Архив за април, 2012


борис
априлов

В Е Л И К АТА––С У Е Т А

роман

1.
Един ден, както си лежах върху тревата, някой ме потупа по рамото, събуди ме и ми каза, че в гората има шейсет мъже за мен. Не отвърнах нищо, обърнах се на другата страна и притворих очи, но непознатият ме потупа повторно по рамото, за да ми напомни, че ми подарява шейсет мьже, които чакали в гората, било му неудобно да ми ги покаже точно тук, на открито. Погледнах го: широко красиво лице на застаряващ скитник от добрите времена на човечеството, от ония бродници, за които сме чували без да сме ги виждали. Разбрахте ли какво ви казах, запита непознатият. Разбрах. Грижете се за тях и те ще се грижат за вас. Благодарни са да получат малко, а могат да дадат много. Коричка хляб на ден им е достатъчна. Шейсет са, ваши са и можете да правите каквото си щете с тях. Нещо да запитате? Нищо, отвърнах, спи ми се.
Събудих се по обед, когато рибата кълве най-малко, но все пак се приближих до реката и нанизах червейчета на куките. Избрах подходящ вир, замахнах с пръчката, метнах стръвта. Нещо клъвна мигновено. Измъкнах дребна пъстървичка, но побързах да я върна във водата. Продължих да замятам. Прострелях всички вирчета наоколо. Нищо. Оставих въдицата на мира, пийнах глътка от бутилката, легнах.
Този път обаче не можах да заспя, внезапно си спомних за съня; някакъв красив скитник ми беше подарил шейсет души. Повъртях се малко, изтегнах се по грьб, проврях ръце под тила си и вторачих поглед в небето, а там – празно. Как да заспиш, нещо те човърка, повтаря ти, че не си сънувал. Разбира се, бях сънувал, такива неща наяве не се случват. Но от друга страна пък си спомних, че оня ме потупа отначало по лявото, а после по дясното рамо. Изтъркаляха се двайстина минути в напразни усилия да се унеса, а от опит знам, че на две хиляди метра височина обикновено спя чудесно. Тогава? Тогава нещо се е случило. И за да си осигуря съня, реших да проверя в гората. Станах и тръгнах. Нямаше защо да вървя дълго, трябваше да направя само сто крачки. Отначало ме полази прохладата на вечната сянка под боровете, но после излязох на леко наклонена полянка, удавена в цветя и слънце. Мъжете, които дотогава спяха, ме усетиха и се надигнаха. Никой не стана, само приседнаха и ме погледнаха предано. Лицата и телата излъчваха сила, порази ме здравината на ръцете и челюстите. Отначало ми се стори че виждам представители на няколко човешки раси, но скоро се убедих, че се заблуждавам. Наистина, хората бяха много различни: светли и тъмни, къдрокоси и правокоси, тук-там се мяркаше някой с по-изтеглени очи. Брадати, да, всички бяха брадати, по простата причина, че скоро не са имали възможност да се бръснат. Всеки носеше по един евтин панталон, вехта плътна риза и по едно яке. На краката – сандали. Загледах се, не забелязах да са много окъсани. От шейсетте лъхаше на прясно окосено сено, различаваха се от безличните граждани взети от коя да е улица на градската тълпа. Напомняха за викинги, за одисеевци. Гледаха ясно, незаангажирано към нищо друго, освен към този когото гледат. Някой сякаш им бе прошепнал: отивам си и ви оставям на другия.
Разбира се, цялата тази картина беше видение, халюцинация, уморено съзнание. Без да кимна или продумам, аз се оттеглих при реката, но малко преди да полегна отново, нещо ме накара да стана и тръгна повторно към полянката.
Откъде се бяха взели тези хора тук, с тяхната кучешка всеотдайност? Повторният оглед затвърди убеждението ми, че всички до един ми казват: твои сме, защо се чудиш? Това убеждение и впечатлението, че се намирам пред непукисти, за които сложните координати на мръсното битие сякаш не съществуват, ме порази. И все пак – какво ще ги правя? Така или иначе, ставах собственик на шейсет човешки организма, а бях отдалечен на векове от феодалния или робовладелческия стой. Преди всичко, нямах необходимите условия да ги съхранявам. Майко моя, какво ме чака. Да бягам докато е време.
Прибрах риболовния екип, опаковах палатката, седнах зад волана и излязох на пътя. Тук мога да бъда по-спокоен. Моторът пърха равномерно, нежният му шепот ме връща в абсолютната реалност, дава ми спокойствие, гарантира ми сигурност – едно натискане на педала и – изчезвам. Това лесно, важното е друго, че ония на полянката съществуват, не са нито измислица, нито халюцинация, нещо повече – готови са да ме последват. Защо ми ги подариха, кой ми ги подари, кои са причините този човек да се откаже от своите шейсет поданици?… Слязох от колата, за трети път излязох на полянката. Момчетата ме погледнаха и въпреки леността си, започнаха да се надигат, но аз направих знак с ръка и ги успокоих. След малко реших да проверя.
– Стани.
Учудих се на гласа си, но това, което последва, ме порази. Момчетата – да ги наричаме засега така, макар че по външен вид надхвърляха трийсет и пет – се раздвижиха. За първи път ги видях прави. Нямаше нито един под метър и осемдесет. За сетен път трябваше да се уверя, че притежавам завидно богатство.
– Легни.
Боже мой, легнаха.
Обзет от уплаха, върнах се при колата, влязох в нея и затворих вратата. Моторът работеше. Планината лежеше откровено край мен, простряна навсякъде, додето видят очите, бездиханна, строго очертана с най-малките си подробности в прозрачния въздух на ранната есен, или по-скоро – на късното лято. Можеха да се видят и гиганските борове и ниските изкуствени насаждения на мястото, където някога е избухнал пожар, крехките тревисти полянки, нервният профил на хребетите, дори водния прах, който неизменно витае над водопадите. Чудесен ден, след малко ще почне и да кълве, само аз, глупакът, съм тръгнал да си вървя. И заради какво? Заради шейсет души, все мои хора, моя собственост, преди малко ми ги бяха подарили.
В раницата си имах два хляба, цял целеничък колбас, и други неща, необходими за предстоящите три дни на две хиляди метра височина и уединение. Постарах се да си представя как биха изглеждали два хляба разделени на шейсет равни части. Това са шейсет хапки, нищо повече. Какво да правя обаче, трябваше да им раздам тези шейсет хапки!… Взех ножа, разрязах единия от хлябовете на две. Двете равни половини разрязах на четири равни четвъртинки. Четирите равни четвъртинки разрязах на осем осминки. По-нататък? Трябваше да режа с хирургическа точност. Нямах сили да се справя. Освен хляба, предстоеше ми да разделя останалите продукти. Без помагачи не можех. Всъщност… защо не опитам? Или по-точно – не могат ли те, сами? Предстоеше ми да присъствувам на голямо зрелище. Освен ако…
Но те продължаваха да си лежат там и ме учуди това, че погледнаха към раницата. Станаха и се наредиха по двама, така както някога се нареждахме в казармата с канчета в ръка.
Четирима от тях се приближиха към мен. Предадох им раницата и се поколебах преди да им подам ножа, но накрая се реших. Те отвориха хладнокръвно раницата, измъкнаха кърпа за постилане, поставиха двата хляба върху нея, колбасът, два килограма домати, един килограм кашкавал и един конфитюр. На водката и на виното не обърнаха внимание, върнаха ми ги и си ги взех с готовност. Това което преди малко назовах хирургическа точност, започна да ми се демонстрира леко, сръчно. Побягнах, не можех да издържа, срам ме беше да гледам как шейсет души ще се нахранят с два хляба.
Не исках да зная повече за навлеците на полянката, нито за вълшебната планина, която ми ги бе тапосала на главата. Бягах към София, спущах се към втръсналата ми вече действителност. Там можех да си полегна и да помисля като хората, да потърся лекар за болното си съзнание. Натисках газта и бягах, доколкото ми беше възможно да правя това горе, а долу вече внимавах, движението се сгъсти, забави хода ми и сякаш от това, нещо в главата ми се разведри. Отвреме навреме си помислях и за някои хрумвания, например, дръзко ме споходи замисъл за композиция от леопарди, наобиколили нежна газела на водопой. Тук силно крещеше абсурдът – много леопарди, а една газела, докато истинското можеше да бъде: много газели, а един леопард. Но кой би могъл да се заинтересува от такава скулптурна композиция, за да приеме поръчката? Стараех се, гледах да пропъдя мисълта за шейсетте с хрумвания за работата си и това донякъде ми се отдаваше, доколкото не ми се натрапваше една друга мисъл: при кой лекар да отида. Безспорно, имах нужда от разговор със специалист, но щом изминах фиксираните сто километра до града, вместо при лекаря, отбих се при Дора и я отведох у дома.
Дора влезе направо в кухнята, избра си една бутилка и измъкна ледени блокчета от хладилника. Тръгна с чашите към мен. Ледените блокчета звънтяха. От дивана, където лежах, видях големите зелени пламъци в безкрайните зелени пампаси на очите й.
– Не си ме разбрала – рекох от дивана аз, тъй като усещах радостта й. След като вчера бях отказал да я заведа в планината, след като знаеше, че й предстоят три дни без мен, ето ти изненада, връщам се, отвеждам я у дома, направо в оазиса на събличането. Такива жестове мъжете-рибари не правят често. Налагаше се да бъда мек, човечен:
– Дора, върнах се внезапно от там, където трябваше да бъда няколко дни сам. Гласувам ти доверие, смятам те за най-близкия човек в живота си. Нямам друг, никой друг на когото да се доверя.
– Хак ти е да разбереш.
– Не искам с такъв тон.
– Пий.
– Поне тази вечер.
– Пийни си.
– Не бързай да ме напиеш.
– Имаш нужда.
– Имам нужда да говоря.
– Тогава защо избяга от мен?
– Имах нужда да помълча.
– Но се върна.
На тази логика не можех да противопоставя никаква моя логика. Станах от дивана, прекосих хола, излязох на терасата. От височината на седемнайстия етаж се виждаше декоративната планина зад която се криеше другата планина. От другата планина не се виждаше нищо, никога не се е виждало, а тогава ми се струваше че изобщо не е съществувала такава планина. Няма я нея там, никога не съм ходил горе за пъстърви и никой никога не ме е потупвал по рамото. Кой подарява сега шейсет души с едно потупване? Седнах на платнения стол. Дора побърза да донесе чашите.
– Кажи сега.
– Нищо.
– Лъжеш.
– Върнах се за да ти задам няколко въпроса, но виждам че е безмислено.
– Добре, кажи.
– Ще отида на лекар.
– Пий и говори.
– Предпочитам лекаря.
– Там ли разбра?
– Какво?
– Че имаш рак.
– Нямам рак.
– Тогава всичко е добре, – Тя легна в другия стол. Линията на ръката с чашата, линията на рамото, линиите на косата, носа, устата, брадичката, заедно с десетките линии на грубата модна блуза, чийто джобове бяха безсилни да замаскират дръзкото хукване нагоре на гърдите, всичко туй, комбинирано с линиите на панталона, изпод който крещяха краката й, създаваха зрелище на лукавост и нежност, на шемет и спокойствие. – Всичко друго е дребнавост, и трябва да забележа, че напоследък започна да се глезиш.
– Мислиш ли? – И какво забелязваш напоследък?
– Нищо, остаряваш. А като остарява, човек започва да се глези.
– Нещо конкретно?
– Трябва да работиш, това е, да се съсредоточаваш.
– Така ще ти бъда и под ръка.
– Кой знае,
– Но ще ти бъда сигурен.
– А ти да не мислиш, че съм ти сигурна? – Този е един от изпитаните начини да започнем. Лицето й при такива случаи потъмнява, става своеобразно красиво, а тялото й се изопва. – Но глупавата съм аз, защото позволих…
– Добре, млъкни! – После се поуспокоих и добавих. – Добре, според тебе, за какво мога да се върна внезапно?
– За да ме провериш.

2.
Вечерта преди да заспя се навих с мисълта, че утрото ще ми каже истината. Но сутринта, още с отварянето на очите, разбрах недвусмислено, че съм собственик на шейсет здрави и прави мъже, облечени, мизерно нахранени, мълчаливи, безропотни, самотни. Скочих на крака и докато вършех движенията, които всеки човек трябва да извърши преди да се вреже сред хората, обмислях действията си за деня. Най-добрите хрумвания ми дойдоха докато се бръснех. Всичко се развиваше сред възбудата, че съм собственик на група от човеци; те бяха мои, мое богатство, и ако трябва да ги изчислявам в пари… Опитах се, но не успях. Опитът ми да ги превърна поне в долари също претърпя крах. Забравил съм по колко долара струва един здрав мъж. Мисля че бях чел нещо по този въпрос, май че в списанията. Едно обаче е сигурно – здравите мъже в никакъв случай не струват малко, а шейсет парчета възлизат на колосална сума. По закон би трябвало да ги предам на държавата, още повече, че нямаха документи за самоличност. Да, сигурно нямаха. Но съществува ли подобен закон? Не, разбира се, напразно си внушавам това. И понеже са мои, подарени, не остава нищо друго, освен да се погрижа за тях, а не да ги оставя безпризорни на някаква си високопланинска полянка, сред цветята.
Седнах в колата и се отправих към Бояна. По пътя закупих петнайсет хляба и десет килограма телешки салам. Ателието ми в Бояна представлява огромна къща, заобиколена от пет декара двор, имот изграден някога от баща ми, известен художник, струва ми се – талантлив. Ако беше жив сега, едва ли би одобрил моите устремени, винаги напрегнати скулптури, но какво да се прави – не че не се оказах на висота, по-скоро поддадох се на конвейра.
Когато пристигнах, огледах имението си отвън, виждах го сякаш за първи път. Високият жив плет скриваше всичко, освен острото късче от покрива, забито в зеленото петно на планината. Дворът ме порази с запустението си, обрасъл в бурени, необработван от сътворението на света. Особено го загрозяваха първообразите на някои мои, осъществени вече, заели местата си по България, творби. Творбите ми размахваха ръце, вдигаха юмруци, хвърляха нещо, скачаха в басейн или се разгърдваха достойно пред врага. Немислимо беше засега да разположа сред тази динамика кротката идилия на газелата, която пие вода и леопардите, които я изпиват с очи.
Преместих хляба от колата в микробусчето. Влязох в къщата; тя ми се стори достатъчно голяма, особено ателието. Двоумях се – да почистя ли или да не почистя, но се усмихнах – спокойно можех да оставя тази работа на момчетата. Старият фолксваген запали веднага и тръгна радостно като куче, което отдавна не е било извеждано на улицата. Това автобусче ми върши голяма работа, седалките му са махнати и го употребявам за пренасяне на материали. Тръгнах по Околовръстния, предстояха ми да измина по сто километра натам и насам. Спрях на бензиностанцията. Напълних резервоара. Лично аз бях пълен догоре с мисли, възбуда, радост, недоумение и страх пред сериозното изпитание да пренеса хората от планината в ателието. Появиха се и минути на колебание, обмислях възможността да се откажа от замисъла, но си отвърнах бодро: вече си на петдесет, преживял си много удоволствия, защо да не изпиташ и това – да притежаваш собствена колекция от хора. Ужас, какво ще ги правя, как ще живеят, как ще ги крия и още по-важното – как ще ги погребвам, когато дойде време да умират? Нали ще трябва да умират накрая, ако не от друго, от старост? Разсъждавах глупашки, разбира се, егоистично. Всички бяха поне с петнайсет години по-млади от мен, значително по-здрави, видът им даваше възможност да се предполага, че ще се превърнат в столетници. И изведнъж си представих шейсет столетника в моята вила. Явно е, че ще трябва да ги завещавам. Но на кого? Добре съм се наредил в тоя живот, никому нищо не мога да оставя, освен на Дора. Присви ме смях като си представих, че Дора може да получи от мен рота красиви здравеняци.
Пътувах приятно, платното беше сравнително чисто, денят ведър, когато на някого му върви, всичко наоколо се изчиства, прояснява се, край него запяват птици. Планината ме посрещна с ласка, бях сигурен че в този ден мога да изловя всичките пъстърви на реката, но нямах време за подобни глупости, бързах.
На полянката видях мизерна палатка. До палатката се целуваха двама. Че са пристигнали с мотоциклет се разбираше по мотоциклета, изправен до палатката. Ветрец полюляваше връхчетата на боровете, всичко трептеше от опиянение, а аз се питах какво ли биха казали двамата целуващи се, ако се приближа и им подаря петнайсет хляба. Биха се учудили, защото е наистина за чудене. А аз, глупакът, не се учудих дори когато ми подариха шейсет мъжаги. Защото съм преживял доста и си имам мото: не се учудвай на нищо.
Момчето и момичето се търкаляха, смееха се, приличаха ми на диви планински животни, които си играят сред цветята, преди да се постигнат, но знаех, че това не са невинни планински животни, а жалки човешки отрепки, защото той има само няколко лева за бензин и сирене, а тя има стотинки за червила; може би той има съпруга и дете, а тя гледа да измести съпругата, докато той се прави че туй не е изключено, сигурен че е изключено.
Да те потупат по рамото когато си сам в планината е направо китайска смешка. Мислиш, че наоколо няма никой, а те потупват. Брадат господин, едно от момчетата!… Нямаше защо да задавам въпроси, тръгнах след него, веднага ми беше станало ясно какво се е случило. Трябвало е да се изместят, защото съществата с мотоциклета заели полянката. Тази съобразителност ме зарадва, изясни ми се важна подробност от бъдещето ми с момчетата. Намерихме ги на съседната полянка. Повиках двама, отидохме до колата и пренесохме продуктите. Всичко бе разпределено прецизно, пред мен, без да се бърза, спокойно, никакви признаци на лакомия. Накрая ме порази това, че хапнаха съвсем малко, кажи-речи нищо. Като прибраха грижливо всичко останало, момчетата погледнаха към мен. Аз се изправих, заявих че ми трябват десет души и се отправих към фолксвагена. Отворих вратата и се обърнах. Десетте стояха зад мен. Поканих ги. Обясних, че поради липса на седалки ще трябва да се позатруднят, но те сякаш не обърнаха внимание на казаното. Сядаха по турски, наместваха се чудесно. Направи ми впечатление, че лицата им не изразяват капка вълнение пред неизвестността, напротив – пленително красиво равнодушие, бих го нарекъл хладнокръвие на герои от приключенската литература.
Карах внимателно, нямах намерение да върша каквото и да е нарушение. Всяка среща с контролата на движението можеше да се окаже фатална: управлявах микробусче с частен номер, превозно средство, което винаги предизвиква милицията. Но главният страх идеше от товара в „трюма“. Десетте отзад седяха нагъсто както робите някога от Африка за Америка. Искам да си призная, че от момента в който потеглих с десетте, съвестта ми започна да се обажда. Нещо дълбоко скрито у мен вече плуваше към повърхността, излизаше простичко и естествено, както потопената топка излиза върху езерото. Кой съм аз, нали съм човек и то от ония човеци, които вечно претендират? Нали съм здраво привързан към духовното начало, устоявам възвишени принципи, а освен това служа на красотата, печеля хляба си от нея?
И ето сега, шофирам по един от пътищата на света, а трюмът ми е пълен с роби. Бях си внушил, че десятката отзад и петдесетте на полянката не са нещо друго, а предани роби, те няма да ми сторят нищо, изключено е да дигнат ръка, само ще слушат.
Обратният път взех за два часа, вкарах микробусчето в двора, затворих вратата и като се убедих, че съм сам, отворих вратата на сградата. Робите раздвижваха крайници и кротко влизаха във вилата. Събрахме се в антрето. Преброих ги още веднъж, заявих им че се намират в собствен дом, по всяка вероятност тук ще прекарат живота си. След туй ги запознах с обстановката. Най-напред им показах ателието. Те гледаха с удивление човешките глави. Мъчеха се да открият труповете им. Но труповете ги нямаше, отсъствуваха. Някой пипна въздуха под главата, търсеше. Обясних им че главите са от камък. Ето – чукаш – камък. Конят там е също от камък, и ако трябва да се уточним – от глина. Конете и хората трябва да се преместят, необходимо е да се почисти, това е най-голямото помещение, може да погълне двайсет души. Удивих се как думите ми проникнаха направо в съзнанието им. В следващата секунда десетката се хвана на работа, за две минути подът бе разчистен. Помолих ги да легнат един до друг. Тук спокойно можеха да спят шейсет роби. Край, спалнята е готова. Елате да ви покажа останалото, после вие ще ги покажете на другите. Ето още четири стаи, една огромна кухня, трапезария, коридори и коридорчета, стълбище между първия и втория етаж, два ватерклозета. Седнах на една от чиниите, накарах и те да седнат, демонстрирах пускането на водата, заведох ги при мивките, демонстрирах им измиване. След като се убедих, че съм ги запознал с необходимите неща на домашното пребиваване, казах им, че се отправям за втория курс към планината. Оставям ги сами, но трябва да внимават, ако някой случайно позвъни вън, да не отварят. Показах им как се звъни, но не им показах как се отваря. Поклащаха глави, май че разбираха прекалено бързо.
Бях решил да прекарам шейсетте на шест курса за три дни, но постепенно се запали амбицията ми да приключа работата за два дни по три курса на ден. Впрегнах се, унищожих се от умора и успях. Но случи се нещо непредвидено. Когато товарех последната десятка, оказа се че места за двама няма. Микробусчето се беше смалило. Затюхках се, накрая взех че преброих стоката. Ужас! Дванайсет. Двама повече. Помня добре, при всеки курс идваха винаги по десет души, преброявах ги точно. Защо дванайсет? – запитах най-после аз. Ние сме шейсет и двама, отвърна един от робите.
Дарителят ми е голям човек, подробностите не го занимават, казал е шейсет, защото е по-лесно. А ми е дал шейсет и двама. Значи, не съм притежател на шейсет, а на шейсет и двама души! Умората ми сякаш се изпари, тръгнах бодро към София с претоварен трюм, дори не понечих да се обърна, така и не разбрах какво става отзад.

3.
Ателието се оказа една нелоша спалня. Застелих го с черги и китеници, хвърлих два персийски килима. Робите лягаха по тях като по нарове. Насъбрах трийсетина одеяла, купих още толкова от магазина и мисля, че ако не създадох лукс, поне се отсрамих. Възглавниците се оказаха презрени, не ги интересуваха. Не бива да се забравя, че момчетата дотогава са познавали само одъра на твърдата земя. Удиви ме дисциплината, която си наложиха на бърза ръка: по стълбището се разминаваха от ляво и мълчаливо, изобщо бяха тихи, говореха спокойно, в клозета употребяваха тоалетна хартия, в умивалнята сапун. Влюбиха се в струята на душа. През деня не показваха и носа си навън. Нощем обаче всички излизаха на двора и се раздвижваха. Това тяхно раздвижване бих искал да ви покажа, но няма как, не съм в състояние и да ви го опиша като хората. То наподобяваше нещо като нощни олимпийски игри. Момчетата бягаха, скачаха, правеха стойки, вдигаха тежести, изобщо извършваха редица хитроумни упражнения за поддържане на мускулатурата. Построиха си висилки, купих им гири, пружини. Огромният двор се напълни с красота и хармония. Бурените изчезнаха, остана тревата и дърветата. При обилна лунна светлина обичах да наблюдавам древната прелест на състезанията и фавънската декаденщина на игрите им. Тези хора живееха сговорчиво, изглежда интересите им никъде не се разграничаваха. Внимавах. Стараех се да не възпламеня случайно голям или малък конфликт. Особено да не фаворизирам. Предпазвах се от изяви на симпатия към този или онзи, макар че това се оказа трудно, тъй като сред мнозинството се очертаваха няколко мъже с особена красота и приветливост, блестяха като представители на неизвестна, бих казал интелектуална раса. Така изглеждаха поне външно, защото тия тайнствени или поне странни същества, нямаха големи възможности за умствено развитие. Красиви, меки по характер и душа, роби; шейсет и двама!… В крайна сметка, дойдох до някакво заключение, а може да е било и внушение, че робите бяха твърде свободни и душевно очистени. Те сякаш дишаха и се развиваха като едно тяло; движението на отделния човек беше като потрепване от обшия opганизъм, тон от цялата симфония. Да, струваше ми се, че са много свободни: можеха да ядат къшей хляб на ден, да носят единствен панталон, по една риза на гърба си. Никога не ми се отдаде да разбера какво мислят, изобщо мислят ли нещо свое, те или бяха нежно-простовати или плуваха във високи, непознати за мен сфери. Така или иначе, но колективът, приютен от мен във вилата-ателие, далеч от погледите на хората, дишаше и живееше в завидно равновесие, без да се заинтересува или запита за повече. Сигурен съм, че никой не е откъснал нито една ябълка тайно и само за себе си. А плодовете висяха над главите им, трябваше само да протегнат ръка. Опитите ми да увелича дажбите удариха на камък, момчетата консумираха грамове, струваха ми далеч по-евтино, отколкото предполагах. Нямаха документи за самоличност никой не притежаваше нито една хартийка. Нещо повече, нямаха имена; поне за мен те обитаваха света като безименни същества. Преживях моменти на колебание, щеше ми се да им раздам по едно име. Но се отказах. Изглежда, че моето хитро замаскирано намерение да властвувам над тях, отхвърляше тази първа стъпка към индивидуализация. Шейсет и двамата си останаха в представите ми като красив загадъчен организъм, многоглав и многорък, вкоренен в някаква интимна, собствена митология.
Първите дни се залисах изцяло с тях, зарязах всичко – и работата си. Обяснявах им, запознавах ги с най-простите и обикновени неща, например как да боравят с електрическите уреди, показах им опасностите които електрическият ток крие за живота, а те ми демонстрираха умението си да схващат леко. Токът беше нещо важно за момчетата, осигуряваше им чай, препечени филийки и варени картофи. Варените картофи ги довеждаха до лудост. Когато ги запознавах с тях, те сякаш ме обикваха повече. Трябва да подчертая, че всички ме гледаха покорно, лицата им излъчваха благодарност и полинезийска вярност.
Един ден, някъде към свечеряване, звънецът на входа се обади. Нямаше нужда да поглеждам, знаех че може да бъде само Дора. Обзет от любовта си към поданиците, бях забравил изцяло за нея. Изскочих, готов за излизане, облечен, а и колата ненапразно стоеше на уличката.
При подобни случаи Дора изсипваше думите, заливаше ме с изобличителна лава и оставаше при мен; знаехме че цялата тази работа ще завърши в розовия облак на чаршафите. Но сега тя влезе и остана само в колата.. Направи ми впечатление, че този път моята любима не изрече нито една излишна дума и най-важното, дори не направи намек да проникне във вилата. Така и не стана необходимо да й отказвам.
Тя мълчеше. Мълчанието й изразяваше жестока болка, категорично и ясно взето решение. Дора се измъчваше, тормозеше се като вярна жена и другар, запътена към друг мъж. Представях си как би се изразило всичко туй в думи: Ти не ми се обади цели четири дни, чаках, бях решила да видя какво ще сториш. Преди два часа ми звъннаха други. Отказах им да се видим, но се ядосах и тръгнах към теб да ти заявя, че успя да ми нанесеш удар. Не забравяй, че все пак си на петдесет, а аз на трийсет и пет, което означава, че не можеш да ми се подиграваш безкрайно.
Страданието на Дора ме засягаше, в случая вече предусещах фронтално задаваща се заплаха. В крайна сметка, обичах тази жена по сто причини. И все пак, същността ми се отнесе спокойно към заплахата, мислите ме носеха към вилата, към момчетата.
– Моля те да спреш.
– Какво каза?
– Настоявам.
– Защо?
– Спри!
Изключих газта. Дора отвори вратата и слезе на асфалта.
– Върни се веднага! – извиках.
Но тя тръгна назад, към автобусната спирка. За щастие или нещастие, зададе се такси. Дора махна и се качи.
Останах сам. На пътя. В колата. На петдесет. Напуснат от една вярна жена и приятелка, към която се стичаха апетитите на много мъже, една жена, която сама не знаеше за какво ме обича, тя беше убедена че съм голям скулптор и аз подло подклаждах убеждението й. Би трябвало да съм съкрушен, в колата да е тъжно и все пак, като се замислих, дойдох до заключението, че не е така, напротив, почувствувах се като отвързан кон и хукнах обратно.
Момчетата вечеряха. В ръцете им димеше по един картоф, тяхното лакомство. Белеха го и го посоляваха. Този път си бяха позволили да консумират картофите печени. Ухаеше приятно. Въпреки навалицата, във вилата цареше уют, домашна топлина, тишина.

4.
Антилопата е вдигнала много леко глава, по-точно – извърнала е глава, тъкмо в момента когато е почнала да пие, или пък вече е пила вода. Нещо в стойката й подсказва, че е усетила опасността. А може и другояче: не е усетила нищо, продължава да уголява жаждата си; кротка, стройна, излизаща направо от саваната, или влизаща в нея, неотделима, слята с околната среда, синоним на красота и кротост. И ако нещо в стойката й подсказва, че е усетила надвисналата опасност, този миг ще ми струва много, голяма борба ще падне с камъка, ще се измъча. Но дори да го постигна, важно ли е?…
Ангелов продължава вече двайсет минути; очевадно е убеден в моя талант, ако го слуша човек, ще помисли че „Непримиримите“ ме издига сред най-големите пластици на съвремието. Досега с него стават трима, днес художественият съвет тръгна добре, най-после ще се отърва от този товар, от омръзналия ми вече ангажимент, ще получа пари и ще приключа с поръчките. Така смятам, имам спестени двайсет хиляди, „Непримиримите“ ще прибавят към тях още девет – две години ще мога да мисля, да се задълбочавам и ако наистина съм талантлив, да направя нещо извън рамките на договореността.
Сега говори някой си Петров, нов член на съвета, не го познавам, не знам откъде е дошъл. В лицето му има нещо недовършено, старае се да го заглади по някакъв начин, да го прикрие. Но какво е туй недовършено, все още не мога да открия и като истински скулптор, да залича. Затова сме ние, някъде може да се наложи интервенцията ни, да корегираме несръчността или недоглеждането на природата. В природата например не съществува антилопа заобиколена от леопарди. Да си припомним какво правят леопардите. Обикновено леодардите са самотни, или на двойки.
Когато са на лов, обаче, те са винаги сами. Леопардът се врязва сам в стадата и напада една единствена жертва, изяжда я, тя му е достатъчна. А една антилопа на няколко нападатели? В това се състои абсурдът… Петров ме отрича. Сега той говори за голяма сръчност. Чуя ли думата сръчност, разбирам че става дума за отрицание. Петров заявява, че не е далече времето, когато цялата страна, всеки площад, всеки парк, ще се напълнят със сръчно изработени творби, и ще се получи една приятна, сръчно постигната панорама. Петров заявява, че ще гласува за „Непримиримите“, но моли членовете на съвета да се замислят за бъдещия пейзаж на скулптурата… Отдъхвам си, деветте хиляди лева се върнаха отново в джоба ми, мога да се замисля върху водопоя. Добре де, какво би станало ако антилопата и леодардите пият заедно вода, пият кротко, мирно, никой не смята да напада никого. На пръв поглед – евтино, така би сметнал всеки умник, но я си представете нещата по-задълбочено. Не, не е за изхвърляне идеята.
Вървя по улиците, часът е дванайсет, денят е без слънце, но е приятен, свеж, може да се върви бързо или бавно, може да се мечтае. Смятам, че вече съм свободен човек, с изпълнени ангажименти, нямам определена жена, всички жени са мои, имам двайсет и девет хиляди и все пак, това е само капка в морето пред огромното богатство, което съм скрил в Бояна – шейсет и двама мъже, готови да ми робуват. Вървя и мисля за тях. Оглеждам витрините. Искам да им купя нещо, някакво подаръче, мъничко, но да се помни. Спирам тук и там. Оглеждам. По една носна кърпа, да речем. Или пък по едно огледалце; на туземците са подарявали огледалца.
Преди да направя покупката обаче размислям добре и се отказвам. Подаръците може би са вредни за здравето, те разглезват, искаш ли да владееш някого не бива да го привикваш към подаръци. Прекосявам градинката пред Народния театър, на път за ресторанта. Всички пейки са заети; деца и колички, колкото щеш. Майките сияят, те са горди с рожбите си. Всяка отглежда по едно сополиво дете. Децата ще порастнат, едни ще са хубави, други грозни, едни ще вървят добре в училище, други ще кретат, между тях няма да липсват и кретени. Едни ще умрат рано, други ще оцелеят, но общо взето, съмнително е дали ще станат хора. А моите са готови, живи и здрави, високи, стройни, красиви. Те са огромна сила. Впрегнати в работа ще сторят чудеса. Какво ли не могат, всичко! Те са преди всичко схватливи. Можеш да ги качиш на кран – да манипулират, на кораб – да го управляват, на веслата – да гребат, в рудника – да копаят подземни богатства, да забъркват бетон, да строят, да създават ценности, или пък да… покоряват. Ами да, не мога ли да покорявам? Стига да искам. Поведени напред, момчетата ще се превърнат във воини-нападатели. Ще ги предлагам за наемни убийци. Ще реализирам пъклени планове. Хубав ден! По дяволите Дора! Виж колко момичета има, седят по пейките, чакат. Заети са, винаги правят нещо, но всъщност чакат, не могат да ме заблудят те мен.
Решавам да свия край Мавзолея, до магазина за цигари, искам да си купя един кашон кент. Настроението ми е чудесно, няма нищо по-хубаво от хубавото настроение. Нито помен от ония мисли. Ето една от тях: ще си отида, ще изчезна, а тази градинка ще остане след мен, докато свят светува. В това кътче от тихия район на София се пръкват много деца и мисли, тук мислите политат от мозъка винаги шаблонни, но ти не обръщаш внимание на това, на теб просто ти хрумват мисли, защото градинката е такава, провокира. Слушай, човече, къде си тръгнал транзит? Защо не спреш? Тук имаш спомени от детството и от младостта. Кога ще ти се случи да минеш пак под столетните дървета? Тук съм се целувал поне с петдесет момичета.
Названието „антилопа“ поражда представа за линии, за красота, но ако се вгледате в една антилопа, може и да се разочаровате, нейната анатомия едва ли би покрила очакванията ви; на много места антилопата е направена грубо, но общо взето, тъкмо това огрубяване й придава най-големия финес и я отделя от сладникавата представа за грациозност. Тъкмо тази подробност трябва да изразя и аз. Сядам на една пейка. До мен двама старци са се оплели в разговор за миналото. Това не ми пречи да мисля. Защото има за какво да се разсъждава. Леопардите, които са кръвожадни животни, може би едни от най-кръвожадните животни на саваната, притежават своя грация. Понякога ми се струва, че леопардите са по-изящни от антилопите. И ето, това вече ще попречи, според мен, на композицията, пък и на идеята.
– Може ли?
Тези две думички се произнасят когато някой иска разрешение да седне. Казах че може. Вече станахме четирима на пейката, имаше още две свободни места. Тази мисъл просто се вплете в мислите ми за композицията, но после изчезна, отново потънах в компанията на леопардите и антилопата. Сега обмислях въпроса с бройката на леопардите, колко да бъдат те; по възможност по-малко и въпреки туй да внушават че са поне десет. Тук, според мен, ще се спъна в нова трудност, която е почти непреодолима: как да предам масовостта на нападателите с по-малко бройки и материал. Един леопард няма да каже нищо, два – също, три – едва ли, четири… Оха!… Може. Пет?… Петият на половина, да загатне масовостта. Значи, какво стана – четири и половина леопарда ще свършат работа. Боже господи, какво нещо е изкуството! Но съм доволен, ще стане…
Този род момичета са ми известни. Те дават илюзия че са дребнички, тяхната миниатюрност ги прави по-млади. В случая тя приличаше на петнайсетгодишно дете, а както ще видим по-късно, се оказа на двайсет. Повтарям, в този хубав безслънчев ден имах право да бъда щастлив, пълен с настроение. Затова не аз, а самочувствието ми проговори:
– Не съм смятал за кой знае колко вероятно, да ви срещна тъкмо в градинка.
Момичето ме погледна: – Моля?
– А, не така – рече самочувствието ми – току-що избягах от зелени очи!
Погледна ме ясно, с ония полуучудени проучвателни погледи на неделикатното женско разузнаване, а аз от своя страна четях всичко в очите й. Двоумеше се – да се обиди ли или да не се обиди, беше от ясно по-ясно че възрастта ми я шокира, а от друга страна, респектираше я всичко солидно у мен. Малката жена долавяше към коя категория принадлежа, а аз усещах че на нея тези хора не са й неприятни.
– Вижте какво – прошепнах съзаклятнически – няма защо да ме зяпате, а ми кажете, можете ли да шофирате или не можете. Малко съм пийнал, трябва да ме отведете до „Щастливеца“, имам среща. Ако не можете да шофирате, трябва да ме заведете до „Крим“ или „София“, но в никакъв случай в „Кристал“, където миналата седмица се бих с оберкелнера. – Зеленината в очите й просветля, но още не разбрах има ли чувство за хумор, засега се очертаваше като тъпаче, от ония, красивите, дребните на ръст тъпачета. – Ако отказвате, върнете ми ключовете.
– Не сте ми ги дали.
– Така ли? – Бръкнах в джоба си, измъкнах ключовете. – Можете ли или не можете?
– Какво?
– Да шофирате.
И така нататък…
Предавам ви част от разговора с тази млада жена, за да ви уверя още веднъж в какво хубаво разположение на духа се намирах, та чак изпробвах начините, останали ми от младостта…
Едва като се появи с кафетата на терасата, разбрах че Неди не е толкоз млада жена. Панталонът и ръкавите бяха навити за да не й висят, но общо взето, моята пижама й стоеше добре. Тя постави кафетата на масичката и понечи да седне на коленете ми. Отклоних я, посочих й насрещния стол. Погледът върху кафетата можеше да подскаже, че не са приготвени както трябва, че това не е работа за нея, но тя настоя решително, прати ме на терасата и сега трябваше да сърбам попарата, която сам си бях надробил. И друг път съм имал повод да си бия главата с такива случайни познанства, бях се зарекъл, но какво да правя, един мъж на петдесет, в повишено настроение, може да извърши и по-големи глупости.
– Значи, актриса, така ли?
– Догодина – за трети път.
– Завидна упоритост, Неди.
Чудех се какво да говоря.
– Докрай! – настоя Неди. – Докато имам право. Познавам някои, кандидатствували са по пет пъти и са влезли.
– Добре де, да речем, че влезеш и завършиш. После?
– В театъра.
– В театъра, но в провинцията.
– В провинцията, но в театъра.
– Актриса!
– Няма нищо по-велико.
– А пък аз бих ти казал, че едва ли има по-унизителна професия от актьорската. – Неди взе чашката от масичката и ме погледна тъй сякаш измерва ръста ми. – Или Лорънс Оливие, или ницо. Актьорите, моя мила, живеят по-зле от най-нисшия чиновник. Чиновникът е по-независим от тях, той може да съществува по-гордо. Да си актьор, това означава всекидневно, всекичасово подмазване на режисьори и директори, дори да си добър на сцената. Ти не си ти, не само заради интерпретирането, но и заради мизерната зависимост. Един силен индивид, превърнат в актьор, веднага поема върху себе си характерната за професията деформация. Всички актьори ако не се превърнат в сатрапи, се деформират, запомни го от мен. Има да лазиш по корем, ще бъдеш готова на всичко, само да фигурираш в списъците на някой столичен театър.
– И в провинцията живеят хора.
Усмихнах се, не казах нищо повече.
Само преди петнайсет минути Неди бе проявила великодушие, заяви, че може да остане и през нощта. Казах, че трябва да излизам служебно, но тя отвърна, че ще ме чака. Казах, че е неудобно, понеже все пак имам някаква приятелка, могат да се случат непредвидени посещения. Тя се съгласи, че това е твърде неприятно и обеща да си върви. Но кога ще стане туй? Небето тъмнее, планината изсивява, от седемнайстия етаж се вижда ясно как се свечерява, шумовете и те добиват сънливия си оттенък, всичко се приготвя да потъне в нощта, настъпва часът на бурния кипеж преди покоя. Настъпва и моят час. Новата ми познайница има тъмна кожа, но гърдите й светлеят с призалезното сияние, връхчетата им стърчат напред, със самотата на планински върхове. Това е моят час, когато нищо не може да ме спре. Днес целият ден не съм ги видял, тъгувам за тях и ако проклетницата не си отиде дс половин час, не знам как ще се разправяме. Пия кафе и си мисля, че трябва да благодаря на съдбата. Добре живях, макар и с компромиси, а и сега се чувствувам добре в тази нежна мансарда. Факт е, че съм добре, за това говори присъствието на това облаче до мен. Предстои му да се облече, сега сме в нищото, когато трябва да издържа още малко. Но на терасата разбирам, че моята нова познайница е по-хитра и по-безнравствена отколкото предполагах, само че, за съжаление, тя е далеч по-изящна като външност, далеч по-дръзка и много по-съблазнителна на терасата, отколкото на леглото. Дявол да го вземе, какви момичета кръстосват по света, а ние си отиваме.
Някъде към два след полунощ се разярих, заявих, че дрехите на жените служат не само за събличане, но и за обличане.
В четири часът сутринта вече летях към Бояна.
Отворих внимателно, стараех се да не накърня и с най-малкия шум тишината. Затворих вратата зад гърба си и погледнах прелестният разкош на нощната градина. В белезникавата дремливост на отиващата си тъмнина можех да виждам ябълките, крушите и дюлите, увиснали тежко към земята, върху която лежаха момчетата. Хладната нощ изглежда беше топла за тях, до изтласканите настрана одеяла те дишаха леко и разгърдени. Порази ме една подробност – никой не хъркаше. Внимателно се изкачих в малката стаичка и смъкнах завивките си в градината. Постелих одеяло долу, метнах едно върху гърдите си и заспах.

5.
Във вилата имаше двайсет чаши, чаят тук се пиеше на три тура. Погледнах циферблата. Шест. Бях спал час и половина, но не можех да лежа повече самичък сред градината. Върху тялото ми тежаха няколко одеяла, внимание, което човек запомня. Станах, поднесоха ми закуска. Всичко вършат те, отдавна не се грижа за нищо, само нося провизии. Мисля, че финансите ми позволяват да издържам шейсет и двама пансионера, които се хранят кажи-речи символично.
Скоро закуската приключи, дворът беше разчистен от одеялата, Хората ме гледаха право в очите и се страхуваха. Те най-много сс страхуваха да не си отида. От своя страна аз също ги гледах, чудех се – какво да предприема с тях? Да разговаряме за нещо по-значително не можехме, можех само да им се любувам и да се чув-ствувам горд, че всичките тук са мои и ако реша… Но какво да реша? Какво добро мога да сторя на света с хората си? Ако ги разпределя да помагат някъде, ще се разчуе и ще ми ги вземат. Боже мой, какви доходи могат да ми докарат, само да ги пусна, да речем, като изкопчии. Виж, зло мога да причиня, това е по-лесно, почти всички злини са на мое разположение. Възможни са хиляди нощни поразии, неизобретени още от човека забави, да се подигравам на хората и всички ние шейсет и тримата да се кискаме от удоволствие и злорадост. Мога да разиграя милицията, имам властта да паникьосам цяла София, да извърша серия от убийства, в които липсва логика. Или пък, представете си какво може да стане ако осея за една нощ десет квартала с десет трупа, все на мои хора, все неиндентифицирани. Ужас. София се тресе от паника, а ние, останалите петдесет и трима, тържествуваме. Знам, достатъчно е само да заповядам на хората си: идете и умрете, те ще отидат и ще умрат. Идете и убийте, те ще отидат и ще убият…
Стоят и чакат какво ще измисля за днес. Аз също бездействам, не ми хрумва нищо. Ето ги, куп здравеняци, предани, а какво да ги правя? Мога само да си ги преброя отново. Помолих ги да се подредят. Преброих ги – точно, нито един не липсваше. По-нататък? Гледат ме в очите. Наредете се по двама. Наредиха се. На трийсет и едно места по двама души. Мои. Сега по трима. Наредиха се. На двайсет места по трима и двама остават отзад. Все мои хора. Сега – класиката, както се редяхме в гимназията и в казармата. Наредиха се на петнайсет места по четирима и двама останаха да стърчат, както си е редно. Погледнах строените. Надравиха ми добро впечатление. Все мои, гледат с обожание, разбират че скуката си отива, тук ще се прави нещо. Но какво? Какво можем?
Освен да маршируваме. Потрудих се един час и потръгна. Научиха се да вървят в крак. Дощя ми се да им пусна един марш, но в магнетофонните си записи нямах подобно нещо. Тогава се досетих че от много години насам съм живял без този така характерен за младостта ми ритъм. А момчетата маршируваха, тактуваха си с уста, най-лесната маршова песничка, заучена без текста. Тъпчат по тревата и си тананикат. Гледам ги, любувам им се и се чудя какво не е в ред. Да, нещо не е в ред. Скоро се досещам – брадите.
Следобед накупих самобръсначки. До вечерта всички бради изчезнаха, лицата лъснаха, наоколо светна, добих впечатление, че нещо стана по-редовно.
На другата сутрин, без да го усукваме, налетяхме направо на маршировката. Вече не ги молех да се подреждат, заповядвах. Забелязах тази подробност, сепнах се, но играта беше забавна и продължих. Игри, забави, какво да прави човек, те бяха като деца и трябваше да ги владея.
Новият начин на живот, изпълнен с ритъм и дисциплина, допадна на хората ми, те му се подчиниха; сутрин след закуска се строяваха и ме чакаха. Понеже спях в София, пристигах към седем, за да ги поздравя. Това продължи няколко дни, докато се досетих, че така няма да може, че се обвързвам. Дотогава винаги съм се чувствувал свободен, аз съм независим човек, господар съм на времето си, на волята си. Ставаше лошо – момчетата искаха да играят на нещо, вече играеха и нямах право да им отнемам ритуала. Замислих се да им поставя мой заместник, един от тях, който да „приема парада“ и да ми докладва вечер. Но кой да бъде той? Оглеждах редиците – всички се стараеха, всеки вдигаше ревностно крак, всяко копче на панталона или на ризата беше закопчано, фигурите се изпъваха стремително; от разпасаната група, която доскоро блееше и се потриваше, нямаше и помен.
Но кой от тях? Набелязах си неколцина, повече по ръста, отколкото по старанието им, от тук нататък селекцията трябваше да продължи. Но кой от петимата? Сведох ги до двама, започнах наблюдения върху тях. Залисан в увлечението да си избера заместник, вече забравих всички останали задължения към бита си, да не говорил за това, че забравих да работя. Материалът беше струпан, идеята блуждаеше в главата ми, трябваше да почна всеки миг. Но кога?
Застанах над тези хора, вече обмислях съдбата им по най-банален начин – създавах си заместник, той от своя страна сигурно ще си измисли свой заместник, а другият няма да остане назад и така нататък, докато се изгради онова нещо… Аз и бъдещите ми помощници се готвехме да измайсторим иерархията, началничеството, разчиствахме пътя към потисничеството, това ме увличаше сериозно, погубваше желанието ми да творя.
Една сутрин реших да туря край на туй, което се зараждаше.
Качих се бързо на колата, натиснах газта, озовах се в Бояна. Видях ги как удрят крак и пеят; по лицата им бе изписано въодушевлението на децата, радост от живота. Това пък не съм очаквал ама ни най-малко. Момчета, извиках аз, след като ги строих на плаца и им дадох командата „свободно“, искам да забравите този период от живота ни. Това, което вършим, не е добро, ние вече се подготвяме, ние пеем в един глас, вървим като един, завиваме едновременно, в една посока, ухото започва да привиква към заповедите, към подчинението. Много скоро ще ви направя компактни и единодушни, ще създам от вас сила. Няма да мине време и ще поискам най-лошото – да ви употребя. Добре, ще пожелаете ли? Казаха, че са готови на всичко. Дори да умрете? Дори да умрем!… Хубаво се наредихме, рекох аз, но за какво да умрете? Къде да ви пратя?

6.
Есента се оказа чудесен период за образование и сприятеляване. Тактично се заех да отклоня стремежа на подарените ми хора към строя и унифицирането. С помощта на телевизията и радиото пристъпих към разширяване на познанията. Обяснявах всичко видяно на екрана, чутото по радиото. Библиотеката на татко свърши добра работа, тя ми помогна в просветителския бяс, който ме беше обхванал. Младите непокварени мозъци на учениците ми усвояваха бързо, всяка научена подробност предизвикваше радост у тях.
Зимата се превърна в период на задълбочаването. В дългите снежни нощи всяка информация се разясняваше подробно, тогава се показаха и кълновете на проникването. Но най-интересните моменти настъпиха по-късно, когато се обадиха музите. Първи се проявиха певците, след това художниците. Както едните, така и другите можеха да се изявят лесно, имаше къде да се пее, а художниците разполагаха с материали; ателието просто гъмжеше от флумастери, бои, четки, платна и огромно количество глина. Очертаха се и тези, които предпочитаха словото, те се затваряха някъде и четяха без прекъсване. В погледите на двама от тях долових онази закана, която обикновено отправят към света решените да пропишат.
Всеки се стараеше да увеличи знанията си, дори двамата, определени от мен за началници, през късия фашистки период. За тях не мога да твърдя, че възприемаха трудно, направи ми впечат ление обаче скритата им, бих казал подмолна съпротива, притаена та им носталгия по маршируването, към дните, в които те бяха командири. Започнах да ги наблюдавам, използувах всеки удобен момент да им внуша, че светът притежава друг аромат, а животът трябва да се живее меко, без крясъци, без заповеди и налагане на чужда воля. Учудването им на няколко пъти премина в опит за спор: защо, какво лошо има в това да се уеднаквят хората, да приемат принципа на единомислието; това означава ред, прегледност, контрол. Впуснах се в търпеливи обяснения, особено много наблегнах върху нюансирането, казах че всеки човек представлява отделен свят, нещо подобно казах, после споменах онези неща – за волята, а те се хванаха за волята, но успях да парирам и това. Мисля, че не ги убедих достатъчно, мисля че двамата се свиха само пред авторитета ми, просто се бяха подчинили. През цялото време на обучението не ги изпуснах от очи. Те гледаха повече телевизия, по-малко четяха, обичаха да слушат пеенето на другарите си, но към картините се отнасяха с пренебрежение.
Наследеният татков имот, с голямата топла вила и петте декара градина около вилата, вече приличаше на колеж, в който учениците се стараят да задоволят преподавателите си, дори ми се стори, че се престарават. В някои моменти обучението приемаше състезателен характер. Когато се връщах натоварен с продукти от града, преди да се приближа, спирах колата и отстрани наблюдавах сградата, по-скоро някои нейни фрагменти, подаващи се измежду елите. Застоявах се, правеше ми удоволствие да се замислям за факта, че вътре живеят шейсет и двама души, хора, те не са регистрирани никъде, не фигурират в никоя общинска книга нямат имена, но всички единодушно и всеотдайно се числят към мен, мога да ги възприемам както си ща, било като дух към духа ми, било като вещи към имота ми.
Веднъж, след един подобен размисъл отвън, отново ми се стори, че не може да бъде, и вместо да вмъкна колата в гаража, не очаквано подкарах към Витоша. Свечеряваше се, снегът сивееше; върху чистото небе припламваха първите чисти звезди. Тук, високо над града, исках да взема някакво решение и да го проведа незабавно, ако всичко не е само един сън, разбира се. Трябваше ли да предам питомците си на държавата? Нейни ли са те? Държавата сигурно има по-големи възможности от мен да ги разгадае, да се заеме с възпитанието им. Нямах никакво право над съдбата им. И тогава пред мен се изпречи нова загадка: нима всичките шейсет и двама имат еднаква съдба, нима представляват нещо неделимо? Как можех да разбера това?
Върнах се във вилата, за да се уверя – за кой ли път – че не сънувам: те съществуваха. Помогнаха ми да внеса продуктите и се събрахме в голямото помещение. Предстоеше ни празненство – щяхме да изслушаме цялостната програма, нещо като концерт на хоровата капела. Хористите изпълниха песнички от радиото и телевизията. Въоръжени с магнитофонната ми уредба, те можеха да записват сами всичко по-интересно от програмите. Двете песнички прозвучаха странно: детски, а ги изпълняват мъжаги. Странно звучаха и естрадните парчета. Мъжете не усещаха изцяло ритмите, не можеха и да ги предадат, те просто пееха всеотдайно, вдъхновено. Слушах и размислях – наистина не ставаше въпрос за единен организъм, това си бяха отделни хора, само че безпределно предани на мен, тях не ги интересуваше нищо извън подчинението им към моята личност.
Потръпнах.
Какво ли би станало ако пожелая да убия някого от тях?
Навън беше студено, при нас – топло, сигурно; имаше дихание, чувстваше се присъствието на приятели; всеки усещаше другия и като си помислех за дарителя, който ме беше посетил по време на риболова, отправях му благодарностите си. Къде ли се намира той сега? Не беше ли един от ония скитащи неспокойни демони? Не бяха ли демони и тези до мен? Бяха, разбира се, другояче не можеше да се обясни появата им през времето и пространството.
Тази вечер имаше по глътка ракия, чай, бисквити, пияни вишни и един казан сутляш. Няколко мъже минаваха и поднасяха лакомствата. Всеки посягаше и си избираше. Аз пиех. И точно когато се появи Дора, разбрах че оня е изчезнал.
А Дора се появи много обикновено, изведнъж си спомних за нея, като за хубава жена.

7.
Тръгнах с чашата си. Намерих го в някогашната спалня на татко. Тук по стените висяха три от прочутите таткови картини, а библиотечният шкаф приютяваше само албуми на прочути фирми и галерии. Беше се навел, разглеждаше трескаво, сякаш бързаше за някъде. За първи път ми се случваше да видя как някое от момчетата се отделя драстично от „групата“.
Повдигна глава и ме погледна, току-що овлажнил пръста си, за да прелисти следващата страница на Бош. Край него зееха разтворените издания на Рембранд, Пикасо, Ван Гог и Гоген. Взрях се в най-малката книжка и не без изненада открих част от призрачната галерия на Магрит.
– Сам ли ги подбра? – запитах аз.
– Какво?
– Тези албуми сам ли си ги измъкна измежду останалите? – Отворих шкафа и му посочих редиците. – Ето, виж!
– Не – отвърна той. – Те бяха тук.
Посочи нощното шкафче до леглото и на бърза ръка нареди книгите една върху друга, но сякаш спази строг ред. Разбрах, че ги е намерил така, сигурно оставени от мен, разглеждал съм ги през време на отдих, преди заспиване.
– Очите ти са зачервени – рекох – лицето ти е уморено. Слушай, да не би?… Малко ли спиш? – Кимна. – Три или четири часа?
Кимна повторно.
Без да влизам в подробности, стана ми ясно, този човек четеше и разглеждаше по цели дни и нощи, спеше малко, беше обхванат от простата човешка любознателност да поглъща безкрайно много информация. Посочих му повторно шкафа, дадох му да разбере, че всички останали албуми са на разположение, че спалнята на моя прочут татко е също на разположение, но трябва да включва електрическия радиатор и да внимава с прозореца, никаква светлина навън!… Тук му е мястото да отбележа, че повечето от прозорците на вилата бяха плътно покрити с черен картон, нощем вилата светеше само с кухнята и антрето си, така както беше светила винаги, преди да бъде пренаселена.
– Ти ми направи впечатление – казах тихо аз. – Искам да ти измисля име. Кажи си как да те наричам?
– Гоген!
– Настояваш!
– Гоген, да.
– Добре, ще те наричам Гоген. Не ти ли е студено?
Повечих да включа радиатора, но той ме спря. Заяви, че не чувствува да му е особено студено.
– Но ако усетиш студ?
– Тогава ще си пусна точно толкоз топлина, колкото ми е нужна.
Изглежда, че тези хора ми бяха не само предани, те внимаваха и за останалото, например, изразходваха тока разумно, пестяха в моя полза.
– Искам да се чукнем – посочих чашата си аз.
Човекът, когото трябваше занапред да наричам Гоген, излезе от стаята.
Загледах се в една от трите картини, тази която ми харесваше най-много, влязла и в енциклопедията. За татко съм мислел винаги по един начин, че е спокоен в безпокойството си художник, до голяма степен независим, разтворен в немските майстори; беше се учил при тях.
Гоген се върна с чаша в ръка. Поднесе я към мен, пресипах му от моята водка. Пихме с пожелания за успехи, както става по приемите. За да подхвана незначителен разговор от учтивост, посочих картината на татко.
– Харесва ли ти?
Той сякаш знаеше какво ще му посоча, просто не я погледна, взря се в очите ми.
– Не.
Усмихнах се. Гоген остана сериозен. Вдигнах чашата. Не знаех какво да сторя, а бях смутен. Каквото и да разправяме, прямотата от този род почти винаги ни обижда. Татко е безспорен художник, признанието му е всеизвестно, дори попрехвърлило границите на страната ни, осемнайсет от неговите картини отдавна се намират в Съединените щати.
Посочих му една от репродукциите на Магрит.
– А тази много ли ти харесва?
– Не знам дали ми харесва много – отвърна моят събеседник – но ми харесва, той ми казва други неща. А този ми казва съвсем друго, той ми харесва много – Ставаше дума за Бош. – Той ми разказва за неща, които тия премълчават. – Посочи Рембранд, Ван Гог, Гоген и Пикасо. После отново Бош и Магрит. – Тези ми са интересни, но тези четиримата ме карат да мечтая.
– Но не те вълнуват.
– Ами!…
Изтръпнах от естеството на разговора, който се водеше в някогашната спалня на татко, между неговия син и някакъв примитив от неизвестен произход. Той си имаше мнение, освен това изразяваше го така, както бихме желали да се изразяваме навсякъде в нашия живот, а не успяваме. Само за две секунди татко беше унищожен, аз леко смутен – и меко казано – раздразнен. Раздразнението ми отиде още по-далеч: накарах го да донесе картините си. Гоген се съпротивляваше успешно до момента в който му заповядах.
Донесе пет картини, погледнах ги, жалко за платната и материалите. Направи ми впечатление шаблонната отправна точка към строежа, цветовете се втурваха към зрителя по особен, но скучен начин. Освен цвят – нищо, никакъв сюжет или дори настроение, върху платната зееше дупка, хаос, картините не се сродяваха и с детските рисункови брътвежи.
Изведнъж ми стана ясно, че имам работа с маниак-многознайник, впрегнах се, за малко да му кажа, че няма право да пипа четката, но премълчах. Наредих му да ми донесе картините на другите трима. В тях също нямаше нищо, но се долавяше най-желаното – примитивизмът, неорганизираният детски разказ, характерен за начеващи, от които можеш поне да очакваш.
– Сигурно са ви нужни още платна – казах, докато близвах от чашата.
– Много – призна маниакът, който настояваше да бъде наричан Гоген – колкото може повече. Моля ви, донесете още платна.
– Рисува ти се, а?
– Непрекъснато.
– Ще донеса много платна – обещах – огромно количество!
– Позволявате ли ми да отварям шкафа с репродукциите?
– Колкото щеш.
Отговорът ми сякаш го успокои, повече не ми се и разговаряше, страхувах се да не поиска мнението ми за картините. Събеседникът ми се очертаваше като неприятен характер, което означаваше, че в групата започваха да се проявяват индивидуалности те.
А на всичко отгоре – бързах.

8.
В гаража отново ме споходи мисълта за антилопата и леопардите. Кога най-после ще започна? Бяха минали векове от последната мисъл за тази скулптура. Така ли ще продължава и занапред? Нима ще зарежа работата си заради тях? Плъзнах се по разчистения асфалтов път. Студено. Дора, антилопата, момчетата и този маниак, който хаби платната на вятъра… Леопардите трябва да бъдат точно четири и половина. Часът е точно девет, може да се предположи, че все още хората не са си легнали да спят. Знаят ли всички долу какви са звездите тук горе? Кола на КАТ, спряла е, минах край нея. Само туй оставаше, да ме проверат за алкохол, да се лиша от превоз, сега, когато отговарям за прехраната на шейсет и двама души!… Не е ли време да ги предам на държавата? Нали за това се бях качил привечер на Витоша да взема решението? Бяха ли минали шест месеца откакто… Не, не повече от четири месеца. Толкова дълго време без допир до женска кожа!… Всъщност, не става въпрос за антилопа, а за газела, първоначалното ми хрумване е било с газела и съм забравил. Колко много съм се откъснал от работата си…
На седемнайстия етаж ме очакваше необитаема суха топлина, която изпълваше всяко кътче на мансардата. Това се казва топлина, тя така ми липсваше оттатък, там поданиците пестяха електрическата енергия. Освен това, на седемнайстия етаж усетих край себе си простор и независимост, отървавах се от чувството на заетост, телефонът стоеше на мястото си – красива вещ, може да ти стори неописуеми добрини. Завъртях шайбата и тя запя познатата песен със съпровод от нечие дихание. Чаках, потъвах в топлината и мислех, че не мога да искам повече. Какво ми трябва още, аз съм задоволен, дори разглезен човек, нещо ме караше да се чувствувам и като султан: в бележника лежаха телефонните номера, а на края на жицата лежаха те, всяка от тях чакаше да бъде повикана. Предимството, естествено, се падаше на главната султанша.
Мембрана та пропука.
– Дора – рекох тихичко аз – хайде.
– Какво?
– Тръгвай.
– А, ти ли си?
– Какво?
– Няма да дойда, имам гости. Как си?
– Добре съм. Ела.
– Не – засмя се по много неприятен начин тя – не, мойто момче, довиждане.
Сега изпука сякаш целия отоплен хол, изпука с празнотата си. А телефонът се превърна в студена бакелитова мида. Трябваше малко да помълча, необходимо беше дори да не мисля, имах чувството, че нещо трябва да се утаи и докато това става, нито капка алкохол. Най-лесното е да посегна към хладилника, но не, добре е да се изсмея над себе си, да изконсумирам тайната наслада от подигравката.
Бавно се запътих към леглото и се изпънах. Пред очите ми се простря студената пустиня на тавана. Помъчих се да потърся там подробности, както ги намирах в детството, но нямаше, нямаше и оазиси, нито дюни, нито камили или бедуини, имаше само равна блла повърхност. Скочих на крака, отново вдигнах слушалката, но размислих и я тръснах върху вилката, гледах да не се поддам на гимназистки пориви, дори се усмихнах, но не над себе си, а над ситуацията. Докато бележникът ми е натъпкан с телефонни номера, докато имам всичко, което може да има човек в моята страна и докато мога да се изправям на ръце… Но мога ли? Приближих се до стената, наведох се, с длани към пода, изхвърлих краката си назад и ги опрях високо на стената. Кръвта нахлу в главата ми, свалих краката си и побързах да заема нормално положение. Все пак бях успял. От първия опит. А почна ли да тренирам, като нищо ще се докопам до старите постижения.. Всъщност не е ли все едно дали ще бъде газела или антилопа? Важното е нападателите да бъдат леопарди. Там, на водопоя, където антилопите отиват по принуждение… Ето че отново мисля за работата си, композицията може би ще стане, тъй както съм я намислил… А в бележника се потайват телефонните номера на стадо антилопи, време е да звънна, леопардът в мен трябва да получи вечерята си.
Леопардът е доста обиден, дори се изправи на ръце. Антилопата Дора го нарани, на леопарда не му се отваря бележника, не му се звъни, на леопарда му се прави нещо кой знае какво. Влязох в банята, намокрих лицето си, пуснах телевизора, затворих го, легнах, станах, ритнах нещо, запътих се решително към хладилника, спрях, погалих го, усмихнах се. Без да видя в огледало усмивката си, по усет разбрах, че е излязла малко нещо изкривена…
Колко дълго съм отсъствувал! Струва ми се, че не мога да се движа както някога между масите; удрям се и се препъвам, може би замаян от шума. Шумно заведение е клуба, но е приятно и най-важното – както бялото, така и червеното наливно вино са с твърди, неизменни качества. Празни места няма, нямам избор, ще седна при някого. Да, всъщност е толкова просто, ще седна и ще се наприказвам. Не съм водил разговори от месеци насам. Посрещнаха ме добре, дори ми се зарадваха, предположиха, че съм бил в чужбина, съгласих се, наляха и на мен.
Край двойната маса пиеха десетина души. Говореха за примитивизма. Доколкото разбрах още при сядането, тази вечер изобщо не е ставало и дума за спор, само че всеки се стараеше да увери другите, че статията отпечатана в ЛИК, превод от лондонското списание „Лиснър“, за примитивизма, е сериозен, кажи-речи обширен труд, написан с проникновение. Доколкото схванах още в първите минути, всеки от присьствуващите приемаше примитивизма като велико направление в изкуството, боравеше се с шедьоврите на родово-племенното изкуство, африканската скулптура, Митничаря Русо, амфорите, Давид, древноегипетските гробници, Рафаел, Пикасо и още, и още – изведнъж ми направи впечатление, че направлението е по-широко отколкото си го представях някога и че затова е добре да се посещава клуба, иначе щях да остана роб на старите си заблуждения. Порази ме усещането за един различен от моя живот – живот край маса, с хора, с разговори. На разговорите присъствуват и жени. Жените възприемах вече като същества, измайсторени от друга, непозната материя, от месец насам обществото в което се бях набутал бе подчертано мъжко и цялото мое, а сега тук има все чужди жени, все доведени от някого, който плаща вечерята. Пиех бързо, жадно, наваксвах, исках да ми стане леко. И успях, успях дотолкова, че край мен омекна всичко, включително лицата на хората, ръбовете на масата. Сега вървях по пътеките и не се блъсках никъде, носех се плавно между масите, разговарях с познати, обяснявах, че съм се изгубил в работата, а не в чужбина, а познатите отбелязваха, че работата в крайна сметка се превръща в пари, те чули че печеля много, че съм претоварен от поръчки.
– Какво правите сега, например?
Ръцете й натежаваха от старинни метални гривни.
– Нищо – отвърнах – скучая.
– Над какво работите, искам да кажа.
Погледнах я по-внимателно. Когато някой те пита над какво работиш, трябва малко да се замислиш, това е твой почитател, за него ти си авторитет, а над авторитета трябва да се бди, почитателите трябва да се уважават; в случай че са жени, както беше сега, с тях може да се преспива, но внимателно. Ама че съм се напил.
– Работя върху композиция – рекох аз. – Водопой, разбирате ли?
– Не.
0, тук много внимателно. Усетих, че не само украшенията, но и ръцете, които ги носеха, бяха грубо изковани. А лицето й ми направи впечатление с това, че се оказа плоско, леко деформирано, мисля че скулите не бяха на еднаква височина, направо некрасиво лице, да не кажа грозно. Да, и устните не са очертани. Абсолютен примитивизъм.
– На мястото където се пие вода, някъде в саваната, е спряла газела, или антилопа, още не съм решил. Малко преди да потопи муцунка, за да пие. Тялото й е напрегнато – тези животни изобщо са напрегнати – но е и красиво, защото тези животни са красиви. Те за нищо на света не биха отишли при реката, там ги дебнат опасности, но какво да се прави, жажда.
Вдигнах чашата. Тя също.
– Това ли е?
– Не, разбира се.
– Олекна ми, защото до тук беше глупаво.
– Имам още много за разказване, сюжетът е дълъг, но тук е шумно.
– А къде е тихо?
– Не бързайте, няма да ви поканя, там каня само доверени лица.
– Какво разбирате под…
– Които няма да разгласят това, което съм им казал.
– Аз съм бъбривка.
– Искам да кажа, на мъжете си.
– Вижте какво, вие сте пиян, временно. Но като художник сте незначителен и то за постоянно. Известен сте като човек който умее да продава труда си. На ваше място бих си мълчал и живуркал само с Дора, макар че Дора ви е къде-къде много. Такива като вас непрекъснато си имат по един сюжет и непрекъснато се канят да започнат сериозно. Иначе са неуморими на масата и свалят жени.

9.
Завивката ми тежеше, ставаше ми се, в леглото не се чувствувах добре. Нямаше го вчерашния светъл ден, валеше, снежинките бързаха, бяха много, прекалено много и невероятни, след ясната студена вечер. Гледах ги как падат зад прозореца и си мислех, че при всички обстоятелства снеговалежът ме е радвал, дори тогава, когато затрупва улиците. Часовникът показваше единадесет. Никак, ама никак не ми се отиваше до Бояна, може би няма да отида целия ден, там имат за ядене, а време е да се примирят с някои мои отсъствия. Време е и да ги предам където се полага, могат да ги направят войници, работници, нали и без това не достигат хора за прибирането на реколтата?… Станах от леглото, нито следа от махмурлук, снеговалежът ме караше да потръпвам от тайствена радост. Какво ли можех да очаквам от него? Снегът може само да затрупва. Стоях и гледах, той закриваше всичко, както земята, така и небето, получих усещането че летя заедно с жилището си, съвсем сам, с грижите си. Припомних си за спестените пари. Можех ли да се осланям само на тях? Не губех ли скорост? Не изоставах ли, когато и децата вече знаят, че при нашия занаят трябва да се работи непрекъснато, да се взимат поръчка след поръчка. И коя е тя да ми държи сметка! Измъкнах албум с фотографии. Ох, не е много леко за човека да погледне в творбите си с очи като тазсутрешните. Затворих албума, помислих си, че сега снегът пада върху творбите ми и колко хубаво ще бъде ако ги затрупа изцяло, макар че ще е нужен бая дебел сняг, някои от скулптурите ми се издигат твърде високо. Но докато има държава, ще има поръчки, ако не съм аз, ще бъде друг. Дали някога не сгреших като се отказах от живописта? Колко хубави думи се чуваха тогава за моите картини. Защо не продължих? Кой дявол ме накара да се присламча към монументалната скулптура? Боже, колко съм тъжен! Ето, в такъв момент те трябва да бъдат тук, да си поиграя с тях. Имам сто жени, а нямам нито една… Никой не ме премълчава, за мен – само добри думи по съветите и обсъжданията – хиляди думи, и все добри; по докладите все добро, във вестниците снимки, а колко искрено искам да бъда само като Оня живописец – нищо не продумват за него, никъде, а всички знаят, че е тъкмо той и всеки се надпреварва да си осигури по нещо от него. Веднъж се бяхме срещнали в ранен час, да, в някакво кафене. Той стана от стола си и седна при мен, пиян от снощи, но решително устремен към изтрезняването. Искаш ли да ти кажа нещо, запита той. Кажи, Мечтая да съм като теб. Отвърнах му, че знам добре какво представлявам. Напротив, рече той, ти беше добър живописец, но направи страшна, достойна за възхищение стъпка, като влезе в бизнеса. Лесно ти е да говориш така, въздъхнах аз, ние ще умрем, а ти ще останеш. Никой няма да остане, рече той, искаш ли да пием по нещо? Искам. Тогава да тръгнем. Отидохме в моята мансарда. Започнахме от сутринта. През целия ден той повтаряше само едно, че никой няма да остане, никой бе, разбираш ли какво ти казвам никой и ще спечелят само такива като тебе, а мога спокойно да ти кажа и това, че правиш нещата добре. Виждал ли си нещо от мен? – запитах. Сигурно, потвърди той, може би съм виждал, но има ли значение, чувал съм, че работиш добре, а това значи че оставяш след себе си камъни – нещо твърдо под небето, за векове, прав ли съм? Прав си. Прав съм я, ще минат години, ще си отидем, а твоите фигури ще стърчат на открито, разбираш ли, и хората искат не искат, ще ги гледат, а моите работи ще висят по стените на къщите, прав ли съм? Прав си. И колкото повече време изтече, твоите работи ще узряват – дъждът, вятърът и слънцето ще ги дообработват, разбираш ли? Разбирам, карай да върви. Не, аз наистина – колкото и да се будалкаме, има нещо вярно. Знам, колкото и да се шегуваш. Но с тази работа шега не бива… пък аз – нищо, ще оставя празни бутилки, ако съберат празните ми бутилки ще изградят две хеопсови пирамиди. Море, повече. Ти трябва да продължаваш, макар че и туй е вятър, всичко е вятър… И така нататък, докато се скапахме от препиване.
Най-после телефонът! Бях сигурен, че Дора ще се предаде, поне ще звънне.
– Искам да ви посетя.
־ Кой се обажда?
– Ванда.
– Ванда?…
– Снощи се държах неприлично.
– Защо?
– Хайде, идвам.
Затвори преди да й кажа адреса, как ще дойде когато не знае къде, но после разбрах, че съм тиква, справила се е с телефонния указател. Хвърлих си бързо един душ, започнах да се бръсна, духът ми тържествуваше, ухото ми се вслушваше – там трябваше да се звънне и грубата недодялана женска персона с многото гривни, която се бе подиграла с душата ми, ще се вмъкне като яребица през вратата, коравото й тяло ще седне в креслото, най-после ще опитам вкуса на коравите, неочертани както трябва устни и както е тръгнало, ще я оставя да напада първа, за да й извикам: Ванда, това е вандалщина, спокойно!…
– Всъщност, реших се тази сутрин – рече тя като влезе и седна право във въпросното кресло – и тъй и тъй трябва да пиша монография, защо да не бъде за вас. Познат сте ми, обичах ви, искам да кажа, че сте ми познат като художник. – Днес гривните не са на китките, тя не е толкова едра, а напротив. Лището й продължава да си е несиметрично, ала кожата й излъчва силен блясък на младост и здраве, струва ми се че е топла кожа, въпреки че иде направо от студа. – Но бях влюбена и като жена. Вървяла съм подир вас, знаете ли? Ние сме били често близо, но вие не подозирахте. Снощи пресилих нещата, за да ви жегна, изпросихте си го, трябваше да се държите като идол, не като просяк.
– Да, де, вие дойдохте да ми се извините.
– Не ви отива да очаквате извинения. Изглежда, че не вярвате ни най-малко на себе си.
– Този който вярва много на себе си е свършен.
– Или съвършен.
– Вижте какво, очаквах тук АЗ да правя каламбури, а не вие.
– Яд ме е на вас, вие убихте илюзията ми за твореца.
– Кой е творецът?
– Вие. И ще напиша монографията си. Дадоха ми бройка, до един месец трябва да представя заглавието, а до една година да предам ръкописа.
– Баща ви големец ли е?
– Мъжът ми!
– Уиски?
– Уиски.
– С лед ли?
– Да.
– Искате ли да се напием?
– Не.
Ванда се изправи и едва сега се понесе из помещенията – обходи спалнята, пъхна се във втората стая. Разглеждаше картините. Налях в чашите и се върнах до хладилника за лед. Никак не ми се пиеше, ни най-малко, но трябваше да се почне от там. Докато носех леда към масичката, мислех си за шаблона в който живея, тук са минали стада от жени и все по същия начин, и все като нещо ново, може би като обещание и, може би наистина съм ги обичал по малко.
Унизителен стереотип, но можех ли да сторя нещо против него? Точно сега? Когато не бях докосвал кожа от месеци? Заради някакви безлични, антисоциални и непотребни мъже, натъпкани в бащината вила, като в хан.
– Това са картини на баща ви, нали?
– Едната е моя.
– Не говоря за нея. Баща ви е точно това, което си е? Според мен този човек успя да извоюва безпогрешно мястото си и бъдещето едва ли ще може да нанесе някаква корекция спрямо него.
– Много лошо правите с тая монография.
– Защо?
– Връзвате ми ръцете.
– Телефонът звъни.
– Когато ми гостуват жени не посягам към него.
– Личи си че сте възрастен, да ви кажа, с тези принципи.
– Това – принципи?
– Ми как да го нарека?
– Защо не пиете?
Ванда се изправи повторно и тръгна направо към картината ми. Загледа я спокойно, без поза. Чаках я да приключи. Обърнала доверчиво гърба си изцяло към мен, тя сякаш ми разказваше нещо с тялото си, макар че може би си въобразявах, защото, до него поне ден, за мен жените са били вината само жени, които искат да ни се понравят преди всичко като жени. Като я наблюдавах неприлично отзад, повтарях си без да ща, че ако изпусна това, ако си отиде недокоснато, ще трябва да се ругая поне три дни. Малко ме интересуваше ще пишат ли за мен монография, това пък беше най-малкото което можеше да ме вълнува. Тази пикла, съпруга на някого си…
– Какво да ви кажа, ако ви издрънкам истината, отново ще подскочите. Но ще се реша, понеже съм си такава – като живописец ви виждам повече.
– А дялам камъни.
– И вие и аз сме искрени.
– Но не бъдете много искрена.
– Накрая ще ви изрека и нещо хубаво, няма да ви оставя отчаян.
– Ще ви бъда благодарен.
– Защото, като си помисля, едва ли има по-изящен скулптор от вас. Какво ми брътвехте за онази антилопа?
Разказах й сюжета си, но тя сякаш не го изслуша внимателно.
– Замисълът едва ли заслужава особения ви ентусиазъм – рече накрая гостенката. – Знам, на вас ви е нужно едно такова нещо като утешение и опора, но на мен ми импонират психологическите хватки.
– Ще си говорим когато го направя.
Лошо. Ако тази моя гостенка е дошла да ми каже крайната истина, мога и да я ударя.
– Сигурна съм, че в момента ме мразите – усмихна се Baнда, но повтарям, въпреки всичко, вие сте може би най-големият ни скулптор. – Погледна ме. Мълчах. Защо се потайвах така пред тази млада глезла, да ме пита човек. – За да бъдет е истински, обаче, ви липсва нещо важно.
Дълбоко в мъжката ми мисъл за мен се изясняваше, че това е номерът на Ванда, единственият начин да ме покори.
– Вие къде бяхте досега? – запитах аз. – Къде се потайвахте? Например по времето на Дора.
– Изтече ли й срока?
– Да.
– И вече не означава нищо?
– Къде се навъртахте през това време, ви питам, защо нахълтахте изведнъж?
– Напротив, нахълтахте вие, в клуба. И вие ме поискахте. Обидихте ме. Виж ти каква мизерна мъжка гадост! Бяхте достоен да ви ударя… Ако искате да знаете, за това и дойдох – да ударя, но не знам какво ме спира, може би това, че ви обичам от дете, че ще правя монография, може би възрастта ви. Оказахте се по-възрастен. Вече три години откакто не съм ви виждала, може би си мислите, че искам да ви вкопча по-здраво, но тогава знайте, че обичам мъжа си, и знайте още, че нямате право да предлагате жилището си на непознати жени, което сигурно е в практиката ви. Върнете се! Сама ще се облека. Стойте там, ще си отворя сама!…

10.
Неди обеща да дойде към два, но пристигна в пет, малко преди да завъртя другаде. Отворих развълнувано, отдавна загубил надежда. В зимни дрехи Неди нямаше вид на дете, в дете щеше се превърне след малко и благослових днешното динамично развитие на нещата – това, че главната султанша продължаваше да с потайва, и че новата познайница Ванда се оказа благоразумна съпруга. Хлапето превъзхождаше всякак набелязаните за повикване. Още на обед си припомних нещата за него: кандидатствува непрекъснато във ВИТИЗ, обича да носи пижамата ми, прави лошо кафе.
– Тогава кафето беше по-ароматно – забеляза Неди – но днес ме обичаш повече отпреди няколко месеца. Как мислиш, ще идва ли приятелката ти?
– Никой няма да идва.
Неди захвърли пижамата.
Тайно се справих с циферблата, наближаваше девет, за витрината на терасата се бе залепила огромна студена нощ, никой н ми даваше право да пъдя децата в дълбоката зимна тъмница, най-малко заради Дора. вече двайсет и четири часа мълчи, дори не проверява дали съм си у дома. Лежа. Малката включва телевизора, но бързо го изключва и пита за магнитофона. Мънкам, казвам че е на поправка. Интересува се как да включи грамофона. Никак не ми се става, но се изправям. Знам че тези часове са тежи и все пак вече проявявам търпимост – на петдесет години стават и небивалици: ето, днес беше дошла една и си излезе без да се съблече, а главната султанша, която ме е обичала години наред, продължава да се потайва. Необходима е търпимост – ще задвижвам грамофонни уредби, ще слушам плочи, които не ми се нравят вече, но трябва – отсега нататък ще настъпят и по-тежки времена.
Върнах се в леглото, хлапето се отдалечи, навярно бе решило да ме изненада с някакъв аламинут. И какво, то пусна плочата и изчезна, останах аз, да слушам нещо скучно. Неволно си припомних колко топла е кръвта под кожата на трийсет и пет годишната главна султанша, колко неспокойни са равните токове на тялото й, колко по-женствена е всяка линия, накъдето и да в тя. Малката в момента прави отчаяни опити да завоюва и кухнята, нещо й подсказва, че е необходимо и да ме храни.
Неочаквано звънна телефонът. По-бърза от каквото и да е на света Неди се върна от кухнята. Молбата й пулсираше не само в онези зеленикави плитчини на очите й, а и по тялото. Това момиче спокойно може да стои голо пред погледа без да заема пози. Едната й ръка държеше домат, а другата нож. Телефонът звънеше, лицето й молеше. Разбира се, че нямаше да я изгоня, важното че Дора най-после не издържа. Телефонът звъни, аз не вдигам слушалката, Неди стои гола с нож в ръка, аз съм на петдесет и лежа в постелята – нещата се оправят. Кимнах за успокоение посегнах към телефона.
– Вижте какво – каза гласът на Ванда – изглежда че ви обидих повторно, но не знам защо. А можех да ви нацелувам силно, понеже ви обичам.

11.
Ванда се втурна към мен изкъртвайки с ритници прегради! И тъй както се радвах на допълнителната си находка, съвсем неочаквано допуснах тази вехта, вече прогнила от шаблонни действия теза – любовта – да ме сграбчи за гърлото. Пръстите й бяха нежнорозови и кораво-кафяви. Като съзнавах напълно какво става с мен, вместо да се съпротивлявам, благодарение на закаленото си самочувствие, оставих се да бъда понесен от вълшебното резедаво течение на забравата.
Всеки квадратен сантиметър от обърканата, но зашеметява повърхност на Ванда, се защитаваше от дълбок, емоционален и изтънчен свят, пред който се оказах смутен и неподготвен, смален пред нравственото й превъзходство. Нямаше как, трябваше да играя едно към едно, така както не съм играл от трийсет години и най-малко при Дора, която ме направи горе-долу моногамен, но винаги нащрек и готов за бягство. Светът изведнъж се оказа такъв, какъвто може би си е – не сложен. Нещата в него си бяха нормално подредени, светли, вече не ги виждах през мътилката на интелектуалната мъгла. Погледнато през новите диоптри, промени се и изкуството, а още повече излъчването му. Сега вече познатите творби смениха трептенията си, цветовете си, започнаха да пулсират с нови послания към мен и живота. Оказа се, че притежавам остатъци от доброта, че мога да намеря език с по-широк кръг от човешки същества, а не само със сервитьорите. Тогава разбрах, че самотата е измислица, просто не съществува, че повечето от неприятностите си ги измайсторяваме сами, че снегът е бял и че през зимата е студено, защото си е зима, и е редно да е студено, а студът си е хубаво нещо, той е едно разнообразие. Мансардата се превърна във ветроход, който плавно прекосява далечни морета, ние живеехме на него, за никъде не бързахме и непрекъснато се целувахме, по най-обикновения начин, без дирим подходи и пътища към разнообразието. Издутите платна на ветрохода ни носеха напред в едно сляпо, откъснато от географски дължини и широти плаване, на всичко отгоре, не хвърляхме поглед и върху компаса. За първи път откакто се помня предложих на жена да се пресели при мен. Ванда не прие, но взе ключа – можеше да си отключва и влиза без предупреждение, по всяко време на денонощието. Позволих й да вдига слушалката и да отговаря вместо мен. Тя не се съгласи, разбира се, нито се нагърби с деликатното задължение да подслушва разговорите ми, както бях предложил. Обадиха се две-три момичета – всички бяха парирани и ликвидирани, игнорирах и Неди. Чаках вест от бившата главна султанша и чаках дълго, но това не се случи, Дора бе потънала, до нашия ветроход не долитаха никакви сигнали от нея. Ванда ме целуваше, аз я целувах, платната на забравата плющяха издути от винаги попътния вятър.

12.
Килватерът зад нас светлееше бял и розов, небето блестеше с закована, сякаш фиксирана за вечни времена синева.
Върху тази синева се появи бавно едно единствено облаче: моите странни, кажи-речи редовни изчезвания. Тя не можеше да си ги обясни, но приемаше веднъж завинаги че съм й верен – поне засега.
Отивах там.
Подарените хора вече ми тежаха, много, не вярвам Христос да е чувствувал тежестта на кръста си повече отколкото аз чувствувах наличието на ротата, складирана в Бояна. Историята, както се беше развила поне дотук, ми разкриваше срамната истина, че една жена може да замени шейсет и двама мъже. Подарените бяха занемарени, посещавах ги на два или три дни и то за малко, колкото да им занеса храна, да им повторя молбата си – тя се превръщаше май във заповед – да се пазят. Снабдявах Гоген с платна. Трябват ми много, настоя един ден той. Погледнах го вече строго, тъй като маниакът не молеше, а настояваше. Колко? Много! Добре де – пет? Двайсет! Не се интересувах от плодовете на неговия труд, нямах време да се осведомя и за останалите; бързах, минавах, споменавах по нещо и отминавах. Те четяха без прекъсване, гледаха телевизия, спореха, пееха, преразказваха забавни откъси от прочетеното, вдигаха гири, въртяха въже за скачане, поддържаха се, както исках аз. Доколкото схващах, не им оставаше минута свободна. Само онези, двамата фашисти, нещо се потриваха и при всяка среща ме питаха в това ли се състои смисъла на живота. Направи ми впечатление, че двама от художнците отпаднаха, преминаха към групата на пишещите. Групата на пишещите, както трябва да се предполага, нарастна доста, но общо взето всички, или почти всички, пееха, цялата група, с изключение на фашистите, обичаше да пее песента за Лорелай. Гоген гледаше на всички мрачно и странеше, не го интересуваше нищо друго, освен глупашкото общуване с боите и платната. Еди ден му заявих, че когато свърши рисунката си на едната стра на платното може да използува другата страна. Как? – изуми той. Така, рекох аз. Не, отвърна той.
– Завършената картина трябва да се уважава – рече тихо Гоген. – Нали ги закачате по стените?
– Добре, рисувай само на едната страна.
Исках да му кажа, че рамкираните платна се поръчват специално, с пари, щеше ми се да му открия, че той е най-скъпо струващия мой питомник, но можех ли да разчитам на разбиране – безумен, неприятен глупак, какво ще му обясняваш. По едно време ми направи впечатление, че мъжете гледат на него като към странен техен събрат, а фашистите направо го презираха, но и едните и другите, как да кажа, сякаш се плашеха, а може би ce възхищаваха от картините му – знам ли?
Гледах да ги приуча на по-голяма самостоятелност, трупах консерви – една консерва бе достатъчна за трима на ден – cмятах да разреждам посещенията си, да отслабя бдителността си. Като ги открият – какво? Да ги вземат, и без това ми тежат. Ако можех, само ако можех да ги подаря на някого! Често пъти, както си лежах върху косата на Ванда, отпъждах една страшна мисъл – да ги отведа в планината и да ги оставя на същото място, пък да става каквото ще.
Дните и месеците се нижеха, Лорелай звучеше все по-спонтанно, хорът който нарекох Хор на петдесетте – тъй като числото на редовно пеещите набъбна на петдесет – се шлифоваше; римте׳ на поетите ставаха по-разнообразни, парите хвърлени за платна – все повече – но резултатите му не поглеждах, защото се ядосвах – беседите се задълбочаваха, телевизията със своето кино и театър им се разкриваше все по-лесно, все по-ярко се очертаваха индивидуалностите; пред мен и зад гърба ми се разлистваше непознато красиво дърво, то вече цъфтеше и се готвеше да ме обсипе с плодове – нещо, което по-рано би ме замаяло от възторг, сега ми досаждаше. Повече от каквото и да е на света бях обсебен от едничкото вълшебство Ванда.
Една вечер влязох във вилата и събрах хората си:
– Момчета, налага се да се разделим, ще замина за десет дни. Оставям ви продукти, бъдете прилежни и ме чакайте, пишете и пейте, рисувайте и поетизирайте. Когато се върна ще видя резултатите. Някой да има нещо против?
Мълчание.
– Искате да не заминавам?
Мълчание.
– Момчета, налага се.

13.
Можехме да се пъхнем в Родопите или в някое Черноморско селище, но преди години, когато посетих за втори път този град, аз си обещах, че ако се влюбя някога истински, ще я доведа сред тази вакханалия на водата, небето и камъка, сред потъващата в морето красота, която само преди няколко десетилетия се е смятала за вечна. Пристигнахме в края на април, когато туристите тук преживяваха хазартна треска – дали денят ще бъде слънчев. Нямахме нищо против слънчевите дни, но и лошото време не можеше да ни стресне. Вървяхме навсякъде без да пуснем ръцете си, дори в хотела, и малко нещо приличахме на баща с дъщеря, но тъй като Венеция е понесла редица възходи и поражения, от всякакъв род, като нищо можеше да понесе и нас.
За трети път в същия хотел, по-скоро хотелче, дори в същата стая, с прозорец към тесен тъмен канал. В канала спи една и съща черна вода, по нея минават безшумни заблудени гондоли, или катери с много тихи двигатели. От катерите изнасят заклани телета, каси с бутилки, зеленчуци, риби – това, което ще изядем и изпием ние, посетителите на малкото старомодно ресторантче с кристални огледала, синкавобели покривки, барокови столове, тапети и възрастни келнери с хлътнали между челюстите страни. Няма защо да споменавам, че стаята ни е мрачна, някак разточително голяма за Венеция, персон и половина легла. А колко са удобни тези легла щом плувнеш във влага и започнеш да се въртиш под чаршафа, та ти се ще да отвориш уста и извикаш: как живеете в този пъкъл от изпарения? Но ти мълчиш и привикваш, вслушваш се в откъслечен смях или шепот, ставаш, поглеждаш през прозореца и виждаш как гондолата с влюбени се измъква като змия под погледа ти. Банята също е голяма, ваната удобна, зелена – придобиваш чувството, че сградата е правена преди столетия, когато никой не е мислел за туристически нашествия, че тогава хората не са и допускали да се къпят в тясна баня или лягат в тясно легло. А сушата в лагуната е незначителна, въпросните сто и осемнайсет острова са комично малки, за да бъде поместен в тях градът-държава, който е претърпял влияния, но от своя страна е влияел, а по-късно се превърнал в световна атракция. И все пак – оскъдно, тясно, а широко, удобно. Пищно. 3релищата и богатствата са струпани навсякъде, златото се придружава до задушаване от разточително пръснати естетически ценности.
Ванда идва тук за втори път. Направи опит още с пристигането:
– Сега ще ги видиш през моите очи и може би ще ти харесат повече.
– Кои?
– Белини и Карпачо, Джорджоне и Тициан, Веронезе и Тинторето.
– Няма да го бъде – отвърнах аз. – Ние ще блуждаем. Ако нещо ни се изпречи на пътя, ще го зърнем. Но само ще вървим и никъде няма да се отбиваме.
– Ти си варварин!
Този път вкусих от онази Венеция, която ми беше легнала като мечта – да я обходя с жена: уличките, мостовете, пазарче׳тата, каналите, леките кротки гостилнички и периферните островчета. Досега винаги съм вървял сам, грохвал съм по залите на дворците, ослепявал съм от взиране в картините, натрупваш, натрупваш, премаляваш, просто падаш, а край теб хитреците целуват, смеят се, или съзерцават.
Ванда ме разбра и бързо успя да се прислони до мен. Помня, че в един безслънчев ден прекарахме четири часа в кафененце, измъкнало осем стола до перилото на мостче. Беше тихо, отдалечено и единственото съвременно нещо си оставаха покривчиците на масичките. Останалото, за разлика от покривчиците, не се натрапваше и трябваше да го откриеш – предни или задни стени на къщи с малки прозорчета и отронени, ама как отронени мазилки, по оголените места се показваха ребрата на вековете. Тук може би не е минавал и Марко Поло, или пък е идвал тъкмо тук, за да набере копнежи и дързост за приключения. Доста преднамерено седяхме ние с Ванда него ден на едно място, пиехме си верму и гледахме всички чупки на безлюдния ансамбъл, пред очите ни дебели жени сменяха по въжетата сухото пране с мокро, но не забелязваха, привикнали вече на всичко.
– Той е луд – каза по едно време тя.
Мостчето ми се стори мизерно и мило, мостче-просяк, нито по него, нито под него минаваше някой. Колко ли главоболия създало на градската управа да го поддържа, но така, че хем го ремонтират, хем да изглежда автентично.
– По тебе ли? – запитах аз.
– И никога няма да ме освободи.
А времето си тече и ежедневието ни се изпълва с все повече неавтентични подробности, които се стараят да минат за автентични. И после си мисля, че няма защо да врякаме против ремонта, без него ще рухнем, а ремонти по всяка вероятност е имало и в миналото. Е това е почивка, това се казва откъсване – когато почнеш да философстваш. Представих си как ремонтирам моите паметници, после си представих как хората поставят венците си в подножието им, отдават почитта си на тези, в чиято чест са издигнати, а не искат и да знаят за създателя им. Ако човек се разрови, може би ще открие името и на този, който е създал това незначително мостче, втъкано в ансамбъла, някъде в книжата сигурно е отбелязано.
Сервитьорката, по всяка вероятност и собственица, носи две чаши, поставя ги на масата. Тя е зряла хубава жена с чудесни очертания. Питам я с доста труд, знае ли кой е направил мостчето. Засмя се и може би избъбра следното:
– Това мостче ли бе, синьор? Че какво ще стане ако почнем да знаем и за такива мостчета?
Отмина към заведенийцето си. Ванда гледаше след нея.
– Гърдите й са чудесни.
Ванда има комплекси за гърдите си, това съм го забелязал, бях положил доста усилия да избия предубеждението й, тя си де вид че е убедена и ето на – оказа се, че раничката не е заздравяла.
Неочаквано разбираме, че този път сме наистина сами, нищо не трепва, нищо не се чува, само леко подрънкване на чинийки, но то не иде от кафенето, а от прозорец. Някой приготвя обяда, скоро някой или някои ще се върнат, някакви хора с физиономии на созололци ще обядват.
В маратона на спокойствието се вмъкна и тази абсолютна тишина, дори гондолата мина под мостчето безшумно, като лястовица, остави ни отново с вехтите фасади и задните стени на старинните къщи. Радиото обаче побърза да се обади, вазата се счупи.
– Днес ли ще я платиш?
– Така смятам.
Ако утре просветне ще отидем на плажа в Лидо, ще ми се да се окъпя в края на април, искам да намокря банския си в Адриатическо море.
Изправихме се и платихме без да погледнем часовниците, ей така, точно когато трябваше да станем и да прекъснем мълчанието. Обгърнах коравото тяло на Ванда, усетих го, почувствах цялата му почтеност. Преминахме през мостчето прегърнати, за първи път минавахме по това мостче, и аз и тя, помислихме си го, но не си го казахме. Когато се извърнахме да видим мястото, където сме мълчали, стопанката стоеше сред четирите кръгли масички. Исках да се съглася с Ванда, можех да спомена нещо хубаво за бюста й, но премълчах.
Лутахме се, все пак намерихме пътя до някаква поща. Тук Ванда попълни телеграма. Текстът съобщаваше, че подателят се намира във Венеция. Тази телеграма трябваше да мине през океана, да бъде прочетена в една легация, в латиноамериканска страна. В легацията работеше мъжът на Ванда, в момента той се грижеше за детето.

14.
– Ти ме измами – заявих спокойно аз.
– Не може да бъде.
– Коварна си, разбирам го с всеки изминат ден.
– Ти си уморен.
Бях пребит от умора, навън горещината тормозеше града. Изтрезнях неочаквано, в една от залите на Двореца; направих си сметка, че два дни преди да завърши Венецианската епопея Ванда успя да ме прекара през всички стърги на дворците, църквите, площадите, очите ми погълнаха може би двеста картини и три пъти повече скулптури – всичко се превърна в красива топка от цветове, форми, реалност и мечти, в един общ спомен, вече не може да се ориентирам кое къде съм видял. А тя помни всичко, веднага ще каже къде се намира и най-малката икона. С такава памет човек наистина може да си съществува като съвестен изкуствовед.
Седнах на една пейка, Ванда изчезна, върна се след половин час. Торбата тежеше добре.
Пипнах, пръстите ми усетиха бутилката, вече можехме да вървим.
Обичам плажа на Лидо, макар че подобни подредени плажове не са по вкуса ми. Всяка песъчинка тук има какво да разкаже, тя е преживяла какви ли не авантюри, върху нея са лягали хиляди тела, от целия, буквално целия свят. Понякога, след силни бури, морето ще прибере уморените и изживели се песъчинки, но ще измъкне на тяхно място нови, а уморените ще си ги скрие в глъбините, да си починат, да се измият от човешката пот и миризма. Ще дойде време, отново ще ги изхвърли на слънце, като невидели и нечули.
Ванда лежи върху кърпа, дивото й неосъзнато тяло не се вързва ни най-малко с чертожно наредените кабини, павилиони, заслони. Тя е способна и щастлива, трудно долавям възбудата й от това пътешествие, да не говорим, че под всичко лежи тревогата. Има какво да мисли, мъжът й се интересува защо още се бави в България. Заминала е уж за два месеца, а изтича седмия. Не мога да си представя, че съществува заплахата да се разделим; това няма как да стане, не го виждам. Готов съм на всичко, на женитба, тук се хвърлям изцяло, двамата не оставяме никакви съмнения, нито резерви край себе си.
Днес е четвърти май, остават още два дни, а можем да ги увеличим на пет, но при едно условие – без изкуство, само на плажа и в най-забутаните кътчета. Ще ми се да се отбием и в Триест, имам някаква слабост и към него, но ме мързи да обмисля възможностите. Ние сме се слели със световната разноцветна орда, нахлула по това време във Венеция. Хората наоколо са еуфорични, ние се стараем да изглеждаме спокойни и привидно поне неутрални. Лежа на пясъка и се вслушвам в шумовете, в: то тече кротко, шумотевицата се размазва, изчезва, изчезва и Ванда, изхитрям се, отново успявам да се отдръпна, вече съм сам, всичко е утаено, антилопата заема мястото си, шията й протяга напред към водата, но тялото й се съпротивлява и тегли назад, краката са опънати, в тях трепти напрежението, трябва да бъдат готови да хукнат; назад е извърната и главата; изглежда че антилопите никога не са пили вода както се полага – спокойно, с усещането на вкуса й, с удоволствие, винаги са утолявали само жаждата и са бягали. Така ми се струва, това трябва да личи и в творбата. Дали и Ванда вече не подобява една антилопа на водопой? Колко различно беше с Дора, равно, широко, бих ли казал безинтересно? През нейното царуване работех като хала, а сега – нищо. Обмисляй, обмисляй – Ванда не позволява всичко, не одобрява и антилопата. Виж какво са направили хората – на всяка крачка ми повтаря тя – останало е и ще остане, остани и ти. Нищо няма да остане, отвръщам думите на моя колега живописец, нищо, от никого, поне да се наживеем. Тя мълчи, не дава своя отговор, но мълчанието й такова, сякаш не приема думите ми.
И сякаш наистина е така, какво по-добро от това: живея чудесно, имам пари, известен, аплодиран, крайно много ми е необходимо твърдението на живописеца, че няма защо да се силим – нищо, след нас – нищо. А колко е хубаво все пак, ако можеш истински, има някакъв страшен шемет в това да те споменават след като те няма, да вълнуваш хората и те да разкриват нови черти от тебе, да те разгадават, додешифрират.
– Това е необмислено – прошепна Ванда, но продължава да гледа небето. Извръщам се изненадано към нея, досега поне нито веднъж не се е разминавала с мислите ми. – Скулптура от животни, инфантилизъм, дилетанщина, почти няма здравомислещ майстор, който…
– Не искам да бъда здравомислещ – реагирам неуверено аз. – Време е да полудея, за да сторя нещо като хората.
– Не полудявай – шепти Ванда и гледа небето. – Никой не може да отиде срещу себе си, остани си ти, но като мъдрец, няма защо да полудяваш.
Дълбоко в себе си съм твърдо убеден, че мога да перефразирам материала по мое съновидение, да деформирам внимателно, докато се получи субстанция, трябва гли да предам границата спокойствието и неспокойствието у жертвата, хладнокръвието и вътрешното вълнение на нападателите, безпримерната им кръвожадност, маскирана с красива външност, защото, според мен, леопардите са по-красиви от антилопите.
Обаче за първи път в живота си усетих тогава, там, на пясъка в Лидо, че трябва да се помиря с известността си и званието си, да не се надявам на особен творчески жест, който би хвърлил меценатите срещу мен, а дързновените да викнат: старецът се взриви и се превърна в майстор. Това би могло да се случи наистина, ако бях останал верен на живописта.
Изправих се и хукнах към водата, скочих направо, заплувах бързо, не позволявах на студа да ме пререже, махах ритмично с ръце и нозе, усещах силата и младостта си, не виждах начин да се предам скоро… Бягам по пясъка, топлината ме завладя бързо, този път лягам на хавлия, задъхан, освежен.
Усещам нещо топло да лази по крака ми, оставям го, то продължава, сгорещеният крак на Ванда ме откъсва от лутането, поражда други мисли, дори трепети.
– Хей!
– Кажи.
– Ние с тебе много пренебрегваме хладната стая на хотела.
– Ще поплувам още веднъж.
– И после ще ми кажеш къде изчезваш отвреме-навреме, когато сме там, нали?
В София се върнахме привечер. Отведох я с такси у тях, Ванда не можеше да отсъства безразборно, живееше в апартамента на родителите си, те бдяха над нея плътно, бранеха честта на зетя-дипломат. Вече свободен, припнах към Бояна. Меденият месец и забравата се бяха стопили, сега се изправях пред ежедневието си, и то какво ежедневие – да отговарям за шейсет и двама души. Как успя да ми ги натресе съдбата? Ето, вместо да се тръшна в леглото, бързам, изпълнен със страхове. Всичко трябва да се развие светкавично – ще освободя таксито, ще хвърля поглед и уверя ли се, че работите са наред, измъквам колата от гаража – обратно към града, към леглото, оная ще ми дрънне всеки момент и ако ме няма…
Таксито отшумя надолу, останах сам, с ключ в ръка, пред вратата на градината. Едната четвърт от луната стоеше високо над Витоша сред свежо тъжносиньо небе и ярки, силни звезди. Младите листа, целият разкош на обновената природа се чувстваха веднага, песента на птиците ме блъсна рязко. Откдючих, влязох в градината и заключих след себе си. Предпочетох да тръгна през тревата, усещах я как се подгъва, рехава, разме на с диви цветя и глухарчета. Тъмната вила стоеше достойно красиво сред елите, тя сякаш ми се стори по-тъмна и по-тиха отколкото предполагах, така че отново ме озари надеждата да я намеря празна, да се почувствувам свободен, като всички хора; не исках да бъда собственик на човеци.
Натиснах сигналния звънец четири пъти, предупреждение че съм аз, отключих и влязох в антрето. От там съгледах слабата светлина на втория етаж. Още не стъпил на стълбището, а горе холът се напълни с хора. Кой знае защо, започнах да се ръкувам и май че постъпих добре, всеки се тикаше напред, искаше да стисне ръката ми. Зад нас остана най-продължителната ни раздяла.
Въведоха ме в общото помещение при телевизора. Екранът беше тъмен, мълчеше. Веднага ми се натрапи в очите нещо необикновено, то приличаше на украса или по-точно… да, боже мой приличаше по-скоро на декор, а – това си беше направо сцена
– Телевизорът се повреди още като заминахте – заговори някой.
– И цели четиринайсет дни без телевизия? – пошегувах се
– Петнайсет.
– Толкова ли изтекоха? – учудих се невинно, като обгърнах с поглед обидените лица край мен.
Мълчаха. Гледахме се. Не знаех какво да отвърна, знаех само, че няма да се прибера навреме, скоро няма да се спи, Ванда ще ме потърси, а това означава и за нея една безсънна нощ. Донеcoxa ми стол, погледнах часовника и седнах, останалите се изправиха до мен. В настъпилата тишина разбрах, че малко прибързано съм окачествил това, което виждах пред себе си, като сцена, приел съм я по-скоро интуитивно – в дъното на ателие бяха поставени само един дънер, два бели камъка и клонче от цъфнал люляк. Май че долових и уханието му. Запяха птички, ясно звънна поточе – тези хора боравеха добре със записната ми система – а ето че се обади и техният хор, някаква неутрална, бих рекъл наистина абстрактна мелодия. Откъде я бяха взели? Cега ли е композирана, или си я носеха отнякъде? Звуковата илюстрация или въведение прекъсна; отново тишина. Главният герой се втурна към дънера, спря се, извърна се натам откъдето бе влязъл. Очите му гледаха уплашено, дишането му изразяваше умора от тичането. Продължително колебание – дали да спре точно на това място, или да бяга нататък? Отиване, връщане, услушване. Напрежението бавно стихва, лицето става ведро, беглецът се успокоява наистина. И присяда. Птичките запяват отново, поточето щурти. Беглецът се оглежда, измъква от пазвата си нещо, гали го, въображението ми решава че е птичка, после подхвърля птичката във въздуха, щастливо гледа след полета й. Засилва ромона на потока. Беглецът се заглежда във водата, по тялоз му преминава тръпка, мята поглед по посоката от която е вля зъл, може би да се успокои изцяло. И започва да се съблича. През цялото време, докато трае събличането, тъй като всяко смъкване на дреха открива нова хармонична част от тялото му хорът звучи мощно, по Вагнеровски. Човекът е гол и не само съвършен, но велик в своята голота. Навежда се, „откъсва“ люляковото клонче и тържествено го поднася към носа си. Присяда на дънера, заема позата на мислител, докато пръстите на ръката играят с клончето и като резултат, може би от аромата на цветето, знакът на неговата мъжественост се втвърдява. Така, е минута в пълна тишина, докато започва да се промъква подозрението ни, че ще се случи нещо лошо. Унесен в мислите си, беглецът не чува далечните гласове, но ние ги чуваме. Ето че накрая беглецът долавя шумът на хората, трепва и се изправя. Знакът на неговата мъжественост омеква, беглецът пристъпва назад. Оглежда се сред нарастващите шумове на записа, навежда се и вдига дрехите си. Инстинктивно ги поставя там, където се чувства най-гол. Виковете на нахлуващата тълпа се усилват и внезапно секват, може би преследвачите са шокирани тъй като преследваният изтървава дрехата си, но бързо я вдига. След тази пауза виковете, които го обсипват, са на живо, издава ги публиката зад гърба ми, присъствуващите в „салона“ се включват естествено, органично; превръщат се в преследвачи. Какви са били прегрешенията на беглеца, за какви деяния го линчуват, това остава тайна докрай, така и не разбрах нищо по този тъй важен въпрос, а като си помисли човек колко много не ни е нужно това за спектакъла! Брожението у тълпата расте, очите на преследвания се разширяват от уплаха, тази уплаха стои някак неестествено върху лицето на красивия гигант, изглежда че това е важен щрих – Херкулес, но страхът си е страх, там са хората, обвинението, обществото с категоричната си присъда. Някой зад мен замахва. Втори човек замахва. Беглецът вдига ръце и поставя този път дрехите пред лицето си. Разбирам – към него са летели камъни. Тълпата вече ръмжи, всеки се навежда, избира камък и замерва. Линчуваният се мята на всички страни, прикляква, отскача, сгъва се и за първи път чуваме гласът му, някой го е улучил някъде – това е вик на улучен човек. Сега линчуваният захвърля дрехите на земята и бързо ляга зад дънера. Това обаче не му помага – виждаме как тялото му се огъва пластично при всеки удар. Изглежда че атаката не може да се изтрае, линчуваният бързо се изправя и вдига дънера пред главата си. Мигновение на стъписване – тълпата млъква, макар и за кратко време, след това отново викане и камъни. Старая се да разбера някои думи, чувам: „удрете“, „куче“, „мерете се в главата му“, „да го пречукаме“. Камъните попадат все по-добре, намират в капризни места по тялото, улученият стене, реве, улучващите ликуват, надават викове на тържество. И все повече ги обзема лудостта – чудя се какво да гледам: вдъхновената масова игра, или шеметната пластика на замервания, който се брани с ловки отскоци на всички страни, въпреки че реве от божите. Настъпва времето, когато откъм тълпата се носи само едно жужене и камъните летят като градушка. Замерваният извиква силно и захвърля дънера, след което пада върху него. Камъните летят с нестихваща ярост. Вече не чувам стонове, падналият се пържи върху горещата земя, отскача при ударите, но и умира по малко, накрая движенията му стават спорадични, тялото притихва; неподвижност. Смъртта на преследвания кара преследвачите да заработят още по-стръвно с камъните. Хат, хат – чувам зад себе си и виждам уморените им лица. Всеки излива злобата си, а тялото е отдавна мъртво, може би станало на пихтия. Постепенно бесът стихва, публиката-участник се заковава на място, пълна тишина, песен на птици, мрак – някой е загасил светлината.
Поздравявам главния изпълнител, а после и публиката, изричам искрени думи за похвала, нямам основание да се преструвам. Всички са радостни, отдъхват си, изглежда че са чакали с нетърпение тази премиера. На въпроса ми кой е автора на сценария, не можаха да отвърнат; запитах кой е режисьорът, отговориха че режисурата е тотална. Добре, вмъкнах се ловко аз, тогава откъде го имате всичко това, откъде го носите? Повдигнаха рамене. Видяли ли сте го някъде? Не. Телевизията? Не. От къде ви е хрумнало? – повишавам глас. Вдигане на рамене, нищо, напразни усилия да хвърля светлина върху загадката.
Нещо ми подсказваше, че Гоген не участвува в представле нието. Потърсих го в навалицата; напразно, липсваше. Време беше да се обадя на Ванда. Няма как, налагаше се да го сторя от тук. Запътих се към спалнята на татко, отворих вратата. Предчувствията ми се оказаха верни – Гоген стоеше пред статива, отслабнал, брадясъл, с отнесен от взиране и терзания поглед. Наведе глава, искаше да ми внуши, че съзнава огромната си вина.
Посегнах към телефона:
– Гоген, защо не беше на представлението?
– Необходими са ми бои. Моля ви, донесете ми синьо и жълто.
Върху татковия статив-ветеран стоеше голяма необрамчена картина. Боже мой, дали пък няма да припадна за първи пъз живота си? Господи, дай ми сили да остана прав, моля те, Господи!…

16.
Голяма мраморна тераса сред скалиста падина. В дъното на терасата се издигат три високи барокови врати. Но накъде водят вратите, щом от тях не започва никаква сграда? Пред трите стъпала, на земята, стои котенце. То гледа към терасата и най-вече към внушителните мраморни парапети. Каменният пеизаж и терасата са притиснати от равна по сила светлина и като помисли човек, ще си каже че е недостатъчна. Стоях пет или десет минути без да помръдна, без да отместя погледа си. Накрая се извърнах към лицето на художника, пропито от каменна, фанатична белота. Нямаше какво да търся в него, то не отговаряше; изработено бе сякаш от студената минерална сплав на расата. На това лице не можех да разчитам, то се интересуваше само от бои. Самият аз не можех да продумам каквото и да е, нито бях в състояние да понеса повече картината – за цялата тази история се изискваше героизъм, поне отпочинало тяло, а а аз се връщах от чужбина, току-що. На излизане от стаята с крайчеца на окото си забелязах другите картини, седем или осем, струпани една до друга върху пода, подпрени косо до стената. Какво ли представляваха те?
Измъкнах колата от гаража, подкарах бавно, нито ми се прибираше в София, нито ми се връщаше във вилата.
За обаждане по телефона не може да става и дума, умората май че се е изпарила, препълнен съм догоре с тъга. Не ми се спи, ако се върна на седемнайстия етаж ще бъде само заради банята – един топъл душ, как ми е необходим в момента! Карам към седемнайстия етаж, но не бързам, защото не знам дали като стигна до асансьора няма да ми хрумне друго. И все пак душът ми е необходим. Застанал под струята, аз се чувствувам по-изолиран от всякога, сребърната преграда на капките с нейния напевен сребърен шум се превръща в щит към посоките, откъдето може да нахлуе всеки. Включително демоните.
Асансьорът ме носи нагоре; отварям врата, затварям врата, отключвам врата, влизам, натискам врата, не вдигам слушалка, телефонът звъни, събличам се, мятам дрехите си по пода, гледам се в огледалото, сравнявам тялото си с херкулесовите пропорции на линчувания, но не ми става мъчно, сега не може да ми стане мъчно за нищо. Банята ме приема, струята е студена, но ще се затопли, само че трябва да внимавам, сега съм безчувствен и като нищо мога да се забравя под горещата вода. Ще бъде доста добре, всъщност, ще ме намерят обварен, готов за консумация. Внимателно дозирам студената и топлата, пъхам се под душа. Кой ли звъни? Знае се кой. Сякаш съскат гумите на автомобил, така шушне водата, унася; като нищо мога да заспя. Шейсет и двама души; щейсет и един са нищо, самодейци, а един от тях е белязан. Но защо е мраморния парапет, той тежи толкоз много на картината. Сигурно има защо, не си ти този, жалък сръчен скулпторе, да съдиш, не можеш да разбереш всичко! Излизам гол, вървя и мокря килима, оставям следи по паркета. Телефонът звъни. Вдигам слушалката: вървете по дяволите, разбрахте ли? Всички, до една!… Тряскам слушалката. Все пак трябва да се избърша, мокър не мога да вляза в пижамата. Изсушавам се, лягам, гася лампата, започвам да се въртя наляво, надясно, към стената. Няма да стане, отсега разбирам, че е невъзможно. Стъпям на пода, смъквам пижамата, започвам да се обличам. Но защо в тъмното, да ме пита човек? Запалвам, вече мога да се облека лесно, сега не е трудно да събера дрехите си от килима.
Подкарах с четирийсет километра в час към центъра на града. Не бързах, все пак обмислях, дали няма да сторя някоя глупост, и търсех уличките по които можех да се промъкна. Щом влязох в „Цар Шишман“ станах по-уверен, дори измислих първото изречение. Кривнах по „Аксаков“ и затърсих място за паркиране. Открих единствената възможност, като заприщих една кола, но в два часът след полунощ едва ли можеше да се случи нещо неприятно. Бях идвал някога тук, не помнех сградата, но я познах веднага. Посегнах към задната седалка, обхванах дръжките на сакчето. Бутилките издрънчаха. Сградата е била строена разточително, стълбището се раздаваше нашироко, с мило извит парапет от метал и дърво, дървото – излъскано, а металът – изплетен като в старинна дантела. Живописецът при когото отивах е непрактичен човек, все още не чувствуваше необходимост от удобно жилище, обитаваше мръсен таван, нямаше време нито да го чисти, нито да го обнови, той рисуваше. Когато натиснах звънеца и не чух звук, си казах, че друго не може и да се очаква. На вратата липсваше какъвто и да е надпис, но на мръсната стена някой бе написал с молив доста нервно: „Кога ще дойда и да те намеря, бе, глупако?“ Осветлението угасна, но не се втурнах да търся бутона, зачуках по вратата. Бях твърде изненадан, когато чух шум и се показа небръснатото му лице.
– Ти си ме будил няколко пъти, а аз те будя за първи път.
Измисленото изречение!
– Влизай! – рече той.
Вмъкнах се.
– Пил ли си? – прошепнах аз.
– Разбира се – отвърна живописецът.
– Тогава ще ни стигне.
– Защо шептиш?
– Сам ли си?
– Там спи една буболечка, но говори спокойно.
Така и не разбрах на кое място спи буболечката, може би стопанинът на това широко иначе помещение е отделил някакво кътче, да го превърне в място където има легло и може да се спи. Нищо чудно и това да се е случило. Влязохме в най-голямата стая, точно там, където беше статива. В единия от ъглите се оказа масичка, край нея четири столчета. Ъгълът ни отдалечи от всичко, просто се пъхнахме под най-голямата таванска чупка, там художникът щракна няколко пъти щракалката докато светна слаба светлина. Бяхме откъснати не само от света, но и от картините по стените. От прочутите платна, които познавах, към нас се излъчваха отделни сияния или просто цветове, бяха много платна, стопанинът на това ателие продаваше масово и евтино, но знаеше какво да задържи, а задържаното не можеше да го откупи никой, за нищо на света. Гъсто населените с картини стени се изправяха загадъчно край нас, мъждееха като тайнствени, по-скоро предполагаеми, отколкото действителни съкровища.
– Ледено студени – рече домакинът – от хладилника.
– Имах само две бутилки – рекох аз. – За теб седемстотин и петдесет грама, за мен двеста и петдесет.
– Пих доста вино и няма да ти партнирам добре.
– Въпросът е аз да ти партнирам, имам нужда, не мога да спя, необходимо ми е да будувам и говоря.
– Не го усуквай, можеш да идваш винаги.
– Защо не изплакнеш чашите?
– Мити са.
Карай да върви, нямаха вид на чисти, но вдигнах моята и я подложих, търпението ми се стопяваше. Домакинът не бързаше да налива, макар че първата бутилка вече зееше отворена; домакинът пиеше винаги спокойно и странно – тогава се превръщаше в дете; вършеше детински постъпки, говореше по детски. Нахален когато нахлува при другите, той безропотно приема всеки при себе си, пие бавно и говори по възможно най-наивния начин върху темата рисуване.
Призори, когато бяхме изчерпали думите за трайното и нетрайното, той успя да ми каже старото си мнение, че съм точно толкова талантлив, колкото да се обзаведа и да имам приятен живот. В избледнялата светлина на лампата и засилващата се светлина на северните прозорци, при нас влезе бубулечка малко лице, малки ръчички, малки крачета. Сънливите й очи погледнаха бегло, ръката й понечи да оправи малко нещо косичките, но се отказа. Без да я удостои с особено внимание, както говореше, домакинът предложи чашка на съществото, но то отказа и изчезна към леглото.
– На твое място бих потънал от срам – продължи домакинът. – Засрами се поне от парите си. Не е за добро, когато имаш всичко. Ами че ти какво си нямаш, кажи!…
Светлината на чистото майско утро придаде чудесна лекота на мрачното ателие, картините сякаш извикаха и дойдоха пред очите ми; един чародеен свят изплува от мрака – небе, дървета, земя, къщи, хора, коне, червени и жълти морета, /понякога простичко сини/, оранжеви дървета, бели лица, черни листа, при мене дойде всичко за което беше толкова говорено. Гледах картините и бавно потъвах в настъпващия отвсякъде непознат този ден страх, такъв страх бях изпитал само там, в спалнята на татко.
Мисленето, формите, багрите, проникновението и цялото внушение на това самостоятелно естетическо сияние, обаче, сивееше пред „Мраморната тераса“.

17.
Можеше да се случи и туй чудо – в седем часът сутринта да заспя на волана, да причиня беда по някоя от най-оживените улици. Водката в стомаха не ми създаваше проблеми, триста грама за четири часа не всякога се оказват фатални, но като си помисля само откога не съм спал, още от Венеция. Паркирах криво-ляво и се добрах до асансьора. Отсега нататък ми трябваше малко, само няколко минути, само да се задържа на крака, май че успях. С едно единствено заспиване до влизането в пижамата. Дявол да го вземе!… Слязох от леглото да изключа телефона.
Събудих се към обед, някой звънеше на входа, сигурно Ванда. Тя имаше ключ, но аз бях спуснал секретното резе. Нито Ванда, нито кой да е на света, можеше да разчита на милостта ми, ситуацията в която се намирах от снощи надминаваше границите на допустимите изненади, тя ме беше изтръгнала от всекидневието, беше ме залюляла, прекъснаха връзките ми със света, някои от сетивата ми направо отказаха да общуват с мен, чувството за отговорност секна – понесен от непозната динамика гледах само едно: да не загубя изцяло способността си да разсъждавам, да се предвардя от някоя глупост.
Къде се дяна мотото на живота ми: не се учудвай на нищ?
Какво означава Ванда? Или пък Дора? А Неди? Колко смешна изглежда сега Венецианската авантюра, заблуждението, че Ванда трябва да остане завинаги при мен! Припомнете си обаче какво става във вилата на татко, не съм забравил и за момент, че шейсет и двамата са факт от възможно най-вероятните факти, но и те, какво са те вече пред появата на шедьовъра? Ами останалите платна? Още не съм ги видял, но мога да подозирам; ръката, създала мраморната тераса, не се шегува.
Ванда, или Дора, а може би Неди, се отказа да звъни, отиде си, отново стана тихо, страхът и трудно обяснимата тъга ме притиснаха повторно. До вчерашния ден за мен все още съществуваше някакво разрешение, надежда за измъкване от ужаса; в края на краищата можех да натоваря хората на микробусчето и да ги върна на планинската полянка, където ми ги бяха подарили. Но сега? Какви обяснения можех да измисля за картините? Да ги унищожа?

18.
В следобедните часове подир събуждането дори не помислих да се обръсна, нямах никакво желание да се преоблека, или пък да се нахраня, липсваше ми апетит. Скитах из хола, мислех, пътешествувах. На терасата не излязох, искрено казано – криех се. От всичко. А имах да върша куп неща, главно покупки свързани с Бояна и трябваше да побързам, знаех добре защо – за да видя картините на дневна светлина. Включих телефона и излязох, но после се върнах, измъкнах на бял свят няколко туби с жълти и сини бои. Преди да ги отнеса нещо ми подсказа, че най-добре бъде ако взема всички опаковки – целите ми холандски запаси. Натоварих ги в багажника и погледнах часовника: имаше време, можех да използувам уличен телефон. Моят човек ме разбра добре, обеща ми да опъне и грундира двайсет платна. Като осигурих моя загадъчен Гоген с платна, пристъпих към останалите покупки – хляб, консерви, зарзавати, главно пресни картофи. Думите, които размених по необходимост с продавачите ме приземиха, усетих че нещо забравено се връща в мен, изтрезнявах. Постепенно се успокоих, наоколо бързаха хора, пред цветарничката имаше опашка, да, някои купуваха цветя, предстоеше им да отиват на рождени дни, може би имаше някакъв имен ден, ами знам ли, животът отстоеше на светлинни години от мен.
Когато се върнах в колата, помислих си, че отдавна не съм ходил на театър, че не съм гледал филм, че не съм сядал в кръчма, а вече ми предстои да прогоня и момичетата. Небръснат, непреоблечен, затворен в карцера на купето, спомних си и за пъстървите, подскачащи през праговете, през течното слънце. Колко дълго премятаха хората китките преди да си купят репички от щанда на зеленчуковия магазин, пръстите опипваха всяка репичка поотделно, търсеха коравината й. Кофичките с киселото мляко в бакалията биваха оглеждани, купувачите внимаваха да отнесат у дома си само пълни. Тези неща сега ми се сториха естествени и мили, не ги окачествявах като проява на еснафска дребнавост, напротив, почувствувах се ограбен, лишен от възможността да се радвам на пролетта. И за какво съм се оставил да ме тресе тази треска? Имам шейсет и двама души, дадоха ми ги, не съм ги откраднал. Едни от тях пеят, други пишат, трети си играят на театър, а някои рисуват. Какво съм виновен аз, че един, и то най-неприятният, според мен, се оказа гений. Ами да си бъде. Тези неща се срещат отвреме навреме, на сто години се ражда по един и като ми се е паднало, какво да правя, да се гръмна ли? Нищо подобно, ще го храня, ще му нося материали, нека рисува, това са ценности, съкровища, рано или късно ще останат за човечеството. Включих радиото. Ето, има и новини, стават събития. Музика. Това са хубави неща, обикновени, човек не може без тях, нито без репички.
Питомците ми обичаха да се перат. При всяко идване виждах, че на двора съхне пране. Въжетата за тази цел бяха опънати ниско, погледът отвън не можеше да ги забележи. Пренесохме продуктите, подредихме ги, заех се с оправянето на телевизора. Повредата се оказа по-голяма, наредих да го занесат в колата. Всичките ми действия, включително и размяната на думи – всеки искаше да си кажем по нещо – се извършваха така, че аз се приближавах постепенно към татковата спалня. Гоген седеше върху крайчеца на леглото. „Мраморната тераса“ все още стоеше в статива, изцяло завършена. Не можех да разбера любуваше ли й се, или вече беше успял да я намрази.
– Може ли?
Посегнах към купчината от загърбените картини.
Взех една, обърнах я към себе си. Затресе ме отново. Погледнах художника. Нищо, уморено спокойно лице, щастливо отпуснати ръце.
– Донесох ти много бои.
Стараех се да остана неподвижен. А ми се щеше да се втурна, да грабна ръцете му. Не знам успях ли или не успях да създам впечатление на не толкова развълнуван човек. Всеки случай, погледът ми трудно се откъсваше от картината.
– Скоро ще имаш двайсет нови платна.
Не се ориентирах лесно в нарисуваното. Май че имаше нещо много познато. Да – татковата вила, погледната откъм дворна полянка. Старата постройка изглеждаше още по-стара, но зато пък приличаше на живо същество, да речем – на човек с тъжни питащи очи, направо сфинкс, заграден от студени червеникави дървета, които по структура и настроение наподобяваха скали. Ето кое ми пречеше да се ориентирам, дърветата. Художникът се бе отдалечил от истината – погледната от това място, къщата се гушеше между грамадни борове. На картината боровете се бяха превърнали в широколистни дървета. Защо? По какви причини моят пансионер предпочиташе широколистните дървета и то голи? Щеше ми се да съзерцавам дълги часове къщата. Докато дърветата се изразяваха изведнъж, къщата правеше впечатление с бъбривостта си. Прозорците и стълбището, дървените парапети, вратата, мазилката на стените и особено стрехите, излъчваха непонятно трептене и се изявяваха като в описание на Пруст. Нарисувана бащина къща ми разказа много повече за детството, прекарано в нея, отколкото истинската, реално обитавана от мен. И защо тази странна благонравна трева? Тревата се стелеше в цялата средна и долна част на картината, направо лятна, затоплена, дъхава и денем и нощем, напълно контрастираща със зимната обстановка горе.
– Заменили сте боровете с брястове – забелязах видимо спокойно и продължих, понеже не получих какъвто и да е отговор. Така е по-добре, разбира се, но ви запитах от най-примитивно човешко любопитство, по-скоро да отгатна нещо друго.
Художникът се взираше заедно с мен в картината и се изнадах от това, че съвсем естествено и възпитано се обърнах към него на ви, така както би трябвало да се обръщаме към непознати. Този до мен ми се водеше като роб, беше мой подчинен, а всеки миг бях готов да падна в краката му.
Колко много трева и колко много дървета, а как силно стои между тях къщата-сфинкс – живото същество, заради което не жеш да наречеш картината пейзаж, а портрет. Щях да посегна към следващата творба от купчината, но се досетих че все пак съм господар.
Художникът се наведе напред, в средата стърчеше най-голямата. Зае се да я измъкне внимателно, старанието му ме трогна.
– Защо ги държите така? – запитах. – Накачете ги по стените.
Той вдигна глава, погледна стената пред себе си и измъкна рамката. Преди да я предостави на вниманието ми, върна сфинксът на мястото му.
Защо ми показва точно тази картина? Обича ли си я? Или предпочитанието му я насочва към моята личност? Общо взето – лошо композирани глави със стригани коси. Още от първия момен прозираше предизвикателството на нелишения от самочувствие художник, който може да си позволи известни грубости. По-късно картината заговори другояче, впечатлението от несръчната композиция се изгради от самосебе си. Шестте лица на стриганите глави се взряха в мен и ме накараха да изтръпна. Дълбоко в съзнанието ми се породи идеята за еднаквостта на хората, но и за тяхната подчинена на необясними сили индивидуалност. Затова главите нямаха коси, творецът искаше да ни ги покаже като новобранци-войници и оттам нататък да тръгне по трудните пътеки към психологията на отделната личност.

19.
Всичко нарисувано преди тези осем картини е било унищожено, създателят им го е окачествил като учебно, най-малко трийсет платна са изгорели без остатък в камината. Пипнах праха им, пронизан от страшната мисъл, че през кумина е излетяло съкровище, за което музеите могат само да съжаляват. Кое дава право на този маниак да постъпва така? Кой му е казал, че само неговият вкус е меродавен? Стоях пред оцелелите осем и ми се струваше че след малко ще полудея. Заедно с това, обмислях начина… Все повече се убеждавах, че не бива да ги изнеса наведнъж, но можех ли да издържа? Би следвало да ги награбя и – право в колата.
– Ще ми се да отнеса картините ви у дома – казах аз. Позволете ми да ги погледам насаме. – Той мълчеше, дори не смяташе за уместно да ме пита нещо, например, харесват ли ми. Моето мнение не го интересуваше никак. – Ще им се нагледам и ще ги върна. Смея ли да поискам това?
– Тук има само една добра – отвърна тихичко той.
– Според вас.
Направи няколко крачки напред, посочи „Мраморната тераса“
– Вземете ги щом можете, само ми донесете платна, много, рисува ми се денонощно.
– Трябва и да почивате.
– Кога ще дойдат платната?
– Но вижте картините си, пълно е с противоречия, всяка отрича другата. А в тези глави пък…
Млъкнах. Картината сякаш ме погледна от своя страна и затвори устата ми. Божичко, каква умела композиционна верига! Шестте глави стояха точно и строго по местата си. Освен това, разговорът ни се подслушваше – зад гърба ни бяха нахлули десетина от момчетата. Знаех какво ще ме питат: ще върна ли утре телевизора.
– Все пак, светът е това! – рече неочаквано художникът.
Обърнах се слисан към него.
– Кое?
– Не мога да го обясня. Нарисувал съм го.
Не им позволих да пипат картините, пренесох ги сам, не приех помощта и на създателя им, досегашните ми наблюдения ме бяха убедили, че и той самият ги съхранява грубо. До асансьора ги отнасях по две, криех ги от погледите на любопитните. На стълбището стоеше дете, не повече от пет години; не знам защо, внезапно обърнах картината към него. То я погледна. Продължавах да я държа пред очите му.
Детето повдигна глава:
– Това котенце е грозно.
– Ти си първият след мен, видял „терасата“ – рекох аз. – След време ще се гордееш.
Подредих картините до стената, гледах ги без прекъсване, размествах ги. „Терасата“ сякаш не умееше да стои между останалите, нещо ми подсказа, че трябва да я отделя. Осамотих я в спалнята. В майската нощ излизах на балкона да си отдъхна, чувствах необходимост да се откъсна от галерията си и се връщах отново при нея. Свалих татковите картини, изчистих стените и колкото повече потъвах в света на моя придворен художник, толкова повече полудявах. Една бутилка се изправи на масичката, но остана неотворена. Телефонът звънеше непрекъснато, не го изключих, стори ми се че имам нужда от него, не ми пречеше, напротив – по едно време ми идеше да грабна слушалката и извикам: Ванда, бързо, ела!
Все пак трябваше да чуя мнението на друг човек, вече не гарантирах за себе си, може би съм полудял наистина. А Оня там, във вилата, си е направо маниак. Реших да изтрия от съзнаниет си прозвището Гоген, така лековато го бях приел. Но как да го нарека? Какво ли прави Дора? Защо се отказах тъй лесно от нея. Не Ванда, а Дора ми е необходима в този ярък момент. Тя ми е била винаги необходима, всъщност, това е жената на живота ми, въздухът, кислородното опресняване. Ще погледне картината и тъй като няма професионалните анализаторски схващания на Ванда, ще ми каже простичко, съвсем естествено – лъжа ли се или не. Ще запази и тайната. Разбира се, при всички случаи бях решил да покажа само една от картините, нищо повече, при никакви обстоятелства. Ще кажа че съм я купил от непознат провинциалист за сто и двайсет лева.
Като дообмислих още някои подробности, набрах номера на Дора, но този път не ми се обади никой. Погледнах часовника. Полунощ. Не може да бъде. Отворих бутилката, затворих я. Набрах номера повторно и зачаках. Сънният глас на бащата ми обясни, че не се е прибрала и че напоследък той най-малко знае какво става с нея. Затворих. Като я няма, няма я, какво да се прави, нейна си работа. На мен ми трябва да покажа някому картината, обаче. Чудех се на кого, в същото време изпокрих седемте и пренесох „Терасата“ в хола. Разхождах се насам-натам, отварях, затварях бутилката, съпротивлявах й се. Да не пия можех, но как да заспя? Какво ще стане отсега нататък с мен? Към един часа слязох долу, качих се на колата и отпраших към Аксаков. Този път се ориентирах лесно; изобщо не обръщах внимание на нищо, накрая забравих дори да си послужа със звънеца, заудрях по вратата. Живописецът се подаде светкавично. Лицето му пращеше от яд. Окопити се и се облече набързо, панталонът му зееше. Карах несигурно, рискувах на пресечките, заковах се пред входа на блока, изхвърчахме нагоре, влязохме в хола и оставих нещата да се развиват от самосебе си.
Живописецът забеляза бутилката и седна точно пред нея. Погледна ме, искаше да знае къде са чашите. Донесох ги, тропнах ги до бутилката. Напълних ги. Живописецът вдигна своята. Погледът му падна вяло върху стената, избяга от нея, ръката му повдигна чашата, но погледът сякаш се досети за нещо и се върна повторно върху платното. Той остави чашата на масичката, изправи се и се опъти към картината.
Наблюдавах го известно време отзад, станах и аз, приближих до госта си. Двамата съзерцавахме заедно. Получих усещането, че виждам с неговите очи. Сега творбата ми се стори бледа, стори ми се, че се събуждам от сън. Изведнъж изтрезнях, просто изскочих от кръга на заблудите си. Но моят гост неочаквано падна в краката ми, взе десницата ми и започна да я целува.
Телефонът иззвъня. Лявата ми ръка беше свободна, протегнах към слушалката.
– Какво искаш? – запита Дора.
– Вече нищо – отвърнах колкото може по-меко.

20.
Никой не повярва че съм закупил картината, между събратята плъзна мълвата за експлозия на моя талант. Разкъсал веригите на бизнеса и рутината, аз съм ритнал вратата към живописта, разкъртил съм преградите, и само с първия опит съм застанал с две глави над останалите. Всеки честен човек би скочил срещу тези измислици, хванах се за главата и единственото което можех, бе да отричам. Отричах неуморимо, искрено; в края на краищата бурята щеше да стихне – този който е нарисувал една картина би трябвало да нарисува и втора – нямаше защо да се безпокоя. Важното е, че резултатът затвърди категоричната ми увереност: бях господар на гений. Той ще нарисува поне сто картини и всички ще останат за музеите. От мен се искаше нещо незначително – да депозирам писъмце, в банката ли, не знаех точно къде. В писъмцето щях да резюмирам скромно историята, която ви разказвам.
Ванда намери начин и се промъкна до мен. Целуна ме, наговори ми, че подобен взрив на таланта има власт над всички любови, дори над любов като нашата, че тя ме разбира най-добре. „Мраморната тераса“ я порази, гърлото й пресъхна, бъбренето й секна, накрая заяви, че се чувствува горда задето е спала с човек Кс мен. Какво можех да отвърна? Мълчах. Какво би трябвало да предприема? Да я съблека.
След премятанията, тя стихна, превърна се в ранена, изпълзяла сред цветна полянка сърна. Подаде глава изпод чаршафа и почна да съзерцава. Съзерцанието бавно премина в изследване, Ванда кротко се завръщаше в сигурната територия на своите изкуствоведски прерии, там тя бе следотърсач и ловец. Не мога да кажа, че останалото се е изродило в обикновена поза – момичето си замря, както се полага при такива случаи, застина в състояние на легнала гола жена, която, след като си е взела главното, вече мисли за другите неща.
– Рано или късно човекът излиза на една подобна тераса – рече тя и се обърна с лице към леглото, положила едрата си несиметрична брадичка в своите едри длани. Беше чудесна, мисълта имаше стойност на откритие, особено ако се вземе предвид че е направено от жена. – Картината е автобиографична.
– Какво?
– Ами то си е написано.
– Картината е закупена!
– Добре де, закупена, но си я направил автобиографична. Сега си на терасата, сред мраморната белота, личиш си, човек може да те разгледа. Мили, радвам се, че вече не си добрия скулптор, за когото казваха: да де, той е добър. Знаеш ли, че малко се… Срамувах се за теб! Не че не заслужаваше мястото си. Вече може да ти се каже всичко. Сега си гений, не бива да ти пука за миналото. Рисувай! Затрупай ни с картини! Ох, пак няма да замина за Южна Америка.
Мечтаех си за Дора.
Дора беше като вечно присъствие, придружено със скуката си и с трогателните загадки на копнежа, в който има и хитрост, и искреност, една повикана и крайно желана неизбежност.
– Ще я продадеш ли?
Постарах се да бъда тих, обясних на Ванда внимателно, че картината не е моя, че съм скулптор и че ще си остана скулптор за държавни поръчки.

21.
Мансардата на седемнайстия етаж се оживи, хората искаха да видят. Посещаваха ме във всичките часове на денонощието, самотата ми се разби на парчета. Живописецът идваше често, прекарваше по един час пред магията и си отиваше. Преди да го изпроводя, той казваше: Суетен човек, вместо да рисуваш – посрещанш и показваш.
Но можех ли да върна колегите си? Те не бяха обикновени посетители на изложби, те също се пържеха в тигана на мъченичеството. Между тях имаше и завистливци, но шедьовърът ги превърна в искрени хвалители. В продължение на два месеца – толкова време измина откакто бях измъкнал „Терасата“ на въздух – възхшенията се сипеха върху мен и разбрах, че когато те хвалят искрено, то си е наистина искрено, отличава се от хвалбите с които всекидневно заливат редица корифеи у нас, заради някои други показатели. Нощем се въртях в леглото и се питах как живеят тези хора, не знаят ли, че са жалки, толкоз ли не могат да се досетят? Една нощ дойдох до откритието, че корифеите за които става дума, знаят какво представляват всъщност, но приемат този начин на съществуване без да ги гризе съвестта.
В същата нощ – вън се развиваше юлска буря – моята собствена съвест бе впила зъби в гърлото ми. Не можех да отрека, че непрекъснатите адмирации ми харесваха, вече свиквах с тях, не минаваше ден без да ми отправят похвали. Край мен се създаде атмосфера на приятни усещания. Освен това, докато в мансардата ме обсипваха с ласки, във вилата пансионерите ме боготвореха – всички, без художника, ме смятаха за свой идол и не пропуска случай да ми го докажат. На няколко пъти ми подсказаха, че са готови да умрат, когато пожелая.
Заедно с настръхването на въздуха навън, настръхваше и моята същност. Че ще се будува до сутринта бях повече от сигурен, това можеше да се изтрае, но как да понеса спазмите в сърцето? Като останалите мъже на тази възраст, вече се боях от внезапната смърт. Станах, излязох на реалната тераса. Топъл вятър ме блъсна в лицето, той идеше от черния облак срещу мен. Някъде се счупи стъкло на прозорец. Лявата ми ръка изтръпваше по правилата, в критичната област ми тежеше – точно, ама точно както съм го чел по здравните колони на списанията. Имаше какво да ме стяга – броят на картините беше нарастнал на дванайсет, те стояха в изпразнения вграден гардероб, скрити от всякакво външно любопитство, заключени с две превъртявания на ключа. Достатъчно е да ги измъкна; само една да покажа и ще нанеса втория удар. Потърсих пулса си. Облакът се приближаваше бавно, идваше право към терасата ми, натежал от чернота. Продължавах да опипвам пулса си и същевременно се питах какво търся тук, през юли съм бил винаги на планина, а после се спускам към морето; къде отиде моята независимост? Какво търся в София през горещините?
Когато става въпрос за Дора мога да си позволя много неща, а също да я събудя в късните часове на нощта. Този път имах да от помощ, звъннах й като на самарянка.
Слава богу, случих.
– Какво има пак?
– Вземи такси и ела, струва ми се че ще умра.
– От бурята е – отвърна Дора – аз също не се чувствувам както трябва, но след малко ще завали и ще ти мине.
– Болката отива към ръката.
– Въобразяваш си.
– Уверявам те.
– Звънни на Върза помощ.
– Ела, обичам те.
– Ох, къде ще търся сега такси!…
Дора затвори, но телефонът се обади отново:
– Имаш ли нужда от мен?
– Неди, защо по това време?
– Не мога да спя.
– И ти ли?
– Някаква буря, нещо ми се върти, помислих си за теб.
– Виж какво, след малко ще завали и ще ти мине.
– Кога ще се обадиш?
– Други ден.
– Дано не забравиш.
Затворих и загледах слушалката. Чисто и просто си го очаквах.
– Ванда, какво има?
– С кого говореше?
– С облака.
– Да бе, какво става, събудих се.
– Ще завали и ще заспиш.
– Ти буден ли си?
– Аз съм стар човек.
Вятърът нахлу, изтрещя гръмотевица, след нея се обади втора.
– Не ме амбицирай.
– Моля?
– Ще дойда само за да ти докажа, че не си стар.
– Разговорът обаче стана обикновен.
– Добре, мили, прав си. Лека нощ.
Дора не ми направи впечатление на човек, който се чувства превъзходно, стори ми се поувяхнала, погледът й излъчваше подозрение, порази ме и това, че не държеше чак толкоз да се яви в блестящ вид при мен; обикновена лятна рокличка, известна до втръсване.
– Пак ли умираш?
– Мисля, че тази нощ…
Хвана ръката ми, потърси ударите.
– Ти изобщо имаш мек пулс и няма защо да се паникьосваш. Ето, малко забавен, това си ти… Шейсет. Както винаги.
Дора знае всичко за мен, тя е човекът, който ме дридружав през най-важния период от живота ми. Вън продължава да гърми яростно, облакът е довтасъл.
– Градушка! – услушва се Дора. – Това ли е картината?
Вярно че е градушка, озонът лъхва отвън, изненадвам се, че Дора не ми казва нищо с тялото си, за мен тя е свършена като източник на сексуална забрава. Жива и реална, присъствуваща тук в хола, моята гостенка се оказва бледо отражение на копнежа, просто съжалявам, че съм я повикал.
– Картината ти крещи от величие, изглежда че наистина си велик, а аз не го бях усетила. Кажи ми, как да вярвам вече на себе си, какво самочувствие мога да имам, за мен ти беше само занаятчия, човекът на когото страшно върви. Разбери, ти си късметлня, ти ей сега можеш да получиш огромно наследство, колосален подарък, нещо необикновено. Разбери бе, ти си щастливец. Продължаваш ли да рисуваш?
– Тази картина, така както я гледаш, не е нарисувана от мен.
– Да де, знам – непознат млад художник. Рисувай, глупако, ти си величие! Какво става със сърцето ти?
– Боли ме.
– Добре де, умри! Готова съм да умра три пъти ако оставя това след себе си.
– Тази картина не е нарисувана от мен.
– Слаб скулптор, но силен живописец!
– Дори слаб?
– Беше публична тайна. Сега я изричат на глас, защото имаш това. – Тя посочи стената, а аз усетих как сърцето ме стегна като за последен път и полегнах, но тя не разбра това, загледана в „Терасата“. – Ти си страшен бе, човек, откъде се пръкна такъв?…
Таблетката пари под езика ми, никакъв ефект, болката си стои там, като облакът. Градушката се сипе, въздухът вън свисти от триенето на ледените топчета. Поглеждам часовника – три и нещо, часът на демоните и архангелмихаиловците, Още малко и ще проговоря, имам чувството, че след минута ще разкажа на нея, към която нямам повече сексуално влечение, но която заради ме се превърна в самотник, че в гардероба се крие малък подарък, като благодарност за добротата и предаността. Да го вземе и отнесе където си ще. От друга страна, повтарям си, че всички мъже сме паникьори, вече вали, може би ще ми олекне неочаквано и няма да умра като бездарен скулптор, те няма да открият художника, който рисува във вилата и занапред ще имам възможност да изработя нещата както подобава. Значи така са мислили за мен?
Дора присяда, отново взима ръката ми, брои ударите, по лицето й разбирам, че няма изменение, проверявала ме е стотици пъти досега.
– Не съжалявам че съм дошла, мога до сутринта да стоя и гледам това боязливо същество, то не смее да се качи по стълбището, там е мрамор, там то няма да се чувствува добре.
– Това е котенце.
– Нищо подобно!
Извърнах глава към стената, за да се уверя, че съществото не е котенце, да бъда поразен от безспорната поливалентност картината.

22.
Целият този ден микробусчето се държа безупречно. Оставаше му да превъзмогне още няколко километра. Предстоеше да свърши последния рейс за днес; щях да обърна мъчителна страница от живота си. Фаровете осветяваха завоите, които се редяха един след друг, извеждаха ме все по-нагоре и аз все повече очаквах неочакваното. Какво можеше да се окаже то? Всичко, от всякакъв характер. Възможно ли е да свърши толкоз гладко? Стори ми се, че става нещо необикновено. Спрях. Загасих фаровете. Нищо, долу се блъскаше водопадът. В настъпилата тъмнина лумна звездната паплач. На това място Дора би казала: Виж ги как са се наредили, само за теб, засипват те с благополучие. Върнах се при волана и потеглих.
Предчувствията не ме излъгаха – оказа се, че робите ми ме чакат не на полянката, а на пътя. Бяха се наредили от двете страни, сред папратите. Спрях и отворих вратата. Кълбото от хора в микробусчето дори не се раздвижи. Хайде, подканих ги тихичко, слизайте. Не им се слизаше, вече сигурно знаеха замисъла ми, или поне го предугаждаха. На всичко отгоре заприиждха и останалите, наобикаляха колата. Все още убеден в тяхна преданост към мен, аз не се страхувах, но точно в този момент ме обхвана мисълта за някакъв обрат. Разберете, повиших гласа си, трябва да излезете, трябва да направим нещо ново, да поиграем на открито. Седнах зад волана, чаках. Единайсеторката също чакаше. Вратата зееше, двигателят работеше тихичко, щурците го надвикваха. Наоколо по всички посоки блуждаеха светулки – превъзходна свежа нощ с равнодушни шумове и светлинни. В пропастта подскачаха пъстърви. Лъжех, че ни предстоят забавления на открито. Единайсетте изглежда се разколебаваха, но не от моите лъжи, а от чувството за солидарност, колегите им чакаха вън. Най-напред напусна колата оня, който бе изпълнил роля на линчувания от представлението…
Избягах по много подъл начин, на заден ход. Робите стояха на пътя и гледаха как се отдалечавам, подпрени здраво от светлините на фаровете. Офейках благодарение на равния терен, на правото шосе, на възможността да направя бърза маневра и да хукна напред. Най-после бях свободен, уморен, превъртял шестстотин километра от сутринта. Фолксвагенът се спускаше леко, но рисковано. Ето защо, предпочетох да отбия встрани, да загася двигателя и да клюмна върху волана. Потънах в моя изпробван през годините, направо изтрениран сън.
Събудих се точно след петнайсет минути. Бързо налучках координатите на действителността, подкарах и заплаках.

23.
Домързя ме да вкарам микробусчето в гаража, или пък нямах търпение. Не мога да кажа, че ми се спеше. Изкачвайки се по стълбището погледнах часовника – точно, ама точно полунощ. Време е да спите, казах твърде спокойно за състоянието в което намирах, полунощ е, а трябваше да бъдете в леглото поне от единайсет. Той ме погледна. Декадентският начин на работа почти всякога се оказва неефикасен, продължих аз, ако искате да постигнете големите резултати, поне отчасти се вслушайте в мен Той тръгна. Чакайте. Спря. Обясних му, че отсега нататък няма защо да слиза в общата спалня, вече му е предоставена спалнята на баща ми, където и без това се е настанил да работи. Драстично дръпнах черната хартия от прозореца, после го отворих, хладният летен въздух полъхна гальовно с две нощни пеперуди, едната тях изпърха по лицето ми; в градината изстена дърво, може би се пукна от старост или от сладост че живее. Отворих куфара, издърпах от него чаршафите и застелих леглото, скъсах придружителния етикет на новата пижама, тикнах я в ръцете му. Отсега нататък самоназовалият се Гоген щеше да има нова самобръсначка, подновени тоалетни принадлежности, реномиран сапун, няколко чифта бельо, обуща, ризи, три пуловера и две якета. По желание можеше да остави брадата си, или да я махне, зависи как ще му хареса. Докато той се радваше на подаръците, аз приготвях кафета. Двамата седнахме в кухнята. Пиехме все тъй мълчаливо, по пижами. На мен кафето не можеше да ми попречи на съня, в неговата чаша имаше цикория. Много скоро върнах художника в стаята му, накарах го да си легне, просто като малко дете, загасих лампата и останах сам срещу цялата безмълвна вила.
Нещо ме притисна около сърцето, нещо ме заболя, наведох се към дланите си и този път заплаках на глас. Обходих общото спално помещение, огледах всяка постеля поотделно и продължг да плача. Стараех се да си припомня, поне горе-долу, кой от робите къде е спал. Всичко бе подредено, чисто, тънко и скромно, мило, с обич, с безрезервна и огромна преданост към мен.
Легнах си в моята стая. Мислите ми веднага литнаха към планината. Какво ли правят момчетата там? Всъщност, променено ли е нещо? Вяха горе и си останаха горе. С един по-малко. Голяма работа – какво е един човек пред цели шейсет и един човека? Нищо. А тъкмо заради него историята се разви по такъв начин заради този един бяха пожертвувани останалите. Как може един единствен човек да важи повече от всички? Погледнато справедливо, може би, Гоген бе с най-невзрачната външност между тях,
Напоследък рисуваше трудно, тежко. Настроенията прилепваха твърдо върху платното, но всяка нова картина се оформяше бавно, узряваше през терзания и може би самобичуване. Никога няма забравя какво се случи преди четири дни: Тогава той поиска специален разговор с мен, отделихме се от другите и ми бе тавен въпроса да върна всички картини.
Бях чул добре какво ми се каза, но не отговорих и напуснах стаята. Художникът обаче ме последва:
– Много ви моля, искам да ме разберете.
– Не, не ви разбрах.
– Крайно необходимо е да донесете обратно картините, които ми взехте.
– Не мога – рекох – искам да ги гледам.
– Моля ви.
– Аз им се радвам.
– Всички са лекомислени. Ще ви нарисувам нови. Ония не заслужават внимание.
– И „Терасата“ ли?
– Всичко е стремеж към външна изява.
– Оставете да реша сам.
– Вие също се стремите към самопоказването.

24.
Той рисуваше в недоспиване, в глад, лицето му се покриваше брада. Рисуваше мен, по-скоро, изгаряше в създаването на мой портрет. Обхванат от магията, дори не мислех да пропусна нещо. Гладувах заедно с него, недоспивах, не се бръснех, не мислех за преобличане – присъствах там, вътре, до него. Не ми обръщаше внимание, не ме забелязваше, все едно че ме нямаше. Два пъти го питах не трябва ли да му позирам, двата пъти махна с ръка. Помнеше ме, той ме помнеше така, както аз не се помнех. Но с какв дълбока жестокост избягваше очакваната прилика, боже мой! Целият процес се развиваше бавно, отегчително и всъщност интересно до умиране. През ум не ми минаваше да отскоча до София, не ми се отиваше дори до бакалията. Искрено казано – забравих да ям, аз присъствах, творях с ръката му, изгарях с горенето му. Външният свят заплашваше да ме изненада всеки момент, някой можеше да ме потърси за нещо; въоръжих се с нож – нямаше начин промъкналият се да се измъкне невредим обратно, никой не биваше да ни смущава. Никой нямаше право да види как всеки ден се рисувам, четка по четка, как се наслоявам сред една атмосфера, наподобяваща повече пъкъл, отколкото живот. Колко малко приличам на се си и колко много на този, който искам да бъда!…
Една сутрин предусетих, че може да се случи нежелателнот. Влязох навреме, тъкмо като посягаше да разкъса платното. Хванах ръцете му и го изтласках навън.
– Не така! – изревах аз. – Само не така!
Стиснах китката и се помъчих да извия десницата му. Не успях, разбира се, но ми направи впечатление, че силата му не е и чак толкоз голяма. И двамата бяхме изнемощели, но докато аз все пак гризвах по някоя коричка, той се хранеше само от изпаренията на боите.
– Хайде!
Мълчеше.
– Тръгваме!
Пуснах ръцете му, повлякох го по стълбището, слязохме прз колата. Вмъкнах го вътре и запалих.
За него излизането от вилата беше събитие. Седеше на мястото си и наблюдаваше света. Какво съдържаше въпросния свят? Минахме край бай Боре. Вай Боре крачеше, понесъл острата коса към ливадата. В незастроения парцел бай Мите пасеше неизбежните те си осем овце. Две деца се дебнеха през една телена ограда. Заковах на място – премина куче. Кривнахме в Панорамния път, там се разминахме с няколко коли и завръщащи се от бакалията жени. Излязохме на магистралата. Без да се двоумя, свих към Витоша.
Скитахме из поляните, скачахме от морена на морена, мокрехме се в потоците, препичахме голите си гърбове на слънцето, състезавахме се на дълъг скок, висяхме като парцали по клоните. Накрая, като се убедих че е уморен добре, без да му мисля много, вкарах го в ресторанта на Копитото. Брадясали, с измачкани дрехи, седнахме на централна маса. Сервитьорът се приближи, лицето му пламтеше от лошо прикрита закана, той заяви категорично, че единственото което може да ни сервира, е медалион с гъби. Погледнах го внимателно, малко са сервитьорите, които не ме познават – този се оказа много хищен, личеше си намерение му да ни прогони. Без да говоря излишни думи, измъкнах буцата от джоба си, отделих банкнота от двайсет лева, подадох му я и го помолих да отскочи до павилиона отвън.
– И какво?
– Там продават консерви, но купете и гроздова. Остатъкът задръжте за себе си.
Сервитьорът бе от ония разглезени простаци, които всеки момент можеха да започнат бой, той се обърна към колегите си, побързах да му изясня, че ако ги вика да се бием, ние сме готови.
– Ще се бием ли? – обърнах се към приятеля си.
Но приятелят ме предаде, той не обърна изобщо внимание на еуфоричното ми счепкване, за него тук сякаш нищо нямаше значение.
Сервитьорът долови на свой ред необяснимата реакция на моя спътник. Може би тъкмо това го стресна, той остави банкнотата на покривката и се върна към келнерската група. Там се завърза разговор, но нямах намерение да се вслушвам, наблюдавах спътника си.
– Ще я нарисувам отново – рече тихо той.
– Коя?
– Трябва да се заема пак, тя заслужава по-добра участ.
Сервитьорът, който се приближи сега, ми направи впечатле ние с възрастта си и с лекьосаната яка на сакото си. Назова ме по име, поклони се и ми подаде описанието на менюто. Оставих листа на масата и поръчах медалиони, салата, кока-кола. В мо та чаша с кока-кола да има сто грама водка. Преди да си трьгне му казах: Знаете ли какво? Какво? Светът е страшен за тези, които нямат пари. А, то си е известно, съгласи се старият сервитьор, по всяка вероятност пенсионер, дошъл да смени младите, отлетели по това време към морето.
Какво ли е еега на морето? На морето сега е един ужас, помислих си аз.
– Искате ли да ви заведа на море?
– Отне ми толкоз малко време, погледнах несериозно на нeя.
– За терасата ли говорим?
– Ще я нарисувам отново, нещо ме кара да я направя съвършена.
– Какво значи съвършена?
– Да ме измъчи повече, боите да имат друга плътност – както работя сега портрета ви.
– Това са две различни теми.
– Не знам – той се замисли – не ми се вярва, струва ми се че всеки създател има единствена тема.
– Създател?
Донесоха колите. Старият келнер се беше постарал, личеше си, че в чашите има нещо много студено. Пипнах моята и се уверих. Той взе чашата си и изпи съдържанието й. Погледнах към стареца, кимна ми в далечината. Не точно това ми се пиеше сега, или не по този начин, но нямах друг избор, пък и не ми се стори лошо – водката се чувствуваше добре в студената течност за момент като този – към два часът следобед, в средата на лятот, на хиляда и незнам колко си метра над морското равнище, високо над София. На масата ни този път кацнаха две коли в бутилки, „създателят“ вече имаше възможност да си налива сам. Той го стори по детски, сипа си бавно, като наблюдаваше струята.
– Нямам намерение да премълчавам докрай онова, за което мислим и двамата. – Подхванах и почаках, но не добих впечатление, че някой на масата се готви да ми потвърди с глас или с жест. Затова изпих водката си и продължих: – Откарах ги горе всички, оставих ги на същата поляна. Помните къде, там ви на мерих, там някой ви подари, всичките, на мен. Но съгласете се, че шейсет и двама души са едно твърде голямо число, изникнаха сериозни трудности. И пак щях да се справя, може би, ако не беше се явил този така неочакван проблем… Всичко щеше да бъде далеч по-лесно, ако вие не започнахте да рисувате. Когато съзнах, че сте именно „създател“, а не художник, започнах да се измъчвам от колебания, трябваше да взема незабавно решение, отлагах постепенно, защото ми бяхте много мили. Представяте си, какво означава да укриваш шейсет и двама души у дома си? Вие нямате какъвто и да е документ, не знаете нищо за себе си, мълчите за произхода си. Кажете тогава, какво да правя с милицията? Сега е друго, вече се грижа за един.
Започнах да се храня в очакване да чуя нешо. Медалионите не се оказаха на висота, не бяха и лоши обаче, но им липсваше сочност, изглежда че месото не бе качествено. Лапах бързо, не ме интересуваше гледа ли ме някой, чувствах непоносим глад. Десет ли бяха или двайсет дните, в които гладувахме? Нямах си представа; изтриха се и координатите на времето. Влязъл веднъж в стереотипа на истинските творци, приравних се поне в това отношение към тях.
– Не вярвам да довърша скоро портрета ви – рече Създателят като се хранеше спокойно – ще се измъча много, може би години!
– Какво?
– От друга страна, нещо ме хвърля повторно към „Терасата“. А си викам: довърши портрета, изкажи се, после захвани „терасата“. Задъхвам се, но как да се изкажа? Не мога и не мога да го нарисувам бързо. Мислите ли, че е лесно да внушиш идеята за това, какво сме всъщност и какво бихме желали да бъдем? Да изразите трагедията на една личност, принудена да твори, като знае добре, че не е никакъв творец, само безумно копнее да бъде творец, да остави нещо след себе си. Защото, какво е човекът?
Понеже Създателят замълча и се увлече от приборите си, казах:
– Какво е човекът?
– Не е тайна копнежът му да остане след като умре. Вашата лична трагедия е, че искате.
– Какво искам?
– Трагичното при вас е, че се занимавате с изкуство.
Тъкмо тези неща не бива да ми се казват, този самозванец можеше и да ги премълчи, нямах нужда от прямотата му.
– Вие, обаче, мълчахте деликатно през първата част на разговора. Нима не ви гризе съвестта, за дето другарите ви са запокитени в неизвестността, а вие се ширите из цялата вила?
– Така пожелахте вие.
– Но си мълчите.
– Ние сме ваша собственост.
– Тогава тръгваме!
– Накъде?
– Ще ви оставя при тях.
– Вие сте непоносим човек!
– Аз?
– Ужасен сте!
– Чувате ли се? Аз съм…
– Истинският господар би могъл да преглътне някои горчивини. По този начин не ми позволявате да се разприказвам. Нали трябва да разговаряме?
– Вие дори не трепнахте за съдбата на останалите!
– Никой не ме интересува, аз рисувам! Трябва да рисувам!
– Да създавате, нали?
– Какво искате от мен?
– Вие сте звяр!
Наблюдаваха ли ни? Сигурно. Крещяхме и сигурно приковавахме вниманието на посетителите, да не говорим за сервитьорите. Махнах на стария човек, поръчах му сирене, помислих малко, помолих за още водка. Разбира се, съзнавах че става опасно, отпаднал от глада, алкохолът ме хващаше здраво. Какви ли щях да ги забъркам нататък? Но копнеех да се разтоваря. Колкото може – повече.

25.
Чувствувах го близо до себе си, усещах дъха му. В тясната кабина на асансьора ми прилоша, но изкачването свърши скоро. Сега пък ми се опъна ключа – отказваше да влезе в бравата. Слава богу, вратата се отвори сама. Ванда не спада към хората, които могат да гледат уплашено, но аз и Създателя в него момент едва ли щяхме да очароваме някого. Че съм пиян, разбираше се на секундата, но защо бях брадясал и мръсен? Ами другият? Той ме прикрепяше да не се срутя и го правеше с лекота, и все пак, защо гледа трезво, когато е по-големият бараба от двамата? Ванда се включи в пренасянето, домъкнаха ме до канапето.
– Но как шофира, а? – бъбреше тя. – В подобно състояние е безпогрешен!…
Създателят мълчеше.
– Кой е този интересен тип? – обърна се Ванда към мен. – Това не е обикновен човек… Кажете, кой сте вие? Защо мълчите? Приличате на бог!
Ето каква е всъщност работата, Ванда го изрази изведнъж простичко. Колкото и да бях пиян, обаче, вече усещах нависнала опасност.
– Върви си! – прошепнах.
Ванда ме погледна: – На мен ли говориш?’
– Излез от тук.
– Аз ли?
– Иди си.
– Ти ме гониш?
– Махни се незабавно.
– Ооо, мили, разбира се, ще се махна! Ей сега ще се махна и ще те оставя на мира, след като за петнайсет дни си изкарах акъла да гадая къде можеш да потънеш. Тайно се надявах, че рисуваш и никак не си представях, че можеш да скиташ с този Христос или Мохамед.!
– Тръгни си.
– Дойдох да ти почистя и да ти оставя бележка – не само тръгвам, а заминавам.
– Замини.
– И вече няма да ме видиш.
– Махай се.
– Ще се махна, нищожество! Но преди това ще те пребия, заслужаваш да ти смачкам пияната старческа глава.
Тя изрече тези думи с прекъсвания, в интервалите, докато нанесе няколко силни и слаби удара по лицето. Един от тях попадна добре в носа ми и по-късно, след като си беше отишла, усетих мократа риза на гърдите си. Докато ме биеше, аз я наблюдавах внимателно, виждах как се събужда притаения у нея простак, този, който изразява гнева си по махленски начин; виждах как любовта по необясним път се превръща в омраза, виждах сълзите й и в онези светкавични секунди с дължината на векове, разбирах, че жената е същото неразгадаемо същество, както и мъжа. Това ли е човекът, умеещ да пише статии за изкуството? Сега той удря с гняв лицето на любимия си. Знаеше ли тя или не знаеше, че няма да отвърна с удар?
Вратата се трясна, настъпи тишина. От какво ли е мокра ризата ми? Пипнах я – кръв. Лежах на канапето, не заради туй, че ме бяха пребили, а от преиването. Подчертавам – триста грама водка са нищо, но след тези петнайсет дни прекарани в глад и рисуване…
– Имаше честта да присъствуваш на най-голямото ми падение – казах с яд. – Вече не мога да ти бъда господар.
Създателят се любуваше на своята картина. „Мраморната тераса“ блестеше с магическата си прелест, самотна сред самотата на огромната стена. Да, тя беше такава картина, не заслужаваше да стои сред други, не можеше да понесе присъствието им. Взирах се в нея сякаш я виждах за първи път, привлечен най-вече от тайнственото присъствие на трите барокови врати.
– Слушай, ти, който се нарече Създател, ще ми кажеш ли поне къде си виждал тези врати?
– Картината можеше да стане добра – отвърна той.
На вратата се звънна, Ванда се връщаше, за да каже нещо много обидно и да хвърли ключа в лицето ми. Трябваше да й позволя това, заслужавах си го на прощаване. На Създателя сигурно му беше особено удобно да поема задълженията си на роб в момент като този и тръгна да отвори. Хора сме; изведнъж ми хрумна, че у него може би звънна мъжката струна, нищо чудно Ванда да му е взеума с диващината си. Представих си каква каша може да се забърка. Хрумна ми още, че Ванда може да се върне заради него, като нищо – тези неща се случват при среща между две изключители личности.
Създателят въведе в хола пищно младо животинче. Първото впечатление, което предизвика то у мен, че е голо, разбира се, се опроверга. Оказа се, че потръпващата му кафява плът все пак е обуздана от сбруята на тънка памучна фланелка без ръкави.
– Тук е пълно с хора, а по телефона не се обажда никой! А, ранен ли си?
– На море ли беше?
– Вие… сте се заключили и се биете!…
– Да, Неди, разчистваме сметки. – Станах, нямаше как. Запътих се към нея. Трябваше да прекъсна потока на мислите й, да потисна предполагаемото, нещо, което може би се зараждаше в мъжката семенна торбичка на Създателя. – Хайде, мила.
– Дойдох да се окъпя. У нас има повреда.
– Хайде, хайде.
Рамото й се оказа топло, сухо – с крайчеца на пръстите просто усетих живота на всяка поричка, на гладката кожа, която обгръща нещото, срещано по улица.Раковски, готово да ви вну колко хубаво е да бъдеш актьор, дори в най-отдалечения окръжен град на България. Момичето си отиде кротко, но преди да си излезе, поиска да отнесе колкото може повече от непознатия мъж, то нямаше време да мисли сега за какво ли сме се сбили, защо сме така мръсни и брадясали, Неди си отиваше омагьосана от леда и излъчването на оставащото до мен божество.
– Има още една – казах, като се върнах в хола. – Остава да ми отнемеш и нея, да ме превърнеш в последен бедняк.– Наблюдаваше картината си. – Ще се окъпя пръв, понеже съм ранен. Ти спиш в хола, на това канапе.
Нямах време да разточителствувам със струята, спеше ми се, като нищо можех да рухна и да се удавя.

26.
Събуди ме грохотът на магистралата. Изтънелият ми сутрешен сън бе разкъсан от движение на кранове и панеловози. За кратко време се ориентирах: не нощувах във вилата, а на седемнайсетия етаж. Започваше истински летен ден. Лежах гол, само под чаршав, леко запотен. Преди да стана трябваше да направя някаква равносметка и да обмисля ходовете си. Най-напред, не можех да не се наругая – лекомислието ми бе надхвърлило някои допустими граници. Кой дявол ме биеше по главата да докарам Създателя тук? Мястото на Създателя е само във вилата, да произвежда, а аз да предприемам останалото. Какво имах да предприемам? Нещо много просто: бандитизъм. А този бандитизъм не се състоеше само в отнемането на картините му.
Ванда и Нели бяха видели моя спътник. И не само това – до колкото разбирам от женски погледи, те го бяха отнесли със себе си. Вече съществуваха двама души, които знаеха за присъствието на човек с божествен произход около мен. Това че Ванда се пръждоса към Южна Америка не ме утешава особено, тя не изчезва завинаги, а начинът по който ме наби доказа колко жестоко ме обича. Неди е малко по-страничен човек, но склонността й да се вре по снобски начин между хората на изкуството един ден като нищо може да я изправи на пътя ми. Освен това, тя непрекъснато ме търси; проявява слабост към личността ми, към колата, вилата, мансардата, защото туй обещава раздвижено съществуване, скитане. Да оставим настрана, че й харесвам; защо да не предположим, че си пада малко нещо геронтоманка.
Обаче ако Ванда и Неди бяха поразени от външността на създателя – това не можа да убегне от вниманието ми – какво да предположа за него? Той успя да остане непроницаем, но до някъде. Стори ми се, че в някои точки се издаде. Повторна среща межд тях? Никога.
Само във вилата, Създателю! Рисувай, произвеждай!
– Става късно – рече той, след като влезе без да почука.
– За къде става късно бе, човек? – Надигнах се и закрих голотата си с чаршафа. – Защо не спиш?
– Искам да ме заведете там.
– Ти снощи изкъпа ли се?
– Да, и спах добре, но ви моля да побързаме.
– Рисува ти се, така ли?
– Тази нощ ми станаха ясни още неща.
– Тази нощ?
Скочих с чаршафа, втурнах се в хола. Подозрението ми се потвърди – стената беше празна. Но това е нищо – на пода лежаха голите рамки на всички донесени от вилата картини. Казвам го – платната ги нямаше в рамките. Открих ги в един от ъглите на хола. Приближих се. Наведох се. Всички платна бяха разкъсани, Една от вратите на вградения гардероб зееше – ключалката висеше измъкната от гнездото й.
Нямах сили да беснея, сърцето ми плачеше, пък накрая заплакаха и очите ми.
– Човече, кажи, защо?
– Сега зная как се рисува. Моля ви.
– Да вървим, викаш.
– Ако днес не хвана четката, ще полудея.
– Не ти, аз ще полудея! – Не ми се обличаше, не ми се ходеше никъде, единственото което можех, бе да го мразя. Седнах, замълчах… Станах, щеше ми се да извърша жестокост. Тръгнах към него. – Гадино, кой ти позволи?
Нападнах го с пълен замахх и с цялата тежест на тялото си Ударих го точно където трябваше, Създателят подви нозе и рухна върху килима. Наведох се и продължих да удрям, убивах го, убивах човек без име и дом. Умираше човек, който дори не мислеше да се съпротивлява, сякаш се радваше че умира от моята ръка. Уморих се от бой, поизтрезнях. Надигнах се, задишах дълбоко. Пред мен се беше простнал хубав мъжки екземпляр с красиво светло лице и руса коса. Бог. Един мъртъв Леонардо. Но какво да го правя като е твърдоглав?
Запътих се към кухнята, включих котлона. Да не забравя, че съм включил котлона, казах си и се върнах в хола. Създателят лежеше по същия начин. Намерих джезвето, налях вода и го поставих върху котлона. Върнах се повторно в хола – Създателят продължаваше да лежи върху килима. Чак сега се уверих, че е наистина мъртъв, но защо, не можех да си обясня. Потърсих кафето – ужас, няма. Бурканът беше празен. Нахлузих панталон, обух се и облякох вмирисаната си риза. Да не забравя, че върху котлона има джезве с вода, казах си аз и започнах да си го повтарям. Слизах и си го напомнях, тръгнах по тротоара и си го напомнях, влязох в супермаркета и си го напомнях, дори го казах на касиерката. На връщане си го повтарях из целия път, дори го разказах, на един блед и синкав старец с бял костюм и бяла шапка.
– Оставих джезвето върху котлона – обясних му аз – и слязох да купя кафе, понеже се е свършило. Сега трябва да си напомням за това, иначе водата ще изври, джезвето ще се стопи, накрая ще изгори и котлона.
– Трябва да внимаваме – отвърна колегиално синкавият старец. – на мен ми се е случвало.
Мъртвецът си беше мъртъв, по този въпрос не можеше да се спори. Водата вреше на дъното. Наложи се да долея. Приготвих гъсто кафе. Взех горещата чаша в ръката си и като се подвоумих къде да седна, предпочетох канапето. От канапето се откриваше най-добре цялата празна стена, виждаше се гвоздеят, на който снощи е висяла „Мраморната тераса“. Споменът за картината ми стори по-хубав от самата картина. Ами другите? Сега всички картини ми се струваха по-ценни от целия Лувър. Ето ги там, лежат в ъгъла, акуратно разкъсани – дори обединените сили на цялото ч вечество не могат да ги възстановят. Изгърмя огромен пътнически самолет, извърнах се и го видях да преминава. Кой му е дал право на него да лети над града? Нали си има коридор? Може би е повреден, помислих си аз, ей сега ще се забие в центъра на София, изтичах с чашата на терасата. Самолетът се спускаше спокойно по посоката на летището. Всичко беше спокойно, в горещия ден по пътищата лазеха автомобили, навсякъде въздухът гореше, само Витоша стоеше в безкрая, хладна, синкаво-зеленикава. На терасата имаше шезлонг, масичка, няколко описания. Върху масичката, в широка плитка чиния, лежаха два посърнали резена от диня. Какво търсеше тази диня тук? Да, бе – Ванда, вчера, докато ме е чакала. Там е лятната кушетка. На терасата има всички условия за приятен живот, за това е създадена тя от архитекта. Но кога се задържам аз тук, ще ми остане ли време да прекарам поне един час сред тези удобни предмети? За какво съм блъскал, за чий дявол съм създал толкова фалшиви произведения, та съм пренебрегнал замисъл като газелата с леопардите? Нали за този дом, за тази удобна тераса с изглед към планината? Защо не стоя на терасата, защо съм брадясъл, а ръцете ми треперят от умора? Да се умъртви един човек е наистина уморително, налага се да удряш дълго, да упорстваш.
Няма ги. Не остана нито една. Аз съм свободен.
Ах, как завиждам на обикновените хора, които работят по осем часа на ден. Копнея за живот в рамка, за стереотипи. Знаеш какво си, знаеш си мястото и възможностите. А сега? Посредствеността е бедствие. Посредствен чиновник, посредствен работник… посредствен художник? Рано или късно, човек излиза на една гладка платформа, сам, петно върху терасата, пред погледа на света.
Вън е невъзможно да се живее, топлият въздух пари лицето. Поглеждам спаружените резени от динята и се промъквам към кухнята, при хладилника.
На един дъх изпих цяла кока-кола, отворих втора бутилка и напълних чашата си. С пълна чаша в ръка се запътих към канапето. Едва като седнах, забелязах, че мъртвият се е извърнал по лице. Приклекнах, вдигнах главата му и поднесих студеното искрящо питие към сухите му устни. Бавно, постепенно и все пак без прекъсване, Създателят изпи всичко.
Целия ден вървях из мансардата, мълчах, просто усещах как расте брадата ми. Неговата също растеше. Вечерта се промъкна бавно, стъмни се, градът влезе естествено в лятната нощ. Продължавах да вървя из мансардата, а телефонът звънеше ли звънеше.
Когато стана полунощ и когато минаха още два часа, много кротко си помислих, че най-после е настъпило времето за пренасяне на трупове. Вдигнах го на канапето, поставих го в седнало ложение и се замислих. После се наведох, преметнах го през рамо и тръгнах.
Когато отключих вратата на колата, до мен спря такси. От таксито слезе Дора. Въпреки всичко, не можа да извика. Погледнах я тъжно и натиках мъртвия върху задната седалка.

27.
В три часа без нещо отворих портата, вмъкнах колата в двора, слязох, затворих портата, измъкнах мъртвеца и го затътрих към вилата.
Нещо необикновено привлече вниманието ми в тъмнината. Оставих трупа пред стълбището и се запътих към плодните дървета. Върху неполиваната засъхваща трева, тук, там, оттатък, и чак до запустелия пародиен фонтан, между макетите на моите скулптурни творби, спяха пребити от умора мъже. Бяха съсипани, бяха срутени, разкървавени, бяха окъсани. Започнах да ги броя. Отне ми много време, но ги преброих – точно шейсет и един.

28.
Моят портрет, макар и недовършен както трябва, пренесох в мансардата. Предпочетох да го отдалеча от ръцете на злосторника. Изобщо, реших да му отнема картините малко преди тяхната пълна „восъчна зрелост“. Втората версия на „Мраморната тераса“ започна да се натрупва върху платно с размери деветдесет и три, на сто и трийсет и два сантиметра – малко по-голяма от първата версия. Безсмислено е да споменавам още сега, че Създателят работеше мълчаливо и убийствено бавно. Вече не си говорехме, разменяхме си само най-необходимите думи. Понякога мълчахме по три или четири дни. Присъствах плътно в съзиждането, мога да кажа спокойно дори, че участвах. Знаех с абсолютна точност къде какво петно ще бъде нанесено, предугаждах и тоновете, примесите на боите. Длъжен съм да ви кажа, че ако имах тази воля и този копнеж още някога, в младостта си, ако си бях създал навика да гладувам и изгарям пред платното в продължение на толкова много дни, сега едва ли бих висял като просяк в бившата таткова спалня, за да отмъкна безумното страстно горене на колегата си. Напоследък много често ми се струваше, че не той, а аз движа четката, а един ден не знам каква сила ме възспря да не му я отнема и му покажа как да се измъкне от ребуса на колорита. Двамата се хранехме рядко, дори не мислехме, че можем да се преоблечем, косите растяха надолу, брадите лудееха, стърчаха ноктите на ръцете, краката, очите ни се оттеглиха дълбоко в очните кухини, но пулсираха с налудничавата загадъчност на победителя.
Забравих да спомена, че преди да пораснат ноктите ни, показах портрета на някои близки; между тях, разбира се, и Живописеца.
– Знаеш ли – каза Живописеца – вече не ми остава нищо друго, освен да се прибера горе и да драсна кибрита на моите.
Мълвата нарече картината лаконично и както трябваше да се очаква „Автопортрет“. Не възразих, нямах намерение да влизам разправии по този въпрос – някакси непренудено ли да го кажем, закономерно ли, замълчах. Заявих, разбира се, че платното е недовършено, ала никой не обърна внимание на това. Останал насаме с картината, един ден я наблюдавах три часа наред, възприех цялата натрупана в нея енергия, а накрая прошепнах сам на себе си: Добър е, не си го направил лошо този автопортрет. Но всъщност какво съм нарисувал?
– Създателю – обърнах се към „колегата“, когато се върнах във вилата – всъщност какво сме нарисували ние с теб? Оня на платното съм аз, но като се вгледам, разбирам, колко много не съм аз, и тъй като не съм толкоз глупав, съзнавам, че представлявам онова, което бих искал да бъда. Не възразявам, разрешам ти да ме интерпретираш както си щеш – настоявам само да ми кажеш още много ли ще ме обидиш, ако ти позволя да го завършиш1? – Мълчание.. – Кажи, какво сме нарисували?
Продължаваше да мълчи, не отрони и дума за отговор, съсредоточено рисуваше. Но следобед, когато поседнахме да пием кафе, погледна ме над чашата си и рече:
– Понякога ми се струва, а може би си е така, че суетата е по-могъща дори от инстинкта за самосъхранение.

29.
Завърналата се човешка група се настани отново в атилието и заживя по най-тихия от тихите начини. Постепенно момчетата се изкъпаха, изпраха се и се позакърпиха. Дадох нови пари, закупих нови сандали. За пет дни очите възвърнаха блясъка си. Животът започна уж така както си е бил, а колко много се лъжех? На хората им липсваше самочувствие. Те и по-рано не можеха да се похвалят кой знае колко с този лукс, но сега състоянието им сякаш се влоши. Момчетата знаеха, че са станали излишни, усещаха, че в нашия дом се върши нещо извънредно, долавяха присъствието на някаква разрушителна сила, на която трябваше да се подчинят не само те, но и ние със Създателя. Робите разбираха, че всъщност не представляват нищо. Защо се бяха завърнали? Питай кучето защо се връща при господаря си. Само че аз не мога и да допусна куче да се върне чак от сто километра. Как са преминали това разстояние без да ги усети някой? Кога са пътували? Какви хитрости са прилагали? Пълна тайна. Можех да започна разпит, разбира се, да задам стотина въпроса, все някак ми се откриваше възможност да се докопам до някоя следичка, но оставаше ли време за това? Нещо повече – не ме интересуваше. Всецяло, без остатък и до забрава, бях погълнат само от един човек – този, който създаваше новото издание на „Мраморната тераса“ и натрупваше наследство за бъдещите поколения. Другите шейсет и един човека бяха „останалите“, те не можеха вече да послужат за нищо, дори за публика.
Постоянните хвалби към мен неизбежно вършеха своето. Усетих нектара на уважението и ако щете – преклонението. Хладен досега към подобни атрибути, вече признавах, че не е чак толкоз оскърбително да те хвалят и да ти оказват почит. Официално се мълчеше, разбира се, но мълвата за мен се носеше от уста на уста, просто усещах триумфалния й характер.
Но тъй като разговарям искрено с вас, още в тази минута искам да ви убедя и да ми повярвате, че не тези бяха истинските подбуди да се вкопча за Създателя, та чак да пренебрегна другите шейсет. Аз се бях надигнал вече на колене, позован не от обикновената, а от по-висша суета. Не мимолетните придобивки ме викаха, тресеше ме страшната мъчителна треска, че имам възможност да остана и след като умра. Приближавах се към възможността да извикам на хората: Да ви видя сега какво ще кажете!
В стремежа ми имаше нещо стихийно; то стоеше над дребнавостта, пътят му минаваше през мъката, през пожара на терзанията, заради него бях пратил по дяволите дори такива сладки сладострастни биологични скулптури като Дора, Неди и Ванда. Трите бяха различни; различни форми, устни, темперамент, топлина; телата им излъчваха различни изотопи. Затворен между четири стени с която и да е от тях, аз можех да убивам голям дял от самотата, да се присмея на скуката. Но запокитих и трите, скалпирах ги по най-безжалостен начин, прегазих и любовта си. И то за какво? Да речем, че за нещо свързано с пари? Макар че и парите вече се стопяваха. От незнам колко време само харчех, не припечелвах нищичко, прахосвах, без да си давам сметка за бъдещето. В това отношение бъдещето никак не ме вълнуваше.
Вълнуваше ме само едно – създаването.

30.
Един ден в началото на есента, когато наближаваше времето да узрее „Мраморната тераса“, погледът ми попадна върху шейсетте и мълниеносно ме порази най-налудничавата идея. По смелост тази идея надминаваше дори затриването на такава хубава любов, започнала на мансардата и разцъфтяла по невероятен за възрастта ми начин във Венеция. Видът на моите хора беше натрапчиво жалък не само заради обстоятелството, че преживяхме в глад цели два месеца. Аз също представлявах подобен на тях мършав червей, но лицето ми беше друго, погледът ми – както и погледът на Създателя – излъчваше сладостно вътрешно горене, често пъти наричано щастие. Ония бяха направо за окайване, от тях дъхтеше на мухлясала пустош; те бездействуваха, обезсилени от четката на Създателя. Макар и тълпа, подарените ми някога от някого хора, усещаха респекта на „терасата״, недостижимият бряг, който обезмисля пеенето им, театъра им, дори гледането на телевизия. Не само аз, те самите знаеха за себе си, че са излишни, че са били само множеството, торът, върху който е израстнал въоръженият с четката бог. Вече не желаех да ги виждам, да ги чувам – досаждаха ми, оскверняваха вълшебната обител на твореца.
Двамата фашисти все още се стремяха към известна дистанция. Забелязвах тази подробност отдавна и се усмихвах; просто съзнавах, че това си беше единственият техен талант – да чувствуват превъзходството си над останалите. И да чакат часа си. Каква беше тази необяснима, тази дяволски тайнствена надежда у тях, все още не мога да си обясня. Но щом дойде денят, за който ви споменах, това ме порази.
Лежаха под розовите вече ябълки и вероятно си мислеха за нещо лошо, присъщо на хората с подобен манталитет. Не знам, може би си казваха: Ах, ако не беше това леке с четката, ако не беше изобщо това предизвикано от изкуството забавление, тук можеше да се марширува и да се развие малко по-особена дейност.
Приближих се, но те не трепнаха, не очакваха да им обърна внимание. Така си минавах изобщо край тях. Този път спрях под дървото. Лицата им се обърнаха към мен. Приклекнах, откъснах тревичка и я пъхнах в устата си. Съживих ги още с началните думи. В края на разговора очите им се изпълниха с блясък. Можем и да не сравняваме този блясък с творческата радост, която бликаше в очите на Създателя, но трябва да ви кажа, че поне я наподобяваше.
Не ми остана нищо друго, освен да се отдалеча.
Няколко минути след това фашистите обиколиха двора, насъбраха момчетата и след известни обяснения, тъй като заповедите засега не вървяха, успяха да ги подредят. От прозореца на вилата забелязах, че това подреждане от своя страна предизвика оживление сред тълпата, лумна някаква надежда…
Божичко, колко дни откакто не бях сядал зад волана. За да не направи впечатление, обиколих няколко магазина. Върху седалките до мен и зад мен натрупах двайсет хляба, стотина консерви, сто килограма домати и други зеленчуци. Не успях да учудя никого с количеството на покупките, но поразих всички по пътя си със своята външност. На една от опашките усетих как някой се накланя да ме помирише.
Момчетата се понахраниха и живнаха; диктаторски настроената двойка пипаше умело – копачите и лопатите се появиха на третия ден от раздаването на хляба. В мазето на вилата намерих всичко на всичко три кирки и четири лопати. Можеше да се започне. По-късно закупих още пет кирки и две лопати. Работата потръгна, разголените тела на викингите заблестяха от пот. От тях се искаше нещо съвсем простичко – да изкопаят десетина ями. Избирах внимателно петната на изкопите, пръснах ги отдалечени един от друг, но без да спазвам някакъв принцип. Почувствували веднъж вниманието ми, робите показаха на какво са способни, превърнаха се в хора с мека човешка топлина, задишаха сякаш по-леко, по-ритмично – не мислете че казаното за труда е празнословица, трудът е велико нещо. Може би копаещите и изхвърлящите пръстта подозираха в цялата тази работа само един обикновен господарски трик, може би те допускаха, че с копането запълва само времето им. По всичко изглеждаше, че работата отива наа В градината зейнаха дванайсет трапа, издигнаха се дванайсет купчини мека пръст.
Сега?
Сега – нищо, отвърнах на фашистите, оставете копачите в мазето.
Е как, няма ли да продължим?
Да продължим ли? Какво да продължим?
Как какво, така ли ще оставим ямите?
Погледнах ги много внимателно, помъчих се да проникна както в смисъла на думите, така и в лицата им. Май че намекваха за нещо? Или си говореха просто така?
Разнежените от внезапното ми внимание мъже, обаче, започнаха да проявяват дейност, която се отличаваше слабо от глезенето Пуснаха телевизора, запяха, възстановиха някои от театралните си постановки, посегнаха към времето ми. А на мен времето ми трябваше за друго, всъщност аз не бях никакъв господар, а окаяник, който се присламчва към изграждането на едно съвършенство. Исках да бъда там непрекъснато, зловещо, да създавам със Създателя, да попреча на евентуалното му хрумване за надмощие. Как можеше да се изрази то – с рязко накъсване на платното. Дока блуждаех в подобни неврастенични, направо налудничави подозрения, момчетата ме подканваха да слушам песента на Лорелай.
Не мислете че взех решението лесно, но и състоянието в което се намирах не ми позволяваше да пролея много сълзи. Една вечер повиках фашистите и им заповядах да действуват по измисления не от тях, а от мен начин.

31.
Робите спяха винаги сладко, сънят при тях се раждаше от дълбочината на безупречната им нравственост, на чистата им съвест. Бяха здрави, цветущи хора, за тях нощта бе определена само за спане. Наблюдавал съм ги и тези наблюдения породиха у мен предположението, че нощем постелята им разкриваше нови светове и много по-различен живот от този, който водеха наяве. Може би в сънищата си херкулесовците дружеха с богини, яздеха жребци, побеждаваха в битки, или управляваха ветроходи. Никой никога дори не направи и опит да ми разкаже нещо от тези цветни приключения, за някои от тях можех да гадая само по чаршафите. Всъщност какво ли знаех за битието им от времето преди да се превърнат в моя собственост?
Знакът трябваше да бъде подаден от мен. Това се случи в определените за подобни деяния часове, след полунощ. Събудих се,, повъртях се в леглото, поплаках и се помъчих да заспя. Не можех, изгълтах две таблетки без успех. Нямаше как, надигнах се и се затътрих към ателието. Отворих вратата. Както винаги лампата светеше. Разказал съм ви как лежаха. Огромното помещние ги побираше всичките – трийсет и една постели към прозорците и толкова към стената, шейсет и една постели бяха заети, една зееше свободна – постелята на Създателя. Фашистите лежа в единия от ъглите, в дъното. Тръгнах по пътеката. Вървях между ходилата на мъжагите. Къде ли бродеха сега героите? Някои навярно се дуелираха, други слизаха на морското дъно при неизвестни съкровища, трети яздеха делфини, четвърти целуваха жени, избавяха ги от плен, изтръгваха ги от ръцете на злодеи и се превръщаха в прекалено усърдни любовници. Каква неизчерпаема мъжка красота се простираше от двете ми страни! Трудно ги събудих: макар и да очакваха този момент, фашистите не можаха дълго време да се приземят. Като се убедих, че са изтрезнели съвсем, минах обратно между краката на робите си и отидох в градината.
Не чаках кой знае колко. Фашистите излязоха от вилата, откриха силуета ми между дърветата и се приближиха. Между тях вървеше първият от обречените – още сънен, недоумяващ. Двама го хванаха бързо, но той измъкна рефлекс и заби лакти в ребрата им. Това означаваше, че всичко можеше да се усложни и превърне в бъркотия. Затова бях там. Дадох знак на фашистите да се от странят и с няколко думи обясних на жертвата, че трябва да се предаде, искам го аз, господарят. Добре, съгласи се жертвата, готов съм. Фашистите поставиха ръце около шията му. Когато го удушиха, забелязах, че двамата бяха леко запотени.
Колко… ще успеем… за тази нощ?
Десет, отвърна единият от фашистите.
Невъзможно, почти изстенах аз, най-много пет.
Тръгнах подир тях. Те отнесоха мъртвия до най-близката яма и го хвърлиха на дъното. Запътиха се обратно към вилата, но пресякох пътя им.
Няма нужда, рече единият от фашистите, после – наведнъж.
Не, рекох аз.
Те се върнаха, награбиха лопатите и покриха трупа с черна зема. Така исках, всяка от жертвите да бъде обградена отвсякде с пръст. Тук му е мястото да ви кажа, че фашистите бяха предложили да ликвидират хората с чук, чрез удар по тила, но се възпротивих, не исках да се пролива кръв и предложих този по-хуманен начин. Недостатъкът на предложения от мене начин, обаче, се състоеше в това, че трябваше да пристьствувам на всяка екзекуция.

32.
„Мраморната тераса“ се раждаше отново, изпод възмъжалата ръка на омьдрял майстор. Тъй като присъствувах неотклонно на създаването й, почти не бях в състояние да преценя готова ли или не. Последните няколко дни се изпълниха с особено напрежение и вниманието ми се изостри. Каквото и да ставаше, при всички случаи, налагаше се да улуча оптималния или почти оптимален момент. За да присвоя платното. Навикнал да рисува в мое при съствие – на него изобщо какво ли можеше да му пречи – Създателят наистина не ми обръщаше внимание. Но трябваше ли да се доверя докрай на спокойните му движения или пък на лицето му, то в някои случаи ме вълнуваше със своята непроницаемост?
И все пак той се издаде.
Един следобед, малко преди кафето, докато го приготвях, Създателят измъкнал рамка с чисто платно и я поставил настрана от статива. Може би е разчитал на моята занемарена наблюдателност, но явно се е излъгал – нямаше възможност да не забележа тъкмо новото платно, то ме удари в очите веднага, като внесох кафетата. Направих се на разсеян, гледах само „терасата“, вече напълно готова. Сега стани от своя страна непроницаем, рекох си, по-непроницаем от него. И наистина, трябваше да издържа десетина часа, десет часа са нищо за изтренирания ми вече opгaнизъм. Бях се научил да не ям, търпеливо да будувам край статива; дори се научих да рисувам. Чувствувах увереността, че ако хвана четката, ще сторя чудеса. Взирайки се с новия си поглед в картината, откривах по-лесно различията с предишната версия, преди всичко – единственото живо същество. Докато в старата картина то май наподобяваше котенце, сега можеше да събуди повече съмнение; предположението, че имаме работа с неопределено мило животинче, в което се е вселил демон, не подлежеше на разискване. Разсъждавах за животинчето, пиех кафето си. Създателят не подозираше, че е в полето на вниманието ми. Наблюдаваше новото чисто платно, направо проникваше в него; разполагаше, проектираше. Големите му нокти се бяха изпочупили. Както и моите.
Какво ли е намислил той? Не се и опитвам да предположа – по всяка вероятност ще повтори някой от предишните си сюжети. Да гадая ли? Какво значение? Важното засега е да отмъкна „терасата“. Да, този път „Мраморната тераса“ предизвикваше малко нещо ужас. Освен тъгата, освен унижението, което може да почувствува човек за себе си, като я гледа, сега – и малко ужас. Ах, колко много ми трябва и предишната версия; ах, как ми е необходима! Всички унищожени платна ми липсват. Бяха тъжни, наистина, но бяха и леки – плодове на ведър, подвижен човек, докато новите картини бавно и настъпателно навлизат в необяснимия засега свят на ужаса. Горкото котенце, защо му трябва на него да бъде и демон?
– Така е със всеки, който носи душа – обади се Създателят и ме стресна.

33.
Не обичам романи с къси глави, а моята изповед заприличва май на нещо такова и ме е яд, но какво да сторя, смятам че по този начин ще разкажа най-интригуващо събитията; пък и аз нямам кой знае колко време, страхувам се да не бъда прекъснат от най-непредвидени обстоятелства.
До момента, в който усетих, че трябва да грабна и отнеса творбата, а оня каза: това е със всеки, който носи душа, бяха ликвидирали двайсет човека. През нощта станах още в полунощ, дочаках два часът. Открехнах вратата на татковата спалня, уверих се, че създателя спи. През отворения прозорец хлуеше хлад, но той спеше гол, одеялото висеше през леглото. Тялото му беше бяло – нямаше време да го пече на слънце като другите – ребрата му стърчаха натуралистично, както и коленете, мъжката му издълженост висеше трагично настрана и надолу. Гладен и окльощавял, като мен. У този човек сякаш бяха останали само стихийните творчески намерения, бесният му устрем да създава, а после и да руши. Защо руши? Оставих лампата му да свети и минах в общата спалня, местата на погребаните зееха празни, в редиците постелите им приличаха на потрошени клавиши на пиано. Ликвидаторите не караха наред, не спазваха никаква система, отвежда към градината безразборно, на късмет. Представяте ли си какво чувствуваха живите всеки ден, представяте ли си напрежението им? Лесно ли е всяка нощ да чакаш реда си? Не вярвам. Но живите спяха, невероятно, но спяха, очакваха и спяха. Що за нервна система, що за философия? След като мислих дълго по този въпрос, дойдох до заключението, че хората умираха примирено, без да губят психическото си равновесие, защото знаеха, че ми доставя удоволствие. Това ме влудяваше. Но продължавах да убивам, ямите се пълнеха; малко трупове, малко пръст, още трупове, още пръст – горе се образуваха купчинки. Това не пречеше, никой не нарушаваше удушваческата идилия, бяхме далеч от хората…
Удушвачите се събудиха трудно, беше преди обикновеното им работно време. Въпреки туй, захванаха се усърдно с задачата макар и сънливо. Срещата ми с обречените ставаше винаги пред определения им трап. Нямаха основание да се оплакват, процедурата се извършваше в красива лунна обстановка. И винаги падаха по няколко листа. Помня един от случаите – пожълтял вишнев лист кацна върху главата на жертвата, и представете си, остана там, дори когато хвърлихме тялото. Листът беше последното нещо, което изчезна под пръстта.
Тази нощ между петимата осъдени се оказа и мимьт от етюда с линчуването. Казах му, че искам да умре, а той ми благодари с гореща интонация в гласа, после клекна и целуна коляното ми. Наистина, що за хора, що за инстинкти, как да си обясня възпитанието им, чувствата им? Смутих се, промърморих нещо, но линчуваният от пиесата не го чу, беше зает да изразява благодарността си. Покрихме и него с пръст. Преди да се отстраним от ямата обаче единият от фашистите извика нещо. Нямаше нужда да питам, стана ми ясно веднага, виждаше се в лунната светлина как пръстта се надига; после се размърда енергично. Без да губят време фашистите скочиха в ямата, изровиха главата на жертвата и я доудушиха. Що за глагол – д о у д у ш а в а м, интересен глагол.
Определените за днес минаха по реда си. Въведох палачите в стаята си, дадох им по един сухар. Единствени те се хранеха между нас, само на тях предоставях запасите си. Работата им не беше от най-леките – удушавай, хвърляй в ямата, събаряй пръст с лопатата, а накрая – трупай чернозема на купчини. Както винаги, изяждаха сухарите при мен, челюстите им работеха яко, съществуваше опасност шумът от хрускането да събуди спящите. Бях в особено настроение и поисках да знам, съгласни ли са когато свършим тук, да продължим делото си навън. Както заповяте, отвърнаха те. Добре де, съгласни ли сте да ви поставям в някой тъмен ъгъл в града, да душите самотни минувачи? Разбира се. Ами ако ви заповядам да удушите мен? Стига да сте заповядали, отвърнаха те. Посегнах инстинктивно към шията си. Лека нощ, рекох аз. Прибраха се да спят. Легнаха най-спокойно между бъдещите си жертви, прозяваха се и уморено затвориха очи.
Когато оставих лампата в спалнята на татко да свети, npoявих известна предвидливост. Нямаше нужда да я паля сега, да дразня тепърва ретината на очите му. Не загасих лампата и като излязох от спалнята. Сам във вилата, като привидение в часът привиденията, тихо се изплъзнах навън. Луната освети един изящен дух, който отнася картина. Ама те си съществуваха тези неща, другите: луна, дървета, небе; щурците също съществуват, съществуват и жълтите дюли между клоните, може би съществува и мъхът, който ги обвива; боже мой, светът продължава да стои на мястото си, земята се върти. От сега нататък, обаче, земята носи шеметно из вселената още две големи картини, моя собственост, нарисувани от моята ръка, когато умра ще влязат в моя музей, при другите платна, които ще нарисувам тепърва.
Уморих се да ги убеждавам, че не аз, че друг ги е нарисувал, не повярваха – тогава бъдете заблудени докрай, говорете за мен, гадайте и разгадавайте как е възможно, а аз ще ви удрям с шедьоврите си по главите и ще ви повтарям, че човекът, какъвто и да е той, рано или късно излиза на една тераса. Чак тогава може да се допусне някое предположение за него.
Слава богу, автомобилът, както и асансьорът, побраха картината, аз отключих и я внесох в хола на мансардата. Побързах д я закача на стената, до „Автопортрет“. Двечки висяха там! Утре започвам третата, ще ми станат три, после четири, пет… Бъде те спокойни, ще съумея да прекъсна производството навреме, преди да прекаля с броя. Чудесен съм, рисувам удивително. Автопортретът ме изненада, дълго време не бях го виждал и сега стоя пред него, така както бих стоял пред Леонардо. Не мога да откъсна погледа си, сядам на канапето, гледам, щастлив съм, боже мой, колко съм щастлив, ама то щастието било чудесно нещо, не описуемо. И защо разправят, че не съществува, някои глупаци непрекъснато повтарят, че го няма, разпространяват легенди за неговата илюзорност. Ето, щастлив съм, седя на канапето и съм щастлив. Не съм ял от месеци, не съм пил, от мене се разнася воня, а съм щастлив. Нямало щастие!…
Призори, преди да се съмне, за да не дам възможност на разни хора да ме видят такъв, успях да се откъсна от картините.
– Какво става, вие ли сте? Познах ви само по колата.
– Работя – рекох аз – затворил съм се и работя както луд.
– До горе ли?
– До горе.
Бензинджията прибра парите и ми пожела всичко хубаво, но само прекалено високият бакшиш му попречи да се впусне в допълнителни, при това не много безопасни, подозрения.
Разсъмването се задаваше. Успях да го изпреваря, прибрах и залостих портата. Хората, жените, виното – всичко остана зад оградата. Излязох от колата и се запътих към татковата спалня. Новото платно бе кацнало на статива. Първите няколко четки бя оставили следи върху него. Оттеглих се в кухнята, напълних джезвето с вода и го поставих върху котлона. Сипах бразилски зърна в кафемелачката, натиснах бутона и едва сега дойдох малко нещо на себе си; грубият шум ме пооправи и сякаш ми напомни, че почва нов ден. По-късно ме дооправи и кафето. Създателят явно ме чакаше. На него му се рисуваше, но ме чакаше. Какво, не можеш май без мен! Призна си. Така ти се пада. Започнахме да пием. Загледах се в платното. Нищо не беше ясно, там нямаше истински знак за бъдещата творба. Линчуването с камъни ли ще рисуваме? – запитах аз. Този път беше негов ред да се изненада. Не отвърна, но откъсна чашката от устата си. По брадата му потекоха две капчици от кафето. Капчиците се свличаха дълго, брадата беше дълга като моята, само че руса. А моята какво – бяла. На този човек му предстоеше да ме надживее.

34.
В последната яма тръшнахме само четирима души, а капацитетът й отговаряше за повече, тя беше по-дълбока от другите единайсет. Оставихме я да зее гостоприемно. Палачите дори не помислиха да питат, знаеха си, че празното пространство е за тях, но се чудеха какво още чакам. Не проумяваха как ще осъществим манипулацията – колкото и да обмисляха, достигаха до заключението, че не могат да се удушат взаимно, все един ще остане. Може би разчитам на любимеца си – рисуващото копеле, заради което се разви тази гробокопаческа илиада? Като добри авторитаристи, те го мразеха с естествената си омраза към хората на изкуството.
Без такива, рекоха те, само така не, никой от нас не иска да умира от ръката на този лигльо.
Спокойно, отвърнах аз.
Ако ни уважавате поне малко, поне заради работата, която свършихме.
Заповядах им да заживеят със сигурност за утрешния ден. Прибраха се горе – единствени обитатели на цялото ателие. Лицата им помръкнаха. Останали без творчество, ръцете им увиснах като излишни.

35.
Вилата потъна в запустение, никой дори не допускаше, че трябва да се почиства. Можех да сторя нещо, разбира се, достатъчно беше да заповядам на фашистите, веднага щяха да се заловят за работа. Но махнах с ръка. Те лежаха и денем и нощем, ставаха само за да слязат до градината, там изяждаха по някоя ябълка и отново се връщаха горе, лягаха в огромното помещение, заглеждаха се в тавана. Ние с моя човек пиехме кафета и рисувахме. Вървеше бавно, направи ми впечатление, че Създателя промени нещо темпото на работа, в някои дни дори не вземаше палитрата, или ако я вземаше, приближаваше се до статива, замисляше се, а след туй, вместо да почне, отиваше при разтворения албум на Ван Гог. Едната му ръка прелистваше репродукциите, другата стискаше четката – Създателя имаше вид на плагиатор, който ей сега ще започне да преписва, което, заклевам ви се, не беше така. Неговото майсторство не се допираше никъде до каквото и да е подражание, той стоеше самотен – майстор сред майсторите, чудесен, самият той неповторим. Искам да видя тези неща в действителност, каза той неочаквано, не можем ли да заминем? Не можем, казах, ти не можеш никога да прекрачиш границата, не можеш да зърнеш нито една галерия по света, разбери, ти си никой.
– Защо? – поиска да знае той.
– Нямаш документи.
– Какво като нямам?
– Без документи ти си никой.
– Не съм никой.
– А кой си?
– Не съм никой.
Картината, която трябваше да ни разкаже нещо за пребития с камъни човек, упорито се съпротивляваше, защото художникът се беше замислил отново и отново си задаваше въпроси, пак търсеше най-мъдрия пробив. Върху платното зееха „дупки“, все още се виждаха петната на грунта. В мъглата на основните тонове се показваха няколко от лицата на преследвачите. По тези лица можех веднага да разбера какво зловещо величие се ражда; тръпнех от очакване, но можех ли да направя нещо срещу твърдоглавеца, който баш сега зяпаше репродуцираните отпечатъци? Реших че трябва само да чакам, поне след туй ще последва щурм. Ах, колко бързах да поставя третата до другите две!’
Паднаха ранни есенни дъждове, бурените в двора се обновиха, пропълзяха по гумите на колата. До хранилището на сухарите припнаха мравешки кервани. Отиващите подскачаха леко, тези по обратния път тътреха огромни трохи; всяка мравка се нагърбваше с несъразмерим за ръста й товар. Но като ги наблюдавах, заключавах, че така или иначе, мравешките работи вървят добре. Всяка мравка лъщеше, струваше ми се, че тези упорити насекоми са направени от синкаво-черна стомана.
Дебел слой прах покриваше цялата вътрешност на сградата. Всички съдове се търкаляха немити, можех да ги срещна по необичайни за тях места, мивките бяха изчезнали под купищата на чашите. С чашите, разбира се, пиехме кафе и всички бяха мръсни до една, нищо не миехме, никога, повтаряхме и потретвахме, утайките по дъното набъбваха, но ние не обръщахме внимание на тези подробности. Помня, че веднъж в ръката ми попадна висока чаша за уиски – половината от нея бе пълна с кафеена утайка. Не посегнах към друга; налях си в нея. Бършех едно единствеа нещо – прозорците на татковата спалня, осигурявах на Създателя светлина.
– Все пак, не можем ли някакси?
– Не можем – отвърнах аз – за да минеш през границата трябва да покажеш паспорт.
Той прелисти последната страница от албума на холандеца посегна към Гоген.
– Сигурен съм, че ще мина.
– Без?
– Просто ще премина границата.
Настръхнах, спомних си завръщането на групата у дома – тя беше прекосила голямото разстояние без да има зрителна представа за пътя. И още по-учудващото – без да бъде видяна от някого.
– Слушай, можеш ли да ми кажеш как се върнаха те?
– С вървене.
– По непознати места? Сигурен съм, че са странели от пътищата.
– Това е толкоз просто… Заведи ме някъде – може Париж, може Лондон… Моля ти се.
– Добре, ще помисля. – Лицето му просветля. – Сега рисувай.
Поне в близките няколко дни можех да бъда спокоен за новата картина, нямаше вероятност да я скъса в началото. Това ме освобождаваше от постоянния надзор. Тръгнах из двора, протягах се срещу сладкото есенно слънце, зяпах небето, радвах се на катерещите се по въжето кабинки към Копитото, подсвирнах на катеричките. И разсъждавах, разбира се: човекът беше потеглил към Париж.

36.
Най-после линчуваният се появи. Очаквах повече летящи камъни, но край него профуча само един. Между прототипа и нарисувания нямаше нищо общо; нарисуваният – да го наречем условно така – носеше външните черти на съвременния човек, идеше направо от ежедневието. Това ми се видя твърде евтино; според разбиранията ми, Създателят за първи път грееше. Последваха два дни на абсолютен застой. Художникът висеше пред картината, гризеше душата си и се изтезаваше. Накрая заплака. Изживявахме тежки моменти. Някои от тях ме влудяваха, не можех да ги понеса. Излизах в двора между бурените, но ласкавият ден ми се виждаше черен и се връщах при мъката си. Ако някой можеше да ми се довери за съвет, незабавно бих му препоръчал да прибегне към персонаж от минали епохи. Но смея ли да се обадя? И тъй като на втория ден подир обед разбрах колко е трудно да се удържа, избягах навън, заритах бурените и се вмъкнах в колата. В теснината между волана и седалката гледах безчувственото табло с вградените уреди, взирах се в спидометъра и се питах: всъщност кой е робът, той или аз?
– Изтрих го – обади се Създателя – премахнах го, така реших.
Като ми съобщи това наведен към колата, през стъклото, Създателя на свой ред тръгна из двора, досущ като мен, дори ми се стори че подсвирна на катеричките. Тържествувах. Какво да сторя, кажете – радвах се, премалявах от удоволствие, че успях да спася творческата си чест, че в този дяволски кръг все пак успях да се докажа, да запазя последната частица от самочувствието си. Използувам повода, за да се изповядам: напоследък започнах да долавям как у мен се самозараждат някакви неизвестни, смътно доловими между хаотичните чувства и мисли, сили. И най странното ли, да го наречем, смешното ли – щеше ми се да грабна четката и да се скрия в моята стая..
Той отвори дясната врата и седна до мен. Мълчеше. Нямах никакво намерение да проговоря пръв, ставах все по-хитър, нещо ми подсказваше, че ако държа да господствам над Създателя, трябва да говоря по-малко. Неговото мълчание беше естествено; той сякаш ми заявяваше, че двама души могат да дружат продължително без да си говорят, че хората трябва да си говорят само когато имат да си кажат нещо важно, а пък ако е нужно да бъдем откровени докрай – истинският създател си е винаги самотен и мълчалив, особено когато се намира в компанията на друг създател.
– Трийсет и пет години – прошепна той – часове и дни хвърлени на вятъра. Поне двайсет години от тях можех да рисувам. Когато човек разбере, че у м е е, той вече не принадлежи на себе си, време му е да се затвори. Но къде е истината, кажете отново премина на Ви – нали трябва да се изпитат и другите неща? Завиждам им на тия от албумите, ами че те са си позволявали доста, а някои са били едва ли не глупаци, рисували са леко, без капчица страдание.
Мълчание.
Излязох от колата и се качих в кухнята. Измих две автентични чаши за кафе, напълних ги и ги понесох. Хрумна ми нещо, върнах се, намерих чинийките, които им се полагаха, и тръгнах надолу. Създателят ме видя как се приближавам с подносите, но това май не му направи впечатление. Така поднесено кафето, обаче, ми се стори по-ароматично. Чаках да чуя коментар по този случай, може и шега, вече очаквах да се случат и подобни неща, но Създателя пое безмълвно чинийката си. Пиехме черната течност и гледахме пред себе си. Малко подробности се виждаха от тук – преди всичко вратата на гаража, затворила вътре микробусчето, виждаше се кухненския прозорец на вилата, два бора, няколко овощни дървета, небе, прорязвано от електрически проводници.
Имах усещането, че се намираме в дупка под земята, или в дълбочината на живота, в тишината на някакво загадъчно подмолие, където готвим атентат срещу света. Изживях един от малкото моменти на щастие сред привидния покой, усещах как под сетива ми пъплят тръпки на нещо бъдно, нещо което няма да изглежда толкоз зле.
Здрачът си дойде както винаги, замрежи въздуха, между бурените мина фазан, грациозните му движения раздвижиха измислените цветове на перата му. Фашистите се появиха под дърветата и с върнаха с по една ябълка. Продължаваше да тъмнее, под борове тъмнината се сгъсти най-напред, там се вмъкна и фазанът. Между клоните на широколистните дървета тъмнината все още се колебаеше. Небето се предаде накрая, изчезна почти всичко. В чашите се потайваше по глътка. Не бързахме. От много щастие ли, от какво – взех че включих радиото. Създателя побърза да го изключи преди да му чуем гласа. Имаше ли смисъл да се обидя? Никакъв смисъл. Както не биваше да се наежвам срещу това, че партньорът ми отново изчезваше в собствените си ловни полета. Като помълчахме още един или два часа, изпихме последната капка от чашите и се прибрахме да спим.
Повъртах се доста в леглото, но все пак заспах; чувствах, че съм здравата уморен. От къде се беше взела умората? На този, както и на останалите въпроси, породени в иначе щастливия и най-вече важен за мене ден, не можех да отговоря.
Събуди ме много нежен допир. Не бързах да отворя очи, стараех се да се уверя, че не сънувам. Някаква ръка галеше рамото ми – бавно, леко, сякаш влюбена в мен.
– Помогнете ми – чух да казва гласът. – Имам нужда от вас.
Отворих очи.
– Трябва да ги погребем.
Извърнах се към него.
– Току-що ги удуших – обясни Създателя – трябва да ги зарием.

37.
Фашистите лежаха с разгневени лица и тела в различни пози. Очите им издаваха учудване и питаха: какво стана, нали уж ние?… Ръката на единия бе счупена от тежестта на собствения му задник; как е попаднала под бедрото и какъв зор е видяла, няма да узнаем никога. Докато се е съпротивлявал на удушаването, вторият фашист се е извъртял мъчително, така че издъхнал с крака на възглавието. Две купчинки, това представляваха сега хората, които мечтаеха да властуват над групата; сами, мъртви в огромното ателие.
Пренесохме ги един по един. Туй стана много трудно, на и ми се спеше; тътрехме ги по стълбищата, а очите ми се затваряха. Заравянето, обаче, ме измъчи най-много, рохката някога пръст се беше слегнала от дъждовете. Покрихме ги криво-ляво и седнахме да починем до ямата. Щурците яростно разкъсваха тишината, усещах хлад, беше си направо студено, а ние запотени. Острата бистра нощ ме върна в детството, тогава прекарвахме до късно на верандата с татко и мама, татко ме лъжеше че щурците си бъбрят като хората, караше ме да се услушвам и понеже тогава непрекъснато настоявах да ми се разказват приказки, татко ме уверяваше, че ако слушам добре, ще доловя как щурците разказват Червената шапчица и Храбрия шивач. Една нощ се амбицирах много, вслушах се здравата и започнах да долавям приказките от въздуха, изтръгвах ги с неизменното си детско въображение. Тримата седяхме на верандата завити в шотландски одеяла и мълчахме в плетените столове, само мама се изправяше внимателно, за да прибере съдините от вечерята. Тя се стараеше да извърши всичко безшумно, но не успяваше, татко изсумтяваше без да се сърди – щурците са си щурци, но и съдините трябва да се измият.
– Действуваха ми на нервите – рече Създателят. – Не можех да ги понасям. Да не мислите, че не знаех защо стоят там?
Направо измръзвах. Станах и се отправих към вилата, по-точно към хладилника. От месеци не бях се докосвал до бутилка. Но нямаше, имаше само неотворена мастика, много студена, буквално ледена, кристалите в нея ми се сториха снежинки. Потърсих още веднъж някаква забравена водка – напразно; отворих мастиката, питие, което не харесвам. Изплакнах две чаши и налях.
– Вие сигурно си мислите, че не знам защо стояха в спалнята двамата, нали? И как си представяте туй, на мое място как бихте рисували, щом знаете, че някъде живеят двама палачи, сществуват само заради вас, хранят се и чакат часа!…
Подадох му чашата.
– Така ли се рисува, когато знаеш, че двама души се излежават и чакат да те ликвидират по заповед?
Вдигнах чашата към устата си.
– Рисувах и трупах ненавист, обмислях. Те спят дълбоко, ние изобщо спим дълбоко.
– Кои сте вие? Ще ми кажете ли най-после?
– Как, нима не знаете?
– Не, нищо не знам, искам да ми кажете. Дойдохте сякаш с въздуха.
– Глупости – от въздуха!
– Какво?
– Ужасно е да рисуваш и да те дебнат, не искам да ме дебнат, искам да рисувам. Да живея. Искам да живея, за да рисувам, да живея много, а не колкото искате вие.
– Откъде се взехте, ще кажете ли?
– Живее ми се много, вечно, рисува ми се, много, безкрайно, денонощно, неспирно; да отхвърлям платно след платно, да откривм, непрестанно.
– И да унищожавате картините.
– Но правя по-добри.
– И старите бяха добри.
– Не бяха. Всичко трябва да се направи за трети, четвър път.
– Какво?
– Предпочетох да умрат ТЕ. Когато се спуснах към шията първия, аз се устремих. Знаех, че е необходимо да го удуша още в началото, иначе бях загубен. Знаех че другият не бива да с събуди, защото пак бях загубен. Хвърлих се и към него, той се въртя много, душата му не искаше да излезе, а аз стисках и премалявах; малко, много малко ми трябваше да отпусна ръце, но като си помислих за рисуването… Той се извърна много, и да ви кажа ли – той единствен разбра, че го душа аз, художникът, да не се надяваш, неговата жертва!..Той се учуди, откъде накъде ще ме душиш ти бе, жертво, нали затова ме хранят мен, не да ме душиш, а да те удуша!… Рисува ми се. Моля ви, оставете ме жив, защото ми се рисува, безкрайно, ненаситно.
Оставих чашата и се прибрах в стаята си. Беше топло, чудесно, напразно се бях наканил да си хвърля второ одеяло.

38.
Събудих се късно. Не разбрах кога. От няколко дни часовникът ми беше спрял. Станах. Нямаше защо да се обличам, спях с дрехите си. Не се измих – не се миех от месеци насам. Тръгнах замаяно из стаята, повъртях се безсвестно и седнах на леглото. Това май че помогна, влизах в себе си. Отсега нататък в цялата вила ще живеем само двама души. Той трябва да създава, да трупа ценности – богатството, което ще ощастливи човечеството, радост за милионите бъдещи хора. Те ще идват в България специално за картините, имотът на татко ще се превърне в своеобразна Мека на живописта.
Погледът, който метнах през прозореца, ми подсказа, че времето през деня няма да бъде блестящо, май че ръмеше. Кога успяха да се струпат облаците, къде се дяна снощния бистър звезден въздух? Имах цяла рота хора, сега ги нямам. Притежавах и други неща, някои от тях бяха доста хубави, но сега съм закъсал като последния бедняк. И все пак съм кажи-речи щастлив. Може би много щастлив. Като си спомня само за газелата и леопардите… Какви глупости съм замислял тогава!…
Толкоз време е минало, а брадата продължава да ме сърби, отслабнал съм, чувствувам че живея с лекотата на отшелник, застанал срещу проблемите само с кожата и костите си. Всичко е зад мен, захвърлено е най-позорното бедствие за човека – суетата; сега съм изправен пред бъдещето, просто се гмуркам в него, бодър, силен, омъдрял. Да, работите се нареждат добре. И това, че не те убиха него – за което всъщност ги държах на служба – а той тях, се оказа по-благоприятно. 3а кой ли път се уверявам, че всяко зло е наистина за добро. Нямам нужда от никого, ония не са ми необходими, никой не ми е нужен. И на него никой не му е нужен, двамата сме си добре, достатъчни сме си. Живеем без да причиняваме зло на никого, само дишаме и рисуваме, даваме без да искаме.
Наистина ми е добре, само дето брадата ме сърби. Като нищо мога да се обръсна, защо да не се обръсна? Имам време за всичко. За никъде не бързам, нямам нищо да правя, вече нямаме и кафе. Долу оня рисува, нека рисува известно време сам. Затоплям вода; насапунисвам се обилно и все пак е трудно, боли, самобръсначката се натъква на редица препятствия. Накрая се измивам, поръсвам се с одеколон, разтривам кожата си с нивеа. Просветва ми, струва ми се, че от гърба ми е паднал товар. Защо няма едно кафе, защо? Третата картина се изработва в момента, тя излиза бавно на бял свят, като неизвестно чудовище, което изплува от дълбините на океана, за да раздвижи духовете на туземците и учените. Четвъртата картина… Коя ли ще е тя? Шсз си за нея, предполагам че ще бъде загадката за шестте лица. Линчуването обаче не ми харесва. Няма кафе, но има почти всички видове чай.
Запарих силен цейлонски без захар, по правилата, в порицеланов съд, измих две порцеланови чаши. Понесох ги към бившата спалня на татко. Отворих вратата с лакет. Създателят бе излязъл някъде. Върху картината с линчуването бе теглен кръст от оранжева боя, тя лежеше на пода. На триножника чакаше реда си ново девствено платно. Седнах. Отпивах от чашата, наблюдавах пространството на грунта, радвах се отново, ласкаеше ме единодушието с моя съквартирант. Платното, палитрата, четката, той… Вече мога да кажа – и аз. Размерите на рамката подсказваха, че ще разкажем историята за шестте стригани глави, за втори път. Пиех си чая и си мислех, че и Създателят не е безпогрешен и той е човек като другите, и той може да се заблуди, а след туй да промени решението си. Празен, добре опънат плат, чист – боже мой, каква позорна глупост и какво велико послание могат да се заченат на него.
Върнах се в кухнята, взех порцелановия съд с намерение да изпия всичкия чай. Повторно седнах пред триножника.
Може би наближаваше обед, в мрачния ден от клоните се от късваха тежки мокри листа, жълтееха се дюли, внезапно тупваха на тревата учудени от собственото си падане круши. Можех да продължавам наблюденията си през прозореца, можех до утре да тренирам търпението си. Вече не си задавах въпроса избягал ли е или не е избягал, по-скоро, питах се, дали е тръгнал към Париж. Трудно е да си представя как изтерзаният от глад и творческа разруха човек върви по земята, за да прекоси пеша три хиляди километра, без документи, без понятия за гранични бразди и всичко свързано с тях. И какво ще стане по-нататък? Да речем, че пристигне и види – така както е гол посред зима – той ще виси до изнемощяване в галериите. Няма да намери сила да се откъсне от автентичността, ще потъне в оригиналите до загубване на паметта, не ще му остане време сам да заработи. Добре, ако заработи, къде ще стане туй? Къде ще живее? Ах, ако го напипа някой богаташ и го набута в къщата си… Извинявай, богаташо, но аз изстрадах всяка картина, всяко движение на неговата четка е минало през сърцето ми, така че прощавай, но той е мой, нямаш право да присвояваш избягал роб, неписаният закон на робовладелчеството ще ти каже, че той принадлежи на господаря си.

39.
Надзърнах във всяка стая, във всеки ъгъл, дори в тавана на вилата; обходих двора, огледах междуклонията на дърветата, последната незарита яма; след това се качих в колата. Минах бавно по околовръстното шосе, по изводите към международните пътища; дирех своя пешеходец. Не намерих нищо. Преди всичко, нямах представа кога е тръгнал, това може би е станало веднага след зариваното на фашистите.
Валеше глухо, студено; започваше едно от познатите есени захлаждания. Тези захлаждания предизвикват първите безрадостни размисли и ни насочват психологически към задаващата се зима. Седях в колата, карах през сумрака на дъжда, мислех си колко много съм сам, този път съвсем самичък и жалък, скъсал всяка жилчица до всяка живинка, която би могла да ми даде поне мъничко топлина. Нямах дори на кого да разкажа историята си.
Само там, високо някъде, на седемнайстия етаж, са остана две пулсиращи към бъдещето звезди, нагнездени с упоритост и гениалност, достатъчни да ги съхранят за вечността. Като си помисли човек и „Мраморната тераса“ и „Автопортрет“… Защо автопортрет? Нали беше п о р т р е т? Ще бъде туй, което пожелая, аз съм този, който ще реши.
Картините ме зоват, приближавам се към тях. Освен това, там се намира хладилникът, а хладилникът на мансардата не е като този на вилата, в него има разнообразие. Едва намирам място да паркирам. Двама души, съвсем млади хора, може би ученик и ученичка, си говорят на стълбището с онази тръпка, която предвещава много сладост и всеотдайност и води към тайнства, за които не искам и да си спомня. Какво всъщност представляват тия тръпки, що за измама е тази нежност? И едното и другото се износи с времето. Пронизали ни, за да продължим рода си, те отминават като мълнията. А онова в мансардата остава. Ах, колко много струва то, какъв мъчителен затвор, но какво обещание за надмощие, за преодоляване на земното притегляне.

40.
Вратата на мансардата зееше, някой я беше насилил, после придърпал и оставил така. Дъската около бравата бе счупена, този някой не се е церемонил, предпочел е ударът с рамо пред всякакви други фини средства за отваряне на заключени врати. Втурнах се право към хола. Предчувствувах какво ще видя – две разкъсани картини. Без да зная защо, коленичих и взех едно от парчетата. Вгледах се в тоновете, които ме пронизаха с могъществото си. Изправих се. Къде си, да те пребия, негоднико? Изобщо разбираш ли какво си сторил? Знаеш ли какво правиш? Каква е логиката ти? Никакъв отговор, злосторникът липсваше, освен мен, в моето топло интимно апартаментче нямаше никой.
Придърпах вратата доколкото бе възможно, но можех ли да предприема нещо повече – на секундата си личеше че е счупена. Малко ме интересуваше какво ще стане сега с мансардата, преди всичко ме вълнуваше предположението, че Създателят, ако не е отприщил към Париж, ще се върне във вилата. Подкарах към Бояна неспокойно, ръцете ми върху волана потръпваха, треперех от ярост повече към себе си, отколкото към него. Един мъж като мен на петдесет, би трябвало да предугади всичко, дори и това, че коварният съквартирант може да стигне до чупене на врати.

41.
Заварих го пред статива, отново вглъбен в създаването на някой от характерните за него поразяващи тонове, забъркваше боите и гледаше към мен. Известното ми вече ново платно определено за стриганите глави бе махнато от статива – там стърчеше съвсем друго платно, не тъй голямо, а сюжетът щеше да се развие във височина. За мен не представляваше никаква трудност отгатна, че става дума за втората версия на моя портрет. Създателят ме гледаше плахо, забъркваше боите и май че зъзнеше; дрехите, косата и брадата му бяха съвсем мокри от дъжда. Протегнах ръката си, направих му знак да ми даде четката. Той отстъпи назад. Тръгнах към него. Създателят разбра че искам да му приложа най-тежкото наказание и извика. Спрях, поуплаших се, робът нарушаваше стила на робското поведение. Не можех да разбера какво точно означава този крясък преди малко, стори ми се, че в него има нещо като предупреждение. Движението на ръката ми и този път подсказа, че настоявам да ми бъде дадена четката, което означава, че ще прибера изобщо четките и боите, чисто и просто, за наказание ще му забраня известно време да рисува Създателят се стараеше да разбере доколко ще бъда настойчив и дали изобщо смятам да проявя тази крайна жестокост. Постарах се да му докажа своята непоколебимост, изобщо, усещах как подивявам от факта, че съкровищата ту влизаха, ту излизаха от ръцете ми; в един момент ми идеше да стисна и счупя десницата му.
Ти искаш да ме ограбиш, извика Създателят, искаш да останеш и след като умреш. Заповядвам ти да ми дадеш четката, настоях. Остави ме да рисувам, помоли се той, сега се уча, достигна ли съвършенство, ще ти дам всичко и стани велик. Съвършенство няма, рекох аз, ще ме разиграваш докато сме живи; дай четката и върви да спиш; ще те окова във веригата с която някога вързвах кучето.
Създателят се хвърли върху мен и без да пуща четката, притисна гърлото ми. Освен неочаквано, туй действие беше опасно, този идиот в стремежа си да твори, можеше да се превърне в звяр, робът не искаше и да знае за задълженията си. Вместо да хвана ръцете му, аз също вкопчих пръсти в гърлото му. Стиснах, усещах, че имам някакво смътно предимство, чувствувах, че неговият стиск не е корав, наивникът бе поставил четката между врата ми и ръцете си, докато аз работех здраво и направо. Той стискаше, аз стисках. Не знам за какво мислеше Създателя в момента, но аз си мислех за това, че бях живял като поносим, дори известен скулптор, че някой някъде ми бе подарил роби, а аз ги убих, защото бяха безлични, и оставих жив само гения, че освен робите някъде се мяркат жени, например Дора, например Неди, или пък Ванда, мярна ми се и нещо като любов на стари години, именно с тази Ванда; като на диапозитиви изплуваха миговете във Венеция – всичко туй бе прегазено от мен, заради горещия стремеж да се изявя, пък ако може, да остана и след смъртта, Когато той рухна, започнах да търся начини да го свестявам, опитах изкуствено дишане, опитах с плесници, но не получих резултат. Нашега, наистина – Създателя си отиваше. Сломен от загубата, обхванах раменете му, раздрусах ги, заудрях главата му в пода. Нищо, Създателя си отиде. Тогава паднах върху него, впих устни в устата му, вкарах в дробовете му въздух от моя въздух.
Нищо. Създателя си беше отишъл безвъзвратно. Не ми остана друго, освен да го милвам и да плача, да целувам косата му, очите му, така и ги затворих – с целувки.
Боже, колко мокър беше той, колко бързо изстина тялото му как рязко се откъсна от мен; не можах да изтръгна от него поне тайната на преминаването от вилата до мансардата, завръщането – общо двайсет километра път в дъжда. За колко ли време му предстоеше да вземе разстоянието до Лувъра? И какво щеше да стане там? За такива неща мислех тогава, а ми предстоеше работа. Отначало го понесох на ръце. Скоро се уморих и го поставих на стълбището. Погледнах го докато си почивах, за последен път го виждах както трябва, в светлината на електрическата лампа – извън сградата започваше тъмнината и дъждът. Опитах се да го вдигна повторно, не можах, тогава го прегърнах, промуших ръце под мишниците и успях да вдигна половината от тялото му. Краката му се тътреха по стълбището. Но и така се уморих, оставих го, приседнах до него. Дишах зачестено, почивах си, не, не беше по силите ми – възможностите ми се изчерпваха, от месеци насам не бях ял, нито спях добре, от месеци насам само напрежение и страдания. А какво ли мислят трите дами за мен? Че съм се измъкнал по тривиален мъжкарски начин! Те не могат и да допуснат нещо друго, най-малкото мисълта за шейсет и двама души, отначало живи, после мъртви, нито за страшното решение на един добър скулптор да се превърне в нещо друго. Нямах сили повече, да, не можех да продължа така, а трябваше да отнеса този мил, чаровен труп, до ямата. Съществуваше един-единствен начин – да хвана краката му и повече не е за разправяне. Стараех се главата му да се удря по-леко в стъпалата, а долу, на верандата, просто го прехвърлих през перилото. Създателят висеше известно време през перилото, докато преминах и го подхванах отдолу. Свалих го на плочника и нататък ми се стори сравнително леко, особено като излязохме извън осветената част на градината. Като напуснахме осветената част на градината, ни погълна тъмнината и повече не виждах как по-важната част от тялото му, заедно с главата, се тътрят по мократа, подгизваща трева, отсега нататък и аз се превърнах в труп, мокър работещ труп, който премята през камарата от пръст мъртвеца. По-скоро си представих, в никакъв случай не може да се каже че видях, как падна в трапа; а той падна с главата надолу, краката се огънаха, кръстът му изрече нещо като хък и нагоре остана да стърчи само задника му.
Знаех добре мястото на лопатите. Избрах най-добрата права лопата. Запълзях към ямата, умората ме притискаше към локвите, но напредвах упорито към изровената някога пръст. Полазих до хребета й и щом прокарах ръка през мокрото си лице, откъртих се и паднах. Нямах сили да сторя нещо засега. Лежах в дупката и чаках, дъждът валеше прилежно над мен. Нещо кораво се беше впило в кръста ми. Как да го премахна. Лежах и чаках да се съвзема, а дъждът настойчиво ме притискаше към кльощавото тяло на Създателя.
Най-после настъпи момента, в който реших, че е време да предприема нещо. Предстоеше ми опит да се измъкна от трапа. Нямах намерения да остана при робите си – дъждът се усилваше, студът ме пронизваше и това, че понякога вятърът отронваше по някоя ябълка някъде до мен, не ме забавляваше. Помислих си, изям ли една, ще получа ли някакъв тласък от сока на ябълката? Само си помислих това и тръгнах нагоре. Най-напред се извърнах надясно, за да облекча болката в кръста. Оказа се, че това, което ми е убивало, е четката. Изтръгнах я от ръката му. Измъкнах се от ямата. Отново се озовах върху купчината, до лопатата.
Както лежах, за да се успокоя, започнах да къртя пръст с ръце, откъртвах буци и хвърлях в дупката, откъртвах и хвърлях, но туй нямаше никакъв ефект – капка в морето – ако исках да свърша работата, трябваше да се изправя и хвана лопатата.
Два или три часа след това Създателя изчезна завинаги под пръстта, а аз пропълзях до верандата. Полежах на сухо, вече нямаше дъжд, сега само го чувах, но ми ставаше все по-студено. Изкачвах стълбището по колене и длани. О, горе е съвсем тихо! Топло е, но съм капнал, занапред ще ми е трудно да лазя дори по килима. А какво ми остава? Остава ми да преодолея разстоянието до моята стая, да хвърля мокрите дрехи, да погълна някакви таблетки за сгряване. Само това, нямам друго за правене, край.
Но щом усетих, че се надигам от килима, извих се и потеглих към татковата спалня. Вече се тътрех като гъсеница. Промъкнах се през отворената врата и се опънах в подножието на статива с празното платно. Излегнах се. Тялото ми и волята ми се хванаха за един от краката на статива. Тъкмо туй беше най бавното ми и страдалческо изкатерване нагоре по триножника, чак до момента, в който чистото равно платно се оказа на височината на гърдите ми. Насочих четката към него. Боже мой, какво великолепно нещо може да се нарисува върху тази чистота!

 Написано в 1979.  Публикувано в Алманах МОРЕ в 1995.

http://bit.ly/WHMQEk


Публикувано в Интернета още в 2009, в-к Фактор и другаде: http://www.factor-bs.com/news-12040.html и без да пише, че е преразказала Споменът на Петър Незнакомов, но и всичко друго, намерено в Нета. Има и материали от Уикипедия. Няма повторно да описвам откраднатите ткстове – ВСИЧКО е направено чрез Copy-Paste, дори не е преразказано. Можете и сами да сравните текстовете. Лошото е, че е И неверно!

Когато го прочетох за пръв път, кой знае защо помислих, че пише жената на поета Христо Фотев, с когото Б.А. беше приятел и много любезно направих поправки, и изпратих следното:

Безкрайно съм благодарна за чудесната статия и много точно намереното заглавие!

За съжаление – черпили сте сведенията си от недостоверен източник, може би емоционално ангажиран приятел, неточностите са прекалено големи, за да ги оставя некоментирани. Затова ще отбележа неправилните места и данните, които всъщност са верни.

„Скитникът евреин“ от Бургас

20.11.2009

Един от най-значимите за времето автори остава верен на морето, Бургас и България. От Израел поддържа кореспонденция с приятеля си Христо Фотев, изпраща му снимка на другата бургаска легенда Петьо Пандира
В библиотеките на много вече порастнали деца стои поне едно томче с приключенията на Лиско. С оръфани от прелистване страници, с препрочитани хиляди пъти любими места от приключенията на най-невероятното лисиче – любопитно, чаровно-нахално, храбро и наивно. Автор на тия съвременни приказки е писателят Борис Априлов. (преписано от и-нета, ако не се лъжа – авторът е Стоян Вълев) В Бургас той живее през най-хубавите си младежки години. Тук той чувства за първи път тръпката на морето, открива безкрайността на хоризонта и започва да пише.

Творчеството му е обемно и многообразно по жанр: хумористични разкази, очерци, фейлетони; сатирични повести, новели, пиеси, радиопиеси, сценарии за филми, телевизионни драми, сериали за деца, текстове за естрадни песни.

Бургас

Роден на 21 март 1921 г. в Малко Търново, освободено от турската робия само осем години преди това. Истинското му име е Атанас Василев Джавков. Семейството са тракийци, имали тежката участ на хилядите българи прокудени от родните места след Междусъюзническата война и намерили пристан в освободените територии на България.

В началото на тридесетте години (В сьщност по-рано. Брат му е роден вече в Бургас) бащата на Атанас Джавков прави ново преселение в космополитния и пъстър град Бургас. За да изхранва семейството си, той продава вестници в една будка срещу пристанището (…защото е бил инвалид от предшестващите войни).
В Бургас бъдещият писател обиква морето. Мечтае да стане мореплавател и да обиколи света със собствена яхта. На 12 години го откриват скрит в трюма на гръцки параход (Неизвестен за мен факт. Милсля, че това е една от забавните истории, които измисляше, за да забавлява компаниите, особено в присъствието на красиви жени. Подобно на онази, че искал да пресече нелегално границата, но не можел, защото е прекалено късоглед и нямало да види кога пресича граничната полоса!!! ХаааХаХа! – приета за истина от писателя ВС и описана в Спомен за Априлов по повод смъртта му.).

Както всяко бургаско момче е кроил планове да избяга по море отвъд хоризонта. Повечето от приятелите му са от богати еврейски семейства (Бих казала «много от тях», между които Мориц Йомтов – единия от «Братя Мормареви», починал също от рак в Тел Авив 2 години преди Априлов.) . Сближавал ги е фактът, че и те са в някакъв смисъл бежанци. Когато е ученик в гимназията, заедно с приятели правят собственоръчно две ветроходки (Надали! По-скоро е пооправил някоя малка лодчица, но я е нарекъл «Чайка» – вж. повестта «Далечно плаване») – едната е със странното име Ахасфер, а другата – Еол. С тях младите хора обикалят почти цялото Южно Черноморие от Несебър през света Анастасия и Созопол до Галасо (сегашното село Синеморец) (Неточно. «Йолата и «Ахасфер» са ветроходи от късните му години. «Йолата» е клас спортен ветроход, който купува заедно с приятеля си Жак Шемтов – журналист и я ползва 3-4 години, докато си построи първата частна яхта в България, с името «Ахасфер» – и последна яхта в живота му.)    .

За първи път печата във в. ”Бургаски фар” през 1938. В него публикува разкази за рибарите. Когато през 1939 г. започва Втората световна война, младежът вече пише и печата в ученическия гимназиален литературен вестник. Под влияние на еврейските си приятели, учещи в Американски колеж в София, Ахото, както са го наричали те, започва усилено да изучава английски език. Заобиква английската и американска литература, особено книгите с морска тематика. Чете Джек Лондон, Марк Твен, Мелвил, Хумингуей, Киплинг, Конрад. Под тяхно влияние пише първите си морски разкази. Обича още джазовата музика, пее сам нюорлеанските негърски блусове. Близостта на морето му открива, че съществуват и други светове. Именно тогава се влюбва в едно еврейско момиче и любовта им трае през цялото време, докато момичето носи на гърдите си жълтата еврейска звезда, а той е войник в крайбрежната артилерия. Първият граждански брак, сключен в Бургас след  9. ІХ.1944 г. е техният.

Първите си хумористични разкази Атанас Джавков подписва с името Ахасфер. Странен е изборът на този псевдоним. Ахасфер е Скитникът евреин – символ на еврейския народ, който е осъден да се скита далече от отечеството си (Бил е омаян от книгата на Йожен Сю «Скитникът евреин», където Ахасфер е представен много романтично).


София

След 9 септември не приемат Атанас Джавков в университета в София, защото характеристиката му не е ремсистка. (Всъщност се е записал да следва право – за да получи временно софийско жителство. Когато е назначен в «Стършел» е прекъснал следването.). Едно младежко ”прегрешение”, според тогавашните разбирания, завинаги бележи пътят му. (Бих се изразила «завинаги препречва пътя му») Като ученик в гимназията, както повече момчета от бежански семейства (Дали? По-скоро, за да подражава на другите гимназисти, все от богати семейства. Не всеки бургаски младеж е завършвал образованието си, напр. брат му  завърши 11 клас вече над 40 годишен), става ратник – член на националистическа организация, поставила си за цел осъществяването на национални идеали: отхвърлянето на Берлинския и Ньойския договори, виновни за разкъсването на България. Членува в организацията две-три години (Всъщност до първото трошене на прозорци в Еврейската махала), но когато в идеологията на тази организация започват да се прокрадват антисемитски влияния, юношата скъсва с нея. След 9 септември обаче му лепват етикета, че е членувал във фашистка организация и че е англофил, защото знае английски език.

Утвърдени вече по това време автори като Челкаш, Валери Петров, Петър Незнакомов (По негови думи – Радой Ралин) забелязват хумористичния му талант и това му помага да развие писателските си дарования. През 1947 г. той е поканен да работи в сатиричния вестник “Стършел” и се премества със семейството си в София. За първи път се отделя по-дълго време от морето.

От 1947 до 1959 г. е редактор във вестник „Стършел”. Подписва творбите си с псевдоними Ахасфер, А. Карабин и Лев Рубашкин.

Под перото му излизат разкази и с морска тематика. През 1953 г. издава първата си книга с хумористични разкази и фейлетони “Тревоги”. Това е рождението на писателя Борис Априлов.  Редакторът на в. „Стършел” е можел да пише само „хумористични” неща, в рамките на тънкото пародиране на социалистическата действителност. В редакцията остава 8 години. По случай 7-годишнината от създаването на хумористичния вестник, писателите-сатирици Валери Петров, Васил Цонев, Петър Незнакомов, Борис Априлов, Челкаш, Хаим Бенадов, Тонич и  Радой Ралин  подготвят “Стършелов естрадно-сатиричен спектакъл” с  музикално-литературни скечове. Повечето от артистите са студенти във висшето театрално училище – Нейчо Попов, Леда Тасева, Люба Алексиева, Хари Тороманов, Георги Радонов и др. Художествен ръководител на спектакъла е Стефан Сърчаджиев, режисьор на Народния театър “Кръстьо Сарафов” и приятел на вестник “Стършел”. Репетициите се ръководят от Атанас Михайлов, а музиката е композирана специално от Петър Ступел. Първото представление е през април 1953 г.

Следват още десет успешни излизания пред многобройна публика. И изведнъж ректорът на ВИТИЗ забранява на своите студенти да участват в спектакъла. Властта  заподозряла прекалено волнодумство. Главният редактор Челкаш е привикан при отговорни другари на Партията, за да му кажат, че не е работа на вестника да прави театър. Представленията са спрени.

Но сатириците не се отказват от този вид хумор и за десетгодишнината на вестника отново организират втори “Стършелов театър”. Сценарият е изготвен отново от Валери Петров, Борис Априлов, Васил Цонев и Петър Незнакомов. Този път към останалите актьори се присъединяват Георги Калоянчев, Григор Вачков, Георги Парцалев и Енчо Багаров. Премиерата е през февруари 1956 г. и минава при небивал успех. Залата се тресе от смеха на публиката. Но този спектакъл просъществува още по-кратко. Критиките към него от страна на ЦК на Партията са още по-сурови. Тогава си спомнят за „младежките прегрешения” на Борис Априлов и той трябва да напусне редакцията на вестник ”Стършел” като неблагонадежден, но “по собствено” желание (Всъщност причината е донос от бургаски източник, след излизане на пътеписа му «Лондон без мъгла» от пътуването му 3 месеца до Лондон, Париж и Рим).
Опитва се да живее само с писателски труд, без да е на щат и без да получава сигурна заплата. Започва активна писателска дейност. Сътрудничи на радиото с радиопиеси, продължава да пише разкази и за “Стършел”, но се отказва завинаги от политическия фейлетон.

През 1957 г. излиза от печат книгата му „Приключенията на Лиско“, която отприщва таланта му на детски разказвач-приказник. Всъщност Борис Априлов открива езоповският социален език на приказката в най-опасното за отклонения от директивното и лозунгово писане време. Какво дават тези приключения? – не само познание за света, но най-вече познание за себе си, подтиквайки към един от основните философски въпроси, който героят наистина си задава: „Кой съм аз?”. Двадесет години Борис Априлов издава поредицата „Приключенията на Лиско” и никак не иска да се раздели с този образ, превръщайки го в неразделната своя сянка.
От 1959 до 1963 г. Борис Априлов е главен драматург в дирекцията на българските циркове. (Работи и 5 години като Драматург на Сливенския драматичен театър 1975-1980, за да получи право на… 80 лв. пенсия на 60 г.)

Отново на море

Морето все така го привлича неудържимо. Напуска  София и се завръща в Созопол (Абсолютно неверно! ВИНАГИ живя в София, на ул. Добруджа #2 в половината апартамент на бившата Редакция «Стършел» Пишеше без почивка, но щом вземеше хонорар – разделяше сумата между семейството и… морето. Грабваше някой приятел с кола и отпрашваха към морето, където СБП имаше няколко Творчески дома, обикновено пусти извън сезона).С първите по-големи хонорари започва да строи малка яхта за двама души тип “финка”. Пътува до столицата само да предаде написаното, да го предложи на някой театър и хуква обратно към любимия Созопол. По това време се раждат детските пиески, които се играят в Кукления и Младежкия театри в София, поставят се в почти всички куклени театри в страната. “Игра на кукли”, ”Лиско на море”, “Шесте пингвинчета”, “Папагалчето Рони”… Пише пиеси и за възрастни: ”Островът”, “Дъждът”, “Кралят тръгва на война”, сценарии за телевизионни сериали като “Бягство в Ропотамо” (Това е игрален филм) и детски радиопредавания.
По негови сценарии са направени четири български филма. Един от най-запомнящите се е “Петимата от Моби Дик”. Пише също така текстове на забавна музика –«Всичко хубаво на този свът е синьо».

Незабравими са песните, изпълнени от Лиана Антонова, във филма българо-немската копродукция “Старинната монета”. Шлагери стават две от парчетата в него – „Любовта е море“ и „Една кутийка от кибрит“. Появяват се книгите му “Морето е за всички” и “Докосване”, в които за пореден път разкрива творческия си талант и трайния афинитет към морската тематика.

Приятелите му от столицата намират летен пристан при него. А той е правил своите пътешествия из Черно море. “Блажени години”, както пее в една от песните си Георги Минчев. Тогава Созопол е малък град, морската вода – прозрачно синя, а рибарите са ловели сафрид, змарид и калкан в големи количества.

Борис Априлов се е старал винаги да бъде независим, колкото и трудно да е било това. Едва когато жена му се разболява тежко, е принуден да постъпи отново на държавна работа, но далеч от София и по-близо до морето (Неверно! – жена му е хронично болна още от 1950 г., не е можел да постъпи на работа, освен заради пенсията в последните 5 години. Работата му в Сливен не го задължаваше да живее там, трябваше да пътува 2 пъти в месеца по 2-3 дни.) Близо шест години работи като драматург на Сливенския театър.

Израел

След промяната на 10 ноември 1989 г. (Цели три месеца преди – всъщност избягахме, без да можем и да подозираме, че комунизма ще си отиде така скоро!) двете дъщери на Борис Априлов се преселват със семействата и внуците му в Израел. Жена му от години е прикована(???) на легло от тежка болест, а неговата пенсия, поради недостатъчен трудов стаж, е пределно ниска. Това го принуждава през 1990 г. да замине в обетованата земя (Не! Не това, а желанието да види децата и внуците си, с които се беше разделил малко преди това завинаги, без надежда да види някога наново «бегълците»). Всяко лято обаче се връща в България и винаги носи нови разкази и новели, написани на български, каквито в Израел няма къде да печата. Макар да е превеждан в Европа и да получава прилични хонорари за детските си пиеси, Борис Априлов страда за България (Какво общо има едното с другото?). В Тел Авив чувства бездуховността (Не «бездуховността», а липсата на възможност за общуване – присъщо на българите в чужбина.) на тамошното общество, загрижено единствено за бизнеса си. (Тц-Тц-Тц!) Тъгува за приятелите си, на които пише дълги писма. Голямата му радост там е единствено морето, на 20 минути пеша от жилището му. Той се усамотява в едно заливче, посещавано рядко от хора, плува и наблюдава чайките (Всъщност – пишеше и четеше като луд! И имахме прекалено много познати. Живяхме в Хайфа и Тел Авив.). Морето навсякъде е еднакво.

За Борис Априлов с много тъга си спомни вдовицата на поета Христо Фотев, на която гостувахме в село Равадиново през лятото на 2009 година, заедно с Румяна Емануилиду. Виолета Фотева ни разказа за приятелството между двамата знаменити бургазлии. Когато Христо е главен редактор на Алманах „Море”, публикува част от негов роман. Този роман тогава не е издаден. Властта не харесва модерното, екзестенциално писане на Борис Априлов. Двамата си гостуват в София и Равадиново, а когато Борис Априлов напуска България, поддържат връзка чрез писма.

В едно от писмата си Борис Априлов пише: „Христо, много съм самотен тук. Вървя по улиците на Хайфа и навсякъде – евреи. Прибирам се в къщи и жена ми еврейката не мръднала от телевизора. В същото време, не знам защо ми хрумна това, започнах да проявявам стари филми. Проявих един и виждам на него Петьо Пандира с някаква чехкиня на плажа. Изпращам ти негова снимка, за да си спомниш старите хубави времена…” Христо е толкова щастлив с тази снимка на Пандира! Финалът на писмото е тъжен: „Единствено завиждам на Лора (дъщеря му – б.а.), чийто гроб е срещу морето и ми се иска и моят гроб да е там…” (Типичното за него черно чувство за хумор! – не мога да разбера защо се възприема така трагично у приятелите му?)

Последна година

През лятото на 1994 г. Борис Априлов си идва за последен път в България. Болен и съсипан от смъртта на дъщеря си Лора, той сякаш предчувства и своята смърт. Обикаля любимите си места край морето, вижда се с приятелите си. Същата година в списание “Пламък” е отпечатан неговият роман “ Цикладските острови” – вълнуващ разказ, наситен с любов към морето. Най-после се изпълнява детската му мечта да посети, за съжаление не със своя яхта, а с туристически кораб, сънуваните гръцки острови Парос, Наксос, Сикинос и Санторини (Тези пътувания са дълго преди да дойде в Израел. Придружаваше го приятелката му АА, а веднаж дори и жена му).
„Цикладските острови” не е последният роман на Априлов. Неизлечимо болен, докато е можел все още да трака на пишещата машина, той довършва друг голям роман “Хавайските острови”. (През 1997 г. издателство “Отечество” го издава посмъртно).

Борис Априлов гасне в непоносими мъки, накрая изгубва способността да говори. С голямо усилие се примъква до пишещата машина и буква по буква написва “Б-Ъ-Л-Г-А-Р-И-Я  Б-У-Р-Г-А-С  М-О-Р-Е-Т-О ”. На следващия ден 10 април 1995 г. този неспокоен дух отплава от земния свят. (Не беше така. Когато загуби способност да говори, го помолих да опита да пише на машината – за да го разбираме. За голямо мое учудване, той написа «България», но… с 2 грешки в правописа. Тогава разбрахме, че вероятно има разсейки и в мозъка. Говорът се появяваше спонтанно, а изчезваше при усилие да се изрази. Така продължи поне още 3 месеца. Аз се зачудих, че написа именно «България» – може да е било и случайно, но мен ме трогна…)

През целия си живот Борис Априлов не получава никакъв пост в писателската йерархия. Не му е връчено звание или орден (Връчени са му доста много награди, но без гласност в пресата. За звания дори не е помислял – те се раздаваха само за вярна служба). Неговите кръгли годишнини не са отбелязвани в печата. Името му рядко се споменава в обзори и доклади за състоянието на литературата. Е, това е до ден-днешен, когато съвременниците са заети единствено да ваят паметници на собствените си заслуги (Мисля, че е по-скоро от чувството на неудобство, да хвалят човек за честността и скромността му – тогава шонтрастът ще стане очевиден).

Борис Априлов проживява живота си неизкушен от облаги и призвания. Единствено през 1993 г. тогавашното Министерство на образованието и науката му присъжда литературната награда на името на Петко Рачев Славейков за цялостното му творчество. А то е завидно. Книгите му са четени от деца и възрастни и продължават да се преиздават. Особено популярна е поредицата за Лиско на издателство “Фют”  в 6 тома излязли от печат през 2006 г. А това е част от безсмъртието –да бъдеш четен.

 Това не го казвайте! Те твърдяха, че едвам са продали около 2-3000 бройки,  затова не ни плащаха авторско право за 10 години

Коментар: НЕ ИСКАМ ДА ОБИДЯ НИКОГО, даже напротив! – трогната съм и безкрайно

благодарна за труда и вниманието на авторите към този лишен от лек късмет творец. (Например, мечтаното “освобождение” от Комунизма настъпи 5-6 месеца по-рано от необходимото, и го лиши от възможността да бъдат издадени няколко тома Пълно издание на творчеството му,  по случай 70 години от рождението. Подготвяше ги и редактираше поне 3 години. Скъса му се сърцето, когато трябваше да ги върне в общата купчина. А когато научи, че “Хавайските острови няма да излезе в 1995, както му бяха обещали – се пречупи, спря да се бори – и в 2-3 седмици просто угасна – без никакви мъчения и болки, колкото и да е невероятно при тази диагноза.)

Правя тези анализи, защото от някъде биографите черпят неверни, преувеличено  трагизирани, непотвърдени от фактите сведения за живота му. Виждам, че са писани с много доброжелателност, но истината беше достатъчно впечатлителна – така че не е нужно да се драматизира допълнително. Ако желаете – поправете статията си, или публикувайте коментарите под текста с апострофи?


Големият радостен вик 
Великолепният подарък 1980
Великата усмивка 1985.


БОРИС АПРИЛОВ

ГОЛЕМИЯТ РАДОСТЕН  ВИК

        Нещо като поглед в бъдещето. Нерадостна картина на морето. Ця­лото е задръстено с кораби. Танкери… танкери… Милиони!… И смешно се разминават, както колите в навалицата на улиците. Изчакват се, някой ако избърза веднага се връща назад и прави път.

А там два танкера не искат да отстъпят, никой на никого не дава предимство, докато се разярят и се изпречват един срещу друг, като козлета. Първи удар. Нищо. Корпусите им се разтърсват, отдалечават се, набират скорост и отново се спущат един срещу друг. Втори удар! Единият се разцепва на две части. Победителят се отърсва гордо и величествено се отдалечава.

А разцепеният танкер изпуща цялото си съдържание в морето, водата на океана и без това е мътилка, но нафтата се разпространява по нея като черен облак, бързо се разпростира – напред назад и в дълбочина. В недрата на морето настъпва още по-голям мрак.

Военни кораби идат срещу нас, настръхнали с оръдията си. Милиони. Спират. Главният кораб е между тях. Той се оглежда на всички страни и после бързо отваря някакъв капак на борда си. От там започ­ват да се изсипват огромно количество остарели атомни бомби, другите кораби правят същото. Всеки от тях сякаш снася яйцата си.

Към дъното на морето – дъжд от демодирани бомби, вървят си надолу в мътилката. Надолу водата става почти черна и разбира се – безжизнена. Бомбите отиват по местата си, върху огромните купища от консервени кутии, отпадъци, върху планини от скелети на умрели риби, китове и акули.      Тук-там съзираме потънали кораби и самолети забити с предниците си, опашките им стърчат нагоре.

Мъртвило.

Но…

Отнякъде, от безбройните гънки и лабиринти на дъното, може би от купчините на варелите и консервните кутии, или пък измежду контейнерите от радиоактивни вещества, измежду потъналите кораби и костите на китовете, или пък измежду погребаните снаряди, не знаем точно как и откъде, но сред тъмните маслени води, се появява една рибка. Тя е светла, почти златна. В чернилката блести феерично, и необичайно за мъртвата подводна природа рибката е много жива, бихме казали – весела. Пъргаво плува сред подводния пейзаж, а на моменти си тананика някаква песничка.

Ето я, появява се пред костницата на умрелите си прадеди, пули се пред гледката и възкликва:

– О!…

Виждаме я при забучен с опашката нагоре самолет.

– А!…

Пред скелета на една акула.

– Аха!…

С изящни движения рибката влиза и излиза в устата на скелета на акулата, смее се като дете на забавната игра, радва се.

След това тръгва по тъмната вода, плува си, подсвирква си своята песничка.

Два кораба натъкнати един във друг предизвикват нейния смях.

А после смехът се засилва. И как да не се смееш – цял самоле­тоносач с подредени върху палубата му самолети е кацнал на дъното, завинаги. Колко пари, колко труд и неспокойство, а сега – на дъното.

Съвсем развеселена от делата на човека, палавата рибка се понася вертикално към повърхността на морето, подскача на вълничките, отново подскача и извиква на воля… и пак… и пак…

– А! – извиква морякът с лулата, който съглежда рибката от палубата на кораба.

– А! – учудва се друг моряк на друг кораб и килва шапката си назад.

– Еее! – изненадва се трети моряк и лулата пада в морето. Рибката се затичва, помирисва лулата и кихва.

Палубите на всички кораби са задръстени от хора. Всички се възхи­щават на чудното животинче, шумно реагират на движенията му, дори го аплодират. Над морето сякаш преминава радостна тръпка, свеж по­лъх на отдавна забравено нещо.

Докато…

Точно така… Докато някой бързо изчезва в каютата и се появява с рибарска пръчка в ръка. Той изтичва задъхано към борда и още по-задъхано мята стръвта във водата.

Леко сепване у останалите хора. Възклицание. Тишина. Изведнъж всички хукват нанякъде и след това започват да се появяват един по един с пръчки в ръце.

Към рибката се появяват хиляди, милиони кораби. И всеки замята въдица. Сигнали. Радиосигнали. Всичко живо е призовано тук. Ето ги и траулерите.  Нови и нови риболовни кораби. Задават се китоловните кораби, които бързо започват да насоч­ват харпуните си. Бойните кораби насочват оръдията си.

Траулерите спущат тралите си. Риболовните кораби спущат мрежи­те си.

Все още весела и нищо неподозираща рибката си плува в морето. Безгрижно се провира между едрите карета на мрежите. Тя влиза между тях, „бродира“ с тялото си орнаменти – просто не знае какво да прави от радост, че живее, може би чувствува, че е определена да зачене новия живот на новите живи същества сред отдавна мъртвото море.

Но горе картината се сгъстява още. Прииждат нови кораби, нови сигнали прорязват просторите, наляво и дясно хвърчат светлинни раке­ти. Атмосферата е замрежена от блуждаещи радиосигнали. Точките и тиретата на тези сигнали, кой знае защо, наподобяват рибки. Присти­гат осем милиарда леководолази и още толкоз тежководолази. Леководо­лазите се нахвърлят в морето. Всеки е насочил харпуна си напред. И тъй като морето долу е задръстено от леководолази, те просто не мо­гат да действуват – всеки от тях неизбежно се намира срещу харпуна на колегата си.

Затова именно веселата рибка се провира между тях, дори се удря в очилата им. Но едно време се озовава в една от маските.. Злополуч­ният леководолаз кихва и рибката изхвръква на свобода.

И пак бяга през водолази и мрежи, през тралове и въдици, през по­мията на морето, сред чорбата от мрежи и водолази. Пее си.

Горе, на сушата работите влизат в нова фаза. Започват заседания и конференции, дебати в научните институти. Всички заседа­ват и се карат, но винаги сочат с пръчките-показалци рисунката на рибката, закачена на огромна карта по стените.

Ето го и плодът на заседанията.

Към водата се насочват лазерите и подводните електрически светка­вици.

Следим рибката отстрани. Виждаме как не всякога успява да се изплъзне от попаденията. Ритъмът на песничката и движенията се променя. Нещо като забавяне. Нещо започва да прекъсва. Секване. Наоколо трещят и блестят светкави­ци. Морето кипи наелектризирано. Вече е започнало да ври.

Песничката секва.

Златната рибка бавно се понася към повърхността с коремчето наго­ре. Ето я!… Бялото ѝ коремче блясва над черната вода.

Всички кораби и траулери тръгват към трофея си. Спират около него. Тишина. Бялото петънце е сред водата.

Хората са зяпнали от учудване и удивление. Най-после всички поемат дъх и извикват радостно. Това е радостният вик на задоволената страст.

CONCEPT DESIGN

Posted: 28.04.2012 in Bulgarian literature

ilustrations, animations, storyboards , selfportraits

За презентацията е нужен JavaScript.

http://aprilpeter.com/CONC.htm


ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД 1979;

КИФЛАТА НА НАЧАЛНИКА 1968;

ПИРАТСКА РОМАНТИКА 1964;

НОКАУТ 1959;


ТРЕВОГИ  – 1953. (първа книга)
БИБЛИОТЕКА СТЪРШЕЛ – 4 книжки…

ПУБЛИКАЦИИ из пресата (недовършено):
Звездите са коварни  – много ме разсмя!…
Първомайска канонада – в-к “Стършел” – 1948.
Лондон без мъгла – в-к „Стършел“ – 1956 г. изрезка от вестник.
Камък на асфалта – изрезка от вестник…

About April Peter

Posted: 28.04.2012 in Bulgarian literature

ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

http://aprilpeter.com/
http://vimeo.com/35908790
http://www.lookatalltheanimals.com/
http://il.linkedin.com/in/aprilpeter
http://www.imdb.com/name/nm3381826/
http://www.behance.net/AprilPeter
http://www.aprilpeter.com/violently.htm

selfportraits

Posted: 28.04.2012 in Bulgarian literature

ilustrations, animations, storyboards , concept design

За презентацията е нужен JavaScript.


http://www.aprilpeter.com/ANIM.htm some of them…
http://www.aprilpeter.com/violently.htm – done as FLASH animation lesson!…

* ако не тръгва клипът – вие се нуждаете от QuickTime:   http://support.apple.com/kb/DL837  – it is free!

ilustrations, storyboards , selfportraits, concept design

storyboards

Posted: 28.04.2012 in Bulgarian literature

http://aprilpeter.com/SB.htm
NEWS: February 29-th, 2012
Argaman Creative have just posted a demo clip of Galactic Surfers, the gorgeous game they designed and animated for Omek Interactive. I worked with them on it last year, making lots of animations and some concept design. Check it out:
http://aprilpeter.com/index.htm

ilustrations, animations selfportraits, concept design

За презентацията е нужен JavaScript.


animations, storyboards , selfportraits, concept design

 

 


animations, storyboards , selfportraits, concept design


*** Изрезка от вестник от ’70 години…
*** I am using here photos from the Gorillas support book of Andy Rose, some Internet sites for gorillas and more. I use the photos for non profit activity only and for defense of the Gorillas in the world!
 

 

1.

В късните следобедни часове София му се мярна мръсна, удавена в газове. Довлече багажа си до асансьора. Стълбището на кооперацията се оказа безлюдно, сградата тънеше в тишина, зад вратите никакви гласове, никаква музика, шанс! – избавяше се от любопитните сумрачни лица, освобождаваше се от неизбежността да изразява ненавистта си: тук всички се мразеха, пък и той мразеше всеки от тях, мразеше ги искрено и хладнокръвно. Прибра се в апартамента на третия етаж, отвори прозорците и му стана приятно. Прокара пръст по масичката – слава богу, чистачката си е свършила работата през последните три дни, беше включила и хладилника. Пусна чешмата, копнееше да се напие с източена студена вода, провери изправността на телефона. Книгите стояха кротко в библиотеката, мълчаха с мълчанието на най-невинните и приятни същества. Всичко в неговия широк наследствен апартамент, взето вкупом, го освободи магически от пътищата и работата, а най-вече от напрегнатия живот в джунглата, където напоследък му се случи да кръстосва и да боде земята; апартаментът му предоставяше уютния и отдалечен от живота затвор, в който заспиват дори амбициите и сякаш се прокрадват реалните сигнали на истинското човешко щастие.

Което си е право, никак не му се обаждаше  т а м, щеше му се да отлага колкото може повече, да речем – до края на отпуската; за него беше достатъчен и само простичкия факт, че някъде си диша една жена, която го обича, толкова, нищо повече не искаше от всекидневието си, това му трябваше за задоволяване на мъжката суета; натуралният женски допир той си получаваше другаде, срещу заплащане, от черни жени; какво са белите жени, нищо, пластмаса. И все пак, налагаше се да телефонира, предстоеше му да се ожени, изискваше го неписаният статут на външнотърговското предприятие.

– Краси!
– Петре, ти ли си!
Сякаш се бяха видели вчера.
– Откъде се обаждаш?
– Искам да се видим.
– В София ли си?
– Утре съм при тебе.
– Утре – не.
– Вдругиден?
– И вдругиден.
Тонът на гласа ѝ леко сивееше, пенливото вино на някогашното ѝ настроение се губеше някъде. Петър Манев не можеше да понася подобни ъпъркъти у жените, особено у нея.
– Кажи кога – гласът му леко омекна. – сама определи.

Вслуша се в мълчанието, искаше да долови задъхване, какъвто и да е там признак на оживление – безбройни и разновидни са тълкуванията на тия паузи – пристигането му трябваше да породи само радост, нищо друго. Тази увереност обаче се стопяваше, десетините от секундите изтичаха, той поумняваше, мъглата на неговата самонадеяност се раздвижи, в дълбочината, зад увереността му се промъкна удивлението. Интелектът и опитът с жените му инсценираха сложна, недоизградена картина от отрицателни частици.

– Добре ще бъде, ако дойдеш още тази вечер – появи се най-после гласът ѝ. – Имам да ти кажа нещо.
– Друг път не може, така ли? – Отново мълчание. – Нося ти кожата.
– Каква кожа?
– Ти тогава помоли…
Май че се усмихваше, гласът ѝ тихичко и глухо допълзя по жицата до него:
– Ела да ти обясня.
Логиката на мъжката му гордост му подсказа, че е наложително да тропне слушалката.

2.

Красимира Станева прие целувката му, тя не наруши добрия тон, но той усети как се блъсна в завесата от хладина въпреки лютия блясък на нейните издадени напред устни. Тези устни не подхождаха на нравственото ѝ досие, но какво можеше да стори горката – бог я бе надарил с тях, те стърчаха почти винаги открехнати и разкриваха гневни зъбки на зверче, а всичко туй, коронясано с бухнала руса коса, подканяше: хищна съм и ставам само за леглото. А всеки, който я познаваше, можеше да опровергае тая нелепост.

Домакинята му убягваше, гостът не усещаше познатата ѝ преданост, дотегналата му вече женска раболепност; това нейно поведение май беше предадено на мебелите в жилището, на всеки предмет – някога тук вещите се държаха като негови собствени, сега всичко му чуждееше. Без да скрива отчуждението си, Красимира го въведе в хола, но побърза и затвори вратата на детската стая. Преди туй обаче той успя да зърне афиша с лудите глави на някаква рок-група, от което си даде сметка, че хлапето е пораснало повече отколкото бе очаквал.

– Пламен?
– Няма го.
– Ще дойде ли?
– Не.
Това „не“ означаваше нещо: къде ли би могло да се намира детето ѝ?

Тя наблюдаваше пакета с изражение на крайно незаинтересуван човек, загледан в тухла или да речем, в лакът. Без да губи време, той постави подаръка на масата и започна да развързва шнуровете. Оказа се, че шнуровете са усукани като удобна дръжка, само така пакетът можеше да се пренася. По-нататък трябваше да се разопакова гланцирана зелена хартия, отстрани я, след като разлепи скочовите лентички. Между двамата на масата лъсна голяма картонена кутия. Манев я отвори. Най-горе се намираше главата, той я измъкна като я хвана за гривата и я завъртя няколко пъти, да я разгледат. Домакинята пребледня, но и Манев потръпна, резна го тъмен ужас, а после, кой знае защо, свежа непокварена светлина, незнайно възхищение от някакво предполагаемо удоволствие. Домакинята обаче пребледняваше още повече, сега тя приличаше на красива героиня от холивудска продукция на ужасите, секунда преди да постави ръка пред уплашеното си лице. Красимира Станева не извика, но все пак го помоли с извърнати към стената очи да прибере маската в кутията.

– Ти я поиска – отвърна той, докато похлупваше капака и омотаваше шнуровете. – Писа ми че Пламен по цели дни играе на Кинг-Конг.

– Да! – Красимира Станева още не бе възвърнала истинския цвят на лицето си. – Тогава децата навсякъде възпроизвеждаха историята на тази горила, аз ти писах, да, признавам, той мечтаеше да му донесеш комплекта на Кинг Конг, но знаеш ли кога беше това? – В уплашените ѝ пепелявосиви очи избиваше ледена горчивина. – Кажи де, знаеш ли?

– Преди две години – рече той сякаш не на нея, а на себе си, – при последната ми отпуска. Не помниш ли?
– Помня! – Тя не изкрещя и този път, даде му само да подразбере, че ѝ е нужно още мъничко, за да извика. – Сега Пламен не играе на Кинг Конг!…
Петър Манев се чувствуваше като дете, извършило незначителна пакост, която лесно би могла да му се прости и на бърза ръка всичко да бъде забравено. Домакинята му посочи канапето, тя седна на отсрещния фотьойл.

– Ти не си само егоист и влюбен в себе си – тя се стараеше да посъбере всичко от нервната си система, да се организира по-добре, тъй както го е обмисляла от дълго време – ти си маниак, или за по-утешително – луд… Не скачай!… Много съм те преценявала: може би твоите четирийсет и три години контрастират на младежката ти подвижност, не знам какво точно, но нещо те обърква и те прави маниак.

Красимира Станева прояви хитрост – изчезна; не му остави време да реагира. През прозореца го погледна свечеряването, зад стъклата се трупаше розовото нищо на дългия ден. Тя донесе бутилка и лед, подкани го да налее, както си е било досега. Нищото зад прозореца и скочът се оказаха в еднакъв цвят.

– Пламен е с него, така ли?
– Наздраве. – Тя вдигна чашата си. – Добре дошъл.
Манев хвана своята чаша: – На море ли са?
– На езеро.
– И ще се върнат утре.
– Да.
– Затова не биваше утре.
– Аха.
– Само тази вечер, така ли?
Петър Манев не възнамеряваше да задава още въпроси, характерът и досегашното му поведение в живота създаваха у него увереност, че ще устои на този порив.
Мислеше си: Какво всъщност искаш ти, Петър Манев, липсвал си две години, кой може да устои две години, кой си ти, какво представляваш в края на краищата, не те ли знаем – за тебе казват, че вече не ти е приятно да бъдеш човек.
– Краси, преди шест месеца все пак ти се обадих. – Манев се изненада, че Красимира го гледа уверено в очите. – Доколкото си спомням, съобщих ти нещо важно, което би могло да се случи между нас.
– Дори тогава не успя да го кажеш като хората. – Домакинята остави чашата си, тя упорито отказваше да вкуси от уискито. – А беше уверен, че ще стане на всяка цена.
– А тогава за какъв дявол тътрих тая кожа през летища и митници?
– Ами ха де.
– Обичаш ли ме?
– Трудно е да се каже обратното. Но аз съм с него, той е всичко за сина ми, а аз съм всичко и за двамата.
Петър Манев се изправи, той смяташе да се хвърли върху нея, но тя го разбра погрешно и каза: – Прибери си пакета.

Представи си боричкането, което би могло да последва, можеше да се стигне и до хапане, роклята ще се превърне в парцал, а колко силно му се искаше да скочи върху Краси, да я смачка на канапето, да ѝ остави поне един спомен на грубост и похот. Чак сега разбра какво губи: в този момент от ежедневието му се отдалечаваше не само нежното пространство от съгласуваност и женска преданост, но и възможността да преживява стотици сексуални събития, затоплени от диханието на искреното съучастничество.

3.

Като се събуди на другия ден, Петър Манев почувства облекчението, че се е отървал от мрежата на всекидневието, но въпреки туй – знаеше си го отлично – снощи, в апартамента на Красимира, той се сблъска с най-голямото събитие в своя беден на приключения и загуби живот. Който губи – печели, рече си Манев и се протегна в удобното си легло, до шкафчето с удобната за четене лампа, до удобния си радиокасетофон и най-удобното за него от всичките уискита на вселената. Лекота и свобода, простори, спокоен, уравновесен дух, изпълнен с предчувствия, че на него могат да му се случат само приятни неща, дух който обитава жилаво и сякаш достигнало максималния си цъфтеж тяло, физика на футболист, годен да скача, да пружинира, при това не на двайсет или на трийсет, а на повече от четирийсет години. Най-сигурен се чувствуваш ако си сам, ако си сам ти плуваш в комфорта на безотговорността, тогава можеш да лудуваш, да иронизираш дори живота, дори света, тъй като те са наистина смешни и жалки, те затова се правят на важни, тормозят човека, не мирясват – докато го съсипят. Велика сила е необвързаната личност. Манев се е причислявал винаги към тази категория хора, гордееше се, че е собственик на хубаво жилище, то граничи само с безкрайността, към нея го водят книгите.

Влезе под душа, времето прекарано сред струите го подсети, че трябва да обмисли летуването си. Не се колеба продължително, предпочете южното крайбрежие: можеше да задвижи колата и да тръгне на минутата, но сметна, че още не се е наситил на домашните си удобства – не бе извъртял плочите на композиторите си, не бе позовал кораво хладно тяло върху чаршафа. Още мокър, той намери верния си бележник и потърси телефонните номера на всички свои тела. Знаеше, че по това врем телата се търкалят по плажовете, но от дузината поне два телефона щяха да откликнат.

Посегна към слушалката. В същото време телефонът иззвъня. Това го накара да се усмихне и пусне хазартна репличкa:
– Олекна ми, Краси, чаках това обаждане.
– Станала е грешка – изненада се гласът от другата страна. Нещо в набирането.
– Вие не можете да грешите. – Манев се окопити светкавично. – Ако е грешка, ще се окаже нелепост на съдбата. Отсега нататък нито вие, нито аз имаме право да грешим, животът на всяко живо същество е еднократен.
Гласът назова номера.
– Същият – съгласи се Манев. Той подобряваше все повече настроението си. – Само че отпред с 44.
– Извинете – каза тя.
– Ще затворите, така ли?
– Понеже не търсех вас.
– Ами, то, аслъ, кой ли може да ме търси мен? Мен кучета ме яли, нали? Да легна да умирам.
– Ми легнете си.
– Но с вас.
– Изглеждате ми маниак. – Гласът се луташе, двоумеше се да продължи ли, или да не продължи. – Смеете ли да кажете кой сте?
– Петър Манев.
– Наистина маниак. – Манев си представи как тя мисли за горещия летен предобед с празен въздух, празни крачки на хора, скучно нажежено време. – Погрешно сме се свързали, разбрахте ли?
– Но завинаги.
– И по евтин начин.
– Тогава хлопвам слушалката!
Наистина хлопна слушалката, но сметна че е заредил достатъчно подсъзнанието ѝ не само с телефонния си номер, но и с името си.

Хавлията бе попила влагата на кожата му, захвърли я и за втори път тая сутрин ритна кутията от Лондон. Сети се, че тъкмо сега му е времето да разгледа най-после маймунската дреха изцяло. Оказа се, че комплектът се състои от девет части. Подреди ги върху килима. Първото нещо, което разбра, го изненада – кожата не бе предназначена за деца, не за детски игри бе скроена тя; в нея можеше да се побере само възрастен. Пак го бяха метнали, него навсякъде го мамеха, при всички покупки в магазините; все повече се убеждаваше, че лицето му има будалешко излъчване.

4.

Към единадесет отиде в предприятието, остави няколко писма от Африка. Шефът го прие уж за десет минути, а празнословиха до дванайсет. После се полута из улиците, те отново не му харесаха, но реши, че София е неприятна само понякога, кога точно – не можа да си отговори. Най-приятното място в този град, естествено, винаги му се струваше неговото собствено жилище. Реши да обядва в „Кристал“, просто така, да се убеди че този претенциозен ресторант наистина не е за пред хора, поне за такива като него. В сенките на паважа младежи пиеха кафе, бяха потънали в странен забързан брътвеж, който нямаше нищо общо с горещината. За какво говореха, какво ги вълнуваше, можеше ли да се долови дори искрица от мисъл в изреченията им, Манев не знаеше, откъде да знае, как?

Докато келнерите го преценяваха, преди да се приближат, той се заизмъква.
– Няма ли да останете? – запита го този, който минаваше за обер и май го познаваше.
– Ще загубя доброто си настроение – отвърна Петър Манев и така поне мъничко помрачи настроението на келнерите.
Накупи зеленчуци, сирене, хляб; у дома се съблече по гащета; приготви класическа доматена салата и се наобядва с чувството, че само заради подобно удоволствие има смисъл да долетиш от който и да е континент.
– Краси, чакам те!

И този път не се оказа Красимира, обади се Славка, пожела му добре дошъл, а след това поиска да знае доволен ли е от почистването. Осведоми я, че ластичният чорап против разширени вени е купен, може да си го вземе от чекмеджето на шкафчето. Фактът, че още един човек притежава ключ за жилището му, събуждаше особено приятно чувство у него. Славка му бе завещана от родителите, по-точно от баща му, изглежда че някога тя е била жена и за допир – Манев смътно си спомняше някои факти, тази жена тогава често се изпречваше пред него, било в кухнята, било в хола. В сюблимни моменти Славка сигурно е отменяла болнавата му майка и е доставяла необходимите мигове в напрегнатите дни на видния столичен юрист Геро Манев. Манев-младши нерядко се е питал къде ли е ставало това, сега вече за него нямаше съмнение, че сливането им се е осъществявало в таванската стаичка.

Какво ли прави тази стаичка? Представи си я затворена, прахът се трупа ли трупа върху детските му играчки и големия холандски глобус на света; тишина и застояло време, ничие време, неприкосновено, затворено. Мястото на маймунската кожа, която му струваше 140 английски лири, беше само в тази стаичка, при глобуса и стария „Диамант“. Какво ли е станало и с велосипеда? Нарами кутията, после дълго търси ключа и като не го намери, все пак понесе излишната вещ по стълбището, решил да опита всеки един от многото ключове.

Вратата обаче се оказа отворена, прозорецът на стаичката открехнат; лъхна го характерната за подобни тавански кътчета горещина, но особено го изненада подредбата: радиото, което каканижеше тихичко и вентилаторчето, с неговата слаба разхладителна струйка. Сух спретнат мъж над седемдесетте вдигна глава. Като го видя, той се изправи и му напомни, че някога са се раждали значително по-възпитани хора. На Манев му стана ясно, че непознатият поправя часовник.

– Сигурно живеете тук и аз напразно ви безпокоя.
– Не се притеснявайте, господин Манев. – Непознатият махна монокъла от окото си. – Ще напусна до един час, нямам какво толкоз да прибирам.
– Навярно сте близък на Славка.
– Да, господин Манев, много близък.
– Часовникар ли сте?
– Не може да се каже определено. Заповядайте. – Той изключи радиото, погледна посетителя и сякаш направи своята мъдра и сурова оценка. – Оставете кутията на леглото.
– Не се безпокойте. – Кой знае защо, Манев притисна кутията към гърдите си. – Долу има предостатъчно място.
– Добре дошъл, господин Манев.
– Струва ми се, че сте доста приятен човек – рече собственикът на жилището. – Добре че се качих!
– Лично аз не мога да ви обясня много неща, това по всяка вероятност ще направи Славка, но повтарям: готов съм да напусна веднага, имам къде да отида, имам дъщеря, имам син. Казвам се Ангелов.
– Спокойно, господин Ангелов, продължавайте да си поправя те часовниците, изобщо – продължавайте си и ме смятайте за човек, който може да ви желае само доброто.
– В това съм сигурен, господин Манев. – Високо окаченото вентилаторче раздвижваше тънката му ярко бяла косичка. – Уверен съм.

По този начин кутията се озова отново в хола, но тя сега не го занимаваше толкоз, собственикът на апартамента неочаквано бе принуден да си припомни онова, което двайсет и седем години успешно забравяше – една сутрин в кухнята се притисна към доверчивия разкошен гръб на Славка, понесен от слепите нощни очи, напращял от мъгливите си юношески гърчове. Както бе залепен за нея, Славка – на колко ли е била тогава? – извърна ръка назад и я постави върху главата му, изви се внимателно и го отстрани деликатно от себе си и внимаваше да не го пресече, на нея ѝ беше съвършено ясно, че той вече мокри долнището на пижамата си…

Целия следобед слуша музика, спа и чете, накрая пак настана време за душа, после потърси чукче и гвоздейчета, мамеше го обширната стена на хола, обременена само с две картини – пейзаж от развълнувано, ала хармонично прииждащо към брега море на Мутафов и няколко софийски къщи на Георги Павлов. Без да си дава сметка за това, което върши, кич ли е или не, той внимателно прикова маймунската кожа върху бялото пространство. Като се оттегли и погледна към кожата, отначало тя му заприлича на експонат в музей, а после се превърна в гоблен.

5.
Всеки божи ден, без да ще, Манев съзерцаваше кожата; тя магнетизираше жилището, привличаше вниманието на собственика, предизвикваше у него особена порода ексхибиционизъм на човек, който наблюдава свитото знаме на собственото си любовно крушение. Това обаче от една страна. След време маймунската кожа показа, че притежава и друго въздействие – пукаше му на Манев за любовното крушение, – маймунската дреха, изработена по блестящ начин, до пълното наподобяване на истинската, бе започнала да го зове. По всяка вероятност, така предположи той, маймунските кожи, където и да се намират, истински или имитации, след продължително съзерцаване се превръщат в зов. В случая мисията на висящия в хола атрибут се състоеше в това да убеди Манев, че покупката в Лондон и грешката в магазина, където му пробутаха не кожа за детска игра, а горила за карнавал, не може да се възприеме като случайност, а за трик на съдбата. Всъщност, след като се взира десетина дни в придобивката си, постепенно събуди у себе си чуждото за неговата особа нелогично мечтание да се напъха в кожата.

6.
Комплектът се навличаше лесно. Манев се убеди в това една сутрин. За голям късмет както горнището, така и долнището му прилепнаха, и то дотолкова, че го накараха да ги усети по-удобно от всеки свой костюм. Едва сега обърна по-сериозно внимание на детайлите: силно впечатление му направиха ноктите на ръцете и краката, но изражението на „лицето“ го порази, в него липсваше каквато и да е бутафорност, там създателят си бе поиграл най-много, особено при отворите на устата и очите. Като повъртя още малко главата на маймуната в ръцете си, геологът Петър Манев взе, че нахлузи меката маска, усети как маската дружелюбно го приема за свое съдържание и спокойно се приближи до огледалото.

Стенното огледало отрази в цял ръст една истинска и, може да се каже, красива в своята свирепост горила. През цепките уж гледаха неговите очи, но къде бяха те, къде бяха хлътнали, удавени под навесите на изумително моделираните челни кости и подобие на вежди? Поразтъпка се по килима – паметта на окото го въведе сред безгранична гора, в която той витаеше като персонаж с неопределена идентичност – и разбра, че няма проблеми с вървенето. Тялото му се настаняваше дoвepчивo в новата своя обвивка, след всяка измината минута той усещаше как психиката му се стараеше да напусне регламента на човешкото поведение без никакви мотиви, ей така, навярно се подчиняваше на непознати, скрити в дън душата стремежи, да се взриви най-после характеристиката на възела от системи, съставляващи комплекса „хомо сапиенс“.

Телефонът звънна, Манев погледна апарата и се поколеба, накрая го прехвърли в скута си. Докато уплашено наблюдаваше в огледалото как една горила борави с комуникационна уредба, чу женски глас. Гласът изричаше нещо, то му се струваше важно, ала Манев не можеше да се съсредоточи – продължаваше да наблюдава с вълнение, дори с ужас, техническото съоръжение в лапите на чудовището.

– Обаждам се да продължим диалога – рече гласът. – На мен ми е любопитно какво може да мисли един мъж, който не се поколебава да открие името си, след като е изрекъл глупост. – Понеже от другата страна на телефона се мълчеше, тя почти извика. – Ало, греша ли?… Петър Манев!

Петър Манев изслушваше всяка дума, но не можеше да отвърне, ценните мигове да се включи в разговора изтичаха и той правеше усилия, обаче от процепа на маймунската глава изтичаха само хрипове. Стана му ясно, че през устата на озъбената горила е немислимо да се промъкне дори най-простата човешка реч.

Непознатата каза още няколко изречения и затвори. Манев върна слушалката на мястото ѝ, употреби усилия докато освободи главата си. Съжаляваше, беше претърпял нова загуба, но този път не му се щеше да изрече на глас любимата си фраза „който губи – печели“, не можеше да се откъсне от убеждението за явна липса на късмет, напоследък живееше в очакване на този звън: кажи, как да не те е яд, тъкмо тогава да бъдеш една безсловесна маймуна, която може да пълни мембраната само с неразбираеми звуци.

7.
И все пак раздразнението му се разсея бързо, непрекъснато прииждаха и го обсебваха нови усещания, те бяха наситени с приятна мекота и той не проумяваше с какво точно да си ги обясни – дали със студеното си интелектуализирано отношение към света, или с притаените прашинки от инфантилност.

Не мисли, глупако, каза си, не разсъждавай излишно, защото никой не те бие по главата да го правиш, а играй най-простата игра, както я играят децата; и достигна до заключението, че влизането в кожата на една маймуна може да предостави на някои хора един-единствен вариант – влизаш и нищо повече, най-много да се задушиш; но за други хора влизането в маймунската кожа разкрива известно разнообразие – от невинната весела игра, до спасителния кей за пробития кораб на някоя трагическа, или най-малкото отчаяна личност. Петър Манев обаче още с обличането на маймунската кожа откри единствения за себе си вариант – да обсеби нейния еднолинеен вътрешен смисъл: да задоволи дремещата в него религия за другата форма на живот. Ето защо, вместо да се ядоса от загубата на двете женски бедра, Петър Манев се приближи отново до огледалото и отново видя голямото, всяващо страх животно. Ала за да бъде истинско, поне по външния си вид, на животното му липсваше нещо съществено – стоеше прекалено изправено. Човекът в кожата се досети, че трябва да се поприведе, после той повдигна леко глава и отпусна ръцете си пред тялото, охо!, това е друго, туй се вместваше във вечния порядък и прилягаше на всяка уважаваща себе си горила.

8.
– Аз съм – каза Красимира Станева – това учудва ли те?
– Никак.
– Не бъди все същия фукльо, какъвто си откакто те помня.
– Че съм фукльо, фукльо съм, но наистина не се учудвам.
– Какво правиш?
– Двоумя се.
– Глупости, винаги си предпочитал Южното крайбрежие.
– Този път се чудя на море ли да отида, или на планина.
– Ти? – Мембраната се задави от смях. – Планина? Ти? Сега пък какво те прихвана, какво има, защо на планина?
– Не знам.
– Наистина не знаеш. – Беше сигурна в искреността му. – Много се завъртя из София. Видели те в басейна на японския хотел.
– Защо се обаждаш?
– Казах на Пламен, че си му донесъл най-после кожата.
– И подскочи.
– Подскочи другият.
– Това е интересно.
– Че е подскочил другият? И той не е малко луд. Намислил е сценарий, да си играят с Пламен.
– Искаш да му я подаря ли!
– Да му я продадеш.
– Обещавам, че след две години ще му донеса.
– А тази?
– Употребявам я аз.
– Ясно. – Гласът на Красимира влезе в равномерния си всекидневен ритъм, – Извинявай, не исках да те уязвя. Искам да ме разбереш, желая искрено да ти се извиня.
– А знаеш ли, че няма за какво?
– Ще ти се обадя пак.

9.
Пежото влизаше хладнокръвно в занемарените пътища, преодоляваше ги, държеше се мъжки по неравния, враждебен за автомобилите терен. По-неспокоен беше шофиращият, той не се взираше само напред, както правят шофиращите, той въртеше глава наляво и дясно, проучваше гората край пътя. От гората идеха разочарованията, нещо в нея не му харесваше, не му се нравеха боровете, Петър Манев изобщо игнорираше боровата гора, а доколкото схващаше в момента, иглолистниците преобладаваха навсякъде. По тези мизерни височини би трябвало да лудуват букаците и габърът, такава я помнеше той местността от детството, такава очакваше да я намери. Накрая разбра, че трябва да се примири с тия открития, както се беше примирил например с някогашния поток, сега на негово място пълзеше тихота, без ромон, никаква пенливост. Накрая успя, намери една полянка, тя би му свършила работата, колата стигна до нея, да, по тоя въпрос възраженията му отпадаха. Настроението се подобри още не само заради лешниковите храсти наоколо, но и от уханието на горските цветя. Встрани зрееха едри къпини – обичани плодове пак от детството – и като се заогледа, почти се убеди, че ще открие ягоди.

Поослуша се, не можа да долови грохота на магистралата, нищо не чу, нищичко, а това го зарадва допълнително.
После срещна стареца.
– Чичо, къде отиваш?
– Горе.
– Какво има горе?
– Нищо.
Човечецът си беше бая възрастен, небръснат, с отрита капа, мръсна риза без яка и закърпено тук-там елече. Очите му отразяваха вътрешна тъмнина и отчаяна безпросветност. На кръста му висеше мизерно избеляла, отъняла от употреба торба. Магарето му, изглежда, не е било почиствано от месеци, търкаляло се е, насъбрало е по себе си вековна прах и шума. На очукания разпарцален самар висеше много стара, вероятно още от балканската война матара с трудно разчитаеми драсканици, инициали на хора, войници, падали на бойното поле или пък умирали спокойно на одъра.
– А какво ще правиш там?
– Нищо.
– Няма ли да вземеш нещо, да го донесеш долу?
– Кво да донеса, нищо няма да донеса.
– Тогава защо се качваш?
– Ми работата.
– Каква ти е работата?
– Ми, никаква.
– На колко си години?
– Минах ги.
– Кое си минал?
– Осемдесете.
– Май ще събираш съчки.
– Такава работа.
– Кога се връщаш?
– Ще си ходя на село.
– То не е ли назад?
– Напред е.
– През планината?
– През.
– Добре де, планината прехвърляш ли я?
– Може.
– Не може ли да се заобиколи?
– Може.
– Значи няма да се връщаш.
– Няма.
– Да те почерпя ли ракия?
– А, не.

Старецът затътри нозе след магарето, на което, изглежда, разговорът му бе дотегнал, та взе да се отдалечава.

Манев отвори багажника и хвърли на тревата двата пакета на палатката, после бръкна в хладилния куфар, извади бутилка и глътна малко блек лейбъл, приседна върху топлата земя, загледа се в листата, между тях бледооранжевите разлистници на лешниците му напомниха, че земята все още се напъва и, слава богу, все още ражда по нещо и за катеричките, и за хората.

10.
Гората му поднасяше още приятни изненади, нейната сърцевина му натрапваше девствеността си, една непокътнатост, която той не очакваше, такава, каквато искаше да открие: митическа, разкошна ботаническа ритмика, обезобразена само в периферията. Където успя да проникне, той не видя нито един бор – широки листа, хармония, редуване на слънчеви петна със сенки, хладина и припеци, всичко потънало в шеметна тишина, ухаещо на корени и небе, на мъхове и гургуличи човки. Намери най-после ягоди, изяде шепа от тях и ако се наложеше да търси още, би могъл да открие. Разбира се, едва ли му предстоеше да стигне чак пък дотам, играта щеше да му омръзне, но колкото и да издържи – часове или дни, – на него му харесваше, нравеше му се новия образ, новата походка и не на последно място – съзнанието, че е първия човек на света, заживял доброволно като горила.

В началото опресняваше познанията си за гората, натрупвани през детските години: тогава природата му се изявяваше несъзнателно и еднозначно. На сегашната му възраст обаче след дългото лутане по железобетона и асфалта, подир хиляди изчетени книги и десетки философски концепции, той очакваше да проникне в заобикалящата го материя задълбочено, аналитично и диалектически. Така се бе отнесъл той за съжаление преди няколко години и към африканската джунгла – нямаше го поривът, нито опиянението от юношеските романи: всичко се оказа прагматизъм, стръв на добре дресирана геоложка хрътка. Сега опиянението бе налице – можеше да си го признае, – след като маймунската кожа му прилепна като ръкавица, усетил необяснимата надежда, че ще успее да се отскубне от човешкото си битие, мислеше само за едно – да избегне сложните преходи – ставаш горила и толкоз.

Че е луд си го знаеше, иначе как; и все пак, понякога му се струваше, че не е луд. Можеше ли да предположи, че претърпява възрастова деформация? Пък де да знае. Някакво психическо терзание? Стрес? Трагедия? Нищо подобно. Напоследък душата му ликуваше, вървеше му в работата, вървеше му в обикновението, само дето не му се женеше и тази пуста натрапчива мисъл, че си е роден за стар ерген, за самотно съществуване, без уханието на бебешките пеленки.

 

11.
През нощта захладня, студената лунна свежест го събуди няколко пъти. Вместо да тръгне към пежото, към опънатата за всеки случай палатка с пухен спален чувал, той измърка от щастие, само се присви още в леговището си, в шумоленето на ланските листа, събрани от мечка ли, вълк ли, един бог знае. В будните си мигове не пропускаше да се вслушва и в движението наоколо – истинско преселение на всички страни. Не желаеше да се самоизлъгва, но той бе сигурен, че някои от минаващите животинчета се спираха до него, за да преценят новото присъствие в гората на нещо колкото огромно, толкоз и непознато, примъкнало се отнякъде да ги безпокои, да отнеме част от храната им. Призори острите слънчеви шишове осветиха сърна и сърненце, зърна ги на няколко метра от леговището. Дали не може да удари с нещо малкото, а после все ще намери начин да го изяде, дори сурово. Всичко се развиваше благополучно, само това стържене в стомаха. Изправи се и раздвижи крайниците си. Жажда не изпитваше, нямаше смисъл да се спусне към поточето, зовеше го споменът за вчерашния къпинак.

Зрелите плодове заблестяха пред него и много му се щеше да се налапа набързо, но за тази цел се налагаше да оголи пръстите си, да смъкне ръкавиците на горилските ръце. Това той нямаше да стори, правилата на играта не го разрешаваха. Изяде почти всички узрели плодове бавно, стомахът му си остана празен и въпреки глада, радваше го лекотата на тялото, на движенията му. Беше удобно време за тренировки. Отначало преодоля остър скалист наклон, а после се качи на стара самотна круша. Твърдите ѝ плодове още не ставаха за ядене, но разкошно разположените клони улесняваха упражненията. Тук той започна за усвоява пребиваването по дърветата. Еластичното му тяло се справяше леко с препятствията, изобщо кожата, закупена за сто и четирийсет лири, му носеше само радост и предчувствия за неизпитвани досега вълшебства.

Мечката бе застанала на пролуката за къпинака. Наблюдаваше заниманията му – кой знае от колко време – навярно учудена и може би загрижена за съдбата си. Тя видя как между клоните шаваше уж човек, а не беше човек, човекът не може да лудува така по дърветата. Горилата, от своя страна, също съгледа мечката и също се замисли по свой начин: това, че се появи дори мечка е добре, гаранция че насам не се мяркат хора, но какво ли би се случило, ако сляза от клоните и застана мирно на земята? В същност не съществуваше голям риск – при първата заплаха горилата можеше да се върне в клонака. Така и реши тя, слезе. Стояха неподвижно по местата си и се гледаха, може би премерваха достойнството си, а може би ината. Все пак горилата бе разбрала далечната същност на диалога – да, тя стърчеше на пътя ѝ, – щом се покатери обратно на дървото, мечката мина бавно по пътеката си, която я заведе при къпинака. За съжаление там звярът не можа да намери зрели плодове. Случайно ли погледна той към ствола на крушата, горилата не съумя да отгатне, тя успя само да установи, че за къпинака, който дарява на света всеки ден зрелите си плодове, ще се породи съперничество. Това донесе допълнителни радости на Манев – ето че с появата си още на втория ден се включваше в суровото естество на гората.

 

12.
Двойка гривеци се настани в клоните на крушата, горилата усети пърхането им над главата си, беше чула дори свистенето им във въздуха. Погледна и видя, птиците се задъхваха в стремежа си да се налюбят. Бързината с която взе решение я изненада, горилата слезе на земята и грабна камък. Преди да го запокити, тя се поколеба, но правилата на играта я позоваваха да завърши започнатото – камъкът полетя и удари женската, слабо, силата му нагоре се бе умъртвила от земното притегляне. Мъжкият политна, ала се върна незабавно, учуден че любовницата му се мае между листата. Малко преди да падне, тя се закрепи във въздуха, после се издигна колебливо над дървото, а това подсказа на любовника, че нещо се е оправило. Злосторникът се взираше нагоре с угаснало упование, гривеците изчезнаха, без да осъзнаят какво се беше случило всъщност и как може така да им бъде прекъснато не какво да е, а непоносимото пъклено упорство да влязат един в друг.

Горилата ликуваше, тя тръгна към потока с убеждението, че е довела нещата до най-чистия им израз – запратила бе камъка точно в тялото на птицата, останалото е случайност – днес жертвата се измъкна, но утре едва ли ще ѝ се удаде; дълбоко посаденият нравствен зародиш в човешкото поведение постепенно трябва да залинее и накрая да бъде изтръгнат, иначе планината и гората не обещаваха добри времена за стомаха. Като се огледа на всички страни – вирчето на потока се намираше на открито – горилата полегна и доста трудно се напи с вода. Искаше да поостане на огряното от слънцето място. Огледа се още веднъж, водата мамеше животното, но рискът да се сблъска точно тук с най-големия му се враг, човекът, нарастваше. Излегна се на скалата, затопли се, пожела да напече настудувалите се през нощта стави. Така нямаше защо да се озърта, съблякъл кожата, вече гол, сигурен не само за безопасността си, но и за своята сила, върнал се в господарската общност на човека, Манев клекна в плиткото вирче. Водата го покри, погали тялото му, погълна солта на потта му. Изпълзя обратно на скалата. Слънцето печеше, както се полага за юли, небето гореше с трепетно сияние, всичко си беше на мястото, дори по-добре от предполагаемото, природата дишаше сърдечност и благородство, но Петър Манев сбърчи вежди и реши, че всичко е само празна празнота пред необузданото безумство да се напъха минута по-скоро в маймунската кожа.

13.
За осем дни беше отслабнал седем и половина килограма. Пристъпи под душа с намерение да прекара там поне половин час, а издържа само няколко минути; бързаше, бързаше да се нахрани. Както бе по хавлия, напълни тигана с шунка и яйца. Срам и позор – вместо да нареже хляба, той го начупи грубо и като си повтаряше: глупако, яж бавно, дъвчи прилично и спри до разумната граница, Петър Манев омете и тигана, и хляба, едва тогава дочу как касетата дрънчи Брукнер, а телефонът звъни ли, звъни.
– Подлудихте ме! – заговори тя. – Направихте ме на нищо! – Манев понечи все пак да се защити, но тя не му даде думата. – Заинтригувахте ме и звъня всеки ден. Когато го няма мъжът ми, звъня непрекъснато. Къде ходите! Трамвай ли ви блъсна? Трепя си главата и не проумявам какво можете да правите без мен. Кажете нещо, защо мълчите, говорете!
– Как ви е името?
– Мирослава.
– Вижте какво, Мирослава, вие знаете ли, че гората и планината не са в състояние да изхранят една маймуна?
– Знам, повтаряла съм го и другаде, но кой да повярва.
– Тогава, защо не ми казахте?
– Не ми дадохте думата, говорехте за „Илиадата“.
– Хей! – Сърцето му се препълни от възхищение. – Я елате насам, с вас ще могат да се направят някои неща.
– Покорихте ме с туй, че се представихте – повтори Мирослава когато Манев ѝ отвори. – Беше почти половин човече, мъничко, постно женче, можеше да се побере в чекмеджето на бюрото му, некрасиво момиченце с микроскопично вирнато носле, дребни крачета, дребни ръчички, дребни бедърца и дребни гърдички, които трудно личаха под блузката, по-скоро се предугаждаха. Загледа се в него. – Охо!
Прегърна я, отдели я от пода, докато я внасяше в хола обсипа лицето ѝ с целувки.
– Нали няма? – запита домакинът.
– Никога.
– Да си отидете?
– Обещах де, трябва ли да се повтаряме?
Целуваше го право в устата.
– Да не лъжете?
– Защо сте брадясал?
– Играя на маймуна.
Постави я в креслото.
Мирослава го изчака без да помръдне, загледана в картината на стената. Мъчеше се да реши неволно заложения в платното ребус: някакъв непознат млад художник се беше предоверил в повече на склонността си да подражава и тя сега се питаше, щеше ли да има картина, ако младият човек се беше доверил повече на таланта си. Манев се върна, пръскаше одеколон в избръснатото си лице. Отново я взе, пренесе я в спалнята. Нейната миниатюрност се оказа завършена отвсякъде, Мирослава си имаше от всичко по малко, домакинът я оприличи на арпаджик, стори му се, че ако я посее в земята, от нея догодина ще голяма сочна жена, с по-зрял и по-тежък аромат, а не като тоя – Мирослава ухаеше на пролетни мерзости.
– Приличаш ми на капчица по човката на канарче, което току що е пило вода – рече той.
– А ти ми приличаш на бизон в отпуска. И почти не си личи че си циник.
– Правя каквото мога да се превърна в маймуна – призна си Петър Манев след един час, когато се върнаха в хола. – Не зная защо, но усилено се стремя да напусна човешката си обвивка и чат-пат успявам.
– Ако успееш, като резултат ще влезеш в друга форма на живот, а от туй няма нищо по-приятно.
– Приятно? – Погледна я с подозрение, че го иронизира. – Само?
– Усещаш ли колко силно се обикнахме? – Тя отвръщаше на целувките му, той не спираше да я целува, удавен от миризмата на собственото си тяло, удавил миризмата на нейното прозрачно телце. – За мен ти си всичко, аз те обичам наистина.
– Ти си единственият човек на света…
– Знам, знам.
– …пред който разкрих тайната си и то само две минути след като те видях.
– И това разбрах, мили, ти мразиш хората и живота, но тъй като не ти липсва великодушие, мразиш и себе си.
– Искам да бъда нещо друго – замисли се той.
– Ако успееш, ще постигнеш непостижимото. Хората твърдят, че се прераждат в каквото и да е там животно. Ти ще го постигнеш обаче приживе и вместо мишка ще бродиш като горила. – Мирослава зърна ръцете си зад врата му, отново я удиви факта че са мънички, като ръцете на порцеланова кукла. – Кога заминаваш?

ВТОРА ЧАСТ

14.
Пред нея се разиграваше нещо познато, като да речем, от телевизионните научно-популярни филмчета: питонът отнасяше някакво животинче, то приличаше и на заек, и на катеричка, хрипливите крясъци наподобяваха скърцане. Захапала го за хълбочето, змията спря до ерозирал, обрасъл със суха тревица камък и започна да поглъща храната разсеяно, дори не си направи труда да я насочи към глътката си от друга, по-удобна страна. Безпомощните крясъци на нежното животинче заглъхнаха, преди да потъне в дупката; питонът се поотпусна лениво, може би си отдъхваше, по всяка вероятност вътрешностите му се гърчеха и придвижваха крехкия улов към стомаха, мозайката на кожата му потръпваше като повърхност на езеро, погалено от бриз. След като си свърни работата, питонът полежа с леко издут корем известно време под слънцето и се оттегли зад камъка. Горилата остана на мястото си със спомена за неговата зловеща, отразяваща късната светлина на следобеда пластичност, почувствува се щастлива, беше видяла класически епизод, но от друга страна, човекът в нея се усмихна иронично от мисълта, че джунглата му се разкриваше от самото начало с един от атрактивните си шаблони.

Ослуша се, шумът който чу, подсказа на човекоподобието, че нататък по пътя би трябвало да срещне река. Тръгна отново и скоро се натъкна на широк, накъсан тук-там от пяната си бъбрив водопад. На повечето места гладката завеса на водата отразяваше спокойното горене на залеза, миришеше на влага, пулсираха цветовете на дъга, падащата стихия пулверизираше облаци от воден прах и прохлада към горилата. Добро място за живеене, сметна тя, но от друга страна разсъди, че шумът на водопада постоянно ще дави опасните, застрашаващи живота ѝ шумове, а и този типичен за Африка воден спектакъл няма как да не тегли към себе си туристическата сган.

Стараеше се да проникне в невъзможни за обитаване зони, да ги прекоси, така си представяше тя – пресече ли поне една такава зона, обезателно ще се натъкне на рая. И понеже отново настъпи часът, в който ѝ се налагаше да избира мястото за нощуване, побърза да се отдалечи от водопада. Неочаквано се озова сред дървета-призраци – листовината и тънките клони на тези дървета липсваха, в безтревната сива площ стърчаха само дънери и овъглени стволове, устояли на отколешен случаен или нарочно предизвикан пожар. Щом влезе в мъртвото пространство, превърнато в застинала чугунена приказка, горилата му вдъхна обемност и го осмисли; като застана сред дърветата, тя обогати настроението на графиката с още по-дълбока безнадежност. Тук огънят бе разчистил всичко излишно и можеше да се нощува по-спокойно.

Избра място до широк, затоплен от слънцето дънер, сви се и веднага потъна в гърлото на съня.

Призори развиделяването не освежи много настроението на пейзажа – светлината изтъкна допълнително отчаянието на всяко дърво, но като се огледа, особено като се поразходи, горилата разбра, че предпочита да остане само тук. На север започваше неизвестно колко обширна полусавана; на юг – вече знаеше – водопадът, половин час път; на изток – река, а на запад изведнъж се изправяше като стена тъмната незасегната от пожара джунгла. На човекоподобието му предстоеше тепърва да обходи и проучи всичко, особено находищата на храна. Преди това обаче му се налагаше да свърши най-важното – да се отърве от пакета. Мъкнеше го вече шести ден от точката, при която го стовари таксито – началото на истинската африканска гора; там съблече дрехите си и облече кожата. Внушителен моряшки чувал от гумиран плат и неръждаеми ципове побра стратегическите му вещи, от сега нататък чувалът щеше да се превърне в метафорична поанта, пристанище по обратния път към реалния живот, в случай, че джунглата не можеше да му предостави жадувания по-съвършен свят.

15.
Торбата намери сигурното си за оцеляване място – привързана сред джунглата, прикрита отвсякъде с листа и лиани. Стъблото на избраното за тази цел дърво бе дамгосано долу с нож – три успоредни, дълбоко издълбани линии. В един от джобовете на сака се побра и бележника. На първата му страница пишеше: „Намирам се на половин час от Широкия водопад. Името на водопада е измислено от мен. Широкият водопад отстои на шест дни път от последното селище Ману. Селището Ману е крайната точка на дълъг асфалтов път в полите на планината. От селището Ману до известния град Хара има точно четиристотин километра. Изминах ги с такси. Всеки понеделник в Ману пристига автобус. Автобусът заминава на другия ден обратно. Ману можа да ми предложи единственото място за нощуване – къщата на отец Мортимър. Отец Мортимър е единственият човек на света, който знае, че съм тръгнал към най-тъмните зони на джунглата, но не знае защо. Петър Манев, България, София 1000, ул. Шейново 33.“

Щом закопча последния цип на чувала-склад, човекоподобието се спусна на земята и се запита: добре е да знам защо всъщност написах тия няколко реда и си отговори: може би ще загубя координатите на човешкото съзнание и ако случайно не съм забравил да чета, ще разбера кой съм бил и къде трябва да се върна, а в случай че съзнанието ми се е затрило съвсем, ще бъда още по-добре.

16.
Джунглата, реката и саваната внушаваха денонощното си загатване за ред, връзка и равенство. Всички физически, биологически и ботанически форми бяха строго осъразмерени и втъкани в равномерния ритъм на извечността, разбира се, без последния апостроф на опожарената зона, ала и тази досадна подробност сякаш се вместваше в пленителните мотиви на представите за черния континент. Сред свежестта и задухата, във вонята на гнилоча и аромата на орхидейните цветове, се изреждат непрестанните ритуали – от изяждането до раждането: поглъщане, рев, кръв, писъци, впръскване на отрова, задушаване, екстазна птича песен, пощене, крясъци; въздухът е наситен с нещо, което те прави сънлив, но нямаш право да заспиваш, за да не бъдеш изяден. Реката тече бистра, тя е в горното си течение, рибите подскачат, а саваната кънти от копита на бързоноги, накрая идват хиените, те се движат след леопардите и омитат всичко, дори копитата.

Горилата се научи да изравя два вида вкусни гулии, а познатото ѝ от по-рано джаму – ниски, почти пълзящи храсти с плодове малко по-едри от орехи – насищаха стомаха ѝ като хляб. Тя обелваше кафявата обвивка и лакомо изяждаше нишестето с вкус на банан и мляко. Горилата вече рядко оставаше гладна, но ето че отново започна да я тормози необяснимо изострящата се стръв към месото. Месо тя не искаше да яде, стараеше се да го заличи от менюто си, по простата причина, че не смяташе паленето на огън за любимо занимание на маймуните. И точно когато му се насъбраха десетина безмесни дни, една сутрин, недалеч от реката, погледът ѝ попадна върху гигантската земноводна жаба, наричана от камерунците виа-моа. Човекът, който се потайваше в горилата, беше чел нещо за вкусовите ѝ качества, той знаеше че гастрономите възнаграждават богато снабдителите си, заради този деликатес цяла мафия от ловци погазваха грубо забраната и малко се интересуваха, че трикилограмовите жаби са вписани в Червената книга на африканските животни. Човекът, който се потайваше в горилата, разглеждаше много внимателно екземпляра пред себе си. Тази виа-моа едва ли тежеше по-малко от два килограма. Той проучваше жабата отстрани, мислеше си за Червената книга и съжаляваше хиляди пъти, че не си е приготвил предварително едно най-примитивно копие, най-обикновена заострена тояга, тя можеше да му свърши работа, защото никой няма право при подобни обстоятелства да пренебрегва кулинарните дарове на тропика. Червената книга!… Въпросът не се свежда сега до каквито и да е книги, а до туй – какво да се прави по-нататък. Човекът се канеше да поумува още малко, но в това време горилата скочи и похлупи земноводното. Жертвата издаде някакъв може би несвойствен за нея звук, тъй като вече бе покрита от неизвестното космато и се настърви, постара се да окаже все-пак някаква съпротива с мускулатурата си, но туй не ѝ се удаде, косматата преса я притисна от всички страни и бавно промъкна пръсти към гушата ѝ. Щом се увери, че гигантската жаба вече не диша, горилата се изправи и забеляза как на смешно разстояние от нея преминават три носорога. Мъжкият водеше самката си и малкото, пристъпваха спокойно, по господарски, изобщо от трите бавни животни се излъчваше тежест и достолепна тромава красота. В естествената си среда носорозите нямаха вид нито на тъпи, нито на свирепи персони, а още по-малко на маски, които олицетворяват демоничното лице на фашизма и литературата и плакатното изкуство.

Човекоподобието вдигна улова си, стори му се, че жабата в никакъв случай не тежи по-малко от три килограма. Пренесе я в опожарената зона, там събра съчки и като употреби лупата – все смяташе, че ще бъде за последен път и все отлагаше запокитването на скъпоценната вещ – запали огън. Не знаеше как гастрономите се справят с тези лакомства; човекоподобието, въоръжено с втората си скъпоценна вещ – ножът, отдели стомашната част заедно с главата. Може би се лишаваше от някоя особено вкусна подробност, но как да узнае това – стомахът и главата бяха захвърлени. Върху жаравата легнаха четирите бута и скоро въздухът от тревата до небето се обогати.

Обгръщаше го спокойствие и тишина. Естествено, макар и неизвестно как, миризмата на печеното месо, заедно с вкусовите усещания в стомаха му изпълваха косматото човекоподобие със самовъзхищение. Докато се хранеше, то сякаш виждаше дърветата да му се кланят, но туй което видя наистина бе, че едно дребно зверче с лисича муцуна, без да отмества поглед от него, хем похапваше, хем отдалечаваше с придърпване захвърлените остатъци от жабата, а заострените му ушички през цялото туй време се извръщаха на всички страни. Зверчето внимаваше по особен начин да спази едно безопасно разстояние между двамата, но и да не се отдалечава чак пък толкоз от страшилището, в чиято компания се хранеше и което го предпазваше от други страшилища.

17.
Всичко съществуваше чрез движение: за да се нахрани човекоподобието извършваше подвизи, за да утоли жаждата си, извървяваше път до реката. Често пъти оставаше там дълго, тогава се къпеше. Петър Манев разполагаше внимателно всяка част от маймунската кожа на брега, по този начин все пак подсушаваше и проветряваше материята. Той плуваше, после се грееше на слънчевите лъчи, съзерцаваше страстното топло небе от което извираше магнетична прозрачна пустота. Извън маймунската кожа той често си спомняше за необятната предишна преданост на Красимира, за дребните твърди форми на Мирослава и за подлостите извършени от него в София. Нямаше начин да забрави как бе офейкал от дребната умна женичка, сам не можеше да проумее как стана тъй, че на бърза ръка се озова от улица „Шейново“ – в джунглата. И като продължаваше да гледа пустотата на небето, Петър Манев се стараеше да зачертае жените от живота си, но в долната част на тялото му все още тлееше твърдата сладост на спомена.

Разбра че го наблюдават, надигна се малко да се увери в това и отново се притисна до тревата, макар че тя не скри добре голото му тяло. Горилите стърчаха отвъд реката, застинали от изненада. Нито признак за безпокойство, по-скоро любопитство. Ленивата вода, горещината и тежката неподвижност на листата не предразполагаха към излишни движения и размисли. Най-после по-едрата горила се наведе да пие вода. По-дребната обаче – изглежда самката – стоеше все още загледана в непознатото притихнало същество.

Мъжкарят се изправи, от сплескания му, почти отсъствуващ нос и от надочията му се стичаха капки. Без да поглежда втори път към непознатото същество самецът изчака да се напие партньорката му, след което горилите поеха пътя си срещу течението на реката – мъжкият напред, а женската след водача си – груби, достолепни, в естествената им среда, пристъпващи уверено върху своята собствена земя.

18.
Срещата със „себеподобните“, които се бяха появили в оня паметен ден отвъд реката, порази съзнанието на човекоподобието: в езерото на неговото златисто всекидневие бе хвърлен камък, повърхността му се изпълни с меки концентричини видения, възбудили безкрайната му благодарност за решението да напусне бъркотията на човешкото битие. Зарадва го поразителното сходство на неговата изкуствена маймунска кожа – докарана както по цвят, така и по косъм – с кожите на истинските горили, да не говорим за изражението на „лицето“. Трябваше да се коригира нещо, разбира се, можеше да се пожелае повече в походката: още тромавост, категорично привеждане на тялото напред и да посее оня безстрастен, а може би безстрашен блясък в погледа си, с други думи – да бъде затрита и последната човешка мъглица в очите. В оня паметен ден човекоподобието завидя на горилите, освен това направо изревнува: женската крачеше тъй предано до своя огромен и страшен покровител. Откъде идеха и къде отиваха те в своята великолепна самота? Тайна. Тази загадка обаче не обезсърчи човекоподобието, а го въодушеви до такава степен, че то понечи да си подсвирне, но не се получи нищо – от горилската уста не можа да излезе звук.

19.
Невероятно вкусното месо от кълките на гигантската камерунска жаба виа-моа вече все по-рядко обогатяваше менюто на човекоподобието. След всеки изтекъл ден човекоподобието привикваше с надземните и изкопаемите плодове, превръщаше се от всеядно във вегетарианско животно, а това внасяше допълнително въодушевление в битието му. Друго за отбелязване – упорито се отделяше от земята, приспособяваше се към ниските разклонения на дърветата – макар че статута на горилския живот не го задължаваше на това – там сви и първото си гнездо, измайстори го, доизкусури го почти като хамак от лиани и палмови листа. Свикна да търпи отровните и неотровните змии, установи правила на взаимоотношенията си с лъвовете, леопардите и слоновете, както и с гъмжилото от дребни маймуни, научи се да не обръща внимание нито на термитите, нито пък на стотиците други насекоми, впрочем, те разбраха, че е съвсем безмислено да хапят кожа, лишена от нерви и кръвоносни съдове. Човекоподобието си служеше все по-сръчно при нужда с най-важния цип на „костюма“, разположен между нозете му. Все още употребяваше ножа и лупата, но възнамеряваше да ги захвърли в близко бъдеще. В най-лошия случай щеше да ги пъхне в привързания към белязаното дърво моряшки чувал.

Отвъд реката се появиха още няколко горили. Прикрито в храстите, човекоподобието ги наблюдаваше и проучваше някои от привичките им, после ги усвояваше, това го правеше все по-щастливо, заздравяваше оптимизма му за бъдещи подвизи в другата форма на живот. Не му се вярваше че ще свикне само с една-единствена подробност – да лови и изяжда разни дребни и не толкоз дребни животинки » например попови прасета и гущерчета, – това то май никога нямаше да си позволи, макар че мисълта в едно прекрасно бъдеще да преодолее и тази бариера, го занимаваше сериозно.

Тогава… О, тогава!… Да не мечтае чак за тогава.

Дългите наблюдения го убедиха, че истинските горили обитават само отвъдната страна на реката. Тази отвъдна област постепенно се превърна за него в нещо като обетована земя, страна на мечтите. Дали ще си позволи някога лукса? Реалистичните нишки в разсъжденията, а и предчувствията го караха да мисли, че все още е рано за преплуването, все още му предстоеше да се учи на подивяване; предстоеше му едно мъчително изтръгване от духовните зони на човека, изискваше се още тренинг, за да се спусне в най-дълбоките бездни на животинството, единственият път за изминаване, преди да стигне до дверите на метаморфозата.

20.
Изнизаха се още дни, изтекоха няколко месеца, времето предостави какви ли не възможности на новия горски обитател за тренировки, но всичко можеше да приключи за миг, да отиде на вятъра; туй щеше да се случи няколко пъти, поне два от инцидентите го приближиха до гибелта, до края на играта – счупи се клон на дърво, полетя надолу, но се хвана за друг клон и се спаси; когато се изкачи на висока скала, чу рикане, на върха го чакаше разгневен леопард, човекоподобието се върна пъргаво на земята и отново се спаси.
Очите – на четири.
Оглеждай се при всяка стъпка.
Да, ще отварям очите си, ще внимавам,  аз съм щастлив и няма да загубя по глупав начин завоеванията си.

21.
Небето се оцвети в розово, по него протече тръпката на потайна невроза , но освен коварното му мълчание горе нищо не можеше да се долови. Мирише ми на нещо, ще се случи нещо – помисли си човекът в горилата, – но какво ще бъде то, едва ли ще съумея да отгатна и все пак добре е да остана спокоен.

Запъти се към реката, съблече се на своето тайно място и заплува по гръб. Хладната, ленива при този разлив вода го носеше спокойно в спокойствието, което го разтваряше в себе си. Човекът си даваше съвършено ясна представа за цената на това спокойствие по пътя на размисъла и се обезсърчаваше. Той искаше горилата да погълне човека без остатък, а човекът продължаваше да се съпротивлява, размекваше се от такива обикновени състояния като тишина и хармония. Загребваше широко и плавно, изпитваше удоволствие, че владее себе си, тишината наоколо, реката, джунглата и призрачната гора от самотни опожарени дървета, всичко побрано под небесния купол – таван на неговия дом. Замайваше го още чувството за привидната му пасивност, за златната му самота, въпреки животинското гъмжило.

Щом чу смущаващо силните писъци на маймуните, неволно ги свърза с доловената заплаха на небето. По отсрещния бряг бягаха стада от гибони и резуси. Маймуните притичваха с необяснима за възможностите им скорост, стъписваха се пред водната преграда и се объркваха. Те бягаха панически от нещо, стараеха се да се отдалечат колкото може повече от него, но тази река… Тя не се интересуваше от ужаса в очите им.

Всички гледаха с очакване към водачите, крещяха срещу тях, искаха нещо, сърдито ги подканваха да вземат решение, а водачите не се решаваха на следващата стъпка, пред тях имаше три посоки: наляво – срещу течението, надясно – по течението и направо – реката, най-големия риск, водата.

Изборът се роди пак неочаквано, наложиха го антилопите. Антилопите също спряха до реката, неспокойните им кожи лъщяха на слънцето, потта им се изпаряваше, но те се подвоумиха кратко, веднага хукнаха на изток, срещу течението на реката.

Без да губят време маймуните се хвърлиха подире им.

От сега нататък цялата бягаща по неизвестни причини фауна вече знаеше пътя си, той водеше срещу течението на реката, край десния бряг на реката.

Без да губят време маймуните се хвърлиха подире им. От сега нататък цялата бягаща по неизвестни причини фауна вече знаеше пътя си, той водеше срещу течението на реката, край десния бряг на реката.

22.
Голият човек излезе от водата и легна под лъчите на слънцето. Докато нагряваше тялото си, той не извръщаше лице от преселението на отвъдния бряг. После облече кожата, решен да изчака крайния резултат на туй ново за него явление. Очертаваше ли се някаква развръзка? До кога ще продължи паническия бяг, в който започнаха да се включват и лъвовете? Сега пък засвири цигулка, далече, с най-тънките си струни, затрептяха пицикати. Накрая струните нададоха писъци, някой изстена, засъска, над полусаваната плъзна сянка, сребристият слънчев ден се превърна в приятно зелен въздух и плъпна измамата за примъкваща се из гърнето на времето необяснима прохладна струя. Слънцето прозираше през нещо особено приятно и зелено, но на края изчезна, само отражението му остана да трепти над необяснимата засега сянка. Сянката прииждаше, уголемяваше се и ставаше все по-плътна. Пицикатото се превърна в бръмчене, земните недра едва чуто протътнаха и все още не можеше да се разбере характера на явлението;  дълго, много дълго се чудеше човекоподобието, напъваше се да го дешифрира, то не знаеше какво да прави, дали пък да не побегне като другите, да хукне подир лъвовете, да се сдружи и разтвори във фауната на Африка, по древните неписани закони, когато се налага и лъвовете и антилопите да тичат един до друг, без да си обръщат внимание.

Най-после челната вълна на облака довтаса и на свой ред, подобно преминалите преди малко животни, се стъписа пред невъзмутимата всемогъща река. Облакът се надигна, сбръчка се, нагъна се и се отдръпна, ала от задните му пространства изпъплиха нови валма от мощни пулсации. Въпреки стъписването, тълпите се хвърлиха във водата, тя изгуби блясъка си и понесе надолу полужива зеленикава каша. Нови милиони скачаха във водата, кашата ставаше все по-гъста и в даден момент върху нея запъплиха милиардите; умираха милиони, но на другия бряг върху тях преминаваха милиарди тракащи с челюсти скакалци.

Горилата се сви в подножието на скалата, облакът я удари в гърба, но тя не трепна, зачака търпеливо развитието на нещата. Скакалците се струпваха по дърветата и тревата, по всяка възможна зеленинка, клоните натежаваха и увисваха, по-крехките се счупваха, летящите нашественици обаче не изпущаха плячката си, падаха с отломките по земята. Всичко се покри, до последния сантиметър, и все пак гощавката не започваше, горилата се учуди, че лакомниците само се настаниха и зачакаха, но какво? – още една загадка на природата.

Отговорът най-после дойде след изтичането на деня; щом падна нощта и се започна…

Призори всичко бе изядено.

След няколко часа скакалците потеглиха по широкия и дълъг път на новите опустошения. Горилата се изправи. Видя една картина от апокалипсиса, една оглозгана Африка, затрита, абсурдна, притисната от лакомо слънце, от сиво-черна несигурност. Дърветата стърчаха в чужда за тях зимна голота. Едно единствено цветно петно сред гората – моряшкият чувал.

23.
Вече трети ден горилата вървеше по пътеката на новата си одисея, край десния бряг на реката, все нагоре, по следите на побегналите антилопи и лъвове. Изтощена и гладна, далеч от моряшкия чувал – за него дори не си спомняше – тя се взираше напред, копнееше да види непознатите за нея места, недостигнати от скакалците, потънали в хлорофил и живот. Няколко пъти ѝ се мярнаха сребърни риби в реката, хвърли се да ги лови, не хвана нищо, после подостри върлина, измайстори си нещо като копие и се помъчи да харпунира каквото и да е, но и този път не успя, отказа се, зачопли земята. Напразно. Тук не намери любимите си гулии, изчопли само няколко попови прасета, които налапа без да му мисли. Горилата не помисли и по-късно върху този факт, на нея и през ум не ѝ мина, че прекрачва в нова фаза от новата форма на своя живот, че просто все повече и повече узряваше като маймуна.

Първото животно, което се блъсна в нея когато навлезе в пленителната савана на платото – как да не умреш от радост, – се оказа любимата ѝ гигантска жаба виа-моа. Скочи по привичния ѝ вече начин, похлупи жабата с тялото си, удуши я и веднага побърза да я разкъса, след това си направи пир от месо и кръв, забравила, че някъде из циповете е скътала ножче и лупа за палене на огън, не, горилата хич и не пожела да реже, нито да пече, никак, тя искаше само да яде.

 

24.
Отново се установи в удобна за живеене и за скиторене област, духът ѝ одобри разнообразието на местността, съставена от полусавана и полуджунгла. Същата река, същите животни, изобилие от виа-моа. Нямаше я само опожарената гора с магическата ѝ привлекателност.

Вече се надяваше, че едва ли ще е толкоз рисковано, ако си позволи някои приключения, искаше ѝ се да се движи, да изминава разстояния, изобщо, да остане вярна на природата на горилите, на техния предимно преселнически живот. Смяната на пейзажите можеше да направи самотата ѝ по-очарователна, по-достойна В душата на човекоподобието копнежите и инстинктите се спогаждаха.

Човекоподобието тръгна, запристъпя бавно с изработената си отколешна походка, озърташе се, внимаваше да не връхлети на нежелани срещи; взираше се, стомахът го предизвикваше да издирва – тук ще изрови коренче, там бубулечка – оказа се че всичко става за ядене, всичко, стига да се убедиш веднъж-завинаги в това. Зеленият свят, напръскан някъде с проблясъците на водите, брожението на сенките и лъчите, импулсите на вечната жизнена сила на земята, неочакваните срещи с известни и неизвестни животни, приятният гъдел предизвикан от несигурността за прехраната, нарастващото удоволствие да усеща, че може да поглъща апетитно дори живите гущерчета, всичко туй и още много дребни и не толкоз дребни неща, пораждаха у човекоподобието фантасмагорични моменти, в които неочаквано ферментираше чувството за всесилие, власт и непогрешимост.

ТРЕТА ЧАСТ

25.
Скитничеството, което прибави обяснимо очарование към всекидневието на горилата, превърна джунглата, планината и платото в градина, а градинската прелест на този свят породи у скитника наглото предчувствие, че предстои да изживее необикновено събитие, но горилата избягваше да се доверява на предчувствията си и си припомни това в същия миг когато двамата застанаха лице срещу лице, изненадани, направо шокирани.

Едва сега в същност проумя колко грозни животни са горилите. На няколко крачки пред човекоподобието беше застанала същата онази самка, същата – да, дето се бе появила някога отвъд реката и верноподанически следваше своя избраник и покровител, на когото, тогава още живият Петър Манев завидя. Чак сега човекоподобието забеляза колко черен е цветът на горилската козина, дълъг, безформен и тромав торс, къси криви крака – и това у една дама, боже-госеподи, това у една дама, предопределена да предизвиква, приласкава и продължава рода. В жестоките очи на звяра припламна нещо, човекоподобието не успя да го разгадае, но предположи, че може би не заслужаваше да се безпокои толкоз много. А колко важна беше следващата му крачка. Напред? Назад? Встрани? Досегашният опит от всичките срещи със зверове го подканяше да тръгне встрани, тук му се предоставяше и простор за това; не биваше да се връща, отстъплението можеше не само да го опозори, но да окуражи врага на пътеката. И естествено, дръзкият вариантът да мине кротко край самката, да демонстрира миролюбието си, след туй да се отдалечи и нищо повече.

Дързостта му обаче бе наказана, наложи му се да преодолява отвращение – от нея се отделяше непоносима воня. Докато минаваше край самката тя се извърна и ако човекоподобието подразбра, може би се обърна изцяло, за да го изгледа спокойно, докато се отдалечаваше. Наистина, запита се човекоподобието, какво ли правят две горили когато се срещат и разминават, когато всяка поема отново своя път? Казват ли си нещо? Ненавиждат ли се? Радват ли се от срещата? Или им е безразлично? Човекоподобието не искаше нищо от себеподобните освен равнодушието им, искаше да бъде в очите им само една съвсем обикновена горила, самотна горила, която дори не си прави илюзии че може да бъде приета в каквото и да е горилско общество.

Срещата със старата познайница се оказа щастлива, половин час след като повървя по склона, сред камънак и прегоряла зеленина, съгледа и бързо удуши един едър екземпляр виа-моа. Жабата се беше изпречила на пътя му не да го нахрани, а да препълни стомаха му. Човекоподобието лениво потърси място за почивка. То отнесе остатъка от улова между храстите, сметна че там е удобно и да се лежи и да не се безпокои за сигурността си. Накъса листа, уви грижливо месото, придърпа го близо, кажи-речи до главата си, на такова разстояние съществуваше малка вероятност някой да му го отнесе. Започна да се върти, търсеше най-удобното положение на тялото, тежестта в стомаха го притискаше: правилата, които спазваше някога като човек – например да похапва умерено – сега или ги бе забравило, или не им обръщаше внимание.

Приятно уморено още в началото на деня, човекоподобието лежеше откъснато от всичко в мъглявата яма на спонтанните форми и съзвучия и скоро вече нямаше да бъде в състояние да осъзнава, нито да свързва или пък да прави аналогии и само навикът, единствено навикът от всекидневното повторение щеше да му напомня, че между краката му се намира цип, който при нужда се отваря и затваря – нищожен навик свързан с благоприличието, остатък някакъв, атавизъм, атрибут към всяка добре скроена и изработена маймунска кожа в Лондон.

26.
Човекоподобието се събуди изведнъж и леко; след пълното от-почиване нишката на съня сякаш бе отсечена с нож. Посегна към месото, намери го на мястото му, вдигна го пред лицето си и без да се изправя започна да отхвърля горния пласт на листата, с мравките. Слънцето клонеше към хоризонта, но до залеза се простираха още часове. Удължените сенки на дърветата не донесоха прохлада, напротив – сега горещината се чувствуваше най-вече и въпреки туй, настроението му бе чудесно след смляната храна и изчезналата тежест в стомаха. Човекът в животното протегна ръце и пое дълбоко въздух, чу хриптене, то излизаше от собственото му гърло и го накара да усети задоволство от това. Щом надигна тяло обаче човекоподобието незабавно загуби настроението си, то усети че не лежи блажено във ваната на очарователната си самота. Приседна и се огледа. Не стана нужда да търси дълго – горилата с която се бяха разминали преди няколко часа не се прикриваше, горната половина на тялото ѝ стърчеше над триановия храст, нещо повече – лявата ѝ ръка притискаше клончетата отрупани с прегорели трианови цветове, по всяка вероятност храстът ѝ пречеше да го вижда добре

Едва сега човекоподобието разбра, че обстоятелствата от днешния ден се усложняват, че разминаването там не е било никакво разминаване и е започнало нещо като преследване. Можеше да побегне лесно, човекоподобието притежаваше пъргавината на човека, при това напълно тренирана, а преследвачът едва ли би могъл да надделее горилската си тромавост, да – човекоподобието можеше да драсне и да изчезне, в това не се съмняваше, ще изчезне, но докога? А по-нататък? После? Как ще живее в бъдеще? Отсега нататък сигурно му предстояха всекидневни срещи с побратимите, трябваше ли да бяга непрекъснато от всички? Беше ли възможно? Къде по дяволите се дяваше досегашното му спокойствие и хармонията, на която тъй искрено се радваше? Създаденият от него свят на спокойствие рухваше, блаженото време оставаше зад гърба му, започваше времето на конфликтите, на кръвопролитията, времето на истинската борба за оцеляване, заплахата на смъртта се превръщаше в негово всекидневие. Сега-засега окачествяваше срещата на двете горили като малък епизод от предстоящия грандиозен спектакъл-борба за оцеляване, една малка сценка от която след минута човекоподобието ще се измъкне лесно. Но утре? Но вдруги ден? Човекоподобието захвърли листата на земята и размаха пред себе си вкусното месо на камерунската жаба, искаше да го покаже добре на преследвача, после го окачи на храста и се отдалечи. Теренът тук предоставяше пътеки за бягство на всички страни, наоколо се простираха скали и храсти, равнина и хълмове, тук-там хилядолетни исполински дървета, милиони прикрития и твърди пътечки за тичане. Докато бягаше, човекоподобието усещаше край себе си живота като подмолие: дребни и не чак толкоз дребни твари се отстраняваха от пътя му, закрещяха маймуни от всички посоки, няколко по-едри екземпляра от рода на зигите го придружиха до подножието на хълма. Там човекоподобието спря, зигите се върнаха към стадото си, а човекоподобието тръгна спокойно по възвишението, вече виждаше всичко отгоре, оглеждаше голите места, по които би трябвало да мине преследвачът, но не го видя, забеляза само че слънцето бе пораснало, краят на великанския му размер вече докосваше ръба на западното възвишение, то всъщност не беше друго, а най-високата част на планината.

Както в повечето случаи, човекоподобието предпочете да нощува в подножието на едно дърво. Прецени, че дървото е удобно за катерене, опозна стволовете му още по светло. Излегна се. Преди да заспи, човекоподобието се зае да размисли; оказваше се, че няма да бъде толкова зле, ако реши да прекара на този хълм следващите няколко дни, пък и седмици, какво му пречеше, дълбоко в себе си усещаше, че околността обещава по-сериозно спокойствие, повече сигурност, тук непредвидените нашественици можеха да го изненадат по-трудно, а и дървета за катерене колкото щеш. Мислеше, обмисляше и неусетно потъваше в съня, след прекарания в приятна умора ден, след успешно измъкване от опасност и първата истинска среща със себеподобие. Изненада го неговата дива, но тъкмо затуй приятна грозота и едва не го задуши непоносимата му воня. Човекоподобието потъна не само в почивката, но и в сънищата, а то ненавиждаше сънищата си, само те, единствено те успяваха да го върнат в човешката сивота на живота, там проблясваха само две или три светлинки, две или три жени с гладки кожи, с шанелно ухаещи гърди, и там, в сънищата, те носеха категорични имена: Красимира, Мирослава и кой знае защо, Славка, прислужницата от бащиния му дом. След туй особено сутрешно усещане в подножието на удобното дърво, на удобния за отбрана хълм, когато бе предпочело Славка пред Красимира и Мирослава, човекоподобието се събуди и съгледа до себе си огромната самка. Малко силно казано „до себе си“, горилата стоеше пак на няколко метра от него – както първия път – и го наблюдаваше.

27.
Покачи се на дървото, но защо? Съществуваше ли здрав смисъл в това примитивно бягство? Преследвачът можеше да се озове до него на секундата, между клоните истинската горила щеше да се развихри по-добре. И какво всъщност искаше тя от човекоподобието? Защо не го нападна докато спеше? Защо се задоволяваше само с това – да стърчи на няколко метра от него? Защо го наблюдаваше така демонстративно? Лъчите на изгрева прорязваха пространството над главата му и се забиваха в планинския хребет, където вчера бе потънала последната светлина на деня. Стегната хладина и ведрост трептяха над хълма, старите дървета все още спяха, натежали от тропическото си великолепие. Истинската горила продължаваше да стърчи на мястото си, нито крачка напред, беше вдигнала поглед право към него.

В държането ѝ не забелязвам нищо враждебно към мен, помисли си най-после човекоподобието, тя ме преследва наистина, това си личи, но не съм сигурен че се готви за нападение, тя не ме мрази, нито подсказва с нещо, че има каквото и да е против мен.

Човекоподобието реши, че трябва да се спусне долу, то нямаше никаква работа на дървото, никакви шансове; след като бе обмислило обстоятелствата, заключи, че предимствата му сред клоните са равни на нула; наложеше ли се да бяга, туй можеше да стане само на земята. Слизането от дървото му се стори трудно, бавно се спущаше от ствол на ствол, а в особено глупаво положение изпадна като увисна, секунда преди да докосне тревата с крака. Все пак видя му се края и на туй премеждие, вече стоеше на земята, усещаше я добре под стъпалата си. Усещаше и дървото, тялото му докосваше стеблото, разчиташе то да запази гърба му. Ръцете едва забележимо стърчаха напред, с длани към предполагаемия нападател, така, както застават борците в очакване на началната схватка. И – нова причина за безпокойство – истинската горила напусна храста за първи път, откакто го дебнеше, тя застана без каквото и да е прикритие пред него, но и без да скъсява разстоянието. Човекоподобието отново тръгна по пътя си, то мислеше посоката на движението от вчера за свой път.   Прецени, че е вървяло достатъчно, и се обърна, искаше по-скоро да се увери, отколкото да провери, че истинската горила продължава да го следва. Тя го следваше хладнокръвно със стъпките на някаква необяснима обреченост.

Липсата на самочувствие у човекоподобието, откакто живееше в дивата тропическа част на света, не му позволяваше да приема по-смело фактите, но тъй като главната причина за безпокойството сега крачеше по петите му кротко, все пак на края успя да го убеди, че горилата, подобно на човека в дадени обстоятелства е склонна да страда от гнетящите скрупули на самотата. Така можеше да постъпва само едно удавено в самотата си същество. Човекоподобието спря, горилата също спря, човекоподобието тръгна, горилата тръгна след него. До обед разстоянието между тях се скъси. Когато полегнаха в сянката да починат, делеше ги само един метър, но привечер, о, привечер, когато човекоподобието се излегна преуморено от продължителното движение и напрежение, този път на всичкото отгоре – гладно, в тъмното усети как нечия топлина полазва по гърба му и разбра, че до него се е допряло друго живо същество, също тъй уморено и гладно.

Не само като се събуди няколко пъти през нощта, но дори като спеше дълбоко, човекоподобието не преставаше да усеща тази жива топлина, тя се вливаше в тялото му, караше го да чувства добротата и силата ѝ в хладната ръмжаща отвсякъде нощ на високото африканско плато.

LIFE

28.
Сутринта те се надигнаха и тръгнаха естествено, сякаш са били заедно от векове. Изрязаха се в сумрака на сюрреалистичния пейзаж като най-едрите движещи се фигури. Щом приближиха до него, тигърът измърка нещо и се отдалечи. Водеше ги гладът. Човекоподобието чоплеше и търсеше, както се беше научило, но не пропускаше всяка възможност да наблюдава истинската горила. Колко сръчна беше тя, а колко безпомощен нейният фалшификат!.. Кога ще се научи да измъква така майсторски коренчетата и какви са, по дяволите, тези презирани досега от него луковици? И те ли влизаха в менюто?

29.
Какво ли се е случило с великолепната супергорила, едрият самец, забелязан – преди месеци ли, години ли – отвъд реката, когато другарката му вървеше така безгрижно и любовно с него? Къде се е стопил? Загинал ли е, или е избягал подмамен от друга самка? Последното му се струваше абсурдно, горилите май бяха известни като верни един на друг партньори. И все пак къде е сега едрият самец? Защо не придружава самката си? Изглежда, че някъде, някога се е случило нещо драматично, може би страшно, то ги е разделило, но нито женската може да му обясни това, нито пък човекоподобието имаше възможност да го разбере, защото и двамата бяха безсловесни, те не можеха да изразят дори най-дребните информации един към друг. Налагаше му се да приеме младата горила направо, с нейната внезапна поява, като неочакван сюрприз и подарък на джунглата. Вече си имаше  другар, самотата бе запокитена, маймунското му битие ставаше по-истинско.

Безсловесността на двамата гарантираше анонимността на човекоподобието. Понякога го обземаше спонтанното желание да ѝ каже, че е измислил хубаво име за нея, например Джилда, а самото човекоподобие ще носи името Горил, както подобава на мъж. Всичко туй, разбира се, остана да виси само в неговото съзнание, в съзнанието на Джилда съвсем неясно се мержелееше учудването, че там, където, според нейните разбирания трябва да виси нещо много важно, не виси нищо, тъй като дивата горска самка не познаваше предназначението на циповете.

30.
Горил се научи къде да търси и как по-лесно да изравя големите маймунски лакомства, все от необятните запаси на ботаниката. Особено вкусна се оказа споменатата луковица, над земята тя извисяваше крехка мечовидна зеленина, сред нея стърчеше невзрачен бял цвят без какъвто и да е аромат. Той вкуси и от зеленината, разбира се, изяде и един цвят, те му причиниха тридневно стомашно разстройство. Луковиците обаче му се харесаха, напомняха му за сърцевината на прясно отрязано зеле. Тази храна той усети добре по много-много особен начин, тя вля в организма му допълнителни, може да се каже – демонски сили, разтърси го някакво неочаквано подмладяване, дори подлудяване, то го приканваше стремително да скача, да върлува по дърветата, опита се няколко пъти да изреве. Започнаха поредици от неприлични сънища с Мирослава, подсъзнанието му си я беше избрало самостоятелно, навярно заради сувенирната ѝ миниатюрност и лекота – Горил я понесе насам-натам из джунглата, с помощта на лианите я прехвърляше от дърво на дърво, където я любеше ненаситно, нещо което лордгрейстокският произход не позволяваше на Тарзан да върши така безразборно тия неща с Джейн.

През три, през четири дни удушаваше по някоя виа-моа и насищаше всеядността си. Джилда отказа да си хапне от това месо, на нея никак не ѝ беше известна световната кулинарна слава на камерунската жаба, тя опита и плю с отвращение, при всяка гощавка с виа-моа заставаше отстрани и къде с любопитство, къде с възхищение, наблюдаваше спътника си, радваше се като го гледаше как нагъва месото. Тя не беше заклета вегетарианка, похапваше си насекоми, гущерчета и всякакви други дребни животинки, но виа-моа – пфу!… Горил консумираше месото без да го пече, Горил вече бе забравил, че в едно от потайните джобчета на кожата си има скътана за всеки случай лупа.

31.
В тяхното безгрижно скитничество, изпълнено с перманентната радост, че са двама, Горил и Джилда на два пъти се натъкваха на други горили, групи от по десетина екземпляра. Както при първата среща, така и при втората, Горил погледна спътницата си, очакваше тя да реши – де да знае, може би Джилда ще предпочете вече да се влеят в нечие общество, – но тя, изглежда, не прояви предпочитание към средата, за което ѝ благодари, без да го изрази по някакъв начин; човекоподобието, водено от усета си, сметна, че би трябвало да страни от компанията на повече горили, предполагаше, че туй ще усложни нещата; не, на човекоподобието не му се нравеше стадото, но от друга страна, то не можеше да не се запита какви, дявол да го вземе, бяха мотивите на спътничката му, да, Джилда – защо Джилда предпочете да продължат живота си в самота, както се казва: самота по двойки?

32.
Денем и нощем те вървяха един до друг, неразделни, влизаха в периоди на монотоние и в периоди на напрежение, от време на време им се стоварваше внезапна опасност; тогава Горил, въоръжен с опита на цивилизацията, измъкваше двамата от лапите на смъртта. Джилда окачествяваше проявите му като героизъм и кавалерство, това привърза още повече самката към непознатата, съмнително скитаща единица, която при това не миришеше на горила. Беше ѝ трудно да определи на какво най-точно ѝ напомня неговата миризма.

След време туй ѝ се изясни по крайно неприятен начин. Към края на сполучлив спокоен ден връхлетяха на хора. Джилда свърза бързо миризмата на човеците с неговата, но не ѝ остана време нито да се чуди, нито да се отдава на размисли.

Доколкото Горил схвана, на преден план имаше двама души, третият се мотаеше далече от тях, между палатка с лек пясъчен цвят и солиден покрит камион, от тия, с които най-често кръстосват насам-натам пътешествениците, сафаристите или контрабандистите на слонова кост. Преди да прецени опасността по блясъка на очите им – в ръцете им нямаше оръжие – Горил бе изненадан от бягството на Джилда. Тя изчезна веднага, без да прецени, без да го погледне, направо обхваната от ужас.

Докато се отдалечаваше в обратната посока със спокоен бяг и като подбираше места по които не могат да минат дори мотоциклетите им, Горил си обясни паническото отстъпление на Джилда с това, че е препатила от човеците.

33.
Колко съразмерен и цялостен беше светът преди и колко смутни станаха пределите му след появата на човека с неговата внушителна господарска самонадеяност. Човекоподобието почувства това не само като се отдалечаваше от лагера им, но и после, много пъти, непрекъснато го усещаше в новото си лутане; отсега нататък винаги трябваше да има наум, че може да се натъкне на хората. Трябваше да се завърне в затънтените, по-затворени области, където ставаше все по-трудно да открие женската горила, тя така добре се бе превърнала в негов верен спътник, приятел, и така остро му липсваше сега. Навярно и самката го търсеше, човекоподобието вярваше в туй, но и разбираше колко трудно може да се осъществи намирането им, колко малка е вероятността на двете движещи се в джунглата, саваната и планината точки да се съберат, беше почти изключено, особено като се знае, че и двете точки са безмълвни.

Изтичаше може би месец откакто човекоподобието кръстосваше познати и непознати местности. Накрая тръгна където му видят очите, потиснато от досадната невъзможност да извика. Нито човекоподобието нито самката можеха да се позоват, чисто и просто оставаше случайността – в най-щастливия момент двете лутащи се точки трябваше да се блъснат една в друга, но съществуваше ли подобна вероятност?

Какво ли не му се случи в туй отчаяно търсене. Един ден срещна нова горилска компания – седем или осем възрастни и две бебета. Какво трябваше да стори самотникът? Можеше ли да ги запита нещо? Те можеха ли да му отвърнат? Дори да бяха виждали спътницата на самотата му, можеха ли да го информират? Той не можеше да ги попита, те не можеха да му отговорят – бяха обрече ни на животинско безмълвие и точно в туй се състоеше тихото величие на новия свят, в който бе попаднал.

Когато изтече още един месец, човекоподобието се досети повече с интуицията отколкото с разсъдъка си, че последните дни се навърта по местата, където някога се бяха срещали с горилката, направи му впечатление, че постоянствува с преспиването до едно познато нему дърво; разбира се, където и да нощуваше, призори човекоподобието редовно сънуваше Мирослава, на нейното дребничко кукловидно телце човекоподобието дължеше много и все завидни нощни празненства, но една сутрин празненството започна толкова приятно, че Горил се събуди. По гърба му се разливаше топлина, туй стана далеч преди да се разсъмне, изтокът едва розовееше, в тъмнината не можеше да види кой го гали така майчински, в полусънието си дори не се постара да разгадае тайната на невидимата нежност, но все пак се обърна и с долната част на торса си потърси доказателства за присъствието не само на живата топлина, но и на плътската горещина, на женска плътска влага, която разкри пред него истината,, че тази сутрин не става и въпрос за сънуване, нито за Мирослава, а за нещо реално. Горил усети необузданото страстно дихание на Джилда в очите си, а той самият потъна не само в щастлива плътска сладост, но и в мекотата на собствената животинска забрава.

34.
През следващите три дни Горил се възползва няколко пъти от маймунската доброта на Джилда, на четвъртия ден обаче Джилда се превърна в строга викторианска лейди, която успя да му открие не само ледената страна на характера си, но при най-настойчивия опит му се озъби.

35.
Джилда живееше край него, без да разбере че го е обидила, предлагаше му най-едрите какавиди, в студените нощи непременно допираше гърба си до неговия. Горил се отдръпваше, но самката не разбираше нищо от сърдене и отново търсеше топлината на тялото му. Стъписването премина в трайна хладина, накрая изветря и все пак Горил не можеше да забрави озъбването ѝ, да, самецът трябваше да си припомни туй предупреждение, ако искаше да се съхрани за по-дълго време в битието, до което се беше домогнал.

Продължаваха да скитат, извършваха дълги преходи, нещо обаче внушаваше на мъжкаря да си мисли, че партньорката му не кръстосва пътеките, за да търси храна или заслон, напротив, тя не проявяваше интерес към заседяването, Джилда търсеше нещо друго, но какво? Бавно и настойчиво тя разви някакво ново отношение към него, не че се отдалечи, но по явни или тайни начини му подсказа, че той не я занимава сега чак толкоз много. Това пролича добре, когато се озоваха под дървото. Озоваха се под дървото случайно, Горил почти го подмина, но белегът върху дънера от ножа, трите успоредни линии, привлякоха вниманието му. Докато човекоподобието стоеше до дънера и не знаеше какво да си помисли, приятелката му продължи пътя си и приседна да го чака на разстояние. В съзнанието на човекоподобието нещо упорито напираше да се раздвижи, трите успоредни черти се мъчеха да събудят ленив спомен, но споменът така и не изплува от мътилката на забравата, така и не му подсказа, че се намират в някогашната опожарена гора, която се е посъвзела, че наблизо е дълбоката и широка част на реката, скалите, сред които някога се излежаваше след къпане, скакалците, които опустошиха зеленината нашир и длъж, и най-после – мястото отвъд реката, където за първи път беше съзрял горилката, съпровождана от нейния изчезнал по незнаен начин покровител. Тези три черти бяха изрязани старателно не за друго, а за да отличат дървото с моряшката торба. Сега Горил би трябвало да погледне между клоните,  но той не погледна към тях, мислеше да играе докрай; позяпа известно време чертите и настигна красавицата си. Тя се изправи и закрачи с безразличие пред него. В същия момент нещо проблясна в мозъка му, но изчезна. Загубването на паметта напоследък му се случваше все по-често, туй влизаше в опиянението на играта.

36.
Най-после загадката за странното поведение на женската горила започна да се разсейва, но туй създаде основания за нови, по-сериозни тревоги. Горил подразбра кое омаловажава присъствието му пред неговата спътничка и я кара да се озърта. Горилката търсеше „общество“, тя го отклоняваше от пътя им при всяко откриване на нови горилски групи. Двамата се приближаваха до маймуните, Джилда ги оглеждаше и даваше знак да тръгват отново. Да, тя се беше наситила на компанията му, може би вече скучаеше. Но защо отхвърляше една подир друга срещнатите по пътя им групи? Имаше ли точно определена цел? Много ясно – Джилда търсеше неспокойно своето някогашно стадо. Туй предположение породи болезнено усещане за ревност у Горил. Джилда се връщаше при стари познати, може би при определен мъжкар, най-вероятно при супергорилата.

Човекоподобието започна да обмисля бягството си, то не биваше да допусне да го въвлекат в многомаймунието. Както се беше устремила, горилата сигурно търсеше възлюбения си, а той щеше да види лесно сметката на изтънчената непозната горила с фини обноски и елегантна походка, на която обаче липсваше най-важното – силният смазващ удар. Но тъй като се случи най-малко желаното – внезапно попаднаха на търсеното стадо – човекоподобието не успя да предприеме нищо за спасението си и се остави в капризните ръце на съдбата.

Джилда не беше губила напразно времето си в продължителното търсене, горилското стадо, в което попаднаха, се оказа най-голямото – може би двадесетина екземпляра, без да се броят двете горилчета. Едното от тях, току що родено, имаше живи, светли очи, те се заглеждаха във всеки, който се заглеждаше в тях и с това създаваше впечатление у Горил за бъдещо интелектуално надмощие. Едва сега, след като съпостави своята самка на останали те жени от стадото, той се увери, че Джилда е наистина красавица, а туй си личеше и от погледите, които всички мъже ѝ отправяха. Супергорилата, мъжкарят от когото новоприобщеният се страхуваше, засега не се мяркаше никъде. С връщането си в стадото Джилда възвърна и интереса си към Горил, всеки ден, всеки час тя изтъкваше публично, че принадлежи само нему, а с това недвусмислено пресече насочените към тялото ѝ апетити. Горил постепенно се убеждаваше, че животът възвръща свежите си настроения. Една заран, след като отново влезе в безумствата на съновиденията си, където малтретираше Славка от юношеските си години, Красимира от вчера или Мирослава от днешния ден, той се обърна към Джилда и задиша горещо в лицето ѝ. Горилката обаче го изтласка, това тя извърши почти заспала, съвсем непринудено и за втори път смачка самочувствието му. Отново последва период на хладно отношение към Джилда, което тя и този път не разбра, а Горил се върна пак при Мирослава, тя, горката, трябваше да понесе целият удар на натрупания в слабините му сексуален гняв.

37.
Докато най-после се отвориха и неговите очи; най-после Горил започна да забелязва туй, което останалите горили отдавна знаеха, накрая и на него му направиха впечатление някои промени в походката на Джилда, известна нейна тромавост, някакво непривично за младостта ѝ спокойствие; забеляза още, че апетитът ѝ расте, а линията ѝ се заобля. Отначало Горил допусна че любимата му напълнява от лакомия, но в края на краищата все пак успя да се досети, че красавицата е бременна, а като се впусна в размисъл, неизбежно му се наложи да допусне и немислимото – поне дотогава, – че виновникът за нейната деформация може да бъде само той и никой друг, колкото и невероятно да звучеше, колкото и силно да противоречеше на биологичните постулати.

38.
Като всеки шок този също му причини известно изтрезняване, така че Петър Манев наново се увери колко сериозна бе станала играта, в началото той никога не бе допускал подобно развитие – разрушаваха се границите на вероятното. Петър Манев знаеше, че не участвува в представление на фантастиката (ненавиждаше фантастиката във всичките ѝ прояви), просто и естествено допусна най-невероятното: че понякога няма нищо по-вероятно от невероятното. Ето – в утробата на дивата и грозна до немай къде горила-красавица, от динамичен, жаден за приключения, готов да излапа всичко край себе си, негов собствен сперматозоид, се оформя едно горилче, дете, което, само да посмее, о, само да посмее да бъде мъжко, като нищо ще заноси името Геро, по този начин баща му, Геро Трендафилов Манев, ще престане да се премята в гроба и ще заспи щастливо във вечността.

39.
Изтрезняването приключи. Петър Манев се прибра в маймунската си кожа, превърна се в нежен съпруг. Съпруг той никога не бе желал да бъде. В староергенската си хралупа не бе мечтал да се жени, най-малко пък да има дете. Тези неща сега се оказаха проста, но велика радост, защо? – не можеше да си отговори, нямаше възможност повече да търси отговора. Върнал се отново в дълбочините на маймунското съзнание, Горил търчеше да дири известните лакомства за Джилда.

Една сутрин Горил се набута в най-гъстия храсталак, там намери напълно узрели латити. Топките на плода, големи колкото мандарини, винаги радваха горилите. Имаше доста, той напълни шепите си и щом напусна храсталака, видя да се приближава този, за когото не знаеше подробности, нито къде е изчезнал, само знаеше че е заел мястото му до горилката.

Загубеният се появяваше по особен начин, приближаваше на четири крака, направо пълзеше, мъкнеше нещо голямо със себе си. Застанаха един срещу друг. Супергорилата втренчи поглед в латитите, те може би му напомниха миналите дни. Горил се изненада от омършавелия вид на някогашния красавец, само жестокият черен блясък на очите му напомняше за него. Супергорилата може би реши, че няма защо да се занимава повече с непознатия и тръгна. Тя много старателно влачеше огромна топкообразна неясност със себе си. Когато се разминаха Горил погледна подир величието и изпита коварна радост – левият крак на съперника се влачеше безжизнено заедно с облата неясност отзад. При всяка нова „крачка“ сакатият го придърпваше, кракът се тътреше по земята и отново изоставаше, тази част от тялото вече не му трябваше, но горилата не можеше да я захвърли. Можеше да захвърли топкообразната неясност, но не захвърляше и нея – бавно, упорито напредваше към мястото, където най-вероятно би могъл да открие близките си.

Горил изпотъпка набраните плодове. Внимателно, макар и разстроен от възбуда, много внимателно, решен този път да се бие на живот и смърт, той последва съперника си.

Водачът на тайфата съгледа новодошлия преди другите, това си беше неговата работа, негово главно задължение. Появата на изчезналия и забравен вече член на задругата бе усетена постепенно, но някак естествено, тя направи впечатление дори на новородените, които не знаеха нищо за него. Животните се откъсваха от мързеливите си занимания едно след друго, повечето от горилите бяха заети от прозявки, за тях всичко се състоеше от една даденост – нямаше какво да се върши, нямаше какво да се гледа, трябваше само да се съществува.

Горилите довтасваха постепенно, бъбреха нещо неразбрано, наобикаляха сакатия, поглеждаха водача си, макар да знаеха, че не могат да очакват от него каквото и да е решение. Сакатият имаше право да живее сред тях колкото си ще, той е добре дошъл, само че защо е така изкривен и най-важното – какво носи със себе си? Вниманието на Сакатия обаче беше насочено единствено към НЕЯ. Горилката не даваше да се разбере по какъвто и да е начин, че е обезпокоена, навярно не чувствуваше естественото при такива срещи вълнение, нейната майчинска същност се занимаваше само с онуй в утробата ѝ. Въпреки всичко горилите се обърнаха внезапно към нея, задругата не можеше да пропусне шанса за едно допълнително зрелище, пък си беше и напълно в реда на нещата самката да направи още сега и тук избора си. Тия, които очакваха по-напрегнати и проточени моменти, се разочароваха. Горилката пренебрегна демонстративността и отброи само няколко крачки. Тези крачки я изправиха до Горил. Новодошлият все още не разбираше какво се е случило, той по-скоро почувствува, че е подминат и се обърна. Сакатият видя любимата си до оная наглед мъжка горила, помнеше я от пътя си край храстите, шепите ѝ бяха пълни с латити; особена беше тя, ужким всичко у нея изглеждаше горилско, но нещо ѝ липсваше. Някогашната му вярна партньорка обаче стоеше невъзмутимо до тоя самозван мъжкар и, което е още по-невероятно, в корема, където някога отлежаваха неговите горилчета – вече да се убие не може да ги разпознае, нито те него, нито пък можеха да разпознаят майка си – сега отлежаваше последицата на една чужда страст, бяха го изместили, в момента той стоеше настрана и не знаеше какво да стори, сакат, смазан от обида и мъка, след като бе оцелял заради нея, след като бе преодолял какви ли не болки и извървял милиони пътеки към диханието ѝ.

40.
Края на епизода поставиха дечурлигата, на тях появата на пълзящата маймуна им се стори интересна, но далеч по-забавно се оказа това, която тя донесе. Не беше камък, нито храна, не беше и растение, а нещо хем твърдо, хем меко, изобщо – една голяма неясност. Скоро възрастните изместиха малчуганите и заеха местата им. Всеки искаше да мине напред, да пипне неяснотата, по-старите я вдигаха от земята и дълго се вглеждаха в непознатата материя, удивляваха се на никаквата ѝ форма.

Водачът остана при Сакатия. Той все още не можеше да намери жеста, с който да го утеши. На него не му се стоеше там, не му се искаше да се гледат и да не знаят какво да си кажат, всичко е тъй просто – нямало го е, никой не знаеше какво е станало с него и ще се завърне ли, намерил се някой, сменил го и – край. На Водача му се ходеше при тълпата. Както му се струваше отстрани, горилите бяха силно възбудени, току що попадналият в ръце те им предмет ги вълнуваше. И докато се чудеше как би могло да завърши мълчанието между двамата, Сакатия тръгна и изчезна. Беше се появил по пътеката край храстите и изчезна по пътеката към тръстиката. В обширната бамбукова територия имаше място за всички, тя даваше подслон на много животни, приютяваше всеки, който искаше да се скрие.

41.
След като премина през всички и след като Водача я върдаля продължително в ръцете си – та я натиска, та я дърпа, мачка, гриза, дори я подхвърли и пусна на земята с надежда да я направи на парчета – топката бе изоставена, горилите сметнаха, че не им предлага нищо забавно. Чак тогава към нея се присламчи Горил. На него тя му беше позната, той дръпна едно метално езиче. Зъбчетата на ципа запяха, моряшката торба се отвори и в същия момент най-любопитните горили се нахвърлиха към нея.

От хралупата на гумирания моряшки чувал изскочи един наглед спокоен свят, населен с предмети – от самобръсначката до химикалката, – свят който създава впечатление, че е равнозначен по идиличността си на маймунския: всяка сутрин човекът се бръсне под ромона на радиото и всеки ден химикалката нанася върху успокояващо белия лист на бележника някоя красива мисъл. Това обаче не е вярно, човекът се бръсне бързо, преди да затича по улицата, докато се бръсне радиото го заплашва, че скоро ще бъде унищожен, а с химикалката нанася лаконично в бележника какво му предстои да върши през деня.

От чувала излязоха транзисторче, риза, пуловер, панталони, обуща, чорапи, бельо, часовник, спиртник, фенерче, одеколон, крем, карта на Африка, пари, медикаменти и още един пакет, той не се поддаваше на отваряне, така си остана облепен със скочове. Горил го гледа, гледа, но не можа да го отвори, не можа да се сети също, че пакетът съдържа втората маймунска кожа, закупена преди завръщането му в Африка, да смени първата, след нейното износване. Вещите бяха проучени от горилите и, разбира се, захвърлени. Тогава именно Горил успя да разгледа всеки предмет по-добре, съдържанието на чувала докосна по особен начин съзнанието му, но не събуди носталгия. Накрая човекоподобието вдигна от тревата бележника, там пишеше всичко, бяха нанесени и координатите на местоположението му, по тях човекоподобието би трябвало да открие пътя към дома на отец Мортимър, към цивилизацията и улица „Шейново“ в София. Край него – по тревата, храстите и камънаците – бе разхвърляна самоличността му.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

42.
Денят на Геро предизвика традиционна звънливост и старинно опиянение в съзнанието на Горил, поведението му пред стадото доказваше, че не забелязва никого, в маската му се появи гъргоренето, което, в подобни на този случаи искаше да се превърне във вик. У Горил се събуди задрямалата дотогава човешка склонност към ексцентричност – да открие лицето си, да извика пред всички, че има син. Новороденото му се стори красиво, мило същество, Горил го взе в ръцете си и за малко да хукне през гората с него, слава богу, Джилда го изтръгна от прегръдката му, след което горилчето незабавно налапа цицката ѝ.

Шокът, който бе предизвикал новото изтрезняване у Петър Манев, не приключи с това, Петър Манев напусна пределите на стадото и затича към горното течение на реката, там се съблече за първи път от векове насам и се джасна във водата, по стара негова привичка се обърна по гръб и запя към тихото небе не какво да е, а песничката „От днес имам вече нови панталонки“ и отново си помисли, че песничката е чудесна, макар че няма на света нито семки, нито бонбонки, които да дрънкат.

– Аз съм баща! – скара се той на небето. – Баща на син! А баща ми има внуче!

С кого да разговаря освен с небето? Кой друг можеше да го чуе?

Само Сакатия. Той минаваше в туй време край реката, чу звуците, но като се увери, че онова във водата е човек, побърза да се отдалечи, колкото може повече. Левият, премазан кой знае при какви обстоятелства крак, се тътреше след него.

Навика се Петър Манев, нарева се и се наигра добре, но привечер – почти цял ден прекара като гол човек – той се прибра в кожата, много трудно натика брадата и косата в маската, огледа ходилата си – все още се държаха, но докога – и потърси зрели латити.

43.
Картината, в която се блъсна „у дома“, май искаше да му подскаже  нещо. Горил почти се докосна до нейната истинска светлина, но така си остана само с докосването, така и не можа да я възприеме както трябва. Разположена върху постеля от бамбукови листа, доверчиво облегната на дънера, Джилда бе навела красивата си глава надолу. На скута ѝ, обхванато от изящните ѝ ръце, седеше горилчето, загледано в този, който идваше. Още мъничко, съвсем мъничко му трябваше на Горил да свърже гледката с картините на мадоните и младенците, така богато наситили духовната дейност на човеците.

Без да го интересува как ще реагира майката, Горил се наведе, изтръгна младенеца от лапите ѝ, притисна го към гърдите си и го целуна.

44.
Случи се и събитието, в което Водача доказа способностите си. Горилите чуха грохот, той идеше от земята под тях и от върховете на планината, после планината като че ли изпъшка, сякаш някой я беше хванал за гушата, сетне притъмня, денят постепенно се превърна в нощ, а накрая лумна огнена червенина, въздухът откъм върховете засвистя, свистенето се понесе над главите им и западаха камъни. Откъм бамбуковата гора просветна, вече можеха да виждат падащите димящи късове, те подлудиха тайфата, треперещите от уплаха горили се притискаха към Водача, той не беше по-спокоен от тях, но знаеше че е водач и туй се оказа достатъчно. Като се увери, че всички поданици са събрани, Водача ги поведе смело под огнената градушка, право към пещерата. С това той потвърди привилегията си да ги ръководи. Сакатия ги настигна пред дупката, издъхваше от умора, рамото му кървеше, засега само той бе улучен от Небето, на него не му вървеше, очертаваше се като горила-неудачник.
Горилите влизаха в спасителната тъмнина, изненадани, че измъкването от бедата било толкоз просто нещо, а никой не се досети, освен Водача, добре че си имат умен водач. Той стоеше все още отвън, подаваше ръка на уморените, внимателно оглеждаше дали няма съвсем изостанали, готов да се върне, да помогне още, ако трябва, макар че горещите камъни продължаваха да падат навсякъде и в цялата околност не се виждаше по-удобно скривалище. Подаде лапа и на Джилда. Горил обаче притича към тях и, както се беше научил вече, измъкна горилчето от прегръдката ѝ. Горил показа с държането си, че за нищо на света няма да влезе в пещерата, нещо повече – спусна се, измъкна и партньорката си, подаде ѝ детето, влезе в подслона, там прояви упоритост, която учуди всички, но успя да измъкне в предверието двете майки с децата им, после с допълнителни усилия, все пак се наложи: майките и мъжете им не можеха да си обяснят защо му се подчиняват, но поведението на Горил бе така категорично, че накара известна част от стадото да го последва. Водача наблюдаваше началото на „бунта“ с известно учудване, учудването прерастна в раздразнение, но малко преди да се разпали яростта му, стана късно – в пещерата нахлуха двадесетина уморени и наранени планински горили, кръвта от раните им сълзеше по дългите косми на телата. Нахлуването на втората задруга в дупката предизвика допълнителни бъркотии, вълната на новодошлите изтласка Водача навътре. Горил прецени, че моментът е подходящ и бързо поведе „убедените“.

Валежът на камъните се усилваше, наоколо ту притъмняваше, ту проблясваше огнената светлина, при тези проблясъци свистенето във въздуха се усилваше, камъните тупаха по тревата, пронизваха короните на дърветата, разкъсваха листата. И какво предлагаше Горил на тия, които се бяха доверили на упорството му? – Нищо, катерене по склона, все нагоре, там не се виждаше никаква пещера, само сиви отвесни скали, те пламваха и гаснеха – декори от Вагнерова опера. В свистенето на камъните се вляха всички звуци на уплашени животни, ревове на ударени биволи, крясъци на маймунски орди, хипопотами се търкаляха по нанадолнището, лъвове и зебри се мяркаха навсякъде, пронизвани от мимолетни ярки светлини.

Горил заедно с горилчето се притисна в подножието на скалата. Джилда се залепи до него. Тя видя, че детето им, поне засега, се намира в безопасност, сгушено между мъха на скалата и тялото на бащата. Тя видя още как всеки правеше като тях – сгушваше се в подножието на скалите и колко и тясно да му беше, чувствуваше, че е защитен; стихията идваше косо; макар да прелитаха близо, камъните не ги засягаха. Непрекъснатото притискане до скалата уморяваше, но време за връщане нямаше, вече всяка горила разбра, че колкото и да е изтощително, трябва да остане в тази поза, а после, то се знае, ще последва разчистване на сметките. Водача не може да не убие самозванеца, натикал ги под тази височина, прави и треперещи от страх, докато всички в пещерата са се разположили удобно и могат да изчакат края на всяко бедствие. Техните посестрими, планинските горили, например, дотичаха от високите плата и какъв късмет – навреме, за да видят, че могат и те да се набутат в тъмния, но съвсем надежден подслон. Притиснатите до скалите горили се учудиха на една подробност — Сакатия бавно пълзеше към тях. Той пък защо пълзи насам, кое го тегли? Когато се приближи видяха втора рана от камък, този път кървеше главата му. Сакатия може би изпитваше силна болка, но стремежът му да бъде близо до любимата си, го тласкаше към риска.

Човекоподобието знаеше че камъните летят на сантиметри от гърба му, най-напред те трябваше да поразят него, а при туй положение, горилчето, чиято тънка топлинка сега докосваше сърцето му, ще остане живо,.

Свистенето бе удавено в катастрофален грохот – огромна хала се задаваше, тя се спускаше по наклона, стичаше се по улея на двете възвишения, притискаше почвата, чупеше дърветата и като митичен змей облъхваше с горещина поднебесието, а от ноздрите му струеше дим.

45.
Два дни и две нощи горилите висяха под лекия наклон на скалите. Някои, където почвата позволяваше, успяха да изровят леговища в подножията, там се свиха и усещаха само щипането на глада. Другите си останаха прави и бдящи. Горил беше един от тях. Той и Джилда изровиха ниша за нея и малкия, но през цялото време на каменната градушка бащата будуваше, закрепен в отредената му теснотия.

В настъпилата тишина бащата усети не само че повече не падат камъни, но че закрепените по скалите горили поглеждат към него. Горил обаче не мръдна, изчака още няколко часа и чак тогава даде знак. В момента, когато напусна заслона и вдигна ръката си, той знаеше всичко.

Побързаха надолу, затичаха към пещерата. Нямаше я, не съществуваше. Големият и толкоз удобен вход бе циментиран от лавата. Над нейното ниво зееше процеп. От процепа долитаха крясъците на влудени дребни маймуни. Горилите, които стояха отвън и можеха да се считат за спасени, гледаха уплашено как през тясното отворче се провират разкървавени пръсти. Горилите отвътре учудени че голямата дупка е изчезнала, правеха отчаяни усилия да разширят отвора, да влезе поне въздух, малко повече въздух, поне това. Те не знаеха, нито спасените отвън знаеха туй, което бе известно само на човекоподобието, че всички в пещерата са зазидани, обречени на тъмнина и смърт; освен това човекоподобието знаеше, че вече е водач на задругата, да, дотук повествованието се развиваше благоприятно, само че, боже мой, епизодът с вулкана не биваше да се състоява: каменната градушка, спасителната акция и особено процепът, през който се провираха пръстите на обречените, възпламениха в съзнанието му едно неочаквано проясняване, а то не беше никак нужно нито за съзиданото с толкова упоритост душевно равновесие, нито за постигнатия в момента триумф.

46.
Въпреки грижите за детето, Джилда инстинктивно постопли малко отношението си към Горил. Освен че повиши авторитета си. Горил наследи една доста приятна привилегия: като водач можеше да ухажва която си иска самка, без да среща откази. Сега обаче не му беше до любов – отговорностите се оказаха наистина големи, проблемите безброй. Най-важният проблем се състоеше в предстоящото емигриране, лавата бе опустошила райските места на леговищата им, налагаше се да плюят на петите си. Това го искаше обаче горилата, а човекоподобието в горилата забавяше тръгването, човекът в човекоподобието все още не можеше да напусне зазиданата пещера – горилата можеше да изостави живите твари вътре, човекът – не. Пред недоумяващите погледи на поданиците си Горил береше плодове и ги напъхваше през процепа. Знаеше, че туй се равнява на капката в морето, знаеше че всички вътре са обречени, но нещо в него го караше да продължава. Съществуваше, разбира се, и най-обикновено човешка любопитство, заложената в човека жажда за откривателство – искаше да разбере ще го ударят ли горилите накрая на канибализъм, което за човеците бе доказано десетки пъти.

47.
Но устоява ли се на погледите, лесно ли е да долавяш всяка минута, че си в центъра па вниманието им? Бяха го избрали за водач, бяха затрили свободата му, сега той се грижеше не само за семейството си, отговаряше за цялото стадо, а то се чувствуваше осиротяло, бездомно, останало наполовина, плюс Сакатия – някогашният красавец. Сакатия се върна от бамбуковата гора, може би уплашен от самотата си, но по вероятно бе, че умираше да се навърта край Джилда. Горил знаеше какво го тегли към нея, разбираше го, от висотата на повишеното си самочувствие той му пращаше своята вътрешна горчива усмивка.

Малко преди да пламнат броженията – защо се моташ край тая пещера, зарежи обречените, спасявай нас – Горил даде знак и поведе тайфата: девет възрастни и три деца.

Обичаше да наблюдава самостоятелните занимания на синчето си. Минута преди да потеглят Геро прелистваше задграничния паспорт на баща си, по-точно, дърпаше и се стараеше да го измъкне от лавата. Половината му страници бяха циментирани в нея, а другата половина се ветрееха, ветрееше се и снимката му. Само туй бе останало от съдържанието на моряшкия чувал, всичко бе залято от магмата. Горил вдигна наследника си, откъсна го от заниманието му и го понесе. След това го подаде на Джилда, Геро бе наедрял, тежеше, бащата избягваше да го носи.

Като се отдалечаваха от старото местонахождение съзря друга вещ от разсипаната си самоличност – ножицата. Опита се да я изтръгне от лавата, но не успя. Всеки случай, вече знаеше за какво служи ножицата, а и паспортът – беше му ясно какво бе загубил с моряшкия чувал, но можеше ли да стори нещо, реализирал мечтата си докрай, сега той, освен че водеше живот на горила, но изкристализира като водач на стадо, имаше за съпруга горила и чаровно дете горилче. Тогава защо преди малко му се дояде хляб? Наместил се изцяло в другия живот, усетил търсения психологически баланс, изненада го внезапното хрумване за хляба.

Движеха се успоредно на бамбуковата гора по равен, осеян с храсти и уединени дървета терен, наоколо жълтееха свежите топки на латитите. Плодовете отбиваха преселниците от пътя им. Горил виждаше отдалече как Джилда понякога се осмелява да остави Геро на земята, приканваше го самичък да влезе между храстите, да си откъсне. След няколко такива опита синчето им най-после прояви някаква интелигентност. Това накара другите майки да опитат същото с дъщеричките си, но усилията им отидоха напразно, щерките им стояха пред плодовете и не посягаха, чакаха, бяха свикнали да поставят лакомствата направо в устите им.

Водачът се учеше на водаческия занаят, опитваше се да включи наблюденията си в рефлекторната система на своя организъм, а беше трудно, много трудно му се струваше тази висша организация на таланта да не изпуща от погледа си нито един от членовете на тайфата, да се вслушва и вглежда с невидими очи в пространството и едновременно с това да мисли за бъдещото поселище. Слава богу, поне туй му беше известно, Горил знаеше къде ги води: през дългите скитания по тия места той бе запомнил удобна за настаняване местност, можеше да им я предложи само след един ден, но защо да бързат? – колко хубаво се движат сега горилите, спокойни са, те изведнъж му се довериха, безрезервно, навярно си спомняха за ония в пещерата. Те спомняха ли си наистина за ужаса да бъдеш жив погребан? На Горил му се струваше че са забравили, у тях е останало само доверието им към него, нищо повече, другото е днешният ден и това сякаш е най-привлекателното от битието на животните – съществува само днешният ден, „сегато“, моментът. Както и друг път си е мислил по този въпрос – те не знаят какво е това – бъдещето, а вчерашният ден бива изтриван незабавно в съзнанието им, такива глупости като спомените не съществуват, за какво са им?

Само един ден трябваше да вървят и да стигнат. Но защо? Горил определи за този поход три залеза на слънцето. Той искаше да им каже нещо важно, но как? Искаше да им внуши, че тези дървета наоколо са хубави, че хребетите на планината са хубави, че бамбуковата гора, край която минават, е хубава, че трябва да я запомнят, може би вече никога няма да се върнат тук, а бамбукови гори не се срещат чак толкоз често, искаше да им втълпи, че нищо не им пречи да запомнят и този слънчев ден, денят на преселението; той принадлежи на тях, но и на света, принадлежи на Африка, великата черна Африка, тя може би ще остане, ала нищо чудно да изсъхне, да се спаружи, затова трябва да я запомнят такава, със сенките ѝ, с латитите, с хиените, които в момента минават отсреща. О, как искаше да внуши туй на синчето си, да вземе главичката му в дланите си, да го погледне в очите и да му прошепне с мисълта си: сине мой, това което виждаш е светът, той все още е жив, не е умрял, това е земята, по нея вървим, а горе е небето, то ни е предоставено за гледане – има неща за пипане, има неща за гледане, разбираш ли?

От тази сутрин, малко преди да потеглят, Горил можеше да полудее от яд, че няма как да внуши тези и много други подробности на сина си, в краен случай да му внуши, че бистрата вода, която пие, не е много просто нещо. По едно време му се струваше възможно да втълпи на сина си, че светът не се състои само от дървета и латити, о, как му се искаше да го отведе настрана, да му се покаже гол, да му докаже, че освен горилите съществуват други живи същества. Невъзможността да предаде тази информация на своя наследник го обезсърчаваше, внасяше тръпчива горчивина в щастливите часове на вървене, на опознаване и ядене.

48.
Сенките се удължиха достатъчно, Горил се надигна и реши, че вече може да прекъсне безгрижните часове на почивка, откриваха им се хладни пътеки през отворени пространства, в тях би трябвало и да нощуват, без заплахата от неприятни изненади. Джилда още спеше. Горил трепна. Горилчето им го нямаше, нито в ръцете ѝ, нито наблизо. Огледа се, видя го пак там, разбира се: лакомничето сучеше сока на любимите си плодове. Хубаво, и това беше хубаво, чудесен ден.

Докосна рамото на жена си, Джилда спокойно отвори очи и притисна ръце към гърдите си, но между ръцете и гърдите нямаше нищо, въздух. Тя скочи, Горил постави длан на рамото ѝ. Джилда усети спокойствието, после сама откри малкия, подаваше се и чезнеше между храстите. Джилда май на свой ред разбра, че е хубаво Събуждаш се, търсиш синчето, синчето го няма, трепваш и го съзираш как лапа плодове, далеч от теб, но все пак пред погледа ти. Джилда протегна ръка, малко остана да погали съпруга си, мъничко ѝ трябваше да се разнежи излишно, а с това да подчертае още повече превъзходството на партньора си, който напоследък и без туй е станал толкоз важен.

В това време Горил оглеждаше крайчеца на ходилото си, там маймунската кожа се беше протрила. Напоследък се правеше на сляп, маймунското му облекло цъфтеше по ръбовете и какво можеше да последва занапред, само господ знаеше. Но в такъв приятен ден не заслужаваше да се обсъжда този въпрос. Днес, например, за първи път сънува Мирослава по време на следобедната дрямка, въпреки дертовете покрай стадото и придвижването във великата неизвестност, само затуй, че денят беше забележителен и най-вече – защо да не си го признае – заради още по-великото съзнание, че в края на краищата Горил успя да спаси част от стадото.

49.
Джилда едва не подскочи, нещо я уплаши. Горил на свой ред чу шума на мотора и веднага видя хеликоптера. Стадото се раздвижи. Горил и Джилда, без да губят време, се насочиха към малкия. Но сред латитовите храсти хлапакът не се оказа на мястото си.

Настъпи тишина, моторът беше млъкнал, от точката на кацането към стадото тичаха двама бели и един чернокож. В опита си да прецени опасността от извършения десант, Горил разбра, че хеликоптерът принадлежи на Щутгардската зоологическа градина, прочете го на корпуса. Туй сякаш го поуспокои, но защо, все още не можеше да си отговори. Горилите се затичаха към бамбуковата гора, това бе най-правилното решение, поданиците му постъпваха разумно, по инстинкт.

Човеците се поразгънаха сякаш самостоятелно, без предварителни уговорки, от тях чернокожият прояви по-голяма съобразителност и се устреми също към гигантското бамбуково скривалище. Той знаеше, че спасението на животните можеше да дойде само от там, но надяваше ли се на успех? Засега горилите се придвижваха с по-голяма бързина, тъй като нападателите бяха сглупили малко с приземяването, не налучкаха най-добрата точка за тази цел. Но къде по дяволите е горилчето?

Към бамбуковия лес засега уверено бягаха първите от поданиците му. За съжаление, мадоните с бебетата липсваха сред тях. Къде ли се намираше техният син? Трябваше да го открият тепърва и после да тичат, можеха да се окажат последни, при по-добро развитие на събитията имаха възможност да подминат само Сакатия.

Нападателите напредваха към стадото с уинчестерите си, разговаряха се с викане, крещяха, бяха се отказали от всякаква дискретност.
– Няма да стреляш, Франк!
– Кажи го на черния!
– Той го знае добре.
– Гуму, няма да стреляш!
– Няма, няма.
Човеците не можеха да се придвижват толкоз лесно между храстите, бяха отдалечени един от друг, чувствуваха необходимост да изказват гласно мислите си, може би изпитваха страх от исполинската мощ на горилите, от свирепите им лица.

Най-сетне синчето се появи, беше излязло много напред, на открито, малчуганът се двоумеше да последва ли върволицата на тичащите или да търси мама. На него повече му се тичаше, струваше му се по-интересно, само че го уплашиха устремените към тях особени горили.
– Франк! – Дребният бял човек с очила и нежно лице не плашеше, напротив, предизвикваше да го гледаш и да се възхищаваш на това, че собствената ти представа за човешка интелектуалност се изяснява с него. – Франк, виж!
– Да, Вили, ясно! – Франк беше грамаден, плещест здравеняк, много мъж, отломък от касов приключенски филм, в ръцете му пушката стоеше естествено, изящно продължение на тялото му. – Да знаеш, че ще стрелям!
– Не, Франк, моля те!
– Не може, Вили, възрастните ще се намесят и ще запаткам.
– Хер Рюман— долетя гласът на чернокожия – а другите две?
– Ще убием майките! – предложи мъжагата.
– Там ще стреляме, да – съгласи се очилатият – но внимателно, да не раним малките.
Дори да не беше чул разговора им, Петър Манев знаеше точно за какво са дошли нашествениците, знаеше кога ще стрелят и при какви обстоятелства можеше да се мине без кръвопролития, шансът беше минимален.

Стрелбата започна от чернокожия, той нямаше друг изход, първата самка вече наближаваше неопределената граница на гората, съществуваше опасност да отнесе бебето си и два от куршумите попаднаха в тялото ѝ. Майката рухна, но се намеси бащата и още двама от мъжете, които самоотвержено изчакаха да помогнат на горилчетата. Бащата грабна дъщеричката си. Неговата намеса се оказа ефикасна, по всяка вероятност работите тръгвха добре, макар че го улучиха. Манев видя как мъжкарят се олюля точно когато навлизаше в сенките, малко преди да падне той се закрепи и изчезна. Човекът с очилата се разкрещя, грубостите му се отнасяха до кадърността на черния, обвини го в безперспективност, него и Африка, нещо подобно.
– Вили, млъкни! – ядоса се накрая Франк. Неговият речник се оказа по-горещ, мръсните му думи нервираха очилатия. Вили му напомни, че е шеф на хайката и му е позволено да храчи каквото си ще, но няма да позволи това на наемниците.
От хеликоптера слязоха още двама чернокожи, те може би чакаха първите изстрели, за да се включат. Не бяха въоръжени, нещо като носачи, вардачи, гонячи и тем подобни.
За проклетия, горилчето отнесено от баща му, се върна от гората, баща му беше свършил въздуха си, малкото излезе на открито и предизвика допълнителна бъркотия. Двамата мъжкари се притекоха към него, на всичко отгоре в групата връхлетя втората майка с бебето си, с бащата на бебето и още един мъжкар. Загърмяха всички пушки, затъркаля се кълбо от горили, горилчета и куршуми, един грабна сирачето и падна, втори грабна сирачето, но то май беше вече безжизнено, после падна другата майка, бащата и този, който искаше да спасява, а накрая можеше лесно да се отгатне, че и второто горилче не диша.

Точно тогава, навярно в най-подходящия момент, Манев стигна до синчето си и раздвои вниманието на стрелците. Горилчето, както винаги, му се стори тежичко, сърчицето му тупаше спокойно и сладко. Манев го притисна към гърдите си, наведе лице към неговото, усети нежното издишване на детето си и се извърна с гръб към Франк. От ясно по-ясно, Франк, пък ако е речено и шефът, бяха задължени да стрелят в него, всичко бе пресметнато, така както може да го реши само човекът. Петър Манев вече не можеше да чува за какво крещят европейците, оттатък чернокожият запатка усилено, тъй като една от дъщеричките се оказа жива, две горилки още бяха живи, те се надигнаха и усложниха за втори път обстановката. Чернокожият сякаш отначало се двоумеше, но когато белите откриха огън в „кашата“, побърза да се включи. Така че не се разбра кой успя да убие двете живи мъжки и дъщеричката.

Моментът ставаше все по-удобен за Манев, прикриваха го няколко храста, а Джилда се оказа почти по петите му, някакви си три метра зад него, ако горилата не бе в състояние да спаси горилчето, то човекът в горилата можеше да приложи сензационен трик. Манев видя жестоките очи на Франк и недоумяващите проблясъци в очилата на Вили, който вече сигурно допускаше, че експедицията може да завърши и безуспешно. Боже мой, човекът наистина е велик, те наистина не искаха да стрелят, а стреляха и щяха да стрелят; бяха дошли от далечините да отнесат поне едно бебе в Щутгарт, на тях дърти горили не им трябваха. Манев знаеше, че Франк ще запее с пушката си и отново се обърна с гръб, за да защити по-ефикасно сина си. Така обърнат той видя и Джилда, всичко беше мелодраматично, такова нещо другият живот не можеше да му сервира по никой начин. Той заплака, никога не беше плакал, плачеше и напредваше към живописните бамбукови дървета, секундите му се струваха часове, газеше тъмна мръсна кръв, край него се озъбваха в грозна животинска смърт няколко направени на решето горили.

Долови прохладата на гората. Пушките на белите затрещяха едновременно. Един от куршумите попадна в гърба му, Манев не го усети, само допусна, че е улучен, понеже си беше песимист. Тогава, докато все още имаше сила и се държеше на крака, той протегна напред ръце с горилчето. Джилда излезе от храста, грабна го и се втурна. Манев се обърна към Франк и Вили. Знаеше, че ще спаси живота на сина си, горилите в случая бяха безсилни, направо пушечно месо, но човекът пазеше големия свой трик за развръзката. Тържествено, като преценяваше резултата от действието си, Манев вдигна ръка да смъкне маймунската си маска. Уви, маската не пожела да се изхлузи, тя се беше сраснала със сплъстената коса, брадата и кожата на главата, вече не можеше да се нарича маска, а лице. Изненадата не се състоя, необходимото време за бягство не бе отвоювано, Джилда беше обречена. Да, точно така, секундите течаха, кръвта му изтичаше, белите насочваха пушките към него, засега само той беше преградата към малкото и неговата майка.

Манев вдигна повторно дясната си ръка точно когато ония насочваха пушките си. Доколкото можа, сви горилските си пръсти, прибра върховете на палеца и показалеца, за да изрази международния знак на леководолазите „окей“ – всичко се развива добре. Франк се опули. Били извика. Манев поклати глава, все още държеше високо ръката и знакът, пратениците на зоологическата градина не знаеха какво да предприемат, а Джилда бягаше ли бягаше.

Манев рухна изведнъж, той усещаше сили в себе си, но падна и не помръдна, искаше да мине за умрял, само така можеше да задоволи човешкото си любопитство, да види развръзката докрай. Божичко, оръжията трещяха и подскачаха яростно, но Джилда хлътна невредима в бамбуците. След нея, да не повярваш – Сакатия. Изчезнаха, изпариха се, тримата чернокожи ги последваха.
След малко двамата от тях се върнаха, те тичаха без да се обръщат, крещяха.
– Защо се връщате? – извика Франк. – Гонете!
– Убиха Гуму!
– Кой го уби?
– Куцата горила! – Чернокожият гоняч се мъчеше да поеме дъх.
– Черепа! – допълни вторият гоняч.
– Идиоти!
Белите не можеха да кажат нищо друго, Франк и Били изчезнаха в здрача на леса. Чернокожите се спогледаха и ги последваха.

Настъпи тишината: не, това все още не беше смъртта, ами че той може би нямаше и рана, нищо не го болеше, ядеше му се хляб. Започна да лази, изпълзя върху близката бабунка, от нея се виждаше отлично прохладната арка на гората. Двете момиченца лежаха бездиханни, един от мъжкарите риташе, една майка хъркаше, от гърлото ѝ бликаше червено гейзерче. Другите горили бяха мъртви, на тях не им минаваше през ум да се преструват. Но той се оказа любопитен, искаше да види истинския край. Пунтираше мъртвец, а главата му лежеше удобно, очите му нямаше да изпуснат нито една подробност. Беше доволен, знаеше, че ще го сполети човешка смърт. Преди да хвърлят труповете в ямата и заличат злодеянието, чернокожите щяха да отрежат лапите и главите на жертвите, за да ги изсушат и продадат като сувенири. Така че нямаше как да не направят откритието си. Тогава можеха да си обяснят и знакът на десницата му.

Накрая преследвачите се върнаха от гората с празни очи и още по-празни ръце.

Петър Манев усети последната си минута; преди да издъхне съвсем, той си припомни само приятни неща: предаността на Джилда, сърцето на рожбата си да тупа до гърдите му, и се зарадва като си представи колко бързо, почти светкавично, Сакатия побягна след нея.

сп. Пламък, 3/90.

 


БОРИС АПРИЛОВ

 О Т Б Р А Н А Т А – Н А С П А Р Т А

Разкази и новели. Първо издание. София, “Български писател”, 1982; редактор Върбан Стаматов.

СЪДЪРЖАНИЕ:

Отбраната на Спарта, Приключението, Гробът, Нежните скални мушици, Стълбата на гигантите, Островчето, Баба Тона, Деликатно настроение, Срещу империята, Статично приключение, Скривалището, Дискретен аромат, Грозното пате, Насаме, Към центъра на града, Кариатида, Ръждата блести като злато, Триумф, Господарят на Индийския океан, Възпоминание за лошия човек.

ОТБРАНАТА НА СПАРТА

     Той имаше собствена мъртва котва в акваторията на ветроходната база, сред воняща мътна вода, където се изтичаше мръсният канал на града. На тази котва, на сто метра от брега, завързваше своя “Мародер” – някогашна спасителна лодка на презокеански параход, чудесен велбот: осем и половина на два и половина метра. Двигателят на велбота беше дизелов. Собственикът му се гордееше много с просторната кабина и продълговатите илюминатори с перденца. Ще кажете, що за име на плавателен съд, защо пък мародер? Там е работата, че едва след като името бе нанесено в регистрите на пристанищната инспекция, а художникът го измайстори по бордовете, чак тогава собственикът разбра, че този, който се бори с биковете, не се нарича мародер, както е смятал, а матадор, но махна с ръка и заяви: пък аз да не съм нещо друго? Така остана позорното име на лодката, което, според желязното правило на традицията, прикачиха и на него.

Тази сутрин Мародера пренесе веслата в малката помощна лодка, загреба и се отправи към велбота. Прехвърли на него няколко дини, туба с вода и една чанта от панамериканските въздушни линии. В чантата имаше хляб, домати, сирене и пет пакетчета “Арда. Запали мотора, отвърза голямата лодка от шамандурката, привърза към нея малката и се отправи към открито море. В безслънчевия октомврийски ден морето и въздухът бяха меки, водата край бордовете се огъваше като клей. Половин час след потеглянето той успя да мине зад острова, опиянен от скоростта си, но там стана нещо, което го забави; там той спря и започна да съзерцава стадо делфини. Опита се да ги заговори. Делфините мълчаха упорито, един от тях едва не отърка десния борд, но никой не пожела да проговори, макар че Мародера им наприказва сто и две неща, като не забрави и да им се извини от името на човечеството; между другото упрекна ги и в неучтивост, а на края и в липса на проницателност, защото ако биха били по-проницателни, щели да разберат колко много обича той делфините и рибите, изобщо – всичко, което живее в морето, дори медузите. Верни на поведението си, делфините продължаваха да мълчат и Мародера им заяви, че те не са никакви интелигенти на животинския свят и че ако минават за такива, това трябва да се сметне за още една заблуда на човечеството, което всъщност, откакто се помни, живее в непрекъснати заблуди. Когато стадото се стопи в далечината, Мародера запали повторно мотора и се понесе по пътя си. Към девет наближи градчето, но вместо да влезе в пристанището като хората, той заобиколи вълноломната стена и хвърли котва в заливчето сред скалите. Котвата влезе плавно в дълбоката вода. Щом се убеди, че всичко е о’кей, Мародера седна при кабината си и разряза първата диня. Не прояви лакомия, изяде само четвърт от нея. Ядеше и разглеждаше къщите над скалите.

Две години не беше идвал насам, за тези две години старовремските дървени къщи бяха пометени. На техните места се издигаха съвременни жилищни фасади с веранди, балкони и тераси. Една от терасите му хареса особено. Там имаше жена. Другите тераси бяха пусти и сякаш мъртви, тая биеше на очи с присъствието на млада жена, която шеташе по нея. Прибра динята под седалката и понечи да хвърли корите в морето, но се отказа. Наблъска ги в кофата и започна да се съблича. Жената беше много млада и много руса, а тези качества той ценеше особено. Пушеше и се събличаше спокойно. Към това зовеше спокойствието на деня. Гол до кръста, той се сети нещо, наведе се през борда и пипна водата. Мòре, не беше толкова топла! Прибра се в кабината, махна панталона, събу долните си гащи и обу бански гащета. Тя е сама, помисли си Мародера и излезе от кабината. Младата жена побърза да изчезне в къщата. Малката, не те ли е страх в това голямо учреждение, а? На твое място ще загина от страх… Ти какво си застанал тука, право срещу мен? – запита жената от дълбокия лабиринт на къщата. Той седна и запуши. Тялото му излъчваше здраве и красота, известно тяло, наградено на две поредни Нептунови тържества, но вече готово да напълнее – под гръдния кош се зараждаше нещо като коремче. Не бързаше. Цигарата му се услаждаше винаги – и преди, и след гмуркането. Щом я допуши докрай, облече стар вълнен пуловер, постави маската и налапа шнорхела. Преди да скочи, зърна красавицата, която изнасяше пластмасов леген на терасата. Тази пък не позната лодка какво ли търси тук? – запита тя. Мародера, който вече набираше дълбочина, отвърна: ще видиш ма, кукло, не бързай и ще разбереш какво търси тази стара лодка тук. И докога ще стоиш под моя дом, а? Ами, де да знам, зависи. От кого? – запита тя. От тебе, отвърна той… Дъното, по което шеташе, му беше познато до втръсване. Долу лежаха няколко обширни, плоски скали, между които се въдеха дънни риби – добро място за лов на попчета с лодка. Оловото и куките можеха да падат леко върху гладката скална повърхност. Легнала сред ливадата от водорасли, белезникавата стръв се забелязваше отдалеч. Тук се въдеха по-дребни парчета. Рибарите предпочитаха това място само в краен случай, когато не можеха да отидат другаде, защото дъното беше истински капан за котвите им.

Ето едно въже! Мародера го улови и тръгна по него. То го заведе при щока на котвата. Натисна го. Напразно. Не се поддаде, бяха се затегнали двата рога. При това положение котвата никога не би могла да бъде изтеглена вертикално и рибарите правилно са я прежалили, заедно с тринайсетина метра въже. Голям зор са видели те, доста са се мъчили, такава котва не се оставя лесно. Кислородът в гръдния му кош свърши. Мародера се устреми нагоре, без да изпуска въжето от ръката си. Изскочи над водата и шумно глътна въздух. Морето го бе изхвърлило като зряла череша кокичката си. Господарката на терасата гледаше право към него. Той й се ухили под стъклото на маската. Бях малко на дъното, кукло! Точно единайсет метра дълбочина! Мъжът ти да се убие – не може. Ти била ли си някога там? Дъното е много хубаво нещо и ако си послушна, някой ден ще те заведа. Ръката му държеше края на обраслото с ракушки въже. Но като заплува към лодката, разбра, че тая работа няма да стене – въжето не достигаше. Като е нямал акъл в главата, трябва да го пусне отново на дъното и да го вади повторно. И всичко заради тази там, на терасата. Кукло, не видя ли какво направих? Заплеснах се по тебе и слязох на долния етаж без помощна връвчица. Мародера се опита да запомни мястото на котвата и се качи в лодката. Свали маската, съблече пуловера и се отпусна върху седалката. От опит знаеше, че първото спущане е винаги най-резултатно. Отсега нататък всяко ново отиване до дъното ще бъде по-краткотрайно. Ръмеше едва забележимо, приятно време, може да се каже – негово време: в подобен ден да седнеш край масата, че да не станеш. Но за спущане под вода – не, няма видимост. Облече шубата. После измъкна всички въженца с всички разноцветни пластмасови топки, определени да играят ролята на шамандурки. Грабна жълтата топка, хвърли я във водата и като бутна шубата на сухо в кабината, скочи повторно към дъното. Лесно откри въжето на котвата и ловко привърза към него връвчицата на шамандурката. Сега вече мястото на трофея бе набелязано. Имаше достатъчно кислород и тръгна към котвата. Но и повторното съприкосновение с нея го убеди, че няма да бъде лесно. Изскочи на повърхността и шумно налапа въздух. Когато успокои дишането си, Мародера погледна бегло към терасата, не видя нищо, пое отново въздух и този път се спусна право към котвата. Да, тя беше залостена яко и само няколко дръпвания надолу можеха да оправят работата. Започна да дърпа надолу. Нещо запука в ушите му – рогчетата късаха връзката си със скалата и се освобождаваха от леговищата си; тригоната се трошеше, а морският мъх се късаше. Тази котва му осигуряваше двайсет или трийсет лева, зависи на кого ще я продаде. А пипне ли някого от онези с яхтите, нищо чудно да откопчи и четирийсет. Изскочи на повърхността щастлив. Кукло, донесе ми късмет, знаеш ли? Тя простираше пране. Той изброи три нежни пликчета и един чорапогащник. В мрачния ден косата й светеше като слънце, пък и лицето й светеше, но най-силно се натрапваше нейният бюст. Макар и под блузката, той светеше по-силно от всички слънца на всички вселени, взети заедно. Главата си залагам, че е сама! Сама е в цялата къща и дълго време ще бъде сама, цели месеци, и да ми отрежат ушите, ако не е бременна. Такива ги напомпват и ги оставят да перат, докато мъжете им направят валута по траулерите. Че как се оставя подобна сексуална империя сама на терасата, а? Макар че терасата е скрита за погледите на града, ето, намери се един пират да нападне откъм морето!… Сърцето му изравни ударите си, дишането му се успокои. Вече можеше да направи третото спущане към дъното, но защо не опита чрез издърпване на въжето? Качи се на лодката и започна да тегли. Невъзможно. Трябваше да скача наново. Този път се озова зад котвата и започна да я изтегля надолу, после рязко нагоре. Щокът се освободи. С последни усилия изнесе цялата котва върху скалата и драсна нагоре. Струваше му се, че ей сега ще се пръсне на парчета под водата и от него няма да остане следа, или пък ще остане един бездиханен труп, който ще скита цяла зима по дъното на морето и влачен от теченията, ще изскочи чак през късна пролет, когато се стоплят водите, за ужас на гларусите, при някой пуст плаж. После гларусите ще свикнат и спокойно ще пощят перата си до него. Представяш ли си – лежиш наполовина във водата, а гларусите се пощят спокойно край теб или се любят… и цвъкат… Не само въздух нямаше в тялото му, нямаше и топлина. Дънните пластове на водата бяха студени, дявол знае какво щеше да става тази година, сигурно зимата ще настъпи рано.

Мародера заплува ускорено към лодката. Преметна се на палубата, захвърли маската, махна пуловера и се набута в шубата. Ръмеше. Ах, как се нуждае сега от едно жарко слънце, да го напече, че да разтопи чак бъбреците му. Но ръмеше. През рехавите облаци дифузираше далечна слънчева светлина. Императрицата си беше на сухо, вътре,  в някоя от залите на двореца, движеше се достойно сред стотиците накупии от Гибралтар и Халифакс, същите накупии, които украсяват стаите на съседните къщи, на всички домове в градчето: от покривките за легла до сувенирните коралови късчета. Макар че горните етажи на палата бяха пò шик, чудно защо, императрицата обитаваше само долния етаж. Горните са за чужденците, извика Мародера. Там са многото легла и фаянсите. Може да си хубава, може да приличаш на императрица, но си най-обикновена хотелиерка! Разбираш ли?… Той се прибра в кабината… Камериерка си!… Тя излезе отново на терасата с вид на жена, която не се интересува от това, че пред къщата й е закотвена лодка…

Въженцето на шамандурката измъкна на повърхността въжето. Той го хвана. Изработено от синтетични влакна, това въже можеше да издържи тежестта на всяка котва. Тази, която идваше нагоре, сета напущаше дългогодишното си леговище и се връщаше в сухия свят. Физическото напрежение раздвижваше мускулите и кръвта на Мародера, тялото му бавно се загряваше. Както бе предположил, котвата се оказа фабрична изработка, адмиралтейски тип, от ония, които ги имат яхтклубовете. И никога по-малко от трийсет лева… А градчето сякаш е изградено повторно – всички къщи са нови, изглежда, че жителите му наистина са фрашкани с пари. Ами да, те продават бяла чаршафна площ – всяка нощ по два лева на чаршаф… А ти ма, кукло, вместо да спиш горе, на огромно легло, най-малко четири декара, спиш долу, в кухнята, за да инкасираш повече! Язък ти за красотата! Ако си моя, няма да позволя. Никога!… Тя се появи отново на терасата и за миг му се стори, че не е бременна. Ако не е бременна, то мъжът й е тук. А може и да не работи в океана. Може да е в бакалията или зеленчука. Да, май че не е бременна. Но подобни красиви жени ги взимат главно океанджиите… Ами ако тя няма нищо общо с тази къща? А? Представи си, че е нещо друго, да речем – нещо, което се явява по терасите и само дразни моряците? Ами ако е богиня? Тази нежна кожа и тази руса коса не може да имат нещо общо с града, който е пълен с продавачи на чаршафни площи; неземно хубав град, населен с камериерки и камериери. Тя не може да бъде камериерка. Ако беше такава, щеше да бъде бременна. Защото кой океанец ще остави камериерката си така, ако не е бременна? Богиньо, извика Мародера, бременна ли си, или не? Тя поливаше цветята. Не съм бременна, отвърна камериерката и отново се превърна в богиня. Това накара ловеца на котви да влезе в кабината. Тук той смъкна шубата и измъкна своята жълта хавлия. Виж каква хавлия имам, рече той и влезе в нея. Беше се затоплил задоволително, беше изпушил две цигари. Русата богиня изтърсваше някакво чердже. Мародера палеше третата цигара. Тя изтърсваше черджето настрана от пликовете и чорапогащника. Виж каква хавлия имам, рече Мародера. Освен шубата!… Сега тя изтърсваше малко килимче, от тия, дето се постилат пред леглото. Морето спеше кротко под краката й. Крака или нозе, а? Кажи ма, богиньо, какво носиш долу, крака или нозе? Защото знам, че краката са само за хората. Виж ма, виж каква хубава хавлия имам! И какво тяло!

Мародера хвърли хавлията и остана по гащета. Той не скри хавлията в кабината, нямаше смисъл, вече не ръмеше. Взе маската и шнорхела. Изправи се на седалката и стоя дълго така. Богинята трябваше да се увери, че тялото му е наистина забележително и ненапразно е печелило конкурсите за Аполон на плажа. Виж как скачам в студената вода и слизам на дъното, където търся котви, рече Мародера. И допълни: защото съм горд и никога няма да продавам чаршафни площи. Той скочи във водата. Но тя, заета с работата си, не видя нищо. Нищо не видя ти, мислеше си Мародера на път към дъното. Язък! Край него се полюшнаха две медузи, по скалната ливада пробягаха попчета. Ето го второто въже. На другия му край има котва… Да. Четирирожка. Заварявана от четири извити железа. Лапите са прибавени допълнително. Тези цепнатина е истинска гробница на котви. Преди две години в същата дупка откри котва-красавица, за която му броиха двайсет и пет лева. Студено е, въздухът се изчерпва. Хайде, нагоре!… Богинята чистеше ориз или леща. По-вероятно – ориз. Тя седеше зад масата и пощеше тавата. Мародера подиша известно време над водата, напълни гърдите си и се гмурна. Този път обходи перваза на канарата и го проучи. Нищо. Лапини, лапини, лапини… И малки медузи, като брошки, а тук-там плавно се придвижват абажурите на родителите, които дори не подозират, че дребосъците са техни деца. Друго – нищо. Отново нагоре!… Богинята продължаваше да чопли тавата… Отново надолу!… Този път проучи другата страна на канарата и точно когато се отчая, намери нова четирирожка… Отново нагоре!… Бързай, Мародер! Ще се пукнеш… Богинята не го и погледна. Той бе изпръхтял силно, ала тя не вдигна поглед от тавата. Бъррр! Студено – извика той. Никакво внимание. Какво студено море! На нищо не прилича! Заплува към лодката и този път трепереше не на шега. Вмъкна се в кабината, смъкна гащетата си, облече първо хавлията, а върху нея – шубата. Дори не мислеше да се показва така опакован и треперещ навън. Отвори бутилката с рома. Пи две глътки. После още две. Това му позволи да захвърли шубата. Вече не трепереше. Запали цигара и излезе на седалката. Бледа слънчева светлина се мъчеше да стопи облаците. Кукло, ако ми паднеш между лапите, ще те удуша, да знаеш, и ще те целувам мъртва, но моя! Добре да го знаеш, на никого няма да те дам! Като поскача малко на седалката, той хвърли хавлията и отново надигна рома. Куклата остави тавата настрана и вдигна един голям кухненски нож. Доматите бяха измити и тя започна да ги реже. Чак сега Мародера забеляза, че в единия ъгъл на терасата върху котлон бе поставена тенджера. Жената наряза доматите, остави ги настрана и изсипа съдържанието на тавата в тенджерата. Богиньо, домати с ориз ли готвиш? Да, в ранната есен жената продължаваше да прекарва дните си на терасата. Тук е пренесена цялата кухня. Ами, разбира се, помисли си Мародера, цяло лято сте давали и кухненското помещение под наем! Достатъчно се е гмуркал. Още три котви му бяха вързани в кърпа, ще ги извади следобед, тогава може да грейне и слънце. Тя не беше бременна. В никакъв случай. Значи, по обед трябва да дойде този, който ще я направи тепърва бременна, за да замине. Тя готви за него, двамата ще седнат на терасата и ще се нахранят. Кауза пердута! Безсмислено е всичко останало. Лягай, Мародер, поспи си, стопли се, а после ще отидеш в казиното да се наплюскаш. Днес имаш четири котви, осемдесет лева, заслужава да обядваш в казиното. Той облече ризата си, обу панталон, дори обу и чорапи, защото още потреперваше въпреки рома. Това не е истински ром, мислеше си Мародера, ако е истински, ще го сгрее за минута, поне така беше чувал, че ставало другаде. Например в Джамайка. Пусна си музика и заспа. Няколко пъти в полусън дочу как дъждецът потропа по покрива на кабината. Когато се събуди, усети тялото си затоплено, отпочинало и гладно. Погледна часовника – четиринайсет часа. Бързо излезе вън. Императрицата обядваше. Абсолютно сама. Наоколо светлееше. Макар че слънцето продължаваше да се крие, беше топло, морето спеше дълбоко и изглеждаше мътно. Тя се хранеше по начин, който не подобава нито на богиня, нито на императрица – ядеше като човек, нетърпеливо предвкусвал гозбата. Нещо у нея му се стори променено, например косата. Освободена от превръзката си, тя падаше над раменете и дори пред лицето, беше дълга и права коса, достойна и за императрица, и за богиня. Нещо му подсказа, че прическата е променена заради него, заради присъствието на неговия флот в залива. Кукло ма, ти се храниш нарочно на терасата, а? И нарочно си дала свобода на косата си, нали? Чакай, преди това носеше ли рокля? А? Май че не носеше, а сега си с рокля. Поне си махнала престилката. Сега раменете й бяха открити, оттам започваха дълги бели ръце, достатъчно дълги, да стигнат до най-отдалечените кътчета на терасата, да вземат каквото си искат, дори ако се протегнат над морето, спокойно могат да погалят Мародера по косата. Става все по-интересно, извика той, аз съм тук, а ти си там и става все по-интересно, извика той. Ти си на сушата, а аз във водата, но те виждам като на кино, императрице, сама, в стоте стаи на самотния дворец. Заедно с косата си. С дългите си ръце. И със скуката си. Може би месеци не си виждала мъж. Може би зад теб няма нищо, а? Не знам защо, но ми се струва, че целият град зад гърба ти е мъртъв, да, ма Кукло – страшно прилича на мъртъв. И само ти си жива, само ти му даваш живот, там, на терасата, по-руса от русите, по-красива от красивите.

Мародера извади продуктите си на пейката и се постара да приготви един колкото се може по-естетичен обяд. Както ме виждаш, аз съм цар! – извика той. Пътувам с къщата си, където ми скимне, спирам, където искам, спя. Всички заливи са мои, не съм нито работник, нито чиновник, нито продавач – свободен съм и се прехранвам с плодовете на дъното. Ако искаш да те уважавам, напусни стоте стаи и ела в кабината ми. Ще те закарам на хоризонта, където морето и небето се взимат безшумно…

Той режеше домати, ножчето му беше остро, доматите мигновено се превръщаха в розетки или по-точно – в четирилистни детелини, а сокът им блестеше, доколкото някой може да блесне пред красотата на императрицата. Мародера разположи розетките върху пластмасова чинийка. Ще те целувам и в кабината, и навън. Ще отидем навсякъде. Стига, отвърна тя и се изправи, тъй като трябваше да си сипе още манджа. На кого ги разправяш? Това са измислици, тези неща не съществуват. Повярвай, рече той – зиме, лете, в пек и мраз, винаги, при всички обстоятелства, ще бъдем заедно, ще вадим котви и ще живеем като волни гларуси. Не, отвърна тя и понесе пълната чиния към масата, аз имам сто стаи, балатуми-малатуми и три бани с фаянси, разбираш ли? Разбирам, отвърна той, като нарязваше сиренето, но колко по-добре е вместо балатуми-малатуми да скитаме по водата и да вадим котви от дъното. Ами ти, както си руса ма, кукло, знаеш ли колко добре ще си паснеш с водораслите? Представяш ли си кво става, като се промушиш между тях? А? Знаеш ли, или не знаеш? Стараеше се да реже хляба тънко, изящно. Императрицата ядеше. Ще се промушваш между водораслите, а белият ти крак ще се мярка между рибите като светкавица, разбра ли? Разбрах, отвърна тя, както ядеше домати с ориз, но не ми харесва. На мен ми харесва тук. Ние се съсипахме, докато построихме тази къща, и сега трябва да чакам мъжа си, който ще донесе валута и много неща за обзавеждане от топлите страни. И само с него ли? – изкрещя Мародера. Само с него, изкрещя богинята. И защо си застанал срещу мен? Тя обираше чинията в движение, отправила се да си досипе още ядене. Подвоуми се, сипа си само две лъжици и се върна на масата. Мародера набождаше бучките сирене на върха на ножчето и ги поднасяше галантно към устата си, макар че пукаше от глад и можеше да изгълта цялата софра за две секунди. Ще стоя цели дни срещу теб, отвърна Мародера, цяла вечност, докато те подчиня на волята си. Какво ще ме правиш? – попита внезапно тя. Бе, ти ела и ще видиш какво ще те правя. Нали щеше да ме водиш уж на хоризонта? И на хоризонта ще те водя, и зад хоризонта, където искаш ще отидем, само ела. Махай се, извика тя. Не, аз няма да се махна, ще стоя и ще вадя котви пред очите ти. Цял живот ще вадя котви, ще ги превръщам в брошки и ще ги окачвам по бюста ти. За теб е важен само бюстът ми, така ли? Е, не чак, но е доста важен, всичко у теб е важно за мен, но бюстът ти ме омагьосва; омагьоса ме и косата ти, цялата ти руса богинщина ме грабна и ме отнесе. Нима не искаш да заживееш особено? Не, извика тя, защото за теб най-важното нещо си остава моят бюст. Не отричам, каза той, това е доста важна подробност от тялото ти, дори най-важната. Простак! Той отвори една бира с отвертка и я вдигна пред лицето си, с което искаше да каже нещо и тя сигурно разбра какво искаше да й каже, защото тръсна снага и изчезна в стаите си. Докато пиеше, Мародера си мислеше, че борбата за открадването на красавицата ще бъде жестока, пък и Спарта надали ще я отстъпи без бой, но реши да остане и да се бори докрай. Като почака и тя не се върна на терасата, той се съблече и се зае с изваждането на втората котва.

Изтръгна я и я привърза на въженцето. Бягайки нагоре, той зърна огромна морска лисица и отново си помисли, че му върви на морски животни – може би плуващият свят вече знае, че не употребява харпуни и въдици. Горе денят продължаваше да бъде навъсен. Смъкна маската и погледна към терасата. Нищо. Никой. Три котви за един ден, а? Това е доста добре, нали? Избърса тялото си, а после се разтри с най-сухия край на хавлията, глътна малко ром и навлече пуловера. Пиеше му се. Мародера взе китарата и излезе. Глътна още малко ром. Вече нямаше и помен от далечния зрак на слънцето. Държеше китарата в ръце и пиеше. Пръстът му погали безшумно струните, после по тях се плъзна дланта му, така както се гали кожа: Да отида ли в града, или да не отида? Няма да отида. Добре де, ако не отида, какво ще правя? Дланта му този път се плъзна по дължината на струните. Ще чакам тук, тя ще се появи отново, защото е грешно да не се появи. Тя е красива, но и аз съм красив. Двамата сме сами. На наши разположение са около трийсет легла и две койки. Във въздуха имаше много кислород. Забелязал е, и неведнъж, че след продължително гмуркане тялото му се изпълва с бодрост, пее му се, пие му се, иска да целува жени. Но тази спартанка е страшна жена – нещо средно между гълъбица и вълчица. Тя сигурно е ходила с много мъже, докато се появил океанджията да я налапа цялата, без остатък. Такива жени после се прибират и стават верни, но се разхубавяват непоносимо, чак до стъпалата си. Той пие и поглежда клипера на етикета. Колко пъти, в пияно състояние, е казвал, че затова обича рома, защото върви с мезето си: като пийваш, гледаш си платната на клипера, които те отнасят сред пасатите и лъскавите води, пак си пийваш и пак си поглеждаш платната – какво по-добро мезе от това?… Ето я! Излиза на терасата, взима нещо и се скрива. Аха, тя му се сърди.

Китарата му бърза да запее. За какво се сърдиш, красавице? Драм-драм-драм. На мен ли се сърдиш, или на безслънчевия ден? Драм-драм-драм! Ами, затова съм тук. Драм-драм-драм. Понеже няма слънце, бъди ти моя светлина. Драм!… Да бе, такива жени, като се приберат веднъж и – край! Мародера остави китарата, глътна малко ром и без да погледне този път клипера на етикета, влезе в кабината. Беше се почувствувал много сам, никому ненужен ловец на котви, тъжен човек в тъжен мокър ден. Добре де, извика той, докато се събуваше, къде е моят хоризонт, къде е моят ден, кога ще мога да целувам любимата си жена, потънал в щастие? Няма такъв ден, няма такъв хоризонт, не съществуват. Той се тръшна върху койката и реши да се наспи, а после да отиде в казиното, защото му се струваше, че ще пукне от тъга.

Мародера заспа към петнайсет и половина часа, спа два часа и бе събуден от първите викове на спартанците. Да, някой наистина го викаше, зовеше го да излезе, да се покаже. Преди да се разсъни както трябва, той измъкна главата си от кабината. Не много далеч, но не и близо, бяха спрели четири лодки.

― Какво? – запита Мародера.

― Махай се! – извика младият спартанец от едната лодка.

― Защо? – запита Мародера.

― Махай се оттук!

― Преча ли?

― Тук няма да стоиш! – извика вторият спартанец от втората лодка.

― Не разбирам защо обаче.

― Ти чу ли какво ти казваме? – запита третият, не толкова млад спартанец от третата лодка.

― Чух, не съм глух! Но защо? Преча ли, какво?

― Махай се! – каза четвъртият спартанец от четвъртата лодка. ― Засега ти казваме толкова.

― Добре де, кои сте вие?

― Ние сме нейните братя.

― Нейните? – удиви се Мародера. ― Четирима?

― Не искаме да й разваляш живота! Къде си се наврял тук? Тя е сама жена. Не искаме да е чува лоша дума за нея.

― Но аз – …

― Защо си застанал тук?

― Работя.

― Какво работиш?

― Това си е моя работа.

― Няма да работиш и ще се махнеш!

― Заповядвате?

― Сега ти казваме.

― А после? – озъби се Мародера.

― Ще видиш.

― Искате да се махна, така ли?

― Да.

― Добре де, щом ви е сестра, ще я оставя… Бях решил да й правя серенада, но няма да й правя. Хайде сега, оставете ме и си вървете.

― Ще си вървиш ти!

― Сестра ви няма да закачам, щом ви е сестра и щом сте дошли за това, но няма да си отида.

― Ще си отидеш!

― Ще си отидете вие, а аз ще остана, понеже имам да си върша някои работи. Като си ги свърша, чак тогава ще си отида, а вие ще си отидете още сега.

― Не знам – каза най-големият брат,  – сега ще си отидем и ще почакаме, но ако не си отидеш до вечерта, ще си изпатиш.

― Аз ще остана и ще си изпатите вие! А сестра ви няма да закачам, нито ще я фиксирам, разбрахте ли?

― Добре, но ако до вечерта не се махнеш, не отговаряме.

― Няма да се махна.

― Защо смяташ така?

― Ще се махна, когато пожелая. Утре, в други ден… Зависи от работата и от желанието ми. Но сестра ви няма да закачам, няма да падне и косъм от нея.

― Ще те махнем – рече някой от братята и поведе лодките към градчето.

Мародера се ядоса изведнъж и ги напсува, но понеже те не чуха от шума на моторите, ядоса се още повече заради мижитурството си, обърна се към терасата и размаха юмрук.

― Може да си направена от много хубави неща, но си само сглобена и те презирам!… Защото, когато свястната жена я закачат, си мълчи и никой не разбира, че са я закачали. Само пачаврите дигат аларма! Чули ма, богиньо крастава местна? И кажи на братята си, че когато Мародера спи, никой не смее да го буди, може да го събуди само бог и кварталният отговорник!

Той се върна в кабината и надигна бутилката. После се тръшна, но стана и се изпика и отново се тръшна на койката. Събуди се в полунощ, погледна часовника, разбра, че е късно за казиното, изпразни бутилката до дъно и заспа постепенно, вслушан в кокошките, които кълвяха по покрива. Вали, каза си Мародера, преди да потъне в големия сън…

А аз й предлагах да цепим хоризонтите, ядосваше се Мародера при събуждането си, третирах я като мечта. Той плю с отвращение и стана. Беше късно, вън нямаше и помен от ръмящия ден и дъждовната нощ; навсякъде – топла слънчева светлина. Излезе от кабината, протегна се, загледан в хоризонта, като си мислеше колко хубаво нещо е животът, когато има слънце на небето и котви на дъното. И днес ще извадя, извика високо той. Ако не извадя чужда, ще извадя своята собствена. Обърна се към градчето и се засмя на смешката си.

Пуловерът за гмуркане, който топли тъй добре под водата, сега е мокър и студен. Мародера го навлича и реве от допира до него, после бърза да се хвърли в морето, да изравни температурите. Ето яааааа!… Тя лежеше на петнайсет метра дълбочина, въжето й бе обрасло много – хубава котва, златна котва. Може би лежи пет или шест години. Два пъти е идвал тук, без да я види… Бързо нагоре!… Мародера изскочи високо, като делфин, пое дълбоко въздух, гмурна се отново, този път с тънкото въженце, откри бързо златната котва и я привърза, без да я разклати; нямаше нужда, откритието му лежеше сред “цветята” и чакаше само да бъде изтеглено. Отново нагоре!… Отново изскочи като делфин и заплува към лодката. Покачи се и се просна под слънцето, по цялото протежение на пейката, от кабината до кърмата. Лежеше с притворени очи, поглъщаше слънчевата топлина. През борда се изцеждаше пуловерът, половината от водата се връщаше в морето, а другата половина се стичаше към трите извадени от вчера котви. Те представляваха купчина ръжда и ракушки, но на всичко му идва редът – и на ръждата, и на ракушките, а след това почистените котви ще бъдат боядисани, за да хванат необходимата цена.

Далечният шум на моторите го накара да се повдигне на лакти и той бе учуден – за първи път виждаше толкова лодки да бързат през морето. Много лодки, може би сто. Мародера приседна и протегна ръка към цигарите. Запали, всмукна сладкия дим, облегна се на кабината. Такава картина наистина не е виждал никога. Къде ли са тръгнали? Да не би на празненство? Да е за риболов, не е, почти няма такава вероятност. Сигурно празненство, помисли си ловецът на котви, но олелията е чак до десетия етаж на небето. Лодките се приближаваха, нарастваха, моторите им гърмяха все по-мощно и сякаш се разгъваха… Да, те се прегрупирваха и се разгъваха флангово срещу него. Боже, тези са луди, ухили се Мародера. Ами да, те идват към мен, може би искат да правим втори Трафалгар.

Нещо му подсказа, че трябва да вдигне котва, но преди това трябваше да се изпробва моторът. Точно така, стартерът като никога отказа, та се наложи втори, трети, та чак и четвърти път… Слава богу, моторът заработи. Той не го чу, само усети вибрациите на корпуса. Загаси го и тръгна към котвата, но вече нямаше смисъл – лодките на Спарта го бяха заградили и нещо пак му подсказа, че трябва да си отваря очите. Моторите притихваха един след друг, настъпи древна тишина и, кой знае защо, в момент като този, когато беше обсаден, Мародера погледна към терасата. Чудно, царицата не беше там.

― Е?

Мълчаха и хората. Той огледа почти всички лица. Някои му напомниха за братята на царицата.

― Хайде де, ще мълчим ли? Затова ли се събрахме?

Един от моторите на спартанците заработи. Пред него застана лодката на възрастен мургав мъжага с късо остригана, почти нула номер коса, доколкото я имаше, защото повечето коса изобщо липсваше.

― Какво правиш тук? – запита стриганата глава.

― Ти ми кажи какво искаш, пък аз ще ти кажа какво правя – отвърна Мародера.

― Виж колко широко море, какво търсиш в нашия град?

― Разглеждам го – усмихна се Мародера. ― Аз съм курортист. Може да си купя и картички, да ги пращам тук-там.

― Ти не си курортист, ами работиш нещо по дъното. Какво търсиш по дъното?

― Брошки, брошки търся – захили се Мародера. ― Някои си губят брошките, аз ги намирам и после давам обявление за изгубени брошки.

― Лъже! – провикна се някой зад гърба на стриганата глава. ― Той вади котви!

― И друг път е идвал – намеси се втори човек зад гърба на стриганата глава. ― Преди две години също вадеше котви

― Видя ли? – започна отново стриганата глава в настъпилата тишина. ― Хората казват, че вадиш котви.

― Чакайте – учудено каза Мародера, – вие заради котвите ли идвате? Аз мислех, че има други причини. Не идвате ли за богинята си?

― Идваме заради котвите.

― Значи, не заради богинята. Боже мой, пък аз помислих, че идвате заради богинята си.

― И заради нея идваме. И за Елена, и за котвите идваме.

В лодките се понесе шепот и мърморене.

― Тихо! – обърна се към хората стриганата коса, а после отново погледна към Мародера. ― Искаме да знаем кой ти позволява да идваш и да отнасяш нашите котви?

― Всички сте луди! – отвърна весело Мародера. ― Слушайте, вие защо не се приберете? Имате да перете толкова чаршафи от лятото. Вместо да перете, се закачате. Защо се закачате толкова?

В следващия миг върху него се изсипа залп от псувни, но стриганата глава успя да овладее положението и този път.

― Колко котви си извадил?

― Сто и осем!… Долу е плантация за котви.

― Да ги даде! – провикна се някой.

― Каквото е извадил, да го предаде и да се маха! – провикна се друг.

― Защо? – поиска да знае Мародера. ― По какви причини? Къде е писано, че котвите от дъното трябва да се предават някъде?

― Те са наши котви!

Последните думи бяха изречени почти едновременно, от всички.

― Ахааа, ваши! Ами като са ваши, защо не слезете да си ги вземете? Защо чакате да ви ги извадя и тогава…

― Ти трябва да се махнеш и вече да не се явяваш насам. Ти вадиш котви и ги продаваш.

― Ами продавайте ги вие! Знам че ламтите за много, знам че искате да не се минете, но защо не си ги прибирате от дъното, а? Законът на морето е такъв – каквото намериш на дъното, е твое.

― Това е нашият град! – извикаха няколко души.

― Но дъното не е ваше.

― Наше е!

― И котвите са наши!

― Никой няма право да взима нашите котви!

― А пък аз няма да ви върна никакви котви и ще извадя всички други котви от дъното и ще ви ги дам само срещу заплащане! Разбрахте ли?

Моторите заръмжаха.

― Какво се ежите? – изрева Мародера и грабна брадвичката. ― На кого се ежите?… Вместо да перете, се зъбите!…

Той мина на бака, размаха брадвичката и отсече въжето на собствената си котва, така както се постъпва при внезапно бедствие, после се върна на кърмата и преряза въженцето на плячката си, а след това натисна стартера и моторът заработи.

― Перачки на чаршафи! – викаше той. ― По цели дни перете чаршафи! – Сега гласът му надвикваше всички шумове на моторите. ― Хайде де, гонете ме!… Да ви видя!…

Да говорим за мотора на Мародера сега е излишно, това е мотор с известност по цялото крайбрежие. Още в първата минута Мародера се изплъзна от преследвачите си, като ревеше и дразнеше хайката. Но спартанците не се отказаха от гонитбата. А и преследваният, вместо да изчезне по посока на своя град, започна да си прави шеги. Лодката му се върна на няколко пъти и се вряза в редиците на врага.

― Хайде де, няма ли да ме хванете?… Не можете!… Вас ви бива само да перете!

Преследваният викаше с пълен глас, но мисълта му се връщаше към тъжния факт, че днес му се бе случило за първи път да реже въжето на собствената си котва и че това не са хубави работи.

― Защо не ме хванете? – предизвикваше той, префучавайки под носовете на спартанците. ― Ха-ха-ха!… Ще ви закарам в открито море и ще ви потопя един подир друг, да знаете!… Перачки, с перач…

Едно весло го удари по главата. Мародера залитна и полегна върху мотора. В следващите секунди върху гърба му се стовариха още сто, пък може би и повече весла. Някои от тях го заръгаха яростно, отместиха го от мотора и го избутаха към борда. Тогава моторите започнаха да замлъкват, замряха и остана само приятното съскане от двигателя на преследвания.

― Ще краде котвите ни! – извика някой.

― Нашите котви! – извика друг.

Лодката на Мародера проряза флотилията на спартанците и се отправи към открития хоризонт. Главата, ръцете и торсът на разбойника висяха през борда и при всяко ново полюшване се приближаваха към повърхността на морето. Най-напред във водата се врязаха ръцете, после главата и тъй като всичко това натежа, тялото се изхлузи изцяло през борда и потъна под гланца на бездната. Като кон без ездач, лодката се устреми напред и просто не знаеше какво да прави с мощта на своите конски сили. А Мародера слизаше към дъното, между облаци атерина, между полилеи от медузи, кръвта му багреше обграждащата го бистрота и се разтваряше в морето, за се превърне във вода; тялото му слизаше надолу, бавно полегна сред пампасата и се извърна с лице към небето, а отворените му очи сякаш продължаваха да поглъщат чудесата на света.

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО

     Ах, това събуждане, ако не бяха ранните събуждания, животът можеше да протече и по-добре. Обидно е да се ококорваш самичък в тъмницата, докато градът все още спи, а повечето хора се надигат с помощта на часовникови звънци. Всички действия след ставането Иван Мишев извърши бавно и въпреки туй, като погледна стрелките, оказа се, че не минава четири и трийсет. Да си полегне ли пак? Изключено, не му се спи, той е бодър и дори му се върши нещо. Но какво? Няма нищо за правене, няма и къде да ходи в тъмницата.

Бръсненето, макар че го проточи, му отне само десет минути, стана пет без двайсет – да заплачеш от яд. И все пак нямаше друг избор, освен да се облече, и то внимателно, много тихо – в съседната стая спяха синът и снахата.

В пет без нещо излезе и премаля от нежна, сладка болка в гърдите. Над стария вледенен сняг бе паднал нов, тънък тензух, уличката дишаше леко, нито един автомобил не шаваше. Ето откъде се е взела бодростта тази сутрин, оттам извираше тя, от обновлението и тежката свежа тишина. В такива мигове му се струваше друг, само негов, но Иван Мишев не проумяваше дали от това му става по-приятно, както не знаеше напролет сред гората защо му тегне усещането за проточена до невъзможност тъга.

Най-после чу първия шум, това бе далечно изквичаване на трамвай, трамваите се обаждаха на завоя и само в гъстите часове на нощта. После чу и втория шум – портиер или портиерка метеше стълбище, стълбището беше лошо осветено и не можа да разбере, дори почака, това сякаш го интересуваше. Огънатата фигура работеше бавно и тромаво, скрита в огромно връхно палто и в крайна сметка какво значение има дали е мъж, или жена – просто фигура, която мете стълбище.

Внимаваше да не се подхлъзне, цяла зима се е съсредоточавал, защото знае цената на едно падане, на тази възраст Иван Мишев обмисляше всяко свое действие, дълбоко убеден, че от това само печели. Беше нелепо да се изтърси точно сега, когато се отваряха дверите на пролетта и се задаваше още едно цъфтене в живота му. Наистина негов град, ако не целият, поне малката заснежена уличка и другата до нея, след като се кривне в ъгъла. След ъгъла улицата имаше по-друг характер, беше и по-голяма, с магазини. Най-напред бакалията – според него наречена погрешно магазин за хранителни стоки. По това време на денонощието магазинът биеше на очи с прекаленото си осветление, нямаше квадратен сантиметър вътре неосветен, горяха може би десет лампи. Туй му се е струвало винаги глупаво, електрическата енергия не достигаше и защо трябваше да горят десет?  Заради крадците. А може ли без крадци? Може. Тогава няма да светят по десет лампи в магазин. Започна да изчислява, но не знаеше колко магазина има в София, не можа да реши задачата, защото пък, от друга страна, не знаеше и броя на магазините в страната. Но светеха ли петстотин хиляди крушки в момента, без да има каквато и да е нужда от тях? Може би петстотин и четирийсет хиляди. Ненужна светлина, излишно се хабеше енергия, нещо изгаряше, прахосваше се на вятъра и заради какво, заради крадците, които съвсем не бяха нужни. Бедната витрина привлече вниманието му: макарони, юфки, захар, олио, бисквити, вино, ракия, вермути, локуми, лимонови резанки… Всичко разгледа поотделно, проучи дизайна на опаковките, спря вниманието си на етикетите. Там е столът на касиерката, пред стола е сметачната ротативка, най-вероятно – повредена, колко пъти му се е случвало да чака търпеливо, а в това време несръчните ръце на касиерката вършеха точно обратното на необходимото. Вдясно и в дъното е щандът за саламите, до него се продават сиренето и кашкавалът. Досега не е виждал продавачка, която да не плюнчи пръстите си, всяка покупка се загъваше с наплюнчена хартия. Милиони пъти е обръщал внимание пред лицето на цялата опашка, но сякаш и самата опашка не разбираше какво иска да й каже. Иначе в бакалията се прекарва добре: влизаш, оставяш чантата, взимаш кошница и тръгваш между рафтовете. Киселото и прясното мляко, снежанките и сметаната са разположени долу, на неудобно място, принуден си да се наведеш. Сега да купиш дори пакетирана стока не е просто нещо. Пликовете с прясното мляко понякога текат или пък са зацапани от друг пробит плик. Трябва да се избере сух и студен, което означава, че е по-запазен. Кофичките с киселото мляко също крият изненади. Преди всичко не бива да се взимат издути, да се внимава за датата на опаковката и най-вече да са напълнени добре, в ръцете му са попадали кофички със силно намален грамаж – запечатани, като ги погледнеш, всичко наред, а всъщност направо измама. Обикновено купувачите бързат. Защо? Посещението в един магазин за самообслужване е забавно. Тук питаш и са длъжни да ти отговорят Питаш има ли овче сирене, те отговарят. Ако не отговорят, питаш повторно. Тук можеш да прередиш случайно или да те прередят, повежда се спор, разговор. Можеш да срещнеш и познат. Тогава става още по-интересно. Колко много неща имат да се кажат. Ако трябва да бъдем справедливи, спокойно може да се отбележи, че младите хора не знаят за какво да говорят, те изобщо не говорят, те работят и учат или комбинират, или нападат, или се защищават. А какво е животът? Животът е събеседване.

Тук е пунктът на спортния тотализатор: непозната територия, много хора влизат, но в цялата работа има нещо неизяснено, дори загадъчно, по простата причина, че му е непознато. До спортния тотализатор се намира магазинът за риба, до магазина за риба – месарницата, все хубави места, в тях има спомени и някои неприятни преживявания, в смисъл че са му повишавали тон. Всъщност какъв тон можеш да изискваш от продавачи на риба и месари, но и там се прекарва добре, там пък човек може да подхвърли някой намек за неритмичното снабдяване. Хубаво е, на човек му доставя удоволствие, когато изрази недоволството си на глас.

Хлебарницата, зеленчуковият магазин, работилницата за поправки на обуща, сладкарницата. Някога сладкарниците бяха гнезда, в тях посетителите седяха дълго, беше им приятно, сега и в сладкарниците се бърза, вместо гнездо – динамика, неугледност, лелки бършат масите с кърпа под носа ти, искат да ти кажат, че е крайно време да се измиташ.

Нещо в снежната тъмнина се раздвижваше невидимо, можеше да бъде доловено само от по-деликатни сетива или по навик, след дълго живеене на този свят: далечни нечути стъпки, далечни нечути звуци, напрежението на невидимото небе, което не знае ще отрони ли, или няма да отрони нов сняг. Но всичко туй се долавя главно в тъмната част на улицата, а тук са силно осветените витрини, богато осветен мир. Като се изключи обущарската работилница. В нея мъждука единствено крушка от двайсет и пет свещи, но и тя е достатъчна особено ако имаш въображение и най-главното – спомен. За Иван Мишев не е важно да види всеки предмет добре, достатъчно е да зърне ръба на шевната машина, железния станок, върху който се надява обувката. Останалото ще си го представи – дървените и железните чукчета, кутиите с лепила, клечките, гвоздейчетата, конците и канапите, всичко туй, заедно с рафтовете, създава спомен за един отмиращ бит на износване и кърпене, на подковаване, на смяна на подметки, на онази врязваща се в ноздрите миризма на гьон, миризма, за която е запазил също само спомен. Къде ти сега гьон, сега има само синтетика и лепила, а нищо чудно да няма вече и клечки. Приближи се и погледна към рафтовете. Поправените и чакащите обуща имаха нови форми, нови шевове, кръстосваха ги контрастни цветове, в цялата богата пъстротия просвяткваха ципове – все измислици, начини да се направи практично всичко в този практичен век. И все пак тук се тулеше присъствието на миналото: майсторите, престилките им, но най-вече типичните замърсени обущарски ръце, свързани със спомена за сръчност и работливост. Иван Мишев е влизал в малки обущарнички, свалял е обувката си, сядал е и не му е оставало нищо друго, освен да наблюдава пъргавите движения на ръцете, те извършват необходимото, закърпват, подковават.

Разбира се, можеше и да не броди по тъмната улица, притежаваше топъл дом на третия етаж, можеше да се върне веднага и вместо призрачните витрини щеше да наблюдава как снахата излиза от спалнята, после синът. Той се олюлява повече от нея и сякаш не знае къде е вратата на тоалетната. Понякога синът и снахата се сблъскват в суматохата или пък се разминават на милиметри. Единият включва котлон, другият се мие, обличане, сресване и ако не се допрат чашките, ако не извие кафемелачката, ще помислиш, че присъстваш на нямо кино.

Стъпките край него добиваха реалност, мяркаха се фигури. Фигурите не бързаха, придвижваха се бавно, плавно, замаяни от снежното опиянение. Прозорци светваха, сякаш невидим гигант запълваше квадратчетата на гигантска кръстословица.

Почака доста на спирката. Трамваят се оказа топъл, хич и не погледна номера му. Мълчаливи хора се носеха напред, нанякъде, носеше ги трамваят, на спирките влизаха още, мълчанието се задълбочаваше, а на Иван Мишев му се струваше, че край него е пълно с виновни хора, че вагончетата превозваха в тъмнината една огромна многоглава вина. Тази мисъл, че всички хора са виновни, напоследък го спохождаше нерядко, но той си я обясни като каприз на старчески мозък. Разглеждаше лицата – и възрастните, и младите бяха кротки, гузни, недоспали. Сега имаше място за всички, никой не се блъскаше, никой не гризеше нечий гръклян, между пътниците съществуваше разстояние, нямаше начин за възпламеняване. Топъл трамвай пронизваше топло заснежено утро преди разсъмването. На една спирка пътниците влязоха с вестници. Вестниците миришеха на печатарско мастило, бялнаха се тук-там, оповестиха новия ден. Иван Мишев започна да разглежда хубавото момиче вдясно. Момичето стоеше спокойно, дясната му ръка държеше облегалката на празната седалка. По русата му коса блестяха капчици, изглежда отново снежеше. Момичето беше много красиво, у него всичко беше и здраво, пораждаше дълбока неосълзена тъга, просто сломяваше. То стоеше право, нямаше защо да сяда, младата му кръв не чувстваше нужда от почивка. Беше си редно и естествено една такава сутрин да роди едно такова момиче, което пък от своя страна пораждаше хиляди тръпки, поразяваше с припламвания пътя си до работното място. Така е изработено всичко, помисли си Иван Мишев, да няма спокойствие за никого, да тръпнеш и на стари години, ако не от друго, от тъга. И не е вярно това, че с остаряването… Трамваят спря, всички се изправиха, Иван Мишев разбра, че са на последната спирка. Никак не му се слизаше. Останал за секунди сам, щеше му се да продължи така, единствен в целия трамвай, накъдето и да е, поне пет минути сам с това огромно превозно средство.

Знаеше, че ще стане така, очакваше го и когато ватманът му подвикна, Иван Мишев си рече: това е първото ми наругаване за деня. Нима ватманът е допуснал поне за момент, че старецът няма да слезе? Или загубената секунда можеше да се отрази катастрофално за графика на движението?

Намираше се далече от централната част на града, между стари дъсчени сгради. Доколкото можа да схване в тъмнината, кварталът беше нисък, мизерен, а снежната свежест бе примесена с мирис на дим. В носа го удари индустрията. Някъде бръмчаха автобуси, нататък се стичаха и тълпите. Тръгна с тях. Не че го бяха понесли, натам го влечеше авантюрата, остатъкът от магелановските му пориви, той си мислеше, че се бунтува, а всъщност го дърпаше копнежът да бъде отново сред действуващи хора. Действуващите хора действуваха добре и с краката, и с лактите. Автобусът се напълни за секунди и потегли. Иван Мишев дори не помисли да се опита. Останал долу, той инстинктивно се обърна към другия автобус. Другият автобус стоеше и ръмжеше, бъхтан, очукан отвсякъде, да ти се отще да го гледаш, а не да пътуваш с него. И все пак той го гледаше с надежда. Отвътре го гледаше шофьорът. Между стареца и шофьора стояха затворените врати. Шофьорът нанасяше някакви данни в някакъв тефтер, ръбаше баничка, поглеждаше към стареца, отново нанасяше данни, отново поглеждаше стареца и отново наръбваше баничката. По едно време той натисна някакъв бутон, вратата се отвори с трясък. Иван Мишев побърза да влезе, условният рефлекс му подсказа да бяга ловко от вратата, която се затръшна като капан. Автобусът го подхвана грубо и го затресе. Вътре бе по-студено от вън. Чистачките метяха стъклото, снежинките наедряваха. Шофьорът изгълта баничката заедно с част от хартията, смачка остатъка от амбалажа и го захвърли на площадчето. Времето течеше, шофьорът попълваше данните в тефтера си, автобусът се тресеше празен и все още никой не идваше Какъв беше този автобус, за къде се стягаше? Извинете, след колко време тръгвате? Шофьорът го мерна с поглед и продължи да си попълва. Иван Мишев не посмя да зададе втори въпрос, но си каза, че преди малко произнесе първите думи за деня.

Вратата зейна за втори път и си остана така, вече влизаха пътници, посипани със сняг. Автобусът тръгна тежко и несигурно  в тъмнината, през далечни непознати предградия, на всяка спирка се пълнеше още, навеждаше се, скърцаше, но продължаваше да напредва неуверено, докато стъпи на асфалта. Тогава нещо в него се успокои, изчезнаха и спирките. На стария пътник, облечен в черен костюм, бяла риза, вратовръзка, тъмносин балтон и тъмна мека шапка, му се стори, че се движат извън столицата. Отърка с длан стъклото, видя черна пустош, няколко дървета се мернаха до пътя, в далечината се сипнаха светлини. Лицето му беше добре избръснато, натъркано с одеколон, а после и с крем. Чист и светъл в тъмните си дрехи, Иван Мишев контрастираше до смях с набръчканата брадясала работническа тълпа. Зачакаха на някакъв прелез. В мръсното развиделяване край автобуса се наредиха камиони, кранове, бетонобъркачки – все груби бачкаторски машини, които най-неочаквано му заприличаха на уморени, недоспали животни от друга ера.

Да, нощта отстъпваше тежко и неприятно, зараждаше се утро с цвят на цимент. Бавно изникваха грозни корпуси на стари фабрики, високи и ниски комини. Комините бълваха дим, но този дим му се стори съвсем неподвижен, приличаше му на тиня. Тинята се тътреше над предприятията и сякаш пречеше на времето да се движи. Колоните по асфалта пълзяха, спираха, тръгваха и тъкмо да се засилят, отново спираха. Кал и сняг политаха настрана при някое избързване на нахален шофьор. Принуден да спре, нахалният шофьор се оказваше винаги пред погледа на стареца и старецът виждаше диво младежко лице със застинала псувня на устата.

Най-после пътниците се изсипаха в кашата на крайната спирка. Иван Мишев веднага разбра, че авантюрата му няма да излезе чак дотам сполучлива. Нищо не можеше да очаква от това селище, все едно че е попаднал в ада. На всичко отгоре нямаше и никакви изгледи да разсъмне повече, туй е, колкото беше досега. Може би тук е тъй и през лятото, де да знае. Край него прозвуча смях, двама души чисто и просто се смееха, напук на всичко, а в огромното хале на завода блестеше чиста, богата светлина. Иван Мишев погледна през остъклението, хората вътре работеха леко облечени, изглежда, че им беше топло; те се движеха навсякъде и произвеждаха нещо, но какво, нито можа да разбере, нито имаше смисъл да разбере. По-важното в случая бе това, че откриваше, както се казва, “живот под леда” – там имаше движение, успокоени лица, хора и те знаеха какво правят, един свят се изявяваше като под купола на изследователска станция, под пущеците и мрачния ден с цвят на циментова каша.

Вървя дълго, неспокойно; гонеха го камиони, пръскаха го, а по едно време го погна и влак, локомотив с един-единствен вагон. Стори му се, че локомотивът го преследва и извън релсовия път. Докато бягаше, Иван Мишев си казваше, че локомотивите не бива да излизат извън релсите, че това е нередно и противоречи на правилата., но все пак предпочете да побегне и пренебрегне правилата. Неочаквано се показа централната част на селището. Тук нещата се очертаха в по-спокойни контури, беше по-тихо, а съществуваше и нещо като градинка с пейки. Присъствието на пейките, макар и заснежени, поуспокои стареца, но щом съзря надписа “Сладкарница”, Иван Мишев се изпъна и опипа шапката си. Едва сега можеше да се съгласи, че авантюрата му се осъществява, да се успокои – намираше се в друго селище, на друго място, в друга обстановка, както си беше наумил. Е, нещата не са като в първоначалния му замисъл, първоначалният му замисъл беше грандиозен, трябваше да започне от аерогарата и да завърши при брега на морето; поводът си го заслужаваше. Но какво да се прави – намеси се страхът от неочакваната настинка или внезапна смърт. Такива са старците, навсякъде вървят със смъртта си. И вместо на четиристотин километра Иван Мишев се озова на трийсет километра от София. Знае той един хотел край морето, от него се вижда безкрайната вода, долу има ресторант, дневен бар и доколкото е чувал, барманката е бъбриво закръглено момиче. Това момиче говори много, но умее и да слуша, Иван Мишев можеше да се наприказва и да се върне у дома си като след курорт.

Сладкарницата се оказа препълнена. Хората чакаха за банички. Те плащаха и налапваха. Иван Мишев се нареди на опашката и запристъпя напред. Когато дойде редът му, поиска кафе. Продавачката не му отвърна. “Искам кафе” – каза повторно Иван Мишев. Продавачката загъваше баничка. “Не искам баничка, а кафе, другарко, всяка сутрин пия кафе.” Опашката се притисна към него, той долови по навик брожението. “И както забелязвам, другарко, вас не ви е страх от санитарните органи, а и санитарните органи дори не забелязват, че в цяла България продавачите плюнчат пръстите си и амбалажа.” Едва сега продавачката видя стареца. В последните му думи имаше нещо тревожно, но какво, засега не можеше да схване ясно. Доколкото бе чула, старецът говореше за това, че плюнчи пръстите си. “И не ми казахте има ли, или няма кафе.” След тия думи на стареца опашката зад гърба му не издържа – както си мърмореше неразбраните недодялани думи, тя го изтика настрана. Иван Мишев се обърна към всички и оправи килнатата си шапка. Отвори уста да каже нещо по-страшно, ала долови страхотната апатия на хората и се отказа. Хората сякаш го бяха забравили, всеки грабваше баничката си и хукваше навън.

Пръстите го наболяваха от студ, трябваше да се вмъкне някъде, преди да изстинат краката му. Градовете предлагаха много възможности за едно такова приютяване – можеше да влезе във всяко учреждение. Един следобед – преди няколко години – прекара в районния съвет; справка за някакъв документ. И си го получи, след като направи на маймуни чиновничките. Този документ не му притрябва никога, но тогава прекара добре, върна се у дома като победител. Налагаше се да влезе някъде. Зоркият му поглед проучваше не добре оформения площад на селището. И откри, разбира се – ето я пощата, в пощата можеш да седнеш и да седиш до затварянето й. Седна, свали ръкавиците, облегна се назад. Нафтовата печка пращаше топлината си към него, успокояваше го. Можеше да наблюдава посетителите. И да ги чува. Мнозина попълваха бланки или запечатваха колети, чудесни обекти за наблюдение. Но други говореха и това не бе съвсем безинтересно. Заслуша се към телефонните кабини. Вниманието му се вплете в съдбите на хората, те викаха в мембраните, просто крещяха разни неща от живота. Да бе, как не се е сетил досега да прекарва времето си в Централната поща на София? Че там е дворец, разкош, нейните зали ти разкриват възможности за цели пътешествия. Както си седеше на пейката, Иван Мишев тръгна из Централната поща, мъчеше се да си представи разположението на отделните помещения, огромните маси сред тях, столовете, на които можеш да седнеш, павилионите за марки, вестникарския кът, автоматите за купуване на пликове. Той скиташе из Централната поща, но и се вслушваше в телефонните разговори. Някой разговаряше със сина си. Синът беше някъде войник. Освен изброените зали там има и гишета за подаване на телеграми, пред гишетата са подредени удобни маси с бланки. Можеш да попълваш бланки, да речем. Бащата се сърдеше, че синът не се обажда, синът се оправдаваше ловко, но бащата го засичаше още по-ловко. Какво ли ще бъде, ако сега Иван Мишев поръча един телефонен разговор с внука? Това не може, няма как да се осъществи без предварителна покана до казармата. Краката му се затопляха. Свали шапката си, разкопча се, трябваше да вземе решение – да продължи ли нанякъде с влак, поне още една гара, или да се върне в София. Какво можеше да му предложи една друга гара? Нищо, и там същото. Но телеграма? Ами да, веднага. Бръкна в джоба си, измъкна портфейла, намери номера на поделението, поиска бланка и като застана пред наклонената маса, започна да съчинява истинска телеграма, до истински човек, той щеше да я получи наистина. Поне тук нямаше игра. Текстът дълго му бягаше, две бланки отидоха в кошчето, но на края се получи нещо свястно: “Иване, днес, 27 февруари, дядо ти навърши кръгли осемдесет. Пожелавам и на теб да бъдеш така здрав и бодър, дори да го надживееш. Лека ти служба.”

Най-после беше разменил думи с някого. Плати стотинките, сложи шапката на главата си, закопча балтона, нахлузи ръкавиците и излезе. Денят не даваше да се разбере, че ще разсъмне повече, но вече не валеше. Иван Мишев внимаваше къде и как стъпя, нямаше смисъл да пада към края на зимата, и то на рождения си ден. Попита за гарата, посочиха му, тръгна право към нея. Решението му да се върне в София, но този път с влак, бе категорично – беше пътувал, беше видял, беше поговорил с внука, не може да се каже, че е прекарал зле, сега му оставаше да пие кафе на софийската гара. Категорично му посочиха да върви по пътечката, през заснеженото поле. Като повървя, той се огледа на всички страни и му направи впечатление, че стърчи самотен сред полето. Чувстваше се здрав, усещаше необяснима бодрост. Малко пред гарата пътечката минаваше през мостче. Под мостчето лъкатушеше чудесна мръсна река. Това не го учуди, тук всичко грознееше, ръждееше, кирливееше. Обърна се към индустриалния пейзаж зад гърба си. Кашата на дима продължаваше да виси над заводите, наистина създаваше впечатление за застой. Край мостчето се издигаха стари мръсни дървета, приличаха на брястове. Водата на реката вонеше. На едно място тя миеше стара автомобилна гума, на друго обливаше изтърбушен дюшек. Клоните на дърветата се разстилаха мощно на всички страни, да не им се надяваш, държаха се здраво за дънерите, а дънерите бяха слезли дълбоко в земята, може би оттам смучеха сили, за да крепят красотата си, излязла смело над пръстта.

ГРОБЪТ

     Няколко дена след смъртта му разбра, че късчето земя, в което легна той, ще й създаде допълнителни грижи. Преди всичко трябваше да потърси каменоделец за плочата. Но възникнаха още въпроси. Най-важният се свеждаше до цената. Предлагаха й няколко вида граните и мрамори. Реши да помисли. Туй я накара да се разходи по алеите. Трудно би било да се каже, че предприетата разходка я потисна, по-скоро предизвика учудването й. Изненада я редът, вещината, с която всяко нещо кротко и красиво бе поставено на мястото си. Съществуваше ли по-пъстър свят от гробищата? Не, разбира се. Всички видове цветя! И сигурно всички видове пойни птици. Какви ли не бръшляни. Тишина! А градът в низината боботеше, скърцаше, забулен в далечната мъглица с цвят на ръжда… Преди да си отиде, отново мина край гроба на мъжа си – купчина пръст, обсипана с цветя. Слезе на пътя, изчака автобуса, седна. Двама дангалаци отстрани я гледаха продължително, подхвърлиха й някакви думички, но тя не отгатна добре смисъла им.

На последната спирка й провървя, хвана такси, успокои се, пристигна на време. Както обикновено, помъчи се да долови настроението му по светлинките в очите. Във вечната сянка на отегчението този път проблясваше нервната жилчица на радостта; може би добра новина, може би се осъществяваше нещо важно за него, което не я засягаше и нямаше защо да се интересува. Тя искаше много от този иначе отсъствуващ, но влюбен мъж и почти винаги успяваше да го получи, изпълнена с обидното усещане, че любовта й протича на пристанище или гара. Често се питаше откъде иде безпокойството, но не можеше да си отговори; предполагаше, че се дължи на неговото непрекъснато отдалечаване. Към това отдалечаване той се стремеше, той не искаше да обича докрай, дори не допускаше, че може да се обвърже по такъв стереотипен начин. Тя само се докосваше до него, копнееше да го задържи завинаги. В същото време край нея бушуваше истински наплив от мъже. Всеки от тях крещеше, че е готов да се превърне в роб, да лази по петите й. Но това за нея нямаше значение, нищо нямаше значение повече за живота й. Стигаше й неговото присъствие. През четирите часа, докато му гостуваше, тя не пропусна да помисли и за личните си проблеми, а когато беше на легло, дори светотатски я споходи и грижата за подреждането на гроба. Не можеше да го остави неугледен сред благополучието наоколо. Но на каква цена? Паметниците струваха по петстотин, седемстотин, деветстотин и хиляда и триста. Бяха от не знам какво си и с не знам какво си. Гробът, погълнал близкия човек, като нищо можеше да погълне и средствата й. Разбира се, без заем нямаше да мине. На първо време – взаимоспомагателната каса. Колко дълго ще изплаща след това! Останалите проблеми? Те са купища… Старите искаха да се прибира на време, те не чуваха стъпките й, но проверяваха стаята й. Обикновено заварваше сина си пред телевизора, сядаше до него, двамата гледаха и разговаряха. Много често се е питала подозира ли я той? Разбира се, не. Тези неща тя винаги е правила внимателно, открай време, още докато бащата беше между живите. Поддържаше дома чист, изряден и в тежките моменти на болестта му, дори през няколко дни в болницата, когато бдеше над смъртния му одър. Да, тя бе останала до него, той издъхна в ръцете й. Беше си отишъл най-близкият й човек, за него тя би се пожертвувала, без да се замисли, отиде си партньорът й, камилата, с която прекосяваше пустинята… Изведнъж се почувствува сама, потънала в грижи, безутешно сама. Но свободна. Вече нямаше от кого да се крие, стана много независима и сякаш внезапно умъдряла. Неочаквано хоризонтът се премести. Например: достатъчно беше да си вземе отпуска и можеше да замине, където й видят очите. Опита. Оказа се не само лесно, но и привлекателно. Заминаха и тя вече знаеше, че човек може да обитава един свят, който няма нищо общо с дома и с работата, че домът и службата са нещо необходимо, но ако можеш без тях, е някак си по-хубаво, по-достойно за духа. Разбира се, хоризонтът се беше преместил, без да изчезне съвсем – ученикът в къщи искаше своето, – но главното се беше случило: тежката брачна верига не съществуваше. Този, който я водеше отвъд хоризонта, се отличаваше доста от този, който лежеше под земята. Този, който лежеше под земята, приживе осигуряваше мекотата и спокойствието на дома. Той например нито веднъж не закъсня след работа, никога не повиши тон. Занимаваше се с невероятни къщни дела: доизмайсторяваше жилището, отстраняваше повредите на домакинските уреди, преграждаше, облицоваше, конструираше и полираше библиотечни кътове, четеше леки популярни романчета или пък дневниците на пътешествениците, интересуваше го природата, покоряването й, въпросите на нейното запазване. Най-добрият съпруг! За него й завиждаха колежките. Тя си знаеше, че е малко скучен – малко скучен е меко казано, – но го ценеше за много неща и най-вече за спокойствието, което й осигуряваше. И го обичаше, не можеше да си представи живота без него. Както не можеше да си представи и живота си без втория. Какво разбираше под това понятие втори, вторият нямаше нищо общо с флирта, тя винаги задълбаваше, загребваше надълбоко, крачеше през света като вярна любовница, а може да се каже и като вярна съпруга. Всичките й опити на времето да остане само при мъжа си се сгромолясаха, не можа да постигне това, желаеше го искрено, но не можа. Нямаше как, нейната жизненост, нейното въображение се нуждаеха от втори човек…

Гробът се изграждаше, оформяше се с всеки изминат ден – най-напред камъкът, после вградената снимка, след това фенерът, бордюрът, плочките наоколо, желязната сгъваема масичка под брезата и наред с тези неща всичките насаждения. Изграждането на този своеобразен кът я погълна неусетно – така, както поглъща всеки строеж, тя искаше да го привърши и отметне тази грижа, но отделните подробности я увлякоха и заангажираха, събудиха амбицията й да доведе делото до завършек – така, както човек не може да захвърли кръстословицата, ако решаването й върви благополучно. Два или три пъти в продължение на година и половина заведе втория на гробищата. Той се изуми. Освен ревност почувствува и нещо като завист, но не само за гроба, а и за мястото. Витоша се издигаше високо на юг и се изсипваше спокойно надолу, после се възвишаваше отново, но този път плавно, за да създаде хубаво оформен, почти класически хълм за гробища. Този хълм живите и мъртвите бяха превърнали в тиха хармония от гранит, мрамор, кипариси, цветя и чудесни мъдри върби. Тя се навеждаше да полива цветята и тук, точно на това място, той се убеждаваше за сетен път колко овални са нейните форми, колко е твърда в своята мекота плътта й. Вглъбена в делото си, тя привидно не му обръщаше внимание. Той я ревнуваше само тук, никъде другаде, тя не му даваше и повод за ревност. Но на това място, наведена над теменугите, той сякаш изчезваше за нея… Гробът най-после бе измайсторен, пренасаден. Изчезнаха дори съмненията за борчетата, и те се хванаха, бръшлянът вече пълзеше по паметника, а тревичката нагло провираше нежната си зеленинка по фугите на плочите. Боже мой, неочаквано се беше получило нещо, което най-често се нарича красота. Да, тя разбра това един ден, когато усети, че просто не й се тръгва към града. Седеше на столчето и не мислеше за нищо, наистина не й се слизаше към спирката. По пластичната заобленост на хълма блестеше предобедното слънце на ранното лято, тежката гъста зеленина ухаеше, напоена, спокойно разгъната, подредена, нагнездена с млади птичи човчици, с тънки гласчета на новоизлюпени. Не ставаше въпрос за природен кът, а за нещо, сътворено от човешка ръка, тя за първи път в живота си създаваше. Достатъчно бе да хвърли поглед наоколо, за да разбере съзаклятието. Всеки гроб участвуваше в заговора на мъртвите срещу суетата на живите да останат долу, сред отровната мараня и шума, сред зловонието на страха и лъжата, в безразличието, в безчувствието, докато тук всичко е така свободно, чисто, първоначално, закриляно от тържествената загадъчност на прародителството. На това място тя се чувстваше вярна на себе си, приближена към мъртвия, а мъртвият от своя страна всеки изминал ден сякаш се приближаваше отново към нея. С течение на времето тя успя да се увери, че в негово лице е изгубила нещо голямо, важно, че без него ще се чувствува много самотна, че отсега нататък ще потъва все повече в хлад и отегчение. Макар че в стаята на другия всичко беше както преди, гробът й предлагаше нещо по-истинско. Там тя намираше убежище от живота, а защо й беше нужно убежище, тя засега не можеше да разбере. В стаята всичко се развиваше добре, ала чисто женските й сетива долавяха великата отдалеченост на живия, готовността му да се откъсне в даден момент. Такова нещо от мъртвите не може да се очаква. Мъртвите предлагат и още нещо, което никой от живите не може да й предложи – да си поплаче искрено, да се наговори до насита или пък да си помълчи, без да дири каквато и да е многозначност в мълчанието… Времето течеше, тя все по-често се заседяваше на гроба. На това място сякаш узряваше, ставаше й ясно, че въпросът не е само в мисленето, че по-важното е да те спохождат прозрения. А голямото прозрение на нейния живот се изрази в нещо много просто и ясно: че не стои тук само заради природата и спокойствието. Приживе той беше незабележим, нещо като въздуха, човек си го диша и толкоз. Чак сега се усещаше неговото отсъствие; мъртвият е бил зареден с послания за нея. Посланието се отличаваше с ярката си простота: ще ме откриваш допълнително. Разкрепостена и свободна, тя разбра тежкия парадокс, че повече от всякога копнее за човека, на когото да се облегне. Светът край нея изтъняваше, живите същества живееха като сенки, вторият също, това бяха хора, с които разговаряше и се любеше. Посети я и друго прозрение: най-страшното – че само гробът излъчва топлина. Синът растеше, тя го обичаше, хората я ухажваха, светът беше добре разположен към нея, но защо все повече мисли за мъртвия?… Тя забеляза, че гробът е красив не само през месеците на цъфтежа, неговата сурова красота я привличаше и през зимата; да зиме пред неговата студена оголеност й се струваше, че усеща по-често излъчването на топлина. Тогава й се плачеше още повече, тогава си мислеше, че в подножието на паметника не лежи “камилата, с която прекосяваха пустинята”, а оня, за когото живее всеки на света, но май че такъв се появява само веднъж в живота. А това може да се усети чак когато човек легне под земята, когато се е превърнал отново в мечта.

НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ

     Пазачът се двоумеше, за първи път му правеха подобно предложение, непознатата му повтори още веднъж: вижте какво, вие и без това си стоите тук, а леглата са там, празни, така че можете спокойно да се съгласите. Пазачът се замисли и се убеди, че наистина е тъй – той си стои тук, в бараката, а леглата са там, празни; питаше се кое му пречи да се съгласи. Цепките на недоверчивите му очи оглеждаха внимателно непознатата, стараеха се да доловят къде точно се крие шмекерията, но непознатата го следваше открито и с цялото си присъствие му заявяваше, че шмекерия няма. На края пазачът каза, че нарушава закона, но прие десетачката. От този момент очите му станаха добри. Той вдигна куфара, а момичето понесе голямата ръчна чанта и касетофона. Всъщност чантата тежеше повече от куфара, в нея беше напъхала храната.

Всичко започна истински от подковата на заливчето, изпъстрено със смокинови дръвчета, дълги грозни сгради, лозе с дребни гроздове, изтеглени на суша лодки с педали, зазимена вече под навеса спасителна лодка, пейки засъхнали градинки, лозунги, написани с бели камъчета, висока мачта без знаме, останки от лагерен огън и сиви циментови мивки, над които стърчаха варели за затопляне на водата направо от слънцето. Всичко й напомни детските години, лагерния живот. Грозотията и евтинията, навявани от всяко кътче тук, се изкупваха от морето на заливчето, сивожълтия пясък на брега и тишината.

Притича до някаква дъсчена беседка и се върна по бански костюм. Слезе по пясъка, нагази във водата. Потръпна, обърна се и с учудване разбра, че грозните неща бяха маскирани от кафявозеленикавата пяна на дърветата. Само част от сградата и едно ъгълче на клозетите се подаваха някъде зад листата – екзотични петна в пейзажа. Нямаше стъпки по пясъка, плажът беше гладък, човек като нищо може да си въобрази някои неща, например, че това е кътче от рая, захвърлено на края на света. Да, подобни кътчета могат да се открият през септември; децата са се прибрали за училищни занятия и единственият жив човек в обезлюдените почивни станции е старецът-пазач, натикан в малка невзрачна барака. Тя газеше във водата и наблюдаваше рачетата, те прибягваха по пясъка, а прозрачните медузи поклащаха плавно прозрачното си спокойствие. После дъното се наведе рязко и момичето легна във водата. Какви неща има по света! Заплува. Извън заливчето сигурно духаше вятър, но тук водата спеше, момичето я пронизваше с бюста си и се стараеше да прогони връхлитащите мисли за детството. Защо прииждаха те, кое ги викаше? На хоризонта спяха плътни бели облаци като глетчери, но над главата й небето се простираше чисто, виждаше го, като се излегнеше по гръб. Тогава чуваше и оня шум в празното пространство на ушите си, покрити с наушниците на шапката. Струваше й се, че там шуми огромното световно море – от бреговете на Гренландия до Хонконг, – всички шумове: бели, черни, червени и жълти, на всички езици; струваше й се, че тя е навсякъде и най-вече там, където ще бъде най-сама, с един огромен мъж, който я носи на ръце по прохладен твърд пясък. През притворените си от щастие мигли вижда опънатата му напрегната ръка, усеща здравината й, потръпва от мисълта, че я носят към топлата пяна на вълните, тази пяна се разпуква шумно, почти както се разпукват памуковите кутийки. Глупаво е, много е банално, но коя жена не копнее за един мъж да я понесе? Това е, останалото е измислица, жените напразно се бунтуват за други придобивки, те искат само един мъж да ги носи на ръце. Гмурна се и зърна скалистото дъно. Долу се поклащаха водорасли, преминаха няколко рибки, една медуза стоеше на място, опиянена от своята безтегловност.

− Хей!

− Моля?

− Какво търсите тук?

− А вие?

− Обикалям имението си и стрелям по нарушители. Аз съм чудак, пропит от лунна светлина, и мразя жените, когато ги срещам под водата.

− Аз ви презирам.

− Ще ви убия, защото газите водата ми.

− Пропит от лунна светлина?

− Това, заграденото, което прилича на нещо, което не знаете, се нарича залив. Той е мой, аз съм негов господар и стрелям на месо по всеки, който дръзне…

Той издигна пояса си и показа две риби. После ги пусна и размаха харпуна:

− Докато броя до три милиона, да ви няма.

− Да, но аз ще повикам истинския господар и той ще ви убие по-напред.

− Кой е той?

− Този, който ме донесе.

− Доведе.

− Не, мен ме носят.

− Разнасят.

− Носят!

− И все мъже.

− Аха.

− Че тогава да си вървя.

− Най-добре.

− И колко смятате да останете?

− Зависи от мен.

− Мразя ви всички.

Той вдигна маската си, тя видя сиви, уморени от взиране очи.

− Кои всички? Кои сме ние?

− Тези, по които стрелям.

− Пък опитайте да не стреляте.

− Ще ви изтребя до един, няма да ви пусна в залива! Може би ще оставя само вас, да го красите. Не, ще убия и вас.

− Защо?

− За да не народите малки. Не искам туй място да се напълни с човечета.

− Ако са от вас, ще бъдат обременени.

− Но честни.

− И ще изтребят всички риби на моретата.

− Но по честен начин.

− В едно безрибно море един безрибен залив ще бъде като един празен пистолет, с който не можеш да застреляш дори мравка.

− Затуй ви гоня… Махнете се и ако дръзнете повторно, стрелата ми ще ви прониже през гръдния кош.

− Имате ли огнище?

− Там ли?

− Къде?

− Няма да ви кажа къде. Никой не знае къде и вие никога няма да узнаете мястото, където изкормвам рибите.

− Някои ги пекат направо с вътрешностите, месото им придобивало особен вкус.

− Не ме учете на вкус. Аз имам много вкус.

− Но не и тънък.

− Напротив… Уморена ли сте?

− Повече от присъствието ви, отколкото от плуването.

− Вие сте уморена и бяла, вие сте отскоро и сигурно ще ми досаждате. Предупреждавам ви, че ще ви прострелям, ако нарушавате покоя.

− Да, но не съм сама.

− Тогава сте интересна. Ще убия самеца и ще обсебя самката.

− Защо плувате с мен?

− За да не се удавите… Защо плувате към брега?

− Защото ме чакат.

− И пак ви предупреждавам – ще ви застрелям и ще ви опека с вътрешностите. Ще извадя само сърцето ви, ще го поставя в спирт и ще го наредя при другите.

− Колко на брой?

− Дванайсет.

− Само?

− Които имат бенки в лявата долна част на брадичките. Останалите са тълпа.

− Мразя, когато забелязват бенката ми.

− Ето, тук е границата. Хвана ли ви втори път, край…

Нямаше вече човек, беше изчезнал. Изобщо имало ли го е преди малко, или си го беше измислила? Почака известно време и тъй като никой не изскочи от водата, заплува към брега. Чувствуваше умора. Това бе първото й плуване за годината…

Юлия стъпи на пясъчното дъно и тръгна към брега. От тялото й се стичаха капки, оттичаше се умората от пътуването, нещо в главата й се опресни, пейзажът заблестя още по-силно. Свали шапката, тръсна коса. Само този миг и този поглед над заливчето изкупват всичко. Върху пясъка се очертаваха само нейните стъпки, боже мой, само нейните, а в това имаше толкоз много сладост и толкоз болка, дори жестокост, защото ненадейно съзря пътя си през една голяма пустиня. Останалото продължаваше да е ведро, тихо, нежно. Всичко. И каменните стъпала под яловия орех, и гущерчетата, които се шмугват под смокиновите сенки, и прегорелите бурени, характерни за този бездъждовен край по това време на годината. Вдигна крак, извади трънчето от петата си.

Сега отново може да се обърне назад; заливчето е рамкирано от дърветата, от скалите, завършва с два буруна. От левия бурун, навътре към морето, над водата, се подават отделни камъни. Между тях се движи някакво живо същество. Това не е тюлен. Махна му, той не отвърна, не я забелязваше, беше увлечен в гонитбата. Значи и той е реалност, не е видение, тя различава маската, шнорхела. Къде другаде можеш да се запознаеш с мъж, който е гол и маскиран по този марсиански начин? Никъде освен тук.

Вратата беше отворена, Юлия прекоси преддверието и влезе в спалното помещение. Стори й се, че не може да види края му. Простираше се по дължината на трийсетина легла, шейсет в две редици. Странна ли да нарече тази гледка, чудесна ли? От шейсет легла, само едно е застелено – бяло петънце сред сивотата на пружините. Излегна се върху чаршафа. Пътуването по въздуха от София до Бургас и с такси от Бургас дотук бе заангажирало съзнанието й, но вече всичко бе останало зад гърба й, а мъката пламна отново. Наистина, кое му дава право на туй нищожество, кое е то, какво представлява!… Във времето и пространството, или, казано по-просто – в живота всяко нещо тежи със собственото си тегло, има собствена цена. Тя протегна ръка и яростно натисна клавиша… Колкото и да минава за хубава, каквито и оценки да й дават, ето, дойде фаталната оценка… Записът тресеше сградата… Мамицата му на нищожеството!…

Изправи се и рязко тръгна към шкафа, отвори бутилка, отпи малко, колкото да се каже, че е опитала, защото какво е една запечатана бутилка, срам, а една отворена бутилка е съвсем друго… Туй нищожество пренебрегна неочаквано всички хубави неща, може да се каже, че плю на тях!… Ритъмът дънеше пространството, стъклата на прозорците трептяха, в очите й бликнаха сълзи. Цели две седмици, по-точно тринайсет дни се напрягаше да остави очите си сухи, но сега е време да се наплаче, сега е на четиристотин и четирийсет километра от мястото на произшествието… Чаршафите не ухаеха, а миришеха на долнокачествен сапун за пране, тази миризма съпровожда леглата на всички къщи по крайбрежието… Музиката от записа трещеше, но тя се отдалечи по странен начин от нея, всичките шейсет легла запяха звънко със звънките гласчета на детството, долови любимите си пионерски песни, хорчето пееше за родината, за бъдещето на тия, които пееха.

Стана и излезе, влезе в топлата нощ, пъхна се в общността на звездите, на водата и рибите, на пясъците и дърветата, на смокините и гроздето, на бостаните и градините, на градчетата и къмпингите.

Долазили отдалеч, хората се бяха вкупчили при морето, бяха спрели автомобилите си до пясъка, опънали шатрите си като керванджии – един до друг. Само тя се разполага самичка в самотно заливче, защото й хрумна да подкупи пазача.

В ушите й бръмчеше пионерската песничка, разказваше й за бъдещето, за мечтите й… Мръсно, гадно копеле! Презрян подлец!… Ах, как гальовна е нощта, боже мой, колко безчувствена е природата!… Гласчетата на нейните другарчета звънтяха, сълзите се появиха отново. Морето спеше неподвижно в краката й, но някъде се зараждаше нещо като плясък. Къде се създава той?, откъде се взема, щом водата кротува?… Как й се спи, ах, колко много й се спи!…

Сутринта морето беше все тъй тихо, струваше й се, че е рано, а то вече девет, беше изтървала най-хубавите мигове на утрото, но и сега всичко плаваше в мекота, слънчевата светлина проникваше като през абажур. Нагази във водата, заплува, започваше вторият й ден на море и за втори път почувствува страх, че след двайсет дни трябва да се върне в дъждовното всекидневие. Заплува към буруна. Дланите й легнаха върху затоплящ се мокет от морски мъх, отпусна крака и усети дъното с ходилата си. Полута се вляво и дясно, търсеше място за излизане – заоблената скала й предлагаше удобно леговище, можеше да се изпъне на нея, да се напече по известния си изпитан начин – безкрайно, без страх от изгаряне. Най-после, преди да се откаже и върне обратно, тя намери проход и се изкатери. Облизвана от вълните, тъпкана от хиляди човешки крака, скалата бе станала гладка и, кой знае защо – черна. По-нататък скалният масив се разкъсваше, тук-там зееха хралупи, а една от дупките приличаше на корито. В това корито имаше морска вода, по всяка вероятност останала от последното вълнение. Скалата й напомняше подобни скали по брега, където е била други години, ала никога сама, никога тъй плътно притисната от тишината… Лош човек, много лош човек!… Огледа се, наоколо нямаше никой, но не посмя да съблече банския. Отпусна се и вече се докосна до другото важно усещане – че няма нищо по-хубаво от септемврийското слънце, че някога е била глупачка, щом е идвала през юли… Къде ли е сега той? Ще се върне ли някога?… Опъна се, протегна ръце и ги подгъна под главата си… Чудесен беше, каквото и да си разправя, чудесен беше този глупак и един господ знае как природата може да си позволи подобни несъразмерности: да създаде организъм с хармонична външна красота – черупка на посредственост, на празнота… Умирам да го видя отново, но той няма да се върне, такъв е кодексът… При такова слънце се изгаря трудно, лъчите му само топлят.

− Слушайте – оня изтърси рибите на скалата и се изхвърли от водата след тях, − вие няма ли да се махнете от залива ми? − Седна с гръб към нея и се зае с изхлузването на плавниците. − Какво търсите тук? – смъкна маската от косата си, постави я до плавниците и се изсекна. − Нали ви изгоних? Казах ви, че ще ви пробода… Или не ви казах? Мисля, че ви казах, че ако не напуснете залива ми, ще ви харпунирам.

− Кожата ви е побеляла от студ – рече тя.

− От ярост – рече той. – Това, дето го виждате, е ярост, а всичко туй, дето лежи напред и насам, е мое, всичко туй, дето ви харесва, е само мое, аз съм господарят му и ви моля да напуснете пределите ми, защото не отговарям за последиците.

− Но туй, дето се изсекнахте пред дама, няма да ви го простя – каза тя.

− Дама! – Той плю и по навик прокара ръка през брадата си. – Не сте дама, а нарушител. Давам ви срок от десет минути да напуснете залива ми!

− Все пак цели десет минути… – Тя лежеше по гръб и гледаше небето.

− Какво… през тези десет минути? – поиска да знае той.

− Нищо.

− Не, вие искахте да кажете нещо.

Думите на този човек й звучаха странно, но все пак бяха реалност.

− Слушам тишината – каза тя.

− Не, аз бих ви набил веднага, но ръцете ми са мокри. – Той подреди рибите си. – А вие сте нажежена. – Бяха три на брой, едната доста голяма, може би два килограма. – Ако ви докосна, ще изцвърчите. – Чак сега се наведе от скалата, на която бе седнал, и в ръката му се появи харпунът. – И ще ме намразите. – Постави го до рибите, след това вдигна само най-голямата и се опита да усети тежестта й. Кожата му потръпваше, брадата му също. Кой знае колко часове беше киснал във водата. – Една голяма и две по-малки!… Всеки ден по три, нямам основание да се оплаквам, но вече сме двама и ще ни трябват повече парчета. Досега бях сам, стигаха ми, но от днес не съм и няма да ми стигат. Вие ще изядете голямата и малката, на мен ще ми оставите средната, а друг път си изяждам всичките три риби. В замяна на туй ще ги печете вие. Печени ли ги искате? Аз ги ям печени, вие също ще ги ядете печени; нямам олио, пък ми липсва и тиган, а печените риби се приготвят лесно – завиваш ги в хартия, поставяш ги на жарта и чакаш. Не дълго, но досега времето минаваше скучно, а сега, докато чакам, ще се целуваме. Обичате ли да се целувате? Хайде да не се целуваме и изобщо да си вървя. Но помнете – хващам ви втори път в имението си, ако ви спипам трети път, ще стрелям. Ще ви пробода през гръдния кош, ще изтръгна сърцето ви и ще го поставя в спирт, при другите дванайсет. Сърцата стават малки, особено след стотната година, те се свиват и се превръщат в бисери. Разберете – извика ядосано той, – сърцата на жените са бисери!

− Всички ли?

− До едно, няма лоши женски сърца, защото светът се заражда в доброта. Във вашите сърца пада семето на любовта.

− Тук не ви разбрах.

− Бебчетата не лежат в утробите ви.

− Така ли?

− А в сърцата ви. Там се създават те, а не където мислите вие.

− Кои ние?

− Хората.

Той нареди рибите върху скалата по големина, после – една зад друга, в една линия, и започна да любува на дългата черта, измери я с педи.

− Точно метър и петдесет.

− Най-много осемдесет сантиметра – каза тя.

− Добре, ще ми стигне. Досега съм убил към три километра риба.

− И цялата сам?

− Винаги сам. Вие хората не заслужавате компанията ми и не ме интересувате. Вие ми служите само за да ми произвеждате харпуните.

− А водката?

− И водката.

− Значи, не можете без нас.

− Един харпун и една бутилка, друго не ми трябва.

− И без жени?

− Пфу!

Той се обърна по гръб и притвори очи. Кожата й вече съхнеше, стопляше се, настъпваха познатите минути на удовлетворение, когато тялото усеща силата си, а съзнанието благодари на тялото. Беше потънала в онези мигове, заради което бе пестила левове през зимата: малко преди да долетят нежните скални мушици. Нежните скални мушици долитаха винаги и я безпокояха приятно. Те бяха създадени от сухата морска трева и от пяната, а може би от планктона, от въздуха, от допира на морето до сушата. Колко ли живеят? Сигурно по един ден. И защо живеят, какво е значението им, какво оставят след себе си? Сигурно оставят нещо, но какво? – тя не знае, би трябвало да попита някой професор. Ужас, колко малко неща знае.

− Голямата риба е за мен – каза тя, без да отваря очи. – Ще ми я изпечете внимателно, нито много, нито слабо. Ще си я развия самичка, ще хвърля хартията, ще я изям, както си е задушена, без лимон, без сол и без вино… Така искам, такава е волята ми. – Господарят на залива не каза нищо и тя продължи: – Ще махна само кожата и ще изям бялото месо, а на вас ще дам цялата кост, да видя ще съумеете ли да си направите нещо от нея. Как мислите, ще съумеете ли?

Усети мушиците, те се завъртяха около носа й, но после се спуснаха по кожата, там имаше пресен момински мъх, идеално пасбище за скалните мушици. Никой не отвърна на въпроса й, много просто, той си беше отишъл заедно с трите кефала – два по-малки и един огромен, нарочен за нейна вечеря, същия, който ще изяде и чиято кост ще му подари, да си приготви от нея гребен, един символичен гребен, за спомен от реалния рай. Може би не е чудак, може би е само маниак, но все пак е пропит от лунна светлина, помисли си тя, а може би е наистина чудак, защото само един чудак може да избяга и да я остави просната на скалата. Дявол да го вземе, все още има мъже, колкото и да е невероятно. Чудак, пропит от лунна светлина!… Мушиците гъделичкаха приятно кожата, слънцето притискаше клепачите – вътре в очите, дълбоко, до ретината, – вече бръмчеше унисащото мърморене на съня.  Унасяше се и усещаше, че е заобиколена от сладката умора на природата в края на лятото; морето, небето и сушата бяха отпуснати, готови да се предадат на когото и да е, на каквато и да е цена.. Някъде в просъницата й се мярна оня, истинския, който не я чака, но сигурно се чуди къде се е дянала. Е, той няма да пририта от болка, но тя…

Събуди се точно както трябваше – отпочинала след уморителната нощ. Плъзна се от скалата като змия, кожата й изсъска от допира с водата. Заплува към смокиновите дървета, към дългата къща с шейсетте легла, която й напомни детството. Плуваше лениво, сега приемаше прохладата на водата като благодат, освен туй усещаше глад, но знаеше, че след малко ще се нахрани прилично, ще поспи в леглото и ще се къпе отново. Чудак, пропит от лунна светлина! Значи, имало още такива, романтиката още не е мъртва, съществуват ловци на бисери, които скитат в слънчеви морета и измъкват от дъното слънчеви мисли. “Изглежда, че няма да мина без него – помисли си Юлия и се усмихна. – Както и да разсъждавам, не мога да измисля друго решение освен туй, че до падането на нощта ще се целуваме. Освен ако той не е друго яче, на какъвто ми изглежда, щом твърди, че не признава жените. Библейската правда трябва да се уважи – има рай, има Адам, трябва да има и Ева, която иска да изяде една риба…”

Таванът на помещението беше бял, наоколо кротуваха петдесет и девет празни легла с ръждиви пружини. Запотена от горещината, гола, тя продължаваше да лежи върху чаршафа. Беше станала още по-хубава. Изпъна се и извика от болка сред празното помещение.

Намери банския, беше мокър, трябваше да го изнесе навън. Облече рокличката си и го простря на смокинов клон, наряза няколко домата, отвори консерва свинско сварено в собствен сос и се наобядва под чардака на надвисналите гроздове. Докато обядваше, Юлия наблюдаваше пазача, от беседката можеше да се види как седи на пейката и също обядва – старателно реже нещо с ножчето, по всяка вероятност сирене. Тя се вгледа внимателно и разбра, че старецът режеше не само сиренето, режеше и хляба си, парченце по парченце, режеше ги на кубчета и се хранеше без апетит, сигурно му бе дотегнала сухата еднообразна храна. Юлия взе една сафридова консерва и се отправи към него. Той я погледна, благодари