като мен. Много те обичам, Дейзи, затова трябва да ме слушаш и да държиш срещу вятъра.

– Много ли си ранен?

– Едва забележимо,

– Не знам как да вкарам катера в пристанището.

– О, ма ти се безпокоиш напразно, мила. Ще ни посрещнат.

– Не, Джими, ще карам към вилата на господин Хенсъм. Там ще те превържа.

– Добре.

Де да знам, че тази е била последната дума от устата на Джими. Тогава бях много млада и не вярвах в смъртта. Катерът летеше, нощта се задавяше от звезди, Джими лежеше спокойно край мен, когато ми се приискваше много, погалвах лицето му. Сърцето ми биеше равно, кораво. Де да знам, че след един час ще се облея в сълзи, откъде да ти зная аз, че най-близките могат да умират, че ще повярвам в смъртта и че внезапно ще остарея?

Колко хубаво беше? Умираше се, плачеше се. А сега – какво?

Идвай.“                 Към трета част:  >>> http://bit.ly/Lpar5O

* Lloyd‘s Register of Shipping;

** Пода: местност около оттока (пороса) на Мандренското езеро;

ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА – детска повест – разкошна!

ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА    – изтегли от тук. А разгледай – ТУК!

борис априлов

*

Ш Е С Т Т Е

П И Н Г В И Н ЧЕТА

*

повест за деца

*

1975

Забележка:

Ако някой иска да му каже,

авторът знае,

че пингвините и белите мечки

могат да се срещнат само в

зоологическата градина.

 

*********

В далечните ледени простори…

– Тихо, деца!

В далечните бели простори, където ледовете блестят като слънца…

– Искам пълна тишина!

В далечните тихи простори, където се живее най-добре и най- щастливо, също има училище, а в училището освен чинове, има и ученици…

– На вас говоря! Тишина! Трябва да ви кажа…

Пингвинчетата писукаха, не искаха да млъкнат.

– Защото знам какво ще стане – продължи старият учител. – Защото винаги обещавате и винаги правите обратното.

– Тихо! – извика едно от пингвинчетата. – Казват нещо важно.

Най-после стана тихо и старият учител продължи:

– Принуден съм да ви предупредя, че напоследък вие там…

– Кои?

– Шестте! – Настъпи абсолютна тишина. – Вие там, шестте, излезете ли от училище и тръгвате. Така ли е?

– Да – извикаха шестте.

– И вървите!

– Да – съгласиха се шестте.

– И отивате далеч!

– Да.

– Затова предупреждавам – и днес ще ви пуснем заедно, но да не стане като вчера и оня ден, макар че ще стане същото… Моля ви, не отивайте много далеч.

Учителят се ослуша, имаше много тишина, колкото му се щеше –  и продължи тайнствено, нали знаете как:

– Ще тръгнете, но поне чуйте какво ще ви кажа…

Това се казва тишина: игла да пуснеш – няма де да падне. И понеже учителят се бавеше, някакво гласче запита:

– Какво ще ни кажете?

– Деца, разберете – пазете се от Свирепата Бяла Мечка.

Тишина.

– Интересно – обади се второ гласче.

– Какво? – поиска да знае учителят.

– Нищо – отвърна гласчето, но после звънна отново. – Къде можем да я намерим?

Учителят се нервира и наговори куп неща, все за мечката и за непослушанието на шестте, предупреди ги, че ако паднат в лапите й, от тях няма да остане нищо, едва ще й стигнат за закуска.

Шестте се изненадаха още повече и поискаха да знаят какво да правят, ако случайно я видят. Учителят им каза, че трябва да побягнат.

– Но къде можем да я видим? – запита едно гласче.

– Свирепата Бяла Мечка може да бъде навсякъде.

– Така ли?

– Отваряйте си очите.

– Значи, ако искаме да я срещнем, трябва да бъдем навсякъде.

– Какво?

– Нищо.

– Какво казахте?

– Казах, че ще трябва да си отваряме очите, а не да ги затваряме. Защото ако ги затваряме можем и да не я видим, а ако ги отваряме ще я видим, нали?

Докато учителят размисляше върху избъбреното, всички пингвинчета напуснаха класната стая. Както винаги, шестте се отделиха настрана.

Бяха наредени едно до друго, еднакви на ръст, като се изключи най-дребното, което беше особено дребно – така се бе родило, може би яйцето е било дребно или пък нещо друго. Макар че си приличаха, пингвинчетата имаха различни имена:

Пин_,

Пин-пин,

Пин-пин-пин,

Пин-пин-пин-пин,

Пин-пин-пин-пин-пин

и

Гвин.

За по-кратко ги наричаха така:

Пин,

Двепин,

Трипин,

Четирипин,

Петпин

и

Гвин.

За още по-кратко ги наричаха Шестте пингвинчета.

Но за още по-голямо удобство, някои ги наричаха Шестте.

Друго по-кратко име нямаха, пък и да са имали, не ми е известно; това е което знам.

Шестте пингвинчета стояха и наблюдаваха белия цвят, друго и да искаха не можеха да видят – само бели планини, бели полета, бели ледове и бели айсберги. Айсбергите се отличават от другите неща по това, че седем осми от тях са под водата, а само една осма е над водата. Като погледнеш, ще си кажеш: ей че малък айсберг, но си знаеш, че седемте осми са си вътре, под водата и че само едната осма стърчи навън, за да бъде айсберг… Наоколо беше много бяло, от белота ставаше чак синьо, но това не интересуваше пингвинчетата.

– Пин – подигна глава Гвин – ще тръгваме ли?

– Ще тръгваме – отвърна Пин.

– Накъде? – поиска да знае Пин-пин.

– Ще видим – рече Пин.

Пин тръгна по леда.

Другите тръгнаха след него. Погледнати отпред, пингвинчетс изглеждаха така:

0

Погледнати отстрани – така!

0 0 0 0 0 0

Погледнати отгоре – така:

О О О О О О

И тъй като Гвин винаги изоставаше, в повечето случаи изглеждаха така:

О О О О О    О

Или така:

О

О

О

О

О

 

О

Сега се сетих, че имаха и други имена, ще ви ги кажа:

Пин

2 Пин

3 Пин

4 Пин

5 Пин

Гвин

А понякога се движеха така:

                                                  о

              О О О О О

И не рядко така:

                                              о

 

                                         О

                                     О   О

                                         О     О

                                       О

Пристъпваха в крак. Само Гвин – не, или пък изоставаше.

Запяха. Ето думите на песничката, запомнете я, макар че е трудна за запомняне:

Ние сме шестте пингвинчета.

Пин, пин!

Ние сме шестте пингвинчета.

Пин, пин!

Ние сме шестте пингвинчета.

Пин, пин!

Ние сме шестте пингвинчета.

Пин, пин!

И така нататък, пин, пин!

До припадък, пин, пин.

Ние сме шестте пингвинчета.

Пин, пин!

Когато се приближиха до тюлена, пингвинчетата спряха и започнаха да го разглеждат.

– Туй ли ви е песента? – отвори уста тюленът.

– Да.

– Други думи няма ли?

– Не.

– Защо?

– Не можахме да измислим.

– Не ви остава време ли?

– Да.

– От игри ли?

– Случайно да сте виждали Свирепата Бяла Мечка?

– Не, защото ако я бях видял, сега нямаше да разговарям с вас. Никой не може да види Свирепата Бяла Мечка, защото докато я види, веднага ще се види в устата й.

– Интересно.

– Какво?

– Нищо.

– Не, вие казахте нещо.

– Нищо, нищо.

– Да не би да искате… да я…

Тюленът започна да се смее.

– Какво да я? – запитаха пингвинчетата.

– Да я видите! – смееше се тюленът.

– Да! – отвърнаха пигвинчетата.

Тюленът припадна от смях и шестте продължиха пътя си.

– Противно животно! – забеляза Пин-пин.

– Малки сме и ни се смеят – рече Пин. – Понеже сме пингвинчета. Представяте ли си ако бяхме нещо друго, да речем, не шестте пингвинчета, а седемте козлета.

– Добре де, защо да не се казваме вече седемте козлета? Няма да ни се смеят и ще бъдем известни.

– Защото сме пингвинчета.

– Ще им кажем, че сме козлета.

– Но сме шест.

– И едно на ум – седем.

– Никой няма да седне да ни брои.

– Добре!

– Хайде!

Тръгнаха и запяха:

Ний сме седемте козленца.

Пин, пин!

Ннй сме седемте козленца!

Пин, пин!

И така нататък, Пин, пин!

До припадък. Пин, пин!

На това място Гвин не издържа и извика. Попитаха го защо вика, Гвин отвърна, че изпитва странно чувство на… Същото чувство, което сигурно изпитват козленцата, а той едва ли би искал да бъде козленце, защото нямало нищо по-хубаво от туй да бъдеш пингвинче. Козленцата са едни такива, а пингвинчетата са нещо по-официално.

– Добре – съгласиха се другите. Тръгнаха и запяха:

Ний сме седемте пингвинчета!

Пин, пин!

Ний сме седемте пингвинчета!…

– Стоп!

– Какво бе, Пин?

– Вече имам чувството, че наистина сме седем.

– И аз.

– Тогава да се преброим… Пин!

– Тук.

– Пин-пин!

– Тук.

– Пин-пин-пин!

– Тук.

– Пин-пин-пин-пин!

– Тук.

– Пин-пин-пин-пин-пин!

– Тук.

– Гвин!

– Аз!

– Не АЗ, а ТУК!… Отново!… Гвин!

– Тук!

Бяха точно шест и изпитаха гордост от това, но още по-голяма гордост изпитаха, че не са козленца, а пингвинчета.

– И шест ли трябва да се върнем? – запита Гвин.

– Да.

– Значи, не може пет?

– Не.

– А четири?

– Ако се върнем четири, ще ни бият.

– Значи, който не се върне – няма да го бият – забеляза Гвин. – Защото всички ще ги бият, а него няма, понеже го няма.

– Пин-пин, обясни му! – нервира се Пин.

– Гвинчо, слушай сега!

– Добре де, разбрах – отвърна Гвин – който не се върне, няма да яде бой.

– Не! – извика още по-нервирано Пин.

– Ясно де – съгласи се Гвин – като го няма, значи няма да яде. Защото как могат да бият някого, щом го няма.

– Прав е – обади се внезапно Пин-пин-пин-пин.

– Е да – съгласи се най-после Пин – но като се върнем ще питаме големите как става тая работа: този който се върне послушно – ще яде бой, а този който не се върне, непослушният – няма да яде бой.

– Иди го разбери! – въздъхна Пин-пин-пин-пин-пин.

– Да вървим!

Тръгнаха. Запяха.

                         Ние сме шестте пингвинчета.

                         Пин, пин!

Гвин крачеше и пееше, пееше и изоставаше, крачеше и все изоставане, докато най-после чу един глас, всъщност гласът на Моржа.

– Защо шест, когато си само едно?

– Напротив, шест сме!

– Да, но не виждам шест пингвинчета, а само едно. И то – малко, почти половин пингвинче.

– Ти ще ми кажеш на мен! – отвърна Гвин. – Преди малко се преброихме… Ти кой си?

– Аз съм Моржът.

– Много си голям за морж.

– Виждал ли си моржове?

– Не, за пръв път виждам, но си голям за морж… Къде ли са отишли приятелите?

В това време петте, които бяха кривнали зад един леден блок, се появиха.

– Гвин, с какво разговаряш?

– Този тук казва, че е морж.

– И ти му вярваш!

– Защото не знам какво е морж.

– Тогава му вярвай.

– Моржовете не ме интересуват.

– Защо? – поиска да знае Моржът.

– Аз се интересувам само от Свирепата Бяла Мечка. Да си я виждал някъде?

Моржът започна да се смее. Докато се смееше, големите му остри зъби, мустаците му и тлъстините му се тресяха на всички страни, а по едно време всяко от тях започна да се тресе самостоятелно, дори всеки зъб по отделно, сам за себе си.

– Ние чакаме.

– Какво чакате? – учуди се Моржът.

– Да се насмеете най-после, пък да вземете да ни кажете къде е Свирепата Бяла Мечка.

Този път Моржът припадна от смях, а големият леден блок се разтърси от сътресението, откърти се и се сгромоляса. Моржът се съвзе от смешния пристъп, вече само се кискаше.

– Ти ли питаше за Свирепата Голяма Мечка?

– Да.

– И защо ти е?

– Да видя колко е свирепа.

Този път Моржът умря от смях, а пингвинчетата запяха и потеглиха. След като повървяха и попяха, стигнаха до морето. Като се обърнаха назад, те видяха високи планини, ледени скали – всичко бяло, до посиняване, сетиха се за учителя си и запяха песента, на която ги беше научил:

Моята родина е от сняг и лед,

моята родина

прилича на сладолед.

 

Моята родина – това е сладолед,

цялата до края

все от сняг и лед.

 

Вижте

как сияе слънцето далече,

и облива всичко в бяла светлина,

то ни свети сутрин, то ни свети вечер,

или се пързаля дълго по снега.

 

Нито си отива, нито пък се скрива,

само се пързаля леко по леда,

всеки ден несетно с другия се слива –

половин година трае тук деня.

 

Скочиха във водата. Тя им се стори добра, но топла. По едно време Пин-пин-пин забеляза някакъв остров и се развика. Всички се обърнаха и наистина видяха едно островче да се издига над повърхността.

– Предлагам да отидем! – извика Гвин.

– Добре – съгласи се Пин, а след него и другите.

Заплуваха. Стигнаха. Островчето се издигаше наистина едва забележимо над океана.

– Тук виждам нещо интересно – рече Пин и пингвинчетата се струпаха около него. – Това островче си има отвор с решетки.

– А, какъв ли е този отвор?

– А решетките?

– Досега не съм вижал такова нещо.

– Кой иска да го пипне?

– Аз! – избърза Гвин. – Но вие стойте близо, да не стане нещо.

– Добре.

– До теб сме!

Гвин заплува към отвора с решетката. Тишина. Гвин протегна крилце и пипна една черта от решетката. За обща изненада, тя издаде звук наподобяващ звън на струна.

Погледнаха към Пин. Той каза, че според него, това не е остров, а музикален инструмент.

Пингвинчетата казаха: – Ооооооо!

А Пин каза: – Не ооо, а аааааа!

– Аааарфа! – извикаха всички.

Шестте пингвинчета се приближиха към отвора на острова, който наподобяваше арфа и задрънкаха на струните.

Но за Гвин това не бе достатъчно:

– Ще вляза вътре!…

– Къде?

– В устата на острова.

Гвин се промуши през струните и изчезна.

– Гвин, къде си?

– Тук! – обади се Гвин.

– Не си ТУК, а си ТАМ.

– Не, аз съм ТУК – отвърна гласът на Гвин – а ВИЕ СТЕ ТАМ.

– Добре де, какво е там твоето тук?

– Стая – отвърна гласът.

Петте пингвинчета се спогледаха. Най-напред през редицата на струните се промъкна Пин, после Пин-пин, след него Пип-пин-пин, след него, разбира се, Пин-пин-пин-пин, а накрая, естествено, Пин-пин-пин-пин-пин и всичко се превърна в концерт за струни и пиано.

Стаичката тънеше в зеленикав полумрак, светлината влизаше само през решетката на струните. Въпреки загадъчната обстановка, Гвин намери кураж да каже: – Чувствувайте се у дома си.

– Тук е топличко – рече Пин-пин-пин-пин.

– Чудесно е! – рече Пин-пин.

Пин заяви, че тук е наистина чудесно, че компанията им най-после е успяла да си намери топла колиба.

– Можем да идваме!

– Когато ни е скучно!|

– Когато духат ветрове.

– И ще си я уредим.

– Като вила!

– Но трябва да пазим тайна.

– Големите ще ни я вземат, да си направят бар.

– Това е нашия детски дом!

– И този музикален инструмент!

– Ааааааааарфаааааа! – извикаха шестте.

И отново започнала да пеят песента си, в която се разказваше за шестте пингвинчета, пин-пин.

И както си пееха, изведнъж им се стори, че колибата се люлее.

– Да излизаме! – предложи някой.

– Да тръгваме!

– Към Свирепата Бяла Мачка!

– Добре, но кой люлее колибата?

– Тихо!

В тишината чуха плясък на вода и усетиха леко замайване в главите.

– Слушайте – възмути се Пин – защо люлеете колибата?

– Аз не люлея колибата.

– И аз.

Оказа се че никой не люлее колибата.

– Тогава кой?

– От самосебе си.

– Сега пък се въртим!

– Хей, кой върти острова?

– Хваща ме морската болест!

Стана тъмно. Решетката от струните изчезна.

– Ооооо!

– Пин, къде си?

– Тук съм.

– Гвин, къде си?

– Тук съм!

– Какво стана?

– Знам ли?

– Вратата през която влязохме изчезна.

– Страх ме е.

– И мен.

– Хееей, кой затвори устата на острова?

– Кой шуми, ти ли шумиш?

– Аз не шумя.

– И аз.

– Тогава кой?

– Тихо! – помоли се Пин. – Не чувате ли?

– Някой говори – каза възбудено Гвин.

Получи се горе-долу добра тишина.

– Алоу! – Гласът беше дебел: – Има ли там някой? – И силен: – В устата ми?

Оле, каква тишина.

– А?

Ужасна тишина.

– А бе, има ли някой в устата ми, или така ми се струва?

– Ттакка вви ссе – гласът на Гвин трепереше – сструва.

– Добре, защото отначало помислих, че в устата ми има някой.

– Не, няма – обади се повторно Гвин.

– Тогава добре.

В следващите няколко минути никой не каза нищо. Чуваше се далечния плясък на вълни, островът се полюляваше насам-натам.

– Ало! – обади се Гвин.

– Какво? – чу се гласът на острова.

– Вие какво представлявате, като остров?

– Моля?

– Кой сте?

– Аз съм Големия Странен Кит. От главата до опашката съм дълъг трийсет метра, а от опашката до главата трийсет и два метра. Сам не зная как се получава на практика.

– Значи, общо… с отиването и връщането… да де… общо – шейсет и два метра – рече Гвин.

– Толкова – съгласи се гласът на Големият Странен Кит. – Бе да не би да има някой в устата ми, пък да не знам?

– Няма, няма… Къде отивате?

– Плувам си.

– Аха.

– Бях заспал, почивах си, а сега си плувам.

– Вие с отворена уста ли спите?

– Е, да.

– Защо?

– Ами, така… Както си спя, храната си влиза в устата ми. Тя си влиза и чака. Като се събудя, изяждам я… А бе, да не би да има някой в устата ми, пък аз да не знам?

– Моля ви се, казах ви!

– А, чудно.

– Накъде плувате?

– Където ми скимне.

– Няма ли да ви скимне да се върнете?

– А бе, има ли някой в устата ми?

– Няма! – отвърнаха шестте пингвинчета.

– Защото нещо ме гъделичка по гърлото и ми се струва, че има.

– Няма, няма! – отвърнеха всички.

– Гвин!

– Какво, Пин?

– Ти ли гьделичкаш гърлото на господина?

– Не.

– И аз не.

– И аз.

– Внимавайте – извика Гвин – пазете гърлото на господина.

– Пин!

– Какво, Пин-пин-пин?

– Това, на което свирехме преди малко… не бяха ли?…

– Бяха.

– И аз мисля, че бяха.

– Бяха, ама какво бяха? – поиска да знае Гвин.

– Зъбите на кита – отвърна Пин.

Суматоха.

– Ами сега?

– Тихо!

– Да не ни усети!

– Ей, да не би да има някой в устата ми?

– Няма, няма! – отвърнаха пингвинчетата.

– Бъдете  спокоен! – рече Гвин. – Ако имаше, щяхме да ви кажем.

– Сторило ви се е.

– Добре.

– Къде сте сега?

– В средата на океана – отвърна китът.

– Не се отдалечавайте.

– Защо?

– Да не се удавите.

На това място Големия Странен Кит не можа да издържи и се засмя, устата му се отвори, в устната му кухина светна, полъхна струя въздух и пингвинчетата видяха, че са до брега. Започнаха да излизат. Както винаги, последен излезе Гвин. Вместо да побегне, той се обърна и за последен път дръпна една от струните. Звънна тонът фа.

– Беше фа! – изкиска се бодро Гвин.

Петте не издържаха и се засмяха. Както се смееха, обърнаха се към кита.

– Довиждане, ките!

– Благодарим!

– Беше хубаво!

– Поразходихме се!

– Довиждане, чичо Странен Кит!

– Довиждане – отвърна им китът. – Къде отивате?

– Търсим Свирепата Бяла Мечка.

– Ха! – Големият се задави. – Ха! – Странният прихна. – Ха-ха! – Водата нахлу в устата му, разля се по всичките му шейсет и два метра с отиването и връщането и ако не беше се върнала отново навън, Китът наистина щеше да се удави, ако не от водата, от странното поведение на пингвинчетата, които търсеха своята Свирепа Бяла Мечка. Защото да търсиш нещо бяло – може, да търсиш нещо като мечка – иди дойди, но да търсиш нещо свирепо – от туй по-голяма наглост – здраве.

Шестте тръгнаха и запяха своята сложна и пълна с дълбока философия песен, в която се разказва как пингванчета са шест, шест, и шест, и пин, и пин, и шест, и шест, и пин, и пин, и тъй нататък, пин, пин, пин… Край пингвинчетата се сменяха чудесни панорами от извисени върхове и заострени ледове, огромно оранжево слънце стоеше на хоризонта и си стоеше без да му мигне окото.

Пин спря.

– Защо ме блъсна? – запита той.

– Отзад ме блъснаха!

– И мен!

– И мен!

– И мен ме блъснаха!

– А мен никой не ме блъсна – заяви Гвин.

– Значи ти си блъснал нас – заключи Пин,

– А ти защо спря? – залита Гвин.

– Е, как да не спреш, когато виждаш какво става.

– Какво става?

– Там има нещо особено.

Всички погледнаха и видяха нещо толкоз особено, че в известни моменти им се стори, чак двуособено.

– Ей, кои сте вие там? – чуха гласът на особеното.

– Шестте пингвинчета! – съвзе се Пин.

– Седемте козленца! – добави Гвин.

– Искам да знам точно какво сте! – продължи особеното нещо – Шестте пингвинчета ли сте, или седемте козлета?

– Седемте козлета! – извикаха пингвинчетата.

– А къде е седмото?

– Гвин, къде е седмото?

– Отиде да пие вода… А вие кой сте?

– Аз съм едно тропическо животно. Добър ден.

Всички отвърнаха на поздрава.

– Странно – рече Пин – ако сте наистина тропическо животно, как сте дошли на студеното. Тропическите животни обикновено си стоят в тропическите страни.

– Да, но аз мисля. Аз съм камила, която мисли. Като съм тръгнала, мисля и вървя, мисля и вървя, и неусетно съм дошла при ледовете.

– А не ви ли е студено?

– Моите мисли ме топлят.

– Че за какво толкоз пък мислите?

– За началото и краят.

– А!…

– Питам се, откъде почва едно животно и къде свършва.

– Ми много лесно – отвърна Пин-пин – ние започваме от Пин и завършваме с Гвин.

– Питам се – продължи камилата – дали от главата, или от опашката. Защото, забелязала съм, обърна ли се обратно, изведнаж започвам да започвам от опашката.

– Какво е това на гърба ви?

– Гърбица. Има едногърби и двугърби камили. Аз съм двугърба.

– Двухълма!

– Деца, къде сте тръгнали?

– Търсим Свирепата.

Почакаха, но никой не им се присмя. Това им хареса.

– Ще ни вземете ли на двухълма си?

Камилата легна, пингвинчетата наскачаха по хълмовете й, камилата се изправи, тръгна напред, а шестте запяха песента за това как са шест, все пингвинчета, шест, пин-пин и така нататък пин.

Камилата вървеше, носеше ги през нови ледове и снегове, а те пееха ли пееха.

Най-после камилата спря. Пингвинчетата млъкнаха.

– Какво? – запита Пин.

– Слизайте!

– Защо?

– Пречите ми да мисля.

Камилата полегна за втори път, пингвинчетата с крясъци се натъркаляха по снега и видяха как мъдрата тpoпическа изящност се отдалечава и чезне в студената белота.

– Довиждане, камило!

– Довиждане, автобусе!

– Камило, чу ли кого търсим?

Камилата спря в далечината, обърна се бавно и още по-бавно изрече: чух.

– А защо не се тресеш от смях?

– Че кое му е смешното?

– Ааа, уплаши се, така ли?

– Че кое му е страшното?… Търсите и ще намерите. Кой каквото търси си го намира. Вие търсите свирепото, добре.

Без да каже довиждане, тя се обърна и потегли.

– Като те гледам от тук, ти наистина започна да започваш от опашката си! – извика Пин.

Опашката на камилата висеше важно и гледаше леда.

Пин огледа приятелите си.

– Някой да е изчезнал?

Преброиха се отново, Гвин и този път каза AЗ вместо ТУК, накараха го да каже ТУК вместо AЗ, разбраха, че са точно шест и тръгнаха с песен напред. В песента се разправяше за това, че пингвинчетата са шест и тъй нататък, пин-пин.

По едно време Пин млъкна, спря и се огледа. Другите също се спряха и се огледаха.

– Чудно – рече Пин – къде ли може да се намери тази свирепа мечка? Знае ли някой? Не. Никой от нас не знае къде може да се намира мечката. За нея се говори, чували сме, но никой не е дошъл да ни каже – аз я видях там и там, беше такава и такава. Съществува ли тя? Ами ако е измислица на възрастните, за да ни плашат?

– Ще бъде жалко, ако е измислица – забеляза тихо Гвин. – А колко хубаво ще бъде, ако съществува, нали Пин?

– Да.

Умълчаха се. Без да щат всички гледаха там. Всички погледи се събираха там – в нещото, което привлече вниманието им. Какво ли е то? Приличаше на огромно животно, на страшно животно, в някои отношения дори на животно, което се отличава със свирепия си нрав.

– Страх ме е – обади се най-после не друг, а Пин-пин-пин.

– От кое? – запита тръпнещият Пин.

– Ами, онова там какво е? Дето го наблюдаваме. Всички стоим и зяпаме в него.

– Това е нещо страшно – обади се Пин-пин-пин-пин.

– Аз си отивам – заяви Пин-пин-пин-пин-пин.

– И аз – присъедини се към него Пин-пин.

Те тръгнаха назад.

– И аз.

Пин-пин-пин също изчезна.

След него си отиде Пин-пин-пин-пин.

Останаха само Пин и Гвин.

– Хм! – каза Пин.

– Какво? – запита Гвин.

– Оставаш ли?

– А ти?

– Отивам.

– Къде?

– Да пия вода.

Пин се отдалечи бавно и с подсвиркване, но скоро хукна без подсвиркване.

Гвин се питаше какво ли им е станало на приятелите; уж искаха да видят Свирепата Бяла Мечка, пък изведнъж им стана нещо и изчезнаха да пият вода. Гвин огледа продължително нещото, което при личаше на огромно животно със свиреп нрав и извика: Хей!

– Хей! – отвърна му ехото.

– Хей, мечко!

– Ечко… ечко. .. ечко…

– Какво? – запита Гвин.

– Какво… кво… кво…

– Ами нищо.

– Ищо… ищо… ищо…

– Добър ден!

– Ден… ден… бър ден.

– Разправят, че си страшна!

– Ашна… ашна… ашна…

– Могa ли да се приближа?

– А бе ти бе, с кого говориш? – запита Бледоликчо, след като се появи. – Наблюдавам те, говориш с някого. С кого говориш?

– Да.

– Какво – да?

– Аха.

– Какво бе, какво „аха“? Знаеш ли откога те наблюдавам? Стоиш и си говориш. С кого говориш, кажи де?

– Да.

– Щом си твърдоглав – довиждане.

– Чакай!

Бледоличко спря.

– Не обичам да ми прекъсват разговорите – рече Гвин. – Не виждаш ли, че разговарям със Свирепата Мечка.

– Къде е тя?

– Там.

Гвин посочи къде.

– Ха-ха-ха! – отвърна Бледоличко.

– Какво „ха-ха“?

– Това ли? Голямото?

– Знаеш ли колко е страшна Свирепата Бяла Мечка? Където се появи, всичко бяга. Шест пингвинчета не й стигат за закуска. Предупредиха ни да се пазим и ако чуем, че се намира примерно на тази страна, веднага да бягаме на другата страна.

– Хи-хи-хи!

– Зашо хихикаш? Славата й се носи насам и натам, ако те срещне ще те направи на незнам си кво.

– Хо-хо-хо!

– Какво хохокаш? По-добре се махай и ме остави да се разбера с нея.

– Това там е Свирепата Бяла Мечка, колкото ти си кибрит, разбра ли? Това там е ледена скала, само че с особена форма… А свирепата Бяла Мечка е най-доброто животно на света.

– Хайде де!

– Въртя си я на пръстчето, крещя й, викам я – тя бяга по мен, пита какво искам, а аз се плезя и я ругая.

– Млъкни, ще те ударя! – обиди се Гвин.

– Свирепата Мечка плаче от мъка, пада на колене и ме моли!

– Да не я изядеш, така ли?

– Не, да си изям хапката.

– Моли те, така ли?

– Със сълзи на очи.

– Глупости!

– И да си изпия млякото.

– Глупости не ми се слушат! Дори не си я виждал.

– Всеки ден, колкото искам и си правя с нея каквото си ща.

– Лъжеш!… Този който я види, веднага изчезва в устата й.

– Хе-хе, майка ми е най-доброто животно на света!…

– Какво? Свирепата Бяла Мечка – твоя майка?

– Ми да, аз съм бялото мече Бледоличко.

– И какво правиш тук?

– Уча се да пея по ноти.

Чак сега Гвин забеляза учебниците под мишницата на бялото мече Бледоличко, което разтвори пеенката и започна да тактува. Учуден, че и тук децата ги мъчат с учебници, Гвин забоде очи в нотите… Децата не усетиха как запяха:

Когато едно дете се смее –

смее се едно дете.

Когато две деца се смеят –

смеят се две деца.

Когато пък три деца се смеят –

смеят се три деца.

 Ла-ла-лаа, ла-ла-лааа –

точно три деца

Засмеят ли се всичките деца –

усмихва се целият свят,

а засмее ли се целият свят,

стават най-красивите неща.

– Хей, Гвин, какво става там?

– Нищо, Пин, пеем.

Пин се приближи и запя с двамата.

– Хей, Гвин, какво правите?

– Нищо, Пин-пин, пеем.

Пин-пин се приближи и запя с тримата.

Така се върнаха всички пингвинчета, скупчиха се около пеенката и издигнаха гласове:

Засмеят ли се всичките деца

усмихва се и целият свят,

а усмихне ли се целият свят

стават най-красивите неща!

 

Като свърши песента, пингвинчетата измериха с погледи Бледоличко, но за тях по-важно бе да питат за другото.

– Гвин, онова там страшното какво е?… Дето прилича на Свирепата Бяла Мечка и ни накара да избягаме и да пием вода?

– А, най-обикновена ледена скала, само че особена – отвърна безгрижно Гвин.

– Ахааа! – казаха всички.

– Ами това?

– Кое? – запита Гвин.

– Това малкото.

– Кое бе?

– Малкото бялото.

– Кое, кое?

– Съвсем бялото.

– Кое точно?

– Бялото, дето се движи.

– Кое дето се движи?

– Това! – ядоса се Пин. – Малкото, бялото, дето се движи и пее.

– Аааа, малкото ли?

– Да.

– Бялото!

– Да.

– Дето се движеше и пееше?

– Да, да, да! – извикаха пингвинчетата.

– А, това е Бледоличко,

– Моля? – запитаха всички.

– Малкото Бяло Мече.

– Значи, това е малкото Бяло Мече – рече Пин. – А какво представлява това малко бяло мече?

– Нищо особено – рече Гвин – синът на Свирепата Бяла Мечка.

Пингвинчетата започнаха да се изтеглят по разни причини.

Едното заяви, че тази сутрин е забравило да си измие лщето, другото допълни, че е забравило да си измие лицето, третото заяви, че е забравило да си измие лицето, а четвъртото заяви, че не може то така, да се скита по леда с неизмито лице.

– Чакайте! – извика Бледоличко. – Не разбрахте ли, че не съм си решил задачата по аритметика?

– Добре – върна се Пин – но по-бързо, че тази сутрин забравих да си измия лицето. Пингвинчета, елате да решим задачата на това момченце и да си отиваме, понеже тази сутрин забравихме да се измием, пък трябва да се измием.

Бледоличко отвори аритметиката и зачете задачата: – На едно място били събрани шест пингвинчета. Свирепата Бяла Мечка се приближила и изяла три. Колко са останали?

– Не знам колко са останали – рече Пин-пин – но аз тук не оставам.

– Тази сутрин забравих да закуся – рече Пин-пин-пин.

– Изяла само три – повтори Бледоличко – и колко са останали.

Пингвинчетата заявиха, че ще отидат да видят как Пин-пин-пин ще си изяде закуската.

– Значи – захленчи Бледоличко – ще си избягате и ще ме оставите с нерешена задача?

– Трябва да закуся – настоя Пин-пин-пин.

– А после майка ми? – извика Бледоличко.

– Свирепата Мечка! – допълни Гвин.

– Отново ще плаче, че има глупаво синче, така ли? – рече Бледоличко. – Знаете ли колко мъчно й става на мама като разбере, че съм глупав? Моля ви.

– Деца, какво да правим? – запита Пин-пин-пин-пин.

– Да не го оставяме в беда – предложи Гвин.

– Да, ама тогава ние ще сме в беда.

– Да му помогнем и да бягаме – рече Пин.

– И така, там имало шест пингвинчета – рече Гвин. – Така ли, мечо?

– Шест.

– Майка ти дошла и изяла три, така ли?

– Така.

– В задачата се пита колко ще останем, така ли?

– Да.

– Пин, колко ще останем?

– Или две, или три, или четири.

Гвин се замисли и рече: – Не ми се вярва.

– Слушай, Гвин, вместо да губим време в решаване, предлагам…

– Добре – съгласи се Гвин.

– Ние сме шест пингвинчета, нали?

– Да.

– Да се наредим.

Наредиха се.

– Какво искаха да ни правят?

– Да ни ядат.

– Нали щяха да ни събират?

– Не бе, да ни вадят.

– От къде?

– От нас… Не знам… Нали имаме да вадим нещо?… Мечо, ще вадим ли, или ще умножаваме?

– Да де.

– Ясно, трябва да сложим някакъв знак.

– Предлагам знака плюс.

– Аз пък минус.

– Защо минус?

– Добре де – и двете.

– Обърквате ме! – извика Гвин.

– Трябва да събираме, а не да вадим! – извика Пин.

– Не, първо да извадим, а после…

– Щом ще вадим, защо да събираме?

– Тихо! – извиси глас Гвин. – Предлагам да вадим.

– Добре.

– Оставете ме да ви извадя. Трябва да извадя три, нали? Зacтанете тук. Ще бъдете изядени.

– Защо ние?

– А ние ли?

– Мечката ще реши… Мечо!

– Да.

– Защо не се отдалечиш и се престориш на Свирепата Бяла Мечка.

– Защо?

– И се приближиш.

– И после?

– Ще си избереш три пингвинчета и ще ги изядеш, ама наужким. Може ли?

– Наужким – може. И после?

– Ще видим колко ще останем.

– Това е идея – съгласи се Белоличко.

– Хайде, мечо, отдалечи се и се появи, ама изведнъж, с ръмжене, уж че си Свирепата Мечка.

Бледоличко хареса новоизмислената игра и радостно тръгна да се отдалечава, започна да си избира удобни за прикритие ледени бабунки, трябваше да застане зад някоя, да изръмжи, и още веднъж, и още веднъж, да изплаши новите си приятели и да се появи. Най-после се чу първото ръмжене.

– Брей че хубаво ръмжи! – забеляза Пин.

– Сега ще ви избере вас трите – рече Пин-пин.

– Защо пък нас – вас!

– На ужким.

– Може и наужким, но защо нас?

Прогърмя второто ръмжене.

– Сега ще видим, като изяде три, колко ще останем.

– Ръмжи като истинска мечка.

– По-добре от истинска.

– Чуйте колко хубаво ръмжи!

– Симпатично мече, нали?

– Много.

Най-после ръмжащото нещо се появи, иззад голямата снежна пряспа изведнъж изскочи Свирепата Бяла Мечка.

– Ха! – каза Свирепата Бяла Мечка. – Шест пингвинчета!… Шест вкусни пингвинчета!… На едно място!… Ами сега? От къде да започна?… Ей, какво правите тук?

– Решаваме задача – успя да се съвземе Гвин.

– Ние сме шест пингвинчета – рече Пин.

– Вие сте моята закуска!

– Така ли мислите? – рече Гвин.

– От кого да започна?… Наредете се!

– Наредени сссме.

– Идвайте едно по едно.

Мечката се разположи удобно и зачака.

– Пин!

– Какво, Пин-пин-пин-пин-пин?

– Ти си първото.

– Защо? – извика Пин – Тя не е казала как ще ни яде: отпред назад или отзад напред.

Пингвинчетата се развикаха.

– Ти си пред мен!

– ТИ си пред мен!

– Aз съм след ТЕБ!

– Напротив!

– Aз съм най-сладкото и ще остана накрая, за десерт.

– По реда на броенето! – издигаше глас петото.

Врявата най-после успя да ядоса мечката. Тя извика и пингвинчетата се умълчаха.

Ще се храним ли, или ще се караме? – запита Свирепата Бяла Мечка.

Тогава Гвин направи няколко крачки и излезе пред всички.

– Значи ВИЕ сте Свирепата Вяла Мечка?

– Аха.

– Радвам се. Приятно ми е – Гвин!

– Какво искаш? – учуди се мечката.

– Нищо, запознаваме се. Значи… вие?

– AЗ!

– Е, да… Вие, разбира се.

– А бе, ще се строите ли най-после по реда на номерата, или да ви строя! – изрева мечката.

Пингвинчетата се разбутаха за втори път.

– Заеми си мястото!

– Ти си пред мен!

– Брей!

– Ти си!

– Аз съм последен.

– A3 съм последен!

– Тихо! – зарева мечката. – Искам тишина!…. За първи път виждам да се карат кой да бъде последен. Всички се карат кой да бъде пръв, а вие?… Засрамете се! – Пингвинчетата наведоха глави. – Къде ви е възпитанието? Карате се кой да бъде на опашката.

– Така де – намеси се внезапно Гвин – уважаемата мечка знае как да започне закуската си и не сте вие тези, които ще я учите Нали, мечко?

– Да.

– Само се излагаме! – обърна се ядосано Гвин към приятелите си. – Голяма работа като ни изядат. Нали, мечко?

– Да.

– И какво ще каже уважаемата мечка за нас? Какво ще си помисли? Ще помисли, че се плашим. Нали така?

– Да.

– Чухте ли какво каза мечката?… Не ви е срам!… Вместо да се наредите културно и да покажете на Свирепата Мечка, че сте интелигентни и възпитани, а не като нея жестоки, коварни, лакоми и тъпи…

– Чакай! – трепна мечката. – Ти какво?

– Нищо! Карам им се! – И отново се обърна към приятелите си – Ама ха! Чухте ли как разсърдихте уважаемата мечка? Нямате капка възпитание и тя с право ще ви натъпче в своя алчен, мръсен и ненаситен търбух, защото ненапразно са я нарекли свирепа, и не напразно се е превърнала в страшилище, което тормози животните!

Мечката изрева.

– Какво? – запита Гвин.

– Спри!… Ти сега караш ли им се, или ме обиждаш?

– Карам им се.

– И не ме критикуваш, така ли?

– Не, мечко, карам им се, защото знам какви са подли и за какво мислят в момента. Тези подли мои приятели в момента не си мислят за нищо друго, освен за едно, че ако побягнат изведнъж, ще успееш да хванеш само едно пингвинче, понеже си тъпа, и докато го хванеш, другите ще офейкат. Така ще сторят, ще видиш.

Пред мечката вече стоеше само Гвин. Не можеше да избяга по една случайност: мечката го държеше с лапата си.

– Какво се случи? – опули се тя.

– Което ти казах.

– Те избягаха.

– Такива са. Невъзпитани са. Не искат да ги ядат, а бягат.

– И сега ще трябва само тебе.

– Ами да,

– Ти май ме надхитри.

– Сега ли разбра?

– Тогава ще те изям жестоко,

– Да си затворя ли очите?

– Със затворени или отворени – ще те изям,

Най-неочаквано зад гърба на Гвин се появи някой.

– Гвин – рече появилият се неочаквано Пин – ти защо остана?

– Защо! Не виждаш ли, държи ме.

– Тогава и аз.

– И аз! – рече Пин-пин.

– И аз! – рече Пин-пин-пин.

– И аз се върнах.

– Ето ме и мен.

– Сега сме всички! – заяви Пин, като погледна редицата на пингвинчетата. – Да става каквото ще.

– Вие сте страшно възпитани пингвинчета! – просълзи се мечката. – И радвате стомаха ми. Застанете фронтално, да ви изям.

– Пин!

– Тук.

– Пин-пин!

– Тук.

– Пин-пин-пин!

– Тук.

– Пин-пин-пин-пин!

– Тук.

– Пин-пин-пин-пин-пин!

– Тук.

– Гвин!

– АЗ!

– Пак, АЗ, пак АЗ!

– ТУК! – поправи се Гвин.

Наредените пред устата на мечката мълчаха и гледаха устата. Мечката разглеждаше всяко вкусно парче поотделно. Наоколо – пълна тишина.

– Хей, да тръгвам ли? – Тишина. – Защо не ме викате? – Тишина. – Чакам!

– Това е гласът на Бледоличко! – засия мечката. – Моят син!

– Той чака – рече Гвин.

– Какво чака?

– Да го повикаме, понеже решаваме задача… На едно място имало шест малки, симпатични и хубави пингвинчета. Добре, но дошла Свирепата Бяла Мечка и с цялата си наглост и лакомия изяла три…

– Какво става тук? – запита Бледоличко, учуден и малко изнервен, че никой не го е викнал да продължат играта. – Какво правите?

– Нищо – отвърна Гвин. – Майка ти… такова.

– Така ли?… Че защо?

– Знам ли? Заповяда да се наредим.

– Мамо?

– Какво?

– Какво чувам?

– Какво чуваш?

– Щяла си да ядеш пингвинчета.

– Можеш ли да допуснеш?

– Но те казват, че си ги подредила с тази цел.

– Аз? – извика възмутено мечката. – Нима допускаш такива неща за майка си?

– Аз не, но те защо така?

– Защото лъжат!… Нима не познаваш майка си?

– Ти си най-добрата майка на света! – И се обърна към шестте: – Разбрахте ли?

– Разбрахме.

– Признавате ли, че лъжете?

– Признаваме.

– Ще ми се извините ли?

– Извиняваме се! – продължи да отговаря Гвин – Така ни се стори. Бяхме се заблудили.

– Понеже слушате разни клюки – рече мечката. – Разни измислици.

– Така разправят, госпожо – сви се Гвин. – Клюкарите разправят за Вас, че сте кръвожадна и ненаситна.

– Ах, така ли мислят за мен?… Става ми мъчно.

– Чухте ли? – запита мечето.

– Чухме – отвърна тихо Гвин.

– А сега, мамо, измитай се, понеже най-после си намерих приятелчета.

– Радвам се, Бледоличко! Най-после имаш с кого да играеш… А сетне ще си изпиеш ли млякото?

– Да.

– Ще си научиш ли уроците?

– Ще ги науча! – обеща Гвин.

– Тогава, довиждане и жалко, защото бяха вкусни пърченца.

– Чухте ли?

– Отново!

– Мамо, каза ли нещо?

– Казах да останете с добри чувства към мен.

Най-после Свирепата Бяла Мечка тръгна към бърлогата си и остави приятелите сами.

– Сега какво да правим? – казаха пингвинчетата.

– Ще играем! – каза Бледоличко.

Хванаха се, завъртяха се и запяха песен, в която се разказваше, че ако всички деца по света се разберат и се хванат за ръце вече няма да има нито мечки, нито вълци и всеки ще играе, а в аритметиките няма да има задачи, в които се разказва как на едно място имало шест пингвинчета и как дошла някаква си мечка, и как изяла три, и да се чудиш плюс ли да поставиш там, или минус.

КРАЙ

заб. В издадената книжка има различен край:

… – Сега какво да правим? – казаха пингвинчетата.

– Ще играем! – каза Бледоличко.

– Тогава брой до сто!

– Защо?

– Нова игра.

Бледоличко затвори очи и започна да брои. Пингвинчетата се пръснаха между ледовете. Гвин се набута в една полутъмна дупка и разбра, че си е намерил чудесно скривалище. Беше пълно с буркани. На бурканите пишеше: мед, конфитюр, компот. Гвин изяде един компот и се скри зад нещо меко. Вън Бледоличко търсеше ли търсеше. По едно време той погледна в дупката и каза: Мамо, има ли някой там?

– Няма – отвърна Свирепата Бяла Мечка и Гвин разбра, че се е скрил зад козината й.

– Защо излъгахте? – запита той, когато Бледоличко се отдалечи.

– Ами за да не те издам – рече ядосано Свирепата.

– Възрастните не бива да лъжат – забеляза Гвин. Втори път да не съм чул такова нещо. Обещавате ли?

Свирепата се напъна да изкрещи, но се сви и обеща, а Гвин се усмихна и помисли, че понякога и възрастните могат да бъдат възпитавани.